Радиото на Дарвин

1.Алпите, близо до австро-италианската граница

Плоското следобедно небе, ширнало се като задната част на театрална сцена над черните и сиви планински масиви, имаше цвят на налудничави очи.

Като се стараеше да не обръща внимание на ожуленото от неправилно преметнатото през гърба и глезените найлоново въже, Мич Рейфълсън се катереше след чевръстата Тилде по тесния ръб между белия фирн и снежния прах върху плоската скала. Примесените с ледени балвани зъбери и клинове от стар лед бяха изваяни от лятната жега в млечнокремъчни остриета.

Вляво планините се издигаха над лабиринт от черни хълмове, които обграждаха неравния склон на ледопада. Вдясно, блеснал в сияйната светлина на слънцето, белееше ледът, облицовал вдлъбнатата повърхност на циркуса.

Франко бе на десетина метра в южна посока, скрит зад рамката на очилата на Мич. Чуваше го, но не можеше да го види. На няколко километра зад тях, също извън полезрението им, бе разположен яркооранжевият фиброгласово-алуминиев лагер, където бяха спрели за последната почивка. Хижата, чието име бе забравил, бе още по-надолу, но споменът за горещия ароматен чай в гостната, или Gasttube както й казваха тук, го зареждаше със сили. Когато свършеше това изпитание, щеше да изпие още една чаша силен чай и да благодари на Бога, че е жив и е на топло.

Приближаваха стената от скали и моста от лед, който прехвърляше бездната, просечена от топящите се води. Потоците се образуваха обикновено през пролетта и лятото и разяждаха краищата на глетчера. Отвъд моста, където се бе оформила неголяма падина, се издигаше нещо, което наподобяваше преобърнат наопаки замък на джуджета или изваян от леда църковен орган: всъщност беше замръзнал ледопад, съставен от множество дебели колони. Около мръснобялата основа бяха струпани късове откъртен лед и снежни преспи, слънцето и вятърът бяха полирали заострения връх.

От мъглата се появи Франко и се присъедини към Тилде. Досега се придвижваха върху сравнително равната част на глетчера, но изглежда, Тилде и Франко възнамеряваха да изкатерят църковния орган.

Мич спря за момент и се пресегна да измъкне пикела. Повдигна очилата нагоре, приклекна, отпусна се с въздишка на задник и огледа шиповете на котките си. Наложи се да използва заострения връх на пикела, за да изчука загнездилите се между тях ледени топчета.

Тилде се върна и се наведе над него. Той вдигна глава и я погледна изпод черните си рунтави вежди, оформящи навес над чипия нос и студените зелени очи.

— Това ще ни спести поне час — каза Тилде и посочи „органа“. — Късно е вече. Ти доста ни забави. — Английският и бе перфектен, примесен със съблазнителен австрийски акцент. Имаше дребна, но добре оформена фигура, светлоруса коса, прихваната от тъмносиня вълнена шапка и елфическо лице с прозрачни сиви очи. Красива, но не от типа, който харесваше Мич. Въпреки това двамата бяха любовници преди да се появи Франко.

— Казах ти, че не съм се катерил осем години — оправда се Мич. Франко очевидно искаше да се изперчи — подпираше се на пикела си и оглеждаше ледения орган.

Тилде обичаше да премерва и оценява всичко, винаги вземаше само най-доброто, а останалото изхвърляше, но никога не прекъсваше окончателно връзките си — някога можеше пак да й потрябват. Франко бе надарен с квадратна челюст и снежнобели зъби, къса къдрава черна коса, обръсната по слепоочията, орлов нос, маслиненомургава средиземноморска кожа, широки рамене и яки мускулести ръце. Не можеше да се сравнява по интелект с Тилде, но и не беше глупав. За миг Мич си представи сплетените им тела, бялата плът на Тилде, прегърната от тъмния махагон на Франко, като различни слоеве на торта. Кой знае защо, тази картина му подейства развеселяващо. Тилде се любеше с механична отмереност, която в началото му се бе струвала доста забавна, но по-късно осъзна, че тя просто следва движенията, сякаш изпълнява добре заучена комбинация или участва в някаква, интелектуална игра. По същия начин се хранеше. Нищо не можеше да я трогне до дъното на душата, ала въпреки това нерядко проявяваше неподправена духовитост и имаше великолепна усмивка, когато изтегляше лекичко встрани ъгълчетата на малките си, добре оформени устни.

— Трябва да слезем долу преди залез-слънце — продължи тя. — Не зная каква е прогнозата за времето, а до пещерата има още два часа. Не е много далече, но изкачването е трудно. Ако имаме късмет, ще ни остане около час да огледаме онова, което открихме.

— Ще се постарая — обеща Мич. — Далече ли сме от туристическата пътека? От доста време няма никакви маркировки.

Тилде смъкна глетчерните си очила, за да ги избърше, и го дари с топла усмивка.

— Тук няма туристи. А и алпинистите избягват тези места. Но аз знам пътя.

— Снежната богиня — засмя се Мич.

— А ти какво очакваше? — попита тя, сякаш й бе направил комплимент. — Катеря се тук от момиче.

— Ами ти си още момиче. На колко си — двайсет и пет, двайсет и шест?

Така и не му бе казала на колко години е. Сега пък го разглеждаше, сякаш е скъпоценен камък, който се готви да купи.

— На трийсет и две. Франко е на четирийсет, но е по-бърз от теб.

— Франко да върви по дяволите — изръмжа гневно Мич.

— Всички сме поизнервени — отбеляза тя с усмивка, — дори Франко. Но един Леден човек… колко ли може да струва?

Дори мисълта за това накара дъхът на Мич да секне, а точно сега се нуждаеше отчаяно от въздух. Вълнението му се примеси с изтощението.

— Не зная — рече той.

Долу, в Залцбург, двамата му бяха разкрили наемническите си душици. Бяха амбициозни, но не глупави: Тилде бе сигурна, че това, което са открили, не е труп на замръзнал алпинист. А тя разбираше от тези неща. Едва четиринайсетгодишна бе помагала да смъкнат два замръзнали трупа, изтръгнати от ледените нокти на глетчера. Единият се оказал на над сто години.

Мич се зачуди какво ли ще стане, ако наистина намерят Леден човек. Тилде едва ли щеше да е в състояние да се справи със славата и успеха. Франко изглеждаше солиден, в сравнение с него тя бе крехка като порцеланова статуетка. Или по-скоро бе като диамант: би могла да среже стомана, но чукнеш ли я под друг ъгъл, ще се разпадне на късчета.

Франко би могъл да надживее славата, но щеше ли да надживее Тилде? Въпреки всичко Мич реши, че го харесва.

— Остават още три километра — каза Тилде. — Надигай се.

Двамата с Франко му обясниха как да се катери по ледената стена.

— Това разтапя само в средата на лятото — каза Франко. — От един месец се заледила пак. Разбираш как замръзва. Тук долу е здраво. — Той чукна с пикела бледосивкавия лед в основата на една масивна тръба. Ледът се покри със ситни пукнатини, но отскочиха само дребни парчета. — Но по-нагоре е меко, има много мехури, дори каша. Големи парчета падат, ако чукаш много силно. Удариш някой. Тилде проправя стъпала, не ти. Ти катериш между Тилде и мен.

Значи Тилде щеше да тръгне първа, с което Франко признаваше, че тя е най-добрият катерач от тримата. Франко размота въжетата и Мич им показа възлите, които си спомняше от времето, когато бе катерил Каскадите в щата Вашингтон. Тилде се намръщи презрително, взе въжето и го завърза около кръста му в алпийски стил.

— Ти ще осигуряваш. Ако някъде ти трябват стъпала, аз ще ги копая. Не искам да замеряш Франко с ледени парчета.

После се закатери нагоре.

Някъде към средата на колоната, докато забиваше върховете на котките, Мич премина някакъв праг и изтощението му сякаш се изниза надолу през върховете на пръстите. За миг му призля, после се почувства освежен, като че ли го бяха полели с хладка вода, и дишането му стана съвсем равномерно. Продължи да следва Тилде, като се опираше на шиповете на котките и се възползваше от всяка подходяща издатина. Стараеше се да използва колкото се може по-често пикела. В непосредствена близост до леда въздухът наистина бе по-топъл.

Отне им петнайсетина минути да подминат средата на колоната. Слънцето се подаде иззад ниските сивкави облаци, озари замръзналия водопад и го окъпа в златисто сияние.

Мич изчака Тилде да прехвърли върха и да го осигури. Франко му подвикна окуражаващо и Мич пое нагоре между две колони. В този участък ледът бе наистина непредсказуем. Докато се закрепваше със страничните шипове, той посипваше Франко с дъжд от ледени късчета. Франко ругаеше на глас, но Мич не се подхлъзна нито веднъж и това му стигаше.

Най-сетне наближи заобления връх на ледопада. Ръкавиците му се плъзнаха върху податливо-гладката ледена повърхност. Мич размаха крака, напипа с върха на обувката един скален корниз, подпря се на него, спря за миг да си поеме дъх и се изтърколи като морж до Тилде.

От двете им страни се издигаха покрити с прах ледени купчини, а между тях бе издълбал коритото си замръзналият ручей. Той вдигна глава към тясната скалиста долина, скрита наполовина в сянка, прокопана в незнайни времена от един малък, почти изчезнал глетчер.

Мич се обърна по корем и помогна на Франко да преодолее ръба. Тилде стърчеше над тях, почти на самия ръб, сякаш въобще не се боеше от високото — стройна, непоколебима, уравновесена.

Изгледа намръщено Мич и каза:

— Изоставаме от темпото. Какво ще видиш за половин час?

Мич повдигна рамене.

— Трябва тръгнем обратно не по-късно от залез-слънце — каза Франко на Тилде, после се ухили на Мич. — Не чак толкоз труден леден кучи син, а?

— Не е — кимна Мич.

— Той учи бързо — подхвърли Франко на Тилде. — Ти катерил лед и преди?

— Не като този — отвърна Мич.

Известно време следваха замръзналото корито на ручея.

— Още два пасажа — обяви Тилде. — Франко, ти ще водиш.

Мич погледна нагоре през кристалночистия въздух. Над ръба на следващата стена надзъртаха далечни планински върхове. Все още не можеше да се ориентира. Франко и Тилде предпочитаха да го държат в неизвестност. Бяха изминали поне двайсетина километра от каменната хижа, където бе пил чай.

Той извърна глава и потърси с очи оранжевия лагер, на около четири километра път и неколкостотин метра по-ниско от тях. Намираше се в скрита от сянка седловина.

Снежната покривка бе съвсем тънка. Планините току-що бяха преживели най-топлото лято в съвременната история на Алпите, с ускорено топене на глетчерите, наводнения в долините и проливни дъждове. През двете последни зими почти не бе валял сняг. Глобалното затопляне отдавна се смяташе за медийно клише, но тук, в сърцето на планината, то изглеждаше съвсем осезаемо. Още десетина подобни зими и Алпите съвсем щяха да оголеят.

Топлото време и сухият въздух бяха отворили входа на старата пещера, в която Франко и Тилде се бяха натъкнали на своето трагично откритие.

Франко подвикна, че е готов да ги осигурява, и Мич започна да пълзи нагоре по последната скална стена. Под обувките му се сипеха висулки. Скалите тук бяха проядени от влагата, насечени на пластове, мачкани хилядолетия от тежкия дебел сняг.

Франко му подаде ръка, после и двамата издърпаха въжето, по което се катереше Тилде. Тя се изправи на ръба и засенчи очите си с ръка от ниското, опряно на хоризонта слънце.

— Знаеш ли къде сме? — обърна се към Мич.

Той поклати глава.

— Никога не съм стигал толкова високо.

— Момче от долината — обяви Франко с усмивка.

Мич примижа.

Намираха се на равна и просторна заледена площадка, през която на няколко грамадни каскади се спускаше глетчерът. От двете му страни се бяха оформили черни цепнатини. Шапката му бе изтъняла от липсата на постоянни снеговалежи, които да го подхранват. Отвъд ледения му ръб, толкова високо, колкото Мич не смееше да погледне, стърчеше планински връх.

— Ето там — посочи Тилде към отсрещните скали. Не без усилие Мич успя да различи мъничка червена точица на фона на черната стена: парцалчето, което Франко бе оставил при предишното им изкачване. Закрачиха по леда.

Пещерата — цепнатина с естествен произход — имаше малко преддверие, с диаметър около два метра, скрито зад невисока снежна стена. Тилде извади дигиталната камера и засне входа от няколко различни ъгъла, докато Франко събаряше стената с крак.

— Колко навътре? — попита Мич, когато Тилде се присъедини към тях.

— Десет метра — отвърна Франко. — Много студено там долу, става за фризер.

— Но няма да е задълго — отбеляза Тилде. — Мисля, че тази година входът се е отворил за първи път. Следващото лято вътре ще е над нулата. Топлият вятър стига дори тук горе. — Тя се намръщи и сбърчи нос.

Мич свали раницата и се зае да ровичка вътре за електрическото фенерче, кутията с ножчета, гумените ръкавици и всички останали инструменти, които бе успял да намери в града. Изсипа ги в една найлонова торбичка, завърза я и я прибра в джоба на якето си, после вдигна глава и ги изгледа въпросително.

— Е?

— Тръгвай — каза Тилде и махна с ръка.

Той се приведе и пропълзя на четири крака през входа на пещерата. Франко го последва след няколко секунди, Тилде остана трета.

Стиснал малкото фенерче със зъби, Мич си проправяше път напред. Дъното на пещерата бе покрито с лед и пухкав сняг. Стените бяха гладки и се стесняваха към тавана. Ставаше все по-тясно и той се обърна да попита Франко какво да прави.

— Скоро стане по-широко — измърмори италианецът.

— Уютна малка дупка — чу се гласът на Тилде отзад.

Не миришеше на нищо. Беше студено, доста под нулата. Скалите всмукваха топлината на тялото му дори през панталоните и якето. Той се озова върху петно от покрит с жилки лед и неволно го зачегърта с пръст, сякаш се боеше, че отдолу е кухо. Малко по-нататък пещерата започна да извива нагоре и той долови прилив на свеж въздух от друга цепнатина в стената.

Изпитваше тревога — не от това, което им предстоеше да видят, а заради потайния, почти криминален характер на тяхното начинание. Един погрешен ход, случайно изпусната дума, вестта, че са действали, без да уведомят законните власти…

Мич и преди си бе имал ядове с властите. Само преди половин година бе изгубил работата си в Хайеровия музей в Сиатъл, но онова бе по политически причини, нелепа и мръсна история.

Досега не си бе позволявал да оскърбява Нейно величество Науката.

Изгуби няколко часа в пререкания с Франко и Тилде, докато бяха долу в хотела, но те отказаха да склонят. Ако не тръгнел с тях, щели да намерят някой друг — Тилде подметна нещо за някакъв безработен студент по медицина, с когото навремето излизала. Тя, изглежда, разполагаше с богат набор от бивши приятели, повечето не толкова квалифицирани, затова пък много по-безскрупулни от Мич.

Каквито и да бяха мотивите на Тилде, Мич не смяташе да се отказва, нито би могъл да ги издаде на властите: всяко нещо си имаше своите граници, а неговата опираше до възможността приятелката му да си има ядове с австрийската полиция.

Франко го чукна отзад по обувката и попита:

— Проблем?

— Няма проблеми — изсумтя Мич и пропълзя още няколко сантиметра.

Внезапно пред едното му око се оформи светещ правоъгълник — като огромна, разфокусирана луна. Тялото му започна да се раздува като балон.

— Мамка му — изруга той. Надяваше се да не е това, което си мисли. Правоъгълникът изчезна. Тялото му се върна към естественото си състояние.

На това място пещерата се стесняваше до тясна гърловина, не по-висока от половин метър и широка четирийсет-петдесет сантиметра. Мич изви глава настрани и вкопчи пръсти в една цепнатина точно отвъд гърловината. Напрегна мишци, притегли се напред — и се чу звук от разпарящ се плат. Беше се закачил някъде.

— Това най-лошата част — обяви Франко. — Аз едва преминава.

— Как въобще стигна дотук? — попита Мич, докато се промъкваше през тясната дупка.

— Заради изпитанието — обади се отзад Тилде, с глас, звънлив като на птиче. — Аз го предизвиках. Той пък предизвика мен. — Тя се засмя и смехът й отекна в тесните стени. Косата на Мич настръхна. Новият Леден човек се смееше с тях, може би дори им се присмиваше. Ами да, той вече бе мъртъв. Нямаше за какво да се безпокои. Затова пък би могъл да се забавлява на воля, след като толкова много хора бяха готови да дадат мило и драго, за да се любуват на тленните му останки.

— И кога бяхте тук за последен път? — попита Мич. Зачуди се защо не ги бе попитал по-рано. Сигурно просто не им беше вярвал. Да изминат целия този път без никакъв намек, че просто са му скроили номер — нещо, за което не би могъл никога да заподозре Тилде.

— Седмица. Осем дни — отвърна Франко. Тунелът бе достатъчно широк, за да пълзят почти един до друг, и Мич завъртя фенерчето да освети смуглото му средиземноморско лице.

После отново погледна напред. Вече различаваше нещо в мрака, нещо черно, като купчина пепел.

— Близо ли сме? — попита Тилде. — Мич, първо ще видиш крака.

— Още не го виждам — каза Мич.

— Прилича на пепел — обади се Франко. — Може да е това. — Той посочи купчината. Мич се примъкна предпазливо напред, като оглеждаше внимателно всичко. Търсеше и най-малък признак за предмет, съхранен от дълбока древност — парчета от кремък, късче дърво, надпис върху стената…

Но нямаше нищо. Той застана на четири крака, въздъхна облекчено и запълзя нататък. Франко започна да губи търпение.

— Точно отпред е — каза той и пак го чукна по обувката.

— По дяволите, виждаш, че едвам пълзя и гледам да не пропусна нещо — тросна се Мич. Едва се сдържа да не ритне назад.

— Добре, добре — покорно каза Франко.

Мич надникна зад завоя. Подът леко се снижаваше. Тук вече подушваше нещо, миризма на морска сол, като от прясна риба. Космите на врата му настръхнаха, очите му се замъглиха.

— Виждам го — каза той. Иззад ъгъла наистина се подаваше крак — малък, сгърчен, колкото детско краче, тъмнокафяв, почти черен. Подът на пещерата бе покрит с тъмни влакна — може би изсушена трева. Или тръстики. Йоци, първият открит Леден човек, беше с тръстикова шапка.

— Божичко! — възкликна Мич. Мярна му се още един светещ правоъгълник и за миг го проряза остра болка в главата.

— Тук е по-широчко — подметна Тилде. — Можем да се поберем спокойно, без да ги притесняваме.

— Тях? — повтори Мич и светна между краката си.

Видя ухиленото лице на Франко.

— Голямата изненада — обяви италианецът. — Те са двама.

2.Република Грузия

Кайе се притисна към седалката на малкия бял фиат, докато Ладо го пришпорваше с главозамайваща скорост по тесния извит военен път. Макар че бе изтощена и изгоряла от слънцето, не можеше да заспи. Дългите й крака се свиваха нервно при всеки завой. Когато за пореден път предните гуми нададоха пронизителен писък, тя неволно прокара ръка през кестенявата си коса и се прозя демонстративно.

Ладо почувства, че тишината се е проточила твърде дълго, погледна Кайе с меките си кафяви очи, вдигна димящата цигара над черния лъскав волан и вирна брадичка.

— Спасението ни е в лайната, а?

Кайе неволно се засмя.

— Моля те, не се опитвай да ме развеселиш.

Ладо игнорира думите й.

— Това е добре за нас. Грузия има какво да предложи на света. Имаме големи нечистотии.

— Нечистотии — повтори тя.

— Не го ли казах правилно? — попита Ладо.

— Съвсем правилно — засмя се Кайе.

Ладо Дзакели беше старши научен сътрудник в Тбилиския университет „Елиава“, където извличаха бактериофаги — вируси, които нападаха всякакви бактерии — от местните отходни води и канални нечистотии и от образци, събрани от други места по света. Кайе, като представител на западната наука, бе дошла, за да почерпи от богатия грузински опит, засягащ лековитите свойства на бактерирфагите.

Доста бързо се бе сработила с колектива в университета. След седмица на конференции и обиколки по лабораториите някои от младите учени я поканиха да ги придружи до яркозелените пасища в подножието на планината Казбек.

После всичко тръгна с главоломна скорост. Тази сутрин Ладо бе пристигнал от Тбилиси в базовия лагер близо до една стара, изоставена православна църква. Донесе й затворен в плик факс от щаба на умиротворителните сили на ООН в Тбилиси.

След като изсърба едно горещо кафе, като истински джентълмен и неин спонсор, той й предложи да я откара до Горди, малко градче на седемдесет и пет километра югозападно от Казбек.

Кайе нямаше избор. Неочаквано и в най-неподходящия момент миналото й я бе застигнало отново.

В ООН бяха пресели цял куп автобиографии в търсене на най-подходящата кандидатура — медицински експерт, негрузинец, с познания и опит в строго определена област, но накрая се бяха спрели на нея: Кайе Ланг, трийсет и четири годишна, партньорка на мъжа си, Сол Медсън, в „Екобактер Рисърч“. В началото на деветдесетте тя бе специализирала съдебна медицина в Държавния университет в Ню Йорк и още тогава проявяваше интерес към криминалните разследвания. След година смени интереса си към микробиологията, с ударение върху генетичното инженерство, но в края на краищата се оказа единственият чужденец в Грузия с познания в определена област, от които в момента се интересуваше ООН.

Ладо се постара да я прекара през едни от най-красивите места, които бе виждала. В сенките на централен Кавказ те прекосиха няколко терасирани планински полета, осеяни със самотни каменни къщи с красиво оформени чардаци, до които водеха и черни, и павирани пътища. Преминаха и през няколко селца, в които козите и овцете бяха доста повече от хората.

Късчета обитаема земя сред планинската пустош, за всяко от които се бяха водили много повече битки, отколкото и за най-плодородните земи на Западна Европа. Понякога край пътя изникваха самотни фигури, които ги посрещаха с беззъби усмивки или вдигната за поздрав ръка.

Младите хора бяха избягали в големите градове и бяха оставили на старците да се занимават с прехраната — младежи се срещаха само в планинските курорти. Грузия се надяваше да стане туристическа страна. Икономиката й бележеше, бляскави успехи с всяка година, местната парична единица — лари, набираше сила и отдавна бе изместила рублата, а скоро щеше да си съперничи и с американските долари. Строяха се нефтопроводи от Каспийско до Черно море, а сред най-изнасяните продукти бе прочутото грузинско вино.

Но само след няколко години Грузия щеше да изнася вино от друг, съвсем различен характер: разтвори от бактериофаги, които щяха да изцерят света и да започнат война срещу бактериалните заболявания.

Докато влизаха в поредния сляп завой, фиатът навлезе в насрещното платно. Кайе преглътна болезнено, но не каза нищо. От първия момент на появата й в института Ладо се бе държал изключително внимателно с нея. На няколко пъти през последните седмици тя го улови да я гледа с изражение, с каквото мъжете бяха гледали жените от древни времена: присвити, жадни очи на издялан от дърво сатир. Ладо се славеше като женкар сред колежките си в „Елиава“, особено сред по-младите. Но към Кайе се отнасяше със сдържана почтителност, понякога дори с преднамерена загриженост. Притеснявал се, когато я виждал толкова тъжна, ала не знаел как да я развесели.

Въпреки красотата си Грузия имаше много недостатъци: гражданската война, убийствата, а сега и масовите гробове.

Посрещна ги стена от дъжд. Чистачките се извиваха като черни опашки и успяваха да избършат едва една трета от предното стъкло.

— Добре че Сталин ни е оставил нечистотия — продължаваше любимата си тема Ладо. — Достоен син на майка Грузия. Нашият най-добър експорт, по-добър и от виното. — Ладо я дари с фалшива усмивка. Изглеждаше едновременно и засрамен, и горд. Кайе не се сдържа.

— Той е избил милиони — промърмори тя. — Убил е и доктор Елиава.

Ладо напрягаше очи да види какво ги очаква в дъжда. Превключи на по-ниска скорост, удари спирачки и заобиколи ловко една дупка, в която би могла да пропадне цяла крава; Кайе изстена и се вкопчи в дръжката на вратата. Пътят в този участък нямаше заграждения, а отвъд ръба бе зейнала пропаст със стръмни стени, на дъното на която се виеше буйна река.

— Берия е обявил доктор Елиава за враг на народа — каза Ладо многозначително, сякаш ставаше дума за момент от семейната му история. — По онова време Берия е ръководел Грузинското КГБ. Той е местен кучи син, не е руско производство.

— Бил е човек на Сталин — отбеляза Кайе, като се опитваше да не мисли за онова, което би могло да им се случи на пътя. Не можеше да разбере защо всички грузинци толкова много се гордеят със Сталин.

— Тогава или си бил човек на Сталин, или те няма — поясни Ладо и повдигна рамене. — Голям шум се вдигнал в Грузия, когато Хрушчов заявил, че Сталин е престъпник. Какво знаем ние? Толкова пъти ни е прецаквал през онези години, че ни е бил като неверен съпруг.

Кайе намери за особено забавна последната мисъл. Ладо, изглежда, се окуражи от усмивката й.

— Някои все още се надяват да върнат хубавото време на комунизма. Но то ще дойде пак с лайната. — Той се почеса по носа. — Аз предпочитам лайната.

Спускаха се още около час, но пътят вече не бе с толкова завои. Изписаните с неразгадаеми грузински букви пътни знаци бяха надупчени от куршуми.

— Половин час, не повече — обяви по някое време Ладо.

Проливният дъжд размаза границата между деня и нощта. Ладо включи мътните светлини на фиата. Наближиха една отбивка за градчето Горди.

Точно преди нея шосето бе запречено от два бронетранспортьора. Петима руски умиротворители с маскировъчни униформи и очукани каски уморено им махнаха да спрат.

Ладо удари спирачките на фиата и качи едната гума на банкета. Едва сега Кайе забеляза, че през пътя е прокопана канавка. За да я заобиколят, трябваше да минат встрани.

Ладо смъкна прозореца. Двадесетинагодишно руско войниче със скулести розови бузки надникна вътре. От каската му върху ръкава на Ладо капеше вода. Ладо му заговори на руски.

— Американка? — попита русначето Кайе. Тя му показа паспорта си, удостоверението от университета и факса, с който изискваха, или по-скоро нареждаха — прехвърлянето й в Горди. Войничето взе факса и плъзна намръщено поглед по него; хартията бързо подгизна от дъжда. След това се отдалечи, за да се посъветва с офицера, който надзърташе от задния люк на по-близкия бронетранспортьор.

— Те не искат да са тука — прошепна Ладо на Кайе. — И ние не ги искаме. Но нали помолихме за помощ… сами сме си виновни.

Дъждът неочаквано спря. Кайе втренчи очи в мътноватата пелена пред тях. Над бръмченето на двигателя се чуваха песни на щурци и птичи крясъци.

— Тръгвате надолу, после наляво — обясни войничето на Ладо, гордо с познанията си по английски. После се усмихна на Кайе и махна на втория войник, застанал до бариерата отвъд канавката. Ладо включи на първа и малката кола подскочи напред върху банкета.

Ладо смъкна прозореца докрай. Отвън нахлу влажен и студен въздух и Кайе настръхна. От двете страни на пътя имаше гъста брезова гора. Изведнъж замириса неприятно. Наблизо имаше хора. После Кайе се сети, че не само градската канализация мирише така. Тя сбърчи нос и усети, че стомахът й се свива. Не, едва ли. До града оставаше не повече от миля, а оттам до крайната цел на тяхното пътуване имаше още толкова път.

През пътя минаваше плитък поток. Ладо забави скорост и подкара внимателно. Колелетата затънаха до половината, но фиатът се измъкна безпрепятствено на отсрещния бряг. Иззад облаците вече надничаха блещукащи звезди. На фона на небето планините бяха като тъмни назъбени стени. Скоро пред тях изникна Горди — каменни и бетонни постройки, няколко нови двуетажни дървени къщи с тесни прозорци, пътища от изтърбушен асфалт и стари огради. Никакви светлини. Вероятно пак нямаше ток.

— Не познавам този град — промърмори Ладо, удари рязко спирачки и Кайе се опря с крака. Колата нахлу с оглушително пърпорене на празния площад, заобиколен от двуетажни сгради. Кайе зърна светещия знак на „Интурист“ над местния ресторант „Тигъра на Руставели“.

Ладо светна лампичката и извади картата. Погледна я за миг, запрати я с отвращение на задната седалка и открехна вратата на фиата. Пантите изскърцаха пронизително. Той подаде глава навън и извика на грузински:

— Ей, къде тука е гробището?

Никакъв отговор.

— Хубава работа — промърмори Ладо и затръшна вратата два пъти, преди ключалката да закачи. Кайе стисна устни в мига, когато колата отново подскочи напред. Съпроводени от неистовия вой на изтормозения двигател, се спуснаха по една малка уличка, покрай смълчани магазинчета с тъмни, обрамчени в рамки от ръждясало желязо витрини, покрай две изоставени къщички, купчини натрошен бетон и разхвърляни бали слама.

След няколко минути забелязаха светлини, мъждукащи фенери и малък лагерен огън; скоро след това чуха равномерното бръмчене на полевия генератор и гласове в нощта. Гробището се оказа по-близко, отколкото бе посочено на картата, само на миля от града. Кайе се зачуди дали жителите са чули писъците, още повече дали въобще е имало някакви писъци.

Край на приятното прекарване.

Хората, които ги посрещнаха, носеха противогази с аерозолни филтри. Войниците от грузинската републиканска армия, които показваха явни признаци на безпокойство, си бяха завързали влажни кърпи през лицата. Това им придаваше злокобен вид, още повече като се имаха предвид обстоятелствата. Офицерите бяха с бели хирургически маски.

До офицерите стоеше главата на сакребуло, или местния съвет, нисък, плещест мъж с яки ръце, къса черна къдрава коса и голям нос.

Водачът на групата от ООН, полковник от американската армия, казваше се Николас Бек, представи лаконично присъстващите и даде на Кайе и Ладо маски. Кайе се подвоуми, преди да си я сложи. Хънтър — помощничката на Бек, негърка, чиято униформа беше с отличителните знаци на капрал, й подаде бели латексови ръкавици. Докато си ги слагаше, те издадоха добре познатия звук от плясък на гума върху кожа.

Бек и Хънтър отведоха Кайе и Ладо настрани от лагерния огън, до няколко бели джипа. Отвъд тях започваше малка пътечка, която се спускаше през ниската горичка и гъстите шубраци.

— Председателят на местния съвет се оплаква. Някакви местни, от опозицията, разкопали рововете и след това се свързали с щаба на ООН в Тбилиси — каза Бек. — Военните от републиканската армия не гледат с добро око на присъствието ни тук. От Тбилиси не ни оказват никакво съдействие. Казано накратко, ти си единствената помощ, която успяхме да издействаме.

Спряха до три наскоро разкопани рова, озарени от светлините на гирлянди увиснали над тях крушки, които се захранваха от полевия генератор. Мястото бе заградено от опънати на колове червени и жълти ленти, които не помръдваха в неподвижния въздух.

Кайе доближи най-близкия ров и си смъкна маската. Сбърчи нос и подуши въздуха. Миришеше на влага и на разкопана пръст.

— На повече от две години са — каза тя и подаде маската на Бек. Ладо спря на десетина крачки от тях. Изглежда, нямаше никакво желание да доближава гробовете.

— Трябва да знаем със сигурност — заяви Бек.

Кайе доближи втория ров и плъзна лъча на фенерчето по купчината потъмнели парцали, кафяви кости и рохкава почва, примесена с пясък и наносна кал. Вероятно тук бе текъл ручей. Труповете бяха променени до неузнаваемост, върху бледокафеникавите кости бе полепнала засъхнала кал, плътта — там, където я имаше — бе потъмняла и сбръчкана. Дрехите бяха избледнели до цвета на пясъка, но все пак си личеше, че не са били униформи, а гражданско облекло. Вълнените и памучни останки се бяха запазили. Кайе се огледа за синтетични тъкани — по тях можеше да прецени възрастта на гробището. Не видя.

Плъзна лъча нагоре по стената на изкопа. Най-дебелите корени, пресечени от лопатите, бяха с диаметър около три сантиметра. На пет-шест метра от изкопа се издигаше редица дървета — притихнали призрачни силуети.

До нея приклекна Вахтанг Чикуришвили, офицер от републиканската гвардия, с красиви, мъжествени черти, широки яки рамене и дебел, чупен поне няколко пъти нос. Не носеше маска, но държеше нещо черно. Едва след като се загледа внимателно, Кайе забеляза, че е обувка. Чикуришвили се обърна към Ладо на гърлен грузински.

— Казва, че обувките са стари — преведе Ладо. — Казва, че тези хора са умрели преди петдесет години. Може би повече.

Чикуришвили размаха ядно ръка с жест, който обхвана всички присъстващи, и обсипа Ладо с порой от грузински и руски думи.

Ладо продължи да превежда.

— Казва, че грузинците, които са разровили тези гробища, са много тъпи. Това не е работа за ООН. Стара история, отпреди гражданската война. Казва, че не са осетинци.

— Че кой пък е споменавал за осетинци? — намеси се сухо Бек.

Кайе разгледа обувката. Беше с дебела гьонена подметка, по връзките беше полепнала пръст. Кожата бе твърда като камък. Тя надникна вътре. Засъхнала кал, нито следа от чорапи или разложена плът — не изглеждаше обувката да е свалена от крак на мъртвец. Чикуришвили посрещна намръщено въпросителния й поглед, после драсна клечка кибрит и запали цигара.

„Играе“ — помисли си Кайе. В главата й нахлуваха спомени от лекциите по съдебна медицина, които бе посещавала редовно и с увлечение в Бронкс. Оперативна работа на местопрестъплението. Мирисът на предпазните маски.

Бек заговори на развален грузинско-руски, опитваше се да успокои офицера. Ладо любезно превеждаше неясните части. След това Бек хвана Кайе за лакътя и я отведе при един платнен навес, вдигнат на няколко метра от изкопите.

Под навеса, върху грубо сковани дървени маси, бяха подредени останките от изровените трупове. „Аматьорска работа“, рече си Кайе. Може би враговете на тукашния сакребуло ги бяха подредили и заснели, за да докажат тезата си.

Тя заобиколи масата: имаше два торса и череп. По торсовете се бяха запазили късове мумифицирана съединителна тъкан, върху челото и слепоочията на черепа тъмнееха изсъхнали ивици. Тя се огледа за гнезда от насекоми и откри една мъртва ларва, която се бе впила в разложената плът на шията. Твърде малко — вероятно телата са били заровени само няколко часа след смъртта. Навярно не е било през зимата, инак и тази ларва нямаше да я има. А може би зимите по тези ширини бяха меки.

Кайе взе оставеното на края на масата джобно ножче, отлепи с острието му останките от засъхнал, някога бял памучен плат върху единия от торсовете, след това отдели изпънатото парче кожа върху корема. Както в плата, така и в тъканите на таза имаше входни отвърстия от куршуми.

— Божичко! — промърмори тя.

В кухината на таза, запънато в сбърчена плът и изсъхнала пръст, лежеше миниатюрно телце, не по-голямо от шепа пилешки кокали, с хлътнало черепче.

— Полковник… — Тя посочи телцето на Бек и видя как лицето му се изпъва.

Труповете наистина можеше да са отпреди петдесет години, но в такъв случай бяха забележително добре съхранени. Бяха се запазили вълнени и памучни късчета от плата. Всичко беше съвсем изсъхнало. Местността отдавна се бе лишила от подпочвените си води, а и изкопите бяха дълбоки. Но корените…

Чикуришвили заговори отново. Този път тонът му бе смекчен, с нотки на вина. Доста вина се бе натрупала в тази странна през последното столетие.

— Той казва, че и двата трупа са женски — прошепна Ладо на Кайе.

— И сама го виждам — тросна се тя.

Заобиколи масата, за да огледа и втория труп. Този нямаше останки от кожа върху корема. Кайе разрови с върха на ножа коремната кухина — звукът бе като от стържене по изсъхнала кратуна. И тук в таза се гушеше миниатюрно черепче — ако се съдеше по размерите на телцето, ембрионът беше на не повече от шест месеца. Липсваха крайниците на трупа, но Кайе не можеше да определи дали са били отсечени преди да бъде хвърлен в гроба. Нито един от двата ембриона не беше изтикан навън от коремните газове при разлагането.

— И двете жени са били бременни — рече тя. Ладо преведе на грузински.

— Преброихме общо шест трупа — тихо каза Бек. — Жените са били застреляни, мъжете — вероятно пребити до смърт.

Чикуришвили посочи Бек, след това посочи през рамо към лагера и извика със зачервено, озарено от светлината на фенерчето лице:

— Джугашвили, Сталин.

И обясни, че гробовете били отпреди Великата отечествена война, от времето на чистките. В края на трийсетте. Това означаваше, че са отпреди седемдесет години — стари престъпления, които не бяха грижа на ООН.

— Той иска групата от ООН и руснаците да си вървят — преведе Ладо. — Казва, че това е вътрешна работа, не била за умиротворителите.

Бек заговори отново на грузинския офицер, този път с по-твърд глас. Ладо реши, че не иска да е между чука и наковалнята, и застана зад Кайе, която продължаваше да оглежда втория труп.

— Гадна работа — рече той.

— Твърде много е — прошепна Кайе.

— Кое? — попита Ладо.

— Седемдесет години — това е твърде много. Я ми кажи, двамата за какво се карат? — Тя разтвори с върха на ножа късчетата изсъхнала тъкан около очните ябълки. Приличаха на маска. Дали не им бяха слагали качулки преди да ги екзекутират? Не, едва ли. Останките бяха черни и жилави като плът.

— Твоят човек от ООН казва, че за военни престъпления няма давност — каза Ладо. — Никакви ограничения във времето.

— Прав е — кимна Кайе и внимателно преобърна черепа. На тилната кост имаше латерална фрактура, вдлъбната на около три сантиметра.

Кайе насочи вниманието си към мъничкия скелет, сгушен в таза на втория труп. През втората година от следването бяха изкарали кратък курс по ембриология. Костиците на фетуса изглеждаха някак странни, но тя се опасяваше, че може да строши неволно черепчето, ако се опита да го отмести, за да ги разгледа по-внимателно. И без това не биваше да се рови толкова.

Догади й се — не от смалените, изсъхнали човешки останки, а от картината, която се опитваше да й поднесе въображението. Тя се изправи и махна с ръка да привлече вниманието на Бек.

— Жените са били простреляни в корема — рече тя. „Избий всички първородни деца. Какви ужасни чудовища.“ — Убити са. — Тя стисна зъби.

— Преди колко време?

— Може да е прав за възрастта на обувката, ако произхожда оттук, но изкопът не е толкова стар. Корените по края на рова са прекалено тънки. Според мен жертвите са загинали преди две или три години. Почвата е суха, но има наноси, които са с повишена киселинност и спомагат за разтварянето на костите. Обърнете внимание на това парче плат: прилича на вълна или памук, което означава, че гробът е само на няколко години. Ако е синтетика, може да са и по-стари, но пак излиза, че датират доста по-късно от епохата на Сталин.

Бек застана до нея и вдигна маската си.

— Ще можете ли да ни помогнете, докато пристигнат другите? — попита той шепнешком.

— Това кога ще стане?

— След четири-пет дни — отвърна Бек. На няколко крачки от тях Чикуришвили местеше подозрителен поглед по лицата им, неспокоен като ченге, което присъства на домашна свада.

Кайе почувства, че дъхът й секва. Тя се извърна, пое си дъх, пристъпи напред и попита:

— Значи искате да започнете разследване за военни престъпления?

— Така смятат руснаците — отвърна Бек. — Сърбят ги ръцете да плеснат още едно обвинение в лицето на техните комунисти. Нови свидетелства за извършени от режима зверства ще подсилят позициите им сред народа. Кажете все пак някакво предположение за времето — две години, пет, трийсет, каквото и да е?

— По-малко от десет. Вероятно дори по-малко от пет. Тук съм с вързани ръце. Нищо не мога да направя. Ще взема образци, проби от тъканите, но за аутопсия и дума не може да става.

— При всички случаи ще свършите по-добра работа от местните хитреци — заяви Бек. — Никак не им вярвам. Не съм сигурен дали може да се вярва и на руснаците. Те също са предубедени.

Ладо ги слушаше с непроницаемо изражение, без да превежда на офицера.

Кайе почувства връщането на онова, от което толкова се опасяваше: старото, добре познато, мрачно настроение.

А си мислеше, че като замине надалеч и се отдели от Сол, ще забрави неприятните моменти и лошите чувства. Дори беше вдъхновена, докато наблюдаваше докторите и лаборантите в института „Елиава“, които се занимаваха с истинска, полезна за човечеството работа, буквално извличаха здраве от човешките нечистотии. Величавата и красива Република Грузия. А сега… ези или тура? Сталин или етнически прочиствания, грузинци, които се опитват да изместят арменците и осетинците, абхазци, воюващи срещу грузинци, руски умиротворители, вероятно бяха замесени и чеченци. Вечни войни между стари съседи с древни вражди.

Нищо хубаво нямаше да излезе за нея от тази работа, но не можеше да откаже.

Ладо смръщи нос и погледна Бек.

— Те са щели да стават майки? — попита той.

— Повечето — отвърна Бек. — Останалите може би са щели да стават бащи.

3.Алпите

В дъното пещерата се стесняваше съвсем. Тилде се свря под една скална издатина и втренчи очи в Мич, който бе коленичил до труповете. Франко клечеше зад него.

Мич бе зяпнал като учудено хлапе. Отпърво дори загуби способността си да говори. В пещерата цареше тишина. Само светлината на фенерчето му трепкаше по съсухрените трупове.

— Нищо не сме пипали — похвали се Франко.

Купчинките черна пепел, парчета от старо дърво, изсушена трева и тръстика изглеждаха сякаш и най-слабият повей на вятъра ще ги разпилее. Приличаха на останки от огън. Кожата върху телата се бе запазила по-добре. Досега Мич не бе виждал толкова изумителни образци за мумификация при ниска температура. Тъканите бяха студени и сухи, обезводнени от сухия въздух в пещерата. Чертите на лицата бяха почти естествени, само клепачите се бяха свили, а очите под тях изглеждаха смалени, помътнели, сънени. Телата също бяха напълно запазени, само в долната част на краката кожата бе сгърчена и потъмняла, може би от вятъра, прониквал през отвора на пещерата. Стъпалата бяха покрити с бръчки и бяха черни като изсушени гъби.

Мич не можеше да повярва на очите си. Може би нямаше нищо необичайно в позата им — мъж и жена, които лежаха обърнати един към друг, очаквайки да ги застигне смъртта, замръзнали пред изстиналия огън. Нищо странно в протегнатите ръце на мъжа към лицето на жената, и в нейните — положени върху корема. Нищо чудно в животинската кожа, разпъната под тях, и в другата, захвърлена отстрани до мъжа.

Когато бе усетил, че краят им наближава, мъжът просто бе отметнал завивките настрани.

Мич погледна сгърчените пръсти на жената и усети, че на гърлото му е заседнала буца.

— Възраст? — попита Тилде. Гласът й бе ясен и звънлив, като звън на металическо острие.

Мич едва не подскочи.

— Трудно ми е да определя. Но са много стари.

— Да, но дали колкото Ледения човек?

— Не чак толкова — отвърна Мич.

Жената, изглежда, е била ранена. В хълбока й зееше потъмняла рана, на скалата под нея също имаше черни петна. Може би това беше причината за смъртта й.

В пещерата нямаше никакви оръжия.

Той разтърка очи, за да прогони малката, нажежена до бяло луна, която бе изплувала пред погледа му и се опитваше да му отвлече вниманието, след това отново разгледа лицата. Носовете бяха къси, широки, чипи. Челюстта на жената бе леко увиснала, тази на мъжа — затворена. Умирайки, жената се бе борила за всяка глътка въздух. Така поне изглеждаше, но не можеше да се каже със сигурност.

Той заобиколи внимателно телата и коленичи от другата страна, като внимаваше да не ги докосва.

— Изглеждат стари — подметна Франко, колкото да наруши тишината. Очите му блестяха. Мич го погледна за миг, после плъзна поглед по лицето на мъжа.

Ниско чело, нос на широка основа, почти без брадичка. Добре развити рамене, сравнително тесен кръст. Яки ръце. Лицата бяха гладки, скалповете — почти без коса. Кожата под врата обаче бе покрита с черен мъх, който се виждаше само отблизо. Косата около слепоочията изглеждаше подстригана, умело подредена в прическа.

„Толкова по въпроса за рошавите първобитни хора.“

Мич се наведе напред и се подпря на заснежената стена. Нещо, наподобяващо маска, се въргаляше между телата. Или по-скоро бяха две маски, едната — притисната под тялото на мъжа, втората — под жената. Краищата на маските бяха разкъсани. Имаха очни отвърстия, дупки за ноздрите и бяха покрити с фина козина, а в долния край бяха снабдени с каишки, които да се закачват под брадичката или около шията. Може би бяха свалени по-късно от лицата, но не личеше да липсва кожа.

Маската до жената беше прикачена към челото и слепоочията й с тънички влакна.

Мич си даде сметка, че се занимава с дребните загадки само за да избяга от големия и необясним въпрос.

— Каква е възрастта им? — настоя Тилде. — Не можеш ли да определиш?

— Мисля, че тези хора са умрели преди повече от десет хиляди години — каза Мич.

Тилде не изглеждаше доволна от отговора му.

— И те ли са европейци, като Ледения човек?

— Не зная. — Мич поклати глава. Не искаше да говори, а да мисли. Намираха се на много опасно място, от всякаква гледна точка. Опасно и същевременно изпълнено с необясними неща.

— Мич, кажи ми най-сетне — заговори почти умолително Тилде. — Кажи ми какво виждаш. — Тя се пресегна и го погали по коляното. Франко проследи тази сцена с бащинско спокойствие.

— Виждам мъж и жена, приблизителен ръст около сто и шейсет сантиметра — каза Мич.

— Ниски — отбеляза Франко, но Мич не му обърна внимание.

— Вероятно принадлежат към рода „Хомо“, вид „сапиенс“. От нас обаче се различават. Имам чувството, че по някаква причина са се смалили и чертите им са се изкривили… — Той млъкна и погледна отново лицата. Не изглеждаха умалени, по-скоро го безпокояха маските.

Класически лицеви черти.

— Не са джуджета. Това са неандерталци.

Тилде се закашля. Сухият, студен въздух дразнеше гърлата.

— Моля?

— Пещерни човеци? — попита Франко.

— Неандерталци — повтори Мич, сякаш за да убеди себе си и Франко.

— Глупости — прекъсна го с рязък глас Тилде. — Да не сме деца?

— Това е самата истина. Открили сте два перфектно запазени неандерталеца, мъж и жена. Първите неандерталски мумии, открити от съвременната цивилизация.

Няколко секунди Тилде и Франко обмисляха думите му. Отвън вятърът се усилваше.

— Колко стари? — попита Франко.

— Учените смятат, че неандерталците са изчезнали преди четирийсет до сто хиляди години. Но може и да грешат. Съмнявам се обаче тези двамата да са прекарали тук четирийсет хиляди години.

— Може би са били последните — каза Франко и неволно се прекръсти.

— Невероятно — промърмори Тилде. Беше зачервена. — Колко ли ще струват?

Мич усети, че краката му се схващат, и се размърда. Пръстите на ръцете му бяха замръзнали. Едва сега забеляза, че трепери. Луната отново взе да се мярка пред погледа му.

— Нищо не струват — рече той.

— Я не се шегувай — смъмри го Тилде. — Те са рядкост — никой не е откривал подобно нещо — нали?

— Да речем, че успеем — успеете — да ги измъкнете от пещерата и да ги свалите долу. На кого ще ги продадете, а?

— Има хора, които събират подобни неща. — Франко сви рамене. — Хора с много пари. Вече поговорихме с тоя-оня за Ледения човек. А тук имаме даже двама…

— Май трябва да съм по-откровен — прекъсна го Мич. — Ако тези двамата не бъдат предадени на научната общност, за да бъдат подложени на необходимите изследвания, аз лично ще уведомя швейцарските или италианските власти на какво сме се натъкнали. Ще им кажа.

Отново тишина. Мич почти можеше да чуе как тиктака машинката в главата на Тилде. Франко удари с разтворена длан пода на пещерата.

— Защо ще ни прецакваш?

— Защото тази находка не ви принадлежи. Тези двамата не принадлежат никому.

— Но те са мъртви! — извика Франко. — Те и на себе си вече не принадлежат, нали така?

Устните на Тилде се изкривиха в мрачна усмивка.

— Мич е прав, Франко. Няма да ги продаваме.

— Не зная какво ще правите с тях — заговори припряно и уплашено Мич, — но не мисля, че трябва да ги продавате, като че са някакви пещерни кукли Барби. — Той си пое дъх.

— Пак повтарям, Мич има право — бавно каза Тилде. Франко я погледна учудено. — Тази работа е дебела. Ние сме порядъчни граждани. Тези хора са наши предци. Мама и тате на целия свят.

Мич почувства нарастващо главоболие. Одевешният светещ правоъгълник беше само ранно предупреждение — сега идваше бързият влак. Спускането в долината щеше да е трудно и опасно, когато си в лапите на мигрената и главата ти е стисната от менгеме.

— Да не сте решили да ми видите сметката тук? — попита той Тилде.

Франко го изгледа втренчено, после премести поглед към Тилде, сякаш очакваше нейния отговор.

Тилде се засмя и се почеса по брадичката.

— Мисля си — рече тя. — Какви мошеници ще ни изкарат. Ще влезем в заглавията на вестниците. Пирати на праисторическа находка. Йо-хо-хо и бутилка шнапс.

— Това, което трябва да направим — заговори разсъдливо Мич, — е да вземем образци от тъканите на двамата, без да им причиняваме вреда. След това…

Той вдигна фенерчето и освети кухината зад главите на двете мумии. Там лежеше някакъв кожен вързоп.

— Какво е това? — попитаха двамата с Франко едновременно.

Мич се огледа. Би могъл да прекрачи жената, без да засегне нищо освен купчината пепел. Но по-добре щеше да е да не пипат нищо, да напуснат веднага пещерата и да оставят по-нататъшните изследвания за експертите. Пробите от тъканите щяха да са достатъчно доказателство. От костните образци се знаеше достатъчно за неандерталската ДНК. Едно бързо потвърждение и щяха да затворят пещерата, докато…

Той разтърка слепоочия и затвори очи.

Тилде го тупна по рамото и внимателно го избута встрани.

— Аз съм по-дребна — рече. След това се шмугна покрай жената към дъното на пещерата.

Мич я гледаше. Ето това вече беше грях — грехът на любопитството. Никога нямаше да си го прости, но как би могъл да я спре, без да повреди телата? Освен това тя действаше крайно внимателно.

Тилде се наведе толкова ниско, че лицето й почти опря във вързопа. Тя хвана единия му край и бавно го прекатури. Гърлото на Мич се сви.

— Светни ми де — подкани го Тилде. Мич я послуша. Франко също насочи фенерчето.

— Това е кукла — каза Тилде.

От горния край на вързопа надничаше мъничко личице, като потъмняла и сбръчкана ябълка с две хлътнали черни очички.

— Не — поклати глава Мич. — Това е бебе.

Тилде се отдръпна и промърмори нещо.

В този момент главоболието се стовари върху Мич като гръмотевица.

Мич лежеше до входа на пещерата, а Франко го държеше за ръката. Тилде все още беше вътре. Мигрената на Мич доста бързо бе набрала деветбалова мощ и той полагаше нечовешки усилия да не закрещи и да не започне да се мята. На няколко пъти се опита да повърне, но стомахът му бе съвсем празен. Тялото му трепереше неудържимо.

Знаеше с непоколебима увереност, че краят му ще е тук — на прага на най-изумителното антропологично откритие на всички времена, в ръцете на Тилде и Франко, които бяха малко по-добри от обикновени крадци.

— Какво прави тя там? — простена Мич. Дори вечерният здрач му се струваше твърде ярък. Доста бързо се стъмваше.

— Не е твоя работа — отвърна Франко и го стисна по-здраво за ръката.

Мич се дръпна и бръкна в джоба, където бе прибрал епруветката с тъканните образци. Бе успял да отреже малки късчета от кожата в горния край на бедрото и при двамата, преди болката да го повали напълно. Сега бе почти заслепен.

С мъка отвори очи и се загледа в сапфирената синева, изрисувала небето над планината, в леда и снега зад ярките проблясъци в очите му.

От пещерата се подаде Тилде, с камера в едната ръка и раница в другата. Каза нещо на италиански на Франко — говореше бързо, с тих глас. Мич не разбра нито дума, не че го интересуваше.

Единственото, което искаше, бе да слезе от тази проклета планина и да се мушне в топло легло, където да заспи, а болката да си иде завинаги.

Другата възможност бе да умре, но тя не изглеждаше толкова привлекателна.

Франко го прегърна през рамото.

— Хайде, приятел — подкани го италианецът и го върза с въже през кръста. Мич пристъпи напред, стиснал юмруци, за да не почне да си удря главата.

— Пикелът — обади се Тилде. Франко измъкна пикела на Мич, който се поклащаше на колана му, и го прибра в раницата.

— Здравата си загазил — рече Франко. Мич стисна очи, залезът бе като ярка светкавица. Тилде тръгна напред, а Франко — зад него.

— Ще минем по друг път — каза Тилде. — Снегът се заледява, а и мостът не е стабилен.

Мич отвори очи, но веднага ги затвори. Целият беше облян в пот. Пристъпваше съвсем автоматично; всеки път, когато се подхлъзваше, усещаше, че и Франко се повлича след него. Италианецът не му се скара, само скъси въжето и продължи да му говори с тих глас, сякаш успокояваше дете:

— Полека, приятел. Така е по-добре. Много по-добре. Гледай къде стъпваш.

— Франко, няма да издържа още дълго — прошепна Мич. — От две години не съм имал мигренозен пристъп. Дори не си нося таблетките.

— Няма значение. Гледай си в краката и прави каквото ти кажа. — Франко извика нещо на Тилде. Мич почувства, че тя е близко пред него, и примижа. Лицето й се появи сред облак от белезникава пара и искри.

— Ще вали — предупреди го тя. — Трябва да побързаме. — Двамата с Франко отново заговориха на италиански и Мич реши, че обсъждат да го оставят тук, на глетчера.

— Мога да вървя — побърза да каже. — Още мога.

Отново тръгнаха надолу по заледения склон, придружени от шума на бавно спускащата се ледена грамада. Пукотът и тътнежът бяха като пляскания на исполински ръце. Вятърът се усили и Мич се извърна, за да не го удря в челото. Франко отново го завъртя и лекичко го побутна.

— Не е време за глупости, приятел. Върви.

— Опитвам се.

— Върви и не приказвай.

Вятърът бе като леден юмрук, който го удряше право в лицето. Той се наведе напред. Ледени кристалчета го хапеха по бузите, опитваха се да му повдигнат качулката.

— Няма да се справи — подхвърли Тилде и Мич видя, че го заобикаля, обкръжена от вихрушка снежинки. Вятърът рязко смени посоката си и ги блъсна от другата страна. Осветени от фенерчето на Франко, снежинките летяха почти право надолу. Двамата обсъдиха възможността да изкопаят дупка, но ледът бе прекалено твърд и щеше да отнеме много време и усилия.

— Тръгвай. Право надолу! — извика Франко на Тилде и тя го послуша, Мич нито знаеше къде отиват, нито се интересуваше. Франко постоянно псуваше на италиански, но вятърът отнасяше думите му. Снегът бе като гъста завеса между тях и Мич долавяше присъствието на италианеца единствено по честите дръпвания на въжето.

— Боговете са разгневени! — извика Тилде с глас, пълен с възторг и вълнение. Франко, изглежда, бе паднал, защото Мич почувства силно дръпване назад. По някакъв начин пикелът отново се бе озовал в ръката му и докато се претъркулваше, той успя да запази самообладание и да забие острието в леда. Двамата спряха да се свличат. Изглежда, Франко бе увиснал на въжето. Мич погледна към него. Ярките светлини бяха изчезнали. Усещаше, че замръзва, но над всичко все още бе сковаващата болка на мигрената. Франко бе скрит зад снежната пелена. Вятърът пищеше и свиреше и Мич долепи лице до леда. Острието на пикела излезе от дупката и той се плъзна още няколко метра надолу. Болката в главата му поотслабна, колкото да се зачуди дали ще се измъкне жив оттук. Той заби шиповете на котките в замръзналия сняг и запълзя нагоре, теглеше Франко след себе си. Тилде изтърча край него и помогна на Франко да се изправи. Носът на италианеца беше окървавен и той се оглеждаше замаяно. Вероятно си бе ударил главата в леда. Тилде погледна Мич. Усмихна се и го докосна по рамото. Никой не каза нищо, но изведнъж тримата се почувстваха по-близки. Франко изстена, облиза окървавените си устни и скъси въжетата. Вятърът ревеше като трактор на пълни обороти. Мич почувства, че ледът под него потреперва. Бяха твърде близо до ледопада, който все повече се активизираше. Той освободи въжето на Тилде и тримата тръгнаха назад. Франко пристъпваше зад него слепешката, с окървавено, покрито със сняг лице. Очите му блестяха зад очилата. Италианецът коленичи до Мич и се подпря с ръка, после неочаквано се претърколи. Мич го сграбчи за рамото, но Франко отказа да се обърне. Сега вятърът духаше надолу по склона и той започна да се свлича. Опита се да се задържи, изпъна гръб и внезапно тупна долу. Единственият начин да се придвижва срещу вятъра на това открито пространство бе като пълзи. Той задърпа Франко след себе си, но само след няколко крачки осъзна, че задачата е непосилна. Ледът бе неравен, натрошен и само пречеше. Мич не знаеше какво да прави. Трябваше да намерят укритие от вятъра, но той нямаше представа накъде да тръгнат. Все пак се радваше, че Тилде ги изостави. Ако се спасеше, някой щеше да й направи много хубави бебета, но нямаше да са двамата с Франко, защото вече бяха прекрачили пределите на човешката еволюция. Край на бремето на отговорността. Стана му мъчно за Франко.

— Ей, приятелю — извика той в ухото на другия. — Събуди се и ми помогни, инак и двамата ще пукнем.

Франко не отговори. Невъзможно беше да е умрял, не беше паднал от толкова високо. Мич напипа вързаното за китката на италианеца фенерче, изхлузи го и освети очите на Франко, като се опита да повдигне клепачите му с ръкавицата си. Зениците бяха свити и нееднакви. Охо. Франко се бе ударил здраво в леда и сега имаше сътресение и счупен нос. Ето защо течеше толкова много кръв, полепнала върху лицето му като гъста каша. Мич се отказа да му вика. За миг му хрумна мисълта да се отърве от италианеца, но просто не можеше да го направи. По-рано Франко се бе опитал да му помогне. Съперници, сближени от неизбежния край. Мич се съмняваше, че която и да било жена би почувствала романтичен трепет, ако чуе подобна история. От опит знаеше, че жените не се интересуват от такива неща. Мъжката солидарност им бе чужда. Изведнъж усети, че се загрява. Якето и панталоните му се изпълваха с топлина. Хубаво щеше да е, ако можеше да се изпикае. Така поне щеше да си отиде с достойнство, а не с опикани панталони. Франко изстена. Не, не беше Франко. Тресеше се ледът под тях — после подскочи и се хлъзна встрани. Озарен от светлината на фенерчето, пред погледа на Мич се издигна грамаден леден блок — или може би падаха? Да, падаха. Той затвори очи в очакване на неизбежното. Тупнаха върху купчина мек сняг и вятърът внезапно изчезна. Върху тях се посипа още сняг и няколко ледени парчета, които притиснаха крака на Мич. Тук цареше тишина и спокойствие. Мич се помъчи да си освободи крака, но меката топлина се възпротиви; другият му крак също бе неподвижен. Бяха обречени.

След много време отвори очи и видя ярко озарено небе и заслепяващо, синьо слънце.

4.Горди

Като клатеше тъжно глава, Ладо остави Кайе на грижите на Бек и потегли обратно за Тбилиси. Не можеше да напуска задълго института.

В Горди групата от ООН бе завзела хотела „Тигъра на Руставели“. Руснаците бяха опънали палатки в района между градчето и гробищата.

Късната вечеря, сервирана лично от съдържателката — плещеста чернокоса жена, казваше се Лика — се състоеше от хляб, шкембе чорба и водни чаши с водка. С изключение на Кайе и Бек, всички останали си легнаха веднага след вечеря.

Бек дръпна стола до голямата дървена маса и постави пред Кайе чаша бяло вино — тя така и не бе отпила от водката.

— Това е „манави“. Най-хубавото им вино. Извадили са го специално за нас. — Бек седна и почна да чопли една раничка на китката си. — Извинявай, обаче какво знаеш за грузинската история?

— Не много — призна Кайе. — Последните политически боричкания, научните им открития, такива работи.

Бек кимна и скръсти ръце.

— Признавам, не е изключено онези нещастни майки да са били разстреляни по време на гражданската война. Не бях чувал обаче за военни действия в района на Горди. — На лицето му се изписа съмнение. — Биха могли, разбира се, да са жертви на чистките от трийсетте и петдесетте години. Но ти вече отхвърли тази възможност. Чудесно хрумване беше това с корените. — Той се почеса по носа. — Хубава страна, пък толкова мрачна история.

Бек напомняше на Кайе за Сол. Всъщност повечето мъже на неговата възраст й напомняха за него. Сол бе с дванайсет години по-голям от нея, брилянтен учен, но с отвратителен, непостоянен характер.

— Повече ме интересува бъдещето на Грузия — призна Кайе. — Половината американски фармацевтични компании са пратили хора тук. Грузинските открития могат да спасят милиони.

— Вируси, които помагат.

— Точно така. Фагоцити.

— Атакуващи само бактериите.

Кайе кимна.

— Четох, че грузинските войници носели мънички епруветки с фагоцити по време на размириците. Гълтали ги, преди да влязат в битка, или поръсвали с тях раните си, когато ги подкарат към болницата.

Кайе пак кимна.

— Прилагат това лечение още от двайсетте години, когато Феликс д’Ереле дошъл да работи с Георгий Елиава. Д’Ереле бил немарлив, резултатите от изследванията били противоречиви, а малко след това открили пеницилина и сулфатиацидите. Фагоцитите потънали в забрава. И какво се получило — скоро бактериите развили резистентност спрямо антибиотиците. Но не и към фагоцитите.

— Ами да пием тогава за по-доброто бъдеще — предложи Бек, вдигна чашата си и я пресуши. Кайе сръбна една глътка. Виното беше сладникаво и кисело, но в приятна комбинация. Ухаеше на мандарини.

— Доктор Дзакели ми каза, че си се качвала на Казбек — продължи Бек. — По-висок е от Мон Блан. Аз съм от Канзас. При нас няма никакви планини. Дори скала не можеш да видиш. — Той се усмихна малко засрамено, когато погледите им се срещнаха. — Обичам планините. Извинявай, че те откъсваме от работата ти… и забавленията.

— Не съм алпинистка. Само турист.

— Ще се опитам да ти намеря заместници до няколко дни — обеща Бек. — В архивите в Женева се пазят всички сведения за изчезнали хора и масови кланета. Ако се окаже, че става въпрос за чистки от трийсетте години, ще предадем случая на руснаците и грузинците. — Личеше си, че Бек предпочита нещата да свършат така, и Кайе не можеше да го вини.

— Ами ако са по-отскоро? — попита тя.

— Тогава от Виена ще пратят голяма група за разследване.

— Само че е второто — рече Кайе и го изгледа.

— Сигурно — въздъхна Бек. — Защо си се отказала от криминологията? Не че ти се бъркам в личния живот…

— Узнах твърде много за хората — прекъсна го Кайе. „Зли, покварени, мръсни, отчайващо тъпи същества.“ Тя разказа на Бек за офицера от бруклинския отдел по убийства, който й бе преподавал криминология. Силно вярващ християнин. Веднъж, когато им показваше снимки от едно ужасно престъпление с двама убити мъже, три жени и дете, той бе добавил: „Душите на тези жертви са напуснали телата им. Няма за какво да им съчувствате. Запазете съчувствието си за онези, които са още живи. Хващайте се за работа. И помнете: вие служите на Бога.“ — Вярата бе запазила разсъдъка му — добави тя.

— А ти? Какво те накара да смениш обучението?

— Нямах си вяра — отвърна простичко Кайе.

Бек кимна.

— Без броня значи. Е, надявам се да ни помогнеш с каквото можеш. Само с теб разполагаме за момента. — След което й пожела лека нощ и се затътри нагоре по тясното стълбище.

Кайе остана на масата още няколко минути, след това излезе, застана на тясната гранитна площадка пред павираната улица и пое с пълни гърди влажния хладен нощен въздух. Съвсем ясно виждаше заснежените планински върхове над покривите на отсрещните къщи — сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне.

Събуди се загърната в чаршафи, които не бяха прани от доста време. Върху възглавницата имаше косми, които очевидно не бяха нейни. Стаята бе с повехнали тапети, освен малкото дървено легло имаше стол и дъбова маса до тесния прозорец. В Тбилиси имаше модерни хотели, но Горди беше встрани от туристическите маршрути и твърде далече от Военния път.

Тя скочи от леглото, наплиска си лицето и нахлузи дънките и блузата. Тъкмо посягаше към масивното резе, когато на вратата се почука и Бек я повика. Тя отвори и премигна все още сънено.

— Гонят ни от града — обяви той смръщено. — Настояват до утре заранта всички да се приберем в Тбилиси.

— Защо?

— Не ни искат тук. Дошли са войници от редовната армия, за да ни ескортират. Казах им, че си цивилен съветник и не си член на нашата група. Не ги интересувало.

— Божичко! — възкликна Кайе. — Откъде тази внезапна промяна?

— Мисля, че я дължим на сакребулото, местното величие. А може да идва и отгоре.

— Грузия, страната на демократичните промени — подметна Кайе. Повече се тревожеше обаче дали всичко това няма да повлияе на работата й в института.

— Аз също съм изненадан — призна Бек. — Настъпили сме някого по мазола. Моля те, събери си багажа и слез във фоайето.

Той се обърна да си върви, но Кайе го спря.

— Има ли телефон?

— Не зная — отвърна той. — Ако искаш, можеш да ползваш нашите сателитни телефони.

— Благодаря. Само че доктор Дзакели вече се е прибрал в Тбилиси. Не е удобно да го връщам чак дотук.

— Ще те откараме до Тбилиси — обеща Бек. — Ако искаш да идеш там, разбира се.

— Точно там искам да ида — каза Кайе.

Няколко бели черокита с надписи „ООН“ сияеха ослепително на площадчето пред хотела. Кайе ги разглеждаше лениво през прозореца на фоайето, докато чакаше съдържателната на хотела да донесе един допотопен черен бакелитов телефон и да го включи. Вдигна слушалката, допря я до ухото си, сетне я подаде на Кайе. Не се чуваше никакъв сигнал. Още само няколко години и Грузия щеше уверено да застигне другите страни в двайсет и първи век. Засега обаче все още имаше не повече от неколкостотин линии към външния свят и всички повиквания минаваха през Тбилиси.

Съдържателката се усмихна нервно. Беше разтревожена още от мига, когато се появиха.

Кайе изнесе сака си навън. Останалите вече се бяха събрали: шестима мъже и три жени. Кайе застана до канадката Дойл и до Хънтър, който й подаде сателитния телефон.

Кайе първо се свърза с Тбилиси, за да се чуе с Тамара Мирянишвили, която отговаряше за нея в института. След няколко неуспешни опита най-сетне установи връзка. Тамара изрази съчувствие, призна, че няма представа каква може да е причината за този неочакван поврат в събитията, и каза, че Кайе е добре дошла да се върне в института и да остане още няколко дни.

— Жалко, че ви гонят оттам — приключи тя. — Нищо, ела си, тук ще те развеселим.

— Да се е обаждал Сол? — попита Кайе.

— Даже два пъти. Каза да провериш за биофилмите. По-специално какво е взаимодействието между тях и фагоцитите, след като бактериите бъдат опитомени.

— А ти ще ми кажеш ли? — попита Кайе.

В отговор Тамара се разсмя.

— Трябва ли да ти издаваме всичките си тайни? Кайе, скъпа, още не сме сключили договор!

— Сол е прав. От това ще излезе нещо голямо — призна Кайе. Дори в най-трудните моменти Сол винаги бе в крак с последните открития в науката.

— Като дойдеш, ще ти покажа някои наши разработки върху биофилмите. Не за друго, а защото си много мила.

— Благодаря.

Кайе подаде телефона на Хънтър.

На площада спря стара черна волга със служебни номера и от нея слязоха трима въоръжени офицери. Пръв вървеше майор Чикуришвили, със зачервено, намръщено лице. Изглеждаше сякаш всеки миг може да изригне.

Един млад офицер — Кайе не можа да разбере по пагоните чина му — застана до Бек и му заговори на развален руски. Когато приключиха разговора, Бек даде знак и хората му започнаха да се настаняват по джиповете. Кайе седна в джипа на Бек.

Странно, но дори имаха изпращачи. Докато подскачаха по главната улица, няколко жени и едно малко момиче им помахаха от тротоара. Момиченцето имаше кестенява коса и сиви очи, стройно и жилаво телце. Съвсем обикновено, жизнерадостно девойче.

Скоро излязоха на пътя. Почти не разговаряха. Хънтър караше джипа, който предвождаше колоната. Бек рееше замислен поглед навън. Имаше толкова много дупки, че Кайе, която седеше отзад, се уплаши да не хване морска болест. От радиото се носеше поп музика от Алания и азербайджански народни песни, от време на време се чуваха коментари, които Бек изслушваше внимателно. На няколко пъти погледна през рамо към Кайе и тя му отвръщаше с усмивка.

След два-три часа тя взе да задрямва. Кой знае защо, й се присъниха бактериални култури в разложени, заровени в масови гробове трупове. Биофилми, които незапознатите с материята смятаха за слуз: миниатюрни индустриализирани бактериални градчета, занимаващи се с преработването на труповете — тези доскоро живи гигантски потомци на еволюцията, превърнати в градивните си материали. Из вътрешните галерии, червата, белите дробове, сърцето, артериите, очите и мозъка се вдигаха красиви полизахаридни архитектурни постройки, обитавани от бактерии, които преобразуваха заобикалящите ги сложни структури в безполезни отпадъци, без да се интересуват от история или философия.

„Бактериите са ни създали. Когато умрем, те ни помагат да се върнем там, откъдето идваме. Добре дошли у дома.“

Събуди се обляна в пот. Ставаше все по-задушно — вече се спускаха към долината. Сигурно е чудесно да не разбираш нищо от медицина. Така поне никога няма да си представяш какво ще стане с теб, след като умреш. Всичко се корени в съзнанието.

— Сънува ли? — попита я Бек, докато отбиваха към малка ръждясала бензиностанция, заобиколена от тенекиени бараки.

— Кошмари — призна Кайе. — Сигурно прекалявам с работата.

5.Инсбрук, Австрия

Когато синьото слънце потъмня и изчезна, Мич осъзна, че е нощ, но въздухът бе мътнозелен и въобще не беше студено. Усещаше пробождаща болка в горната част на бедрото, болеше го и корем.

Не беше в планината. Той премигна, но виждаше все така замъглено, така че вдигна ръка, за да си избърше очите. Нечия друга ръка го плесна по китката и един нежен глас го скастри на немски да бъде послушен. Докато му изтриваше лицето с кърпа, жената добави, този път на английски, че пръстите и носът му са измръзнали и че има фрактура на крака. Мич отново се унесе в сън.

Малко след това се събуди и дори успя да приседне в твърдото, скърцащо болнично легло. В стаята имаше още четирима пациенти, все мъже, сравнително млади. Двама имаха строшени крака и лежаха в смешни пози, като от филмова комедия. Другите двама бяха със счупени ръце. Кракът на Мич също беше бинтован, но поне не висеше окачен на тавана.

Всички мъже бяха синеоки, с красиви, правилни черти и го наблюдаваха внимателно.

Сега вече Мич виждаше съвсем ясно стаята: боядисани бетонни стени, емайлирани в бяло рамки на леглата, настолна лампа върху хромирана подложка, която бе взел за синьо слънце, лъскав, наскоро измит под, мирис на кондициониран въздух и антисептични разтвори.

Облегнатият вдясно от Мич русоляв мъж с обгоряло от слънцето лице се наведе към него и каза:

— Ти май си американецът късметлия, а?

— Американец съм — отвърна Мич. Гласът му беше прегракнал. — И сигурно съм късметлия, щом не съм умрял.

Мъжете се спогледаха и Мич се сети, че откакто е тук, е бил тема на разговорите им.

— Посъветвахме се и решихме, че като колеги планинари, е редно да те уведомим.

Преди Мич да успее да възрази, че не е никакъв планинар, мъжът със загорялото лице му съобщи, че другарите му са загинали.

— Италианецът, до когото те открили, бил със строшен врат. Жената била доста по-надолу от вас, заровена под снега. Съобщиха го по телевизията и във вестниците. — Мъжът втренчи поглед в него. — Тя откъде е взела трупчето на детето?

Мич се закашля. Зърна поставената на шкафчето до леглото му гарафа и си наля вода. Планинарите не сваляха погледи от него.

Мич вдигна глава и на свой ред ги изгледа. Вече беше успял да скрие изненадата си. Безсмислено беше да се сърди на Тилде, след като беше мъртва.

Следобед пристигна инспектор от Инсбрук, придружен от местен полицай. Приседна до леглото, за да му зададе няколко въпроса. Полицаят, който говореше английски по-добре, им превеждаше. Въпросите ще бъдат рутинни, успокои го инспекторът, както при всеки подобен инцидент. Мич каза, че не познава жената, но инспекторът го осведоми, че тримата били видени заедно в Залцбург.

— Вие, Франко Маричели и Матилда Бергер.

— Това е приятелката на Франко — отвърна Мич и усети, че му призлява. Инспекторът присви устни, сякаш не би одобрил подобна връзка.

— Тя е носела мумифициран труп на бебе. Мумията, изглежда, е много стара. Имате ли представа откъде се е сдобила с нея?

Мич се надяваше, че все още не са открили епруветките с тъканните образци в раницата. А може би се бе изгубила на глетчера?

— Трудно е да се разкаже с няколко думи.

Инспекторът повдигна рамене.

— Не съм специалист по замръзнали тела. Мичъл, ще ви дам един бащински съвет. Мисля, че съм достатъчно възрастен, за да го направя.

Мич призна, че е достатъчно възрастен.

— Разговаряхме с бившите ви работодатели в Хайеровия музей в Сиатъл.

Мич само го гледаше.

— Те ни казаха, че сте били съучастник при кражба на антични предмети от федералното правителство, скелетови останки на някакъв древен индиански човек, когото наричали Паско. Приблизителна възраст десет хиляди години, открит край бреговете на Колумбийската река. Отказали сте да предадете споменатите останки на Армейския инженерен корпус, за което са ви арестували, а музеят ви е освободил от работа.

— Местните индианци твърдяха, че костите са на техен роднина — оправда се Мич и се изчерви. — Искаха да ги погребем с почести.

Инспекторът надзърна в бележките си.

— Бил ви е забранен достъпът до вашата колекция в музея, а костите на споменатия Паско били конфискувани от дома ви. Всичко това придружено с голям вестникарски шум.

— Беше незаконно! Армейският корпус нямаше право да ми отнема скелета. Той нямаше никаква научна стойност…

— Също като мумифицираното детско телце, може би?

Мич затвори очи и завъртя глава. Все още виждаше размътено. „Не че съм глупав, просто не ми върви в живота.“

— Да не ви се повръща? — попита инспекторът.

Мич поклати глава.

— Освен това сте били заедно с жената в планинска хижа на десетина километра от мястото, където са ви открили. Много красива жена, която прави впечатление и се запомня.

Останалите планинари закимаха, сякаш са били там.

— По-добре да ни признаете всичко. Ако ми помогнете, ще се свържа с италианската полиция и нещата ще минат много по-безболезнено за вас.

— Те бяха приятели. Преди това… по-рано ние бяхме… любовници.

— Ясно. И защо се е върнала при вас?

— Казаха ми, че са намерили нещо. Тя смяташе, че ще им помогна да разберат какво е.

— И?

Мичъл разбра, че няма връщане назад. Изпи още една чаша вода, после разказа на инспектора повечето от това, което се бе случило. Премълча за епруветките, тъй като не го бяха попитали за тях. Полицаят водеше записки и записваше показанията на малък диктофон.

Когато свърши, инспекторът каза:

— Доста хора ще искат да узнаят къде точно се намира тази пещера.

— Тилде… Матилда носеше фотокамера — отвърна уморено Мич. — И засне всичко.

— Не намерихме никаква камера. Може би ще е по-лесно, ако ни кажете къде е пещерата. Такова вълнуващо откритие…

— Бебето е на неандерталската двойка.

Инспекторът го погледна недоверчиво.

— Никой не е споменавал неандерталци. Това шега ли е, или плод на въображението ви?

Мич вече беше прекрачил границата на притеснението — за своята кариера, за живота, за всичко.

— Може да е от главоболието. Ужасно съм изморен. Разбира се, ще ви съдействам да откриете пещерата.

— В такъв случай не става въпрос за престъпление, а по-скоро за трагедия. — Инспекторът стана да си върви, а полицаят докосна козирката на шапката си за сбогуване.

След като излязоха, русолявият отдясно каза:

— Май няма скоро да си идеш у дома.

— Планината те вика — добави онзи в ъгъла и после всички замълчаха, сякаш тези думи обясняваха всичко.

— Майната ви — промърмори Мич и им обърна гръб.

6.Институтът „Елиава“, Тбилиси

Ладо, Тамара, Замфира и още неколцина учени и студенти се бяха скупчили около две дървени маси в главната лаборатория. Всички вдигнаха чашите си с коняк в чест на Кайе. Стаята бе озарена от трепкащите светлинки на спиртниците, които се отразяваха в кристалната посуда. Бяха едва на средата на яденето, а Ладо, като тамада, вече вдигаше осми пореден тост.

— За скъпата Кайе — обяви той, — която цени нашата работа и обещава да ни направи богати!

Зайци, мишки и пилета ги гледаха със сънени очи иззад решетките на подредените покрай стената клетки. В дъното проблясваше струпаната върху черните дървени пейки лабораторна стъклария.

— За Кайе — подхвана Тамара, — която опозна Грузия такава, каквато искахме да й я покажем. За тази храбра и чувствителна жена.

— Ти каква си, тамада ли? — скара й се Ладо.

— Ами ти? Само за пари знаеш да говориш! — не му остана длъжна Тамара.

— Аз съм тамада! — кресна й Ладо, изправен до масивната дъбова маса. Останалите усмихнато наблюдаваха спора.

— Хубаво де — склони Тамара. — Каквото кажеш.

— Тези хора не знаят що е уважение! — оплака се Ладо на Кайе. — Дали прогресът няма да унищожи нашите традиции?

В дъното на помещението пейките се събираха под формата на буквата V. Апаратурата се подхранваше от електрически генератор, който бръмчеше равномерно от двора на института. Сол бе подсигурил машините и компютрите, генератора дадоха от „Авентис“, мощна междунационална корпорация.

Градското електричество бе прекъснало още в ранния следобед. За да осветят прощалната вечеря, използваха спиртници и газови котлони.

— Продължавай, щом си тамада — обади се подигравателно Замфира и завъртя ръка до главата си, за да му покаже, че не е съвсем наред.

— Зная си работата — сопна се Ладо и приглади с ръце костюма си. Мургавото му лице лъщеше на светлината. Кайе си помисли, че прилича на пластмасовото тролче, с което обичаше да си играе като дете. Ладо извади от една дървена кутия под масата кристална чаша с изящна изработка. Взе и инкрустиран със сребро ловджийски рог, след това се приближи до високата амфора, подпряна на дървения сандък до масата. Амфората бе изкопана наскоро от неговото лозе в предградията на Тбилиси и бе пълна с вино. Той вдигна черпака от гърловината на амфората и внимателно започна да налива рога — отново и отново, общо седем пъти, докато рогът не се напълни. Няколко червени капки се стрелнаха по китката му. Накрая наля чашата от рога — напълни я точно до ръба, — и я поднесе на Кайе.

— Ако беше мъж — рече, — щях да поискам да изпиеш рога до дъно и да произнесеш тост.

— Ладо! — скара му се Тамара и го плесна по ръката. Той едва не изпусна рога. Обърна се и я погледна насмешливо.

— Какво? — попита. — Не ти ли харесва чашата?

Замфира се надигна и го заплаши с пръст. Ладо й намигна, после бавно се обърна към Кайе. От трол отново се бе превърнал в сладострастен сатир.

— Какво да направя, скъпа Кайе? — разпери той ръце и разля още вино от рога. — Те искат да го изпиеш всичкото.

Кайе вече бе погълнала чудовищно количество алкохол и едва се държеше на крака. Въпреки това се чувстваше уютно, като сред близки приятели, заобиколена от непрогледен мрак, в който тук-там проблясваха звезди.

Почти бе забравила гробището и проблемите със Сол, които я чакаха в Ню Йорк.

Тя протегна ръце и Ладо се приближи с танцова стъпка към нея, неочаквано ловък и подвижен на фона на одевешната си несръчност. Този път не разля нито капка, докато й подаваше ловджийския рог.

— Твой ред е — прошепна.

Кайе знаеше какво очакват от нея. Бавно се надигна. Ладо вече бе произнесъл цял куп тостове, всеки от които по-духовит и многословен от предидущите. Съмняваше се, че би могла да се мери с него по красноречие, но смяташе да опита, още повече че имаше какво да каже — разни неща, които й се бяха въртели в главата през последните два дни, откакто се върнаха от Казбек.

— Няма друга страна на света, като родината на виното — подхвана тя и вдигна рога високо. Всички се усмихнаха и също вдигнаха чашите. — Нито една страна, която да е по-красива и да дарява с по-голяма утеха хората с наранени сърца и нездрави тела. Вие създавате нектари от нови вина, за да надмогнете разложението и болестите, на които е обречена плътта. Съхранили сте тази традиция повече от седемдесет години, за да я пренесете смело в двайсет и първи век. Вие сте магьосниците и алхимиците на епохата на миниатюризацията, а сега се присъединихте към цялото западно научно братство със съкровище, за което само може да ви завиждаме.

Тамара превеждаше за студентите и учените, които се бяха струпали около масата.

— Истинска чест е за мен да ме смятате за свой колега и приятел. Вие споделихте с мен това съкровище, а заедно с него и съкровищата на Сакартвело — планините, гостоприемството, историята и не на последно място — на виното.

Тя вдигна рога с една ръка и каза високо:

— Гомарьос фаге! — постара се да го каже „фа-ге“, с грузински акцент. — Гаморас сарартвелос!

След това започна да пие. Вече не беше в състояние да оценява качеството на виното, още повече че очите й бяха насълзени, но не искаше да спре, нито да издаде слабостта си. Гълташе бавно и равномерно, усещайки огъня в стомаха си, топлината в ръцете и краката и сънливостта, която се опитваше да я обори. Но държеше очите си отворени и продължи да пие, докато не пресуши рога, а след това го обърна с дъното нагоре и го вдигна, за да видят всички.

— За кралството на малките братя и сестри и за чудесната работа, която са свършили. За всичко прекрасно в тази страна… за онова, което… трябва… да простим… — Езикът й се движеше все по-трудно и тя запелтечи. Опря се на масата и Тамара побърза да я подхване. — За всичко това, което… без да искаме… трябваше да наследим. За бактериите, нашите достойни противници, миниатюрните майки на света!

Ладо и Тамара започнаха да ръкопляскат. Замфира помогна на Кайе да се спусне от незнайни висоти върху седалката на стола.

— Беше чудесно, Кайе — прошепна й тя. — Гледай пак да дойдеш в Тбилиси. Тук винаги ще си у дома.

Кайе се усмихна и избърса очите си. За първи път от много дни усещаше, че бремето на отговорността я е напуснало. И заплака.

На следващата сутрин бе сънлива и уморена, но нямаше никакви други странични ефекти от прощалната забава. Два часа преди Ладо да я откара на летището тя обиколи за последен път фоайетата на трите сгради на института. Студентите и изследователските екипи бяха отишли на общо събрание в аулата, за да обсъдят предложенията на различни американски, френски й английски компании. Това беше важен момент за института — през следващите два месеца трябваше да решат с кого ще се съюзят за по-нататъшната работа. Никой не знаеше накъде ще наклонят везните. Или може би го криеха от нея.

Институтът все още носеше белези от дългите години хроничен финансов недостиг. Плочките в повечето лаборатории бяха изпопадали и под тях зееше груба посивяла мазилка. Канализацията беше от шейсетте години, но основните тръби бяха полагани още през двайсетте и трийсетте. Яркобялата пластмаса на новата апаратура контрастираше крещящо със старите бакелитови облицовки на микроскопите и другите архаични инструменти. В една от сградите бяха монтирани два грамадни електронни микроскопа — исполини върху масивни виброизолиращи платформи.

Сол им бе обещал до края на годината да достави два супермодерни сканиращи тунелни микроскопа — стига „Екобактер“ да бъде избран за един от партньорите. Без съмнение „Авентис“ или „Бристол-Майърс“ можеха да се справят не по-зле.

Кайе се спря при лабораторните маси и надзърна през стъклените вратички на инкубаторите, с подредени стативи с петрита, на чиито дъна, върху лепкавия агаров слой, се мержелееха бактериални колонии, някои с маркирани окръглени региони, наречени плаки, в които фагоцитите бяха избили всички бактерии. Ден след ден и година след година изследователите в института изучаваха взаимодействията между бактериите и обкръжаващите ги фагоцити. За всеки бактериален щам имаше от един до сто специфични фагоцита и докато бактериите мутираха, за да отхвърлят нежеланите си нашественици, фагоцитите също мутираха, за да ги надвиват, и всичко това приличаше на безкрайна надпревара. В института се съхраняваше една от най-големите банки с фагоцити на света и бяха необходими само няколко дни, за да се създаде подходящ фагоцит за всеки нов бактериален щам.

На стената, над редицата нови апарати, бе окачена чудновата картина, която наподобяваше модернистичен космически кораб, ала всъщност представляваше геометричната структура на T-фагоцитите — T2, T4 и T6, определена още през двайсетте години. Под нея имаше рисунка на бактерията „Ешерихия коли“. Стари фотографии, отразяващи остарели концепции — че фагоцитите просто се хранят от бактериите, извличат тяхната ДНК, за да създават нови фагоцити. Вярно е, че много фагоцити следваха този модел, но за да държат под контрол бактериалната популация. Други, познати като лизогенни фаги, ставаха генетични „пътници без билет“, спотайвайки се във вътрешността на бактерията, за да въведат своите генетични послания в ДНК на приемника. Ретровирусите правеха нещо подобно при по-големите растения и животни.

Лизогенните вируси можеха да променят облика си, докато съжителстват с бактериалното тяло, и да го напуснат при първия признак за стрес, създавайки поколение от стотици и дори хиляди фагоцитчета.

Всъщност лизогенните фаги бяха почти безполезни при фагоцитното лечение. Те бяха много повече от обикновени хищници. Нерядко тези вирусни нашественици придаваха на гостоприемниците си имунитет към други фаги. Понякога пренасяха гени от една до друга клетка — гени, които можеха да трансформират клетката. За лизогенните фаги се знаеше, че нападат относително безвредни бактерии — безвредни щамове на Вибрио например, — за да ги трансформират във вирулентни холерни вибриони. Наблюдавани при телетата епидемии от смъртоносни щамове на „Ешерихия коли“ бяха обяснявани с пренасяне на токсин-продуциращи гени от фагоцитите. В института се отделяше особено внимание на откриването и елиминирането на тези фагоцити.

За разлика от останалите, Кайе бе заинтригувана и очарована от тях. Беше прекарала немалка част от времето си в изучаване на лизогенните вируси в бактерии и ретровируси при шимпанзета и хора. Изолираните ретровируси се използваха често в генното лечение и генетичните изследвания като доставчици на корективни гени, но интересът на Кайе не бе чак толкова практичен.

Много метазоани — небактериални форми на живот — носеха в гените си скрити останки от стари ретровируси. Поне една трета от човешкия геном — общочовешкия генетичен фонд — бе съставен от тези така наречени ендогенни ретровируси.

Кайе бе публикувала три статии за човешките едногенни вируси и бе изказала предположението, че те съдействат за обновяването на генома — и за много други неща. Сол бе на същото мнение. „Известно е, че те носят своите малки тайни“ — рече й той веднъж, докато още я ухажваше. Всъщност Сол винаги се интересуваше от голямата картина, тя пък, от своя страна, предпочиташе по-малкия успех, свързан с отделните тухлички в познанието. Но стана така, че той беше принуден да наблюдава как неговата млада жена се радва на плода от усилията си. Кайе знаеше, че й завижда. Заради успеха, заради неоправданите надежди на един човек, който бе вярвал в собствената си гениалност.

Кайе вдигна глава и подуши въздуха: миришеше на мухъл, на пара и на свежа боя и дървесина от съседната лаборатория. Харесваше й тази стара лаборатория, с атмосфера на упорити, дългогодишни научни занимания, успехи и провали. Дните, които бе прекарала тук и в планината, бяха едни от най-щастливите в живота й. Тамара, Замфира и Ладо не само се постараха да я приобщят към своя колектив, те успяха да й внушат, че тук е нейният втори дом.

Сол сигурно би имал голям успех в института. Дори двоен успех. Той имаше нужда да чувства, че е важен и полезен.

Тя се обърна и видя Тенгиз, куция помощник в лабораторията, да разговаря с възпълен млад мъж със сиви панталони и фланела. Двамата стояха в коридора между лабораторията и библиотеката. Младият мъж погледна към нея и се усмихна. Тенгиз също се усмихна, закима енергично и я посочи. Мъжът влезе в лабораторията с вид на човек, който вече я е закупил.

— Вие ли сте Кайе Ланг? — попита той на английски с южняшки американски акцент. Беше с десетина сантиметра по-нисък от нея, вероятно по-млад, имаше черна коса и къдрава черна брада. Живите му черни очи излъчваха интелигентност.

— Да — отвърна тя.

— Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Кристофър Дикън. От Службата за епидемиологично разузнаване към Националния Център за инфекциозни болести в Атланта.

Кайе се усмихна и стисна ръката му.

— Не знаех, че ще дойдете. Но какво търси човек от Националния…

— Преди два дена сте посетили едно място недалеч от Горди — прекъсна я той.

— Те ни изгониха оттам.

— Зная. Вчера разговарях с полковник Бек.

— Откъде този интерес?

— Има си причини. — Той присви очи. — Бек каза, че цялата група от ООН, както и руските умиротворители, са напуснали района и са се върнали в Тбилиси по настойчиво искане на парламента и на президента Шеварднадзе. Странно, не смятате ли?

— Да, объркана история — призна Кайе. Тенгиз ги слушаше от коридора. Тя го погледна намръщено и той си тръгна.

— Сигурно. Призраци от миналото. Та каква беше възрастта според вас?

— На кое — на гробовете?

Дикън кимна.

— Пет години. Приблизително.

— Жените са били бременни.

— Да… — Отговаряше лаконично и се питаше какво може да е предизвикало интереса на Центъра за контрол на болестите. — Двете, които видях.

— А ембрионите?

— Около шест-седем месечни.

— Благодаря. — Той отново й подаде ръка и кимна любезно. След това се обърна да си върви. Тенгиз се навърташе в коридора отвън и отскочи встрани, когато Дикън излезе. Изглеждаше сконфузен.

Кайе изтича в коридора и застигна Дикън на двора, когато се готвеше да се качи в един малък нисан.

— Извинете! — повика го тя.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. — Дикън затръшна вратата и запали двигателя.

— Божичко, вас наистина ви бива да събуждате подозрение! — каза Кайе достатъчно високо, за да я чуе дори през затворения прозорец.

Дикън спусна стъклото и я погледна начумерено.

— Какви подозрения?

— Какво правите тук?

— Слухове — рече той и погледна през рамо, за да провери дали пътят отзад е чист. — Само това мога да кажа.

Обърна колата на тясната площадка между сградите и потегли към изхода. Кайе го изпрати със скръстени ръце.

Ладо надникна от прозореца на централния корпус и я повика.

— Кайе! Тъкмо свършихме! Готова ли си?

— Да — отвърна тя. — Видя ли го?

— Кого? — попита учудено Ладо.

— Човека от Центъра за контрол на болестите. Представи се като Дикън.

— Никого не съм видял. Мисля, че офисът им е на улица „Абашели“. Можеш да им се обадиш.

Тя поклати глава. Нямаше време, а и вече не й беше работа.

— Няма значение — рече тя.

Докато я караше към летището, Ладо бе необичайно мълчалив.

— Добри или лоши новини? — попита тя.

— Нямам право да казвам нищо — отвърна той. — Сега трябва… как да го кажа… да внимаваме много. Ние сме като деца в гората.

Кайе кимна и се загледа напред. Скоро стигнаха и Ладо й помогна да отнесе куфарите до международния терминал. На гишето на „Бритиш Медитърейниън Еърлайнс“ се бе оформила неголяма опашка. Кайе вече усещаше, че е в ничията зона между различните светове, с единия крак в Ню Йорк, а с другия в Грузия, при прекрасния Казбек.

Застана пред гишето и извади паспорта. Ладо се изправи зад нея и примижа срещу слънцето зад големите прозорци.

Младата униформена служителка прегледа внимателно билетите и документите й и каза:

— Няма отлитане. Няма напускане.

— Моля?

Жената вдигна очи към тавана, сякаш това можеше да я надари със способността да обяснява по-ясно.

— Няма Баку. Няма „Хийтроу“. Няма „Кенеди“. Няма Виена.

— Какво, да не са изчезнали? — попита Кайе, изгубила търпение. Погледна безпомощно към Ладо, който обърна гръб на прозореца и каза няколко думи на младата жена с авторитетен глас, а после посочи Кайе и вдигна косматите си вежди, сякаш казваше: „ВИП“.

Младата служителка се изчерви, изгледа Кайе с безкрайно търпение и заговори припряно на грузински: нещо за времето, за приближаваща се буря с необичайна сила. Ладо превеждаше отделни думи: „буря“, „много силна“, „идва насам“.

— И кога ще мога да замина? — попита Кайе жената.

Ладо изслуша обяснението на служителката с непроницаемо изражение, после се обърна към Кайе.

— Идната седмица, със следващия полет. Или във вторник, с полета до Виена. Вдругиден.

Кайе реши да се прехвърли на полета до Виена. Зад нея на опашката вече имаше четирима пътници, които показваха признаци на нетърпение. Ако се съдеше по дрехите им и езика, на който говореха, вероятно нямаше да летят за Ню Йорк.

Ладо отиде с нея до чакалнята и седнаха. Кайе имаше нужда да премисли всичко и да промени плановете си. В чакалнята имаше няколко будки, на които се продаваха западни цигари, парфюми и японски часовници. Двама млади мъже се бяха изтегнали на съседната пейка и хъркаха в синхрон. Стените бяха облепени с руски плакати, но имаше надписи на грузински, немски и френски.

— Трябва да се обадиш на мъжа си, за да не се безпокои — каза Ладо. — Можем да се върнем в института. Ти си добре дошла — винаги!

— Не, благодаря. — Кайе изведнъж усети, че й призлява. Вече знаеше какво са решили на онова събрание: можеше да чете по лицето на Ладо като в отворена книга. Къде бяха сгрешили? Или някоя друга по-голяма западна фирма бе предложила повече?

Какво ли щеше да направи Сол, когато разбереше? Всички техни планове се базираха на оптимистичните очаквания, че ще успеят да превърнат приятелските отношения в солидна основа за печеливш бизнес…

Бяха толкова близо.

— Ще идем в „Метечи“ — бърбореше Ладо. — Най-добрият хотел в Тбилиси. Ще те откарам веднага! Ще се разхождаш и ще разглеждаш забележителностите! Може да намериш време за една гореща баня… много разпуска.

Кайе кимаше и се усмихваше насила. Внезапно Ладо се наведе към нея и я хвана за ръката.

— Виж, това не е краят! Това е само началото! Трябва да сме силни и волеви!

Кой знае защо, думите му я накараха да се разплаче. Тя отново погледна към надписите и рисунките на Елбрус и Казбек, закрити от бели облаци, църквата „Гергети“, терасираните лозя по склоновете на планините.

Ладо вдигна ръце, изруга гръмко на грузински и скочи на крака.

— Ще ги науча аз тях! Това не е честно! Ще им кажа на тия бюрократи от правителството, че сме работили с теб, със Сол! Три години вече се трудим, не може да ви откажем просто така! Веднага ще те откарам в „Метечи“!

Кайе кимаше усмихнато през сълзи, но това, изглежда, не беше достатъчно за Ладо. Той се наведе към нея и добави:

— Това е нечувано! Това е отвратително!

Младежите зад тях продължаваха да хъркат.

7.Ню Йорк

По някаква странна прищявка на съдбата Кристофър Дикън пристигна на летище „Кенеди“ в една и съща вечер с Кайе Ланг и я видя, докато чакаше на опашка пред митническото гише. Тя преместваше куфарите си на количка и не го забеляза.

Кайе изглеждаше изнурена. Самият Дикън бе прекарал трийсет и шест часа във въздуха, връщаше се от Турция с два заключени металически куфара и голям сак. Нямаше никакво желание да се среща с Ланг при подобни обстоятелства.

Дикън не беше сигурен защо точно бе отишъл да се срещне с нея в института „Елиава“. Може би защото поотделно всеки от тях бе преживял ужаса в онази местност отвъд Горди. А и защото искаше да провери дали Кайе знае за онова, което става в Щатите — причината, поради която го бяха повикали да се върне. Или пък просто за да се срещне с една привлекателна млада жена, чиято снимка вече бе видял на сайта на „Екобактер“.

Той показа на митническия служител специалния си пропуск, попълни петте задължителни формуляра и се измъкна през една странична врата в пустото фоайе. Нервите му бяха изпънати от безброй изпити кафета. Не беше мигнал през целия полет, а имаше нужда от време, за да обмисли всичко преди срещата с Марк Огюстин, директора на Центъра за контрол и профилактика на болестите.

В момента Огюстин беше в Манхатън, където имаше доклад на конференцията за новостите в лечението на СПИН.

Дикън отнесе куфарите в закрития паркинг. Беше изгубил всякаква ориентация за време през наистина дългия полет. Остана изненадан, че в Ню Йорк се свечерява.

След като прекара служебния додж през лабиринт от тесни улички и грамадни асансьори, той се озова под ниското сиво небе на залива Ямайка. Движението в този час бе особено натоварено. Докато въртеше кормилото с едната ръка, той прикрепяше с другата металическите куфари, поставени на предната седалка. Единият беше натъпкан със сух лед, в който се съхраняваха няколко епруветки с кръв и урина, взети от една пациентка в Турция, както и тъканни образци от отхвърления от нея плод. Вторият съдържаше две херметически запечатани найлонови торбички с мумифицирани епидермални и мускулни тъкани, предадени му лично от главнокомандващия мисията на ООН в република Грузия, полковник Николас Бек.

Тъканните проби от масовото гробище край Горди бяха странни, но в главата на Дикън вече се оформяше една картина — много интересна и крайно обезпокоителна. Беше прекарал три години от живота си в преследване на вирусния еквивалент на буюм: предавана по полов път болест, която засягаше само бременни жени и в доста случаи предизвикваше аборт. Това беше бомба със закъснител, нещо толкова ужасно и предизвикателно, че според Огюстин щеше да доведе до огромни субсидии за Центъра.

През тези години Дикън бе посещавал многократно Украйна, Грузия и Турция, с надеждата да събере образци и да състави епидемиологична карта. Ала представителите на здравните министерства в тези страни му бяха създавали всякакви затруднения. Сигурно имаха свои причини, за да го правят. Дикън бе чул за три, а вероятно бяха поне шест-седем случая на масови гробове, в които били заравяни набързо разстреляните носители на тази болест, за да се избегне евентуалното й разпространение. Особено трудно беше да получи лабораторни образци от местните болници, дори след като споменатите страни бяха принудени от Световната здравна организация да подпишат споразумение за съдействие на Центъра. Допуснаха го да посети само гробището край Горди, и то защото там вече бе започнало разследване от ООН. Успя да вземе така необходимите му образци само час след като Кайе Ланг си бе тръгнала.

Дикън никога не се бе сблъсквал с подобна конспирация в опит да се скрие една болест. Колкото и важна да бе работата му, тя бе на път да бъде засенчена и дори изложена на разкриване. Докато Дикън бе обикалял Европа, нещата в Щатите бяха поели в своя, неочаквана посока. Докато търсел обединяващ елемент при седем случая на помятане, един млад изследовател от Медицинския център на Калифорнийския университет се бе натъкнал на непознат вирус. Без да се двоуми, изпратил пробите на епидемиолози от Сан Франциско, работещи по програми на Центъра. Учените успели да копират и разчетат генетичния материал на вируса. Докладът им пристигнал право при Марк Огюстин.

След което Огюстин бе повикал Дикън да се върне.

Ала слуховете за откриването на първия заразяващ човешки ендогенен ретровирус, или ЧЕРВ, вече бяха плъзнали. Дори се говореше, че същият вирус може да е свързан със случаите на необясними аборти. По време на полета от Лондон Дикън бе прекарал близо час в интернет — преглеждаше ключови професионални сайтове и новинарски, групи и, макар на нито едно място да не се натъкна на подробно описание на откритието, навсякъде долавяше спотаено любопитство. Нищо чудно. Всеки момент някой от епидемиолозите можеше да се докопа до Нобеловата награда — Дикън бе готов да се обзаложи, че от всички най-големи шансове има Кайе Ланг.

Като професионален ловец на вируси Дикън от доста време бе запленен от идеята за ЧЕРВ — генетичния фосил на древните болести. За пръв път Ланг бе привлякла вниманието на Дикън преди две години, когато бе публикувала няколко поредни статии, в които описваше местата в човешкия геном, върху хромозоми 14 и 17, където могат да бъдат открити части от потенциално завършен и способен да заразява ЧЕРВ. Най-подробният от докладите й се бе появил в списание „Вирусология“: „Начин за проявяване, сбор и латерална трансмисия на хромозомно разпръснати енв, пол и гаг гени: жизнеспособни древни ретровирусни елементи у хора и шимпанзета.“

Възможността за епидемия и вероятните й мащаби все още бяха строго пазена тайна от учените в Центъра, но едно се знаеше: откритите в ембрионите ретровируси бяха генетично идентични с човешкия ендогенен ретровирус, който бе част от човешкия геном от времето на еволюционното отделяне на маймуните от Стария и Новия свят. Носеше ги всяко човешко същество на Земята, но те вече не бяха ненужен генетичен остатък или забравен фрагмент от миналото. Нещо бе накарало разпръснатите части на ЧЕРВ да се активират, след това да сглобят протеините и РНК в микроорганизми, способни да напуснат тялото и да заразят друг организъм.

Всичките седем отхвърлени плода носеха белези за тежки малформации.

Тези микроорганизми предизвикваха болест — вероятно същата болест, която Дикън бе преследвал през последните три години. В Центъра я бяха кръстили „грипът на Ирод“.

Със смесица от късмет и гениално прозрение, така характерни за всяка успешна научна кариера, Ланг бе успяла да установи точното място на гените, които вероятно предизвикваха „грипа на Ирод“. Но тя все още не знаеше за истинските размери на бедствието: беше го прочел в очите й при кратката им среща в Тбилиси.

Имаше и нещо друго, което бе привлякло вниманието му върху разработките й. В съавторство с мъжа си тя бе написала поредица от статии за еволюционното значение на преносимите генетични елементи, или така наречените „скачащи вируси“ — транспозони, ретротранспозони, и дори човешки ендогенни ретровируси. Преносимите елементи търпяха промени всеки път, когато се проявяваха гените, като предизвикваха мутации и дори водеха до промяна във физичната природа на организъма.

Тези преносими елементи, или ретрогени, вероятно някога са били предвестници на вирусите; единици мутирали и дори се научили как да напускат пределите на клетката, загърнати в защитни капсули — нещо като генетични еквиваленти на космически скафандри. По-късно някои от тях се завърнали под формата на ретровируси — като блудни синове — и с течение на времето заразили оплодяващите клетки: яйца, сперматозоиди или техните предци, но изгубили своята потентност. Така станали ЧЕРВ.

По време на пътуванията си Дикън бе узнал от достоверни източници в Украйна за жени, които родили деца с ужасяващи, непознати досега деформации, за цели изгорени и стерилизирани села… заради страха от нови, още по-нечувани епидемии с родилки.

Вероятно това наистина бяха само слухове, но за Дикън във всеки от тях се криеше по зрънце истина. Тези разкази съвпадаха с неща, за които мислеше от години.

Една от възможностите бе да става въпрос за умишлено прикривано мутагенно заболяване, отключено след Чернобил или някой таен съветски експеримент, който бе повикал на бял свят „грипа на Ирод“. Досега обаче това бе само непотвърдена с нищо теория.

В тунела „Мидтаун“ един грамаден камион, изрисуван с щастливо танцуващи крави, поднесе и едва не го удари. Той скочи върху спирачките на доджа. Гумите изпищяха и предната броня се размина на сантиметри с камиона. На челото му изби хладна пот.

— Майната ти! — извика той на невидимия шофьор. — Следващия път ще ти донеса Ебола!

От известно време Дикън беше потиснат. До няколко седмици Центърът трябваше да излезе със съобщение пред обществеността. Дотогава, ако данните бяха верни, само в Щатите щяха да бъдат регистрирани поне пет хиляди случая на „иродов грип“.

След три години почти напразни усилия Кристофър Дикън вероятно щеше да бъде обявен за „един от многобройните“ оперативни работници по случая.

8.Лонг Айланд, Ню Йорк

Върху невисокия хълм се издигаше бяло-зелена къща в колониален стил, заобиколена от стари дъбове и тополи, както и от рододендроните, които Кайе бе посадила преди три години.

Тя се обади на Сол още от летището и получи съобщение от него. Бил в една лаборатория на техен клиент във Филаделфия и щял да се прибере късно вечерта. Наближаваше седем и вечерното небе над Лонг Айланд бе красиво както винаги. Пухкави облаци плуваха над сивата океанска мараня. Сред дъбовете пееха щурчета.

Кайе отключи вратата, изрита вътре куфарите, въведе кода и дезактивира алармата. В къщата миришеше на развалено и влага. Посрещна я Криксън, една от двете котки. Кайе я вдигна, почеса я по гръбчето и зад врата и се наслади на дружелюбното й мъркане. От Темин, другата котка, нямаше и следа. Вероятно бе излязла навън да ловува.

При вида на всекидневната сърцето й замря. Навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи. На масичката за кафе имаше купчина картонени кутии от пици, друга подобна се мъдреше върху ориенталския килим. Върху голямата маса бяха нахвърляни изписани листа и откъснати от справочници страници. А кухнята направо вонеше, ето откъде идваше миризмата: в мивката гниеха стари зеленчуци, примесени с използвано кафе и найлонови пликове.

Сол пак му беше отпуснал края. И този път Кайе си бе дошла тъкмо навреме, за да почисти.

Първо отвори входната врата и всички прозорци.

Когато най-сетне свърши, си изпече една пържола и си направи зелена салата с дресинг; Докато отваряше бутилка червено вино, забеляза запечатан плик върху поставката до кафемашината. Остави виното да „подиша“ и разкъса плика. Вътре имаше цветна картичка с бележка от Сол:

Кайе сгъна бележката и вдигна очи към рафтовете и чекмеджетата. Погледът й попадна върху прилежно подредена купчинка със стари списания, поставена, кой знае защо, върху дъската за рязане на месо. Тя вдигна най-горното. Под него се натъкна на втора бележка:

Без да знае защо, последните думи я накараха да се разплаче. Тя запрелиства списанията през сълзи, после ги остави на подноса до салатата и виното. Беше твърде изморена и изстискана. Отнесе подноса на масата пред телевизора и седна да се нахрани.

Преди шест години Сол бе спечелил малко състояние с патентоването на една особена разновидност на трансгенна мишка, на следващата година двамата се запознаха и се ожениха и той вложи всичките си пари в „Екобактер“. Родителите на Кайе също заделиха значителни средства малко преди да загинат при автомобилна катастрофа. Трийсет работници и петима административни служители изпълваха сега правоъгълната синя сграда в индустриалния парк на Лонг Айланд, където мереха сили или работеха рамо до рамо с десетина други биотехнически компании. Паркът бе само на четири мили от дома им.

Трябваше да се яви в „Екобактер“ най-рано утре следобед. Надяваше се нещо да забави Сол, за да има повечко време за себе си — имаше нужда да обмисли всичко и да се приготви, макар че дори мисълта за това я караше да потреперва. Тя отпи от виното, ядосана на обърканите чувства, които я изпълваха.

Всичко, което искрено желаеше на Сол, бе да е здрав и да продължава да се развива. Искаше отново да се върне мъжът, когото бе избрала за свой постоянен спътник, този, който я бе накарал да погледне на живота от друг ъгъл, беше я вдъхновявал, беше най-сигурният й партньор и опора в този непрестанно менящ се свят.

Докато преглъщаше късчета от пържолата, тя почна да прелиства съобщенията на вирионската дискусионна група. Бяха над стотина, съвсем малко от учени, повечето от дилетанти и студенти, бързащи да споделят мислите си във връзка с горещата новина.

Покапа масата със соса и пое дълбоко дъх.

Това наистина можеше да се окаже важно. Сол бе напипал нещо интересно. Оставаше неясно обаче докъде са стигнали изследванията, къде се провеждат, дали скоро ще бъдат публикувани и кой е пуснал слуха.

Взе подноса и тръгна към кухнята и тъкмо тогава зазвъня телефонът. Кайе описа пирует, като балансираше подноса на едната си ръка, и вдигна слушалката с другата.

— Добре дошла! — чу дълбокия развълнуван глас на Сол. — Скъпа пътешественичке! Исках да ти се извиня за бъркотията. Кейди не можа да дойде вчера. — Кейди бе домашната им прислужница.

— И аз се радвам, че се прибрах — рече тя. — Работиш ли?

— Накиснах се тук. Не мога да си тръгна.

— Липсваше ми.

— Не почиствай къщата.

— Не съм. Почти.

— Чете ли разпечатките?

— Да. Бяха скрити на рафта.

— Исках да ги прегледаш със сутрешното кафе, когато си свежа. Надявах се дотогава да разузная още. Ще се прибера утре сутринта в единадесет. Не бързай да ходиш в лабораторията.

— Ще те чакам — обеща тя.

— Личи, че си изморена. Тежък полет?

— Аха. Потече ми кръв от носа.

— Бедничката ми madhen — въздъхна той. — Ще мине. Радвам се, че си дойде. Ами Ладо?…

— Така и не разбрах — отвърна Кайе. — Нищо не каза до края.

— Разбирам. Наспи се, утре ще ти се реванширам. Очакват те изумителни новини.

— Значи си научил това-онова. Казвай де.

— Още не. Помъчи се още мъничко.

Кайе мразеше тези игри.

— Сол…

— Непреклонен съм. Освен това нямам потвърждение за информацията. Обичам те. — Той млясна слушалката за лека нощ и след продължителни сбогувания прекъснаха връзката едновременно. Сол не обичаше да му затварят телефона.

Кайе огледа кухнята, взе една кутия със салфетки и почна да бърше прах. Не искаше да чака Кейди. Когато свърши, се изкъпа, изми си косата, уви я с кърпа, облече любимата си раирана пижама и запали камината в спалнята на горния етаж. След това седна в поза лотос на леглото и остави топлите вълни, които лъхаха от камината, да успокоят тялото й. Вятърът навън се усилваше, зад пердетата проблесна далечна светкавица. Времето бързо се разваляше.

Кайе се сгуши под завивките и ги вдигна до брадичката си.

— Поне вече не ми е мъчно — промърмори тя поободрено. Криксън се присъедини към нея — развяваше пухкавата си опашка като знаме. Скоро дойде и Темин, беше мокър. Все пак се съгласи да го изтрие с нейната кърпа.

И за първи път, откакто се бе върнала, се почувства спокойна и уравновесена. „Нещастното малко момиче — каза си примирено. — Чака да се върне мъжът й. Чака да си дойде истинският й мъж.“

9.Ню Йорк

Марк Огюстин стоеше пред прозореца в стаята на малкия хотел с чаша бърбън в ръка и слушаше доклада на Дикън.

Огюстин беше дребен и енергичен мъж, със засмени кафяви очи, малък чип нос и посивяла коса. Кожата му беше потъмняла от дългите години, прекарани в екваториална Африка; имаше мек и мелодичен глас. Беше много способен в работата си, чудесно се справяше с директорските си задължения и мнозина в Центъра смятаха, че той ще е следващият министър на здравеопазването.

Когато Дикън приключи, Огюстин постави чашата на масичката.

— Много интересно — бавно каза той. — Чудесна работа, Кристофър.

Дикън се засмя, но изчака останалата част от оценката.

— Казаното от теб съвпада с нещата, които научихме тук. Вече разговарях с министърката. Тя смята, че ако ще излизаме пред обществеността, трябва да го правим на малки порции. Съгласен съм с нея. Нека да оставим учените да се позабавляват още малко, да придадат на всичко това романтичен оттенък. Нали знаеш, миниатюрни нашественици в телата ни, какво ли могат да ни направят… Ей такива работи. Доул и Дейвисън от Калифорния ще се справят чудесно с тази задача. И без това поработиха здравата върху нея. Сигурно са си заслужили своя дял от славата. — Огюстин отново вдигна чашата и разклати ледените кубчета вътре. — Доктор Махи каза ли кога ще е готов анализът от твоите проби?

— Не — отвърна Дикън.

Огюстин се засмя.

— Сигурно предпочиташе да поемеш с тях за Атланта.

— Предпочитах сам да ги отнеса там и да свърша цялата работа.

— Във вторник заминавам за Вашингтон — каза Огюстин. — Ще бъда съветник на министърката по време на разговорите в Конгреса. Ще има представители на Националния здравен институт. Все още не сме повикали хора от Службата за обществено здраве и човешки ресурси. Искам да дойдеш с мен. Ще кажа на Франсис и Йон още утре да направят изявления пред пресата. Подготвят се от седмица.

Дикън изслуша всичко това с леко иронична усмивка. Службата за обществено здраве и човешки ресурси беше голям правителствен отдел, който управляваше Националния здравен институт и Центъра за контрол и профилактика в Атланта, Джорджия.

— Добре смазана машина — промърмори той.

Огюстин го прие като комплимент.

— Все още сме затънали до уши във фъшкии. Доста ядосахме Конгреса с позицията си за цигарите и оръжията. Вашингтонските копелдаци, изглежда, са решили, че сме голяма и тлъста цел. Орязаха ни бюджета с една трета, за да си покрият дефицита. Само че сега се задава истинска буря, и то не от дъждовните гори или централна Африка. Въобще не става въпрос за случайна прищявка на Майката природа. Това е бомба със закъснител, заложена в собствените ни тела. — Усмивката на Огюстин стана хищна. — Като си мисля за това, Кристофър, косата ми настръхва. Имам чувството, че е Божие послание. Трябва да му придадем окраска, да го превърнем в общочовешка драма. Ако не изпипаме работата свястно, има голяма опасност във Вашингтон да не обърнат необходимото внимание и тогава може да загубим цяло поколение новородени.

Дикън се питаше какво ще е неговото място в тази надпревара. Сигурно имаше някакъв начин да ги накара да оценят работата му през последните години, преследването на тази призрачна болест.

— Мислех си за мутациите — заговори той с пресъхнала уста. Изложи накратко слуховете за новородени мутанти, които бе чул в Украйна, както и някои от теориите си за предизвикано от радиация освобождаване на ЧЕРВ.

Огюстин поклати глава, присвил очи.

— Влиянието на Чернобил върху мутациите при новородени е проучено отдавна. Това не е нищо ново. А и при нас няма радиация. Няма да стане, Кристофър. — Той отвори прозореца и отвън нахлу шумът на уличното движение. Вятърът разлюля белите завеси.

Дикън продължи да настоява, да защитава идеята си, ала вече си даваше сметка, че не му достигат доказателства.

— Съществува възможност „иродовият грип“ да води не само до помятане. Изглежда, имат тенденция да се появява в сравнително изолирани групи. Активизирал се е някъде в началото на шейсетте. Ако се съди по действията, които са били предприемани, нещата не опират само до няколко преждевременни аборта. Били са изтребвани цели села.

Огюстин сви рамене.

— Всичко това все още тъне в мъгла.

— Заради което заслужава допълнително разследване. Огюстин сбърчи вежди.

— Кристофър, говорим за недоказани неща. Ако ще плашим обществото, трябват ни не слухове, а строги научни аргументи.

10.Лонг Айланд, Ню Йорк

Кайе чу стъпки по стълбата, седна в леглото и отметна косата си тъкмо навреме, за да види Сол. Той я доближи на пръсти, стиснал под мишница малък пакет, увит с червен станиол и превързан с панделка; носеше и букет рози.

— По дяволите — изруга, като видя, че вече е будна, наведе се и я целуна по устните. — Добре дошла. Липсваше ми, госпожичке.

— И аз се радвам, че се прибрах.

Сол приседна на края на леглото и се загледа в розите.

— Жена ми си е вкъщи. Вече съм в добро настроение — заяви той усмихнато. Кайе вдиша силната сладникава миризма на цветята. Сол й подаде пакета. — За моя най-добър приятел.

Кайе седна и Сол побърза да й нагласи възглавницата. Тя го прегърна и отърка бузата си в брадата му.

— Ммм… — каза той. — А сега отвори кутията.

Тя повдигна вежди и дръпна панделката.

— С какво съм го заслужила?

— Ти не знаеш колко много значиш за мен — заговори той. — Сигурно е защото просто те обичам. Или може би се радвам, че най-сетне се върна. Но… дали не празнуваме нещо?

— Какво?

— Отвори го.

Тя издърпа панделката докрай. Погледна го за миг, после сведе очи към кутията.

Вътре имаше голям медальон с барелефно изображение. Беше Нобеловата награда — изработена от шоколад.

Кайе избухна в смях.

— Откъде го изкопа?

— Стен ми услужи с неговия и направих отливка — обясни Сол.

— Ще ми кажеш ли поне какво става?

— Потърпи още малко — рече Сол, постави розите във вазата и си изхлузи пуловера. Кайе започна да му разкопчава ризата.

Завесите все още бяха спуснати и стаята не беше получила своята порция утринно слънце. Лежаха върху разхвърляните смачкани чаршафи. Сол се бе изтегнал по гръб и дишаше тежко, с отворена уста.

— Изгубил съм форма — оплака се той. — Превръщам се в канцеларски плъх. Трябва да се поупражнявам в повдигане на бюрото.

Кайе го сръга с палец и се засмя:

— По-добре опитай да напъваш мозъчните гънки.

— Лява полусфера, дясна полусфера — кимна той. — Ще те видя теб — чакат те разпечатки на три седмици остроумничения по интернет.

— Бедничката аз — въздъхна Кайе.

— Закуска! — извика Сол и стана от леглото. — Всичко е долу, прясно, готово да бъде затоплено!

Кайе го последва, както си беше по нощница.

„Сол се върна — тананикаше си тя. — Моят добър Сол се прибра.“

Беше спрял до близката сладкарница, за да вземе от любимите й кроасани с шунка. Вече подреждаше масата и чашите на малката задна веранда.

Слънцето грееше ярко, денят обещаваше да е топъл. Сол бърбореше безгрижно, опитваше се да й разкаже накратко за всичко, което се бе случило в „Екобактер“ по време на отсъствието й.

— От ФДА ни поискаха още четири предклинични изпитания. Поне им показахме, че можем да поставим конкуриращи се бактерии в условия на борба за ресурси и да ги принудим да произвеждат химични оръжия. Демонстрирахме им, че можем да изолираме бактериоцини, да ги пречистваме, да ги произвеждаме в неутрализирано състояние и по-късно да ги активираме. Безвредни при плъхове, хамстери и мишки, ефективни срещу резистентни щамове на три гадни патогена. Толкова сме изпреварили „Мерк“ и „Авентис“, че не могат дори да ни гълтат праха.

Бактериоцините бяха химикали, произвеждани от една бактерия, за да убиват други бактерии. Смятаха се за многообещаващи нови оръжия в бързо отслабващия арсенал на антибиотиците.

Кайе, го слушаше щастлива. Все още не й бе казал обещаната новина, но очевидно я подготвяше за момента и се наслаждаваше на нетърпението й. За да не му достави удоволствие, тя упорито се преструваше на незаинтригувана.

— И ако това не ти е достатъчно — продължи той с блеснал поглед, — Мкембе добави, че сме на път да завладеем центъра за контрол и комуникация на Staphylococus aureus. Ще атакуваме малките негодници едновременно от три страни. Бум! — Той вдигна ръце и плесна, като дете на цирк. — После настроението му рязко се промени. — А сега — продължи сериозно, — да чуя какво стана с Ладо и „Елиава“.

Кайе го изгледа за миг, после сведе очи и въздъхна.

— Мисля, че са решили да продължат с някой друг.

— Господин Бристол Майърс-Скуиб — обяви Сол и махна с ръка. — Прочути изкопаеми срещу свежа млада кръв. Не знаят колко ще сбъркат. — Той погледна към залива, из който се носеха няколко яхти. След това се извърна към нея, стисна ръце и я погледна със сивите си очи.

„Това ще е“ — помисли си тя.

— Наистина ще съжаляват. През следващите няколко месеца ни чака доста работа. Тази сутрин Центърът за контрол на болестите разпространи новината. Потвърдили са съществуването на първия жизнеспособен ендогенен човешки ретровирус. Казали са също така, че може да се предава между хората. Нарекли са го АЧЕРВ — активиране на разпръснат човешки ендогенен ретровирус. Хубаво именце, а?

— Сериозно? Потвърдили са го значи?

Сол се ухили и разпери ръце като Мойсей.

Абсолютно. Науката пристига в обетованата земя.

— Какво представлява? Колко е голям?

— Типичен ретровирус, истинско чудовище, осемдесет и две килобази, трийсет гена. Гаг и пол компонентите са върху хромозома 14, а енв е на 17. Центърът признава, че може да е „леко“ патогенен, засега няма резистентност към него, поради което е бил скрит от погледите ни от доста време. — Той постави ръката си върху нейната.

— Кайе, ти го предсказа. Ти описа гените. Твоят водещ кандидат, разкъсаният ЧЕРВ-ДЛЗ, е основното доказателство и те използват твоето име. Цитирана си на безброй места.

— Охо — възкликна Кайе и пребледня. Кръвта пулсираше в слепоочията й.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна тя малко замаяно.

— Да се порадваме, докато можем, на нашето усамотение — обяви триумфално Сол. — Скоро ще започнат да те търсят научни репортери от всички краища на страната. Ще те показват по Си Ен Ен, „Добро утро, Америка“.

Кайе още не можеше да схване размера на случилото се.

— И каква болест предизвиква? — успя да попита тя.

— Изглежда, никой не е наясно по този въпрос.

В главата й се гонеха безброй възможности. Би могла да се обади на Ладо в института, да съобщи на Тамара и Замфира. Може би щяха да променят решението си и да се свържат с „Екобактер“. А Сол щеше да си остане добрият, мил и щастлив Сол.

— Божичко, успяхме — прошепна тя развълнувано.

— Ти успя, мила. Това е твоя работа и на никой друг.

Телефонът в кухнята иззвъня.

— Това сигурно е Шведската академия — каза многозначително Сол, вдигна медальона и Кайе отхапа от него. След това скочи и отиде да вдигне слушалката.

11.Инсбрук, Австрия

Скоро преместиха Мич в самостоятелна стая — жест на признание от страна на болничната управа за споходилата го слава. Поне се радваше, че няма да е заедно с планинарите.

Всъщност през последните дни го бе завладяло някакво тотално безразличие. Когато видя снимката си в новините, по Би Би Си и „Скайуърлд“, той осъзна, че връщане няма. С него бе свършено.

Цюрихската преса го определи като „единствения оцелял от високопланинската експедиция на крадците на тела“. В Мюнхен той беше „похитителят на древното ледено бебе“. В Инсбрук го наричаха простичко „крадецът-учен“. Всички преразказваха историята за мумиите на неандерталците, предоставена им, кой знае защо, с пълни подробности от инсбрукската полиция. Споменаваше се и съучастието му в кражбата на „индианските кости“ в „Северозападните Съединени щати“.

Описваха го като неудачник, готов на всякакви отчаяни действия, за да си спечели евтина популярност.

Леденото бебе бе откарано в института в Инсбрук, където с него се зае цяла група учени, начело с „хер професор доктор Емилиано Лурия“. Самият Лурия щеше да цъфне днес следобед, за да разговаря с Мич.

Мич си даваше сметка, че ще е на почит, докато държи информацията, от която всички се нуждаеха — дотогава щеше да е учен-авантюрист, изследовател, антрополог. Станеше ли безполезен, щеше да се превърне в черно петно, вакуум.

Когато една възрастна сестра дотика пред него количката с обяда, той втренчи мрачен поглед в стената. Беше жизнерадостна женица и бърбореше непрестанно на немски с австрийски акцент. Мич не разбираше почти нищо.

След като нагласи чиниите пред него и разгъна салфетката, тя се отдръпна и го огледа със стиснати устни и подпрени на хълбоците ръце.

— Яж — рече и се намръщи. — Ти малък упорит американец. Яж, да не те повали болест.

Мич вдигна пластмасовата вилица, поздрави я с нея и я забоде в картофеното пюре. Щом сестрата излезе, той включи окачения на отсрещната стена телевизор. Беше го нагласил на „Скайнюз“. Първото съобщение бе за окончателното, отлагано от години разрушаване на, голям военен спътник. Картина от остров Сахалин проследяваше последните минути от падането на спътника в Тихия океан — гигантска огнена топка, която изчезна сред облак пръски.

Мич вдигна дистанционното, за да спре звука, но в същия миг една млада и доста привлекателна говорителка с къса черна коса и големи очи обяви, че в Щатите е извършено важно биологично откритие.

— Изглежда, става въпрос за провирус, който се е спотайвал като „пътник без билет“ в нашата ДНК в продължение на милиони години, но сега се свързва с епидемията от грип, която засяга само жени. Учени съобщиха, че появата на този вирус е била предсказана наскоро от молекулярния биолог доктор Кайе Ланг, служител на „Екобактер“ в Лонг Айланд, Ню Йорк. Майкъл Херц с репортаж от Лонг Айланд.

Херц и Ланг стояха пред голяма бяло-зелена къща в американски стил. Херц се държеше с професионална увереност, но Ланг изглеждаше малко разтревожена.

— От Центъра за контрол на болестите и Националния здравен институт научихме, че този нов вариант на грипния вирус вече е бил идентифициран с голяма сигурност в Сан Франциско и Чикаго и вероятно скоро това ще бъде потвърдено от Лос Анджелис. Как смятате, дали това не е началото на световна грипна епидемия, за която учените предупреждават още от началото на века?

Ланг хвърли неспокоен поглед на камерата.

— Първо, това не е точно грип. Вирусът не е като грипния, тоест не предизвиква настинка или грип… Нищо от този род. Освен това, изглежда, поразява само жените.

— Бихте ли могли да ни опишете този нов, тоест доста стар вирус? — попита Херц.

— Едричък е, към осемдесет хиляди килобази, което…

— Интересуват ни по-скоро симптомите, които предизвиква.

— Това е ретровирус — вирус, който се възпроизвежда чрез транскрипция на неговия РНК-генетичен материал в ДНК и последващо въвеждане в ДНК на клетката-приемник. Като СПИН. Изглежда, е специфичен за хората…

Веждите на репортера подскочиха.

— Опасен ли е колкото СПИН-вируса?

— Не съм чула да предизвиква някакви опасни последствия. В края на краищата, носим го в нашата ДНК от милион години, което със сигурност означава, че поне не е толкова страшен, колкото СПИН-вируса.

— Но как нашите зрителни биха могли да установят, че са „хванали“ този вирус?

— Симптомите му бяха описани в изявление на Центъра за контрол на болестите и това е всичко, което ми е известно. Леко покачване на температурата, болки в гърлото, кашлица.

— Но такова е въздействието на още стотици други вируси.

— Така е — кимна Ланг и се усмихна. Със свито сърце Мич изучаваше лицето й, усмивката. — Моят съвет е да изчакате новите сведения.

— В такъв случай какво е значението на този вирус, след като не убива и симптомите му са толкова леки?

— Това е първият ЧЕРВ — човешки ендогенен ретровирус, който се е активизирал, и първият, напуснал човешката хромозома при латерална трансмисия.

— Какво по-точно означава тази „латерална трансмисия“?

— На всекидневен език значи, че е заразен. Може да бъде предаван от един човек на друг. В продължение на милион години той се е предавал вертикално — от родители на деца с помощта на генетичния материал.

— Съществуват ли и други древни вируси в човешките клетки?

— Според последните проучвания почти една трета от нашия геном се състои от ендогенни ретровируси. Понякога те формират микроорганизми вътре в клетката, сякаш се опитват да си пробият път навън, но нито един от тези микроорганизми не е успявал — поне досега.

— Може ли да се каже, че тези вируси отдавна са били опитомени и победени?

— Отговорът е много по-сложен, но мисля, че може да се сведе до подобно заключение.

— Как са попаднали в нашите гени?

— В един определен момент в миналото ретровирусът е заразил зародишна или полова клетка, като яйцеклетка, или сперматозоид. Не знаем какви симптоми е предизвиквала болестта по онова време. По-късно този провирус, вече неразделна част от конструкцията на нашата ДНК, е бил унищожен, мутирал е или просто е престанал да функционира. Ето защо някои учени определят останките от тези ретровируси като шкарт. Но преди три години изказах предположението, че провирусни останки от различни човешки хромозоми могат да представляват разхвърляни части на иначе активен ретровирус. При наличието на всички необходими протеини и РНК в клетката има възможност за сглобяването на напълно способен за заразяване микроорганизъм.

— И това скоро беше потвърдено. Научни предположения, които бяха потвърдени от живота…

Мич почти не чуваше заключителните думи на репортера, изцяло съсредоточен върху лицето на Ланг, показано в едър план от операторите. Силно, волево лице. Очи, свикнали да гледат напред.

Изключи телевизора, обърна се настрана и въздъхна, с надеждата, че сънят ще дойде бързо. Искаше да потъне в забрава. Кракът отново го болеше силно.

Кайе Ланг бе само на една ръка от пълната победа, от най-големия възможен успех в света на науката. Мич, от своя страна, доскоро бе само на крачка от приказния златен пръстен… а го бе изпуснал в дупката в леда, изгубил го бе завинаги.

Около час по-късно той се събуди от почукване на вратата.

— Влез — каза дрезгаво и се покашля.

Водени от една сестра, в болничната стая пристъпиха трима мъже и една жена — всичките облечени официално. Веднага щом влязоха, се огледаха, сякаш проверяваха за възможни изходи за бягство. Най-ниският от мъжете пристъпи напред и се представи.

— Аз съм Емилио Лурия, от Института за човешки изследвания. А това са мои колеги от университета, хер професор Фридрих Брок…

Имена, които Мич забрави почти веднага. Сестрата донесе още два стола и застана до вратата, скръстила ръце на гърдите си като пазач.

Лурия завъртя стола към Мич и седна. Кръглите му очила с дебели лещи хвърляха отражения от светлината, която се прецеждаше през щорите. Той фиксира Мич с поглед, изхъмка многозначително, после погледна сестрата.

— Ще се справим и без вас, благодаря. Моля ви, оставете ни. Не желая във вестниците пак да се появят сензационни глупости за замръзнали в снеговете мумифицирани трупове!

Сестрата кимна и напусна стаята.

Въпреки това Лурия помоли сътрудничката си да провери дали не ги послушват зад вратата. Тя се изправи и надзърна.

— Инспектор Хаас от Виена ми съобщи, че разследването им е приключило — подхвана Лурия, след като се увери, че никой не ги подслушва. — Ако се появят някакви проблеми с швейцарските и италианските власти, аз ще имам грижата за тях. — Той извади от джоба си сгъната на четири карта, а доктор Блок, Брок, или както му беше там името, му подаде кутия със снимки от Алпите. — А сега, млади човече — продължи Лурия, — ще бъдете така добър да ми помогнете, за да поправим онова, което с толкова безгрижна ръка сте развалили. Тези планини, в които сте открили вашата находка, не са чак толкова непознати. В интерес на истината, първият Леден човек е бил открит почти на съседния склон. Изглежда, открай време тази планинска верига е била средище на оживено движение, вероятно търговски път или ловен район.

— Съмнявам се да са следвали някакъв търговски път — отвърна Мич. — Мисля, че просто са бягали.

Лурия погледна записките си. Жената се наведе към леглото.

— Двама възрастни, съхранени много добре, жената с рана в коремната област.

— Промушена с острие — добави Мич. За миг в стаята се възцари тишина.

— Позвъних тук-там и разговарях с хора, които ви познават. Съобщиха ми, че баща ви щял да пристигне скоро, за да ви вземе от болницата. Вече говорих с майка ви, която…

— Моля ви говорете по същество, професоре — прекъсна го Мич.

Лурия повдигна вежди и прелисти бележника.

— Казаха ми, че сте чудесен учен, добросъвестен, специалист по разкопки в тежък терен и на затънтени места. Открили сте скелета, известен като „Паско“. Когато местните индианци протестирали, твърдейки, че този Паско е един от техните предци, вие сте изнесли скелета от резервата.

— Само за да го запазя невредим. Беше на брега на една река. Индианците настояваха пак да го заровя. Скелетът бе твърде важен за науката. Не можех да позволя да бъде унищожен.

Лурия кимна.

— Доколкото си спомням, този Паско също издъхнал след инфектиране на рана от остър предмет в бедрото?

— Нещо подобно — отвърна уклончиво Мич.

— Вие притежавате нюх към антични трагедии — отбеляза Лурия и се почеса зад ухото.

— Само си създадох неприятности.

Лурия се съгласи.

— Тук, в Европа, ние нямаме подобни проблеми, когато открием мумии или скелети. — Той изгледа усмихнато колегите си. — Изглежда, сме лишени от уважение към мъртъвците — изкопаваме ги, поставяме ги във витрини, смъкваме входни такси от туристите за да ги гледат. За нас това не е позорно петно, докато вие сте били принуден да прекратите връзките с работодателите си.

— По политически причини — оправда се Мич; опитваше се да скрие горчилката в гласа си.

— Вероятно. Сега да си дойдем на въпроса. Готов съм да чуя мнението ви — той посочи Мич с молива си, — но бих искал да зная истината, доктор Рейфълсън, защото голяма част от нещата, които сте казали, ми приличат на небивалици. Колко от историята ви е вярна и колко — лъжа?

— Защо трябва да лъжа? — попита Мич. — И без това отрязах клона, на който седях.

— Може би тъкмо защото се надявате, че още не е отрязан напълно?

Мич се засмя мрачно.

— Може и да е така — съгласи се той. — Но тогава едва ли щях да измисля толкова смахната история. Мъжът и жената в пещерата наистина притежаваха неандерталски черти.

— И на какви критерии се основава заключението ви? — попита Брок, който за първи път се намесваше в разговора.

— Доктор Брок е нашият специалист по неандерталци — каза Лурия.

Мич описа подробно телата. Можеше да ги види, всеки път, щом затвореше очи.

— Давате ли си сметка, че различните изследователи използват свои критерии за охарактеризиране на така наречените неандерталци? — прекъсна го Брок. — Ранни, междинни, късни, от различни региони, грацилни или груби, вероятно отделни расови групи в подвида. Понякога различията са толкова големи, че наблюдателят може да се подведе.

— Мумиите не бяха Homo sapiena sapiens — заяви уверено Мич и си наля чаша вода. Предложи и на гостите. Лурия и жената приеха, Брок поклати глава.

— Всъщност, ако наистина сте ги открили, скоро ще намерим отговора и на този въпрос. Любопитен съм да разбера каква е вашата представа за хронологичния ред на човешката еволюция.

— Не съм догматик — отвърна Мич.

Лурия заклати глава — comme ci comme ça — и прелисти бележника си отново.

— Клара, бъди така добра и ми подай голямата книга. Отбелязал съм някои снимки и схеми на мястото, където бихте могли да бъдете преди да ви намерят. Погледнете и кажете виждате ли нещо познато?

Мич взе книгата и я подпря отворена в скута си. Повечето снимки бяха направени в слънчев ден. Той прегледа отбелязаните страници и поклати глава.

— Не виждам замръзналия водопад.

— Нито един от местните водачи не знае край глетчера да има замръзнал водопад. Ако ни дадете някой друг ориентир…

Мич поклати глава.

— Стига да можех, професоре…

Лурия решително скръсти ръце.

— Мисля, че вие сте един честен млад човек, вероятно талантлив учен. Ще ви кажа нещо, стига да не горите от желание да излезете навън и да започнете да разправяте разни работи пред вестникарите. Съгласен?

— Нямам никакво намерение да разговарям с тях.

— Бебето е било мъртвородено, или с тежки малформации. Главичката й отзад е била пробита, вероятно от закалено в огън дървено острие.

„Ѝ.“ Новороденото е било момиченце.

Кой знае защо, тази мисъл разтърси Мич дълбоко. Толкова много преживявания. Смъртта на Тилде и Франко. Той отново отпи от чашата.

— Извинявайте. — Мич вдигна ръкав и попи капките на горната си устна.

Лурия го наблюдаваше със съчувствие.

— Това, разбира се, придава на историята ви известна достоверност. Но… — професорът вдигна ръка и посочи с пръст тавана — все още е трудно да се повярва в нея.

— Новороденото със сигурност е Homo sapiens neandertalensis — заяви Брок. — Има интересни черти, в някои отношения дори съвременни. Не са европоидни, по-скоро анадолски, дори турски, но това са само ранни предположения. Не познавам друга толкова прясна находка. Направо е невероятно.

— Дали не съм си го измислил — промърмори Мич и отмести поглед встрани.

Лурия повдигна рамене.

— Когато се възстановите, имате ли нещо против да излезете с нас на една разходка до глетчера — за да потърсим пещерата?

— Разбира се, че не — отвърна Мич, без да се поколебае.

— Ще се опитам да го уредя. Но засега… — Лурия погледна многозначително крака на Мич.

— Поне четири месеца.

— След четири месеца сезонът няма да е подходящ за катерене из планините. — Лурия се надигна и останалите го последваха. — По-скоро догодина.

— Благодаря ви, доктор Рейфълсън — каза Брок. Ако е вярно, това ще е изумително откритие.

Те се поклониха официално и излязоха.

12.Центърът за контрол на болестите, Атланта

— Нашето грипче не лови девствени жени — обяви Дикън, след като вдигна глава от записките пред себе си. — Това ли се опитваш да ми кажеш?

Джей Салтър се пресегна, взе купчината записки и ги тръшна на бюрото. Дебелите стени на кабинета погълнаха звука.

Много от канцелариите на долните етажи в Първи корпус на Центъра бяха преустроени от лаборатории за опити с животни. Понякога Дикън си мислеше, че долавя слабата миризма на дезинфектант и маймунски изпражнения.

— Това беше най-голямата изненада, която успях да открия сред купчината информация — кимна Салтър. Тя беше една от водещите им учени, незаменима в работата на компютър, където задаваше едновременно няколко програми по един и същи проблем. — Понякога го хващат и мъжете, или поне показват лабораторна позитивност към него, но липсват симптоми. Мъжете са само заразоносители за жените, но не и за други мъже. Освен това… — тя чукна с пръст по бюрото — не можахме да разберем кой ги заразява.

— Значи този АЧЕРВ е строго специфичен — рече Дикън и поклати глава. — Колко случая имаме досега?

— Шест хиляди и двеста жени и само шейсет и седем мъже, всичките партньори на заразените жени. Ретровирусът се предава само при продължителен контакт.

— Тоест нищо общо със СПИН.

— Точно така. Господ Бог се е разсърдил на жените. Болестта започва от носната и бронхиална лигавици, следва леко възпаление на алвеолите, заразата прониква в кръвния ток, стига яйчниците… и после изчезва. Болки в ставите, понякога кашлица, нищо особено. Ако жената е бременна, има голяма вероятност да изгуби плода.

— Това ще свърши работа на Марк — заяви Дикън. — Но трябва още малко да сгъстим краските. Необходимо му е да посплаши по-многобройна група от тази на младите жени. Как стоят нещата при възрастните?

— Вирусът не засяга възрастните жени — отвърна тя. — Горната граница е около четирийсетте. Погледни схемата. — Тя плъзна пръст. — Средна възраст трийсет и една.

— Шантава работа. А Марк настоява до днес следобед да разполагаме със свястно становище за министъра на здравеопазването.

— Пак ли ще има пресконференция?

— Ще присъстват научният съветник на президента и шефът на администрацията. Разполагаме със солидни доводи, но аз познавам Марк. Я прегледай отново записките — дали не можем да измъкнем няколко хиляди гериатрични случая от Заир?

— Да не искаш да подправям документацията?

Дикън се ухили злобно.

— Майната ти, господинчо — озъби му се Салтър. — От известно време нямаме сведения от Грузия. Защо не се свържеш с Тбилиси? Или с Истанбул.

— Те са се стиснали като миди — оплака се Дикън. — Още като бях там, не можах да измъкна кой знае какво, а сега само повтарят, че нямат нови случаи. — Той я погледна умолително. — Хайде де, само една старица от Тбилиси, пък дори и да е изчезнала след това.

Селтър посочи записките.

— Това тук не е шега. Работата е сериозна.

— Марк иска да добави малко драма. Това ще му помогне да дръпне конците.

— Не разбирам много от политика.

— И аз не разбирах. Но колкото по-дълго се мотая из тази служба, толкова повече започвам да я схващам.

Салтър огледа тесния кабинет, сякаш се опасяваше, че стените могат да я смажат.

— Свършихме ли, Кристофър?

Дикън се засмя.

— Клаустрофобията ли те погна?

— Има нещо в тази стая — въздъхна тя. — Не ги ли чуваш? — И се наведе над бюрото с изплашено изражение. Дикън никога не можеше да определи кога се шегува и кога говори сериозно. — Писъците на нещастните маймунки?

— Чувам ги — призна той. — Затова все гледам да си намеря работа навън.

В директорския кабинет на Четвърти корпус Огюстин прегледа набързо статистиките, прелисти близо двайсетте страници с цифри и схеми и хвърли листовете върху масичката за кафе.

— Всичко е много убедително — призна той. — С подобни темпове до края на годината ще останем без работа. Дори не знаем дали този АЧЕРВ предизвиква аборт при ВСЯКА бременна жена, или ефектът му е отслабен. Божичко, Кристофър, а си мислех, че сме напипали златната жила.

— Може и да сме. Стига, колкото да поизплаши обществеността.

— Подценяваш омразата на републиканците към нашия Център. Националната оръжейна асоциация ни ненавижда. Големите тютюневи компании не могат да ни търпят, защото им ровим в задния двор. Видя ли проклетия плакат на летището? Ами на магистралата? „Целувка, която заслужава внимание!“ На кой беше това, на „Кемълс“? „Марлборо“?

Дикън се разсмя и поклати глава.

— Здравната министърка се готви да влезе право в бърлогата на звяра. Хич не е доволна от мен, Кристофър.

— Винаги можем да извадим материалите, които донесох от Турция.

Огюстин вдигна ръка и разпери пръсти.

— Една болница. Пет аборта.

— Пет аборта от пет бременни жени.

Огюстин се наведе напред.

— Замина за Турция, защото твоят човек ти съобщи, че имат вирус, който предизвиква аборт. Но защо ходи до Грузия?

— Преди пет години в Тбилиси е имало епидемия от спонтанни аборти. Официалните власти не ми предоставиха никакво обяснение. Запознах се с един патолог и двамата седнахме на чашка. Пийнахме си здравата и проведохме съвсем неофициален разговор. Та той ми каза, че по същото време имало подобна епидемия в Горди.

Огюстин не бе чувал тази част. Дикън не я бе вметнал в доклада си.

— Продължавай — подкани го той леко заинтригуван.

— Нещо е станало там. В началото той се дърпаше и не искаше да каже какво. Ето защо отидох до Горди, но се оказа, че градът е опасан с полицейски кордон. Поразпитах войниците от крайпътните постове и те ме осведомиха, че пристигнала група от ООН, подкрепена от руснаците. Обадих се в щаба на ООН. Казаха ми, че помолили една американка за помощ.

— И това е била…

— Кайе Ланг.

— Божичко! — възкликна Огюстин и се усмихна със стиснати устни. — Тази жена… знаеш ли за разработките й върху ЧЕРВ?

— Разбира се.

— И си помисли, че някой в ООН се е нуждаел от съвета й.

— И тази мисъл ми мина през главата. Но те са я повикали само защото навремето е карала курс по съдебна медицина.

— А ти за какво помисли?

— За мутациите. Вродени дефекти. Може би от тератогенни вируси. Зачудих се защо властите са искали да бъдат премахнати родителите.

— Значи пак същата история. Пак тези налучквания в мрака.

Дикън се намръщи.

— Марк, знаеш, че съм по сериозните изследвания.

— Понякога се чудя как постигаш толкова добри резултати.

— Още не съм завършил работата си. Извика ме, защото твърдеше, че тук сте събрали солидни доказателства.

— И друг път сме правили грешки.

— Не смятам, че грешите. Това вероятно е само началото. Скоро ще има още.

— Това ли ти подсказва инстинктът?

Дикън кимна.

Марк сбърчи вежди.

— Помниш ли какво се случи през шейсет и трета?

— Тогава съм бил още пеленаче. Но зная. Малария.

— Аз самият бях едва седемгодишен. Конгресът оряза финансирането на всички проекти за унищожаване на болестопренасящи насекоми, включително и маларични. Най-тъпото решение в историята на епидемиологията. Милиони жертви из целия свят, нови резистентни щамове… истинско бедствие.

— И без това с ДДТ нямаше да стигнат далеч.

— Кой знае? Хората разсъждават като деца — скачат от едно увлечение на друго. В наши дни тези проблеми не вълнуват обществеността. Може би прекалихме с темата. Толкова приказки за дъждовните гори, за глобалното затопляне. Но само приказки. Още от началото на века учените говорят за чумни епидемии, но къде ги? На хората взе да им писва да се приказва за Апокалипсиса. Ако не възникне скоро някоя сериозна криза, при това на родна земя, в Конгреса съвсем ще ни орежат, и този път ще бъде по-лошо от шейсет и трета.

— Разбирам.

Огюстин въздъхна и вдигна очи към флуоресцентните лампи на тавана.

— Министърката смята, че ябълката ни е твърде зелена, за да я слагаме на бюрото на президента. Решила е да изчакаме малко — отлага заседанието за след две седмици. Официалното извинение е, че е получила мигренозен пристъп.

Кристофър се засмя. Огюстин го стрелна с поглед.

— Добре, надушил си нещо, иди и го разчопли. Провери всички съобщения за спонтанни аборти в американски болници през последната година. Заплаши Турция и Грузия със санкции от Световната здравна организация. Кажи, че ще преразгледаме договорите им с нашите фармацевтични корпорации. Аз ще те подкрепя с каквото мога. Открий дали сред случаите на спонтанен аборт няма такива, които преди това са посещавали Близкия изток. Разполагаме само със седмица и ако през това време не ми намериш нещо значимо, ще трябва да се явя пред Конгреса с една непозната спирохета, заловена от афганистанските пастири. — Огюстин се засмя на шегата си. — Спаси ме, Кристофър.

13.Кеймбридж, Масачузетс

Кайе беше напълно изтощена. Последната седмица се бе чувствала като истинска кралица — заобиколена от възторжена тълпа учени, които я поздравяваха един през друг, задето бе открила истината малко по-рано от всички останали. Ала имаше и други гласове. Е, не беше чак толкова зле, колкото с горкия Чарлз Дарвин, който трябвало да преглъща упреците на Лин Маргулис с неговата теория за симбиотичната еволюция на еукариотните клетки. И все пак…

Няколко скептични и гневни писма на стари учени, публикувани в списания, я обвиняваха, че гони вятъра, далеч по-известни от нея изследователи бързаха да намекнат в изказванията си, че са на път да открият много по-важни неща. Колкото по-голям е успехът, толкова си по-близо до платинения пръстен на Познанието и Признанието.

Всичко това бе напълно поносимо. В края на краищата такъв бе обликът на науката — тя носеше недостатъците на хората. Но после Сол се скара с редактора на „Клетка“ и я лиши от всякакви шансове да публикува разработките си там. Наложи се да се обърне към „Вирусология“, чудесно списание, но едно ниво по-долу от най-добрите. Нито веднъж не я поканиха в „Сайънс“ и „Нейчър“. Беше изкатерила доста голяма височина, но от известно време стоеше там.

Изведнъж цял куп лаборатории и изследователски центрове от различни краища на света започнаха да настояват да се запознае с работите им — повечето от които потвърждавали нейните предположения. Кайе реши да избере само онези, които по една или друга причина я бяха подкрепили през изминалите години — най-вече изследователския център „Карл Роуз“ в Кеймбридж, Масачузетс.

Центърът „Карл Роуз“ бе построен върху сто акра борова гора, засадена през 50-те, и се състоеше от кубична лабораторна сграда и административна част. Основен спонсор на центъра беше невероятно богатата фамилия Ван Бускирк от Бостън. В центъра се занимаваха главно с молекулярна биология.

Трима от учените в „Карл Роуз“ бяха получили стипендии за разработките си върху проекта за „Човешки геном“ — масивен, подкрепян със сериозно финансиране многонационален опит да се разгадае човешкият генетичен материал, да се анализират древните генни фрагменти, открити в „сметищата“ на гените, които учените наричаха интрони. Водещ учен в тази насока бе не друг, а Джудит Къшнер, която навремето в Станфорд бе рецензент на Кайе.

Не повече от метър и шейсет, Джудит имаше къдрава черна коса, кръгло засмяно лице и малки, но блестящи черни очи. Имаше и репутацията на учен, който знае какво търси и как да го постигне — смятаха я за истински магьосник, в чиито ръце всяка апаратура започва да работи на максимални обороти.

Това, че напоследък прекарваше повече време да пише отчети и да преглежда докторати, бе само поредната досадна прищявка на съвременната наука.

Фиона Биърс, червенокосата секретарка и помощничка на Къшнер, преведе Кайе през лабиринта от лаборатории до централния асансьор.

Кабинетът на Къшнер бе разположен на най-долния етаж, под земята, но над мазетата: без прозорци, с бетонни стени, боядисани в бежов латекс. По стените бяха налепени изрезки от списания и компютърни разпечатки. Четири компютъра бръмчаха синхронно в ъгъла, между тях и един суперкомпютър „сим енджайн“, подарен от „Майнд Дизайн“ в Сиатъл.

— Кайе Ланг, толкова се гордея! — посрещна я засмяно Къшнер и се надигна от стола, за да я прегърне. — Я ми кажи — кой те потърси? Лин? Или направо Стареца?

— Лин ми се обади вчера — отвърна Кайе и се изчерви. Къшнер плесна с ръце, размаха ги към тавана, за да отбележи победата, и обяви:

— Чудесно!

— Всичко ми се струпа накуп — оплака се Кайе и седна на стола, който й предложи Къшнер.

— Граби с пълни шепи! Наслаждавай се! — посъветва я завистливо Къшнер. — Ти го заслужи, скъпа. Три пъти те гледах по телевизията. Джеки Онияма от Си Ен Ен се опитваше да коментира откритието ти — какви смехории само! Тя и на живо ли е такава сладурана?

— Всички се държаха много мило с мен. Омръзна ми да обяснявам едно и също.

— Но пък има много неща за обясняване. Как е Сол? — превключи темата Къшнер, като умело прикри безпокойството си.

— Добре е. Все още се опитваме да сковем партньорство с грузинците.

— Ако и сега не искат да ти станат партньори, значи нищо не разбират от истинския капитализъм — заяви Къшнер и седна до Кайе.

Фиона Биърс ги слушаше засмяно.

— И тъй… поде Къшнер и погледна Кайе внимателно. — Пътят не се оказа толкова дълъг, а?

Кайе се засмя.

— Чувствам се толкова млада!

— Аз пък ти завиждам. Нито една от безумните ми идеи не е печелила толкова внимание.

— Накрая всичко опира до пари.

— Пари, пари. Да ти трябват, случайно?

— Не бих искала да компрометирам професионалното си положение.

— Ах, не забравяй, скъпа, че ние сме жени. От нас се очаква да правим наука по различен начин. Ние слушаме и трупаме, слушаме и трупаме, досущ като бедничката Розалинд Франклин, а не като всичките тези гениални млади момчета. И винаги го правим напълно безкористно. Но стига сме дрънкали празни приказки. Имам нещо наистина интересно, което трябва да ти покажа. Фиона, бъди така добра и пусни нашата малка симулация.

Кайе премести стола си встрани. Биърс седна до големия компютър и изпука пръстите си като пианист.

— Джудит се зароби на тази машина цели три месеца — обяви тя. — Това, което ще пусна, се уповава до голяма степен на твоите изследвания, останалото е информация, събрана от три геномни проекта — използвахме само най-новите сведения. Започваме с обвивката на АЧЕРВ и неговата миниатюрна, универсална система за доставка. Ще видиш симулация на процеса на заразяване, базирана върху лабораторни резултати от петия етаж — групата на Джон Доусън. Те инфектираха хепатоцити в плътни тъканни култури. Виж какво се получи.

Биърс натисна един клавиш и пусна компютърната симулация. Пред очите й микроорганизмите на АЧЕРВ проникнаха в хепатоцитите — чернодробни клетки в лабораторни петрита — и започнаха да преустановяват някои клетъчни функции, да кооперират с други, да транскрибират тяхната РНК до ДНК и да се интегрират в клетъчната ДНК, след което и да се репродуцират. Оцветени в ярки, симулирани цветове, започнаха да се оформят новите вирусни микроорганизми, лишени от обвивка сред цитозола — вътрешната клетъчна течност. После вирусите мигрираха до външната клетъчна мембрана и се измъкваха във външния свят — всеки микроорганизъм обгърнат в парченце от собствената обвивка на клетката.

— Те разрушават мембраната, но го правят много фино и внимателно. Вирусите подлагат клетката на стрес, но не я унищожават. Приблизително един на двайсет вируса е жизнеспособен — пет пъти повече, отколкото при СПИН-вируса.

Симулацията се прехвърли на молекулите, създадени заедно с вирусите — обгърнати в клетъчни транспортни пакети, наречени везикули, те излизаха навън заедно с новите заразяващи микроорганизми. Над някои от тях имаше надписи: „ПГА?“ и „ПГЕ?“

— Спри за малко, Фиона. — Къшнер се наведе напред и чукна с върха на молива по оранжевите обозначения. — АЧЕРВ не носи всичко, което е необходимо, за да предизвика „иродовия грип“. Непрестанно откриваме големи скупчвания от протеини в заразени от АЧЕРВ клетки, без обаче да са прекодирани. Такова нещо не бях виждала. После тези скупчвания неочаквано се разпадат и клетката се изпълва с малки протеинни фрагменти, които нямат никаква работа там.

— Търсехме протеини, които водят до изменение на нашите клетъчни култури — продължи Биърс. — Направо ги разпердушинват. Две седмици си блъскахме главите над този проблем, после решихме да изпратим заразени клетки до тъканна банка за сравнение. Там отделили нашите нови протеини и открили…

— Чакай, Фиона, това е моята част — прекъсна я Къшнер и я заплаши с пръст.

— Извинявай — засмя се Фиона. — Всичко е вълнуващо и се случи толкова бързо!

— Тогава решихме, че АЧЕРВ задейства някой ген в друга хромозома. Но по какъв начин? Продължихме да търсим… и се натъкнахме на активиран от ЧЕРВ ген в хромозома 21. Там се съдържа кодът за нашия полипротеин, така нареченият голямопротеинов комплекс или ГПК. Един уникален транскрипционен фактор контролира специално проявите на този ген. Потърсихме този фактор и го намерихме в генома на АЧЕРВ. Заключено ковчеже със съкровище в 21-ва хромозома, а ключът за него — в нашия вирус. Те са съучастници.

— Изумително — каза Кайе.

Биърс пусна отново симулацията, този път съсредоточавайки картината върху действията на 21-ва хромозома — създаването на полипротеина.

— Но, Кайе — скъпа Кайе, — това съвсем не е всичко. Тук има една загадка. Протеазата на АЧЕРВ слепва три нови циклооксигенази и липооксигенази от ГПК, които след това синтезират три различни и уникални простагландина. Два от тях са нови за нас и са нещо изключително. И трите изглеждат доста мощни. — С помощта на молива Къшнер обозначи точката, през която простагландините се транспортират извън клетката. — Това може да обясни слуховете за спонтанни аборти.

Кайе се намръщи съсредоточено.

— Изчислихме, че едно пълномащабно заразяване с АЧЕРВ може да доведе до произвеждането на достатъчно нови простагландини, които да предизвикат аборт на всеки фетус у бременна жена в срок от една седмица.

— И като че ли чудесата не стигаха — намеси се Биърс и посочи серия гликопротеини, — ами заразените клетки произвеждаха тези странични продукти. Не сме ги анализирали напълно, но много приличат на ФСХ и ЛХ — фоликулостимулиращи хормони и лутеинизиращи хормони. Ето тези пептиди, изглежда, секретират хормоните.

— Старите, добре познати господари на женската съдба — кимна Къшнер. — Съзряване и отделяне на яйцеклетката.

— Но защо? — попита Кайе. — Ако току-що са предизвикали аборт… защо трябва да предизвикват нова овулация?

— Не знаем кое от двете се активизира първо. Може първо да е овулацията, а после абортът — посочи Къшнер. — Не забравяй, че това са чернодробни клетки. Все още не сме започнали изследвания върху репродуктивни тъкани.

— В това няма никакъв смисъл!

— Тъкмо там е предизвикателството — засмя се Къшнер. — Каквото и да представлява този твой малък ендогенен вирус, грешно е да се твърди, че е безвреден — поне за нас, жените. Изглежда като нещо, създадено да напада, да превзема и да използва придобитото за свои цели.

— И вие двете сами ли свършихте цялата работа?

— Горе-долу — каза Къшнер.

— Днес пращаме резултатите в Националния здравен институт и Геномния проект — добави Биърс.

— Но преди това запознахме теб — каза Къшнер и я потупа по рамото. — Не искаме вълците да те разкъсат.

Кайе се намръщи.

— Не разбирам.

— Не бъди наивна, скъпа — рече й загрижено Къшнер. — Това, което търсим, може да е старозаветната лоша вест. Вирус, който убива зародиши. Много зародиши. Някой може да те сметне за пророк. А ти знаеш какво става с пророците, които носят лоши вести.

14.Атланта

Доктор Майкъл Войт подскачаше на дългите си тънки крачета по коридора пред Дикън.

— Странни неща ви интересуват — чуруликаше той с писклив глас. — Тук често сме свидетели на вродени аномалии, но нито веднъж на „иродовия грип“. Вече проведохме научна дискусия по въпроса. Имаме опит с инфекциите, разбира се, но все още не разполагаме с китове за АЧЕРВ. — Той се извърна и предложи: — Кафе?

Болницата в Олимпийското градче на Атланта беше на шест години, построена с федерални средства, за да облекчи работата на претоварените градски болници. С помощта на частни донори и пари, заделени от Олимпиадата, тя се бе превърнала в едно от най-модерните и добре оборудвани здравни заведения в щата, привличайки същевременно някои от най-добрите и многообещаващи млади доктори, както и немалко свадливи стари учени.

Войт покани Дикън в приемната и му наля кафе от кафеварката. През това време му обясняваше, че стаята се ползвала от студенти и стипендианти.

— Но по това време на нощта обикновено е празна. За нас среднощните часове са като най-гледаното време в телевизията — тъкмо тогава животът се сеща да се размърда и да изкара на бял свят нови безгрижни жертви.

— Какви аномалии? — насочи го към темата Дикън.

Войт сви рамене, дръпна един стол изпод масата и метна върху него дългите си крака. Зелените му дрехи шумяха като хартия — вероятно бяха само за еднократна употреба. Дикън седеше приведен напред, стиснал чашата в ръка.

— Аз се занимавам с най-крайните случаи, повечето от които не подлежат на никаква квалификация. Но през последните две седмици… ще ми повярвате ли, седем жени, които не могат да обяснят как са забременели?

— Целият съм слух — прошепна Дикън.

Войт разпери ръце и започна да сгъва пръсти, отброявайки случаите.

— Две, които са приемали противозачатъчни средства по религиозни подбуди, но те не подействали… Е, нищо необичайно, може би. Третата не е вземала таблетки, но пък твърди, че не е имала полови контакти. И представяте ли си?

— Какво?

— Тя се оказа virgo intacta1. Преди месец имала обилно кръвотечение, то преминало, после започнала да повръща, менструацията й спряла, отишла на доктор и той й съобщил, че е бременна. Срамежлива млада жена, която съжителства с възрастен мъж, странна двойка, но според нея въобще нямат сексуален контакт.

— Непорочно зачатие? — попита Дикън. — Второто пришествие?

— Не дрънкайте глупости — засмя се Войт. — Вече съм се родил.

— Извинявайте.

— Та значи, доведе ни нейния „старец“ — продължи Войт. — За да ни разкаже как стоят нещата в действителност. Оказа се, че е много загрижен за нея и настоява да узнаем цялата истина. Тя го пускала в леглото до себе си и му позволявала да се търка… Е, всичко от състрадание, нали разбирате. Само дето накрая забременяла.

Дикън кимна. Нищо странно наистина — поредната чудна история на живота и любовта.

Войт продължи.

— Спонтанен аборт. Само след три месеца пристига при нас — пак бременна. Двумесечен плод. Старчето, разбира се, е до нея, но твърди, че не е имало никакво търкане. Сигурен е обаче, че не е замесен друг мъж. Да му повярваме ли?

Дикън наведе глава настрани и повдигна вежди.

— Та такива ми ти странни неща — приключи Войт. — Нищо необичайно всъщност.

— Оплаквания от болести?

— Както винаги. Настинка, температура, болки по тялото. Мисля, че разполагаме с няколко интересни екземпляра в лабораторията, стига да искате да ги погледнете. Ходихте ли в Нортсайд?

— Още не.

— А защо не в Мидтаун? Там има доста събрани.

Дикън поклати глава.

— Какъв е броят на младите жени с немотивирана треска и небактериална инфекция?

— Дузина. Също в рамките на нормалното. Не пазим пробите повече от седмица — ако са отрицателни за бактерии, изхвърляме ги.

— Добре. Да видим екземплярите.

Дикън взе чашката с кафе и последва Войт до асансьора. Биопсичната лаборатория беше разположена в мазето, през две врати от моргата.

— Лаборантите си тръгват в девет — каза Войт, запали лампите и почна да тършува в един метален шкаф.

Дикън огледа лабораторията: три дълги бели маси, оборудвани с мивки, два отдушника, инкубатори, шкафове с прилежно подредена кафява стъклария и прозрачни колби, пълни с реагенти, оранжеви и зелени кутии с китове, два хладилника с врати от алпака и един по-стар бял фризер, компютър с принтер, върху който бе залепена бележка „РАЗВАЛЕН“, и зад вратата — метален стелаж с колелца.

— Още не са въвели данните в компютъра, отнема около три седмици. Тук май е останал един екземпляр… такива са новите разпоредби в болницата, предоставяме на майките правото да решат, патологът може да получи екземпляра и да уреди погребението. Всичко остава покрито. Момент… — Той взе един картон, влезе в задната стаичка, завъртя няколко рафта и свери номера на картона.

Дикън чакаше при вратата. Войт се върна с малък стъклен буркан и го вдигна към светлината на лампата.

— Номерът е друг, но е от същия тип. Това е отпреди половин година. Онова, дето го търсих, може още да е в охладен солен разтвор. — Той, подаде буркана на Дикън и се върна при първия хладилник.

Дикън огледа фетуса: дванайсетседмичен, голям колкото неговия палец, мъничко бледо извънземно, пропуснало възможността да опита живота на Земята. Аномалиите личаха с просто око. Крайниците бяха като бучици, около подпухналия корем имаше издутини, каквито не беше виждал и при фетуси с тежки малформации.

Миниатюрното личице изглеждаше необичайно прищипано и празно.

— Нещо не е наред с костната структура — отбеляза Дикън, когато Войт затвори хладилника. Този път носеше тавичка, пълна с натрошен лед и покрита с пристегната с ластици марля. Под ластиците беше подпъхнат картон.

— Сериозни изменения, няма две мнения — кимна Войт и надзърна в буркана. — Господ Бог се е погрижил да постави контролни пунктове на всяка бременност. Тези двечките така и не са успели да издържат теста. — Той кимна многозначително. — Обратно в небесната ясла.

Дикън не знаеше дали Войт споделя философските си възгледи, или просто проявява типичния лекарски цинизъм. Той се зае да сравнява телцата в тавичката и буркана. И двете бяха на дванайсет седмици и доста си приличаха.

— Мога ли да взема това? — Той посочи по-пресния екземпляр.

— Какво, и да ограбите нашите студенти? — Войт повдигна рамене. — Няма проблем, подписвате се и ще кажем, че го предоставяме на Центъра. — Надзърна отново в буркана. — Нещо важно ли е?

— Може би — отвърна уклончиво Дикън. Кой знае защо, го беше налегнала внезапна тъга. Войт му даде празен буркан и голяма картонена кутия, памук и парчета лед, за да държи екземпляра на хладно. Прехвърлиха го с помощта на щипци и Дикън запечата кутията.

— Ако се появят още от този вид, ще ми се обадите, нали? — попита Дикън.

— Естествено. — Когато вече бяха в асансьора, Войт го попита: — Държите се някак странно. Има ли нещо, което ще е хубаво да знам предварително? Нещо, което може да ми помогне да служа по-добре на обществото?

Дикън усещаше, че е прекалил с непроницаемото изражение, затова се засмя и поклати глава.

— Дръжте под око всички спонтанни аборти — рече той. — Особено от този тип. И търсете връзка с „иродовия грип“.

Войт изглеждаше разочарован.

— Още нищо официално?

— Все още не — отвърна Дикън. — Но работата е перспективна.

15.Бостън

Няколко часа след като долетя в Бостън, Сол покани Кайе на среща с негови стари колеги в „Палячи“, където правеха чудесни спагети и пица. В началото на вечерта разговаряха за различни видове математични анализи на човешкия геном, после се прехвърлиха върху свободното разпространяване на информация в интернет.

Кайе се натъпка със солети и зелени чушки доста преди да й поднесат лазанята. Сол отхапваше от намазана с масло препечена филийка.

Към девет часа се появи една от знаменитостите на Мичиганския университет: доктор Дрю Милър. Както винаги непредсказуем, той се намеси в разговора за постоянните промени на бактериалната среда. Сол слушаше внимателно изказванията на легендарния изследовател, експерт по изкуствен интелект и самоорганизиращи се системи. Милър се мести няколко пъти и накрая потупа по рамото Дери Джейкъбс, някогашен съквартирант на Сол. Джейкъбс се засмя и стана, а Милър се настани до Кайе, взе си солета от чинията на Джейкъбс, погледна Кайе с големите си детски очи, стисна устни и каза:

— Здравата сте ядосали старите градуалисти.

— Аз ли? — засмя се Кайе. — Защо?

— Децата на Ърнест Майър са като топящи се ледени блокчета, ако въобще имат капчица разум в главите си. Доукинс не е на себе си. От месеци му повтарям, че всичко, от което се нуждае, е още една брънка във веригата и ще получим обратна връзка.

Градуализъм наричаха вярата, че еволюцията се е развивала с малки стъпки, натрупващи се в продължение на десетки хиляди и дори милиони години мутации, обикновено пагубни за субекта. Така оцелявали само полезните мутации, тези, които допринасяли за развитието и възпроизвеждането. Един от ярките защитници на тази кауза бе Ърнест Майър. Ричард Доукинс бе оборил красноречиво тезата за модерния синтезис на дарвинизма, а освен това бе описал така наречения „себичен ген“.

Сол чу думите на Милър и се премести от другата страна на Кайе, за да участва в разговора.

— Смяташ ли, че АЧЕРВ ще ни даде обратна връзка?

— Напълно. Затворен кръг на комуникация между индивидите в една популация, но извънполово. Нашият еквивалент на плазмидите в бактерията, но, разбира се, по-скоро като фагоцити.

— Дрю, АЧЕРВ има само осемдесет килобази и трийсет гена — възрази Сол. — Не може да носи кой знае колко информация.

Кайе и Сол вече бяха обсъдили тази теория преди тя да публикува статията си във „Вирусология“. Но не бяха разговаряли с други учени и сега Кайе беше учудена, че Дрю повдига тази тема. Не го смятаха за прогресивист.

— Не им е необходимо да носят цялата информация — рече Милър. — Трябва им само упълномощителен код. Ключ. Все още не знаем какви ги може този АЧЕРВ.

Кайе погледна крадешком Сол, после каза:

— Да чуем какво мислите, доктор Милър.

— Викай ми Дрю. Кайе, това не е точно любимата ми тема.

— Хайде, Дрю, недей да скромничиш — подкани го Сол. Милър се ухили до уши.

— Добре де, мисля, че вече сте заподозрели това-онова. Жена ти, във всеки случай, се досеща. Четох статията ти за преносимите елементи.

Кайе отпи от почти празната чаша с вода.

— Още не знаем на кого и колко да казваме — промърмори тя. — Не ни се ще да издаваме всичко наведнъж.

— Не се безпокойте, че ще ви откраднат идеите — махна с ръка Милър. — По света винаги има някой, който е по-напред, но не знае как да се изяви. Откритията се правят от неуморните труженици. Двамата свършихте чудесна работа, разработките ви са истински скок.

— Още не сме сигурни, че скокът е осъществен — възрази Кайе. — Може да е само временна аномалия.

— Не съм човекът, който ще тласка когото и да било към Нобеловата награда — засмя се Милър, — но АЧЕРВ не е само болестотворен организъм. Няма логика от гледище на еволюцията това нещо да се е крило толкова дълго в човешките гени и накрая да се покаже, само за да причини някакъв грип. Всъщност АЧЕРВ е нещо като подвижен генетичен електрод. Или активатор?

Кайе си спомни разговора с Джудит за симптомите, предизвиквани от АЧЕРВ.

Милър нямаше нищо против да продължава в същата посока.

— Винаги се е смятало, че вирусите, в частност ретровирусите, могат да бъдат еволюционни вестители, отключващи механизми или просто случайни стимули. Още повече след като беше открито, че някои вируси пренасят отрязъци от генетичен материал от един приемник на друг. Мислех си обаче, че има няколко въпроса, на които вие двамата би трябвало да си отговорите — ако вече не сте го направили. Какво по-точно отключва АЧЕРВ? Да речем, че градуализмът е мъртъв. Имаме изблици на адаптативни изменения всеки път, когато се отваря някоя ниша — нови континенти, изтребени от метеор господстващи видове. Ставало е много бързо, за по-малко от десет хиляди години. Но възниква един сериозен проблем. Къде се съхраняват тези предполагаеми еволюционни промени?

— Великолепен въпрос — каза Кайе.

Очите на Милър блеснаха.

— Значи си мислила за това?

— Че кой не е? — отвърна Кайе. — Интересуват ме вирусите и ретровирусите като сътрудници на генетичните промени. Но всичко опира до едно и също нещо. Може би във всеки вид има нещо като главен биологичен компютър, един вид процесор, който поощрява полезните мутации. Той взема решение за това какво, къде и кога да се промени… Прави предположения, ако щеш, базирани на класация за успешните решения, която се основава на досегашния еволюционен опит.

— Но какво стартира промяната?

— Известно е, че освобождаваните при стрес хормони могат да въздействат върху проявите на гените. Тази еволюционна библиотека от възможни нови форми…

— Продължавай — рече заинтригувано Милър.

— … се влияе от хормоните на стреса. Ако на стрес бъдат подложени достатъчен брой организми, те разменят сигнали, постигат нещо като кворум и това активира генетичен алгоритъм, който пък сравнява причините за стреса със списък за адаптативни изменения и еволюционни отговори.

— Еволюционно развитие — намеси се Сол. — Видовете, снабдени с адаптативен компютър, могат да се променят по-гъвкаво и ефективно, отколкото набързо скроените стари видове, които не контролират и подбират своите мутации, а разчитат единствено на случайността.

Милър кимна.

— Така, така. Много по-ефективно, отколкото да оставят да се проявят някои стари мутации, които не само ще унищожат отделни индивиди, но ще застрашат целия вид. Да речем, че този генетично-адаптативен компютър, този еволюционен процесор, позволява да бъдат използвани само определен тип мутации. Индивидите съхраняват резултатите от работата на процесора — която, предполагам, ще бъде… — Милър размаха ръка и погледна Кайе за помощ.

— Мутации, които са ползотворни — подсказа му тя. — Физиологични прояви, които не застрашават важни структурни правила в организма.

Милър се усмихна, подпря се масата и започна бавно да се клати напред-назад. Очевидно беше много доволен от себе си.

— И къде ще се съхранява еволюционната информация — в целия геном, холографски, в различни части на различни индивиди, или просто в репродуктивните клетки? А може би някъде другаде?

— Клишета, съхранявани в резервни секции на генома във всеки индивид — измърмори Кайе и после прехапа език. Милър — и Сол — разглеждаха всяка идея като храна, която трябва да бъде споделена и сдъвкана многократно, преди да бъде използвана. Кайе предпочиташе да е сигурна, преди да говори. Тя потърси подходящ пример. — Като бактериалната реакция на топлинен шок или бързопротичащата климатична адаптация при дрозофилите.

— Но хората са много по-сложни от дрозофилите. Резервните секции при тях трябва да са много по-големи. Дали вече не сме ги открили, без да знаем на какво сме се натъкнали?

Кайе докосна Сол по ръката, за да внимава. Двамата имаха репутацията на учени, стъпили на гребена на вълната, но трябваше да бъдат предпазливи, дори със стара кримка като Милър, когато споделяха последните си открития. Току-виж тръгнало: „Кайе Ланг каза, че…“

— Никой още не ги е откривал — рече тя.

— Така ли? — учуди се Милър и я погледна внимателно. Имаше чувството, че я осветяват стотици прожектори. — Е, може и да не е. — Той сви рамене. — Според мен те се проявяват само в репродуктивните клетки. Половите клетки. От хаплоид в хаплоид. Без външна изява, освен ако не дойде потвърждение от друг индивид. Феромони. Или дори разменени погледи.

— Ние не смятаме така — възрази Кайе. — Според нас резервните секции ще носят инструкции само за незначителните промени, които водят до появата на нови видове. Останалата част от детайлите ще бъде закодирана в генома — стандартни инструкции за всичко под това ниво… Вероятно ще действа както на нас, така и на шимпанзетата.

Милър се намръщи и спря да се клати.

— Ще оставя това да се повърти за минута из главата ми. — Той вдигна очи към тавана. — Има логика. Защита на вече изпробван модел, при минимални усилия. Въпросът е дали тези неуловими промени, пренасяни от резервните секции, ще се проявяват последователно?

— Това не знаем — каза Сол, сгъна салфетката си и я сложи на масата. — Друго няма да измъкнеш от нас, Дрю.

Милър се ухили широко.

— Разговарях с Джей Найлс. Той смята, че теорията за прекъснатото равновесие издиша, че проблемът е от системен характер, мрежов проблем. Селективен неврален системен разум. Никога не съм бил голям почитател на тази теория. Според мен това са само изрази, целящи да замъглят темата, да избегнат описанието на нещо, което трябва да бъде казано с ясни думи. — Той ги изгледа внимателно и добави. — Мисля, че мога да ви помогна, ако ме искате.

— Благодаря, Дрю. Може и да ти се обадим — рече Кайе. — Но засега предпочитаме да се забавляваме сами.

Милър повдигна рамене, чукна се с пръст по челото, стана, заобиколи масата и се включи в друг разговор.

Докато летяха към „Ла Гуардия“, Сол се върна на темата.

— Дрю няма никаква представа, ама никаква.

— За какво? — попита Кайе. — Според мен беше доста наясно.

— Ако ти, аз или някой друг биолог започне да говори за разум, който стои зад еволюцията…

— О, това ли! — Кайе махна с ръка. — Витализмът е затворена страница.

— Когато Дрю говори за разум, или ум, той няма предвид съзнателна мисъл.

— Така ли? — въздъхна уморено Кайе, бутна списанието на масичката и се извъртя. — А какво има предвид?

— Ти вече си работила над екологичните системи.

— Без особени успехи. Но докъде ни води това?

— Може да е задънена улица. Но имам някои странни хрумвания. Възли или неврони в системата, организирани в неврални мрежови модели, които създават обратни връзки до възлите в резултат на повишена мрежова активност и увеличават ефективността на всеки възел, в резултат на което и на цялата система.

— Това е съвсем ясно — прекъсна го тя намусено.

Сол завъртя глава, за да й покаже, че не е свършил.

— Кайе, по-умна си, отколкото аз въобще ще бъда някога. Продължи нататък. Доведи го докрай, Кайе. Точно за това те бива.

— Но… — Тя се намръщи. — Това е начинът, по който работи човешкият мозък, или по който функционират екосистемите например. Неврони, които си разменят огромно количество сигнали. Сигналите се довяват един към друг, или се неутрализират, до достигането на определено решение. Те се придържат към базисните действия на всичко в природата: сътрудничество и конкуренция, симбиоза, паразитизъм, хищничество. Нервните клетки са мозъчни възли, а гените са възлите на генома, сътрудничещи си и конкуриращи се, за да бъдат възпроизведени в следващото поколение. Индивидите са възлите на вида, а видовете са възлите на екосистемата.

Сол се почеса по бузата и я изгледа гордо.

Кайе размаха предупредително пръст.

— Креационистите ще изхвърлят талашита и ще заявят, че пак говорим за Дядо Господ.

— Всеки си носи кръста — въздъхна Сол.

— Милър спомена, че АЧЕРВ затварял веригата на обратната връзка за отделния организъм — тоест за човешките същества. Това би означавало, че АЧЕРВ е нещо като невротрансмитер.

Сол се наведе към нея и размаха ръце — искаше да покаже, че има цял куп възможности.

— Да бъдем по-конкретни. Хората си сътрудничат в името на общото благо, затова се формират и обществата. Те общуват сексуално, химически и социално — чрез език, писменост и култура. Известно е, че феромоните могат да повлияват човешкото поведение: цикълът при жени в затворена група се синхронизира. Мъжете избягват столове, на които са седели други мъже, затова пък жените се привличат от тези столове. Невидими за окото сигнали, на които сляпо се подчиняваме. Но ето сега подозираме, че телата ни обменят ендогенни вируси, точно както го правят бактериите. Толкова ли е изненадващо и невероятно?

Кайе не бе разказала на Сол за разговора си с Джудит — не искаше да избързва, — но сега попита:

— Ами ако АЧЕРВ има няколко предназначения? Възможно ли е да притежава и други, неприятни странични ефекти?

— Всяко нещо в природата може да се обърка — призна Сол.

— Добре де, но ако вече се е объркало? Ако е станала грешка, ако първоначалното предназначение е изгубено и е останал само болестотворният ефект?

— Не е изключено — отбеляза Сол с вежлива липса на интерес. Мислите му все още бяха насочени към еволюцията. — Наистина смятам, че трябва да поработим върху тези въпроси идната седмица. Разполагаме с готов материал — бихме могли да съберем още данни, да се свържем с хора от Колд Спринг и Санта Барбара… Може би дори с Милър. На предложения като неговото не можеш просто да кажеш не. Ще поговорим и с Джей Найлс. Искам да положим солидни основи. Как мислиш, заслужава ли си да заложим всичките си пари за Нейно величество еволюцията?

Всъщност тази идея по-скоро плашеше Кайе. Струваше й се рискована. Би предпочела да изчака, докато Джудит научи още подробности за АЧЕРВ. Още повече че вирусът нямаше никаква връзка с печелившия бизнес за откриване на нови антибиотици.

— Твърде съм изморена, за да мисля — отвърна тя. — Попитай ме утре.

Сол въздъхна щастливо.

— Толкова много загадки и толкова малко време.

Кайе не беше виждала Сол толкова ентусиазиран от години. Той си подсвиркваше тихичко и тактуваше с пръст по дръжката на седалката.

16.Инсбрук, Австрия

Сам, бащата на Мич, го намери във фоайето на болницата с прилежно прибран в голям плик багаж и стегнат в дебел гипс крак. Операцията бе минала безпроблемно, преди два дни му извадиха пироните и кракът му зарастваше според очакванията. А днес го изписваха.

Сам помогна на Мич да докуцука до паркинга, метнал плика на рамо. Беше взел под наем един раздрънкан опел. Наложи се да изтика докрай назад седалката до шофьора. Мич се пъхна несръчно вътре и Сам потегли. От време на време поглеждаше нервно сина си с крайчеца на окото.

— Това е нищо в сравнение с Виена — промърмори Мич.

— Сигурно. Нямам представа как се отнасят с чужденците. Предполагам, че не са толкова зли, колкото мексиканците. — Бащата на Мич имаше къдрава кестенява коса и изпъстрено с лунички червендалесто ирландско лице, което изглеждаше винаги готово да се засмее. Но Сам рядко се усмихваше и в очите му понякога блясваше нещо, което караше Мич да застава нащрек.

Мич бе наел малък апартамент в покрайнините на Инсбрук, но естествено не се бе вясвал там, откакто бе тръгнал към пещерата. Сам запали цигара и взе да дърпа нервно, докато се изкачваха по тясната извита стълба.

— Внимавай с крака — посъветва го той.

— Нямам друг избор — отвърна Мич. Сам му помогна на завоя и после го задържа, докато се закрепи на патериците. Мич извади ключа и го пъхна в бравата. Посрещна ги хлад. Малкият апартамент с голи бетонни стени и нисък таван не бе затоплян от седмици. Мич веднага се пъхна в тоалетната, но се оказа, че вътре е твърде тясно за гипсирания му крак.

— Ще трябва да стрелям от бръснещ полет — оплака се той и баща му, който тъкмо минаваше по коридорчето, се захили.

— Следващия път си вземи апартамент с по-голяма тоалетна. И да е чисто — отбеляза той. Беше пъхнал ръце в джобовете си. — Двамата с майка ти си говорехме, че сигурно ще искаш да се прибереш у дома.

— И аз имах такова намерение — поне за известно време. Чувствам се като пребито куче, татко.

— Глупости — промърмори Сам. — Никой не те е бил.

Мич отиде в кухнята и спря пред аквариума със златната рибка — подарила му я беше Тилде, още преди месеци. Тогава той още се надяваше, че не всичко между тях е свършило. Рибката, естествено, беше умряла и плуваше в полупразния аквариум. Водата беше потъмняла и вмирисана.

— По дяволите! — изруга Мич. Съвсем беше забравил за рибката.

— Какво е това? — попита Сам.

— Краят на една връзка, която едва не ме уби.

— Звучи доста драматично.

— Така си и беше — съгласи се Мич. — По-добре да ме беше ухапала акула. — Предложи на баща си кутия „карлсберг“ от хладилника до мивката. Сам я изпи почти цялата, после нервно закрачи из кухничката.

— Някаква недовършена работа тук? — попита той.

— Уф, не зная. — Мич докуцука до спалнята, отвори куфара на леглото и отново се върна в кухнята. — Искат да им помогна да открият мумиите.

— Може. Но да ти осигурят самолетен билет след като оздравееш. А сега си отиваме вкъщи.

Мич се сети да провери телефонния секретар. Броячът бе стигнал до предела — трийсет.

— Време е да се прибереш у дома и да се възстановиш — повтори Сам.

Звучеше наистина примамливо. Да се върне вкъщи на трийсет и седем и да не прави нищо, да се наслаждава на покоя, да се среща със стари другарчета, да се завърне отново в детството, да не носи отговорност за нищо наистина важно.

Почувства, че му призлява. Протегна ръка и натисна копчето на секретаря. Докато миниатюрната касетка се превърташе назад, телефонът иззвъня и Мич вдигна слушалката.

— Извинете — произнесе на английски нисък мъжки глас. — Мога ли да говоря с Мич Рейфълсън?

— На телефона — отвърна Мич.

— Искам да те осведомя за едно нещо. Може и да си ме познал по гласа… но няма значение. Намериха вашите мумии в пещерата. Хора от Инсбрукския университет. Без твоята помощ, предполагам. Още не са казали на всички, не зная защо. Не се шегувам и това не е закачка, хер Рейфълсън.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— Кой беше? — попита Сам.

Мич подсмръкна. Опитваше се да се успокои. После каза:

— Гадняри. Правят си майтап с мен. Сега съм известен, тате. Прочутият смахнат алпинист антрополог, това съм сега.

— Глупости — изръмжа Сам. Гласът му бе рязък и гневен. Мич го погледна със смесица от обич и срам: това беше Сам, който помнеше като беше малък. Всесилният баща, готов да го защити от всичко.

— Да се махаме от тази дупка — заяви решително Сам.

17.Лонг Айланд, Ню Йорк

Кайе направи закуска на Сол малко след изгрев-слънце. Той изглеждаше странно потиснат и бавно отпиваше от чашката с черно кафе. Това му беше третата чаша, което не вещаеше нищо добро. Когато бе в добро настроение — „Добрият Сол“, припомни си тя — никога не пиеше кафе сутрин. Ако пак започнеше да пуши…

Донесе му пържените яйца и препечената филийка и седна до него. Той се наведе напред, без да я поглежда и започна да се храни — бавно, като сръбваше от кафето след всяка хапка. Когато свърши, направи кисела физиономия и бутна чинията настрани.

— Не бяха ли вкусни яйцата? — попита Кайе.

Сол я изгледа и поклати глава. Движеше се по-бавно от обичайното, което също не бе добър признак.

— Вчера се обадих в „Бристол-Майърс-Скуиб“ — каза той. — Не са се отказали от сделката с Ладо и „Елиава“ и изглежда, нямат намерение да го правят. В Грузия назряват политически промени.

— Може новините да са добри.

Сол поклати глава и обърна стола към големия панорамен прозорец и сивата утрин зад него.

— Свързах се и с един приятел в „Мерк“. Сподели, че става нещо в „Елиава“, но не знае какво точно. Ладо Дзакели идвал в Щатите да се среща с тях.

Кайе не откъсваше поглед от него. „Отново стъпвам по яйчени черупки…“ Тялото й знаеше, то се досещаше. Сол отново страдаше, дори по-лошо от предния път. Вече пет пъти го бе преживявала. До час щеше да намери цигари и да напълни дробовете си с никотиновия дим, за да подреди обърканите си мисли, макар че мразеше тютюна, толкова го мразеше.

— Значи… ние сме вън от играта — прошепна тя.

— Не зная още. Ти не ми каза за масовия гроб.

— Да, не ти казах — повтори тя и се изчерви като момиченце.

— Не са го писали и във вестниците.

— Не са.

Сам се изправи, завъртя се рязко, сграбчи краищата на масата и започна да се повдига и спуска в серия от лицеви опори, забил поглед в таблата. Когато стигна до трийсет, отново се надигна и избърса челото си със салфетка.

— Божичко, Кайе, ужасно съжалявам. Знаеш ли как ме кара да се чувствам всичко това?

— Кое?

— Да пращам жена си на подобни места.

— Но нали знаеш, че съм специалистка по съдебна медицина.

— И въпреки това ми е гадно.

— Защото в теб говори бащинското чувство. — Тя протегна ръка и я положи върху неговата. Той бавно издърпа ръката си.

— Срещу всичко — заговори, като размаха ръка, сякаш описваше целия свят. — Срещу жестокостта и неуспехите. Глупостта. — Говореше все по-припряно. — Тази история взе да се политизира. Усещам го. Сигурно ни подозират във връзка с ООН. Ладо няма да играе с нас.

— В Грузия не ми изглеждаше да е така — възрази меко тя.

— И ти тръгна по свирката на ООН просто ей така, без дори да си помислиш, че това може да ни навреди?

— Разбира се, че си го помислих!

— Тъй де. — Той кимна напрегнато. — Трябва да се обадя тук-там. Да разбера с кого ще се среща Ладо. Изглежда, няма намерение да ни посещава.

— В такъв случай ще продължим с хората от „Евъргрийн“ — заяви Кайе. — Те имат достатъчно опит, част от лабораторната им работа е…

— Не е достатъчен. Ще трябва да се конкурираме с „Елиава“ и тези, които застанат зад тях. — Сол се почеса по брадичката. — На наша страна са две банки и неколцина верни партньори… това са хора, които разчитат на нас, Кайе.

Тя се изправи, с разтреперани ръце.

— Сол, съжалявам… но този масов гроб, това са били хора. Трябваше им помощ за да разберат как са умрели. — Усещаше, че се оправдава, и това я объркваше. — И аз отидох. Исках да съм полезна.

— Щеше ли да отидеш, ако не ти бяха наредили?

— Никой не ми е нареждал, Сол.

— Тогава, щеше ли да отидеш, ако не ставаше въпрос за официално разследване?

— Разбира се, че не.

Сол хвана ръката й. Стисна я за пръстите, после я пусна и посегна към чашата.

— Кафето няма да ти помогне, Сол — каза тя. — Кажи ми как си. Кажи ми как се чувстваш?

— Добре се чувствам — заоправдава се той. — Най-доброто лекарство за състоянието ми е успехът.

— Това няма нищо общо с нашия бизнес. То е като приливите и отливите. Човек трябва да ги изтърпи, докато отминат. Ти си ме учил на това, Сол.

Той кимна, но избягваше да я поглежда.

— Ще ходиш ли днес в лабораторията?

— Да.

— Ще позвъня от къщи да разузная това-онова. Хайде днес следобед да направим среща с ръководителите на проекти. Поръчай повечко пица. И бъчонка бира. — Той направи опит да се засмее. — Трябва ни резервна позиция за отстъпление, и то бързо.

— Тъкмо ще видя докъде сме напреднали с работата — каза Кайе. И двамата знаеха, че приходи от разработките, дори тези върху бактериоцина, могат да очакват най-рано след година. — А кога ще…

— Остави на мен да се оправям с това — прекъсна я Сол, неочаквано се наведе и я прегърна. Кайе го погали по лицето.

— Мразя да се чувствам така — бавно каза той.

— Ти си силен, Сол.

— Ти си моята сила. — Той я тласна встрани и избърса бузата си като малко момче, което не обича да го целуват. — Кайе, обичам те повече от всичко на този свят. И ти го знаеш. Не се тревожи за мен. — За миг в очите му блесна някаква почти животинска ярост. После изчезна и раменете му увиснаха. — Ще се оправя, Кайе. Ще надделея. Трябва само да се обадя на няколко души.

Дебра Ким ръководеше лабораторията за холерни разработки в „Екобактер“. Беше стройна жена с широко лице и склонност към властно поведение с подчинените. Лабораторията й бе разположена на третия етаж, изолирана с двойни стъклени врати — по-скоро за да охранява безценните опитни мишки на Ким, отколкото здравето на останалите служители.

Ким посрещна Кайе на външната врата на лабораторията, покани я вътре и й предложи кафе. Няколко минути си бъбриха за разни неща, загледани в прозрачните, контейнери с мишки, подредени един върху друг покрай една от стените.

Ким се опитваше да открие ефикасна фагоцитна терапия срещу холерата. За целта използваше особен вид опитни мишки, с присадка на човешка чревна лигавица, която не можеха да отхвърлят, тъй като имунната им система бе потисната предварително. По такъв начин мишлетата се превръщаха в миниатюрни модели за изследване хода на холерната инфекция. Проектът струваше стотици хиляди долари, но досега не бе дал особено насърчаващи резултати. Въпреки това Сол продължаваше да го подкрепя.

— Ники от финансовия отдел ме предупреди, че разполагаме със средства за не повече от три месеца — каза Ким, като се стараеше в гласа й да не се долавя безпокойството. — Това вярно ли е?

— Да. — Кайе сви рамене. — Три или четири. Освен ако не сключим договор с „Елиава“. Това ще е достатъчно да привлечем свежи капитали.

— По дяволите! — изруга Ким. — Миналата седмица отказах офертата на „Проктър енд Гембъл“.

— Дано не си изгорила всички мостове.

Ким поклати глава.

— Харесва ми тук, Кайе. Бих предпочела да продължавам да работя с теб и Сол.

— Ние също — увери я Кайе.

— Доста близо съм до откриването на двуетапно лечение — продължи Ким, стана и отиде до черната дъска. — Открих генната връзка между ендотоксините и адхезините. Холерният вибрион се прикачва за клетките на нашата чревна лигавица и ги принуждава да пият. Тялото отговаря с обелване на лигавичната мембрана. Диарични изхождания на „оризова вода“. Мога да създам фагоцит, пренасящ ген, който потиска продукцията на власинките на вибриона. Нека си създава колкото иска токсини, липсват ли му власинки, не може да се прилепя към чревната лигавица. Поглъщаме капсула с фагоцити, която да се разтвори в червата, и — готово! Можем да ги използваме дори за обеззаразяване на питейна вода. Половин година, Кайе. Само още половин година и ги предоставяме на СЗО по седемдесет и пет цента дозата. За четиристотин долара почистваш цял водоем. Страхотна печалба и ще спасим ужасно много обречени.

— Разбирам — рече Кайе.

— Защо все трябва да има срокове? — попита Ким и си наля още чай.

— Работата ти няма да бъде преустановена тук. Тръгнем ли да потъваме, можеш да я вземеш с теб. Да идеш в друга компания. Само, моля те, не забравяй да си вземеш и мишките.

Ким се разсмя, после се намръщи.

— Ужасно щедро от ваша страна. Ами ти? Да не смяташ да се огънеш под натиска на богати негодници като „Скуиб“? Кайе, теб ще те приемат, навсякъде, особено ако го направиш преди да те е отминала славата. Виж, за Сол се безпокоя. Тази компания е неговият живот.

— Все още имаме възможности, Ким.

Ким сложи ръка на рамото й.

— Чух за тези негови пристъпи. Да не го е хванало и сега?

Кайе се сдържа да не потрепери.

— Не мога да говоря за това. Разбираш ме.

Ким размаха ръце.

— Божичко, Кайе, ако използваш правилно сегашната си известност, ще изправиш компанията на крака. Със сигурност можеш да й осигуриш свежи постъпления. Дай ни само още една година…

Кайе имаше доста смътна представа за финансовата страна на изследователския процес. За разлика от нея, повечето изследователи отдавна се бяха научили как да лавират успешно сред големите пари. „Няма франкове, няма чудовището на Франкенщайн“ — чу веднъж да казва един от колегите й.

— Трудно е да убедим някого, че АЧЕРВ има нещо общо с „Екобактер“, поне засега. А холерата е проблем на Третия свят, Ким. Хич не е модерна.

— Тъй де. Кажи ми тогава, кое е модерно в света на големите мръсни пари?

— Застраховки, висок лихвен процент и стоковата борса — изстреля Кайе, изправи се и чукна с върха на химикалката една от стъклените кутии. Мишлето вътре уплашено сбърчи носле.

Кайе тръгна към Лаборатория 6, където вървяха текущите й изследвания. Преди месец бе предала разработките на бактерицина на Лаборатория 5. Там работеха помощниците й, който в момента бяха на конференция в Хюстън. Лабораторията бе затворена и тънеше в мрак.

Любимата й тема — когато не се занимаваше с антибиотици — бяха културите Хенле 407, извлечени от тънкочревни клетки: беше ги използвала, за да изучава различни аспекти от генома на бозайниците и да локализира потенциално активни човешки ендогенни ретровируси. Сол също я бе окуражавал за тези разработки, може би погрешно — би могла да се съсредоточи изцяло върху бактерициновите изследвания, но Сол продължаваше да твърди, че тя е златното момиче. Всичко, което докоснела, щяло да донесе приходи на компанията.

В резултат голяма слава и малко пари.

Може би двамата със Сол просто бяха поели в погрешна посока.

Кайе седна на въртящия се стол и по бузите й се застичаха сълзи. Някакъв вътрешен глас й повтаряше, че това не може да продължава вечно. Същият глас се опитваше да я предупреди, че е допуснала грешка в личния си живот, но тя не можеше да си представи живот, различен от този. Какъвто и да беше Сол в лошите си периоди, той си оставаше само жертва на трагична биологична неуравновесеност. Любовта му към нея бе чиста като кристал.

Ала гласът продължаваше да я уверява, че сега е най-подходящият момент да зареже Сол и да започне всичко отначало. Би могла да получи лаборатория в университета, да поиска средства от държавен фонд и да продължи сама, преди да е затънала до гуша.

Но когато се върна от Грузия, Сол я посрещна с такава безмерна обич… Статията за еволюцията, изглежда, бе пробудила отново безкористния му интерес към научните изследвания. А след това… първата криза, разочарованието и така надолу по спиралата. „Лошият Сол“.

Не искаше отново да се повтаря онова, което се бе случило преди осем месеца. Поредният и най-тежък пристъп на Сол бе поставил на изпитание собствената й издръжливост. Двата неуспешни опита да посегне на живота си я бяха разтърсили из основи, много повече, отколкото признаваше дори пред себе си. Понякога се улавяше, че си представя какво ще е, ако живее с друг мъж, някой по-спокоен и по-близко до нейната възраст.

Но нито веднъж не призна пред Сол за тези свои мисли, за мечтите си. Вместо това известно време се колебаеше дали да не отиде при психоаналитичката си — но после се отказа. Сол бе похарчил десетки хиляди долари за психиатри, беше преминал пет различни курса на лечение, за известно време бе изгубил напълно всякакво сексуално желание, както и възможността да разсъждава трезво. За него чудото на лекарствата не съществуваше.

С какви резерви разполагаха — разполагаше тя, — ако монетата се обърнеше отново и пак изгубеше Добрия Сол? Имаше моменти, в които той просто не можеше да се владее, сякаш волята му се изпаряваше във въздуха.

Чу, че някой влиза в лабораторията. Лампите светнаха. Столът й изскърца, докато се извърташе. Беше Ким.

— Тук ли си!? — възкликна тя. Беше пребледняла. — Търсихме те навсякъде!

— Че къде да съм? — попита Кайе.

Ким й подаде телефона.

— Търсят те от вас.

18.Центърът за контрол и профилактика на болестите, Атланта

— Господин Дикън, това не е бебе. Нито е имало шанс да стане бебе.

Дикън разглеждаше снимките и анализите на изхвърления плод от Краун Сити. Старият захабен метален шкаф на Том Скери бе разположен в дъното на малка стая с бледосини стени, натъпкана с компютърни терминали, в съседство с вирусологичната патолаборатория на Корпус 15. Шкафът бе затрупан с компютърни дискове и папки. По някакъв необясним начин Том успяваше да поддържа ред в този невероятен хаос — той беше един от най-добрите патолози в ЦКБ.

— Какво е тогава? — попита Дикън.

— Вероятно е било заченато като фетус, но почти всички вътрешни органи са недоразвити. Гръбначният стълб не е затворен — една от възможните интерпретации е спина бифида, но в този случай е налице цяла серия от нерви, разклоняващи се към една фоликуларна маса на мястото, където би трябвало да се оформя коремната кухина.

— Фоликуларна?

— Като при яйчниците. Но съдържаща само около дузина яйцеклетки.

Дикън сбърчи вежди.

— Излиза, че е щяло да бъде момиче?

— Кристофър, този плод е бил изхвърлен, защото представлява най-умопомрачителното сборище от клетъчен материал, което съм виждал. За него абортът е бил като акт на Божия милост. Би могъл да е женски — но нещо се е объркало още през първата седмица от бременността.

— Не разбирам…

— Главата е с тежка малформация. Мозъкът е само пъпчица пихтиеста тъкан в края на скъсения гръбначен канал. Липсват челюсти. Очните ябълки се отварят встрани, като при котките. Онова, което е останало от черепа, наподобява по-скоро на лемур. Абсурд е да очакваме каквато и да било мозъчна дейност, в случай че подобно изчадие се роди. Нито метаболизъм, който да поддържа функциите на тялото. Няма бъбреци, черният дроб едва е загатнат, няма стомах и черва… Има нещо, което наподобява сърце, но е съвсем малко. Крайниците са само втвърдени бучици. Бих го нарекъл яйчник с кръвоснабдяване. Откъде, по дяволите, се взе това нещо?

— От болницата в Краун Сити. Но не го разпространявай много.

— Устата ми е запечатана. Колко такива имат там?

— Няколко — отвърна уклончиво Дикън.

— Лично аз бих започнал да търся мощен източник на тератогенни фактори. Забрави талидомида. Каквато и да е причината, това е истински кошмар.

— Зная — въздъхна Дикън. — Последен въпрос.

— Давай. Но после си тръгваш и ме оставяш да се върна към нормалното съществуване.

— Казваш, че има яйчници. Те щяха ли да функционират нормално?

— Яйцеклетките са съвсем зрели, ако за това питаш. Не се виждат спукани фоликули. В анализа съм го споменал… — Той прелисти няколко страници и посочи с пръст. — Ето тук.

— Тоест имаме фетус, който овулира преди да е бил изхвърлен от утробата? — попита озадачено Дикън.

— Съмнявам се, че би стигнал дотам.

— Не разполагаме с плацентата.

— Ако я намериш, не ми я носи — рече Скери. — И без това съм доста изплашен. А… още нещо. Тази сутрин доктор Бранч остави доклада си. — Скери посегна към планината от документи на шкафа и дръпна една тънка папка.

— Божичко! — въздъхна Дикън.

— Как мислиш, дали това е дело на АЧЕРВ? — попита Скери, докато му подаваше папката.

Бранч бе открила високи нива на АЧЕРВ в тъканите на фетуса — над милион микроорганизми в един грам. Микроорганизмите насищаха буквално цялото телце, но липсваха напълно във фоликуларната маса или яйчниците. Доктор Бранч бе прикачила кратка бележка за последната страница.

— Е? — попита Скери. — Това работа на АЧЕРВ ли е, или не?

— Може би — отвърна Дикън.

— Получи ли вече Огюстин каквото му трябваше?

Слуховете се разпространяваха бързо.

— Том, нито думичка на никого. Говоря ти сериозно.

— Разбрано, г’сине. — Скери прокара пръсти по устните си, сякаш затваряше цип.

Дикън взе докладите и си погледна часовника. Беше вече шест. Възможно бе Огюстин все още да си е в кабинета.

Още шест болници в района на Атланта, за който сега отговаряше Дикън, бяха съобщили за покачване честотата на спонтанните аборти, със сходни малформирани фетуси. Навсякъде майките се оказваха заразени с АЧЕРВ.

Това вече беше нещо, което министърът на здравеопазването трябваше да знае.

19.Лонг Айланд, Ню Йорк

Пред къщата бяха паркирани яркожълта пожарна кола и голяма червена линейка. Въртящите се сини и червени светлини озаряваха следобедните сенки. Кайе подмина камиона и спря до линейката. Ръцете й, стиснали волана, бяха мокри от пот. Тя непрестанно повтаряше:

— Божичко, Сол! Не сега!

Вятърът гонеше облаци от изток и от време на време те закриваха следобедното слънце. Тя отвори вратата, слезе и срещна погледите на двама пожарникари. Лекият морски бриз развя косите й. Миришеше на влага. Нищо чудно надвечер да имаше и буря.

Към нея се приближи млад фелдшер. Имаше професионално-съчувствен израз и държеше разтворена папка.

— Госпожа Медсън?

— Ланг — поправи го тя. — Кайе Ланг. Аз съм съпругата на Сол. — Кайе си пое дъх и чак сега забеляза паркираната до линейката полицейска кола.

— Госпожо Ланг, обади ни се госпожа Кейди Уилсън…

Кейди бутна вратата на верандата и излезе на терасата; зад нея се появи полицай. Вратата се затръшна със зловещ екот.

— Кейди! — извика Кайе и й махна. Кейди повдигна дългата си пола и се спусна по каменните стълби. Беше петдесетгодишна, със силни жилести ръце, красиво волево лице и големи кафяви очи, които сега изглеждаха като на изплашен кон.

— Кайе! Днес следобед трябваше да дойда, за да…

Фелдшерът я прекъсна:

— Госпожо Ланг, съпругът ви не е в къщата. Не можахме да го открием.

Кейди го погледна ядосано, сякаш тя единствена притежаваше пълните права върху тази история.

— Кайе, къщата е в ужасен вид. Има кръв…

— Госпожо Ланг, може би ще е по-добре първо да поговорите с полицията.

— Моля ви! — почти извика Кейди на фелдшера. — Не виждате ли, че е уплашена!

Кайе я улови за ръката и тихичко изшътка. Кейди избърса очите си и кимна. Към тях се приближи едър чернокож полицай с изпъкнало шкембе и уморено, бащинско лице.

— Госпожо… — поде той.

— Ланг — вметна фелдшерът.

— Госпожо Ланг, къщата ви е в безпорядък…

Кайе го заобиколи и тръгна нагоре по стълбите. Нека те си гледаха задълженията — тя искаше час по-скоро да разбере какво е направил този път Сол. Това можеше да й подскаже къде е отишъл… или с какво се занимава сега.

Полицаят я последва.

— Госпожо, мъжът ви друг път посягал ли е на себе си?

— Не — отвърна тя. — Освен когато си гризе ноктите.

В къщата цареше тишина, ако се изключеха стъпките на втория полицай, който тъкмо слизаше по стълбата. Някой бе разтворил прозорците на всекидневната. Белите пердета се развяваха над претрупания диван. Вторият полицай, около петдесетгодишен, с бледо лице и отпуснати рамене, приличаше по-скоро на погребален агент или патологоанатом. Той понечи да каже нещо, но Кайе го изтласка решително от пътя си и се втурна нагоре. Чернокожият я последва.

Сол бе нанесъл главния си удар върху спалнята. Всички чекмеджета бяха преобърнати, подът бе покрит с намачкани дрехи. Някак подсъзнателно Кайе се досещаше какво е търсел — подходящото бельо, подходящия чифт чорапи, които да отговарят на някакъв строго определен случай.

Пепелникът на перваза на прозореца бе препълнен с фасове. „Кемъл“, без филтър. Тежката артилерия. Кайе ненавиждаше миризмата на тютюн.

По стените в банята имаше кръв. Ваната бе наполовина пълна с розова вода, кървави следи пресичаха жълтия мокет.

— Много театрално — промърмори тя и вдигна поглед към огледалото, върху което имаше засъхнали капки кръв. — Божичко! Не точно сега, Сол.

— Имате ли представа къде може да е отишъл? — попита я полицаят. — Сам ли си го е направил, или е замесен и друг човек?

Това със сигурност беше най-лошият му пристъп. Или се бе сдържал пред нея, или пристъпът го бе връхлетял неочаквано, притъпявайки чувството и разума му. Веднъж й бе описал задаването на една депресия като грамадни черни завеси от сенки, теглени от дяволчета с червени дрешки.

— Сам е, сам — отвърна тя и се изкашля в шепата си. Странно, но досега не й бе призляло. Видя, че леглото е непокътнато, с изпънат чаршаф, прилежно сгънати завивки, прибрани под възглавниците. Надвеси се над кървавите капки до нощното си шкафче. — Няма друг.

— Понякога господин Медсън много се изнервя — обади се Кейди от вратата.

— Съпругът ви посягал ли е някога на живота си? — попита фелдшерът.

— Да — каза тя. — Но такова нещо не се е случвало.

— Изглежда, си е прерязал вените в банята — подхвърли слабият възрастен полицай. Кайе реши да го нарича мистър Смърт, а другия — мистър Бивол.

— Излязъл е от ваната — продължи мистър Бивол — и…

— … си е превързал китката, като някой римлянин, сметнал, че още може да се порадва на живота — допълни мистър Смърт. Усмихна се извинително на Кайе. — Извинявайте, госпожо.

— След това се е облякъл и е напуснал къщата.

„Така трябва да е било“ — помисли си Кайе. Приседна на леглото. Така й се искаше да припадне и да се свести, когато всичко е отминало.

— Госпожо Ланг, бихме могли да потърсим съпруга ви…

— Не се е самоубил — прекъсна го тя. — Зная, че изглежда страшно — тя махна с ръка към кръвта по стената, — но, както сам казахте, намерил е сили да спре навреме.

— Госпожо Ланг… — почна мистър Бивол.

— Трябва да го намерим и да го откараме в болница — продължи тя, внезапно завладяна от надеждата, че Сол все още може да бъде спасен. Изведнъж гласът й затрепери и тя се разплака.

— Яхтата я няма — обади се Кейди. Кайе подскочи, изтича до прозореца и надникна навън. Малката яхта, обикновено привързана за пристана, бе изчезнала.

Кайе потрепери, сякаш бе полъхнал вледеняващ вятър. Хрумна й, че може би това наистина ще е последният пристъп. Краят на драмата с Добрия и Лошия Сол.

— Не я виждам — каза тя пресекнато. — Платната й са червени.

Поискаха описание и снимки — тя осигури и двете. Едрият полицай слезе долу и отиде при колата. Кайе го последва, но свърна към всекидневната. Не искаше да остава в спалнята. Мистър Смърт и фелдшерът й зададоха още въпроси, но тя отговаряше все по-лаконично. Пристигна полицейски фотограф и се качи горе с помощника си.

Кейди наблюдаваше всичко това с овча загриженост и любопитство. Накрая дойде да прегърне Кайе — мърмореше дежурните успокоения, че всичко ще бъде наред. Очевидно искаше да си върви, но не намираше сили да го признае.

В този момент в стаята се появи оранжевият котарак Криксън. Кайе то вдигна и го погали — чудеше се какво ли са видели очичките му, — после го пусна на пода.

Минутите се разтеглиха в часове. Накрая мистър Бивол се върна и дойде ред на мистър Смърт да излезе. Кейди въртеше очи като подплашено животинче.

— Не е наша работа да почистим — рече й мистър Бивол и й подаде визитна картичка. — Тези хора се занимават с такива неща. Искам да кажа, че чистят при подобни случаи. Не, е евтино, но се справят добре. Мъж и жена. Християни. Добри хорица.

Кайе кимна и взе картичката. Не й се искаше да остава сама в къщата, готова бе да заключи вратата и да си тръгне.

Накрая останаха двете с Кейди.

— Къде ще прекараш нощта, Кайе? — попита я Кейди.

— Не зная.

— Ако искаш, ела у нас, скъпа.

— Благодаря. В лабораторията има кушетка. Ще ида там. Ще се погрижиш ли за котките? Сега не ми е до тях.

— Разбира се. Ще ги взема с мен. Искаш ли да дойда утре? Да почистя след като… другите свършат?

— Ще ти се обадя — отвърна Кайе. Кейди я прегърна и отиде да потърси котките. Тръгна си след десетина минути и Кайе остана сама в къщата.

Нито бележка, нито съобщение — нищо.

Иззвъня телефонът. Кайе не го вдигна, но той упорито продължаваше да звъни — Сол бе изключил телефонния секретар. „Може би Сол се обажда“ — помисли си тя и изтича разтревожено при телефона.

— Кайе ли е?

— Да — каза тя. Гласът й беше прегракнал.

— Госпожо Ланг, на телефона е Ренди Фостър от „АКС Индъстрис“. Бих искал да говоря със Сол. За сделката. Той вкъщи ли е?

— Не, господин Фостър.

Неловка пауза. Какво да каже — точно сега. И кой беше този Ренди Фостър? Каква сделка?

— Извинете. Кажете му, че приключихме консултациите с нашите адвокати и че договорите са готови. Ще му ги доставят още утре. Уговорили сме съвещание за четири следобед. Очаквам да присъствате и вие, госпожо Ланг.

Тя смотолеви вещо и затвори. Едва се сдържаше да не закрещи. Качи се — бавно, много бавно! — на горния етаж и се зае да подрежда в един куфар дрехите, които можеха да й потрябват през следващата седмица.

След това излезе от къщата, качи се в колата и потегли към „Екобактер“.

Сградата бе почти празна — беше време за вечеря, само дето Кайе не беше гладна. Отключи малката стаичка, в която Сол бе поставил кушетка и одеяла, но спря разколебана на прага. После въздъхна и влезе.

Стаичката нямаше прозорци. Вътре беше хладно, миришеше на чисто. Цареше съвършен ред.

Кайе се съблече и се пъхна под хладните чаршафи.

На следващата сутрин се събуди рано, обляна в пот и разтреперана. Не беше болна. Просто я споходи ужасната мисъл, че може би вече е вдовица.

20.Лондон

Репортерите откриха Мич на „Хийтроу“. Сам седеше срещу него на малката маса в двора на ресторантчето за морски деликатеси, а петима репортери се бяха струпали зад невисоката ограда и го обстрелваха с въпроси. От околните маси ги наблюдаваха любопитни и раздразнени пътници, други ги подминаваха с безразличие — тикаха колички с багаж.

— Вие пръв ли потвърдихте, че мумиите са от дълбока древност? — попита една възрастна репортерка, стиснала фотоапарат.

Мич набоде резенче от калмарите.

— Смятате ли, че имат някаква връзка с американския Паско? — добави един от мъжете.

— Депортираха ли ви от Австрия?

— Защо все на вас се случва?

— Колко ви платиха загиналите алпинисти, за да запазите тайната им? Колко щяхте да поискате за мумиите?

Мич се наведе напред, после се изправи и се засмя. Жената прилежно засне тази промяна в настроението му. Сам поклати глава и се изгърби, сякаш ги бе връхлетял проливен дъжд.

— Питайте ме за детето — подхвърли Мич.

— Какво дете?

— Бебето. Съвсем нормално бебе.

— Колко разкопки сте ограбили досега? — подметна жената.

— В пещерата открихме мъничко бебе — каза Мич и отмести стола си назад. — Татко, да тръгваме.

— Съгласен — каза Сам.

— Коя пещера? Онази с мумиите ли?

— С пещерните хора — поправи го жената. — Как мислите, дали са го отвлекли?

— Отвлекли са го, после са го убили и са го взели със себе си в планината — за храна — заговори мъжът отляво. — После ги е застигнала буря и… край!

— Страхотна история! — възкликна този до него.

— Ами питайте учените — повдигна рамене Мич и закуцука с патериците.

— Всичките мълчат, като че ли става въпрос за Второто пришествие — подвикна след него жената.

21.Вашингтон

Дикън седеше до Марк Огюстин в кабинета на министърката Максин Кърби. Доктор Кърби бе шейсетгодишна, средна на ръст, набита, с тъмношоколадова кожа и черни, пронизващи очи.

Наближаваше единайсет вечерта и те на два пъти вече бяха обсъждали всички подробности. На екрана на лаптопа се въртяха графики и снимки.

В стаята се върна Франк Шоубек, заместник-директорът на Националния здравен институт — беше отскочил до тоалетната. Всички знаеха, че Кърби не обича да използват служебната й тоалетна.

Министърката бе зареяла поглед в тавана и Огюстин погледна намръщено Дикън, обезпокоен, че докладът не й е направил нужното впечатление.

Тя ги погледна и каза:

— Кристофър, изключи тази проклета машина. Свят ми се зави от нея. — Дикън спря лаптопа и изключи проектора. Шоубек запали лампите и пъхна ръце в джобовете си.

— Сведенията от нашите болници — заговори Кърби — несъмнено са силен коз… а и виждам, че продължават да постъпват нови съобщения, от други райони.

— Непрекъснато — потвърди Огюстин. — Опитваме се да го запазим в тайна, но…

— Пораждате подозрения — кимна Кърби и започна да гризе нокътя на показалеца си. — Всеки момент ще излезе в новините. АЧЕРВ вече не е само любопитен феномен. Той се олицетворява с „иродовия грип“. Болест, която предизвиква мутации и води до спонтанни аборти. Между другото, името…

— Да, вярно — прекъсна я Шоубек. — Кой го измисли?

— Аз — призна Огюстин.

Дикън все още не можеше да определи ролята, която играеше Шоубек. Понякога се държеше като телохранител, друг път — като съветник.

— Е. Франк, казвай — това ще свърши ли работа? — попита Кърби. И преди да получи отговор прехапа устни и промълви; — Доста е страшничко.

— Така си е — потвърди Огюстин.

— Но, звучи малко налудничаво — продължаваше да разсъждава Кърби. — Нещо изскача от гените ни и започва да създава бебета-чудовища… от един-единствен гигантски яйчник? Марк, какво по дяволите е това?

— Не знаем нищо за неговата етиология — рече Огюстин. — Ограничени сме с щата и средствата, работим само по един проект.

— Ще поискаме добавъчни средства, Марк. Това вече е ясно. Но настроенията в Конгреса са враждебни. Не ми се ще да ме хванат, че вдигам фалшива тревога.

— От научна гледна точка откритието е сензационно. От политическа — това е бомба със закъснител. Ако не уведомим в най-скоро време обществеността…

— По дяволите, Марк! — прекъсна го Шоубек. — Нямаме данни за пряка връзка! Тъканите на заболелите от грипа гъмжат от АЧЕРВ — седмици след това. Но ако тези вируси са стари и отслабени и не могат да причинят болести? Проявяват се, да речем, защото е изтънял озонният слой и получаваме по-големи количества ултравиолетови лъчения, както когато ни излезе херпес на устата. Може да са съвсем безвредни и да нямат нищо общо със спонтанните аборти.

— Не смятам, че е съвпадение — спря го Кърби. — Поне на това ме навеждат анализите. Искам обаче да разбера защо организмът не унищожава тези вируси, защо не ги изолира?

— Защото те се отделят постоянно, в продължение на месеци — отвърна Дикън. — Както и да постъпва с тях организмът, те продължават да се излъчват от различни тъкани.

— Кои тъкани?

— Още не знаем със сигурност — отвърна Огюстин. — В момента изследваме костния мозък и лимфата.

— Няма абсолютно никакви признаци на виремия — продължи Дикън. — Липсва увеличаване на далака и подуване на лимфните възли. Навсякъде гъмжи от вируси, а никаква забележима реакция. — Той се почеса нервно по бузата. — Искам още веднъж да обсъдим един момент.

Министърката го погледна, а Шоубек и Огюстин млъкнаха.

Дикън премести стола си няколко сантиметра напред.

— Жените се заразяват с вируса от своите постоянни мъжки партньори. Самотните жени — тези, които нямат партньори, не страдат от АЧЕРВ.

— Това е глупаво — промърмори Шоубек недоволно. — Как, по дяволите, една болест ще знае дали жената си има постоянен партньор, или не?

— Глупаво или не — такава е статистиката. Проверихме го много внимателно. Вирусът се предава от мъжете на техните партньорки за доста продължителен период. Хомосексуалните двойки не страдат от него. Болестта се предава по полов път, но има избирателен характер.

— Господи! — възкликна Шоубек със смесица от съмнение и ужас.

— Добре, да приемем, че е така — кимна министърката. — Какво обаче е накарало вируса да излезе на бял свят?

Очевидно АЧЕРВ и хората са стари партньори — отвърна Дикън. — Все едно, че става въпрос за човешкия еквивалент на лизогенния фагоцит. Известно е, че лизогенните фагоцити се проявяват, когато бактерията бъде подложена на животозаплашващи стимули — като краен стрес например. Пренаселеност. Социални промени. Радиация.

Огюстин му хвърли предупредителен поглед и вметна:

— Ние сме много по-сложни от бактериите.

— Искаш да кажеш, че АЧЕРВ се активизира вследствие пренаселеността? — попита Кърби.

— Може би, но не за това говорех — отвърна Дикън. — Всъщност лизогенните фаги оказват помощ на бактерията. Понякога те изпълняват симбиозна функция. Те помагат на бактерията да се адаптира към новите условия и дори към нови хранителни източници и промени, като обменят гени. Да речем, че АЧЕРВ изпълнява подобна полезна функция за нас.

— Поддържайки ниско ниво на популацията? — Шоубек го погледна скептично. — Стресът на пренаселеността довежда до по-висок процент спонтанни аборти? Брей.

— Може би, не зная. — Дикън нервно избърса потните си длани в панталоните.

— А кой тогава знае? — попита го Кърби.

— Кайе Ланг — отвърна Дикън.

Огюстин махна едва забележимо с ръка, жест, който министърката не забеляза — Дикън стъпваше на тънък лед. Не бяха обсъждали този въпрос.

— Изглежда, Кайе надуши появата на АЧЕРВ доста преди всички останали — съгласи се Кърби. — Друго ми кажи, Кристофър. — Тя се наведе и го изгледа предизвикателно. — Ти как разбра? Още през август, когато беше в Грузия? Как надуши — с интуиция на ловец?

— Бях чел статиите й — отвърна Дикън. — Направо ме поразиха.

— Любопитно. И защо Марк те е пращал в Турция и Грузия?

— Рядко пращам Кристофър някъде — намеси се Огюстин. — Но когато става въпрос за плячка, той има вълчи инстинкти.

Кърби не сваляше поглед от Дикън.

— Не бъди стеснителен, Дикън. Марк те е пратил да душиш за нова и страшна болест. Оценявам това — като профилактична медицина, приложена в политиката. Но случайна ли беше срещата ти с Кайе Ланг в Грузия?

— В Тбилиси има офис на ЦКБ — опита се да му помогне Огюстин.

— Офис, който господин Дикън не си е направил труда да посети дори колкото да каже здрасти. — Министърката го гледаше със сбърчени вежди.

— Отидох, за да се срещна с нея. Възхищавам се от работата й.

— Но нищо не си й казал.

— Нищо съществено.

Кърби погледна Огюстин.

— Ще можем ли да я привлечем?

— Тя си има проблеми — отвърна Огюстин.

— Какви проблеми?

— Съпругът й е изчезнал, вероятно е самоубийство — обясни Огюстин.

— Преди около месец — допълни Дикън.

— Но това не е всичко. Преди да изчезне той продал компанията без нейно знание, за да покрие инвестиция на рисков капитал, за която тя също не била известена.

Дикън не знаеше нищо за тези подробности. Изглежда, Огюстин разполагаше със собствени източници за Кайе Ланг.

— Здравата го е закъсала, горкичката — въздъхна Шоубек. — И какво предлагате, да я оставим на мира, докато се съвземе?

— Щом ни трябва, няма какво да чакаме — заяви Кърби. — Господа, цялата тази работа хич не ми харесва. Наречете го женска интуиция, зова на хормоните и прочее. Искам най-добрите експерти, до които можем да се доберем. Марк?

— Ще й се обадя — обеща с неочакван ентусиазъм Огюстин.

— Направи го — кимна Кърби и завъртя стола си към Дикън. — Кристофър, все още ми се струва, че криеш нещо.

— Нищо съществено. — Дикън поклати глава.

— Така ли? — Здравната министърка повдигна вежди. — Най-добрият вирусолог в Центъра? Марк каза, че разчитал на твоя нюх.

— Понякога Марк е твърде откровен — въздъхна Огюстин.

— Така е — потвърди Кърби. — Кристофър също трябва да е откровен. Какво казва прословутият ти нюх?

Дикън бе малко объркан от неочакваната промяна в разговора. Не му се щеше да излиза с все още слаба ръка.

— Активираният човешки ендогенен вирус е много, много стар — поде предпазливо той.

— Е, и?

— Не съм сигурен дали става въпрос точно за болест.

Шоубек изпръхтя презрително.

— Продължавай — каза Кърби.

— Това е неразделна част от човешката биология. Имало го е в нашата ДНК много преди да се появи човекът. Може би върши това, за което е предназначен.

— Да убива деца? — възкликна ядосано Шоубек.

— Да регулира някаква важна функция, в пределите на целия вид.

— Нека се придържаме към сигурните факти — намеси се Огюстин. — АЧЕРВ предизвиква „иродовия грип“. Той води до вродени дефекти и спонтанни аборти.

— Разполагаме с достатъчно данни, за да поискам среща с президента и Конгреса — рече Кърби.

— Съгласен съм — каза Шоубек. — Но имам известни притеснения. Да не стане така, че всичко това да се обърне и да се стовари на нашите глави.

Дикън почувства дълбоко облекчение. Едва не бе изгубил играта, а ето че дори успя да спести един джокер, който да използва по-късно: следи от АЧЕРВ в труповете от Грузия. Току-що Мария Кьониг от Вашингтонския университет им бе пратила резултатите.

— Утре имам среща с президента — продължи здравната министърка. — Ще ми отдели само десет минути. Пригответе ми повечко цветни диаграми.

Съвсем скоро АЧЕРВ щеше да получи статута на официална криза. В здравната политика кризите се решаваха с помощта на познати научни средства и изпитани бюрократични рутинни мерки. Дикън не вярваше, че някой ще повярва в предположението му, докато не възникнат нови, още по-странни случаи. Той самият трудно би повярвал.

Бе прохладен ноемврийски следобед. Огюстин открехна вратата на служебния линкълн, извърна се към Дикън и каза:

— Как постъпваш, когато някой те попита какво мислиш по въпроса?

— Движа се по течението.

— И този път се справи, вундеркиндчо.

Огюстин седна зад волана. Изглеждаше доволен от срещата.

— Остават й само шест месеца до пенсия. Разбрах, че смятала да ме предложи за свой заместник.

— Моите поздравления — рече Дикън.

— С човек като Шоубек зад гърба… — въздъхна Огюстин. — Но все пак се надявам да стане, Кристофър. Най-сетне да изтегля голямата печалба.

22.Ню Йорк

Докато седеше в голямото кожено кресло на богато обзаведения офис, Кайе се чудеше защо високоплатените адвокати от Източния бряг толкова много си падат по елегантното и скъпо обзавеждане.

Даниъл Мънси, адвокатът на „АКС Индъстрис“, стоеше до бюрото на Дж. Робърт Орбисън, нейния семеен адвокат от трийсет години. Родителите й бяха починали преди пет години и оттогава Кайе не го бе навестявала. След изчезването на Сол и зашеметяващите новини от „АКС“ и адвоката на. „Екобактер“ за претенциите на първите, тя бе потърсила Орбисън почти в състояние на шок. Орбисън я посрещна любезно, дори мило, и веднага я успокои, че хонорарът му ще е скромен, защото все още се смята за неин семеен адвокат.

Орбисън бе мършав, плешив, с гърбав нос, покрита с тъмни петънца кожа, отпусната долна устна и мътни сини очи, но беше издокаран във великолепен, шит по поръчка костюм и широка вратовръзка, която почти закриваше разстоянието между реверите му.

Мънси бе около трийсетгодишен мургав красавец с вежлив тон. Носеше вълнено сако в тютюнев цвят и изглежда, познаваше биотехнологичната специфика почти толкова добре, колкото и Кайе — може би дори по-добре от нея.

— „АКС“ може да не е отговорен за неуспехите на господин Медсън — каза Орбисън със силен, но мек глас. — Но при сегашните обстоятелства ние смятаме, че компанията ви дължи на госпожа Ланг поне някакво овъзмездяване.

— Парично овъзмездяване? — попита Мънси и вдигна учудено вежди. — Сол Медсън не беше в състояние да убеди инвеститорите си да продължават да го подхранват със средства. Изглежда, бе съсредоточил всичките си усилия върху сделката с някаква грузинска научна група. — Мънси поклати тъжно глава. — Моите клиенти закупиха инвеститорите. Цената им бе доста щедра, като се имат предвид последвалите събития.

— Кайе е вложила доста пари в компанията. Само компенсациите за интелектуална собственост…

— Тя има общ принос в науката, но не и конкретен в разработките на определен продукт с потенциални възможности за пазара.

— В такъв случай нека обсъдим поне една разумна компенсация за авторитета, който си е изградила марката „Екобактер“.

— Госпожа Ланг не е законен съпритежател. Изглежда, Сол Медсън никога не е смятал жена си за повече от обикновен служител във фирмата.

— Неприятен пропуск, наистина — призна Орбисън. — Особено за госпожа Ланг. Тя е вярвала на съпруга си.

— Сигурни сме, че по закон тя има права върху всички техни съвместни придобивки. „Екобактер“ обаче не е една от тях.

Кайе отмести поглед встрани.

Орбисън сведе поглед към покритото със стъкло бюро.

— Господин Мънси, госпожа Ланг е много известен биолог.

— Господин Орбисън, госпожо Ланг, „АКС Индъстрис“ купува и продава перспективни начинания. След смъртта на Сол Медсън „Екобактер“ вече не попада в тази категория. Зад това име не стоят ценни патенти, нито съществуват ползотворни връзки с други компании, от които бихме могли да извлечем дивиденти. Единственият продукт, който би могъл да се продава, лечението на холерата, е по същество притежание на един от служителите във фирмата. Господин Медсън е бил доста щедър в договорите. Трябва да сме доволни, ако си възвърнем и десет процента от парите, които сме вложили в него. Госпожо Ланг, не можем да си позволим дори да ви изплатим заплатите за тази седмица. Никой не желае да купува вашата фирма.

— Ние смятаме, че за период не повече от пет месеца, като се има предвид репутацията на госпожа Ланг, тя ще бъде в състояние да събере необходимото количество спонсори, за да постави отново „Екобактер“ на крака. Лоялността на служителите във фирмата е на високо ниво. Мнозина са оповестили писменото си желание да останат на работа при Кайе, независимо от трудния период.

Мънси отново вдигна ръце: не става.

— Моите клиенти следват собствените си инстинкти. Може би господин Медсън е трябвало да избере друга фирма, на която да продава. С цялото ми уважение към госпожа Ланг, която наистина е много изтъкнат учен, разработките й до момента нямат пряк комерсиален интерес. Биотехнологиите са висококонкурентен бизнес, както вероятно добре знаете, госпожо Ланг.

— Бъдещето лежи в това, което можем да създадем, господин Мънси — отвърна Кайе.

Мънси тъжно поклати глава.

— Мен вече ме спечелихте, госпожо. Но фирмата, която защитавам… — Той остави изречението недовършено.

— Благодаря ви, господин Мънси — рече Орбисън и прихлупи носа си с длани.

Мънси не изглеждаше сконфузен от намека, че трябва да си върви.

— Ужасно съжалявам, госпожо Ланг. Все още имаме сериозни затруднения с нашите застрахователи заради странния начин, по който изчезна господин Медсън.

— Той няма да се върне, ако това ви безпокои — отвърна Кайе и усети, че гласът й трепери. — Открили са го, господин Мънси. Той няма да се върне, за да се посмее на пъкъла, в който превърна живота ми.

Мънси я погледна внимателно.

Тя обаче не можеше да спре. Думите сами излизаха от устата й.

— Открили са го на скалите на Лонг Айланд. Бил е в ужасно състояние. Наложи се да го идентифицирам по венчалната халка.

— Много съжалявам. Не знаех — каза Мънси.

— Опознаването беше извършено тази сутрин — добави Орбисън.

Мънси стана, излезе заднишком и затвори вратата след себе си.

Орбисън я наблюдаваше мълчаливо. Кайе избърса очи с опакото на ръката си.

— Нямах представа колко много значи за мен. Не знаех, че постепенно сме се превърнали в едно цяло, в организъм с общ мозък. Мислех си, че имам своя живот, своите идеи… но сега разбрах, че съм бъркала. Не се чувствам като пълноценно човешко същество. Той е мъртъв.

Орбисън кимна.

— Днес следобед ще отида в „Екобактер“ да поговоря с хората. Ще ги посъветвам да си намерят работа и ще им обещая да им помогна с каквото мога.

— Ти си умна и млада. Ще се справиш, Кайе.

— Зная, че ще се справя! — тросна се тя. После неочаквано се засмя. — Проклет да е. Този… копелдак. Това нищожество! Нямаше никакво право!

— Абсолютно никакво право — съгласи се Орбисън. — Евтин и мръсен трик, направо гаден номер.

— Така е — кимна тя и се огледа като подивяла. — О, Божичко, колко ще е трудно сега! Знаеш ли кое е най-лошото?

— Кое, скъпа?

— Това, че всъщност съм доволна — отвърна Кайе и заплака.

— Хайде, успокой се — уморено каза Орбисън.

23.Центърът за контрол и профилактика на болестите, Атланта

— Мумифицирани неандерталци — промърмори Огюстин и постави сгънат лист върху бюрото на Дикън. — Животът си тече. И „Нюзуик“ го следва неуморно.

Дикън бутна настрана снимките на отхвърлени фетуси за последните две седмици, които му бяха пратили от болница „Нортсайд“ в Атланта, и взе листа. „Потвърден праисторическият характер на замръзнала семейна двойка“ — гласеше заглавието.

Той прегледа съдържанието без особен интерес, колкото да не обиди Огюстин.

— Във Вашингтон обстановката се нажежава — продължи директорът. — Наредиха ми да сформирам работна група.

— Ти ли ще я ръководиш?

Огюстин кимна.

— Добри новини значи — рече предпазливо Дикън. Усещаше бурята.

— Използвахме статистическите данни, подготвени от теб. Направо им изкарахме акъла — дори и на президента. Здравната министърка му показа един от деформираните фетуси. На снимка, разбира се. После ми призна, че никога не го била виждала по-притеснен за нещо, свързано със здравните проблеми на страната. Иска веднага да излезем с официално изявление пред обществеността. „Умират новородени — така казал. — Трябва да се направи каквото може, час по-скоро.“

Дикън чакаше търпеливо.

— Доктор Кърби иска да привлечем всички необходими сили. Ще разполагаме с достатъчно средства да повикаме дори задгранични консултанти. Засега не желаят да ме отделят от работата, за да заема нейния пост — добави Огюстин навъсено.

— А Шоубек?

— Гледат го с добро око. Но президентът може да предложи своя кандидатура. Утре ще има официална пресконференция, посветена на „иродовия грип“. Под мотото: „Всеобща война на международния убиец“. Като в добрите стари времена на борба с полиомиелита. Все пак АЧЕРВ не е СПИН.

— Не виждам защо трябва да се нагнетява обстановката.

— И аз. Казаха ми да подготвя списъка на групата до утре следобед — за да бъде одобрен от Кърби и Шоубек. Ти, разбира се, си първият. Ще поговоря с неколцина от НЗИ, с познати учени от Ню Йорк. Всеки директор на институт би мечтал да участва в подобна програма. Можеш ли да се свържеш с Кайе Ланг и да й кажеш, че ще бъде призована в редиците на армията?

— Да — каза Дикън. Кой знае защо, сърцето му трепна. Беше се задъхал. — Аз също имам наум няколко души.

— Не цял стадион, надявам се.

— Не, поне в началото.

— Трябва ми група — заяви Огюстин, — не сбирщина от волни духове.

Дикън се засмя.

— Оркестър ли ще правиш?

— Стига да не пеят фалшиво. Марта и Карен ще се погрижат за подробностите. Искам нормални и спокойни хора, не хипита и бунтари.

— Разбира се — рече Дикън. — Значи и аз отпадам.

— Ти си моето вундеркиндче. — Огюстин вдигна пръст. — Имам право само на един. Утре в шест те чакам в моя кабинет. Донеси пепси и лед от лабораторията. Ама да е чист, нали?

24.Лонг Айланд, Ню Йорк

Когато Кайе пристигна на паркинга на „Екобактер“, отпред бяха спрели три фургона. На входа срещна двама работници, които изнасяха тежък лабораторен хладилник. Зад тях вървеше друг, с принтер, и още един, който носеше компютър. Мравките разграбваха „Екобактер“.

Не че имаше някакво значение. Вече го бе преглътнала.

Тя влезе в кабинета си, който стоеше недокоснат, и затръшна вратата. Настани се в мекото кресло — синя кожена тапицерия, цена двеста долара — включи компютъра и въведе паролата за достъп до Международната асоциация на биотехнологичните фирми, където бе оставила пощенска кутия за приемане на предложения. Това, което й бе казал агентът от Бостън, се оказа вярно. Поне четиринайсет университета и седем компании се интересуваха от услугите й. Тя прегледа списъка с предложения. Студентски занимания, участие в новоизградена малка вирусологична лаборатория в Ню Хампшир… преподавател по биология в частен калифорнийски колеж, Християнско училище, Южнобаптистки…

Усмихна се на предложението от Калифорнийския медицински университет да работи заедно с прочут професор по генетика — неназован в писмото — в изследователска група, занимаваща се с наследствените заболявания и тяхната връзка с активизирането на провирусите. Това предложение най-много й допадна и тя го отбеляза.

Скоро обаче й омръзна да преглежда писмата. Винаги й се бе струвало унизително да си търси работа. Но нямаше как — време беше да почне живота си наново и да излезе от сянката, в която я бе държал Сол.

Беше отбелязала общо три предложения от двайсет и едно и се чувстваше изтощена.

Едва сега се сети да погледне електронната поща. Точно там се натъкна на краткото съобщение на Кристофър Дикън от ЦКБ. Името й се стори познато. Тя изведнъж се сети и изруга и монитора, и съобщението, което й показваше, и целия този отвратителен живот.

Дебра Ким почука на прозрачната врата на кабинета. Кайе изруга пак, още по-силно, и Ким отвори и я погледна учудено.

— На мен ли викаш? — попита тя невинно.

— Имам покана да се присъединя към група на ЦКБ — рече Кайе и удари с длан по масата.

— Правителствена работа. Големи здравни проекти. Възможност да извършваш собствени изследвания.

— Сол мразеше да работи за правителството.

— Сол бе егоистичен индивидуалист. — Ким приседна на крайчеца на бюрото. — Започнаха да изнасят моята апаратура. Май вече няма какво да ме задържа тук. Взех само снимките и дискетите… Божичко, Кайе.

Кайе се изправи, прегърна я и Ким избухна в сълзи.

— Не зная какво да правя с мишките. Мишки за десет хиляди долара, представяш ли си!

— Ще ти намерим друга лаборатория, където да ги прехвърлиш.

— Но как ще ги превозим? Те са пълни с холерни вибриони! Ще трябва да ги унищожа и да стерилизирам инкубаторите.

— Какво казаха хората от „АКС“?

— Щели да ги оставят в изолаторното. Не било тяхна работа.

— Не мога да повярвам!

— Заявиха, че след като са мой патент, значи са мой проблем.

Кайе седна и махна отпаднало с ръка. Ким едва ли щеше да намери работа до месец-два, а дотогава мишките щяха да измрат. Нови мишки, още пари и поне половин година чакане.

— Не зная какво да ти кажа — рече тя и вдигна безпомощно ръце.

Ким почна да й благодари. Накрая отново се прегърнаха.

Кайе се чувстваше отговорна за нея и за другите служители, макар да нямаше никаква вина за бедственото им положение.

Прочете отново писмото на Дикън. Трябваше да намери някакъв начин да си стъпи на краката, да си поеме дъх и да се върне в състезанието. Може би предложението на Дикън идваше в подходящ момент. Нямаше представа за какво може да им е потрябвала и почти беше забравила ниския пълен мъж, с когото се бе запознала в Грузия.

Извади клетъчния си телефон — телефонните връзки на компанията бяха прекъснати — и набра номера на Дикън в Атланта.

25.Вашингтон

— Разполагаме с резултатите от тестовете на четиридесет и две болници от цялата страна — обясняваше Огюстин на президента. — Потвърдена е връзката при всички случаи на мутация и последващо отхвърляне на плода, от типа, който изучаваме, с наличието на „иродов грип“.

Президентът седеше на другия край на голямата полирана маса в една от залите на Белия дом. От двете му страни се бяха настанили съответно вицепрезидентът, официалният говорител, председателят на Сената, доктор Кърби, Шоубек, секретарят по въпросите на здравеопазването, Огюстин, трима президентски помощници и няколко служители, които Дикън не познаваше. Масата беше доста голяма, а за дискусията им бяха отредили цели три часа.

На влизане се наложи да предаде мобилния си телефон, пейджъра и лаптопа. Само преди две седмици един „експлодирал“ мобилен телефон, принадлежащ на посетител, бе предизвикал доста разрушения и тревоги в Белия дом.

Дикън остана малко разочарован от залата, в която ги поканиха — нямаше големи екрани по стените, нито компютри и пултове за управление. Обикновена, макар и просторна зала, с доста телефони. Поне президентът ги слушаше внимателно.

— Активираният човешки ендогенен вирус е първият ретровирус, който е в състояние да се прехвърля от един носител на друг — продължаваше Огюстин. — Без никакво съмнение той е причината за „иродовия грип“. През цялата си медицинска кариера не бях виждал нещо толкова вирулентно. Всяка жена, която се намира на ранен стадий на бременност и бъде заразена с „иродовия грип“, неизбежно стига до спонтанен аборт. Статистиката показва, че близо десет хиляди аборта през последните месеци вероятно са причинени от вируса. Според информацията, с която разполагаме, мъжете са единствените заразоносители на „иродовия грип“.

— Ама че зловещо име — промърмори президентът.

— Много точно название, господин президент — вметна Кърби.

— Все още не знаем какво предизвиква активирането на вируса при мъжете — продължи Огюстин, — но подозираме, че отключващият механизъм са феромони, може би от постоянните партньорки. Не знаем също и как можем да го спрем. — Той подаде графиките през масата. — Според нашите статистици идната година случаите на „иродов грип“ могат да нараснат до два милиона. Два милиона потенциални аборта.

Президентът приемаше всичко това със замислено изражение. Вече бе чул доста при предварителната среща с Франк Шоубек. Но Дикън знаеше, че тъкмо повторенията на вече казани неща карат политиците да разберат онова, за което ги предупреждават учените.

— Все още не мога да си обясня как нещо, което е вътре в нас, може да предизвика такива сериозни последствия — обади се вицепрезидентът.

— Дяволът в нас — промърмори говорителят.

— Подобни генетични изменения могат да доведат например до рак — заобяснява Огюстин. Дикън усети, че това е малко встрани от истината, но Шоубек кимна в знак, че е съгласен. Сега бе моментът Шоубек да вземе нещата в свои ръце и да докаже, че е достоен заместник на Кърби.

— Без никакво съмнение проблемът, пред който се изправяме, е нов за медицината — заговори той. — Но нека не забравяме, че вече сме близо до обуздаването на СПИН. С опит като този, уверен съм, че ще можем да се похвалим със съществен пробив до шест-осем месеца. Разполагаме с големи изследователски центрове в цялата страна, сигурно и другите страни ще поискат да се включат. Почти е готова национална програма, която ще се опира на ресурсите на НЗИ, ЦКБ и Националния център за заразни и алергични болести. Разделихме питката, за да можем по-бързо да се справим с нея. Нашата нация никога не е била толкова подготвена, за да се справи с проблем от подобен мащаб. Веднага щом заработи тази програма, над пет хиляди изследователи от цялата страна ще се включат в разработките. Ще привлечем на помощ частни компании и задгранични учени. В момента се подготвя и програмата за международно сътрудничество. Всичко, от което се нуждаем, е бърз и добре координиран отговор от подопечните ви звена, дами и господа.

— Не виждам някой от двете страни на Белия дом, който би възразил срещу финансовата поддръжка на подобна програма — заяви говорителят.

— Както и в Сената — обади се председателят. — Господа, впечатлен съм от свършеното досега, но не съм чак такъв ентусиаст по отношение на нашите научни възможности. Доктор Огюстин, доктор Шоубек, изгубихме двайсет години, преди да успеем да уловим юздите на СПИН, макар че наляхме десетки милиарди долари в различни перспективни програми. Аз също съм потърпевш, господа — преди пет години дъщеря ми почина от СПИН. — Той изгледа присъстващите. — Щом този „иродов грип“ е съвсем нов, как да повярвам, че можем да очакваме чудеса само след шест месеца?

— Никакви чудеса не очакваме — побърза да отвърне Шоубек. Но се надяваме поне да започнем да го разбираме.

— В такъв случай, кога ще разполагаме с ефикасно лечение? Дори не лечение — поне някаква ваксина?

Шоубек призна, че не знае отговора.

— Скоростта очевидно зависи единствено от възможностите на нашата наука — отбеляза вицепрезидентът.

— Пак ще кажа, имам известни съмнения — повтори председателят. — Питам се обаче дали това не е някакво знамение. Дали не е време да сложим ред в собствената си къща, да надникнем в душите си, да сключим мир с нашия Създател. Ясно е, че сме раздвижили някои доста могъщи сили.

Президентът вдигна ръка и докосна с пръст върха на носа си. Лицето му беше съвсем сериозно. Шоубек и Огюстин знаеха кога не бива да се обаждат.

— Сенаторе — рече президентът, — моля се да не сте прав.

След края на заседанието Огюстин и Дикън последваха Шоубек по един страничен коридор към асансьорите.

— Какво лицемерие! — оплакваше се той. — Мразя, когато вземат да дрънкат за Божия намеса. — Той поклати глава, за да се освободи от натрупаното напрежение. — Лично аз гласувам за пришълците. Къде са Мълдър и Скъли?

— Франк, ще ми се да беше толкова смешно — отвърна Огюстин, — но трябва да ти призная, че наистина съм изплашен. Половината от протеините, активирани от АЧЕРВ, са нови за нас. Нямаме никаква представа какво точно вършат. Пак ще те попитам: защо точно аз, Франк?

— Защото, Марк, ти си амбициозен — отвърна Шоубек. — Ти намери този камък и погледна под него. — Шоубек се засмя с хищна усмивка. — Не че щеше да имаш избор… рано или късно.

Огюстин завъртя глава. Дикън почти подушваше колко е изнервен. Той също сякаш не беше на себе си. „Плаваме нагоре по буйната река — помисли си той, — бъхтим се с греблата като тъпаци.“

26.Сиатъл

Като човек, който трудно се задържаше дълго на едно място, Мич прекара само няколко дни с родителите си в малката им ферма в Орегон, после взе влака за Сиатъл. Нае апартамент на Капитол Хил, като използва средства от пенсионния си фонд, а от един приятел в Къркленд купи на старо един буик.

За щастие, толкова далеч от Инсбрук мумифицираните неандерталци предизвикваха само вяло любопитство в пресата. Той даде едно интервю за научния редактор на „Сиатъл Таймс“, който след това се обърна срещу него и му постави етикета „мошеник в редиците на доблестните археолози“.

Седмица след пристигането му в Сиатъл Конфедерацията на петте племена от Кумашска област погреба Паско с пищна церемония на брега на река Колумбия в източен Вашингтон. Специалисти от Армейския инженерен корпус подсилиха бреговете на реката с бетонна стена, за да избегнат евентуално свличане, и практически запечатаха могилата. Учените протестираха, но не поканиха Мич да се присъедини към тях.

Всичко, от което имаше нужда, бе да остане сам, за да обмисли нещата. Би могъл да изкара още половин година със спестяванията си, но се съмняваше, че този период ще е достатъчен, за да се уталожат нещата и да си намери нова работа.

Беше се изтегнал, с протегнат напред гипсиран крак, зад издадения прозорец на апартамента и зяпаше минувачите по Бродуей. Не можеше да прогони от мислите си мумифицираното бебе, пещерата и лицето на Франко.

Беше поставил епруветките с тъканните образци от мумиите в една картонена кутия със стари снимки — скри я на дъното на гардероба. Преди да направи нещо с тях искаше да си изясни, поне за себе си, какво точно е открил.

Нямаше смисъл да се обвинява за нищо.

Вече знаеше кое е свързващото звено. Раната на женската съвпадаше с тази на детето. Женската го бе родила, или пък бе изхвърлила плода преждевременно. Мъжкарят бе останал край тях, след това бе взел новороденото и го бе загърнал в кожа, макар че вероятно то се бе родило мъртво. Дали мъжкарят бе нападнал женската? Едва ли. Те се бяха обичали. Той й се бе врекъл. Заедно бяха бягали от нещо. Но откъде беше толкова сигурен, че е било така?

Едва ли можеше да става въпрос за екстрасензорни способности или някаква връзка с техните духове. Мич бе прекарал значителна част от кариерата си в това да намира рационални обяснения на заплетени и загадъчни археологически находки. Понякога отговорите го спохождаха късно през нощта или докато се разхождаше, зареял поглед в облаците. Случваше се да му се явяват и насън. Интерпретацията им бе колкото наука, толкова и изкуство.

Ден след ден Мич чертаеше диаграми, драскаше кратки бележки и нанасяше записките си в тънкия, подвързан с кожа бележник. Беше залепил един кадастрон на стената в спалнята, на който бе нарисувал карта на пещерата — доколкото си я спомняше. Добави и хартиени изрезки на мумиите.

Една ранна сутрин, след като излезе да се поразходи до мексиканския ресторант на ъгъла, се сети да провери пощата. Вътре имаше малка картонена кутия. Докато я носеше нагоре по стълбите, я разклати лекичко.

Беше поръчал в една нюйоркска книжарница стар брой на „Нешънъл Джеографик“ със статия за Йоци, Ледения човек. Списанието бе пристигнало опаковано с вестници.

„Вречен“. Мич бе убеден, че са били вречени един в друг. Начинът, по който лежаха един до друг. Позицията на ръцете на мъжкаря. Това, че бе останал до женската, макар че е могъл да избяга. По дяволите — защо не го кажеше направо: мъжът бе останал при жена си. Неандерталците не бяха получовеци: смяташе се, че са владеели речта и са имали доста сложна социална организация. Племена. Чергари, търговци, занаятчии, ловци, събирачи на растения.

Мич се опита да си представи какво би могло да ги прогони в планината, да ги накара да се спотайват в пещерата, отвъд ледената река, преди повече от десет хиляди години. Може пък да са били последните от вида си.

След като отрочето им почти по нищо не можеше да се различи от сегашните новородени.

Той разкъса опаковката на списанието и го разтвори на панорамната снимка на Алпите, където, сред глетчерите, бе обозначено мястото в леда, от което бе изсечен Ледения човек.

Същият този Леден човек, който сега се радваше на вниманието на широката общественост в Италия. Учени от различни страни спореха къде точно е бил открит праисторическият човек и след внимателни и задълбочени проучвания бе доказано, че това е станало на територията на Италия.

Сега обаче Австрия предявяваше претенциите си към неандерталците. Щяха да ги предоставят за изследвания в Инсбрукския университет, може би на същия екип, който се бе занимавал с Йоци.

Мич затвори списанието. Изведнъж си спомни объркването, което го бе обзело, след като бе открил легендарния Паско. Всъщност точно заради него замина за Европа. Имаше нужда да започне отначало, да си стъпи на краката. Да открие нещо ново. А какво стана вместо това — забърка се в още по-голяма каша. Малко му оставаше да повярва на всички неща, които пишеха за него жалките драскачи — крадец на гробници, престъпник, археолог-мошеник. При това вече два пъти.

Погледът му попадна върху смачканото парче от вестник, с което бе увито списанието. Вестникът беше „Ню Йорк Таймс“, а заглавието гласеше: „Стари престъпления в зората на нови времена в република Грузия“, Суеверие и смърт под сянката на Кавказките планини. Бременни жени от три града откарани недалеч от градчето Горди, заедно с техните мъже, където били накарани от полицията и армията да изкопаят собствените си гробове. Общо седем колони, непосредствено до голяма реклама за търговия в интернет.

Мич поклати гневно глава.

Жените били застреляни в корема. Мъжете — в слабините, след което ги доубивали с тояги. Скандалът заплашваше да свали грузинското правителство. Правителството обвиняваше за убийствата режима на Гамсахурдия, свален и прогонен в началото на деветдесетте, но някои от бившите му съратници все още били на служба.

Не ставаше ясно защо са били избити тези мъже и жени. Някои от жителите на Горди обвиняваха жените в общуване с дявола и заявяваха, че убийството им е било необходим акт, защото инак щели да родят дяволски изчадия. По същата причина други майки пометнали.

Може би жените бяха страдали от ранна форма на „иродовия грип“?

Мич докуцука до кухнята, като пътем изрита с босия си пръст крака на табуретката. Наведе се към купчината вестници, струпани в ъгъла на стаята, и вдигна най-горния: беше брой на „Сиатъл Таймс“ отпреди два дни. Заглавната статия: президентът, здравната министърка и секретарят по здравеопазването правят изявление за „иродовия грип“. В страничната колона редакторът, който се бе подиграл с Мич, обясняваше връзката между „иродовия грип“ и АЧЕРВ. Болести. Спонтанни аборти.

Мич седна в изтърканото кресло и изпъна напред ръце — пръстите му трепереха.

— Зная нещо, което никой не знае — бавно каза той и постави ръце на облегалките. — Но изобщо нямам представа откъде го зная и какво, по дяволите, да правя!

Никой нямаше да го послуша. Никой нямаше да чуе дори какво иска да каже. Със същия успех би могъл да им говори за лицето от Марс.

— Ах, ти, негодник проклет! — изруга той. — Проклет… недоучен… негодник!

27.Центърът за контрол и профилактика на болестите, Атланта

Ниски лениви облаци се плъзгаха, озарени от бледа светлина, зад прозореца на директора. Марк Огюстин обърна гръб на дъската, върху която бяха изписани и свързани с кръстосани черти различни имена, и потърка носа си. В дъното на сложната графична конструкция — под Шоубек, директора на НЗИ и на все още неназования заместник на Огюстин в Центъра, бе разположена Работната група за изследване на човешкия провирус: ОГИЧОП. Огюстин мразеше това съкращение и предпочиташе да я нарича просто „Работна група“.

Той махна с ръка.

— Това е, Франк. Напускам идната седмица и се премествам в Бетезда, отивам право на дъното. Трийсет и три стъпала надолу. Ето докъде стигнах. Бюрокрацията в своя пълен размах.

Франк Шоубек се облегна в креслото.

— Можеше да е и по-лошо. Цял месец не сме мръднали и крачка напред.

— Ако питаш мен, си е все същият проклет кошмар.

— Поне ще знаеш кой ти е началник. А аз отговарям както пред НЗИ, така и пред президента — оплака се Шоубек. Новината бе пристигнала преди два дни: Шоубек оставаше в Националния здравен институт и се издигаше до поста директор. — Точно в окото на бурята. Добре че Максин отказа да ми отстъпи мястото. Нея повече я бива за гръмоотвод.

— Не се залъгвай — рече Огюстин. — Тя е по-добър политик от нас двамата взети заедно. Когато удари гръм, ние ще го поемем.

— Ако въобще удари — подметна Шоубек.

— Когато, Франк — натърти Огюстин. — СЗО иска от нас да координираме всички задгранични инвестиции, освен това настояват да пратят свои хора в Щатите, които да направят изследвания. В Русия цари хаос, ОНД не е в състояние да въведе ред сред бившите съветски републики. Не можем да разчитаме на никаква координация — Дикън тъпче на място със случаите в Грузия и Азербайджан. Няма да ни позволят да ги разследваме, докато политическата обстановка не се стабилизира.

— И какво е положението там?

— Лошо, доколкото ни е известно. Не желаят да приемат помощта ни. „Иродовият“ ги е ударил преди десет или двайсет години — кой знае… но си се справят с него по свои начини.

— Чрез масови кланета.

Огюстин кимна.

— Не желаят да се твърди, че АЧЕРВ тръгва оттам. Гордостта на новоосъзнатия патриотизъм. Опитваме се да сме дискретни, само и само да не изгубим доверието им.

— Майчице! А Турция?

— Приеха помощта ни, допуснаха инспектори, но не ни дават да припарим до границата с Ирак и Грузия.

— Къде е Дикън в момента?

— В Женева.

— Информира ли за всичко това СЗО?

— Уведомява ги за всяка своя стъпка. Праща копия от докладите едновременно в СЗО и УНИЦЕФ. Сенаторите са бесни. Настояват да се каже ясно кой за какво плаща. Не искат накрая вината за случилото се да падне върху Щатите. Освен това не вярват, че тъкмо ние ще открием лечението.

Шоубек вдигна ръка.

— Вероятно ще сме ние. Утре имам среща с директорите на няколко компании — „Мерк“, „Шеринг Плау“, „Лили“, „Бристол-Майърс“. Идната седмица с „Америкол“ и „Ерикол“. Искат да разговаряме за субсидии и съвместни действия. На всичко отгоре днес следобед пристига доктор Гало — настоява за пълен достъп до всички наши изследвания.

— Това няма нищо общо със СПИН — възрази Огюстин.

— Той обаче твърди, че е възможно да се касае за сходна рецепторна активност. Освен това е прочут и думата му се чува в Белия дом. Изглежда, ще може да установи контакт с французите, които са готови отново да ни съдействат.

— Как ще се справим, Франк? По дяволите, моите хора откриха АЧЕРВ при всички маймуни — от гибоните до горилите.

— Рано е да се поддаваме на песимизъм — отвърна Шоубек. — Изминаха едва три месеца.

— Разполагаме с четирийсет хиляди потвърдени случая на „иродов грип“ само на Източния бряг! Какво повече от това да чакаме? — Огюстин удари с ръка по масата.

Шоубек поклати глава и вдигна ръка, сякаш, се опитваше да го успокои.

Огюстин прегърби рамене, извади носната си кърпа и почна да бърше влажното петно от дланта си върху полираната повърхност на масата.

— Хубавото е, че поне обществото го преглътна безболезнено. Но чу ли какво каза Одри Корда снощи в „Шоуто на Лари Кинг“?

— Не.

— Направо заяви, че мъжете били дяволски изчадия. Каза също, че трябвало да се отърват от нас, да ни поставят под карантина и да ни държат далеч от жените… Няма секс, няма АЧЕРВ!

— Може и да е права, Марк — усмихна се Шоубек. — Виждал ли си списъка на здравната министърка с извънредните мерки?

Огюстин прекара ръка през косата си.

— Надявам се журналистите да не надушат за него.

28.Лонг Айланд, Ню Йорк

По дъното на умивалника имаше засъхнали капки от паста за зъби. Кайе си изплакна устата, пусна чешмата да отмие капките и си избърса лицето с пешкира. После спря на прага на банята и погледна към дневната на първия етаж, до която се спускаше извита стълба.

Това бе последната й нощ в къщата: прекара я в спалнята за гости. Днес в единадесет щеше да пристигне последният фургон, за да натовари останалите вещи. Кейди бе взела Криксън и Темин.

Къщата беше обявена за продан. Моментът беше подходящ и сигурно щеше да получи добра цена. Това поне щеше да я защити от кредиторите. Сол бе записал къщата на нейно име.

Тя избра дрехи за през деня, останалите нахвърля в куфара. Наоколо имаше кашони с всякакви дрехи — едни за сестрата на Сол, други — дарения за бедните или направо за хвърляне.

Опита се да си представи какви ще са следващите притежатели на къщата — вероятно лениви аристократи, които ще изхвърлят старите мебели и ще обзаведат стаите по свой вкус.

На вратата се позвъни. Кайе слезе долу и отвори. На верандата стоеше Джудит Къшнер, много намръщена. Носеше черна вълнена пола, бяла блуза и черни обувки.

— Здравей, Джудит — каза Кайе малко объркано. Къшнер стисна дръжката на вратата, погледна я въпросително — очакваше да я поканят, — кимна и влезе.

— Позвъних на осем души, които познавам — заговори тя, — и Мардж Крос се е свързала с всеки от тях. Посетила ги е лично в домовете им, излъгала, че имала работа наблизо, пък и повечето от тях живеят в околностите на Ню Йорк.

— Мардж Крос — от „Америкол“?

— И от „Еврокол“. Да не си помислиш, че не дърпа конците и отвъд океана? Божичко, Кайе, тя е страхотно пробивна жена — вече е наела Линда и Хелб! И те са само началото.

— Моля те, Джудит, забави темпото.

— Фиона ужасно се разсърди, когато отказах на Крос! Но аз мразя тези конгломерати! Наречи ме социалистка, ако щеш, дете на шейсетте…

— Спри — вдигна ръце Кайе. — Ако не се успокоиш, ще ни отнеме цяла вечност.

Къшнер я изгледа развълнувано.

— Ти си ми умница, скъпа. Ти ще ме разбереш.

— Чакай, чакай. Мардж Крос от „Америкол“ иска дял от АЧЕРВ?

— И не само това. Настоява лично да снабдява всички болници, с които имат договори — говоря за лекарството, което ще създаде нейната група. „Америкол“ с изключителни права върху курса на лечение. Не зная дали си представяш за какви мащаби става въпрос.

— И тя иска да ме наеме?

— Обади ми се лично Дебра Ким. Каза, че Мардж Крос била готова да й осигури лабораторна площ, да я снабди с мишки, да откупи патентното й право за лечение на холерата — при това за доста солидна цена, която ще я направи богата. И всичко преди още лекарството да е завършено. Дебра искаше да знае какво ще предложи на теб.

— Дебра? — За Кайе всичко се развиваше твърде бързо.

— Мардж е познавач на човешката душа. Повярвай ми. Навремето заедно следвахме в медицинския. Пълна с енергия, грозна като греха, не се интересуваше от мъже, блъскаше си главата над книгите, докато ние ходихме на танци… През 87-а започна да работи само за себе си и виж я докъде стигна.

— Но какво иска от мен?

Къшнер повдигна рамене.

— Ти си първооткривател, прочута личност — по дяволите. Сол те превърна в жертва, особено за жените… В началото си мислех, че ще си изпатиш заради лошата вест, която ни донесе. Но изглежда, че вместо това ще ти окачат златно медальонче.

— Ти си отказала на Мардж Крос?

— Имам достатъчно работа да ме крепи до края на живота, миличка. Не ми трябва да ме пришпорва някаква пощуряла машина за пари. Виждала ли си я по телевизията?

Кайе кимна.

— Не вярвай на това, което виждаш.

Отпред спря кола. Кайе надникна през прозореца — беше луксозен модел крайслер. Млад мъж със строг сив костюм слезе от шофьорската врата, заобиколи и отвори една от задните врати. Отвътре се показа Дебра Ким, огледа се и заслони лице от студения вятър.

Младият мъж отвори и другата врата. Мардж Крос се измъкна на студа и веднага се загърна в тъмносиния си шлифер. Каза нещо на мъжа, той кимна и се върна на мястото си. Крос и Дебра Ким се заизкачваха към верандата.

— Потресена съм — призна Къшнер. — Тя действа по-бързо и от скоростта на мисълта.

— Не знаеше ли, че ще дойде?

— Не и толкова бързо. Да се измъкна ли през задната врата?

Кайе поклати глава и за пръв път през този ден едва се сдържа да не се разсмее.

— Предпочитам да видя как двете ще се борите за спасяването на душата ми.

— Кайе, много те обичам, но не съм толкова глупава, че да се боря с Мардж.

Кайе изтича при входната врата и отвори преди Крос да е позвънила. Мардж Крос се усмихваше приятелски, зелените й очи блещукаха развеселено.

Ким се усмихваше нервно.

— Здрасти, Кайе — каза тя и се изчерви.

Кайе направи нес кафе и го поднесе в миниатюрните порцеланови чашки, които бе решила да остави в къщата. Нито за момент Крос не си позволи да се държи като някой, който борави с милиони долари.

— Ще бъда искрена с теб — поде тя. — Наминах да видя как се е настанила Дебра в „АКС“. Работата й е много интересна. При нас също ще се намери местенце за нея. Та Дебра ми спомена за твоето положение…

Къшнер погледна Кайе и кимна едва забележимо.

— Искрено казано, от месеци ми се щеше да се запозная с теб. Имам си петима младежи — все хубави момчета, — които четат всякаква научна литература и ми докладват най-интересните неща. Един ден най-хубавият и най-умният ми каза: „Прочети това“. Беше твоята статия за проявите на активирания човешки провирус. Браво. Но стига с встъпителната част. Ким ми каза, че обмисляш някакво предложение на ЦКБ. Да работиш за Кристофър Дикън.

— Става въпрос за Работната група за борба с „иродовия грип“ на Марк Огюстин — уточни Кайе.

— Познавам Марк. Умел политик е. Но ти ще работиш за Кристофър. На това момче му сече пипето. Ние също имаме намерение да създадем собствена група, която да работи над „иродовия“. Смятаме да открием лечението — преди всички. Веднага след това ще предложим специализирани лечебни курсове на всички болници, с които работи „Америкол“, но ще продаваме китове и на останалите. Разполагаме с инфраструктура, имаме и финансови средства… Естествено, ще си партнираме с ЦКБ, тъй че ще можеш да действаш като наш представител там и в Националния здравен институт. Ще бъде нещо като „Програмата «Аполо»“ — правителство и частни компании, работещи рамо до рамо, в мащабите на цялата страна, но този път ще останем там, където сме кацнали. — Крос се обърна към Къшнер. — Джудит, и към теб предложението ми все още е валидно. Много бих се радвала, ако и двете дойдете да работите за нас.

Къшнер се засмя притеснено като момиче.

— Не, благодаря, Мардж. Старичка съм да ми слагат отново юзди.

Крос поклати глава.

— Гарантирам ти пълна свобода.

— Не зная дали ще мога да служа на двама господари — каза Кайе. — Дори още не съм започнала работа в Работната група.

— Днес следобед имам уговорена среща с Марк Огюстин и Фред Шоубек. Ако искаш, можеш да летиш с мен до Вашингтон. Ще разговаряме с тях заедно. Джудит, ти също си поканена.

Къшнер поклати глава, но този път смехът й беше малко пресилен.

Кайе мълчеше, втренчила поглед в стиснатите си юмручета. Знаеше какво ще каже накрая, но искаше да чуе повече от Крос.

— Никога няма да ти се наложи да се притесняваш за средства — върху каквото и да работиш — продължи Крос. — Ще го включим в договора. Лично аз имам пълно доверие във възможностите ти.

„Но дали аз искам да съм перла в твоята корона, кралице?“ — помисли си Кайе.

— Винаги следвам инстинкта си, Кайе. Съветниците ми смятат, че ти си идеалният избор за предстоящата задача. Ела при нас. Нищо, което направиш, няма да остане незабелязано или игнорирано.

Къшнер се засмя отново и Крос се усмихна и на двете.

— Искам да се махна час по-скоро от тази къща — заговори Кайе. — Другата седмица ще се местя в Атланта… Търся си апартамент.

— Моите хора ще имат грижа за това. Ще ти намерим нещо подходящо в Атланта, в Балтимор — където кажеш.

— Божичко! — въздъхна засмяно Кайе.

— И още нещо, което смятам, че ще е важно за теб. Двамата със Сол сте свършили доста работа в Грузия. Бих могла да ти помогна да продължиш. Струва ми се, че в тази ваша фагоцитна терапия има голяма перспектива. Мисля, че ще мога да накарам някои влиятелни лица в Тбилиси да се противопоставят на политическия натиск. Смешна история — група аматьори да командват въпрос с толкова тяснонаучна специфика. — Крос постави ръката си върху нейната и я натисна лекичко. — Ела с мен. Ще се срещнем с Марк и Франк, ще видиш как стоят нещата отвътре. Можеш да вземеш решение по-късно — след няколко дни. Посъветвай се с адвоката си, ако искаш. Ще ти подготвим предварителен договор. Ако не се получи, ще отидеш в ЦКБ и никой на никого няма да се сърди.

Кайе погледна Къшнер. Изражението й беше същото, както когато й съобщи, че ще се омъжва за Сол.

— Какви са ограниченията при вас, Мардж? — попита внезапно Къшнер.

Крос се облегна назад и стисна лекичко устни.

— Нищо чак толкова необичайно. Цялата слава ще бъде за научната група. Службата за връзки с обществеността ще подготвя изявленията за пресата, както и всички останали документи, свързани с конкретна информация. Никакви фаворити. Финансовите възнаграждения се разпределят според приноса на всеки член. — Крос скръсти ръце. — Кайе, твоят адвокат не е много наясно с тези неща. Предполагам, че Джудит с радост ще ти препоръча друг.

Къшнер кимна.

— Имам много добър адвокат… ако Кайе сериозно смята да обмисли предложението. — В гласа и се долови разочарование.

— Не съм свикнала да ме отрупват с цветя — заяви Кайе, втренчила поглед в масичката в ъгъла. — Искам първо да разбера какво очакват от мен в Работната група.

— Ако двете с теб отидем при Огюстин, той веднага ще се досети какво съм намислила. Мисля, че ще се съгласи.

— В такъв случай ще дойда с теб във Вашингтон — заяви неочаквано дори за себе си Кайе.

— Ти го заслужаваш, Кайе — каза Крос. — Аз имам нужда от теб. Не го правим, за да се забавляваме. Искам най-добрите изследователи, най-доброто оръжие, което мога да намеря.

Навън започнаха да прехвърчат снежинки. Седналият в лимузината шофьор говореше по мобилния си телефон. Друг свят, други скорости, и толкова малко време за размисъл. Може би точно от това се нуждаеше.

— Ще се обадя на адвоката — рече Къшнер. После се обърна към Крос. — Бих искала да кажа няколко думи на Кайе насаме.

— Разбира се — усмихна се Крос.

В кухнята Джудит Къшнер хвана Кайе за ръцете и приближи лицето си към нейното.

— Даваш си сметка какво ще стане, нали?

— Какво?

— Ще те използват като плакат. Ще си прекараш половината от времето в разни просторни стаи, където ще разговаряш с важни клечки, които ще ти казват в очите това, което искаш да чуеш, а зад гърба ти ще сплетничат. Ще станеш една от послушничките на Мардж, ще й скачаш по свирката.

— Хайде стига — махна с ръка Кайе.

— Ще си мислиш, че вършиш голяма работа, но един ден ще разбереш, че си правила само онова, което тя е искала. Тя смята, че този свят й принадлежи и че трябва да следва нейните правила. И тогава ще се надяваш някой да дойде и да те спаси. Може и да съм аз, Кайе Ланг. Дано обаче не срещнеш някой друг Сол.

— Оценявам загрижеността ти. И ти благодаря — тихо, но решително каза Кайе. — Джудит, винаги следвам инстинкта си. Освен това наистина искам да разбера откъде се взе „иродовият грип“. А това няма да е евтино. Мисля, че тя е права за ЦКБ. Ами ако… наистина успеем да завършим работата с „Елиава“? Заради Сол. В негова памет.

Лицето на Къшнер омекна.

— Е, добре.

— Ако те слуша човек, тази Крос е истински дявол.

— Не е дявол. Но не е и лъжица за моята уста.

Вратата на кухнята се отвори и влезе Дебра Ким. Погледна ги разтревожено, после каза умолително:

— Кайе, тя иска теб. Не мен. Ако не дойдеш, ще намери начин да ме изхвърли, заедно с работата ми…

— Идвам — прекъсна я Кайе. — Но, за Бога, не мога да тръгна веднага. Къщата…

— Мардж ще се погрижи за всичко — прекъсна я Къшнер.

— Така е — потвърди Ким. — Тя е невероятна.

29.Балтимор, Лаборатория за примати на Работната група

— Добро утро, Кристофър! Как е положението оттатък океана? — каза Мериан Фрийдман, когато отвори вратата. Духаше студен вятър и Дикън вдигна ръка и демонстративно почна да разтърква зачервените си очи.

— Още съм на женевско време. Бен Тайс ти праща поздрави.

Фрийдман отдаде чест.

— Европа се заема със случая. Как е Бен?

— Уморен до смърт. Цялата минала седмица са коагулирали протеини. Оказало се много по-трудно, отколкото очаквали. АЧЕРВ не кристализира.

— Трябваше да говори с мен — каза Мериан.

Дикън си свали палтото и шала.

— Имаш ли горещо кафе?

— В приемната. — Тя го преведе по бетонния коридор, боядисан в причудливи оранжеви цветове, и му посочи вратата вляво.

— Как ти понася сградата?

— Смърди. Чу ли, че инспекторите открили тритий в канализацията? Трябвало да го изхвърлят с химическите отпадъци, но по някакъв начин попаднал в тръбите. Нямаме време да се оплакваме и да искаме нови помещения. Хвърлихме десет хиляди за инсталация на монитори и преоборудване. През два дни идват инспектори от отдела за радиационна защита и душат за утечки.

Дикън се изправи до дъската за съобщения, разделена на две равни части. От едната страна се мъдреха бележки от типа: „Търся съквартирант: евтин апартамент“. „Може ли някой да вземе моите кучета от карантинното на «Дълес» другата седмица?“, „Някой да знае за детска градина в Арлингтън?“, „Търся транспорт до «Бетезда» в понеделник. Предпочитам специалист по метаболити или екскрети: ще си бъбрим по пътя.“

Погледът му се замъгли. Чувстваше се изморен, но от друга страна, го възбуждаше мисълта, че работата вече е потръгнала, и то с големи мащаби: местеха се цели семейства, събираха се нови колективи.

Фрийдман му подаде кафето в картонена чашка.

— Кафето ни е добро.

— Диуретик — промърмори той. — Помага да се отървеш от трития.

Фрийдман се намръщи.

— Успяхте ли да предизвикате симптомите? — попита Дикън.

— Не — отвърна Фрийдман. — Но геномът на маймунския ендогенен ретровирус е толкова близо до този на АЧЕРВ, че направо да те полазят тръпки! Проникнал е в маймунския геном още преди да тръгнем по свои пътища.

Дикън сръбна от кафето, избърса си устата и каза:

— Значи не е болест.

— Чакай, чакай. Той се проявява чрез едни и същи симптоми, разпространява се и заразява. Болест е, откъдето и да се е взела.

— Бен Тайс подложи на изследване двеста човешки отхвърлени плода. При всеки от тях намери голяма фоликуларна маса, наподобяваща яйчници, но съдържаща само двайсетина фоликули. При всичките…

— Зная, Кристофър. Три или четири спукани фоликули. Снощи той ми прати доклада си.

— Мериан, плацентите са ужасно изтънени, амнионът е мъничка прозрачна торба, а след абортирането — което не е свързано с особени трудности — много от жените почти не чувстват болка и дори не изхвърлят ендометриума. Сякаш продължават да са бременни.

Фрийдман все повече се възбуждаше.

— Моля те, Кристофър…

Двама други изследователи, и двамата млади чернокожи мъже, влязоха, запознаха се с Дикън, след това отидоха при хладилника. Фрийдман сниши глас.

— Кристофър, нямам намерение да заставам между теб и Марк Огюстин, когато започнат да хвърчат искри. Да, ти доказа, че грузинските жертви са носели АЧЕРВ в тъканите си. Но техните фетуси нямат нищо общо с деформираните новородени. Те са били съвсем нормални зародиши.

— Не бих имал нищо против да подложим някой от тях на щателен анализ.

— Само че някъде другаде. Ние не сме съдебномедицинска лаборатория, Кристофър. Имам на щат сто двайсет и трима души, разполагам с дванайсет опитни шимпанзета и трийсет южноафрикански маймуни. Хората ми са съсредоточени върху конкретната задача. Изучаваме проявите на ендогенния вирус в образци от човекоподобни маймуни. Нищо повече. — Последните думи произнесе шепнешком, след това добави малко по-силно: — Ела да видиш докъде сме стигнали.

Преведе Дикън през лабиринт от малки стаички, във всяка от които светеше по един монитор. Разминаха се с няколко жени с бели престилки и техници със зелени комбинезони. Миришеше на антисептик. Накрая Мериан отвори стоманената врата на лабораторията за животни и Дикън подуши миризмата на животински изпражнения, примесена с тази на сапун и дезинфектанти.

Тя го въведе в просторна стая с бетонни стени, обитавана от три шимпанзета, всяко в отделна клетка. Клетките бяха снабдени със самостоятелни вентилационни системи. Един лаборант бе пъхнал дълга стоманена пръчка с щипци накрая и шимпанзето се опитваше да изтика щипците навън. Щипците се затвориха бавно и притиснаха шимпанзето към отсрещната стена. Лаборантът си подсвиркваше тихичко. Животното, изглежда, се предаде, във всеки случай вече не се съпротивляваше, нито се опитваше да хапе. Лаборантът почна работа. Първо взе кръвни проби и вагинален секрет. Шимпанзето врякаше недоволно и гърчеше лице в жалостиви гримаси, но лаборантът не му обръщаше внимание.

Мериан доближи клетката и погали изпънатата ръка на животното.

— Успокой се, Кики.

Шимпанзето продължаваше да се върти, но поне престана да скимти. Когато приключиха и я освободиха от хватката на щипците, Мериан се обърна към лаборанта.

— Не искам повече да виждам да се отнасяте с тези животни, сякаш са машини — каза тя тихо, но ядосано. — Ясно ли е? Когато е уплашена, тя има нужда някой да я погали и утеши. За нея вие сте нещо като приятел, член на семейството. Разбрахте ли ме?

Лаборантът кимна овчедушно.

Мериан даде знак на Дикън да я последва. Следващият коридор беше съвсем пуст, вратите в двата края бяха затворени.

— Мериан, Бен е на моя страна — започна Дикън. — Той е убеден, че става въпрос за забележително явление, не само за поредната нова болест.

— Но готов ли е да се изправи срещу Огюстин? Кристофър, средствата, които ни отпускат, са за откриване на лечение! Ако не е болест, защо да търсим лекарство? Хората са нещастни, те боледуват и губят децата си.

— Отхвърлените фетуси не са деца, Мериан.

— Тогава какво са, за Бога? Кристофър, старая се да се придържам към това, което знам. Ако започнем да теоретизираме…

— Само разсъждавам на глас. Исках да разбера какво мислиш.

Мериан застана зад бюрото и се подпря на него. Беше объркана и изморена.

— Аз съм генетик и молекулярен биолог. Нищо не разбирам от другите специалности. Всяка вечер прехвърлям поне стотина страници материал, за да съм в крак със специалността си.

— Включвала ли си се към МедУеб? Бионет? Вирион?

— Не стоя много в мрежата, само колкото да си проверя пощата.

— Вирион е малък информационен електронен бюлетин от Пало Алто. Само за частни абонати. Кирил Мадъкс го движи.

— Зная. С Кирил бяхме гаджета в Станфорд.

Веждите на Дикън подскочиха.

— Не знаех.

— Но моля те, да не казваш на никого! Оттогава си е все същият дребен гениален негодник.

— Сигурно си права. Но все пак те съветвам да надникнеш там. Има поне трийсет анонимни бележки. Кирил твърди, че са от известни изследователи. Въобще не се говори за болест или лечение.

— Готова съм да встъпя в редиците ви, стига първо да информирате обществеността. Тогава и аз ще се изправя срещу Огюстин.

— Обещаваш ли?

— Не и в този живот! Аз не съм блестящ учен с международна репутация, която да пазя ревниво. Аз съм само едно момиче от конвейера, което едва свързва двата края и е занемарило личния си живот заради работата.

Дикън се почеса по врата.

— Готви се нещо. Нещо наистина голямо. Трябват ми солидни помощници, които да ме подкрепят срещу Огюстин.

— Защо не отидеш да си поговориш открито с него? Всъщност зная защо — защото ще те изрита от ЦКБ.

— Не мисля. Е, поне се надявам. — Той се засмя и намигна. — Откъде знаеш? Да не си излизала и с Огюстин?

— Той беше студент по медицина — отвърна Фрийдман. — От тях бягах като от огън.

„Пумата на Джеси“ се намираше на две пресечки по централната улица. Отпред имаше светещ неонов надпис и полирани медни перила. В тясното продълговато помещение космат мъжага със захабена риза и черни панталони разнасяше бира между дървените масички, а седем или осем голи хубавици една след друга извършваха лишени от ентусиазъм опити да танцуват на миниатюрната сцена.

Написана на ръка бележка върху нотния статив до празната клетка уведомяваше клиентите, че тази седмица пумата е болна, поради което Джеси няма да участва със своето изпълнение. На стената зад малкия бар бяха налепени снимки на пумата и ухилената й русокоса и едрогърдеста притежателка.

Помещението беше тясно и задимено, с нисък таван, и Дикън се почувства зле още докато сядаше на стола. Съседите му бяха разнообразна група — от мъже с костюми до младоци с дънки, сами или на групи, всеки стиснал в ръка запотена чаша бира.

Мъж, наближаващ петдесетте, спря една танцьорка тъкмо когато слизаше от сцената, и й пошепна нещо в ухото. Тя кимна, а той даде знак на компанията, с която беше, да се преместят в задната стаичка за лични забавления.

Дикън разполагаше с не повече от няколко часа на месец, които да посвети на себе си. По случайност тази вечер беше свободен — нямаше ангажименти, нито място, където да отиде — освен малката стая в „Холидей Ин“, и предпочете анонимния уют на непретенциозния клуб още щом мярна светещия надпис.

Ако не за друго, то заради възможността да срещне жена, която няма нищо общо с работата му.

Танцьорките бяха доста привлекателни, очевидно свикнали да се появяват разголени пред мъжка компания — имаха естествено едри гърди и бръснати триъгълници. Никой не му обърна внимание, когато влезе, всички изглеждаха съсредоточени в забавлението.

Той си поръча бира и се облегна на стената. Жената, която се покачи на сцената, беше съвсем млада, с малки, но щръкнали право напред гърди, които някак не се връзваха с тесния й гръден кош. Той я загледа с вял интерес — когато привърши с десетминутното упражнение, тя огледа помещението, за да провери градуса на интереса, заметна се с червеникавата си роба и се спусна по стълбичката.

Дикън така и не бе изучил правилата в този тип клубове. Знаеше, че отзад има стаи, но нямаше представа какво точно е позволено там. Поне бе престанал да мисли за срещата с Огюстин на следващата сутрин в Медицинския център на Хауардския университет, където щяха да му представят новите членове на групата… Още един натоварен ден.

Зазяпа се в следващата изпълнителка — по-ниска и по-закръглена от предишната, с малки, но добре оформени гърди и тясно кръстче, и си спомни за Кайе Ланг.

Допи бирата, остави няколко монети на масата и бутна стола назад. Разсъблечена червенокоса хубавица му предложи ластичния си чорап за бакшиш, повдигнала високо полите на халатчето си. Като пълен глупак, той пъхна двайсетдоларова банкнота под ластика и я погледна с изражение, което — надяваше се — издаваше безгрижност, но вероятно по-скоро говореше за неговата неувереност.

— Това е само за начало, миличък — рече тя с тих, но властен глас. След това се огледа. Той беше най-едрата лишена от компания риба, която плуваше в басейна. — Работата ли те изстиска така, сладурче?

— Работата — повтори той покорно.

— Май ти трябва един танц насаме — подсказа тя.

— Хубава идея — каза той с пресъхнала уста.

— Има една стаичка отзад — продължи тя. — Но знаеш ли правилата, готин? Само аз ще пипам. Управата иска да си седиш кротко на столчето и само да гледаш.

Звучеше ужасно. Въпреки това той тръгна с нея, в малката стая в дъното на сградата, една от осемте или десетте на втория етаж, с размери на тоалетна, без никакви мебели освен миниатюрната платформа и два сгъваеми стола. Докато се наместваше на стола, жената си свали халатчето. Отдолу бе по прашки.

— Казвам се Даниел — представи се тя и сложи пръст на устните му, преди да успее да й отвърне. — Не ми казвай. Обичам загадките.

От черната лачена чантичка на рамото си извади найлонов пакет и го разгърна с обиграни движения. Вътре имаше еднократна хирургическа маска и жената я сложи на лицето си.

— Съжалявам — рече с приглушен от маската глас. — Нали знаеш за какво е. Момичетата казват, че проклетият нов грип не се спира от нищо — нито от таблетки, нито от гумичките. Може да не си болен, но не ща да си имам ядове после. Казват, че всички мъже го носели. Имам две дечица. Не ми се ще да ми се роди някое уродче.

Дикън бе толкова изморен, че едва се движеше. Тя се покатери на платформата и зае обиграна поза.

— Бързо ли го искаш, или бавно?

Той се изправи и без да иска, събори сгъваемия стол, който се сгромоляса оглушително на пода. Жената го погледна намръщено, присвила очи над маската.

— Извинявай — каза той и й подаде още една двайсетдоларова банкнота. След това излезе забързано от стаята, намери пътя през задименото помещение, като се спъна пътем в нечии изпружени крака, изкатери се по стълбите и се задържа за момент за медните перила, като гълташе жадно свежия въздух.

Накрая избърса длани в панталоните си, сякаш той бе този, който можеше да се зарази.

30.Сиатъл, Вашингтонският университет

Приседнал на пейката, Мич протегна ръце към трепкащите отражения на слънцето върху неподвижната водна повърхност. Беше облякъл дебела вълнена риза, избелели джинси и очукани туристически обувки.

Оголените дървета протягаха посивелите си клони над заснеженото поле. Студентите бяха утъпкали пъртини по краищата и през средата на бялата морава. Мързеливи снежинки се спускаха бавно от ниските сиви облаци, които пълзяха по небето.

Уендъл Пакър се приближи с предпазлива усмивка и му помаха. Пакър бе на възрастта на Мич, наближаващ четирийсетте, висок и строен, пооплешивял и с незапомнящи се черти, ако се изключеше подпухналият нос. Беше с дебел пуловер и жилетка и носеше малка кожена чанта.

— Винаги съм искал да заснема филм за това дворче — каза той и плесна нервно с ръце.

— От какъв тип? — попита Мич.

— Само една сцена. Покритото със сняг поле през януари и цъфналите цветя през април. Красиво момиче, което върви — точно тук, където съм сега. Камерата се отдръпва: момичето е заобиколено от снежинки и после те се превръщат в разцъфнали цветчета. — Пакър посочи пътеката, по която вървяха студенти. След това се наведе, изчисти снега от пейката и се настани до Мич. — Защо не дойде в кабинета ми? Стига, Мич, да не си някакъв презрян парий? Никой няма да те изхвърли от студентското градче.

Мич повдигна рамене.

— Взех да подивявам, Уендъл. Напоследък хич не спя добре. Натрупал съм купища учебници в квартирата… по цял ден чета биология. Не зная още какво точно да наваксвам. Реших да те поканя на обяд и да ти задам няколко въпроса. Освен това ме интересува дали мога да идвам на някои лекции в университета. В книгите доста неща не са обяснени.

— Бих могъл да попитам професорите. По-специални интереси?

— Ембриология. Еволюция на гръбначните. Също и акушерство, но това е извън твоята специалност.

— Защо?

Мич плъзна поглед по сградите на университета.

— Трябва да узная някои неща преди да отворя голямата си уста и да предприема известни ходове.

— Като например?

— Ако ти кажа, ще решиш, че ми хлопа дъската.

— Мич, един от най-хубавите спомени в живота ми е, когато ни заведе с децата до Гингко. На тях страшно им хареса — преходите и дето търсеха вкаменелости. На мен пък ми изгоря тилът — чак тогава разбрах защо си си вързал кърпа отзад на шапката.

Мич се засмя.

— Мич, аз съм ти приятел.

— Това наистина означава много за мен, Уендъл.

— Взех да замръзвам нещо. Къде ще ме водиш на обяд?

— Обичаш ли азиатска кухня?

Настаниха се в един малък китайски ресторант, на маса до прозореца, и поръчаха ориз и юфка с къри. Пакър изсърба чаша горещ чай, Мич пък пи студена лимонада. Прозорците бяха запотени и улицата, която водеше към университета, изглеждаше като размазана картина. Снегът бе спрял.

— Кажи ми сега защо ти е притрябвало да ходиш на лекции — подхвана Пакър.

Мич разтвори на масата три изрезки от вестници със статии за Украйна и Грузия. Пакър ги прочете със сбърчени вежди.

— Някой се е опитал да убие женската в пещерата. Хиляди години по-късно други хора избиват жени, заразени с „иродовия грип“.

— Аха. Говориш за неандерталците… за детето, което са открили. — Пакър вдигна глава. — Малко съм объркан.

— Божичко, Уендъл, та аз бях там. Видях детето с очите си. Сигурен съм, че учените в Инсбрук вече са го потвърдили, само дето не казват на никого. Писах им, а те дори не си направиха труда да ми отговорят.

Пакър обмисли всичко това — опитваше се да сглоби цялостна картина. Ниска жена със закръглено лице донесе две чинии и пръчици за хранене. Когато си тръгна, Пакър попита:

— Мислиш, че в Инсбрук са направили анализ на тъкан от находката в планината, но не желаят да оповестяват резултатите, така ли?

Мич кимна.

— Всичко това не се побира в никакви рамки. Виж, не ми се ще да те занимавам с подробностите. Но дай ми поне възможност да проверя прав ли съм в предположенията си, или греша. Ако е второто, зарязвам антропологията и се захващам с пътното инженерство — по-добре да асфалтирам улици. Уендъл… аз бях там.

Пакър огледа ресторанта, вдигна каничката с лютив сос, капна малко върху ориза, побутна настрани пръчиците за хранене и взе вилица.

— Ако те пусна на лекциите — заговори той с пълна уста, — обещаваш ли да си седиш тихо в дъното на залата?

— Ако трябва, ще стоя и зад вратата.

— Шегувах се. Мисля.

— Зная — засмя се Мич. — Но имам още една молба.

— Не прекалявай, Мич.

— При вас има ли докторанти, които да работят над АЧЕРВ?

— И още как. Подписахме договор за координиране на изследванията с Центъра за контрол на болестите. Не забеляза ли, че всички жени в студентското градче носят маски? Ще ни се да хвърлим малко светлина върху тази мистериозна история.

Мич извади две епруветки.

— Тези неща са много ценни за мен — каза той. — Не бих искал да ги изгубя. — Той ги протегна върху дланта си. Епруветките се чукнаха една в друга и изтракаха.

— Какво има вътре? — посочи ги с вилицата Пакър.

— Неандерталска тъкан. От мъжкаря и от женската.

Пакър спря да дъвче.

— Какво количество е необходимо? — попита Мич.

— Съвсем малко — отвърна Пакър с натъпкана с ориз уста. — Ако въобще ще правя нещо с тях.

Мич разклати ръка и епруветките се люшнаха на дланта му.

— Ако мога да ти се доверя — добави Пакър.

— Аз вече ти се доверих — възрази Мич.

Пакър примижа към запотения прозорец.

— И за какво да ги проверя… за АЧЕРВ?

— Или нещо подобно.

— Защо? Какво общо има ретровирусът с еволюцията?

Мич посочи изрезките от вестници.

— Това може да обясни всички тези приказки за дяволски изчадия. Става нещо необикновено. Мисля обаче, че се е случвало и преди, и намерих доказателство за това.

Пакър избърса уста и го погледна замислено.

— Не мога да повярвам. — Вдигна епруветките и ги огледа. — Толкова са стари. Преди три години двама от моите докторанти работеха над един проект за ДНК-подредбата в образци от неандерталски кости. Бяха останали само малки парченца.

— Значи можеш да потвърдиш автентичността им — заяви Мич. — Изсушени са и с белези на разпад, но все пак са запазени.

Пакър внимателно постави епруветките на масата.

— И защо да го правя? Само защото сме приятели?

— Защото, ако съм прав, това ще е най-голямото научно откритие на нашето време. Най-накрая може би ще узнаем как протича еволюцията.

Пакър извади портфейла и измъкна двайсетдоларова банкнота.

— Аз плащам — каза той. — Големите открития ме изнервят.

Мич го погледна смаяно.

— Не се безпокой, ще го направя — успокои го мрачно Пакър. — Но само защото винаги съм бил глупак. Да не чувам за повече услуги, Мич.

31.Бетезда, Националният здравен институт

Крос и Дикън седяха един срещу друг зад широката маса в залата за конференции. Кайе се бе настанила до Крос. Дикън си играеше с химикалката, забил поглед в масата като срамежливо хлапе.

— И кога ще видим тържествената поява на Марк? — попита Крос.

Дикън се засмя.

— Давам му още пет минути. Дори по-малко. Той също не подскача от радост.

Крос почна да си чопли зъбите с дългия, огризан нокът на кутрето си.

— Единственото, което нямаш в излишък, е времето, познах ли? — попита Дикън.

Крос се засмя любезно.

— Сякаш беше вчера, когато се видяхме в Грузия — намеси се Кайе, колкото да участва в разговора.

— Вярно, че и на мен ми се струва така — съгласи се Дикън.

— В Грузия ли се срещнахте? — попита Крос.

— Да, за кратко — каза Дикън. Преди разговорът да продължи се появи Огюстин. Беше се издокарал със скъп сив костюм, леко набръчкан на коленете. Личеше си, че е бил на доста заседания с тези дрехи.

Огюстин подаде ръка на Крос и седна.

— Е, Мардж, значи сделката е уредена? Ти получи Кайе, а ние ще се надяваме на сътрудничество?

— Нищо не е окончателно — отвърна Крос. — Първо исках да го обсъдя с теб.

Огюстин не изглеждаше убеден.

— Ние какво ще получим от това?

— Нищо, което и без това нямаше да вземеш, Марк — отвърна Крос. — Можем да обсъдим заедно макрорамката на проекта, а по-късно да уточним детайлите.

Огюстин леко почервеня, стисна ръце и каза:

— Обожавам да се пазаря. Какво точно би могла да ни предостави „Америкол“?

— Довечера съм поканена на вечеря с трима републикански сенатори — обясни Крос. — От онези, дето са затъкнали библията в коланите си. Не ги интересува много какво правя, стига да подкрепям финансово кампаниите им. Смятам да им обясня защо мисля, че Работната група и целият изследователски екип се нуждаят от допълнително финансиране и защо трябва да бъде изградена постоянна електронна връзка между „Америкол“, „Еврокол“ и избрани учени от Работната група и ЦКБ. Да им разкажа простичко какво представлява животът, с други думи. За „иродовия грип“ и прочее.

— А те ще вдигнат ръце и ще рекат: „Божия воля“ — прекъсна я Огюстин.

— Съмнявам се. По-умни са, отколкото ги мислиш.

— Вече съм го обяснявал на почти всички сенатори и пред цялата Палата на представителите — рече Огюстин.

— Значи ще чукам на отворена врата. Марк, зная как да ги пришпоря. Ако действаме заедно, като група, до една година вероятно ще разполагаме с лечение. Уверена съм в това.

— Как може да си уверена в подобно нещо?

— Както вече казах на Кайе, докато летяхме насам, още преди година следях внимателно публикациите й. Дори наредих на някои мои хора в Сан Диего да проучат всички възможности. Когато пристигна новината за АЧЕРВ и „иродовия“, вече бях готова. Трябваше само да дръпна нужните конци. Имам група, която е подобна на твоята, Огюстин, но се движи с две крачки напред. Вече познаваме структурата на капсулната обвивка на АЧЕРВ, знаем как си проправя път в човешките клетки, за кои рецептори се прикачва. Ще предоставим разработките на Центъра и вашата Работна група, а междувременно ще се заемем с лечението. Помагаме ли си, по-бързо ще стигнем края на тунела.

Огюстин я гледаше с нескрита изненада. Тя се наведе над масата, засмя се и го сръга в рамото.

— Едно на нула за мен, Марк.

— Не мога да повярвам — рече той.

— Господин Дикън заяви, че искал да работи директно с Кайе. Нямам нищо против — допълни Крос.

Огюстин скръсти ръце.

— Важното сега е да изградим мрежата. Трябва да е достатъчно бърза, с постоянна пряка връзка, най-доброто, което можем. Ще картографираме всеки проклет ендогенен ретровирус в генома, за да сме сигурни, че АЧЕРВ не се повтаря някъде и да ни завари неподготвени. Този проект го ръководи Кайе. Фармацевтичните приложения могат да бъдат невероятни, направо невероятни… — Гласът й потрепери от ентусиазъм.

Кайе усети, че ентусиазмът на Крос завладява и нея.

— Марк, твоите хора какво са ти казвали за АЧЕРВ? — попита направо Крос.

— Много неща. Засега сме съсредоточени върху „иродовия“.

— Известно ли ти е, че най-големият ген, задействан от АЧЕРВ, полипротеинът на 21-ва хромозома, се различава в проявите си при маймуните и хората?

Огюстин поклати глава.

— Близко бяхме да го открием — подхвърли Дикън. Крос не му обърна внимание.

— Това, което всъщност търсим, е археологически каталог на човешките болести, датиращ отпреди милион години — продължи Крос. — Един от древните пророци вече го е предсказал, а сега ние ще изпреварим ЦКБ в пълното описание… Марк, ако не си сътрудничим, ще се наложи правителствената програма да ни гълта праха. Кайе би могла да държи връзката между двете. Заедно ще изминем пътя много по-бързо, разбира се.

— Мардж, света ли искаш да спасиш? — тихо попита Огюстин.

— Не, Марк. Според мен „иродовият грип“ е много повече от леко неразположение. Удря ни там, където сме най-уязвими. Там, откъдето се възпроизвеждаме. Всеки, който чете вестници или гледа телевизия, е изплашен. Кайе е известна, жена е и освен това е представителна. Тя е точно каквото е нужно и на двама ни. Ето защо както присъстващият тук господин Дикън, така и здравната министърка смятат, че може да ни бъде полезна, така ли е? Не само заради научните си постижения.

Огюстин отправи следващия си въпрос към Кайе.

— Предполагам, че не си потърсила сама госпожица Крос, след като се съгласи да дойдеш при нас?

— Не съм — отвърна Кайе.

— Какво очакваш да получиш от тази сделка?

— Мисля, че Мардж е права — каза Кайе, изненадана от хладния си, съвсем спокоен тон. — Трябва да си сътрудничим и да открием истината зад всичко това и как да се справим с проблема.

— Мардж, проблемът е от международен характер — посочи Огюстин. — В момента събираме коалиция от двайсет страни. СЗО ще играе водеща роля. Никакви примадони.

— Вече сформирах мениджърски екип, който да се занимава с това. Робърт Джаксън ще ръководи програмата за ваксинация. Работата ни ще е напълно прозрачна. От двайсет и пет години сме на международната сцена. Знаем как да играем тази игра, Марк.

Огюстин изгледа Крос, после и Кайе. И протегна ръце, сякаш се готвеше да ги прегърне.

— Добре, скъпа. — И й прати въздушна целувка.

Крос изкудкудяка като стара кокошка.

32.Сиатъл, Вашингтонският университет

Уендъл Пакър каза на Мич да го чака в кабинета му в Магнусоновия институт. Разположената в крило „Е“ стаичка беше съвсем миниатюрна, без прозорци, натъпкана с книги и два компютъра, свързани с апаратите в лабораторията на Пакър. На екрана на единия се виждаше дълга серия от протеини — червени и сини брънки и между тях зелени колони, разхвърляни като пометени от буря стълбища.

— Сам го направих — похвали се Пакър и вдигна една навита на руло разпечатка. — Не че не вярвам на студентите си, но и не искам да им разбия кариерите. Не искам да затворят катедрата.

Мич взе разпечатката и почна да я преглежда.

— Съмнявам се от пръв поглед да ти заговори нещо — отбеляза Пакър. — Тъканните образци бяха твърде стари, за да се получи цялостна последователност, затова търсех малки гени, типични за АЧЕРВ, а след това се насочих към продукти, синтезирани при навлизането на АЧЕРВ в клетката.

— И откри ли ги? — попита Мич със свито гърло.

Пакър кимна.

— В образците, които донесе, наистина има АЧЕРВ. Не става въпрос за заразяване от теб или от хората, с които си бил там. Но вирусът е доста деградирал. Използвах серуми с антитела, които ни пратиха от Бетезда — те свързват протеините, характерни за АЧЕРВ. Съществува фоликулостимулиращ хормон, който е уникален за заразяването с АЧЕРВ. Шейсет и седем процента на съвпадение — никак не е зле, като се има предвид възрастта и че е възможно да става въпрос за мутация на АЧЕРВ, или за разлика по други причини. А като използвах аналитичен метод от информационната теория и въведох тези фактори, получих съвпадение от осемдесет процента. За да се подсигуря, двойно пробвах саутуестърнския тест за оцветяване с ДНК от иродовия провирус. Със сигурност може да се твърди, че в твоите образци има действащ АЧЕРВ. Пробата от мъжкия екземпляр буквално гъмжи от тях.

— Сигурен си, че е АЧЕРВ, нали? Нито капка съмнение, дори ако трябва да го заявиш в съда?

— Като се има предвид източникът, едва ли ще се стигне до съда. Но дали със сигурност е АЧЕРВ? — Пакър се засмя. — Да. От седем години работя в тази катедра. Разполагаме с най-добрата апаратура, както и с най-добрите специалисти, които могат да се купят на пазара, благодарение на Майкрософт… Сядай, Мич.

Мич вдигна глава от разпечатката.

— Защо?

— Просто седни.

Мич седна.

— Имам и бонус. Карел Петрович от Антропологичния помолил Мария Кьониг, която му е съседка — най-добрата специалистка в нашата лаборатория, — да анализира много стари тъканни образци. Познай откъде ги е получил?

— От Инсбрук?

Пакър му подаде втора разпечатка.

— Искали да е точно нашата катедра, заради репутацията ни. Представяш ли си? Интересуват ги специфични белези и комбинация от алели, които най-често се използват за определяне на родствена връзка. Дадоха ни съвсем малка тъканна проба — около един грам. Очакват от нас категорично и потвърдено мнение, и то бързо. Мич, закълни се да не казваш на никого.

— Заклевам се.

— От любопитство попитах един от колегите за резултата. Няма да навлизам в досадни подробности. Тъканта е от новороденото. Възрастта й е поне десет хиляди години. Потърсихме белезите и ги открихме. А аз сравних няколко алела с твоите тъканни проби.

— Съвпадат ли? — попита Мич, изгубил търпение.

— Да… и не. Не мисля, че онези от Инсбрук ще се съгласят с мен, или с това, което се опитваш да намекваш.

— Нищо не намеквам. Аз зная.

— Така е, но ако бяхме в съда, можех да отърва твоя мъжкар от дело за бащинство. Никакви детски надбавки в праисторическите времена. Жената обаче със сигурност му е майка. Алелите съвпадат.

— Майка на детето.

— Без никакво съмнение.

— А той не е бащата?

— Казах само, че мога да го отърва в съда. Има нещо странно в генетиката на тези двамата. Нещо, дето навежда на страшни мисли.

— Но бебето е като нас.

— Мич, моля те, не ме разбирай погрешно. Нито ще те подкрепя, нито ще участвам с името си в статиите ти. Трябва да пазя катедрата и собствената си кариера. Мисля, че ти ще ме разбереш най-добре.

— Така е, така е — съгласи се Мич. — Но сам няма да се справя.

— Нека ти изясня няколко ключови момента. Сигурно ти е известно, че в генетично отношение Хомо сапиенсът е забележително еднообразен.

— Зная.

— Е, аз не мисля, че същото може да се каже и за Хомо сапиенс неандерталенсис. Истинско чудо е, че мога да ти го съобщя, Мич, и се надявам да ме разбереш. Преди три години подобен анализ щеше да ни отнеме поне осем месеца.

Мич се намръщи.

— Нещо не мога да схвана.

— Генотипът на новороденото се доближава до моя и твоя. Малката е почти съвременно отроче. Митохондриалната ДНК в тъканите, които донесе ти, съвпада с пробите от неандерталски кости. Бих казал, ако не ме гледаш твърде строго, че мъжкарят и женската, от които ни донесе проби, наистина са нейни родители.

Мич почувства, че му се завива свят. Наведе се и отпусна глава между коленете си.

— Божичко! — чу се приглушеният му глас.

— Наистина късен участник, за да е нашата Ева — продължи Пакър и вдигна ръка. — Погледни, Мич. Взех да треперя.

— Уендъл, какво можеш да направиш? — попита Мич и го погледна в очите. — Пазя в себе си най-великото откритие на модерната наука. Онези от Инсбрук искат да покрият всичко, надушвам го. Ще отричат докрай. Това е най-лесният път. Какво да направя? Къде да ида?

Пакър извади носна кърпа и си избърса очите.

— Намери някой, който да не е толкова консервативен. Някой извън академичните среди. Познавам хората от ЦКБ. Доста често разговарям с една приятелка от лабораторията в Атланта, по-точно едно старо гадже. Погаждаме се добре. Тя работи върху трупни анализи по поръчка на някакъв вирусолог, Дикън, от Центъра, който ръководел специална група за борба с „иродовия грип“. Не бях изненадан, че търси точно АЧЕРВ в труповете.

— От Грузия?

Пакър го погледна учудено.

— Да… в интерес на истината. Но освен това издирвал случаи на „иродов грип“ в историческите архиви. Отпреди десетилетия, дори векове. — Пакър потупа Мич по ръката. — Може би той ще поиска да чуе твоята история.

33.Бетезда. Националният здравен институт, Клиничен център „Магнусон“

Четири жени седяха в ярко осветената стая. Помещението бе оборудвано с две кушетки, два фотьойла, телевизор и видео, лавица с книги и списания. Кайе се зачуди по какъв начин специалистите по вътреболнична архитектура винаги успяват да създадат стерилна атмосфера: пепелявосива ламперия, снежнобели стени, санитарно-пастелни рисунки на брегове, гори и цветя. Избелен и умиротворяващ свят.

Загледа се в жените зад прозореца на страничната врата, докато чакаше да дойдат Дикън и директорът на клиничния център.

Две чернокожи жени. Едната около трийсет и пет годишна, седнала с изправен гръб във фотьойла и загледана в някакво предаване по телевизията. Другата — двайсетгодишна, слаба, с малки щръкнали гърди и къса къдрава коса — беше подпряла бузата си с длан и рееше поглед из стаята. И две бели жени: около трийсетгодишни, едната русолява с изпито и строго лице, другата хубаво облечена, с безизразно лице, вперила поглед в оръфан брой на „Тайм“.

Дикън и доктор Денис Липтън се приближиха по покрития със сив килим коридор. Липтън бе четирийсетинагодишна, дребна, с интелигентно, живо лице и очи, които святкаха, когато е ядосана.

— Готова ли сте да се срещнете с нашите доброволки, госпожо Ланг? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Кайе.

Липтън се усмихна.

— Не са особено щастливи. Последните няколко дни ги подложихме на най-различни изследвания… Можете да си представите.

При звука на гласовете им жените в стаята надигнаха глави. Липтън приглади бялата си престилка, отвори вратата и каза:

— Добър ден.

Срещата премина добре. Доктор Липтън придружи три от жените до отредените им стаи и остави Дикън и Кайе да поговорят обстойно с четвъртата — по-възрастната негърка, госпожа Луела Хамилтън от Ричмънд, Вирджиния.

Госпожа Хамилтън помоли за кафе.

— Толкова пъти ме източваха — оплака се тя. — Да бяха само кръвните проби, а и урина давах.

Дикън обеща да донесе кафе за всички и излезе.

Госпожа Хамилтън фиксира Кайе с присвити очи.

— Казаха ни, че тоя бацил вие сте го открила.

— Не — отвърна Кайе. — Публикувах няколко статии, но не е мое откритие.

— Твърдят, че било само леко неразположение. Имам четири деца, а сега ми казаха, че петото няма да е нормално. Отказват обаче да го извадят. Нека, викат, болестта се развие докрай. Вземат ме за една голяма опитна мишка, нали?

— Нещо такова. Добре ли се отнасят с вас?

— Ами, храня се. — Жената повдигна рамене. — Храната я бива. Не обичам да чета, нито да гледам филми. Сестрите са много мили, но тази доктор Липтън — тя е труден случай. Държи се любезно, но ако ме питате, никого не харесва.

— Сигурна съм, че си разбира от работата.

— Тъй де, ама го приказвате, щото не сте на моето място.

Кайе се засмя.

— Сигурно.

— Понякога си мисля — ами ако грешат и наистина си имам съвсем нормално бебче? Няма ли да излезе, че съм постъпила глупаво?

— Щом са ви направили изследвания, трябва да знаят.

— Не дават на мъжа ми да ме посещава. Имаше го в договора. Той ме е заразил с грипа, той ми направи и бебето, ама пак ми липсва. Не е виновен човекът. Разговаряхме по телефона. Уж весел, ама зная, че тъгува за мен. Изнервям се, като не сме заедно.

— А кой се грижи за децата ви? — попита Кайе.

— Той де. Тях поне ги пускат да ме виждат. Той ги докарва и чака отвън в колата. Четири месеца мъка, цели четири! — Госпожа Хамилтън завъртя халката на пръста си. — Мъжът ми е доста самотен, а и с малките не е лесно да се оправяш.

Кайе я хвана за ръката.

— Госпожо Хамилтън, виждам, че сте смела жена.

— Викай ми Луела. А ти как се казваш?

— Кайе.

— Страх ме, Кайе. Хич не съм храбра. Като разбереш какво става, миличка, нали веднага ще дойдеш да ми кажеш?

След разговора с госпожа Хамилтън Кайе се почувства изтощена. Дикън я отведе на приземния етаж и после извън клиничния център. Поглеждаше я, но не я заговаряше.

Когато излязоха, тя го помоли да поспрат за малко. Обърна се, скръстила ръце, и се загледа в дърветата и зелената морава. Голяма част от сградите на Националния здравен институт все още бяха в строеж, превръщайки района в лабиринт от околни пътища сред гори от щръкнала арматура.

— Какво има? — попита Дикън.

— Объркана съм — отвърна тя.

— Ще трябва да свикваш с това.

— Всички жени ли са доброволки?

— Разбира се. Поемаме изцяло медицинските им разходи.

— Защо не им давате да се срещат с мъжете?

— Всъщност грешката може и да е моя — отвърна Дикън. — На последното събрание представих някои доказателства, че „иродовият грип“ може да води до вторична бременност без сексуален контакт. Идната седмица ще предадат съобщението на всички изследователи.

— Какви доказателства? Божичко, да не говориш за непорочно зачатие? — Кайе го изгледа с присвити очи. — Занимаваше се с тази история още когато се срещнахме в Грузия, нали?

— Дори отпреди това. Украйна, Русия, Турция, Азербайджан, Армения. „Иродовият грип“ се е появил там преди десет, може би дори двайсет години.

— И когато си прочел статиите ми, всичко си е дошло на мястото, така ли? Ти какъв си, научен следотърсач?

— Де да бях — въздъхна Дикън.

— А аз съм катализаторът, така ли?

— Не е толкова просто, Кайе.

— Ще ми се да си по-откровен с мен, Крис!

— Кристофър, ако обичаш. — Той я изгледа смутено.

— Ще ми се ти да си по-откровен с мен. Ходиш като сянка подир мен, все ме следваш… защо ли си мисля, че си един от най-важните хора в Работната група?

— Благодаря, но това е общо заблуждение — отвърна той със суха усмивка. — Аз само се опитвах да ги предупредя какво се задава. В началото не искаха да ме чуят и виж докъде се стигна. Сега вече имаме съобщения от всички американски болници.

— Кристофър, до следващата среща остават два часа. От две седмици ходя по конференции за АЧЕРВ. Мислят си, че са ми намерили мястото. Малка и безопасна дупка, от която да дебна ретровируса. Мардж ми е оборудвала чудесна лаборатория в Балтимор, но… не мисля, че Работната група ще ми е полезна с нещо.

— Огюстин много се подразни, че отиде при „Америкол“. Трябваше да те предупредя.

— Вече съм решила да работя с тях.

— Сигурно си права. Те имат възможности. Мардж май те харесва.

— Кажи ми какво е… на фронтовата линия? Така ли се казва?

— На фронта — повтори той. — Така го наричаме, защото хората, с които се срещаме, са ужасно пострадали. Ние сме само работници, те са войниците. Те страдат и умират.

— А тук се чувствам като в тила. Ще бъдеш ли откровен с човек от другия лагер?

— С удоволствие. — Дикън сви рамене. — Вече знаеш срещу какво съм се изправил, нали?

— Срещу обединената линия на бюрократите. Те си мислят, че знаят какво представлява „иродовият грип“. Но… вторична бременност без сексуален контакт! — Кайе усети, че по гърба й преминават тръпки.

— Днес следобед ще обсъждаме възможните механизми. Ако искаш, питай — ще ти отговарям, каквото зная.

Кайе изнурено отпусна ръце.

— Кой е въпросът, който Огюстин винаги спестява? Ами ако от самото начало сме тръгнали в погрешна посока?

— Точно така — кимна Дикън. Лицето му порозовя. — Точно така, Кайе. Знаех си, че ще ме разбереш. Докато повтаряме само „ако това“ и „ако онова“… ще ми позволиш ли да бъда откровен с теб?

Кайе го гледаше и чакаше.

— Аз наистина се възхищавам на работата ти, но… — Той се поколеба.

— Имах късмет, че до мен беше Сол — прекъсна го тя. — Кристофър, какво криеш, по дяволите?

— Бих се изненадал, ако не го знаеш вече. Ние просто мижим пред очевидното — или това, което е очевидно за някои от нас. — Той се взря в очите й. — Ще ти кажа какво мисля, и ако се съгласиш, че е възможно — че поне е вероятно, — ще ми позволиш аз да реша кога да го разкрия пред останалите. Искам да изчакаме, докато съберем всички доказателства. От години живея с предположения и зная със сигурност, че нито Огюстин, нито Шоубек искат да ме чуят. Понякога си мисля, че съм само едно прехвалено момче за поръчки. И така… — той пристъпи от крак на крак — ще остане ли наша тайна?

— Разбира се — отвърна Кайе и го погледна в очите. — Кажи ми, какво според теб ще се случи с госпожа Хамилтън.

34.Сиатъл

Мич знаеше, че спи, или поне е в просъница. Нерядко в подобни моменти се случваше умът му да обработва данните, натрупани в ежедневието, плановете и предположенията, да ги разпределя, да търси скритите зависимости.

Неведнъж бе сънувал мястото, където провеждаше поредните разкопки, но в друго време. Тази сутрин, с изтръпнало тяло и ум, настанен като зрител на втория балкон, той видя млад мъж и жена, загърнати в тънки кожи и обути с плетени сандали, привързани с връвчици за глезените им. Жената беше бременна. Първо ги видя в профил, като че бяха на някаква въртяща се платформа, и известно време се забавлява да ги разглежда от различни ъгли.

Постепенно въртенето спря и мъжът и жената се озоваха сред току-що навалял сняг върху излъскан от вятъра лед, посред бял ден, озарени от заслепяваща светлина. Ледът лъщеше и те засенчваха очи, за да се прикрият от отблясъците.

В началото гледаше на тях като на обикновени хора, какъвто бе и той. Скоро обаче осъзна, че тези хора не са като него. Не чертите им пробудиха подозренията му, а по-скоро странната прическа на мъжа и начинът, по който бе подрязана брадата му, меката, гривеста коса, обрамчваща лицето на жената, изпъкналите й скули, дръпнатата назад брадичка, ниското чело и веждите, пресичащи го от единия край до другия. Очите под тези гъсти вежди бяха меки, тъмнокафяви, почти черни, а кожата й бе с маслинова окраска. Пръстите й бяха сивкаво-розови, покрити с мазоли. Носовете и на двамата бяха широки.

„Може да не са като мен — помисли си Мич, — но аз ги познавам.“

Мъжът и жената се усмихваха. Жената се наведе и сграбчи шепа сняг. Започна да го ближе. После, когато мъжът не я гледаше, направи малка топка и я запрати по главата му. Чу се тупване, мъжът се извърна и изкряка с ясен и звънлив глас. Жената се престори на уплашена, побягна назад и мъжът се втурна да я гони. Повали я, изправи се над нея и й извика нещо гръмогласно. Въпреки силния му глас жената не изглеждаше уплашена. Тя плесна с ръце, изпъчи устни и млясна, сякаш си просеше целувка.

Малко по-късно двамата вървяха един зад друг надолу по разкаляна пътека, върху която се сипеше влажен сняг. Под тях, зад ниските облаци, се виждаше гориста долина и езеро, по което се носеха широки плоски салове със сламени колиби отгоре.

„Те се справят чудесно — произнесе един глас. — Ти ги наблюдаваш, макар че не ги познаваш, но важното е, че се справят чудесно.“

Чу се птичи крясък, само че не беше крясък на птица, а звън на мобилен телефон. Бяха му необходими няколко секунди, за да се отърве от странното видение в съня. Облаците и долината се разпукаха като сапунени мехури, той изстена и надигна глава. Тялото му беше изтръпнало.

Телефонът продължи да упорства. Мич се обади след — шестото позвъняване.

— Надявам се, че говоря с Мич Рейфълсън, антрополога — каза някой с британски акцент.

— С единия от двамата, във всеки случай — отвърна Мич. — Кой се обажда?

— Оливър Мъртън. Аз съм научен редактор в „Икономист“. В момента работя над една статия за инсбрукските неандерталци. Доста усилия ми коства да открия телефонния ви номер, господин Рейфълсън.

— Няма го в указателя. Омръзна ми да ми досаждат.

— Разбирам. Вижте, мисля, че мога да покажа, че онези от Инсбрук са объркали целия случай, но ми трябват някои подробности. Ще имате възможност да разкажете всичко на някой, който ви симпатизира. Вдругиден пристигам в щата Вашингтон — имам среща с Ейлийн Рипър.

— Добре — отвърна Мич. За миг се поколеба дали да не затвори и да се върне към толкова интересния сън.

— Тя работи над един други разкопки в… коя клисура беше — Колумбийската? Знаете ли къде е Желязната пещера?

Мич се почеса.

— Правил съм разкопки там.

— Хубаво, защото медиите още не знаят, но Ейлийн е открила там три скелета. Много стари, макар не чак толкова, колкото вашите забележителни мумии, и въпреки това доста интересни. По същество моята статия ще е посветена на нейното откритие, както и на прилаганата от нея тактика. Известно ли ви е, че госпожица Рипър се радва на поддръжката на Конфедерацията на Петте племена? Сигурно знаете за тях?

— Много добре.

— Разполага с група от отлично подготвени адвокати, изглежда, има връзки и сред сенаторите. Нищо общо с нещастията, които ви сполетяха покрай Паско.

— Радвам се да го чуя — рече намръщено Мич. — Това е на един ден път с кола оттук.

— Толкова ли е далече? Аз сега съм в Манчестър. Англия. Събирам си багажа и отивам в Лийдс. Самолетът ми излита след час.

— Аз пък вероятно ще съм последният човек на този свят, който Ейлийн би желала да види там.

— Всъщност тя ми даде вашия телефон. Не сте чак толкова низвергнат, за колкото се имате, господин Рейфълсън. Тя няма нищо против да посетите разкопките. Сигурно подклаждате майчинските й инстинкти.

— Тя е вихрушка — рече Мич.

— Истината е, че нямам търпение да пристигна. Виждал съм разкопки в Етиопия, Южна Африка и Танзания. Посетих и Инсбрук на два пъти, за да видя поне онова, което ми позволиха. Което не беше много. Но сега…

— Господин Мъртън, не бих искал да ви разочаровам…

— Да, вярно. Какво ще кажете за бебето, господин Рейфълсън? Можете ли да ми разкажете още подробности за него и за самката?

— В момента страшно ме боли глава. — Мич бе готов да затвори телефона, пък да върви по дяволите Ейлийн. Дори отдалечи слушалката от ухото си, но гласът на Мъртън прозвуча рязко.

— Знаете ли какво става в Инсбрук? Чували ли сте, че в лабораторията едва не са стигнали до бой?

Мич отново долепи слушалката до ухото си.

— Не.

— Знаете ли, че са разпратили образци и до други лаборатории, само и само да постигнат някакъв консенсус?

— Не — бавно повтори Мич.

— С радост ще ви запозная с подробностите. Мисля, че има реален шанс да излезете сух от водата, както се казва. Ако помоля Ейлийн да ви се обади, да ви покани, ако й кажа, че имате интерес… Бихте ли се срещнали?

— А защо да не се видим другаде?

— Господин Рейфълсън, виждам, че се дърпате, но не мога да разбера защо. Предлагам ви отново да помиришете прясно изкопана земя и да се въргаляте под някой сенник. Предлагам ви възможност да поговорим за най-великото антропологично откритие на нашето време.

— Е, добре — въздъхна Мич. — Ако Ейлийн ме покани.

След като приключи разговора, той отиде в банята, изми си зъбите и се погледна в огледалото.

Предния ден бе открил електронния адрес на Кристофър Дикън, но още не бе събрал кураж да му пише. Спестяванията му се топяха по-бързо, отколкото бе предполагал. Още малко и щеше да се наложи да моли родителите си за заем.

Докато си приготвяше закуска, телефонът иззвъня отново. Беше Ейлийн Ринър.

Когато приключи разговора с нея, той поседя малко в изтъркания фотьойл, после стана и се загледа през прозореца към Бродуей. После вдигна телефона и набра номера на родителите си.

Обади се майка му.

35.Бетезда, Националният здравен институт

— И преди се е случвало — каза Дикън, отчупи си парче от бисквитата и го топна в кафето. Просторният модернистичен бюфет бе почти пуст в този утринен час. Седяха близо до високите наклонени прозорци, доста далеч от останалите посетители. — И по-точно, случило се е в Грузия, в Горди или в околностите.

— Божичко! — въздъхна Кайе. — Клането в Горди…

— В тъканните им образци открихме АЧЕРВ. Успях да взема проби само от трима или четирима, но и това беше достатъчно.

— И не си казал на Огюстин?

— Разчитах на клиничните доказателства, на постоянните доклади от болниците… Какво значение, ако докажа, че АЧЕРВ е бил активен и преди две, дори десет години? Но преди два дни получих документи от една болница в Тбилиси. Помогнах на един млад стажант там да се свърже с Атланта. Той ми каза за едни хора от планината. Оцелели при друго клане, само че отпреди шейсет години. По време на войната.

— Германците не са стигали до Грузия.

Дикън кимна.

— Войските на Сталин. Изтребили са почти цяло село в изолирана област близо до Казбек. Неколцина оцелели били открити едва преди няколко години. Сега са под защитата на правителството в Тбилиси.

— Колко са?

— Някакъв доктор, Леонид Шугашвили, е подхванал свой собствен кръстоносен поход, за да разследва случая. Тъкмо неговият доклад ми прати стажантът — доклад, който никога не е бил публикуван. Доста е обстоен. По негова преценка в периода между 1943 и 1991 в Грузия, Армения, Абхазия и Чечения са били избити приблизително трийсет хиляди мъже, жени и дори деца. Убили са ги, защото някой е решил, че разпространяват болест, предизвикваща спонтанни аборти. Оцелелите след първите чистки били преследвани и избити по-късно… защото жените раждали деца с белези за мутации. Кожата им било покрита с петна, имали странни очи и проговаряли почти веднага след раждане. В някои села убийствата били извършвани от местната милиция. Суеверието умира трудно. Мъжете и жените — майките и бащите — били обвинявани в съчетаване с дявола. Едва ли са били чак толкова много преди четири десетилетия. Но… по мнение на Шугашвили подобни случаи е имало и преди стотина години. Десетки хиляди избити. Вина, срам, невежество, мълчание.

— Смяташ, че децата са мутирали заради АЧЕРВ?

— В доклада на доктора се казва, че много от застреляните жени се оправдавали, че от доста време били преустановили сексуалните си контакти. Не искали да носят в утробите си дяволски изчадия. Били чули за родените в близките села уроди и веднъж прекарали необяснимата треска, вземали мерки да пометнат, а после и да не забременеят отново. Почти всички пометнали жени забременели отново само след трийсет дни, независимо дали са имали контакт с мъже. Подобни случаи имаме сега и в някои наши болници.

Кайе поклати глава.

— Това е направо невероятно!

Дикън сви рамене.

— Няма да стане нито по-вероятно, нито по-разбираемо. От известно време престанах да смятам, че АЧЕРВ е някакъв вид болест.

Кайе стисна устни и остави чашата. Спомни си за разговора с Дрю Милър в италианския ресторант в Бостън и за Сол, който бе казал, че е време да погледнат на проблема от еволюционна гледна точка.

— А може би е знак — подхвърли тя.

— Какъв знак?

— Кодиран сигнал, който отваря скрита информация в гените, инструкция за нов фенотип.

— Не те разбирам.

— Нещо, създадено преди десет хиляди, десетки хиляди години. Предположения, хипотези, свързани с една или друга заплаха, фина настройка на един поначало доста стриктен план.

— С каква цел?

— Еволюция.

— Хм. — Дикън отмести назад стола и изпружи крака.

— Ти каза, че не е болест.

— Казах, че не е позната болест. Все още е само ретровирус.

— Значи си чел публикациите ми?

— Аха.

— Оставила съм някои вратички.

Дикън се замисли, после, изглежда, взе някакво решение.

— Ще ти покажа нещо. Време е и друг да поеме отговорността. — Той бръкна в чантата си и извади разпечатка на електронно послание от Атланта. На долния край имаше четири малки картинки.

— Жена, починала при автомобилна катастрофа край Атланта. При аутопсията в Нортсайдската болница един от нашите патолози установява, че е бременна в третия месец. Обследва фетуса — с явни белези на „иродов грип“. После обследва и матката на жената. Открива втора бременност, в много ранен стадий, в основата на плацентата, защитена с тънка стена от съединителна тъкан. Плацентата вече започнала да се разделя, но вторият зародиш бил на сигурно място. Без съмнение е щял да оцелее при помятането. Месец по-късно…

— Внуче — прекъсна го Кайе. — Родено от…

— Междинна дъщеря. По-точно специализиран яйчник. Той създава втори зародиш. Този зародиш се прикачва за стената на майчината матка.

— Ами ако яйцеклетките на дъщерята са различни?

— АЧЕРВ провокира освобождаването на комплекс от полипротеини. Те се разпадат в цитозола извън ядрото.

Лактатен хормон, фоликулостимулиращ хормон, простагландини.

— Това го зная. Джудит Къшнер ми каза. Някои от тях са причина за последвалия аборт. Други въздействат периодично върху зародиша.

— За да мутира? — попита Дикън.

— Не съм сигурна дали това е правилната дума. В нея има намек за нещо случайно и зловещо. Не. Може би става въпрос за друг начин на възпроизвеждане.

Дикън надигна чашата и я гаврътна на един дъх.

— Това не е ново за мен — тихо каза Кайе и затропа нервно с пръсти по масата. — Да не искаш да кажеш, че АЧЕРВ е част от човешката еволюция? Че всеки миг ще се появи нов Хомо сапиенс?

— Не бих посмял да го кажа така направо. Но може би защото съм страхливец. Може да е нещо подобно. Ценя мнението ти. Господ знае, че двамата с теб сме съюзници в тази борба.

Сърцето на Кайе заблъска в гърдите. Тя вдигна чашата, после я остави на масата.

— Господи, Кристофър! Ами ако е истина? Ако всички сме бременни? Цялата човешка раса?