Пътуване към Сарантион

6.

С неприсъща за толкова ранен час вглъбеност на мисъл и чувство Плавт Боносус, сенатският презид, вървеше бавно, придружен от съпругата си и двете им неомъжени дъщери, към малкия, предназначен за цвета на обществото храм на Блажените жертви недалече от дома им, за да поднесе утринната си молитва на втората годишнина от Въстанието на победата.

След като се беше прибрал дискретно в мразовития мрак, той изми от себе си миризмата на младия си любовник — момчето бе настояло да си сложи особено натрапващо се благовоние — и се преоблече навреме, за да се види призори с женското си домочадие. Едва когато забеляза боровите клонки, които всяка от трите жени носеше в косата си в чест на Дикания, внезапно и много живо си спомни, че бе направил точно това (след като бе оставил друго едно момче) преди две години, на заранта в деня, в който Градът избухна в кръв и пожари.

Застанал сега в богато украсения храм, докато взимаше дейно участие в звучните песнопения на литургията, както се очакваше от човек с неговия сан, Боносус остави ума си да се зарее назад в спомена — не за мазничкия му нацупен млад любовник, а за онзи ад отпреди две години.

Каквото и да кажеше някой, каквото и да напишеха един ден историците — ако вече не бяха написали, — Боносус се бе оказал там: в Атенинския палат, в тронната зала с императора, с канцелара Гесий, със стратега, с протоофициария, с всички други, и знаеше точно кой бе изрекъл думите, обърнали двудневния прилив, който вече беше удавил Хиподрума и Великия храм и напираше срещу Бронзовите порти на Имперския прецинкт.

Фаустин, протоофициарият, съветваше настойчиво императора да се оттегли от Града, да отплава от тайния пристан под градините през проливите за Деаполис или дори още по-далече и да изчака там, докато хаосът поглъща столицата.

Бяха заклещени в Имперския прецинкт от предната сутрин. Появата на императора в Хиподрума, за да пусне кърпата за начало на надбягванията на празника Дикания, не беше довела до възторжени възгласи, а дори предизвика усилващо се гневно ръмжене, след което хората изригнаха от трибуните и обкръжиха катизмата с викове и ръкомахания. Искаха главата на Лизип Кализиеца, главния данъчен служител на императора, и държаха на всяка цена помазаният от Джад император да го разбере.

Стражите на префекта на Хиподрума, пратени по обичайния ред да разпръснат тълпата, бяха жестоко пребити. С това всичко наподобяващо рутина и ред се бе изпарило.

— Победа! — изрева някой, размахваше над главата си като знаме откъснатата от рамото ръка на един от стражите. Боносус помнеше този миг; сънуваше го дори понякога. — Победа за славните Сини и Зелени!

И двете партии подеха вика. Нечувано. И викът се извиси, и отекна над целия Хиподрум. Убийствата станаха точно под императорската трибуна. В този момент се прецени, че е благоразумно Валерий Втори и неговата императрица да се оттеглят към дъното на катизмата и да се върнат в Имперския прецинкт по тайния закрит стръмен проход.

За една тълпа първите убийства винаги са най-трудните. След това хората се озовават в друга територия, престъпили са прага и нещата вече стават наистина опасни. Следва още кръв и огън. Точно това бе станало в продължение на един ден и една жестока нощ, а това бе вторият ден.

Леонт току-що се беше върнал с окървавен меч от разузнаване из града с Ауксилий от екскубиторите. Донесоха, че горят цели улици и Великият храм. Сини и Зелени крачеха рамо до рамо през пушеците, пееха и поваляха Сарантион на колене. Скандираха няколко имена за нов император, добавил беше тихо стратегът.

— Има ли още от тях в Хиподрума?

Валерий стоеше до трона си и слушаше напрегнато. Мекото му гладко лице и сивите очи не издаваха отчаяние, само силната съсредоточеност на човек, борещ се да намери решение на проблем. „Неговият град е в пламъци — помисли Боносус, — а той прилича на схолар от древните Школи, обмислящ задача за обеми и плътности“.

— Така изглежда, господарю. Един от сенаторите. Симеонис. — Леонт, вежлив както винаги, се сдържа да погледне към Боносус. — Някои от водачите на партиите са го облекли в пурпур и са го короновали с някаква огърлица в катизмата. Убеден съм, че е против волята му. Намерили са го извън дома му и тълпата го е повлякла.

— Той е стар и уплашен — каза Боносус. Първите му думи в онази зала. — Няма никакви амбиции. Използват го.

— Знам — промълви Валерий.

Ауксилий заяви:

— Опитват се да привлекат на своя страна Терций Далейн. Нахлули са в къщата му, но казват, че той вече бил напуснал града. Валерий се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Разбира се, че ще го напусне. Предпазлив младеж.

— Или страхливец, трижди възвисен господарю — отвърна Ауксилий. Имперският архонт на екскубиторите беше сорианец, мъж с кисело и често гневно лице. Не беше недостатък, предвид поста му.

— Може би просто е лоялен — каза спокойно Леонт и погледна бегло към другия войник.

Възможно беше, но едва ли, помисли си Боносус. Благочестивият стратег бе известен с благонамерените си тълкувания на чуждите действия — все едно хората се оценяваха по добродетелите си. Но най-младият син на убития Флавий Далейн едва ли изпитваше повече лоялност към този император, отколкото към първия Валерий.

Той щеше да има амбиции, но едва ли щеше да посегне към чашата със заровете толкова рано в една толкова голяма игра. От най-близкото извънградско имение на Далейните можеше да прецени настроенията в Града и бързо да се върне.

Боносус, стегнат за гърлото от собствения си страх, не можа да се сдържи да не погледне с яд към седящия до него мъж: Лизип от Кализион, квестора на имперските приходи, който бе причинил всичко това.

Главният данъчен служител на империята беше мълчал досега, обемистото му туловище се беше разляло над ръбовете на резбованата пейка, на която седеше, и заплашваше да я скърши. Тлъстото му лице беше станало на петна от напрежение и страх. Пот бе зацапала тъмната му роба. Зелените му очи се местеха неспокойно от един говорещ на друг. Сигурно разбираше, че публичната му екзекуция — или дори хвърлянето му през Бронзовите порти на разгневената тълпа — е съвсем практичен избор в този момент, макар никой да не го беше изрекъл гласно. Не за първи път имперски бирник щеше да бъде принесен в жертва на тълпите.

Валерий Втори не показа никакви признаци за подобно намерение. Верността му към дебелия внушителен мъж, който толкова ефикасно и безукорно финансираше строителните му планове и скъпото за хазната приобщаване на различните варварски племена, открай време бе непоклатима. Говореше се, че Лизип участвал в машинациите, довели първия Валерий на трона. Все едно дали това бе истина, или не, един амбициозен император се нуждаеше от безскрупулен данъчен служител толкова, колкото се нуждаеше и от честен такъв: самият Валерий го беше казал веднъж на Боносус, съвсем между другото — а грамадният кализиец можеше да бъде укоряван за личните си навици, но не се знаеше някой да го е подкупил или подстрекавал към нарушения, или да е оспорвал преценките и действията му…

Сега, две години по-късно, Плавт Боносус, унесен в песнопението до жена си и дъщерите си, все още си спомняше хаотичната смесица от възхищение и ужас, които бе изпитвал в онзи ден. Ревът на тълпата пред портите на Прецинкта проникваше чак в залата, където се бяха сбрали около един златен трон, сред изделия от сандалово дърво и слонова кост и птици от злато и полускъпоценни камъни. Боносус би предложил квестора на партиите, без изобщо да се замисли. При равнището на данъците, вдигащо се на всеки три месеца от година и половина и продължило дори след изтощителните последици от чумата, Лизип трябваше да прояви благоразумие, вместо да арестува и подложи на изтезания двама обичани от народа духовници затова, че предложили подслон на един опитващ се да избегне данъците аристократ, когото той издирваше. Едно е да преследваш богатите (макар че по този въпрос Боносус бе на особено мнение). Съвсем друго е да гониш клирици, които служат на простолюдието.

Един благоразумен сановник, разбира се, трябваше да се съобрази с броженията в Града и с това колко неспокоен ставаше той в навечерието на Есенния празник. Дикания винаги беше опасно време за властта. Императорите ставаха предпазливи и утешаваха Града с игри и щедрост: знаеха колко много техни предшественици са губили очи, крайници, живот в тези смутни дни в края на есента, когато Сарантион празнуваше — или опасно подивяваше.

Сега, две години по-късно, Боносус извиси силния си глас и запя:

„Да бъде Светлина за нас и за нашите мъртви, и за нас, щом умрем, господи. Святи Джад, нека намерим убежище при теб и нивга да не лежим изгубени в мрака“.

Зимата идеше пак. Месеци дълъг, мокър, ветровит мрак. В онзи следобед преди две години бе имало светлина… червената светлина на Великия храм, лумнал в неудържим пожар. Загуба толкова голяма, че бе почти невъобразима.

— Северната армия може да стигне тук от Тракезия за четиринадесет дни — промърмори Фаустин в онзи ден, сухо и делово. — Върховният стратег ще го потвърди. Тази тълпа няма водачи, няма ясна цел. Всяка марионетка, която провъзгласят в Хиподрума, ще е безнадеждно слаба. Симеонис император? Смехотворно. Напуснете сега и ще се юрнете в Града с триумф, преди да е дошла дълбоката зима.

Валерий, опрял ръка на гърба на трона, погледна първо Гесий, стария канцелар, а после Леонт. И канцеларът, както и златокосият стратег, отдавнашен негов приятел, се поколебаха.

Боносус разбираше защо. Фаустин можеше да е прав, но можеше и да се окаже гибелно неправ: никой император, избягал от народа, който управлява, не се беше връщал, за да го управлява отново. Симеонис можеше да е просто уплашен фигурант, но какво щеше да спре други да се появят, след като се разбере, че Валерий е напуснал Сарантион? Ако издънката на Далейн намереше кураж… или му го връчеха в ръцете?

От друга страна, също тъй съвсем очевидно беше, че никой император, разкъсан от виещата тълпа, опиянена от собствената си сила, не е могъл да управлява след това. Боносус искаше да го каже, но си замълча. Зачуди се дали тълпата, ако се стигнеше дотам, щеше да разбере, че президът на сената е тук по чисто формални причини, че няма никаква власт, не представлява опасност, с нищо не им е навредил? Че той дори, финансово, е толкова жертва на злия квестор на имперските приходи, колкото всеки от тях?

Съмняваше се.

Нито един от мъжете не изрече дума в онзи миг, натежал от съдбовен избор. Виждаха през отворените прозорци лудуващи пламъци и черен пушек — гореше Великият храм. Чуваха глухия, тежък тътен на тълпата при портите и в Хиподрума. Леонт и Ауксилий бяха донесли, че поне осемдесет хиляди души са се събрали в и около Хиподрума, че прииждат във форума. Много повече, изглежда, беснееха из другите райони на града, от тройните стени насам, и не бяха спрели през цялата нощ. Съобщили бяха за опустошени и оплячкосани таверни и каупони. Виното, което все още можеше да се намери, се изнасяше от мазета и минаваше от ръка на ръка по кипналите, потънали в дим улици.

Миризма на страх се бе възцарила в тронната зала.

Плавт Боносус, запял тържествената литургия в кварталния храм две години по-късно, знаеше, че никога няма да забрави този миг.

Никой от мъжете не проговори. Направи го жената в залата.

— По-скоро ще умра облечена в порфир в този палат — каза тихо императрица Аликсана, — отколкото от старост в изгнание, където и да е на земята. — Беше стояла до източния прозорец, докато мъжете обсъждаха, загледана в горящия град отвъд градините и дворците. Сега се бе обърнала и гледаше единствено Валерий. — Всички деца на Джад са родени, за да умрат. Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю мой. Нали?

Боносус помнеше как пребледня лицето на Фаустин. Как Гесий отвори уста и я затвори, изведнъж състарен, с безброй дълбоки бръчки по белезникавата, съсухрена като пергамент плът. И помнеше още нещо, което може би никога в живота си нямаше да изгуби от паметта си: императора до своя трон, и как изведнъж се усмихна на дребничката прелестна жена до прозореца.

Наред с други неща Плавт Боносус бе осъзнал, с някакво странно чувство на болка, че той самият никога, през всичките си дни, не е поглеждал друг мъж или жена по този начин, нито е получавал поглед и в най-малка степен сравним с онзи, с който танцьорката, станала тяхна императрица, бе удостоила Валерий.

— Това е непоносимо! — гръмко заяви Клеандър, за да надвика кръчмарския шум. — Мъж като него да притежава такава жена! — Отпи и изтри мустака, който се опитваше да си пусне.

— Не я притежава — отвърна му благоразумно Евтих. — Сигурно дори не спи с нея. И е издигнат човек, зелен филиз такъв.

Клеандър го погледна с яд, а другите се разсмяха. Шумът в „Спината“, както обикновено, беше почти непоносим. Беше обед и утринните надпревари бяха приключили, изкарваха колесниците за следобедните състезания след почивката. Най-амбициозното от всички места за пиене близо до Хиподрума гъмжеше от потни, шумни привърженици на двете партии. По-пламенните привърженици на Сините и Зелените се бяха отправили към по-евтините кръчми, но хитрите уредници на „Спината“ бяха предложили безплатно пиене на оттеглили се и състезаващи се колесничари от всички цветове още от деня, в който бяха отворили вратите на заведението, и изкушението да вдигнеш чаша бира или вино със състезателите им носеше добра печалба още от онзи първи ден.

Така и трябваше да бъде — цяло състояние бяха вложили в това. Дългата ос на таверната бе замислена като подобие на истинската спина(гръбнака) — централния остров на Хиподрума, около който колесничарите кръжаха в буйната си гонитба. Вместо с препускащи коне, тази спина бе обкръжена с мраморен тезгях и с пиячи, стоящи или подпрени от двете страни, срещу умалените копия на статуи и монументи, украсяващи истинската спина в Хиподрума. Пред едната дълга стена минаваше същинският тезгях, също облицован с мрамор, със отрупани плътно един до друг гости. А за достатъчно благоразумните — и платежоспособни, — които бяха направили заявки навреме, имаше сепарета покрай отсрещната стена: нижеха се чак до сенчестото дъно на таверната.

Евтих беше винаги благоразумен, а Клеандър и Дорос бяха много платежоспособни или по-точно — бащите им бяха. Петимата младежи — всички Зелени естествено — имаха трайно споразумение в дни за състезания да заемат видимото отвсякъде второ сепаре. Първото винаги беше запазено за колесничари и редките посетители от Имперския прецинкт, дошли да се позабавляват сред градските тълпи.

— Все едно, никой мъж не притежава една жена — каза унило Гидас. — Има тялото й за малко, ако извади късмет, но само бегло надзъртане в душата й. — Гидас беше поет. Или се опитваше да стане.

— Стига да имат души — кисело подхвърли Евтих и отпи от грижливо разреденото си с вода вино. — В края на краищата въпросът е теологичен.

— Вече не е — възрази Полон. — Един патриаршески събор го е решил още преди сто години.

— Само с един глас — каза усмихнато Евтих. Евтих знаеше много. И не го криеше. — Ако някой от августейшите отци е имал неприятно преживяване с блудница предната нощ, Съборът сигурно е щял да реши, че жените нямат душа.

— Това май е светотатство — измърмори Гидас.

— Хеладик да ме пази! — изсмя се Евтих.

— Това е светотатство — повтори Гидас с рядката си бегла усмивка.

— Нямат — измърмори Клеандър, без да обръща внимание на последните реплики. — Нямат души. Или тя няма, да позволява на оная крастава жаба със сивото лице да я ухажва. Върна ми подаръка, знаете ли.

— Знаем, Клеандър. Каза ни го. Поне сто пъти. — Тонът на Полон бе добродушен. Той разроши косата на Клеандър. — Забрави я. Не е за тебе. Пертений си има място в Имперския прецинкт и в армията. Жаба или не, той е от мъжете, дето спят с жени като нея… освен ако някой с още по-голям сан не го избута от леглото й.

— Място в армията ли? — Гласът на Клеандър се извиси, изпълнен с възмущение. — Кълна се в кура на Джад, това ако не е тъпа шега! Пертений от Евбулус е малокръвен гъзолицец, секретар на надут стратег, и отдавна е зарязал куража си, още откакто се ожени за дама с по-високо положение и реши, че му харесват меки легла и злато.

— По-тихо, идиот такъв! — Полон го стисна за лакътя. — Евтих, разреди му шибаното вино, преди да ни е вкарал в бой с половината армия.

— Много късно — въздъхна жално Евтих.

Другите проследиха погледа му към мраморната спина, проточила се през средата на помещението. Един плещест мъж в офицерска униформа се беше извърнал към копието на втората статуя на Зелените, посветена на колесничаря Скорций, но всъщност май се беше вторачил в тях и се мръщеше. Мъжете от двете му страни — не бяха войници — също ги гледаха, но после се обърнаха към пиенето си на тезгяха.

Клеандър млъкна, но изгледа стръвнишки войника, който само сви рамене и им обърна гръб. Клеандър изсумтя и изтърси, макар и доста по-тихо път:

— Казах ви. Армия от безполезни мошеници, които се перчат с измислени битки.

Евтих поклати насмешливо глава.

— Ама си безразсъден зелен филиз, нали?

— Не ме наричай така.

— Как, безразсъден ли?

— Не. Другото. Вече съм на седемнайсет и не ми харесва.

— Че си на седемнайсет?

— Не! Да ме наричаш така. Престани, Евтих. Не си много по-голям от мене.

— Не съм, но не се фукам като хлапак с първата си ерекция. Някой ще ти го отреже един ден, ако не внимаваш.

Дорус примижа.

— Евтих.

Някой се бе появил в сепарето им — сервитьорът. Вдигнаха очи. Носеше стъкленица вино.

— Поздрави от офицера на спината — каза им, облизваше нервно устни. — Кани ви да вдигнете с него наздравица за славата на върховния стратег Леонт.

— Не приемам черпене под условия — наежи се Клеандър. — Сам мога да си платя виното, ако искам.

Войникът не се беше обърнал. Сервитьорът посърна още повече.

— Мм, той каза, че ако не изпиете виното му и не вдигнете тоста му, ще е разочарован и ще го изрази като… окачи най-шумния от вас за туниката на куката пред входната врата. — Замълча. — Не искаме неприятности, нали разбирате.

— Ебал съм го! — каза високо Клеандър. В същия миг войникът се обърна.

Последваха го и двамата едри мъже от двете му страни. Единият беше риж и с брада, с неопределен произход. Другият беше някакъв северняк, варварин сигурно, макар косата му да беше късо подрязана. Врявата в заведението не секна. Сервитьорът извърна глава от сепарето към тезгяха и примирено разпери ръце.

— Момчетата не се ебават с мен — каза мрачно войникът. При тези думи един по-нататък по мраморния тезгях се обърна. — Никога. Момчета, които си носят косите като варвари, пред които не са се изправяли, и се обличат като басаниди, каквито не са виждали никога, правят каквото им каже един отруден войник. — Надигна се от тезгяха и бавно закрачи към сепарето им. Лицето му остана спокойно. — Носите косите си като врачите. Ако армията на Леонт не беше днес на северната и западната ви граница, някой врач с копие щеше да е прехвърлил стените и да ви го натика отзад. Знаете ли какво правят с пленени в битка момченца? Да ви кажа ли? Да ви покажа ли? Евтих вдигна ръка и се усмихна любезно.

— Не и в празничен ден, благодаря. Сигурен съм, че е неприятно. Наистина ли държите да се скараме заради Пертений от Евбулус? Познавате ли го?

— Изобщо не го знам. Но ще се скарам заради обидите към моя стратег. Дадох ви избор. Виното е хубаво. Пийте за Леонт и ще се присъединя към вас. После ще вдигнем тост за някои от старите колесничари на Зелените и някой от вас ще ми обясни как шибаните Сини ни отнеха Скорций.

Евтих се ухили.

— Вие, ако ми е позволено да предположа, сте симпатизант на славните и възвишени Зелени?

— През целия си жалък живот — отвърна мъжът с кисела усмивка.

Евтих се изсмя високо и направи място на войника да седне. Наля от предложеното вино. Вдигнаха тост за Леонт — всъщност никой от компанията не изпитваше неприязън към него. Трудно беше дори за Клеандър да се отнася пренебрежително към такъв човек, макар и да подхвърли, че се излага със секретаря, който е взел.

Набързо довършиха стъкленицата от войника и после — още две, вдигаха наздравици за дълъг низ Зелени колесничари. Войникът явно имаше обилни спомени за Зелени от градове из цялата империя при царуването на последните трима императори. Петимата младежи изобщо не бяха и чували за повечето от тях. Двамата му приятели ги гледаха от мраморния тезгях и от време на време също вдигаха чашите си. Единият леко се усмихваше, лицето на другия си остана безизразно.

После уредникът на „Спината“ нареди да надуят роговете, в подражание на ония в Хиподрума, възвестяващи началото на процесията с колесниците, и всички започнаха да си плащат пиенето и да се изнизват на шумна тълпа навън, в слънчевия ветровит есенен ден, за да се влеят в още по-шумната гмеж, изхвърлена от други таверни и бани през форума за следобедните надпревари.

Първото надбягване след обедната почивка бе най-голямото събитие за деня и никой не искаше да го изтърве.

— И четирите цвята играят — обясни Карулус, докато крачеха забързано към трибуните. — Големи пари. Единствената толкова голяма сума е последното за деня, когато Червените и Белите излизат и се надбягват четирима Зелени и Сини с биги — всяка с по два коня. Обаче то си е чисто надбягване, сегашното ще е по-диво. Кръв ще се лее на пистата, казвам ви. — Ухили се. — Може пък някой да сгази онзи тъмнокож кучи син Скорций.

— Ще ти хареса ли това? — попита Криспин.

Карулус обмисли въпроса му за миг.

— Не бих казал. Голямо удоволствие е да го гледаш. Макар да съм сигурен, че всяка година харчи цяло състояние за предпазни магии срещу таблички с проклятия и черни заклинания. Твърде много Зелени има, които с радост биха искали да го видят да пада и да го стъпчат затова, че мина към Сините.

— Ония петимата, с които пи ли?

— Един от тях поне. Оня приказливкото.

Петимата младежи бяха дръпнали напред през форума, към портите за патрициите и запазените си места.

— Коя беше жената, за която говореше?

— Танцьорка. Винаги е танцьорка. Последната любимка на Зелените. Шайрин се казва. Красавица май. Обикновено са красавици. Младите аристократи се надпреварват кой да легне с танцьорката или актрисата на деня. То си е традиция. Нали и императорът се ожени за такава в края на краищата.

— Шайрин ли? — Криспин се засмя. Това име беше в пътната му торба, на едно откъснато парче пергамент.

— Да, защо?

— Интересно ако е същата, за която мисля, трябва да я навестя. Нося писмо от баща й. — Отначало Зотик беше казал, че е проститутка.

Карулус го изгледа смаяно.

— Кълна се в огъня на Джад, родиецо, ти наистина си низ от изненади. Не казвай само на новите ми приятели. Най-младият може да те наръга с нож — или да поръча на някой да те наръга, — ако чуе, че имаш достъп до нея.

— Или да ми стане доживотен приятел, ако му предложа да дойде да я посети с мен.

Курулус се засмя.

— Богаташко момче. Полезен приятел. — Смигнаха си.

Варгос, от другата страна на Криспин, слушаше внимателно и мълчеше. Кася беше останала в хана, където си бяха наели стая предната вечер. Бяха я поканили да дойде с тях — при царуването на Валерий и Аликсана на жените бе разрешено да посещават Хиподрума, — но тя наистина бе уморена и притеснена от кипящия хаос на Града. Варгос също не беше стъпвал тук, но поне беше попадал между градски стени и разполагаше с някаква представа какво може да очаква.

Сарантион опровергаваше всички очаквания — но пък бяха предупредени, че ще е така.

Дългото вървене от крепостните стени до хана близо до Хиподрума видимо бе разстроило Кася. Беше ден на празненство; шумотевицата и човешкото гъмжило по улиците бяха смазващи. Минаха покрай един полугол аскет, кацнал опасно на върха на четвъртит триумфален обелиск, вятърът развяваше дългата му бяла брада. Съдеше в проповедта си пороците на Града пред струпалата се тълпа. Някой им каза, че бил тук от три години. По-добре било човек да не стои срещу вятъра откъм него, добавиха други.

Няколко проститутки обикаляха покрай кръга зяпачи. Карулус намигна на една и се изсмя, щом тя му се ухили и се отдалечи бавно, като полюшваше бедра. После им посочи отпечатъците от сандалите й в уличната прах — ясно бяха изписали: „Ела с мен.“

Кася не се засмя.

И днес реши да си остане в хана.

— Ти наистина ли щеше да се сбиеш с тях? — попита Варгос. Първите му думи този следобед.

Трибунът го изгледа накриво.

— Щях, разбира се. Леонт беше оскърбен пред мен от някакъв си хилав градски фукльо, който дори приличен мустак не може още да си пусне.

— Доста боеве те чакат, ако така ще се държиш тук — каза Криспин. — Имам подозрението, че сарантийците са свикнали да си изразяват мнението свободно.

— Ти ли ще ми говориш на мен за Града, родиецо? — изсумтя Карулус.

— Колко пъти си бил тук?

Карулус се подразни.

— Добре де, само два пъти всъщност, но…

— Значи знам повече за градските нрави от тебе, трибуне. Варена не е Сарантион и Родиас не е каквото е бил, но знам, че ако ще се ежиш за всяко подслушано мнение, както сигурно правиш в казармата, която командваш, изобщо няма да оцелееш.

Карулус се намръщи.

— Той оплюваше стратега. Моя командир. Бил съм се под командата на Леонт срещу басанидите отвъд Евбулус. В името на бога, знам що за човек е. Тая гнида с бащините си пари и тъпия източен халат няма право да споменава името му дори. Интересно, къде ли е било това хлапе преди две години, когато Леонт смаза Въстанието на победата? На това му се вика кураж, кълна се в кръвта на Джад! Да, щях да се сбия с тях. Беше… въпрос на чест.

Криспин вдигна вежда.

— Въпрос на чест. Точно. Защо тогава не можа да разбереш постъпката ми при стените, когато влязохме вчера?

Карулус изсумтя.

— Изобщо не е същото. Можеха да ти отрежат носа затова, че заяви различно име от онова в разрешителното ти. Използването на онези документи престъпление. Кълна се в името на Джад, Марциниан…

— Криспин — прекъсна го Криспин.

Възбудена и не много трезва група Сини се заниза покрай тях, втурнала се към портата.

— Избрах да вляза в Сарантион като Гай Крисп — името, което са ми дали баща ми и майка ми, а не фалшиво. — Криспин погледна трибуна. — Въпрос на чест.

Карулус тръсна категорично глава.

— Единствената причина, единствената, стражата да не ти прегледа документите и да те задържи, щом имената не съвпадат, беше защото си с мен.

— Знам — отвърна Криспин и изведнъж се ухили. — Разчитах на това.

Варгос не можа да се сдържи и изсумтя насмешливо. Карулус се навъси.

— Ти наистина ли се каниш да си кажеш собственото име на Бронзовите порти? В Атенинския палат? Дали първо да не те запозная с някой нотариус за предсмъртно завещание?

Прочутите порти на Имперския прецинкт, впрочем, се виждаха оттук, в единия край на форума. Зад тях се издигаха стените и куполите на императорските дворци. Недалече, северно от форума, скеле, кал и зидария обграждаха строителния терен на огромния нов храм на Святата Мъдрост на Джад, последния импозантен проект на Валерий Втори. Криспин — до вчера Марциниан — бе призован, за да вземе участие в това.

— Не съм решил още — отвърна Криспин.

Самата истина. Не беше решил. Заявлението при митническата порта бе дошло съвсем спонтанно. Още докато изричаше собственото си име, за първи път, откакто бе напуснал дома си, бе разбрал, че след като е в компанията — всъщност под надзора — на половин дузина войници, най-вероятно претрупаната с работа стража, и то в празничен ден, едва ли ще преглежда документите му, и точно така стана. Наеженият и изпъстрен с ругатни разпит на Карулус, след като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, беше предсказуемо последствие.

Криспин се беше забавил с отговора, докато не наемат стаите в един познат на Карулус хан близо до Хиподрума и новия Велик храм. Войниците от Четвърти Саврадийски бяха пратени в казармата, а един — до Имперския двор да съобщи, че родийският майстор на мозайка е пристигнал в Сарантион.

В хана, над варената риба и меко сирене с фурми и диня след това, Криспин обясни на спътниците си — двамата мъже и жената — как бе станало така, че е тръгнал на път с имперско разрешително на друг човек. Или по-точно, обясни само най-явните страни. Останалото, свързаното с мъртви и с една варварска кралица, предпочете да запази за себе си.

Карулус, слисан и изпаднал в мълчание по време на целия монолог, ядеше и слушаше внимателно, без да го прекъсва. А когато Криспин свърши разказа си, каза само:

— Хазартен човек съм и не ме е страх от шанса, но не бих заложил и един меден фолий, че ще оцелееш и един ден в имперския двор като Гай Крисп, след като от името на императора са поканили някой си Марциниан. В този двор не обичат… изненадите. Помисли за това.

Криспин обеща да помисли. Лесно е да обещаеш. Мислил беше за това, откакто бе напуснал Варена, но не беше намерил отговор…

Сега, докато вървяха през форума, видяха зад една сгъваема, набързо подредена маса мъж, който редеше низ от имена и числа на минаващия народ. Карулус спря и го попита:.

— Позициите на първо надбягване?

— Всичките?

— Не, разбира се. Кресценс и Скорций.

Търговецът на залози се ухили и оголи черни проядени зъби.

— Интересно ще е днес. Шеста и осма. Скорций е на външната.

— Няма да спечели от осма. Какво даваш на Кресценс от Зелените?

— На честен офицер? Три към две.

— Чукай се с баба си. Две към едно.

— За две към едно го правя в гроба й — но хубаво. Най-малко сребърен солид обаче. Тия облози не ги правя за пари за бира.

— Цял солид?! Аз съм войник, не съм алчен продавач на залози.

— А аз държа дюкян за залози, а не войнишка лавка. Ако имаш сребро, залагай. Иначе се махай и не ми затуляй сергията.

Карулус прехапа устна. Доста пари си бяха.

Порови в кесията си, извади сребърна монета, за която Криспин беше повече от сигурен, че му е единствената, и я тупна на импровизираната сергия. В замяна получи зелен чиреп с името „Кресценс“ над това на продавача. Беше отметнал грижливо номера на състезанието, стойността на залога и съотношението, което щеше да изплатия при връщане на чирепа.

Тръгнаха отново сред гъстото множество. Карулус се смълча в шумната врява, но щом влязоха, сякаш се оживи. Стискаше здраво чирепа със залога си.

— Той е на осма позиция, последната отвън. Няма да спечели оттам.

— Шестата много ли е по-добра? — попита Криспин, може би неблагоразумно.

— Ха! Една заран на състезанията и наглият родиец с фалшиво име си мисли, че познава Хиподрума! Хайде мълчи, пъпчив художнико, и си отваряй очите като Варгос. Току-виж си научил нещо! Ако се държиш прилично, може да ви черпя и двамата сарникийско червено с печалбата си, като свърши денят.

Боносус много обичаше да гледа колесниците.

Присъствието му на Хиподрума, като представител на сената в имперската катизма, бе част от публичните му задължения и му доставяше истинско удоволствие. Осемте сутрешни надпревари се бяха оказали изключително забавни: почести, разделени почти наравно между Сини и Зелени, с по двете победи за новия герой на Зелените, Кресценс, и наистина великолепния Скорций. Възбуждаща изненада в петата надпревара, когато находчивият младок, каращ за Белите, влезе остро във втория колесничар на Зелените в последния кръг и спечели надбягване, което не му беше работа да печели. Сините симпатизанти приеха победата на младшия си цвят все едно беше зашеметяващ военен триумф. Ритмично подхвърляните им, добре координирани подигравки към унизените Зелени и Червени предизвикаха немалко юмручни боеве, докато хората на префекта не се намесиха да разтърват партиите. Боносус си помисли, че зачервеното, въодушевено лице на младия Бял с русата коса, който обикаляше в победния тур, е доста изкусително. Чу, че се казва Уитикус, карчит. Отбеляза си го наум, докато се навеждаше с другите на трибуната да го аплодират вежливо.

Точно такива събития правеха Хиподрума толкова интересен, все едно дали ще е изненадваща победа, или паднал колесничар със счупен врат, поредната жертва на тъмната фигура, наричана Деветия колесничар. Хората можеха да забравят глад, данъци, старост, неблагодарни деца, несподелена любов, записани в драмата на колесниците.

Боносус знаеше, че императорът е на друго мнение. Валерий по-скоро щеше да предпочете изобщо да не идва на състезанията и да прати на свое място дворцови особи и гостуващи посланици. Императорът, обикновено толкова невъзмутим, често кипваше и заявяваше, че бил твърде зает да си губи цял ден в гледане на бягащи коне. И обикновено не си лягаше след надбягвания, за да навакса.

Трудовите навици на Валерий бяха прословути още от царуването на чичо му. Тогава, както и сега, докарваше секретари и чиновници до умопомрачение и сомнамбулна истерия. Наричаха го Нощния император и разправяха как го виждали да крачи из коридорите на един или друг дворец посред нощ и да диктува писмо на някой залитащ секретар, докато някой роб или страж върви до тях с фенер, който мята треперливи сенки по стени и тавани. Някои твърдяха, че виждали странни светлини или призрачни привидения да дебнат в сенките в такива часове, но виж, на това чак Боносус не вярваше много.

Седна отново на меката възглавница на мястото си в третия ред на имперската трибуна и вдигна ръка за чаша вино, докато чакаше да започне следобедната програма. Още докато даваше знак, чу познатото почукване зад себе си и пъргаво стана. Ключът на вратата в дъното на имперската ложа прещрака и екскубиторите на пост я разтвориха широко. Валерий и Аликсана влязоха в ложата с Леонт и високата му нова съпруга и още десетина придворни. Боносус падна на колене с другите подранили и изпълни тройния поклон.

Валерий — явно не в особено добро настроение — мина бързо покрай тях и застана до високия си трон пред очите на многолюдната тълпа. Не се беше появил сутринта, но не смееше да не дойде цял ден. Не и днес. Не и в края на празненствата, на последните надбягвания за годината и особено при спомена само отпреди две години за случилото се тук. Трябваше да го видят на Хиподрума.

В известен смисъл изглеждаше извратено, но всемогъщите божествени императори на Сарантион бяха роби на традицията на Хиподрума и властващата в него почти митична сила. Императорът беше възлюбленият син и смъртният наместник на Святия Джад. Богът караше огнената си колесница денем по небето, а сетне — долу през мрака под света всяка нощ, в битка. Колесничарите на Хиподрума се състезаваха в израз на тленна почит към божията слава и войни.

Връзката между императора на Сарантион и мъжете, препускащи по пясъчните писти в квадриги и биги, бе пресътворявана от майстори на мозайка, поети и дори духовници от стотици години — макар клириците гневно да негодуваха срещу хорската страст към колесничари и произтичащата от това склонност да се пропускат храмови богослужения. Това, помисли си той кисело, вероятно бе проблем от над петстотин години, още преди вярата в Джад да се наложи в Сарантион.

Но тази подмолна връзка между трона и колесниците се беше загнездила дълбоко в сарантийската душа и колкото и да негодуваше Валерий заради изгубеното време за администриране и строителни планове, присъствието му тук надмогваше дипломатичното и навлизаше в сферата на святото. Мозайката на покрива на императорската катизма изобразяваше Сараний Основателя в колесница зад четири коня, с победния венец на главата вместо корона. В това имаше послание и Валерий го знаеше. Можеше и да негодува, но беше тук, сред своя народ, за да гледа бягащите в божието име колесници.

Мандаторът — вестителят на императора — вдигна жезъла си от дясната страна на ложата. Моментално последва оглушителен рев, изтръгнал се от осемдесет хиляди гърла. Всички бяха вперили очи в трибуната, очакваха този миг.

— Валерий — ревяха Зелени и Сини, всички събрали се тук: мъже, жени, аристократи, ваятели и ратаи, чираци и дюкянджии, дори роби, пуснати за ден да се повеселят на Дикания. Прословутият с непостоянството си народ на Сарантион през последните две години бе решил, че отново обича своя император. Злия Лизип го нямаше, златният Леонт бе спечелил война и бе завладял земи чак до пустините на мажритите на югозапад, съживявайки спомена за Родиас и неговото величие. — Слава на трижди въздигнатия! Слава на трижди божествения император! Слава на императрица Аликсана.

И хората с право я обсипваха с възгласите си, помисли Боносус. Тя бе една от тях по начин, по който никой тук на имперската трибуна не беше. Жив символ за това колко високо можеше да се издигне човек дори от гъмжаща от плъхове бърлога в недрата на Хиподрума.

С широк жест на всеобхватно благоволение Валерий Втори Сарантийски поздрави възторжените си поданици и даде знак императрицата да пусне кърпата, та тържествената процесия да тръгне и да започнат следобедните надбягвания. Един секретар вече се беше присвил долу — скрит от тълпата зад мраморния парапет на катизмата — и се готвеше да се справи с несекващата диктовка на императора, която щеше да продължи и тук, докато конете препускат. Валерий можеше и да е отстъпил пред изискванията, наложени му в този ден, тоест да се появи пред народа си, да е с гражданите тук, на Хиподрума, но със сигурност нямаше да пропилее целия си следобед.

Императрицата вдигна лъскаво бяло парче коприна. Аликсана беше великолепна. Винаги бе великолепна. Никоя друга не носеше — на никоя не бе позволено да носи — накити по косата и тялото като Аликсана. Парфюмът й бе единствен, неповторим. Никоя жена не можеше и да си мечтае да му подражава и само на още една бе разрешено да ползва същото благовоние: публично огласен дар, който Аликсана беше направила предната пролет.

Императрицата вдигна изящната си тънка ръка. Видял плавния театрален жест, Боносус изведнъж си опомни как бе гледал същата тази ръка да се вдига преди петнайсет години, докато тя танцуваше почти съвсем гола на една сцена.

„Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю. Нали?“ — казала бе преди две години в Атенинския дворец. Водеща роля на съвсем друга сцена.

„Остарявам“, помисли си Плавт Боносус и потърка очи. Миналото все по-настойчиво оставяше отпечатъка си в настоящето: всичко, което виждаше сега, сякаш бе прорязано с образи на неща, видени преди. Твърде много преплетени спомени. Щеше да издъхне в някой утрешен ден, който го дебнеше вече, и тогава всичко щеше да се превърне във вчера — в кротката божия Светлина, стига Джад да се окажеше милостив.

Кърпата с окачената златна тежест се спусна, изпърха като простреляна птица надолу към пясъка. Вятърът се усили, отнесе я надясно. От това щяха да произтекат предсказания, знаеше Боносус: хейроманти щяха яростно да заспорят чие тълкувание е по-вярно. Видя как се разтвориха портите в отсрещния край, чу рогове, високия пронизителен зов на тръби, след тях — цимбалите и бойните барабани, докато танцьори и състезатели извеждаха колесниците на Хиподрума. Един ловко жонглираше, подскачаше и танцуваше по пясъка със запалени пръчки. Боносус си спомни за други пламъци.

— Колко от хората ти — беше казал Валерий преди две години в напрегнатата тишина, последвала думите на императрицата, — ще са нужни, за да си пробият със сила път в Хиподрума през катизмата? Може ли да стане?

Будните му сиви очи се бяха втренчили в Леонт. Ръката му бе останала небрежно отпусната на гърба на трона. Имаше, разбира се, покрит проход от Имперския прецинкт до Хиподрума, излизаше в имперската трибуна.

И всички си поеха дъх. Боносус видя как Лизип, главният данъчен служител, за първи път вдигна очи към императора.

Леонт се усмихна, ръката му посегна към дръжката на меча.

— Да заловим Симеонис?

— Да. Той е най-прекият им символ. Задръжте го там, принудете го да ви се подчини. — Императорът замълча за миг. — Предполагам, че ще се наложат и няколко убийства.

Леонт кимна.

— Слизаме долу в тълпата? — Замълча замислено. След което се поправи: — Не, първо стрели, няма да могат да ги избегнат. Без броня, без оръжия. Няма как да се доберат до нас. Това ще предизвика хаос. Паника към изходите. — Кимна отново. — Би могло да стане, господарю. Зависи колко умни ще са на трибуната, дали ще са я барикадирани, както трябва. Ауксилий, ако успея да проникна с трийсет души и да предизвикам суматоха, ще можеш ли да си пробиеш път оттук до две от портите на Хиподрума с екскубиторите и да навлезеш, докато тълпата напира към изходите?

— Ще го направя или ще загина — отвърна Ауксилий, чернобрад и с твърд поглед. — Ще те поздравя от пясъците на Хиподрума. Това са роби и простолюдие. И бунтовници срещу помазаника на Джад.

Помазаникът на Джад прекоси залата, застана до императрицата при прозореца и се загледа в пламъците. Лизип, тежко задъхан, отново се смъкна на близката скамейка.

— В такъв случай, това е повелята ни — промълви императорът. — Ще го направите преди залез-слънце. Зависим от вас двамата. Поверяваме своя живот и трона на вашите грижи. Междувременно… — Валерий се извърна към канцелара и протоофициария. — Разпоредете се от Бронзовите порти да прогласят, че квесторът на имперските приходи е лишен от своя пост и сан заради прекалено усърдие и е прокуден в немилост в провинциите. Ще се наложи мандаторът да го извика и в Хиподрума — дано да го чуят. Фаустин, разпореди се шпионите ти да разпространят тази вест по улиците. Гесий, уведоми патриарха: Закарий и всички духовници трябва да оповестят това и сега, и довечера. Хората ще побягнат натам, ако войниците си изпълнят задачата. Ако духовенството не е с нас, всичко пропада. Никакви убийства в храмовете, Леонт.

— Разбира се, господарю — отвърна стратегът. Благочестието му беше прословуто.

— Всички сме ваши слуги. Ще бъде както кажете, трижди пресветли господарю. — Гесий се поклони с гъвкавост, необичайна за възрастта му.

Боносус гледаше как другите се раздвижват, реагират, започват да действат. Самият той бе парализиран от тежестта на това, което току-що бе решено. Валерий щеше да воюва за трона. С шепа хора. Знаеше, че ако бяха повървели съвсем мъничко на запад през есенния покой на градините, императорът и императрицата можеше да са слезли по каменните стъпала в скалата, да са се качили на бързата ладия и да са отплавали в морето, преди някой да се е оказал по-предвидлив. Ако донесенията бяха верни, точно в този момент по улиците на Града вилнееха над сто и петдесет хиляди души. Леонт бе поискал тридесет стрелци. Ауксилий щеше да разполага със своите екскубитори. Две хиляди души. Не повече. Взря се в императрицата — изправила гръб, неподвижна като статуя, по средата на прозореца. Мястото, което бе избрала, не беше случайно. Знаеше как и къде да застане на сцената, за да въздейства най-силно. „Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю. Нали?“

Спомни си как императорът бе погледнал отгоре дебелия си, плувнал в пот началник на данъчните служби. Из града кръжаха слухове за онова, което Лизип бе направил на двамата духовници в една от подземните си килии. От доста време. Гадни слухове. Лизип от Кализион някога беше добре сложен мъж — Боносус помнеше волевото му лице, строгия му глас, необичайно зелените очи. Но твърде дълго бе държал власт в ръцете си. Не можеше да бъде покварен или подкупен в службата си, това всички го знаеха, но всички също така знаеха, че покварата може да приеме… други форми.

Боносус си даваше ясна сметка, че собствените му навици прекрачват границите на приемливото, но извращенията на дебелия мъж, за които се носеха слухове — с момчета, насилени съпруги, престъпници, роби — го отвращаваха. Освен това данъчните реформи на Лизип и преследването на заможните съсловия бяха причинили значителни загуби и на него. Не знаеше точно какво у Лизип го вбесява. Но знаеше, защото неведнъж тихо му бяха намеквали, че в този бунт се крие нещо повече от слепия гняв на простолюдието. Немалко патриции в Сарантион и провинциите нямаше да са недоволни, ако видеха, че Валерий от Тракезия се е махнал и че… на Златния трон е седнала по-податлива на влияние фигура.

Зяпнал мълчаливо, Боносус видя как императорът каза нещо на Лизип и как той бързо вдигна глава. Изправи се с усилие, целият червен. Валерий се подсмихна. Боносус така и не разбра какво е казал. В този момент всички в залата се бяха раздвижили — а ударите по портите продължаваха да кънтят.

Призован на това събиране по чисто процедурна формалност — официално сенатът все още съветваше императора от името на народа, — Боносус стоеше объркан, никому ненужен и уплашен между изкусно изваяното сребърно дръвче и разтворения източен прозорец. Императрицата извърна глава и го видя. Усмихна му се.

И сега, седнал на три реда от нея в катизмата, с отново пламнало от спомена лице, Плавт Боносус си спомни как Аликсана му заговори, с много свойски тон и леко вдигната вежда в израз на небрежно любопитство, все едно са възлегнали един до друг на вечерния пир на някой посланик:

— Кажете ми, сенаторе, задоволете женското ми любопитство. Наистина ли по-малкият син на Регалий Парезис е също толкова красив гол, колкото и облечен?

Тарас, четвърти колесничар на Червените, не харесваше позицията си. Изобщо не я харесваше. Всъщност, ако беше толкова честен, колкото трябва да е човек пред себе си и пред бога, я мразеше като скорпиони в ботушите си.

Докато слугите държаха на място възбудените му коне зад желязната бариера, Тарас се разсейваше от резките погледи на колесничаря вляво и опипваше възела на юздите зад гърба си. Юздите трябваше да са вързани добре. Твърде лесно беше да ги изтървеш от ръцете си в безумната надпревара. После Тарас провери и ножа на кръста си. Деветия ездач беше взимал не един колесничар, защото не е могъл да среже юздите навреме и да се освободи, когато колесницата се преобърне и конете го повлекат. Човек препуска между една гибел и друга, помисли си Тарас. Винаги.

Хрумна му, че това е особено вярно за него на това първо надбягване в празничния следобед. Беше в седма позиция — лошо място, но уж трябваше да е без значение. Яздеше за Червените. От него не се очакваше да спечели главно състезание с участието на всички първи и втори колесничари на Сините и Зелените.

Имаше си роля във всяко надбягване — като всички Бели и Червени състезатели. И тази задача точно сега беше твърде усложнена, поради неопровержимия факт, че мъжете на шеста и осма писта имаха много силни очаквания за победа въпреки външния старт и че на всеки от двамата бяха заложили по половината от осемдесетте хиляди души по трибуните.

Тарас стисна здраво камшика. Мъжете до него носеха церемониални сребърни шлемове, които ги отличаваха като първи за своя цвят. Видя ги как ги свалиха и се спогледаха крадешком, щом музикалните акорди на процесията заглъхнаха, за да отстъпят място на последните приготовления за надпреварата. Вляво и малко зад него Кресценс от Зелените нахлузи здраво на главата си кожения състезателен шлем, а един от слугите грижливо прибра сребърния до гърдите си. Кресценс хвърли бърз гневен поглед на Тарас… а той не успя да извърне очи навреме.

— Само да влезе пред теб на Линията, червей такъв, ще те пратя да ринеш торта в някой порутен хиподрум на северната граница на Карч. Честно те предупреждавам.

Тарас преглътна и кимна. „Ох, колко сме честни“, помисли с горчивина, но го премълча. Погледна над бариерата и по пистата. Линията, очертана с бяло по пясъка, бе на двеста разтега от тях. До тази точка всяка колесница трябваше да се задържи в пистата си, за да има полза от зигзагообразното подреждане и да се избегнат сблъсъци още на старта. След като стигнеха бялата линия, външните колесници можеха да започнат да се врязват. Стига да има място.

Тъкмо това бе проблемът, разбира се.

В този момент Тарас направо съжали, че не си беше останал да кара в Мегарион. Малкият хиподрум у дома му на запад можеше и да не е чак толкова важен, една десета от големината на този, но там той беше Зелен, а не някакъв си долен Червен, караше на силната Втора позиция, таеше големи надежди, че след някой сезон ще се домогне до сребърния шлем, спеше си у дома и ядеше вкусните гозби на майка си. Хубав живот, захвърлен като скъсан бич в деня, в който един агент на Зелените от Сарантион дойде, видя го как кара и го нае. Щял да кара за Червените известно време, така му казаха, това беше началото, през което преминаваха почти всички в Града. Справел ли се достойно… какво пък, всички виждаха как живеят всички велики колесничари.

Ако човек мисли, че е добър, и иска да преуспее, каза агентът на Зелените, той отива в Сарантион. И толкова. Тарас знаеше, че това е вярно. Беше млад. Това беше възможност. „Пътуване към Сарантион“ го наричаха — когато някой поеме такъв шанс. Баща му беше горд. Майка му поплака и му опакова ново наметало и две амфори от наследения още от баба й цяр срещу почти всяка болежка. Отварата с най-отвратителния вкус на земята. Тарас беше взимал по лъжица от нея всеки ден, откакто пристигна в Града. Лятото майка му му изпрати още две гърнета по имперската поща.

И ето го сега, здрав като млад жребец, на най-последния си ден от първия си сезон в столицата. Без счупени кокали през годината и само с няколко нови белега, само с едно лошо падане, което го остави замаян за няколко дни и му се причуваше музика от флейти. Съвсем не лош сезон, помисли си Тарас, предвид това, че конете, които караха Червените и Белите — особено по-задните — бяха безнадеждно хилави, ако ги сравниш с тези на Сините и Зелените на голямата писта. Тарас се държеше дружелюбно, трудеше се усърдно, учеше се бързо и беше станал повече от подходящ — така поне му говореше окуражително неговият фракционарий — за задачите на по-малките цветове. А те, в края на краищата, бяха едни и същи на всяко надбягване. Блокирания, забавяния, дребни хитрини (по-големите можеха да струват победата на водещия ти цвят и отстраняване и бич по гърба или през лицето от Първия колесничар в съблекалнята), дори грижливо премерени във времето падания, за да събориш препускащия зад теб противников впряг. Номерът при последното бе да не си счупиш кост или да умреш, разбира се.

Дори беше спечелил три пъти в малките надбягвания, включващи по-задните Зелени и Сини и Червените и Белите — бяха само за забавление на тълпата, с накланящите се колесници, безразсъдните завои, опасните струпвания и ожесточените млади колесничари, пердашещи се един друг в домогванията си към признание. Три победи бяха съвсем прилично постижение за младок, каращ Четвърти за Червените в Сарантион.

Проблемът бе, че съвсем прилично нямаше да е достатъчно точно в този момент. По цял легион причини предстоящото надбягване бе изключително важно и Тарас проклинаше съдбата, че участта му бе да кара във външна писта между побеснелия Кресценс и вихрушката, каквато представляваше Скорций. Изобщо не трябваше да участва в тази надпревара, но вторият колесничар на Червените по-рано тази сутрин беше паднал и си беше изкълчил рамото, а фракционарият бе предпочел да остави Третия си за следващата надпревара, където можеше да получи шанс да спечели.

Като пряк резултат от това, сега седемнадесетгодишният Тарас от Мегарион чакаше на стартовата линия, зад коне, които изобщо не познаваше добре, притиснат между двамата най-добри състезатели за деня, като единият даваше ясно да се разбере, че ако не отреже пътя на другия, кратката му служба в Града може да приключи.

Всичко това бе защото не разполагаше с достатъчно пари да си купи сигурна защита срещу плочките с проклятия, Тарас го знаеше. Но какво можеше да направи? Какво?

Първата тръба отекна — предупреждение за предстоящия старт. Конярите се оттеглиха. Тарас се наведе напред и заговори на конете. Запъна здраво стъпала в металните чембери на пода на колесницата и изнервено погледна надясно и малко напред. После бързо наведе очи. Скорций, който с лекота държеше на място опитния си впряг, му се усмихваше. Пъргавият тъмнокож сорианец имаше приятна усмивка — гибелна, както разправяха, за жените в Града — и в този момент се бе извърнал и гледаше весело Тарас.

Тарас насила вдигна глава. Нямаше да е добре да изглежда уплашен.

— Лоша позиция, нали? — подхвърли му кротко Първият на Сините. — Не се притеснявай. Кресценс иначе е добродушен. Знае, че не можеш да си толкова бърз, че да ме преградиш.

— Добродушен ли съм, мамка му! — изръмжа от другата страна Кресценс. — Искам го това надбягване, Скорций. Искам си седемдесет и петото за годината и го искам сега. Барас или както там ти беше името, задръж го навън или свиквай с миризмата на конска тор в косата си.

Скорций се изсмя.

— Всички сме свикнали с това, Кресценс. — И цъкна успокоително на четирите си коня.

Най-едрият от тях, величественият дорест жребец най-вляво, беше Серватор и Тарас копнееше в сърцето си да застане в колесница зад това великолепно животно поне веднъж в живота си. Всички знаеха, че Скорций е превъзходен, но знаеха също така, че голяма част от успеха му — доказан с двете статуи в спината, преди да е навършил трийсет — се дължи на Серватор. Имало беше и бронзова статуя на коня в двора пред залата за пиршества на Зелените, до тази година. През зимата я бяха стопили. Когато Зелените загубиха колесничаря, загубиха също и коня, защото в последния договор на Скорций бе поставено необичайното условие, че той е собственикът на Серватор, а не партията.

През зимата беше минал на страната на Сините, за сума и при условия, които никой не знаеше със сигурност, макар да се ширеха какви ли не слухове. Мускулестият вечно сърдит Кресценс беше дошъл от север — карал там като Първи на Зелените на неугледния полусрутен хиподрум на Сарника — втория по големина град на Империята — и донякъде бе утешил скръбта на партията си с това, че беше корав, напорист и агресивен, и че печелеше надпревари. Седемдесет и пет щеше да е великолепен първи сезон за новия фаворит на Зелените.

„И седемдесет и четири ще са“, отчаяно му се искаше да каже на Тарас, но го премълча.

А и време нямаше. Най-десният кон във впряга му бе станал неспокоен и трябваше да му обърне внимание. Карал беше този впряг само веднъж, още през лятото. Тръбата за старта се вдигна. Един коняр притича и помогна на Тарас да се задържи на позицията си. Той не погледна към Кресценс, но чу свирепия му вик:

— Каса червено, ако задържиш тоя сориански кучи син отвън за една обиколка, Карас!

— Казва се Тарас! — извика в отговор Скорций от омразните Сини, пак със смях — в същия миг, в който тръбата отекна и бариерите рязко се люшнаха встрани и отвориха широката писта — като засада или като блян за слава.

— Гледай старта!

Карулус стисна Криспин под мишницата и изрева, за да надвика оглушителния шум, щом тридесет и два коня излязоха иззад бариерите и прозвуча първият, предупредителен тръбен сигнал. Криспин гледаше. Двамата с Варгос бяха научили доста предобеда. Карулус се оказа изненадващо вещ и неизненадващо приказлив. Стартът беше почти половината състезание, особено с най-добрите колесничари, които едва ли щяха да допуснат грешка на седемте обиколки около спината. Който и да поведеше в първия кръг, нужен беше късмет и огромно усилие, за да бъде изпреварен.

Истинската драма възникваше, когато — както сега — двамата най-добри колесничари са толкова навън, че е невъзможно да спечелят, освен ако не влязат отзад и не се борят през блокадите и събарянията на по-малките цветове.

Криспин задържа погледа си на външните колесници. Смяташе, че големият залог на Карулус си е съвсем приличен: Скорций беше в отчайваща позиция, фланкиран от Червен колесничар, чиято единствена задача — беше го научил заранта — беше да пречи на Синия да се вреди навътре колкото може по-дълго. Дългото бягане по обиколката на тази широка писта беше ужасно тежко за конете. Кресценс от Зелените си имаше свой Зелен съотборник отляво, още едно благоприятно обстоятелство въпреки външния му старт. Доколкото Криспин вече разбираше нещо от този спорт, вторият Зелен състезател щеше да полети от бариерите колкото може по-бързо и след това щеше да започне да натиска наляво към вътрешните коридори, та да отвори пространство за Кресценс също да завие под ъгъл веднага щом преминеха бялата черта, бележеща началото на спината и мястото, от което започваше хаосът с маневрирането.

Криспин не беше очаквал, че състезанието ще го увлече толкова, но сърцето му биеше забързано. Много пъти вече се бе усетил, че вика с цяло гърло. Осемдесет хиляди дерящи гърлата си зрители можеха всъщност да накарат човек да крещи. Никога не бе попадал сред толкова голяма тълпа. Тълпите си имаха своя сила, започнал бе да осъзнава Криспин; понасяха човек със себе си.

А сега и императорът беше тук: нов елемент, усилващ празничната възбуда на Хиподрума. Далечната фигура в пурпурна роба в западния край на трибуните — точно където колесниците правеха първия си завой около спината — бе друго измерение на силата. Мъжете долу, в леките колесници, с бичове в ръка и с юзди, вързани около кръста, бяха третото. Криспин за миг погледна нагоре. Слънцето бе надвиснало високо в ясния ветровит ден — богът в своята колесница, препуснал над Сарантион. Сила горе и долу, навсякъде.

За миг затвори очи в ослепително яркия ден и точно тогава — без никакво предупреждение, като метнато копие или внезапен лъч светлина — го порази образ. Цялостен, всеобятен и незабравим, съвсем ненадеен, като дар.

И също тъй беше бреме, както винаги се оказваха бреме за него такива образи: ужасното разстояние между сътвореното в ума изкуство и това, което човек може наистина да осъществи в един грешен свят, с грешни сечива и собственото си отчайващо несъвършенство.

Но докато седеше на каменната скамейка на сарантийския хиподрум, залят от неистовата врява и крясъците на многолюдната тълпа, Гай Крисп от Варена съзнаваше с ужасна увереност какво копнее да сътвори тук на купола на някой храм, стига да му дадат възможност. Може би щяха. Бяха потърсили майстор на мозайки все пак. Преглътна, с изведнъж пресъхнало гърло. Пръстите го засърбяха. Отвори очи и погледна мазолестите си длани.

Прозвуча втората тръба и Криспин вдигна глава тъкмо когато бариерите рязко се разтвориха и колесниците излетяха като боен гръм и изтласкаха вътрешния образ дълбоко в ума му, но не навън. Не навън.

— Давай, проклет Червен! Давай! — ревеше Карулус и Криспин знаеше защо. Загледа външните колесници и видя как Червеният излетя от стартовата линия с изключителна скорост — най-първият впряг през бариерите, или поне така му се стори. Кресценс беше почти толкова бърз, а вторият Зелен колесничар в петата пътека пердашеше здраво конете, готов да поведе косо шампиона си веднага щом минат бялата линия. В осмата позиция на Криспин му се стори, че Скорций от Сините бе заварен неподготвен за тръбния сигнал; като че ли се беше обърнал през рамо и викаше нещо.

— Давай! — ревеше Карулус. — Давай! Разбий ги! Браво, браво, Червен!

Червеният вече беше догонил Скорций въпреки предимството, което даваше на най-външния състезател разтегленият старт. Карулус го беше казал тази сутрин: половината състезания се решаваха още на първия кръг. Това май щеше да е от тях. След като Червеният вече беше до него — а ето, че вече го изпреварваше със стремглавия си старт — Синият шампион нямаше как да свърне навътре от пътеката си. Помощниците му по вътрешните пътеки щяха да са силно затруднени да задържат Кресценс отвън или да го блокират, особено след като вторият на Зелените навлезеше навътре, за да му разчисти пътя.

Първите колесници стигнаха бялата линия. Бичът на Червения изсвистя като мълния и изпердаши конете да полетят напред, първи до чертата. Все едно беше къде ще свърши този впряг, знаеше Криспин. Само трябваше да задържи Скорций отвън колкото може по-дълго.

— Той успя! — ревна Карулус и ръката му стисна Криспин като менгеме.

Криспин видя как двете Зелени колесници пресякоха линията и моментално завиха — имаха пространство пред себе си. Бялата колесница на четвърта пътека не беше стартирала достатъчно бързо, за да ги прегради. Дори Белият колесничар да успееше да удари водещия Зелен и двамата да отпаднат, това само щеше да отвори повече място за Кресценс. Беше направено великолепно — дори Криспин можеше да го разбере.

И тогава видя още нещо.

Скорций от Сините, в най-лошата позиция, най-отвън, с обзетия от дива решителност Червен колесничар, който бясно пердашеше конете си, за да го изпревари… го остави да го задмине.

А после Синият водач изведнъж се наведе толкова напред и наляво, че тялото му от кръста нагоре се оказа извън платформата на колесницата, и от това положение замахна напред с бича — за първи път — и шибна десния кон на впряга. В същото време едрият дорест от лявата страна на впряга, Серватор, дръпна рязко наляво и Синята колесница почти се завъртя на място на пясъка, а Скорций се метна отново надясно, за да я уравновеси. Изглеждаше невъзможно да успее да се задържи прав, но успя… а четирите коня минаха зад все още ускоряващия Червен под невероятно остър ъгъл, право по отворената пътека и точно зад колесницата на Кресценс.

— Джад да изгори душата на тоя човек! — изкрещя Карулус, все едно го бяха пронизали в сърцето. — Не го вярвам! Не го вярвам! Това беше номер! Нарочно тръгна така! — Размаха юмруци, обзет от неистова страст. — О, Скорций, сърце мое, защо ни остави?

Всички около тях, дори тези, които формално не трябваше да са свързани с една или друга партия, мъже и жени, крещяха също като Карулус, толкова смайващ и зрелищен се беше оказал този рязък ход. Криспин чу Варгос, чу и самия себе си, че вика с всички, все едно собственият му дух се беше преселил долу в колесницата с мъжа в синята туника. Конските копита изтътнаха в края на първия кръг под императорската ложа. Завихри се прах, шумът бе оглушителен. Скорций беше точно зад съперника си, конете му сякаш всеки момент щяха да стъпчат задницата на първата колесница. Никой от съюзниците на Кресценс не можеше да го блокира, без в същото време да го събори или избута толкова грубо настрани, че да лиши своя цвят от победата.

Колесниците профучаха покрай далечните трибуни. Криспин и другите около него се надигаха да видят над спината и паметниците по нея. Вторият колесничар на Сините се бе възползвал от вътрешната си позиция, за да изпревари, и препускаше пръв в началото на втория кръг, като се мъчеше да задържи конете си да не се отнесат навън. Изненадващо, но точно зад него беше младият състезател на Червените. След като не бе успял да блокира Скорций, беше направил единственото, което можеше, и сега самият той напираше напред, възползваше се от забележителния си — забележително неуспешен — старт от бариерите.

Първият от седемте бронзови хипокампа се наклони и се гмурна отвисоко в сребристата щерна в единия край на спината. Яйцевидният противовес в другия край подскочи нагоре. Една обиколка беше свършила. Оставаха шест.

Пертений от Евбулус бе написал най-изчерпателната хронология на събитията от Въстанието на победата. Беше военният секретар на Леонт, явен лицемер и ласкател, но образован, изключително умен и наблюдателен, и тъй като Боносус лично бе присъствал на най-важните събития, описани от евбулеца в неговата история, можеше да гарантира за верността й по същество. Пертений всъщност бе от онези хора, които можеха да се направят на толкова безцветни, толкова ненатрапчиви, че да забравиш за присъствието им… което означаваше, че чуват и виждат неща, които другите може да пропуснат. Харесваше му, при това някак си прекалено очевидно, и от време на време подхвърляше пикантни късчета информация, като явно очакваше съответна проява на доверие. Боносус не го обичаше.

Независимо от това беше склонен да приеме версията му за събитията в Хиподрума отпреди две години. Тъй или иначе, имаше много други свидетелства, които я потвърждаваха.

Към края на този ден подмолната дейност на хората, разпръснати из тълпата от Фаустин, бе успяла да доведе до известно напрежение между Сини и Зелени. Нервите се бяха натегнали заради несигурния развой и съюзът между двете партии на места като че ли беше поизтънял. Всички знаеха, че императрицата фаворизира Сините, след като самата тя преди време бе тяхната любима танцьорка. Не беше трудно да се внуши безпокойство и подозрение сред Зелените в Хиподрума, че те може да се окажат главните жертви на всякаква реакция към събитията от последните два дни. Страхът може да сплоти хората, но може и да ги раздели.

Леонт и неговите тридесет стрелци от имперската армия тихомълком се бяха спуснали по закрития проход от Прецинкта до задната част на катизмата. Следваше някакъв съмнителен инцидент с отряд от хората на префекта на Хиподрума — те пазели прохода за особите в ложата и уж били разколебани кому да останат верни. Според описанието на Пертений стратегът изрекъл тихо, но пламенно слово в полутъмния коридор, с което върнал мъжете на страната на императора.

Боносус нямаше солидно основание да се съмнява в истинността на този пасаж, макар че красноречието на приведеното слово малко трудно се съчетаваше със спешността на момента.

Хората на стратега — въоръжени с лъкове и мечове — нахлули през задната врата на катизмата заедно с войниците на префекта. Заварили Симеонис наистина седнал на мястото на императора. Това се потвърждаваше: всички на Хиподрума го бяха видели там. По-сетнешните му твърдения, че не бил имал избор, звучаха съвсем правдоподобно.

Леонт лично смъкнал импровизираната корона и порфирния халат от изпадналия в ужас сенатор. Симеонис паднал на колене и прегърнал ботушите на върховния стратег. Бяха го оставили жив: унижението му беше полезен символ, тъй като всичко, което ставало, можело ясно да се види от целия Хиподрум.

Войниците се справили бързо и безмилостно с особите, поставили Симеонис на императорския стол. Повечето се оказаха известни подстрекатели, макар и не всички. Четирима-петима от хората в ложата със Симеонис бяха аристократи, видели благоприятна възможност да се отърват от един независим император и да се превърнат в истинската власт зад една марионетка.

Посечените им тела веднага били хвърлени долу и паднали върху главите и раменете на множеството, което било толкова гъсто, че хората почти не можели да се отместят.

Това, разбира се, се бе оказало главната причина за последвалата касапница.

Леонт накарал мандатора да извести за изгнанието на омразния данъчен служител. Пертений беше предал и тази реч доста надълго, но доколкото Боносус разбираше събитията, най-вероятно почти никой не я беше чул.

А това бе така, защото още докато мандаторът редял словото си, Леонт наредил на стрелците си да започнат стрелбата. Някои стрели били насочени към хората точно под императорската трибуна; други се понесли на висока дъга, за да западат като смъртоносен дъжд върху незащитените хора по-далече. Никой долу нямал нито броня, нито оръжие. Стрелите летели напосоки и моментално предизвикали паника и хаос. Падали хора, стъпквали ги в настъпилата истерия, всички се блъскали и се мятали насам-натам в отчаяните си усилия да избягат от Хиподрума.

Точно в този момент, според Пертений, Ауксилий и неговите две хиляди екскубитори, разделени на две групи, се появили на входовете от двете противоположни страни. Единият от тях — за това говореха всички — беше Портата на смъртта, тази, през която изнасяха загиналите и ранени колесничари.

Екскубиторите били спуснали забралата на шлемовете си. И били извадили мечовете си. Последвало безмилостно клане. Хората срещу тях били толкова наблъскани един в друг, че едва можели да вдигнат ръце, за да се защитят. Касапницата бе продължила и след залез-слънце и есенният мрак придал ново измерение на ужаса. Хората умирали от мечове, от стрели или под нозете на другите, премазани в подгизналия от кръв пясък.

„Беше ясна нощ — педантично съобщаваше Пертений, — звездите и бялата луна гледаха отгоре. Смайващо много хора загинаха на Хиподрума през тази вечер и през тази нощ. Въстанието на победата завърши с черна река огряна от лунна светлина кръв, потекла по пясъка“.

Сега, две години по-късно, Боносус гледаше как колесниците бясно завиват покрай спината по същия този пясък. Още един хипокамп се гмурна — доскоро бяха делфини — и ново яйце подскочи нагоре. Пет завършени кръга. А той си спомняше бялата луна, увиснала зад източния прозорец на тронната зала, когато Леонт — невредим, спокоен като човек, отпуснал се в любимата си баня, златната му коса леко разрошена и овлажняла като от пара — се върна в Атенинския палат с фъфлещия неразбрано парализиран от страх Симеонис.

Старият сенатор се просна на украсения с мозайка под пред Валерий и заплака от ужас.

Императорът, вече седнал на трона, го погледна отвисоко.

— Вярваме, че си бил принуден да направиш това — промълви императорът, докато Симеонис виеше и биеше чело в пода.

Боносус помнеше този миг.

— Да! О, да, мой скъпи, обични, трижди въздигнати господарю! Принуден бях!

Боносус забеляза странно изражение на гладкото обло лице на Валерий. Известно беше, че не е от хората, които обичат убийствата. Вече се бе разпоредил правният кодекс да се промени така, че екзекуцията като наказание за много престъпления да се отмени. А Симеонис беше старец, жалка жертва на страстите на тълпата. В този момент Боносус бе готов да се обзаложи, че престарелия сенатор го чака изгнание.

— Господарю?

Аликсана беше останала до прозореца. Валерий се извърна към нея. Не бе изрекъл онова, което се канеше да изрече.

— Господарю — тихо повтори императрицата, — той беше коронован. Облечен в порфир пред народа. По негова воля или не. Това прави двама императори в тази зала. В този град. Двама… живи императори.

Дори Симеонис се бе смълчал в този момент, Боносус много добре помнеше.

И в същата онази нощ евнусите на канцелара убиха стареца. На сутринта голото му опозорено тяло бе показано пред очите на всички, обесено на стената до Бронзовите порти, отпуснато и бледо в своя срам.

И пак на сутринта дойде повторената във всички свети места в Сарантион прокламация, че помазаният от Джад император се е подчинил на волята на своя възлюблен народ и че омразният Лизип е прогонен извън градските стени.

Двамата задържани духовници, и двамата живи, макар и в доста окаяно състояние след беседите си с квестора на имперските приходи, бяха освободени, макар и не преди да протече любезната среща между тях, протоофициария и Закарий, Пресвещения източен патриарх на Джад, среща, на която ясно се даде да се разбере, че от тях се очаква да мълчат за подробностите по онова, което всъщност им бе причинено. Бездруго никой от двамата не гореше от желание да го описва.

Беше важно, както винаги, духовниците на Града да проявят съпричастие към всички усилия да се възстанови редът сред народа. Съдействието на духовенството обаче обикновено струваше скъпо. Първото официално оповестяване на изключително амбициозните планове на императора за възстановяването на Великия храм се състоя на същата тази среща.

До ден днешен Боносус изобщо не беше наясно как Пертений бе научил за това. Можеше обаче да потвърди друг един аспект от историческата хроника за въстанието. Градските служби на Сарантион винаги се стараеха да боравят с точни цифри. Агентите на протоофициария и градския префект проявиха усърдие в наблюденията и сметките. Боносус, като глава на сената, беше видял същия доклад като Пертений.

Тридесет и една хиляди души бяха загинали на Хиподрума под бялата луна преди две години.

След дивашкия изблик на възбуда при старта четири обиколки се извъртяха със съвсем незначителни промени в позициите. Трите квадриги, стартирали най-отвътре, до една се бяха изместили достатъчно бързо, за да задържат позициите си, и тъй като бяха Червена, Бяла и вторият колесничар на Сините, скоростта не беше особено голяма. Кресценс от Зелените бе заклещен зад тях тримата редом до своя Втори, който го беше превел косо през пътеките в началото. Конете на Скорций препускаха точно зад колесницата на съперника му. Когато състезателите профучаха покрай тях по петата пътека, Карулус отново стисна Криспин за ръката и изхриптя:

— Само изчакай! Ето, дава заповеди!

Криспин, напрегнал очи, за да види през вихрещата се прах, забеляза, че Кресценс наистина крещи нещо на съотборника си вляво, а вторият Зелен го предава напред.

Точно в началото на шестия кръг, тъкмо докато излизаха от завоя, Червеният впряг, препускащ на второ място — съюзникът на Зелените, — изведнъж пред очите на изумените зрители се изви и блъсна втората квадрига на Сините сред взрив от прах и писъци.

Едно колело изхвърча и се затъркаля по пистата. Това се случи точно пред Криспин и единственият, най-чист образ, който му остана сред суматохата, бе на спокойно отдалечаващото се самотно колело, оставило касапницата зад себе си. Гледаше го как се търкаля, като по чудо незасегнато от рухващите колесници, и как накрая се поклати, спря и падна във външния край на пясъчната ивица.

Кресценс и другият Зелен до него избегнаха сблъсъка. Скорций също — зави рязко надясно. Вторият впряг на Белите точно зад него не се оказа достатъчно бърз да заобиколи, вътрешният кон се закачи в сблъскалите се колесници и колесничарят бясно засече юздите, вързани на кръста му, докато колесницата му се обръщаше. Успя да ги среже, скочи откъм вътрешната страна и се претърколи към спината. Другите зад него — беше им останало повече време да реагират — вече завиваха настрани. След като сряза юздите, състезателят вече не беше в опасност. Един от впрегнатите му от вътрешната страна коне обаче цвилеше отчаяно на пясъка, явно със счупен крак. А до мястото на първото обръщане вторият Син лежеше на пистата неподвижно.

Служители на Хиподрума затичаха да измъкнат мъжете — и конете, — преди оцелелите колесници да обиколят и да се появят отново.

— Това беше нарочно! — изрева Карулус. — Нарочно го направи! Красота! Каква пътека само отвори за Кресценс! Напред, Зелени!

Криспин извърна очи от падналите колесници и замрелия върху пясъка мъж и погледна квадригите, летящи по правата отсечка към императорската ложа. Вторият колесничар на Зелените, вече заел второто място след сблъсъка, изведнъж издърпа впряга си в широк завой и навън, а Кресценс, точно зад него, изплющя с все сила с бича. Разчетът беше великолепен, като в танц. Зеленият шампион профуча покрай съотборника си и изведнъж се озова до впряга на Белите, който до този момент водеше… а след това пред него, от външната страна, но смайващо близо, сред взрив от нерви и скорост, преди Белият да успее да реагира и да свърне от парапета, за да го принуди да завие по-навън, докато навлизаха в завоя.

Но още докато Кресценс профучаваше покрай него и ускоряваше във възхитителна дъга, Белият колесничар изостави опита да го забави и вместо това дръпна рязко конете си, стиснал здраво юздите, задържа ги точно до парапета… и Скорций ги настигна.

Великолепният дорест жребец на Синия шампион забърса покрай външния кон на Белите толкова близо, че колелетата му сякаш се сляха с тези на съюзника му, и в този момент Криспин скочи и завика с всички други на Хиподрума, сякаш мигът ги беше слял в едно.

Кресценс беше отпред, щом възвиха под императорската ложа, но бясната му скорост беше отпратила конете му в широка дъга на завоя. А Скорций от Сините, отново безумно надвесил се наляво, — цялата горна част на тялото му бе извън подскачащата колесница — излетя от завоя и се понесе по отсрещния прав участък. Осемдесет хиляди души бяха скочили на крака и ревяха в неистов възторг.

Двамата шампиони бяха сами в челото.

С продрано от викове гърло, изпънал врат, за да може да види над спината, зад обелиските и статуите, Криспин видя как Кресценс зашиба конете, наведен толкова напред, че беше почти над опашките им, и чу оглушителен рев откъм Зелените трибуни, щом животните реагираха бляскаво и отвоюваха малко пространство от преследващите ги Сини.

Но малкото беше достатъчно. Малкото можеше да спечели състезанието: защото Кресценс използва отново спечелената половин дължина, хвърли бърз преценяващ поглед назад, пожертва частица от скоростта и отново завладя най-вътрешната пътека.

— Успя! — ревна Карулус и удари с юмрук Криспин по гърба. — Давай, Кресценс! Напред, Зелени! Напред!

— Как? — каза изумено Криспин, по-скоро на себе си. Гледаше как Скорций със закъснение здраво заплющя с бича по гърбовете на конете. Двете квадриги се понесоха устремно по отсрещния прав участък. Конете на Синия догониха отново, замитаха за пореден път глави до фучащата колесница на Кресценс — вече бе много късно, вече бяха откъм външната страна. Зеленият колесничар отново бе завладял перилото с великолепния си ход на завоя и в този последен етап по-късото разстояние по най-вътрешната писта трябваше да си каже думата.

— Свети Джад! — извика смаяно Варгос от другата страна на Криспин. — В името на Хеладик! Нарочно го направи! Пак!

— Какво? — извика Карулус.

— Гледай! Точно пред нас! О, Джад, как го разбра?

Криспин погледна натам, където сочеше Варгос, и самият той нададе вик — лишен от думи и изпълнен с неверие, вик на неизразима възбуда и страх. Стисна Карулус за рамото и чу как той също изрева, звук, увиснал между страдание и захлас, а после само загледа със смаяния ужас на човек, видял далечна фигура, понесла се стремглаво към пропаст, която не вижда.

Помощните екипи, управлявани от гражданската служба на префекта на Хиподрума и поради това изрично необвързани с нито една фракция, бяха изключително добри в многобройните си задачи, които включваха поддържането на състезателната писта и стартовите бариери, осигуряване честността на самия старт, преценката на пречките и нечестните ходове по време на самите надбягвания и усилията да се поддържат конюшните и да се предотвратяват отравяния на коне или нападения над състезатели — поне в границите на Хиподрума. Атаките отвън не бяха тяхна работа.

Едно от най-важните им задължения бе да разчистват пистата след сблъскване. Бяха обучени да изваждат колесница, коне и ранен водач бързо и с вещина, било на безопасната спина или от външната страна, под зрителските трибуни. Можеха да разделят заплели се една в друга квадриги, да освободят от впряговете скачащите на задните си крака подплашени коне, да избутат навън изкривените колелета и да свършат всичко това навреме, за да могат другите колесници да продължат устремния си бяг на следващата обиколка.

Три обърнати и потрошени квадриги, дванадесет оплели се коня, включително този със счупения крак в хамута на Белите, който беше повлякъл и съборил ритащия отчаяно свой другар с падането си, както и изпадналият в безсъзнание тежко ранен състезател този път обаче им създадоха сериозен проблем.

Изнесоха ранения на носилка на спината. Освободиха от поводите и шестте странични коня и разпрегнаха два чифта от конете при оковете. След това изтеглиха една от колесниците толкова навън, колкото можеше. Вече се трудеха над другите две, мъчеха се да разпрегнат изпадналия в паника здрав кон и да го отделят от онзи със счупения крак, когато отекна предупредителният вик, че водачите завиват и се връщат — много бързо — и на облечените в жълто служители се наложи да хукнат презглава, този път за да спасят себе си.

Сблъсъкът беше станал на вътрешните пътеки. Имаше предостатъчно място за тътнещите квадриги да подминат отломките от външната страна.

Или, според избора, почти достатъчно място за една от тях, ако се окажеше, че препускат почти една до друга и външният състезател не бъде така добър да се отдръпне достатъчно, за да пусне вътрешния да премине.

Впряговете препускаха почти един до друг. Скорций беше отвън и малко по-назад, когато двете квадриги излязоха от завоя и хипокампът се гмурна, за да даде знак за последния кръг. Синият се понесе плавно навън, щом излязоха на правия участък — съвсем достатъчно, за да преведе безопасно квадригата си покрай отломките и двата заплели се коня на пътеката.

Ето защо Кресценс от Зелените се озова, сред вихъра на мига и на върха на трескавата възбуда, пред три очевидни, но еднакво неприятни избора. Можеше да унищожи впряга си, а навярно и себе си, като налети на препятствието. Можеше да свърне към Скорций, като се опита със сила да си пробие път около външния край на купчината — и с това да си донесе сигурна дисквалификация и отстраняване до края на деня. Или можеше да дръпне с все сила юздите, да остави Скорций да го подмине и да завие зад другия състезател, като по този начин приеме поражението си само при един оставащ кръг.

Той беше смел мъж. А надпреварата дотук беше зашеметяваща, кръвта на осемдесетхилядната тълпа беше кипнала.

Опита се да мине от вътрешната страна.

Двата паднали коня бяха малко по-напред. Само една преобърната колесница лежеше близо до парапета на спината. Камшикът изплющя по гърба на великолепния ляв кон и Кресценс зави към вътрешното перило и натъпка четирите коня в тясната пролука. Левият се ожули в каменното перило, външният кон закачи крак във въртящото се колело… но преминаха. Колесницата също профуча през тясната пролука, подскочи във въздуха, все едно че Кресценс за миг полетя, като в икона на сина божий Хеладик. Но премина.

Толкова по-ужасно жалко беше, при всичкия този проявен кураж и съвършено умение, когато външното колело на колесницата подскочи и се затъркаля зад него, откачило се, докато преминаваше през отломките.

Колкото и храбър и опитен да е човек, все пак не може да кара колесница с едно колело. Кресценс сряза юздите пред корема си, остана за миг прав в ужасно накланящата се колесница, вдигна ръката с ножа в кратък, но ясно видим поздрав към смаляващата се напред фигура на Скорций и скочи.

Претъркаля се няколко пъти, както бяха научени всички състезатели от млади, и след това се изправи, сам на пясъка. Смъкна кожения шлем, поклони се към императорската ложа — без да обръща внимание на другите впрягове, вече идващи от завоя — след което разпери примирено ръце и се поклони също толкова ниско към трибуните на Зелените.

След това се отдръпна от пистата към спината. Прие подаденото му от един от слугите шише с вода. Отпи дълбоко, изля останалото на главата си и остана неподвижно настръхнал сред обелиски и статуи, с открития и страстен плам на отчаянието си, докато Скорций превръщаше последния кръг в процесия с една колесница, а после пробяга и самия кръг на Победата, за да приеме венеца, докато Сините се бяха отдали на безумно ликуване, а самият император в катизмата — равнодушният император, който не беше пристрастен към никоя партия, който дори не обичаше надбягванията — вдигна ръка за поздрав към триумфиращия колесничар.

Скорций не показа нито капка превзетост, нямаше я у него надутата, суетна поза на ликуващия победител. Никога не го правеше. Не го беше правил от дванадесет години и хиляда и шестстотин триумфа. Просто препускаше, печелеше и прекарваше нощите си обсипан с почести в някой палат или в нечие ложе.

Кресценс бе имал достъп до счетоводните книги на своята фракция. Знаеше какви огромни суми заделят Зелените за контразаклинания срещу табличките с проклятия, поръчвани срещу Скорций през годините. Допускаше, че Сините на свой ред са похарчили тази година още повече.

Щеше да е приятно, помисли си, докато бършеше прах и пот от лицето си сред статуите в последния състезателен ден от своята първа година в Сарантион, да можеше да го мрази. Представа нямаше как Скорций бе съобразил, че отломките все още ще са там след един толкова обикновен сблъсък на две колесници. Всъщност така и нямаше да попита, но ужасно му се искаше да го разбере. Бяха го оставили да хване вътрешната пътека в последния кръг и той бе направил точно каквото му бяха позволили — като дете, бързащо да сграбчи сладкиша, помислило си, че възпитателят му е обърнал гръб.

Забеляза, малко кисело, че съюзникът му, препускащ за Червените в седмата пътека — Барас, Варас или както там се казваше — онзи, когото Скорций беше залъгал с приказките си в началото, всъщност е догонил изтощения впряг на Белите в последния завой и е спечелил второто място с немалката награда. Чудесен резултат за един младеж, състезаващ се втори за Червените, а и предотвратяваше пълното тържество на Сините и Белите.

Реши, че при всички тези обстоятелства ще е неуместно да го кори. По-добре бе да остави това надбягване зад гърба си. Днес предстояха още седем надпревари, той беше в четири от тях и все още искаше своите седемдесет и пет победи.

На връщане към съблекалните под зрителските трибуни, за да отдъхне преди второто си надбягване този следобед, разбра, че вторият на Сините, Давзис, падналият при сблъсъка, е издъхнал — счупен врат — при падането или докато са го изнасяли.

Деветия колесничар винаги препускаше с тях. Днес беше показал лицето си.

На Хиподрума препускаха в почит към слънчевия бог и императора и за да донесат радост на хората, а някои — в чест на храбрия Хеладик, и всички знаеха — всеки път, щом застанеха зад конете — че може да загинат тук, пред тълпата.

7.

Може ли човек да забрави какво е да си свободен?

Въпросът я бе споходил по пътя и все още я измъчваше, неполучил отговор. Може ли една година в робство завинаги да дамгоса характера ти? Или това, че са те продали? У дома тя беше с остър език, остроумна, рязка. Еримицу. Прекалено умна, за да се омъжи, безпокоеше се майка й. Сега беше уплашена до дъното на душата си: притеснена, объркана, подскачаща при всеки звук, извръщаща очи. Цяла година бе търпяла всеки мъж, който плати на Моракс, да я използва както пожелае. Цяла година, през която я биеха и за най-малката грешка, понякога и без повод, само за да не забравя положението си.

Бяха престанали чак накрая, когато им трябваше без белези, чиста като жертвено животно, за да умре в гората.

От стаята си в хана Кася чуваше шумовете от Хиподрума. Звук несекващ, като от водопадите в родния й север, но усилващ се на интервали — не като падащите отвисоко води — в съкрушителен грохот, рев като от хилядогьрлен звяр, щом дойдеше някой съдбовен обрат, ужасен или удивителен там, където бягаха конете.

Зубирът в леса не беше издал никакъв звук. Там се бе възцарила тишина, под и над листа, загърнати и затаени в мъгла. Светът, затварящ се в най-малкото нещо, в единственото нещо. Нещо ужасно или удивително, и върнатият й живот, отвеждането й от Елшовия лес и в Сарантион, за който не беше и бленувала. И на свобода, която беше блян всяка нощ цяла година.

Точно в този момент на Хиподрума се бяха сбрали осемдесет хиляди души. Карулус го беше казал. Такова число умът й дори не можеше да побере. Близо петстотин хиляди имаше в града, казал бе Карулус. Дори след въстанието преди две години и след чумата. Как бе възможно да не тръпнат от страх всички тези хора?

Беше прекарала предобеда в тази малка стая. Помислила бе да поръча да й донесат яденето тук, с промяната, която това щеше да въплъти, и зачудена кое ли момиче, пребито и наплашено, ще се появи с подноса за „дамата“.

Дамата с войниците. С мъжа, който отиваше в двореца. Тя беше тази дама. Карулус се бе погрижил всички долу да го научат. Тук раболепното обслужване вървеше с високия сан, както и навсякъде, а отварянето на Бронзовите порти бе прагът към света в Сарантион.

Марциниан беше отишъл там. Или по-скоро Гай Крисп. Беше казал да го наричат така насаме. Името му беше Криспин. Беше имал жена, Иландра. И тя беше умряла, както и двете му дъщери. Викал беше името й в един крайпътен хан.

Не беше докоснал Кася от онази нощ, след Елшовия лес. Дори тогава я беше накарал да спи в наметалото му на пода — в началото. Тя сама бе дошла в леглото му, когато извика. Едва тогава се беше обърнал към нея. И само тогава. След това беше дал да се разбере, че ще си има своя стая, докато пътуваха с войниците през понеслите сухи листа есенни ветрове, през бързите реки на Саврадия и сребърните мини, през ожънатите нивя на Тракезия, а след това — първата смайваща гледка с тройните стени на Града.

Петстотин хиляди души.

Кася, чийто свят се въртеше и променяше толкова бързо, че и умно момиче като нея трудно можеше да се оправи, представа си нямаше как да опише и подреди онова, което изпитваше. Толкова беше смутена и объркана от бързия ход на нещата. Можеше да се изчерви — точно сега, — ако си припомнеше част от онова, което наистина бе изпитала, неочаквано, малко преди зазоряване в онези единствена нощ.

Беше в стаята си, чуваше Хиподрума, кърпеше наметалото си — своето наметало. Нямаше опит в боравенето с игла и конец, но трябваше да го направи. В края на краищата беше слязла в гостилницата за обяд. Нали беше еримицу, умната, съзнаваше, че ако си позволи да остане затворена между четири стени и зад заключени врати, може никога повече да не излезе навън. Колкото и да беше трудно, слезе долу, насила. Обслужиха я небрежно, но не и пренебрежително. Всичко, което една жена можеше да очаква навярно, особено тук, в Града.

Поръча си печена патица с праз лук, хляб и чаша разредено вино. Хрумна й, докато се хранеше в края на масата, че никога в живота си не го е правила: да й поднесат храна в хан, като гост, и да пие вино. Сама.

Никой не я притесни. Гостилницата беше почти празна. Всички бяха на Хиподрума или празнуваха последния ден на Дикания на улиците, грабеха храна и пиене от сергиите, махаха на шумните развяващи знамена членове на гилдиите и на партиите, надпреварващи се по пистите на Хиподрума. Чуваше ги отвън, в слънчевия есенен ден. Наложи си да се храни бавно, да си изпие виното, дори си наля втора чаша. Беше свободна гражданка на Сарантийската империя под управлението на Валерий Втори. И беше ден на голямо празненство. Стресна се, когато прислужницата я попита иска ли диня за десерт.

Косата й беше същата като нейната. Но беше по-стара. И имаше стар белег на челото. Кася й се усмихна, когато й донесе динята, но тя не отвърна на усмивката й. Малко след това обаче й донесе голям стакан с две дръжки, пълен с греяно вино с подправки.

— Не съм поръчвала това — каза притеснено Кася.

— Знам. А трябваше. Денят е студен. Това ще те успокои. Мъжете ти скоро ще се върнат и ще са възбудени. Винаги са възбудени след надбягвания. Пак ще имаш много работа, скъпа.

И се отдалечи, пак без да й се усмихне, преди Кася да успее да я поправи. Все пак си беше доброта. „Скъпа“. Искаше да изрази доброта. Значи и това все още можеше да се случи, в градовете.

Виното беше хубаво. Миришеше на зрели плодове и топлина. Кася си седеше кротко, отпиваше по малко — и го довърши. Гледаше през отворената врата към улицата. Несекващ поток от хора, напред и назад. От целия свят. Улови се, че мисли за майка си, за родния дом, а послеза това къде беше самата тя сега. В този момент. Мястото сред божия свят, където се бе озовала. А после си помисли за онази нощ, в която бе легнала с Марциниан — Криспин, — и това отново я накара да се изчерви и да се почувства изключително странно.

Направи това, което Карулус й бе наредил, и накара прислужницата да добави храната към сметката за стаята й, след което се върна горе. Имаше си своя стая. Затворена врата, с нова ключалка. Никой нямаше да влезе и да я използва, или да й заповяда да направи нещо, което не иска. Толкова прекомерен лукс, че чак плашещ. Седна до малкия прозорец, с иглата в ръка и с наметалото, топло на коленете й, но греяното вино след другите две чаши я беше замаяло и сигурно беше задрямала под лъча слънчева светлина.

Силното чукане по вратата я сепна. Стана припряно, загърна се в наметалото — неволен жест на самозащита — и отиде до вратата. Не я отвори.

— Кой е? — попита. Гласът й прозвуча колебливо.

— А, да. Казаха, че си били довели блудница. — Стегнат глас, на човек от изтока — възпитан, но рязък. — Искам да видя западняка, Марциниан. Отвори.

Тя беше еримицу, напомни си Кася. Беше. Беше свободна, имаше права по закон, ханджията и хората му бяха долу. Беше посред бял ден. И Марциниан може би точно сега имаше нужда тя да не изгуби самообладание. Беше чувала достатъчно често как Моракс говореше с търговци и благородници. Можеше да го направи.

Пое си дъх.

— Кой го търси, ако мога да попитам?

Последва къс сух смях.

— Не говоря с проститутки през заключени врати.

Гневът явно помогна.

— А аз не отварям врати на невъзпитани непознати.

Тишина. Чу как дъските в коридора изскърцаха. Мъжът се окашля.

— Нахална кучка. Аз съм Сироес, майстор на мозайки в Имперския двор. Отвори.

Тя отвори. Можеше и да е грешка, но Марци… — Криспин — бе повикан тук, за да прави мозайки за императора, а този човек…

Този човек беше нисък, дебел и плешив. Беше със скъпа тъмносиня дълга до прасците ленена туника, шедро извезана със златна нишка, с пурпурно наметало над нея, също с богато златно везмо.

Имаше кръгло самодоволно лице, черни очи и дълги пръсти, някак в странно противоречие с общото впечатление за закръглена мекота. Видя по ръцете му същата мрежа от драскотини и белези като на Криспин. Беше сам, ако не се броеше слугата, застанал малко по-назад в коридора.

— Аха — каза Сироес. — Обича мършави жени. Нямам нищо против тях. Колко взимаш за следобедна среща?

Беше важно да запази спокойствие. Тя беше свободна гражданка.

— С всички ли жени, които срещате, се държите така обидно? Или аз съм ви обидила с нещо? Чувала съм, че господата в Имперския прецинкт са известни с вежливостта си. Изглежда, съм зле осведомена. Да повикам ли ханджията да ви изхвърли, или просто трябва да запищя?

Той се поколеба и този път, като го погледна, й се стори, че забеляза нещо. Беше неочаквано, но бе почти сигурна.

— Да ме изхвърлят? — Отново късият хриплив смях. — Ти не си нагла. Просто си невежа. Къде е Марциниан?

„Внимавай — каза си тя. — Този е важна особа“. Криспин може би щеше да зависи от него, да работи с него, за него. Не можеше да се поддаде нито на паника, нито на гняв.

Смири тона си и наведе очи, спомни си как Моракс се държеше с търговците с тлъсти кесии.

— Съжалявам, благородни господине. Може да съм варварка и непривикнала с Града, но не съм ничия блудница. Марциниан от Варена е на Хиподрума с трибуна на Четвърти Саврадийски.

Сироес изруга. А тя отново го улови — онзи намек за нещо неочаквано.

„Страх го е“, помисли си.

— Кога ще се върне?

— Може би щом свършат надбягванията, господине. — Чуха рев отвъд тесните улици и широкия форум пред Хиподрума. Някой беше спечелил надпревара. Друг беше загубил. — Ще го почакате ли? Или да му предам съобщението ви?

— Да чакам?! Едва ли. Но е забавно, длъжен съм да призная. Родиецът си въобразява, че може да ходи по игри, след като загуби толкова божие време, докато дойде.

— Едва ли е нередно точно на Дикания, не мислите ли? Казаха, че императорът и канцеларът ще са на Хиподрума. Днес няма насрочени дворцови аудиенции.

— Аха. И кой ви информира толкова изчерпателно?

— Трибунът на Четвърти Саврадийски е много добре запознат с порядките тук, господине.

— Ха! Саврадиец! Провинциален войник.

— Да, господине. Той, разбира се, е офицер и му се налага да се явява на заседания при върховния стратег. Това, предполагам, изисква да е запознат с дворцовите порядки. Колкото може повече. Но, разбира се, както казахте, едва ли е много запознат.

Вдигна глава, колкото да улови неспокойния поглед на госта. После отново бързо сведе очи. Можеше да се справи с това. Възможно беше все пак.

Сироес изруга отново. — Не мога да чакам някакъв си невеж западняк. Тази нощ след колесниците ще има пир. Имперски пир. Удостоен съм с място на него. — Замълча. — Предай му това. Предай му, че… дойдох като колега, да му кажа добре дошъл, преди… напрежението при появата му в двора, което му предстои.

Тя задържа очите си сведени.

— Ще се зарадва на тази чест, знам. И ще се ядоса, че е пропуснал визитата ви, благородни господине.

Майсторът подръпна наметалото на едното си рамо, за да намести стегналата го златна игла.

— Не се престаравай толкова с учтивостите. Не подхождат на мършава блудница. Виж, да те начукам имам достатъчно време. Ще си смъкнеш ли дрешките за половин солид?

Кася сдържа хапливия си отговор. Смайващо, но вече не се боеше от него. Той беше уплашеният. Срещна погледа му.

— Не. Няма. Но ще кажа на Марциниан от Варена че сте били тук и сте го предложили.

И посегна да затвори вратата.

— Чакай! — Гостът на прага примига. — Пошегувах се. Хората от провинцията никога не разбират дворцовото остроумие. Ти… случайно да… имаш опит с работата му или, мм, какво е отношението му към трансферния метод на подреждане на тесери?

Уплашен човек. Уплашените понякога бяха опасни.

— Не съм нито негова блудница, нито негова чирачка, господине. Когато се върне, ще му предам какво сте искали да научите.

— Не! В смисъл… не си прави труда. Ще обсъдя въпроса с него, лично. Ще трябва да се уверя в професионализма му. Разбира се.

— Разбира се — отвърна Кася и затвори вратата на главния майстор на мозайки в Имперския двор.

Заключи я, облегна се на касата и без да може повече да се сдържи, започна тихо да се смее и да плаче едновременно.

Ако се беше върнал в хана след надбягванията, както се канеше, ако беше поговорил с Кася и бе научил за срещата й с един посетител — подробностите от която среща щяха да означават за него много повече, отколкото за нея — Криспин почти със сигурност щеше да се държи съвсем другояче в някои от последвалите събития.

Това, от своя страна, можеше да доведе до значителна промяна в разни неща, както лични, така и с по-широко значение. Всъщност можеше да промени живота му, а и живота на много други хора, и — макар и спорно — да повлияе на хода на събитията в империята.

Това се случва по-често, отколкото подозираме. Любовници се срещат за първи път на вечеря, на която човек за малко е пропуснал да се яви. Буре вино, паднало от каруца, чупи крака на някой, решил импулсивно да свърне от пътя си към любимата си баня. Хвърлената от убиец кама не успява да убие само защото нарочената жертва се обръща — случайно — и я вижда. Обратите на съдбата в сътворения от бога свят се оформят и променят точно по този начин.

Криспин не се върна в хана.

Или по-точно, докато тримата с Карулус и Варгос се приближаваха по залез-слънце през шумните, гъмжащи от народ празнични улици, неколцина мъже се отлепиха от предната стена на хана, където бяха стояли досега, и тръгнаха към тях. Бяха облечени в пестеливо извезани дълги до коленете тъмнозелени туники с вертикални кафяви ивици от двете страни, кафяви панталони и с тъмнокафяви колани. Носеха едни и същи огърлици с медальони — някакъв служебен знак вероятно. Бяха сериозни и сдържани, в пълно противоречие с царящата наоколо празнична бъркотия.

Щом ги видя, Карулус спря. Изглеждаше предпазлив, но не и притеснен. Криспин отчете това и остана спокоен, щом водачът на шестимата пристъпи пред него. Дори се възхити на добрия вкус и кройката на облеклото му. Малко преди мъжът да заговори, осъзна, че е евнух.

— Вие ли сте майсторът на мозайки Марциниан от Варена?

Криспин кимна и каза:

— Може ли да знам кой пита?

Кася гледаше от прозореца. Беше гледала тримата още откакто радостните възгласи от Хиподрума заглъхнаха. Гледаше ги и си мислеше дали да не им извика. Не го направи. Разбира се.

— Изпратени сме от службата на канцелара. Поканен сте да се явите в Имперския прецинкт.

— Това ми е известно. Точно заради това дойдох в Сарантион.

— Не разбирате. Оказана ви е висока чест. Трябва да дойдете тази вечер. Веднага. Императорът вдига празничен пир. Веднага след това ще ви приеме в Атенинския палат. Съзнавате ли какво означава това? Хора с най-висок сан чакат седмици, месеци, за да ги приемат. Посланици понякога напускат Града без никаква аудиенция. Вие ще бъдете представен тази вечер. Императорът е много загрижен за бързия напредък на работата с новия Храм. Трябва да ви отведем с нас и да ви подготвим.

Карулус подсвирна тихо. Варгос стоеше неподвижен и слушаше. Криспин отвърна:

— Висока чест, наистина. Но веднага? В сегашния си вид ли трябва да бъда представен?

Евнухът се усмихна.

— Едва ли. — Един от спътниците му изсумтя шумно, насмешливо.

— Значи трябва да се окъпя и преоблека. Цял ден бях на Хиподрума.

— Това е известно. Едва ли си носите достатъчно подходящо облекло за официално дворцово представяне. Вие сте тук по покана на канцелара, следователно Гесий поема отговорността за вас пред императора. Ние ще се погрижим за външния ви вид. Елате.

И той тръгна. Нали затова беше дошъл.

Кася гледаше от прозореца и хапеше устна. Импулсът да извика след него бе много силен, макар да не знаеше защо. Предусещане. Нещо от полусвета? Сенки. Когато Карулус и Варгос се качиха, тя им каза за следобедния посетител, за последния странно професионален въпрос, който беше задал. Карулус изруга, с което само усили страховете й.

— Нищо не може да се направи — каза той след малко. — Няма как да му се каже тепърва. Има някакъв капан тук, но трябваше и да се очаква, в този двор. Но Джад е свидетел, пипето му сече. Да се надяваме, че няма да го остави и сега.

— Аз трябва да вървя — каза Варгос, след като помълчаха малко. — Залез-слънце е.

Карулус го погледна, намигна хитро на Кася и ги поведе енергично навън по гъмжащите с хора, вече тъмни улици, към един от по-големите параклиси, малко назад към тройните стени. Сред гъстото множество в пространството пред олтара и слънчевия диск зад него заслушаха вечерната служба, редена с напевен глас от един слаб чернобрад духовник. Кася ставаше и коленичеше, ставаше и коленичеше между двамата мъже, стараеше се да не мисли за зубира, за Гай Крисп и за всички тези хора, плътно отрупани около нея толкова близо и тук, и в огромния Град.

Вечеряха в една таверна недалече от параклиса. Отново тълпи. Имаше много войници. Карулус ги поздравяваше и немалко от тях вдигаха чаши за поздрав, но нали все още бяха предпазливи, си избраха едно кътче най-отзад, по-надалече от шума. Той я накара да седне с гръб към тълпата, за да не й се налага дори да поглежда някой друг освен Варгос и него. Поръча храна и вино за тримата и почна да задява прислужницата. Беше загубил доста пари на надбягванията, разбра Кася. Загубата като че ли не го беше потиснала обаче. Явно не бе от хората, които лесно губят дух.

Гневът му беше неописуем. Бе насилен и оскърбен, унизен до самото си естество. Крещя, обзет от богохулна ярост, мята се дивашки, пръскаше фонтани вода от ваната, докато всички не подгизнаха.

Смееха му се. И после, докато лежеше отпуснат, с невинно притворени очи в чудесната топла благоуханна вода, Криспин разбра, че всъщност няма никакъв избор. Така че приключи с ръмженето, проклятията и мръсните закани какво ще им направи, които явно ги развеселяваха още повече, и ги остави да довършат онова, което бяха започнали — или щеше да изглежда безнадеждно луд.

Обръснаха му брадата.

Явно в двора на Валерий и Аликсана беше модно мъжете да са с гладко обръснати лица. Само варварите, войниците от хинтерланда и глупавите провинциалисти носели косми по лицата си, говореше евнухът, докато боравеше с ножиците, а после — и с лъскавия остър бръснач, с кисела физиономия, в израз на неописуемо отвращение. Приличали на мечки, пръчове, турове и други зверове, така смяташе.

— Ти пък какво знаеш за туровете? — изръмжа горчиво Криспин.

— Нищичко! Слава на святия Джад в милостта му! — трескаво отвърна евнухът и направи знака на слънцето с бръснача, което предизвика нов смях сред приятелите му.

Хората в двора, обясни той търпеливо, докато боравеше прецизно с бръснача, имали дълг пред бога и императора да изглеждат колкото може по-цивилизовано. Един червенокос мъж да носи брада, заяви твърдо, било такава провокация, проява на такова безкултурие, че все едно… все едно да си пуснеш душата по време на утринни молитви в Имперския храм.

Докато малко по-късно чакаше в едно преддверие в Атенинския палат, облечен в коприна за втори път в живота си, с меки кожени обувки и късо тъмнозелено наметало, защипано на рамото му над дълга гълъбовосива туника, обшита с черна ивица, Криспин не можеше да спре да не опипва лицето си. Ръката му непрекъснато се вдигаше и го обхождаше сама. Бяха му поднесли огледало в банята: великолепно изделие с дръжка от слонова кост и с гроздове и листа, изваяни по сребърния гръб, с удивително гладко стъкло, почти без някакво изкривяване.

Зяпна го някакъв непознат — мокър, пребледнял и навъсен. С гладки бузи, като на дете. Имал си беше брада още преди да срещне Иландра. Отпреди повече от десет години вече. Почти не можеше да познае или да си спомни странно уязвимия, свирепо навъсен мъж с квадратна брадичка, когото видя в огледалото. Очите му бяха много сини. Устата и цялото лице изглеждаха някак незащитени, оголени. Опита малка, бърза усмивка и веднага спря. Нито изглеждаше, нито чувстваше това лице като свое. Бяха го… променили. Това не беше той. Чувството съвсем не беше успокоително, особено сега, докато се подготвяше да го представят в най-заплетения и опасен двор на света, при това с фалшиво име и донесъл тайно послание.

Все още беше ядосан и намираше някакво убежище в това от усилващото се безпокойство. Знаеше, че служителите на канцелара бяха действали безспорно с добра воля и с добродушна търпимост към гневния му изблик, който ги окъпа всичките. Евнусите искаха да създаде добро впечатление. Дали му бяха да разбере, че това се отразява и на тях. Подписът на Гесий го бе призовал тук и беше изгладил пътя му. Сега стоеше тук, в това великолепно, осветено от свещи преддверие, чуваше шума от започващия да влиза в тронната зала имперски двор през двукрилата врата отсреща и беше — по някакъв сложен начин — представител на канцелара, макар така и да не го беше виждал.

Човек идва в Имперския прецинкт вече обвързан по някакъв начин, със закъснение осъзна Криспин. Още преди да е дошъл ред за първите думи или за колениченията. За колениченията му бяха обяснили. Указанията бяха точни и го накараха да ги упражни. Въпреки че го мислеше за глупаво, усети как сърцето му се разтуптя и сега това се върна, щом чу сановниците от двора на Валерий Втори от другата страна на величествените, обковани със сребро врати.

Смехът се лееше на вълни, чуваше се приглушено весело мърморене. Бяха в добро настроение в този празничен ден.

Отново потърка голата си брадичка. Гладкостта й беше ужасна, изнервяща. Все едно някой обръснат, натруфен в коприна и напарфюмиран сарантийски придворен стоеше в тялото му, на половин свят от дома. Бяха го лишили от представата за самия себе си, която беше градил с години.

И това усещане — тази натрапена промяна във външност и самоличност — вероятно имаше нещо общо с всичко, което последва, реши той след време.

Нищо не беше намислено предварително. Това поне го знаеше. Той просто беше един безразсъден човек, готов винаги да спори и противоречи. Майка му винаги го беше казвала, жена му, приятелите. Отдавна се беше отказал да го оспорва. Обикновено почваха да се смеят, щом почнеше, затова беше престанал.

След проточилото се чакане и взирането в синята луна, издигнала се отвъд прозореца, събитията се развиха бързо — щом веднъж започнаха. Сребърните врати се разтвориха широко. Криспин и представителите на канцелара бързо се обърнаха. Двама гвардейци — невероятно високи, в бляскави сребристи туники — излязоха от тронната зала. За миг Криспин зърна зад тях движение и цветове. Разнесе се благоухание на тамян. Чу музика, после това — полюшващи те се цветове — спря. Зад гвардейците се появи мъж, облечен в пурпур и бяло, с церемониален жезъл в ръце. Един от евнусите му кимна и той погледна Криспин. Усмихна се — проява на щедрост в такъв момент — и каза:

— Изглеждате напълно подходящо. Очакват ви с благоволение. Джад да е с вас.

Криспин пристъпи колебливо напред и застана до херолда на прага. Той го изгледа равнодушно през рамо.

— Марциниан от Варена, нали?

Наистина не го беше мислил предварително.

Още докато го изричаше, през ума му мина мисълта, че може да го убият заради това. Потърка се по толкова гладката брадичка и заяви, съвсем спокойно:

— Не. Името ми е Гай Крисп. Но от Варена, да.

Слисането изражение на херолда можеше дори да се нарече комично, ако ситуацията бе малко по-друга. Един от гвардейците до Криспин леко помръдна, но без никакво друго движание, без дори да извърне глава.

— Да ти го начукам! — прошепна херолдът с изисканото произношение на източната аристокрация. — Да не мислиш, че ще обявя друго име вместо това в списъка? Вътре прави каквото си искаш.

И пристъпи важно в залата, и удари по пода с жезъла. Бърборенето на придворните вече беше спряло. Бяха се подредили в шпалир, изчакваха, отворили пътека през залата.

— Марциниан от Варена! — заяви херолдът и името отекна под купола на залата.

Криспин пристъпи напред, със замаяна глава, усетил десетки ухания, поглъщащ хиляди цветове, но размити и замъглени. Направи предписаните три стъпки, коленичи, опря чело в пода. Изчака, като преброи до десет наум. Изправи се. Нови три стъпки към мъжа, седящ сред огрения от свещите златен блясък, който трябваше да е тронът. Коленичи отново, сведе отново глава и пак докосна с чело хладната каменна мозайка. Преброи, като се мъчеше да успокои разтуптяното си сърце. Изправи се. Нови три стъпки, за трети път коленичи и се наведе.

Този последен път остана така, както му бяха наредили, на десет крачки от императорския трон и втория трон до него, на който седеше жена с ослепителни накити. Не вдигна очи към нея. Чу леко любопитно мърморене откъм придворнте благородници, дошли от пира да видят в двора новодошъл родиец. Родийците все още будеха интерес. Някой подхвърли шега, звънна кръшен женски смях, след това тишина.

Тишина, в която заговори нечий тънък като папирус, много ясен глас.

— Бъди добре дошъл в Императорския двор на Сарантион, художнико. От името на августейшия император и императрица Аликсана Първа, разрешено ти е да станеш, Марциниан от Варена.

Това трябваше да е Гесий, реши Криспин. Канцеларът. Покровителят му, ако имаше такъв. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Остана съвсем неподвижен, с чело, опряно на пода.

Последва пауза. Някой се изкикоти.

— Разрешено ти е да станеш — повтори тънкият сух глас. Криспин си помисли за зубира в леса. А после за Линон, птицата — душата, — която бе говорила в ума му, макар и толкова за малко. Спомни си, че бе пожелал да умре, когато издъхна Иландра. Отвърна, без да вдига глава, но колкото може по-ясно:

— Не смея, господарю.

Шумолене — затаени гласове, дрехи, като листа, сипещи се по пода. Усещаше смесените благоухания, хладината на мозайката, музиката беше секнала. Устата му беше пресъхнала.

— Възнамеряваш да останеш проснат така вечно? — В гласа на Гесий се долови остра нотка.

— Не, ваше сиятелство. Само докато не ми бъде дадено правото да застана пред императора със собственото си име. Иначе съм измамник и заслужавам смърт.

Това ги накара да онемеят.

Канцеларът за миг като че ли се стъписа. Гласът, който заговори след това, беше школуван, изящен. И женски. След време Криспин щеше да си спомня как я чу за първи път. Тя каза:

— Ако всички, които са мамили в тази зала, трябваше да умрат, боя се, че нямаше да има кой да ни съветва или забавлява.

Удивително беше как една тишина и друга тишина можеха да са толкова различни. Жената — а той съзнаваше, че това е Аликсана и че този глас ще остане в ума му завинаги — продължи след добре премерената пауза:

— Предпочитате по-скоро да бъдете наричан Гай Крисп, доколкото разбирам? Художникът, достатъчно млад, за да тръгне на път, след като поканеният му колега е преценил, че е твърде слаб за това пътуване?

Дъхът на Криспин излезе от гърдите му все едно, че го бяха ударили в корема. Те знаеха. Знаеха. Как — представа нямаше. От това следваха много неща, плашещо много, но нямаше никаква възможност да го премисли. Постара се да запази спокойствие, опрял чело в пода.

— Императорът и императрицата познават хорските сърца и души — промълви най-сетне. — Наистина дойдох вместо своя съдружник, за да предложа на императора каквато помощ ми е посилна със скромните си умения. Ще държа на своето име, както императрицата ме удостои, като го изрече, или ще приема наказанието, полагащо ми се за тази дързост.

— Нека да го изясним съвсем точно. Ти не си Марциниан от Варена, така ли? — Нов глас, властен и рязък, някъде близо до двата трона.

Карулус бе отделил малко време през последните етапи на пътуването им, за да му разкаже каквото знаеше за имперския двор. Криспин беше почти сигурен, че говори Фаустин, главният официарий. Съперник на Гесий, може би най-властната особа тук — след онзи на трона.

Онзи на трона нищо не беше казал дотук.

— Изглежда, че някой от вашите куриери не е предал както подобава императорската покана, Фаустин — заяви Гесий със сухия си глас.

— По-скоро изглежда, че евнусите на канцелара не са успели да се уверят, че един мъж, официално представен в двора, наистина е този, за когото се представя — не остана длъжен другият. — Това е опасно. Защо наистина се представихте за Марциниан, художнико? Това е измама.

Трудно му беше да го направи с глава, опряна в пода.

— Не съм. Изглежда, че… за съжаление… херолдът погрешно е чул името ми, когато му го казах. Наистина му казах кой съм. Името ми е Гай Крисп, син на Хорий Крисп. Майстор съм на мозайки и такъв съм бил през целия си зрял живот. Марциниан от Варена е мой колега и съдружник вече от дванадесет години.

— Херолдите — тихо каза императрицата с изумителния си копринен глас — не са много от полза, щом правят такива грешки. Не бихте ли се съгласили, Фаустин?

Което, разбира се, отговаряше на въпроса кой назначава херолдите, помисли Криспин. Умът му работеше трескаво. Хрумна му, че си създава врагове с всяка изречена дума. Все още нямаше представа как императрицата — а и императорът, трябваше да приеме — бяха научили името му.

— Това ще го разследвам, естествено, трижди въздигната. — Резкият тон на Фаустин изведнъж омекна.

— Не мисля, че сме изправени пред кой знае какво затруднение тук — намеси се нов глас, прям и уверен. — От Родиас беше поканен художник, художник се е отзовал. Съдружник на поканения. Ако е подходящ за задачите, които му се възлагат, едва ли е важно, бих казал. Би било жалко да се помрачи празничното настроение, ваше величество, с разнищване на такава дреболия. Не сме ли тук, за да се веселим?

Криспин не знаеше кой може да е този човек — първият, обърнал се пряко към Валерий. Слухът му обаче долови две неща. Едното, след миг тишина, беше вълна на съгласие и облекчение, възвърнатото ведро настроение в залата. Който и да беше, несъмнено трябваше да е много важна особа.

Другият звук, който долови, беше съвсем тихото изскърцване пред него.

Нищо нямаше да означава буквално за всеки друг, озовал се тук, в неловката поза на Криспин, с чело, опряно в пода. Но за майстор на мозайки този звук значеше нещо. Без да може да го повярва отначало, той се вслуша. Чу отляво и отдясно едва прикрит смях и бърз шепот — и спряха. А тихият неспиращ скърцащ звук пред него продължи.

Дворът се забавляваше тази нощ, помисли си той. Хубава храна, вино, флирт, остроумни шеги несъмнено. Беше нощ — празнична нощ. Представи си женски длани, полегнали в очакване на мъжки ръце, ухаещи, облечени в коприна тела, нежно прегърнати, докато гледат. Един родиец, заслужил наказание за дързостта си, можеше да предложи чудесно забавление.

Не мислеше да им го предложи.

Беше тук в Сарантион със собственото си фамилно име, син на баща, който щеше да се гордее неописуемо в този момент, и не беше склонен да стане жертва на шега.

Беше опърничав. Беше си го признал, отдавна. Понякога това можеше да е самоунищожително. И това беше признал. Също тъй беше пряк потомък на народ, управлявал империя много по-голяма от тази, по време, когато този град е бил не повече от отрупани, брулени от ветровете колиби на един скалист нос.

— Е, добре тогава — заговори канцеларът Гесий с глас почти толкова сух като преди, но не съвсем. — Разрешава ти се да станеш, Гай Крисп, родиецо. Хайде, стани и се изправи пред всемогъщия, възлюбления на Джад, високо въздигнатия император на Сарантион.

Някой се изсмя.

Той се изправи, бавно. С лице срещу двата трона.

Единия трон. Пред него седеше само императрицата. Императорът беше изчезнал.

„Високо въздигнатият — помисли Криспин. — Страшно остроумно“.

Знаеше, че очакват да изпадне в паника. Да изглежда объркан, стъписан, дори ужасен, може би да се заобръща в кръг като замаян мечок да търси императора, и ченето му да увисне слисано, след като не го намери.

Вместо това той погледна нагоре, с небрежно одобрение. И щом го направи, се усмихна на това, което видя. Джад явно можеше да е щедър понякога, дори към по-низши, незаслужили щедростта му смъртни.

— Смирен съм неизразимо — заяви той сдържано, на фигурата, увиснала горе на златния трон под богато украсения купол. — Трижди въздигнати императоре, за мен ще е висока чест да помогна във всяка мозаечна работа, която вие и вашите доверени слуги бихте решили, че е редно да ми се възложи. Бих могъл също така да предложа някои мерки за подобряване ефекта от вашето въздигане на преславния трон.

— За подобряване ефекта?! — Отново резкият глас на Фаустин, стъписан. Възбудено мърморене из залата. Шегата се бе развалила. Родиецът, странно как, не се беше подвел.

Криспин се зачуди що ли за ефект е правело това съоръжение през годините. Варварски вождове и крале, търговски пратеници, дългобради басаниди или облечени в кожи карчитски посланици, всички сигурно с голямо закъснение бяха вдигали очи нагоре, за да видят Святия император на Джад увиснал във въздуха на трона си, извисил се и видимо неподдържан от нищо, въздигнат телом толкова над тях, колкото беше и с мощта си. Или такова поне щеше да е посланието зад хитрата насмешка.

Отвърна кротко, все още загледан нагоре, не към главния официарий.

— Един майстор на мозайки прекарва голяма част от живота си в качване и слизане по всевъзможни платформи и макари. Бих могъл да предложа някои изобретения, които имперските инженери може да приложат, за да е безшумен механизмът например.

Усещаше, че императрицата го гледа от трона си. Беше невъзможно да не я усети. В прическата на Аликсана имаше повече скъпоценности от всичко, което бе виждал през живота си.

Задържа погледа си прикован горе.

— Бих добавил, че може би щеше да е по-въздействащо, ако трижди въздигнатият император беше поставен така, че да бъде огрян от лунната светлина, която тъкмо нахлува през прозорците от юг и запад в купола. Забележете как светлината пада само върху великолепните императорски стъпала. Представете си ефекта, ако Възлюбленият на Джад висеше в този момент в лъчистото сияние на почти пълната синя луна. Една намотка и половина по-малко, струва ми се, на въжетата, и това щеше да е постигнато, господарю.

Мърморенето придоби малко по-мрачен тон. Криспин го пренебрегна.

— Всеки компетентен майстор на мозайки трябва да има таблици за изгрева и залеза на двете луни, а инженерите могат да се възползват от тях. Когато редяхме тесерите на куполите на някои храмове или дворци в Батиара, имахме щастието — двамата с Марциниан — да постигаме приятни за окото ефекти, след като знаехме кога и къде луните ще огреят със светлината си през сезоните. За мен би било чест да помогна на имперските инженери в тези неща.

Замълча, все още загледан нагоре. Мърморенето също спря. И се възцари многозначителна тишина — тук в огряната от свещи тронна зала на Атенинския палат, сред обсипаните с драгоценни камъни и злато птици, сред златните и сребърни дървета, сред благовонието на тамян, сред изящните изделия от слонова кост, коприна и сандалово дърво.

И накрая бе прекъсната от смях.

Криспин и това щеше да запомни завинаги. Че първият звук, който чу от Петрус от Тракезия, поставил чичо си на трона и присвоил си го след това под името Валерий Втори, бе този смях: щедър, открит, с цяло гърло смях отгоре, на човек, надвиснал като бог, смеещ се отвисоко като бог на своя двор, малко над падащите косо лъчи на синята луна.

Императорът даде знак и започнаха да го спускат. Тронът плавно се сниши и кацна до трона на императрицата. Никой не проговори по време на спускането. Криспин остана неподвижен, все още с разтуптяно сърце. Взря се в императора на Сарантион. Възлюбления на Джад.

Валерий Втори беше човек с меко, съвсем невзрачно лице, с будни сиви очи и гладко обръснати страни, довели до атаката над брадата на самия Криспин. Косата над челото му беше оредяла, а по темето и около ушите пясъчнокафява и прошарена със сиво. Беше над четиридесет и пет. Не млад, но все още не и в залеза си. Беше облечен в стегната с колан туника от плътна пурпурна коприна, извезана по полите и яката с пищни шарки от златна нишка. Богато, но не излишно претрупано. И без никакви накити освен големия златен пръстен с печата на лявата ръка.

Жената до него явно имаше друг подход към облеклото и украсата. Дотук Криспин всъщност беше избягвал да поглежда пряко към императрицата. Не можеше да каже защо. Не можеше да го направи и сега, макар да усещаше спрелия се върху него тъмноок насмешлив поглед. Други образи, аури и усещания се врязаха в паметта му, щом за кратко срещна този поглед и бързо сведе очи. Почувства се замаян. Беше виждал и други жени в живота си, и много по-млади. В тази зала имаше необикновени жени.

Но императрицата задържа вниманието му, и не просто заради своя сан или миналото си. Аликсана — някогашната Алиана на Сините, актриса и танцьорка — бе облечена в бляскава пурпурно-златна коприна, а порфирът на робата над туниката й бе само за акцент, но много, неизбежно много подчертаваше статута й. Накитите около много тъмната й коса и огърлицата на шията й струваха, подозираше Криспин, повече от всички бижута и регалии на кралицата на антите. В този момент го жегна жалост към Гизел: млада, обсадена от врагове и бореща се за живота си.

Вдигнала високо глава въпреки тежките накити по нея, императрицата на Сарантион сияеше пред взора му, а умната, проницателна насмешка в тъмните й очи му напомни, че няма на земята по-опасен човек от тази жена, седяща до императора.

Видя я как отвори уста да заговори, а когато изненадващо я изпревариха, видя бързото присвиване на устните й, разкритата за миг неприязън.

— Този родиец — каза елегантната русокоса жена зад нея — има цялата наглост, която може да очаква човек, и никакво приличие, за каквото човек може да се надява. Добре поне, че са обръснали космите му. Една червена брада отгоре на толкова ужасно възпитание щеше да е възмутителна.

Криспин не отвърна нищо. Видя, че императрицата се усмихва. После, без да се обръща, Аликсана каза:

— Знаела си, че е брадат? Разпитвала си, Стилиана? Макар и току-що омъжена? Колко характерно за една Далейн.

Някой се изсмя нервно и бързо се смълча. Едрият чаровен мъж до жената за миг като че ли се смути. Но по изреченото току-що име Криспин вече бе разбрал кои са тези двамата. Късчетата се наместиха. Имаше ум, настроен да решава ребуси. Винаги бе така. Сега му беше нужно.

Пред него стоеше любимият на Карулус стратег, човекът, с когото трибунът бе дошъл да се види, най-великият войник на своето време. Този висок мъж беше Леонт Златния, а до него стоеше отскорошната му съпруга. Дъщеря на най-богатата фамилия в Сарантион. Награда за триумфиращия пълководед. Истинска. Длъжен беше да го признае. Беше награда. Стилиана Далейна беше великолепна и единствената, изключително импозантна перла, която блестеше на златното колие на шията й, можеше дори да…

В този момент, както беше обзет от гняв, му хрумна нещо. Потръпна вътрешно от пагубната мисъл и си замълча. Все пак наглостта си има граници.

Стилиана Далейна изобщо не се смути от забележката на императрицата. И така трябваше да бъде, осъзна Криспин. С обидата си тя невъзмутимо беше разкрила интереса си към него. И сигурно бе готова за отговор. Изведнъж го обзе чувството, че е много дребна фигура в някаква много сложна игра между две жени.

Или три. Нали носеше послание.

— Може да брадяса като Свят шут, ако иска — заговори кротко императорът на Сарантион. — Стига да има нужните умения, за да помогне с мозайките на Храма. — Гласът на Валерий бе тих, но се врязваше над всички други звуци. Така и трябваше да бъде, помисли си Криспин. Всички в тази зала трябваше да са настроени към ритъма му.

Криспин се взря в императора и изтласка жените от ума си.

— Говорихте убедително за инженерство и за лунна светлина — каза Валерий Сарантийски. — Дали да не побеседваме малко и за мозайка?

Говореше като схолар, като учен. И на такъв приличаше. За този човек говореха, че изобщо не спи. Че по цяла нощ обикаля из някой от дворците си и диктува, или седи и чете депеши под светилниците. Казваха, че можел да въвлече философи и военни тактици в беседи, надхвърлящи границите на знанията им. Че се срещал с амбициозните архитекти на Великия храм и преглеждал чертежите им. Че един от тях дори се самоубил, след като императорът отхвърлил проекта му, като му обяснил точно защо го прави. Тези неща бяха стигнали чак до Варена: сега в Сарантион имаше император с вкус не само към властта, но и към красотата.

— Тук съм само заради това, трижди въздигнати — отвърна Криспин. Истина беше, повече или по-малко.

— Ах — бързо се намеси Стилиана Далейна. — Поредната родийска черта. Дошъл тук, за да приказва, казва ни. Не за дела. Ето защо антите ги завладяха толкова лесно. Всичко е толкова познато.

Отново последва смях. По свой начин това второ прекъсване разкриваше много неща: тази жена се чувстваше изключително сигурна, било в самата себе си или заради съпруга си, дългогодишния приятел на императора, за да се намеси в подобен разговор. Неясното бе защо нападаше него. Криспин задържа погледа си върху императора.

— Много са причините за падането на Родиас — каза кротко Валерий Втори. — Ние обаче в момента обсъждаме мозайката. Гай Крисп, какво е мнението ти за новия реверсивно-трансферен метод на полагане на тесери в панели в ателието?

Въпреки всичко, което беше чувал за този човек, техническата прецизност на въпроса — и то от устата на император след пир, сред придворните му — наистина изненада Криспин и той преглътна.

— Ваше величество, подходящ е и е полезен за мозайки на много големи стени и подове. Улеснява подреждането на по-еднообразните елементи с камък или стъкло там, където това е желано, и до голяма степен облекчава необходимостта тесерите да се подреждат бързо, преди да е засъхнала подложката. Мога да го обясня, ако ваше величество желае.

— Не е необходимо. Това го разбирам. Какво ще кажеш за използването му на купол?

След време Криспин щеше да се чуди как ли щяха да се развият събитията, ако се бе опитал да е по-дипломатичен. Не се опита. Събитията се развиха така, както се развиха.

— На купол?! — повтори той и гласът му се извиси. — Трижди въздигнати, само глупак може изобщо да предложи да се използва този метод на купол! Никой заслужаващ името си майстор на мозайки не би го и помислил.

Някой зад него изломоти задавено. Стилиана Далейна заяви ледено:

— Намирате се пред императора на Сарантион. Пребиваме с камшик или ослепяваме чужденците, които си позволяват такова нахалство.

— И почитаме онези — прекъсна я Аликсана с великолепния си глас, — които ни удостояват със своята искреност, когато са помолени пряко за това. Ще ни кажеш ли защо предлагаш този свой… много твърд възглед, родиецо?

Криспин се поколеба.

— Дворът на славния император в нощта на Дикания… наистина ли желаете такава дискусия?

— Императорът я желае — отвърна императорът.

Криспин отново преглътна. Марциниан щеше да направи това много по-тактично. Той не беше Марциниан. Изрече пред Валерий Сарантийски едно от своите най-съкровени убеждения, извиращо от дълбините на душата му.

— Мозайката — заговори Криспин вече по-кротко — е блян от светлина. От цвят. Тя е играта на светлина по цвят. Тя е занаят… понякога съм дръзвал да я нарека изкуство, господарю… съграден около това да позволиш на светлината от свещ, от светилник, слънце, от двете луни, да затанцува по цветовете на стъклото или скъпоценните и нескъпоценни камъни, които използваме… да сътвориш нещо, побрало в себе си, колкото и малко да е, от движението, което Джад е дал на своите смъртни чеда и на света. В един храм, господарю, тя се стреми да внуши светостта на бога и неговото творение.

Пое си дъх. Беше невероятно, че говори тези неща на глас, и то тук. Погледна императора.

— Продължавай — каза Валерий. Сивите му очи гледаха напрегнато, хладни и умни.

— А на един купол — продължи Криспин, — на свода на купол, било то в храм или в палат — майсторът има възможност да работи с това, да вдъхне сянка на живот в своя образ. Една стена е гладка, един под е равен…

— Е, би трябвало да са — прекъсна го лековато императрицата. — Живяла съм и в стаи, в които не са…

Валерий се изсмя високо. Криспин, прекъснат насред полета на красноречието си, замълча и се усмихна.

— Права сте, трижди прекрасна господарке. Говоря по принцип, разбира се. Това са идеи, до които рядко достигаме.

— Една стена или под са гладки и равни по подразбиране — каза императорът. — А един купол?

— Извивката и височината на едия купол ни позволяват да постигнем илюзия за движение чрез промяната на светлината, ваше величество. Безценни възможности. Това е естественото място за един майстор на мозайки. Неговият… рай. Нарисуваната фреска върху гладка стена може да постигне всичко, на което е способна една мозайка и — макар че в моята гилдия биха го нарекли ерес — понякога може да постигне и повече. Нищо на земята на Джад не може да постигне онова, което един майстор на мозайка би могъл на купол, ако подреди тесерите пряко на повърхността.

Зад него се чу глас, хладен и изпълнен с негодувание:

— Вярвам, че ще ми бъде позволено да отговоря на тази безгранична западняшка глупост, трижди въздигнати?

— Когато свърши, Сироес. Ако е глупост. Слушайте. Ще ви бъдат зададени въпроси. Пригответе се да им отговорите.

Сироес. Името не му беше познато. Трябваше да го знае, навярно. Не се беше подготвил толкова добре, колкото трябваше… но и не беше очаквал да се яви тук в двора едва ден след пристигането си в Града.

Вече се беше и ядосал. „Безгранична глупост?“ Твърде много обиди наведнъж. Постара се да сдържи яда си, но в това беше вложена цялата му душа.

— Изтокът или западът нямат нищо общо с това, ваше величество. Вие нарекохте реверсивното прехвърляне „нов метод“. Боя се, че някой ви е подвел. Още преди петстотин години майсторите са полагали огледално подредени панели по стени и подове в Родиас, Миласия и Баяна. Все още има примери, могат да се видят. Такива примери в Батиара няма на нито един купол. Да ви кажа ли защо, трижди въздигнати императоре?

— Кажи ми защо — отвърна Валерий.

— Защото преди петстотин години майсторите вече са разбрали, че подреждането на камък, геми и стъкло по лепкави ложета и прехвърлянето им след това ги лишава от цялата сила, която им дават извивките на купола. Когато човек поставя ръчно тесерата, той я намества. Наглася я под ъгъл, завърта я. Намества я спрямо късчето до вея и другото след него и по-натам, спрямо или извън играта на светлината, струяща от прозорците или извисяваща се отдолу. Бихте могли да направите основата релефна или вдлъбната за ефект. Бихте могли — ако сте майстор, а не просто човек, който реди стъкълца по лепкава повърхност — да вложите онова, което знаете за разположението и броя на свещите в помещението долу, и за разположението на прозорците около основата на купола и по-нагоре, ориентацията на помещението на земята на Святия Джад, изгрева на неговите луни и на божието слънце… да позволите на светлината да е вашият инструмент, вашият слуга, вашият… дар, с който да изобразите святото.

— А иначе? — Този път беше Гесий канцеларът, изненадващо. Посърналото мършаво лице на стария евнух беше замислено, сякаш се опитваше да улови някакъв нюанс в разговора. Темата едва ли го интересуваше, подозираше Криспин, но Валерий — да. Този човек бе служил на трима императори.

— Иначе — отвърна Криспин тихо — превръщате този дар с висота извита повърхност в… стена. Лошо направена, огъната стена, крива стена. Изоставяте играта на светлината, която е сърцевината на мозайката. Сърцевината на онова, което правя. Или винаги съм се опитвал да го правя, господарю. Ваше величество.

Дворът беше преситен, циничен. А той говореше от душа, с твърде много страст. Твърде много страст. Звучеше глупаво. Чувстваше се глупаво и нямаше ясна представа защо дава така отдушник на дълбоко лични чувства. Потърка голата си брадичка.

— Гледате на изписването на свети образи в храм като на… игра? — Беше високият стратег, Леонт. И от прямия, нелустросан войнишки тон Криспин разбра, че точно този човек се бе намесил преди.

„Един художник от Запада е като всеки друг — беше подхвърлил. — Какво ни интересува кой е дошъл?“ Криспин си пое дъх.

— Гледам на присъствието на светлината като на нещо заслужаващо възхита. Извор на радост и благодарност. Какво друго е утринната молитва, ваше височество? Загубата на слънцето е тежка. Мракът не е приятел на никое чедо на Джад и това е още по-вярно за един майстор на мозайки.

Красивото лице на Леонт леко се намръщи и той отрони:

— Мракът понякога е съюзник на войника.

— Войниците убиват — отвърна Криспин. — Навярно е необходимо, но не е възхвала на бога. Предполагам, ще се съгласите с мен, ваше благородие.

Леонт поклати глава.

— Не. Разбира се, че няма да се съглася. Когато надвиваме и покоряваме варвари или еретици, онези, които презират и отричат Джад на Слънцето, не го ли възхваляваме?

Един слаб мъж с изпито бледо лице се наведе напред, заслушан напрегнато.

— Нима наложената почит и преданата възхвала на нашия бог са едно и също? — Повече от десетилетие спорове с Марциниан го бяха наточили за такова нещо. Можеше почти да забрави къде се намира.

Почти.

— Колко изключително скучен стана изведнъж този разговор — заяви императрицата с тон, самото въплъщение на капризна досада. — По-скучно е дори от приказките как се полага парче стъкло на някаква си лепкава подложка. Хм, дори подлога. Не мисля, че подлогите са подходяща тема. Все пак Стилиана е съвсем наскоро омъжена.

Изчерви се стратегът, а не елегантната му съпруга, а умисленото лице на императора разцъфна в усмивка и в залата се разнесе смях, с нотка на злорадство.

Криспин изчака смехът да заглъхне. И каза, без да е много сигурен защо го направи:

— Трижди въздигнатата императрица ме покани да споделя възгледа си. Твърдия си възглед, така го нарече. Някой друг го определи като глупост. Пред такива величия не бих посмял да избирам теми, позволявам си само да отговарям, когато ме попитат, по най-добрия начин. И да се старая да избягвам пропастите на глупостга.

Изразителните устни на Аликсана леко се извика, но тъмните й очи останаха неразгадаеми. Беше дребна жена, с великолепно изваяно тяло.

— Добра памет имаш, родиецо. Аз те поканих, нали?

Криспин сведе глава.

— Императрицата е толкова милостива, че го припомня. По-низшите смъртни могат само да помнят всяка дума, която изрича. — Изненадващо, оставаше верен на себе си почти с всяка дума, която сам изричаше тази вечер.

Валерий, вече отпуснат на трона си, плесна с ръце.

— Добре казано, макар и безсрамно. Западнякът май тепърва ще учи придворните ни на някои неща освен на инженерството и техниката на мозайката.

— Ваше величество! Вие, разбира се, не приемате това дърдорене за реверсив…

Отпуснатото изражение изчезна. Сивите очи пронизаха като нож над рамото на Криспин.

— Сироес, когато представи скиците и плановете си на нашите архитекти и на нас самите, заяви, че този метод е нов, нали?

Настроението в залата се промени рязко. Гласът на императора беше леден. Все още седеше отпуснат в трона, но погледът му се бе променил.

На Криспин му се искаше да се обърне и да види кой е този друг майстор на мозайки, но не посмя да помръдне. Мъжът зад него заломоти:

— Ваше величество… трижди въздигнати, но той никога не е прилаган в Сарантион. Никога, на никой друг купол. Предложих да… — А какво чухме току-що от родиеца? Преди петстотин години? И защо? Това прецени ли го?

— Ваше величество, нещата с падналия Запад…

— Какво?! — Валерий Втори се стегна, наведе се напред и размаха пръст. — Става дума за Родиас, Сироес! Не ни говори за падналия Запад. Става дума за Родийската империя в нейния разцвет! В името на бога! Как е нарекъл Сараний този град, когато е очертал с меча си линията от канала до морето за първите стени? Кажи ми!

Страхът, възцарил се в залата, бе осезаем. Всички, мъже и жени, изящни и бляскави, бяха забили очи в пода като смъмрени деца.

— Той… нарекъл го е… Сарантион, трижди въздигнати.

— И още какво? Още какво? Кажи го, Сироес!

— На… нарекъл го е Новият Родиас, трижди въздигнати. — Гласът му се беше превърнал в грак. — Пресветли императоре, ние знаем, всички знаем, че на земята никога не е съществувал свещен храм, достоен да се сравни с това, което вие си представихте и вече въплъщавате в дело. Той ще е славата на света на Джад. Куполът, куполът е с нищо несравним по размери, по величие…

— Можем да го въплътим в дело само ако слугите ни са вещи. Сега ни казваш, че куполът, замислен от Артибасос, е прекалено голям, за да се приложи на него подходящата мозаечна техника? Така ли е, Сироес?

— Ваше величество, не!

— Не са ли достатъчни средствата, които ти се дават от имперската хазна? Не стигат ли чираците и майсторите? Самият ти не си ли възнаграден достатъчно, Сироес? — Гласът на императора беше студен и корав като камък посред зима.

Криспин изпита и страх, и жал. Не можеше дори да види човека, така безмилостно унищожен, но чу зад себе си как някой падна на колене.

— Щедростта на императора надвишава цената ми толкова, колкото величието му надвишава всички в тази зала, мой трижди въздигнати господарю.

— Може би си прав — отвърна ледено Валерий Втори. — Ще се наложи да премислим някои аспекти на строителните си планове. Можеш да си вървиш, Сироес. Благодарни сме на Стилиана Далейна, че така настойчиво ни препоръча таланта ти, но, изглежда, мащабите на нашия Храм надвишават възможностите ти. Случва се, случва се. Ще бъдеш подобаващо възнаграден за това, което си направил досега. Не се бой.

Още едно късче от ребуса. Благородната съпруга на стратега бе препоръчала другия майстор пред императора. Появата на Криспин тази вечер, толкова бързата му покана в двора бе застрашила този човек, а следователно и нея.

Онова, което му беше хрумнало преди малко, се оказваше ужасно вярно: имаше си съюзници и врагове тук още с появата си, преди да си е отворил устата… или да е вдигнал главата си от пода. „Можеше да ме убият“, помисли си внезапно.

Чу как обкованите със сребро крила на вратата зад него се разтвориха. Чу стъпки. Пауза. Прогоненият майстор сигурно поднасяше поклоните си.

Вратите се затвориха. Свещи примигаха от лъхналия вятър. Светлината се люшна, укрепи се отново. В тронната зала цареше тишина, придворните стояха вцепенени и уплашени. Криспин току-що бе съсипал един човек, като бе отговорил на един-единствен въпрос искрено, без да мисли за такт или дипломатичност. Честността във владетелски двор е нещо опасно — и за другите, и за самия теб. Отново задържа погледа си на мозайката на пода. Ловна сцена в центъра. Някой стар император, в гората, с лък, елен в скок, стрела в полет към него. Приближаваща смърт, ако сцената продължи.

Сцената продължи.

Аликсана каза:

— Ако този смущаващ навик да се разваля празничната вечеря продължи, любими, ще подкрепя храбрия ни Леонт в съжаленията за твоя нов Храм. Трябва да кажа, че своевременното заплащане на войниците, изглежда, предизвиква доста по-малко смут.

Императорът остана невъзмутим.

— На войниците ще им се плати. Храмът ще е едно от завещанията ни. Едно от нещата, които ще съхранят имената ни във вековете.

— Възвишена амбиция, поставена на раменете на един неизпитан и невъзпитан западняк — подхвърли саркастично Стилиана Далейна.

Императорът я погледна безизразно. Не й липсваше кураж, да го предизвика в това настроение, длъжен бе да признае Криспин.

— Щеше да е така, ако беше на неговите рамене — заговори Валерий. — Но Храмът вече е издигнат. Нашият великолепен Артибасос който го проектира и ни го построи, носи това бреме — и тежестта на величавия му купол, като полубожество от тракезийския пантеон. Родиецът, ако се окаже способен, ще се постарае да украси Храма за нас по начин, който да радва Джад и самите нас.

— Да се надяваме тогава, че ще намери в себе си и вежливост с която да ни зарадва — отвърна русокосата дама.

Валерия неочаквано се усмихна.

— Умно вметване. — Този император ценеше високо интелигентността, започваше да осъзнава Криспин. — Гай Крисп, страхуваме се, че си спечели неприязънта на едно от украшенията на нашия двор. Докато си сред нас, трябва да се постараеш да й се извиниш.

Криспин не беше склонен да търси извинение. По някакви свои причини тя беше подкрепила невежа, а сега се опитваше да накара него да понесе последиците.

— Аз вече съжалих — промълви той. — Не се съмнявам, че нейно благородие Стилиана е като драгоценен камък сред дамите. Всъщност перлата, която носи на шията си, по-голяма от всяко друго женско украшение, което виждам пред себе си, е доказателство в отражение на това.

Този път, впрочем, знаеше какво прави.

Думите му бяха опасно дръзки, но му беше все едно. Не харесваше тази висока арогантна жена с безукорно лице, руса коса и студени очи… и с толкова хаплив език.

Чу как десетки хора в залата стъписано си поеха дъх, не можеше да сбърка внезапно пламналия гняв в очите й, но всъщност очакваше реакцията на другата жена пред себе си и щом се извърна към нея, видя онова, което търсеше: мигновения проблясък на учудено, насмешливо разбиране в тъмния поглед на императрицата на Сарантион.

В последвалото неловко мълчание — след репликата му, която Стилиана Далейна сигурно щеше да предпочете да не е толкова недвусмислена, императрицата заговори с подвеждащо кротък тон:

— Украшенията сред нае не са малко. Току-що ми хрумна, че друг един обеща да отложим облог, предложен на пира. Скорций, преди да се отегля за сън, за да спя леко, трябва да науча отговора на въпроса на императора. Никой все още не е излязъл, за да поиска предложената гема. Ще ни го кажете ли, колесничарю?

Този път Криспин се обърна. Великолепната редица придворни вдясно от него се раздвои с блясък на коприна и дребничкият, добре сложен мъж пристъпи със сдържано изящество и застана до един канделабър. Криспин леко се отмести встрани, за да може Скорций от Сините да застане сам пред двата трона. Зяпна го, неспособен да се сдържи.

Сорианският колесничар, когото бе видял днес да върши чудеса, имаше хлътнали очи и смугло лице, нашарено леко — а в един-два случая не чак толкова леко — с белези. Спокойното му държане подсказваше, че не е чужд в двора. Беше облечен в дълга до коленете бледожълта ленена туника, с тъмносини ивици, спускащи се от раменете до коленете, обшити със златна нишка. Мека синя шапка покриваше черната му коса. Коланът му беше от злато, скромен и без никаква украса, но изключително скъп. На шията си носеше златна верижка, а на нея висеше златно конче с драгоценни камъчета за очи.

— Всички ние се стремим, във всичко, което правим, да удовлетворим императрицата — заяви той официално. Замълча за миг и белите му зъби блеснаха. — А по този начин и императора, разбира се.

Валерий се изсмя.

— Прибери гибелния си чар в ножницата, колесничарю. Или си го спести за онази, която изкушаваш сега.

Отекна женски смях. Някои от мъжете, забеляза Криспин, съвсем не изглеждаха развеселени. Аликсана, чиито тъмни очи за миг грейнаха, промълви:

— Но на мен ми харесва, когато го извади от ножницата, скъпи ми императоре.

Изненадан, Криспин не успя да сдържи смеха си. Все едно. Валерий и дворът около него избухнаха във ведър смях, щом колесничарят се поклони ниско на императрицата, усмихнат и невъзмутим. В този двор, най-сетне разбра Криспин, нравите поне донякъде се налагаха от жените.

От жената на трона — със сигурност. Върналото се добро настроение на императора бе очевидно. Криспин, загледан в двата трона, внезапно си помисли за Иландра, с онова странно пробождане като от нож, което чувстваше всеки път, щом си я спомнеше. Ако жена му открито подхвърлеше толкова провокативна реплика, той също щеше да е достатъчно спокоен, за да му се стори забавна, толкова сигурен беше в нея. Такъв беше и Валерий със своята императрица. Криспин се зачуди — не за първи път — какво ли е да има човек за съпруга жена, на която не може да вярва. Хвърли поглед към стратега Леонт. Високият мъж не се смееше. Нито благородната му дама. Много причини можеше да има за това, между другото.

— Накитът все още стои в залог — заяви императорът. — Докато Скорций ни разкрие тайната си. Жалко, че нашият родиец не е видял събитието. Той, изглежда, може да ни даде много отговори.

— Днешната надпревара ли, ваше величество? Видях я. Великолепна беше. — Хрумна му, малко късно, че може би прави поредната си грешка.

Валерий се намръщи.

— Аха. Привърженик си на пистата? Обкръжени сме от такива, разбира се.

Криспин поклати глава.

— Привърженик — едва ли, ваше величество. Днес бе първият ден, в който стъпих на хиподрум. Моят придружител, Карулус от Четвърти Саврадийски, който е тук, за да се срещне с върховния стратег, бе така добър да ме заведе и да ми обясни правилата в надбягванията. — Сметна, че едва ли ще навреди на Карулус, ако името му се спомене тук.

— А, добре. Като за първи път бездруго едва ли би могъл да се справиш с този въпрос. Хайде, Скорций. Чакаме просветление.

— О, не. Нека попитаме него, ваше величество — намеси се Стилиана Далейна. В студената й красота наистина имаше злоба. — Както казва нашият трижди въздигнат император, художникът, изглежда, знае твърде много. Защо пък колесниците да са недостижими за него?

— Много неща са недостижими за мен, ваше благородие — обади се Криспин, колкото може по-спокойно. — Но ще се постарая да… ви задоволя. — Усмихна се късо. Плащаше цена за онова, което по невнимание бе причинил на протежето й, а и за преднамерената реплика за перлата й. Можеше само да се надява, че цената ще спре до язвителните подхвърляния.

Аликсана заговори от трона си:

— Въпросът, който обсъждахме на вечерята, родиецо, бе следният; как Скорций разбра, че трябва да изостави вътрешната пътека на първото надбягване следобеда? Той остави Зеления колесничар да му влезе, съзнателно, и подведе горкия Кресценс към провал.

— Помня, господарке. Това доведе и до финансовия провал на трибуна на Четвърти Саврадийски също така.

Слабо увъртане. Императрицата не се усмихна.

— Колко жалко. Но никой от нас не успя да предложи обяснение, свързано с отговора, който нашият великолепен колесничар държи в резерв. Той обеща да ни го каже. Желаеш ли да рискуваш с предположение, преди да го направи?

— Няма нищо срамно в това да не знаеш — добави Валерий. — Особено щом си бил на Хиподрума за първи път.

Изобщо не му хрумна да не отговаря. Може би трябваше. Може би някой по-предпазлив човек, преценил нюансите, щеше да откаже. Марциниан щеше да откаже, почти със сигурност.

Криспин отвърна:

— Имам идея, господарю, господарке. Възможно е много да греша, разбира се. И сигурно греша.

Колесничарят го изгледа косо. Веждите му бяха леко повдигнати, но кафявите му наблюдателни очи гледаха вежливо заинтригувани.

Криспин отвърна на погледа му с усмивка.

— Едно е да седиш на трибуните и да размишляваш как е станало нещо, съвсем друго е да го направиш на пълна скорост на пистата. Все едно дали съм прав, или не, позволете ми да ви поздравя. Не очаквах днес да се развълнувам, а бях.

— Оказвате ми много висока чест — промълви Скорций.

— Е, какво е? — попита императорът. — Твоята идея, родиецо? Испахански рубин е заложен тук.

Криспин го погледна и преглътна. Не беше знаел какъв е залогът, разбира се. Не беше дребна награда. Беше цяло състояние, от далечния изток. Обърна се отново към Скорций и се окашля.

— Дали нямаше нещо общо със светлината и тъмнината в тълпата?

И от последвалата усмивка на лицето на колесничаря разбра, че е улучил. Успял беше. Решаващият ребуси ум. През целия му живот.

Във възцарилата се, изпълнена с очакване тишина, Криспин продължи все по-уверено:

— Бих казал, че много опитният Скорций е направил извода си от тъмното на тълпата, когато е стигнал завоя под Императорската ложа, ваше величество. Трябва да е имало и други неща, които той знае, а аз дори не мога да си ги представя, но бих рискувал, че това е най-важното.

— Тъмното на тълпата? — изръмжа сърдито протоофициарият. — Що за нелепост е това?

— Надявам се, че не е нелепост, ваше сиятелство. Имам предвид лицата им, разбира се. — Криспин не каза нищо повече. Гледаше колесничаря до себе си. Вече всички бяха извърнали погледи към него.

— Изглежда, си имаме — най-сетне проговори сорианецът — още един колесничар. — Усмихна се и оголи два реда равни бели зъби. — Боя се, че родиецът изобщо не е майстор на мозайки. Той е опасен измамник, господарю.

— Прав ли е? — попита рязко императорът.

— Напълно, трижди въздигнати.

— Обясни! — Беше заповед, изплющя като камшик.

— Поласкан съм, че бях помолен — отвърна кротко шампионът на Сините.

— Не си помолен ти. Гай Крисп от Варена, обясни какво имаш предвид.

Скорций се смути, за първи път. Криспин осъзна, че императорът е наистина раздзразнен, и предположи защо: в тази зала явно имаше още един човек с решаващ ребуси ум.

Заговори предпазливо:

— Понякога човек, който гледа нещо за първи път, може да забележи онова, което другите, по-запознатите с гледката, вече не могат. Признавам, че в последните надбягвания през този дълъг ден се бях отегчил и погледът ми започна да блуждае. Измести се на трибуните от другата страна на спината.

— И това те е научило как да спечелиш надбягване с колесници? — Краткият изблик на Валерий беше отшумял. Любопитството му се беше върнало, забеляза Криспин. Тъмният поглед на Аликсана до него беше неразгадаем.

— Научи ме как някой по-добър от мен би могъл да го направи. Един майстор на мозайки, както ви казах, господарю, вижда смяната на цветовете и светлината в света на Джад с известна… прецизност. Длъжен е, иначе ще се провали в работата си. Част от следобеда наблюдавах какво ставаше, когато колесниците минаваха покрай отсрещните трибуни и хората се извръщаха да ги проследят.

Валерий вече се беше навел напред, свъсил вежди и съсредоточен. Изведнъж вдигна ръка.

— Почакай! Ще рискувам. Чакай. Да… фонът е по-светъл, по-бял, когато гледат право напред — с лица към теб, — и по-тъмен, когато виждаш коса и шапки на главите?

Криспин не отвърна нищо. Само се поклони. Скорций до него безмълвно го последва.

— Вие спечелихте своя рубин, господарю — промълви колесничарят.

— Не съм. Все още не… Твой ред е, Скорций. Обясни!

Сорианецът заговори:

— Когато стигнах завоя при катизмата, ваше величество, трибуните вдясно от мен бяха многоцветни, доста тъмни, докато карах покрай Кресценс и навътре. Не трябваше да е така, след като първите на Зелените и Сините бяха точно под тях. Лицата им трябваше да са извърнати точно към нас, докато минавахме, да са светъл фон на слънчевата светлина. При надпревара всъщност лица няма, само фон — както каза родиецът, впечатление за светло и тъмно Трибуните преди завоя бяха тъмни. Което означаваше, че зрителите са се извърнали от нас. Защо са се извърнали от нас?

— Заради сблъсъка зад вас. — Императорът на Сарантион кимна замислено, сплел пръсти пред себе си, с лакти на облегалките. — Нещо по-изкусяващо, по-привлекателно от двамата шампиони.

— Голям, жесток сблъсък, господарю. Само това би ги отклонило, би ги накарало да извърнат глави. Ако си спомняте, първоначалната злополука стана преди двамата с Кресценс да излезем напред. Изглеждаше дребна, двамата я видяхме и я избегнахме. Тълпата също трябваше да я е видяла. За да се извърне така Хиподрумът от двама ни, трябваше да се е случило нещо по-голямо, след първия сблъсък. А ако трета — или и четвърта — колесница са се блъснали в първите две, то екипите на Хиподрума нямаше да са успели да разчистят пистата.

— А първият сблъсък бе на вътрешната пътека — добави императорът и кимна. Вече се усмихваше със задоволство, сивите му очи бяха пронизващи. — Родиецо, и ти разбра всичко това?

Криспин бързо поклати глава.

— Не чак толкова, господарю. Предположих само най-простата част. Поласкан съм… за това, че се оказах прав. Изводите, до които Скорций казва, че е стигнал, в разгара на гонитбата, докато управлява на пълна скорост четири коня и надвива съперника си, са почти извън способностите ми.

— Всъщност го разбрах много късно — каза със съжаление Скорций. — Ако наистина бях внимавал, изобщо нямаше да вляза навътре покрай Кресценс. Щях да му остана от външната страна при завоя и правата отсечка. Това щеше да е правилният ход. — И добави: — Понякога успяваме повече с късмет и божията милост, отколкото с друго.

Никой нищо не отвърна на това, но Криспин видя как върховният стратег Леонт направи знака на слънчевия диск. След миг Валерий вдигна глава и кимна на канцелара. Гесий, на свой ред, даде знак другиму и откъм вратата зад трона напред пристъпи мъж. Носеше черна копринена възглавничка. На нея бе положен рубин в златен обков. Тръгна към Криспин. Дори отдалече Криспин видя, че тази бляскава награда за едно суетно забавление на император по време на празничен пир струва повече пари, отколкото бе имал някога. Слугата спря пред него. Скорций, от дясната му страна, се усмихваше широко. „Късмет и божията милост“. Криспин заяви:

— Никой тук не е по-малко достоен за този дар, макар да се надявам, че ще удовлетворя императора по други начини, докато му служа.

— Не е дар, родиецо. Награда е. Всеки мъж — или жена — тук можеше да го спечели. Всички имаха тази възможност преди теб, по-рано тази вечер.

Криспин сведе глава. И изведнъж му хрумна нещо и преди да е успял да се сдържи, се чу, че заговори отново:

— Бих ли могъл… може ли да ми се позволи да го използвам тогава като дар, ваше величество? — Едва изрече думите. Плащаха му добре, но не беше чак богат. Майка му също, Марциниани жена му — и те.

— Той е твой — отвърна императорът след кратка, напрегната тишина. — Което човек притежава, може да го подари.

Вярно беше, разбира се. Но какво притежава човек, щом живота, щом любовта може да му ги отнеме мракът? Не е ли всяко притежание един… заем, временен и преходен като пламъка на свещ?

Не му беше времето, нито мястото за това.

Криспин си пое дълбоко дъх, мъчеше се да се измъкне на светло, далече от сенките. И каза, макар да знаеше, че това може да е поредната грешка:

— В такъв случай за мен ще е висока чест, ако нейно благородие Стилиана приеме този пламък от мен. Аз дори нямаше да получа възможност да отговоря на това предизвикателство, ако тя не ме беше оценила така милостиво. И се боя, че непредпазливите ми думи преди малко може да са наскърбили един мой колега, майстор, когото тя цени. Може ли това да послужи за извинение? — Усети погледа на зяпналия колесничар, чу удивеното мърморене сред придворните.

— Благородно казано! — извика Фаустин иззад двата трона. Криспин си помисли, че протоофициарият, с цялата му власт над цивилните служби, май не е особено рафиниран. Хрумна му в същия момент — щом забеляза умислената физиономия на Гесий и ироничната, хитра усмивка на лицето на императора — че това може би не е случайно.

Кимна на слугата — облечен в ярко сребристо — и той поднесе възглавничката на русокосата дама, която стоеше до троновете. Криспин видя как стратегът до нея се усмихна, но самата Стилиана Далейна беше пребледняла. Това наистина можеше да се окаже грешка; тук изобщо не можеше да разчита на инстинктите си.

Тя обаче посегна и взе пръстена с рубина. Всъщност нямаше избор. Колкото и да беше скъп, до огромната перла на шията й рубинът изглеждаше почти нищожна дрънкулка. Тя беше дъщеря на най-богатата фамилия в империята. Дори Криспин знаеше това. От този рубин се нуждаеше толкова, колкото Криспин се нуждаеше от… чаша вино.

„Лошо сравнение“, помисли си. Всъщност се нуждаеше от вино, и то спешно.

Стилиана Далейна го изгледа продължително, след което изрече ледено, цялата — сдържано съвършенство:

— Вие на свой ред ми оказвате голяма чест и с щедростта ся удостоихте спомена за Родийската империя. Благодаря ви. — Не се усмихна. Дългите й пръсти се затвориха около рубина в шепата й.

Криспин се поклони.

— Длъжна съм да заявя — вметна с жалостив тон императрицата на Сарантион, — че съм неизразимо натъжена. Нима не те подканях аз да заговориш, родиецо? Нима не спрях възлюбления ни Скорций, за да ти дам възможност да покажеш остротата на ума си? Какъв подарък ще поднесеш на мен, ако смея да попитам?

— Ах, колко си жестока, обич моя — рече императорът до нея. Изглеждаше отново развеселен.

— Жестоко съм презряна и пренебрегната — отвърна съпругата му.

Криспин преглътна.

— Тук съм, за да служа на императрицата във всички неща, които бих могъл да направя за нея.

— Добре! — възкликна Аликсана Сарантийска. Отривистият й глас се промени на мига, сякаш точно това бе очаквала да чуе. — Много добре. Гесий, разпоредете се родиецът да бъде отведен в покоите ми. Желая да обсъдя мозайката там, преди да се оттегля за сън.

Последва ново шумолене и раздвижване. Примигаха светилници. Криспин забеляза как мъжът с бледото лице до стратега изведнъж присви устни. Императорът, отново развеселен, каза само:

— Аз съм го повикал за Храма, скъпа. Всякакви други отклонения трябва да останат на втори план.

Императрицата на Сарантион повдигна великолепните си вежди и отвърна:

— Аз не съм отклонение.

Но го каза с усмивка и в залата като куче по петите й последва весел смях.

Валерий стана от трона си.

— Родиецо, бъди добре дошъл в Сарантион. Влизането ти сред нас не мина кротко.

Вдигна ръка. Аликсана положи дланта си върху неговата, с блясъка на златните пръстени по нея, и стана. Двамата изчакаха дворът да ги удостои с почтителните си поклони, после се обърнаха и напуснаха залата през еднокрилата врата зад троновете.

Той се изправи и затвори за миг очи, развълнуван от бързината, с която се бяха разиграли събитията. Чувстваше се като човек, препускал с колесница, без изобщо да може да удържи впряга. Когато ги отвори отново, видя втренчения поглед на истинския колесничар.

— Внимавай с тях — промърмори сорианецът. — С всички.

— Как? — успя да промълви Криспин, но в същия миг мършавият стар канцелар се нахвърли върху него като върху плячка. Стисна с тънките си кокалести пръсти рамото му и плавно го поведе през залата, по тесерите на имперския лов, покрай сребърни дръвчета и обсипани с драгоценни камъни птици в клоните им, и алчно гледащите ги, натруфени в коприна фигури на сарантийския двор.

Щом излязоха през вратите със сребърния обков в преддверието, някой зад тях плесна три пъти, а след това, сред подновените приказки и провлачен среднощен смях, Криспин чу как механичните птици на императора запяха.

8.

— Джад да свари кучия му син в собствения му рибен сос! — изръмжа тихо Расик, докато търкаше мръсния котел. — По-добре да бяхме отишли при Безсънните и да си спечелим святост, че стоим будни цяла шибана нощ!

Кир, който разбъркваше супата над огъня с дългия черпак, се престори, че не го слуша. Така и така не можеш да свариш нещо в рибен сос. Струмозус беше прочут с много добрия си слух и се носеше приказка, че веднъж, преди години, бил хвърлил едно задрямало ратайче в казана, понеже супата в същия казан кипнала, без никой да я наглежда.

Кир беше съвсем сигурен, че това не е вярно, но беше видял как дебелият майстор бе забил нож за рязане няма и на пръст разстояние от дланта на един помощник-готвач, който чистеше немарливо праза. Ножът затрепери, щръкнал от дървения плот. Бе толкова опасно близо до пръстите на младежа, че той припадна, „Хвърлете го в конската поилка“ — заповяда Струмозус. Болният крак на Кир го измъкна от това задължение, но други четирима изнесоха изпадналия в несвяст младеж през вратата и надолу по стъпалата. Беше зимен, люто студен, сив следобед. Водата в дървеното корито в другия край на двора беше хванала ледена коричка. Чиракът се съживи забележително бързо, когато го хвърлиха в коритото.

Да работиш за толкова темпераментен готвач не беше най-лесната работа в Града.

За тази година и половина обаче Кир откри, че кухнята му харесва. В приготвянето на храната имаше загадки и той се улавяше, че често мисли за тях. Помагаше и това, че не беше коя да е кухня, а и старшият не беше кой да е. Ниският свадлив мъж с огромното шкембе, който надзираваше готвенето тук, се бе превърнал в легенда в Града. Някои разправяха, че твърде много си въобразявал, но ако един готвач наистина може да бъде творец, то Струмозус бе точно това. А кухнята му беше за банкетната зала на Сините в Сарантион, където в някои нощи на пиршества се събираха по двеста души.

Както тази нощ. Струмозус, изпаднал в трескаво вдъхновение, сред едва удържан хаос и сред порой от ругатни, беше ръководил приготовлението на цели осем ястия за истинско кулинарно празненство, чийто връх бе парадът от петдесет момчета — бяха наели и почистили за тази цел ратайчетата от конюшните, — понесли огромни сребърни плата пълнена със скариди бяла риба в прочутия му сос из гръмналата в дивашки възторг банкетна зала, докато ехтяха тръби и бясно се вееха сини знамена. Обзетият от ентусиазъм Кларус — първият танцьор на Сините — скочи от мястото си на високата трапеза и се втурна, за да лепне сочна целувка на готвача, застанал на прага на кухнята. Викове и груб смях съпроводиха престорения шамар, с който той отпъди малкия танцьор, преди да приеме ръкоплясканията и одобрителните свиркания.

Беше последната нощ на Дикания, краят на поредния състезателен сезон и бляскавите и всеславни Сини за пореден път бяха спукали от бой жалките и пребледнели от мъка Зелени, както през целия дълъг сезон, така и днес. На смайващата победа на Скорций в първата следобедна надпревара явно бе съдено да се превърне в един от онези триумфи, за които се говори вечно.

Виното се лееше на воля цяла нощ, а с него вървяха и полагащите се тостове. Поетът на фракцията Харделос стана, олюля се, подпря се с оплисканата си с вино ръка на масата и импровизира в стихове, вдигнал с другата пълния бокал:

Кир чак настръхна от искрен възторг. „Като орел над пистата“. Възхитително! Очите му се замъглиха, беше затрогнат. Струмозус до него, до вратата към кухнята, изсумтя в настъпилата весела врява:

— Жалък стихоплетец. — Промърмори го достатъчно силно, за да го чуе Кир. Често го правеше. — Стари накълцани фрази. Трябва да поговоря с Асторгус. Колесничарите ни са великолепни, кухнята не им отстъпва, всички го знаем. Танцьорите са сносни. Поетът обаче трябва да се маха. Да се маха.

Кир вдигна глава и се изчерви, като видя пронизващите малки очи на Струмозус.

— Това е част от обучението ти, момче. Не се изкушавай от евтини чувства, както и от пълна шепа подправки. Има разлика между щедрите похвали на тълпата и одобрението на онези, които наистина разбират. — Обърна се и влезе в горещата кухня. Кир бързо го последва.

По-късно самият Асторгус с нашареното с белези грубовато лице, някогашният най-почитан колесничар в Града, а сега фракционарий на Сините, произнесе реч, в която обяви за издигането на нова статуя на Скорций на спината в Хиподрума. Скорций вече имаше две статуи, но и двете бяха вдигнати от пъпчивите Зелени. Тази обаче, заяви Асторгус, щяла да е от сребро, а не от бронз, за още по-голяма слава на Сините, както и на техния колесничар. Последва оглушителен рев. Едно от по-младите момчета в кухнята се стресна и изтърва подноса със захаросани плодове, който тъкмо изнасяше. Струмозус го запердаши по главата и раменете с една дълга дървена лъжица толкова силно, че я счупи. Лъжиците лесно се чупеха, между другото. Кир беше забелязал, че готвачът рядко бие така, че да боли много, въпреки цялата привидна сила на ударите му.

При първата възможност Кир отново поспря на прага да погледа Асторгус. Фракционарият пиеше здраво, но не му личеше. Разменяше усмихнат по някоя дума с всеки, който спреше до него на масата. Спокоен, уверен в себе си човек. Според Струмозус Асторгус бил допринесъл най-много за сегашното превъзходство на Сините в състезанията, а и в много други неща. Та тъкмо той беше привлякъл Скорций, а и самия Струмозус, говореха, че работел и над други умни ходове. Кир обаче се зачуди: какво ли е чувството да те знаят като умен, вещ и пресметлив, след като някога самият ти си бил обект на възторжени възгласи, вдигали са в твоя чест статуи, славили са те с велелепни речи и стихове, сравнявали са те с орли и лъвове и са те наричали една от най-великите фигури на Хиподрума за всички времена? Дали беше трудно това? Трябваше да е, но всъщност не можеше да го разбере, не и докато гледаше Асторгус.

Пирът най-сетне стигна до вялия си свършек, нещо обичайно за подобни събития. Дребни пиянски свади, на някой му прилошало в ъгъла на залата толкова, че да не може да се добере до стаичката за повръщане. Колумела, конският знахар, се беше отпуснал уморено в стола си и редеше монотонно стихове от Тракезия. Винаги ставаше такъв в края на празнична нощ. Знаеше повече древна поезия и от Харделос. Мъжете от двете му страни спяха дълбоко, отпуснали глави на масата между полупразните блюда. Една от по-младите танцьорки се въртеше на място, изопнала лице, дланите й пърхаха като птици във въздуха и се спускаха по хълбоците с всяко завъртане. Кир като че ли бе единственият, който я гледаше. Но пък беше хубава. Двойка танцьори я отведе. После си тръгна и Асторгус, повел със себе си Колумела, и скоро в залата не остана никой.

Доколкото Кир можеше да прецени, пиршеството бе минало много успешно. Скорций не беше дошъл, разбира се. Бяха го поканили в Имперския прецинкт и отсъствието му бе извинено. Покана от императора носеше слава на всички.

От друга страна, великолепният колесничар също така бе причината Струмозус — изтощен и станал опасно избухлив — и още шепа нещастни момчета и помощник-готвачи да стоят будни в кухнята в дълбоката есенна нощ, след като и най-пламенните привърженици си бяха тръгнали залитайки към домовете и леглата си. Персоналът и администрацията на Сините вече спяха оттатък двора в общото спално или в частните си квартири, ако рангът им го позволяваше. След края на празненството улиците и площадите извън портите бяха притихнали. Роби, под надзора на службата на градския префект, вече сигурно бяха излезли да чистят улиците. Беше студено; северният вятър режеше от Тракезия, понесъл със себе си зима.

С утрото ежедневието щеше да се поднови. Празникът беше свършил.

Но Скорций явно бе обещал тържествено на майстора готвач на Сините да навести кухнята след императорския пир и да опита ястията му та да ги сравни с блюдата в Имперския прецинкт. Беше закъснял обаче. Беше късно. Беше много късно. И отвън не се чуваха никакви стъпки.

Рано, че и по-късно вечерта всички се радваха на предстоящата възможност да споделят края на този славен ден и нощта с колесничаря, но това беше отдавна. Кир потисна прозявката си, изгледа накриво тлеещия огън и отново разбърка супата, гледаше да не кипне. Опита я и реши да не слага повече морска сол. Изключителна чест беше да се повери на някое от ратайчетата да наглежда ястие и мнозина се възмутиха, когато на Кир му възложиха такива задачи само след година чиракуване в кухнята. Самият Кир беше смаян — не беше помислял дори, че Струмозус го е забелязал.

Всъщност отначало той дори не беше искал да е тук. Като момче се канеше да стане колесничар, разбира се; всички момчета искат да станат колесничари. След това намисли да тръгне по пътя на баща си като дресьор на животни за Сините, но реалността уби тази идея още докато беше съвсем малък. Дресировчик, който си влачи куция крак, едва ли щеше да преживее и един сезон между лъвовете, пантерите и мечките. Баща му помоли администрацията на Сините да му намери друго място — Сините обикновено се грижеха за своите. И го взеха за чирак в кухнята. Тук не се налагаше да бяга и да се измъква от опасните зверове. Освен от готвача.

Струмозус отново се появи на входа. Расик, с невероятния си инстинкт за оцеляване, вече беше спрял да мърмори и даже наведе глава. Майсторът бе нервен и възбуден, но той вечно си беше такъв тъй че това едва ли значеше кой знае какво. Майката на Кир щеше да пребледнее, ако го видеше да влиза и излиза на двора така, в толкова късен час. Твърдо вярваше, че ако злите мъгли не напакостят на човек в дълбините на нощта, то духовете от полусвета със сигурност ще го сторят.

Струмозус от Амория беше нает от Сините — на ужасно висока цена според мълвата — от кухните на прокудения Лизип, някогашния квестор на имперските приходи, прогонен в разгара на Въстанието на победата. Двете партии се състезаваха на Хиподрума с колесниците си, в театрите с декламациите на поетите си и с груповите песнопения, и — съвсем не толкова рядко — по улиците и уличките с тояги и ножове. Умният Асторгус беше решил да пренесе надпреварата и в кухните на банкетните зали, а наемането на Струмозус — макар да беше бодлив като трън от Сорианската пустиня — се бе оказало гениален удар. Месеци наред Градът не приказваше за нищо друго; немалко патриции откриха у себе си непозната до този момент привързаност към Сините и с удоволствие дебелееха в банкетната зала на Синята партия, докато даваха щедри лепти, пълнещи тлъстата кесия на Асторгус, за конни тържища и ухажване на танцьорки и колесничари. Сините явно бяха открили нов начин да се борят със Зелените — и да ги надвият.

Преди две години Сини и Зелени се бяха били рамо до рамо във Въстанието на победата, но това не беше спасило от смърт мнозина, когато войниците влязоха в Хиподрума. Кир помнеше бунта, разбира се. Един от чичовците му беше загинал от меч на форума, а майка му след това две седмици беше на легло. В дома на Кир всички кълняха Лизип Кализиеца, а и в много други домове, от всякакви рангове и класи.

Главният бирник на императора беше безскрупулен, но пък всички бирници бяха като него. Не беше само това обаче. Разказите за нещата, които ставали след мръкване в градския му палат, бяха ужасни. Всеки път, щом изчезнеха млади хора и от двата пола, всички очи се извръщаха към голите каменни стени без прозорци. Непослушните деца ги плашеха с едрия кализиец, за да кротуват.

Струмозус не беше добавил нищо към тези слухове и остана нетипично мълчалив по въпроса за бившия си работодател. Просто влезе в кухните и мазетата на Сините, цял ден ги оглежда сърдито, изхвърли почти всички провизии и повечето вино, изгони всички помощник-готвачи освен двама, наплаши момчетата и — за няколко дни — започна да готви ястия, които удивляваха и замайваха.

Никога не беше доволен, разбира се: мърмореше непрекъснато, хокаше и биеше персонала, тормозеше Асторгус за пари, натрапваше мненията си за всичко, от поетите до правилната диета за конете, мрънкаше колко невъзможно било да се готвят изтънчени ястия, след като човек трябвало да храни толкова много необразовани лакомници. Но все пак Кир беше забелязал, че при целия този непрекъснат поток от недоволства сменящите се блюда, които правеха в голямата кухня, като че ли нямаха край, а и Струмозус не изглеждаше никак ограничен при сутрешните си покупки на тържищата.

Това беше една от любимите задачи за Кир: да придружава майстора след молитвите в храма, да го наблюдава как оглежда и одобрява зеленчуци, риба и плодове, как стиска и души, как понякога дори се вслушва в храната и замисля дневните ястия на място — според онова, което е намерил.

Всъщност, реши по-късно Кир, най-вероятно заради вниманието, което показваше, готвачът го бе издигнал от миенето на подноси и чаши до надзираването на супите и бульоните. Струмозус почти никога не се обръщаше към него пряко, но пък той — нервен дребен шишко — като че ли винаги си говореше сам, дори на пазара, докато се движеше пъргаво от сергия на сергия, и Кир, докато се мъчеше да не изостане с куция си крак, чуваше много неща и се стараеше да ги запомни. Никога не си беше представял например, че разликата във вкуса на една и съща риба, хванатата оттатък залива до Деаполис и уловената с мрежите отсам, при скалите източно от града, може да е толкова голяма.

Денят, в който Струмозус намери на пазара морски костур от Спинадия, беше първият път, когато Кир видя мъж буквално да се разплаче пред гледка на бъдеща храна. Пръстите на майстора, докато галеше лъскавата риба, напомниха на момчето за Свят шут, стиснал слънчевия си диск. С другите в кухнята после им разрешиха да опитат рибата — леко сварена в сол и подправена с билки, — след като свърши пирът същата нощ, и Кир, докато я вкусваше, започна да разбира нещо за живия живот. Понякога датираше точно тази вечер като начало на зрелия си живот.

Друг път си мислеше, че младостта му е свършила в края на Дикания по-късно същата година, докато чакаха Скорций в дълбините на онази студена нощ, когато чуха внезапен настоятелен вик, а след него — стъпки на тичащи през двора хора.

Кир се обърна тромаво и погледна към външната врата. Струмозус бързо остави чашата и бутилката вино, които държеше. На входа се появиха трима мъже и миг след това нахлуха вътре — изведнъж стана много тясно. Единият беше Скорций. Дрехата му беше раздрана, а в едната си ръка държеше нож. Един от другите стискаше меч: едър мъж, като привидение, от което капеше кръв — и кръв капеше и от меча.

Кир, зяпнал, чу как Славата на Сините, техният възлюблен Скорций, изхриптя припряно:

— Преследват ни! Доведете помощ. Бързо! — Каза го задъхано; бяха тичали.

Чак по-късно на Кир му хрумна, че ако Скорций беше друг човек, сигурно сам щеше да викне за помощ. Но вместо него Расик скочи и затича през банкетната зала към общата спалня, и закрещя със смразяващ кръвта глас:

— Сини! Сини! Нападнати сме? Към кухнята! Ставайте, Сини! Струмозус от Амория вече беше стиснал любимия си нож за кълцане и гледаше диво. Кир се озърна, награби една метла и насочи дългата дръжка към отворената врата. Отвън в тъмното вече ехтяха звуци — стъпки на хора и лай на псета.

Скорций и двамата му другари се преместиха по-навътре в стаята. Раненият с меча зачака спокойно до вратата — първата жертва, ако някой нахлуеше.

После стъпките отвън заглъхнаха. За миг не се виждаше никой. Настъпи мъртво спокойствие, злокобно след суматохата преди малко. Двамата помощник-готвачи и ратайчетата бяха награбили кой каквото му попадне за оръжие. Един държеше ръжена от огнището. Кръвта на ранения продължаваше да капе по пода в краката му. Псетата навън продължаваха да лаят.

В сенките на портика се раздвижи някаква сянка. Сянка на едър мъж. Кир видя тъмното очертание на меча му. А после сянката заговори със северняшки акцент:

— Искаме само родиеца. Нямаме разпра със Сините или другите двама. Дайте ни го и ще ви пощадим живота.

Струмозус се изсмя.

— Глупак! Вие разбирате ли къде сте, които и да сте? Невежи тъпаци! Дори императорът не праща войници в този двор.

— Не искаме да сме тук. Дайте ни родиеца и се махаме. Задържам си хората, за да можете…

Мъжът на портика — който и да беше — така и не довърши изречението си, нито каквото и да било друго в живота си под слънцето на Джад, двете луни и многото звезди.

— Напред, Сини! — чу Кир викове отвън. Свирепи, възбудени викове от много мъжки гърла. — Напред, Сини! Нападат ни!

Откъм северния край на двора се разнесе вой. Не на кучетата. На хора. Кир видя как едрата, потънала в сенките фигура се завъртя да погледне. После изведнъж залитна и падна. На портика изскочиха още сенки. Нечий тежък кривак заигра нагоре-надолу, черен на черния фон. Запукаха кости. Кир извърна глава и преглътна.

— Невежи хора, които и да са. Или да бяха — измърмори равнодушно Струмозус и остави ножа на масата. Съвсем невъзмутим.

— Войници. На отпуск в Града. Наети за монета-две. Нямаше да се стигне дотук, ако бяха пили на вересия. — Каза го раненият. Като го погледна, Кир видя, че има рани и по рамото, и по бедрото. И той беше войник. Очите му гледаха твърдо, сърдито. Врявата отвън се усилваше. Натрапниците се мъчеха да се измъкнат от двора. Бяха донесли факли — оранжевите им пушливи дири се стрелкаха из двора.

— Невежи, както казах — измърмори Струмозус. — Да влязат след вас чак тук.

— Убиха двама от хората ти и момчето на портата — каза войникът. — Опита се да ги спре.

Като чу това, Кир дръпна едно столче и тежко се смъкна на него. Знаеше кой беше стоял на портата. Късата сламка, изтеглена в нощ на пиршество. Прилоша му.

Струмозус изобщо не реагира. Само се обърна към третия мъж, гладко обръснат и много хубаво облечен, с огненочервена коса и навъсен.

— Ти си родиецът, дето го искаха, нали?

Мъжът кимна.

— Ти си, разбира се. Я ми кажи, моля те — рече майсторът готвач на Сините, докато отвън в тъмното пред кухнята се биеха и умираха мъже, — опитвал ли си минога от езерото до Баяна?

Възцари се кратко мълчание. Кир и останалите бяха що-годе запознати с подобни неща. Другите — едва ли.

— Аз… ъъъ… съжалявам — отвърна след малко червенокосият със сдържаност, която му правеше чест. — За жалост не съм.

Струмозус поклати глава.

— Мноого жалко. И аз не съм. Легендарно блюдо, да ви кажа. Аспалиус го е описал преди четиристотин години. Използвал е бял сос. Виж, аз не съм. Не и с минога.

Това предизвика ново мълчание. На двора се бяха появили още факли, още и още Сини наизлизаха, навлекли набързо ботуши и дрехи. Късно дошлите вече бяха пропуснали боя. Съпротива нямаше. Някой беше усмирил кучетата. Асторгус влезе припряно, погледна бегло падналия мъж и заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Шестима мъртви натрапници има навън.

На лицето му се беше изписал яд, но не и притеснение.

— Всички са мъртви? — попита едрият войник. — Жалко. Имах някои въпроси.

— Влязоха в лагера ни — заяви равнодушно Асторгус. — С мечове. Никой не прави така. Конете ни са тук. — Изгледа за миг, оценяващо, ранения, после се обърна и извика отсечено през рамо: — Телата ги хвърлете извън портата и уведомете градския префект. Аз ще се разправям с хората му, като дойдат. Извикайте ме. Някой да доведе Колумела и повикайте лекаря. — Обърна се към Скорций.

Кир не успя да разгадае лицето му. Двамата мъже се изгледаха продължително. Преди петнайсет години Асторгус, казваха, бил същият като Скорций сега: най-прочутият колесничар в империята.

— Какво стана? — въздъхна Асторгус. — Някой ревнив съпруг? Пак ли?

Всъщност отначало и той беше решил, че е това.

Успехът му в тъмното след надбягванията и пировете донякъде се дължеше на факта, че не беше от мъжете, които преследват жените. Въпреки това щеше да е неточно да се каже, че не ги желаеше страстно или че пулсът му не се учестяваше, щом се окажеше, че покани от някои определени особи го чакат у дома, след като се върнеше от Хиподрума или конюшните.

Тази вечер — в края на веселбите на Дикания, края на състезателния сезон — когато се върна у дома за имперския пир, на мраморната масичка в преддверието, между другите, го чакаше и една кратка, неподписана и неароматизирана бележчица. Лаконичният, съвсем характерен стил му подсказа, че завоеванията му от изминалия ден не свършват с победата над Кресценс от Зелените на първото следобедно надбягване:

„Ако е по силите Ви да избегнете опасности от друго естество — гласяха ситно изписаните думи, — слугинята ми ще Ви чака на източната страна на Тарасинския дворец след императорския пир. Ще я познаете. Тя е благонадеждна. А Вие?“

Нищо повече.

Другите писма ги заряза. Отдавна искаше тази жена. Привличаше го остроумието и ведрото й, насмешливо безразличие, аурата на… недостъпност около нея. Беше сигурен, че привидната й отчужденост е само за пред хора. Че под тази външна аскетичност се крие много. Че дори изключително властният й съпруг изобщо не го е разбрал.

Помисли си, че тази нощ може би ще открие — или ще започне да открива — дали това е така. И тези мисли изпълниха целия императорски пир с напрегнато, интимно очакване. Интимността бе главното, разбира се. Скорций беше изключително дискретен мъж: още една причина да идват поканите; още една причина, навярно, да е все още жив.

Не че не беше имало опити за убийство — или предупреждения. Веднъж го бяха набили: тогава беше много по-млад, нямаше закрилата на властни особи нито богатство. Всъщност отдавна се бе примирил с мисълта, че едва ли е от хората, които умират в легло, макар нечие друго легло да беше възможност. Щеше да го вземе Деветия колесничар — или някой меч в нощта, на връщане от нечия спалня, където не би трябвало да ляга.

Ето защо реши, че това е заплахата тази нощ, докато се измъкваше през една малка, заключена, рядко използвана врата в Имперския прецинкт в студения есенен мрак.

Имаше ключ за тази врата, благодарение на една среща преди години с чернокосата дъщеря на един от хилиарсите на екскубиторите. Дамата вече бе омъжена, майка на три деца и впечатляващо порядъчна. Някога бе имала омайваща усмивка и навик да извиква силно, а после да прехапе устна, сякаш изненадана от самата себе си.

Не използваше често ключа, но вече беше много късно, а и се беше наложило да е по-предпазлив от обичайното. Беше преживял неочаквано чувствени мигове в стаята, в която го бе отвела слугинята: не спалнята на дамата, в края на краищата, но имаше легло и вино и горяха благоуханни свещи. Беше се чудил дали ще намери страст и интимност под дворцовата маска на хладна учтивост. Когато тя пристигна — все още облечена като на пира и в тронната зала след това, — откри и двете, но разбра, в проточилите се мигове заедно, докато образите от деня бавно заглъхваха, че страстта и интимността му са твърде силни, за да е спокоен.

Това само по себе си бе опасно. В живота му — такъв, какъвто бе избрал да живее — нуждата да прави любов, допирът, мирисът и страстта на една жена в прегръдките му бяха важни и завладяващи, но желанието за каквато и да било продължителна интимност бе заплаха.

Беше играчка за всички тези дами в Имперския прецинкт и патрицианските домове в Града, и го знаеше. Отвръщаха на нуждите му, а той утоляваше страсти, които някои от тях не бяха съзнавали, че таят. Размяна един вид. Въвлечен бе в това от петнайсет години. Всъщност неочакваната уязвимост, която усети в себе си тази нощ, неохотата да я напусне и да излезе на студа, бе първият намек — като далечен тръбен зов, — че може би вече остарява. Беше смущаващо.

Заключи тихо вратата и се обърна да огледа тъмното, преди да продължи. Беше час, познат му и отпреди: съвсем не безопасен по улиците на Града.

Банкетната на Сините — крайната му цел, за да спази обещанието си към Струмозус от Амория — не бе далече: отвъд покрития с отломки строителен терен пред новия храм, покрай северната страна на форума на Хиподрума, а после от другия край, с колоната и статуята на първия Валерий, до портите на имението. Очакваше да завари огньовете в кухнята да горят и изнервеният възмутен готвач да чака да чуе, че нищо от онова, което е вкусил в Атенинския палат, не може да се сравни с предложеното му в прозаичната топлина на кухнята на Сините в промеждутъка между нощта и утрото.

И щеше да е вярно. Струмозус по свой начин си беше гений. Колесничарят дори очакваше най-искрено това късно хапване въпреки цялата си умора и тревожните чувства, които трябваше да надвие. Можеше да спи утре — цял ден, ако иска. И сигурно щеше да го направи. Стига да доживееше до утре. По силата на отдавна вкоренен навик остана за известно време неподвижен, скрит зад храстите покрай стената, и предпазливо огледа откритите пространства, които трябваше да прекоси. Не видя демони, нито духове или пробягващи пламъци по каменната настилка, но под мраморния покрив на почти завършения портик на Храма имаше някакви мъже. Не трябваше да са там. Не и по това време на нощта и не така застанали — като войници на пост. Нямаше да се изненада, ако беше видял пияни гуляйджии, застояли се навън след края на Дикания и клатушкащи се в студа през строителните материали пред Бронзовите порти, но тази неподвижна група, тези непознати, които си мислеха, че колоните, наметалата и мракът са ги скрили… От мястото, където изчакваха, тези мъже — които и да бяха — можеха ясно да виждат портите, а първото движение, което направеше, щеше да го издаде, дори да не знаеха за съществуването на малката врата.

Умората му изчезна.

Опасността и предизвикателството бяха замайващото, неразредено вино на живота за Скорций от Сория: още една причина да живее заради скоростта и кръвта на пистата, и за тези незаконни срещи в императорския двор и извън него. Знаеше го. Знаеше го вече от много години.

Измърмори тихо бърза, запретена молитва към Хеладик и заобмисля какво да избере. Мъжете в сенките сигурно бяха въоръжени. Бяха тук с определена цел. А той имаше само нож. Можеше бързо да притича през откритото пространство към форума, да ги изненада, но му бяха под ъгъл. Ако някой от тях бе достатъчно бърз, щеше да му пресече пътя. А и на бягането някак си му липсваше… достойнство.

С неохота реши, че единственият умен ход, след като вече ги бе забелязал, е да се шмугне обратно в прецинкта. Можеше да си намери легло в казармата на екскубиторите — щяха да са горди, че е при тях, и нямаше да го разпитват. Или можеше пак да влезе и да отиде до Бронзовите порти отвътре — е, щеше да има приказки заради късния час, за съжаление, — и да помоли да отнесат съобщение до Сините. Много скоро щяха да дойдат придружители.

Но и в двата случая за това колко дълго се е задържал тук щяха да научат повече хора, отколкото му харесваше. Не че нощните му похождения бяха кой знае колко тайни, но все пак се гордееше с това, че гледа да привлича към тях колкото се може по-малко внимание. Отново бе въпрос на достойнство, а и на уважение към жените, които му се доверяваха. Бездруго твърде много живееше живота си пред очите на света. Предпочиташе някои подробности да си ги запази за себе си, а не да стават достояние на всеки завистлив клюкар по баните, казармите и каупоните на Сарантион.

Сега обаче изборът не беше много голям, уви. Или тичане през улицата като чираче, побягнало от тоягата на майстора, или сконфузено връщане при екскубиторите или до портите. Изобщо не беше склонен да бяга.

И тъкмо извади ключа от кожената си кесия, когато видя грейналата светлина на портика на Храма — едно от тежките крила на вратата се разтвори. Навън пристъпиха трима мъже, ясно очертани на светлината отзад. Беше наистина много късно; ставащото беше необичайно и странно. Храмът все още не беше отворен за посетители — вътре влизаха само работници и архитекти. Скрит зад храстите, Скорций видя как мъжете на портика тихо се отдръпнаха. Беше много далече, за да чуе нещо или да разпознае някого, но видя как двама от тримата мъже пред вратите се обърнаха да се поклонят на третия, а той се прибра вътре. И това му подсказа друга възможност.

Светлата резка се стесни и изчезна, щом тежкото крило се затвори. Двамата мъже останаха сами пред входа сред купчините зидария във ветровитата нощ. Единият се обърна и каза нещо на другия. Явно не забелязваха обкръжилите ги войници. Нощем в Града винаги умираха хора.

Хора ходеха на гробовете на умрели насилствено с табличните с проклятия на хейроманти, за да поискат смърт или разчленяване на колесничари и техните коне, пламенната страст на жена, за която копнеят, болест за детето или мулето на омразен съсед, бурни ветрове за кораб на търговец съперник. Кръв и магия, пламъци, пробягващи по калдъръмите на нощните улици. Пламъците на Хеладик. Беше ги виждал.

Но духовете на полусвета си бяха духове, а в другия край на площада имаше мечове. И мъже, които ги носеха. Скорций стоеше в тъмното, двете луни бяха залезли, звездите трепкаха покрай бързо тичащите облаци. От север духаше студен вятър — оттам, където казваха, че обитава Смъртта, в старите приказки на Сория, в приказките преди Джад да дойде при хората на юг с легендата за своя син.

Това, което ставаше на портика, изобщо не беше негова работа — той си имаше своите заплахи, с които трябваше да се оправи по улиците. Оръжие нямаше освен нищожния нож и едва ли можеше да помогне на двамата безпомощни мъже срещу няколкото нападатели с мечове.

Някои ситуации изискват чувство за самосъхранение.

Той, уви, беше лишен от него.

— Пази се! — изрева с цяло гърло и изскочи на улицата.

Извади ножа в движение. След като само преди миг бе решил да се скрие, май в края на краищата щеше направи точно обратното. Хрумна му — малък, позакъснял признак, че още си е с ума — че се държи неразумно.

Двамата мъже на портика се извърнаха към него, щом затича с все сила през площада. Той прескочи една ниска купчина тухли, закачи си крака и едва не падна. Изруга — и себе си, и мудността си. Продължи — оглеждаше се за врагове и за още проклети тухли — и видя как най-близкият войник се обърна и извади меча си. Беше достатъчно близо, за да чуе как острието изсъска от ножницата.

Отчаяната му надежда беше третият да не е заключил вратата на Храма и да могат да се скрият вътре, преди убийците да се приближат. Хрумна му — доста късно — че можеше да им извика да се скрият, без сам да налети като глупав чирак между шамарите. Тостове вдигаха за него в Сарантион, императорът го канеше на пировете си, той беше Славата на Сините, беше богат повече отколкото в най-дръзките си младежки мечти.

Явно си беше останал почти същият като преди петнайсет години. За жалост, може би.

Скочи покрай двамата мъже и сграбчи дръжката на вратата. Заключена. Блъсна я с рамо, после бързо се извъртя. Едва сега видя ясно двамата. Познаваше ги. Нито един от тях не реагира. Парализирани бяха от страх. Скорций отново изруга.

Войниците ги бяха обкръжили. Както можеше да се очаква. Водачът им, едър дългурест мъж, стоеше точно пред стъпалата на портика. Очите му бяха черни в тъмното. Меча си държеше така, все едно изобщо не тежи.

— Скорций от Сините! — рече той, с много странен тон.

Последва тишина. Скорций си замълча, умът му заработи трескаво.

Войникът продължи със същия насмешлив тон:

— Струва ми цяло състояние днес следобед, знаеш ли? — Глас на тракезиец. Всъщност нормално: войници, напускащи града, наемат ги в някоя каупона за убийство и после те изчезват.

— Тези двама мъже са под закрилата на императора — сопна се ледено Скорций. — Посегнете ли на който и да е от двамата, или на мен, ще ви струва живота. Никой няма да може да ви защити. Нито в империята, нито извън нея. Разбрахте ли ме?

Мечът в ръката на мъжа не трепна. Тонът му обаче изтъня от изненада:

— Какво? Мислиш, че сме тук, за да им навредим?

Скорций преглътна. Ръката му с ножа се отпусна. Двамата на портика го гледаха с любопитство. Войниците долу — също. Вятърът лъхна, размърда покривалата върху купчините тухли и сечива. Есенни листа се разхвърчаха по площада. Скорций отвори уста и я затвори, не знаеше какво да каже.

Хрумнали му бяха няколко различни, много бързи предположения, откакто излезе от Имперския прецинкт и видя чакащите в тъмното мъже. Явно нито едно не бе вярно. — Ъъъ, колесничарю, позволете ми да ви представя Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски конен — каза червенокосият майстор на мозайки — защото тъкмо той стоеше на портика. — Ескортът ми през последната част от пътуването ми дотук и моята охрана в Града. Впрочем, той наистина загуби доста пари в първото надбягване този следобед.

— Съжалявам за което — отвърна механично Скорций. Погледна Гай Крисп от Варена, после — и прочутия архитект Артибасос до него, разчорлен и с будни очи. Строителят на този нов Храм.

И вече бе съвсем сигурен кой е човекът, комуто се кланяха, докато той наблюдаваше отсреща. Явно схващаше със закъснение.

Басанидите имаха една философска фраза за това, на техния си език, беше я чувал често от търговците им в Сория през сезоните, в които нямаше война. В този момент не се чувстваше много философски настроен.

Последва ново мълчание. Северният вятър засвистя между колоните. Откъм Бронзовите порти не се виждаше никакво движение: сигурно бяха чули виковете му, но нямаше да си направят труда да се отзоват. Събитията извън Имперския прецинкт рядко притесняваха стражите; грижата им беше да ги задържат отвън. Беше хукнал през открития площад, ревал беше като луд, размахвал беше ножа, насмалко да си изкълчи глезена… без никаква нужда и полза. И застанал в тъмното на още недовършения портик на Великия храм на Святата Мъдрост на Джад, Скорций изведнъж и много притесняващо си спомни изящната дама, която бе оставил преди малко. Мириса и допира й.

Представи си я как го наблюдава точно в този момент. Примижа при мисълта за вдигнатите й вежди, за кривнатата насмешливо уста, след което — без да може да намери никаква алтернатива — започна да се смее.

По-рано същата нощ, докато вървеше с ескорта си от Атенинския към Траверситския дворец, където бяха любимите есенни и зимни покои на императрицата на Сарантион, Криспин неволно помисли за жена си.

Случваше се непрекъснато, но разликата този път — и той го съзнаваше — бе в това, че образът на Иландра бе като щит, като някаква защита, макар да не беше наясно от какво се бои. В дворцовите градини бе ветровито и студено и той се загърна с наметалото, което му бяха дали.

Пазен от мъртвата, скрит зад спомена за една любов… Водеха го към по-малкия от двата главни двореца под бързо летящите облаци и гаснещите на запад луни. Влязоха и тръгнаха по мраморни коридори, по стените горяха еветилници, и спряха пред войниците на прага на императрицата, поканила го в тъй късен час в личните си покои.

Очакваха го. Единият войник кимна безизразно и отвори вратата. Криспин прекрачи и се озова в пространство на светлина от огън, от свещи и злато. Евнусите и войниците останаха навън. Вратата зад него се затвори. Образът на Иландра бавно избледня, щом към него пристъпи слугиня, цялата в коприна, пристъпяше леко, и му поднесе сребърна чаша вино.

Прие го с искрена благодарност. Тя взе наметалото му и го постави на скамейката до стената край огъня. После му се усмихна и се оттегли през една вътрешна врата. Останал сам, Криспин се огледа на светлината на хилядите свещи. Стая, обзаведена с разкош и вкус; малко прекалено за окото на западняк, но на сарантийците им беше слабост. А след това затаи дъх.

На една дълга маса до стената вляво лежеше роза. Нежна като жив цвят и привидно също толкова крехка, четири пъпки на дългото стебло, тръни между малките съвършени листчета, всичко от злато, и четирите пъпки — представени в степени на разцъфване, а петият цвят на върха — напълно отворен, зрял, всяко от тънките прелестни венчелистчета бе чудо на златарския занаят, с рубин в средата, червен като огън на светлината на свещите.

Красотата стегна сърцето му — и тази ужасна крехкост. Ако човек вземеше този дълъг стрък дори само с два пръста и го извиеше, щеше да се огъне, да се скърши, да се разпадне. Цветът почти сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, какъвто нямаше. Толкова съвършенство и толкова преходно, уязвимо. Криспин го заболя за майсторството, вложено в него — времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство — и от едновременното усещане, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като… като всяка радост в тленния живот.

Като роза навярно, повяхнала под вятъра в края на лятото. Изведнъж си помисли за младата кралица на антите и за посланието, което носеше, и усети у себе си жалост и страх, така далече от дома.

Свещите по сребърната клонка на масата до розата потръпнаха. Звук нямаше, но люшналите се пламъчета го накараха да се обърне.

Младостта й бе минала на сцената и тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, тъмноока, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, за капеща кръв, за опасността, затаена в сърцевината на всяка красота.

Беше се преоблякла в тъмночервена нощна роба, накарала беше слугините си да свалят украшенията от косата й и накитите по китките и около шията. Косата й бе разпусната за спане, гъста, дълга и тъмна, смущаваща. На ушите й все още висяха два диаманта, единственото й украшение, и улавяха светлината. Обкръжаваше я същият аромат и се носеше към него, през наложеното от нея разстояние, а и аура някаква я обкръжаваше: на власт и насмешлива интелигентност, и на още нещо, което той не можеше да назове, но знаеше, че се бои от него и че е прав да се бои.

— Добре ли познаваш, родиецо, личните покои на царствени особи? — Гласът й бе тих, лукав и смайващо интимен.

„Внимавай, о, много внимавай“, каза си той, остави виното и се поклони ниско, като прикри с бавния поклон обзелата го тревога. Изправи се.

— Изобщо не ги познавам, господарке. За мен е огромна чест… и съм като риба на сухо.

— Батиарец далеч от родния си полуостров? Риба, извадена с мрежа от водата? Какъв ли ще си на вкус, Гай Крисп от Варена?

Не помръдваше. Тъмните й очи и диамантите улавяха светлината на пламъците: блестеше в диамантите, ала потъваше в очите й. Усмихна му се.

Играеше си с него. Знаеше го, но все пак гърлото му бе пресъхнало. Той се окашля и каза:

— Нямам представа. На вашите услуги съм за всичко, трижди въздигната.

— Това вече го каза. Обръснали са ти брадата, разбирам. Горкичкият. — После се засмя, пристъпи право към него и го подмина, както бе затаил дъх. Застана до дългата маса и загледа розата. — Възхищаваше се на цветето ми, нали? — Гласът й бе като мед, като коприна.

— Да, господарке. Изделие с изключителна красота и… тъга.

— Тъга? — Тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Аликсана замълча. Вече не беше млада. Тъмните й привличащи очи дълго се задържаха върху неговите, докато той не сведе глава. Ароматът й, толкова отблизо, беше опияняващ, източен, караше го да мисли за цветове, като много други неща: този бе почти като червеното на робата й, но по-тъмен, по-наситен, порфир. Пурпурът на царствеността. Гледаше надолу и се чудеше: възможно ли бе това да е преднамерено, или си беше само заради склонността му да превръща мирис, звук и вкус в цветове? Тук в Сарантион имаше тайни изкуства, за които той не знаеше нищо. Беше в Града на градовете.

Украсата на света, окото на вселената. Мистерии имаше тук.

— Нетрайността на красивото. Добре казано — промълви императрицата, загледана в розата. — Точно затова е тук, разбира се. Умен си. Би ли могъл, родиецо, да ми сътвориш нещо в мозайка, което намеква за обратното: намек за онова, което устоява отвъд преходното?

Поканила го беше не случайно все пак. Той вдигна глава.

— Какво би го намекнало за вас, господарке?

— Делфини — отвърна тя най-неочаквано.

Той пребледня.

Тя го гледаше, опряла длани на масичката от слонова кост, с разперени пръсти. Лицето й бе замислено, преценяващо; това го смути повече от всякаква ирония.

— Пий си виното — каза императрицата. — Хубаво е.

Отпи. Хубаво беше.

Делфините бяха гибелни същества. Много повече от морски създания, скачащи между вода и въздух, изящни и красиви — създания, каквито всяка жена би се радвала да види на стените на покоите си. Делфините бяха вплетени в езичеството или в мрежите на меладикийските ереси, или и в двете.

Делфините пренасяха душите от тленното царство на живото през ехтящите морски палати към владенията на Смъртта и Съда. Тъй бяха вярвали древните в Тракезия преди много време — а и в Родиас, преди се появи учението на Джад. Делфините бяха служили на многоликия бог на Отвъдното, бяха водачи на духовете на мъртвите, странници през смътните пространства между живота и онова след него.

А част от това древно, устояло на времето езичество се бе прехвърлила — през други смътни пространства — във вярата за Джад и неговия син Хеладик, загинал в колесницата си, за да донесе огъня на хората. Когато колесницата на Хеладик, горяща като факел, се гмурнала в морето — така гласеше мрачното сказание, — тъкмо делфините дошли и понесли на гърбовете си озлочестената му красота. И като жива катафалка го отнесли чак до най-последните предели на световното море, за да се срещне със своя баща, потъващ в здрача на залеза. А Джад взел тялото на своето чедо в колесницата си и го отнесъл — като всяка нощ — долу в мрака. По-тъмен, по-студен бил мракът в онази нощ, защото бил умрял Хеладик.

И тъй, за делфините учеха, че са последните същества на живия свят, видели и докоснали възлюбления Хеладик, и заради службата си бяха свети в ученията на онези, които вярваха в смъртния син на Джад.

Човек можеше само да избере едното или другото опасно богохулство. Делфините пренасяха душите при тъмния бог на Смъртта в древния езически пантеон — или носеха мъртвото тяло на единствения син на единия бог в една вече забранена ерес.

Тъй или иначе, и в двата смисъла, художник, поставил делфини на стени или таван, щеше да си навлече беди — и дори смърт — от страна на все по-бдителното духовенство. Някога на Хиподрума бе имало делфини, гмуркащи се, за да означат всяка обиколка в надпреварите. Вече ги нямаше, бяха претопени. Сега хипокампи отброяваха кръговете.

Тъкмо този император, Валерий Втори, бе постигнал с настойчивостта си общия Проглас на Атан, Върховния патриарх в Родиас, и Закарий, източния тук, в Града. Валерий се бе потрудил много усърдно да постигне това рядко единение. Двеста години яростни кървави борби в раздвоената вяра на Джад бяха заличени с този документ, ала цената на постигнатото от един амбициозен император и външно обединеното духовенство беше осъждането на всички хеладикийци в ерес: бяха изложени на риск от отлъчване, ритуално проклятие в храмове и светилища, и огън. В империята на Валерий рядко екзекутираха за нарушаване на човешките закони, но хора биваха изгаряни заради ерес.

И тъкмо императрицата на Валерий го молеше сега, благоуханна и сияйна, в червено и везано злато, под светлината на свещите в късната нощ, да извае в покоите й делфини.

Бе твърде изцеден след всичко случило се тази вечер, за да може да прецени нещата добре. Опита се предпазливо да спечели време:

— Делфините са чаровни същества, наистина. Особено когато скачат над вълните.

Аликсана му се усмихна.

— Разбира се, че са красиви. — Усмивката й се разшири. — Освен това са носачите на Хеладик до мястото, където морето се среща с небето по здрач.

Дотук с печеленето на време. Поне знаеше вече за кой грях може да бъде изгорен, ако го извърши.

Тя обаче го улесняваше. Той вдигна очи и срещна погледа й, който не се беше откъснал от лицето му.

— И двамата патриарси осъдиха тези учения, императрице. Императорът положи клетва в стария Храм на Мъдростта на Джад да спазва тяхната воля в това.

— Чули сте за това? Чак в Батиара? Под властта на антите?

— Разбира се. Върховният патриарх все пак е в Родиас, императрице.

— А кралят на антите… или дъщеря му след него… положиха ли подобна клетва?

Изумително опасна жена.

— Знаете, че не са, господарке. Антите приеха вярата в Джад според хеладикийските учения. — И не са променили доктрините си, уви.

Криспин се обърна рязко.

Императрицата само извърна глава и се усмихна на мъжа, който беше влязъл — безшумно като нея — и го беше изрекъл от прага в другия край.

За втори път с разтуптяно сърце, Криспин остави чашата си и се поклони ниско, за да прикрие усилващото се притеснение. Валерий не бе променил нито облеклото, нито поведението си. Сам си наля чаша вино. Тримата бяха сами, в стаята нямаше слуги.

Императорът отпи и го погледна мълчаливо. Явно се очакваше отговор.

Беше много късно; съвсем неочаквано настроение обзе Криспин, макар че майка му и приятелите му до един щяха да твърдят, че им е познато. Промълви:

— Един от най-уважаваните клирици на антите пише, че ересите не са като дрехите и брадите, господарю, да идват на мода и да излизат от мода всеки сезон или година.

Аликсана се изсмя високо. Валерий отвърна с много лека усмивка, сивите му очи си останаха напрегнати на кръглото гладко лице.

— Четох го това — отвърна той. — Сибард от Варена. „Ответ на един проглас“. Интелигентен човек. Писах му, казах му точно това, поканих го тук.

Криспин не беше знаел това. Нямаше как да го знае, разбира се.

Това, което знаеше — което май всички знаеха, — бе, че явните амбиции на Валерий към полуострова на Батиара до голяма степен намират основания в религиозната схизма и необходимостта полуостровът да бъде спасен от „грешката“. Беше странно и в същото време — съвсем на място според това, което започваше да научава за този човек, че императорът можеше да обоснове възможното връщане на Родиас и полуострова с религията и в същото време да хвали антския духовник, чийто труд оспорваше точка по точка същия документ, даващ му тази опора.

— Той отклони поканите ни — каза тихо Аликсана. — С доста невежливи изрази. Вашият съдружник Марциниан също отклони поканата ни. Защо никой не иска да идва при нас, родиецо?

— Не си справедлива, обич моя. Гай Крисп дойде, по студени есенни пътища, изтърпя храбро бръснача и нашия двор… само за да бъде притеснен от измамна императрица с нечестива молба.

— По-добре моята измамност, отколкото злобата на Стилиана — отвърна живо Аликсана, все така опряна на масата. Тонът й беше станал дяволит. Странно. Криспин вече успяваше да различи оттенъците в гласа й. Имаше чувството, че винаги е било така. — Щом ересите се променят, макар и не всеки сезон — продължи тихо тя, — защо да не могат и украсите по стените ми, господарю? Тук поне вече си завоювал всичко.

Усмихна се мило и на двамата. Последва кратко мълчание.

Най-сетне императорът поклати насмешливо глава.

— Кой нещастен мъж би могъл да се надява, че ще е достатъчно разумен да ти откаже?

Императрицата му се усмихна широко.

— Добре. Мога да го направя значи? Наистина искам делфини тук. Ще уредя нашият родиец да…

И млъкна. Императорът бе вдигнал десница като съдия, за да я прекъсне.

— После — заяви строго Валерий. — След храма. И то ако реши да го направи. Това все пак е ерес и ако се разбере, тежестта й ще падне върху художника, не върху императрицата. Помисли. И след това реши.

— „После“ явно ще е след много време — отвърна Аликсана. — Ти построи много голям храм, господарю. А моите покои са печално малки. — Нацупи се обидено.

Криспин имаше силното чувство, че това е едновременно и обичайна игра между двамата, и нещо, нагласено, за да го разсее. Защо бе нужно второто — не беше наясно, но мисълта доведе до обратния ефект: той остана напрегнат и бдителен.

И точно в този момент на вратата се почука.

Императорът на Сарантион се обърна бързо натам и се усмихна.

Изглеждаше по-млад в този момент, почти хлапашки. — Аха! Май все пак съм доста умен в края на краищата. Окуражителна мисъл. Изглежда, скоро ще спечеля един облог. Аликсана, очаквам с нетърпение да платиш обещаното. Тя изглеждаше объркана.

— Не мога да повярвам, че ще го направи. Трябва да е нещо друго. Нещо… — Замълча, прехапала устна. Слугинята се появи на вътрешната врата, вдигнала въпросително вежди. Императорът остави чашата си на масата и се прибра във вътрешната стая. Усмихваше се на излизане, забеляза Кряспин.

Аликсана кимна на слугинята. Тя се поколеба, посочи господарката си, после опипа косата си.

Императрицата сви рамене, по лицето й пробяга нетърпение.

— Някои са виждали и повече от развързаната ми коса, Кризомало. Остави я.

Вратата се отвори и Криспин неволно отстъпи назад към масата с розата. Аликсана беше съвсем близо до него, властна въпреки цялата интимност на обстановката. Хрумна му, че който и да е дошъл, едва ли е натрапник — иначе нямаше да може да стъпи в този дворец, още по-малко да накара стражата да почука толкова късно през нощта.

Слугинята отстъпи встрани и в стаята влезе мъж, и спря на крачка от прага. Държеше до гърдите си кутийка от слонова кост. Връчи я на Кризомало, а после се обърна към императрицата и я удостои с пълния дворцов поклон — докосна три пъти пода с чело. Криспин не беше сигурен, но имаше чувството, че тази церемония точно тук е преувеличена, прекомерна. И когато посетителят най-сетне се изправи, го позна: беше слабият мъж с изпитото лице, който беше стоял зад стратега Леонт в залата за аудиенции.

— Късен гост сте, секретарю. Би ли могло това да е личен дар от вас, или Леонт желае да ми съобщи нещо лично? — Тонът й беше неразгадаем: съвършено учтив, но нищо повече.

— Желае го нейно благородие съпругата му, трижди въздигната. Нося малък дар от Стилиана Далейна на нейната трижди благоговейна и възлюблена императрица. За нея ще е неоценима чест, ако благоволите да го приемете. — Щом свърши словото си, секретарят бързо се огледа и Криспин имаше смътното чувство, че иска да запечата обстановката в ума си. Не можеше да не забележи разпуснатата коса на императрицата, нито цялата интимност наоколо. Аликсана ни най-малко не се притесни, а Криспин отново се зачуди що за игра се играе тук, що за дребна фигурка се е оказал сам той в нея и с каква цел.

Императрицата кимна на Кризомало, а тя отключи златната ключалка на кутийката и я отвори. Не можа да скрие изумлението си. Вдигна в ръка малкия дар. Настъпи мълчание.

— О, боже — промълви императрицата на Сарантион. — Току-що загубих облог.

— Ваше величество? — Секретарят явно не беше очаквал да чуе точно това.

— Все едно. Предайте на нейно благородие Стилиана, че сме зарадвани от жеста й и… бързината, с която е решила да ни изпрати дара си, още повече че е държала буден до толкова късно един отруден писар. Свободен сте.

И това бе всичко. Вежливо, твърдо, пренебрежително. Криспин още не можеше да възприеме факта, че изумителното колие с огромната перла, което бе видял на Стилиана Далейна, привлякло за жалост вниманието му, току-що е поднесено на императрицата. Не можеше дори да си въобрази цената му. Но беше убеден — абсолютно убеден, — че без думите, които бе изрекъл в залата, това нямаше да се случи.

— Благодаря, премилостива. Ще побързам да предам любезните ви думи. Ако бях знаел, че ще прекъсна…

— Хайде, Пертений. Тя знае, че ще прекъснеш, ти също. И двамата чухте в тронната зала, че поканих родиеца.

— Помислих, че… Нейно благородие… Тя помисли, че… може да…

— Пертений. По-добре ще е може би да тръгнеш с Леонт по бойните полета и да пишеш за конни атаки. Иди си лягай. Кажи на Стилиана, че с удоволствие приемам дара й и че родиецът наистина все още е с мен, както тя е искала, за да види, че е направила дар, превъзхождащ онзи, който й поднесе той. Можеш също да й кажеш — добави императрицата, — че косата ми все още е до кръста, като е развързана. — Завъртя се нарочно, та секретарят да се увери в това, а после отиде до масата със стъкленицата с вино и вдигна чашата, която бе оставил Валерий.

Кризомало отвори вратата. В мига, в който Пертений — къде ли го беше чул Криспин това име днес? — си тръгна, Криспин забеляза как нещо блесна в очите му и също толкова бързо изчезна, щом повтори тройния поклон, преди да излезе.

Аликсана не се обърна, докато вратата не се затвори. И със същия тих, великолепен глас отрони ядосано:

— Джад да те прокълне с перде на очите и плешивина.

Императорът на Сарантион, посрещнат така от съпругата си на влизане, се смееше доволен.

— Аз вече оплешивявам. Излишно проклятие. А ако хвана перде, ще трябва да ме дадеш на лекарите или да ме водиш, докато съм жив, за ръчица.

Видяно в профил, изражението на Аликсана за миг стъписа Криспин. Беше съвсем сигурен, че е искрено, че става въпрос за нещо дълбоко интимно. Нещо, заседнало и в собственото му сърце, миналото, изплуващо в настоящето.

— Колко умно от твоя страна, че го предвиди, скъпи.

Валерий сви рамене.

— Едва ли. Нашият родиец я посрами с щедър дар, след като публично се провини с арогантността си. Тя не биваше да носи накит, надминаващ накитите на императрицата, и го знаеше.

— Разбира се, че го знаеше. Но кой ли щеше да й го каже в онази компания?

Двамата се обърнаха като по знак, уж сетили се чак сега, и погледнаха Криспин. И двамата се усмихваха. Криспин се окашля.

— Един недодялан майстор от Варена явно. Който сега иска да попита дали е възможно да умре заради прегрешенията си.

— О, да. Все някой ден — отвърна Аликсана с усмивка. — Всички ни чака това. Все пак ти благодаря. Длъжница съм за този неочакван дар и перла като тази ме възхищава неописуемо. Слабост. Кризомало?

Придворната, също доволно усмихната, пристъпи с кутийката, извади огърлицата, откопча я и застана зад императрицата.

— Още не. — Валерий я докосна по рамото. — Бих искал Гесий да я види, преди да си я сложиш.

Императрицата го погледна изненадано.

— Какво? Нима? Петрус, мислиш, че…

— Всъщност не. Но нека все пак да се види. Дреболия.

— Отровата едва ли е дреболия, мили.

Криспин видя как Кризомало примига и припряно прибра огърлицата в кутията. После избърса нервно ръце в робата си. Императрицата изглеждаше по-скоро заинтригувана, ни най-малко притеснена — поне доколкото можеше да прецени Криспин.

— Търпим и такива неща — каза невъзмутимо Аликсана Сарантийска. — Не се безпокой, родиецо. Колкото до твоята безопасност… тази вечер притесни немалко хора. Струва ми се, че една охрана ще е уместна, Петрус?

Каза го, обърната към императора. Валерий сви рамене.

— Тя вече е налице. Говорих с Гесий, преди да дойда тук.

Криспин се окашля. Започнал бе да разбира, че около тези двамата нещата стават доста бързо.

— Бих се чувствал… неловко с охрана из града. Позволено ли ми е да предложа нещо?

Императорът кимна.

— Споменах ви за войника, който ме доведе тук. Казва се…

— Карулус, от Четвърти Саврадийски. Тук е, за да говори с Леонт, сигурно за войнишките заплати. Спомена го. Назначих тъкмо него и хората му за твоя охрана.

Криспин преглътна. Императорът не би трябвало да помни дори за съществуването, да не говорим за името на един офицер, споменато мимоходом. Но за този човек говореха, че не забравял нищо, че никога не спял, че едва ли не… беседвал, съветвал се с духовете на полусвета, с мъртви свои предшественици, докато обикалял нощем из дворцовите коридори.

— Благодарен съм ви, ваше величество — отвърна с поклон. — С Карулус вече се сприятеляваме. Компанията му ми е приятна. С него ще съм по-спокоен.

— Което е изгодно за мен, разбира се — каза с усмивка императорът. — Искам да мислиш най-вече за работата. — Искаш ли да видиш новия Храм?

— С нетърпение, господарю. Още първата сутрин, когато може да ми се разреши…

— Защо да чакаме? Отиваме сега.

Беше много след полунощ. Дори празничните гуляи трябваше отдавна да са свършили. Хлебарите при пещите. Безсънните на своите бдения, уличните чистачи, градската стража, проститутки (от двата пола) и клиентите им, това щяха да са още будните хора навън. Но пък императорът никога не спеше. Така поне разправяха.

— Трябваше да го очаквам — каза Аликсана обидено. — Каня в покоите си един умен мъж за… уменията, които може да ми предложи, а ти ми го отвличаш. — Изсумтя престорено. — В такъв случай ще потърся прибежище в банята и в ложето си, ваше величество.

Валерий се ухили и хлапашкото изражение се върна на лицето му.

— Ти изгуби облог, мила. Не заспивай. С истинско изумление Криспин видя как лицето на императрицата на Сарантион се изчерви. Все пак тя отвърна с насмешлив реверанс:

— Негово величество властва над всички свои поданици във всички възможни неща.

— Естествено — каза Валерий.

— Аз ще ви оставя — заяви императрицата и се обърна. Кризомало я бе изпреварила на прага на вътрешната врата. Криспин зърна за миг друга камина и широко легло по-навътре, фрески и многоцветни тъкани пана по стените. Едва в този момент осъзна, че в края на краищата ще остане сам с императора. Устата му отново пресъхна при мисълта какво му предстои.

На прага Аликсана се обърна. Помълча, уж замислена, с пръст на брадичката, после поклати глава самоукорително. — За малко да забравя. Колко глупаво от моя страна. Толкова да се разсея от една перла и мисълта за делфини. Хайде, кажи ни, родиецо, посланието, което носим от кралицата на антите. Какво казва Гизел?

След страха от очакването, че ще остане насаме с Валерий, за да предаде точно това, усещането бе все едно, че яма изведнъж зейна под краката му, изникнала под давлението на този прелестен глас. Сърцето му подскочи; имаше чувството, че пропада в бездна.

— Послание? — повтори той.

— Обич моя — промълви императорът, — ти си капризна и жестока, и ужасно нечестна. Ако Гизел изобщо е дала някакво послание на Гай Крисп, то ще е само за моите уши.

„Свети Джад“, помисли си безпомощно Криспин. Наистина бяха много бързи. Твърде много знаеха. Беше изумително.

— Естествено, че носи послание от нея. — Тонът на Аликсана беше спокоен, но очите й се взираха в лицето на Криспин, напрегнати и замислени, и той видя, че в тях вече няма веселие.

Вдиша дълбоко, за да се успокои. Беше видял зубир в Елшовия лес. Беше влязъл в леса, очаквайки да умре, и беше излязъл жив, след като бе срещнал нещо над тленния свят. Всеки миг живот след преживяното в онази мъгла беше дар. Откри, че със спомена за това може да надвие страха. Отвърна спокойно:

— За това ли ме поканихте тук, ваше величество?

Устата на императрицата се кривна кисело.

— И за това, и за делфините. Наистина искам делфини.

Валерий заговори сухо:

— Имаме хора във Варена, разбира се. Много от личната гвардия на кралицата са били убити една нощ тази есен. Убити, докато са спали. Доста необичайно. Такова нещо се случва само когато искаш да запазиш някаква тайна. Хората ни във Варена се заеха с този въпрос. Не беше трудно да научат за много обсъжданото пристигане на куриера с нашата покана. Изглежда, е направил съдържанието й публично? И по не много ясни причини ти си приел покана па мястото на Марциниан. Това е събудило интерес. Разгърнали са ресурси. Видели са те несъмнено да се връщаш същата нощ много късно в дома си, с кралски ескорт. След среща с някого в двореца. После са дошли убийствата, същата нощ. От всичко това бяха направени правдобоподобни заключения и ни бяха изпратени по пощата.

Всичко това бе казано спокойно и точно, като диктовка на военно донесение. Криспин си помисли за кралица Гизел: обсадена отвсякъде, мъчеща се да намери изход, пространство. Да оцелее. Жестоко притисната.

И да имаше избор, не знаеше какъв е. Извърна очи от императора към императрицата на Сарантион, срещна погледа на Аликсана, суров този път. И не каза нищо.

Изглежда, не беше и нужно. Императрицата промълви спокойно:

— Помолила те е да кажеш на императора, че вместо нашествие един брак би могъл да му осигури Батиара по-надеждно, с по-малко кръвопролитие за всички страни.

Толкова безсмислено изглеждаше да се съпротивлява. Но все пак нямаше да проговори. Наведе глава, ала преди да го направи, видя внезапната й искряща усмивка. Чу вика на Валерий:

— Проклятие! Единствената нощ, в която печеля облог, тя печели още по-голям!

— И поиска да го предадеш само на императора, нали? — каза императрицата.

Криспин вдигна глава, но не каза нищо. Знаеше, че може да умре, тук и сега.

— Разбира се, че те е помолила. Какво друго е могла да направи? Би искала да избегне нашествието почти на всяка цена.

— Тя би искала, аз бих искал — най-сетне заговори Криспин, колкото можеше по-спокойно. — Не би ли го искал всеки? — Пое си дъх. — Ще кажа само едно, нещо, в което съм убеден: сигурно е възможно Батиара да бъде взета с война, но не може да бъде задържана задълго. Времената за една империя, на изток и запад, са свършили. Светът вече не е какъвто е бил.

— Вярвам го. — Аликсана го изненада за пореден път.

— Аз — не — заяви императорът. — Иначе нямаше да кроя всички тези планове. Един ден ще съм мъртъв, ще лежа в гробницата си и бих искал да казват за Валерий Втори, че е направил две неща в дните си под слънцето на Джад. Донесъл е мир и благоденствие на враждуващите схизми и храмове на божията вяра и е върнал Родиас към империята и славата. Ако това стане, ще почивам в мир с Джад.

— А иначе? — Императрицата се обърна към съпруга си. Криспин имаше чувството, че присъства на дълъг, често повтарян разговор.

— Не мисля за „иначе“. Знаеш това, обич моя. Никога не съм го правил.

— Тогава ожени се за нея — каза жена му, много тихо.

— Женен съм — заяви императорът. — И не обичам да мисля за „иначе“.

— Дори да почиваш в мир с бога, след като умреш? — Тъмни очи, побрали хладна сивота в стая със свещи и злато. Криспин преглътна с мъка и му се дощя да е някъде другаде, където и да е, само не и тук. Не беше казал и дума за посланието на Гизел, но те сякаш знаеха всичко, сякаш мълчанието му не значеше нищо. Освен за самия него.

— Дори и заради това — каза Валерий. — Нима се съмняваш?

След дълго мълчание императрица Аликсана поклати глава.

— Не. — И след ново мълчание добави: — В такъв случай трябва да помислим да я поканим тук. Ако оцелее някак и се измъкне, кралските й права се превръщат в оръжие срещу онзи, който узурпира трона на антите — а някой със сигурност ще го направи, ако я няма.

А Валерий се усмихна и Криспин — непонятно защо — изпита мраз, все едно огънят изведнъж бе замрял. Императорът вече не изглеждаше хлапашки.

— Поканата вече пътува, любима. Накарах Гесий да й я прати.

Аликсана се вцепени, после поклати глава, с малко странно изражение.

— Всички сме глупави, ако се опитваме да не изостанем от теб, нали, владетелю мой? Във всичките шеги и облози, които ти хрумне да намислиш. Не ти ли е досадно да си по-умен от всички?

Криспин, смаян от току-що чутото, избухна:

— Тя не може да дойде! Ще я убият само ако го спомене!

— Или ще я оставят да дойде на изток и ще я заклеймят като изменница, ще използват това като повод да заграбят трона, без да се пролее кралска кръв. Добър начин да задържат вас родийците спокойни, вали? — Погледът на Валерий бе хладен, отчужден, като на човек, решаващ задача над игралната дъска посред нощ. — Чудя се само дали антските благородници са достатъчно умни да го направят така. Всъщност съмнявам се.

Това обаче не беше игра. Ставаше въпрос за живота на много хора, помисли си с ужас Криспин: за младата кралица, за народа на разкъсвана от войни и мор страна. За родния му дом.

— Нима всички те са само късчета от ребус за вас, ваше величество? Всички живи в Батиара, армията ви, собственият ви народ, оставащ беззащитен на изток, ако войниците тръгнат на запад? Какво ще направи царят на царете в Басания, като види, че армиите ви са преминали границата? — Усети безразсъдния си гняв.

Валерий остана невъзмутим. Отвърна замислено:

— Ширван и басанидите получават четиристотин и четиридесет хиляди златни солида всяка година от нашата хазна. Парите му трябват. Притиснат е от север и от юг, а и той строи. В Кабад. Можем да му пратим майстор на мозайки.

— Сироес? — промълви сухо императрицата.

Императорът се подсмихна.

— Би могло.

— По-скоро подозирам, че няма да имаш тази възможност — каза Аликсана.

Императорът я погледна за миг, после се обърна към Криспин.

— В тронната зала останах с впечатлението, че си със същата умствена нагласа като мен, след като реши загадката на Скорций. Твоите тесери не са ли… парчета от ребус, както се изрази?

Криспин поклати глава.

— Те са стъкло и камък, а не смъртни хора, владетелю.

— Съвсем вярно. Но ти не си император. Парченцата стават други, когато управляваш. Бъди благодарен, че твоят занаят ти спестява бремето да вземаш някои решения.

Разправяха — от години разправяха, — че този човек бил уредил убийството на Флавий Далейн с пожар в деня, в който чичо му бе въздигнат до пурпура. В този момент Криспин можеше да го повярва.

Погледна жената. Съзнаваше, че двамата си играят с него, подават си го от ръка на ръка като музикален инструмент, но също така чувстваше, че в това няма злоба. Имаше дори като че ли някаква лековата веселост и някаква откровеност, която можеше да е даже израз на доверие или почит към родийското му потекло… или може би просто арогантно безразличие към онова, което мисли или чувства.

— Отивам в банята и си лягам — заяви решително Аликсана. — Днешните облози, изглежда, се унищожиха взаимно, скъпи. Ако се върнеш много късно, поговори с Кризомало или която там е будна да провери… състоянието ми. — Усмихна се на съпруга си, котешки, отново сдържано, и се обърна към Криспин. — Не се бой, родиецо. Длъжница съм ти за огърлицата и малкото забавление. А един ден може и да получа повече от теб.

— Делфините ли, императрице?

Тя не му отговори. Мина през вътрешната врата и Кризомало я затвори.

— Пий си виното — подкани го императорът. — Май ще ти трябва. После ще ти покажа едно чудо на света.

„Вече видях едно“, помисли Криспин. Мирисът й се бе задържал.

Хрумна му, че може да го каже и на глас без боязън, но си замълча. Отпиха. Някъде по време на пътуването насам Карулус му беше казал, че според един имперски едикт никоя жена в Града не може да носи парфюма на императрица Аликсана. „А мъжете?“ — беше подхвърлил небрежно Криспин и Карулус се беше разкикотил. Сякаш бе преди сто години.

Сега, така заплетен в сложни интриги, че все още не можеше да осъзнае какво става, Криспин взе наметалото си и излезе с Валерий Втори Сарантийски от покоите на императрицата, и продължи след него по коридори, сред които скоро се обърка. Излязоха навън — макар и не през главния вход — и императорската гвардия ги придружи със запалени факли през широки тъмни градини, по каменна алея с разпръснати от двете им страни скулптури, изникващи и чезнещи във ветровитата облачна нощ. Чуваше се шумът на морето. Стигнаха до стената на Имперския прецинкт и продължиха по алеята покрай нея, стигнаха до един параклис и влязоха.

Между горящите свещи стоеше буден клирик — от Безсънните, ако се съдеше по бялото расо. Изобщо не се изненада, че вижда императора толкова късно през нощта. Поклони се, след което — без дума да се изрече — откачи ключ от колана си и ги поведе към малка черна врата в дъното зад божия олтар и златния слънчев диск.

Вратата се отваряше към къс каменен коридор и Криспин, наведен да не удари главата си, разбра, че минават през стената. В другия край на прохода имаше още една ниска врата; духовникът отвори и нея със същия ключ и се отдръпна.

Войниците също спряха и Криспин последва сам императора в Храма на Святата Мъдрост на Джад, в дълбините на нощта.

Изправи се и се огледа. Накъдето и да погледнеше, горяха светлини, хиляди като че ли, въпреки че храмът все още не беше осветен, дори не бе довършен. Погледът му се извиси, нагоре и нагоре, и той бавно осъзна изумителното, невъобразимо величие на изградения купол. И вцепенен и онемял, Криспин осъзна, че това е мястото, където би могъл да постигне копнежа на сърцето си, и че заради това е дошъл в Сарантион.

В онзи малък крайпътен храм в Саврадия беше рухнал и се беше проснал на пода, силата му бе пометена от мощта на бога, сътворен горе, суров в своя съд и уморен от бремето на войната. Тук не падна, нито изпита такова желание. Искаше му се да се извиси, да му бъде даден блясъкът на полета — фаталният дар на Хеладик, даден му от баща му — за да политне нагоре през всички тези горящи светлини и пръстите му нежно да докоснат необятната, свята повърхност на този купол.

Овладян от толкова много неща — минало, настояще, бързи и ярки образи на онова, което може би щеше да стане — стоеше и погледът му се рееше нагоре, докато малката врата зад него се затваряше. Връхлитаха го — като корабче сред бурно море — вълни на страсти благоговение. Императорът стоеше смълчан до него, следеше лицето му на треперливата светлина на хилядите свещи, горящи под най-големия купол, строен някога в целия свят.

Най-сетне, след дълго, дълго мълчание, Криспин каза първото, което дойде на устните му сред разбушувалото се гъмжило от мисля, и го каза шепнешком, за да не наруши чистотата на това място:

— Не ви е нужно да си връщате Батиара, ваше величество. Вие и този, който е съградил това за вас, вече имате своето безсмъртие.

Храмът сякаш се простираше до безкрай, така високи бяха четирите свода, на които лежеше огромният купол, така необятно бе пространството под този купол и полукуполите, които го поддържаха, толкова надалече чезнеха нефове и колонади в мрак и треперлива светлина. В една посока Криспин видя морскозелен мрамор, очертал контурите на параклис, бял мрамор със сини жилки в друга, светлосив, пурпурен, черен. Донесени тук от кариери от целия свят. Не можеше дори да си въобрази цената. Два от извисяващите се сводове се опираха на двойни мраморни колони с балкони, разделящи двата пасажа, и изкусността на строителната работа по тези каменни балюстради — видяна дори толкова бегло — го накара да му се доплаче от внезапно споходилия го спомен за баща му и неговото майсторство.

Над втория етаж колонади двата свода на изток и запад бяха накъсани от десетки прозорци и Криспин отсега можеше да си представи — застанал тук в нощта, на светлината на свещите — какво ще придаде изгряващото и залязващо слънце на този Храм, пронизало прозорците като меч. И също тъй, по-меко, приглушено, през по-високите прозорци в самия купол. Защото, увиснал във въздуха като образ на рая на Джад, куполът в основата си бе обкръжен от непрекъснат низ малки, вградени в деликатни арки прозорци. Криспин видя също, че има вериги, спускащи се от купола в пространството под него, с железни канделабри, грейнали с многобройните си свещи.

Тук щеше да има светлина ден и нощ, променяща се и възхитителна. Какво и да сътворяха майсторите на мозайка за купола и полукуполите, и арките, и стените тук, щеше да е осветено така, както не са били огрявани никои повърхности на света. Великолепието бе неописуемо, въздушна лекота, очертано пространство, вкарало масивните колонади и колосалните сводести опори в пропорция и хармония. Храмът са разклоняваше във всички посоки от централния кладенец под купола — кръг в квадрат, осъзна Криспин, и сърцето му затуптя, щом се опита и не успя да си въобрази как е постигнато това — и тук-там имаше отстъпи, ниши и тънещи в сянка параклиси за интимност и тайнство, за вяра и покой.

Тук, помисли си той, човек можеше да повярва в светостта на Джад и на смъртните същества, които той бе сътворил.

Императорът не отвърна на прошепнатите му думи. Криспин дори не го поглеждаше. Погледът му продължаваше да се рее нагоре — очи като пръсти за копнеещия ум — покрай висящите канделабри и пръстена от кръгли тъмни прозорци с нощта и вятъра зад тях, към сиянието и обета на самия купол, чакащ него.

Най-сетне Валерий отрони:

— Тук е заложено повече от едно трайно име, родиецо, но мисля, че знам за какво говориш, и мисля, че те разбирам. Е, доволен ли си от това, което се предлага тук за майстор на мозайки? Нали не съжаляваш, че дойде?

Криспин се потърка по голата брадичка.

— Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Нищо в Родиас, нищо на земята не може… Представа нямам как е постигнат този купол. Как е дръзнал да обхване толкова огромно… кой направи това, ваше величество?

Все още стояха близо до малката врата, водеща през стената към грубия параклис и Имперския прецинкт.

— Той ще намине, предполагам, като чуе гласовете ни. Повечето нощи е тук. Точно затова наредих да палят свещи от лятото насам. Казват, че не спя, знаеш. Не е вярно, макар че е полезно да се говори. Но съм убеден, че е вярно за Артибасос: мисля, че обикаля тук да оглежда нещата или да прекроява скиците си, или да чертае нови по цяла нощ. — Лицето му беше неразгадаемо. — Не си ли… уплашен от това, родиецо? Не е ли твърде голямо за теб?

Криспин се поколеба, преди да отвърне, гледаше Валерий в очите.

— Само глупак не би се уплашил от нещо като този купол. Когато архитектът се отбие, попитайте го той дали не се е уплашил от замисъла си.

— Питал съм го. Каза, че бил ужасен и все още е. Каза, че стои тук нощем, защото го спохождат кошмари как се срутва, ако си спи вкъщи. — Валерий помълча. — Какво ще сътвориш за мен на купола на моя Храм, Гай Крисп?

Сърцето на Криспин се разтуптя. Почти беше очаквал този въпрос. Поклати глава и отвърна:

— Трябва да ме извините. Много е рано, ваше величество. Беше лъжа, впрочем.

Знаше какво иска да сътвори тук още много преди да влезе. Сън, дар, нещо, което бе взел със себе си от Елшовия лес в Деня на мъртвите. Образът го беше споходил и днес, сред крясъците в Хиподрума. В него също имаше нещо от отвъдния свят.

— Прекалено рано — чу се нов, сприхав глас. Звукът тук се разнасяше из целия храм. — Кое е това лице и какво се е случило със Сироес? Ваше величество.

Титлата дойде закъсняла, небрежно добавена. Иззад отрупания със свещи мраморен плот вляво от тях се появи дребен размъкнат мъж на средна възраст в също толкова размъкната туника, със сламеноруса, разчорлена, стърчаща във всички посоки коса. Краката му бяха боси на леденостудения под, забеляза Криспин. Носеше сандалите си в ръка.

— Артибасос — каза императорът и и Криспин видя, че се усмихва. — Трябва да кажа, че изглеждаш досущ като главния архитект на империята. Косата ти наподобява твоя купол в устрема си към небесата.

Дребният мъж прокара небрежно пръсти през косата си, като че ли да я разроши още повече.

— Бях заспал. После се събудих. С една добра идея. — Вдигна сандалите все едно бяха някакво обяснение. — Обикалях.

— Нима? — отвърна Валерий търпеливо.

— Ами да. Очевидно. Точно затова съм бос. Последва кратко мълчание.

— Очевидно — повтори императорът, този път малко по-властно. Криспин вече бе разбрал, че този човек не обича да го държат на тъмно. За каквото и да било.

— Да забележите грапавини по мрамора ли? — реши да рискува Криспин. — Един от начините да се усетят, предполагам. По-лесно се прави в топло време, бих казал.

— Да де, обаче ми хрумна — отвърна Артибасос и го погледна раздразнено. — Исках да видя дали действа. Действа! Набелязах двайсетина грапавини, да ги огладят каменоделците.

— Да не би да очакваш хората да влизат тук боси? — попита насмешливо императорът.

— Може би. Не всеки, който пожелае да се поклони, ще е обут. Но не е това… Очаквам мраморът да е съвършен, все едно дали някой ще го знае, или не. Ваше величество. — Дребничкият архитект изгледа Криспин с присвити очи. — Кой все пак е този?

— Майстор на мозайки — отвърна императорът с търпение, което изненада Криспин.

— Очевидно. Това поне го чух.

— От Родиас — добави Валерий.

— Това всеки го е чул — каза Артибасос, без да откъсва свадливия си поглед от Криспин.

Императорът се засмя.

— Гай Крисп от Варена, това е Артибасос от Сарантион, човек с някои дребни дарби и с цялата вежливост на родените в Града. Защо ли те търпя, архитекте?

— Защото обичате нещата да се вършат както трябва. Очевидно. — Това като че ли беше любимата му дума. — Това лице със Сироес ли ще работи?

— Ще работи вместо Сироес. Изглежда, Сироес ни е подвел с онези негови идеи за огледалното прехвърляне за купола. Случайно да ги е обсъждал с теб, Артибасос?

Каза го спокойно, но архитеткът се обърна към императора, преди да отвърне, за първи път разколебан.

— Аз съм конструктор и строител, ваше величество. Правя ви този Храм. Как ще бъде натруфен, е в областта на майсторите декоратори. Не храня особен интерес към това, а и нямам време. Сироес не ми допада, ако това е важно, нито покровителката му, но и това едва ли е важно, нали? — Погледна отново Криспин. — Съмнявам се, че ще ми хареса и тоя. Много е висок и косата му е рижа.

— Обръснаха ми брадата тази вечер — отвърна насмешливо Криспин. — Иначе, боя се, изобщо нямаше да се съмнявате. Кажете ми, обсъждали ли сте как трябва да приготвите повърхностите за мозаечната работа?

Дребният мъж изсумтя.

— Защо трябва да обсъждам строителен детайл с декоратор? Усмивката на Криспин увехна и той каза сдържано:

— Надявам се, че тези дни бихме могли да споделим бутилка вино и да обсъдим друг възможен подход в това. Ще съм благодарен.

Артибасос се намръщи.

— Хм, ще рече, че трябва да проявя учтивост. Новодошли и така нататък. Ще имате някои изисквания за замазката, нали? Очевидно. Да не би да сте от ония досадници, дето имат мнения без нужните знания?

Криспин си беше имал работа с такива като него.

— За вината имам твърдо мнение, но не и знание къде да намеря най-доброто в Сарантион. Втория проблем ще го оставя на вас, ако ми позволите да споделя мисли за замазката.

Архитектът остана вцепенен за миг, след което си позволи тънка — много тънка — усмивка.

— Поне сте умен. — Застъпва на място по студения под и вдигна ръка да скрие една прозявка.

Валерий каза, със същия малко кисел, но търпелив тон:

— Артибасос, сега ще ти заповядам нещо. Обърни ми внимание. Обуй си сандалите — никаква работа няма да ми свършиш, ако умреш от настинка. Намери си наметало. После се прибери у дома и си легни. У дома. Ако дремеш капнал по цял ден, също нямам полза от теб. Вече е почти утро. Отвън пред вратите чака ескорт за Гай Крисп, или поне трябва да са дошли вече. Ще отведат и теб у дома. Легни да поспиш. Куполът няма да падне. Дребничкият архитект изведнъж припряно направи знака срещу злото. Като че ли се канеше да възрази, а после — със закъснение — май си спомни, че говори с императора си. Затвори уста и отново прокара пръсти през косата си, без никакъв полезен ефект.

— Заповед — добродушно повтори Валерий.

— Очевидно — отвърна Артибасос от Сарантион.

Но не мръдна, когато императорът се пресегна и — много нежно — приглади сламената му коса, досущ като майка, загрижена за външния вид на палавото ся дете.

Валерий ги отведе до главния вход — крилата бяха със сребърен обков и високи два човешки боя, — а после навън на портика, под вятъра. Там двамата се обърнаха и му се поклониха и Криспин забеляза, че дребният мъж изпълни поклона също толкова официално като него. Императорът се прибра вътре, сам затвори масивната врата и чуха как тежкият ключ се хлъзна в ключалката.

Двамата се обърнаха и застанаха един до друг на вятъра, загледани в стъмнения площад пред Храма. Императорът бе казал, че Карулус ще е тук. Криспин не видя никого. Изведнъж се почувства уморен. Видя светлини оттатък площада, при Бронзовите порти, където трябваше да е имперската стража. Тежки облаци бяха затулили небето. Беше много тихо.

А после нечий крясък разкъса нощта — предупредителен вик — и после видяха някакъв човек, тичаше лудешки през осеяния с камъни и тухли площад към портика. Профуча покрай тях и задърпа заключената врата.

Обърна се, изруга дивашки, държеше нож — и Криспин го позна.

Зяпна от изненада. Твърде много изненади му се събраха за една нощ. Около тях се чуха викове, наизскачаха още хора. Криспин бързо се обърна и въздъхна облекчено, щом видя Карулус — изкачваше се по стъпалата с изваден меч.

— Скорций от Сините! — възкликна войникът. — Струва ми цяло състояние днес следобед, знаеш ли?

Колесничарят, присвит и настръхнал, изръмжа нещо объркващо — императорска закрила била над трима им. Карулус примига.

— Какво? Мислиш, че сме тук, за да им навредим? — И отпусна меча.

Колесничарят също отпусна ножа, малко по-бавно. Криспин най-сетне схвана естеството на недоразумението. Погледна жилавата стегната фигура до себе си, после — широкоплещестия си приятел на стъпалата и направи явно необходимите представяния.

Миг след това Скорций от Сория се разсмя.

Карулус се засмя с него. Дори Артибасос си позволи да се ухили. Щом смехът свърши, последва покана. Явно, независимо от нелепия час, колесничаря в момента го очакваха в палатата на Синята партия, за да хапне в кухнята. Скорций обясни, че не му стига кураж да се скара с майстор готвача Струмозус за това, а и както се оказа, беше огладнял, неясно защо.

Артибасос настоя, че имал изрична заповед от императора — да си легне. Карулус зяпна, като чу това, едва сега разбрал кой е бил на портика, докато бе дебнал с войниците в сенките. Скорций възрази, а Криспин погледна дребничкия архитект.

— Мислите ли, че ще държи на това? Ще го смята наистина за заповед?

— Като нищо — отвърна Артибасос. — Валерий не е от най-предсказуемите хора, а тази постройка е негово завещание.

„Едно от многото“, помисли Криспин.

И помисли за родния си дом и за младата кралица, чието послание тази нощ бе разкрито. Смяташе все пак, че не го бе направил той. Но насаме с Валерий и Аликсана бе принуден да разбере колко далеч напред са двамата в тази игра на дворцови интриги и… всъщност изобщо не беше игра. Което го накара да се зачуди какво е неговото място тук, каква е ролята му. Можеше ли да се надява, че ще може да се отдръпне при своите тесери и този великолепен купол? Щяха ли да му позволят? Толкова заплетени бяха нещата в цялата история, разиграла се тази нощ, че не знаеше дали изобщо ще може да разплете кълбото, било сега в тъмното, или на заранта.

Трима от хората на Карулус отидоха да отведат архитекта до дома му. Карулус с другите двама войници остана с Криспин и Скорций. Минаха през ветровития площад и Бронзовите порти и конната статуя останаха зад тях. После излязоха на улицата, водеща към палатата на Сините. Криспин беше и уморен, и превъзбуден. Имаше нужда от сън, а знаеше, че не може да заспи. Образът на един купол се сливаше в ума му с образа на императрицата — и събуждаше спомена за милувка на кралица.

Делфини искаше тя. Вдиша дълбоко, щом си спомни за пребледнелия секретар, поднасящ огърлицата, лицето му, когато извърна очи от него — сам с императрицата, така трябваше да си е помислил — към нея, с дългата й тъмна разпусната коса, там, в покоите й. Пластове имаше в това набързо прикрито изражение, помисли Криспин. Много пластове. Точно в този момент те също си оставаха непонятни за него.

Помисли си отново и за Храма, и за мъжа, който го беше отвел там по ниския каменен тунел и през мъничката врата — към величие и блясък. Все още виждаше в ума си купола и полукуполите около него, и арките, които ги крепяха, мрамор върху мрамор, и виждаше там своето творение, някъде в бъдното. Храмът зад тях бе завещанието на Артибасос, а може би най-сетне щеше да се окаже онова, с което щеше да се запомни император Валерий Втори, и може би — може би — онова, с което светът един ден щеше да знае, че родийският майстор на мозайки Гай Крисп, единственият син на Хорий Крисп от Варена и неговата жена Авита, е живял някога и се е трудил съвестно под слънцето на Джад и двете луни. Мислеше си за всичко това, когато ги нападнаха. Мигове преди това се бе зачудил дали ще го оставят да се оттегли при своите тесери: стъкло и мрамор, злато и бисер, камък и полускъпоценни камъни, при извайването на едно видение, стъпил на скеле високо във въздуха, високо над интригите, войните и страстите на смъртни мъже и жени.

Явно нямаше: нощта се превърна в желязо и кръв.

Струмозус му беше казал веднъж — или по-точно, беше го казах на продавача на риба на пазара, докато Кир стоеше наблизо — че можеш много да разбереш за един човек, като го наблюдаваш, когато за първи път опитва изключително хубава или много лоша храна. Оттогава Кир се беше захванал при всяка възможност да наблюдава случайните гости на Струмозуз в кухнята.

Правеше го и тази нощ. Беше толкова късно и събитията отпреди малко бяха толкова необичайни, че в кухнята се бе възцарило чувството за обща интимност в споделянето на преживяното.

Труповете на нападателите бяха изхвърлени пред портите, а телата на двамата войници, загинали, за да опазят Скорций и майстора на мозайки, бяха прибрани, заедно с убития вратар, за да бъдат погребани както подобава. Девет трупа за една нощ, хора, загинали от насилствена смърт. Днес и утре градските хейроманти щяха да са ужасно заети с приготвянето на поръчаните таблички с проклятия, за да бъдат оставени на гробовете им. Наскоро умрелите имаха силата на пратеници в отвъдния свят. Асторгус държеше двама хейроманти на твърда заплата, приготвяха контразаклинания срещу пожелалите смърт или осакатяване за Сините колесничари или пък просеха същата участ за конете им от злите духове на мрака.

На Кир му беше мъчно за вратаря.

След състезанията този следобед Ниестер беше играл на „Кон и лисица“ на игралните табла в трапезарията. А сега беше увит в зебло труп вън на студа. Имаше две малки деца. Асторгус беше възложил на един слуга да иде да съобщи тъжната вест на жена му, но му беше казал да изчака до след утринните молитви. Нека жената да се наспи тази нощ. Достатъчно време имаше скръбта да почука на вратата й с черен юмрук.

Самият Асторгус, в мрачно, сприхаво настроение беше излязъл да се срещне със служителите на градския префект. Точно сега Кир едва ли щеше да иска да е на мястото на мъжа, комуто са възложили да се разправя с фракционария на Сините.

Главният хирург на фракцията — енергичен брадат киндат — бе събуден, за да се погрижи за ранения Карулус от Четвърти Саврадийски. Раните му се оказаха впечатляващи, но не опасни. Мъжът изтърпя почистването и превързването им с безизразно лице, пиеше си виното с другата ръка, докато лекарят се занимаваше с рамото му. Сам се беше бил бежешком срещу шестима души по тъмната улица, за да спечели време за Скорций и родиеца да се доберат до вратите. А сега беше ядосан, че всички нападатели са избити. Така нямаше да е лесно да се разбере кой ги е наел.

След като докторът го остави, трибунът на Четвърти Саврадийски седна на масата и изобщо не показа липса на апетит. Нито раните, нито ядът отклониха вниманието му от купите и платата пред него. Тази нощ бе загубил двама от войниците си и сам беше убил двама, но пък Кир предполагаше, че един военен трябва да е свикнал с това и да кара напред, иначе ще полудее. То тези, които си стояха у дома, полудяваха понякога, като лелята на Кир преди три години, когато убиха сина й в басанидската обсада на Асен, близо до Евбулус. Майка му беше убедена, че тъкмо скръбта я направила уязвима за мора, дошъл година след това. Леля му бе една от първите, които умряха. На другата пролет Асен беше върнат от басанидите с договора, който купи мир по източните граници, и с това обсадата и смъртта станаха още по-безсмислени. От двете страни на променливата граница винаги се завзимаха и връщаха градове.

Хората обаче не се връщаха в живота, дори когато се върнеше някой град. А човек трябваше да я кара напред, като този офицер, който гладно топеше рибената супа с комат хляб. Какво друго да направи човек? Да прокълне бога, да си разкъса дрехите, да се оттегли като Свят шут в някой храм или на скала в пустинята или планините? Последното беше възможно, предполагаше Кир, но откакто бе дошъл в тази кухня, беше открил, че изпитва глад — вкус го кажи — за даровете и рисковете на света. Можеше никога да не стане колесничар, дресьор, войник — щеше да влачи куция си крак цял живот, — но все едно, имаше живот за живеене. Живот на този свят.

А точно в този момент Скорций, Първият на Сините, в чиято прослава тази нощ бе обещана сребърна статуя на спината на Хиподрума, беше вдигнал глава и ръка с лъжица в нея и мърмореше на Струмозус:

— Какво мога да кажа, приятелю? Супата е достойна за залата за пирове на бога.

— Така е — подкрепи го рижият родиец до него. — Чудесна е. — Лицето му беше прехласнато, както всъщност трябваше да са лицата в подобни мигове, поне според Струмозус.

Струмозус, вече съвсем отпуснат, както наливаше вино, кривна добродушно глава и рече:

— Младият Кир ей там, той я наглеждаше. Има дарба за готвач момчето.

Две изречения. Прости думички. Кир се побоя, че ще се разплаче от радост и гордост. Не го направи, разбира се. Не беше дете в края на краищата. Но се изчерви, за жалост, и наведе глава пред одобрителните усмивки. А после взе да чака жадно мига, в който ще го освободят да си легне на нара в чирашката стая, където щеше да може да си припомня — отново и отново — чудодейните думи и израженията, които ги последваха. Скорций беше казал… После родиецът беше добавил… А после Струмозус каза, че…

На другия ден двамата с Расик ги освободиха: неочакван почивен ден, като награда за работенето цялата нощ. Расик си заподсвирква и се запъти към залива, да си купи жена в някоя каупона. Кир използва свободното си време да навести жилището на родителите си в претъпканите миризливи улички до Хиподрума, където бе отраснал. Каза им срамежливо думите от предната нощ. Баща му, мълчалив човек, го стисна за рамото с грубата си мазолеста ръка, преди да отиде да си нахрани зверовете. Майка му, не толкова сдържана, се разврещя от радост.

А после изхвърча от малкото им жилище да разкаже новината на всичките си приятелки и да купи и да запали цяла редица благодарствени свещи в параклиса на Хиподрума. Този път поне Кир не мислеше, че прекалява.

Дарба за готвач.

Струмозус го беше казал това!

Не легнаха да спят тази нощ. В благословено топлата, огряна от пламъците в огнището кухня имаше храна, достойна за божиите палати зад слънцето, и също толкова хубаво вино. Завършиха с билков чай, съвсем малко преди изгрев слънце, и на Криспин това му напомни за чая, който Зотик му бе поднесъл, преди да започне пътуването си — а това пък му напомни за Линон, а после — за дома, което го накара отново да си помисли колко далече е сега. Сред чужди хора, но не чак толкова след тази нощ, като че ли. Отпи от горещия чай и се остави леката омая на умората да го облее, да го унесе, думите и движенията стигаха до ума му някъде от много далече.

Скорций беше излязъл до конюшните да нагледа най-добрите си коне. Ето, че се върна, потриваше ръце да ги стопли и отново седна на пейката до Криспин. Спокоен човек, буден и непревзет въпреки цялото си богатство и известност. Щедра душа. Беше тичал като луд в тъмното да ги предупреди за опасността. Това говореше нещо, нали?

Криспин погледна и Карулус, който седеше срещу него на мраморната маса. Всъщност не можеше вече да го нарече чужд. Наред с всичко друго вече познаваше едрия войник достатъчно добре, за да знае, че не му е леко, колкото и да се старае да го прикрие. Раните не бяха опасни, както ги увери лекарят, но сигурно вече го боляха и щяха да му останат нови белези и от двете. Освен това тази нощ беше загубил хора, които познаваше от много време. Може би се обвиняваше за това; Криспин не знаеше.

Нямаха представа кой е платил за нападението. В Града, изглежда, не беше трудно да се наемат заминаващи си войници. Нужна беше само известна решителност, за да поръчаш отвличане или даже убийство. Беше изпратен бегач със съобщение от Карулус до оцелелите му хора — онези, които бяха завели архитекта до дома му, щяха да ги очакват в хана. Щеше да им е тежко да чуят съобщението, помисли Криспин. Карулус като командир беше загубил двама от подопечните си, но войниците щяха да са загубили другари. Имаше разлика.

Офицерът на градския префект се държа учтиво и официално с Криспин, когато пристигна с фракционария. Поговориха насаме в голямата банкетна зала. Приставът не рови надълбоко и Криспин разбра, че не е много сигурен дали държи да научи твърде много за опита за убийство. Интуитивно Криспин се въздържа да спомене за изгонения от императора майстор на мозайки или за аристократичната дама, която можеше да се е почувствала унизена от това — или от подхвърлянето за скъпото й колие. И двете неща се бяха случили публично: човекът щеше да ги научи, стига да пожелаеше.

Възможно ли беше някой да поиска да убие заради такива неща?

Императорът не бе разрешил на съпругата си да си сложи огърлицата.

Тук имаше много нишки за разплитане и обмисляне, но едва ли щяха да се разплетат, докато мозъкът му бе уморен и замаян и от виното, и от изтощителната нощ.

Щом се зазори, излязоха от кухнята и се присъединиха към управата и работниците на Сините в параклиса за ранната утринна молитва. Криспин намери у себе си искрена благодарност, изпита почти благочестива набожност, докато припяваше в антифон: за отново съхранения си живот; за дадения му тази нощ купол; за приятеля, какъвто беше Карулус, и за приятеля, какъвто май щеше да стане колесничарят; заради представянето в двора, въпросите в покоите на императрицата и мечовете навън в нощта.

И най-сетне — защото малките житейски радости наистина значеха нещо за него — заради вкуса на пълнената със скариди бяла риба, полята със сос, ястие като сън наяве.

Скорций не си направи труда да се връща у дома. Пожела им лек ден пред параклиса и се прибра да поспи в една стая, запазена за него в имението. Слънцето тъкмо изгряваше. Малка група на Сините придружи Криспин и Карулус до хана им. Отвсякъде ехтяха камбаните, призоваващи сарантийците на утринна молитва.

Облаците си бяха отишли, отметени от вятъра на юг. Денят обещаваше да е ясен и студен. Градът се раздвижваше, пробуден за делничното след края на празненствата. По улиците имаше смет, но не толкова, колкото бе очаквал Криспин: чистачите се бяха потрудили здраво през нощта. Видя мъже и жени, тръгнали към параклиси и храмове, разшетани чирачета, отварящ се с врява пазар за храни, дюкяни и сергии, изложили стоката си под колонади. Забързани роби и деца, понесли вода и самуни хляб. Пред сергиите с храна вече имаше опашки, грабеха първото ядене за деня. Сивобрад Свят шут в опърпан зацапан жълт халат бързаше бос сигурно към обичайното си място, откъдето щеше да тормози неотишлите за молитва.

Стигнаха до хана. Придружителите им се отправиха бежешком обратно към палатата, а Криспин и Карулус влязоха. Гостилницата беше отворена, огънят — разпален, неколцина души вътре се хранеха. Двамата ги подминаха и продължиха нагоре по стълбището.

— Да поговорим по-късно? — изломоти Карулус.

— Да, разбира се. Добре ли си? — попита Криспин.

Войникът изпръхтя уморено и отключи вратата на стаята си. Криспин кимна, нищо че Карулус вече беше влязъл и затворил, и продължи по коридора към своята стая. Стори му се необичайно далече, но все пак се добра дотам. Зарови по джобовете си за ключа. Трябваше малко да се съсредоточи, но успя да отвори. За щастие, кепенците бяха затворени за утринния хлад, но снопове слънчева светлина проникваха през процепите и разсейваха тъмнината.

Той пусна ключа на масичката до вратата и се затътри към леглото, вече полузаспал. И чак тогава усети, че в стаята има някой, и че го гледа. И видя, между лъчите приглушена светлина, вдигащото се острие.

Много по-рано, още в загърнатия от облаци нощен мрак, един чакащ войник е подал на императора обшито с кожа наметало, когато той излиза на ветровития студ от малкия параклис и каменния тунел, водещ през стените на Имперския прецинкт.

Императорът, който все още може да си спомни — макар и вече с малко усилие — как върви само по къса туника и съдрани прогизнали ботуши в студа, когато дойде от Тракезия по покана на чичо си, е благодарен за топлината. Пътят обратно до Траверситския палат е съвсем къс, но той е неуязвим срещу умора, не и срещу студ.

„Остарявам“, помисля си не за първи път. Не заради липса на усилия или лекарска помощ, или молби за помощ към бога, както и към полусвета. Добре щеше да е да има син, мисли си, но вече от доста време се е примирил, че няма да има. Чичо му е предал трона на него — в семейството поне има прецедент. За жалост, синовете на сестра му са безлични некадърници и четиримата си стоят в Тракезия по негова изрична заповед.

Не че биха могли да предизвикат някакви размирици. За такова нещо е нужен кураж и стръв, каквито също така никой от тях не притежава. Биха могли да послужат за марионетки обаче, за амбицията на някой друг — а бог знае, че в Сарантион има предостатъчно хора, жадни за власт. Би могъл да нареди да ги убият, но е преценил, че е ненужно.

Докато крачи през градините в нощния вятър, императорът потръпва. Само заради студа и влагата е. Изобщо не се бои. Плашил се е само веднъж в зрелия си живот, доколкото може да си спомни: по време на метежа преди две години, в момента, в който научи, че Сините и Зелените са се обединили, рамо до рамо в Хиподрума и по горящите улици. Това се беше развило твърде неочаквано, непредсказуемо, нерационално. А той беше — и е — човек, залагащ на разума, и в поведението, и в мисленето. Нещо толкова невероятно като това двете партии да се съюзят го беше направило уязвим, отвързан като кораб, чиято котва е откъсната от щорма.

Него ден се беше приготвил да изпълни съвета на най-старшия си съветник. Да се качи на някой малък съд в заливчето под Прецинкта и да избяга от своя град, подложен на опустошение от обезумялата тълпа. Глупавият, нелогичен бунт заради някакво си нищожно вдигане на данъците и някои извращения, приписвани на квестора на имперските приходи, за малко щяха да съсипят планове и постижения, в които беше вложил целия си живот. Беше уплашен и разгневен.

Този спомен е много по-жив от предишния, за това как крачи в лютата зима към Града.

Стига до по-малкия от двата главни палата, изкачва се по широките стъпала. Войниците на пост му разтварят вратите. Спира на прага, вдига глава към сиво-черните облаци на запад над морето, после влиза в палата, за да види дали жената, чиито думи са спасили всички тях в онзи ден преди две години, още е будна, или — както се беше заканила — си е легнала да спи.

Гизел — дъщерята на Хилдрик, кралицата на антите — била млада, дори красива, макар че второто едва ли е важно в общата схема. Има някаква далечна възможност да му предложи наследник, макар вероятността да му осигури алтернатива на нашествието в Батиара да е много по-малка. Дойдеше ли на изток, за да се омъжи за императора на Сарантион, антите щяха да го приемат като измяна. Щяха да си изберат крал на нейно място — или щеше да се появи някой узурпатор.

Приемниците на трона при антите бездруго капят често, мисли той, през ситото на меча и отровата. Но все пак е вярно, че Гизел може да послужи като оправдание за сарантийската намеса, да придаде легитимна кауза на армиите му. А това не е за пренебрегване. С основание може да се очаква, че Върховният патриарх ще подкрепи кралицата, а това ще придаде тежест на родийците — и немалко от антите, — което на свой ред може да обърне везните в една война Младата кралица, с други думи, всъщност не греши в тълкуването за онова, което може да представлява за него. Никой човек, гордеещ се със здравата си логика и способност да анализира и предвижда, не може да го отрече.

Бракът с нея — стига да може да бъде измъкната жива от Варена — наистина ще отвори възхитителни нови пътища. А и наистина е достатъчно млада, за да ражда, много пъти. Нито пък той е толкова стар, макар навярно да се чувства така понякога.

Императорът на Сарантион стига до покоите на съпругата си по вътрешния коридор, който използва винаги. Сваля си наметалото. Един войник го поема. Почуква, сам. Наистина не е сигурен дали Алиана ще е будна. Тя цени съня си повече от него — с повечето хора е така. Надява се да го е дочакала. Тази нощ се е оказала интересна по най-неочаквани начини и той съвсем не е уморен, жаден е за разговор.

Кризомало отваря вратата и го пуска в най-вътрешната стая на покоите на императрицата. Тук има четири врати. Архитектите са направили от това крило лабиринт от женски стаи. Дори той не знае накъде водят и се разклоняват всички тези коридори. Вратата затваря един от войниците. Тук горят свещи и това е податка. Той се обръща към отколешната й придворна слугиня, вдига питащо вежди, но преди Кризомало да успее да проговори, вратата на самата спалня се отваря и Алиана, императрица Аликсана, неговият живот, се появява. Той казва:

— Все пак си будна. Щастлив съм.

Тя промълвява кротко:

— Изглеждаш премръзнал. Ела до огъня. Обмислях кои от дрехите си да опаковам за изгнанието, в което ме изпращаш.

Кризомало се усмихва, бързо навежда глава, в напразен опит да го прикрие. Обръща се, без някой да й е заповядал, и се оттегля в друга част на паяжината от стаи. Императорът изчаква вратата да се затвори.

— А защо смяташ, че ще ти се разреши да вземеш която и да било от тях, когато тръгнеш? — казва той строго и сдържано на жената, която остава с него.

— Ах — възкликва тя с престорено облекчение, а ръката й изпърхва до гърдите. — Това означава, че не възнамеряваш да ме убиеш.

Той поклаща глава.

— Едва ли е нужно. Мога да оставя Стилиана да го направи, щом се окажеш отхвърлена и безсилна.

Лицето й посърва, докато премисля тази възможност.

— Пак някоя огърлица?

— Или вериги — отвръща той мило. — Намазани с отрова пранги за килията ти в изгнание.

— Поне унижението ще бъде съкратено. — Тя въздиша. — Студена нощ, нали?

— Много студена — съгласява се той. — Ветровита за костите на един старец. Но до заранта облаците ще се разнесат. Ще видим слънцето.

— Тракезийците винаги познават времето. Просто не познават жените. Човек не може да има всички дарби все пак. С кой старец си се разхождал? — Усмихва се. Той също. — Ще желаете ли чаша вино, ваше величество?

Той кимва. И добавя:

— Напълно сигурен съм, че огърлицата си е съвсем наред.

— Зная. Искаше само да предупредиш художника за нея.

Той се усмихва.

— Твърде добре ме познаваш.

Тя поклаща глава и пристъпва към него с чашата.

— Никой не те познава твърде добре. Зная някои неща, които си склонен да правиш. След тази нощ той ще е плячка и ти искаше да го направиш по-предпазлив.

— Мисля, че е предпазлив.

— Това място е изкусително.

Той изведнъж се ухилва. Все още може да изглежда хлапашки понякога.

— Много.

Тя се засмива, подава му виното.

— Не ни ли го каза прекалено лесно? Връща се при мястото си до огъня. — За Гизел? Толкова ли е слаб?

Императорът също пристъпва и леко се отпуска — без никакъв признак за старост в движението — на пода до краката й, между възглавничките. Огънят е поддържан грижливо. В стаята е топло, виното е много хубаво, разредено по неговия вкус. Вятърът и светът са отвън.

Валерий, или Петрус, когато го срещна, и все още той, когато са насаме, поклаща глава.

— Интелигентен е. Доста всъщност. Не го очаквах. Всъщност той нищо не ни каза, ако си спомняш. Мълча си. Ти беше прекалено точна с въпроса си и го каза като предположение. Той стигна до този извод и постъпи според него. Бих го нарекъл наблюдателен, не слаб. Освен това той вече ще е влюбен в теб. — Вдига глава, усмихва й се и отпива от виното.

— Добре сложен мъж — промълвява тя. — Макар че щях да се подразня от рижата брада, с която казват, че е дошъл, — Свива деликатно рамене. — Но уви, обичам мъжете ми да са по-млади от него.

Той се засмива.

— Защо все пак го покани тук?

— Искам делфини. Чу.

— Да. Ще ги получиш, щом свършим с Храма. Други причини?

Императрицата повдига рамо — жест, който той винаги е обожавал. Тъмната й коса се разлюлява, улавя светлината.

— Както казваш, той стана плячка, след като изложи Сироес и реши загадката на колесничаря.

— И подаръкът на Стилиана. На Леонт това не му хареса много.

— Да, не му хареса, Петрус. А на нея никак не й е харесало, че се налага да отвърне на щедростта му.

— Ще си има охрана. Поне за началото. Стилиана все пак фаворизираше другия майстор.

Тя кимва.

— Неведнъж съм ти казвала, че този брак беше грешка.

Мъжът свива вежди. Отпива. Жената го следи внимателно, макар да изглежда отпусната.

— Той си го спечели, Алиана. Срещу басанидите и в Мажритите.

— Спечели си подобаващите почести, да. Стилиана Далейна не беше най-добрият начин да го възнаградиш, мили. Далейните бездруго те мразят достатъчно.

— Представа нямам защо — промълвява той лукаво и добавя: — Леонт беше женихът-мечта за всяка жена в империята.

— За всяка освен за две — отвръща тя тихо. — За тази тук с теб и за другата, принудена да легне с него.

— Мога само да оставя на него да промени отношението й.

— Или да гледаш как тя променя него?

Той поклаща глава.

— Смятам, че Леонт знае как да води обсада и от този вид. И е неподатлив на внушения за измяна. Благонадежден е и сам по себе си, и с възгледа си за Джад.

Тя отваря уста да каже още нещо, но го премълчава. Той обаче го забелязва и се усмихва. — Знам. Плати на войниците, отложи Храма.

— И това, между другото. Но какво ли разбира една жена от тези велики дела?

— Точно така — натъртва той. — Ти си гледай благотворителността и сутрешните молитви.

И двамата се засмиват. Императрицата обича да се излежава до късно сутрин. Настъпва тишина. Той пие от виното, довършва го. Тя става изящно, взима чашата му, напълва я отново, връща се и му я подава, после сяда. Ръката му се отпуска на обутото й в чехъл стъпало на възглавничката до него. Гледат огъня мълчаливо.

— Гизел Антска би могла да ти роди деца — казва тя тихо.

Погледът му не се откъсва от пламъците. Той кимва.

— И да не е такава досадница.

— Да продължа ли да си избирам гардероба за изгнанието? Може ли да си взема огърлицата?

Императорът продължава да се взира в езиците на огъня. Дарът на Хеладик според схизматиците, които се е съгласил да потисне в името на хармонията във вярата на Джад. Хейромантите твърдят, че могат да гадаят бъдещето в пламъците, да съзират очертанията на съдбата. Те също трябва да бъдат потиснати. Всички езичници. Той дори — с неохота, за която малцина ще узнаят — е закрил старите езически Школи. Хиляда години учение. Дори делфините на Алиана са престъпване на вярата. Има такива, които биха изгорили на клада или жигосали художника затова, че ги е направил, ако изобщо ги направи.

Императорът не разчита никакви тайнствени уверения в тези пламъци в края на нощта, докато седи в нозете на жена си и едната му длан докосва извивката на стъпалото й в обсипания с драгоценни камъни чехъл. Казва:

— Не ме оставяй никога.

— Къде бих могла да отида? — отронва тя след малко, мъчи се да съхрани лековатия тон, ала безуспешно.

Той вдига глава. И повтаря:

— Не ме оставяй никога. — Сивите му очи са взрени в лицето й. Може да й направи това. Да отнеме дъха от гърдите и гърлото й.

С упование. След всички тези години.

— Няма. Докато съм жива — отвръща тя.

9.

Кася се събуди призори объркана от екота на камбаните. Нямаше джадитски камбани в родния й край, където боговете обитаваха тъмните лесове или реките, или полята със зърно и се умилостивяваха с кръв. Тези храмови камбани бяха част от градския живот. Тя беше в Сарантион. Половин милион души, беше казал Карулус. Беше й казал, че ще свикне с тълпите, ще се научи да спи и под звъна на камбани, ако реши.

Сънят беше за водопада край дома й, лете. Седеше на брега под водопада, в сенките на листати дървета, надвесени над водата. С нея имаше някакъв мъж, нещо небивало у дома, приживе.

Не можеше да види лицето му в съня.

Камбаните продължаваха, зовяха Сарантион за молитва. Джад на Слънцето бе подкарал колесницата си нагоре. Всички, които търсеха божията закрила в живота си и застъпничеството му след смъртта, стига да се въздигнат с него, се отправяха в този миг към параклиси и храмове.

Кася лежеше съвсем неподвижна и мислеше за съня си. Чувстваше се странно, тревожно; нещо смътно я безпокоеше. После си спомни: мъжете не се бяха върнали през нощта, или поне преди да заспи. А и онова притеснително посещение на дворцовия майстор на мозайки. Настръхнал такъв, уплашен. Не беше успяла да предупреди Криспин, преди да го отведат в имперския двор. Карулус я беше уверил, че не е важно, че родиецът може сам да се справи в двора, че имал закрилници там.

Кася знаеше, че самата идея за закрилник означава, че има някой, от когото трябва да те закрилят, но не го беше казала. Бяха вечеряли заедно с Карулус и Варгос, а после се бяха върнали тук през пощурелите улици за чаша вино на тихо. Знаеше, че трибунът би предпочел да пообикаля из града с халба пиво в ръка в последната нощ на Дикания и че бе останал тук вътре заради нея. Беше му благодарна за тази доброта, за това колко весело и леко разказваше. Какви ли не истории. Беше я накарал да се усмихне и се беше ухилил широко, като го видя. А при първата им среща с Криспин го беше съборил в несвяст с шлема си. Хората му бяха пребили от бой Варгос. Много неща се бяха променили за толкова кратко време.

По-късно беше дошъл задъхан вестоносец да потърси войниците: трябвало да отидат до Имперския прецинкт, да чакат при Бронзовите порти — или където им наредят, като стигнат там — и да придружат родийския майстор Гай Крисп от Варена дотука. Заповед от канцелара.

Карулус й се беше усмихнал над масата. — Казах ли ти? Закрилници. А при това отиде под собственото си име. Това е добра новина, момиче. — Викна петимата си войници, взеха си оръжията и заминаха.

Варгос, привикнал с ранни лягания и ранни ставания, вече си беше легнал. И Кася отново бе останала сама. Всъщност нямаше страхове за себе си. Или не точно. Нямаше представа какво ще стане с живота й. Това можеше да се превърне в повод за страх, ако започнеше да се замисля.

Остави недопитото вино на масата и се качи в стаята си, заключи вратата, съблече се и легна. Сънува какви ли не неща, будеше се от разни звуци от улиците долу, вслушваше се в стъпки на прибиращи се по коридора. Тях не беше чула.

Сега стана, изми се — лицето и от кръста нагоре — на умивалника в стаята, облече се в онова, което бе носила по пътя и откакто пристигнаха. Криспин беше споменал да й купят дрехи. Думите отново събудиха в ума й тревожния въпрос за бъдещето.

Камбаните бяха спрели. Тя оправи косата си с пръсти и излезе в коридора. Поколеба се, после реши, че е редно да го потърси, да му каже за другия майстор, който бе идвал, да разбере какво се е случило през нощта. Ако не беше редно, по-добре беше да го разбере сега. Все пак беше свободна. Гражданка на Сарантийската империя. Живяла бе като робиня по-малко от година. Това не можеше да предопредели живота й, така си каза тя.

Тя вдигна ръка да почука на вратата му и чу отвътре нечий глас.

Сърцето й подскочи. Много се изненада, макар че след това щеше да реши, че не е чак толкова изненадващо. Думите, които чу да се изричат, я стъписаха обаче, както и отговорът на Криспин. Тя се изчерви, вслушана; вдигнатата й ръка потрепери във въздуха.

Не почука. Обърна се, много объркана, и тръгна надолу към гостилницата.

По стъпалата срещна двама от хората на Карулус и те й казаха за нападението.

Кася се подпря на стената. Коленете й бяха странно омекнали. Двама от войниците бяха загинали, дребничкият сорианец и Ферикс от Амория: хора, които бе опознала по пътя. И шестимата нападатели били убити, които и да бяха. Криспин бил добре. Карулус го ранили. Двамата се прибрали чак сега, на разсъмване. Видели ги да се качват по стъпалата, не спрели да поговорят.

Не, с тях нямало други, казаха войниците.

Не ги беше чула в коридора. А може би тъкмо това — не камбаните — я беше извлякло от съня й или бе оформило съня й. Безлик мъж до водопад. Хората на Карулус, мрачни и навъсени, я подминаха към общата си стая да си вземат оръжията. Вече щяха да ги носят навсякъде, разбра тя. Смъртта променя нещата.

Стоеше на стълбището, потресена и объркана. Варгос вече сигурно беше в някой параклис, долу нямаше никого. Помисли си, че някой враг може вече да се е качил горе, но Криспин не й беше прозвучал… притеснено. Хрумна й, че може би трябва да каже на някого или сама да провери как е той, с риск да изпадне в неловко положение. Предната нощ някой се беше опитал да го убие. Пое си дълбоко дъх. Грубата каменна стена жулеше рамото й. Не беше прозвучал притеснено. А другият глас беше женски.

Обърна се и тръгна към стаята на Карулус. Нали казаха, че е ранен. Почука решително. Той попита кой е, уморено. Тя каза. После отвори.

Малки неща променят живота. Променят съдбата.

Криспин се изви рязко настрани, по-далече от ножа. Едната му ръка се вкопчи здраво в пилона на леглото, за да се задържи прав.

— Аха — каза жената в приглушената светлина на спалнята му, — Все пак си ти, родиецо. Добре. Боях се за целомъдрието си.

Остави ножа. По-късно той щеше да си спомни как си помисли, че май не иска да държи точно нож. Но сега беше онемял.

— Е — заговори Стилиана Далейна, небрежно отпусната на леглото му, — казаха ми, че малката актриса си била разпуснала косата за теб в покоите си. Смъкна ли ти се на колене, както казват, че го правела на сцената? Пое ли те в устата си?

Усмихна се, много сдържано.

Криспин пребледня, вторачен в нея. Трябваше му малко време, докато се овладее.

— Изглежда, са ви заблудили. Никакви актриси нямаше в палатата на Сините, когато стигнах там — отвърна много предпазливо. Разбираше за какво му намеква. Нямаше да го признае. — И бях само в кухнята, в ничии жилища не съм влизал. Вие какво правите в моето? — Може би трябваше да я нарече „ваше благородие“?

Беше сменила облеклото си. Дворцовите одежди ги нямаше. Носеше тъмносиня роба с качулка, отметната назад и обрамчила златистата й коса, която все още бе прибрана с игли, макар и без накити. Как бе минала незабелязана по улиците и бе влязла тук? Дали бе подкупила някого? Сигурно й се беше наложило. Нали?

Тя не отвърна на въпроса му. Поне не с думи. Изгледа го продължително от леглото, после стана. Много висока жена, синеока, русокоса, ухание лъхаше от нея: Криспин си помисли за диви цветя, за планинска морава и нещо опияняващо под това, макове. Сърцето му се разтуптя: опасност и — бързо надигаща се, против волята му — страст. Изражението й беше замислено, преценяващо. Без да бърза, тя вдигна ръка и прокара пръст по обръснатата му брадичка. Докосна ухото му, обиколи го. После се повдигна на пръсти и го целуна по устата.

Той не помръдна. Можеше да се отдръпне, помисли си след това, да отстъпи назад. Не беше невинен, беше разбрал — колкото и да беше изтощен — преценяващия поглед в очите й, когато застана пред него сред сенките и лъчите светлина в стаята. Не беше отстъпил. Въздържа се да се отзове обаче, колкото можа, дори когато езикът й…

На нея като че ли й беше все едно. Всъщност, сякаш дори й се стори забавно, че той се сдържа, застанал сковано пред нея. Съвсем преднамерено не бързаше, притиснала тялото си в неговото, езикът й забърса устните му, промуши се между тях, после се плъзна навътре. Той чу тихия й смях, усети топлия й дъх на кожата си.

— Дано само да е оставила малко живец у теб — промълви съпругата на върховния стратег на империята. Ръката й търсещо се плъзна по туниката му, към кръста и надолу.

Този път Криспин се отдръпна, тежко задъхан, но не и преди да го е докоснала през копринената тъкан. Видя усмивката й, малките равни зъби. Великолепна беше Стилиана Далейна, като стъкло, като бяла слонова кост, като някой от онези ножове, изковани в най-далечния запад на света, в Есперана, където майсторите правеха такива изделия — колкото образци на красота, толкова и носители на смърт.

— Добре — повтори тя и го погледна: самоуверена, насмешлива, дъщеря на богатство и власт, венчана за нея. Още усещаше вкуса й, допира на устните й. Тя добави замислено: — Боя се обаче, че ще те разочаровам. Как бих могла да се състезавам с актрисата в това? Казват, че като млада негодувала, че Джад я бил дарил с недостатъчно отверстия за любовните актове.

— Спрете! — изхриптя Криспин. — Това е игра. Защо я играете? Защо сте тук? — Тя отново се усмихна. Бели зъби, бели ръце, вдигащи се към косата й, широки ръкави на робата, смъкващи се, за да ги оголят, тънки и нежни. Каза й с гняв, мъчеше се да надвие желанието: — Тази нощ някой се опита да ме убие.

— Знам — отвърна Стилиана Далейна. — Това възбужда ли те? Дано.

— Знаете? Какво още знаете за това? — Докато го изричаше, тя започна да разпуска златната си коса.

После спря. И го погледна, този път с други очи.

— Родиецо, ако бях пожелала да си мъртъв, щеше да си мъртъв. Защо Далейн ще наема пияници в някаква кръчма? Защо ще си прави труда да убива някакъв си художник?

— Защо си правите труда да идвате неканена в тази стая? — сопна се Криспин.

Тя отново се засмя. Ръцете й отново се засуетиха, да махнат иглите; после тя тръсна глава и русата й коса се разпиля, стигна до раменете й.

— Трябва ли да оставим на актрисата всички интересни мъже?

Криспин поклати глава. Познатият гняв вече се надигаше и той потърси убежище в него.

— Ще го повторя: играете игра. Тук сте не защото желаете да спите с някакъв си чуждестранен художник. — Тя бе съвсем близо до него, мирисът й го обгръщаше. Тъмночервен, замайващ като макове, като неразредено вино. Много различен от този на императрицата. Така и трябваше да е. Карулус, а после и евнусите му го бяха казали.

Криспин седна на дървения скрин под прозореца. Пое си дъх.

— Зададох няколко въпроса. Струва ми се, че са уместни при тези обстоятелства. Чакам. — И след пауза добави: — Ваше благородие.

— Аз също — промълви тя и приглади косата си. Но гласът отново се бе променил, откликваше на неговия тон. Настъпи мълчание. Криспин чу как някаква кола изтрополи на улицата. Някой извика. Снопове светлина и мрак падаха по тялото й. Ефектът бе много красив.

Тя заговори:

— Може би си склонен да се подценяваш, родиецо. Явно не си много наясно какви са порядките в този двор. Никого не канят така бързо като теб. Посланици чакат седмици, художнико. Но императорът е обсебен от своя Храм. Само за една нощ ти бе поканен в двора, възложени ти бяха мозайките на Храма, има лична среща с императрицата и причини освобождаването на човека, който вършеше работата, преди да дойдеш ти.

— Вашият човек.

— Донякъде — безгрижно отвърна тя. — Беше свършил малко работа за нас. Прецених, че ще е изгодно Валерий да ни е задължен, че сме му намерили майстор. Леонт не бе съгласен с това, но си имаше свои причини да предпочита Сироес. Той си има свои… виждания за това, което трябва да се позволява на теб и други художници да показвате в храмовете.

Криспин примигна. Това може би трябваше да се обмисли. По-късно.

— Значи Сироес е наел онези войници? Не съм имал намерение да провалям ничия кариера.

— Но я провали. — Аристократичната студенина отново се появи в гласа й. — И то напълно. Но не, мога да те уверя, че Сироес не е в състояние да наеме нощни убийци. Повярвай ми.

Криспин преглътна. Нищо успокоително нямаше в тона й, но пък имаше нотка искреност. Реши, че не му се ще да я пита защо е толкова сигурна.

— Кой тогава?

Стилиана Далейна вдигна ръце с дланите навън, в елегантен жест на безразличие.

— Представа нямам. Прегледай си списъка на враговете. Избери си там някое име. Актрисата хареса ли огърлицата ми? Сложи ли си я?

— Императорът не й разреши — отвърна Криспин натъртено. И забеляза, че това я изненада.

— Валерий е бил там?

— Там беше. И никоя не се е смъквала на колене.

Тя остана удивително спокойна. Цял живот интригантстване и надиграване на по-низши. Усмихна се леко.

— Все още. — Каза го с малко по-дълбок тембър, с очи, приковани в неговите.

Беше игра и той го знаеше, но въпреки волята си отново усети прилива на страстта.

Отвърна колкото можеше по-предпазливо:

— Не съм свикнал да ми се предлага любов след толкова бегло запознанство, освен от курви. А по принцип не съм склонен да приемам и техните предложения.

Тя го зяпна и Криспин имаше чувството, че — може би за първи път — леко се затруднява в оформянето на преценката си за мъж в една стая с нея. Беше стояла права. Сега се смъкна на ръба на леглото до скрина, на който седеше той. Коленете й се забърсаха в неговите и тя леко ги отдръпна.

— Това би ли те задоволило? — промълви гърлено. — Да се държиш с мен като блудница, родиецо? Да натиснеш главата ми във възглавницата и да ме обладаеш отзад? Да стискаш косата ми, докато крещя, докато ти говоря мръсни, възбуждащи неща? Да ти кажа ли какво обича да му правя Леонт? Ще те изненада сигурно. Много обича да…

— Не! — изхриптя Криспин почти отчаяно. — Какво значи това? Забавлява ли ви да играете мръсницата? Обикаляте улиците да съблазнявате любовници? В този хан има други спални.

Физиономията й беше неразгадаема. Той се надяваше, че туниката му скрива доказателството за възбудата му. Не смееше да погледне надолу, за да се увери.

— Какво значело това, моля ви се? Бях решила, че си интелигентен, родиецо. Даде някакви признаци за това в тронната зала. Да не би да си оглупял от умора? Не можеш ли да допуснеш, че в този град има хора, които смятат, че нашествието в Батиара е разрушителна глупост? Които биха могли да решат, че ти — като родиец — може би споделяш това убеждение и имаш желание да спасиш семейството и страната си от последствията от едно нашествие?

Думите се врязваха в него като ножове, остри и точни почти по войнишки в прямотата си. Тя добави със същия тон:

— Преди да си се замесил безнадеждно в кроежите на актрисата и нейния съпруг, изглеждаше разумно да те преценя.

Криспин се потърка по челото. Беше му дала частично обяснение в края на краищата. Съживеният гняв прогони умората.

— С всички ли, които привличате на своя страна, спите? — отвърна той и я изгледа хладно.

Тя поклати глава.

— Не си от най-учтивите, родиецо. Спя там, където ме отведе удоволствието. — Криспин не се трогна от упрека й. Но го беше изрекла със свободната увереност на жена, несвикнала да отказват на желанията й. „Актрисата и нейният съпруг“.

— И заговорничите да осуетите плановете на императора?

— Той уби баща ми — отвърна рязко Стилиана Далейна на леглото му. Светлата коса ограждаше в рамка изящното й лице. — Жив го изгори, със сарантийски огън.

— Стари слухове — каза Криспин, но беше потресен и се мъчеше да го прикрие. — Защо ми го казвате това?

Тя се усмихна, съвсем неочаквано.

— За да те възбудя?

Не можеше да не се изсмее. Колкото и да се мъчеше да се сдържи, рязката смяна в тона, иронията в това беше твърде духовита.

— За жалост жертвоприношенията не ме възбуждат. Да разбирам ли, че върховният стратег споделя възгледа, че не бива да се води война в Батиара? Той ли ви прати тук?

Тя примигна.

— Не. Леонт ще направи каквото му каже Валерий. Той ще ви завземе, както завзе Мажритските пустини и северните степи и наложи обсада над басанидските градове на изток.

— И през цялото това време новата му съпруга ще прави всичко, за да го унищожи?

За първи път тя се поколеба.

— Новата му награда е фразата, която ти трябва, родиецо. Отвори си ушите и очите, има неща, които трябва да научиш, преди Петрус Тракезиеца и малката му танцьорка да са те привлекли на своя страна.

Презрението й беше неприкрито. „Нямала е избор за брака си“, прецени Криспин. Но стратегът беше млад, прославен и високо почитан — и безспорно хубав мъж. Криспин я гледаше и имаше чувството, че е нагазил в черни води, с невъобразимо сложни течения опитващи се да го засмучат.

— Аз съм просто майстор на мозайки. Тук съм, за да помогна с образи по стените и купола на един храм.

— Кажи ми — заговори Стилиана Далейна все едно, че не го беше чула — за кралицата на антите. Тя също ли ти предложи тялото си в замяна на услугите ти? Да не би да си притеснен заради това? Да не би да закъснях с чара си? Отхвърляш ме като по-евтина стока? Да се разплача ли?

Тъмните води се завихриха. Това вече трябваше да е блъф, предположение. Не можеше чак толкова нашироко да се е разчуло за онази среднощна среща. В ума му изплува спомен: друга една ръка в косата му, когато се наведе да целуне едно поднесено стъпало. Друга жена, още по-млада от тази, също толкова наясно с властта и интригите. Или навярно… не толкова. Възможно ли бе Варена да е също толкова подмолна като Сарантион? Или което и да било друго място на света?

Криспин поклати глава.

— Не съм запознат с мислите или… благоразположенията на управляващите нашия свят. Тази среща е единствена по рода си в жизнения ми опит. — Беше лъжа; и все пак, докато я гледаше между резките от светлина и сянка — не беше.

Пак същата усмивка — уверена и смущаваща. Тази жена умееше с невероятна лекота да се прехвърля от имперски интриги на будоарни теми.

— Колко мило. Обичам да съм единствената. Но все пак знаеш, че за всяка жена е срамно да се предложи и да й откажат, нали? Казах ти: спя там, където ме води удоволствието, не нуждата. — Замълча. — Или по-скоро там, където ме привлече друг вид нужда.

Криспин преглътна. Не й вярваше, но коляното й под синята роба се задържаше на по-малко от длан от неговото. Вкопчи се отчаяно в яда си, в усещането, че го използват.

— За един мъж с достойнство е срамно да го приемат като пионка в игра.

Веждите й бързо се вдигнаха и тонът й — отново — се промени.

— Но ти си точно това, глупако. Разбира се, че си. Достойнството няма нищо общо с това. Всеки в този двор е с достойнство — и всеки е пионка в игра. В много игри наведнъж — някои на убийства, някои — на страст. Макар че в крайна сметка само една е важна и всички други са част от нея.

Това трябваше да е отговор на мисълта му, изглежда. Коляното й докосна неговото. Нарочно. У тази жена нямаше случайни неща, беше убеден. „Някои — на страст“.

— Защо трябва да си въобразяваш, че си по-различен? — добави тихо Стилиана Далейна.

— Защото искам да съм различен — отвърна той, изненадващо за самия себе си.

Последва мълчание. После:

— Ставаш все по-интересен, родиецо, трябва да призная, но това почти със сигурност е самозаблуда. Подозирам, че актрисата вече те е омаяла и ти дори не го съзнаваш. Все пак ще плача, изглежда. — Изражението й се бе променило, но много далече от плача. Тя стана рязко, прекоси с три широки крачки стаята и се обърна.

Криспин също стана. След като вече се бе отдръпнала, изпитваше хаос от чувства: опасение, съжаление, любопитство, доза изнервящо желание. Последното му беше чуждо вече от много време. Тя вдигна качулката си да скрие разпиляното злато на косата си.

— Дойдох също и за да ти благодаря за рубина, разбира се. Беше… интересен жест. Не е трудно да ме намериш, художнико, ако решиш да поговорим пак за твоя дом и възможната война. Убедена съм, много скоро ще ти стане ясно, че човекът, който те доведе тук да му направиш свети ликове, също така се кани да подложи на разгром Батиара само заради личната си слава.

Криспин се окашля.

— Радвам се да разбера, че скромният ми дар е заслужил благодарност. Аз съм най-обикновен художник.

Тя поклати глава, отново с хлад в очите.

— Това е страхливецът в теб, криещ се от истините на света, родиецо. Всички мъже — и жени — са повече от едно нещо. Или искаш да се ограничиш така? Да живееш на скелето си, докато всички долу умират?

Интелигентността й бе ужасяваща. Също като на императрицата. Хрумна му, че ако не се беше срещнал първо с Аликсана, може би наистина нямаше да има защита срещу тази жена. Стилиана Далейна може би не грешеше, в края на краищата. А след това се зачуди дали императрицата не се беше досетила за това. Дали това не бе причината за бързата среднощна покана в Траверситския палат? Възможно ли бе тези жени да са толкова бързи, толкова проницателни? Главата го заболя.

— Тук съм от два дни, ваше благородие, и тази нощ не съм спал. Говорите ми за заговор срещу императора, който ме покани в Сарантион, и дори срещу съпруга ви, ако ви разбирам. Нима трябва да бъда купен с женска коса на леглото ми за една нощ — или утро? — Поколеба се. — Дори да е вашата?

Усмивката се върна отново, загадъчна и предизвикателна.

— Случва се — промълви тя. — Понякога е по-дълго от една нощ или нощта е… по-дълга от обичайното. Времето тече странно в някои обстоятелства. Не си ли го открил това, Гай Крисп?

Той не посмя да отвърне. Тя като че ли не го очакваше.

— Можем да продължим тази тема друг път. — Замълча. Стори му се, че се бори вътрешно с нещо. После добави: — За твоите ваяния. Куполите и стените? Не ставай… прекалено увлечен в работата си, родиецо. Казвам го с добро чувство, а може би не трябваше. Слабост ми е.

Той пристъпи към нея. Тя вдигна ръка.

— Без въпроси.

Криспин спря. Тя бе въплъщение на ледена, сдържана красота. Но не беше сдържана. Езикът й бе докоснал неговия, ръката й, плъзгаща се надолу…

И тази жена, на всичко отгоре, като че ли можеше да отгатва всяка негова мисъл. Усмивката отново се появи.

— Сега възбуден ли си? Заинтригуван? Харесваш ли жените да показват слабост, родиецо? Да запомня ли това, както и възглавницата?

Той се изчерви, но издържа ироничния й поглед.

— Обичам хората в живота ми да показват нещо от… себе си. Непрецененото. Движения извън игрите, за които споменахте. Това би ме привлякло, да.

Този път тя замълча, застанала сковано до вратата. Слънчевата светлина, хлъзгаща се през процепите на кепенците, падаше на ивици бледо утринно злато по стената, пода и синьото на робата й.

— Боя се, че това е твърде много за Сарантион — най-сетне отвърна тя. И сякаш понечи да добави нещо, но само промълви: — Лягай си да спиш, родиецо.

Отвори вратата, излезе, затвори я и си отиде. Остана само уханието й и леко разбърканото му легло, и още по-голямата бъркотия в душата му.

Той се смъкна на леглото, с дрехите. Полежа с отворени очи, без да мисли за нищо отначало, после — за високи, величествени стени с мраморни колони над мраморни колони и за огромния, смаляващ всекиго и всичко купол, който му бяха дали, а после дълго — за жени, живи и мъртви, а после затвори очи и заспа.

Ала щом засънува, докато слънцето се извисяваше във ветровитата ясна есенна утрин, сънува първо зубира, заличил време и свят в непрогледна мъгла, а след това — само една жена.

— И нека има Светлина за нас — припя Варгос с другите в малкия параклис в края на литургията. Свещеникът в светложълтата роба вдигна ръце за слънчевия благослов, както правеха в Града, и хората си заговориха отново, оживиха се и тръгнаха към вратите и утрото навън.

Варгос излезе с тях и постоя за миг, примижал срещу ярката светлина. Нощният вятър беше отмел облаците, денят бе ясен и хладовит. Някаква жена — крепеше малко дете на хълбока си и делва с вода на рамото си — му се усмихна, докато го подминаваше. Еднорък просяк го доближи през тълпата, но се разкара, щом Варгос поклати глава. В Сарантион беше пълно с хора, изпаднали в нужда, а и нямаше смисъл да дава милостиня на човек, комуто са отсекли ръката за кражба. Варгос беше непоклатим за такива неща. Северняшка чувствителност.

А не беше беден, между другото. Старшият на Имперската поща му беше връчил с неохота трупаните спестявания и дължимата заплата, преди да напуснат Саврадия, след намесата на центуриона на Карулус. Тук Варгос спокойно можеше да си купи храна, зимно наметало, жена, пиво или вино.

Беше гладен всъщност. Не беше закусил в хана преди молитвите и миризмата на печено на шиш агнешко на откритата сергия през улицата му го напомни. Пресече я, като спря да даде път на една натоварена с дърва кола и група кикотещи се слугини, тръгнали за вода към кладенеца в края на улицата, и си купи един шиш печено. Изяде го на място, докато гледаше как другите клиенти на дребния жилав продавач — от Сория или Амория, ако се съдеше по цвета на кожата му — нагъват сутрешната хапка, забързани кой по каквато работа е тръгнал. Търговията на дребничкия мъж вървеше добре. Хората в града се движеха бързо, беше заключил Варгос. Тълпите и шумът никак не му допадаха, но бе дошъл тук по свой избор, а и в живота си се беше приспособявал и към по-трудни неща.

Свърши с яденето, избърса брадичката си и пусна шиша на купчината до скарата на продавача. После изправи рамене, пое си дълбоко дъх и закрачи към пристанището, за да потърси един убиец. Вестта за нападението беше дошла в хана от палатата на Сините, докато Варгос спеше в неведение. Дори се чувстваше виновен за това, макар да знаеше, че такова чувство е неуместно. Беше научил за снощните събития от войниците, когато слязоха на заранта, вдигнати от камбаните: Криспин бил нападнат, трибунът бил ранен, Ферикс и Сигерус — убити. Шестимата нападатели — убити от трибуна и от привържениците на Сините. Никой не знаеше кой е поръчал нападението. Хората на градския префект го разследвали, така му казаха. Избягвали да говорят с тях, и това му казаха. Много лесно можело да се наемат войници за такова нещо. Можело и да не разкрият нищо повече — до следващото нападение. Хората на Карулус се бяха въоръжили. Варгос веднага го забеляза.

Казаха му също, че Криспин и трибунът още не се били върнали. Но били при Сините, в безопасност. Там прекарали нощта. Камбаните биеха. Варгос отиде в малкия параклис — никой от войниците не дойде с него — и се помоли за двамата мъртви войници, дано намерят приют в Светлината.

Молитвите обаче вече бяха свършили и иницият Варгос, който драговолно се бе обвързал с един родийски майстор, заради проява на кураж и състрадание, и беше влязъл с него в Елшовия лес, и бе излязъл жив оттам, се отправи да търси човека, който искаше смъртта на Криспин. Инициите бяха опасни врагове и който и да беше този човек, вече си имаше враг.

Нямаше как да го знае — и щеше да му е много неприятно, ако някой му го намекнеше — но точно в този момент, докато крачеше по средата на улицата, изглеждаше съвсем като баща си. Хората припряно му правеха път. Един с магаре дори свърна в паника встрани. Варгос дори не го забеляза. Мислеше.

Не можеше дори да твърди, че го бива в планирането. Обикновено реагираше на събитията, вместо да ги предвижда или предизвиква. По имперския път в Саврадия предварителното обмисляне не беше много нужно. На човек му трябваше издръжливост, спокойствие, сила, да можеш да се оправяш с коли и животни, с тояга да боравиш понякога, вяра в Джад.

От всичко това може би последното най-вече щеше да е от полза в опита му да проследи кой е наел войниците. Варгос, поради липса на по-добра идея, реши да иде на пристанището и да похарчи няколко медника в някоя по-забутана каупона. Можеше да подслуша нещо или някой да му предложи сведения. Посетителите там щяха да са роби, слуги, чираци, войници, кътащи последните си медници. Едно-две предложени питиета щяха да са им добре дошли. Хрумна му, че в това може да има и риск. Не му хрумна да си промени плана заради това.

Само част от заранта му беше нужна, за да открие, че Сарантион си е почти като Севера или имперския път, поне в едно отношение: мъжете по кръчмите не бяха склонни да отговарят на въпроси, поставени от непознати, когато ставаше дума за насилие и молба за информация.

Никой в този бедняшки квартал не искаше да е този, който е посочил някой друг, а Варгос не беше толкова опитен с думите или достатъчно ловък, за да въвлече някого в темата за снощния инцидент в лагера на Сините. Като че ли всички знаеха за него — въоръжени войници, нахлули в двора на Сините, си беше събитие дори за един преситен на събития град — но никой не желаеше да каже нещо повече от очевидното и навсякъде, където Варгос се опиташе да зарови по-надълбоко, му отвръщаха с мрачни погледи и мълчание. Шестимата убити войници били от Кализион, с изтекла служба по басанидската граница. Пиели из града от няколко дни, харчели взети назаем пари. Общо взето това, което войниците правят винаги. Това беше известно на всички. Проблемът беше кой ги е наел, а това никой не знаеше или не искаше да го каже.

Хората на градския префект вече бяха започнали да душат из квартала, разбра Варгос. Започна да подозира, след като един нарочно събори предложената му халба на тезгяха на една моряшка пивница, че са научили също толкова малко като него. Не че го беше страх да се забърка в кръчмарски бой, но така със сигурност нямаше да се домогне до нищо. Замълча си, плати за разлятата бира и излезе под ранното следобедно слънце.

И тъкмо беше стигнал до средата на поредната тясна крива уличка, запътен към шума на кейовете, където корабните мачти се огъваха под напора на отривистия вятър, когато му хрумна нещо, получи мисъл, придружена от един спомен от военния лагер на Карулус. След време щеше да го опише точно така — пред себе си и пред други. Че е получил мисъл. Все едно че му я бяха подали отвън. Бе стъписваща с неочакваността си. Щеше да я припише на бога, а в себе си щеше да съхрани спомен за една поляна сред Елшовия лес. Разпита две чирачета за посоките, изтърпя подсмихванията им заради говора си и търпеливо се запъти обратно към сухоземните крепостни стени. Пътят през толкова голям град не беше къс, но момчетата се оказаха честни, не го бяха подвели и скоро Варгос видя табелата на „Отдихът на куриера“. Логично беше да е близо до тройните стени — нали имперските вестоносци идваха оттам.

Години наред беше слушал за този хан. Най-различни куриери го бяха канили да се отбие, ако някой ден дойде в града, и да пийне някоя и друга бутилка с тях. Като по-млад беше разбрал, че пиенето с тях най-вероятно ще бъде последвано от качване на втория етаж, за да останат за малко насаме — възможност, която никога не го беше привличала. Вече като по-голям, поканите изгубиха този нюанс и подсказваха само, че е полезен и сговорчив спътник за хората, която трябва да търпят трудности и несгоди по пътищата.

Спря на прага, преди да влезе, очите му бавно се приспособиха към смътната светлина. Първата част от новата му мисъл не беше особено сложна: след опитите предобеда беше явно, че има повече шанс да научи нещо от някой познат, вместо да продължава да разпитва навъсени непознати по пристанището. Длъжен беше да признае, че и той самият нямаше да отговори на такива въпроси. Не и на хората на градския префект, още по-малко на някакъв новодошъл в Града иниций, разпитващ за неща, които не са му работа.

По-дълбоката идея — онази, която му беше дадена на улицата — бе в това, че сега той търсеше точно определен човек и смяташе, че може да го намери тук или да разбере къде да го търси.

„Отдихът на куриера“ беше прилично голям хан, но не особено пълен в този час. Някои дояждаха късния си обяд, пръснати по масите, по един или по двама. Мъжът зад каменния тезгях вдигна глава и Варгос кимна вежливо. Това не беше каупона — далече беше от пристанището. Предпазливата учтивост тук щеше да е само от полза.

— Ебал съм го в задника тоя варварин — измърмори някой в сенките. — Какво прави тука?

Варгос неволно потръпна. Страх, несъмнено, но и още нещо. Защото в този момент почувства, че нещо от полусвета лъхна покрай него, запретена магия, първобитен мрак, озовал се сред великия Град. Трябваше пак да се помоли, щом свършеше с това.

Позна гласа. Помнеше го.

— Да си купи пиене или ядене, говно пияно. Ти какво търсиш тука, а? — Мъжът, разнасящ пиене и ядене, погледна сърдито над тезгяха към скрития в сенките.

— Аз ли какво търся тука? — изфъфли гласът. — Това си е мой хан, откакто съм почнал в Пощата!

— Обаче вече не си в Пощата. Да забелязваш, че още не съм те изритал навън? Не че не съм го мислил. Тъй че си дръж шибания език зад зъбите, Тилитик.

Варгос никога не беше твърдял, че умът му работи много бързо. Трябваше да… подреди нещата. Дори след като чу познатия глас, а после и името се потвърди, отиде до тезгяха, поръча чаша вино, разреди го с вода, плати си и отпи глътка, докато всичко в ума му не се намести и познатият глас не се сля със събудения спомен от военния лагер. Обърна се. И каза наум още една молитва, преди да заговори.

Впрочем, вече беше напълно сигурен.

— Пронобий Тилитик? — каза кротко.

— Същият, ебал съм те — изръмжа мъжът на масата в ъгъла. Няколко души се обърнаха и го изгледаха с отвращение.

— Помня те — каза Варгос. — От Саврадия. Ти си имперски куриер. Работех там по пътя.

Тилитик се изсмя, прекалено високо. Явно беше пиян.

— И двамата значи. И аз работех на пътя. Кога на кон, кога на жена. Яздех ги наред. — Изсмя се отново.

Тилитик беше сам на масата, с две шишета пред него, без ядене.

— Не си ли вече куриер?

Отговорът му беше съвсем ясен, наред с още няколко неща. Джад го беше изпратил тук. Поне се надяваше, че е Джад.

— Уффолнен съм — изфъфли Тилитик. — Преди пет дни. Последно плащане, без предупреждение. Уффолнен. Ей тъй. Искаш ли пиене, варварино?

— Имам си — отвърна Варгос. Този път изпита някакъв хлад в себе си. Гняв, но по-различен от онзи, с който бе привикнал. — Защо те уволни? — Трябваше да е сигурен.

— Закъснях с една поща. Идиоти бе!

— Ти си идиот — изръмжа един мъж. — Може да добавиш и измама в странноприемница, изхвърляне на пощенски пратки и ръсене на мръсна болест.

— Майната ти — изруга Пронобий Тилитик. — Ти пък да не би да не си спал с пъпчиви блудници? Всичко това обаче щеше да е все едно, ако оня родийски катамит не… — И млъкна.

— Защо, какво е направил? — попита все така кротко Варгос. И вече наистина се уплаши. Защото наистина му беше много трудно да разбере защо богът е решил да му помогне точно така. И колкото и да се мъчеше, не можеше да престане да мисли за Елшовия лес и зубира, и за онази птица от кожа и метал, която Криспин носеше на шията си и я бе оставил там.

Тилитик не отговори. Но беше все едно. Варгос тръгна към изхода. Огледа се примижал на слънцето и видя един от хората на градския префект в края на улицата, с униформа в кафяво и черно. Отиде при него и донесе, че лицето, наело войниците, убили предната нощ трима души, може да се намери на първата маса вдясно от вратата в „Отдихът на куриера“. Представи се и му каза къде може да го намерят, ако се наложи. Изчака онзи да влезе в гостилницата и тръгна обратно към хана.

По пътя се отби в друг параклис — по-голям, с мрамор и рисунки, сред които и останки от фреска зад олтара на Хеладик горе, почти изтрита — и в сумрака и покоя между службите се помоли пред диска и олтара за помощ и напътствие през и извън полусвета, в който сякаш беше навлязъл.

Нямаше да се моли на зубира, на древната мощ на своя народ, която той въплъщаваше. Но вътре в себе си усещаше ужасяващото му присъствие, огромно и мрачно като лесовете от детството му.

Криспин слезе долу малко след обед. Карулус още беше в стаята си и явно спеше дълбоко, изтощен от раните и лечението. Самият Криспин бе замаян и объркан, и не от виното, което бе изпил. Всъщност виното беше най-малката му беда. Постара се с това главоболие да не мисли за някои неща, които се бяха случили в двата двореца и в Храма, и на улицата след това, а после и за опита си да се спогоди с лицето, озовало се в стаята му — на леглото му, — когато се дотътри да си легне призори. Изплувалият образ на Стилиана Далейна, красив като бляскава икона, само го накара да се почувства още по-притеснен.

Реши да направи онова, което винаги правеше у дома в такива моменти. Да отиде в баните.

Ханджията изгледа разбиращо навъсеното му брадясало лице и му каза как да стигне. Криспин се огледа за Варгос, който също необяснимо защо отсъстваше, сви рамене, раздразнен и кисел, и излезе, примижал на ярката светлина на есенния ден.

Всъщност не беше съвсем сам. Двама от войниците на Карулдус тръгнаха с него, с мечовете в ножниците. Императорската заповед от предната нощ. Вече щеше да е с охрана. Някой искаше да го убие. Не другият майстор, нито Далейна, ако можеше да й се вярва. Вярваше й, но съзнаваше, че няма много основание за това.

Помисли си за Кася… но прогони и тази мисъл. Не днес. Днес нямаше да решава никакви важни неща. Трябваха й дрехи обаче, това поне го знаеше. Помисли дали да не изпрати единия войник на пазара да й купи нещо, докато се къпе, и първата бегла усмивка за деня се появи на лицето му — как войникът придирчиво подбира и рови в купчините женско бельо на пазара.

Хрумна му обаче една полезна идейка и в банята помоли за хартия и стилос. Изпрати бегач до Имперския прецинкт с бележка за евнусите от службата на канцелара. Умните хора, които го бяха избръснали и облекли предната вечер, щяха да са повече от подходящи за избиране на облекло за млада жена, току-що пристигнала в Града. Криспин ги молеше за помощ. Накрая се сети и да добави сумата за покупките.

По-късно същия следобед Кася — докато се мъчеше да се справи с някои свои неочаквани открития — щеше да се окаже обкръжена от енергична и шумна група парфюмирани евнуси. Поведоха я нанякъде за изненадващо съдбовната задача да й осигурят подходящо облекло за живот в Сарантион. Бяха грижливи и много забавни, явно цялото упражнение забавляваше и тях, особено духовитите, изпъстрени с мръсни фрази препирни кое било подходящо за нея и кое — не. Кася неволно се изчервяваше, но и се смееше по време на цялата лудория. Никой не я запита какъв ще е животът й в Сарантион, което си беше облекчение, тъй като и самата тя не знаеше.

В баните Криспин се остави да го намажат с масло, да го разтрият и да го изтъркат, след което блажено се отпусна в успокояващата благоуханна вода на горещия басейн. Имаше и други хора, говореха си тихо. Познатото монотонно бръмчене на гласове почти го унесе в сън. Съживи се, като се гмурна в хладината на съседния басейн, а после тръгна, увит в бял ленен чаршаф като призрак, към залата за напарване и щом отвори вратата, видя в мъглата още няколко души, загърнати също като него.

Някой се отмести мълчаливо, за да му направи място. Друг махна вяло с ръка и голият слуга изля нова делва вода върху сгорещените камъни. Парата се издигна със съсък и обви малката зала още по-плътно. Криспин отхвърли в ума си неволната прилика с едно мъгливо утро в Саврадия, облегна се на стената и притвори очи.

Разговорът около него беше накъсан и вял. Хората рядко говорят оживено в обгръщащия зной на парата. Тук беше по-лесно човек да се отпусне в съзерцание, притворил очи. Чуваше как хората се местят и стават, други влизаха — по-хладният въздух лъхваше през отворената за малко врата, после топлината се връщаше. Тялото му беше хлъзгаво от избилата пот, премаляло в ленив покой. Реши, че бани като тази са едно от най-великолепните достижения на модерната цивилизация.

Всъщност, помисли си унесено, парата нямаше нищо общо с мразовитата, дошла сякаш от отвъдното мъгла в онази далечна пустош на Саврадия. Чу отново съсъка, щом някой изля още вода, и се усмихна. Беше в Сарантион, окото на света, и толкова много неща вече бяха започнали.

— Безкрайно ще ми е интересно да чуя вижданията ви относно неделимостта на естеството на Джад — промърмори някой.

Криспин дори не отвори очи. Бяха му разказали за това. Обяснили му бяха, че сарантийците най-страстно обсъждат три теми: колесниците, танците и пантомимите — и безкрайните спорове на религиозни теми. Продавачи на плодове щели да го тормозят, предупредил го беше Карулус, за внушенията в образа на Джад според това дали е с брада, или голобрад; обущари щели да му натрапват със страст мненията си за последния Патриаршески проглас досежно Хеладик; блудница можело да поиска да разбере вижданията му за каноничността на иконите на Блажените жертви, преди да благоволи да се съблече.

Ето защо не беше изненадан, че чува хора да беседват така в потилнята. Изненада се обаче, когато нечий крак го бутна но глезена и същият глас добави:

— Всъщност неразумно е човек да заспи в парата. Криспин отвори очи.

Беше сам във вихрещата се гореща мъгла — пред едно лице. Въпросът за бога беше отправен към него.

Запиталият го, увит хлабаво в белия си чаршаф, седеше и го гледаше с много синеок поглед. Имаше великолепна златиста коса, строго, изваяно като от камък лице, покрито с белези, мускулесто тяло. И беше върховният стратег на империята. Криспин се стегна. Много бързо.

— Ваша светлост!

Леонт се усмихна.

— Просто възможност да поговорим. — Избърса потта от челото си с края на чаршафа.

— Съвпадение ли е? — попита предпазливо Криспин.

Леонт се засмя.

— Едва ли. Градът е прекалено голям за това. Реших, че няма да е зле да уредя един удобен момент да науча вижданията ви по някои въпроси, представляващи интерес.

Държеше се крайно вежливо. Войниците му го обичаха, беше казал Карулус. Готови бяха да умрат за него. И бяха умирали — по бойните полета на запад чак до Мажритските пустини и на север, към Карч и Москав.

И не беше арогантен. За разлика от съпругата си. При все това пълната самоувереност зад тази среща беше провокираща. Само допреди малко тук в парата имаше поне шестима души и един слуга…

— Въпроси, представляващи интерес? Например мнението ми за антите и тяхната готовност срещу нашествие? — Знаеше, че е грубо, и може би неразумно. От друга страна, у дома всички познаваха нрава му и може би беше време и тук да започнат да го опознават.

Леонт изглеждаше озадачен.

— Защо да ви питам за това? Имате ли военна подготовка?

Криспин поклати глава.

Стратегът го погледна.

— Да не би да имате някакви познания за крепостни стени, водни източници, състояния на пътища, планински проходи? Кои от командирите им се отклоняват от обичайното подреждане на силите им? Колко стрели носят стрелците им в колчаните? Кой командва флотата им тази година и колко разбира от пристанища?

Леонт изведнъж се усмихна. Имаше блестяща усмивка.

— Всъщност не бих допуснал, че можете да ми помогнете, дори да искахте. Дори да се замисляше нещо такова като нашествие. Не, не, признавам, че повече ме интересува вашата вяра и вижданията ви за изображенията на бога.

В този момент един спомен прищрака като ключ в ключалка. Раздразнението отстъпи място на нещо друго.

— Вие не ги одобрявате, ако смея да предположа?

На красивото лице на Леонт нямаше и следа от преструвка.

— Да. Споделям убеждението, че да се предава святото в образи води до унизяване на чистотата на бога.

— А онези, които почитат или се прекланят на такива образи? — попита Криспин. Знаеше отговора. Беше навлизал в такива спорове и преди, макар и не запотен в гореща пара и с човек като този.

— Това е идолопоклонство, разбира се — отвърна Леонт. — Връщане към езичеството. Вашето мнение какво е?

— Хората се нуждаят от път към своя бог — отвърна спокойно Криспин. — Но признавам, предпочитам да пазя вижданията си по такива въпроси за себе си. — Усмихна се насила. — Колкото и нехарактерно да е мълчанието по въпроси за вярата в Сарантион. Ваше благородие, тук съм по покана на императора и ще се постарая да удовлетворя него в работата си.

— А патриарсите? Тях да удовлетворите?

— Човек винаги се надява на одобрението на висшестоящите — каза Криспин и също избърса потното си чело с крайчеца на чаршафа си.

Стори му се, че видя през парата как сините очи просветнаха и устата се изви в усмивка. Леонт не беше лишен от чувство за хумор. Това поне бе добре. Отчасти. Не можеше да се отърве от мисълта, че са останали само двамата и че съпругата на този мъж беше в спалнята му тази сутрин и беше казала… каквото беше казала. Реши, че това не може да мине за особено предсказуема среща. Отново се усмихна насила.

— След като ме намирате за неподходящ събеседник по военни въпроси — а не виждам защо да не сте прав, — защо допускате, че трябва да обсъждаме с вас моята работа в Храма? Тесерите и техните форми? Колко знаете или държите да знаете за оцветяването на стъклото? Или за рязането му? Какво е мнението ви за предимствата и методите за подреждането на тесери под ъгъл в замазката? Или за състава и пластовете на самата основа? Имате ли твърди възгледи за използването на огладени камъчета за плътта на човешки фигури?

Леонт го гледаше мрачно, безизразно. Криспин замълча и промени тона.

— Всеки от нас си има своята област на занимания, ваше благородие. Вашите са по-важни, бих казал, но моите може би… плодовете на моите са по-трайни. Навярно би било по-добре — стига да ме удостоите с тази чест — да беседваме за съвсем други неща. Бяхте ли вчера на Хиподрума?

Леонт леко се отмести на скамейката си; белият чаршаф се отпусна около бедрата му. От ключицата до кръста му като червена резка преминаваше белег. Той се наведе и изля нова делва с вода върху камъните. Парата обгърна помещението.

— Сироес не се затрудняваше да ни говори за своите планове и намерения — каза стратегът.

„На нас“, помисли Криспин.

— Госпожа съпругата ви е негова покровителка, доколкото разбрах. Вярвам, че е свършил работа и лично за вас.

— Дървета и цветя на мозайка, да. За брачните ни покои. Сърна и поток, глигани и хрътки, такива неща. Такива образи ни най-малко не ме притесняват, разбира се. — Тонът му беше съвсем искрен.

— Разбира се. Чудесна работа, убеден съм — отвърна кротко Криспин.

Последва късо мълчание.

— Не бих могъл да знам. — Леонт сви рамене. — Допускам, че е добра — Зъбите му блеснаха за миг. — Както казахте, не бих могъл да съдя за нея повече, отколкото вие за тактиката на пълководец.

— Но нали вие спите в тези покои — отвърна Криспин. — Гледате тази мозайка всяка нощ.

— Някои нощи — отвърна кратко Леонт. — Не обръщам много внимание на цветята по стената.

— Но сте толкова притеснен за бога в един храм, че да нагласите тази среща?

— Това е различно. Все пак смятате ли да представите образ на Джад на тавана?

— Купола имате предвид. По-скоро подозирам, че точно това се очаква от мен, ваше благородие. При липсата на други указания от страна на императора или патриарсите, както казвате, би трябвало да сметна, че ще трябва.

— И не се боите от покварата на ереста?

— Изобразявал съм бога още от чирак, ваше благородие. Ако това официално се е превърнало в ерес, вместо в текущ дебат, то никой не ме е уведомил за промяната. Да не би армията да се е заела с оформянето на църковна доктрина? Нима ще обсъждаме как се пробиват вражески стени с песнопения в прослава на Джад? Или с мятане на Свети шутове с катапулти?

Явно беше прекалил. Леонт се намръщи.

— Нагъл си, родиецо.

— Надявам се, че не. Само показвам, че намирам избраната от вас тема за досадна. Не съм сарантиец, ваше благородие. Аз съм родийски гражданин на Батиара, поканен тук като гост на империята.

Неочаквано Леонт отново се усмихна.

— Съвсем вярно. Простете ми. Вие… много драматично нахлухте сред нас снощи и трябва да призная, че се чувствах по-спокоен за подготвяната украса, докато знаех, че я прави Сироес и че съпругата ми е наясно с плановете му. Неговият замисъл… не включваше изобразяването на лика на Джад.

— Разбирам — отвърна кротко Криспин.

Това беше неочаквано и реши друга част от ребуса.

— Казано ми беше, че освобождаването му може да наскърби госпожа съпругата ви. Сега разбирам, че е повод за загриженост и за вас, по други причини.

Леонт се поколеба.

— Към проблемите на вярата подхождам сериозно.

Гневът на Криспин се беше изчерпил.

— Съвсем благоразумно, ваше благородие. Всички сме чеда на бога и всеки трябва да му оказва почит… по своя си начин.

Беше уморен. Беше дошъл тук само за да остави болката зад себе си, да потърси утешение във важна работа. Сложно заплетените светски дела в Сарантион бяха ужасно… заобиколни.

Леонт се отпусна назад, без да отговори. След малко на вратата се почука. Някой я отвори — за миг лъхна хладен въздух — и пак я затвори. Затътри се покрай стратега, като влачеше едното си стъпало, и седна срещу Криспин.

— Няма ли слуга? — изръмжа новодошлият.

— Пуснахме го навън да се поразхлади — отвърна учтиво Леонт. — Би трябвало скоро да се върне, или ще дойде друг. Да лисна ли вода?

— Давай — отвърна мъжът с безразличие.

Явно не знаеше кой току-що е пожелал драговолно да го обслужи като роб в банята, реши Криспин. Леонт вдигна делвата, топна я в каменното корито и сипа вода върху горещите камъни, веднъж и още веднъж. Вълната влажен зной обля Криспин като нещо осезаемо, полепна по гърдите и замъгли взора му. Той погледна насмешливо стратега.

— Втора професия ли?

Леонт се засмя.

— Поне не толкова опасна. Но и не толкова възнаградена. Трябва да ви оставя да отдъхнете. Надявам се, че ще дойдете у нас на вечеря някой път? Жена ми ще се радва да поговори с вас. Тя… колекционира умни хора.

— Не съм бил част от нечия колекция досега — измърмори Криспин.

Третият мъж мълчеше, без да им обръща внимание, загърнат плътно в чаршафа си. Леонт го погледна за миг през рамо и се изправи. В малката стая изглеждаше още по-висок, отколкото в двореца предната нощ. По гърба и възлестите мускули се виждаха други белези. При вратата се обърна и каза високо:

— Оръжията тук са забранени. Ако предадете ножа под крака ви, ще сте извършили само малко нарушение до този момент. Ако не, ще ви отсекат ръката и дори главата, след като ви осъдят по мое свидетелство.

Криспин примига. След което се задвижи изключително бързо.

Наложи се. Защото мъжът на скамейката срещу него изръмжа, посегна надолу и измъкна тънък нож изпод лявото си стъпало. Стисна го ловко и замахна към Криспин, без с нищо да е предизвикан и без никакво предупреждение.

Леонт, застанал неподвижно до вратата, наблюдаваше всичко с някак отчуждено любопитство.

Криспин се метна на една страна и смъкна чаршафа от раменете си и го размаха, за да прихване посичащото острие. Мъжът изруга злобно и разпра с ножа плата, мъчеше се да го изтръгне, но Криспин скочи от скамейката и с едно въртеливо движение уви чаршафа като смъртен саван около ръцете и раменете на непознатия. Без да мисли — нямаше и време за мислене, — но с огромна, задавяща гърдите му ярост го удари с лакът в слепоочието. Чу глухо изпъшкване. Ножът падна на пода. Криспин се извъртя, замахна с лявата ръка и юмрукът му се стовари с все сила в лицето на мъжа. Усети как по пода се пръснаха зъби — като камъчета, чу пукане на кост и изохка, щом болката го ухапа по ръката.

Непознатият се смъкна на колене с немощен хрип. Преди да е успял да посегне към падналия нож, Криспин го изрита два пъти в ребрата, а след това, щом онзи се свлече на една страна върху влажния под — и в главата. Мъжът потръпна и остана да лежи неподвижно.

Задъхан, Криспин седна на каменната скамейка. От тялото му капеше пот, мазна и натежала. Затвори очи, после ги отвори. Сърцето му биеше лудо. Погледна Леонт, който така и не бе помръднал от мястото си до вратата.

— Колко мило… от ваша страна… за помощта — каза Криспин задъхано. Лявата му ръка вече се подуваше. Изгледа с яд Леонт през разсейващата се пара и зной.

Златокосият войник се усмихна. Съвършеното му тяло беше лъснало от пот.

— Важно е един мъж да може да се защитава сам. И е приятно човек да го знае. Не се ли чувствате по-добре, след като сам се справихте с него?

Криспин се помъчи да успокои дишането си. Поклати сърдито глава. Очите му лютяха от потта. По каменния под се беше разляла локва кръв, просмукваше се в белия чаршаф, в който лежеше оплетен падналият.

— Трябваше да го направиш — продължи спокойно Леонт. — Не е малко да можеш да защитиш себе си и хората, които обичаш.

— Майната ти. Кажи го на чумните язви — изръмжа Криспин. Гадеше му се.

— О, боже. Не можеш да ми говориш така — отвърна с изненадваща доброта стратегът. — Знаеш кой съм. Освен това те поканих в дома си… не бива да ми говориш така. — Каза го, все едно ставаше дума за лошо възпитание. Можеше дори да е комично, помисли Криспин, ако не беше на ръба да повърне във вече задушаващата влага, с тъмната кръв на някакъв непознат, която продължаваше да се просмуква в белия чаршаф в краката му.

— Какво ще ми направиш? — изхриптя Криспин със стиснати зъби. — Ще ме убиеш с някой скрит нож? Ще пратиш жена си да ме отрови?

Леонт се изсмя добродушно.

— Нямам причина да те убивам. А репутацията на Стилиана е много по-лоша от характера й. Ще видиш, когато ни гостуваш за вечеря. Междувременно няма да е зле да излезеш от тази горещина и да изпиташ известна гордост, като разбереш, че този човек със сигурност ще разкрие кой го е наел. Хората ми ще го заведат в службата на градския префект. Там са изключително добри в разпитите. Ти сам разкри снощната загадка, художнико. Срещу нищожната цена на една отекла ръка. Би трябвало да си доволен.

„Майната ти“, едва не повтори Криспин, но се сдържа. „Снощната загадка“. Като че ли вече всички знаеха за нападението. Взря се във високия пълководец на всички сарантийски армии. Сините очи на Леонт срещнаха неговите през утаяващата се пара.

— Това ли е върхът на задоволството за теб? — попита Криспин горчиво. — Да пребиеш някого до несвяст? Да го убиеш? Това ли трябва да прави човек, за да оправдае мястото си в творението на Джад?

Леонт замълча за миг.

— Ти не си го убил. Творението на Джад е опасно, сумрачно място за смъртни хора, художнико. Кажи ми, колко трайно се оказа величието на Родиас, след като не можа да се защити срещу антите?

Всичко се беше превърнало в руини, разбира се. Криспин го знаеше. Виждал беше овъглените останки на мозайки, към които едно време се беше стичал целият свят, за да ги почете и да им се възхити.

Леонт добави, пак така добродушно:

— Щях да съм изверг, ако виждах стойност само в кръвопролитията и войната. Да, това е избраният от мен свят и бих искал да оставя славно име зад себе си, но бих казал, че човек намира чест в служба на своя град и император, и на своя бог, в отглеждането на своите деца и в това да води съпругата си към същите добродетелни задължения.

Криспин си помисли за Стилиана Далейна. „Лягам там, където ме води удоволствието, а не нуждата“.

— А образците на красота? Онези неща, които ни отличават от инициите и техните човешки жертвоприношения, или от карчитите, които пият меча кръв и си режат лицата? Или от тях ни отличават само по-добрите оръжия и тактики? — Всъщност беше толкова изтощен, че вече не можеше да се ядоса истински. Хрумна му, че горди или не, майсторите на мозайка — всички творци — никога няма да оставят имената си в историята. Това се полагаше на онези които размахваха мечове или брадви, които можеха да отсекат нечия глава от раменете с един удар. Прищя му се да го каже, но го премълча.

— Красотата е лукс, родиецо. Нужни са й стени и… да, по-добри оръжия и тактики. Това, което правиш ти, зависи от това, което правя аз. — Леонт помълча. — Или от това, което ти сам направи току-що с човека, който щеше да те убие. Какво би постигнала мозайката, ако си мъртъв на пода на една потилия? Какви творби тук биха устояли на времето, ако Робазес, пълководецът на басанидските армии, ни завладее за Царя на царете? Или ако го направят северняците, освирепели от мечата кръв? Или някоя друга сила, друга вяра, някой враг, за когото все още не знаем? — Леонт отново изтри потта от очите си. — Онова, което строим — дори Храмът на императора — е уязвимо и трябва да го браним.

Криспин го погледна. Не беше искал да чуе точно това.

— А войниците чакат вече много дълго да им се плати, нали? Заради Храма? Как ще се препитават блудниците на империята? — каза той горчиво.

Леонт се намръщи.

— Трябва да тръгвам. Охраната ми ще се оправи с тогова. — И добави: — Съжалявам, ако чумата е отнела скъпи на сърцето ти хора. Но човек все пак продължава напред след загубите.

Отвори вратата и излезе, преди Криспин да е успял да му отвърне — на никоя от думите му.

Малко по-късно Криспин също напусна парилнята. Слугите зацъкаха и заохкаха, като видяха отеклата му ръка, и настояха да я натопи в студена вода и да повикат лекар. Лекарят замърмори успокоително, стисна зъби и раздвижи ръката да се увери, че няма счупено. Предписа кръвопускане от дясното бедро, за да се предотврати натрупването на лоша кръв около отока, но Криспин отказа. Лекарят остави някаква отвара, която трябвало да се смесва с вино, и си тръгна, като клатеше глава, възмутен от невежеството на някои пациенти. Криспин дори му плати за услугите.

Реши да не пие отварата, но за виното беше на друго мнение и си поръча. Бяло. Седна и се замисли. Май нямаше и най-смътна надежда да осмисли и подреди в ума си току-що случилото се. Болката беше тъпа и постоянна, но поносима. Мъжът, когото беше пребил толкова жестоко, бе изнесен от охраната на стратега, според обещаното. Двамата войници на Карулус пребледняха, щом научиха за случилото се, но пък какво друго да направят?

Всъщност Криспин беше длъжен да си признае, че като цяло не се чувства зле. Не можеше да отрече облекчението си от това, че е преживял поредното нападение, както и че нападателят вероятно щеше да разкрие източника на опитите за убийство. Вярно беше дори — макар че това не му харесваше да си признае, — че справянето му сам носеше известна доза удовлетворение.

Потърка веднъж и още веднъж разсеяно брадичката си, сетил се за нещо неприятно. Помоли един слуга да го упъти и се затътри стоически към една от стаите наблизо, понесъл чашата с вино. Изчака на скамейката, докато обслужат други двама, след което се настани намръщен на столчето на бръснаря.

Благоуханният чаршаф, стегнат около гърлото му, му напомни много за въже на убиец. И това трябваше да го прави всеки ден! Силно вероятно беше, реши Криспин, някой бръснар някъде из града неволно да му резне гърлото, докато забавлява чакащите клиенти с приказките си. Онзи, който плащаше за убийци, просто си хвърляше парите на вятъра; все някой щеше да му я свърши. Много му се искаше точно този бръснар да не подсилва потока си от остроумия, като размахва бръснача. Затвори очи.

Излезе си обаче съвсем леко порязан тук-там и след като прояви достатъчно бързина, за да откаже предложения му парфюм. Чувстваше се изненадващо пълен с енергия, жизнен и готов да се заеме с проблема за своя купол в Храма. Направи кисела гримаса, щом осъзна, че мисли за него като за „моя купол“. Стилиана Далейна беше изрекла предупреждение, което той помнеше, но кой добър творец изобщо би могъл да се вслуша в такова предупреждение?

Трябваше пак да види Храма. Реши да отиде там, преди да се върне в хана. Зачуди се дали Артибасос ще е там; подозираше, че ще е. Императорът беше казал, че той на практика живеел в храма. Криспин си помисли, че скоро и с него може да стане така. Искаше му се да поговори с архитекта за полагането на основата за мозайките. Трябваше да намери и сарантийските стъкларници, а след това и да се заеме с преценката — и може би подмяната — на занаятчиите и чираците, които беше подбрал Сироес, Трябваше да изучи и протоколите на гилдията и да се съобрази с тях. И трябваше да започне скицирането. Нямаше смисъл в главата му да се въртят идеи, ако никой друг не можеше да ги види. Щяха да са нужни одобрения. Вече бе решил да пропусне в рисунките си някои неща. Не беше нужно всички да знаят всичките му идеи.

Много работа предстоеше. Все пак не беше дошъл тук току-така. Сви пръсти. Ръката му беше подпухнала, но това щеше да се оправи. Благодари на Джад за инстинкта, който го беше накарал да използва лявата си ръка. Дясната беше животът на всеки майстор.

На излизане спря при мраморния тезгях в преддверието. По чист импулс попита слугата за един адрес, който му бяха дали преди много време. Оказа се, че е наблизо. Неизвестно защо, но си бе мислил, че ще е точно така. Беше добър квартал.

Реши да се отбие. Гостуване по задължение. По-добре да приключи с него, каза си, преди да го е погълнала работата, както ставаше винаги. Потърка гладката си брадичка и излезе от баните в късния слънчев следобед.

Двамата войници уверено и навъсено крачеха зад него. Гай Крисп пое в указаната му на парче пергамент в една селска къща недалече от Варена посока. Излезе на един красив площад и продължи по широка улица с хубави каменни къщи от двете страни, изкачи се по стъпалата на един покрит портик и почука на вратата.

Не беше решил какво трябва — или може — да каже. Можеше да изпадне в неловко положение. Докато чакаше някой слуга да отвори, се огледа. Върху мраморен постамент до вратата стоеше бюст на Блажената мъченица Еладия, покровителка на девиците. Предвид онова, което му бе казано в селската къща, подозираше, че поставянето му тук е ирония. Улицата беше тиха; той и двамата му охранители бяха единствените хора на нея освен момчето, което тимареше една кротка кобила. Къщите изглеждаха добре поддържани и заможни. По предните стени и портиците имаше светилници и факли, още незапалени, но обещаващи безопасност и светлина след свечеряване.

Възможно беше човек да си представи, докато стои сред тези гладки фасади, един безкрайно по-спокоен живот в Сарантион от ужасното интригантство, на което се беше натъкнал дотук. Криспин неволно взе да си представя фрески с нежни цветове в уютни стаи, слонова кост, алабастър, вити дървени столчета, скринове и скамейки, хубаво вино, свещи на сребърни свещници, навярно някой ценен ръкопис от древните за четене край огъня зиме или в покоя на двора сред летните цветя и бръмченето на пчелите. Удобствата на цивилизован живот в града, който бе центърът на света зад своите тройни стени и пазен от морето. Черните лесове на Саврадия изглеждаха безкрайно далече.

Вратата се отвори.

Той се обърна, готов да каже името си и да изчака да го поканят. Видя на прага тънката фигура на жена, облечена в тъмночервено, тъмнокоса, тъмноока и крехка. Остана му време само колкото да забележи всичко това и да осъзнае, че не е слугиня, преди тя да извика, да се хвърли в прегръдката му и да го зацелува с жадна страст. Пръстите й се вкопчиха в косата му и го придърпаха. Преди да е успял да реагира по някакъв смислен начин — двамата войници стояха и ги гледаха зяпнали, — устата й се доближи до ухото му. Криспин усети езика й, после я чу как прошепна трескаво:

— В името на Джад, престорете се, че сме любовници, моля ви! Няма да съжалите, обещавам ви!

„Какво правиш?“ — чу Криспин един смайващо познат му глас, дошъл сякаш отникъде. Сърцето му подскочи. Ахна стъписан, щом устните на жената отново се долепиха до неговите. Здравата му ръка се вдигна — покорно или неволно, не можеше да определи — и я задържа, докато тя го целуваше, като изгубена и спечелена отново любов.

„О, не! — чу той в главата си: ужасно познат глас, но с нов, печален тон. — Не, не, не! Това изобщо няма да мине! Само ще му спечелиш бой или смърт, който и да е“.

И в този момент някой, застанал в коридора, зад жената в прегръдките на Криспин, се окашля.

Жената в червената, дълга до коленете туника се откъсна от него, сякаш с болезнена неохота, а Криспин се стъписа отново: едва сега, със закъснение, осъзна, че уханието й му е познато. Беше парфюмът, за който му бяха казали, че има право да носи само една жена. А тази тук определено не беше императрица Аликсана.

Тази жена беше — освен ако ужасно не се беше объркал — Шайрин на Зелените, тяхната Първа танцьорка, прочут обект на болезнени страсти поне на един млад аристократ, с когото Криспин се бе запознал предния ден в една таверна, и най-вероятно на още много други мъже, млади или не. Беше също така дъщерята на Зотик от Варена.

А ридаещият, отчаян вътрешен глас, който току-що бе чул — два пъти — бе на Линон.

Изведнъж главата пак го заболя. Съжали, че изобщо беше напуснал баните. И хана. И дома си.

Жената отстъпи назад, ръката й се задържа на туниката му, плъзна се по нея, сякаш не искаше да се отдели от него. Накрая тя се обърна към мъжа в коридора.

И щом проследи погледа й, смазан от толкова много неща наведнъж, Криспин едва успя да се сдържи да не се разсмее като дете или малоумен глупак.

— О! — възкликна жената и покри устата си с длан, удивена. — Така и не чух, че си ме последвал! Скъпи приятелю, простете ми, но не можах да се сдържа. Разбирате ли, това е…

— Вие май наистина бързо печелите благоволение, нали, родиецо — каза Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, когото Криспин съвсем преди малко бе видял да излиза през мъглата от пара. А този мъж беше видял да поднася перла на императрицата предната нощ.

Днес Пертений бе облечен изключително добре, в тънък лен в синьо и сребристо, извезан, с тъмносиньо наметало и мека шапка в същия цвят. Тъмното дългоносо лице на секретаря беше пребледняло и — не изненадващо при създалите се обстоятелства — тесните му наблюдателни очи не бяха особено сърдечни, докато оглеждаха преценяващо сцената на входа.

— Вие… познавате ли се? — промълви колебливо жената. Криспин забеляза, докато все още се мъчеше да сдържи смеха си, че тя вече също е пребледняла.

— Родийският художник беше представен снощи в двора — каза Пертений и добави сърдито: — Той едва-що пристигна в Града.

Жената прехапа устна.

„Предупредих те! Предупредих те! Заслужи си всичко, което става сега!“ — каза назидателният глас на нявгашната Линон. Прозвуча далечен, но Криспин го чуваше вътре в себе си като преди.

Не говореше на него.

Изтласка от ума си възможните изводи от това и погледна с жал тъмнокосата дъщеря на алхимика. Невъзможно беше да се престорят на любовници, разбира се, нито на близки приятели дори, но…

— Признавам, че не очаквах толкова радушно посрещане — подхвърли небрежно. — Явно много обичаш скъпия си баща, Шайрин. — И продължи усмихнат, за да й остави време да го осмисли: — Добър ви ден, секретарю. Двамата с вас май посещаваме едни и същи домове. Любопитно. Щях да ви търся в баните, да изпием по чаша вино. Говорих със стратега, който бе така добър да ме удостои с компанията си. Добре ли сте след късното ви задължение снощи?

Секретарят зяпна. Много приличаше на риба на сухо така. Ухажваше тази жена, разбира се. Трябваше да е очевидно, въпреки че младите симпатизанти на Зелените не му го бяха казали вчера.

— Стратегът? — възкликна Пертений. — Нейният баща?

— Моят баща — повтори Шайрин с уместно колеблив тон.

— Нейният баща — потвърди добродушно Криспин. — Зотик от Варена, от когото ви нося новини и съвет, както обещах в съобщението си вчера. — Усмихна се любезно на секретаря и се обърна към жената, която вече го гледаше с непристорено удивление. — Надявам се, че не се натрапвам на уредена среща?

— Не, не! — припряно отвърна тя и дори леко се изчерви. — О, не. Пертений просто случайно минавал оттук, поне така каза. Решил… да ме удостои с гостуването си. — Умът й работеше бързо, забеляза Криспин. — Тъкмо се канех да му обясня, че… и чухме, че чукате, и във възбудата си…

Криспин я прекъсна с мила, разбираща усмивка:

— … ме поздравихте по незабравим начин. За още един такъв поздрав съм готов да се върна чак във Варена и пак да дойда с нова вест от Зотик.

Тя се изчерви още повече. Добре го играеше смущението, помисли с насмешка Криспин.

„Не заслужаваш толкова много късмет — чу в ума си. — Не, няма да си готвя сама в котлето за вечеря. Казах ти да не опитваш толкова явно глупаво…“

Последва рязко мълчание — вътрешният глас бе прекъснат.

Криспин имаше добра представа какво го е прекъснало — той самият неведнъж го беше правил на пътя. Но нямаше представа какво става тук. Трябваше да не може да чува този глас.

— Ти си родийка? — На лицето на Пертений се бе изписало жадно любопитство. — Не знаех.

— Отчасти родийка — съгласи се Шайрин, вече се бе овладяла. Криспин си спомни, че винаги беше по-лесно, когато гласът на птицата е прекъснат. — Баща ми е от Батиара.

— А майка ти? — попита секретарят. Шайрин се усмихна и отметна глава.

— Ех, писарю, искаш да разбереш всички тайни на една жена, нали? — Косият й поглед беше лукав и омайващ. Пертений преглътна и се окашля отново. Отговорът, разбира се, беше „да“, но едва ли можеше да си позволи да го каже, помисли Криспин. Самият той си замълча, само погледна бързо навътре. Птица не се виждаше.

Дъщерята на Зотик го хвана за лакътя — много по-официално този път — и го въведе в къщата.

— Пертений, скъпи приятелю, би ли ми позволил удоволствието да се срещна насаме с госта? Толкова време мина, откакто съм говорила с човек, който е виждал обичния ми баща.

После пусна Криспин, обърна се, хвана секретаря под мишницата, пак така грубовато, по приятелски, и го поведе в обратната посока към отворената все още врата.

— Толкова мило беше от твоя страна, че намина просто да видиш дали напрежението от Дикания не ме е уморило прекалено. Ти си толкова грижлив приятел. Много съм щастлива, че имам могъщи приятели като теб, да проявяват интерес и грижа за здравето ми.

— Не чак толкова могъщ — промърмори секретарят. — Но да, да, много, наистина много съм загрижен за добруването ти. Мило момиче.

Тя плесна ръката му. Като че ли му се искаше да се задържи, загледан в нея и после над рамото й към Криспин, който стоеше небрежно и се усмихваше ведро.

— Ние, хм, трябва да вечеряме заедно, родиецо — каза Пертений.

— Обезателно — отвърна въодушевено Криспин. — Леонт ми каза толкова хубави неща за вас!

Секретарят на Леонт се поколеба още миг, навъсил високото си чело. Като че ли в ума му се въртяха доста въпроси, които му се искаше да зададе, но после се поклони на Шайрин и излезе. Тя грижливо притвори вратата след него и отпусна глава на нея, с гръб към Криспин. И двамата мълчаха. Чуха подрънкване на сбруя от улицата и скоро — приглушения тропот на коня на тръгналия си Партений.

— О, Джад! — заговори дъщерята на Зотик, опряла глава на тежката врата. — Какво ли си мислите за мен?

— Всъщност не знам — каза предпазливо Криспин. — Какво трябва да мисля за вас? Че посрещате толкова дружелюбно? Казват, че танцьорките на Сарантион били опасни и неморални.

При тези думи тя се обърна и опря гръб на вратата.

— Аз не съм. Някои хора биха искали да бъда, но не съм. — Нямаше накити по себе си, нито бе боядисала лицето си. Тъмната й коса беше доста къса. Изглеждаше много млада.

Спомни си целувката й. Заблуда, но опитна.

— Нима?

Тя отново се изчерви, но кимна.

— Наистина. Би трябвало да можете да се досетите защо направих… това. Той ме търси почти всеки ден, от края на лятото. Половината мъже в Имперския прецинкт очакват една танцьорка да им падне на гръб и да си разтвори краката, ако размахат под носа й някой накит или парче коприна. Криспин не се усмихна.

— Същото говореха и за императрицата по нейно време, нали?

Тя го погледна кисело. Криспин изведнъж сякаш видя лицето на баща й в това изражение.

— По нейно време може и да е било вярно. След като срещна Петрус, тя се промени. Това е, което разбирам. — Оттласна се от вратата. — Но аз съм неблагодарна. Вашата хитрост току-що ми спести едно истинско неудобство. Благодаря ви. Пертений е безвреден, но много приказва.

Криспин я погледна. Спомняше си алчната физиономия на секретаря от предната нощ, очите му, пробягващи от императрицата към него и отново към Аликсана и разпуснатата й дълга коса.

— Може да не е толкова безвреден. Приказващите не са съвсем безвредни, знаете ли, особено ако приказките им са жлъчни.

Тя сви рамене.

— Аз съм танцьорка. Винаги има слухове. Ще пийнете ли вино? Наистина ли идвате от кучия син, тъй наречения ми баща?

Изрече го небрежно.

Криспин примига.

— Да, ще пия и да — от него. Иначе едва ли щях да мога да измисля такава история — отвърна той също небрежно.

Тя мина покрай него и той я последва по коридора. В дъното имаше врата към двор с малък фонтан и каменни скамейки, но беше твърде хладно да се седи отвън. Шайрин зави към една уютна, добре обзаведена стая, в която гореше огън, плесна с ръце и тихо се разпореди на явилата се веднага слугиня. Беше възвърнала самообладанието си.

На Криспин му бе трудно да опази своето.

На едно дървено, обковано с бронз сандъче, поставено до стената край огъня, лежеше на гръб като захвърлена играчка малка птица от кожа и метал.

Шайрин извърна лице от слугинята я проследи погледа му.

— Това всъщност е подарък от моя безкрайно вдетинен баща. — Усмихна се. — Единственото, което изобщо съм получавала от него в живота си. Преди години. Писах му, че съм дошла в Сарантион и са ме приели за танцьорка при Зелените. Не знам защо си направих труда да му кажа, но той отговори. Само този единствен път. Каза ми да не ставам проститутка и ми изпрати тази играчка. Детска играчка. Пее, ако я навиеш. Доколкото разбирам, той ги прави. За развлечение. Виждали ли сте изобщо птиците му?

Криспин преглътна и кимна. Чуваше в ума си — не можеше да не го чува — един ридаещ глас в Саврадия.

— Да. Когато го посетих, преди да напусна Варена. — Поколеба се, седна на стола, който тя му посочи, най-близо до отъня. Вежливост за гостите в студен ден. Тя седна на другия срещу него и събра скромно крака в непогрешима поза на танцьорка. Криспин продължи: — Зотик, вашият баща… всъщност е приятел на мой колега. Марциниан. Честно казано, изобщо не го познавах дотогава. Всъщност не мога да ви разкажа много, дойдох само да ви известя, че изглеждаше добре, когато го видях. Много учен мъж. Ние… бяхме заедно един следобед. Беше така добър да ми предложи някои съвети за пътя.

— Пътувал е много, доколкото знам — каза Шайрин. Отново се намръщи. — Иначе нямаше да ме има, предполагам.

Криспин се поколеба. Едва ли беше редно да научава историята на тази жена. Но птицата беше тук, усмирена, лежеше на сандъчето. „За развлечение“.

— Майка ви ли… ви каза това?

Шайрин кимна. Късата й черна коса се полюшна над раменете. Не му беше трудно да види прелестта й: танцьорското изящество, енергичността, живостта. Тъмните й очи бяха завладяващи. Можеше да си я представи в театъра, изящните й съблазнителни стъпки.

— Ако трябва да съм справедлива, доколкото помня, майка ми никога не ми е казвала нещо лошо за него. Казваше, че обичал жените. Сигурно е бил чаровен мъж, привлекателен. Майка ми се канела да се оттегли от света, при дъщерите на Джад, когато той минал през селото ни.

— А след това? — попита Криспин; мислеше си за сивобрадия езически алхимик в самотния селски дом, сред неговите пергаменти и чудновати изделия.

— О, направи го. Сега е там. Родена бях и отраснах сред святите жени. Те ме научиха на молитви и четмо. Бях… дъщерята на всички, мисля.

— Тогава как…

Шайрин се усмихна. Можеше да е млада, ала усмивката й не беше невинна. Слугинята се появи с поднос. Вино, вода, купа с късни есенни плодове. Дъщерята на Зотик я освободи, сама смеси виното и поднесе чашата на Криспин. Той отново долови уханието й — уханието на императрицата.

Тя седна и го загледа одобрително.

— А вие кой сте? — Съвсем уместен въпрос. Килна леко глава настрани. Погледът й за миг мина покрай него, после се върна.

„Това ли е новият ни режим? Заглушаваш ме, освен когато имаш нужда от мнението ми? Колко мило! И да, наистина, коя е тази вулгарна оскоба?“

Криспин преглътна. Превзетият глас на птицата звучеше в ума му съвсем ясно и живо. Бяха в една стая. Поколеба се, след което излъчи в ума си: „Можеш ли да чуваш какво казвам?“ Нямаше отговор. Шайрин го гледаше и чакаше. Той се окашля.

— Казвам се Гай Крисп. От Варена. Художник съм. Майстор на мозайки. Поканен тук да помогна с Великия храм.

Тя притисна устата си с длан.

— О! Вие сте онзи, когото се опитали да убият снощи!

„Тъй ли? Великолепно! Чудесен тип, с когото да останеш насаме, трябва да кажа“.

Криспин се постара да пренебрегне гласа в ума си.

— Толкова бързо ли се разнасят новините?

— В Сарантион — да, особено когато са намесени партиите. — Криспин изведнъж си спомни, че тази жена, Първа танцьорка, е по свой начин толкова важна за Зелените, колкото Скорций е за Сините. Погледнато така, не беше никаква изненада, че е добре осведомена. Тя леко се отпусна и го загледа вече с искрено любопитство.

„Не може да си сериозна! С тая коса? И тези ръце? Виж му лявата само, бил се е. Привлекателен ли? Ха. Трябва да е от месечния ти цикъл!“

Криспин се изчерви. Погледна неволно ръцете си. Лявата беше видимо подута. Чувстваше се ужасно неловко. Можеше да чува птицата, но не и отговорите на Шайрин, а никоя от тях нямаше представа, че слуша половината от размененото помежду им.

Нея като че ли я досмеша от внезапното му изчервяване.

— Не обичате ли да ви обсъждат? Може да е от полза, знаете ли. Особено когато сте нов за Града.

Криспин отпи тъй нужната глътка вино.

— Зависи какво… казват хората.

Усмихна му се. Имаше много мила усмивка.

— Сигурно. Надявам се, че не сте пострадали?

„Заради родийския акцент ли? Това ли било? Дръж си краката прибрани, момиче. Нищо не знаем за този мъж“.

Започна да му се иска Шайрин да накара птицата да замълчи — или той да има начин да го направи. Поклати глава, мъчеше се да се съсредоточи.

— Не, не съм ранен, благодаря. Макар че двама от спътниците ми загинаха, и един младеж при портите на палатата на Сините. Представа нямам кой е наел онези войници. — Скоро щяха да го научат, много скоро. Преди малко беше беше пребил до несвяст едного.

— Май сте ужасно опасен майстор на мозайки. — Очите на Шайрин просветнаха. В тона й имаше закачлива ирония. Вестта за смърт като че ли не я притесни. Това беше Сарантион все пак, напомни си Криспин.

„О, богове! Защо просто не се разсъблечеш направо тук и да му легнеш? Можеш да си спестиш дългото вървене чак до леглото…“

Криспин надигна чашата си и я изпи до дъно. Шайрин плавно стана и я взе. Този път сипа по-малко вода.

— Изобщо не мислех, че съм опасен — отвърна той, щом тя му я подаде и седна.

Тя отново му се усмихна закачливо. — Жена ви не смята така, нали?

Добре, че птицата мълчеше.

— Жена ми умря преди две лета, и двете ми дъщери.

Усмивката се стопи.

— Чумата?

Той кимна.

— Съжалявам. — Погледна го мълчаливо за миг. — Затова ли дойдохте?

Костите на Джад. Още една прекалено умна сарантийка. Криспин отвърна откровено:

— Заради това почти нямаше да дойда. Някои хора обаче настояха. Поканата всъщност бе за Марциниан, съдружника ми. Представях се под неговото име по пътя.

Тя повдигна вежди.

— Представили сте се в Имперския двор под лъжливо име? И сте жив? О, вие наистина сте опасен мъж, родиецо.

— Не точно. Там казах собственото си име. — Нещо му хрумна. — Всъщност вестителят, който ме представи, може също да е загубил поста си заради това.

— Също?

Изведнъж взе да става сложно. След виното в баните, а сега и тук, главата му не беше толкова бистра, колкото му бе нужно.

— Мм… предишният майстор за Храма бе освободен снощи от императора.

Шайрин го изгледа съсредоточено. Последва миг мълчание. Една цепеница изпращя в камината. Тя отрони замислено:

— Значи не липсват хора, които биха могли да са наели войници. Не е трудно, знаете ли.

Той въздъхна.

— Вече го научавам.

Имаше още, разбира се, но реши да не споменава за Стилиана Далейна и за скрития нож в парата. Хвърли поглед към птицата. Гласът на Линон — същият изискан говор, какъвто имаха всички птици на алхимика — но съвсем различен характер. Не беше изненада. Знаеше вече какво представляват тези птици — или какво са били някога. Беше съвсем сигурен, че тази жена не го знае. Представа нямаше какво да прави.

Шайрин заговори:

— И тъй, преди да се е появил някой да ви нападне в моя дом поради една или друга основателна причина, какво послание е предал един любящ баща за дъщеря си?

Криспин поклати глава.

— Никакво, за съжаление. Само ми даде името ви в случай, че ми е нужна помощ.

Тя се опита да прикрие разочарованието си, но той го забеляза. Деца, липсващи родители. Вътрешното бреме, носено през света и в живота.

— Каза ли ви нещо за мен поне?

„Тя е проститутка“, спомни си Криспин невъзмутимите думи на стария алхимик, преди малко да поправи това описание. Окашля се отново.

— Каза, че сте танцьорка. Други подробности не знаеше всъщност.

Тя почервеня от яд.

— Разбира се, че знае подробности. Знае, че съм Първата на Зелените. Писах му го, когато ме провъзгласиха. Той така и не отговори. — Вирна брадичка. — Той, разбира се, има толкова много деца, пръснати по целия свят. От пътуванията му. Предполагам, че всички му пишем писма, а той просто отговаря на най-любимите си.

Криспин поклати глава.

— Каза, че децата не му пишат. Не знам дали беше сериозен.

— Той никога не отговаря — отряза Шайрин. — Две писма и една птица, това е всичко, което съм имала някога от баща си. — Вдигна чашата си. — Сигурно е пратил птици на всички ни.

Криспин изведнъж си спомни нещо.

— Аз… не го вярвам.

— О? И как бихте могли да знаете? — В гласа й имаше гняв.

— Каза ми, че е давал само веднъж една от птиците си.

Тя се вцепени.

— Казал ви е това?

Криспин кимна.

— Но защо? В смисъл…

Той имаше предположение, разбира се. Попита я:

— Има ли някой от вашите… родственици тук, в Града?

Шайрин поклати глава.

— Не, доколкото знам.

— Може би е точно затова. Той каза, че винаги се бил канил да отпътува до Сарантион, но така и не бил успял. Че това му носело разочарование. Може би това, че сте тук…

Шайрин погледна птицата, после — него. Нещо като че ли мина през ума й. После отвърна, като сви безразлично рамене:

— Е, представа нямам защо изпращането на една механична играчка ще е толкова важно за него.

Криспин извърна очи. Лицемерничеше, но трябваше да го прави. Той също, между другото. Щеше да му трябва време, за да обмисли и това. Всяка среща, която бе имал досега в този град, като че ли повдигаше пред него едно или друго предизвикателство. Напомни си твърдо, че е тук за работа. На купол. Невероятен купол високо над целия свят, връчен му в дар от императора и бога. Нямаше да си позволи да се въвлича в интригите на този град.

При тази мисъл стана, изпълнен с решимост. Беше възнамерявал да отиде в Храма този следобед. Това гостуване трябваше да е дребно отклонение. Отбиване по задължение.

— Не бих искал да прекалявам с гостоприемството ви към един неканен непознат.

Тя стана бързо — първото й непохватно движение. Направи я по-млада.

Той се приближи, усети отново уханието й. И трябваше да я попита, въпреки благоразумието:

— Аз… наскоро ми дадоха да разбера, че единствено на императрица Аликсана й е позволено да носи точно това… благоухание. Дали ще е не дискретно да попитам…

Шайрин изведнъж се усмихна, видимо доволна.

— Забелязахте значи? Тя ме видя да танцувам пролетта. Изпрати ми лично послание с бележка и стъкленица. Огласено бе, че в признание на изкуството ми в танца, императрицата ми е разрешила да използвам същото благоухание, което иначе носи само тя. Макар да е известно, че е благосклонна към Сините.

Криспин я погледна. Малка жива тъмноока жена, съвсем млада.

— Велика чест. — Поколеба се. — Подхожда ви също толкова, колкото и на нея.

Тя го погледна насмешливо. Нямаше как да не е свикнала с комплименти. Промълви с ирония:

— Връзката с властта все пак е привлекателна, нали?

Криспин се изсмя.

— Мили Джад! Ако всички жени на Сарантион са толкова умни като тези, с които вече се запознах…

Тя го погледна косо.

— Да? Какво следва от това, Гай Крисп? — Тонът й отново се извиси, преднамерено насмешлив. Въздействаше, длъжен бе да признае.

Не можа да измисли отговор. Тя се засмя.

— Ще трябва да ми разкажете за другите, разбира се. Една дама трябва да знае за съперничките си в този град.

Криспин я погледна. Можеше да си представи какво щеше да каже птицата й за това. Беше благодарен, че мълчи. Иначе…

„О, богове! Ти си позор! Посрамваш… всичко!“

Криспин стисна устни и бързо прикри това с ръка на устата. Явно не беше млъкнала. Явно дъщерята на Зотик си имаше свои начини да командва птицата си. Играеше си и с двамата, помисли той. Шайрин се усмихна лекичко и го поведе през коридора към входната врата.

— Ще се обадя пак — промълви Криспин на изхода. — Стига да може?

— Разбира се. Непременно. Ще събера малка компания за вечеря за вас. Къде сте отседнали?

Той назова хана.

— Ще си търся къща обаче. Вярвам, че служителите на канцелара ще ми намерят някоя.

— Гесий? Наистина? И Леонт се е срещнал с вас в баните? Властни приятели имате, родиецо. Баща ми е сбъркал. Едва ли ще ви потрябва някоя като мен за… каквото и да било. — Усмихна се отново, с умното изражение, опровергаващо думите й. — Елате да ме видите как танцувам. Колесниците приключиха, сега е театрален сезон.

Той кимна. Тя отвори вратата и отстъпи встрани да го пропусне.

— Още веднъж благодаря за посрещането. — Не беше сигурен защо го каза това. Да я подразни. Най-вече. Тя самата бе прекалила с това.

— О, боже — промълви Шайрин. — Няма да ми се разреши да забравя това, нали? Обичният ми баща ще се засрами. Не така ме е възпитал, разбира се. Лек ден, Гай Крисп — добави, като този път се задържа на малко, но откроимо разстояние. След всичките й насмешки той беше доволен от това.

„Не го целувай! Недей! Вратата отворена ли е?“

Кратка пауза, след което:

„Не, това не го знам, Шайрин! С теб никога не съм сигурна“.

Ново мълчание, докато Шайрин каза каквото там каза, а след това, с много различен тон, Криспин чу птицата да отвръща:

„Добре, добре. Да, скъпа. Да, знам. Знам това“.

Тук имаше нежност, която изведнъж го върна далече-далече, чак в Елшовия лес. „Помни ме“.

Криспин се поклони, изведнъж усетил как го пронизва тъга. Дъщерята на Зотик се усмихна и вратата се затвори. Той постоя малко на портика, замислен. Войниците на Карулус чакаха, гледаха го, оглеждаха улицата… Сега тя беше пуста. Задуха вятър. Беше студено, късното следобедно слънце се беше скрило зад покривите на къщите на запад.

Криспин си пое дъх и отново почука на вратата.

Миг след това тя се отвори широко. Шайрин беше ококорила очи. Отвори уста, но като видя лицето му, не каза нищичко. Криспин пристъпи вътре. Сам затвори вратата към улицата.

Тя вдигна очи към него.

— Шайрин, съжалявам, но аз мога да чувам птицата ти — промълви той. — Трябва да си поговорим за някои неща.

При управлението на император Валерий Втори градската префектура беше под надзора на Фаустин като всякоя друга цивилна служба и съответно се ръководеше с прословута ефикасност и усърдие.

Тези присъщи й черти в голяма степен бяха доказани, когато бившият куриер и заподозрян убиец Пронобий Тилитик беше доведен за разпит в прочутата сграда без прозорци недалече от форума Мезарос. Новите законови протоколи, установени от съдебния квестор на Валерий, Марцелин, бяха най-ревностно изпълнени: присъстваха и писарят, и нотариусът, докато разпитвачът приготвяше комплекта си инструменти.

Накрая се оказа, че нито висящите тежести, нито металните свредели или по-сложните механизми ще са необходими. Лицето Тилитик предложи пълно и подробно признание веднага щом разпитвачът, преценил с опитно око обекта си, реши изведнъж да сграбчи и да клъцне кичур от косата му с извит назъбен нож. Тилитик заврещя, все едно са го пронизали със зъбатото острие. След което изломоти много повече, отколкото им трябваше да чуят. Секретарят записа; нотариусът свидетелства и удари печата си, след като разпитът приключи. Разпитвачът се оттегли, без да покаже признак на разочарование. В другите килии го чакаха други обекти.

Подробните разкрития направиха ненужно официалното разпитване на войника от Амория, който бе възпрепятстван и спрян лично от върховния стратег при явния му опит за ново покушение върху родийския майстор в обществена баня.

Съгласно новите протоколи един член на съдебната власт беше поканен незабавно да се яви в градската префектура. Щом пристигна, му беше представено признанието на доскорошния куриер и други подробности досежно събитията от предната нощ и този следобед.

Според новия съдебен кодекс на Марцелин съдията разполагаше с известна свобода на действие. Смъртното наказание по същество беше премахнато като противоречащо на духа на Джадовото творение и като благонамерен императорски жест след Въстанието на победата, но възможните глоби, отсичането на крайници, осакатяванията и сроковете на изгнание или затвор варираха в широки граници.

Дежурният тази вечер съдия се оказа поддръжник на Зелените. Смъртта на двама обикновени войници и един симпатизант на Сините бяха тежко престъпление, разбира се, но замесеният в случая родиец — единствената важна фигура, както изглеждаше — бе останал невредим, а куриерът беше признал вината си доброволно. Убити бяха шестима нападатели. Съдията едва-що си беше свалил тежкото наметало и бе отпил веднъж-дваж от виното, което му донесоха, преди да отсъди, че изваждането на едно око и отрязан нос, които да лепнат дамга на Тилитик като наказан престъпник, ще са подходящ и достатъчен съдебен отклик. Наред с доживотно изгнание, разбира се. На такова лице изобщо не можеше да се позволи да остане в Града. Би могло да поквари благочестивите граждани.

Войникът от Амория по традиция беше жигосан на челото с нажежено желязо за опит за убийство и — естествено — бе лишен от мястото си в армията и от пенсия. И също беше пратен в изгнание. Всичко се разви доволно експедитивно и на съдията дори му остана време да си допие виното и да размени някоя по-пиперлива клюка с нотариуса за интимната връзка на един млад пантомимен актьор с един много изтъкнат сенатор. Върна се в дома си навреме за вечеря. Същата вечер дойде един хирург на договор към градската префектура и Пронобий Тилитик загуби лявото си око, а носът му беше разпран с нажежено острие. Щеше да полежи тази нощ и следващата в болницата на префектурата, след което щяха да го отведат във вериги през залива до пристанището на Деаполис и там да го пуснат, за да тръгне едноок и белязан в изгнание по божия свят и империята — или където там си избере да отиде извън нея.

Всъщност, както повечето на божия свят щяха да научат един ден, той тръгна на юг, през Амория и в Сория. Скоро свърши жалката сума, която баща му бе успял да събере набързо, и пропадна дотам, че да проси къшеи хляб пред вратите на параклиси и храмове с други сакати и хроми, сираци и жени, твърде състарени, за да могат да продават телата си, за да преживеят.

От дълбините на това падение бил спасен на следващата есен — както щеше да гласи житието — от добродетелен клирик в едно село недалече от пустините на Аммуз. Поразен от божието озарение, Пронобий Тилитик на другата пролет дълго вървял сам през пустинята, понесъл само слънчевия диск, докато не намерил стръмен скален зъбер, на който се изкачил. Изкачването било трудно, но той го направил само веднъж.

И там живял четиридесет години, изхранван отпървом с продукти, пращани му от смирения клирик, който го въвел в благочестиено на Джад, а сетне от поклонници, започнали да търсят неговия остър като игла стълп сред пясъците, понесли кошници с храна и вино, които вдигали с въже и макара, а после едноокият отшелник с дългата мръсна брада и изгнил халат ги спускал долу — празни.

Мнозина, донесени на носилки до святото място, неспособни да вървят или ужасно болни, а и не малко жени, поразени от бездетство, след това щели да твърдят в надлежно освидетелствани завещания, че били изцерени, след като могли да хапнат от полусдъвканите огризки, които обсебеният от Джад анахорет хвърлял понякога долу от опасното си обиталище. Търсен от хората за пророчества и свято напътствие, Пронобий Тилитик редял понякога сурови притчи и мрачни, злокобни предупреждения за скръбна орис.

В голяма степен бил прав, разбира се, а постигнал безсмъртието си с това, че бил първият светец, убит от разгорещени пустинни фанатици, когато те се изсипали от юг в Сория след своя обсебен от божествената звезда пророк и неговите аскетични проповеди.

Когато авангардът на пустинната армия стигнал до скалата, на която отшелникът — вече стар и ломотещ несвързано пламенните си витийства — все още клечал, привидно неподвластен на ветровете и жаркото слънце, отначало войниците послушали развеселени яростната му проповед. Но когато започнал да плюе отгоре храна по тях, веселието им свършило. Стрелците го надупчили със стрели като някакво гротескно бодливо животно и той паднал от високото си гнездо. Отрязали му гениталиите според обичая си и го оставили на пясъците за лешоядите.

Официално щял да бъде обявен за светец и за един от Блажените жертви, прибрани в Безсмъртната светлина, извършител на засвидетелствани чудеса и мъдрец две поколения по-късно от великия патриарх Евмедий.

В неговото официално „Житие“, издадено от патриарха, се описва как Тилитик преживял трудни и изпълнени с храброст години в Имперската поща, служейки вярно на своя император, преди да чуе и да се подчини на призива на много по-велика сила. Трогателно е разказана историята как светецът загубил окото си от див пустинен лъв, докато спасявал изгубено дете от сигурна гибел.

„Човек вижда Святия Джад вътрешно, не с очите на този свят“, твърди се, че казал на плачещото дете и на майка му, чиято одежда, зацапана от кръвта, капала от раните на мъдреца, по-късно била включена като безценна реликва в свещените съкровища на Великия храм в самия Сарантион.

По времето, когато било написано „Житие Блаженаго Тилитика“, ролята, която може би е изиграл един дребен родийски художник в пътуването на светеца към вечната божия Светлина, или била забравена, или пък пишещите монаси я сметнали за несъществена. Войнишкият жаргон също идва и си отива, променя се и се развива. Никакви мръсни, скверни връзки не можело вече да се направят със святото име на възлюбления от Джад Пронобий.

10.

В същия ден, в който творецът на мозайки Гай Крисп от Варена оцеля след две покушения върху живота му, в който за първи път видя увенчания с купол Храм на Святата Мъдрост на Джад в Сарантион и се запозна с мъже и жени, които щяха да оформят и предопределят бъдните му дни под божието слънце, далече на запад се състоя церемония извън стените на родния му град, в един много по-малък храм, който той бе украсявал със своя съдружник и техните занаятчии и чираци.

Сред горите на Саврадия народът на антите — наред с врачите, инициите и други примитивни племена в тази дива земя — беше почитал своите предци в Деня на мъртвите с кръвни ритуали. Но след като със сила се врязаха на запад и на юг до Батиара, докато Родийската империя се разпадаше, те бяха възприели вярата в Джад и много от обичаите и ритуалите на онези, които бяха завладели. Крал Хилдрик особено, по време на своето дълго и мъдро управление, бе направил значителни стъпки към обединението на своя народ на полуострова и към постигането на хармония с покорените, но все още горди родийци.

Смяташе се за изключително нещастие обстоятелството, че Хилдрик Велики не бе оставил нито един жив наследник, освен една дъщеря.

Антите можеше и да почитат вече Джад и храбрия Хеладик, можеше да носят слънчеви дискове, да строят и престрояват храмове, да посещават бани и дори театри, да се държат с могъщата Сарантийска империя като суверенна държава, а не сбирщина от племена… но си оставаха народ, прочут с несигурната власт на владетелите си и с това, че не искат да ги управляват жени. В някои среди тема на непрестанно удивление бе това, че кралица Гизел все още не е принудена да се омъжи или все още не е убита.

Според преценката на разсъдливи наблюдатели само крехкото равновесие на сили между враждуващите фракции бе довело до търпенето на това явно неприемливо положение до дългоочакваното освещаване на мемориала на Хилдрик край стените на Варена.

Церемонията бе извършена късно през есента, непосредствено след като свършиха трите дни на Дикания, когато родийците по стар обичай почитат своите предци. Тяхната вяра и общество бяха цивилизовани: палеха се свещи, мълвяха се молитви, не се проливаше никаква кръв.

Значителен брой от струпалите нагъсто в просторния и впечатляващо украсен храм обаче се чувстваха толкова зле след крайностите на Дикания, че почти съжаляваха, че те самите не са мъртви. От многото родийски празници и свещени дни, разхвърляни през цялата година, пиянските свади по време на Дикания бяха възприети от антите с предвидимо въодушевление.

Под смътната светлина на облачното утро, облечени в дебели кожени наметала, антските благородници, пропътували дълъг път, вече се събираха, смесени с родийски патриции и много духовници, по-висши или по-нисши. Имаше малко места, заделени за простосмъртния народ на Варена и околностите й, и съответно имаше дълги опашки още от предната вечер — на желаещите да влязат. Мнозина от тях бяха върнати, разбира се, но се задържаха навън в студа, купуваха топла храна, греяно вино и дрънкулки от набързо вдигнатите по моравата около храма сергии.

Все още голата могила пръст, покриваща мъртвите от последната чума, бе като някакво потискащо, неотвратимо присъствие в северната част на храмовия двор. Мъже и жени отиваха един по един и заставаха там мълчаливо под силния вятър.

Кръжеше настоятелен слух, че самият Върховен патриарх може би ще предприеме пътуване на север от Родиас, за да почете паметта на крал Хилдрик, но това едва ли щеше да стане. Приказките, както вътре, така и извън храма, бяха съвсем ясни относно причината.

Майсторите на мозайка — прочута двойка, родом от Варена — покорни на волята на младата кралица, бяха изобразили на купола Хеладик.

Атан, Върховният патриарх, който бе подписал — под натиска на Изтока, както бяха убедени повечето — общ Проглас, забраняващ изобразяването на смъртния син на Джад, не можеше да дойде в храм, където толкова дръзко е пренебрегната неговата воля. От друга страна, при реалната власт на антите над Батиарския полуостров не можеше и да пренебрегне такава церемония. Антите бяха приели вярата на Джад колкото заради бащата, толкова и заради сина и нямаше да изоставят Хеладик, каквото и да са казали двамата патриарси. Всичко това създаваше… затруднения.

Според очакваното двусмислено решение половин дузина висши духовници бяха извървели калния път от Родиас и преди два дни бяха дошли в разгара на Дикания.

Сега и шестимата седяха с мрачни, недоволни лица пред олтара на слънчевия диск и се стараеха да не поглеждат нагоре към купола, на който се открояваше ярко ликът на златния Джад и също толкова яркото запретено от канона изображение на неговия син, понесъл пламтяща факла в падащата си колесница.

Мозайката вече бе оценена като много хубава от хора, които разбираха от тези неща, макар някои да бяха недоволствали от качеството на използваните стъклени късчета. Може би по-важното беше, че новите образи бяха накарали благочестивото простолюдие на Варена, което беше чакало най-дълго и бе възнаградено с места най-отзад, да замърмори с искрена почуда и благоговение. Факелът на Хеладик, блещукащ на светлината на свещите, които кралицата бе повелила да се запалят в чест на могъщия й баща, сякаш примигваше и лумваше отново в своя собствена светлина, докато сияещият бог и обреченото му чедо гледаха над сбраните долу поклонници.

След време бяха направени няколко твърде явни аналогии и немалко сложни, противоречиви поуки бяха извлечени от жестоките събития през едно утро, започнало студено, ветровито и сиво, продължило в осветено пространство за свещи и молитви и завършило с кръв на олтара и слънчевия диск зад него.

Пардос вече бе решил, че това е най-важният ден в живота му. Дори наполовина бе решил, леко поуплашен от необятността на тази мисъл, че би могъл да се окаже завинаги най-важният ден в живота му. Че нищо, никога, няма да може да се сравни с тази сутрин.

Седеше с Радулф, Куври и другите — седяха, не стояха! — в отсека, заделен за занаятчии: дърводелци, каменоделци, зидари, майстори на метални изделия, на стенописи, стъклари, творци на мозайка и всякакви още.

През последните няколко дни, по нареждане на кралския двор, работници бяха донесли и грижливо бяха подредили дървени пейки из цялото светилище. Беше странно усещане — да седиш в място за преклонение. Облечен в нова кафява туника — Марциниан беше купил нови дрехи на всички за това утро, — Пардос отчаяно се мъчеше едновременно да изглежда спокоен и зрял и да вижда всичко, което става във всеки изтекъл момент.

Знаеше, че трябва да се постарае да изглежда сдържан: вече не беше чирак. Вчера следобед Марциниан бе подписал документите — неговите, на Радулф и на Куври. Те вече официално ги освидетелстваха като майстори, можеха да служат при всеки творец на мозайки, който ги наеме, и дори — макар че това щеше да е глупаво — сами да си търсят поръчки. Радулф се връщаше в родната си Баяна — винаги бе твърдял, че ще го направи. В този летен курорт щеше да си намери много работа. Беше родиец, семейството му се познаваше с разни хора. Пардос беше от антите и не познаваше никого извън Варена. Двамата с Куври щяха да продължат да работят с Марциниан — и с Криспин, стига някой ден да се върнеше от бляскавия и опасен Изток. Пардос не бе очаквал толкова остро да му липсва човек, който редовно го бе заплашвал, че ще му счупи ръцете и краката, но така си беше.

Марциниан ги беше учил на търпение, дисциплина, ред, на равновесието между въображаемо и възможно. Криспин го беше учил да вижда.

Сега той се стараеше да приложи тези уроци, като наблюдаваше цветовете на грубоватите антски първенци и на присъстващите тук знатни родийци, мъже и жени. Жената на Марциниан беше с шал с удивително тъмночервен цвят над тъмносивата роба. Приличаше на лятно вино. Майката на Криспин, от другата страна на Марциниан, бе облечена в дълго синьо наметало, толкова тъмно, че бялата й коса над него сякаш сияеше на светлината на свещите. Авита Криспина беше мъничка жена, сдържана, с изправен гръб, ухаеше на лавандулов цвят. Беше поздравила Пардос, Радулф и Куври по име, когато влязоха, и им беше поднесла благопожеланията си: никой от тях не беше имал и представа, че знае за съществуването им.

Вляво от високия олтар, там, където духовниците щяха да пеят литургиите за този ден и да извършат службата в памет на Хилдрик, бяха насядали най-изтъкнатите членове на кралския двор, около и зад своята кралица. Мъжете бяха брадати, строги, облечени в също така строги кафяви, червени и тъмнозелени одежди — ловни цветове, помисли си Пардос. Разпозна Юдрик, русокос и покрит с бойни белези — но чаровен, — бивш командир на северните кохорти, воювали с инициите, а сега канцлер на антските владения. Повечето други не познаваше. Стори му се, че някои от мъжете изглеждат леко недоволни от това, че са без мечовете си. Оръжията, разбира се, бяха забранени в храма и Пардос виждаше ръце, шарещи нервно по колани от злато и сребро, без да намерят там нищо.

Самата кралица седеше на висок стол, поставен между първия ред дървени пейки. Беше великолепна, но и малко плашеща в белите си сутрешни роби и с белия копринен воал, скриващ лицето й. Само полутронът, на който седеше, и пурпурната ивица на меката шапка, придържаща воала, я отличаваха днес като кралска особа. Марциниан им беше казвал, че жените, майките и дъщерите винаги са носили булото в славните дни на Родиас при погребението на мъж или в деня на помена му. Облечена и скрита така, кралицата се извисяваше над всички, изглеждаше в очите на Пардос като фигура, дошла от историята или пък от приказките за други, фантастични светове, разказвани край нощния огън.

Марциниан, разбира се, беше единственият от тях, който изобщо бе говорил с нея в двореца, когато двамата с Криспин бяха поканени, за да им се възложи храмът, и след това, когато трябваше да иска средства и да докладва как напредва работата. Радулф я беше видял веднъж отблизо, докато яздела през града на връщане от кралски лов извън стените. Пардос така и не я беше виждал. Била красива, уверяваше го Радулф.

По някакъв странен начин човек почти можеше да го разбере и сега, дори да не можеше да видя лицето й, помисли си Пардос. Хрумна му, че обличането в бяло сред всичките други, в тъмни есенни цветове, е въздействащ начин да се привлече окото. Замисли се как би могло да се използва и покрай това помисли отново за Криспин.

Чу се шумолене и той бързо извърна глава. Тримата духовници, които щяха да водят ритуалите — преподобният Сибард от Варена, от двора, и двама от този храм — пристъпиха напред иззад слънчевия диск и спряха, в жълто, синьо и жълто. Бръмченето на тълпата постепенно затихна и спря. Сред мигащите пламъчета на свети и маслени светилници, под бога и неговия син на малкия купол те вдигнаха ръце, шест длани, изпънати навън в благослова на Джад. Последвалото не беше свято.

По-късно Пардос щеше да разбере, че жестът на духовниците е бил избран за предварително уговорен сигнал. Че е бил нужен за координиране на действията, а всеки знаеше как ще започне тази церемония.

Мъжът с кафявата брада и широките рамене, който стана тъкмо когато духовниците щяха да започнат литургията, беше Агила, магистърът на конницата, макар че Пардос щеше да го научи едва по-късно. Едрият ант направи две широки крачки с тежките си ботуши към олтара, покрай кралицата, и отметна обшитото си с кожа наметало пред очите на всички в храма. Беше запотен, зачервен — и носеше меч. Ръцете на духовниците останаха вдигнати във въздуха като забравени. Други четирима мъже, видя Пардос с разтуптяно вече сърце, също станаха от задния ред на кралския отсек и закрачиха по пътеките между редиците пейки. Наметалата им също бяха отметнати; видяха се четири меча и миг след това изсвистяха от ножниците. Това беше ерес, насилие. По-лошо.

— Какво правите?! — извиси се пронизителен и гневен гласът на дворцовия свещеник. Кралица Гизел не помръдна на стола си, забеляза Пардос. Едрият брадат мъж стоеше почти пред нея, но с лице към множеството в храма.

Чу как Марциниан промълви с тиха въздишка:

— Джад да ни опази. Стражата й е отвън. Разбира се. Разбира се. Пардос знаеше за слуховете, страховете и заканите — всички ги знаеха. Знаеше, че младата кралица никога не поема храна или напитка, ако не са приготвени от доверените й хора и опитани първо от самите тях, че никога не излиза, дори вътре в двореца, без отряд въоръжена охрана. Освен тук. В храма: забулена в траур, в деня за помен на баща й, пред очите на хора, и знатни, и низши, на светите духовници и гледащия отгоре бог, в свято пространство, където оръжието бе запретено, където можеше да приеме, че е в безопасност.

Ала не можеше.

— Какво ще каже Батиара — изхриптя мускулестият потен мъж, без да обръща внимание на свещеника, — за измяната? Как постъпват антите с владетели, които им изменят? — Думите прокънтяха дрезгаво в святия храм, извисиха се към купола.

— Какво говориш? Как смеете да влезете с оръжие в храм? — Същият духовник. Смел човек, помисли Пардос. Твърдяха, че Сибард се опълчил на самия император на Сарантион по въпрос на вярата, писмено. Нямаше да се уплаши и тук, помисли Пардос. Собствените му ръце трепереха.

Брадатият ант бръкна в наметалото си и извади вързани на свитък пергаменти.

— Имам документи! — извика. — Документи, доказващи, че тази лъжлива кралица, лъжлива дъщеря, лъжлива блудница се е подготвяла да ни предаде всички на инициите!

— Това е нагла лъжа — със смайваща сдържаност заяви Сибард, докато ропотът на изуменото множество се надигаше в храма. — А дори и да не е, не тук е мястото за разпра.

— Млъкни, скопено пале на блудница! Антските воини са тези, които решават кога и къде една лъжлива кучка ще срещне съдбата си!

Пардос преглътна с усилие. Беше слисан. Думите звучаха дивашки, недопустимо. Тази, която описваше така, все пак беше кралицата.

А след това много бързо, почти едновременно се случиха две неща.

Брадатият мъж извади меча си, а един още по-грамаден мъж с бръсната глава зад кралицата се надигна, пристъпи напред и се озова точно пред нея. Лицето му беше безизразно.

— Отдръпни се встрани, ням, или ще бъдеш посечен — каза мъжът с меча. Хората из целия храм вече ставаха и започваха да напират към вратите. Чуваше се скърцане на пейки, припряна глъч.

Другият не помръдна от мястото си, заслонил кралицата само с тялото си. Оръжие нямаше.

— Прибери меча си! — извика отново духовникът от олтара. — Това е безумие, в свято място!

— Убий я вече! — чу след това Пардос равен и тих глас, но ясно откроим, от седящите около Гизел анти.

После някой изпищя. Светлината на свещите се разлюля от движението на човешки тела. Мозайката отгоре сякаш потръпна и се измести във вихъра от светлини.

Кралицата на антите се изправи.

С изпънат като копие гръб, тя вдигна ръце и отметна назад булото си, а после смъкна меката шапка с кралската пурпурна ивица и нежно я положи на високия стол тъй, че всички мъже и жени да могат да видят лицето й.

Не беше кралицата.

Кралицата беше млада, златокоса. Всички го знаеха. Тази жена вече не беше млада, а косата й бе тъмнокафява, посивяла на места. Но в очите й имаше хладен, царствен гняв, когато заговори на мъжа пред себе си, зад застаналия помежду им ням:

— Ти смъкна маската си на предател, Агила. Предай се сам на правосъдието.

Потният Агила изгуби и последните останки на самообладание. Пардос виждаше зяпналата му уста, широко отворените изумени очи, чу злостния, скверен и пълен с ярост вик.

Невъоръженият ням загина пръв. Мечът на Агила се завъртя в дивашки замах и го посече под ъгъл през горната част на гърдите, заби се дълбоко в шията. Агила изтръгна острието, докато мъжът падаше без звук, и Пардос видя как кръвта швирна из святия храм и оплиска духовниците, олтара и свещения диск. Агила прекрачи през рухналото тяло и заби меча си право в сърцето на жената, представила се за кралицата и осуетила деянието му.

Тя изкрещя в предсмъртна агония и рухна назад върху пейката до стола. Едната й ръка се вкопчи в острието, пронизало гърдите й, сякаш за да го забие още по-дълбоко в себе си. Агила го изтръгна дивашки, като направо преряза дланта й.

Навсякъде вече се разнасяха писъци. Хората в паника напираха към изхода, почти обезумели. Пардос видя как един познат чирак залитна, падна на пода и изчезна от погледа му. Видя как Марциниан стисна здраво жена си и майката на Криспин за лактите и как навлязоха в изпадналото в паника множество и се втурнаха към изхода с всички останали. Куври и Радулф бяха зад тях. Куври се пресегна напред и хвана другата ръка на Авита Криспина, за да я заслони.

Пардос остана на мястото си, прав и замръзнал.

След това така и не можеше да каже защо точно го направи. Стоеше и гледаше. Някой трябваше да гледа.

И докато наблюдаваше така — много съсредоточено всъщност, като замръзнала точка сред вихрещия се наоколо хаос — Пардос видя как канцлерът, Юдрик Златокосия, пристъпи напред от мястото си до падналата жена и изрече с глас, който отекна:

— Прибери меча си, Агила, или ще ти бъде отнет. Това, което направи тук, е нечестиво, вероломно и няма да ти се позволи нито да избягаш, нито да живееш.

Държеше се удивително спокойно, помисли си Пардос. Агила бързо се обърна към Юдрик. Пространството около тях се бе разчистило, хората бягаха от храма.

— Шибай се с камата си в задника, Юдрик! Шибана конска мършо! Направихме го заедно и няма да ми се отмяташ тепърва. Само едно хвърляне на зара избра кой от двама ни да застане тук. Да си предам меча? Тъпак! Да извикам ли войниците си да се разправят с теб тук на място?

— Извикай ги, лъжецо — отвърна другият с равен, почти гробовен тон. Стояха на по-малко от пет крачки един от друг. — Няма да ти отвърнат. Моите вече се оправиха с тях — в горите, където си мислеше, че ще можеш да ги скриеш.

— Какво?! Измамен кучи син!

— Колко забавно, че го казваш точно ти, след всичко, разиграло се тук — отвърна Юдрик и бързо отстъпи назад и добави, много настойчиво: — Винцерас! — защото побеснелият Агила скочи към него.

Отгоре имаше не особено висок пасаж: място, където да свирят музиканти, без да се виждат, за тихо усамотение на духовници или за тих приют от студения зимен или есенен дъжд. Стрелата, която уби Агила, магистъра на антската конница, дойде оттам. Той рухна като отсечено дърво и мечът издрънча на пода в нозете на Юдрик.

Пардос вдигна очи. По пасажа имаше половин дузина стрелци. Пред очите му четиримата мъже с извадени мечове — хората на Агила — бавно пуснаха оръжията си на земята: предаваха се.

И умряха, щом звъннаха още шест стрели.

Пардос осъзна, че стои съвсем сам в заделения за занаятчиите сектор. Чувстваше се съвсем беззащитен. Не побягна, а бавно седна на мястото си. Дланите му бяха овлажнели, коленете — омекнали.

— Искрено се извинявам — каза спокойно Юдрик, вдигнал очи от мъртвите към тримата свещеници, застанали безмълвно пред олтара. Лицата им бяха с цвета на суроватка, помисли Пардос. Юдрик оправи яката на туниката си и тежката златна верижка, която носеше на шията си. — Вече би трябвало да можем бързо да възстановим реда, да успокоим хората и да ги върнем. Това е политически въпрос, много неприятен. Изобщо не ви засяга. Вие, разбира се, ще продължите церемонията.

— Какво? Нищо няма да продължим! — отвърна, стиснал челюсти, дворцовият духовник, Сибард. — Самото допускане е нечестиво богохулство. Къде е кралицата? Какво е станало с нея?

— Мога да ви уверя, че съм по-загрижен да го науча и от вас — отвърна Юдрик Златокосия. Пардос гледаше напрегнато, а думите на Агила още кънтяха в главата му: „Направихме го заедно“.

— Смея да допусна — добави Юдрик невъзмутимо, към никого и към всички останали в храма, — че трябва да е била известена за злия заговор на Агила и е предпочела да се спаси, вместо да присъства на святата литургия в памет на баща й. Едва ли може една жена да бъде обвинена за това. Но случаят все пак повдига… някои въпроси. — Юдрик се усмихна.

Пардос щеше да запомни тази усмивка. След кратка пауза Юдрик продължи:

— Възнамерявам да възстановя реда тук, а след това да го наложа и в двореца — в името на кралицата, разбира се — докато не установим къде точно е тя. После — продължи русокосият канцлер — ще трябва да решим как да действаме тук във Варена, а и в цяла Батиара. Междувременно — добави с много хладен, не търпящ възражения глас, — струва ми се, че не ме разбрахте добре, ваши преосвещенства. Чуйте ме: не ви моля да направите нещо, казах да го направите. Тримата ще продължите церемонията с освещаването и траурния помен или вашата смърт ще последва смъртта на тези предатели. Повярвай ми, Сибард. Нямам пререкания с теб, но можеш да загинеш тук или да живееш, за да постигнеш целите, които си поставил пред себе си и пред нашия народ. Свети места са били освещавани с кръв и преди.

Дългокракият, дълговрат Сибард от Варена го изгледа за миг.

— Няма цели, които бих могъл да постигна, ако ти се подчиня. Заупокой ме чака на загиналите тук и утешение, което да дам на близките им. — Обърна се, слезе от платформата пред олтара и излезе през страничната врата. Пардос видя как Юдрик присви очи, но не отвърна нищо. Друг антски благородник, по-дребен и с гладка брадичка, но с дълги кафяви мустаци, застана до него и Пардос видя как стисна здраво канцлера за рамото, докато Сибард минаваше покрай тях.

Загледан право напред, Юдрик вдиша дълбоко. Този, който вече редеше отривисти заповеди, беше по-дребният мъж. Стражи започнаха да бършат с наметалата си кръвта там, където бяха загинали жената и немият. Беше много. Изнесоха телата им през страничния изход, а после — и това на Агила и убитите му хора.

Други войници излязоха на двора, откъдето още се чуваха виковете на изплашената тълпа. Бяха им наредили да заповядат на множеството да се върне. Да съобщят, че церемонията ще продължи.

По-късно, докато го премисляше, Пардос щеше да се удиви, но повечето от онези, които се бяха втурнали навън, тъпчейки се едни други в паниката, наистина се върнаха. Не знаеше какво говори това за хората, какво значи то за света, в който живееха. Курви се върна, Радулф също. Марциниан и двете жени — не, за радост на Пардос.

Самият той остана на мястото си. Погледът му се местеше от Юдрик и мъжа до него към двамата останали пред олтара духовници. Единият се обърна, погледна слънчевия диск, после пристъпи и с крайчеца на расото си изтри кръвта по него, а сетне и кръвта на олтара. Когато отново се обърна и се върна на мястото си, Пардос видя тъмните петна съсухрена кръв на жълтото расо — и видя, че мъжът плаче.

Юдрик и другият до него заеха местата си, точно където седяха и преди. Двамата свещеници се озърнаха боязливо към тях, вдигнаха отново ръце, четири длани навън, и замълвиха в безупречно ритуално съзвучие:

— Святи Джад! Нека бъде Светлина за всички сбрани тук твои чеда, сега и в бъдните дни.

А хората в храма заотвръщаха, разпокъсано отначало, после — все по единно и ясно. Отново заговориха свещениците — и вярващите се отзоваха.

Щом литургията започна, Пардос стана тихо, мина покрай Куври и Радулф, и седящите зад тях към източния проход, после тръгна към струпалите се хора под мозайката на Джад и Хеладик, с неговия дар — огъня, и излезе през вратите на студения двор, по пътеката и през портата, далече.

В мига, в който един мъж и една жена, които бе обичала от детството си, загиваха в посветения на баща й храм, кралицата на антите стоеше, загърната в кожено наметало, на кърмовото перило на кораб, изпънал платна на изток от Миласия през бурното море. Взираше се назад, към брега на северозапад, където трябваше да е Варена, някъде там, далече зад поля и гори. В очите й нямаше сълзи. Имало беше преди, но тук не беше сама, а за да прояви една кралица видима скръб, е нужна самота.

Горе, на главната мачта на гладкия лъскав кораб, подмятан от силния вятър, се вееше пурпурен лъв и слънчев диск на синьо поле: знамето на Сарантийската империя.

Шепата имперски пасажери — куриери, военни, данъчни служители, инженери — щяха да слязат в Мегарион и да благодарят на Джад за безопасното пътуване през вятър и пенести вълни. Твърде късно беше за плаване, макар и на късото разстояние през залива.

Гизел нямаше да е сред напускащите кораба. Тя плаваше по-надалече. Отплаваше към Сарантион.

Почти всички други на борда бяха като параван, маска, която да заблуди антските пристанищни служители в Миласия. Ако този кораб го нямаше в залива, другите пътници щяха да поемат по имперския път на северозапад до Саврадия и после отново на юг до Мегарион. Или пък щяха да вземат някой друг, не толкова луксозен, ако преценяха, че морето е безопасно за бърз преход през залива.

Този кораб, снабден с опитен екипаж, беше стоял на котва пред Миласия в очакване само на един пасажер — стига тя да реши да отплава.

Валерий Втори, Святият на Джад император на Сарантион, беше изпратил строго поверителна лична покана на кралицата на антите в Батиара, в която й предлагаше да посети великия Град, седалище на империята, славата на света, за да бъде удостоена там с високи почести и може би да обсъдят въпроси, засягащи жизнено Батиара и Сарантион в света на Джад — такъв, какъвто бе той в онази година. Кралицата беше предала — дискретно — преди шест дни на капитана на кораба в залива на Миласия, че приема.

В противен случай щеше да бъде убита.

Навярно бездруго щеше да умре, мислеше си Гизел, загледана назад над увенчаното с бели гребени море към отдалечаващия се роден бряг, и избърса сълзите, причинени от вятъра при кърмата, но само от вятъра. Сърцето я болеше като рана и мрачният, строг лик на баща й беше в ума й, защото знаеше какво щеше да помисли и да каже той за това бягство. Беше скръбно. Скръбно като всички други неща в живота й.

Качулката й се отвя назад от порива на соления вятър и откри лицето й за стихиите и за хорските очи, косата й се развя. Все едно. Хората на борда знаеха коя е. Нуждата от пълна предпазливост бе приключила, щом корабът вдигна котва с утринния отлив и я отнесе далече от трона, от народа й, от живота й.

Имаше ли път за връщане? Имаше ли спасителен курс между скалите на жестокия бунт у дома и тези на изток, където почти със сигурност чакаше армия, готова да си възвърне Родиас? И ако имаше такъв курс, ако той съществуваше в божия свят, щеше ли да е достатъчно мъдра, за да го открие? И щяха ли да й позволят да живее толкова дълго?

Чу стъпки на палубата зад себе си. Придружителките й бяха долу, и двете изнемощели от морската болест. Тук тя разполагаше с шестима от телохранителите си. Само шестима, които да я придружат и без Фарус, безмълвният, който толкова искаше да е до нея — но той винаги беше стоял до нея и заблудата щеше да се провали, ако не бе останал в двореца.

Този, който се приближи сега, не беше от охраната й, нито корабният капитан, мъж вежлив и почтителен в нужната мяра. Беше другият, онзи, когото бе поканила в двореца, за да й помогне да осъществи това бягство, мъжът, който й бе обяснил защо Фарус трябва да остане във Варена. Спомни си как заплака тогава.

Тя извърна глава и го погледна. Среден ръст, дълга сиво-бяла коса и брада, грубовато лице и дълбоко хлътнали сини очи, носеше кривак от ясеново дърво. Беше езичник. Трябваше да е — заради всичко друго, което беше.

— Вятърът е добър, казаха ми — заговори й Зотик, алхимикът. Гласът му бе дълбок и напевен. — Бързо ще ни отнесе до Мегарион, ваше величество.

— И там ще ме оставиш?

Грубо, но нямаше голям избор. Нуждаеше се отчаяно от някои неща; точно сега не можеше да говори за попътни ветрове. Всичко, всеки, който можеше да се окаже интрумент, трябваше да го превърне в свой инструмент, стига да може.

Алхимикът с обруленото, набръчкано от възрастта лице спря до перилото, на почтително разстояние от нея. Потръпна и се загърна още по-плътно в наметалото си, преди да кимне.

— Съжалявам. Както казах на тръгване, трябва да уредя някои свои неща в Саврадия. Благодарен съм за това пътуване. Освен ако вятърът не се усили много, в който случай стомахът ми ще поуталожи благодарността. — Усмихна й се.

Тя не му отговори. Можеше да накара войниците си да го вържат, да не го пуснат да слезе в Мегарион; съмняваше се, че моряците на императора ще се намесят. Но какъв смисъл щеше да има от това? Можеше да овърже тялото му с въжета, но не и сърцето и ума му към себе си, а точно това й бе нужно от него. От някого.

— Но не толкова благодарен, че да останеш със своята кралица, която се нуждае от теб?

Не прикри упрека си. Бе научила, че на младини се е увличал по жени. Зачуди се дали не би могла да измисли нещо, за да го задържи. Девствеността й можеше ли да се окаже примамка? Сигурно бе лягал с девици, но едва ли беше спал с кралица, помисли си Гизел с горчивина. Болеше я, докато гледаше как сивият бряг се смалява и се слива със сивото море. Там сега, в родния град, всички щяха да са в храма, щеше да започва поменът на баща й, под свещи и светилници.

Алхимикът не извърна очи, макар погледът й да беше леденостуден. Дали това не беше първата цена, която плащаше, първата от многото, които й предстоеше да плати, помисли си Гизел… това, че кралица, отплавала на кораба на друг владетел, само с шепа войници и изоставила трона си, за да се домогват други до него, не може повече да внуши покорство и дълг?

Или беше просто от човека? Нямаше непочтителност у него, честно казано, само откровена прямота. Той отвърна сериозно и малко навъсено:

— Аз ви служих, ваше величество. По всякакъв възможен начин тук. Стар човек съм. Сарантион е много далече. Не разполагам със сили, които може да са ви от помощ там.

— Но имаш мъдрост. Тайни изкуства и вярност… все още го вярвам.

— И сте права да вярвате в последното. Желая не повече от вас Батиара отново да затъне във война.

Тя прибра с ръка един развят кичур. Вятърът плющеше безмилостно в лицето й.

— Значи разбираш защо съм тук? Не заради собственото си спасение. Това не е… бягство.

— Разбирам — отвърна Зотик.

— Въпросът не е кой управлява във Варена. Важен е Сарантион. Никой от онези в двореца няма и най-малко разбиране за това.

— Знам — отвърна Зотик. — Ще се унищожат взаимно и ще се отворят за Изтока. — Помълча. — Мога ли да попитам какво се надявате да постигнете в Сарантион? Споменахте за връщане у дома… как бихте могла, без армия?

Труден въпрос. Не знаеше отговора.

— Има армии… и армии. Има различни нива на подчиняване. Знаеш какво представлява днес Родиас. Знаеш какво… сме му причинили, когато сме го завладели. Възможно е да успея да направя така, че и Варена, и целият полуостров да не бъдат съсипани. — Замълча. — Възможно е дори да успея да ги спра. Все някак.

Той не се усмихна, нито го отхвърли. Каза само:

— Все някак. Но тогава и вие няма да се върнете, нали?

И за това беше мислила.

— Може би. Бих платила тази цена всъщност. Алхимико, ако знаех всички пътища към онова, което ще бъде, нямаше да те моля за съвет. Остани с мен. Знаеш какво се опитвам да спася.

Той отвърна с поклон, но отклони подновената молба.

— Знам, ваше величество. За мен беше висока чест, и си остава, че ме поканихте.

Преди десет дни беше това. Заповядала бе да го доведат при нея под невинния претекст да й предложи още веднъж заклинанията си от полусвета, които да утешат душите на мъртвите в гробната могила от чумата — и духа на баща й също, с приближаването на деня на помена. За първи път той бе дошъл в двореца преди повече от година, когато бе вдигната могилата.

Помнеше го от тогава: не млад мъж, но проницателен, сдържан и вдъхващ доверие. Никакви хвалби, никакви обещания за чудеса. Езичеството му означаваше малко за нея. До не толкова отдавна самите анти бяха езичници в тъмните лесове на Саврадия и просмуканите с кръв поля край тях.

Разправяха, че Зотик разговарял с духовете на мъртвите. Затова го беше поканила преди две лета. Беше по времето на всеобщ страх и скръб: чума, дивашкото нахлуване на инициите след нея, кратка кървава гражданска война, когато баща й умря. Нуждата от изцерение беше отчаяна, и от утеха, навсякъде, където можеше да бъде намерена.

Гизел потърси всякаква форма на помощ в онези първи дни на трона, за да усмири живите и мъртвите. Заповяда на този човек да добави и своя глас към онези, които трябваше да утешат духовете в гробната могила зад храма. Беше се присъединил към хейромантите с техните островърхи, изписани с тайнствени знаци шапки и пилешки вътрешности в двора една привечер, след като клириците бяха изрекли молитвите и благочестиво се бяха прибрали. Не знаеше какво бе извършил или казал там, но й донесоха, че последен напуснал двора под двете изгрели луни.

Отново се беше сетила за него преди десет дни, след като Фарус й бе донесъл вест, ужасяваща, но всъщност не съвсем неочаквана. Алхимикът дойде, пуснаха го, поклони й се официално, остана прав, подпрян на тоягата си. Бяха сами, освен Фарус.

Тя носеше короната си, нещо, което рядко правеше в покоите си. Беше й се сторило важно, по някакъв начин. Беше кралицата. Все още беше кралицата. Помнеше собствените си първи думи. Мислеше си, че тук, на корабната палуба, той също си ги спомня.

— Готвят се да ме убият в храма — каза му. — В деня на помена на баща ми. Решението е взето от Юдрик и Агила, и Кердас, змията. Всички заедно, в края на краищата. Не бях допускала, че могат да се съюзят. Съобщиха ми, че се готвят да управляват като триумвират, след като бъда премахната. Ще заявят, че водя тайни преговори с инициите.

— Жалка лъжа — отвърна Зотик. Стоеше съвсем спокойно, сините му очи бяха кротки и будни над сивата брада. Това, че животът й е застрашен, не можеше да изненада никого във Варена, тя го знаеше.

— Като такава е замислена. Повод, нищо повече. Разбираш ли какво ще последва?

— Искате да се опитам да отгатна? Бих казал, че до една година Юдрик ще премахне другите от пътя си.

Тя сви рамене.

— Възможно е. Не подценявай Кердас, но едва ли е важно.

— Аха — отвърна той тихо. Проницателен мъж. — Валерий?

— Разбира се, Валерий. Валерий Сарантийски. Докато нашият народ е раздвоен и се самоизбива в гражданска война, какво смяташ, че ще го спре?

— Някои неща биха могли — отвърна той. — Но отначало — не. Стратегът, както и да се казва, до лятото ще е тук.

— Леонт. Да. До лятото. Трябва да замина, да спра това. Не искам Батиара да падне, не искам отново да бъде удавена в кръв.

— Никой, мъж или жена, не може да иска последното, ваше величество.

— Тогава ще ми помогнеш — каза тя. Държеше се опасно откровено, вече беше решила, че няма почти никакъв избор. — В този двор няма никой, на когото да се доверя. Не мога да арестувам и тримата наведнъж, всеки от тях ходи с цяла малка войска, където и да тръгне. Ако обявя някого от тях за свой годеник, другите ще се вдигнат на бунт още на следващия ден.

— И ще бъдете стъпкана, ще ви лишат от всякаква власт в мига, в който го обявите. Ще се избиват взаимно по улиците на всеки град и по полетата извън всички стени.

Тя го погледна със свито сърце и уплашена, мъчеше се да не се надява на много.

— Значи го разбираш?

— Естествено — отвърна той с усмивка. — Трябваше да сте мъж, ваше величество. Кралят, който ни трябва… макар че в друго отношение щяхте да ни направите много по-бедни, разбира се.

Ласкателство. На мъж към жена. Нямаше време за това.

— Как да се измъкна оттук? — попита го рязко. — Трябва да се махна и да остана жива, за да мога да се върна. Помогни ми.

Той отново се поклони.

— За мен е висока чест. — И попита: — Къде?

— В Сарантион — отвърна тя открито. — Има кораб.

И разбра, че най-сетне го е изненадала. Изпита някакво дребно задоволство, наред с дълбоката до костите тревога, която не я напускаше, съпътстваше я като сянка или дух от полусвета всеки ден и всяка нощ.

Беше го питала дали може да убие заради нея. Само веднъж, преди, когато бяха вдигнали чумната могила. Тогава бе задала въпроса небрежно, просто за сведение. Този път не беше така, но отговорът му бе почти същият.

— С оръжие — разбира се, макар че не притежавам голямо умение. С отрови също, но не с такава готовност, с каквато биха го направили мнозина, които можете да призовете. Алхимията превръща нещата, ваше величество, няма претенции за силите, които й приписват шарлатани и хейроманти.

— Смъртта също е превращение на живота, нали? — каза тя.

Помнеше усмивката му, сините очи, спрели се на лицето й, неочаквано нежни. Трябваше да е бил красив мъж някога; всъщност все още беше. Хрумна й, че алхимикът може би е обременен с някакво свое бреме. Можеше да го разбере, но нямаше да го признае по никакъв начин. Кой в света на Джад не живееше със своите скърби?

Той каза:

— Може и така да се погледне, и иначе, ваше величество. Може да се погледне като на едно и също пътуване в различно наметало. Трябва ви — промълви с променен тон — поне един ден и една нощ извън тези стени, преди да открият, че ви няма, ако искате да стигнете до Миласия невредима. Ваше величество, това налага някой, комуто вярвате, просто да се престори на кралицата в деня на церемонията.

Беше умен. Точно умен човек й трябваше. Продължи. Тя го слушаше.

Щеше да може предрешена да напусне града на втората нощ на Дикания, когато градските порти стоят отворени за празненствата. В светилището щеше да е тежко забулена в бялото на пълния родийски траур, което щеше да позволи някоя друга да заеме мястото й. Можеше да заяви намерение да се оттегли от публични срещи в покоите си в деня преди освещаването, за да се моли за душата на баща си. Охраната й — малка, грижливо подбрана група — щеше да я чака извън стените и да се събере с нея на пътя. Една-две от придворните й можели да чакат с тях, каза й. Все пак щели да й трябват една-две слугини, нали? Двама други слуги биха могли, самите те предрешени в празнично облекло, да минат през крепостните стени с нея сред нощната суматоха на Дикания и да се присъединят към останалите отвън. Можели дори да се съберат, каза й, в неговата крайградска къща, стига това да било приемливо за нея. След това трябвало да препуснат към Миласия като фурии. Можело да стане за една нощ, един ден и една вечер. Половин дузина стражи щели да могат да я опазят невредима по пътя. Можела ли да язди така, попита я.

Можеше. Беше от народа на антите. Бе на седлото от малко момиче.

Не толкова отдавна.

Накара го да повтори плана. Той добавяше подробности, стъпка по стъпка. Самата тя промени някои неща, вмъкна други. Налагаше се — той не познаваше достатъчно добре реда в двореца. Добави и женско оплакване, като още едно извинение за оттеглянето си преди храмовата церемония. Сред антите съществуваше древен страх от женската месечна кръв. Никой нямаше да я възпрепятства.

Накара Фарус да сипе вино на алхимика и го покани да седне, докато накрая обмисляше коя би могла да я замести. Ужасен въпрос. Коя можеше да го направи? Коя би пожелала? Нито тя, нито сивобрадият мъж, отпиващ от виното си, не го каза, но и двамата знаеха, че жената почти със сигурност ще загине.

Всъщност имаше само едно име. При мисълта за Аниса, дойката й, Гизел насмалко да се разплаче, но устоя. Тогава Зотик погледна към Фарус и промълви:

— Той също трябва да остане, за да брани жената, предрешена като вас. Дори аз знам, че никога не се отделя от вас.

Тъкмо Фарус й бе съобщил за тройния заговор срещу нея. Сега той погледна другия мъж от прага, тръсна решително глава, пристъпи и застана до Гизел. Стената, винаги до нея. Щитът. През целия й живот. Тя вдигна очи към него, обърна се отново към алхимика, отвори уста да възрази и ги затвори, съкрушена от болка, без да може да проговори.

Това, което каза старият мъж, беше самата истина. Убийствено вярно. Фарус никога не я беше оставял, нито прага на покоите й, докато е вътре. Трябваше да го виждат в двореца, а след това и в храма, докато тя бяга, за да може да избяга. И тя вдигна ръка и я положи на ръката на немия обръснат великан, който бе убивал заради нея и бе готов да загине за нея, готов беше душата си да загуби за нея, ако се наложи. Тогава вече дойдоха сълзите, но тя извърна глава и ги изтри. Бяха лукс, който не можеше да си позволи.

Явно не беше родена на този свят за мир, за радост или за сигурна власт… нито дори за да опази малцината, които я обичаха.

И стана така, че кралицата на антите бе почти сама, когато тръгна предрешена на втората нощ на Дикания, извън двореца и през града, покрай лумналите по площадите празнични огньове и треперливата светлина на факли, през зейналите порти и навън, сред буйната пияна тълпа, а сетне, две утрини по-късно, под сиви, понесли заплаха за дъжд небеса, остави зад себе си единствената земя, която бе познавала, и пое през морето и света, на изток.

Алхимикът, отзовал се на призива й и замислил бягството й, я чакаше в Миласия. Преди да напусне покоите й преди десет дни, бе помолил за превоз до Саврадия на имперския кораб. Уреждане на някакви негови си сметки, бе обяснил. Работа, недовършена преди много време.

Едва ли някога щеше да разбере колко дълбоко го беше трогнала.

Дете-кралица, сама и свръхестествено сериозна, недоверчива към сенки, към думи, към самия вятър. И кой можеше да я вини за това? Обсадена и застрашена от всички страни. В града открито се правеха облози за сезона, в който щеше да умре. И въпреки това достатъчно мъдра — единствената в целия дворец навярно, — за да разбира, че вечните племенни вражди сред антите трябва вече да спрат в един по-голям свят, иначе антите пак щяха да станат само едно племе, прогонено от полуострова, който бяха завоювали, избиващи се взаимно, борещи се със зъби и нокти за място и препитание сред другите варварски съюзи. Сега той стоеше на кея в пристанището на Мегарион, загърнат заради биещия косо студен дъжд и гледаше как сарантийският кораб бавно се плъзга назад по вълните, понесъл кралицата на антите към свят, който щеше — някои истини са тежки — почти със сигурност да се окаже прекалено опасен и двойствен дори за проницателен ум като нейния.

Щеше да стигне там, смяташе той; беше преценил кораба и неговия капитан. Пътувал беше навремето, познаваше и пътищата, и морето. Някой търговски съд, широк, тромав, с дълбок търбух, щеше да е пагубен риск толкова късно през годината. Един търговски кораб нямаше да заплава изобщо в това време. Но този бе изпратен специално за кралицата.

Тя щеше да стигне до Сарантион — да види Града, който той самият така и не бе видял — ала това едва ли щеше да й донесе радост. Но пък у дома я чакаше само сигурна смърт, а тя бе съвсем млада — беше ужасно млада — и се вкопчваше в живота и във всяка надежда, която можеше да й предложи той пред лицето на чакащия мрак или светлината на нейния бог.

Неговите богове бяха различни. Той беше много по-стар. Човек не е длъжен винаги да се бои от дългия мрак, мислеше си. Живеенето не е абсолютно добро. Има равновесия, хармонии, към които да се стремиш. Всяко нещо си има своето време. Същото пътуване — с друго наметало. Бе есен, не само в буквалния смисъл.

Имаше един момент на борда, докато гледаше как Батиара чезне в сивотата зад кърмата, когато я видя, че преценява дали да се опита да го съблазни, или не. Беше отекнало в сърцето му. Заради Гизел в този момент, заради тази млада кралица на народ, който не беше негов, можеше дори да надмогне всички свои вътрешни неща, всички осъзнати истини в душата си, и да продължи към Сарантион.

Но в света има сили много по-могъщи от властта човешка и сега той пътуваше, за да се срещне с една, на много познато му място. Работите му бяха в ред. Двамата с един нотариус бяха съставяли нужните документи. Сърцето му понякога се беше свивало от страх, след като стигна до това решение — само някой глупав и суетен би го отрекъл, — но нямаше ни най-малка сянка на съмнение у него какво трябва да стори.

По-рано същата тази есен беше чул в ума си един зов, познат глас от далечния, невъобразимо далечен изток. А после, малко по-късно, едно писмо бе пристигнало от приятеля на Марциниан, художника, комуто бе дал една птица. Линон. И докато четеше грижливо подбраните думи, докато извличаше смисъла под двусмислените, забулени фрази, бе разбрал този зов. Линон. Първата, мъничката. Наистина беше сбогуване, и нещо повече от това.

Сън не го споходи в нощта, когато пристигна това писмо. От леглото се бе преместил на стола, от него — на вратата на селската си къща и стоя там, загърнат в одеялото и взрян навън под светлината на есенните луни и звездите, в ясната нощ. Всички неща в света на формите — стаите му, градината, плодните дръвчета по-натам, каменният зид, нивите и горите отвъд лентата на пътя, двете издигащи се все по-високо луни и после — залязващи, докато той стоеше на прага на отворената врата, светлият изгрев, когато най-сетне се появи — всички неща тогава му се сториха непоносимо скъпи, благоговейни и съвършени, окъпани в блясъка на богове и богини, които ги имаше, все още ги имаше.

В онова утро той взе решението си, или по-точно — осъзна, че е взето за него. Трябваше да замине, трябваше отново да напълни пътната си торба — изтърканото зацапано зебло с есперанския ремък, купено преди трийсет години — с пътните вещи и другите неща, които трябваше да отнесе, и да започне дългото си пътуване до Саврадия за първи път от почти двайсет години.

Но в същото онова утро — по начин, по който незримите сили на полусвета понякога показват вярното разбиране на човек, стигнал до вярното място — от Варена дойде пратеник, от двореца, от младата кралица, и той трябваше да отиде при нея.

Изслуша я спокойно и без да се изненада, но накрая все пак беше малко изненадан. Размислил беше възможно най-грижливо за Гизел — по-млада от така и невидените от него дъщери и синове, но също тъй по-възрастна, отколкото щяха да станат някога те — и след като я съжали, надмогна собствените си вълнения и страхове, нарастващото осъзнаване за стореното преди много време и за онова, което му предстоеше тепърва, и й поднесе плана за бягството й като дар.

После я попита дали може да отплава с нея до Мегарион.

И ето, че вече беше тук, отдалечаващият се кораб вече възвиваше на юг сред белите гребени на вълните, студеният дъжд биеше в лицето му. Държеше каишката на пътната торба в краката си с благоразумието на човек, стоял неведнъж на бурен пристан. Не беше млад; бреговете бяха трудни места навсякъде. Но не изпитваше страх — не и от света.

Светът цял се беше разгънал пред него, макар и под есенния дъжд: моряци, гларуси, продавачи на храна, униформени митнически служители, просяци, ранобудни блудници, подирили подслон на портиците, мъже, мятащи въдици по кея, пристанищни хлапета, връзващи корабни въжета за някоя подхвърлена пара. През лятото щяха да се гмуркат във водата. Сега беше много студено. Идвал беше тук много пъти. Друг човек беше тогава. Млад, горд, търсеше безсмъртие в загадки и тайни, които могат да се разтворят като раковина, за да му предложат своя бисер.

Мина му през ума, че почти сигурно има свои живи деца тук. Не помисли да ги потърси. Нямаше смисъл вече. Щеше да е непочтено. Гнила сантименталност. Застарелият баща, поел по сетния си път, дошъл да прегърне милите си деца.

Не и той. Не и мъж като него. Вместо тях той вече бе прегърнал полусвета.

„Замина ли?“ — каза Тиреса от пътната торба. И седемте бяха вътре, незрящи, но несмълчани. Никога не ги смълчаваше.

„Корабът ли? Да, замина. Далече на юг“.

„А ние?“ Тиреса обикновено говореше от името на другите, когато се държаха прилично: привилегия на сокола.

„Ние също сме далече, мили мои. Далече, дори и сега“.

„Под дъжда?“ „И преди сме вървели под дъжда“.

Наведе се и вдигна торбата, гладкият дебел кожен ремък лепна хубаво на рамото му. Не беше тежка, дори за годините му. Нямаше и защо да е тежка, помисли си той. Имаше само един кат дрехи вътре, малко храна и пиене, нож, една книга и птиците. Всички птици, всички изваяни от ръцете му и пленени птици-души на бляскав кураж, мрачното деяние на живота му.

Някакво момче, осемгодишно навярно, седеше на един камък и го гледаше, докато той гледаше кораба. Зотик се усмихна, бръкна в кесията на колана си, подхвърли му сребърник. Момчето го улови ловко и като видя, че е сребро, се ококори.

— Защо?

— За късмет. Запали свещ за мен, дете.

После тръгна, торбата се полюшваше на рамото му, докато газеше през дъжда, вдигнал високо глава, с изправен гръб, на североизток през града, за да хване разклонението на имперския път и портата откъм сушата, както го беше правил много пъти преди време, но този път — за да направи нещо много по-различно: да сложи край на трийсетгодишната приказка, историята на един живот, която не можеше да бъде разказана, да върне птиците у дома, там, където можеха да се освободят призованите им и пленени души.

Онзи далечен зов беше изпратено послание. Помислил бе, като млад, докато четеше Древните, докато оформяше онзи чудовищен, ужасяващ алхимичен ритуал, че важното в леса на Саврадия е самото жертвоприношение, акта на преклонение към силата, която почитаха в онези гори. Че душите на поднесените на горския бог са нещо нищожно, маловажно, достъпни да бъдат отнети, стига черното изкуство да успее да го направи.

Не беше така. Съвсем иначе беше.

Той наистина бе открил, че разполага с това познание, ужасната и възбуждаща дарба да постигне прехвърляне на души, но по-рано тази есен, докато стоеше на двора една утрин, чу в ума си глас, които го зовеше от Елшовия лес. Линон, с нейния си женски глас — онзи, който беше чул само веднъж, когато я убиха в леса — и разбра вече стар, в какво е сбъркал преди толкова време.

Онова, което обитаваше леса, в края на краищата искаше душите. Душите не бяха за взимане от смъртни.

Последва и една безсънна нощ, и едно осъзнаване, съзряващо като бавно разсъмване. Вече не беше млад. Кой знае колко още сезона или години щяха да му дадат да види блажените богове? А след писмото дойде убедеността. Разбираше за какво го молят и нямаше да поеме по пътя след захвърленото наметало на тленния живот с тези грешно отнети души, опетнили името му.

Една все пак си бе отишла от него — първата. Беше върната. Другите бяха в торбата му, докато крачеше в дъжда, понесъл ги към дома.

Не знаеше какво очаква него самия сред дърветата, макар да бе отнел нещо, което не му принадлежеше, а равновесието и отплатата лежаха в сърцевината на собственото му изкуство и знанията, които бе изучил. Само глупак отрича страха си. Каквото беше, щеше да бъде. Времето бягаше, винаги бягаше. Дарът на прорицанието не беше негов занаят. По-могъщи сили от властта човешка имаше на света.

Помисли си за младата отплавала кралица. Помисли за Линон: за онзи първи път, за ужаса, стегнал вътрешностите му, за силата, за благоговейния трепет. Така отдавна. Студеният дъжд сега биеше като камшик в лицето му, вързал го за света.

Мина през Мегарион и стигна до стените, и видя пътя напред през зейналите порти, и зърна Елшовия лес в сивата далечина.

И спря, само за миг, загледан напред, усети силния туптеж на тленното си сърце. Някой го блъсна отзад, изруга на сарантийски, подмина го.

„Какво има?“ — попита Тиреса. Умна. Сокол. „Нищо, мила. Спомен“. „Защо един спомен е нищо?“

Защо наистина? Не отвърна, продължи, с тоягата в ръка, през портите. Изчака при рова да мине група търговци на коне, с натоварените им мулета, после закрачи отново. Толкова много есенни утрини тук, спомни си като в просъница, и той крачи сам, в търсене на слава, на познание, на скритите тайни на света. На полусвета.

Към пладне вече беше на главния път, проточил се право на изток, а огромният лес продължи с него, от север и много близо.

Остана си там през последвалите дни вървене — в дъжд и под бледа, грейнала за малко слънчева светлина, с мокрите натежали листа, всички почти окапали, многоцветни, с дима, вдигащ се от въглищарски ями, с далечния кънтеж на брадви, с ромона на поток, чут и невидян, овце и кози на юг, самотен пастир. Глиган изскочи веднъж от горите, а после — стъписан от внезапната светлина, щом облак разголи слънцето — отново се шмугна в тъмното и изчезна.

Гората си бе все там и в нощите, зад заслонените с кепенци прозорци на ханове, в чиито гостилници никой не го помнеше и никой не го знаеше след толкова време, където ядеше сам и не взимаше момичета на горния кат като някога, и тръгваше отново с изгрева на новия ден.

И там, на хвърлей място от пътя, привечер в сетния ден, когато следобедният дъждец затихна и тънещото на запад слънце полегна червено и ниско, мина през селцето, което помнеше — вече спуснало кепенци в края на деня, без жива душа по единствената уличка — и стигна, не много след него, воден от собствената си дълга сянка, до хана, в който беше отсядал винаги, преди да стори в нощта онова, което вършеше в Деня на мъртвите.

Спря на пътя пред хана, обзет от нерешителност. Чуваше звуците от двора зад зидовете. Коне, скърцане на кола, ударите на чук в налбантницата, гласове на ратаи в конюшнята. Излая куче. Отекна смях. Подножията на планините, преграждащи достъпа към брега и морето, се издигаха зад хана, кози бяха осеяли загърнатата в здрач поляна. Вятърът бе стихнал. Той погледна през рамо назад към червеното слънце и зачервените облаци по хоризонта. Утрешният ден щеше да е по-добър — това обещаваха облаците. В хана щяха да горят огньове, греяно вино щеше да има, за топлина.

„Страх ни е“, чу в ума си.

Не беше Тиреса. Беше Мирел, която никога не говореше. Беше я направил червеношийка, с медна гръд, мъничка като Линон. Имаше същия глас, който имаха всички, киселите, малко превзети нотки на съдията, край чийто пресен гроб бе извършил своя тъмен последен ритуал. В това се криеше неочаквана ирония — девет души на саврадийски момичета, принесени в жертва на поляната в Елшовия лес, да говорят като един нагъл родийски съдия, убит от двама пияници. Гласът бе един, но той различаваше тембъра на всяка от душите.

„О, мои скъпи — отвърна с нежност. — Не се бойте“.

„Не за нас. — Тиреса този път. Нетърпелива нотка. — Знаем къде сме. За теб ни е страх“.

Не беше очаквал това. Откри, че не може да измисли какво да отвърне. Погледна отново назад по пътя, после — напред, на изток. Жив човек нямаше, нито на кон, нито пеш. Всеки здравомислещ смъртен щеше да се е приютил между стени в края на деня, зад залостени прозорци, под покриви, с огън срещу студа и почти падналия мрак. Сянката му се бе проточила по имперския път, сянката на тоягата му. Заек се сепна в полето и затича на зигзаг, пленен от дългия лъч светлина към влажния ров край пътя. Слънцето и облаците на запад бяха червени като огън. Като сетния огън.

Наистина, нямаше причина да чака до утрото, колкото и хубаво да можеше да се окаже.

Продължи по пътя и скоро стигна до малко мостче над северния крайпътен ров. Мина по него, както беше правил години наред, и пое през мократа, тъмна есенна трева на това поле, а щом стигна до черния край на леса, не спря, а навлезе в натежалото, затаено в очакване тъмнило на древните дървеса, със седем души — и със своята.

Зад него, в света, слънцето угасна.

Мракът бе вечен в Елшовия лес, нощта не го носеше, само го правеше по-дълбок. Утрото беше нещо далечно, смътно, а не промяна в пространството и светлината. Луните тук бяха притегляне, а не блясък, макар понякога да можеше да се зърнат, а понякога звезда можеше да се появи между черните клони и тръпнещите листа над вдигащата се мъгла.

На поляната, където всяка есен се проливаше кръв от маскирани жреци на ритуал, толкова стар, че никой не помнеше как е възникнал, тези истини бяха променени — но много малко. Дърветата тук отстъпваха достатъчно, за да пада светлина, когато белите пипала на мъглата не са надвиснали във въздуха. Обедното слънце можеше да накара листата да покажат зелено напролет или лете, червено-златно, щом ги пленят есенните слани. Вялата луна можеше да придаде хладна, пестелива прелест на черните клони посред зима, синята — да им върне странността на полусвета. Можеше да се видят неща.

Неща, като омачканата трева и окапали листа, и хлътнали чимове под дирите от копита, които трябваше да са били много тежки за пръстта, където са стъпвали току-що, за да потънат отново сред дървесата. Като седемте птици, лежащи на коравата земя, птици, сътворени от човешка ръка. Като човека до тях. По-скоро онова, което бе останало от този човек. Лицето му бе непокътнато. Изражението под утринния светлик, който точно сега беше синкав — ведро, приемащо, загърнато в покой.

Беше се върнал по своя собствена воля: тежест някаква бе вложена в това, търпеливо разбиране, съдбовност. Тялото отдолу беше окървавено, разпрано от слабините до гръдната кост. Кръв и плът се точеха на дълга диря през тревата, където продължаваха дирите от копита.

Стара изтъркана пътна торба лежеше малко встрани. Имаше широк кожен ремък, есперански, лъскав и гладък.

Тихо беше на поляната. Времето бягаше. Синята луна се хлъзгаше по празната шир горе и подминаваше онова, което бе зърнала долу. Нито вятър, нито звук сред голите клони, нито шепот на окапали листа. Зов на бухал не се чуваше в Елшовия лес, нито песен на славей, не ръмжеше тук звяр, нито бог се връщаше. Не и сега. Това бе станало — и бе отминало. Щеше да е пак, и отново, но не тази нощ.

После, в това безмълвие сред студената нощ, се чу реч. Птиците на тревата, но и не те. Гласове на жени се чуха във въздуха, в тъмното, тихи като листа. Жени, които бяха издъхнали тук, отдавна. „Мразиш ли го?“

„Сега? Виж какво му направиха“.

„Не само сега. Изобщо. Преди. Аз — никога“.

Отново тишина, временно. Времето тук не означаваше много, трудно беше да се обхване, освен по звездите, изплъзващи се от взора по своя път, когато могат да се съзрат.

„Аз също“.

„И аз. Трябваше ли?“

„Как?“

„Вярно. Как?“

„И само вижте — каза Линон. Това бяха първите й думи; тя, която първа от тях бе пленена и върната първа. — Вижте как му се плати“.

„Не беше уплашен, нали?“ Тиреса.

„Беше — отвърна Линон. Въздишка в безмълвието. — Вече не е“.

„Къде е той?“ Мирел.

Никоя не отвърна.

„Къде трябва да идем?“ — попита Мирел.

„Ах. Това го знам. Ние вече сме там. Отишли сме. Само да кажем довиждане, и сме отишли“ — отвърна Линон.

„Довиждане тогава“. Тиреса. Сокол.

„Довиждане“ — изшепна Мирел.

Една по една, сбогуваха се — слова, като шумолене на листа в черния въздух, докато душите си отиваха. Накрая остана само Линон, първата от всички, и в тишината сред поляната каза сетните думи на мъжа, лежащ до нея в тревата, макар той да не можеше вече да я чуе, а след това изрече още нещо в тъмното, нещо по-нежно от сбогуване, а после последната обвързана душа прие свободата си, тъй дълго отказвана.

И тъй, скритото познание и преселените души преминаха от сътворения свят, в който мъже и жени живеят и умират, и повече никой не видя птиците на Зотик алхимика, нито знаеше за тях под слънцето и луните. Освен една.

Когато есента се върна във вече много променения свят на смъртните, дошлите на разсъмване в Деня на мъртвите, за да извършат древния, запретен ритуал не намериха нито мъртвец, нито сътворени от човешка ръка птици в тревата. Имаше една тояга и празна торба с кожен ремък и те се почудиха. Един взе тоягата, друг — торбата, след като свършиха онова, заради което бяха дошли.

Тези двамата, прочие, щяха да се радват на добра съдба до края на дните си, а и техните деца, които взеха тоягата и торбата след тяхната смърт, а и децата на техните деца.

По-могъщи сили от властта човешка има на света.

— Ще съм изключително благодарен — заяви клирик Максимий, главен съветник на Източния патриарх, — ако някой благоволи да ни обясни защо една толкова нелепо голяма крава трябва да се постави на купола на Храма на Святата Мъдрост на Джад. Какво все пак си е наумил този родиец?

Последва кратко мълчание, подобаващо за високите кисели нотки, с които бе подхвърлен този коментар.

— Според мен — мрачно отвърна архитектът Артибасос, след като погледна към императора, — животното по-скоро е бик всъщност.

Максимий изсумтя.

— Аз, разбира се, с удоволствие ще се съобразя с познанията ви в говедарството. Но въпросът все пак си остава.

Патриархът в мекия стол с висок гръб си позволи тънка усмивка под дългата бяла брада. Лицето на императора остана безизразно.

— Съобразяването ви става втора природа — отби съвсем невъзмутимо Артибасос. — Може би си струва да го култивирате. Обичайно е — освен може би сред духовниците — мнението да предшества знанието.

Този път се усмихна Валерий. Беше късно през нощта. Всички знаеха навиците на императора и Закарий, Източният патриарх, отдавна се беше нагодил към тях. Двамата бяха установили връзка, основаваща се на неочаквана лична симпатия и на реалното напрежение между длъжностите и ролите си. Последното обикновено се отиграваше в действията и думите на техните подчинени съмишленици. С годините това също се беше развило. И двамата го съзнаваха.

С изключение на слугите и на двама прозяващи се имперски писари, скрити в сенките, в помещението — зала в по-малкия Траверситски палат — бяха петима и всеки от тях в един или друг момент бе отделил време да огледа рисунките, които им бяха донесли. Творецът на мозайки не присъстваше. Не беше редно да присъства. Петият мъж, Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, си водеше бележки, докато разглеждаше рисунките. Не беше изненадващо: задължението на историка бе да хроникира строителните планове на императора, а Великият храм беше бижуто в короната сред тях.

А това придаваше изключителна важност на първоначалните скици за предлаганата мозайка на купола, както естетическа, така и теологична.

Закарий вдигна дебелите си къси пръсти пред лицето си и поклати глава, щом слугата му предложи вино.

— Бик или крава — отрони той — е необичайно… Много неща в проекта са необичайни. Не сте ли съгласен, ваше величество? — Придърпа над ухото си периферията на меката си шапка. Знаеше, че това необичайно покривало на главата му с полюшващите се връзки не придава особен чар на външността му, но бе оставил далече зад себе си възрастта, в която тези неща имат значение, и много повече го безпокоеше фактът, че все още не е зима, а непрекъснато му е студено, дори вътре.

— Човек трудно би могъл да възрази на това — промърмори Валерий. Беше облечен в тъмносиня вълнена туника и новата мода панталони, стегнати с колан и затъкнати в черни ботуши. Работно облекло, без корона, без драгоценности. От всички в залата той като че ли единствен не забелязваше късния час. Синята луна отдавна се беше спуснала на запад, над морето. — Смятате ли, че трябва да предпочетем по-… обичаен проект за този Храм?

— Куполът служи на свята цел — твърдо заяви патриархът. — Образите по него — на самия връх на Храма — трябва да вдъхват на вярващите благочестиви мисли. Това не е светски палат, ваше величество, това е изобразяване на палата на Джад.

— И вие смятате, че проектът на родиеца е несъвършен в това отношение? Наистина ли? — Въпросът прозвуча натъртено.

Патриархът се поколеба. Императорът имаше смущаващия навик да поставя такива откровени въпроси, да цепи през детайлите към по-същественото. Факт беше, че нахвърляните с креда скици бяха нещо изумително. Наистина не съществуваше друга, по-простичка дума за това, или поне такава не идваше наум на патриарха в този късен час.

Е, добре, имаше още една дума: смиряващо. — А това беше добре, помисли си той. Нали? Куполът бе короната на храма — на дом — и трябваше да вдъхва почит към бога, тъй както дворец приютява и величае един тленен владетел. Божията възхвала трябваше да е по-силна, защото императорът бе само божият Наместник на земята. Пратеникът на Джад бе последният глас, който чуваха императорите, преди да умрат: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.

За да изпитат вярващите благоговение към величавото, неимоверно могъщество над тях…

— Замисълът е забележителен — каза откровено Закарий — рисковано беше да не е откровен пред Валерий. Сплете пръсти в скута си. — Също така обаче е… смущаващ. Искаме ли вярващите да се чувстват притеснени в божия дом?

— Аз дори не знам къде се намирам, докато гледам това — оплака се Максимий и се приближи отново до широката маса, до която Пертений от Евбул стоеше, загледан в рисунките.

— В Траверситския палат — подсети го дребният архитект Артибасос и Максимий го изгледа раздразнено.

— В какъв смисъл? — попита Закарий. Главният съветник беше строг, наежен, прозаичен човек, но добър в работата си.

— Ами, вижте. Трябва да си представим, че стоим под този купол вътре в Храма. Но покрай… предполагам източната дъга, родиецът очевидно ни показва Града… и показва самия Храм, видян от разстояние…

— Все едно откъм морето, да — промълви Валерий.

— … и тъй, ние ще сме вътре в Храма, но трябва да си представяме, че го гледаме сякаш от разстояние. Това… ми причинява главоболие — заключи твърдо Максимий и се пипна по челото, като за да натърти на болката. Пертений го изгледа накриво.

Отново последва кратко мълчание. Императорът погледна към Артибасос. Архитектът заговори, с неочаквана за него търпеливост:

— Той ни показва града в един по-широк смисъл. Сарантион, Царицата на градовете, славата на света, и в такъв един образ присъства и Храмът, както трябва да бъде, редом с Хиподрума, дворците на Прецинкта, сухоземните стени, пристанището, корабът в пристанището…

— Но — прекъсна го с вдигнат пръст Максимий, — при цялата ми почит към нашия славен император, Сарантион е славата на този свят, докато божият дом почита световете над света… или би трябвало. — Погледна към патриарха, сякаш търсеше одобрение.

— Какво е над него? — попита тихо императорът.

Максимий бързо се обърна.

— Ваше величество? Моля?… Над него?!

— Над града, отче. Какво е там?

— Джад е там, ваше величество — намеси се Пертений. Тонът на секретаря беше неутрален, помисли си патриархът, все едно предпочиташе да не се замесва в това обсъждане. А само да го опише в хрониките си. Все пак казаното от него бе истина.

Закарий гледаше рисунките. Богът наистина бе над Сарантион, величествен и могъщ в своята слънчева колесница, подкарал я нагоре като слънчевия изгрев, право напред, безукорно брадат според източната традиция. Закарий почти бе очаквал да види красивия златен божи лик на Запада и бе готов да възрази, но родиецът не бе направил това. Джад на този купол беше мрачен и строг, какъвто го познаваха вярващите от Изтока, изпълващ едната страна на купола почти до короната му. Щеше да е истинско великолепие, ако можеше да се осъществи.

— Джад, да — каза император Валерий, — Родиецът ни показва нашия Град в неговото величие — Новия Родиас, както го е нарекъл Сараний в началото и в какъвто е възнамерявал да го превърне — а над него, там, където трябва да бъде и винаги е — художникът ни представя бога. — Обърна се към Закарий. — Ваше преосвещенство, какво смущаващо послание има в това? Какво ще поеме в сърцето си един тъкач, обущар или войник, когато зяпне нагоре?

— Има и нещо друго, господарю — добави кротко Артибасос. — Погледнете към западната дъга на купола, където той ни показва Родиас в руини — напомняне колко крехки са достиженията на тленните хора. И вижте как по цялата северна извивка ще имаме света, който бог е създал в цялото му великолепие и разнообразие: мъже и жени, села и ниви, пътища, деца, всякакви животни, птици, хълмове, гори. Представете си тези бегло скицирани дървета като есенна гора, ваши благородия, както подсказват бележките. Представете си обагрените листа горе, огрени от светилници или от слънцето. Този бик е част от това, част от сътвореното от Джад, също като морето, понесло се по южната страна на купола към Града. Ваше величество, ваше преосвещенство, родиецът предлага да ни поднесе, в мозайка, на купола, толкова много от света, от божия свят, че аз го намирам за… изумително, признавам.

Гласът му заглъхна. Пертений, историкът, го погледна с любопитство. За миг никой не проговори. Дори Максимий стоеше вцепенен. Закарий поглади брадата си и вдигна очи към императора. Познаваха се от много време.

— Изумително — повтори патриархът с убеденост, все едно описанието бе негово. — Не е ли прекалено амбициозно?

И забеляза, че е напипал болезнено място. Валерий го погледна за миг право в очите и сви рамене.

— Той го е скицирал, наема се да го постигне, стига да му дадем хората и материалите. — Сви отново рамене. — Мога да му отсека ръцете и да го ослепя, ако се провали.

При тези думи Пертений хвърли кратък поглед към императора — лицето му беше безизразно — и отново се наведе над наброските. После каза:

— Един въпрос, ако позволите? Не е ля… небалансирано? Богът винаги е в центъра на един купол. Но тук Джад и Градът са на изток, богът се извисява от тази страна към върха… но на запад няма нищо, което да ги уравновеси. Все едно на проекта… му трябва някаква противостояща фигура.

— Той ще ни даде небе — заговори Артибасос. — Земя, море и небе. Бележките описват залез, на запад, над Родиас. Представете си това с цветове.

— Все пак съзирам тук трудност — каза писарят на Леонт и опря лакирания нокът на показалеца си в скицата с креда. — При цялата ми почит, преблагородни господа, би могло да се предложи да постави нещо тук. Нещо по-голямо. Баланс. Защото, както всички знаем, балансът е всичко за добродетелния човек. — Погледна ги благочестиво, присвил тънките си устни.

„Някой езически философ сигурно е казал това“, помисли си кисело Закарий. Не обичаше историка. Този човак като че ли се месеше във всичко, все нащрек, никога не отстъпваше.

— Може и така да е — заяви малко прекалено сприхаво Максимий, — но това с нищо не облекчава главоболието ми, уверявам ви.

— Много сме благодарни, че ни го казвате, отче — отвърна тихо императорът.

Максимий се изчерви под черната си брада а след това, като видя ледената физиономия на Валерий, съвсем несъзвучна с кроткия му тон, пребледня. Много лесно беше човек понякога да забрави, покрай благия и открит нрав на императора, как Валерий беше качил чичо си на трона и как след това самият той се бе качил на него, помисли си Закарий, дори изпита съчувствие към съветника си.

Патриархът се намеси:

— Готов съм да заявя, че съм доволен. Тук не намираме нищо еретично. Богът е почетен и земната слава на Града е показана подобаващо, как лежи под закрилата на Джад. Ако императорът и неговите съветници са доволни, ще одобрим този проект от името на духовенството и ще благословим неговото осъществяване.

— Благодаря ви — отвърна Валерий и кимна. — Разчитахме, че ще заявите това. Това е гледка, достойна за Храма, по наша преценка.

— Стига да може да се осъществи — каза Закарий.

— Това винаги го има — отвърна Валерий. — Много хорски стремежи са се проваляли при осъществяването им. Желаете ли още вино?

Наистина беше много късно. Още по-късно беше, когато двамата духовници, архитектът и историкът си тръгнаха. Докато напускаха малката зала, Закарий видя как Валерий даде знак на един от секретарите си. Мъжът бавно пристъпи напред от сенките до стената. Императорът започна да му диктува още преди вратата да се затвори.

Закарий щеше да запомни този образ, а също и усещането в дълбините на същата тази нощ, когато се събуди стреснат от един сън.

Рядко сънуваше, но в този сън стоеше под сътворения от родиеца купол. Беше изпълнен, осъществен — и загледан нагоре, на светлината от висящите канделабри, светилници и хиляди свещи, Закарий го разбра в целостта му, като нещо единно, и осъзна какво става на западната страна, където срещу бога се простираше само залез.

Залез, докато Джад се издига? Срещу бога? Тук все пак имаше ерес, помисли си той, след като, сепнат от съня, се бе надигнал в леглото, полубуден и замаян. Но не можа да си спомни каква е тя и отново заспа неспокойно. На заранта беше забравил всичко освен мига, в който седеше вцепенен в тъмното, и един сън с огряна от свещи мозайка се бе оттекъл от него в нощта като вода в устремен бързей, като гаснещи летни звезди, като милувка на любими, умрели и отишли си.

Всичко е до виждането, винаги беше твърдял Марциниан, а Криспин учеше на същото всички техни чираци през годините, защото го вярваше страстно. Виждаш с умствения си взор, гледаш със страстно внимание света и онова, което той ти показва, избираш грижливо от тесерите и камъчетата и — ако ги има подръка — полускъпоценните камъни, които са ти дали. Стоиш или седиш в дворцовата зала или храм, или спалнята, или в трапезната зала, където работиш, и наблюдаваш цял ден как се променя светлината, а после отново през нощта, на горящите свещи и светилници, като сам плащаш за тях, ако потрябва.

Приближаваш се до повърхността, по която ще работиш, докосваш я — както той правеше сега на едно скеле, замайващо високо над лъскавите мраморни подове на Храма на Артибасос в Сарантион — а очите и пръстите ти бавно обхождат повърхността, която са ти дали. Никоя стена никога няма да е идеално гладка, никоя извивка на купол не може да добие съвършенство. Чедата на Джад не са създадени за съвършенство. Но можеш да използваш несъвършенствата. Да ги компенсираш и дори да ги превърнеш в сила… ако ги познаваш и ако знаеш къде са.

Криспин възнамеряваше да запомни наизуст тази повърхност, на вид и на допир, преди изобщо да разреши да бъде положен най-долният пласт груба замазка. Вече бе спечелил първия си спор с Артибасос, с неочакваната подкрепа на гилдията на зидарите. Влагата беше врагът на мозайката. Върху всички тухли най-напред щеше да се положи предпазващ слой смола, веднага щом той свършеше огледа си. След това дърводелците щяха да набият хиляди пирони с плоски глави през този слой и между тухлите, като оставят главите леко да стърчат, за да помогнат първият пласт замазка — груб зърнест пясък и тухлена прах — да прихване. В Батиара това го правеха почти винаги. Тук в Изтока буквално бе непознато и Криспин пламенно бе защитил убедеността си, че пироните ще помогнат много, за да се стегне плътно замазката, особено по извивките на купола. Щеше да ги накара да направят същото и по стените, макар все още да не го беше казал на Артибасос и дърводелците. За стените имаше и още няколко идеи. Тях също все още не беше споделил.

След първия пласт замазка щеше да има още два, както се бяха споразумели, фина и още по-фина. А върху последната той щеше да свърши своята работа, с майсторите и чираците, които бе избрал, според проекта, който бе поднесъл и който вече бе одобрен от двора и духовенството. И в тази работа щеше да се постарае да изобрази тук толкова от познатия му свят, колкото може да се побере в една творба. Не по-малко.

Защото истината беше, че двамата с Марциниан бяха грешили през всичките тези години. Или поне не бяха изцяло прави.

Това бе една от най-тежките истини, които бе научил в пътуването си, напуснал дома с горчивина и стигнал до състояние, което все още не можеше да определи. Виждането наистина беше в сърцевината на това изкуство от светлина и цвят — така трябваше и да бъде, — но не беше всичко. Човек трябваше да гледа, но и да има страст, потребност, визия в основата на това виждане. Ако изобщо искаше да постигне нещо, което поне малко да се доближи до незабравимия образ, който бе видял в онзи малък крайпътен храм, трябваше да намери у себе си дълбочина на чувство, което — някак — да се доближава до онова, което бяха изпитали неизвестните, страстно благочестиви мъже, изобразили там бога.

Никога нямаше да притежава тяхната чиста, непоклатима убеденост, но му се струваше, че вече, като по чудо, има у себе си нещо, което може да се сравни с това. Беше излязъл иззад стените на град някъде там, в гаснещия запад, понесъл три мъртви души в ограденото си със стена сърце и една птица-душа на шията си, и бе пътувал до по-величавите стени на изток. От един град — до Града, през пустош и мъгла, и през вдъхващ ужас лес… и беше излязъл от него, жив. С живот, подарен — или по-вярно може би — с неговия, на Варгос и на Кася живот, откупен с душата на Линон, оставена там на тревата по нейна изрична воля.

Видял беше в Елшовия лес същество, което винаги щеше да носи в себе си. Също както Иландра щеше да е с него, и дъщерите му, разкъсващата сърцето мъка. Човек се движи през времето, оставя зад себе си неща, и все пак те остават с него. Такъв бе животът на тленните хора. Бе искал да го избегне, да се скрие от това. Не беше възможно.

— Не ги почиташ, като живееш все едно, че и ти самият си умрял — казваше му Марциниан с яд, почти на ръба на гнева. За миг очите на Криспин се насълзиха от прилив на обич към далечния му приятел. Точно сега, високо над сарантийската суматоха, сякаш толкова много неща му се искаше да почете или да възхвали, да ги превърне в своя жизнена съдба, ако потрябва, защото не биваше, не беше справедливо да умират деца от чума или млади момичета да ги посичат в жертва в леса, или да ги продават в скръб за зимно жито.

Ако това бе светът, какъвто бог — или боговете — са сътворили, то смъртният човек, този смъртен човек, можеше да го признае и да почете силата и необятното величие, вложено в него, но нямаше да каже, че е справедливо, нито да се преклони, все едно е шепа прах или сухо трошливо листо, отвяно от есенно дърво и безпомощно пред вятъра.

Можеше и да е, всички мъже и жени можеше да са точно толкова безпомощни като въпросното листо, но той нямаше да го признае и тук, на купола, щеше да създаде нещо, което да заяви — или да се опита да заяви — тези неща, и още.

Дошъл бе тук заради това. Бе предприел своето пътуване и все още пътуваше навярно, и щеше да изрази в мозайката на този Храм толкова от пътуването на живота си и всичко, което побираше то в себе си, колкото изкуството и страстта му можеха да обхванат.

Щеше да впише тук — макар да знаеше, че може да го ослепят за това — дори Хеладик. Макар и само забулен, намекнат, в някой залезен лъч светлина и пустота. Някой взрян нагоре, някой настроен по определен начин да откроява образи, щеше да постави сина на Джад там, където го поставяше замисълът му, пропадащ в падналия Запад, с факела в ръка. Факелът щеше да е там, лъч светлина от ниските облаци над залеза, изстрелян нагоре в небето, или от снишения над земята небесен свод, земята, където обитаваха смъртните.

Щеше да я има и Иландра тук, и момичетата, майка му, лицата на неговия живот, защото имаше къде да постави тези ликове и те принадлежаха, част бяха от пътуването, неговото и на всички смъртни пътуване. Ликовете на живите бяха същината на живота. Онова, което си открил, обичал, оставил зад себе си — или отнето ти.

Неговият Джад щеше да е брадатият източен бог от онзи храм в Саврадия, но езическият зубир също щеше да е тук на купола, щеше да го изобрази като звяр сред всякакви други зверове. Но и не съвсем: само той щеше да е изпълнен с черен и бял камък, според старата родийска традиция на първите мозайки. И Криспин знаеше — макар одобрилите скиците му с креда да не можеха да го знаят — как щеше да се открои този образ на саврадийски тур сред всички цветове, които щеше да използва. А Линон, с блесналите драгоценни камъни за очи, щеше да лежи в тревата до него — и нека хората да се дивят на това. Нека наричат зубира бик, ако искат, да се удивляват на една птица в тревата. Чудото и загадката са част от вярата, нали? Това щеше да отвърне, ако го запитаха.

Стоеше на скелето, високо и сам, не откъсваше очи от тухления зид, опипваше с длани като слепец — съзнаваше иронията в това при всеки жест, — даваше от време на време знак на чираците долу да навият скрипеца. Скелето се поклащаше с всяко движение и той трябваше да се вкопчва в перилото, но повечето си живот бе прекарал на платформа като тази и не изпитваше страх от височината. Височината беше убежище всъщност. Високо над света, над живеещи и умиращи, над дворцови интриги, над мъже и жени, над държави и племена, и фракции, и над човешкото сърце, оковано във времето и копнеещо за повече, отколкото му е дадено, Криспин жадуваше да не го повлече отново надолу объркващият кипеж на всички тези неща, жадуваше вече да живее — както го бе подтиквал Марциниан, — но далече от мъгливата суета, да се домогне до ясната визия за света на купола. Всичко друго бе преходно, тленно. Той беше майстор на мозайки, както беше казвал и казваше, и това отдалечаващо извисяване бе неговият рай и източник на предопределеност, всичко в едно. И с късмет и с божия благословия можеше тук да сътвори нещо, което да остане трайно и да остави име.

Така си помисли. Така си мислеше в мига, в който погледна надолу от толкова високо над света, за да подвикне отново на чираците, и видя как една жена влезе през сребърните врати в храма.

Тя погледна нагоре към него и без да е изречена дума, без да е направен жест, Криспин отново изпита притеглянето на света като нещо страстно и осезаемо, властно и заповедно, надсмиващо се над илюзиите за аскетизъм. Не бе създаден да изживее живота си като светец в недосегаема обител. По-добре бе да го признае още сега. Съвършенството е недостижимо за смъртните, така бе помислил преди малко. Несъвършенството може да се превърне в сила. Навярно.

Застанал на скелето, той още веднъж опря за миг длани на студения зид на купола и затвори очи. Тук високо бе изключително тихо, ведро, усамотено. Свят сам за себе си, свят, който сам да сътвориш. Трябваше да е достатъчно. Защо не беше? Отпусна ръце. После сви рамене — жест, който знаеше майка му, и приятелите му, и мъртвата му жена — и като махна на чираците долу, започна дългото си спускане.

Беше сред света. Нито над него, нито ограден повече със стени от него. Ако бе допътувал до нещо, то беше тази истина. Щеше да свърши тази работа или щеше да се провали в нея, като човек, живеещ в своето време, сред приятели, врагове и навярно любими, и навярно с любов, във Варена при антите или тук, в Сарантион, Града на градовете, око на света, при царуването на великия и славен, трижди въздигнат император Валерий Втори, Наместник на Джад на земята, и императрица Аликсана.

Дълго и бавно беше спускането, педя по педя, стъпка подир стъпка, познатите движения, отново и отново. По навик грижливо прочисти ума си от мислите, докато се спускаше надолу: хората умират, ако не са предпазливи, а този купол бе по-висок от всичко познато му. Но усещаше притеглянето, докато слизаше: светът го притегляше към себе си.

Стигна до дървената основа на подвижната платформа, стъпила на колелета на мраморния под. Прехвърли се и за миг застана на основата, онова малко разстояние все още над земята. После кимна на стоящата долу жена, която нито бе проговорила, нито му беше махнала, но бе дошла тук и го бе повикала — при всички. Зачуди се дали е разбрала по някакъв начин, че го прави. Сигурно го беше разбрала. Щеше да отива на всичко онова, което вече знаеше за нея.

Пое си дълбоко дъх и слезе от скелето. Тя се усмихна.