Пътуване към Сарантион

1.

Имперската поща, наред с повечето граждански служби в Сарантийската империя, след като Валерий Първи умря и неговият племенник, преименувал се подобаващо, взе Златния трон, беше под хегемонията на протоофициария.

Невероятно сложното поддържане на пощите — от наскоро завладените Мажритски пустини и Есперана в далечния запад до дългата, вечно местеща се Басанидска граница на изток, и от северната горска пустош на Карч и Москав до пустините на Сория и отвъд тях — изискваше значително вложение на човешка сила и ресурси и немалко реквизиране на труд и коне от онези селски общини, удостоени със съмнителната чест да имат имперски пощенски хан, разположен в тях или близо до тях.

Постът на имперски куриер, заеман от човека, натоварен със същинското пренасяне на обществена поща и дворцови документи, се отплащаше съвсем скромно и включваше почти непрекъснат режим на тежки пътувания, понякога през несигурни територии, в зависимост от варварската или басанидска активност през даден сезон. Фактът, че някои алчно се стремяха към такива постове, и всичките свързани с това подкупи, отразяваше по-скоро докъде може да отведе човек този пост след няколко години.

От куриерите на Имперската поща се очакваше да са отчасти шпиони за квестора на Имперското разузнаване, а усърдният труд в тази неизречена част от работата — съчетан с доста по-значителните подразбиращи се подкупи — можеше да помогне на човек да го назначат пряко на служба в разузнаването, с повече рискове, по-малко далечни пътувания и значително по-висока парична отплата. Наред с възможността най-накрая да се озове откъм приемащата страна на някои от разменяните подкупи.

Приближеше ли човек годините на късната си зрялост, едно назначение от Разузнаването обратно — да речем, до поддържането на някой важен пощенски хан — можеше всъщност да доведе до почетно пенсиониране: особено ако човекът беше умен, а ханът — достатъчно отдалечен от Града, за да може да си позволи повечко разреждане на виното и да увеличи приходите си, като приема пътници без изискуемите „разрешителни“.

Постът куриер представляваше, накратко казано, прилична кариера за мъж с достатъчно средства за начало, но недостатъчно, за да може семейството му да го издигне на нещо по-обещаващо.

Това, впрочем, бе едно честно описание на компетенциите и биографията на Пронобий Тилитик. Роден, за жалост, с такова просто име, с ограничени умения по закон и числа и със съвсем скромна родословна ниша в сарантийската йерархия, Тилитик бе уверяван многократно какъв късмет е извадил, че е получил помощта на един братовчед на майка си за осигуряването на куриерския пост. Тлъстият братовчед, пльоснал мекия си задник на сигурната скамейка между писарите в службата на Имперските приходи, редовно изтъкваше това на семейните сбирки.

Тилитик бе принуден да се усмихва и да се съгласява. Безброй пъти. Семейството му държеше на семейните сбирки.

В такъв потискащ контекст — майка му вече непрекъснато настояваше да си избере полезна жена — понякога изпитваше облекчение, че напуска Сарантион. А сега отново беше по пътищата с пакет писма, поел към варварската столица на антите Варена в Батиара. Носеше и един особен Имперски пакет, който дойде — необичайно — пряко от самия канцелар, с изкусния печат на същата служба и указания от евнусите да го поднесе с известна церемониалност.

Някакъв си важен художник, дадоха му да разбере. Императорът възстановяваше Храма на Святата Мъдрост на Джад. Събираха майстори занаятчии в Града от цялата империя и извън нея. Това дразнеше Тилитик: варвари и провинциалисти получаваха официални покани и възнаграждение три-четири пъти по-голямо от неговото, за да участват в поредната имперска глупост.

Но в ранната есен, по хубавите пътища на север и после на запад през Тракезия, беше трудно да си сърдит дълго. Дори Тилитик усети, че приятното време повдига духа му. Слънцето грееше приятно. Зърното на севера беше ожънато, а по склоновете, щом възви на запад, лозята бяха станали пурпурни със зреещото грозде. Само като погледнеше към тях, ожадняваше. Пощенските ханове по този път му бяха добре познати, а и рядко мамеха куриери. В един от тях се задържа пет дни („Проклетият цапач ще почака малко за поканата си!“) и пирува с печена на шиш лисица, пълнена с грозде. Едно момиче, което помнеше, като че ли също с ентусиазъм си спомняше за него. Наистина, ханджията му взе двойно за особените й услуги, но Тилитик знаеше, че ще го направи, и гледаше на това като на един от допълнителните източници на доходи в службата, която сам той мечтаеше да получи някой ден.

В последната нощ обаче тя го помоли да я отведе със себе си, което просто си беше нелепо.

Тилитик възмутено отказа и — подбуден от порядъчно количество леко разредено вино — й държа лекция за родословието на майчината си фамилия. Преувеличи съвсем малко: с една провинциална проститутка едва ли беше необходимо повече. Тя като че ли не прие укоризнените му слова с достатъчно благоприличие и на заранта, докато се отдалечаваше по пътя, Тилитик се замисли дали чувствата му не са били неуместни.

След няколко дни се увери, че е точно така. Спешни медицински обстоятелства наложиха кратко отклонение на север и ново забавяне за няколко дни в един Приют на Галинус, където го лекуваха от полова инфекция, която му беше лепнала.

Пуснаха му кръв, дадоха му очистително, което жестоко опразни червата и стомаха му, дадоха му да гълта разни неприятни течности, обръснаха му слабините и го мажеха с парещ, ужасно смърдящ черен мехлем два пъти на ден. Наредиха му да яде само постни храни и да се въздържа от полови сношения и вино за неестествено дълъг срок.

Приютите-лечебници бяха скъпи, а този, тъй като беше прочут — особено скъп. Тилитик беше принуден да подкупи главния администратор да запише пребиваването му като от рани, получени при изпълнение на служебните му задължения — иначе щеше да му се наложи да плати визитата от собствения си джоб.

Какво пък, заразена от срамни въшки мръсница в пощенски хан си беше нараняване, получено в служба на империята, нали? По този начин администраторът можеше да получи таксата пряко от Имперската поща — а и несъмнено щеше да добави към сметката още половин дузина лечения, каквито Тилитик не бе получил, и да пренасочи тези суми към личната си кесия.

Тилитик остави остро писмо за ханджията, на четири дни път назад, за да го достави следващият, пътуващ на изток куриер. Кучката да се шиба с роби и селяци в уличката зад някоя каупона, щом не иска да се пази чиста. Пощенските ханове по пътищата на империята бяха най-добрите на света и Пронобий Тилитик определено се чувстваше задължен да се погрижи да я няма следващия път, когато мине оттам.

Той беше на служба на императора. Тези неща се отразяваха пряко на величието и престижа на Валерий Втори и неговата славна императрица Аликсана. Фактът, че императрицата беше купувана и използвана в младостта си абсолютно по същия начин като пачаврата в хана, не беше тема за открито обсъждане на този етап от световния напредък. На човек обаче бе позволено да си има собствени мисли. Не могат да те убият затова, че си мислиш някои неща.

Пронобий издържа част от предписания период на въздържание, но една кръчма, която познаваше твърде добре — беше в Мегарион, пристанищния град и административен център на Саврадия — се оказа предвидимо изкушаваща. Този път не помнеше нито едно от момичетата, но всички бяха достатъчно палави, а виното беше добро. Мегарион се славеше с прилично вино, колкото и варварско да беше всичко друго в Саврадия.

Нещастен инцидент — сбиване с някакъв недодялан чирак и един търговец на хеладикийски икони — го остави със спукана брадичка и изкълчено рамо, което наложи ново медицинско лечение и по-дълъг престой от предвиждането. Този престой не се оказа особено приятен след първите няколко дни, защото две от дашните доскоро момичета за жалост май бяха хванали болежка подобна на онази, от която трябваше да се цери досега, и съвсем открито обвиниха за това него.

Не го изхвърлиха, разбира се — все пак той беше имперски куриер, а момичетата бяха тела за продан, едното робиня — но храната му взе да пристига студена или прегоряла и никой не тичаше да помогне на човека с току-що наместено рамо да се оправя с плата и стакани. Тилитик вече се чувстваше сериозно обиден, когато реши, че се е оправил достатъчно, за да продължи пътуването си. Съдържателят на таверната, родиец по рождение, му даде поща за близките си във Варена. Тилитик я хвърли в едно сметище до пристанището.

Есента вече бе напреднала много повече, отколкото трябваше да е, и дъждовете бяха дошли. Той хвана едно от последните корабчета, влачещи се на запад през залива към Миласия, пристанището на Батиара, и слезе на кея под студен проливен дъжд, след като на няколко пъти бе опразнил червата си през корабното перило. Тилитик не обичаше много морето.

Град Варена — където варварските, все още на практика езичници анти, опустошили Родиас преди сто години и завладели цяла Батиара, държаха жалкия си малък двор — се намираше на три дни езда на запад — или два, ако бързаше. Тилитик нямаше никакъв интерес да бърза. Зачака да се извали — пиеше навъсен до пристанището. Реши, че раните му позволяват да постъпи така. Това пътуване се бе оказало много тежко. Рамото още го болеше.

А беше харесвал онова момиче в Тракезия.

В хубавото време Пардос беше навън край пещта и приготвяше негасената вар за подложката. Горещината от огъня беше приятна, когато вятърът се усилеше, и той обичаше да е в храмовия двор.

Присъствието на мъртвите под надгробните им стели не го плашеше, най-малкото — не и посред бял ден. Джад беше предопределил че човек умира. Войната и морът бяха част от света, създаден от бога. Пардос не разбираше защо, но и не държеше да разбере. Клириците, дори когато спореха за доктрината или хвърляха огън и жупел помежду си заради Хеладик, до един проповядваха покорство и вяра, а не суетно усилие да се разбере. Пардос пък разбираше че не е достатъчно мъдър, за да е суетен или да разбере.

Оттатък скулптрираните каменни надгробни стели на именитите мъртви се издигаше тъмна земна могила, още необрасла с трева — в северния край на двора. Под нея лежаха тела, взети от чумата. Беше дошла преди две години, а сетне — предното лято, изби твърде много хора; погребаха ги заедно с роби, пленени във война. Там също имаше варовита пепел и смесени с нея някои други вещества. Казваха, че помагала да се сдържат вгорчените души на мъртвите и онова, което ги е убило. Със сигурност пречеше на тревата да израсте отново. Кралицата бе заповядала на трима дворцови хейроманти и на един стар алхимик — те живееха извън крепостните стени — да хвърлят и обвързващи заклинания. Човек прави всичко, което може да измисли, след мор, каквото и да казват клириците или Върховният патриарх за езическите магии, нали така.

Пардос опипа слънчевия си диск и благодари на бога, че е жив. Загледа как черният дим на варницата се заиздига към белите забързани облачета и забеляза червените и златни петна из леса на изток. Птици пееха в синьото небе и тревата беше зелена, макар и с леко кафеникав оттенък, покрай сградата на самия храм, където следобедната светлина тънеше в сянката на новите стени.

Цветове, навсякъде около него в света. Криспин му беше повтарял неведнъж да се научи да вижда цветовете. Да мисли за тях, как играят един срещу друг и помежду си; да мисли какво става, щом облак затули слънцето — както сега — и тревата под него потъмнее. Как би назовал този оттенък в ума си? Как би го използвал? И къде? В морски пейзаж? Ловна сцена? Мозайка на Хеладик, издигащ се от есенна гора към слънцето? Погледни тревата — сега! — преди светлината да се е върнала. Представи си този цвят в стъклени и каменни тесери. Вгради го в паметта си, та да можеш да го вградиш във варта и да сътвориш мозаичен свят на стена или купол.

Стига, разбира се, да се възродеше стъкларството в завладяната Батиара, където някога правеха стъклото червено, синьо и зелено, в цветове, достойни за името си, за разлика от зацапаните мехурести петнисти боклуци, които бяха получили със сутрешния товар от Родиас.

Марциниан, кротък човек и навярно подготвен за това, само въздъхна, когато разопаковаха спешно очакваните листове ново стъкло. Криспин чак се запени в поредния изблик на прословутия си сквернословен гняв и удари най-горния мръснокафяв лист, който трябваше уж да е червен, и дори се поряза.

— Това да е червено!? Не и този говнян цвят! — извика. Капките кръв капеха по кафеникавото стъкло.

Всъщност можеше и да е забавен в гнева си, стига ти да не си този, който му е дал повод да си изтърве нервите. Когато си пиеха бирата с комат хляб на обед или се връщаха към стените на Варена по залез-слънце след работа, ратаите и чираците разправяха безброй истории за Криспин: какво бил казал и какво направил. Марциниан беше заявил на чираците, че Криспин е гениален и велик; Пардос често се чудеше дали сприхавият нрав върви с това.

Тази сутрин беше споделил някои смайващо изобретателни идеи как да се разправят с доставчика на стъклото. Пардос дори не смееше да си помисли за счупените стъкла, пъхнати там, където предлагаше Криспин, докато сипеше гневни проклятия — въпреки че бяха на осветено място.

Марциниан, който трябваше да приеме калпавите листове, ги оглеждаше грижливо и от време на време въздъхваше. Просто не можеха да отхвърлят всичките. Първо, шансът да получат по-добро качество беше нищожен. Второ, времето работеше против тях, след като официалното препогребване и церемонията в чест на крал Хилдрик бяха насрочени от дъщеря му, кралицата, за първия ден след празника Дикания и щяха да се извършат тук, в наскоро разширения храм, който сега украсяваха. Вече беше средата на есента, гроздето беше обрано. Пътищата на юг бяха разкаляни след дъждовете от предната седмица. Шансовете да получат навреме ново стъкло от Родиас бяха толкова нищожни, че не си струваше да се обсъждат.

Както обикновено, Марциниан очевидно се бе примирил с положението. Все някак трябваше да се оправят и с това. Пардос знаеше че Криспин съзнава това като негов партньор. Просто имаше сприхав нрав. И държеше нещата да се правят както трябва. Може би прекалено, в несъвършения свят, който Джад бе сътворил за обиталище на смъртните си чеда. Пардос отново набързо направи знака на слънчевия диск и разбърка сместа с дългото гребло. Нямаше да е добър ден, ако се разсееше и оставеше улягащата се вар да се развали.

Криспин беше измислил доста изобретателни приложения на счупено стъкло.

Толкова се беше съсредоточил в изпичането на варовата смес, че чак подскочи, когато чу нечий глас — с непривичен акцент. Обърна се и видя мършав мъж със зачервено лице, в сивите и бели цветове на Имперската поща. Куриерският кон пасеше зад него, близо до портата. Всички чираци и ратаи бяха спрели работа и ги гледаха. Куриери от Сарантион не се появяваха тук всеки ден.

— Ти да не си глух бе? — каза мъжът язвително. Брадичката му беше насинена. Източният му акцент беше ясно изразен. — Казах, че съм Тилитик — сарантийска Имперска поща. Търся някой си Марциниан. Художник. Казаха, че бил тук.

Притесненият Пардос успя само да махне към храма. Марциниан дремеше на трикракото столче на прага, опърпаната му шапка бе нахлупена над очите да го пази от следобедното слънце.

— Глух и ням. Ясно — каза куриерът. Обърна се и закрачи през тревата към сградата.

— Не съм — отвърна Пардос, но толкова тихо, че онзи не го чу. И зад гърба на куриера махна припряно на двама от чираците да събудят Марциниан, преди да го е направил неприятният мъж.

Не беше заспал. От любимата си позиция — поне в приятен ден като този — на входа на храма Марциниан от Варена бе забелязал отдалече яздещия към тях куриер. Сивото и бялото ярко изпъкваха на синьо-зеления фон под светлината на слънцето.

Всъщност двамата с Криспин бяха използвали веднъж тази идея за ред Блажени жертви по дългите стени на частна капела в Баяна, преди години. Успехът беше само частичен — нощем, на светлината на свещ, ефектът съвсем не бе такъв, какъвто Криспин се беше надявал — но бяха научили доста, а в работата с мозайка главното беше да се учиш от грешките — нещо, което Марциниан обичаше да повтаря на чираците. Ако патроните бяха имали достатъчно пари, за да осветят подобаващо капелата нощем, щеше да е различно, но пък те двамата бяха знаели с какви ресурси разполагат, когато обмисляха творбата си. Вината беше тяхна. В работата си човек винаги трябва да се съобразява с ограниченото време и пари. Това също е урок, който трябва да се научи — и да се предаде.

Изгледа как куриерът спря при Пардос край пещта за вар, килна шапката си над очите и се престори на заспал. Имаше странно предчувствие. Представа нямаше защо. А след това така и не можа да даде достатъчно смислено обяснение, дори на самия себе си, защо изобщо направи онова, което направи по-късно в онзи есенен ден, и промени завинаги живота на толкова много хора. Понякога бог влиза в човека, проповядваха клириците. А понякога влизат демони или духове. В полусвета съществуваха сили, непонятни за ума на смъртните.

След няколко дни щеше да каже на учения си приятел Зотик, над чашите ментова отвара, че сигурно е имало нещо общо с чувството, че в онзи ден е остарял. След седмица непрестанен дъжд ставите на пръстите му се бяха подули болезнено. Но всъщност не беше това. Едва ли беше толкова слаб, че да позволи подобно нещо да го доведе до такава глупост. Но наистина не знаеше защо бе избрал — и то без каквото и да било предварително обмисляне — да откаже да бъде себе си.

Винаги ли разбира човек собствените си действия? Щеше да запита Зотик за това, докато седяха в селската къща на алхимика. Приятелят му щеше да му даде предсказуем отговор и да напълни отново чашата му с мента, смесена с още нещо, което да облекчи болката в ръцете му. Неприятният куриер дотогава отдавна щеше да е заминал накъдето го водеха пощенските му пратки. И Криспин също щеше да е заминал…

Та Марциниан от Варена се преструваше на заспал, а източнякът с носа и бузите на пияница се приближи до него и изхриптя:

— Ей, ти! Събуди се! Търся някой си Марциниан. Имперска покана за Сарантион!

Беше груб и нахален, каквито май бяха всички сарантийци, щом дойдеха в Батиара. Говореше високо и всички го чуха. Явно държеше да го чуят. Работата в храма, разширен, за да приюти подобаващо костите на крал Хилдрик, умрял от чумата преди по-малко от година, беше спряла.

Марциниан се престори, че се пробужда от следобедната дрямка под есенното слънце. Примига като бухал срещу имперския куриер, а после посочи с изпънат пръст вътре в светилището — и нагоре към стария си приятел и колега Гай Крисп. Криспин, високо на скелето под покрива, се мъчеше да накара калнокафявите тесери да заприличат на ярко сияещия свещен огън на Хеладик.

И още щом посочи, Марциниан се учуди на себе си. Покана? В Града? А той си играеше момчешки игри? Никой нямаше да позволи някакъв арогантен сарантиец да го отведе, но все пак…

В последвалата тишина един глас, който всички познаваха много добре, изведнъж прокънтя със злочеста яснота. Резонансът в храма, впрочем, беше много добър.

— Кълна се в кура на Хеладик, филии ще режа от задника му с това идиотско стъкло и ще го накарам да изяде собствения си гъз парче по парче, заклевам се в Святия Джад!

Куриерът се смая.

— Нали търсиш Марциниан — каза услужливо Марциниан. — Там е, горе. Ядосан е.

Всъщност вече не беше ядосан. Богохулното сквернословие, което беше изръсил, бе почти неволно. Понякога казваше каквото му дойде, без дори да се усети, че говори на глас, особено ако някое предизвикателство в техниката погълнеше изцяло ума му. В този момент беше обсебен от проблема как да накара факела на Хеладик да сияе червен, след като не разполагаше с нищо, което да му свърши работа. Ако имаше поне малко злато, щеше да прилепи парчетата стъкло на златен фон и така да стопли цвета, но злато за мозайка бе глупав блян в Батиара след войните и чумата.

Хрумнала му беше една идея обаче. Горе на високото скеле Гай Крисп от Варена редеше късчета мрамор с червени жилки от равнината Пезелана в меката лепкава варна подложка на купола, размесени с най-добрите тесери, които бяха успели да измъкнат от жалките листове стъкло. Стъклените късчета подреждаше под ъгли в основата, за да улавят и отразяват светлината.

Ако се окажеше прав, ефектът щеше да е сияние и танц на светлина по високите очертания на пламъка, с плоските камъчета, смесени с наклонените бляскащи тесери. Гледано отдолу, трябваше да се получи точно този резултат на слънчевата светлина от прозорците около основата на купола или от светлината на стенните свещници и железните светилници, окачени по дължината на храма. Младата кралица бе уверила Марциниан, че ще има вечерно и зимно осветление. Криспин нямаше причина да не й вярва — все пак това беше гробницата на баща й, а антите имаха култ към предците си, съвсем тънко замаскиран след приобщаването им към джадитската вяра.

Беше си порязал лявата ръка и я беше вързал с парцал, който му пречеше. Изтърва едно хубаво камъче, изгледа го как пада далече долу и изруга, докато посягаше за друго. Основата под пламъка и факела, които запълваше, започваше да се втвърдява. Налагаше се да работи по-бързо. Факелът беше сребърен. Използваха за това белезникав мрамор и огладени камъчета от реката — трябваше да се получи. Беше чувал, че на изток изобретили начин да заскрежават стъклото, за да се получи почти чисто бяла тесера, като сняг, и че разполагали и с бисери — за короните и накитите. Не искаше да мисли дори за такива неща. Само го обезсърчаваха тук, на запад, сред руините.

Впрочем, точно тези бяха мислите му в мига, в който раздразненият гръмък глас отдолу прониза вглъбеността му и живота му.

Съвпадение — или пък тъкмо чутият сарантийски акцент отпрати ума му да отплава към прословутия канал и вътрешното море, и златото, среброто и коприната на императора?

Той погледна надолу.

Някакъв мъж, дребен като охлюв от тази височина, го викаше но се обръщаше към него като към Марциниан. Щеше да е само досадно, ако самият Марциниан — до входа, както обикновено в този час — също не беше зяпнал нагоре към Криспин, докато източнякът му пречеше на работата.

Криспин преглътна две скверни ругатни, а после и трета. Нещо ставаше тук. Можеше да е просто шега, майтап с куриера — макар това да беше непривично за партньора му, а можеше и да е нещо друго.

Е, по-късно щеше да се оправи с това.

— Ще сляза, като свърша — подвикна той, много по-учтиво, отколкото налагаха обстоятелствата. — Иди се помоли през това време за нечия безсмъртна душа. Обаче тихичко.

Мъжът с червендалестото лице изрева:

— Имперските куриери не чакат, простако! Нося ти писмо!

Колкото и да беше интересно това, за Криспин бе лесно да го пренебрегне. Съжали обаче, че няма малко яркочервено като бузите на куриера. Дори от тази височина лъщяха яркопурпурни. Хм, никога не беше опитвал да постигне този ефект на лице в мозайка. Скъта тази идея между всички останали и се върна към извайването на свещения пламък, поднесен като дар на човечеството: работеше с каквото има подръка.

Ако дадените му указания не бяха така неприятно изрични, Тилитик щеше просто да хвърли пакета на прашния, осеян с парчета зидария под в мизерния малък храм, вонящ на хеладикийска ерес, и да изхвърчи побеснял навън.

Хората не идваха — дори тук, в Батиара — бавно и с нагло безразличие, за да получат покана от Имперския прецинкт в Сарантион. Те тичаха — въодушевени. Коленичеха. Прегръщаха коленете на куриера. Веднъж дори един целуна калните му, оцапани с тор ботуши, разплакан от радост.

И обикновено най-щедро възнаграждаваха куриера — носителя на такава въодушевляваща, зашеметяваща новина.

Докато гледаше как червенокосият Марциниан най-сетне бавно слезе от скелето и важно закрачи към него, Пронобий Тилитик разбра, че ботушите му няма да бъдат целунати. И че няма никаква вероятност да му предложат някаква сума от благодарност.

Това само потвърждаваше мнението му за Батиара под игото на антите. Можеше да са поклонници на Джад, макар и едва-едва, и можеше формално да са васални съюзници на империята с договор, уреден от Върховния патриарх в Родиас, и можеше да са завладели този полуостров преди столетие и да са възстановили някои от крепостните стени, които бяха срутили — но все пак си бяха варвари.

И бяха заразили с недодяланото си поведение и ереси дори онези местнородени потомци на Родийската империя, които заслужаваха почит.

Косата на иженазования Марциниан всъщност беше противно яркочервена, забеляза Тилитик. Само прахта и варта по нея, както и по рошавата му брада, смекчаваха цвета. Несмекчени от полагащата се почтителност, очите му бяха тъмно, изключително неприятно сини. Носеше проста зацапана туника върху омачкани кафяви гамаши. Беше едър, държеше се наежено и сърдито, всъщност съвсем безапелационно. Имаше яки ръце — едната беше стегната в плувнала в кръв превръзка.

„Ядосан е“, беше казал глупакът на входа. Глупакът още седеше на столчето си и наблюдаваше двамата изпод нещо окаяно, навремето вероятно било плъстена шапка. Междувременно глухонемият чирак беше влязъл в храма, заедно с всички други.

Точно това трябваше да е великолепният, отекващ миг, в който Тилитик да направи прокламацията си, да приеме благосклонно изломотената от слисания художник благодарност от името на канцелара и Имперската поща, а после да се запъти към най-добрата странноприемница, която Варена можеше да му предложи, плюс няколко монети отгоре, които да похарчи за вино с подправки и жена.

— Е, и? Ето ме. Ти кой си? Какво искаш?

Гласът на майстора на мозайки се оказа твърд като очите му. Погледът му, щом остави лицето на Тилитик и подири това на по-възрастния мъж на входа, съвсем не стана по-малко неприязнен. Неприятен характер, изцяло.

Тилитик беше искрено потресен от подобна грубост.

— Аз ли? Изобщо не искам нищо от теб. — Бръкна в торбата, измъкна дебелия пакет и го подхвърли презрително на художника. Той ловко го хвана с една ръка.

Тилитик продължи, почти съскаше:

— Ти очевидно си Марциниан от Варена. Колкото и недостоен да си, възложено ми е да заявя, че Трижди въздигнатият, Възлюблен от Джад император Валерий II те кани да се явиш пред него в Сарантион колкото е възможно по-бързо. Пакетът, който държиш, съдържа сума, която да ти помогне в пътуването ти, подпечатано разрешително, подписано лично от Имперския канцелар, което ти позволява да използваш Имперските пощенски ханове за нощувка и услуги, и писмо, за което съм сигурен, че ще намериш някой, който да ти го прочете. То указва, че те молят да предложиш услугите си и да помогнеш в украсяването на новия Храм на Святата Мъдрост на Джад, който императорът, в своята превелика мъдрост, в момента възстановява.

В храма последва тихо, облекчено бръмчене на гласове — поне чираците и по-дребните майстори, изглежда, схванаха значението на това, което Тилитик току-що беше казал. Хрумна му, че би могъл да помисли, за в бъдеще, да поднася официалните думи със същия грубоват тон. Имаше въздействие сам по себе си.

— Какво е станало със стария? — Червенокосият художник не изглеждаше развълнуван. Умствено изостанал ли беше, зачуди се Тилитик.

— Кой стар, тъп варварино?

— Задръж си обидите, или ще излезеш оттук с пълзене. Стария храм.

Тилитик примига. Тоя наистина беше малоумен.

— Заплашваш имперски куриер? Ще ти отрежат носа, ако вдигнеш ръка срещу мен. Старият храм изгоря преди две години, по време на метежа. Невежа ли си за събитията по света?

— Тук имаше чума — отвърна равнодушно мъжът. — На два пъти. А после гражданска война. Пожарите на другия край на света са маловажни в такива времена. Благодаря ти, че си донесъл писмото. Ще го прочета и ще реша какво да правя.

— Ще решиш? — изписука Тилитик. Мразеше начина, по който, изтъняваше гласът му, когато го изненадат. Същото го беше сполетяло, когато онова проклето момиче в Тракезия го бе помолило да го вземе със себе си. Беше се затруднил, докато докара подходящия тон за тъй наложителната беседа за потеклото си по майчина линия.

— Ами да де — отвърна майсторът. — Нали каза, че това е предложение и покана, а не заповед като към роб.

За миг Тилитик беше твърде слисан, за да може да проговори. После се стегна и доволен, че гласът му отново е под контрол, заговори грубо и отсечено:

— Само роб няма да схване какво означава това. Изглежда, си страхливец и човек без стремежи. В такъв случай, като роб, можеш да се заровиш тук, в жалката си бърлога, и да правиш каквото си щеш в прахта, а Сарантион няма да загуби нищо. Нямам време за повече приказки. Имаш си писмото. В трижди славното име на императора, желая ти лек ден.

— Лек ден — отвърна мъжът небрежно и се обърна. — Пардос — рече през рамо, — варовата подложка днес беше направена добре. И добре положена от Радулф и Куври. Доволен съм.

Тилитик излезе с тежки стъпки.

Империята, цивилизацията, славата и блясъкът на святия Град… всичко това прахосало по някакви си варвари, помисли си. На изхода спря пред по-стария мъж, който си седеше и го гледаше кротко.

— Шапката ти — изръмжа му ядосано Тилитик — е най-нелепото покривало за глава, което съм виждал.

— Знам — ухили се мъжът. — Всички ми го казват.

Пронобий Тилитик, кипнал от яд, яхна коня си и препусна сред облаци прах към стените на Варена.

— Трябва да поговорим — каза Криспин, без да откъсва очи от мъжа, който му бе разказал почти всичко, което знаеше.

Лицето на Марциниан беше печално. Той стана, намести смачканата си шапка — само Криспин от всички тук знаеше, че веднъж тя бе спасила живота му — и го поведе навън. Имперският куриер — ядът му му беше придал бързина — препускаше бясно към града.

Погледаха го за миг, а после Марциниан излезе от двора и закрачи на юг, към малката горичка букове срещу гробната могила. Слънцето вече се бе снишило, вятърът се беше усилил. Една крава вдигна глава и ги изгледа, докато минаваха покрай нея. Криспин носеше пакета. Името „Марциниан“ беше изписано отгоре му с големи букви, в курсивен шрифт, доста елегантно. Печатът беше тъмночервен и изкусен.

Марциниан спря и седна на един пън. Бяха сами. Кос прелетя ниско вляво от тях и се скри в листака. В края на деня захладняваше. Синята луна вече се бе издигнала над гората, беше пълна.

Иландра беше умряла в ден, когато синята луна беше пълна, а момичетата — с раздрани рани, с омърсени тела, с грозно обезобразени лица, я бяха последвали при бога същата нощ. Криспин беше излязъл навън и бе видял луната, като рана в небето.

Подаде тежкия пакет на Марциниан и той го взе без думи. Погледна за миг името си, после счупи печата на канцелара на Сарантион. Мълчаливо започна да вади съдържанието му. Тежкото се оказаха сребърни и медни монети в кесия от филигран, както ги бяха уверили. Едно писмо обясняваше, точно както беше казал куриерът, че Великият храм е в процес на възстановяване и мозайките са главната част от цялата работа. Имаше няколко комплимента за добрата слава, на която се радвал Марциниан от Варена. И един официален на вид документ на превъзходна хартия, който се оказа, че е Разрешителното за Пощенските ханове. Марциниан чак подсвирна и показа свитъка на Криспин: беше подписан от самия канцелар, не от някой по-низш чиновник. И двамата бяха достатъчно добре запознати с висшите кръгове — макар и само тук в Батиара, сред антите — за да разберат, че това е висока чест.

Друг документ, сгънат три пъти, се оказа карта, показваща местоположението на пощенските ханове и по-малки места за отсядане по Имперския път през Саврадия и Тракезия до Града. Още един сгънат лист изреждаше имена на кораби в Миласия, на които може да се разчита за морски транспорт.

— Вече е твърде късно за търговски кораби — отрони замислено Марциниан и посочи датата на писмото. — Това е издадено в самото начало на есента. Нашият червенобузест приятел изобщо не е бързал да стигне дотук. Мисля, че наистина трябва да заминеш.

— Аз да замина?

— Да, ти. Ще се представиш за мен.

— Марциниане! Какво, в името на Джад…

— Аз не искам да замина. Стар съм. Ръцете ме болят. Искам да си пия греяното вино тази зима с приятели и да се надявам, че поне известно време няма да има войни. Нямам желание да пътувам за Сарантион. Тази покана е за теб, Криспин.

— Не е моето име.

— А трябваше да е. Ти вече от години вършиш повечето работа. — Марциниан се усмихна широко. — А и е крайно време освен това.

Криспин не отвърна на усмивката.

— Помисли. Разправят, че императорът бил покровител. Строител. Какво повече би могъл да поискаш в живота от възможността да видиш Града и да работиш там, обсипан с почести? Да сътвориш нещо, което ще остане задълго, и да бъдеш прочут?

— Топло вино и място край огъня в кръчмата на Галдера. — „И жена ми до мен нощем, докато умра“, помисли той, ала не го каза.

Марциниан поклати глава.

— Криспин, тази покана наистина е за теб. Не позволявай грешката им да обърка нещата. Те искат майстор на мозайки. Известни сме заради творбите ни в традицията на родийската мозайка. За тях е логично да искат някой от Батиара да участва в това, въпреки напреженията изток-запад, и ти знаеш кой от двама ни трябва да предприеме това пътуване.

— Но не аз съм поканеният. Ти си. Поименно. Дори да исках да замина. А не искам.

Марциниан, доста нехарактерно за него, каза нещо мръсно, включващо анатомията на Криспин, бога на гръмотевиците на басанидите и мълния.

Криспин примига.

— Ще почнеш да се упражняваш да говориш като мен, така ли? — Каза го, без да се усмихне. — Това вече съвсем ще обърне нещата, нали?

Лицето на възрастния мъж се зачерви.

— Не се опитвай дори да се преструваш, че не искаш да заминеш. Защо се престори, че не знаеш за храма им? Всички знаят за Въстанието на победата и пожара в Сарантион.

— А ти защо се престори, че не си ти?

Последва кратко мълчание. Възрастният мъж извърна очи към далечните гори.

— Марциниан, не искам да замина. Не е преструвка. Не искам нищо да правя. Знаеш го.

Приятелят му се извърна към него.

— Точно затова трябва да заминеш. Ти си твърде млад, за да спреш да живееш, Гай.

— Те бяха по-млади и не го искаха. Но спряха.

Каза го бързо, грубо. Не беше подготвен за думите на Марциниан. А трябваше да е подготвен, заговореше ли се за такива неща.

Беше тихо. Божието слънце червенееше на запад, готово да поеме пътя си през дългия мрак. В храмовете из цяла Батиара предвечерните ритуали скоро щяха да започнат. Синята луна се бе извисила над източните гори. Все още нямаше звезди. Иландра беше умряла, като повръщаше кръв, цялата покрита с черни отоци, които се пръскаха. Като рани. Момичетата. Момичетата му бяха умрели в мрака.

Марциниан смъкна смачканата си шапка. Косата му беше сива, почти бяла, обгръщаше плешивината му като венец. Каза съвсем кротко:

— И ще ги почетеш трите, като направиш същото? Още ли да сквернословя? Не ме карай. Не го обичам. Това писмо от Сарантион е дар.

— Тогава го приеми. Тук почти привършихме. Остава всъщност само бордюрът и излъскването, а после зидарите могат да довършат.

Марциниан поклати глава.

— Боиш ли се?

Веждите на Криспин се сбраха, щом се намръщи.

— Приятели сме от много време. Моля те, не ми говори по този начин.

— Да, приятели сме от много време. Други не бяха и няма да бъдат — неумолимо отвърна Марциниан. — Един на всеки четирима умря тук предното лято, след същия брой по-предишното. Казват, че другаде били и повече. Едно време антите почитаха мъртвите си със свещи и заклинания. И според мен все още го правят, в храмовете на Джад вместо в дъбови гори и по кръстопътища, но не… Гай, не като ги следват в смърт приживе.

Щом свърши, Марциниан наведе глава и замачка шапката в ръцете си.

Един на четирима. Две лета поред. Криспин го знаеше. Гробната могила зад тях бе само една от многото. Домове, цели квартали на Варена и други градове на Батиара все още стояха пусти. Самият Родиас, така и не възстановил се след разоряването от антите, бе кух, форуми и колонади екнеха от празнота. Казваха, че Върховният патриарх там, в своя палат, крачел сам из коридорите нощем и говорел с духове, невидими за хората. С чумата идваше лудостта. А и една кратка, дивашка война беше избухнала между антите също така, когато крал Хилдрик умря и остави само едно дете — дъщеря. Стопанствата и нивите навсякъде бяха изоставени, прекалено големи бяха, за да могат да ги обработват останалите живи. Имаше слухове как деца били продавани в робство от родителите си поради липса на храна и дърва за огрев през зимата.

Един на всеки четирима. И не само тук, в Батиара. На север сред варварите във Фериерес, на запад в Есперана, на изток в Саврадия и Тракезия, всъщност навсякъде из Сарантийската империя и в Басания, а навярно и отвъд нея, макар че слуховете не идваха от толкова далече. Самият Сарантион беше пострадал жестоко, както се говореше. Целият свят бе разкопан дълбоко от глада на Смъртта.

А Криспин бе имал три души в творението Джадово, с които да живее и които да обича — и трите си бяха отишли. Можеше ли знанието за други загуби да уталожи собственото му страдание? Понякога, полузаспал в дома си, с празната стъкленица вино до леглото, лежеше в тъмното и му се струваше, че чува дишане, глас, сякаш някое от момичетата вика в съня си в другата стая. Искаше да стане, да иде да го утеши. Понякога наистина се надигаше и само се събуждаше напълно, щом станеше, гол, и усещаше ужасяващата тишина около себе си в този свят.

Майка му беше предложила да отиде да живее при нея. Марциниан и жена му го поканиха за същото. Казваха, че е нездравословно да стои самичък, само със слугите си, в къща, пълна със спомени. Имаше стаи, които можеше да наеме над кръчми или странноприемници, там щеше да слуша звуците на живот отдолу или по коридорите. Бяха го подканяли, подтиквали го бяха много енергично да се ожени отново, след като бе изтекла почти година. Предостатъчно вдовици бяха останали с твърде широки за тях легла, а и предостатъчно млади момичета имаха нужда от достоен и заможен мъж. Приятелите му му го повтаряха непрекъснато. Май все още имаше приятели въпреки упоритите си усилия да ги разкара. Казваха му, че е надарен, прочут, че трябва да започне нов живот. Как можеше да не разбират нелепостта на всички тези неща?! Казваше им го, опитваше се да им го каже.

— Лека нощ — каза Марциниан.

Не на него. Криспин вдигна глава. Другите си тръгваха по пътя, по който куриерът беше отпрашил към града. Краят на един ден. Гаснещо слънце. Ставаше наистина доста студено.

— Лека нощ — повтори той и вдигна разсеяно ръка на мъжете, които работеха за тях, и на другите, заети с довършването на самата постройка. Отвърнаха им с весели възгласи. Защо да не са весели? Един работен ден бе свършил, дъждовете ги бяха подминали засега, зърното беше прибрано, зимата още не беше дошла, а вече си имаха и една чудесна нова клюка, с която да си чешат езиците тази вечер по кръчмите или край топлите огнища. Имперска покана за Марциниан в Града — и страхотен номер, изигран на надут куриер от Изтока.

Есенция на живота, бляскава нова монета на приказка и споделена догадка, на смях и спор. Нещо, над което да пиеш, с което да угостиш съпруга, сестра, стар слуга. Приятел, родител, ханджия. Дете.

Две деца.

Киндатска песен бе тази. Иландра беше имала бавачка от лунните поклонници, отраснала в страната на виното южно от Родиас — там се бяха заселили много киндати. Беше традиция в рода им — да си взимат бавачки и да си избират лекари измежду киндатите. По-добър род от неговия, макар майка му да имаше връзки и достойнство. Добре се бил оженил, казваха хората, без нищо да разбират. Защото не знаеха. Как можеха да знаят? Иландра често пееше тази песен на момичетата вечер. Затвореше ли очи, и сега можеше да има гласа й със себе си.

Ако умреше, можеше да се събере с нея в божията светлина. С всичките три.

— Наистина се боиш — повтори Марциниан, натрапил се в сумрака на света. Този път Криспин долови гняв. Рядкост за такъв добродушен човек. — Страх те е да приемеш, че ти е било позволено да живееш и че трябва да направиш нещо с тази милост.

— Не е милост — отвърна той. И мигом съжали за горчивия, самосъстрадателен тон в думите си. Бързо вдигна ръка да предотврати упрека. — Какво трябва да направя, за да ощастливя всички, Марциниане? Да продам къщата срещу жалко подаяние на някой от спекулантите с имоти? Да се преместя при тебе? И при майка ми? Да се оженя за някое петнайсетгодишно, готово да ми натръшка дечица? Или за имотна вдовица, вече с отгледани синове? И двете? Да положа клетвите на Джад и да ида при клириците? Да стана езичник? Да стана Свят шут?

— Иди в Сарантион — каза приятелят му.

— Не.

Гледаха се. Криспин дишаше с мъка. По-старият мъж каза, вече с тих глас, в издължилите се сенки:

— Това „не“ е твърде окончателно за нещо толкова голямо. Повтори ми го утре заран и никога повече няма да си отворя устата по този въпрос. Кълна се.

Криспин помълча малко, после само кимна. Пиеше му се. Птица невидима нададе зов, чист и далечен, откъм горите. Марциниан стана и нахлупи шапката си — излизаше вятър. Тръгнаха един до друг към Варена, преди да е прозвучал нощният сигнал и вратите да се залостят срещу всичко навън сред дивата горска пустош, нощните поля и разбойническите пътища под лунната и звездна светлина, където със сигурност витаеха демони и духове.

Хората живеят зад стени, когато могат.

Преди да се е стъмнило съвсем, Криспин отиде в любимата си баня, вече почти опустяла в този час. Повечето хора посещаваха баните следобед, но на майсторите на мозайка им трябва светлина за работата, а и Криспин предпочиташе тишината сега, в края на деня. Неколцина мъже се потяха с тежката топка, подхвърляха си я с пъшкане, голи и задъхани. Той им кимна мимоходом, без да спира. Първо се напари, а после взе топла и студена баня и се остави да го намажат с масло и да го разтрият — есенният му режим против студа. С никого не заговори, освен учтивите поздрави в общите зали накрая, където му бяха донесли стакан вино на обичайния диван. После си прибра имперския пакет от слугата, при когото го бе оставил, отказа ескорт и тръгна пеш за дома, да го остави и да се преоблече за вечеря. Възнамеряваше да не обсъжда въпроса тази нощ, изобщо.

— Е, значи ще тръгваш? Към Сарантион.

Някои намерения, особено пред майка му, си оставаха общо взето безсмислени. Това поне не се беше променило. Авита Криспина даде знак и слугинята сипа с черпака още рибена супа на сина й. На светлината на свещите той загледа оттеглящото се с изящна походка към кухнята момиче. Беше с класическия карчитски цвят на кожата. Жените им се ценяха високо като домашни робини както от антите, така и от местните родийци.

— Кой ти каза? — Бяха сами на вечеря, възлегнали на срещуположните дивани. Майка му се придържаше към старите обичаи.

— Има ли значение?

Криспин сви рамене.

— Всъщност не. — Цял храм, пълен с хора, беше чул куриера. — Защо трябва да замина, майко, наистина ми кажи?

— Защото не искаш да заминеш. Ти правиш обратното на онова, което мислиш, че трябва да правиш. Извратеност на поведението. Представа нямам откъде си я добил.

Има дързостта да се усмихне, докато го казваше. Цветът й тази нощ беше добър, или пък свещите бяха добри. Той нямаше тесери, толкова бели като косата й. Според мълвата в Сарантион имперските стъклари били изобретили начин да правят…

Спря тази нишка на мисълта.

— Нищо такова не правя. Отказвам да приема, че съм толкова прозрачен. Може би — понякога — да съм малко неблагоразумен. Когато ме предизвикат. Този куриер е абсолютен глупак.

— И ти му го каза, разбира се.

Въпреки волята си Криспин се усмихна.

— Всъщност той каза, че аз съм глупакът.

— Което означава, че той не е, след като е толкова проницателен.

— Искаш да кажеш, че не е очевидно?

Неин ред да се усмихне.

— Моя грешка.

Той си наля нова чаша от бялото вино и я смеси наполовина с вода. Винаги го правеше в къщата на майка си.

— Няма да замина. Защо да ходя толкова далече? А и иде зима.

— Защото — каза Авита Криспина — не си съвсем глупак, сине. Говорим за Сарантион, Гай.

— Зная за какво говорим. А ти говореше като Марциниан.

— Той говори като мен. — Стара шега. Този път Криспин не се усмихна. Хапна още една лъжица супа — беше много хубава.

— Няма да замина — повтори по-късно на вратата, докато се навеждаше да я целуне по бузата. — Готвачът ти е прекалено добър, за да понеса мисълта за раздяла с него.

Тя миришеше, както винаги, на лавандула. Първият му спомен бе за тази миризма. Трябваше да е цвят, помисли си. Миризми, вкусове, звуци често притежаваха оттенъци в ума му, но този не. Цветът можеше да е виолетов, дори пурпурен всъщност — царственият цвят, — но миризмата не беше. Беше миризмата на майка му, просто това.

Двама слуги с криваци в ръце чакаха да го придружат до дома му в тъмното.

— В Изтока има по-добри готвачи от моя. Ще ми липсваш, дете — каза тя кротко. — И да ми пишеш редовно.

Криспин беше свикнал с това. Все пак изсумтя раздразнено на излизане. Погледна през рамо и я видя, застанала в светлината на вратата, облечена в тъмнозелена роба. Тя му махна и се прибра. Той зави на ъгъла, хората й вървяха от двете му страни, и бързо измина късото разстояние до дома си. Освободи слугите и постоя малко навън, загърнат в наметалото и вдигнал очи нагоре.

Синята луна, зареяна на запад в есенното небе. Пълна, както сърцето му беше пълно някога. Бялата луна, издигаща се откъм източния край на улицата и обрамчена от двете страни и отдолу от последните къщи и градските стени, беше блед нащърбен полумесец.

Хейромантите приписваха смисъл на такива неща. Всъщност приписваха смисъл на всичко по небето.

Криспин се зачуди дали би могъл да намери смисъл, който да припише на самия себе си. На онова, в което, изглежда, се беше превърнал през годината, откакто второто чумно лято го беше оставило жив, за да погребе сам жена си и двете си дъщери. В семейния парцел, до баща си и дядо си. Не в засипаната с вар могила. Някои неща просто не могат да се понесат.

Помисли за факела на Хеладик, който бе направил днес на купола. Все още оставаше, като приглушена сянка на цвят, тази гордост в занаята му, тази любов към него. Любов. Това ли все пак бе думата?

Искаше му се да види това свое последно творение на светлината на свещи: силен блясък на свещи и маслени светилници из целия храм, извисили огън, за да освети огъня, който той бе изваял от камък и стъкло. Имаше чувството — подхранено от опита, — че това, което бе сътворил, може донякъде да постигне ефекта, който бе искал.

Това, твърдеше Марциниан, било най-доброто, на което всеки човек на този грешен свят можел да се надява.

Щеше да го види, знаеше Криспин, на освещаването на храма в края на есента, когато младата кралица и нейните духовници и надути пратеници от Върховния патриарх в Родиас — ако не и самият патриарх — положеха официално костите на крал Хилдрик в мястото на вечния му покой. Нямаше да се скъпят за свещи и масло. В този ден щеше да може да прецени творбата си безпристрастно.

Така и не го направи, както се развиха събитията. Така и не видя своя мозаичен факел на купола на храма край стените на Варена.

Когато се обърна, за да влезе в къщата си, с ключ в ръка — след като, както обикновено, бе казал на слугите да не чакат — някакво шумолене го предупреди, но не достатъчно навреме.

Криспин успя да замахне с юмрук и да удари някакъв мъж в гърдите, силно. Чу тежко пъшкане, пое си дъх, за да извика, после усети, че нахлузиха някаква торба на главата му и опитно го стиснаха за гърлото, което едновременно го заслепи и задави. Закашля и подуши миризма на брашно, вкуси го. Изрита яростно, усети, че стъпалото му срещна нечие коляно или прасец, и чу друг приглушен вик. Заизвива се и се вкопчи в ръката, която го душеше. Не можеше да хапе изпод торбата. Нападателите му бяха безмълвни, невидими. Трима ли бяха? Четирима? Почти със сигурност бяха дошли за парите — нали проклетият куриер бе заявил пред целия свят, че са в пакета. Зачуди се дали ще да го убият, ако разберат, че не са у него. Реши, че е възможно. С част от ума си се зачуди защо се съпротивлява така упорито.

Сети се за ножа си, посегна към него с едната ръка, с другата стискаше ръката на гърлото си. Задращи, като котка или като жена, изкара кръв с ноктите си. Докопа дръжката на ножа и го издърпа рязко от канията…

Дойде на себе си, бавно, и постепенно усети някаква болезнена, примигваща светлина и миризмата на парфюм. Не лавандула. Главата го болеше. Общо взето — очаквано. Брашнената торба беше махната — очевидно: можеше замъглено да види свещи, силуети зад тях и около тях, все още смътни. Ръцете му като че ли бяха свободни. Посегна и много предпазливо опипа яйцевидната цицина, издула се отзад на черепа му.

В края на полезрението му, което при дадените обстоятелства не беше особено ясно, някой се раздвижи, стана от диван или от стол. Впечатлението бе за злато или за лапис.

Усещането за миризма — всъщност повече от една, чак сега го осъзна — се усили. Той извърна глава. Движението го накара да изохка. Затвори очи. Чувстваше се ужасно зле.

Някой — жена — каза:

— Беше им наредено да са внимателни. Изглежда, си се съпротивлявал.

— Много… съжалявам — успя да промълви Криспин. — Колко… невъзпитано от моя страна.

Чу смеха й и отвори очи. Представа нямаше къде е.

— Добре дошъл в двореца, Гай Крисп — каза тя. — Впрочем, ние сме сами. Трябва ли да се боя от теб и да повикам стражи?

Като се мъчеше да надвие особено настойчивата вълна на гадене, Криспин успя да седне. Миг по-късно се изправи и се олюля, сърцето му заблъска като лудо. Понечи, прекалено бързо, да се поклони. Наложи се отчаяно да се подпре на някаква маса, за да не рухне на пода. Светът се завъртя на вихрушка, стомахът му също.

— Простени са ти по-крайните ритуали на церемонията — каза единственото живо дете на покойния крал Хилдрик.

Гизел, кралицата на антите и Батиара и негова пресвята владетелка под светлината на Джад, която плащаше символичен васален данък на сарантийския император и предлагаше духовната си преданост на Върховния патриарх и на никой друг жив, го гледаше строго с раздалечените си очи.

— Много… изключително… мило от ваша страна, ваше величество — изломоти Криспин.

Опитваше се, с ограничен успех, да накара очите си да престанат да блуждаят и да му вършат работа на светлината на свещите. Из въздуха като че ли плуваха случайни предмети. Имаше също така известно затруднение с дишането. Беше сам с кралицата. Никога дори не я беше виждал, освен отдалече. Художници, колкото и да са даровити и прочути, не водят нощни интимни беседи със своите владетелки. Не и в света, какъвто го познаваше Криспин.

В главата му някакъв малък, но настойчив чук все едно се опитваше да си прокара път навън. Мислите му бяха съвсем объркани. Пленила ли го беше тя, или го беше освободила? И защо, и в двата случая? Не смееше да попита. Между всичките парфюми изведнъж отново му замириса на брашно. Това трябваше да е от него самия. От торбата. Погледна надолу към вечерната си туника и се намръщи. Синьото се беше превърнало в зацапано сивкавобяло. Което означаваше, че косата и брадата му…

— Погрижиха се за теб, донякъде, докато спеше — каза кралицата, съвсем вежливо. — Наредих да доведат личния ми лекар. Каза, че пускането на кръв не е спешно необходимо. Чаша вино не би ли помогнала?

Криспин издаде звук, за който вярваше, че изразява сдържано, много учтиво съгласие. Тя не се засмя, дори не се усмихна. Хрумна му, че е жена, за която съвсем не е неприсъщо да наблюдава въздействието на насилие над хора. Неволно в главата му се върнаха немалко добре известни инциденти. Някои бяха съвсем отскорошни. Мисълта за тях изобщо не го облекчи.

Кралицата не помръдна и миг по-късно Криспин осъзна, че е имала предвид това, което му бе казала, съвсем буквално. Наистина бяха сами в тази стая. Никакви слуги, нито роби дори. Което беше просто изумително. И едва ли можеше да очаква, че тя ще му поднесе вино. Огледа се и повече по късмет, отколкото в резултат на прозорливо наблюдение, видя бутилка и чаши на масичката до лакътя си. Наля внимателно и разреди виното с вода, без да е сигурен дали това не е проява на нахалство. Не беше на „ти“ с дворцовите порядки на антите. Марциниан беше поемал всички поръчки от крал Хилдрик и след това от дъщеря му и беше отчитал свършената работа.

Вдигна глава. Зрението му май се оправяше, чукът в главата му позатихна, а стаята реши да спре да се върти. Той видя как поклати глава към чашата, която бе напълнил за нея, и я остави на масичката. И я погледна отново.

Кралицата на Батиара беше висока за жена и смущаващо млада. Имаше правия антски нос и волевите скули на баща си. Раздалечените й очи бяха с прословутия син цвят, макар той да не можеше да ги види съвсем ясно на светлината на свещите. Косата й беше златиста, стегната високо, разбира се, със златно кръгче, обсипано с рубини.

Антите може и да бяха мазали косите си с меча мас, когато бяха дошли да се заселят на полуострова. Тази жена очевидно не робуваше на такива традиции. Криспин си представи тези рубини — не можа да се сдържи, — вградени в мозаичния факел на купола на храма. Представи си как проблясват там, на светлината на свещите.

Кралицата носеше на шията си златен слънчев диск с образа на Хеладик на него. Робата й беше от синя коприна, прошарена с фина златна нишка, а надолу по левия хълбок минаваше пурпурна ивица, от високата яка до глезена. Само царствените особи носеха пурпур — традиция, възхождаща от Родийската империя от самите й начала, отпреди шестстотин години.

Беше сам, в стая в дворец, нощем, с най-голямото главоболие в живота си и с кралица — неговата кралица, — която го гледаше със спокойно, кротко одобрение.

Из целия полуостров на Батиара се ширеше всеобщото мнение, че кралицата едва ли ще преживее наближаващата зима. Криспин беше чувал да се правят и приемат крупни залози за това.

Антите можеше и да са надскочили мазането с меча мас я езическите ритуали преди сто години, но съвсем подчертано не бяха привикнали да бъдат управлявани от жена, а всеки избор на съпруг — и крал — за Гизел бе зареден с почти невъобразимата сложност на племенни йерархии и вражди. В известен смисъл тъкмо благодарение на тях тя все още беше жива и царуваше повече от година след смъртта на баща си и последвалата я дивашка гражданска война, която не доведе до окончателно решение. Марциниан го обясняваше така: фракциите на антите били вплетени в равновесие около кралицата; с нейната смърт равновесието щяло да се наруши и да почне война. Отново.

Криспин не му беше повярвал. Който и да управляваше, щеше да поръчва строежи на храмове за своя прослава в божието име. Майсторите на мозайка щяха да продължат да работят. Двамата с Марциниан бяха добре известни, с репутация сред висшите класи и с благонадеждни работници и чираци. Толкова ли е важно, попита той, какво става в двореца във Варена? Означават ли кой знае какво такива неща след чумата?

Кралицата продължаваше да го гледа изпод правите си вежди, изчакваше. Криспин, с малко закъснение осъзнал какво се очаква от него, вдигна чашата си за поздрав и отпи. Виното беше великолепно. Най-доброто сарантийско. Никога не беше вкусвал нещо толкова хубаво. При всякакви нормални обстоятелства щеше да…

Бързо остави чашата на масата. След удара по главата това питие можеше да го довърши напълно.

— Предпазлив човек си, виждам — промълви тя.

Криспин поклати глава.

— Всъщност не, ваше величество. — Представа нямаше какво се очаква от него, нито какво може да очаква. Помисли си, че би трябвало да изпитва гняв… бяха го нападнали и го бяха отвлекли пред собствения му дом. Но вместо това изпитваше любопитство, беше заинтригуван, а достатъчно добре се познаваше, за да си даде сметка, че тези чувства са отсъствали от живота му от доста време.

— Позволено ли ми е да допусна — рече той, — че онези разбойници, които ми нахлузиха торбата на главата, са от двореца? Или верните ви стражи са ме спасили от обикновени крадци?

Тя се усмихна. Не можеше да е на повече от двайсет и една — две, помисли си Криспин и си спомни за годежа й и за годеника — бе умрял при нещастна злополука преди няколко години.

— Мои стражи са. Казах ти: беше им заповядано да са внимателни, но да те доведат. Явно си се възпротивил и дори са пострадали.

— Радвам се да го чуя. Аз също пострадах.

— Те пострадаха от вярност към своята кралица. Ти изпитваш ли такава вярност?

Пряма. Много пряма.

Тя пристъпи към малка пейка от слонова кост и палисандър и приседна, с изправен гръб. Стаята имаше три врати и Криспин си представи стражите, застанали бдително зад всяка. Прокара пръсти през косата си — привичен жест, след който тя си остана все така разчорлена — и каза тихо:

— Влагам най-добрите си умения, та и с помощта на недостатъчно материали да украся храм в чест на вашия баща. Това достатъчен отговор ли е, ваше величество?

— Ни най-малко, родиецо. Това е личен интерес. Плащат ти изключително добре, а материалите са най-доброто, което може да ти се предложи в момента. Имаше чума и война, Гай Крисп.

— О, нима? — отвърна той. Не можа да се сдържи.

Тя повдигна вежди.

— Наглост?

Гласът, както и изражението й, го накараха изведнъж да осъзнае, че каквито и да са дворцовите правила на учтивост, ги е нарушил… а антите не се славеха с търпеливост.

Така че поклати глава и промърмори:

— Преживях и двете. Не е нужно да ми се напомнят.

Тя го изгледа отново, мълчаливо и продължително, Криспин усети някакво необяснимо гъделичкане по тила и чак настръхна. Мълчанието се проточи. Накрая кралицата си пое дъх и заяви:

— Трябва ми човек, който да отнесе изключително лично послание до императора на Сарантион. Никой мъж — или жена — не бива да узнае съдържанието на това, нито че изобщо се носи. Ето защо си тук сам и те доведоха през нощта.

Устата на Криспин пресъхна. Сърцето му отново забуха в гърдите.

— Аз съм художник, ваше величество. Нищо повече. Мястото ми не е сред интригите между дворове. — Съжали, че си беше оставил виното. — И — добави с голямо закъснение — не мисля да ходя в Сарантион.

— Разбира се, че ще отидеш — каза тя пренебрежително. — Кой човек няма да приеме такава покана. — Знаеше за това. Разбира се, че знаеше. Дори майка му знаеше.

— Поканата не е за мен — натърти той. — А Марциниан, моят партньор, изтъкна, че няма да отиде.

— Той е стар. Ти не си. И нямаш нищо, което да те задържа във Варена, изобщо.

Нямаше нищо, което да го задържа. Изобщо.

— Не е стар — отвърна той.

Тя пренебрегна възражението му.

— Поразпитах за твоя род, за състоянието ти, за предразположенията ти. Разбрах, че си сприхав и жлъчен, и че не си склонен към подобаваща почтителност. Също така, че си вещ в изкуството си и че си си спечелил с него доста добро име и прилично състояние. Всичко това не ме засяга. Но никой не ми е донасял, че си страхлив или без амбиции. Разбира се, че ще отидеш в Сарантион. Ще отнесеш ли моето послание?

Криспин отвърна, без изобщо да помисли за последствията:

— Какво послание?

Което означаваше — осъзна той много по-късно, когато си припомняше този диалог отново и отново по дългия път на изток — че в мига, в който тя му го каза, всъщност вече нямаше никакъв избор, освен ако наистина не бе решил да умре и да подири Иландра и момичетата при Джад зад слънцето.

Младата кралица на антите и на Батиара, заплашена от смъртна опасност и бореща се с нея с каквито средства й попаднеха подръка, колкото и да беше неочаквано, каза тихо:

— Ще кажеш на император Валерий Втори и на никой друг, че ако той желае да си възвърне тази страна и Родиас в нея, а не просто да предявява безсмислени претенции към тях, че тук има една неомъжена кралица, която е чувала за неговата мъжка доблест и слава и ги почита.

Криспин зяпна. Кралицата не се изчерви, дори погледът й не трепна. Той осъзна, че наблюдава внимателно реакцията му, и заекна:

— Но… императорът е женен. От години. Нали промени законите, за да се ожени за императрица Аликсана.

Спокойна и съвсем неподвижна на пейката от слонова кост, тя отвърна:

— Уви, съпрузи и съпруги може да бъдат оставени. Или да умрат, Гай Крисп.

Той го знаеше много добре.

— Империите продължават да живеят и след нас — промълви тя. — И имената също. За добро или зло. Валерий Втори, който някога беше Петрус от Тракезия, искаше да се домогне до Родиас и до този полуостров още когато възкачи чичо си на Златния трон преди дванадесет лета. И откупи мира си с Царя на царете в Басания само по тази единствена причина. Цар Ширван е подкупен, за да може Валерий да събере армия срещу Запада, щом назрее моментът. Тук няма никакви загадки. Но ако се опита да вземе тази земя с война, няма да я задържи. Този полуостров е твърде отдалечен от него, а ние, антите, знаем как да водим война. А неговите врагове на изток и на север — басанидите и северните варвари — изобщо няма да седят кротко и да наблюдават отстрани, колкото и да им плаща. Ще се намерят хора около Валерий, които знаят това — и може дори да му го кажат. Има друг начин да постигне своето… желание. Аз му го предлагам. — Замълча. — Можеш да му кажеш също, че си видял кралицата на Батиара съвсем отблизо, в синьо, злато и порфир, и би могъл… да му предложиш честно описание, ако да те помоли за това.

Този път, макар да задържа погледа си върху него и дори леко да повдигна брадичка, тя се изчерви. Криспин усети, че дланите му започват да се изпотяват, и ги притисна в туниката си. Усети, с изумление, пробуждането на отдавна задрямало желание. Вид лудост беше това, макар да го наричаха страст. Кралицата на Батиара не беше, в никой възможен смисъл, особата, за която човек можеше да мисли по този начин. Тя предлагаше лицето си и възхитително облеченото си тяло на вещия му запаметяващ поглед само за да може да разкаже на императора за нея, там някъде, отвъд половината свят. Никога не беше мечтал да се движи — никога не бе искал да се движи — в този свят на царствени сенки и интриги, но привикналият му да разгадава загадки ум вече препускаше бясно, с пулса на сърцето му, и вече започваше да вижда късчетата в картината.

„Никой мъж — нито жена — не бива да узнае“.

Нито жена. Ясно, колкото можеше да е. Молеха го да отнесе предложение за женитба на императора, който беше женен, и то за най-властната и опасна жена в познатия свят.

— Императорът и неговата така наречена жена, актриса с долно потекло, нямат деца, уви — каза тихо Гизел и Криспин осъзна, че мислите му сигурно са се изписали на лицето му. Никак не го биваше в това. — Тъжно наследство, би могъл да си помисли човек, от нейната… професия. А и вече не е млада.

„Аз съм — гласеше посланието под посланието, което трябваше да отнесе. — Спаси живота ми, трона ми, а аз ти предлагам родината на Родийската империя, за която копнееш. Връщам ти Запада към твоя Изток и ще ти дам синовете, които са ти нужни. Аз съм красива и млада… попитай мъжа, който ти носи думите ми. Той ще ти го каже. Само го попитай“.

— Вие вярвате… — почна той. Спря. Овладя се с усилие. — Вярвате, че това може да се опази в тайна? Ваше величество, само ако се разбере, че са ме довели при вас…

— Разчитай на мен за това. Никаква услуга не би могъл да ми свършиш, ако те убият по пътя или когато пристигнеш.

— Страшно ме успокоихте — изломоти той.

Изненадващо, но тя се засмя. Криспин се зачуди какво ли ще да си помислят онези зад вратите, щом чуят смеха й. И се зачуди какво ли друго може да са чули.

— Не можете ли да изпратите официален пратеник? Знаеше отговора, преди да му го даде.

— Никакъв вестоносец от мен не би получил възможност да говори с императора… насаме.

— А аз ще получа?

— Би могъл. Имаш чиста родийска кръв и по двете линии. В Сарантион това все още го ценят, макар да се оплакват от вас. За Валерий се говори, че се интересува от изделия от слонова кост, от фрески… такива неща, които ти правиш с камък и стъкло. Знае се, че обича да беседва със своите художници.

— Много похвално. А когато разбере, че не съм Марциниан от Варена? Що за беседа ще последва?

Кралицата се усмихна.

— Това вече ще зависи от острия ти ум, нали?

Криспин отново си пое дъх. Преди да е успял да проговори, тя добави:

— Не ме попита как би могла да се отплати една благодарна, току-що коронована императрица на мъж, който е отнесъл това послание за нея и всичко е завършило с успех. Можеш ли да четеш?

Той кимна. Тя бръкна в ръкава на робата си и извади пергаментов свитък. Протегна го към него — съвсем мъничко. Той се доближи, вдиша аромата й, видя, че миглите й са леко подчертани, за да разширят очите й. Взе пергамента от ръката й.

Тя кимна. Криспин счупи печата. Разгъна свитъка. Зачете.

И докато четеше, пребледня. А веднага след слисването последва горчивината, ядката на онази болка, която го съпътстваше в света.

Каза:

— Това си е живо разхищение, ваше величество. Нямам деца, които да наследят каквото и да било от това.

— Ти си млад — отвърна кротко кралицата.

Обзе го гняв.

— Нима? Защо тогава не ми предлагате и някоя хубавичка антска женичка от своя двор, или някоя аристократка с родийска кръв за награда? Расовата кобила, която да напълни всички тези обещани къщи и да харчи това богатство?

Тя бе доскорошна принцеса, и беше кралица, и бе преживяла целия си живот в дворци, където точната преценка за хората е средство за оцеляване. Каза му:

— Не бих те оскърбила с подобно предложение. Казаха ми, че бракът ви е бил по любов. Рядкост. Смятам те за щастливец в това, макар отреденият ви срок да е бил кратък. Ти си добре сложен и би могъл да разполагаш с ресурси, които да те препоръчат, както показва пергаментът. Допускам, че сам би могъл да си купиш своята расова кобила от високо потекло, стига да не ти се представят други начини за избор на втора съпруга.

Много по-късно, в леглото си и буден — двете луни отдавна бяха залезли и скоро щеше да се зазори — Криспин щеше да заключи, че тъкмо този отговор, с неговата тежест и с хапливата ирония в края, го беше накарал да вземе решението си. Ако му беше предложила жена, на хартия или устно, щеше да й откаже на място и да се остави да го убие, ако поиска.

Щеше да го направи, почти сигурен беше в това.

Тази мисъл го споходи в последните мигове на нощната тъма, още преди да научи от чираците, събрали се при храма за утринните молитви, че шестима от Дворцовата гвардия във Варена са били намерени мъртви през нощта, с прерязани гърла.

Криспин щеше да се отдалечи от възбуденото бърборене, за да застане сам сред храма, под своя колесничар и факела на купола. Светлината тъкмо нахлуваше през кръга прозорчета около купола и лъчите падаха по наредените под ъгъл стъкълца. Мозаичният факел като че ли припламна пред очите му с едва доловимо, но непогрешимо полюшваме, като на приглушен пламък. Можеше да го види с вътрешното си око, над горящи светилници и свещи… стига да бяха достатъчно, щеше да се получи.

Разбра нещо. Кралицата на антите, воюваща за живота си, бе направила още нещо толкова ясно, колкото можеше да е: нямаше да допусне тайната на посланието му да бъде застрашена по какъвто и да било начин, дори от най-верните й стражи. Шестима мъртви. Нищо приглушено нямаше тук.

Не знаеше как се чувства. Или не, съзнаваше, че знае как се чувства: чувстваше се като съвсем малко корабче, отдалечаващо се от пристана твърде, твърде късно в края на годината, с непълен екипаж, със зимни ветрове, вихрещи се около него.

Но тръгваше към Сарантион. В края на краищата тръгваше.

По-рано, в дълбините на нощта, в онази стая в двореца, усетил спусналата се над него тишина, Криспин бе казал на жената на изваяната от слонова кост скамейка:

— Доверието ви към мен е висока чест, ваше величество. Не бих искал нова война тук, било между антите или от сарантийско нашествие. Достатъчно смърт понесохме. Ще отнеса посланието ви и ще се опитам да го предам на императора, стига да оцелея след заблудата си. Това, което се каня да направя, е глупост, но пък всичко, което правим, е глупост, нали?

— Не е — отвърна тя неочаквано. — Но не очаквам да съм единствената, която те убеждава в това. — Посочи една от вратите. — Там чака човек, който ще те придружи до дома ти. Повече няма да ме видиш, по причини, които разбираш. Можеш да целунеш стъпалото ми, ако се чувстваш достатъчно добре.

Той коленичи пред нея. Докосна нежното й стъпало в златния сандал. Целуна го малко над пръстите. Докато го правеше, усети дълги пръсти — плъзнаха се през косата му на мястото, където го бяха ударили по черепа. Потръпна.

— Имаш благодарността ми — чу той. — Каквото и да се случи. Ръката се отдръпна. Той стана, отново се поклони, излезе през посочената му врата и бе придружен до дома си от гладко обръснат великан с отрязан език по ветровитите улици на града. Долови в себе си копнеж да остане, да се задържи, докато крачеше в тъмното, все по далече от двореца, от онази стая. Чувството го изуми.

А в онази прелестна малка стая за приеми една млада жена поседя сама дълго след като той си бе отишъл. Рядкост беше за нея да е съвсем сама… и усещането не бе неприятно. Събитията се бяха задвижили бързо, след като един от източниците й на лична информация бе споменал говорените вече нашир и длъж из града подробности около една покана, донесена чрез Имперската поща на художник, работещ в мястото за вечен покой на баща й. Разполагаше с малко време да обмисли нюансите, но осъзна, че това е един неочакван, много крехък шанс — и се вкопчи в него.

Оставаше й да се погрижи за няколко убийства, за жалост. Тази игра щеше да е изгубена, преди да е започнала, ако Агила или Юдрик, или някой от останалите, дебнещи около трона й, научеха, че художникът е имал личен разговор с нея в нощта, преди да потегли на изток. Мъжът, придружил майстора на мозайка до дома му, беше единственият, комуто можеше да се довери напълно. Първо, не можеше да говори. Второ, беше неин още от петгодишната й възраст. Когато се върнеше, щеше да му даде нови заповеди. Не за първи път щеше да убива заради нея.

Накрая кралицата на антите се помоли: молеше се и за прошка наред с другите неща. Помоли се на Святия Джад, на неговия син Колесничаря, който беше загинал, за да донесе огъня на смъртните, а после — за да е толкова сигурна, колкото може да е сигурен човек — и на боговете и богините, които нейният народ бе почитал, докато антите бяха дивашко гъмжило от племена в суровите земи на север и изток, първо в планините, а сетне и край дъбовите лесове на Саврадия, преди да слязат в плодородната Батиара и да приемат Джад на Слънцето, след като покорят наследниците на една империя.

Не хранеше големи илюзии. Този мъж, Гай Крисп, малко я беше изненадал, но все пак беше само занаятчия, макар с отчайващо сприхав нрав. Нагъл, каквито все още често бяха родийците. Не съвсем благонадежден съсъд за едно толкова отчаяно начинание.

Което почти със сигурност бе обречено на провал… но тя не можеше да направи кой знае какво друго, освен да опита. Позволила му бе да се доближи до нея, да целуне стъпалото й. Погалила беше с пръстите си червената му, зацапана с брашно коса, преднамерено бавно… може би копнежът бе порталът към верността на този мъж? Не мислеше, но и не знаеше, а можеше да борави само с малкото инструменти, или оръжия, с които разполагаше или които й бяха дадени.

Гизел Антийска не очакваше да види дивите цветя, върнали се напролет, нито празничните огньове на средилетието, грейнали по билата на хълмовете.

Беше на деветнайсет години.

Но на кралиците всъщност не им е позволено да са толкова млади.

2.

Когато Криспин беше момче и свободен за цял ден, така, както само момчетата могат да са свободни през лятото, една заран излезе извън градските стени и след като похвърля камъчета в един поток, мина покрай зиданата ограда на овощната градина на къща, за която всички младоци във Варена разправяха, че била обитавана от дух и след мръкване вътре ставали нечестиви неща.

Слънцето грееше ярко. В изблик на момчешка храброст Криспин се изкатери по грубата каменна стена, после на едно дърво, седна на един дебел клон сред листака и почна да яде ябълки. Сърцето му туптеше от гордост и той се чудеше как да докаже, че е направил това, на определено недоверчивите си и скептични приятели. Реши да изреже инициалите си — наскоро усвоено умение — на ствола на дървото и да ги предизвика да дойдат да ги видят.

Миг по-късно изпита най-големия ужас, който го бе сполетявал в младия му живот.

Понякога този спомен го будеше нощем, превърнал се в сън, който го спохождаше и като възрастен, като съпруг и баща. Всъщност беше успял да убеди себе си, че е преди всичко сън, изтъкан от прекалено ярките детински емоции, жаркия обеден зной, почти узрелите ябълки, изядени много набързо. Детинска фантазия трябваше да е породила този кошмар.

Птиците не говореха.

По-точно, птиците не обсъждаха помежду си от дърво на дърво, с еднакво отегчения тон и тембър на изтънчен родийски аристократ, кое око на едно натрапило се момче трябва да бъде изкълвано и изгълтано първо или как опразнените очни кухини могат след това да предложат лесен достъп към лепкавите хапки мозък в черепа.

Гай Крисп, осемгодишен и благословен или прокълнат с изключително визуално въображение, не се забави, за да изследва по-нататък това забележително природно явление. Около него като че ли имаше няколко птици, увлечени в оживена беседа, полускрити в листа и клони. Той изтърва три ябълки, изплю полусдъвканата четвърта и дивашки скочи обратно на стената, като си ожули лакътя, натърти си прасеца и след това си нанесе още наранявания, когато се срина в обжарената лятна трева до пътеката.

Докато тичаше обратно, почти с писъци, към Варена, чу зад себе си присмехулния смях на врани.

Или най-малкото го чуваше по-късно, в сънищата си.

Двайсет и пет години по-късно, докато крачеше по същия път на юг от града, Криспин си мислеше за силата на спомените, за навика им да се връщат ярко и неочаквано. Миризма някоя можеше да го причини или ромонът на течаща вода, или гледката на каменен зид покрай пътя.

Припомняше си онзи ден на дървото и споменът го отведе малко по-назад, към образа на майчиното му лице, когато резервите на градското опълчение се върнаха от пролетната кампания срещу инициите същата година и баща му не беше с тях.

Хорий Крисп зидарят беше ведър, радващ се на хорската обич човек, уважаван и успяващ в занаята и търговията. Единственият му оцелял син обаче с усилие се мъчеше да оформи в ума си ясна картина след всичките тези години за мъжа, който бе тръгнал на поход на север към границата и отвъд нея във Фериерес, червенобрад, усмихнат, с лека крачка. Твърде малък беше, когато помощник-командирът на опълчението бе дошъл на прага им с неугледния щит и меч на баща му.

Можеше да си спомни брада, която го дращеше, щом целунеше баща си по бузата, сини очи — неговите очи, както казваха хората — и големите опитни ръце, покрити с белези и винаги ожулени. Внушителен глас също така, който ставаше тих вътре в къщата, близо до Криспин или до мъничката му ухаеща сладко майка. Разполагаше с тези… фрагменти, частици, но колчем се опиташе да ги събере в ума си ведно, за да създаде едно цяло, то някак си му се изплъзваше, точно както онзи мъж се беше изплъзнал твърде рано от живота му.

Разполагаше и с разкази: от майка си, от братята й, понякога от своите патрони, много от които добре помнеха Хорий Крисп. И можеше да гледа работата на баща си — стабилна, набиваща се на очи, по къщи и храмове, в гробища и обществени сгради из цяла Варена. Но не можеше да се вкопчи в никакъв спомен за лице, което да не се замъгли и да не изчезне. За човек, който живееше за образ и цвят — чието изкуство процъфтяваше в света на образите, — това беше тежко.

Или беше тежко допреди време. Изтичащото време прави какво ли не, за да задълбочи една рана, или пък да я издери. Понякога дори да я покрие с друга, убийствено болезнена.

Утрото беше красиво. Вятърът беше зад гърба му, с идващата зима в него, но по-скоро отривист, отколкото студен, докато грееше слънцето, отмиташе мъглите от източните гори и хълмове на запад и още на юг. Беше сам по пътя. Това не винаги беше безопасно, ала сега не се чувстваше застрашен и можеше да вижда надалече из околностите южно от града — почти до края на света като че ли.

Зад него, щом погледна през рамо, Варена блестеше с бронзовите си куполи, червените керемидени покриви и почти белите крепостни стени на утринния светлик. Ястреб кръжеше над предупреждаващата си сянка над ожънатите нивя източно от пътя. Обраните лозя по склоновете напред изглеждаха запустели и голи, но гроздето беше прибрано в града и вече превърнато във вино. Кралица Гизел, грижлива за това, както и за много други неща, бе заповядала градските ратаи и роби да се включат в жътвата и беритбата на гроздето, за да се покрият — колкото е възможно — загубите на толкова много хора от чумата. Първите празненства скоро щяха да започнат — и във Варена, и в по-малките села, навсякъде — за да се стигне до шумните и буйни веселби в трите нощи на Дикания. Щеше да е трудно обаче да се вдъхне истински празнично настроение тази есен, помисли си Криспин. А може би грешеше. Може би празниците бяха още по-важни след случилото се. Може би щяха да са още по-несдържани пред лицето на смъртта.

Виждаше изоставени селски къщи и пристройки от двете страни на пътя. Тучната орна земя и лозята около Варена си бяха много добри, но трябваха хора, които да ги сеят и връзват, жънат и берат, а твърде много работници бяха погребани в общите гробни могили. Идващата зима щеше да е тежка.

Дори и с тези невесели мисли беше трудно да остане мрачен в това утро. Светлината го подхранваше, както и чистите, резки цветове, а денят му предлагаше и двете. Чудеше се дали изобщо ще успее някога да сътвори гора, с кафявото, червеното и златното, и с онова късно тъмнозелено, което виждаше сега отвъд голите поля. С тесери, заслужаващи името си, и може би на купола на храм с достатъчно прозорци и — с божията милост — хубаво, чисто стъкло за тези прозорци, би могъл. Би могъл.

В Сарантион тези неща се намираха, поне така казваха. В Сарантион можеше да се намери всичко на земята, от смърт до сърдечно желание, така казваха.

Тръгнал беше, нали така. Пътуване към Сарантион. Пеш, защото сезонът беше твърде късен за взимане на кораб, но старата поговорка говореше за промяната, не за начина на пътуването. Животът му се разклоняваше, отвеждаше го към нещо, което можеше да срещне по пътя или в края на пътуването.

Животът му. Имаше живот.

Понякога му се струваше, че най-трудното е да приеме това. Да излезе от стаите, в които една жена и две деца бяха умрели в ужасна болка, лишен от каквото и да било достойнство или чест; да позволи блясъкът отново да го докосне, като този дар на утринното слънце.

В този момент отново се почувства като дете, като видя и си спомни изникнала пред очите му каменна стена, щом пътеката зави и го поведе към нея. Къде развеселен, къде искрено притеснен, Криспин добави в ума си още няколко проклятия към своята несекваща тирада срещу Марциниан, който бе настоял да направи това гостуване.

Изглежда, че Зотик, алхимикът, много търсен за съвети от селяци, бездетни и неутешимо влюбени, и дори от царствени особи понякога, обитаваше същата онази масивна селска къща с ябълковата градина, където едно осемгодишно момче бе чуло птици да обсъждат с изисканост и подчертано очакване изяждането на очите и мозъка му…

— Ще пратя човек да каже да те очаква — заяви му твърдо Марциниан. — Той знае повече полезни неща от всичките ми познати, а ще си глупак, ако предприемеш едно такова пътуване, без първо да поговориш с него. Освен това Зотик прави чудесни билкови настойки.

— Не обичам билкови настойки…

— Криспин — прекъсна го с укор Марциниан. И му обясни откъде да мине.

И ето го, загърнат в наметалото да се пази от студа, крачеше покрай грубите камъни на стената с обути в ботуши крака по дирята на отдавна изчезналите боси стъпки на едно дете, излязло само извън града в един летен ден, за да избяга от скръбта у дома.

Сега също беше сам. Птици прехвърчаха от клон на клон от двете страни на пътя. Ястреба го нямаше. Едно кафяво зайче заподскача през нивата вляво. Облак затули за миг слънцето и издължената му сянка се понесе над нивата. Заекът замръзна, щом сянката го застигна, и отново хукна на зигзаг, когато светлината се върна.

От другата страна на пътя се точеше стената, добре поддържана, от тежки сиви камъни. Напред се виждаше портата към селския двор, с милеарен камък срещу нея. Колкото и неизползван да беше сега, това все пак бе път, прокаран във великите времена на Родийската империя. Относително наблизо — един предобед здрав пеши ход — се събираше с главния път, водещ чак до самия Родиас и по-натам, до южното море в края на полуострова. Като дете Криспин често се бе наслаждавал на усещането, че стои на същия този път като някой, загледал се в далечните океански води.

Спря за миг и погледна към стената. Толкова лесно я беше изкатерил онази сутрин, така отдавна. В дърветата зад нея пак имаше ябълки. Криспин присви устни, претегляше една мисъл. Не му беше времето да се занимава със спомени от детството, сгълча се той строго. Вече беше мъж, уважаван, прочут художник, вдовец. И пътуваше към Сарантион.

С леко, решително свиване на раменете, Криспин пусна вързопа, който носеше — дар от жената на Марциниан за алхимика — в кафявата трева край пътя. После прехвърли малкия крайпътен ров, оправи косата си с длан и се захвана отново да изкатери стената.

Не всички умения бяха изгубени с възрастта, а и като че ли не беше толкова остарял в края на краищата. Доволен от това, че е запазил гъвкавостта си, той метна коляно нагоре, после другото, изправи се на широкия неравен връх на стената, закрепи се, а после прекрачи — само момчетата скачат — напред към един от здравите клони. Намери си удобно място, седна и след като се огледа преценяващо, се пресегна нагоре и си откъсна ябълка.

Изненада се, че сърцето му се е разтуптяло.

Знаеше, че ако видят това, майка му, Марциниан и още цял куп други като един ще заклатят тъжно глави, като Хора в някоя от рядко представяните трагедии на древните тракезийски поети. Всички казваха, че Криспин прави неща само защото знае, че не бива да ги прави. Извратеност на поведението, така го беше нарекла майка му.

Може би. Самият той не мислеше така. Ябълката беше узряла. Вкусна.

Пусна я на земята между окапалите за малките животинчета и се изправи, за да се върне на пътя. Нямаше нужда да се прави на лаком и да се държи детински. Беше доказал правотата си, чувстваше се странно доволен от себе си. Разчистил беше сметките си с детството един вид.

— Някои хора така и не се учат, а?

С единия крак на клона и с другия на стената, Криспин много бързо погледна надолу. Не беше птица, нито животно, нито дух от полусвета от въздух и сенки. Мъж с буйна брада и старомодна дълга сива коса стоеше в овощната градина, зяпнал нагоре към него, подпрян на тояга и изгърбен.

Изчервен и страшно смутен, Криспин изломоти:

— Казваха, че тази градина е обладана от духове и… исках да се изпитам.

— И взе ли изпита си? — кротко попита старецът. Зотик, несъмнено.

— Май да. — Криспин се прехвърли на стената. — Ябълката беше сладка.

— Като онези навремето ли?

— Вече не си спомням. Аз всъщност не… Замълча. Жилна го страх.

— Как… как разбрахте, че съм бил тук? Тогава?

— Ти май наистина си Гай Крисп. Приятелят на Марциниан. Криспин реши да седне на стената. Краката му бяха странно омекнали.

— Аз съм. Нося ви подарък. От жена му.

— Кариса. Чудесна жена! Грейка за врата, надявам се. Мисля, че ще ми трябва вече, зима иде все пак. Старост. Ужасно нещо е, да ти кажа. Как съм разбрал, че си бил тук ли? Глупав въпрос. Слез долу. Обичаш ли настойка от ментови листа?

За Криспин въпросът изобщо не изглеждаше глупав. Но засега се въздържа от отговор.

— Ще взема подаръка — рече той и заслиза — скачането щеше да е съвсем недостойно — от външната страна на стената. Вдигна вързопа от тревата, изтупа няколкото мравки от него и тръгна по пътя към портата. Дишаше дълбоко, за да се успокои.

Зотик го чакаше, подпрян на тоягата си, до него чакаха две кучета. Старецът отвори портата и Криспин влезе. Кучетата тръгнаха към него, но клекнаха по команда. Зотик го поведе към къщата през малък спретнат двор. Вратата беше отворена.

— Защо просто не го изядем веднага?

Криспин спря. Детински ужас, от най-лошия вид, онзи, дето ражда кошмари за цял живот. Погледна нагоре. Гласът беше ленив, аристократичен, както го помнеше. Беше на птица, кацнала на клона на един ясен недалече от прага.

— Къде ти е доброто възпитание, Линон? Това е гост. — Тонът на Зотик бе укоризнен.

— Гост? И се катери по стената? Да краде ябълки?

— Е, изяждането му едва ли ще е пропорционален отговор, а философите учат, че пропорцията е есенцията на добродетелния живот, нали?

Криспин, слисан, мъчеше се да надвие страха, чу как птицата изсумтя неодобрително. Погледната отблизо, изведнъж осъзна той и това го слиса още повече, не беше истинска птица. Изкуствено творение. Изделие.

И говореше. Оовен ако…

— Ти говориш вместо нея! — каза той бързо. — Измятане на гласа, нали? Както правят актьорите понякога на сцената?

— Мишки и кръв! Сега пък ме обижда!

— Той ми носи грейка за врата от Кариса. Дръж се прилично, Линон.

— Вземи го онова за врата и после да го изядем.

Криспин, вече кипнал от яд, отвърна грубо:

— Ти си изкуствена, от кожа и метал. Нищо не можеш да ядеш. Недей да ми се перчиш.

Зотик бързо го погледна, изненадан, а после избухна в силен смях, неочаквано чист и звънък.

— Ето, това вече ще те научи, Линон! Ако нещо може да те научи.

— Ще ме научи, че имаме зле възпитан гост тази сутрин.

— Ти предложи да го изядем. Забрави ли?

— Аз съм само птица. Забрави ли? Всъщност съм по-малко и от птица, явно. Аз съм изкуствена, от кожа и метал.

Криспин имаше смътното чувство, че ако дребното сиво-кафяво нещо със стъклените очи можеше да се движи, щеше да му е обърнало гръб или да изхвърчи отвратено и с наранена гордост.

Зотик пристъпи до дървото, отвъртя двете винтчета на всяко от малките крачета на птицата, за да ги освободи от клона, и я вдигна. После каза:

— Хайде. Водата е кипнала, а ментата е набрана тази заран.

Механичната птица не отвърна нищо, сгушена в ръката му. Приличаше на детска играчка. Криспин го последва вътре. Двете кучета останаха да лежат на двора.

Настойката всъщност беше добра. Криспин, по-спокоен, отколкото очакваше, че ще е, се зачуди дали старият алхимик може да е добавил и още нещо в нея освен ментата, но не попита. Зотик стоеше до една маса и разглеждаше куриерската карта, която Криспин бе извадил от вътрешния джоб на наметалото си.

Криспин се огледа. Стаята беше обзаведена удобно, точно както се полагаше за една селска къща. Никакви разрязани плъхове или гърнета с врящи в тях зелени или черни течности, никакви пентаграми, надраскани с креда по дървения под. Имаше книги и свитъци, нещо подобаващо за учен и добре подреден човек, но почти нищо, което да намеква за магии или хейромантика. Все пак видя още няколко изкуствени птици, изработени от различни материали, накацали по рафтове и на гърбовете на столове, и те малко го попритесниха. Никоя все още не бе проговорила, а мъничката, Линон, си лежеше кротко, на една страна на масата до огъня. Криспин обаче почти не се съмняваше, че всички до една могат да се обърнат към него, стига да решат.

Удиви го колко спокойно приема това. От друга страна, двайсет и пет години беше преживял, като го знаеше.

— Имперските пощенски ханове, при всяка възможност — мърмореше Зотик, навел глава над картата, държеше изпъкнало излъскано стъкло в едната си ръка, за да уголеми знаците. — Другаде не можеш да разчиташ на удобства и добра храна.

Криспин кимна разсеяно.

— Кучешко месо вместо конско или свинско, знам.

Зотик вдигна очи и го погледна кисело.

— Кучешкото е добро. Рискът е да ти поднесат човешко в наденички.

Криспин запази спокойна физиономия с известно усилие.

— Разбирам. С много подправки, не се съмнявам.

— Само понякога. — Зотик се върна към картата. — Бъди особено внимателен в Саврадия, тя често е нестабилна през есента.

Криспин го изгледа. Зотик беше взел перо и правеше някакви отметки на картата.

— Племенни ритуали ли?

Алхимикът му хвърли бърз поглед и вдигна вежди. Чертите му бяха сурови, сините очи — дълбоки — и не беше толкова стар, колкото може би предполагаха дългата сива коса и тоягата.

— И това, да. Но и знаят, че отново ще бъдат оставени общо взето на мира до пролетта въпреки големия войскови лагер близо до Тракезия и войниците в Мегарион. Прочути зимни разбойници са това саврадийските племена. Палави жени, доколкото помня, забележи. — Подсмихна се и се върна към отметките си.

Криспин сви рамене. Отпи от чая си. Постара се да махне от ума си наденичките от човешко.

Някои можеше да видят в това есенно пътуване приключение само по себе си. С Гай Крисп не беше така. Той обичаше стените на родния си град и здравите покриви срещу дъжда, и готвачите, които познаваше, и банята си. За него отварянето на ново буре с вино от Мегарион или от винарските изби южно от Родиас винаги беше предпочитаният повод за възбуда. Замислянето и изпълнението на мозайка беше приключение… поне до неотдавна. Да върви по мокрите ветровити пътища на Саврадия или Тракезия и да се озърта за хищници — хора или не — в борба да избегне да се превърне в нечия наденица не беше приключение и бръщолевенето на един сивобрад старец за палави жени също не го правеше приключение.

Каза:

— Между другото, все пак бих искал да получа отговор, колкото и глупав да е въпросът ми. Как разбрахте, че съм бил тук преди толкова години?

Зотик остави перото и седна в един от тежките столове. Една от механичните птици — сокол с тяло от сребро и бронз и очи от жълти драгоценни камъни, доста различен от опърпания, приличащ на врабец Линон — стоеше закрепена на високия гръб на стола, с винтове, нагласени така, че ноктите да държат здраво. Птицата изгледа враждебно Криспин с белезникавия си поглед.

— Знаеш, че съм алхимик.

— Марциниан ми каза. Знам също, че повечето хора, представящи се за алхимици, са шарлатани и просто обират парите и стоката на наивните хорица.

Криспин чу някакъв шум откъм огнището. Можеше да е разместила се цепеница, а може би…

— Съвсем вярно — отвърна невъзмутимо Зотик. — Повечето са шарлатани. Някои не са. Аз съм от тези, които не са.

— Аха. В смисъл, че знаеш бъдещето, можеш да внушиш страстна любов, да изцериш чума, да намираш вода? — Прозвуча язвително, осъзна Криспин. Но не можа да се сдържи.

Зотик го изгледа намръщено.

— Само последното всъщност, и то не винаги. Не. В смисъл, понякога мога да виждам и да правя неща, които повечето хора не могат, но с отчайващо спорадичен успех. И в смисъл, че мога да виждам неща у мъже и жени, които другите не могат. Попита ме как съм те познал. Хората имат аура, невидима сила, свързана с тях. Малко се променя, от детството до смъртта. Много малко хора дръзват да влязат в овощната ми градина, което е полезно — както може би се досещаш — за човек, който живее сам извън града. Ти веднъж беше тук. Тази сутрин отново разпознах присъствието ти. Гнева у теб го нямаше в онова дете, макар и тогава да го имаше чувството за загуба. Останалото се е променило съвсем малко. Не е толкова сложно обяснение, нали? — добави кротко.

Криспин го погледна, държеше чашата в двете си ръце. Очите му се отместиха към драгоценния сокол, стиснал гърба на тежкия стол на алхимика.

— А тези? — попита той, пренебрегнал наблюденията за самия себе си.

— О, ясно. Това е целият смисъл на алхимията, нали? Да превръщаш една материя в друга, да доказваш определени неща за естеството на света. Метали в злато. Мъртвото в живо. Научил съм се да карам неодушевена материя да мисли и говори, да има душа. — Каза го, все едно описваше как се е научил да прави ментовия чай, който пиеха.

Криспин огледа птиците из стаята.

— Защо… птица? — зададе първия от цялата дузина въпроси, които му хрумнаха. „Мъртвото в живо“.

Зотик наведе очи, потайната усмивка отново се появи на лицето му. След кратко мълчание заговори:

— Самият аз някога исках да отида в Сарантион. Имах амбиции на този свят и желаех да видя императора и да бъда зачетен от него с богатство, жени и светска слава. Апий, малко след като взе Златния трон, въведе мода към механични животни. Ревящи лъвове в тронната зала. Мечки, които се изправят на задните си крака. И птици. Искаше птици навсякъде. Пеещи птици във всичките му дворци. Майстори на механични играчки от цял свят му изпращаха най-хубавите си творения: навиеш ги и те зачуруликат пискливо пеан на Джад или някоя шеговита селяшка песен, отново и отново, докато не ти се доще да ги запокитиш в някоя стена и да видиш как ще се разхвърчат колелцата и пружините. Чувал ли си ги? Красива гледка са понякога. И звукът може да е приятен — отначало.

Криспин кимна. Двамата с Марциниан бяха правили една сенаторска къща в Родиас.

— Реших — продължи Зотик, — че мога да направя нещо по-добро. Много по-добро. Да сътворя птици, притежаващи свой собствен дар слово. И мисъл. И че те, тези мои плодове на дълги проучвания и труд… и големи опасности, може да станат моите проводници към светската слава.

— Какво стана?

— Не помниш ли? Не, не би могъл. Апий, под влиянието на своя Източен патриарх, започна да ослепява алхимици и хейроманти, дори прости астролози по едно време. Жреците на слънчевия бог винаги са се страхували от всякакви други пътища към сила или разбиране в света. Стана явно, че едно пристигане в Града с птици, които имат души и говорят каквото мислят, е бърз път към слепотата, ако не към смъртта. — Тонът му беше кисел.

— И затова остана тук?

— Останах. След… някои продължителни пътувания. Предимно есента, впрочем. Този сезон и сега ме прави неспокоен. Тъкмо в тези пътувания се научих да правя това, което исках. Както виждаш. Така и не стигнах до Сарантион. Съжалявам донякъде. Вече съм твърде стар.

Криспин превъртя още веднъж думите в ума си и осъзна нещо. „Жреците на слънчевия бог“.

— Ти не си джадит, нали?

Зотик се усмихна и поклати глава.

— Странно — каза сухо Криспин. — Не приличаш на киндат.

Зотик се засмя. Звук се чу отново откъм огъня. Цепеница, почти сигурно.

— Казвали са ми, че съм. Но защо да заменям една заблуда с друга?

Криспин кимна. Общо взето това не беше изненада.

— Езичник?

— Почитам старите богове, да. И техните философи. И заедно с тях вярвам, че е грешка да се опитваш да побереш необятния обхват на божественото в един — или дори в два или три — образа, колкото и могъщи да изглеждат на купол или на диск.

Криспин се отпусна на стола срещу стареца. Отново отпи от чашата си. Езичниците не бяха чак такава рядкост в Батиара сред антите — което може би добре обясняваше защо Зотик се бе задържал в пълна безопасност в този селски край, — но все пак този разговор вървеше някак необичайно откровено.

— Допускам — каза той, — че джадитските учители — или киндатските, според малкото, което знам — просто биха казали, че всички форми на божественото може да бъдат обхванати в едно, ако това едно е достатъчно могъщо.

— Биха — съгласи се спокойно Зотик. — Или в две за чистите хеладикийци, три при киндатите, с луните и слънцето. Според мен ще грешат, но така биха казали. Но да не би да се каним да обсъждаме естеството на божественото, Гай Крисп? В такъв случай ще ни трябва нещо повече от ментова настойка.

Криспин почти се засмя.

— И повече време. Напускам след два дни и трябва да се погрижа за много неща.

— Разбира се. А и един философстващ старец едва ли може да ти е интересен точно сега, ако изобщо може да ти е интересен. Отбелязах на картата ти приютите, за които знам, че са приемливи, както и онези, които трябва да се избягват. Последните ми пътувания бяха преди повече от двайсет години, но си имам източници. Позволи ми също тъй да ти дам две имена в Града. И на двамата може да се разчита, мисля, макар и не за всичко, което знаеш или правиш.

Израженито му беше прямо. Криспин си помисли за една млада кралица в огряна от свещи стая и се зачуди. Нищо не каза. Зотик отиде до масата, взе къс пергамент и написа нещо на него. Сгъна го два пъти и го подаде на Криспин.

— Бъди предпазлив в края на този месец и първия ден на следващия. Ще е благоразумно да не пътуваш през тези дни, стига да можеш да уредиш престоя си в някой имперски хан. Саврадия ще е… променено място.

Криспин го погледна недоумяващо.

— Денят на мъртвите. Неподходящ момент за чужденци да са на път в тази провинция. Навлезеш ли в Тракезия, ще е по-безопасно. Докато не стигнеш в самия Град и не се наложи да обясниш защо не си Марциниан. Това сигурно ще е забавно.

— О, много — отвърна Криспин. Избягвал беше да мисли за това. Време имаше достатъчно. Пътуването по суша беше дълго. Разгъна пергамента и прочете имената.

— Първият е лекар — каза Зотик. — Винаги е от полза. Втората е моя дъщеря.

— Твоя какво? — Криспин примига.

— Дъщеря. Семе от моите слабини. Мое дете. Женско. — Зотик се засмя. — Едно от тях. Казах ти: доста попътувах на младини.

Откъм двора се чу лай. От вътрешността на къщата се измъкна изгърбен слуга с повехнало лице и без да бърза, излезе и усмиря кучетата. Чуха се гласове. След малко слугата влезе, носеше две гърнета.

— Силавин, господарю. Каза, че свинята му се оправила. Донесе мед. Обещава шунка.

— Чудесно! — отвърна Зотик. — Прибери меда в килера.

— Вече имаме трийсет гърнета, господарю — каза печално слугата.

— Трийсет? Толкова много? Ами… нашият приятел тука ще отнесе две на Кариса и Марциниан.

— Пак остават двайсет и шест — рече слугата унило.

— Най-малко — съгласи се Зотик. — Сладка зима ще е значи. Огънят си е добре, Кловис, можеш да си ходиш. Кловис се оттегли през вътрешната врата — Криспин за миг зърна коридор и кухня в дъното, преди вратата да се затвори.

— Дъщеря ти живее в Сарантион? — попита той.

— Една от тях. Да. Проститутка е.

Криспин примига.

Зотик го погледна кисело.

— Е. Не съвсем. Танцьорка. Почти същото, ако разбирам какво е театърът там. Всъщност не знам. Никога не съм я виждал. Пише ми понякога. Знае писмото.

Криспин погледна отново името върху листа, Шайрин. Имаше и име на улица.

— Тракезийка ли е?

— Майка й беше. Пътувах, нали ти казах. Някои от децата ми пишат.

— Някои?

— Много от тях са безразлични към горкия си баща, който на стари години страда в самота сред варварите.

Очите му блестяха насмешливо, а тонът му бе твърде далеч от онова, което намекваха думите. Криспин по навик потисна импулса да се засмее, но после престана да се бори с него.

— Бурно минало си имал.

— Донякъде. Всъщност вече намирам изследванията си за по-възбуждащи. Жените бяха голяма разсейка. Вече почти съм се освободил от това, слава на боговете небесни. Всъщност вече съм убеден, че разбирам добре някои философи, а това е приключението на духа. Ще вземеш ли една от птиците? Като мой дар за теб?

Криспин така рязко остави чашата си, че тя се разля на масата и той дръпна картата, за да не се намокри.

— Какво? Какво искаш да…

— Марциниан ми е скъп приятел. Ти си негов колега, като син си му. Тръгваш на дълъг път към опасно място. Ако си предпазлив и не я показваш много, една от птиците ще ти е от помощ. Могат да виждат и да чуват. И да предложат добро приятелство, ако не друго.

— Алхимикът се поколеба. — Пък и… ще съм доволен да си мисля, че едно от моите създания ще отиде с теб в Сарантион в края на краищата.

— О, страхотно! Нима ще трябва да крача по аркадите на Града и да си дрънкам с един дружелюбен сребърен сокол? Искаш да ме ослепят вместо теб ли?

Зотик се подсмихна.

— Няма да е хубав дар, ако беше така. Не. Ще е нужна дискретност, но има и други начини да се говори с тях. С онази от тях която можеш да чуеш вътрешно. Не си обучен. Не е сигурно, Гай Крисп. Боя се, че изобщо не е в дарбата ми. Но ако успееш да чуеш една от птиците, тя може да стане твоя. В акта на слушането може да се осъществи пренасяне. Много скоро ще го разберем. — Гласът му се промени. — Хайде всички, оформете мисъл за нашия гост.

— Не ставай глупав! — сопна се един бухал, завинтен над предната врата.

— Тъпо! — рече жълтоокият сокол на гръба на стола на Зотик. Криспин можеше да си представи колко ядосано го гледа.

— Точно така — заяви един ястреб, който Криспин не бе забелязал досега, от другия край на стаята. — Самата идея за това е неприлична. — Криспин помнеше този измъчен глас. Отпреди двайсет и пет години. Звучеше по съвсем същия начин. Потръпна, неспособен да се овладее. Ястребът добави: — Това е един дребен крадец. Недостоен да му се говори. Отказвам да го удостоя.

— Стига! Заповяда ви се — каза Зотик. Гласът му остана тих, нов него вече имаше желязна нотка. — Говорете му, вътрешно. Веднага.

За първи път Криспин изпита чувството, че този човек вдъхва страх. В похабеното сбръчкано лице на алхимика бе настъпила промяна, когато заговори така, поглед, жест, който безпогрешно намекваше, че е вършил тъмни неща навремето. И беше направил тези птици. Тези изкуствени неща, които можеха да виждат и чуват. И да му говорят. Изведнъж Криспин осъзна какво точно му се предлага. Усети, че е стиснал ръцете си.

В стаята беше станало тихо. Криспин не знаеше какво да прави — погледна накриво алхимика и зачака.

Чу нещо. Или си помисли, че чу. Зотик кротко отпи от чая си.

— Е, и? Нещо? — Гласът му отново бе станал спокоен. Криспин отговори изумено, мъчеше се да надвие вледеняващия страх:

— Помислих, че… ами, всъщност съм убеден, че чух… нещо.

— И то беше?

— Ами… ами сякаш някой каза: „Мишки и кръв“.

Врясък, изпълнен с най-искрен гняв, проехтя от масата до огъня.

— Не! Не, не, не! Кълна се в счупените кокали на воден плъх, няма да ида с него! Хвърли ме в огъня! По-скоро ще умра!

Линон, разбира се. Малкото кафяво-сиво врабче, не ястребът или бухалът, или царственият жълтоок сокол, или дори някой от гарваните с вид на мъдри гадатели на разхвърляния книжен рафт.

— Ти дори не си съвсем жива, Линон, не прави драми. Малко пътуване отново ще е добре за теб. Ще те научи на маниери може би.

— Маниери? Да ме пробутваш на някакъв непознат след всичките тези години и да ми говориш за маниери?!

Криспин преглътна и искрено уплашен от онова, което можеше да лежи под едно такова упражнение, отпрати мисъл, без да я изрече на глас: „Не аз помолих за това. Трябва ли да откажа подаръка?“

„Пфу! Имбецил“.

Което всъщност поне доказваше нещо.

Погледна алхимика.

— Ти… ти чу ли какво ми каза то?

Зотик поклати глава. Изражението му беше странно.

— Усещането е необичайно, признавам. Правил съм го само веднъж преди и тогава беше различно.

— Аз… поласкан съм. Наистина съм поласкан. Но все още съм объркан. Не съм молил за това.

„Давай, давай. Унижавай ме!“

— Да де — отвърна Зотик. Този път не се усмихна. И май не бе чул птицата. Заопипва с пръсти глинената си чаша. От гърба на стола строгите очи на сокола сякаш се приковаха в Криспин, злонамерени и лъскави. — Трудно би могъл да помолиш за нещо, което не разбираш. Нито да го откраднеш, като поредната ябълка.

— Доста неучтиво — каза Криспин, но сдържа бързо обземащия го гняв.

Зотик въздъхна.

— Прав си. Прощавай.

— Можем да го отменим това, нали? Нямам никакво желание да се забърквам с полусвета. Всички ли хейроманти в Сарантион имат такива същества? Аз съм майстор на мозайки. Това е всичко, което искам да бъда. Това е всичко, което искам да правя, когато отида там. Ако ми позволят да живея.

Всъщност почти всичко. Имаше да занесе и едно послание, стига да можеше. Беше поел задължение.

— Знам. Извини ме. И не, шарлатаните в Имперския двор или онези, които хвърлят проклятия по състезателите с колесници за тълпата на Хиподрума, не могат да правят това. Почти съм сигурен.

— Никой? Нито един? Само ти от всички смъртни чеда на Джад на земята… можеш да правиш същества като тези птици? Щом ти можеш да го правиш…

— … защо да не може и някой друг ли? Разбира се. Очевидният въпрос.

— А очевидният отговор е? — Сарказмът, старият приятел, който никога не го оставяше напоследък.

— Че е възможно някой да е научил за това, но едва ли, и не вярвам, че е станало точно така. Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск.

Криспин скръсти ръце.

— Разбирам. Свитъци със заклинания и пентаграми, нали? Сварена кръв от обесен крадец и седем обиколки около дърво на двойна лунна светлина. И ако направиш и най-малката грешка, се превръщаш в жаба.

Това Зотик го пренебрегна. Само погледна Криспин изпод дебелите си смръщени вежди, без да каже нищо. След миг Криспин се почувства засрамен. Можеше да са го притеснили тук, смайващото натрапване на магия можеше да е нещо невиждано и плашещо, но все пак му бяха предложили дар, неописуемо щедър при това, а последствията от постигнатото от алхимика тук…

— Щом можеш да направиш това… щом тези птици мислят и говорят по своя… воля… би трябвало да си най-прочутият човек на нашия век!

— Славата? Съхранено в хорската памет име, с блясък отекващо във вековете? Това би било приятна утеха на стари години, предполагам, но не, не би могло да стане… помисли само.

— Мисля. Защо не?

— Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Тази магия не е особено… смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия на полусвета или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене над тях невидим. Само изкуствени птици с… души и гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че те съществуват?

— Но защо трябва да…?

— Как патриархът в Родиас или дори клириците в храма край Варена, който възстановявате, биха възприели идеята, че някакъв езически магьосник влага душа в изкуствено сътворени птици? Дали ще ме изгорят, или ще ме пребият с камъни според теб? Трудно доктринално решение е това. Или кралицата? Дали Гизел няма да се издигне над религиозното благочестие и да съзре ползата в идеята тези птици да подслушват нейните врагове? Или императорът в Сарантион? Валерий Втори разполага с най-сложната шпионска мрежа в историята на империята, така поне казват. Какъв би бил моят шанс да живея тук в мир или дори да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Зотик поклати глава. — Не, години наред съм размислял над това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат неузнати.

Криспин го погледна замислено.

— Трудно ли е?

— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.

— За това съм сигурен. Не, имах предвид да знаеш, че светът не може да научи за това, което си направил.

Зотик отпи от чая си.

— Разбира се, че е трудно — отрони накрая. После иронично сви рамене. — Но алхимията винаги е била тайно изкуство, знаех го още когато започнах да я изучавам. И се… примирих с това. Ще ликувам в душата си, тайно.

Криспин не можа да измисли какво да отвърне. Хората се раждаха и умираха, искаха нещо, някак, да остане да живее след тях — отвъд общата гробна могила или дори всечения, твърде бързо заличаващ се надпис на гробната стела. Почитано име, свещи, палени в твоя памет, деца, които да палят тези свещи. Могъщите се стремяха към слава. Един художник можеше да мечтае да създаде творба, която да трае дълго и да се помни, че е била негова. За какво можеше да мечтае един алхимик?

Зотик го наблюдаваше.

— Линон е… добро решение всъщност. Съвсем ненабиваща се на очи, невзрачна дори. Никакви скъпоценни камъни, които да привличат внимание, достатъчно малка, за да мине проверка, семеен талисман. Няма да предизвикаш никакви подозрения. Лесно може да се измисли версия.

— Невзрачна? Невзрачна? В името на боговете! Стига! Официално моля да бъда хвърлена в огъня — заяви високо Линон. — Изобщо не искам да слушам повече това. Нищо не искам да слушам. Сърцето ми е разбито.

Няколко от птиците заиздаваха звуци, много напомнящи изискан смях.

Колебливо, все още неуверен в себе си, Криспин отпрати мисъл: „Не смятам, че искаше да те обиди. Убеден съм, че е… нещастен, че се получи така“.

„Ти да мълчиш“, отвърна грубо птицата, която можеше да говори в ума му.

Въпреки практичните си уверения Зотик наистина изглеждаше притеснен: явно се опитваше да се спогоди с птицата, която гостът му, изглежда, чуваше в ума си във възцарилата се тишина.

Колкото до Криспин — озовал се тук само защото Марциниан първо отказа да бъде себе си пред един имперски куриер, а после настоя Криспин да опознае пътищата до Сарантион — колкото до Криспин, който не беше молил за никакъв дар… изведнъж се оказа, че си говори в ума си с едно враждебно, смешно чувствително птиче, направено от кожа и — какво? — тенекия или желязо. Не можеше да определи яд ли изпитва най-вече, или безпокойство.

— Още мента? — попита алхимикът след дълго мълчание.

— Не, благодаря — отвърна Криспин.

— Ще трябва да ти обясня още няколко неща. Да ги изясним.

— Да ги изясним. Да. Моля — каза Криспин.

„Сърцето ми е разбито“, повтори Линон, този път в ума му.

„Ти да мълчиш“, бързо отвърна Криспин с безспорно задоволство.

Линон не се обади повече. Криспин обаче я усещаше, почти долавяше оскърбеното й присъствие някъде на ръба на мислите си, като животинче в нощта, отвъд локвата светлина от факела. Изчака, докато Зотик си налее още чай. После заслуша алхимика съсредоточено и слуша в пълно мълчание, докато слънцето не стигна зенита си в този есенен ден в Батиара и не започна да се спуска към студения мрак. „Метали в злато, мъртвото в живо“…

Старият езичник, който можеше да вдъхне в сътворени птици патрициански глас, зрение без очи, слух без уши и присъствие на душа, му каза много неща, които сметна за нужни след дара, който му бе поднесъл.

Други неща Криспин щеше да разбере доста по-късно.

„Тя те иска, тая безсрамна блудница! Е, ще идеш ли? Ще идеш ли?“

Криспин крачеше с безизразна физиономия до носилката на Масина Баладия от Родиас, добре закръглената жена на един сенатор. Реши, че е сбъркал, като понесе Линон на каишка на шията си като украса. Утре птицата щеше да се озове в някоя от пътните торби на гърба на мулето, тътрещо се след него.

— Сигурно сте ужасно уморен — говореше му с медения си, изпълнен със съчувствие гласец жената на сенатора. Криспин бе обяснил, че обича да върви пеш из околностите на града и не си пада по коне. Първото беше съвсем невярно, второто — не. — Ах, защо не се сетих да взема малко по-голяма носилка, за да носи двама ни. И едно от момичетата ми, разбира се… невъзможно е все пак да се возим просто така, сами! — изкикоти се жената на сенатора. Удивително.

Белият й ленен хитон, ужасно неподходящ за пътуване, се беше — съвсем незабелязано за дамата естествено — хлъзнал нагоре достатъчно, за да покаже хубаво закръглен глезен. Носеше златна гривничка над глезена. Стъпалата й, полегнали на парчетата агнешка кожа, бяха боси в този леко прохладен следобед. Ноктите на пръстите бяха боядисани в тъмночервено, почти пурпурно. Не бяха такива вчера, в сандалите. Явно бе имала доста работа предната нощ в хана — или слугинята й.

„Мишки и кръв, бас слагам, че вони на благовония! Нали? Криспин, нали?“

Линон нямаше усет за миризма. Криспин реши да не отговаря. Впрочем, дамата наистина ухаеше главозамайващо. Носилката й беше богато украсена и дори робите, които я носеха, бяха по-добре облечени от него — със светлосини туники и тъмносини сандали. Останалите от компанията — младите слугинчета на Масина, трима търговци на вино и техните слуги, пътуващи до недалечната Миласия и после по крайбрежния път, един клирик, който щеше да продължи към Саврадия, и други двама пътници, тръгнали към същите лечебни води като дамата — вървяха пеш или яздеха мулета напред или зад тях по широкия добре настлан път. Въоръженият конен ескорт на Масина Баладия, също тъй облечен в деликатното светлосиньо — което стоеше на войниците значително по-неподходящо — яздеше в челото и тила на колоната.

Никой от групата не беше от самата Варена. Никой от тях нямаше причина да знае кой е Криспин. Бяха на три дни път от крепостните стени на Варена и на доста оживена отсечка от пътя. Вече няколко пъти трябваше да се отдръпнат на покритото с чакъл странично платно, когато ги подминаваха поелите на войскови маневри отряди стрелци и пехота. Налагаше се да проявяват известна предпазливост по този път, но не чак крайна. Водачът на ескорта на дамата показваше по всякакъв възможен начин, че гледа на червенобрадия майстор на мозайки като на най-опасната фигура в околността.

Криспин и дамата бяха вечеряли заедно предния ден в поредния пощенски хан.

Като част от своя предпазлив танц с империята, антите бяха позволили вдигането на три такива хана по пътя от границата със Саврадия до столичния град Варена, а имаше и други по крайбрежието и на главния път към Родиас. В замяна на това империята плащаше определена сума в хазната на антите и поддържаше редовния пренос на пощенските пратки чак до басанидската граница на изток. Хановете представляваха малко и ненатрапчиво присъствие на Сарантион в полуострова. Но пък търговията винаги налага известни компромиси.

Другите в компанията, хора, които не разполагаха с необходимите имперски разрешителни, се бяха примирили с един въшлив приют малко по-назад по пътя. Хладното отношение на Масина към някакъв си художник, който се беше мъкнал с групата им, без да разполага дори с кон, бе претърпяло удивителна промяна, щом жената на сенатора разбра, че Марциниан от Варена е удостоен да използва имперските ханове по силата на разрешително, подписано от канцелар Гесий от самия Сарантион — закъдето, изглежда, сега той пътуваше в отговор на имперска покана.

Бяха го поканили да вечеря с нея.

Когато за дамата също така стана ясно, над хрупкаво изпечените пиленца и приемливо местно вино, че този художник се познава с мнозина от по-високопоставените хора в Родиас и в елегантния крайморски курорт Батиара, след като е направил за тях някои красиви творби, отношението й към него определено се стопли и тя стигна дотам да сподели, че пътуването й до лечебното светилище е по причини, свързани със забременяване.

Нещо съвсем обичайно, разбира се, добави тя, като изящно извърна глава. Всъщност някои глупави млади същества смятали за модно да посещават топли извори или лечебници, ако са женени от един сезон и все още очакват. Знаел ли Марциниан, че самата императрица Аликсана била навестявала на няколко пъти лечебните светилища около Сарантион? Това не било тайна и всъщност било поставило началото на модата. Разбира се, като се имал предвид по-ранният живот на императрицата — знаел ли той, че тя била променила името си, наред с… други неща? — какви ли проклети деяния в задните улички са я довели до това да не може да даде наследник на императора? Вярно ли било, че тя си боядисвала косата? Всъщност Марциниан познавал ли се със светлейшите в Имперския прецинкт? Ах, това би било ужасно интересно.

Не се познаваше. Разочарованието й бе осезаемо, но краткотрайно. Изглежда, й беше много трудно да намери място за обутото си в сандала краче, без да докачи неговия глезен под масата. Пилетата бяха последвани от щедро полято със сос рибно плато с маслини и бяло вино. Над сладкото сирене, фурми и грозде дамата, станала още по-доверчива, уведоми вечерния си компаньон, че личното й убеждение било, че неочакваните затруднения, които изпитвали тя и височайшият й съпруг, едва ли имали нещо общо с нея.

Но, добави тя, като го погледна лукаво на светлината на огъня в гостната, трудното било да се провери това, разбира се. Пожелала била обаче да предприеме това пътуване на север от тъй отегчителния Родиас, сред цветовете на есента към прочутата лечебница и лечебните води край Миласия. Човек понякога се запознавал — само понякога, разбира се — с наистина интересни хора, когато е на път.

Марциниан не намирал ли, че е така?

„Провери за бълхи в леглото“.

— Знам, досадна тенекия такава. — Тази нощ беше вечерял за втори път с дамата; този път си бяха поръчали трета стъкленица вино. Криспин вече усещаше въздействието му.

„И ми говори в главата си, освен ако не искаш хората да те вземат за луд“.

Виж, с това Криспин изпитваше трудности. Съветът беше добър. Също и първият, впрочем. Той вдигна запалената свещ над леглото, дръпна одеялото и успя да смаже с другата си ръка поне десетина от малките зли твари.

„И наричат това Имперски пощенски хан! Ха!“

Линон, Криспин се беше уверил в това още в началото на съвместното им пътуване, не страдаше от липса на мнения, нито проявяваше свян при изразяването им. Все още се сепваше в някой тих момент от мисълта, че води продължителни разговори в ума си с една темпераментна, приличаща на врабец птица, направена от избеляла кафява кожа и тенеке, с бляскави очи, изработени от стъкло, и с нелепо аристократичен родийски глас, както в главата си, така и на глас.

Беше навлязъл в друг свят.

Всъщност никога не бе преставал да премисля отношението си към онова, което хората наричаха „полусвета“: онова пространство, в което хейроманти, алхимици, вещици и астролози твърдяха, че могат да влизат. Знаеше — всички го знаеха, — че смъртните чеда на Джад живеят в свят, който опасно делят с духове и демони, които можеше да са безразлични към тях или злонамерени, или дори добри, но изобщо не беше от онези, които позволяват всеки миг от живота им да е погълнат от това знание. Изричаше молитвите си призори и по залез-слънце, когато се сетеше, макар рядко да си правеше труда да влиза в храм. Палеше свещи на светите дни, щом се окажеше близо до някой параклис. Отдаваше дължимото уважение на духовниците — стига уважението да беше заслужено. Вярваше понякога, че когато умре, душата му ще бъде съдена от Джад на Слънцето и съдбата му в отвъдния живот ще бъде определена от тази присъда.

През останалото време напоследък, когато беше съвсем сам, си припомняше нечестивата грозота на двете чумни лета и дълбоко, дори гневно се разколебаваше във всички духовни неща. Ако го бяха попитали преди няколко дни, щеше да каже, че всички алхимици са шарлатани и че птица като Линон е измама, предназначена да заблуди селски глупаци.

Това на свой ред означаваше да отрече собствените си спомени за ябълковата градина, но те много лесно можеха да се обяснят с детински страх и с хитрина, проекция на актьорски глас. Не бяха ли говорили всички с един и същи глас?

Бяха, но в края на краищата не беше измама.

Ето, че птицата, изделие на ръцете на Зотик, бе негов спътник и — поне по принцип — негов телохранител в пътуването му. Понякога му се струваше, че това сприхаво, нелепо докачливо същество — или творение — е било с него цял живот…

— Определено не си избрах кротък дух, нали? — каза на Зотик когато си тръгваше от селската къща в онзи ден.

— Никоя от тях не е кротка — измърмори алхимикът с нещо като съжаление. — Съжалявам непрекъснато, уверявам те. Просто помни командата за мълчание и я използвай, щом се наложи. — Замълча и добави кисело: — И ти самият не си от кротките. Може би си подхождате.

Криспин не отвърна нищо…

Вече няколко пъти беше използвал командата. В известен смисъл едва ли си заслужаваше — Линон ставаше почти нетърпимо зла, след като я освободят от тъмнината и мълчанието.

„Нов бас — каза птицата, вътрешно. — Остави вратата незаключена и тази нощ няма да спиш сам“.

— Не ставай глупава! — сопна се Криспин на глас. После се овладя и добави наум: „Ханът е препълнен с гости, а тя е родийска аристократка. А и — добави сърдито — ти бездруго нямаш какво да заложиш, тенекия такава“.

„Образно казано, имбецил. Просто остави вратата незаключена. Ще видиш. Аз ще гледам за крадци“.

Това, разбира се, бе едно от предимствата, че си има птицата. Криспин вече го беше научил. Спането беше безсмислено за създанието на Зотик и стига да не беше накарал Линон да мълчи, можеше да бъде предупреден навреме за всичко нередно, което би се приближило, докато той спи. Но беше ядосан и се дразнеше още повече, че го вбесява някаква си птица играчка.

„Защо си въобразяваш, че изобщо можеш разбереш жена като нея? Чуй ме: тя играе игричките си през деня или вечер от чиста скука. Само глупак ще го сметне за нещо повече“. Не беше сигурен защо трябва да е толкова раздразнен от това, но беше.

„Ама ти наистина нищо не знаеш, а?“, отвърна Линон. Този път Криспин не можа да схване тона. „Мислиш си, че скуката спира с яденето? И най-тъпото конярче разбира жените по-добре от тебе. Просто продължавай да си играеш със стъклените си парченца, имбецил такъв, и остави тези преценки на мен!“

Криспин изрече командата за мълчание с огромно задоволство, духна свещта и си легна, примирен, че ще стане нощна храна за хищните твари, които му се бяха изплъзнали. Знаеше, че в обикновения приют, към който останалите от групата бяха принудени да продължат за нощувка, щеше да е по-лошо. Изключително слаба утеха. Не обичаше пътуванията.

Мяташе се, въртеше се, чешеше се там, където си въобразяваше, че го хапят разни гадинки, после усети, че нещо наистина го ухапа, и изруга. След няколко мига, изненадан от собствената си нерешителност, стана, бързо мина по студения под и хлъзна резето на вратата. После отново се пъхна под завивките.

Не беше правил любов с жена, откакто бе умряла Иландра.

Лежеше и гледаше как излинялата синя луна се хлъзга по прозореца. Чу как някой опита бравата, а после много тихо почукване на вратата.

Не помръдна, нито проговори. Чукането се повтори още два пъти — лекичко, съблазнително. После секна и в есенната нощ отново се възцари тишина. Припомнил си много неща, Криспин загледа бягащата от прозореца луна и звездите подире й — и най-сетне заспа.

Събуди се от утринните шумове долу на двора. В мига, в който отвори очи, изплувал от някакъв вече забравен сън, изпита бързото, уверено усещане за птицата на Зотик и малко учудване, че го е споходило така късно.

Не беше много изненадан, когато разбра, щом слезе долу за разредено пиво и закуска, че Масина Баладия от Родиас, конният й ескорт и слугите й вече са тръгнали, още призори.

Изпита леко, неочаквано съжаление, но му беше почти непоносимо да си представи връщането си в смъртния живот чрез сношаването с една отегчена родийска аристократка, играеща креватните си игри в провинциална нощ — без дори да знае истинското му име. От друга страна, така може би щеше да е по-лесно, но той не беше… достатъчно отчужден за това.

Отново на пътя, в мразовития вятър на ранното утро, той скоро настигна търговците и клирика — бяха го изчакали край ханчето по пътя. Вече настроен за дългия дневен преход, Криспин си спомни усещането си, когато се бе събудил. Вдиша дълбоко, освободи от мълчанието Линон, която бе в торбата на гърба на мулето, и зададе въпрос.

„Колко смайващо умно от твоя страна — сопна се ледено птицата. — Тя все пак дойде снощи, нали? Права бях, нали?“

Над тях имаше бели облаци, забързани пред северния вятър. Небето беше светло, далечно синьо. Слънцето, завърнало се читаво от тъмния си път под леденостудения край на света, се издигаше точно пред тях, ярко като обещание. Черни врани бяха осеяли угарта. Бледа слана проблясваше по кафявата трева край пътя. Криспин гледаше всичко това на ранния светлик, зачуден как би постигнал тези ярки цветове на дъгата и този блясък с помощта на стъкло и камък. Дали някой изобщо бе сътворявал покрита със скреж есенна трева на купол?

Въздъхна, поколеба се, след което отвърна честно: „Да, дойде. Права беше. Заключих вратата“.

„Пфу! Имбецил. Зотик щеше да й отвори работа през цялата нощ и после да я отпрати в стаята й капнала“.

„Аз не съм Зотик“.

Жалък отговор, и той го знаеше. Птицата само се изсмя сардонично. Но тази сутрин той не беше склонен за словесни двубои. Спомените все още бяха с него.

Днес беше по-студено, особено след като облаците затулиха изгряващото слънце. Беше му студено със сандалите; утре ботуши, реши той. Нивите и лозята на север от пътя вече бяха голи, разбира се, и не можеха с нищо да спрат вятъра. В далечината вече се виждаше първото тъмно петно на горите, на североизток: дивите легендарни лесове, които отвеждаха до границата и след това в Саврадия. Днес пътят щеше да се раздвои, на юг към Миласия, където щеше да може да хване кораб по-рано през годината за бързо плаване към Сарантион. Бавният му курс по сушата щеше да възвие на север, към горската пустош, а после отново на изток, където дългият Имперски път се изпъваше покрай най-източните й краища.

Той отвори една от торбите — мулето крачеше стабилно по изрядно наместените каменни плочи на пътя — и извади кафявото си вълнено наметало. След малко бръкна отново в торбата, извади птицата на кожената й каишка и отново я сложи на врата си. Като извинение един вид.

Беше очаквал хапливия, свадлив глас на Линон след наложеното мълчание и слепота. Вече започваше да свиква с него. Това, което тепърва трябваше да направи, помисли си, докато връзваше торбата и се загръщаше с наметалото, бе да се спогоди с още няколко други страни на пътуването си на изток под лъжливо име, понесъл в главата си послание от кралицата на антите до императора, и едно същество от полусвета на врата си. А сред нещата, с които трябваше да се оправи, бе и наскоро осъзнатият факт, че изкуственото птиче, което носеше със себе си, беше неопровержимо и подчертано женско.

Към обед стигнаха до малък крайпътен параклис. „В памет на Клодий Парезис“, гласеше надпис над сводестия вход. „Вече с Джад, в Светлината“.

Търговците и духовникът поискаха да се помолят. Криспин, за своя изненада, също влезе вътре. Слугите останаха отвън да наглеждат мулетата и багажа. Тук мозайка нямаше. Мозайката беше скъп лукс. Криспин направи знака на слънчевия диск пред олющения невзрачен стенопис на светлокосия гладкобузест Джад зад каменния олтар и коленичи зад клирика на каменния под, за да се включи в утринния ритуал.

Навярно вече бе твърде късно за молитва — слънцето преваляше.

Но някои вярваха, че богът е търпелив.

3.

Кася взе от кухнята каната бира — съвсем леко разредена, тъй като четиримата търговци на голямата маса бяха редовни клиенти, — и тръгна към гостилницата.

— Коте, като приключиш с това, можеш да погостуваш на стария ни приятел горе в стаята. Деана ще се оправи с масите ти. — Моракс посочи с палец тавана и се усмихна многозначително. Мразеше го, като се усмихваше така, когато беше толкова явно учтив. Това обикновено означаваше неприятност.

А този път почти със сигурност означаваше нещо по-лошо.

Стаята горе, точно над топлината на кухнята, се пазеше за най-благонадеждните — или щедри — посетители на хана. Тази нощ бе приютила един имперски куриер от Сарника, Загнес, от много години по пътищата, мъж с прилично поведение и известен с това, че се държеше добре с момичетата: понякога просто искаше топло тяло в леглото си за есенната или зимна нощ.

Кася бе най-новото и най-младо слугинче в хана, вечно нарочена за налитащите на бой клиенти, и никога досега не я бяха пращали при него. Деана, Сирена, Кафа — всичките се редуваха, когато той отседнеше тук, дори се биеха за възможността да изкарат една спокойна нощ със Загнес от Сарника.

На Кася се падаха грубите. С нежна бяла кожа, каквито бяха повечето иниции, тя лесно получаваше отоци и Моракс редовно изръсваше още пари от мъжете заради нанесените й щети. Това все пак беше имперски пощенски хан и гостите имаха да пазят пари или служби. Никой всъщност не се притесняваше за едно купено слугинче, но повечето гости — освен истинските аристократи, на които им беше съвсем все едно — не искаха да изглеждат недодялан или невъзпитани в очите на своите колеги. А Моракс бе опитен в заплахите, отправяше ги с гневно негодувание от името на цялата Имперска пощенска служба.

Щом я пращаха да изкара една нощ със Загнес, в най-хубавата стая, то бе, защото Моракс изпитваше притеснение за нещо, свързано с нея. Или — ново хрумване — защото не искаше да има синини точно сега.

Вече от доста дни беше виждала малки групички да се разпръскват или шепненето изведнъж да спре, щом влезеше в някоя стая, усещала беше да я следят очи, докато си вършеше работата. Дори Деана беше престанала да я тормози. Поне десет дни бяха изтекли, откак изляха онази помия на сламеника й. А и самият Моракс напоследък беше станал някак прекалено мил — след онова посещение късно една нощ, на няколко селяни, дошли по пътя до хана със запалени факли под светлината на студените звезди.

Кася отри потта от челото си, избута жълтата си коса от очите и понесе бирата за търговците. Двама от тях й посегнаха, отпред и отзад, дръпнаха туниката й нагоре, докато им наливаше, но тя беше свикнала с това и ги накара да се разсмеят, като се престори, че настъпва ботуша на най-близкия. Тези бяха от редовните, плащаха на Моракс порядъчна сума за личната му кесия срещу привилегията да отсядат тук без разрешително и с тях нямаше да си има неприятности, освен ако не удареха повече бира от обикновено.

Привърши с наливането, плесна ръката, която все още стискаше гърдата й — стараеше се да не престава да се усмихва, — и се обърна да си тръгне. Беше рано вечерта, имаше да се поднесат блюда и бутилки, да се почисти и измие, да се напалят печките. Освободили я бяха обаче от черната работа, пратили я бяха при мъж, с когото щеше да е леко, в топла спалня. Кася колебливо излезе от гостилницата и тръгна по тъмния студен коридор.

Внезапен, предизвикващ гадене страх я стисна за гърлото, щом се заизкачва по стълбището на мигащата светлина на свещта. Трябваше да спре и да се подпре на перилото, за да го овладее. Тук беше тихо, шумът от гостилницата бе приглушен. По челото и врата й изби студена пот. Тънка струйка потече по страната й. Преглътна. Усети в устата и гърлото си стипчив, кисел вкус. Сърцето й биеше много бързо, тя дишаше плитко; размитите сенки от дърветата зад незатворените кепенци на прозорците с мътни стъкла ваеха ужаси без име.

Дощя й се да заплаче за майка си — детинска паника, неосъзната и първична — но майка й бе на три седмици път на север, в пустошта на Елшовите гори, и тъкмо майка й я беше продала предната есен.

Не можеше да се помоли. Най-малкото на Джад, въпреки че набързо я бяха приобщили към вярата му в един крайпътен параклис по заповед на карчитския търговец на роби, който ги беше купил и отвел на юг. А молитвите към далечния горски бог Лудан щяха да са безнадеждно ненужни предвид това, което скоро щеше да я сполети.

Трябваше уж да е девица — и беше доскоро, но светът се бе променил. Саврадия официално беше джадитска, плащаше данъци на Сарантийската империя, поддържаше два военни лагера и войски, настанени в Мегарион, и макар все още без много шум да се спазваха някои древни племенни ритуали, които джадитските духовници се правеха, че не забелязват, стига да не ги принудеха да ги забележат, никой не смяташе за нужно вече да принася в жертва девствените си дъщери.

Не и след като една блудница от пощенски хан можеше да свърши работа.

Това беше, помисли си Кася, вкопчила се в перилото и загледана през прозорчето навън в нощта. Чувстваше се безпомощна и изпитваше гняв от това. Имаше си нож, скрит в ковачницата, но какво можеше да й помогне един нож? Не можеше дори да се опита да избяга. Вече я наблюдаваха, а и все едно, къде можеше да отиде една робиня? В горите? По пътя, за да я хванат с кучетата?

Не можеше да види гората през зацапаните прозорци, ала усещаше там, в тъмното, присъствието й, съвсем близо. Не можеше да се заблуждава. Това шепнене, погледите, тази необяснима доброта, никога невижданата досега милозливост в очите на онази кучка Деана, влажният глад на лицето на тлъстата жена на Моракс, господарката, която толкова бързо извръщаше очи всеки път, щом Кася срещнеше погледа й в кухнята. Щяха да я убият след две сутрини, в Деня на мъртвите.

Криспин беше използвал разрешителното, за да си наеме слуга в първия пощенски хан в Саврадия, малко след пограничните камъни на междата с Батиара. Вече беше в Сарантийската империя, за първи път в живота си. Помисли дали да не вземе второ муле за себе си, но всъщност не обичаше да язди, а краката му се държаха изненадващо добре в хубавите ботуши, които си беше купил. Можеше да наеме двуколка и кон или муле, което да я тегли, но това щеше да означава разход много над позволеното му от разрешителното, а и все едно, двуколките бяха изключително неудобни.

Варгос, наетият слуга, се случи едър мълчалив мъж, чернокос — необичайно за инициите, — с пресен кръстовиден белег високо на едната буза и с тояга, по-тежка и от тази на Криспин. Белегът приличаше на някакъв езически символ; Криспин не изпитваше желание да научи повече за него.

Въпреки настояванията на Марциниан беше отказал да вземе със себе си някой от чираците. Щом трябваше да тръгне на това безумно пътуване под чуждо име, за да промени изцяло живота си или нещо такова, нямаше да го направи в компанията на момче от родния дом. С достатъчно много неща му предстоеше да се справи, че да поеме и отговорността за един млад живот по опасни пътища към още по-несигурна цел.

От друга страна, нямаше и да се прави на идиот — или имбецил, както Линон много обичаше да го нарича — като пътува сам. Не обичаше да е извън градските стени, а този път през Западна Саврадия, покрай мрачния лес с обрулените от ветровете планински върхове на юг, изобщо не можеше да се сравни с гъсто населената и пълна с оживени пътища Батиара. Беше се уверил, че Варгос познава пътя до тракезийската граница, преценил беше явната му сила и опит и го поиска по правото, което му даваше имперското разрешително. Службата на канцелара щеше да заплати наема на Имперската поща. Всичко това беше много ефикасно. Само дето хич не му харесваше колко черна е гората на север от пътя.

Търговците на вино бяха свърнали по разклонението на юг много преди границата, по пътя на Масина Баладия, на половин ден път пред тях. Клирикът — свестен добросърдечен човек — отиваше само до една свята обител малко навътре в Саврадия. Бяха се помолили заедно и се разделиха рано една сутрин, преди клирикът да свърне от главния път. Криспин можеше да продължи с други пътници, поели на изток — все щяха да се намерят някои, идващи от Мегарион — и със сигурност щеше да изчака за такива, но с едрия си, як спътник като че ли нямаше много смисъл. Това бе едно от предимствата на пощенската система: можеше да си наеме човек като Варгос и да го освободи в някой пощенски хан по пътя, за да го вземат със себе си други, продължаващи нататък или пътуващи в обратната посока. Днешната Сарантийска империя наистина можеше да е далече от блясъка на някогашния Родиас на върха на славата му, но пък и не беше чак толкова далече.

И ако Гизел, младата кралица на антите, беше права, Валерий Втори искаше тъй или иначе да възстанови Западната империя.

Ако питаха Гай Крисп, майстора на родийска мозайка във Верана, окаян и премръзнал под есенния дъжд, то всички възможни мерки да се увеличи степента на цивилизован ред по места като това трябваше енергично да се подкрепят. Наистина не обичаше гората, изобщо.

Интересно беше, с тази усилваща се тревога, която изпитваше, докато дните се точеха и те вървяха по пътя, а гората бе непрекъснато пред очите им. С известно раздразнение бе принуден да си признае, че е много повече градски човек, отколкото си беше мислил. Градовете, с всичките им опасности, все пак си имаха стени. Общо взето се смяташе, че дивите неща — било то зверове или беззакония хора — са извън тези стени. Стига човек да внимаваше да не излиза сам след мръкване и да избягва съмнителни улички, то крадецът на кесии на пазара или разпаленият Свят шут, ръсещ слюнка и проклятия на площада, бяха единствените опасности, на които можеше да се натъкне.

А и в градовете имаше сгради, обществени и частни. Дворци, бани, театри, домове на търговци, жилища, параклиси и храмове — със стени и входове, и понякога дори с куполи, където хора с достатъчно средства пожелаваха понякога да им се направи и постави мозайка.

Поминък за човек с опит и известни умения.

Потребността от особените дарби на Криспин в тази гора беше изключително малка, както и в дивите земи на юг оттук. Враждуващите саврадийски племена бяха станали пословични с варварската си жестокост още от най-ранните времена на Родийската империя. Всъщност най-тежкото единично поражение, каквото родийска армия изобщо бе претърпявала някога, преди бавния упадък и окончателното й отхвърляне, се бе разиграло малко по на север оттук, когато цял един легион, пратен да усмири племенен бунт, бе заклещен в капан между блатистите земи и леса и бойците бяха избити до крак.

Според историческите хроники наказателните легиони бяха водили седемгодишна война. Бяха успели. Най-накрая. Саврадия не беше лесно място за водене на сражения във фаланга или в колона. А врагове, които се стапяха като духове сред дърветата и след това разчленяваха и изяждаха пленниците си в кървави церемонии под барабанен тътен в сумрачните лесове, можеха да вдъхнат страх и у най-дисциплинираното войнство.

Но родийците не бяха взели повечето от познатия свят под своя егида с неохота самите те да прилагат сурови мерки, а и бяха разполагали с ресурсите на империя. Дърветата на саврадийските гори накрая бяха окичени с мъртвите тела на племенни воини — и на техните жени и деца: с отсечени крайници и разпрани слабини, обесени на свещените им клони за мазните им жълти коси.

Това не беше история, помисли си Криспин една сутрин, заделена за вглъбен размисъл, колкото и отдавна да се беше случило. Дори Линон в този ден бе притихнала. Тъмните лесове се точеха покрай пътя, много близо в този участък, сякаш безкрайно напред на изток и на запад, щом се обърнеше да погледне през рамо. Дъб, ясен, офика, бреза, други, непознати му дървета, с окапали или капещи листа. Тук-там над дърветата се виеха валма черен дим: въглищари се трудеха в края на леса. На юг земята се гънеше на низове от малки възвишения към преградата от планини, скриваща крайбрежието и морето. Виждаха се овци и кози, кучета, дим от пастирски колиби. Никакви други признаци на човешки живот. Денят беше сив, сипеше се ситен студен дъжд, планинските върхове се губеха, загърнати в облаци.

Под качулката на пътното си наметало Криспин се опита — с много скромен успех — да си спомни защо все пак прави всичко това.

Опита се да сътвори в ума си ярки, многоцветни образи на Сарантион — приказната слава на Имперския град, центъра на творението на Джад, око и украса на света, както гласеше прословутата фраза. Не можа. Твърде далечно беше. Твърде непознато за него. Черният лес, мъглата, студеният дъжд бяха твърде потискащо настойчиви с присъствието си. И липсата на стени, на топлина, на хора, дюкяни, пазари, таверни, бани, на всякакви сътворени от човешка ръка символи на удобство, да не говорим за красота.

Беше градски човек, и просто това си беше истината. Това пътуване го принуждаваше да приеме, макар и със съжаление, всички асоциации, които тази истина носеше… за упадъчност, мекушавост, развала, преситен лукс. Последните, язвителни карикатури на Родиас, преди да падне: изнежените превзети аристократи, които наемаха варвари, за да се бият вместо тях, и се оказваха безпомощни, когато собствените им наемници се обърнеха срещу тях. Двамата с Масина Баладия с нейната носилка с възглавнички, пищното й пътно облекло, благовонията й, боядисаните й нокти на краката бяха повече сходни, отколкото различни в края на краищата, каквото и да му се искаше да каже по въпроса. Градски стени определяха границите на света на Криспин толкова, колкото и на нейния. Това, което най му се искаше точно в този момент — ако беше честен към себе си, — беше баня, масло, професионален масаж, сетне чаша горещо вино с подправки на диван в топла стая, с лееща се около него цивилизована беседа. Чувстваше се неспокоен и объркан, изложен тук, навън сред тази пустош. А и го чакаше още дълъг път.

Не толкова дълъг до следващото легло обаче. Здравият ход под здравия дъжд, само с едно кратко спиране за обедното парче сирене и хляб, и чаша вкиснало вино в една одимена, вмирисана на тор кръчма в малко селце, ги доведе късно следобед до поредния имперски хан. Дори дъждът беше спрял дотогава, облаците се разпръсваха на юг и на запад, макар и не над горите. Видя върховете на някои от планините. Морето трябваше да е отвъд тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът бе пристигнал навреме. Празна мисъл.

Можеше все още да си има семейство, ако чумата беше подминала дома им.

Докато двамата с Варгос минаваха през поредната купчина къщи, слънцето се появи зад тях за първи път този ден, бледо и ниско, огряло планинските склонове и тежките облаци над върхарите, блеснало студено в локвите дъждовна вода в крайпътната канавка. Подминаха ковачница, пекарна и две ужасни на вид селски ханчета, без да обръщат внимание на хладното любопитство на шепата струпали се хора и на дрезгавата подкана от страна на мършавата блудница в страничната уличка до втория хан. Не за първи път Криспин отправи мълчалива благодарност за разрешителното, сгънато в кожената кесия на колана му.

Пощенският хан се намираше на изток от селото, точно както сочеше картата му. Криспин харесваше тази карта. Голяма утеха му носеше фактът, че по пътя им местата се появяваха всеки ден точно тогава и където картата казваше, че трябва да са. Беше успокоително.

Ханът беше голям, имаше си обичайната конюшня, налбантница, вътрешен двор и никакви купища гниеща смет при входа. Зърна добре поддържана градина със зеленчуци и билки зад портата в дъното на двора, овце в ливадата по-натам и груба овчарска колиба. „Да живее Сарантийската империя и нейната славна Имперска поща“, помисли си Криспин кисело. Димът, виещ се от широките комини, носеше обещания за топлина вътре.

„Ще останем две нощи“, каза Линон в ума му.

„Нима? Защо? Да не би да са уморени малките ти крачета?“

„Мишки и кръв! Толкова си глупав, че не бива да те пускат навън без гувернантка. Спомни си календара и какво ти каза Зотик. Ти си в Саврадия, имбецил. А утре е Денят на мъртвите“.

Криспин всъщност беше забравил и се изруга наум за това. Колкото и неразумно да беше, дразнеше го, когато птицата се окажеше права.

„Е, и какво става? — попита той кисело. — Сваряват ме на супа ако ме намерят навън? Заравят кокалите ми на кръстовище?“

Линон не си направи труд да отговаря.

Смутен и сконфузен, Криспин остави Варгос да се погрижи за мулето и багажа и закрачи покрай две разлаяли се кучета и пръснали се из плувналия във вода двор пилци. Влезе в преддверието на хана, за да покаже разрешителното си и да види дали би могъл веднага да получи гореща баня срещу имперски пари.

Преддверието се оказа приятно чисто, широко и с висок таван. По-нататък, зад една врата вляво, в гостната горяха две камини. Оттам се лееше весела и бъбрива глъч. След мокрия и студен път през целия ден топлината и разнородната реч вътре бяха неоспоримо примамливи. Зачуди се дали някой в тукашната кухня умее и да готви добре. В тези гори трябваше да има сърни, глигани, а може би и от редкия, труден за лов саврадийски тур; добре задушено е подправки плато дивеч и бутилка-две що-годе прилично вино щяха да го поотпуснат.

Докато се оглеждаше — забеляза и добре пометения, покрит с плочки под — му хрумна, че този хан наистина може да се окаже съвсем прилично място, където да отпочинат краката му за два дни и две нощи. Зотик беше недвусмислен в съветите си да се задържи на едно място и на закрито в Деня на мъртвите. При цялото му насмешливо отношение към такива неща, нямаше смисъл да се държи глупаво само за да спечели една битка с изкуствена птица. Ако не друго, изведнъж си помисли той, Линон беше доказателство, че полусветът е реалност.

Не съвсем утешителна мисъл.

Зачака ханджията, с благословеното разрешително в ръка, вече поотпуснал се от усешането, че е сух, и с очакване за топлина и вино, които скоро щяха да дойдат. Чу някакъв шум откъм дъното на хана, зад стълбището, и се обърна, като изписа на лицето си вежлива физиономия. Даваше си сметка, че в момента едва ли изглежда представително, пък и това, че пътуваше пеш, само с един временно нает слуга, говореше, че не е особено заможен, но вече бе открил, че едно разрешително с неговото име, изящно изписано отгоре — името на Марциниан всъщност — и с личния печат и подпис не на кого да е, а на самия имперски канцелар, могат изведнъж да вдъхнат страхопочитание към особата му.

Но от задното стълбище не слезе ханджията, а само едно тъничко слугинче в зацапана, дълга до коленете кафява туника, босоного и жълтокосо, понесло запечатана делва с вино, твърде тежка за него. Щом го видя, се закова на място и го зяпна с ококорени очи.

Криспин се усмихна леко, без да го притесни дързостта в погледай.

— Как ти викат, момиче?

Тя преглъгна, сведе очи и промълви:

— Коте.

Той се ухили.

— И защо?

Тя отново преглътна, сякаш й беше трудно да говори.

— Не знам — отрони най-сетне. — Някой е решил, че приличам на коте сигурно.

Очите й не се откъсваха от пода след онзи първи, открит поглед. Криспин се сети, че цял ден не е говорил с никого, освен да нареди нещо на Варгос. Беше странно, не знаеше как да се чувства от това. Знаеше, че иска баня, а не да си приказва с някакво слугинче.

— Не приличаш. Е, а какво ти е истинското име тогава?

При този въпрос тя вдигна очи и отново ги сведе.

— Кася.

— Е, Кася, тичай да ми намериш ханджията. Мокър съм отвън и сух отвътре, и да не си и помислила да ми казваш, че няма да се намерят свободни стаи.

Тя не помръдна. Продължи да се взира в пода, притиснала до корема си тежката делва, придържаше я отдолу с две ръце. Беше съвсем млада, много слабичка, с раздалечени сини очи. От някое северно племе явно. Иниции или някое от другите. Зачуди се дали го е разбрала, шегата му — бяха си говорили на родийски. Тъкмо се канеше да повтори молбата си на сарантийски, без остроумието, когато тя си пое дъх.

— Те ще ме убият утре. — Само това каза, съвсем ясно този път. И вдигна очи към него. Очите й бяха огромни, дълбоки като гората. — Ще ме отведеш ли?

Предната нощ Загнес от Сарника дори не поиска да доизслуша молбата й.

— Толкова ли си проста? — кресна й, избута я от леглото и тя се просна на голия под. Беше студен, макар огньовете на кухнята да грееха точно под него. — Какво общо, в святото име на Джаг, мога да имам с едно купено момиче от Саврадия?

— Готова съм да правя всичко, което пожелаете — проплака тя и коленичи до леглото; мъчеше се да надвие сълзите си.

— Разбира се, че ще си готова. Не това е въпросът. — Загнес беше наистина притеснен.

Не беше от молбата да я купи и да я отведе със себе си. Имперските куриери бяха свикнали с такива молби. Трябваше да е заради мотива й. Точно заради този спешен, особен мотив. Но тя трябваше да му го каже… иначе за него изобщо нямаше да има никаква причина дори да го обмисля, наред с всички други обичайни молби. Казваха, че бил добър човек…

Не достатъчно добър, изглежда. Или не достатъчно глупав. Беше пребледнял; беше го изплашила истински. Полуоплешивял дебел мъж, вече не млад. Съвсем не жесток, просто благоразумно отказваше да се забърква в подмолния живот на едно саврадийско село, та дори той да включваше забраненото жертвоприношение на момиче на един езически бог. Навярно точно заради това. Какво щеше да се случи, ако донесеше за тази история на духовниците или във военния лагер източно от тях? Разследване, задаване на въпроси, навярно на болезнени въпроси — дори на фатални, — защото това бяха въпроси на святата вяра. Строги мерки срещу възраждащото се езичество? Разгневени клирици, войници, настанени в селото, наложени наказателни данъци? Моракс и другите можеше да бъдат наказани; ханджията можеше да бъде изгонен от службата си, да му отрежат носа, да му отсекат ръцете.

И край на толкова доброто обслужване, на най-топлите стаи в този хан или в другите в Саврадия за Загнес от Сарника. Вестите по главните пътища се разнасяха бързо, а никой никъде не обича доносниците. Той беше имперски куриер, но прекарваше повечето си дни — и нощи — далече от Сарантион.

И всичко това заради едно слугинче? Как изобщо беше могла да очаква, че ще й помогне?

Не беше очаквала. Но и не искаше да умре, а в момента възможностите й за избор се стесняваха.

— Върни се в леглото — каза й грубо Загнес. — Ще замръзнеш на пода и никаква работа няма да ми свършиш. Винаги ми е студено напоследък — добави с неискрен смях. — Твърде много години изкарах на пътя. Време ми е да се пенсионирам. И щях да го направя, ако жена ми не беше вкъщи. — Нов фалшив, неубедителен смях. — Момиче, сигурен съм, че се плашиш за нищо. Моракс го познавам от години. Вас момичетата винаги ви е страх от сенките, когато този глупав… когато този ден наближи.

Кася мълчаливо се качи в леглото и се шмугна гола под завивката до него. Той леко се отдръпна. Нищо изненадващо, помисли си тя с горчивина. Кой разумен мъж щеше да иска да спи с момиче, белязано за Лудан на Гората? Свещената й смърт можеше да се прехвърли направо на него.

Не беше това обаче. Загнес като че ли беше по-прозаичен тип.

— Краката ти са студени, момиче. Разтрий ги там нещо. И ръцете ти. Все ми е студено.

Кася издаде някакъв странен звук: наполовина смях, наполовина подновено усилие да надвие паниката си. Послушно потърка стъпалата си едно в друго, мъчеше се да ги загрее, за да може да стопли мъжа до себе си. Чуваше вятъра отвън и как един клон заблъска по стената. Облаците бяха дошли, с дъжд. Без луни.

Изкарала беше нощта с него. Той не й беше посегнал, дори с ръка. Остана да лежи плътно до нея, свит на кравай като дете. Беше лежала будна и вслушана във вятъра, в блъскащия в стената клон и ромона на дъжда. Утрото щеше да дойде, после нощта, а на следващия ден щеше да умре. Изненадващо беше за нея как можа да оформи в ума си тази последователност, тази мисъл. Зачуди се дали ще може да убие Деана, преди да я вържат или зашеметят. Искаше й да можеше да се помоли, но не беше отраснала с вярата в Джад на Слънцето и никакви молитви към него не й идваха на ума. От друга страна, как се молеше една жертва на бога, на когото я поднасят? Какво можеше да помоли Лудан? Да е мъртва, преди да я насекат на парчета? Или каквото там правеха тук, на юг. Тя дори не знаеше. Стана много преди спящия куриер в тъмния влажен мраз преди разсъмване. Навлече си разтреперана долните дрехи и туниката и слезе в кухнята. Все още валеше. Чу звуци откъм двора: конярчетата приготвяха свежите коне за имперските куриери и товарни коне и мулета за онези, които си бяха купили или наели. Взе наръч дърва от задната стаичка, после донесе още два и коленичи да накладе огъня в кухнята. Деана също слезе, прозяваше се, и отиде да направи същото за огъня в гостната. Имаше нов оток на едната буза.

— Добре ли спа, кучко? — рече Деана, докато минаваше покрай нея. — Никога повече няма да го получиш това, вярвай ми.

— Той ми каза, че си толкова мърлява отдолу, колкото и отгоре — измърмори Кася, без да си прави труда да се обърне. Зачуди се дали Деана ще я удари. Имаше цял наръч дърва подръка.

Но те не искаха да е наранена или пострадала по какъвто и да било начин. Можеше дори да е почти забавно… днес Кася можеше да каже каквото си поиска, без страх, че ще я ударят.

Деана постоя неподвижно за миг, след което си отиде, без да й посегне.

Следяха я внимателно. Кася го беше забелязала, когато се отскубна за миг от чистенето на нощните гърнета, за да постои на верандата зад хана да подиша чистия влажен въздух. Планините бяха загърнати в мъгла. Все още валеше. Вятърът бе стихнал. Димът от комините, се издигаше право нагоре и се стапяше в следобедната сивота. Едва можеше да види овощната градина и овцете на склоновете. Звуците се бяха приглушили.

Но Фарус коняря небрежно се беше облегнал на един от стълбовете на верандата и дялкаше с ножа си мокра пръчка, а Ругаш, старият овчар, беше оставил стадото си на момчетата и стоеше на прага на отворената врата на колибата си зад градината. Като видя, че поглежда към него, се обърна и се изплю в калта през дупката между зъбите си.

Наистина си мислеха, че може да избяга. Къде можеше да избяга една робиня? Боса по планиннските склонове нагоре? В Елшовия лес? По-хубава ли щеше да е смъртта от зъбите и ноктите на дивите зверове? Или демоните на мъртвите щяха да я намерят първи и да вземат душата й завинаги? Кася потръпна. Безсмислен страх: нямаше дори да успее да се добере до гората или хълмовете, а и щяха да я проследят, ако опиташе. С кучетата.

Кафа се появи на прага на отворената врата зад нея — Кася позна стъпката й, без да се обръща.

— Казва на господарка да бие тебе с камшик за мързел — рече тя. — Тя заповядала да говорим само родийски, научим добре.

— Майната ти — отвърна тихо Кася. Но се обърна и влезе, като избута от пътя си Кафа, която беше може би най-свястната от всички.

Върна всички нощни гърнета по стаите, после отиде в кухнята да привърши със сутрешните чинии. Огънят беше много слаб — биеха или те затваряха в избата при плъховете, ако оставиш огъня много слаб — или пък много силен, пилеене на дърва. Подсили го. Очите й лютяха от дима. Избърса ги с ръка.

Ножът бе скрит в навеса на ковачницата до конюшнята. Реши да иде за него по-късно. Ако не друго, можеше да се убие сама през нощта. Да им откаже онова, което искаха. Някакъв вид триумф.

Така и не получи възможност. Дойде нова група търговци, трима, спрели се рано заради дъжда. Нямаха разрешителни, разбира се, но платиха на Моракс, след кратък тих разговор, за правото да отседнат незаконно. Настаниха се край един от огньовете в гостната и изпиха много бързо порядъчно количество вино. После тримата поискаха момичета, колкото да им мине по-приятно мокрият следобед. Кася се качи с единия, карчит; Деана и Сирена поеха другите двама. Карчитът миришеше на вино, на мокра кожа и риба. Натисна лицето й на леглото още щом влязоха в стаята и дръпна туниката й нагоре, без да си прави труда да я свали или да смъкне и своите дрехи. Щом свърши, веднага заспа, проснат върху нея. Кася изпълзя изпод него. Надникна навън през прозореца. Дъждът затихваше; скоро щеше да спре.

Слезе пак долу. Карчитът хъркаше толкова силно, че се чуваше в коридора; нямаше извинение, ако се забавеше. Моракс я огледа внимателно — гледаше за отоци, несъмнено — и й махна мълчаливо към кухнята. Време беше да почне да приготвя вечерята. В гостната вече се бе появила нова група мъже, пиеха. Вечерта ханът щеше да е пълен. Утрешният ден правеше хората изнервени, възбудени, търсеха пиене и компания. През открехнатата врата Кася видя трима селяни с четвърта бутилка на масата им. Моракс беше с тях.

Деана слезе малко по-късно, вървеше едва-едва, сякаш нещо я болеше отвътре. Стояха една срещу друга, режеха картофи и лук, редяха маслини в малките купи. Господарката ги наблюдаваше и те не говореха. Жената на Моракс ги биеше, ако говорят по време на работа. Каза нещо на готвачката. Кася не чу какво беше. Усещаше, че господарката продължава да я гледа. Навела глава, отнесе купите с маслини и кошничките с хлебчетата от пекарната и ги нареди на масите до стъклениците с масло. Това беше пощенски хан; предлагаха се удобства — срещу съответната цена. Тримата селяни подхванаха оживен разговор веднага щом тя влезе. Никой не вдигна очи към нея, докато им даваше маслините и хляба. Двата огъня бяха отслабнали, но това бе работа на Деана.

В кухнята готвачката режеше пилета и пускаше парчетата в котела с картофи и лук за яхния. Виното в кухнята свършваше. Мокър, студен ден. Мъжете пиеха. След кимването на господарката Кася взе ключа, отиде до избата, вдигна тежкия капак, извади една делва. Когато Моракс я купи от търговеца преди година, не можеше да ги вдига. Бяха я набили заради това. Голямата делва все още беше тежка за нея и тя едва се справяше. Заключи, тръгна обратно по коридора и видя един мъж — тъкмо бе влязъл в преддверието.

Беше заради дивашкия му вид, щеше да реши тя по-късно. Буйната рижа брада, разрошената коса, когато избута назад качулката на калното си наметало. Имаше едри здрави ръце с червени косъмчета по китките, а прогизналото му наметало беше вързано на кръста, запретнато над коленете и стегнато с колан. Скъпи ботуши. Тежък кривак. По този път със странстващи търговци, граждански служители, униформени военни и имперски куриери този самотен пътник й напомни за коравите мъже от родния й, така далечен север.

В това, разбира се, имаше изключителна ирония, но тя нямаше как да го разбере.

Стоеше сам, без спътник или слуга с него, и удивително, точно в този момент наоколо нямаше никого. Заговори й на родийски. Тя едва го чу, както и отговорите, които успя да промълви смутено. За името й. Заби очи в пода. Имаше някакво странно усещане за бучене в ушите, като от вятър, нахлул в стаята. Побоя се, че ще падне или ще изтърве делвата и тя ще се пръсне. Изведнъж й хрумна, че и да я счупи, все едно. Какво можеха да й направят?

— Те ще ме убият утре — промълви тя.

Вдигна очи към него. Сърцето й биеше като барабан в родния й север.

— Ще ме отведеш ли?

Мъжът не се сви като Загнес, нито я зяпна в изумление или с неверие. Гледаше я много съсредоточено. Очите му бяха присвити; бяха сини и студени.

— Защо? — попита я, почти грубо.

Кася усети напиращите сълзи. Надви ги.

— Денят… Денят на мъртвите — почна тя. Устата й сякаш беше пълна с пепел. — Заради… заради бога на дъбовете… те…

Чу стъпки. Разбира се. Времето беше изтекло. Времето никога не стигаше. Можеше да е умряла от чумата у дома, като баща й и брат й. Или от глад в последвалата зима, ако майка й не я беше продала срещу храна. Беше продадена обаче. Беше тук. Робиня. Времето бе изтекло. Млъкна изведнъж, забила очи в пода и стиснала тежката делва. Моракс излезе през сводестата врата от гостната.

— Крайно време беше, ханджийо — каза кротко червенобрадият. — Винаги ли държиш гостите си да чакат сами в преддверието?

— Коте! — ревна Моракс. — Кучка такава, как смееш да не ми кажеш, че ни е дошъл такъв виден гост? — Свела очи надолу, Кася си представи как вещият му поглед преценява размъкнатия мъж. Моракс продължи с нормален глас: — Добри господине, това все пак е имперски хан. Знаете, че трябват разрешителни.

— Разчитам те да гарантират известно уважение към гостите ви — каза хладно мъжът. Кася го погледна с крайчеца на окото си. Не беше северняк, разбира се. Не и с този говор. Такава глупачка беше. Говореше на родийски и гледаше навъсено Моракс. Хвърли поглед през отворената врата към препълнената гостна. — Явно изненадващо много притежатели на разрешителни са тръгнали на път в такъв мокър ден толкова късно есента. Поздравявам ви, ханджийо. Гостоприемството ви сигурно е изключително щедро.

Моракс се изчерви.

— Значи имате разрешително? Ще се радвам да ви приема, ако е така.

— Така е. И бих искал радостта ви да се окаже изключително осезаема. Желая най-топлата стая, която имате, за две нощи, чиста постеля за човека ми там, където настанявате слугите, и гореща вода, масло, кърпи и корито да се донесат в стаята ми веднага. Ще се окъпя, преди да вечерям. Ще се посъветвам с вас за храната и виното, докато ми приготвят банята. И искам момиче, което да ме намаже и изкъпе. Това тук ще стане.

Моракс изглеждаше слисан. Биваше го в това.

— О, боже, боже! Тъкмо приготвяме вечерята, добри господине. Както виждате, ханът днес е препълнен, а работната ни ръка не достига. С прискърбие ще трябва да ви кажа, че няма да можем да ви осигурим баня веднага. Това е само един скромен провинциален хан, добри господине. Коте, марш да отнесеш това вино в кухнята. Веднага!

Червенобрадият мъж вдигна ръка. Държеше свитък пергамент. И монета, забеляза Кася.

— Още не сте ми поискали разрешителното, ханджийо. Пропуск. Хайде, прочетете го. Не се съмнявам, че ще разпознаете подписа и печата на самия канцелар в Сарантион. Разбира се, сигурно немалко от гостите ви притежават разрешителни, подписани от самия Гесий.

Червендалестото лице на Моракс стана костено бледо.

Щеше да е почти смешно, но Кася се побоя, че всеки миг ще изтърве делвата. Разрешителните се подписваха от имперски служители в различните градове или от низши офицери във военните лагери, не от Имперския канцелар. Усети се, че е зяпнала. Кой беше този мъж? Намести глинената делва по-удобно. Ръцете й трепереха от тежестта й. Моракс се пресегна и взе свитъка — и монетата. Разгъна разрешителното и зачете, устните му замърдаха с думите. Вдигна глава, ококорил очи, без да може да скрие изумлението си. Цветът му бавно се възвръщаше. Монетата сигурно също беше помогнала.

— Вие… слугите ви, за които споменахте, навън ли са, добри ми господине?

— Само един. Взех го на границата да ме отведе до Тракезия. Има си и причини, поради които Гесий и императорът са решили да пътувам с по-малко показност. Вие поддържате имперски хан. Ще ме разберете. — Червенобрадият се усмихна леко и сложи пръст на устните си.

Гесий. Канцеларът. Този мъж го споменаваше по име и имаше разрешително с личния му печат и подпис.

Сега вече Кася започна да се моли, мълчаливо. На никой бог поименно, но с цялото си сърце. Ръцете й трепереха. Моракс я беше отпратил в кухнята. Обърна се да тръгне.

Видя, че Моракс върна височайшето разрешително. Монетата я нямаше. Кася така и не се беше научила да проследява движението, с което такива подаръци изчезваха от дланта на Моракс. Той се пресегна, спря я с ръка на рамото й.

— Деана! — ревна господарят, щом я видя да минава през гостната, и Деана бързо остави наръча дърва на пода и притича. — Отнеси тази делва в кухнята и кажи на Бреден да качи най-голямото корито в стаята над нея. Коте, ти ще занесеш гореща вода от казана горе с Бреден. Веднага. Двете ще приготвите банята. И на бегом, да не изстине. После ще обслужиш негово благородие скъпия ни гост. Ако се оплаче и за най-малкото нещо, ще те заключа в избата цяла нощ. Ясен ли съм?

— Не ме наричайте ваше благородие, ако обичате — каза кротко мъжът с рижата брада. — Имам причина да пътувам така, запомнете.

— Разбира се — отвърна Моракс, и се сгъна на две. — Разбира се! Простете ми! Но как да ви нари…

— Марциниан е достатъчно — каза мъжът. — Марциниан от Варена.

„Мишки и кръв! Какво правиш?“

„Не съм сигурен — искрено отвърна Криспин. — Но ми трябва помощта ти. Разказът й достоверно ли ти звучи?“

Линон, след първоначалната свирепост, изведнъж клюмна унило. И след ненадейното мълчание отвърна: „Вярно е всъщност. По-вярното е, че трябва да стоим настрана от това. Криспин, в Деня на мъртвите не бива да се забъркваш“.

„Знам. Понеси го с мен. Помогни, ако можеш“.

Погледна дебелия, отпуснал рамене ханджия и каза на глас:

— Марциниан е достатъчно. Марциниан от Варена. — Замълча и добави доверително: — И ще съм благодарен за дискретността ви.

— Разбира се! — извика ханджията. — Аз съм Моракс и съм изцяло на вашите услуги, драги… Марциниан. — Дори намигна. Алчен тип.

„Най-хубавата стая е над кухнята — каза в ума му Линон. — Съобразява се с молбата ти“.

„Познаваш ли този хан?“

„Познавам повечето по този път, имбецил. Вкарваш ни в опасни води“.

„Пътувам към Сарантион. Разбира се, че ще ни вкарам“, отвърна кисело Криспин. Линон изсумтя безмълвно и затихна. Друго момиче, със зачервен оток на едната буза, беше взело делвата от жълтокосото. И двете бързо излязоха.

— Мога ли да ви предложа от най-доброто ни кандарийско червено за вечерята ви? — рече ханджията, събрал длани, както сякаш имаха навика да правят всички ханджии. — Малко ще ви излезе отгоре, разбира се, но…

— Имате кандарийско? Би било чудесно. Донесете го неразредено, с кана вода. Каква е вечерята ви, Моракс? „Ах, какви благородия сме днес!“

— Имаме чудесни селски наденички, наше производство. Или пилешка яхния, сега се готви.

Криспин заложи на яхнията.

Докато се качваше към стаята над кухнята, се опита да разбере защо всъщност беше направил всичко това. Не може да измисли ясен отговор. Всъщност нищо не бе направил. Все още. Но му хрумна, с нещо много близко до истинска болка, че за последен път беше видял този изпълнен с ужас ококорен поглед на лицето на по-голямата си дъщеря, докато майка й повръщаше кръв, преди да умре. А той не можеше да направи нищо. Побеснял, почти обезумял от мъка. Безпомощен.

— И вършат тази гнусотия из цяла Саврадия?

Беше гол в металното корито, свил колене до гърдите си. Най-голямото корито не се оказа особено голямо. Жълтокосото момиче го беше намазало с масло, не много опитно, и сега го търкаше с груб парцал поради липса на сюнгер. Линон лежеше килната на една страна на перваза на прозореца.

— Не. Не, господине. Само тук, в южния край на Стария лес… Елшовия лес, както му викаме… в северния край. Има две дъбрави, посветени на Лудан, бога… на горите. — Гласът й беше тих, почти шепот. Всичко се чуваше през тези стени. Като говореше на родийски, се запъваше. Той превключи на сарантийски.

— Джадитка ли си, момиче?

Тя се поколеба.

— Вкараха ме в Светлината миналата година.

Търговецът на роби, несъмнено.

— И Саврадия е джадитска, нали?

Ново колебание.

— Да, ваше благородие. Разбира се, ваше благородие.

— Но тези езичници още взимат млади момичета и… правят каквото там правят с тях? В провинция на империята?

„Криспин. По-добре да не знаеш за това“.

— Не и на север, господарю — отвърна момичето. Затърка ребрата му. — На север крадец или жена, хваната в прелюбодейство… някой, който вече е осъден на смърт, го обесват на божието дърво. Само бесят. Нищо… по-лошо.

— Аха. По-умерено варварство. Разбирам. И защо тук е различно? Няма ли достатъчно крадци и прелюбодейки тук?

— Не знам. — Не реагира на сарказма му. Нечестно беше от негова страна, помисли Криспин. — Сигурна съм, че не е това, ваше благородие. Но… може би Моракс използва това, за да е в мир със селото. Той… позволява на пътници без разрешителни да отсядат, особено есен и зиме. Заради това е богат. Селските ханове страдат. Може би това е начинът за него да се спогоди с тях. Дава им по някоя от робините си. За Лудан.

— Стига. Ослепително явно е, че никой тук не те е учил как да изтъркаш човек. В името на Джад! Имперски хан без сюнгер? Позор. Подай ми суха кърпа, момиче. — Криспин усещаше как в него кипва познатият, неудържим гняв и се постара да смекчи гласа си. — Чудесна причина да се убие робиня естествено. Отношенията със съседите.

Тя се изправи и припряно му донесе кърпа — всъщност жалко подобие на кърпа. Това не беше банята му във Варена. Самата стая беше невзрачна, но с прилични размери и от кухнята долу като че ли наистина идваше малко топлина. Вече беше забелязал, че вратата има от новите железни ключалки, с бронзов ключ. Търговците сигурно харесваха това. Моракс си знаеше работата, и законните й, и незаконните й страни. Сигурно беше забогатял — или беше на път да забогатее.

Криспин сдържа гнева си, мъчеше се да помисли.

— Прав бях долу, нали? Че тази нощ тук има хора без разрешителни?

Изправи се, излезе от коритото и водата закапа по пода. Тя се беше изчервила, притеснена и видимо уплашена. Това само още повече го ядоса. Дръпна кърпата от ръцете й, избърса косата и брадата си, после я уви около слабините си и изруга, ухапан от някаква пълзяща твар в кърпата.

Момичето стоеше до него, непохватно отпуснало ръце и навело очи.

— Е? — отново строго попита той. — Отговаряй. Прав ли бях?

— Да, ваше благородие. — Заговореше ли на сарантийски, който явно разбираше много по-прилично, изглеждаше умна за робиня, а в сините й очи имаше живец, щом ужасът избягаше от тях. — Повечето са незаконни. Есента е тих сезон. Ако дойдат бирници или войници, той ги подкупва, а имперските куриери пътуват твърде често насам-натам, за да се оплачат… стига да не ги оставят навън заради други гости. Моракс добре се грижи за куриерите.

„Сигурна съм, че се грижи. Познавам го тоя тип хора. Всичко срещу пари“.

Криспин кимна разсеяно, съгласен с птицата, но бързо се овладя. Почна да се облича. Извади сухи дрехи от пътната си торба — мокрите му връхни дрехи бяха останали да се сушат при един от огньовете долу.

„Тихо, Линон. Мисля!“

„Всичките сили да се съберат да ни опазят дано!“

Бе започнало да става все по-лесно да не обръща внимание на подобни заяждания. Днес обаче Линон се държеше някак странно. Криспин остави това за по-късно, заедно с по-дълбокия въпрос — защо изобщо се въвличаше в тази история. Роби умираха из империята всеки ден, насилваха ги, пребиваха ги с камшици, продаваха ги… правеха ги на наденици. Криспин поклати глава: нима наистина беше толкова глупав, че тази нелепа връзка между уплашеното момиче и дъщеря му можеше да го завлече в един свят, в който не съществуваше безопасно място? Нов труден въпрос. За по-късно.

В онези хубави времена, когато все още го радваха разни неща, умът му винаги беше обичал да разгадава ребуси. В работата, както и на игра. Докато замисля стенна мозайка, докато играе комар в любимата си бавя. Сега, докато бързо се обличаше в предвечерния студ, се улови, че се опитва да подреди плъзгащите се късчета информация в ума си като тесери, за да получи картина. Завърташе ги, накланяше ги като стъкълца, за да улови светлината с ъглите им.

„Какво ще й направят?“, попита импулсивно.

Този път Линон помълча толкова дълго, че той си помисли, че птицата е решила да го пренебрегне. Обу си сандалите; изчакваше. Когато се появи в ума му, гласът й беше хладен, равнодушен, много различен от гласа й досега.

„Сутринта ще й дадат маковия сок с каквото там пие. Ще я предадат на оногова, който дойде за нея. От селото сигурно. Ще я отведат. Понякога ги чифтосват с животни, за плодородие и за късмет на ловците, понякога го вършат самите мъже, един след друг. Носят маски на животни. След това жрец на Лудан изтръгва сърцето й. Може да е ковач или хлебар в селото. Или е ханджията долу. Няма как да го разберем. Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето. Сърцето го заравят в нивите. Одират й кожата, като нечистотията на живота. После я обесват за косата на свещеното дърво в мига, в който слънцето залезе, та Лудан да вземе своето“.

— Свети Джад! Но може да си толкова…

„Млъкни! Имбецил! Казах ти, че е по-добре да не знаеш!“

Момичето го гледаше стъписано. Криспин я изгледа с яд и тя наведе очи, вече обзета от друг вид страх.

Отвратен, невярващ, Криспин отново заигра с ребуса с част от ума си, мъчеше се да се успокои. Завъртя стъклените късчета да улови светлината. Макар да бе смътна, несигурна светлина, като от свещи, лъхнати от вятър, или на зимно слънце през тесен прозорец.

„Не мога да ги оставя да я убият така“, каза в ума си на Линон.

„Аха! И нека закънтят войнишките барабани! Гай Крисп от Варена, храбрият позастарял герой! Не можеш ли? Не разбирам защо. Просто ще си намерят някоя друга. И ще те убият затова, че си се опитал да се намесиш. Кой си ти, майсторче, че да заставаш между един бог и неговата свята жертва?“

Криспин беше привършил с обличането. Седна на леглото. То изскърца.

„Не знам как да отговоря на това“.

„Не знаеш, разбира се“ — отвърна Линон.

Момичето прошепна:

— Господарю. Ще правя всичко, което поискате, винаги.

— Че какво друго прави една робиня? — сопна се той разсеяно. Тя потрепери, все едно я беше ударил. Криспин вдиша дълбоко.

„Трябва да ми помогнеш“ — каза на птицата. Ребусът се беше оформил, колкото и жалък да изглеждаше. Криспин се размърда на леглото, то заскърца отново. „Ето какво…“

След няколко мига обясни на момичето какви стъпки трябва да предприеме, ако иска да преживее утрешния ден. Постара се да говори убедително, все едно знае какво прави. Това, което беше почти непоносимо, бе светлината, появила се в очите му, докато говореше, и тя разбра, че ще се опита да я спаси. Толкова много искаше да оцелее. Желанието да живее я изгаряше отвътре.

Беше казал на Марциниан, че не изпитва никакво истинско желание за каквото и да било, дори за живот. Може би, помисли Криспин, тъкмо това го правеше идеалния човек за подобна глупост.

Прати момичето долу. Тя първо коленичи пред него, като че ли искаше да каже нещо, но той я спря с поглед и посочи вратата. След като Кася излезе, Криспин поседя още малко, после стана и се зае с това, което искаше да е нагласено в стаята.

„Сърдита ли си?“, попита изведнъж Линон и сам се изненада.

„Да“, отвърна след малко птицата.

„Ще ми кажеш ли защо?“

„Не“.

„Ще ми помогнеш ли?“

„Аз съм само една кожа и тенекия, както каза някой веднъж. Всъщност повече пъти. Можеш да ме ослепиш, оглушиш, да ме накараш да млъкна само с мисъл. Какво друго мога да направя?“

Докато слизаше по стълбите към шума и топлината на гостната Криспин погледна през прозорчето. Навън съвсем се беше стъмнило, гората се губеше в черно. Пак не се виждаха облаци, луни и звезди. Трябваше да слезе с нищо друго наум освен с очакване за хубаво червено от Кандария и скромни надежди за добра пилешка яхния. Но всяка сянка, всяко движение в сенките зад надрасканото прозорче носеше аура на смъртна заплаха. „Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето“.

Беше се решил. Носеше бронзовия ключ на колана си, но беше оставил открехната вратата на стаята, като наивен родийски глупак, непривикнал със суровите реалности на пътуването, с истинските опасности на пътя.

Беше станало ясно, че червенобрадият родиец, който пиеше и дори делеше щедро с тях скъпо вино, пътува чак до Сарантион с разрешително, подписано от самия имперски канцелар. Цялата гостна вече го знаеше. Мъжът непрекъснато повтаряше името Гесий — на всяко трето изречение. Можеше чак да е дразнещо, ако не беше толкова добродушен… и щедър. Изглежда, беше някакъв майстор художник, мекушав градски човек, поканен да помогне за някой от строителните проекти на императора.

Телон от Мегарион се смяташе за доста вещ в претеглянето на типове като него и възможностите, които му предлагаха.

Първо, художникът — Марциниан, така се беше нарекъл — съвсем очевидно не носеше кесията си. Което означаваше, че разрешителното и колкото там пари му бяха платили в аванс или беше взел със себе си от Батиара — явно предостатъчна сума, за да си позволи разкоша да пие кандарийско вино и да черпи даже — не бяха у него, освен ако не ги беше тикнал в долните си дрехи. Телон се ухили зад шепите си при мисълта за смачкания, оцапан с лайна къс хартия, поднесен в следващия пощенски хан. Не, имперското разрешително не се криеше в гащите на Марциниан, готов беше да заложи на това.

Или по-точно щеше да заложи, и то доста, стига да имаше. Телон не разполагаше с никакви средства и го бяха прикрепили към свитата на чичо му само заради доброто сърце на чичо му — както чичо му му напомняше непрекъснато. Връщаха се у дома в Мегарион, след като бяха сключили няколко изгодни сделки във военния лагер към Тракезия, където бяха базирани Четвърти и Първи Саврадийски легиони. Изгодни за чичо Ерит де. Самият Телон нямаше никакъв пряк интерес от печалбите. Дори не му плащаха. Беше тук само за да научи маршрута, казал беше чичо му, и да опознае хората, с които трябва да се разбира, и да покаже, че може да се държи прилично сред съсловия по-добри от пристанищна сган.

Ако докажеше, че се учи прилично бързо, щедро беше отстъпил чичо му, можело дори да го допуснат в работата на добра заплата и сам да поведе няколко малки кервана. След време може би, след като минел определен срок, можело дори да стане партньор на чичо си и братовчедите.

Майката и бащата на Телон бяха засипали чичо Ерит с унизителни благодарности. Кредиторите на Телон, сред които и няколко играчи на зарове с говняни лица от една пристанищна каупона, се бяха въздържали да изразят подобен ентусиазъм.

Общо взето Телон беше принуден да признае, че за него това си беше едно съвсем навременно пътуване далече от дома, макар времето да беше гадно и чичо му и тия плужеци, братовчедите му, да приемаха утринните молитви прекалено на сериозно и да се мръщеха само при споменаването за блудници. Телон тъкмо обмисляше много енергично как да си уреди една кратка, сваляща напрежението срещичка с хубавото русокосо слугинче в този хан, когато словоохотливото безхаберие на художника на съседната маса насочи мислите му в съвсем друга посока.

За жалост някои сурови факти си оставаха неотменими. Само след още няколко много кратки дни щеше да се върне у дома. Определени среди му бяха намекнали много свойски, че ако държи да се радва на ползата и удобството на двата си все още здрави крака, то никак няма да е зле да се подготви да изплати някои значителни суми с цел да оправи комарджийския си дълг. Чичото на Телон, толкова безнадеждно тъп по отношение на комара, колкото и за момичетата, едва ли щеше да го авансира с каквито и да било суми. Това поне беше очевидно въпреки сдържано доброто настроение на чичо Ерит след успешните му сделки с ботуши, наметала и разни други неща за войниците и закупуването на грубо изваяни религиозни предмети в едно градче на изток от военния лагер. Тракезийските дървени слънчеви дискове, обяснил беше той на Телон, много се търсели в Мегарион, а още повече оттатък залива, в Батиара. Щели да му донесат добър доход, чак до петнайсет процента след приспадане на всички разходи. Телон героично се беше въздържал да не се прозее.

Решил беше също така, много преди това, да не изтъква, че благочестието на чичо му и скрупулите му май не му пречат да подкупва ханджии — всички от които като че ли добре познаваха Ерит, — за да им разрешат да отсядат незаконно в немалко имперски ханове по пътя. Не че самият той имаше нещо против, между другото, но нали все пак трябва да има принципи.

— Дали би било прекалено нахално от моя страна — говореше в момента чичо Ерит, наведен към червенобрадия мъж, — ако помоля да ме удостоите с честта да зърна това височайше разрешително, с което сте удостоен? — Телон чак се присви от тази ласкателна, мазна реч. Чичо му беше грозна гледка, когато почнеше да лиже нечии ботуши.

Лицето на художника помръкна.

— Мислите, че го нямам ли? — изръмжа той възмутено.

Телон вдигна бързо ръка да скрие поредната си усмивка. Чичо му, който пиеше учтиво предложена чаша от кандарийското на непознатия, се изчерви като виното.

— Не, не, ни най-малко! Сигурен съм, че вие… разбира се, че… просто никога в живота си не съм виждал печата или подписа на височайшия канцелар Гесий. Толкова изтъкнат човек. На трима императори е служил! Би било много висока чест за мен, ваше благородие! Само да зърна… почерка на толкова издигната особа… пример за синовете ми.

Чичо му, помисли си кисело Телон, притежаваше всички черти, присъщи на пълзачите по обществената стълбица, които човек можеше да очаква у един скромно успяващ провинциален търговец. Щеше безкрайно да угощава семейството си с тази неописуемо банална история с разрешителното, ако го видеше, и навярно щеше да намери и религиозен морал в нея, който да им натрапва. Добродетелта и придобивките, които тя носи. Телон се зачуди що за пример може да е един евнух.

— Добре, добре — отвърна с господарски жест батиарският майстор, като за малко не събори поредната бутилка вино. — Утре ще ти го покажа. Горе в стаята е разрешителното. Най-добрата стая. Над кухнята. М-много е далече тая нощ! — Разсмя се, явно си мислеше, че е казал нещо изключително смешно. Чичо Ерит, видимо успокоен, също се засмя. Имаше ужасен, неубедителен смях, поне според Телон. Червенобрадият стана, залитна към масата и отново наля на Ерит. Вдигна шишето в колеблива подкана; братовчедите на Телон припряно покриха чашите си с ръце и той по необходимост трябваше да направи същото.

Изведнъж му стана съвсем непоносимо. Да ти предлагат кандарийско и да си принуден да откажеш! И ето го тук, сред едно отвратително никъде, без никакви пари и само на няколко дни от среща, която щеше да изложи краката му — и Джад само знаеше още какво — на повече от сериозен риск. И Телон взе решение. Бездруго му трябваше само потвърждение за предположенията му отпреди малко. Този мъж наистина беше голям глупак.

— Моля да ме извините, чичо — заяви Телон, изправи се и се хвана за корема. — Прекалих с надениците. Трябва да се облекча.

— Умереността — отвърна важно, както можеше да се очаква, чичо му, и вдигна поучително пръст, — е добродетел на масата, както и навсякъде.

— Съгласен съм! — заяви гламавият художник и разля виното си.

Това всъщност щеше да е забавно, помисли си Телон, докато вървеше към тънещия в сянка сводест изход. Не тръгна към нужника в дъното на коридора. Пое тихо нагоре по стълбището. Биваше го много с ключалките, впрочем.

Впрочем, дори не му се налагаше.

„Бъди готова — каза Криспин наум. — Мисля, че издърпахме рибата на брега“.

„Голям рибар стана — отвърна язвително Линон. — Осолен ли ще го ядем, или в сос?“

„Без остроумия, моля. Трябваш ми“.

„Тъпоумна?“

Криспин подмина и това заяждане.

„Сега изпращам момичето горе“.

— Коте! — извика той високо и леко завалено. — Коте!

Момичето притича, с угрижени сини очи, бършеше ръце в туниката си. Криспин я изгледа за миг в упор, после се килна на една страна, като разля още вино, и измъкна ключа за стаята си от колана.

Честно казано, не беше имал представа кой може да захапе стръвта, която предлагаше… незаключената врата, бъбривото пиянство, грубите намеци, изтървани над храната и виното. Всъщност беше напълно възможно никой да не се хване. Нямаше резервен план. Никакви ярки съзвездия тесери. Врата, оставена глупаво отворена, непредпазливи думи за кесия горе… това бе всичко, което бе успял да измисли.

Но изглежда, някой наистина се беше хванал на въдицата му. Отказа да си позволи да мисли доколко морално е това, което прави, когато нацупеният племенник го погледна съвсем явно и се извини.

Примижа като бухал към момичето и посочи с треперещ пръст Ерит от Мегарион.

— Този мой много добър приятел иска да види разрешителното ми. Печата на Гесий. То е в кожената кесия. На леглото. Знаеш стаята, над кухнята. Иди да го в-вземеш. И, К-коте… — Замълча и размаха пръст към нея. — Знам т-точно колко пари има в кесията, Коте.

Търговецът от Мегарион се опита да възрази, но Криспин му намигна, стисна момичето за задника, докато то взимаше ключа, и се засмя.

— Стаята не е много далече за млади крачета! Кой знае, може и около мене да ги увие по-късно. — Един от синовете на търговеца се изкикоти смутено, преди ужасно да се изчерви под свъсения поглед на баща си.

Един карчит на маса в другия край на помещението се изсмя високо и вдигна към тях халбата си. Криспин си беше помислил, още когато влезе, че тъкмо някой от тяхната група може да се изсули и да се качи горе. Беше приказвал достатъчно високо, за да чуят… но те, изглежда, пиеха здраво още от следобеда и двама от тях хъркаха силно, подпрели глави на масата между храната.

Отегченият нацупен племенник на Ерит, с тънките устни и дългите шавливи ръце, беше казал, че отива до клозета. Не отиваше там. Криспин беше сигурен в това. Той беше рибата и беше захапал куката.

„Щом влиза в стая с намерение да краде, заслужава това, което го чака“, каза си Криспин. Беше съвсем трезвен — нали беше разлял или черпил с повечето си вино. Изведнъж обаче му хрумна, преди да е успял да я прогони, мисълта, че сигурно някъде има една майка, която обича този младеж.

„Дойде“, каза Линон от стаята горе.

Тя тръгна нагоре по стълбището, този път забързана, покрай факлите по стената, пламъците им потреперваха от преминаването й и хвърляха неравна светлина зад и под нея. Държеше ключа. Сърцето й туптеше силно, но този път — другояче. Този път имаше надежда, колкото и смътна да беше. Там, където е царял пълен мрак, светлината на една свещ променя света. Нищо не можеше да се види през прозорците. Чуваше воя на вятъра.

Стигна горе и тръгна право към последната стая — тази над кухнята. Вратата беше отворена. Беше й казал, че навярно ще е така. Не беше обяснил защо. Каза само, че ако види някого вътре, щом я изпрати горе, който и да е, да направи точно каквото й е заръчал.

Влезе и спря. Видя стреснато обръщаща се в тъмното фигура. Чу го как изруга. Не виждаше лицето му.

Запищя, както й беше казал червенобрадият.

Силният писък отекна из целия хан. Чуха се дори в шумната гостна. Във внезапно настъпилата мъртва тишина отчаяният вик прокънтя ясно:

— Крадец! Помощ!!!

— Джад очите му да изгори! — изрева червенобрадият и скочи. Моракс притича от кухнята и забърза към стълбите. Но художникът необяснимо защо хукна в обратна посока. Грабна дебелия си кривак, подпрян на стената до вратата, и изхвърча в черната нощ.

„Мишки и кръв! — изруга Линон. — Скачаме!“

„Къде?“, попита в паника Криспин, докато ставаше и ругаеше крадеца за пред другите.

„Къде мислиш, имбецил? В двора под прозореца. Побързай!“

Писъкът на нещастното момиче му беше изкарал ума, това беше бедата. Беше прекалено силен, прекалено изпълнен с… пронизващ ужас. Нещо сурово и грубо имаше в този ужас, далеч надхвърлящо това да зърнеш крадец в стая на горния етаж. Но Телон нямаше време да премисли защо; само да разбере, почти моментално след като направи грешката си, че просто трябваше да се обърне спокойно към нея и със смях да й заповяда да донесе светлина, за да може по-лесно да намери имперското разрешително, та родиецът да го покаже на чичо му, както беше обещал. Щеше много лесно да оправдае нахлуването си с обяснение как, по импулс, от желание да помогне, е влязъл в стаята. Беше почтен човек, пътуваше с почтена група търговци. Какво друго можеше да си въобрази който и да било?

Това трябваше да направи.

Но вместо това, обзет от паника, със свит стомах, и понеже знаеше, че тя не може да го види ясно в тъмното, и вкопчен в тази спасителна мисъл, грабна кожената пътна торба от леглото, с документите, парите и нещо като украшение, щръкнало наполовина от торбата, и драсна към прозореца. Удари с все сила дървените кепенци, метна крака през перваза и скочи.

Кураж трябва, за да скочиш в тъмното. Нямаше представа на какво може да се натъкне долу в двора. Можеше да си счупи крак или дори врата. Нищо не счупи, само затъна до колене в купчина тор. Задържа торбата, бързо се изправи и се затътри през разкаляния двор към плевника. Умът му работеше трескаво. Ако пуснеше торбата в сламата, можеше на бегом да се върне пред хана и да поведе гонитбата по пътя на крадец, когото е зърнал на връщане от клозета след писъка на момичето. После можеше да прибере торбата — или по-ценните неща в вея, — преди да си тръгнат.

Беше добра стратегия, породена от бърза мисъл и остър ум.

Ако не беше паднал от удар, който го зашемети и едва не го уби, докато завиваше към сянката на плевника под пълзящите по небето облаци и няколкото смътно блещукащи звезди, сигурно щеше и да проработи.

„Имбецил! За малко да ме удариш!“

„Научи се да залягаш! — сопна се Криспин. Едва дишаше. — Съжалявам. Не виждам добре“. Имаше съвсем смътна светлина, прозираща от затворените прозорци на гостната.

Извика:

— Насам! Спипах го! Светлина, всички да гниете дано! Светлина, в името на Джад!

Мъжки викове, объркани гласове, разнородна реч, някой дрезгаво изрева нещо на непознат език. Горе някъде се появи запален факел — да, на отворените кепенци на неговата стая. Чу приближаващи се стъпки и шумни гласове, щом мъжете от гостната и слугите от другата страна се изсипаха от входната врата и затичаха към него. Голяма врява за една обикновена мокра есенна нощ.

Криспин мълчеше, загледан надолу на светлината на единствения факел горе и после — на постепенно усилващия се оранжев блясък, когато мъжете го наобиколиха с факли и светилници в ръце.

Племенникът на търговеца лежеше в краката му, черна струйка, сигурно кръв, се стичаше от слепоочието му и капеше в калта. Кожената дръжка на торбата беше усукана около едната му ръка.

— Джад да ни опази! — рече Моракс, задъхан от изтощение. Беше тичал нагоре по стълбите и после пак надолу. Кражба в хан едва ли беше нещо нечувано, но това бе малко по-различно. Това не беше слуга или роб. Криспин, докато се бореше да надвие сложните чувства и с пълното съзнание, че са едва в началото на онова, което трябваше да се свърши тук, се обърна и видя как уплашеният поглед на ханджията се мести от неговото лице към това на търговеца Ерит, който стоеше над тялото на племенника си и гледаше безизразно.

— Мъртъв ли е? — най-сетне попита той. Не коленичи да провери сам, забеляза Криспин.

„Какво става? Не мога да видя! Той ме набута вътре!“

„Слушай тогава. Няма много за гледане. Но помълчи. Сега трябва да внимавам“.

„Ах, сега трябва да внимаваш? След като за малко не ме пръсна на парчета?“

„Моля те, мила“.

Хрумна му, че никога досега не беше казвал нещо такова на птицата. Сигурно и на Линон й хрумна същото, защото замълча.

Един от братовчедите коленичи и наведе глава над проснатия в калта младеж.

— Жив е — каза и погледна баща си. Криспин затвори за миг очи. Беше ударил силно, но не с всичка сила. Още държеше кривака.

Беше студено. Духаше северен вятър. Никой не бе имал време за наметала и мантии. Криспин усети жвакащата кал под обутите си в сандалите стъпала. Вече не валеше, макар вятърът да миришеше на дъжд. Нито една от луните не се виждаше, само тук-там по шепа звезди между забързаните на юг към невидимите планини облаци.

Криспин си пое дъх. Време беше да продължи и му трябваше публика. Погледна ханджията и каза с най-ледения си тоя — онзи, с който плашеше чираците:

— Искам да знам, стопанино, дали този крадец и всъщност цялата му група притежават разрешителни, позволяващи им да отседнат в имперски пощенски хан. Искам отговор веднага.

Настъпи внезапна, смутена тишина. Моракс чак се олюля. Точно това не беше очаквал. Отвори уста, но от тях не излезе и дума.

Чуха се нови гласове. Идваха още хора, от тъмното към кръга от факли. Криспин погледна натам и видя момичето, Кася — двама от слугите в хана я бяха стиснали за лактите. Не бяха особено вежливи. Тя се опъваше, но те я влачеха напред.

„Какво става? Не мога да видя!“

„Водят момичето“.

„Изкарай я героят“.

„Разбира се. Защо мислиш, че я пратих горе?“

„Аха! Мислил си значи следобед“.

„Притеснително е, знам“.

— Пуснете я, да изгниете дано! — извика той на мъжете, които я дърпаха. — На това момиче дължа разрешителното си и кесията. — Пуснаха я веднага. Криспин видя, че е боса като повечето слуги.

Отново се обърна към Моракс и каза високомерно: — Не получих отговор на въпроса си, ханджийо. — Моракс отвърна с безпомощен жест и събра умолително длани пред гърдите си. Жена му изникна зад него. Очите й изгаряха: гняв без определена посока, но дълбок.

— Аз ще отговоря. Нямаме разрешително, Марциниан. — Беше Ерит, чичото. Тясното му лице беше пребледняло. — Есен е. Моракс е така добър да ни пуска при огнището си и да преспиваме, когато в хана има места.

— Но днес ханът е пълен, търговецо. Допускам, че добротата на Моракс си има цена и че тази цена не е в полза на Имперската поща. Аз ли трябва да плащам престоя ви — и престоя на племенника ви?

„О, добре! С една стрела ги наниза и двамата!“

„Линон! Шшт!“

Каишката на торбата си беше в ръката на племенника. Никой не беше посмял да я пипне. Проснат по гръб в калта, Телон от Мегарион не беше помръднал, откакто Криспин го беше повалил. Но вече дишаше равномерно и Криспин се поуспокои. Убийството не влизаше в плановете му, макар да беше съвсем наясно, че някой друг щеше да го направи. „На север бесят крадеца на божието дърво“. Тук той действаше бързо, малко време имаше за преценка, още по-малко да помисли защо изобщо го прави.

Ерит преглътна и не отвърна нищо. Моракс се окашля, погледна към търговеца, после — пак към Криспин. Жена му беше точно зад него и той го знаеше. Беше изгърбил рамене. Приличаше на подгонен звяр.

Криспин, вече не рибарят със стръвта, а ловецът с лъка, каза ледено:

— Ясно е, че този презрян крадец отсяда тук незаконно със съгласието на упълномощен ханджия на имперски пощенски хан. Колко ви плащат, Моракс? Гесий може би ще иска да научи. Или Фаустин, протоофициарият.

— Ваше благородие! Вие ще им кажете? — Гласът на Моракс излезе много тънък и секна. Можеше да е комично, при други обстоятелства.

— Нещастник! — На Криспин никак не му беше трудно да докара гневен тон. — Моето разрешително и кесията ми са откраднати от някой си, който е тук само заради твоята алчност — и ти ме питаш дали ще се оплача? Една дума все още не си казал за наказание и единственото, което видях досега, е, че дърпат насила момичето, което предотврати това! Крадецът щеше да се измъкне, ако не беше тя! Какво правят на заловени крадци тук в Саврадия, Моракс? Знам какво правят в Града на имперски ханджии, злоупотребили с доверие заради лична печалба. Имбецил такъв!

„Ха! Но внимавай. Може да те убие. Животът ти тук е в опасност“.

„Знам. Но има тълпа“.

Криспин обаче болезнено съзнаваше, че не може да смята за съюзник никого в този двор. Повечето гости бяха отседнали незаконно и щяха да искат нещата да продължат така. В момента той бе заплаха не само за Моракс.

— Всички… ваше благородие, през есента или зимата, почти всички имперски ханове позволяват на честни търговци да отсядат. Любезност, просто любезност.

— Честни търговци. Мда. Разбирам. Ще съм склонен да подхвърля това в твоя защита в случай, че канцеларът попита. Поставих обаче друг въпрос: какво правят тук с крадците? И как възмездявате огорчени гости, които са тук законно?

Моракс отново хвърли бърз поглед към Ерит. Почти се беше превил на две от раболепие.

— Какво възмездяване ще ви удовлетвори, Марциниан? — попита търговецът. — Аз ще поема отговорността за племенника ми.

Криспин, споменал за възмездяване с отчаяната надежда да чуе точно това, се обърна към Ерит и отвърна с тон, привидно лишен от гняв:

— Достойно от ваша страна, но той е пълнолетен, нали? Отговаря сам за себе си, несъмнено.

— Би трябвало. Но… ето, че се изложи. За срам на родителите му. И за мой, уверявам ви. С какво бихме могли да оправим това?

— У нас крадците ги бесим — изръмжа един от карчитите. Криспин се обърна. Беше онзи, който бе вдигнал халбата си към него за поздрав преди малко. Пиянските му очи блестяха възбудено. Очакваното насилие — да разведри малко една скучна нощ.

— И ние ги бесим! — подвикна друг, скрит зад тълпата. Последва нервно мърморене, на ръба на възбудата. Факлите се люшнаха, кръгът светлина се стегна около него в студа.

— При нас им режат ръцете — подхвърли Криспин с привидно безразличие. Избута настрана една факла, приближила се прекалено към лицето му. — Все ми е едно какво диктува законът тук. Правете с него каквото искате. Ерит, ти си честен човек, както виждам. Не можеш да възмездиш риска за разрешителното ми, но върни ми сумата в кесията — сумата, която щях да загубя — и ще го приема.

— Става — отвърна начаса търговецът. Личеше му, че е алчен, и по свой начин честен.

Криспин продължи, като се стараеше да запази същия небрежен тон:

— И ми откупи момичето, което ми спаси кесията. Ще те оставя да договориш цената с ханджията. Не позволявай да те измами.

— Какво?! — възкликна Моракс.

— Момичето — повтори припряно жена му зад него. — Но…

— Готово — заяви отново Ерит, съвсем спокойно. Изглеждаше и недоволен, и облекчен едновременно.

— Ще ми трябва домашна прислуга, като стигна в Града, а й го дължа заради това. — Щяха да го помислят за алчна родийска свиня; добре, направо чудесно. Криспин се наведе, издърпа каишката на кожената си торба от пръстите на просналия се в калта младеж, изправи се и погледна Моракс.

— Знам, че не си единственият ханджия, който прави това. Аз пък не съм доносник. Бих те посъветвал да си изключително честен с Ерит от Мегарион, като назовеш цената си, и съм готов да заявя пред всички навсякъде, че благодарение на едно от твоите честни и добре обучени слугинчета не ми беше нанесена трайна щета.

— И никакво бесене, така ли? — възмути се карчитът. Ерит го изгледа кръвнишки.

Криспин се подсмихна.

— Представа нямам какво ще му направят. Не ме интересува. Няма да съм тук да го видя. Императорът ме е поканил и няма да се бавя — дори за правосъдие и бесило. Но разбирам, че нашият добросърдечен Моракс, дълбоко разкаян затова, че ни изкараха навън в студа, предлага кандарийско вино на всички, които изпитват нужда от топлина. Прав ли съм, ханджийо?

Последва дрезгав смях и кимания. Криспин се усмихна по-широко.

„Пак много добре се оправи! Мишки и кръв! Нима ще съм принудена и да те уважавам?“

„Как иначе изобщо щяхме да се измъкнем от това?“

— Мъжо! Мъжо! — повтаряше припряно жената на ханджията. Лицето й беше пламнало, червено под светлината на факлите. Беше се вторачила в Кася, забеляза Криспин. Момичето изглеждаше объркано, слисано. Или това, или беше изключително добра актриса.

Моракс не се обърна към жена си. Вдиша треперливо, хвана Криспин за лакътя и го поведе малко настрани в тъмното.

— Канцеларът? Протоофициарият… — зашепна треперливо.

— Имат си по-неотложни грижи. Няма да ги безпокоя с това. Ерит възмездява риска ми от загуба, а ти продаваш момичето с всички подписани документи за компенсация. Гледай цената да е честна, Моракс.

— Ваше благородие, искате… точно това момиче, от всичките?

Едва ли бих могъл да ги използвам всичките, стопанино. Тази спаси кесията ми. — Усмихна се разбиращо. — Тя ти е любимката, така ли?

Ханджията се поколеба.

— Да, ваше благородие.

— Хубаво — отвърна живо Криспин. — Все пак редно е да загубиш нещо за наказание, макар и да е само една жълтокоса мома в леглото. Избери си някое друго момиче да му се качваш в тъмното, докато жена ти спи. — Млъкна и усмивката му се стопи. — Щедър съм, стопанино.

Беше, и Моракс го знаеше.

— Не раз… в смисъл, тя не е… Жена ми… — Ханджията замълча. Вдиша дълбоко. — Да, ваше благородие. — Понечи да се усмихне. — Наистина имам други момичета.

Криспин впрочем знаеше какво има предвид. „Казах ти“, прошепна Линон в ума му.

„Тук нищо не може да се направи“, отвърна той мълчаливо. В това имаше въпроси, на които не можеше да отговори. На глас каза:

— Сериозно говоря, Моракс… много честна цена за Ерит. И извади вино. Кандарийско.

Моракс преглътна и кимна нещастно. Криспин не изпита разкаяние. Скъпото вино щеше да е единствената истинска загуба за ханджията, а точно сега за Криспин беше необходимо другите гости на хава да изпитват добри чувства към него и Моракс да знае това.

Заваля. Криспин погледна нагоре. Тъмни облаци затулваха цялото небе. Гората беше на север, много близо, като мрачна сила. Някой се приближи към тях иззад факлите: едра, вдъхваща увереност фигура, с наметалото на Криспин в ръце.

— Всичко е наред, Варгос — каза Криспин. — Влизаме вътре. — Варгос кимна, гледаше бдително и строго.

Вдигнаха Телон от Мегарион и го понесоха към хана. Чичо му и братовчедите му вървяха до него; слуги носеха факли. Момичето, Кася, се задържа колебливо, а също и жената на ханджията, с отровния си поглед.

„Какво става?“

„Чу. Влизаме вътре“.

— Качи се горе, Коте — каза кротко Криспин, докато крачеше към светлия вход. — Продават те на мен. Вече нямаш задачи в този хан, разбираш ли? — В първия миг тя замръзна, ококорила очи, после кимна плахо като зайче. Трепереше. — Изчакай ме в стаята. Ще пийна малко хубаво вино, после ще се кача. Стопли леглото. И гледай да не заспиваш. — Важно беше да го каже небрежно; тя беше робиня все пак, купена по импулс — и не знаеше нищо повече от това.

— За виното, милорд? — Гласът на Моракс до рамото му беше тих, умолителен. — Кандарийско ли все пак? Ще е пълно разхищение за повечето от тях, ваше благородие. — Това, впрочем, беше вярно.

— Не ме интересува — ледено отвърна Криспин.

Което, впрочем, не беше вярно. Почти го заболя. Виното на остров Кандария беше прочуто, прекалено добро беше, за да се разхищава. При по-обичайни обстоятелства.

„Мишки и кръв, художнико. Все пак си имбецил. Знаеш ли какво означава това за утре?“

„Разбира се, че знам. Нищо не може да се направи. Няма да можем да останем. Разчитам на теб да ни опазиш всички“. Мислеше да го каже иронично, но не се получи точно така. Птицата не отвърна.

Някъде наблизо в гората имаше божие дърво, а утре беше Денят на мъртвите. А въпреки съветите на Зотик утре щяха да са далече оттук — и щяха да тръгнат на разсъмване, ако не и по-рано.

Влезе вътре с ханджията и прати момичето горе с ключа. Седна отново на масата си в гостната да изпие бутилка-две от виното, разредено благоразумно с вода, и да си спечели, доколкото може, добронамереността на онези, които щяха да споделят с него щедрата почерпка. Този път задържа кесията у себе си, с парите и разрешителното, и птицата също.

По някое време Ерит от Мегарион се появи, приключил срещата си с Моракс. Поднесе на Криспин документ, указващ, че момичето — робиня Касия, от инициите — вече е законна собственост на майстора художник Марциниан от Варена. Ерит настоя също да приключат с паричното възмездяване, за което се бяха разбрали. Криспин го остави да преброи съдържанието на кесията му; Ерит извади своята и постави същата сума на масата. Карчитските търговци ги гледаха, но бяха много далече, за да се чуе какво казват.

Ерит прие само една малка чаша от скъпото вино в израз на искрена добронамереност. Изглеждаше уморен и нещастен. Зареди наново куп извинения за безобразното поведение на племенника си и след малко стана да си ходи. Криспин също стана и си размениха вежливи поклони. Човекът се беше държал безукорно. Криспин всъщност беше разчитал точно на това.

Загледа документите и вече доста натежалата кесия на масата и отпи от виното. Очакваше търговците от Мегарион да са си тръгнали на заранта още преди него — стига да позволяха на племенника да си замине. Подозираше, че някои допълнителни разходи от страна на Ерит ще постигнат това, ако вече не го бяха направили. Усети, че неволно се надява да е така. Младежът беше пакостник, но пък несъмнено щеше да си изпати от семейството си. Криспин никак не държеше да се окаже виновникът, ако го обесят на някой езически дъб в Сарандия.

Огледа се. Живналите карчити и още неколцина други гости, сред които и един развеселен, облечен в сиво куриер, пиеха червеното кандарийско неразредено, лочеха го като бира. Постара се да не примижи от отвращение и вдигна чашата си за наздравица. Чувстваше се много далече от своя свят. Обичайните обстоятелства бяха останали далече назад, у дома, зад градските стени. Там, където трябваше да остане, да вае образи на красотата с такива материали, каквито има подръка. Тук нямаше красота.

Хрумна му, че не бива да оставя новата си робиня задълго сама, та макар и зад заключена врата. Нямаше да може да направи много, ако изведнъж се окажеше, че я няма. Качи се горе.

„Ще й го мушнеш ли?“ — изведнъж се изкиска Линон. Грубостта и малко надменният й глас го вбесиха. Не отвърна нищо.

Момичето беше заключило. Криспин почука и я повика. Познала гласа му, тя отключи и му отвори. Той влезе, затвори вратата и заключи. В стаята беше тъмно. Кася не беше запалила свещи, затворила беше кепенците и ги беше залостила. Дъждът трополеше отвън. Тя стоеше много близо до него, мълчеше. Изненадващо, той бе смутен от близостта й, все още се чудеше защо бе направил всичко това. Кася коленичи с шумолене, смътна женска фигура, после сведе глава да целуне крака му, преди да е успял да се отдръпне. Той бързо отстъпи назад, окашля се, не знаеше какво да каже.

Даде й най-горното одеяло от леглото и я прати да спи на слугинската постеля до отсрещната стена. Момичето така и не проговори. Той също — освен заповедта. Легна и дълго слуша дъжда. Мислеше за кралицата на антите, чийто крак самият той бе целунал, преди да започне това пътуване. Спомни си за жената на един сенатор и как чукаше на вратата му. В друг хан. В друга страна. Най-сетне заспа. Сънува Сарантион: как прави мозайка там, с ярки тесери и с всички скъпоценни камъни, които са му нужни — висок купол и гигантски дъб на него, бляскащи мълнии в гневно синьо небе.

Щяха ли да го изгорят на клада в Града за такова неблагочестие? Но това бе само сън. Никой не умира заради сънища.

Събуди се в тъмното, преди разсъмване. Огледа се объркано, после смъкна крака от леглото и мина по студения под до прозореца. Отвори кепенците. Дъждът беше спрял, но от покрива все още се стичаше вода. Беше надвиснала тежка мъгла; едва виждаше двора долу. Там се бяха раздвижили хора — Варгос щеше да е сред тях, да приготвя мулето — но звуците бяха приглушени и далечни. Момичето се беше събудило, стоеше до постелята си — бледа тънка фигура, като призрак, и го гледаше мълчаливо.

— Да тръгваме — каза той.

Скоро вече бяха на пътя, крачеха на изток сред загърнат в мъгла полусвят, а утрото идваше без слънчев изгрев. Беше Денят на мъртвите.

4.

Иницият Варгос не беше роб.

Много от слугите под наем в пощенските ханове по главните имперски пътища бяха, разбира се, но Варгос бе избрал тази работа по своя воля и не пропускаше да го изтъкне на онези, които се обръщаха към него неправилно. Беше подписал втория си петгодишен договор с Имперската поща преди три години, носеше си копие от документа, макар да не можеше да чете, и прибираше заплатата си два пъти в годината, в добавка към гарантирания му подслон и храна. Не беше много, но през годините си беше купувал на два пъти нови ботуши, вълнено наметало, няколко туники и есперански нож и можеше да похарчи някой и друг меден фолис за блудница. Имперската поща предпочиташе роби естествено, но те не достигаха, след като император Апий бе предпочел да усмири северните варвари, вместо да ги покори, а яки мъже винаги се търсеха за свита по пътищата. Някои от тези яки мъже, включително Варгос, бяха северни варвари.

У дома баща му често изразяваше — обикновено с много разплискано пиво и блъскане с юмрук по масата — възгледите си за работенето или воюването за сарантийските дебелогъзи катамити, но Варгос не винаги се съгласяваше с него. Всъщност тъкмо след една такава дискусия беше напуснал селото, за да започне пътуването си на юг.

Не можеше вече да си спомни подробностите от онзи спор — нещо свързано със суеверие за оране под пълна синя луна, — но спорът беше завършил с това, че старият, от чийто череп капеше кръв, най-преднамерено дамгосваше едната буза на Варгос с ловджийски нож, докато братята и братовчедите на Варгос много въодушевено го държаха затиснат на земята. Варгос, въпреки цялата си яростна, дори оскърбителна съпротива по онова време, по-късно бе принуден да признае пред себе си, че може би си беше заслужил белега. Наистина, сред инициите не беше много прието син да пребие баща си почти до смърт с цепеница в хода на земеделски диспут.

Предпочел беше обаче да не се задържа за повече дебати или семейни наказания. Все пак извън селото им имаше цял един огромен свят — и твърде малко в самото село за най-малкия син. Същата пролетна нощ беше излязъл от къщата, двете почти пълни луни бяха високо над току-що засетите ниви и гъстите, добре познати му лесове, и беше понесъл нарязаното си лице към далечния юг, без да поглежда назад.

Очаквал беше, разбира се, да се включи в имперската армия, но някой в една крайпътна каупона спомена, че предлагали служба в пощенските ханове, и Варгос помисли, че може да я опита за някой и друг сезон.

Това беше преди осем лета. Удивително, като си помисли човек: как набързо взети решения се превръщат в живота, който живееш. Оттогава бе понатрупал още доста белези, защото пътищата си бяха опасни и в Сарандия гладни хора много лесно се превръщаха в разбойници, но работата го устройваше. Той обичаше откритите пространства, нямаше един-единствен господар, пред когото непрекъснато да чука чело с кокалчетата на пръстите си, а и не споделяше дълбоката до костите омраза на баща си към империите — било то сарантийската или старата в Батиара.

Макар да го знаеха като саможив човек, вече си беше завъдил познанства във всеки пощенски хан и крайпътна таверна от границата с Батиара до Тракезия. Това означаваше прилично чиста слама за спане или нар, място край огън понякога, храна и бира, а и някои от момичетата бяха достатъчно отстъпчиви, стига да не са им заповядали да свършат нещо друго. Помагаше това, че е от свободните и може да предложи някоя и друга монета. Никога не беше напускал Саврадия. Повечето слуги на Имперската поща се задържаха в своите провинции, а Варгос никога не беше изпитвал и най-малкото желание да се скита по-надалече от мястото, където вече се бе озовал преди осем години с плувнала в кръв буза.

До тази сутрин, в Деня на мъртвите, когато червенокосият родиец, който го беше наел от хана на Лаузен при границата, не пое в мъглата от хана на Моракс с момичето робиня, белязано за дъбовия бог. Варгос беше приел джадитската вяра преди години, ала това не значеше, че човек от северните краища на Елшовия лес не може да отгатне кой е нарочен за дървото. Тя самата беше от инициите, продадена на търговец на роби, навярно от някое село или ферма близо до неговото. В очите й, а и в погледите, хвърляни й от някои от мъжете и жените в хана на Моракс, Варгос беше разчел знаците предната нощ. Никой не беше казал и дума, но и не беше необходимо. Знаеше кой ден предстои.

Обръщането във вярата в бога на слънцето — наред със спорната вяра в светостта на Хеладик, смъртния божи син — за Варгос беше искрено, впрочем. Молеше се всяко утро и всяка вечер, палеше свещи в параклиси за Блажените жертви, постеше в дните, нарочени за пости. И дълбоко не одобряваше старите обичаи, които бе изостави: дъбовия бог, житната дева, безкрайната като че ли жажда за кръв и за сърца, изяждани сурови. Но никога не бе и сънувал да се намеси и определено не го беше направил в другите два случая, когато се беше оказал на същия ден у Моракс, близо до южното божие дърво.

Не е моя работа, казваше си, доколкото тази мисъл изобщо му хрумваше или ако някой друг повдигнеше въпроса. Един слуга не вика имперската армия или духовниците да прекратят езическо жертвоприношение. Не и ако държи да продължи да живее и работи на този път. А какво беше едно момиче за цяла година, при толкова много? Беше имало чума две лета поред. А и между тях смъртта властваше навсякъде.

Червенокосият батиарец не му беше споменал нищо. Просто беше купил момичето — или беше принудил друг да му го купи — и сега го отвеждаше, за да му спаси живота. Изборът му можеше да е случаен, съвпадение, но не беше така и Варгос го знаеше.

Бяха намислили да останат тук за две нощи, за да избегнат пътуването в този ден.

Така щеше да постъпи всеки що-годе благоразумен човек по пътищата на Саврадия в Деня на мъртвите. Но късно снощи, преди да се качи в стаята си след изключително странното залавяне на крадеца, Марциниан от Варена повика Варгос навън в коридора от постелята му в слугинската стая и му каза, че в края на краищата тръгват на другия ден преди разсъмване, с момичето.

Варгос, колкото и мълчалив да беше, не можа да се сдържи да не попита:

— Утре?

Родиецът, неочаквано трезвен въпреки всичкото вино, което шумно бяха изпили в другата стая, го изгледа продължително в смътно осветения коридор. Трудно беше да се види изражението му под буйната брада и в сенките.

— Не мисля, че е безопасно да се остава тук — отвърна той сдържано. — След това, което се случи.

Навън съвсем не беше безопасно, помисли Варгос, но не го каза. Решил беше, че червенобрадият може да го изпитва или да се опитва да му каже нещо, без да го облича в думи. Но не бе подготвен за онова, което последва.

— Утре е Денят на мъртвите — предпазливо продължи Марциниан. — Няма да те принуждавам да тръгнеш с нас. Не ми го дължиш. Ако предпочиташ да останеш, ще те освободя драговолно и ще си наема друг човек, когато мога.

Това нямаше да е утре, знаеше Варгос. Щяха да последват искрени съжаления, но утре никой нямаше да е свободен да замине с художника. Дори за цяла шепа сребърни солиди.

Никой нямаше да е длъжен.

Навремето Варгос беше взимал по някое и друго бързо решение. Поклати глава.

— Поискахте човек, който да дойде с вас до тракезийската граница. Ще съм готов с мулето преди сутрешните молитви. Когато се съмне, светлината на Джад ще ни види на пътя.

Батиарецът не беше от онези, които лесно се усмихват, но се усмихна кратко и сложи ръка на рамото му, преди да тръгне нагоре по стъпалата. И пак преди да тръгне, каза:

— Благодаря ти, приятелю.

За осем години никой не му беше предлагал да го освободи така и никой не беше казвал „благодаря ти“ на нает за кратък срок слуга само защото изпълнява — или продължава да изпълнява — договорената служба.

Това означаваше две неща, реши накрая Варгос, легнал отново на тесния нар, след като сръга с лакът хъркащия до него тракезиес. Едното беше, че Марциниан беше знаел точно какво прави, когато бе накарал търговеца да му купи онова момиче. А другото беше, че Варгос вече бе негов човек.

Заговори му куражът. Куражът на Джад, в неговата колесница, воюващ със студа и мрака под света, куражът на Хеладик, подкарал конете си гибелно високо, за да отнесе на хората огъня на баща си, и куражът на един самотен пътник, рискувал живота си за едно момиче, нарочено за дивашка смърт на другия ден.

Варгос беше виждал немалко прочути мъже за осемгодишната си служба на този път. Богати търговци, аристократи от самия далечен Град, в бели и златоткани одежди, войници в бронзова броня и плащове с цветовете на различни легиони, строги, изключително властни особи на божия служба. Преди няколко години самият Леонт, върховният стратег на всички имперски армии, беше минал с отряд от своята отбрана гвардия на връщане на изток от Мегарион. Тръгнали бяха към военния лагер до Тракезия, за да се отправят след това на североизток, срещу неспокойните племена на Москав. Варгос, сред гъстата човешка гмеж от мъже и жени, едва беше зърнал златиста коса, непокрита с шлем, докато хората крещяха в екстаз от двете страни на пътя. Това беше в годината след великата победа срещу басанидите отвъд Евбулос и след триумфа, даден от императора в чест на Леонт на Хиподрума. Дори в Саврадия бяха чули за това. От Родиас насам никой император не беше удостоявал стратег с такава процесия.

Но този художник от Варена, потомък на легионите, на родийците, на кръвта, която Варгос от дете се беше научил да мрази, бе извършил най-храброто нещо, за което бе чувал, предната нощ, както и сега. И Варгос щеше да го последва.

Едва ли щяха да стигнат далече, мрачно си помисли той. „Светлината на Джад ще ни види“, беше казал в коридора предната нощ. Нямаше кой знае каква светлина, когато поведоха мулето извън двора в черната гъста предутринна мъгла. Есенното слънце скоро щеше да се издигне пред тях — а те дори нямаше как да го разберат.

Излязоха от двора на хана в неестествена, приглушена тишина. Мъже — или по-скоро замъглените им очертания — стояха наоколо и ги гледаха. Никой не им предложи помощ, макар Варгос да се познаваше с всички тук. Не бяха вкусили никаква храна или пиене — по заповед на Марциниан. Варгос знаеше защо. Не беше сигурен Марциниан откъде го знае.

Момичето беше босо, загърнато във второто наметало на художника, качулката скриваше лицето й. Никакви други пътници не се движеха, макар че мегарионските търговци бяха напуснали по-рано, в пълна тъмнина, подкарали ранения на носилка. Варгос, вече буден, ги беше видял на тръгване, докато товареше мулето на светлината на факела. Днес нямаше да пътуват далече, но нямаха кой знае какъв избор, освен да тръгнат. Там, откъдето бе дошъл Варгос, заловеният крадец щеше да е безспорен кандидат за бесене на дървото на Лудан.

Виж, за тук не беше сигурен. Момичето го бяха нарочили. Можеше да изберат друго или можеше да не я пуснат, от страх, че ще ги сполети зло, ако го сторят. Нещата на юг бяха различни. Други племена се бяха заселили тук, други истории бяха наложили своя отпечатък. Щяха ли да убият него и батиареца, за да си я върнат? Почти със сигурност, ако я поискаха и двамата окажеха съпротива. Това жертвоприношение беше най-святото за годината в старата религия; всяка намеса можеше да изложи човек на сигурна смърт.

Варгос беше съвсем сигурен, че Марциниан ще окаже съпротива.

Изненадваше го донякъде, че изпитва същата сигурност и за себе си, хладен гняв, надвиващ страха. На излизане от двора минаха покрай коняря, Фарус, смътна фигура в мъглата. Фарус ги гледаше без подобаващото се почитание и макар Варгос да го познаваше от години, не се поколеба. Спря пред него само колкото да замахне нагоре с края на кривака си, силно, и да удари Фарус точно между краката, без дума да каже. Конярят изпищя и се срина в калта, стиснал с ръце слабините си, и зарита. Варгос се наведе в мъглата и промълви тихо в ухото му:

— Предупреждение. Остави я на мира. Намерете си друга, Фарус.

Изправи се и продължи, без да поглежда назад. Никога не поглеждаше назад. Още откакто бе напуснал дома си. Видя, че Марциниан и момичето са го зяпнали, загърнати в сенките над почти невидимия път. Сви рамене, изплю се на земята и изсумтя:

— Имам да му връщам.

Не знаеше дали щяха да разберат, че е лъжа, но винаги беше чувствал, че някои неща е по-добре да не се казват на глас. Не им каза например, че очаква да умре преди пладне.

Майка й често я наричаше еримицу, „умничката ми“, на тяхната си реч. Сестра й беше каламицу, което значеше „красивата ми“. А брат й беше, разбира се, сангари, „любимият ми“. Брат й и баща й умряха предното лято, телата им бяха покрити с гнойни черни отоци, кръв бликна от устата им, когато се опитаха да закрещят накрая. Заровиха ги в ямата с всички други. Есента, пред лицето на идващата зима, неизбежния глад и с две дъщери, майка й беше продала едната на търговците на роби: едната, която може би беше достатъчно умна, за да оцелее в суровия далечен свят.

Кася вече си беше спечелила име, което я правеше негодна за невяста в родния й край. Прекалено умна и много по-тъничка, отколкото беше приемливо в едно племе, където жените се ценяха заради широките бедра и меките тела — обещание за утеха в дългия студ и за плодовитост. Майка й беше направила горчив, жесток избор, но не и необичаен в онази година, когато по планините над тях паднаха първите снегове. Карчитските търговци на роби си знаеха работата през този сезон, обикаляха бавно селата на север в Тракезия и Саврадия и опразваха тлъстите си кесии, та после да ги напълнят още повече.

Светът беше място за скръб, разбра Кася, когато надви сълзите си след първите две нощи на път на юг, с железни пранги на китките. Човек е роден, за да страда, и жените го знаеха най-вече. Лежеше на студената земя, извърнала глава и загледана в последните искри на гаснещия огън, когато изгуби девствеността си от двама от търговците на роби в тъмното.

Годината в хана на Моракс с нищо не беше променила мисленето й, макар да не беше гладувала и да се беше научила какво да прави, че да избягва честия бой. Беше жива. Майка й и сестра й можеше вече да са мъртви. Не знаеше. Нямаше как да го научи. Мъжете я нараняваха понякога на горния етаж, но не винаги и не повечето. Човек се учи, стига да е умен, да прикрива ума си и да се загръща с хладно и безразлично търпение като с наметало. Така минаваха нощи и дни, и нощи и дни. Първата зима в този чужд юг, пролет, лято, после — отново идващата зима със сменящите цвета си листа и със спомени, от които искаш да избягаш.

Опитваше се да не мисли за дома. Никога. Да не мисли какво е да си свободна да излезеш навън, щом работата е свършила, да тръгнеш нагоре покрай поточето до места, където можеш да си съвсем сама под кръжащи ястреби и сред малките бързи горски твари, които ястребите ловяха, вслушана в пулса на света, сънуваща посред бял ден, с отворени очи. Тук човек не сънуваше. Търпеше под наметалото си. Да не би някой да е казал, че съществуването предлага нещо повече?

До деня, в който не разбереш, че ще те убият, и не осъзнаеш — с искрено удивление, — че искаш да оцелееш. Че животът някак си вътре в теб продължава да гори, като тлееща жарава в гаснещия огън, по-силно от желание или от скръб.

На почти невидимия път, докато крачеше на изток с двамата мъже през сивата, поглъщаща звука мъгла в Деня на мъртвите, Кася гледаше как те се борят със своя страх и с усещането за опасността, която ги дебне, и не можеше да отрече радостта си. Мъчеше се да я скрие, както бе скривала всякакво чувство цяла година. Боеше се, че ако се усмихне, ще я помислят за проста или за луда, затова не се отделяше от мулето, с ръка на повода му, и се стараеше да не среща погледите им, когато мъглата се завихреше и откриеше лицата им. Можеше да ги преследват. Можеше да умрат тук, на пътя. Това беше ден за жертвоприношение, ден, в който мъртвите се надигаха. Демони можеше да има по пътя, да търсят смъртни души. Майка й вярваше в това. Но Кася си беше взела ножа в мъглата преди разсъмване, притичала беше в мъглата до ковачницата и го извади от скривалището. Можеше да убие някого — или себе си, преди да я вземат за Лудан.

Видяла беше Фарус на двора, когато минаха покрай него. Беше се привел, напрегнат, и продължаваше да я гледа както през последните два дни. И макар очите му да бяха почти скрити в обгърналата всичко сивота, беше усетила гнева му. Изведнъж се зачуди дали той не е дъбовият жрец тук, онзи, който поднася сърцето на жертвоприношението.

После Варгос — един от многото слуги по пътя, преспивал тук толкова нощи, без да е разменил и една дума с нея — спря пред Фарус и го удари с кривака си в слабините.

И веднага след като Фарус рухна и запъшка, Кася започна да се мъчи да прикрие неистовата си радост. С всяка стъпка, която взимаха по пътя след онзи удар — загърнати в мъглата като в утроба, без да могат да видят на повече от десет крачки напред и назад — се чувстваше като преродена, като сътворена отново.

Беше погрешно и тя го знаеше. Днес навсякъде навън имаше смърт и никой здравомислещ човек не биваше да е на път. Но смъртта беше призована и вече я очакваше в хана със сигурност, докато навън в мъглата можеше да я намери или да не я намери. Както и да го погледнеше човек, шансът беше по-добре от нищо. А си имаше и малкия нож.

Водеше Варгос, а родиецът беше отзад. Вървяха в пълна тишина, ако не се броеше приглушеното пръхтене на мулето и скърцането на товара на гърба му. Вслушваха се. Напред и назад. Светът се беше свил почти до пълна пустош. Движеха се, без да виждат, в безкрайно сиво по прав път, прокаран от родийците преди петстотин години, по времето на бляскавото величие на тяхната империя.

Кася се замисли за художника, който крачеше зад нея. Трябваше да е готова да умре за него след онова, което бе направил. Може би беше готова всъщност. Но тя беше еримицу и прекалено много мислеше, за да е добре за нея. Майка и често го беше казвала, както и баща й, роднините — почти всички.

Не разбираше защо не я беше докоснал предната нощ. Може би предпочиташе момчета или я намираше за много слаба, или просто беше уморен. Или пък може би просто беше добър. За добротата тя не знаеше много.

Посред нощ бе извикал някакво име. Самата тя беше задрямала на слугинския нар, облечена, и гласът му я беше стреснал и разбудил. Не можеше да си спомни името, а той така и не се беше събудил, макар да го изчака, вслушала.

Другото, което не разбираше, бе как се беше сетил да изтича на двора, вместо нагоре по стъпалата с всички други, когато тя изпищя. Иначе крадецът можеше да се измъкне. В стаята беше тъмно — нямаше да може да го разпознае. Докато крачеше до мулето, Кася ръфаше тази загадка като куче месо на кокал, но накрая се предаде. Загърна се още по-плътно в наметалото на Марциниан. Студът беше влажен, пронизващ. Нямаше обувки, но беше свикнала. Поглеждаше наляво и надясно, нищо не можеше да види отвъд пътя, самия път едва виждаше под краката си. Всъщност щеше да е много лесно да падне в канавките. Знаеше къде е гората, вляво от тях, знаеше, че ще се доближи още повече, когато стигнат по на изток.

Късно предобед — по предположение — стигнаха до един от малките крайпътни параклиси. Кася дори не го видя, но Варгос каза тихо нещо и спряха. Тя се взря в гъстата сивота и зърна очертанията на мъничкия храм. Сигурно щяха да го подминат, ако Варгос не знаеше къде е. Мартин нареди почивка. Нащрек за каквито и да било звуци от всички посоки, набързо хапнаха хляб с малко бира и си разделиха питка сирене — Варгос я беше прибрал от слугинската маса. Щом свършиха, Варгос погледна питащо Марциниан. Червенобрадият мъж се поколеба, после кимна и ги поведе вътре да се помолят на Джад. Слънцето вече беше изгряло някъде напред. Кася заслуша, докато двамата мъже редяха набързо думите, и се включи в последния зов, на който я бяха научили: „Нека има светлина за живота ни, господи, и Светлина вечна, когато дойдем при теб“.

Излязоха в мъглата, отвързаха мулето и тръгнаха. Нищичко не се виждаше. Светът пред нея свършваше до Варгос. Беше все едно, че върви насън, без времето да тече, без никакво усещане за движение, само каменните плочи на пътя, студени под ходилатай, все напред и напред.

Слухът й беше изключително добър. Чу гласовете преди двамата мъже.

Пресегна се, докосна Марциниан по ръката и посочи назад. В същия миг Варгос промълви, много тихо:

— Идат. Вляво, ей оттам. Да минем оттатък.

Къс коларски мост прехвърляше крайпътната канавка и водеше към полята. Кася и него нямаше да види. Преведоха мулето по него, нагазиха в разкаляната угар в гъстата, непроницаема мъгла и спряха. Сърцето на Кася биеше лудо. Дошли бяха за нея все пак. Не беше свършило. Не трябваше да се спират да се молят.

„Нека има светлина“. Нямаше светлина. Никаква.

Марциниан стоеше от другата страна на мулето, червеното на косата и брадата му бе притъпено от околната сивота. Кася го видя как се поколеба, после безшумно издърпа един стар тежък меч от връзките, с които го бе стегнал на хълбока на мулето. Варгос го наблюдаваше. Вече чуваха гласовете съвсем ясно — идеха от запад. Мъже — говореха високо, за да се окуражат. Вече и стъпки се чуваха по пътя — осем души? десет? — приглушени, но съвсем близо, от другата страна на канавката. Кася се взря, за да ги види, молеше се дано да не успее. Ако мъглата се вдигнеше дори само за миг, с тях беше свършено.

После чу ръмжене и рязък настойчив лай. Бяха взели кучетата. Разбира се. А кучетата познаваха миризмата й. Свършено беше с тях.

Кася сложи ръка на врата на мулето — усещаше безпокойството му и искаше да го успокои, за да не зареве. Бръкна за ножа си. Щеше да намери сили да умре, преди да я пленят, ако не за нещо повече. Кратката й, безумна радост си бе отишла, отлетяла бе като птица в сивотата.

Помисли за майка си преди година, самотна на една осеяна с листа пътека, с торбичка монети в ръцете, загледана след робския керван, отвеждащ дъщеря й. Беше чист, ясен ден, сняг блестеше по планинските ридове, птича песен, листата, червени и златни, капеха.

Криспин се смяташе за начетен човек и знаеше, че е прилично образован. Имал беше домашен учител дълги години, борил се беше с класическите автори по риторика и етика и с трагическите произведения от Арете, най-големия от градовете-държави в Тракезия: произведения за хилядата години сблъсъци между хора и богове, написани на вече почти забравената форма на езика, който днес наричаха сарантийски. Писания от друг свят, отпреди суровите родийци да създадат своята империя и тракезийските градове да се смалят до островчета на езическа философия, а после, в последно време, да се стопи и това, след като старите Школи бяха закрити. Сега Тракезия беше просто една от провинциите на Сарантион, с варвари в северните й краища и отвъд северните й граници, а Арете се бе превърнал в селце, сгушено под величието на древните си руини.

Но повече от образоваността, помисли си Криспин, петнадесетте години работа за, а после редом с Марциниан от Варена, биха изострили мисълта на всеки. Колкото и добросърдечен да беше по-старият му съдружник, той неумолимо и дори с радост следваше диалектиката, изкуството на диалогичния спор до окончателните заключения. Криспин по необходимост се беше научил да дава от себе си в диалога толкова, колкото получаваше, и да извлича определено удоволствие в нареждането на думи, водещи от предпоставки към изводи. Цветът, светлината и формата винаги бяха източникът му на радост в света, света на собствената му дарба, но изпитваше и немалка гордост от способността да подрежда и формулира мислите си.

Тъкмо поради това с истинско отчаяние по-рано тази сутрин разбра, че не може дори да се доближи до намирането на думи, с които да изрази колко неловко се чувства тук навън, сред тази непрогледна мъгла. Не можеше да изрази дори колко страстно му се иска да е навсякъде другаде, но не и тук, в Саврадия, на почти невидим път. Това чувство надхвърляше страха и съзнанието за опасност: беше отчаянието на душа, чувстваща, че се е озовала в един съвсем нелеп, погрешен свят.

И това беше дори преди да чуят мъжете и кучетата.

Сега стояха на мократа земя на голо поле, в пълна тишина. Виждаше Кася до себе си, ръката й бе на врата на мулето, да го успокои. Варгос беше смътна присвита фигура малко по-напред, стискаше кривака. Това го подсети и той се обърна и предпазливо измъкна меча си, пристегнат от едната страна на мулето. Чувстваше се непохватно с оръжието в ръце, като глупак — и бе наистина уплашен. Ако изобщо се стигнеше до боравенето с меча на Гай Крисп от Варена… Очакваше Линон на каишката на врата му да каже нещо жлъчно, но птицата се беше смълчала от мига, в който се събудиха тази сутрин.

Беше взел меча в последния момент, по импулс, и то само защото беше на баща му, а той напускаше дома си и тръгваше на далечен път. Майка му не каза нищо, но вдигнатите й вежди бяха — както винаги — безкрайно изразителни. Беше изпратила слуга за тежкия пехотински меч, който Хорий беше носил, когато го призоваха на служба в опълчението.

В къщата, където бе отраснал, Криспин го извади от ножницата и с изненада забеляза, че оръжието, както и ножницата, са смазани и поддържани, дори след четвърт век. Не коментира това, само на свой ред вдигна вежди и изпълни няколко показни, нелишени от самоирония стойки. Завърши с войнствена поза, изпънал меча към купата с ябълки на масата.

Авита Криспина потръпна и само промърмори:

— Гледай да не се порежеш, скъпи.

Криспин се засмя, прибра меча и с облекчение взе чашата си.

— Трябваше да ми кажеш да се върна у дома с него или върху него — промърмори уж възмутено.

— Това е за щита, скъпи — отвърна кротко майка му.

Щит нямаше, представа нямаше как да борави с меча, а сега съвсем наблизо имаше кучета и преследвачи. Дали мъглата щеше да ги заблуди, иди водата в канавката? Или кучетата щяха да последват познатата миризма на момичето по малкия мост и да доведат преследвачите право при тях? Лаят се усили. Някой извика, почти точно пред тях:

— Прехвърлили са се в полето! Хайде!

Един въпрос поне получи отговор. Криспин си пое дъх и надигна бащиния си меч. Не се помоли. Помисли за Иландра, както винаги, но не се помоли. Варгос се разкрачи и вдигна кривака си с две ръце.

„Той е тук! — изведнъж се обади Линон, с тон, какъвто Криспин никога не беше чувал от нея. — О, господи на световете, знаех си! Криспин, не мърдай! И другите да не мърдат“.

— Не мърдайте! — каза рязко, инстинктивно Криспин на Варгос и момичето.

И в същия момент няколко неща се случиха като че ли едновременно. Проклетото муле изрева силно и краката му се изпружиха като колци. Победоносният лай на псетата изведнъж се извиси пронизително и премина в жалко, изпълнено с паника скимтене. А мъжът, който беше извикал, изпищя от ужас и писъкът прониза мъглата.

А мъглата се завихри и за миг се раздвои.

И в този много кратък миг Криспин видя нещо невъзможно. Фигура, излязла сякаш от мъчителен сън, от кошмар. Умът му се смрази, отказваше да приеме онова, което виждаха очите. Чу как Варгос заграчи нещо, което трябваше да е молитва. После мъглата се затвори отново, като завеса. Гледката вече я нямаше. Писъците продължаваха да ехтят, пронизителни и изпълени с ужас, откъм изчезналия път. Вкочанените крака на мулето затрепериха. Криспин чу до себе си шуртене — животното пикаеше от страх. Кучетата скимтяха като набити с камшик палета. Чу ги, че побягнаха назад, на запад.

Последва глух тътен, сякаш от самата земя, и тя се разтърси под тях. Дъхът на Криспин секна. Пред тях, сред ловците, писъкът на първия мъж се извиси, остър и пронизителен, после изведнъж секна. Тътенът спря. Криспин чу стъпки на бягащи хора, крясъци на мъже и кучешко скимтене. Заглъхнаха бързо. Варгос беше рухнал на колене в студеното мокро поле, кривакът бе изпаднал от ръцете му. Момичето се беше вкопчило в разтрепераното муле, но още се мъчеше да го успокои. Мечът в ръцете на Криспин трепереше безпомощно.

„Какво става? Линон? Какво е това?“

Но преди птицата на врата му да успее да отвърне, мъглата пред тях отново се раздвои, този път повече от мигновено завихряне, отдръпна се и разкри пътя оттатък канавката — и Криспин съвсем ясно видя онова, което бе дошло. И разбирането му за света и полусвета се промени завинаги, докато и той рухваше на колене в калта. Бащиният му меч изпадна от пръстите му. Момичето остана изправено до мулето, замръзнало.

Щеше да запомни това.

Много далече на запад — в същия този момент — есенното слънце вече се беше издигнало над горите. Небето над Варена беше синьо и слънчевата светлина улавяше червеното на дъбовите листа и по последните ябълки на дърветата в една овощна градина край път, вливащ се в главния път за Родиас малко по на юг.

В двора на селската къща до тази овощна градина един старец седеше на каменна скамейка до вратата, загърнат във вълненото си наметало, и се радваше на светлината и цветовете. Държеше глинена купа с горещ билков чай. Слугата мърмореше из двора и хвърляше храна на пилците. Две кучета дремеха до отворената порта под слънцето. На пасището отсреща овцете си пасяха самички без овчар. Беше толкова ясно, че в далечината на североизток се открояваха кулите на Варена. Птица чуруликаше на покрива на къщата.

Зотик се изправи, рязко, и остави купата на пейката. Ако някой го гледаше, щеше да забележи, че ръцете му треперят. Слугата не гледаше. Алхимикът направи стъпка към външната порта, после извърна очи на изток. Лицето му бе напрегнато, свъсено.

— Какво става? Линон! — попита рязко. — Какво е това?

Не знаеше, че неволно повтаря въпроса на друг. Не получи и отговор. Разбира се. Едно от кучетата обаче се изправи и килна глава настрана, питащо.

Зотик дълго остана неподвижен, сякаш заслушан в нещо. Беше затворил очи. Слугата не му обърна внимание, свикнал беше с това.

Пилците бяха нахранени, после козата, след това той отиде да издои едната крава. Прибра яйцата. Шест тази сутрин. Отнесе ги вътре. През цялото това време алхимикът не помръдна. Кучето се поколеба, после бавно пристъпи към него и легна в краката му. Другото остана до портата.

Зотик чакаше. Но светът, или полусветът, не му донесе нищо повече. Нищо след онова рязко потръпване в душата му, в кръвта, дар — или наказание — за човек, навлизал и взирал се в сенки, за които повечето хора изобщо не знаеха.

— Линон — повтори той накрая, но този път тихо, почти без дъх. Отвори очи, взря се към далечния лес. Двете кучета се изправиха на предните си лапи и го загледаха. Той се наведе и потупа онова до крака си. После се прибра в къщата. Чаят на каменната пейка отдавна бе изстинал. Слънцето се издигаше все по-високо безоблачното синьо на есенното небе.

Два пъти в живота си Варгос бе помислял (без изобщо да е сигурен), че е видял зубир. Мимолетно зърване, само толкова, на саврадийския тур, господаря на Елшовия лес и на всички гори, символа на бога.

Веднъж, в един летен залез, докато работеше сам на бащината си нива, беше погледнал примижал и видя в края на леса огромно космато туловище. Светлината гаснеше, разстоянието бе голямо, но нещо много грамадно се бе появило на черния фон на дърветата — и после изчезна. Можеше да е елен, но трябваше да е огромен, той никога не беше виждал толкова дълги рога.

Баща му го наби с топоришката, след като вечерта намекна, че може да е видял един от свещените зверове на леса. Да видиш зубир бе нещо страховито, пазено само за жреци и святи воини, врекли се на Лудан. На четиринайсетгодишни момчета с непочтителна нагласа на ума не се полагаше такова блаженство в схемата на света, какъвто го виждаха инициите — и бащата на Варгос, разбира се.

Вторият път беше преди осемнайсет години, по време на самотното му пътуване на юг с дамгосана буза и затаен, клокочещ в гърдите му гняв. Беше заспал под вълчи вой и се беше събудил под лунна светлина от някакъв рев сред дърветата. В отговор чу още посаден рев, някъде от още по-близо. Варгос се взря в нощта, странно загадъчна от шумовете и синята луна, и отново зърна нещо огромно да се движи в края на леса и да изчезва. Остана да лежи буден и вслушан, но ревът не се повтори и нищо не се появи. Накрая синята луна се плъзна на запад след бялата и залезе, и остави след себе си небе, осеяно със звезди, и далечните вълци, и ромона на тъмния поток до него.

Два пъти, и двата пъти — несигурно.

Този път съмнение нямаше. Страхът го прониза като нож, забил се между ребрата му. В мъгла и влажен студ, в Деня на мъртвите, стоеше сред угарта между древния главен родийски път и безкрайно по-древната гора — и падна на колене пред онова, което видя на пътя, щом мъглата се раздвои.

На пътя имаше мъртвец. Другите вече бяха избягали, и кучетата с тях. Варгос видя, че е Фарус, главният коняр от хана на Моракс. Лежеше проснат по гръб, с разперени ръце и крака като захвърлена кукла. Можеше да се види — макар и отдалече, — че червата му са се изсипали. Кръвта се беше изляла на локва около него. Коремът и гърдите му бяха разпрани.

Но не това смъкна Варгос на колене все едно бе покосен от удар. И преди беше виждал хора да умират от лоша смърт. Беше другото на пътя. Съществото, причинило това на мъжа. Зубирът, който беше — в този момент Варгос го знаеше така, както знаеше собственото си име — не само символ, в края на краищата, колкото и страховито да бе това само по себе си. Представите му за вяра и сила рухнаха отведнъж в студеното мокро поле.

Беше приел учението за бога на слънцето, беше почитал и бе призовавал Джад и Хеладик, неговия син, почти откакто за първи път бе дошъл на юг, бе се отрекъл от боговете на племето си и от кървавите ритуали така, както ое беше отрекъл от родния си дом.

А тук, сега, пред него беше силата на Лудан, древния дъбов бог, в завихрящата се сивота на имперския главен път, в едно от своите познати превъплъшения. Зубир. Турът. Господарят на леса.

И това беше бог, който искаше кръв. А днес беше денят за жертвоприношение. Сърцето на Варгос туптеше неистово. Целият трепереше, но не изпитваше срам. Само страх. Смъртен, озовал се на място, където не трябва да бъде.

Мъглата отново се завихри, загърна пътя като плащ. Носещото гибел туловище на тура изчезна. И не изчезна. По някакъв неведом начин беше точно до него, огромно и черно, надмогваща всичко смазваща сила, воня на звяр и на кръв, на мокра козина и на гниеща пръст, оставила мъртвия сам на пустия път, разкъсан, с изтръгнато сърце, както и той бе изтръгнат от живота.

С ръка на врата на разтрепераното муле, Кася видя как мъглата се разтвори, видя онова, което се бе появило на пътя, и мигновено преодоля страха си, озова се далече отвъд него.

Останала без сетива, като в някакъв транс видя как мъглата отново се спусна и изобщо не се изненада, когато зубирът се въплъти сред полето до тях. Варгос беше паднал на колене.

Как, помисли тя, как би могъл човек изобщо да се изненада от това, което прави един бог? Изведнъж осъзна, че мулето до нея е престанало да трепери и стои съвсем спокойно, неестествено спокойно, като се имаше предвид миризмата и присъствието на чудовищното същество само на десетина крачки от тях. Но какво можеше да е странно, какво изобщо можеше да е странно, щом човек се е отклонил от познатия му път и е нагазил така дълбоко в света на силите? Пред тях стоеше тур, толкова голям, че щеше да затули от гледката й половината път, ако пътят не беше изчезнал. Трима души можеха да седнат между острите му рога. Видя кръв по рогата, ивици гъсти и лепкави, бавно капеха. Видя и коняря на пътя, с разпран корем.

Беше си помислила тази сутрин, глупаво, че може да се спаси.

Вече знаеше — О, знаеше! — че никой не може да избяга от Лудан. Не и така. Не и с помощта на един умен родиец, измислил план. Не и момиче, нарочено, колкото и нечестно да е, колкото и жестоко да е, за жертва на бога. Жестокостта бе… неуместна дума тук, насред полето. Това беше свят без смисъл, без контекст. Богът беше това, което беше, и правеше това, което правеше.

И в това замръзнало в спрялото време състояние на съвършен покой Кася се взря в очите на зубира, очи толкова тъмнокафяви, че чак черни, и ги видя съвсем ясно, макар и в непрогледната мъгла, и като ги видя, предаде тленната си воля и душата си на древния бог на своя народ. Кой човек, кой мъж или жена е неуязвим пред съдбата? Къде можеш да избягаш, когато името ти е знайно за един бог? Тукашните тайни езически жреци, шепнещите селяци, дебелата жена на Моракс с малките зли очи… всички те вече бяха без значение. Техните собствени съдби ги чакаха или вече ги бяха сполетели. Лудан беше важен сега — и беше тук.

Кася беше спокойна и ведра, смирена като човек, упоен от млякото на мака. Турът бавно закрачи към леса. Погледна през рамо към тях, извърна грамадната си космата глава бавно, съвсем бавно. Кася реши, че е разбрала. Беше нарочена. Той я знаеше. Нямаше път на света, който да не я доведе дотук. Босите й крака застъпваха уверено през угарта. Следваше го. Страхът бе останал зад нея, в друг свят. Зачуди се дали ще й остане време да се помоли за нещо важно, за далечните си майка и сестра, ако все още бяха живи, ако жертвоприношението й можеше да помогне. Разбра, без да поглежда назад, че двамата мъже вървят след нея. Тук избор нямаше — за никого.

Навлязоха в Елшовия лес в Деня на мъртвите, крачеха след зубира. Черните дървеса ги погълнаха още по-пълно и от мъглата допреди малко.

„Свръхестественото не може да бъде възприето пряко — писал бе преди деветстотин години философът Архилох от Арете. — Всъщност, ако боговете пожелаят да унищожат човек, достатъчно е само да му се покажат“.

Криспин се мъчеше да заслони душата си зад здравите стени на древното знание, зад отчаяно сътворения образ на мраморен портик, окъпан от слънчева светлина, на облечен в бяло белобрад учител, просветляващ с ведър глас света за усърдните ученици в най-прочутия от градовете-държави на Тракезия.

Не успя. Ужасът го погълна, наложи над него господство и власт, докато вървеше след момичето и изумителното същество, което бе… повече, отколкото умът му можеше да възприеме. Бог? Земният облик на някое божество? Свръхестественото? Вятърът духаше срещу тях и той усещаше ужасната воня на съществото. Някакви неща пълзяха в гъстата мръсна козина, провиснала от брадичката, врата, раменете и дори коленете на звяра, и капеха от нея. Турът беше невъзможно огромен, по-висок от Криспин, широк като къща, рогатата му глава бе грамадна и ужасяваща. И въпреки това, щом навлязоха в леса с извисяващите се като стражи първи черни дървета, с мокрите листа около тях и по тях, съществото стъпвеше леко, изящно, без да се обръща повече след онзи първи поглед назад — уверено, че го следват.

И те го следваха. Ако имаше избор, ако съществуваше каквато и да било възможност за свободна воля, то Гай Крисп от Варена, синът на Хорий Крисп зидаря, щеше да умре в мокрото студено поле и да се събере с жена си и дъщерите си в отвъдния свят — каквото и да се окажеше той, — вместо да влезе в Елшовия лес жив. Гората го беше плашила дори от разстояние и на слънчева светлина, гледана от безопасния път в Батиара. Тази сутрин, тази свръхестествена сутрин в Саврадия не съществуваше друго място на божията земя, където да не предпочиташе да се озове, вместо в тази влажна, нечовешка пустош, в която дори миризмите ужасяваха.

Божията земя. На кой бог? Коя сила властваше в света, какъвто го познаваше? Какъвто го беше познавал: защото това неестествено същество, появило се в мъглата на пътя, бе променило представата му завинаги. Криспин отново заговори в ума си на птицата, но Линон се беше смълчала, досущ като мъртвото творение от кожа и метал, увиснало на шията му, беше само амулет, носен по сантиментални причини.

Той инстинктивно вдигна ръка и стисна творението на алхимика. Примижа. Птицата беше гореща. И това, не по-малко от всичко останало — тази промяна тук, където никаква промяна не би трябвало да е възможна — го накара най-сетне да приеме, че е напуснал света, какъвто го знаеше, и че едва ли някога отново ще се върне в него. Предната нощ беше направил избор, беше се намесил. Линон го беше предупредила. Изведнъж съжали за Варгос — той не заслужаваше подобна участ, нает бе случайно в един пограничен хан, за да придружи някакъв си художник по пътя до Тракезия.

„Никой не заслужава тази участ“, помисли Криспин. Гърлото му беше пресъхнало; трудно му бе да преглъща. Мъглата се слягаше и завихряше, дърветата чезнеха и изникваха около тях, съвсем близо. Мокри листа и мокра пръст очертаваха безнадеждно извита пътека. Турът продължаваше да ги води напред; лесът ги поглъщаше като челюсти на живо и безжалостно същество. Времето се замъгли, също като замъгления околен свят; Криспин нямаше представа колко дълго вървят. Неспособен да се сдържи, изумен и уплашен, отново посегна и докосна птицата. И дръпна ръката си. Горещината вече проникваше през наметалото и туниката му. Чувстваше я на гърдите си като нажежен въглен.

„Линон?“, повтори той и чу само тишина в ума си.

Сам изненадан от себе си, започна да се моли безмълвно на Джад на Слънцето — за своята душа и за душата на майка си, и за душите на приятелите си, и за отнетите души на Иландра и дъщерите им, молеше Светлина и за тях, и за себе си.

Само преди малко повече от две седмици беше казал на Марциниан, че вече нищо не иска от живота, че няма никакви желания, не търси никакви пътешествия, никаква цел в този пуст и разрушен свят. Не трябваше толкова да трепери, да усеща така остро менливата тъкан на гората наоколо, и мъглата, вкопчила се като пръсти в лицето му, докато съществото ги водеше все по-навътре и навътре. Трябваше да е готов да умре тук, ако онова, което бе заявил, беше истина. Със силата на искрено, дълбоко откровение Криспин осъзна, че всъщност не е готов. И тази истина, като чук, стоварил се върху разтуптяното му сърце, разби всички илюзии, които бе трупал и подхранвал повече от година. Изглежда, все пак имаше недовършени неща в своята тленна обител. Беше му останало нещо все пак.

И при това знаеше какво е то. Докато вървеше сред свят, в който взорът почти се беше изгубил — тъмни стволове и изкривени клони в сивотата, тежко падащите мокри листа, черното туловище на тура пред него — успя да осъзнае какво иска, видя го все едно осветено от пламък. Твърде умен беше, макар и погълнат от страха, за да не оцени иронията. Всички видове ирония, събрани тук. Но вече знаеше какво иска да направи там, в сърцето си, и колкото и умен да беше, не можеше да го отрече тук, сред тези гори.

На някой купол, със стъкло и камък, и полускъпоценни камъни, под снопове лъчи, пронизали прозорците, или под блясъка на свещите долу, Криспин знаеше, че иска да постигне нещо с ненадмината красота, което да трае дълговечно.

Творение, което да съхрани посланието, че той — майсторът на мозайки Гай Крисп от Варена — се е родил, живял е и е успял да разбере част от естеството на света, на онова, което е просмукано в делата на жени и мъже, в красотата и болката на краткото им тленно битие под слънцето.

Искаше да сътвори мозайка, която да устои на времето, тъй че живеещите в бъдните дни да знаят, че е създадена от него, и да го почитат. И това, помисли си той под черните капещи дървета, докато крачеше по мокрите гниещи листа в гората, щеше да означава, че е оставил следа на света, че е бил, че го е имало, че е съществувал.

Странно му бе да осъзнае, че едва на този ръб на пропастта, на прага между вечния мрак и святата божия светлина, човек може да се домогне до копнежа на сърцето си не само за света. За живот.

Осъзна, че ужасът му е изчезнал. Нова странност. Гледаше гъстите сенки на леса наоколо и те вече не го плашеха. Каквото и да се таеше там, извън погледа му, не можеше да е и наполовина толкова изумително, колкото крачещото пред него създание. Вместо страх вече изпитваше неописуема тъга. Сякаш всички, които се бяха раждали на този свят, за да умрат, крачеха редом до тях по тази сумрачна пътека, всеки със своя копнеж към нещо, което така и нямаше да познае. Докосна отново птицата. Тази топлина, като от живот в мокрия сив студ. Без блясък. Линон бе тъмна и сива както винаги. Нямаше блясък в Елшовия лес.

Имаше го само страховитото същество, което ги водеше — изящно въпреки огромното си туловище — през високите смълчани дървеса неизмеримо дълго, докато не излязоха на широка поляна един по един. И без ни една изречена дума или звук Криспин разбра, че това е мястото на жертвоприношението. „Архилох от Арете — помисли си — не е бил още роден, когато мъже и жени са умирали на тази поляна за Лудан“.

Турът се обърна.

Стояха с лице към него, в редица, Кася беше между двамата. Криспин си пое дъх. Погледна над Кася към Варгос. Очите им се срещнаха. Мъглата се беше вдигнала. Беше сиво и студено, но тук човек можеше да вижда ясно. Видя страха в очите на Варгос, но също така видя, че той се бори да го надвие. Възхити му се, много.

— Съжалявам — отрони той, думи, които отекнаха в леса. Стори му се важно да го каже. Нещо… признание… от света отвъд тази поляна, от тези обкръжили ги дървета, където мокрите листа падаха безмълвно по мократа студена трева.

Варгос кимна.

Момичето се смъкна на колене. Изглеждаше много малко, почти дете, сгушено в наметалото му. Жал стисна сърцето на Криспин. Той погледна съществото пред тях, взря се в тъмните огромни стари очи и каза тихо:

— Ти вече взе кръв и живот на пътя. Трябва ли и нейния да вземеш? Нашия?

Не беше знаел дали ще намери сили да го каже. Чу как Варгос затаи дъх — и се приготви да приеме смъртта. Тътнещата земя, като преди. Двата рога, разкъсващи плътта му. Продължи да се взира в очите на тура — може би по-храбър от всякога през живота си.

А това, което видя там безпогрешно, не беше страх, нито заплаха, а тъга.

И точно в този миг Линон най-сетне проговори.

„Той не иска момичето — много кротко, почти нежно каза птицата в ума му. — Той дойде за мен. Сложи ме на земята, Криспин“.

— Какво? — Каза го на глас, изумен и объркан.

Турът остана неподвижен, взрян в него. Или всъщност — не в него. В малката птица под гърлото му, на изтърканата каишка.

„Направи го, мили. Така е било писано. Отдавна, изглежда. Ти не си първият мъж от Запада, опитал се да отнеме жертва от Лудан“.

„Какво? Зотик? Какво…“

Замаян, Криспин си спомни нещо и се вкопчи в него като удавник за сламка. Онзи дълъг разговор в къщата на алхимика, с чашата билков чай в ръцете, заслушан в гласа на стареца: „Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск“.

Нещо започна — само започна — да му се изяснява. Друга някаква мъгла взе да се спуска. Усещаше пулса на сърцето си, на живота си.

„Зотик, разбира се — промълви Линон, все така нежно. — Помисли, скъпи. Как иначе щях да знам ритуалите? Няма време, Криспин. Макар да не е сигурно, все още е възможно. Той чака, но това е място на кръв. Свали ме от врата си. Положи ме на земята. После си иди. Отведи другите. Ти ме върна. Вярвам, че ще ви остави да си идете“.

Устата на Криспин отново беше пресъхнала все едно беше пълна с пепел. Никой не бе помръднал, откакто момичето се смъкна на колене. Осъзна, че на поляната не духа вятър. Мъглата бе увиснала в клоните на дърветата. Видя облачета бяло от дъха на тура в студения въздух.

„А ти? — попита той безмълвно. — Да спася нея и да оставя тебе?“

Вълна от смях го заля отвътре. Удивително.

„О, скъпи, благодаря ти за това. Криспин, моето тяло свърши тук, когато ти още си бил дете на този свят. Той си помисли, че освободената душа може да бъде взета свободно, след като е направено жертвоприношението. В мига на онази сила. Изглежда, е бил и прав, и не. Не ме съжалявай. Но кажи на Зотик. И му кажи също за мен…“

Вътрешна тишина, също като тишината на сивата безмълвна поляна. А после: „Не е нужно. Той ще разбере онова, което щях да кажа. Кажи му сбогом. Остави ме долу, скъпи. Трябва да си отидеш или завинаги да останеш тук“.

Криспин погледна към тура. Все още не бе помръднал. Дори и сега умът му не можеше да го обхване, това тъй огромно, невъобразимо присъствие и сурова сила. Кафявите очи не се бяха променили, древната скръб в сивкавата светлина — но по рогата имаше кръв. Вдиша треперливо и бавно вдигна ръце и свали малката птица от врата си. Коленичи — стори му се редно да коленичи — и нежно я положи върху студената земя. Усети, че тя вече не пари, а беше топла, топла като живо същество. Жертва. Имаше болка у него; беше мислил, че никога вече няма да е податлив на такава скръб, след Иландра, след момичетата.

И когато я сложи на земята, птицата каза с глас, който Криспин никога не бе чувал наяве, с глас на жена, спокоен и пълен с тъга:

— Твоя съм, господи, както бях от мига, в който бях доведена тук.

Тишина, сурова като замръзналото време. После главата на тура помръдна, надолу и нагоре, в мълчаливо съгласие, и времето потече отново. Момичето, Кася, проплака тихо. Варгос затисна устата си с длан — странен, детински жест.

„Сега си идете бързо. Вземи ги и си иди. Помни ме“. И този път, в ума му, гласът на Линон бе същият спокоен женски глас. Глас на момиче, принесено в жертва преди много време, с разтворена гръд и изтръгнато сърце, с одрана кожа, докато алхимикът бе наблюдавал всичко това от скривалището си, а после беше извършил акт, или изкуство, каквото Криспин изобщо не можеше да си въобрази. Зло? Добро? Какво значеха тук думите? „Едното в другото. Смъртта в живот. Движението на души“. Помисли си за Зотик. За кураж, какъвто почти не можеше да си представи, и за невероятна дързост.

Изправи се с мъка. Поколеба се, в пълно неведение за правила и ритуали в този полусвят, в който беше навлязъл, но после се поклони на огромното, ужасяващо, вонящо същество пред себе си — горски бог или живия символ на бог. Сложи ръка на рамото на Кася и я дръпна да стане. Тя го погледна стъписана. Криспин извърна очи към Варгос и кимна. Варгос го зяпна объркано.

— Води — каза му Криспин и се окашля. Гласът му прозвуча чужд, треперещ. — Към пътя. — Сам щеше да се изгуби на десет крачки в гората.

Турът бе все така неподвижен. Малката птица лежеше в тревата.

Струйки мъгла се виеха в затаения въздух. Падна лист, после друг. „Сбогом — каза безмълвно Криспин. — Ще те помня“. Плачеше. Плачеше за първи път от повече от година.

Варгос поведе. Турът бавно извърна огромната си глава и се загледа след тях с очи, станали вече невъобразимо тъмни, мокрите кървави рога лъщяха под окръжилите го дървета. Никакво движение повече не направи. Още няколко залитащи стъпки — и го изгубиха от поглед.

Варгос намери пътеката и нищо в Елшовия лес не ги спря по нея. Никакъв горски хищник, нито демон или дух на въздуха или на мрака. Мъглата се върна, а с нея и чувството за движение, без времето да тече. Излязоха на същото място и намериха мулето — не бе помръднало оттам, където го бяха оставили. Криспин се наведе и си взе меча, Варгос си взе кривака. Върнаха се на пътя по мостчето и спряха над тялото на мъртвия. Гърдите му бяха разпрани и отворени, сърцето го нямаше. Кася се преви и повърна в канавката. Варгос й подаде манерката си, ръцете му трепереха. Тя пи, избърса лицето си, кимна.

Тръгнаха отново по пътя, в сивия свят.

След известно време мъглата почна да се вдига. После през изтънелите облаци се появи бледото немощно слънце. Спряха, без дума да си кажат, и вдигнаха очи към него. А от леса на север в същия миг отекна звук — висок, ясен, безсловесен, просто изпята нота. Женски глас.

„Линон? — извика неволно, с копнеж Криспин. — Линон?“

Отговор нямаше. Вътрешната тишина бе пълна. Дългата, неземна нота сякаш увисна във въздуха между лес и поле, земя и небе, а после заглъхна и се стопи, като мъглата.

По-късно, вече по залез и далече на запад, един сивокос сивобрад мъж се возеше в подрусваща се селска кола към стените на Варена.

Селянинът с радост се съгласяваше, щом пътникът му го помолеше понякога да го закара до града — нали редовно му цереше животните. За пътника обаче в този момент не можеше да се каже, че изглежда щастлив или доволен, или нещо друго освен умислен.

Щом приближиха стените и се вляха в оживения поток, влизащ в и напускащ Варена, преди портите да се затворят след залез-слънце, самотният пътник бе разпознат от немалко хора. Някои го поздравяваха с почтително благоговение, други бързо се дръпваха встрани от пътя или изоставаха и правеха знака на слънчевия диск, щом колата с алхимика ги подминеше. Зотик впрочем отдавна беше привикнал и с двете реакции и знаеше как да се справя с тях. Този път обаче почти не ги забелязваше.

Тази сутрин беше преживял шок, който до голяма степен бе подкопал скептичното отчуждение, с което предпочиташе да гледа на света и на нещата, ставащи в него. И все още се мъчеше да се справи — не съвсем успешно — с това.

„Мисля, че трябва да идеш в града — каза соколицата по обед. Беше я нарекъл Тиреса, когато взе душата й. — Мисля, че ще е добре за теб“.

„Иди при Марциниан и Кариса — добави мъничката Мирел. — Можеш да си поговориш с тях“.

Другите замърмориха в съгласие, като шумолене на листа в ума му.

— Мога да си говоря с вас — заяви той раздразнено. Обиждаше го, когато птиците ставаха така внимателни и грижовни, все едно че възрастта го правеше уязвим и се нуждаеше от опека. Скоро току-виж щяха да започнат да му напомнят да се облича по-топло.

„Не е същото — заяви отривисто Тиреса. — Знаеш, че не е“.

Което беше вярно, но все пак не му харесваше.

Опитал се беше да почете — Архилох, между другото — но не успя да се съсредоточи и се предаде, и вместо това излезе да се поразходи в овощната градина. Чувстваше се изключително странно, изпитваше някаква необяснима пустота. Линон беше изчезнала. Някак. Нямаше я, разбира се, откакто я беше дал да я отнесат далече, но сега беше… различно. Така и не бе престанал да съжалява за импулса, който го тласна да предложи птицата като дар на запътилия се на изток майстор на мозайки. Или не просто на изток: към Сарантион. Града, който той самият никога не бе видял и който нямаше да види. Беше намерил сила в живота си, взел си беше своя дар, своите птици. Но, изглежда, те бяха нещо друго, на което нямаше право.

Всъщност птиците не бяха негови, нали? Но щом не бяха, какво можеше да се каже, че са? И къде беше Линон, и как беше чул той гласа й тази сутрин, от толкова далече?

И какво търсеше той, разтреперан в овощната си градина, без наметало, дори без тояга в този ветровит студен есенен ден?

Прибра се и изпрати мърморещия Кловис да повика Силавин да го откара до града — в края на краищата прие общия съвет на птиците.

Не можеше да говори с приятелите си за това, което го безпокоеше, но понякога говоренето за други неща, за всякакви други неща, самият тембър на човешки гласове, усмивката на Кариса, милото остроумие на Марциниан, споделената топлина на огъня, постелята, която щяха да му предложат за нощта, ранното отиване на оживения пазар…

Философията можеше да е утешение, опит да се обясни и разбере мястото на човека в божието творение. Но не винаги можеше да успее. Имаше моменти, в които утехата можеше да се намери само в женски смях, в познатото лице и глас на приятел, в споделените слухове за двора на антите, дори и в нещо толкова простичко като димяща купа грахова супа на маса с други хора.

Понякога, когато сенките на полусвета го притиснат неумолимо, човек се нуждае от реалния свят.

Остави Силавин при градските порти с благодарности и се запъти в късния ден към дома на Марциниан. Посрещнаха го с радост — знаеше, че ще е така. Гостуванията му бяха редки — все пак живееше извън градските стени. Поканиха го да пренощува и му дадоха да разбере, че ще им окаже голяма чест, ако приеме. Сигурно разбираха, че нещо го безпокои, но — като приятели — така и не настояха да го каже, просто му предложиха каквото можеха, което точно в този момент беше съвсем добре.

В нощта се събуди в чуждо легло, в тъмнина, и отиде до прозореца. В двореца горяха светлини, по горните етажи, където трябваше да е една обсадена млада кралица. Още някой освен него беше буден, явно. Не беше негова грижа. Погледът му се зарея на изток. Звезди имаше над Варена — нощта беше ясна. Замъглиха се пред взора му, докато стоеше и си спомняше за едно време, когато беше дете…

5.

Вървяха дълго, през свят, който постепенно ставаше все по-познат — мъглата продължаваше да се вдига. И все пак, въпреки всичкото това завръщане на обичайното, мислеше си Криспин, това около него все пак си беше пейзаж, променен до неузнаваемост. На мястото на птицата на шията му сега имаше празнота, усещаше я като бреме. В небето отново летяха врани, откъм леса, а от едва горичка южно от пътя чуха птича песен. Пробягалата по земята червена стрела беше лисица, но така и не видяха заека, който беше подгонила.

Някъде по пладне спряха и Варгос разви вързопа с храната. Хляб, сирене, бира. Криспин погледна на юг. Планините се виждаха, разломите сред облаците над тях откриваха синева и по върховете имаше сняг. Светлина, снопове от цветове — връщаха се в света.

Кася го гледаше съсредоточено.

— Тя… птицата проговори — каза момичето. С разбиране, изписано на лицето, макар да го нямаше в гората нито в сивата мъгла сред полето.

Той кимна. Беше се подготвил за това по време на мълчаливото ходене. Беше предположил, че ще го каже, че трябва да го каже.

— Чух. Да.

— Как? Господарю?

Варгос ги гледаше, стиснал манерката.

— Не знам — излъга Криспин. — Птицата беше талисман, даде ми я един човек, казват, че бил алхимик. Приятелите ми настояха да си имам такова нещо, да ме пази. Вярват в сили, в които аз не вярвам. Не вярвах. Аз… почти нищо не разбирам от това, което се случи днес.

Не беше лъжа. Сутринта вече се бе превърнала в спомен как е загърнат в мъгла, с едно същество в Елшовия лес, по-голямо от света, разбирането му за света. Върнеше ли се назад в мислите си, единственият ярък цвят, който можеше да си спомни, бе червената кръв по рогата на тура.

— Той взе нея… вместо мен.

— Той и Фарус взе — тихо каза Варгос и запуши манерката. — днес видяхме Лудан, или сянката му. — Нещо много близко до гняв себе изписало на покритото му с белези лице. — Как ще почитаме Джад и сина му след това, което видяхме?

„Истинско страдание има тук“, помисли Криспин развълнувано. Бяха преживели нещо заедно тази сутрин. Толкова различните пътища, които ги бяха отвели на онази поляна, като че ли вече значеха много по-малко, отколкото можеше да се очаква.

Пое си дъх.

— Почитаме ги като силите, които говорят на душите ни, както правят като че ли. — Сам се изненада от думите си. — Правим го със съзнанието, че в света и полусвета, а може би и в световете отвъд тях, има нещо повече, отколкото можем да проумеем. Винаги сме знаели това. Та ние не можем дори да предотвратим да умират деца — как тогава можем да си въобразяваме, че ще разберем истината за нещата? Зад нещата? Нима присъствието на една сила отрича друга? — Постави го като риторичен въпрос, цветист израз, но думите увиснаха в проясняващия се въздух. Кос се вдигна от угарта и отлетя на запад в ниска широка дъга, пляскаше шумно с криле.

— Не знам — отрони Варгос. — Неук съм. На два пъти, като млад, си помислих, че съм видял зубира, тура. Но не бях сигурен. Дали съм бил белязан? За днес, по някакъв начин?

— Не съм човекът, който може да ти отговори — каза Криспин.

— Сега… в безопасност ли сме? — попита момичето.

— Докато не се появи следващото нещо — отвърна Криспин и добави малко по-добродушно: — От онези, които ни преследваха — да така мисля. От онова, което беше в леса? Също, мисля. — „Той не иска момичето. Иска мен“.

Нужна му беше цялата сила на волята, но не позволи умът му да изпрати отново зов в тишината. Линон беше с него толкова замалко — язвителна, неотстъпчива — но никой друг, дори Иландра, не бе прониквал вътре в него по този начин. „Скъпи — беше му казала — Помни ме“.

Ако разбираше правилно всичко това, Линон трябваше да е била жена, нарочена както Кася беше нарочена за горския бог, но беше умряла преди много време на онази поляна. С изтръгнато сърце, с тяло, обесено на свещено дърво. И душа… Душа, взета от смъртен мъж, който бе наблюдавал ритуала с безумна дързост и бе привлякъл някаква тайнствена, непонятна за ума на Криспин сила.

Неочаквано си спомни изражението на Зотик, когато се оказа, че от всички птици Криспин бе чул вътрешния глас тъкмо на Линон. „Била е първата му“, помисли той и бе убеден, че е истина.

„Кажи му сбогом“, промълвила беше накрая птицата безмълвно, с онова, което трябваше да е било някогашният й глас. Криспин поклати глава. Някога тъй дръзко и самоуверено си беше въобразявал, че знае нещо за света на мъжете и жените.

— Има един храм, до който скоро ще стигнем — каза Варгос. Криспин озапти мислите си и осъзна, че двамата го гледат. — Преди залез. Истински, не просто крайпътен параклис.

— Значи ще влезем и ще се помолим.

Щеше да има утеха за тях в старите изтъркани ритуали. Връщане към обичайното, там, където хората живееха живота си. Където трябваше да живеят живота си. Този ден, помисли си Криспин, бе направил всичко, което бе могъл, светът току-що бе разкрил пред тях всичко, което бе пожелал. Щяха да се успокоят, той щеше да подреди мислите си, щеше да започне да се приспособява към празнотата на шията си и в ума си, да започне да мисли какво да каже в трудното писмо до Зотик, навярно дори щеше да заочаква с нетърпение вино и храна в крайпътния хан, в който щяха да отседнат за през нощта. Връщане към обичайното, наистина, като връщане у дома след много, много дълго пътуване.

Хората, започнат ли да разсъждават така — че кризата, мигът на разкрилата се сила е отминал — са по-уязвими от всякога. Добрите пълководци във война знаят това. Всеки опитен актьор или трагик го знае. Знаят го също и клирици, жреци, навярно и хейроманти. Когато хората са били много дълбоко разтърсени по някакъв начин, душите им всъщност са широко отворени за следващото ярко видение. Това не е раждането — изригването през счупената черупка в големия свят, — дамгосало новороденото пате, а следващото, гледката, която идва след него и дамгосва душата.

Продължиха напред, двама мъже и една жена, през разтварящия се пред тях свят. Никой друг нямаше по пътя. Беше Денят на мъртвите. Есенната светлина помръкна, щом слънцето се сниши на запад, забулено в бяло. Хладен вятър раздвижи облаците. В небесната вис се виждаха повече сини петна. Врани по угарите, сойки и някаква малка, непозната на Криспин птица, която прелетя бързо вдясно от тях, с яркочервена като кръв опашка. Сняг по далечните планински върхове, изникващи един по един. Морето зад тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът…

Стигнаха до мястото, за което бе споменал Варгос. Беше зад железни порти, доста встрани от пътя, откъм южната страна. Гледаше към гората. Храмът бе много по-голям от обичайните крайпътни места за молитва. Истински, както бе изтъкнал Варгос: сив каменен октагон с купол отгоре, с изрядно окосена трева, приют за спане, пристройки, гробище. Много мирно беше всичко тук. Криспин видя крави и една коза на ливадата зад гробищата.

С повече усет за време и място, ако умът му не се беше борил с неведоми неща, може би щеше да е разбрал къде са и да се подготви. Не беше разбрал и не бе подготвен.

Вързаха мулето до ниската стена, минаха през незаключената желязна порта и тръгнаха по каменната пътека. Покрай нея растяха късни есенни цветя, поддържани с обич. Криспин зърна билкови лехи вляво, към ливадата. Отвориха тежката дървена врата на храма и пристъпиха вътре. Криспин огледа стените, очите му бавно се настройваха към приглушената светлина, а после, след като пристъпи напред, вдигна очи към купола.

Верските разделения в култа на Джад бяха довели до пожарища, мъчения и войни почти от самото начало. Доктрината и службата на слънчевия бог, появил се на мястото на разгулните богове и богини на Тракезия в ранните години на Родийската империя, не се бяха развили без полагащия им се дял от схизми и ереси и често пъти суровата реакция срещу тях. Богът беше в слънцето или зад слънцето, светът беше роден в светлина или беше изтръгнат от леда и мрака от святата светлина. По някое време за бога се беше мислило, че умира зиме и се преражда напролет, но кроткият духовник, разяснил това, бил осъден от Върховния патриарх в Родиас да го разкъсат, вързан за четири коня. За кратко време, другаде, бяха проповядвали, че двете луни са рожби на Джад — вяра, доста доближена до ученията на киндатите, които ги наричаха сестри на бога и смущаващо равни на него. Това нещастно заблуждение също бе довело до не една мъчителна смърт, докато бъде изкоренено.

Различните форми на вяра в Хеладик — като смъртен син, като полубезсмъртно дете, като бог — бяха само най-упоритите и издръжливи от тези конфликти, водени в святото име на Джад. Императори и патриарси, първо в Родиас, а сетне и в Сарантион, отстъпваха и ставаха твърди, и после отново променяха позициите си или проявяваха по-голяма търпимост, а Хеладик Колесничаря се движеше в и извън признание и мода също както слънцето влиза и излиза от облаците във ветровит ден.

По същия начин, в хода на тези жестоки войни, водени със слово, с желязо и с огън, изобразяването на самия Джад се бе превърнало през годините в демаркационна линия, в бойно поле на изкуство и вяра, в противоречиви форми да се представя богът, който праща животворната светлина и се сражава с мрака под света всяка нощ, докато смъртните хора спят своя тревожен сън.

И този скромен, красиво изграден стар храм в едно тихо, изолирано място на централния имперски път в Саврадия беше точно тази разделителна черта.

Връхлетя го съвсем ненадейно. Криспин направи няколко стъпки напред в нежната приглушена светлина на храма, забелязал разсеяно старомодните мозайки с цветните сплитове по стените, след което погледна нагоре.

Миг след това се озова легнал по гръб на студения каменен под, задъхан и взрян нагоре към своя бог.

Би трябвало да се е досетил какво го очаква тук. Още когато пое от Варена, му беше хрумнало, че този път през Саврадия в един момент ще го доведе до този храм — че беше сигурен точно къде, но знаеше, че се намира на Имперския път — и дори с нетърпение бе очаквал да види какво са създали старите майстори с примитивното си изкуство, изобразявайки лика на Джад по източен начин.

Но екзалтацията и ужасът от случилото се тази сутрин в мъглата и в леса бяха изтласкали тази мисъл толкова далече, че бе останал съвсем открит, беззащитен и оголен пред силата на сътвореното от смъртни хора на този купол. След Елшовия лес, след тура и Линон, Криспин беше останал без вътрешни стени, без убежище, и мощта на образа над него се стовари отгоре му, изтръгна цялата сила от тялото му дотолкова, че той рухна на каменния под като в пантомимна гротеска или като безпомощен пиян в задънена уличка зад пристанищна каупона.

Лежеше на гръб, взрян във фигурата на бога: брадатото лице и горната част на торса на Джад бяха предадени внушително по буквално цялата повърхност на купола. Изпито лице, изтощено от битка и мрачно, натежало — забеляза тежкото наметало, изгърбените под него рамене — от собственото си бреме и от злините на своите чеда. Фигура толкова абсолютна, колкото беше турът: друга тъмна огромна глава на фона на бледите златисти тесери на слънцето зад него. Фигура, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се спусне отгоре в съкрушаващата си присъда. Образът обхващаше главата и раменете, двете вдигнати ръце. Нищо повече, нямаше място на купола за повече. Разгърната по меко осветеното пространство, взряна надолу с очи, големи колкото някои фигури, правени от Криспин преди време, тази беше толкова извън мярка и мащаб, че изобщо не трябваше да се е получило, и все пак Криспин никога в живота си не беше виждал нещо сътворено от човешка ръка, което да може дори да се доближи до това.

Знаел беше, че тази творба ще е някъде тук, най-западното изображение на бога, представен с пълната черна източна брада и с черни измъчени очи: Джад като съдник, като изтощен, изтерзан воин в смъртоносен двубой, а не бляскавата синеока златна слънчева фигура от запада на Криспин. Но да го знаеш и да го видиш бяха толкова различни неща, колкото… колкото различни бяха светът и другият, полусветът на тайнствените сили.

„Старите майстори. С техния примитивен стил“.

Така си беше мислил у дома. Болка прониза сърцето му заради дълбоката му глупост, ограниченото му разбиране и опит, разкрили се едва сега, тук. Почувства се гол и беззащитен пред това, докато съзнаваше, че по свой начин тази творба на тленни хора в купола на един малък храм е толкова проява на светостта, колкото турът с неговите оцапани с кръв рога в леса, и също толкова изумителна. Свирепата, дива мощ на Лудан, приемащ жертвоприношение на своята поляна, съпоставена с необятността на изкуство и промисъл на този купол, изразили в стъкло и камък божественост, вдъхваща също толкова смирение. Как се бе придвижил човек от единия полюс към другия? Как човечеството беше живяло между тези две крайности?

Защото най-дълбоката мистерия, пулсиращото сърце на загадката бе в това, че докато той лежеше на гръб, парализиран от откровение, видя, че очите са същите. Световната скръб, която беше видял у зубира, бе тук, в слънчевия бог над него, кристално сътворена от безименни художници, чиято чистота на визия и вяра го обезоръжаваха. За миг Криспин дори не беше сигурен дали изобщо ще може да се изправи, да възвърне волята си, да се овладее.

Помъчи се да разчлени елементите на творбата, да придобие някаква власт над нея и над себе си. Тъмнокафяво и обсидиан в очите, за да станат по-тъмни и по-властни от обкръжаващата ги кафява коса, дълга до раменете. Дългото лице, издължено още повече от тази права коса и брада; извитите натежали вежди, дълбоко набразденото чело, още бръчки, прорязали страните — кожата между брадата и косата бе толкова бледа, че се виждаше почти като сива. После надолу по богатото, пищно синьо на божията роба под плаща, изпъстрен, видя Криспин, със зашеметяваща мириада контрастиращи цветове за тъкан и намекнатата игра и мощ на светлина у бог, чието могъщество е светлина.

А след това ръцете. Дланите разбиваха сърцето му. Криви издължени пръсти с намекнатата в това аскетична духовност, но и нещо повече: това не бяха пръсти на клирик, не бяха ръце на монах в спокойно самовглъбение, и двете бяха нашарени с белези. Един пръст на лявата ръка очевидно беше счупен; беше крив, с подута става: червени и кафяви тесери, изпъкващи над бяло и сиво. Тези ръце бяха държали оръжия, бяха сечени, бяха замръзвали, познаваха жестока рат срещу леда и черната пустош във вечната защита на смъртните чеда, чието разбиране беше… това на деца, нищо повече.

А скръбта и присъдата в тъмните очи бяха свързани с това, което бе сполетяло ръцете. Цветовете, забеляза Криспин — майсторът у него се възхити — неизбежно събираха ведно ръце и очи. Издутите, неестествено изпъкнали вени на китките на двете бледи ръце бяха в същото кафяво и обсидиан като очите. Интуитивно разбра, че точно това съчетаване на тесери не съществува никъде другаде по купола. Очи на скръб и присъда, ръце на страдание в битка. Бог, който стои между своите недостойни чеда и мрака, предлага слънчева светлина всяко утро в краткото им време за живот, а след това — собствената си чиста Светлина за достойните.

Криспин мислеше за Иландра, за момичетата си, за чумата, вилнееща като побеснял звяр по света, и лежеше на студения камък под този образ на Джад, и разбираше какво му казва той, какво казва на всички долу: че божията победа никога не е сигурна, никога не бива да се приема като нещо дадено. Тъкмо това, осъзна той, неизвестните майстори на мозайка отпреди много време съобщаваха върху този купол на събратята си с този огромен уморен бог на фона на мекото злато на неговото слънце.

— Добре ли сте? Господарю? Добре ли сте?

Осъзна, че Варгос се обръща към него настойчиво и със загриженост, която изглеждаше почти смешна след всичко, което бяха преживели този ден. Не беше особено неудобно върху камъните, макар и студено. Той махна вяло с ръка. Все още му беше донякъде трудно да вдишва. По-добре беше, когато не гледаше нагоре. Кася, видя, щом извърна глава, стоеше леко встрани, взряна в купола.

Докато я гледаше, осъзна още нещо: Варгос знаеше това място.

Минавал беше по този път, напред и назад, години наред. Момичето, също като него, не можеше изобщо да е виждало това въплъщение на Джад, най-вероятно не беше и чувало за него. Дошла беше от севера едва преди година, насила вкарана в робство и във вярата към слънчевия бог, беше познавала Джад само като млад светлокос синеок бог, пряк наследник — макар че тя едва ли знаеше това — на соларното божество в пантеона на тракезийците отпреди столетия.

— Какво виждаш? — попита я той. Гласът му изхриптя дрезгаво в гърлото му. Варгос се обърна и проследи погледа му към момичето. Кася го погледна смутено, после извърна очи. Беше пребледняла.

— Аз… той… — Момичето се поколеба. Чуха се стъпки. Криспин с усилие седна и видя влезлия в храма клирик от ордена на Безсънните. Сега разбра защо е толкова тихо тук. Безсънните бяха святите мъже, които стояха будни цяла нощ и се молеха, докато богът се сражаваше с демони под света. Човечеството има задължения, говореше фигурата отгоре, тази война е безкрайна. Тези мъже вярваха в това и го въплъщаваха в ритуалите си. Образът горе и орденът на духовниците, молещи се в дългите нощи, съвпадаха. Хората, сътворили мозайката преди толкова време, трябваше да са го знаели.

— Кажи ни — тихо подкани той Кася, докато облеченият в бяло духовник, нисичък, с обло лице и брада, се приближаваше към тях.

— Той… не мисли, че печели — отрони тя. — Битката. При тези думи клирикът спря. Изгледа мрачно тримата, привидно неизненадан, че е заварил мъж да седи на пода.

— Не е сигурен дали я печели — каза духовникът на Кася на сарантийски, понеже и тя говореше на сарантийски. — Има врагове, а човек върши зло, като им помага. Никога не е сигурна тази битка. Заради това трябва да сме част от нея.

— Знаем ли кой е постигнал това? — кротко попита Криспин.

Клирингът го погледна изненадано.

— Имената им ли? На майсторите? — Поклати глава. — Не. Сигурно са били много. Били са художници… и свят дух ги е осенил.

— Да, разбира се — отвърна Криспин и стана. Поколеба се. — Днес е Денят на мъртвите тук — промърмори, без да е много сигурен защо го казва. Варгос го подкрепи за лакътя, после се отдръпна.

— Дотолкова разбирам — каза кротко духовникът. Имаше гладко благо лице. — Обкръжени сме от езически ереси. Те носят зло на бога.

— Само това ли са те за вас? — попита Криспин. В ума му имаше един глас — млада жена, изваяна птица, душа; „Твоя съм, господи, както винаги съм била, откакто бях доведена тук“.

— Какво друго трябва да са за мен? — отвърна учудено мъжът с бялата роба.

Въпросът всъщност беше честен. Криспин улови тревожния поглед на Варгос и остави темата да отлежи. — Съжалявам за… това как ме заварихте. Бях повлиян от образа.

Духовникът се усмихна.

— Не сте първият. Бих ли могъл да предположа, че сте от запад? От Батиара?

Криспин кимна. Не беше трудно да се стигне до това заключение. Акцентът му дори го издаваше.

— Където богът е жълтокос и красив, очите му са сини и ведри като летни небеса? — Мъжът в бялата роба се усмихваше добродушно.

— Наясно съм как се представя Джад на запад, да. — Криспин никога не беше обичал да го поучават.

— И като последно, всъщност рисковано предположение, бих ли могъл да заключа, че сте някакъв вид художник?

Кася изглеждаше смаяна, Варгос — притеснен. Криспин изгледа хладно духовника.

— Умно заключение. И как разбрахте?

Мъжът беше сплел пръсти пред корема си.

— Както казах, не сте първият западняк, който реагира по този начин. И често тъкмо онези, които правят свои опити в подобни неща, са… най-повлияни.

Криспин примига. Можеше да е изпитал смирение пред това, което беше на купола, но „опити в подобни неща“ бе неприемливо.

— Впечатлен съм от мъдростта ви. Това наистина е великолепно произведение. След като се отзова на някои покани от императора в Сарантион, може да пожелая да се върна и да ръководя необходимите ремонти на нестабилната основа по купола.

Примигването на извърналия се към него клирик го удовлетвори.

— Това творение е създадено от святи мъже със свята визия — заяви той възмутено.

— Не се съмнявам. Единият срам е в това, че не знаем имената им, за да ги почетем, а другият — че им е липсвала техника, равна на визията им. Знаете, че плочките са започнали да се къртят откъм дясната страна на купола, щом застанем срещу олтара. Парчета от божия плащ и лявата ръка, изглежда, са решили безогледно да се отделят от останалата част на величавата му фигура.

Клирикът погледна нагоре почти с неохота.

— Разбира се, вие може би имате притча или литургично обяснение за това — добави Криспин. По най-странен начин словесният двубой с този човек възвръщаше равновесието му. Едва ли най-подходящото нещо, но точно в този момент му беше нужно.

— Предлагате да се промени фигурата на бога? — Духовникът изглеждаше искрено поразен.

Криспин въздъхна.

— Тя вече се е променила, добри отче. Когато вашите изключително благочестиви майстори са направили тази творба преди столетия, Джад е имал роба и лява ръка. — Посочи. — Не останки от ронеща се основа.

Клирикът поклати глава. Лицето му се бе изчервило.

— Що за човек би погледнал такова великолепие и би дръзнал след това да поиска да посегне на него?

Криспин вече беше съвсем спокоен.

— Наследник в занаята на онези, които са го направили, преди всичко. Лишен, навярно, от тяхната благочестивост, но с по-добро разбиране за техниката на мозайката. Бих добавил също така, че куполът, изглежда, скоро ще изгуби част от златното си слънце, ето там вляво. Трябва да съм високо на скеле, за да съм сигурен, но като че ли няколко тесери там също са се откъртили. Ако продължава така, боя се, че и косата на бога скоро ще започне да пада. Готови ли сте Джад да се срути върху вас, не като гръмове и мълнии, а в порой от стъкло и камък?

— Това е най-богохулна ерес! — сопна се духовникът и направи знака на диска.

Криспин въздъхна.

— Съжалявам, че го приемате така. Не искам да ви провокирам. Или поне не само това. Хоросановата основа на купола е направена по старомоден начин. Един пласт, и най-вероятно със смес от материали, за които вече знаем, че са по-малко издръжливи от други. Това над нас — както всички знаем — не е святият Джад, а негово изображение от смъртни хора. По мое разбиране, ние почитаме бога, не изображението. — Замълча. По някои места това бе тема на яростни спорове. Духовникът отвори уста да отговори, но я затвори отново.

Криспин продължи:

— Смъртните имат своите ограничения и това също, както всички знаем. Понякога се откриват нови неща. Не е упрек към онези, които са постигнали това, да се отбележи този факт. По-низши хора могат да съхранят работата на по-велики. С опитни помощници навярно бих могъл да се погрижа възстановеният образ над нас да остане за още няколкостотин години. Би отнело около един сезон работа. Навярно по-малко, но може и повече. Но мога да ви кажа, че без такава намеса очите, ръцете и косата скоро ще започнат да засипват камъните около нас. Ще съжаля, ако го видя. Това е изключителна творба.

— Няма равна в целия свят!

— Вярвам го.

Клирикът се поколеба. Кася и Варгос, забеляза Криспин, го гледаха смаяни. Хрумна му, с изцеряваща душата самоирония, че никой от двамата до този момент не беше имал причина да вярва, че е добър за каквото и да било. От друга страна, един майстор на мозайки нямаше кой знае каква възможност да покаже дарбите или уменията си, докато върви пеш сред пустошта на Саврадия.

В този момент, като намеса, която Криспин можеше да нарече божествена, по пода отекна звън. Криспин прикри усмивката си и направи няколко крачки. Коленичи и взе кафеникавата тесера. Завъртя я в ръката си. Задната част беше суха, ронлива. Стри се на ситна прах, щом я потърка с пръст. Стана, върна се при тримата и подаде късчето мозайка на духовника.

— Свято послание? — каза сухо. — Или само каменно късче от… — вдигна глава — най-вероятно отново от робата, отдясно?

Клирикът отвори уста и я затвори отново, също като преди. Несъмнено съжаляваше, помисли Криспин, че е неговият ден да е буден през деня и да се занимава с гости на храма. Криспин отново погледна нагоре към строгото величие над тях и съжали за язвителния си тон. „Опити в подобни неща“ го беше подразнило, но не беше лично, а той трябваше да е над подобна дребнавост. Особено днес и тук.

Хората, помисли си той — и навярно точно той, Гай Крисп от Варена — толкова рядко успяваха да се измъкнат от грижите и дребнавите обиди, съставящи ежедневия им живот. Днес поне със сигурност трябваше да ги е надмогнал. Или навярно — неочаквана, съвсем различна посока на мисълта — навярно беше, поне дотолкова, че да намери пътя си обратно по този начин.

Погледна клирика, после отново нагоре към бога. Божият образ. Можеше да се направи, с опитни хора. Но по-скоро за около половия година навярно, това щеше да е по-реалистично. Изведнъж реши, че ще трябва да останат тук за нощта. Щеше да поговори с главата на този свят орден, да се извини за иронията и вятърничавостта си. Ако успееше да ги накара да разберат какво става с купола, може би когато пристигнеше в Града с писмо от тях, канцеларът или някой друг — главният имперски майстор на мозайките? — щеше да го включи в опита да се съхрани това великолепие. Беше се държал дръзко и непочтително. Навярно щеше да може да изкупи грешката си с акта на възстановяване, в памет на този ден, а може би — и на своите мъртви.

Толкова много неща могат да се намесят в разгръщането на събитията, в един човешки живот. Точно както нямаше никога повече да види своя факел на Хеладик в храма край Варена на мигащата светлина на свещите, така и това щеше да се окаже задача, която Криспин никога нямаше да осъществи, макар намеренията му в този момент да бяха дълбоко искрени и почти благочестиви. Нито пък, както се оказа, останаха тази нощ да преспят в приюта на древния храм.

Клирикът пъхна кафявата тесера в робата си. Но преди някой да е успял да проговори, чуха далечен, а после — все по-усилващ се тътен на конски копита откъм пътя.

Клирикът стъписано погледна към вратите. Криспин и Варгос бързо се спогледаха. Чули бяха, макар и през вратите, и много назад откъм пътя, изреваната силно команда за спиране. Тропотът на копитата секна. Последва дрънчене, ботуши по пътеката, мъжки гласове.

Крилата на вратата се разтвориха рязко и пропуснаха лъч слънчева светлина и с него — половин дузина войници от имперската конница. Закрачиха напред, с тежки стъпки по камъка. Никой не погледна нагоре към купола. Водачът им — плещест, чернокос, много висок, носеше шлема си под мишница — спря пред четиримата. Кимна на клирика и се вторачи в Криспин.

— Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски. Моите почитания. Видях мулето. Търсим един на пътя. Вие случайно да сте Марциниан от Варена?

Криспин, неспособен да измисли каквато и да било уместна причина да направи друго, кимна утвърдително. Всъщност беше останал без думи.

Официалното изражение на Карулус, трибун на Четвърти, на мига отстъпи пред смесица от презрение и триумф — забележителна смесица при това, истинско предизвикателство да я изобрази човек в тесери. Изпъна дебел, обвиняващ пръст към Криспин.

— Къде беше, мамка му, вмирисан говнян родийски охлюв такъв? Тика си го на всяка пъпчива блудница по пътя ли? И какво търсиш на този път, вместо да плуваш по море? Чака те вече от три седмици в шибания Град трижди въздигнатото му величество, лично. Негово императорско великолепие шибаният император Валерий Втори те чака. Говно такова!

— Ти си един умствено увреден родийски идиот, знаеш ли.

С думите у Криспин се върна един съвсем неочакван спомен, оформи се бавно, изтръгнат от някое забравено кътче от детството. Всъщност удивително беше какво може понякога да изрови от себе си умът. При това в най-нелепи моменти. Беше изпаднал в безсъзнание, когато бе деветгодишен, играеше на „Обсада“ с приятели около и на покрива на един навес за дърва. Не успя да отблъсне свиреп варварски щурм от две по-големи момчета и се катурна от покрива на навеса, и падна на главата си между дървата.

От онази сутрин до деня, в който гвардейците на кралица Гизел го биха, това не се повтори.

Сега се повтори, и потрети всъщност, само за един есенен сезон, осъзна Криспин през лепкавата тиня на ужасното главоболие. Мислите му бяха пълна каша. За миг беше приписал току-що чутите обидни думи на Линон. Но Линон беше сардонична, не и груба, тя го наричаше имбецил, а не идиот, говореше родийски, не сарантийски, и я нямаше. Вече я нямаше.

Отвори безразсъдно очи. Светът се измести и надвисна заплашително. Отново бързо ги затвори, догади му се.

— Истински глупак — продължи безмилостно тежкият глас, — Тебе изобщо не трябва да те пускат да излизаш от къщи. Какво, в името на светия небесен гръм очакваш да се случи, когато чужденец — родиец при това! — нарече сарантийски конен трибун жалка пръдня и ебач на кози пред собствените му хора?

Не беше Линон. Беше войникът.

Карулус. Трибун на Четвърти Саврадийски. Това беше името на свинята.

Свинята продължи, вече с тон на силно преувеличено търпение.

— Имаш ли и най-малката представа за положението, в което ме постави? Имперската армия е изцяло зависима от уважението към авторитета… и редовното заплащане, разбира се… а ти ме остави почти без никакъв избор изобщо. Не можех да извадя меч в храм. Не можех да те ударя с юмрук… да ти окажа такава висока чест. Да те халосам с шлема беше почти единственият възможен ход. Даже не те ударих силно. Бъди благодарен, че ме знаят като добър човек, зурлест родийски наглецо. И че имаш брада. Отокът няма да се вижда много. Ще си толкова грозен, колкото си бил винаги, не повече.

Карулус се изкиска. Буквално се изкиска.

Бяха го халосали с шлем. Споменът май се връщаше. В скулата и челюстта. Замахваща бърза, тежка ръка — и повече нищо. Опита да раздвижи челюстта си, напред, назад, след това настрани. Болката беше разкъсваща и го накара да изохка; май можеше да я движи. От време на време пак отваряше очи, но всеки път, щом го направеше, светът настояваше да се завърта и накланя по начин, от който му се гадеше.

— Нищо счупено няма — увери го безгрижно Карулус. — Казах ти, добродушен човек съм. Но дисциплината си е дисциплина, това е. Толкова. Богът ме е направил каквото съм. Наистина не бива да си въобразяваш, че можеш да вървиш по пътищата на Сарантийската империя и да ръсиш обиди — колкото и да са остроумни — в лицето на военни офицери в присъствието на бойците им, мой западен приятелю. Имам приятели трибуни и хилиарси, които направо щяха да те извлекат навън и да те погнат през гробището да си спестят мъкненето на трупа ти другаде. Аз, от друга страна, не споделям изцяло всеобщата омраза и презрение към лицемерните, страхливи, вмирисани на лайна родийски катамити, каквото изпитват повечето войници на империята. Аз дори ви намирам за забавни понякога, а и както вече казах, съм добродушен човек. Питай войниците ми.

Карулус, трибун на Саврадийски Четвърти, изглежда, харесваше да слуша собствения си глас. Криспин се зачуди как и колко скоро ще може да убие този добродушен човек.

— Къде… съм? — Болеше го да говори.

— В носилка. Пътуваш на изток.

Тази информация му донесе немалко облекчение: светът, изглежда, наистина се движеше и възприятието за нижещия се пейзаж и подскачащия нагоре-надолу военен събеседник до него не беше просто продукт на преподреждащия му се мозък.

Имаше да се каже нещо много спешно. Напрегна се и си спомни какво е. Отвори насила очи и най-сетне осъзна, че Карулус язди до него — на тъмносив кон.

— Моят човек? — попита Криспин, движеше челюстта си възможно по-малко. — Варгос.

Карулус поклати глава, устата му бе като тънка резка на гладко обръснатото лице.

— Роби, които удрят войник — какъвто и да е войник, да не говорим за офицер — ги разкъсват на публична екзекуция. С коне. Това всички го знаят. Той едва не ме събори.

— Той не е роб, жалко говно такова!

Карулус отвърна съвсем кротко:

— Внимавай. Хората ми може да те чуят и ще трябва да реагирам. Знам, че не е роб. Видяхме документите му. Няма да го разкъсат на четири, а само ще бъде набит с камшик и кастриран.

— Той е свободен човек, имперски гражданин и нает от мен слуга. Докоснеш ли го, смъртта ти е гарантирана. Сериозно говоря. А момичето? Какво стана с нея?

— Тя обаче е робиня, от един от хановете. И достатъчно млада. Можем да я използваме в лагера. Заплю ме в лицето, знаеш ли.

Криспин се помъчи да запази спокойствие: от гнева отново щеше да му призлее и щеше да е безполезен.

— Тя е продадена от хана. Моя е. Ще разбереш това, като прегледаш документите, пъпчив изтърсак такъв. Само да я докосне някой или да й навреди, или ако мъжът пострада по какъвто и да е начин, първата ми молба към императора ще е да ти отрежат яйцата и да ги бронзират за игрални зарове. Това да ти е ясно.

Карулус каза развеселено:

— Ама ти наистина си идиот, а? Макар че пъпчив изтърсак е добро, трябва да призная. Как обаче ще кажеш каквото и да е на императора, ако му се докладва, че ти и спътниците ти сте намерени от нашия отряд ограбени, изнасилени по всевъзможни начини и варварски убити от разбойници днес на пътя? Повтарям, с мъжа и момичето ще се разправим по обичайния начин.

Криспин — все още се мъчеше да запази самообладание — отвърна:

— Има един идиот тука, но той е на коня, не в носилката. Императорът ще получи точен и изчерпателен доклад за нашата среща от Безсънните, наред с искрената им молба да се върна, за да ръководя възстановяването на изображението на Джад на купола, както го обсъждахме, когато вие нахълтахте. Не сме нито ограбени, нито убити. Били сме намерени в едно свято място от мърляви конници под командването на един трибун с говняно лице и един човек, поканен лично от Валерий Втори Сарантийски, е бил ударен с оръжие по лицето. Какво предпочиташ, облекчено от признанието ми, че съм те предизвикал, наказание или кастрация и смърт, трибуне?

Последва задоволителна пауза. Криспин вдигна ръка и внимателно опипа челюстта си.

После вдигна очи към конника и примижа срещу светлината. Странни петънца и цветове затанцуваха в полезрението му.

— Разбира се — добави той, — би могъл да се върнеш на запад, да избиеш клириците — вече всички ще знаят за случката — и да заявиш, че всички сме били ограбени, насилени и убити от въпросните зли разбойници на пътя. Да, можеш да направиш и това, изсъхнала курешко такава.

— Престани да ме обиждаш — отвърна Карулус малко отпаднало. — Бях забравил за шибания клирик — призна накрая.

— Забравил си и кой е подписал разрешителното ми — каза Криспин. — И кой ме кани да отида в Града. Прочел си документите. Хайде, трибуне: дай ми поне половин повод да проявя милост. Би могъл да помислиш и дали да не ми се помолиш.

Вместо това Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски, започна да ругае. Впечатляващо, между другото, и доста продължително. Накрая скочи от коня, махна на някого, когото Криспин не можа да види, и му връчи юздите. Закрачи до носилката на Криспин.

— Очите ти да изгният дано, родиецо. Не можем да позволим цивилни — особено чужденци — да обиждат армейски офицери! Не можеш ли да то разбереш това? Империята от шест месеца не може да плати. Шест месеца, а идва зима! Всичко отива за строителство! — Изрече думата, все едно е нещо мръсно. — Имаш ли някаква представа какво е войнишки дух?

— Мъжът. И момичето — каза Криспин. — Къде са? Пострадаха ли?

— Тук са, тук са. Тя не е пипната, нямаме време за забавления. Ти си закъснял, казах ти го. Затова тръгнахме да те търсим. Най-унизителната проклета от Джад заповед, която съм получавал.

— О, я си сери в гащите! Куриерът беше закъснял. Събрах си нещата и тръгнах пет дни, след като той дойде! Минал беше сезонът за плаване. Мислиш ли, че исках да тръгна по този път? Него намери и му задай няколко въпроса. Титатик или нещо такова. Идиот с червен нос. Убий го с шлема си. Къде е Варгос?

Карулус погледна през рамо.

— На кон е.

— Какво? Язди?

Трибунът въздъхна.

— Вързан на гърба му. Той… пообработиха го малко. Той ме удари, след като ти падна. Не може така!

Криспин понечи да седне, но за жалост опитът му се провали. Затвори очи и ги отвори отново, когато му се стори разумно да го направи.

— Слушай ме внимателно. Ако този човек е пострадал сериозно, наистина ще поискам да те разжалват и да те лишат от пенсия, ако не от живота ти. Това е клетва. Сложи го на носилка и нареди да се грижат за него. Къде е най-близкият лекар, който не убива хора?

— В лагера. Обаче той ме удари — повтори умолително Карулус. След малко все пак се обърна и отново махна с ръка. Един воиник дойде при тях и Карулус изреди цял куп указания, но твърде тихо, за да ги чуе Криспин. Конникът измърмори нещо и се отдалечи.

— Готово — каза Карулус на Криспин. — Нямал нищо счупено. Няма да може да ходи и да пикае лесно известно време, но ще му мине. Е, приятели ли сме?

— Шибай се в задника с меча си. Колко има до лагера?

— Утре вечер сме там. Той е добре, казвам ти. Не лъжа.

— Обаче си насра цялата униформа, като разбра, че си направил най-голямата грешка в живота си.

— Кълна се в кръвта на Джад! Ти ругаеш повече и от мене! Виж сега, тук грешката е от двете страни. Все пак се държах благоразумно.

— Само защото един свят човек видя какво се случи, надута пръдня такава, пантомимен буфон.

Карулус изведнъж се разсмя.

— Съвсем вярно. Брой го за най-голямата благословия в живота си. Давай пари на Безсънните до деня, в който умреш. Надута пръдня също е добро, между другото. Харесва ми. Ще го използвам. Искаш ли пиячка?

Ситуацията беше безобразна и той бе едва умерено успокоен за състоянието на Варгос, но започваше да му се струва, че Карулус от Четвърти Саврадийски не е чак пълен простак, а и искаше пиячка.

Така че кимна. Едва-едва.

Донесоха му манерка, а по-късно, когато спряха за кратка почивка, един от адютантите на трибуна грижливо почисти разкървавената му буза и челюст. Тогава видя и Варгос. Наистина го бяха обработили, и то яко, но явно бяха решили да му спестят по-сериозното наказание за момента, в който всички в лагера щяха да могат да погледат забавлението. Варгос вече се беше свестил. Лицето му беше подпухнало от ударите и имаше грозна рана на челото, но вече беше в носилка. Кася я доведоха, явно недокосната, макар и отново с онзи плах поглед като на сърна, хваната от нощни ловци в светлината на факлите и замръзнала от страх. Криспин си спомни първия път, когато я видя. Вчера, някъде по същото време, в преддверието на хана на Моракс. „Вчера?“ Това беше изумително. Щеше да му причини ново главоболие, ако се замислеше повече. Беше идиот. Имбецил.

Линон си бе отишла при своя бог, в безмълвието на Елшовия лес.

— Имаме си ескорт до военния лагер — каза Криспин на двамата, все още се стараеше да движи челюстта си възможно по-малко. — Постигнах разбирателство с трибуна. Повече няма да ни закачат. В замяна ще му позволя да продължи да функционира като мъж и войник. Съжалявам, ако сте пострадали или наплашени. Изглежда, че ще ме придружат по целия път оттук до Сарантион. Поканата се оказа по-спешна, отколкото личеше от документите и доставката им. Варгос, обещаха утре вечер в лагера им за тебе да се погрижи лекар, и тогава ще те освободя от служба. Трибунът се кълне, че няма да пострадаш повече и вярвам, че е искрен. Голяма свиня е, но е искрен.

Варгос поклати глава и изломоти нещо, което Криспин не успя да разбере. Устните му бяха лошо подути, думите едва се чуваха.

— Той иска да дойде с вас — каза тихо Кася. Слънцето вече беше слязло ниско — зад нея, почти на пътя. Захладняваше, вечерта идваше. — Казва, че не може повече да служи на този път след тази сутрин. Ще го убият.

След като помисли малко, Криспин осъзна, че май е вярно. Спомни си удара, нанесен от Варгос в тъмното на двора тази сутрин преди изгрев слънце. Варгос също се беше намесил в това жертвоприношение. Явно не само неговият живот се беше оказал на ръба на промяната. В последния бронзов отблясък на слънцето, очертал белите облаци, той се вгледа съсредоточено в мъжа на другата носилка.

— Така ли е? Искаш да останеш на служба при мен чак до Града?

Варгос кимна.

— Сарантион е друг свят, знаеш това.

— Знам — отвърна Варгос и този път се чу ясно. — Твой съм.

Онова, което изпита Криспин в този момент, бе съвсем неочаквано. Като лъч светлина, пронизал всичко в този ден. Отне му известно време, докато го назове щастие. Протегна ръка от носилката си и Варгос я докосна със своята.

— Сега си почини — каза Криспин, мъчеше се да задържи очите си отворени. Главата го болеше ужасно. — Всичко ще се оправи — Не беше съвсем сигурен дали го вярва, но след малко Варгос наистина затвори очи и заспа. Криспин пак опипа отеклата си брадичка и се помъчи да надвие прозявката: болеше, щом отвореше толкова много уста. Погледна момичето. — Довечера ще поговорим. Трябва да обсъдим и твоя живот.

Отново видя бързо лумналия страх в очите й. Всъщност не беше изненадващо, като се имаше предвид животът й и онова, което я беше сполетяло тази година и тази сутрин. Видя идващия при тях Карулус: дълги крачки, сянката му се точеше зад него по пътя. Не беше лош човек всъщност. Имаше чувство за хумор. Криспин наистина го беше предизвикал. Пред войниците му. Вярно си беше. И не беше най-благоразумното нещо. Можеше да му го признае по-късно. Или пък не. Май беше по-добре да не го признава.

Преди трибунът да стигне до носилката му, беше заспал.

— Не го пипай! — каза Кася, щом офицерът спря, и бързо пристъпи между носилката и него.

— И да искам, не мога, момиче — каза трибунът на Четвърти Саврадийски и поклати развеселено глава, без да откъсва очи от нея. — Сложил е и двете ми топки на наковалнята и държи чука.

— Добре! Гледай да не забравяш това. — Точно в този момент лицето й беше свирепо, северно, съвсем не като на уплашена сърна.

Той се изсмя гръмко.

— Джад да изгори мига, в който ви видях вас тримата в оня храм. Сега и робинчета иниции ли ще ми казват какво да правя? И какво изобщо търсехте на пътя в шибания Ден на мъртвите, между другото? Не знаете ли, че този ден е опасен в Саврадия?

Видя я как пребледня — но не му отговори. Имаше някаква история тук, подсказваха инстинктите му. И също тъй му подсказаха, че едва ли ще я чуе. Можеше да заповяда да я набият за неуважение, но знаеше, че няма да го направи. Наистина беше добросърдечен човек, каза си Карулус. Родиецът просто не знаеше какъв късмет е извадил.

Карулус имаше чувството — умерено, разбира се, — че собственият му живот вероятно е изложен на риск след тази среща в храма. Видял беше, с малко закъснение, разрешителното на родиеца и кой го е подписал и бе прочел изразите в имперската покана към някой си Марциниан от Варена.

Художник. Най-обикновен художник, но поканен лично в Града, за да вложи голямото си майсторство и познания в новия императорски храм на Святата Мъдрост на Джад. Поредният строеж. Поредният шибан строеж.

Мъдростта, свята или съвсем практична, съветваше Карулус да е предпазлив. Червенобрадият се правеше на много самоуверен, обаче имаше и документи зад гърба. Притежаваше и момичето: тези документи също бяха в пътната му торба. Едва от предната вечер, впрочем. Част от историята, която нямаше да научи, предположи Карулус. Момичето продължаваше да го гледа гневно със северняшките си сини очи. Имаше волево, умно лице. Жълта коса.

Ако онзи клирик не беше видял какво става, Карулус наистина можеше да заповяда да убият тримата и да ги хвърлят в крайпътната канавка. Е, вероятно нямаше да го направи. Прекалено мекушав беше — дори не беше счупил челюстта на родиеца с шлема си. Срамно, наистина. Уважението към армията бе изчезнало в това поколение. Грешка на императора? Възможно, макар че човек можеха да го разжалват с барабани пред строя и с отрязан нос, ако го кажеше публично. В днешно време парите отиваха за паметници, за родийски майстори, за позорните плащания на шибаните дебелогъзи басаниди на изток, вместо за честни войници, които пазеха сигурността на Града и империята. Говореше се, че дори Леонт, любимецът на армията, златокосият върховен стратег, вече прекарва цялото си време в Града, в Имперския прецинкт, в дворцови ухажвания на императора и императрицата, в танци на утринни балове и игри на поло на конски гръб, вместо да смаже басанидите или северните врагове на цивреща паплач, каквито си бяха. Вече си имаше и богата жена. Поредната награда. А жените съсипваха живота на войника, мислеше Карулус. Винаги го беше мислил. Блудниците, стига да са чисти, бяха по-приемливи.

Твърде дълго бяха почивали. Той махна с ръка на помощник-командира си. Мракът се спускаше, а следващият хан все още беше доста далече. Можеха да се движат не по-бързо от двамата на носилките. Тръгнаха. Момичето му хвърли един последен свиреп поглед и тръгна между двамата спящи мъже, боса, мъничка и крехка в кафявото, твърде голямо за нея наметало в последните лъчи светлина. Беше доста хубава. Кльощава за вкуса му, но с живец, а човек не може да има всичко, нали. Художникът щеше да е безполезен за нея тази нощ. Вярно, човек трябваше да проявява малко дискретност с личните роби на други хора, но Карулус разсеяно си помисли какво ли може да постигне в случая най-хубавата му усмивка. Опита се да улови погледа й, но не успя…

Болеше го доста, но пък баща му и братята му го бяха пребивали и по-лошо навремето, а Варгос по природа нямаше склонност да изпитва самосъжаление или да се предава на болката. Днес беше ударил един армейски трибун в гърдите, за малко не го събори; можеха да го убият заради това, и с право. Знаеше, че се канеха да го направят, щом стигнат в лагера. После Марциниан се беше намесил — някак си. Марциниан правеше… неочаквани неща. В мрака на претъпканата обща спалня в приземния етаж на хана Варгос поклати глава. Толкова много неща се бяха случили от предната нощ при Моракс.

Мислеше, че тази сутрин беше видял стария бог.

Лудан, в облика си на зубира, в Елшовия лес. На свещена поляна в Елшовия лес. Стоял беше там, на колене насред онази поляна… и беше излязъл жив оттам, в загърнатото от мъгла поле, пак защото Марциниан от Варена беше носил на шията си някаква вълшебна птица.

Зубирът. Пред спомена за това какво бяха някакви си подутини или една подпухнала уста, или червената струя, когато се изпика тази вечер? Видял беше каквото беше видял, и бе оцелял. Дали беше благословен? Можеше ли човек като него да е благословен? Или беше предупреден — внезапна мисъл — да изостави другия бог, онзи зад слънцето, Джад, и каращия колесницата негов син?

Или Марциниан беше прав и за това: че едната сила не означава непременно отрицание на другата? Никой познат му духовник нямаше да приеме това, но Варгос вече бе решил, че си струва да слуша родиеца. И да остане с него.

Чак до Сарантион, изглежда. Тази мисъл беше плашеща. Мегарион, на морския бряг западно от Саврадия, беше най-големият град, който Варгос бе виждал, и не му харесваше. Ограничаващите стени, пълните с хора мръсни и шумни улици. Трополящите по тях коли през цялата нощ, свадливите мъжки гласове, когато кръчмите излееха навън късните си гости, никакво спокойствие или тишина, дори в тъмното, когато изгрееха двете луни. А Варгос знаеше от чужди приказки какво е Сарантион: толкова над провинциалния Мегарион, колкото златокосият Леонт, стратегът на империята, беше над иниция Варгос.

Не можеше да остане тук обаче. Най-простичката истина от всички. Взел беше решение в тъмното на един коридор в хана на Моракс късно предната нощ и го бе подпечатал с удар на кривака си в двора преди разсъмване, сред пушливи факли и мъгла. Когато не можеш да се върнеш, нито да стоиш на място, продължаваш напред, без да му мислиш, примиряваш се с това. Нещо, което баща му сигурно щеше да каже, да допие халбата си, да забърше мустак с мокрия си ръкав и да махне с тежка ръка на някоя от жените да донесе още бира. Не беше сложно решение, ако го погледнеш по определен начин, а чарът бе в това, че сега имаше човек, когото да последва, и място, където да иде.

Лежеше на съвсем приличен нар в следващия хан на изток от този на Моракс и слушаше войнишко хъркане и смях от гостната. Там все още пиеха — Марциниан и трибунът.

Лежеше тихо, не можеше да заспи и отново се замисли за Елшовия лес. За зубира, появил се насред имперския път във вихъра на отдръпващата се мъгла, а после, само след миг — незнайно как — точно до тях, в потъналото в непрогледна сивота поле. Знаеше, че до края на дните си ще мисли за тези неща. И да си спомня как изглеждаше Фарус на пътя, когато се върнаха.

Конярят беше умрял още преди да навлязат в гората, но едва когато застанаха над тялото, по-късно, видяха какво още му беше направено. Варгос бе готов да се закълне в живота на майка си и в собствената си душа, че никой човек не е пристъпвал преди тях до тялото на мъртвия. Онова, което му бе взело сърцето, не беше смъртно същество.

Чул беше как една безжизнена птица проговори с женски глас на зубира. Превел беше един мъж и една жена в Елшовия лес и след това — навън. Дори… — и тук за първи път Варгос леко се усмихна в тъмното — беше ударил сарантийски офицер, трибун, а те само го бяха понатупали малко, след което го бяха сложили на носилка — носилка — и го бяха донесли до този хан, защото Марциниан ги беше накарал. Този спомен също щеше да остане с нето. Щеше да е хубаво, ако проклетият му от Джад баща можеше да види как конниците слизат от конете, за да го понесат по имперския път като някой сенатор или богат търговец.

Затвори очи. Недостойна, суетна мисъл, точно днес. Тази нощ нямаше място за гордост в душата му. Помъчи се да оформи в ума си подобаваща молитва към Джад и към неговия син, огненосеца, да ги помоли за напътствие и прошка. Но с вътрешния си взор виждаше отново и отново онази разтворена гръд на мъртвия, когото беше познавал, и тъмния зубир с кръвта по късите му извити рогове. На кого да се моли човек?

Отиваше в Града. Сарантион. Там, където беше Имперският дворец и императорът, Тройните стени и Хиподрумът. Сто свещени храма, беше чувал, и половин милион хора. Виж, на последното изобщо не вярваше. Не беше вече онзи северен дивак, да го залъгват с тъпи преувеличени приказки. Хората говореха лъжи в суетната си гордост.

Когато беше момче, изобщо не си представяше, че някой ден ще живее извън селото. После, след като това се бе променило в една мека проклета пролетна нощ, очакваше да изкара живота си в ходене напред-назад по имперския път в Саврадия, докато най-сетне не остарее толкова, че да остане на работа в конюшнята или ковачницата в някой хан.

Животът прави неочаквани неща с хората, помисли си в тъмното иницият Варгос. Вземеш решение, или пък някой друг го вземе — и хоп. Чу познато шумолене, а после — пъшкане и въздишка; някой си беше довел жена в другия край на помещението. Завъртя се предпазливо на хълбок. Бяха го ритали в слабините и в кръста. Затова му беше червена пикнята, затова го болеше, като се обръщаше.

По Имперския път казваха: „Той пътува към Сарантион“. Казваха го, когато някой човек поемаше явен и краен риск, залагаше всичко, променяше по един или друг начин всичко, като отчаян играч на зарове, заложил всичко на масата. Точно това правеше и той сега.

Неочаквано наистина. Не му беше в нрава. Но беше възбуждащо, длъжен бе да го признае. Опита се да си спомни последния път, когато беше изпитал възбуда. Може би с някое момиче, но едва ли, то беше друго. Много приятно обаче. Варгос съжали, че не се чувства малко по-добре. Достатъчно добре познаваше едно-две момичета тук, пък и те май го харесваха. От друга страна, тук имаше войници. Момичетата щяха да са заети цяла нощ. Толкова по-добре. Трябваше да поспи.

Още се смееха — ето, че почнаха и да пеят — в гостната. Усети, че се унася. Марциниан беше там, с едрия трибун с бръснатото лице. Неочаквано.

Сънува, че лети. Извън хана, над пътя и под двете луни, и под всички звезди. На запад първо, над храма на Безсънните, вслушан в нощното им песнопение, взрян в свещите, зад прозорците на купола. Прелетя покрай образа на Джад и свърна на север, към Елшовия лес.

Левга след левга летеше над леса, на север и все на север, и още, гледаше черните дървета, докоснати от синкавобелия светлик на двете луни в железния студ. Левга след левга се разгръщаше великият лес, а Варгос се чудеше в съня си как е възможно да не почита човек силата, която го обитава.

После — отново на запад, над тревистите била на полегатите хълмове и над широката мудна река, виеща се на юг, и над пътя покрай нея. Нова гора от другата страна на блесналата вода, също толкова черна, също толкова просторна, Варгос летеше над нея, на север и все на север в ясната студена нощ. Видя къде свършиха дъбовете и започнаха боровете, а после, най-сетне, под двете луни видя и една верига планини, които беше познавал цял живот, и вече летеше ниско над ниви, които беше орал като малък, зърна поток, в който се беше къпал в онези далечни лета, и първите къщурки в окрайнините на селото, и родния си дом, близо до малкото светилище, и къщата на Старейшината с извития над вратата клон, и видя в съня си селското гробище, и бащиния си гроб.

Необичайно беше за мъж, тръгнал на дълъг път, да води робиня, но войниците от Четвърти Саврадийски бяха научили, че художникът е станал собственик на момичето едва предната нощ — някакъв спечелен бас, според приказката — и съвсем не беше необичайно човек да иска да го топли младо тяло във ветровита есенна нощ. Защо да плаща за блудница, щом си има своя жена да свърши работата? Момичето беше твърде слабичко, за да топли хубаво, но беше младо и жълтокосо, а сигурно имаше и други таланти.

Войниците вече бяха наясно, че родиецът е по-важна фигура, отколкото изглеждаше. Освен това, колкото и да беше невероятно, си беше заформил връзка с техния трибун на вечеря. Само по себе си това беше достатъчно изненадващо, за да събуди подобаващ респект. Момичето бе отведено недокоснато до стаята, определена за художника. Заповедите бяха изрични. Карулус, който иначе обичаше да се фука пред всеки, готов да го слуша, че е добра душа, бе известен и с това, че заповядваше да осакатяват хора и да ги изхвърлят от войската да просят за нарушаване на заповеди. Само първият му центурион знаеше, че това се е случило само веднъж, скоро след повишаването му в трибун и поемането на командата над петстотинте бойци. Центурионът беше получил изрична заповед всички новобранци да научат за случката, подходящо разкрасена. Полезно беше войниците да се страхуват от офицерите.

Кася, която за първи път от година щеше да спи не под покрива на Моракс, се настани до огнището в спалнята, за да го подклажда от време на време, докато чака новия си господар. Стаята беше по-малка от по-добрите в хана на Моракс, но огнище си имаше. Тя седеше върху наметалото си — наметалото на Марциниан — и зяпаше пламъците. Баба й беше опитна в гадаенето на бъдещето по огнените езици, но Кася нямаше такава дарба и умът й само се унасяше, докато гледаше танца на огъня. Спеше й се, но в стаята нямаше сламеник на пода, имаше само едно легло, а тя нямаше представа какво да очаква, когато родиецът се качи. Чуваше пеене отдолу: Марциниан и онзи мъж, дето го беше ударил по главата и го беше повалил в несвяст. Много странни бяха това мъжете. Спомни си предната нощ, в хана на Моракс, когато я пратиха горе, за да завари крадец в стаята на Марциниан, и как всичко се бе променило. Червенобрадият вече на два пъти й беше спасил живота. В хана и после, незнайно как, с онази вълшебна птица в Елшовия лес.

Да, днес се бе озовала в Елшовия лес.

Беше видяла горска сила, знайна само от приказките на баба й край друг един пушлив огън, на север. Беше се върнала жива от свещената поляна и черната гора, непринесена в жертва, и видя, че е изтръгнато сърцето на друг. Мъж, когото бе познавала, с когото неведнъж бе принуждавана да ляга. Беше й прилошало ужасно, когато погледна трупа на Фарус, не можеше, не искаше да си спомня как бе използвал тялото й, докато гледаше какво са му направили на него. Спомни си мъглата над полето, ръката си на врата на мулето. Гласовете, кучетата, които я гонеха. Марциниан, извадил меча си.

Странно, но самата случка в гората вече избледняваше, замъгляваше се, губеше се като в мъгла и беше много трудно да я овладее и задържи. Наистина ли бе видяла зубир, с онези тъмни очи, с огромното туловище, пред което всичко наоколо се смаляваше? Наистина ли беше толкова голям? Както беше замаяна и унесена, я обзе престранното чувство, че сигурно вече е умряла, че заради това цялото й същество е… изтръгнато от корен, олекнало. Една искра изхвърча от огнището, кацна върху наметалото й и тя бързо я тупна да я изгаси. Можеше ли да се отгатне бъдещето на човек като нея? Щеше ли да може баба й да види каквото и да било в този огън, или Кася вече се бе превърнала в нещо черно, ненаписано от този миг нататък, неразгадаемо? „Довечера ще поговорим — беше казал Марциниан в носилката, преди да се унесе в сън, — Трябва да обсъдим живота ти“.

Животът й. Навън духаше северен вятър; нощта щеше да е ясна, но много студена, зимата идеше след вятъра. Тя сложи още дърва в огъня, дори повече, отколкото беше нужно. Ръцете й трепереха. Опря длан на гърдите си, за да усети тупането на сърцето си. След малко осъзна, че страните й са мокри, и избърса сълзите.

Беше се унесла и я събудиха — вдигаха голям шум по стълбището и един от търговците в стаята от другата страна на коридора им изрева, което накара един войник да затропа грубо по вратата на извикалия, а приятелите му се разсмяха. Кася скочи и застана насред стаята. Незаключената врата се отвори и Марциниан залитна вътре, подкрепян — всъщност почти носен — от двама войници от Четвърти Саврадийски, още двама вървяха зад тях.

Като залитаха на зигзаг, двамата го вмъкнаха и го проснаха на леглото, весели и ухилени въпреки — или тъкмо заради — новия гневен залп викове от отсрещната стая. Беше вече много късно, а те вдигаха шум. Кася знаеше всичко по въпроса: по закон имперските ханове трябваше да настаняват до двайсет войници наведнъж безплатно, като удвояваха цената на плащащите гости, за да им намерят място. Длъжни бяха, но никой не беше длъжен да се радва на шумотевицата в такива нощи.

Един от войниците, сорианец, ако се съдеше по цвета на кожата му, я зяпна на мигащата светлина на огъня.

— Целият е твой — каза й и махна с ръка към просналия се на леглото мъж. — Не че ще ти свърши много работа. Защо не дойдеш долу с нас? Мъжете, които държат на вино, могат и момиче да държат, нали?

— Я млъквай — скастри го друг. — Имаме заповеди.

Сорианецът като че ли понечи да възрази, но точно в този момент мъжът на леглото заговори съвсем ясно, макар и със затворени очи:

— См-мята се за неоспоримо, че риториката на Калимарх е била съдбоносна в края на Първата басанидска война. Предвид това твърдение, редно ли е по-късните поколения да хвърлят вината за толкова жестоки отнемания на живот на гробницата на философа? Мъчителен въпрос.

Последва объркана тишина, след което двама от войниците гръмко се изсмяха.

— Хайде спи, родиецо — рече единият. — До утре заран главата ти ще се оправи. И по-добри от тебе падат в несвяст, като седнат да пият с трибуна.

Излязоха и тръшнаха вратата зад себе си.

Кася потръпна, после пристъпи и пусна резето. Чу как четиримата удариха по един юмрук на вратата на търговеца отсреща, после ботушите им затропаха надолу по стъпалата, към спалното на приземния етаж.

Поколеба се, после отиде до леглото и нерешително погледна лежащия мъж. Светлината на пламъците мяташе треперливи сенки. Едно дърво се смъкна в жаравата и изпращя. Марциниан отвори очи.

— Започвам да се чудя дали не съм бил предназначен за театъра — заговори той на сарантийски, с нормалния си глас. — Две нощи поред трябваше да го правя това. Мислиш ли, че имам бъдеще в пантомимата?

Кася примига.

— Вие не сте… пиян, господарю?

— Не особено.

— Но…

— Полезно беше да се оставя да ме надвие в нещо. А Карулус държи на вино. Можехме да сме долу цялата нощ, а трябва да поспя.

— Да ви надвие в нещо? — чу Кася собствения си глас, с тон, който майка й и другите в селото щяха да познаят. — Той така ви удари, че припаднахте, и за малко не ви счупи челюстта.

— Дреболия. Е, за него поне. — Марциниан потърка разсеяно брадатата си буза. — Беше с оръжие, не е голям подвиг. Кася, те ме донесоха тук. И донесоха един слуга, ударил армейски офицер. Аз ги накарах да го направят. Карулус изгуби много престиж. Съвсем свестен човек, като за имперски войник. Ох, искам да поспя. — Вдигна обутия си в ботуш крак и тя смъкна ботуша и се захвана с другия.

— Казваха, че баща ми можел да надпие всички, докато не изпопадат на пода в кръчмата или от диваните си на пир. Май съм го наследил това от него — вяло промърмори Марциниан, докато смъкваше туниката през главата си. Кася не каза нищо. Робите не задаваха въпроси. — Той е мъртъв — добави Марциниан от Варена. — Убиха го в една кампания срещу инициите. Във Фериерес. — Не беше съвсем, трезвен, разбра тя, каквото и да си мислеше. Пиенето бе продължило доста дълго. Погледна го. Имаше сплъстени тъмночервени къдрици на гърдите. Беше ги видяла и вчера, докато го къпеше. — Аз съм… иницийка — промълви тя след малко.

— Знам. Варгос също. Странно, нали?

— Племената в Саврадия са… различни от онези, които са отишли във Фериерес. Онези са по-… диви.

— По-диви. Знам.

Замълчаха. Той се надигна на лакът и огледа стаята.

— Огън. Добре. Подсили го, Кася. — Не я нарече „Коте“. Тя притича бързо, коленичи и сложи още една цепеница в жаравата.

— Не са ти донесли постеля — каза той от другия край на стаята. — Решили са, че съм те взел само по една причина. Трябва да ти кажа, че долу доста надълго и широко ми обясниха, че младите иницийки, особено слабичките, били със зъл нрав и били чиста загуба на пари. Вярно ли е? Карулус даже ми предложи да ми спести задължението да спя с теб тая нощ, докато още съм с болки. Много мило от негова страна, нали? Трябваше да ти донесат сламеник.

Кася остана на мястото си, загледана в огъня. Трудно й беше понякога да разбере тона му.

— Мога да спя върху наметалото ви. Ето тук.

Той може би все пак обичаше момчета. За чистокръвните родийци говореха, че имали такива наклонности, като басанидите. Е, това щеше да направи нощите й по-леки.

— Кася, къде е домът? Твоят дом?

Тя преглътна. Не беше очаквала точно този въпрос.

Обърна се, още на колене, и го погледна.

— На север, господарю. Почти до Карч. — Беше привършил със събличането и сега седеше, загърнат в одеялото, с ръце на коленете. Светлината от огъня играеше по стената зад него.

— Как те плениха? Или те продадоха?

Тя стисна длани в скута си.

— Продадоха ме. Миналата есен. Морът взе баща ми и брат ми. Майка ми нямаше друг избор.

— Не е така — бързо отвърна той. — Винаги има избор. Продала е дъщеря си, за да изхрани себе си. Колко цивилизовано.

— Не. — Кася стисна юмручета. — Тя… ние говорихме за това. Когато дойде робският керван. Трябваше или да съм аз, или сестра ми, иначе всички щяхме да умрем през зимата. Няма да го разберете. Нямаше достатъчно хора по нивите или за лов, нищо за събиране. От моето село купиха шест момичета, срещу зърно и пари за тържището. Имаше чума. Това… променя нещата.

— О, знам — промълви той. И попита, след ново мълчание: — Защо ти? А не сестра ти?

Тя и това не беше очаквала. Никой не я беше питал за тези неща, — Майка ми мислеше, че аз… по-лесно ще мога да се оженя. Без да предлагам нищо освен себе си.

— А ти какво мислеше?

Кася преглътна отново. Зад брадата и на смътната, колеблива светлина бе невъзможно да различи изражението му.

— Защо… е важно това? — осмели се да попита.

Той въздъхна.

— Права си. Не е важно. Искаш ли да се върнеш у дома?

— Какво?!

— В селото ти. Ще те освободя. В Сарантион изобщо няма да ми трябва момиче, а след това, което… се случи с нас днес, не мисля да дразня никой бог, като се възползвам от теб.

Родийски глас в огряна от пламъци стая. Нощ, на ръба на зимата. Светът — преобразен. Той продължи:

— Не мисля, че… онова, което видяхме днес… пощади живота ти, за да чистиш къща или да грееш вода за баня за мен. Не че имам представа защо пощади моя живот. И тъй, искаш ли да се върнеш в твоето… О, Джад. Кълна се в кръвта на Джад. Спри!

Тя се опита, прехапа устна, понечи да изтрие мокрото си лице с осаждените си длани. Но как да не заплаче? Предната нощ беше знаела, че днес ще умре.

— Кася, сериозно говоря. Ще те изхвърля долу да ти се изредят войниците на Карулус! Презирам плачещи жени!

Лъжеше. Само се правеше на ядосан. Тя не знаеше какво да мисли. Нещата понякога ставаха толкова бързо. Как поразеното дърво си обяснява мълнията?

Момичето беше заспало до едва тлеещия огън. Все още беше с туниката си, загърнато с едното наметало — другото бе сгънато за възглавница под едно от одеялата. Можеше да я накара да дойде в леглото му, но навикът да спи сам след смъртта на Иландра вече се беше вкоренил, превърнал се бе в нещо мистично, със сила на талисман. Нездрав, бездушен навик, помисли сънено Криспин, но нямаше да се опитва да се отърве от него точно сега, с едно момиче робиня, откупено му предната нощ.

Макар че „момиче робиня“ всъщност беше нечестно. Тя си беше свободна точно като преди година, жертва на същото чумно лято, разбило и неговия живот. Има много начини да бъде съсипан един живот.

Знаеше, че Линон щеше да го обяви за имбецил, че е оставил момичето да спи край огъня. Линон обаче я нямаше. Беше я положил на мократа трева до мокрите листа в една гора тази сутрин и си бе тръгнал. „Помни ме“.

Какво ставаше с една бездомна душа, когато тялото и сърцето са принесени в жертва на бог? Знаеше ли Зотик отговора на това? Какво става с душата, когато богът накрая дойде да си я вземе? Можеше ли един алхимик да знае? Трудно писмо имаше да пише. „Кажи му сбогом“.

Кепенци на прозорец блъскаха в стената. Ветровита беше нощта; утре щеше да е студено. Момичето идваше с него на изток. Май и двамата иниции щяха да останат с него. Колко чудати кръгове и шарки можеше да прави човешкият живот, наистина. Или само изглеждаше така? Шаблони, които хората сами налагат на живота си заради утешителната илюзия за ред?

Като момче, един ден беше подслушал мъже да си говорят в месарския дюкян. Научил беше, че главата на баща му била отсечена изцяло от раменете. От удар на брадва. Отхвърчала и паднала надалече, а кръвта швирнала от падащото обезглавено тяло. Като червен фонтан, каза единият на другия с глас, изпълнен с благоговеен страх. Дори за войниците се беше оказало достатъчно драматично и страховито, за да се разказва под път и над път: смъртта на Хорий Крисп, зидаря.

Криспин беше десетгодишен, когато го чу. Брадва на иниций. Племената, тръгнали на запад към Фериерес, бяха по-диви. Всички го казваха. Момичето също го каза тази нощ. Постоянно нахлуваха в Батиара, опустошаваха ферми и села на север. Антите пращаха армии, включително градското опълчение, във Фериерес почти всяка година. Обикновено кампаниите бяха успешни, и докарваха пленници — толкова нужните роби. Но имаше и жертви. Винаги. Инициите, макар и по-малобройни, умееха да се бият. Червен фонтан. Не биваше да чува това. Не и на десет години. След това много дълго го беше сънувал нощем и не можеше да го разкаже на майка си. Сигурен беше още тогава, че мъжете в онзи касапски дюкян щяха да се ужасят, ако бяха разбрали, че ги слуша момчето на Хорий.

След като сълзите секнаха, обяснението на Кася тази нощ бе съвсем ясно: за нея нямаше място повече у дома. Веднъж продадена, веднъж станала робиня, пращана по стаите на хана, нямаше никаква надежда за живот сред своите. Връщане нямаше, нито женитба, гледане на деца според традициите на племето й. Тези традиции не оставяха място за онова, в което бе принудена да се превърне, каквото и да е била преди чумата, докато си е имала баща и брат да я пазят.

Един пленен и заробен мъж можеше да избяга и да се върне в селото си с достойнство — жив символ на непокорство и храброст. Не и едно момиче, продадено на търговците за зимно зърно. Селото на детството й вече бе залостено за нея, отвъд прага към миналото, а ключ нямаше. Човек може да изпита жал за чужди неволи, помисли Криспин, буден и вслушан във вятъра.

По оживените, гъмжащи улици на Сарантион, сред аркади и работилници, и храмове, и толкова много хора от толкова много земи, тя можеше — навярно — да си създаде нов живот. Не толкова лесно и сигурно за жена, но беше млада, умна и с дух. Не беше нужно някой да научава, че е била ханджийско момиче в Саврадия, а и да научеха… какво пък, казваха, че самата императрица Аликсана на младини не била много по-добра. По-скъпа, но не много по-различна, ако слуховете бяха верни.

Криспин предполагаше, че на човек му режат носа или го чака нещо по-лошо за такива приказки. Навън духаше силно. Чуваше тропането на кепенците и пронизителния вой на вятъра. Денят на мъртвите. Наистина ли беше вятърът?

Огънят беше стоплил стаята, а и той беше завит с две дебели одеяла. Неочаквано си помисли за кралицата на антите, млада и уплашена, за пръстите й в косата му, когато коленичи пред нея. И тогава го бяха ударили по главата. Беше уморен и челюстта го болеше. Наистина не биваше да пие тази нощ с войниците. Изключително глупаво. Имбецилно, щеше да каже някой. Но виж, Карулус беше свестен мъж. Изненада. Обичаше да слуша гласа си. Онзи образ на бога, на купола на храма. Майстори на мозайка го бяха направили. Художници, като него. Но не. Нещо друго. Жалко, че не им знаеше имената. Дано някой да ги знаеше. Щеше да напише на Марциниан за това; да се опита да подреди мислите си. Точно сега можеше да види божиите очи в ума си. По-живо от всичко, което бе виждал. Онази мъгла сутринта, нищо друго за гледане, цветовете — заличени от света. Гласовете на преследвачите, кучетата, мъртвият. Лесът и онова, което ги поведе в него. Бяха го уплашили тези гори още от пръв поглед и по целия път до границата, и все пак беше навлязъл в Елшовия лес, сред черните гъсти дървеса, под падащи листа… жертвоприношението на поляната. Не. Не съвсем. Довършването на приношение.

Как се справя човек с толкова много? С пиене на вино с войници? Може би. Най-старото убежище, едно от най-старите. Като дръпне одеялата над насиненото си лице и заспи, заслонен от ножа на вятъра и нощта? Макар тази нощ да не беше като другите нощи.

Гай Крисп също бе споходен от сън в студения мрак, макар в съня си да не летя. Видя се, че върви по отекващи коридори в празен палат и знаеше какво е, къде се е озовал. Идвал беше тук с Марциниан преди години: в Патриаршеския дворец в Родиас, най-бляскавия символ на религиозна власт — и богатство — в империята. Някога поне. По своето време.

Криспин го беше видял прашен, запустял и в развала много след като антите бяха опустошили и завладели града: повечето зали бяха оплячкосани и празни, затворени. Двамата с Марциниан бяха влезли с един прежълтял като труп и кашлящ клирик за водач, за да разгледат една прочута стара мозайка, на която богат патрон бе пожелал да му направят копие в лятната му къща в крайморска Бална. Пуснаха ги с неохота благодарение на едно писмо, вероятно придружено с прилична сума, от патрона им, за да закрачат през екнещата пустош и прахоляка.

Върховният патриарх живееше, служеше, кроеше интриги и диктуваше несекващ поток кореспонденция до всички краища на познатия свят на горните два етажа и рядко ги напускаше освен в святите дни, когато минаваше по покрития мост над улицата към Великия храм и водеше богослуженията в чест на Джад, златен в сияйната си слава на купола.

Тримата минаха по безкрайните пусти коридори, стъпките им отекваха като укор, и най-сетне стигнаха до залата с творбата, на която предстоеше да направят копие. Приемна зала, промърмори свещеникът, докато се суетеше с гривната с ключовете на колана си. Опита няколко, без кашлицата да спре, докато намери подходящия. Майсторите пристъпиха през прага и спряха, след което се заловиха да отворят кепенците, макар още от пръв поглед да разбраха, че няма много смисъл.

Мозайката — минаваше по цялата дължина и височина на стената — бе развалина, макар да не се беше похабила от времето или заради лоша техника. Чукове и брадви се бяха погрижили за това, ками и дръжки на мечове, боздугани, дъги от бъчви, пети от ботуши в по-ниските части, драскащи пръсти. Представлявала беше морски пейзаж — това поне го знаеха. Знаеха и ателието, на което е била поръчана, но не и имената на онези, които я бяха направили: имената на майсторите на мозайки по онова време не бяха считани за достойни да се съхранят.

Тъмносини и яркозелени цветове малко под тавана все още стояха като свидетелство за първоначалната схема. Тук трябваше да са били използвани скъпоценни камъни: за очите на сепия или морж, лъскави рибешки люспи, раковини, блясъка на змиорки или подводна растителност. Всичко това беше плячкосано и мозайката междувременно изкъртена. На човек можеше да му призлее от гледката помисли Криспин, стига да не беше нещо съвсем очаквано за Родиас. По някое време в залата бяха палили огън. Опушените стени бяха мълчаливо свидетелство за това.

Постояха известно време зяпнали в тишина, носовете ги засърбяха от прахта, заиграла в лъчите на слънцето, после грижливо затвориха прозорците и тръгнаха обратно с охтичавия клирик по същите разклоняващи се коридори и навън сред огромните, почти пусти пространства на града, някогашен център на света, на империята, някога кипящ от многолюден, буен, разгулен живот.

В съня си Криспин беше сам в същия онзи дворец и беше още по-тъмно, по-пусто от онзи единствен път в живота му, който сега изглеждаше плашещо далечен. Тогава той бе наскоро оженил се мъж, издигащ се в гилдията, започнал да трупа имот, в началото на славата си на майстор и смутен от възхитителната, невероятна реалност на това, че обожава жената, с която се бе събрал преди година, и че тя го обича. В коридорите на своя сън той вървеше в един дворец и търсеше Иландра, и знаеше, че тя е мъртва.

Врата след заключена врата, отваряха се понякога с тежкия железен ключ, който носеше, и стая след празна стая, с прах, опушено черно свидетелство за пален огън, и нищо повече. Като че ли чуваше вятър отвън, зърна веднъж синкав лъч лунна светлина през счупените летви на кепенците. Имаше шумове. Някое далечно празненство? Или ново опустошение? От достатъчно разстояние, помисли той в съня си, звуковете са едни и същи.

Стая след стая, стъпките оставаха след него по дълго улягалата се прах. Дворецът бе неописуемо огромен и непоносимо пуст. Призраци, спомени и звуци от някъде другаде. „Това е моят живот“, мислеше той, докато вървеше. Стаи, коридори, случайно движение тук-там, никой и нищо, което можеше да се нарече важно, никой и нищо, което можеше да внесе живот, светлина, дори идея за смях в тези кухи и пусти пространства, много по-големи, отколкото трябваше да са.

Отвори друга врата, не по-различна от всички останали, пристъпи в поредната стая и се спря в съня си, щом видя зубира.

Зад него, облечена като за пир в права, с цвета на слонова кост рокля, обшита на яката и по полите с тъмносиньо, с коса, прибрана назад и украсена с драгоценни камъни, с перлената си огърлица на шията, стоеше жена му.

Макар и насън, Криспин разбра.

Не беше трудно; не беше смътно и замъглено, както бяха сънищата обикновено, тъй че да трябва да подириш хейромант да ти ги обясни срещу заплащане. Беше му запретена. Трябваше да разбере, че си е отишла завинаги. Също както си бе отишла младостта му, баща му, славата на този порутен дворец, самият Родиас. Отишли си бяха навъзвратимо. Някъде другаде. Зубирът на Елшовия лес заявяваше с присъствието си точно това: страховита, непреодолима, дива стихия, огромен и неоспорим между двамата, целият черен, с дълга сплъстена козина, масивна глава и рога, с очи хиляди и хиляди години внушавали тази жестока истина. Не можеше да бъде подминат. Отиваш си от него и се връщаш при него, а той те взима или те оставя да си идеш за срок, който не можеш да измериш или предскажеш.

А после, тъкмо докато Криспин си мислеше това и се мъчеше да се примири в съня с тези осъзнати истини, и докато понечваше да вдигне ръка за сбогом към любимата си жена зад горския бог, зубирът изчезна и той се обърка.

Изчезна също като на пътя в мъглата и не се появи повече. Криспин затаи дъх в съня си, усети в гърдите си тежките като чук удари на сърцето си и не разбра как извика на глас в една студена стая в саврадийската нощ.

В двореца Иландра се усмихна. Бяха сами. Никакви прегради. Усмивката й изтръгна сърцето му. В този миг можеше да е като онова тяло на пътя, с разтворена гръд. Не беше. Видя в съня си как тя леко пристъпи напред: нищо помежду им, нищо вече не я отграждаше от него.

— В дърветата има птици — промълви тя в прегръдката му — и ние сме млади. — Надигна се на пръсти и го целуна по устата. Той вкуси сол, чу се как каза нещо ужасно, неизмеримо важно, не можа да различи думите. Своите думи. Не можа.

Събуди се с подивелия вятър отвън и замрелия огън, и едно иницийско момиче — сянка, тежест — приседнало на леглото му, загърнато в неговото наметало. Стискаше лактите си с ръце.

— Какво? Какво! — извика той объркан, изтръпнал, с разтуптяно сърце. Тя беше целунала…

— Викахте насън — прошепна момичето.

— О, Джад милостиви. О, Джад! Лягай да спиш… — Помъчи се да си спомни името й. Чувстваше се замаян, натежал, искаше да се върне пак там, в двореца. Искаше го, както някои искат сока на мака, безкрайно.

Тя седеше смълчана и неподвижна. Прошепна: — Страх ме е.

— Всички ни е страх. Лягай да спиш.

— Не. Исках да кажа, бих ви утешила, но ме е страх.

— О. — Не беше честно, но трябваше да се освести. Да остане тук. Челюстта го болеше, сърцето. — Хората, които обичах, са мъртви. Не можеш да ме утешиш. Лягай да спиш.

— Вашите… деца?

Всяка изречена дума все повече го отдалечаваше от двореца.

— Дъщерите ми. Миналото лято. — Вдиша дълбоко. — Срам ме е, че съм тук. Позволих да умрат. — Никога не го беше казвал. Но беше вярно. Беше ги провалил. И беше оцелял.

— Позволили сте да умрат? От чумата? — каза невярващо жената, приседнала на леглото му. — Никой никого не може да спаси от това.

— Знам. О, Джад! Знам. Все едно.

След малко тя промълви:

— И вашата… майка им?

Той кимна.

Проклетите от бога кепенци пак заблъскаха. Дощя му се да излезе навън в свирепата нощ, да ги откърти от стената и да легне долу под ледения вятър с Иландра.

— Кася. — Това беше името й. — Лягай да спиш. Не е твое задължение да ме утешаваш.

— Не задължение.

Колко гняв имаше в него.

— Кълна се в кръвта на Джад! Какво предлагаш? Уменията ти в правенето на любов да ми донесат радост?

Тя се вцепени. Вдиша.

— Не. Не. Не. Нямам… никакви умения. Не това… исках да кажа.

Той затвори очи. Защо изобщо трябваше да мисли за тези неща?

Толкова жив, толкова щедър сън: на пръсти, в прегръдките му, рокля, която той помнеше, огърлицата, ароматът, мекотата на разтворените устни.

Тя беше мъртва, призрак, тяло в гроб. „Страх ме е“, беше казала Кася. Криспин издиша хрипливо. Кепенците продължаваха да блъскат по стената отвън. И пак, и пак, и пак. Така безумно. Така… обикновено. Отмести се в леглото.

— Спи тук тогава. Няма от какво да се боиш. Онова, което се случи днес, вече свърши. — Лъжа. Нямаше да свърши, докато не свършеше животът им, и на двамата. Животът е засада, раните дебнат на всеки завой.

Обърна се на една страна, към вратата, за да й направи място. Отначало тя не помръдна, после я усети как се шмугна под одеялата. Едното й стъпало го докосна, бързо се отдръпна, но от ледения допир той разбра какво щеше да й е при угасващия огън. Беше посред нощ. Духове във вятъра? Души? Той притвори очи. Можеха да лежат заедно. Да споделят тленна топлина. Мъжете понякога купуваха ханджийски момичета за зимните нощи само заради това.

Зубирът беше там, в двореца, и бе изчезнал. Никаква преграда. Нищо помежду им. Но имаше. Разбира се, че имаше. Имбецил, сякаш чу да казва един глас. Имбецил. Криспин полежа неподвижно още един дълъг миг, после бавно се обърна.

Тя лежеше на гръб, взряна в тъмното и все така уплашена. Дълго си беше мислила, че този ден ще умре. Ще умре жестоко. Той се опита да си представи какво е да живееш с това очакване. Бавно, като във вода или като в сън, ръката му я погали по рамото, по шията, забърса дългите златни къдрици от страната й. Беше толкова млада. Вдиша отново, съвсем нерешителен дори и сега, все още наполовина изгубен другаде, но след това докосна едната малка твърда гръд под тънката тъкан на туниката й. Тя не откъсна очи от неговите.

— Уменията са много малка част от това — промълви той. Гласът му прозвуча странно. После я целуна, колкото можеше по-нежно.

Отново вкуси сол, като в съня си. Отдръпна се, взря се в нея, в сълзите й. Но тя вдигна ръка, погали косата му, после се поколеба, несигурна сякаш какво да направи, как да бъде, щом е по избор. Болката от другите, помисли той. Нощта, толкова тъмна със слънцето под света. Наведе глава и много бавно я целуна отново, после погали с устни зрънцето й, през туниката. Ръката й остана в косата му, впи се. Сънят е убежище, помисли той, стените са убежище, храната, виното, топлината, и това. И това. Две тленни тела в тъмното.

— Не си в хана на Моракс — промълви той.

Сърцето й се беше забързало, усещаше го. Годината, която трябваше да е преживяла. Искаше да е търпелив, внимателен, но толкова време бе минало и собственият му усилващ се порив го изненада, а после го завладя. След това тя го прегърна силно, тялото й се оказа много по-меко, отколкото бе очаквал, ръцете й, здрави и силни, бяха вкопчени в гърба му. Поспаха така, а по-късно — малко преди зазоряване, когато се събудиха и двамата — той ги поведе по-търпеливо и след малко чу как тя започна да прави своите открития, дъх след поет дъх — като катерач, стигнал до билото и след това — към по-високо — преди божието слънце най-сетне да се извиси, в свидетелство за спечелени отново битки, макар и на скъпа цена, в нощта.

Старшият лекар във военния лагер беше басанид — и много опитен. Първото беше изрично срещу правилата, а второто толкова рядко — и ценно, — че бе накарало военния губернатор, командващ Южна Саврадия, да пренебрегне всякакви приложими в случая правила, както бюрократични, така и религиозни. Впрочем, той съвсем не беше единственият висш военен офицер в империята, възприел тази гледна точка. Навсякъде в армията имаше открито езически лекари, басаниди, почитащи Перун и Анахита, киндати с техните лунни богини. Между едно правило и един добър лекар… тук дилема изобщо не съществуваше.

За съжаление, от практическа гледна точка, лекарят грижливо беше прегледал умерено обработения слуга иниций, изследвал беше червена проба от урината му и заяви, че няма да може да язди през следващите две седмици. Това означаваше, че трябва да му осигурят кола или фургон. А тъй като момичето също заминаваше на изток и жените не можеха да яздят коне, фургонът трябваше да е достатъчно широк за двама.

После художникът сподели, че изпитвал остра неприязън към ездата и че след като бездруго щели да използват колесен транспорт…

Военният губернатор нареди на секретаря си да подпише документите, без да се губи излишно време с тази дреболия. Императорът в своята върховна мъдрост искаше този човек да му свърши нещо в най-новия храм на Сарантион. Най-новият, безумно скъп храм. Освен това бе заповядал — чрез висшите служители на канцелара-добри войници да отделят от времето си, за да издирят по пътя някакъв си родийски художник. На фона на всичко това един военен впряг за четирима беше само поредната неприятна дреболия.

При тъй стеклите се обстоятелства губернаторът се оказа податлив на колебливия — макар и красноречив — съвет от страна на един от трибуните на Четвърти Саврадийски, мъжа, който беше намерил тази група.

Карулус предложи лично да придружи художника след бързо изпратеното по куриер писмо от губернатора, за да добави прекия си, личен апел към протоофициария и към върховния стратег Леонт да се погрижат за изплащането на заплатите на армията колкото се може по-експедитивно. Богът беше свидетел, Карулус умееше да говори, помисли мрачно губернаторът, докато диктуваше писмото си за военния вестоносец. Развързаният му език като нищо можеше да се окаже от полза.

Също така родиецът, изглежда, в края на краищата не се беше бавил да се отзове на поканата. На пощенския куриер, комуто бяха поверени имперските документи, му беше отнело безразсъдно много време, докато стигне до Варена. Името му и гражданският му служебен номер както обикновено бяха изписани на плика под счупения печат — секретарят на губернатора ги беше записал. Тилитик. Пронобий Тилитик.

Раздразнен, губернаторът отдели миг от скъпоценното си време да помисли що за глупава майка е дала на сина си име, почти идентично с названието за женски полови органи във войнишкия жаргон. После продиктува послепис, с намек към протоофициария куриерът да бъде наказан. Не можа да устои да добави и предложение, че важните комуникации на запад до кралството на антите в Батиара ще е по-добре да се поверят на армията. Въпреки хроничните си в последно време стомашни болки губернаторът дори се усмихна кисело, докато диктуваше тази част от писмото. След което отпрати вестоносеца.

Групата на художника остана в лагера още две нощи. По време на краткия им престой един нотариус посети родиеца, за да запише и съхрани в папките си — като изпрати по молба на художника копия в гражданските регистри — документ, удостоверяващ свободния статут на жената, Кася.

В същото време попълващият набора центурион на Четвърта Саврадийска конница се оправяше с нужните протоколи за мобилизирането в армията на мъжа, Варгос — процедура, която го освобождаваше от договора му с Имперската поща и водеше до неизбежното му право да си получи всички дължими по силата на гражданския договор пари. Попълнени бяха и съответните документи за прехвърлянето на сумите на военния платец в Града. Центурионът всъщност бе изключително щастлив да го направи — отношенията между военните и гражданските служби тук бяха почти толкова „сърдечни“, колкото и навсякъде другаде.

Далеч не толкова ентусиазиран беше центурионът от задължението да подпише освобождаването на същото лице от неговата оказала се съвсем кратка военна служба. Ако указанията, дадени му по този въпрос, не бяха изрични, като нищо щеше да се възпротиви. Мъжът беше силен и добре сложен и след като се възстановеше от незначителните си наранявания, от него щеше да се получи чудесен войник. Дезертьорствата бяха зачестили — след като заплащането се бавеше с повече от половин година, това ни най-малко не беше изненадващо — и всички части бяха в непълен състав.

Нямаше да го бъде обаче. И Карулус, както и губернаторът, изглежда, много държаха червенобрадият родиец и спътниците му да си тръгнат. Имперските документи, подписани лично от канцелар Гесий, можеха да имат подобен ефект, предположи центурионът. Губернаторът пък беше достатъчно близо до пенсия, за да изпитва каквото и да било желание да дразни висшите особи в Града.

Карулус, от своя страна, явно щеше да замине с художника до Сарантион и да води ескорта лично. Центурионът представа нямаше защо.

Всъщност имаше няколко причини, мислеше си трибунът на Четвърти Саврадийски конен през дните на път на изток и след това през Тракезия. Един трибун, командващ петстотин души, бе много по-значим от всеки вестоносец, донесъл поредното писмо с оплаквания. Можеше да има законни очаквания, че най-малкото ще бъде приет и ще получи официален отговор за закъснелите плащания за бойците в Саврадия. Протоофициарият можеше да не му предложи нещо повече от баналности, но Карулус хранеше надежди, че ще се види или лично с Леонт, или с някой от личния му офицерски кадър и ще получи по-ясна картина.

В добавка, той не беше стъпвал в Сарантион от години и възможността да посети Града бе твърде изкусителна, за да я подмине. Беше пресметнал, че могат да пристигнат — колкото и бавно да се движеха — преди надбягванията на Хиподрума в края на сезона, по време на празниците Дикания. Карулус беше трайно пристрастен към колесниците и своите любими Зелени, а тази страст не намираше удовлетворение в Саврадия.

Освен всичко това той бе развил непредвидена, но доста искрена симпатия към червенобрадия родиец, когото беше пернал с шлема си. Марциниан от Варена не беше особено общителен — не че на Карулус всъщност му трябваха други хора, за да поддържа разговор — но пък държеше на вино почти като войник, знаеше доста изненадващо мръсни песни и не проявяваше арогантността на повечето родийци спрямо един честен имперски войник. И също така умееше да ругае с изобретателност на фразата, достойна да си я записва човек.

В добавка Карулус с неохота си беше признал — докато оглеждаше да види кой къде е в групата им по пътя, — че напоследък непрекъснато го завладява едно съвсем ново чувство.

А това бе най-неочакваното.

От столетия пътеписите и писмата на опитни пътешественици бяха дали ясно да се разбере, че най-впечатляващият начин за първи път да се види Сарантион е от палубата на кораб по залез-слънце.

Докато плава на изток, с божието слънце зад гърба, слънце, осветило куполи и кули, огряло стените и скалните стръмнини от двете страни на сдобилия се с мрачна слава канал — Змийския зъб — на влизане в прочутия залив, е невъзможно, пишеха пътешествениците, човек да не изпита благоговейния трепет и възхита, които буди градът на Сараний. „Око на света, украса на Джад“.

Градините на Имперския прецинкт и плоският терен на чуркар, където императорите играеха или наблюдаваха внесената от Басания игра на коне и с пръти с дървени чукове, можеха да се видят отдалече сред палатите със златни и бронзови покриви — Траверситския, Атенинския, Барацианския, всички. Малко зад тях се открояваше величественият Хиподрум: а срещу него, от другата страна на форума — в тази година от царуването на великия и славен, възлюблен от Джад, трижди въздигнатия Валерий Втори, император на Сарантион, наследник на Родиас — можеше да се види внушителният златен купол, най-последното чудо на света, извисил се над новия Храмов събор на Святата вяра на Джад.

Откъм морето, докато плаваш към Сарантион, всичко това и много повече се разпростираше пред пътника като пиршество за изгладнялото око, толкова замайващо, пищно и ярко, че не можеше да бъде обхванато наведнъж. Знаеше се за хора, покривали лица с наметалата си от възхита, затваряли очи, обръщали се, коленичели в молитва на палубата и плачели. „О, Град, Град, очите ми нивга не остават сухи, щом те видя. Сърцето ми е птица, полетяла към дома“. След това корабите се посрещаха от малки пристанищни лодки, служителите се качваха на борда, преглеждаха документите, проверяваха митническите декларации и товарите, определяха таксите и данъците и най-после разрешаваха на идващите да продължат по извивката на Змийския зъб — в мирни времена огромната верига се прибираше — и да минат през стръмните теснини, вдигнали погледи нагоре към стените и стражите от двете страни, с мисълта за сарантийския огън, изливан върху нещастните врагове, дръзнали да си въобразят, че могат да завземат Града, посветен на и бранен от Джад. Възхитата отстъпваше пред или поне се смесваше с уместна доза страх. Сарантион не беше пристан, нито убежище за слабите. Спираха на пристанището според указанията на магистъра на пристана, с викове, сигнални рогове и тръби, а после, след като документите се проверяха отново, пътникът най-сетне можеше да стъпи на сушата, сред шумните и гъмжащи от хора докове и кейове на Сарантион. И тръгваше поклащайки се след толкова дълго време, прекарано в морето, и влизаше в Града, който от повече от двеста години беше и коронованата слава на Джад и на Източната империя, и най-мръсното, опасно, претъпкано и неспокойно място на земята.

Така беше, когато идваш по море.

Ако ли пък се приближава по суша през Тракезия — както се знаеше, че самият император бе дошъл преди тридесет години — онова, което щеше да види човек първо, бяха Тройните стени.

Имаше сред пътниците от онези вечно спорещи, несъгласни хора — дял от човечеството, склонен да има и твърдо да отстоява свое собствено мнение — които настоятелно твърдяха, че могъществото и мащабите на Сарантион се внушават най-неоспоримо и съкрушително от тези титанични стени, блеснали по изгрев слънце. И точно така ги видя Гай Крисп от Варена в една утрин, точно шест седмици, след като бе тръгнал от своя дом, в отговор на една покана от императора, адресирана към друг човек, и решил да намери основание да живее — стига преди това да не го убиеха като лъжец и натрапник.

В това имаше вложен парадокс, помисли си той, зяпнал страховито извисилите се стени, които пазеха достъпа към Града по суша откъм полуострова. Но точно сега умът му не бе настроен да се занимава с парадокси. Той беше тук. На прага. Каквото предстоеше да започне, можеше да започне.