„КЪСЧЕТА ЖИВОТ"


Фриц

Уважаемите господа и техните дами се оттеглиха за тази вечер, но ме помолиха да ви предам, че можете да останете, колкото поискате. Достъпът до спалните им обаче е забранен. ©

Пожелаваме ви прекрасна вечер и ви благодарим, че дойдохте. Може да задържите кърпичките, наистина настоявам.

Фриц

„Късчета живот" са кратки истории с братята, които съм публикувала във форума. Ако го посещавате, ще ги разпознаете! Ако не - ето ги възпроизведени по-долу. Още веднъж -форумът може да бъде открит на адрес www.irwardbdb.com/ forum/index.php.

Киновечер

(публикувано на 17 май 2006 г.)

Тази първа история бе публикувана след написването на „Пробудена любов", когато тъкмо започвах работа върху „ Споделена любов

Нещо, което често ме питат, е какво правят братята през свободното си време. Както и какво правят жените в имението. Ето защо реших да споделя това късче живот...

Преди няколко дни братята си направиха киновечер и беше адски забавно! Всъщност, беше по-скоро киноден. Те всички се събраха в Дупката, в която, държа да отбележа, има само два кожени дивана, а на пода няма кой знае колко място за сядане. Представете си следната картина: Рот и Бет в единия ъгъл на дивана, Рейдж и Мери - в другия. Зи на пода с Бела в скута си. Бъч и Фюри на другия диван, а Ви - на един стол зад компютрите си. Пуснаха си първите две части на „Умирай трудно" и мястото съвсем заприлича на момчешко общежитие в някой колеж. С червения дим на Фюри и ръчно свитите цигари на Ви, стаята миришеше прекрасно. Бъч се наливаше със скоч (каква изненада!), Ви пиеше „Грей Гус", а Мери и Бела - шардоне. Рейдж пък бе заложил на минералната вода („Перие") - трябваше да си набави течности след тежка нощ с лесърите.

По средата на първия филм някой заспа. И ще повярвате ли? Беше Рот! Той обикновено е страшно съсредоточен, но напоследък се преуморява. Работата е там, че се намираше сред

своето семейство - братята и своята шелан - и те бяха в безопасност. Потъна в дълбок сън - главата му тупна върху облегалката на дивана, а косата му се разпиля върху гърдите (пуснал си я е страшно дълга, защото на Бет така й харесва). Бет му свали тъмните очила и го зави с едно одеяло... много мило, но това го поразбуди. В крайна сметка заспа отново, но чак след като се намести, този път - върху нея, избутвайки я до Рейдж. Тя само се засмя. Такова облекчение изпита да го види как се отпуска поне за малко. Всеки ден го гледа как се събужда и неспокойно кръстосва из спалнята. Това я убива, защото Рот вече почти не спи, а е започнал и да отслабва. Казано направо? Това с царуването го убиваше.

Както и да е... Фриц непрекъснато носеше ордьоври... помните ли спаначените палачинки, които Рейдж толкова обича? Ометоха цели подноси от тях, както и куп други неща. Фриц беше толкова щастлив, тичайки напред-назад по тунела между имението и Дупката.

Рейдж, естествено, държеше да крещи репликите заедно с героите. Разбира се, и сами се досещате коя му е любима - „Хип хип ура, гадно копеле". Ала някъде около средата на втория филм той зарови лице в шията на Мери. А после ръцете му се разшаваха. Мери се опита да го накара да престане... ала не особено настойчиво. Когато очите му припламнаха в бяло, двамата изчезнаха за известно време. Хм... ъъъ...

КАКТО И ДА Е. Фюри не говореше. Напоследък е станал ужасно мълчалив. Тъжно мълчалив. Все гледа да е сам и този ден бе отишъл в Дупката не защото искаше, а защото чувстваше, че трябва да е там.

Зи гледаше и двата филма за първи път. Беше напълно ПОГЪЛНАТ от тях. Представете си всички изненади, които го очакваха: когато господин Такаги е застрелян от Алан Рикман, когато тялото се появи в асансьора с онзи надпис върху ризата. Ами когато Маклейн е във вентилационната шахта? Или пък как жената на Маклейн използва тейзъра23 си върху онзи тъп репортер? На Зи филмите СТРАШНО му харесаха... подскачаше точно където трябва, ругаеше срещу екрана, ръмжеше и викаше. Беше адски погълнат и през цялото време здраво стискаше Бела. Отместваше очи от екрана само за да се увери, че тя има нещо за пийване. Както и за хапване. Или за да я попита дали й е удобно. „Да не ти е студено? Искаш ли още една завивка?"

Ще ви кажа (макар че не би трябвало да го правя), че Бела имаше голям белег от ухапване върху врата си. Зи бе пил от нея около час преди да започнат филмите. Беше се прибрал вкъщи след нощ на воюване и бе почувствал този... порив... да се нахрани. В крайна сметка се бе присламчил към нея в банята. Тя току-що си бе взела душ и започна да му разказва за онлайн курса по творческо писане, в който се бе включила. Както и да е... той я гледаше в огледалото, докато тя бъбреше и си сушеше косата и... тя спря и го попита какво не е наред. Когато разбра какво става, тя се обърна и му се усмихна. Пусна кърпата, в която се бе загърнала. В началото Зи звучеше някак извинително. Сякаш се притесняваше, защото досега никога не бе поемал инициативата. Ала после тя се озова в ръцете му, той приближи уста към шията й и... е, двамата наистина се отдадоха на момента, (прокашля се) И то как... (изчервява се) ъъъ... КАКТО И ДА Е...

Ви издържа до края... горе-долу. Ровеше се в интернет, макар че нямам никаква представа какво се опитваше да намери. От време на време някой му подвикваше да се махне от компютъра, но той не му обръщаше внимание, докато накрая Бъч не го замери с празна кутия от бира. (Кой пиеше бира ли? Бет... тя си пада по „Сам Адамс"23, нали помните?). В крайна сметка Ви се настани до Фюри и Бъч. Ергените, както ги наричат другите.

Е, това беше тяхната киновечер (ден). На ред е маратон с „Пришълеца". И да, Рейдж ще настоява да изиграе на пода пред телевизора цялата сцена с излизането на пришълеца от стомаха, (въздъхва) Такъв е Холивуд, нали си го знаете?

Рот и ножът за отваряне на писма

(публикувано на 23 юли 2006 г.)

Тази история е направена както трябва и е доста дълга... обаче каква сцена между Бет и Рот накрая, а?

Който е казал, че през юли не може да те затрупат преспи, не е наред с главата.

Тейзър - електрошоково оръжие. - Бел. прев.

Рот се облегна назад в трона си и се загледа в белите купчини пред себе си - молби, отправени към краля за намеса по най-различни граждански въпроси. Пълномощни на името на Фриц за банкови трансакции. Безкрайният поток от „полезни предложения" на глимерата... полезни единствено за самата глимера.

Същинско чудо бе, че префърцуненото писалище не се бе строшило под тежестта им.

Иззад гърба му се разнесе поредица от металически из-щраквания и щорите се вдигнаха за през нощта с бръмчене. Заедно с вдигането на стоманата долетя и нисък тътен - предупреждение, че е на път да се развихри поредната лятна кол-дуелска буря.

Рот се изправи в стола и взе лупата си. Проклетото нещо бе на път да се превърне в част от ръката му, а той го ненавиждаше. Първо, скапаният боклук не действаше особено - и с негова помощ не виждаше много по-добре. И освен това непрекъснато му напомняше, че целият му живот се бе превърнал в безкрайна чиновническа работа.

Вярно, чиновническа работа с достойна цел,'значима и благородна, ала все пак...

Рот разсеяно взе един нож за писма, украсен с кралския му печат, и закрепи връхчето му върху показалеца си, така че сребърното острие остана да стърчи във въздуха. За да направи играта още по-трудна, затвори очи и започна да движи ръката си напред-назад - така създаваше нестабилност, подлагаше се на изпитание и използваше останалите си сетива, а не слабото си зрение.

Изведнъж изруга и отвори очи. Исусе, защо си губеше времето по този начин? Имаше да свърши цял куп неща, които не търпяха отлагане...

През отворената двукрила врата на кабинета долетяха гласове и, удължавайки нетипичното за него размотаване, той метна ножа за писма върху хартиената преспа, която го чакаше, и излезе от кабинета. Подпря ръце върху позлатените перила на балкона и погледна надолу.

Във фоайето под него Вишъс, Рейдж и Фюри се готвеха да излизат, разговаряйки, докато за последен път проверяваха оръжията си. Встрани от тях Зейдист се бе подпрял на една ма-лахитова колона, кръстосал крака, обути в тежки ботуши. В ръката си държеше черен кинжал и го подхвърляше във въздуха, улавяйки го отново и отново. Всеки път, когато политнеше във въздуха, острието хвърляше тъмносини отблясъци.

По дяволите, кинжалите, които Ви изработваше, бяха фантастични. Остър като бръснач, прекрасно балансиран и с дръжка, направена така, че да пасне перфектно в ръката на Зи, кинжалът не бе просто технически съвършен, но и истинско произведение на изкуството - стоманена гаранция за оцеляването на расата.

Както и едно прощално „майната ти" и „приятно завръщане при Омега" за лесърите.

- Само така - каза Рейдж и се отправи към вратата. Движеше се по мозаечния под на фоайето с типичната си самоувереност и нетърпение. Очевидно изгаряше от желание за битка - желание, което много скоро щеше да се сбъдне и което без съмнение бе споделяно и от звяра в него.

Вишъс го последва с хладнокръвна стъпка, излъчващ смъртоносно спокойствие. Фюри бе също толкова овладян, а накуцването му изобщо не се забелязваше, благодарение на новата протеза, която използваше.

Зад тях Зейдист се отдръпна от колоната и прибра кинжала в ножницата си. Звукът от метал, плъзнал се по метал, отекна у Рот като доволна въздишка.

Свирепите черни очи на Зи проследиха издигналия се във въздуха звук. В светлината, разливаща се над главата му, белегът се виждаше особено ясно, разкривената му горна устна като че се открояваше повече от обикновено.

- Добър вечер, господарю.

Рот кимна на своя брат и си каза, че в лицето на воина, който стоеше там долу, Обществото на лесърите се изправяше срещу истински демон. Въпреки че Бела присъстваше в живота му, когато Зи се хвърлеше в битка, някогашната омраза се завръщаше. Обгърнат от гадна аура, която се просмукваше в плътта и костите му, неотделима от тялото му, го превръщаше в онова, което бе открай време - необуздан и див, способен на всичко.

Макар че като се имаше предвид онова, което неговата ше-лан бе трябвало да понесе, Рот не можеше да го вини за убийствената ярост, бушуваща в гърдите му. Ни най-малко.

Зи отиде до вратата и спря.

- Тази вечер изглеждаш особено напрегнат.

- Ще ми мине.

Усмивката, пробягала по лицето му, бе пропита с агресия, в нея нямаше и помен от веселие.

- Е, аз не мога да броя до десет много дълго. Ами ти?

Рот се намръщи, ала братът вече бе излязъл в нощта.

Останал сам, Рот се върна в кабинета си. Настани се зад изящното писалище и ръката му отново намери ножа за отваряне на писма. Прокара пръст по тъпото острие и си каза, че би могъл да убие някого с него. Просто нямаше да е красива гледка.

Рот хвана дръжката така, сякаш стискаше истинско оръжие, и го насочи напред, право към планината от хартия. Докато се движеше, татуировките по ръката му се опънаха, кристално ясно описание на кралското му потекло, написано с черно мастило. Не че той можеше да прочете този печат, потвърждаващ чистокръвието му.

Исусе, какво, по дяволите, правеше тук, докато задникът му изгниваше върху трона?

Как се бе стигнало до това братята му да воюват навън, докато той си седи тук с някакъв проклет нож за отваряне на писма.

-Рот?

Рот вдигна очи. Бет стоеше на прага, облечена в панталонки и впита тениска. Дългата й черна коса се бе разпиляла по гърба и тя ухаеше на нощни рози... нощни рози и мириса на обвързването му.

Докато се взираше в нея, по някаква причина си спомни всички интензивни тренировки, на които се подлагаше в тренировъчната зала... всички онези безмилостни упражнения, отново и отново, като хамстер в малката си въртележка.

Господи... чувстваше напрежение, което никоя бягаща пътека не можеше да прогони. Съществуват неща, които ти липсват дори да тренираш, докато потта започне да шурти като кръвта във вените ти.

Да... размекваш се, без да се усетиш, от смъртоносна кама се превръщаш в украшение за бюро. Кастриран.

- Рот? Добре ли си?

Той кимна.

- Да, добре съм.

Тъмносините й очи се присвиха и Рот си помисли, че цветът им е същият като отблясъците, хвърляни от камата на Зи - същото наситеносиньо на среднощно небе. Толкова красиви.

А интелигентността, която грееше в тях, не отстъпваше по острота на камата.

- Рот, кажи ми какво има.

В центъра на Колдуел, на Десета улица, Зейдист тичаше по тротоара, бърз като вятъра, тих като привидение - облечен в кожа призрак, преследващ своята плячка. Беше открил първите си жертви за тази нощ, ала за момента беше в режим на незабелязано изчакване, докато не стигнеха до някое по-усамотено място.

Никакви битки на обществено място за Братството. Освен ако не беше абсолютно наложително.

А предстоящата схватка определено щеше да вдигне шум. Тримата лесъри пред него бяха в разцвета на силите си - вече загубили всякаква пигментация, готови за бой, те се движеха със смъртоносния ритъм на тежки тела по твърдата земя.

Мамка му, трябваше да ги вкара в някоя затънтена глуха уличка.

Докато четиримата крачеха напред, бурята над главите им протегна ръце и връхлетя върху нощта - светкавиците й раздираха небето, гръмотевиците й отекваха като яростни ругатни. Вятърът се втурна по улиците, а после се препъна и отмаля, отстъпвайки място на пориви, които ту се блъскаха в гърба на Зи, ту се отдръпваха.

Търпение, каза си той, ала изчакването бе същинско наказание.

И тъкмо в този момент, досущ като дар от Скрайб Върджин, тримата свърнаха в една задна уличка. И се обърнаха, за да го посрещнат.

А, значи не било дар свише или пък късмет. През цялото време бяха знаели, че той ги следва и се бяха оглеждали за някой тъмен ъгъл, където да си свършат работата.

„Е, добре, сега ще повалсуваме, мръсни копелета. "

Зи извади кинжала си и се втурна напред - стартовият пистолет, даващ началото на битката, току-що бе гръмнал. Когато се приближи, лесърите отстъпиха назад, потъвайки още по-навътре в дългата улица, откривайки сенките, които им трябваха, за да скрият от хорските очи онова, което щеше да се случи.

Зейдист си набеляза лесъра вдясно, защото беше най-едрият от тримата и защото имаше най-острия нож, така че неговото обезоръжаване представляваше тактическо предимство. И освен това бе нещо, което Зи просто нямаше търпение да направи.

Устремът го понесе напред все по-бързо и по-бързо, докато тежките му ботуши вече едвам докосваха земята. Той се приближаваше като вятъра, помитащ неумолимо всичко по пътя си.

Лесърите се приготвиха да го посрещнат, като размениха позициите си и приклекнаха за битка. Сега едрият тип беше в средата и малко по-напред от другарите си, застанали от двете му страни.

В последния момент Зи се сви на кълбо и се преметна върху асфалта. След това скочи и замахна. Кинжалът му потъна в стомаха на едрия лесър и го разпори като възглавница. Човече, коремните кухини бяха мръсна работа, дори когато не се храниш, и убиецът рухна във водопад от черна кръв.

За съжаление, докато се свличаше на земята, ножът му уцели Зи във врата.

Зи усети как от порязаната вена потече кръв, ала нямаше време да мисли за раната си. Съсредоточи се върху другите двама убийци - извади и втория си кинжал и се превърна в двуръ-ка резачка. Схватката бързо загрубя и когато върху рамото му зейна втора рана, Зи си помисли, че в края може йори да се наложи някой от братята да го прибере.

Особено когато около гърлото му се уви краят на стоманена верига и се затегна като автомобилен крик. Силно подръпване и Зи се стовари върху тротоара толкова тежко, сякаш някой се бе блъснал в него с цялата си сила - въздухът излезе от дробовете му и си остана отвън, гръдният му кош отказваше да се отвори, въпреки всичките му усилия.

Миг преди да изгуби съзнание, Зи си помисли за Бела и ужасът да я остави сама му подейства като електрически шок, точно това, от което се нуждаеше. Гърдите му рязко се повдигнаха и въздух изпълни дробовете му така устремно, че стигна чак до топките му. И тъкмо навреме.

Когато двамата лесъри се нахвърлиха отгоре му, той се завъртя и някак си успя да скочи и да си възвърне равновесието. Доверявайки се на инстинкта и опита си, той кръстоса кинжали, а после ги разтвори нанасяйки удар на първия лесър и едва не го обезглави, а след това прониза другия в ухото, поваляйки го безчувствен на земята.

Само дето в този миг изникнаха още четирима убийци - подкрепленията пристигнаха, свежи и готови да се заловят за работа.

Сега вече Зи наистина я загази.

Той замени една от камите със зигзауера, въпреки че пистолетът щеше да вдигне шум. Освен това използването му щеше да накърни воинската му гордост. Тъкмо сваляше предпазителя, когато в дъното на улицата забеляза две бледозелени светлинки.

Лесърите замръзнаха по местата - очевидно те също ги бяха забелязали.

Зи изруга. Главата си залагаше, че това беше някакъв нов вид ксенонови фарове и че бяха на път да се сдобият с публика.

Само дето температурата на въздуха изведнъж спадна с няколко градуса. Просто ей така. Сякаш някой бе стоварил два тона сух лед и бе включил огромен вентилатор.

Зейдист отметна глава назад и се разсмя, гръмко и продължително. Силата му се завърна, въпреки порязаното гърло и кървящото рамо. Заваля, ала това изобщо не охлади агресията, бушуваща в тялото му.

Лесърите очевидно решиха, че е луд, но в този миг ярка светкавица превърна нощта в ден...

...и разкри Рот, застанал в другия край на улицата. Яките му като дъбови стволове крака бяха разкрачени, протегнатите му ръце бяха дебели като греди, а вятърът развяваше дългата му до кръста коса. Искрящите му очи бяха същински смъртоносен рев в нощта, острите му кучешки зъби се белееха отдалеч. В ръцете си държеше метателни звезди - неговата запазена марка, на хълбоците му почиваха две берети... а върху гърдите му, кръстосани с дръжките надолу, бяха ножовете, черните кинжали на Братството, оръжията, които не бе използвал от възкачването си на трона.

Кралят бе дошъл, за да посее смърт.

Зейдист погледна към лесърите, един от които се обаждаше, за да повика още подкрепление.

Човече, помисли си Зи, наистина бе готов да се завърне в играта.

Двамата с Рот никога досега не се бяха били заедно, ала тази нощ щяха да го сторят. И щяха да победят.

Много по-късно, в имението, Бет кръстосваше билярдната стая. Тази нощ тя бе превърнала това място в център на своята вселена - зеленият филц със своите дупки и пъстроцветни топки бе слънцето в нейната слънчева система и тя се въртеше около него, отново и отново...

Господи. Не знаеше как Мери и Бела се справят... как издържаха, знаейки, че хелрените им са навън в злата нощ и се бият с нескончаем поток от врагове... врагове, чиито оръжия не само осакатяваха, но и убиваха.

Когато Рот й каза какво иска да направи... не, какво се нуждае да направи, тя си бе наложила да не се разкрещи. Ала, господи, нали веднъж вече го бе видяла да лежи в болницата, а от него да излизат безброй тръбички и жици, ранен, умиращ, лутащ се между живота и нищото.

Последното, което искаше, бе отново да преживее този кошмар.

Вярно, Рот бе направил всичко по силите си, за да я успокои. Обеща и, че ще внимава. Напомни й, че е роден и обучен именно за това, и че преди да я срещне е воювал в продължение на триста години. И освен това я увери, че ще е само тази вечер.

Само дето какво значение имаше всичко това? Тя не мислеше за трите века, през които се бе прибирал невредим по изгрев слънце. Тревожеше се единствено за тази нощ, когато можеше и да не си дойде. В крайна сметка той беше от плът и кръв и животът му имаше таймер, който можеше да стигне до нулата само за миг. Нужен бе просто един куршум в гърдите или в главата, или...

Бет се огледа и си даде сметка, че е спряла. В което нямаше нищо странно. Очевидно краката й чисто и просто бяха залепнали за пода.

Насилвайки се да продължи да обикаля, тя си напомни, че това бе истинската му същност. Рот беше воин. Тя не се бе омъжила за някакъв си женчо. Във вените му течеше кръвта на боец, а през последната година той бе станал едва ли не затворник в собствената си къща. Неизбежно бе един ден нещо да се пропука.

Но, господи, трябваше ли да излезе в нощта и да...

Големият часовник започна да бие. Пет удара.

Защо ги нямаше още...

Вратата на вестибюла се отвори и Бет чу как Зейдист, Фюри, Вишъс и Рейдж влязоха. Плътните им гласове се гонеха във фоайето, думите им - забързани от енергията и силата им. Бяха възбудени от нещо, преливащи от въодушевление.

Несъмнено, ако Рот бе ранен, те нямаше да се държат така. Нали? Нали?

Бет отиде до вратата... и трябваше да се подпре на касата, за да не падне. Зи беше ранен - впитото му поло беше подгизнало от кръв, а камите му бяха лъскави и мокри. Само че той сякаш не забелязваше. Лицето му грееше, а очите му горяха. Къде ти, той се държеше все едно го бе ухапало насекомо, а не сякаш имаше две грозни рани.

Позамаяна, защото смяташе, че все на някого трябва да му прилошее вместо него, Бет проследи с поглед как четиримата се отправят към тайната врата под стълбището. Знаеше, че са се запътили право към стаята за първа помощ в тренировъчния център и се запита как ли би се почувствала Бела, ако види Зи в това състояние. Ала доколкото познаваше братята, това нямаше да се случи - обвързаните мъже винаги много внимаваха да превържат раните си и да се пооправят, преди да отидат при своите шелани.

Преди братята да изчезнат в тунела, Бет пристъпи във фоайето, неспособна да издържа повече.

- Къде е той? - попита тя на висок глас.

Четиримата спряха и надянаха безизразни маски, сякаш не искаха да я обидят с въодушевлението си.

- Всеки момент ще се прибере - отвърна Фюри; жълтите му очи и усмивката му излъчваха доброта. - Всичко е наред.

Вишъс се усмихна мрачно.

- Повече от наред. Днес той отново е жив.

А после я оставиха сама.

Тъкмо когато Бет бе на крачка от това да се вбеси, вратата на вестибюла се отвори и студеният вятър нахлу във фоайето сякаш някой разстилаше килим.

Рот пристъпи в къщата и Бет го зяпна с широко отворени очи. Не го беше видяла преди да излезе, защото просто не бе в състояние да гледа, ала сега го виждаше.

Исусе Христе, виждаше го и още как!

Нейният хелрен изглеждаше точно както през онази нощ, когато се появи в стария й апартамент - смъртоносна заплаха, облечена в черни кожени дрехи. Препасаните оръжия бяха толкова неделима част от тялото му, колкото мускулите под кожата му. В бойното си облекло той излъчваше неимоверна мощ, онази мощ, която трошеше кости, прерязваше гърла и окървавява-ше лица. В дрехите си на воин той бе истински ужас, кошмар... ала въпреки това си оставаше мъжът, когото тя обичаше, и с когото се бе обвързала, до когото спеше, който я хранеше, който я държеше в прегръдките си през деня, който й се бе отдал телом и духом.

Рот завъртя глава, докато очите му я откриха, и заговори с някак променен глас, толкова гърлен, че тя едва успя да го познае.

- Трябва да те чукам. Обичам те, но тази нощ трябва да те чукам.

В главата на Бет имаше само една мисъл: Бягай. Бягай, за-щото той иска да го направиш. Бягай, защото той иска да те преследва. Бягай, защото мъничко се боиш от него и това адски те възбужда.

Знаейки, че мирисът на възбудата й се излъчва от нея, Бет се втурна към стълбите с босите си крака, вземайки стъпалата с цялата бързина, на която бе способна. След броени секунди го чу зад себе си, тежките му ботуши думкаха като гръмотевици. Еротичната заплаха, която се излъчваше от него, я връхлетя и я остави без дъх - не защото бе уморена от усилието, а защото знаеше какво ще последва в мига, в който той я залови.

Когато достигна втория етаж, тя се втурна по първия коридор, който видя, без да знае къде отива и без да я е грижа. С всяка крачка Рот я настигаше... усещаше го по петите си, като вълна, готова да я връхлети и да се разбие в нея, да я повлече със себе си и да я погълне.

Тя се втурна във всекидневната на втория етаж и...

...той я сграбчи за косата и за ръката, завъртя я, препъна я и тя полетя към пода.

Миг преди Бет да докосне пода, Рот се извъртя така, че тялото му пое сблъсъка и омекоти падането й. Докато тя се бореше да се изправи, смътно си помисли, че лежи по гръб върху него, гърдите му бяха под раменете й, а ерекцията му - точно там, където трябваше да бъде.

А после напълно престана да мисли.

Краката на Рот се раздвижиха, преплетоха се в нейните и като ги плениха, ги разтвориха широко. Ръката му се стрелна между бедрата й с груба настойчивост и тялото й се изви в дъга, а от гърлото й се откъсна вик, когато той откри точно колко бе възбудена. Бет престана да се съпротивлява и двукрилата врата на всекидневната се затвори с трясък, а после той я обърна, така че тя се озова легнала по очи на пода. Той я покри с тялото си, задържайки я на място с начина, по който бе обкрачил бедрата й. Така отблизо, от него се излъчваше мирис на чиста пот, на обвързване, на кожени дрехи и на смъртта на техните врагове.

Бет едва не свърши.

Дишайки тежко, също като нея, Рот се надигна и разкъса панталонките й, старият плат поддаде толкова лесно, сякаш го беше страх да не се подчини.

Исусе, Бет прекрасно го разбираше.

Хладен въздух погали ханша й, когато Рот разкъса бикините й със зъби. Последва звук от сваляне на цип, а след това ръцете му наместиха хълбоците й и той потърси онова, което го очакваше, онова, което му принадлежеше.

Потъна в нея с неудържима мощ.

Бет разпери ръце върху мраморния под, когато той нахлу в тялото й и тласъците му подхванаха бесен ритъм, сто и трийсет килограма секс, които я затискаха и разпъваха. Дланите й из-скърцаха върху мрамора, когато я връхлетя първият от оргазмите.

Той още не бе отминал, когато Рот сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Ала ритъмът му бе толкова мощен, че не бе в състояние да я целуне...

Затова той изсъска и впи зъби във вената на врата й.

Замръзна насред един от тласъците, когато започна да пие, вземайки от вената й с необуздана властност. Болката се завих-ри и я опари, примесена с последните спазми на оргазма... и й донесе нова вълна на удоволствие. А после той отново подхвана свирепия си ритъм, коремът му се търкаше в ханша й, хълбоците му се блъскаха в нейните, от гърдите му се откъсваше ръмжене на любовник...

И на звяр.

Той изрева мощно, когато оргазмът го сграбчи, ерекцията му вилнееше в нея като живо същество, надарено със собствена воля. Мирисът на обвързване се усили още повече, докато той я изпълваше, тласъците му - горещи като жарава и гъсти като мед.

В мига, в който свърши, той я обърна и се възправи между краката й. Все още не бе приключил с нея. Постави татуираната си ръка зад едното й коляно и като повдигна крака й, проникна в нея отпред. Мускулите на огромните му ръце се напрегнаха, докато се подпираше, а косата му падна напред, дълги черни кичури се посипаха по гърдите му, оплитайки се в оръжията по тялото му.

Кучешките му зъби бяха толкова дълги, че не можеше да затт вори уста, затова той я отвори още по-широко и се приготви отново да я ухапе. Бет потрепери, ала не от страх.

Това бе суровата му същност, истината, скрита под дрехите, които носеше, и живота, който водеше. Това бе нейният мъж в най-чистия си концентриран образ - неудържима мощ.

И, господи, как само го обичаше!

Особено когато беше такъв.

Рот я любеше необуздано, възбудата му бе твърда като желязо, зъбите му бяха впити в шията й. Тя бе всичко, от което той се нуждаеше, сега и завинаги - нежният пристан за неговата агресия, топлата й сърцевина, поела го в себе си, любовта, чийто пленник щеше да бъде до края на дните си.

Той беше бурята, връхлитаща отгоре й, а тя - земята, надарена със силата, да поеме онова, което трябваше да се излее от него.

Когато името му се отрони от устните й като химн на удоволствието, раздиращо тялото й, той се хвърли от ръба и се понесе заедно с нея. Оргазмът му се изстреля в нея... бум, бум, бум, бум...

Откъсвайки се от вената й, той рухна върху нея и зарови лице в косата й, разтърсван от мощни конвулсии.

А после остана единствено отчаяното им дишане.

Замаян, не на себе си, заситен, той повдигна първо глава, а после и ръката си.

Впи зъби в собствената си китка и я поднесе към устните й. Докато тя пиеше тихичко, той я милваше нежно по косата и изведнъж усети как го обзема слабашко желание да заплаче.

Когато тъмносините й очи се вдигнаха и срещнаха неговите, всичко изчезна. Телата им се дематериализираха. Стаята, в която бяха, престана да съществува. Времето спря.

И в тази празнота, в тази черна дупка, гърдите на Рот се отвориха, сякаш го бяха простреляли, жегна го пронизваща божа.

И тогава той разбра, че едно сърце може да бъде разбито по много начини. Понякога е заради напрежението в живота, товара на отговорностите и рожденото право, които те стискат така, че не можеш да дишаш. Въпреки че с дробовете ти всичко си е наред.

Понякога е заради нехайната жестокост на съдбата, запратила те далеч от мястото, което си вярвал, че бъдещето ти е предопределило.

Понякога е заради старостта в лицето на младостта. Или болестта в лицето на здравето.

Ала понякога е просто защото поглеждаш в очите на онзи, когото обичаш, и благодарността, че той е част от живота ти, прелива... просто защото си му показал и най-потайните кътчета на душата си, а той не е побягнал уплашен, нито се е извърнал; приел те е, обичал те е, държал те е в прегръдките си, докато си бил в плен на страстта, или в лапите на страха... или пък разкъсван от двете едновременно.

Рот затвори очи и се съсредоточи върху нежното подръпване на китката му. Господи, то беше в ритъма на сърцето му. В което нямаше нищо чудно.

Защото тя бе неговото сърце. Сърцето в гърдите му и сърцето на неговия свят.

Рот отвори очи и се изгуби в среднощната тъма на очите й.

- Обичам те, лийлан.

В природата на Фюри

(публикувано на 15 август 2006 г.)

Тази история също е написана след „Пробудена любов”, когато копнежът на Фюри по Бела е достигнал връхната си точка.

През последния уикенд бях сама в къщата и крачех напред-назад. Носех се по повърхността на всичко, което ме заобикаляше... без цел, блуждаеща. Не ме свърташе на едно място. Често ми се случва, защото съм вечно напрегната невротичка и непрекъснато прехвърлям безброй неща в главата си, докато не започне да ми се струва, че ще полудея.

Изведнъж, сякаш осенена от вдъхновение свише, се качих в колата, отворих прозорците и надух музиката - понякога спасението има четири колела и мощен бас. Благословени да бъдат тези колесници на облекчението.

Потеглих тъкмо когато слънцето залязваше и отидох далеч, далеч от дома... отидох чак до река Охайо и подкарах по пътя,

който лъкатуши покрай брега й. Напоследък често го правя... просто за да се махна и да остана сама, единствено аз, колата, летният въздух и музиката. Клоните на дърветата бяха надвиснали над главата ми като покривало от зеленина, черна в спускащата се нощ, тунел, който следвах с отчаяната надежда, че ще ме отведе някъде другаде.

И ето, че се получи.

Докато карах напред, слънцето - голям диск от лявата ми страна - се спускаше към хоризонта, сякаш придърпвано против волята си от невидима сила, на чието притегляне се съпротивляваше. Въздухът около мен бе адски влажен, гъст като облак и с мирис на... ами на лято. Сладката влажност полепваше по кожата ми и това ми харесваше.

Докато бях на път, животът бе хубав. Безценен дар, а не товарът, в който се превръща понякога. Тук животът бе ярък и загадъчен, какъвто трябва да бъде.

Изведнъж усетих, че мисля за Фюри.

Карах напред, сама, все по-надалеч от дома... а той ме следваше. Сякаш бе в колата до мен, подпрял лакът на отворения прозорец, с развявана от вятъра коса. Представих си жълтите му очи с цвета на залязващото слънце, греещи като него, топли като него, красиви като него.

Разбира се, той не беше до мен - ако беше, отдавна да е лумнал в пламъци. Ала беше в главата ми, гледаше през моите очи и чуваше онова, което ме заобикаляше. Плъзна се в гърдите ми като призрак, прокрадна се в костите ми и завзе и волана, и скоростния лост, и педала за газта.

И докато беше с мен, той ми разказа за онези, които нямат нищо. Онези, които не могат да имат нищо. Обречените на вечна невъзможност.

Неосъществените.

Видях го да седи на масата в трапезарията. Насреща му беше Бела, от другата страна на порцелана, среброто и кристала, от другата страна на махагоновия вододел... от другата страна на милион километри, които никога нямаше да бъдат извървени. Той гледаше ръцете й. Гледаше как си нарязва месото, а след това взема вилицата в дясната си ръка, набожда парченце агнешко и го поднася към устата си. Гледаше ръцете й, защото това бе единствената поне донякъде приемлива възможност, която имаше.

Да жадуваш онова, което не можеш да притежаваш, е особен вид ад. Защото мозъкът започва да- се скита. Отвежда те там, където не искаш да бъдеш. Дразни те с вкусове, които езикът ти никога няма да почувства, извивки, които никога няма да познаеш, чувства, които никога няма да изразиш.

Фюри е пленник на своята чест и на обичта към близнака си, пленник е на уважението си към Бела... роб на етичната си природа.

Мисля, че му е още по-трудно, защото тя винаги е близо до него. Вижда я всеки ден. Знае, че всеки път, когато се прибере у дома по изгрев слънце, тя ще е там.

И какво прави той? Лежи в голямото си легло, пуши цигарите, които го успокояват, и се моли това най-сетне да отмине. И като капак на всичко, за да влоши съвсем положението, той наистина се радва за Зи - в своя личен ад Фюри изпитва огромно облекчение от увереността, че Зи има бъдеще.

Облекчение... да, облекчение. Ала понякога това избледнява. Фюри поглежда надолу към липсващия си крак и го обзема усещането, че е непълен и слаб, сакат и несъвършен. И причината не е само ампутацията, защото за нея той изобщо не съжалява. Онова, което го жегва болезнено в дните, когато къщата е притихнала, а Бела и Зи спят, прегърнати в брачното си легло... онова, което го жегва болезнено, е сексуалната му неопитност и непохватност и това, че от тази пустиня няма изход. Дори и да се откаже от обета си за въздържание, дори и да си намери някоя жена, да я метне по гръб и да я чука, докато се изтощи, какво точно ще излекува това? Един сексуален акт, лишен от нежност и истинска обич, няма да му помогне да се почувства по-добре. Тъкмо обратното, той само би увеличил страданието му, напомняйки му, че не това се случва между Зи и Бела.

Не... Фюри е от другата страна на реката и гледа залеза. Неспособен да го докосне. Може единствено да гледа, но никога -да има.

Затова, в своето неумение и жалкия си копнеж, в презряната си слабост, в окаяната нечистота на чувствата си... той съзерцава ръцете на Бела, докато тя се храни. Защото това е единственото, което може да стори.

И така той продължава да очаква облекчение. Знаейки, че то няма да дойде скоро.

И се ненавижда.

Струва му се, че пропада все по-надолу и по-надолу, в яма, която сякаш няма дъно. Над главата му няма въже, под краката му няма спасителна мрежа, нищо, което да спре падането му. Единственото, което може да очаква, е силен сблъсък, разтърсващ удар, когато дъното най-сетне го посрещне.

За Фюри природата на това да нямаш нищо, на това да не можеш да имаш нещо, на невъзможността и неосъществеността, го отвежда в места, по-мрачни от всичко, което той би могъл да предвиди. Навярно е вярвал, че ако някога Зи се излекува поне малко, неговото собствено страдание ще свърши.

Ала е грешал. Защото усещането от изцелението на Зи е нещо, което Фюри би убил, за да притежава.

Както и да е... ето какво открих преди няколко вечери в летния въздух край река Охайо... в раздираната от баса самота... където бяхме само аз, фаровете на колите, идващи насреща ми, и влажният повей на вятъра.

Някои разстояния никога не могат да бъдат преодолени.

Интервюто, което никога не се състоя

(публикувано на 6 октомври 2007 г.)

То бе написано веднага след излизането на „Освободена любов

Миналата нощ се появих в имението на Братството, за да интервюирам Бъч и Вишъс, както се бяхме уговорили. Те ме накараха да ги чакам... което не би трябвало да ме изненада и не го стори. В крайна сметка интервюто не се състоя. Което също не бе никаква изненада...

Фриц е този, който ме посреща на вратата на Дупката и както обикновено, започва да се суети около мен. Заклевам се, нищо не е в състояние по-лесно да разстрои един доген, отколкото това да няма какво да стори за вас. Той започва да става толкова неспокоен, че в крайна сметка му подавам дамската си чанта, горе-долу с почти същото отчаяние, което бихте могли да очаквате от човек, притекъл се на помощ на някой, който се е задавил.

По принцип нямам навика да давам чантата си на други хора, дори и ако става въпрос за икономи, страдащи от неудържима нужда да угаждат. Работата е там, че чантата ми е изработена от бледа кожа и върху каишката, която минава през лицевата й част, има мастилено петънце. Никой друг освен мен не забелязва този относително малък недостатък, но той ме дразни, откак-то го направих, и ужасно ми се иска да го махна. (По дяволите, дори отидох в магазина на „Луи Вютон" и ги попитах могат ли да го изчистят, но те казаха, че не могат, понеже кожата била пореста и мастилото вече било попило в нея. Излишно е да ви казвам, че се утеших, като си напазарувах цял куп неща.)

Когато подавам чантата на Фриц и го питам дали има някакъв начин петното да се изчисти, той грейва, сякаш е получил коледен подарък и енергично си тръгва. В мига, в който тежката врата, достойна за крепост и извадена сякаш от някой подземен зандан, се захлопва, си давам сметка, че единствената ми химикалка (същата, от която е петното) е останала в проклетата чанта.

За щастие, Бъч и Ви не са от онези, които лесно можеш да забравиш, така че сигурно ще мога да си водя записки наум.

Освен мен в Дупката няма никой друг. Джейн е в „Убежището" и прави прегледи, Мариса също е там и се занимава с административните си задачи. Три часът през нощта е - Бъч и Ви скоро трябва да се приберат от дежурство. Планът е двамата да си поговорят с мен и да си тръгна веднага щом приключа. Даването на интервюта не е сред приоритетите на Братството и аз ги разбирам. Имат твърде малко свободно време и освен това са под постоянен стрес.

Поглеждам си часовника и усещам, че ми е трудно да не се безпокоя. Човече, не знам как техните шелани издържат да ги чакат да се приберат у дома. Безкрайните въпроси, започващи с „ами ако" сигурно са убийствени.

Оглеждам се наоколо. Джагата е солидна и приветлива и изглежда свежа като маргаритка. Разбира се, тази е новата -предишната предаде богу дух по време на ожесточена схватка, включваща силиконови серпентини, пет-шест метра тиксо, два пистолета за пейнтбол и касета с размерите на малък автомобил. Или поне така чух от Рейдж. Който има голяма уста, но никога не лъже.

В другия край на стаята, върху бюрото на Ви, четирите компютъра бучат тихо и приличат на групичка клюкарки, които са събрали глави и си разменят историйки за това кой къде е в имението и какво прави. Стерео уредбата зад тях е също толкова модерна, колкото и компютрите - изглежда така, сякаш може да се използва и за мозъчно сканиране, ако се наложи. От нея се носи рап, макар и не така силно, както друг път. „Къртис" на Фифти Сент. Да, някак си знаех, че Ви едва ли си пада по Кание.

Онова, което се вижда от кухнята, ме изненадва - мястото изглежда клинично чисто, върху плотовете няма чаши, шкафовете са затворени, безпорядъкът е сведен до минимум. Готова съм да се обзаложа, че в хладилника има и други неща, освен остатъци от мексиканска храна, поръчана от ресторант за бързо хранене, и пакетчета соев сос. По дяволите, виждам дори купа с плодове. Праскови. Естествено.

Промяна, казвам си аз. Нещата тук са се променили. Личи си от пръв поглед и то не само защото до дивана има чифт черни обувки на високи токчета, а сред многобройните спортни списания се забелязват и медицински издания.

Докато се оглеждам наоколо, мисълта ми се насочва към двамата мъже, които живеят тук със своите шелани. Припомням си доброто старо време от „Тъмна любов", когато Ви и Бъч прекараха нощта в гостната на горния етаж в къщата на Дариъс. Бъч пита Ви за ръката му и Ви начаса установява, че на Железния животът май му е дотегнал. Двамата си допадат от самото начало, просто ей така. Любимата ми част е, когато Рот се появява на следващата сутрин и подхвърля „Добре си гукате тук". Мисля, че си спомняте какъв е техният отговор, нали?

И ето ни отново тук, две години по-късно, а те все още са заедно.

От друга страна, ние, доживотните фенове на „Ред Сокс" сме адски лоялни.

Но всичко е толкова различно...

Вратата на подземния тунел се отваря и Бъч прекрачва прага. Вони на лесър. Запушвам нос, защото от сладникавата миризма на бебешка пудра започва да ми се повдига.

- Интервюто се отменя - дрезгаво казва той.

- Ъъъ... добре, и без това нямам химикалка - смотолевям аз, преценявайки колко мрачен изглежда и как преплита крака.

Отправя се към банята, като се препъва и се блъска в стените.

Страхотно. И какво да правя сега?

Изчаквам около една минута и поемам след него, защото... ами, в ситуация като тази, на човек му се иска да помогне, нали така? Когато стигам до вратата на стаята му, зървам голия му гръб и побързвам да извърна поглед.

- Имаш ли нужда от нещо? - питам го, чувствайки се като глупачка. Може и да пиша за братята, но нека си го признаем - в техния свят аз не съм нищо повече от призрак, наблюдател, но не и участник.

- От Ви. Но той всеки момент ще дойде...

Входната врата се отваря с гръм и трясък и аз се обръщам рязко, сякаш някой ме е дръпнал.

Мамка му...

Защото ето как стоят нещата с Ви. Той не ме харесва. Никога не ме е харесвал. Като се има предвид, че е близо сто и четирийсеткилограмов вампир с ръка, която сее смърт, неволно си спомням всички пристъпи на паника, които съм имала през живота си. Те се завръщат до последния. Едновременно.

Преглъщам мъчително. Ви е облечен в черни кожени дрехи, едното му рамо кърви и очевидно е в отвратително настроение. Хвърля поглед към мен и оголва зъби.

- Майтапиш се! - Той само дето не съдира коженото си яке, докато го сваля, и го запраща в другия край на стаята. Кинжалите обаче маха доста по-внимателно. - Човече, тази нощ става все по-отвратителна и по-отвратителна.

Държа си устата затворена. Така де, как да реагира човек на подобно посрещане? С изключение на това да се обеся в банята, едва ли има нещо, с което бих могла да му оправя настроението.

Вишъс минава покрай мен с тежка стъпка и аз се залепям за стената като гоблен, опитвайки се да заема възможно най-малко място. Което не е особено трудно, защото имам фигура, която забележително наподобява дъска - дълга и без никакви заоблености.

Между другото, държа да спомена, че Ви е огромен. ОГРОМЕН. Докато минава покрай мен, главата ми едва стига до рамото му, а от размера на тялото му започвам да се чувствам като петгодишно дете в море от възрастни.

Той спира пред стаята на Бъч, а аз установявам, че съм неспособна да си тръгна, макар да знам, че трябва да го направя. Но просто не съм в състояние да го сторя. За щастие, Ви насочва цялото си внимание към ченгето.

Горкият Бъч.

- Какво си мислеше, че правиш, по дяволите? - излайва Ви.

Гласът на ченгето е дрезгав, но не и немощен.

- Може ли да отложим този разговор с десетина минути? Ще повърна...

- Не ти ли мина през ум, че убийците са въоръжени?

- Знаеш ли, да играеш ролята на свадлива съпруга не помага особено...

- Ако поне веднъж беше използвал мозъка си...

„ Окей, време е да си вървя ”, помислям си, докато двамата се разправят. От толкова много тестостерон във въздуха се замайвам. И то не по приятния начин.

Поемам обратно по коридора, чудейки се какво ще правя с интервюто, което трябва да взема от тях, когато изведнъж си давам сметка... кървави отпечатъци от стъпки. Ви е оставил кървави следи. Трябва да е сериозно ранен, за да остави толкова много кръв по пода.

Тъпо копеле. Арогантно, невъзможно, затворено в себе си копеле. Безразсъдно, твърдоглаво, саможиво копеле с гаден характер и...

Споменах ли, че след отвратителното преживяване по написването на неговата книга, Ви не е сред любимците ми? Той определено не е единственият във връзката ни, който таи не особено топли чувства.

Докато двамата с Бъч продължават да си ръмжат като двойка добермани, усещам, че ме обзема гняв. Отивам до якето на Ви и го вдигам с пъшкане. Проклетото нещо тежи почти колкото мен и, честно казано, нямам особено желание да знам какво има в него.

Така или иначе откривам, защото пребърквам джобовете му.

Патрони за глока. Ловджийски нож, по който има лесърска кръв. Запалка от чисто злато. Малко черно тефтерче, което не прелиствам (защото, хей, да сте чували за спазване на личното пространство?). Ментови дъвки „Риглис". Швейцарско джобно ножче (вероятно защото ловджийският нож няма готина ножичка).

Мобилен телефон.

Отварям капачето му и натискам J. Две секунди по-късно Джейн отговаря.

- Здрасти! Как е малкото ми кутренце?

Да, тя го нарича кутренце. Никога не съм питала защо. Ви просто ще ме сръфа, а ми се струва прекалено нахално да попитам самата Джейн. Макар че Рейдж сигурно ще знае... хмм...

- Здравей, Джейн - казвам аз.

- О, ти ли си! - Тя се засмива. Джейн има топъл смях, от онези, които те карат да си поемеш дълбоко дъх и да издишаш бавно, защото знаеш, че щом тя е тук, всичко ще бъде наред. -Как върви интервюто?

- Никак. Мъжът ти е ранен, Бъч е извън строя, а аз имам чувството, че ако не се разкарам възможно най-бързо, твоят хелрен ще ми покаже вратата. С главата напред.

- О, за бога! Понякога Ви може да бъде истински задник.

- Ето защо посветих „Освободена любов" на теб.

- Веднага идвам. Нека само кажа на Мариса.

Когато затварям телефона, си давам сметка, че в Дупката е доста по-тихо отпреди... а откъм коридора идва светлина. Приближавам се на пръсти и замръзвам, когато стигам до вратата на Бъч.

Двамата са в леглото. Заедно. Вишъс лежи, обвил ръце около Бъч и цялото му тяло сияе меко. Бъч е зачервен и диша бавно. Лечебната сила на Ви действа - личи си, защото миризмата на лесър постепенно отслабва.

Леденобелите очи на Ви се отварят и се приковават в мен с нетрепвашия поглед на опасен хищник. Вдигам ръка към гърлото си.

В този миг не мога да не се запитам защо ме мрази толкова. Заболява ме.

В отговор гласът му отеква в главата ми: „ Знаеш защо. Прекрасно знаеш защо. ”

Да, май наистина знам. Всъщност, забравете за това „май" -определено знам.

- Съжалявам - прошепвам.

Той затваря очи. И точно в този миг Джейн се материализира до мен.

Като призрак тя е почти същата, каквато беше и като човек. Заема същото място като преди, звучи и изглежда точно както преди... а когато ме прегръща, тялото й е също така топло и плътно, както преди да се случи онова, което и се случи.

- Скъпа... - обажда се провлачено Ви от леглото.

По дяволите, ама че еротичен звук.

Джейн поглежда в спалнята и върху лицето й грейва спираща дъха усмивка. Джейн не е някоя страхотна красавица, но забележителният й ум си личи върху интелигентното й лице, а понеже аз си падам по умни хора, наистина я харесвам.

- Здравей, кутре - казва тя на Вишъс.

Той й се усмихва. Споменавала ли съм го преди? Когато я види, той се усмихва. Истински. С всички останали само се подсмихва едва-едва. Ако е в настроение.

- Чух, че си пострадал - казва Джейн и слага ръце на кръста си. Облечена е в лекарска престилка, а около врата си е преметнала стетоскоп. И двете изглеждат плътни. Останалата част от нея е някак неясна, освен ако не реши да вземе нещо, или да прегърне някого - в такъв случай цялата става осезаема.

- Добре съм - изстрелва той в отговор.

- Ранен е - възразяваме двамата с Бъч едновременно. Ви ме изглежда свирепо, а после успокоява Бъч, като прокарва ръка по гръбнака му.

- Ще те чакам в нашата стая, когато приключиш - казва Джейн на своя хелрен. - Ще те прегледам.

- Това вече е нещо - отвръща Ви с гърлено мъркане.

Последвам Джейн по коридора, тъй като започвам да се чувствам като воайор, докато гледам Ви и Бъч заедно. (Тук ми се иска да вметна, че Джейн изобщо не се притеснява от близостта на двамата мъже, също както и Мариса. Което показва точно колко сигурни се чувстват двете жени. Колко сигурни и колко обичани.)

- „Убежището" върви много добре - подхвърля Джейн, до-като прекрачваме прага на претъпканата с книги спалня, която дели със своя мъж.

Мястото би могло да мине за библиотека, ако не беше огромното двойно легло в средата. На Ви и Джейн им харесва така -нали и двамата четат страшно много.

- Да, и аз така чух. - Вземам една книга от бюрото. Учебник по биохимия. На академично ниво. Може да е и на двамата. -Колко жени имате в момента?

- Девет майки и петнайсет деца.

Джейн започва да говори - ентусиазмът и отдадеността й си проличават в оживлението в гласа й. Оставям я да разказва, но я слушам само с половин ухо. Мисълта ми се връща към разговора ни отпреди три месеца, през юни.

Ставаше дума за смъртта. За нейната смърт. Тогава я попитах дали е разочарована от случилото се. От това, че се е превърнала в призрак.

Усмивката, с която ме бе дарила, красноречиво казваше „ама че въпрос!" и тя ми отговори нещо, което и досега не съм забравила. „Четирийсет години като човек или четиристотин, прекарани с него?", бе промълвила тя и поклатила глава. „Да, беше ми много трудно. Така де. Но трагедията ми подари живот с мъжа, когото обичам. От какво да съм разочарована?"

Предполагам, че има право. Вярно е, има неща, които двамата не могат да имат. Ала когато се срещнаха, Джейн отдавна бе минала трийсетте, което означава, че биха имали две, най-много три десетилетия заедно, преди остаряването да впие зъби в нея. И това при положение че междувременно Джейн не станеше жертва на рак, сърдечен проблем или някое друго ужасно заболяване, което да я убие или осакати. Освен това тя вече бе изгубила сестра си и двамата си родители, както и безброй пациенти. След всичката смърт, на която е станала свидетел, мисля, че е хубаво, задето отсега нататък не трябва да се тревожи за това. Няма защо да се бои да не би Ви да срещне Мрачния жътвар - тя може да отиде в Небитието, когато си поиска, така че двамата винаги ще бъдат заедно. Винаги.

Джейн има вечността. Заедно с мъжа, когото обича. Не е толкова зле, а?

Освен това... ъъъ, доколкото разбирам, сексът все още е невероятен.

- Свали си дрехите - казва тя.

Свеждам поглед към черните си дрехи, чудейки се дали не съм се изцапала. Но не, става въпрос за Вишъс. Той е приключил с Бъч.

Отмествам се от пътя му, когато влиза в стаята и да, свеждам поглед, когато чувам шумоленето на дрехите, които сваля. Разсмива се гърлено и аз долавям мириса на обвързването му. Мога да се обзаложа, че в мига, в който си тръгна, те ще...

Ъъъ... да.

Страхотно, ето, че се изчервих.

Джейн изругава и до слуха ми достига звук от отваряне на кутия. Вдигам очи. Оказва се комплект за първа помощ и след като приключва с почистването на огромна порезна рана върху бедрото на Вишъс, тя изважда игла и черен хирургически конец, както и спринцовка, за която съм почти сигурна, че съдържа лидокаин.

Това определено няма да го гледам. Обичам медицинските сериали по телевизията, но винаги си затварям очите, когато показват кръв... а понеже това се случва пред мен, всичко изглежда десет пъти по-реалистично. Или дори - хиляда пъти по-реалистично.

Чувам как Ви изсъсква, а Джейн прошепва нещо.

По дяволите. Трябва да погледна. Вдигам очи. Ръцете на Джейн са придобили плътност, докато зашиват раната на мъжа й с бърза прецизност, сякаш са го правили безброй пъти. Вишъс се взира в нея, а по устните му играе леко глупава ус-мивчица...

- Не е глупава - намесва се той. - По устните ми изобщо не играе глупава усмивчица.

Интересно, в присъствието на Джейн той е някак по-мек. Не че е точно мил с мен, но вече не ми се ще да съм облечена в доспехи.

- Донякъде е - настоявам аз, докато Джейн се смее. - Обаче е леко глупава по начин, който казва „аз съм вампир воин, който яде лесъри за обяд". Опасен тип. Никой няма да* те вземе за слабак.

- И добре ще направят - казва той и посяга към косата на Джейн със сияещата си ръка.

Онова, което се случва, е наистина готино. В мига, в който светлината му докосне някоя част от тялото й, тя става осезаема и колкото по-дълго я докосва, толкова по-голяма става тази част. Ако двамата се гушкат на дивана (и да, той го прави с нея), цялото й тяло си възвръща някогашната плътност и остава така известно време след това. Неговата енергия я поддържа.

Което е някак романтично.

Откъм коридора се разнася звук от отваряне и затваряне на врата, последван от приближаващи стъпки. Знам, че е Мариса, защото долавям мириса на океан... и защото чувам как Бъч изръмжава в еротично приветствие. Мариса спира и надниква в стаята на Ви и Джейн. Подстригала е косата си, така че сега тя й стига до под раменете, и е облечена в чудесен черен костюм на „Шанел", който ми се иска да имах в своя гардероб.

Четиримата си приказваме мъничко, ала после Бъч започва да губи търпение и повиква своята шелан. Мариса се усмихва и си тръгва. Докато се отдалечава, тя си сваля сакото, навярно защото е наясно, че няма да остане с дрехите си още дълго.

- Готово - казва Джейн и откъсва конеца. - Така е много по-добре.

- Имам и още нещо, за което трябва да се погрижиш, нали така?

- Нима? Да не би да е тази драскотина на рамото ти?

-Не.

Когато Ви посяга към ръката й, аз се прокашлям и се отправям към вратата.

- Радвам се, че всички са добре. Може би ще успеем да пре-насрочим интервюто. Ами... пазете се. Ще се видим по-късно. Приятно...

Казвам всички тези неща, защото се чувствам неловко. Сякаш се натрапвам. Джейн ми отвръща с няколко мили думи, докато Ви я придърпва към себе си. Затварям вратата на стаята им.

Поемам по коридора и когато стигам във всекидневната, я оглеждам за последен път. Промяната е нещо хубаво, казвам си. И не само защото в този случай тя е направила Дупката да заприлича по-малко на момчешко общежитие и повече на дом. Харесвам настъпилата промяна, защото тези двама мъже са уседнали и са щастливи, а животът им е по-добър, благодарение на жените, с които са се обвързали. И освен това все още са заедно.

Излизам в септемврийската нощ и обвивам ръце около тялото си. В Колдуел е студено - забравила съм, че в тази част на щата Ню Йорк застудява толкова рано. Изведнъж ми се приисква колата, която съм взела под наем, да имаше отопление на седалките.

Тъкмо се настанявам зад волана, когато входната врата на имението се отваря и Фриц изхвърча навън. Прилича на джуджето от „Островът на фантазиите", както тича към мен, вдигнал чантата ми във въздуха, а виковете му „Чантата! Чантата!" се носят в мрака.

Излизам от седана.

- Благодаря ти, Фриц. Щях да забравя.

Догенът се покланя ниско и казва съкрушено:

- Съжалявам. Толкова много съжалявам. Не можах да махна петното от мастило.

Поемам чантата си от ръцете му и поглеждам каишката. Да, мъничкото синьо петънце си е там.

- Няма нищо, Фриц. Наистина оценявам това, че се опита. Благодаря ти. Много ти благодаря.

След като го утешавам още мъничко и отказвам предложената ми кошница с храна, той се прибира в къщата. Докато вратата се захлопва зад гърба му, аз се взирам в дефекта на чантата.

Когато за първи път забелязах петното, исках да си купя нова чанта. Абсолютно. Обичам нещата да са идеални и бях толкова ядосана, че съм си съсипала чантата... в моите очи несъвършенството й я правеше по-малко ценна.

Сега я оглеждам на лунната светлина, с всичките й малки вдлъбнатинки и недостатъци. Човече... имам я вече от две години. Бях с нея в Ню Йорк Сити, за да се срещна с агента и редакторката си. Взех я и когато отидох на почивка във Флорида, за да се видя с двете си най-добри приятелки. Беше с мен, когато давах автографи в Атланта, Чикаго и Далас. В нея са били двата ми мобилни телефона - онзи, който използвам за връзка с приятелите си в Щатите, и онзи, по който разговарям с тези, които живеят в чужбина. Слагала съм в нея бележки от банкови депозити и пътна помощ, от вечери в ресторант с мъжа ми и ходене на кино с майка ми и свекърва ми. Държала съм в нея снимки на хора, които обичам, ресто, което не съм искала, и визитките на хора, с които е трябвало да вляза във връзка. Заключвала я съм в колата си, докато съм се разхождала със своя ментор или съм отскачала до магазина за бутилирана вода и...

Усмихвам се лекичко и я хвърлям на задната седалка на взетата под наем тойота „Приус", а после се настанявам зад волана, затварям вратата и пъхам ключа в стартера.

Внезапно почукване по стъклото на тойотата ми изкарва акъла и едва не си изкълчвам врата, докато се обръщам по посока на звука. Оказва се Вишъс, с хавлия около кръста и превръзка на рамото. Дава ми знак, че иска да сваля стъклото.

Подчинявам се. В колата нахлува студен повей - надявам се, че е просто вятърът, а не той.

Ви прикляква и подпира масивните си ръце на вратата. Избягва да срещне погледа ми. Което ми дава възможност да разгледам татуировките на слепоочието му.

- Тя те е накарала да дойдеш, нали? - казвам. - Да се извиниш, задето се държа като задник.

Мълчанието му означава „да".

Прокарвам ръка по волана.

- Няма нищо лошо в това, че двамата с теб не се разбираме. Искам да кажа... така де, няма защо да ти е гадно.

- Не ми е гадно. - Последва пауза. - Обикновено.

Което означава, че в момента наистина му е гадно.

Я виж ти. Сега пък аз не знам какво да кажа.

Да, неловко. Адски неловко. Честно казано, изненадана съм, че остава тук, при мен и колата. Всеки момент очаквам да се върне в Дупката, при двамата души, в чиято компания се чувства спокоен. Виждате ли, Ви не е от онези, които лесно се сближават с когото и да било. Той е рационален, не емоционален.

Докато минутите текат, решавам, че присъствието му тук, с мен, доказва, че по негов собствен начин, наистина го е грижа, задето отношенията между двама ни куцат. И му се иска да оправи нещата. Както и на мен.

- Хубава чанта - подхвърля той и кима към задната седалка.

Прокашлям се.

- Има мастилено петно.

- Въобще не се забелязва.

- Обаче аз знам, че е там.

- Значи трябва да престанеш да мислиш толкова. Чантата е наистина хубава.

Той потупва капака на колата, вместо довиждане, и се изправя.

Проследявам го с поглед, докато отива към Дупката. Върху гърба му, вдълбано в кожата с букви на Древния език, се чете името ДЖЕЙН.

Поглеждам към чантата си и се замислям за всичко, което е съхранявала, и всички места, на които е била. И изведнъж започвам да я виждам в светлината на онова, което прави за мен, вместо на онова, което й липсва заради несъвършенството й.

Запалвам двигателя и обръщам, като много внимавам да не закача лилавия понтиак на Рейдж, гигантския черен кадилак, лъскавото беемве на Фюри или поршето на Зи. Докато излизам от двора на имението, бръквам в чантата, изваждам мобилния си телефон и се обаждам у дома. Съпругът ми не вдига, защото спи. Кучето не отговаря, защо няма противопоставени палци (така че му е трудно да работи със слушалката).

- Здравей, миличък. Интервюто не се получи, но все пак събрах материал за писане. Малко съм превъзбудена, затова мисля да карам до другия край на Манхатън. Най-вероятно ще катастрофирам посред бял ден в Пенсилвания. Обади ми се, ко-гато станеш.

Казвам на съпруга си, че го обичам и затварям. Връщам телефона обратно в чантата. Насочвам вниманието си към пътя пред себе си и се замислям за братята...

В което няма нищо ново - аз непрекъснато мисля за тях. Започвам да се тревожа за Фюри.

Просто ей така, молейки се това да накара мозъка ми да млъкне, се навеждам и пускам уредбата. Разсмивам се - онова, което се разнася, е „Тъкач на сънища".

Надувам музиката толкова силно, колкото уредбата позволява, засилвам отоплението докрай, свалям прозорците и натискам газта. Електрическата кола прави, каквото може. Не е понтиакът на Рейдж, но за мен ефектът е също толкова добър. Внезапно усещам, че се наслаждавам на нощта, досущ като Мери, когато имаше нужда да избяга от себе си.

Докато се нося в мрака, вземайки завоите на шосе 22, аз съм като птица, която отлита надалеч. И ми се иска разстоянието между Колдуел и реалността никога да не свърши.

Загрузка...