Първата вълна

Значи вече е решено. На път сме да посетим първата планета.

Първата от колко ли, чудя се, преди да открием новия си дом? Дали при този ни пръв опит ще намерим свят, който е почти достатъчно добър, но има един-два повече или по-малко сериозни недостатъци и дали това ще стане причина да поведем дълга и изтощителна битка помежду си дали да останем, или да продължим нататък? Не искаме, разбира се, да изберем свят, който няма да ни свърши работа. Но каква е дефиницията ни за свят, който ще свърши работа? Планета, която е 99,77 процента идентична със Земята? Синьо небе, къдрави облачета, зелени лесове, подходяща гравитация, приятен климат, зрели и вкусни плодове на всеки клон, множество полезни животни, лесни за опитомяване и винаги подръка? Няма да намерим такова място. Ако ограничим упорито търсенето си до съвършено подобие на Земята, ще скитаме из галактиката през следващите петдесет хиляди години.

Ще трябва да снижим стандартите си и да търсим място, което отговаря на деветдесет процента от условията на Земята, или на осемдесет и седем процента, а може би и само на седемдесет и четири процента. Очевидно ни трябва кислородна атмосфера и изобилие от достъпна вода, а със сигурност няма да оцелеем, ако биохимията е отровна за нашата система или ако гравитацията е толкова силна, че да не можем и крачка да направим, без да се пльоснем по нос. Но едно нещо трябва да разберем и то е, че където и да се установим, ще се наложи да направим промени в околната среда, дотолкова, доколкото ни е по силите да й влияем, а навярно ще трябва да направим и значителни генетични промени в самите нас, поне докато не стигнем точката, когато ще възникне сериозен дебат дали децата ни наистина ще могат да бъдат смятани за човешки същества.

Ще се примирят ли хората с такава планета при първия или втория, или дори третия опит? Или отново и отново ще гласуват против онова, което сме открили, с надеждата да намерим нещо по-добро другаде? Може да пропилеем целия си живот в търсене на идеалния свят или дори на почти идеалния.

Един деспотичен капитан би могъл да ги принуди да се заселят на първата подходяща планета, която открием, като просто издаде съответната заповед. Но капитаните, застъпващи на поста всяка година, не би трябвало да са деспотични по характер. А и във всеки случай аз няма да съм капитан, когато стигнем до Планета A, нали? Моята година ще е изтекла. Биха могли да ме преизберат, предполагам, ако се съглася, а после бих могъл да използвам всичко от правомощията си, за да повлияя върху решението ни къде да установим нашата колония. Но ако искам да бъда част от проучвателния екип, някой друг трябва да бъде избран за капитан. А аз определено искам да бъда част от проучвателния екип, който ще слезе на планетата. Няма как хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло.

Кой ще ме наследи? Хайнц? Рой? Зиглинде? Не бих могъл веднага да посоча идеален кандидат. Това ме притеснява. А може да се случи какво ли не, щом тази колекция от примадони започне да гласува, което ме кара да се притеснявам още повече при мисълта, че трябва да предам поста на друг.

Има още нещо, което трябва да се обмисли. Наистина ли ще сме в състояние да преминаваме между двете пространства без затруднения? Корабното оборудване е изцяло експериментално. Нямаме стопроцентови гаранции за степента, в която може да понася натоварвания. Възможно е да ни поднесе какви ли не изненади. Явно съществува и някакъв математически проблем, който едва сега изскача на бял свят, както дочух от един разговор между Зиглинде и Рой. Изглежда, че звездната тяга се подчинява на някакви вероятностни феномени, които не са напълно проучени, или по-точно никой досега не ги е проумял. При всеки скок от едното пространство в другото съществува малка, но реална вероятност корабът да направи нещо напълно неочаквано. При всяко преминаване може да се окаже, че нещо се е объркало, нещо, което не сме в състояние да поправим и в резултат на което оборудването просто ще замре веднъж и завинаги и ние ще се окажем заседнали някъде си, било то в извънпространството или не, там, където ни е застигнала бедата. Като си помислиш, това може да се случи още при първия ни опит да преминем в нормалното пространство и да се окаже, че просто не можем да го направим.

Това е доста отегчителен и пространен списък с притеснения за едно кратко вписване в дневника. Но пък изглежда има известен терапевтичен ефект — да ги изложа в материален вид. На практика ще се справя с всеки от тези проблеми така, както се справям с всичко — един по един и в правилния ред. Няма нужда да се тревожа дали няма да отхвърлим един приблизително подходящ свят, преди да сме открили такъв. Няма нужда да се тревожа дали скоковият механизъм ще се повреди, докато и това не стане. Колкото до избора на следващ капитан, ще трябва да се доверя на здравия разум и добрата преценка на спътниците си, вместо да се измъчвам заради собствената си предполагаема незаменимост и вероятността да ме сменят с някой клоун.

Проблемът понастоящем е просто да определим в някаква степен координатите на Планета A в айнщайновата вселена, да се приближим възможно най-много до нея, преди да напуснем извънпространството, и да преминем в нормалния континуум в подходящ за проучване на слънчевата й система обхват.

Предполага се, че знаем как да направим това. Ако не се справим с този проблем, другите просто няма да имат значение.

И така, великата ни мисия започва. Не вярвам, че ще открием нашата нова Земя още при първия опит. Но пък, който не рискува, той не печели. А има и шанс — малък, но реален, — че ще намерим, каквото търсим, веднага. И двете планети изглеждат така, както би ни се искало, доколкото можем да съдим за тези неща при огромното разстояние и сканиращите устройства, с които разполагаме. Сега просто трябва да идем и да погледнем отблизо.