Първата вълна

От доста време пътуват през извънпространството и смущенията във връзката отново са се появили. Статичният шум, влошеното качество, които бяха възникнали за пръв път през петия месец на пътуването и които в някои моменти се засилваха неимоверно, а в други почти изчезваха, сега са се върнали в много по-голяма степен отпреди. Има дни, когато Ноел въобще не успява да установи контакт със сестра си.

Макар сега пътуването да е лишено от събития и дните да се точат спокойно, капитанът настоява за всекидневна връзка със Земята. Все така вярва, че това е важно, дори жизненоважно за тях — че хората на Земята косвено изживяват най-великото приключение в скучния си живот чрез мъжете и жените на „Вотан“ и извличат неоценима психическа полза от всекидневната доза новини за неустрашимите пътешественици, които храбро се скитат сред звездите. За спътниците му също е добре редовно да получават новини за Земята и за нещата, които стават там, колкото и малко да са те.

Но сега, ден след ден, връзката се влошава и Ноел трябва да полага все по-големи усилия, за да поддържа отслабващия контакт с далечната Ивон. Тя толкова много се старае, че капитанът е започнал да се бои за здравето й. Дори той усеща напрежението.

— Готов съм с новото комюнике — притеснено казва той. — Ще можеш ли да го изпратиш?

— Разбира се. — Тя му се усмихва ожесточено. — Не си и помисляй да се отказваме, капитане. Все трябва да има начин да заобиколим смущенията.

— Да — съгласява се той. Разлиства неспокойно страниците. — Добре тогава, Ноел. Да започваме. Корабен ден номер…

— Чакай — прекъсва го тя. — Дай ми още минутка да се приготвя, става ли?

Той млъква. Ноел затваря очи и започва да се настройва за телепатичния контакт. Както винаги, усеща присъствието на сестра си. Дори когато помежду им не протича конкретна информация, някаква ниска степен на връзка продължава да съществува помежду им, не изчезва и усещането, че другата е наблизо, топлото собственическо усещане, което хората имат по отношение на ръката, крака или хълбока си. Но между този неосезаем, подсъзнателен контакт и истинското предаване и приемане на конкретна информация лежат няколко ключови етапа. Ивон и Ноел са човешки биофизични резонатори, представляващи широкообхватна комуникационна мрежа; както при всички други предаватели и приематели, и те се нуждаят от процедури по настройка. Ноел се разтваря за енергийния спектър, който, вибрирайки и пулсирайки, ще отнесе съобщението й до нейната закотвена на Земята сестра. Като предаващата верига в този обмен, именно тя следва да получи максималния поток енергия. Бързо и интуитивно активира собствените си енергийни центрове — в гръбнака, в слънчевия сплит и отгоре на черепа. Поток от енергия се излива от нея и моментално пресича галактиката.

Но днес има някакъв странен и тревожен екраниращ ефект — наблюдавайки веригата, Ноел веднага разбира, че сигналът не е стигнал до Ивон. Ивон е там, настроена и в очакване, само че нещо запушва канала и нито сричка не успява да премине по него.

— Смущенията са по-силни от всякога — съобщава тя на капитана. — Имам чувството, че само да протегна ръка, и ще докосна Ивон. Но тя не ме чува, аз също не улавям нищо от нея.

Разтърсвайки леко рамене, Ноел сменя честотата на изпращане; усеща как Ивон променя своята честота, за да съвпадне с нейната; но отново нещо им пречи, отново нещо запушва канала. Сигналът й полита напред и бива попит от… какво? Как може да се случи нещо такова?

Сега тя прави решителен опит да усили сигнала от своята страна. Обръща се към нервния център в основата на гръбнака си, събужда енергиите му, използва ги да подсили вибрационния тон на следващия център, насочва го да пришпори най-висшия център от всички до максималния му хармоничен капацитет. Опитва целия спектър на енергийни честоти. Нищо. Нищо. Побиват я тръпки; сгушва рамене; видимо е изтощена от усилието, бледа, едва си поема дъх.

— Не мога да пробия — прошепва тя. — Ивон е там, усещам я, знам, че се опитва да ме чуе. Но не мога да предам никакво членоразделно съобщение.

Намират се на сто, двеста или кой знае колко светлинни години от Земята и единственият им канал за свръзка е блокиран. Капитанът внезапно се усеща връхлетян от смразяващ ужас с много лица. Не могат да съобщят нищо на родния свят; не могат да приемат нищо. Всъщност не би трябвало да има значение, но има. Има огромно значение. Корабът, самоподдържащият се автономен кораб, се е превърнал в мушица в лапите на ураган. Навсякъде около тях цари мрак. Сега пътешествениците летят на сляпо, напред към недрата на една непозната вселена, сами, сами, сами.

Седи сам в контролната зала и размишлява. Дава си сметка, че е предал Ноел, безпомощно изоставяйки я в момент на нужда, смачкан от огромния товар на нейната загуба, защото за нея загубата е дори по-голяма, отколкото за тях. Навсякъде около него безсмислено примигват датчици. Оглупял е от дълбочината на внезапно погълналото го отчаяние.

Толкова самомнително беше твърдял, че въобще не им е притрябвала връзка със Земята, а сега, когато връзката се е прекъснала, трепери от страх. Направо не може да се познае в този нов, разнищен човек. Всичко е станало съвършено различно. Няма правила. Хората никога не са били толкова далеч от дома и неуловимата, невидима връзка между двете сестри е била пъпната им връв, дава си сметка той, а сега сестрите са разделени и пъпната връв я няма. Няма я. Космосът е голям, а корабът им е много малък. Излиза в коридора и притиска лице към илюминатора — и сивотата на пространството между световете от другата страна на тънката преграда, завихрена в големи и малки въртежи, сивотата, която му се е струвала толкова красива и така пълна с откровения, сега му се подиграва с непоносимата си огромност. Подиграва му се и го изкушава едновременно. Скочи в мен, вика тя. Скачай, хайде скачай, изгуби се в мен, удави се в мен.

Нечии тихи стъпки зад него. Ноел. Докосва с ръка превитите му, напрегнати рамене.

— Няма страшно — прошепва тя. — Преувеличаваш. Не прави трагедия от това.

Но то си е трагедия. Най-вече за нея, за нея и за Ивон. Удивен е, че дори й е хрумнало да го утешава в този момент, когато той би следвало да подкрепя нея. Ноел и Ивон винаги са живели в състояние на най-дълбок съюз, съюз, който е принципно неразбираем за всеки друг човек, а сега съюзът помежду им се е разпаднал. Колко е храбра, мисли си той. Колко е силна пред лицето на тази лична катастрофа.

Но знае също, че това е и негова лична катастрофа, негова трагедия, тяхна, на всички и на всеки поотделно. Всички те са откъснати. Изгубени навеки в мъгливо мълчание. Каквито и триумфи да постигнат оттук нататък, ако въобще се стигне до триумфи, никога не ще успеят да ги споделят с родния свят. Или поне през следващия век или повече, докато новината за постиженията им допълзи до Земята с каквато там конвенционална комуникационна вълна я изпратят. Никой от петдесетимата, които плават сред звездите на борда на „Вотан“, не би могъл да се надява, че още ще е жив тогава.

Откъм салона, надолу по коридора, долитат звуци на песен. Силни гласове — Елиът, Чанг, Леон. Те още не знаят какво е станало.

Капитанът още не се е обърнал. Нещо като въздишка, а може би стон се изплъзва от Ноел зад гърба му. Той се завърта рязко, сграбчва я и я притиска към себе си. Усеща я как трепери. Утешава я на свой ред, както тя е утешавала него преди миг.

— Да, да, да, да — шепти той. С ръка около раменете й, той се обръща, така че и двамата да застанат с лице към илюминатора. Сякаш би могла да види. Извънпространството танцува и къкри на сантиметри от носа му, току отвъд прозрачния щит. Тази трептяща сивота, този дълбок, безкраен кладенец от празнота, неговият велик свят между световете. Сега той го плаши. Усеща бръснещия вятър, който помита нищото зад илюминатора и минава през самия кораб — ледения вятър, сухия вятър, убийствения вятър, пораждащ се от сивата незнайност, всички сурови, сухи, убийствени ветрове, които бичуват Земята, носейки пожари и лудост, горещите ветрове и студените ветрове, мистрала, самума. Не, мисли си той. Не. Насилва се да прогони страха от вятъра. Казва си, че това е приятен ветрец, прохладен, сладък ветрец, вятърът на живота. Откъде му е хрумнало, че светът отвъд илюминатора го заплашва? До днес винаги му е било приятно да стои тук и да се взира навън — колко е красиво там, красиво до екстаз, винаги е мислил така! И е така. Така е. Ноел трепери в прегръдките му, сякаш и тя вижда същото и той постепенно се успокоява, отново започва да открива красота в гледката на извънпространствения свят. Колко е тъжно, мисли си, че вече не ще можем да разкажем никому за това, освен един на друг.

Най-неочаквано го завладява странен покой. Още веднъж е открил онази зона на спокойствие, която се е научил да постига в манастира. Всичко ще се нареди, повтаря си той. Случилото се няма да ни навреди. Може дори да ни помогне. Може дори да ни помогне. Ползата дебне в най-тъмните места.

Ноел играе вманиачено го и бие всички наред. Сякаш се е пренесла в салона — стои там по двайсет часа на ден. Понякога играе на две дъски едновременно — невероятен подвиг, като се има предвид, че трябва да запомня сложните промени и на двете — и отново излиза победител. Два дни след като е изгубила словесен контакт с Ивон, тя едновременно триумфира над Рой и Хайнц пред изумена публика от двайсетина техни спътници. Изглежда оживена и бодра; вече всички на борда знаят какво е станало, но каквато и мъка да изпитва Ноел от прекъсването на връзката, стреми се да я прикрива. Единственият израз на напрежението й, подозират останалите, е маниакалната й игра на го. Сега капитанът е един от най-честите й противници, сяда на дъската срещу нея вместо да съставя и диктува комюникета до Земята. Смятал бе, че още преди години е преодолял страстта си към играта, но и той се е вманиачил през последните дни, строи като луд стени и непобедимите крепости, известни в теорията на го под името очи. Има удовлетворение и сигурност в ритмичния, щракащ марш на белите и черните камъчета. Само че Ноел го побеждава всеки път. Покрива дъската с очи.

Търсенето на Планета B до голяма степен успява да отклони вниманието на пътешествениците от проблемите, възникнали след прекъсването на връзката със Земята. Очакванията бързо започват да растат. Сред членовете на експедицията внезапно се е появил голям оптимизъм за новата планета. Щом вече няма стоплящи новини от дома, то им остава поне компенсацията с удоволствие да размишляват за възможността един прекрасен нов дом да ги чака в края на този етап от пътуването им.

Хеспър е подобрил корелационните си техники и вече е в състояние да ги засипе с огромно количество данни с висока степен на надеждност, както твърди той, за света, към който пътуват. По думите му, това е втората от пет планети, обикалящи около звезда със среден размер от типа K. Дали звезда от този спектрален тип е достатъчно гореща да поддържа температури в амплитуда, приемлива за протоплазмен живот, е въпрос, който поражда разгорещени спорове на борда, но Хеспър с готовност уверява всички, че звездата, към която са се запътили, е със сравнително силна за типа си яркост и че Планета B е достатъчно близо, за да получава необходимата топлина, може би дори малко повече от идеалното.

Откъде знае Хеспър тези неща? Никой не го проумява — това се е превърнало в постоянна мистерия за спътниците му. Тук, в извънпространството, той няма достъп до директно астрономическо наблюдение на избраната система и всички разбират, че просто си играе с множество тайнствени аналози на реалната вселена, набор от информационни еквиваленти, декодирани чрез методи, които никой друг не е в състояние да проумее. И все пак Хеспър в голяма степен позна за Планета A, що се отнася до размера, температурата, атмосферния състав и други подобни характеристики. Вярно, че беше пропуснал един малък детайл относно Планета A, който я правеше крайно неподходяща за заселване, но пък въпросният детайл беше от такова естество, че никакъв уред, изобретен досега от човечеството, не би могъл да го засече предварително.

Онова, което Хеспър казва за Планета B, звучи дори по-обнадеждаващо от предварителните му оценки за злополучната й предшественичка. Според него, Планета B е с прилични размери, като диаметърът й е с петнайсетина процента по-голям от земния, но явно в състава й доминират по-леките елементи, защото масата й не е по-голяма от тази на Земята и гравитационното й притегляне следователно е долу-горе същото. Определено имала атмосфера и тук новините наистина били много добри — познатата им смес от кислород, азот и малко въглероден диоксид, в съотношение много близко до предпочитаното от човешките бели дробове, освен че въглеродният диоксид бил съвсем малко повече от онзи в земната атмосфера. Е, може би не точно съвсем малко в повече — намирисвало на парников ефект, признава Хеспър, което вероятно говорело за по-скоро мезозойски климат. Само че по време на мезозойската ера Земята е бъкала от живот, флората и фауната са преживявали невиждан разцвет, така че нямало за какво да се притесняват, казва им Хеспър. Настройвайте се за тропически климат, казва той, и понеже сам е дете на слънчевите тропици, очите му светят от нетърпение. Всичко ще бъде наред. Нещо като ширнали се по цялата планета Хаваи, така твърди. Или Мадагаскар. Топло, топло, топло, много влага там, където е полезна, грейнал, влажен рай, сладка, тучна, зелена Земя.

Е, може и така да е. Някои от по-старите членове на екипажа си спомнят, че мезозойската ера е била ерата на динозаврите, и не виждат нищо привлекателно в идеята да основат колония насред бъкаща от динозаври джунгла. Но подобна аналогия е научно необоснована, бързат да посочат други. Не е казано, че еволюцията навсякъде трябва да следва един и същи път. Високата влажност и тропическите температури от полюс до полюс, плюс допълнително количество въглероден диоксид може на Земята да са осигурили доминираща роля на гигантските влечуги, да, но на Планета B същите обстоятелства може да са родили само простички организми като щастливи медузи например, които се носят замечтано из топлите океани.

А, океаните. Те са нещо като загадка, трябва да признае Хеспър. Неговите далекобойни, приблизително еквивалентни фокуси-бокуси поне досега не са успели да го снабдят с доказателства, че изобщо има някакви океани на Планета B. В това няма много смисъл, като се има предвид очевидното изобилие на водни молекули в атмосферата и повсеместната висока средна температура, които би трябвало да доведат до обилни валежи. Само че повърхността на Планета B, както се вижда от заместителната форма на Хеспъровите данни, изглежда има една и съща текстура навсякъде, без значими разлики в количеството отразена светлина, температурата или други важни характеристики, така че или има един-единствен океан, обхващащ цялата планета, или няма никакъв. Последното е по-вероятната хипотеза. Така че в това отношение загадка има — загадка, която ще трябва да почака засега, докато не се приближат достатъчно и не проведат директно оптическо наблюдение на място.

И тогава, както повелява логиката, след като са огледали добре планетата от ниска орбита и са я оценили като достойна за по-нататъшна проверка, пак ще опрат до малката сонда, последвана, ако всичко изглежда наред, от голямата й пилотирана посестрима с изследователски екип на борда. Всички са започнали да приемат, че нещата наистина ще изглеждат наред, и по-точно, че нещата ще са направо идеални, и следователно, че изследователският екип се подразбира от само себе си. Което поставя вече познатите им въпроси — за състава на екипа по кацането, който ще се спусне на повърхността на Планета B, за да потвърди полезната й красота, и съпътстващия въпрос за края на втория капитански мандат.

Втората година почти е изтекла. И капитанът, разбира се, ще иска да участва в екипа по кацането. Така че им предстои неприятната задача да се справят с още едни избори.

Справят се с това, бързо и без много шум, на едно организационно събрание, състоящо се от дузината членове на екипажа, които най-силно се вълнуват от тези неща.

— Той е жизненоважен и незаменим — казва Хайнц. — Няма друга приемлива кандидатура за поста, нали така? Или има?

— Добре де, има ли? — пита Пако. — Ти ни кажи.

— Ясно е, че няма — изтъква Елизабет. — Ще трябва да го преизберем.

— Вие тримата добре сте го измислили, нали? — намесва се Джулия.

Хайнц й хвърля един бърз поглед.

— Не ти ли харесва? И означава ли това, че имаш желание отново да се кандидатираш?

— Знаеш, че бих го направила, ако вярвах, че има някакъв смисъл. Но трябва да се съглася с вас, че ако проведем избори, няма да ме изберат. Ще изберат него.

— Така е, ще го изберат — потвърждава Хайнц. — Точно както го избраха и миналата година.

Хю казва:

— Той ще избухне. Направо ще експлодира.

— Ами ако го поставим пред свършен факт? — пита Силвия. — Просто да му кажем, че е преизбран по всеобщо съгласие, и да се позовем на чувството му за дълг?

— Чувството му за дълг — пояснява Хю — е насочено изцяло към изследването на планетите, които откриваме. Не се е съгласявал да бъде капитан до живот. Това е пост на ротационен принцип, нали така? Така че защо ще се оставя да го вържем завинаги за капитанстването, при положение че това ще му отнеме правото да се занимава с единствената работа, заради която е тръгнал с нас?

Те се замислят над думите му за кратко. Има смисъл в доводите му, но накрая пак стигат до извода, че на борда няма друг, който да събере необходимата поддръжка. Всички вече възприемат временния капитан като капитан завинаги; да го сменят сега, би довело едва ли не до бунт. А и кого биха могли да изберат на негово място, между другото? Рой, Джована, Джулия, Хю, Леон? Всички, които са в някаква степен квалифицирани за капитанския пост, или не желаят да поемат работата, или са неподходящи поради естеството на настоящите им задължения.

Накрая решават да проагитират тихомълком целия екипаж и да представят на капитана резултатите от преброяването на гласовете. Правят го и вотът, потвърждаващ преизбирането му, е единодушен. Хю, Хайнц, Джулия и Леон се съгласяват да бъдат делегацията, която ще съобщи новината на капитана. В последния момент Ноел, която е била в салона, докато са обсъждали тази част от операцията, моли да я включат в групата.

— Не — веднага казва капитанът, когато го уведомяват за решението. — Хич не си го и помисляйте. Само си губите времето. Мандатът ми е към края си, слава Богу, и ще трябва да намерите някой друг, който да поеме поста.

— Вотът, както знаеш, беше единоду… — подхваща Леон.

— Е и? Какво от това? — прекъсва го капитанът, повишавайки глас. — Някой да се е консултирал с мен? Направи ли си някой труда да ме попита дали ще се кандидатирам за преизбиране? Което аз категорично не смятам да правя. Поех втория мандат с крайна неохота и няма да поема трети при никакви, повтарям, при никакви обстоятелства. Ясно ли е?

Разбира се, че е ясно; отдавна е ясно за всички. Но те не могат да приемат отказа му, защото корабът трябва да има капитан, а на хоризонта няма друга задоволителна и избираема кандидатура. Казват му го и той още веднъж им повтаря колко твърдо е решението му да напусне капитанския пост, и за известно време всички говорят един през друг. Насъбира се голямо количество жар, но не и светлина.

В миг на внезапна тишина, изникнала с почти комична предсказуемост в общата врява, тихият глас на Ноел изведнъж прозвучава за пръв път:

— Правилото, че не можеш да участваш в мисията по кацането, ли е причина за нежеланието ти да останеш за трета година на поста?

— Разбира се, че това е причината.

— И това е единствената причина? Няма друга?

Той се замисля за миг.

— Нищо, което да е от значение, струва ми се.

— Тогава защо не променим правилото? — пита Ноел.

Всички са като ударени от гръм, поразени от самата простота на предложението й, дори капитанът. Леон пръв се съвзема:

— Правилото не е просто някакъв каприз. Планетарните мисии по принцип са рисковани и на нас ни е забранено да рискуваме живота на капитана в подобни приключения.

— Но ако ще останем въобще без капитан, освен ако не позволим на единствения, който имаме, да поеме риска — казва Джулия, — тогава какъв смисъл има да…

— Освен това — безпощадно продължава Леон, — всички се съгласихме предварително да спазваме постановеното в корабния устав. Нямаме право да нарушаваме или променяме едностранно която и да било от точките в него. Без консултации със Земята и позволение от…

Сега Ноел го прекъсва:

— Няма как да се консултираме със Земята — изтъква тя. — Връзката беше прекъсната, както сам знаеш.

— Дори и така — настоява Леон, — наше задължение е да се придържаме и уважаваме…

— Какво задължение? Към кого? — пита Хайнц.

А Хю избумтява на висок глас:

— Слушайте, слушайте! Чуйте ме, бе!

Отново заговарят един през друг. Този път капитанът възстановява реда, като започва да удря с длан по стената на каютата, докато всички не млъкват.

После изрича с хладен, безапелационен тон:

— Струва ми се, че стигнахме до наченките на някакъв компромис. Ще се съглася да остана на поста още една година, в случай че променим устава така, че да мога да участвам, по собствена преценка, във всяка бъдеща планетарна мисия, която излезе на дневен ред по време на мандата ми.

— Няма начин — вика Леон. — На Земята ще получат нервен припадък!

— Земята дори няма да разбере — възразява Хайнц. — Връзката ни с нея е прекъсната за постоянно. Нали така, Ноел? Не можеш да установиш контакт със сестра си и няма надежда връзката да се възстанови?

— Така е — потвърждава Ноел, много тихо, почти шепнешком.

— Е, значи оттук нататък сме сами, нали така? — триумфално заявява Хайнц. — Съжалявам, Леон. Не можем да си позволим да се тревожим каква позиция би заела Земята относно решенията, които сме взели. Просто трябва да вземем най-добрите възможни решения в светлината на променящите се обстоятелства, които Земята и без това не би могла да проумее. — Обръща се към капитана: — Кажи го още веднъж, капитане, просто за да сме сигурни, че всичко е ясно. Ще приемеш поста за още една година, при положение че променим правилата, които ти забраняват да слезеш на Планета B, това ли е?

— Да.

— И ако не променим настоящите правила за планетарните мисии, нищо друго не би могло да те убеди да останеш на поста?

— Нищо.

Сега Хайнц отново се обръща към другите:

— Е, приятели, ситуацията е или-или. Или ще имаме капитана при тези условия, или въобще няма да го имаме. При тези обстоятелства, като се има предвид, че отношението на Земята по този въпрос ни е не само неизвестно, но и няма как да го узнаем в резултат на злополучното разпадане на комуникационния ни канал, пък и по принцип е без особено значение, предлагам оттук нататък да се смятаме за свободни агенти и да свикаме общо събрание, което да гласува промените в устава.

— Подкрепям предложението — едновременно казват Хю и Джулия.

Леон изсумтява, но премълчава възраженията си.

Стигнали са до някакво съгласие. Делегацията си тръгва и по-късно същия ден предложението е подложено на гласуване от целия екипаж и е одобрено почти единодушно, като единствено Леон гласува против. Капитанът приема спокойно решението. Въпреки всичко и той е раздвоен, почти колкото Леон, относно променянето на устава — има нещо тревожно нихилистично в постъпката им, някакво нехайно беззаконие, което обижда чувството му за правилния ред на нещата. Те, в края на краищата, бяха обещали най-тържествено да следват правилата на устава, а ето че сега променят тези правила зад гърба на Земята, така да се каже, без дори да се престорят, че държат на позволението й.

Но Хайнц е прав. При преустановената завинаги връзка — Ноел все така не успява да достигне Ивон — Земята вече не е основен фактор в техните уравнения, всъщност въобще вече не е никакъв фактор. И когато някоя постановка в устава се окаже пречка, само от тях зависи да преценят дали следва да бъде променена. Освен това уставът постановява капитанът да се сменя всяка година, а това правило те вече са го игнорирали. И сега, вследствие на това, трябва да се отърват и от другото, което задължава капитана да не напуска кораба. За втори път нова планета е на път да изплува в полезрението им, както обича да се изразява Хю, и този път капитанът няма намерение да остане на борда на „Вотан“, докато други крачат по повърхността й. Това е важното нещо сега. Няма намерение да остане на „Вотан“.