Пълнолуние

Дори без да попитам знаех, че е получил заповед да го направи.

- Мислех си да не се връщам – каза и рязко завърза връзките на обувката си,

стягайки ги силно. – Но никога не съм попадал в такава ситуация. Ако обичаш

него, защо просто не го каза?

Него. Той правеше същото нещо, като Конър: не използваше имена, сякаш това по

някакъв начин намаляваше това, което изпитваше.

- Не те обвинявам, че си вбесен, задето отидох при него в пещерата. Не

трябваше. Или може би трябваше да дойда и при теб след като ти дам малко

време. Съжалявам, че не дойдох при теб по-рано. Съжалявам за много неща,

но не и за времето, което прекарахме заедно. Искаш ли да чуеш нещо лудо?

Това беше идея на Конър.

- Шибан ад.

- Не, наистина. Точно преди да открием Далас спорехме за теб. Той каза, че

имам нужда да прекарам малко време с теб. Сега казва, че не е имам

предвид това – но така и не довършихме спора си, така че нямаше как да

зная това. А сега съм още по-объркана. Не би трябвало да е така – или поне

не мисля. Мислех, че трябва да е свързано със съдбата ни, че трябва да

получим удар и веднага да разберем, коя е сродната ни душа.

Той най-накрая се облече. Смали разстоянието помежду ни, слагайки китките си над

свитите си колене.

- Трябва да избереш, Линдзи, и то скоро.

- Знам – наблюдавах как небето поема блестящото, дълбоко синьо на зората.

– Може би Британи е права и трябва да го преминем сами, след това ще се

влюбим по наш собствен график, а не по този на луната.

Той нави няколко кичура от косата ми около пръстите си и ги подръпна леко.

Преместих погледа си към неговия. Наситеността на емоциите, които бяха в тях отнеха

дъха ми.

- Без значение какво избереш, – каза тихо – няма да промени това, което

чувствам към теб. Иска ми се да не ме бе ударило като гръмотевица това

лято. Иска ми се да се бе случило по-рано. Да имам повече време да ... не

знам ... да излизаме. Да ме опознаеш по-добре. Знам, че Конър има

предимство, заради годините опознаване на своя страна – наведе се и

пристиснна много нежно устни към насиненото ми око – Съжалявам за това.

Никога не съм искал да те нараня.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Исках да го целуна в отговор, но вместо това просто стиснах ръката му.

- Другите най-вероятно са станали, чудейки се къде сме.

- Да, сигурна трябва да се връщаме. – той стана прав и ме издърпа.

Започнах да вървя по обратния път по който дойдох.

- Колко близо ...

Рейв ме дръпна обратно и постави пръст на устните ми, за да замълча.

- Чуваш ли това? Помирисваш ли го? – прошепна след секунда.

- Не, какво?

- Много стъпки. Хора. Мирис на кучета. Чакай тук.

На това пътуване, все още, не бях следвала нито една пряка заповед и нямаше да

започна от сега. Промъквайки се зад него,последвах го до ръба на пещерата в

каменната стена. Той надника.

Аз също се опитах.

Той ме избута назад към стената и можех да видя в очите му, че нещо лошо ни чака

след завоя.

- Менсън е, с няколко мъже. Трябва да са наемните убийци, за които Далас

спомена. Имат и кучета – ротвайлери. Тези същества могат съвсем лесно да

откъснат гърлото на човек.

- Какво? Не! Трябва да предупредим другите.

Запона да сваля дрехите си.

- Прекалено е късно за това, Линдзи. Те са в пещерата. Ще се преобразувам за

да се кача по-нависоко, погледни надолу и прецени обстоятелствата. Трябва

да отидеш възможно най-надалеч, преди кучетата да успят да уловят мириса

ти.

- Не! Трябва да направя нещо.

Той хвана раменете ми е ме разтърси.

- Ако хванат другите ние трябва да сме тук за да ги освободим. Моля те,

просто започни да бягаш. Ще те настигна, обещавам.

Освободих се от хватката му и надникнах през ъгъла.

- Линдзи ...

- Шшт!

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Можех да видя две големи кучите ръмжащи и спиращи се, дърпайки каишките си.

Разпознах единия мъж, като брадясалия човек, който видях в Слай Фокс вечерта, в

която за пръв път срещтнхме Далас. Изглеждаше още по-зле отколкото го помнех.

Сърцето ми заби лудо, когато видях Кайла, Лукас и Конър – ръцете им бяха завързани

зад гърбовете им – извлечени от пещерата от мъже, които изглеждат сякаш ядат

гвоздеи за закуска и разнасят наоколо педесет килограмово тегло за забавление. С

ръце кръстосани пред гърдите си Менсън ги поздрави.

- Срещаме се отново.

Кестенявата му коса падаше по челото му, помня, че имаше красиви зелени очи – очи,

на които не може да се вярва. Как искаше да ни нарани?

Кайла повдигна рамене.

- Менсън, какво правиш тук?

- Търсех теб, разбира се, – отговори к. – Имаме малко несвръшена работа.

О, Боже. При плъзнах се обратно към скалата, така че да не мога да ги виждам. Стиснах

очи, притискайки гръб срещу скалата се опитах да спра картините, които виждах.

Ужасявах се заради тях. Какво щеше да им направи Менсън? Опитах се да мисля по

позитивно. Не мисля, че Менсън е разбрал, че Кайла е една от нас. Това може да я

спаси. Но Лукас – Менсън имаше подозрения за него. Какво ли мислеше за Конър?

Ударих с юмруци срещу твърдата повърхност. Как се случи това? Нима Далас ни бе

завел всички към капан? Почувствах, че ми се гади, най-вероятно щях да се разболея.

- Линдзи, трябва да тръгваме. Кучетата са разсеяни сега, но много скоро ще

прихванат и нашата миризма.

Рейв беше прав. Въпреки, че чувствах малодушие затова, че напускам, знаех че трябва

да тръгна сега, за да мога да им помогна по-късно да избягат. Не изчаках Рейв да

свърши събличенето си и да се превъплати. Просто се завъртях на петите си и се

затичах възможно най-бързо. През цялото време, мислите, съмненията ме

пришпорваха напред.

Как са ни открили? Къде наистина бе отишъл Рейв? Достатъчно ли искаше Конър да си

тръгне за да каже на Менсън къде да го намери?

Кайла е вярвала на Менсън. Харесвала го е. Само, че той я бе използвал.

Погрешно ли преценявах Рейв? Беше ли като баща си? Щеше ли да нарани тези, които

обича?

Обича ли ме?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Не знаех колко на далеч да отида. Като всички шифтъри, бях благословена с

издръжливост надхвърляща човешката. А като всички шерпи – имах прекрасно чувство

за ориентация, затовах знаех, че няма да се изгубя. Просто исках да премина над

радарите на кучетата. Спънах се на неравния терен, паднах и ожулих коляното си,

проклех кръвта, която щях да оставя по пътеката. Натъкнах се на поточе и газех в него

известно време, докато судената вода миеше раничките. След това минах на другата

страна и спрях. С малко късмет, ако кучетата дойдат след мен ще са объркани и ще

изгубят следата ми.

Или може би преследват Рейв. Аромата на вълк най-вероятно ще им се стори по-силна

от моята. Паднах на земята трепереща от изтощение, страх и ярост, облегнала се на

едно дърво, опитваща се да не се разплача, когато истината ме осени.

Рейв не се бе преобразувал, за да намери по-добра позиция да наблюдава, а защото

планираше да заведе кучетата надалеч от мен. Знаех това толкова добре, колкото

знаех името си.

Как бе възможно да имам съмнения в лоялността му? О, Боже – надявам се, да е бил

прекалено зает за да нахлува в мислите ми. Разбира се, така или иначе те бяха толкова

объркани, че никой не би могъл да схване смисъла им. В една минута се притеснявах за

Конър, а в следваща бях загрижена за Рейв.

Но тревогата ми за Конър бе само за неговата безопаснот, докато мислите ми за Рейв

бяха по-емоционални и пълни със смърт – мислех си, че ако нещо се случи на него, ще

стане същото и с част от мен.

По време на късния следобед, ми хрумна, че бях унищожила следата си и освен

кучетата, Рейв също може да има затруднения да ме намери.

Чудесно! Промърморих на ум. Сега какво? Трябва ли да опитам да се върна в началото

на парка и да алармирам за това на рейнджирите? Трябваше ли да се прибера у дома и

да кажа на татко, който има влияние над управителя? Тези опции означават да разкрия

общността на шифтърите. И ако влезем в режим на пълна атака имаше прекалено

голям шанс тайните ни да се разкрият не само на общината, а на целия свят. Но ако не

направя нищо или се опитам да го направя сама ... Ако се проваля ...

Чух изпукване на клонка и замръзнах.

Колко ли дълго съм седяла тук без да обръщам внимание на обргаждащото ме, без да

се ослушвам за звуци на неистов лай или стъпките на тежките боти? За мой късмет,

можех да кажа, че е само един – куче или човек. Поне разликата помежду ни не е чак

толкова голяма.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Огледах се наоколо, докато не намерих един голям, солиден клон, който можех да

използвам като оръжие. Заобиколих дебелия ствол на дървото и заех позиция, в която

можех да нападна, скривайки се зад него от другата страна на посоката от която дойде

шума. Ако човека или каквото идваше, той – или то – трябваше да премине през мен и

след това бам! Бих го накаутирала и взела за мой собствен затворник. Не че Менсън би

водил каквито и да е преговори, но това ще е моята малка победа.

Устата ми пресъхна, а дланите ми се изпотиха. Гърдите ми бяха болезнено стегнати

заради опитите ми да не дишам, да не направя каквото и да е движение, което може

да бъде уловено. Чух меки стъпки и стегнах хватката си около клона.

Някой прекрачи зоната периферното ми зрение. Замахнах на сляпо и внезапно се

озовах заклещана към земята от тежко тяло. Бях загубила клона, но все още си имах

юмруци и започнах да удрям ...

- Какво по дяволите? Линдзи!

Рейв сграбчи китките ми и ги задържа над главата ми. Можех да усетя забързания си

пулс срещу палеца му. Лицето му бе точно над моето, а шоколадово кафявия му поглед

задържаше моя.

- О, Боже мой, Рейв! Помислих си . . . – не можех да изкажа на глас мислите

си. Това, че е мъртъв и това, че няма да ме намери. Това,че врага е наблизо и

че света на шифтърите, който познавах бе напълно разрушен.

- Всичко е наред – промърмори отново и отново, навеждайки се за да целуне

слепоочите ми, челото, носа и брадичката – Всичко е наред.

С приятната тежест на тялото му върху моето можех да му повярвам. Можех почти да

повярвам, че всичко, което видяхме да се случва по-рано не бе нищо друго освен

кошмар. Той бе реален, топъл и солиден. Той бе с мен и усещах вълната на

облекчение. Освободи захвата над китките ми и се протегнах, за да докосна лицето,

което обитаваше сънищата ми. Прокарах пръсти през гъстата му черна коса. Галейки го,

да бъда милвана от него – това ме успокояваше, даде смисъл на света ми.

Всичкия ужас, който чувствах внезапно можеше да бъде укротен. И знаех – знаех – че

той ще намери начин да спаси приятелите ни.

- Какво откри?

- Това, че кучетата им бягат бързо и са свирепи.

Положих флан на бузата му, сърцето ми се присви.

- Трансформира се само за да можеш да ги отдаличиш от мен.

Приближи се до мен и усните му трепнаха върху моите, леки като докосването на

пеперудата до венчелистчето. И двамата знаехме, че сега не е време за нещо повече от

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

това – че каквото и да изпитваме, сега просто трябваше да почака. В този момент, не

мислех, че мога да го обожавам повече от колкото вече го правех. Без значение какво

ще реша за бъдещето си този момент помежду ни винаги ще е скъпоценен, защото той

бе поставил благосъстоянието на другите пред нашето собствено удоволствие.

- Това, което могат да ми причинят тези кучета, ако ме хванат е нищо в

сравнено с това, което Конър щеше да ми направи, ако бях позволил нещо

да ти се случи – каза той.

Опитваше се да го направи по-лесно, но бях наясно с това, което рискуваше.

- Менсън нарани ли ги?

Стана от мен с въздишка.

- Не, все още. Водят ги нанякъде с ръце завързани зад гърбовете им.

- Значи можем да ги спасим довечера?

Той запримигва към късното следобедно слънце и набърчи нос.

- Бихме могли, но не смятам, че трябва. По-добре е да ги проследим, за да

видим къде отиват.

- Да не си луд? – седнах. – Щом се отнася до мен, би трябвало да ги спасим

колкото се може по-скоро.

- Просто се успокой за минута и помисли, Линдзи. Те ще ги заведат в

лабораторията. По този начин ще разберем местоположението к, защото ще

ни заведат право при нея.

Не харесвах плана му. Не ми харесваше да забавям нещата. Но това не означаваше, че

не можех да съзра мъдростта в това да оставим Био Хром сами да ни заведат до

леговището си.

- И какво ще правим сега? – попитах.

- Мисля да се върнем в скривалището довечера, за да видим какво ще успеем

да спасим. Те разхвърлиха мястото.

- Не мислиш ли, че все още го наблюдават?

- Оставиха един назад, но вече се погрижих за него.

Не исках да питам какво точно е направил. Съществуването ни е в опасност. Всяко

действие бе оправдано.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Fourteen

Глава четиринадесета

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

__________________________________________________________________________________

Да се каже, че са разхвърлили мястото е меко казано. Храната и дрехите бяха

разпръснати навсякъде. Това добавя и обида към досегашните вреди.

- От къде са разбрали как да ни намерят? – попитах объркано. Няма начин

Менсън да открие това място – освен ако не знае къде точно да търси.

- Нямам си на представа.

- Някой трябва да им е казал.

Рейв се завъртя и ме погледна внимателно.

- Не мислиш, че съм аз, нали?

Задържах погледа му в моя, казвайки му истината.

- Не.

Той освободи дъха, който бе задържал.

- Не бих те обвинил, ако мислеше така. Трябваше да наблюдавам вместо да бягам

и да обикалям около врага.

Приближих се до него и докоснах бузата му. Може и да имах съмнения по-рано, но

това бе само заради страха, който бе превзел всичките ми рационални мисли.

- Знам, че не би ни предал.

Той поклати глава, можех да видя срама в очите му.

- Трябваше да приема тази работа по-сериозно. Вината е моя.

- Не, Рейв, не е. Точно както смъртта на Далас не е моя. Ако трябва да виним

някого, то това са Менсън и Био Хром.

Той кимна решително.

- Права си. Направих грешка, но мога да я поправя.

Отново се огледах наоколо, храната бе отворена, смачкана, стъпкана. Дори мотора на

Рейв бе на една страна. Трябва да съм гледала прекалено много шоута за прикрити

ченгета, защото внезапно ме осени една луда идея: ако те са наели убийци за да ни

следят . . .

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Възможно ли е да има някакво проследяващо устройство на мотора ти? –

попитах.

- Какво? Кога са успели да го сложат?

Свих рамене.

- Рецепциониста в хотела каза, че някой е търсил Далас. Който и да е може просто

да е дочул уговорката ти за срещата ти с него.

- Оставих мотора си навън. Може би някой от наемните убийци на Био Хром е чул

разговора ни и е предположил, че съм шифтър. По дяволите.

Той отиде до мотора, коленичи и започна да проверява всяко ъгълче и пролука.

Проклинайки, той хвана малка шайба.

- Това не е към мотора.

Той го пусна на земята и понече да го смачка.

- Не, почакай!

Той отмести крака си.

- Какво си намислила?

- Ако са оставили някой тук, значи съзнват, че не са хванали всички. Дали можеш

да го закачиш за заек или нещо друго?

- Да ги изпратим за зелен хайвер. Харесва ми как мислиш – ухили се и ми

намигна. – Но следователно – харесвам всичко в теб.

Усетих как кръвта се качва в лицето ми. Аз също харесвах всичко в него.

Челото му се сбръчка и челюстта му се стегна нервно. Огледа се наоколо. Знаех за

какво си мисли.

- Ще се оправя – уверих го.

Той кимна.

- Ще бъда бърз.

След като изчезна навън седнах върху обърнатия сандък и усетих сълзите, които

започнаха да запълват очите ми, заради следите на разрушението. Изглеждаше като

поличба, за това което можеше да се случи на всички шифтъри. Био Хром, Менсън,

баща му – работеха усилено за да разрушат, това което построихме.

И изглеждаше сякаш ще успеят.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Без Рейв, пещерата, която някога служеше като наше убежище започна да ми изглежда

зловеща. Вски път щом чуех някакъв звук от отвън замръзвах, едва дишайки, заемайки

позиция за борба с каквото дойдеше. Минутите се точеха бавно като часове.

Разсеяно почистих бъркотията, поддържайки сетивата си изострени в случай, че някой

приближи. Понякога гнева ми вземаше контрол над мен и започвах да хвърлям дрехи,

одеала и храна по контейнерите, сякаш те са моите врагове. След това в мен се

настаняваше дълбоката тъга и започвах да се грижа внимателно за одеалата, за да не

се намачкат, да подреждам в линия консервите с етикетите навън, за да са видими за

шифтъра, който ще използва скривалището след нас.

След това осъзнах, че най-вероятно трябва да изоставим това място. Вече не бе нашето

убежище.

Опитах се да не мисля за приятелите си. Болката, която ме спохождаше бе мъчителна.

Болеше ме за Лукас, защото той бе нашия водач, винаги търсеше как да ни е най-

добре. Заради Кайла, защото тя току що дойде в света ни и това бе ужасно посрещане.

И за Конър, понеже не можех да си представя той да не бъде част от живота ми.

Не ми помогна това, че вдигнах бутилка Ред Бул – любимата енергийна напитка на

Конър. Обвих пръстите си около нея и си помислих, че Конър може да я изпие след

като го освободим, затова реших да я сложа в раницата си.

Когато се обърнах, за да я потърся погледа ми попадна на сянка, точно до входа. Един

малък писък се изтръгна от гърлото ми преди да осъзная кой е. Релефа му ми бе

познат.

- О, Боже мой, Рейв, накара ме да изкоча от кожата си – скарах му се леко и

побързах да отида и да обвия ръцете около врата му. – Бях толкова притеснена.

Нямаше тедълго време.

Притисна ме близо до себе си.

- Съжалявам, Линдзи. Видях ги и реших да ги проследя за известно време, за да

се уверя, че са добре. Конът и Лукас са малко насинени. Предполагам, че са се

сбили. А и изглеждат малко полудели. Менсън скоро ще открие , че не ги

харесва, когато се държат така.

Засмях се леко, когато си представих как Конър и Лукас нападат глезените на Менсън

докато маршируват, чакайки времето си за разплата. Беше толкова смешно.

- Също така, трябваше да бъда малко по-вниателен и да заловя заек, който нямам

намерението да ям. Отне по-дълго отколкото очаквах.

Почувствах, че никога не искам да го пусна, но съзнавах, че се намираме в ситуация, в

която този вид романтика не е позволена. Приятелите ни са там навън, борейки се или

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

най-малко чудейки се дали някога ще се освободят. Ако не бях отишла да поговоря с

Рейв щях да съм заедно с тях. Не бе правилно да чувствам каквото и да е щастие, но в

същото време не исках Био Хром да диктуват емоциите ми.

Отдръпнах се от прегрътката на Рейв и направих дъговиден жест с ръка към пещерата.

- Опитвах се да оправя нещата, но предполагам, че е ненужно.

Рейв плъзна палеца си по бузата ми, докосването му бе достатъчно нежно, но

предизвика известно неудобство от подутината. Предпочитах да избягвам огледалата,

не исках да видя колко зле е посиняло окото ми след борбата снощи. Беше ми трудно

да повярвам, че от тогава до сега е минал само един ден.

- Не е – каза Рейв – Ще трябва да пакетираме всичко, в случай, че решим да

преместим нещата в друго скривалище – усмихна се разбиращо. – Освен това,

ще имаме нужда да поспим тази вечер преди да започнем да вървим след тях.

Започнахме да работим заедно, слагайки нещата в щайгите и местейки ги до стената.

Задържах погледа си на Рейв. Той се бе фокусирал върху задачата хранителните

продукти да се подредят в щайгата. Тъмната му коса обримчваше красивото му лице и

можех да видя решителността във всяка една от чертите му. Конър и Лукас не бяха

единствените, които бяха ядосани. Обикновенно Рейв дръжеше всичките си емоции

запечатани, сякаш ако ги изложи на показ, няма да може да се справи с тях. Той ги

пусна за кратко снощи, в борбата с Конър, но въпреки това успя да поеме контрола над

тях.

Но от лятното слънцестоене до сега ми разкри толкова много: някои от уязвимите си

места, от амбициите си, неубуздаността, всичко това го правеше уникален. Правеше го

Рейв. Ако трябваше да направя избора си в точно този момент не бях напълно сигурна,

че няма да избера него.

По времето, когато нещата бяха приемливо подредени започнах да чувствам

клаустрофобия. И двамата грабнахме по няколко протеинови барчета и пластасови

бутилки сок и излязохме навън. Изкачихме се малко, което ни разкри невероятна

гледка на гората, огряна от луната, чиято една четъвърт бе вече запълнена.

- Малко над седмица – казах тихо, мислейки си за това колко малко време остава

преди следващото пълнолуние. – Мислиш ли, че ще се върнем до тогава?

Рейв уви ръката си около моята, която спокойно си почиваше в скута ми. Но жеста не

носеше никакво сексуално напрежение, бе само за успокоение.

- Сигурен съм.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Но дори и когато се опитвахме да спасим приятелите си, душата ми търсеше и

напомняше за решението, което трябваше да взема.

По всяко друго време това, което правехме тази вечер – да гледаме звездите заедно –

би било романтично. Вместо това бе просто очакване времето да премине.

- Рейв.

- Мхм?

Поех дълбоко дъх.

- Докато не освободим другите, каквото и да изпитваш от мен, желаеш, каквото и

аз да започна да чувствам към теб... трябва да го задържим. Единственото нещо,

върху, което трябва да сме фокусирани е измъкването на Кайла, Лукас и Конър

от Био Хром.

- Разбрано.

- Добре.

Понечи да издърпа ръката си, но я хванах по-силно.

- Но все още можем да предложим подкрепа и комфорт един на друг.

- Добре.

- Не желая да спя сама – след като видях какво се случи тази сутрин, не бях

сигурна дали някога отново ще мога да остана сама.

- Няма да ти се наложи – каза тихо.

Тогава видях падаща звезда да прекосява небето. Имаше толкова много неща, които

можех да си пожелая, но избрах това, което значеше най-много за мен.

Пожелавам си ... надявам се всички да сме живи след всичко това.

В обятията на Рейв бях способна да спя. Когато отворих очи, обаче, не бяхме сами.

Менсън стоеше над нас, по-едър от колкото си го спомнях. Държеше сребърен

пистолет, насочен към мен и някак си знаех, че е напълнен със сребърни куршими –

едно от оръжията, което ни правеше беззащитни.

- Не мога да ви позволя да ги освободите – гласа му бе мек и заплашителен.

Бързо премести пистолета към Рейв и стреля.

Изпищях.

Някакви ръце ме обгърнаха.

- Линдзи, събуди се! Сънуваш. Всичко е било само сън.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Отворих очите си, този път за реалния свят. Рейв ме държеше, трепереща, се отпуснах

срещу него.

- О, Боже, беше ужасно. Менсън те уби.

- Копеле – промърмори под лека усмивка.

Затегнах ръцете си около него.

- Не е смешно.

- Било е само един сън. Аз съм добре.

Но все пак ... съня изглеждаше твърде истински.

- Колко е часа? – попитах.

- Време е да тръгваме.

Кимнах, но никой не направи и опит да стане. Толкова силно желаех нещата да са

различни, но желанието нямаше да ги направи реалност. Откраднах си още няколко

минути, за да си набавя сила от прегръдката на Рейв. След това започнах да се

приготвям за колкото дни се наложи.

Докато събирах храна за изпът, Рейв намери някакви шишета бензин и напълни мотора

си преди да го избута навън. След като напълних цялата си раницаотидох при него.

Той седеше на мотора си, загледан в горите.

- Ще караме ли? – попитах.

- Не, прекалено е шумно, ще ни чуят, когато се приближим. Но мога да те науча

на няколко неща в случай, че ти потрябва – прехвърли крака си и слезе от

мотора. Потупа седалката и каза.

- Седни тук.

- Нали не си мислиш, че ще успея да подкарам това.

Той въздъхна.

- Мисля, че трябва да научиш основното в случай, че нещо се случи с мен и трябва

да се измъкнеш.

Стомаха ми се стегна на възел заради страха.

- Нищо няма да ти се случи.

- Не го планирам, а и Конър, и Лукас знаят как да шофират но все пак . . .

Повдигна вежда и плесна по седалката отново.

Поемайки си дълбок дъх свалих раницата долу. Яхнах седалката, наведох се напред и

хванах дръжките. Рейв седна зад мен, притисна се до тялото ми и постави ръце върху

моите.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Дъха ми секна от близостта му. По всяко друго време бих се наслаждавала на уроците

му, бих взела инструкциите за невероятно секси. Но точно сега се борехме за нашите

животи и тези на приятелите ни.

- Ето какво трябва да знаеш – каза и дъха му се разпръсна по дължината на шията

ми, предизвиквайки тръпка на наслада.

Опитах се да се съсредоточа над думите му, а не над прелестното чувство на близостта

му. Той описа ръкохватките за управление, съединителя, спирачките, педала за газта и

обясни как сменям скоростта и спирам, използвайки педалите за управление.

Понятията бяха лесни, но начина по който се използват – нямаше време ...

- Най-вероятно ще се самоубия. Може би трябва да бягам – казах, когато ми каза

да покажа как да запаля мотора и да дам назад.

Той се изхили тихо, звук, който се притеснявах, че няма да чуя отново. Сгря ме, даде ми

надежда, че може би щяхме да оцелеем.

Преминах през няколко сесии без наистина да включвам двигателя. Рейв

направляваше ръцете и краката ми за да ми даде усещане над това как работи мотора.

- Иска ми се да направим едно кръгче – каза Рейв – но се боя, че ще ни чуят.

- Мисля, че го схванах – уверих го.

Той кимна.

- Да се надяваме, че няма да ти потрябва да използваш наученото.

Станахме и защото познавахме терена добре, а и двамата бяхме в добра форма, която

бяхме придобили естествено – за разлика от групата на Менсън, в която най-вероятно

много от тях прекарват целия си ден седейки на столове, гледайки през микроскопи –

бяхме способни да ги настигнем лесно. Дори и ако Рейв бута мотора в случай, че е

неспособен да се превъплати, а аз имах нужда да се измъкна незабавно. Също така

подозирах, че Кайла, Лукас и Конър са направили всичко възможно, за да забавят

групата.

С Рейв внимавахме да избягваме вятъра, носечен към тях за да не прихванат кучетата

мириса ни. Докато групата минаваше долината, ние използвахме високите места –

скали, камъни, дървета – за да ни служат като прикритие докато ги следим. Спирахме

за обяд тогава, когато спираха те. В сравнение с наемните убийци, Менсън изглеждаше

като слабак. Също така забелязах и двама от другите учени – Итън и Тейлър – които

срещнахме по-рано това лято.

- Не мога да повярвам, че пих бира с това момче – каза Рейв, сочейки към Итън.

- Заблудиха всички ни.

- Не, не мисля, че Лукас никога им е вярвал – не и напълно.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Сигурен ли си, че няма да можем да ги освободим тази вечер? Преди да са

достигнали до място, където не можем да ги измъкнем лесно.

- Веднъж щом се стъмни ще се трансформирам и ще разуча. Може би дори ще се

приближа достатъчно до Лукас за да обсъдим някои стратегии. Нямам никакви

пълни планове, всичко е такава бъркотия. Трябваше да те оставя в

скривалището.

- Нямаше да остана.

Той ме погледна иронично.

- Така е.

Той погледна към групата на Менсън. Бяха започнали отново да вървят.

Продължихме и ние.

Чакахме да стане почти пулонощ за да приближим лагера, Рейв бе във вълча форма, а

аз – добре, аз бях в единствената форма, в която можех да бъда в момента. Ако ни

хванеха, поне Рейв ще има шанса да се измъкне. Най-вероятно аз няма да извадя

късмет. Знаех, че Конър ще бъде страшно ядосан, ако ме хванат, но нямаше да се

скатая обратно в сенките сякаш съм безпомощтна.

Тази вечер луната бе по-голяма и осветяваше пътя ни. Косата ми бе прекалено светло

русо и я завих с тъмна кърпа за да не е видима. Дори бях намацала кал върху лицето

си, за да се слее по-добре с нощта и гората. В интерес на истината, да не съм

пълноправен шифтър ми даваше предимство, защото козината ни напомня цвета на

косите ни, и би ми било много трудно да се скрия, ако съм бяла.

Когато приближихме до лагера почувствах стягане в гърдите си заради положението на

приятелите ми, седейки с гърбове към едно дърво, със завързани крака и ръце.

Помислих си, че ако се приближа достатъчно бих могла да одрежа въжето с ножа,

който си взех.

Рейв изтъмжа ниско и предупредително: Дори не си го и помисляй. Обещах да не се

отдалечавам от плана ни, към който бе лесно да се придържам.

Видях как Менсън отива до приятелите ни. Той наистина излеждаше добре, но като

Холивудските лоши момчета. Защо не съм го забелязвала преди?

Той коленичи пред Кайла и сграби брадичката к, принуждавайки я да го погледне.

Също така това к даде добра възможност да се изплюе в лицето му, а бих се

изненадала, ако не се бе възползвала от нея.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Виж, знам, че Лукас е върколак – каза Менсън – Вълка, който заловихме бе със

същия цвят козина като косата му – със същите очи. Човешки очи. Знам, че ти го

освободи от клетката.

- Съзнаваш ли колко побъркано звучи това, Менсън? Това, че вярваш, че хората

наистина могат да се превръщат в животни. Позволих на вълка да си тръгне,

защото е защитен вид в този парк и ти злоупотребяваше с това. Не го хранеше и

не му даваше вода. Убиваше го.

- Карахме го да отслабне, за да го принудим да се трансформира. А Конър? Той

също е един от тях, нали?

- Менсън, ти си психопат.

Звука от удара на Менсън към нея отекна около нас и бе бързо последвано от ниското

ръмжене на Лукас.

- Звучи ми като вълк – каза Менсън.

Забих ноктите си в дланта, за да си напомня да остана съсредоточена, за да не направя

нещо глупаво. Исках да му изкрещя да я остави намира, да ги пусне. Усетих дивото в

себе си да се изкачва, приготвяйки се за скок. Бях толкова ядосана, че бих могла да

сваля Менсън без помощта на нищо друго освен човешките си юмруци, ноктите и зъби.

- Как разбра къде да ни намериш? – попита Кайла.

- Далас. Заблуден глупак! Напусна! Никой не напуска Био Хром! Изследването ни

е прекалено важно и тайно. Отне ни известно време да го проследим до Тарънт.

Разбрахе, че има само една причина да е там – за да предупреди върколаците.

Продължавахме да набкюдаваме хотела, чакайки Далас да се върне за нещата

си. Бяхме наблизо и слушахме, когато пристигна с онова момче – Рейв. Знаехме,

че Лукас е върколак, затова предположихме, че всички мъже от малката ни

експедиция са като него. Двамата говориха за заминаване с мотоциклет на

следващата сутрин, затова му сложихме проследяващо устройство. Разбрахме,

че Далас ще заведе Рейв до лабораторията – това бе единствения ни шанс да

хванем един от върколаците сам и да спрем опитите на Далас да даде

местоположението на лабораторията.

- Затова уби Далас?

- Не беше умишлено. Когато Далас излезе от стаята си, не очаквахме да се появи

толкова скоро. Улови погледа на кучето на Мика. Паникьоса се и тръгна да бяга,

но кучето го нападна.

- Не успяхте да го удържите? – чух гнева в гласа на Кайла. Не я обвинявах. Тези

момчета мислеха, че всичко е справедливо, само и само да ги доведе по-близо

до възможността да ни хванат.

- Може би просто не направихме всичко възможно за да го спрем. Съди ни – каза

Менсън жестоко. – Но накрая Далас бе наш враг. Негова воля бе да ни предаде.

Достатъчно добра причина мен ако питаш.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Той стана и започна да се разхожда наоколо. Не харесвах уверената му походка, цялото

му становище, че сме шифтъри, също така бяхме и хора. Глупостта ме погълна,

трябваше да направя нещо.

Започнах да претърсва земята, докато не открих малко камъче. Вдигнах го, прецелих се

и го хвърлих към Конър за да привлека вниманието му. Главата му се завъртя и можех

да видя как претърсва гората. Показох се съвсем малко от скритото си местенце зад

храста. Очите му се разшириха и разчетох по устните ми, че изговори дума, която

никога не би използвал пред майка си.

Махай ... се. Бе следващото.

Поклатих глава категорично и му отговорих.

Бъди ... готов.

Той поклакти глава, а аз му изпратих една въздушна целувка, опитвайки се да му

предложа малко успокоение, че всичко ще се нареди.

Една ръка ме докосна леко по рамото. Почти изпищях преди да осъзная, че това е Рейв.

Той кимна назад. Наведена, го последвах докато не се отдалечихме достатъчно от

лагера, до мястото където щяхме да спим тази вечер.

- Мразя се задето ги оставих там – казах му.

- Знам, но ако още веднъж се разкриеш по този начин ще те оставя назад.

Осъзнаваш ли какъв риск поемаш?

- Нямах избор. Исках да им кажа, че сме тук и трябва да се подготвят.

Знаех, че не бе никак щастлив от това, но нямаше начин да спори с мен.

Тихомълком започнахме да ядем суха зърнена закуска, която имаше вкус на картон, но

за да бъда напълно честна бях толкова притеснена, че бях способна да намеря за

безвкусен дори препечен стек.

- Когато това свърши искам да отидем във въображаем ресторант и да ям най-

доброто месо – казах.

- Това е среща.

Сърцето ми спря за малко и бузите ми се затоплиха.

- Рейв ...

- Знам, че не трябва да правим никакви планове за бъдещето, но ти отвори

вратата към този. Освен това с какво ще ни навреди една среща?

Сякаш бе преди векове момента, в който с Конър спорехме за Рейв, и това, че Конър

предложи да изляза с него. Кимнах, притискайки зародилата се вина.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Няма да ти кажа не, но и не обещавам да.

- Знаеш ли, винаги съм си мислел, че се очаква да съм човек, който е натоварен с

проблеми – каза раздразнено.

Колкото и да оценявах безгрижните закачки, запазих тишина. Просто не се чувствах

правилно, когато приятелите ни бяха затворници.

- Защо не поспиш? – предложи ми.

- А ти?

- Прекалено близо сме до тях, искам да наблюдавам – облегна се на едно дърво и

аз дръпнах спалния чувал до него.

- Вдия ли как Менсън им говореше, начина по който ги гледаше?

- Сякаш са животни, които нямат никакви права?

Кимнах.

- Да. Мислиш ли, че всички статисти ще ни считат за по-малко от хора?

- Надявам се че няма. Обаче, ако това продължи не знам как ще избегнем да

оставаме незабелязани. Ще трябва да се разкрием.

Погали кокълчетата на ръката ми с пръста си, сякаш се нуждаеше от някакъв вид

контакт. Знаех какво да направя и го посрещнах.

- Имаш ли някакъв план за измъкването им? – попитах.

- Работя над това.

Засмях се леко.

- С други думи – не.

- Ще измислим нещо, Линдзи. Не се притеснявай.

Само, че бях притеснена. Беше наистина трудно да определя чувствата си към Рейв и

Конър с всички други по-важни неща, които ме застигнаха. Тяхната безопасност бе на

първо място и не можех да си позволя да бъда разсейвана от емоциите си.

Но те бяха там. Излгеждаха сякаш винаги ще са там.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Fifteen

Глава петнадесета

Превод: djenitoo

Редакция: sunset & djenitoo

___________________________________________________________________________

Следващата нощ, докато аз наблюдавах лагера на Менсън от скрито място по-нататък в

планината, Рейв се превъплъти и отиде да изследва. Свих колена към брадичката си и ги

обгърнах с ръце, чудейки се дали не е по-добре да се опитаме да ги спасим сега. След това

всички заедно може да тръгнем да търсим тази глупава лаборатория.

Луната беше преминала връхната си точка, когато Рейв се отпусна до мен. Винаги ме е

очаровало това как можем да бъдем толкова тихи в човешка форма, така както във вълча,

тихомълкомстта бе вродена в нас. Предполагам, че се е случило когато част от нас е станала

хищник.

-

Открих я. – той обяви, усмихващ се весело.

Завъртайки се, се вглеждайки се в него:

-

Лабораторията?

-

Аха. Толкова бавно, колкото вървят, ще отнеме още ден или два докато я достигнат.

Мисля, че е време пленничеството да престане.

Почти се замаях от надеждата, че скоро всичко ще е свършило.

-

Имаш ли план? – попитах.

-

Така мисля. Проблема е в кучетата. Мога да се превъплътя, да ги отклоня, да ги водя – и

с малко надежда и някой от дресьорите им – на далеч. Ти може да ги спуснеш

надолу,да срежеш въжетата от ръцете на Лукас, Кайла и Конър. Ти и Конър ще избягате

с мотора. Ще го преместя на някое място преди да се превъплътя, така че да можеш да

изминеш разстоянието лесно. Кайла и Лукас могат да се превъплътят и да избягат като

вятъра толкова бързо, че няма и да разбереш.

Звучеше достатъчно лесно. Може би твърде лесно. Можехме да го направим още преди

няколко дни – разбира се сега знаем къде точно е лабораторията.

Двама пазачи патрулираха в лагера. Единия имаше куче със себе си.

-

Окей, трябва да се движиш бързо – каза Рейв. – Кучетата, заедно със пазачите, би

трябвало да поемат след мен, но най-вероятно ще вдигнат достатъчно шум, за да

събудят всички. Надявам се, че ще им отнеме достатъчно време, за да се ориентират.

Вдигнах палци.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Той направи движение, за да се отдалечи от мен, към някакви храсти, където би могъл да

съблече дрехите си и да се превъплъти. Хванах ръката му, дърпаща го. След всичко през което

преминахме вчера, този момент изглежда сякаш би трябвало да е по-важен; все пак, щеше да

промени всичко, не само за нас, но и всички шифтъри. Задържах кафявия му поглед, поглед,

който едновременно бе топъл и нежен, но също така и изпълнен с решителност и безстрашие.

Впи се в мен, докосна дълбоко, даде ми смелост.

-

Бъди внимателен. – прошепнах.

-

Винаги. И запомни, че трябва да спасиш първо.

Кимнах, макар че не бях сигурна, че бе обещание, което бях готова да спазвам. Как можеше да

очаква да сложа себе си преди приятелите ми? Искам да кажа, какъв приятел ме правеше

това? Освен това не бях единствената, която планираше да сервирам себе си, като стръв за два

ротвайлери с мощни челюсти които могат да разчупят и цимент.

Рейв започна да се дръпва, но погледа му падна на устните ми.

-

Ах, по дяволите, само така мога да бъда добър.

Дръпна ме в обятията си и ме целуна. Устните му бяха много подобни на погледа му: топли

и нежни, въпреки това решителни и ох – толкова страстни. Не можах да се спра и се

зачудих, дали като мен той се страхуваше, че може никога да нямаме друг удобен случай

като този, така че искаше да се възползва максимално. Положи ръцете си на лицето ми,

цялото ми тяло просто искаше да свие в себе си и да запази всяка старана от този момент.

Всичко бе свършило твърде бързо, прекалено дори, той се хвърли към храстите преди да го

помоля да измисли друг план. Докоснах с пръсти изтръпналите си устни.

След няколко минути, видях лунната светлинна да проблясва по козината му, когато се

плъзна нататък към далечната страна на лагера, където се намираха един пазач и кучето

му. Другия пазач беше на края на пътя си към моята страна на лагера, там където

затворниците бяха завързани.

Внезапно точно по същото време, двете кучета стихнаха и наклониха глави. Ушите им се

изправиха и чух зловещото им ръмжане. Знаех, че ротвайлерите можеха да се движат

бързо. Можех само да се надявам, че Рейв може да се движи още по-бързо. Те биха го

разкъсали ако впият зъбите си в него.

Внезапно и двете кучета започнаха да бягат, лаещи, ръмжащи, дърпащи дресьорите си с

тях. Пазачите най-накрая пуснаха каишките и просто ги следваха колкото се може по-добре.

Хукнах от скритото си място. Кайла ме видя първа, и усмивката к беше толкова радостна,

като че ли сякаш ме приветства за сън.

-

Исусе, Линдзи ти луда ли си? – попита Конър, връщайки ме обратно в реалността.

Игнорирайки неблагодарния му поздрав – знаех, че го е подбудило страха му за мен –

застанах до дървото, режеща въжето което държеше Кайла, преди пазачите дори да са

извън лагера.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

-

Побързай. – каза Лукас, и чух в гласа му колко загрижен беше да влезе в глупава битка.

-

Опитвам се.

Скоро след като Кайла беше свободна, започнах с въжето на Лукас.

Светлина влезе в палатката.

-

Ще освободя Конър. – каза Лукас, скоро след като беше освободен. Той взе ножа от

мен. – Излезте от тук.

-

Конър, ела при мотора на Рейв. – наредих, преди да побягна на там, където е скрит.

Знам, че ще съм най-бавната от всички.

Кайла стисна ръката ми и започнахме да бягаме, животът ни зависеше от бързината ни.

-

Хей! Те бягат! – чух Менсън да вика. – По дяволите! Хора! Хванете ги, след тях!

Не знаех дали момчетата са се превъплътили и са се погрижили за тях, или просто са

използвали юмруци, трябва да вярвам, че каквото и да са решили, ще успеят. Макар, че бях

уязвима, имах силен импулс да се обърна назад, да се изправя срещу тях и са се бия.

-

Можеш ли подкараш мотора, ако Конър не дойде? – попита Кайла, дишането к беше

накъсано.

-

Да, но не искам да тръгвам преди да разбера, че всички са в безопасност. Не мисля, че

ще имаме друг шанс за бягство.

-

Не вярвах, че ще имаме дори този. Ти си удивителна.

Чух бързо тропане на крака. Погледнах назад, видях, че Конър и Лукас – изглежда, че ние

шифтърите не винаги сме тихи, не и когато живота ни е в опасност и трябва да сме бързи.

-

Мотора е тук. – провикнах се и се насочих към един храст.

-

Ще се погрижа за Линдзи. – каза Конър, идващ до мен, хващащ мотора и яхващ го.

-

Кайла и аз изчезваме – каза Лукас, обръщайки се докато взе още говори.

-

Качвай се – заповяда Конър, когато обърна мотора и завъртя ключа.

Качих се на седалката и увих ръце около Конър.

-

Ами, ако Менсън -

-

Остави него и нокаутираните му приятели.

Нокаутирани. Не мъртви. Надявах се, че това решение няма да се обърне срещу нас –

макар, че убиването на някой поражда свой обратен ефект.

С рева на мотора, ние тръгнахме, изстрелващи се през гората. Внезапна имаше нисък вой, и

един от ротвайлерите изникна отникъде. Скочи и впи зъби в бедрото ми. Изпищях. Конър

бързо промени посоката, удрящ кучето срещу дървото.

-

Добре ли си? – попита, без да намалява скоростта.

-

Да. – но след това долових отдалечена експлозия, като изстрел. Почувствах изгаряща

болка да се разпространява в рамото ми, и прилепнах по-плътно към Конър.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Чух го да проклина и почувствах влажна топлина да се стича по дрехите ми.

-

Дръж се, Линдзи. – извика, въпреки, че за мен думите му сякаш думите идваха като

през вода или някаква подобна бариера. – Събуди се! Стой будна!

Откъде можеше да знае, че искам да спя? О, да, той може да чете мислите ми. Не, не

можеше. Рейв можеше.

-

Стой с мен, Линдзи!

Исках. Наистина исках. Но рамото ми гореше, а бедрото ми ме болеше. Исках болката да

свърши. Нещо не беше наред в това да искам да спя, мисля – и след това осъзнах, че ако

отстъпя на тъмнината в ъгъла на зрението ми, мога да падна от мотора.

Да, това е. Това би се случило. Трябва да стоя будна и да се държа. Ако пусна Конър, ще

добавя още болки на досегашната ми листа.

-

Говори ми, Линдзи. Кажи ми какво чувстваш.

-

Рамото ми ме боли.

-

Моето също. Мисля че бяхме улучени. Куршума е излязъл.

О, има смисъл, помислих си неясно. Имах затруднение в това да задържа мислите си и да

анализирам ситуацията. Но, ако бях застреляна, значи поради тази причина чувствам

топлината да изстудява на гърба ми. Ако куршума е излязъл…

-

Куршума удари ли те? – попитах, и бях изненадана да открия, че думите ми звучаха

завалени.

-

Да, но мога да се излекуваме, когато спрем.

-

Кога ще стане това? Наистина искам да спя.

-

Знам, бебчо. Просто се дръж.

Никога преди не ме е наричал бебчо. Никога не е използвал гальовни думи към мен. Беше

толкова сладко, че го правеше сега. Исках да му кажа, че се тревожех за него, но бях

толкова затруднена да оформя думите. Устата ми не искаше да роботи. Положих главата си

на гърба му. Той беше толкова удобен.

-

Линдзи?

Чух го да вика името ми, но тъмнината ме викаше по-силно, така, че отговорих.

-

Беше длъжен да я пазиш!

-

Да, но ако пазеше пазачите и техните тъпи кучета от връщане назад, тя нямаше да бъде

ранена!

Крясъците и обвиненията продължиха. Бавно излязох от мъглата на безсъзнанието,

разпознах гласовете: на Рейв и Конър. И двамата бяха живи, благодаря на Бога, и

определено се чувстваха по-енергични от мен.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

-

Момчета, спрете! – изиска Кайла. – Не ме карайте да стана ваше куче пазач!

Осъзнах, че лежах на земята и, че тя седи до мен. Ние бяхме в едно от малките си

леговища. Значи сме се отдалечили. Всички ние сме в безопасност. Нали?

-

Лукас? – изграчих.

-

Ти си будна. – каза Кайла, и стисна ръката ми.

-

Лукас? – повторих.

-

Той е отвън, пази. Маже разни неща наоколо, така че кучетата да изгубят следите ни.

Мислим, че сме в безопасност тук. Най-малкото, поне за малко. Трябва да се върнем в

къщи.

-

Как се чувстваш? – попита Конър, когато коленичи до мен.

Можех да видя Рейв да седи малко по-настрани, разтревожения му поглед спаднал на мен.

Да има две момчета, които те искат, вероятно всяко момиче мечтае за това, но е

съпътствано с толкова усложнения –

-

Ранена съм. Не много лошо предполагам. – болката не беше толкова лоша, колкото

очаквах.

-

Намерихме чантичка с бърза помощ, - обясни Конър. – Има някакви болкоуспокояващи

в нея. Бедрото ти е разкъсано там където кучето те захапа, и на рамото ти има дупка,

там където куршума е влязъл и излязъл. Успяхме да превържем раните ти, за да спрат

да кървят, но Кайла е права. Трябва да се приберем вкъщи. Мислим да те завържем

отзад за мен на мотора.

Накарах се да се засмея:

-

Това не е като возенето, когато отивахме на лунапарка

-

Не е. – той отметна косата ми от челото ми. – Трябва да се движим бързо, преди

инфекцията да е започнала.

Сбръчках нос.

-

Ще имам белези. – след няколко дни, когато мога да се превъплъщавам, раните щяха

да заздравяват без белези, но сега –

-

Може би не. Или не толкова лоши. А ако има белези…добре де, мисля, че белезите са

секси.

Едва се засмях.

-

Не мислиш така.

-

Със сигурност го мисля. Опитай се да хапнеш и изпиеш нещо. Когато се почувстваш

достатъчно силна, ще тръгнем.

Знаех, че дори и да не се почувствам достатъчно силна, трябва да тръгнем. Защото нямаше

да стана по-добре без медицинска помощ.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Конър се отдръпна. Дори и да знаех, че Рейв иска да ме доближи, той не го направи. Не

беше негово право. Докато направя избора си, докато кажа на Конър, че не избирам него,

той беше моето момче.

Те двамата излязоха. Може би за да проверят мотора или Лукас. Може би, за да продължат

спора си, там където не ги чувах.

-

И двамата много се безпокоят за теб. – каза Кайла, когато отвори шишето с вода и ми я

подаде.

Кимнах, знаейки, че се опитва да отбележи: Те бяха равни по обич и загриженост към мен.

Може би също признава, че разбира трудността на решението ми.

-

Само, няколко нощи до пълнолунието. – каза тя тихо.

Изстенах тихо.

-

Знам.

-

Ако все още се възстановяваш, дали тялото ти ще отложи трансформацията?

Бавно поклатих глава.

-

Нямам такъв късмет. Луната има мистериозна сила над нас. По-силно е от всичко което

сме срещали на земята. Когато тя ни вика, ние отговаряме.

Тя ми подаде бисквита.

-

Нуждаеш се от протеини. – каза объркано, след това – Това е толкова необикновено –

всичко относно луната, имам предвид. Усещам я. Преминах през трансформацията и

беше като нищо друго което съм изпитвала преди. Не може да се подготвиш за това, и

може би това е причината момчетата да не говорят за това. Знам, че се опитвам да го

обясня, но е сякаш за кратко време тялото ти не твое, но е твое. Чуждо е, но все още е

толкова познато. Всичко е заради пълнолунието.

-

Това е просто начина по-който е. – казах, използвайки бутилката с вода за да преглътна

бисквитата. Предполага, че е по-лесно да приема тези неща, защото съм отраснала с

тях.

-

Ами, ако избереш грешния човек? – попита тя тихо.

-

Не знам. Винаги съм познавала Конър. Само от скоро усещам Рейв по този начин. Ами

ако цялото объркване и съмнения е защото той е забранен за мен? Как знаеше за

Лукас?

-

Просто знаех. Не е голяма помощ, нали?

-

Нем.

Чух стъпки, погледнах към входа. Конър седеше там.

-

Зората наближава. Трябва да продължим докато имаш сили.

Кимнах.

-

Готова съм.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Дойде до мен и ми помогна да стана.

-

Ще бъдеш добре, Линдзи.

Вдигнах палци за уверение. Физически, може би, ще бъда добре. Но сърцето ми все още

беше в битка и не знаех как ще завърши.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Sixteen

Глава шестнадесета

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

___________________________________________________________________________

Продължавах да затварям и отварям очите си. Всеки път, когато ги отворех пред мен

имаше по нещо различно .

Отворени очи: Гората преминава покрай мен.

Затворени очи: С Конър строим пясъчен замък.

Отворени очи: Гърба на Конър.

Затворени очи: С Конър отиваме на ски за пръв път.

Отворени очи: Притесненото лице на Рейв.

Затворени очи: Конър поема вината ми за счупването на любимата кристална ваза на

майка ми.

Отворени очи: Кайла ме кара да пия вода.

Затворени очи: Конър държи ръката ми, когато баба почина.

Отворени очи: Лукас ми нарежда да се боря.

Затворени очи: Конър ми подарява първата ми целувка.

Отворени очи: Д-р Рейбърн свети с фенерче в очите ми.

Затворени очи: Конър и аз на последния ред на киното.

Отворени очи: Силни светлини, студена маса и хора вторачени в мен.

Затворени очи: С Конър танцуваме на бала ми.

Отворени очи: Майка ми плаче и прекарва пръсти през косата ми.

Затворени очи: Конър ме обявява за негова сродна душа.

Отворени очи: Баща ми, силният ми татко със сълзи в очите си.

Затворени очи: Конър и аз под запълнената луна.

Отворени очи: Конър стои на леглото до мен.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Този път очите ми останаха отворени. Погледнах към него, смътно спомняйки си

куршума който ме уцели.

- Реален ли си?

Той ми се усмихна.

- Да.

- Къде сме? – гласа ми звучеше сякаш идва от друга стая или друг човек, сякаш

дори не беше тук при мен.

- В Уолфорд. Медицинския център.

Сбръчих лице.

- Не е забавно. Трябваше да се преобразуваш и да се излекуваш.

- Направих го – той вдигна ръката си и можех да видя игла с някакъв вид тръбичка

излизаща от нея. – Това е за теб. Изгуби прекалено много кръв.

- Даряваш ми кръв?

- Да, от една и съща кръвна група сме.

Мисля, че казах благодаря, преди да отплавам в спокойнота място на забравата. Чух

Конър да казва.

- Няма за какво.

Следващия път в който се събудих, майка ми седеше до леглото. Тя бавно натика една

сламка в устата ми и ми нареди да пия. Беше най-вкусната вода, която някога съм

опитвала.

- Уморена съм – промърморих, чудейки се как мога да бъда изморена, след като

очевидно съм спяла през цялото време.

- Преминала си през доста изпитания. Трябва да се чувстваш способна да ставаш

от леглото в срок от няколко дни.

Тя приглади косата ми назад с пръсти.

- Знаеш ли, че Конър спаси живота ти.

Повдигнах вежда.

- Наистина? Мислех, че е бил доктора.

- Нямало е да позволи на другите да спрат по пътя до връщането ти тук. Даде ти

кръвта си. Проверява те по няколко пъти на ден.

- Да не си лобист? – попитах.

Тя ми се намръщи. Затоврих очите си и заспах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Майка ми беше права, силите ми се възвърнаха. До късния следобед на следващия ден

бях готова да предприема малко приключение.

- Сега вече се чувствам достатъчно силна, за да стана от леглото – казах на майка

ми. Продължавах да избутвам завивките си, а тя да ги връщаше обратно. Това

висене около мен бе дразнещо.

- Мисля, че се нуждаеш от още един ден почивка.

- Мамо, – завъртях очи. – Имам нужда да се махна от тук преди да превъртя.

- Толкова близо до пълнолунието най-вероятно тялото ти е по-подвижно.

Предполагам, че ако си внимателна и не правиш нищо изморително всичко ще е

наред.

- Добре. Просто ще поседя някъде, но искам да изляза от стаята – отново се

отвих, но тя пак ме зави.

- Първо искам да говоря с теб относно ... трансформацията ти.

Никога не сме говорили за това... или пък за секса.

- Мамо, вече е прекалено късно. Поговорих с Кайла и ми каза всичко. Не се

страхувам.

- А трябва – каза строго за моя изненада. Лицето й поомекна и отметна косата от

челото ми.

- Знаеш, че с баща ти мислим, че Конър е перфектен.

- Знам.

- Също така разбирам, че си се навъртала около онова момче Рейв. Сега не е

времето за възтания, Линдзи. Връзката се развива по време на

трансформацията. Любовта се задълбочава. Пактът е запечатан. Пакт до смърт.

- Знам това, мамо. Защо си мислиш, че съм толкова уплашена, че мога да направя

грешка с Конър?

- Не правиш грешка с Конър, а с Рейв.

- От къде можеш да си толкова сигурна?

- Защото познавам и тях и теб. Конър е правилния човек за теб.

С други думи – никога не биха приели Рейв. Британи е толкова права – традициите ни

са построени на основата на древното.

- Благодатя ти за съвета, мамо – когато избутах завивката на долу, този път тя не е

я дръпна.

- Просто искам да си щастлива – каза.

Слязох от леглото и започнах да куцам към банята, бедрото все още ме болеше.

- Аз също.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

В банята премахнах превръзката и започнах да изучавам раните. Задравяваха добре,

доктора бе свършил чудесна работа, като ги е затворил с тънък бод, така че да не

останат ужасни белези след това. Ако не заздравеят напълно, трансформацията щеше

да се погрижи за тях.

Измих се, вързах косата си и си сложих лек, дневен грим. Намъкнах панталони и

горнище без презрамки, за да няма нищо, което да се допира до раните. Предполагам,

че се нуждаят от свеж въздух точно колкото и аз. След това тръгнах да търся другите.

Открих всички в библиотеката, наредени около една дъска и изучвайки голяма карта на

националната гора. Дори Британи беше там, но вниманиеето ми бе превлечено от

Конър и Рейв. Конър – със светла коса, а Рейв – тъмна. Конър се усмихваше постоянно,

докато Рейв – рядко. Конър бе на постоянна константа в живота ми, докато Рейв бе

неизучен елемент.

- Ти си жива – каза високо Британи, с искрен ентусиазъм.

- Благодарение на момчетата – казах обмислено и се премстих до дъската.

- Не мога да повярвам, че всички сте тръгнали след Био Хром малко след като сте

ни оставили с лагеруващите.

- Не беше преследване, просто ги проследихме и се опитахме да разберем къде

са скрили лабораторията си. Най-вероятно си се забавлявала повече с Даниел.

Тя поклати глава.

- Той е добро момче, но няма нищо помежду ни.

- Но Британи ...

- Ще се оправя.

Окей, очевидно не искаше да говорим за това, предполагам, че имаше много по-важни

теми, които трябва да обсъдим.

- А вие, момчета, да не обсъждате как да се отървем от тази лаборатория? –

попитах.

- Това се опитваме да решим – каза Лукас.

- Не трябва ли да изчакате до следващото пълнолуние . . . – предложих.

Конър се опря на дъската.

- Всъщност точно казвахме, че няма причина да прибързваме, тъй като нямат

намерение да разкрият на света съществуването ни, защото се опитват да ни

запазят в тайна възможно най-дълго.

- Искат да запазят работата си в тайна – добави Кайла.

- И какъв е плана? – попитах.

Лукас въздъхна.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Все още не е сигурно, въпреки че не се намират на територията на националната

гора все още са заобградени от нея. Да изгорим мястото до основи най-

вероятно няма да провърви, защото бихме могли да засегнем и гората в опита

си.

- Значи трябва да намерим начин да унищожим лабораторията, без да причиним

незнайно какви вреди на дома ни.

- Точно така.

- Ще поговоря със старейшините. Каквото и да решим, най-подходящото време

би било по време на следващото пълнолуние.

- От цялата тази тайнственост започва да звучи, малко като Мисията невъзможна.

– каза Конър.

- Ще бъде, но ще планираме внимателно и ще внимаваме да не унищожим

сградата, но в същото време да направим нещо, така че Био Хром да напусне с

мир – каза Лукас.

- Мислиш ли, че са разбрали, че всички шерпи са шифтъри? – попита Рейв. – Дали

всички са в опасност?

Вниманието ми се премести към него и той задържа погледа ми. Видях

предизвикателството: Направи избора си. Истината беше, че вече бях решила.

- Не мисля, че са се досетили – каза Лукас, – както и не могат да знаят колко

много сме. Освен това, все още нямат доказателства. Никога не са ни виждали

да се преобразуваме. Ако открият дрехите ни – какво от това. Може би са малко

по-убедени заради, това което брат ми е казал на Менсън за шифтърите. Но са

учени, тяхната работа се основава на факти.

- Как ще ги разубедим да не идват след нас? – попита Кайла.

Лукас поклати глава.

- Нямам си на представа, но ще измислим нещо. Имаме достатъчно време.

Срещата свърши, а той и Кайла отидоха да поговорят със старейшините. Британи също

си замина, както и Рейв, макар и неохотно.

- Мислиш ли, че можем да го убедим да ни оставят сами? – попитах Конър.

- Най вероятно не, но можем да опитаме – той се предвижи от дъската до мен и

взе ръката ми. - Добре ли си вече?

Физически или емоционално, помислих си.

- Да, просто съм малко изморена, - реших да дам отговора свързан с физиката. Бе

много по-лесно да се справя с това.

- Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се поразходим?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Не бях. Нивото ми на енергия бе спаднало бързо, но кимнах. Трябваше да обясня някои

неща на Конър, той беше най-добрия ми приятел – след Кайла. Той бе приятел, който

имах от дълго време.

Проправиме пътя си и излязохме навън, на мястото където дърветата бяха вече

възрастни. Въпреки кованата от желязо ограда, която заобикаляше Уолфор, имотът бе

достатъчно голям, за да можем да отидем в гората, на мястото където растителността е

все още защитена от оградата или достатъчно сигурна, взимайки се под предвид, че

куршумите все още можеха да преминат през нея. Винаги се бях смятала за

непобедима, но сега знаех, че смъртта може да дойде бързо и неочаквано.

- Взех ти подарък за рождения ден – каза тихо Конър, – но ще трябва да почака

докато преминеш трансформацията.

Рожденния ми ден дойде докато се възстановявах. Дори не го помня.

- Не е нужно да ми даваш каквото и да е – казах.

- Знам, че не е нужно, но искам.

Той спря да върви, бръкна в джоба на дънките си и извади малка кадифена кутийка.

Сърцето ми започна да бие по-бързо.

- О, Конър.

- Отвори го.

С треперещи ръце го направих. Вътре имаше златна верижка с малка, перфектно

кръгла перла, подаваща се от него.

- Красиво е.

- Би трябвало да изобразява пълната луна – каза.

Погледнах нагоре към него.

- Перфектно е, благодаря ти.

- Знаех, че ще ти хареса.

Той знаеше толкова много за мен. Не можех да повярвам колко ме зашемети подаръка

му. Може би, защото почти умрях, всичко започна да ми изглежда толкова по-важно.

Когато взе ръката ми, пръстите ми се затвориха около неговите.

Повървяхме известно време в тишината. Преди можехме да прекарваме часове заедно

без дори да си говорим и това ми изглеждаше най-естетсвеното нещо на света. А сега

тишината бе натежала заради многото неизречени мисли помежду ни.

Избутах ги на дъното на съзнанието си и се съсредоточих върху лечебните свойства на

гората. Вече започнах да усещам как силата започва да се връща, което бе добре,

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

защото когато луната изгрееше, щях да се нуждая от цялата енергия, която

притежавам. Но преди това, трябваше да си отговоря на всички въпроси.

- Някога чудил ли си се дали не си прибързал с обявяването ми? – попитах.

Конър наклони глава, сякаш ако ме погледне под различен ъгъл може да разгадае

странното ми настроение.

- Не. Винаги съм знаел, че си единствената. Обичам те, Линдзи. Винаги съм те

обичал.

Това бяха те – думите, които не можех да кажа по-рано. Думите, които Рейв никога не

изрече. В интерес на истината, не можех да си преставя как Рейв казва тези думи – но

това не означава, че не ги чувства. Означава, че просто не е добър в изразяването на

емоциите си като Конър.

Конър задържа погледа ми и можех да видя колко много го нараняваха съмненията

ми. Той никога не ме е предавал, винаги ме е поставял на първо място.

- Пълнолунието е почти тук, Линдзи. Трябва да направиш избора си.

Поклатих глава.

- Не, не трябва. Вече го направих – поех си дълбоко дъх – Това си ти, Конър.

Обичам те.

Той ме погледна измумен.

- А Рейв? Съмненията ти?

Поклатих глава.

- Ти си. А съмненията ми ги няма. Може да ти прозвучи странно, но да ме

прострелят може би бе най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Даде

ми възможност да се върна назад. Видях живота си на лента и независимо

накъде се върнех виждах теб.

Широка усмивка премина през лицето му.

- Сигурна ли си?

Усмихнах се.

- Напълно.

Той ме придърпа в обятията си и ме целуна развълнувано и ентусиазирано. Когато най-

накрая трябваше да си поемем дъх бях вече замаяна.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Мислех си да отидем в скривалището зад водопада за трансформацията ти –

каза.

Първото превъплащение винаги бе в гората, надалеч от останалите шифтъри.

Момчетата пореминават през него сами. Той просто си тръгна – и когато се върна бе

променен. Докато момичетата винаги отиват недалеч от избраното място с мъжкия.

Зоната около водопада бе една от най-красивите в гората. Нашето скривалище бе

скрито зад самия водопад и бе любимото място на много двойки. Баща ми е завел

майка ми там, а това носи малко повече романтика за повода.

- Звучи невероятно.

- Ако ще отиваме във водопада трябва да тръгнем още на сутринта. Само ако се

чувстваш достатъчно силна за това – добави.

Кимнах.

- Добре съм – внезапно се почувствах толкова изморена. – Но точно сега имам

нужда да полегна.

Той взе ръката ми и започнахме да вървим обратно към замъка. Защо се чувствах

сякаш съм била наблюдавана?

Огледах се наоколо. Там имаше един прелестен черен вълк, гледащ ни.

Когато се събудих след кратката дрямка, Британи седеше до прозореца, наблюдаваща

залелза. Бях отишла в стаята, която обикновенно делях с нея и Кайла. Чувствах се

достатъчно силна, за да не натоварвам никого със себе си – да се оттърва от майка ми

за малко е прекрасен бонус.

С прозявка, седнах и се облегнах на възглавниците зад гърба ми.

- Къде ще ходиш за трансформацията си?

- Не при водопада – не се обърна към мен.

- Британи, кой ще е с теб?

Тя не отговори, просто си седеше там. Станах от леглото си, отидох до прозореца и

седнах на тънкия перваз.

- Не можеш да преминеш през това сама.

- Това е просто стара приказка.

- Ами, ако не е?

Тя ме погледна, имаше нещо упорито в сините к очи.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Тогава нещата с еволюцията ни сериозно са се объркали. Имам превид, всичко е

толкова сексистко. Ако момчетата преминават през това сами, защо да не

можем и ние?

- Можеш да помолиш ... Рейв.

Погледа к се омекоти заради мъката в очите к.

- Значи избра Конър?

- Винаги е бил до мен.

- А това достатъчна добра причина ли е? Обичаш ли го?

- Да.

- Но обичаш ли го достатъчно?

- Боже, Британи. Какво става с теб? Обичаш ли го? За това ли е всичко? – попитах

я преди дори да ми отговори на първия въпрос.

Тя погледна през прозореца отново.

- Няма значение, той е заинтересуван от теб. Докато аз ще съм просто самотния

женски вълк. Ще бъда легендарна, може би дори ще започне нова традиция и

ще докажа какви глупости са тези неща със сродната душа.

- Наистина ли мислиш, че това е глупост?

- Мисля, че сме залостени в старото време. Мисля, че трябва да заживеем в

двадесет и първи век.

Тя плъзна погледа си към мен.

- Винаги можеш да го преминеш сама, също като мен. Избери сродната си душа

по-късно.

Покалтих глава.

- Вече я избрах.

Тя стана.

- Би трябвало да слезем долу за вечеря.

Погледнах през прозореца и видях Рейв в началото на горите.

- Ще дойда след малко.

Изчаках докато не прецених, че вече е стигнала почти до трапезарията преди да се

измъкна от стаята и да сляза по стълбите, които водят навън. Побързах да прекося

тревата, насочена към гората, където бързо се изгубих в сенките, като слънцето залезе

и луната започна да се покачва.

Плъзнах се измежду дърветата.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Рейв?

По обичайни си тих начин се появи внезапно пред мен. Облегнах се на дървото.

Той подпря ръцете си на стеблото около главата ми. Предвижи пръстите си по бузата

ми.

- Знаеше, че съм тук. Това означава, че си дошла да ме видиш.

Кимайки, погледнах в красивите му тъмно кафяви очи. Не исках да го правя, не исках

да го нараня, но предпочитах да го чуе от мен.

- С Конър ще тръгнем към водопада утре – Боже, колко е трудно – Просто исках

да знаеш ... че ще съм с него.

- Значи избра него – каза с мъртвешки спокоен глас. Думите му бяха твърдение,

не върпос.

- Винаги е трябвало да бъде той – казах му.

- Защо? Защото родителите ти искат това?

- Не, защото аз го желая – казах ясно, раздразнена, че всички си мислят, че

родителите ми са отговорни за избора, който съм направила – Той е добро

момче.

- Да, – той се засмя сухо. – Това прави нещата по-трудни.

- Предполагам, че иначе би го предизвикал и убил, нали?

- Ако бе загубеняк – мигновено.

Сърцето ми се ускори.

- Недей, – наредих му строго. – Не искам да го нараняваш. Ако все още си търсиш

сродна душа, Британи е свободна.

- Не чувствам същото към Британи, не разбираш ли?

- Рейв, ако се бяхме забелязали по-рано ...

Друг изблик на суров смях ме прекъсна.

- Аз те забелязах още в началното училище, но ти винаги се размотаваше с Конър.

Никога не даде на някой друг шанс.

До това лято, дори не бях разговаряла с някой друг, не исках никой друг. Какво бе

сгрешеното в мен? Винаги е бил Конър.

- Каза ми, че не си ме забелязал до това лято – напомних му.

- Силните чувства, които изпитвам към теб ме удариха това лято, но винаги съм те

забелязвал. Когато пълнолунието дойде и ти си с Конър помисли за това, което

можехме да имаме – каза.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

След това ме целуна силно и страстно. Знаех, че трябва да го спра, да го избутам

надалеч. Но вместо това ръцете ми се увиха около раменете му, знаещи, че това ще е

последната целувка, която някога щяхме да имаме. Желаех да трае вечно, въпреки че

бе невъзможно.

Когато се отрдъпна, се почувствах както винаги съм се чувствала, когато съм с него:

объркана. Може би трябва да приема предложението на Британи, помислих си. Просто

да мина през трансфоррмацията сама и да реша по-късно кой ще бъде. Но си напомних

какво каза Кайла за това, колко прекрасно е изживяването, ако до теб има някой за

когото те е грижа, някой когото обичаш.

- Довиждане, Рейв, – казах тихо и си тръгнах.

Той дори не се опита да ме спре. А това най-вероятно казваше всичко.

Защото дълбоко в себе си знаех, че Конър би се опитал да ме спре ако си тръгна.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Seventeen

Глава седемнадесета

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

__________________________________________________________________________________

-

С баща ти ще сме тук когато се върнеш – каза майка ми и ме прегърна силно. – Няма

да съжаляваш за решението си – прошепна близо до ухото ми.

Живота ми можеше и да не продължи без този коментар. Отново започнах да прехвърлям през

главата си тези глупави съмнения, че Конър е нейн избор, а не мой.

Татко ми ме притисна до себе си.

-

Малкото ми момиченце.

След това стисна ръката на Конър, а майка ми го прегърна.

Когато с Конър най-накрая започнахме да вървим през горите казах.

-

Радвам се, че това свърши.

-

Просто се притесняват за теб. Как са раните ти?

-

Не са зле.

Накуцвах малко и рамото ми ме болеше, но и това щеше да се оправи по време на

трансформацията. Чувствах се по-силна, но нито Конър, нито аз притиснахме гарниците на

възможностите си.

Пътувахме тихо, стоейки на щрек. И тогава и сега можеше да ми даде да държа раницата и

дрехите му, да се преобразува за едно мигване и да претърси окръга около нас. Въпреки, че

сетивата му са по-изострена от тeзи на хората, във вълча форма е дори още повече.

През нощта се редувахме на смени, за да наблюдаваме. На втората нощ един елен доближи в

лагера ни – това бе единствения чужденец, когото видяхме.

Когато стигнахме до крайната ни цел бе вече следобед. Изкачихме се по стената на

укреплението и последвахме пътеката в малка поляна заобиколена от две планини. От едната

страна беше водопада, а от другата гора, която се изкачваше по другата планина. Това бе добре

скрито място, не бе лесно за откриване, освен ако някой не знае пътя. Нямаше как Менсън и

групата му да ни намерят, тъй като нямат причина да ни потърсят тук.

Само след няколко часа, след като пълнта луна изгрее на небето ще имам способностите да се

преобразувам и да се измъквам бързо колкото Конър.

Той хвана ръката ми и ме заведе до басейна, мястото където водопада се изливаше заради

силно прииждащата вода. Тук бе шумно, а когато се приближа достатъчно близо, силата на

водопада създаваше порив, който развяваше кичурите около раменете ми. Плъзнахме се зад

водопада, в пещерата.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Това бе любимото ми от всички скривалища. Храната и всичко важно бяха подредени в

съндъци. Конър включи фенерчето, а аз свалих раницата от раменете си и се огледах, за да

намеря удобно местенце. Изглеждаше сякаш има хиляди неща, които с Конър да си кажем, но

едва говорихме по време на пътуването.

Мислех си за Британи и се чудих къде ще отиде, за да изживее първата си трансформация,

дали се страхуваше да бъде сама. Не мисля, че аз съм уплашена, но определено бях нервна.

-

За какво си мислиш? – попита Конър.

-

За Британи. Тя ще премине през всичко съвсем сама – огледах се наоколо. – Мислиш

ли, че ще се справи? Трябваше ли да дойде с нас? Можеш ли да помогнеш и на нея?

-

Не мисля, че можем да се свържем с двама.

Стомахът ми се сви. Зная, че би трябвало да се концентрирам върху собствената си

трансформация и моите нужди, но нещо в Британи ме притесняваше. Наистина се тревожех за

нея. Чудех се дали Рейв би могъл да е с нея, след това напълно егоистично си пожелах да не

може. Ако не можеше да е мой, помислих си, не искам да се свързва с никой друг. А това ме

правеше студенокръвна кучка. Ами, ако съм направила грешка с Конър? Не мислех, че е така, но внезапно това леко безпокойство... най-вероятно се дължи на нервите, заради

приближаването на луната.

-

Тук е всичко, от което се нуждаем, – каза Конър, премахвайки една голяма щайка от

купчината. Отвори я.

Отидох до него, и той премахна черната мантия, за да ми подаде красива сребристо-бяла.

Изглеждаше почти както тези, които кралиците феи носеха във филмите.

-

Прави трансформацията ни по-лесна, тъй като не сме обременени с дрехи – каза.

-

Чух за това – казах, взимайки плата. Бе мек и копринен, нежен на допир .

-

Имаме още няколко часа. Какво искаш да правим? – каза.

-

Изморена съм, може ли да подремна малко?

-

Най-вероятно е добре и двамата да поспим. Тази вечер ще бъде ... изцеждаща.

Наблюдавах как разпъва спалните чували и образува меко място на което можем да поспим.

Щяхме само да спим и въпрки това бях нервна. Изведнъж кожата ми бе станала невероятно

чувствителна, сякаш мога да почувствам прашинките, които танцуват около нас. Знаех, че най-

вероятно тялото ми се подготвяше за предстоящата ми трансформация, но бе странно усещане

и когато си представях как Конър ме държа, а ръцете му се разхождат по гърба и ръцете ми...

Мислех си, че ще мога да усетя всяка вдлъбнатина на пръстите му.

-

Какво харесваш най-много от това да си във вълча форма?- изтървах се, чудейки се

защо внезапно съм станала толкова плашлива. Това е Конър. Моята сродна душа.

Съдбата ми. Нямаше ли да бъдем заедно завинаги?

Той спря да върши, това което правеше. Все още приклекнал, опря лакри на коленете си и

погледна към мен.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

-

Харесва ми начина, по който всичко изглежда по-живо. Звуците са резки, цветовете по-

ярки. Мога да чуя ударите на собственото си сърце. Това е пътуване – най-вероятно

като екскурзия по един начин. Не знам.

-

Някога бил ли си дрогиран?

-

Не. Защо ми е притрябвало? Защо някой от нас би се нуждаел от дрога, ако може да се

преобразува? Това само по себе си е едно неописуемо приключение.

-

Някога забравял ли си кой си?

-

Не. Ти все още мислиш като човек, просто си малко по-див. Ако някой те нападне в

човешка форма, най-вероятно ще си мисля как бих го пребил. Докато ако те нападнат

във вълча форма ще си мислиш как да го убиеш. Това е начина по който оцеляваме в

животинската си форма.

Кръстосах ръце, чувствайки се несигурна относно спането в обятията му, което бе глупаво,

защото съм го правила и преди.

-

Никога не съм говорела за това с родителите си.

-

Аз също – той потупа по юргана – Хайде, изглеждаш сякаш ако паднеш ще умреш.

Проснах се върху спалните чували, а той легна до мен, оставяйки ме да използвам рамото му

като възглавница.

-

Чувствам се сякаш искам да изскоча от кожата си, – казах му.

-

Просто тялото ти се подготвя за всичко, което ти предстои.

-

Винаги ли ще съм толкова . . . чувсвтителна?

-

Да, но бързо ще свикнеш с него.

Не можех да си го представя, но му вярвах.

-

Ще ме събудиш ли по време на залеза? – попитах. – Искам да имам достатъчно време

за да се подготвя.

-

Да.

Клепачите ми натежаха, а мускулите ми се отпуснаха в онова познато чувство, когато не искаш

да мръднеш, което идва точно преди да заспиш. Попитах провлачено:

-

Конър, трябва ли да се страхувам?

Ръцете му се затегнаха около мен.

-

Не, Линдзи.

Унесох се и сънувах, че когато се събуждам съм красив бял вълк.

Конър спази обещанието си и ме събуди малко след залез слънце. Следващия път, когато се

покажеше щях да съм променена. Очакването потръпваше в мен, когато ядях обикновената

храна от провизиите, които по общо мнение също така се сервират и на совалките. Опаковахме

леговищата си сякаш бяхме на ръба на оцеляването, включвайки храни с дълъг срок на

годност. Защото кой знае кога ще ги използваме или колко дълго ще трябва да се крием.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Конър бе сложи фенерчето помежду ни, така че да сочи напред и дръпна един драпиран син

шал над него. Не знам от къде го бе намерил, но размъти светлината, давайки ни малко

романтика.

-

Знам, че любимия ти цвят е синия – каза.

Така беше, той знаеше всичко за мен.

-

Може би ще отидем на някой добър ресторант по-късно тази седмица, за да

отпразнуваме рождения ти ден – каза.

Сетих се за предложението на Рейв да отидем на вечеря, но след това настроих паметта си

обратно на мястото което пренадлежах.

-

Помниш ли когато майка ми ни накара да взимаме уроци по етикет?

Той се ухили.

-

Да.

Тогава бях на дванадесет, а той на четеринадесет. Мислеха си, че трябва да се научим с кои

вилици да ядем, ако отидем на официална вечеря.

-

А ти продължаваше да се оригваш – напомних му.

-

Хей! Не бях само аз. Ти беше тази, която предложи да се оригаме по мелодия на

„Somewhere over the rainbow*” (* песен)

Засмях се, припомняйки си как и двамата си навлякохме проблеми, задето не приехме урока

на сериозно.

-

Не, наистина, защо на официалната вечеря има толкова много свебърни прибори? –

попитах.

-

Не зависи от мен. Живея си достатъчно добре на пици в колежа, какво значение има?

-

Липсваш ми, когато съм на училище – казах.

-

И ти на мен, Линдзи. Само още една година.

-

Мога да завърша по-рано, някъде към декември.

-

Наистина? Ще бъде чудесно.

Кимнах.

-

Да, ще бъде, – дърдорех глупости сега, опитвайки се да накарам стомаха ми да се

отпусне.

Конър събра боклуците ни.

-

Отивам навън. Ела, когато си готова.

Наблюдавах го как взима черната роба. Когато излезе, седнах с кръстосани крака и направих

няколко упражнения за дишане. Стегнах мускулите си, направих малко стречинг и слушах как

ставите ми пукат. След това станах на крака и започнах да се приготвям.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Борех се да не си мисля за Рейв, чудех се какво ли щеше да прави тази вечер.

Конър бе съдбата ми.

Пуснах косата си и започнах да я сресвам докато не заблестя като бяло стъкло, както карамел, който видях веднъж да свети на слънцето. Оставих я пусната и се накарах да не мисля за онзи

път, когато Рейв ме помоли да го направя. Намазах тялото си с лосион, по ръцете и краката си, мислейки си, че би помогнало на човешката ми кожа и тялото ми да се разпънат.

Погледнах образа си в огледалото. Бях облякла само бялата копринена мантия. По някои

начини изглеждах по-възрастна, но по други бях същата. Същата истина щеше да важи за мен

след промяната.

Отдалечих се от огледалото и отидох до входа на пещерата, измъквайки се зад завесата от вода

и обикаляйки същото езеро, което скоро щеше да отрази изгряващата луна.

Конър стоеше там, чакаше ме, тъмно русата му коса бе сресана, сапфирено сините му очи –

спокойни. Носеше черната мантия. Хвана едната ми ръка и притисна дланта си срещу моята.

Пръстите му – толкова сигурни и стабилни – се затвориха около моите.

-

Нервна ли си, Линдзи? – попита.

-

Да, малко – въздъхнах стеснително. – Чакам този момент през целия си живот.

-

Аз също.

-

Но ти вече се трансформира.

-

Не и с теб.

Навеждайки се напред, потърка устните си в моите. Сърцето ми спря и си заповядах да не

мисля за Рейв. Конър ми е приятел. Грижа ме е за него . . .

-

Трябва да вървим – казах, преди мислите ми да се изтъркулят по един път, който щеше

да е катастрофален.

Държейки ръката ми ме заведе посредата на поляната. Можех да видя пълната луна: толкова

голяма, светла и жълтеникава. Трансформацията ми няма да започне преди да достигне до

връхната си точка.

С Конър застанахме лице в лице един с друг и зачакахме. Поех дълбоко дъх, опитах се да

успкоя препускащото си сърце.

След това чух ръмжане – тихо, дълбоко и предизвикателно.

И двамата се обрънахме към гората. Близо до дърветата, самотен черен вълк изръмжа. Бих

разпознала тези шоколадово кафеви очи навсякъде.

-

Не го прави, Рейв – заповяда строго Конър.

Вълкът стоеше там оголил зъбите си. Противопоставяйки се. Предизвиквайки го.

Конър погледна към мен.

-

Кой искаш да победи?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Отне му само един удар на сърцето ми, за да свали робата си и да отиде до вълка. Докато успея

да мигна, с периферното си зрение успях да видя как се превръща в красив златен вълк. Черния

вълк го нападна. Сблъскъха се във въздуха: светло и тъмно.

Наблюдавах с ужас, знаейки какво наистина ме бе попитал Конър: Кой от нас искаш да умре?

Ние сме хора, но също така и зверове, а в нашия свят предизвикателствата не протичаха леко.

Предизвикателството е битка до смърт.

Паднах в тревата и усетих сълзи на страх да се стичат по лицето ми. Не бях способна да дам

отговор на Конър. Битката, която се провеждаше в сърцето ми цяло лято се превърна във

такава от плът и кръв.

Тази вечер, под пълната луна, някой когото обичам ще умре.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Eighteen

Глава осемнадесета

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

___________________________________________________________________________

Сблъскваха се, ръмжаха и оголваха зъби. Не се боричкаха на шега. И двамата бяха

алфа мъжки, опитващи се да спечелят женска. В този момент мразех, това което сме,

мразех че сме животни водени от инстинктите си, а не от сърцата и умовете си.

- Не правете това! – изкрещях, но те ме игнорираха.

Това бе по-лошо от боя, който имаха в пещерата. Щях да отнеса повече от насинено

око, ако се опитах да застана помежду ми. Би ми харесало, ако всичко това свърши с

дупка в гърлото ми.

Те се разделиха и отново се сборичкаха, ръмжащи и оголвайки зъбите си. Шифтърите

са по-големи и по-силни от истинските вълци. Конър и Рейв си приличаха и не се

страхуваха да се бият, да се съдират един друг.

Станах на крака. Трябваше да прекратя тази лудост. Винаги съм обичала Конър, но

обичам и Рейв, макар и да е от по-скоро. Кое бе по-важно: времето или интензивността

на емоциите?

Те се разделиха и златистия вълк бавно започна да обикаля около черния. Рейв

изглеждаше наранен. Когато си ухапан от някой от нашия вид, раните не заздравяват

бързо, както тези причинени от друго животно. Нещо в слюнката ни забавя процеса на

заздравяването, който обикновено се проявява докато сме във вълча форма. Чудех се,

какво ли би направил Менсън с тази информация. Ако нямаш уязвими места, никой не

би могъл да те унищожи. Ние, по какъвто и да е било начин, можем да бъдем

унищожени.

Съдейки по това, колко тежко дишаше Рейв, съдейки по размера на Конър и

очакването му... знаех, че е бил наранен. На лунната светлина можех да видя тъмна

влага по козината му. Течеше близо до гърлото му, най-уязвимата част, която имаше

във вълчата форма. Ако Конър бе разкъсал сънната артерия на Рейв, щеше да му е

изтекла всичката кръв до сега. Това не се случваше, но изгледаше сякаш е намерил

добро място, така или иначе.

Познавах Конър и го бях виждала в борба, разбирах това, че е смъртоносен. Знаех, че

има навика да определя размера на противника си и най-слабото му място – след това

напада. Внезапно застина, премествайки тежестта на задните си лапи и разбрах, че е

готов да убива. . .

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Също така и това, че примитивните инстинкти на Конър са надделели. Винаги е работел

упорите, за да го овладее, да бъде повече човек от звяр, да е цивилизован. Когато

Конър излезе от варварската си мъгла и ако Рейв е мъртъв, той никога не би си го

простил. Подозирах, че ако Рейв излезе като победител би могъл да живее със

съжалението за убийството на Конър. Също така, независимо кой умреше, щях да

обвиня себе си, защото не съм била достатъчно силна да направя избора си преди да е

прекалено късно.

- Не! – изкрещях и изтичах до тях.

Лунната светлина ме обля и болката премина през тялото ми. Бе по-интензивно от

всичко, което бях очаквала. Удавих се в нея и паднах на колене.

Конър се нахвърли върху Рейв.

Рейв се скочи в защита. Чух сблъсъка на кости и кожа. Борех се с краката си и се

насочих към тях. Имах чувството, че костите ми са се превърнали в уязвимо парче

стъкло.

Трябваше да направя нещо. Трябваше да ги достигна. От началото на лятото имах тези

съмнения. Споделих ги с тях и накарах и двамата да се почувстват по-малко от колкото

наистина са. Тази битка не е тяхна, а моя.

Мислех си за насладата, която изпитвах с Рейв. Мислех си за непрестанното желание

да ме докосне, колко отчаяно исках да го прегърна. Припомних си признанието му за

глада, който изпитва към мен. Това негово желание живее в мен, вирее и ме ужасява с

бързината си. Страхувах се да му се отдам, да го прегърна. Имах страховете, че е

временно.

Но сега знаех, че това бе повика на моята сродна душа, съблазъма на съдбата ми. Ако

не го приемех сега и не се преборех, можех да го изгубя завинаги.

Рейв и Конър се претърколиха по земята, хапейки и ръмжейки се. Два диви звяра,

излагайки най-дивия си характер – но вътре в това все още имаше искрица от човека,

който ги разделяше от истинските вълци. Точно на това разчитах сега.

Паднах на колене и проплаках.

- Избирам Рейв! С всичко, което съм и всичко, което ще бъде избирам Рейв за

моя сродна душа!

И двамата замръзнаха изведнъж. Погледнах в кафявите очи на този, който за кратко

време бях обикнала повече от всичко. В тези кафяви очи не видях победа или

удовлетворение. Вместо това видях любов толкова дълбока, толкова силна, че ако не

бях вече на колене бих загубила равновесие заради нея.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Преместих погледа си в сините. А там видях наранена гордост – но не дълбока загуба,

не истинска от даденост и опустошение.

- Съжалявам, Конър – казах меко. Болката премина през мен и предизвика

писък. – Исках това да си ти. Ти беше до мен във всеки важен момент от живота

ми – но този принадлежи на Рейв. Обичам го толкова силно, че това ме плаши.

Ти беше по-лесни избор, но и грешния.

Черния вълк се отдръпна от русия и излезе от полезрението ми. Златистия бавно си

тръгна. С последен поглед в моя посока, потъна в гората.

Агонията се изля през мен, като разтопен огън. Съсредоточих се изцяло над това да

спра предстоящите писъци.

Внезапно Рейв клекна до мен, с черната роба около него, ръцете му погалиха раменете

ми.

- Линдзи, приемаш ли ме за твоя сродна душа?

Погледнах в красивите му шоколадови очи. Можех да видя кръвта, която се стичаше от

рамото му, там където Конър бе забил зъбите си в плътта му. Кимнах.

- Да, Рейв. Обичам те.

Той ме придърпа близо до себе си, притисна ме силно и ме целуна. Концентрирах се

върху силата на ръцете му и енергията в целувката му. Бе всичко, от което се нуждаех,

за да ме разсея. Болката започна да отслабва, подобна на вълните, които достигаха до

брега. Изглеждаше толкова огромна и могъща, но сега отлетя с бриза, всичко което ме

обграждаше бе Рейв – Рейв и каквото и да изпитваше към мен.

Той се би за мен. Бе нещо, което древните са правели някога, но до колкото се

простираха знанията ми – никой не го бе правил в модерни времена. Зашеметяваше ме

това, че бе рискувал всичко за мен, това че Конър отговори на повика му за борба – а

след това си тръгна. Нямах време да помисля за това или какво би могло да означава.

Всичко, за което бях способна да мисля сега бе Рейв и странното чувство, което

преминаваше през мен, сякаш през кръвта ми се предвижваха хиляди звезди. Рейв

задълбочи целувката. Бях се стегнала между чувството на болка и удоволствие, и след

това бе сякаш някой внезапно бе взривил хиляди фойерверки около мен.

Рейв вече не ме целуваше, но потъркваше студеното си носле срещу моето. Той бе

вълк.

Както и аз.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Погледнах надолу. Бе както винаги съм си мислила – красиво бяло, като арктичните

вълци.

Толкова си красива.

Думите изскочиха в главата ми и осъзнах, че това не бяха моите мисли. Бяха тези на

Рейв.

Мога да чуя мислите ти.

Ако вълците могат да се ухилят – той го правеше.

Прости ми, че предизвиках Конър, но не можех да те дам толкова лесно, не и без

борба.

Можеше да умреш.

Обикновено не си падам по сантименталните мисли, но ако не съм до теб, не ме е

грижа какво ще се случи.

Не го прави никога повече.

Обещавам.

Огледах се наоколо.

Къде е Конър? Той винаги е бил мой приятел. Трябва да отида при него.

Повярвай ми, би желал да е сам в момента. Можеш да го намериш по късно.

Той облиза гърлото ми.

Искам да ти разкрия света през очите на вълк.

Той започна да спринтира напред, а аз го последвах. Бе странно, че в сърцето ми вече

нямаше никакви съмнения. Сега изглеждаше глупаво, че не бях разбрала собствените

си желания.

Рейв бе единствения. Този, когото обичам силно, този, когото исках до себе си – през

всички предизвикателства, които щеше да отправи живота ми. Знаех това сега, можех

да го почувствам точно, както усещам собственото си сърце да бие във вълчето ми

тяло.

Изкачихме се до тази точката на планината, където можехме да устремим поглед към

всяко кътче от националната гора и по обширния нощен небосвод. Във формата на

вълк, чувствах по-силна връзка към всичко, сякаш бях по-приспособена към природата.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Част от мен бе тъжна, че Конър не бе тук с мен. Бе преминал с мен през много от

важните ми моменти – но сега разбрах, че никога не съм искала да споделя този

момент с него. Това бе моментът на Рейв. Винаги е бил негов.

Преместих погледа си към него.

Обичам те.

В тишината на нощта, чух неговия отговор.

И аз те обичам.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Chapter Nineteen

Глава деветнадесета

Превод: sunset

Редакция: djenitoo & sunset

___________________________________________________________________________

Не мога да обясня какво е да приемеш друга форма. От една страна всичко е напълно

различно: начина по който се движиш, мислиш, по който възприемаш света около теб.

Но от друга – нищо не е непознато. Все още съм си аз.

След много часове, които отлетяха като минути, с Рейв се върнахме на поляната.

Затворих очите си и представих себе си както винаги съм била – въпреки, че никога

няма да бъда същата след тази първа трансформация. Но си се представих пак като

човешко момиче. Усетих пристягане, като електрически заряд, която преминава през

мен – отворих очите си, отново в човешка форма. Наведох се, вдигнах мантията, която

носех преди преобразуването да я свали от раменете ми.

Огледах се наоколо и видях Рейв да идва откъм гората. Носеше джинсите си, а

тениската си държеше в една ръка, заедно с обувките.

Изведнъж се почувствах по-уморена от възможното. Олюлях се. Внезапно той бе зад

мен, придържайки и придърпвайки ме към себе си. Усетих дълбоката душевна връзка,

която никога не бях изпитвала с Конър. Част от мен беше тъжна, надяваща се, че

приятелят от деството ми ще бъде добре. На част от мен дори му липсваше. Но

повечето от мен все още бе замаянo, заради всичко което се случи тази вечер. Най-

накрая разбрах, коя е истинската ми сродна душа. Положих главата си на рамото му.

- Може да те изтощи първия път – каза тихо Рейв, целувайки челото ми.

- Само първия път?

- Става все по-лесно.

След първото превъплащение зад гърба си, бях напълно излекувана. Раната на крака

ми и дупката на рамото – нямаше ги, бяха останали само малки белези. Раните, които

Рейв получи тази вечер, в резултат от ухапването на шифтър се лекуват бавно, но не са

животозастрашаващи; оставят белези, но и аз имах няколко. А и трябва да добавя:

мисля, че белезите му са секси, защото са доказателството, за това което бе готов да

даде за мен.

Заведе ме до пещерата зад водопада. Щом влязохме, той се отдръпна от мен, захвърли

обувките и ризата си на една страна и започна да приготвя мястото, където да спим.

Отпуснах се надолу, сядайки на земята с краката под мен. Наблюдавах го докато

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

работи, приготвяйки само едно място. Тази вечер нямаше въпроси по това дали ще

спим заедно. За пръв път ще бъде без вина, без чувства за предателство към Конър.

Аз направих избора си – и когато си тръгна, той го прие.

Помислих си да си облека дрехите, но кожата ми бе невероятно чувствителна. Помнех

как майка ми винаги носи коприна, най-вероятно тази чувствителност бе страничен

ефект.

Станах на крака.

- Нека ти помогна.

Приведен до могилата от одеяла и възглавници той погледна нагоре към мен. Мисля,

че никога няма да се изморя да гледам топлите му кафеви очи, виждайки нежността в

тях, чувствата му към мен.

- Не. Това е част от ритуала.

Внезапно станах малко нервна. Момичетата винаги говореха за трансформацията си и

преминаването к със сродната си душа, но никога не са говорели какво идва след това.

Коленичих пред него.

- Наистина?

- Да. Преди време това е била първата вечер, в която на двойката й е позволено

да спи заедно.

- От къде знаеш?

- Сродни души 101.

Засмях се и малко от напрежението ми спадна.

- Не се шегувам – каза със сериозен глас, а усмивката му се разшири. –

Старейшините ни караха да се събираме и ни изнасяха лекции как би трябвало

да се държим с вас.

Погледнах нагоре и изпъшках.

- Британи е права! Живеем изцяло в старите времена.

Стомаха ми се завърза на възел при мисълта за нея. Насочих вниманието си към

водопада.

- Тя ще се оправи – каза Рейв.

Не бях толкова сигурна.

- Ако бях направила избора си по-рано, Конър можеше да е с нея – дали моята

нерешителност я е убила?

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Не, нямаше да е. Познавам Британи, не би взела изхвърленото.

- Мисля, че щеше да го приеме. Тя... добре де, мисля, че го обича. Или поне си

мисли, че е така. Имам предвид, как може наистина да разбереш преди да

прекараш малко време насаме с въпросния човек?

- Може би ще се съберат след тази вечер.

Ако тя оцелееше . . .

Трябваше. Трябваше да е добре.

Сядайки на одеялата, Рейв се премести по-близо до мен и пръстите му се спуснаха по

бузата ми.

- Тя е добре. Приготвяше се дълго за тази вечер – правеше тренировки, ядеше

правилно. Тя е в чудесна форма, ще се справи с промяната.

Той бе прав. Трябваше да повярвам в това. Не исках нищо да срине първата ни вечер

заедно, като сродни души. Набутах всички мисли за Био Хром и Британи в най-

отдалечените кътчета на мислите ми. Тази вечер бе моя – моя и на Рейв.

Той се приближи за целувка, но го спрях с ръка на рамото.

- Можеш да прочетеш мислите ми – казах – когато не си във вълча форма.

- Да. Истинските сродни души са винаги свързани, независимо от формата, в

която са. Концентрирай се и ще разбреш мислите ми.

Беше малко трудно да се концентрирам върху мислите му, когато устата му правеше

толкова лоши неща с моята. Целуваше ме по-дълбоко от всякога. Сякаш искаше да ме

маркира – но пълнолунието вече бе направило това. Трябваше да направя избора си и

това бе той.

Претъркулихме се на могилата от одеяла. С толкова много възглавници бе по-удобно

от колкото бях очаквала. Рейв ме притискаше към себе си, краката и ръцете ни се

преплетоха. От мантията, с която бях облечена, вече не служеше за нищо друго освен

за одеяло, което ни покриваше. Плъзгайки пръстите си по голите му гърди и рамена се

зачудих дали кожата му е чувствителна толкова, колкото моята.

- Да – промърмори преди да ме целуни отново.

Още веднъж се опитах да се съсредоточа върху мислите му, отколкото в целувките му.

Копринено . . . изгарящо . . . мое . . . завинаги . . .

Бе загубен във всичко това – в мислите си за нас. Оставих моите до отлетят, докато

изчезна всичко и не остана нищо освен нас.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Когато на следващата сутрин с Рейв приготвихме нещата си за пътуване обратно към

Уолфорд се чувствах по-силна. Бе убеден, че Тъмните Пазители са се събрали там.

Лукас бе изпратен в нашия свят. Трябваше да започнем да се приготвяме за битката с

Био Хром.

Тъй като пътувахме бавно ни отне време, но искахме да останем в това блажено

състояние възможно най-дълго, защото знаехме, че дяволски скоро ще трябва да се

срещнем с Менсън и баща му. Знаех, че родителите ми ще са в Уолфорд, чакайки мен и

Конър за официалното посрещане в семейството.

Изненада! Най-накрая послушах сърцето си, а не вас.

Най-вероятно нямаше да са очаровани от избора ми, но нещо се случи по време на

трансформацията – или може би преди това, когато най-накрая събрах кураж да

направя избора си. Почувствах как ставам самостоятелна. Обичах родителите си и

исках да се гордеят с мен – но това повече няма да коства щастието ми. Ако не приемат

Рейв, ами, ще им се наложи да изгубят мен.

Това бе съдбата ми, повик на дивото към дивото, и знаех, че принадлежа на него.

Пристигнахме в Уолфорд няколко дни по-късно, по време на залеза. Минахме през

входната врата на имението и почувствах нервно пристягане, когато майка ми и баща

ми излязоха от фоайето.

- Здравейте. Мамо, татко. Познавате Рейв.

Майка ми направи най-странното нещо. Усмихна се и прегърна Рейв, сякаш е отдавна

изгубения к роднина. Когато отстъпи назад баща ми стисна ръката му.

- Конър обясни. . . – майка ми се поколеба.

Баща ми довърши.

- Каза. . . добре, призна си, че не те е обичал истински, Линдзи, по този начин.

Невероятно! През всички тези години изглеждаше сякаш те обожава. Понякога

не знаеш всичко за хората.

А понякога не знаеш дори за себе си.

- Говорейки за Конър, знаете ли къде е? – исках да го видя само за момент, да

знам че е добре.

- С Лукас са в библиотеката, говорейки със старейшините за ситуацията покрай

Био Хром.

- Ами Британи? Върна ли се? – попитах.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Пресягайки се, майка ми оправи яката на ризата ми, сякаш имам нужда да съм

подходящо облечена, за да се изправя пред новината, която са на път да ми кажат.

- Не, никой не е чувал нищо от нея.

Почувствах толкова остра болка, че бих се почудила дали майка ми ме е ударила.

- Изпратиха ли някой да я потърси?

- Никой не знае къде да я търсят.

Звучеше толкова дяволски спокойна – сякаш просто я помолих да смени блузата си.

- Това не е извинение. – Идиотизма на това никой да не я търси! Дори и на майка

к? Тогава си спомних, че майка к е заминала за Европа. Лош спомен от

миналото к. Да се въздържа от вик бе извън възможностите ми, може би защото

промяната ме бе направила по различна.

- Трябва да е в гората. Започваме от единия край и преминаваме към другия.

Може да е наранена или да пострада, от преминаването на трансформацията

сама. О, Боже, забравих – Био Хром може и да са я хванали.

Не исках да кажа на глас, че може да е мъртва. Не исках да отивам в тази посока.

Рейв уви ръката си около мен и ме дръпна към него. В жеста му се съдържаше сила и

комфорт.

- Ще поговоря с Лукас и ще видим какво можем да направим за да я намерим.

Ще я намерим.

Той ме целуна леко преди да каже довиждане на родителите ми и да се насочи към

библиотеката, за да намери Лукас.

- Изглежда добър млад мъж – каза майка ми.

- Той е. – уверих я. – Страхотен е. И го обичам повече, от колкото си мислех, че е

възможно.

- Винаги сме си мислили, че с Конър. . .

- Знам, татко – казах, отрязвайки го. – Но виждате, винаги е било мое решение,

мой избор. И избрах Рейв.

Баща ми се усмихна топло.

- Поне знам, че ще има кой да поддържа колата ми.

- Имаш повече от това, скъпи – каза му майка ми строго. – Имаш някой, който

може да направи дъщеря ни щастлива.

Нямаше да съм по-изненадана, ако бе признала, че не е шифтър.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Не ме гледай толкова шокирано, – каза. – Аз също бях млада. Някой ден трябва

да ти разкажа за обкръжението, през което трябваше да мине баща ти, за да ме

спечели.

- Нямам търпение – но също така нямах търпение да видя Кайла или Конър – или

някой, който може да каже какво щяхме да правим относно Британи.

След като прегърнах родителите си и си уговорихме вечеря, взех ранизата си и се качих

в стята, която споделях с Кайла и Британи. Кайла седеше на мястото до прозореца,

когато влязох. Тя подскочи, притича през стаята и ме прегърна.

- Бях толкова притеснена за теб.

Усмихнах к се.

- Добре съм.

- Значи избра Рейв.

Не мислех, че е възможно, но усмивката ми стана по-широка.

- Да. Обичам го толкова много, Кайла. Дори и да не ме гледа, като луната и

звездите, не ме е грижа, защото аз го правя.

Тя стисна ръцете ми.

- Радвам се за теб, Линдзи. Един вид винаги съм чувствала, че той е единстъвения

за теб.

- Защо не ми каза нищо?

- Защото трябва да е твой избор, твое решение.

За някой, който току-що се присъедини към нас се учеше бързо.

Усмивката ми изчезна.

- Виждала ли си Конър?

Тя кимна.

- Той ще се оправи. Кажи ми, трансформацията беше ли всичко, което очакваше?

Кимнах.

- Дори повече.

Приседнах на края на леглото си.

- Също така се тревожа за Британи.

- Да, аз също. Тя просто изчезна и никой не знае къде е отишла.

- Те дори не се опитват да я открият!

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

Кайла направи гримаса.

- Не е вярно. Просто не са настоятелни, защото в момента са доста притеснени за

цялата бъркотия около Био Хром. Изпратиха няколко Пазители да я търсят, но

оставиха повечето ни тук, в случай че ни нападнат.

- Би трябвало всички да я търсят.

- И да оставим Уолфорд незаищитен?

Тя беше права – старейшините бяха тук, историята ни също – но не ми харесваше.

- Освен това не е минало толкова много време. Може би просто к трябва време,

за да стигне до тук.

- Може би – за мен това не бе вярно. Нещо се бе объркало. Просто го знаех.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Конър се разхождаше около гората. Чудя се

дали присъствито на Рейв го е накарало да напусне библиотеката.

- Имам нужда да поговоря с Конър.

Излязох навън и се насочих към гората. Странно, но можех да уловя аромата му дори

когато не бях във вълча форма. Последвах го, докато не стигнах до малък поток. Той

седеше до него.

- Здравей. – казах тихо, докато се приближавах.

Той погледна над рамото си.

- Здравей и на теб. Как се чувстваш като пълноправен член на Тъмните Пазители?

- Невероятно – спрях до него – Конър . . .

- Моля те, не се извинявай отново – прекъсна ме. – Мислех доста от онази нощ.

Ние винаги сме били приятели, а и аз винаги съм мислел, че ни е писано да сме

заедно, но истината е . . . това, което изпитвам – не съм сигурен, че е любов. Не

и от вида, който Лукас изпитва към Кайла. И тази, която ти изпитваш към Рейв.

Не знам дали ще ми повярваш, но наистина се радвам за теб. Щастлив съм, че

разбра това навреме.

Борейки се със сълзите си го прегърнах силно. Имах нужда да го направя, за да мога да

го пусна да си тръгне. Отдръпнах се назад и задържах погледа му.

- Обичам те, Конър.

- Също и Рейв.

- Определено. Обичам и него, но е различно. Но ти все още си ми приятел, винаги

ще бъдеш.

- Ти също за мен.

Започнахме да вървим обратно към имението.

Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net

Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн

- Притеснена съм за Британи – казах му.

- Недей. Ако има някой, който може да преживее трансформацията сам, то това е

тя.

- Знаеш ли, че те харесва.

Той поклати глава.

- Дори не си го и помисляй. Мисля, че няма да имам гадже поне известно време.

- Не прави това – помолих го. – Има някой и за теб.

- Ще видим. Но е сигурно, че не е Британи.

Не казах нищо, но Британи може да е много упорита. Ако иска Конър, сигурна съм, че

ще се възползва от всеки шанс.

Разбира се, това зависеше от това дали е все още жива.

По-късно през нощта, след като заспах се събудих отново. Не знам защо. Не знам какво

ме стресна, но имах чувството, че нещо не е наред.

Затворих очите си и се концентрирах върху Рейв. След това усетих връзката, която

съзнанието ми отвори.

Липсваш ми.

И ти на мен. Къде си?

Пазя северния периметър. Ела при мен.

Идвам.

Чакам те.

Измъкнах се от леглото. Не бяхме дръпнали завесите и лунната светлина се

процеждаше от прозореца към леглото. Можех да видя как Кайла спи, но леглото на

Британи бе все още празно. Къде беше? Какво се е случило с нея? Не можех да се

оттърся от чувството, че е в беда. Голяма беда.

Обух обувките и панталоните си и излязох от стаята, насочвайки се надолу по стълбите.

Щом веднъж излязох навън, изтичах до северния периметър. Не се преобразувах,

защото точно сега имах нужда от човешки ръце около мен.

Рейв трябва да се е натрапил в мислите ми, защото и той бе в човешката си форма,

носейки джинсите, с които го забелязах за първи път. Хвърлих се върху него, с такава

сила, че най-вероятно щеше да падне, ако не беше толкова силен. Придърпа ме към