Пустош

1

Едва за трети път Сузана боравеше с истински амуниции… и за пръв път извади револвера от кобура, който Роланд бе измайсторил специално за нея.

Разполагаха с достатъчно патрони; Роланд донеса повече от триста от света, в който Еди и Сузана Дийн живееха преди изтеглянето на трите карти. Но изобилието от боеприпаси не означаваше, че могат да ги прахосват с лека ръка; всъщност беше точно обратното. Боговете наказват разсипниците. В този дух Роланд бе възпитан първо от баща си, сетне и от Корт, най-великия учител. Боговете може да не те накажат веднага, но рано или късно гневът им ще те сполети… и колкото по-късно, толкова по-страшен ще бъде.

В началото и без друго не се налагаше да използват истински патрони. Красивата чернокожа жена в инвалидния стол нямаше да повярва на Роланд, ако й кажеше колко години вече си служи с огнестрелни оръжия. Първо й показа как да се прицелва по мишените, които подреди. Тя се учеше бързо. Еди също.

Както бе подозирал, и двамата се оказаха родени стрелци.

През този ден Роланд и Сузана достигнаха поляна на около километър-два от лагера сред гората, който бяха устроили преди два месеца. Дните се нижеха един след друг. Тялото на Стрелеца укрепна, а Еди и „жена“ му бързо възприемаха наученото: как да стрелят, да ловуват, да изкормват и почистват убитите животни, как да разтягат, сушат и обработват кожите на убитите животни; как да се ориентират по небето — Старата звезда сочеше север, а Старата майка — юг; как да различават шумовете в гората, превърната се в техен дом; тя се намираше на стотина километра от Западното море. Днес Еди бе останал в лагера, но Стрелецът не се притесняваше за него. Той знаеше, че наученото от собствен опит остава най-дълго в паметта.

Но имаше един урок, който и преди, и сега, си оставаше най-важният от всички: умението да стреляш и да поразяваш целта с всеки куршум. Умението да убиваш.

Поляната с форма на неправилна окръжност бе оградена от тъмни ели, от които се носеше сладникав аромат. На юг земята се разтваряше в тристаметрова пропаст: скалните издатини и канарите образуваха гигантска стълба. През поляната течеше бистър поток, който идваше от гората, ромолеше в дълбокото си русло, сетне се изливаше над скалите, където земята пропадаше.

Потокът се спускаше до дъното на пропастта, образувайки няколко водопада и безброй прекрасни трептящи във въздуха дъги. От ръба на пропастта се откриваше изглед към дълбока, обрасла с ели долина; тук-там извисяваха снага огромни брястове, не пожелали да отстъпят място на елите. Бяха толкова стари, че сигурно страната, от която идваше Роланд, бе по-млада от тях. Стрелецът не видя следи от пожари, макар да нямаше съмнение, че от време на време върху дърветата падаха мълнии. Впрочем мълниите не бяха единствената заплаха за гората. Някога тук бяха живели хора; през последните седмици той неведнъж се натъкваше на следи от тях. Намираше примитивни артефакти, но сред тях и глинени чирепи, които явно бяха обработени в пещ. А огънят е зъл дух, който често се измъква от властта на своя създател.

Над гората се простираше лазурно синьо небе, в което кръжаха врани и грачеха дрезгаво. Бяха неспокойни, сякаш предусещаха връхлитаща буря, но Роланд подуши въздуха — нямаше да вали.

На левия бряг на ручея се издигаше огромна скала. Роланд нареди върху него шест камъчета, във всяко от които блещукаха люспи слюда.

— Давам ти последна възможност — каза Стрелецът. — Ако кобурът не ти е удобен, кажи ми веднага. Не сме дошли тук да прахосваме патрони.

Тя го погледна присмехулно, за миг Роланд видя пред себе си Дета Уокър. В очите й светеха странни пламъчета.

— Какво ще направиш, ако кобурът наистина не ми е удобен, но не ти кажа? Ако нито един от шестте изстрела не попадне в целта? Ще ме удариш ли по главата, както е постъпвал старият ти учител?

Стрелецът се усмихна. През последните пет седмици се бе усмихвал повече, отколкото през петте години преди тях.

— Много добре знаеш, че няма да го направя. Първо, тогава бяхме деца, не бяхме издържали изпитанието. Можеш да плеснеш едно хлапе, за да му дадеш урок, но…

— В моя свят възпитаните хора не бият децата си — рязко отвърна тя.

— Роланд сви рамене. Трудно можеше да си представи съществуването на подобен свят. Та нали в Библията се казваше: „Не жали пръчката, за да не разглезиш детето!“ И въпреки това не смяташе, че тя го лъже.

— Твоят свят се е променил — каза той. — В него много неща са по-различни. Сам се убедих в това.

— Предполагам.

— Във всеки случай двамата с Еди сте големи хора. Ще бъде глупаво да се отнасям с вас като с деца. Що се отнася до изпитанията, и двамата ги издържахте.

Роланд си спомни как на брега тя уби три от ракообразните чудовища, които се канеха да оглозгат до кости двамата с Еди. Стрелецът видя усмивката й и реши, че тя се е сетила за същото.

— И така, какво ще направиш, ако стрелям нахалост?

— Ще те погледна. Мисля, че това ще бъде достатъчно. Тя се замисли, сетне кимна.

— Може би.

Сузана отново провери колана с кобура. Той минаваше през гърдите й и приличаше на въжетата, които носят докерите. Роланд се беше трудил няколко седмици, докато го ушие както трябва. Коланът и револверът, чиято ръкохватка от сандалово дърво стърчеше от кобура, някога принадлежаха на самия Стрелец; кобурът висеше на дясното му бедро. Беше му трудно, но през последните пет седмици Роланд проумя, че там никога няма да има револвер. Благодарение на чудовищата можеше да стреля само с лявата ръка.

— Е, как е? — попита я.

Този път тя се засмя.

— По-удобно не може и да бъде. А сега да стрелям ли, или ще продължим да слушаме граченето на враните?

Стрелецът се напрегна, усети как го обзема гняв. Корт навярно бе изпитвал същото, но бе прикривал чувствата зад мрачното си изражение. Искаше тя да се научи да стреля… трябваше да се научи да стреля. Но да покаже отчаяната си нужда, означаваше да се провали.

— Повтори урока си още веднъж.

Тя въздъхна с престорено раздразнение… но когато заговори, усмивката й изчезна и красивото й лице стана сериозно. Устните й изрекоха старото заклинание, което прозвуча по съвършено различен начин. Роланд никога не бе очаквал да чуе тези думи от устата на жена. Колко естествено прозвучаха те… и същевременно странно и опасно.

— Не се прицелвам с ръката си; този, който прави това, е забравил лицето на баща си. Прицелвам се с окото си. Не стрелям с ръката си; който прави това, е забравил лицето на баща си. Стрелям с разума си. Не убивам с револвера си…

Млъкна и се прицели в лъскавите камъчета, наредени върху канарата.

— Няма да убивам никого, това са най-обикновени камъни.

Изражението й — леко предизвикателно, леко игриво — предполагаше, че тя възнамерява да раздразни Роланд, може би дори да го ядоса. Стрелецът обаче бе минал по съшия път и не бе забравил, че стрелците чираци са капризни и самонадеяни, правят се на интересни в най-неподходящия момент… а той бе открил у себе си неподозирана дарба. Дарбата на учител. Нещо повече, харесваше му да учи останалите; от време на време се питаше дали това се отнасяше и за Корт. Сигурно.

Враните отново заграчиха. Някаква част от съзнанието на Стрелеца регистрира факта, че новите крясъци са по-скоро възбудени, отколкото заядливи; явно нещо бе подплашило птиците и ги бе лишило от храната им. В момента умът му бе зает с по-важни неща от някакви си страхливи врани, затова Роланд насочи вниманието си към младата жена. Да постъпи другояче в присъствието на чирак означаваше да му даде нов повод за заяждане. И кой ще излезе виновен? Кой друг освен учителят? Нима не я учеше да хапе? Учеше и двамата да хапят. Нима Стрелецът — лишен от ритуала и заклинанието — не бе човек-ястреб, обучен да напада по команда?

— Не — възрази, — не са камъни.

Тя повдигна вежди и се усмихна отново. След като се убеди, че Роланд не възнамерява да я наругае, както правеше понякога ако реакциите й бяха забавени или прибързани, в очите й заигра металният блясък, който той свързваше с Дета Уокър.

— Така ли? — учуди се тя.

Предизвикателството в гласа й не бе злонамерено, но щеше да стане, ако Роланд й позволеше. Беше напрегната, възбудена, приличаше на котка, която подава ноктите си.

— Не, не са камъни — повтори насмешливо той. На лицето му се появи усмивка, макар сурова и невесела. — Помниш ли онези гадове в Оксфорд?

Усмивката й помръкна.

— Помниш ли какво сториха с теб и твоите приятели?

— не бях аз. Беше друга жена.

Погледът й помътня. Роланд мразеше този поглед, но в същото време го харесваше. Това беше правилният поглед, онзи който подсказваше, че съчките са пламнали и скоро ще се разгори същинският огън.

— Ти беше. Независимо дали ти харесва или не, но това беше Одета Сузана Холмс, дъщеря на Сара Уокър Холмс.

Спомняш ли си пожарникарските маркучи? Спомняш ли си как ви обливаха с водни струи? Как блещукаха златните зъби на онези, които постъпиха по този начин с вас?

По време на дългите нощи край огъня тя им беше разказала и това, и още много други неща. Стрелецът не бе разорат всичко, но бе слушал внимателно. И беше запомнил всичко. В края на краищата болката е оръжие. Понякога най-доброто оръжие.

— Какво ти става, Роланд? Защо ми напомняш тези гадости?

В очите й проблесна опасно пламъче; то му напомни за Алан, за добрия Алан, преди да излезе извън кожата си.

— Камъните са тези хора — тихо каза той. — Хората, които са те заключили в килията. Мъжете с палките и кучетата. Онези, които са те наричали черен боклук.

Посочи ги, пръстът му описа полукръг.

— Това е онзи, който се е хилил, докато те е щипал по гърдите. Ето другият, който е решил да провери дали не си скрила нещо в ануса си. Третият, нарекъл те шимпанзе в рокля за петстотин долара. Онзи, който е удрял с палката си по спиците на инвалидния стол, докато звукът едва не те е подлудил. Петият, който е нарекъл приятеля ти Леон педераст. А последният е Джак Морт. Тези камъни са онези мъже.

Тя дишаше тежко, гърдите й се повдигаха трескаво. Извърна се и насочи поглед към камъните, по които проблясваха люспи слюда. Някъде далеч зад тях се разнесе трясъкът от паднало дърво. Враните заграчиха още по-силно. Двамата бяха прекалено погълнати от играта, която бяха започнали, за да им обърнат внимание.

— Така ли? — попита задъхано тя. — Така ли?

— Да. А сега си кажи урока, Дийн, и бъди искрена.

Този път думите се отрониха от устата й като парчета лед. Дясната й ръка, поставена върху облегалката на инвалидния стол, трепереше леко; приличаше на автомобилен двигател, работещ на празен ход.

— Не се прицелвам с ръката си; този, който прави това, е забравил лицето на баща си. Прицелвам се с окото си.

— Добре.

— Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си. Стрелям с разума си.

— Винаги е било така.

— Не убивам с револвера си; който прави това, е забравил лицето на баща си. Убивам със сърцето си.

УБИЙ ги тогава заради баща си! — изкрещя Роланд. — ИЗБИЙ ГИ ДО КРАК!

Дясната й ръка прелетя светкавично разстоянието между облегалката на инвалидния стол и кобура. След миг вече стреляше, лявата й ръка натискаше ударника; движенията й бяха толкова бързи и прецизни, че напомняше колибри, което пърха с криле. Шест изстрела огласиха долината, пет от камъчетата, наредени върху канарата, бяха изчезнали.

За миг двамата останаха безмълвни — като че ли дори не дишаха — докато околните скали отразяваха ехото от изстрелите. Дори враните замълчаха, поне за миг.

Стрелецът пръв наруши тишината и с равен, но недвусмислен тон произнесе две думи:

— Много добре.

Сузана погледна оръжието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. От цевта излизаше струйка дим и се издигаше право нагоре. Сетне бавно го прибра в кобура под гърдите си.

— Добре, но не отлично. Пропуснах един.

— Така ли? — Роланд отиде до скалата и взе последния камък. Погледна го и го подхвърли към нея.

Тя го хвана с лявата си ръка; дясната остана близо до револвера, отбеляза с одобрение Стрелецът. Сузана стреляше по-добре от Еди, идваше й някак си отръки, но младежът бе усвоил този урок по-бързо от нея. Ако беше участвала в престрелката в нощния клуб на Балазар, щеше да се справи по-добре. Но тя също напредваше. Младата жена погледна камъка и видя драскотината в горния му край.

— Само си го одраскала — каза Роланд, когато се върна до нея, — но понякога и това е достатъчно. Ако одраскаш противника, попречиш му да се прицели… — той замълча. — Защо ме гледаш така?

— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш?

— Не. Не мога да чета мислите ти.

В гласа му звучеше оправдание и тя поклати ядосано глава. Бързите й превъплъщения от един човек в друг го изкарваха понякога извън нерви; очевидната му неспособност да каже нещо различно от това, което мисли, я вбесяваше. Той беше най-праволинейният човек, когото някога бе срещала.

— Добре — каза, — ще ти обясня защо те гледам така. Защото това беше мръсен номер. Каза, че не можеш да ме зашлевиш, дори да го заслужавам… но или ме излъга, или си много глупав, а аз зная, че не си глупав. Хората не винаги ти удрят шамар в буквалния смисъл, това може да ти каже всеки мъж или жена от моята раса. В моя край казваха: „Камъни и сопи костите ми чупят…“

— „… а от шегите им не ме боли“ — завърши той.

— Е, не е точно така, но си близо до истината. Все същата гадост, каквото и да си говорим. Заболя ме от думите ти, Роланд, а ти стоиш и се преструваш, че нищо не е станало.

Тя седеше на инвалидния си стол, гледаше Стрелеца с инатливо любопитство и Роланд си помисли — не за пръв път — че онези отрепки трябва да били или много смели, или много глупави, за да постъпят така с нея, без значение дали тя е инвалид или не. А след като бе посетил техния свят, Роланд не смяташе, че са го направили, защото са били много смели.

— Не съм се замислял дали ще те обидя или не — търпеливо й обясни Стрелецът. — Ти просто се озъби, канеше се да ме ухапеш, та се наложи да пъхна прът между челюстите ти. Това свърши работа… нали?

Лицето й застина в обида и учудване.

— Копеле такова!

Вместо да отвърне, той извади револвера от кобура, отвори барабана с двата пръста на дясната си ръка и започна да го презарежда.

— От всички самонадеяни…

— Трябваше да те ядосам — каза търпеливо той. — В противен случай нямаше да поразиш целта, щеше да стреляш с ръката и с револвера, вместо с окото и с разума. Това мръсен номер ли е? Самонадеяност ли? Не мисля. Според мен в твоето сърце се таи арогантност. Ти си тази, която обича да прави мръсни номера. Но това не ме разочарова. Напротив. Стрелец без зъби не е стрелец.

— По дяволите, аз не съм стрелец!

— Роланд не обърна внимание на думите й; ако Сузана не беше стрелец, то той беше скунк.

— Ако беше игра, щях да постъпя другояче. Но не е. Това е…

Лявата му ръка докосна за миг челото малко над слепоочието. Сузана видя, че пръстите му треперят леко.

— Роланд, какво те безпокои?

Той свали бавно ръката си. Върна барабана на револвера на мястото му и прибра оръжието в кобура, който тя носеше.

— Нищо.

— Лъжеш ме. Сигурна съм, че има нещо. Еди е на същото мнение. Напрегнат си още от времето, когато вървяхме по брега. Нещо не е наред и ситуацията май се влошава.

— Всичко е наред — повтори Стрелецът.

Тя протегна ръка и пое дланта му в своята. Гневът му се беше стопил, поне за момента. Сузана го погледна право в очите.

— Двамата с Еди не принадлежим към… този свят, Роланд. Без теб ще умрем. Ще разполагаме с твоите оръжия, ще стреляме с тях, както ти ни научи, но въпреки това ще умрем. Ние… ние разчитаме на теб. Затова ми кажи какво има. Позволи ми да се опитам да ти помогна. Да се опитаме да ти помогнем.

Роланд не бе от хората, които се отличават с дълбочина на себепознанието, а и не му трябваше; самата идея за това (да не говорим за самоанализ) му бе напълно чужда. Беше свикнал да действа, след като се посъветва за миг с разума си (процесите, които протичаха в мозъка му, бяха пълна загадка за него). Стрелецът бе най-съвършеното създание, човек, чиято дълбоко романтична душа бе обвита в корава броня от първични инстинкти и пресметливост. За миг се вглъби в себе си и реши да й каже всичко. Да, наистина нещо не беше наред. Да, безспорно. Нещо ставаше с разума му, нещо просто като собствената му природа и същевременно непонятно като необикновения живот, на който същата тази природа го бе обрекла.

Отвори уста, за да каже; „Ето какво не е наред, Сузана. Ще ти го обясня с една дута: полудявам.“ Но преди да успее да го направи, в гората падна ново дърво, раздаде се страхотен трясък. Този път шумът дойде отблизо. И двамата чуха трясъка, чуха и възбуденото грачене на враните, и двамата отчетоха факта, че дървото бе паднало близо до техния лагер.

Сузана погледна в посоката, от която идваше шумът, сетне очите й, разширени от смайване, се насочиха към лицето на Стрелеца.

— Еди! — извика тя.

В обширната гора зад тях се разнесе вик на дива ярост. Падна ново дърво, сетне още едно. Стволовете им трещяха като оръдейна канонада. „Сухи дървета — помисли си Стрелецът. — Мъртви дървета.“

— Еди! — този път Сузана изпищя. — Не зная какво става, но Еди е там!

Ръцете й се спуснаха към колелата на инвалидния стол и започнаха го завъртат.

— Нямаме време. — Роланд я грабна под мишниците и я вдигна. И преди я бе носил, когато теренът не й позволяваше да използва инвалидния стол — всъщност двамата с Еди се бяха редували — но тя продължаваше да се учудва от неестествената скорост, с която се движеше той. В един миг тя седеше в инвалидния си стол, купен в края на 1962 година от най-скъпия магазин в Ню Йорк. В следващата секунда вече беше върху раменете на Роланд и подскачаше като мажоретка; мускулестите й бедра стискаха врата му, а ръцете му обхващаха кръста й. Той хукна, ботушите му тропаха по осеяната с борови иглички земя.

— Одета! — извика той, като използва името, с което тя се бе представила при първата им среща. — Да не изгубиш револвера! Пази го в името на баща си!

Тичаше сред дърветата. Докато ускоряваше крачка, сенките и слънчевите зайчета, които падаха върху гърба му, образуваха подвижна мозайка. Вече слизаха по хълма. Сузана вдигна лявата си ръка, за да се предпази от един клон. В същия миг дясната й длан се вкопчи в ръкохватката на револвера.

„Два километра — помисли си тя. — За колко време се изминават два километра? За колко време, ако не се подхлъзне по килима, от иглички… може би прекалено много. Господи, моля те, запази го! Не позволявай с моя Еди да се случи нещо!“

Сякаш в отговор на молитвите й се разнесе ревът на невидимия звяр. Той прозвуча като гръм, отекна като тътен.

2

Мечокът бе най-голямото създание, обитаващо гората, известна някога като Голямата западна гора, а също и най-старото. В деня, когато се появи от мрачните и неизследвани простори на Външния свят, за да се превърне в страшен и неумолим господар на долината, огромните ели, които заобикаляха Роланд, бяха малки дръвчета.

Преди много години Древните, които обитаваха Западната гора (Роланд бе открил следи от тях през последните няколко седмици), избягаха, уплашени от огромния, безсмъртен мечок. Опитаха да го убият още щом откриха, че не живеят сами в новозаселените от тях територии, но макар стрелите им да довеждаха животното до бясна ярост, не можеха да го наранят сериозно. За разлика от останалите животни в гората, за разлика дори от дивите котки, които се срещаха из пясъчните хълмове на запад, гигантският мечок много добре знаеше кои са виновниците за причинената му болка. Разбираше откъде идват стрелите. Разбираше. За всяка стрела, забила се в сплъстената му козина, мечокът убиваше трима, четирима или дори половин дузина от Древните. Най-често убиваше деца, ако не успееше да се добере до тях, нахвърляше се срещу жените. Унижаваше мъжете воини, като не им обръщаше никакво внимание.

Постепенно, след като разбраха истинската му същност, хората прекратиха безполезните си опити да го убият. Той, разбира се, бе истинско изчадие адово или може би Божи пратеник. Наричаха го „Мир“, което на езика на Древните означаваше „Подземният“. На ръст достигаше двадесет и пет метра. След повече от осемнадесет века на абсолютно господство над Западната гора той умираше. Причината за смъртта му може би се криеше в някой микроскопичен организъм, погълнат с храната или с водата, а може би се дължеше на преклонната му възраст или пък на съчетанието от двете. Това нямаше особено значение; важен бе крайният резултат — колонията от бързо размножаващи се паразити разлагаше мозъка му. Mir, който дълги години се отличаваше с прецизен и жесток ум, полудя.

Гигантският мечок разбра, че в гората отново са се появили хора; той бе господарят на леса и макар гората да бе огромна, нищо в нея не можеше да убегне от погледа му. Беше се отдалечил от пришълците не защото се страхуваше от тях, а защото не го интересуваха. Сетне паразитите свършиха своето, мечокът полудя и реши, че това са Древните, които отново ще започнат да залагат капани, да палят гората и да му досаждат с гадните си номера. Само че този път, докато лежеше в последната си бърлога, разположена на петдесетина километра от лагера на пришълците, и се чувстваше още по-зле от вчера, Мир си помисли, че Древните най-после са му намерили цаката: отровили са го.

Този път реши не само да им отмъсти заради някаква драскотина, а да ги унищожи, преди отровата да го е довършила, но докато крачеше към лагера им, способността му да мисли изчезна. Остана само яростта, ръждиво проскърцване на локатора, разположен на главата му, който някога бе работил безшумно. Остана и изостреното обоняние, което го насочваше безпогрешно към миризмата, идваща от лагера на тримата пътешественици.

Мечокът, чието истинско име не бе Мир, се носеше през гората като огромен валяк, като крачеща кула с червеникаво-кафяви очи, които изгаряха от треска и лудост. Огромната му глава, окичена със счупени клони и борови иглички, се въртеше неуморно наляво и надясно. От време на време кихаше; неговото АП-ЧИХ! приличаше на приглушен взрив, а от ноздрите му излитаха облачета гърчещи се бели паразити. Лапите му с извити еднометрови нокти поваляха дърветата. Вървеше изправен и оставяше дълбоки следи в меката горска пръст. От него лъхаше свеж дъх на смола и воня на изпражнения.

Локаторът на главата му се въртеше и скърцаше, скърцаше и се въртеше.

Мечокът не се отклоняваше от курса си: право напред към лагера на онези, които бяха посмели да се върнат в неговата гора, които бяха посмели да му причинят болка. Древни или не, те трябваше да умрат. Когато видеше някое изсъхнало дърво, Мир се отклоняваше от пътя си, за да го прекърши. Сухият пукот галеше слуха му; когато стволът най-сетне паднеше на земята или се опреше на съседните дървета, мечокът продължаваше напред, окъпан от слънчевите лъчи, проникнали през облаците прахоляк.

3

Преди два дни Еди Дийн се захвана отново с дърворезба — за пръв път се опита да издяла нещо, когато бе на дванайсет години. Спомняше си, че това му бе доставило удоволствие, вярваше също, че му идва отръки. Не можеше да твърди категорично, че има талант, но едно нещо му го подсказваше: раздразнението на Хенри, по-големият му брат, когато го видеше да дялка нещо.

„О, я го вижте тоя лигльо — казваше Хенри. — Какво правиш днес, маминото? Къщичка за кукли? Цукало за малкия Еди? О… не е ли СТРАХОТНО?“

Хенри никога не забраняваше на по-малкия си брат да прави каквото и да било; никога не казваше: „Я зарежи това, брато! Разбираш ли, много е готино, а когато правиш толкоз готини неща, просто се изнервям. Разбираш ли, аз съм този, който трябва да прави готините неща. Аз, Хенри Дийн. Така че можеш да отнесеш някоя тупалка. Няма да ти кажа: «Престани, че ме изнервяш», защото ще прозвучи малко откачено. Но мога да те ступам, щото така правят батковците, нали? Това си е част от имиджа. Ще те дразня, ще се заяждам, ще ти се подигравам, докато не… ПРЕСТАНЕШ! Ясно ли е!“

Това не се харесваше на Еди, но в семейство Дийн нещата обикновено ставаха така както искаше Хенри. И доскоро това им изглеждаше нормално — просто изглеждаше. Причините за това бяха две. Едната бе явна, а другата — скрита.

Явната причина бе, че Хенри Трябваше Да Се Грижи за Еди, докато госпожа Дийн ходеше на работа. Трябваше Да Се Грижи през цялото време, защото бяха имали и сестричка, която… Ако беше жива, щеше да е с четири години по-голяма от Еди и с четири години по-малка от Хенри, но разбирате ли, ако беше жива. Един пиян шофьор я прегази, когато Еди бе само на две годинки. Когато колата я връхлетя, Глория гледаше как съседските деца играят на дама.

В детството си Еди често си мислеше за сестра си, особено докато слушаше как Мел Алан коментира мачовете от бейзболната лига. Когато някой играч отбележеше точка, Мел възкликваше: „Майчице, той направо ги размаза! ДО СКОРО!“ Е, и онова пиянде размаза Глория Дийн, майчице. Сега Глория е горе на небето. Това обаче не се бе случило, защото властите на щата Ню Йорк не бяха взели книжката на онзи нещастник след третата му катастрофа или защото Господ бе решил да духне свещичката на Глория. Това, както госпожа Дийн непрекъснато повтаряше на синовете си, се бе случило, защото Нямаше Кой Да Се Грижи За Глория.

Задължение на Хенри бе да се грижи и с Еди да не се случи нещо лошо. Той се справяше със задачата, макар и не особено лесно. По този въпрос двамата с майка му бяха на еднакво мнение. Непрекъснато повтаряха на Еди какви жертви прави брат му, за да го предпази от пияните шофьори, крадците, наркоманите и може би дори от враждебно настроени извънземни, които кръстосваха околността с летящите си чинии и отвличаха малки деца като Еди Дийн. Хенри бе достатъчно изнервен от тези задължения, затова малкият не биваше да го дразни. Ако Еди правеше нещо, което не се харесваше на брат му, трябваше да престане на секундата. По този начин се отплащаше на батко си, задето той прекарваше цялото си време в Грижи За Него. Ако погледнеш нещата от този ъгъл, ще разбереш, че просто не е честно да превъзхождаш Хенри в каквото и да било.

Сетне идваше скритата причина. Тя беше още по-важна, защото никой не смееше да я изрече на глас: Еди не можеше да си позволи да бъде по-добър от Хенри, защото брат му не го биваше за нищо… освен Да Се Грижи За Еди, разбира се.

На игрището близо до блока, в който живееше семейство Дийн, Хенри научи Еди да играе баскетбол. Кварталът им бе осеян с мрачни железобетонни постройки, на хоризонта извисяваха снага небостъргачите на Манхатън, които приличаха на мираж. Всички в квартала чакаха с нетърпение чековете със социалната помощ. Еди бе по-малък от Хенри с осем години и доста по-дребен, но много по-бърз. Имаше вроден усет към играта; стъпеше ли на напуканото циментово игрище, хванеше ли топката, никой не можеше да го спре. Беше много бърз, но това не беше главното. По-важно беше, че Еди беше по-добър от Хенри. Ако не го беше разбрал от резултатите от игрите по двойки, то трябваше да му го подскажат мрачните погледи на брат му и ударите с юмрук по рамото, с които той го награждаваше на връщане у дома. Тези удари Еди трябваше да приема като добродушна закачка. Баткото възкликваше весело, свиваше ръка в юмрук, издаваше напред едно от кокалчетата и удряше Еди в бицепса. Това трябваше да изглежда като шега, но болката беше страхотна. Хенри не се шегуваше, а предупреждаваше: „Не ме прави за смях, брато, не забравяй, че аз съм Този, Който Се Грижи За Теб!“ Същият принцип важеше и за четенето… бейзбола, математиката, дори за скачането на въже, което си беше игра за момичета. Това, че Еди беше по-добър или можеше да бъде по-добър, на всяка цена трябваше да остане тайна. Защото беше по-малкият брат. Защото Хенри Се Грижеше За Него. Но най-важната част от скритата причина бе и най-простата: Еди трябваше да пази тайна, защото Хенри му беше батко и Еди го обожаваше.

4

Преди два дни, докато Сузана дереше един заек, а Роланд се канеше да приготви вечерята, Еди се разхождаше в гората на юг от лагера. Малко преди това забеляза странна фиданка, която растеше от наскоро отрязан пън. Обзе го странно чувство — предположи, че е онова, което хората наричат deja vu — и впери поглед в дръвчето, което приличаше на дръжка за врата с неправилна форма. Някъде дълбоко в съзнанието си той регистрира факта, че устата му е пресъхнала.

След няколко секунди осъзна, че съзерцава фиданка, която стърчи от някакъв пън, но мисли за двора на сградата, в която живееха с Хенри — спомняше си топлия цимент и тежката миризма на боклуците в контейнера за смет. В лявата си ръка държеше цепеница, а в дясната стискаше закривен нож, взет от шкафа отдясно на умивалника. Фиданката, прорасла от пъна, събуди у него спомена за онзи мимолетен период, когато се бе влюбил в дърворезбата. Беше погребал спомена толкова дълбоко в паметта си, че първоначално не осъзна какво става.

Преди да започне работа, обичаше да си представя предмета, който щеше да се получи. Понякога виждаше кола или камион, друг път — куче или котка. Веднъж, спомняше си го много добре, видя лицето на каменен идол — някой от онези призрачни монолити, осеяли Великденските острови, за които бе прочел в „Нешънъл Джиографик“. Фигурката излезе сполучлива. Главното беше да издяла от парчето дърво колкото се може по-голяма фигурка. Невъзможно беше да използва цялото парче, но когато се постараеше, правеше страхотни неща.

В кората на пъна Еди видя нещо, което можеше да му свърши работа. Сигурно щеше да успее да го изреже с ножа на Роланд — най-острият и здрав инструмент, който някога бе държал.

Нещо вътре в дървото търпеливо чакаше да се появи някой — някой като него! — и да го освободи.

„Я го вижте тоя лигльо! Какво прави днес маминото синче? Къщичка за кукли? Нощно гърненце? Прашка, за да се преструва, че лови зайци като батковците? О-о-о… не е ли СТРАХОТНО?“

Еди се засрами, реши, че нещо е сгрешил; спомни си, че на всяка цена трябва да запази тайната. После се сети, че великият мъдрец и наркоман Хенри Дийн беше мъртъв. Този факт продължаваше да го учудва и да поражда у него ту чувство на тъга, ту на вина, примесена понякога с гняв. Два дни преди от зеления горски лабиринт да се появи мечокът, Еди изпита съвсем неочаквано чувство на облекчение и неудържима радост.

Беше свободен.

Взе ножа на Роланд, внимателно отряза фиданката, сетне се върна в лагера, седна под едно дърво и заоглежда новата си придобивка от всички страни. Не гледаше фиданката, а гледаше вътре в нея.

Сузана изчисти заека и го сложи в гърнето над огъня. Разпъна одраната кожа между две пръчки, като я завърза с парчета от вървите от дисагите на Роланд. След вечеря Еди щеше да я изчисти. С помощта на ръцете си тя се придвижи до Еди, който седеше, опрял гръб в ствола на огромен стар бор. Край огъня Стрелецът стриваше някакви тайнствени, но несъмнено вкусни билки и ги слагаше в гърнето.

— Какво правиш, Еди? — попита го Сузана.

Младежът едва овладя абсурдния импулс да скрие зад гърба си парчето дърво.

— Нищо — отвърна той. — Знаеш ли, реших да издялкам нещо. — Еди замълча, сетне добави: — Не ме бива особено.

Гласът му прозвуча сякаш се опитваше да я убеди, че наистина не го бива.

Сузана го погледна озадачена. В един миг изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, сетне явно премисли, сви рамене и реши да го остави на мира. Нямаше представа защо той се срамува, че дялка парче дърво — баща й го беше правил толкова често — но реши, че ако Еди поиска да поговорят за това, сам ще й даде знак.

Той разбираше, че чувството му за вина е нещо глупаво и безсмислено, но разбираше също, че предпочита да дялка разни фигурки, когато Роланд и Сузана не са в лагера. Явно старите навици трудно се променяха. Борбата с хероина се оказа фасулска работа в сравнение с борбата с комплексите от детството.

Когато двамата бяха извън лагера, ходеха на лов или пък Роланд учеше Сузана да стреля, Еди обработваше парчетата дърво с неподозирано умение и нарастващо удоволствие. Формата лежеше скрита в дървото, да, тук беше прав. Еди реши, че този път ще успее да измъкне от парчето дърво почти всичко, може би дори щеше да превърне чатала в удобно оръжие. Нищо особено в сравнение с револверите на Роланд, но все пак оръжие, изработено от самия Еди. Негово, Тази мисъл му доставяше огромно удоволствие.

Когато в небето се разнесоха първите крясъци на подплашените врани, той не ги чу. Вече мислеше — надяваше се — как съвсем скоро ще открие дърво, в което е заключен лък.

5

Еди пръв чу мечока — но само минута-две преди Роланд и Сузана, защото се рееше на крилете на вдъхновението, което съпровожда най-сладките и мощни творчески пориви. През по-голямата част от живота си бе потискал тези импулси, а сега треската на съзиданието го държеше здраво в обятията си. Беше се превърнал в доброволен пленник.

От вцепенението го извади не трясъкът на повалените дървета, а долетелият от юг тътен от изстрелите на 45-калибровия револвер. Той се огледа, усмихна се и отметна косата си. В този миг, опрял гръб на огромния бор посред поляната, превърнала се в техен дом, озарен от златисто-зелените слънчеви лъчи, Еди изглеждаше истински красавец — младеж с кафяви очи и буйни тъмни коси, които непрекъснато падат върху високото му чело.

За момент погледът му се спря на другия револвер на Роланд, който беше в кобура, окачен на съседен клон. Запита се дали някога Стрелецът бе оставал и без двата си револвера едновременно. Този въпрос породи два други.

На колко години беше човекът, изтръгнал Еди и Сузана от техния свят, от тяхното време? И нещо по-важно, какво ставаше с него?

Сузана бе обещала да зачекне темата… само в случай, че се представи добре в стрелбата и не предизвика гнева на Роланд. Еди не вярваше Стрелецът да й отговори искрено, но все пак и двамата щяха да дадат на този проклет старец да разбере, че знаят, че нещо не е наред.

— Ако Бог пожелае, ще намерим и вода — каза той. Усмихна се и продължи да дялка парчето дърво. И двамата бяха започнали да използват поговорките на Роланд… и той техните. Сякаш бяха две половини от едно цяло…

Наблизо се срути дърво; Еди скочи на крака, в едната си ръка стискаше ножа на Роланд, в другата — полуиздялано парче дърво. Погледна в посоката, от която се разнесе трясъкът, сърцето му туптеше бясно, сетивата му бяха нащрек. Нещо се приближаваше. Сега вече чуваше тропота му из храсталака; съжали, че е реагирал толкова късно. Нещо му подсказваше, че сам си е виновен. Така му се пада, щом върши нещо по-добре от Хенри, щом ядосва батко си.

Още едно дърво се сгромоляса със сух трясък. Еди се взря между две високи ели и видя във въздуха да хвърчат трески. Съществото, причинило всичко това, нададе яростен рев, от който кръвта на младежа замръзна.

Каквото и да приближаваше, то имаше огромни размери.

Еди изпусна парчето дърво и захвърли ножа на Роланд към едно дърво на три-четири метра вляво от него. Ножът се превъртя два пъти във въздуха и се заби в кората. Дръжката затрепери. Еди извади от кобура револвера на Роланд и свали предпазителя.

Дали да остане неподвижен, или да побегне?

Почти веднага осъзна, че няма избор. Онова нещо бе не само огромно, но и бързо. Сега вече беше прекалено късно да му избяга. Между дърветата се появи огромна сянка, която се извисяваше над върховете на най-високите ели. Идваше право към него; съществото не го изпускаше от погледа си.

— О, Боже, с мен е свършено! — прошепна младежът, когато съществото прекърши поредното дърво, което се сгромоляса сред облак от прах и борови иглички. Онова нещо бе с размерите на Кинг Конг. Земята кънтеше под стъпките му.

„Как ще постъпиш, Еди? — внезапно го попита Роланд. — Помисли! Това е единственото ти преимущество. Какво ще направиш?“

Той не си въобразяваше, че може да убие чудовището. Вероятно би се справил с помощта на базука, но не и с 45-калибров револвер. Можеше да побегне, макар да му се струваше, че ако пожелае, звярът ще го настигне. Еди прецени, че вероятността да бъде сплескан под огромните задни лапи на чудовището е петдесет на петдесет.

Какво да прави? Да остане на място и да започне да стреля или да си плюе на петите?

Реши, че има и друг изход. Да се покатери на някое дърво.

Обърна се към елата, в чието подножие бе седял. Бе огромна и стара, може би най-високото дърво в околността. Първият клон се издигаше на два метра и половина над земята. Еди свали спусъка и затъкна револвера в колана си. Подскочи, улови се за клона и започна да се набира. Зад гърба му огромната мечка оповести с рев появата си на поляната.

Звярът щеше да сграбчи Еди, да го изкорми и да остави червата му да висят по клоните на дървото, ако в същия миг не бе кихнал за пореден път. Чудовището стъпи върху гаснещия огън, вдигна облак черна пепел и замръзна, опряло огромните си лапи в огромните си бедра; за миг заприлича на старец, навлякъл меча кожа, на старец, болен от грип. Кихна отново — АП-ЧИХ! АП-ЧИХ! АП-ЧИХ! — и от носа му излетяха облаци от паразити. Топла струя урина потече между краката му и угаси последните въглени.

Еди се възползва от тези няколко секунди, подарени му от съдбата. Изкатери се по дървото като маймуна, спря само за да се увери, че револверът на Стрелеца е все така здраво затъкнат в колана му. Бе обладан от ужас, не се съмняваше, че ще умре (какво друго можеше да очаква, след като го нямаше Хенри, който да се грижи за него), но в главата му се разнесе лудешки кикот. „Подгонен на едно дърво — рече си той_. — Как ви се струва, а? Подгонен на едно дърво от Мечодзила.“_

Чудовището отново вдигна глава. Онова странно нещо, което се въртеше между ушите му, хвърляше отблясъци. Мечокът се хвърли към дървото. Замахна с лапа, опитвайки се да свали Еди, все едно е борова шишарка. Ударът строши клона, който младежът току-що бе напуснал, а ноктите на звяра разкъсаха обувката му и я изуха.

„Добре, добре — каза си Еди. — Можеш да вземеш и двете, братле, щом ти харесват. И без друго са износени.“

Мечокът изръмжа и се хвърли към дървото, ноктите му се забиха дълбоко в кората, от която потече смола. Еди продължи да се катери нагоре. Клоните ставаха все по-тънки, а когато се осмеляваше да погледне надолу, виждаше помътнелите очи на чудовището. Поляната заприлича на мишена, в центъра на която се намираше угасналият огън.

— Не успя да ме докопаш, космато ко… — започна той, но в същия миг огромната мечка кихна. Еди се озова сред облак от хиляди бели червейчета. Те полепнаха по ризата, по ръцете, по лицето и по врата му.

Младежът изпищя от изненада и отвращение. Понечи да избърше очите и устата си, но загуби равновесие и едва успя да се хване за един клон. Държейки се с една ръка, с другата се опитваше да се изчисти от паразитите. Мечокът изръмжа и отново замахна към дървото. Елата се заклати като корабна мачта по време на буря… но този път ноктите оставиха бразди на цели два метра под клона, на който Еди беше стъпил.

Червейчетата умираха, осъзна той — явно бяха обречени от мига, в който напуснеха загнилото от болестта туловище на звяра. Това го ободри мъничко и той продължи да се катери нагоре. Спря едва когато изкачи нови шест метра, обзет от страх да продължи към върха. Стволът на дървото, с диаметър цели два метра и половина в основата, сега не надхвърляше четиридесет сантиметра. Еди бе разпределил тежестта си между два клона, но усещаше как те пружинират под краката му. Пред погледа му се откри невероятна гледка — към гората и хълмовете на запад, които образуваха вълнист зелен килим. При други обстоятелства би се насладил на пейзажа.

— Майчице, това е покривът на света! — възкликна той.

Сведе поглед към вдигнатата муцуна на огромната мечка и остана изумен, за няколко секунди изгуби всякаква способност да разсъждава.

От темето на звяра стърчеше нещо, което приличаше на локатор.

Устройството се въртеше, проблясвайки на слънчевите лъчи; до Еди достигна приглушено бръмчене. Навремето бе карал няколко стари коли — от онези, които гниеха по автокъщите — затова звукът му напомни скърцането на лагери, които ще блокират, ако не бъдат подменени.

Чудовището нададе протяжен вой. От устата му покапа жълтеникава пяна, примесена с бели червейчета. Ако никога досега не се бе срещал очи в очи с лудостта (а Еди смяташе; че има опит в това отношение — с онази кучка Дета Уокър например), то това беше… но, слава Богу, муцуната на звяра се намираше на десетина метра под него, а най-високата точка, до която можеха да достигнат убийствените нокти, бе на пет метра под краката му. И за разлика от дърветата, които мечката бе съборила по пътя си, това не беше изсъхнало.

— Патова ситуация, мой човек — въздъхна Еди. Изтри потта от челото си с омазана от смола ръка.

Съществото, което древните бяха нарекли Мир, обгърна дървото с огромните си лапи и го разтърси. Младежът отчаяно сграбчи ствола, който се залюля като махало.

6

Роланд спря на края на поляната. Сузана, седнала върху раменете му, се огледа с изумление. Под дървото, край което бяха оставили Еди преди около четиридесет и пет минути, сега стоеше някакво чудовище. През гъстите клони се виждаха части от туловището му. Празният кобур на Роланд лежеше на земята.

— Господи! — възкликна тя.

Мечката зави като изпаднала в истерия жена и разтърси дървото. Клоните зашумяха като при буря. Сузана вдигна поглед и видя някакво тъмно петно в подножието на върха. Еди беше прегърнал клатещия се ствол. В следващия миг ръцете на младежа се изплъзнаха и той едва не падна.

— Какво да правим? — изкрещя тя на Роланд. — Това чудовище ще го свали на земята. Какво да правим?

Роланд направи опит да се съсредоточи, но онова странно чувство се върна отново — чувство, което не го напускаше напоследък и което напрежението изостряше още повече. Сякаш в съзнанието му живееха двама души. Всеки от тях имаше свои спомени и когато започнеха да спорят, всеки твърдеше, че неговите са истински, Стрелецът се чувстваше като разрязан на две. Направи отчаяно усилие да помири двете половини и успя… поне за момента.

— Това е един от Дванайсетте! — възкликна той. — Един от Пазителите! Трябва да е Пазител! Но не очаквах…

Мечокът отново се опита да свали Еди. Заудря дървото като боксьор. Посипаха се счупени клони, които застлаха земята със зелен килим.

— Какво? — изпищя Сузана. — Къде са останалите?

Роланд затвори очи. В главата му прокънтя нечий глас:

„Момчето се казваше Джейк!“ А друг глас възрази: „НЯМАШЕ никакво момче! НЯМАШЕ никакво момче и ти го знаеш!“

„Разкарайте се и двамата!“ — изръмжа той мислено, след което продължи на глас:

— Стреляй! Простреляй го в задника, Сузана! Той ще се обърне и ще се хвърли към нас! Тогава гледай да уцелиш онова нещо на главата му. То…

Звярът изрева отново. Отказа се да удря дървото и продължи да го разклаща. Стволът на елата изпука тревожно.

Роланд изчака пращенето да заглъхне и изкрещя:

— Според мен прилича на шапка! Малка стоманена шапка! Простреляй я, Сузана! Гледай да не пропуснеш!

Изведнъж я облада ужас — ужас и потискаща самота.

— Не! Няма да улуча! Стреляй ти, Роланд!

Тя понечи да извади револвера от кобура, за да му го подаде.

— Не мога! — изкрещя Стрелецът. — Не и от този ъгъл! Ти трябва да го направиш! Това е истинско изпитание и гледай да не се провалиш!

— Роланд…

— Опитва се да прекърши върха на дървото! — изкрещя й. — Не виждаш ли?

Тя погледна револвера в ръката си. Сетне вдигна поглед към поляната, към огромната мечка, скрита сред облак прах и зелени иглички. Сетне погледна към Еди, който се поклащаше като метроном. Вероятно другият револвер на Роланд беше у него, но младежът не можеше да го използва, без да падне от дървото като гнила круша. Освен това не знаеше къде да се прицели.

Тя вдигна оръжието. Стомахът й се сви на топка.

— Дръж ме здраво, Роланд — извика. — Ако не…

— Не се тревожи за мен!

Сузана стреля два пъти, направи го точно според инструкциите на Роланд. Тежкият гръм заглуши рева на мечката, която разтърсваше дървото. Видя двата куршума да се забиват в задните части на звяра на два-три сантиметра един от друг.

Чудовището изпищя първо от изненада, сетне от болка, а накрая и от гняв. Една от огромните му предни лапи се появи сред гъстия облак клони и зелени иглички и опипа раненото място. Лапата се обагри с капеща кръв, сетне изчезна от погледа на Сузана. Тя си представи как мечокът я поднася към муцуната си и я оглежда внимателно. Чу се шум, трясък, звярът се обърна и застана на четирите си лапи. Сърцето й трепна, когато успя да го разгледа. По муцуната му беше избила пяна, огромните му очи блестяха като прожектори. Рунтавата му глава се завъртя първо наляво… сетне надясно… после се вторачи в Роланд, който стоеше разкрачен и придържаше Сузана на раменете си.

Звярът страховито изрева и се втурна напред.

7

„Покажи какво си научила, Сузана Дийн, и гледай да се представиш добре.“

Мечокът се носеше към тях на подскоци; приличаше на внезапно оживяла машина от някоя фабрика, върху която бяха метнали огромен китеник, прояден от молци.

„Прилича на шапка! На малка стоманена шапка!“

Внезапно осъзна, че онова на главата на звяра приличаше на чиния на радар — умален модел на онази, която бе видяла в онази документална поредица за средствата за електронно следене, които да предупредят за руско нападение. Антената беше по-голяма от камъчетата, по които Сузана бе стреляла, но и разстоянието беше по-голямо. Играта на светлини и сенки й пречеше да се прицели точно.

Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си Стрелям с разума си.

Не мога да го направя!

Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си.

Ще пропусна! Зная, че ще пропусна!

Не убивам с револвера си; който прави това…

— Стреляй! — изкрещя Роланд. — Стреляй, Сузана!

Още не натиснала спусъка, тя видя куршумът, насочен единствено от желанието й да поразява целта. Страховете й се изпариха. Остана единствено студен разум. Помисли си: „Ето какво изпитва той. Господи, как издържа?“

— Убивам със сърцето си, копеле — процеди тя и револверът изтрещя.

8

Сребристата антена се въртеше около стоманената си ос, която стърчеше от главата на звяра. Куршумът на Сузана попадна в самия й център и я пръсна на стотици блещукащи парченца. По оста пробягаха сини пламъци, които обхванаха муцуната на мечока. В агонията си чудовището се изправи и изрева, предните му лапи пореха безцелно въздуха. То се завъртя в кръг и замаха, сякаш се канеше да полети. Опита се да изреве, но от гърлото му излезе странен пронизителен звук, напомнящ сирените за противовъздушна отбрана.

— Много добре! — прошепна изтощено Роланд. — Отличен изстрел.

— Да стрелям ли отново? — попита неуверено младата жена. Звярът продължаваше да се върти лудешки в кръг, но сега тялото й едва пазеше равновесие. Блъсна се в едно дръвче, отскочи, едва не падна, сетне отново се завъртя в кръг.

— Няма нужда — отвърна Роланд. Тя усети как ръцете я хващат здраво през кръста и я повдигат. Секунда по-късно Сузана седеше на земята. Еди бавно и неуверено се спускаше по дървото, но тя не го виждаше. Сузана не можеше да откъсне поглед от огромната мечка.

Край Мистик, щата Кънектикът, бе видяла китове, които вероятно бяха по-големи, много по-големи от мечока, но това бе най-едрото животно на сушата. И несъмнено умираше. Ревът на звяра премина в гъргорене, очите му, макар и широко отворени, не виждаха нищо. Той описваше безсмислени кръгове по поляната, прегази палатката, която Сузана и Еди бяха стъкмили, прекърши няколко дръвчета. Сузана виждаше стоманения прът, който стърчеше от главата на чудовището. От основата се издигаше дим, сякаш куршумът й бе подпалил мозъка му.

Еди достигна най-ниския клон на дървото, което бе спасило живота му, и седна на него.

— Пресвета Дево! — възкликна. — Това стана пред очите ми и въпреки това не мога да повярвам…

Животното се обърна към него. Младежът скочи пъргаво и хукна към спътниците си. Звярът не го забеляза и се заклатушка към дървото, превърнало се в убежище за Еди, опита се да го обгърне с лапи, но не успя и се строполи на земята. Едва сега чуха звуците, които идваха от вътрешността на туловището му, звуци, които напомниха на младежа за ръмженето на двигател на огромен камион.

Последва нов спазъм, тялото на звяра се изпъна назад. Ноктите на предните му лапи се забиха в муцуната му. Бликна кръв, примесена с червейчета. Земята потрепери, когато чудовището падна, сетне то застина неподвижно. След толкова много векове съществото, което Древните бяха нарекли Мир — свят под света — беше мъртво.

9

Еди вдигна Сузана, прегърна я през кръста с лепкави от смолата ръце и я целуна страстно. От него вонеше на пот и смола. Погали го по лицето, по врага; прокара пръсти през влажната му коса. Обзе я лудешки порив да опипа всяка част от тялото му, да се увери, че е жив и здрав.

— Едва не ме докопа — изстена младежът. — Все едно бях попаднал на маскен бал в лудница. Какъв изстрел! Сузи, какъв изстрел!

— Надявам се повече да не ми се налага да правя нещо подобно — отвърна тя… но някакъв вътрешен глас се изсмя подигравателно. Гласът искаше да й каже, че тя няма търпение да опита отново. А този глас беше толкова студен. Студен.

— Какво беше… — започна Еди, обръщайки се към Роланд, но Стрелецът вече стоеше там. Беше се запътил бавно към мечката, която лежеше на земята. От вътрешността й продължаваше да се разнася жуженето на някакъв механизъм, който всеки момент щеше да спре.

Роланд видя ножа си, забит дълбоко в ствола на едно дърво, близо до старата ела, спасила живота на Еди. Издърпа го и избърса в ризата си от мека еленова кожа. Застана до мечока и го погледна със смесено чувство на съжаление и възхищение.

„Привет, страннико — поздрави го мислено той. — Привет, стари приятелю. Никога не съм предполагал, че съществуваш. Алан вярваше, Кътбърт също — но Кътбърт вярваше във всичко — аз обаче бях упорит скептик. Смятах те за герой от поредната детска приказка… поредната измислица на старата бавачка. Но те срещнах тук, още една реликва от добрите стари времена като водната помпа в крайпътната станция, или старите машини в недрата на планините. Да не би мутантите да са последните оцелели потомци на хората, обитавали някога тази гора, избягали от нея, за да се спасят от гнева, ти? Не зная, никога няма да узная… но Ми струва логично. Да. Сетне се появих аз с моите приятели — моите нови приятели, които донесоха твоята смърт, и които започват да приличат на старите ми приятели, носещи със себе си смърт. Дойдохме, очертахме магически кръг и изплетохме отровна мрежа; сега ти лежиш тук мъртъв в нозете ни. Светът отново се промени, приятелю, и този път излишен се оказа ти.“

Тялото на чудовището продължаваше да излъчва силна топлина. От устата и носа му излизаха хиляди паразити, за да умрат почти мигновено. От двете страни на муцуната му се бяха образували восъчнобели купчини червейчета.

Еди се приближи бавно. Носеше Сузана както понякога майките носят децата си.

— Какво е това, Роланд? Знаеш ли? Мисля, че и) нарече Пазител — обади се младата жена.

— Да. — Гласът на Роланд трепереше от възбуда. — Смятах, че всички са мъртви, би трябвало да са мъртви… ако въобще Съществуват в реалността, не само в приказките.

— Каквото и да е било, вече е мъртво — обади се Еди.

Стрелецът се усмихна.

— Ако беше живял две-три хиляди години и ти щеше да умреш някой ден.

— Две-три хиляди… Господи!

— Мечка ли е? Наистина ли? А какво е това? — попита Сузана и посочи правоъгълната метална табелка, закрепена високо на една от огромните задни лапи на звяра. Табелката от неръждаема стомана едва се виждаше сред сплъстената козина, но следобедното слънце хвърляше отблясъци върху металната повърхност. Именно отражението им бе привлякло вниманието на Сузана.

Еди коленичи и предпазливо протегна ръка към табелката; туловището на поваления звяр продължаваше да издава странни приглушени звуци. Младежът погледна Роланд.

— Давай — окуражи го Стрелецът. — Всичко свърши.

Еди се приближи и отстрани козината, която скриваше табелката. В метала бяха гравирани думи. Макар да бяха разядени от ръжда, той успя да ги разчете без особени усилия.

— Мили Боже, това е робот! — възкликна тихо Еди.

— Невъзможно — възрази Сузана, — когато го улучих, от него потече кръв.

— Може и така да е, но от главите на обикновените мечки не стърчат локатори. Освен това, доколкото зная, обикновените мечки не живеят две или три хил… — Млъкна внезапно, озадачен от действията на Стрелеца. Когато продължи, в гласа му звучеше отвращение. — Какво правиш?

Роланд не отговори; не бе необходимо да го прави. Действията му бяха очевидни — с помощта на ножа си издълбаваше очите на мечката. Извърши хирургическата операция бързо и акуратно. Когато свърши, закрепи кафеникавото желеподобно топче на върха на ножа, сетне го метна встрани. От дупката изпълзяха още няколко червейчета, опитаха се да слязат по муцуната на звяра, но умряха.

Стрелецът се приведе и надникна в очната орбита на Шардик, огромния мечок-пазител.

— Елате. Ще ви покажа истинско чудо.

— Еди, пусни ме — промълви Сузана.

Младежът се подчини, а тя с помощта на ръцете си бързо допълзя до мястото, където Стрелецът се бе надвесил над отпуснатата муцуна на звяра. Еди се присъедини към тях и надзърна. Тримата гледаха съсредоточено и мълчаливо в продължение на цяла минута; единственият звук, който нарушаваше тишината, беше граченето на враните, които кръжаха над главите им.

От празната орбита се стичаха струйки засъхваща кръв. Но не само кръв. Тя бе примесена с някаква бистра течност, която миришеше познато — на банани. А отвъд сложната плетеница от очни нерви се виждаше интегрална схема със сребристи елементи.

— Това не е мечка, а проклет уокмен — промърмори Еди. Сузана го погледа въпросително:

— Какво?

— Нищо. — Еди се обърна към Роланд. — Смяташ ли, че е безопасно да я пипаш?

Стрелецът сви рамене.

— Мисля, че да. Демонът, обладал това същество, вече си отиде.

Младежът предпазливо протегна пръст, готов да го дръпне при първите признаци за електрически ток. Първо докосна студените вече мускули около очната орбита, която бе с размерите на бейзболна топка, сетне и някакво сухожилие. Само че това не беше сухожилие, а тънка стоманена струна. Дръпна пръста си и видя синкавият огън да припламва за последен път.

— Шардик — промълви. — Името ми е познато, но не мога да се сетя къде съм го чувал. Говори ли ти нещо, Сузана?

Тя поклати глава.

— Работата е там, че… — Еди се засмя безпомощно — го свързвам със зайци. Не е ли странно?

Роланд се изправи. Коленете му изпукаха като пистолетни изстрели.

— Ще трябва да преместим лагера — каза той. — Онази поляна, на която се учихме да стреляме…

Едва успя да направи две неуверени крачки и се строполи ма колене, притиснал длани към натежалата си глава.

10

Еди и Сузана се спогледаха разтревожено, сетне младежът приклекна до него.

— Какво има, Роланд? Какво става?

— Имаше момче — каза Стрелецът със странен безжизнен глас. И веднага продължи: — Нямаше момче.

— Роланд? — повика го Сузана. Приближи се, прегърна го през раменете, усети как цялото му тяло трепери. — Роланд, какво има?

— Момчето — отвърна Стрелецът и я погледна с овлажнели от сълзи, но безизразни очи. — Момчето. Все това момче.

— Какво момче? — изкрещя Еди. — Какво момче?

— Върви — промълви Роланд, — има и други светове.

Сетне припадна.

11

Щом се смрачи, тримата седнаха край огромния огън, който бяха стъкмили насред поляната, наречена от Еди „стрелбището“. Зимно време това би било крайно неподходящо място за лагеруване — нямаше дървета, които да спират ветровете откъм долината, но по това време на годината проблемът не съществуваше. Еди реши, че тук, в света на Роланд, сега е късно лято.

Над главите им се ширеше черният свод на небето, осеян, както им се струваше, с безброй галактики. Почти право на юг, от другата страна на реката от мрак, се простираше долината. Еди виждаше как Старата майка се издига над далечния невидим хоризонт. Погледна към Роланд, който седеше, обвил коленете си с ръце. Въпреки топлината и близостта на огъня Стрелецът се бе увил с три кожи. Край него стоеше чиния с недокосната храна. В ръката си държеше кост. Еди отново вдигна поглед към небето и си припомни историята, която Стрелецът му разказа в едни от онези мъчително дълги дни, когато се отдалечиха от брега и започваха да се катерят по хълмовете, за да достигнат горите, в които да се приютят, макар и временно.

Много отдавна, преди сътворението на света, бе казал Роланд, Старата звезда и Старата майка били влюбени младоженци. Един ден между тях избухнал страхотен скандал. Старата майка (която в онези далечни дни била известна с истинското си име — Лидия) хванала Старата звезда (която се наричала Апон) да флиртува с красивата девойка Касиопея. Последвала истинска домашна свада със скубане на коси, размяна на шамари и чупене на чинии. Едно парченце от тази посуда се превърнало в Земята; друго, по-малко, образувало Луната; въгленче от огнището в кухнята запалило Слънцето. В края на краищата наложило се боговете да се намесят, за да не би Апон и Лидия да унищожат Вселената, преди тя още всъщност да е създадена. Касиопея, лекомислената девойка, заради която започнала свадата (естествено, жените са виновни за всичко, вметна Сузана), била наказана да седи за вечни времена в люлеещ се стол от звезди. Но с това историята не приключва. Лидия била готова да се помири, но Апон проявил упорство (пак мъжете са виновни, намеси се Еди). Така двамата се разделили и се наблюдавали със смесено чувство на омраза и страст през осеяното със звезди небе. Апон и Лидия не съществуват вече три милиарда години, бе обяснил Роланд. Те се превърнали в Старата звезда и Старата майка, в север и юг. Всеки се стреми към другия, но същевременно е прекалено горд да помоли за прошка… а Касиопея се полюшва на стола и им се присмива.

Еди трепна от нежно докосване. Беше Сузана.

— Хайде — каза тя. — Трябва да го накараме да проговори.

Еди я отнесе край огъня и внимателно я остави на земята, после седна. Стрелецът ги изгледа и заяви:

— Колко близо сте седнали до мен. Като любовници… или като надзиратели в затвор.

— Време е да поговорим — започна Сузана с тих и мелодичен глас. — Ако сме твои спътници — а мисля, че сме, независимо дали го искаш или не — време е да започнеш да се държиш с нас като с такива. Сподели какво те тревожи…

— … и как можем да ти помогнем — добави Еди. Роланд въздъхна дълбоко.

— Не зная откъде да започна. Отдавна не съм имал спътници… отдавна не ми се е налагало да разказвам каквото и да било.

— Започни с мечока — подкани го младежът.

Сузана се приведе и докосна челюстта, която Роланд държеше.

И завърши с това — каза тя.

— Да. — Стрелецът поднесе челюстта пред очите си и я огледа за миг преди да я остави в скута си.

— Трябва да поговорим за това. То е в основата на всичко.

Но първо им разказа за мечока.

12

— Това е история, която чух като малък — започна той. — Когато всичко е било ново, когато Великите древни — те не са били богове, а хора, притежаващи знанията на богове — създали Дванайсетте пазители, за да охраняват дванайсетте портала, през които се влизало и излизало от този свят. Веднъж чух, че тези портали възникнали по естествен път като съзвездията, които греят в небето, или бездънните пропасти, които наричахме Гроба на дракона, защото на всеки трийсет или четирийсет дни от отвърстието бликваше пара. Но други хора — добре си спомням един от тях, главният готвач в замъка на баща ми, името му беше Хакс — твърдяха, че те са изкуствени, създадени са от Великите древни, преди гордостта им да ги затрие от лицето на земята. Хакс казваше, че сътворяването на Дванайсетте пазители било последното дело на Великите древни, последният опит да поправят сторените злини.

— Портали — замисли се Еди. — Имаш предвид врати. Пак стигаме до тях. Това са врати, през които може да се преминава от един свят в друг. Като онази на плажа, през която дойдохме двамата със Сузана ли?

— Не зная. На всяко нещо, което зная, съответстват стотици, които не зная. И двамата трябва да приемете този факт. Светът се е променил, казваме ние. Когато светът се промени, сякаш гигантска приливна вълна преминава през него и оставя след себе си само разрушения… руини, които понякога напомнят на карта.

— И все пак какво мислиш? — възкликна Еди и напрежението в гласа му показа на Стрелеца, че той не се е отказал от мисълта да се върне в своя собствен свят… и в света на Сузана.

— Остави го на мира, Еди — каза тя. — Не обича да прави догадки.

— Защо, понякога се налага да гадаеш — възрази Роланд за учудване и на двамата. — Когато на човек не му остава нищо друго, започва да гадае. Отговорът е не. Не мисля, че порталите приличат на вратата от брега. Не мисля, че водят към място или време, което познаваме. Смятам, че вратите на плажа — като онези, през които дойдохте вие двамата, приличат на опорната точка, на която се поклаща дъска.

— Детска люлка ли? — попита Сузана и поклати длан напред-назад, за да покаже какво има предвид.

— Да! — зарадва се Роланд. — Точно така. На единия край на люлката…

— Люлката — поправи го Еди с усмивка.

— Да. На единия край е моето ка. На другия е_ ка _на човека в черно, на Уолтър. Вратите бяха центърът, резултат от взаимодействието между две противоположни съдби. Онези, другите портали са много по-големи от мен, от Уолтър или нашата компания.

— Искаш да кажеш — поколеба се Сузана, — че порталите, охранявани от Пазителите, са извън ка. Отвъд ка?

— Така мисля. — На устните му пробяга мимолетна усмивка. — Предполагам, че е така.

Известно време поседя, без да промълви нито дума, сетне взе една пръчка. Разчисти килима от борови иглички пред себе си и начерта следния кръг:

— Това е моят свят. Поне в детството ме учеха, че изглежда така. Хиксовете са портали, разположени в безкрая. Ако начертаем шест линии и свържем порталите по двойки… ето така…

— Виждате ли, че линиите се пресичат в центъра?

Еди почувства как мравки полазиха по гърба му. Устата му внезапно пресъхна.

— Това ли е, Роланд? Това ли е…

Стрелецът кимна. Изпитото му, набраздено от бръчки лице, изглеждаше мрачно.

— В центъра лежи Великият портал, така наречената Тринадесета врата, която е ключът не само към този свят, а към всички светове.

Посочи центъра на кръга.

— Тук е Тъмната кула, която търся през целия си живот.

13

— Край всеки от дванайсетте по-малки портала Древните поставили по един Пазител — продължи Стрелецът. — Като малък можех да изрецитирам стихотворение за всеки от тях научих ги от гувернантката и от Хакс, готвача… но това беше толкова отдавна. Разбира се, един от Пазителите беше мечка, имаше риба… лъв… прилеп. А и костенурката, тя беше много важна…

Той вдигна поглед към звездното небе и сбърчи чело в опит да се съсредоточи. Сетне неочаквано ведра усмивка озари суровите му черти и той издекламира:

Роланд се изсмя.

— Хакс обичаше да пее тази песен, докато приготвяше глазурата на някоя торта, после ми позволяваше да оближа лъжицата. Невероятно, че си я припомних, нали? Когато пораснах, реших, че Пазителите не съществуват — че те са по-скоро символ, не реалност. Явно съм сгрешил.

— Нарекох го робот — каза Еди, — но мечокът не беше робот. Сузана е права, ако стреляш по някой робот, от него ще потече само машинно масло. Мисля, че хората в моя свят наричат това киборг — същество, което е наполовина машина, наполовина жив организъм. Гледах един филм… разказахме ти какво представляват филмите, нали?

Роланд се усмихна и кимна.

— Добре, този филм се казваше „Робокоп“ и героят не се различаваше особено от мечока, който Сузана уби. Как разбра къде е слабото му място?

— Спомних си една от легендите, които Хакс разказваше. Ако бях послушал бавачката си, Еди, ти отдавна щеше да се намираш в търбуха на звяра. Във вашия свят казват понякога на децата да сложат шапката за мислене?

— Така е — каза Сузана.

— Ние също и това е свързано с легендата за Пазителите. Разказваха ни, че всеки от тях има по още един мозък, който се намира вън от главата му. В някаква шапчица. — Роланд ги изгледа и се усмихна отново. — Не приличаше много на шапчица, нали?

— Да — съгласи се Еди, — но все пак легендата се оказа достатъчно точна, за да ни спаси.

Сега си мисля, че търся Пазителите още откакто тръгнах към Тъмна кула — каза Роланд. — Когато намерим портала, който Шардик охраняваше — за целта трябва само да тръгнем по стъпките му — ще се обърнем с гръб към него и ще тръгнем напред. Така ще се озовем в центъра на кръга… където е Кулата.

Еди понечи да каже: „Добре, да поговорим за тази кула. Най-после, веднъж завинаги, да поговорим и за нея — какво представлява тя, какво означава и най-важното, какво ще стане с нас, когато се озовем в подножието й,“ Но от устата му не излезе нито звук. Моментът не беше подходящ, не сега, когато нещо измъчваше Роланд. Не сега, когато единствено слабите отблясъци на огъня прогонваха мрака.

— И така, сега стигаме до другия въпрос — уморено продължи Стрелецът. — Най-сетне намерих верния път — след толкова години намерих верния път — но чувствам, че губя разсъдъка си. Той се разпада като трохи от бисквита, като стръмен бряг, разяден от проливен дъжд. Това е моето наказание, че оставих момчето, което никога не е съществувало, да умре. Това също е ка.

— Кое е това момче, Роланд? — попита Сузана. Роланд погледна Еди.

— А ти знаеш ли? Той поклати глава.

— Но аз говорих за него! Всъщност бълнувах, докато бях болен, на крачка от смъртта. — Гласът му внезапно се повиши една октава; имитацията му на гласа на Еди бе толкова умела, че Сузана потрепери в пристъп на суеверен страх. — „Ако не млъкнеш веднага и не престанеш да бръщолевиш за това хлапе — говореше Роланд с гласа на младежа, — ще ти запуша устата със собствената ти риза! Писна ми да слушам за него!“ Спомняш ли си това, Еди?

Еди се замисли. Докато двамата вървяха по мъчителния път от вратата с надпис „ЗАТВОРНИК“ до следващата, на която пишеше „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“, Роланд бе говорил за хиляди неща, бе споменал хиляди имена — Алан, Корт, Джейми де Къри, Кътбърт (по-често от другите), Хакс, Мартин (или може би Мартен), Уолтър, Сузана и дори някакъв тип със странното име Золтан. Еди се бе уморил да слуша за разни хора, които никога не бе срещал (нито пък искаше да ги срещне). Но, разбира се, тогава имаше свои собствени проблеми, хероиновата жажда и световъртежът след полета бяха само два от тях. Стрелецът сигурно също се бе отегчил от несвързаните истории за това как Еди израснал заедно с по-големия си брат Хенри и как двамата станали наркомани.

Но не можеше да си спомни да е заплашвал Роланд, че ще к) удуши със собствената му риза, ако не престане да говори за някакво момче.

— Не си ли спомняш? — настоя Стрелецът.

Помнеше ли нещо? При вида на скритата в парчето дърво фигурка Еди изпита някакво смътно чувство на deja vu. Опита се да го задържи, но не успя. Реши, че не го е изпитал, просто на него се е искало да бъде така, може би защото Роланд беше зле.

— Не — отвърна. — Съжалявам, приятелю.

— Но аз наистина ти разказах — гласът на Роланд беше спокоен, но настойчив. — Момчето се казваше Джейк. Пожертвах го — убих го, — за да настигна Уолтър и да го накарам да проговори. Убих го в пещерите в недрата на планината.

Тук вече Еди успя да си спомни.

— Може и така да е било, но ти разказа нещо друго — че си преминал тунела с някаква дрезина. На брега говорихме много за това. Разказваше колко уплашен си бил в самотата си.

— Спомням си. Но си спомням, че ти разказах за момчето, за това как то падна в пропастта. Разривът между тези два спомена разкъсва съзнанието ми.

— Нищо не разбирам — намеси се разтревожената Сузана.

— Мисля, че самият аз едва сега започвам да разбирам.

Хвърли още дърва в огъня, сноп искри се устреми към мрачното небе, после Стрелецът отново седна между Еди и Сузана.

— Ще ви разкажа какво се случи, после ще ви разкажа това, което не се случи, а трябваше да случи. — Купих едно муле в Прайстаун и когато най-сетне се озовах в Тул, последният град преди да навляза в пустинята, то все още беше живо и здраво.

14

Стрелецът започна разказа за последните си приключения. Еди вече бе чул някои откъслечни фрагменти, но въпреки това слушаше в захлас, както и Сузана, за която всичко бе ново. Роланд им разказа за бара, в който играта на карти никога не спираше, за пианиста на име Шеб, за жената с белега на челото… за мъртвия Норт, който дъвчеше дяволска трева и който бил възкресен от човека в черно. Разказа им за Силвия Питстън, живото въплъщение на религиозен фанатизъм, за апокалиптичната престрелка, по време на която беше убил всеки мъж, жена и дете в града.

— Мили Боже! — възкликна тихо Еди с разтреперан глас. — Сега разбирам защо беше останал с толкова малко патрони.

— Мълчи! — скастри го Сузана. — Остави го да довърши.

Роланд продължи разказа си за гостуването си в дома на последния пустинен жител, млад мъж, чиято буйна рижа коса стигаше до кръста му. Разказа им за смъртта на мулето, за птицата на пустинния жител Золтан, която бе изкълвала очите на мулето.

Разказа им за дългите дни в пустинята, които се редуваха с кратки нощи, за това как бе проследил Уолтър по останките от огньовете и как останал накрая на силите си, умирайки от жажда, се бе добрал до крайпътната станция.

— Там нямаше никого. Била изоставена в дните, когато се е появила огромната мечка. Прекарах нощта там и продължих. Тогава се случи… но сега ще ви разкажа друга история.

— Онова, което не се е случило, а е трябвало? — попита Сузана.

Роланд кимна.

— В тази измислена история — в тази приказка — един стрелец на име Роланд срещнал в крайпътната станция момчето Джейк. Това хлапе дошло от вашия свят, от вашия град Ню Йорк, от времето някъде между 1987 година на Еди и 1963 на Одета Холмс.

Еди рязко се наведе напред.

— Има ли врата в тази история, Роланд? Врата, на която да пише „МОМЧЕТО“ или нещо подобно? Стрелецът поклати глава.

— Вратата на момчето беше затворена. То отивало на училище, когато един мъж — мисля, че това е бил Уолтър — го блъснал на платното на булеварда, където било прегазено от кола. Момчето чуло мъжа да казва нещо като: „Моля, направете път, аз съм свещеник.“ Зърнало този мъж само за миг, след което се озовало в моя свят.

Замълча, вперил поглед в огъня.

— А сега искам да прекъсна разказа за момчето, което никога не е било в крайпътната станция, и да се върна към истинската история. Нещо против?

Еди и Сузана се спогледаха озадачено, сетне Еди направи жест, който означаваше „както желаеш, приятелю“.

— Както ви казах, в крайпътната станция нямаше никого. Помпата обаче все още работеше. Намираше се в задната част на конюшнята, там, където са държали впряговете за дилижанса. Открих я по шума, но щях да я намеря дори да не издаваше нито звук. Разбирате ли, помирисах водата. След като прекараш дълго време в пустинята, когато си на косъм да умреш от жажда, наистина можеш да откриеш вода по мириса. Пих вода и заспах. Когато се събудих, пих отново. Исках веднага да тръгна на път — желанието да го направя ме изгаряше като треска. Лекарството, което ми донесе от твоя свят — астинът — е чудесно нещо, Еди, но има трески, които нито едно лекарство не може да изцери. Знаех, че тялото ми се нуждае от почивка, но въпреки това използвах цялата сила на волята си, за да си наложа да остана още една нощ. На сутринта се почувствах отпочинал, напълних меховете си с вода и продължих. Не взех нищо освен вода. Това е най-важната част от всичко, което се е случило наистина.

— Добре — каза Сузана с най-милия и приятен глас, на който бе способна Одета Холмс, — значи това се е случило. Напълнил си меховете и си продължил. Сега ни разкажи останалата част от онова, което не се е случило.

За миг Стрелецът остави челюстта в скута си, сви длани в юмруци и разтърка очите си — смешен детински жест. Сетне отново стисна челюстта, сякаш за да почерпи от нея кураж, и продължи:

— Хипнотизирах момчето, което не беше там. Направих го с помощта на една гилза. Знам този трик от години, научих го от доста странен източник — Мартин, придворния магьосник на баща ми. Момчето се оказа податливо ма хипноза. Изпадна в транс и ми разказа обстоятелствата около своята смърт, такива, каквито ги научихте от мен. Когато усетих, че ако продължа разпита, ще го разстроя или ще му навредя по някакъв начин, аз му заповядах, щом се събуди, да забрави всичко за смъртта си.

— Добре си направил — промърмори Еди.

Роланд кимна.

— И аз мисля така. Момчето премина от транс в дълбок сън. Аз също заспах. Когато се събудих, заявих на момчето, че съм решил да заловя мъжа в черно. Хлапакът знаеше кого имам предвид; Уолтър също се бе отбивал в крайпътната станция. Джейк се уплашил и се скрил от него. Сигурен съм, че Уолтър е открил присъствието му, но се е престорил, че не го забелязва. Оставил е момчето като своеобразен капан за мен.

— Попитах го дали има нещо за ядене. Не можеше да няма съвсем нищо. Джейк изглеждаше добре, а и пустинният климат запазва продуктите дълго време. Разполагаше с малко сушено месо, каза, че под станцията имало мазе. Не бил слизал там, защото се страхувал. — Стрелецът ги изгледа мрачно. — Прав беше да се страхува. Намерих храна… но намерих и Говорещия демон.

Еди погледна челюстта с широко отворени очи. По стърчащите зъби играеха оранжеви отблясъци от огъня.

— Говорещ демон? Имаш предвид това нещо?

— Не. Да. И да, и не. Изслушайте ме и ще разберете.

Разказа им за нечовешките стонове, разнасящи се от подземието, за пясъка, който се ронеше между старите каменни блокове, с които бяха иззидани стените на мазето. Разказа им как се беше доближил до дупката, докато Джейк пищеше от ужас и го умоляваше да се качи горе.

Бе заповядал на демона да говори… и демонът се бе подчинил. Беше използвал гласа на Алис, жената с белега на челото, съдържателката на бара в Тул. „Мини бавно покрай Дупката. Стрелецо, докато ти вървиш с момчето, мъжът в черно носи душата ти в джоба си.“

— Дупката ли? — попита Сузана озадачена.

— Да — Роланд я изгледа внимателно. — Това говори ли ти нещо?

— Да… и не.

Тя заговори неуверено. Според Роланд това се дължеше донякъде на нежелание да говори за неща, които бяха болезнени за нея. И в същото време не желаеше да го обърква допълнително, като разказва неща, в които не е сигурна. Това му харесваше. Тя му харесваше.

Разкажи това, в което си сигурна — подкани я. — Нищо повече.

— Добре. Дупката е едно място, за което Дета често си мислеше. Думата е взета от уличния жаргон, от възрастните, които седяха на прага, пиеха бира и си спомняха доброто старо време. Тя означава място, което е мръсно, долно или пък безполезно, а може би и двете. В Дупката имаше нещо — по-скоро в мисълта за Дупката — което привличаше Дета. Не ме питайте какво, може някога да съм знаела, но сега нямам представа. Не искам да си припомням.

— Дета открадна порцелановата чиния на леля — онази, която родителите ми са й подарили за сватбата — и я отнесе в Дупката, нейната Дупка, за да я счупи. Това беше отвратително място, осеяно с боклуци. Кочина. От време на време Дета забърсваше по някое момче от крайпътните заведения.

Сузана наведе глава за миг и здраво стисна устни. Сетне вдигна поглед и продължи:

— Бели момчета. И когато те я отвеждаха в колите си на паркингите, тя ги дразнеше сексуално, сетне бягаше. Тези паркинги също бяха Дупки. Това беше опасна игра, но Дета беше достатъчно млада, достатъчно бърза и твърдо решена да се забавлява. По-късно в Ню Йорк започна да краде от магазините… знаете за това. Избираше най-скъпите магазини — „Мейси“, „Джимбел“, „Блумингдейл“ — и крадеше евтини дреболии. И всеки път, когато тръгнеше на клептоманския си поход, си казваше: „Днес отивам в Дупката. Ще гепя някоя дреболия от белите. Ще гепя нещо готино и ще го счупя на парчета.“

Замълча, устните й трепереха, беше вперила поглед в огъня. Когато вдигна очи, Роланд и Еди видяха по лицето й да се стичат сълзи.

— Да, плача, но нека това не ви заблуждава. Спомням си как правех всичко, спомням си, че то ми доставяше удоволствие. Предполагам плача, защото зная, че бих го направила отново, ако обстоятелствата ми позволят.

Роланд явно успя да възвърне част от предишното си самообладание и строгост.

— В моята страна имахме една поговорка: „Умният крадец винаги успява.“

— Не виждам нищо умно в това да крадеш фалшиви бижута — рязко отвърна тя.

— Някога да са те хващали?

— Не…

Роланд разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Това имах предвид.“

— Значи за Дета Уокър Дупките бяха лоши места? — попита Еди. — Така ли? Защото нещо не се връзва.

— Добри и лоши едновременно. Излъчваха някаква сила, на тези места Дета сякаш преоткриваше себе си… Но същевременно бяха изгубени места. Но това няма нищо общо с момчето призрак на Роланд, нали?

— Може би — отвърна Стрелецът. — В моя свят също имахме Дупки. Думата също беше от жаргона и значението й беше сходно.

— Какво означаваше тя за теб и за твоите приятели? — попита Еди.

— Значението се променяше незначително в зависимост от мястото и ситуацията. Понякога означаваше „бунище“. Друг път „публичен дом“ или място, където мъжете играеха на карти или дъвчеха дяволска трева. Но най-разпространеното значение беше и най-просто.

Погледна и двамата, сетне промълви:

— Дупката означава самота и пустош.

15

Сузана хвърли още дърва в огъня. На юг Старата майка сияеше все така ярко и равномерно, без да мигне. От уроците по астрономия в училище младата жена знаеше, че това е планета, не звезда. „Венера ли беше? — зачуди се тя. — Или пък слънчевата система, към която е този свят, се различава от нашата?“

Отново я обзе чувство на нереалност, усещането, че всичко е сън.

— Продължавай — подкани тя Роланд. — Какво се случи, след като гласът те предупреди за момчето?

— Пъхнах ръка в дупката, образувала се в пясъка — така ме бяха учили да реагирам, ако ми се случи подобно нещо. Извадих една челюст… но не тази. Челюстта, която измъкнах от стената в крайпътната станция, беше много по-голяма. Почти съм сигурен, че е принадлежала на някой Древен.

— Какво стана с нея? — попита Сузана.

— Една вечер я дадох на момчето — отвърна Стрелецът. Огънят хвърляше по лицето му игриви оранжеви отблясъци. — Като един вид защита или талисман. По-късно разбрах, че е изпълнила предназначението си, и я хвърлих.

— А тази челюст на кого принадлежи? — попита Еди.

Роланд я взе, изгледа я продължително, сетне я пусна в скута си.

— По-късно, след като Джейк… след като момчето умря… настигнах човека, когото преследвах.

— Уолтър — обади се Сузана.

— Да. Поговорихме си… поговорихме доста дълго. По едно време се унесох сън и когато се събудих, беше мъртъв. Беше мъртъв поне отпреди сто години, ако не и повече. От него не беше останало нищо освен скелетът му.

— Да, доста дълго сте си говорили — отбеляза сухо Еди.

При тези думи младата жена се намръщи леко, но Роланд само кимна.

— Много, много дълго — каза, вперил поглед в огъня.

— Събудил си се една сутрин и до вечерта си достигнал бреговете на Западното море — каза младежът. — Същата нощ са се появили ракообразните чудовища, нали?

Роланд отново кимна.

— Да. Но преди да напусна мястото, където двамата с Уолтър разговаряхме… или съм сънувал, че разговаряме… или каквото и да е било… взех това от черепа му. — Той вдигна челюстта и оранжевите пламъци заиграха по разкривените зъби.

„Челюстта на Уолтър — каза си Еди и потрепери. — Челюстта на човека в черно. Спомни си това следващия път, когато решиш да се заядеш с Роланд. През цялото време е носил челюстта със себе си като някакъв… канибалски трофей. Господи!“

— Спомням си какво си помислих, когато я взех — продължи Стрелецът. — Спомням си го отлично, това е единственият спомен от онова време, в който не се съмнявам. Помислих си: „Жалко, че изхвърлих онази челюст, която открих при срещата си с момчето. Но тази ще я замени.“ Тогава чух смеха на Уолтър — злобния му подигравателен смях. Чух и гласа му.

— Какво каза? — попита Сузана.

— „Късно е, Стрелецо, късно.“ Това бяха думите му. „Прекалено късно — оттук до края на вечността ще те преследва лош късмет — това е твоето ка“.

16

— Добре — каза Еди накрая. — Разбирам същността на парадокса. Паметта ти е раздвоена…

— Не е. Дублирана е.

— Добре де, ме е ли едно и също? — Младежът взе клонка и начерта в пясъка следната фигура:

Посочи с клонката лявата страна на рисунката.

— Това е паметта ти, преди да се озовеш в крайпътната станция — една-единствена права линия.

— Да.

Сетне посочи дясната линия.

— А това е паметта ти, след като си напуснал мястото на срещата с Уолтър — отново права линия.

— Да.

Сега младежът за пръв път посочи средата на рисунката и на черта около нея окръжност.

— Ето какво трябва да направиш, Роланд — да изолираш двойната линия. Да я блокираш в съзнанието си и да я забравиш. Защото не означава нищо, не променя нищо, тя е минало…

— Не е така. — Той вдигна челюстта. — Ако спомените ми за Джейк не са реални — а аз зная, че е така — откъде имам това? Взех тази челюст, за да заменя другата, която захвърлих… но онази, която захвърлих, открих в мазето на крайпътната станция и ако следвам правилната линия в твоята рисунка, то никога не съм слизал в мазето! Никога не съм разговарял с демона! Напуснал съм крайпътната станция сам-самичък!

— Изслушай ме — настоя Еди. — Ако всичко това е било халюцинация — крайпътната станция, хлапето, Говорещият демон, тогава може би си взел челюстта на Уолтър, защото…

— Не беше халюцинация — каза Роланд. Погледна и двамата и направи нещо, което никой от тях не очакваше… нещо, за което младежът би се заклел, че Стрелецът стори неволно.

Хвърли челюстта в огъня.

17

За миг това беше само бяла кост, изкривена в призрачна усмивка. Сетне внезапно почервеня, от нея избухнаха ярки пламъци и обагриха поляната с алени отблясъци. Еди и Сузана изкрещяха и закриха очи с длани.

Челюстта започна да се променя. Не да се стопява, а да се променя. Разкривените зъби, които стърчаха като стари надгробни паметници, се събраха. Плавната извивка в горната част се изправи, след което се разчупи на две.

Еди отпусна ръце в скута си и онемял от учудване, впери поглед в челюстта, която вече не беше челюст. Костта имаше цвят на разтопена стомана. Зъбите образуваха три букви V, като средната беше по-голяма от двете крайни. Изведнъж младежът проумя в какво ще се превърне челюстта, също както бе видял фигурката в парчето дърво.

Разбра, че костта се превръща в ключ.

„Трябва да запомниш тази форма — каза си. — Трябва, трябва.“

Жадно се взираше в ключа — трите букви V, средната, която беше по-голяма и по-дълбока от останалите. Три канала… най-крайният беше със завъртулка, напомняща ръкописно S.

Сетне пламъците отново промениха формата на челюстта. Костта, придобила очертанията на ключ, се сви навътре, събра се в няколко листенца, тъмни и копринено нежни като безлунна лятна нощ. За миг Еди видя роза — триумфално разцъфнала роза, грейнала в първия ден от появата си на бял свят, символ на вечна, непреходна красота. Очите му виждаха, сърцето му бе отворено за тази красота. Сякаш бе събрала в себе си любовта и живота, възкръснали от мъртвата кост, която Роланд хвърли в огъня; там, в пламъците, сияеше нещо, което сякаш заявяваше, че отчаянието е мираж, а смъртта — сън.

„Розата! — мислено възкликна той. — Първо ключът, сега розата! Запомни! Запомни, ще те отведат в Кулата!“

Нещо изпука в пламъка. Полетя сноп искри. Сузана изпищя и се претърколи встрани; оранжевите пламъци се устремиха към звездното небе. Еди не помръдна. Седеше вцепенен, замаян от видяното, запленен от чудото, което беше едновременно прекрасно и страшно, без да обръща внимание на искрите, които изгаряха кожата му. Сетне пламъците се укротиха.

Челюстта беше изчезнала.

Ключът беше изчезнал.

Розата беше изчезнала.

„Запомни — наум си заповяда той. — Запомни розата… запомни формата на ключа!“

Изпаднала в шок, Сузана ридаеше от ужас, но той не й обърна внимание и взе клончето, което двамата с Роланд бяха използвали, за да рисуват в пръстта. Сетне треперещата му ръка повтори очертанията на ключа:

18

— Защо го направи? — попита най-сетне Сузана. — Защо, за Бога, и какво беше това?

Бяха изминали петнадесет минути. Огънят едва гореше, разлетелите се въглени бяха стъпкани с крака или оставени да угаснат сами. Еди беше прегърнал Сузана. Роланд седеше встрани, притиснал колене към тялото си, вперил мрачен поглед в оранжево-червените въглени. Според Еди и двамата не бяха видели метаморфозата на челюстта. Бяха видели как тя се разтопи или може би взриви, но това беше всичко. Или поне така смяташе той. Понякога Роланд предпочиташе да не споделя мислите си с никого и дори ако случайно разкриеше някое свое намерение, никога не го разкриваше докрай, Еди знаеше това от горчив опит. Замисли се дали да не разкаже видяното — или пък само така му се бе сторило? — но реши да не разкрива картите си, поне за момента.

От челюстта не беше останала и следа.

— Направих го, защото един глас ми нареди да го сторя — каза Стрелецът. — Това беше гласът на баща ми; на всичките ми бащи. Когато човек чуе такъв глас, немислимо е да не се подчини на секундата. Така са ме учили. Не мога ви да ви кажа, поне засега, какво друго ми каза гласът… Зная само, че челюстта каза последната си дума. Дълго я носих в себе си, само и само за да я чуя.

„Или да я видя. — помисли си младежът. — Запомни розата… запомни формата на ключа.“

— Едва не ни подпали! — произнесе уморено Сузана.

Роланд поклати глава.

— Мисля, че това приличаше по-скоро на фойерверките, които бароните изстрелваха понякога по време на своите празненства. Ярки, предизвикващи мъничко страх, но напълно безопасни.

На Еди му хрумна нещо:

— Раздвоението в паметта ти изчезна ли? Отиде ли си в мига, в който костта се взриви?

Беше сигурен, че е станало точно така; във филмите, които беше гледал, шоковата терапия винаги помагаше. Но все пак поклати глава.

Сузана потрепери в обятията му.

— Каза, че си започнал да разбираш?

Роланд кимна.

— Мисля, че да. Ако съм прав, то трябва да се притеснявам за Джейк. Където и да е той, в каквото и време да е попаднал, аз се страхувам за него.

— Какво искаш да кажеш? — попита младежът.

Роланд стана и започна да разгръща кожите.

— За днес стига толкова приказки и вълнения. Време е за сън. На сутринта ще тръгнем по следите на мечката и ще се опитаме да намерим портала, който е охранявала. По пътя ще ви кажа каквото знам и каквото смятам, че се е случило… каквото смятам, че продължава да се случва.

С тези думи се уви в старото одеяло, загърна се с еленова кожа и обърна гръб на огъня.

Еди и Сузана си легнаха заедно. Щом решиха, че Стрелецът е заспал, започнаха да се любят. Той не спеше и чу всичко, чу и тихият им разговор. Говориха все за него. Остана да лежи тихичко, с широко отворени очи, вперени в мрака, дълго след като двамата заспаха и дишането им се установи в един монотонен ритъм.

„Колко е хубаво — помисли си, — когато си млад и влюбен.“ Беше хубаво, дори в този свят, превърнал се в едно голямо гробище.

„Наслаждавай се, докато можеш — каза си, — защото ни предстоят срещи със смъртта. Достигнали сме ручей от кръв. Не се съмнявам, че ще ни отведе до цяла река. И дори до океан от кръв. В този свят гробовете стенат, мъртвите се надигат.“

Затвори очи едва когато започна да се развиделява. Спа съвсем за кратко. И сънува Джейк.

19

Еди също сънува — сънува, че се е върнал в Ню Йорк и върви по Второ Авеню с книга в ръка.

В съня му беше пролет. Беше топло, дърветата бяха цъфнали и носталгията го проряза като остра болка, като рибарска кукичка, забила се в стомаха му. „Наслаждавай се на съня, нека продължи колкото се може по-дълго — помисли си той. — Потопи се в съня си… защото никога няма да се върнеш в Ню Йорк. Няма да се прибереш у дома, Еди. Не се надявай.“

Погледна книгата и съвсем не се учуди, когато видя, че това е „Не можеш да се върнеш у дома“ от Томас Улф. На тъмночервената корица бяха изобразени три неща: ключ, роза и врата. Спря за миг, разтвори книгата и прочете първото изречение. „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше.“

Затвори книгата и продължи да върви. Часът беше около девет сутринта, по Второ Авеню нямаше много движение. Пролетното слънце хвърляше игриви отблясъци по прозорците и яркожълтите таксита, които минаваха и надуваха клаксоните. Някакъв просяк на ъгъла на Второ Авеню и Петдесет и втора улица протегна ръка за милостиня и Еди му подхвърли книгата с червените корици. Забеляза (също без изненада), че просякът е Енрико Балазар. Седеше с подвити крака пред помещението на някаква гадателка. „КЪЩИЧКА ОТ КАРТИ“ гласеше надписът на витрината, на която бе изложена кула, построена от карти таро. На върха се мъдреше Кинг Конг. От главата на огромната маймуна стърчеше малък локатор.

Еди продължи по пътя си, насочи се бавно към центъра на града, без да обръща внимание на рекламите и уличните знаци. Веднага щом го видя, разбра, че се е запътил точно насам. „Това е мястото — каза си той. — Това е.“ На витрината бяха изложени салами и сирена. Надписът гласеше „ДЕЛИКАТЕСЕН МАГАЗИН «ТОМ И ДЖЕРИ»“. Друга реклама твърдеше: „НАЙ-ИЗИСКАНИТЕ БЛЮДА СА НАШ СПЕЦИАЛИТЕТ!“

Докато стоеше и разглеждаше витрината, видя още едно познато лице. Зад ъгъла се зададе Джак Андолини, облечен в костюм с цвят на ванилов сладолед. В лявата си ръка държеше черен бастун. Половината му лице липсваше, отнесено от щипките на ракообразните чудовища.

— Хайде, Еди, влизай — подкани го Джак и отмина. — В края на краищата има и други светове освен този и проклетият влак минава през всички тях.

— Не мога — отвърна той. — Вратата, е заключена.

Нямаше представа откъде то е разбрал, но беше сигурен, изобщо не се съмняваше.

— Дад-а-чум, дуд-а-чи, не се тревожи, ключът е у теб — каза Джак, без да се обръща. Еди погледна в ръката си и видя, че наистина държи ключа: примитивен на вид с три зъба във формата на буква V.

„Тайната е в малката s-образна извивка на последното зъбче“ — помисли си. Пристъпи напред и пъхна ключа в патрона. Завъртя го съвсем лесно. Отвори вратата и се озова сред огромно поле. Огледа се и видя колите, които профучават по Второ Авеню, след което вратата се затвори с трясък и падна. Зад нея нямаше нищо. Съвсем нищо. Еди се огледа отново и това, което видя, го изпълни с ужас. Полето беше аленочервено, сякаш тук се бе разиграла титанична битка и земята не беше могла да попие цялата кръв.

Сетне осъзна, че това не е кръв, а рози.

Обзе го смесено чувство на радост и триумф, то изпълни сърцето му едва ли не до пръсване. Вдигна победоносно свитите си юмруци… сетне замръзна.

Полето се простираше на километри, извисяваше се в далечината, а на хоризонта се издигаше Тъмната кула. Беше огромна каменна колона, която се издигаше толкова високо, че върхът й не се виждаше. Огромната по размери основа на Кулата, оградена от яркочервени рози, свидетелстваше за невероятната й маса и размери, но въпреки това постройката си оставаше удивително елегантна. Камъкът, от който Кулата бе иззидана, се оказа не черен, както бе очаквал Еди, а с цвят на сажди. Тесни прозорци, подобни на амбразури, опасваха сградата във възходяща спирала. Под прозорците се виеше безкрайна каменна стълба, чийто край се губеше във висините. Кулата приличаше на тъмносив удивителен знак, забит над поле от аленочервени рози. Небето над нея бе синьо, осеяно с пухкави бели облаци, които се носеха като платноходки. Кръжаха над Кулата и я отминаваха в безкраен поток.

— Каква величествена гледка! — възкликна Еди. — Величествена и необикновена! Но странното чувство на радост и триумф беше изчезнало; сега изпитваше болка, беше обзет от предчувствие за обреченост. Огледа се и осъзна ужасен, че е застанал в сянката на Кулата. Не, не просто стоеше в сянката, а беше погребан жив в нея.

Изкрещя, но викът му се изгуби в оглушителното тръбене на рог, което се разнесе от върха на Кулата и сякаш изпълни целия свят. Докато звучеше този предупредителен сигнал, започна да се стели мрак. Преливаше на мътни струи, течеше по небето на ручеи, които се вливаха в един поток, поток от мрак. Не приличаше на облак, а по-скоро на тумор. Небето почерня. Сетне Еди видя, че това не е облак, нито тумор; мракът започна да придобива определена форма, заприлича на циклоп, който се втурна към мястото, където стоеше той. Нямаше смисъл да бяга от звяра, спуснал се от небето; щеше да го настигне, да го сграбчи и да го отнесе със себе си. Щеше да го отнесе в Тъмната кула и Еди никога нямаше да види отново светлина.

В мрака се образуваха отвори, подобни на огромни, нечовешки очи. Всяко от тях бе с размерите на Шардик, който лежеше мъртъв в гората; и двете очи гледаха право в Еди. Бяха червени — червени като рози, червени като кръв.

В главата му прокънтя гласът на мъртвия Джак Андолини: „Хиляда светове, Еди — десет хиляди светове! Влакът минава през всеки един. Ако, разбира се, успееш да го подкараш, И ако наистина го сториш, това ще бъде само началото на твоите проблеми, защото ще ти бъде адски трудно да го спреш.“

Гласът на Джак зазвуча механично, зацикли: „Ще ти бъде адски трудно да го спреш, Еди, момчето ми, повярвай. Ще ти бъде адски…“

— ЗАПОЧВАМЕ ИЗКЛЮЧВАНЕ. ИЗКЛЮЧВАНЕТО ЩЕ ЗАВЪРШИ СЛЕД ЕДИН ЧАС И ШЕСТ МИНУТИ!

В съня си Еди вдигна ръце, за да закрие очите си…

20

… и се събуди, седнал край угасналия огън. Гледаше света между пръстите си. В главата му продължаваше да кънти гласът на коравосърдечен командир от специалните части, който крещеше в мегафона.

— ОПАСНОСТ НЯМА! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТ НЯМА! ПЕТ СУБАТОМНИ ЕЛЕМЕНТА СА ИЗЛЕЗЛИ ИЗВЪН СТРОЯ! ДВА СУБАТОМНИ ЕЛЕМЕНТА СЕ НАМИРАТ ВЪВ ФАЗА НА ИЗКЛЮЧВАНЕ, ЕДИН СУБАТОМЕН ЕЛЕМЕНТ РАБОТИ С ДВА ПРОЦЕНТА ОТ МОЩНОСТТА СИ. ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА НОРМАЛНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СИСТЕМИТЕ! ПОВТАРЯМ, ТЕЗИ ЕЛЕМЕНТИ НЕ СА ОТ ЗНАЧЕНИЕ ЗА НОРМАЛНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СИСТЕМИТЕ! ДОКЛАДВАЙТЕ ПОЛОЖЕНИЕТО НА НОРТ СЕНТРЪЛ ПО-ЗИТРОНИКС ЛИМИТЕД! ОБАДЕТЕ СЕ НА 1-900-44! КОДОВАТА ДУМА НА ДАДЕНОТО УСТРОЙСТВО Е „ШАД-РИК“. ОБЯВЕНА Е НАГРАДА! ПОВТАРЯМ, ОБЯВЕНА Е НАГРАДА!

Гласът замлъкна. Еди видя Роланд, застанал на края на поляната, да държи Сузана на ръце. Двамата гледаха в посоката, от която идваше гласът, и когато записът започна да се повтаря, младежът успя да излезе от вцепенението на кошмара. Стана и отиде при Роланд и Сузана; питаше се колко ли века са минали от деня, в който е било записано това съобщение, програмирано за излъчване единствено в случай на непоправима повреда в системите.

— СИСТЕМАТА Е В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! ИЗКЛЮЧВАНЕТО ЩЕ ЗАВЪРШИ СЛЕД ЕДИН ЧАС И ПЕТ МИНУТИ! ОПАСНОСТ НЯМА! ПОВТАРЯМ, ОПАСНОСТ…

Докосна ръката на Сузана. Тя се обърна към него.

— Кога започна това?

— Преди петнайсетина минути. Ти спеше като заклан… Слушай, изглеждаш ужасно! Да не си болен?

— Не. Сънувах кошмар.

Роланд го гледаше така изпитателно, че той се почувства неловко.

— Понякога истината се крие в сънища, Еди. Какъв беше твоят?

Младежът се замисли за миг, сетне поклати глава.

— Не си спомням.

— Съмнявам се.

Той сви рамене и едва забележимо се усмихна.

— Съмнявай се, щом желаеш. А ти как се чувстваш тази сутрин?

— Като вчера — отвърна Стрелецът, без да откъсва поглед от него.

— Престанете — намеси се младата жена. Гласът й беше рязък, издаваше нервност. — Няма ли какво да правите, освен да се заяждате като хлапета? И точно тази сутрин, когато мъртвата мечка се опитва да проглуши целия свят.

Стрелецът кимна, но продължи да гледа Еди.

— Добре… но все пак сигурен ли си, че не искаш да споделиш нещо?

Младежът се замисли дали да му разкаже за видяното в пламъците на огъня, за съня. Сетне реши да не го прави. Помнеше розата в огъня, помнеше и розите, покрили полето с червен килим. Но едва ли можеше да ги опише както ги бе видял с очите си, както ги бе почувствал със сърцето си; щеше да се получи някаква евтина имитация. Засега искаше да помисли върху случилото се.

„Запомни — каза си той… само че този път гласът, прозвучал в главата му, не приличаше на неговия. Беше по-плътен, по-зрял — глас на непознат. — Запомни розата… и формата на ключа“

— Ще ги запомня — промълви.

— Какво ще запомниш? — попита Роланд.

— Ще ти кажа. Ако се случи нещо наистина важно, ще ти кажа. И на двама ви ще кажа. Но сега не е моментът. И така, Шейн, ако ще ходим някъде, да тръгваме.

— Шейн? Кой е този Шейн?

— Ще ти обясня някой път. А сега да вървим.

Събраха багажа си и тръгнаха към мечока. Сузана отново седна в инвалидната количка.

21

Веднъж, доста преди да се пристрасти към хероина дотолкова, че да изгуби интерес към всичко останало. Еди отиде заедно с двама приятели в Ню Джърси на концерт на металистите от „Антракс“ и „Мегадет“. Ненадейно си спомни за този концерт и си помисли, че май „Антракс“ вдигаха повече шум от мъртвия мечок, от който се разнасяше повтарящото се съобщение. Когато стигнаха на шест-седемстотин метра от поляната, Роланд им нареди да спрат и откъсна от старата си риза шест парченца плат. Запушиха си ушите и продължиха напред. Но и това не им помогна особено.

— СИСТЕМАТА Е В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! — ревеше мечката, когато стъпиха на поляната. Огромният звяр си лежеше, както го бяха оставили — в подножието на дървото, по което се бе покатерил Еди. С разтворените си крака мечокът приличаше на поваления Родоски колос, на огромна космата великанка, умряла при раждане. — ИЗКЛЮЧВАНЕТО ЩЕ ЗАВЪРШИ СЛЕД ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ МИНУТИ! ОПАСНОСТ НЯМА!

„Да, бе, няма — каза си Еди и започна да събира малкото кожи, останали цели след нападението и агонията на мечката. — Има и още как. На мен ли ще ги разправящ тия.“ Взе патрондаша на Роланд и мълчаливо му го подаде. Наблизо лежеше парчето дърво, което беше дялкал. Вдигна го и го прибра в джоба на гърба на инвалидната количка. Стрелецът бавно пристегна кожените върви на широкия патрондаш около кръста си.

— … В ПРОЦЕС НА ИЗКЛЮЧВАНЕ! ЕДИН СУБАТОМЕН ЕЛЕМЕНТ РАБОТИ С ЕДИН ПРОЦЕНТ ОТ МОЩНОСТТА СИ. ТЕЗИ СУБАТОМНИ ЕЛЕМЕНТИ…

Сузана последва Еди; на скута си държеше саморъчно ушита чанта. Младежът й подаваше кожите, а тя ги прибираше в чантата. Когато събраха всичко, Роланд потупа Еди по ръката и му подаде раницата си. В нея имаше най-вече еленово месо, обилно осолено благодарение на каменната сол, която Стрелецът бе открил на около пет километра от ручея. Същата раница Роланд беше приготвил и за себе си. Старата му торба, натъпкана с какво ли не, беше преметната на рамото му.

На един клон наблизо висеше необикновен, саморъчно изработен хомот. Роланд го взе, разгледа го, сетне пъхна главата си в него и завърза вървите около гърдите си. Сузана направи кисела гримаса, която не убягна от погледа на Стрелеца. Той си замълча — толкова близо до мечката никой нямаше да го чуе, дори да крещеше с пълно гърло — но сви рамене в израз на съчувствие и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Знаеш, че това ще ни потрябва.“

Тя също сви рамене „Да… но това не означава, че ще ми хареса“

Стрелецът посочи другия край на откритото пространство. Два прекършени смърча указваха мястото, където Шардик, известен в далечното минало като Мир, бе излязъл на поляната.

Еди се наведе към Сузана, сви палец и показалец в кръг и въпросително вдигна вежди.

Тя кимна, сетне притисна длани към ушите си.

Тримата пресякоха поляната, Еди буташе количката, а Сузана държеше торбата с кожите. Джобът в задната част на инвалидния стол беше натъпкан с разни вещи; сред тях беше и парчето дърво.

Зад гърбовете им мечката продължаваше да повтаря гръмогласно последното си послание към света и да отброява четиридесет минути до пълното изключване на системите. Еди не можеше да чака. Прекършените смърчове се бяха наклонили един към друг и образуваха нещо като врата. Той си помисли: „Това е мястото, от което започва — истинският път към Тъмната кула на Роланд, поне за мен и за Сузана“ Отново си припомни своя сън — виещите се в спирала прозорци, от които извираха реките от мрак, разстлали се над полето от рози. Потрепери, докато се провираше под пречупените дървета.

22

Използваха инвалидната количка по-дълго, отколкото Роланд беше очаквал. Елите в тази част на гората бяха много, много стари, на земята имаше дебел килим от иглички, който задушаваше всякаква друга растителност. Ръцете на Сузана бяха здрави — много по-здрави от тези на Еди, макар Стрелецът да смяташе, че положението скоро ще се промени — и тя без особени усилия караше количката по равната земя. Когато стигнаха до едно от дърветата, повалени от Шардик, Роланд повдигна младата жена, а Еди пренесе количката от другата страна.

Зад гърба им, макар и позаглъхнал от разстоянието, продължаваше да кънти механичният глас и да повтаря, че капацитетът на последния субатомен елемент е почти нулев.

— Надявам се проклетият хомот да не ти потрябва! — промълви Сузана.

Роланд кимна в знак на съгласие, но след по-малко от петнадесет минути заслизаха по стръмен склон; сред старите дървета се забелязваха и млади фиданки — бреза, елха и уродливи на вид кленове, впили корени в тънкия почвен слой. Килимът от иглички изтъня, колелата на инвалидната количка започнаха да се заплитат в ниските, жилави храсти, които растяха между дърветата. Тънките им клони тракаха по стоманените спици. Еди натисна ръкохватките с цялата си сила, но така успяха да изминат не повече от четиристотин метра. Сетне склонът стана още по-стръмен, а под краката им зашляпа кал.

— Време за езда, лейди — каза Роланд.

— Да продължим така още малко, а? Пътят може да се оправи…

Той поклати глава.

— Ако се опиташ да слезеш по хълма, може да направиш… как му казвахте, Еди… солто?

Младежът се усмихна.

— Нарича се салто, Роланд. Едно време карах скейтборд.

— Както и да му викате, смисълът е да паднеш на главата си. Хайде, Сузана, качвай се.

— Мразя се за това, че съм инвалид — избухна тя, но позволи на младежа да я повдигне и да й помогне да се настани удобно в хомота, който Роланд носеше на гърба си.

След като се намести, докосна ръкохватката на револвера и попита:

— Искаш ли да го вземеш, Еди?

Той поклати глава.

— Ти си по-бърза.

Тя се усмихна и нагласи кобура така, че да й е под ръка.

— Момчета, само ви бавя, но щом излезем на някое асфалтово шосе, ще се молите да ви кача на стоп.

— Не се съмнявам — съгласи се Роланд… сетне наклони глава и се ослуша. В гората цареше тишина.

— Голямата мечка е хвърлила топа — каза Сузана. — Слава Богу!

— По моите изчисления й остават още седем минути — възрази Еди.

Роланд нагласи кожените ремъци на гърба си.

— Часовникът й може да е започнал да изостава през последните пет-шестстотин години.

— Наистина ли смяташ, че е толкова стара?

Стрелецът кимна.

— Тя е най-малко на пет-шестстотин години. А сега е мъртва… последният от Дванайсетте пазители, доколкото знаем.

— Хич не ми пука — каза Еди, а Сузана се засмя.

— Удобно ли ти е? — попита я Роланд.

— Не, задникът ме боли, но да тръгваме. Гледай само да не ме изпуснеш.

Той кимна и започна да се спуска по склона. Еди вървеше зад него, като буташе празната количка, опитвайки се да не я разнебити по белите камъни, които стърчаха от земята. „След като мечокът млъкна, гората изглежда прекалено тиха“ — каза си и се почувства като герой от онези тъпи филми за джунглата с канибали и огромни маймуни.

23

Лесно откриваха дирите на мечока, но трудно ги следваха. На десетина километра от поляната навлязоха в мочурлива низина. Преди да усетят твърда почва под краката си, избелелите джинси на задъхания Роланд подгизнаха до коленете. Все пак Стрелецът беше в по-добра форма от Еди, останал без сили от опитите си да тика инвалидната количка през коренища и кал.

— Време за храна и почивка — обяви Роланд.

— Боже, гладен съм като вълк! — възкликна Еди. Помогна на Сузана да се измъкне от ремъците и да се настани на ствола на едно повалено дърво. Сетне той се отпусна тежко до нея.

— Ей, момче, изцапал си ми колата — подразни го тя. — Ще се оплача от теб.

Той я погледна присмехулно:

— Ще я лъсна собственоръчно на първата автомивка. Дори ще я намажа е вакса. Става ли?

Тя се усмихна:

— Съгласна съм, сладур.

На кръста на Еди висеше един от меховете с вода. Той го потупа и попита:

— Може ли?

— Разбира се — каза Роланд, — само не прекалявай; ще пийнем по глътка преди да продължим. Иначе стомасите ще ни заболят.

— Роланд, орелът от страната Оз — засмя се младежът, докато развързваше меха.

— Какво е това Оз?

— Измислено място от един филм — обясни Сузана.

— Оз е нещо много повече. Понякога Хенри ми четеше приказката на глас. Някой път ще ти я разкажа.

— Ще се радвам — сериозно отвърна Стрелецът. — Искам да науча повече за вашия свят.

— Оз не е нашият свят. Както каза Сузана, това е измислено място…

Роланд им подаде по един къс месо, увит в широките листа на някакво растение.

— Най-бързият начин да опознаеш един свят е да разбереш мечтите му. Разкажете ми за Оз.

— Добре, разбрахме се. Сузана ще ти разкаже за Дороти, за Тото и за Тин, а аз за всички останали. — Еди захапа парчето месо и затвори очи в миг на наслада. Месото беше поело аромата на листата, които му придаваха страхотен вкус. Той изгълта лакомо парчето, стомахът му закъркори доволно. Сега вече дишането му стана по-равномерно, почувства прилив на сили. Мускулите му бяха заякнали, всичките му органи работеха в синхрон.

„Не се тревожи — каза си той. — До вечерта и костите ще ме заболят. Той ще ни кара, да вървим, докато не припадна на пътя.“

Сузана се нахрани по-сдържано, прокарвайки всяка втора или трета хапка с глътка вода; тя въртеше парчето месо в ръцете си, отхапваше от края и напредваше равномерно към средата.

— Продължи разказа, който започна снощи — подкани тя Роланд. — Твърдеше, че започваш да разбираш противоречивите си спомени.

Той кимна.

— Да. Мисля, че и едните, и другите са истински. Е, някои са по-истински, но това не означава, че останалите са фикция.

— Нищо не разбирам — обади се Еди. — Онова момче Джейк или е било в крайпътната станция, или не е било.

— Това е парадокс — нещо, което хем е било, хем не е било. Докато не го разреша, съзнанието ми ще остане разделено. Това само по себе си е лошо, но по-лошото е, че разривът се задълбочава. Усещам го. Това… не може да се опише с думи.

— Къде според теб е причината?

— Казах ви, че момчето е било блъснато пред една кола. Блъснато. За кого знаем, че обича да блъска хората по този начин?

Изражението на лицето й подсказваше, че Сузана започва да разбира накъде бие Стрелецът.

— Джак Морт. Искаш да кажеш, че той е блъснал момчето?

— Да.

— Но нали го е направил човекът в черно? — възрази Еди. Приятелчето ти Уолтър. Каза, че момчето го е видяло — някакъв мъж, който приличал на свещеник. Мисля, че хлапето го е чуло да казва: „Направете път, аз съм свещеник“ или нещо подобно.

— О, да, Уолтър е бил там. И двамата са били там, и двамата са блъснали Джейк.

— Някой да донесе торазин и усмирителна риза — провикна се Еди. — Роланд съвсем е изперкал.

Стрелецът не му обърна внимание; започваше да разбира, че шегите и клоунадите на Еди му помагаха да преодолее стреса. Така постъпваше някога и Кътбърт… докато Сузана приличаше на Алан.

— Вбесява ме най-вече това, че проумях истината много късно — каза. — В края на краищата аз проникнах в Джак Морт, получих достъп до мислите му, както до твоите, Еди, или до тези на Сузана. Видях Джейк, докато бях в Джак Морт, и разбрах, че Морт е планирал всичко. Възнамерявал е да блъсне Джейк, но аз съм го спрял. За целта е било необходимо само да проникна в тялото му. Той дори не разбра какво става. Дотолкова беше погълнат от плана си, че не ми обърна внимание, все едно съм муха, кацнала на шията му. Еди започна да проумява.

— Ако Джейк не е бил блъснат на улицата, значи никога не е умирал. След като не е умирал, никога не е идвал в този свят. И ако не е идвал в този свят, ти никога не си го срещал в крайпътната станция. Нали така?

— Да. Мина ми през ум, че след като Джак Морт е възнамерявал да убие момчето, то е трябвало да го оставя да го направи. За да избегна пораждането на парадокса, който ме измъчва в момента. Но не бих могъл да постъпя така… аз… аз…

— Не би могъл да убиеш хлапето два пъти, нали? — попита тихо Еди. — Всеки път, когато реша, че нямаш душа и приличаш на онази мечка-робот, ме изненадваш с напълно човешка постъпка. По дяволите!

— Еди, престани! — скастри го Сузана.

Младежът хвърли поглед към наведената глава на Стрелеца и направи гримаса.

— Извинявай, Роланд. Майка ми все повтаряше, че говоря без да мисля.

— Няма нищо. Имах приятел, който казваше същото за себе си.

— Кътбърт ли?

Роланд кимна. Изгледа продължително осакатената си дясна ръка, сви я в юмрук, въздъхна и отново вдигна поглед. Някъде в гората пееше чучулига.

— Ето какво смятам. Ако не бях проникнал в Джак Морт, той пак нямаше да блъсне Джейк този ден. Защо не? Ка-тет. Просто и ясно. За пръв път от смъртта на последния от моите приятели, с които тръгнахме по този път, се озовах в центъра на ка-тет.

— Квартет? — В гласа на Еди се прокрадна нотка на съмнение.

Стрелецът поклати глава.

— Ка съответства на вашата дума „съдба“, макар истинското й значение да е много по-сложно и трудно определимо. Такива са почти всички думи от Свещения език. А тет означава група хора с общи интереси и цели. Ние тримата сме тет например. Ка-тет е мястото, където съдбата среща няколко живота.

— Като „Мостът на Сан Луис Рей“ — промълви Сузана.

— Какво е това? — попита Стрелецът.

— Разказ за хора, които умират, когато мостът, по който вървят, пропада. Много известна история в нашия свят. Роланд кимна в знак, че е разбрал.

— В този случай ка-тет обвързва Джейк, Уолтър, Джак Морт и мен. Няма никакъв капан, какъвто подозирах, щом разбрах кого възнамерява да убие Джак Морт, защото ка-тет не може да се променя по волята само на един човек от групата. Но всеки може да вижда, да знае, да разбира. Уолтър виждаше, Уолтър разбираше ка-тет. — Стрелецът тупна с юмрук по бедрото и възкликна с горчивина: — Как ли ми се е присмивал вътрешно, когато най-сетне успях да го настигна!

— Да се върнем на това, което би се случило, ако не беше осуетил плановете на Джак Морт в деня, когато е следил Джейк — предложи Еди. — Твърдиш, че ако не го беше спрял, някой или нещо друго щеше да го стори. Така ли е?

— Да, защото на момчето не му е било писано да умре в този ден. Щяло е да умре съвсем скоро, но не това е бил денят. Вероятно преди да блъсне момчето, щеше да види, че някой го наблюдава. Или съвършено случаен човек щеше да се намеси. Или…

— Или някой полицай — каза Сузана. — Може да е видял полицай, застанал на неподходящото място в неподходящ момент.

— Точно така. Конкретната причина, осъществила волята на ка, е без значение. От собствен опит зная, че Морт беше хитър като стара лисица. Ако е усетил, че нещо не е наред, би отложил удара си за друг ден. Има и още нещо. Тръгнеше ли на лов, винаги се дегизираше. В деня, в който пусна тухлата върху главата на Дета Холмс, беше облякъл стар пуловер, няколко номера по-голям от неговия размер и бе нахлупил плетена шапка. Искаше да заприлича на пиянде, защото сградата, от която е била хвърлена тухлата, е била обитавана от алкохолици и откачалки. Разбирате ли?

Сузана и Еди кимнаха.

— Няколко години по-късно, когато те е блъснал пред атака, Сузана, е бил облечен като строителен работник. Носил е голяма жълта каска и фалшиви мустаци. В деня, в който е трябвало да бутне Джейк пред колата и да го убие, е щял да се предреши като свещеник.

— Божичко! — възкликна Сузана. — Човекът, който го е блъснал в Ню Йорк, е бил Джак Морт, а в крайпътната станция е видял Уолтър, когото ти си преследвал.

— Да.

— И хлапето е решило, че това е един и същи човек само защото и двамата са били облечени в някаква черна роба? Роланд кимна.

— Между Уолтър и Джак Морт съществуваше дори физическа прилика. Е, не си приличаха като братя, но все пак и двамата бяха високи, чернокоси, със светла кожа. Трябва да се има предвид, че Джейк е успял да зърне Морт миг преди да умре, а когато е видял Уолтър, е бил уплашен до смърт от странното място, на което се е озовал. Мисля, че грешката му е разбираема и простима. Ако някой е постъпил като глупак, това съм аз, защото късно разбрах истината.

— Дали Морт е осъзнал, че някой го използва? — попита Еди. Припомни си преживяното, странните мисли, нахлули в главата му, когато Роланд успя да проникне в неговото съзнание. Не разбираше как така Морт не е усетил… но Стрелецът отново поклати глава.

— Уолтър несъмнено е действал изключително предпазливо. Морт е трябвало сам да се сети да се преоблече като свещеник… или поне така мисля. Не би разпознал чуждия глас — гласа на Уолтър — който дълбоко в подсъзнанието му е нашепвал какво да прави.

— Джак Морт — възкликна Еди, — винаги е бил Джак Морт.

— Да… с помощта на Уолтър. В края на краищата съм успял да спася живота на Джейк. Когато накарах Джак да скочи пред влака в метрото, промених всичко.

Сузана попита:

— След като Уолтър е успявал да проникне в нашия свят — може би е използвал своя собствена врата — когато си пожелае, не би ли могъл да принуди някого другиго да блъсне момчето? След като е накарал Морт да се преоблече като свещеник, значи е могъл да стори същото и с. Какво има, Еди, защо клатиш глава?

— Защото не мисля, че Уолтър би искал това да стане. Винаги се случва това, което иска той… за да може Роланд да се побърка. Не е ли така?

Стрелецът кимна.

— Не би могъл да го направи, дори да е искал — добави Еди, — защото е бил мъртъв дълго преди Роланд да открие вратите на брега на океана. Когато Стрелецът е минал през последната врата и е проникнал в съзнанието на Джак, Уолтър отдавна е бил мъртъв.

Сузана се замисли върху думите му, сетне кимна:

— Разбирам… мисля… тези пътувания във времето доста ме объркват.

Роланд засъбира багажа си.

— Време е да тръгваме.

Еди се изправи и метна торбата си на рамо.

— Знаеш ли, има нещо, което може да ти послужи за успокоение — обърна се към Стрелеца. — Ти или твоето ка-тет сте успели да спасите момчето.

Роланд привързваше кожените ремъци към гърдите си. При тези думи вдигна поглед и ясните му сини очи проблеснаха по начин, който накара Еди да отстъпи крачка назад.

— Така ли? — попита с дрезгав глас. — Наистина ли? Полудявам бавно, опитвам се да живея с две версии на една и съща реалност. Отначало се надявах, че едната или другата ще избледнее в съзнанието ми, но това не се случи. Всъщност стана точно обратното: двете реалности стават все по-ярки, звучат все по-гръмко в главата ми като два хищника, готови да си прегризат гърлата. Кажи ми, Еди, как според теб се чувства Джейк? Как според теб се чувства човек, който знае, че в един свят е мъртъв, а в друг е жив?

Чучулигата запя отново, но никой от тях не й обърна внимание. Еди впери поглед в светлосините очи, които горяха на бледото лице на Роланд, и не намери какво да отговори.

24

С настъпването на нощта устроиха лагер на тридесетина километра на изток от мъртвата мечка. Заспаха изтощени от тежкия преход (заспа дори Роланд, макар да сънува кошмари) и се събудиха с първите лъчи на слънцето. Еди запали огън и погледна мълчаливо към Сузана. В този миг прозвуча изстрел.

— Закуската — каза тя.

След няколко минути Стрелецът се върна, метнал през рамо току-що изкормен заек. Сузана приготви закуската. Тримата се нахраниха и поеха на път.

Еди все се опитваше да си представи какво означава да помниш собствената си смърт. Усилията му оставаха напразни.

25

Малко след обяд навлязоха в район, в който повечето дървета бяха изтръгнати от корен, а храстите бяха изпотъпкани — сякаш мощен ураган бе опустошил областта преди много години.

— Приближаваме се към мястото, което търсим — каза Стрелецът. — Шардик е унищожил цялата растителност, за да има по-добра видимост. Не е искал някой да го изненада. Може да е бил голям и силен, но същевременно и много предпазлив.

— Дали не е приготвил някоя изненада специално за нас? — попита Еди.

— Би могъл — усмихна се Роланд и го докосна по рамото. — Но това ще е много стара изненада… или изненади.

Бавно напредваха през зоната на опустошението. Изкоренените от Шардик дървета бяха стари — някои от тях отдавна бяха изгнили — но въпреки това представляваха сериозно препятствие. Дори тримата да бяха истински атлети, пак щеше да им е трудно да го преодолеят; а със Сузана, привързана с ремъците на гърба на Роланд, пътят им се превърна в истинско изпитание за волята и издръжливостта.

Полуизгнилите дървета и дребните храсти скриваха от тях слелите на мечока, което ги забавяше допълнително. До обяд вървяха, следвайки ясните белези, оставени по стволовете на дърветата от ноктите на звяра. Сега обаче, с наближаването на отправната точка на Шардик, където бесът му не бе достигнал своята кулминация, белезите изчезнаха. Роланд вървеше бавно, оглеждаше се за следи от стъпки по земята и снопчета козина по дънерите, по които се бе катерил мечокът. Преминаването на петте километра опустошена гора им отне целия следобед.

Еди започваше да се опасява, че слънцето скоро ще залезе и ще им се наложи да пренощуват на това отвратително място. В този момент обаче стигнаха до полянка, заградена от млада елхова горичка, отвъд която се разнасяше веселият ромон на поток. Последните лъчи на залязващото слънце хвърляха тъмночервеникави отблясъци върху голото пространство, което току-що бяха пресекли.

Стрелецът им нареди да спрат и свали Сузана на земята. Изпъна гръб, сложи ръце на кръста си и се завъртя няколко пъти ту на едната, ту на другата страна.

— Тук ли ще пренощуваме? — попита младежът. Той поклати глава и каза:

— Сузана, дай револвера си на Еди.

Тя се подчини, но в очите й се четеше безмълвен въпрос.

— Ела с мен, Еди. Мястото, което ни трябва, се намира отвъд тези дървета. Трябва да го поогледаме. А може и да свършим една работа.

— Защо мислиш, че…

— Отвори си ушите.

Младежът се заслуша и чу звук, наподобяващ работещи двигатели. Едва сега осъзна, че е чул шума преди време, но ме му е обърнал внимание.

— Не искам да оставя Сузана сама.

— Няма да се отдалечаваме, освен това тя е достатъчно гръмогласна. Ако има някаква опасност, тя е напред.

Еди погледна любимата си.

— Вървете — подкани го тя, — но не се бавете. — Погледна в посоката, от която бяха дошли, и в очите й се появи загриженост. — Не зная въдят ли се тук мравки, но ми се струва, че е пълно с тези насекоми.

— Ще се върнем преди смрачаване — обеща Роланд и се отправи към елховата горичка. Младежът го последва.

26

Когато навлязоха на петнадесетина метра в горичката, Еди разбра, че вървят по пътека, която мечокът е утъпкал през годините. Върховете на дърветата се извиваха над главите им и образуваха тунел. Звуците станаха по-силни и той успя да ги разграничи. Например ниското, мощно бучене. Усещаше го под краката си — лека вибрация, сякаш машината бе заровена в земята. Чуваха се и по-остри и пронизителни звуци, като че някой чегърташе по ламарина.

Роланд му прошепна:

— Мисля, че не ни грози опасност, стига да пазим тишина.

Изминаха още пет метра и Стрелецът отново спря. Извади револвера си и с дулото отмести една клонка, обагрена с цветовете на залеза. Еди надзърна през образувалия се отвор и видя поляната, която мечокът бе превърнал в свой дом в продължение на дълги години, в отправна точка за своите наказателни експедиции, донесли толкова ужас и насилие.

На поляната нямаше никаква растителност; земята бе добре утъпкана. Изпод висока петнадесетина метра скала извираше малък ручей, който прекосяваше поляната с форма на връх на стрела. Откъм близката страна на ручея се намираше огромна метална будка с височина около три метра. Покривът й беше извит и Еди си помисли, че му напомня на вход на метро. Предната й част беше боядисана в диагонални жълто-черни ивици. Земята наоколо нямаше черния цвят на плодородната горска почва; поляната сякаш беше покрита със сива пепел, примесена с кости. След миг Еди проумя, че това, което беше взел за сива пепел, също са кости, но толкова стари, че се бяха превърнали в прах.

Из поляната се движеше нещо, нещо което издаваше скърцащи, тракащи звуци. Два… не, три метални уреда с размерите на малко куче. Бяха роботи, сети се младежът, или поне изглеждаха като роботи. Приличаха си по малкия локатор, който се въртеше на главата на всяко от тях.

„Шапки за мислене — каза си Еди. — Мили Боже, що за свят е този?“

Най-голямата машина приличаше на тракторчето, което той беше получил за шестия или седмия си рожден ден; веригите му вдигаха облачета сивкав прах. Друга наподобяваше на стоманен плъх. Третата приличаше на змия, сглобена от метални сегменти — във всеки случай пълзеше като змия. Намираха се от другата страна на ручея и описваха траектория като неправилна окръжност. Докато ги гледаше, Еди си спомни за една карикатура в стар брой на списание „Сатърдей Ивнинг Поуст“, което майка му неизвестно защо събираше и складираше на купчина в коридора. На карикатурата бяха изобразени изнервени мъже, които пушат цигари и крачат нервно напред-назад, прокопаваха пътечка в килима в очакване съпругите им да родят.

Когато погледът му привикна с околния пейзаж, той забеляза, че странните устройства не са три, а поне една дузина, може би и повече, но голяма част бяха заровени сред костите на многобройните жертви на Шардик. Разликата беше, че останалите не се движеха. С течение на годините механичните слуги на мечока бяха умирали един след друг, докато бе останала само малката петчленна група… тези роботи също издъхваха, ако се съдеше по скърцането и тракането. Змията, която следваше стоманения плъх например, представляваше жалка гледка. От време на време уредът, който вървеше след нея — метална кутия, изпод която се движеха къси механични крака — я настъпваше по опашката, сякаш за да я подкани да побърза.

Еди се зачуди какво са вършели тези роботи. Несъмнено не бяха подходящи да отбрана, мечокът бе конструиран така, че сам да се грижи за себе си. Той реши, че ако Шардик беше попаднал на пътешествениците преди години, когато беше в разцвета на силите си, щеше бързо да им види сметката. А може би матките роботи са служили като екип за поддръжка и ремонт, като съгледвачи или куриери. Може би представляваха опасност, но само ако-някой нападнеше тях… или техния господар. Не изглеждаха настроени много войнствено.

Всъщност събуждаха жалост. Повечето не функционираха, а господарят им беше мъртъв. Еди беше сигурен, че са го разбрали по някакъв начин. Излъчваха не заплаха, а необикновена, нечовешка тъга. Стари, износени почти до краен предел, те се движеха в кръг по отдавна утъпканите си следи. Той си представи, че чува мислите им: „Ох, скъпи, какво ще правим сега? Какво ще правим, когато Него го няма? Кой ще се грижи за нас, когато Него го няма? Ох, скъпи, скъпи, скъпи…“

Нещо го дръпна за крачола и той едва не изпищя от страх и изненада. Обърна се рязко с насочен револвер, но видя Сузана, която го гледаше с широко отворени очи. Въздъхна с облекчение и отпусна предпазителя. Коленичи, постави ръце на раменете й, целуна я по страната, сетне прошепна:

— За малко да те застрелям, какво правиш тук?

— Исках да видя какво става — отвърна му тя шепнешком, без да изглежда ни най-малко смутена. Премести поглед към Роланд, който коленичи до нея. — Освен това се страхувах да стоя сама.

Стрелецът забеляза няколко повърхностни драскотини по лицето и ръцете й, причинени от пълзенето сред храсталака, и си помисли, че когато пожелаеше, тя можеше да се придвижва безшумно като призрак; не беше чул нищичко. Извади парцал от задния си джоб (последен остатък от старата му риза) и изтри капчиците кръв от ръцете й. Огледа резултата от своята работа, сетне избърса нежно и челото на младата жена.

— Е, щом си тук, ела да погледаш — едва доловимо й прошепна. — Мисля, че си го заслужи.

Разтвори храсталака пред нея, сетне я изчака да огледа поляната. Когато тя се отдръпна, Роланд отпусна клонките.

— Жал ми е за тях — прошепна Сузана. — Не е ли странно?

— Съвсем не. Мисля, че макар и по свой собствен начин, това са печални създания. Еди ще ги отърве от мъките им.

Младежът веднага поклати глава.

— Да, ще го направиш… освен ако не желаеш да останеш тук цяла нощ и да съзерцаваш тези — как се изрази? — приборчета. Цели се в шапките. В онези малки неща, които се въртят.

— Ами ако не улуча? — прошепна гневно той.

Роланд сви рамене.

Младежът се изправи и неохотно дръпна предпазителя на револвера. Надзърна през храстите и огледа обикалящите в кръг машини, които продължаваха да следват самотната си безцелна орбита. „Все едно да стреляш по кутрета“ — мрачно си помисли той. Сетне видя един от роботите — онзи, който приличаше на самоходна кутия — да протяга нещо като уродливи щипци и да хваща с тях змията. Змията избръмча от изненада и запълзя по-бързо. Самоходната кутия прибра щипците си.

„Е… май че не е съвсем като да стреляш по кутрета“ — реши Еди. Погледна отново към Роланд. Стрелецът отвърна на погледа му невъзмутимо, скръстил ръце на гърдите си.

„Странно време си избрал да ме учиш да стрелям“ — каза си младежът.

Засрами се, като си спомни как Сузана простреля мечока първо в задника, сетне пръсна на парчета сензорното устройство, докато Шардик се носеше страховито към нея и Роланд. Имаше и още нещо: нещо в него искаше да го направи, да застреля странните роботи, също както нещо в него искаше да убие Балазар и шайката му горили в „Наклонената кула“. В желанието му сигурно имаше нещо извратено, но това не променяше същността на нещата. Ще видим кой от нас ще остане жив… ще видим.

Да, сигурно имаше нещо извратено… сигурно.

„Представи си, че това е стрелбище и искаш да зарадваш гаджето с плюшена играчка — каза си той. — Може би плюшено мече.“ Прицели се в самоходната кутия и гневно се обърна, когато Роланд го докосна по рамото.

— Кажи си урока. И гледай да не сгрешиш.

Еди изсъска ядосано, недоволен, че той го разсейва, но погледът на Стрелеца не трепна. Младежът пое дълбоко дъх и се опита да прогони от главата си всички мисли: скърцането и тракането на архаичните роботи, болките в собственото си тяло, присъствието на Сузана, страхът, че от тримата тя е най-близо до земята и ако не улучи, любимата му ще се превърне в най-удобната мишена за механичните чудовища.

— Не стрелям с ръката си; който стреля с ръката си, е забравил лицето на баща си…

„Ама че майтап“ — каза си Еди; не би познал своя старец, ако го срещнеше на улицата. Но чувстваше, че думите вършат своето, прочистват мисълта и успокояват нервите му. Не знаеше дали е замесен от същото тесто като истинските стрелци — самата мисъл му се струваше невероятна, макар да се бе представил отлично по време на престрелката в бара на Балазар — но знаеше, че част от него харесва студеното спокойствие, което го обземаше, докато изричаше думите от древното заклинание на Стрелеца. Друга част от съзнанието му разбираше, че това е само нов смъртоносен наркотик, не много различен от хероина, който погуби Хенри и едва не уби и самия него. Това обаче не разваляше удоволствието на момента.

— Не се прицелвам с ръката си; който се прицелва с ръката си, е забравил лицето на баща си.

— Прицелвам се с очите си.

— Не убивам с револвера си; който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.

Сетне, напълно машинално той излезе от прикритието на дърветата и сякаш заговори на раздрънкалите роботи на другия край на поляната:

— Убивам със сърцето си.

Те престанаха да се въртят. Едно от устройствата изжужа, може би знак за тревога или предупреждение. Радарите, всеки от които бе два пъти по-малък от шоколад „Хърши“, се завъртяха по посока на гласа му.

Еди откри огън.

Сензорите експлодираха и се пръснаха на хиляди парченца, сякаш бяха направени от глина. Всякаква жал изчезна от сърцето на младежа — разбра, че няма да спре, че не може да спре, докато не свърши работата си докрай.

Грохот изпълни сумрачната полянка; скалната стена в другия й край отрази ехото. Стоманената змия се преобърна два пъти и се загьрчи. Най-големият робот — онзи, който приличаше на тракторче-играчка — направи опит да избяга. Еди пръсна и неговата радарна чиния, докато устройството се опитваше да избяга, движейки се на зиг-заг. То заби тъпия си нос в сивата прах, от металните орбити, които държаха стъклените му очи, изскочиха синкави пламъци.

Единственият оцелял сензор бе на стоманения плъх; куршумът на Еди рикошира с остър писък от металния гръб на робота. Плъхът престана да се движи, огледа внимателно самоходната кутия и се втурна към Еди с неочаквана бързина. Издаваше гневен тракащ звук и когато разстоянието между тях намаля, младежът видя острите му дълги зъби. Не приличаха на истински зъби, а по-скоро на игли за шевна машина и непрекъснато тракаха нагоре-надолу. „Не, тези играчки съвсем не са безобидни“ — осъзна той.

— Застреляй го, Роланд! — изкрещя отчаяно, но когато се обърна, видя Стрелецът да стои спокойно, скръстил невъзмутимо ръце на гърдите. Изглеждаше така, сякаш решаваше шахматна задача или препрочиташе стари любовни писма.

Радарът на плъха внезапно промени посоката си на въртене, насочи се към Сузана Дийн и роботът се втурна към нея.

„Остава ми само един патрон — каза си Еди. — Ако пропусна, това чудовище ще я убие!“

Вместо да стреля, направи крачка назад и ритна плъха с все сила. Бе сменил старите си обувки с мокасини от еленова кожа; болката от удара прониза крака му чак до коляното. Плъхът изпищя и се претърколи по гръб. Еди видя дузината къси метални крачета да ритат във въздуха. Всяко от тях завършваше с остри метални щипци, които се въртяха с помощта на шарнирни болтове с големината на топче за игра.

От средната част на робота се показа стоманен прът, с чиято помощ той успя да се изправи на крака. Еди отпусна револвера на Роланд, пренебрегвайки мимолетния импулс да придържа дясната си ръка с лявата. Така стреляха полицаите в неговия свят, но не и в този. „Когато забравиш, че държиш оръжие, когато то се слее с теб — повтаряше му Роланд, — тогава си на прав път.“

Еди натисна спусъка. Малкият локатор, който отново бе започнал да се върти, опитвайки се да открие враговете на плъха, изчезна в синя експлозия. Роботът издаде сподавен звук и падна мъртъв.

Младежът се обърна; сърцето му биеше лудо. Не беше изпадал в такава ярост от деня, в който бе разбрал, че Роланд възнамерява да го остави в този свят, докато не откриеше проклетата Тъмна кула… или докато не умреше и се превърнеше в храна за червеите.

Насочи празния револвер в гърдите на Стрелеца и заговори с плътен глас, който не приличаше на неговия:

— Ако в барабана имаше поне един патрон, щеше да престанеш да се тревожиш за шибаната си Кула!

— Еди, стига! — остро го смъмри Сузана. Той я погледна.

— Онова нещо идваше към теб, щеше да те убие.

— Но не успя. Ти го спря! Ти го уби.

— И то без негова помощ. — Понечи да прибере револвера в кобура, но с огромна изненада установи, че ръката му е празна. „Поредният гаден урок на Роланд“ — помисли си и се обърна към Стрелеца. — Ако си въобразяваш, че…

Спокойното изражение на Роланд рязко се промени. Очите му бяха вперени в една точка.

— ЛЕГНИ! — извика.

Еди безмълвно се подчини. Гневът и объркването моментално изчезнаха от съзнанието му. Хвърли се на земята; видя как лявата ръка на Стрелеца се спуска към кобура като мълния. „Мили Боже, — помисли си Еди, докато падаше на земята. — не може да е толкова бърз, НИКОЙ не може да е толкова бърз. Не съм някой смотаняк, но в сравнение със Сузана съм бавен, в сравнение с Роланд обаче тя прилича на костенурка, която се опитва да се покатери по стъклена пирамида!“

Нещо профуча с пищене над главата му, нещо, което в механичния си гняв откъсна кичур от косата му. Роланд стреляше от бедро, прогърмяха три бързи изстрела и пищенето спря. Странно създание, наподобяващо на огромен механичен прилеп, тупна на земята между Еди и Сузана, която седеше в краката на Стрелеца. Едно от ръждясалите метални крила изпърха гневно за последен път, сякаш се ядосваше на пропуснатия шанс, и замря.

Роланд тръгна към младежа и му протегна ръка, за да му помогне да се изправи на крака. Еди беше останал без дъх, не можеше да говори. „И слава Богу… всеки път щом отворя уста, изричам поредната глупост.“

— Добре ли си? — Сузана пълзеше към мястото, където той стоеше с наведена глава и ръце на кръста, опитвайки се да диша нормално.

— Да — отвърна Еди с дрезгав глас. Изправи се с усилие. — Подстригах се малко.

— Беше на онова дърво — каза Роланд. — В първия момент и аз не го видях. Привечер светлината може да ти изиграе лоша шега. — Помълча и продължи със същия тих и спокоен глас: — Сузана не беше изложена на никаква опасност.

Еди кимна. Осъзна, че Роланд можеше да изяде цял хамбургер и да изпие един млечен шейк, преди да започне да стреля, толкова беше бърз.

— Добре. Да кажем, че не одобрявам методите ти на преподаване. Няма да ти се извиня, така че ако очакваш извинение, по-добре се откажи.

Роланд се наведе, вдигна Сузана и започна да почиства полепналите по нея пръст и трева. Правеше го с някаква безпристрастна любов, като майка, която почиства хлапето си от мръсотията в задния двор. След миг промълви:

— Не очаквам извинение, нито ми е необходимо. Преди два дни двамата със Сузана проведохме подобен разговор. Нали, Сузана?

Тя кимна.

— Роланд смята, че ако стрелецът-чирак не хапе от време на време ръката, която го храни, заслужава ритник в задника.

Еди огледа поляната, осеяна с телата на мъртвите роботи, и започна да почиства сивкавия прах, полепнал по ризата и панталоните му.

— Ами ако ти кажа, че не искам да ставам стрелец, какво ще ми отвърнеш?

— Ще ти отговоря, че това няма значение. — Роланд бе отправил поглед към металната будка, долепена до скалите, и не обръщаше внимание на разговора. Това не се случваше за пръв път. Еди знаеше, че когато стане въпрос за желания и възможности. Стрелецът почти винаги поеше интерес.

— Ка? — попита той с горчива насмешка.

— Точно така. Ка. — Роланд отиде до будката и прокара длан по жълто-черните ивици. — Открихме един от Дванайсетте портала, които опасват света… един от шестте пътя към Тъмната кула.

— Това също е ка.

27

Еди се върна за инвалидната количка на Сузана. Никой не го помоли да го направи; искаше да остане сам за известно време, за да дойде на себе си. След като стрелбата беше приключила, той установи, че всеки мускул в тялото му трепери от изтощение. Не искаше нито Роланд, нито Сузана да го виждат в подобно състояние — не защото можеше да го помислят за страхливец, а защото имаше опасност да разберат прекомерната му възбуда. Беше му харесало. Въпреки прилепа, който едва не го скалпира, беше му харесало.

Това са глупости, приятел. И ти го знаеш много добре.

Проблемът беше, че не го знаеше. Беше се сблъскал с нещо, което Сузана сама бе открила за себе си след убийството на Шардик: твърдеше, че не иска да става стрелец, че не иска да се скита из този луд свят, в който те тримата май бяха единствените хора, че най-много от всичко иска да се озове на ъгъла на Бродуей и Четиридесет и втора улица, да яде хот-дог с чили, да слуша „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, които кънтят от слушалките на уокмена му, докато той оглежда преминаващите момичета, ах, тези сексапилни нюйоркчанки с пухкави устни, къси полички и дълга крака. Приказваше за тези неща до премаляване, но в сърцето си знаеше истината. Стрелбата по тази смахната електронна менажерия му достави удоволствие, поне докато револверът на Роланд гърмеше в ръката му. Ритникът по стоманения плъх също му достави удоволствие, нищо че кракът го заболя, нищо че се уплаши до смърт. Неясно как, но страхът засилваше удоволствието.

Всичко това само по себе си беше достатъчно лошо, но имаше и още нещо: ако в този момент пред него се отвореше врата, която да го отведе в Ню Йорк, едва ли щеше да мине през нея. Не, нямаше да го направи, докато не види с очите си Тъмната кула. Започваше да смята, че болестта на Роланд е заразна.

Докато мъкнеше през храсталака количката, проклинайки клоните, които го удряха по лицето и се опитваха да избодат очите му, Еди намери сили да направи едно признание, признание, което го успокои. „Искам да видя дали е същата като в съня ми. Да видя нещо… фантастично.“

Но в него проговори и друг глас: „Обзалагам се, че приятелите му — онези, чийто имена, напомнят за рицарите от Кръглата маса на крал Артур, са разсъждавали по същия, начин, Еди. А сега всички са мъртви. До един.“

Позна на кого принадлежи гласът, без значение дали това му харесваше или не. Гласът принадлежеше на Хенри, затова нямаше как да не го чуе.

28

Роланд, закрепил Сузана на дясното си бедро, стоеше пред огромната метална будка, която приличаше на затворен за през нощта вход за метро. Еди остави количката на края на поляната и отиде при тях. С приближаването си чу още по-отчетливо тропота и вибрациите. Машината, която издаваше този шум, съобрази той, се намираше в будката или под нея. Струваше му се, че чува звуците не с ушите си, а ги усеща в главата си, в стомаха си.

— Значи това е един от Дванадесетте портала. Накъде води той, Роланд? В Дисни Уърлд ли?

Стрелецът поклати глава.

— Нямам представа. Може би никъде… или навсякъде. В моя свят има много неща, които не разбирам, вече го знаете. А нещата, които разбирах, вече са се променили.

— Защото светът се е променил, така ли?

— Да. — Роланд го погледна. — И продължава да се променя… в същото време всичко се износва… разпада на части… — Ритна корпуса на самоходната кутия, за да илюстрира думите си.

Еди си спомни грубата скица на порталите, която Стрелецът бе нарисувал в пръстта.

— Това ли е краят на света? — смирено попита той. — Искам да кажа, не изглежда много по-различно от всяко друго място. — Засмя се и добави: — Ако тук някъде земята свършва, не виждам пропастта.

Роланд поклати глава.

— Не става въпрос за такъв край. Това е мястото, от което започва един от Лъчите. Или поне така са ме учили навремето.

— Лъчите ли? — попита Сузана. — Какви лъчи?

— Великите древни не са създали този свят, те само са го възстановили; други казваха, че те просто са посели семената на разрушението. Великите древни са създали Лъчите. Това са някакви линии… линии, които съединяват… и държат…

— За привличане ли говориш? — предпазливо попита Сузана.

Светлина озари лицето на Стрелеца, изглади дълбоките му бръчки и го подмлади невероятно; Еди си представи как ще изглежда Роланд, ако все пак открие Тъмната кула.

— Да! Но не само за магнитното привличане, макар че… и това също… но и за гравитация… за точни съотношения между пространство, обем и пропорции. Лъчите са силите, които свързват всичко в едно цяло.

— Добре дошли на урока по физика, който ще се проведе в лудницата — каза тихо Еди.

Сузана не му обърна внимание, а попита:

— Каква е ролята на Тъмната кула? Да не би да е някакъв генератор? Основен източник на енергия за тези Лъчи?

— Не зная.

— Но знаеш, че това е отправната ни точка, да я наречем А — каза Еди. — Ако вървим достатъчно дълго по права линия, ще стигнем до друг Портал — да го наречем точка С — разположен на другия край на света. Ала преди да направим това, ще минем през точка В. Средата. Тъмната кула.

Стрелецът кимна.

— Колко дълго ще вървим? Имаш ли представа?

— Не. Но зная, че е много далеч и разстоянието се увеличава всеки ден.

Еди, който се беше навел, за да разгледа по-отблизо металната кутия, се изправи рязко и погледна Роланд право в очите.

— Не може да бъде! — възкликна. Гласът му звучеше като на родител, който се опитва да обясни на малкото си дете. Че в килера не живее Торбалан, просто защото такива неща като торбаланите не съществуват. — Световете не могат да растат, Роланд.

— Така ли? Когато бях момче, имахме географски карти. Добре си спомням една от тях. Наричаше се Великите кралства на Западната земя и на нея беше изобразена родината ми, Гилеад. Виждаха се и баронствата в низините, обхванати от размирици в годината, в която станах стрелец, виждаха се и хълмовете, и пустинята, и планините, и Западното море — според картата Великите кралства се простираха на хиляда-две хиляди километра. На мен обаче ми трябваха двайсет години, за да измина това разстояние.

— Невъзможно! — уплашено възкликна Сузана. — Дори да си прекосил пеша Великите кралства открай докрай, пътят пак не би трябвало да ти отнеме двайсет години.

— Да, но нали трябва да спираш, за да напишеш някоя картичка или да пийнеш бира — каза Еди, но и двамата му спътници не му обърнаха внимание.

— Не вървях пеша, по-голяма част от пътя изминах на кон — каза Роланд. — От време на време нещо ме забавяше, но през по-голямата част от времето бях в движение. Бягах от Джон Фарсън, ръководителя на въстанието, разрушило страната ми, който искаше да побие главата ми на кол в двора си. Предполагам, че имаше основания да го иска, след като заедно с останалите стрелци избихме мнозина от сподвижниците му. А и защото откраднах нещо, което му беше много скъпо.

— Какво? — полюбопитства Еди.

Роланд поклати глава.

— Тази история ще ви разкажа някой друг път… или може би никога. А сега помислете върху следното: за да стигна до тук, изминах хиляди и хиляди километри. Защото светът се уголемява, расте.

— Невъзможно е — настоя потресеният Еди. — Би трябвало да има земетресения… наводнения… цунами… и не зная какво още…

— Виж! — ядоса се Роланд. — Просто се огледай! Какво виждаш? Един свят, който забавя своето въртене, но продължава да се движи, да се променя по някакъв непонятен нам начин. Погледни убитите от теб роботи! Погледни ги, за Бога!

Направи две крачки към ручея, взе стоманената змия, огледа я и я хвърли към Еди, който я улови с лявата си ръка. Змията се счупи на две.

— Виждаш ли? Изхабена е до крайност. Всички подобни създания, които срещнахме, са съвсем износени. Ако не се бяхме появили, скоро щяха да умрат. Както щеше да умре и мечокът.

— Беше болен — намеси се Сузана.

Стрелецът кимна.

— Да, органичните части на тялото му бяха нападнати от паразити. Но защо не са го нападнали по-рано?

Сузана не отговори.

Еди разглеждаше змията. За разлика от Шардик тя беше изцяло механична, създадена от метал, електронни схеми и метри (а може би километри) тънка като човешки косъм жица. Ясно се забелязваха петънцата ръжда не само по повърхността, но и във вътрешността й. А тук-там, където беше избило машинно масло или влязла вода, се виждаха и влажни участъци. От влагата част от проводниците бяха изгнили, част от интегралните схеми бяха покрити със зеленикава плесен.

Еди обърна змията. Стоманена табелка на корема й съобщаваше, че устройството е произведено в „Норт Сентрал Позитроникс Лтд“. Имаше сериен номер, но име липсваше. „Вероятно змията не е била от такова значение за тях, че да я нарекат с някакво име — помисли си той. — Нищо повече от роботизирана пълзяща гадинка, която от време на време да, прави клизма на добрия стар мечок, за да го поддържа в добра форма, или да върши нещо друго, но също толкова гадно.“

Хвърли змията и избърса ръце в панталоните си.

Роланд беше взел робота, наподобяващ трактор. Дръпна една от гъсениците, която се отдели съвсем леко, вдигайки облаче ръждив прах. Стрелецът захвърли устройството и равнодушно заяви:

— Всичко в този свят умира или се разпада на прах. Същевременно силите, които обединяват този свят и му придават цялост — по отношение на пространството и времето — отслабват. Знаехме това още като деца, но нямахме представа кога ще настъпи краят. А и как да разберем? Ето, живея в това време и смятам, че то въздейства не само на моя свят. Въздейства на вашия свят, Еди и Сузана, както и на милиарди други светове. Лъчите отслабват. Не зная дали това е причина или просто поредният симптом, но не се съмнявам, че се случва. Елате! Чуйте!

Когато Еди се приближи до огромната метална будка с жълто-черни диагонални ивици, в съзнанието му нахлуха ярки и неприятни спомени. За пръв път от години насам си спомни за изоставения дом във викториански стил, който се издигаше на Дъч Хил, на километър-два от квартала, където живееха двамата с Хенри. Тази съборетина, която съседските деца наричаха Двореца, заемаше обширен буренясал парцел на Райнолд Стрийт. Всички деца в квартала се бяха наслушали на страховити истории, свързани с Двореца. Разбира се, къщата нямаше стъкла на прозорците — хлапетата хвърляха камъни отдалеч, без да се доближават до страховитото място — но никой не шареше стените с графити, нито пък скитниците и пияниците смееха да пренощуват вътре. Най-странният факт беше, че Дворецът още стоеше на мястото си — никой не го беше подпалил, за да прибере застраховката или просто за да се наслади на пожара. Децата твърдяха, че къщата е обитавана от призраци и когато един ден двамата с Хенри застанаха на тротоара пред него (бяха си организирали специална експедиция, за да видят този дом, обект на толкова истории и слухове, макар Хенри да бе казал на майка им, че отиват на кино с приятели), Еди реши, че вътре наистина може да е пълно с привидения. Нима не почувства някаква мощно и враждебно излъчване, което идваше от мрачните прозорци на стария викториански дом — прозорци, които го фиксираха с поглед като опасен лунатик? Нима не усети слабия, едва доловим ветрец, от който настръхнаха косъмчетата по ръцете и по врата му? Нима не беше убеден, че ако влезе в къщата, вратата ще се затвори зад гърба му, а стените ще започнат да се доближават, ще стрият на прах костите на мъртвите мишки в опита си да стрият на прах неговите кости?

Сега, когато приближаваше към металната будка, Еди се почувства по същия начин. Побиха го тръпки, косъмчетата на врата му настръхнаха. Усети онзи едва доловим ветрец, макар листата на околните дървета да оставаха съвършено неподвижни.

Въпреки всичко отиде до вратата (защото какво друго беше това, освен още една врата, макар и заключена) и опря ухо в металната повърхност.

Чувстваше се така, сякаш преди преди половин час беше взел силен наркотик, който започваше да действа едва сега. Пред очите му заиграха странни цветни кръгове. Стори му се, че чува гласове, които шептят в мрачната далечина, осветена от мъждукащи електрически фенерчета. Някога тези факли на съвременната епоха хвърляха ярко сияние и озаряваха всичко наоколо, но сега се бяха превърнали в немощни синкави светлинки. Усети някаква празнота… опустошение… разруха… смърт.

Двигателят продължаваше да трака, но нима не се чуваше още някакъв шум? Някакво отчаяно пулсиране, наподобяващо аритмия на болно сърце? Усещане, че нещо в машината, от която се носеше този шум, се е повредило?

— В залата на мъртвите цари тишина — прошепна Еди с немощен глас. — В залата на мъртвите цари забрава. Страхувайте се от стълбата, забулена в мрак, страхувайте се от разрушените стаи. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а сложните машини престават една след друга да работят.

Роланд го дръпна грубо назад и Еди се обърна към него със замъглен поглед.

— Достатъчно — заповяда Стрелецът.

— Онази машинария вътре нещо се е повредила, нали? — попита младежът. Разтрепераният му глас сякаш идваше отдалеч. Все още чувстваше силата, която излъчваше металната будка, сила, която го привличаше.

— Да. В наши дни нищо в моя свят не работи както трябва.

— Ако вие, момчета, възнамерявате да прекарате нощта тук, ще се лишите от моята компания — обади се Сузана. В сивкавия сумрак лицето й изглеждаше призрачно бяло. — Нямам намерение да оставам. Не се чувствам комфортно.

— Никой няма да остане — каза Роланд. — Да вървим.

— Чудесна идея — подхвърли Еди. С отдалечаването от металната будка шумът започна да заглъхва. Той почувства как напрежението му отслабва. Макар че някаква незнайна сила все така го мамеше да изследва мрачните коридори, стълбите, разрушените стаи, където паяците тъкат своите мрежи, а светлините по контролните табла гаснат една след друга.

29

През нощта Еди отново сънува, че върви по Второ Авеню към деликатесния магазин на ъгъла с Четиридесет и шеста улица. Мина покрай музикалния магазин, където от тонколоните гърмеше песента на „Ролинг Стоунс“:

Продължи нататък, подмина един магазин, наречен „Вашите огледала“, който се намираше между Четиридесет и девета и Четиридесет и осма улица. Спря пред едно от огледалата, окачени на витрината. Стори му се, че сега изглежда по-добре — косата му беше по-дълга от необходимото, но тялото му бе стегнато, мускулесто, със слънчев загар. А дрехите, о-о, фантазия! Син блейзър, бяла риза, тъмночервена вратовръзка, сиви панталони… никога през живота си не беше носил толкова шикозни дрехи.

Някой го разтърсваше за рамото.

Той направи усилие отново да се потопи в съня си. Не искаше да се буди точно в този момент. Не и преди да влезе в деликатесния магазин, да отключи вратата и да се озове сред полето от рози. Искаше отново да види всичко това — безкрайния червен килим, извитото като свод синьо небе, по което като лодки плуваха бели облаци, и Тъмната кула. Страхуваше се от мрака, спотаил се в каменната кула, който се опитваше погълне всеки, осмелил се да доближи зданието, но въпреки това искаше да види всичко отново. Трябваше да го види.

Ръката обаче продължаваше да го разтърсва. Сънят изчезна, дим от гаснещ огън смени миризмата на автомобилни пари, която се носеше по Второ Авеню.

Беше Сузана. Изглеждаше уплашена. Еди се изправи и я прегърна. Бяха разположили лагера си в далечния край на елховата горичка, където до тях достигаше ромонът на пенливия ручей. От другата страна на тлеещите вече въглени, които бяха останали от огъня им, спеше Роланд. Сънят му беше неспокоен. Отметнал встрани единственото си одеяло, притиснал крака към гърдите си, той се бе свил на кълбо. Беше свалил ботушите си, петите му изглеждаха бели и беззащитни. Палецът на десния му крак липсваше, бе отхапан от същото чудовище, което беше погълнало и част от дясната му ръка.

Стенеше и промърморваше една и съща фраза. Скоро Еди успя да я разбере — бяха думите, които Стрелецът изрече преди да напуснат поляната, на която Сузана уби мечока: Вървете, има и други светове освен тези. — Сетне млъкваше за миг, но започваше да вика името на момчето — Джейк? Къде си? Джейк?

Отчаянието и самотата в гласа му ужасиха Еди. Той прегърна Сузана и я притисна здраво към себе си. Почувства как цялото й тяло трепери, макар нощта да бе топла.

Стрелецът се обърна на другата страна. Лунен лъч озари отворените му очи.

— Джейк, къде си? — провикна се той в нощта. — Върни се!

— Пак се е побъркал. Какво ще правим?

— Не зная. Струва ми се, че сега той е далеч, много далеч от реалността.

— Върви тогава — промърмори Стрелецът, обърна се на другата страна и отново притисна колене към гърдите си. — Има и други светове освен тези. — Сетне млъкна, но скоро гърдите му се разтърсиха от протяжния, смразяващ кръвта вик: — Джееейййк!

В горичката край тях изплашена птица размаха криле и отлетя в търсене на по-спокойно кътче.

— Имаш ли някаква идея? — попита Сузана. В широко отворените й очи блестяха сълзи. — Може би трябва да го събудим?

— Не зная. — Погледът на Еди попадна върху револвера на Роланд, онзи, който носеше в кобур на лявото си бедро. Оръжието лежеше грижливо поставено върху парче еленова кожа, на една ръка разстояние от спящия. — Страх ме е да го направя — добави младежът.

— Той ще полудее. Еди кимна.

— Какво ще правим? Какво ще правим, Еди? Младежът нямаше представа. Антибиотикът беше спрял инфекцията, причинена от ухапванията на огромния омар, сега нова инфекция изгаряше Роланд, но младежът не вярваше, че съществува антибиотик, който да я излекува.

— Не зная. Да си лягаме, скъпа.

Зави двамата с еленовата кожа, след малко Сузана престана да трепери и прошепна:

— Ако полудее, може да стане опасен.

— Знам, знам. — Тази тревожна мисъл извика спомена за мечока — за червените му, изпълнени с омраза очи (в тях също личеше объркване) и дългите му остри нокти. Той отмести поглед към револвера, който лежеше до здравата лява ръка на Стрелеца, и си припомни колко бързо реагира Роланд при атаката на механичния прилеп. Толкова бързо, че Еди дори не видя движението на ръката. Ако Стрелецът полудееше и лудостта му се насочеше към двамата със Сузана, нямаше да имат никакъв шанс. Никакъв.

Притисна лице към топлата шия на любимата си и затвори очи.

Скоро Роланд се успокои и престана да бълнува. Еди надигна глава и се огледа. Стрелецът отново спеше спокойно. Сузана също бе заспала. Той легна до нея, целуна я нежно по челото и отново затвори очи.

„Не-не, скоро ще се събудиш и дълго, дълго време няма да можеш да заспиш.“

Бяха прекарали два дни в път и той беше смъртно) морен. Започна да се унася… унася… „Искам да се върна в съня си. Искам да се върна на Второ Авеню, в деликатесния магазин. Не искам нищо друго.“ Сънят обаче не се върна, поне тази нощ.

30

На разсъмване закусиха надве-натри, събраха и опаковаха багажа си и се върнаха на поляната с форма на връх на стрела. Под ясните лъчи на утринното слънце тя не изглеждаше така зловещо, но и тримата не смееха да доближат металната будка. Дори Роланд да си спомняше, че е прекарал кошмарна нощ, с нищо не го показваше. Както обикновено вършеше работата си, потънал в гробно мълчание.

— Как ще вървим все по права линия? — попита го Сузана.

— Ако легендата не лъже, няма да имаме проблеми. Помниш ли какво ти разказах за магнитното привличане?

Тя кимна.

Роланд бръкна дълбоко в чантата си, поразрови се и извади квадратно парче стара, напукана кожа със забита дълга сребриста игла.

— Компас! — възкликна Еди. — Ти си истински скаут!

Роланд поклати глава.

— Не е компас. Разбира се, зная какво представлява въпросният уред, но предпочитам да се ориентирам по слънцето и по звездите, които никога не са ме подвеждали… дори сега.

— Дори сега? — попита разтревожено Сузана. Стрелецът кимна.

— Посоките на света също се променят.

— Божичко! — възкликна Еди. Опита се да си представи свят, в който северният полюс се измества на изток или на запад, но бързо се отказа. Зави му се свят, все едно гледаше надолу от последния етаж на небостъргач.

Това е обикновена стоманена игла, която ще изиграе ролята на компас. Лъчът определя накъде ще вървим и стрелката ще ни помага да следваме пътя.

Стрелецът отново затършува в чантата; извади грубо изработена глинена чаша, пукната от едната страна. Роланд бе успял да залепи с борова смола тази антика, която бе намерил на поляната. Отиде до ручея, загреба вода и се върна до мястото, където Сузана седеше в количката. Постави внимателно чашата на страничната облегалка за ръцете и когато водата се успокои, пусна в нея иглата, която потъна на дъното.

— Ау-у-у! — възкликна Еди. — Ти си истински чудотворец! Бих паднал на колене, но не искам да си цапам панталоните!

— Не съм свършил. Сузана, хвани здраво чашата!

Тя се подчини и Роланд затика внимателно количката. Когато се озоваха на три-четири метра от портала, той зави предпазливо, докато се озоваха с лице към будката.

— Еди! — извика Сузана. — Гледай, гледай!

Той се наведе над глинената чаша и забеляза, че водата се процеждаше през пукнатината. Стрелката бавно се издигаше на повърхността, изплува като коркова тапа. Тъпият й край сочеше точно към Портала зад тях, а върхът й бе обърнат към гъстата стара гора.

— Мили Боже, плаваща игла! Вече нищо не може да ме учуди! — заяви смаяният Еди.

— Дръж чашата, Сузана!

Тя я хвана здраво, докато Роланд отново затика количката по поляната, под прав ъгъл спрямо металната будка. Стрелката трепна за миг, сетне потъна на дъното на чашата. Когато Роланд върна стола на предишното му място, стрелката отново изплува и показа вярната посока.

— Ако разполагахме с железни стружки и лист хартия — каза Стрелецът, — можехме да разпръснем стружките по повърхността на листа и да наблюдаваме как се подреждат в права линия, която следва Лъча.

— Ефектът ще се запази ли, когато се отдалечим от Портала? — попита Еди.

Роланд кимна.

— Това не е всичко. Можем да видим Лъча.

Сузана погледна през рамо. При движението й чашата леко се разклати. Иглата заигра по повърхността на водата… сетне се върна в първоначалното си положение.

— Не така — каза Роланд. — Наведете глави, и двамата — Еди, погледни надолу, а ти, Сузана, в скута си.

Те се подчиниха.

— Когато ви кажа да вдигнете глави, погледнете право напред, където сочи стрелката. Не се втренчвайте в нещо определено, оставете очите си да видят каквото пожелаят. А сега… вдигнете глави!

Двамата се подчиниха. В първия миг Еди не видя нищо освен дървета. Опита се да отслаби напрежението в погледа си… и внезапно — също както бе съзрял фигурката в парчето дърво — разбра защо Роланд им каза да не се вторачват в нещо определено. Лъчът беше там, макар присъствието му да не се набиваше в очи. Боровите и еловите иглички показваха същата посока. Клонките на храстите се придвижваха-леко по посока на Лъча. Не всички дървета, които Шардик беше съборил, за да разчисти подстъпите към Портала, бяха паднали по протежение на замаскираната пътека — която сочеше на югоизток, ако Еди се бе ориентирал правилно — но повечето от тях бяха насочени именно натам, сякаш излъчваната от металната будка сила ги беше съборила. Най-очевидното доказателство бе в начина, по който сенките падаха върху земята. Слънцето се издигаше на изток и сенките, разбира се, сочеха на запад. Но когато Еди се обърна на югоизток, видя сенките покрай Лъча да се подреждат като рибена кост и да показват същата посока като върха на стрелката.

— Мисля, че виждам нещо — започна неуверено Сузана, — но…

— Погледни сенките! Сенките!

Еди видя очите й да се разширяват от изненада.

— Мили Боже! Там е! Точно там! Както при хората, които се раждат с естествен път в косата.

След като Еди видя Лъча, започна да открива нови и нови проявления на неговата сила: сумрачен проход в гъсталака, който окръжаваше поляната, права линия, която следваше посоката на Лъча. Изведнъж проумя каква могъща сила го заобикаля (а може би дори минава през него като рентгенов лъч). С усилия на волята овладя желанието си да направи крачка вляво или вдясно.

— Ей, Роланд, този лъч няма да ме направи стерилен, нали?

Стрелецът сви рамене, на устните му заигра едва забележима усмивка.

— Прилича на речно корито — възкликна Сузана. — На корито на пресъхнала река, което едва се забелязва… но все пак съществува. Докато следваме Лъча, разположението на сенките няма да се промени, нали?

— Да — отвърна Роланд. — Ще се преместват с движението на слънцето, разбира се, но винаги ще можем да следваме Лъча. Не забравяйте, че преминава в една и съща посока хиляди, може би десетки хиляди години. Вижте, вижте небето.

Перестите облаци по протежение на Лъча също се бяха подредили като рибена кост… тези, които следваха посоката му, се носеха много по-бързо от другите, останали встрани от Лъча. Мощната му сила ги тласкаше на югоизток. Тласкаше ги към Тъмната кула.

— Виждате ли? Дори облаците се подчиняват на силата му.

Малко ято птици летеше към тях. Когато навлязоха в Лъча, за миг те също се отклониха на югоизток. След като прекосиха тесния коридор на влиянието му, птиците възобновиха предишния си курс.

— Е, време е да тръгваме — обади се Еди. — И най-дългият път започва с първата крачка.

— Почакай. — Сузана се обърна към Роланд. — Не става въпрос само за дълъг път, нали? За какво става въпрос, Роланд? За десет хиляди километра? За двайсет хиляди километра?

— Не мога да кажа. Зная само, че ни очаква дълго пътешествие.

— Но как ще го извършим, ако ще трябва да бутате проклетата количка? Не можем да изминем повече от пет километра дневно и вие го знаете.

— Открихме верния път — каза Роланд — и засега това е достатъчно. Ще дойде време, Сузана Дийн, когато ще вървим много по-бързо, отколкото ще ти се иска.

— О, нима? — Тя го измери с унищожителен поглед; двамата мъже видяха познатите опасни пламъчета в очите й. — Да не би да си паркират наблизо спортната си кола? Дори да си го направил, ще имаш нужда от шосе!

— Земята и начинът, по който пътуваме, ще се променят. Винаги става така.

Сузана махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Върви на майната си!“

— Все едно слушам майка си, която все повтаряше: „Бог ще се погрижи за всичко“

— А нима Той не се грижи за всичко? — мрачно попита Роланд.

Сузана изненадано го изгледа, сетне отметна глава и се засмя гръмогласно.

— Зависи от гледната точка. Ако това са Неговите грижи, не ми се мисли какво ще стане, когато се отвърне от нас.

— Хайде, престанете — намеси се Еди. — Да се махаме от това място. Не ми харесва.

Беше вярно, но не беше цялата истина. Той нямаше търпение да стъпи по скритата от погледа пътека, да тръгне по тази тайнствена магистрала. Всяка стъпка го приближаваше към полето от рози, заобикалящо Кулата. Установи — не без известно учудване — че е твърдо решен да види Кулата… или да умре по пътя към нея.

„Поздравления, Роланд — каза си. — Добре си свърши работата. Сега съм твой последовател, посвети ме в своята вяра. Някой да изпее «алилуя».“

— Трябва да свършим още нещо — каза Роланд, наведе се и развърза кожената връв около лявото си бедро. Сетне бавно заразкопчава патрондаша си.

— Какво става? — учуди се Еди.

Стрелецът свали кобура и му го подаде, сетне спокойно заяви:

— Знаеш защо го правя, нали?

— Сложи си го обратно! — В душата на Еди се разрази истинска буря от противоречиви чувства; усещаше как пръстите му треперят, въпреки че беше свил ръце в юмруци. — Какво мислиш, че правиш?

— Полудявам бавно. Докато раната в мен не се затвори — ако това изобщо стане някога — не бива да нося оръжие.

— Вземи го, Еди — подкани го тихо Сузана.

— Ако револверът не беше у теб, когато прилепът ме нападна, щях да бъда обезглавен.

Стрелецът продължи да му подава револвера си. Позата му говореше за твърдата решимост да стои така цял ден, докато Еди не отстъпи.

— Добре! — извика младежът. — Съгласен съм!

Грабна кобура и пристегна ремъка около кръста си. Би трябвало да изпита облекчение — нима през нощта не бе поглеждал крадешком към оръжието, не си бе задавал въпроса, какво ще се случи, ако Роланд наистина полудее? Нима и двамата със Сузана не се бяха питали едно и също? Но въпреки това не почувства облекчение, а страх, угризения и някаква странна, болезнена тъга, толкова дълбока, че нямаше сили да заплаче.

Роланд изглеждаше толкова странен без револверите си…

Не приличаше на стрелец.

— Е, след като непохватните чираци разполагат с револвери, а учителят им е невъоръжен, можем ли да тръгваме? Ако нещо голямо и страшно изскочи от гората, ще трябва да го убиеш с ножа си, нали, Роланд?

— О, да — промълви той. — Едва не забравих. — Извади ножа от чантата си и го подаде на младежа, който възкликна:

— Това е лудост!

— Животът е лудост.

— Напиши го на едно листче и го прати на шибания „Рийдърс Дайджест“. — Еди затъкна ножа в колана си, сетне предизвикателно погледна Роланд. — Сега вече можем ли да тръгваме?

— Има още нещо.

— Мили Боже! Стрелецът се усмихна:

— Пошегувах се.

Еди остана с отворена уста, а Сузана гръмогласно се разсмя. Смехът й отекна като камбанен звън сред смълчаната гора.

31

Цяла сутрин си пробиваха път сред зоната на разрушенията, причинени от мечока, но все пак напредваха по-бързо, следвайки Лъча. След като веднъж преодоляха лабиринта от повалени дървета и храсти, навлязоха в стара гъста гора. Ручеят, който извираше в подножието на скалната стена, весело ромолеше край тях. Срещаха повече животни — чуваха стъпките им сред дърветата — дори на два пъти видяха малки стада елени. Един мъжкар с огромни рога стреснато вдигна глава; навярно тежеше поне сто й петдесет килограма. Ручеят се отклони от пътя им, щом отново стигнаха хълмовете. Когато следобедът започна да преваля. Еди видя нещо.

— Може ли да спрем? Да починем за минутка?

— Какво има? — попита Сузана.

— Да — обади се Роланд. — Можем да спрем.

Изведнъж Еди отново почувства присъствието на Хенри, сякаш някаква тежест се стовари върху раменете му. „О, я го вижте маминото синче. Да не би лигльото да е видял някоя клонка? Да не би да иска да издялка нещо? О, колко е готино…“

— Не е необходимо да спираме. Просто…

— … видя нещо — довърши Роланд вместо него. — Каквото и да е то, престани да бръщолевиш, иди и го вземи.

— Не е нещо особено. — Еди се изчерви. Отмести поглед от ясена, който бе привлякъл погледа му.

— Няма значение. Това е нещо, което ти трябва. След като ти имаш нужда от него, значи ние също се нуждаем от него. Нямаме нужда само от човек, който не може да се избави от безполезния товар на собствените си спомени.

Лицето на Еди пламтеше. Стоеше, забил поглед в краката си, чувстваше, че сините очи на Роланд проникват до най-съкровените кътчета на обърканата му душа.

— Еди, какво има? — полита любопитно Сузана.

Гласът й му даде смелост. Отиде до стройния ясен и извади ножа от колана си.

— Може да е нищо — промърмори, сетне добави с усилие на волята, — а може да се окаже пешо важно, много важно, ако не се издъня.

— Ясенът е благородно дърво, което крие огромна сила — отбеляза Роланд зад гърба му, но младежът не го чу. Подигравателният, заядлив глас на Хенри беше изчезнал, а с него се бяха изпарили и притесненията на Еди. Мислите му бяха насочени към клона, който бе привлякъл погледа му и който беше по-дебел на мястото, където се сливаше със ствола. От тази странна форма, от тази издутина се нуждаеше Еди.

Реши, че тук е скрита формата на ключа, който беше видял в продължение на броени секунди, преди горящите останки на челюстта да се променят отново и да се превърнат в роза. Три обърнати букви V, средната по-дълбока и по-широка от останалите две. И една малка извивка в края. Това беше тайната.

В паметта му се прокрадна елемент от съня му: „Дад-а-чум, дуд-а-чи, не се тревожи, ключът е у теб.“

„Може би — помисли си той. — Но този път не бива да допускам грешка. Всяка неточност ще бъде фатална“

Изключително предпазливо отряза клона и окастри тънкия му край. Сега държеше дебело парче ясен, дълго двадесетина сантиметра. То тежеше в ръката му. Еди усещаше в него живот и желание да разкрие истинската си форма… пред някого, достатъчно сръчен, за да я изкара на повърхността.

Дали той беше този човек? Какво значение имаше това?

Еди Дийн реши, че отговорът и на двата въпроса е положителен.

Стрелецът го хвана за китката и промърмори:

— Мисля, че криеш някаква тайна.

— Може би.

— Ще я споделиш ли? Той поклати глава.

— По-добре да не го правя. Рано е още. Роланд се замисли, сетне кимна.

— Добре. Ще ти задам още един въпрос, после ще прекратим разговора на тази тема. Да не би да си открил път към същината на моя… проблем?

„Това е най-откровеното признание за отчаянието, което го е обзело“ — помисли си младежът.

— Не зная. Не съм сигурен. Но се надявам да успея да ти помогна.

Стрелецът кимна отново и освободи ръката му.

— Благодаря. Все още разполагаме с два часа преди да се стъмни — защо да не се възползваме?

— Нямам нищо против.

Продължиха напред. Роланд тикаше количката, а Еди вървеше пред тях, стиснал клонката със скрития в нея ключ. Парчето дърво сякаш пулсираше и излъчваше загадъчна и мощна топлина.

32

Същата вечер, след като се нахраниха, младежът взе ножа на Стрелеца и задялка клонката. Ножът бе удивително остър, сякаш никога не можеше да се изтъпи. Еди работеше бавно и внимателно, използваше светлината на огъня, въртеше парчето ясен ту от едната, ту от другата страна, наблюдаваше ситните стърготини, които падаха на земята.

Сузана лежеше, скръстила ръце на тила си, вперила поглед в звездите, които се носеха бавно по черното небе.

Недалеч от огъня стоеше Роланд и се вслушваше в гласовете на безумието, които се надигаха в болното му съзнание.

Имаше момче.

Нямаше момче.

Имаше.

Нямаше.

Имаше…

Затвори очи, постави студената си длан на челото си и се запита колко ли време му остава, докато се скъса като прекомерно обтегната тетива.

„О, Джейк — питаше се той. — Къде си? Къде си?“

Високо над него се появиха Старата звезда и Старата майка, заеха определените си места и впериха погледи една в друга през звездните руини на своята отдавна разпаднала се връзка.

1

В продължение на три седмици Джон (Джейк) Чеймбърс смело се бори срещу обхващащата го лудост. През цялото време се чувстваше като последния оцелял пасажер на борда на потъващ презокеански лайнер, който се бъхти над трюмната помпа, опитвайки се да задържи кораба на водната повърхност, докато премине бурята, докато небето се проясни и пристигне помощ отнякъде. Все едно откъде. На 31 май 1977 г., четири дни преди началото на лятната ваканция, най-сетне се наложи да се приеме фактът, че никаква помощ няма да пристигне. Време бе да се откаже; време бе да се остави да бъде отнесен от бурята.

Последната капка, от която чашата преля, бе годишното есе по английски.

Джон Чеймбърс, наричан Джейк от три-четири момчета, с които почти бе успял да се сприятели (ако баща му бе наясно с този фактоид, несъмнено щеше да побеснее), завършваше първата си учебна година в училище „Пайпър“. Макар и вече единадесетгодишен и в шести клас, той бе дребен за възрастта си и хора, които го виждаха за пръв път, го вземаха за по-малък. Всъщност допреди година-две понякога дори го бъркаха с момиче, но накрая той не издържа и вдигна такъв скандал да се подстриже късо, че успя да получи позволението на майка си. Баща му, разбира се, нямаше никакви възражения срещу новата прическа. Той просто пусна безчувствената си усмивка от неръждаема стомана и заяви:

— Малкият иска да прилича на морски пехотинец, Лори. Толкоз по-добре за него.

Баща му никога не го наричаше Джейк и много рядко му викаше Джон. Обикновено се обръщаше към него с „малкия“.

Миналото лято (тогава беше 200-годишнината — всички сгради бяха окичени със знамена и флагове, а нюйоркското пристанище бе задръстено със старинни кораби) беше обяснил на момчето, че „Пайпър“ е „Най-доброто Училище в Цялата Страна за Момчета на Твоята Възраст“. Фактът, че Джейк бе приет в това училище, нямал нищо общо с парите, обясняваше Елмър Чеймбърс. Той лично се гордеел до пръсване с този факт, макар Джейк да подозираше, че това не е правдоподобно, че всъщност може би всичко е чиста глупост, която баща му е превърнал във факт, който да подмята с лекота по обеди и коктейли: „Синът ми ли? О, той учи в «Пайпър». Да пукна, ако това не е най-доброто училище в цялата страна за момчета на неговата възраст. В това училище не се влиза с пари; за там човек или има мозък, или край.“

Джейк си даваше сметка, че в горещата пещ на Елмъровото съзнание суровият въглерод на желанията и мненията често се спояваше в диаманти, които той наричаше „факти“… или още „фактоиди“, в по-неофициална обстановка. Любимата му фраза, която изричаше често и с безкрайно благоговение, бе: „Факт е, че…“ и никога не пропускаше случай да я вметне.

„Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в «Пайпър»“ — бе му казал баща му през лятото на 200-годишнината — лятото на синьото небе, знамената и старинните кораби; златно лято в спомените на Джейк, защото тогава още не бе започнал да губи разсъдъка си и единствената му грижа бе дали ще оправдае надеждите, защото на думи „Пайпър“ звучеше като гнезденце на новоизлюпени генийчета.

— В подобно заведение се влиза само с много багаж тук, горе. — На това място Елмър се бе пресегнал и бе почукал сина си по челото с твърдия си, пожълтял от никотина пръст. — Разбра ли, малкия?

Джейк бе кимнал. Не беше необходимо да отговаря на баща си, защото той се отнасяше към всички — включително и към жена си — по един и същи начин — като към подчинените си в местната телевизия, където беше програмен директор и се ползваше с голям авторитет. Трябваше просто да го изслушаш, кимайки на правилните места.

— Хубаво — отбеляза баща му и запали поредната от осемдесетте цигари „Кемъл“, които изпушваше всеки Божи ден. — Значи се разбираме отлично. Ще ти се скъса задникът от учене, но можеш да се справиш. Инак нямаше да ни изпратят това. — Той взе писмото, с което от училището ги осведомяваха, че приемат Джейк, и го размаха. Жестът издаваше дивашки триумф — сякаш съобщението представляваше току-що убитото в джунглата животно, което Елмър се готви да одере и изяде. — Тъй че трябва да работиш здраво. И да изкарваш добри бележки. За да се гордеем с теб. Ако завършиш годината с отличие, те очаква пътешествие до „Дисни Уърлд“. А подобна награда си заслужава, нали, малкия?

Джейк получаваше отлични оценки — шестици по всичко (или поне допреди три седмици). Родителите му вероятно се гордееха с него, но той ги виждаше много рядко и не знаеше със сигурност. Когато се връщаше от училище, вкъщи обикновено нямаше никого, освен Грета Шоу-домашната помощница — и в крайна сметка той показваше контролните с шестиците на нея. После складираше тетрадките в един ъгъл на стаята си. Понякога ги разглеждаше и се питаше дали оценките означават нещо. Искаше му се да имат някакъв смисъл, но дълбоко се съмняваше в това.

А и надали щеше да посети „Дисни Уърлд“ през предстоящото лято, пък макар и да беше отличник.

По-скоро щеше да иде в лудница.

В мига, когато прекрачи прага на училище „Пайпър“ в осем и четиридесет и пет на 31 май сутринта, му се яви ужасяващо видение. Баща му, наведен над бюрото си в кабинета си на Рокфелер Плаза, захапал цигара, чийто синкав дим се вие около главата му като венец, говори с един от подчинените. Някъде зад и под него се простира Ню Йорк, но грохотът и лудницата остават зад двойните изолационни стъкла.

— Факт е, че само пари не стигат, за да влезе човек в санаториума „Сънивейл“ — със зловещо задоволство обяснява баща му. После се пресяга и чуква човека по челото. — В подобно заведение се влиза само когато съдържанието на горното чекмедже пострада сериозно. Като при моя малкия. Но на него му се скъсва задникът. Разправят, бил най-добрият в лудницата по изработване на кошници. А като го пуснат — ако това изобщо се случи — го очаква пътешествие. Пътешествие до…

— … до крайпътната станция — промърмори Джейк и докосна чело с трепереща ръка. Отново чуваше онези гласове. Шумните, скандалджийски гласове, които го побъркваха.

Ти си мъртъв, Джейк. Прегази те кола и сега си мъртъв.

Я не ставай смешен! Виждаш ли този плакат? „ПОМНЕТЕ ПЪРВИЯ ПИКНИК С КЛАСА“ — пише там. Мислиш ли, че в отвъдното си правят пикник на класа?

Не зная. Но знам, че те прегази кола.

Не!

Да. Това стана на 9 май, в осем и двайсет и пет сутринта. Ти почина няма и минута по-късно.

Не! Не! Не!

— Джон?

Доста стреснат, Джейк вдигна поглед. Господин Бисет — учителят по френски — стоеше наблизо и разтревожено го гледаше. Зад него останалите ученици тъкмо влизаха в общата зала за сутрешната сбирка. Почти никой не бърбореше, а викове не се чуваха изобщо. Очевидно другите родители също повтаряха на децата си, че за да посещават „Пайпър“, не е достатъчно да има човек пари (макар годишната такса да възлиза на двадесет и две хиляди долара), а най-вече достатъчно мозък. Очевидно на мнозина от тях също им бе обещано пътешествие, ако изкарат достатъчно добри оценки. Очевидно в някои случаи родителите на щастливите победители дори щяха да ги придружат. Очевидно…

— Джон, добре ли си? — попита господин Бисет.

— Да. Прекрасно. Но тази сутрин се успах и сигурно още не съм се събудил напълно.

Напрегнатото изражение напусна лицето на господин Бисет и той се усмихна:

— Е, случва се и в най-добрите семейства.

„На татко никога не му се случва. Програмният директор никога не се успива.“

— Подготвен ли си за годишния изпит по френски? — попита господин Бисет. — Voulez-vouz faire l’examen cet apres-midi?2

— Мисля, че да — отвърна Джейк.

В действителност не знаеше дали е подготвен за изпит или не. Дори не можеше да си спомни учил ли е за този изпит или ме. Напоследък вече почти нищо нямаше значение, освен гласовете в съзнанието му.

— Искам отново да ти кажа колко се радвам, че избра моя предмет, Джон. Щях да го споделя и с родителите ти, но те не бяха на родителската среща.

— Много са заети — промърмори Джейк.

Господин Бисет кимна.

— Е, приятно ми беше да работим заедно. Просто исках да ти го кажа… а освен това те очаквам догодина в следващия курс по френски.

— Благодаря — отвърна момчето и се запита как ли би реагирал господин Бисет, ако допълни: — „Но не вярвам да го посещавам догодина, освен ако не запиша задочен курс и ми изпращат материалите в пощенската кутия в лудницата.“

Джоан Франкс, училищната секретарка, застана на прага на общата зала, стиснала малкото сребърно звънче. В училище „Пайпър“ винаги биеха звънеца на ръка. Джейк предполагаше, че това е едно от нещата, които очароват родителите. Спомени за „малката тухлена постройка на училището“ и тем подобни. Той го мразеше. Звукът сякаш проникваше до дъното на мозъка му…

„Няма да издържа дълго — отчаяно си рече той. — Съжалявам, но започвам да губя разсъдък. Наистина започвам да се побърквам.“

Господин Бисет забеляза секретарката. Обърна се към нея, после отново заговори на Джейк.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Джон? През последните седмици ми изглеждаш погълнат от нещо. Разтревожен си. Да не би да те човърка някоя мисъл?

Загрижеността в гласа на учителя едва не накара Джейк да му се довери, но в този миг си представи физиономията, която щеше да се изпише на лицето на Бисет, ако му изтърси: „Да. Човърка ме една мисъл. Един адски неприятен фактоид. Разбирате ли, умрях и преминах в друг свят. После отново умрях. Ще кажете, че подобни неща не се случват, и, разбира се, ще сте прав, при това част от съзнанието ми знае, че сте прав, но съм по-склонен да приема, че грешите. Наистина ми се случи. Наистина умрях.“

Ако изречеше подобно нещо, господин Бисет веднага щеше да хукне да се обажда на Елмър Чеймбърс и тогава санаториумът „Сънивейл“ щеше да се стори на Джейк като почивен дом, след всички неща, които баща му щеше да изприказва по въпроса за децата, които точно преди годишните изпити биват обзети от налудничави идеи. Децата, които правят неща, неподходящи за обсъждане по обеди и коктейли. Децата, Които Се Плъзгат По Наклонената Плоскост.

Джейк се насили да се усмихне.

— Малко се тревожа за изпитите, това е всичко. Учителят му смигна.

— Ще се справиш отлично.

Госпожа Франкс удари звънеца. Всеки звън се забиваше в ушите на Джейк, а после прорязваше мислите му като малка ракета.

— Хайде — подкани го господин Бисет. — Ще закъснеем. Не бива да закъсняваме за първия ден от годишните изпити, нали?

Отминаха секретарката, която продължаваше да бие звънеца. Господин Бисет закрачи към редицата столове, които наричаха „професорски хор“. В училище „Пайпър“ имаше какви ли не смешни имена — стаята се казваше „общата зала“, обедната почивка беше полудневен отдих, седмо- и осмокласниците бяха „старейшините“, и, разбира се, сгъваемите столове край пианото (по което скоро госпожа Франкс щеше да заблъска също тъй безмилостно, както удряше сребърния звънец), които се наричаха „професорският хор“. Джейк подозираше, че всичко това е част от традицията. Ако си родител и знаеш, че по пладне детето ти е на полудневен отдих в общата зала, вместо да нагъва сандвич с риба в някакъв бюфет, можеш да бъдеш спокоен, че всичко е ОК по отношение на образователния процес.

Джейк седна в дъното на залата и се замисли, без да слуша сутрешните съобщения. Ужасът не стихваше и го караше да се чувства като плъх в капан. А когато се опитваше да си представи бъдещи по-добри и по-светли времена, се натъкваше на пълен мрак.

Здравият му разум бе корабът, който потъваше.

Господин Харли — директорът — застана на катедрата и започна с кратко встъпление за важността на годишните изпити и как получените оценки представляват поредната стъпка по Великия Път на Живота. Каза им още, че училището зависи от тях, че той самият зависи от тях и че родителите им зависят от тях. Не заяви, че целият свят зависи от тези бележки, но го намекна доста ясно. Завърши със съобщението, че по време на годишните изпити звънецът няма да бие (първата и единствена добра новина, която Джейк чуваше тази сутрин).

Госпожа Франкс, вече настанила се пред пианото, взе първия акорд. Учениците — от седемдесет момчета и петдесет момичета, облечени благопристойно (свидетелство за вкусовете и финансовата стабилност на родителите им), скочиха на крака и запяха училищния химн. Джейк изричаше безгласно думите и същевременно размишляваше за мястото, където се бе събудил след смъртта си. Отначало му се стори, че е в ада… а когато се появи човекът с черното наметало, това подозрение съвсем се затвърди.

В този миг, разбира се, дойде другият. Мъжът, когото Джейк вече почти бе обикнал.

Но той ме остави да падна. Той ме уби.

Изби го ледена пот.

„Боже, каква скапана песен“ — помисли си Джейк и изведнъж му хрумна, че баща му страшно би я харесал.

2

Първият час беше по писмени упражнения — единственият предмет, по който нямаше да държат годишен изпит. Трябваше да напишат домашно съчинение, съдържащо между хиляда и петстотин и четири хиляди думи. Госпожа Ейвъри им беше задала следната тема: „Моето разбиране за истината“. Оценката на съчинението представляваше една четвърт от общия бал за годината.

Джейк влезе в класната стая и седна на третия ред. Групата по този предмет се състоеше само от единайсет ученици. Той помнеше как през септември миналата година, в „деня за запознанство“, господин Харли им обясни, че в „Пайпър“ съотношението между преподаватели и ученици е най-високо от всички частни средни училища на високо равнище по Източното крайбрежие. За да подчертае важността на думите си, той удряше с юмрук по катедрата. Джейк не се впечатли кой знае колко, но предаде информацията на баща си. Предполагаше, че той ще се впечатли и се оказа прав.

Отвори ученическата чанта и внимателно измъкна синята папка, в която беше годишното съчинение. Остави я на чина с намерението да хвърли последен поглед на „творбата“ си, но в същия миг вниманието му бе привлечено от вратата в дъното на стаята. Тя водеше, както добре му бе известно, към гардеробното помещение, което днес бе затворено, защото температурата в Ню Йорк бе двадесет градуса и никой не носеше палто. В помещението нямаше нищо освен множество пиринчени куки на стената и гумена изтривалка за обувки. Няколко кашона училищни пособия — тебешир, сини тетрадки за изпит и тем подобни — бяха складирани в най-отдалечения ъгъл — това бе всичко.

Нищо особено.

Въпреки това Джейк стана, оставяйки неотворената папка на чина си, и прекоси стаята. Чуваше как съучениците му прелистват страниците, проверявайки за последен път за неясни фрази, но тези шумове идваха сякаш отдалеч.

Вниманието му бе съсредоточено върху вратата.

В последните десетина дни, с усилването на ечащите в съзнанието му гласове, всякакви врати го привличаха все по-силно. Само през последната седмица навярно бе отварял тази между своята стая и коридора поне петстотин пъти, а онази между стаята си и банята — минимум хиляда пъти. Всеки път, когато посягаше към дръжка на врата, в гърдите му се надигаше пареща топка от надежда и очакване, сякаш зад въпросната врата се криеше отговорът на всичките му проблеми и най-сетне щеше да го открие… Но всеки път се озоваваше в коридора, в банята…

Миналия четвъртък се върна от училище, хвърли се на леглото и веднага заспа — като че ли сънят бе единственото му спасение. Но когато се събуди четиридесет и пет минути по-късно, осъзна, че стои на прага на банята, плъзгайки блуждаещ поглед по съвършено безинтересните тоалетна и мивка. За щастие никой не го видя.

И сега, пристъпвайки към вратата на гардеробното помещение, изпита същия замайващ прилив на надежда; бе твърдо убеден, че вратата води не към тъмния склад, изпълнен единствено с миризми на зима — на трикотаж, гума и мокра кълна — а към един друг свят, където отново ще се почувства цялостен. Ослепителните слънчевите лъчи ще хвърлят на пода на класната стая светло петно, което бързо ще се разраства, а високо в бледото небе с цвета на

(очите му)

на изтъркани джинси ще кръжат птици. Пустинният вятър ще развее косата му и ще изсуши потта, избила по челото.

Ще пристъпи през прага и ще бъде изцелен.

Джейк отвори вратата. Отвътре го посрещнаха проблясващите в сумрака пиринчени закачалки. Край сините тетрадки, отрупани в ъгъла, се въргаляше отдавна забравена ръкавичка.

Сърцето му подскочи и в миг му се прииска да се шмугне в тъмната стая със застоял дъх на зима и тебеширен прах, да седне под закачалките. Ще се настани на гумената изтривалка, където през зимата трябваше да подреждат обувките си. Ще седи там, пъхнал палец в уста, със силно притиснати към гърдите колене, ще затвори очи и… и…

И просто ще се предаде.

Тази мисъл — облекчението, което му носеше тази мисъл — бе неописуемо примамлива. Щеше да настъпи краят на ужаса, объркването и дезориентацията. Последното бе като че ли най-страшно — непрестанното усещане, че целият му живот се е превърнал в панаирджийски лабиринт от огледала.

Но в Джейк Чеймбърс се криеше непоклатима сила, също като в Еди и Сузана. В този миг скритата в него стоманена жилка сякаш хвърли хладен синкав отблясък в тъмнината. Никакво отказване. Дори в крайна сметка съзнанието му да се помрачи напълно, междувременно няма да отстъпва нито на косъм. Да пукне, ако отстъпи.

„Никога! — яростно се заканваше наум. — Никога! Ник…“

— Надявам се, като приключиш с инвентаризацията на училищните пособия в килера, Джон, все пак да се присъединиш към останалите — сухо изрече зад него госпожа Ейвъри.

Когато Джейк се обърна, класът го посрещна със смях. Госпожа Ейвъри стоеше зад катедрата, почуквайки с дългите си пръсти по дневника, а на лицето й бе изписано свойственото й спокойно, умно изражение. Днес носеше син костюм и както обикновено косата й бе прибрана на кок. От окачения на стената портрет Натаниел Хоторн се мръщеше на Джейк.

— Извинете — промърмори момчето и затвори вратата. В миг го обзе непреодолимо желание отново да я отвори, за да провери дали този път там не го очаква другият свят с горещото слънце и ширналата се пустиня.

Но вместо това се върна на мястото си. Петра Джесърлинг го изгледа с насмешка, сетне прошепна:

— Следващия път вземи и мен там. Поне ще има какво да гледаш.

Джейк машинално се усмихна и седна на мястото си.

— Благодаря, Джон — каза госпожа Ейвъри с неизменно спокойния си глас. — А сега, преди да предадете годишните съчинения — всички те са изключително добре написани и индивидуални, сигурна съм — бих искала да ви предложа краткия списък от препоръчителна литература за лятната ваканция. Някои от тези изключителни книги изискват по няколко думи…

И докато говореше, тя връчи на Дейвид Съри купчина циклостилни листа. Дейвид започна да ги раздава на съучениците си, а Джейк разтвори папката си, за да хвърли последен поглед на написаното по темата „Моето разбиране за истината“. Беше му изключително интересно, тъй като изобщо не помнеше да е писал подобно съчинение, още по-малко пък да е учил за изпит по френски.

Взря се в заглавната страница с недоумение и нарастваща неловкост. „МОЕТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА“ от Джон Чеймбърс бе спретнато написано в средата на страницата; дотук добре, но кой знае защо, отдолу бе залепил две Снимки. На едната се виждаше врата — приличаше на входа на Даунинг Стрийт №10 в Лондон3 — а другата бе врата на влак. Снимките бяха цветни, несъмнено изрязани от някое списание.

„Защо съм го направил? И кога съм го направил?“

Отгърна листа и зачете първата страница на годишното си есе, съвършено неспособен да повярва или проумее онова, което виждаше. После в обзелия го шок капка по капка се запромъква разбирането и в душата му започна да се надига неистов ужас. В крайна се сметка се случи и това — бе изгубил контрол над съзнанието си до такава степен, че вече нямаше как да го скрие от другите.

3

МОЕТО РАЗБИРАНЕ ЗА ИСТИНАТА

от Джон Чеймбърс

„Ще ти разкрия страх в шепа прах“

Т.С. „Буч“ Елиът

„Веднага си помислих, не всяка дума лъже“

Робърт „Сънданс“ Браунинг

Стрелецът е истината.

Роланд е истината.

Затворникът е истината.

Господарката на сенките е истината.

Затворникът е съпруг на Господарката. Това е истината.

Крайпътната станция е истината.

Говорящият демон е истината.

Минахме под планината и това е истината.

Под планината имаше чудовища. Това е истината.

Едно от тях държеше газова помпа между краката си и твърдеше, че това бил пенисът му. Това е истината.

Роланд ме остави да умра.

ова е истината. Аз още го обичам.

Това е истината.

— Наистина е извънредно важно всички да прочетат „Повелителят на мухите“ — тъкмо казваше госпожа Ейвъри с ясния си, но някак безжизнен глас. — Междувременно трябва да си отговорите на няколко въпроса. Хубавият роман е като низ от вплетени една в друга загадки, а това произведение е наистина много хубаво — един от най-добрите романи от втората половина на двайсети век. И тъй, отговорете си на следните въпроси: първо, какво символизира раковината. Второ…

Далечни гласове. Далечни, далечни гласове. С трепереща ръка Джейк отгърна и втория лист, оставяйки на първата страница тъмно петно от потните си пръсти.

Кога вълната не е вълна?

Когато е вълна — и това е истината.

Блейн е истината.

Трябва непрестанно да се наблюдава Блейн; Блейн — това е болка и това е истината.

Почти съм сигурен, че Блейн е опасен и това е истината.

Кое е онова, което е черно, бяло и червено? Изчервена от срам зебра и това е истината.

Блейн е истината.

Искам да се върна и това е истината.

Трябва да се върна и това е истината.

Ще полудея, ако не успея да се върна, и това е истината.

Не мога да се върна вкъщи, ако не намеря камък, роза, врата, и това е истината.

Пуф-Паф, и това е истината.

Пуф-Паф.

Страх ме. Това е истината.

Джейк вдигна глава. Сърцето му биеше тъй силно, че пред очите му затанцува ярко петно (сякаш дълго се беше взирал в запалена електрическа крушка), което пулсираше в такт с тежките удари на сърцето му.

Представи си как госпожа Ейвъри връчва ма родителите му съчинението. Господин Бисет стои до нея със сериозно изражение. Джейк сякаш чува как учителката по писмени упражнения изрича с ясния си, безжизнен глас:

— Вашият син е тежко болен. Ако се нуждаете от доказателство, просто хвърлете един поглед на това годишно съчинение.

— През последните три седмици Джон направо не е на себе си — ще допълни господин Бисет. — От време на време придобива доста изплашен вид и постоянно е отнесен… сякаш духом не присъства, ако разбирате какво искам да кажа. Je pense que John est fou… comprenez-vouz?4

И отново госпожа Ейвъри:

— Вероятно вкъщи държите влияещи на настроението лекарства, до които Джон е имал достъп.

Не му бе известно дали вкъщи имат влияещи на настроението лекарства, но със сигурност знаеше, че в най-долното чекмедже в писалището си баща му държи няколко грама кокаин. И тогава той несъмнено ще заключи, че синът му е взимал наркотик.

— А сега бих искала да кажа няколко думи за „Параграф 22“ — долетя гласът на госпожа Ейвъри от предния край на класната стая. — Тази книга е истинско предизвикателство за ученици в шести и седми клас, но несъмнено и на вас ще се стори невероятно очарователна, ако отворите съзнанието си за нейното изключително обаяние. Този роман може да се приеме и като сюрреалистична комедия.

„Не ми е нужно да чета подобно нещо — рече си Джейк. — Аз живея в такъв свят, и той не е никак комичен.“

Отвори съчинението на последната страница. На нея не бе написано нищо. На белия лист бе залепена картинка. Представляваше снимка на наклонената кула в Пиза. Беше я почернил с пастел. Тъмните очертания описваха налудничави спирали и примки.

Изобщо не помнеше да е правил подобно нещо.

Нищо подобно.

Представи си как баща му казва на господин Бисет, че Джон е fou5 Да, той определено е fou. Хлапе, което проваля шансовете си да учи в „Пайпър“ със сигурност е fou, не мислите ли? „Ъ-ъ… аз ще се справя с този проблем. Такава ми е работата — да се справям с проблеми. Отговорът е «Сънивейл». Трябва да прекара известно време в «Сънивейл», да поиграе баскетбол и да си събере акъла. Не се тревожете за малкия, господа, може и да избяга… но няма къде да се скрие.“ Дали наистина ще го пратят в лудница, ако проличи, че асансьорът му не стига до най-горния етаж? Джейк смяташе, че отговорът е. „и още как“. Баща му в никой случай не би допуснал да се държи побъркан у дома. Името на институцията, в която ще го настанят, може да не е точно „Сънивейл“, но на прозорците със сигурност ще има решетки, а из коридорите крадешком ще се промъкват мъже в бели престилки с гумени подметки на обувките. Ще бъдат мускулести, със зорко бдящи очи и във всеки миг ще могат да извадят отнякъде пластмасови спринцовки, за да го приспят.

„Ще кажат на всички, че съм заминал — предположи Джейк. Вечно спорещите гласове в съзнанието му бяха стихнали пред задаващия се прилив на паника. — Ще обясняват, че съм в Модесто при леля си и чичо си… или че съм заминал да уча в Швеция на разменни начала… или че ремонтирам сателитите в космоса. На майка ми това никак няма да й хареса… и тя ще плаче… но ще й мине. Има си приятели, а освен това винаги й минава, стига да реши. Тя… те… аз…“

Почувства как в гърлото му се надига крясък и плътно стисна устни, за да го заглуши. Отново погледна черните драсканици върху снимката с кулата в Пиза и си рече: „Трябва да махна оттук. Трябва да се махна на секундата.“ Вдигна ръка.

— Да, Джон, какво има? — Госпожа Ейвъри го погледна с онова едва доловимо раздразнение, което не пропускаше да демонстрира, когато учениците я прекъсваха насред часа.

— Бих искал да изляза за малко, ако е възможно — каза Джейк.

Друг пример от възприетия в училище „Пайпър“ начин на говорене. Учениците в „Пайпър“ никога не „отиваха до тоалетната“, никога не „пускаха една вода“, и не дай си Боже, никога не „отиваха да пикаят“. Негласното предположение гласеше, че учениците в това училище са прекалено съвършени, за да отделят каквито и да било странични продукти. Много рядко някой искаше разрешение „да излезе за малко“ и това бе всичко.

Госпожа Ейвъри въздъхна.

— Наистина ли се налага, Джон?

— Да, госпожо.

— Добре. Но гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

— Да, госпожо Ейвъри.

Ставайки затвори папката, взе я, после неохотно я остави обратно на чина. Нямаше смисъл. Госпожа Ейвъри щеше да се запита защо ли взима съчинението в тоалетната. Трябваше да махне проклетите страници и да ги натъпче в джоба си още преди да поиска разрешение да излезе. Вече бе прекалено късно.

Запъти се към вратата; остави папката на чина, а ученическата чанта — отдолу.

— Надявам се, че всичко ще мине успешно, Чеймбърс — шепнешком подметна Дейвид Съри и зацвили в шепа.

— Дейвид, време е да си почине неуморната ти уста — вече видимо раздразнена заяви госпожа Ейвъри и целият клас избухна в смях.

Джейк достигна вратата и когато стисна дръжката, отново бе обзет от същото онова чувство на надежда и сигурност. „Това е — вече наистина. Ще отворя вратата и пред мен ще блесне слънцето на пустинята. Сухият вятър ще духне в лицето ми. Ще мина през прага и никога повече няма да видя тази класна стая.“

Отвори вратата и се озова в празния коридор, но в едно бе прав — никога повече не видя класната стая и госпожа Ейвъри.

4

Бавно се отдалечи по сумрачния коридор; започваше леко да се поти. Отмина няколко врати, които биха го подмамили, ако не бяха кристално прозрачните им стъкла. Надникна в две стаи, където учениците бяха навели глави над отворените сини изпитни тетрадки. Погледна в трета и видя Стан Дорфман — един от онези познати, които не можеха да се нарекат точно приятели — да се подготвя за изпитната си реч. Стан изглеждаше уплашен до смърт, но Джейк би могъл да му обясни, че той няма и понятие какво означава страх — истински страх.

Умрях.

Не. Не съм.

Умрях, умрях.

Не съм.

Умрях.

Не съм.

Застана пред врата с надпис „МОМИЧЕТА“. Бутна я, очаквайки да се изправи пред яркото пустинно небе и омарната синева на планините на хоризонта. Вместо това видя Белинда Стивънс, която бе застанала до една мивка, взираше се в огледалото над кранчетата и си изстискваше пъпка на челото.

— Боже Господи, какво търсиш тук? — попита момичето.

— Извинявай. Сгреших вратата. Помислих, че тази води към пустинята.

— Какво?

Но той вече бе пуснал вратата и тя се за тръшна, задвижена от автомата. Подмина чешмичката и отвори вратата с надпис „МОМЧЕТА“. Тази е истинската врата, знаеше го, сигурен бе, тази врата ще го отведе назад в…

Под флуоресцентните лампи искряха три съвършено чисти писоара. Кранчето капеше. И това бе всичко.

Джейк остави вратата да се затвори. После се отдалечи по коридора, тихо потропвайки с токове по плочките. Като минаваше покрай канцеларията, надникна вътре, но не видя никого, освен госпожа Франкс. Тя говореше по телефона, поклащаше се на въртящия си стол и навиваше кичур коса на пръста си. Посребреният звънец бе поставен на бюрото до нея. Джейк я изчака да се обърне с гръб към вратата и бързо притича. Тридесет секунди по-късно се намери под ярката слънчева светлина на майската утрин.

„Избягах от час — рече си той. Колкото и да бе умопомрачен, това неочаквано развитие на събитията искрено го изуми. — Като не се върна до пет минути, госпожа Ейвъри ще изпрати някой да ме търси… и всички ще разберат. Ще разберат, че съм напуснал сградата и съм избягал от час.“

Сети се за папката на чина.

„Ще прочетат съчинението и ще помислят, че съм се побъркал. Fou. Разбира се, че ще го помислят. Естествено. И това е самата истина.“

После заговори друг глас. Беше гласът на човека със зоркия поглед на стрелец, който носеше на кръста си два огромни кобура с револвери Гласът бе студен… но и вдъхваше известно успокоение.

„Не, Джейк — каза Роланд. — Не си се побъркал. Изгубил си се и се чувстваш уплашен, но не си луд и не бива да се страхуваш нито от сянката си, която те следва в слънчевото утро, нито от сянката си, която те посреща вечер. Трябва да намериш пътя за вкъщи, това е всичко.“

— Но къде отивам? — пошепна Джейк. Стоеше на тротоара на Петдесет и шеста улица, между парка и Медисън Авеню, и следеше с поглед стрелкащите се по платното коли. Някакъв автобус от градския транспорт изрева край него и остави след себе си тънка струйка остър синкав пушек от дизелово гориво.

— Къде отивам? Къде е скапаната врата?

Но гласът на Стрелеца бе замлъкнал.

Джейк сви наляво, по посока на Ейст Ривър, и наслуки тръгна право напред. Не знаеше къде отива — нямаше абсолютно никаква идея. Надяваше се краката му да го отведат където трябва, както преди известно време го бяха отвели където не трябва.

5

Това се бе случило преди три седмици.

Не би могло обаче да се каже: „Всичко започна преди три седмици“, защото така се създава впечатлението, че е протекло някакво последователно развитие, а това не беше вярно. Имаше развитие по отношение на гласовете и по отношение на настоятелността, с която всеки един от тях защитаваше своята версия на действителността, но всичко останало се случи отведнъж.

Излезе от къщи към осем часа с намерението да иде пеш на училище — винаги вървеше пеш, когато времето бе хубаво, а през месец май времето бе направо фантастично. Баща му бе излязъл за работа, майка му още не бе станала, а госпожа Грета Шоу седеше в кухнята, пиеше кафе и четеше вестник „Ню Йорк Поуст“.

— Довиждане, Грета — каза момчето. — Тръгвам за училище. Тя му махна, без да вдига поглед от вестника, и каза:

— Приятен ден, Джони. Започваше един най-обикновен ден.

И продължи да бъде такъв през следващите хиляда и петстотин секунди. После всичко безвъзвратно се промени.

Джейк не бързаше, размахваше ученическата си раница в едната ръка, а в другата — пакета с обеда си, и се заглеждаше по витрините. Седемстотин и двайсет секунди преди края на живота си такъв, какъвто винаги е бил, спря да разгледа витрината на „Брендио“, където няколко манекена, облечени в палта по модата от началото на века, бяха замръзнали сякаш насред разговор. Джейк си мислеше единствено как днес следобед след училище ще отиде на боулинг. Средното му постижение бе 158, което бе направо страхотно за единадесетгодишен хлапак. Мечтаеше някой ден да участва в професионален турнир (а ако бе известен на баща му, този фактоид също щеше да предизвика бурния му гняв).

Моментът вече наближаваше — моментът, когато разсъдъкът му изведнъж щеше да бъде затъмнен.

Пресече Тридесет и девета улица — оставаха му четиристотин секунди. Когато спря на Четиридесет и първа да изчака зеления сигнал на пешеходния светофар, му оставаха двеста и седемдесет секунди. Спря да погледне витрината на магазинчето за подаръци на ъгъла на Петдесета и Четиридесет и втора, и вече му оставаха сто и деветдесет. И в мига, когато от обикновения му живот оставаха само три минути, Джейк премина под невидимия чадър на онази сила, която Роланд наричаше ка-тет.

Постепенно го обземаше странно чувство на безпокойство. Отначало му се струваше, че някой го наблюдава, но после усети, че не е така… или поне не е точно така. Струваше му се, че вече е бил тук, че отново сънува почти забравен сън. Изчака усещането да отмине, но то упорстваше. Ставаше все по-осезаемо и започна да се примесва с някакво друго чувство — Джейк с неохота си даде сметка, че го обзема истински ужас.

Малко по-надолу, на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и трета улица, някакъв негър тъкмо се настаняваше на тротоара с количка със солени гевреци и безалкохолни напитки.

„Този ще вика: «Боже Господи, убиха го!»“ — рече си Джейк.

От отсрещния ъгъл се задаваше пълна дама с торбичка от „Блумингдейлс“.

„Тя ще изпусне торбичката. Ще я изпусне, ще притисне ръце към устата си и ще се разпищи. Торбичката ще се разкъса. Вътре има кукла. Увита е в червена хартия. Ще видя всичко това от улицата. От мястото, където ще лежа на платното с панталони, потънали в кръв, която потича по асфалта и образува локва.“

Зад дебеланата се виждаше висок мъж с металносив камгарен костюм. Носеше куфарче.

„Той повръща върху обувките си. Изпуска куфарчето си и се изпуска върху обувките си. Какво ми става?“

Но при все това краката му сковано го носеха към кръстовището, където равномерен поток пешеходци пресичаше улицата с отривиста крачка. Някъде отзад се доближава убиецът. Той знаеше това също тъй добре, както знаеше, че след миг екзекуторът ще протегне ръце да го блъсне… но не можеше да се огледа. Сякаш бе заключен в кошмар, където човек няма власт над събитията.

Остават петдесет и три секунди. Продавачът на солени гевреци тъкмо отваряше някакъв капак отстрани на количката.

Ще извади бутилка „Ю-ху“, ще я разклати енергично и ще отвърти капачката.

Четиридесет секунди.

Белият надпис „ПРЕМИНЕТЕ“ изгасна. Червеният надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“ замига бързо. А някъде, на няма и половин пресечка, голям син кадилак летеше към кръстовището на Пето авеню и Четиридесет и трета. Джейк прекрасно знаеше това, както и че водачът е със синя шапка, почти същата на цвят като автомобила.

„Ще умра!“

Искаше да извика на глас, за да го чуят хората, които най-спокойно го подминаваха, по устните му сякаш бяха залепнали. Краката му спокойно продължаваха да го посят към кръстовището. Забранителният надпис престана да мига, червен и сериозен. Продавачът на гевреци запрати правната бутилка в плетеното метално кошче за боклук на ъгъла. Дебелата дама стоеше на отсрещния тротоар, стиснала торбичката за дръжките. Мъжът със сивия костюм изникна точно зад нея. Оставаха осемнадесет секунди.

„Време е да мине камионетката“ — рече си Джейк.

Подскачайки през дупките, през кръстовището прелетя камионетка с рисунка на щастливо подскачащо човече и надпис „ТУКЪР — ИГРАЧКИ НА ЕДРО“ на страничната врата. Зад гърба му, Джейк знаеше това, човекът с черното расо ускоряваше крачка, скъсяваше разстоянието помежду двама им, вече протягаше дългите си ръце. Въпреки това не можеше да погледне назад — като в сънищата, когато знаеш, че те преследва нещо ужасно, но не можеш да се обърнеш.

„Бягай! А ако не можеш да избягаш, седни на земята и се дръж здраво за стълба на някой знак за «забранено паркиране». Не позволявай да се случи просто ей-така!“

Но беше безсилен да промени съдбата си. Отпред, точно на бордюра, бе застанала млада жена с бял пуловер и черна пола. От лявата й страна стоеше млад мексиканец, който носеше огромен касетофон. Тъкмо заглъхваше някаква дископесничка на Дона Съмър. Следващата песен, Джейк знаеше това, бе „Доктор Любов“ на Кис.

„Ще се раздалечат…“

И още преди да е успял да довърши мисълта си, жената отстъпи вдясно. Мексиканецът отстъпи вляво и между двамата се образува пролука. Краката-предатели го заведоха право там. Оставаха девет секунди.

В долния край на улицата майското слънце проблясваше в емблемата на кадилака. Джейк знаеше, че колата е модел „Седан де Вил“ 1976 година. Шест секунди. Кадилакът набираше скорост. Скоро светофарът щеше да се смени и мъжът зад волана — дебелак със синя шапка с веселяшко перо, небрежно забодено в лентата — се канеше да премине преди да светне червено. Три секунди. Човекът в черно зад Джейк вече се хвърляше напред. В този миг „Обичам да те обичам, скъпа“ свърши и започна „Доктор Любов“.

Две.

Кадилакът се устрои в най-дясната лента откъм тротоара, където бе застанал Джейк, и влетя в кръстовището, радиаторът му сякаш зловещо се хилеше.

Една.

Дъхът на момчето спря.

Нула.

— Ох! — извика Джейк в мига, когато ръцете го тласнаха с все сила в гърба, изблъсквайки го, изблъсквайки го, изблъсквайки го на улицата и в отвъдното…

Само че нямаше никакви ръце.

Въпреки това той политна напред, безпомощно размахал ръце във въздуха, свил устни в разочарована гримаса. Мексиканецът с касетофона се пресегна, сграбчи го за ръката, дръпна го назад и каза:

— Внимавай, малкия. Че ще станеш на пихтия.

Кадилакът профуча. Джейк забеляза как дебелакът наднича през предното стъкло, а след това го изгуби от поглед.

Именно тогава се случи странното събитие — в този миг Джейк сякаш бе разсечен през средата и се превърна в две момченца. Едното умираше на платното. Другото стоеше на тротоара и сащисано от изумление, глуповато се взираше в надписа „НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ“, който изгасна и на негово място светна „ПРЕМИНЕТЕ“, а хората тръгнаха да пресичат, сякаш нищо не се бе случило, което всъщност бе истина.

„Жив съм!“ — с безкрайно облекчение се разпищя от радост едната половина от съзнанието му.

„Умрях! — викна в отговор другата. — Лежа мъртъв насред улицата! Всички се трупат около мен, мъжът, който ме блъсна, казва: «Аз съм свещеник, пуснете ме да мина.»“

На приливи и отливи го обземаше слабост и караше мислите му да плющят като парашутно платнище. Дебелата дама се приближаваше към него и в мига, когато го подмина, Джейк надзърна в торбичката й. Забеляза яркосините очи на кукла, която надзърташе над червена хартия — точно както си я представи. После непознатата изчезна. Продавачът на гевреци не викаше: „Боже Господи, убиха го!“, а продължаваше с приготовленията за работа, подсвирквайки си дискомелодийката, която звучеше до преди малко от касетофона на мексиканеца.

Джейк се обърна и трескаво за търси с поглед свещеника. Нямаше го.

Изстена.

„Съвземи се! Какво ти става?“

Не знаеше. Знаеше единствено, че в този миг трябваше да лежи на асфалта, а през това време дебелата дама да пищи, мъжът със сивия камгарен костюм да повръща, а човекът в черно да си проправя път през започващата да се събира тълпа.

И в част от съзнанието му ставаше именно това.

Отново започна да губи сили. Изведнъж изпусна пакета с обеда си на тротоара и се зашлеви с все сила. Някаква минувачка го изгледа доста озадачено. Джейк не й обърна внимание. Заряза обеда на тротоара и се хвърли да пресича, без да обръща внимание на забранителния надпис. Вече нямаше значение. Смъртта бе наближила… а след това бе отминала, без дори да се обърне. Не бе писано да стане така, и той го чувстваше дълбоко в душата си, но все пак се беше случило.

Може би сега ще живее вечно.

От тази мисъл му идваше да се разпищи с цяло гърло.

6

Мислите му се поизбистриха, докато стигна в училище, и вътрешният му глас започна старателно да го убеждава, че не е станало нищо лошо, наистина нищо лошо. Може би се бе случило нещо необикновено, наистина — някакво духовно прозрение, което му бе позволило да надзърне за миг в едно възможно бъдеще, но какво от това? Какво толкоз, в крайна сметка? Тази идея бе дори ласкателна в известен смисъл — подобни събития описваха в таблоидите, които се продаваха в супермаркета и които Грета Шоу обичаше да чете, стига да бе сигурна, че майката на Джейк не е наоколо — вестници като „Нешънъл Инкуайърър“ и „Инсайд Вю“. Само дето в тях духовното прозрение винаги имаше значимостта на тактически ядрен удар — жена сънувала самолетна катастрофа и отменила резервацията си, или тип, който е сънувал, че брат му е задържан пленник в китайска фабрика за наркотици, а после се е оказало, че това е самата истина. Ако духовното прозрение се състои в умението да предугадиш, че следващата песен по радиото ще бъде на групата „Кис“, че една дебела дама носи увита в червена хартия кукла, и че някакъв продавач на солени гевреци ще предпочете бутилка пред кутия „Ю-Ху“, всъщност не се е случило нищо особено.

„Забрави го — разумно разсъди той. — Всичко свърши.“

Страхотна идея, само че по време на третия час още не бе свършило — напротив, тъкмо започваше. Както седеше подготвителния час по алгебра и наблюдаваше господин Нопф, който решаваше на дъската прости уравнения, Джейк изведнъж осъзна с нарастващ ужас, че в съзнанието му изплуват някакви нови спомени. Като странни предмет]и които бавно излизат на повърхността на тинесто езеро.

„Намирам се на някакво непознато място — мислеше си той. — Искам да кажа, ще го опозная, — или поне щях да го опозная, ако кадилакът ме бе ударил. Това е крайпътна станция — но онази част от мен, която се намира там, още не го знае. Известно й е единствено, че се намира на някакво съвършено безлюдно място в пустинята. От известно време плача, защото ме е страх. Страх ме е, че съм попаднал в ада.“

Към три, когато вече се намираше в Манхатън, знаеше, че е намерил ръчна помпа в конюшнята и е пил вода. Тя бе много студена и имаше силен минерален привкус. Скоро ще влезе в постройката и ще намери малко сушено говеждо в едно помещение, което някога е било кухня. Това му бе също тъй ясно, както че продавачът на гевреци ще предпочете бутилката пред кутията и че куклата, която наднича от торбичката от „Блумингдейлс“, има сини очи.

Все едно да си спомняш напред във времето.

На боулинга направи само две серии — първо изкара 96, а на втората — 87. Като предаваше листа с резултата, Тими го погледна и поклати глава:

— Днес не ти е ден, приятел.

— Нищо не знаеш — отвърна Джейк. Тими се вгледа по-отблизо в него.

— Добре ли си? Струваш ми се доста блед.

— Май съм пипнал вирус. — И това не беше лъжа. Бе дяволски сигурен, че настина е пипнал нещо.

— Отивай си вкъщи и си лягай — посъветва го Тими. — Трябва да пиеш течности в огромни количества — джин, водка, такива работи.

Джейк се усмихна послушно.

— Може би ще пия.

Запъти се бавно към дома си. Цял Ню Йорк се простираше край него в най-съблазнителния си вид — на всеки ъгъл свиреха музиканти, всички дървета бяха потънали в цвят, всички минувачи изглеждаха в добро настроение. Джейк виждаше всичко това, но проникваше и отвъд него — виждаше се свит в сенките на кухнята, а в това време мъжът в черно пиеше вода от ръчната помпа; после се видя разплакал от облекчение, когато другият — или другото — си замина, без да го открие; по-късно, когато слънцето залезе и звездите блеснаха като късчета лед сред пурпурното пустинно небе, заспа дълбоко.

Отключи входната врата на дома им със своя ключ и отиде в кухнята да похапне нещо. Не беше гладен, но така беше свикнал. Запъти се към хладилника, но в този миг погледът му случайно се плъзна към вратата на килера и той спря. В миг проумя, че крайпътната станция — и целият онзи странен отвъден свят, където му бе мястото — се намира зад тази врата. Трябваше само да мине през нея и да намери другия Джейк, който е вече там. Тогава ще се сложи край на това налудничаво раздвоение на мисълта му, а гласовете, които от осем и двадесет и пет тази сутрин непрестанно спореха дали е мъртъв или не, щяха да замлъкнат.

Бутна вратата на килера с две ръце, а на лицето му се изписа лъчезарна усмивка на облекчение… която застина от писъка на госпожа Шоу, покачена на една табуретка в дъното на помещението. Консервата с доматено пюре се изплъзна от ръката й и се търколи на пода. Самата тя се олюля на табуретката и Джейк се втурна да я задържи, преди да е паднала при доматеното пюре.

— Мойсей в тръстиките! — ахна тя, енергично веейки си с ръка. — Изкара ми акъла, Джони!

Извинявай — отвърна той. Наистина съжаляваше, но и бе горчиво разочарован. В крайна сметка се беше озовал в килера. Бе толкова сигурен…

— А ти какво правиш тук и дебнеш наоколо? Днес трябваше да си на боулинг! Очаквах те поне след час! Не съм ти приготвила закуска, тъй че няма нищо за ядене.

— Не се притеснявай. И без това не съм гладен. — Той се наведе и вдигна изпуснатата консерва.

— Като те гледам как нахлу, не ти личи особено — промърмори Грета.

— Стори ми се, че чувам мишка. А сигурно ти си шумоляла.

— Сигурно — Слезе от табуретката и взе консервата от ръцете му. — Струва ми се, че се разболяваш от грип или нещо такова, Джони. — Пипна му челото. — Не си топъл, но понякога това нищо не означава.

— Мисля, че съм уморен — отвърна Джейк и си каза — „Де да беше само това.“ — Може да си взема едно пепси и да погледам телевизия.

Тя изсумтя.

Имаш ли да ми показваш домашни? Побързай, защото закъснявам с вечерята.

Днес не ни дадоха домашни.

Той излезе от килера, взе си кутия пепси и влезе в дневната. Включи телевизора и се загледа разсеяно в екрана, а гласовете в съзнанието му спореха за новите спомени от онзи прашен отвъден свят, които продължаваха да изникват в мислите му.

7

Майка му и баща му не забелязаха нищо нередно — баща му се прибра чак в девет и половина — и Джейк нямаше нищо против. Легна си в десет часа и будуваше в тъмното, заслушан в шумовете на града зад прозореца — спирачки, клаксони, виещи сирени.

Умря.

Не съм Ей ме на, лежа в собственото си легло.

Това няма значение. Умря, и го знаеш много добре.

Най-гадното бе, че знаеше много добре и двете неща.

„Не зная чий глас е прав, но така не може да продължава. Тъй че млъкнете и двамата. Престанете да спорите и ме оставете на мира. Ясно ли е? Моля ви се,“

Но те не млъкваха. На Джейк му хрумна, че трябва да стане — на мига — и да отвори вратата на банята. Там го чака отвъдният свят. Чака го крайпътната станция и собствената му половина, която се опитваше да заспи, сгушена под старото одеяло в конюшнята, и се питаше какво, по дяволите, бе станало.

„Мога да му обясня — зарадва се Джейк. Отметна завивките, в миг убеден, че вратата до етажерката вече не води в банята, а в отвъдния свят, където в шепа пръст се смесваше ароматът на жега, страх и градински чай; в отвъдния свят, който в този час заспиваше под тъмното крило на нощта. — Мога да му обясня, но няма да се наложи… защото ще бъда ВЪТРЕ в него… ще бъда САМИЯТ той!“.

Така му олекна, че хукна засмян през тъмната стая и блъсна вратата. И…

И се намери в банята. Стоеше на прага на собствената си баня, с плаката на Марвин Гей в рамка на стената, а щорите хвърляха раирани сенки по пода.

Стоя дълго, опитвайки се да преглътне разочарованието. Трудно му бе. Прекалено бе горчиво.

Горчиво.

8

Следващите три седмици се проточваха в спомените на Джейк като страшен, опустошен пейзаж — кошмарна пустош, където няма покой, няма почивка и болката не стихва. Като безпомощен затворник, който гледа как други плячкосват града, който някога е управлявал, Джейк следеше ставащото наоколо, а съзнанието му изнемогваше под непрестанно нарастващото напрежение на фантомните гласове и спомени. Надяваше се спомените да го оставят на мира след срещата с Роланд, който го остави да падне в пропастта под планините, но напразно. Сякаш рециклирани, те започнаха отначало — като касета, която се обръща и свири, докато се повреди или докато някой я спре.

Колкото по-дълбока ставаше страшната пропаст, толкова повече избледняваха възприятията, свързани с относително действителния му живот на малък нюйоркчанин. Помнеше, че е ходил на училище и на кино през уикенда, както и че родителите му го водиха на заведение миналата (или по-миналата?) неделя, но смътно, както прекаралият малария си спомня най-тежкия период от болестта си — хората се превръщат в сенки, гласовете им ечат и се наслагват и дори такива прости неща като изяждането на един сандвич и взимането на кока-кола от машината във физкултурния салон представляват огромно усилие. През тези дни Джейк живееше сякаш в лабиринт от надвикващи се гласове и двойнствени спомени. Маниакалното влечение към врати — всякакви врати — се задълбочаваше; надеждата да намери Стрелеца зад някоя от тях никога не угасваше напълно. Което не бе толкова необяснимо, защото това бе единствената му надежда.

Но днес играта приключи. И без друго нямаше шанс да спечели. Отказа се. Избяга от час. Забол поглед в земята, Джейк се носеше безцелно по улиците, без изобщо да знае къде отива, или какво ще прави, когато стигне там.

9

Като походи известно време, постепенно започна да се отърсва от неприятната замаяност и забеляза къде се намира. Бе застанал на ъгъла на Лексингтън Авеню и Петдесет и четвърта улица, без изобщо да си спомня как се е озовал там. Едва сега установи, че тази сутрин времето е прекрасно. На девети май — когато започна неговата лудост — навън бе чудесно, но днешният ден бе десет пъти по-хубав — може би това бе денят, когато пролетта се оглежда и забелязва лятото, силно и красиво, с дръзка усмивка на загорялото лице. Слънцето ярко блестеше в прозорците на сградите и сенките на всички минувачи бяха ясно очертани. Небето бе ясно и невинно синьо, изпъстрено тук-там с пухкави перести облачета.

По-нататък по улицата двама бизнесмени в скъпи стилни костюми бяха застанали край ограда на строеж, цялата облепена с афиши. Те се смееха и си подаваха нещо. Изпълнен с любопитство, Джейк се запъти натам и когато се доближи, установи, че двамата бизнесмени играят морски шах, като чертаеха решетката и вписваха кръстчетата и нулите със скъпа писалка „Марк Крос“. Джейк мислено отбеляза, че това си е пълен купон. Когато се изравни с тях, единият тъкмо запълваше горния десен ъгъл с нула и прекара диагонала.

— Пак ме прецака! — въздъхна приятелят му. После този мъж, който имаше вид на високопоставен директор или адвокат на преуспяващ брокер, взе писалката и начерта нова решетка.

Първият — победителят — погледна наляво и забеляза Джейк. Усмихна се и каза:

— Ама какъв ден, а?

— Страшен, наистина — отвърна момчето със задоволство, понеже изричаше всяка дума съвършено искрено и убедено.

— Прекалено е хубаво да се седи в училище, нали?

Джейк се разсмя. Училище „Пайпър“, където вместо обедна почивка децата имат „отдих“ и където понякога човек може да излезе за малко от час, но никога не пишка и ака, изведнъж му се стори ужасно далечно и съвсем маловажно.

— Искаш ли една игра? Били още в пети клас не можеше да ме победи и до ден-днешен още не е успял.

— Остави детето на спокойствие — отвърна другият и подаде на приятеля си писалката.

Намигна на Джейк и за своя най-голяма изненада момчето на свой ред му намигна. После остави мъжете да играят и продължи. Усещането, че предстои да се случи нещо прекрасно — и че може би дори вече е започнало да се случва — се усилваше и на него му се струваше, че лети, без изобщо да докосва плочките на тротоара.

На кръстовището светна надписът „ПРЕМИНЕТЕ“ и Джейк тръгна да пресича Лексингтън Авеню. Закова се по средата на улицата толкова внезапно, че едно куриерче едва не го отнесе с десетскоростния си велосипед. Пролетният ден наистина бе прекрасен. Но не затова Джейк се чувстваше толкова добре, тъй заслепен от всичко случваше се наоколо, тъй сигурен, че предстои велико събитие.

Гласовете бяха замлъкнали.

Не бяха изчезнали окончателно — бе сигурен — но за момента бяха замлъкнали. Защо ли?

Изведнъж си представи двама мъже, които седят в една стая и спорят. Седят един срещу друг на една маса и се нападат все по-злостно. След известно време се привеждат, войнствено опънали вратове, и от ярост вече се засипват с облак от слюнки. Не след дълго идва ред на юмруците. Но преди да успеят да се сбият, долавят отмерено думкане — барабан — а после и жизнерадостните трели на медните инструменти. Двамата млъкват насред спора и учудено се споглеждат.

Какво е това? — пита единият.

Де да знам — отвръща другият. — Сигурно има парад.

Втурват се към прозореца и навън наистина има парад — гъстите редици изтупани в униформи оркестранти маршируват в крак със слънцето, което блести в лъскавите инструменти; красиви мажоретки с дълги, загорели от слънцето крака, размахват палки и ходят наперено, следвани от кабриолети, украсени с цветя и претъпкани с известни личности, които помахват с ръка.

Двамата мъже се взират през прозореца, напълно забравили кавгата. Несъмнено ще продължат да спорят, но в момента стоят на прозореца рамо до рамо, като първи приятели, и гледат как минават участниците в парада…

10

Екна клаксон и сепна Джейк, потънал в историята, която си представяше тъй живо, сякаш бе ярък сън. Изведнъж се намери на средата на Лексингтън Авеню, а светофарът вече светеше червено. Стреснат се огледа, очаквайки синият кадилак да го връхлети изневиделица, но човекът, който надуваше клаксона, седеше зад волана на жълт мустанг кабриолет и му се усмихваше широко. Днес сякаш цял Ню Йорк бе гълтал смехотворен газ.

Момчето махна на човека и хукна към отсрещния тротоар. Другият му направи знак с ръка, че му хлопа дъската, а после му махна в отговор и продължи напред.

За миг Джейк остана на отсрещния тротоар, обърнал лице към майското слънце, ухилен до уши, наслаждавайки се на деня. Сигурно така се чувстват осъдените на смърт на електрическия стол, когато получат временна отсрочка на присъдата.

Гласовете мълчаха.

Какъв бе този парад, който временно ги бе разсеял? Нима неповторимото очарование на майската сутрин бе единствената причина?

Не му се вярваше. Не му се вярваше, защото отново го обземаше чувството, че знае предварително — същото онова чувство, което го бе обзело преди три седмици, докато вървеше към пресечката на Пето Авеню и Четиридесет и шеста. Но на девети май имаше усещането за надвиснала заплаха. Днес се чувстваше по съвсем различен начин — озарен, изпълнен с доброта и радостно очакване. Сякаш… сякаш…

Бяло, Тази дума му хрумна ненадейно и се загнезди в съзнанието му, очевидно и неопровержимо правилна.

— Белота! — гласно възкликна той. — Пристига Белотата!

Продължи по Петдесет и четвърта улица, а когато достигна пресечката с Втора, отново премина под чадъра на под чадъра на ка-тет.

11

Сви вдясно, после спря, обърна се и се върна до ъгъла. Сега трябваше да върви по Второ Авеню, да, бе абсолютно убеден в това, но не по този тротоар. Като светна зелено, забърза през улицата и отново сви вдясно. Чувството, усещането за

(Белота)

се затвърждаваше с всяка измината минута. Едва не се побърка от радост и облекчение. Всичко ще се оправи. Този път няма грешка. Бе сигурен, че скоро ще започне да среща хора, които разпознава — както разпозна дебелата дама и продавача на гевреци — и те ще правят неща, които той ще си спомня предварително.

Но вместо това стигна до книжарницата.

12

„Ресторант за мисълта «Манхатън»“ — оповестяваше надписът на витрината. Джейк се запъти към вратата. Там висеше черна дъска, изписана с тебешир — като онези, които висят по стените в закусвалните и кафенетата.

Джейк влезе, давайки си сметка, че за пръв път от три седмици насам отваря врата, без отчаяно да се надява да открие зад нея друг свят. Над главата му дрънна звънче. Посрещна го леката, приятна миризма на стари книги, която някак го накара да се почувства тъй, сякаш се завръща у дома.

Вътре темата за ресторанта бе доразвита. Въпреки че покрай стените бяха наредени етажерки с книги, огромен бар разделяше помещението на две части. От страната на Джейк към бара бяха прилепени няколко малки маси със столове с метални облегалки. На всяка маса бе изложен някой от специалитетите на деня: историите за Травис Манджий от Джон Д. Макдоналд, романите за Филип Марлоу от Реймънд Чандлър, романите за Сноупс от Фокнър. Отстрани на масичката с Фокнър бе окачена малка бележка, в която се казваше: „Разполагаме с някои редки първи издания — моля, попитайте.“ На бара имаше друга табелка, която подканяше: „ИЗБЕРЕТЕ ПО СВОЙ ВКУС!“ Неколцина купувачи правеха именно това. Те седяха на бара, пиеха кафе и четяха. Джейк заключи, че това несъмнено е най-прекрасната книжарница, в която е бил.

Пита се, защо е тук? Дали е късмет, или пък е част от ненатрапчивото постоянно усещане, че върви по следа — нещо като силов лъч — специално оставена той да тръгне по нея?

Погледна книгите, наредени на малката маса отляво и узна отговора.

13

Там бяха изложени детски книжки. Масата беше съвсем малка и на нея имаше място само за пет-шест томчета: „Алиса в страната на чудесата“, „Хобитът“, „Том Сойер“ и от този тип. Вниманието на Джейк бе привлечено от някаква книжка с картинки, очевидно предназначена за съвсем малки деца. На ярката зелена корица бе изрисуван човекоподобен локомотив, който пуфтеше и се изкачваше по един хълм. Предната му решетка (яркорозова на цвят) бе разтегната в широка усмивка, а фарът представляваше закачливо око, което сякаш подканяше Джейк Чеймбърс да отвори книжката и да прочете цялата история. „Чарли Пуф-Паф — гласеше заглавието — текст и илюстрации Берил Еванс“. Момчето моментално се сети за годишното есе, което бе украсено с картинка на влак и в което думите „пуф-паф“ непрестанно се повтаряха.

Грабна книгата и здраво я стисна, сякаш тя щеше да отлети, ако не внимава как я държи. Погледна корицата и установи, че усмивката на Чарли Пуф-Паф не му вдъхва доверие. „Изглеждаш щастлив, но аз мисля, че това е само маска — помисли си той. — Изобщо не ми се вярва да си щастлив. А и освен това не смятам, че истинското ти име е Чарли.“

Доста е налудничаво човек да си мисли подобни неща, несъмнено е налудничаво, но той нямаше такова усещане. Намираше мислите си за съвършено нормални. Съвършено верни.

До празното място, където допреди малко лежеше „Чарли Пуф-Паф“, имаше книга с меки корици. Бе ужасно разкъсана и допълнително подлепена с пожълтяло от годините тиксо. Отпред бяха нарисувани момиче и момче, над чиито глави се издигаше цяла гора от питанки. Заглавието на книгата бе „Задачки-закачки! Гатанки и загадки за всички!“ Липсваше името на автора.

Джейк пъхна „Чарли Пуф-Паф“ под мишница и посегна към книгата с гатанките. Отвори я напосоки и попадна на следното: „Кога вълната не е вълна?“

— Когато е вълна — промърмори Джейк. Чувстваше потта, която избиваше по челото…ръцете…и по цялото му тяло.

— Нещо интересно ли намери, синко?

— Да — трескаво отвърна Джейк. — Тези двете. Продават ли се?

— Всичко, което виждаш, се продава — отвърна дебелакът.

— Ако аз притежавах тази сграда, и нея бих обявил за продам. Но уви, тук съм само под наем.

Протегна ръка към книгите и за миг Джейк се заинати. После с неохота му ги подаде. Незнайно защо очакваше дебелакът да ги грабне и да побегне, и ако настина го направи — и при най-малкия знак, че таи подобно намерение — Джейк бе твърдо решен да се метне върху него, да ги изкопчи от ръцете му и да изчезне. Тези книги му трябваха.

— Н-да, я да видим какво си си харесал — каза собственикът.

— Между впрочем, аз съм Тауър. Калвин Тауър6 — добави и протегна ръка.

Джейк се ококори и неволно отстъпи назад.

— Какво?

Продавачът го изгледа с интерес.

— Калвин Тауър. Какво предизвика тревогата ти, о, хиперборейски скитнико?

— А?

Просто искам да кажа, че изглеждаш така, все едно си видял призрак, детето ми.

— О, извинете. — Той стисна огромната, мека длан на господин Тауър, надявайки се да бъде оставен на мира. Името наистина го бе стреснало, макар да не знаеше защо точно. — Аз съм Джейк Чеймбърс.

Калвин Тауър му стисна ръката.

— Добро ръкуване, друже. Така се ръкува свободният герой от уестърните — оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, щата Аризона, прочиства града от всички мошеници, а после продължава по пътя си. Нещо като романите на Уейн Д. Оувърхолстър, да речем. Само дето не ми изглеждаш свободен, Джейк. Приличаш на човек, решил, че денят е прекалено хубав да се стои в училище.

— О… не. Ние свършихме миналия петък.

Тауър се ухили.

— А-ха, вярвам ти. И ти си избра тези две книжлета, така ли? Понякога е смешно какви неща държат да притежават хората. Ето ти например — като те гледам как подскочи, спокойно бих те взел за почитател на Робърт Хауърд, който търси на добра цена някое от хубавите стари издания на Доналд М. Грант — онези, дето са илюстрирани от Рой Кренкъл. Окървавени мечове, мускулести юначаги и Конан Варварина, който с меч си проправя път през вражеските орди.

— Тези книжки са за… ъ-ъ, за малкия ми брат. Има рожден ден следващата седмица.

Калвин Тауър бутна с палец очилата на носа си и се вгледа в Джейк.

— Ами! Така като те гледам, ми се струва, че си единствено дете. Ти си най-типичният случай, който съм виждал — изпарил си се от училище и се радваш на деня, когато любовницата Май тръпне в зелената си роба досами гористата долчинка на Юни.

— Моля?

— Няма значение. Пролетта винаги ме кара да се чувствам като Уилям Каупър. Хората са шантави, но интересни. Прав ли съм, каубой?

— Предполагам — предпазливо отвърна Джейк. Не можеше да прецени дали този човек му допада или не.

Един от четящите на бара се завъртя на стола си. В една ръка държеше чаша кафе, а в другата стискаше „Чумата“.

— Престани да баламосваш хлапето и му продай книгите, Кал — каза той. — Ако се позабързаш, може и да си доиграем партията преди края на света.

Бързането е противно на моята природа — отвърна Кал, но отвори „Чарли Пуф-Паф“ и погледна написаната с молив цена на обложката. — Често срещана книга, но това копие е изключително добре запазено. Малчуганите обикновено правят на парцали най-любимите си книжки. Би трябвало да ти взема дванайсет долара за нея…

— Проклет обирджия — подметна човекът, който четеше „Чумата“, а другият на бара се засмя. Калвин Тауър не им обърна никакво внимание.

— … но не мога да понеса мисълта да те оскубя в ден като днешния. Седем долара и е твоя. Книжката със загадките ти я подарявам. Можеш да я приемеш като моя подарък за момче, което е достатъчно мъдро да оседлае коня и да препусне в прерията в последния истински пролетен ден.

Джейк изрови портмонето си и го отвори малко разтревожен, опасявайки се, че е излязъл само с три-четири долара в джоба. Но извади късмет. Имаше една банкнота от пет долара и три банкноти по един. Подаде парите на Тауър, който небрежно ги натъпка в един от джобовете си, бъркайки в другия за ресто.

— Не бързай да си тръгваш, Джейк. След като вече си тук, ела при нас на бара и пийни чашка кафе. Направо ще ти изпадат очите, като видиш как ще направя на пух и прах фамозната киевска защита на Аарон Дипно.

— Мечтай си, мечтай си — отвърна човекът, който четеше „Чумата“ — очевидно това бе Аарон Дипно.

— Много бих искал да остана, но не мога. Трябва… трябва да отида на едно място.

— Добре. Стига да не се върнеш в училище. Джейк се ухили.

— О не — не в училище. Там ме очаква лудостта.

Тауър гръмогласно се разсмя и отново бутна с палец очилата си на челото.

— Не звучи зле! Никак не звучи зле! В крайна сметка младото поколение може би пък не отива към провал — а, Аарон, какво ще кажеш?

— О, естествено че отива към пропаст — отвърна онзи. — Просто това момче е изключение от правилото. Може би.

— Хич не го слушай тоя дърт циник — заключи Калвин Тауър. — Как бих искал да бъда сега десет-единайсетгодишен и да ми предстои такъв прекрасен ден.

— Благодаря за книгите — отвърна Джейк.

— Няма защо. Нали затова сме тук. Намини някой друг път.

С удоволствие.

— Е, вече знаеш къде сме.

„Да — мислено довърши Джейк. — Сега остава да науча аз къде съм.“

14

Излезе и спря точно пред витрината на книжарницата; отново отвори книгата с гатанките, но този път на първата страница, където бе поместен кратък, не особено достоверен предговор, който започваше така: „Гатанките са може би най-старата игра, която хората продължават да играят и до днес. Боговете и богините от гръцката митология непрестанно се закачат с хитроумни загадки, а в древен Рим гатанките са се използвали като образователно упражнение. В Библията също има няколко доста интересни загадки. Една от най-известните е гатанката, която Самсон задал в деня на женитбата си с Далила7:

Задал гатанката на неколцина младежи, които присъствали на сватбата, уверен, че те няма да успеят да отгатнат отговора. Те обаче скришом помолили Самсоновата жена да им го издаде, и тя тайно им го прошепнала. Самсон страшно се разярил и избил младежите, задето излъгали — в стари времена, нали разбирате, гатанките се приемали далеч по-на-сериозно от днес!9

Между впрочем отговорът на Самсоновата гатанка — както и всички други отговори на главоблъсканиците в тази книга — ще откриете в последния раздел. Но ви молим преди да отгърнете на отговора, да дадете равни шансове на всички, които искат да ви зададат своята загадка!“

Джейк отвори на последната страница, знаейки какво ще намери там, още преди да отгърне корицата. Между задната корица и страницата със заглавие „ОТГОВОРИ“ нямаше нищо друго, освен парченца от страници. Някой бе откъснал цялата глава.

Джейк се замисли за миг. После, воден от някакъв импулс, който изобщо не приличаше на импулс, се върна в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

Калвин Тауър вдигна глава от шахматната дъска.

— Размисли ли за кафето, каубой?

— Не. Исках да ви попитам дали знаете отговора на гатанката.

— Питай — подкани го Тауър и премести една пешка.

— Самсон я казал. Онзи, силният, от Библията? И тя гласи следното…

— „От ядещият излезе ястие — каза Аарон Дипно, извръщай-ки се да погледне Джейк, — и от силният излезе сладост.“ Тази ли?

— А-ха, тази. Но откъде знаете?

— О, не съм вчерашен. Чуй това.

— Отметна глава и запя с плътен, мелодичен глас:

Смигна на момчето и се разсмя при вида на изумената му физиономия.

— Това отговаря ли на въпроса ти, приятелю? Широко ококорен, Джейк отвърна:

— Еей! Страхотна песен! Откъде я знаеш?

— О, Аарон ги знае всичките — намеси се Тауър. — Подвизавал се е на Блийкър Стрийт още когато Боб Дилън не е могъл да вземе сол мажор на китарата си. Ако му вярваш, разбира се.

— Това е стар спиричуъл — обясни Аарон на Джейк, а после се обърна към Тауър — Между другото, шах, дебеланко.

— Но не за дълго — отвърна Тауър. Премести офицера. Аарон бързо го взе. Тауър промърмори нещо по адрес на майката на съперника си.

— Значи отговорът на загадката е „лъв“ — каза той.

Аарон поклати глава.

— Това е само половината отговор. Гатанката на Самсон е двойна, приятелю. Другата половина е „мед“. Разбра ли?

— Мисля, че да.

— Браво, а сега чуй тази — Аарон затвори очи за миг, а след това изрецитира:

— Умник — изръмжа Тауър.

Джейк се позамисли, после поклати глава. Можеше да се помъчи още малко — намираше цялата тази работа с гатанките очарователна и забавна — но бе уверен, че трябва да си тръгва оттук, че тази сутрин има да върши друга работа на Второ Авеню.

— Предавам се.

— Не, не се предаваш — отвърна Аарон. — Така се прави с модерните загадки. Но истинската загадка не е шега работа, детко — тя е мистерия. Поблъскай си главата. Ако пак не можеш да я отгатнеш, ето ти повод отново да ни посетиш някой ден. Ако ти трябва друг повод, дебеланкото прави страхотен сироп.

— Добре — съгласи се Джейк. — Благодаря. Непременно ще мина.

Но когато излезе навън, изпита странната увереност, че никога повече няма да влезе в „Ресторант за мисълта «Манхатън»“.

15

Джейк бавно продължи надолу по Второ Авеню, стиснал под мишница новите си придобивки. Отначало се опита да мисли над гатанката — кое наистина е това, което има корито, но никога не се къпе? — но изпълващото го нетърпеливо очакване скоро измести този въпрос от съзнанието му. Сетивата му бяха по-изострени от всякога — забелязваше милиарди светнали искрици по тротоара, с всяко вдишване долавяше хиляди смесващи се аромати и като че ли в звуците, които чуваше, долавяше някакви други, тайни звуци. Питаше се дали кучетата усещат същото преди буря или земетресение, и бе почти убеден, че се чувстват точно така. И все пак усещането, че предстоящото събитие е не страшно, а добро, и че то ще поправи ужасното нещо, което му се бе случило преди три седмици, се засилваше. Колкото повече се приближаваше към мястото, където щеше да се развие действието, отново го обземаше усещането, че знае всичко предварително.

„Един безделник ще ми поиска милостиня и аз ще му дам рестото, което получих от господин Тауър. А ето го и музикалният магазин. Отворили са вратата, за да влиза чист въздух, и като мина покрай входа, отвътре ще се чува песен на Стоунс. А после ще видя собственото си отражение в много огледала.“

Движението по Второ Авеню още не беше натоварено. Такситата надуваха клаксоните и се стрелкаха между по-бавните коли и камионите. Пролетното слънце блестеше в стъклата им и огряваше светложълтите купета. Докато чакаше на светофара, на отсрещния ъгъл на Второ Авеню и Петдесет и втора улица забеляза скитника. Беше седнал на тротоара до тухлената стена на малък ресторант — когато се доближи, Джейк забеляза, че заведението се нарича „При Пуф-Паф“.

„Пуф-Паф — рече си Джейк. — И това е самата истина.“

— Нямаш ли някой цент? — уморено попита скитникът и без дори да го поглежда. Джейк пусна в скута му монетите, които му върнаха в магазина. Вече чуваше песента на „Ролинг Стоунс“, както си беше представял:

Като отминаваше входа, забеляза — отново без да се изненада — че магазинът се нарича „Кулата на силата“.

Продължи нататък, а уличните табели се мяркаха наоколо му като в сън. Между Четиридесет и девета и Четиридесет и осма подмина магазин на име „Вашите огледала“. Погледна витрината и точно както бе очаквал, забеляза десетина Джейковци — десетина момченца, дребни за възрастта си; десетина момченца в спретнати училищни униформи — синьо сако, бяла риза, тъмночервена вратовръзка, официални сиви панталони. Официално в училище „Пайпър“ нямаше униформа, но по-неофициално от това не бе позволено да се ходи.

Но „Пайпър“ вече му се струваше далечно и отдавна отминало събитие.

Изведнъж разбра къде отива. Сякаш в съзнанието му ненадейно бликна сладка освежителна вода от подземен извор. „Това е гастроном — рече си. — Или поне така изглежда.“ Всъщност е нещо съвсем различно — врата към отвъден свят. Към другия свят. Неговият свят. Правилният свят.

Затича се, нетърпеливо взирайки се напред. На Четиридесет и седма светофарът светеше червено, но той не му обърна внимание, скочи на платното и пъргаво се втурна между широките бели линии на пешеходната пътека, пътьом хвърляйки бегъл поглед наляво. Втурна се пред камионетката на някаква водопроводна фирма и в същия миг изсвистяха гуми.

— Ей, къде, бе? — викна шофьорът, но Джейк изобщо не се обърна.

Само една пресечка.

Сега хукна с всичка сила. Вратовръзката му се заметна на лявото му рамо, косата му се развяваше, а токовете му чаткаха по тротоара. Въобще не поглеждаше към минувачите, които го заглеждаха — кой озадачено, кой просто любопитно.

„Ей… тук… ей… тук… зад… този… ъгъл… Точно… до… книжарницата.“ Насреща му се зададе куриер в работни дрехи, който буташе широка количка, натоварена с пакети. Джейк я прескочи като състезател на висок скок, отмятайки ръце назад. Бялата му риза се измъкна от панталоните му и се развя изпод сакото като провиснал комбинезон. Хукна напред и едва не се блъсна в една бебешка количка, бутана от млада пуерториканка. Стрелна се край количката като полузащитник, който е забелязал пробив в противниковата нападателна линия.

— Пожар ли има, красавецо? — подвикна жената, но Джейк подмина и нея. Прелетя край книжарницата с изложените на витрината писалки, тетрадки и калкулатори.

„Вратата! — екзалтирано си повтаряше той. — Ще я видя! И ще спра ли? Не, Хосе, не се надявай! Ще мина право през нея, а ако е заключена, ще я поваля на земята…“

В този миг забеляза какво има на ъгъла на Второ Авеню и Четиридесет и шеста и все пак спря — закова се на място, или по-точно заби пети в тротоара. Седеше насред улицата, свил ръце в юмруци, дишайки тежко, а косата му падаше на челото му на влажни къдрици.

— Не — едва не проплака той. — Не!

Но отчаяният отказ изобщо не променяше онова, което Джейк виждаше пред себе си — празно пространство. Нямаше друго за гледане освен ниска широка ограда, зад която се простираше обрасъл с бурени и засипан с боклуци празен парцел.

Сградата, която се бе издигала на това място, бе разрушена.

16

Джейк стоя, без да помръдва, пред оградата в продължение на почти две минути, изучавайки празното място с безизразен поглед. От време на време ъгълчето на устата му нервно потрепваше. Усещаше как надеждата, непоколебимата му сигурност угасва. Вместо нея започваше да го обзема такова дълбоко и мрачно отчаяние, каквото никога не бе изпитвал.

„Отново фалшива тревога — рече той, когато първоначалният шок поотмина и способността му да мисли се възвърна. — Отново фалшива тревога, задънена улица, пресъхнал кладенец. Сега гласовете ще се върнат, а когато пак се разприказват, вече ще се разпищя. И в това няма нищо лошо. Защото вече ми омръзна да се правя на герой. Омръзна ми да се побърквам. Ако така се полудява, искам всичко да става по-бързо и някой да ме закара в болницата, където да ми бият някаква инжекция, от която да заспя. Предавам се. Това е краят — не мога повече.“

Но гласовете не се връщаха — поне засега. А когато започна да размишлява над онова, което виждаше, осъзна, че мястото зад оградата всъщност не е празно. В средата на обсеяния с боклуци пущинак стърчеше табела с надпис:

„СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ «МИЛС»

И АГЕНЦИЯ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «СОМБРА»

ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПРЕОБРАЗЯВАТ МАНХАТЪН!

СКОРО В ТЪРТЪЛ БЕЙ ЩЕ СЕ ИЗДИГАТ

ЛУКСОЗНИ ЖИЛИЩНИ ПОСТРОЙКИ!

ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ СЕ ОБАДЕТЕ

НА ТЕЛЕФОН 555-6712!

ЩЕ ВИ ЗАРАДВА ОНОВА, КОЕТО ЩЕ ЧУЕТЕ!“

Скоро? Може би… но Джейк се съмняваше. Буквите на табелата бяха избледнели, а ламарината бе понагъната. Самоук художник бе оставил своя автограф с яркосин спрей върху рисунката, изобразяваща луксозните постройки в Залива на костенурката. Джейк се питаше дали проектът е бил отложен, или компанията е фалирала. Преди около две седмици бе слушал баща си да разговаря по телефона със своя съветник по финансовите въпроси, нареждайки му да стои далеч от разни жилищни инвестиции. „Хич не ми дреме, че носи данъчни облекчения! — едва ли не пищеше той (това бе, доколкото Джейк можеше да прецени, обичайният тон, с който баща му разискваше финансови въпроси — и може би кокаинът в чекмеджето имаше нещо общо с цялата работа). — Ако само за да разгледаш плана, ти предлагат цял телевизор, значи има нещо нередно!“

Дървената ограда му стигаше до брадичката. Цялата бе облепена в афиши: Оливия Нютън Джон ще пее в Реидио Сити някаква група на име „Джи Гордън Лиди и дъ Гортс“ щяла свири в Ййст Вилвдж, плакат на филм със заглавие „Войната на зомбитата“, който беше минал по кината тази пролет На няколко места бяха заковани и табели с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, но повечето бяха изчезнали под четките с лепило на амбициозни разлепвачи на обяви. Малко по-нататък имаше друго творение със спрей първоначално цветът несъмнено е бил огненочервен, но вече бе избелял до пепеляворозовия цвят на розите, които цъфтят в края на лятото. Ококорен от изумление, Джейк прочете думите шепнешком:

Поне произходът на странното стихче (ако не значението му) бе ясен. В крайна сметка този край от източната част на Манхатън бе популярен като Залива на костенурката. Но това не обясняваше защо по гърба му сякаш полазиха цял полк мравки нито пък недвусмисленото усещане, че отново е попаднал на някакъв пътен знак по фантастичната невидима магистрала.

Разкопча ризата си и напъха двете книжки вътре. После се огледа установи, че никой не му обръща внимание, и се хвана за горния край на оградата. Повдигна се, преметна крак от другата страна и скочи на земята. Левият му крак се приземи на нестабилна купчина тухли, която веднага се срути. Глезенът се огъна под тежестта на тялото му и силна болка прониза целия му крак. Тупна на земята и извика от болка и изненада, защото се търкулна настрана и множество тухлени късчета се впиха в гърдите му като огромни груби пестници. Остана да лежи така за миг, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. Струваше му се, че не се е ударил много лошо, но си беше изкълчил глезена и той вероятно щеше да се подуе. Като се върне вкъщи, вече ще накуцва. Но просто ще трябва да го понесе с усмивка — разбира се, нямаше пари за такси.

„Но ти всъщност не се каниш да се прибираш у дома, нали? Жив ще те разкъсат.“

Е може да го разкъсат, а може и да не го разкъсат. Очевидно нямаше особено голям избор в този случаи. Пък и това ще го решава после. Сега смяташе да изследва празното място, което го бе привлякло като магнит, доближел до метални стружки. В миг осъзна, че продължава да усеща силата наоколо, при това по-осезаемо от всякога. Не му се вярваше това да е чисто и просто празен парцел. Тук ставаше нещо, при това нещо голямо. Усещаше как въздухът жужи, сякаш пълен с искри, които изскачат от най-голямата електроцентрала на света.

Надигна се и установи, че всъщност му е провървяло. Малко по-встрани имаше купчина натрошени стъкла. Ако беше паднал върху нея, щеше да се изпонареже много лошо.

„Това беше витрината — рече си Джейк. — Когато магазинът още съществуваше, от тротоара през витрината се виждаха всичките меса.“ Не можеше да си обясни от къде са му известни тези подробности, но все пак ги знаеше — без капка съмнение.

Замислено се огледа, после навлезе по-навътре в парцела. Почти по средата, полускрита под избуялите пролетни треволяци, се криеше друга табела. Джейк коленичи до находката, изправи я и почисти засъхналата кал. Буквите бяха избледнели, но още се четяха:

ДЕЛИКАТЕСЕН МАГАЗИН „ПРИ ТОМ И ДЖЕРИ“

СПЕЦИАЛИТЕТ — ИЗИСКАНИ

БЛЮДА ЗА ТЪРЖЕСТВЕНИ СЛУЧАИ

А отдолу със същия спрей, който някога е бил яркочервен, но вече бе избелял до бледорозово, бе написано озадачаващото изречение: „ТОЙ ПОСТОЯННО МИСЛИ ЗА ВСИЧКИ НАС.“

„Това е мястото — рече си Джейк. — Да, това е.“

Пусна табелата, която падна на земята, изправи се и продължи напред, като ходеше съвсем бавно и оглеждаше всичко. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече се усилваше усещането за присъствието на някаква сила. Всичко, което виждаше наоколо — плевели, натрошени стъкла, парчета тухли — от всичко бликаше някаква възторжена сила. Дори пликчетата от картофен чипс изглеждаха красиви, а слънцето превръщаше захвърлената бирена бутилка в кафяв огнен цилиндър.

Джейк усещаше много осезателно собственото си дишане и слънчевата светлина, която се сипеше върху всичко като злато. Изведнъж проумя, че стои на прага на велика мистерия, и по тялото му премина тръпка от ужас и удивление.

„Всичко е тук. Всичко. Всичко е тук, все още.“

Високите треви се полюшваха около него, по чорапите му ю налепиха репеи. Вятърът повдигна опаковка от шоколад и л понесе във въздуха — слънцето се отрази в нея и в миг я изпълни с красив, ужасяващ вътрешен блясък.

— Всичко си е все още тук — повтори той, без да подозира, че и неговото лице е озарено от вътрешен блясък. — Всичко.

Долавяше някакъв звук — всъщност го чуваше откакто бе влязъл в това място. То бе някакво прекрасно, високо жужене, което звучеше неописуемо самотно и неописуемо прелестно. Би могло да бъде воят на вятъра в пуста равнина, но беше някак живо. „То е — рече си Джейк — звукът на хиляди гласове, конто пеят в хор.“ Сведе поглед и забеляза лица сред буйната трева, ниския храсталак и купчините тухли. Лица.

— Кои сте вие? — попита ги той. — Кои сте вие?

Не отвърнаха, но му се стори, че през хора от гласове долавя тропот на копита по прашна земя, изстрели и възгласи „Осанна!“ ма ангелски гласове. Лицата сред руините сякаш се обръщаха да го проследят. Следваха крачките му, но без зла умисъл. Джейк виждаше Четиридесет и шеста улица и част от центъра от другата страна на Първо Авеню, но сградите нямаха значение — Ню Йорк нямаше значение. Бе избледнял, сякаш отразен в прозорец.

Песента се усилваше. Не хиляди, а милиони гласове пееха, и гласовете им се надигаха сякаш през гигантска фуния от самото сърце на вселената. Джейк долавяше някакви имена, но не можеше ясно да ги различи. Може би Мартин. Или пък Кътбърт. Или пък Роланд — Роланд от Гилиад.

Чуваха се имена; бълбукаше разговор, в който може би се разказваха десет хиляди взаимнопреплетени истории, по над всичко ечеше разкошната, усилваща се песен — особено трептене, което сякаш се стремеше да изпълни мислите му с ярка бяла светлина. Изпълнен с радост, толкова покъртителна, че направо му идеше да се пръсне, Джейк осъзна, че това е гласът на Да, гласът на Белотата, гласът на Винаги. Това бе могъщият хор на утвърждението, който звучеше в празния парцел. Той пееше за Джим.

После, скрит в гнездо рошави репеи, Джейк забеляза ключът… а малко по-нататък и розата.

17

Краката му измениха и той падна на колене. Едва ли си даваше сметка, че плаче, нито че леко е подмокрил панталоните си. Запълзя на колене и се пресегна към ключа, скрит в слепените репеи. Като че ли бе сънувал тази проста форма неведнъж:

Рече си: „Малката извивка накрая, подобна на буквата S — това е тайната.“

Когато стисна ключа в шепата си, хармоничната мелодия на песента се извиси до тържествуващ възглас. Радостният вик на самия Джейк бе заглушен от хора. Ключът хвърляше през свитите му пръсти ярки бели отблясъци и огромен прилив на сила разтресе цялата му ръка. Все едно бе сграбчил проводник под високо напрежение, но не изпитваше никаква болка.

Отвори „Чарли Пуф-Паф“ и сложи ключа вътре. После погледът му отново се закова върху розата и той осъзна, че истинският ключ е тя — ключът към всичко. Запълзя към нея, а от лицето му струеше ослепителна светлина и очите му пламтяха като сини огнени кладенци.

Розата бе поникнала сред някаква пурпурна туфа от неземна трева.

Джейк се приближаваше към пурпурната трева и в този миг розата започна да се разпъпва пред очите му. В цвета й сякаш се криеше огнена пещ, тайнствено листче връз листче, и всичките пламтяха, озарени от собствената си яростна тайна.

В мига, когато протегна изцапаната си ръка към това чудо, гласовете запяха неговото име… и към дълбините на сърцето му сякаш пропълзя смъртен страх. То изстина като лед и натежа като камък.

Имаше нещо нередно. Долавяше ритмичен дисонантен акорд, който му се струваше като дълбока и грозна бразда върху безценно произведение на изкуството или като смъртна треска, тлееща под леденото чело на неизлечимо болен.

Приличаше на червей. На червей, който неумолимо напредваше. И на сянка, която дебнеше зад следващия завой по пътя.

Тогава розата се разтвори пред него, отвътре грейна ослепително жълта светлина и способността му да мисли бе пометена от неописуемо изумление. За миг му се стори, че вижда само цветния прашец на розата, по озарен от свръхестественото сияние, заключено в сърцевината на всички неща в този изоставен парцел — макар че никога не бе чувал за роза с цветен прашец. Приведе се по-близо и видя, че ясно очертаното кълбо, от което струеше ослепително жълта светлина, съвсем не е цветен прашец. Това бе слънце — огромно огнище, пламнало в сърцевината на розата, израснала всред пурпурната трева.

Отново го обзе страх, този път граничещ с истински ужас. „Вярно е — помисли си той, — нищо не е изчезнало, но може да се развали — и като че ли вече е започнало да се разваля. Позволено ми е да поема колкото мога от тази злина… но каква е причината? И какво да направя?“

Бе нещо подобно на червей.

Чувстваше го как пулсира като отвратително, подло сърце, което бе изпълнено с омраза към ведрата красота на розата и се опитваше да надвика с грозни мръсотии хора, който така успокои и осветли душата на Джейк.

Момчето се наведе още по-близо до розата и видя, че в сърцевината й се крие не едно, а много слънца… може би всички слънца, сгушени в свирепа, но крехка обвивка.

„Но има нещо нередно. Всичко е в опасност.“

Знаеше, че да докосне този сияен микрокосмос би означавало сигурна смърт, по беше безсилен да се възпре. Протегна ръка. Този жест не бе продиктуван от любопитство или страх, а единствено от дълбокото, неизразимо желание да защити розата.

18

Когато дойде на себе си, най-напред осъзна, че е минало ужасно много време и че главата непоносимо го боли.

„Какво се е случило? Нападнали ли са ме?“

Изтърколи се настрана и стана. Главата му отново сякаш се разцепи от болка. Вдигна ръка към лявото си слепоочие и по пръстите му остана кръв. Сведе поглед и сред бурените забеляза парче тухла. Заобленият й край му се видя неестествено червен.

„Ако беше остър, сигурно щях или да умра на място, или да изпадна в кома.“

Погледна ръката си и с почуда установи, че ръчният му часовник все още е на китката му. Беше марка „Сейко“ и не струваше кой знае колко много, но странното беше, че още не го бяха откраднали. Скъп или не, все щеше да се намери някой, който да го „отърве“ от него. Но този път явно бе извадил късмет.

Часът бе четири и петнадесет следобед. Най-малко пет часа бе лежал тук, сякаш мъртъв за околния свят. Баща му сигурно вече го беше обявил за издирване, но това като че ли нямаше значение. На Джейк му се струваше, че е напуснал училище „Пайпър“ преди хиляди години.

Запъти се към оградата, която отделяше празния парцел от Четиридесет и втора улица, и по средата спря.

Какво точно му се бе случило?

Лека-полека спомените му започваха да се избистрят. Прескочи оградата. Подхлъзна се и си навехна глезена. Наведе се, попипа го и потръпна от болка. Да — дотук всичко е ясно. А после?

Нещо магическо.

Опитваше се да изрови спомена за него като старец, който пипнешком се лута из тъмна стая. От всичко струеше светлина. От всичко — дори от празните опаковки и захвърлените бирени бутилки. Помнеше някакви гласове — те пееха и един през друг разказваха хиляди истории.

— И лица — промърмори гласно. Тази мисъл го накара да се огледа тревожно. Не видя никакви лица. Купчините отломки бяха най-обикновени тухли, буйните треви си бяха най-обикновени бурени. Не виждаше никакви лица, но…

„… но бяха тук. Не си измисляш.“

Бе уверен в това. Не можеше точно да възстанови самия спомен с цялата му красота и нереалност, но всичко му се струваше съвсем ясно. Случилото в миговете преди да изгуби съзнание бе сякаш запечатано на снимки, заснети в най-щастливия миг от живота ти. Пазиш спомена за този ден — в известен смисъл — но самите фотографии са някак безжизнени.

Огледа празния парцел, където вече пропълзяваха виолетовите сенки на късния следобед, и си рече: „Искам видението да се върне.“

В този миг забеляза розата, поникнала всред пурпурна туфа трева точно до мястото, където беше паднал. Сърцето му се качи в гърлото. Запрепъва се към розата, без да изобщо да усеща пулсиращата болка, която разкъсваше глезена му на всяка крачка. Отпусна се на колене пред цветето като поклонник пред олтар. Наведе се напред с широко отворени очи.

„Най-обикновена роза. Нищо повече. А тревата…“

Тревата съвсем не беше пурпурна. Стръкчетата наистина бяха осеяни с пурпурни петна, но инак бяха съвсем обикновени, зелени на цвят. Огледа се наоколо и забеляза друга туфа, обагрена в синьо. Отдясно пък имаше нисък репей с жълти и червени петънца по листата. А отзад се виждаше купчина празни кутии от боя.

„Значи това било. Просто някой е разсипал боя. Само че както ти е замаяна главата, си се заблудил, че виждаш…“

Глупости.

Много добре знаеше какво бе видял тогава и какво виждаше сега.

— Това е маскировка — пошепна. — Беше пред очите ми. Всичко беше истинско. И…все още е.

Съзнанието му вече се проясняваше и Джейк отново усещаше постоянната, хармонична сила, която излъчваше това място. Хорът продължаваше да звучи все така мелодично, макар и вече отдалеч и едва доловимо. Погледна към купчината тухли и видя смътните очертания на лице, което се криеше сред отломките.

— Али? — промърмори Джейк. — Казваш се Али, нали?

Не последва отговор. Лицето изчезна. Пред очите му бе струпана най-обикновена купчина тухли.

Отново се обърна към розата. Сега цветът й съвсем не бе онзи тъмночервен пламък, заключен в сърцевината на огнената пещ, а пепеляворозово. Бе много красива, но не съвършена. Няколко листчета бяха клюмнали и покафенели и изсъхнали по края. Не приличаше на култивираните цветя, които се продаваха в цветарниците — сигурно бе дива роза.

— Много си красива — прошепна и отново протегна ръка да я докосне.

Беше тихо, но розата се наклони към него. За миг докосна с пръсти цвета й — гладък, кадифен и изумително жив — и хорът като че ли запя по-силно.

— Да не си болна, розо?

Отговор не последва, разбира се. Когато пръстите му се откъснаха от нея, тя се изправи в предишното си положение — диво цвете, поникнало сред изпръскани с боя треви в смирено, забравено великолепие.

„Цъфтят ли рози по това време на годината? — питаше се Джейк. — При това диви? Пък и откъде накъде дива роза ще поникне в изоставен парцел? Защо няма и други?“

Остана коленичил още известно време, после осъзна, че може да стои тук и да съзерцава розата цял следобед (ако не и цял живот), но това няма да му помогне да открие нейната загадка. Бе я зърнал в цялата й простота — както и всичко останало в това изоставено, засипано с боклуци кътче от града, отхвърлила всички маски. Искаше му се видението да се повтори, но желанието не бе достатъчно. Време бе да се прибира у дома.

Погледът му попадна върху двете книги, които бяха паднали наблизо. Вдигна ги и измежду страниците на „Чарли Пуф-Паф“ блесна сребрист предмет, който падна в избуялите бурени. Джейк се наведе, като внимаваше да не стъпва на навехнатия си крак, и го вдигна. В този миг хористите сякаш въздъхнаха и извисиха гласове, но после отново затихнаха.

— Значи и това е било истина — промърмори момчето. Прокара палец по зъбците на ключа и клинообразните извивки. После попипа третия зъбец, който имаше формата на латинската буква „s“. След това пъхна ключа в предния десен джоб на панталоните си и закуцука обратно към оградата.

Добра се до нея и тъкмо се канеше да се прехвърли от другата страна, когато изтръпна от ужасяваща мисъл. „Розата! Ами ако някой мине оттук и я откъсне?“ Изстена уплашено. Обърна се и след миг я откри, макар вече да се бе скрила в сянката на съседната сграда — миниатюрно розово очертание в здрача, уязвимо, красиво и самотно. „Не мога да я оставя тук — трябва да я пазя!“ Но в този миг в съзнанието му прозвуча глас — несъмнено това бе гласът на мъжа, когото бе срещнал в онзи странен отвъден свят. „Никой няма да я откъсне. Нито пък вандал ще я смачка под тока си, защото празните му очи не могат да видят красотата. Опасността не идва оттам Розата сама може да се защити.“

Джейк бе обзет от неизказано огромно облекчение. „Може ли да дойда и пак да я погледам? — обърна се той към призрачния глас. — Когато съм нещастен, когато гласовете се върнат и пак започнат безкрайните си спорове? Може ли да дойда и да я погледам на спокойствие?“

Гласът не отговори и след като се вслушва още известно време, Джейк заключи, че е изчезнал. Момчето пъхна книжките в колана на панталоните си — които, както забеляза, бяха прашни и целите в репеи — и се хвана за оградата. Покачи се отгоре, прехвърли се от другата страна, скочи, като внимаваше да стъпи на здравия си крак, и отново се намери на Второ Авеню.

В този час движението бе много по-натоварено, понеже всички бързаха към къщи. Неколцина минувачи се загледаха в скачащото от оградата мърляво момченце със скъсан блейзър, изпод който се развяваха пешовете на ризата му. Нюйоркчани са свикнали да виждат хора, които правят необичайни неща.

Джейк остана за миг при оградата, изпълнен от чувство на загуба, осъзнавайки в същия миг и нещо друго — гласовете все още ги нямаше. Е, и това беше нещо.

Плъзна поглед по оградата — стихчето, изписано със спрей, сякаш подскочи насреща му, може би защото боята бе на цвят досущ като розата.

— Виж таз огромна КОСТЕНУРКА — промърмори Джейк. — На корубата си носи цялата земя. — Той потръпна. — Какъв ден! Боже!

Обърна се и бавно закуцука към къщи.

19

Портиерът сигурно беше позвънил веднага щом Джейк влезе във входното фоайе, защото когато вратите на асансьора се отвориха на петия етаж, баща му го чакаше на площадката. Елмър Чеймбърс беше с протрити джинси и каубойски ботуши, които го правеха да изглежда по-висок с цели пет сантиметра. Черната му, по войнишки остригана коса стърчеше — откак Джейк се помнеше, баща му имаше вид на човек, който е бил ударен от електрически ток. В мига, в който Джейк излезе от асансьора, Елмър го сграбчи за ръката.

— Я се погледни! — Огледа сина си от глава до пети, забелязвайки мръсното му лице и ръце, стичащата се по страната и слепоочието му кръв, прашните панталони, скъсаното сако и репея, залепнал на вратовръзката му като чудата игла. — Влизай веднага! Къде беше, мътните те взели? Майка ти направо се побърка!

Без изобщо да му даде възможност да отговори, баща му го завлече в апартамента. На портала между трапезарията и кухнята Джейк забеляза Грета Шоу. Тя го изгледа със съчувствие, после изчезна, преди да е попаднала пред очите на „господина“.

Майката на Джейк седеше в своя люлееш се стол. Щом го видя, се изправи, но не скочи — нито пък се втурна да го прегръща, да го обсипва с целувки и да му се кара. Като се доближи, Джейк позна по очите й, че е взела най-малко три валиума от обед насам. Може би дори четири. И двамата му родители бяха убедени, че подобрява живота.

— Тече ти кръв! Къде си бил? — Тя зададе този въпрос с изискания си акцент на възпитаничка на прочутия колеж „Васар“, произнасяйки всички думи съвършено ясно и правилно. Сякаш срещаше познат, претърпял незначително автомобилно произшествие.

— Навън — отвърна той.

Баща му го блъсна грубо. Джейк не очакваше удара. Препъна се и падна на навехнатия си глезен. Кракът му отново изтръпна от болка и момчето изведнъж се вбеси. Не вярваше баща му да се е разгневил, понеже синът му се е изпарил от училище, оставяйки някакво налудничаво съчинение; баща му беснееше, защото Джейк имаше нахалството да наруши собствения му безценен график.

До този миг момчето бе изпитвало смесени чувства към баща си: недоумение, страх и някаква странна, объркана обич. Сега на повърхността изплуваха други емоции и презрение. В тях се примесваше и особено усещане за носталгия. То бе най-силно и постепенно забулваше всичко останало като дим. Като гледаше пламналите страни и идиотската прическа на баща си, му се искаше да се върне в запустелия парцел, да гледа розата и да слуша хора. „Не ми е мястото тук — рече си. — Вече не. Имам да върша работа. Да знаех само какво точно.“

— Пусни ме — процеди през зъби.

— Какво каза? — Баща му облещи насреща му сините си очи. Тази вечер бяха кръвясали. Сигурно добре се бе заредил с „магическия“ си прах и моментът надали бе особено подходящ да му се отговаря, но Джейк осъзна, че въпреки това има твърдото намерение да му се противопостави. Няма да се остави да бъде измъчван като мишка в ноктите на садистичен котарак. Не и тази вечер. Може би никога повече. Изведнъж си даде сметка, че ядът му до голяма степен се дължи на един прост факт — не можеше да говори с тях за случилото се — за случващото се. Те бяха заключили всички врати.

„Но аз имам ключ“ — успокои се той и попипа находката си през панталоните. В съзнанието му изплува краят на странното четиристишие: „Ако искаш да избягаш и да поиграеш, по ЛЪЧА днес премини.“

— Казах да ме пуснеш — повтори. — Глезенът ми е изкълчен и ми причиняваш болка.

— Глезенът ще те заболи още повече, ако не…

Изведнъж Джейк почувства прилив на особена сила.

Сграбчи ръката, която се бе впила над лакътя му, и я отблъсна със замах. Баща му зяпна от изумление.

— Не съм ти подчинен — заяви момчето. — Аз съм ти син. Не помниш ли? Ако си забравил, погледни си снимката на бюрото.

Горната устна на Елмър се повдигна и оголи перфектните корони на зъбите му в гримаса, която се състоеше от две части изненада и една част ярост.

— Как смееш да ми говориш така, господинчо — къде ти е уважението?

— Не знам. Сигурно съм го загубил на път за вкъщи.

— Цял ден си се шлял без позволение, а сега се осмеляваш да ми противоречиш…

— Престанете! Престанете и двамата! — викна майката. Въпреки всичките транквиланти, които бе изгълтала, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Баща му отново посегна да го хване за ръката, но явно размисли. Може би учудващата сила, с която синът му го отблъсна преди миг, имаше нещо общо с това решение. Или по-скоро погледът в очите на Джейк.

— Искам да знам къде си бил.

— Навън. Вече обясних. И нищо повече няма да ви кажа.

— Мамка му! Обади се директорът на училището, учителят по френски дойде у нас и трябва да знаеш, че и двамата имаха beaucoup въпроси към тебе. Както и аз, само че аз искам отговори!

— Дрехите ти са изцапани — отбеляза майка му, после плахо добави: — Нападнаха ли те, Джони? Сигурно си играл хокей и са те нападнали, а?

— Естествено, че никой не го е нападал — изръмжа Елмър Чеймбърс. — Нали още е с часовник?

— Но има кръв по главата.

— Нищо ми няма, мамо. Просто паднах.

— Но…

— Ще си легна. Ужасно съм уморен. Утре сутринта ще поговорим, ако искате. Тогава може би всички ще бъдем по-спокойни. Но засега нямам какво повече да кажа.

Баща му пристъпи към него и посегна да го удари.

— Елмър, недей! — изпищя майката.

Чеймбърс не й обърна внимание. Сграбчи Джейк за блейзъра.

— Как смееш да ми възразяваш… — започна, по в този миг Джейк се извърна и се дръпна. Шевът под десния ръкав, който вече бе пострадал, шумно се разпра.

Баща му срещна огнения му поглед и отстъпи. Яростта, изписана на лицето му, бе сменена от изражение, близко до ужас. Пламъкът в очите на Джейк бе не просто метафора — те сякаш наистина горяха. Майка му нададе писък, притисна ръка към устата си, направи две крачки назад и се строполи в люлеещия се стол.

— Остави… ме… на… мира — изрече Джейк.

— Но какво се е случило с теб? — попита баща му с почти умолителен тон. — Какво, по дяволите, се е случило? Изчезваш от училище през първия ден от изпитите, без да предупредиш никого, прибираш се мръсен от глава до пети…държиш се като обезумял.

Е, най-после го каза — държиш се като обезумял. Онова, от което се страхуваше вече цели три седмици, откакто се появиха гласовете. Ужасното обвинение. Но сега, когато то бе изречено на глас, Джейк откри, че не се страхува толкова много, може би защото най-после бе разрешил въпроса за себе си. Да, бе му се случило нещо. И продължаваше да се случва. Но не… още не беше обезумял. Поне засега.

— Ще говорим утре сутринта — повтори. Прекоси трапезарията и този път баща му не посмя да го спре. Почти бе излязъл в коридора, когато разтревоженият глас на майка му го накара да спре:

— Джони… добре ли си?

Какво да й отговори? Да? Не? И двете? Нито едното, нито другото? Но гласовете бяха млъкнали, а това вече беше нещо. При това много важно.

— По-добре съм — най-сетне отвърна той. Влезе в стаята си и затръшна вратата след себе си. Шумът от вратата, която хлопна между него и целия останал свят, го изпълни с неописуемо облекчение.

20

Остана неподвижен и се заслуша. Гласът на майка му долиташе като едва доловимо шумолене, а баща му говореше малко по-високо.

Майка му спомена кръв и лекар.

Баща му отговори, че детето е добре; единственият проблем са глупостите, които говори, и той щял да се погрижи за това.

Майка му каза нещо за успокояване.

Баща му отговори, че бил спокоен.

Майка му каза…

Той каза, тя каза, дрън-дрън. Джейк все още ги обичаше — дори бе почти сигурен в това — но се бяха случили други неща, а те на свой ред изискваха да се случат още други неща.

Защо? Защото в розата имаше нещо нередно. А може би защото искаше да избяга и да поиграе… и отново да види онези очи, сини като небето над крайпътната станция.

Бавно се доближи до бюрото си, пътьом събличайки блейзъра си. Забеляза, че дрехата бе съсипана — почти целият ръкав бе отпран, а подплатата висеше като отпуснато платно. Преметна го на облегалката на стола, после седна и остави книгите на бюрото. През последната седмица и половина бе спал много лошо, но смяташе да си отспи тази нощ. Не помнеше някога да се е чувствал по-уморен. Когато се събуди на сутринта, може би ще знае какво да прави.

На вратата се почука тихо и Джейк уморено се обърна.

— Аз съм, госпожа Шоу. Може ли да вляза за мъничко?

Усмихна се. Госпожа Шоу — но, разбира се. Родителите му са й възложили мисията на посредник. А може би „преводач“ бе по-точната дума.

„Иди да видиш какво прави — ще да е казала майка му. — На теб ще ти обясни какво става. Аз съм му майка, а онзи с кръвясалите очи и възпаления нос е баща му, а ти си само една домашна помощница, но Джон с теб ще сподели онова, което не би казал на нас. Защото го виждаш много по-често от нас двамата и може би разбираш неговия език.“

„Ще носи поднос“ — предположи Джейк и усмихнат отвори вратата.

Госпожа Шоу наистина носеше поднос, върху който имаше два сандвича, голямо парче ябълков пай и чаша шоколадово мляко. Тя го изгледа малко неспокойно, сякаш се опасяваше да не се втурне да я ухапе. Момчето надзърна над рамото й, но от родителите му нямаше и следа. Представи си ги как седят в дневната и разтревожено слушат.

— Реших, че сигурно си гладен — каза госпожа Шоу.

— Да, благодаря ти. — Направо умираше от глад — не бе хапвал нищичко от сутринта. Отдръпна се и жената влезе (пътьом хвърляйки му още един неспокоен поглед) и постави таблата на бюрото.

— Виж ти — възкликна и взе „Чарли Пуф-Паф“. — Като матка имах същата книга. Днес ли я купи, Джони?

— Да. Родителите ми те помолиха да разбереш какво ми става, нали?

Тя кимна. Никакви преструвки, никакви заобикалки. Просто й бяха поставили задача, която трябваше да изпълни, все едно да хвърли боклука. „Можеш да споделиш с мен, ако искаш — сякаш казваше лицето й, — а можеш и да си мълчиш. Харесваш ми, Джони, но тъй или иначе тези неща не ме засягат лично. Аз просто работя тук, а вече е изминал час след края на работното ми време.“

Джейк не се обиди от онова, което прочете на лицето й — напротив, то му подейства още по-успокояващо. Госпожа Шоу бе просто поредната позната, която не можеше да се нарече точно приятел… но може би му бе мъничко по-близка от всичките деца в училище, и много по-близка от баща му и майка му. Шоу поне бе честна. Не го усукваше. Разбира се, всичко влизаше в сметката в края на месеца, пък и тя винаги махаше корите на сандвичите.

Джейк взе единия сандвич и отхапа лакомо. Салам и сирене, любимата му комбинация. Още една точка за госпожа Шоу — тя знаеше всичките му предпочитания. Майка му още живееше с впечатлението, че Джейк обича варена царевица, но не понася брюкселско зеле.

— Моля те, успокой ги, че съм добре — промълви той, — кажи на баща ми, че съжалявам, задето бях груб.

Всъщност не съжаляваше, но баща му имаше нужда от това извинение. Веднага щом го получи чрез госпожа Шоу, ще се успокои и ще започне да си повтаря старата лъжа — че е изпълнил бащинския си дълг и всичко е наред, всичко е наред, всичко върви отлично.

— Учих много за изпитите — заговори той с пълна уста — и тази сутрин сигурно ми се е струпало наведнъж. Някак целият изстинах. Имах чувството, че ако не изляза, ще се задуша. — Докосна засъхналата кръв на челото си и продължи: — А за това кажи на майка ми, че не е нищо особено, просто ми се случи едно глупаво произшествие. На улицата имаше един куриер с количка и се блъснах право в нея. Раната изобщо не е дълбока. Нямам комоциум или нещо подобно, а дори вече не ме боли глава.

Тя кимна.

— Представям си какво ти е било — в такова специално училище и въобще. Малко си се стреснал. В това няма нищо срамно, Джони. Но наистина не си на себе си през последните седмици.

— Мисля, че вече съм добре. Може би ще трябва да препиша съчинението по английски, но…

— О! — възкликна госпожа Шоу и се сепна. Остави книгата на бюрото и каза: — Едва не забравих! Учителят ти по френски остави нещо за теб. Ей-сега ще го донеса.

Тя излезе. Джейк се надяваше да не е разтревожил много господин Бисет, който бе доста мил човек, но се опасяваше, че вероятно го е притеснил, тъй като Бисет бе идвал лично. Подозираше, че личните посещения са голяма рядкост за учителите от „Пайпър“. Питаше се какво ли е оставил учителят. Най-вероятно покана да поговори с господин Хочкис, училищния психоаналитик. Сутринта подобно предложение би го изплашило, но не и сега.

Сега единствено розата имаше значение.

Захвана се с втория сандвич. Госпожа Шоу бе оставила вратата отворена и Джейк дочуваше какво си говори с родителите му. Гласовете на двамата вече звучаха малко по-спокойно. Джейк изпи млякото, после грабна чинията с пая. След малко икономката се върна. Носеше познатата синя папка.

Джейк установи, че съвсем не се е освободил напълно от ужаса. Сигурно вече всички са научили — учители и ученици, и е прекалено късно да се направи каквото и да било, но това изобщо не означава, че му бе приятно всички те да знаят, че му се е разхлопала дъската.

Към папката бе прикачен малък плик. Джейк го дръпна и вдигна поглед към госпожа Шоу, докато го отваряше.

— Как са нашите? — попита.

Тя си позволи да се поусмихне.

— Баща ти искаше да те попитам защо не си признал, че имаш предизпитна треска. Каза, че като бил малък, и на него му се случвало веднъж-два пъти.

Джейк бе поразен от това откритие — баща му не бе от хората, които се отдават на спомени, започващи с думите: „Знаеш ли, като бях малък…“ Опита се да си представи баща си като дете с предизпитна треска, но не му се удаваше особено — въпреки всичките си старания успяваше да извика само неприятната представа за войнственото джудже с тениска с надпис „Пайпър“ — джудже с везани каубойски ботуши и с щръкнала на челото черна коса.

Бележката бе от господин Бисет.

На Джейк му се доплака. Тревогата бе изказана направо и това бе прекрасно, но бележката изразяваше и друга, неизказани чувства, които бяха още по-чудесни — топлота, загриженост и усилие — (колкото и погрешно да бяха изтълкували случилото се) да проявят разбиране и да помогнат.

Господин Бисет бе нарисувал малка стрелка в долния край на бележката. Джейк обърна листчето и прочете:

„Между другото, Бони ме помоли да ти донеса това — поздравления!!“

Поздравления ли? Какво, да му се не види, означава това?

Джейк отвори папката. Към първата страница на съчинението му бе прикрепен лист хартия. Отгоре пишеше „ОТ КАБИНЕТА НА БОНИТА ЕЙВЪРИ“ и Джейк с изумление зачете написаните с ъгловат почерк редове.

Джейк извади листа и откри началната страница на изумително оригиналното си годишно съчинение. С червен мастило най-отгоре бе нанесена оценката 6+. Отдолу бе написала „ОТЛИЧНА РАБОТА!!!“

Джейк започна да се смее.

Целият ден — дълъг, страшен, вълнуващ, ужасяващ, тайнствен ден — се изля в продължителен гръмогласен смях. Отметнал глава назад, той се хвана за корема, отпусна се на стола и сълзите му потекоха от очите. Смееше се високо дрезгаво. Тъкмо да се успокои, пред погледа му се изпречваше някой ред от добронамерената рецензия на госпожа Ейвъри и той отново избухваше в смях. Не забеляза баща си, който дойде на прага на стаята му, погледна го озадачено и уморено а сетне се отдалечи, поклащайки глава.

Най-сетне забеляза госпожа Шоу, която продължаваше да седи на леглото и да го наблюдава с привидно безразличие, примесено с леко любопитство. Опита се да каже нещо, но не можа да проговори от смях.

„Трябва да престана — рече си той. — Трябва да престана, или направо ще се пукна. Ще получа инфаркт или удар, или нещо подобно.“

После си каза: „Питам се, как ли е изтълкувала «пуф-паф»?“ — и отново се запревива от смях.

Най-сетне пристъпът поутихна и премина в откъслечен кикот. Джейк изтри насълзените си очи и каза:

— Извинете ме, госпожо Шоу, но просто… ъ-ъ… имам шест плюс на годишното съчинение. То е с много… с много богато съдържание… и е много сим… сим…

Не успя да довърши. Отново се запревива, като се държеше за корема, който го заболя от смях. Икономката стана и се усмихна.

— Чудесно, Джон. Много се радвам, че всичко завърши толкова добре, и съм сигурна, че родителите ти също ще бъдат доволни. Вече ужасно закъснях — мисля, че ще помоля портиера да ми повика такси. Лека нощ и спи спокойно.

— Лека нощ, госпожо Шоу — отвърна Джейк, удържайки се с мъка. — И благодаря.

И веднага щом тя затвори вратата, продължи да се смее.

21

През следващия половин час родителите му го посетиха поотделно. Наистина се бяха успокоили, а оценката 6+ на годишното есе по английски ги успокои още повече. Джейк беше отворил на бюрото учебника по френски, но всъщност изобщо не го поглеждаше. Просто чакаше те да се махнат, за да разгледа внимателно книжките, които си бе купил същия ден. Подозираше, че истинският изпит по френски тепърва го очаква някъде зад хоризонта и на всяка цена искаше да го издържи.

Баща му надникна в стаята към десет без петнадесет, двадесетина минути след като майка му приключи краткото си посещение. Елмър Чеймбърс държеше цигара в едната си ръка и чаша с уиски в другата. Изглеждаше не само много по-спокоен, а направо упоен. Джейк безучастно се почуди дали пък Елмър не се е възползвал тайничко от валиумните запаси на майка му.

— Добре ли си, дете?

— Да. — Той отново се бе превърнал в малкото, спретнато момче, което винаги се владее напълно. Извърна към баща си очи, но те не пламтяха, а бяха помътнели.

— Исках да ти се извиня за одеве. — Баща му не се извиняваше често и не умееше да го прави. Джейк откри, че дори му е малко жал за него.

— Няма нищо.

— Тежък ден — продължи баща му. Махна с празната чаша и продължи: — Защо просто не забравим случилото се? — Изрече го така, сякаш току-що му е хрумнала най-великата и логична идея.

— Вече го забравих.

— Браво. — В гласът му прозвуча облекчение. — Време е да се понаспиш, нали? Утре ще трябва да даваш обяснения и да държиш изпити.

— Така е. Мама добре ли е?

— Добре е, добре е. Аз отивам в кабинета. Тази вечер имам много работа.

— Татко?

Баща му се обърна.

— Как ти е средното име?

Нещо в изражението на баща му му подсказваше, че той е погледнал бележката на годишното есе, но не си е направил труда да прочете нито самото съчинение, нито рецензията на госпожа Ейвъри.

— Нямам — отвърна той. — Имам само инициал, като Хари С. Труман. Но моят е Р. Как ти хрумна?

— Просто ми беше любопитно — каза Джейк.

Успя да се овладее, докато баща му излезе… но щом вратата се затвори, се метна на леглото, зарови лице във възглавницата и сподави поредния пристъп на лудешки смях.

22

Когато се увери, че избликът е отминал (макар че от време на време в гърлото му се надигаше някой и друг закъснял кикот) и че може да е спокоен за баща си, заключен в кабинета на сигурно място с цигарите си, уискито си, бумагите си и шишенцето с бял прах, Джейк се върна на бюрото, включи настолната лампа и отвори „Чарли Пуф-Паф“. Погледна вътрешната страна на заглавната страница и откри, че първото издание е от 1942 година — настоящото копие бе от четвъртото издание. Погледна задната корица, но там не пишеше нищо за авторката — Берил Еванс.

Отново се върна в началото, разгледа рисунката с ухиления русокос мъж, настанен в кабинката на парен локомотив, замисли се за миг и зачете.

— Трябва ти психиатър, машинисте Боб — промърмори Джейк и обърна на другата страница. Там имаше картинка на Боб, който се е навел да огледа под пещта на влака. Питаше се кой управлява влака и внимава да не прегази кравите (да не говорим за момчетата и момичетата), докато Боб издирва пътника без билет, и предположи, че Берил Еванс не е била особено наясно с влаковете.

Илюстрацията към тази история приличаше на онази на корицата. На предишните картинки (грубовати рисунки, които напомняха на Джейк за любимата му книжка от детската градина — „Майк Мълиган и неговата парна лопата“) Чарли беше нарисуван като най-обикновен локомотив — весел, несъмнено интересен за момчетата от четирийсетте години — читателската аудитория, за която бе предназначена тази книжка — но все пак най-обикновена машина. На тази илюстрация обаче той имаше подчертано човешки черти и това накара Джейк да потръпне, въпреки усмивката на Чарли и доста наивната история.

Тази усмивка му се струваше някак зловеща и коварна.

Разгърна годишното съчинение и плъзна поглед по редовете. „Почти съм сигурен, че Блейн е опасен — прочете той — и това е истината.“

Затвори папката, замислено почука с пръст по нея и отново се върна към книжката.

Джейк дълго гледа илюстрацията, съпровождаща този не чак толкова неочакван развой на историята. Колкото и да бе наивна, със сигурност бе сърцераздирателна. Чарли изглеждаше стар, атомен и забравен. Машинистът Боб пък сякаш бе изгубил и последния си приятел… което според историята бе самата истина. Джейк си представяше как всички американски деца се скъсват от рев на това място и в миг му хрумна, че много детски истории са пълни с подобни епизоди, които попарват всичките им чувства. Хензел и Гретел се загубват в гората, майката на Бамби бива убита от ловец, Старият глашатай умира. Лесно е да нараниш малките деца и да ги разплачеш, а това като че ли носеше садистична наслада на много разказвачи на приказки… включително и на Берил Еванс.

Но Джейк установи, че той самият никак не страда от това, че Чарли е бил захвърлен в буренясалата пустош в дъното на депото. „Браво — каза си. — Там му е мястото. Там му е мястото, защото е опасен. Нека гние там и изобщо не вярвайте на сълзите му — това са, както казват, крокодилски сълзи.“

Набързо дочете книжката. Имаше щастлив край, разбира се, макар че без съмнение децата ще помнят именно този момент на пълно отчаяние в дъното на депото, отдавна забравили щастливия край.

Господин Мартин, президентът на железопътната компания, отишъл в Сейнт Луис на проверка. Планът му бил да се вози с „Бърлингтън Зефир“ до Топика, където същия следобед дъщеря му щяла да свири на първата си продукция по пиано. Само че Зефир не успял да потегли. Явно в горивото била попаднала вода.

(„Ти ли сипа вода в горивото, машинисте Боб? — питаше се Джейк. — Бас държа, че си ти, подло куче!“)

А всички други влакове били заминали в различни посоки! Положението изглеждало безнадеждно.

— Не ми задавай глупави въпроси, и няма да играя глупави игрички — промърмори Джейк, разглеждайки последната картинка. На нея се виждаше Чарли Пуф-Паф, който тегли две претъпкани вагончета с весели деца от влакчето на ужасите до въртележката. Машинистът Боб седи в кабината, дърпа шнура на свирката и изглежда по-щастлив от прасе в кочина. Джейк предполагаше, че усмивката на машиниста Боб би трябвало да предава неизказано щастие, но на него тя по му приличаше на налудничаво ухилена гримаса. И Чарли, и машинистът Боб приличаха на побъркани… а колкото повече гледаше децата, се убеждаваше, че на лицата им е изписан ужас. „Пуснете ни да слезем от този влак — сякаш викаха те. — Моля ви, пуснете ни да слезем живи.“

Пуф-Паф влак щастлив да бъда, докато умра,

Джейк затвори книжката и замислено се вгледа в нея. После отново я отвори и запрелиства страниците, ограждайки някои думи и фрази, които сякаш сами му се набиваха на очи.

Железопътната компания „Средният свят“… Машиниста Боб… тих, дрезгав глас… ТУ-ТУУУУ… първият му истински приятел, откакто жена му бе починала преди много, много години в Ню Йорк… господин Мартин… светът върви напред… Сузана…

Остави химикала. Защо тези думи и фрази сами му се набиват на очи? Тази за Ню Йорк бе ясна, но останалите? И защо тази книга? Нямаше никакво съмнение, че е било съдено да я купи. Сигурен бе, че ако нямаше достатъчно пари, просто щеше да я грабне и да офейка. Но защо? Чувстваше, че е като стрелката на компас. Стрелката не разбира нищо от магнитни полюси, тя си знае, че трябва да се насочи в определена посока, независимо дали й харесва или не.

Джейк бе сигурен единствено в това, че се чувства безкрайно уморен и че ако скоро не се търкулне в леглото, ще заспи на бюрото си. Свали ризата, после отново плъзна поглед по корицата.

Тази усмивка. Просто не й вярваше.

Ни най-малко.

23

Не заспа веднага, както се надяваше. Гласовете отново заспориха дали бил жив или мъртъв и не го оставяха да заспи. Най-сетне се изправи в леглото със затворени очи, притиснал юмруци към слепоочията си.

— Млъкнете! — викна им. — Млъкнете! Цял ден ви нямаше, махайте се!

„Ще се махна, ако той признае, че съм мъртъв“ — запъваше се единият.

„Ще се махна, ако вземе да се огледа и признае, че съм жив“ — сопна се другият.

На Джейк му идваше да се разкрещи. Вече не издържаше — усещаше как писъкът се надига в гърлото му. Отвори очи и забеляза панталоните си, преметнати на стола пред бюрото, и му хрумна нещо. Скочи от леглото, отиде до стола и попипа десния джоб на панталоните.

Сребърният ключ бе там и в мига, когато го докосна, гласовете млъкнаха.

„Кажи му — мислено изрече Джейк, без дори да знае към кого се обръща. — Кажи му да държи ключа. Ключът изгонва гласовете.“

Върна се в леглото и три минути след като положи глава на възглавницата, заспа дълбоко, здраво стиснал ключа.

1

Еди заспиваше, когато някакъв глас ясно прошепна в ухото му: „Кажи му да вземе ключа. Той ще прогони гласовете.“

Надигна се и трескаво се огледа. Сузана спеше дълбоко. Гласът не е бил нейният.

Нито на някой друг, както личеше по всичко. От осем дни вървяха из гората, следвайки пътя на Лъча и вечерта се бяха приютили в малка долина. Вляво бучеше буен поток, отправил се в същата посока като тях, на югоизток. Вдясно се издигаше стръмен склон, обрасъл с ели. Никой не нарушаваше покоя им. Сузана спеше, а Роланд беше буден. Седеше сгушен в одеялото си досами потока и се взираше в мрака.

„Кажи му да вземе ключа. Той ще прогони гласовете“.

Еди се поколеба само за миг. Роланд едва съумяваше да запази душевното си равновесие. Везните се накланяха не накъдето трябваше, а най-лошото беше, че никой освен него не го осъзнаваше. На този етап младежът беше готов да се хване за която и да е сламка.

Вместо възглавница бе сложил под главата си сгъната еленова кожа. Бръкна под нея и извади вързоп, увит в парче кожа. Приближи се до Роланд. Разтревожи се, когато Стрелецът не го забеляза. Усети го едва когато стигна на по-малко от четири крачки от незащитения му гръб. По-рано — при това до неотдавна — Роланд разбираше, че Еди е буден, преди младежът да е станал. Долавяше промяната в дишането му.

„Беше по-нащрек на брега, когато лежеше ни жив, ни умрял, след като онзи отвратителен омар го ухапа“ — мрачно помисли Еди.

Най-после Роланд обърна глава и го погледна. Очите му блестяха от болка и умора, но младежът знаеше, че това е само привидно. В погледа на Стрелеца се четеше нарастващо объркване, което сигурно щеше да се превърне в лудост, ако продължеше да се развива безпрепятствено. Сърцето на Еди се сви от състрадание.

— Не можеш ли да заспиш? — попита Роланд. Говореше бавно, сякаш беше упоен.

— Тъкмо заспивах, но се събудих. Слушай…

— Мисля, че се готвя да умра.

Яркият блясък бе изчезнал от очите му, които сега приличаха на бездънни кладенци. Еди потрепери — по-скоро от безизразния поглед на Стрелеца, отколкото от думите му.

Знаеш ли какво се надявам да ни очаква в края на пътя?

— Роланд…

— Тишина — въздъхна Роланд. — Само тишина. Това ще бъде достатъчно. Край… на всичко.

Притисна с длани слепоочията си и Еди си помисли: „Виждал съм и някой друг да прави същото. Немного отдавна. Но кой беше? И къде?“

Това, разбира се, беше смешно. От два месеца не бе виждал другиго, освен Роланд и Сузана. Но имаше чувството, че е срещал и още някого.

— Слушай, аз майсторя нещо.

Роланд кимна. Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Знам. Какво е? Готов ли си най-сетне да ми кажеш?

— Мисля, че ще бъде част от онова нещо, ка-тет.

Апатията на Роланд изчезна. Погледна замислено събеседника си, но не каза нищо.

— Погледни.

Еди разгърна парчето кожа.

„Няма да има полза! — изведнъж извика Хенри. Гласът му беше толкова силен, че младежът трепна. — Това е някакво тъпо издялано нещо! Ще му хвърли един поглед и ще се изсмее. Ще ти се подиграва. Ще каже: «Я гледай! Какво е издялкало маминото детенце!»“

— Млъкни — измънка Еди.

Стрелецът вдигна вежди в недоумение.

— Не говоря на теб — промърмори младежът. Роланд кимна, сякаш изобщо не беше изненадан.

— Брат ти често се появява в спомените ти, нали?

Еди се втренчи в него. Предметът, който дялкаше, още беше увит в кожата. После се усмихна. Усмивката му беше неприятна.

— Не толкова често, както по-рано. И слава Богу.

— Така е. Спомените тежат на човешкото сърце… Какво си направил? Покажи ми го, моля те.

Еди му подаде предмета. Почти завършен, ключът стърчеше от ясеновото дърво като женска глава на носа на кораб… или като дръжката на меч, забит в камък. Еди не съзнаваше колко умело е възпроизвел очертанията на ключа, който бе видял в огъня. Предполагаше, че никога няма да успее да го стори, докато не намери съответната ключалка. Но беше сигурен в едно — това бе най-хубавата дърворезба, която бе правил.

— Господи, колко е красив! — възкликна Роланд. От апатията в гласа му нямаше и следа. Говореше с удивление и благоговение, каквито Еди не бе чувал дотогава. — Готов е, нали?

— Не съвсем. — Младежът прокара палец по зъбците. — Остава ми още малко работа. Извивката в края не е както трябва. Не знам откъде ми хрумна, но съм сигурен.

— Това е твоята тайна. Това не беше въпрос.

— Да. Но да пукна, ако знам какво означава.

Роланд се огледа. Еди проследи погледа му и видя Сузана. Почувства известно успокоение от факта, че Роланд я бе чул пръв.

— Какво правите по това време? Бъбрите ли си? — Видя дървения ключ и кимна. — Чудех се кога ще се решиш да го покажеш. Хубав е. Не знам за какво е, но е адски хубав.

— Имаш ли представа каква врата би могъл да отвори? — обърна се Роланд към Еди.

— Не. Но може да послужи за нещо, макар още да не е готов. — Той му подаде ключа. — Искам да го пазиш.

Роланд не посегна да го вземе, а се вгледа изпитателно в него.

— Защо?

— Защото… защото мисля, че някой ми нареди така.

— Кой?

„Твоето момче“ — изведнъж си помисли Еди и мигновено осъзна, че това е самата истина. Но не искаше да го каже. Не желаеше да споменава името на момчето. Това можеше отново да изкара от равновесие Стрелеца.

— Не знам. Но мисля, че трябва да опиташ.

Роланд нерешително протегна ръка към ключа. Пръстите му го докоснаха и по ключа сякаш премина ярък блясък. Изчезна толкова бързо, че Еди не беше сигурен дали наистина го е видял. Може би беше само отразена звездна светлина.

Стрелецът стисна ключа. За миг лицето му остана безизразно. После свъси вежди и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Какво има? — попита Сузана. — Чуваш ли…

— Ш-шт!

Озадаченото му изражение постепенно се замени с учудване. Погледна Еди, сетне Сузана и пак Еди. Очите му се изпълниха със силни чувства — досущ чаша, потопена в извор.

— Роланд? — изплашено попита Еди. — Добре ли си?

Стрелецът шепнеше нещо, но младежът не чуваше думите му.

Сузана изглеждаше уплашена. Погледна отчаяно Еди, сякаш питаше: „Какво му направи?“ Той стисна ръката й.

— Мисля, че всичко е наред.

Пръстите на Роланд се бяха вкопчили в ключа. Еди се уплаши, че ще го пречупи на две, но дървото беше здраво. Стрелецът преглътна. Адамовата му ябълка се вдигаше и спускаше, докато се опитваше да каже нещо. Изведнъж извика със силен и ясен глас:

— НЯМА ГИ! ГЛАСОВЕТЕ ИЗЧЕЗНАХА!

Погледна спътниците си и Еди видя нещо, което не бе очаквал.

Роланд от Гилеад плачеше.

2

За пръв път в онази нощ Стрелецът спа дълбоко и не сънува нищо. В ръката си стискаше недовършения ключ.

3

В един друг свят, но под сянката на същия ка-тет, Джейк Чеймбърс сънуваше най-яркия сън през живота си.

Разхождаше се из преплетени клони — останки от стара гора — мъртва зона от паднали дървета и трънливи храсталаци, които се впиваха в глезените му и се опитваха да отмъкнат маратонките му. Приближи се до рехав пояс от по-млади дървета — вероятно елши или букове. Беше градско момче и единственото, което със сигурност знаеше за дърветата, беше, че някои имат листа, други — иглички. Видя пътека между тях. Тръгна по нея, придвижвайки се малко по-бързо. Пред него имаше поляна.

Спря веднъж, преди да стигне до нея, когато вдясно съзря каменен знак. Отклони се от пътеката, за да го разгледа. На камъка имаше букви, които бяха почти заличени от времето. Накрая затвори очи — нещо, което не бе правил насън дотогава — и проследи с пръст всяка буква, все едно беше сляп и четеше Брайлово писмо. Буквите придобиха очертания и накрая изречението се оформи в сияние от синя светлина.

ПЪТНИКО, ОТВЪД Е СРЕДНИЯТ СВЯТ

Както спеше в леглото си, Джейк сви колене до брадичката си. Ръката, стискаща ключа, беше под възглавницата и пръстите го обвиха още по-здраво.

„Средният свят — помисли той. — Разбира се. Сейнт Луис, Топика, Оз, Световното изложение и Чарли Пуф-Паф“.

В съня си отвори очи и продължи по-нататък. Поляната зад дървото беше залята със стар, напукан асфалт. В средата бе нарисуван бледожълт кръг. Джейк разбра, че това е игрище за баскетбол още преди да види момчето в другия край, което стоеше на наказателната линия и стреляше в коша с парцалива стара топка. Кошът се подаваше от нещо, което приличаше на павилион в подлез. Вратата беше боядисана в редуващи се диагонални ивици в жълто и черно. От нея — или вероятно отдолу — се чуваше равномерният тътен на мощни двигатели. Звукът беше обезпокоителен. Страшен.

„Не стъпвай върху роботите — без да се обръща, каза момчето с топката._ — Мисля, че са мъртви, но на твое място не бих рискувал“_

Джейк се огледа и видя, че на земята са разпръснати части от машини. Една приличаше на плъх или на мишка, а друга — на прилеп. В краката му лежеше ръждясала механична змия, счупена на две парчета.

„Нима, това съм аз?“ — попита Джейк, като пристъпи към момчето с топката, макар да знаеше, че не е така. Хлапето беше по-голямо от него, най-малко на тринадесет години. Косите му бяха по-тъмни и когато го погледна, Джейк видя, че очите му са кафяви. Неговите бяха сини.

„Ти как мислиш?“ — попита хлапакът и му подхвърли топката.

„Не, разбира се — отговори Джейк. — Само дето през две от последните три седмици бях раздвоен.“

Момчето изопна тяло и стреля от средата на игрището. Топката се изви във висока дъга и безшумно падна в коша. Джейк остана доволен, но установи, че се страхува от онова, което непознатото момче можеше да му каже.

„Знам. Беше ти трудно, нали? — рече хлапакът. Носеше избелели памучни шорти на райета и жълта фланелка с надпис: «В СРЕДНИЯ СВЯТ НЯМА НИТО МИГ СКУКА». На главата си бе завързал зелена кърпа, за да не пада косата му в очите._ — Пък и преди да се подобрят, нещата се влошават.“_

„Какво е това място? — попита Джейк. — И кой си ти?“

„Портата на Мечката… но в същото време е и Бруклин.“

В думите липсваше логика и същевременно бяха логични. Джейк си помисли, че нещата в сънищата винаги изглеждат така, но все имаше чувството, че не сънува.

„А що се отнася до мен — продължи момчето, като хвърли топката през рамо и вкара кош, — аз не съм от голямо значение. Трябва да те водя, това е всичко. Ще те заведа там, където е необходимо да отидеш, и ще ти покажа онова, което е нужно да видиш, но трябва да внимаваш-, защото ще се преструвам, че не те познавам Непознатите изнервят Хенри. Може да стане зъл, когато е нервен, пък и е по-голям от теб.“

„Кой е Хенри?“ — попита Джейк.

„Няма значение. Само не му позволявай да те забележи. Навъртай се около нас… и ни следвай. После, когато тръгнем…“

Момчето го погледна. В погледа му се четеше състрадание и страх. Изведнъж Джейк осъзна, че непознатият започва да избледнява. През фланелката се видяха жълтите и черните ивици на вратата.

„Как да те намеря?“

Той се уплаши, че момчето може да се стопи преди да му е казало всичко, което искаше да чуе.

„Няма да е трудно — отговори непознатият. Гласът му бе придобил странно отекващо ехо._ — Качи се на метрото за Ко-Оп Сити. Няма начин да не ме намериш.“_

„Не! Няма да мога! — извика Джейк. — Ко-Оп Сити е огромен. Там живеят стотици хиляди хора.“

Момчето вече представляваше млечнобяло очертание. Само кафявите му очи изпъкваха ясно. Усмихваха се като на котарака от „Алиса в Страната на чудесата“. Гледаха Джейк със състрадание и загриженост.

„Няма проблем — каза то. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще намериш и мен. Днес следобед, Джейк. Около три часа ще бъде добре. Трябва да внимаваш и да си бърз. А сега тръгвам… но се радвам, че се запознахме. Виждаш ми се свестен и не се изненадвам, че той те обича. Не забравяй обаче, че е опасно. Внимавай… и бъди бърз!“

„Чакай! — извика Джейк и хукна към изчезващото момче. Кракът му закачи счупения робот, който приличаше на детско тракторче. Спъна се и падна на колене, като скъса панталона си. Не обърна внимание на болката и повтори:_ — Чакай! Трябва да ми кажеш защо е всичко това! И защо ми се случват такива неща!“_

„Заради Лъча — отговори момчето, от което вече се виждаха само очите — и заради Кулата. В края на краищата всички неща, дори Лъчите, служат на Тъмната кула. Да не мислиш, че с теб е различно?“

Джейк размаха ръце и се изправи.

„Ще го намеря ли? Ще намеря ли Стрелеца?“

„Не знам — отговори момчето. Гласът му сякаш идваше от милиони километри. — Само знам, че трябва да опиташ. Нямаш избор“

Непознатият изчезна. Баскетболното игрище в гората опустя. Единственият звук, който се чуваше, беше онзи едва доловим тътен на двигатели и Джейк потръпна. Имаше нещо неприятно в този звук — или машините бяха повредени и влияеха на розата или обратното. Всичко изглеждаше някак свързано.

Той взе старата баскетболна топка и стреля в коша. Коженото кълбо мина през обръча… и изчезна.

„Река — въздъхна гласът на непознатото момче. Приличаше на лек повей, сякаш идваше от далеч. — Отговорът е «река».“

4

Джейк се събуди с първия млечнобял зрак на зората и погледна към тавана на стаята си. Мислеше за човека в ресторант „Манхатън на съзнанието“, Аарон Дипно, който се мотаеше по Блийкър Стрийт, когато Боб Дилън беше никому неизвестен китарист. Аарон Диппо бе казал на Джейк следната гатанка:

Сега знаеше отговора. Реката течеше, имаше устие, корито и извор. Момчето от съня му бе казало отговора.

Изведнъж си спомни какво още беше казал Дипно: „Това е само половината отговор. Гатанката на Самсон е двузначна, приятелю мой“.

Джейк погледна часовника на нощното шкафче и видя, че е шест и двадесет. Беше време да става, ако искаше да излезе, преди родителите му да са се събудили. Днес нямаше да ходи на училище. За него училището беше приключило завинаги.

Отметна завивките, скочи на пода и видя, че коленете му са охлузени. Драскотините бяха пресни. Предишния ден бе ударил лявата си страна, когато се подхлъзна на тухлите и падна. Беше превързал главата си, след като припадна до розата, но на коленете му нямаше нищо.

— Това се е случило в съня — прошепна и установи, че изобщо не е изненадан.

Започна бързо да се облича.

5

На дъното на дрешника под безредно разхвърляните маратонки без връзки и комиксите за човека паяк той намери раницата, с която по-рано ходеше на училище. Грабна я и изпита носталгия по онези дни, когато животът изглеждаше толкова лесен.

Сложи вътре чиста риза, джинси, бельо и чорапи, после добави книгата с гатанки „Що е то?“ и „Чарли Пуф-Паф“. Преди да започне да рови в дрешника, беше оставил ключа на бюрото си и гласовете веднага се върнаха, но бяха далечни и приглушени. Освен това беше сигурен, че може да ги прогони, като стисне ключа, и това го успокои.

„Добре — помисли той, гледайки в раницата. Останало бе много място дори след като сложи книгите. — Какво още?“

За миг му се стори, че няма какво друго да вземе… после се сети.

6

Кабинетът на баща му миришеше на цигари и на амбиции. В единия ъгъл стоеше огромно бюро от тиково дърво. На отсрещната страна имаше три телевизионни монитора „Мицубиши“. Всеки бе настроен на някоя от конкурентните станции и нощем, когато баща му беше там, телевизорите предаваха висококачествения си образ с изключен звук.

Пердетата бяха спуснати и Джейк трябваше да запали лампата на бюрото, за да вижда. Изпитваше безпокойство. Ако баща му се събудеше и влезеше (и това беше възможно, защото независимо кога си лягаше и колко изпиваше, Елмър Чеймбърс спеше леко и ставаше рано), много щеше да се ядоса. Най-малкото това щеше да затрудни измъкването на Джейк. Колкото по-скоро се махнеше оттам, толкова по-добре щеше да се почувства.

Бюрото беше заключено, но Джейк знаеше къде е скрит ключът. Пъхна пръсти под попивателната и го извади. Отвори третото чекмедже, бръкна между папките и докосна студения метал.

Една дъска в коридора изскърца, той застина на мястото си. Звукът не се повтори и Джейк измъкна оръжието, което баща му пазеше за „домашна самоотбрана“ — автоматичен рюгер 44-ти калибър. Елмър Чеймбърс гордо го бе показал на Джейк в деня, когато го купи преди две години. Остана глух към нервните натяквания на съпругата си да скрие пистолета, преди някой да се е наранил.

Джейк напипа бутона отстрани, който освобождаваше пълнителя. Той падна в ръката му с металическо изщракване, което силно отекна в тихия апартамент. Отново погледна нервно към вратата, после насочи вниманието си към пълнителя. Беше пълен с патрони. Понечи да го върне в пистолета, но пак го извади. Да държиш зареден пистолет в заключено чекмедже на бюрото беше едно, но да го носиш из Ню Йорк — съвсем друго.

Постави оръжието на дъното на раницата, сетне отново бръкна между папките. Този път извади кутия с патрони, пълна почти до половината. Спомни си, че преди да загуби интерес към рюгера, баща му се бе упражнявал в стрелба в полицейския клуб на Първо Авеню.

Дъската отново изскърца. Джейк изпита непреодолимо желание да побегне.

Извади една от ризите, които бе взел, сложи я на бюрото и изсипа патроните в нея, после остави кутията на мястото й. Накани се да излезе, когато погледът му се спря на купчинката канцеларски материали на бюрото. Очилата с огледални стъкла „Рей-Бан“, които баща му обичаше да носи, бяха най-отгоре. Взе лист хартия и след миг колебание посегна към очилата. Пъхна ги в джоба на ризата си. После извади тънката златна писалка от поставката й и написа: „Мили мамо и татко“.

Спря и се намръщи на обръщението. Какво по-точно да напише? Че ги обича ли? Това беше вярно, но недостатъчно. Имаше най-различни неприятни истини, пронизващи главната като стоманени куки, забити в кълбо прежда. Че ще му липсват ли? Не знаеше дали това е истина или не, което беше ужасно. Или може би се надяваше, че той ще им липсва?

Изведнъж осъзна какъв е проблемът. Ако възнамеряваше да замине само за един ден, трябваше да им напише нещо. Но той беше почти убеден, че няма да е дори за седмица, месец или за лятото. Напуснеше ли веднъж апартамента, щеше да е завинаги.

Смачка листа, сетне промени решението си и написа: „Моля ви, грижете се за себе си С обич, Джейк.“ Това беше много тъпо, но поне беше нещо.

„Чудесно. А сега, престани да насилваш късмета си? Махай се оттук!“

И той го направи.

Апартаментът беше тих. Джейк прекоси на пръсти дневната. Чу само дишането на родителите си — похъркването на майка си и носовото придихание на баща си, което всеки път завършваше с леко, но пронизително изсвирване. Хладилникът шумно зареди и за миг момчето се вцепени. Сърцето му биеше лудешки. Стигна до вратата. Отключи я колкото можа по-тихо, излезе и безшумно я затвори след себе си.

От сърцето му сякаш падна камък, когато резето щракна. Обзе го някакво предчувствие. Не знаеше какво го очаква и имаше основание да се съмнява, че е опасно, но беше едва на дванадесет години — твърде малък, за да се откаже от екзотичната наслада, която внезапно го изпълни. Отпред се простираше магистралата — таен път, водещ към неизвестни земи. Имаше тайни, които биха могли да се разкрият пред него, ако беше умен… и ако му провървеше. Напусна дома си призори. Предстоеше му голямо приключение.

„Ако не отстъпя, ще видя розата. — помисли си той, докато натискаше копчето на асансьора._ — Сигурен съм, че ще видя и него.“_

Тази мисъл го изпълни нетърпение, граничещо с възторг.

Три минути по-късно излезе изпод сенника, който закриваше входа на сградата, където бе прекарал целия си живот. Спря за миг, после зави наляво. Това решение не беше произволно. Отправи се на югоизток, по пътеката на Лъча, и тръгна да търси Тъмната кула.

7

Два дни, след като Еди даде на Роланд недовършения ключ, тримата пътници — разгорещени, изпотени, уморени и в лошо настроение — се провряха през неотстъпчива плетеница от храсти и нискостеблени растения и откриха нещо, което отначало им заприлича на две неясно очертани пътеки, вървящи успоредно под преплетените клони на старите дървета. Еди ги разгледа внимателно и реши, че не са обикновени пътеки, а отдавна изоставен път. От двете страни растяха храсти и уродливи дървета. Тревясалите вдлъбнатини бяха бразди от колела, достатъчно широки, за да мине инвалидната количка на Сузана.

— Алилуя! — извика той. — Да пием за откритието!

Роланд кимна и развърза кожения мех, привързан на кръста му. Подаде го първо на Сузана, която Еди носеше на гръб. Ключът, вече завързан на кожена каишка около врата му, помръдваше при всяко негово движение. Сузана отпи една глътка и подаде меха на Еди, който също отпи и започна да разгъва инвалидната количка. Беше намразил обемистото приспособление. Беше като желязна котва, която го задържаше. С изключение на една-две счупени спици, количката беше в добро състояние. Понякога Еди си мислеше, че проклетото нещо ще надживее всички. Сега най-после може би щеше да послужи за нещо… поне за известно време.

Младежът измъкна Сузана от хамута и я сложи на количката. Тя сключи ръце на тила си, протегна се и направи доволна физиономия. И Еди, и Роланд чуха как гръбнакът й изпука.

Пред тях някакво животно, което приличаше на язовец, прекоси пътя. Погледна ги с огромните си златисти очи, помръдна заострената си мустаката муцуна, сякаш искаше да каже: „Хм. Голяма работа!“, после измина остатъка от разстоянието и изчезна. Еди забеляза опашката му — дълга и навита като пружина на легло, покрита с козина.

— Какво беше това, Роланд?

— Скунк.

— Не става ли за ядене? Роланд поклати глава.

— Месото му е жилаво. Предпочитам да ям кучешко.

— Ял ли си кучешко? — попита Сузана.

Роланд кимна, но не добави нищо повече. Еди си спомни реплика от един филм с Пол Нюман: „Точно така, мадам. Ял съм ги и съм живял като тях.“

По дърветата весело чуруликаха птици. Духаше лек ветрец. Еди и Сузана с благодарност обърнаха глави към него, после се спогледаха и се усмихнаха. Той отново остана поразен от признателността й към него. Да обичаш някого беше страшно, но в същото време и хубаво.

— Кой е направил този път? — попита той.

— Хора, починали отдавна — отговори Роланд.

— Същите, дето са направили чашите и чиниите, които намерихме? — попита Сузана.

— Не. Мисля, че по този път е минавал дилижансът. Убеден съм, че ако го разкопаем, ще намерим чакъл отдолу и може би дренажна система. Хайде да хапнем нещо!

— Храна! — извика Еди. — Донесете я! Пиле по флорентински. Полинезийски скариди. Телешко с бял сос и гъби… Сузана го сръга.

— Престани, бяло момче.

— Не мога. Имам развинтено въображение — весело отговори той.

Роланд свали чантата от рамото си, клекна и започна да приготвя скромен обяд от сушено месо, увито в листа. Еди и Сузана бяха установили, че листата имат вкус на спанак, само че по-силен.

Еди докара инвалидната количка до него и Роланд подаде на младата жена три „рулца по стрелбарски“, както ги наричаше. После подаде същото и на Еди.

В ръката му имаше още нещо — парчето дърво, от което стърчеше ключът.

— Хей, нали ти трябва? — обади се младежът.

— Сваля ли го, гласовете се връщат, но са много далечни. Мога да се справям с тях. Всъщност ги чувам дори когато нося ключа. Все едно са гласовете на мъже, които тихо разговарят отвъд следващия хълм. Мисля, че това е, защото, ключът още не е довършен. Не си работил по него, откакто ми го даде.

— Ами… ти го носеше и не исках да…

Роланд не каза нищо, но помръкналите му сини очи гледаха Еди като очите на търпелив учител.

— Добре де — промърмори младежът. — Страхувах се да не го повредя. Доволен ли си?

— Според твоя брат ти разваляш всичко… нали? — попита Сузана.

— Сузана Дийн, детски психолог. Сбъркала си призванието си.

Тя не се обиди от иронията му. Надигна с лакът кожения мях и отпи голяма глътка.

— Вярно е, нали?

Еди сви рамене.

— Трябва да го довършиш — кротко каза Роланд. — Мисля, че идва моментът, когато ще се наложи да го използваш.

Младежът отвори уста да каже нещо, после я затвори. Нито един от двамата не разбираше същината на проблема — този път не биваше да допусне никаква грешка. И ако наистина се провалеше, не можеше да захвърли ключа. Не беше виждал ясен от деня, когато отряза това парче дърво. Но най-много го безпокоеше мисълта, че рискува всичко. Объркаше ли нещата, ключът нямаше да се превърти, когато се наложеше. Все повече се притесняваше за онази малка завъртулка в края. Изглеждаше елементарна, но извивките не бяха точно както трябваше…

„Така, както е сега, няма да свърши работа. Поне това ти е ясно.“

Въздъхна, докато гледаше ключа. Да, наистина го знаеше. Трябваше да се опита да го довърши. Страхът му да не се провали щеше да направи това още по-трудно. Трябваше да преодолее този страх и да опита. Може би щеше да успее да го довърши. Бе постигнал много през седмиците, откакто Роланд беше проникнал в съзнанието му в самолета, насочил се към летище „Кенеди“. Фактът, че още беше жив и с разсъдъка си, беше най-сигурното доказателство.

Подаде ключа на Роланд и каза:

— Носи го засега. Ще работя по него, когато спрем да пренощуваме.

— Обещаваш ли?

— Да.

Роланд кимна, взе ключа и започна да го нанизва на кожената каишка. Действаше бавно, но пръстите, останали на дясната му ръка, се движеха сръчно. Човек умееше да се приспособява.

— Нещо ще се случи, нали? — изведнъж попита Сузана. Еди я погледна.

— Какво те кара да мислиш така?

— Аз спя до теб и знам, че вече сънуваш всяка нощ.

Понякога говориш насън. Изглежда не са точно кошмари, но е ясно, че в главата ти става нещо.

— Така е. Но не знам какво.

— Сънищата са обсебващи — отбеляза Роланд. — Не ги ли помниш?

Еди се поколеба.

— Донякъде, но са объркани. Сънувам, че отново съм дете. След училище с Хенри играем баскетбол на старото игрище на Марки Авеню, където сега е съдът за малолетни престъпници. Искам Хенри да ме заведе да видя едно място на Дъч Хил. Стара къща. Децата я наричаха „Дворецът“ и всички казваха, че е обитавана от духове. Може би наистина беше така.

Той поклати глава при спомена.

— Сетих се за Дворецът за пръв път от години, когато бяхме на мечешката поляна и доближих глава да онази странна кутия. Знам ли… може би затова сънувам този сън.

— Но всъщност не мислиш така — рече Сузана.

— Не. Мисля, че онова, което става, е много по-сложно, отколкото само да си спомняш разни неща.

— И отидохте ли там с брат ти? — попита Роланд.

— Да. Убедих го да отидем.

— Случи ли се нещо?

— Не. Но беше страшно. Стояхме и гледахме къщата. Хенри се будалкаше с мен. Щял да ме накара да вляза и да взема нещо за спомен. Но не говореше сериозно. И той беше уплашен.

Това ли е всичко? — попита Сузана. — Сънуваш, че отиваш в Двореца.

— Има и още нещо. Някой идва… и после се навърта наоколо. Забелязвам го в съня, но някак… с крайчеца на окото си. Трябва да се преструваме, че не се познаваме.

Този някой наистина ли беше там тогава? — попита Роланд, като изпитателно го наблюдаваше. — Или беше само участник в съня?

— Беше много отдавна. Не съм бил на повече от тринадесет години. Как да си го спомням със сигурност?

Роланд не каза нищо.

— Добре, де — рече Еди. — Да. Мисля, че беше там. Хлапе. С раница. И очилата бяха твърде големи за лицето му. С огледални стъкла.

— Кое беше онова момче? — попита Роланд.

Еди дълго мълча. Държеше последното рулце „а ла Роланд“, но беше загубил апетит.

— Мисля, че беше хлапето, което ти срещна на крайпътната станция. Старият ти приятел Джейк. Мотаеше се наоколо и наблюдаваше мен и Хенри в онзи следобед, когато отидохме на Дъч Хил. Струва ми се, че ни следеше. Защото и той чува гласове като теб, Роланд. Сънува странни сънища като мен. Мисля, че онова, което си спомням, става в момента. Той се опитва да се върне тук. И ако ключът не е готов, когато хлапето предприеме хода си — или не е направен както трябва — Джейк вероятно ще умре.

— Може би си има свой ключ — каза Роланд. — Възможно ли е?

— Да, но не е достатъчно — въздъхна Еди и пъхна последното парче месо в джоба си за по-късно. „И мисля, че той не го знае.“

8

Избраха лявата пътека и тръгнаха. Инвалидната количка подскачаше и се клатушкаше, от време на време Еди и Роланд трябваше да я вдигат над камъните, които стърчаха от земята като изгнили зъби. Но все пак се придвижваха по-бързо и лесно, отколкото миналата седмица. Пътят вървеше нагоре и когато се обърнеше. Еди забелязваше как гората се отдалечава надолу по склона като поредица от леко наклонени стъпала. Далеч на северозапад се виждаше плискащ се водопад по назъбена скала. Изумен, той установи, че това място беше „стрелбището“, както го бяха нарекли. Сега чезнеше зад тях в омарата на сънливия летен следобед.

— Внимавай, бяло момче! — внезапно извика Сузана.

Еди погледна напред точно навреме, за да не блъсна Роланд с количката. Стрелецът бе спрял и надничаше в преплетените храсти вляво от пътя.

— Ако продължаваш така, ще ти отнема свидетелството за управление — закачливо подхвърли тя.

Еди не й обърна внимание и проследи погледа на Роланд.

— Какво видя?

— Има само един начин да разберем. — Стрелецът се обърна, вдигна Сузана от количката и я сложи на хълбока си. — Хайде да вървим.

— Пусни ме… Мога да си проправям път. При това по-лесно от вас, момчета, ако искате да знаете.

Роланд внимателно я сложи на обраслата с треви бразда, а Еди надникна в гората. Светлината на късното следобедно слънце хвърляше пресичащи се сенки, но му се стори, че видя какво бе привлякло вниманието на Роланд. Голям сив камък, скрит в плетеница от лози и увивни растения.

Извивайки се като змия, Сузана се вмъкна в гората. Двамата мъже я последваха.

Тя се бе подпряла на ръце и изучаваше правоъгълния камък. Беше се килнал пиянски на една страна като стара надгробна плоча.

— Да. Дай ми ножа, Еди.

Роланд преряза лозите и когато паднаха, видя полузаличени букви. Младежът прочете надписа, преди Роланд да е разчистил и половината пълзящи растения.

ПЪТНИКО, ОТВЪД СЕ НАМИРА СРЕДНИЯТ СВЯТ

9

— Какво означава това? — попита Сузана.

Гласът й беше тих и изпълнен със страхопочитание, а очите й непрестанно измерваха сивия камък.

— Наближаваме края на първия етап. — Лицето на Роланд беше сериозно и замислено, докато връщаше ножа на Еди. — Трябва да вървим по този стар коларски път. Той следва посоката на Лъча. Гората скоро ще свърши. Очаквам голяма промяна.

— Какво е Средният свят? — попита Еди.

— Едно от големите царства, господствали на земята в миналото. Царство на надеждата, знанието и светлината — всичко, на което се опитвахме да държим на моята земя, преди да ни погълне мракът. Някой ден, ако имаме време, ще ви разкажа стари приказки… поне онези, които си спомням. Те са като огромен гоблен — красиви, но много тъжни… В края на Средния свят се е издигал голям град — може би колкото Ню Йорк. Сега сигурно е в развалини, ако изобщо още съществува. Но там може да има хора… или чудовища, или и двете. Трябва да бъдем нащрек.

Протегна двата пръста на дясната си ръка и докосна надписа. После тихо и замислено каза:

— Средният свят… Кой би помислил… Гласът му постепенно заглъхна.

— С нищо ли не може да му се помогне? — попита Еди. Стрелецът поклати глава.

— Не.

— Ка! — неочаквано рече Сузана и двамата я погледнаха.

10

Оставаха два часа до залез слънце, затова продължиха да вървят. Пътят минаваше успоредно на пътеката на Лъча и две други обрасли с растителност по-малки пътеки се сляха с него. Отстрани на едната имаше мъх, разпилени останки от огромна каменна стена. Наблизо се бяха излегнали десетина тлъсти скунка и наблюдаваха пътниците със странните си златисти очи. Приличаха на замислени съдебни заседатели.

Пътят ставаше все по-широк и ясно очертан. Минаха покрай две отдавна запустели сгради. Роланд каза, че втората вероятно е била вятърна мелница. Според Сузана руините бяха обитавани от духове.

— Не бих се изненадал — отбеляза Стрелецът.

Прозаичният му тон смрази и двамата.

Когато мракът ги принуди да спрат, дърветата оредяваха и ветрецът, който ги бе преследвал цял ден, се бе превърнал в лек топъл повей. Земята пред тях продължаваше да се издига.

— След ден-два ще стигнем до върха на хребета — каза Роланд. — После ще видим.

— Какво? — попита Сузана, но той само сви рамене.

През нощта Еди отново се залови да дялка ключа, но не го осеняваше вдъхновение. Увереността и радостта, които изпита, когато ключът бе започнал да придобива очертания, го бяха напуснали. Пръстите му бяха несръчни. За пръв път от няколко месеца с копнеж се замисли колко хубаво би било, ако имаше малко хероин. Не много. Беше сигурен, че една доза ще го накара бързо да довърши работата си.

— Защо се усмихваш, Еди? — попита Роланд, който седеше от другата страна на огъня.

Ниските, раздухвани от вятъра пламъци капризно танцуваха между тях.

— Усмихвам ли се?

— Да.

— Мислех си колко са глупави някои хора. Слагаш ги в стая с шест врати, а те пак минават през стените. И после имат наглостта да ти го натякват.

— Ако се страхуваш от онова, което може да е зад вратата, може би минаването през стените изглежда по-безопасно.

Еди кимна.

— Може би.

Работеше бавно и се опитваше да види очертанията на дървото — особено онова малко „S“ на края. Установи, че е станало много неясно.

„Моля те, Господи, помогни ми да не го оплескам“ — помисли си, но ужасно се страхуваше, че вече е започнал да прави точно това. Накрая се отказа, върна на Стрелеца ключа, който изобщо не се беше променил, и се сгуши под една от кожите. Пет минути по-късно отново засънува момчето и старото игрище на Марки Авеню.

11

Джейк излезе от апартамента около седем и петнадесет. Имаше осем часа свободно време. Хрумна му да се качи на метрото и да се махне от Бруклин, после реши, че това е лоша идея. Едно хлапе, избягало от училище, щеше да привлече повече внимание в покрайнините, отколкото в центъра на града и ако наистина искаше да търси мястото и момчето, с което трябваше да се срещне там, налагаше се да измисли нещо.

„Няма проблем — бе казало момчето с жълтата фланелка и зелената кърпа. — Ти намери ключа и розата, нали? По същия начин ще откриеш и мен.“

Само че Джейк вече не си спомняше как бе намерил ключа и розата. Спомняше си само радостта и чувството за сигурност, които изпълниха сърцето и мислите му. Надяваше се отново да ги изпита. А през това време щеше да се движи. Това беше най-добрият начин да не те забележат в Ню Йорк.

Извървя по-голямата част от разстоянието до Първо Авеню, сетне се върна по пътя, по който бе дошъл, като постепенно се приближаваше към жилищната част на града, следвайки зелената светлина на светофарите (вероятно подсъзнателно знаеше, че дори те служат на Лъча). В десет часа се озова пред Музея на изкуствата на Пето Авеню. Беше му топло и се чувстваше уморен и потиснат. Пиеше му се газирана вода, но трябваше да запази колкото е възможно по-дълго малкото пари, които имаше. Беше извадил и последния цент от кутията до леглото си, но цялата сума възлизаше едва на осем долара.

Група ученици се строяваха за обиколка на музея. Импулсивно Джейк застана в края на редицата и влезе заедно с тях.

Обиколката продължи час и петнадесет минути. Хареса му. В музея беше тихо. Нещо повече, имаше климатична инсталация. И картините бяха хубави. Особено му се понравиха няколко от произведенията на Ремингтън, изобразяващи Стария Запад, и едно голямо платно на Томас Харт Бентън, на което парен локомотив прекосяваше обширните равнини около Чикаго, а мускулести фермери в работни комбинезони и сламени шапки стояха в нивите си и го гледаха. Учителките забелязаха Джейк едва накрая. Красива чернокожа жена в официален син костюм го потупа по рамото и го попита кой е.

Джейк не я видя да се приближава и за миг се вцепени. Машинално бръкна в джоба си и стисна сребърния ключ. Мислите му мигновено се проясниха. Отново се почувства спокоен.

— Групата ми е горе — виновно се усмихна той. — Трябваше да гледаме модерното изкуство, но тези неща тук долу много повече ми харесват, защото са истински картини. Някак са… нали разбирате…

— Измъкнал си се тайно, а? — подсказа учителката и ъгълчетата на устните й се извиха в едва сдържана усмивка.

— Е, по-скоро бих казал, че съм си тръгнал, без да се сбогувам.

Думите неволно се изтръгнаха от устните му. Учениците, които се бяха втренчили в него, бяха озадачени, но този път учителката се засмя.

— Или не знаеш, или си забравил — каза тя, — но във Френския чуждестранен легион са застрелвали дезертьорите. Предлагам ти веднага да се върнеш при класа си, млади господине.

— Да, госпожо. Благодаря. Те и без това сигурно вече са свършили.

— В кое училище учиш?

— Академията „Марки“.

И това му хрумна неочаквано.

Качи се на горния етаж. Заслуша се в разпокъсаното ехо от стъпки и приглушени гласове, отекващи в огромното пространство на ротондата, и се зачуди защо бе изрекъл онова име. Никога през живота си не бе чувал за академията „Марки“.

12

Изчака във фоайето на горния етаж, после забеляза, че единият от пазачите го гледа с нарастващо любопитство, и реши да се измъкне. Надяваше се, че класът, към който се бе присъединил за известно време, си е тръгнал.

Погледна часовника си. На лицето му се изписа изражение, което се надяваше, че прилича на: „Господи! Колко късно е станало!“, сетне хукна надолу по стълбите. Класът и красивата чернокожа учителка, която се бе засмяла на идеята за заминаване без сбогуване, ги нямаше и Джейк реши, че също трябва да се махне оттам. Щеше да се разходи още малко — бавно, заради жегата — и да се качи на метрото.

Спря пред сергия за кренвирши на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и втора улица и даде част от оскъдните си пари за вкусен сандвич. Седна на стъпалата на близката банка, за да изяде обяда си, и това се оказа досадна грешка.

До него се приближи полицай, който размахваше палката си в сложна поредица от движения. Изглежда не обръщаше внимание на нищо друго, освен на маневрите с палката, но когато спря пред Джейк, бързо я пъхна в примката и се обърна към него.

— Здрасти, младежо. Няма ли училище днес?

Джейк гладно поглъщаше сандвича си, но последната хапка заседна на гърлото му. Какъв скапан късмет… ако изобщо можеше да се нарече късмет. Намираха се на Таймс Скуеър, сборното място отрепките в Америка, където беше пълно с продавачи на наркотици, наркомани, проститутки и сводници, но това ченге ги подминаваше, за да се заяде с него.

Преглътна с усилие, сетне каза:

— Тази седмица е последната. Днес имахме само едно контролно. След това ни освободиха. — Млъкна, защото изпитателният поглед на полицая не му хареса, после смутено добави: — Имам разрешение.

— Аха. Може ли да видя картата ти за самоличност?

Сърцето на Джейк се сви. Дали майка му и баща му вече се бяха обадили на ченгетата? След приключението предишния ден това беше твърде вероятно. Нюйоркската полиция обикновено не би обърнала голямо внимание на поредното изчезнало дете, особено след като го нямаше само от половин ден, но баща му беше важна клечка в телевизията и се гордееше с връзките си. Джейк се съмняваше, че полицаят има негова снимка… но може би знаеше името му.

— Ами — с нежелание отговори той, — нося картата си за ученическо намаление за магазин „Среден свят“, но това е всичко.

— Магазин „Среден свят“ ли? Не съм го чувал. Къде се намира? В Куинс ли?

— Ами… на Трийсет и трета улица.

— Аха. Дай я.

Полицаят протегна ръка.

Един чернокож с мъниста в косите, разпилени на раменете на жълтия му като канарче костюм, надникна през рамото му.

— Арестувай белия задник, полицай! Изпълни дълга си! Веднага! — весело каза той.

— Затваряй си устата и се разкарай, Илай — каза ченгето, без да се обръща.

Илай се изсмя, показвайки няколко златни зъба, и отмина.

— Защо не поиска неговата карта за самоличност? — попита Джейк.

— Защото в момента искам твоята. Покажи я, синко.

Ченгето или знаеше името му, или бе надушило, че нещо не е наред. Но това може би не беше толкова изненадващо, след като Джейк беше единственият бял в район, където вечно имаше размирици. И в двата случая въпросът се свеждаше до едно — идеята да изяде там обяда си беше тъпа. Но краката го боляха и беше гладен, по дяволите.

„Няма да ме спреш — помисли той. — Не мога да ти позволя да го направиш. Днес следобед в Бруклин трябва да се срещна с един човек… и на всяка цена ще бъда там.“

Вместо да извади портфейла си, той бръкна в джоба си, измъкна ключа и го вдигна към полицая. Обедното слънце обсипа лицето на мъжа с малки монети от отразена светлина. Очите му се ококориха.

— Хей! — задъхано възкликна той. — Какво е това, хлапе?

Протегна ръка към ключа, но Джейк го дръпна. Отразените кръгчета светлина хипнотично танцуваха по лицето на ченгето.

— Не е необходимо да ти давам картата си. Можеш да прочетеш името ми и без да я взимаш, нали?

— Да, разбира се.

Любопитството изчезна от лицето на полицая. Не откъсваше очи от ключа. Погледът му беше вторачен, но не съвсем безизразен. В него се четеше удивление и неочаквано щастие. „Ето, това съм аз — помисли Джейк. — Където и да отида, разпръсквам радост и доброта. Въпросът е какво да правя сега?“

Млада жена (вероятно не библиотекарка, съдейки по зелените копринени прилепнали панталони и прозрачната й блузка), полюшвайки бедра, се приближи към тях. Носеше обувки с осемсантиметрови токове. Погледна първо ченгето, после Джейк. Видя ключа и застина на мястото си. Ръката й бавно се вдигна и докосна гърлото й. Някакъв мъж се блъсна в нея и й каза да гледа къде върви. Младата жена не му обърна внимание. Джейк видя, че край тях се бяха спрели още четири-пет човека. Всички се бяха втренчили в ключа. Събираха се, сякаш бяха видели уличен факир.

„Справяш се страхотно. Никой не те забеляза“ — помисли Джейк. Погледна през рамото на ченгето и на другата страна на улицата съзря табела с надпис „Аптеката на Денби“.

— Казвам се Том Денби — рече Джейк на ченгето. — На картата ми пише така, нали?

— Да, да.

Полицаят бе загубил интерес към него. Вниманието му беше привлечено от ключа. Петънцата отразена слънчева светлина скачаха и се въртяха на лицето му.

— А ти не търсиш момче на име Том Денби, нали?

— Не — отговори ченгето. — Не съм чувал за него.

Около тях се бяха събрали половин дузина зяпачи. Всички гледаха мълчаливо и удивено сребърния ключ в ръката на Джейк.

— И аз мога да си тръгвам, нали?

— Какво? О, разбира се. Върви.

— Благодаря — рече момчето, но в момента не беше сигурно как да тръгне.

Беше обградено от мълчаливата тълпа зомбита. Струпваха се все повече хора. Идваха само да видят какво става, но онези, които съзираха ключа, се втрещяваха и не можеха да откъснат очи от него.

Джейк стана и бавно тръгна заднешком по широките стълби на банката. Държеше ключа пред себе си като укротител на лъвове, вдигнал камшика си. Стигна до широката бетонна площадка горе, пъхна го в джоба си, обърна се и побягна.

Спря само веднъж и погледна назад. Малката група около полицая бавно се съживяваше. Хората се споглеждаха с озадачени изражения, после продължаваха по своя път. Полицаят погледна безучастно вляво, сетне вдясно и нагоре към небето, сякаш се опитваше да си спомни как се бе озовал там и какво е мислел да направи. Джейк беше видял достатъчно. Беше време да намери спирка на метрото и да отиде в Бруклин преди да се е случило още нещо странно.

13

В два и петнадесет същия следобед той бавно изкачи стъпалата на метростанцията и застана на ъгъла на Касъл и Бруклин Авеню, гледайки кулите от пясъчник на Ко-Оп Сити. Чакаше да го обземе онова чувство на увереност и насоченост, което му помагаше да вижда в бъдещето. Чувството не идваше. Нищо. Той беше само едно хлапе, застанало на ъгъла, и късата му сянка лежеше в краката му като уморено куче. „Е, тук съм… А сега какво да направя?“ Установи, че няма ни най-малка представа.

14

Малката група пътници стигна до билото на продълговатия хълм с лек наклон, по който се изкачваше, и спря да погледне на югоизток. Дълго време останаха безмълвни. Сузана на два пъти понечи да каже нещо, но се отказа. За пръв път през живота си не можеше да намери подходящите думи.

Почти безкрайната равнина пред тях сякаш дремеше под златистата светлина на следобедното слънце. Тревата беше буйна, изумруденозелена и много висока. Горички от дървета с дълги тънки стволове и широки разперени корони изпъстряха пейзажа. Сузана бе виждала такива дървета в документален филм за Австралия.

Пътят, който следваха, се спускаше надолу към другата страна на хълма и после се източваше прав като конец на югоизток — ярко бяло платно, прорязващо тревите. Далеч на запад Сузана видя стадо големи животни, които спокойно пасяха. Приличаха на бизони. На изток краят на гората образуваше извит полуостров в тревите. Очертанията му бяха тъмни и неясни. Наподобяваше на ръка със свит юмрук.

Тя осъзна, че посоката е там, накъдето течаха всички ручеи и потоци, които видяха. Бяха притоци на огромната река, която извираше от края на гората и сънено течеше към източния край на света. Беше много широка.

Сузана виждаше и града.

Неясната смесица от върхове и кули се извисяваше над далечния хоризонт. Можеше да са на сто, двеста или триста хиляди километра. Въздухът в този свят изглежда беше съвършено чист и не позволяваше правилно да се прецени разстоянието. Само беше сигурна, че видът на онези неясни кули я изпълва с безмълвно удовлетворение… и със силна, болезнена носталгия по Ню Йорк. „Бих направила почти всичко, за да видя отново очертанията, на Манхатън от моста «Трайбъро».“

После се усмихна, защото това не беше истина. Не би заменила за нищо света на Роланд. Тихата му загадъчност и празните пространства бяха опияняващи. Пък и любимият й беше тук. В Ню Йорк щяха да бъдат обект на презрение и гняв, мишена на грубите, жестоки шеги на всеки идиот. Чернокожа жена на двадесет и шест години и белият й любовник, който беше три години по-млад от нея и имаше склонността да бръщолеви глупости, когато се развълнуваше, и само допреди година „се друсаше“. Тук нямаше кой да им се присмива и подиграва. Никой не ги сочеше с пръст. Тук бяха само Роланд, Еди и тя — последните трима стрелци на света.

Хвана дланта на Еди и я стисна. Беше топла и успокояваща.

— Онова трябва да е река Сенд — промълви той и посочи към далечината. — Никога не съм предполагал, че ще я видя… дори не бях сигурен, че съществува. Също като Пазителите.

— Колко е красива — прошепна Сузана. Не можеше да откъсне очи от огромното пространство пред себе си, задрямало в люлката на лятото. Очите й проследиха сенките на дърветата, пресичащи равнината в продължение на километри до мястото, където Слънцето потъваше зад хоризонта. — Сигурно така са изглеждали Великите равнини, преди да бъдат населени, дори още преди индианците да се появят.

Вдигна свободната си ръка и посочи натам, където Великия път се стесняваше.

— Там е твоят град — добави. — Нали?

— Да.

— Изглежда съвсем нормално — рече Еди. — Възможно ли е още да е непокътнат? Древните ли са изградили онзи кладенец?

— Всичко е възможно в тези времена — отговори Роланд, но в гласа му прозвуча колебание. — Не бива да храниш големи надежди.

— Какво? А, няма.

Но надеждите на Еди бяха големи. Онези неясни очертания бяха предизвикали носталгия в сърцето на Сузана, но в него разпалиха внезапен огън на очакване. Ако градът още беше там — и явно беше така — в него може би имаше хора, при това не само човекоподобни същества, каквито Роланд бе срещнал в подножието на планината. Жителите на града можеше да са („Американци“ — прошепна му подсъзнанието) интелигентни и услужливи. Може би знаеха разликата между успеха и провала или дори между живота и смъртта. Пред очите му проблесна видение (отчасти предизвикано от филми като „Последният звезден изтребител“ и „Черният кристал“) — свят на прегърбени, но величествени градски старейшини, които можеше да им дадат храна, взета от непокътнатите магазини на града или от специални градини, отглеждани с мехурчета кислород). И докато той, Роланд и Сузана се тъпчеха, те щяха да им обяснят какво точно има пред тях и какво означава всичко. Подаръкът им на раздяла с пътниците щеше да бъде туристическа карта с най-точния маршрут до Тъмната кула, очертан в червено.

Еди не знаеше израза deus ex machina, но беше достатъчно голям, за да знае, че такива мъдри и любезни хора съществуваха предимно на страниците на комиксите и в евтините филми. Ала идеята беше опияняваща — анклав на цивилизация в този опасен и пуст свят, мъдри възрастни хора-елфи, които щяха да им кажат какво всъщност правеха. А приказните очертания на града в мъглявината правеха идеята напълно вероятна. Дори ако градът беше запустял и населението измряло от отдавнашна чума или експлозия на химически завод, пак щеше да им послужи като един вид гигантска кутия с инструменти — огромен военен склад, където можеха да се екипират за трудните преходи, които беше убеден, че им предстоят. Пък и беше градско момче и видът на всички високи кули събуждаше надеждите му.

— Добре — каза той, като едва не се засмя на глас от вълнение. — Да вървим! Да вкараме в играта онези мъдри елфи!

Сузана озадачено го погледна, но се усмихна.

— Какви ги бръщолевиш, бяло момче?

— Нищо. Няма значение. Да вървим. Какво ще кажеш, Роланд? Искаш ли да…

Но нещо в лицето на Стрелеца — объркано и замечтано — го накара да млъкне и да сложи ръка на раменете на Сузана, сякаш за да я предпази.

15

След като набързо огледа градския пейзаж, очите на Роланд бяха привлечени от нещо, намиращо се много по-близо до мястото, където стояха. Изпълниха го безпокойство и лоши предчувствия. Беше виждал подобни неща, когато Джейк беше с него. Спомни си как най-сетне бяха успели да излязат от пустинята и да тръгнат по следите на човека в черно, водещи ги по хълмовете и към планините. Пътешествието беше трудно, но поне имаха вода.

Една нощ се събуди и установи, че Джейк го няма. Беше чул сподавени, отчаяни викове, идващи от върбовата горичка до малкия поток. Докато си проправи път до поляната в средата на горичката, виковете на момчето престанаха. Роланд го намери да стои на място, което много приличаше на онова пред тях. Място за жертвоприношения, където живееше оракул… който говореше, когато го принуждаваха… и убиваше, когато можеше.

— Роланд? — обади се Еди. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Виждаш ли онова? Това е говорящ пръстен. Очертан е с високи камъни.

Втренчи се в Еди, с когото се бе запознал в страшния, но приказен самолет в онзи странен друг свят, където стрелците бяха облечени в сини униформи и имаше неизчерпаеми запаси от захар, хартия и прекрасни наркотици като астин. На лицето на Еди се изписваше някакво загадъчно изражение — предсказание. Ярката надежда, която озари очите му, докато гледаше към града, изчезна, оставяйки го тъжен и мрачен. Това беше изражение на човек, взиращ се в бесилката, на която скоро щеше да намери смъртта си.

„Първо Джейк, а сега и Еди — помисли Стрелецът. — Колелото на живота е безпощадно. Винаги стига до едно и също място“

— О, по дяволите — рече младежът. Гласът му беше сух и изплашен. — Мисля, че това е мястото, където хлапето ще се опита да се присъедини към нас.

Стрелецът кимна.

— Твърде вероятно. Такива места са редки и привлекателни. Веднъж го проследих до подобно място. Оракулът, който го пазеше, едва не го уби.

— Откъде знаеш? — попита Сузана. — Сън ли беше?

Еди поклати глава.

— Не знам. Но в мига, в който Роланд посочи онова проклето място… — Гласът му постепенно заглъхна. Погледна Стрелеца и добави: — Трябва да стигнем дотам колкото е възможно по-бързо.

Гласът му звучеше отчаяно и беше изпълнен със страх.

— Днес ли ще се случи? — попита Роланд. — Довечера?

Еди отново поклати глава и облиза устни.

— Не знам. Не съм сигурен. Довечера ли? Не мисля. Времето тук… не е същото като там, където е хлапето. В неговия свят времето тече по-бавно. Може би утре. — Той се бореше с паниката, но накрая се предаде. Обърна се и сграбчи ризата на Роланд със студените си потни пръсти. — Трябва да довърша ключа, а не съм го сторил. Трябва да направя и още нещо, а нямам представа какво е то. И ако момчето умре, вината ще бъде моя!

Стрелецът отскубна ръцете му.

— Овладей се!

— Роланд, ти не разбираш.

— Хленченето и дърпането няма да решат проблема ти. Забравил си лицето на баща си.

— Престани с тези глупости! Изобщо не ми пука за баща ми — истерично изкрещя Еди и Роланд го удари по лицето.

Звукът наподобяваше счупване на клон.

Главата на младежа се отметна, а очите му се разшириха от изумление. Втренчи се в Стрелеца, сетне бавно вдигна ръка, за да докосне зачервяващия се отпечатък от пръстите му.

— Копеле! — прошепна и плъзна ръка към револвера, който още носеше на левия си хълбок.

Сузана се опита да му попречи, но Еди блъсна ръцете й.

„Отново трябва да поучавам — помисли си Роланд. — Само че този път заради собствения си живот, както и заради неговия.“

Някъде в далечината врана прониза тишината с дрезгавия си крясък и Роланд си спомни за сокола Дейвид. Сега Еди беше неговият сокол… и също като Дейвид нямаше да изпита угризения да извади окото му, ако отстъпеше дори на сантиметър.

Или да вкопчи нокти в гърлото му.

— Ще ме застреляш ли? Така ли смяташ да сложиш край на всичко, младежо?

— Господи, писна ми от твоето баламосване — рече Еди. Очите му бяха замъглени от сълзи и ярост.

— Не си довършил ключа, защото се страхуваш, че няма да можеш да го направиш. Страх те е да слезеш там, където са камъните, защото знаеш, че нищо няма да стане. Не се боиш от големия свят, Еди, а от малкия в себе си. Не си забравил лицето на баща си. Аз също. Застреляй ме, ако смееш. Омръзна ми да гледам как хленчиш.

— Престани! — изпищя Сузана. — Не виждаш ли, че ще го направи? Предизвикваш го.

Роланд я погледна.

— Предизвиквам го да вземе решение. — Отмести поглед към Еди. Сбръчканото му лице беше строго. — Ти излезе от сянката на хероина и на твоя брат, приятелю мой. Излез и от своята сянка, ако имаш смелост, или ме застреляй и сложи край на всичко.

За миг си помисли, че Еди ще го стори и че всичко ще свърши там, на високия хребет, под безоблачното небе и върховете на сградите, блещукащи на хоризонта като сини привидения. После лицето на Еди конвулсивно започна да потрепва. Твърдите очертания на устните му омекнаха и се разтрепериха. Пусна ръкохватката от сандалово дърво, гърдите му се надигнаха. Отвори уста и цялото отчаяние и ужас се изля в един стенещ вик, когато изкрещя на Стрелеца:

— Да, страхувам се, тъпо копеле! Не го ли разбираш? Страх ме е!

Краката му се преплетоха, падна по лице. Роланд го хвана и долови мириса на потта и мръсотията на кожата му и на сълзите и ужаса.

Стрелецът го прегърна за миг, после се обърна към Сузана. Еди се свлече на колене до инвалидната й количка. Главата му уморено клюмна. Тя сложи ръка на врата му, Допирайки глава до крака му, и огорчено каза на Роланд:

— Понякога те мразя.

Стрелецът долепи длани до слепоочията си и силно ги притисна.

— Понякога и аз се мразя.

— Но това не те спира, нали?

Той не отговори. Погледна Еди, който лежеше, притиснал лице до Сузана и затворил очи. На лицето му бе изписано отчаяние. Роланд се пребори с умората, която го накара да отложи края на този спор за друг ден. Ако младежът беше прав, такъв ден нямаше да има. Джейк беше готов да предприеме своя ход. Еди беше избран да помогне за появата на момчето в този свят. Ако не беше готов да го стори, хлапето щеше да умре още при влизането, така както едно бебе би се задушило, ако пъпната връв е омотана около врата му, когато започнеха контракциите.

— Стани, Еди.

За миг помисли, че младежът няма да се подчини. В такъв случай всичко беше загубено… и това също беше ка. Сетне Еди бавно се изправи.

— Погледни ме.

Младежът неспокойно се размърда, но този път не каза нищо.

Вдигна бавно глава и с трепереща ръка отметна косите от челото си.

— Това е за теб. Не трябваше да го взимам, независимо колко силна беше болката ми. — Роланд извади ключа от парчето кожа и го даде на Еди, който протегна ръка към него, сякаш насън. — Ще се опиташ ли да направиш онова, което е необходимо?

— Да.

Гласът му беше едва доловим.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Съжалявам, че се страхувам.

В гласа на Еди имаше нещо ужасно, което нарани сърцето на Роланд. Мислеше, че знае какво е то: детството на младежа болезнено отминаваше в присъствието на тримата. Това не можеше да се види, но Роланд чуваше отслабващите му викове. Опита се да остане глух за тях.

„Поредното нещо, което направих в името на. Кулата. Точките ми се увеличават и денят на равносметката наближава. Как ще платя?“

— Не желая да ми се извиняваш, най-малкото, че си се страхувал. Какво щяхме да бъдем, ако да се страхувахме? Освирепели кучета с пяна на устата и лайна, засъхнали на задника.

— Какво искаш тогава? — извика Еди. — Ти взе всичко, което имах! И не само това, защото накрая сам ти го дадох! Какво още искаш от мен!

Роланд стискаше в юмрука си ключа, който беше тяхната половина от спасението на Джейк Чеймбърс. Не каза нищо. Гледаше Еди в очите, а слънцето грееше над необятната зелена равнина и синьо-сивата ивица на река Сенд. Някъде в далечината отново изграчи врана.

След малко в очите на Еди Дийн просветна прозрение.

Роланд кимна.

— Забравил съм лицето… — Младежът млъкна. Главата му клюмна. Преглътна. Отново погледна Стрелеца. Роланд знаеше, че онова, което умираше между тях, е изчезнало. Ей-така. Тук, на този слънчев, ветровит хребет на ръба на всичкото. Завинаги. — Забравил съм лицето на баща си, Стрелецо… и моля за прошка.

Роланд разпери пръсти и върна ключа на онзи, комуто_ ка _бе отредила да го носи:

— Не говори така, Стрелецо — каза той на езика, който беше говорил в детството си. — Баща ти те вижда много добре… обича те много… аз също.

Еди взе ключа и извърна лице. Сълзите му още не бяха пресъхнали.

— Да вървим — каза и те се спуснаха по хълма, отправяйки се към ширналата се долу равнина.

16

Джейк вървеше бавно по Касъл Авеню — покрай заведенията за пица, баровете и кръчмите, където възрастни жени с мрачни лица белеха картофи и изстискваха домати. Ремъците на раницата охлузиха кожата му и краката го заболяха. Мина под дигитален термометър, който показваше четиридесет и два градуса, но Джейк имаше чувството, че са поне петдесет.

Пред него се появи патрулна кола. Той изведнъж се заинтересува от градинските инструменти, изложени на витрината на един железарски магазин. Вгледа се в отраженията на синьо-белите цветове на колата и не помръдна, докато тя отмина.

„Хей, Джейк, стари приятелю… Къде по-точно отиваш?“

Нямаше ни най-малка представа. Беше сигурен, че момчето със зелената кърпа и жълтата риза с надпис „В СРЕДНИЯ СВЯТ НЯМА НИТО МИГ СКУКА“, което търсеше, е някъде наблизо, но какво от това? За него момчето беше нещо като игла в копа сено, каквато представляваше Бруклин.

Мина покрай уличка, по стените на къщите бяха изписани графити. Преобладаваха имената ЕЛ ТИАНТЕ 91, БЪРЗИЯТ ГОНЗАЛЕС и МОТОРИЗИРАНИЯТ МАЙК, но имаше и няколко хитри думи и изрази и погледът му се спря на тях:

„РОЗАТА Е РОЗА Е РОЗА Е РОЗА.“

Това беше написано на тухлите със спрей. Боята беше избледняла до светлорозовия нюанс на розата, която растеше в запустялото място, където някога се намираше магазинът за сувенири на Том и Джери. Отдолу, в тъмносиньо някой бе надраскал следните странни думи: „МОЛЯ ЗА ПРОШКА“.

„Какво ли означава това?“ — запита се Джейк. Не знаеше. Може би нещо от Библията. Но изречението привлече очите му, както змия фиксира с поглед птица. Накрая тръгна, бавно и замислено. Наближаваше четиринадесет и трийсет и сянката му започна да се удължава.

Пред него вървеше възрастен мъж. Движеше се под сянката и се подпираше на крив бастун. Зад очилата с дебели стъкла, кафявите му очи плуваха като необикновено големи яйца.

— Моля за прошка, сър — каза Джейк, без да мисли и без дори да се чуе.

Старецът се обърна да го погледне и примигна от изненада и страх.

— Остави ме на мира — извика, вдигна бастуна и непохватно го размаха срещу Джейк.

— Знаете ли някъде наблизо да се намира академията „Марки“?

Това беше единственото, което измисли.

Възрастният мъж бавно спусна бастуна. Думата „сър“ го накара да го стори. Погледна Джейк с налудничавия интерес на сенилен старец.

— Защо не си на училище, момче?

Джейк се усмихна уморено. Това вече започваше да му писва.

— Дойдох да видя един мой стар приятел, който учи в академията „Марки“. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Мина покрай стареца с надеждата, че няма да го перне с бастуна по задника. Стигна почти до ъгъла на улицата, когато човекът извика:

— Момче! Момче!

Той се обърна.

— Наоколо няма никаква академия „Марки“. От двайсет и две години живея тук и знам. Марки Авеню, да, но такава академия няма.

Стомахът на Джейк се сви от внезапно вълнение. Направи крачка към стареца, който отново вдигна бастуна в отбранителна позиция. Момчето моментално спря, оставяйки шест-метрова зона на безопасност помежду им.

— А бихте ли ми обяснили къде е Марки Авеню?

— Разбира се. Нали ти казах, че от двайсет и две години живея тук. След две пресечки. Завий наляво след кинотеатър „Маджестик“. Но ти повтарям, че няма академия „Марки“.

— Благодаря, сър! Благодаря!

Обърна се и погледна напред. Видя очертанията на кинотеатъра. Хукна към него, после реши, че ще привлече внимание, и забави ход.

Старецът замислено го наблюдаваше, сетне се усмихна и продължи по пътя си.

17

Смрачи се и групата на Роланд спря. Стрелецът изкопа плитка дупка за огъня. Не им беше необходим за готвене, но въпреки това им трябваше. Особено на Еди. Ако искаше да довърши ключа, имаше нужда от светлина, за да работи.

Стрелецът се огледа и видя Сузана — тъмен силует на фона на избледняващото светлосиньо небе. Но не видя младежа.

— Къде е той?

— Долу на пътя. Остави го. Ти направи достатъчно.

Той кимна, наведе се над съчките и ги запали с кремъка и огнивото си. Добавяше пръчки към огъня и чакаше Еди да се върне.

18

Еди седеше по средата на Великия път. Държеше недовършения ключ и наблюдаваше небето. Погледна към пътя, видя искрите от огъня и разбра какво прави Роланд… и защо. Сетне отново извърна очи към небето. Никога не се беше чувствал по-самотен. Нито по-уплашен.

Небето беше огромно. Не си спомняше да е виждал такова необятно пространство и празнота. Караше го да се чувства незначителен, но предполагаше, че в това няма нищо лошо. В общия замисъл на нещата наистина беше незначителен.

Момчето вече беше наблизо. Мислеше, че знае къде се намира Джейк и какво се готви да направи. Това го изпълваше с безмълвно удивление. Сузана бе дошла от 1963, Еди — от 1987. А между тях — Джейк. Опитваше се да дойде. Да се роди.

„Срещал съм го — помисли си Еди. — Сигурно съм го срещал и мисля, че си спомням… Беше точно преди Хенри да постъпи в армията. Ходеше на курсове в бруклинския професионален институт и се обличаше изцяло в черно — джинси, мотористки ботуши със стоманени капси и тениска. Приличаше на Джеймс Дийн. Пушеше «Ериа Шик». Не му го казах, защото не исках да се ядоса.“

Еди установи, че онова, което чака, се бе случило, докато размишляваше. Старата звезда се беше показала. След петнайсетина минути към нея щеше да се присъедини цяла галактика, но засега тя блещукаше сама в здрача.

Бавно вдигна ключа към Старата звезда. После изрече древното заклинание на неговия свят. Беше го научил от майка си, докато двамата гледаха вечерницата, блеснала в настъпващия мрак над покривите на Бруклин. „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая“.

Старата звезда къпеше в светлина ключа — досущ диамант в пепел.

— Помогни ми да събера смелост — промълви той. — Това е желанието ми. Дай ми сили да довърша проклетото нещо.

Постоя там още една минута, после стана и бавно се отправи към бивака. Настани се колкото можа по-близо до огъня, извади ножа на Стрелеца и без да каже дума, се залови за работа. От S-образната извивка в края на ключа се посипаха миниатюрни тресчици. Обръщаше предмета насам-натам, присвиваше очи и прокарваше палец по изящните очертания. Опита се да не мисли какво би станало, ако формата не е същата. Това със сигурност би го смразило.

Роланд и Сузана седяха зад него и мълчаливо го наблюдаваха. Накрая Еди остави ножа. По лицето му се стичаше пот.

— Онова твое хлапе — рече той. — Джейк. Трябва да е много храбро.

— В подножието на планината се държа смело — каза Роланд. — Страхуваше се, но не отстъпи нито сантиметър.

— Бих искат да съм като него.

Роланд сви рамене.

— В бара на Балазар ти се бори добре, макар че бяха взели дрехите ти. Много е трудно да се биеш гол, но ти го направи.

Еди се опита да си спомни престрелката в нощния клуб, но това беше само неясно петно в паметта му — дим, шум и светлина, проникваща през стената в объркани, пресичащи се лъчи. Мислеше, че стената се срути от огъня на автоматичното оръжие, но не беше сигурен.

Вдигна ключа, така че зъбците да се очертаят ясно на фона на пламъците. Дълго го държа, гледайки предимно S-образната форма. Приличаше точно на ключа, който помнеше от съня си и от мимолетното видение в огъня… И все пак не беше същият.

„Това е отново Хенри. Всички онези години, през които не ме биваше. Направи го, приятелю. Само дето онзи Хенри у теб не иска да го признае.“

Пусна ключа върху парчето кожа и внимателно я сгъна.

— Свърших. Не знам дали стана както трябва, но предполагам, че това е най-доброто, на което съм способен.

Почувства странна празнота, нямаше цел, нито посока.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — тихо попита Сузана.

„Ето ти цел — помисли той. — И посока. Тя седи там, скръстила ръце на коленете си. Целта и посоката, които някога ще…“

Но в същия миг в съзнанието му се появи нещо друго — Не беше сън… нито видение.

„Не е нито едно от двете. Това е спомен. Отново се случва — ти си спомняш бъдещето.“

— Първо трябва да направя още нещо — промърмори и стана.

Роланд бе натрупал няколко дървета от другата страна на огъня. Еди ги прерови и намери сух клон, дълъг около шестдесет и дебел десет сантиметра по средата. Върна се на мястото си и пак взе ножа. Този път работеше по-бързо, защото само заостряше пръчката, превръщайки я в нещо, което приличаше на клин.

— Не може ли да тръгнем преди зазоряване? — обърна се към Стрелеца. — Мисля, че трябва да стигнем до онзи кръг колкото е възможно по-скоро.

— Да. Не искам да вървим в тъмнината, защото говорящият пръстен е опасно място нощем, но щом се налага, ще го направим.

— От изражението ти съдя, че онези каменни кръгове са опасни по всяко време на денонощието — отбеляза Сузана.

Еди пак взе ножа. Купчината пръст от дупката за огъня беше до десния му крак. С острието нарисува знак в пръстта. Очертанията бяха ясни.

— Добре — каза и заличи знака. — Всичко е готово.

— Тогава хапни нещо — предложи Сузана.

Той се опита, но не беше много гладен. Когато най-после легна да спи, сгушен до топлото й тяло, сънят му беше без сънища, но неспокоен. Стрелецът го събуди в четири сутринта и Еди чу как вятърът свири в равнината под тях. Стори му се, че го понесе в мрака, далеч от грижите, а Старата звезда и Старата майка се рееха спокойно над него, посребрявайки лицето му.

19

— Време е — каза Роланд.

Еди се надигна. До него Сузана разтриваше с длани лицето си. Мислите му се проясниха и съзнанието му се изпълни с чувство за неотложност.

— Да вървим. Бързо.

— Той се приближава, нали?

— Съвсем близо е.

Стана, прегърна Сузана през кръста и я сложи на инвалидната количка.

Тя го погледна загрижено.

— Имаме ли достатъчно време да стигнем дотам? Еди кимна.

— Ако побързаме.

След три минути отново тръгнаха надолу по Великия път, който проблясваше като привидение. Час по-късно, когато първите лъчи на зората започнаха да докосват небето на изток, дочуха ритмични звуци.

„Барабани“ — помисли Роланд.

„Машини — помисли Еди. — Някакъв грамаден механизъм“

„Сърце — помисли Сузана. — Огромно, болно, пулсиращо сърце… там, в онзи град, където трябва да отидем.“

След два часа звукът спря така внезапно, както бе започнал. Небето се изпълни с големи безформени облаци, които първо закриха слънцето, после го за тъмниха. Кръгът от камъни вече се намираше на по-малко от осем километра и стърчеше като зъб на покосено чудовище.

20

СЕДМИЦА НА СПАГЕТИТЕ В „МАДЖЕСТИК“

пишеше на избелелия, провиснал сенник на ъгъла на Бруклин и Марки Авеню.

ДВЕ КЛАСИКИ СЪС СЕРДЖО ЛЕОНЕ

„ЗА ЕДНА ШЕПА ДОЛАРИ“

ПЛЮС „ДОБРИЯТ, ЛОШИЯТ И ГРОЗНИЯТ“

ВСИЧКИ ПРОЖЕКЦИИ

ПО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ЦЕНТА!

Зад гишето седеше русо момиче с ролки на косите. Дъвчеше дъвка, слушаше по транзистора „Лед Цепелин“ и четеше един от таблоидните вестници, които господин Шоу харесваше. Вляво имаше плакат на Клинт Истууд.

Джейк знаеше, че няма време, защото три часът наближаваше, но спря за миг и се вторачи в плаката. Истууд беше облечен в мексиканско пончо. Между зъбите си стискаше пура. Беше отметнал пончото от рамото си, за да извади пистолет. Очите му бяха светлосини.

„Не е той — помисли Джейк_, — но прилича на него. Очите му са почти същите.“_

— Ти ме заряза — каза той на мъжа от стария плакат, който не беше Роланд. — Остави ме да умра. Този път какво ще стане?

— Хей, малкия — извика русокосата и го стресна. — Ще излизаш ли, или ще стоиш там и ще си говориш сам?

— Не — отговори той. — Гледал съм онези два филма.

Излезе и зави наляво по Марки Авеню.

Отново зачака да изпита познатото чувство за надникване в бъдещето, но то не се връщаше. Това беше само една гореща, слънчева улица с жълтеникави сгради, които приличаха на затворнически блокове. Покрай него минаха няколко млади жени с бебешки колички, които разговаряха, но други хора нямаше. Беше необичайно горещо за май. Твърде горещо за разходки.

„Какво търся? Какво?“

Изведнъж зад него се чу груб момчешки смях, последван от гневен момичешки вик:

— Върни ми го!

Джейк подскочи при мисълта, че момичето сигурно има предвид него.

— Дай ми го, Хенри! Не се шегувам.

Джейк се обърна и видя две момчета — едното най-малко на осемнадесет години, а другото на дванадесет-тринадесет. При вида на второто момче сърцето му се разтуптя. Вместо памучните шорти на райета, хлапето беше облечено в джинси от рипсено кадифе, но жълтата фланелка беше същата, а под мишницата си то стискаше парцалива баскетболна топка. Макар да беше с гръб към него, Джейк знаеше, че е намерил момчето от съня си.

21

Момичето беше касиерката от киното. По-голямото момче — дори можеше да бъде наречен мъж — носеше вестник. Тя протягаше ръце да го вземе, но той го държеше над главата си и се хилеше. Беше облечен в черни джинси и черна фланелка.

— Скочи да го вземеш, Мариан! Хайде, хоп!

Тя го погледна сърдито. Лицето й беше зачервено. — Дай ми го! Престани да се занасяш и ми го върни! Копеле!

— О, чу ли това. Еди? — попита голямото момче. — Какъв неприличен език! Ах, ти!

Отново размаха вестника пред русокосата и Джейк изведнъж разбра какво става. Двете момчета се връщаха от училище и по-голямото бе влязло при момичето под предлог, че има да му каже нещо важно. После се бе пресегнало през гишето и бе грабнало вестника му.

Джейк бе виждал подобно лице. Принадлежеше на един от онези младежи, за които беше адски забавно да намокрят опашката на някоя котка със запалителна течност или да завържат на въженце с кукичка парче хляб пред гладно куче. Или пък седеше на последния чин и разкопчаваше сутиените на момичетата, а после, когато някой се оплачеше, с тъпо изражение на изненада питаше: „Кой? Аз ли?“ В „Пайпър“ такива като него бяха малцина, но все пак ги имаше. Имаше ги във всяко училище. В „Пайпър“ се обличаха по-добре, по лицата им бяха същите. В миналото вероятно биха казали, че това е лице на момче, родено да бъде обесено.

Мариан подскочи да вземе вестника си. Голямото момче го бе навило на руло. Вдигна го извън обсега й, сетне я удари по главата — както би праснал куче, защото се е изпишкало на килима. Тя заплака — предимно от унижение. Лицето й беше толкова зачервено, че блестеше.

— Добре, задръж го тогава! — извика му. — Знам, че не можеш да четеш, но поне ще разгледаш картинките.

— Защо не й го върнеш? — тихо попита познатият на Джейк.

Другият подаде вестника на момичето, което го дръпна от ръката му. Вестникът се скъса.

— Ти си лайно, Хенри Дийн! — извика тя. — Истинско лайно!

— Хей, че какво толкова направих? — Гласът му прозвуча искрено обиден. — Пошегувах се. Освен това вестникът се скъса само на едно място. Нищо не ти пречи да го прочетеш. Я се усмихни!

Момчетата като Хенри винаги прекаляваха с шегите си, после, когато някой им се развикаше, придобиваха обидено изражение. И все питаха: „Какво толкова съм направил?“, „Не разбираш от майтап“ или „Я се усмихни“.

„Какво правиш с него, хлапе? — запита се Джейк. — Ако си на моя страна, какво правиш с този хулиган?“

Но когато малкото момче се обърна и двамата отново тръгнаха по улицата, Джейк разбра какъв е отговорът на въпроса му. Чертите на по-големия бяха по-остри и лицето му — загрозено от акне, но приликата беше поразителна. Двамата бяха братя.

22

Джейк се обърна и бавно тръгна пред двете момчета. С трепереща ръка бръкна в джоба си, извади слънчевите очила на баща си и успя да си ги сложи.

В него се надигнаха гласове, сякаш някой постепенно усилваше звука на радио.

— Не трябваше да я удряш толкова силно, Хенри. Това беше гадно.

— На нея й хареса. Еди. — Гласът на Хенри беше самодоволен. — Ще разбереш, когато пораснеш.

Но тя се разплака.

— Вероятно само на шега — философски отбеляза брат му.

Двамата вече бяха съвсем наблизо. Джейк се сви до стената на сградата, покрай която минаваше. Наведе глава и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Нямаше представа защо беше толкова важно да не го забележат. Хенри беше без значение, но…

„По-малкият не трябва да ме запомни — помисли той. — Не знам защо, но е така“

Момчетата минаха покрай него, хвърляйки му само бегъл поглед. Онзи, когото Хенри бе нарекъл Еди, вървеше от вътрешната страна и дриблираше с баскетболната топка.

— Трябва да признаеш, че беше адски смешна — продължи Хенри. — Как само подскачаше да вземе вестника си!

Еди погледна брат си с изражение, което би трябвало да е укорително… после се предаде и избухна в смях. Джейк видя безпрекословна обич в обърнатото му нагоре лице и предположи, че би простил много неща на брат си.

— Е, отиваме ли? — попита Еди. — Ти каза, че може. След училище.

— Казах може би. Не знам дали ми се ходи чак дотам. Пък и мама сигурно вече се е прибрала. Я по-добре да зарежем тая работа. Да се качим горе и да погледаме телевизия.

Двамата вече бяха на десетина крачки пред Джейк.

— Моля те. Нали обеща.

Сградата, покрай която минаваха, имаше ограда от вериги. Портата беше отворена. Джейк видя, че отвъд нея е игрището, което предишната вечер сънува… но малко по-различно. Не беше обградено с дървета и нямаше странен павилион като в подлез с врата на диагонални ивици в жълто и черно, но напуканият бетон беше същият. Както и избледнелите жълти наказателни линии.

— Ами… може би. Не знам. — Хенри отново дразнеше брат си, който явно много искаше да отидат на онова място. — Хайде да вкараме по няколко коша, докато мисля.

Грабна топката от ръцете на Еди, започна тромаво да дриблира и стреля. Топката се удари в таблото и отскочи, без да докосне краищата на обръча. Хенри го биваше да краде вестници от момичетата, но на баскетболното игрище беше кръгла нула.

Еди мина през портата, разкопча кадифения си панталон и го събу. Отдолу беше по памучните шорти на райета, които носеше в съня на Джейк.

— Охо, сложили сме си шорти — присмя му се Хенри. — Колко са готини!

Изчака, докато брат му застана на един крак, за да измъкне другия от кадифените джинси, и го замери с топката. Еди успя да я избие и вероятно се спаси от разкървавяване на носа, но загуби равновесие и се строполи на бетона. Не се нарани лошо, но можеше и това да стане. На игрището блещукаха множество строшени стъкла.

— Престани, Хенри — каза, но в гласа му не прозвуча сериозен укор.

Явно брат му правеше тези номера толкова отдавна, че той ги забелязваше само когато бяха насочени към друг — като например русокосата касиерка.

— Хайде, Хенри.

Еди стана и заприпка по игрището. Топката бе рикоширала във веригите на оградата и бе отскочила към Хенри. Дриблирайки, той се опита да мине покрай малкия си брат. Ръката на Еди се извиси и с едно-единствено светкавично, но необикновено грациозно движение открадна топката. После лесно се промъкна под протегнатата ръка на брат си и стреля в коша. Намръщен, Хенри го подгони, но сякаш ходеше насън. Топката мина през обръча. Хенри я улови и започна да дриблира от началната линия.

„Не трябваше да правиш това, Еди“ — помисли Джейк.

Стоеше там, където свършваше оградата, и наблюдаваше двете момчета. Това му се струваше безопасно, поне засега. Те бяха толкова погълнати от играта, че не биха забелязали дори президента Картър, ако се приближеше до тях. Всъщност Хенри едва ли знаеше кой е Картър.

Очакваше го да фаулира брат си, вероятно тежко, като възмездие задето му открадна топката. Но подцени коварството на Еди. Хенри направи лъжливо движение, което не би заблудило никого, но малкият се хвана. Брат му го преодоля и се устреми към коша, като безгрижно дриблираше с топката. Джейк беше сигурен, че Еди може лесно да го спре и отново да открадне топката, но хлапето не го стори. Хенри пак я хвърли непохватно и не уцели коша. Еди грабна топката… и после я остави да се изплъзне от пръстите му. По-големият я взе, обърна се и най-после вкара кош.

— Водя с едно — каза задъхан. — До дванадесет ли ще играем?

— Разбира се.

Джейк беше видял достатъчно. В края на краищата Хенри щеше да спечели. Еди щеше да се погрижи за това. Не само щеше да му спести поражението, но щеше да го предразположи и да подобри настроението му. И да го убеди да отидат там, където искаше.

„Хей, наивнико, мисля, че хлапето те върти на малкия си пръст, а ти изобщо не се досещаш какво става, нали?“

Джейк се дръпна назад, докато жилищната сграда, извисяваща се на север, го скри от погледа на братята Дийн. Облегна се на стената и се заслуша в тупкането на топката. След малко Хенри се запъхтя като Чарли Пуф-Паф, изкачващ стръмен склон. Сигурно пушеше. Момчетата като него винаги пушеха цигари.

Играха десетина минути и когато Хенри спечели, улицата вече се бе изпълнила с деца, които се прибираха вкъщи. Някои изгледаха с любопитство Джейк, докато минаваха покрай него.

— Игра добре — отбеляза Еди.

— Не беше лесно. Още си падаш по стария номер с лъжливото движение на главата.

„Я още как — помисли Джейк. — Ще си пада по него, докато напълнее с четирийсет килограма. После ще те изненада“.

— Прав си. Слушай, хайде да отидем да видим онова място. Моля те.

— Да. Защо не? Да вървим.

— Добре, шефе.

— Но първо се качи в апартамента. Кажи на мама, че ще се върнем в четири и половина-пет без петнайсет. Не споменавай за Двореца. Ще получи припадък. Тя мисли, че къщата е обитавана от духове.

— Да й кажа ли, че отиваме в Дюи?

Настъпи тишина, докато Хенри обмисляше предложението.

— Не. Може да се обади на госпожа Бунковски. Кажи й, че… отиваме в „Дейли“ да си купим бомбички. Мама ще повярва. Поискай й няколко долара.

— Няма да ми даде. До заплата й остават два дни.

— Глупости. Все ще измолиш нещо. Хайде, отивай.

— Добре… Хей…

— Какво?

— Мислиш ли, че Дворецът наистина е обитаван от духове?

Джейк се промъкна по-близо до игрището. Не искаше да го забележат, но изпитваше силно желание да чуе отговора на този въпрос.

— Не. Няма къщи, обитавани от духове. Има ги само във филмите.

— Аха.

В гласа на хлапето се долови непогрешимо облекчение.

— Но ако има такива — продължи Хенри, който явно не желаеше брат му да се успокоява чак толкова, — един от тях е Дворецът. Чух, че преди няколко години две хлапета от Норуд Стрийт влезли там и се натъкнали на разни отвратителни неща. Ченгетата ги намерили с прерязали гърла. Кръвта им била изтекла. Но наоколо нямало кръв. Схващаш ли? Била изчезнала.

— Само ме плашиш, нали?

— Не. Но това не било най-лошото.

— А кое?

— Косите им били побелели. — Хенри беше сериозен. Явно този път не се занасяше и вярваше на всяка своя дума. Пък и едва ли имаше достатъчно мозък в главата си, за да съчини подобна история. — И на двамата. А очите им били широко отворени, сякаш са видели най-ужасното нещо на света.

— Престани — каза Еди, но гласът му беше тих и изпълнен със страхопочитание.

— Още ли искаш да отидеш там?

— Разбира се. Няма да се приближаваме.

— Тогава върви да се обадиш на мама. И се опитай да изкопчиш няколко долара. Трябва да си купя цигари. Вземи и шибаната топка.

Джейк се отдръпна настрана и влезе в най-близкия вход на жилищната сграда точно когато Еди излезе от игрището.

За негов ужас момчето с жълтата фланелка се насочи право към него… „Господи! — смаян помисли той. — Ами, ако живее тук?“

Наистина беше така. Джейк имаше време само да се обърне и да се вторачи в звънците. Еди Дийн мина толкова близо до него, че той долови миризмата на пот. Усети и любопитния поглед, който момчето му хвърли. После Еди се отправи към асансьора.

Сърцето на Джейк тупкаше силно в гърдите му. Да следиш хората беше много по-трудно в действителност, отколкото в детективските романи, които понякога четеше. Прекоси улицата и застана между двете жилищни сгради на половин пресечка разстояние. Оттам виждаше както входа на жилището на братята Дийн, така и игрището, където прииждаха деца. Хенри се бе облегнал на веригите, пушеше и се опитваше да изглежда притеснен. От време на време протягаше крак и успя да спъне три от хлапетата. Последното се просна на цимента и удари лицето си, сетне хукна по улицата разплака но и с разкървавена глава. Хенри хвърли фаса си подир него и весело се засмя.

„Какъв шегаджия“ — помисли Джейк.

Децата си взеха поука и започнаха да го заобикалят. Той се приближи до жилищната сграда, в която преди пет минути бе влязъл брат му. Протегна ръка към вратата и в същия миг Еди излезе. Беше се преоблякъл в джинси и чиста фланелка. На главата си бе завързал зелена кърпа — същата, която носеше в съня на Джейк — и победоносно размахваше няколко долара. Хенри ги грабна от ръката му, после го попита Нещо. Еди кимна и двамата тръгнаха.

Джейк ги последва.

23

Стояха сред високите треви в края на Великия път и гледаха говорящия пръстен.

„Стоунхендж — помисли Сузана и потрепери. — Прилича на Стоунхендж.“

Макар че около основата на високите сиви камъни растеше трева, кръгът, описан от тях, беше от пръст, тук-там осеяна с бели отломки.

— Какво е това? — тихо попита тя. — Камъчета ли?

— Погледни пак — каза Роланд.

Сузана го направи и видя, че това са кости. Вероятно на малки животни. Поне така се надяваше.

Еди премести заострената пръчка в лявата си ръка, изтри потната си длан в ризата си и пак стисна пръчката. Отвори уста, но от пресъхналото му гърло не излезе звук. Прокашля се и се опита отново.

— Мисля, че трябва да отида и да нарисувам нещо в пръстта. Роланд кимна.

— Сега ли?

— След малко — отговори Еди и го погледна в очите. — Има нещо, нали? Нещо, което не виждаме.

— В момента не е тук. Поне аз мисля така. Но ще дойде. Нашата кеф, жизнената ни сила, ще го издърпа. И, разбира се, то ще й завиди и ще иска да заеме мястото й. Върни ми пистолета.

Еди разкопча колана си и му даде оръжието. После се обърна към кръга от шестметрови камъни и видя нещо. Долови миризмата му — смрад, която му напомни за влажна мазилка, мухлясали дивани и стари дюшеци, гниещи под слой плесен. Тази воня му беше позната.

„Дворецът… Там миришеше така. В деня, когато убедих Хенри да отидем да го видим. На Райнолд Стрийт, Дъч Кил.“

Роланд закопча колана с пистолета и погледна Сузана.

— Може би ще ни е необходима Дета Уокър. Наоколо ли е?

— Онази кучка постоянно се навърта около нас — отговори Сузана и сбърчи нос.

— Добре. Един от нас ще трябва да пази Еди, докато прави онова, което е нужно. Другият ще бъде безполезен багаж. Тук има демони. Не са човешки същества, но са мъжки и женски. Полът е оръжието им и същевременно тяхната слабост. Независимо дали е мъжки или женски, демонът ще нападне Еди. За да брани мястото си. Да го предпази да не бъде използвано от непознат. Разбираш ли?

Тя кимна. Еди изглежда не слушаше. Беше напъхал парчето кожа с ключа в пазвата си и се бе вторачил като хипнотизирай в говорящия пръстен.

— Няма време да го кажа по-изтънчено или със заобикалки — продължи Роланд, — но един от нас.

— Ще трябва да се чука с демона, за да отвлече вниманието му от Еди — прекъсна го Сузана. — Онези същества едва ли биха отказали едно безплатно чукане. За това намекваше, нали?

Роланд кимна.

Очите на Сузана блеснаха. Сега приличаха на очите на Дета Уокър — мъдри, злобни и искрящи от удоволствие. Гласът й постепенно придоби провлачения южняшки акцент — отличителната черта на Дета.

— Ако е женски, ти ще се заловиш с нея. Но ако демонът е мъжки, остави го на мен. Това ли е всичко?

Роланд пак кимна.

— Ами ако е двуполов?

Устните на Роланд потрепнаха в лека усмивка.

— Тогава ще действаме заедно. Само не забравяй…

С едва доловим и далечен глас Еди измънка:

— Не всичко е тихо във владенията на мъртвите. Вижте, спящият се събужда. — Той обърна изпълнените си с ужас очи към Роланд. — Тук има чудовище.

Демонът…

— Не. Чудовище. Нещо между вратите… между световете. Дебне и отваря очи.

Сузана погледна уплашена Роланд.

— Бъди силен, Еди. Не отстъпвай — каза Стрелецът.

Той си пое дълбоко дъх.

— Няма да се предам, докато не ме повали. А сега да тръгваме. Започва се.

— Всички ще влезем — заяви Сузана. Изопна гръб и се измъкна от инвалидната количка. — Всеки демон, който иска да се чука с мен, ще установи, че чука най-доброто. Никога няма да го забрави.

Докато минаваха между два от високите камъни и влизаха в говорящия пръстен, заваля дъжд.

24

Веднага щом видя мястото, Джейк разбра две неща — първо, беше го виждал и преди, в сънищата, които бяха толкова ужасяващи, че съзнанието отказваше да ги възприеме. И второ, това беше място на смърт, убийства и безумие. Стоеше на отсрещния ъгъл на Райнолд Стрийт и Бруклин Авеню, на около седемдесет метра от Хенри и Еди Дийн, но дори от това разстояние усещаше, че Дворецът не им обръща внимание, а нетърпеливо протяга невидимите си ръце към него.

„Къщата ме иска. Не мога да избягам. Вътре ще намеря смъртта… но ще бъде безумие, ако не го направя. Защото някъде там има заключена врата. Ключът, който е у мен, ще я отвори. И единственото спасение, на което мога да се надявам, е от другата, страна.“

Със свито сърце се вторачи в Двореца — къща с абсолютно странен вид. Стърчеше като тумор в средата на обрасъл с буйна растителност двор.

Братята Дийн бяха извървели девет пресечки в Бруклин. Движеха се бавно под горещото следобедно слънце. Най-после влязоха в онази част на града, която трябваше да е Дъч Хил, съдейки по имената на магазините и складовете. После застанаха пред Дворецът. Къщата имаше такъв вид, сякаш бе запустяла от години, но въпреки това беше пострадала твърде малко от вандалите. Джейк осъзна, че в миналото е била истински дом, вероятно на богат търговец и на голямото му семейство. В онези отдавна минали дни сигурно е била боядисана в бяло, но сега беше мръсна и сивкава. Стъклата на прозорците бяха счупени и оградата от олющени колчета беше нашарена със спрей. Но самата къща беше непокътната.

Напомняше порутено привидение с покрив от плочи и стърчеше от неравния, осеян с боклуци двор. Приличаше на опасно куче, което се преструва, че спи. Стръмните стрехи бяха надвиснали над главния вход като смръщени вежди. Дъските на портата бяха разбити и изкривени. Капаците, някога боядисани в зелено, висяха до прозорците без стъкла. На някой от тях още имаше пердета, полюшващи се като ивици мъртва кожа. Вляво от сградата се виеше лоза с увиснали клони. На моравата имаше табелка, а на вратата — още една. Разстоянието беше голямо и Джейк не можеше да прочете какво пише на тях.

Но къщата беше жива. Знаеше го. Усещаше как духът й се протяга от дъските и хлътналия покрив и се излива като река от очните ябълки на прозорците. Мисълта да влезе вътре го изпълни със страх и неописуем ужас. Но трябваше да го направи. Чуваше приглушеното приспивно жужене — сякаш пчели в горещ летен ден — и за миг се уплаши, че ще припадне. Затвори очи… и главата му се изпълни със собствения му глас.

„Трябва да влезеш, Джейк. Това е пътеката на Лъча, пътят към Кулата и моментът на твоето Привличане, Бъди смел, не отстъпвай, ела при мен“.

Страхът не намаля, но ужасното чувство на паника изчезна. Отново отвори очи и видя, че не е единственият, който бе усетил силата и пробуждането на къщата. Еди се опитваше да се дръпне от оградата. Обърна се към Джейк, който видя очите му — широко отворени и неспокойни под зелената кърпа. Големият му брат го хвана и го блъсна към ръждясалата порта, но движението беше твърде нерешително, за да е закачливо. Колкото и да беше тъп, Хенри също се страхуваше.

Двамата се отдалечиха и се загледаха в къщата. Джейк не чуваше какво си говорят, но гласовете им бяха развълнувани и изпълнени със страхопочитание. Джейк си спомни какво му бе казал Еди в съня: „Не забравяй, че там е опасно. Бъди внимателен и бърз.“

Изведнъж истинският Еди умолително повиши тон:

— Хайде да се прибираме вкъщи. Моля те. Тази работа не ми харесва.

Тонът му беше умолителен.

— Мамино детенце — рече Хенри, но в гласа му прозвуча облекчение и снизхождение. — Хайде!

Двамата се обърнаха и тръгнаха по улицата. Порутената къща се гушеше зад оградата. Джейк отстъпи, обърна се и се загледа във витрината на съседния магазин. Наблюдаваше Хенри и Еди — неясни и призрачни отражения на фона на стара прахосмукачка „Хувър“.

— Сигурен ли си, че наистина не е обитавана от духове? — попита Еди, когато стигнаха до тротоара от страната на Джейк.

— Ами, сега, когато бях там, вече не съм толкова сигурен — отговори брат му.

Двете момчета минаха покрай Джейк, без да го погледнат.

— Би ли влязъл вътре? — попита Еди.

— Не, дори да ми дадат един милион долара.

Завиха зад ъгъла. Джейк се отдалечи от витрината и погледна след тях. Бяха тръгнали по пътя, по който бяха дошли. Вървяха един до друг. Хенри стъпваше тромаво. Раменете му бяха увиснали като на възрастен човек. Еди крачеше до него с енергична и несъзнателна грациозност. Дългите им сенки се сливаха.

„Прибират се вкъщи — помисли Джейк. Почувства се много самотен. — Ще вечерят, ще напишат домашните си и ще спорят кое телевизионно предаване да гледат, после ще си легнат. Хенри може и да е скандалджия, но двамата имат свой живот, в който има смисъл… и се връщат към него. Чудя се дали имат представа колко им е провървяло. Може би само Еди разбира това.“

Обърна се, намести ремъците на раницата си и прекоси Райнолд Стрийт.

25

Сузана долови движение в тревите отвъд кръга от стърчащи камъни. Може би въздишка. Шепот. Шумолене.

— Нещо идва — напрегнато каза тя. — Приближава се бързо.

— Внимавай — рече Еди, — но го дръж настрана от мен. Разбираш ли? Далеч от мен.

— Добре. Ти свърши своята работа.

Той кимна. Коленичи в средата на кръга, като държеше пръчката пред себе си, сякаш преценяваше колко е остър върхът й. После я приближи до земята и нарисува голяма права линия в пръстта.

— Роланд, грижи се за нея…

— Ще го направя, ако мога. Еди.

— Но дръж онова нещо настрана от мен. Джейк идва.

Смахнатото мамино детенце наистина идва.

Сузана видя как тревите на север от говорящия пръстен полегнаха и се разделиха на две, оформяйки дълга тъмна линия — досущ копие, което се насочи право към кръга от камъни.

— Пригответе се. Демонът ще се нахвърли върху Еди. Един от нас трябва да го причака.

Тя се надигна на хълбоци като змия, излизаща от коша на индуски факир. Ръцете й бяха свити в юмруци до тялото. Очите й блестяха.

— Готова съм! — каза, сетне извика:_ — Ела, момко! Веднага!_

Дъждът се усили, когато демонът нахлу в кръга. Сузана имаше време само да усети силната му и безмилостна мъжественост — прониза я като остра смрад на джин и хвойна — после се изстреля към центъра. Затвори очи и посегна към него, но не с ръце, а с цялата си женска сила. „Хей, момко! Къде отиваш? Тук има женска!“

Демонът се обърна. Тя почувства изненадата му… а сетне — грубата му страст — преливаща и неотложна като пулсираща артерия. Демонът скочи върху нея като изнасилвач, появил се внезапно от задънена уличка.

Сузана извика и отхвръкна назад. Вените на шията й изпъкнаха. Роклята прилепна на гърдите й и корема й, после се скъса. Чуваше задъхано дишане, сякаш самият въздух бе решил да проникне в нея.

— Сузи! — извика Еди и понечи да стане.

— Не! — изкрещя тя. — Направи го! Онова копеле е тук, при мен… Точно където го искам да бъде. Хайде, Еди! Доведи момчето! Доведи…

Студенина прониза нежната плът между краката й. Тя изохка, падна по гръб… после се подпря на една ръка и предизвикателно се тласна нагоре.

— Измъкнете го!

Еди колебливо погледна Роланд, който кимна, сетне отново отправи поглед към Сузана. Очите му бяха пълни с тъмна болка и страх. Сетне нарочно обърна гръб и на двамата и пак падна на колене. Протегна заострената пръчка, която се бе превърнала в собственоръчно направен молив, без да обръща внимание на дъжда, сипещ се по ръцете, гърба и врата му. Пръчката започна да се движи, очертавайки линии и ъгли, сътворявайки форма, която Роланд позна веднага.

Беше врата.

26

Джейк притисна длани към порутената порта и тласна. Ръждясалите панти изскърцаха и тя се открехна. Пред него се откри неравна тухлена пътечка. В края й беше верандата. Зад нея се намираше вратата. Беше затворена.

Бавно се приближи до къщата. Гърлото му беше пресъхнало, а сърцето му биеше лудешки. Между тухлите бяха прорасли бурени. Чуваше шумоленето им под краката си. Всичките му сетива бяха изострени до крайност. „Няма да влезеш тук, нали?“ — обади се в съзнанието му някакъв обхванат от паника глас.

Отговорът, който му дойде наум, изглеждаше абсурден, но и напълно логичен: „Всичко е подвластно на Лъча“

Надписът върху табелата на поляната гласеше:

ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО!

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ ОТ ЗАКОНА!

Пожълтялото, зацапано с ръжда съобщение, залепено на една от дъските на входната врата, беше по-конкретно:

СЪС ЗАПОВЕД НА ЖИЛИЩНАТА УПРАВА

ТАЗИ СОБСТВЕНОСТ СЕ КОНФИСКУВА

Джейк спря пред стълбите и погледна към вратата. Беше чул някакви гласове в необитаемия парцел и сега отново ги долавяше. Сякаш беше хор от проклинащи, безумни заплахи и също толкова ненормални обещания, И все пак смяташе, че звукът е само един. Гласът на къщата. На някой чудовищен портиер, събуден от дългия си неспокоен сън.

Сети се за пистолета на баща си и дори си помисли да го извади от раницата си. Но каква полза от това? Зад гърба му колите фучаха по Райнолд. Някаква жена крещеше на дъщеря си да престане да държи ръката на онова момче и да отиде в пералнята. Но това тук беше нещо различно. Свят, управляван от някакво чудовище, над което дори оръжията нямаха сила.

„Бъди смел, Джейк, не отстъпвай.“

— Е, добре — с тих и треперещ глас промълви той. — Ще опитам. Но друг път не ме зарязвай.

Той бавно заизкачва стълбите към верандата.

27

Дъските, с които беше закована вратата, бяха изгнили, а пироните ръждясали. Джейк хвана най-горните и ги дръпна. Дъските изскърцаха и освободиха вратата. Захвърли ги през парапета на верандата върху някогашната цветна леха, където сега растяха само бурени и кучешки дрян. Наведе се, сграбчи летвите в долния край на вратата… и спря за миг.

Някакъв глух звук долиташе през вратата. Напомняше виенето на гладно животно, хленчещо дълбоко в бетонна тръба. Студена пот изби по челото и лицето на Джейк. Беше толкова уплашен, че всичко му се струваше нереално. Сякаш беше действащо лице в нечий кошмар.

Хорът на злото беше зад вратата. Звукът се точеше като сироп.

Дръпна долните дъски. Паднаха лесно.

„Разбира се. То иска да вляза. Гладно е и ще съм основното му ястие.“

Изведнъж се сети за едно стихотворение, което госпожа Ейвъри им беше чела. Ставаше въпрос за положението, в което беше изпаднал един съвременен човек, откъснат от корените и традициите си. Но на Джейк му хрумна, че онзи, който бе написал това, трябва да е виждал къщата: „Ще ти покажа нещо съвсем различно. Сянката ти сутрин, крачеща зад теб или пък вечер, надигаща се, за да те достигне. Ще ти покажа…“

— Ще ти покажа страх в шепа прах — промълви той и хвана дръжката на вратата. В същия миг го завладя ясното усещане за сигурност, чувството, че вече всичко е решено. Този път вратата ще се отвори и ще му открие един различен свят, в който небето е кристално синьо и незамърсено от смог и пушек. На хоризонта не ще се очертават планински върхове, а неясните контури на непознат град.

Стисна здраво сребърния ключ в джоба си с надеждата, че вратата е заключена и ще се наложи да го използва. Не беше. Пантите изскърцаха и от тях се посипа прах. Мирисът на отдавна отминало време удари Джейк като камшик. Влага, блато, гниещи дъски, стари мебели. Зад тези миризми се прокрадваше и още една — на леговище на звяр. Пред него се откри усоен тъмен коридор. Вляво имаше стълбище, водещо към по-тъмни сенки. Парапетът лежеше нацепен на трески на пода, но Джейк не беше толкова глупав, за да си помисли, че онова, което вижда, са само трески. Сред този безпорядък имаше и кости, а също и малки животински скелети. Някои от тях не приличаха на останки от животни и той не им обърна внимание. Знаеше, че никога не ще да продължи, ако ги разгледа. Спря пред най-долното стъпало, събирайки смелост да се изкачи. Чу слаб неясен звук, много остър и рязък и разбра, че това е тракането на собствените му зъби.

„Защо някой не ме спре? — помисли разярен. — Защо някой не мине по тротоара и не извика: «Хей, ти! Влизането тук е забранено, не можеш ли да четеш?»“

Знаеше отговора. Пешеходците минаваха предимно от другата страна на тази улица, а онези, които се приближаваха до къщата, се стараеха да вървят колкото може по-бързо.

„Дори някой случайно да погледне, не би ме видял, защото в действителност не съм тук. За добро или за зло, вече оставих собствения си свят отвън… Връщане няма. Неговият свят е някъде напред. Това…“

Между двата свята беше самият ад.

Влезе в коридора и макар че изпищя, когато вратата се затвори зад него със звук, напомнящ трясъка на надгробен камък, не се изненада.

Дълбоко в себе си изобщо не беше учуден.

28

Имало едно време млада жена на име Дета Уокър. Тя обичала да посещава долнопробните барове и кръчми на Риджлайн Роуд, недалеч от Нътли, и онези по магистрала 88, близо до газопровода след Амхаи. По онова време имала крака и както се пее в песента, знаела как да си служи с тях. Обличала тясна евтина рокля, която приличала на копринена. Танцувала с момчетата, докато групата свирела парчета като „Двойна доза от любовта на моята любима“ и „Хипи-хипи шейк“. От време на време заговаряла някое от тях, изкарвала го навън и му позволявала да я заведе в колата си на паркинга.

Там се заигравала с него (Дета Уокър умеела да целува като никоя друга на света, а също била спец в дрането с нокти докато онзи не пощуреел… И тогава си тръгвала. Какво ставало после? Именно в това се състои въпросът, нали? Такава била играта. Някои от тях плачели и се молели — това било хубаво, но не върхът. Други пък беснеели и крещели, което било още по-добре.

И въпреки че я бяха удряли по главата, насинявали окото, били, а дори веднъж толкова силно я бяха ритнали по задника, че се беше изтъркаляла върху чакъла на паркинга пред „Червената вятърна мелница“, никога не я бяха изнасилвали. Всички тези момчета се прибираха с насинени топки, всеки един от онези проклети бели мръсници. Това, според схващани ята на Дета Уокър, означавало, че тя е на власт, непобедимата кралица. На какво? На тях. На всички онези късо подстригани, късокраки, самоуверени мамини синчета.

И тя останала кралица до последния момент.

Беше невъзможно да се противопостави на демона, който живееше в говорящия пръстен. Нямаше дръжки, за които да се хване, нито пък кола, от която да падне, или сграда, от която да избяга. Нямаше кого да удари или захапе, нито топки, които да изрита, ако белият мръсник загряваше бавно.

Демонът беше върху нея… И тогава, светкавично то… той… проникна в нея.

Усещаше го, докато я натискаше назад, макар да не го виждаше. Не съзираше ръцете му, но ги чувстваше, особено когато роклята й се скъса на няколко места. После изведнъж изпита болка. Все едно я бяха разцепили там долу. В агонията и изненадата си тя извика. Присвил очи, Еди се огледа.

— Нищо ми няма! — извика тя. — Продължавай, Еди, забрави за мен! Добре съм!

Но тя излъга. За пръв път, откакто на тринадесетгодишна възраст бе излязла на полето на сексуалните сражения, тя губеше. Усети в себе си противна и твърда студенина. Имаше чувството, че я чукат с ледена висулка.

Почти изпаднала в безсъзнание, видя Еди да се обръща и отново да рисува в пръстта. Изражението му на загриженост се претопи в ужасяващата съсредоточена студенина, която понякога усещаше в него и виждаше на лицето му. Е, добре, така и трябваше да бъде, нали? Каза му да продължи, да я забрави, да направи необходимото, за да доведе момчето. Това беше нейното участие в рисунката на Джейк и нямаше право да мрази нито един от мъжете, които всъщност не я принуждаваха да се отдаде на демона. Но когато студенината я прониза и Еди се обърна с гръб към нея, тя мразеше и двамата. Направо би изтръгнала гадните им топки.

После усети, че Роланд е застанал до нея. Сложи силните си ръце на раменете й и въпреки че не говореше, тя го чуваше: „Не се съпротивлявай. Няма да спечелиш, ако се биеш. Можеш само да умреш. Сексът е неговото оръжие, Сузана, но и слабостта му“.

Да. Сексът винаги беше тяхната слабост. Единствената разлика се състоеше в това, че този път трябваше да даде малко повече от себе си. Но може би това беше в реда на нещата. В края на краищата щеше да успее да накара този невидим мръсен демон да си плати малко повече.

Помъчи се да отпусне бедра. Те се разтвориха веднага, приковани към земята от невидимото тяло. Отметна глава, поднасяйки лице към поройния дъжд и почувства близостта на демона — жадните му очи, изпиващи всяка изкривена гримаса на лицето й.

Протегна ръка, сякаш за да му удари шамар… но вместо това го хвана за врата. Имаше чувството, че държи дим. Наистина ли усети, че той се отдръпва, изненадан от милувката й? Тя надигна таза си, използвайки за опора невидимия врат. В същото време разтвори крака още повече, разкъсвайки по страничните шевове онова, което бе останало от роклята й. Господи, колко огромен беше!

— Хайде — изхриптя. — Няма да ме изнасилиш, нали? Искаш ли да ме чукаш? Аз ще те чукам. Ще те чукам, както никога не си го правил досега! До смърт!

Усети как твърдостта му потрепна. Демонът се опита да се отдръпне и да се освободи от нея.

— Къде отиваш, мили? — с дрезгав глас въздъхна тя. Притисна го с бедра, като не му позволи да си тръгне. — Веселбата едва сега започва.

После завъртя задник, извивайки се под въображаемата плът. Протегна свободната си ръка, преплитайки всичките си десет пръста, и се отпусна назад. Опънатите й ръце вече не държаха нищо. Отметна мократа от пот коса от очите си и устните й се разтегнаха в хищна усмивка.

„Пусни ме!“ — извика в съзнанието й някакъв глас, но в същото време почувства, че собственикът му отговаря пряко волята си.

— Няма начин, скъпи. Сам си го търсеше… и сега ще го получиш.

Тласна се напред, като се държеше за него, максимално съсредоточена в изпълващата я студенина. „Ще разтопя този лед, сладурче, и когато вече го няма, какво ще правиш тогава?“ Издаде устни напред, после пак ги сви. Стисна безмилостно бедра, затвори очи, заби нокти в невидимия врат и започна да се моли на Бога Еди да действа бързо.

Нямаше престава колко време ще издържи.

29

Джейк си мислеше, че някъде в това ужасно и усойно място има заключена врата. Онази, която му трябва. Оставаше само да я намери. Беше му трудно, защото усещаше присъствието на къщата. Неясните боботещи гласове започваха да се сливат в един-единствен звук — тих, стържещ шепот, който се приближаваше.

Вдясно видя отворена врата. На стената зад нея, закачен с кабарче, се мъдреше овехтял дагеротип, изобразяващ обесен човек, който висеше като презрял плод на изсъхнало дърво. От другата страна имаше помещение, което някога е било кухня. Печката я нямаше, но затова пък в отсрещния край, върху неравния, избелял балатум, стоеше стар хладилник. Вратата му зееше отворена. Вътре бе засъхнала някаква черна миризлива смес, която бе изтекла навън и оформила продълговата локва на пода. Кухненските шкафчета бяха открехнати. В едно от тях видя може би най-старата на света консерва миди. От друго пък се показваше главата на умрял плъх. Очите му бяха бели и сякаш се въртяха. След миг Джейк разбра, че празните орбити са пълни с гърчещи се червеи.

Неочаквано нещо тупна на главата му. Джейк изпищя от изненада, протегна ръка и докосна някаква мека мъхеста гумена топка. Махна я от косите си и забеляза, че това е паяк. Подутото му тяло беше синкаво-лилаво. Очите му го гледаха с неприязън. Запокити го към стената. Паякът се блъсна в нея, леко потрепвайки с крака.

Още някакво насекомо падна на врата му. Джейк усети внезапна болка на тила. Втурна се назад към коридора, спъна се в парапета и почувства как паякът се разпуква. Мокрите му лигави и топли вътрешности потекоха между плешките му като жълтък на яйце. Сега видя и останалите паяци на кухненската врата. Някои висяха върху почти невидими нишки, други се спуснаха с плясък на пода и бързо запълзяха към ъглите.

Джейк скочи, като продължаваше да пищи. Почувства нещо в съзнанието си. Беше като опънато въже, което скоро ще се скъса. Предположи, че е разсъдъкът му, и удивителната му смелост най-накрая се пречупи. Вече не издържаше. Затича се, но много късно разбра, че се е отправил в грешната посока. С всяка измината крачка навлизаше все повече в Двореца, вместо да бяга към портата.

Втурна се в някакво помещение, което беше твърде голямо, за да е всекидневна. По-скоро приличаше на бална зала. На тапетите бяха изобразени елфи със странни, лукави усмивки, които се взираха в него под островърхите си зелени шапки. До стената беше подпрян стар диван. Над изгнилия дървен под висеше счупен полилей. Ръждясалата му верига беше омотана сред разпилени стъклени мъниста и прашни, подобни на сълзи висулки. Джейк заобиколи останките и се обърна. Не видя паяци. Ако не бяха тръпките, лазещи по гърба му, дори щеше да помисли, че те са били плод на въображението му.

Отново погледна напред и внезапно спря. Пред него имаше притворени високи прозорци, които едва се крепяха на пантите си. От другата страна се простираше още един коридор. В дъното имаше затворена врата с позлатена валчеста дръжка. Върху нея беше написана, или по-скоро издълбана, една дума: „МОМЧЕТО“.

Под дръжката имаше украсена с изящни завъртулки сребърна плочка и ключалка.

„Намерих я! — възторжено помисли Джейк. — Най-после я намерих! Тя е! Това е вратата!“

Зад гърба му се чу тихо стенание, сякаш къщата започваше да се разпада. Той се обърна и отново погледна към балната зала. Отсрещната стена беше започнала да се накланя и избутваше стария диван. Овехтелите тапети потрепваха. Елфите се поклащаха и танцуваха. На места се разкъсаха, образувайки дълги къдрици, които приличаха на внезапно освободени сенки. Мазилката се изду. Джейк чу глухи стържещи звуци, когато летвите се счупиха и се пренаредиха по нов, невидим начин. Шумът се усилваше. Вече не беше стенание, а по-скоро приличаше на ръмжене.

Той се вторачи като хипнотизиран.

Мазилката не се напука, а сякаш стана мека и еластична. Стената продължаваше да се издува, оформяйки неравни бели балони, които все още се задържаха от тапетите, и преобразявайки се в хълмове, завои и долини. Внезапно Джейк разбра, че вижда огромно лице, показващо се от стената. Все едно гледаше някой, заврял лице в мокър чаршаф.

Чу се силен трясък, когато от надиплената стена падна парче летва, която се превърна в наранена зеница на око. Стената под нея се преобразяваше в разкривена уста, пълна със счупени зъби. Джейк видя парченца от тапетите, полепнали по устните и венците.

От мазилката изскочи ръка, повличайки със себе си кълбо от преплетени електрически кабели. Сграбчи дивана и го избута встрани, оставяйки призрачни бели отпечатъци от пръсти върху тъмната му повърхност. Хоросанът започна да се руши. Откъснаха се още няколко летви, които оформиха остри, нащърбени нокти. Сега цялото лице излезе от стената и се втренчи в Джейк с единственото си дървено око. По средата на челото му един елф от тапета продължаваше да танцува. Приличаше на странна татуировка. Разнесе се стържещ звук, когато съществото започна да пълзи напред. Вратата на коридора се откъсна от пантите и се превърна в изкривено рамо. Ръката на чудовището вкопчи нокти в пода, разпилявайки стъклените мъниста от падналия полилей.

Джейк излезе от вцепенението. Обърна се, втурна се през високите прозорци и хукна по коридора. Раницата подскачаше на гърба му. С дясната си ръка търсеше ключа в джоба си. Сърцето му биеше като обезумяла фабрична машина. Зад него съществото изрева. Въпреки че речта му беше нечленоразделна, Джейк знаеше какво е посланието — да спре, защото е безполезно да бяга, и че изход няма. Цялата къща сякаш оживя. Въз въздуха отекваше трясъкът на разцепващите се дъски и падащи греди. Бръмчащият безумен глас на Портиера се чуваше навсякъде.

Момчето стисна ключа. Докато го вадеше, един от зъбците се закачи за джоба му. Изпотените му пръсти го изпуснаха. Ключът падна на пода, отскочи, мушна се в цепнатина между две пропадащи дъски и изчезна.

30

— Той е в беда! — Сузана чу вика на Еди, но някъде отдалеч. Самата тя имаше достатъчно неприятности… но смяташе, че ще се оправи, независимо от всичко.

„Ще разтопя ледената ти висулка, сладурче — беше казала на демона. — Ще я стопя и когато изчезне, какво ще правиш тогава?“

Не успя да го стори, но бе променила нещо. Проникването на безтелесната плът със сигурност не й доставяше удоволствие, но поне непоносимата болка намаля, а усещането за-хлад изчезна. Демонът беше уловен в капан и не можеше да избяга. Държеше го в тялото си. Роланд беше казал, че сексът е слабост, но и сила, и както обикновено беше излязъл прав. Демонът я бе обладал, но и тя му влияеше. Сега и двамата имаха чувството, че все едно бяха вкарали пръста си в някое от онези дяволски китайски шишенца и колкото по-силно дърпаш, толкова повече се заклещваш.

Една-единствена мисъл крепеше духа й. Всички други съзнателни мисли я бяха напуснали. Трябваше да държи онова хълцащо, уплашено и зло нещо в капана на собствената му безпомощна страст. Демонът се въртеше, тласкаше се в нея и се гърчеше, в същото време пищеше да бъде пуснат на воля, използвайки тялото й с ненаситна, безпомощна настоятелност. Но тя нямаше да го пусне на свобода.

„А какво ли ще стане, ако наистина го освободя? — запита се отчаяна. — Какво ли ще направи, за да ми се отплати?“

Нямаше представа.

31

Дъждът валеше като из ведро, заплашвайки да превърне окръжността в море от кал.

— Сложи нещо над вратата! — извика Еди. — Не позволявай на дъжда да я намокри!

Роланд погледна към Сузана и видя, че тя все още се бори с демона. Очите й бяха притворени, а устата й бе изкривена в странна гримаса. Той не виждаше, нито чуваше демона, но го усещаше как се мята ненаситно и уплашено.

Еди се обърна към него и изкрещя:

— Чу ли? Постави нещо върху проклетата врата и го направи ВЕДНАГА!

Стрелецът извади от раницата си една от кожите и хвана краищата й. После протегна ръце, наведе се над Еди и направи импровизирана палатка. Върхът на „молива“ се беше втвърдил от калта. Той го избърса в ръката си, оставяйки на кожата петно с цвят на натурален шоколад и отново се наведе над рисунката си. Не беше точно същия размер като вратата от страната на Джейк. Съотношението беше приблизително 75:1, но все пак беше достатъчно голяма, за да може момчето да премине… ако ключовете съвпаднеха.

„Дори да има ключ, не си мислиш това, пали? — запита се той. — Ами ако го изпусне… или онази къща го принуди да го изпусне?“

Нарисува пластинка под кръга, който представляваше валчестата дръжка, поколеба се за миг, после нарисува познатите очертания на ключалката.

Замисли се. Трябваше да направи още нещо, но какво? Беше му трудно да се съсредоточи, защото в главата му сякаш бушуваше торнадо — ураган от разпилени мисли.

— Хайде, скъпи! — извика Сузана. — Губиш сили! Какво става? Пък аз мислех, че си истински жребец! Какво има, момче?

Момче. Точно така.

С върха на пръчката внимателно написа „МОМЧЕТО“ в горния край на вратата. В момента, когато изписа буквата „О“, рисунката се промени. Кръгът, където земята беше почерняла от дъжда, стана още по-тъмен… надигна се от земята и се превърна в блестяща валчеста дръжка на врата. И вместо кафява, влажна пръст, през ключалката Еди видя бледа, неясна светлина.

Някъде зад него Сузана отново изкрещя на демона, като го подканваше, но този път гласът й прозвуча уморено. Това трябваше да приключи, при това скоро.

Еди се приведе напред. Приличаше на мюсюлманин, който се кланя на Аллах. Долепи око до ключалката, която беше нарисувал. Надникна през нея в своя свят, в къщата, която с Хенри бяха отишли да видят през май 1977 г. Дори тогава не беше сигурен, поне не напълно убеден, че някакво момче от другия край на града ги следи.

Видя коридор. Джейк беше там, паднал на колене, и отчаяно се бореше с някаква дъска. Нещо се приближаваше към него. Еди го виждаше и в същото време не го виждаше — сякаш част от съзнанието му отказваше да го забележи. Видеше ли го, щеше да го осени прозрение, а прозрението щеше да доведе до безумие.

— Побързай Джейк! — извика той в ключалката. — За Бога, дръпни дъската!

Над говорящия пръстен гръмотевица разкъса небето като оръдеен залп, а дъждът се превърна в градушка.

32

Миг, след като ключът падна, Джейк замръзна на място, взирайки се в тясната цепнатина между дъските.

Невероятно, но му се доспа.

„Това не трябваше да се случва — помисли си. — Твърде много ми дойде. Не мога да продължавам нито минута повече, нито дори секунда. Ще се свия на кълбо до вратата. Ще заспя, точно сега, веднага и когато то ме сграбчи и налапа, няма да се събудя.“

После чудовището изръмжа и когато Джейк погледна нагоре, желанието му да се предаде мигновено изчезна. Вече се беше показало цялото от стената — огромна глава от мазилка, разкъсано дървено око и протегната ръка. Върху черепа му имаше дървени парчета, образуващи разрошени коси, сякаш нарисувани от дете. Чудовището видя Джейк и отвори уста, показвайки нащърбените си дървени зъби. Отново изръмжа. От устата му излезе прах — досущ цигарен дим.

Момчето падна на колене и се вторачи в цепнатината. Ключът приличаше на сребърно сияние дълбоко надолу в тъмното, но процепът беше твърде тесен, за да вкара пръсти. Сграбчи една от дъските и я задърпа с всичка сила. Пироните, които я придържаха, изскърцаха, но не помръднаха.

Разнесе се грохот, после звън. Погледна към коридора и видя как ръката — по-голяма от цялото му тяло — сграбчва падналия полилей и го хвърля встрани. Ръждивата верига, която някога го бе държала закачен за тавана, се изправи като опашка на бик, след което падна. Над Джейк се разлюля някаква лампа с ръждясала верига. Старият месинг строши мръсното стъкло.

Главата на Портиера, закрепена на единственото му изкривено рамо, се плъзна над пода. Зад нея останките от стената рухнаха сред облак прах. В следващия момент отделните части се извисиха нагоре и се превърнаха в изкривен и кокалест гръб.

Портиерът видя, че Джейк го гледа, и сякаш се ухили. В същия миг от набръчканото му лице се изсипаха дървени частички. Започна да се влачи към посипаната с прах бална зала, като отваряше и затваряше уста. Огромната му ръка се движеше пипнешком между развалините, търсейки нещо. Намери един от високите прозорци в края на коридора и го изхвърли от рамката му.

Джейк извика безпомощно и отново задърпа дъската. Не можеше да я изкърти, но гласът на Стрелеца го стори:

— Другата, Джейк! Опитай съседната!

Той се подчини. Мигновено чу друг глас. Този звук не беше в съзнанието му, а идваше отвън и момчето осъзна, че се носи от другата страна на вратата — онази, която търсеше още от деня, когато за малко не го прегазиха на улицата.

— Побързай, Джейк! За Бога, хайде, по-бързо!

Когато дръпна другата дъска, тя се отскубна толкова лесно, че той едва не политна назад.

33

На прага на магазина за електроуреди втора употреба на отсрещната страна на улицата, на която се намираше Дворецът, бяха застанали две жени. По-възрастната беше собственичката, а по-младата — единствената й клиентка. Двете чуха шума от рушащи се стени и падащи греди. Несъзнателно се прегърнаха и се втрещиха, треперейки като деца, чули шум в мрака.

Малко по-нагоре по улицата три момчета, тръгнали към игрището, спряха и се загледаха в къщата. Един шофьор паркира камиона си до бордюра, изключи двигателя и излезе да погледне. Постоянните клиенти на „Хенри Корнър Маркет“ и на пивница „Дъч Хил“ се изсипаха навън, оглеждайки се ужасени.

Земята се затресе и по тротоарите се разпростря плетеница от пукнатинки.

— Земетресение ли има? — провикна се шофьорът на камиона за доставки по домовете, обръщайки се към жените, които стояха пред магазина за употребявани електроуреди.

После, вместо да изчака отговора им, той скочи в кабинета и отпраши с бясна скорост, завивайки към срещуположната страна на улицата, за да избегне разрушената къща, която беше епицентърът на труса.

Сградата сякаш се свиваше навътре. От фасадата летяха счупени дъски, отскачаха и се посипваха в двора. От стрехите се стичаха сиво-черни порои от керемиди. Чуваха се раздиращи земята тътени. В средата на къщата се появи зигзагообразна цепнатина. Вратата се изгуби в дълбините й, после цялата сграда започна да потъва в нея.

По-младата жена изведнъж се освободи от прегръдката на другата.

— Изчезвам — заяви и се затича по улицата, без да поглежда назад.

34

В коридора застена вятър, който разроши косите на Джейк. Пръстите му обвиха сребърния ключ. Някак инстинктивно осъзна какво беше това място и какво ставаше. Портиерът не беше точно в къщата, а навсякъде — във всяка дъска, керемида, прозорец и стряха. И сега се надигаше, придобивайки истинската си уродлива форма. Искаше да го хване преди Джейк да успее да използва ключа. Зад огромната бяла глава на великана и изкривеното му прегърбено рамо, момчето виждаше дъски, корнизи, жици и парчета стъкло. Забеляза дори входната врата и разрушеното стълбище, които прелетяха през главния коридор и се присъединиха към останалите купчини развалини в балната зала. Струпаха се върху все повече обезформящото се чудовище, което вече посягаше към хлапето с уродливата си ръка.

Джейк извади ръката си от дупката в пода и видя, че е покрита с големи бръмбари. Удари я в стената, за да се отърси от тях, и извика, когато стената се разтвори и после се опита да се затвори около китката му. В последния момент измъкна ръката си, рязко се обърна и вкара сребърния ключ в ключалката.

Чудовището отново изрева, но гласът му мигновено бе заглушен от друг писък, който Джейк разпозна. Беше го чул на необитаемия парцел, но тогава беше тих. Сега беше победоносен. Завладяващото и неоспоримо чувство за сигурност го изпълни отново. Този път беше сигурен, че няма да бъде разочарован. Този глас въплъщаваше увереността, от която имаше нужда. Беше гласът на розата.

Оскъдната светлина намаля още повече, когато хоросановата ръка откъсна и другия прозорец и го запрати в коридора. Лицето се показа в отвора и се вторачи в Джейк. Пръстите му запълзяха към него като огромен паяк.

Момчето превъртя ключа и усети прилив на невероятна сила в ръката си. Чу тежък, глух удар, когато залостеният вътре болт падна. Сграбчи дръжката, натисна я и бутна вратата, която се отвори широко. Извика объркан и ужасен, когато видя какво се намира зад нея.

От горе до долу вратата беше зазидана с пръст. От пръстта се показваха корени като кълба от жици. Червеи, объркани колкото самия Джейк, запълзяха насам-натам. Някои се скриха обратно, други продължиха да мърдат, чудейки се къде ли отиде земята, която преди малко беше под тях. Един падна на маратонката на Джейк.

За миг ключалката хвърли мъглява бяла светлина на ризата му. Под нея — толкова близо и в същото време толкова далеч — той видя дъжд и проблясващи в небето мълнии. После ключалката се изпълни с червеи. Около крака на Джейк се обвиха гигантски хоросанови пръсти.

35

Еди вече не усещаше ударите на градушката, когато Роланд пусна кожата, изправи се и тръгна към мястото, където лежеше Сузана.

Стрелецът я хвана под мишниците и колкото можеше по-внимателно я повлече към Еди.

— Пусни го, когато ти кажа, Сузана! — извика Роланд. — Разбра ли? Когато ти кажа!

Еди не ги видя, нито разбра нещо от това. Единственото, което чуваше, бяха писъците на Джейк от другата страна на вратата.

Сега беше моментът да използва ключа.

Извади го от ризата си и го пъхна в ключалката, която беше нарисувал. Опита се да го превърти. Не можа. Ключът мръдна само на милиметър. Вдигна глава, пазейки се от падащия град, който го удряше по челото, страните и устните, оставяйки ивици и червени петна по тях.

— НЕ! — изкрещя. — ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ, НЕ!

Но отговор от Господ не последва. Единствено още една гръмотевица и светкавица раздраха обсипаното с бързо препускащи облаци небе.

36

Джейк подскочи, сграбчи висящата над главата му верига на полилея и се освободи от ръцете на Портиера. Залюля се, като си помагаше с рамката на вратата, и се тласна напред. Приличаше на Тарзан. Вдигна крака и изрита обвиващите го пръсти, когато се приближи към тях. Мазилката се разби на парчета. Под нея се откри дървен скелет. Чудовището отново изрева — разярено и лакомо. Къщата се разпадаше все едно в роман на Едгар Алан По.

Той се тласна обратно на дивана, близо до кирпичената стена, която блокираше вратата, после отново се люшна напред. Изрита с кръстосани крака достигналата го ръка. Почувства пронизителна болка в стъпалата, когато дървените пръсти го сграбчиха. Остана само с една маратонка.

Опита се да хване по-високо веригата и се закатери към тавана. Над него се разнесе някакъв неясен стържещ звук. Прах от мазилката се посипа върху потното му лице. Таванът започна да хлътва. Веригата на лампата малко по малко се отскубваше. От дъното на коридора се чу силен скърцащ звук и чудовището най-сетне успя да се провре през процепа.

Джейк изкрещя и се хвърли безпомощно по лице.

37

Паническият страх на Еди изведнъж изчезна. Сякаш го обгърна наметало от ледено хладнокръвие — дреха, която Роланд от Гилеад неведнъж бе обличал. Беше единственото оръжие, което истинският стрелец притежаваше… и онова, от което имаше нужда. В съшия миг в съзнанието му заговори глас. През последните три месеца беше преследван от подобни гласове — на майка си, на Роланд и разбира се, на Хенри. Но сега с огромно облекчение позна собствения си глас — спокоен, разумен и окуражителен:

„Видя формата на ключа в огъня, забеляза го в гората. И двата пъти го видя съвършено ясно. После спусна капаци от страх на очите си. Свали ги. Махни ги и пак се огледай. Може би не е късно, дори сега.“

Смътно съзнаваше, че Стрелецът се е вторачил в него, а Сузана крещи на демона с отслабващ, но все още предизвикателен глас. От другата страна на вратата Джейк пищеше от ужас — а може би вече агонизираше.

Еди не им обърна внимание. Извади дървения ключ от ключалката, която беше нарисувал, и от вратата, която вече беше истинска, и се втренчи в нея, опитвайки се да си припомни искрената радост, която изпитваше като дете — възторга, че е намерил ясни очертания в хаотичната безформеност. И сега видя къде е сгрешил. Видя мястото толкова ясно, че не разбираше как го беше пропуснал в началото. „Наистина трябва да съм бил с капаци на очите“ — помисли той. Разбира се, ключът завършваше с формата на буквата S. Втората резка беше малко по-дебела. Съвсем малко.

— Нож — каза той и протегна ръка като хирург в операционна зала.

Безмълвно Роланд го сложи на дланта му.

Еди хвана; върха на острието с палеца и показалеца на дясната си ръка. Наведе се над ключа, без да обръща внимание на градушката, сипеща се по главата му. Формата на ключа се открои още по-ясно. Очерта се с цялата си красота и неопровержима реалност.

Издялка една стърготина.

Само веднъж.

Много внимателно.

Дървена частица, толкова малка, че едва се виждаше, се отдели от повърхността на 8-образния край на ключа.

От другата страна на вратата Джейк Чеймбърс отново изпищя.

38

Веригата се скъса с оглушителен трясък и момчето падна, приземявайки се на колене. Портиерът изрева победоносно. Ръката от мазилка сграбчи Джейк за коленете и започна да го влачи по коридора. Той се опита да опре крака в пода, но това не помогна. Усети как в кожата му се забиват трески и ръждясали пирони. Чудовището го стисна още по-здраво и продължи да го влачи напред.

Главата на звяра се заклещи във вратата на коридора като коркова тапа в бутилка. Усилията, които беше положил да стигне толкова далеч, бяха променили първобитните му черти и сега приличаше на някакъв кошмарен, уродлив трол. Устата се отвори, за да погълне Джейк. Момчето отчаяно се опитваше да намери ключа с надеждата да го използва като талисман, но, разбира се, го беше оставил на вратата.

— Ах, ти, кучи син! — извика и се отдръпна назад с всичка сила, извивайки гърба си като гмуркач, без да обръща внимание на счупените дъски, които се забиваха в него като пирони. Почувства как джинсите му падат и хватката на чудовището за миг отслабна.

Отново подскочи. Ръката безмилостно го стисна, но джинсите му се свлякоха чак до коленете. Падна по гръб на пода. Раницата омекоти удара. Успя да събере колене още малко и когато ръката отново го стисна, рязко изопна крака. В същия миг ръката се дръпна назад и онова, на което той се бе надявал, стана. Джинсите му и единствената му маратонка се свлякоха от тялото му и го освободиха, поне за миг. Видя ръката да се върти на китката си от дъски, да разпръсква мазилка и да пъха джинсите му в устата си. После запълзя към зазиданата врата, без да обръща внимание на парчетата стъкло от строшения полилей. Единственото му желание беше отново да се добере до ключа.

Беше почти до вратата, когато ръката обви босите му крака и пак го задърпа.

39

Най-после се увери, че формата на ключа е правилна.

Отново го пъхна в ключалката и се опита да го превърти. За миг вратата оказа съпротива… после ключът се превъртя. Чу изщракването на механизма и в същия миг, изпълнил предназначението си, ключът се счупи на две. Еди сграбчи тъмната полирана дръжка с две ръце и я дръпна. Почувства огромна тежест, въртяща се на невидима ос. Имаше чувството, че ръката му е надарена с безмерна сила. Осъзна, че два различни свята се бяха събрали и между тях се беше образувал път.

За миг главата му се замая. Загуби способността си да се ориентира и когато погледна през вратата, разбра защо. Макар да гледаше надолу вертикално, виждаше хоризонтално. Приличаше на странна оптична измама, създадена с помощта на призми и огледала. Тогава забеляза Джейк. Беше паднал по гръб върху посипания със стъкла и мазилка под. Гигантска ръка го беше сграбчила за лактите и краката и го влачеше. Видя и зейналата чудовищна паст, която бълваше бяла мъгла или прах.

— Роланд! — извика Еди. — Роланд, момчето е…

В този миг силен удар го повали.

40

Сузана усети, че някой я вдигна във въздуха и я завъртя. Светът се превърна във въртележка: стоящите вертикално камъни, сивото небе, обсипаната с ледени зърна земя… и една правоъгълна дупка, която приличаше на капак в под. От нея се разнасяха писъци. Демонът в нея вилнееше и се бореше. Искаше да избяга, но не можеше, докато тя не го освободеше.

— Сега! — изкрещя Роланд. — Пусни го, Сузана! В името на баща си, освободи го ВЕДНАГА!

И тя го направи.

В съзнанието си (с помощта на Дета) Сузана беше направила за демона капан — нещо като мрежа от преплетени метални пластинки — и сега ги преряза. Усети как чудовището мигновено изскочи от нея и за секунда почувства някаква странна пустота, ужасна празнота. Но тези усещания бяха бързо заменени от облекчение и мрачно чувство на неприязън и оскверненост.

Когато невидимата му тежест я напусна, тя го видя — нечовешки образ, подобен на вампир с огромни разперени крила и нещо като жестока извита навън и нагоре кука. Видя го, усети го да прелита над отвора в земята. Зърна Еди, който гледаше с широко отворени от ужас очи. Забеляза разтворените ръце на Роланд, готов да залови демона.

Стрелецът политна назад и едва не падна от тежестта на чудовището. Сетне отново се изправи, стиснал празното пространство.

Държейки невидимия демон, той скочи през вратата и изчезна.

41

Коридорът на Двореца изведнъж се озари от ослепителна бяла светлина. По стените се посипа градушка. Ледените топчета рикошираха в стените и падаха върху разбитите дъски на пода. Джейк чу писъци и видя приближаващия се Стрелец. Скочи в коридора с протегнати ръце, все едно държеше нещо невидимо.

Джейк усети как краката му потъват в пастта на Портиера.

— Роланд! — извика. — Помогни ми!

Стрелецът разтвори пръсти и под въздействието на някаква невероятна сила широко разпери ръце. После неволно отстъпи назад. Джейк усети как кривите зъби на чудовището докосват кожата му, готови да разкъсат плътта му и да строшат костите му, и в същия миг над главата му прелетя нещо огромно — досущ порив на вятър. След миг зъбите изчезнаха. Ръката, която го държеше за краката, отслаби хватката си. От прашното гърло на Портиера се изтръгна нечовешки вик на болка и изненада, после заглъхна.

Роланд сграбчи Джейк и го повлече за краката.

— Ти дойде! — извика момчето. — Ти наистина се появи!

— Да. С помощта на Бог и смелостта на приятелите ми.

Когато чудовището изрева отново, от очите на Джейк бликнаха сълзи на облекчение и ужас. Сега шумовете на къщата приличаха на грохот на ураган, застигнал кораб в открито море. Около тях падаха парчета дърво и мазилка. Роланд хвана хлапето под мишниците и се втурна към вратата. Движещата се пипнешком огромна ръка го сграбчи за крака и го запрати към стената, която отново се опита да го погълне. Той се изтласка от стената, обърна се и извади пистолета си. Стреля два пъти в безцелно мятащата се ръка, разпръсквайки на парчета един от уродливите хоросанови пръсти. От бяло лицето на портиера се превърна в пурпурно-черно, сякаш се бе задавило с нещо, което беше прелетяло толкова бързо, че беше попаднало в устата му и проникнало в гърлото, преди да разбере какво точно става.

Роланд отново се обърна и се втурна към вратата. Въпреки че не се виждаше никаква преграда, той замръзна на място, сякаш някаква невидима мрежа препречи пътя му.

После усети, че Еди го хваща за косите и го вдига.

42

Те излязоха вън под отслабващата градушка като бебета, които се раждат. Еди беше акушерът, както Стрелецът му беше казал. Беше се проснал по корем и протегнал ръце през вратата, като стискаше кичури от косата на Роланд.

— Сузи, помогни ми!

Тя запълзя към него, стигна до тях и постави ръка под брадичката на Роланд. Той се надигна към тях с изопната назад глава. Устните му бяха изкривени от болка и усилие.

Еди почувства как нещо се скъса и едната му ръка се освободи, отскубвайки гъст кичур от прошарените коси на Стрелеца.

— Изплъзва се!

— Кучи син… никъде няма да отидеш! — извика Сузана и дръпна толкова силно, сякаш искаше да прекърши врата на Роланд.

През вратата в средата на кръга се показаха две малки ръце и се вкопчиха в краищата. Освободен от тежестта на Джейк, Роланд се надигна на лакът и след миг се измъкна. Еди сграбчи момчето за китките и го издърпа.

Дишайки учестено, Джейк се претърколи по гръб.

Еди се обърна към Сузана, взе я в обятията си и обсипа с целувки челото, страните и врата й. Смееше се и едновременно плачеше. Тя се притисна в него, дишайки тежко… но на устните й се появи лека усмивка на задоволство и ръката й се плъзна по мократа му коса.

Някъде под тях се разнесе какофония от звуци — писъци, сумтене, глухи удари и трясък.

Без да вдига глава, Роланд изпълзя от вратата. Косите му бяха разрошени. По лицето му се стичаха струйки кръв.

— Затвори я! — обърна се задъхан към младежа. — За Бога, затвори я!

Еди натисна, а огромните невидими панти свършиха останалото. Вратата се затвори със силен глух трясък, поглъщайки всички други звуци. Рамката й се превърна в бледи очертания в пръстта. Валчестата дръжка изгуби формата си и отново стана само кръг, който бе нарисувал с пръчката. На мястото на ключалката останаха само неправилни очертания, от които се показваше парче дърво — досущ дръжка на меч.

Сузана се приближи към Джейк и му помогна да седне.

— Добре ли си, сладур?

Момчето я погледна със замъглен поглед.

— Да, поне така мисля. Къде е той? Стрелецът? Трябва да го питам нещо.

— Тук съм, Джейк — отговори Роланд. Изправи се, залитайки към него, приближи се и клекна. Докосна гладкото му лице, сякаш не вярваше, че момчето е там.

— Този път няма да ме оставиш да падна отново, нали?

— Не — отвърна Роланд. — Никога и за нищо на света.

Внезапно си спомни за Кулата и се запита дали наистина ще е толкова лесно.

43

Градушката се превърна в пороен дъжд, но Еди зърна късчета синьо небе между отдалечаващите се на север облаци. Бурята скоро щеше да утихне, но дотогава щяха да бъдат мокри до кости.

Установи, че това съвсем не го притеснява. Не си спомняше откога не се беше чувствал толкова спокоен и толкова мокър. Знаеше, че това безумно приключение не е свършило. Дори подозираше, че току-що е започнало. Но днес бяха спечелили битката.

— Сузи, добре ли си? — попита той. Оправи полепналите по челото й коси и я погледна в черните очи. — Нарани ли те?

— Малко ме заболя, но съм добре. Мисля, че онази кучка Дета Уокър си остана непобедима шампионка по крайпътните забежки.

— Какво имаш предвид? Тя се усмихна дяволито.

— Нищо, вече няма значение… слава Богу. Ами ти, Еди? Добре ли си?

Младежът се заслуша, за да чуе гласа на Хенри, но не можа. Струваше му се, че е изчезнал завинаги.

— Много добре, дори превъзходно — отговори, засмя се и отново я прегърна.

През рамо видя онова, което бе останало от вратата — само няколко неясни линии. Дъждът скоро щеше да заличи и тях.

44

— Как се казваш? — попита Джейк младата жената с отрязани крака.

В същия миг осъзна, че беше изгубил панталоните си, докато се опитваше да избяга от Портиера, и придърпа надолу ризата върху гащетата си. Не беше останало много и от роклята на жената.

— Сузана Дийн — отговори тя. — Знам твоето име.

— Сузана — замислено повтори Джейк. — Надявам се, че баща ти не притежава железопътна компания, нали?

Тя погледна учудено за миг, после отметна глава назад и се засмя.

— Откъде го измисли, сладурче! Той беше зъболекар, който изобрети това-онова и забогатя. Защо ми задаваш такъв въпрос?

Джейк не отговори. Беше насочил вниманието си към Еди. Ужасът бе изчезнал от лицето му.

— Здравей, Джейк — поздрави го Еди. — Радвам се да те видя, човече.

— Здрасти — отвърна момчето. — Днес вече се видяхме, но тогава изглеждаше много по-млад.

— Дори преди десет минути бях по-млад. Добре ли си?

— Да. Няколко драскотини, това е всичко — отговори Джейк и се огледа. — Още не сте намерили влака.

Това не беше въпрос, а по-скоро констатация. Еди и Сузана си размениха въпросителни погледи, но Роланд поклати глава.

— Няма влак.

— А гласовете? Изчезнаха ли?

Роланд кимна.

— Отидоха си. Ами твоите?

— Също. Вече отново се чувствам добре. И двамата сме по-добре.

Всички се спогледаха едновременно, получили един и същ импулс, и когато Роланд прегърна момчето, неестественото самообладание напусна Джейк и той заплака. Беше изтощен и зарида като изгубено дете, страдало много и най-накрая спасено. Ръката на мъжа го прихвана през кръста и Джейк го прегърна през врата.

— Никога вече няма да те изоставя — обеща Роланд и от очите му потекоха сълзи. — Кълна се в името на дедите си. Никога не ще те напусна.

И все пак сърцето му, този мълчалив, бдителен, доживотен затворник на ка, прие тези обещания не само с радост, но и със съмнение.