Камарата изпотрошени идоли, дето слънцето прежуря.

И мъртвото дърво подслон не дава, щурецът не дава утеха,

сухият камък — шум на вода. Само

една сянка има под тази скала

(ела под сянката на тази червена скала)

и аз ще ти покажа нещо различно

и от твоята сянка, която сутрин върви след теб,

и от твоята сянка, която вечер те пресреща.

Ще ти покажа страха в шепа прах.

Томас Стърн Елиът — „Пустата земя“1

Когато някой трън бодлив

над себеподобните си дръзне да се извиси,

то главата му отсича се веднага:

приведените му събратя са ревниви, не прощават.

Кой е накъсал тъй жестоко

листата изсъхнали, които зелени нивга няма да бъдат?

Навярно варварин в земята ги е стъпкал,

завинаги животът крехък е изтръгнал.

Робърт Браунинг — „Чайлд Роланд“

— Каква е тази река? — равнодушно попита Милисент.

— Това е само ручейче… или поток.

— Наричат го Пустош.

— Така ли?

— Да — обади се Уинифред. — Точно така.

Робърт Айкман — „Неразделни“


Загрузка...