Пространството на откровенията

ТРИНАЙСЕТ

Орбитата на Ризургам, 2566 година

— Стол — каза Вольова, като навлезе в моста.

Един стол се спусна веднага към нея. Тя се закопча с колана му и след това го придвижи и го накара да се върти около огромната холографска сфера, заемаща средната част на помещението.

Сферата представляваше гледка от Ризургам, но човек би могъл да помисли, че това е всъщност консервираната очна ябълка на древен мумифициран труп, увеличена няколкостотин пъти. Вольова обаче знаеше, че образът е нещо повече от точен портрет на Ризургам, извлечен от информационната банка на кораба. Той бе изобразен в реално време, уловен от камерите, излизащи от корпуса на лайтхъгъра.

Ризургам не беше красива планета по ничии стандарти. Като се изключеха мръснобелите шапки на полюсите, преобладаващият цвят беше черепносив, изпъстрен с ръждиви петънца и разхвърляни безцелно тук-там около екватора пепелявосиви зони. По-големите океански маси бяха скрити под леда, а малкото незамръзнали участъци очевидно бяха разтопени изкуствено или чрез термални енергийни решетки, или посредством грижливо осъществени метаболитни процеси. Облаци не липсваха, но те наподобяваха по-скоро пухкава перушина вместо внушителните маси, които можеха да се очакват от планетарните времеви системи. Тук-там те се сгъстяваха и образуваха бели, непрозрачни възли, но само на местата, където имаше селища. Именно на тези места работеха фабриките за пара — там ледът от полюсите се превръщаше във вода и след това — в кислород и водород. Виждаха се петна, достатъчно големи, за да бъдат различени при средно увеличение, а единственото доказателство за човешко присъствие бяха премигващите светлинки на селищата. Но дори зумът не беше достатъчен, за да бъдат видени, тъй като те, с изключение на столицата, се намираха под земята. Често над повърхността не се виждаше почти нищо друго освен антени, площадки за кацане и парници. Колкото до столицата…

Да, това бе смущаващото.

— Кога се отваря нашият прозорец с триумвир Саджаки? — попита тя, като обходи с поглед лицата на другите членове на екипажа, чиито столове също бяха наредени около пепелявата светлина на изображението на Ризургам.

— Пет минути — отвърна Хегази. — Пет мъчителни минути и тогава ще разберем какви чудеса има да сподели Саджаки с нас за новите ни приятели-колонизатори. Сигурна ли си, че ще понесеш агонията на очакването?

— Опитай да отгатнеш.

— Това не е кой знае какво предизвикателство. — Хегази се бе усмихнал или поне се стараеше много да наподоби усмивка, а това бе истински подвиг, като се имаше предвид количеството химерични аксесоари по лицето му. — Странно, ако не те познавах, щях да кажа, че не си очарована от всичко това.

— Ако не е открил Силвест…

Хегази вдигна скритата си в ръкавица ръка.

— Саджаки още дори не е направил доклада си. Няма смисъл да правим необосновани предполо…

— Значи си уверен, че го е намерил?

— Е, не. Не бих казал.

— Ако има нещо, което мразя — изясни Вольова като изгледа студено другия триумвир, — това е безсмисленият оптимизъм.

— О, я се усмихни. И по-лоши неща са се случвали.

Да, не можеше да не се съгласи с това. И те явно бяха решили да й се случват смущаващо редовно. Нещо повече, лошият й късмет като че ли ескалираше с всяка следваща проява на малшанс. Беше стигнала до там да си спомня с носталгия за струващите й се днес просто досадни проблеми, които бе имала с Нагорни, когато й се бе наложило само да се справи с някой, който иска да я убие. Това я накара да се запита без особен ентусиазъм дали щеше да дойде ден, в които да гледа с копнеж дори на периода, който преживяваше в момента.

Проблемът с Нагорни беше началото, разбира се. Този факт бе станал очевиден сега; тогава тя бе гледала на цялата история като на изолиран инцидент, който обаче се бе оказал първият индикатор за нещо далеч по-лошо, предстоящо в бъдеще. Беше убила Нагорни, но така не бе проумяла проблема, който го бе побъркал. След това бе наела Хури и проблемът не точно се повтори, а по-скоро премина на по-високо ниво, като втора част на мрачна симфония. Хури очевидно не беше луда… все още. Но се бе превърнала в катализатор за по-лоша, не толкова локализирана лудост. Вольова не беше виждала нищо подобно на бурите, които се вихреха в нейната глава. Да не говорим за инцидента с оръжието от скривалището, който едва не я бе убил и можеше да убие всички в кораба, а може би дори значителен брой от обитателите на Ризургам.

— Време е за някои отговори, Хури — беше казала тя преди другите да се събудят.

— Отговори на какво, Триумвир?

— Остави тази маска на невинност. Прекалено съм уморена за това, а и можеш да бъдеш сигурна, че ще намеря начин да узная истината. По време на кризата около оръжието ти се издаде. А ако си мислела, че ще забравя някои от нещата, които каза тогава, много си се излъгала.

— Какво например?

Намираха се в една от населените с плъхове зони; Вольова знаеше, че с изключение на стаята-паяк това бяха най-сигурните срещу подслушването на Саджаки места в кораба.

Иля блъсна Хури в стената достатъчно силно, за да изкара част от въздуха от дробовете й; целта й беше да й даде да разбере, че не трябва да подценява нейната сила, нито да злоупотребява с търпението й.

— Нека ти изясня нещо, Хури. Аз убих Нагорни, твоя предшественик, защото не оправда доверието ми. Успях да скрия истината за смъртта му от останалите членове на екипажа. Изобщо не се съмнявай, че ще направя същото и с теб, ако ми дадеш достатъчно основание за това.

Ана отлепи гърба си от стената; цветът на лицето й донякъде се възвърна.

— Какво точно искаш да знаеш?

— За начало можеш да ми кажеш коя си. Да започнем оттук — знам, че си инфилтрирана.

— Как е възможно да съм инфилтрирана? Та нали ти ме нае.

— Да — отвърна Иля; вече беше мислила по този въпрос. — Направено е да изглежда така, разбира се… но беше измама, нали? Агенцията, която стои зад теб, която и да е тя, е успяла да манипулира проучвателната ми процедура и да представи нещата така, сякаш аз съм те избрала… докато изборът в крайна сметка изобщо не е бил мой. — Вольова трябваше да признае пред себе си, че нямаше пряко доказателство за това, но то бе най-простата хипотеза, подхождаща на конкретните факти. — Е, ще го отречеш ли?

— Защо ти е дошло наум, че съм инфилтрирана?

Иля не отговори веднага, за да си запали цигарата, една от тези, които бе купила от стоунърите в карусела, където бе наела Хури.

— Защото ми се струва, че знаеш прекалено много за оръжейната. Както изглежда знаеш нещо и за Сън Стийлър… и това ме смущава дълбоко.

— Ти сама спомена за Сън Стийлър малко след като ме нае, не си ли спомняш?

— Да, но знанието ти за него е по-дълбоко, отколкото може да бъде обяснено с почерпаната от мен информация. Има моменти, когато ти като че ли знаеш повече от мен за цялата ситуация. — Вольова замълча за момент. — Това, разбира се, не е всичко. Активността на невроните в мозъка ти по време на замразения сън… Трябваше да огледам по-внимателно имплантите, с които дойде. Защо не опиташ да обясниш всичко това?

— Добре… — Този път тонът й беше различен. Очевидно се бе отказала от всяка надежда да се измъкне чрез блъфиране. — Но чуй ме добре, Иля. Знам, че ти също имаш твоите малки тайни… неща, за които наистина не искаш Саджаки и другите да узнаят. Вече се бях досетила за Нагорни, да не говорим за случая с оръжието от скривалището. Знам, че не желаеш това да стане всеизвестно, иначе не би прибягнала до всичко това, за да прикриеш въпросната случка.

Вольова кимна; безполезно бе да отрича тези неща. Може би Хури се беше досетила дори за връзката й с Капитана.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че каквото и да споделя с теб сега, трябва да си остане между нас. Не смяташ ли, че е разумно?

— Току-що обясних, че мога да те убия, Хури. Положението ти не е такова, че да се пазариш.

— Да, би могла да ме убиеш — или поне да опиташ — но се съмнявам, че би могла да прикриеш истината около смъртта ми така лесно, както си направила с Нагорни, каквото и да говориш. Загубата на един офицер на оръжейната е лош късмет. Когато става въпрос за двама, вече започва да намирисва меко казано на немарливост, не мислиш ли?

В този момент покрай тях притича плъх и ги напръска. Иля насочи раздразнено горящия край на цигарата си към него, но той вече бе изчезнал през някакъв проход в стената.

— Значи предлагаш дори да не казвам на другите, че си инфилтрирана, така ли?

Хури сви рамене.

— Прави каквото искаш. Но как според теб ще приеме това Саджаки? Чия е грешката, че изобщо на кораба е бил нает чужд шпионин?

Вольова не отговори веднага.

— Всичко си подготвила, а?

— Знаех, че ще ми зададеш някои въпроси рано или късно, триумвир.

— Тогава нека започнем с очевидния. Коя си и за кого работиш?

Ана въздъхна и заговори примирено:

— Много от това, което вече знаеш, е истина. Аз съм Ана Хури и бях войник в Края на небето… но двайсетина години по-рано, отколкото мислиш. Колкото до останалото… — Направи кратка пауза. — Знаеш ли, едно кафе наистина би ми дошло добре.

— Тук няма никакво, така че свикни с този факт.

— Добре. Плаща ми друг екип. Не им знам имената, никога не сме имали директен контакт, но от известно време те опитват да се доберат до твоето оръжие в скривалището.

Иля поклати глава.

— Не е възможно. Никой друг не знае за него.

— Иска ти се да мислиш така. Но си използвала части от скривалището, нали? Трябва да има оцелели, свидетели, за които никога не си научила. Постепенно се е разчуло, че корабът ти пренася някаква сериозна гадост. Може би никой не е бил запознат с цялата картина, но е знаел достатъчно, за да поиска своя дял от скритото.

Вольова мълчеше. Казаното от Хури бе шокиращо — като откритието, че най-личните й навици бяха всеобща тайна — но в никакъв случай не и невъзможно. Вероятно бе имало изтичане на информация. Все пак членове на екипажа бяха напускали кораба, при това не всички от тях — доброволно, и макар да се смяташе, че те не бяха имали достъп до нищо значително, и определено не свързано със скривалището, никога не бе изключена вероятността от допускане на грешка. Или може би, както бе казала Хури, някой бе станал свидетел на самото използване на скривалището и бе успял да предаде тази информация.

— Този друг екип… може и да не знаеш имената им, но знаеш ли как се казва корабът им?

— Не. Това би било проява на голяма немарливост от тяхна страна, нали?

— Какво все пак знаеше в такъв случай? Как се очакваше да ни откраднеш скривалището?

— Тук идва мястото на Сън Стийлър. Сън Стийлър е военен вирус, с който са успели да заразят кораба при последното ви отиване в Йелоустоунската система. Много умен и адаптивен инфилтриращ се софтуер. Предвиден е така, че да си проправя път сред неприятелските системи и да води психологическа война с хората като ги влудява посредством внушение на подсъзнателно ниво. — Хури спря да говори, за да даде възможност на Иля да смели казаното дотук. — Но вашата защита се оказа прекалено добра. Сън Стийлър е отслабен и стратегията така и не успява. Затова те трябвало да изчакат. Не им се удала друга възможност, преди да посетите отново системата Йелоустоун, почти един век по-късно. Аз бях следващата стъпка: инфилтриране в кораба на човешко същество.

— Как е осъществена първоначалната вирусна атака?

— Чрез Силвест. Знаели са за намерението ви да го отведете на кораба, за да оправи вашия Капитан. Имплантирали са софтуера в него, без той да подозира, след това са го оставили да зарази системите ви, докато е бил включен към медицинската ви апаратура, за да оправи Капитана.

Във всичко това имаше нещо дълбоко и тревожно правдоподобно, помисли си Вольова. Това просто беше пример за друг екипаж, който бе също толкова хищнически настроен, колкото и нейния. Изключителна арогантност бе да предположи, че единствено триумвиратът на Саджаки бе способен на подобни хитрувания.

— И каква беше твоята функция?

— Да направя преценка на пораженията, нанесени от Сън Стийлър върху системите на вашата оръжейна. И ако е възможно, да взема в свои ръце контрола над кораба. Ризургам беше много подходяща цел на движение — достатъчно отдалечена, за да не достига до нея влиянието на общата правораздавателна система. Ако трябваше да бъде превзет, нямаше да има кой да наблюдава, освен, може би, неколцина жители на колонията. — Хури въздъхна. — Но, повярвай ми, този план се оказа абсолютно негоден. Програмата Сън Стийлър беше дефектна — беше прекалено опасна и прекалено адаптивна. Тя привлече вниманието към себе си като подлуди Нагорни… но, от друга страна, той бе единственият, до когото бе успяла да се добере. След това тя започна да си прави гаргара със самото скривалище…

— Непослушното оръжие.

— Да. Това изкара акъла и на мен. — Хури потрепери. — Тогава вече бях наясно, че Сън Стийлър е прекалено силен. Не можех да направя нищо, за да поема в свои ръце контрола над него.

През следващите няколко дни Вольова продължи да задава въпроси на Хури, тествайки различни аспекти на нейната история с факти, които се смятаха за известни. Сън Стийлър определено можеше да бъде някакъв инфилтриран софтуер… макар да беше по-гъвкав и по-коварен от всичко, за което бе чувала досега. Но това означаваше ли, че може спокойно да престане да мисли за него? Разбира се, че не. Все пак знаеше, че той съществува. Всъщност историята на Хури беше първото звучащо обективно обяснение. То изясняваше защо се бяха провалили опитите й да излекува Нагорни. Той не беше полудял заради някаква непредвидена фина комбинация между нейните импланти за оръжейната. Той чисто и просто бе подлуден от някаква същност, създадена именно с такава цел. Нищо чудно, че й бе толкова трудно да намери някакво обяснение за проблемите около Нагорни. Разбира се, оставаше тягостният въпрос защо именно лудостта на Нагорни се бе изразила така яростно именно по този начин — всички онези трескаво надраскани рисунки на части на птици и графиките върху ковчега му? Но кой можеше да каже дали Сън Стийлър просто не увеличаваше съществували преди психози, оставяйки подсъзнанието на Нагорни да действа с онези представи, които им съответстваха?

Не можеше да пренебрегне така лесно и тайнствения екип. Корабната документация показваше, че друг лайтхъгър, "Галатея", бе присъствал в Йелоустоун и при двете им последни посещения на системата. Възможно ли беше на борда му да се намираше екипажът, изпратил Хури при тях?

Засега това обяснение не беше по-лошо от което и да е друго. И едно нещо беше абсолютно ясно. Хури бе напълно права като настоя нищо от тази информация да не бъде представено на останалите членове на триумвирата. Саджаки наистина щеше да обвини Вольова за нещо, което бе всъщност пропуск на системите за охрана. Разбира се, той щеше да накаже Хури… но и на нея самата нямаше да й се размине без неприятни последствия. Като се има предвид колко напрегнати бяха напоследък отношенията им, нямаше да се учуди много, ако Саджаки опиташе да я убие. И нищо чудно да успее — той беше поне толкова силен, колкото Вольова. Нямаше да се смути особено, че губи главния си специалист по оръжията и единствения човек, който имаше истинска представа за скривалището. Доводът му несъмнено щеше да бъде, че тя вече бе демонстрирала своята некомпетентност в това отношение. Но имаше също така и още нещо, нещо, което Вольова не можеше да пренебрегне. Независимо какво бе станало в действителност с оръжието от скривалището, истината не можеше да бъде отречена: Хури бе спасила живота й.

Колкото и неприятна да беше тази мисъл, беше задължена на инфилтрирания сред тях агент.

Единственото, което й оставаше, беше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Във всеки случай мисията на Хури вече не беше валидна; сега вече нямаше да има опит за превземане на кораба. Нелегалната цел на Ана да се качи на кораба им нямаше нищо общо с техните усилия да привлекат отново Силвест на неговия борд и в много отношения Хури щеше да им бъде необходима просто като член на екипажа. Сега когато Вольова знаеше истината, и първоначалната цел на Хури вече не беше в сила, тя вероятно щеше да направи всичко зависещо от нея, за да отговори на изискванията на своя пост. Нямаше почти никакво значение дали обработката с цел изграждане на лоялност към триумвирата, действаше: на Хури щеше да й се наложи да се държи така, сякаш действа, и постепенно това щеше да се превърне в истина. Не беше изключено дори да не пожелае да напусне кораба, когато й се удаде възможност да го направи. Все пак на хората им се налагаше да бъдат и на много по-лоши места. След месеци или години субективно време тя щеше да се превърне в член на екипажа и някогашната й двойственост щеше да остане тайна, известна само на нея и на Вольова. С времето дори Вольова може би щеше да забрави за тази двойственост.

В крайна сметка Иля успя да убеди сама себе си, че въпросът около инфилтрирането е приключен. Проблемът около Сън Стийлър щеше да остане, разбира се, но сега Хури щеше да работи заедно с нея, за да го крият от Саджаки. И това не изчерпваше всичко, което трябваше да крие от триумвира. Вольова си бе поставила задачата да заличи всички доказателства за случилото се с оръжието от скривалището. Искаше да го направи преди Саджаки и другите да са се събудили, но това се оказа доста трудно. Първата й задача беше да оправи повредите, нанесени на самия лайтхъгър, да закърпи участъците от корпуса, пострадали от детонацията. В по-голямата си част това се състоеше в усилия да убеждава системите за самовъзстановяване да работят по-бързо, освен това трябваше да се погрижи всички съществували преди това белези, кратери от сблъсъци или места на по-несъвършена поправка да бъдат дублирани точно. След това трябваше да влезе тайно в паметта за автопоправки и да изтрие информацията за всички тези ремонти. Наложи се да оправи стаята-паяк, въпреки че Саджаки и другите не би трябвало да знаят за нея. Тя обаче предпочиташе да вземе всички предпазни мерки, за да не съжалява горчиво след това, а и последното се оказа най-простото от всички неща. Изтриването на всички доказателства за включването в действие на "Ползи" щеше да отнеме повече от седмица.

Много по-трудно бе да скрие загубата на совалката. По едно време даже реши да направи нова, като събере по малко материали от целия кораб. За тази цел трябваше да използва едва една деветдесетхилядна от масата на лайтхъгъра. Това обаче беше прекалено рисковано, а и се съмняваше, че ще успее да придаде на новата совалка точно толкова износен от времето и стихиите вид, за да изглежда така стара, както би трябвало да бъде. Вместо това взе по-простото решение да направи известна редакция на данните на кораба, за да изглежда, че винаги са имали една совалка по-малко. Саджаки можеше и да забележи, целият екипаж можеше да забележи, но никой нямаше да успее да докаже каквото и да било. Най-накрая се зае да възстанови оръжието от скривалището. Това, разбира се, беше само фасадата; задачата на точното външно копие на унищоженото оръжие беше да стои в скривалището и да изглежда заплашително в редките случаи, когато Саджаки решеше да посети царството й. Прикриването на следите й струва шест дни луда работа. На седмия ден тя си почина и опита да се възстанови, така че никой от другите да не се досети каква титанична работа е извършила. На осмия ден Саджаки се събуди и я попита какво е правила през годините, които той бе прекарал в камерата за сън.

— О — отвърна тя, — нищо, за което си заслужава да пиша у дома.

Реакцията му — както всичко останало при Саджаки напоследък — беше трудно да се прецени. Вольова си каза, че ако има късмета да успее този път, не трябва да си позволява друга грешка. Но, макар все още да не бяха осъществили контакт с колонистите, нещата излизаха извън нейното разбиране. Мислите я връщаха към неутриното, което беше открила около неутронната звезда на системата, и безпокойството, което не я оставяше от тогава. Източникът бе все още там и макар да оставаше слаб, вече го бе изучила достатъчно добре, за да знае, че обикаля не само около неутронната звезда, а и около каменистия свят с размери на луна, който придружаваше звездата. То определено не бе присъствало, когато системата бе оглеждана преди няколко десетилетия, и този факт незабавно навеждаше на мисълта, че бе свързано по някакъв начин с колонията на Ризургам. Но как бяха могли да направят това? Колонистите очевидно не бяха в състояние да достигнат своята орбита, камо ли да изпратят някаква сонда в другия край на своята звездна система. Дори корабът, който трябва да ги бе довел, липсваше; бе очаквала да види "Лорийн" да обикаля около Ризургам, но не откри и следа от него. Затова сега, независимо от всичко, което показваха доказателствата, тя не изключваше вероятността колонистите да са способни на нещо съвсем неочаквано. Това бе поредната тревога, която й се наложи да прибави към напоследък непрестанно нарастващия си товар от притеснения.

— Иля? — обади се Хегази. — Вече сме почти готови. Столицата ще се появи всеки момент.

Тя кимна. Корабните камери със силно увеличаващо действие, разпръснати по корпуса, щяха да бъдат насочени към едно определено място на няколко километра след границата на града, и да се фокусират върху точката, която бяха идентифицирали и за която се бяха споразумели преди заминаването на Саджаки. Ако с него не се бе случило някакво нещастие, сега той трябваше да чака на това място, застанал на едно високо голо плато, гледащо право към изгряващото слънце. Точността бе от изключително значение тук, но Вольова не се съмняваше, че Саджаки ще бъде прецизен.

— Улових го — обяви Хегази. — Стабилизаторите на образа са във фаза…

— Покажи ни.

На глобуса, близо до столицата, се отвори прозорец, който бързо започна да расте. В началото това, което се намираше в него, беше неясно — мъгливо петно, което наистина можеше да бъде застанал върху скала човек. Но картината се приближаваше бързо, докато във фигурата вече можеше да се разпознае Саджаки. Вместо издутата адаптираща се броня, с която го бе видяла за последно Вольова, той носеше пепелявосив комбинезон, чиито широки крачоли се мятаха около обутите му в ботуши крака, доказателство за лекия вятър на върха на платото. Беше вдигнал яка до ушите си, но лицето му бе голо.

Това не беше съвсем неговото лице. Преди Саджаки да тръгне от кораба, чертите му бяха леко променени в съответствие със средностатистическия идеал, производен от генетичните профили на първоначалните членове на експедицията, потеглила за Ризургам от Йелоустоун, на свой ред отразяващ франкско-китайските черти на йелоустоунските заселници. Така той нямаше да предизвика нищо повече от любопитен поглед, ако му хрумнеше да се разходи из улиците на града посред бял ден. Нищо не го издаваше като новодошъл, дори акцентът. Лингвистичният софтуер бе анализирал десетината стоунърски диалекти, донесени на планетата от членовете на експедицията, прилагайки сложни лексикостатистически модели, за да слее тези начини на говорене в нов, характерен за целия Ризургам диалект. Ако Саджаки решеше да общува с който и да е от заселниците, видът, измислената му история и начинът на говорене щяха да ги убедят, че идва от някое от по-отдалечените планетарни селища, а не от друг свят.

Такава поне беше идеята.

Саджаки не носеше технологични прибори, които биха могли да го издадат, освен подкожни импланти. Конвенционалната система за комуникация между планетарната повърхност и нейната орбита се долавяше прекалено лесно и наличието й можеше да бъде обяснено прекалено трудно, ако поради една или друга причина се стигнеше до това. Но сега той говореше: повтаряше една и съща фраза, докато инфрачервените сензори на кораба изследваха кръвообращението му в областта на устата, съставяйки модел на движението на мускулите и челюстта. Посредством корелирането на тези движения с богатите архиви от вече записани разговори, корабът можеше да отгатне какви звуци издава. Последната стъпка беше включването на граматически, синтактични и семантични модели за думите, които бе най-вероятно да произнася Саджаки. Звучеше сложно — и наистина беше — но Вольова не долавяше видимо забавяне между движенията на устните му и симулирания глас, който чуваше, неестествено ясен и точен.

— Предполагам, че вече ме чуваш — каза той. — Нека това бъде първият ми доклад от повърхността на Ризургам след приземяването ми. Ще ми простите, ако от време на време се отклонявам от темата или се изразявам с известна липса на елегантност. Не съм писал предварително този доклад; би било прекалено голям риск за сигурността, ако ме намерят с него при излизането ми от столицата. Нещата са много по-различни, отколкото очаквахме.

"Абсолютно вярно" — помисли си Иля. Жителите на колонията, или поне част от тях, определено знаеха, че край Ризургам бе пристигнал кораб. Тайно бяха насочили лъч от радар към него. Но не бяха направили опит да осъществят контакт с "Носталгия по безкрая", така както и лайтхъгърът не бе опитал да се свърже с никой на планетата. Това я тревожеше не по-малко от източника на неутрино. То говореше за параноя и прикрити намерения, очевидно не само от нейна страна. Но си наложи да не мисли за това сега, тъй като Саджаки продължаваше да говори и тя не искаше да пропусне нещо.

— Имам да кажа доста по отношение на колонията — обясняваше в момента той, — а този прозорец е кратък. Затова ще започна с новината, която несъмнено очаквате. Локализирахме Силвест; сега остава само да го заведем на кораба.

Слюка наливаше кафе в гърлото си, седнала срещу Силвест край продълговатата черна маса помежду им. Беше ранно утро и слънцето на Ризургам се процеждаше в стаята през полузатворените жалузи и рисуваше ярки контури по кожата й.

— Трябва ми твоето мнение по един въпрос.

— Посетители ли?

— Каква проницателност. — Тя му напълни една чаша с кафе и посочи с длан към стола. Силвест се отпусна върху него и в това положение се оказа по-ниският от двамата. — Смилете се над любопитството ми, доктор Силвест, и ми кажете какво точно сте чули.

— Нищо не съм чул.

— Тогава това няма да отнеме много от вашето време.

Той се усмихна през обгръщащата го мъгла от умора. За втори път за един ден нейните пазачи го будеха и го измъкваха в състояние на полусъзнание и дезориентация от стаята му. Все още усещаше мириса на Паскал — той го обгръщаше. Запита се дали тя спеше все още в своята килия някъде нататък в Мантел. Сега вече чувството му за самота се облекчаваше от радостната новина, че е жива и здрава. Бяха му го казвали и преди срещата им, но нямаше причина да вярва на хората на Слюка. От каква полза бе Паскал за Истинския път? Дори от още по-малка, отколкото бе той самият… а вече беше станало очевидно, че Слюка не е сигурна дали си заслужаваше да го оставя жив.

Но сега очевидно нещата се бяха променили. Бяха му позволили да се види с Паскал и той вярваше, че това няма да бъде единственият подобен случай. Дали това се дължеше на проява на хуманност от страна на Слюка или на нещо съвсем друго — например, че в близко бъдеще тя щеше да има нужда от един от двамата и трябваше да започне да печели благоразположението им отсега?

Силвест изгълта кафето, опитвайки да се справи с останалата умора.

— Единственото, което съм чул, е, че е възможно да имаме посетители. Оттук вече направих собствените си заключения.

— Които, предполагам, би си направил труда да споделиш с мен.

— А ще може ли за момент да обсъдим положението с Паскал?

Тя го изгледа над ръба на чашата си, преди да кимне с деликатността на механична марионетка.

— Опитваш да замениш онова, което знаеш, срещу… какво? Известно облекчение в режима ви на задържане?

— Това не би било неразумно, струва ми се.

— Зависи от качеството на твоята хипотеза.

— Хипотеза ли?

— Ами кои може да са тези посетители. — Слюка вдигна очи към изгряващото слънце и ги присви инстинктивно поради рубиненочервения му блясък. — Аз ценя гледната ти точка, макар и да не знам защо.

— Първо трябва да ми кажеш какво знаеш.

— Ще стигнем и до там. — Слюка сдържа усмивката си. — Първо трябва да призная, че ти се намираш в неизгодно положение.

— В какъв смисъл?

— Кои са тези хора, ако не екипажът на Ремилиод?

Тази забележка означаваше, че разговорите му с Паскал — и следователно всичко, случило се между тях — бе следено. Това го шокира по-малко, отколкото би очаквал. Очевидно бе подозирал през цялото време, че може да е така, но вероятно бе предпочел да не обръща внимание на тези опасения.

— Много добре, Слюка. Наредила си на Фолкъндър да спомене за посетителите, нали? Много умно от твоя страна.

— Фолкъндър просто си вършеше работата. Та кои са те? Ремилиод вече е търгувал с Ризургам. Не е ли разумно да се върне за още един залък?

— Прекалено е скоро за това. Надали е имал време да се добере до друга система, камо ли да свърши нещо с търговска цел.

Силвест стана от стола си и се приближи до прозореца. През железните жалузи виждаше как северните лица на близките плата сияеха в студен оранжев цвят, подобно на струпани на клада книги, които щяха да пламнат всеки момент. Онова, което му направи впечатление сега, бяха по-сините тонове на небето; то вече не беше румено. Причината за това бе отнемането на мегатонове прах от ветровете и заменянето им с водна пара. Или пък беше трик на ненормалното му възприемане на цветовете.

Той повъртя чашата в пръстите си и каза:

— Ремилиод никога не би се върнал толкова скоро. Той е един от най-проницателните търговци, с много малки изключения.

— Кои са тогава те?

— Мисля си за изключенията.

Слюка повика да отнесат чашите от кафето. Когато всичко от масата бе почистено, тя извика Силвест да се върне на стола си. След това отпечата на принтера някакъв документ и му го подаде.

— Информацията, която ще прочетеш, достигна до нас преди три седмици от една връзка от наблюдателната станция в Източен Некхебет.

Той кимна. Знаеше за тези станции. Лично бе настоявал за тяхното инсталиране. Това бяха малки обсерватории, разположени около Ризургам, които следяха звездите за признаци за анормални излъчвания.

Четенето напомняше в много отношения опитите за разчитане на амарантинското писмо: буквите на думите пълзяха една след друга, докато значението се изясни в ума му. Кал знаеше, че четенето в голяма степен се свежда до механиката — движението на очите по редовете. Беше вградил в очите на Силвест специални механизми, за да задоволи тази нужда, но Фолкъндър не притежаваше нужната дарба, за да успее да възстанови всичко.

Все пак от документа стана ясно следното:

Наблюдателната станция на Източен Некхебет бе уловила енергиен импулс, много по-ярък от всичко виждано досега. Накратко, съществуваше притеснителната вероятност Делта Павонис да повтори избухването, изтребило амарантинците: изхвърлянето на огромна маса материя от недрата си, известно като Събитието. Но по-съсредоточените наблюдения бяха показали, че импулсът не идва от звездата, а от нещо, намиращо се на няколко светлинни часа от нея, в края на системата.

Анализът на спектралния модел на гама-лъчението показваше, че то бе обект на малко, но измеримо доплерово отместване, следователно се движеше с няколко процента от скоростта на светлината. Заключението не подлежеше на съмнение: излъчването бе дошло от кораб, намиращ се в последен стадий на намаляване на скоростта от тази скорост, с която бе прекосявал междузвездното пространство.

— Нещо се е случило — заяви Силвест, осмисляйки новината за края на кораба с мек неутралитет. — Някаква повреда в двигателите.

— И ние предположихме същото. — Слюка потупа по листа с нокът. — Няколко дни по-късно разбрахме, че случаят съвсем не е такъв. Нещото бе все така там — слабо различимо, но невъзможно да бъде объркано с нещо друго.

— Корабът е оцелял след избухването?

— Или каквото и да е било. По това време вече улавяхме ясно различимо синьо изместване на пламъците на двигателите. Намаляването на скоростта продължаваше нормално, сякаш експлозията никога не се бе случвала.

— Предполагам имаш теория за това.

— Половин теория. Мислим, че експлозията е дошла от оръжие. Но нямаме представа що за оръжие. Нищо друго обаче не би могло да освободи толкова енергия.

— Оръжие ли?

Силвест се стараеше да говори с абсолютно спокойствие, позволявайки в тона му да се различи само естественото за подобно събитие любопитство, пречиствайки го от действителните си емоции, които можеха да се обобщят с две думи: чист ужас.

— Странно, не мислиш ли?

Той се приведе напред, а по гръбнака му премина ледена тръпка.

— Тези посетители — които и да се те — предполагам са наясно с положението тук.

— Политическата картина ли имаш предвид? Малко вероятно.

— Но те са осъществили контакт с Кювие.

— Това е интересното. Не сме чули нищо от тях. Нито звук.

— Кой знае за това?

Гласът му сега бе абсолютно беззвучен, дори за него самия, сякаш някой го бе стиснал за гърлото.

— Двайсетина човека от колонията. Хора, имащи достъп до обсерваториите, десетина от нас тук; още по-малко в Ризургам сити… Кювие.

— Това не е Ремилиод.

Слюка остави масата да абсорбира листа; от написаното по него не остана и следа.

— В такъв случай, имаш ли някакви предположения кой може да е?

Силвест нямаше представа дали смехът му не прозвуча истерично.

— Ако не се лъжа — а това по принцип се случва рядко — новината е лоша не само за мен, Слюка. Новината е лоша за всички нас.

— Продължавай.

— Това е дълга история.

Тя сви рамене.

— Не бързам за никъде. Нито пък ти.

— Поне за момента.

— Какво имаш предвид?

— Това е просто едно мое предположение.

— Престани да играеш игрички, Силвест.

Той кимна; знаеше, че няма смисъл да задържа тази информация. Вече бе споделил с Паскал най-дълбоките си страхове и това сега щеше да бъде за Слюка просто възможност да попълни празнините — нещата, които не се бяха изяснили при подслушването. Знаеше, че ако се възпротиви, тя щеше да намери начин да научи това, което иска — от него самия или, още по-лошо, от Паскал.

— Това е една стара история — започна той. — Още от времето, когато току-що се бях върнал в Йелоустоун от шраудърите. Спомняш си, че тогава изчезнах, нали?

— Винаги си отричал, че се е случило нещо.

— Бях отвлечен от ултрите — отвърна Силвест и продължи без да изчака да види реакцията й. — На борда на един лайтхъгър, който обикаляше около Йелоустоун. Един от техните беше ранен и те искаха… да го "поправя".

— Да го поправиш ли?

— Капитанът беше краен химерик.

Слюка потръпна. Очевидно, че подобно на повечето обитатели на колонията, опитът й с радикалните промени, осъществявани в обществото на ултрите, се ограничаваше с това, което виждаше в потресаващите холо-драми.

— Те не бяха обикновени ултри — продължи Силвест; не виждаше причина да играе с фобиите на своята събеседничка. — Намираха се в космоса вече много дълго, прекалено дълго за нормалното човешко съществуване според нашите разбирания. Бяха изолирани дори в сравнение с нормалните стандарти на ултрите: параноично и войнствено настроени…

— Но дори при това положение…

— Знам какво мислиш: дори да са разклонение на някаква странна издънка на тази култура, колко лоши могат да бъдат? — Силвест се усмихна изкуствено и поклати глава. — Точно така мислех и аз в началото. Но после научих повече за тях.

— Например?

— Ти спомена някакво оръжие. Е, те имаха предостатъчно. Имат оръжия, които биха унищожили без проблем тази планета, стига само да пожелаят.

— Но те не биха ги използвали безпричинно?

Силвест се усмихна отново.

— Ще разберем, когато дойдат на Ризургам, предполагам.

— Да… — промълви унило Слюка. — Те всъщност са вече тук. Експлозията стана преди три седмици, но… нейното значение не ни се изясни веднага. Междувременно те намалиха скоростта и влязоха в орбитата на Ризургам.

Силвест успокои с усилие на волята дишането си, като се питаше дали това уточнение бе направено умишлено. Дали бе пропуснала да спомене тази подробност или умишлено разкриваше информацията по начин, който трябваше да го държи в постоянна дезориентация?

В такъв случай се справяше забележително.

— Чакай малко — рече Силвест. — Ти каза, че за това знаят шепа хора. Но как е възможно да бъде пропуснато присъствието на обикалящ около планетата лайтхъгър?

— По-лесно, отколкото си мислиш. Техният кораб е най-тъмният обект в системата. Той излъчва в инфрачервения спектър — трябва да е така — но изглежда успява да настрои емисиите си към честотните ленти на нашата атмосферна пара; честоти, които не проникват надолу до повърхността. Ако през последните двайсет години не се бяхме старали да обогатим с толкова много вода атмосферата… — Слюка поклати мрачно глава. — Във всеки случай, това е без значение. Точно сега никой не обръща особено внимание на небето. Можеха да се появят светещи като неон и пак никой да не ги забележи.

— Но затова пък те дори не са обявили своето присъствие.

— Още по-зле. Правят всичко възможно, за да не разберем, че са тук. Ако не беше експлозията на проклетото оръжие… — Тя се загледа за миг през прозореца, преди да насочи отново вниманието си към Силвест. — Ако това са наистина хората, за които мислиш, трябва да имаш представа какво искат.

— На това мога да ти отговоря лесно. Те искат мен.

Вольова изслуша внимателно останалата част от отчета на Саджаки от повърхността на планетата.

— Много малко информация е достигнала от Йелоустоун до Ризургам, дори още по-малко, отколкото преди първия бунт. Вече знаем, че Силвест е останал жив, но е бил отстранен от властта при преврата десет години по-късно. Новият режим го тиква в затвора — при доста луксозни условия, бих казал, тъй като гледа на него като на полезна политическа маша. Тази ситуация щеше да ни свърши добра работа, защото нямаше да бъде никакъв проблем да разберем къде се намира Силвест. Освен това щяхме да се намираме в доста изгодно положение, тъй като щяхме да имаме възможност да се договаряме с хора, които най-вероятно нямаше да се поколебаят да ни го предадат. Сега обаче положението е несравнимо по-сложно.

Тук Саджаки направи пауза и Вольова забеляза, че се е обърнал леко и така бе разкрил част от гледката, скрита до този момент зад гърба му. Ъгълът, от който го виждаха, се променяше, тъй като прелитаха отгоре и на юг, но Саджаки си даваше сметка за това и правеше нужните леки корекции в позата си, за да бъде през цялото време обърнат с лице към кораба. Той щеше да представлява доста странна картина за случайно намиращ се на някой от съседните плата наблюдател: безмълвна фигура, насочила поглед към хоризонта и нашепваща нещо неразбираемо, която се върти бавно на пети с точността на часовник. Никой не би се досетил, че в момента той осъществяваше едностранна комуникация с намиращ се в орбита космически кораб; по-скоро би решил, че е потънал в съзерцание на някаква своя лудост.

— Както установихме още щом се доближихме достатъчно, столицата Кювие е поразена от няколко големи експлозии. Както заключихме също така според направените реконструкции, тези събития са се случили съвсем скоро по планетарно време. Проучванията ми доказаха, че вторият преврат — когато са били използвани тези оръжия — е станал едва преди осем месеца. Той обаче не е успял напълно. Старият режим все още контролира онова, което е останало от Кювие, но лидерът им Жирардио е бил убит по време на метежа. Инундационистите от Истинския път, т. е. отговорните за атаката, контролират много от отдалечените селища, но изглежда не са сплотени и дори не е изключено да са се отдали на крамоли между отделните фракции. През седмицата, откакто съм тук, градът беше атакуван девет пъти и някои подозират, че това е дело на саботьори: инфилтрирани поддръжници на Истинския път, работещи сред самите руини. — Тук Саджаки поспря, за да си събере мислите, и Вольова се запита дали чувстваше някакво далечно родство с инфилтрираните. По изражението му обаче това не можеше да се отгатне. — Колкото до моите действия, първата ми работа, разбира се, беше да наредя на костюма си да се саморазруши. Изкушаваше ме мисълта да го използвам, за да се придвижа по въздух до Кювие, но рискът щеше да е огромен. Пътуването обаче се оказа по-лесно, отколкото предполагах, а когато стигнах до покрайнините на града, група водопроводчици ме взеха с тях; използвах ги като прикритие, за да вляза вътре. В началото те бяха подозрителни, но водката скоро ги убеди да ме качат в превозното си средство. Обясних им, че е дестилирана във Финикс, селището, от което се представих, че идвам. Те не бяха чували за Финикс, но бяха повече от щастливи да изпият алкохола.

Вольова кимна. Водката, заедно с торба дрънкулки, бяха изработени на кораба малко преди заминаването на Саджаки.

— Сега хората живеят предимно под земята, в изровени преди петдесет-шейсет години катакомби. Разбира се, въздухът е поносимо адаптиран за дишане, но мога да ви уверя, че процедурата не е особено комфортна и човек се намира вечно на ръба на хипоксията. За да се кача на това плато положих доста усилия.

Вольова се усмихна. След като Саджаки признаваше това, значи изкачването му трябваше да е било наистина мъчително.

— Казват, че Истинският път разполагал с някаква марсианска генетична технология — продължи той, — която улеснява дишането, но засега не съм видял доказателства за това. Моите приятели-водопроводчици ми помогнаха да си намеря стая в едно общежитие, използвано от миньори и това, разбира се, подхождаше чудесно на моята история. Не бих нарекъл условията здравословни, но съвпадаха с целта ми, която, разбира се, беше да събирам информация. Но всичко, което научих до този момент, е противоречиво или, в най-добрия случай — повече от неопределено.

Сега Саджаки се бе обърнал почти с гръб към първоначалното си положение. Слънцето се издигаше над дясното му рамо и затрудняваше невероятно интерпретирането на образа. Корабът, естествено, щеше да премине към инфрачервен режим, и да разчита речта според промяната в кръвния поток по лицето му.

— Присъствалите на мястото на събитието твърдят, че Силвест и съпругата му са успели да избягат при опита за убийство, отнел живота на Жирардио, но оттогава не са се появявали на повърхността. Това е станало преди осем месеца. Хората, с които съм разговарял, и намиращите се под прикритие източници, до които прибягнах, ме наведоха на едно и също заключение. Силвест отново е нечий затворник, само че този път го държат извън града, вероятно представители на Истинския път.

Вольова изпитваше силно напрежение. Виждаше накъде води всичко това; винаги имаше нещо неизбежно. Единствената разлика беше, че в този случай то произлизаше по-скоро от това, което знаеше за Саджаки, отколкото за издирвания от него човек.

— Би било безполезно да преговаряме с официалните власти тук… които и да са те — додаде Саджаки. — Съмнявам се, че биха ни предали Силвест, дори да искаха. За нещастие, в такъв случай ни остава само един изход. — Вольова изтръпна. Моментът бе дошъл. — Трябва да представим нещата така, че в интерес на колонията да бъде да ни предаде Силвест. — Саджаки се усмихна отново и зъбите му блеснаха на фона на потъналото му в сянка лице. — Няма нужда да казвам, че вече започнах да полагам необходимите основи. — А сега определено се обръщаше директно към нея. — Вольова, можеш да започнеш да водиш нужните преговори по твое собствено усмотрение.

При други обстоятелства вероятно щеше да изпита удоволствие, че е отгатнала така точно намеренията на Саджаки. Но не и сега. Единственото, което усещаше, беше изгарящият я бавен огън на ужаса от факта, че след цялото това време той щеше да я помоли да го направи отново. А най-неприятният компонент на този ужас се дължеше на осъзнаването, че вероятно щеше да направи това, което искаше той.

— Продължавай — каза Вольова. — Няма да те ухапе.

— Запозната съм с костюмите, триумвир — отвърна Хури и със следващата си стъпка се озова сред белотата на стаята. — Просто не мислех, че ще ги видя отново. А още по-малко, че ще нося някой от тях.

Четирите костюма бяха подпрени до стената на потискащо белия склад, шестстотин нива под мостика, в съседство с втората камера, където щеше да се осъществи тренировъчният сеанс.

— Чуй я само — обади се една от другите две присъстващи жени. — Човек ще рече, че ще носи проклетото нещо за повече от няколко минути. Няма да идваш долу с нас, Хури, така че не се попикавай от страх.

— Благодаря за съвета, Суджик. Ще го имам предвид.

Суджик сви рамене — ехидната усмивка вероятно би била прекалено емоционално изразходване за нея, предположи Хури — и пристъпи към определения за нея костюм, последвана от Сула Кджарвал. Готовите да ги приемат костюми приличаха на обезкървени, подложени на дисекция жаби, разтегнати и забодени върху вертикална маса. В настоящата си конфигурация те имаха андроформа с добре очертани крака и протегнати встрани ръце. "Ръцете" нямаха пръсти, всъщност не можеше да се каже, че имаха и видими длани, само нещо като издължени перки, но по желание на използващия ги костюмите щяха да осигурят необходимите манипулатори.

Хури наистина разбираше от костюми. Те бяха рядкост на Края на небето и се купуваха от търговци-ултри, които се отбиваха край раздираната от войни планета. Никой на Края на небето не притежаваше нужната квалификация, за да ги прави, затова купените бяха приказно ценни, почти равностойни на мощни тотеми, раздавани от боговете.

Костюмът я сканира, за да прецени размерите й и да настрои вътрешната си част така, че да пасне точно на контурите на тялото й. След това Ана му позволи да пристъпи напред и да я обгърне, потискайки пристъпа на клаустрофобия, придружаващ процеса. След секунди костюмът се затвори плътно и се напълни с гел-въздух; това позволяваше на човека в него да извършва безнаказано маневри, които иначе биха го смазали. След това интелектът на костюма я разпита дали би искала да промени някои дребни детайли, за да приспособи спрямо нейните желания и нужди оръжията и автономните му практики. Разбира се, във втора камера щяха да използват само най-лекото оръжие; бойните сценарии, които щяха да бъдат задействани, щяха да представляват смес от реални физически действия и симулирана употреба на оръжие. Важното беше към всеки аспект от това да се отнасят безкрайно сериозно, включително към неограничените възможности, които костюмът предлагаше за по-удобното справяне с всеки неприятел, имал малшанса да попадне в неговата сфера на действие.

Хури беше единствената от четирите, която не се съревноваваше за операцията на повърхността. Макар от разговорите си с Вольова да бе останала с впечатление, че е родена в космоса, това съвсем не беше първото й посещение на планета и тя бе придобила подходящите, почти инстинктивни рефлекси, увеличаващи шансовете й за оцеляване при една планетарна екскурзия; а не най-маловажният сред тях бе дълбокото й уважение към закона за гравитацията. Същото се отнасяше и за Суджик; тя беше родена в лайтхъгър, но беше посетила достатъчно светове, за да научи правилните движения. Изключителната й слабост, поради която човек оставаше с впечатление, че не би могла да направи и стъпка на някоя по-голяма планета, без да изпочупи всяка костица в тялото си, не заблуди Хури и за момент: Суджик беше като сграда, проектирана от майстор-архитект, който знае в тънкости точно на какво напрежение ще бъде изложена всяка сглобка и подпора и изпитва естетическа гордост, защото не е допуснал да има нищо излишно. Кджарвал, жената, която беше винаги със Суджик, също бе различна. За разлика от своята приятелка, тя не бе прекалила с химеричните характеристики; всичките й крайници си бяха нейни. Но не приличаше на нито едно човешко същество, което бе виждала Хури дотогава. Лицето й беше някак изгладено, сякаш оптимизирано от някаква водна среда. Котешките й очи представляваха червени замрежени кълба без мигли. Ноздрите и ушите й бяха тесни отвори, а устата — безизразна цепка, която при говорене почти не помръдваше, но беше постоянно извита в нещо, напомнящо лека екзалтация. Не носеше дрехи, дори в сравнително хладния склад за костюми, но на Хури не й се струваше истински гола. Приличаше по-скоро на гола жена, потопена в някакъв безкрайно гъвкав, бързо съхнещ полимер. С други думи, истинска ултра, с несигурен и определено не с дарвинов произход. Хури бе чувала за човешките видове, създавани със средствата на биоинженерството под ледовете на светове като втория спътник на Юпитер, Европа, или за хората, биоадаптирани да живеят в напълно наводнени космически кораби. Сула приличаше на живо хибридно въплъщение на тези митове. Но можеше да бъде и нещо съвсем друго. Може би беше предизвикала тези трансформации по свое желание. Може би бяха безцелни или служеха единствено, за да прикрият напълно някаква друга идентичност. Каквато и да беше истината, тя познаваше световете и очевидно единствено това имаше значение.

Саджаки също познаваше светове, разбира се, но той вече се намираше на Ризургам и не беше ясно каква роля щеше да играе при похищението на Силвест, ако и когато това се случеше. Хури почти не познаваше триумвир Хегази, но от случайно изпуснати забележки бе научила, че той никога не е стъпвал на нещо, което не е изработено от човешка ръка. Нищо чудно, че Саджаки и Вольова бяха оставили на него по-чиновническите аспекти на работата. Нямаше да му бъде позволено, а и той нямаше подобно желание, да отпътува за повърхността на Ризургам, когато моментът за това настъпеше.

Оставаше Хури. Опитът й бе неоспорим; за разлика от всички останали членове на екипажа, тя беше родена и израснала на планета и, жизненоважен факт, бе гледала как се действа там. Възможно беше — видяното досега я караше да не се съмнява в това — войната на Края на небето да я бе поставяла в далеч по-тежки ситуации, отколкото бе преживявал на кораба който и да е от останалите членове на екипажа. Екскурзиите им бяха свързани с търгуване, купуване на нужните неща или просто туризъм. От своя страна Хури бе попадала в ситуации, при които бе истинско чудо, че изобщо е оцеляла. Въпреки това, тъй като бе изключително компетентен войник, а и бе имала късмет, се бе измъквала от тях невредима.

Никой на кораба не оспорваше това.

— Не че не бихме искали да бъдеш с нас — заяви Вольова малко след инцидента с оръжието от скривалището. — Нищо подобно. Не се съмнявам, че ще се справиш с костюма не по-зле от който и да е и надали ще замръзнеш от ужас под вражия огън.

— Тогава…

— Но не мога да рискувам да изгубя отново офицера си на оръжейната. — Бяха водили този разговор в стаята-паяк, но въпреки това Иля понижи глас. — Само трима трябва да слязат на Ризургам и това означава, че не се налага да те използваме. Суджик и Кджарвал също се оправят с костюмите. Всъщност вече започнахме тренировките.

— Тогава поне ми позволи да се присъединя към учебните сеанси.

Вольова бе вдигнала ръка, очевидно с намерение да откаже на предложението й. Но веднага размисли:

— Добре, Хури. Ще тренираш с нас. Но това не означава нищо, разбра ли?

О, да, разбираше чудесно. Сега нещата между Хури и Вольова бяха различни… бяха такива, откакто Хури й бе казала лъжата, че е инфилтрирана в полза на друг екипаж. Мадмоазел я бе подготвила отдавна именно за този разговор и както изглежда нещата се бяха развили чудесно, до лукавия начин, по който "Галатея" — напълно невинна, естествено — не бе спомената умишлено, за да може Вольова да направи сама своите изводи с тихо задоволство. Това бе чиста заблуда, но единственото, което имаше значение бе Вольова да я приеме като нещо напълно вероятно. Тя беше приела също и историята, че Сън Стийлър е изработен от хора и инфилтриран на кораба софтуер, и засега любопитството й изглеждаше задоволено. Двете се намираха в еднакво положение, тъй като имаха да крият по нещо от останалите членове на екипажа, макар онова, което Иля смяташе за вярно, за Хури дори не се доближаваше до истината.

— Разбирам — промълви Ана.

— Все пак е наистина жалко. — Вольова се усмихна. — Имам впечатление, че винаги си искала да се запознаеш със Силвест. Ще имаш тази възможност разбира се, щом го доведем на кораба…

Хури отвърна на усмивката й.

— В такъв случай това ще трябва да свърши работа, нали?

Втора камера беше празен близнак на камерата, където се съхраняваха оръжията от скривалището.

За разлика от другата, в тази бе създадено характерното за стандартна атмосфера налягане. Това не беше проява на екстравагантност. Камерата беше най-голямото помещение, изпълнено с годен за дишане въздух в лайтхъгъра и се използваше като резервоар за доставка на въздух за обикновено изпълнените с вакуум части на кораба, когато в тях трябваше да влизат необлечени с костюми човешки същества.

Обикновено двигателите осигуряваха илюзорна гравитация, действаща по протежение на надлъжната ос на кораба, която съвпадаше отчасти с надлъжната ос на приблизително цилиндричната камера. Но сега, когато те бяха изключени, тъй като корабът се намираше в орбитата на Ризургам, илюзията за гравитация идваше от въртенето на цялата камера, което означаваше, че тя действа при ъгъл деветдесет градуса с надлъжната ос, излизайки радиално навън от средата й. В средата нямаше почти никаква гравитация; там предметите можеха да се носят във въздуха в продължение на минути, докато неизбежното им първоначално отклонение ги отнесе бавно от средната част на помещението. Там увеличаващото се налягане на въртящия се заедно с камерата въздух ги придърпваше все по-бързо и по-ниско. Но тук нищо не "падаше" по права линия, поне не от гледната точка на седящия на въртящата се стена.

Влязоха в единия край на цилиндъра през армирана врата, чиято вътрешна страна бе покрита със следи от взривове и кратери от огнестрелно оръжие. Всяка видима повърхност на камерата носеше явни следи от времето; доколкото Хури можеше да види (а една от многото възможности, които даваше костюмът, бе да се вижда на желаното разстояние), нямаше и един квадратен метър от облицовката на помещението, която да не бе пострадала, набраздена, насечена, издълбана, деформирана, изкорубена или обгорена от някакъв вид оръжие. Някога тя може би е била сребърна; сега беше пурпурна като обхващаща всичко метална синина. Осветлението се осигуряваше не от стационарен източник, а от десетки свободно носещи се "търтеи", всеки един от които избираше някое местенце на стената. Те се движеха непрестанно като рояк възбудени светулки. В резултат, нито едно място в помещението не оставаше в сянка за повече от една-две секунди и беше невъзможно да погледнеш в някоя посока за повече от секунда, преди в него да навлезе ослепителен светлинен източник, отмиващ всичко останало.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с това? — попита Суджик, щом вратата се заключи автоматично след тях. — Ще си създадеш неприятности, ако повредиш костюма. Чупи — купи, нали разбираш?

Съсредоточи се върху това да не повредиш твоя — отвърна Хури. След това премина на индивидуалния канал, по който можеше да общува само със Суджик. — Може би това е плод на въображението ми, но защо ми се струва, че не ме харесваш?

— Защо ти идват подобни мисли в главата?

— Мисля, че е свързано по един или друг начин с Нагорни. — Ана замълча за момент. Мина й мисълта, че не е изключено каналите за индивидуална комуникация всъщност да работят в повече от две посоки. Но пък това, което смяташе да каже, беше повече от ясно за всеки, решил да ги подслуша, или по-точно — за Вольова. — Не знам точно какво се е случило с него, освен че двамата сте били близки.

— "Близки" не е точната дума, Хури.

— Тогава любовници. Не исках да го кажа, за да не те обидя.

— Не се притеснявай да не ме обидиш, малката. Прекалено късно е за това.

Гласът на Вольова ги прекъсна.

— Слизайте веднага при стените на камерата и трите.

Подчиниха се на заповедта й, използвайки възможностите на костюмите си, за да отскочат от плочата в този край на цилиндъра. Намираха се в безтегловност от момента, в който бяха влезли в камерата, но сега докато слизаха към стената-под и набираха скорост, чувството им за тегло нарасна. Промяната беше малка, омекотена от гел-въздуха в костюма, но беше достатъчна, за да създаде чувство за долу и горе.

— Разбирам защо си ми сърдита — продължи Хури.

— Сто на сто.

— Аз застанах на този пост. Заех мястото му. След случилото се с него… каквото и да е било то, изведнъж се е наложило да изтърпяваш моето присъствие. — Ана правеше всичко възможно да представи ситуацията по най-разумния възможен начин, сякаш не приемаше отношението й като нещо лично. — Мисля, че щях да се чувствам по същия начин, ако бях на твоето място. Дори съм сигурна в това. Но това не прави отношението ти правилно. Аз не съм ти враг, Суджик.

— Не се самозалъгвай.

— За какво?

— Че разбираш и една десета от цялата тази работа. — Сега Суджик бе разположила костюма си близо до този на Хури: чисто бяла ризница, изпъкваща на фона на повредените стени на камерата. Хури беше виждала образите на призрачнобели китове, които живееха сега или бяха живели някога — не беше сигурна — в моретата на Земята. В този момент те изплуваха в съзнанието й.

— Слушай — каза Суджик. — Нима ме мислиш за толкова наивна, че да те мразя само защото ти зае мястото, оставено от Борис? Не ме обиждай, Хури.

— Нямам подобно намерение, повярвай ми.

— Ако те мразя, Хури, причината за това е напълно основателна. Защото си свързана с нея. — Последната дума прозвуча изключително неприязнено. — Вольова. Ти си нейна придавка. Аз мразя нея, следователно мразя и това, което й принадлежи. Особено това, което тя цени. И ако намеря начин да навредя на някое от нейните притежания, мислиш ли, че бих се поколебала да го направя?

— Аз не съм ничие притежание — отвърна Ана. — Нито на Вольова, нито на който и да било. — Моментално се намрази заради разгорещените си протести, след това намрази и Суджик, задето я бе накарала да се защитава така глупаво. — Не, че това е твоя работа. Знаеш ли какво, Суджик?

— Умирам от желание да го чуя.

— От онова, което съм чувала, става ясно, че Борис не е бил сред най-нормалните създания, съществували някога. От онова, което съм чула, става ясно, че Вольова не е тази, която го е подлудила, а е опитала да се възползва от лудостта му за нещо конструктивно. — Усети, че костюмът й намалява скорост и я приземява меко върху полусрутената стена. — Но не се получило нищо. Може би вие двамата сте се заслужавали един друг.

— Може би.

— Какво?

— Не е задължително да харесам нещо от това, което каза току-що, Хури. Истината е, че ако нямахме компания и ако не бяхме в костюмите, може би щях да отделя една минутка, за да ти покажа колко лесно бих могла да ти счупя врата. И нищо чудно да го направя някой ден. Но трябва да призная, че не ти липсва злоба. Повечето от нейните марионетки губят това качество веднага.

— Искаш да кажеш, че си ме преценила неправилно? Прости ми, ако не се преизпълня с благодарност.

— Искам да кажа, че може би все пак не си в такава степен нейно притежание, както си въобразява тя. — Суджик се изсмя. — Това не е комплимент, малката… само наблюдение. И веднъж щом тя го разбере, нещата за теб ще се влошат. Но това не означава, че излизаш от моя списък с гадняри.

Всичко, което Хури възнамеряваше да каже, бе заглушено от гласа на Вольова, която заговори отново по общия канал и на трите от мястото си високо над тях, близо до средата на камерата.

— Това упражнение няма определена структура — поясни тя. — Поне не нещо, за което е необходимо да знаете. Единственото ви задължение е да останете живи до приключване на сценария. Това е всичко. Упражнението започва след десет секунди. Докато то трае, няма да можете да ми задавате въпроси.

Тези думи не изпълниха Хури с ненужна тревога. На Края на небето бе имала много неструктурирани упражнения и още повече — в оръжейната. Това означаваше само, че по-дълбоката цел на сценария беше маскирана или че бе упражнение по дезориентиране, предназначено да имитира хаоса, който можеше да възникне, когато изпълнението на задачата се провали.

Започнаха с упражнения за загряване. Вольова ги наблюдаваше от високия си пост, докато различни летящи цели се появяваха на различни точки по стената на камерата. Тези мишени не бяха кой знае какво предизвикателство, поне в началото. В началото костюмите притежаваха достатъчно автономност, за да ги засичат и да реагират преди намиращият се в тях да ги бе забелязал; единственото, което трябваше да направи носещият ги, бе да даде съгласието си целта да бъде поразена. Но след това задачата се усложняваше. Мишените преставаха да бъдат пасивни — и започваха да стрелят в отговор, обикновено напосоки, но с непрекъснато нарастваща огнева мощ, така че дори сляпата стрелба беше опасна. Мишените ставаха също така все по-малки и по-бързи и се появяваха с нарастваща честота. И в съответствие с нарастващата опасност, идваща от неприятеля, костюмите губеха прогресивно своята функционалност. При шестия-седмия рунд от автономността им не оставаше вече почти нищо, а сензорната мрежа, която обгръщаше всеки костюм, се разкъсваше, така че намиращият се в него трябваше да разчита във все по-голяма степен на собствените си сетива. Но макар трудността на упражнението да нарастваше, Хури бе правила толкова много подобни на него, че не губеше самообладание. Не трябваше да забравя за миг каква част от своята функционалност е запазил костюмът: оставаха й все още оръжията, силата на костюма и способността да лети.

Трите не контактуваха по време на първоначалните упражнения; бяха прекалено съсредоточени върху установяването на собствените си ментални възможности. В крайна сметка, това приличаше на възстановяване на дишането; състояние на стабилност, лежащо отвъд онова, което в началото е изглеждало извън рамките на нормалното. Това бе нещо подобно на влизане в състояние на транс. Човек можеше да прибегне до определени трикове за концентриране: повтаряне на мантри, служещи за посредници при прехода. Никога не беше достатъчно да пожелаеш това състояние, за да се озовеш в него; беше по-скоро като изкачване по неудобна скала. Но след като го постигнеше веднъж и след това го направеше още няколко пъти, човек откриваше, че движенията му стават по-плавни и скалата не е вече толкова висока и недостъпна. Но достигането му никога не беше просто и не ставаше без известни усилия.

Именно по време на изкачването към това състояние на Хури й се стори, че зърва Мадмоазел.

Това не беше даже зърване, а по-скоро периферно усещане — само за момент — че в камерата има още едно същество и то би могло да е Мадмоазел. Но усещането изчезна така бързо, както се бе появило.

Възможно ли беше да е тя?

Хури не я беше виждала или чувала от инцидента с оръжието от скривалището. Последното комюнике от Мадмоазел бе по-язвително от което и да било друго; Ана го беше получила, след като помогна на Вольова да довърши оръжието. Тя я бе предупредила, че като остана толкова дълго в оръжейната, бе допуснала Сън Стийлър в себе си. И действително, в мига, в който опита да напусне оръжейното пространство, Хури усети как нещо се втурна към нея. То се бе приближило като уголемяваща се сянка, но тя не усети нищо, когато сянката като че ли я погълна. Все едно в нея се бе отворила дупка и тя бе преминала незасегната през отвора. Съмняваше се обаче, че случаят е такъв. Истината несъмнено не беше толкова приятна. Не смееше да помисли, че сянката може да е била Сън Стийлър, но и не можеше да отрече тази възможност. А приемеше ли я, означаваше да приеме и факта, че Сън Стийлър бе успял да заеме по-голямо пространство в черепа й.

Достатъчно лошо беше да научи, че малка част от това нещо се бе върнала с хрътките на Мадмоазел. По силите на Мадмоазел беше да задържа поне това. Сега Хури трябваше да приеме, че по-значителна част от Сън Стийлър бе достигнала до нея. И любопитното беше, че от тогава Мадмоазел не се бе появявала… ако не се смята тази безмълвна сянка, която можеше да е плод на въображението на Ана, по-малко от частица от въображението й; нещо, което всеки нормален човек би приел като светлинен трик, проявил се в самия край на периферното му зрение.

Но ако все пак беше тя… какво можеше да означава появата й след всичкото това време?

Първоначалният етап от упражнението приключи и костюмите възвърнаха отчасти функционалността си. Не всичко, но достатъчно, за да разберат, че бе отворена нова страница и отсега нататък правилата щяха да бъдат различни.

— Добре — обади се Вольова. — Виждала съм и по-лошо изпълнение от това.

— Приемам го като комплимент — отвърна Хури с надеждата да предизвика поне някакви другарски чувства у двете си колежки. — Проблемът при Иля обаче е, че говори буквално каквото мисли.

— Поне едната от вас го заслужава — продължи Вольова. — Но нека това не те главозамайва, Хури. Особено като се има предвид, че положението ще стане наистина сериозно.

В далечния край на камерата се отваряше бавно друга врата. Поради непрестанно движещата се светлина Ана виждаше случващото се повече като серия от замръзнали, наситени с блясък образи, отколкото като движение. Нещата се разливаха: разширяваща се маса от елипсовидни обекти, всеки дълъг може би половин метър, с металнобял цвят, с повърхност, осеяна с различни издатини, с дула на пистолети, ръчки и отверстия.

Механични часови. Познаваше ги — или нещо подобно — от Края на небето. Наричаха ги "вълците" заради ожесточеността на атаките им и защото се движеха винаги на глутници. Макар да ги употребяваха главно като средство за деморализиране, Хури знаеше на какво са способни и знаеше, че носенето на костюм не гарантираше безопасност. Вълците бяха направени да са свирепи, а не интелигентни. Носеха сравнително леко оръжие, но пък в голямо количество, и действаха в унисон. Глутница вълци можеше да открие колективно огън по един човек, ако процесорите им преценяха, че това е стратегически полезно. Онова, което ги правеше ужасни, беше единомислието и единодействието им.

Но това не беше всичко. Измежду тях се виждаха няколко по-големи обекта, също металнобели на цвят, но без сферичната симетрия на вълците. Трудно беше да се видят точно в непрестанното избухване на светлини, но Хури реши, че знае какво представляват. Това бяха други костюми и най-вероятно — неприятелски настроени.

Сега вълците и вражеските костюми се отделяха от централната ос и се насочваха към трите жени. Може би бяха изминали две секунди от отварянето на другата врата, но те се сториха на Хури много повече, тъй като умът й преминаваше лесно към състояние на бързо осъзнаване на обстановката, необходимо при бойни ситуации. Много от по-висшите автономни функции на костюма бяха дезактивирани, но способността му да засича мишени все още действаше, затова му нареди да не изпуска вълците, така че да бъдат винаги една крачка пред всеки от тях. Знаеше, че нейният костюм ще се съветва с двамата си партньори; помежду си те щяха да съставят обща стратегия за всеки момент и да си поделят мишените. Този процес обаче минаваше почти незабелязано за носещия ги.

Къде, по дяволите, беше Вольова?

Възможно ли беше да се е придвижила от единия до другия край на камерата навреме, за да се появи сред глутницата? Вероятно да — движението в костюм можеше да става толкова бързо, че човекът да изчезне от мястото си и да се появи няколкостотин метра по-нататък буквално докато премигне. Но неприятелските костюми, които Хури бе видяла, определено влязоха през другата врата, което означаваше, че в такъв случай Вольова бе излязла от камерата и стигнала до другия и край по нормалните коридори на кораба. Съмнително беше обаче, че дори с костюм, дори маршрутът да бе определен предварително, някой можеше да се справи с тази задача толкова бързо, без да се втечни по пътя. Но може би Иля знаеше някакъв пряк път: шахта, по която би могла да се придвижи значително по-бързо…

По дяволите!

Хури бе улучена.

Вълците стреляха по нея с лазерен огън, излизащ във вид на два еднакви лъча от злите им, близко разположени очи в горното полукълбо на елипсовидните черупки. Междувременно камуфлажната им система бе изпълнила своята задача и сега те се сливаха с пода, прилични на пурпурни ромбове, които като че ли танцуваха под непрекъснато сменящата се светлина. Обшивката на костюма й се бе превърнала в съвършено в оптично отношение огледало, което отразяваше по-голямата част от енергията, но някои от първите изстрели бяха увредили значително целостта му. Щеше да изгуби точки заради това — прекалено се бе увлякла да размишлява как бе изчезнала Вольова, за да обърне внимание на атаката. Повече от сигурно беше, че целта на Вольова бе именно тази — да им отвлече вниманието. Огледа се и се увери, че информацията на костюма й беше вярна — и двете й партньорки бяха оцелели. Суджик и Кджарвал приличаха на андроформи от живак, но не бяха пострадали и отвръщаха на огъня.

Хури настрои костюма и себе си да бъде една офанзивна стъпка пред врага, но да не го унищожава. От раменете му се появиха два лазера, които се въртяха във всички посоки върху купички. Тя виждаше как лъчите им се събираха пред нея, като оставяха лилава следа йонизиран въздух. Когато улучеха, бляскавите, летящи пурпурни вълци се стоварваха от небето, отскачаха от пода или просто експлодираха. Беше изключително неразумно да влизаш в тази камера без костюм.

— Забави се — каза Суджик, докато атаката все още продължаваше. — Ако това бе реално, после трябваше да те изстъргваме от стените.

— Колко пъти си виждала истински действия, Суджик?

Кджарвал, която до този момент не бе казала почти нищо, се намеси:

— Всички сме ги виждали, Хури.

— Така ли? И приближавали ли сте се някога до неприятеля толкова, че да чуете как крещи за милост?

— Онова, което имам предвид е… по дяволите.

Току-що бяха улучили Кджарвал. Костюмът й се сгърчи за момент, по него премина поредица от неправилни камуфлажни режими: космическочерно, снежнобяло и след това — пищно тропическо зелено; Кджарвал заприлича на врата, водеща от камерата в сърцето на някаква отдалечена планетарна джунгла.

След тази засечка костюмът й възстанови отразяващия си блясък.

— Притесняват ме онези костюми.

— Те са точно затова — да те карат да се тревожиш и да оплетеш конците.

— Нима ни трябва помощ, за да оплетем конците? Ето това е вече нещо ново.

— Млъкни, Хури. Просто се концентрирай върху проклетата война.

Тя така и направи. Това поне беше лесно.

Точно една трета от атакуващите вълци бяха свалени, а през все още отворената крайна врата на камерата не се бяха появили подкрепления. Но другите костюми, които бяха три, още не бяха направили нищо, освен да стоят край отвора; едва сега те започнаха бавно да се придвижват към пода, коригирайки слизането с тънките като игли двигателчета на петите си. Междувременно те също придобиха цвета на пода. Невъзможно беше да се разбере кой и дали изобщо някой от тях беше зает.

— Това е част от сценария, тези костюми; те трябва да означават нещо.

— Казах да млъкнеш, Хури.

Но Ана продължи:

— Нали имаме определена мисия? В такъв случай трябва да направим някои предположения. Трябва да наложим определена структура на проклетото нещо, иначе така и няма да разберем кой, по дяволите, е врагът!

— Добра идея — отвърна Суджик. — Нека си насрочим среща.

Сега вече вълците и техните отвръщащи на огъня костюми използваха лъчи от частици. Може би лазерите бяха реални — това бе все пак в рамките на възможното — но изглеждаше сигурно, че всяко дори малко по-мощно оръжие би трябвало да бъде симулирано. Упражнението щеше да завърши печално, ако някой от воюващите пробиеше дупка в камерата и въздухът й преминеше в космоса.

— Нека предположим, че знаем кои сме и защо сме тук — не се отказваше Хури. — Каквото и да означава това "тук". Следващият въпрос е: познаваме ли онези копелета в другите три костюма?

— Става прекалено философско за мен — обади се Кджарвал и отскочи встрани, за да избегне насочения срещу нея огън.

— След като водим този разговор — продължи Ана въпреки недоволните вмятания на Суджик, — значи трябва да предположим, че не знаем кои са те. Че са враждебно настроени. А това означава, че трябва ние да ги простреляме, преди да са направили с нас това, което смятат да направят.

— Ъъъ… хора… — Това бе Кджарвал; тя бе забелязала нещо, за чието абсорбиране на Хури и Суджик им беше нужно още малко време. — Това не ми харесва.

А тя бе забелязала, че китките на другите три костюма се променяха, като всяка се издуваше като все още неоформено оръжие. Процесът беше изнервящо бърз — като да гледаш как един балон се надува и приема постепенно формата на животно.

— Стреляй по мръсниците — каза Хури със спокойствие, което почти я изплаши. — Пълен съсредоточен огън по левия костюм. Пулсационен режим с конично разпространение и двустранно кръстосан обхват.

— Откога ти даваш…

— Просто го направи, по дяволите, Суджик!

Но тя вече стреляше, Кджарвал — също; сега трите стояха на десет метра една от друга, насочили огъня на своите костюми към неприятеля. Ускоряващите се пулсации антиматерия бяха симулирани… разбира се. Ако бяха истински, от камерата вече нямаше да е останало почти нищо.

Лумна светлина, толкова ярка, че сякаш достигна с пръстите си очите на Хури. Стори й се прекалено интензивна, за да е симулирана както трябва… прекалено разтърсваща. Шумът от взрива се стовари със сила, която изглеждаше почти мека в сравнение с него, но шокът бе достатъчен, за да я отхвърли назад в пъстрата стена. Ударът бе като отскачане от матрака в някоя скъпа хотелска стая. За момент костюмът й престана да функционира; дори когато зрението й се проясни информационният му екран остана все така празен, а след това се изпълни с неразбираеми знаци. Останаха в това състояние в продължение на няколко изпълнени с агония секунди, когато резервният мозък на костюма влезе в действие и опита да направи каквото може. Дисплеят се оживи и макар сега да беше по-опростен, поне не приличаше на криптограма. Той уточни какво бе унищожено и какво функционира все още. Повечето главни оръжия бяха излезли от строя. От автономността му бяха останали петдесет процента, личността му беше почти в състояние на машинен аутизъм. Три ставни точки бяха изгубили в голяма степен подвижността си. Способността за летене бе увредена, поне докато системата за авторемонт се включи.

О, и според резултатите от биомедицинските изследвания, сега тя бе без един горен крайник, от лакътя надолу.

Хури седна с усилие — макар инстинктите й да крещяха да отдели време, за да си осигури по-голяма безопасност и да прецени обстановката; трябваше да огледа отрязания от изстрелите крайник. Дясната й ръка свършваше точно там, където казваха медицинските факти: прерязана маса от оголена кост, разкъсана плът и метал. Нагоре по остатъка от ръката гелът-въздух трябваше да се е коагулирал в резултат на шока, за да предотврати загубата на налягане и кръв, но този детайл Хури трябваше да приеме на доверие. Не усещаше болка разбира се — друг аспект, в който симулацията бе извънредно реалистична, тъй като костюмът даваше команда на центъра за усещане на болка да прекрати временно дейността си.

"Прецени, прецени…"

Ударът от взрива я бе дезориентирал напълно. Огледа се, но движението на главата на костюма бе силно ограничено. Внезапно установи, че всичко е изпълнено с прекалено много дим; той висеше на облаци във въздуха в камерата. Променливото осветление, осигурявано от въздушните търтеи, се беше превърнало в пелтечещ стробо-ефект. Някъде там се валяха останките от два костюма, чиито поражения показваха, че трябва да бяха улучени от комбинирани пулсации. Но те бяха прекалено обезобразени, за да разбере дали в тях имаше или беше имало някога някой. Трети костюм, не толкова критично увреден и може би само зашеметен, както бе нейният, лежеше десет-петнайсет метра по-нататък, покрай голямата извивка на изпъстрената с белези стена. Два вълка си бяха отишли или бяха унищожени; невъзможно беше да се каже какво точно се бе случило.

— Суджик? Кджарвал?

Мълчание; дори собственият й глас не се чуваше добре и определено не последва никакъв отговор. Комуникацията между костюмите също бе пострадала — до този момент не бе обърнала внимание на тази подробност от отчета за състоянието на костюма. "Лошо, Хури. Много лошо."

Сега нямаше представа кой е врагът.

Междувременно увредената ръка на костюма се поправяше, изгорените части сменяха кожата си, която падаше на земята, а здравата кожа пълзеше напред и обвиваше пънчето. Беше неприятно за гледане, макар да бе виждала това вече много пъти, при други симулационни сценарии на Края на небето. Истински гадното в цялата тази работа беше мисълта, че не можеше да очаква подобно бързо възстановяване и на собствените си рани; че трябваше да изчака, докато бъде изведена от зоната.

Другият костюм, онзи с по-малко увреждания, се раздвижи, надигна се и седна, точно така, както беше направила преди малко и тя самата. Той разполагаше с пълен набор от крайници и много от оръжията му все още бяха на линия и надничаха от различните отвори. И те сочеха към Хури, като десетина пепелянки, готови за нанасяне на удар.

— Кой е това? — попита тя преди да се сети, че комуникацията беше прекъсната, вероятно завинаги.

С ъгълчето на окото си забеляза другите два костюма, които се появиха иззад гъстия, тъмносив дим. Кои бяха те? Останалите два от първите три костюма, които бяха дошли заедно с вълците, или нейните другарки?

Самотният костюм с оръжието я наближаваше, много бавно, сякаш тя беше бомба, която може да експлодира всеки момент. Костюмът се закова на място. Кожата му опитваше да имитира комбинацията от цвета на стецата, оставащ като фон и димните завеси, но с умерен успех. Хури се запита как ли се справяше с тази задача собственият й костюм. Дали плочата пред лицето и беше матова или прозрачна. Отвътре беше невъзможно да се разбере, а сведената до минимум информация върху дисплея не казваше нищо по този въпрос. Дали съзирането на човешко лице щеше да накара другия костюм да стреля или да свали оръжието? Хури бе насочила своето оръжие, което все още можеше да се използва, към него, но нищо не я ориентираше дали пред нея стоеше враг или някоя от немите й другарки.

Тя понечи да вдигне здравата си ръка, за да посочи към лицето и да накара другия да направи плочата пред своето лице прозрачна.

Костюмът стреля.

Хури полетя обратно към стената, нещо невидимо и огромно блъскаше в стомаха й. Костюмът й започна да пищи, пред погледа й преминаваха всякакви неразбираеми писания. Оглушителните звуци, които достигнаха до слуха й точно преди да се блъсне в стената показаха, че собствените и оръжия бяха открили огън.

"По дяволите!" — помисли си Хури. Наистина болеше и то на такова ниво, което някак си показваше, че не става дума за симулация.

Изправи се отново с усилие, в този момент нов откос от атакуващия мина покрай нея, а третият я засегна в бедрото. Започна да се извърта, видя с периферното си зрение как двете й ръце се размахваха като ветрило. Нещо с тях не беше наред или, по-точно, нещо беше наред, когато не трябваше да бъде. Те бяха недокоснати; нямаше и следа от факта, че едната от тях току-що е била отрязана от изстрели.

— По дяволите! — рече си тя. — Какво става?

Атаката продължаваше, всеки взрив я удряше и я блъскаше назад.

— Говори Вольова — произнесе някакъв глас, който в никакъв случай не беше спокоен и невъзмутим. — Слушайте ме хубаво, всички! Нещо със сценария не е наред! Искам да престанете да стреляте…

Хури се блъсна отново в стената, този път с такава сила, че усети удара през гело-въздушната възглавница като силно плясване по гръбнака. Бедрото й изглежда беше ранено, а костюмът не правеше нищо, за да облекчи дискомфорта.

"Сценарият се превърна в реалност" — помисли си тя.

Сега оръжията действаха истински; поне тези, които принадлежаха на атакуващия я костюм.

— Кджарвал — извика Вольова. — Кджарвал! Трябва да спреш да стреляш! Убиваш Хури!

Но Кджарвал, очевидно това бе нападателят на Хури, не слушаше или не беше в състояние да чуе или, най-ужасното — не беше в състояние да спре.

— Кджарвал — обади се отново триумвирът. — Ако не спреш, ще бъда принудена да те обезоръжа!

Но Кджарвал не спря. Тя продължаваше да стреля, а Хури усещаше всяко попадение като удар с камшик, от който цялото й същество се сгърчваше. Единственото и желание беше да се измъкне от проклетата камера.

И тогава Вольова слезе от средата на камерата, където очевидно бе стояла през цялото време, без да могат да я виждат. Докато правеше това, тя откри огън срещу Кджарвал, първоначално с по-лекото оръжие, но с непрекъснато увеличаваща се сила. В отговор Кджарвал насочи част от огъня си нагоре към слизащия триумвир. Попаденията образуваха черни белези по бронята на Вольова, откъртваха парченца от гъвкавата външна обвивка, разрязваха оръжието още докато костюмът й опитваше да го извади, за да го употреби. Но Вольова продължаваше да обстрелва Кджарвал. Костюмът й започна да се спаружва, да губи целостта си. Оръжията му започнаха да пропускат и най-сетне — да стрелят напосоки из цялата камера.

Най-накрая, вероятно не повече от минута след като бе започнала да стреля срещу Хури, Кджарвал се строполи на земята. Костюмът й, там, където не беше очернен от попаденията, бе изпъстрен с петна с всевъзможни цветове и бързо увеличаващи се хипергеометрични фигури, и излезли донякъде различни оръжия и съоръжения. Крайниците й се мятаха трескаво. Краищата им бяха станали напълно неуправляеми, като непрекъснато вадеха и прибираха различни ръчки за манипулация и груби подобия на човешки длани с бебешки размери.

Хури се изправи на крака и едва удържа болезнения вик, когато бедрото й се възпротиви на това движение. Костюмът й се бе превърнал в твърда мъртва маса, която ограничаваше всеки опит да помръдне, но все пак тя успя да се придвижи до лежащата Кджарвал.

Вольова и още една костюмирана фигура, вероятно Суджик, вече бяха там, надвесени над онова, което бе останало от костюма, опитвайки да разчетат медицинската му диагноза.

— Тя е мъртва — обяви Иля.