Пространството на откровенията

ЕДИНАЙСЕТ

Приближаване към Делта Павонис, 2565 година

Тичаха по някакъв извит коридор, който водеше от поляната до най-близката асансьорна шахта.

— Какво искаш да кажеш? — извика Хури, за да бъде чута над глъчката. — Какво искаш да кажеш с това, че се зареждало?

Вольова не си изхаби дъха, за да отговори, преди да стигнат до чакащия асансьор, на който нареди да ги изстреля до най-близката гръбначна шахта без да обръща внимание на обичайните ограничения за ускоряването. Понесоха се така стремително, че двете жени се блъснаха в задната стъклена стена, останали окончателно без въздух. Светлините в асансьора пулсираха в кървавочервено; Вольова усети как сърцето й започва да пулсира в същия ритъм в знак на симпатия. Но все пак успя да заговори:

— Точно това, което казах. Специални системи следят всяко индивидуално оръжейно скривалище и една от тях току-що е доловила увеличаване на напрежението в своето оръжие.

Иля не добави каква бе причината да инсталира въпросните монитори, а именно — очевидното придвижване на едно от оръжията. Оттогава живееше с надеждата, че това движение е плод на въображението й, халюцинация, родена от самотното й бдение; сега обаче вече бе убедена, че всичко е било съвсем реално.

— Как може да се зарежда само?

Въпросът бе напълно разумен. Именно за него Вольова не разполагаше с удобни отговори.

— Надявам се проблемът да е в системата за следене — отвърна тя, само за да каже нещо. — Не в самото оръжие.

— Защо ще се зарежда?

— Не знам! He ти ли направи впечатление, че не приемам случващото се особено спокойно?

Асансьорът намали рязко скоростта и се прехвърли в съседната шахта посредством поредица от неприятни запитания. След това започнаха да се спускат толкова бързо, че привидното им тегло като че ли почти се изравни с нулата.

— Къде отиваме?

— В скривалищната камера, разбира се. — Вольова изгледа наемницата. — Не знам какво става, Хури, но каквото и да е, искам визуално потвърждение. Искам да видя какво правят в действителност проклетите неща.

— То се зарежда, какво друго може да прави?

— Не знам — отговори Иля с най-голямото спокойствие, на което бе способна. — Опитах всички процедури за спиране — нищо не се получи. Не съм очаквала подобна ситуация и не съм подготвена за нея.

— Но то със сигурност не може да си намери само мишена и да стреля, нали?

Вольова погледна към гривната си. Може би данните не бяха верни; може би в системата за следене действително бе възникнал проблем. Надяваше се да е така, защото това, което показваше в момента гривната, бе наистина изключително лошо.

Оръжието се движеше.

Фолкъндър остана верен на думата си: операциите, които направи на очите на Силвест, рядко бяха приятни и често — много по-зле от това, като от време на време го потопяваха в непоносима агония. Вече от дни хирургът на Слюка изследваше границите на собствените си умения, обещавайки да възстанови такива основни човешки функции като усещане за цвят, дълбочина и гладко движение, но без да успее да убеди Силвест, че притежава средствата или опита за това. Силвест му бе казал, че очите му още в началото не са били съвършени; инструментите на Калвин бяха прекалено ограничени, за да бъде другояче. Но дори несъвършеното зрение, което му бе дал баща му, бе за предпочитане пред блудкаво оцветената пародия с резки движения на света, през която се движеше сега. Не за първи път Силвест бе изпълнен със съмнения, че резултатите щяха да оправдаят дискомфорта от операциите.

— Мисля, че е по-добре да се откажеш — каза той.

— Аз оправих Слюка — отвърна Фолкъндър, който представляваше в зрителното поле на своя пациент движеща се синьо-зелена плоска ламарина с човешки очертания. — Вие не сте кой знае какво предизвикателство.

— Какво от това, ако възстановиш зрението ми? Не мога да видя съпругата си, защото Слюка няма да ни позволи да бъдем заедно. А стената на килията си е стена на килия, колкото и ясно да я виждаш. — Спря, тъй като по слепоочията му се разля вълна от болка. — Всъщност не съм сигурен дали не е по-добре да си остана сляп. Така поне действителността не се набива в очния ти нерв всеки път, когато отвориш очи.

— Вие нямате очи, доктор Силвест. — Фолкъндър усука нещо и пред очите на неговия пациент се появиха розови петна от болка. — Затова престанете да се самосъжалявате, ако обичате; не ви подхожда. Освен това е напълно възможно да не ви се наложи да гледате още дълго въпросните стени.

Силвест се надигна.

— Какво означава това?

— Означава, че нещата скоро може да се задвижат, ако това, което чух, е само наполовина истина.

— Изключително информиращи думи.

— Чух, че скоро може да имаме гости — отговори Фолкъндър и думите му бяха съпроводени от нов пристъп на болка.

— Престани с тази загадъчност. Като казваш "ние" коя фракция имаш предвид? И какви гости?

— Това, което съм чувал, са само слухове, доктор Силвест. Сигурен съм, че Слюка ще ви уведоми, когато му дойде времето.

— Не разчитай на това. — Силвест не си правеше никакви илюзии; знаеше, че е безполезен от гледна точка на Слюка.

От пристигането си в Мантел бе стигнал до убедителното заключение, че тя го държеше, само защото той бе за нея нещо като преходно развлечение; нещо като пленен приказен звяр със съмнителни възможности за използване, но несъмнено представляващ някаква новост. Почти беше сигурно, че тя никога нямаше да му се довери за нещо сериозно, а дори да го направеше, щеше да се води от една от две възможни причини: или защото иска да говори с нещо друго освен със стена, или защото бе изнамерила нов начин да го измъчва словесно. Неведнъж бе споменавала, че ще го приспи, докато намери за какво да го използва.

— Добре направих, че те плених — бе казала тя. — И не твърдя, че няма за какво да бъдеш използван — просто аз не мога да го открия веднага. Но не виждам защо някой друг да бъде оставен да те експлоатира.

При подобна гледна точка, както той скоро си даде сметка, за Слюка не беше от особено значение дали ще го запази жив. Ако останеше жив, щеше да й осигури известно развлечение, а и винаги съществуваше възможност да й стане необходим в бъдеще, тъй като равновесието на властта в колонията се бе разместило. Но същевременно за нея нямаше да е кой знае какво неудобство да нареди да го убият още сега. Така поне той никога нямаше да се превърне в пасив; никога нямаше да може да се обърне срещу нея.

Най-сетне настъпи краят на болката, която му причиняваше въпреки внимателното си пипане, и светът се изпълни с по-спокойна светлина и почти правдоподобни цветове. Силвест протегна ръка пред очите си и я заобръща бавно, поглъщайки зрителното й възприемане. По кожата му имаше ажурни рисунки и бръчки, за които почти бе забравил, макар от ослепяването му в амарантинския тунел със сигурност да не бяха минали повече от няколко седмици.

— Като нови — заяви Фолкъндър и подреди инструментите си по местата им.

Последна свали странната ръкавица; тя се сви и се сгърчи като изхвърлена на брега медуза.

— Дайте осветление насам — заяви Вольова в гривната си, щом асансьорът влезе в оръжейната камера.

Двете възвърнаха теглото си, когато асансьорът намали рязко скоростта и спря. Те премигнаха, тъй като осветлението в камерата блесна и се отрази в огромните форми на оръжията.

— Къде е въпросното? — поинтересува се Хури.

— Почакай. Трябва да се ориентирам.

— Не виждам нищо, което се движи.

— Нито пък аз… и въпреки това.

Вольова се бе облегнала на стъклената стена на асансьора, опитвайки да надникне зад ъгъла към оръжието, което беше най-голямо. Изруга, накара асансьора да слезе още двайсет-трийсет метра, след това откри командата, която спря пулсиращото червено осветление и алармата.

— Виж — каза Хури в относителното спокойствие, което настана. — Това ли е нещото, което се движи?

— Къде?

Ана посочи почти вертикално надолу. Вольова се вгледа натам, премигвайки, след това заговори отново в гривната си.

— Допълнително осветление — скривалищна камера, пети квадрант. — После се обърна към Хури. — Нека видим сега какво става.

— Ти не говореше сериозно, нали?

— За какво?

— За грешка в системата за следене.

— Не — отвърна Иля и премигна още по-силно, заслепена от допълнителните светлини, насочени към участък от камерата далеч под краката им. — Това се нарича оптимизъм… но нещо започвам да го губя застрашително бързо.

Въпросното оръжие, както обясни Вольова, било едно от тези, които били в състояние да унищожат цяла планета. Не беше сигурна как точно действа, още по-малко — на какво бе способно. Но имаше своите подозрения. Беше го тествала преди години на най-слабата му мощност… срещу някаква малка луна. Посредством екстраполация, а тя бе изключително добра в екстраполирането, бе достигнала до извода, че за това оръжие нямаше да бъде проблем да разруши планета дори с големина на стотици астрологични единици. Някои неща в него имаха гравитационните сигнатури на квантови черни дупки, но въпреки това не се изпаряваха. Неизвестно как оръжието създаваше стояща вълна в геодезичната структура на пространство-времето.

И сега то се бе оживило без нейно нареждане. Плъзгаше се из камерата по мрежата от пътеки, които в крайна сметка щяха да го отведат в открито пространство. Усещането бе подобно на това, което би изпитал човек, ако гледа как един небостъргач пълзи из града.

— Можем ли да направим нещо?

— Отворена съм за предложения. Какво имаш предвид?

— Ами, трябва да призная, че не съм се замисляла особено по този въпрос…

— Казвай, Хури.

— Можем да опитаме да му блокираме пътя. — Ана бе сбърчила чело, сякаш като капак на всичко внезапно бе атакувана от мигренозен пристъп. — Тук имате совалки, нали?

— Да, но…

— Тогава използвай една от тях, за да му препречиш пътя. Или това ти се струва прекалено недодялано?

— Точно сега изразът "прекалено недодялано" не съществува в речника ми.

Вольова погледна гривната си. През цялото това време оръжието се придвижваше надолу към стената на камерата, подобно на брониран плужек. В дъното на камерата се отваряше широк отвор; през него се минаваше в тъмното помещение, намиращо се след тази стая. Оръжието беше вече почти на едно ниво с отвора.

— Мога да придвижа една от совалките… но ще отнеме прекалено много време, докато я изведа извън кораба. Не мисля, че ще стигнем там навреме…

— Направи го! — настоя Хури; всяко мускулче на лицето й бе напрегнато до крайност. — Помотай се още малко и няма да ни остане дори тази възможност!

Вольова кимна и я изгледа подозрително. Какво знаеше тя за всичко това? Изглеждаше по-малко смаяна от Вольова, макар същевременно да бе много по-развълнувана, отколкото бе очаквала от нея. Но имаше право: заслужаваше си да опитат идеята със совалката, въпреки че надали щеше да успее.

— Трябва ни още нещо — промълви тя и повика механичната субперсона, отговаряща за контрола над оръжието.

То вече бе преминало донякъде през отвора и едната му половина се намираше в другото помещение.

— Още нещо ли?

— В случай че това не свърши работа. Проблемът е в оръжейната, Хури… и може би трябва да го атакуваме именно там.

Ана пребледня.

— Какво?

— Искам да седнеш на стола.

Докато слизаха към оръжейната с такава скорост, че подът се превъртя и се превърна в таван — а Хури имаше усещането, че стомахът и бе направил нещо подобно — Вольова шепнеше трескаво инструкции на гривната си. Бяха нужни няколко влудяващи секунди, докато се свърже с необходимата субперсона, още няколко, докато се справи с подсигуровките, които предпазваха от неоторизирано дистанционно управление на совалките. И още няколко, докато загреят двигателите на една от совалките, после още малко, докато тя се отдели от задържащите я на място ограничители. Проклетото нещо се държеше така, сякаш все още беше полузаспало, както се изрази Вольова. Скоростта, с която се движеше лайтхъгърът, усложняваше допълнително маневрата.

— Онова, което ме притеснява — рече Хури, — е какво смята да прави оръжието, след като излезе. Намираме ли се в обсега на нещо?

— Ризургам, предполагам. — Иля вдигна поглед от гривната си. — Но може би сега няма да има възможност да направи каквото и да било.

Мадмоазел избра именно този момент, за да се появи, като успя да се намести в асансьора, без да смути Хури и триумвира.

— Тя греши. Това няма да подейства. Аз контролирам повече, не само оръжейното скривалище.

— Значи сега го признаваш, така ли?

— Защо да отричам? — усмихна се горделиво Мадмоазел. — Спомняш ли си, че заредих един свой аватар в оръжейната? Е, сега моят аватар контролира скривалището. Нищо от това, което аз мога да направя, не е в състояние да повлияе на действията му. Той е така недосегаем за мен, както аз съм недосегаема за оригиналното си аз на Йелоустоун.

Асансьорът започна да забавя скорост. Вольова бе потънала в разчитането на сложните писания, които се появяваха по гривната й. Едно схематично изображение показваше движещата се покрай корпуса на кораба совалка, подобна на миниатюрна рибка, плуваща покрай гладкия хълбок на акула.

— Но ти му даде нареждания — отвърна Хури. — Знаеш какво е замислил, нали?

— О, нарежданията му бяха съвсем прости. Ако контролът на оръжейната, поставена под негово разпореждане, е в състояние да ускори изпълнението на мисията, той има право да направи необходимото, за да го постигне.

Ана поклати невярващо глава, отвратена до дъното на душата си.

— Мислех, че искаш да убия Силвест.

— Оръжието е в състояние да направи това много по-скоро, отколкото предвиждах.

— Не — заяви Хури, след като осъзна какво означава тази забележка. — Ти не би унищожила цяла планета, само за да убиеш един човек.

— Внезапно откри съвест в себе си, така ли? — Мадмоазел поклати глава и присви устни. — Не показа никакви угризения заради Силвест. Защо смъртта на другите те притесни толкова много? Или е просто въпрос на мащаб?

— Просто… — Ана се поколеба; знаеше, че това, което щеше да каже, нямаше да смути Мадмоазел. — Просто е нечовешко. Но не очаквам ти да го разбереш.

Асансьорът спря, вратата се отвори и те видяха, че коридорът е залят от вода. На Хури й бе необходимо известно време, докато осъзнае къде се намира. Откакто бе започнало това слизане, я измъчваше най-ужасното главоболие, което бе възможно да съществува. То като че ли поотслабна сега, но тя нямаше желание да мисли какво би могло да го причинява.

— Бързо — рече Вольова и се измъкна навън.

— Това, което не разбираш — продължи Мадмоазел, — е защо съм готова да прибягна към унищожаването на цяла една колония, за да осигуря смъртта на един човек.

Хури последва Вольова, ботушите й газеха до коленете във вода.

— Дяволски права си, не разбирам. И ще опитам и ще те спра, независимо дали разбирам или не.

— Не и ако беше осъзнала фактите, Хури. Тогава ти сама щеше да ме поощряваш да го направя.

— Тогава грешката е твоя, че не ми казваш.

Отвориха няколко херметически врати и заедно с рукналата през тях вода заприиждаха трупове на плъхове-разсилни.

— Къде е совалката? — провикна се Ана.

— Паркирана е зад вратата към космоса — отвърна Вольова като се обърна, за да погледне събеседницата си в очите. — А оръжието все още не се е измъкнало.

— Това означава ли, че сме победили?

— Означава, че все още не сме загубили. Но продължавам да искам да отидеш в оръжейната.

Мадмоазел бе изчезнала, но безтелесният й глас бе останал, лишен от ехо, макар да се намираха в коридор.

— Това няма да ви помогне. Няма система в оръжейната, с която да не мога да се справя, така че присъствието ти там ще бъде напълно безполезно.

— Защо тогава полагаш такива усилия да ме уговориш да не ходя там?

Мадмоазел не отговори.

След като минаха през още две херметически затворени врати, стигнаха до мястото на тавана, което водеше към камерата. Вече тичаха. Трябваше да минат няколко секунди, преди водата да престане да се плиска нагоре-надолу по ъглите на коридора. Когато тя се успокои, Вольова се намръщи.

— Горе има нещо! — рече тя.

— Какво?

— Не го ли чуваш? Чува се някакъв шум. — Наклони глава на една страна. — Струва ми се, че идва от самата оръжейна.

Сега вече и Хури го чуваше. Това бе някакъв високочестотен механичен звук, като побъркала се индустриална машина от стари времена.

Какво е това?

Не знам. — Иля направи пауза. — Поне се надявам, че не знам. Да влизаме.

Вольова се протегна нагоре към вратата, отвори я и оттам като поток рукна вода, примесена с кал, която опръска раменете им. Металната стълба се спусна, индустриалният шум се засили. Очевидно идваше от оръжейната. Ярките й светлини бяха включени, но изглеждаха нестабилни, сякаш нещо се движеше вътре и пресичаше светлинните лъчи. Каквото и да бе, то определено се движеше бързо.

— Иля — промълви Хури. — Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Добре дошла в клуба.

Гривната на Вольова пропя. Тя тъкмо се наведе, за да види какво е изписано на дисплея й, когато невероятно силен трус разтърси целия кораб. Двете се плъзнаха и паднаха върху хлъзгавите стени на коридора. Хури се бореше да се изправи, когато малка приливна вълна от корабна кал се изсипа отгоре й. Тя падна на земята. За момент й се стори, че ще се нагълта с тази гадост. Вольова я хвана за лактите и я издърпа на крака. Хури се задави и изплю мътилката, но ужасният вкус остана.

Гривната на Иля отново пищеше.

— Какво, по дяволите…

— Совалката — обясни Вольова. — Току-що я изгубихме.

— Какво?

— Искам да кажа, току-що бе взривена. — Иля се закашля. Лицето й беше мокро; тя самата сигурно също бе глътнала от противната каша. — Доколкото разбирам, оръжието от скривалището дори не трябва да си пробие път навън. Тази работа са свършили вторичните оръжия — нахвърлили са се върху нея.

От оръжейната над тях продължаваше да се разнася ужасяващ шум.

— Искаш да отида там, нали?

Иля кимна.

— Сядането ти на стола е единствената възможност, която ни остава. Но не се притеснявай. Аз ще бъда до теб.

— Чуй я само — обади се внезапно Мадмоазел. — Готова да те накара да направиш това, която на нея самата не й стиска да направи.

— Или имплантите — изкрещя Хури.

— Какво? — попита Вольова.

— Нищо. — Хури постави единия си крак върху най-долното стъпало. — Просто казвах на една стара приятелка да си гледа работата.

Кракът й се плъзна по калното стъпало. При следващия опит тя успя да се задържи и постави и другия си крак на същото стъпало. Главата й се подаде леко в малкия тунел, водещ към оръжейната, която се намираше на не повече от два метра по-нагоре.

— Няма да влезеш — заяви Мадмоазел. — Аз контролирам стола. Пъхнеш ли си главата в камерата, смятай, че си я загубила.

— В такъв случай бих искала да ти видя изражението.

— Хури, все още ли не си разбрала какво става? Загубата на твоята глава няма да е нищо повече от незначително неудобство.

Сега главата и се намираше непосредствено над входа към камерата. Вече виждаше стола, който се движеше дъговидно из помещението. Той не беше предназначен за подобни акробатични номера; Ана усещаше мириса на озон от прегарящите захранващи системи във въздуха.

— Вольова — извика надолу тя. — Ти си авторът на тази обстановка. Можеш ли да прекъснеш захранването на стола отдолу?

— Да прекъсна захранването на стола ли? Разбира се… Но какво ще ни помогне това? Нужно е да се свържеш с оръжейната.

— Не всичко… само колкото да прекратиш движението на копелето.

Последва кратка пауза; Хури си представи как Вольова опитва да си припомни старата диаграма на захранването. Тази жена бе конструирала лично оръжейната, но това сигурно бе станало преди доста десетилетия и след това вероятно никога не се бе налагало нещо толкова вулгарно като обновяване на главното захранване.

— Да-а — промълви Иля. — Тук има една главна захранваща линия… Предполагам, че бих могла да я прекъсна…

Вольова тръгна нанякъде и бързо се изгуби от погледа й. Звучеше просто — прекъсване на захранването. Може би трябваше да донесе специален прекъсвач отнякъде. Но не, тя явно имаше нещо. Малкият лазер, с който отделяше проби от капитан Браниган. Винаги го носеше. Минаха изпълнени с агония секунди; Ана мислеше как оръжието от скривалището си проправя бавно път към корпуса на кораба, как излиза в открито пространство. Вече сигурно се прицелваше в Ризургам, готвейки се да изпрати пулсация от гравитационна смърт.

Горе шумът престана.

Всичко замлъкна, светлината стана постоянна. Столът застина неподвижно.

— Хури, има допълнителен източник на захранване — провикна се Вольова. — Оръжейната може да черпи от него, ако усети, че главното захранване пресъхва. Това означава, че може би не разполагаш с особено много време, за да се добереш до стола…

Ана се хвърли към оръжейната с цялата си тежест. Движеше се бързо, прокрадвайки се между захранващите линии, подскачайки тук и там. Столът бе все още статичен, но колкото повече приближаваше, с толкова по-малко място щеше да разполага, ако се раздвижеше отново. "Ако това се случи сега — помисли си тя, — стените бързо ще се оцветят с лепкава, съсирваща се червена боя."

Миг по-късно се озова в него. Закопча колана и в следващата секунда той подскочи и се спусна напред. Движеше се с главоломна скорост във всички посоки, обръщаше се с главата надолу и скоро тя изгуби всякаква ориентация. Това определено беше безумно препускане и Хури усети как очните й ябълки изпъкват напред при всяко рязко преобръщане.

"Тя иска да ме разубеди, но не и да ме убие… все още" — помисли си.

— Изобщо не прави опит да се включваш — предупреди я Мадмоазел.

— Защото това може да съсипе планчето ти ли?

— Ни най-малко. Може ли да ти напомня за Сън Стийлър? Е, той чака там.

Столът продължаваше да хвърля къчове, но не толкова силни, че да възпрепятства съзнателното мислене.

— Може би той не съществува — отвърна Хури. — Може би си го измислила, за да имаш повече козове срещу мен.

— Тогава давай.

Ана започна да спуска шлема над главата си, препречвайки гледката на въртящата се стая пред очите си. Задържа длан върху контролния панел. Беше достатъчен съвсем лек натиск, за да задейства свързването, да затвори веригата и така да позволи психиката й да бъде засмукана във военната фактологична абстракция, известна като "оръжейно пространство".

— Не можеш да го направиш, нали? Защото ми вярваш. Осъществиш ли веднъж това свързване, няма да има връщане назад.

Хури увеличи натиска, усещайки лекото вдаване напред на бутона, който щеше да се включи всеки момент. И тогава или посредством несъзнателно неврологично потрепване, или защото част от нея знаеше, че това трябва да бъде направено, тя затвори веригата. Оръжейната я обгърна, както бе ставало при стотиците тактически симулации. Първо се появи космическа информация: образът на собственото й тяло стана облакообразен и бе заменен от лайтхъгъра и непосредственото му обкръжение, последвано от йерархичното наслагване една върху друга на различни тактико-стратегически ситуации, непрекъснато осъвременявани, самопроверяващи своите предположения, провеждащи трескави екстраполативни симулации в реално време.

Тя се уподобяваше.

Оръжието се намираше на няколкостотин метра извън корпуса, насочено по посока на полета, право към Ризургам, съобразено с леките изкривявания на светлината, причинени от умерената им скорост. Близо до вратата, от която бе излязло оръжието, совалката бе оставила черно петно по страната на корпуса. По него имаше поразени точки; Хури ги усети като лек дискомфорт, като изтръпване, докато авторемонтните системи са справяха с тях. Гравитационните сензори долавяха излъчващите се от оръжието вълнички. Ана усещаше периодично и ускоряващо се полъхване. Черните дупки в оръжието сигурно се въртяха около осите си, обикаляйки все по-бързо и по-бързо по орбитите си.

Някакво присъствие я усети, не отвън, а отвътре, от самата оръжейна.

— Сън Стийлър долови влизането ти в системата — обади се Мадмоазел.

— Няма проблем. — Хури достигна оръжейното пространство и пъхна абстрактни ръце в кибернетично реализирани ръкавици. — Получавам достъп до защитата на кораба. Нуждая се само от няколко секунди.

Но нещо не беше наред. Усещаше оръжията по различен начин, не като при симулациите; те не искаха да се подчинят на желанието й. Те водеха битка и тя просто се включваше.

Мадмоазел, или по-скоро нейният аватар, опитваше да блокира защитата на корпуса, за да не позволи да бъде насочена срещу голямото оръжие от скривалището. То самото бе недосегаемо за Хури, забулено от множество огнени стени. Но кой — или какво — се съпротивляваше срещу опитите на Мадмоазел да насочи оръжията? Сън Стийлър, разбира се. Вече го усещаше. Обширен, мощен, но същевременно твърдо решен да остане невидим и потаен, да прикрива действията си зад рутинни движения на фактите. Години наред това бе действало и Вольова така и не бе разбрала за неговото присъствие. Но сега Сън Стийлър бе загубил търпение, като рак, принуден от отлива да изпълзява от едно до друго скривалища. Нищо дори напомнящо за човешко присъствие, никакво усещане, че това трето присъствие в оръжейната бе светско явление като друга заредена симулация на нечия личност. Впечатлението, което създаваше Сън Стийлър, бе за чиста менталност, сякаш това фактологично представяне бе единственото, което е бил някога, единственото, което щеше да бъде някога.

Усещането бе, че е пълно нищо, геометрична точка от нищо, достигнала някак си ужасяваща степен на организация.

Сериозно ли смяташе да обедини сили с това нещо?

Може би. Ако това бе необходимо, за да възпре Мадмоазел.

— Все още можеш да се откажеш — обади се тя. — В момента той е зает — не може да отдели енергия, за да нахлуе в теб. Но след малко положението ще се промени.

Сега поне насочващите системи бяха под неин контрол, но действаха мудно. Обгърна цялото оръжие в потенциална сфера на унищожение. Единственото, което трябваше да стане сега, бе Мадмоазел да се откаже от контрола над оръжията, дори и само за микросекундата, която им беше необходима, за да се обърнат, да се прицелят и да стрелят.

Усети ги как се разхлабват. Тя, или по-скоро — двамата със Сън Стийлър, побеждаваха.

— Не прави това, Хури. Не знаеш какъв е залогът…

— Осветли ме тогава, кучко. Кажи ми какво е толкова важно.

Оръжието от скривалището се отдалечаваше от корпуса, сигурен знак, че Мадмоазел се притесняваше за безопасността му. Но пулсациите на гравитационна радиация се ускоряваха; вече следваха толкова бързо, че бе почти невъзможно да се отделят една от друга. Нямаше как да отгатне след колко време щеше да стреля. Хури подозираше, че от този момент ги делят броени секунди.

— Слушай — обади се отново Мадмоазел. — Искаш ли истината, Хури?

— И още питаш.

— Тогава по-добре събери сили. Предстои ти да научиш всичко.

И тогава, веднага щом се намести, за да бъде засмукана в оръжейното пространство, усети, че я засмукват някъде съвсем другаде. Странното беше чувството, че това всъщност бе самата тя, което продължи почти до последния момент.

Намираха се на бойно поле, заобиколени от камуфлажни палатки-мехури, временно находище на болница или преден команден пост. Небето над тях беше лазурно, изпъстрено с облаци, но загрозено от мръсни, примесващи се следи от изпарения. Сякаш някаква, обхванала света, сепия изпускаше оцветяващата си течност в стратосферата. Между тях се стрелкаха многобройни летателни апарати с подобни на стрели криле. По-долу се виждаха дирижабли, а още по-надолу транспортни хеликоптери с подобни на луковица корпуси се стрелкаха по периферията на сцената, като от време на време се снижаваха, за да пуснат на земята бронетранспортьори или пехотинци, линейки или въоръжени слуги. На едната страна се простираше летателна площадка, покрита с прегоряла трева, и хангар, където бяха паркирани шест летателни апарата на ски, чиито горни повърхности имитираха точно избелялата от слънцето земя, отворени за инспекция.

Хури усети, че се препъва, че пада в тревата под краката си. Беше с камуфлажна униформа, която в момента бе в цвят каки. В ръцете си държеше леко метателно оръжие, чиято дръжка имаше точно формата на дланта й. Носеше шлем, от чийто край висеше монокъл, представящ топлинна карта с фалшиви цветове на зоната на битката, предавана на разстояние от един от дирижаблите.

— Оттук, ако обичате.

Човек с бяла шапка я насочи към една от палатките. Вътре някакъв адютант взе оръжието й, постави му идентифициращ чип и го нареди до други осем оръжия, вариращи по мощта си от метателни като нейното, до годни за стрелба на парти, както и едно с наистина ужасяващ вид, което се поставяше на рамо и което не би трябвало да използвате, ако се намирате на един и същи континент с противника си. Картината, захранвана от дирижабъла, се замъгли и изчезна, възпряна от защитаващата срещу следене обвивка около палатката. Хури протегна свободната си ръка и закачи монокъла обратно на ръба на шлема си и при същото движение прибра кичур изпотени коси от окото си.

— Оттук, Хури.

Заведоха я в отделената задна част на палатката през стая, пълна с кушетки, ранени и тихо говорещи слуги-медицински работници, надвесени над своите пациенти като механични зелени лебеди. Отвън се чу вой на реактивни двигатели, последван от серия експлозии, но никой от намиращите се в палатката като че ли не забеляза тези звуци.

Най-сетне се озова в малка квадратна стаичка с едно бюро. По стените бяха окачени транснационалните флагове на Северната коалиция и в единия ъгъл на бюрото бе поставен върху бронзов пиедестал глобус на Края на небето. В момента глобусът бе в геоложки режим и показваше само различните земни маси и типове терен на повърхността вместо горещо оспорваните политически граници. Хури обаче го погледна бегло, тъй като онова, което привлече вниманието й, бе човекът, който седеше зад бюрото във военно облекло: мръсно-маслиненозелена туника с двойно закопчаване, златни еполети, внушителна изложба от медали на Северната коалиция върху гърдите, прибрана назад лъскава черна коса.

— Съжалявам — каза Фазил. — Че трябваше да стане по този начин. Но сега, след като си тук… — Посочи към свободния стол. — Седни; трябва да поговорим. И то спешно, както се оказва.

Хури си припомни като насън друго място. Спомни си камера, метална, със специален стол, но макар нещо в този спомен да я правеше нервна, сякаш времето бе безценно, той й се струваше нереален в сравнение с настоящето, което бе тази стая. Фазил погълна напълно вниманието й. Изглеждаше точно така, както го помнеше (откъде го помнеше, запита се тя), но на бузата си имаше белег, който не си спомняше и си бе пуснал мустак или поне (не беше сигурна) бе променил нещо в мустака, с който бе последния път: беше го оставил по-дебел.

Направи, както й бе предложил, и се отпусна тежко на един сгъваем стол.

— Тя, Мадмоазел, се тревожеше, че не е изключено да се стигне до това — започна Фазил; устните му почти не се движеха или не изглеждаше да се движат под мустака. — Затова взе някои мерки. Докато ти беше все още на Йелоустоун, тя имплантира серия от спомени за бърз достъп. Бяха програмирани да се задействат — да станат достъпни до съзнателния ти ум — само когато тя сметне за необходимо. — Той се пресегна към другия край на бюрото и завъртя глобуса, след което го спря рязко. — Процесът на отключването на тези спомени всъщност е започнал преди известно време. Спомняш ли си лекия мигренозен пристъп в асансьора?

Хури се опитваше да се хване за някаква точка като за котва, за някаква обективна реалност, на която да може да се довери.

— Какво е това?

— Нещо удобно за използване. Изтъкано частично от съществуващи спомени, които Мадмоазел е сметнала за нужни. Тази среща например — не ти ли напомня донякъде първата ни среща, скъпа? По време на операциите на Седемдесет и осмо възвишение при кампанията в централната провинция, преди втората офанзива на червения полуостров? Изпратиха те, защото се нуждаех от човек, който да бъде инфилтриран, човек, запознат с незащитените сектори, контролирани от Южната коалиция. Създадохме страхотен екип, нали? И то в много отношения. — Той попипа мустака си и тупна отново по глобуса. — Разбира се, не те доведоха… или по-скоро тя не те е довела тук, за да се отдаваме на спомени. Не. Фактът, че имаме достъп до този спомен означава, че трябва да ти бъдат разкрити някои истини. Въпросът е дали си готова за тях.

— Разбира се, че съм готова…

Хури се поколеба. Това, което говореше Фазил, нямаше никакъв смисъл, но се развълнува от спомена за другото място; за бруталния стол в металната стая. Струваше й се, че нещо бе останало неразрешено там… дори, може би, в процес на решаване. Чувстваше, че където и да се намираше въпросната стая, тя трябваше да бъде там, за да даде своя принос в битката. И за каквото и да бе тази битка, имаше усещането, че не разполагаха с много време, определено не за подобни развлечения.

— О, не се притеснявай за това — обади се Фазил, който като че ли четеше мислите и. — Нищо от това тук не се случва в реално време, дори ускореното реално време на оръжейната. Не ти ли се е случвало да мислиш, че някой те е събудил рязко насред сън и действията му са някак си свързани със случващото се в съня, много преди да те събуди. Знаеш какво имам предвид: кучето те лиже по лицето, за да те събуди и в съня си ти падаш от борда на някакъв кораб в морето. Но си била на този кораб през целия си сън. — Той направи кратка пауза. — Спомени, Хури. Спомени, които се наслагват моментално в паметта ни. Сънят ти се е сторил истински, но е бил създаден за миг, когато кучето е започнало да те лиже по лицето. Ти всъщност никога не си го преживявала. Същото се отнася и за тези спомени.

Като спомена за оръжейната, Фазил й помогна да избистри идеята за стаята. Сега още по-силно я обзе усещането, че трябва да се върне там, да се включи в някаква битка. Подробностите все още й убягваха, но й се струваше изключително важно да се включи в нея.

— Мадмоазел — продължи Фазил — би могла да избере всеки момент от твоето минало или да изфабрикува нещо от нищо. Но сметна, че в известен смисъл би било от полза да се озовеш сред обстановка, където обсъждането на въпроси от военен характер би изглеждало естествено.

— Въпроси от военен характер ли?

— По-точно — свързани с война. — Тук той се усмихна и върховете на мустаците му щръкнаха за момент нагоре като демонстрация на инженерните принципи на гредов мост. — Но не такава, за която има вероятност да си чела. Не, страхувам се, че се е случила прекалено отдавна, за да бъде възможно. — Той се изправи внезапно, приглади туниката си, дръпна надолу колана. — Сигурно ще помогне, ако отидем в стаята за получаване на инструкции.