Пророчицата от Кел

ЕПИЛОГ

Съветът на алорните се състоя в Рива в края на лятото и протече шумно като истинска забава. Бяха пристигнали много повече от обичайните гости. Владетелите на останалите кралства, заедно със своите съпруги, далеч надвишаваха броя на алорнските монарси. Дами от всичките кътчета на Запада се бяха отзовали на поканата, обсипвайки Се’Недра и Поулгара с поздравления. Цял орляк малки дечица наобикаляха Геран заради добродушния му нрав, но най-вече поради факта, че той беше открил отдавна забравен път към кухненския килер и всички съкровища, скрити в него. Ако трябва да говорим честно, на тазгодишното събрание не бяха взети почти никакви важни решения. Както винаги по това време на годината поредица летни бури извести на гостите, че срещата е към своя край и че те вече сериозно трябва да се замислят за завръщане у дома. Това беше главното предимство на съветите, провеждани в Рива. Въпреки желанието на гостите да поостанат още малко, неумолимата смяна на сезоните ги принуждаваше да си тръгнат за дома.

В Рива всичко беше спокойно. Дългоочакваното завръщане на краля, кралицата и престолонаследника Геран бе ознаменувано с пищни празненства, ала колкото и емоционални да бяха хората, никой не може да празнува вечно. Само след няколко седмици всичко се успокои.

По-голямата част от времето Гарион прекарваше с Кайл — обсъждаха държавните дела. В отсъствието на краля бяха взети много важни решения. Въпреки че с малки изключения Гарион беше съгласен с тях, все пак трябваше да получи подробен отчет, а и някои въпроси се нуждаеха от личното му одобрение и подпис.

Бременността на Се’Недра протичаше нормално. Малката кралица цъфтеше, наедряваше и с всеки ден ставаше все по-сприхава. Странните желания за екзотични храни, характерни за дамите в това деликатно състояние, не донасяха никакво удовлетворение на риванската кралица. Сред мъжката половина на човечеството отдавна съществуваше съмнението, че подобни капризи са просто плод на странното разбиране за развлечение на съпругите. Колкото по-трудна за намиране е дадена храна и колкото повече мъки създава откриването й на техните съпрузи, толкова по-охотно дамите заявяват, че я желаят и че ще умрат, ако не им бъде доставена, и то в изобилие. Дълбоко в себе си Гарион подозираше, че всичко това се обяснява с копнежа на жената към сигурността, че е желана. Ако един съпруг демонстрира готовност да обърне света наопаки, за да намери ягоди посред зима или някакви невероятни морски деликатеси, обитаващи водите в другия край на земята, той би доказал съвсем недвусмислено, че все още обича своята половинка, макар че вече няма стройна талия. За Се’Недра това в никой случай не представляваше особено удоволствие, защото при всяко нейно желание — колкото и невъзможно да изглеждаше то — Гарион просто отиваше в съседната стая и създаваше така желаната храна, като след това я сервираше на своята кралица върху сребърен поднос. Това я дразнеше все повече, докато най-сетне тя се съвсем се отказа от капризите си.

В една изключително мразовита есенна вечер в пристанището на Рива влезе малореански кораб и капитанът достави старателно навито парче пергамент, което носеше печата на Закат, императора на Малореа. Гарион благодари на моряка, предложи на него и на неговия екипаж гостоприемството на замъка, после взе писмото и се оттегли в кралските си покои. Се’Недра плетеше край огъня. Геран и младият вълк се бяха изтегнали в блажена дрямка върху плочите пред огъня и от време на време потрепваха насън. Те винаги спяха заедно. Дори Се’Недра се беше отказала от намерението си да ги раздели нощем — не съществуваше врата на света, която някой можеше да залости достатъчно здраво и от двете страни.

— Какво има, скъпи? — попита тя Гарион.

— Току-що получих писмо от Закат — отвърна той.

— О! И какво пише?

— Още не съм го прочел.

— Отваряй го, Гарион. Умирам от нетърпение да разбера какво става в Мал Зет.

Гарион счупи печата и разгъна пергамента.

— „До Негово величество крал Белгарион, крал на Рива — зачете на глас той, — Върховен владетел на Запада, убиец на бог Торак, Повелител на Западно море и до уважаемата кралица Се’Недра, владетелка на Острова на ветровете, принцеса на империята Толнедра, перлата на династията Боруни — от Закат, император на Малореа, господар на всички ангараки.

Надявам се, че това писмо ви намира в добро здраве. С него искам да изпратя своите поздрави на вашата дъщеря, независимо дали тя вече е дошла на белия свят, или нейното раждане тепърва предстои. (Бързам да ви уверя, че все още не съм станал пророк. Кайрадис веднъж ми призна, че вече не е благословена с дарбата да вижда бъдещето, но започвам да подозирам, че не е била съвсем честна с мен по този въпрос.)

Тук се случиха много неща, откакто се разделихме. Предполагам, че императорският двор изпита особена радост от промяната, настъпила в моята личност, която беше прекият резултат от нашето пътешествие до Корим и от всичко, което се случи там. Виждам, че сигурно съм бил ужасен владетел. Ала това все още не означава, че тук, в Мал Зет, всичко прилича на приказка с щастлив край. Военните бяха крайно разочаровани, когато им съобщих за намерението си да сключа мирен договор с крал Ургит. Знаете що за стока са генералите. Като им отнемеш любимото развлечение — войната, стават като разглезени деца и настъпва страшно сърдене, цупене и оплаквания. Затова се наложи да стъпя върху вратовете на някои господа. Между другото, съвсем наскоро повиших Атеска в ранг Върховен главнокомандващ на войските в Малореа. Това беше другото нещо, което вбеси останалите членове на Генералния щаб, но кой ли пък успява да задоволи претенциите на всички?

С Ургит поддържаме непрекъснат контакт. Намирам го за изключителен човек — почти толкова забавен, колкото е брат му. Мисля, че с него ще си допаднем. Съсловието на бюрократите едва не изпадна в състояние на колективна смърт, когато обявих независимостта на Даласианските протекторати. Убеден съм, че народът на далите трябва да получи свобода и да се развива независимо от останалата част на империята. Бюрократите обаче имат свои интереси там, ето защо и те се оплакваха, сърдиха и цупиха почти колкото генералите. Ала това брожение веднага престана, защото обявих намерението си Брадор да извърши пълна ревизия на всеки началник на бюро в управлението на империята. Вдигна се оглушителен вой, след като ги лиших от имотите им в протекторатите.

За моя най-голяма изненада скоро след завръщането ми от Дал Перивор в двореца се появи един възрастен гролим. Тъкмо се канех да го отпратя, когато Ерионд доста настойчиво ме помоли да го оставя. Името на стареца беше много трудно за произнасяне, но незнайно защо Ерионд реши да го наричаме Пелат. Човекът е добродушен, но често приказва странни неща. Езикът, който използва, прилича на този в Пророчествата на Ашаба или пък в Малореанските евангелия на далите. Много особено!“

Гарион спря да чете и каза:

— Почти бях забравил за това.

— За кое, скъпи? — попита Се’Недра, вдигайки поглед от плетката.

— Помниш ли стария гролим, когото срещнахме в Пелдан? Беше през онази нощ, когато кокошката те клъвна.

— Да. Изглеждаше добър човек.

— Беше нещо повече от това, Се’Недра. Пелат бе пророк, а Гласът ми нашепна, че ще стане първият ученик на Ерионд.

— Ръката на Ерионд стига далече, нали? Продължавай да четеш, Гарион.

— „Кайрадис, Пелат и аз често се съветваме с Ерионд и решихме единодушно, че е най-добре да не разкриваме никому неговата самоличност — поне засега. Той е толкова чист и невинен, затова не желая да го поставям под влиянието на човешкия разврат и непочтеност. Не искам да го обезкуражавам на такъв ранен етап от неговото развитие. Всички помним Торак и неутолимия му глад към жертвоприношения и безапелационно религиозно преклонение. Когато предложихме на Ерионд да отправим молитвите си към него, той направо се разсмя. Може би Поулгара е пропуснала нещо при отглеждането му?

Все пак направихме едно изключение. С трета, седма и девета армия посетихме Мал Яска. Пазачите на храма и хрътките на Чандим се опитаха да избягат, но Атеска ги плени твърде умело. Изчаках Ерионд да излезе за утринната си езда и си поговорих особено строго със събраните гролими. Не исках да причинявам на Ерионд излишни тревоги, но им заявих, че ще бъда изключително натъжен, ако не променят незабавно религиозните си разбирания. Атеска стоеше до мен с меч в ръка, така че гролимите веднага разбраха накъде отиват нещата. В този момент, без предварително предупреждение, Ерионд се яви в храма. (Как ли успява този негов кон да тича толкова бързо? Последния път, когато го видяха онази сутрин, бе на три левги извън града.) Ерионд им обясни, че черните роби не са особено привлекателни и че бели биха им отивали много повече. В следващия миг само с една съвсем лека усмивка промени цвета на дрехите на всички гролими в храма. Страхувам се, че с неговата анонимност, поне в тази част на Малореа, вече е свършено. После им каза, че вече нямат нужда от кинжалите си, и всички оръжия мигом изчезнаха. След това угаси огъня в светилището и отрупа олтара с цветя. По-късно вестоносци ми съобщиха, че тези промени са настъпили из всички кътчета на Малореа. Очаквам резултати от разследването на Ургит, който обеща да провери как стоят нещата в Ктхол Мургос. Мисля, че ще мине известно време, докато хората свикнат с нашия нов бог.

За да не изпадам в излишни подробности, ще спомена, че всички гролими паднаха по очи пред него. Подозирам, че поне част от тези превъплъщения на вярата им са лъжливи и поради тази причина още не обмислям варианти за демобилизация на армията. Ерионд прикани гролимите да се изправят, да излязат от храма и да се посветят на грижи за болните, бедните, сираците и бездомните.

По обратния път към Мал Зет Пелат дойде при мен, усмихна се със своята непоносимо добродушна усмивка и ми каза:

— Моят учител смята, че за теб, императоре на Малореа, е време да промениш положението, което заемаш в своята страна.

Това ме изненада твърде неприятно. Вече почти се страхувах, че Ерионд ще ме накара да абдикирам от трона и да стана пастир или скотовъдец. Пелат обаче продължи:

— Учителят ми смята, че отлагаш прекалено дълго нещо, което трябваше да сториш още преди време.

— О! — казах предпазливо.

— И това отлагане във времето причинява объркване в сърцето на пророчицата от Кел. Моят учител е убеден, че трябва да поискаш ръката й. Той желае да уредиш този въпрос преди нещо да успее да ви попречи.

И така, когато се прибрахме в Мал Зет, аз й направих, по мое мнение, едно наистина галантно предложение за женитба, ала Кайрадис ми отказа най-безцеремонно. Имах чувството, че сърцето ми спира да бие. В този момент нашата тайнствена малка пророчица благоволи да заговори. Разясни ми — в големи подробности — своите виждания относно думата «галантност». Никога не я бях виждал да се държи така. Беше твърде разгорещена, а думите, които използва, макар и архаични, в никакъв случай не звучаха ласкаво. Някои от тях ми бяха толкова непознати, че се наложи да използвам речник.“

— Браво на нея — изказа бурното си задоволство Се’Недра.

— „Единствено в името на мира — продължи да чете Гарион — аз паднах на колене и й направих твърде превзето и пълно с цветисти излияния предложение. Моето красноречие се оказа толкова голямо, че тя реши да склони и да ме приеме за свой съпруг.“

— Мъже! — възмути се Се’Недра.

— „Разходите по сватбата без малко не ме разориха. Наложи се дори да взема пари на заем от един съдружник на Келдар, при това срещу безбожно висока лихва. Разбира се, Ерионд води тържествената церемония по бракосъчетанието, а това, че ме ожени бог, се оказа последният гвоздей в ковчега на моята свобода. Във всеки случай, Кайрадис и моя милост се оженихме миналия месец и мога да кажа, че никога не съм бил така щастлив.“

— О! — въздъхна Се’Недра с треперещ глас. — Това е просто прекрасно! — После веднага посегна към кърпичката си.

— Има още — рече Гарион.

— Продължавай — подкани го тя, бършейки очи.

— „Ангаракските малореанци не бяха особено щастливи от факта, че се женя за момиче от народа на далите, ала проявявайки изключителна мъдрост, не изразиха публично това свое разочарование. Наистина съм се променил, ала не чак толкова много. Кайрадис все още не може да привикне с новото си положение и аз не мога да я убедя, че бижутата и скъпоценните камъни са задължителен атрибут за една императрица. Вместо тях тя предпочита да се закичва с цветя. Придворните дами й подражават раболепно и това всява истински ужас в сърцата на бижутерите от Мал Зет.

Канех се да скъся с една глава своя далечен братовчед ерцхерцога Отрат, но той е такъв жалък глупак, че се отказах от това намерение и го отпратих вкъщи. Вслушах се в едно от предложенията, което ми бе направил твоят приятел Белдин в Дал Перивор, и наредих на този глупак да изпрати жена си в един красив замък в град Мелцен, и му забраних да се приближава до нея до края на живота си. Чувам, че присъствието й в Мелцен се превръща в истински скандал, но мисля, че това й е простено след годините, през които се е налагало да търпи това ограничено магаре.

Това в общи линии е всичко, Гарион. Изпитваме истински глад за новини от вас и останалите наши приятели. Пращаме ви нашите най-горещи поздрави.

Искрено твои:

Закат и императрица Кайрадис

Обърни внимание на факта, че съм задраскал надутата добавка «Кал» към титлата си. Между другото, моята котка отново ми изневери преди няколко месеца. Попитай Се’Недра дали не иска да си вземе някое коте. Може пък и дъщеря ти да пожелае едно малко животинче. Мога да ти пратя две, ако искаш…“

В началото на зимата риванската кралица стана ужасно раздразнителна. Невероятната й сприхавост се увеличаваше правопропорционално на обиколката на талията й. Някои дами буквално разцъфтяват по време на бременността, сякаш са родени само за това, ала очевидно Се’Недра не беше сред тях. Тя хокаше мъжа си, караше се на сина си, а веднъж дори направи един ужасно несръчен опит да ритне невинния в този случай вълк. Той отбягна крака й с лекота, после хвърли многозначителен поглед към Гарион и попита:

„Обидих ли я по някакъв начин?“

„Не си — успокои го Гарион. — Причината е в необичайното й състояние. Раждането наближава, а то винаги прави жените много раздразнителни.“

„А! — рече вълкът. — Човеците са много странни същества.“

„Така е“ — съгласи се Гарион.

Не друг, а самият Грелдик докара Поледра до Острова на ветровете тъкмо в разгара на една страшна виелица.

— Как успя да определиш вярната посока за насам? — обърна се Гарион към облечения в дебели кожени дрехи моряк, докато двамата седяха пред огъня в трапезарията с халби пиво в ръка.

— Жената на Белгарат ми я показваше — рече Грелдик и повдигна рамене. — Тя е забележителна жена, казвам ти.

— Знам.

— Можеш ли да си представиш, че през цялото време, докато бяхме на вода, нито един от моряците ми не близна ни капка? Дори и аз. Не знам защо просто не ни се пиеше.

— Баба ми страда от известни предразсъдъци. Мога ли да те оставя за малко? Искам да се кача да поговоря с нея.

— Не се притеснявай, Гарион — увери го Грелдик с усмивка и потупа пълната си халба. — Тук ми е добре.

Гарион се качи в кралските покои. Жената с кестенявите коси седеше край огъня, галейки кротко ушите на младия вълк. Се’Недра се беше проснала на един диван в твърде неудобна поза.

— Гарион — рече Поледра и подуши въздуха. — Виждам, че си пил. — Тонът й недвусмислено показваше нейното неодобрение.

— С Грелдик сръбнахме по една халба.

— Моля те, седни в другия край на стаята. Обонянието ми е извънредно чувствително, а от миризмата на пиво ми се гади.

— Това ли е причината, поради която не одобряваш пиенето?

— Разбира се. Че защо иначе?

— Мисля, че леля Поул има морални мотиви за това.

— В такъв случай Поулгара има доста странни предубеждения. А сега нека ви кажа — продължи тя сериозно. — В момента дъщеря ми не е в състояние да пътува. Тук съм, за да акуширам на Се’Недра. Поул ми даде какви ли не наставления, повечето от които смятам да не спазя. Раждането е естествен процес, така че колкото по-малко се намесваме, толкова по-добре. Щом то започне, искам да вземеш Геран и този вълк тук и да ги заведеш в другия край на крепостта. Щом всичко свърши, ще изпратя да ти съобщят.

— Добре, бабо.

— Той е добро момче — рече Поледра на риванската кралица.

— Аз много го харесвам.

— Надявам се. Добре, Гарион, щом бебето се появи на бял свят и се уверим, че всичко е наред, двамата с теб ще отидем в Долината на Алдур. Поулгара трябва да роди няколко седмици след Се’Недра, но все пак нямаме много време за губене. Поул иска да си там, когато ражда.

— Трябва да идеш, Гарион — рече Се’Недра. — Щеше ми се и аз да можех да дойда с теб.

Гарион изпитваше известна несигурност, че трябва да се отдели от жена си толкова скоро след раждането, но пък държеше да е в Долината, когато на бял свят щеше да се появи детето на леля Поул.

Гарион сънуваше прекрасен сън. Двамата с Ерионд яздеха сред зелената трева на един хълм.

— Гарион — извика Се’Недра и го удари с лакът в ребрата.

— Да, скъпа? — отвърна той сънено.

— Май е време да извикаш баба си.

Тези думи мигом го разсъниха.

— Сигурна ли си?

— Това ми се е случвало и преди, скъпи — отвърна тя.

Той бързо стана от леглото.

— Целуни ме, преди да тръгнеш — помоли го тя.

Гарион го направи.

— Не забравяй да вземеш Геран и вълка, после отиди с тях в другия край на двореца. И сложи малкия да си легне.

— Разбира се.

На лицето на малката кралица се изписа странно изражение.

— Побързай, Гарион! — подкани го тя.

Кралят на Рива изхвърча от стаята.

Риванската кралица роди момиченце. Бебето беше с гъста червена коса и зелени очи. Както ставаше от векове, чертите на палавите дриади отново се бяха проявили. Поледра понесе увитото в одеяло мъничко същество през смълчаните зали на крепостта към мястото, където чакаше Гарион. Той седеше пред огъня, а Геран и вълкът спяха на дивана, сплетени на кълбо от ръце, крака и лапи.

— Се’Недра добре ли е? — попита Гарион, като скочи от мястото си.

— Да — отвърна баба му. — Просто е малко уморена. Раждането мина сравнително леко.

Гарион въздъхна с облекчение, после вдигна края на одеялото и се вгледа в малкото личице на дъщеря си.

— Прилича на майка си — каза той.

Всички хора по света сравняват новородените с техните родители, сякаш тези първи забележки, изтъкващи приликата на малкия човек, са нещо много забележително. Гарион взе нежно бебето на ръце и се вгледа в малкото розово личице. Дъщеря му също впери нетрепващите си зелени очи в него. Погледът на малката му дъщеря беше много, много познат.

— Добро утро, Белдаран — тихо каза той. Беше взел това решение преди много време. Гарион щеше да има още много дъщери и можеше да ги кръсти на роднините от женски пол от двете страни на семейството. Ала за него бе особено важно да нарече първата от тях на русокосата близначка на своята леля Поул — жената, която бе виждал само веднъж, но която според него играеше изключително важна роля в техния живот.

— Благодаря ти, Гарион — рече простичко Поледра.

— Не бих могъл да постъпя иначе — отвърна той.

Принц Геран не беше особено впечатлен от своята сестричка, но пък момчетата много рядко се впечатляват от подобни неща.

— Не е ли ужасно мъничка? — попита той, когато Гарион го събуди, за да му я покаже.

— Всички бебетата са мънички. Ще порасне.

— Това е добре — рече той и чувствайки, че трябва да каже нещо хубаво за нея, добави: — Косата й е красива. Точно като мамината, нали?

— Да.

Сутринта камбаните на Рива удариха, за да известят радостната новина. Всички поданици се радваха, въпреки че мнозина от тях биха предпочели кралското бебе да е отново син, който да осигури продължаването на династията. Такива неща доста изнервяха риванците, които бяха прекарали векове наред без крал.

Се’Недра, разбира се, сияеше от щастие. Единственото леко разочарование за нея дойде от името, което Гарион бе избрал за дъщеря им. Според кралицата, дриадският произход на момиченцето изискваше име, започващо с „Кс“. Тя мисли известно време по въпроса и най-сетне намери твърде задоволително разрешение. Гарион беше сигурен, че Се’Недра е пъхнала своето „Кс“ някъде в името на Белдаран, но реши, че всъщност не иска да знае точно къде.

Риванската кралица беше млада и здрава, затова се възстанови бързо след раждането. Въпреки това тя остана на легло още няколко дни, най-вече заради драматичния ефект върху потока ривански благородници и чуждестранни люде със знатно потекло, които прииждаха в кралските покои, за да видят малката кралица и още по-мъничката новородена принцеса.

След няколко дни Поледра се обърна към Гарион.

— Вече свърших работата си тук — започна тя. — Трябва да се връщаме в долината. Времето, когато Поулгара ще роди, наближава.

Гарион кимна.

— Помолих Грелдик да остане в двореца — съобщи й той. — Той може да ни закара в Сендария по-бързо от всеки друг.

— Да, но не е човек, на когото може да се разчита.

— Леля Поул ми каза точно същото, но въпреки това Грелдик си остава най-изкусният моряк на света. Ще се погрижа да натоварят коне на кораба.

— Недей, Гарион — каза тя. — Бързаме, а конете само ще ни забавят.

— Значи искаш да тичаме през целия път от крайбрежието на Сендария до Долината на Алдур? — попита я сепнато той.

— Не е чак толкова далече, Гарион — усмихна се Поледра.

— Ами храна?

Тя го изгледа развеселено и той изведнъж се почувства твърде глупав, задето го е казал.

Сбогуването на Гарион със семейството му беше прочувствено, но кратко.

— Вземи си топли дрехи — поръча му Се’Недра. — Зима е все пак.

Кралят на Рива реши, че ще е най-добре да не й казва за плановете, които баба му беше направила за пътуването до Сендария.

— О — досети се тя и му подаде свит на руло пергамент. — Предай това на леля Поул.

Гарион погледна пергамента. Рисунката, върху която с разноцветни бои бяха изобразени Се’Недра и дъщеря му, бе наистина добра.

— Хубава е, нали? — каза доволно Се’Недра.

— Много — съгласи се той.

— Хайде тръгвай вече — подкани го тя. — Ако се забавиш още малко, въобще няма да те пусна.

— Гледай да не настинеш, Се’Недра — каза Гарион — И се грижи за децата.

— Разбира се. Обичам ви, ваше величество.

— Аз също ви обичам, ваше величество — прошепна кралят на Рива, после целуна жена си, сина си и новородената си дъщеря и тихо излезе от стаята.

Времето беше бурно, ала смелият до безразсъдство Грелдик почти не му обръщаше внимание, независимо от свирепия вой на вятъра. Неговият стар и съвсем окаян на вид кораб летеше сред огромните вълни с толкова много платна по мачтите, колкото нито един благоразумен капитан никога не би посмял да вдигне при подобен ураганен вятър. След два дни стигнаха бреговете на Сендария.

— Трябва да намерим някой безлюден малък залив, Грелдик — рече Гарион. — В момента бързаме, а ако се отбием в Сендар, крал Фулрах и Лайла ще ни обсипят с поздравления и пиршества, които само ще ни забавят.

— И как мислиш да се оправиш на брега на пустия залив, като няма коне? — попита без заобикалки Грелдик.

— Има си начини — отвърна Гарион.

— А, значи пак ще използваш вълшебства? — измърмори недоволно капитанът.

Гарион кимна.

— Това е противоестествено, така да знаеш.

— Аз пък съм роден в такова семейство.

Грелдик се ухили все тъй неодобрително, но насочи кораба съвсем близо до ветровития бряг.

— Това място харесва ли ти?

— Да, прекрасно е.

Гарион и баба му изчакаха на брега, загърнати в топли наметала, които плющяха на вятъра, докато корабът не изчезна в морето.

— Е, вече може да тръгваме — рече Гарион и нагласи меча си по-удобно.

— Не мога да разбера защо го взе — отвърна Поледра.

— Кълбото иска да види бебето на леля Поул — отвърна той.

— Това е най-налудничавото нещо, което съм чувала, Гарион. Готов ли си да тръгваме?

Фигурите им проблеснаха, избледняха и на тяхно място се появяха два вълка, които прекосиха пустия бряг и затичаха през равнината.

След седмица стигнаха Долината на Алдур. Спираха много рядко да ловуват, още по-рядко — да почиват. През тази седмица Гарион научи много за живота на вълците. Белгарат му беше разказвал различни неща за него, но вълшебникът се беше научил да се превръща във вълк едва когато бе станал мъж, докато Поледра бе израсла във вълча глутница.

В една снеговита вечер двамата се изкачиха на върха на хълма, от който се виждаше къщата на Поулгара. Съвършено правите огради бяха почти изцяло затрупани от сняг, а в прозорците светеше уютна и мека жълтеникава светлина.

„Навреме ли пристигаме?“ — попита Гарион вълчицата с кехлибарените очи, която стоеше до него.

„Да — отвърна Поледра. — Решението ни да не вземаме конете се оказа добро. Моментът наближава. Хайде да идем там и да разберем какво става.“

Изтичаха надолу по хълма през гъстата пелена танцуващи снежинки и когато стигнаха вратата на къщата, възвърнаха човешкия си облик.

Вътре беше светло и топло. Поулгара, в напреднала бременност, тъкмо слагаше две чинии. Белгарат се беше разположил пред огъня, а Дурник поправяше някакъв стар хамут.

— Оставих ви малко от вечерята — рече леля Поул на Гарион и Поледра. — Ние вече се нахранихме.

— Значи знаеше, че ще пристигнем точно тази вечер? — попита Гарион.

— Разбира се, скъпи. Ние с мама обикновено винаги поддържаме връзка. Как е Се’Недра?

— Тя и Белдаран са добре — отговори небрежно той. Леля му Поул го беше изненадвала толкова много пъти в миналото, ала сега беше негов ред.

Вълшебницата едва не изтърва чинията, а прекрасните й очи блеснаха от изумление.

— О, Гарион! — възкликна тя и го прегърна.

— Името харесва ли ти? Поне мъничко?

— Повече, отколкото би могъл да си представиш, Гарион.

— Как се чувстваш, Поулгара? — попита Поледра и свали наметалото си.

— Чудесно — усмихна се леля Поул. — Процедурата, разбира се, ми е ясна, но сега ще я изживея за пръв път. Точно преди раждане бебетата като че ли нямат друга работа, освен да ритат. Преди две минути моето ме ритна на три различни места едновременно.

— Може би синът ни просто раздвижва и юмручетата си — предположи Дурник.

— Синът ни? — усмихна се Поулгара.

— Поул, просто така ми дойде на езика.

— Ако настоявате, мога да погледна и да ви кажа със сигурност дали е синче, или дъщеричка — предложи Белгарат.

— Само да си посмял! — спря го Поулгара. — Не искам да знам предварително.

Снегът спря малко преди разсъмване, а до сутринта вятърът пропъди облаците някъде далеч. Слънцето се показа, лъчите му заблестяха по повърхността на красивата снежна пелена, загърнала полето. Небето бе синьо и макар че наистина беше студено, истински мразовитите зимни дни все още не бяха настъпили.

Призори Дурник, Белгарат и Гарион бяха изгонени от къщата и сега се разхождаха навън по онзи особен, изразяващ пълна безпомощност начин, характерен за мъжете при подобни обстоятелства. По едно време спряха на брега на малкото поточе, Белгарат погледна кристално чистата вода и забеляза, че под повърхността й се стрелкат няколко пъргави сенки.

— Успя ли да намериш време да половиш риба? — попита той Дурник.

— Не — отвърна тъжно ковачът. — Вече нямам онова желание.

И тримата знаеха защо е така, но нито един от тях не го спомена.

Поледра им донесе храна, ала твърдо настоя да останат навън. В късните часове на следобеда Поледра ги накара да стоплят вода на огнището в ковачницата на Дурник.

— Никога не съм могъл да разбера защо винаги правят така — рече Дурник, докато отместваше поредния пълен чайник от огнището. — Защо им е вряла вода?

— Кой е казал, че наистина им трябва? — обади се Белгарат, който се беше опънал върху една купчина дърва и разглеждаше украсената с майсторската дърворезба люлка, която бе направил Дурник. — Това е просто начин да ни държат далеч, за да не им се пречкаме. Нечия гениална женска глава го е измислила преди хиляди години и оттогава жените правят всичко възможно, за да не нарушават обичая. Давай, Дурник, стопли водата, щом това ги прави щастливи. Пък и работата не е чак толкова тежка.

Луната изгря късно, ала звездите вече покриваха снега с вълшебното си сияние и сякаш целият свят беше окъпан бледосинкав блясък. Бе най-приказната нощ, която Гарион беше виждал: цялата природа изглеждаше така, като че бе притаила дъх в очакване.

Усещайки нарастващата нервност на Дурник, Гарион и Белгарат настояха да се разходят до върха на хълма, за да се поразтъпчат. Отдавна бяха забелязали, че Дурник винаги си намира някаква работа, за да пропъди черните мисли от съзнанието си.

Докато крачеха с тежки стъпки нагоре през преспите, ковачът беше вперил поглед в обсипаното със звезди небе.

— Нощта наистина е необикновена, нали? — Дурник се засмя срамежливо на собствените си думи и продължи: — Сигурно щях да кажа същото дори и ако валеше дъжд.

— И аз винаги правя така — каза Гарион, после се засмя и дъхът му, превърнал се в облаче пара, полетя към небето в студената зимна нощ. — Е, ако двата пъти, докато чаках да се родят децата ми, могат да се нарекат „винаги“. Все пак зная точно какво имаш предвид. И аз съм изпитвал съвсем същото. — Гарион погледна покритата със сняг равнина, простираща се под ледените звезди. — И на вас ли ви се струва, че тази вечер всичко е прекалено тихо?

— Няма никакъв вятър — съгласи се Дурник. — Пък и снегът приглушава всички звуци. — Ковачът вдигна глава и продължи: — Като спомена за това, наистина ми се струва странно тихо, пък и звездите са необикновено ярки. Е, сигурно има някакво логично обяснение.

Белгарат се усмихна и заговори:

— Във вас двамата, изглежда, наистина няма и капка романтика. Не ви ли хрумна поне за миг, че тази нощ наистина е необикновена?

Двамата го погледнаха странно.

— Помислете малко — продължи старият вълшебник. — Почти през целия си живот Поулгара отглеждаше деца, макар че нямаше свои. Гледал съм я как го прави и всеки път, когато поемеше в ръце някое новородено, в мен се зараждаше неясното усещане, че това й причинява болка. Сега всичко ще се промени и затова тази нощ наистина е необикновена. Поулгара най-после ще се сдобие със собствено дете. Това може да не означава нищо за останалата част на света, но мисля, че за нас е нещо много важно.

— Разбира се, че е така — рече разпалено Дурник, след това очите му станаха замислени. — Напоследък работя над нещо, Белгарат.

— Зная, чувах те.

— Не ти ли се струва, че лека-полека всички се връщаме по местата, от които тръгнахме в самото начало? Не е съвсем същото, но повечето неща са ми познати.

— И аз често си мисля за това — призна Гарион. — Непрекъснато изпитвам странно чувство.

— Съвсем обичайно нещо за хора, които се връщат по домовете си след толкова дълго пътешествие — рече Белгарат и подритна една купчинка сняг.

— Не мисля, че е толкова просто, дядо.

— Аз също — добави Дурник. — Не зная защо, но ми се струва, че е нещо много по-важно.

Белгарат се намръщи.

— Прави сте — призна той. — И с мен е така. Ще ми се Белдин да беше с нас. Щеше да ни обясни всичко за няколко секунди. Никой нямаше да разбере обяснението му, но все пак той щеше да се опита да ни изясни нещата. — Старият вълшебник се почеса по брадата и продължи: — Мисля, че открих нещо, което може да се окаже верният отговор.

— Какво? — попита Дурник.

— Веднъж, преди около година, двамата с Гарион водихме дълъг разговор — той беше забелязал, че нещата, които се случват с нас, непрекъснато се повтарят. Сигурно си ни чул да приказваме за това.

Дурник кимна.

— Стигнахме до извода, че нещата се повтарят, защото сблъсъкът между Светлината и Мрака е пречел на бъдещето да се превърне в реалност.

— Според мен това звучи смислено.

— Както и да е, сега положението се промени. Кайрадис направи своя Избор и ефектът от сблъсъка е заличен. Сега бъдещето може да се превърне в реалност — може да се осъществи.

— Тогава защо всеки се връща към мястото, откъдето е тръгнал? — попита Гарион.

— Няма нищо по-логично от това, Гарион — заяви сериозно Дурник. — Когато човек започва нещо — дори то да е собственото му бъдеще, — той почти винаги се връща в началото, нали?

— Да приемем, че наистина обяснението е точно такова — предложи Белгарат. — Нещата бяха спрели. Сега те отново се движат напред и всеки си получи заслуженото. На нас се паднаха добрите последици, на другата страна — лошите. Това е своеобразно доказателство, че сме избрали правилната кауза, нали?

Гарион избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Дурник.

— Точно преди да се роди дъщеря ни, Се’Недра получи писмо от Велвет. Тя е успяла да принуди Силк да насрочат дата за сватбата. Сигурно си заслужава дребничкият ни приятел да се ожени, но съм сигурен, че от време на време в очите му припламват гневни пламъчета, щом си помисли за това събитие.

— Кога е сватбата? — попита ковачът.

— Някъде през лятото. Велвет иска да е сигурна, че всички ще успеят да пристигнат в Боктор, за да станат свидетели на триумфалната й победа над нашия приятел.

— Това е твърде остро изявление, Гарион — порица го Дурник.

— Но по всяка вероятност е самата истина — засмя се Белгарат и измъкна изпод туниката си плоска бутилка. — Една глътка за прогонване на студа? — предложи той. — Взех си малко от онова могъщо пиво на улгите.

— На баба това никак няма да й хареса — предупреди го Гарион.

— Баба ти не е тук, Гарион. Сега има да прави много по-важни неща.

Тримата останаха на върха на хълма, вперили погледи към къщата. Сламеният покрив бе затрупан от дебел пласт сняг, по стрехите висяха ледени висулки и блещукаха като скъпоценни камъни, малките прозорчета хвърляха мека светлина по снега, покриващ градината и двора. От вратата на работилницата долиташе пурпурното сияние на ковашкото огнище, край което мъжете бяха прекарали целия ден, подготвяйки никому ненужната вряща вода. От комина се издигаше тънък синкав дим — летеше, без да потрепва, така високо в небето, сякаш искаше да докосне звездите.

До ушите на Гарион достигна особен звук, който той дълго не можа да разпознае. Беше песента на Кълбото, изпълнена с неописуем копнеж.

Възцари се невероятна тишина, а блестящите звезди се плъзнаха още по-ниско към заснежената земя.

В този миг от къщата долетя плач. Това бе викът на новороденото, ала той не бе изпълнен със смущение и недоволство, както при другите бебета, а преливаше от щастие и неописуемо възхищение.

Кълбото се озари в нежносиньо сияние и копнежът в песента му се превърна в радост. Дурник си пое дълбоко дъх и каза:

— Хайде да отидем долу.

— По-добре да почакаме още малко — предложи Белгарат. — Жените трябва да почистят, пък и трябва да дадем на Поул време да се среши.

— Нямам нищо против косата й да е малко разрошена — бързо каза Дурник.

— Ти не, но тя непременно има. Нека да почакаме.

Странно, ала Кълбото пак запя изпълнената с неудържим копнеж мелодия. Отново се възцари невероятна тишина, нарушавана единствено от радостния плач на новороденото.

Тримата приятели стояха на върха на хълма. Дъхът им, превърнал се в облачета бяла пара, се издигаше в студената нощ. Стояха неподвижно, заслушани в далечните, красиви звуци на детския плач.

— Има силни дробове — рече Гарион на щастливия баща.

Заслушан в песента на чедото си, ковачът се усмихна широко.

В този миг към самотното бебешко гласче се присъедини още едно.

Сега светлината, излетяла от Кълбото, беше истински взрив от синьо сияние, което озари снега около тях, а щастливата песен на камъка заля цялата земя с ликуващите, светли звуци на триумфа.

— Знаех си! — възкликна щастливо Белгарат.

— Две! — възкликна Дурник — Близнаци!

— Просто семейна черта, Дурник — засмя се Белгарат и прегърна ковача.

— Момчета ли са, или момичета? — попита Дурник.

— Че какво значение има това сега? Ако искаш, можем да слезем долу и да проверим.

Ала щом се обърнаха да тръгнат надолу, видяха, че недалеч от къщата става нещо необикновено. Тримата впериха погледи в гигантския стълб от наситеносиня светлина, спускащ се от звездното небе, до който скоро се появи втори лъч — бледосин. В мига, когато двата лъча докоснаха снега, къщата се окъпа в лазурното им сияние. След миг към тях се присъединиха червен и жълт, зелен, лилав и още един странен стълб бляскава светлина, чийто нюанс Гарион трудно би могъл да опише. Най-сетне от небето се спусна огромен лъч от ослепително бяло сияние. Като истинска цветна дъга светлините се подредиха в двора пред вратата на къщата, после отново поеха към небесния свод, обвивайки го в пулсиращо наметало от сияйни, преливащи цветове.

В следващия миг в двора стояха всички богове, присъединили гласовете си към прекрасната песен на Кълбото, за да благословят в могъщ, красив хор този дом.

Ерионд обърна глава и погледна към хълма, на който стояха тримата приятели. Лицето му сияеше от най-чиста и дълбока радост. Той им кимна и каза:

— Елате при нас.

— Всичко вече е завършено — прозвуча тържественият, ликуващ глас на УЛ. — Сега на света ще цари доброта.

С осветени от божествената светлина лица тримата приятели започнаха да се спускат по хълма, за да станат свидетели на това събитие — което, макар и съвсем обикновено, всъщност бе истинско чудо.

И така, настъпи часът да затворим книгата. Ще има още много дни и още много други истории, ала тази вече е завършена.