Пророчицата от Кел

1.

Въздухът беше рядък, хладен и обилно напоен с аромат на смола и вечнозелени дървета. Слънчевата светлина, отразяваща се от заснежените била над върховете им, беше ослепителна, а в ушите на пътниците непрестанно ечеше оглушителен шум на буйни планински потоци, които се спускаха по скалистите склонове към реките на обширните равнини в Даршива и Гандахар десетки левги под тях. Грохотът на водата, побягнала лудо към своята дългоочаквана среща с великата река Маган, бе съпроводен от тихия, меланхоличен шепот на вятъра, промъкващ се сред вечнозелените борови, елови и смърчови гори. Вековни високи дървета растяха по високите ридове, устремили върховете си към небето. Пътят на керваните, по който вървяха Гарион и неговите приятели, се изкачваше все по-нагоре, лъкатушейки край бясно препускащи потоци, за да стигне главоломно високите планински хребети. От върха на всяко възвишение пред погледа им се откриваше друго, след него трето, а над всички тях се възвисяваше гигантският планински масив, чиито върхове се устремяваха към облаците — планинските исполини искряха чисти и първични, обвити в мантии от вечен сняг. Гарион бе бродил и по-рано в планините, но за пръв път през живота си виждаше такива огромни върхове. Знаеше, че тези колосални заострени от длетото на природата гиганти се намират на десетки левги, но планинският въздух беше толкова чист, че му се струваше възможно да ги докосне — стига да протегне ръка към тях.

Тук цареше вечен покой — ведро спокойствие, което изтри сякаш с магическа пръчка спомените за размириците и трудностите, които ги сполетяваха в долините, прогони далеч грижите и дори мислите за тях. Всеки завой, всеки покорен хребет разкриваше нови хоризонти пред очите им — все по-великолепни, по-главоломно зашеметяващи, затова пътниците просто яздеха очаровани, без да произнесат нито дума. Построеното от човешка ръка изглеждаше толкова незначително тук. Човек никога не би могъл да докосне величието на тези вечни планини.

Беше лято, дните бяха дълги, пълни със слънчева светлина. Сред листака край лъкатушещата пътека пееха птици, ароматът на затоплените от слънцето вечнозелени дървета се смесваше с опияняващия дъх на цветя, покрили като благоуханен килим безкрайните стръмни планински поляни. От време на време пронизителен писък на орел огласяше скалите.

— Хрумвало ли ти е някога да преместиш другаде столицата на империята си? — обърна се Гарион към императора на Малореа, който яздеше редом с него. Кралят на Рива приказваше съвсем тихо. Струваше му се, че ако заговори на висок глас, ще оскверни великолепието, което ги обкръжаваше.

— Не, подобна мисъл никога не ми е хрумвала, Гарион — моето правителство не би могло да изпълнява задачите си оттук. По-голямата част от членовете му са мелцени. На пръв поглед мелцените са прозаични люде, но истината е, че не са такива. Боя се, че чиновниците ще прекарват половината от времето си, наблюдавайки природата, а през останалата част ще пишат лоши стихове. Няма да вършат никаква работа. Освен това представа си нямаш какво е времето тук зиме.

— Сигурно има много сняг, нали?

— Огромни преспи — отговори императорът. — Тукашните хора направо не могат да минат през тях.

— Че тук живеят ли някакви хора? Не видях жив човек.

— Има — трапери, ловуващи диви животни заради кожите им, златотърсачи и други като тях. — Закат се усмихна едва-едва. — Според мен се заемат с такава работа само да си имат някакъв претекст да бъдат тук — някои хора предпочитат самотата.

— Тук е наистина най-подходящото място за тях.

Откакто напуснаха войсковия лагер на Атеска на брега на река Маган, императорът на Малореа се беше променил. Сега изглеждаше по-слаб и мъртвешкия поглед отдавна вече го нямаше в очите му. Също като Гарион и останалите, той яздеше предпазливо, целият в слух, с очи, отворени на четири. Ала промяната не бе засегнала само външния му вид, а и душата му. Закат беше замислен, дори меланхоличен човек, склонен да изпада в периоди на черна депресия ала същевременно бе безкрайно амбициозен. Гарион често бе имал поводи да се увери, че амбициите на малореанеца и неприкритата му жажда за власт бяха не толкова водещата движеща сила в живота му, колкото вечно желание да се подлага на тежки изпитания. Вглеждайки се по-дълбоко в същността на този човек, кралят на Рива си мислеше, че болезнените амбиции на Закат произтичат от дълбоко вкорененото у него желание да сложи край на собствения си живот. Закат като че се хвърляше главоломно заедно с всичките военни и природни сили на своята империя в невъзможни битки с тайната надежда, че в крайна сметка ще се изправи срещу силен противник, способен да го убие, смъквайки от плещите му бремето на живота, което бе непоносимо за него.

Сега Закат беше друг човек. Срещата му с Кайрадис на бреговете на река Маган го бе променила завинаги. Светът, който винаги бе изглеждал плосък и безинтересен, сега сияеше с нови багри пред очите му. Понякога Гарион дори си мислеше, че открива слабия лъч на надеждата по лицето на своя приятел. Всъщност императорът на Малореа никога не се бе появявал пред хората с маската на човек, окрилен от надежда, и не можеше да се преструва, че изпитва подобно чувство.

Когато излязоха от един широк завой на пътя, Гарион видя вълчицата, която беше намерил преди време в мъртвата гора в Даршива. Тя ги очакваше търпеливо, отпусната на задните си лапи. Поведението на животното го учудваше все по-дълбоко. Наранената лапа на вълчицата беше оздравяла, от време на време тя се откъсваше от групата и бродеше из гората, ала винаги се връщаше, без видими признаци, че се безпокои дали ще открие следите им. Изглежда, беше доволна, че е член на странната им глутница. Докато се движеха в гората и дивите, ненаселени земи, тази нейна особеност не им създаваше проблеми, ала скоро щяха да стигнат сред хора и появата на свиреп, неопитомен вълк, оглеждащ се нервно наоколо, меко казано, щеше да привлече вниманието на всички.

„Как се чувстваш, малка сестричке?“ — попита я учтиво Гарион на езика на вълците.

„Добре съм“ — отвърна му тя.

„Откри ли някакви следи от своята глутница?“

„Наоколо има много вълци, ала те не са мои родственици. Ще остана с вас още известно време. Къде е вълчето ми?“

Кралят на Рива погледна през рамо към малкия кабриолет с две колела, който подскачаше по неравния път след тях.

„То е с моята другарка в онова нещо с кръглите, въртящи се крака.“

Вълчицата въздъхна.

„Ако продължи да седи при нея още малко, няма да е в състояние да излиза на лов — изрече неодобрително тя. — И ако твоята другарка продължава да го храни толкова много, стомахът му ще се разшири и то няма да може да оцелее през годините, когато няма достатъчно дивеч.“

„Ще поговоря с нея за това.“

„А тя ще те послуша ли?“

„Вероятно не, но въпреки това ще разговарям с нея. Тя е привързана към малкото и й е приятно то да стои при нея.“

„Скоро трябва да го науча как да ловува.“

„Зная. Ще обясня това на моята другарка.“

„Благодаря ти. — Вълчицата замълча за миг и го погледна предпазливо. — Продължавайте напред нащрек. Тук живее някакво особено същество. Вече няколко пъти улавям миризмата му, макар че още не съм го виждала. Но съм сигурна, че е много едро.“

„На какво можеш да го оприличиш?“

„По-голямо е от твърдолапестия, който си яхнал“ — Тя погледна многозначително към Кретиен. Продължителното познанство с вълчицата бе направило големия сив жребец по-малко нервен, ала Гарион все пак подозираше, че конят му би се чувствал много по-щастлив, ако тя не се приближава толкова много до него.

„Ще съобщя на водача на глутницата за това, което ми каза“ — обеща кралят на Рива. Бе забелязал, че вълчицата необяснимо защо избягва Белгарат, и предполагаше, че поведението й отразява някои неизвестни нему страни от етикецията на вълците.

„В такъв случай аз ще продължа да търся своята глутница — рече тя и се изправи. — Може случайно да се натъкна на онзи звяр и тогава всички ще узнаем какъв е той. Ала миризмата му ми подсказва, че е опасен. Храни се с всичко, каквото му попадне — поглъща дори такива неща, които ние, вълците, избягваме.“ — След това тя се обърна, затича с големи скокове и скоро потъна безшумно в гъстата гора.

— Това е неестествено — отбеляза Закат. — Хора да разговарят с животни!

— Това е черта, типична за моето семейство. — Гарион се усмихна. — Отначало и аз не вярвах, струваше ми се, че е невъзможно. Птиците винаги идваха и разговаряха с леля Поул — обикновено за яйцата си. Оттогава зная, че пернатите просто обожават да приказват за своите яйца. И че понякога са доста глупави. Вълците се държат много по-достойно. — Той замълча за миг. — Не е необходимо да споменаваш пред леля Поул, че съм казал това.

— Пак ли проявяваш хитрост, Гарион? — засмя се Закат.

— Просто благоразумие — поправи го Гарвон. — Ще трябва да отида да поговоря с Белгарат. Ти бъди внимателен, отваряй си очите на четири. Вълчицата каза, че наоколо имало някакво особено животно — било по-едро от кон и много опасно. Намеква, че било човекоядно.

— Как изглежда?

— Не го е виждала. Ала е усещала миризмата му и е попадала на следите му.

— Ще бъда нащрек.

— Добре — рече Гарион и пое назад към Белгарат и леля Поул, които оживено обсъждаха нещо.

— Дурник има нужда от кула някъде в Долината на Алдур — казваше Белгарат.

— Не виждам причината за това, татко — отговори му Поулгара.

— Защото всичките ученици на Алдур имат кули, Поул — традицията е такава. Той трябва да се учи. Как би могъл да го направи, ако му се пречкаш в краката непрекъснато?

Тя го измери с продължителен, хладен поглед.

— Е, може би трябваше да се изразя по друг начин.

— Не бързай да изречеш първите думи, които ти хрумнат, татко. Готова съм да почакам.

— Дядо — рече Гарион. — Току-що разговарях с вълчицата и тя ми съобщи, че в гората има някакво много едро животно.

— Може би мечка?

— Не мисля. Вече няколко пъти е улавяла миризмата му и би ми казала, ако е мечка.

— Имаш право.

— Не се изрази със съвсем същите думи, но намекна, че звярът не подбира особено какво тъпче в търбуха си. — Той замълча. — Може би си въобразявам, но не смятате ли, че тази вълчица е твърде особена?

— Какво по-точно имаш предвид?

— Използва много повече думи, отколкото е необходимо, и може би точно това ме кара да подозирам, че иска да ми каже нещо, но не се осмелява.

— Просто е твърде интелигентна. Това не е типична черта за съществата от женски пол, ала все пак някои от тях я притежават.

— Към каква очарователна тема се насочи разговорът ни — отбеляза Поулгара.

— О — каза възрастният мъж любезно. — Ти още ли си тук, Поул? Помислих си, че вече си се заела с някаква друга работа.

Погледът, който му хвърли тя, беше леден, ала Белгарат изглеждаше съвсем необезпокоен.

— Предупреди останалите — каза той на Гарион. — Ако животното беше обикновено, вълчицата не би приказвала с теб по този въпрос. Каквото и да е то, едно е сигурно — че е необичайно, а необичайното винаги е опасно. Кажи на Се’Недра да не изостава назад с кабриолета. — Вълшебникът се замисли за миг. — Не споменавай нищо пред нея, за да не я разтревожиш, ала кажи на Лизел да се качи при нея.

— Лизел ли?

— Да, русокосата девойка. Онази с трапчинките.

— Зная коя е Лизел, дядо. Но не би ли било по-добре, ако при нея отиде Дурник — или Тот?

— Ако някой от тях се качи при нея в кабриолета, тя веднага ще се досети, че нещо не е наред, а това може да я изплаши. Животно, което е излязло на лов, усеща миризмата на страха. Нека не излагаме на опасност кралицата ти. Лизел е много добре обучена, освен това съм сигурен, че е скрила някоя и друга кама на най-различни места под дрехите си. — Вълшебникът се усмихна лукаво. — Силк би могъл да ни каже точно къде.

— Татко! — възкликна Поулгара.

— Искаш да кажеш, че това не ти е известно, Поул? Богове, та ти изобщо не си наблюдателна!

— Водиш с една точка — отбеляза Гарион.

— Радвам се, че ти направи впечатление. — Белгарат се засмя самодоволно.

Гарион обърна Кретиен така, че леля му да не може да види усмивката му.

Тази вечер проявиха повече предпазливост, докато вдигаха лагера. Избраха малка горичка от трепетлики, зад която се издигаше отвесна канара, а недалеч от предния й край течеше буйна планинска река. Щом слънцето потъна зад вечно заснежените върхове и полумракът изпълни клисурите и дефилетата със синкави сенки, Белдин се върна от далечната си обиколка.

— Не е ли прекалено рано за лягане? — каза гърбавият магьосник троснато, след като пространството около него просветна и той отново възвърна човешкия си облик.

— Конете са уморени — отвърна Белгарат и хвърли бърз, кос поглед към Се’Недра. — Пък и пътят е много стръмен.

— Почакай да видиш какъв ще стане по-нататък — рече Белдин и закуцука към огъня. — Пред нас наклонът е още по-голям.

— Какво е станало с крака ти?

— Имах малък спор с един орел — орлите са глупави птици, да знаеш. Не можа да различи гълъб от ястреб, та се наложи да го образовам. Клъвна ме, докато изскубвах цял наръч от перата по крилете му.

Поулгара изсумтя.

— Той започна пръв.

— Тръгнали ли са някакви войници подире ни? — попита Белгарат.

— Да, няколко даршиванци, но са на два или три дни път от нас. Армията на Урвон се оттегля. След като самия него и Нахаз вече ги няма, войниците не виждат никакъв смисъл да остават тук.

— Така поне част от тях няма да се втурнат по петите ни — намеси се Силк.

— Не бързай да се радваш — предупреди го Белдин. — Сега пазачите на храма и карандите вече ги няма и даршиванците могат да съсредоточат всичките си усилия срещу нас.

— Да, имаш право. Дали знаят, че сме тук, как мислиш?

— На Зандрамас това със сигурност й е известно и не смятам, че ще запази в тайна тази информация от войниците си. Може би утре привечер ще стигнем до снега по склоновете и тогава ще трябва да помислиш как да при криеш следите на групата. — Гърбавият магьосник се огледа и попита: — Къде е вълчицата?

— Отиде на лов. Търси следи от своята глутница.

— Това ме подсети да ти съобщя нещо — тихо каза Белгарат, като се огледа, за да се убеди, че Се’Недра не може да го чуе. — Вълчицата каза на Гарион, че наоколо бродел някакъв опасен звяр. Довечера Поул ще излезе на разузнаване, но няма да е зле, ако и ти огледаш местността. Не съм в настроение за никакви изненади.

— Добре.

Сади и Велвет седяха от другата страна на огъня. Бяха сложили пръстената бутилка на земята и се опитваха да примамят Зит и новородените й дечица с парченца сирене.

— Ще ми се да имахме мляко — рече Сади с пискливия си глас. — Млякото е много полезно за малките змийчета. Заздравява зъбите им.

— Ще запомня това — отвърна Велвет.

— Нима възнамерявате да изградите кариера на възпитателка и дресьорка на змии, маркграфиньо?

— Те са очарователни малки същества — отговори тя. — Чисти са, тихи са и не ядат много. Освен това са особено полезни в напрегнати ситуации.

Евнухът й се усмихна с обич.

— От тебе ще стане прекрасна нийсанка, Лизел.

— Ако питат мен — за нищо на света! — измърмори мрачно Силк.

За вечеря опекоха пъстърва, понеже след като подготвиха лагера за нощуване, Дурник и Тот отскочиха до реката с въдиците си. Откакто бе станал ученик на Алдур, Дурник наистина се бе променил, но не бе загубил ни най-малко от безкрайното си увлечение към любимия риболов. Вече не беше необходимо той и немият му приятел да обсъждат какво ще правят през свободното си време. Всеки път, когато лагеруваха в близост до езеро или поток, двамата просто автоматично се отправяха към брега.

След вечеря Поулгара излетя над мрачната, потънала в сенки гора, ала когато се върна, съобщи на приятелите си, че не се е натъкнала на следи от страшния звяр, за който ги бе предупредила вълчицата.

На следващата сутрин беше студено, дори мразовито. Дъхът на конете излизаше на кълбета пара.

Късно следобед стигнаха до снега по склона точно както беше предвидил Белдин. Снежната покривка беше тънка, но по-нататък се виждаха по-дълбоки преспи. Лагеруваха под линията на заснежената повърхност и тръгнаха рано призори. Силк беше направил хамут за един от товарните коне и след него, вързани с дълги въжета, се влачеха десетина обли камъни. Дребничкият драснианец огледа критично следите, оставяни от тях, и измърмори:

— Добре.

— Целта на твоя механизъм не ми е съвсем ясна — каза Сади.

— Следите, които оставят тези камъни, са също като от колела на каруца — обясни Силк. — От една страна, следите на коне могат да възбудят подозренията на войниците, които идат след нас. От друга — следи от каруци по пътя на керваните не биха привлекли ничие внимание, защото са съвсем в реда на нещата.

— Умно — отбеляза евнухът. — Но защо просто не отсечем клони от дърветата и не ги влачим след себе си?

Силк поклати глава.

— Ако заличим всички следи, ще възбудим още по-силни подозрения. По този път минават много хора.

— Ти мислиш за всичко, нали?

— Той е обучаван как да се промъква незабелязано в нашата академия в Драсния — обади се Велвет от кабриолета. — Понякога заличава следите си просто за да се упражнява.

— Не бих стигнал чак дотам в старанието си — отвърна дребничкият мъж обидено.

— Нима?

— Е, може би. Но защо пък трябваше да го казваш с толкова висок глас пред всички? При това „промъквам се“ звучи толкова грозно…

— Можеш ли да предложиш нещо по-благозвучно?

— Ами „избягвам неприятности“ е много по-точно и красиво, нали?

— Щом означава едно и също, защо да задълбаваме в терминологията? — Тя го възнагради с очарователна усмивка и две весели трапчинки.

— Въпрос на стил, Лизел.

Пътят на керваните се издигаше все по-стръмно и преспите край него ставаха все по-дълбоки. Снежни вихрушки се въртяха по склоновете, вятърът задуха по-силно, с хапещи, мразовити пориви.

По пладне планинските върхове пред тях изведнъж изчезнаха, забулени от зловещи кълбести облаци, нахлуващи от запад, а после вълчицата дотича с дълги скокове и каза на Гарион:

„Съветвам ви да потърсите подслон за глутницата и товарните животни.“

„Намери ли съществото, което живее тук?“

„Не. Но това е по-опасно от него.“ — Тя погледна многозначително към приближаващите се облаци.

„Ще съобщя на водача на глутницата.“

„Така трябва. — Вълчицата повдигна муцуната си към Закат. — Нека той ме последва. Малко по-нататък има дървета. Двамата ще намерим подходящо място.“

— Тя иска да отидеш с нея — обърна се Гарион към малореанеца. — Лошото време ще ни застигне и вълчицата смята, че трябва да се подслоним сред дърветата. Намерете подходящо място, а аз ще предупредя останалите.

— Снежна виелица? — попита Закат.

— Сигурно. Трябва да е наистина нещо сериозно, за да накара вълк да се оглежда така нервно. — Гарион обърна Кретиен и се върна назад, за да съобщи всичко на приятелите си. Стръмният хлъзгав път затрудняваше бързото придвижване, мразовитият вятър хвърляше ледени шепи сняг в лицата им, ала все пак скоро успяха да стигнат в гъсталака, до който вълчицата беше завела Закат. Дърветата бяха млади борове, израснали гъсто един до друг. Преди време — очевидно не много отдавна — лавина беше прорязала ивица след дърветата и бе натрупала огромна купчина клони и счупени стволове край една отвесно издигаща се скала. Дурник и Тот незабавно се хванаха на работа. Останалите им се притекоха на помощ и не след дълго издигнаха здрава дървена рамка, опираща се в скалата. Покриха я с брезента за палатките и се опитаха да я прикрепят към земята с тежки пънове и стволове. След това разчистиха пространството под брезента и въведоха конете в края на импровизирания заслон. Само минута след това бурята връхлетя върху тях с цялата си сила.

Вятърът виеше диво, всичко изчезна, погълнато от снежната вихрушка.

— Дали Белдин е добре? — попита Дурник разтревожено.

— Не се тревожи за Белдин — рече Белгарат. — Той се е борил с бури много пъти през живота си. Или ще се издигне по-високо от вихрушката, или пък ще се зарови в някоя преспа, докато всичко отмине.

— Но той ще замръзне! — възкликна Се’Недра.

— Не и под снега — увери я Белгарат. — Обикновено Белдин не обръща никакво внимание на времето. — Той погледна вълчицата — тя бе приклекнала на задните си лапи до входа на заслона и бе вперила поглед в снежната виелица. — „Благодаря ти, че ни предупреди, малка сестричке.“

„Сега съм член на вашата глутница, почитаеми водачо — отвърна тя със същия официален тон. — Благосъстоянието на всички е отговорност на всеки.“

„Мъдро казано, малка сестричке“.

Тя помаха с опашка, ала не каза нищо повече.

Виелицата продължи и след като се спусна мрак. Гарион и приятелите му седяха около огъня, който беше запалил Дурник. После, към полунощ, вятърът утихна така бързо, както се бе появил. Снегът продължи да се сипе до сутринта, а след това престана. Преспите извън заслона стигаха до коленете на Гарион.

— Ще се наложи да правим пъртина — рече сериозно Дурник. — До Пътя на керваните има четвърт миля, а снегът е покрил какви ли не неща. Сега нито е подходящото време, нито подходящото място конете да си счупят краката.

— А какво ще стане с моя кабриолет? — попита Се’Недра.

— Страхувам се, че ще трябва да го изоставим, Се’Недра. Снегът е прекалено дълбок. Дори да успеем да го завлечем до Пътя на керваните, конят няма да може да го тегли през преспите.

Тя въздъхна.

— О, такъв хубав кабриолет беше! — След това малката кралица погледна Силк с абсолютно невинно лице. — Бих искала да ти благодаря, че ми го зае за известно време, принц Келдар. Вече можеш да си го вземеш.

Тот се зае да проправя пъртина по стръмния склон към Пътя на керваните. Останалите мъже го следваха, разширяваха пътеката и внимателно опипваха терена с нозе, търсейки затрупани пънове и клони в снега. Изминаха почти два часа, докато проправят пъртина до Пътя на керваните; накрая всички дишаха тежко, изтощени от положените усилия на такава голяма надморска височина.

След това тръгнаха назад към заслона, където ги очакваха дамите, ала по средата на пъртината вълчицата изведнъж наостри уши и изръмжа.

„Какво има?“

„Онзи звяр — отвърна тя. — Излязъл е на лов.“

— Пригответе се! — извика Гарион на приятелите си. — Звярът е наблизо! — Кралят на Рива протегна ръка и измъкна меча на Желязната хватка.

Звярът излезе от гъсталака. Рунтавата му козина бе покрита със сняг, краката му се тътреха, леко присвити, придавайки на фигурата му застрашителен, дебнещ вид. Муцуната му беше отвратителна и смразяващо позната. Изчадието имаше малки свински очички, потънали под гъсти рунтави израстъци, наподобяващи вежди. Долната му челюст стърчеше напред, огромните жълти бивни, извити като дъги, се издигаха почти до челото му. То отвори уста и изрева, после започна да блъска масивните си гърди с юмруци и се изправи в цял ръст. Беше високо поне осем стъпки.

— Това е невъзможно! — възкликна Белгарат.

— Какво има? — попита Сади.

— Това е елдрак — отвърна вълшебникът. — А единственото място, където има елдраци, е Улголандия.

— Мисля, че грешиш, Белгарат — възрази Закат. — Ние го наричаме маймуноподобна мечка. В тукашните планини живеят няколко от тях.

— Господа, бихте ли приели предложението ми да обсъждате породата на звяра някой друг път? — рече Силк. — Главният въпрос сега е дали да се бием с изчадието, или да бягаме.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това.

— Трябва да му попречим да се добере до жените — каза Дурник и погледна евнуха. — Сади, отровата по острието на камата ти ще го убие ли?

Сади огледа несигурно косматия звяр и отговори:

— Сигурен съм, че ще го убие. Но звярът е прекалено голям и ще е нужно доста време, докато отровата подейства.

— Тогава ще привлечем вниманието му към себе си и така ще дадем време на Сади да го заобиколи — реши Белгарат. — Той ще го промуши с камата си, а ние ще го нападнем и ще се бием с него, докато се прояви ефектът на отровата. Разпръснете се и не поемайте никакви рискове. — Старият вълшебник проблесна за миг и се превърна във вълк.

Приятелите настъпиха срещу звяра в полукръг, с готови за бой оръжия, а той продължи да реве и да бие с юмруци гърдите си, изпаднал в дива ярост. След миг пое с тежки стъпки напред, изтърсвайки снега от стъпалата си. Сади се промъкна нагоре по склона, стиснал малката си кама. Междувременно Белгарат и вълчицата се спуснаха да разкъсат изчадието с острите си зъби.

Докато кралят на Рива напредваше с уверени крачки в дълбокия сняг, размахвайки заплашително меча си, умът му работеше точно и трезво. Гарион забеляза, че звярът не действа така бързо, като елдрака Грул. Не можеше да отблъсне острите, светкавични набези на вълците и снегът около него скоро се обагри с пръски от кръвта му. Изчадието нададе страшен рев и се втурна отчаяно срещу Дурник. Ала тъкмо в този миг Тот пристъпи напред и заби върха на здравата си тояга в грозната му муцуна. Звярът изрева от болка и разпери широко ръце, за да сграбчи немия в смазващата си прегръдка, ала Гарион стовари меча си върху рамото му, а в същото време Закат се сниши, скочи напред и започна да сече корема и гърдите на звяра.

Изчадието нададе страшен рев и се олюля.

— Твой ред е, Сади! — извика Силк, след това се наведе и направи лъжливо движение, опитвайки се да метне една от камите си към гърдите на звяра.

Вълците продължаваха страшните си набези срещу хълбоците и краката на изчадието, докато Сади внимателно се промъкваше откъм гърба му. То нанасяше отчаяни удари с огромните си ръце, опитвайки се да отблъсне нападателите си.

Изведнъж вълчицата се хвърли напред и с невероятна точност прегриза с острите си зъби сухожилието на левия му крак.

Писъкът на елдрака беше ужасяващ — още повече защото приличаше на човешки вопъл. Косматият звяр падна по гръб и сграбчи с лапите си осакатения си крак.

Гарион скочи напред, яхна гърчещото се тяло и вдигна високо оръжието си с намерението да го забие в косматите гърди на звяра.

— Моля те, недей! — изкрещя изчадието и животинското му лице се изкриви от ужас. — Моля те, не ме убивай!

2.

Съществото беше гролим. Огромният звяр, проснат сред облените с кръв преспи, изведнъж изгуби очертанията си и формата му се промени.

— Чакайте! — извика Дурник. — Това е човек!

Всички спряха, вперили погледи в ужасните рани по тялото на жреца, който лежеше в снега.

Гарион притисна върха на меча под брадичката на гролима и каза хладно:

— Говори. Мисля, че думите ти трябва да звучат много убедително. Кой те накара да приемеш формата на това ужасно животно?

— Нарадас — изстена гролимът. — Върховният жрец на храма в Хемил.

— Слугата на Зандрамас? — попита Гарион. — Мъжът с белите очи?

— Да. Аз само изпълнявах заповедите му. Моля ви, не ме убивайте.

— Защо ти нареди да ни нападнеш?

— Трябваше да убия един от вас.

— Кой точно?

— Това нямаше никакво значение. Просто ми заповяда един от вас да бъде мъртъв след схватката.

— Все още играят досадната стара игра — отбеляза Силк и прибра камите си. — Гролимите наистина нямат никакво въображение.

Сади погледна въпросително Гарион и повдигна красноречиво малката си блестяща кама.

— Не! — извика остро Ерионд.

Гарион се поколеба, после каза:

— Той има право, Сади. Не можем да убием беззащитен човек.

— Алорни — въздъхна Сади и вдигна поглед към небето. Мрачните черни облаци вече се разкъсваха. — Знаете, разбира се, че ако го оставим в това състояние, той бездруго ще умре. Ако се опитаме да го вземем със себе си, ще ни забави. Пък и не е необходимо да отбелязвам, че едва ли е човек, на когото бихме могли да имаме доверие.

— Ерионд — рече Гарион. — Защо не доведеш леля Поул? Трябва да се погрижим за раните му преди да му изтече кръвта. — Той погледна Белгарат, който отново бе приел човешкия си вид. — Имаш ли нещо против?

— Нищо не съм казал.

— Благодаря ти за това.

— Трябваше да го убиете още преди да се бе превърнал в човек — долетя от храсталака познат дрезгав глас. Белдин седеше на един дънер и дъвчеше сурово месо, върху което още стърчаха няколко пера.

— И въобще не ти дойде наум, че можеш да ни се притечеш на помощ, така ли? — изръмжа Белгарат.

— Вие се справяхте блестящо. — Гърбавият магьосник сви рамене, оригна се и хвърли остатъците от закуската си на вълчицата.

„Благодаря“ — отвърна учтиво тя и почна да яде. Гарион не беше сигурен дали Белдин я разбра, ала предполагаше, че схваща значението на поведението й.

— Какво прави този елдрак тук, в Малореа? — попита Белгарат.

— Всъщност не беше съвсем като истински елдрак — отвърна Белдин и изплю няколко мокри пера.

— Добре, но откъде малореанският гролим знае как изглеждат елдраците?

— Не слушаш какво ти приказвам, старче. Тук, във високите части на планините, има няколко такива същества — между тях и елдраците има далечна родствена връзка, ала не са еднакви. Нито са толкова големи, нито толкова хитри.

— Мислех, че тези чудовища се срещат само в Улголандия.

— Че помисли малко, Белгарат. В Черек има троли, в Арендия бродят алгроти, дриадите живеят в южна Толнедра. След това се появява онзи дракон — Зандрамас — и никой не знае къде живее. Навсякъде по света има чудовища. Просто в Улголандия те са повече.

— Имаш право — отстъпи Белгарат и погледна Закат. — Ти как нарече звяра?

— Маймуноподобна мечка. Названието може би не е съвсем точно, но хората, които живеят по тези места, не са особено изтънчени.

— Къде се намира Нарадас сега? — обърна се Силк към ранения гролим.

— За последен път го видях в Баласа — отговори гролимът. — Не зная къде е отишъл после.

— Зандрамас беше ли с него?

— Не съм я виждал, но това не означава, че не е била с него. Светата магьосница вече не се появява често сред простосмъртните.

— Заради светлинките под кожата си ли? — хитро попита дребният мъж.

Лицето на гролима пребледня още повече.

— Забранено ни е да обсъждаме това — дори и помежду си — отвърна уплашено той.

— О, няма нищо, приятелю — усмихна му се Силк и измъкна една от камите си. — Давам официално разрешение.

Гролимът преглътна с усилие и след това кимна.

— Умен мъж! — Силк го потупа по рамото. — Кога започнаха да се появяват светлинките под кожата й?

— Не мога да дам точен отговор. Зандрамас и Нарадас бяха отишли на запад и дълго останаха там. Светлинките започнаха да се появяват, когато тя се завърна оттам. Един от жреците в Хемил беше голям сплетник и ни каза, че това било някакъв вид чума.

— Защо каза „беше“? Нима вече не е?

— Тя откри какво е приказвал и заповяда да му прережат гърлото.

— Съвсем в стила на Зандрамас. Милата тя.

Леля Поул се приближи по отъпканата пътека в снега, следвана от Се’Недра и Велвет, и се зае с раните на гролима, а Дурник и Тот се върнаха в заслона и изведоха конете. След това свалиха брезента и развалиха дървената рамка. След като закараха конете при ранения гролим, Сади отиде при коня си и взе червената си кутия.

— Просто за всеки случай — промърмори той на Гарион и извади малка, невзрачна на вид стъкленица.

Гарион вдигна вежди.

— Няма да му навреди — увери го евнухът. — Просто ще го направи послушен. Освен това щом си толкова състрадателно настроен, би трябвало да притъпим болката, която му причиняват раните.

— Ти не одобряваш това, нали? — рече Гарион. — Имам предвид, че не го убихме?

— Смятам, че това е проява на неблагоразумие, Белгарион — отговори сериозно Сади. — Мъртвите врагове не създават проблеми. Живите винаги могат да тръгнат отново по петите ти. Все пак ти решаваш.

— Добре, ще отстъпя пред мнението ти — каза Гарион. — Стой близо до него. Ако започне да става опасен, направи онова, което сметнеш за необходимо.

— Така е по-добре — каза Сади одобрително. — Ще те научим кои са основните понятия в практическата политика.

Изведоха конете до Пътя на керваните и се качиха на седлата. Свирепият вятър, дошъл заедно със снежната буря, бе измел по-голямата част от снега далеч от пътя, макар че в закритите места се бяха натрупали дълбоки преспи — край завоите, зад малки горички и скални козирки. Придвижваха се бързо по откритите участъци и пъплеха едва-едва през преспите. След бурята отразената от снега светлина беше ослепителна и макар че Гарион бе присвил очи, след около час вече го измъчваше ужасно главоболие.

— Мисля, че е време да вземем предпазни мерки — обяви Силк, спря коня си, извади изпод пелерината си тънък шал и го превърза пред очите си. Гарион изведнъж си помисли за Релг и си спомни как роденият в пещерата фанатик връзваше очите си под открито небе.

— Превръзка за очите ли измисли? — попита го Сади. — Или може би изведнъж стана пророк, принц Келдар?

— Аз не съм от хората, които имат прозрения за бъдещето, Сади — отвърна Силк. — Шалът е достатъчно тънък и виждам добре през него. Просто така мога да предпазя зениците си от ослепителната светлина, отразяваща се от снега.

— Умно — съгласи се Сади.

— Да, отразената светлина е много силна и ако човек не предпазва очите си, наистина може да ослепее — поне временно. — Силк нагласи превръзката пред очите си. — Това е трик, който използват пастирите на северни елени в северна Драсния. Смятам, че ефектът от него е добър.

— Прав си, да не рискуваме — рече Белгарат и също прикри очи под парче плат, след това се усмихна. — Може би точно по този начин даласианските магьосници са ослепили гролимите, опитали се да отидат в Кел.

— Ще изпитам ужасно разочарование, ако наистина всичко е било толкова просто — заяви Велвет и също завърза шал пред очите си. — Предпочитам магията да е загадъчна и необяснима. Снежна слепота като обяснение би било наистина твърде прозаично нещо.

Продължиха бавно през преспите към прохода между два високи планински върха и по пладне го стигнаха. Пътят лъкатушеше между огромни обли скали, ала щом се добраха до върха, пое по права линия. Спряха, за да дадат почивка на конете си и да погледат огромната пустош, която се разкри пред погледите им.

Тот махна превръзката от очите си и направи някакъв знак на Дурник. Ковачът сне шала от очите си и едрият ням мъж му посочи нещо. Лицето на Дурник потрепна, изпълнено със страхопочитание.

— Вижте! — изрече той със сподавен шепот.

Всички свалиха превръзките от очите си.

— Белар! — възкликна Силк. — Как е възможно на света да има толкова огромно нещо!

Върховете наоколо, които им изглеждаха истински гиганти, сега просто не се забелязваха. Извисяваща се в самотно величие пред тях, към небето се устремяваше толкова колосална планина, че човешкият ум не можеше да обозре измеренията й. Върхът беше съвършено симетричен, стръмен бял конус с почти отвесно спускащи се склонове. Основата му беше огромна, връхната точка на този планински властелин се издигаше на хиляди и хиляди стъпки над близките върхове. Пълно, ненарушавано от никакви звуци спокойствие го заобикаляше от всички страни. Сякаш върхът бе достигнал всичко, за което можеше да мечтае планината, и сега просто съществуваше във времето и пространството.

— Това е най-високият връх на света — тихо каза Закат. — Учените в Мелцена са изчислили височината му и са я сравнявали с височината на върховете от западния континент. Той е с десетки хиляди стъпки по-висок от останалите планински първенци.

— Моля те, Закат — прошепна Силк огорчено. — Само не ми казвай точно колко е висок.

Закат изглеждаше объркан.

— Както вече си забелязал, аз не съм особено едър човек. Огромните размери ме потискат. Признавам, че тази планина е по-висока от мен — и просто не искам да зная с колко точно надвишава собствения ми ръст.

Тот отново направи знак на Дурник.

— Той казва, че Кел се намира някъде в сянката на тази планина — обясни ковачът на приятелите си.

— Думите му не са съвсем конкретни — подхвърли сухо Сади. — Предполагам, че почти половината континент лежи в сянката на това невероятно творение на природата.

Белдин долетя и се спусна при тях.

— Огромен е, нали? — рече той и погледна с присвити очи исполинския връх, извисяващ се до самото небе.

— Забелязахме — отговори Белгарат. — Какво ни чака напред?

— Продължително спускане надолу — поне докато стигнете до склоновете на онази планина ей там.

— Че това го виждам и оттук.

— Поздравявам те по този случай. Намерих едно местенце, където можете да се отървете от гролима — всъщност натъкнах се на няколко такива места.

— Какво точно имаш предвид, като казваш „да се отървете“? — попита подозрително Поулгара.

— Надолу по пътя ще се натъкнете на много дълбоки урви — отвърна любезно гърбавият магьосник. — Винаги се случват нещастни случаи, нали разбираш?

— И дума не може да става! Не се заех да лекувам раните му, за да доживее мига, когато ще го хвърлиш в някоя урва.

— Поулгара, ти се намесваш в ритуалите на моята религия.

Вълшебницата вдигна вежда.

— Мислех, че знаеш. Правило номер едно в моята вяра е: „Убий всеки гролим, който ти се изпречи на пътя“.

— Бих се замислил дали и аз да не приема твоята религия — подхвърли Закат.

— Съвсем ли си сигурен, че произходът ти не е арендски? — попита го Гарион.

Белдин въздъхна.

— Щом си решила, че непременно трябва да ми развалиш удоволствието с този гролим, Поул, ще ти кажа, че намерих група овчари под заснежените части на планината.

— Искаш да кажеш „пастири“?

— Означава едно и също, нали? Ако се замислиш, ще се убедиш, че имам право.

— Но „пастири“ звучи по-красиво.

— По-красиво друг път! — изсумтя гърбавият магьосник. — Овцете са тъпи, миришат ужасно, а вкусът на месото им е още по-непоносим. Всеки, който прекарва живота си, грижейки се за овце, е или ненормален, или малоумен.

— Днес си в прекрасно разположение на духа — обади се Белгарат.

— Защото е прекрасен ден за летене — обясни усмихнато Белдин. — Имаш ли изобщо представа колко много топъл въздух се отделя от новия сняг, когато го огрее слънцето? По едно време се бях издигнал толкова високо, че пред очите ми започнаха да се въртят черни точици.

— Постъпил си глупаво — рече троснато Поулгара. — Никога не бива да летиш на такава голяма височина. Там въздухът не е плътен.

— От време на време всички правим глупости. — Той сви рамене. — Но спускането надолу е невероятно. Защо не дойдеш с мен и ще ти покажа.

— Никога ли няма да порастеш?

— Съмнявам се и се надявам това да не стане. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Мисля, че ще е добре да се спуснете на около миля надолу и да направите лагер за нощуване.

— Още е рано.

— Не, всъщност е доста късно. Следобедното слънце е твърде горещо — дори на тази височина. Снегът започва да омеква. Вече видях три лавини. Ако вземете някое погрешно решение за посоката, може да се озовете долу много по-бързо, отколкото би ви се искало.

— Интересна забележка. Щом минем през прохода, ще изберем място за пренощуване.

— Аз ще продължа напред. — Белдин приклекна и разпери ръце. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Поул?

— Не бъди глупав.

Магьосникът се изсмя и излетя.

Направиха лагера си почти под самото било и макар че не бяха защитени от постоянните напори на вятъра, не ги застрашаваха поне лавините. Гарион спа зле. Вихърът, танцуващ по планинското било, караше здраво изопнатия брезент на палатката да плющи непрекъснато. Шумът му пречеше да заспи и той се въртеше неспокойно.

— И ти ли не можеш да спиш? — попита го Се’Недра, в мразовития мрак.

— От вятъра е — отвърна й той.

— Опитай се да не мислиш за него.

— Не мисля. Обаче все едно че са ме напъхали в тъпан.

— Тази сутрин се държа много храбро, Гарион. Бях ужасена, когато чух за онова чудовище.

— И по-рано сме се справяли с чудовища. След известно време човек просто свиква с тях.

— Май вече се преситихме на подобни преживявания, а?

— Това е характерна черта на всички могъщи герои. Битката с едно-две чудовища преди закуска изостря апетита.

— Променил си се, Гарион.

— Не съм.

— О, напротив. Когато се запознах с тебе, не би казал подобно нещо.

— Когато се запозна с мене, приемах всичко прекалено сериозно.

— Нима сега не приемаш сериозно онова, което правим? — В гласа й се промъкнаха обвинителни нотки.

— Разбира се, че се отнасям с пълна сериозност към нашия поход. Просто отхвърлям от съзнанието си случайните събития. Няма никакъв смисъл да се тревожим за нещо, щом то вече е отминало, нали?

— Е, щом и двамата не можем да заспим… — Тя го привлече към себе си и го целуна.

Когато станаха, снегът, опасно мек предишния следобед, сега бе замръзнал и можеха да продължат, без да се излагат на опасност от лавини. И тъй като този склон на върха бе понесъл цялата сила и ярост на бурята, по Пътя на керваните имаше малко сняг и приятелите продължиха бързо напред. В ранните часове на следобеда преминаха последните заснежени участъци и навлязоха в света на пролетта. Поляните бяха стръмни, зелени, обсипани с разкошни цветя. Потоци, които водеха началото си направо от ледниците, подскачаха и танцуваха над проблясващите камъни, елени с меки кафяви очи гледаха учудено как Гарион и неговите приятели преминават край тях.

Няколко мили под заснежените склонове започнаха да забелязват стада овце — пасяха съсредоточено, поглъщайки трева и цветя с невероятен апетит. Пастирите, които ги наблюдаваха, бяха облечени в прости бели роби и седяха, отдадени на размисъл, докато кучетата им вършеха цялата работа.

Вълчицата тичаше спокойно край Кретиен, ала ушите й от време на време потрепваха, а светлокафявите й очи проблясваха напрегнато, вперени в овцете.

„Съветвам те да не го правиш, малка сестричке“ — каза й Гарион на езика на вълците.

„Всъщност и не мислех да го правя — отвърна тя. — И преди съм срещала тези животни, и хората, и кучетата, дето ги вардят. Не е трудно да грабнеш едно от тях, но кучетата след това се вбесяват и лаят им не ти позволява да се нахраниш спокойно. — Вълчицата изплези език — това беше равносилно на усмивка при вълците. — Но мога да накарам тези животни да се разбягат. Всички трябва да знаят на кого е гората.“

„Водачът на глутницата няма да одобри това.“

„А, да — съгласи се вълчицата. — Обаче водачът на глутницата май се взема прекалено на сериозно. Забелязах тази негова черта.“

— Какво казва? — попита любопитно Закат.

— Иска й се да подгони овцете — отговори Гарион. — Не непременно да убие някоя от тях, просто иска да ги накара да се разбягат. Мисля, че това й е забавно.

— „Забавно“ ли? Странно, че казваш такова нещо за вълк.

— Всъщност не е. Вълците много обичат игрите и имат много тънко чувство за хумор.

Лицето на Закат стана замислено.

— Знаеш ли, Гарион — подхвана той. — Човек мисли, че притежава света, но в действителност ние го делим с най-различни същества, които са напълно безразлични към нашето владичество. Те създават свои собствени общества, предполагам и че развиват своя култура. Те не ни обръщат никакво внимание, нали?

— Правят го само когато ги безпокоим.

— Това е смазващ удар върху егото на един император. — По лицето на Закат плъзна крива усмивка. — Ние сме двамата най-могъщи мъже на света, а вълците ни приемат само като повод за незначително безпокойство.

— Това ни учи да бъдем смирени — каза Гарион. — Смирението е полезно за душата на човека.

— Може би.

Вечерта стигнаха до главния стан на овчарите. Беше голям, с удобни палатки, вдигнати от двете страни на улицата, застлана с греди. Кошарите и конюшните бяха в единия край на улицата, имаше и малък яз — водите на един планински поток бяха заприщени с дървени трупи — така се образуваше малко езеро, осигуряващо вода за овцете и конете. Сенките на вечерта се спускаха над малката долина, където беше разположен лагерът, стълбове синкав пушек се издигаха от огньовете и се разтваряха в неподвижния въздух.

Висок слаб мъж със силно загоряло лице и снежнобяла брада, облечен в проста бяла риза — обичайната дреха за всички пастири тук, — излезе от една палатка точно когато Гарион и Закат спряха конете си пред лагера.

— Беше ни съобщено, че ще пристигнете — каза той. Гласът му беше много плътен и тих. — Ще приемете ли да похапнете от нашата храна тази вечер? — Гарион го огледа внимателно и забеляза, че прилича на Вард — мъжа, когото бяха срещнали на остров Веркат, на половин свят разстояние оттук. Вече не можеше да има съмнение, че между далите и расата на робите в Ктхол Мургос съществува родствена връзка.

— Това ще е чест за нас — отвърна Закат. — Ала не бихме желали да ви се натрапваме.

— Не го приемаме като натрапване. Казвам се Бурк. Ще наредя на хората си да се погрижат за конете ви.

Останалите от групата също спряха конете си пред лагера.

— Добре дошли — поздрави ги Бурк. — Вечерята е почти готова, приготвихме и палатка, която можете да използвате. — Той погледна сериозно вълчицата и й кимна. Беше съвсем очевидно, че присъствието й не го безпокои.

— Проявявате голяма любезност към нас — каза Поулгара и слезе от коня си. — Неочаквано е да срещнеш такова гостоприемство толкова далеч от цивилизацията.

— Човек носи цивилизацията със себе си, госпожо — отговори й Бурк.

— С нас има ранен — каза Сади. — Нещастен пътешественик, на когото се натъкнахме в планината. Помогнахме му, доколкото ни позволяваха силите, но имаме неотложна работа и се страхувам, че скоростта, с която се движим, влошава състоянието му.

— Можете да го оставите при нас, ние ще се погрижим за него. — Бурк огледа критично упоения жрец, който седеше отпуснат на седлото си. — Той е гролим — отбеляза пастирът. — Вие вероятно сте тръгнали към Кел?

— Да, ще минем оттам — отвърна предпазливо Белгарат.

— В такъв случай гролимът не може да продължи с вас.

— Чували сме за това — рече Силк и също скочи от седлото. — Наистина ли гролимите ослепяват, щом се опитат да влязат в Кел?

— Всъщност да. Сега в лагера с нас живее един такъв слепец. Намерихме го миналото лято.

Белгарат присви очи и попита:

— Мога ли да поговоря с него? Проучвам тъкмо този въпрос и винаги търся нова информация.

— Разбира се — съгласи се Бурк. — Той е в последната палатка отдясно.

— Гарион, Поул, елате с мен — каза Белгарат и тръгна по улицата.

— Откъде се взе това внезапно любопитство у теб, татко? — попита Поулгара, когато се бяха отдалечили на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе.

— Искам да разбера как действа проклятието, което далите са наложили върху Кел. Ако може да бъде преодоляно, можем да се натъкнем на Зандрамас, когато се озовем в града.

Гролимът седеше на пода в палатката си. Слепите му очи бяха изгубили фанатичния блясък, типичен за всички гролими, и сега лицето му изразяваше някакво дълбоко учудване.

— Как си, приятелю? — попита го тихо Белгарат.

— Доволен съм от живота — отговори гролимът. Тези думи прозвучаха странно в устата на жрец на Торак.

— Защо опита да се приближиш до Кел? Не знаеше ли за проклятието?

— Но това не е проклятие, а благословия.

— Благословия ли?

— Магьосницата Зандрамас ми заповяда да се опитам да стигна в свещения град на далите — продължи Гролимът. — Тя ми каза, че ще се възвися като божество, ако успея да го сторя. — Той се усмихна кротко. — Мисля, че се опитваше да провери каква е силата на проклятието — така щеше да определи дали е безопасно за самата нея да предприеме това пътуване.

— Но излезе, че не е безопасно, нали?

— Трудно е да се даде отговор на този въпрос. Тя щеше да спечели много, ако се бе опитала да го стори.

— Едва ли бих нарекъл слепотата голяма печалба.

— Но аз не съм сляп.

— Мислех, че проклятието е свързано тъкмо с това.

— О, не. Аз не виждам света наоколо, но то е, защото съзерцавам нещо друго — нещо, което изпълва сърцето ми с радост.

— О, и какво е то?

— Виждам лицето на Бога, приятелю, и то няма да изчезне за мен до края на дните ми.

3.

Той винаги беше край тях. Дори когато се движеха из гъстите студени гори, усещаха как се извисява над тях — неподвижен, бял, спокоен. Върхът изпълваше очите им, мислите им, дори и сънищата. С всеки изминал ден, докато яздеха към блестящата огромна бяла планина, Силк ставаше все по-раздразнителен.

— Как е възможно някой да постигне каквото и да било в тази част на света, щом тази грамада изпълва половината небе? — избухна драснианецът един слънчев следобед.

— Може би хората тук просто не й обръщат внимание, Келдар — рече мило Велвет.

— Как е възможно да не обръщаш внимание на толкова голямо нещо? — отвърна остро той. — Чудя се дали върхът усеща колко очебийно исполински… дори колко отблъскващо огромен е!

— Говориш неразумно — прекъсна го русокосата девойка. — Планината не я е грижа как я възприемаме ние. Тя ще остане на мястото си дълго след като изчезнем от света. — Тя замълча за миг. — Това ли те дразни, Келдар? Че си се натъкнал на нещо постоянно в преходния си живот?

— Звездите също са нещо неизменно — изтъкна дребничкият драснианец. — И калта под краката ни — макар че примерът ми може и да не ти харесва. Ала те не се натрапват пред очите ти като този планински колос. — Той се обърна към Закат и попита: — Изкачвал ли се е някой на самия връх?

— Че защо да се катери чак там?

— За да го победи. Да докаже, че е по-силен! — Силк се засмя. — Това е дори още по-нелогично, нали?

Ала Закат наблюдаваше замислено колосалните очертания на върха, изпълнил хоризонта на юг.

— Не зная, Келдар — отговори той. — Никога не съм се замислял за възможността да се преборя с някоя планина. Лесно е да победиш други хора. Ала да надвиеш планина — виж, това е съвсем друго нещо.

— Дали това ще й направи някакво впечатление? — попита Ерионд. Младият мъж се намесваше в разговорите толкова рядко, че понякога изглеждаше ням както Тот. Ала напоследък бе станал още по-вглъбен в себе си. — А може би планината ще ти се зарадва. — той се усмихна нежно; — Струва ми се, че тя понякога е самотна. Сигурно върхът желае да сподели онова, което вижда, със смелия човек, дръзнал да се изкачи чак горе.

Закат и Силк се спогледаха и в очите на двамата трепна жаден блясък.

— Човек със сигурност би имал нужда от въжета — заяви Силк някак прекалено небрежно.

— И нещо като кирки — добави Закат. — Които да могат да се забиват в леда и да издържат теглото ти, докато се катериш нагоре.

— Дурник може да ни направи нещата, от които се нуждаем.

— Я престанете с тези глупости — прекъсна ги язвително Поулгара. — Сега трябва да мислим за други неща.

— Просто размишлявахме — отвърна Силк, без да се засяга. — Работата, с която сме се захванали, все някога ще свърши и когато краят й дойде — тогава кой знае къде ще ни отвее вятърът.

Всички се чувстваха неузнаваемо променени от планината. Приказките ставаха все по-малко необходими, мислите им ставаха по-дълбоки и те се стремяха да ги споделят помежду си в тихите вечери край огъня. Тези часове полека се превърнаха във време, когато разкриваха всичко един пред друг, отхвърляха нечистите помисли, лекуваха душите си и ставаха по-близки.

Една нощ Гарион се събуди от светлина, блеснала в очите му като слънчевите лъчи денем. Измъкна се от одеялата и вдигна брезента на палатката. На небето грееше кръглата луна и изпълваше целия свят с бледа светлина. Белите очертания на планината изпъкваха величествено на фона на осеяното с милиони звезди небе и искряха с хладна сребърна светлина, която потрепваше така, сякаш бе живо същество.

Леко движение привлече погледа на Гарион. Леля Поул излезе от палатката, която споделяше с Дурник. Беше облечена в бяла роба, наподобяваща отражение на окъпаната в лунни лъчи планина. Вълшебницата остана неподвижна за миг, съзерцавайки безмълвно гледката пред себе си, после обърна глава и прошепна:

— Дурник, ела да видиш.

Дурник излезе от палатката. Ризата му бе разкопчана, сребърният амулет блещукаше в лунната светлина на гърдите му. Той обви с ръка раменете на Поулгара и двамата останаха едни до друг, изпълвайки сърцата си с красотата на тази вълшебна нощ.

Гарион понечи да им се обади, ала нещо го накара да замълчи. Моментът, който двамата споделяха, беше дълбоко личен и той не биваше да се намесва. След малко леля Поул прошепна нещо на съпруга си и двамата, хванати за ръка, щастливо усмихнати, се прибраха в палатката си.

Гарион внимателно спусна брезента пред входа и отново се пъхна под одеялата.

На другия ден гората започна да се променя. Докато все още бяха в планината, растителността се състоеше предимно от вечнозелени дървета, осеяни с трепетлики, ала когато стигнаха до подножията й, все по-често минаваха край брезови горички и брястове. След това най-сетне навлязоха в огромна гора от стари дъбове.

Докато яздеха под големите, широко разперени клони, хвърлящи шарена сянка по земята, Гарион изведнъж си припомни съвсем ясно Леса на дриадите в южна Толнедра. Хвърли бръз поглед към лицето на дребничката си съпруга и разбра, че тази прилика не е убягнала и на нея. Видът на малката кралица издаваше мечтателно задоволство, сякаш тя се вслушваше в някакви гласове, които никой друг не можеше да чуе.

По обяд настигнаха непознат пътник — белобрад мъж, облечен в дрехи, направени от еленова кожа. Дръжките на инструментите, които стърчаха от обемистия вързоп, натоварен на мулето му, подсказваха, че е златотърсач — един от онези странстващи отшелници, които се скитат из пустите земи по целия свят. Мъжът яздеше космато дребно конче, толкова ниско, че краката на ездача почти докосваха земята.

— Стори ми се, че чувам шум на приближаващи се хора зад гърба си — каза златотърсачът, когато Гарион и Закат — и двамата облечени в ризници, с шлемове на главите — минаха от двете му страни. — В тези гори няма жива душа — сигурно се плашат от проклятието над града.

— Мислех, че проклятието засяга само гролими — рече Гарион.

— Повечето хора обаче мислят, че не си струва да поемат риск. Вие накъде сте тръгнали?

— Към Кел — отговори Гарион. Нямаше смисъл да пази това в тайна.

— Надявам се, че са ви поканили да отидете там. Хората в Кел не гледат с добро око непознатите, на които просто ей така им е хрумнало да наминат.

— Те знаят, че идваме.

— О, тогава всичко е наред. Кел е странно място, пък и хората са особени. Разбира се, ако живеете в подножието на тази планина като тях, и вие бихте станали особняци след известно време. Ако нямате нищо напротив, ще яздя с вас още около две мили до отклонението към Баласа.

— Добре си дошъл — каза Закат. — Ала няма ли да пропуснеш ценно време, през което би могъл да търсиш злато?

— Миналата зима не можах да се измъкна от планината заради преспите — отговори човекът. — Припасите ми свършиха. Освен това от време на време жадувам да си поприказвам с някого. Кончето и мулето са добри слушатели, ала не ги бива да отговарят, а вълците толкова често бягат от място на място, че човек не може да подхване свестен разговор с тях. — Той погледна вълчицата и изненадващо за всички заговори с нея на езика на вълците. — „Как се чувстваш, майчице?“ — попита я златотърсачът. Акцентът му беше ужасен, думите му излизаха със запъване, ала речта му без никакво съмнение бе произнесена на вълчи език.

„Невероятно! — каза вълчицата изненадано, след това отвърна на ритуалния поздрав: — Доволна съм от живота си.“

„Радвам се да го чуя. Защо си с тези хора?“

„Присъединих се към глутницата им.“

„Разбирам.“

— А ти как успя да научиш езика на вълците? — попита го удивено Гарион.

— Значи го разпознаваш. — Старецът изглеждаше доволен от това и се наведе напред на седлото си. — По-голямата част от живота си прекарах в планината при вълците — обясни той. — Учтивостта изисква да знаеш езика на съседите си. — Златотърсачът се засмя. — Да си кажа честно, отначало нищо не разбирах, но като слушаш достатъчно упорито, полека-лека започваш да схващаш за какво става дума. Преди пет години прекарах цялата зима в една бърлога заедно с една глутница. Това много ми помогна.

— Значи са ти позволили да живееш с тях? — попита Закат.

— Мина известно време, докато привикнат с мен — призна старецът. — Ала аз им бях полезен и те постепенно ме приеха за свой.

— Че как им беше полезен?

— Бърлогата беше тясна и претъпкана, а пък аз нали си нося инструментите. — Той посочи с палец към мулето. — Направих пещерата по-широка и те ми бяха благодарни за това. После започнах да се грижа за малките вълчета, докато останалите излизаха на лов. Вълчетата бяха много добри. Играеха си като кученца. По-късно се опитах да се сприятеля с една мечка, ала нямах късмет. Мечките са неприветливи и студени същества, не обичат да общуват с никого, а пък елените са толкова плашливи, че и дума не може става да се сприятелиш с тях. С вълци обаче мога да се разбера по всяко време.

Кончето на стария ловец не се движеше особено бързо, затова останалите от групата скоро ги настигнаха.

— Намери ли нещо? — обърна се Силк към златотърсача и носът му потрепна от любопитство.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво белобрадият мъж.

— Прощавай — извини се Силк. — Не исках да си пъхам носа в работите ти.

— Няма нищо, приятелю. Виждам, че си честен човек.

Велвет едва успя да сподави подигравателния си смях.

— Просто така съм свикнал — продължи непознатият. — Не е особено умно да се разхождаш насам-натам и да се хвалиш колко злато си намерил.

— Разбирам те напълно.

— Обикновено не нося много със себе си, когато слизам в долината — само колкото ми трябва, за да си купя необходимите неща. Останалото оставям в планината.

— Тогава защо правиш така? — попита Дурник. — Имам предвид — защо търсиш злато? Не го изхарчваш, тогава защо въобще го търсиш?

— Така си имам някакво занимание. — Мъжът сви рамене. — Пък и ми служи като извинение да живея в планините. Човек се чувства някак лекомислен, ако стои там без причина. — Той отново се засмя. — Освен това е много вълнуващо да попаднеш на златна жила в някой планински поток. Както казват някои хора — удоволствието е по-голямо, когато намираш злато, отколкото докато го харчиш. Освен това златото е красиво и е приятно да го гледа човек.

— О, точно така, точно така — съгласи се въодушевено Силк. Старият ловец пак погледна вълчицата и след това погледът му се плъзна към Белгарат.

— От начина, по който реагира тя, разбирам, че водачът на групата си ти — отбеляза той.

При тези думи Белгарат го изгледа стреснато.

— Този човек знае езика на вълците — обясни Гарион.

— Невероятно — рече Белгарат, повтаряйки, без да ще, коментара на вълчицата.

— Тъкмо щях да дам един съвет на тези двама младоци, ала всъщност би трябвало да го чуеш ти.

— Ще го изслушам с интерес.

— Далите са странен народ, приятелю. Те имат особени суеверия — не бих казал, че приемат тези гори като свещени, ала във всеки случай са изключително силно привързани към тях. Не ви съветвам да сечете дървета — освен това, каквото и да става, не убивайте нищо — нито човек, нито животно. — Златотърсачът посочи вълчицата. — Тя вече го знае. Сигурно сте забелязали, че не излиза на лов по тези места. Далите не искат тази гора да бъде осквернена с кръв. Бих уважавал желанието им, ако бях на ваше място. Далите са готови да помогнат всекиму, ала ако оскърбите вярванията им, ще направят живота ви наистина труден.

— Благодаря — каза Белгарат.

— Никога не е зле човек да сподели с други онова, което е научил — рече старецът и огледа пътя. — Е — добави той, — вече е време да се разделим. Пътят за Баласа минава оттук. Беше ми много приятно да си поговорим. — Той учтиво сне рунтавата си шапка пред Поулгара, след това погледна вълчицата. — „На теб всичко хубаво, майчице“ — рече й той, след това смуши кончето. То пое напред в лек тръс, зави по пътя към Баласа и скоро се изгуби от поглед.

— Какъв приятен дядко — рече Се’Недра.

— Освен това ни даде полезна информация — добави Поулгара. — Хубаво ще е да се свържеш с Белдин, татко — каза тя на Белгарат. — Кажи му да остави на мира гълъбите и зайците, докато сме в тази гора.

— Забравих! — възкликна вълшебникът. — Веднага ще се погрижа. — И вдигна глава и затвори очи.

— Наистина ли старецът може да приказва с вълците? — обърна се Силк към Гарион.

— Знае езика им — отвърна кралят на Рива. — Не го говори много добре, ала го разбира.

„Сигурна съм, че го разбира много по-добре, отколкото говори“ — намеси се вълчицата.

Гарион се вгледа стреснато в нея, изненадан, че тя е разбрала разговора им.

„Езикът на хората не е труден и лесно се научава — обясни тя. — Както каза човекът с бялата козина по лицето, достатъчно е да си направиш труда да слушаш и го запомняш бързо. Но не бих си служила с речта на хората — добави тя критично. — Докато приказват, хората често държат езиците си в такова положение, че е лесно някой да им ги отхапе.“

В съзнанието на Гарион блесна интересна мисъл, придружена с пълната убеденост, че онова, което му е хрумнало, е съвсем правилно.

— Дядо — подхвана той.

— Не сега, Гарион. Зает съм.

— Ще почакам.

— Важно ли е?

— Мисля, че да.

Белгарат любопитно отвори очи и попита:

— Какво има?

— Спомняш ли си онзи разговор в Тол Хонет — сутринта, когато валеше сняг?

— Мисля, че да.

— Приказвахме следното — все ни се струваше, че нещата, които ни се случват, изглеждат такива, сякаш вече са се случвали.

— Да, сега си спомних съвсем точно.

— Ти каза, че когато двете пророчества се разделили, нещата в живота просто замрели… и бъдещето просто не може да дойде, докато те не се съберат отново в едно цяло. Допълни, че ще трябва да преживяваме серии от едни и същи събития отново и отново.

— Наистина ли съм казал такова нещо? — Възрастният мъж изглеждаше някак доволен. — Звучи задълбочено, нали? Но какво искаш да кажеш с това сега? Защо повдигаш този въпрос?

— Защото ми се стори, че отново започваме да преживяваме същия цикъл събития. — Гарион погледна Силк. — Спомняш ли си стария златотърсач, когото ние тримата срещнахме на път към Ктхол Мишрак?

Силк кимна малко несигурно.

— Този старец, с когото разговаряхме сега, не изглеждаше ли съвсем същият както онзи?

— Ами… — Силк присви очи. — Всъщност да. Белгарат, какво означава всичко това?

Белгарат присви очи и впери поглед в листата над главата си.

— Нека помисля малко — рече той. — Да, има известна прилика — призна той. — Двамата старци са един и същ тип мъже, и двамата ни предупредиха за нещо. Мисля, че е по-добре да извикам Белдин. Това може да се окаже много важно.

След малко ястребът със синя ивица по крилете изплува в лазурното небе и се превърна в човек.

— Какво ви развълнува толкова? — попита сърдито гърбавият магьосник.

— Току-що срещнахме един човек — отвърна Белгарат.

— Ами хубаво.

— Мисля, че е сериозно, Белдин — Белгарат бързо му обясни своята теория за повтарящите се събития.

— Звучи ми малко елементарно — изръмжа Белдин. — При това в теорията ти няма нищо забележително — обикновено всичките твои хипотези са такива. — Той се огледа с присвити очи. — Ала по всяка вероятност тази е твърде точна, доколкото успя да я обясниш.

— Благодаря — сухо каза Белгарат и описа двете срещи — първата в Гар ог Надрак, втората — тук, в планината. — Приликите са изумителни, нали?

— Дали не е съвпадение?

— Да отхвърлиш някакво съмнение, обяснявайки го като просто съвпадение, е най-добрият начин да си навлечеш неприятности — поне аз мисля така.

— Добре. В името на спора нека приемем, че не е съвпадение. — Гърбавият магьосник клекна край пътя и се замисли толкова дълбоко, че лицето му се изкриви. — Защо не развием теорията ти още малко? — измърмори той. — Нека разгледаме идеята, че тези повторения се случват в особено важни моменти от развитието на събитията.

— Нещо като пътепоказатели? — намеси се Дурник.

— Точно така. Дори аз не бих могъл да се сетя за по-подходяща дума. Да предположим, че тези пътепоказатели сочат наистина важни неща, които ще се случат в непосредствено близкото бъдеще — че са нещо като предупреждения.

— Чувам, че много пъти използвате думите „да предположим“, „хрумване“, „теория“ — рече скептично Силк. — Мисля, че затънахте здраво в царството на безпочвените разсъждения.

— Ти си храбър човек, Келдар — язвително каза Белдин. — Но да предположим, че нещо може би се опитва да те предупреди за възможна опасност, а ти предпочиташ да не обръщаш никакво внимание на това предупреждение. В такъв случай си или много смел, или много глупав. Разбира се, тъй като съм възпитан, предпочитам да те нарека „смел“, отколкото да използвам другото определение.

— Едно на нула за Белдин — промърмори Велвет.

Силк се изчерви и каза:

— Но откъде знаем точно какво ще се случи?

— Не знаем — отвърна Белгарат. — Обстоятелствата просто ни налагат да проявим по-голяма предпазливост, това е всичко. Получихме предупреждението. Останалото зависи от нас.

Вечерта взеха специални предпазни мерки, когато избираха мястото за лагера. Поулгара бързо приготви вечерята, а мъжете изгасиха огъня и веднага щом всички приключиха с храненето, Гарион и Силк застанаха на стража. Изкачиха се над лагера и впериха очи в здрача.

— Мразя това — прошепна Силк.

— Кое по-точно?

— Да зная, че нещо ще се случи, и да не знам точно какво. Ще ми се двамата старци да бяха запазили размишленията си за себе си.

— Наистина ли обичаш изненадите?

— Изненадата е нещо по-добро от това да живееш в ужас. Нервите ми не са същите, каквито бяха преди години.

— Понякога си прекалено напрегнат. Помисли си колко забавления са скрити в очакването.

— Ужасно съм разочарован от теб, Гарион. Мислех си, че си мило, разумно момче.

— Че какво толкова пък казах?

— Използва думата „очакване“. В това положение тя означава „грижи“, а грижите не са приятни никому.

— По-скоро е начин да се подготвим, ако наистина се случи нещо опасно.

— Аз винаги съм готов, Гарион. Затова съумях да живея толкова дълго. Но сега съм напрегнат като здраво обтегната струна на лютня.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Разбира се — отвърна саркастично Силк. — Но ако наистина го направя, какъв е смисълът от предупреждението? Нима не трябва да мислим за онова, за което са ни предупредили?

Още преди изгрев слънце Сади безшумно дойде до палатката на Гарион и прошепна:

— Някой се приближава към нас!

Гарион се измъкна от одеялата и ръката му автоматично посегна към меча, ала изведнъж спря. Старият златотърсач ги беше предупредил да не проливат кръв. Нима това беше събитието, което очакваха? Как трябваше да действат — да се подчинят на забраната или да я престъпят? Във всеки случай не биваше да чака, скован от нерешителност. Стиснал меча в ръка, Гарион бързо изскочи от палатката.

Светлината блестеше като стомана в безоблачното небе. Под клоните на дъбовете цареше не мрак, а по-скоро все още недостатъчно силна светлина. Гарион вървеше бързо, краката му избягваха с лекота трупаните десетки години купчини сухи листа, вейки и клони, осеяли земята.

Закат стоеше на върха на могилата, готов за бой.

— Къде са? — Гласът на Гарион прозвуча по-тихо от шепот.

— Приближават се от юг — отвърна Закат също шепнешком.

— Колко са?

— Не мога да преценя.

— Правят ли опити да се промъкнат незабелязано?

— Не. Онези, които видях, можеха да се скрият сред дърветата, ала просто продължиха направо през гората.

Гарион впери очи в засилващата се светлина на утрото. И ги видя. Всичките бяха облечени в бяло и не правеха никакви опити да се прикриват. Движенията им бяха решителни, от тях се излъчваше спокойствие и ведрото чувство, че не бързат за никъде. Движеха се, следвайки човека в началото на редицата, на разстояние десетина стъпки един от друг. Начинът, по който се движеха, му се стори странно познат.

— Само факлите им липсват — отбеляза Силк, който бе застанал зад Гарион. Дребничкият драснианец въобще не се опитваше да приказва тихо.

— Мълчи! — изсъска Закат.

— Защо? Те бездруго знаят, че сме тук. — Силк се засмя язвително. — Помниш ли как беше на остров Веркат? — обърна се той към Гарион. — Двамата с теб пълзяхме половин час през мократа трева, преследвайки хората на Вард. Сега съм напълно сигурен — те са знаели през цялото време, че го правим. Можеше просто да отидем при тях и да си спестим всичките неудобства.

— За какво приказваш, Келдар? — попита Закат с дрезгав шепот.

— Става дума за поредното повторение на събития от теорията на Белгарат. — Силк сви рамене. — Гарион и аз преживяхме нещо подобно преди известно време. — Той въздъхна с искрено съжаление. — Животът ще стане ужасно скучен, ако никога не се случва нещо ново… — След това драснианецът започна да крещи: — Тука сме! Тука сме! — И заразмахва ръце към облечените в бяло фигури в гората.

— Полудял ли си? — възкликна Закат.

— Вероятно не съм, но лудите всъщност никога не знаят, че са изгубили разсъдъка си, нали? Тези хора са дали и дълбоко се съмнявам, че някой дал е причинил зло на друго човешко същество, откакто свят светува.

Водачът на странната колона спря в подножието на могилата и свали качулката на бялата си роба.

— Очакваме ви — обяви той. — святата пророчица ни изпрати за ви заведем в Кел, без да излагаме живота ви на опасност.

4.

Тази сутрин крал Кева беше твърде раздразнителен. Предната вечер бе дочул разговор между майка си и един пратеник на крал Анхег от Черек и раздразнението му се превърна в нравствена дилема. И дума не можеше да става да признае пред майка си, че е подслушвал — и точно затова не можеше да обсъди с нея онова, което бе научил, докато тя самата не повдигнеше този въпрос. От друга страна, нямаше никаква вероятност тя да направи подобно нещо, поради което Кева бе изпаднал в безизходно положение.

Трябва да подчертаем, че Кева всъщност не бе момче, което при нормални обстоятелства би нарушило уединението на майка си. Дълбоко в сърцето си той беше свестен момък, ала същевременно бе и драснианец. А любопитството — поради липса на друга, по-точна дума — е основната характерна черта на всички драснианци. Всеки човек до известна степен е подвластен на любопитството, ала у драснианците тази черта беше добила маниакални размери. Някои дори твърдяха, че именно вроденото им любопитство е превърнало шпионажа в национална индустрия. Други възразяваха с не по-малка пламенност, че шпионирайки поколения наред, драснианците са развили любопитството си и са го превърнали в остър, режещ бръснач. Този дебат наподобяваше безконечния спор за това кое е по-старо — яйцето или кокошката, и беше също толкова безсмислен. В най-ранната си детска възраст Кева се бе промъкнал незабелязано след един от официалните дворцови шпиони и по този начин откри тайния килер зад източната стена на всекидневната на майка си. Той периодично се вмъкваше в този килер, за да следи какво е положението в държавата и да се запознава с всички останали дела, които представляваха интерес за него. В края на краищата той бе кралят и следователно имаше пълно право да се запознае с тази информация. И като шпионираше, си я набавяше сам, и освобождаваше майка си от неприятното задължения да му я предава, нали така?

Разговорът, за който вече стана въпрос, беше свързан с мистериозното изчезване на граф Трелхайм и неговия кораб. Заедно с графа бяха изчезнали още няколко души, включително и синът му Унрак.

Мнозина важни личности смятаха, че Барак, граф Трелхайм, е ненадеждна личност, а спътниците му, изчезвали заедно с него, се ползваха дори с още по-лоша репутация. Алорнските крале бяха обезпокоени от възможностите за истинско бедствие, което Барак и другарите му обезателно щяха да предизвикат, бродейки из моретата.

Фактът, пораждащ загрижеността на младия крал Кева, бе не толкова опасността от различни проблеми, които Барак можеше да предизвика по пътя си; той се ядосваше, че приятелят му Унрак е поканен да участва във всичко това. Несправедливостта бе очевидна и пораждаше остра болка в сърцето му. Кева беше крал и това автоматично го изключваше от всяко начинание, което би могло да мине за опасно, макар че рискът можеше да бъде съвсем незначителен. Всички в двореца правеха дори невъзможното да опазят Кева и от най-малката опасност, ала Кева никак не желаеше сигурността му да бъде чак толкова непоклатима и неприкосновена. Безопасността и сигурността бяха досадни, а Кева беше на такава възраст, когато би направил всичко на света, стига да може да се отърве от скуката.

В тази зимна сутрин той беше облечен изцяло в червено и се разхождаше из мраморните коридори на палата в Боктор. Спря пред един голям гоблен и се престори, че го разглежда съсредоточено. След това, до голяма степен сигурен, че никой не го наблюдава — все пак в края на краищата се намираше в кралство Драсния — отмести гоблена и се пъхна в килера, за който вече споменахме.

Майка му разговаряше с красавицата Вела и с Ярблек — окъсания съдружник на принц Келдар. Вела винаги изнервяше крал Кева — събуждаше у него странни чувства, с които той все още не беше готов да се справи, и затова Кева обикновено я избягваше. От друга страна, Ярблек беше забавен — ръсеше безброй ругатни, чието значение би трябвало да бъде неизвестно на младия крал.

— Скоро ще се покажат отнякъде — разпалено уверяваше Ярблек майка му. — На Барак просто му е доскучало, това е всичко.

— Нямаше да съм толкова загрижена, ако отегчението бе засегнало само него — отвърна кралица Порен. — Но фактът, че скуката придобива епидемични размери, ме кара да се безпокоя. Спътниците на Барак не са най-уравновесените хора на света.

— Познавам ги — изсумтя Ярблек. — Може би имаш право. — Известно време той крачи напред-назад из стаята. — Ще накарам нашите хора да ги потърсят тук-там.

— Ярблек, аз разполагам с най-силната разузнавателна служба на света.

— Може би наистина е така, Порен, но Силк и аз имаме повече хора от теб, освен това сме отворили представителства и складове на места, за които Джевълин дори не е чувал. — Той погледна Вела и я попита: — Искаш ли да се върнеш в Гар ог Надрак с мен?

— През зимата ли? — възрази Порен.

— Просто ще обличаме повече дрехи от обикновено. — Ярблек сви рамене.

— И какво ще правиш там? — поинтересува се Вела. — Хич не ми се ще цял ден да седя и да слушам как обсъждаш разни сделки.

— Мислех да отидем в Яр Надрак. Хората на Джевълин, изглежда, не са постигнали кой знае какви успехи и все още не знаят какво е наумил крал Дроста. — Търговецът замълча и се вгледа замислено в кралица Порен. — Освен ако напоследък не са се добрали до нещо, за което още не съм чувал.

— Нима бих скрила някаква информация от теб? — попита кралицата с престорена невинност.

— Вероятно да. Ако си научила нещо, Порен, сподели го с мен. Не ми се ще да предприема това дълго пътешествие, без да има защо, пък и Яр Надрак е ужасно място през зимата.

— Все още няма нищо — отвърна сериозно тя.

Ярблек изсумтя.

— Така си и мислех. Драснианците приличат прекалено много на драснианци, за да се движат в Яр Надрак, без да привличат вниманието на хората. — Търговецът пак погледна Вела. — Е?

— Защо пък не? — съгласи се тя. — Не го приемай лично, Порен, но този твой план да ме превърнеш в изискана дама започна да ми мъти главата, мислите ми се объркаха. Можеш ли да повярваш — вчера излязох от стаята си само с една кама. Мисля, че имам нужда от свеж въздух и вкисната бира — така умът ми ще се избистри от само себе си.

Майката на Кева въздъхна.

— Опитай се да не забравиш всичко, на което те научих, Вела.

— О, имам много добра памет и мога да различа Боктор от Яр Надрак. Преди всичко в Боктор въздухът мирише по-хубаво.

— След колко време ще се върнеш? — обърна се Порен към дългокракия Ярблек.

— Може би след около месец, или два. Смятам, че трябва да се придвижим до Яр Надрак по някой от обиколните пътища. Не бих желал Дроста да научи, че пристигам в земите му.

— Добре тогава — съгласи се кралицата, след това й хрумна някаква мисъл и тя добави: — И още нещо, Ярблек — то е последната ми препоръка към теб.

— Да?

— Много съм привързана към Вела. Не прави грешката да я продадеш в Гар ог Надрак. Много ще се разсърдя, ако го направиш.

— Че кой ли пък ще я купи? — отвърна търговецът и се ухили, ала веднага стана сериозен, като забеляза как ръката на Вела посяга към дръжката на едната от многото й ками.

Вечната Салмисра погледна с отвращение към своя главен евнух Алдис. Освен че беше некадърен, Алдис бе и немарлив по отношение на външния си вид. Блестящата му във всички цветове на дъгата роба беше изцапана с множество петна от храна, а черепът и лицето му не бяха бръснати скоро и по тях се виждаха наболи остри косми. Той никога не бе постигал нещо повече освен това да се възползва от няколко удобни случая през целия си живот, заключи кралицата змия. След като бе заел поста главен евнух и се чувстваше сравнително сигурен за позициите си, Алдис се бе отдал на пълна поквара. Поглъщаше главозамайващи количества от най-гибелните опиати в Нийса и често се явяваше пред нея с празен поглед, тътрейки крака като сомнамбул. Къпеше се рядко и комбинацията от климата в Стис Тар и различните упойващи вещества, които употребяваше, караха тялото му да излъчва отвратителна миризма на гнило, подобна на вонята в кланица. И тъй като кралицата змия опитваше какъв е въздухът с език, тя не само усещаше миризмата на главния евнух, но и чувстваше вкуса му.

Той се просна на каменния под пред нея и започна да дърдори доклада си за някакъв маловажен проблем с хленчещ, носов глас. Нищожни проблеми изпълваха всекидневието на главния евнух. Той бе отдал цялото си същество на дребни случки и събития, понеже истински важните неща надхвърляха неговите възможности. Алдис проявяваше безсмислената съсредоточеност на човек с крайно ограничени дарби, не бе в състояние да оцени липсата на тежест в баналните теми и ги представяше като събития с епохално значение. Салмисра подозираше, че той дори не забелязва нещата, които би трябвало да привлекат цялото му внимание.

— Достатъчно, Алдис — каза тя със съскащ шепот. Спираловидните извивки на тялото й се раздвижиха неспокойно на трона, който наподобяваше огромно легло.

— Но, кралице — възрази евнухът — очевидно комбинацията от десетки опиати, които бе погълнал след закуска, го правеха смел. — Решаването на този проблем не търпи никакво отлагане.

— За теб може би е така, но мен той никак не ме интересува. Плати на някой наемен убиец да отреже главата на сатрапа и приключи с този въпрос.

Алдис я зяпна, изпаднал в пълно вцепенение.

— Но… но, вечна Салмисра! — изпищя ужасено той. — Сатрапът е от жизненоважно значение за сигурността на нийсанската нация.

— Сатрапът в Нийса е дребен хитрец, който те подкупва, за да запази службата си. Не изпълнява абсолютно никакви функции. Унищожи го и ми донеси отрязаната му глава в знак на своята преданост и покорство пред мен.

— Г… гла… главата му ли казахте?

— Това е част от тялото му, където се намират очите, Алдис — изсъска саркастично кралицата. — Внимавай да не сбъркаш и вместо главата да ми донесеш някой негов крак. Сега изчезвай.

Той заситни несигурно към вратата, като коленичеше на всеки две-три крачки.

— О, Алдис — добави тя. — И никога вече не влизай в тронната зала, ако преди това не си се изкъпал.

Евнухът я зяпна с отворена уста, неспособен да схване значението на думите й.

— Вониш, Алдис. Призлява ми от отвратителната ти миризма. А сега незабавно се махай оттук!

Главният евнух избяга разтреперан.

— О, мой Сади! — въздъхна тихо кралицата змия. — Къде си? Защо ме изостави?

Ургит, кралят на Ктхол Мургос, облечен в тесни сини панталони и жакет, седеше на трона си в палата Дроджим. Дълбоко в себе си Джевълин подозираше, че новата съпруга на Ургит е причината за промяната в облеклото и поведението на краля. Изглежда, Ургит не понасяше добре напрежението на семейния живот. Изражението му беше леко объркано, сякаш в живота му бе нахлуло нещо твърде шокиращо.

— Това е оценката ни за положението в настоящия момент, ваше величество — завърши доклада си Джевълин. — Кал Закат е намалил до такава степен броя на войските си тук, че бихте могли с лекота да ги изтласкате в морето.

— Лесно е да изречете такива думи, маркграф Кендон — отвърна Ургит и в гласа му се промъкнаха раздразнени нотки. — Ала не виждам вие, алорните, да ангажирате собствените си сили, за да подпомогнете изпълнението на подобен план.

— Ваше величество повдига особено деликатен въпрос — подхвана Джевълин. — Макар че се споразумяхме от самото начало, че в императора на Малореа виждаме своя общ враг, вековете, изпълнени с враждебност между алорни и мурги, не могат да бъдат заличени за една нощ. Наистина ли желаете флота на Черек недалеч от собствените ви брегове или цяло море от алгарски конници в равнините Ктан и Хага? Алорнските крале и кралица Порен със сигурност ще издадат съответните заповеди, ала командирите на полкове на бойното поле разполагат с редица начини да изопачават получените инструкции, действайки съобразно собствените си виждания. Вашите генерали мурги също биха могли да предпочетат да изтълкуват погрешно собствените ви заповеди, щом видят орда алорни, връхлитащи към тях.

— Истината е такава, нали? — отстъпи Ургит. — В такъв случай какво ще кажете за толнедранските легиони? Между Толнедра и Ктхол Мургос винаги са съществували добри отношения.

Джевълин се изкашля деликатно и се огледа, давайки ясно да се разбере, че се опасява от присъствие на нежелани слушатели. Знаеше, че сега трябва да действа с особено внимание. Оказа се, че Ургит е далеч по-проницателен, отколкото бяха очаквали. Всъщност в определени моменти кралят на мургите бе хлъзгав като змиорка и изглежда, инстинктивно усещаше в каква посока се движат мислите в добре тренирания драсниански ум на Джевълин.

— Надявам се, че това няма да излезе от тази зала, ваше величество? — почти прошепна той.

— Имате думата ми, маркграф Кендон — също тъй шепнешком отвърна Ургит. — Макар че всеки, който приеме думата на мург за чиста монета — освен това аз съм и от династията Урга, — не премисля добре ходовете си. Мургите са пословични с това, че на тях не може да се разчита. А всички представители на династията Урга са истински безумци, нали знаете това?

Джевълин задъвка нокътя си. Изпитваше силни подозрения, че са го надхитрили.

— Получихме твърде обезпокоителна информация от Тол Хонет.

— О?

— Знаете какви са толнедранците — винаги дебнат да се възползват от всяка възможност, изпречила се на пътя им.

— О, наистина е така! — Ургит се засмя. — Сред най-милите спомени от детството ми са тези от времето, когато Таур Ургас — покойният неоплакан мой баща — започваше да дъвче мебелите, щом получеше последното предложение от Ран Боруни.

— Забележете, ваше величество — продължи Джевълин, — не ви навеждам на мисълта, че самият император Варана е свързан по някакъв начин с това, ала известен брой благородници с ключови позиции в двора на Толнедра са поддържали контакти с Мал Зет.

— Това е обезпокоително, нали? Но Варана контролира легионите. Докато той е срещу Закат, нашата сигурност не е застрашена.

— Вярно е — докато Варана е жив.

— Нима предполагате, че е възможен преврат?

— Такива неща се случват, ваше величество. Собственото ви кралство дава изобилни доказателства за това. Великите династии в северна Толнедра са все още вбесени от начина, по който боруните и анадилите се обединиха срещу тях и издигнаха Варана на императорския трон. Ако нещо се случи на Варана и на трона се качи представител на династията Вордю, Хонет или Хорбит, всичките уверения не струват и пукната пара. Съюз между Мал Зет и Тол Хонет би се превърнал в катастрофа и за мургите, и за алорните. Освен това в случай, че този съюз бъде запазен в тайна, а толнедранските легиони са тук, в Ктхол Мургос, и внезапно получат заповед да се обърнат срещу вас, вие, ваше величество, ще бъдете притиснат между армията на толнедранците и тази на малореанците. Това не е моята представа за приятно прекарано лято.

Ургит потрепера.

— При тези обстоятелства, ваше величество — продължи Джевълин, — аз бих ви посъветвал да поемете следния курс. — Началникът на драснианското разузнаване започна да отбелязва главните моменти на пръсти. — Първо: тук, в Ктхол Мургос, има малореански войски, чийто брой е драстично намален. Второ: алорнска военна сила на територията на вашето кралство нито е необходима, нито присъствието й е препоръчително. Вие разполагате с достатъчно голяма военна сила, за да изтласкате малореанците извън кралството си, а и двете страни биха постъпили зле, ако рискуват и допуснат случайни сблъсъци между вашия народ и народите на алорнските крале. Трето: твърде неясното политическо положение в Толнедра прави изключително рисковано довеждането на толнедранските легиони тук.

— Почакайте малко, Кендон — възрази Ургит. — Вие дойдохте при мен в Рак Урга, предлагайки ми бляскави приказки за съюзи и общи интереси, ала сега, когато е време да изведем войските на бойното поле, се отдръпвате. Защо губите времето ми?

— Положението се промени, откакто започнахме преговорите, ваше величество — отговори Джевълин. — Не очаквахме, че малореанците ще изтеглят толкова голяма част от войските си, и не предвиждахме политическа нестабилност в Толнедра.

— В такъв случай какво ще получа аз от всичко това?

— Какво би сторил Кал Закат, щом научи, че сте поели на поход срещу неговите крепости?

— Ще изпрати цялата си воняща армия в Ктхол Мургос.

— Използвайки флотата на Черек? — подхвърли Джевълин. — Закат опита това след Тул Марду, помните ли? Крал Анхег и неговите неустрашими воини потопиха по-голямата част от корабите му и удавиха цели полкове от неговите войски.

— Да, така е — замислено каза Ургит. — Мислите ли, че Анхег би се съгласил да блокира източния бряг, за да попречи на армията на Закат да се завърне?

— Мисля, че ще го направи с радост. Череките изпитват направо момчешко удоволствие да потопяват чужди кораби.

— Ала ще му трябват карти, за да заобиколи южната част на Ктхол Мургос — все така замислено каза Ургит.

Джевълин се изкашля.

— Всъщност… всъщност ние вече разполагаме с тях, ваше величество.

Ургит удари с юмрук по облегалката на трона.

— По дяволите, Кендон! Вие сте тук в качеството си на посланик, а не на шпионин!

— Просто упражнявам уменията си, ваше величество — отговори любезно Джевълин. — Като допълнение към черекската флота в Морето на Изтока ние сме готови да разположим алгарска кавалерия и драсниански копиеносци по северната и западната граница на Госка и северозападната граница на Агара. Това ще прекъсне по решителен начин пътищата за бягство на малореанците, притиснати в капан в Ктхол Мургос, ще блокира любимия път, откъдето Кал Закат осъществява набезите си — през Мишрак ак Тул, освен това ще върже ръцете на толнедранските легиони, в случай че бъде сключен съюз между Тол Хонет и Мал Зет. По такъв начин всеки ще защитава своята собствена територия, а череките няма да допуснат малореанците на континента — по такъв начин ние ще можем да уредим всичко помежду си и ще останем удовлетворени от това.

— Ала по този начин Ктхол Мургос остава напълно изолиран — изтъкна Ургит факта, който Джевълин се надяваше, че е прикрил с обширното си изложение. — Аз изцеждам всичките жизнени сили на кралството си, за да извадя вместо вас кестените от огъня, след това алорните, толнедранците, арендите и сендарите са свободни да предприемат боен поход, елиминирайки присъствието на ангараките на западния континент.

— Но надраките и тулите са ваши съюзници, ваше величество.

— Нека направим размяна — сухо каза Ургит. — Дайте ми арендите и риванците, а пък аз е радост ще ви дам тулите и надраките.

— Мисля, че е време да се свържа с правителството на своето кралство по тези въпроси, ваше величество. Вече превиших твърде много пълномощията си. Необходимо е да получа инструкции от Боктор.

— Предайте моята дълбока почит на Порен — каза Ургит. — Съобщете й, че се присъединявам към нейните благопожелание за благоденствието на нашия общ роднина.

Джевълин напусна тронната зала далеч по-малко сигурен в себе си, отколкото беше дошъл.

Тази сутрин Детето на Мрака беше счупило всички огледала в покоите си в храма на гролимите в Баласа. Сега и лицето й бе засегнато. Тя бе забелязала въртящите се светлинки под кожата на бузите и челото и бе счупила огледалото, разкрило й този факт — а след това и всички останали. После се взря с ужас в дълбоката рана, зейнала на дланта й. Светлините бяха проникнали дори в кръвта й. Спомни си с горчивина дивата радост, изпълнила цялото й същество, когато за пръв път бе прочела пророческите слова: „Запомнете: Детето на Мрака ще се въздигне над всички други и ще бъде възхвалявано от светлината на звездите.“ Ала светлината на звездите не беше ореол или бляскаво сияние, обгръщащо цялото й тяло. Тази светлина беше бавно пълзяща болест.

Ала не само въртящите се светлинки бяха започнали да поглъщат тялото й. Все повече и повече мислите й, спомените й, дори мечтите не й принадлежаха. Зандрамас непрекъснато се събуждаше със страховит писък, защо я преследваше един и същ сън. Струваше й се, че виси безтегловна, безразлична сред някаква невъобразима празнота, наблюдавайки всичко наоколо, без да изпитва никаква загриженост, като гигантска звезда, която се върти и продължава несигурно по своя път, става все по-голяма и по-червена, приближавайки се безвъзвратно към неминуемата си гибел. След това безтегловното безполово съзнание, носещо се в празното пространство, за миг почувства необясним интерес, изместен от нарастваща тревога. Не трябваше да стане така. Това не бе посочено в пророчеството. И изведнъж се случи нещо страшно. Гигантската червена звезда избухна на място, където не биваше да има експлозия; и понеже тя бе експлодирала не там, където трябва, други звезди бяха увлечени в страховитата катастрофа. Огромна, разширяваща се топка от горяща енергия се разля като страховита колосална вълна, поглъщайки едно след друго десетки слънца, докато цялата галактика не изчезна в пламтящата й паст.

Съзнанието в празното пространство почувства мъчителен, нетърпим тласък в себе си, галактиката избухна и за миг сякаш се раздели и продължи да съществува едновременно на две различни места. Тя вече не беше едно единно цяло.

„Не трябва да бъде така!“ — изрече съзнанието с глас, който обикновените смъртни не можеха да чуят.

„Наистина не трябва“ — отговори друг неведом глас.

В този момент Зандрамас се събуждаше ужасена, скачаше в леглото си и надаваше див писък всяка нощ — долавяше чуждо присъствие там, където по-рано винаги бе царя ла съвършената самота на вечната единна и неоспорима власт.

Детето на Мрака се опита да прогони тези мисли — или може би спомени — далеч от съзнанието си. Някой почука на вратата и тя сложи качулката на робата си, за да скрие лицето си.

— Да?

Вратата се отвори и влезе върховният жрец на храма.

— Нарадас тръгна, свята магьоснице — доложи той. — Поискахте да ви съобщим, когато това стане.

— Добре — отвърна тя с безразличие.

— От запад пристигна пратеник — продължи върховният жрец. — Донесе вест, че някакъв западен гролим — йерарх — е слязъл на сушата на пустия западен бряг на Финда и сега се придвижва към Кел, прекосявайки Даласия.

Зандрамас почувства едва доловим прилив на задоволство.

— Добре дошъл в Малореа, Агачак — почти измърка тя. — Отдавна те чаках.

В южната част на остров Веркат сутринта беше мъглива, ала Гарт беше опитен рибар и познаваше капризите на крайбрежните води. Той излезе в морето призори, управлявайки лодката си по-скоро по усет. От време на време преставаше да гребе, изтегляше мрежата и изсипваше мятащата се сребриста риба в големия сандък до краката си. След това отново хвърляше мрежата и продължаваше да гребе, докато рибата, която се бе хванала, не започнеше да тежи и да подскача зад него.

Тази сутрин беше подходяща за риболов. Гарт нямаше нищо против мъглата. Той знаеше, че в морето са излезли и други лодки, ала мъглата създаваше илюзията, че е съвсем сам, и това му харесваше.

Едва забележима промяна в силата на течението тласна лодката му напред и му послужи като предупреждение. Той бързо отпусна веслата, наведе се напред и започна да дрънчи с камбаната, прикрепена на носа — така щеше да обяви на приближаващия се кораб, че е тук, съвсем наблизо.

А след това го видя. Корабът не приличаше на никой друг, който бе виждал. Беше дълъг, голям и тесен. Високият му бушприт беше украсен с пищна дърворезба. Десетки весла, съскащи под водата, го караха да се движи леко и бързо. Нямаше как да сбърка какво е предназначението на този плавателен съд. Гарт започна да трепери и не престана, докато зловещият кораб се плъзгаше с лекота край лодката му.

Един огромен мъж с червена брада, който се подпираше на парапета, подвикна на Гарт:

— Как върви риболовът?

— Горе-долу — отвърна предпазливо рибарят. Хич не му се щеше кораб с толкова многоброен екипаж да хвърли котва тук и да измъкне неговата риба с огромните си мрежи.

— Стигнали ли сме до южния бряг на остров Веркат? — попита го червенобрадият гигант.

Гарт подуши въздуха и усети почти недоловимата миризма на суша.

— Почти сте го отминали — отвърна му той. — Ей там брегът завива на североизток.

Друг мъж, облечен в бляскава броня, се присъедини към гиганта с червената брада край парапета. Имаше черна къдрава коса и стискаше шлема си под мишница.

— Познанията ти за тези води са наистина забележителни и дълбоко ме удивляват, приятелю — обърна се той към рибаря. — Готовността и лекотата, с които ги споделяш с останалите люде, е най-красноречив белег за забележителната ти любезност. Би ли могъл случайно да ни дадеш безценен съвет кой е най-краткият път до Малореа?

— Зависи точно къде в Малореа искате да отидете — отговори Гарт, малко притеснен от натруфената му реч.

— До най-близкото пристанище там — отговори мъжът с червената брада.

Гарт присви очи, опитвайки се да си припомни подробностите от географската карта, която беше върху една лавица в дома му.

— Това е Дал Зебра в югозападна Даласия — каза той. — Ако бях на ваше място, щях да продължа на изток около десет-двадесет левги, а след това щях да взема курс на североизток.

— А според теб колко време би ни отнело пътуването до онова пристанище, което спомена, приятелю? — попита мъжът с бронята.

Гарт огледа с присвити очи кораба на непознатите и отвърна:

— Зависи колко бързо се движите. Разстоянието дотам е около триста и петдесет левги, ала трябва да навлезете отново навътре в морето, за да избегнете Туримския риф. Казвали са ми, че е много опасно, ако някой опита да премине направо през него.

— Може пък ние да се окажем първите, справили се без драскотина с плаването през този риф, милорд — рече весело мъжът в доспехите на своя приятел.

Гигантът въздъхна и скри очите си с огромната си длан.

— Не, Мандорален — отвърна той с тъжен глас. — Ако разцепим дъното на моя кораб в онзи риф, трябва да плуваме, докато стигнем целта си, а пък ти не си облечен по подходящ начин за това.

Огромният кораб започна да се отдалечава в мъглата.

— Що за плавателен съд е това? — извика Гарт след него.

— Черекски боен кораб — гордо изрева мъжът с червената брада. — Най-големият, пускан някога на вода в целия свят.

— А как се казва? — извика Гарт, присвил ръце като фуния.

— „Морска птица“ — долетя отговорът и корабът изчезна в мъглата като привидение.

5.

Градът не беше голям, ала архитектурата му беше изящна и Гарион си помисли, че не е виждал подобно нещо в живота си. Кел беше сгушен в малка долина в подножието на огромния бял връх и изглеждаше така, сякаш си почива в скута на планината. Това беше град на красиви бели кули и мраморни колонади, като често стените на по-ниските сгради, разположени между кулите, бяха направени изцяло от стъкло. Около постройките имаше широки морави, горички с дървета с мраморни пейки под тях. Добре поддържани градини се редуваха с моравите — декоративни храсти, живи плетове, безброй цветни лехи. В градините и във вътрешните дворове на сградите искряха фонтани.

Закат гледаше изумен, останал съвсем без дъх този невероятен град.

— Дори не знаех, че се намира тук! — възкликна той.

— Не си знаел за Кел? — попита Гарион.

— Знаех, че има град Кел, но не ми беше известно, че е такъв. — Закат направи гримаса. — Той кара Мал Зет да изглежда като безразборна купчина коптори, нали?

— А също и Тол Хонет… дори и Мелцен — съгласи се Гарион.

— Никога не съм помислял, че далите биха могли да построят нормална къща — рече малореанецът. — А сега ми показват всичко това.

Тот разказваше нещо със знаци на ковача.

— Той казва, че това е най-старият град на света — преведе ковачът думите на приятеля си. — Бил е построен дълго преди светът да се разцепи. Не се е променил през изтеклите десет хиляди години.

Закат въздъхна.

— Значи сигурно са забравили вече как се строи. А пък аз щях да взема някои от техните архитекти на служба при мен. Мал Зет определено има нужда от разкрасяване.

Тот направи нова серия от знаци и лицето на Дурник се намръщи.

— Сигурно не съм го разбрал правилно — измърмори той.

— Какво каза?

— Аз го разбрах така: нищо, което далите са правили, не е забравено. — Дурник погледна приятеля си и попита: — Това ли имаше предвид?

Тот кимна и отново направи серия знаци с ръце.

Ковачът отвори широко очи.

— Той казва, че всеки дал, който е жив сега, знае всичко, дето е било известно на всички дали, живели някога на света.

— Сигурно имат много добри училища — предположи Гарион.

Тот само се усмихна при тези думи. Усмивката му беше странна, в нея се бе промъкнало и известно съжаление. След това немият направи някакъв знак на Дурник, слезе от коня си и се отдалечи от групата.

— Къде отива? — попита Силк.

— Да се срещне с Кайрадис — отговори Дурник.

— А ние не трябва ли да тръгнем с него?

Ковачът поклати глава.

— Тя ще дойде при нас, когато е готова за това.

Както всички дали, които Гарион бе виждал, и жителите на Кел носеха прости бели роби с големи качулки. Вървяха тихо по моравите или седяха в градините в групи от по двама-трима души, погълнати от сериозни дискусии. Някои носеха книги или свитъци, други — не. Това напомни на Гарион за университета в Тол Хонет и за онзи в Мелцен. Ала кралят на Рива беше убеден, че тази общност на учени се занимава с далеч по-значими изследвания от дребната игра на наука, изпълваща живота на професорите в онези прехвалени институции.

Групата дали, която ги бе придружила до този подобен на скъпоценен камък град, ги отведе по леко полегата улица до съвсем обикновена къща в една от градините. Един много възрастен мъж, облечен в бяла роба, се подпираше на тоягата си пред вратата. Очите му бяха много сини, а косата — снежнобяла.

— Отдавна чакам пристигането ви — изрече той с треперещ глас. — Защото „Книгата на вековете“ предсказва, че през Петия век Детето на Светлината и неговите приятели ще дойдат тук при нас, в Кел, за да подирят нашия съвет.

— Ами Детето на Мрака? — попита Белгарат, докато слизаше от коня си. — Тя също ли ще дойде тук?

— Не, древни Белгарат — отговори старецът. — Тя не може да дойде тук, но ще получи упътване от другиго и по различен начин. Аз съм Далан и ме помолиха да ви приветствам с добре дошли.

— Ти ли управляваш тук, Далан? — попита го Закат и също слезе от коня си.

— Никой не управлява тук, императоре на Малореа — отговори Далан. — Дори и ти.

— Изглежда, ни познаваш — отбеляза Белгарат.

— Познавам всички вас от мига, когато Книгата на небесата бе разтворена пред нас, защото имената ви бяха написани с големи букви сред звездите. А сега ще ви заведа на място, където ще можете да отпочинете и да почакате удоволствието от срещата със светата пророчица. — Той погледна странно спокойната вълчица до Гарион и малкото вълче, подскачащо игриво зад нея. — „Как се чувстваш, малка сестричке?“

„Доволна съм от живота си, приятелю“ — отвърна му тя на езика на вълците.

„Радвам се“ — каза мъжът.

— Всички ли на този свят с изключение на мен говорят езика на вълците? — попита твърде рязко Силк.

— Искаш ли да ти давам уроци? — попита го на свой ред Гарион.

— Я остави това.

Белокосият ги поведе с несигурни стъпки през моравата към голяма мраморна постройка с широко, бляскаво стълбище.

— Тази къща беше построена за вас в началото на Третия век, древни Белгарат — каза мъжът. — Първият й камък беше положен, когато ти взе Кълбото на своя учител от Града на Вечната нощ.

— Това се случи преди много години — отбеляза вълшебникът.

— В начало Вековете, или епохите, както също ги наричат, бяха по-дълги, но сега продължителността им намалява. Отпочинете си добре. Ние ще се погрижим за конете ви. — След това старецът се обърна и подпирайки се на тоягата си, си тръгна.

— Някой ден един от тези дали ще дойде и ще каже точно какво има предвид, без да използва загадъчни купища думи — и тогава ще дойде краят на света — изръмжа Белдин. — Хайде да влезем. Ако къщата наистина е била построена преди толкова време, както каза той, сигурно навсякъде ще има прах до коляно и ще се наложи да я почистим.

— Ти ли приказваш за чистота? — прихна Поулгара, когато цялата група започна да се изкачва по мраморните стъпала.

— Нямам нищо против мръсотията, но прахта ме кара да кихам.

Ала стаите на къщата бяха безупречно чисти. Леките като паяжина завеси на прозорците се полюляваха и издуваха от благоуханния летен ветрец. Мебелите, макар и с необичаен вид, бяха много удобни. Вътрешните стени бяха заоблени по особен начин и никъде не се виждаха ъгли.

Приятелите бродеха из странната къща, опитвайки се да свикнат с нея. След това се събраха в обширна стая със сводест таван, разположена в средата на къщата. Малък фонтан разплискваше кристални струи по една от стените.

— Няма нито една задна врата — отбеляза критично Силк.

— Нима възнамеряваш да изчезнеш тихомълком оттук, Келдар? — попита го Велвет.

— Не е задължително, ала бих желал да имам тази възможност, ако изведнъж стане нужда да го направя.

— Ако се наложи, винаги можеш да се измъкнеш през някой прозорец.

— Това би било аматьорска постъпка, Лизел. Само студентите първа година в Академията за шпиони се измъкват през прозорците.

— Зная, но понякога се налага да импровизираме.

В ушите на Гарион зазвуча особен мърморещ звук. Отначало той си помисли, че това се дължи на фонтана, ала звукът не приличаше на ромон от течаща вода.

— Мислиш ли, че домакините ни биха имали нещо против, ако излезем да поразгледаме наоколо? — попита той Белгарат.

— Да почакаме малко. Доведоха ни на това място и все още не зная дали трябва да останем тук, или не. Да проучим внимателно обстановката, преди да поемаме каквито и да било рискове. Далите тук — и Кайрадис — разполагат с нещо, от което се нуждаем. Нека не ги обиждаме. — Той погледна Дурник. — Тот намекна ли по някакъв начин кога ще дойде тя?

— Не е, но останах с впечатлението, че пророчицата няма да се забави много.

— Отговорът ти не може да ни бъде от твърде голяма полза, братко мой — заяви Белдин. — Далите имат твърде странна представа за времето. Те предпочитат да го измерват във векове, а не в години.

Закат, който от известно време наблюдаваше внимателно стената на няколко метра от течащата вода на фонтана, се обади:

— Разбирате ли, че няма хоросан, спояващ тази стена?

Дурник отиде при него, извади ножа си и внимателно докосна с върха на острието едва забележимия процеп между два мраморни блока.

— Сглобка с шлиц и чеп — изрече замислено той. — При това блоковете прилепват съвършено. Сигурно са изтекли много години, докато построят тази къща.

— И много векове, докато издигнат целия град, ако са го строили по този начин — добави Закат. — Откъде са се научили да го правят така? И кога е станало това?

— Вероятно през Първия век от историята на човека — отговори Белгарат.

— Я престани, Белгарат — прекъсна го раздразнено Белдин. — Започна да приказваш също като тях.

— Винаги се опитвам да следвам местните обичаи.

— Аз все още не зная нищо повече, отколкото преди да задам въпроса си — оплака се Закат.

— Първият век обхваща периода от създаването на човека до деня, когато Торак разцепи света на две — отговори му Белгарат. — Началото на века не може да се постави съвсем точно. Нашият учител никога не е посочвал точно кога той и неговите братя са създали света. Предполагам, че никой от тях не желае да приказва за това, защото техният баща не одобрил постъпката им.

— Ти била ли си свидетел на тези събития, лейди Поулгара? — попита любопитно Сади.

— Не — отвърна вълшебницата. — Аз и сестра ми сме родени доста по-късно.

— Колко по-късно?

— Около две хиляди години след това, нали, татко?

— Да, точно така.

— Кръвта ми се смръзва като си помисля как някои хора говорят за изтеклите хилядолетия. — Сади потрепера.

— И какво те кара да мислиш, че далите са научили този стил на строителство преди разцепването на света? — обърна се Закат към Белгарат.

— Чел съм някои части от „Книгата на вековете“ — отвърна старият вълшебник. — Тя документира твърде пълно историята на далите. След като светът се разцепил и Морето на Изтока нахлуло по ниските земи и равнините, вие, ангараките, сте избягали в Малореа. Далите знаели, че в крайна сметка трябва да се споразумеят с вашите народи, затова решили: да се преструват, че са обикновени фермери. И съборили всичките си градове с изключение на този — град Кел.

— Защо са оставили тъкмо Кел?

— Не било нужно да го събарят. В действителност те се притеснявали само от гролимите, а гролими не могат да дойдат тук.

— Но ангараките могат — отбеляза Закат. — Как е станало така, че нито един от тях не е докладвал за такова селище на бюрократичния апарат?

— Сигурно са им помогнали да забравят за това селище — каза Поулгара.

Той я изгледа остро.

— Всъщност това не е никак трудно, Закат. Обикновено няколко подходящи намека са в състояние да заличат много спомени. — Израз на раздразнение премина по лицето й. — Какъв е този мърморещ звук? — попита вълшебницата.

— Аз нищо не чувам — рече Силк и в гласа му прозвуча известно объркване.

— Сигурно ушите ти са запушени, Келдар.

По залез слънце няколко млади жени, облечени в меки бели роби, им донесоха вечеря върху покрити подноси.

— Виждам, че навсякъде по света е едно и също — рече кисело Велвет на една от младите жени. — Мъжете седят и разговарят, а жените вършат цялата работа.

— О, ние нямаме нищо против — отвърна сериозно момичето. — За нас наистина е чест да сервираме храната ви. — Тя имаше много големи тъмни очи и лъскава кестенява коса.

— Така е дори още по-зле — рече Велвет. — Първо ни принуждават да вършим цялата работа, а после ни убеждават, че това ни харесва.

Момичето я изгледа сепнато, а след това се изсмя. След миг се огледа виновно и се изчерви.

Белдин грабна една от кристалните бутилки, наля си пълна чаша и я изпи на един дъх. Но след миг се задави, започна да се задушава и да плюе пръски пурпурна течност.

— Какво е това? — попита възмутено той.

— Плодов сок — сериозно каза младата жена с тъмната коса. — Съвсем пресен. Изцедихме го тази сутрин.

— Не го ли оставяте достатъчно дълго време, за да ферментира?

— Искате да кажете — да се вкисне? О, не. Щом това се случи, веднага го изхвърляме.

Гърбавият магьосник изстена.

— Ами имате ли тъмно пиво? Или бира?

— Какво е това?

— Знаех си, че нещо в този град не е наред — изръмжа гърбавият на Белгарат.

Върху лицето на Поулгара грееше блажена усмивка.

— За какво беше всичко това? — попита Силк Велвет, щом с жените излязоха от стаята. — Имам предвид глупостите, които си приказвахте.

— Става дума за основните принципи в живота — отвърна загадъчно тя. — Никога не е зле човек да създаде канали за общуване със себеподобните си.

— Жени! — въздъхна дребничкият драснианец и вдигна очи към тавана.

Гарион и Се’Недра се спогледаха — в ранните години на брака си и двамата твърде често бяха използвали подобни възклицания. След това и двамата се разсмяха.

— Какво ви е толкова смешно? — попита подозрително Силк.

— Нищо, Келдар — отговори Се’Недра. — Абсолютно нищо.

Гарион спа зле. Трополящият шум в ушите не му позволяваше да се унесе и постоянно прогонваше съня. На сутринта стана в лошо настроение и със зачервени очи.

Завари Дурник в широката кръгла стая в средата на къщата. Ковачът беше прилепил ухо до стената близо до фонтана.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Опитвам се да открия откъде идва този шум — отвърна Дурник. — Може би причината е във водопроводната мрежа — та нали водата за този фонтан все трябва да е доведена отнякъде. Тръбата сигурно минава или под пода, или някъде в стената.

— Нима водата в тръбите би предизвикала такъв шум?

Дурник се засмя.

— Човек никога не знае какви звуци могат да предизвикат тръбите за вода, Гарион. Веднъж видях един изоставен град — хората бяха избягали оттам, защото мислеха, че е обитаван от духове. Оказа се, че причината са странните шумове е градския водопровод.

Сади влезе в стаята, отново облечен в пъстрата си роба, блестяща с всички цветове на дъгата.

— Колоритно — отбеляза Гарион. През последните няколко месеца евнухът носеше туника, панталони и къси сендарски ботуши.

Сади вдигна рамене.

— Не зная защо тази сутрин ме мъчи носталгия. — Той въздъхна. — Мисля, че бих могъл да изживея докрай живота си в пълно спокойствие и удовлетворение стига никога повече да не виждам планини. Какво правиш, майстор Дурник? Все още ли разучаваш начините за изграждане на тези къщи?

— Не. Опитвам се да открия коя е причината за този шум.

— Какъв шум?

— Сигурно го чуваш съвсем отчетливо.

Сади наклони глава настрани.

— Чувам песен на птици зад прозореца — рече той. — Наблизо има и приятно ромонящ поток, това е всичко.

Гарион и Дурник се спогледаха замислено.

— Вчера и Силк не можа да го чуе — припомни си Дурник.

— Защо не съберем всички тук? — предложи Гарион.

— Още е рано да ги будим, Гарион. Ще се разсърдят.

— Ще го преживеят. Мисля, че това може да се окаже важно.

Поне Белгарат наистина беше кисел.

— Защо ни събуди, Гарион? — попита той ядосано.

— Ще направим нещо, което би нарекъл експеримент, дядо.

— Прави експериментите си, но губи само своето време, не и нашето.

— Богове, колко сме сърдити тази сутрин — подхвърли Се’Недра.

— Не можах да спя добре.

— Странно. Аз пък спах като младенец.

— Дурник, би ли застанал ей там? — каза Гарион и посочи единия край на стаята. — Сади, ти иди ей там. — И вдигна ръка към противоположния й край. — Ще ви отнема само няколко минути — обърна се той към останалите. — Ще прошепна по един въпрос на всеки и искам да ми отговорите с „да“ или „не“.

— Не мислиш ли, че държането ти е твърде странно? — попита кисело Белгарат.

— Не искам да проваля експеримента, като ви дам възможност да обсъдите всичко предварително.

— Това е правилен научен принцип — одобрително каза Белдин. — Хайде да му дадем възможност да го завърши. Успя да събуди любопитството ми.

Гарион отиваше от човек до човек и измърморваше един и същ въпрос:

— Чуваш ли постоянния шептящ шум? — и в зависимост от отговора молеше всеки да се присъедини към Дурник или към Сади. Експериментът не отне много време и резултатите от него потвърдиха съмненията на Гарион. При Дурник стояха Белгарат, Поулгара, Белдин — и малко изненадващо — Ерионд. При Сади бяха Силк, Се’Недра и Закат.

— А сега ще ни обясниш ли всички тези глупости? — попита Белгарат.

— Зададох на всички един и същи въпрос, дядо. Онези, които стоят при тебе, чуват шума. Хората в другата група не го чуват.

— Разбира се, че го чуват. Почти цяла нощ не можах да мигна заради него.

— Може би затова тази сутрин схващаш толкова бавно — изсумтя Белдин. — Умен експеримент, Гарион. А сега защо не обясниш всичко на вашия недосетлив приятел?

— Не е трудно, дядо — каза Гарион. — Вероятно е убягнало от вниманието ти, защото е съвсем просто. Единствените, които чуват шума, са онези, които притежават по собствените ти думи „талант“. Обикновените хора не могат да го чуят.

— Ще бъда честен, Белгарат — заяви Силк. — Не чувам нито звук.

— А пък аз чувам шума, откакто видяхме град Кел в далечината — добави Дурник.

— Нима това не е интересно? — обърна се Белдин към Белгарат. — Ще направим ли още няколко стъпки напред, или искаш да се върнеш в леглото?

— Не бъди глупав — отвърна Белгарат.

— Добре тогава — продължи Белдин. — Има звук, който обикновените хора не чуват, ала ние го чуваме. Веднага ми идва наум пример за друг подобен шум — а на тебе?

Белгарат кимна.

— Това е шумът, когато някой прави магия.

— В такъв случай не става дума за някакви звуци, срещащи се в природата — замислено каза Дурник и изведнъж се засмя. — Радвам се, че направи този експеримент, Гарион. Още малко и щях да разбия пода.

— Защо? — попита го Поулгара.

— Мислех си, че причината за шума е някъде в тръбите от водопровода.

— Въпреки това не става дума за магии — заяви Белгарат. — Звуците не са същите и чувството, което предизвикват, е различно.

Белдин чешеше замислено сплъстената си брада.

— Виж какво ми хрумна — рече той на Белгарат. — Хората тук разполагат с достатъчно съсредоточена на едно място сила, за да се справят с всеки гролим или група гролими, решили да дойдат в Кел. В такъв случай защо са си направили труда да изричат онова проклятие?

— Не те разбирам.

— Голяма част от гролимите са магьосници, нали? Следователно те могат да чуват този шум. Ами ако далите са изрекли проклятието, за да държат гролимите на достатъчно разстояние — така че черните жреци да не чуват тъкмо този шум, тези звуци?

— Не мислиш ли, че теорията ти е малко сложна, Белдин? — попита скептично Закат.

— Всъщност не. Напротив — дори опростявам нещата. Няма смисъл от проклятие, плашещо хора, от които не се страхуваш. Всички винаги са мислели, че проклятието защитава Кел — в това също няма никакъв смисъл. Няма ли да е по-просто да предположим, че трябва да бъде защитено нещо много по-важно?

— Какво има в този шум, че далите се грижат толкова усърдно да не го чуе някой? — попита удивено Велвет.

— Добре — рече Белдин. — Първо ми отговорете какво е звук.

— О, пак ли започваш? — въздъхна Белгарат.

— Не говоря за шума в гората. Звукът е просто шум, освен ако в него не е вложено някакво значение. Какво наричаме звук, изпълнен с определено значение?

— Разговор, нали? — осмели се да изкаже предположението си Силк.

— Точно така.

— Не разбирам — призна си Се’Недра. — Какво приказват далите, което биха желали да запазят в тайна? Бездруго никой не разбира какво точно казват.

Белдин разпери безпомощно ръце, ала Дурник закрачи из стаята, навъсил замислено лице.

— Може би важното е не толкова какво казват, а как го правят.

— И ти обвиняваш мен, че се изразявам неясно — обърна се Белдин към Белгарат. — Какво си наумил, Дурник?

— Търся истината пипнешком — призна ковачът. — Шумът, или звуците — наричайте го както щете — не е сигнал, че някой превръща хората в жаби… — Той спря за миг и попита: — Можем ли наистина да правим това?

— Да, можем — отговори Белдин. — Но не си струва труда. Жабите се размножават с главоломна бързина. По-добре да имам насреща си един човек, който ме е подразнил, отколкото един милион яростно квакащи жаби.

— Добре тогава — продължи Дурник. — Звукът е различен от онзи, който се долавя при правене на магии.

— Вероятно е различен — потвърди Белгарат.

— Мисля, че Се’Недра има право. Никой не разбира какво казват далите — освен другите дали. Аз например не мога да разбера какво казва Кайрадис от началото до края на едно изречение.

— И какво следва от това? — попита напрегнато Белдин и очите му блеснаха.

— Не съм сигурен. Имам чувството, че е по-важно да узнаем „как“ приказват, отколкото „какво“. — Дурник изведнъж се огледа объркано. — Говоря прекалено много — призна той. — Сигурен съм, че някои от вас могат да споделят много по-важни неща, отколкото тези, за които споменах.

— Не мисля, че е така — каза му Белдин. — Смятам, че си попаднал на правилна следа. Не губи нишката на разсъжденията си.

Дурник чак се изпоти. Покри очи с ръка, опитвайки се да се съсредоточи. Гарион забеляза, че всички в стаята наблюдават почти без да дишат неговия стар приятел, който се мъчеше да разбере какво всъщност му е хрумнало.

— Трябва да има нещо, което далите се опитват да защитят — продължи ковачът. — И то непременно е нещо много просто — поне за тях. Ала те не искат никой друг освен тях да го разбере. Ще ми се Тот да беше тук. Той би могъл да ни обясни… — Изведнъж очите му се разшириха.

— Какво има, скъпи? — попита Поулгара.

— Не може да бъде! — възкликна ковачът. — Просто не може да бъде!

— Дурник! — извика тя, изгубила търпение.

— Помниш ли първия път, когато двамата с Тот започнахме да си говорим — имам предвид да се разбираме със знаци? — Дурник изведнъж започна да приказва много бързо. — От дълго време работим заедно, а човек, който работи с друг, започва да знае точно какво прави той — дори и какво мисли. — Той погледна втренчено Силк. — Ти, Гарион и Поул използвате езика на пръстите, нали?

— Да.

— Виждали сте жестовете и знаците, които прави Тот. Възможно ли е тайният език да изрази толкова много неща само с няколко замахвания на ръката — както прави той?

Гарион вече знаеше отговора.

Гласът на Силк прозвуча объркано.

— Не — рече драснианецът. — Това би било невъзможно.

— Но аз зная точно какво се опитва да каже той — каза Дурник. — Жестовете и знаците не означават абсолютно нищо. Прави ги само, за да даде някакво разумно обяснение на онова, което прави всъщност. — Лицето на Дурник изразяваше страхопочитание. — Той поставя думите направо в ума ми — дори без да приказва. Трябвало е да го прави, защото не може да говори. Ами ако тихият мърморещ шум, който чуваме, е тъкмо това — звуците, докато далите разговарят помежду си? Ами ако са в състояние да го правят на голямо разстояние?

— Дори и във времето — възкликна Белдин уплашено. — Помните ли какво каза твоят ням приятел, когато пристигнахме в града? Той заяви, че нищо, което далите са правили някога, не е забравено. Освен това каза следното: всеки жив дал знае всичко, което е било известно на всички дали, живели преди него.

— Предположението ти е абсурдно, Белдин — каза подигравателно Белгарат.

— Всъщност не е. Мравките го правят. А също и пчелите.

— Ние не сме мравки… нито пчели.

— Мога да правя почти всичко, което може пчелата. — Гърбавият магьосник сви рамене. — С изключение на меда. А пък ти сигурно ще успееш да построиш един нелош мравуняк.

— Някой от вас двамата ще ни обясни ли за какво си приказвате? — попита сърдито Се’Недра.

— Намекват за възможността да съществува групово съзнание, скъпа — отвърна съвсем спокойно Поулгара. — Не се изразяват много добре, ала разговорът им върви в тази посока. — Вълшебницата се усмихна снизходително на двамата възрастни мъже. — Има някои живи същества — обикновено насекоми, — които поотделно не притежават силен интелект, ала разглеждани като група, проявяват изключителна мъдрост. Една отделно взета пчела не е особено умна, ала кошерът знае всичко.

Вълчицата дотича в стаята, драскайки с нокти по мраморния под, следвана по петите от малкото вълче.

„Вълците също го правят“ — рече тя. Явно бе слушала разговора зад вратата.

— Какво каза тя? — попита Силк.

— Каза, че вълците правели същото — преведе думите и Гарион и изведнъж си спомни нещо. — Веднъж разговарях с Хетар и той ми каза, че и конете постъпвали така. Не мислели за себе си като за отделно взети единици — възприемали се единствено като част от групата.

— Нима наистина е възможно хората да правят нещо подобно? — попита недоверчиво Велвет.

— Има един-единствен начин да разберем това — отвърна Поулгара.

— Не, Поул! — заяви твърдо Белгарат. — Това е прекалено опасно. Можеш да се окажеш въвлечена в този поток и никога да не успееш да излезеш от него.

— Не, татко — отговори му Поулгара съвсем спокойно. — Може би далите няма да ми позволят да се влея в него, ала няма да ме наранят, нито ще ме задържат насила, ако пожелая да го напусна.

— Откъде знаеш, че е така?

— Просто зная — рече вълшебницата и затвори очи.

6.

Всички наблюдаваха със страх вълшебницата, която вдигна нагоре съвършеното си лице, затвори очи и се съсредоточи. Изведнъж чертите й придобиха странен израз.

— Е? — попита я Белгарат.

— Тихо, татко. Слушам.

Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката на стола. Останалите я гледаха, останали без дъх.

Най-сетне Поулгара отвори очи и от устните и се откъсна лека, изпълнена със съжаление въздишка.

— Това е нещо огромно и невероятно — съвсем тихо каза тя. — В него са живи всичките мисли, с които тези хора са живеели някога — и всички спомени. То дори си спомня самото начало и всеки един от тях знае всичко за него. Те споделят всичко помежду си.

— И ти ли успя да го сториш заедно с тях? — попита я Белгарат.

— За един миг, татко. Те ми позволиха да го зърна. Ала има части, където не ме допуснаха да надникна.

— Можех и сам да се досетя — рече Белдин и се навъси. — Далите не биха ни осигурили достъп до нещо, поставящо някакво предимство в наши ръце. Та те стоят кацнали на тази ограда от самото начало на времето.

Поулгара отново въздъхна и седна на един нисък диван.

— Добре ли си, Поул? — попита я загрижено Дурник.

— Да, Дурник — отвърна тя. — Просто за миг видях нещо, каквото никога не съм преживявала, и после те ме помолиха да напусна.

Силк присви очи.

— Мислиш ли, че ще имат нещо напротив, ако излезем навън и огледаме наоколо?

— Не, няма да имат нищо против.

— Бих предложил това да бъде следващата ни стъпка — рече дребничкият драснианец. — Знаем, че далите ще направят окончателния избор — пряко отговорна за това ще бъде Кайрадис, — но това свръхсъзнание на народа им вероятно ще я насочи кого да предпочете.

— Използва много интересна дума, Келдар — отбеляза Белдин.

— Коя по-точно?

— Свръхсъзнание. Откъде ти хрумна това?

— Винаги съм подбирал с лекота думите в изказванията си.

— Значи все пак не си безнадежден случай. Някой ден ще трябва да проведем дълъг разговор.

— На твое разположение съм, Белдин — отвърна Селк и направи изискан поклон. — Както и да е — продължи той, — тъй като далите ще вземат окончателното решение, смятам, че трябва да ги опознаем по-добре. Ако случайно са поели в неправилна посока, бихме могли да им повлияем да я променят.

— Типичен пример за непочтено мислене — измърмори Сади, — ала като цяло идеята не е лоша. Трябва да действаме, разделени по групи. Така ще успеем да обхванем по-голяма територия.

— Ще го направим веднага след закуска — съгласи се Белгарат.

— Не може ли по-скоро, дядо? — възрази Гарион, нетърпелив да излезе навън.

— Гладен съм, Гарион, а не мога да мисля добре, когато стомахът ми е свит на топка от глад.

— Това би могло да обясни твърде много неща — подчерта любезно Белдин. — Трябваше да ти даваме повече храна, когато беше по-млад.

— Знаеш ли, понякога държането ти е твърде обидно.

— Всъщност това ми е твърде добре известно.

Същата група млади жени донесе закуска. Велвет дръпна настрана девойката с големите очи и лъскавата кестенява коса и поговори накратко с нея, след това се върна на масата.

— Казва се Онател — съобщи тя. — Покани Се’Недра и мен на мястото, където работят младите жени. Младите жени по принцип приказват много и може да научим нещо полезно от разговорите им.

— Името на онази пророчица, която срещнахме на остров Веркат, не беше ли Онател? — попита Сади.

— Това е често срещано женско даласианско име — каза Закат. — Онател е една от техните най-уважавани пророчици.

— Но остров Веркат е в Ктхол Мургос — изтъкна евнухът.

— Всъщност всичко това никак не е странно — намеси се Белгарат. — Много пъти до нас е достигала информация, че далите и расата на робите в Ктхол Мургос са тясно свързани и поддържат постоянни контакти. Това е просто допълнително потвърждение на тази хипотеза.

Утринното слънце беше ярко и топло. Излязоха от къщата и се разделиха на групи. Гарион и Закат бяха оставили доспехите и мечовете си в къщата — прекосиха една окъпана в капчици роса морава и поеха към група по-високи сгради в центъра на града.

— Ти винаги проявяваш особено внимание с твоя камък, нали, Гарион? — попита Закат.

— Не съм сигурен дали думата „внимание“ е най-точната — отвърна кралят на Рива. — Но може би в по-широк смисъл на думата е точно така. Кълбото е много опасно наистина, разбираш ли, и не желая случайно да нараня невинни хора.

— Какво прави то?

— Всъщност не съм съвсем сигурен. Никога не съм го виждал да прави нещо на когото и да било — с изключение може би на Торак, — ала вероятно и тогава стореното бе дело по-скоро на меча.

— И ти си единственият в света, който може да докосва Кълбото?

— Едва ли. Ерионд го носеше няколко години. Непрекъснато се опитваше да го предаде на различни хора. Повечето от тях бяха алорни и знаеха, че не бива да го вземат.

— Значи ти и Ерионд сте единствените, които могат да го докосват?

— Синът ми също може — отговори Гарион. — Сложих дланта му върху скъпоценния камък веднага след като се роди. Кълбото беше много радостно да се запознае с него.

— Радостно ли? Че как е възможно камък да изпитва радост?

— То не е като останалите скъпоценни камъни — Гарион се усмихна. — Понякога може да се държи малко глуповато. Унася се от опиянението, което изпитва, и трябва много да внимавам какво мисля. Ако Кълбото реши, че наистина искам нещо, то е в състояние да предприеме самостоятелни действия. — Кралят на Рива се засмя. — Веднъж размишлявах за времето, когато Торак е разцепил света, и то започна да ми разказва как да го съединя.

— Не говориш сериозно, нали!

— О, съвсем сериозно говоря. За него не съществува понятието „невъзможно“. Ако наистина го помоля, Кълбото би могло да изпише името ми сред звездите. — Гарион почувства лек тласък в кесията, завързана за колана му. — Престани! — обърна се остро той към скъпоценния камък. — Това беше пример, а не молба, отправена към тебе.

Закат го гледаше с широко отворени очи.

— Нима не би изглеждало гротескно? — изрече кисело кралят на Рива. — „Белгарион“ — изписано от хоризонт до хоризонт върху нощното небе.

— Знаеш ли какво, Гарион — рече Закат. — Винаги съм вярвал, че аз и ти един ден ще воюваме един срещу друг. Ще изпиташ ли огромно разочарование, ако реша да не се появя на бойното поле?

— Струва ми се, че бих могъл да го понеса — засмя се кралят на Рива. — Винаги бих могъл да започна войната без тебе. Можеш да се отбиваш от време на време, за да видиш как се развиват нещата. Се’Недра ще ти приготвя вечеря. Разбира се, тя не е много добра готвачка, но всички трябва да правим жертви, нали? — Двамата се спогледаха за миг и избухнаха в смях. Процесът, започнал в Рак Урга с Ургит, сега бе завършил. Гарион със задоволство осъзна, че е направил първите няколко стъпки към края на хилядолетната омраза между алорните и ангараките.

Докато двамата се разхождаха по мраморните улици и покрай искрящите фонтани, далите почти не им обръщаха внимание. Жителите на Кел се занимаваха със собствените си дела без излишен шум, отдадени на съзерцание, наблюдавайки света със замислени погледи. Приказваха малко, тъй като речта до голяма степен не им беше необходима.

— Тайнствено местенце, нали? — отбеляза Закат. — Не съм свикнал с градове, където никой нищо не прави.

— О, те работят, но по-различни неща.

— Разбираш какво имам предвид. Няма никакви магазини, дори никой не мете улиците.

— Наистина е мъничко странно. — Гарион се огледа. — Но по-странното е, че не срещнахме нито един пророк, откакто пристигнахме тук. Мислех си, че тъкмо този град е мястото, където живеят пророците и ясновидците.

— Може би си стоят у дома и не излизат.

— Това също е възможно.

Не успяха да съберат почти никаква информация. От време на време се опитваха да завържат разговор с облечените в бели роби граждани, но макар че далите винаги проявяваха безупречна любезност, не желаеха да се впускат в разговори. Отговаряха на въпросите, които им задаваха, и с това всичко приключваше.

— Нищо — рече недоволно Силк, когато двамата със Сади се върнаха, след като бяха обходили посочения им район. — Никога не съм срещал хора, толкова незаинтересувани да водят нормален разговор. Не можах да открия дори човек, склонен да побъбри за времето.

— Видя ли накъде тръгнаха Се’Недра и Лизел? — попита го Гарион.

— Към някакво място в другия край на града. Мисля, че ще се върнат с младите жени, които ни носят обяда.

Гарион огледа всички и попита:

— Случайно да сте видели някой пророк?

— Те не са тук — отговори му Поулгара, която седеше до прозореца и кърпеше туниката на Дурник. — Една възрастна жена ми каза, че били на някакво място извън града.

— И как успя да изкопчиш този отговор? — попита Силк.

— Просто я попитах направо. Трябва малко да притиснеш далите, ако искаш да получиш информация от тях.

Както бе предрекъл Силк, Велвет и Се’Недра се върнаха с младите жени, които им носеха храна.

— Имаш блестяща съпруга, Белгарион — каза Велвет, след като жените излязоха. — Дърдореше така, сякаш няма нито грам мозък в главата. Цяла сутрин приказва, без да спре.

— Дърдорила ли съм? — възрази Се’Недра. — Изобщо не съм дърдорила.

— Сериозно?

— Е, може би наистина приказвах малко повече, отколкото трябва, но „дърдоря“ е толкова непривлекателна дума…

— Предполагам че за това е имало някаква причина, нали? — попита Сади.

— Разбира се — отвърна Се’Недра. — Бързо ми стана ясно, че тези момичета не са приказливи, затова запълвах времето, докато те мълчаха. По едно време започнаха да се отпускат. Докато аз приказвах, Лизел наблюдаваше лицата им. — Малката кралица се усмихна самодоволно. — Свършихме добра работа, макар и да го заявявам тъкмо аз.

— Успяхте ли да научите нещо? — попита Поулгара.

— Да — отговори Велвет. — Нищо конкретно, ала все пак намекнаха нещичко. Мисля, че ще разберем още днес следобед.

Се’Недра се огледа и попита:

— Къде е Дурник? Ами Ерионд?

— За риба, къде другаде — въздъхна Поулгара.

— Че къде намериха река с риба?

— Дурник усеща реките на мили разстояние — отвърна Поулгара хладно. — Освен това може да посочи каква риба живее там, дали е много и дори може да каже и малките имена на всяка.

— Никога не съм се интересувал много от риболов — заяви Белдин. — Скучно е.

— Не мисля, че Дурник се интересува от самите риби.

— Че тогава защо отива да ги лови?

Вълшебницата разпери безпомощно ръце.

— Откъде да зная? Мотивите на рибарите са абсолютно неясни. Ала мога да ти кажа едно — и то със сигурност.

— Така ли? Какво?

— Вече няколко пъти казваш, че ти се ще да си поговориш с него надълго и нашироко.

— Да, точно така.

— Тогава ще е най-добре да станеш рибар. В противен случай нямаш никакъв шанс.

— Някой идвал ли е да ни съобщи новини от Кайрадис? — попита Гарион.

— Не, никой не се е мяркал — отговори Белдин.

— Нямаме време да останем тук дълго — загрижено каза кралят на Рива.

— Мога да се опитам да накарам някого да ни даде отговор по-скоро — предложи Закат. — Тя ми нареди да се представя при нея, тук, в Кел. — Императорът на Малореа леко потрепери. — Просто не мога да повярвам, че произнесох тези думи. Никой не ми е заповядвал да направя нещо, откакто станах на осем години. Както и да е — зная как да постъпя. Мога да настоя някой да ме заведе при нея, за да се подчиня на заповедите й.

— Мисля, че преди да се подчиниш на нещо, първо ще получиш удар, Закат — подхвърли небрежно Силк. — Подчинението е труден занаят за човек с твоето положение.

— Ама много досаден дребосък, нали? — обърна се Закат към Гарион.

— Много.

— Ама, ваши величества — рече дребничкият драснианец и разтвори невинно очи. — Как можете дори да си помислите подобно нещо?

— Наистина е такъв, нали? — рече многозначително Закат.

— Разбира се. Ала не е възпитано от наша страна да приказваме за това.

Силк ги изгледа обидено.

— Ако искате, ще се махна, за да си приказвате спокойно.

— О, не е необходимо, Келдар — намеси се Велвет с весела усмивка.

Следобеда не успяха да съберат почти никаква информация. Безсилието, настъпило след безуспешното търсене, ги правеше раздразнителни.

— Мисля, че би трябвало да се възползваме от идеята ти — каза Гарион на Закат след вечеря. — Защо утре рано не отидем при онзи старец Далан? Ще му кажем направо, че трябва да се представиш пред Кайрадис. Мисля, че е време да действаме по-настойчиво.

— Добре — съгласи се Закат.

Ала се оказа, че Далан е също толкова неотзивчив, колкото останалите граждани на Кел.

— Бъди търпелив, императоре на Малореа — посъветва той Закат. — Светата пророчица ще дойде при тебе, когато му дойде времето.

— И кога ще бъде това? — попита Гарион.

— Кайрадис знае — а тъкмо това е важно, нали?

— Ако не беше толкова стар и слаб, щях да го принудя да ми отговори — измърмори Закат, когато двамата с Белгарион тръгнаха обратно към къщата.

Когато Гарион и Закат приближиха широкото мраморно стълбище, Велвет и Се’Недра се появиха от другата страна на улицата. Вървяха бързо, а лицето на риванската кралица сияеше триумфално.

— Мисля, че най-после успяхме да измъкнем нещо полезно — каза Велвет. — Да влезем вътре, за да го съобщим на всички едновременно.

Отново се събраха в стаята със сводестия таван и русокосата девойка заговори със сериозен тон:

— Онова, което казвам, може би не е съвсем точно — призна тя. — Но смятам, че по всяка вероятност това ще е цялата информация, която ще получим от тези хора. Тази сутрин Се’Недра и аз отново отидохме в къщата, където работят младите жени. Те тъчаха, а тази работа кара хората да не са толкова предпазливи. Както и да е, момичето с големите очи — Онател, не беше там и Се’Недра подхвана с възможно най-глупав израз да…

— Разбира се, че не съм направила подобно нещо — възрази възмутено малката кралица.

— Разбира се, че го направи, скъпа — и се представи по съвършен начин. Тя се изправи и отворила широко невинните си очи, попита къде можем да намерим „милата си приятелка“. Тогава едно от момичетата се изтърва и каза нещо, което може би не и бе разрешено. Каза, че Онател е пратена да сервира в „Къщата на пророците“. В този миг очите на Се’Недра станаха — ако това въобще е възможно — още по-неразбиращи и тя попита къде се намира тази къща. Никой не отговори, но една от тях погледна към планината.

— Че възможно ли е въобще да не гледаш към това чудо? — възкликна подигравателно Силк. — Това ми изглежда твърде несигурно, Лизел.

— Момичето тъчеше, Келдар. Аз също съм тъкала и зная, че не трябва да откъсваш поглед от онова, което правиш. Тя отклони очи в отговор на въпроса, поставен от Се’Недра, и после отново се втренчи в стана, опитвайки се да прикрие грешката си. Аз също съм учила в шпионската академия, Силк, и мога да разгадавам жестовете на хората почти толкова добре, колкото и ти. Това момиче все едно че извика на висок глас отговора на онова, което бе попитала Се’Недра. Пророците са някъде в планината.

— Вероятно имаш право — призна Силк. — Точно върху това наблягаха в Академията — ако знаеш точно какво търсиш, лицата на хората са като отворени книги за теб. — Дребничкият драснианец изопна рамене. — Е, Закат. Изглежда, ще се наложи да изкачим тази планина малко по-рано, отколкото очаквахме.

— Не, Келдар — твърдо каза Поулгара. — Може цял живот да бродиш сред тези глетчери и пак да не намериш пророците.

— Имаш ли някакво по-добро предложение?

— Да. Всъщност няколко. — Вълшебницата се изправи и каза: — Ела с мен, Гарион. Ти също, чичо.

— Какво си намислила, Поул? — попита Белгарат.

— Ще се изкачим в планината да огледаме.

— Че нали аз предложих тъкмо това? — възрази Силк.

— Все пак има разлика, Келдар — отвърна мило тя. — Ти не можеш да летиш.

— Е — възкликна обидено той. — Щом така искаш.

— Искам, Силк. Това е едно от предимствата да си жена. Мога да правя всякакви непочтени неща и ти трябва да ги приемеш, защото ще е крайно неучтиво, ако не го сториш.

— Точка в нейна полза — измърмори Гарион.

— Непрекъснато повтаряш това — каза озадачено Закат. — Защо?

— Алорнска шега — отвърна Гарион.

— Защо не си спестиш малко време, Поул? — предложи Белгарат. — Опитай да получиш някакво потвърждение от онзи общ ум, преди да полетиш в небето.

— Това е много добра идея, татко — съгласи се тя, затвори очи и вдигна лице нагоре. След миг поклати глава и въздъхна: — Не ме допускат.

— Само по себе си това е потвърждение — засмя се Белдин.

— Не разбирам точно какво искаш да кажеш — намеси се Сади и поглади с длан обръснатия си череп.

— Далите може и да са умни — отвърна му гърбавият магьосник, — ала не са особено проницателни. Нашите момичета все пак успяха да съберат известна информация — и ако тя не бе точна, нямаше да има никаква причина да откажат достъп на Поул. Далите не я допуснаха в потока на общото си съзнание, а това означава, че сме попаднали на вярна следа. Хайде да излезем извън града — предложи той на Поулгара. — Така няма да издаваме тайните си.

— Аз не летя много добре, лельо Поул — каза несигурно Гарион. — Сигурна ли си, че имаш нужда от мен?

— Нека не рискуваме, Гарион. Щом далите полагат такива извънредни усилия да направят това място недостъпно, може би ще имаме нужда от помощта на Кълбото, за да се доберем до него. Освен това ще спестим време, ако дойдеш с нас.

— Да — отвърна той. — Имаш право.

— Трябва да поддържаме връзка — напомни им Белгарат, когато тримата тръгнаха към вратата.

— Естествено — изсумтя Белдин.

Щом излязоха на моравата, Белдин се огледа и каза:

— Мисля, че там ще е удобно. Онези гъсти храсти край града ще ни скрият.

— Добре, чичо — съгласи се Поулгара.

— Ще ми се да изтъкна още едно нещо, Поул — добави той. — Правя го с огромно желание да не те обидя.

— Виж, това е истинска новост.

— Тази сутрин си в отлична форма — заяви той и се ухили. — Както и да е — времето над тази планина е много променливо, а което е още по-важно — високият връх поражда ветрове с особена сила и посока.

— Да, чичо, зная.

— И зная колко много ти харесва да си сова, обаче перата на совите са прекалено меки. Ако попаднеш на силен вятър на голяма височина, ще паднеш на земята, без по тялото ти да е останало и едно перо.

Тя го изгледа недоволно.

— Искаш ли вятърът да оскубе всичките ти пера? — попита той.

— Не.

— Тогава защо не постъпиш като мен? Може дори да откриеш, че ти допада да си ястреб.

— И по-точно ястреб със синя ивица по края на крилата?

— Е, както искаш. Просто ти казвам, че ще изглеждаш добре в синьо, Поул.

— Ти си невъзможен! — засмя се вълшебницата. — Добре.

— Нека първо аз се превърна в ястреб — предложи той. — Така мога да ви послужа като модел, за да добиете ясна представа за правилната форма на тези птици.

— Зная как изглеждат ястребите, чичо.

— Разбира се, че знаеш, Поул. Просто се опитвам да ви помогна.

— Колко мило от твоя страна!

Гарион се чувстваше много особено като птица, а не като вълк. Той се огледа внимателно и сравни няколко пъти себе си с Белдин, който бе кацнал на един клон над главата му и изглеждаше великолепно, взрял свиреп поглед в далечината.

„Добре — каза му Белдин. — Ала следващия път се постарай перата на опашката ти да са по-здрави. Те са ти необходими, за да направляваш полета си.“

„Е, господа — подкани ги Поулгара от един клон наблизо. — Време е да тръгваме.“

„Аз ще ви водя — заяви Белдин. — Имам повече опит в летенето. Ако попаднем на течение, насочено към земята, веднага се отдалечете от планината. Нямате никакво желание да се сблъскате с онези канари, нали?“ — След това той разпери криле, изпляска няколко пъти с тях и литна.

Единственият път, когато Гарион бе прекарал дълго време във въздуха, беше полетът от Ярвиксхолм до Рива след отвличането на Геран. Тогава беше сокол. Ястребът бе много по-голяма птица, а полетът над планината бе много по-труден в сравнение с този над необятния простор на Морето на ветровете. Въздушните течения се променяха непрекъснато и това ги правеше твърде опасни.

Издигнаха се към небето с едно от възходящите въздушни течения. Не беше необходимо да полагат усилия и Гарион започна да разбира удоволствието, което летенето доставяше на Белдин.

Откри, че зрението му е необичайно остро. Всяка подробност от пейзажа по планинския склон изпъкваше пред очите му, сякаш бе само на педя разстояние. Виждаше насекомите и отделните листчета на цветята. Ноктите му инстинктивно се свиха, когато забеляза как някакъв гризач бяга по скалите под него.

„Съсредоточи вниманието си върху онова, за което сме тук, Гарион“ — прозвуча гласът на леля Поул в безмълвието на съзнанието му.

„Но…“ — Копнежът да се спусне стремглаво и да сграбчи с нокти животинчето беше почти непреодолим.

„Никакво «но», Гарион. Вече закусихме. Остави на мира бедното създание.“

„Ти му отнемаш цялото удоволствие от полета, Поул“ — прозвуча острият протест на Белдин в ума на Гарион.

„Не летим за удоволствие, чичо. Води ни напред.“

Сблъсъкът с въздушното течение беше внезапен и изненада Гарион. Силната въздушна струя, насочена към земята, го захвърли към един скалист склон, но той успя да избегне страшния удар в последния момент. Течението продължи да го подмята на всички страни, изведнъж заваля като из ведро — тежки, ледени дъждовни капки започнаха да бият крилата му като удари с чук.

„Това не е естествено, Гарион!“ — долетя в съзнанието му острият глас на леля Поул. Той се огледа отчаяно, ала не я видя.

„Къде си?“ — извика Гарион.

„Няма значение. Използвай Кълбото! Далите се опитват да ни изблъскат назад!“

Гарион не беше сигурен, че Кълбото ще го чуе на това странно място, в което бе попаднало, след като бе приел облика на птица, ала нямаше друг избор и реши да опита. Поройният дъжд и виещите въздушни течения обезсмисляха всякакви опити да кацне на земята и да възвърне човешкия си образ.

„Накарай ги да престанат! — извика той на скъпоценния камък. — Нека вятърът и дъждът спрат!“

Тласъкът, който почувства, щом Кълбото освободи силата си, го изпрати високо-високо във въздуха. Той запляска с криле, за да запази равновесие. Въздухът около него стана яркосин.

Изведнъж вихрите и дъждът изчезнаха, топлото течение отново се появи и го издигна в небето.

Гарион беше загубил поне хиляда стъпки височина. Видя, че леля Поул и Белдин са захвърлени на цяла миля от него. Започна да описва широки спирали, издигайки се нагоре, и забеляза, че те също набират височина и се приближават към него.

„Бъди нащрек — долетя до него гласът на леля Поул: — Използвай Кълбото, за да спреш всичко, което насочват срещу нас.“

Бяха им необходими само няколко минути, за да си възвърнат височината, която бяха изгубили, след това продължиха нагоре над гори и скали и достигнаха онази част на планинския склон, където вече не растяха дървета, ала все още ги нямаше и вечните снегове. Това беше царството на стръмните планински поляни, обрасли с треви и цветя.

„Ето! — Гласът на Белдин прозвуча като изпращяване на счупен клон. — Тук има път!“

„Сигурен ли си, че не е пътека, прокарана от дивеча, чичо?“ — попита Поулгара.

„Прекалено е прав, Поул. Елените не вървят по права линия, дори ако животът им зависи от това. Този път е направен от хора. Да видим къде води.“ — Ястребът със синята ивица по крилата се спусна към добре отъпкания път, който се губеше в един пролом на скалистия склон, после изведнъж разпери криле.

„Хайде да слезем на земята“ — каза Белдин. — „Може би ще е по-добре, ако изминем останалата част от пътя пеш.“

След малко и тримата отново приеха човешки образ.

— Известно време не бях на себе си и не знаех дали ще оцелея — сподели Белдин — Насмалко да разбия клюна си в канарите. — Той огледа критично Поулгара. — Склонна ли си да промениш теорията си, че далите не нараняват никого?

— Ще видим.

— Ще ми се мечът да беше с мен — каза Гарион. — Ако попаднем в затруднено положение, ще сме беззащитни.

— Не зная дали мечът ти въобще ще ни послужи в положението, в което има вероятност да попаднем — каза Белдин. — Ала в никакъв случай не губи връзка с Кълбото. Хайде да видим накъде води този път.

Проломът в склона бе съвсем тесен. Тот стоеше насред пътеката и препречваше безмълвно пътя им.

Поулгара го погледна хладно.

— Ще отидем до мястото, където живеят пророците, Тот. Това е предопределено.

За миг погледът на Тот стана далечен, вглъбен. След това той кимна, отстъпи и им направи път да минат.

7.

Пещерата беше огромна и в нея имаше цял град. Той много приличаше на Кел, разположен на няколко хиляди стъпки по-ниско, ала, разбира се, тук нямаше градини и морави. Навсякъде цареше полумрак, понеже очите на пророците бяха вързани и те нямаха нужда от слънчеви лъчи. Гарион си помисли, че зрението на техните неми водачи сигурно се е приспособило към слабата светлина.

По тъмните улици имаше малко хора, а онези, които видяха, не им обръщаха никакво внимание. Белдин куцукаше напред и сърдито си мърмореше нещо.

— Какво има, чичо? — попита Поулгара.

— Забелязала ли си до каква степен хората са роби на общоприетите норми? — отвърна той.

— Какво имаш предвид?

— Този град е построен в пещерата, а те въпреки това са сложили покриви на къщите си! Та това е абсурд! Тук не може да вали дъжд.

Къщата, до която ги отведе Тот, се намираше в самия център на този странен подземен град. Макар че не беше по-различна от околните, разположението й загатваше, че обитателят й е важна личност. Тот влезе, без да чука, и ги въведе в съвсем обикновена стая, където ги очакваше Кайрадис. Бледото й лице бе осветено от една-единствена свещ.

— Стигнахте до нас по-бързо, отколкото очаквахме — каза тя. Сега гласът й звучеше някак по-различно, отколкото по време на предишните им срещи. Пророчицата като че ли винаги говореше с различни гласове и в резултат на това човек оставаше с впечатлението, че край него звучи особен хор.

— Значи си знаела, че ще дойдем? — попита Поулгара.

— Разбира се. Беше само въпрос на време кога ще изпълните своята тройна задача.

— Задача ли?

— Това беше най-обикновено предизвикателство за могъща вълшебница като теб, Поулгара, но все пак бе необходимо изпитание.

— Нещо не си спомням да…

— Казах ти, че е просто, затова, без съмнение, си го забравила.

— Припомни ни какво беше — подхвърли Белдин.

— Разбира се, добри ми Белдин. — Тя се усмихна. — Намерихте това място, укротихте природните стихии, за да стигнете до него, и Поулгара изрече точно онези думи, които ви откриха пътя дотук.

— Стига вече гатанки! — заяви сърдито гърбавият магьосник.

— Понякога гатанката е най-сигурният начин да накара ума да приема необходимите неща.

Той изсумтя.

— Трябваше да се досетите какъв е отговорът на гатанката и да изпълните задачите, преди да мога да разкрия пред вас онова, което трябва да чуете. — Пророчицата се изправи. — Нека сега напуснем това място и да се върнем в Кел. Моят водач и скъп другар ще носи великата книга, която трябва да бъде предадена в ръцете на древния Белгарат.

Немият гигант отиде до една лавица и взе оттам голяма книга, обвита в черна кожена подвързия. После хвана за ръка господарката си и изведе всички от къщата.

— Защо всичко е толкова потайно, Кайрадис? — обърна се Белдин към момичето със завързаните очи. — Защо пророците се крият в планината, а не живеят в Кел?

— Но това тук е Кел, добри ми Белдин.

— Тогава кой е градът в долината?

— Също Кел. — Тя се усмихна. — Винаги сме живели така. За разлика от градовете на другите хора, нашите общности са пръснати на различни места. Тук е мястото, където живеят пророците. В планината има много други подобни места — на вълшебниците, на магьосниците, на гадателите — и всички те са част от Кел.

— Далите винаги създават ненужни усложнения — това поне мога да кажа със сигурност.

— Градовете на другите народи са построени с различна цел, Белдин. Предназначението на някои е да бъдат търговски центрове, други осигуряват защита на определена територия. Ние строим градовете си, за да извършваме изследвания и да се учим в тях.

— Как е възможно да го правите, щом се налага да изминавате толкова голямо разстояние, за да разговаряте с останалите?

— Не е необходимо да вървим никъде, Белдин. Нали можем да разговаряме един с друг където пожелаем. Нима ти и древният Белгарат не общувате по същия начин?

— Различно е — изръмжа гърбавият магьосник.

— В какво се състои разликата?

— Нашите разговори са лични.

— Ние не се нуждаем от уединение. Мислите на всеки човек са мисли на всички останали.

Отново излязоха под топлите слънчеви лъчи. Насочвайки внимателно Кайрадис, Тот ги поведе към пролома в хребета, а след това надолу по стръмната пътека, прекосяваща планинските поляни. Спускането продължи около час, после групата навлезе в хладна зелена гора. В дърветата чуруликаха птички, насекомите се въртяха, проблясвайки като огнени искри под водопадите слънчева светлина.

Пътеката беше стръмна и Гарион скоро откри недостатъците от продължителното спускане пеш — на палеца на левия му крак излезе пришка, неприятна болка в десния му подсказваше, че скоро и там ще се появи същата. Той стискаше зъби и продължаваше да куцука напред.

Слънцето почти клонеше към залез, когато стигнаха до бляскавия град в долината. С известно задоволство Гарион забеляза, че Белдин също куца. Накрая излязоха на застланата с мрамор улица, където бе къщата, в която ги беше настанил Далан.

Приятелите им вечеряха. Съвсем случайно Гарион погледна Закат в мига, когато малореанецът видя, че Кайрадис е с тях. Мургавото му лице пребледня и късата черна брада, която императорът на Малореа си бе пуснал, за да скрие самоличността си, изпъкна още повече. Той стана, направи лек поклон и почтително каза:

— Света пророчице!

— Императоре на Малореа — отвърна тя. — Както ти обещах в притиснатата под мрачни облаци Даршива, аз се предавам в ръцете ти и ще бъда твоя заложница.

— Не е необходимо да приказваме за заложници, Кайрадис — каза той смутено и се изчерви. — В Даршива изрекох онези думи прибързано, без да имам ясна представа какво ми предстои. Сега съм готов да направя онова, което трябва.

— Въпреки това аз съм твоя заложница, защото така е предопределено, и трябва да те придружа до Мястото, което вече не съществува, за да изпълня задачата си.

— Сигурно сте гладни — намеси се Велвет. — Сядайте и се нахранете.

— Първо трябва да изпълня задължението си, Ловецо в женски образ — обърна се към нея Кайрадис, после протегна напред двете си ръце и Тот внимателно постави в тях книгата, която беше донесъл от планината. — Древни Белгарат — изрече пророчицата със странен, многозвучно богат глас. — Оставям в ръцете ти свещената книга. Звездите ми повелиха да сторя така. Прочети я внимателно, защото нейните страници ще ти разкрият мястото, до което трябва да стигнеш.

Белгарат бързо стана, отиде при пророчицата и взе книгата с треперещи от нетърпение ръце.

— Благодаря ти, Кайрадис. Зная колко ценна е тази книга и ще се грижа за нея, докато тя е при мен. Веднага ще ти я върна, щом открия онова, което търся. — След това вълшебникът отиде при една малка масичка, седна и отвори тежкия том.

— Направи ми място — каза Белдин, приближи се с тежки стъпки до своя брат, притегли един стол и двамата възрастни мъже наведоха глави над шумолящите страници, забравяйки всичко наоколо.

— Би ли похапнала сега, Кайрадис? — обърна се Поулгара към момичето с вързаните очи.

— Много си добра, Поулгара — отговори пророчицата. — Постих през цялото време, докато пристигнете, за да се подготвя за тази среща, и гладът ме прави слаба.

Поулгара внимателно я заведе до масата и я настани между Се’Недра и Велвет.

— Добре ли е детето ми, света пророчице? — попита напрегнато Се’Недра.

— Синът ти е добре, кралице на Рива, макар че копнее да се върне при теб.

— Изненадана съм, че въобще си спомня за мен — каза Се’Недра с горчивина. — Беше бебе, когато Зандрамас го открадна… — Малката кралица въздъхна. — Толкова неща пропуснах — толкова неща няма да видя… — Долната и устна потрепери.

Гарион се приближи до нея и я прегърна, опитвайки се да я утеши.

— Всичко ще бъде наред, Се’Недра.

— Наистина ли, Кайрадис? — попита тя, едва сдържайки се да не заплаче. — Ще бъде ли всичко отново наред?

— Не мога да разкрия това пред тебе, Се’Недра. Пред нас се простират два пътя и дори звездите не знаят по кой от тях ще поемем.

— Как беше в планината? — попита Силк и Гарион си помисли, че приятелят му задава този въпрос не толкова воден от вечното си любопитство, а от желанието да прекъсне неудобния разговор.

— Доста напрегнато — отговори Гарион. — Аз не летя много добре, освен това ни връхлетя и вихрушка.

Силк се намръщи.

— Но тук грееше слънце през целия ден.

— При нас не беше така. — Кралят на Рива погледна към Кайрадис и реши да не приказва за убийственото течение, което без малко щеше да ги разбие в скалите. Вместо това я попита: — Може ли да им разкажа за мястото, където живееш, Кайрадис?

— Разбира се, Белгарион. — Пророчицата се усмихна. — Те са твои спътници и не бива да скриваш нищо от тях.

— Помниш ли връх Каша в Ктхол Мургос, Силк? — попита Гарион.

— Опитвам се да го забравя, но не успявам.

— Пророците са построили град, който много прилича на селището на дагашите в Каша. Разположен е в огромна пещера.

— В такъв случай се радвам, че не дойдох с вас.

Кайрадис се обърна към дребничкия драснианец и лицето й стана угрижено.

— Все още ли не си се преборил с този неразумен свой страх, Келдар?

— Не и в такава степен, която човек би забелязал с просто око. Освен това бих нарекъл страха си много основателен — за него има много, много причини. — Силк потрепери.

— Трябва да събереш цялата си смелост, Келдар. Неизбежно ще дойде време, когато ще ти се наложи да отидеш на място, от което се ужасяваш.

— Ако мога да избегна това, в никакъв случай не бих припарил там.

— Трябва да го направиш, Келдар. Нямаш друг избор.

Лицето му пребледня.

— Кажи ми, Кайрадис — намеси се Велвет, — ти ли удължи бременността на Зит?

— Много си проницателна, щом забеляза настъпилата пауза в този най-естествен процес, Лизел — отвърна пророчицата. — Отговорът ми е не — не бях аз. Магьосникът Вард от остров Веркат й заповяда да почака, докато изпълни задачата си в Ашаба.

— Нима Вард е магьосник? — попита Поулгара малко изненадано. — Обикновено откривам присъствието на подобни хора, но у него не забелязах нищо.

— Той е извънредно хитър — съгласи се Кайрадис. — Положението в Ктхол Мургос е такова, че трябва да практикуваме изкуството си изключително внимателно. Гролимите в земята на мургите непрекъснато бдят. Целта им е да откриват бързо последствията, които предизвикват вълшебствата.

— Бяхме ти много сърдити във Веркат — обърна се Дурник към пророчицата. — Така беше, докато разберем причината за твоята постъпка. Боя се, че известно време се отнасях много зле с Тот. Но той е добър и ми прости.

Немият исполин се усмихна на ковача и направи някакви знаци.

Дурник се засмя и каза:

— Вече не е нужно да правиш това, Тот. Най-сетне разбрахме как разговаряш с мен.

Тот отпусна ръце.

За миг Дурник изглеждаше така, сякаш слуша нещо.

— Да — съгласи се той. — Така е по-лесно — и много по-бързо, щом вече не трябва да размахваме ръце. О, за малко да забравя — двамата с Ерионд намерихме едно езеро край града. В него има много хубава пъстърва.

Широка усмивка огря лицето на Тот.

— И аз си помислих, че ще се зарадваш — усмихна се в отговор ковачът.

— Боя се, че оказваме лошо влияние на твоя водач, Кайрадис — извини се Поулгара.

— Не е така, Поулгара — усмихна се пророчицата. — Той е страстен риболовец още от дете. Често по време на нашите пътувания е намирал извинение да остане по-дълго край някоя река или езеро. Не го гълча за това. Аз обичам риба, пък и той умее да приготвя изключително вкусни ястия.

Приключиха вечерята си, разговаряйки тихо, за да не безпокоят Белгарат и Белдин, които продължаваха да четат внимателно „Малореанските евангелия“.

— Как Зандрамас ще разбере къде отиваме? — обърна се Гарион към пророчицата. — Тя е гролим, следователно не може да дойде тук, в града.

— Не мога да разкрия това пред теб, Дете на Светлината. Ала тя ще пристигне на уреченото място точно когато трябва.

— Моят син ще бъде ли с нея?

— Да, така е предопределено.

— С нетърпение очаквам тази среща — мрачно каза Кралят на Рива.

— Не позволявай на омразата да те направи сляп за задачите, които трябва да изпълниш — предупреди го сериозно момичето с превързаните очи.

— А каква точно е задачата ми?

— Ще научиш, когато дойде времето да се справиш с нея.

— Не може ли да стане по-рано?

— Не. Ако обмисляш предварително как да постъпиш, не ще можеш да я изпълниш както трябва.

— А моята задача каква е, света пророчице? — попита Закат. — Ти каза, че ще ми обясниш какво трябва да правя тук, в Кел.

— Това ще разкрия единствено на теб на четири очи, императоре на Малореа. Все пак знай, че ти ще трябва да изпълниш задачата си, когато твоите спътници са се справили със своите и че тя ще отнеме цялото спокойствие в живота ти.

— След като бездруго говорим на тази тема — намеси се Сади, — може би ще обясниш каква задача трябва да изпълня аз?

— Ти вече си започнал да я изпълняваш, Сади.

— И добре ли се справям?

Тя се усмихна.

— Да, сравнително добре.

— Бих могъл да постигна по-убедителни резултати, ако ми кажеш точно какво трябва да правя.

— Не, Сади. И ти, както и Белгарион, не бихте могли да се справите с онова, което ви предстои, ако ви разкрия точно какво е то.

— Онова място, към което сме тръгнали, много далеч оттук ли се намира? — попита Дурник.

— Вече сте изминали много левги, ала ви остават да изминете още много в бъдеще.

— В такъв случай ще трябва да поговорим с Далан дали е възможно да вземем оттук храна. Освен това бих желал да проверя копитата на конете, преди да тръгнем. Може би тъкмо сега е подходящото време отново да ги подковем.

— Това е невъзможно! — избухна изведнъж Белгарат.

— Какво има, татко? — Попита го леля Поул.

— Корим! Срещата трябва да се състои в Корим!

— Къде се намира това? — попита объркано Сади.

— Такова място не съществува — изръмжа Белдин. — Вече го няма на земята. Преди много години беше планинска верига, която потъна в морето, щом Торак разцепи света на две. В „Книгата на алорните“ това място е споменато по следния начин: „Високите хребети на Корим, които вече ги няма“.

— Във всичко това има някаква изкривена логика — отбеляза Силк. — Значи това са имали предвид всичките пророчества, описвайки Мястото, което вече не съществува.

Белдин замислено подръпна ухото си.

— Има и още нещо — отбеляза той. — Спомняш ли си историята, която ни разказа Сенджи в Мелцена? Ставаше въпрос за учения, който откраднал Сардиона. За последен път хората видели кораба му недалеч от южния край на Гандахар — после ученият така и не се завърнал. Според Сенджи той сигурно загинал по време на буря, разразила се край Даласианския бряг. Сега вече ми се струва, че Сенджи има право. Трябва да отидем там, където е Сардионът — имам тягостното чувство, че камъкът на злото се намира на върха на планина, която е потънала в морето преди пет хиляди години.

8.

Кралицата на Рива бе дълбоко замислена. Беше я обзела някаква особена отпуснатост, която ставаше все по-видима с всяка миля, докато яздеха през гората на запад от Кел. Се’Недра не вземаше участие в общия разговор, просто се задоволяваше да го слуша.

— Не разбирам как можеш да бъдеш толкова спокойна за това, Кайрадис — обърна се Белгарат към пророчицата с превързаните очи. — И ти няма да изпълниш предопределената ти задача, ако Сардионът лежи на дъното на морето. А защо заобикаляме толкова много, отправяйки се към Перивор?

— Тъкмо там ще ти се изяснят изцяло наставленията, които получи от светата книга, древни Белгарат.

— Не може ли ти да ми обясниш всичко? Знаеш, че не разполагаме с много време.

— Не ми е позволено да сторя това. Не бива да оказвам никаква помощ нито на теб, нито на Зандрамас. Твоята задача — а също така и задача на Зандрамас — е да разрешите тази загадка. Забранено ми е да ви помагам.

— Знаех си, че ще ми отговориш така — навъсено каза вълшебникът.

— Къде се намира Перивор? — обърна се Гарион към Закат.

— Перивор е остров, разположен недалеч от южния бряг на Даласия — отговори малореанецът. — Жителите му са много странни. В легендите им се разказва, че са потомци на някакви дошли от запад хора — те пристигнали по тези места с кораб, който се отклонил от курса си и се разбил на брега на острова. Това било преди две хиляди години. Самият остров няма голяма стойност, но мъжете там са вдъхващи ужас бойци. Общото мнение в Мал Зет е, че не си струва да се изпраща войска да покори тази земя. Дори Урвон не си е направил труда да изпраща гролими в Перивор.

— Нима няма да е опасно да отидем там, щом жителите му са толкова свирепи?

— Не. Всъщност те са дори гостоприемни — докато не опиташ да свалиш на брега въоръжена армия.

— Наистина ли имаме време за пътешествието до този остров? — попита Силк пророчицата.

— Имаме предостатъчно време, принц Келдар — отговори тя. — Векове наред звездите ни разкриват, че Мястото, което вече не съществува, очаква теб и спътниците ти. Знай, че ти и твоите приятели ще бъдете там в деня, предопределен за последната среща.

— И Зандрамас също ще е там, така ли?

— Нима срещата ще бъде възможна, ако го няма Детето на Мрака? — усмихна се тя.

— Струва ми се, че откривам полъх на хумор в думите ти, Кайрадис — каза драснианецът. — А това не е типично за вас, пророците. Така ли е?

— Колко малко ни познаваш, принц Келдар. — Тя отново се усмихна. — Често буквално се пръскаме от смях като прочитаме някое послание, изписано с огромни букви сред звездите. Освен това е много смешно да наблюдаваш как някои правят какви ли не неща, за да се измъкнат от онова, което е предопределено. Вслушвай се и изпълнявай наставленията на звездите, Келдар. Спести си агонията и мъченията и не се опитвай да избегнеш съдбата си.

— Използваш думата „съдба“ твърде лековато, Кайрадис — отбеляза неодобрително драснианецът.

— Нима ти самият не пристигна тук, подчинявайки се на съдбата, която ти е предопределена от раждането на света? Всичките твои грижи и занимания с търговия и шпионаж са само развлечения, поддържащи буден ума ти, докато дойде съдбоносният ден.

— Това е учтив начин да кажеш на някой човек, че се държи като дете.

— Всички ние сме деца, Келдар.

Белдин се появи високо в небето, прелетя над обляната в слънчева светлина гора и се спусна към земята, избягвайки ловко сблъсъка със стволовете на дърветата, като размахваше леко криле. После кацна на тревата и се превърна в човек.

— Някакви неприятности? — попита го Белгарат.

— Не толкова, колкото очаквах. — Гърбавият магьосник сви рамене. — И това малко ме тревожи.

— Струва ми се, че проявяваш непоследователност. Така ли е?

— Последователността е защитата, която използва ограниченият ум. Зандрамас не може да отиде в Кел, прав ли съм?

— Доколкото знаем — не може.

— В такъв случай би следвало да ни проследи до мястото на срещата, нали така?

— Освен ако не използва някакъв друг начин да открие къде се намира то.

— Тъкмо това ме тревожи. В случай, че ни следи, ще е логично да напълни тази гора с войска и гролими, за да разбере накъде ще тръгнем, нали?

— Да, имаш право.

— Обаче наоколо няма никаква армия — само няколко патрула, които не се престарават особено.

Белгарат се намръщи.

— Какво ли е наумила?

— Тъкмо това се питам и аз. Сигурно ни е приготвила някаква изненада.

— В такъв случай си дръж очите отворени. Не искам да се промъкне зад гърба ми.

— Може би ако го направи, ще ни е по-леко да й противодействаме. Това опростява нещата.

— Съмнявам се. Нищо в цялата работа не бе просто и не ми се вярва положението да се промени едва сега.

— Отивам на разузнаване напред. — Белдин трепна, очертанията му станаха неясни и след миг ястребът с синята ивица по крилете се издигна във въздуха.

Тази вечер направиха лагера си до един извор, който бълбукаше под огромна, покрита с мъх скала. Белгарат бе замислен, изпаднал в мрачно настроение, затова останалите го избягваха и всеки изпълняваше задачите си — повтаряни толкова много пъти, че вече се бяха превърнали в навик.

— Тази вечер си много мълчалива — каза Гарион на Се’Недра, докато двамата седяха край огъня след вечеря. — Какво има?

— Просто не ми се приказва. — Особената отпуснатост, която бе обзела малката кралица, не намаля пред изтеклия ден, няколко пъти в часовете на късния следобед тя се улови, че дреме на седлото.

— Изглеждаш уморена — отбеляза той.

— Да, малко. Вече пътуваме много време. Мисля, че това сигурно започва да ми се отразява.

— Тогава защо не си легнеш? Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш хубаво.

Тя се прозя, протегна ръце към него и каза:

— Занеси ме до леглото.

Гарион се сепна. Се’Недра обичаше да стряска съпруга си. В такива моменти очите му бяха така широко отворени, а лицето му изглеждаше като на малко момче.

— Не си ли добре?

— Добре съм, Гарион. Просто ми се спи и искам някой да ме поглези мъничко. Отнеси ме до палатката, сложи ме в леглото и ме завий.

— Ами щом искаш… — Кралят на Рива стана, вдигна я с лекота и я пренесе през лагера до тяхната палатка.

— Гарион — измърмори сънено Се’Недра, след като той нежно я зави.

— Да, скъпа?

— Моля те, съблечи си ризницата, когато дойдеш в леглото. С нея миришеш на желязна тенджера.

Тази нощ сънят на Се’Недра беше изпълнен със странни видения. Сънува места и хора, които не бе виждала, нито пък бе помисляла за тях от години. Видя насън легионери, които охраняваха двореца на баща й. Видя лорд Морин, шамбелана, забързан по Мраморния коридор. След това се пренесе в Рива и води дълъг, неразбираем разговор с Бранд, Пазителя на кралството; през това време Арел, русокосата племенничка на Бранд, седеше до прозореца и предеше лен. И не обръщаше никакво внимание на камата, която бе забита в гърба й до дръжката. Се’Недра се размърда, измърмори нещо и продължи да сънува.

Сега се намираше в Реон, в източна Драсния. Видя Вела, танцьорката от народа на надраките, взе една от камите й и с лекота я заби в корема на чернобрадия Улфгар, водача на култа към Мечката. Улфгар говореше нещо с подигравателен тон на Белгарат и не й обърна никакво внимание дори когато Се’Недра завъртя камата в търбуха му.

След това отново се отзова в Рива, тя и Гарион седяха голи край малко, искрящо езерце в гората, а над тях летяха хиляди пеперуди.

После неспокойният й сън я отведе в древния град Вал Алорн в Черек, а след миг — в Боктор, на погребението на крал Родар. По едно време видя полето, където се бе разразила битката в Тул Марду, и пред очите й отново се появи лицето на самоназначилия се защитник — Олбан, синът на Бранд.

Сънят й беше съвсем несвързан. Се’Недра се пренасяше от място на място без никакво усилие, движеше се през времето и пространството, търсеше нещо, макар че не можеше да си спомни какво точно е изгубила.

На сутринта се чувстваше изморена, също както предната вечер. Непрекъснато се прозяваше и всяко движение й костваше сериозни усилия.

— Какво има? — попита я Гарион, докато се обличаха. — Не спа ли добре?

— Всъщност не — отговори тя, — Сънувах какви ли не странни неща.

— Искаш ли да ми разкажеш за тях? Това може би е най-добрият начин да ги пропъдиш далеч и те няма да те преследват повече нощем.

— В сънищата ми нямаше никакъв смисъл, Гарион. Просто прескачах на различни места, като че някой ме прехвърляше от град в град, просто защото на нея и се искаше така.

— „На нея“? Значи онази, която те е пренасяла от място на място, е била жена?

— „Нея“ ли казах? Не мога да си обясня защо. — Се’Недра отново се прозя. — Надявам се, че който и да е бил, вече ще престане с това местене. Не бих желала да изживея втора нощ като тази. — След това малката кралица го погледна лукаво през премрежените си очи. — Е, някои части от съня бяха хубави. Аз и ти седяхме край онова езеро в Рива. Искаш ли да знаеш какво правихме?

Гарион бавно се изчерви.

— О, не, Се’Недра!

Ала въпреки всичко тя започна да му разказва — при това с твърде големи подробности, — докато кралят на Рива най-сетне не избяга от палатката.

Неспокойната нощ увеличи особената отпадналост, която я преследваше, откакто напуснаха Кел. Се’Недра яздеше в полудрямка и колкото и да се опитваше, не успяваше да се отърси от нея. Гарион разговаря няколко пъти с нея, предупреди я, че не бива да позволява на коня си да изостава от групата, и най-сетне, когато видя, че тя не може да държи очите си отворени, взе юздите от ръцете й и поведе коня й.

Малко преди обяд Белдин се върла и каза на Белгарат:

— Мисля, че трябва да се скриете. По пътя идва даршивански патрул.

— Нас ли търсят?

— Кой знае? Но ако е така, не се отнасят особено сериозно към задачата си. Влезте навътре в гората и ги оставете да отминат. Ще ги наблюдавам и ще ви съобщя, когато се отдалечат.

— Добре. — Белгарат поведе приятелите си в гората, за да намерят добро укритие.

Слязоха от конете и зачакаха напрегнато. Скоро до слуха им долетя дрънчене на оръжия — войниците от патрула яздеха в тръст по пътя.

Дори и в това опасно положение Се’Недра не можеше да държи очите си отворени. Известно време чуваше неясния шепот на спътниците си, после отново задряма.

Изведнъж се събуди — може би не съвсем. Вървеше сама през гората, главата й беше замаяна. Знаеше, че трябва да изпитва тревога, че се е отделила от спътниците си, ала чувстваше само някакво смътно безпокойство. Продължи да върви напред — не че отиваше някъде, просто се подчиняваше на нечия неведома повеля.

Най-сетне стигна до едно сечище, обрасло с висока трева. Там видя висока русокоса девойка, която държеше нещо, завито в одеяло. Плитките на девойката бяха свити на венец, а кожата на лицето й можеше да се сравни с прясно издоено мляко. Това беше Арел, племенницата на Бранд.

— Добро утро — каза девойката на кралицата на Рива. — Очаквам те от доста време.

Нещо дълбоко в съзнанието на Се’Недра се опита да изкрещи, че не бива да е така — че не е възможно високото риванско момиче да е тук, на тази горска поляна. Ала Се’Недра не можа да си спомни защо е така и мигът, изпълнен със съмнение, отмина безвъзвратно.

— Добро утро, Арел — отговори тя на скъпата си приятелка. — Какво правиш тук?

— Дойдох да ти помогна, Се’Недра. Виж какво намерих. — Тя вдигна края на одеялото и под него се показа мъничко личице.

— Моето бебе! — възкликна Се’Недра, обзета от безкрайна радост, затича, протегнала жадно ръце напред, грабна спящото дете от приятелката си и го притисна до тялото си и докосна меките му къдрици с бузата си.

— Къде го намери? — попита тя Арел. — Ние го търсим от толкова време…

— Пътувах сама през гората — отвърна Арел. — И ми се стори, че до ноздрите ми достига миризма от лагерен огън. Отидох да проверя и се натъкнах на палатка, опъната край един малък поток. Надникнах вътре и видях принц Геран. Нямаше никой, затова го взех и тръгнах да те търся.

Умът на Се’Недра все още се опитваше да крещи, да я предупреди, но тя бе обладана от неудържимо щастие и не обръщаше внимание на нищо. Бе прегърнала нежно бебето, люлееше го и му пееше тихичко.

— Къде е крал Белгарион? — попита Арел.

— Тук някъде — отвърна Се’Недра с неопределен жест.

— Трябва да отидеш при него и да му съобщиш, че синът му е жив и здрав и се намира на сигурно място.

— Да. Той ще бъде много щастлив.

— Аз имам важна работа, за която трябва да се погрижа, Се’Недра — каза Арел. — Мислиш ли, че ще успееш да се върнеш сама при приятелите си?

— Сигурна съм, че мога, но защо не дойдеш и ти с мен? Негово величество ще те възнагради за това, че намери и върна сина му.

Арел се усмихна.

— Щастието, изписано на лицето ти, е единствената награда, която е важна за мен. Освен това работата, която трябва да свърша, е изключително важна. Но по-късно със сигурност ще се присъединя към вас. Накъде сте поели?

— Струва ми се, че на юг — отговори Се’Недра. — Трябва да стигнем до морския бряг.

— Така ли?

— Да. Ще отплаваме за някакъв остров. Май се казва Перивар.

— Там трябва да стане някаква среща, нали? Перивар ли е мястото, където ще протече тя?

— О, не е — засмя се Се’Недра, милвайки детето си. — Отиваме в Перивар, за да получим допълнителна информация за мястото на тази среща. Чак след това ще тръгнем към него.

— Може би няма да успея да се присъединя към вас в Перивор — каза Арел и леко се навъси. — Но ти можеш да ми съобщиш точно къде ще стане тази среща. Ще дойда при теб там.

— Чакай да видя — замислено каза Се’Недра. — Как беше името на това място? О, спомних си! Корим.

— Корим ли? — възкликна удивено Арел.

— Да. Белгарат изглеждаше много разстроен, като разбра това, но Кайрадис го увери, че всичко ще е наред. Затова трябва да отидем в Перивор. Кайрадис ни разкри, че там има нещо, което ще даде отговор на всички неясни въпроси. Мисля, че спомена нещо за карта или някаква схема. — Тя се засмя разсеяно. — Да ти кажа честно, Арел, през последните няколко дни така ми се спи, че едва успявам да разбера смисъла на думите, които изричат хората около мен.

— Разбира се — отвърна Арел и лицето й се навъси. — Защо ли Перивар е ключът към загадката? Какво би могло да обясни този абсурд? Сигурна ли си, че името на онова място е точно Корим? Може би си разбрала погрешно.

— Така го чух, Арел. Самата аз не го прочетох в книгата, но Белдин и Белгарат непрекъснато приказваха за „високите хребети на Корим, които вече ги няма“. Освен това срещата трябва да стане на Мястото, което вече не съществува. Така че нещата съвпадат, нали?

— Да — отвърна Арел все така навъсена. — Май имаш право. — След това русокосото момиче се изправи и изопна дрехата си. — А сега трябва да те оставя, Се’Недра — каза тя. — Занеси бебето си при своя съпруг. Предай му моите поздрави. — Очите на Арел сякаш изведнъж блеснаха остро на слънчевата светлина. — Предай моите почитания и на Поулгара — добави тя. В начина, по който изрече последните няколко думи, имаше едва доловима злоба. След това русокосата се обърна и се отдалечи към гората.

— Довиждане, Арел — извика след нея Се’Недра. — Безкрайно съм ти благодарна, че намери детето ми.

Арел нито се обърна, нито й отговори.

Гарион бе обезумял от безпокойство. Когато откри, че жена му я няма, светкавично скочи на седлото и подкара Кретиен в луд галоп към гората.

— Гарион! Спри! — викна след него Белгарат.

— Не, дядо! — извика в отговор Гарион. — Трябва да намеря Се’Недра.

— И къде ще я търсиш? Нима просто ще яздиш из гората?

— Но…

— Използвай главата си, момче! Имаме друг начин, който ще ни донесе успех много по-бързо. Познаваш миризмата й, нали?

— Разбира се, но…

— Тогава ще трябва да използваме носовете си. Слез от коня и ела с мен. Ще се превърнем във вълци и ще тръгнем по следите й. Така ще стане много по-бързо и по-сигурно.

Гарион изведнъж се почувства много глупаво.

— Струва ми се, че въобще не съм с всичкия си — призна той.

— И аз така мисля.

Гарион слезе от Кретиен, плесна го по задницата и жребецът се втурна бързо към останалите коне.

— Какво, в името на боговете, си е мислела тя? — гневно викна Гарион.

— Не съм сигурен дали въобще е мислела — изсумтя Белгарат. — През последните няколко дни се държеше доста странно. Да започваме търсенето. Колкото по-бързо я намерим, толкова по-скоро ще я заведем при останалите. Леля ти ще успее да открие причината на тази загадка. — Очертанията на възрастния мъж станаха неясни и след миг той се превърна в голям сребрист вълк. — „Ти води! — изръмжа той на Гарион. — Ти познаваш нейната миризма по-добре от мен.“

Гарион също се превърна във вълк и започна да се мята в различни посоки, докато най-сетне носът му не улови познатия аромат на Се’Недра.

„Тръгнала е натам“ — изпрати мисълта си той към Белгарат.

„Прясна ли е следата?“

„Оставила я е преди не повече от половин час“ — отвърна Гарион и напрегна мускули да се втурне напред.

„Добре. Хайде да я намерим.“ — И двамата затичаха през гората, привели носове към земята.

Намериха я след около четвърт час. Се’Недра вървеше щастливо през гората и тананикаше нещо на вързопа, който държеше нежно в ръце.

„Внимавай да не я изплашиш — изрече предупредително Белгарат. — Сигурно се е случило нещо много лошо. Съгласявай се с всичко, което ти каже.“ — След това двата вълка проблеснаха за миг и възвърнаха човешкия си образ.

Щом ги видя, Се’Недра извика радостно и затича към тях.

— О, Гарион! Виж! Арел намери нашето бебе!

— Арел ли? Но Арел е…

— Остави я да приказва! — тихо и остро каза Белгарат. — Не й противоречи, защото може да изпадне в истерия.

— Ами… ами… това е прекрасно, Се’Недра — каза Гарион, като се мъчеше гласът му да звучи естествено.

— Толкова време го търсихме! — прошепна Се’Недра и очите й се напълниха със сълзи. Той е съвсем същият, както преди. Виж го, Гарион. Не е ли красив?

Тя повдигна леко одеялото и Гарион видя, че онова, което тя така нежно прегръщаше, не е бебе, а кукла от стари парцали.