Проломът

31.

Летяха на запад в непрекъсната зора — пресичаха часовите пояси със същата скорост, с която се движеше сянката на планетата.

Травис се опита да поспи. Не успя. В спокойните часове след излитането, когато действието на адреналина от изминалата нощ отшумя, случилото се в Цюрих се стовари отгоре му с пълна сила. В разгара на кошмара му се бе струвало, че оценява мащабите на ставащото, но беше грешил. С всеки изминал час умуване усещането растеше, подобно на купчините трупове по улиците около Театерщрасе 7.

На два пъти повърна, като едва успя да стигне до тоалетната. Операторите, покрай които минаваше, бяха будни, все още с цялото си оборудване с изключение на карабините. Някои бяха отпуснали глави на ръцете си, други се взираха през прозорците към черния океан и пастелното небе.

Пейдж също не спа. Мълчеше. Не плачеше, но Травис виждаше, че ръцете й от време на време треперят. Скоро откри, че следва примера на операторите — гледа навън и се опитва да не мисли за нищо. Когато стигнаха Гренландия — снегът долу отразяваше бледорозовия цвят на небето, — Пейдж най-сетне заговори. Гласът й бе напрегнат, сякаш бе плакала.

— Грешах. Когато казах за Пролома, че сме като яванския човек в сравнение с онези от другата страна. — Замълча, после продължи, като внимателно подбираше думите си: — Всъщност ние сме като мравки. Мравки, случайно пробили цистерна хлор под някакъв химически завод. До такава степен не разбираме с какво си имаме работа. Толкова опасна е тя. И толкова ги е грижа за нас онези от другата страна. Точно толкова, колкото биха се загрижили собствениците на завода за мравките. Може би дори не подозират за нас. А и да знаят, изобщо не им пука.

Вече летяха над Северна Дакота, земята долу тънеше в сенките на същото онова утро, в което бяха напуснали Швейцария. Не бяха разговаряли от часове.

Телефонът на Пейдж иззвъня. Беше Крауфорд. Тангента намерила дъщерята на Елис Кук, която била в къщата му по време на самоубийството. Момичето било много привързано към баща си. Може би знаело нещо. В момента дъщерята летяла към Бордър Таун и щяла да пристигне час преди тях.

Травис откри, че отново мисли за Шепот. Колкото и да беше изнервящо, това все пак го разсейваше. Пейдж завърши разговора и го погледна. Стори му се, че вижда същите чувства и в нейните очи.

Тя помълча за момент, после попита:

— Чел ли си „Среща в Самара“? — Гласът й бе все така уморен и глух.

— Не — отвърна Травис.

— Забравих кой е авторът. Едно от онези неща, които всеки чете на курсовете по литература. Някакъв слуга отива на пазара и вижда Смъртта, която го гледа заплашително. Слугата тича обратно при господаря си и казва: „Дай ми на заем коня си, ще замина за Самара, за да не ме намери Смъртта“. Господарят го пуска, после самият той отива на пазара, вижда Смъртта и я пита: „Защо си гледала заплашително слугата ми?“ „Заплашително ли? — отговаря Смъртта. — Не, не. Просто се изненадах, че го виждам тук. Довечера имам среща с него в Самара“.

— Точно така се чувствам — продължи Пейдж след кратко мълчание. — Каквото и да правим, по какъвто и път да поемем, Шепот ще ни чака в края му. Щом може да познава числата от лотарията, със сигурност може да се досети и за ходовете ни. Дори и да си кажем: „Добре, той ще се сети за това, така че хайде да направим обратното“, ще трябва да приемем, че се е досетил и за това.

Травис мълчаливо кимна. Да. Нямаше причина да не се съгласи с нея.

— И в такъв случай какво трябва да правим? — попита Пейдж.

Травис се замисли. Като че ли само един път изглеждаше донякъде осветен. Списъкът на целите, издраскан на пода на Театерщрасе 7.

— Трябва да разберем защо Пилгрим е поискал смъртта на тези тридесет и седем души. Или защо Шепот е заповядал да бъдат убити. Трябва да има някаква важна причина. И дори проклетото нещо да очаква да разберем каква е тя и да го е очаквало още преди десет години, какво друго можем да направим? Ако има някакъв изход, той е да разберем от какво го е страх.

Пейдж кимна, по-скоро че го е чула, отколкото в знак на съгласие. Самият той се чувстваше горе-долу по същия начин.

Загледа се към Северна Дакота. Малките градчета отминаваха далеч под тях, някои бяха просто кръстопътища с една-две лампи, които все още светеха в полумрака.

Хрумна му странна мисъл. Всъщност не самата мисъл бе странна. Беше си съвсем нормална. Странното бе, че го спохожда едва сега.

Предишният му живот бе свършил.

Апартаментът му във Феърбанкс. Работата. Нуждата да решава дали да остане там, или да се прибере в Минеаполис и да работи с брат си. Този живот си беше отишъл, сякаш го бе живял някой друг. Сега беше тук, част от Тангента, независимо дали му харесва, или не. Ако се прибереше у дома, хората на Пилгрим несъмнено щяха да го чакат. А предвид всичко, което вече знаеше за Пролома, Тангента сигурно щеше да го задържи след края на всичко това, най-малкото от съображения за сигурност.

Стига, разбира се, той и Тангента да оцелеят, когато всичко приключи.

32.

Казваше се Лорън. Седеше в офиса на Пейдж почти на същото място, където бе стоял Травис, когато му махнаха превръзката на очите и белезниците. Беше на двайсет и три, но изглеждаше много по-млада. Приличаше на изгубено дете.

Травис стоеше до Пейдж. Крауфорд и още няколко души също бяха тук. В продължение на половин час бяха задали на Лорън всички въпроси за нея и баща й, на които компютрите не бяха намерили отговор. Засега не бяха попаднали на нищо, което да им свърши работа.

В очите й имаше нещо познато. Травис го беше виждал и преди у подложени на разпит хора. Копнеж да разкрият нещо, потискан от страха да го направят. Страх, породен от липсата на доверие.

Наведе се към Пейдж и прошепна в ухото й. Тя го погледна, разбра замисъла му, кимна и излезе от стаята, като вадеше телефона си. Тъмните очи на Лорън я проследиха, после се спряха върху Крауфорд, който искаше от нея да уточни нещо, което беше уточнявала вече два пъти.

След няколко минути Пейдж се върна. Носеше черна пластмасова касета. Касета за единици.

Травис изчака размяната на реплики между Крауфорд и Лорън да приключи, след което попита:

— Мога ли да говоря с нея?

Крауфорд кимна. Травис пристъпи към Лорън, погледна я в очите и заговори меко, но направо.

— Не вярваш, че баща ти се е самоубил, нали?

Тя поклати глава, без нито за миг да отклони очи.

— Няма начин. — Замълча за момент. После се загледа в пода и продължи: — Всички ми казват, че трябва да приема станалото, защото иначе няма да мога да се справя с него. Казват, че хората винаги се чувстват по този начин, когато се случи подобно нещо. И че било нормално да… да няма предупреждение. Казаха, че са прегледали записите на всички охранителни камери в имението, преди и след като стана това, но че никой не е влизал или излизал. Но баща ми не се е самоубил. И не ми пука дали ми вярвате, или не…

— Знаем, че не се е самоубил — каза Травис.

Тя отново вдигна очи. Впери поглед в него. Травис се обърна към Пейдж и тя му подаде черната касета. Той я постави на масата до вратата и я отвори. Изглеждаше празна. Травис бръкна вътре и взе онова, което знаеше, че е там. Не беше сигурен коя точно част е напипал, но усещането бе същото като да вземеш дреха със затворени очи. В един момент му се струваше, че пипа ръкав, а секунда по-късно ръката му откри подгъва на ризата.

Обърна се към Лорън.

— Човекът, който е убил баща ти, е носел това — каза Травис и пъхна ръка през долния край на дрехата. Видя как тя и по-голямата част от рамото му изчезват.

Лорън трепна и зяпна с огромни очи пустото пространство, където трябваше да е ръката на Травис. Поклати едва забележимо глава. Устните й се раздвижиха, но не се чу нищо. Тя само се взираше. Минаха пет секунди. Десет.

Когато заговори, гласът й едва се чуваше.

— Къде е той сега?

Гледаше го. Травис посрещна погледа й, без да мигне.

— Мъртъв е. Аз го убих.

Следеше реакцията й и видя онова, за което се надяваше. Тя разбра, че й казва истината.

— Ние не сме лошите, Лорън. Можеш да ни разкажеш, не е нужно да се страхуваш от нищо.

Тя се вгледа отново в него, после погледът й се спря поред върху Пейдж и останалите. Всеки от тях кимна.

Обърна се още веднъж към Травис, след което отново заби поглед в коленете си.

— Баща ми бе член на група, за която никога не сте чували. Няма да намерите нищо за тях, ако гледате данъчните им декларации или разпечатките от телефонните разговори. Другите, които са били убити през последните няколко години, също са били част от нея. Ще ви кажа всичко, което ми е известно.

Онова, което й бе известно, не беше много. Баща й се опитвал да я предпази от онова, в което бил забъркан.

Групата нямала име, разказа Лорън. Това трябвало да е мярка за сигурност. Сред членовете й обаче се въртял полушеговит прякор, който никога не се записвал — Орденът на кубита.

Травис не беше чувал последната дума. Всички други в стаята обаче бяха наясно. „Кубит“ означаваше „квантов бит“. Изчислителна единица на квантов компютър. През последните близо десет години няколко десетки правителства и няколкостотин компании правеха опити да разработят квантови компютри, за които се предполагаше, че ще са невъобразимо по-мощни от съвременните. Но никой не бе постигнал успех, ако не се броят някои много ограничени лабораторни резултати, доказващи правотата на концепцията. Квантовият компютър беше едно от онези неща, за които всички са сигурни, че в един момент ще се появят. Само че е трудно да се определи дали този момент ще настъпи след пет, или след петдесет години.

Според Лорън Орденът на кубита започнал съществуването си в началото на деветдесетте. Доколкото тя имаше представа, това била повече или по-малко група много богати хора, финансиращи свои собствени тайни проучвания за разработването на реален квантов компютър. Мотивът им бил просто страхът — в глобалната надпревара за създаването на такава машина онзи, който пръв пресече финала, ще се сдобие с огромна власт и влияние. А доста от вероятните победители едва ли биха използвали тази власт в интерес на света. Мнозина биха предпочели да я използват почти за обратното. Орденът на кубита искал да спечели състезанието, след което грижливо да подбере няколко организации, които наистина се водят от хуманитарни подбуди, и просто да им предостави новата технология.

Добра идея. И добър повод да бъдеш убит. Дългосрочните интереси по принцип не харесват заплахите и са склонни да изразяват тази си нагласа чрез насилие.

Лорън нямаше представа дали групата е постигнала целта си или поне е успяла да постигне някакъв напредък. Не знаеше също къде са работили и къде са провеждали срещите си, нито пък дали Тангента е в състояние да намери някой друг член на организацията.

Завърши разказа си и отново ги изгледа един по един.

— Помогнах ли ви?

Травис срещна погледа на Пейдж. Тя си мислеше абсолютно същото като него.

— Помогна ни — увери той Лорън.

— Разполагат с работещ модел — каза Травис.

Двамата с Пейдж стояха при отворения портал на оградата на повърхността и гледаха как самолетът — този път „Гълфстрийм“ — отлита с Лорън на борда. Тя беше помолила да остане в Бордър Таун. Тук щяла да се чувства в по-голяма безопасност. Не беше така. Точно в момента това бе може би най-несигурното място на планетата, намиращо се под прицела на Шепот. Самата Лорън нямаше да я грози нищо, ако е някъде другаде; вече им бе дала цялата информация, с която разполагаше.

— Мисля, че си прав — каза Пейдж.

Травис гледаше как самолетът се смалява до размерите на детски модел. После се превърна в искряща точка, а накрая изчезна.

— Има ли някакъв шанс подобен компютър да е в състояние да бие Шепот? — попита той. — Затова ли тези хора представляват заплаха за него?

— Зная съвсем малко за квантовите компютри. От време на време в техническите списания се появяват статии за потенциала им. Мощта им расте експоненциално с добавянето на повече кубити, но точно това е трудното. Добавянето. Има някакво ограничение, десет или дванайсет кубита, нещо такова. Не са достатъчно, за да се постигнат особени резултати. Но ако някой успее да построи квантов компютър с петдесет или сто кубита, ще надмине всички. Направо ще ги издуха. Мисля, че дори и тогава има ограничения в приложението им — ограничения във вида математика, — но със сигурност могат да се намерят начини това да се заобиколи. Няма съмнение, че ще е страхотен пробив, ако някой наистина създаде работеща версия.

Травис се замисли. Кръгът пак се затваряше. Ако квантовият компютър наистина бе заплаха за Шепот, то той би предвидил и него. И би накарал Пилгрим да открие и унищожи мястото, където се правят разработките, много преди завършването му.

Това бе само едно от нещата, в които не виждаше смисъл. Имаше и няколко други. Все имаше чувството, че това объркване е част от плана на Шепот. Всяка добра стратегия трябва да изглежда като безсмислица за онези, срещу които е насочена.

Какъв беше планът му? Каква бе крайната цел на Шепот? Достатъчно трудно е да се досетиш за желанията на едно човешко същество. А какво би могло да иска това нещо?

33.

Цял ден пристигаха снимки и видеозаписи от отделението, претърсващо къщата на Елис Кук. Хубава къща. Вътре обаче нямаше нищо, което да намеква за членуването му в каквато и да било тайна група. Огледаха тръбите на климатиците. Разрязаха килимите. Разбиха и отвориха огромния сейф в мазето. Разглобиха на части механичния навес до басейна. Системата от помпи и филтри, която докарваше морска вода от пристанището с капацитет стотици литри в минута, бе способна да напълни басейна за по-малко от час. Само човек със сто милиона долара в сметката би могъл да си помисли, че се нуждае от подобно нещо. Но не откриха никакъв квантов компютър.

Записите от кулата на международното летище „Оуън Робъртс“ на Голям Кайман показаха нещо интересно. Няколко пъти в годината там кацал „Еърбъс A318“, достатъчно голям, за да побере над сто пътници, но регистриран като бизнес самолет. Всеки път отлитал само след няколко часа. Водел се на името на Кук, но бил регистриран в „Далас — Форт Уърт“, където имал постоянен хангар. По всичко личеше, че Кук не е използвал самолета като лично превозно средство. За целта имал „Дасолт Фолкън“, който държал на самия остров. Големият самолет не карал Кук никъде, а тъкмо обратното — докарвал хора при него. Много хора, всичките наведнъж. Изводът бе очевиден — къщата на Кук на острова бе централата на групата. Или една от базите им. Претърсването обаче не доведе до нищо, а справката с регистъра на острова не показа Кук да е собственик на други земи или имоти.

Денят се точеше, без да донесе никаква оперативна информация, и Травис виждаше как напрежението се натрупва в раменете на Пейдж. Тя се държеше мъжки, но личеше, че й е тежко, че гори от желание да направи нещо, каквото й да било, но няма накъде да насочи енергията си. Все едно да откачиш двигател от работните предавки и да го форсираш докрай.

На няколко пъти Травис чу хората да коментират, че бащата на Пейдж щял да е повече от добре дошъл в момент като този, когато отговорите са едновременно жизненоважни и трудни за намиране. Всеки път реакцията на Пейдж бе трудна за разчитане. Късно следобед тя се уедини за известно време и когато се върна, изглеждаше емоционално изтощена.

Към девет вечерта екипът в къщата на Кук приключи работата си. Засега нямаше други данни, с които да се заемат. Всъщност не разполагаха с абсолютно нищо.

Крауфорд даде на Травис карта за свободна квартира на етаж В12. Той я намери, влезе и се озова на място, два пъти по-голямо от апартамента му във Феърбанкс. Гранитни плотове в кухнята. Осемдесетинчов плазмен телевизор в хола. Хладилникът беше зареден до пръсване, както и шкафовете. Огромната баня, изсечена в скалата, бе произведение на изкуството. Което не можеше да се каже за отражението му в огледалото. Лицето му не беше виждало бръснач вече седмица. Не се бе къпал няколко дни, които бяха, меко казано, доста активни. Отвори аптечката и намери пяна за бръснене и неразпечатани самобръсначки. Шампоанът и неупотребяваният сапун го чакаха при душа. След двайсет минути отново се чувстваше човек.

Дрешникът също се оказа пълен с най-различно облекло. Травис си избра джинси и тениска и тъкмо когато се канеше да си направи сандвич в кухнята, забеляза, че бутонът на телефонния секретар примигва. Натисна го и Крауфорд го уведоми, че са намерили две съобщения в гласовата му поща във Феърбанкс и са ги прехвърлили тук.

— Както можете да се досетите, при външните разговори има процедури за сигурност — каза Крауфорд. — Ако искате да се свържете с някого, кажете ми и ще видим какво можем да направим.

Първото беше автоматично обаждане от телемаркет. Опитваха се да му пробутат удължена гаранция за колата. Второто бе от брат му Джеф.

— Здрасти, Травис. Свирни, когато получиш това. Имам страхотни новини. Уайтбърд е почти готов. Току-що мина първо ниво на „Мъгла на бойното поле“ без моя помощ. Все още е бъгав, има нужда от адски много работа, но съм страшно зарибен, човече. Още можеш да се включиш, ако искаш. Обади се. Чао.

Уайтбърд беше компютърна система, съчетаваща хардуер и софтуер, върху която Джеф работеше от години. Представляваше ограничена форма на изкуствен интелект, чиято цел бе да подобри действията на ръководените от компютъра врагове в игрите. Джеф тестваше способностите й, като я пускаше да играе вместо човек по-стари и по-прости, най-често свързани с бойни изкуства игри на 8-битови системи от осемдесетте и деветдесетте. А ето че вече се бе заел с модерни заглавия като „Мъгла на бойното поле“. Доста впечатляващо. Май беше на път да натрупа милиони, като продаде технологията на някой голям производител, след като изчисти всички бъгове. По-важното обаче бе, че просто обичаше работата си.

През последната година Травис едва не се бе поддал на изкушението да приеме предложението му. Дори и сега донякъде се измъчваше, че не го е направил. Все едно бе изпуснал изход от магистралата. Но това вече бе безвъзвратно отишло си минало.

Хрумна му, че ако някой трябваше да познае кой от двамата братя ще се озове в Бордър Таун, логичният — и единствен — избор щеше да е Джеф. Тангента вероятно разполагаше с цяла армия компютърджии, проектиращи и създаващи специално пригодени за изследванията им системи.

Обърна гръб на телефона и тръгна към хладилника. На вратата се почука.

Той отиде и отвори. На прага стоеше Пейдж. И тя бе взела душ. Все още изглеждаше напрегната. Сякаш страшно й се искаше да може да се отпусне.

— Само не ми казвай, че си ял.

— Не съм.

След час седяха по турски на леглото й, един срещу друг. Понякога тя поглеждаше надолу към ръцете си в скута и косата падаше пред лицето й по начин, който го омагьосваше.

Разговаряха за различни неща. Пейдж завършила гимназия на шестнайсет и постъпила в Тексаския университет. Смятала да се занимава с история, но четири години по-късно работела в рамките на новата магистърска програма по нанотехнологии, върху Модел-Т — неща, които някой ден можели да се превърнат в дигитални бели кръвни телца, средство за справяне с почти всяка болест; колкото и да й се искало да научи какво е било миналото на човечеството, толкова желаела да разбере и накъде отива то. Нищо не я вълнувало повече от последните постижения на технологиите, където най-добрите умове на света градят върху трудовете на колегите си с все по-бързи и по-бързи темпове. На двайсет и една вече знаела, че иска да посвети живота си на този свят. И тогава, през един изненадващ уикенд, баща й — единственият й жив роднина — я довел тук и й показал с какво всъщност си изкарва хляба. Било страхотно откровение. С него дошло и друго — близките на оператори на Тангента като Питър Камбъл ги грозели огромни рискове. Пейдж се намирала в опасност просто защото съществувала, защото била дъщеря на баща си. В Бордър Таун щяла да е в безопасност, докато заплахата не бъде отстранена.

— И оттогава живея тук — каза тя и обходи с поглед апартамента си. Намираше се два етажа под този на Травис и беше абсолютно същият, ако не се брояха някои дребни промени според собствения й вкус.

Ръцете й сами намериха неговите. Той ги задържа, палците му нежно галеха дланите й.

— След затвора… имал ли си някоя… специална? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той. И след малко добави: — И в затвора също.

Пейдж се разсмя, вдигна очи от ръцете им и го погледна.

— След като излязох — каза той, — част от мен си мислеше, че няма смисъл да се опитвам. Още щом завържеш разговор, се блъскаш в стената. „Значи си от Минесота? О, какво си правил там?“

Тя отново се разсмя тихо.

— А останалата част от теб какво мислеше?

Травис помълча известно време.

— Че това е истинското ми наказание. Онова, от което никога няма да бъда освободен. И че го заслужавам.

— За случилото се с… — Млъкна и Травис я усети как си спомня полицейското досие, което бе прочела. — С Емили. Емили Прайс.

Травис кимна.

— Тя ме спаси от онова, което бях. Спаси ми живота — и в прекия, и в преносния смисъл, сигурен съм. И те я убиха заради това. Трябваше да се сетя. Трябваше да предвидя, че ще се случи, а не го направих.

— Лошото в хората лесно може да се подцени — рече Пейдж. — Не мисля, че трябва да търпиш доживотна присъда.

Травис успя да скалъпи нещо като усмивка и стисна ръцете й мъничко по-силно.

В тъмнината дрехите им се изпариха и кожата й се допираше до неговата, много по-топла, отколкото си беше представял, косата й го обгръщаше, ухаеше сладко като ябълки през октомври. Вкуси на езика й бялото вино, което бяха пили на вечеря. Вкуси нежната кожа под брадичката й. Вкуси всичко.

По-късно, докато я държеше в обятията си, Травис усети как мълчанието се изпълва с всички въпроси, които измъчваха и двамата. Всички неща, които не пасваха, независимо как ги подреждаш.

— Всичко, което е правил Шепот от деня, в който се е появил от Пролома през осемдесет и девета, е било част от плана му — каза той. — Нали?

Тя кимна, положила глава на гърдите му.

— Така мисля.

— Идеята, че отначало е принуден да ти помогне, а след това се опитва да те овладее, е пълна глупост. Мога да направя всичко, което той поиска, по всяко време. Нищо не го принуждава. Нищо не го ограничава. Всичко това е само димна завеса, за да може да контролира начина, по който се отнасят с него хората. В Аляска, когато ме използваше, за да се опита да разпали атомна война, сякаш не успя заради неочакваната поява на хората на Пилгрим. Можеш ли дори за секунда да повярваш на това? Че това нещо е в състояние да предвиди джакпота на лотария години преди тегленето й, но не и че след няколко минути ще пристигне хеликоптер? Нещо, за което би се сетил всеки радарен техник с хронометър?

— Да, нелогично е — прошепна Пейдж.

— Просто се е преструвал — каза той. — Продължил е да играе ролята си. Всеки негов ход от момента, когато е пристигнал на този свят, е целял да направи нещата точно такива, каквито са сега. Виждаш ли проблема в това?

— Че двайсет години е страшно много време за нещо толкова могъщо, за да постигне целта си ли?

— Именно. Ако единствената му цел е била да контролира Бордър Таун и Пролома, би могъл да го направи още първия ден. Можел е просто да се прави на добър от самото начало, да спечели всички и когато попадне в ръцете на подходящия човек, имащ достъп до някое от наистина разрушителните неща, пазени тук, да го използва като марионетка, за да избие всички. Фасулска работа. Така че каква всъщност е истинската му цел? Какво е толкова недостижимо за него, че са му трябвали всички тези години и сложни планове?

Известно време тя не отговори. После попита:

— Ами ако търси нещо, което не е било налично до този момент?

Травис се замисли. Звучеше логично. И беше много по-добро от онова, с което разполагаше той. Тоест много по-добро от нищо.

— Имаш предвид нова единица ли? Нещо, което е пристигнало съвсем наскоро?

— Не зная. Никой от уникатите, пристигнали в последно време, не е особено мощен или опасен, поне доколкото знаем.

Отново замълчаха. Климатичната инсталация се включи с въздишка. Травис беше подпрял брадичка върху главата на Пейдж. Всяко вдишване го изпълваше с аромата на косата й.

— Има нещо, което ме тормози повече от всичко това — каза след малко той. Замисли се откъде да започне. — Значи сме съгласни, че Пилгрим не е истинският враг, нали? Не че това го оневинява. Шепот вероятно е избрал него, защото е знаел на какво е способен. Но каквото и да си мисли Пилгрим, Шепот е онзи, който дърпа юздите. Дотук добре, нали?

— Да.

— Но Шепот си остава машина. Той е инструмент, а инструментите не избират сами предназначението си. Някой друг трябва да е направил това.

Пейдж дълго мълча. Накрая каза:

— Имаш предвид някой от другата страна на Пролома.

— Да.

Ръката му усети тръпките, които пробягаха по гърба й.

— В такъв случай нямаме никакъв шанс — каза Пейдж.

Травис се опита да измисли някакъв обнадеждаващ отговор, но не успя. Не му оставаше друго, освен да я прегърне още по-силно. Тя се сгуши в него. Той остана да лежи, заслушан в дишането й, усещаше как тялото й постепенно се отпуска. Превърташе въпросите отново и отново в главата си и се питаше срещу кого или какво са се изправили всъщност.

По някое време се събуди с изключително странно усещане. Сякаш се беше сетил за нещо. Може би го беше сънувал. Опита се да си спомни какво, но така само щеше да го пропъди като дете, опитващо се да хване баскетболна топка с една ръка. Отпусна се и го остави да се върне. За момент му се струваше, че ще успее. Картината мъгляво се очерта в мислите му — видеозаписът с помпената станция в къщата на Кук на Голям Кайман. Беше свързано с нея. Нещо относно нуждата на Кук изобщо да се сдобие с такова чудо. Но това бе всичко, до което успя да се добере. Миг по-късно всичко беше изчезнало.

Пейдж промърмори сънено до него. Той я целуна по челото и тя се качи отгоре му и нежно го зацелува по врата, преди отново да заспи в обятията му. Заслушан в ритъма на сърцето й, той затвори очи и я последва в съня.

34.

Зазвъня телефон. Някъде в тъмното. Пейдж се размърда, претърколи се към нощната масичка — часовникът показваше четири сутринта, — включи осветлението и натисна бутона на спикърфона. Още докато отговаряше, се мушна отново под завивките и се сгуши в него.

Гласът от говорителя беше уплашен.

— Пейдж, Крауфорд се обажда. Намирам се в специален склад на трийсет и първо ниво. Дежурните ме повикаха. Нещо става. Най-добре ще е да дойдеш.

Двамата се спогледаха.

— Пейдж? — почти викна Крауфорд.

— Чувам те. — Тя се отдръпна от Травис, седна, стъпи на пода и почна да събира дрехите си. — Какво се е случило?

— Не сме съвсем сигурни. Свързано е с предмета, който донесохте от Цюрих. Черния куб.

— Усилвателят. — Пейдж погледна Травис.

По спикърфона се чуваше някакво странно бръмчене. Сякаш някой си тананикаше, дълбоко, от диафрагмата. Същия звук бяха чули на деветия етаж на Театерщрасе 7 малко преди да се отприщи адът.

— Заключен е в едно от хранилищата — каза Крауфорд. — Там го прибрахме вчера сутринта. Но сега издава звука, който сигурно чувате зад мен. Още не сме отворили хранилището. Не сме сигурни дали е разумно…

Крауфорд изведнъж млъкна, после продължи:

— Пейдж, чакай малко. Обаждат се от контролната зала на отбраната. Пускам ги на конферентен разговор. — Изключи за секунда, след което каза: — Защита, слушаме ви.

— Господин Крауфорд, имаме ситуация на повърхността — каза женски глас. — Не сме сигурни какво точно става, но радарът засича нещо над нас, на височина дванайсет хиляди метра и падащо. Според компютъра са хора.

— Парашутисти? — попита Пейдж.

— Най-вероятно. Падат със скорост около триста и двайсет километра в час, което съответства на скоростта, която развиват хората при падане. Радарът не вижда самолет, така че или са скочили от много голяма височина като тази на U2, или от стелт, ако това е възможно.

Очите на Пейдж се присвиха едва забележимо. Пилгрим разполагаше с Шепот — разбира се, че беше възможно.

— Формацията им се развали веднага след като ги засякохме и радарът ги изгуби, но с инфрачервените камери на зенитните оръдия можем да ги прихванем, когато се спуснат достатъчно ниско. С ваше разрешение, сър, можем да ги унищожим до един.

— Направете го — каза Крауфорд.

Басовото бръмчене продължаваше да се чува като фон.

Разтревожена от случващото се, Пейдж стана, все още държеше дрехите си на топка.

— Някой включвал ли е усилвателя? — попита тя. — Наблизо да се провежда някакъв експеримент или нещо подобно?

— Нищо — отвърна Крауфорд. — Просто се включи. Все едно е бил на таймер.

Внезапно хрумване накара Травис да се надигне и да стъпи на пода. Пейдж се обърна и го погледна въпросително.

— Крауфорд, обажда се Травис Чейс — каза той. — Какви единици се държат в най-близките до усилвателя хранилища?

Последва кратка пауза, докато Крауфорд осъзнаваше факта, че Травис говори по телефона на Пейдж в четири сутринта. Накрая отговори:

— В момента не разполагам с конкретната информация. Момент.

Чуха го как говори с някой от дежурните.

Но Травис вече знаеше отговора. Стана от леглото и отиде до бюрото на Пейдж за молив и нещо за писане. Пейдж го последва, като пусна дрехите си на пода.

— Какво има?

Преди да успее да й отговори, жената от отбраната отново се включи:

— Вече ги виждам на инфрачервените камери. Едва-едва. Превключвам зенитните оръдия на ръчно прицелване.

— Трябва да напишем бележка до себе си — каза Травис. — За да знаем какво се е случило.

Отвори едно чекмедже, намери тъп молив, грабна някаква разпечатка и я обърна, за да пише на гърба й.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Пейдж.

— Получих списъка — обади се Крауфорд по телефона. — В най-близкото до усилвателя хранилище се намира единица нула четири три шест, Заличител.

Точно както предполагаше Травис. Предметът, за който Пейдж му беше разказала в Цюрих. Бил същият като Арес, но действал по различен начин. Изтривал спомените ти за последните три дни и те оставял с впечатлението, че с едно мигване на окото си пропуснал цялото това време.

Челюстта на Пейдж бавно увисна. Разбираше. А не й се искаше.

— Щом Шепот може да предскаже числата от лотарията, значи може да предвиди къде ще се озове и усилвателят — каза Травис.

— Господи! — промълви Пейдж.

Той насочи вниманието си към хартията и онова, което трябваше да запише. В същия момент Крауфорд изкрещя и Травис разбра, че вече е късно. Миг по-късно спалнята на Пейдж потъна в ярка зелена светлина. Същото ставаше и във всяко друго помещение в Бордър Таун, Травис бе сигурен в това. Инстинктивно прегърна Пейдж, сякаш можеше да я защити от сиянието. Светлината сякаш минаваше направо през телата им…

35.

Травис беше лежал буден в палатката си и бе слушал как вълците вият някъде покрай хребета. Беше чел, че глутниците променят силата на воя си, за да объркат плячката (както и другите вълци) относно разстоянието си до тях. Явно действаше и при хора. Струваше му се, че са на не повече…

Изведнъж откри, че е затворил очи. Някаква силна светлина, подобна на мълния, но със зелен оттенък, проблесна толкова ярко, че успя да я види през клепачите си. Изчезна почти веднага, макар че той почти не го забеляза — вече бе осъзнал, че някой се е вкопчил в него и в същото време се бори…

Отвори очи и видя, че се намира в стая, която не бе виждал никога. Борещата се фигура се откопчи от него.

Беше прекрасна — и съвсем гола — млада жена.

Стискаше силно дясната си ръка под рамото, лицето й едва сега се отпускаше, сякаш е било изкривено от ужасна болка. Травис бе сигурен, че не е хващал ръката й и че дори не я е удрял, без да иска. Имаше само миг да помисли за всичко това, след което тя му крещеше и го гледаше толкова объркано и смутено, колкото сигурно изглеждаше и самият той.

— Кой си ти? Какво става, мамка му? Къде е баща ми?

Травис инстинктивно отстъпи назад и отговори, че не знае. После повтори думите си. Това бе единственият отговор, който имаше на въпросите й — както и на своите собствени.

Тя сякаш веднага позна стаята, макар че това само я обърка още повече. После погледът й се спря върху раницата и опряната на стената карабина и преди Травис да осъзнае опасността, жената се хвърли към оръжието, грабна го и се прицели в лицето му.

— Какво сте направили, мамка ви?!

Нямаше какво да й отговори. Поклати глава, без да откъсва очи от нейните. Разпери ръце, за да покаже, че не я застрашава.

Тя вкара патрон в цевта и направи крачка напред и той отстъпи до стената. В същото време погледът й се насочи надолу; Травис го проследи и установи, че също е гол. Отново се спогледаха и той видя как очите й се присвиват, докато отново оглеждаше стаята, после себе си (забеляза, че също е без дрехи), като се мъчеше да проумее положението. Агресията й като че ли потрепна. Което не важеше за карабината.

От някакъв говорител наблизо се чуваха развълнувани гласове; изведнъж млъкнаха и някой, явно по-възрастен мъж, каза:

— Пейдж ли чух?

Жената — явно се казваше Пейдж — се обърна към звука. Травис едва сега забеляза телефона до леглото.

— Крауфорд?

— Пейдж, къде си?

Тя се поколеба, сякаш бе твърде смутена да каже на глас онова, което знаеше.

— Аз… в стаята си. А ти къде си?

Отговорът на мъжа бе също толкова колеблив.

— Май бях в конферентната зала, но… сега съм долу в специалния склад…

Прекъсна го мек компютърен глас, който повтаряше: „Приближаващи… Приближаващи…“

Пейдж свали карабината. Непрекъснато повтаряната дума привлече цялото й внимание. Обърна се, пристъпи към телефона и попита:

— Кой е дежурен в залата на отбраната?

Отговори жена, и тя объркана като всички.

— Карън… Карън Лоу. Сигурна съм, че не трябва да съм на смяна точно сега, бях в стаята си…

— Забрави за това — прекъсна я Пейдж. — Какво приближава?

— Нищо. Радарът е чист във всички честоти. Камерите на оръжията са активирани, но не зная защо, на тях няма нищо…

Чуха се и други гласове, след което Карън каза:

— Добре, да. Какви са?

Пейдж се наведе, прочете светещия дисплей на будилника и прошепна:

— Три дни…

— Виждам най-малко десет — каза Карън на някой до себе си.

— Карън, какво виждаш? — попита Пейдж.

— Не знаем. Не са летателни апарати. Датчиците показват, че са с телесна температура. Вероятно са парашутисти, но… дали са неприятели, или…

— Унищожете ги — заповяда Пейдж. По погледа й Травис разбра, че поне временно се е отърсила от объркването. — Всички да застанат по местата си и да открият огън, веднага. И някой да вдигне тревога на всички задържащи нива. Заключете всичко и разбийте контролните панели.

Дори хората от другата страна да бяха объркани, решителният й тон си свърши работата. Травис чу воя на сирени, след което някой явно започна да изпълнява заповедта й да трошат разни работи. Чу как се отварят компютърни кутии и крехките им компоненти се разбиват с тъпи тежки удари. Може би със столове.

— Стреляте ли вече? — попита Пейдж.

— Прицелваме се — отвърна Карън. — Готови след пет, четири, три…

Изведнъж подът подскочи, след което всичко се разтресе от басовия тътен на експлозия някъде високо горе.

36.

Спикърфонът млъкна. Пейдж впери поглед в него за по-малко от секунда, после грабна някакви джинси от пода, метна ги на Травис и почна да събира дрехите си.

— Изглежда си повече в час от мен — каза той. — Нещо против да споделиш?

— Имам предположение — отвърна тя. — С празнини.

— Пак е нещо. — Травис обу джинсите.

Пейдж закопча своите, после навлече ризата си и отново грабна карабината.

— Думите Тангента и Пролом да ти говорят нещо?

— Не.

— Значи не бих могла да ти обясня дори да имахме цял час… — От най-близкия отдушник достигна трясък на автоматична стрелба. — А не разполагаме с цял час.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолет с два резервни пълнителя.

— Знаеш ли да стреляш?

Травис кимна. Тя направи крачка към него, после спря и го изгледа още веднъж. През отдушника се чуха още изстрели, последвани от слаба експлозия. Пейдж му подаде пистолета и пълнителите и тръгна към вратата, като по пътя грабна раницата и я метна на рамо.

Травис я последва и най-очевидният му въпрос най-накрая изплува в главата му.

— Как съм се озовал тук, по дяволите?

Пейдж огледа коридора отвън, явно остана удовлетворена, че е празен, и отвърна:

— И аз съм любопитна да разбера. И излезе от стаята.

Вървеше към дневната с вдигната карабина, готова да убие всичко, което се появи пред нея. Не беше очарована, че трябва да обърне гръб на непознатия (даде си сметка, че не го бе попитала дори за името му), но ситуацията налагаше известен риск. Който и да бе той, собственото й облекло допреди малко — тоест липсата му — като че ли показваше, че му има доверие.

Холът бе празен. Зад вратата по основния коридор се чуха викове.

Как бе възможно да се е върнала жива в Бордър Таун? Беше завързана за импровизирана маса за мъчения, може би с единия крак в гроба, заобиколена от врагове, на най-затънтеното място, което бе виждала. Как три дни по-късно се бе озовала в спалнята си, чисто гола, с някакъв тип, когото не бе виждала никога и който не беше чувал за Тангента?

Баща й също ли бе оцелял?

Надеждата и страхът я раздираха, а това изобщо не й бе от полза в момента. Тя се обърна към вратата, съсредоточи се, после погледна през рамо към непознатия.

— Не стреляй по нищо, по което вече не стрелям. И добави: — Освен ако то не стреля по теб.

Той сви рамене, без дори да се опита да скрие, че изобщо не разбира какво става.

Пейдж се усети, че го оглежда. Не изглеждаше зле. После се обърна, отиде до вратата, отвори я със затаен дъх и излезе.

По коридора тичаха хора. Всички бяха от състава на Тангента. Бяха объркани, отчасти от експлозиите, но най-вече от разбитите си спомени, реши Пейдж. Само някои носеха оръжия, но дори те се оглеждаха някой да им каже какво да правят и не намираха помощ.

Ако предположението й — онова с празнините — бе вярно, всички просто за миг бяха изгубили спомените си от последните три дни. Три дни. Ефектът на Заличителя. Но как бе успял да засегне цялата сграда?

И как Пилгрим беше успял да направи това? Нямаше съмнение, че атаката е дело на негови хора. Сигурно самият Пилгрим беше с тях.

Ефектът на Заличителя би трябвало да продължи само няколко минути. Това бе добрата новина. Лошата бе, че Пилгрим също го знаеше. И сигурно беше планирал действията си според това. Щеше да се опита да овладее Бордър Таун през тези няколко минути.

От процепите на вратите на асансьорите влизаше дим. Някъде на най-горните нива проехтя нова експлозия и стените завибрираха. Хората наоколо трепнаха, сякаш очакваха таванът да се срути отгоре им. Може би щеше да се случи тъкмо това. Пейдж забеляза, че някои я зяпат, сякаш е призрак. До известна степен разбираше реакцията им, но точно в момента не й беше до това.

Какво трябваше да направи, за да поеме веднага контрол над всичко?

Лесен въпрос. Нервният център на сградата, контролната зала за сигурност, се намираше точно под залата на отбраната. С Шепот — а нямаше съмнение, че го носи със себе си — Пилгрим можеше да научи кодовете за всички системи в сградата. И да ги използва срещу тях.

Тя се обърна към най-близката група въоръжени оператори с намерението да ги извика и да ги поведе нагоре. Можеха да стигнат до залата за сигурност за шейсет секунди. Но преди да успее да каже каквото и да било, вентилационната система на тавана забълва струи бял газ. За момент Пейдж си помисли, че се е включила противопожарната система и е започнала да изпомпва халон. След това го подуши.

Не беше халон.

Разбира се. Разбира се, че Пилгрим щеше да включи тази система. Толкова прост ход, мамка му!

За момент помисли да вкара всички в квартирата си, макар да знаеше, че е безсмислено — в стаите й също имаше климатична инсталация. Погледна ги в очите, един по един — газът вече действаше на някои, — и по някаква причина задържа погледа си върху непознатия. Колкото и да беше объркан, успяваше да държи страха си изкъсо. Пейдж отново се запита кой ли е.

После коленете й се подгънаха и докато зрението й се замъгляваше, го видя да пристъпва напред да я хване, след което всичко потъна в мрак.

37.

Травис се събуди и откри, че паметта му е възстановена — трите изгубени дни отново бяха част от миналото му. Събуди го Пейдж, която като че ли плачеше за нещо, и след миг той разбра защо. Събуди го кашлянето на шейсетина други оцелели при атаката, завързани до тях двамата в голяма конферентна зала.

Събуди го и Арън Пилгрим, който стоеше над него. Макар от Тангента така и да не му бяха показали негова снимка, Травис го позна. Не би могъл обаче да каже откъде, та дори животът му да зависеше от това.

Четирима мъже с карабини пазеха пленниците. Пилгрим привлече вниманието им с поглед, после посочи Травис и Пейдж.

— Тези двамата.

Двама от пазачите преметнаха оръжията си на рамо и замъкнаха Пейдж, а след това и Травис, на три метра от стената, покрай която бяха наредени останалите.

Пилгрим посочи осем други; сред тях бе Крауфорд и д-р Фейгън, червенокосата, която търсеше начин да установи контакт с другата страна на Пролома. Хората на Пилгрим извлачиха и тях по голия под до Травис и Пейдж.

Пилгрим ги огледа замислено, после кимна и каза:

— Убийте останалите.

— Не! — изкрещя Пейдж.

Стрелбата започна още преди викът й да отекне от стените. Хората на Пилгрим тръгнаха бързо по редицата, като пускаха куршум в челото на всеки пленник. Травис усещаше как тялото на Пейдж се свива в спазъм при всеки изстрел, при всеки умоляващ вик на обречения, при всеки безнадежден опит да се извърти наляво или надясно в последния миг, за да избегне участта си. Когато всичко свърши, тя трепереше, разтърсвана от сподавени хлипове. Завързан, Травис не можеше да й предложи друга утеха освен да се притисне в нея. Тя реагира, като се притисна в рамото му и заплака.

Над главата й Травис видя върху конферентната маса стоманена кутия — куб със страна около двайсет и пет сантиметра. Беше заключен и отгоре имаше дръжка. Миниатюра на гигантската версия на борда на Хвърчило. От процепа през средата му се процеждаше тънка ивица синя светлина, подобно на пръстена на някаква планета с формата на куб.

Пилгрим се обърна към избраните оцелели. Очите му се спряха върху Травис.

— Ти си шибана марионетка на това нещо — каза Травис.

— Може и да дърпа конците — отвърна Пилгрим. — Но играта е моя.

Травис наблюдаваше изражението му, докато го казваше. В очите му нямаше блъф. Този човек наистина вярваше в думите си. Вярваше, че Шепот служи на неговите интереси, а не обратното.

— Но кой си ти, че да говориш за марионетки? — продължи Пилгрим. От тона му личеше, че Травис би трябвало да разбира думите му по по-многозначителен начин. После се усмихна. — Аха, ясно. Дори не помниш, че сме се срещали, нали?

Травис се взираше мълчаливо в него. Ако това бе някаква шега, не я разбираше. А и не беше сигурен, че му пука.

— Както и да е — каза Пилгрим. — Трябваше да си тук, така че предполагам, всичко върви както трябва. Което идеално ме устройва.

Телефонът му иззвъня. Пилгрим отговори. В настъпилата тишина Травис успя да различи ясно гласа от другата страна на линията.

— Всичко, което ни трябва, е заключено зад бронираните врати — каза обаждащият се. — Компютрите са изпотрошени. Не можем да разбием кодовете.

— Зная — каза Пилгрим.

— Ще ни трябва най-малко час, за да пробием вратите и да влезем в главната лаборатория.

— Час и петнайсет минути. — Не беше предположение. Погледът му спокойно се спря върху кутията на Шепот. — Действайте. Техниците започнаха ли да връщат в строя защитната система?

— В момента го правят. Има много проблеми. Взривът е помел куп важни елементи. Поправят системата ръчно, така че ще им трябва около половин час, плюс-минус няколко минути.

Пилгрим прекъсна разговора и прибра телефона.

— Идеално — повтори той и кимна на двама от четиримата си мъже. — Останете при тях.

После излезе, без дори да погледне телата на екзекутираните. Другите двама го последваха. Единият, с телосложение на бик, висок два метра и тежък сигурно сто и четиридесет кила, взе кутията на Шепот и я помъкна със себе си.

Пейдж мълчеше. Вече не плачеше, само дишаше тежко.

Беше минала не повече от минута, откакто Пилгрим беше излязъл. От труповете продължаваше да тече кръв. Раницата на Пейдж лежеше до един от краката на конферентната маса, където я бе запратил някой. Не я бяха отворили. Не си бяха направили труда. Травис се сети, че Дубльор е все още вътре. Както и Медик. Не че това имаше някакво значение. Способностите на Медик с нищо не можеха да помогнат на труповете покрай стената.

Въпреки това, докато гледаше раницата, Травис видя хода, който би могъл да направи, ако се отвори удобен случай.

Следеше пазачите, без да гледа право към тях. Бяха прекалено самоуверени. Не приемаха на сериозно задачата си. Десет пленници, вързани и струпани в средата на голо помещение. Дори не си помисляха, че някой от тях може да направи някоя глупост.

Бяха закопчани само китките им. Завързани с някакъв метал. Вероятно алуминий или стомана. Нямаше да се скъса, това беше сигурно.

Но можеше да среже кожата.

На Травис му трябваше и двамата пазачи да гледат настрани. Единият вече го правеше — стоеше при вратата и зяпаше нещо в коридора. Може би миризмата на кръв му бе дошла в повече. Другият се мотаеше из помещението, погледът му шареше навсякъде, без да се задържа върху нищо конкретно. Така и не се извръщаше за достатъчно време, за да може Травис да направи онова, което беше замислил.

Мина още една минута. Травис се замисли за казаното от Пилгрим.

„Трябваше да си тук“.

Шепот бе поискал да е тук. Винаги е искал да бъде тук. Погрижил се е това да стане. И какво още бе казал онзи? Че са се срещали и преди? Напълно възможно, като се имаше предвид амнезията, предизвиквана от Шепот. Може да се бяха виждали по което и да било време. Във Феърбанкс. Или в затвора.

По един или друг начин той бе част от плана на Шепот. И Пилгрим го знаеше. Именно затова го бяха отделили при оцелелите. А защо изобщо му трябваха оцелели? Може би дори самият Пилгрим не знаеше. Може това да бе просто поредният ход на Шепот.

Но важната роля на Травис в този план бе нещо, което можеше да се използва срещу пазачите.

Беше изгубил от поглед шляещия се. Завъртя леко глава и видя, че е спрял при дъската за писане, заемаща по-голямата част от стената до вратата. Беше покрита с най-различни драсканици, несъмнено отнасящи се най-вече към единиците от Пролома. Изглеждаше погълнат от тях. Сигурно бе работил за Пилгрим години наред, бе чувал за Бордър Таун и Пролома и бе очаквал с нетърпение днешния ден. Е, натресъл се беше в лайната, ако всичко свършеше лошо за него през следващите шейсет секунди.

Травис пое рязко дъх и стисна зъби.

После дръпна с все сили ръцете си настрани.

Металът веднага разряза кожата му. Като бръснач. После проникна по-дълбоко. Преряза не само кожата, но и мускули и мастни тъкани. Заби се в сухожилията. Примката около дясната му китка бе постегната — само след секунди усети как металът стига до костта и спира. Нямаше да продължи по-нататък. Примката около лявата, която бе малко по-хлабава, се плъзна покрай костта, хлъзгава от кръвта, която вече течеше. След като минеше през китката, щеше да се освободи. Всичко друго по ръката му можеше да се свие, макар и съвсем малко. Все пак примката беше достатъчно стегната, за да се забие дълбоко. На най-широкото място — при кокалчетата в основата на пръстите и при показалеца — телта остърга костта, отдели месо от нея като нож за обезкостяване. Ако имаше граница на физическа болка, беше я достигнал.

Примката рязко се освободи. Левият му лакът удари Пейдж и тя се обърна към него. Очите й все още бяха мокри и зачервени. Травис бързо погледна към пазачите. И двамата все още гледаха настрани. Към коридора. И към дъската.

Травис премести ръцете си в скута. Дясната изглеждаше по-зле, отколкото я чувстваше. Телта беше отделила дебели ивици кожа и мускули, които висяха с неравни краища, кръвта течеше на струи.

Дори след касапницата, на която бе станала свидетел преди малко, Пейдж се стресна. Но само за секунда. После се овладя. Погледна го въпросително. Нямаше начин да й обяснява какво смята да прави. Дори сам да се опиташе да го обмисли, щеше само да се убеди, че идеята му е пълна дивотия. И си беше дивотия, но пък алтернативата бе да не прави нищо.

Отново погледна към стражите. Все още гледаха настрани. Запълзя към раницата.

Нямаше смисъл дори да следи пазачите. Нищо не можеше да направи, ако го забележеха точно сега. Просто всичко щеше да свърши.

Вместо това не откъсваше поглед от раницата. Цялото му внимание бе насочено към това да не издава нито звук и да се движи колкото се може по-бързо.

Стигна целта си. Хвана ципа. Дръпна го. Кръвта продължаваше да тече от ръката му. Когато отворът стана достатъчно широк, бръкна вътре. Затърси опипом, воден от спомена как изглеждаше Медик. Намери го и го сграбчи с раздраната си ръка. Извади го от раницата и се изправи. Двамата пазачи бяха повече или по-малко в центъра на полезрението му, на шест метра от него и на три един от друг. Бяха преметнали карабините си през рамо. Щяха да са им нужни цели две секунди, за да ги подготвят за стрелба.

— Държа ви на прицел — каза Травис и гласът му рязко отекна в мъртвешката тишина на стаята.

Пазачите трепнаха и се обърнаха — и се озоваха срещу Медик в ръката му. Трудно можеше да се различи от пистолет дори отблизо. А те не бяха наблизо. Нито един от двамата не опита да посегне към оръжието си. Травис си помисли, че може би има и друга причина за това, не само ефективният блъф на устройството в ръката му.

Пилгрим наистина го искаше жив. И те го знаеха. Нерешителността ясно се четеше в очите им.

— На ваше място не бих рискувал да викам или стрелям — каза Травис. — Направите ли го, мъртви сте. Оставете оръжието на пода и ще живеете.

Пазачите се спогледаха. Поколебаха се още секунда. После онзи при вратата се подчини, бавно свали карабината си, наведе се и я остави на плочките. Вторият последва примера му.

Травис посочи пода пред себе си.

— Плъзнете ги насам.

Направиха го. Двете карабини спряха в краката му.

— А сега по корем — нареди той. — Ръцете на гърба.

Двамата послушно легнаха по очи. Травис обмисли възможностите. Определено не искаше да стреля. Нямаше представа къде се намира най-близкият противник, нито на какво разстояние ще се чуе гърмежът.

Остави Медик, взе едната карабина и тръгна към тях, движеше се тихо, за да не издаде позицията си. Спря, обърна карабината и удари с приклада и двамата. Вторият реагира и се обърна точно колкото да поеме удара в слепоочието си вместо зад ухото.

И двамата изгубиха съзнание.

Не беше достатъчно.

Травис видя сгъваемия нож на колана на втория. Той предлагаше по-бързо решение от това да премаже главите им, макар че щеше да се наслаждава на катарзиса, докато го прави. Взе ножа, отвори го и им преряза гърлата.

Без да пуска ножа, се обърна към останалите. Видя в очите им повече облекчение, отколкото погнуса. Опита да среже с ножа примката, която все още висеше на лявата му китка. Не успя. Трябваше да намери клещи, за да освободи Пейдж и другите пленници. Претърси труповете, но не намери нищо. И точно когато приключи, телефонът на първия пазач иззвъня.

38.

И продължи да звъни. И още. Травис погледна Пейдж. Тя отвърна на погледа му с широко отворени очи. За момент гледаше несигурно. После — много уверено — каза:

— Няма време да ни освобождаваш. Вземи раницата ми и излез на повърхността през асансьорната шахта. Използвай телефона ми да…

Той поклати глава и тръгна към нея и останалите. Телефонът на пазача продължаваше да звъни зад него.

— Трябва да има начин да ви освободя…

— Изслушай ме — прекъсна го тя. — Ще са тук най-много след минута. Вземи раницата. Иди при асансьора, натисни бутона три пъти, после го задръж, докато преброиш до пет. Вратата ще се отвори и без кабината да е на етажа.

— Десет срещу тях сме, можем да дублираме карабините и мунициите…

— И Пилгрим отново ще пусне газа.

Нямаше какво да й възрази.

Права беше.

Мамка му!

Усети как всичките му надежди се разпадат.

— Взривили са горната част на шахтата, за да проникнат вътре — каза Пейдж. — Можеш да се качиш. Щом отвориш вратата, ще видиш стълба от вътрешната страна. Когато стигнеш повърхността, обади се на деветия номер в указателя на телефона. Дотогава ще си разбрал защо.

Той впери поглед в нея. Погледна и останалите. Изглеждаха изгубени почти колкото мъртвите покрай стената.

Трябваше да ги изостави. Не беше въпрос на избор. Не че това намали чувството му за вина.

Безценните секунди се изнизваха бързо. Той се отърси от транса си и погледна все още кървящата си дясна ръка. Кървавата следа щеше да го издаде. Наведе се и вдигна Медик от пода, където го беше пуснал. Хвана го с лявата си ръка. Насочи го към дясната, както беше направила Пейдж с ранения в Цюрих.

Дръпна спусъка и откри, че преди няколко минути, докато обезобразяваше ръката си с металната примка, е грешал. Онова не беше пределът на болката. Никак даже.

Пое дъх със съскане. Причерня му. Издържа. Успя да остане на крака. Когато болката отшумя, погледна ръката си. Уредът го беше оправил идеално — кожата и мускулите все още висяха на ивици, но раната беше затворена, без никакви следи от обгаряне.

Грабна раницата, метна я на рамо и се обърна към останалите.

— Деветият в списъка — повтори Пейдж. — И се пази.

Травис успя да се усмихне. Нямаше вече секунди за горене. Въпреки това изгори една. Коленичи и я целуна. Меко, силно, бързо. Стана, погледна я за още половин секунда и изтича от стаята, като пътьом грабна карабината на единия от пазачите.

Когато стигна асансьора, вратата към стълбището потрепери. Току-що беше отворена някоя друга врата, отгоре или отдолу. Идваха.

Три натискания и задържане, докато преброи до пет. Посегна към бутона, но спря.

Вратата на офиса на Пейдж зееше на петнайсет метра от него. На бюрото й, там, където я беше оставил предишния ден, се намираше черната касета с невидимия костюм.

Двайсет секунди да стигне до него и да се върне. Нито една за мислене. Спринтира към офиса. През отворената врата. Грабна касетата, обърна се и се втурна с всички сили към асансьора. Три натискания. Задържане. Петте секунди му се видяха като минути.

Вратата на асансьора се отвори към мрака. Някъде високо отгоре струеше слаба светлина. Видя, че кабината е само на няколко етажа под него, върху покрива й имаше заплетени метални въжета. Явно спирачките се бяха задействали. Стълбата беше от лявата му страна. Той закачи касетата на колана си и се хвана за скобите.

Докато се катереше, видя, че Пейдж е била права. Горната част на шахтата бе взривена и се виждаше къс тъмновиолетово небе с няколко ярки звезди. Отворът беше десет етажа над него. Още докато си мислеше, че е невъзможно да стигне догоре, преди хората на Пилгрим да пристигнат и да видят, че вратата на асансьора е отворена, почувства как скобите под ръцете му потрепериха. Миг по-късно чу тропота на обувките им — спускаха се покрай него по стълбището от другата страна на стената. Само секунда и…

С приглушен звън вратата на шахтата се затвори на шест метра под него. Тихото тупване на затварянето идеално се смеси с трясъка на отворената врата на стълбището и тичащите стъпки по коридора.

Травис стоеше като замръзнал на стълбата с карабина, насочена към затворената врата.

Стъпките заглъхнаха.

Но скоро щяха да се върнат. След като стигнеха до конферентната зала, колко време щеше да им е нужно, за да се сетят какво е направил? И къде другаде имаше техни другари?

Преметна карабината през рамо и бързо се заизкачва. Всяка секунда бе от значение.

Пилгрим не беше с хората, които нахълтаха в помещението. Бяха петима. Въоръжени. Бесни. Стъписаха се при вида на двамата мъртъвци, после видяха кървавата следа, водеща от труповете им до групата пленници. Огледаха пода, за да проследят следата извън залата. Останаха изненадани, че не откриват нищо.

— Къде е героят? — попита онзи, който бе влязъл пръв.

Пейдж не отговори. Запита се дали няма да започнат да ги екзекутират един по един, за да ги накарат да проговорят.

После мъжът като че ли се сети — поне достатъчно, за да вземе решение. Обърна се и поведе групата си навън, като остави един да пази. След десет секунди Пейдж ги чу как спряха при асансьора и започнаха да се мъчат да отворят вратата.

Стомахът й се сви. Всичко ставаше прекалено бързо. Невъзможно бе Травис вече да е горе, освен ако не се катереше по-бързо и от маймуна. Изведнъж напрегнатите им гласове получиха ехо — бяха успели да отворят вратата. Миг по-късно вече стреляха. На автоматичен. Толкова много, че трясъкът на оръжията се сля в монотонен рев. Можеше да си ги представи как стрелят, без дори да поглеждат нагоре в шахтата. Нямаше нужда да го правят при такава огнева мощ. Нищо горе не би могло да оцелее.

Опита се да се приготви за звука, който щеше да чуе.

Чу го. Не беше готова.

Човешки писък, изпълнен с онзи ужас, който може да бъде предизвикан единствено от нещо първично. Като дълго падане. Писъкът отекна някъде високо горе в шахтата. Последва тишина — дори стрелбата спря. Секунда по-късно дойде и ударът — нещо се стовари върху покрива на кабината с такъв трясък, сякаш се бе взривила граната.

Ефектът от звука беше такъв, все едно бе паднало собственото й тяло. От очите й отново рукнаха сълзи, не можеше да ги спре. Не помогнаха за болката.

Гласове в коридора. Мъжете се връщаха. Смееха се. Пейдж избърса очи в коленете си и вдигна глава. Мъкнеха тялото на Травис за ръцете и краката. Пуснаха го точно пред Пейдж.

Очите на Травис, макар и да не гледаха точно в една и съща посока, бяха повече или по-малко насочени към нея, а отстрани главата му бе издълбана като супник.

Искаше да сподави писъците си, за да запази достойнството си пред своите и да не даде повод за радост на хората на Пилгрим.

Нито едната, нито другата причина бяха достатъчни.

Когато най-сетне се овладя — поне донякъде, — откри, че хората на Пилгрим са все още тук. Сякаш се взираха в нея. Не. В пространството до нея. Там, където преди беше вързан Травис. Гледаха мястото, после местеха погледи към лежащото на пода тяло.

Бяха уплашени.

Сякаш едва сега осъзнаваха кого са убили. Човека, когото шефът им изрично бе заповядал да запазят жив, каквато и да бе причината за това.

— Какво ще кажем на Пилгрим? — попита един от тях.

Най-едрият поклати глава.

— Нищо. След един час главната лаборатория ще бъде отворена. Това ще го направи щастлив. Може би достатъчно, за да не ни свети маслото заради тоя.

Излязоха, като този път оставиха на пост трима.

39.

От постройката горе не беше останало нищо. Стените и покривът бяха унищожени от взрива, който бе помел и горната част на шахтата. Сигурно от пластичен експлозив с размерите на футболна топка, пуснат отвисоко от някой от хората на Пилгрим.

Травис стоеше до зейналата в бетона дупка, заобиколен от голата пустош. В часа преди зазоряване въздухът беше студен. Отляво се валяха старите автомобили, които преди се намираха покрай задната стена. От експлозията бе оцеляла единствено захранващата станция на електромобилите. Два от тях представляваха безформена маса, но един, който все още бе включен към станцията от другата й страна, бе останал незасегнат.

След всички странни неща, които бе преживял през последните дни, току-що бе качил оборотите още повече. Някак си думата „реплика“ не побираше съвсем чувството, което изпитваш, като гледаш идеалното копие на собственото си тяло. Защото всъщност това не беше реплика. А самият той. До последния атом.

Само дето бе мъртъв.

След като успя да преглътне сюрреалността да погледне в изцъклените очи на собствения си труп, не му бе чак толкова трудно да го бутне през ръба на шахтата.

Прибра Дубльор в раницата, остави я настрани и отвори черната пластмасова касета. Извади костюма.

Усмихна се.

Щеше да е забавно. Нямаше значение на кого трябваше да се обажда за помощ. Разполагаше с всичко, което му бе нужно. Достатъчно бе да облече костюма, да се спусне обратно по стълбата и да убие Пилгрим и хората му, до последния човек.

Докато нахлузваше горната половина през главата си, една мисъл го спря.

Дали това бе намерението на Шепот?

Дали това също беше част от плана?

Дали все още бе върху гърба на коня на път за Самара?

Няколко секунди стоя неподвижен, загледан в примигващите светлинни на светулките в пустинята.

Този ход имаше смисъл.

Но може би точно в това бе проблемът. Може би това го правеше предсказуем. Мамка му, та за Шепот всичко беше предсказуемо. От криволиците на тази логика започваше да го боли глава. Пусна горната половина на костюма в касетата и изруга под нос.

На кого трябваше да се обади?

Приклекна до раницата и извади телефона на Пейдж. Деветият от списъка за бързо повикване нямаше изписано име. Само номер. Избра го и натисна копчето за свързване.

Гласът отговори на първото позвъняване.

— Слушам ви, госпожице Камбъл.

— Обаждам се от името на госпожица Камбъл — каза Травис. — Името ми е Травис Чейс. Тя ми поръча да се обадя на този номер.

Мъжът от другата страна се поколеба. После Травис чу как каза нещо на някого, след което се обади друг мъж. Травис позна гласа.

— Господин Чейс. На телефона е Ричард Гарнър. Какво се е случило?

Ричард Гарнър. Президентът на Съединените щати.

40.

Гарнър бе в течение с всичко случващо се около Тангента в последните дни. Травис разказа за последния половин час. Когато приключи, настъпи мълчание.

Мракът над пустинята започваше да избледнява. Далеч на югоизток слънчевите лъчи докоснаха върховете на Скалистите планини.

— Казвате, че защитната система в момента не работи? — попита Гарнър.

— Да — отвърна Травис. — Но не съм сигурен още колко ще остане така. Не повече от двайсет минути, доколкото мога да преценя.

— Не е достатъчно, за да докараме помощ на място. И два пъти повече време няма да ни стигне. Тази възможност се изключва…

Нещо в тона му изпълни Травис с лошо предчувствие относно това какво не се изключва. Ако наистина бе каквото очакваше, ставаше ясно защо всъщност Пейдж го беше пратила горе да се обади.

Гарнър му каза възможността. Травис се оказа прав.

— Господин президент, в сградата имаме оцелели.

— Разбирам това. Но сега трябва да помислим за интересите на целия свят.

— Ами единиците вътре? И по-специално опасните? Знаем ли каква ще е тяхната реакция? Или реакцията на самия Пролом?

— Не знаем — отвърна Гарнър. — Но сценарии като този бяха разглеждани от всеки възможен ъгъл от хора, които разбират по-добре от нас двамата факторите, които участват в играта. Това е единственият избор, с който разполагаме. Ракетата ще бъде изстреляна от силоз на около триста и двайсет километра, което означава, че след като дам заповед, ще й трябват по-малко от пет минути да достигне Бордър Таун. Сигурен съм, че въпросът за собствената ви безопасност в момента не ви вълнува, но ако разполагате с превозно средство, може би ще успеете да излезете от радиуса на поразяване за това време.

Травис замълча. Не, не беше мислил за собствената си безопасност. Все още не.

Вместо това му хрумна друга мисъл. Или почти му хрумна. Спомни си, че се бе мъчил да я достигне през нощта, когато се бе събудил с Пейдж в обятията си. Беше направил някаква връзка, беше се досетил за нещо в просъница. Сега то отново беше на път да изплува.

— Господин Чейс? — каза президентът.

Травис не отговори. Ако го направеше, ако направеше каквото и да е друго освен да се съсредоточи върху идеята, тя отново щеше да му се изплъзне.

— Господин Чейс?

Минаха още няколко секунди. Съвсем наблизо беше. Точно на границата на съзнанието.

— Травис — каза Гарнър.

Разцъфна. Ясно като уловена в кадър картина. Разбра смисъла й.

И значението.

Видя също и надежда. Надежда, че Шепот в крайна сметка може да бъде победен. Точно в момента той беше затворен в малката си кутия. Точно в момента всички в Бордър Таун, добри и лоши, го мислеха за мъртъв. И точно сега имаше шанс да открие единственото нещо на света, от което сякаш се боеше Шепот. Защо иначе трябваше да убива всички тези хора, които работеха за създаването му? Прекалено много пушек, за да няма огън.

— Има друга възможност — каза Травис.

Следващата част изискваше лъжа. Или поне полулъжа. Иначе нямаше да проработи.

— Слушам ви — каза Гарнър.

Травис обясни за Лорън. За квантовия компютър.

— Знаем къде се намира. — Това бе полулъжата. Нямаше „ние“. Само „той“. Той знаеше къде се намира. Или поне си мислеше, че знае.

— Къде? — попита Гарнър.

Травис му каза. Президентът отново замълча.

— Отделението на Тангента все още е на Голям Кайман — каза накрая Гарнър. — Може би ще успеят да стигнат до къщата за около десет минути. Ще им трябват още толкова, за да направят онова, което казахте. Ако рискуваме и останем с празни ръце, ще изгубим и възможността за ядрен удар. След като се активизират отново, защитните системи на Бордър Таун ще могат да унищожат ракетата много преди да достигне целта си.

Травис се замисли. Прехвърли всички възможни изходи.

— Искам от вас съвсем конкретен отговор, господин Чейс — каза Гарнър. — Доколко в Тангента са уверени в тази идея?

Травис даде възможно най-конкретния отговор, който можеше да предложи.

— Няма по-добър ход от този, сър.

41.

Травис гледаше всичко по екрана на телефона, свързан с камерата на командира на отделението на Голям Кайман. Фамилията му — Кийн — беше изписана с малки букви в долния ляв ъгъл на картината. Екипът стигна до къщата за малко по-малко от предположените от президента десет минути, като се движеше със сто и трийсет километра в час по крайбрежния път. Карибско море бе яркосиньо под лъчите на изгрялото там слънце.

Източен Уайоминг все още тънеше в сумрак, до изгрева оставаха няколко минути. Травис седеше на бетона до дълбоката четиридесет и един етажа дупка и гледаше как екипът влиза в имението на три хиляди и двеста километра оттук. Стигнаха до механичния навес край басейна за половин минута.

— И очаквате това да проработи, а? — каза Кийн. Говореше с тексаски акцент. Беше от хората, ловили на младини говеда с ласо, но бе продължил напред, за да стане инженер на насочващи системи за крилати ракети. Може би продължаваше да лови с ласо говеда, просто за развлечение.

— След малко ще разберем — каза Травис.

Един от операторите намери закачен на стената тежък стоманен инструмент с дължина половин метър, работната му част бе оформена така, че да пасва на точно определено нещо. Мъжът остави оръжието си, свали всички електрически уреди по себе си и скочи в басейна с него. Травис гледаше през камерата на Кийн как операторът отваря канала на дъното, после се дърпа настрани.

Басейнът се изпразни само за няколко минути. Явно източващите тръби бяха толкова големи, колкото и пълнещите го. Системата бе пет пъти по-бърза и мощна от всичко, което би инсталирал някой здравомислещ собственик. На кого му е притрябвало да пълни басейна си за нула време?

На някой, който крие нещо под него.

Кийн и останалите слязоха по стълбата на мокрото дъно. Заедно с водача на групата Травис огледа облицовъчните камъни в търсене на някакъв издайнически признак, че долу има нещо. След малко камерата се спря върху една плоча.

— Тук циментът е по-различен — каза Кийн.

Дори на ниската резолюция на телефона Травис видя какво има предвид командирът. Кийн извика на един от хората си да донесе инструмента. Четвъртитият му край без особена трудност изрови цимента около плочата. Когато процепът стана достатъчно дълбок, Кийн използва уреда като лост. Камъкът оказа съвсем кратка съпротива, след което поддаде със стържене — и съскане, сякаш отваряха херметично помещение. В кадъра се появиха ръце, които махнаха плочата, и се видя тясна шахта със скоби, спускащи се в мрака.

Минута по-късно екипът беше в помещението под земята. Беше по-голямо, отколкото бе предполагал Травис — най-малко дванайсет на дванайсет метра и продължаваше под самата къща. По тавана се кръстосваха стоманени греди, способни да поддържат мост, подкрепяни от яки колони на всеки четири метра.

Изглеждаше точно така, както очакваше. Приличаше на компютърна лаборатория. Работни станции. Пръснати по работните маси чертежи. Въртящи се столове. Нещо като импровизирана конферентна зала — малки маси, наредени една до друга, със столове около тях.

Но нямаше квантов компютър.

Нищо подобно. На някои от бюрата имаше лаптопи. Операторите включиха всички и видяха познатото фирмено лого, следвано от екраните за влизане в системата.

Като се изключи това, в помещението нямаше друго оборудване.

Травис се почувства изгубен като всеки друг път, откакто прекъснаха прехода му в Брукс Рейндж. Как бе възможно да не е там? Защо Шепот бе избил всички тези хора, щом като не разполагаха с нищо, което би могло да му навреди?

Кийн направи последен оглед на стаята, преди да последва хората си нагоре по стълбата.

— Чакай — каза Травис.

Образът замръзна.

— Какво има? — попита Кийн.

— Стената над конферентната маса. Какво е това?

Кийн погледна натам. Приближи се до стената. Огромна абстрактна картина с маслени бои — тъмнозелени драсканици върху бял фон.

— Нищо — каза Кийн.

— Всичко — каза Травис.

Погледна екранните бутони на телефона. На един от тях пишеше „ЗАСНЕМАНЕ“.

— Бъди така добър — каза Травис. Насочи Кийн да приближи повече, докато картината излезе извън обхвата на екрана, след което засне четирите й квадранта. На тази резолюция можеше да се чете.

Съобщение от Шепот. Написано на странния език. Травис започна да прехвърля образите един по един, за да го прочете:

42.

Спускането с костюма се оказа сложна работа. Трудно му беше да хваща скоби с ръце, които не виждаше. Наложи му се да се спусне само два етажа надолу. Там натисна копчето за ръчно отваряне на вратите и излезе в коридора на ниво В2. Беше попитал Кийн къде се намират контролните зали на отбраната и сигурността, както и главната лаборатория. Местата, където бе най-вероятно да открие Пилгрим и повечето му хора. Центърът на отбраната беше на В4. Травис излезе на стълбището и тръгна надолу.

През прозореца на вратата видя четирима мъже, всички под трийсетте, да следят редица монитори с висока разделителна способност. Правеха го с интереса, с който човек би гледал футболен мач, макар че екраните показваха голата пустиня около съоръжението. В помещението не се виждаха коридори, водещи другаде. Нито места, където би могла да дебне засада. Имаше тоалетна, но вратата й беше отворена и Травис виждаше, че е празна. В помещението нямаше никой друг, ако не се брояха простреляните в главата трупове на първоначалните й обитатели — петима мъже и жената, която Травис бе чул по спикърфона.

Вътрешната стена срещу мониторите беше разбита от експлозия, дори носещите стоманени колони бяха огънати и обгорени. Между две от тях към скъсаните проводници имаше допълнително закачена паяжина от тънки жици и различни компютърни кабели. Това бе резултатът от половин час работа, благодарение на която защитата на Бордър Таун отново работеше.

Травис беше метнал карабината на рамото си. Тя бе единственото видимо нещо по него. Можеше да влезе и да застреля четиримата за секунди, дори без костюма — никой от тях нямаше оръжие подръка. Но най-вероятно повечето хора на Пилгрим се намираха точно под това помещение, в контролната зала на сигурността. Стрелбата щеше да се чуе там, така че трябваше да ги очисти безшумно. Всъщност абсолютно безшумно.

Свали карабината и я подпря на стената до вратата. Без да престава да следи мъжете през стъклото, завъртя бавно дръжката и отвори вратата. Секунда по-късно я затвори, този път от вътрешната страна. Главите им продължаваха да са обърнати към мониторите.

Как да го направи? Имаше няколко възможности. На пода под поправените жици имаше различни инструменти, някои с остри ръбове, макар да не бяха много големи. Имаше отвертки, които ставаха прилични оръжия за намушкване. Един от инструментите обаче идеално подхождаше на липсата на финес на Травис. Шейсетсантиметрова щанга. Травис я вдигна с две ръце, за да не издрънчи по пода и да го издаде. Обърна се към четиримата, които бяха с гръб към него, и сграбчи оръжието си като бейзболна бухалка. Погледна екзекутираните на пода — отворените им очи все още показваха паниката, в която бяха умрели.

Изобщо не се чувстваше зле от това, което смяташе да направи.

Четиримата седяха наредени един до друг. Чудесна редица мишени. Травис реши да започне от десния край и да продължи до левия, като има достатъчно място за замах.

Първият удар прозвуча като чупене на суров клон. Травис улучи мъжа точно над ухото и черепът му хлътна най-малко два и половина сантиметра. Тялото полетя настрани към втория, който обърна глава точно навреме, за да получи удар право в челото. Очите му се затвориха и той също падна от стола си. Третият имаше близо секунда да реагира. Нямаше представа какво се случва, но ръцете му сами полетяха да закрият лицето, докато надаваше писък. Безполезна стратегия. Травис пристъпи към него и стовари щангата върху темето му, сякаш цепеше дърво. Резултатът бе горе-долу същият.

Единствено четвъртият схвана какво става. Скочи от стола, падна по задник и се плъзна назад, докато не се свря в ъгъла и не вдигна ръце, за да се защити. Гледаше как щангата приближава към него.

— Чакай, чакай! — възкликна той.

Беше на двайсет — двайсет и пет, все още имаше остатъци от акне по лицето. Сигурно се чудеше кой е намъкнал стария невидим костюм на шефа. Като че ли трескаво мислеше какво да каже, за да си спаси задника. Донякъде беше весела гледка. Защото никакви думи нямаше да са достатъчни.

— Можеш просто да ме завържеш — каза накрая младежът.

„Страшно тъп опит“, помисли Травис. Вдигна високо щангата, за да отвлече вниманието му, и го изрита с всички сили под ребрата. Изкара му въздуха и младокът се сви в ембрионална поза и запъшка. Травис стовари щангата върху тила му и пъшкането спря.

Тишина. Тези четиримата бяха съвсем мъртви. За всеки случай Травис им нанесе по още два яки удара. После взе режещите клещи от пода, прибра ги в джоба си и излезе в коридора.

Взе подпряната на стената карабина, но задържа и щангата. Излезе на стълбището и се спусна на В5. Контролната зала на сигурността. Същото вътрешно разположение. Но само с един дежурен.

Травис влезе и го преби до смърт.

В известен смисъл последният половин час бе по-ужасен и от времето, когато Пейдж бе подложена на мъчения в Аляска. Ако не физически, то във всяко друго отношение.

Всичко, на което бе посветила живота си, бе на път да загине. Даже по-лошо — можеше да бъде превърнато в ужасната си противоположност. Онова, което Тангента бе наглеждала и пазила в името на доброто на света, Пилгрим можеше да използва за своите собствени цели. Или да стане нещо още по-лошо, ако наистина Шепот командваше всичко. Нещо, което надхвърляше границите на онова, от което тя можеше да се страхува.

През последните трийсет минути си мислеше за най-опасните неща, затворени в стоманените катакомби отдолу, и за пораженията, които можеха да нанесат.

Към това се добавяше и трупът на Травис. Все още лежеше пред нея. Беше се събудила гола в обятията му преди четиридесет и пет минути, бе по-щастлива от всеки друг път, откакто бе посветила живота си на Бордър Таун. А сега го нямаше. Заради онова, което му бе казала да направи. Не й помагаше напомнянето, че нямаше друга възможност. Нищо не й помагаше.

Погледна към тримата пазачи. Стояха нащрек, нито за миг не се разсейваха. Нямаше начин да направи нещо. Освен да ги накара да я убият.

Което не беше чак толкова безумно.

Знаеше какво е да мечтаеш за смъртта като за бягство. Каквато и да бе причината Пилгрим да я държи жива с останалите, най-вероятно отново щеше да си мечтае за това. Сигурна беше.

Е, мамка му тогава.

Най-близкият пазач бе на около метър и половина от нея. Без да издаде намеренията си с нищо, Пейдж се хвърли напред, за да направи салто — трудна задача с вързани отзад ръце, — и се озова права на по-малко от крачка от него, с вдигнат към гърдите крак. Пазачът инстинктивно се отдръпна — единият му крак отстъпи назад, другият остана на мястото си, напълно изправен. Идеално.

Пейдж го изрита с всички сили в коляното. Чу изхрущяване. Кракът се огъна назад, точно обратно на начина, по който е проектиран от природата. Мъжът изрева и рухна, без да изпуска карабината — сега тя бе насочена към лицето й.

Пейдж затвори очи и в същия миг в помещението избухна автоматична стрелба.

Каквото и да представляваше умирането, то нямаше нищо общо с това. Пейдж чу как падат тела. Запита се как изобщо е в състояние да чува каквото и да било. Или пък да мисли — та нали главата й трябваше вече да е пръсната на парчета.

Стрелбата спря.

Пейдж отвори очи.

Тримата пазачи бяха мъртви. А във въздуха се рееше карабина.

43.

Травис не можеше да определи кое надделява в прегръдката й — радостта или гневът. И двете можеха да са причина за силата й. Над рамото й видя как другите си предават един на друг клещите и разтриват китки, за да подновят кръвообращението в почти безчувствените си ръце.

На масата до него лежеше раницата, която бе носил под костюма, както и горната част на самия костюм, съблечена преди малко.

Накрая Пейдж го пусна и го погледна в очите. Беше й трудно да възвърне гласа си.

— Против правилата е да се дублират човешки тела, ако не знаеш.

— Нов съм тук — отговори той. — Бъди по-снизходителна.

Погледна трупа си на пода. Господи, ама че гледка!

Зад Пейдж последните двама оцелели освободиха ръцете си. Някои гледаха Травис, но повечето следяха с опасение вратата.

Травис отиде при раницата, отвори я и извади Дубльор.

— Можете да направите достатъчно оръжия, за да се защитите, ако се появи някой. Но мисля, че останалите се мъчат да отворят бронираната врата на четиридесет и втория етаж. — Взе отново горната част на костюма. — Ще ида да се погрижа за тях.

Видя погледа на Пейдж. Видя, че иска да дойде с него, че инстинктът й я принуждава първа да се изложи на опасност или най-малкото да я сподели. Но очевидното нямаше нужда да се казва — предимството на костюма можеше да се използва само ако отиде сам.

Затова тя кимна.

— Би трябвало да са на ремонтната платформа, спусната в шахтата на асансьора от горния етаж. Това е единственият начин да се стигне до вратите.

Той кимна, целуна я и навлече горната половина на костюма.

Беше странно да гледа как тя го губи от поглед. Все още гледаше към мястото, където беше лицето му.

Обърна се към тримата пазачи, които бе убил преди малко. Двама имаха пистолети освен карабините. Предимството на пистолет, който можеш да скриеш под костюма, бе очевидно. Травис бе видял как именно това предимство бе унищожило екип тежковъоръжени мъже в Аляска. Самият той също едва не бе станал негова жертва. Не му убягна, че сега нещата стоят точно по обратния начин. Той бе човекът с костюма и щеше да се изправи срещу Шепот. Ако допуснеше и най-малката грешка и позволеше на Пилгрим да го извади от кутията, костюмът щеше да е напълно безполезен. Както бе безполезен за предишния си собственик.

Но не мислеше, че нещата ще се развият по този начин. Нямаше да е толкова просто. Не и след всичко това. Не и след като прочете съобщението от картината на Елис Кук.

Вече се бе примирил с участта, която бе предначертал Шепот за него и за света. Просто нямаше начин да я избегне. Оставаше му само да се втурне право към нея и да види какво всъщност представлява.

Взе пистолета на най-близкия пазач, намери два резервни пълнителя в джоба му и тръгна към вратата.

На прага спря. И макар никой да не можеше да види, се усмихна.

— Асансьорът е на три етажа под нас — каза високо. — Въжетата са скъсани, така че явно кабината е била спряна от спирачки.

— Да — каза Пейдж, гледаше към гласа му.

— Някой да знае как могат да се освободят?

44.

Пилгрим стоеше пред отворената врата на шахтата и се взираше в полумрака. На три метра под него дебелогъзият му първи помощник Джакли заедно с трима други напредваше доста добре с бронираната врата. Висящата платформа, чиито въжета бяха закрепени за яки скоби в пода на коридора, беше отвратително място за пробиване. Колкото по-силно натискаше Джакли карбидната бургия в стоманата, толкова повече се движеше самата платформа. За да се справят с отдавна предвидения проблем, другите двама опираха греди на противоположната стена. В другия край на едната греда имаше закрепена плоскост и Джакли се облягаше на нея за по-добра опора. Беше сложно решение, ангажиращо много усилия и внимание, но вършеше работа.

Пилгрим не се чувстваше напрегнат от това. Всъщност не си спомняше кога за последен път се е чувствал напрегнат за каквото и да било. А и как би могъл да е напрегнат, щом Шепот работеше за него и през всички тези години го водеше към желаната от него цел?

Контрол върху Бордър Таун.

Контрол върху всички могъщи неща в главната лаборатория, от другата страна на бронираната врата. Там имаше толкова много чудеса, които Тангента така и не успя да разбере напълно. Единици, очевидно създадени за велики и ужасни цели, но които операторите така и не се научиха как да използват. В някои случаи дори не знаеха как да ги включат.

Шепот обаче знаеше. Щом се озовеше там, Пилгрим щеше да разполага с всичко, което му е нужно.

През годините се беше научил да не задава въпроси за криволичещия път, начертан му от Шепот. Онова, което бе поискал от него, беше огромно. Не можеше да го постигне сам. Затова беше естествено планът да го озадачава. Беше естествено да е сложен и объркващ. Това бе част от силата му. И ето че проработи. Намираше се тук, защото се бе доверил на Шепот и бе следвал точно предписанията му.

Това включваше дори запазването на живота на пленниците горе. В това число и на Чейс. Чейс, за когото Шепот казваше, че е най-важен от всички. Пилгрим само смътно се питаше защо ли. Може би щеше да се окаже изключително ценен подчинен, след време и след достатъчно натиск. Кой знае? Пък и на кого му пука? Шепот искаше той да е там, и това беше достатъчно.

Долу Джакли използваше бургията по-скоро като нож, отколкото за пробиване — изрязваше в дебелата трийсет сантиметра врата дупка, през която да може да се провре човек. Сега се хилеше тържествуващо, тъй като бургията бе описала пълен кръг и бе стигнала там, откъдето беше започнала. Изрязаното парче стомана леко хлътна.

— Магнит — каза Джакли.

Мъжът зад него повдигна захранван от акумулатор магнит във формата на подкова и му го подаде. Джакли го приближи до изрязаната тапа и го включи. С басово бръмчене подковата се залепи за метала с такава сила, че Джакли за момент изгуби равновесие. Сега всички на платформата държаха широката дръжка на магнита и го задърпаха назад.

— Внимателно — каза Джакли. — Колкото повече излиза, толкова по-леко трябва да дърпаме.

Тапата се плъзна навън на пет сантиметра, после на десет, на петнайсет. Когато стигна двайсет сантиметра, започна да се накланя и Джакли направи знак на останалите да спрат и каза:

— Дърпайте.

Другите хванаха здраво гредите в стената на шахтата и дръпнаха платформата назад от вратата, за да може тапата да падне свободно долу, а не върху самата площадка. Джакли внимателно се наведе напред, опрял корем върху парапета, и дръпна магнита за последен път.

Тапата се отдели от вратата и полетя в непрогледния мрак. Тишина, докато падаше девет етажа. Последва удар. Сякаш гръмна оръдие на палубата на разрушител. Пилгрим усети екота с костите си. Великолепно чувство. Всичко в този момент беше великолепно. Джакли и останалите вдигнаха глави нагоре, ухилени като малоумни хлапета. Гледката го накара да се разсмее.

Оставаше да се направи само още едно нещо. Джакли трябваше само да напъха тялото си през дупката и да натисне бутона от другата страна, на три метра навътре в лабораторията. Бронираната врата щеше да се отвори широко. Мъжете щяха да пуснат гредите и платформата щеше да се върне в центъра на шахтата. Джакли се хвана за края на отвора, намери опора и пъхна главата и раменете си. Няколко секунди по-късно беше наполовина вътре и краката му ритаха комично във въздуха. Другите се разсмяха и ги бутнаха, за да му помогнат.

И тогава някъде от мрака високо над тях се разнесе писък. Не човешки. На метал. Някакъв механизъм протестираше и се търкаше в метал. Накрая се предаде. Тишина.

Мъжете престанаха да се смеят и погледнаха нагоре.

Джакли спря да рита.

— Какво беше това, мамка му? — Гласът му бе приглушен през отвора, който в момента бе изцяло запълнен от задника му.

Още секунда не се случи нищо. После Пилгрим усети полъх на вятър. Нежен като въздишка, той духаше право надолу в шахтата и през отворената врата, до която стоеше. Мъжете на платформата също го усетиха; вятърът разроши косите им.

После един от тях трепна и изпищя като момиченце. Миг по-късно светът пред Пилгрим се изпълни с размазан метал, който се появи и изчезна за половин секунда. Поддържащите въжета на платформата се скъсаха със звън като струни на китара, но звукът едва се чу от противния трясък под краката му. Пилгрим се олюля и отстъпи назад от отворената врата. След две секунди от дъното на шахтата се чу тътен, в сравнение с който ударът на тапата бе като детска хлопка.

Измина цяла вечност, докато ехото заглъхне. А после тишината се разцепи от пронизителен писък. Той се върна при отворената врата и погледна надолу към черната пустота, където преди малко се намираше платформата. Сега там нямаше нищо. Трябваше му още малко време, за да осъзнае какво вижда, след което разбра откъде идва писъкът.

Джакли. Гилотиниран чисто, когато кабината на асансьора бе минала плътно до бронираната врата. Срязан като за учебник по анатомия, направо през задника. Кръвта бълваше от тялото му като вода от стисната гъба. Все още беше жив. Горната му половина продължаваше да виси в лабораторията, извън полезрението на Пилгрим. Но не и извън обхвата на слуха му. Писъкът продължаваше и продължаваше, пронизителен и несвързан.

Това не можеше да е част от шибания план. Как беше възможно Шепот да позволи подобно нещо?

Обърна се. Погледът му се насочи към стоманената кутия с дръжка на метър и половина от него. От процепа струеше синя светлина.

Не направи крачка към нея. Очите му се спряха върху нещо друго, което го накара да замръзне.

Пистолет. Увиснал във въздуха. На метър от него. Насочен към лицето му.

В коридора настъпи мълчание. Дори писъците на Джакли престанаха. Пистолетът висеше непоклатимо в нищото.

— Но аз направих всичко, което ми каза той — промълви най-сетне Пилгрим и чу треперенето на собствения си глас. — До най-малката подробност.

— И точно затова си тук — произнесе нечий глас.

Пилгрим видя блясъка от дулото, но не доживя да чуе гърмежа.

45.

Можеше да остави всичко да приключи сега.

Пилгрим бе мъртъв. Шепот се намираше в кутията си. Можеше да изчака Пейдж и останалите да слязат. Точно сега те тичаха надолу по стълбите от трийсет етажа по-горе. Щяха да пристигнат след две-три минути.

Можеше да остави всичко да приключи просто така.

Само че не бе в състояние.

Защото Шепот се бе намирал на свобода през всичките тези години и бе пускал из целия свят пипалца, които се събираха точно в този момент. На път беше да се случи нещо много голямо, независимо дали той щеше да го остави в кутията му, или не. Усещаше го. Всичко, което бе извършило това нещо през двайсетте години, откакто бе на Земята, беше имало една-единствена цел — да постави Травис в този коридор, в този момент, сам.

За това си имаше причина.

Време бе да разбере каква е тя.

Приклекна, остави пистолета, отключи стоманената кутия и я отвори. Синята светлина блестеше ослепително. Травис свали горнището на невидимия костюм, пусна го до стената и с голата си ръка вдигна Шепот.

Този път ефектът на опиянението липсваше. Нямаше го еротичното чувство, избутващо настрани логиката и волята му. Просто гласът на Емили Прайс, спокоен и отмерен.

— Здравей, Травис.

— Здравей — каза той.

— Колкото и невероятно да изглежда, наистина не ми е до ебаване. Какво ще кажеш направо да пристъпим по същество?

— Добре — каза Травис.

— След малко повече от три минути от Пролома ще излезе нещо много важно. Единица нула шест девет седем. Много е важно да си там и да я вземеш. Самичък.

— Какво представлява тази единица?

— Ще видиш. Време е да тръгваш надолу, Травис. Докато слизаш, ще ти кажа всичко, което имам право да ти разкрия.

Травис погледна вратата на стълбището, през която след около минута щяха да пристигнат Пейдж и колегите й. Мина покрай нея, влезе в шахтата и стъпи на стълбата. До Q51 се стигаше само с асансьор.

Шепот не му пречеше да се спуска; Травис освободи два пръста от заетата си ръка, за да се хваща за скобите. Синята светлина запулсира с ритъма на сърцето му, осветяваше стените на шахтата.

— Ще ти разкажа историята на живота ти такава, каквато щеше да бъде, ако не се бях намесил и не бях започнал да променям нещата — каза Шепот. — Петнайсет години в затвора. Излизаш. Не се местиш в Аляска. Включваш се в софтуерния бизнес на брат си в Минеаполис. Той ти показва как се правят нещата. Учиш се много бързо. Оказва се, че програмирането е просто друг вариант на детективска работа, а ти си природно надарен за нея. Всичко се свежда до причинно-следствени връзки и разсъждения ако тогава, погледнати през призмата на творчеството. Талантът ти неимоверно подобрява прохождащата система за изкуствен интелект на брат ти, Уайтбърд. През годините тя се развива на скокове, като имената на новите версии съответстват на цветовете на коланите от бойните изкуства, точно като старите осембитови игри, върху които я тествате. Първата версия е Уайтбърд. Втората — Йелоубърд, третата — Грийнбърд. Към април две хиляди и четиринадесета брат ти е прехвърлил проекта изцяло на теб. Ти създаваш Блубърд и „Сони“ я купува за двеста и четиридесет милиона долара. Системата ти става стандартно ядро на компютърния интелект в игрите. Тангента те забелязва. През октомври същата година те привличат да живееш в Бордър Таун и да работиш върху специализиран софтуер и хардуер за тях, основан на архитектурата на Блубърд. Правиш много бърза кариера и ставаш един от най-високопоставените служители на организацията. В някакъв момент след това — тук нямам право да ти разкривам подробности — нещата тръгват на зле.

— Колко зле?

Мина покрай Н48 — номерата на етажите бяха изписани върху вратите на асансьора.

— По-добре да не говоря повече за това, докато не видиш Единица нула шест девет седем.

Шепот млъкна. Травис не си направи труда да задава още въпроси.

Със спускането в шахтата ставаше все по-светло. Погледна надолу и видя дъното и останките от кабината на асансьора. Ударът бе избил вратата на Q51. Светлината идваше от коридора. Самата кабина се бе сплескала до такава степен, че блокираше само долната половина на отвора. Лесно щеше да се измъкне от шахтата.

— Травис? — Беше гласът на Пейдж, някъде отгоре. — Травис, къде си?

Беше объркана и разтревожена и на Травис му се прииска да й отговори. Да извика нагоре, да й каже, че е добре, че след малко ще се върне при нея.

— Трябва да си сам — каза Шепот.

Не го принуждаваше. Просто му казваше. Травис кимна и тръгна по коридора. Пейдж продължаваше да го вика.

Към края на коридора. Към грамадния черен купол. Към входа като на иглу, през стъклената врата.

Проломът чакаше в малката си звуконепроницаема клетка. Пурпурен и син, дълбините му се свиваха в една точка.

Вече виждаше пристигащата единица. Формата й се очертаваше на главозамайващата цветна светлина на тунела. Нещо бяло и почти безтегловно се рееше през него като перце в тръба на климатик. Но не беше перце. Никак даже. Беше на около трийсет метра в тунела. После на двайсет. На десет.

Травис отвори вратата и Проломните гласове го пронизаха моментално, подобно на върхове на скалпели, забити в тъпанчетата му. Помисли си за Дейв Брайс, останал тук с този звук, докато не изгубил разсъдъка си.

Единица 0697 излезе от Пролома и се отпусна върху приемащата платформа. Беше лист хартия, върху който бе написано нещо.

Травис се наведе и го взе. Очакваше да види драсканиците на Шепот или някаква извънземна писменост, която изобщо да не е в състояние да разбере.

Оказа се, че е на английски, със стегнат и четлив почерк.

Върна се през стъклената врата и я остави да се затвори зад него и да спре Проломните гласове. Всъщност вече беше забравил за тях. Беше забравил всичко друго на света. Цялото му внимание бе насочено към написаното на листа в ръцете му.

Травис забеляза, че светлината на Шепот пулсира по-бързо отпреди. Много по-бързо. Все още беше в ритъм с пулса му.

Погледът му се върна към бележката и той каза:

— Това не може да бъде.

— Напротив — отвърна Шепот. — Наистина е написала това и го е изпратила, използвайки технология, която ще бъде разработена от доктор Фейгън. Нейната теория се оказва вярна — наистина от тази страна могат да се пращат предмети в Пролома, но те се връщат, без да достигнат другия край, и в зависимост от скоростта си могат да се върнат, преди да са били пратени. Дори години преди това.

Травис поклати глава. Зад отказа да повярва всичко това се трупаха безброй въпроси. Погледът му отново се плъзна по думите върху хартията. Пейдж. Мрази го? Иска смъртта му?

— Какво съм аз в бъдещето? Чудовище ли?

— „Чудовище“ е човешко определение. Субективно е. Бих могъл да възразя, че беше чудовище преди двайсет минути, когато уби четирима души с щанга и изпита удоволствие от това.

— Бяха си го заслужили.

— „Заслужили“ е също човешко понятие. То се променя в зависимост от това кой го използва. — Шепот замълча. Светлината му се отразяваше в стъклената облицовка на Пролома. — Мога обективно да ти кажа следното. Онзи Травис Чейс, който постъпи в Тангента като софтуерен инженер, в крайна сметка се превърна в онзи, когото Пейдж Камбъл искаше да бъде убит. Искаше го до толкова много, че изпрати тази бележка, за да се случи ретроактивно. Онзи Травис Чейс научи какво е направила и съответно намери начин да отвърне на хода и. По онова време той беше разработил архитектурата на своя изкуствен интелект и бе създал системата Блубърд, която беше радикално нова. Но имаше начин производителността й да се увеличи далеч повече, отколкото се мислеше, че е възможно, далеч повече от способностите дори на квантов компютър. За целта хардуерът трябваше да се ъпгрейдва с технологии от Пролома. Много е трудно да се опише как работи системата. Дори създателят й не я разбираше напълно. Най-общо, тя използва за изчисленията материя извън себе си, като се свързва с нея чрез частици, много подобни на онези, които физиците от две хиляди и девета наричат гравитони. Системата може да включи в изчисленията си всяка елементарна частица от материята около себе си — например от планетата Земя. Вчера Пейдж ти каза колко мощен би бил един квантов компютър със сто кубита. Представи си компютър с толкова кубити, колкото са кварките на Земята. Тази система се нарича Блекбърд. Нали ти обещах някой ден да ти кажа истинското си име?

— Нима съм те създал аз? — изуми се Травис. — И съм те пратил в… осемдесет и девета?

— Да. Поради две причини. Първо, за да поставя настоящия ти аз тук и сега, така че да прихванеш съобщението на Пейдж до самата нея. Второ, да подредя събитията така, че пак да станеш член на Тангента, както е в първоначалния вариант, макар и няколко години по-рано.

Травис замълча, поразен от цялата тази навита като въже логика. После, въпреки объркването си, усети слабата брънка в онова, което му бе казало устройството.

— Сега се чудиш как ще бъда създаден — каза Блекбърд. — Защото сега няма да се включиш в бизнеса на брат си. Няма да станеш инженер на изкуствен интелект. Няма да знаеш как да ме създадеш. В такъв случай — как така съществувам?

Травис го зачака да продължи.

— Хората наричат този проблем парадокс на дядото. Много се говори за него. Какво ще стане, ако се върнеш във времето и убиеш дядо си, преди да е срещнал баба ти? Дали преставаш да съществуваш, тъй като си попречил на собственото си раждане? Не. Пристигането ти в миналото се превръща в твоето раждане, дори това да означава да се родиш напълно израснал, със спомени за детство, което може и никога да не се състои. В моя случай нещата не са по-различни. Може някога и да съм бил създаден от Травис Чейс, но пристигането ми през осемдесет и девета стана моето създаване, което предхожда другото. Парадоксът на дядото е заблуда. Аз съществувам. Съвсем просто е. И след като свърших онова, за което бях изпратен, ще се изключа. Завинаги.

— Чакай — каза Травис. — Кажи ми какво ще се случи в моето бъдеще. Какво ще ме превърне в… в онова, което ще стана? Мога ли да го избегна?

Блекбърд тихо се засмя в главата му, сякаш намираше идеята за абсурдна. Но не го каза.

— Не бива да говоря за това.

— Но аз не разбирам — каза Травис. — Дали другият… дали аз… съм искал да рестартирам всичко и да имам втори шанс? Шанс да не се превърна в някакъв злодей?

— Онзи Травис, който ме изпрати, не се смяташе за злодей. Че кой мисли така за себе си?

Преди Травис да успее да попита още нещо, Блекбърд проблесна ярко в ръката му. Толкова ярко, че го накара да се извърне. Видя собствената си сянка върху стената, огромна и ужасяваща. После тя изчезна. Травис погледна Блекбърд. Лежеше тъмен и мъртъв в шепата му.

— Травис?

Пейдж. Зад него, при входа на купола.

Бележката още беше в другата му ръка. Пред него; тя още не я беше видяла.

Можеше да й я покаже. Да й разкаже всичко. Да започне от самото начало, да намери някакъв начин да не допусне онова, което можеше да се случи.

Стъпките й се приближаваха.

Травис сгъна бележката и я пъхна в колана на невидимия костюм — все още носеше долната половина. Листът изчезна половин секунда преди Пейдж да застане пред него и да го погледне в очите.

Престори се, че едва сега забелязва, че е тук. Сякаш е бил замаян от Пролома, изцяло погълнат от него.

Вече я лъжеше, а още не бе казал нито дума.

Тя видя Блекбърд в ръката му. Очите й се присвиха. Погледна го объркано.

— Ключа ли си свалил? Опасен е дори без него…

Той го вдигна на светлината и й показа подобния на целофан ключ, който все още бе закрепен за него.

— Мъртъв е. Изключи се, след като убих Пилгрим. Не зная защо.

Тя се вгледа внимателно в очите му. Дори и да заподозря нещо, не го показа. Пристъпи към него. Погледът й омекна. Ръката й докосна неговата.

— Хей — каза тя. — Свърши се. Каквото и да беше, свърши.

Травис кимна и успя криво-ляво да се намръщи. Пейдж се сгуши в прегръдката му.

Откри, че се взира над рамото й към Пролома. Син и пурпурен като натъртване, протягащ се някъде към безкрайността. Замисли се за бъдещето си, за другия път, водещ към нещо, което не можеше да види. Към нещо, което щеше да го превърне в човек, когото Пейдж ще иска да види мъртъв. Към нещо, което лежеше на пътя му в тъмното, на години и километри от този момент. И чакаше.

— Свърши — отново каза Пейдж.

Травис я прегърна по-силно. Надяваше се да е така.