Проломът

1.

На първата годишнина от излизането от затвора Травис Чейс се събуди в четири сутринта от ярката слънчева светлина, проникваща покрай щорите на прозореца. Натовари раницата в експлоръра, излезе от Феърбанкс по Шосе 2 и след час гумите на колата свистяха по асфалта на магистралата Далтън, водеща на север към Полярния кръг и Брукс Рейндж оттатък него. От билата на най-високите хълмове виждаше пътя и тръбопровода — виеха се на километри напред през ниските ридове и пламналите от розовата върбовка долини.

Пътуването не бе празник. Никак даже. А обмисляне на всичко, което имаше значение — къде се намира и накъде ще продължи оттук нататък.

Таблото показваше, че навън е петнадесет градуса. Травис спусна прозорците и остави влажния въздух да нахлуе в купето. Лятото беше в разгара си, но тук то приличаше по-скоро на пролет в Минеаполис. Долавяше се миризма на мокра трева, току-що освободила се от снежната покривка.

Стигна Колдфут в десет и спря да хапне. Градчето, състоящо се от няколко постройки и население под двадесет души, зависеше изцяло от търговията с пътниците по Далтън. Предимно шофьори на камиони, тръгнали към нефтените полета в Прудоу Бей, на четиристотин километра на север. Колдфут бе последният признак на човешки живот по магистралата преди последния водораздел и дългото спускане към морето.

Травис нямаше да продължи чак дотам. Планините, заради които беше дошъл, бяха точно тук. На запад от градчето националният парк и резерват Портите на Арктика следваше хребета в триста и двайсет километрова дъга на югозапад. Там нямаше пътища; нямаше дори пътеки. Туризмът в Брукс Рейндж беше изцяло неофициален, макар че различни уебсайтове и пътеводители описваха най-сигурните и често използвани маршрути. Травис ги беше изучил всичките, след което бе начертал свой собствен, за да ги избягва.

Остави колата на депото, напълни бутилките с вода, нарами раницата и преди единайсет вече беше на път. Когато спря за вечеря (пакетче замразен и вакуумиран кафяв ориз, който сготви на малкия газов котлон), беше изкачил първия хребет, извисяващ се на шестстотин метра над градчето. На юг последните сто и десет километра от пътуването се губеха в безкрая — назад към света и към местата, между които трябваше да избира.

Аляска или Минесота?

Естествено, имаше натиск да се върне у дома. Натиск от всички, които познаваше. Беше минал само месец от освобождаването му, когато си купи еднопосочен билет за Феърбанкс; някои от близките му дори не бяха имали възможност да го видят. Какво бъдеще виждаше за себе си на север, на повече от три хиляди километра от семейството си?

А какво бъдеще виждаше сред тях? Дори за малцината, които можеха да разберат и да му простят стореното, той винаги щеше да е братът, прекарал петнайсет години в затвора. След двайсет години, в очите на следващото поколение, все така щеше да е „онзи тип“. Онзи чичо. На това ли му викат свобода?

Продължи към следващото било, преди да спре, за да прекара нощта. Или по-скоро онова, което минаваше за нощ тук — няколко часа хладен здрач, когато слънцето се топваше в мъглата над северния хоризонт, но без напълно да се скрива. Опъна палатката на меката почва до заснежения гол участък, простиращ се километри по горната част на склона, и седя близо час пред нея в очакване сънят да го налегне.

На осем, а може би десет километра на запад (тук разстоянията бяха трудни за преценяване) се издигаше каменист хребет, по-висок от подножията, които бе изкачил досега. Стори му се, че вижда в задържалата се светлина сенки, които бързо пробягаха по скалата. Извади бинокъла, опря лакти на коленете си и наблюдава хребета повече от минута, преди да ги открие — бели диви овце, двайсет или повече, движеха се с призрачна лекота по почти вертикалната гранитна стена. Агнета на възраст не повече от два месеца следваха майките си с уверена умела стъпка. Гледа ги, докато не изчезнаха зад един скален ръб.

Най-сетне усети успокояващата тежест в крайниците си, влезе в палатката и се напъха в спалния чувал, за да се унесе от тихото шумолене на вятъра в ниската трева.

Събуди се с разтуптяно сърце и седна. Нещо го беше стреснало, но не можеше да определи какво.

Слънчевата светлина през стените на палатката бе по-силна. Часовникът показваше малко след три сутринта.

Над хребета проблесна разкривеният тризъбец на мълния. Последва басова вълна — разтресе земята, сякаш идваше направо от недрата на планината.

Травис легна отново и разтърка очи. На запад отново безмълвно проблесна мълния, този път по-ярко. Той започна да отчита секундите по часовника и преброи до трийсет и пет, преди гърмът да стигне до него. Бурята бушуваше поне на десет километра от лагера му.

Въпреки че бурята се усилваше, сънят отново започва да го надвива. Травис намираше странна утеха в рева й — приспивна песен, идеално подхождаща за това сурово и непрощаващо място. След няколко минути мълниите и грохотът вече бяха много по-наблизо и между тях почти нямаше пауза.

Миг преди отново да прекрачи в съня, чу в бурята нещо, което пак го накара да отвори очи. Откъм запад. Какво беше? Изобщо не приличаше на гръмотевица. Беше по-скоро като писък, макар и не човешки, нито дори животински. Най-много напомняше на разрязването на метален лист в затворническата работилница. Е, значи е било точно това. Собствените му призраци го преследваха на ръба на съня. Бяха упорити, но той вече се беше научил да не им обръща внимание.

Затвори очи и се унесе.

На четвъртата вечер опъна палатката на петдесет и осем километра от Колдфут, макар че според джипиеса лъкатушещият път, който бе избрал, бе дълъг почти осемдесет. Изяде затопленото пакетче супа с енчилада (всичките замразени и вакуумирани храни имаха вкус по-скоро на пакетчетата, отколкото на онова, което пишеше на тях) на ръба на стръмния склон, спускащ се към долината на сто и осемдесет метра надолу. Широкото й равно дъно вървеше почти право на северозапад в продължение на около пет километра.

Плътен облак мъгла се виеше през долината като димна река, вълнуваше се около стърчащите скали и се натрупваше в по-дълбоките места. Точно под Травис дъното на долината бе напълно скрито, макар че през няколкото мига, когато полегатите лъчи на слънцето я осветиха по дължина, той видя нещо да проблясва под мъглата. Вода, а може би лед.

Спа добре и се събуди само два пъти, този път не от гръмотевици, а от воя на вълци. Нямаше представа на какво разстояние са, макар че понякога му се струваше, че едва ли са на повече от четиристотин метра от палатката. Беше чел, че глутниците променят силата на воя си, за да объркат плячката (както и другите вълци) за разстоянието. Явно действаше и при хора.

Събуди се в шест сутринта, отметна покривалото и седна в свежия въздух. Бе доста по-хладно от вечерта. Беше ясно и се виждаше надалеч.

Аляска или Минесота?

Беше дошъл тук, за да си отговори на този въпрос. Засега безуспешно.

Доводите за и против се въртяха в ума му сякаш самички. Домът означаваше семейство, приятели. Въпреки цялото си осъждане, което никога не биха могли да скрият, те винаги щяха да приемат миналото му по-присърце непознатите. Домът беше брат му Джеф, който му предлагаше да го включи в софтуерния бизнес, който въртеше от къщи, и да го запознае с тънкостите му.

Домът беше и пълен с призраци. Всяка улица в стария му квартал се огъваше под тежестта на разтревожени спомени.

Аляска беше това тук. Пълната пустота, която не твърдеше, че разбира образа му по един или друг начин, и не правеше усилия да го вкара в старите коловози. Когато се премести във Феърбанкс, не взе нищо. Дори самия себе си, както му изглеждаше понякога. Само преди година, през първите дни на свободата си, не би повярвал на подобно нещо, но тук понякога минаваше цял ден, без да си помисли за затвора или за онова, което беше направил, за да се озове в него. Тук понякога просто не беше онзи човек. И проклет да е, ако това усещане не се усилваше все повече и повече.

И всичко това щеше да свърши в часа, в който отново стъпи в стария си свят.

Именно затова, ако не заради нещо друго, Травис си мислеше, че знае към кой избор клони.

Отвори раницата, облече се, обу се и излезе. Меката снощи трева хрущеше под подметките му. Изправи се и се протегна, после коленичи и извади котлона и канчето. Синият пламък засъска под студената вода за кафето. Докато чакаше да заври, Травис се разходи до ръба на пропастта. Долината се виждаше ясно в свежото утро.

Замръзна.

Известно време можеше само да се взира. Беше толкова изненадан, че не бе в състояние дори да мигне.

На дъното на долината лежаха останките на „Боинг 747“.

2.

Прибра всичко за деветдесет секунди, дори и палатката. И почти затича покрай ръба на пропастта.

Как можеше да е тук?

Как можеше да е тук без кръжащи над него хеликоптери и стотина спасители с ацетиленови горелки, които внимателно да разрязват корпуса поне на десетина места?

Как можеше да е тук?

Склонът непосредствено под лагера бе твърде стръмен, за да се спусне по него, но на седемстотин метра на северозапад се виждаше вдлъбнатина, където наклонът беше някъде около четиридесет градуса. Пак си беше ужасно стръмно и трябваше много да внимава, за да не се изпързаля по задник и раница до дъното и да си натроши всичките кости. Тогава щеше да е страшно от помощ на оцелелите — ако изобщо имаше оцелели.

Колкото до помощта, засега можеше да я предложи единствено той. Нямаше начин да се обади на никого. Мобилният телефон бе станал неизползваем на шейсетина километра от Феърбанкс, а радиостанцията — предпочитаното средство за връзка по магистралата Далтън — на петдесет и осем километра оттук, на паркинга на бензиностанция и мотел „Брукс Лодж“.

Вървеше покрай пропастта и погледът му почти не се откъсваше от невъзможната гледка долу.

Пилотите бяха опитали да приземят машината — това беше ясно. Останките на самолета се точеха по дължината на долината, сякаш тя бе писта. Зад тях в продължение на над триста метра в земята имаше дълбоки бразди. Някъде по средата на този път лежеше дясното крило, откъснато от корпуса от каменна колона, която беше устояла непокътната на сблъсъка. От фюзелажа стърчеше израстък разкъсан метал със следи от изтекло гориво; само сляпата щастлива случайност бе предотвратила огнения ад. По-нататък дългото пързаляне бе продължило по снега.

Останалата част от самолета бе повече или по-малко непокътната. Перката на опашката беше прекършена и лежеше върху левия стабилизатор като счупен крайник, държан само от кожата. Корпусът бе нагънат на три места и от широките над педя процепи се подаваха жици и изолация. През тях Травис различаваше единствено мрак, макар че от такова разстояние дори ярко осветен салон нямаше да му разкрие нищо.

В и около останките не се виждаше никакво движение, нито пък някакъв знак, че е имало такова. Никой не беше извадил нищо от самолета и не бе направил заслон на открито. Дали просто не се бяха скрили вътре? Или бяха толкова пострадали, че изобщо не можеха да помръднат?

Разстоянието и ъгълът, от който гледаше, правеха търсенето на следи безсмислено. Снегът, хванал ледена коричка при падането на температурата, почти заслепяваше и не предлагаше никакъв контраст за гледащия от сто и осемдесет метра височина. Нямаше начин да се определи дали някой е излязъл от останките и е тръгнал да търси помощ.

Помощ. Тази дума отново му припомни най-объркващия аспект в ситуацията. Как бе възможно такъв голям самолет да се разбие, без никой да се притече на помощ вече… колко време? Господи, от колко време това нещо лежеше тук?

От три дни. Писъкът на метал в бурята отново прозвуча в главата му. Онази нощ беше чул как проклетата машина се разбива.

Три дни, без никой да намери мястото на катастрофата. Дори не бяха тръгнали да търсят — нито веднъж по време на прехода си не беше чул бръмченето на спасителен самолет или тракането на ротори.

Не можеше да го проумее. Това не бе едномоторна „Чесна“, излетяла без летателен план и изчезнала в пустошта. Авиолайнерите имаха солидна комуникационна система — мощни радиостанции, двупосочна сателитна връзка, а сигурно и други неща, за които не беше и чувал. Дори всички тези уреди да бяха отказали, кулата на международното летище във Феърбанкс трябваше да е записала последното известно местоположение на самолета. И час по-късно цяла армия спасители би трябвало да е излязла да го търси.

Стигна полегатия участък на склона — затревен улей, който стигаше до самото дъно. Оказа се по-стръмно, отколкото бе предполагал, но на километри не се виждаше по-добро място за слизане. Спускането по права линия щеше да е самоубийство дори тук, но на зигзаг можеше и да се справи, без да си счупи врата. Стъпи на склона и установи, че теренът е добър — достатъчно мек, за да му позволява да се задържи, без да се хързулне надолу. Ако приклекнеше и се хващаше за тревата, можеше да слиза сравнително бързо, без да рискува да изгуби равновесие.

След петнайсет минути вече тичаше покрай една от браздите по дъното на долината — беше достатъчно широка, за да побере военен джип. Мина покрай дясното крило, което лежеше като парче от счупена играчка до скалната колона, и излезе на снега.

Веднага усети миризмата на керосин. Снегът беше пропит с него. Всеки отпечатък от обувките му моментално се пълнеше с розовата течност.

Не се виждаха никакви други следи.

Опашката на самолета се извисяваше колкото четириетажна сграда. Самият самолет лежеше килнат наляво от тежестта на лявото крило, чиито два двигателя се бяха зарили в дълбокия сняг. Травис мина покрай опашката и спря на десетина метра от крилото, между двете бразди, оставени от двигателите.

И трите разкъсвания на фюзелажа, които бе видял от лагера си, се намираха от тази страна на самолета. Най-близкото, само на няколко крачки от него, бе достатъчно широко, за да се провре. Дори от това разстояние мракът вътре скриваше всичко. Прозорците изобщо не помагаха — бяха наклонени надолу и отразяваха единствено снега.

Травис пое дълбоко дъх и извика:

— Ей!

Неколкократното ехо бе единственият отговор.

Травис отиде до цепнатината, провери здравината на метала от двете й страни и се набра на ръце, за да влезе в самолета.

Не беше авиолайнер.

3.

Озова се сред редици и редици работни станции и конзоли — клаустрофобична версия на контролна зала на НАСА, простираща се от опашката на самолета до преградната стена на девет метра от мястото, на което се намираше. Пред всеки терминал имаше закрепени за пода въртящи се столове; всичко останало в салона беше в развалини, струпани на купчини покрай левия борд, на който се бе наклонил самолетът.

Миризмата на гориво, все още остра, отстъпи пред нещо друго. Също познато. В пронизвания от светлината от илюминаторите — от нея беше още по-трудно да се гледа — мрак Травис разпозна миризмата миг преди да види източника й.

Кръв. Насъбрала се под натрошените парчетии. И под краката му.

Догади му се. Обърна се към цепнатината в стената, подаде глава навън за глътка свеж въздух и вдиша керосинови изпарения. Подейства. Овладя се, насили се да диша плитко и се отдръпна от отвора.

Затърси сред безредицата онова, което трябваше да е тук.

Видя ги веднага.

Десетина тела лежаха сред парчетиите.

Всъщност над тях. Което бе странно.

Приближи, видя причината за това и гаденето в стомаха му се смени с ледена буца. Не бяха загинали при катастрофата. Всеки беше получил по два куршума в слепоочието, плътно един до друг.

Замръзна и се ослуша. Логиката му казваше, че убиецът — или убийците — не може да са тук. Самолетът бе паднал преди три дни. Убийствата вероятно бяха извършени малко след това. Нямаше никаква причина стрелците да остават тук — и много да се махнат колкото се може по-надалеч.

Така или иначе продължи да се ослушва десетина секунди, но не чу нищо освен вятъра в долината и стоновете в пукнатините на фюзелажа. Химн в памет на мъртвите.

Отново ги огледа. Носеха униформи — черни панталони и колосани сини ризи, не задължително военни, но и в никакъв случай не можеше да се нарече небрежно облекло. По дрехите нямаше никакви отличителни знаци за име или чин. Дори националността им можеше да се определи само приблизително — девет от мъртъвците бяха бели, трима — чернокожи. Седем мъже, пет жени. Възрастта трудно можеше да се определи, защото се бяха подули, но Травис предположи, че е някъде между тридесет и петдесет.

Сети се за още една особеност на самолета, която беше пропуснал покрай възбудата от разтърсващото откритие. По корпуса нямаше абсолютно никакви знаци. Не беше видял дори номер на опашката.

Какво беше това чудо?

Беше гледал достатъчно филми по „Дискавъри Ченъл“, за да знае, че властите разполагат със специални самолети за тежки ситуации — летящи резерви в случай, че командни центрове като Пентагона станат жертва на удар. Наричаха ги „самолетите на Страшния съд“. Милиарди долари на данъкоплатците, които, ако е рекъл Господ, би трябвало да си останат завинаги пропилени на вятъра.

Но ако това бе един от тези самолети, нима не бе още по-невероятно, че никой досега не го е намерил?

Е, все пак някой го беше намерил, нали така?

Травис се изправи и огледа още веднъж труповете на екзекутираните и уредите, на които бяха работили.

Хиляди въпроси. Нито един отговор.

Пък и нямаше нужда от отговори.

Това не беше негова работа, а и нямаше как да се помогне на тези хора. Е, това е. Време беше да се маха. Да тръгне обратно към Колдфут и да разкаже на местните в закусвалнята, че е направил приятен, лишен от премеждия преход.

Върна се при отвора във външната стена. Очите му вече бяха свикнали с тъмното и можеше да различи какво има в пространството зад вратата в предната част. Коридор, продължаващ трийсетина метра към носа на самолета, с прозорци от едната страна и врати от другата.

Вече беше подал глава и рамо навън, когато умът му най-сетне обработи видяното там.

Стисна очи, но причината за това не бяха ярките отблясъци от снега. Колеба се може би десетина секунди, мъчеше се да накара тялото си да продължи да се движи, да остави труповете, самолета и цялата шибана долина зад гърба си. Едно бързо скачане на земята щеше да затвърди решението му. Краката му сами щяха да го отведат оттук.

Вместо това отново прибра глава вътре и се обърна към коридора.

Кървава диря, почти невидима върху черния под на помещението с оборудването, продължаваше петнайсетина метра по бежовата пътека на коридора, след което изчезваше зад някаква врата. От двете й страни имаше кървави отпечатъци от ръце. Не бяха следи от влачене. А от пълзене.

Върна се до прага на коридора. Отдясно се виждаха четири врати, срещу които имаше покрити с плексиглас прозорци. Кървавата диря свършваше при третата. Коридорът завършваше с пета врата, откъдето най-вероятно започваше стълбището към горната палуба и пилотската кабина.

Петната по коридора бяха отдавна засъхнали и кафяви; локвите в стаята зад него бяха все още полутечни, защото кръвта беше цели литри. Ако нападението бе извършено непосредствено след катастрофата, то раненият сигурно бе умирал три дълги дни в онази стая. Нямаше шансове да е останал жив.

Но щеше да му е нужна само минута, за да го установи със сигурност. Травис пристъпи в коридора.

Първата врата бе украсена със съзвездие дупки от куршуми, които сякаш бяха изстрелвани както от стаята, така и от коридора, на нивото на гърдите и главата.

Той влезе. Двама мъртъвци край отсрещната стена, зад тежко бюро, което бяха обърнали, за да го използват за защита. С късите си прически, черните костюми и вратовръзките си приличаха на агенти от Сикрет Сървис — или, помисли си Травис, на която и да било друга високопоставена охранителна служба. Бяха получили куршуми в гърдите и шиите, а след това явно бяха екзекутирани за всеки случай като жертвите в кърмовия отсек.

Но за разлика от нещастниците отзад, тези двамата са били въоръжени. И все още бяха.

Бе минало много време, откакто Травис бе докосвал оръжие, а и покрай дългия си престой в институциите на Департамента за превъзпитаване на Минесота беше изостанал от модерните тенденции в оръжейното дело, но не му беше трудно да разпознае вариантите на M16, които лежаха до труповете.

Наведе се и вдигна по-близката карабина. Прозрачният пълнител все още беше наполовина пълен, патроните приличаха на тридесети калибър. Опря оръжието на бюрото, прегледа пълнителя на другата пушка, откри, че е почти пълен, и го извади. В джобовете на мъртъвците намери по още един пълен пълнител. Освен тях нямаха нищо друго, да не говорим за документи. Прибра мунициите, взе карабината и продължи към следващата стая.

Онова, което откри там, го накара да спре за по-дълго, отколкото при телата.

В средата на помещението имаше стоманен куб със страна около метър, разрязан на две през средата и окачен на две тежки вериги, закрепени на мощни греди на тавана. Беше отворен. От вътрешната страна на всяка от половините, точно по средата, имаше по една квадратна вдлъбнатина със страна около десет сантиметра и дълбочина пет. Ако кубът се затвореше, двете вдлъбнатини щяха да оформят в центъра му кухина, достатъчно голяма, за да побере топка за софтбол, и защитена от всички страни с трийсет сантиметра стомана.

Каквото и да изискваше такава защита, вече го нямаше.

Отстрани на куба имаше метална табела, на която с прости черни букви пишеше:

M> center

ЕДИНИЦА ПРОЛОМ 0247 — „ШЕПОТ“

В СИЛА СА ПРОТОКОЛИ КЛАС А СПЕЦИАЛНИ ИНСТРУКЦИИ — НИКОЙ ДА НЕ ОСТАВА НА РАЗСТОЯНИЕ ЕДИН И ПОЛОВИНА (1,5) МЕТРА ОТ НЕЗАЩИТЕНИЯ ОБЕКТ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ (2) ПОСЛЕДОВАТЕЛНИ МИНУТИ.

M$

Нещо в стоманата около празната сърцевина на куба привлече вниманието на Травис и той пристъпи да погледне по-добре, но почти веднага му се прииска да не го беше правил. Металът по двете половини на куба, директно около кухината, беше придобил мръсносин цвят. Самата стомана бе деформирана, сякаш огъната навън от някаква невъобразимо мощна и търпелива сила.

Внезапно в мислите му нахлуха трещящи гайгерови броячи и стрелки в червената скала и Травис побърза да се изнесе от помещението. Едва когато се озова в коридора, осъзна, че е задържал дъха си.

Обърна се — не към третата стая, а обратно в посоката, от която беше дошъл. Ярката цепнатина във фюзелажа се намираше само на шест метра. Ако продължаваше да се взира натам, скоро щеше да открие, че се измъква през нея.

И тогава, ядосан на самия себе си, се завъртя и тръгна към третата врата. Нещата щяха да са прости:

Щеше да открие жертвата мъртва и изстинала.

Щеше да избърше отпечатъците от карабината.

Щеше да излезе от самолета и да се отдалечи през девет планини от него, след което да си свари проклетото кафе, както беше планирал сутринта.

Беше убеден във всичко това, докато не влезе през третата врата.

Жертвата наистина беше мъртва и изстинала. Но нещата нямаше да са прости.

4.

Травис и преди беше имал досег със сюрреалистичното — моменти, невъзможни колкото за приемане, толкова и за отричане. Онова, което откри в третата стая, го върна към един от тях, чувството върна миналото като смътно доловим аромат, останал незабелязан през годините. Стерилна съдебна зала. Ослепителна флуоресцентна светлина, отразена от тесните прозорци — всички затворени с изключение на един. През отворения прозорец се чува смях на момиче — някъде долу по улицата, в друга реалност, далеч от това помещение, от съдията и от присъдата. Разбира се, беше я очаквал и заслужаваше много по-сурово наказание, но въпреки това присъдата бе като удар в корема, който го накара да се олюлее — беше на двадесет и пет и щеше да е навършил четиридесет, преди отново да види нощно небе.

Сега моментът бе също толкова труден за възприемане.

Пред него се намираше Първата дама на Съединените щати, мъртва, с отворени очи — гледаха право през него, седнала до стената, с окървавен лист от тетрадка в ръка.

Елън Гарнър. Красива дори сега. Лицето й, винаги бледо и деликатно, почти не бе променено от изтеклата кръв, която се бе просмукала в килима около нея. Един-единствен куршум бе пронизал корема й.

До нея лежеше нещо, което приличаше на древен модел телефон за кола — масивна слушалка с черен, навит на спирала кабел, свързан с куфарче. Можеше да е единствено средство за сателитна връзка. Засъхналите кървави отпечатъци разказваха историята — госпожа Гарнър бе допълзяла тук от опашката, за да се добере до това нещо, беше го свалила от шкафчето на стената, бе открила, че е повредено, и беше оголила жиците и платките му в напразно усилие да го поправи.

Травис остави карабината, коленичи, внимателно взе листа от вкочанените от смъртта пръсти и прочете:

Следваха два празни реда, след което текстът продължаваше. Тук буквите бяха по-несигурни, лъкатушеха нагоре-надолу през тънките сини чертички, явно изписани от много по-слаба ръка.

Още празни редове и последен абзац, този път толкова блед, че Травис трябваше да наклони листа към светлината.

Травис отново прочете цялата страница. Когато приключи, усещаше студ, пред който дебелото яке беше безсилно. Забеляза втори лист в джоба на ризата на госпожа Гарнър. Извади го и го разгъна. Имаше само няколко реда.

Травис — чувстваше се като натрапник — внимателно сгъна бележката и пак я сложи в джоба, точно както си беше.

Изправи се и едва сега видя земята през прозореца на десния борд, над мястото, където седеше Елън. И най-накрая видя и следите. От обувки. И от гуми на бъгита. Макар да изчезваха след края на снега, на около четиридесет метра от самолета, нямаше съмнение накъде водят.

5.

Пейдж Камбъл се взираше в боровете и се мъчеше да се измъкне в безметежността на съня. Беше успявала на два пъти досега, може би за около минута — не кой знае колко, като се имаше предвид цялата ситуация, само някакви си трохи покой, но, за Бога, определено си заслужаваха. Помагаха дори като нещо, което очакваш с цялото си сърце.

Разбира се, нямаше да има нужда да ги очаква, ако отместеше главата си само с няколко сантиметра. Колкото да я повдигне над масата и да я стовари надолу с все сила, да счупи тила си и да прекъсне нещо, каквото и да било. Три или четири здрави удара, преди мъжът с лице на плъх да успее да я спре — и нямаше да я има.

Защо дори това желание изглеждаше прекалено много? Защо дори мечтата да умре беше въздушна кула?

Защото мъжът с лицето на плъх много добре разбираше от работата си, затова. Защото главата й бе вързана здраво, както и всяка друга част от нея. Дори езикът й бе защипан за зъбите, за да не може да го прехапе и да се задави със собствената си кръв.

Точно затова тя се мъчеше да избяга в съня. Беше същинска магия, когато успяваше. Изведнъж нямаше болка, нямаше ремъци, нямаше поляна в ледения безкраен ден. Местата от съня бяха познати, безопасни. Първия път се озова в уютното кътче за четене в дневната си. Не чете нищо в съня си; просто се разходи боса по каменните плочи и прокара пръсти по меката тапицерия на стола.

Втория път бе на плажа в Кармел, заравяше пръстите си в пясъка, по-надълбоко, където бе хладно. Не беше ходила там от години, но споменът бе така ярък, сякаш се случваше в момента.

Възможностите да се измъкне по този начин бяха редки. Можеше да го направи само когато действието на опиата започваше да минава, през последните пет или десет минути преди да я инжектират отново. Ако не внимаваше, те я усещаха и приготвяха спринцовката по-рано. Това означаваше, че за затваряне на очи не можеше и дума да става, не че това можеше да улесни преминаването в страната на сънищата. Просто се налагаше да иде там с отворени очи, но нямаше проблем. Беше успяла и двата пъти.

Единият номер бе да се взираш в боровете вместо в небето. Така светлината не бе толкова силна, което може би се равняваше на половината на това да отпусне клепачи.

Този път обаче не се получаваше. Прекалено много неща я разсейваха. Мъжът с лицето на плъх и един от другите спореха само на няколко крачки от нея, плещеха като картечници на своя език. Навремето Пейдж бе обожавала звуците му, беше го записала като втора специалност и бе заминала в чужбина за два семестъра, за да се потопи в него, след което бе потисната месеци наред, когато академичният й път я отдалечи от тази възможност. Сега си мислеше, че ако пред нея има голям червен бутон, който по магически начин може да откъсне езика на всеки мъж, жена и дете на планетата, който го говори, ще си счупи ръката от натискането му.

Стига ръката й да не беше вързана за някаква шибана маса.

Спорът приключи и отново се чуха стъпките на оня с лицето на плъх. А заедно с него дойде и иглата. Този път нямаше да има сънища.

Дойдоха и сълзите, още преди инжекцията и връщането на болката. Мразеше се, че не може да ги сдържи, мразеше се, че е позволила на тези хора да имат такъв контрол върху нея.

Тялото й трепна, когато иглата докосна кожата до пъпа. После проникна вътре и макар че на опиата щяха да са необходими няколко минути, за да подейства, тя вече усещаше как се разнася — студен и остър — в стомаха й.

Боровете се размазаха, тялото й се затресе, очите й се напълниха с още сълзи. Кърпата през устата й — сложена да заглуши писъците й, които можеха да се разнасят необичайно далеч в тези планини — не й попречи да чуе собствения си умоляващ глас: повтаряше „не“ отново и отново, като мантра. И това не можеше да спре.

Последва тракането на манивелата под масата и плотът се наклони на една страна, докато не застана почти вертикално. Тялото й вече не лежеше върху него, а се държеше само на ремъците.

Сега гледаше настрани вместо нагоре.

Право в очите на баща си.

Той беше вързан за близкия бор. Главата му бе стегната между капаци, които не му позволяваха да гледа настрани, а само право към нея.

Сълзите й потекоха настрани. Неговите останаха да пълнят очите му.

После мъжът с лицето на плъх мина някъде отзад и се подготви да работи върху нея по същия начин, по който го правеше всеки път. Самата тя не можеше да види какво й прави, но изражението на баща й отразяваше ставащото по-добре от всяко огледало.

Разбира се, можеше да си го представи. Не можеше да е по-очевидно. Първия път, някъде преди около три дни, малко след като я беше завързал, онзи с лицето на плъх бе отворил предлакътницата й със скалпел и бе разделил трицепса й с клампа. Естествено, беше внимавал да не повреди артерията — не искаше да позволи на смъртта да я спаси така лесно. Целта му бе радиалният нерв, дебел като молив, освободен от меката си хлъзгава обвивка до костта. След като го оголи, по всяко време имаше достъп до него.

Сега се канеше отново да се заеме с него, като нарочно се бавеше с подготовката. Пейдж бе сигурна, че това е психологическата част от мъчението, която трябваше да я настрои за очакване на болката — бавното отваряне на ципа на чантичката с инструменти, цъкането с език, сякаш онзи съжалява, че трябва да прави това, въздишката.

Очите на баща й се раздвижиха — мъжът с лицето на плъх го гледаше, преди да започне.

— Що за татенце си ти? — каза той с мелодичен акцент. — Как ще можеш да се погледнеш в огледалото след това? Как можеш да позволиш малкото ти момиче да се мъчи толкова дълго?

Последва висок остър смях, подобен на бърборенето на катерица.

Погледът на баща й се втвърди и отново се насочи към нея. Сълзите вече преливаха от очите му.

Това явно също трябваше да е част от мъчението — да ги накарат да се гледат, докато онзи й причинява болка. Може би действаше върху някои хора, но в случая бяха сгрешили в преценките си. Тя успяваше да понесе всичко това единствено заради очите на баща си.

Естествено, целта на зрителния контакт не бе ефектът, който имаше той върху нея. Беше насочен към него. Именно него се мъчеха да пречупят.

Дали действаше? Дали баща й се огъваше?

Не, никакъв шанс за подобно нещо. Защо й трябваше да минава през всичко това, ако той накрая щеше да се предаде?

Нещо повече — баща й беше много по-силен. Пейдж беше сигурна в това. Баща й знаеше залога, а той бе по-голям от тази поляна и всичко, което можеха да им направят. Да каже на тези хора как да включат Шепот бе просто немислимо. И точка по въпроса.

Примигна с насълзените си очи и се опита да е силна, да му вдъхне увереност. Всичко ще е наред. Да, наистина — макар че в момента се тресеше цялата и бе толкова уплашена, докато слушаше онзи с лицето на плъх да рови из чантата и да вади инструмента, докато сълзите й започваха да напират още повече, защото всеки миг мъченията щяха да започнат, а тя трябваше да вдъхне на баща си сили да понесе гледката, защото да им дадат онова, което искат, беше много по-лошо…

Инструментът оживя с дрезгаво бръмчене, секунда по-късно зъбът му се впи в оголения нерв, Пейдж изпищя и лицето на баща й се пръсна като отражение в развълнувана вода.

Травис лежеше абсолютно неподвижно върху скалата и се мъчеше да си спомни психическата нагласа на убиец. Тя беше далеч назад в коридора на годините и той бе имал намерението да я остави завинаги там.

До този момент.

Гледаше през бинокъла как дребният тип с тънкия мустак движи инструмента напред-назад в ръката на младата жена. Въпреки че устата й беше запушена, Травис чуваше писъците й. Намираше се на около сто и петдесет метра от лагера и на двайсет метра над него.

Седмина неприятели. Двама пленници.

Сюрреалистичната атмосфера на ситуацията не бе престанала да го обгръща от момента, когато бе намерил госпожа Гарнър. Кои бяха тези хора, по дяволите? И какво ставаше изобщо?

Дори когато пропъди тези мисли и се застави да се съсредоточи върху ситуацията, пред която беше изправен, въпросите си оставаха. Защо неприятелите бяха решили да останат тук? Как изобщо можеха да смятат, че са в безопасност на по-малко от четири и половина километра от останките на самолета, на борда на който е била Първата дама на Съединените щати? Да не говорим за онова, което се беше намирало в стоманения контейнер. Защо им е да остават близо до катастрофата дори за един час, та какво остава за три дни? Госпожа Гарнър споменаваше, че за това има причини, но не обясняваше какви точно.

Е, самолетът не беше намерен от властите, които сигурно го търсеха, в това число и от хората на президента. Тези типове някак бяха успели да не го допуснат — и явно именно в това се коренеше увереността им. Дори не бяха разположили постове. Засега му бе достатъчно да знае, че госпожа Гарнър е била права — онези долу не очакваха никакви неприятности.

Можеше да ги свали оттук. С лекота. Изобщо не ставаше дума за някакви особени умения от това разстояние и позиция, при това с такива оръжия — беше взел пет карабини, превключени на автоматична стрелба. Всеки, който можеше да полее цветната си леха с маркуч, нямаше да има проблем да избие и деветимата още дори преди да изстреля и два пълнителя. Какво оставаше за пет.

Да, можеше да го направи. Можеше да ги избие още сега и да сложи край на всичко.

Но нямаше да го направи.

Не се бе съгласил с онази част от посланието на Елън Гарнър. Не го интересуваше колко висок е залогът. Но дори някаква част от идеята да се беше задържала в ума му, тя бе изчезнала в мига, когато беше насочил бинокъла към младата жена на масата за мъчения.

Нямаше да я убива. Беше натрупал върху себе си достатъчно вина от този сорт, за да стига и за повече от един живот.

Но все пак щеше да убива.

Продължи да гледа как Тънкия мустак се наслаждава на работата си — тялото на младата жена се гърчеше в ремъците — и откри, че психическата нагласа на убиец се връща леко и неусетно.

Можеше да го направи.

Само трябваше да се приближи още малко.

Стих I Октомврийска нощ през 1992 г.

M> sujet2

Стъпките му са единственият звук в нощта и не се чуват надалеч.

За това време на годината денят е бил топъл и влажен, но през последния час — часа преди полунощ — в Минеаполис се промъква студ и раздвижва призрачни мъгли в тихата като гробище Сидър Стрийт.

Толкова навътре в квартала няма улично осветление. Някои от онези, които свързват двата края тук, предпочитат да е точно така. Тази нощ същото се отнася и за Травис Чейс. Толкова е тъмно, че не се вижда нито силует, нито сянка, стъпките му едва се чуват по разбития паваж. Единствените същества в нощта, които могат да доловят присъствието му, са по-диви и от него (докато си го помисля, някаква кучешка верига издрънчава тихо на веранда някъде вляво), но те не се интересуват от работата му. Приближаването му няма да бъде усетено от онези, които имат значение.

Пистолетът е в джоба му.

Мъглата пред него се разрежда и той вижда къщата. Къщата на Емили Прайс. Единствената светлина идва от големия прозорец в дневната, очертава го призрачно. Той си представя двамата вътре. Сигурно седят на канапето, прегърнати, разменят по някоя дума, ако изобщо говорят. Щом си помисля за това, срамът му се разгаря още по-силно.

Няма представа какво ще се случи, когато почука на вратата.

M$

6.

Трябваха му няколко минути да разработи плана си. Много неща можеха да се оплескат, но смяташе, че предимството е негово, макар противниците да бяха много.

От другата страна, на петнайсетина метра зад лагера, боровете растяха нагъсто. Достатъчно нагъсто, за да го скрият добре. Можеше да стигне там незабелязано, ако тръгне покрай долината, като се крие между скалите, след което да я пресече и да се върне обратно.

Петнадесет метра бяха съвсем малко разстояние и тъй като изненадата щеше да е на негова страна, можеше просто да открие огън. Първият изстрел щеше да е сигурно попадение, може би дори вторият. След това щеше да се окаже един срещу петима, а объркването им можеше да му даде възможност да свали още един или двама, стига да е достатъчно бърз.

С което вероятностите се изчерпваха. Останалите живи щяха да намерят убежище. Дори само двама да намереха сигурни позиции, за да отвърнат на огъня, щеше да се окаже в беда. И най-вероятно това щеше да е краят му.

Изненадата нямаше да му е достатъчна. Трябваше му заблуда. Противниците трябваше да гледат в противоположната посока от онази, от която щеше да открие огън. С други думи — да гледат натам, където се намираше в момента.

Идеята му хрумна бързо, може би защото имаше прекалено малко средства подръка.

Опря една от карабините на висока до кръста скала и извади от раницата си един от найлоновите пликове с дрехи. Изсипа дрехите в раницата и закачи празната, лека като перце торба за спусъка на оръжието.

След това извади една бутилка и проби в нея съвсем малка дупка. Водата потече не на струя, а по-скоро на капки. Той нагласи бутилката така, че съдържанието да се стича в плика. Предназначен да не допуска вода, той със същия успех щеше да я задържа. Когато натежеше достатъчно, карабината щеше да изстреля целия пълнител в небето.

Питър Камбъл щеше да се пречупи.

Погледът му не се откъсваше от Пейдж. Жилавото дребно лайно с мустачките бъркаше в ръката й с нервния възбудител и тя крещеше от болка, но от време на време успяваше да присвие очи и едва-едва да поклати завързаната си глава. Посланието й бе недвусмислено — недей.

Но той щеше да го направи. Трябваше. Беше го отричал часове наред, макар че едва сега започна да го осъзнава.

Тези хора просто бяха спечелили. Помощта не идваше. Нямаше да дойде и след дни — ако изобщо дойдеше. Дръмонд се беше погрижил за това.

Дръмонд. Той се беше пречупил, нали? И под какъв натиск? Изобщо не можеше да се сравнява с техните мъчения. Доколкото бе разбрал, му се обадила жена му, плачела, били й опрели пистолет в главата. Почти всеки на този свят би се огънал пред подобно нещо, но от служителите на Тангента се очакваше да са по-силни. Силата бе едно от основните качества, по които ги избираха, и Питър бе готов да заложи живота си на твърдостта на Стюарт Дръмонд. Всъщност беше го направил. И беше изгубил.

Не беше голяма утеха, че и всички останали се бяха доверили на Дръмонд — при това изцяло. Кой друг би могъл да управлява самолет с някои от най-високопоставените хора на Тангента на борда, наред с най-опасния обект, излизал някога от Пролома? Но самолетът — от Токио за Уинд Крийк, Уайоминг, където обектът трябваше да бъде обезопасен завинаги — бе променил непредвидено курса си някъде над Алеутските острови. Дръмонд бе убил останалите от екипажа, след което бе понижил налягането в салона, без да пусне кислородните маски. Накрая бе свалил машината съвсем ниско, без да изпълни проклетите процедури за изравняване на налягането, и се бе насочил на север в Аляска под радара.

Бяха се свестили от писъка на разкъсвания метал, когато самолетът спря Бог знае къде и живителният въздух най-сетне отново изпълни салона през натрошения фюзелаж.

Докато отвън се чуваше приближаващият рев на двигател, по интеркома се разнесе гласът на Дръмонд. Беше изпаднал в истерия и едва можеше да говори. Питър схвана фрагменти от извинението и историята за отвлечената му жена, след което чу последните му думи, преди той да се самоубие.

Тази последна фраза — Мастилена струя — го изнерви повече от изстрела, който сложи край на връзката.

Тогава разбра, че няма надежда. Мастилената струя — технология, получена от друг обект от Пролома, малко по-безопасен и податлив — беше защитна мярка, предназначена да скрие катастрофирал самолет от сателити. Дори от онези, предаващи видеообраз. За заблуждаването им се използваха хитроумни трикове, например излъчване на многопосочен сигнал, който караше птичките шпиони да подминат мястото на катастрофата и да предават архивирани снимки. Ефективният радиус беше около осем километра от епицентъра, за да се прикрият и пръснатите отломки. В момента никоя сателитна платформа на света нямаше защита от него, макар че Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната разполагаше с имунизирана система, която щеше да бъде изведена в орбита през ноември — в края на краищата никога не можеш да си сигурен дали собствените ти играчки няма да бъдат използвани срещу теб.

Както се оказа, тази предохранителна мярка бе закъсняла с няколко месеца.

Онзи с мустака промени мощността на инструмента и тялото на Пейдж се сви в спазъм и от очите й отново рукнаха сълзи. Мъчителят го правеше на всеки няколко минути, за да наруши еднообразието и да не й позволява да свиква с конкретен вид болка. Серията мъчения щеше да продължи още час и половина, след което отново щяха да спуснат масата и да оставят Пейдж да почива един час, докато действието на опиата отслабне. Времето за почивка нямаше нищо общо със състраданието — просто мустакатият беше преценил до каква степен може да я измъчва, без да й позволява да умре. Опиатът сигурно бе един от десетината притъпяващи шока препарати, за които можеше да се досети Питър.

Време беше да се пречупи.

Вече не го беше грижа какви ще са последствията за света. Неговият свят се беше свил дотолкова, че вече не съдържаше дори самия него. А единствено Пейдж.

Можеше още сега да сложи край на болката й; с двайсетина думи можеше да им каже къде в самолета е скрит ключът на Шепота. Приличаше на дълга два и половина сантиметра ивица целофан и беше най-лесното нещо за криене на света, а сред всички части на един „Боинг 747“ дори на създателите му щяха да са необходими месеци да го открият, ако не знаеха къде точно да търсят. Питър можеше да каже на тези хора къде е скрит и след като го намереха и установяха, че не ги лъже, те щяха да пуснат куршум в слепоочието на Пейдж, а след това и в неговото.

От групата около огъня се разнесе смях. Още преди три дни от това, че тия копелета бяха запалили огън, беше разбрал, че няма да ги открият навреме. През първите дванадесет часа се надяваше, че Елън е оцеляла. Питър и останалите от апаратната я накараха да се скрие в шкафа на централния компютър. Тя протестираше и искаше да сподели участта им, и отстъпи едва когато бъгитата спряха до самолета. Ако беше останала жива, можеше да изчака нападателите да си тръгнат и да се обади за помощ.

Но нападателите екзекутираха всички без Пейдж и него, след което започнаха да изстрелват пълнител след пълнител в апаратната и направиха всичко на парчета. Питър видя как четири куршума пронизват мястото, където се бе скрила Елън. Шансовете да е оцеляла клоняха към нула.

В края на първия ден, след като Пейдж вече бе издържала осем цикъла мъчения, решимостта на Питър се стопи до тънка нишка и единственото, което го крепеше да не се пречупи, беше гневната настоятелност в очите на дъщеря му, обещанието, че ще го мрази с цялата си душа, ако се предаде.

И след всички тези невъзможни часове силата й си оставаше непокътната.

Но от неговата не беше останал и помен.

Време беше.

Травис остави две от карабините в гората. Трета беше преметната през рамото му, а последната държеше в ръце.

На петнадесет метра от него Тънкия мустак все още се занимаваше с работата си. От тази позиция Травис можеше да види лицето на другия пленник — по-възрастен мъж, завързан за едно дърво срещу младата жена. Запита се дали на нечие друго лице по света се е изписвало по-голямо страдание.

На три метра от Тънкия мустак четирима други седяха около огъня, внимателно поддържан така, че да не дими. Един печеше месо. Четиримата явно се стараеха да не обръщат внимание на мъченията и разговорът им — Травис нямаше представа на какъв език говорят — като че ли бе просто шум, целящ да заглуши задавените писъци на жената.

Другите двама седяха обърнати към масата за мъчения, сякаш гледаха театрално представление.

Травис приклекна. Беше напрегнат. Щеше да се случи всеки момент. Беше направил обиколката за двайсет минути и на всяка крачка се беше молил да не е сгрешил в преценката си за скоростта, с която капеше водата, или за съпротивлението на спусъка.

Вече нямаше значение. Беше готов.

Реши най-напред да елиминира четиримата около огъня. Можеше да ги свали с един откос, стига да не се отдалечат много един от друг, когато вниманието им се отвлече. След това щеше да превключи на единична стрелба — палецът му вече беше на предпазителя — и да е по-точен с другите трима, които се намираха по-близо до пленниците. Дотогава вече щеше да е нахлул в лагера и да стреля от упор.

Дишаше спокойно. Дланите му бяха сухи. Още няколко секунди…

И тогава завързаният за дървото мъж проговори.

— Спрете.

7.

Тънкия мустак изключи нещото, но не го извади от ръката на жената. След като бръмченето спря, единственият звук на поляната бе тихият й плач и пукането на огъня.

Травис не можеше да види очите й, но мъжът, който беше обърнат към нея — със сигурност беше баща й, — изглеждаше по-смазан от всякога. Прошепна нещо като: „Съжалявам“ и „Обичам те“. Каза последните думи най-малко три пъти. От очите му се стичаха сълзи.

Накрая се обърна към мъчителя.

— Говори — каза Тънкия мустак. Завързаният мъж заговори съкрушено:

— Първата умивалня… тоалетната… точно зад пилотската кабина. Махнете решетката на вентилатора на тавана, горе вдясно. Там е.

Тънкия мустак беше с гръб към Травис, но той ясно си представи как очите му се присвиват преценяващо. След това се обърна и каза нещо на своя език на онези около огъня. Двама от тях се изправиха, преметнаха карабините си през рамо и бързо тръгнаха към четирите бъгита в края на лагера. Яхнаха две и се понесоха към самолета.

Тънкия мустак ги проследи как се отдалечават, после се обърна към бащата, който продължаваше да шепне нещо на младата жена на масата.

— Да се надяваме, че каза истината. Ще продължа, докато не разбера.

Включи отново устройството и жената и баща й изкрещяха едновременно.

Двамата останали при огъня се извърнаха. Двамата от галерията се усмихнаха. Травис тъкмо преценяваше собствената си реакция — ярост, по-силна от онази, която вече изпитваше, — когато автоматичният огън разцепи въздуха над лагера.

Тънкия мустак изпусна инструмента и се хвърли на земята — близо до него нямаше оръжие. Другите четирима направиха онова, което се беше надявал Травис — прикриха се, но точно в обратната посока. Травис изскочи от гората, ревът на карабината прикриваше стъпките му. Петнайсет метра до лагера, десет, девет… Четиримата въоръжени неприятели клечаха зад дърветата и гледаха в другата посока, оголили гърбове към него като мишени на стрелбище.

Тънкия мустак още лежеше на земята без оръжие и без прикритие — всъщност беше запушил ушите си с ръце.

Шест метра. Травис плъзна крака по пръстта, за да забави скорост, и вдигна карабината. Превключи на единична — мишените бяха прекалено раздалечени за откос — и се прицели във въоръжения мъж отляво.

В същия момент пълнителят на карабината на скалата свърши. Настъпилата тишина бе по-оглушаваща и от стрелбата.

Травис дръпна спусъка. Куршумът улучи първия неприятел в гърба и макар да не видя изходната рана на гърдите, изригналата върху дървото кръв бе почти абсурдна гледка. Сякаш онзи беше погълнал граната.

Другите вече се обръщаха. Бързо. Травис завъртя дулото към втория и стреля; куршумът улучи гръдния кош отстрани и разпиля по-голямата част от съдържанието му от другата страна. Травис овладя отката на оръжието и стреля отново, но този път само рани третия в рамото.

Двамата въоръжени противници вече бяха обърнати напълно към него и оръжията им плавно се вдигаха.

За случилото се по-нататък Травис можеше да мисли единствено като за автопилот. Беше го изпитвал и преди, когато оцеляването му зависеше само от секунди или части от секундата. Тялото му сякаш действаше абсолютно отделно от ума му.

Коленете му се подгънаха. Сниши се точно когато насочените срещу него оръжия изтрещяха. В същия миг, когато усети горещия въздух от куршумите да минава покрай лицето му, палецът му превключи на автоматичен, след което вече стреляше.

Автоматичният огън не ги отхвърли назад — това май ставаше само по филмите. Надупчени в гърдите, те просто се свиха на две и паднаха. Левият го направи толкова акробатично, че удари глава в собственото си коляно, преди да се свлече.

Пълнителят свърши точно когато Травис си спомни за Тънкия мустак. Докато се обръщаше, пусна карабината и смъкна другата от рамото си.

Мустакатият вече не лежеше страхливо. Беше станал. Нямаше пушка, но беше извадил 9-милиметров пистолет. Дори не гледаше Травис. Погледът му бе насочен към вързания за дървото мъж, а пистолетът се вдигаше.

Младата жена изкрещя толкова силно, че кърпата на устата й сякаш изобщо я нямаше.

Тънкия мустак опря пистолета в главата на вързания и стреля. Жената запищя.

Докато мъжът се обръщаше да екзекутира и нея, карабината на Травис излая, вече превключена на автоматична стрелба. Три куршума улучиха Тънкия мустак в лицето, преди ритането да отклони оръжието от целта. Травис отпусна спусъка. Мустакатият се свлече, пистолетът тупна на боровите иглички.

Травис плъзна поглед по другите четирима, за да се увери, че са мъртви. Мъртви бяха.

Преметна карабината през рамо и отиде до жената на масата, като вадеше в движение ножа си. Тя се стресна, когато го видя, и Травис осъзна, че не е видяла почти нищо от случилото се преди малко — само смъртта на баща си, а после и на Тънкия мустак.

Механизмът на масата бе прост. Травис хвана металната ръчка и я завъртя, докато плотът не застана хоризонтално. Внимателно повдигна кърпата на устата, преряза я и я махна.

Жената вече не крещеше. Лежеше и дишаше бързо и тежко.

Ремъците бяха яки, но ножът се справи без проблем с тях. Тя скри лицето си с ръце, сви колене до гърдите си и се обърна на една страна. Бръкна в устата си и извади нещо. Някаква гумена щипка.

Дясната й ръка представляваше ужасяваща гледка, но тя изобщо не й обръщаше внимание.

Травис реши, че няма да е зле да я остави за малко сама. Отиде до края на лагера и се заслуша за бъгитата. Чуваше двигателите им — вече бяха далеч и продължаваха да се отдалечават. Двамата може и да не бяха чули стрелбата заради рева на моторите. Бяха тръгнали преди най-много минута и половина. Вече сигурно бяха преполовили пътя до разбития самолет.

— Кой сте вие? — Гласът на младата жена бе немощен и съвсем тих.

Травис се обърна и се изненада, че е седнала на масата. Още трепереше, но иначе се владееше впечатляващо. Към трийсетте. Черна коса. Големи тъмни очи. Травис си помисли, че сигурно е прекрасна, само дето това бе най-лошият ден в живота й.

— Травис — каза той. Не знаеше какво по-добро да измисли. Но тя явно очакваше нещо повече. — Просто случаен човек. Намерих самолета. И госпожа Гарнър.

— Оживяла ли е?

— Достатъчно дълго, за да остави указания.

Преди тя да успее да го попита за указанията, някакво движение внезапно отклони вниманието й. Травис се обърна.

Тънкия мустак беше жив и се опитваше да се обърне. Единият от куршумите бе помел част от лицето му, но другите два бяха засегнали скулата и черепа съвсем повърхностно. Травис понечи да го довърши, но жената го спря.

— Не.

Каза го грубо, с нещо между шепот и ръмжене.

А след това стъпи на земята и се изправи — несигурно, но все пак стоеше права.

Взе със здравата си ръка оставения на масата нож, клекна, опря коляно в гърба на Тънкия мустак и го прикова към земята. Нагласи ножа с острието нагоре под мишницата му и дръпна силно. Травис чу нещо като раздиране на еластичен плат, последвано от писък. Ръката на мустакатия затрепери неконтролируемо. Жената направи същото и с другата му ръка, после се обърна на сто и осемдесет градуса и преряза сухожилията зад коленете му. Писъците преминаха в тих клокочещ стон.

Жената стана, пусна ножа, наведе се и сграбчи Тънкия мустак за яката.

Дори да искаше да я спре, Травис не беше сигурен, че ще успее да се намеси навреме. Жената надигна тялото на мъчителя си, извлачи го три метра по игличките и пръстта и го пусна по лице върху въглените. Той запищя и се замята, но не можеше да владее крайниците си — контролът му върху тях бе прекъснат в буквалния смисъл на думата. Успя да стегне мускулите на гърба си и да вдигне лице за няколко секунди, но младата жена стъпи на тила му и отново го натисна върху въглените. Не се дръпна, докато косата му не се запали. Междувременно мъжът беше спрял да се движи и да пищи. Тя остана да го гледа още десетина секунди. После взе изпуснатото оръжие на един от убитите, превключи на автоматичен, без дори да поглежда карабината, и изстреля откос в тила му.

Пусна оръжието и се обърна към Травис. За момент той не бе сигурен дали очите й са на човешко същество. После погледът й се спря върху мъртвия й баща, увиснал на ремъците, и съмненията на Травис се изпариха.

Тя отиде до бора и се свлече до вързания труп, притисна лице в неговото, без да обръща внимание на кръвта. Отново заплака, този път тихо.

Травис отново се заслуша в далечния рев на моторите. След тридесет секунди те замлъкнаха.

8.

Травис очакваше, че ще му се наложи деликатно да сложи край на тъгуването на младата жена. Трябваше да се махнат оттук и да намерят позиции, от които да убият другите двама, когато се върнат.

Тя обаче остана при баща си само минута, след което стана, взе отново ножа и преряза ремъците му. Положи го внимателно на земята и се огледа тревожно.

Травис я разбра.

— Къде да го занеса?

Погледът й се спря върху гъсто растящите борове, където се бе крил той.

— Там.

Травис коленичи, вдигна трупа и го понесе към дърветата. Положи го в най-гъстите шубраци, после зачака мълчаливо. Жената стоеше и гледаше тялото.

— Трябва бързо да се махаме оттук — каза тя след малко. — Веднага щом убием двамата, които заминаха с бъгитата.

— Значи има и други освен тях?

— При това много. — Тя кимна към лагера. — Обаждаха се на всеки час по сателитен телефон. Когато ги потърсят пак и никой не отговори, ще разберат, че е станало нещо. И ще пратят хеликоптер с подкрепления.

Пое рязко дъх, погледна за последен път баща си и се обърна към лагера. Травис погледна дясната й ръка. Клампата, с която мъчителят й бе разделил трицепса, все още беше на мястото си, отворът бе цели два пръста и пълен с черни съсиреци. Виждаше се и нещо, което можеше да е само инфектирана тъкан.

Пейдж забеляза втренчения му поглед, обърна ръката си и също погледна разреза. По реакцията й Травис разбра, че го вижда за пръв път. Понесе го добре.

— Не бих махнал клампата без доктор — каза Травис. — По-добре е инфекцията да не остава без достъп на въздух.

— Не мисля, че в скоро време ще намеря доктор — отвърна тя, но не направи опит да свали клампата.

Излезе на поляната и тръгна към лагера. Травис я последва.

— Не можете ли да използвате сателитния им телефон и да потърсите помощ? Да повикат военните или някакви други части, които могат да пратят хората ви?

Тя поклати глава.

— Използваха шифър, за да се обаждат. Ако разбирах от техника, можеше и да се справя, но не разбирам. Какво е разстоянието до най-близкото населено място?

— Осемдесет километра. — Травис кимна към бъгитата. — Можем да изминем около две трети с едно от тези, като заобиколим някои хълмове. После обаче има река, която може да се пресече само по дървени мостчета. Ще трябва да оставим бъгито и да продължим пеша. Сигурно ще ни трябва цял ден, за да стигнем Колдфут.

Тя се замисли. Изглеждаше по-скоро загрижена, отколкото обнадеждена. Погледът й мина покрай него към откритата долина и хребетите зад нея, сякаш ландшафтът бе ешафод. Травис си представи как вървят цял ден по предимно гол терен, преследвани от въоръжени мъже в хеликоптер. По изражението на младата жена личеше, че и тя си мисли същото.

— Ще стане лошо — каза тя. Погледа още малко, след което се обърна към Травис. — Аз съм Пейдж. Благодаря, че ми спаси живота.

Двамата се връщаха. Двигателите бяха заработили преди минута и двете бъгита вече се виждаха на около километър и половина от тях.

Травис беше заел удобна позиция до един бор. Пейдж бе при съседното дърво, държеше карабината с лявата ръка — не по свой избор — и я подпираше на един клон. Ранената й ръка висеше отпусната.

В тишината на поляната далечният рев на двигателите приличаше по-скоро на бръмчене на насекомо. Дори вятърът в клоните бе по-шумен. Също и дишането на Пейдж — повече пъшкане, отколкото поемане на дъх.

Травис се запита що за решимост трябва да има човек само за да стои на крака след онова, през което бе минала тя. После си зададе въпроса за залога, подхранващ тази решимост, и каза:

— Тревожиш се за нещо много повече от собственото си оцеляване.

— Да — отвърна Пейдж, без да сваля очи от мерника.

— Искам да знам за какво става въпрос — каза той. — Видях стоманения контейнер в самолета. В бележката на Първата дама имаше и подробности, но не много. При всички положения ще ти помогна да стигнеш до Колдфут, но щом ще рискувам да бъда убит заради нещо, искам да знам какво е. Не мисля, че искам твърде много.

Тя го погледна безизразно.

— Какво е Тангента? — попита Травис. — И какво е единица Пролом, по дяволите?

Погледът й се задържа върху него още малко. Бръмченето на двигателите се приближаваше. Тя отново опря буза на приклада и се прицели. Травис също погледна през мерника. Неприятелите все още бяха на около километър и тъкмо започваха да се очертават по-ясно. Нямаше опасност да ги забележат, тъй като зад тях беше тъмната гора и лагерът.

— Тангента е организация — каза Пейдж. — Цялата ни дейност се върти около Пролома. Пазим го. Контролираме го. А Проломът е… нещо много трудно за описване.

— Днес съм по-отворен за нови знания от вчера — отбеляза Травис.

Минаха няколко секунди. Пейдж явно обмисляше какво да каже. Травис вече виждаше отблясъците по хромираните кормила на бъгитата.

— Чувал ли някога да описват нещо като най-странното на този свят? — попита Пейдж. — Двуглава змия, резен картоф, който прилича на Джордж Вашингтон, неща от тоя род?

— Разбира се.

— Дори и със строго научни термини и без преувеличения, Проломът е най-странното нещо на света. — Замисли се за момент, после продължи: — Това е източник. Източник на технологии. Получаваме неща от него. Зная, че звучи смътно, но не мога да го кажа по-ясно. Не само защото това ще означава измяна, но и защото никога няма да ми повярваш, освен ако не го видиш със собствените си очи.

Травис я гледаше как закрепва по-добре карабината и присвива лявото си око. Двамата бяха на повече от петстотин метра от тях, прекалено далеч за сигурен изстрел. Тъкмо се канеше да й каже, че когато приближат, той ще се погрижи за левия, а тя да се заеме с десния, когато карабината й изтрещя в тишината като малка гръмотевица. Левият ездач трепна — Травис видя кръв в центъра на гърдите му — и клюмна настрани, като завъртя кормилото толкова рязко, че машината поднесе, преобърна се и го изхвърли като експериментален манекен. Какъвто всъщност си беше. Още преди той да падне на земята, Пейдж стреля отново и горната половина на главата на втория ездач изчезна. Той остана в бъгито си още пет секунди, след което се прекатури назад и падна. Машината продължи още трийсет метра и спря с ръмжащ двигател.

Пейдж гледаше улучените. Физиономията й беше навъсена. Ако Травис разчиташе правилно погледа й, не беше доволна от резултата.

— С оптически мерник съм по-добра — каза тя.

Опря карабината на дървото, обърна се и тръгна към лагера. Разхвърли вещите на убитите — сред тях и малка лопата, с която беше копано — и разкри квадратна стоманена плоча със страна четиридесет и пет сантиметра и дебелина около сантиметър. Повдигна я със здравата си ръка и я обърна. Под плочата имаше дупка. Беше дълбока и от мястото, на което стоеше, Травис не можеше да види дъното й.

Онова, което привлече вниманието му най-напред, бяха пораженията върху опакото на плочата — тъмносиня корозия и едва видимо изкривяване там, където металът бе покривал дупката. Поражения от излъчване, причинени от невидимото нещо на дъното.

— Всеки предмет, който получаваме от Пролома, се нарича единица — каза Пейдж. — Този е означен като Шепот и е страшно опасен. Човекът, който изпрати тези хора, иска да го вземе. Ако успее… — Тя замълча, погледна Травис, после пропъди онова, което се въртеше в главата й, и коленичи над дупката. — Не може да успее. Не е толкова просто.

Завря ръка в дупката почти до рамото си и извади голяма колкото юмрук сфера — тъмносиня, блещукаща като шанжан. Травис никога не бе виждал подобно нещо.

Явно това бе предметът от окачения стоманен куб в самолета.

За момент Пейдж го гледа със смес от отвращение и страх, сякаш беше пръчка отработен уран, пропиващ костите й със смъртоносна радиация. После присви очи и сякаш се съсредоточи върху нещо извън това ирационално чувство.

Травис усети, че каквато и заплаха да представлява това нещо, опасността не е просто от физическия риск да го държиш. Или поне не пряко.

— Да не искаш да кажеш, че Проломът е някаква лаборатория? — попита той. — Място, където се правят подобни неща?

Тя поклати глава.

— Не е лаборатория. И не ние сме построили това нещо.

— Ние американците ли?

— Не. Ние, хората.

Пейдж го гледа в очите още секунда, после се наведе и взе лопатата.

Травис продължаваше да се взира в нея, повтаряше наум последното й изречение с цялата му сериозност.

Пейдж се изправи.

— Направи ми една услуга. Нещото, което онези двамата отидоха да вземат от самолета, прилича на парченце прозрачна лента. Много е важно. То е ключът, който включва Шепота. Би трябвало да е у тях. Вземи го, докато аз заровя това нещо на място, където подкрепленията им няма да го открият.

— Няма ли да го вземем с нас?

— Доникъде няма да стигнем с него. Шепот е прекалено опасен без защитен контейнер. Можем обаче да вземем ключа. Единственото важно в момента е да не им позволим да получат и двете. И да се свържем с Тангента колкото се може по-скоро.

Обърна се с Шепот и лопатата в ръка и тръгна към гората.

Травис гледа известно време след нея, слушаше как стъпките й се отдалечават. После тръгна към бъгитата. Беше направил само няколко крачки, когато сателитният телефон звънна.

След час бяха през две долини и се носеха с пълна скорост по първия участък на дългия виещ се курс, който Травис бе съставил набързо. Пейдж седеше пред него, подкрепяна от ръцете му. Докато се приготвяха да тръгнат, беше започнала да отслабва все повече — обясни, че действието на опиата, който й давал мъчителят й, преминава. Към това се добавяха и трите денонощия безсъние. Травис не можеше да види очите й, но от време на време тялото й се отпускаше и тя се облягаше на него; след миг обаче се сепваше и се събуждаше.

Когато и да пристигнеше подкреплението, нямаше да мине много време, преди да забележат липсващото бъги. И тогава един поглед към картата щеше да им каже със сигурност в каква посока са тръгнали. Колдфут беше единственият начин да се измъкнат, а нямаше много пътища, по които да се стигне дотам.

Травис караше по твърда земя, та гумите да не оставят следи, и правеше всичко възможно да избягва заснежените участъци.

9.

„Ла Гуардия“ тънеше в мрак. Зората на хоризонта бе огненочервена като нажежена жица. Карл гледаше как светът се събужда. Хотелската стая бе тъмна. Отражението му в прозореца, осветено отстрани от лампата в банята, се взираше в него със синьо студено око.

Двайсет и пет минути до отлитането. Разполагаше с цялото време на света. Никой нямаше да го накара да чака на опашка.

Не и когато е с костюма.

Лежеше на две части на стола до него. Той потърси опипом долната половина, намери я, седна на леглото и я надяна върху джинсите си, докато не усети как зашитите като на бебешки ританки крачоли обгръщат плътно обувките му. Напипа презрамките и ги закопча. Отново посегна към стола, взе горната част на костюма и я надяна, докато ставаше. Приглади полите, които покриваха долната половина с повече от трийсет сантиметра. Материята не приличаше на нищо познато и трудно се свикваше с нея, въпреки че беше обличал костюма неведнъж. Донякъде напомняше на ликра и следваше до най-малкия детайл високото му метър и осемдесет тяло, като в същото време изглеждаше почти отпусната. Всъщност „отпусната“ бе най-близкото определение, което му идваше наум. Освен това бе ефирна като мрежа против комари и почти не тежеше. Предишния път бе носил костюма повече от четиридесет и осем часа, без да изпита каквото и да било неудобство, дори по покритите ръце и глава. Макар никога да не бе питал работодателите си — не че знаеха по-добре от него как действа това нещо, като се имаше предвид откъде се бяха сдобили с него, — беше сигурен, че костюмът му пасва идеално, защото материята му има нещо като интелект. Дори сега усещаше как костюмът приема формата на тялото му, докато почти не бе в състояние да каже, че го е облякъл. Разбира се, нямаше да се изненада да научи, че дрехата е наистина интелигентна. Пък и това нямаше да е най-впечатляващият й атрибут. Никак даже.

Погледна през шпионката, видя, че коридорът е пуст, и излезе. Мина покрай асансьора и тръгна към стълбището — естествено, за използването на асансьорите и дума не можеше да става. Пет етажа по-долу погледна през малкия прозорец на вратата към фоайето. Беше празно с изключение на двете момичета на рецепцията на десетина метра от него.

Да мине направо пред тях не бе най-доброто решение, но протоколът го позволяваше при положение, че няма друга възможност. Бутна вратата и влезе. Точно както и очакваше, двете момичета вдигнаха очи. Небрежните им изражения се смениха с объркани. Спогледаха се. Докато Карл минаваше директно пред тях, погледите им останаха приковани към вратата, която се затвори далеч зад него с тихо хлопване.

— Ъъъ… — каза по-голямото момиче.

Другото поклати глава и отново се зае с решаването на судоку.

Карл можеше да излезе през предната врата пред очите им, но този път имаше друг избор — щеше да му отнеме по-малко от минута да стигне задния изход зад ъгъла — протоколът изискваше да се възползва от него. Всъщност правилата, управляващи използването на костюма, се свеждаха до три думи — не се ебавай.

Стигна задния изход, увери се, че е съвсем сам, отвори вратата и излезе в мразовитата нюйоркска утрин.

Движението по Гранд Сентръл Паркуей дори в този час беше достатъчно натоварено, за да проявява повече бдителност. Изчака удобен момент и пресече тичешком и петте платна, водещи на изток. Секунди по-късно преодоля и другата половина, прескочи оградата и се озова на територията на летището. Тъмните силуети на терминалите и авиолайнерите се очертаваха на червения хоризонт на изток като някаква извънземна крепост.

Пресече Писта 4, два сервизни пътя, заобиколи Централния терминал и излезе до най-близкия вход към Чакалня D.

Изчака пред плъзгащата се врата; електрическото й око можеше да го види не повече от съненото ченге, стоящо на няколко крачки от него. Това нямаше значение — предпазливостта изискваше да изчака някой друг да накара вратата да се отвори. Летищата не са места, на които можеш да си позволиш прекалена самоувереност. Не са места за ебаване.

Наложи му се да чака само трийсетина секунди, докато някакъв уморен на вид бизнесмен слезе от таксито и тръгна към входа. Карл влезе след него, зави наляво и мина покрай късите опашки подранили пътници при гишетата за багажа. По-нататък бе лесно. Пунктът за проверка, който беше фарс дори без костюм, сега беше като някакво препятствие в детска градина. Той стъпи на ниската ограда, която ограничаваше детекторите на метал отляво, и просто мина покрай цялата шарада, за да слезе отново на пода шест метра по-нататък.

Самата чакалня щеше да е по-голямо предизвикателство, ако бе по-пълна. Дори умерените тълпи бяха истински кошмар — хората можеше да се блъснат в него, ако не внимаваше. В този час обаче залата бе почти празна, ако не се броеше групата около далечния Изход D7, който беше и целта му.

Когато го доближи, спря и се зае да изучава разположението на хората. Къде да застане? Определено не тук. Хората щяха да влизат и излизат в двете посоки и движението на намиращите се вече тук беше непредвидимо. Още по-лошото бе, че две хлапета играеха на гоненица, а майка им четеше задълбочено някаква книга и само от време на време ги хокаше с половин уста да си седнат.

Най-доброто място бе очевидно — точно до вратата на ръкава, зад гишето на стюардесите. Карл заобиколи тълпата на почетно разстояние, мушна се под бариерата и зае мястото си. Не се налагаше да чака дълго — самолетът вече беше отвън. Зад него силуетът на града се очертаваше във все още сумрачното небе като неравни зъби.

Стюардът взе микрофона.

— Дами и господа, полет деветстотин трийсет и пет на „Кайман Еърлайнс“ до Джорджтаун на Голям Кайман приема пътници през редици от едно до пет. Редици от едно до пет.

Друга стюардеса отвори вратата и веднага щом се отдръпна, Карл мина покрай нея и стъпи в ръкава. Този път вървеше бързо, за да изпревари първите пътници. Спря за момент при вратата на самолета, където стоеше стюардеса. Тя погледна право през него към коридора, видя, че още не идва никой, и се обърна да каже нещо на колегите си. Карл се промъкна тихомълком и отиде в задната част на салона.

В зависимост от конфигурацията най-доброто място за возене на „Боинг 737“ почти винаги бе в склада на кърмата. Малкото помещение бе празно през по-голямата част от полета и дори когато някой от екипажа дойдеше да вземе или върне количка, бе достатъчно просто да застане в ъгъла до машината за лед.

Естествено, слизането от самолета щеше да е по-лесно и от качването.

Седна на края на сянката, на метър и половина от голото момиче, което се печеше до басейна.

Едно от най-интересните неща при носенето на костюма бе възможността да изучава хората, когато си мислят, че са сами. Никога не му бе хрумвало каква уникална перспектива е това до първия път, когато се озова в такова положение. Понеже не можеш да си с някой, който е сам — просто по определение. Можеш да сложиш някъде скрита камера, но не е същото като да присъстваш лично.

Никой никога не показваше признаци на безпокойство, когато бе сам със себе си. Хората никога не се въртяха, не се изчервяваха, не правеха непохватни движения. Ама че странно откритие — всеки бе невероятно спокоен, когато наоколо нямаше друг, който да го преценява.

Момичето бе на двайсет и три и зашеметяващо красиво. Маслинена кожа, равномерна, без никакви разлики. Дълбоки кафяви очи и избеляла от слънцето коса. Беше под метър и шейсет и сигурно нямаше четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. Не че имаше дрехи. Преди пет минути ги беше свалила и бе скочила в басейна. Сега карибското слънце я беше изсушило напълно. Той гледаше как последните капчици се изпаряват от кожата й в жегата.

Казваше се Лорън Кук. Карл беше научил това покрай всичко останало, което бе научил за баща й, Елис Кук.

В момента къщата бе само нейна — всичките хиляда и четиристотин квадратни метра с изглед към Бодън Бей и карибската шир на юг. Разбира се, имаше охрана — на всеки вход, готова да нахълта при първия вик за помощ. Бяха американци, при това професионалисти; Карл ги бе наблюдавал внимателно човек по човек и бе стигнал до заключението, че са бивши служители на нещо впечатляващо, много по-впечатляващо от полицията. Защитата на къщата се допълваше от термокамери и детектори на влага, които за Карл спокойно можеха да се сменят и с кухи играчки.

На бедрото на Лорън кацна жълта пеперуда. Тя трепна и я пропъди с ръка, после я видя и се усмихна, докато я гледаше как отлита. Пеперудата полетя зад Карл и случайно накара Лорън да го погледне за секунда право в очите. От невинния й поглед го побиха тръпки. После момичето отново се отпусна в шезлонга и затвори очи.

Зад нея двуетажната къща изпълваше полезрението на Карл и се простираше на двайсет метра в едната и в другата посока. Някои от прозорците на втория етаж бяха отворени над балкона, на който човек лесно можеше да се покатери. Карл вече го беше направил, беше обиколил стаите на къщата, бе проверил чекмеджетата и шкафчетата в спалнята на Елис и бе съставил плана си. Беше съвсем праволинеен, без място за грешки. Не се ебавай.

След няколко минути Лорън стана, събра дрехите си и влезе вътре, като заключи вратата на вътрешния двор. Карл отиде до парапета край басейна и се загледа към грижливо окосените ливади и яхтите, хвърлили котва в пристанището зад тях. Беше му кофти за момичето — то не заслужаваше онова, което предстоеше. Макар че тепърва трябваше да види как общува с други хора; беше красива и вероятно бе добро хлапе.

Но пък светът не е добро място.

Здрач над залива. Следобед беше паднала мъгла и сега хоризонтът беше размазана ивица между розовата вода и лилавото небе. Само най-ярките звезди светеха през нея.

Карл гледаше как Елис влиза в спалнята — мина покрай трите отворени широко към морето врати на балкона, без въобще да погледне през тях. Защо ли му беше изобщо да живее на това място?

Елис отиде до компютъра си, включи го и закрачи напред-назад, докато системата се зареди.

В ъгъла на бюрото имаше две снимки в рамки — на Лорън и на жената на Елис. Карл не бе забелязал никакви признаци от съпругата му в къщата. В предоставената от шефовете му информация се споменаваше за проблеми в брака.

Карл бръкна под пеша на костюма и докосна онова, което бе намерил в нощното шкафче на Елис.

На екрана на компютъра грейнаха икони.

Елис седна на стола.

Карл извади хромирания пистолет 45-и калибър, опря го в слепоочието му и стреля.

Моментално се чуха виковете на охраната отвън. Към тях се добавиха и писъците от стаята на Лорън. Оставаха му секунди да довърши работата.

Карл вдигна ръката на Елис, нагласи пистолета в нея и стреля отново, този път във фотографията на госпожа Кук. Вече със сигурност беше оставил следи от барут. Пусна ръката и пистолета да паднат. Няма и две секунди по-късно вратата почти излетя от пантите и четирима от охраната нахълтаха в стаята с вдигнати картечни пистолети МР5, покриващи всеки ъгъл.

— Стаята е чиста.

Двама се отделиха от формацията, единият отиде към банята, другият — към огромния дрешник.

— Банята е чиста.

— Дрешникът е чист.

Карл беше избрал най-широката част от стената, далеч от тях, и просто стоеше. Други от охраната задържаха в коридора пищящата и настояваща за отговори Лорън. Мъжете в стаята заговориха по микрофоните си с другите екипи отвън, отцепваха периметъра, но в погледите им нямаше кой знае какво безпокойство. Ясно беше какво се е случило.

Докато гледаше хаоса отстрани, Карл усети вибрирането на телефона. Беше длъжен да отговори, освен в краен случай. Този беше такъв.

След десет минути, в затишието между реакцията на охраната и пристигането на полицията, Карл отиде до балкона, прехвърли се през парапета и скочи в двора. Видя двама от охраната до вратата на дневната — едната беше жена — да седят с Лорън и да й говорят успокояващо.

Отиде до края на двора, скочи от метър и осемдесет и се озова на лекия склон към плажа.

На четиристотин метра нагоре по крайбрежния път намери празна пейка и седна. Извади телефона. Беше съобщение, точно както беше очаквал.

10.

Шумът на хеликоптера заглъхна, но Травис още десет минути остана да следи хребета през кедровите клони. От високата позиция се виждаше пътят, гол и без никакви сенки в продължение на повече от три километра. Да ги спипат на това място бе равносилно на самоубийство.

Пътуването се оказа толкова трудно, колкото беше очаквал. За последните дванадесет часа хеликоптерът на пет пъти бе обикалял долините да ги търси, като правеше бавни методични обиколки или просто увисваше във въздуха за няколко минути. Убежищата бяха малко, но винаги можеха да ги достигнат за краткото време, което им оставаше, след като чуеха приближаващия се звук на роторите.

Бяха стигнали тези кедри като по чудо. Травис скри Пейдж дълбоко под клоните и успя също да се шмугне под тях точно когато машината се появи на близкия завой на долината.

Сега отново се бе възцарила пълна тишина. Или поне толкова пълна, колкото можеше.

Пейдж отново се беше унесла — всъщност едва се беше събудила въпреки рева на перките на трийсетина метра от тях. Кожата около раната на ръката й бе гневно червена, а инфектираната тъкан вътре като че ли бе станала три пъти по-голяма. Най-плашещото бе, че вените под лакътя й се бяха подули и потъмнели, което означаваше, че инфекцията е стигнала и до тях. И това бе само видимото с просто око. Накъде ли другаде беше плъзнала?

Пакетът му за първа помощ спокойно можеше да е и детски комплект за чичо доктор. Вътре нямаше нищо, което да се справи с това нараняване, макар че той все пак използва с нейно одобрение обезболяващия и антисептичен спрей. Единственият видим резултат бе изгарящата болка, която тя се опита с все сили да скрие от него. Не успя обаче — при толкова сълзи в очите на човек не му остава друго, освен да премига.

Когато потопиха бъгито в реката — изминаха километри покрай брега, за да намерят бързеи с достатъчно пяна, която да го скрие, — температурата на Пейдж беше скочила и тя беше почти в безсъзнание. Затова Травис изхвърли в реката и трийсет и петкилограмовата раница, като взе само малка бутилка вода, и я носеше.

Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. Пейдж тежеше двайсет килограма повече от раницата и не беше проектирана от „Норт Фейс“ така, че да разпределя тежестта си по гърба му. Изкачванията бяха мъчителни. Спусканията се оказаха още по-трудни, всяка стъпка напрягаше глезените му и заплашваше с изкълчване. Което на практика се равняваше на смъртоносно нараняване. И за двамата.

Това го накара да осъзнае през какво е минала Пейдж през последните три дни. Всичките му неудобства бяха като да си удариш пищяла в крака на масата в сравнение с нейното.

Повдигна я внимателно. Очите й се отвориха за секунда, но не се фокусираха. Искаше му се да вярва, че кататонията й е резултат най-вече на опиата и липсата на сън, но трябваше да признае, че инфекцията също играе значителна роля, която става все по-силна. Потта по челото й бе като капките върху предното стъкло на кола по време на дъжд.

Излезе от прикритието и тръгна, като си наложи още по-бързо темпо. Откритото пространство пред тях беше като въплъщение на тревогата. Много добре си представи как се чувстват страдащите от агорафобия в някой мол. Като преследван дивеч.

Нямаше никакви причини да мисли, че хеликоптерът може да има добри намерения. Ако хората на Пейдж бяха успели по някакъв начин да открият катастрофата, щяха да изпратят по-многобройни сили — изтребители в небето и множество хеликоптери, спускащи персонал по всеки хребет на километри наоколо. Щеше да има уверено присъствие на сила, намираща се на собствена територия.

А този самотен вертолет приличаше по-скоро на мародер в нечия къща.

Долината леко завиваше и се оказа, че откритото пространство е по-голямо, отколкото го беше видял. Беше минал по същия маршрут и на идване, но не можеше да си спомни къде точно има дървета.

Позна високия скалист хребет, на който бе видял дивите овце през първата нощ в парка. Тогава бе на няколко километра източно от него, откъм Колдфут; сега се намираше далеч на запад от него, все още дълбоко в планините. Пресметна разстоянието приблизително и реши, че при това темпо — по-бавно, отколкото когато бе само с раницата, въпреки че сега неотложната нужда го тласкаше напред — градчето е на най-малко дванадесет часа път.

Разбира се, не можеше да спи. Пейдж щеше да оцелее или да умре в зависимост от това колко скоро ще се погрижат за инфекцията й. Всеки час беше от значение.

Вървеше и си мислеше за онова, което му бе казала на поляната.

Тангента. Проломът. Шепот.

Прозрачното парче, което бе намерил у единия убит, бе в джоба му. Ключът на Шепот. Какво точно правеше Шепот, когато се задейства? Думите на Пейдж отново прозвучаха в главата му.

„Не ние сме построили това нещо“.

Не ние, хората.

Трудно му бе да проумее всичко това. И не защото не й вярваше. Тъкмо обратното.

Пейдж промърмори нещо и прекъсна мислите му. Не бяха думи — просто уплашен възглас, нещастен и умолителен. Продължи само няколко секунди, след което тя отново притихна, но напрежението в мускулите й остана; очите й се движеха под затворените клепачи. Травис се запита колко ли време ще мине, преди да може да сънува нещо друго освен кошмари.

— В безопасност си — тихо й каза той. — Отидоха си.

Не очакваше да помогне, но се получи. Тя се отпусна почти моментално и потъна в нещото, което при нея минаваше за сън без сънища.

Мъчеше се да не я гледа.

Мъчеше се да не забелязва миглите й, начина, по който къдриците падаха на челото й, почти невидимите следи от отдавна изгубените лунички по носа й. Мъчеше се да не мисли как това е най-доброто изживяване, което е имал от десетилетие и половина, въпреки че мускулите му горяха така, сякаш във вените му течеше акумулаторна киселина вместо кръв.

Тя беше… какво? Нямаше начин да се измъкне от нея.

В известен смисъл тя беше всичко. Всичко, което никога нямаше да го има в неговото бъдеще. Година след затвора дори не му бе минавало през ума да се види с жена. Беше прекарал петнайсет години в учене да не мисли за онова, което пропуска. И беше станал много добър в това, а свободата не му предостави никакви причини да променя тази нагласа. Тялото му може и да не беше ограничено зад оградите с бодлива тел, но шансовете му с жена като Пейдж определено бяха.

Не че завинаги щеше да остане сам. Имаше начини да загърби миналото и работеше по въпроса. Във Феърбанкс работеше в строителството, с екипа на един контрактор. Работеше здравата и с главата си, като обръщаше внимание на бизнес страната. И спестяваше пари. Беше на път скоро да основе своя бригада и да започне със средни по големина проекти, предимно довършителни работи. Ако действаше правилно, след пет години щеше да строи нови къщи, а накрая — може би след още пет — къщите щяха да са от най-скъпите. Някъде между всичко това, когато бъде огрян от светлината на новата си кариера и затворът остане достатъчно назад в миналото, щеше да намери някоя, която да му даде шанс.

Но не и такава като Пейдж. Нямаше да е дори нейно бледо подобие. Но това не беше проблем, стига да не мисли за него.

Затова се мъчеше да не я гледа.

Но не успяваше.

Откритият участък — оказа се дълъг над пет километра — завършваше при горичка от елша, където се събираха три по-малки долини. Беше оставил горичката на четиристотин метра зад себе си и отново бяха на открито, когато чу хеликоптера. Нямаше шанс да се върне навреме до дърветата. Въпреки това опита.

На стотина метра от тях — движеше се по-бързо, отколкото бе благоразумно на този терен, но перките трещяха като палки на барабан върху метален лист и хеликоптерът щеше да се появи след секунди — направи погрешната стъпка, от която така се страхуваше.

Видя го една десета от секундата, преди кракът му да го докосне — достатъчно да разпознае грешката, но не и да я избегне. Петното пръст, не по-голямо от чиния, беше тъмно и разкаляно или от стопилия се сняг, или от някакъв извор някъде отдолу. Цялата пръст по този склон бе влажна, но тревата я държеше здраво — там, където имаше трева. Травис просто беше задържал погледа си половин секунда повече към билото в очакване на хеликоптера.

Кракът му стъпи на меката почва и се хлъзна странично, сякаш бе стъпил на лед.

За секунда изгуби равновесие, тялото му се завъртя, без изобщо да може да го контролира, и той разбра, че всичко е свършило. Щяха да паднат. Хеликоптерът щеше да се появи, преди да успее да стане и много преди да успее да вдигне Пейдж. И за да стане още по-гадно, падаше към голям назъбен камък, все едно поставен точно за да си удари главата в него.

Някъде в хаоса на мислите му се оформи представата за каране върху лед. Върти се. Завива към въртенето, вместо срещу него. Тъпо, но разполагаше единствено с това. Завъртя рязко рамене обратно на часовниковата стрелка, по посоката на въртенето, и спря така внезапно, че за миг изгуби ориентация.

Грохотът на перките вече отекваше в черепа му. Всеки момент хеликоптерът щеше да се появи.

Една-единствена надежда го бе успокоявала донякъде през цялото време, когато беше на открито — хората във вертолета нямаха представа кой е убил приятелите им в лагера. Трябваше да приемат, че го е направил някой оцелял от самолета, който е успял да се скрие и да ги изненада, или че самите пленници по някакъв начин са успели да надделеят. Така или иначе, би трябвало да очакват бегълците да са облечени за стайната температура в самолета, а не за преход в Аляска.

Камъкът, висок малко над коляното, беше само на крачка разстояние. Травис се обърна и се подпря на него, прегръщайки Пейдж. Краката й се бяха увили около кръста му. Беше облечена в дебелото му яке, но дясната й ръка беше извън ръкава, за да може раната да диша. Травис притисна наранената й ръка към себе си, за да не се вижда от въздуха.

После придърпа лицето й към своето, достатъчно близо, за да създаде илюзията, която бе единственият им шанс за оцеляване — че са най-обикновена двойка, тръгнала на преход и хваната насред целувка.

В този миг хеликоптерът се появи. Завиваше на север. Изведнъж спря. Пилотът ги беше видял. Травис имаше само смътна представа за ставащото; лицето на Пейдж му пречеше да вижда.

Тракането на перките се засили — машината се завъртя и полетя към тях.

Травис присви очи — иначе щеше да се вижда накъде гледа — и се опита да направи целувката истинска. Едната му ръка държеше тила на Пейдж, другата бе около кръста й. Устните му докоснаха нейните. Машината спря точно над тях, перките ревяха, вятърът разпиляваше косите им и жилеше кожата.

Всичко това бе достатъчно да събуди Пейдж.

Травис усети как тялото й трепва. Отвори очи и видя, че го гледа — стресната, на по-малко от сантиметър от него. Ужас. Щеше да развали всичко. Щеше да се отдръпне и секунда по-късно автоматичният откос щеше да ознаменува последните мигове от живота им.

После погледът й се промени. Беше разбрала. Придърпа го към себе си, лявата й ръка се вдигна и пръстите й се заровиха в косата му. И сега тя наистина го целуваше: устните й се разделиха, толкова топли и енергични, че за един шеметен миг Травис не можеше да мисли за нищо друго. Грохотът на турбините изчезна, вятърът замря, остана само целувката й, толкова отчаяна, колкото и нуждата й да продължи да диша. За момента почти нямаше значение, че всичко това е преструвка.

Мярна му се мисълта, че може би няма да е зле да махнат на хеликоптера, както биха направили двама влюбени, но точно тогава ревът на двигателя стана по-висок и секунда по-късно машината продължи по долината и отнесе грохота със себе си.

Пейдж продължи да го целува още десетина секунди, докато вертолетът не се отдалечи достатъчно, след което се отдръпна; продължаваха да се гледат в очите, на десетина сантиметра един от друг.

— Бързо мислиш — прошепна тя. Нямаше сили да говори нормално.

Той успя само да кимне. Изведнъж беше изгубил желание за разговори.

Пейдж се обърна да погледне към хеликоптера, но дъхът й секна и тя едва не изгуби съзнание от рязката болка. Без да иска, го бе закачила с ранената си ръка — толкова леко, че Травис едва усети докосването.

Овладя се и вдигна ръката си. Видя пурпурните вени, плъзнали по подлакътницата, на повече от педя от раната, и за първи път, откакто я срещна, Травис видя страх в очите й.

— Колко остава до градчето? — попита тя.

— Само още няколко часа — излъга той. — Затвори очи и няма да усетиш как ще стигнем.

За момент му се стори, че тя ще направи точно това. Облегна се на него и опря чело в бузата му. Травис тъкмо се канеше да стане, когато тя заговори отново.

— Запомни. От мястото, където ме измъчваха, тръгваш в посока обратна на катастрофата и след петдесет крачки намираш най-голямото дърво наоколо. Не можеш да го пропуснеш. Шепот е от другата му страна, на половин метър под земята. Разпръснах борови иглички, за да маскирам дупката.

— Не е нужно да го запомням — отвърна Травис. — Сама ще го кажеш на хората си.

Зачака отговор, но отговор нямаше. След малко дишането й във врата му стана равномерно и бавно.

Стих II Октомврийска нощ през 1992 г.

M> sujet2

През полупрозрачната завеса на дневната Травис вижда, че почти е познал — седнали са и се прегръщат, макар че са се сбутали в единия от големите фотьойли вместо на канапето.

Почуква и вижда как силуетът на мъжа се обръща. Миг по-късно вижда лицето му през малкия прозорец на вратата, докато приближава през помещението за пране. Очите му са кървясали от плач. Зад него масата в трапезарията е покрита с цветя и съболезнователни картички.

Мъжът дори не поглежда през вратата, преди да я отвори — очаква някой друг, който и да е, — и когато се оказва лице в лице с Травис, гневно трепва. Очите му се присвиват. От лявото му око се търкулва сълза.

Травис очаква да му обърне гръб, да отиде в другата стая, да се върне с пушката си и да стреля. Ако го направи, той няма да се опита да избяга. Знае, че го е заслужил заради мъката, която е причинил на тези хора.

Но бащата на Емили Прайс не се обръща. Отвътре майка й пита кой е. Гласът и е задавен от сълзи.

Не получава отговор.

Господин Прайс задържа гневния си поглед върху Травис.

— Какво искате, детектив?

Травис чува презрението в последната дума. Знае, че е заслужил и него.

— Какво ви каза полицията? — пита той.

Погледът на мъжа става студен.

— Защо не питате тях? Нали ви вярват?

Травис не казва нищо. Чака отговор.

— Няма да обвинят никого — казва най-накрая господин Прайс. Омразата, отчаянието и мъката са се слели в едно в гласа му.

— Защо?

— Поради липса на улики. Не са открили дори тялото й. А само колата. Но казаха, че е имало толкова много… — Мъжът се запъва. За момент изглежда, че не е в състояние да каже каквото и да било повече. — Имало толкова кръв, нейна кръв, че момиче с нейните размери не би могло да оце…

Гласът му замира сам, по своя воля. Мъжът свежда поглед. Долната му устна трепери.

— Не им е направила нищо — задавено казва господин Прайс. — Всичко е заради теб. Започна с теб.

Травис успява да кимне. Пристъпва напред и казва тихо:

— И ще свърши с мен.

Господин Прайс го поглежда.

— Не съм идвал тук тази вечер — казва Травис. — Нали така, господин Прайс?

Бащата на Емили се взира мълчаливо в него. Секундите се точат. Знае какво казва Травис. Знае какво е намислил да направи. За момент всъщност обмисля отговора си, сякаш наистина има някакъв избор. Но защото Емили е единствената му дъщеря, защото е направила първите си несигурни стъпки в неговите ръце, защото е била тийнейджърка, заспиваща облегната на рамото му на дивана по време на вечерното шоу, и защото днес три пъти е влизал в стаята й и е притискал възглавницата й в лицето си, за да вдиша последните следи от присъствието й, той кима.

— Добре — казва Травис.

Господин Прайс затваря вратата и Травис се обръща, за да излезе отново в нощта и мъглата. Ръката му несъзнателно докосва пистолета.

M$

11.

Травис пробяга последния километър до магистралата. Имаше чувството, че ставите на коленете му са свързани с парчета стъкло вместо с хрущяли. През предните прозорци на „Брукс Лодж“ се виждаха неколцина посетители, може би редовни клиенти, събрали се да гледат бейзболен мач по телевизора над бара. Беше осем вечерта и червените лъчи на слънцето се спускаха косо от северозапад.

Спря на пътя, на трийсетина метра от ресторанта. Пейдж се раздвижваше в ръцете му, разтърсвана от тичането, но неспособна да се върне в съзнание. Дишането й през последните два часа бе плитко и накъсано. Понякога поемаше дълбоко дъх и сякаш се задавяше за секунда, преди да издиша.

Травис се опита да проучи посетителите от това разстояние. Изглеждаха безобидни — поне доколкото можеше да прецени.

Имаше основателни причини да очаква проблеми с враговете на Пейдж тук, на единственото място, където можеха да пристигнат — и неприятелите несъмнено го бяха предвидили отдавна. Единственото предимство на градчето бяха малките му размери — просто нямаше начин врагът да разположи постове, без да привлече внимание. Нямаше големи паркинги, на които да скриеш микробус. Нито пък странични улички. Единственото място, където човек можеше да прекара няколко часа, без да започне да привлича погледите към себе си, бе ресторантът в мотела, но ако подкрепленията на неприятелите бяха като онези, които Травис бе видял в лагера — въоръжени чужденци, говорещи лош английски, — то за смесване с местните не можеше и дума да става.

Естествено, вероятно имаха възможност да изпратят хора, които не се набиват толкова на очи, и бяха имали ден и половина да го направят, но дори и в този случай Колдфут не беше място, където се задържат външни. Шофьорите на камиони, пътуващи на север към Прудоу Бей, можеха да спрат, за да похапнат, някой случаен микробус с туристи можеше да спре да пренощува, но никой не се застояваше. Колдфут бе спирка по дълъг път, водещ само на едно място. Не беше ничия крайна цел.

Не, ако тук имаше наблюдатели, сигурно се бяха скрили някъде над града. Травис огледа околните хълмове. Имаше толкова много бор и елша, че не си заслужаваше да се взира към някое конкретно място. Или бяха там, или ги нямаше. В първия случай бедата щеше да пристигне много преди помощта и просто щеше да се наложи да се справя някак с нея. Пистолетът от лагера на неприятелите, единственото оръжие, което беше взел, му вдъхваше известна сигурност. Беше го пъхнал в колана си и бе пуснал ризата си върху него.

Пресече магистралата и пробяга останалото разстояние по чакълестия паркинг, покрай собствения си експлорър, два джипа и един жълт ландроувър. Беше на десетина метра от сградата, когато някакъв едър тип с каскет на „Джон Диър“ го забеляза, погледна го объркано за момент през стъклата, след което изтича да отвори вратата и да го посрещне.

— Какво е станало?

Останалите посетители зарязаха мача, наскачаха и се залепиха за прозорците.

Травис бе репетирал съкратена версия на историята, а стресът при разказването й щеше да е съвсем истински.

— Намерих я в една долина на запад. — Чуваше собствения си глас за пръв път от двайсет часа. Намери го за убедително дрезгав. Не се съмняваше, че външният му вид му подхожда.

Едрият тип задържа вратата отворена, докато Травис влезе. Посетителите реагираха като един, когато видяха ръката на Пейдж; със същия успех можеше да е домъкнал в заведението и труп. Русата жена, която излезе иззад тезгяха — Моли, както показваше надписът на блузата й — се помъчи да сподави писъка си, отстъпи назад и блъсна стенда за вестници.

После всички заговориха едновременно. Някаква дребна жена закри устата си с ръка и започна да мести поглед от Пейдж към Травис и обратно. Очите й се присвиха, сякаш ги преценяваше, едрият тип затвори вратата, реагира остро при вида на клампата, попита какво по дяволите е…

— Така я намерих — надвика глъчката Травис. — Не е казала нито дума, нямам представа кой й е направил това. Не знам нищо, така че просто се обадете, става ли? За колко време могат да дойдат ченгетата и лекар?

Последното беше само заради местните — нямаше намерение да чака полицията, нито пък да я поверява на грижите им, дори да успеят да пристигнат преди Тангента.

Но все пак проработи. Всички евентуални подозрения към него изчезнаха. Моли вече беше зад тезгяха, вдигна телефона и набра нещо по-дълго от 911.

— На ченгетата ще им трябват пет-шест часа — каза едрият. — По Далтън няма патрули. На медицинския хеликоптер от Феърбанкс ще му трябва най-малко час и половина. Преди няколко години един шофьор на камион получи инфаркт тук, толкова време им трябваше да пристигнат.

Моли, която чакаше да й отговорят, задържа слушалката с рамото си и взе един ключ от таблото. Подхвърли го на едрия тип.

— Номер три е чист, може да я остави там.

Мъжете поведоха Травис към дъното на помещението, откъдето започваше къс коридор с врати от двете страни.

Стаята беше семпла и чиста, по кувертюрата на леглото играеха медни отблясъци от косите слънчеви лъчи. Травис внимателно положи Пейдж върху покривката, като много внимаваше с ръката й — и най-малкият допир щеше да й причини огромна болка. Промяната на позата предизвика ново дълбоко поемане на дъх, който почти я задави.

Мъжът с каскета стоеше на прага.

Травис загледа как дишането на Пейдж се успокоява и попита тихо:

— Имате ли оръжия тук?

С периферното си зрение забеляза как козирката на каскета се обръща към него.

— Лагера, в който я намерих — каза Травис, без да откъсва очи от Пейдж. — Имаше най-малко три вида следи, които не бяха нейни. Нямам представа къде са сега тези хора, но ако се появят тук…

— Господи… — прошепна мъжът.

— Ченгетата са на шест часа път, нали така каза — продължи Травис. — Ако познават района, сигурно и онези го знаят. Ако имаш оръжие, приготви го. Ти и всички, на които имаш доверие, ако и те са въоръжени.

Мъжът кимна, отиде до прозореца и впери поглед навън. Козирката на каскета отърка стъклото, докато той оглеждаше хълмовете на запад.

На Травис не му беше приятно да го лъже, но не можеше и дума да става да му каже истината, а щеше да е много по-лошо да си мълчи предвид риска, на който беше изложил това място. Точно това най-много го тормозеше. Но какъв избор имаше?

Мъжът с каскета се обърна към него и каза:

— Да, стига сме се туткали. — И тръгна към вратата.

— Мога ли да звънна навън оттук? — попита Травис.

Мъжът спря на прага и кимна към телефона на нощното шкафче.

— Излиза се с деветка.

И излезе.

Травис притвори вратата, извади бележката на Първата дама от джоба си и започна да набира номера, който беше написала. Докато го правеше, вратата изскърца и бавно се отвори сама под собствената си тежест. Късият кабел на телефона не му позволяваше да я стигне. Е, нямаше значение.

Телефонът иззвъня веднъж, след което се включи записано съобщение.

— Благодарим, че се обаждате на кантора „Лейктън“, вашият консултант за динамична…

Набра 42551. Чу се изщракване и след по-малко от секунда отговори жена:

— Ключова дума.

Беше изискване, не въпрос.

Травис се запъна.

— Не я зная.

— Кой се обажда?

Травис също не тръгна да си губи времето с любезности.

— Цивилен съм. Намерих самолета ви. Всички са мъртви с изключение на Пейдж Камбъл.

После нещата се развиха много бързо — бърза размяна на думи, приглушени изщраквания, когато се вдигнаха и други слушалки.

Мъж:

— Откъде се обаждате?

Травис си помисли, че сигурно вече са наясно.

— Колдфут, Аляска. Катастрофата е на петдесет и осем километра западно…

— Млъкнете — прекъсна го мъжът. — Линията не е сигурна. Отговаряйте конкретно и не влизайте в подробности…

— Мъртви са — каза Травис. Покрай изтощението и стреса не му бе трудно да се ядоса. — Имате един оцелял и ако искате да я опазите, по-добре пратете някой проклет товарен самолет с десантници и гледайте поне един от тях да е хирург. Може да й остава около час, а може и адски да греша.

Мълчание за три секунди — или не бяха свикнали да им се говори по такъв начин, или си водеха записки. После някъде на заден план чу някаква жена да казва: „Мърдайте, по-живо“, и се почувства по-добре.

— Моля, отговорете на въпроса само с да или не — каза мъжът. — Има ли враждебни елементи, способни да стигнат до вас през следващия един час?

— Да.

— Отново с да или не, можете ли да прецените числеността на евентуалните агресори?

— Не. Но имат нещо, за което трябва да знаете.

— Слушам ви.

— Хеликоптер. Не е щурмови, съмнявам се, че ще представлява особена заплаха за друг летателен апарат, но който идва насам, по-добре да знае за него.

— Добре — каза мъжът и продължи с по-човешки тон: — Не казвайте нищо за собствените ви средства за защита. Подгответе се колкото се може по-добре и чакайте нашите хора. Ще ви свържа с хирург, който ще ви помоли да опишете състоянието на госпожица Камбъл. Направете го бързо и се пригответе.

Разговорът с доктора продължи три минути. И не вдъхна на Травис прекален оптимизъм.

Той затвори, придърпа един стол до леглото, седна и загледа Пейдж. Изглеждаше ужасно — по-зле, отколкото когато бе излязъл на магистралата. Здравата й ръка беше от неговата страна. Хвана я с двете си ръце и затвори очи. През отворената врата чуваше бейзболния мач по телевизията.

Подът в коридора изскърца. Травис отвори очи и се обърна към вратата. Нямаше никого. Скърцането се чу отново, този път по-отдалеч, към предната част на мотела.

Тъкмо се обръщаше към Пейдж, когато чу тих звук, все едно някой стреляше с въздушна пушка. Чу се женски писък. Последва бърза серия изщраквания й барът се изпълни с уплашени — и явно изпълнени с болка — писъци. Травис бързо скочи, срита стола настрани и се извъртя към вратата с готов за стрелба пистолет.

За мига, който му бе необходим да направи това, писъците в ресторанта бяха замлъкнали; само някакъв мъж стенеше и повтаряше: „Моля ви“ отново и отново. След още едно щракане единственият звук в заведението беше от бейзболния мач.

Травис чакаше с вдигнат пистолет, застанал между Пейдж и отворената врата.

Подът в коридора изскърца.

12.

Най-странното при носенето на този костюм бе, когато държиш нещо. В случая — USP-3 със заглушител. Клатушкаше се във въздуха пред вървящия Карл и създаваше впечатление, че сякаш плава. По нищото.

Отворената врата бе на три метра напред и вляво.

Това щеше да е сложно.

Жената — единственият човек на Тангента и може би единствената, която знаеше нещо — бе на крачка от гроба, ако се съдеше по дишането й. Преди няколко минути беше огледал хубаво ръката й в стаята, докато мъжът, който и да бе той, се обаждаше на хората й.

Човекът приличаше на случаен планинар.

Заповедите на Карл бяха ясни, но и гъвкави, предвид множеството неизвестни променливи в ситуацията. Шефовете му бяха научили, че Пейдж Камбъл е в неизвестност, че ще пристигне в Колдфут — ако изобщо успее — и че е скрила Шепот някъде край мястото на мъченията й. Не би могла да го вземе със себе си. Никой придвижващ се пеша не би могъл да носи достатъчно масивен контейнер, за да се защити от него. Би могла само да го скрие недалеч от мястото, където, неясно как, седмината й похитители изведнъж бяха намерили смъртта си, а тя — свободата си.

Тази загадка не бе грижа на Карл. Достатъчно му бе, че в момента е тук. С непознатия. Важният въпрос бе дали след трите дни мъчения без да се пречупи, Пейдж е била склонна да повери тайните си на непознат. Дали този мъж знаеше къде е скрила Шепот? И не по-малко важно — дали ключът бе у някой от тях?

Тихо вдигна горната половина на костюма и прибра оръжието в кобура, за да изчезне. Вече нищо не го издаваше и той тръгна напред, като внимателно преместваше тежестта си, за да сведе до минимум скърцането на пода. Той обаче си скърцаше. Какво пък, по-добре старо дърво, отколкото килим. Макар да бе технологично чудо, костюмът не можеше да скрие отпечатъците, които правеха краката му върху мека повърхност…

Едва не ахна, когато стигна до вратата и откри, че се взира в дулото на „Берета“ в ръката на планинаря, само на половин метър от него. Трепна, овладя се дотолкова, че да не направи прибързана крачка, и се отмести настрани, извън огневата линия.

Пищовът пък откъде се взе, по дяволите? Мъжът не бе споменал за него, когато бе питал дебелогъзия тип с каскета за оръжия.

Вече успокоен, Карл огледа планинаря. Пистолетът стоеше спокойно в ръката му, като се имаше предвид цялата ситуация. В очите му имаше тревога, но не и паника. Ако някой видим се появеше на прага, този тип нямаше да се поколебае да го убие. Това не бе точно от нещата, които можеш да очакваш от случаен цивилен. Какво пък, при някои хора дяволът се проявява повече, отколкото при други.

Направи стъпка към мъжа. Слава Богу, подът точно пред прага не изскърца. Следващата му стъпка — също така тиха — го отведе там, където искаше да бъде. Лявата му ръка се вдигна към цевта на пистолета — обгърна я, но без да я докосва засега. Дясната се изтегли назад и се напрегна.

Травис чакаше. Който и да бе отвън, намираше се само на няколко крачки. Замисли се дали да не стреля през стената. Можеше да пусне куршуми през всеки петнайсет сантиметра, докато пълнителят не свърши. Но ако изразходваше всички патрони и пропуснеше, ако убиецът залегнеше или се намираше по-нататък по коридора, отколкото му се струваше, всичко щеше да свърши.

Тишина. Вече най-малко десет секунди. Беше по-зле и от скърцането.

Изведнъж пистолетът в ръката му необяснимо се дръпна надолу, сякаш притеглен от свръхмощен магнит към пода… но преди успее дори да регистрира станалото, под ухото му експлодира болката и всичко стана бяло. После се смени с мрак.

Какво ставаше, по дяволите? А, да, бавно идваше на себе си. Лежеше по корем, с лице към пода, глезените му бяха вързани. Ръцете му също, на гърба — с нещо като лейкопласт. Нещо омотаваше главата му и покриваше очите.

Все още бе в стаята с Пейдж. Дишането й се беше влошило. Колко ли време бе изминало?

Спомни си объркващото движение на пистолета и удара в главата, дошъл от нищото. Наистина ли бе станало точно така, или спомените му бяха объркани заради загубата на съзнание?

Прозвуча дълбок мъжки глас, без никакви емоции.

— Кажи ми къде го е скрила.

Травис обмисли възможностите. Бяха толкова безперспективни, че почти нямаше смисъл да избира. Ако кажеше, че не знае, и ако този тип му повярваше, щеше да насочи вниманието си към Пейдж. Можеше ли тя изобщо да бъде събудена? Може би — ако й причинеше достатъчно болка. Мъжът едва ли щеше да има някакви задръжки в това отношение. От друга страна, ако кажеше, че знае къде е заровено нещото, онзи можеше да реши, че няма нужда от Пейдж, и да я убие на момента. Всъщност почти всеки вариант, за който можеше да се сети, завършваше със смърт и за двамата в рамките на един час.

С изключение на един — най-лошия и може би най-вероятния. Нямаше съмнение, че този тип има начин да се свърже с екипа в долината. Можеха да пристигнат с хеликоптера за двайсет минути, да ги приберат с Пейдж и да се ометат много преди да пристигне помощ.

А кога щеше да пристигне помощта? Колко време беше прекарал в безсъзнание? Може би можеше да спечели малко време. С Пейдж нямаше да оцелеят, естествено — мъжът щеше да ги убие, преди да избяга, това бе ясно — но поне щяха да са просто мъртви. Което беше по-малкото зло, като се замисли човек. И то можеше да стане възможно, стига да успееше да изнесе представление поне за десетина минути.

— Убиването на приятелите ти беше голям купон — каза Травис.

Мъжът не отговори.

— Особено на дребосъка с остена — продължи той. — Но пък, технически погледнато, не го убих. Успя да оцелее. За малко. Трябваше да видиш после какво му се случи.

— Разбрах, че било подобаващо — каза гласът.

— Не. Щеше да е подобаващо, ако се беше пекъл жив три дни подред.

— Къде е скрит Шепот? Заровила ли го е? Не би могла да го отнесе надалеч без тежък контейнер, а не е разполагала с такъв.

— Поиграхме си на боулинг известно време с него, после ни писна и решихме да се връщаме в града. Сигурно си лежи там, където го зарязахме.

Подът изскърца. Когато мъжът заговори отново, гласът му идваше по-отблизо.

— Сарказмът не е естествена реакция на човек в твоето положение. Струва ми се нарочен, което означава, че има някаква цел. И засега това ми казва всичко, което ми е необходимо да знам.

После вдигна нещо — беше тежко и пластмасово, ако се съдеше по звука, който издаде, когато забърса стената — и излезе. Намираше се само на няколко крачки в коридора, когато Травис чу тоновете на набиран телефонен номер.

— Знае къде е — каза Карл. — И ключът е в джоба му. Засега го оставих там, за да се чувства по-самоуверен.

Стоеше пред ресторанта, достатъчно далеч, за да не бъде чут от планинаря. Обясни плана си. Когато свърши, мъжът от другата страна продължи да мълчи замислено.

Беше започнал да духа вятър от север, през пролома, където магистралата пресичаше планинския масив. Слънцето, също на север, бе кървавочервено кълбо над асфалтовата лента.

— Ако идеята ти не проработи, предложението ти ще се окаже ужасна жертва — каза мъжът от другата страна. Гласът му звучеше кухо по сателитната връзка.

— Но ако проработи, ще си заслужава — отвърна Карл. — Така или иначе, сега това е единственият начин да получите онова, което искате.

Отново мълчание. Карл го остави да мисли. Докато чакаше, се обърна и се загледа на юг. Планинарят бе познал едно нещо — Тангента щеше да прати помощ чрез ВВС, вероятно вдигнат по тревога C-17 „Глоубмастър“ от Елмендорф, натоварен с няколко специални екипа, готови да се метнат през рампата. Базата се намираше край Анкоридж, на шестстотин и петдесет километра на юг. Ако самолетът беше излетял десет минути след обаждането — което бе почти сигурно, — щеше да пристигне за около час. Но тъй като планинарят бе казал на Тангента за хеликоптера, Карл знаеше, че от Елмендорф идва и нещо друго, движещо се много по-бързо от товарния самолет. Може би три пъти по-бързо.

Мъжът от другата страна най-накрая заговори.

— Добре. Направи го. Кога ти трябва хеликоптерът?

Карл пресметна. Дори ако се случеше нещо непредвидимо, времето изглеждаше добре преценено.

— Обадете им се веднага — каза той. — Да излитат.

13.

Освен че слушаше борещата се за живот Пейдж, Травис откри, че умът му се връща към атаката, която го бе проснала в безсъзнание. Вече не мислеше, че спомените му са погрешни. Подробностите бяха съвсем ясни. Пистолетът в ръката му внезапно се бе дръпнал надолу — но не само надолу. Надолу и напред. В движението имаше дори извиване.

Сякаш го беше сграбчила човешка ръка.

Половин секунда по-късно бе последвал ударът в главата от някой, който би трябвало да е стоял извън полезрението му, зад него.

Но как бе възможно това? Травис се намираше в тази малка стая от момента, когато едрият тип с каскета го беше довел тук. Нямаше никого. Нямаше гардероб, в който да се крие, прозорецът беше затворен. Как нападателят беше успял да се промъкне зад него, освен ако не се бе крил под леглото?

Дори случаят да беше такъв, Травис разбираше, че в картината има нещо още по-нередно. Нещо по-фундаментално. Но не можеше да определи какво точно.

И тогава си спомни.

Слънчевите лъчи — идваха от северозапад и попадаха почти направо в стаята през прозореца. Докато беше стоял с насочен пистолет край вратата, сянката му бе очертана на стената, контрастна като на киноекран. Всеки зад него — всеки на разстояние метър и половина от него в която и да било посока — също щеше да хвърли сянка. И нямаше начин той да я пропусне.

Така че какво беше станало, по дяволите?

Мислено видя Пейдж отново на поляната, как държи Шепот и му казва, че не е създаден от хора. Казва го така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Всъщност най-нормалното нещо в нейния свят.

Какво друго бе нормално в света на Пейдж? С какви способности разполагаха враговете й? Срещу какво изобщо се бе изправил, мамка му?

Внезапен звук прекъсна мислите му. Последното, което искаше да чуе. Ротори. Така значи. След две минути двамата с Пейдж щяха да бъдат измъкнати от сградата и натоварени на вертолета, след което щяха да следват долините ниско над земята, вероятно извън обхвата на радарите. И най-вероятно тези хора пак щяха да използват лекарства и инструменти, за да задържат Пейдж жива известно време, за да я събудят за поредния маратон на агонията.

Ако извиеше тялото си по правилния начин, би могъл да се подпре на стената и да се изправи без особени проблеми. Глезените му бяха вързани, но можеше да стигне до леглото с един-два подскока. И просто да я удуши с рамо. При слабото й дишане щеше да е съвсем просто.

Можеше да го направи. В състояние ли беше обаче да направи такъв избор? Студената и ясна логика му казваше, че горчиво ще съжалява, ако не го направи.

Нужното му време вече изтичаше, хеликоптерът приближаваше, тракането на перките се засилваше — напомняше на часовник, отброяващ секундите с чудовищна бързина.

С нерешителността дойде омразата, по-люта, отколкото беше изпитвал от години. Омраза към онези, които го принуждаваха да вземе това решение.

И тогава хеликоптерът експлодира.

Ударната вълна разтърси сградата и след басовия й грохот настъпи най-прекрасната тишина, която бе чувал. Пет секунди по-късно чу писъка на изтребител и от неговата ударна вълна стъклото на прозореца задрънча. Воят на двигателя се промени, след което вместо да изчезне в далечината, ревът стана сякаш равномерен. Самолетът кръжеше в небето.

Естествено, изтребителят не можеше да ги спаси от човека, който вече бе тук. Всеки момент щеше да се чуе тропотът на стъпките му — бързо отклоняване да ги убие, преди да избяга. Но най-лошата вероятност беше елиминирана. Травис трябваше да е благодарен, че ще умре.

Измина половин минута. Не се чуваха никакви стъпки. Надеждата отново започна да се връща, независимо дали можеше да й се довери.

После вместо стъпки чу гласове. Някакви хора викаха. Останалите жители на Колдфут, едва ли повече от десетима, бяха излезли от домовете си и се викаха един друг, за да видят представлението. Чу някаква жена да вика Моли и да приближава мотела, после чу писъка й. Миг по-късно се надигнаха други гласове и предната врата на ресторанта се отвори.

Травис извика.

Приближиха го предпазливо; мина минута или повече, преди да влязат в стаята, да го вдигнат да седне, да махнат превръзката от очите му и да го освободят.

През прозореца, подобно на картина в рамка, се виждаше стръмният склон оттатък магистралата, по който бяха разпилени горящите останки на хеликоптера.

— Кой го направи? — попита старецът, който го беше освободил. — Къде са отишли?

— Не зная — отвърна Травис. — Някои от жертвите отпред въоръжени ли бяха?

Мъжът кимна и любопитството му се засили.

— Моли и Лойд. — Хвърли поглед към Пейдж и отново се обърна към Травис. — Ще ми кажеш ли какво е станало тук?

— Военните идват — каза Травис. — Може би те ще ни кажат и на двамата. Вземете оръжията и кажи на всички да си отварят очите на четири, докато не пристигне помощта.

Мъжът го послуша и излезе.

Загледан в собствената си сянка на стената, сама като миналия път, Травис се запита дали в последния му съвет има някакъв смисъл.

14.

След четиридесет минути от юг долетя транспортен самолет и от височина деветстотин метра стовари две дузини парашутисти. Травис стоеше до прозореца — не искаше да оставя Пейдж сама — и ги гледаше как кръжат надолу в стегнати колони, за да се приземят на петдесетина метра от сградата. Бяха облечени в черно, предпазната броня издуваше униформите им. Докато последните се озоват на земята, първите вече бяха заели позиция до мотела.

Четирима се открояваха. Единият, може би с десет години по-възрастен от останалите, посочи и заповяда нещо. Макар че Травис не можеше да го чуе, резките му властни движения показваха, че той е командващият.

Другите трима нямаха нужда от заповеди — те бяха хирурзите. Тръгнаха право към сградата и Травис ги извика веднага щом влязоха в заведението. Носеха пакети и торби с цялото оборудване, необходимо за модерно спешно отделение, включиха два разклонителя, за да имат достатъчно контакти за мониторите, осветлението и останалите машинарии, които подредиха около леглото. Травис се дръпна да не им пречи и ги гледаше как поемат ситуацията в свои ръце. Не разбираше много професионалните им термини, но общото значение бе ясно. Щяха да я спасят.

Няколко минути по-късно командирът приближи предната врата. Носеше сателитен телефон като онзи, който се бе опитала да поправи Елън Гарнър. Разговаряше с някого и когато погледът му се спря върху стоящия в коридора Травис, каза:

— В момента съм с него.

Закрачи към Травис, но вместо да му подаде слушалката, спря и се заслуша.

— Разбира се — каза и погледна покрай Травис в стаята. — Доктор Каро, докладвайте.

— Стабилна е — отговори най-възрастният хирург, без да вдига очи от работата си.

Командирът предаде отговора по телефона, каза: „Да, сър“ и подаде слушалката на Травис. Докато го правеше, в очите му за миг се появи същото любопитство, което се четеше и в погледа на стареца, който бе развързал Травис. После се отдалечи в коридора.

— Ало — каза Травис.

От другата страна бе същият мъж, с когото беше разговарял при първото си обаждане на Тангента.

— Сега връзката е по-сигурна — каза той, — но въпреки това трябва да внимавате какво казвате. Хората около вас са военни. Не са наясно за какво точно става въпрос.

— Добре.

— Първо, благодаря, че сте се притекли на помощ на госпожица Камбъл. Много сме ви задължени. Ще ви помоля да отговаряте на следващите ми въпроси само с да или не. Видяхте ли предмет с размерите на билярдна топка, тъмносин…

— Да.

— Намира ли се в ръцете на хората, които бяха заловили госпожица Камбъл?

— Не точно — отвърна Травис.

— Тя скрила ли го е някъде?

— Да. Мога да ви кажа къде…

— Не — прекъсна го мъжът. — Не го правете. Просто потвърдете, че е скрит недалеч от лагера, където сте я спасили.

— Да — каза Травис.

— Добре. Пилотът на изтребителя установи, че там няма никого. Явно всички неприятели са били на хеликоптера, когато е бил улучен. Така че ето какво предстои. Пратили сме два вертолета „Блек Хоук“, които са на малко повече от час от вас. Пилотите и екипажът не са военни, а наши хора, които са наясно със ситуацията. Един от хеликоптерите ще евакуира госпожица Камбъл. Другият ще ви откара до лагера в долината, за да покажете на хората ни местоположението на Шепот. Те имат начин да го обезопасят за превоза. След като приключите, ще получите от тях по-нататъшни инструкции.

— Добре — каза Травис.

— Имате ли някакви въпроси?

Травис бе на път да опише странното нападение в стаята, но откри, че не е в състояние да го направи по смислен начин. Дори самият той все още не бе наясно със станалото. Така че каза:

— Не.

Мъжът отново му благодари и затвори.

Мамка му.

На Карл му оставаше само това — да псува наум. Лесната версия на плана за малко да се осъществи.

Беше наблюдавал разговора от отворената врата на четвъртата стая в коридора, на три метра от мястото, където стоеше планинарят със сателитния телефон.

Беше влязъл в стаята малко преди гибелта на хеликоптера, като използва трясъка на перките му, за да прикрие оттеглянето си по скърцащия коридор. Помещението се оказа идеално, за да подслуша разговора на планинаря, макар че Карл бе подготвен да го последва и другаде, ако се беше наложило.

Хеликоптерът беше паднал в пламъци, пилотът на изтребителя бе докладвал, че долината е чиста от неприятели, и Карл бе сигурен, че от Тангента ще питат планинаря къде е скрито проклетото нещо. Той дори бе започнал да им казва, но те го прекъснаха.

Това можеше да сложи край на играта. Карл лесно щеше да вземе ключа от планинаря — най-вероятно като го убие тихомълком в коридора, докато докторите са заети с пациентката си — и да напусне сградата. Беше скрил собствения си сателитен телефон в канавката до магистралата, на триста метра на юг. Кратък пробег и щеше да съобщи на шефовете си къде е скрит Шепот повече от час преди Тангента да пристигне.

Времето щеше да е повече от достатъчно. Хората му вече бяха пратили друг хеликоптер от базата си; в момента той пресичаше Брукс Рейндж под нивото на радара, към долината с разбития самолет и скрития Шепот. Изтребителят отдавна щеше да си е тръгнал, след като бе изразходвал неефективно горивото си в лудото препускане да стигне до Колдфут.

Само едно изречение — и всички неща щяха да застанат по местата си.

Мамка му!

Изчака планинаря отново да отиде до отворената врата на импровизираната болнична стая. Шумът от апаратурата и гласовете вътре осигуряваха достатъчно прикритие. Карл мина покрай него, продължи по коридора и излезе през предната врата.

Когато стигна до телефона, мотелът и войниците около него се бяха превърнали в далечни петънца, които не можеха да го чуят от вятъра. Набра номера и зачака.

— Кажете на хеликоптера да кацне на осем километра западно и да чака там — каза само, когато вдигнаха. — Ще стане по сложния начин.

15.

Вятърът от север се беше усилил. С гръб към него, Травис гледаше как вертолетите приближават, сенките им се носеха по неравния терен далеч зад тях. Намираха се на около километър и половина, когато д-р Каро се появи на входа на ресторанта и му махна да влезе.

Пейдж лежеше с отворени очи, макар и неспособна да се фокусира. Травис хвана ръката й и тя мъчително бавно завъртя глава да го погледне, като дете, влачещо тежък товар. Той се запита дали това е всичко, което иска — просто да види познато лице, пък било и едва-едва. После тя заговори. Гласът й бе толкова слаб, че Травис трябваше да се приведе над нея.

— Ако се наложи да го събудиш — каза Пейдж, — направи го. Струва си, ако няма друг избор. Само гледай да се отдалечиш от него колкото се може по-бързо.

Докторите се спогледаха.

— Объркването е нормално за човек, натъпкан с толкова успокоителни като нея — каза Каро. — Ще е наред след…

— Зная, че съм на десет милиграма пропофол на минута — прошепна Пейдж. — Моля, млъкнете и ме оставете да говоря.

Каро си затвори устата.

Пейдж погледна Травис по-твърдо.

— Зная, че Тангента пристига. Зная, че всичко изглежда наред. Но никога не бива да го приемаме за такова. Не можем да си го позволим. Ако нещата тръгнат на зле… ако трябва да използваш Шепот… долепи ключа до него, за да го събудиш.

Изгуби съзнание за няколко секунди, после пое дълбоко дъх.

— Просто се махни от него веднага щом можеш. Забавиш ли се прекалено дълго, той няма да те пусне.

Очите й се затвориха и дишането й стана равномерно.

Вертолетите вече бяха над сградата. Травис чу как чакълът на паркинга пред ресторанта се пръска. Погледна през прозореца на северната стена и видя двете машини да кацат. Задържа ръката на Пейдж за още няколко секунди, след което излезе.

От единия вертолет вече бе слязъл човек. Един от войниците на пост наклони глава, за да чуе вика му, после посочи Травис, който тъкмо излизаше от сградата.

Травис очакваше агентът на Тангента да зададе само един въпрос и да не разговаря с него. Вместо това мъжът стисна ръката му, представи се като Шоу и му благодари със същия сериозен тон като на онзи по телефона.

Беше екипиран като боец на тюлените, или поне Травис си помисли така. Модифицираният модел на карабината му привлече вниманието на намиращите се наоколо войници.

— Готови сме, сър — каза Шоу и посочи отворената врата на вертолета.

Травис го последва в машината. Помисли си, че само преди няколко дни щеше да му се стори много странно да се качва във военен хеликоптер, пълен с командоси. Сега обаче се качи и спокойно зае едно свободно място на тапицираната пейка при опашката. Шоу седна до него. Освен пилотите в хеликоптера имаше шестима мъже, екипирани като за края на света. Турбините изреваха и миг по-късно вече се намираха над мотела и се завъртаха на запад, а косите лъчи на слънцето пронизваха вътрешността като лъчи на прожектори. Травис погледна през рамо към един от прозорците и видя хирурзите да изкарват Пейдж на носилка. Не откъсна очи от нея, докато първият хребет под хеликоптера не ги раздели.

Отново се обърна напред и видя в средата на салона четвъртит метален контейнер — набързо приготвена и много по-малка версия на стоманения куб на Шепот в катастрофиралия самолет.

Хълмовете и долините, през които бе носил Пейдж безкрайни часове, летяха под тях като плочки на тротоар.

Отдалече личеше, че лагерът е имал доста посетители, откакто Травис и Пейдж бяха тръгнали.

Вратата на десния борд на хеликоптера бе широко отворена и бойците оглеждаха долината и за най-малкото движение.

Травис видя широка ивица отъпкана земя, която бе служила за площадка за кацане на неприятелите. Плъзгачите се бяха отпечатали в пръстта във всички посоки, многобройни човешки крака бяха отъпкали тревата.

След като се увери, че долината е чиста, пилотът кацна. Веднага щом колелата на хеликоптера докоснаха земята, мъжете наскачаха от двете странични врати. Травис слезе последен и погледна напред покрай фюзелажа.

Нещо го накара да спре.

Усещането му беше познато, макар да не го бе изпитвал от години.

Един познат му осведомител го наричаше „да ти пернат бакенбардите“. Особена интуиция, характерна може би само за престъпниците и лошите ченгета, която се изостряше от годините вършене на неща, за които не можеш да си позволиш да те спипат. Можеше да я задейства и най-малкото нещо — като многото коли, натискащи спирачки на един и същи участък от пътя без видима причина и намекващи за полицейски патрул някъде зад завоя.

Та докато Травис се взираше покрай хеликоптера, нещо перна бакенбардите му. При това здраво.

Но не можеше да каже какво точно. Огледа се и поради някаква неясна причина отново се обърна към предното дясно колело, издаващо се надолу и настрани от корпуса на късата си подпора. Доколкото можеше да прецени, там нямаше нищо нередно. Гумата и подпората си изглеждаха чудесно.

— Какво има? — попита Шоу.

Травис не можеше да отговори и се отърси от усещането. Не беше спал повече от тридесет часа, ако не се брояха минутите, в които бе в безсъзнание след нападението, и бе прекарал последните два, мотаейки се на място, където бе извършено масово убийство. Беше съвсем нормално нервите му да са малко опънати.

— Нищо — каза той и кимна към дърветата. — Онова, което търсите, не е далеч. Петдесет крачки след лагера, заровено до най-голямото дърво наоколо.

Отново погледна колелото, после мина през групата хора да ги поведе…

… и отново спря.

Обърна се към хеликоптера.

В меката пръст от двете страни на колелото имаше следи, обърнати навън. Такива следи би оставил човек, слязъл на земята, ако е седял направо на гумата с гръб към фюзелажа и може би се е държал за монтираната картечница, за да пази равновесие.

Травис впери поглед в тях. Част от него очакваше следите да се задвижат пред очите му. После осъзна, че Шоу е застанал до него.

— Кажи — подкани го той. — Не ми пука дали си мислиш, че е глупаво. Кажи какво мислиш в момента.

Говореше повече от сериозно. Говореше уплашено.

— Тези следи до колелото… — почна Травис.

Мина около секунда — достатъчно време, та да си представи как мъжете ще му се смеят, когато завърши обяснението си.

И след тази секунда разбра, че ужасно греши.

Шоу трепна — Травис бе сигурен, че трепна, макар трепването да бе погълнато от мълниеносното движение след него, когато той рязко вдигна карабината и изстреля пет-шест куршума в хеликоптера, на трийсетина сантиметра над гумата.

Куршумите се забиха в метала. Нямаше кръв. Нито писъци.

— Отваряйте си очите за оръжие, във всички посоки! — извика Шоу, вече тичаше по отъпканата земя към хеликоптера. Мъжете около Травис насочиха оръжията си навън. Направиха го моментално и без маене, сякаш бяха тренирани за подобна ситуация. Травис бе убеден, че е така. Дори пилотите, които също бяха излезли навън, бяха извадили пистолетите си и оглеждаха внимателно рехавите дървета наоколо.

Шоу се метна през вратата на хеликоптера и размаха карабината вътре с широки движения. Не толкова се целеше, колкото опипваше, подобно на слепец, чийто живот зависи от това да открие плячката си. Очите на Травис веднага откриха дръжките, които врагът би могъл да използва, за да се прехвърли в хеликоптера, без да докосва земята.

Шоу не откри нищо.

Върна се при вратата. Погледът му се спря върху пръстта долу и замръзна. Травис разбра защо — земята под изхода бе изпотъпкана от собствените им крака. Следите бяха много и се застъпваха, водеха от голата земя към тревата. Сред тях можеше да са отпечатъците и на врага.

— Мамка му… — прошепна един от мъжете.

Ругатнята бе пропита с ужасно много страх за такъв кален боец и каза на Травис всичко, което трябваше да знае за бедата, в която се намираха.

Имаше секунда да си помисли за това, преди единият пилот да получи куршум в главата. Нямаше изстрел — чу се само звукът от удара, сякаш се разцепи дъбова дъска, след което човекът рухна на земята, вече мъртъв. Останалите се развикаха и заобръщаха оръжия и погледи във всички посоки. Шоу скочи от хеликоптера и затича към хората си, крещеше им да млъкнат. Вторият пилот се оглеждаше, онемял от страх. И тъкмо когато Травис също направи връзката, пилотът получи куршум право в лявото око; входната рана бе обърната право към Травис, така че куршумът сигурно бе минал над рамото му.

— Накъде? — изкрещя Шоу.

Травис посочи зад себе си и в следващия миг светът потъна в трясъка на автоматичната стрелба.

Пръснаха се във верига. Травис застана зад тях. Червените трасиращи куршуми образуваха клин в долината на шейсетина метра на север.

Шоу изкрещя да се пръснат още и в същия миг един куршум го улучи в гърлото и излезе от врата, като остави дупка колкото юмрук. Шоу падна, драскаше с пръсти към яката си.

Мъжете нарушиха строя, тичаха и стреляха едновременно. Един се наведе, грабна карабината на Шоу и я метна на Травис.

После той тичаше с тях — с половината, която бе поела в тази посока. Тичаше към лагера и през него, а умът му едва сега започваше да схваща онова, което тялото му вече беше решило.

Дървото изпъкваше като обелиск, стволът му бе приблизително два пъти по-дебел от околните. Той спря и го заобиколи, разравяше с крак игличките, за да оголи мястото, където Пейдж бе запълнила дупката.

Един от мъжете изкрещя и рухна. Завика за помощ, но секунди по-късно кръвта заклокочи в трахеята му и го задуши.

Травис хвърли карабината, падна на колене до дупката и започна да рови с голи ръце. Почвата бе мека, тъй като дупката беше изкопана само преди ден и половина, но…

Не напредваше бързо. Никак даже.

А убиецът знаеше, че предметът е заровен тук. Травис бе издал местоположението му на висок глас, точно до хеликоптера.

Чу ново попадение на около шест метра отляво, обърна се и видя как един от хората продължава да лети напред по инерция, но с липсваща горна част на черепа. Рамото му се закачи за едно дърво и тялото се завъртя около него и се свлече при корените.

Травис зарови още по-бързо. Изведнъж ушите му започнаха да усещат пулса на кръвта през сънните му артерии. Защо я чуваше точно сега?

И изведнъж разбра — стрелбата бе спряла.

Спря да рови и вдигна глава.

Всички бяха мъртви.

16.

Ръцете му отново вдигнаха карабината на Шоу. Дланите му бяха целите в глина и едва успя да пъхне пръста си в скобата на спусъка.

Единствено лекият ветрец шумолеше в настъпилата тишина. Най-тънките клонки се полюшваха.

Какво беше извикал Шоу? Отваряйте си очите за оръжие. Дали оръжието на убиеца щеше да се вижда?

Травис бавно плъзна поглед отляво надясно, опитваше се да не се съсредоточава върху нищо конкретно. При липсата на друго движение или звуци между дърветата може би щеше да забележи нещо.

И наистина видя нещо — но не пред себе си.

В долния край на полезрението — синкава светлина. Противно на всичките си инстинкти да се оглежда около себе си, Травис погледна надолу. Последните му опити да копае бяха оголили част от Шепот, колкото петаче. Цветът по повърхността на сферата сякаш се вълнуваше. Приличаше на малка планета, покрита напълно с океан и цялата потънала в здрач.

Нещо между дърветата се размърда.

Рязко вдигна очи, но не видя нищо. Дори не беше сигурен дали е чул звук. Завъртя се, все още на колене, но не забеляза нищо.

Убиецът беше внимателен. Бяха останали само двамата, но нямаше съмнение как ще приключи това. Въпросът бе колко секунди живот му остават.

Ако се наложи да го събудиш…

Тази мисъл не му вдъхна надежда. Каквото и да правеше Шепот, как би могъл да му помогне в тази ситуация? Опасността бе много по-голяма от онази, която би могла да предвиди Пейдж.

Десет секунди? Дали му оставаха толкова? Десет секунди на колене в пръстта, десет секунди да се чуди дали ще усети как куршумът прави главата му на парчета?

Нямаше много за губене.

Пусна карабината, извади целофанения ключ от джоба си, бръкна в дупката и го долепи до сферата, като в същото време я измъкна.

От Шепот блесна изгаряща синя светлина, толкова ярка, че дори през пулса на собствения му страх в ума му се наложи нова мисъл: „Това е било звезда, по някакъв начин държа сърцето на звезда…“

После тази мисъл също изчезна като парче хартия в дюзата на реактивен самолет и умът му се изпълни с глас, по-великолепен от синята светлина. Осъзна, че го познава, макар че не го бе чувал от години — Емили Прайс, когато бе на седемнайсет и той също бе на седемнайсет; гласът й във влажната тъмнина в къщата на дървото в двора на родителите й, през онази нощ, когато му каза, че всичко е наред, че моментът е подходящ…

Но сега не казваше нищо подобно.

— Зад теб, на две крачки вляво от двойния бор. Промъква се. Давай. ДАВАЙ!

Травис се завъртя и карабината спря малко преди двойния бор, който излизаше във формата на V от корените на пет метра от него.

Чу как някой ахва — изненада, примесена с гняв — и в същия момент видя невъзможното — пистолет със заглушител, появил се от гънките на нищото.

Стреля.

Тежката карабина изкорми въздуха, откатът й бе може би три пъти по-силен от този на обикновена M16 и дулото почти моментално се отклони от целта — но това нямаше значение. Дори през трясъка на стрелбата чу как убиецът изпищя и пистолетът отлетя настрани, премяташе се в дъга. Секунда по-късно най-долният клон на двойния бор се огъна, сякаш някой го беше притиснал към земята.

Травис отпусна спусъка. Тишина. После чу как човекът извика, как се мъчи да си поеме дъх.

Погледна сферата в ръката си. Сега синята светлина пулсираше в ритъм със собствения му учестен пулс.

Гласът на Емили изгука в главата му. Изкиска се.

— Даде му поничка болка, а? Цяла кутия понички, с пудра захар и вишнев пълнеж.

Усети как логиката му се подхлъзва. Разбираше, че гласът изобщо не е на Емили, че това няма нищо общо с нея, но дори това разбиране започваше да избледнява с всяка секунда, докато държеше предмета. Чувстваше как мислите му се размиват подобно на визуалните детайли, губещи се при силна светлина.

Време беше да се махне от него. При това бързо, както бе казала Пейдж.

Разтвори пръсти…

Карабината падна и изтрака в корените пред краката му. Трябваше му цяла секунда, за да осъзнае грешката си.

— Миличък, не искаш да ме пуснеш, нали?

Всъщност като се замислеше — не, наистина не искаше да я пуска.

Нея ли? Нещото.

— Можеш да мислиш за мен като за момиче, ако това ти харесва. Все ми е тая. През цялото време не съм имал нищо против да ме наричат неправилно. Обещавам ти, че някой ден ще ти кажа истинското си име. Доста по-страхотно е от „Шепот“.

С всеки момент, с всеки пулс на сферата гласът го унасяше все повече. Успокояваше го и го връщаше назад, към онази нощ, към онези няколко часа, които помнеше като най-хубавите в живота си.

— Ето така.

Емили го целуна, желанието й бе почти осезаемо, дъхът й се смесваше с неговия; отдръпна се от него само колкото да смъкне ризата си през главата.

— Улучи го с три от общо дванайсет изстрела, ако това се чудиш.

Толкова прекрасно. Нямаше значение какво казва. Гласът му беше напълно достатъчен. И какви ги мислеше Пейдж? Кой човек с ума си би пуснал това нещо? Това чудесно нещо.

— Третият куршум улучи ключицата му и мина надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса. Точно за да пръсне шести и седми прешлен. Ох и половина. Не е дори в шок; в момента изпитва деветдесет и четири процента от болката, която е способна да изпита човешката нервна система. А като се съди по систолите му, ще продължи да я чувства още около осемдесет секунди.

— Обичам те — чу се да прошепва Травис. — Винаги съм те обичал.

— Ох, миличък, Емили Прайс е мъртва. Знаеш го.

— Да, зная. — Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко бе великолепно.

— Жалко, че никой от останалите живи от семейството й не знае къде е погребана, нали?

— Адски жалко. — Въздъхна. Сърцето му заби по-бързо и светлината запулсира в ритъм с него.

— Блеър Лейк, сред дюните западно от паркинга на резервата. На върха на едната растат осем брези. Тя е под най-малката, повече или по-малко. Дървото го е нямало, когато са я заровили, а сега корените му са се увили около гръдния й кош.

Толкова великолепно, толкова свирепо великолепно. Травис приближи светлината до очите си. Как бе могъл да обърка това скъпоценно нещо със звезда? Беше много повече.

— Би трябвало да мислиш за Пейдж Камбъл.

Коя беше Пейдж Камбъл? На кого му пукаше за нея?

— Онази целувка може и да беше само заради случая, но имам предчувствието, че ще е готова за истинска, когато те опознае. Между другото, предчувствията ми обикновено са верни.

— О. Много мило.

— Ако и двамата преживеете онова, което предстои, ще имаш шанс с нея, въпреки обобщението ти. Номерът обаче е в оцеляването, нали ще се съгласиш, като се има предвид накъде ще тръгнете в близко бъдеще. Театерщрасе номер седем в Швейцария. Няма значение, че това е прът в плановете на врага й. Важното е, че това е най-опасната сграда на света — ако не броиш местата, където складират радиоактивните отпадъци. А кой ще тръгне да брои тъкмо тях?

— Театерщрасе номер седем… — Обожаваше начина, по който го бе казала.

— Всеки в Тангента се ужасява от това място. Представи си само как ще се насерат, ако знаеха истинското й предназначение.

Травис се разсмя. Не знаеше защо. Пък и не му пукаше.

— Но тъй като ще отидеш там, нека ти дам нещо, което ще ти потрябва.

Веднага щом го каза, Травис усети гъделичкане в главата си. Усещането бе смътно, навсякъде едновременно. После изчезна.

Емили се изкиска.

— И не казвай, че никога не съм ти помагала, въпреки иронията. Едно момиче трябва да се позабавлява, нали?

— Каквото искаш ти, искам го и аз — прошепна Травис.

— Наистина ли го мислиш?

Той кимна и сферата за момент замълча, сякаш се беше замислила. После светлината се промени. Едва забележимо. По-тъмна, но в същото време не по-слаба.

— Защото онова, което искам аз, са неприятности.

— Неприятности — съгласи се Травис.

— Това правя аз. Това е целта ми.

— Ъхъм…

— Именно затова враговете ти ме желаят. Замислили са какви ли не пакости. Но техните амбиции не ни засягат, нали? Сега ние можем да правим нашите си пакости. Цял свят пакости, ако пожелаем. Харесва ли ти?

— О, да…

Сферата отново замълча и Травис остана с впечатлението, че преценява някакви възможности. Завъртя я пред очите си, загледан как светлината играе в недрата й.

— Да видим… Това би трябвало да свърши работа… но е досадно. Искам да направиш нещо голямо. Или направи нещо голямо, или изобщо не се захващай, нали? Какво ще кажеш… — Внезапно светлината трепна и Травис чу Емили да се смее. — Да. О, да, това ще направи впечатление. И точно сега е моментът, преди да пристигне хеликоптерът. Добре, решено. Върни се при вертолета и вземи сателитния телефон от предната преграда при вратата. Тичай.

Травис се затича. Едва се сдържаше да не подскача като малко дете. Кога изобщо е бил в такава еуфория? Хероинът е хубаво нещо, но приличаше на аспирин в сравнение с това. Подхлъзна се на меката земя до вертолета, разсмя се и се качи в него с калните си крака. Телефонът явно бе в куфарчето на стената отляво. Извади го от щипките му и го сложи на пода.

— Включи го и отвори правоъгълния панел долу вдясно.

Той го отвори, натисна с палец, махна панела и видя някаква платка.

— Трябва да променим някои неща, преди да се обадим, иначе няма да се получи.

— Добре.

— На два сантиметра вляво от процесора има седем джъмпера, наполовина колкото телефонни жакове.

Видя ги. Върху всеки джъмпер имаше двойна вилка, която свързваше веригата.

— Махни вилките на позиции четири и шест.

Беше пипкаво, но след няколко опита успя да ги махне.

— Сега ги сложи на празната позиция дванайсет.

Лесно. Толкова лесно бе да й достави удоволствие.

— Сега отвори червената кутия за инструменти на стената отдясно на теб. Извади най-малката отвертка.

Тя продължи да говори, а той изпълняваше всяка заповед. Стори му се, че долавя в гласа й настойчивост. Настойчивостта на любимата, умоляваща го да я доведе до края.

— С върха на отвертката прекъсни силициевата пътека, отбелязана като PRC двайсет и едно. Внимавай да не прекъснеш някоя друга.

Той го направи за секунди.

— Добре. Сега включи телефона.

Той го включи и натисна червения бутон, отбелязан с I/O. На течнокристалния дисплей светна червена рамка и се изписа съобщение: АДМИНИСТРАТОРСКИ РЕЖИМ. ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.

— Набери девет-осем-едно-нула-четири-осем-нула-едно, след което звезда.

Когато приключи, червената рамка изчезна и се появи менюто.

— Избери опция четири, „Промяна на идентификационния префикс“. Отговори и на трите въпроса с Да, като натискаш единица. После въведи седем-седем-едно-едно-осем-звезда-девет-четири-пет като нов префикс. Натисни проверка. По-бързо, миличък.

Той потръпна в отговор на растящата й възбуда; пръстите му трепереха върху клавишите, докато завършваше набирането.

— Сега излез от менюто и натискай деветка, докато не се изпише „Готовност“. Добре, любов моя. Готови сме да им се обадим. Вдигни слушалката и набери осем-две-звезда-три-седем-пет-едно-две-едно-девет-едно-осем-осем.

Той набра. След първото позвъняване отговори мъжки глас.

— Централа на главното командване на Тихоокеанския флот, моля, идентифицирайте се.

Травис отвори уста да заговори и изпита въплътяване на блаженството — Шепот пое контрол над гласа му, като подмина мислите му. Онова, което чу, звучеше като него, макар и по-бавно и с леко провлачване:

— Ноември, хотел, едно, четири, осем, Джулиет, Ехо, Оскар. Приоритетна карта от Люк.

Мъжът от другата страна рязко си пое дъх, но отговори с равен тон:

— Люк, приемам идентификацията. Слушам ви.

Травис почувства как устата му се отваря отново, но спря. Обърна ухо към отворената врата зад него.

В далечината се чуваше звук на ротори. В същото време усети как сферата в ръката му някак се напряга; светлината трепна, сякаш имаше нервен тик.

После отново бе привлечен към телефона и заговори бързо:

— Предайте следното спешно съобщение на самолетоносач „Мериленд“. По заповед на президента на Съединените щати и началник-щаба на Военноморските сили, установете положение четири-алфа, незабавно изстрелване на две ракети „Трайдънт“ срещу Цел трийсет и две шейсет и едно, ракетен комплекс Нандзин, Източен Китай, провинция Дзянсу.

Мъжът от другата страна не отговори веднага.

— Командир — рязко го подкани Травис.

— Да, сър. — Нова пауза, след което мъжът каза: — Според протоколите за употреба на стратегически оръжия старшият контрольор ще ви поиска кодовете за изстрелване на президента и командващия Военноморските сили. Това са последните задължителни оторизации.

— Давай, давай, давай — прошепна Емили в ума му. Светлината вече пулсираше толкова бързо, че изглеждаше почти равномерна, подобно на долнокачествена флуоресцентна лампа.

Роторите приближаваха; ехото от склоновете на долината пречеше да се прецени разстоянието.

— Първо президентският код, моля — каза мек мъжки глас.

— Шест, едно, девет, три, три, три, две, осем.

— А сега на началник-щаба на Военноморските сили.

— Четири, девет, шест, осем, пет…

Внезапно вертолетът се озова много близко; сигурно бе минал над последния хребет и се спускаше в долината.

— Сър? — попита мъжът с мекия глас.

— Извинете — каза Травис. — Започвам отново: четири, девет, шест, осем, пет, седем, седем, едно.

— Благодаря, сър. Съобщението е оторизирано и ще бъде изпратено след трийсет секунди от…

Последните му думи се изгубиха в писъка на метал, когато автоматичният откос мина през вертолета. Инстинктът преодоля еуфорията и Травис се метна по-надалеч от вратата, към дъното на салона. Китката му се удари в задната пейка и Шепот отлетя от ръката му, падна на пода и се изтъркаля в ъгъла.

Травис извика — не от болка, а от внезапната вълна мъка, която го заля. Да го изпусне — не, да изпусне нея — бе като да изгуби любима. Като да изгуби единствената си любима.

Вертолетът мина отгоре с рев на турбини и вятърът от перките разтърси кацналия „Блек Хок“. Стрелбата спря и Травис видя как машината прелита над долината и прави широк завой, за да се върне.

Надигна се на колене и посегна към Шепот…

На десетина сантиметра от него спря.

Яснотата отново се бе върнала, подобно на кръвта в изтръпнал крайник. Отдръпна ръката си, сякаш се канеше да пипне змия. Какво беше направил? Какво беше направил, мамка му?!

Тънкият, едва различим глас се чуваше от телефона зад него.

— Сър? Още ли сте на линия?

Изминалите минути отново се върнаха оголени за разсъдъка му. Отвън хеликоптерът бе завършил своя полукръг и след десет секунди отново щеше да е тук.

— Сър?

Травис се извъртя, метна се към слушалката и изкрещя в нея:

— Отменете! Това са глупости! Отменете!

— Моля?

— Обадете се на някой да провери, това са глупости!

— Кой се обажда, по дяволите?

През прозореца видя как дулото на картечницата избълва огън. Претърколи се заднешком през вратата и падна на земята. Скочи, зърна за последен път синята светлина под пейката и хукна към дърветата.

Беше се отдалечил на около четиридесет метра, когато осъзна, че хеликоптерът не го преследва. Грохотът на роторите си оставаше същият; машината бе зависнала и сега ревът на турбината се промени. Травис стигна до една горичка, която бе достатъчно гъста, за да му осигури прикритие, и спря. Погледна назад и видя как хеликоптерът се спуска и каца до съсипания „Блек Хоук“.

Хората вътре приличаха на неприятелите, които бяха измъчвали Пейдж. Един от тях, надянал дебели ръкавици, стигащи до лактите, скочи и изтича до надупчената от куршуми машина. Лицето му за миг се окъпа в сиянието на Шепот. Пресегна се, взе сферата и въпреки защитните мерки се олюля, лицето му се отпусна и устата му се разтегли в детинска усмивка. Зад него други двама измъкнаха тежка стоманена кутия. Стигнаха до мъжа с Шепот и трябваше да му крещят и да го блъскат, за да привлекат вниманието му. Накрая той като че ли ги забеляза, кимна, отвори контейнера и постави сферата вътре.

Товарът бе на сигурно място и двадесет секунди по-късно ревът на турбините отново премина в писък и хеликоптерът се издигна над долината.