Проклятието на Оди

Глава девета

Селене зареди и се забави да плати на служителя от бензиностанцията. Направи го нарочно, за да спечели време и да го разпита.

— Рус и много висок.

Не беше трудно да завърже разговор. Човекът бе добродушен и словоохотлив по природа.

— За умника с пасата ли говорите?

На Селене коленете й се разтрепериха.

— Сив пасат — поясни, за да го подсети.

Не беше нужно, служителят не успя да скрие раздразнението си.

— Голям досадник беше, отрови ми деня.

Селене продължи да му подава една по една банкнотите, като ги вдигаше срещу светлината и ги оглеждаше, сякаш проверяваше да не са фалшиви. От дни обикаляше по бензиностанциите, докато най-после бе попаднала където трябва.

— Някакъв проблем ли ви създаде? — попита нехайно, все едно изобщо не я интересуваше.

На бензинджията малко му трябваше да си развърже езика.

— Вдигна голям скандал, твърдеше, че машините са пренастроени и таблото не отчита вярното количество. Заинати се, че го лъжем и му искаме повече от дължимото.

Селене се изненада. Служителят, нисък, с къси дебели крачета, бръщолевеше:

— И ме накара да му сваля от цената. Голям фукльо беше този швед.

Гунар — фукльо? Твърде силно казано. Обикновено беше тактичен и благоразумен човек.

— А момичето?

— Какво момиче?

— Ами това, дето пътува с него.

— Не, нямаше никого с него…

— Сигурен ли сте?

Човечецът се почеса по плешивата си, лъснала от пот глава.

— Ами всъщност на задната седалка имаше някакви пакети, покрити с одеяло. Даже ми хрумна — гледай само колко ми е акълът, че се занимава с нелегална търговия с компютри.

Служителят от бензиностанцията определено имаше доста странни схващания за клиентите. Класифицираше ги на категории, по стил.

— Имаше вид на компютърен специалист. А те, компютърджиите, са странни птици.

Селене нетърпеливо го прекъсна:

— Колко беше часът, когато мина?

Внезапно оня стана подозрителен.

— А вие какво току ме подпитвате?

Селене можеше да измисли някоя плитка лъжа, като например, че са се ударили и той е избягал или че й дължи пари, но имаше нужда да сподели с някого истинското си положение.

— Отвлече дъщеря ми.

Мъжът, който имаше готов отговор за всичко, този път онемя.

— Ама че работа. Здравата сте закъсали.

Селене се видя принудена да смекчи нещата:

— Той й е баща, тя никога не го беше виждала, а я убеди да избяга с него. Момичето е непълнолетно и на всяка цена трябва да го намеря.

— Съобщихте ли на полицията?

Селене поклати глава.

— Нямам такова намерение. Полицията само усложнява нещата. Момичето би могло да каже, че е с него по собствена воля.

— Да, госпожо, спомням си го. Беше много префърцунен, един такъв важен-важен, от онези, дето изглеждат едно, а всъщност са съвсем друго.

— В колко часа тръгна? — не спираше с въпросите Селене, надявайки се да го е трогнала и да е откровен с нея, без да увърта и премълчава.

И наистина, беше го спечелила на своя страна. Добрият човечец си погледна часовника и пресметна наум.

— Трябва да е било преди около три часа. Ама и вие сте си родена с късмет.

— Защо?

— Защото ще мога да съм ви полезен. Спомена, че бърза и до утре сутринта трябва да бъде в Алхесирас, за да хване ферибота за Мароко. С това, което зареди, ще му стигне за около четиристотин километра, но вече се мръква. Трябва да е спрял някъде да вечеря и да преспи.

— Много благодаря — промълви Селене и му подаде една банкнота в повече, която мъжът не прие.

— Горе главата, госпожо, и не се тревожете. Момичетата са си на майките, каквото и да приказват хората. Рано или късно ще се върне при вас.

Селене се почувства значително по-добре. Простичките и искрени думи я ободриха. Съпричастието на служителя от бензиностанцията й вдъхна сили да продължи напред, да навърти километри и да съкрати дистанцията с Гунар.

Седна отново зад волана, сложи си колана, а ръцете й вече не трепереха, когато превключи от първа на втора скорост, а после от втора на трета, демонстрирайки добрите си рефлекси. Би й се искало и живота си да управлява така — без много да се замисля, като на автопилот, но, за съжаление, вече не беше възможно.

Единствената й дъщеря Анаид, избраницата, беше избягала с Гунар, и то във възможно най-неподходящия момент, точно когато се нуждаеше от нейната помощ, за да надвие жените Одиш. Как ще поеме по Пътя на Ом? Как ще открие скиптъра? Как ще се бори срещу Баалат?

Боеше се, че е стигнала до повратната точка, от която няма връщане назад. Човек не може да се върне там, откъдето е тръгнал. Където и да иде, след пътуването си с Гунар Анаид никога повече няма да е момичето, което тя познаваше.

Дали пророчеството на Оди ще се сбъдне? Дали ще се поддаде на властта на скиптъра? Дали вече не е тръгнала по опасния път? Непрестанно я измъчваха въпроси. Опитваше се да не мисли за най-лошото. А проклятието на Оди? Никога не беше говорила на Анаид за него. Дали от суеверие или от страх, но беше избягвала темата и дори не бе й го намеквала. Беше предполагала, че винаги ще е до нея, за да я предупреди и да я посъветва, когато трябва.

Ами ако грешеше? Ако задължението й на майка и на настойник беше да я научи да не се поддава на изкушенията, които могат да я тласнат към грешките и да я застигне проклятието? Правилно ли беше постъпила? Или беше сбъркала? Не беше ли действала твърде неблагоразумно?

Вече беше наясно, че животът не е прав гладък път, по който всичко може да се предвиди. Беше разбрала, че е неравен, криволичещ, изпълнен с опасности, по него няма как да включиш директно на пета скорост, да натиснеш педала на газта и да си караш спокойно, без да ти пука. В този момент животът й беше невероятно напрегнат, след всеки завой я дебнеше пропаст.

Чувстваше се объркана и уплашена.

Години наред бе живяла в летаргия, подобна на рутинното действие да караш по широка магистрала, по която не минават коли. Всеки ден приличаше на предходния и нищо не нарушаваше бавния ход на времето в студените Пиренеи, където гледаше дъщеря си как расте, наслаждаваше се на обсипаното със звезди небе, отдаваше се на любимото си занимание да рисува комикси и се чувстваше приятно защитена от безусловната обич на приятелките си и от желязната воля на майка си Деметер.

Бе грубо изтръгната от състоянието на блажено спокойствие след убийството на Деметер от ръцете на жените Одиш и трябваше да превъзмогне болката от неочакваната загуба. Никога не бе мислила, че осиротяването на трийсетгодишна възраст може да бъде толкова жесток удар, и се почувства безпомощна и объркана без гласа и очите на майка си. Бе принудена да чертае сама своя стратегия, без да се доверява на никого, без правото да си позволи и най-малката проява на слабост, без да се осланя на съпричастието и помощта на никое друго живо същество. Трябваше да си измисли своя роля в живота и иска или не, да я изиграе. Трябваше да мами, да лъже и дори да стане враг на приятелите си. Беше сама във всичко и за всичко, принудена да разчита единствено на себе си, готова да стигне до края. И абсолютната самота, и пълната обреченост в крайна сметка я калиха. Характерът й стана железен, израсна силна, непоклатима.

Трябваше да признае, че след дългата безмилостна борба, в която доброволно избра да послужи като примамка за Одишките, за да отвлече вниманието им от Анаид и да я предпази, силите й се бяха изчерпали напълно. Стигна дотам да поиска сама да се погуби, слизайки в света на мрака, за да не страда повече. При все това Анаид я спаси от остракизма^[13] и я принуди да се върне отново към реалността.

И така постепенно си бе възвърнала любовта към живота, която у нея беше много силна, дори на моменти прекалено. Пак се изпълни с надежди и въжделения и се отдаде на дъщеря си с цялото си същество, с присъщия си плам, както обикновено поривисто и възторжено и, също както винаги — забравила за всяка предпазливост.

Беше се хвърлила в играта открито и дръзко, решена да изиграе възможно най-добре картите си. Заложи всичко — силите, ентусиазма и цялата си жар, на картата на Анаид. До деня, в който Гунар не седна на масата, извади своя туз и отмъкна дъщеря й най-безцеремонно.

Бягството на Анаид бе извънредно тежък удар за нея.

По-тежък от загубата на майка й.

Деметер беше нейна опора, докато Анаид — смисълът на живота й. Единственото, за което си струваше всяка сутрин да става през последните петнайсет години. Заради нея се скри в Урт. Заради нея се помири с майка си. Заради нея избра свободна професия, без ангажименти, без обвързване. Заради нея се отказа от любовта. Заради нея се върна в племето и в клана. Заради нея си боядисваше косата и й смени цвета, за да заблуди жените Одиш и да я объркат с избраницата, и най-накрая пак заради нея бе готова да отдаде живота си, ако се наложи.

А сега Анаид я бе изоставила, без да осъзнава, че изхвърля зад борда петнайсет години на себеотдаване, на надежди, на неразцъфнали блянове и неосъществени очаквания. Анаид беше попарила мечтите й и я бе хвърлила в хаоса на несигурността и неизвестното.

Дали и другите майки изпитваха същото, когато децата им ги напуснат, за да заживеят свой живот? Вероятно всички майки имат същото основание като нея да очакват децата да са им вечно признателни. Животът на една майка обикновено се свежда до горчивия залък, до безсънните нощи и доброволния отказ да си позволи някое дребно развлечение.

Селене стисна зъби и си прехапа устните до кръв.

Едно нещо не можеше да й прости. Анаид беше избягала с човека, от когото я бе пазила цял живот — Гунар. Беше се забил в съзнанието и в сърцето й от дълго време. Той все още бе там, беше неимоверно силен, представителен, интелигентен, все така привлекателен, очарователно съблазнителен и отново бе събудил заспали и противоречиви чувства. Гунар бе отворил отново някои незаздравели рани и болезнени спомени, и накрая бе подмамил собствената си дъщеря.

Не беше справедливо.

Селене постепенно отпадаше силом и духом. Защитната броня, изкована от гняв и покрита със стоманена воля, която си бе навлякла, постепенно подгизна от сълзи и се разяде от безнадеждност. Не че се отдаваше на самосъжаление. Не се правеше на мъченица, като други майки, но този път наистина беше стигнала дъното на отчаянието.

Нима Анаид не я обичаше?

Не, не можеше да го приеме. Не можеше да понесе тази несправедливост в разпределението на любовта — тази торта за награда, от която не й бе оставено нито едно парченце, за да я възнагради за цялата й всеотдайност, за цялото й великодушие, за усилията й през всичките тези години.

А племето? А кланът? Беше скъсала с тях с гръм и трясък.

Селене въздъхна и включи мигача, за да изпревари камион пред нея. Не понасяше да се влачи зад тежките и мудни чудовища. Натисна докрай педала на газта и го задмина.

Чувстваше се като всички останали майки от всяко кътче на света, от всички времена на човечеството и се бореше с болезнената си чувствителност, понеже не можеше да забрави как ревеше като бебе, когато искаше да суче, спомняше си сладкото й гукане, как я гушкаше, обвила ръчички около врата й, първото й зъбче под възглавницата, първите й произнесени думички и първите стъпчици при прохождането й. Беше винаги до нея, пред нея, протягаща ръце към нея, луда от любов по нея. В гърлото й заседна буца, макар и да не заплака.

Болеше я. Болеше я много. Чувстваше как болката раздира гърдите й.

Пое дълбоко въздух, отново и отново. Превключи и намали скоростта, докато се мъчеше да овладее прекалено силното си вълнение. Представи си бяла степ, затрупана от сняг, шума на шейните, които се плъзгаха по заледената повърхност, ритмичното тупкане на кучешките лапи и техния лай. Беше картина от далечното й минало, която й навяваше усещане за душевен мир.

Успокои се.

Ако имаше нещо, което бе научила със сигурност, то това беше, че времето действа като балсам и за най-страшните рани.

Предателството на Гунар, смъртта на Деметер. Всичко накрая се размиваше и преминаваше в притъпено чувство на тъга, която я навестяваше от време на време, в най-неочаквания момент.

Дали някой ден и бягството на Анаид щеше да стане поносимо?

В малко неща Селене беше напълно сигурна. Едно от тях бе, че разумът е на нейна страна, а второто — че би преминала през всичко, ако се наложи, за да следва неотклонно онова, което разумът й диктуваше.

Една вълчица никога не изоставя малките си.

Глава десета

Анаид нямаше време да мисли за Селене, дори не се и сещаше за нея. Живееше, потопена в шеметен водовъртеж от емоционални преживявания. Кое от кое по-хубави и по-силно вълнуващи.

Докато Криселда я посвещаваше в изкуството на магията на Омар, а тя сама се ровеше в трактатите на Елена и Деметер, за да почерпи наготово от техния опит в заклинанията и вълшебствата, разбра, убеди се с абсолютна сигурност, че способностите й далеч надхвърлят онова, което позволяваха нейните учителки и всичките им книги. А и Кристине надмина многократно очакванията й. Не скъпеше време и усилия и й предаваше всичките си знания и умения. Задоволяваше всяко нейно любопитство, не я ограничаваше, не я кореше за безумствата й и позволяваше всякакви волности и странности.

Беше се научила да преобразява материята, да предизвиква бури и да извиква облаци. Беше се носила като перце в небето над Урт, въплътена в чучулига. Беше се спуснала на керемидения покрив на къщата на Рок, за да го гледа как тръгва за училище, и бе чакала търпеливо завръщането му, кацнала в клоните на липата, без да го изпуска от очи, следвайки всяко негово движение, докато не се увери, че вече наистина не излиза с Марион.

Междувременно, с помощта на невероятната си баба, пещерата й постепенно се бе превърнала във възхитително вълшебно място.

Сега подът беше от мрамор, стените бяха в огледала, а снежнобялата светлина се отразяваше във всички тях и във всяко едно поотделно, извираща от многобройните кътчета, преди време потънали в мрака на този чуден подземен свят. Без да си дава сметка и без да долавя сходството, Анаид неволно бе възпроизвела хладното изящество на ледения дворец на Бялата дама. Дали това не бяха откъслечни образи, изплували от спомените от най-ранното й детство? Или баба й Кристине преднамерено й бе въздействала, бе й внушавала идеи и давала насока на мисълта, без да се усети? Впрочем беше без значение. Пещерата бе станала наистина великолепна, с разкош, напомнящ на приказен дворец. И Анаид откри, че предметите и пространствата могат да бъдат красиви и да направят живота по-приятен и по-комфортен. И ако това беше магия, то нека бъде добре дошла в живота й. Какъв е смисълът да се живее в мрачни къщи, студени и влажни? Необходимо ли е да търкаш мазни петна от кухненската печка и да метеш под от камениста настилка? Да чистиш чаши? Да дезинфекцираш тоалетни? В нейната пещера температурите бяха пролетни, а въздухът бе със свежестта и прохладата на сянката на тополите на свечеряване. Блестящите повърхности радваха очите с игривите си отблясъци и по тях не се виждаха нито частици от прах, нито каквито и да било следи. Чистите зали ухаеха на жасмин, на лавандула, мащерка и розмарин. Всичко искреше от чистота, безупречно, удобно, неопетнено и красиво.

И в това вълшебно пространство, което сякаш беше извън времето, извън светлината и климата на планинските земи, сред които се намираше пещерата, Кристине накрая й разкри могъществото на черната земя.

От нейните недра извличаха камъните, използвани от магьосниците още от времето на майката О. Пред изумения поглед на Анаид се изреждаха безброй скъпоценни камъни от всякакъв вид, строеж, цвят и здравина, сътворени от природата в отколешни епохи и произхождащи от далечни места, като загадъчните арабски пустини, патагонските равнини, монголските степи или високите тибетски върхове. Всички те пазеха своите тайни, които в зависимост от това, доколко умело са овладени и управлявани, можеха да ти разкрият тънката разлика между живота и смъртта.

Сред множеството магически камъни, които Ледената кралица й показа, Анаид подбра само някои и ги сложи в ковчеже: yzf de Çarandin, зеленият яспис, който изостря зрението и укрепва духа; bezebekaury de Çulun, червен и зелен камък, който разсейва меланхолията; abarquid с жълтеникаво-зелен цвят, извличан от африканските серни находища, който разпалва алчността; carbedic de Culequin, македонски камък, образува се в сърцето на дивите зайци и разпалва страстта у хората, които я носят; fanaquid de Cercumit, притежаващ хипнотично въздействие, и златистият militaz от Индия, покровител на чудотворствата.

След като в продължение на часове слуша внимателно, без да трепне, подробните обяснения на баба си, която бе страстна колекционерка, Анаид си даде сметка, че урокът бе приключил, макар изобщо да не се чувстваше уморена. Да попиваш знания от мъдра и могъща магьосница като Кристине, бе изключително приятно изживяване.

И ентусиазмът й бе възнаграден. Баба й отвори собственото си ковчеже и й показа колекцията си от бижута и инкрустирани скъпоценни камъни.

— Хайде, Анаид, по-смело. Следвай желанието си и протегни ръка без страх. Избери си нещо на мястото на изгубения пръстен с изумруда, който Селене беше избрала, а не ти.

Анаид, трепереща от вълнение, се остави свободно на вътрешния си импулс, нещо, което обикновено не правеше. Избра си накитите, които й се сториха най-красиви — колие от сапфири, брошка с аметист и гривна с тюркоази.

Бялата дама започна най-напред с колието от сапфири и докато го слагаше около грациозната шия на Анаид, момичето затаи дъх.

— Чудесна огърлица. Синият сапфир е извлечен за първи път на остров, наричан в древността Ернедиб, познат по-късно като Цейлон. Много добър избор, Анаид. Този камък дава могъществото на мъдростта. Ако носиш сапфир и се окажеш изправена пред предизвикателство, силата на скъпоценния камък ще ти помогне да намериш вярното решение.

Анаид въздъхна облекчено. Беше действала по интуиция и бе направила най-правилния избор.

Бялата дама погали тюркоазената гривна и я сложи на тънката китка на Анаид.

— Отново синьо — синьото на очите ти, на небето над Арктика и на ледниците. Най-студеният и най-могъщият цвят. Радвам се, че в предпочитанията си клониш към моята любима тоналност. Този камък, тюркоазът, е много ценен. Той ще ти позволи да превъзмогнеш миналото, да излекуваш старите рани, които не можеш да забравиш. Когато те налегне меланхолията, погледни гривната. Ще ти даде сили смело да посрещнеш бъдещето, без тежкия товар от предишния ти живот. Ще изтръгне из корен всичко, което те свързва като с вериги с миналото.

Анаид прие гривната с нямо обожание, като благочестива вярваща. Чувстваше се поласкана, че е спечелила височайшето благоволение на премъдрата си баба.

Накрая Бялата дама внимателно хвана брошката с аместистите.

— А тези скъпоценни камъни, те са най-важните за изпълнението на мисията ти. Те са решаващи, за да придобиеш силата, необходима за победата над враговете ти. Аметистът е камъкът на ясновидството и проницателността, твоето трето око, твоята енергия. Знаеше ли, че именно той те отвежда до истинското ти „аз“?

Анаид, дълбоко развълнувана, протегна ръка към брошката, но Кристине бързо я дръпна.

— Преди това обаче трябва да си сигурна в себе си. Ако те измъчват колебания и изпитваш неувереност, камъкът може да се окаже много опасен. Той замъглява разума и отнема душевното спокойствие.

Анаид усети да я побиват тръпки. Понякога Бялата дама много я тревожеше. За няколко секунди се поколеба дали да вземе брошката, или да се остави на боязънта си. Накрая, може би подпомагана от силата, която й даваше сапфирът, протегна ръка.

Като награда за решителността й, бе възнаградена с ободряваща усмивка от баба си, която й помогна да закачи иглата на брошката за дрехата, от лявата страна на гърдите.

— Радвам се да видя, че си готова да посрещнеш съдбата си с твърда решимост.

Анаид не посмя да сподели с нея страховете си. Вероятно страховете й бяха просто човешка слабост, а тя, като магьосница, ги бе познала и със силата на магията ги бе преодоляла и оставила зад гърба си.

— Ако искаш да имаш още някоя от скъпоценностите, трябва само да произнесеш заклинанието.

— Кое? — попита Анаид.

— Атикхомурт се капсул — прошепна примамливото тайнство Кристине.

Анаид се поддаде на моментното изкушение.

— Атикхомурт се капсул.

Около глезена й тутакси заблестя тънка златна верижка. Кристине кимна одобрително, а Анаид изпадна във възторг.

Всичко беше толкова лесно и простичко. Още когато баща й подари рубинените обици, беше открила енергийната сила, скрита в скъпоценните камъни и в бижутата. Неслучайно муските и амулетите открай време са неизменни атрибути на магьосници и шамани. Неслучайно майка й Селене обожаваше накитите. Неслучайно жените ги обичат дотолкова, че някои дори се продават заради тях.

И Анаид, обсипана със скъпоценни камъни, инуитивно почувства, че майката земя я облича в могъща власт. Това беше подаръкът й от Кристине, но той си имаше цена и тя го знаеше.

Ледената дама вече й беше дала необходимите наставления и я бе дарила със своята мъдрост, със скиптъра и със скъпоценностите. Беше дошъл моментът да излезе от пещерата и да се върне в света, за да изпълни мисията си.

Дали това не бе съвет, който й бе прошушнат от мъдростта на сапфира?

Не се наложи да търси потвърждение и да си задава излишни въпроси. Баба й Кристине с нетърпение я изчакваше.

— Е и? — попита я. — Готова ли си?

Анаид поднесе ръка към гърдите си и погали брошката с аметиста. Беше заобиколена от огледала и от отразяващи повърхности, които възпроизвеждаха образа й, и тя дълго се оглежда. Малко детинското й лице, плахите очи, сини и магнетични, които привличаха всички погледи, дългите й и понякога непохватни крака, прекалено бледата й кожа, която се нуждаеше от повече слънце. Това беше тя, момичето, което Рок щеше да види.

— Мислиш ли, че съм хубава?

Кристине искрено се разсмя.

— Хубава е твърде слаба дума за теб. Хубави са куклите, полите и маргаритките. Ти си красива.

Анаид нямаше навика да се вглежда в себе си, а още по-малко да се мисли за красавица. Преди по-скоро ставаше обратното. Какво ли можеше да види Рок в момиче като нея, толкова безлична, скучна и грозновата?

За краткото време обаче, откакто беше с баба си, виждането й коренно се бе променило. Кристине я гледаше с възхищение и изпадаше във възторг дори само от присъствието й. Трудно беше да остане равнодушна към чуждото обожание, особено когато мислеше единствено за това, как да заслужи обожанието на Рок.

— Искам Рок да ме обича. Нуждая се от неговата любов — повтори тя, сякаш да убеди сама себе си, че щастието й е приоритет.

Беше открила, че когато повтаряш многократно нещо, в крайна сметка то става възможно.

— И какво чакаш? — насърчи я Бялата дама.

Анаид почувства, че я облива студена пот.

— Време ли е?

Кристине се изправи пред нея в целия си ръст — снажна и величествена.

— За толкова могъща магьосница като теб такова простичко желание се изпълнява за секунди.

Анаид помисли, че Кристине й подава ръка, но се смути.

— Трябва ли да направя заклинание за любов?

— Самият факт, че желаеш той да те забележи, е достатъчен и предостатъчен. Остави заклинанията за смъртните, които нямат твоята сила и енергия.

Анаид мъчително преглътна.

— Без магия.

Кристине я изгледа от глава до пети.

— Ти самата си чародейка. Използвай това за собствените си цели.

Анаид излезе от пещерата с твърдото решение да използва красотата, интелигентността и силата си. Беше обсипана със скъпоценности, беше заредена от лъчистия поглед на Бялата дама и действаше на познат терен.

И въпреки всичко умираше от страх.

Колкото повече приближаваше до пътя, по който Рок се връщаше у дома всяка вечер, толкова повече желанието й се изпаряваше и увереността й се стопяваше. Решимостта и поривът й постепенно се смениха и отстъпиха място на страховете и на намерението да се откаже. Какво всъщност иска? И накъде се е запътила така решително? Има ли изобщо стратегия?

Мислено си призна, че няма никакъв план за действие, и й се стори нелепо да се появи пред Рок и да му каже: „Ей ме на, виж ме." Понеже, дори да предположи, че Рок наистина я погледне, нима ще падне в краката й? Съществуваше и още един проблем — Елена. Ако научи, че се е върнала, ще се намеси и ще се свърже със Селене.

Докосна сапфира с трепетната надежда, че той ще я озари с мъдростта си, но не посмя и да пипне аметиста от страх твърде бурните й чувства да не объркат разума й.

Пое дълбоко въздух и затвори очи. Съсредоточи се и си пожела да получи просветление. Осенението й дойде като образ. Видя самата себе си, коленичила до реката, да съзерцава Рок и отражението му във водата.

Отвори очи. Ами да! Това е решението.

Трябва да наблюдава отражението на Рок във водата. Така ще разбере какво прави в момента, а това вероятно ще й подскаже начина, по който да се доближи до него.

Скоро стигна до сенчестите места под черните тополи, където реката спокойно завиваше, тук като малка ходеше да лови риба с тръстиковата си пръчка. Седна на брега върху влажната земя, докосна водата с върха на пръстите си и повърхността стана гладка и отразяваща като огледало. Образът на Рок изплува ясен, видим само за нейните очи.

Видя го как запалено играе футбол, ловко финтира ту един, ту друг играч, успешно води топката и яростно протестира срещу рефера, когато свири наказателен удар за противника. После тайничко, съвсем дискретно го гледа, докато си вземаше душ в съблекалнята и се шегуваше със съотборниците. Продължи да го наблюдава и когато се качи на колелото за към къщи, като настървено въртеше педалите. Зяпаше го захласната, забравила за хода на времето, и не се реши да се изправи пред него.

Рок се върна у дома и се качи в стаята си. Анаид предположи, че ще седне да си пише домашните, но не стана така. Той се изтегна на леглото, с ръце под главата и лениво кръстосани крака, зареял отнесен и мътен поглед в неопределена точка в безкрая. Анаид си въобрази, че гледа нея, и въздъхна.

Не можа да се сдържи. Прекалено много го харесваше. Харесваше черните очи и къдравата му коса, големите му ръце, леко космати и загорели от слънцето. Харесваше гърления му глас и потръпвайки, си спомни тона му, сладък като мед, с който се обърна към нея на купона и нежно й зашепна, галейки слуха й. Харесваше топлината, която излъчваше кожата му, и пламенния му поглед, зноен като атмосферата в работилницата на баща му ковача. Би искала да го прегърне и да затанцува с него под звуците на тиха и приятна музика. Харесваха й адамовата му ябълка и белите му едри зъби. Харесваше косата му трапчинка, шеговития му смях, начина, по който гледаше, малко настрани, и най-вече как смело и с насмешка посрещаше опасностите, сякаш са дребна работа. Изпитваше към Рок взривоопасна смесица от чувства, съчетаваща едновременно и нежност, и лудост, на равни дози, която я караше или да го разкъса на парчета, или да го обсипе с целувки.

Загледан в паяжина, провиснала от дървените, проядени от червеи греди на тавана, Рок си засвирука. Анаид потръпна. Песничката й беше позната. Беше я чувала — Клодия я бе изпяла в деня на нейното тържество. Мелодията беше нежна и романтична. Случайно ли си подсвиркваше точно нея?

Рок се държеше така, все едно нищо не е станало, но очите издаваха тъгата му. Анаид го познаваше много добре, достатъчно, за да знае, че всъщност е притеснен и не се побира в кожата си. За него апатията бе непозната, беше несъвместима с природата му. Зад привидното състояние на лениво безразличие се криеше печал, и то труднопоносима. Дали е потиснат от раздялата си с Марион? Това ли е причината? Би дала всичко, за да разбере за какво мисли… Може би не е толкова трудно, може би ако си го постави за цел, ще успее. Концентрира се. Помъчи се да проникне в най-дълбоките и скрити кътчета на мозъка му, започна да се пренася в странния вихър на чуждите чувства и… Внезапно усети нечия ръка да я стиска.

— Аууу! — изкрещя Анаид, стресната.

Рок, на свой ред, скочи и попита безкрайно изненадан:

— Има ли някой тук?

— Дасил! — извика Анаид, като разбра кой я бе уплашил.

Дасил я бе сграбчила за крака.

— Дасил? — объркан попита Рок и се обърна към лампата в стаята си.

Изумена, Анаид разбра, че е установила връзка с Рок и той я чува. Веднага докосна с пръсти водната повърхност и образът му изчезна.

Изправи се и застана лице в лице с Дасил.

— Мога ли да знам какво правиш тук?

— Пазя те! — възкликна Дасил с присъщата си простодушна откровеност.

— Пазиш ме от кого?

— От жените Одиш, от кого друг.

— Нямам нужда от закрила.

— Разбира се, че имаш. Ти си избраницата, никой не знае, че си тук, аз единствена мога да те защитя и точно това правя. Сграбчих те за крака, понеже още малко и щеше да паднеш в реката. Май не го осъзнаваше?

Анаид се увери, че наистина е била силно наведена над водата, защото цялата й фланелка беше мокра.

— А ти откъде цъфна така неочаквано? Какво прави през цялото това време? Къде беше? — притисна я с куп въпроси в старанието си да я хване натясно.

— Стоях на пост пред пещерата.

Анаид остана като гръмната.

— Пред… пред моята пещера? Знаела си къде съм?

Дасил кимна:

— Разбира се, нали те проследих.

Анаид не можеше да си представи какво търпение е трябвало да прояви Дасил, та да стои там, стаена в дъбовата гора, и да чака избраницата да се появи от пещерата.

А и каква воля и такт. Защо не бе влязла да я потърси?

— И защо не влезе?

Дасил бе преминала през много сурово обучение.

— Пещерите са свещени места, те са пространства за размисъл, за просветление, където човек търси собственото си „аз". Ти като избраница имаш правото да намериш пътя си чрез пост и медитация.

Анаид се чудеше дали да плаче, или да се смее. Пост и медитация? Дасил бе заучила уроците си на Омар буквално, но реалността не беше такава, каквато си я представяше. При всички случаи търпението й наистина заслужаваше възхищение.

— И не се ли умори да ме чакаш?

— Това ми е работата — да чакам. Непосветените девойки от клана акса, които чакат избраницата от хиляда и петстотин години, не са имали моя късмет. Аз съм единствената, която имах шанса да те дочакам.

Не можеше повече да й се сърди. Ядът й премина. Дасил я трогваше и я обезоръжаваше. Беше се опитала да забрави за нея, но сега, когато малката бе пред очите й, присъствието й напомняше, че се е провалила в мисията си на избраница.

Анаид се изправи и изтупа клечките от дрехите си.

— Хайде да вървим.

— Къде?

— Някъде, където ще можеш да се наспиш, да хапнеш нещо и да си починеш.

Отговорът на Дасил я обърка точно толкова, колкото и смиреното й покорство:

— Благодаря, но аз живея в твоята къща, забрави ли? Ти самата ми разреши и ме остави там, нали така? Денем ще те пазя, вечер ще имам топла храна, а нощем — покрив над главата си.

— Могат да те видят — предупреди я Анаид.

Дасил възрази:

— Никой няма да разбере. Дори не паля лампите.

— А как готвиш?

— Не готвя.

— Не ядеш ли?

Дасил се огледа, първо на едната, после на другата страна.

— Правя магия.

Анаид бе готова да й се накара, но размисли и се въздържа. Непослушанието на едно момиче Омар беше твърде смешно и незначително прегрешение предвид това, че самата тя, избраницата, бе избягала от майка си и постоянно престъпваше законите на Омар. Със скиптъра в ръка и с готовите заучени заклинания имаше всичко, за което си мечтаеше. Освен Рок, разбира се. Но това само отлагаше изпълнението на задълженията й.

Анаид изпита завист. Дасил спеше в леглото й, заобиколена от старите й играчки, можеше да прокарва нежно пръст по гръбчетата на книгите и да вдишва уханието на Селене, което покривката на леглото й още излъчваше. Колко странно й се струваше всичко. Нещата се бяха променили от последния път, когато беше в Урт. Беше напуснала градчето като Омар, закриляна от клана си, а се върна като изгнаница. Защо трябваше да се крие от магьосниците от общността, от жените, които я отгледаха, които я глезеха, които я бяха научили да чете, да ходи добре изправена, да има дръзки мечти, насън и наяве. Елена и Карен й бяха близки като роднини. Вечно се появяваха на рождените й дни с подаръци, бяха я хвалили за добрите й оценки, бяха стояли до нея, когато боледуваше, заедно бяха посрещали слънцестоенето и бяха оплаквали мъртъвците. А сега се криеше от тези жени, направили толкова много за нея.

— Значи вече си готова?

— Готова за какво?

— Да си върнеш любовта на Рок, а после да дойдеш с мен в Чинет и да влезеш в кратера.

Всеки път, щом някой й напомняше за тежката й задача в света на мъртвите, я завладяваше неописуем страх.

— Не е лесна работа да накараш някой да се влюби в теб — отвърна Анаид леко отвлечено и с известна неувереност.

— Да, но ти си избраницата.

— И какво?

— Ами избраницата може да има всичко, което поиска. Не е коя да е Омар.

Анаид се заслуша в думите й. Нещо й подсказваше, че Дасил изрича истини, твърде неясни за нея.

— Добре, добре, но се налага да си измисля стратегия.

— Аз държа всичко под контрол.

— Кое по-точно?

— Знам цялата му дневна програма, къде отива, с кого излиза. Вече не ходи с Марион.

Анаид се почувства неудобно. Ето че тази непосветена сополанка я учеше как да свали момчето, което си бе харесала. Но все пак беше права.

— Ще ми помогнеш ли?

Очите на Дасил грейнаха, а на устните й засия усмивка. Беше наистина много хубава, когато се изпълнеше с възторг.

— Разбира се, че ще ти помогна! Иска ли питане.

Анаид осъзна, че Дасил не е случайна. Тя беше двигателят, движещата сила, която й позволяваше да върви напред и да следва пътя си. Трябваше само да я зарежда с гориво. Дасил беше нейната съвест, нейната памет и чувството й за вина.

— Чакай ме утре тук, в три часа. Почини си, няма нужда да пазиш пред пещерата. Мога сама да се погрижа за себе си.

Дасил обаче отново я изненада:

— Много внимавай. Изпили са кръвта на бебе Омар, близо до долината.

— Откъде знаеш? — стресна се Анаид, с ужас в очите.

— Чух Елена да говори за това.

Било то поради трагичната новина, която научи от Дасил, или поради тежката сянка, която хвърляха на свечеряване тополите, от ромона на водата или от силната миризма на току-що опечен хляб, който довя вятърът от Урт, но в момента мъка налегна Анаид и стисна гърлото й. Изпитваше тъга по неотдавнашното си детство, по майчините целувки, по здравите ръце на баба си Деметер, по Елена, Карен и всички Омар. Всички зависеха от нея и от нейното безстрашие. Не пожела да погали тюркоазената си гривна, за да изличи миналото. Миналото й вдъхваше сили, даваше й смисъл на живота, на мисията й. Страданието й вливаше сили и енергия. В момента бе готова едва ли не да свали гривната и да я запокити надалеч. Какво би останало от нея без детството и без спомените й? Тя беше Анаид, една неразривна цялост, не можеше с лека ръка да изтрие произхода си, да задраска с един замах корените си и да се отрече от клана си, от семейството си и от чувствата си. Можеше обаче да си признае грешките и да види заблуждението си. Жените Омар продължаваха да умират и тя нямаше право да проявява повече безотговорно отношение към задълженията си. Беше взела решение. Не биваше повече да отлага.

Върна се в пещерата и съвсем честно си призна пред Кристине, че се предава.

— Не мога.

Кристине не се ядоса, прояви разбиране:

— Опитай още веднъж.

Анаид обаче вече беше решила.

— Приготви ми омайно биле. Ще ми трябва.

Кристине, обикновено толерантна и снизходителна, този път сви устни неодобрително:

— Опасно е.

— Защо?

Кристине започна да дава признаци на изнервеност.

— Има едно пророчество… Не знам дали ти е известно.

Бялата дама млъкна, очакваше реакция от Анаид, но тя нямаше представа за какво й говори.

— Чувала ли си стиховете на Ева Лус?

Анаид кимна утвърдително.

— Горе-долу.

— Изрецитирай ми нещо нейно.

Анаид се напрегна да си спомни част от всичко, което й бяха преподавали, и изрови от паметта си стиховете на поетесата Ева Лус.

Тя, най-красивата, сама ще преследва смъртта.

Ако подаде омайното биле,

ако отпие от забранената чаша,

ако произнесе заклинание за връщане към живота,

тъжна ще е съдбата на избраницата.

Кристине го разтълкува:

— Ако даде на някого любовно биле, избраницата ще е застрашена от смъртна опасност. Не го прави, изключително рисковано е.

— Но това е просто поезия — възрази Анаид, предварително убедена в правилността на решението си.

Бялата дама тръсна глава в знак на несъгласие и златистите й коси се разлюляха.

— Грешиш. Идеята е подсказана от проклятието на Оди.

Самото споменаване на Оди силно впечатли Анаид.

— Проклятието ли? Какво проклятие?

Кристине се почувства неловко.

— Не си ли чувала за него?

— Не.

— В действителност то не е написано.

— Тогава?

— Но се говори за него, предавало се е от уста на уста. Твърди се, че Оди, преди да изчезне, е проклела дъщерите си от Ш и всичките им потомки.

Анаид почувства любопитството й да се събужда.

— И какво гласи проклятието на Оди?

Кристине не можеше да го пази в тайна.

— Нещо горе-долу като това, което Ева Лус е написала в пророческите си стихове.

— Вярваш ли на Ева Лус?

— Да.

— Но ти си Одиш, а Ева Лус е биле Омар.

— И Одиш, и Омар вярваме в едни и същи пророчества и се опитваме да не предизвикваме съдбата. — Кристине сведе поглед. — Не искам да загинеш, Анаид.

Момичето потрепери.

— Това ли било? Страхуваш се да не ме застигне пророчеството и да умра?

Кристине само поклати глава:

— Да.

— Добре, тогава Дасил ще даде на Рок любовната напитка и бързо ще изчезне, за да не види нея, а мен.

— На твое място не бих предизвиквала съдбата — възрази Кристине.

Анаид обаче упорито и егоистично държеше на своето:

— Така ще направя. Искам Рок да изпие любовното биле и да се влюби в мен. — Тя завъртя ръка във въздуха, сякаш държеше скиптъра. — Soramar noicalupirt nе litasm.

И скиптърът послушно се отзова на повика й.

Кристине я гледаше с възхищение.

— Вече е част от теб.

И наистина, скиптърът и Анаид бяха едно неразделно цяло. Излъчването на ръката й, слято с блестенето на скиптъра, вече се бе превърнало в естествено свойство на дланта й, в нейна вътрешна характеристика.

Така, със скиптъра в ръка, чувствайки се могъща и доволна, Анаид тръгна с баба си и стриктно изпълняваше всичките й указания. Заедно потърсиха и събраха крило от прилеп, кожа от млада жаба, стръкче имел и корен от мандрагора. Забъркаха всичко с прах от стрити скъпоценни камъни и минерали, образувани под знака на Стрелеца — зодията на Рок: мед, арабски камък, кристал и яспис, каменна сол и хума. Анаид добави щипка пречистен тамян, произнасяйки името на Рок. После призова любовта с пламъка на огъня и напръска със спирт отварата, докато пееше химна на любовта и правеше така, че извивките от дима да се преплетат във въздуха, за да се свържат съдбите им — на Рок и нейната. Напитката лумна в пламъци, така както Рок щеше да пламне от любов, когато я види.

Изля отварата в стъклено шишенце и дълго стоя замислена, вперила поглед в него. Във флакончето бяха събрани всичките й надежди, въжделения, пламенни желания. Течността имаше зелен цвят, като ментата, а мирисът й беше сладникав и натрапчив. Със скиптъра изстуди врящия сироп. Тази нощ заспа дълбоко, сънува Рок и очарователната му, косо разположена трапчинка.

Хубаво би било да се консултира с оракулите, но и без да го направи, Анаид знаеше, че знаците не вещаят нищо добро за нея. Белоснежните яребици летяха прекалено ниско, а сред окапали листа откри окървавеното трупче на новородено диво козле, скрито в шумата от някоя лисица. Това бяха предзнаменования. Също като лъкатушещата редица от червени мравки, която бележеше обратния път към мравуняка, или следите на кафявата мечка от галските планини, отчаяно търсила изгубеното си мече. За този, който можеше да ги разтълкува, това си бяха знаци. Анаид четеше в тях като в отворена книга и бе сигурна, че не вещаят добро, но се направи, че нищо не вижда и не чува, и продължи напред.

Беше нетърпелива да осъществи плана си и целия следобед, докато с Дасил се тъпчеха със сочни ягоди и кичеха косите си с теменужки, забавлявайки се безгрижно, без да обръщат внимание на злокобните предзнаменования, Анаид мимоходом даваше наставления на помощничката си как да изиграе ролята.

Беше съвсем просто. Дасил трябваше да причака Рок на пътя, откъдето всеки следобед минаваше с колелото. Щеше да се престори, че се връща от полето с торба, пълна с ягоди, и с коси, накичени с цветя, и когато чуеше момчето да приближава, трябваше да симулира, че пада и си навяхва глезена. Хитринката на замисления номер се състоеше в това Дасил да го помоли за помощ и после, за благодарност, да го почерпи с глътка освежителна напитка от своята манерка.

Точно в този момент тя, а не Дасил, щеше да се появи пред очите на Рок и той щеше да погледне Анаид с изгарящ поглед, а в съзнанието му да изплува споменът от вълшебния миг от рождения й ден, когато поиска да я целуне и едва не й се обясни в любов.

Колкото повече наближаваше моментът обаче, толкова по-нервна ставаше Дасил. Много нервна.

— Ами ако сбъркам нещо?

— Защо ще бъркаш?

— Никога преди не съм го правила.

— Хайде, Дасил, толкова е лесно.

— Лесните работи често са най-трудните. Така твърдеше Ариминда.

Анаид вече губеше търпение. Сляпо се беше доверила на непринудеността и смелостта на Дасил. Хвана я за раменете и я погледна право в очите.

— Помниш ли какво ти обещах? Веднага щом Рок изпие билето и се влюби в мен, отиваме в родината ти, в пещерата на Тейде.

Дасил се усмихна. Толкова силно желаеше това да стане…

— И ще бъдеш само моя гостенка?

Анаид потвърди обещанието си.

— Ще кажа истината. Ще кажа, че ако не беше ти, да проявиш смелостта да дойдеш да ме потърсиш, никога нямаше да знам пътя на избраницата.

Дасил изръкопляска и затанцува като малко момиченце. Скоро онова, за което бе мечтала през цялото си детство, щеше да се сбъдне. Щеше да се погрижи за избраницата, а после да отпътува за Ню Йорк, за да заживее с майка си. Струваше й се невероятно всичко да се превърне в реалност толкова бързо. Момичетата доловиха далечен шум. Беше Рок, приближаваше към тях на колелото си. Дасил пребледня.

— Какво трябваше да му кажа най-напред? Че съм паднала или че ме боли глезенът?

Анаид не сдържа яда си и изръмжа през зъби, преди да се скрие зад дивия чемшир:

— Имаш мозък като на комар, тъпчо.

Рок се появи иззад завоя и Анаид с ужас забеляза как Дасил, с абсолютно оглупяла физиономия, стърчи насред пътя и в недоумение си гледа ръцете, сякаш ги вижда за първи път.

Анаид сподави вика си. Беше я омагьосала. Мозъкът на Дасил бе станал като изчистена дъска, с напълно изтрити спомени, празна от всякаква мисъл, точно като на комар. Помощничката правеше отчаяни опити да си спомни какво прави тук, коя е и какво трябва да стори.

Анаид наблюдаваше сцената, скрита зад чемшира, и усети краката й да се разтреперват, щом зърна как Рок приближава, спира пред слисаната Дасил и слиза от колелото да й помогне.

— Нарани ли се?

Дасил вдигна уплашените си очи и отказа помощта, която й предлагаше Рок.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Ами просто нищичко не си спомням — призна си Дасил, като си хвана главата с ръце, напълно отчаяна.

Усещаше я като празна тиква.

— Успокой се. Удари ли се?

Дасил сви рамене, изправи се и изтупа праха от панталона си.

— Може и да съм.

— Да те закарам ли до селото?

Дасил се поколеба.

— Ами… не знам.

На Анаид й се прииска да изпъшка. Целият й план отиваше по дяволите. Изпускаше удобния случай, и то по вина на лошия си характер и заради едно глупаво момиче. Напрегната, завнушава на Дасил:

— Ти си Дасил, забрави ли? Спомни си, трябва да му дадеш да пие от отварата.

Рок непринудено я хвана за ръката и й се представи:

— Аз съм Рок, син на Елена. Майка ми те познава, може да ти помогне. Хайде, да вървим.

Точно в този момент Дасил като по чудо си възвърна паметта.

— Ами да, разбира се, ти си Рок, сега се сетих. Чаках те — изпусна се тя.

— Мен ли? — изненада се Рок.

Дасил с присъщото си простодушие на висок глас занарежда изчерпателно и в строга последователност всичко, което само секунди преди това напълно бе забравила:

— Да, теб. Трябваше да ти предложа да пиеш от манерката ми.

И с цялата си невинност на тринайсетгодишно момиче, без никакво чувство за срам или неудобство, извади манерката си и я подаде на Рок.

— Искаш ли една глътка?

На Анаид й се прииска да потъне вдън земя. Как изобщо й бе хрумнало да се довери на момиче като Дасил!

Рок стоеше като истукан.

— Ами… ъъъ… Появяваш се изневиделица на пътя като привидение, казваш ми, че си изгубила паметта си, а после ми заявяваш, че си ме чакала, за да ми предложиш нещо разхладително…

— Да. Точно така.

— Май нямаш нужда от лекар, а от психиатър — отвърна убеден Рок и понечи да се качи на колелото, за да продължи по пътя.

Дасил разбра, че ужасно е сгафила. Стори й се, че вятърът довява шепот до ушите й — бяха думи, долитащи иззад клонака на чемшира, зад който се криеше избраницата:

— Задръж го, не го оставяй да си иде.

Анаид си гризеше ноктите от притеснение и чакаше. За щастие, Дасил послушно изпълни нареждането й и не пусна Рок да си тръгне.

— Чакай, чакай… само една глътчица. Ще е достатъчно.

Рок нищичко не проумяваше.

— Слушай, малката, стига вече си се бъзикала с мен. Аз бях дотук.

И този път натисна педалите, но за кратко. Дасил се вкопчи в ризата му, като лепка.

— Не можеш да си тръгнеш, преди да си опитал от моя сироп!

— Напротив, мога.

Анаид беше на път да се разреве от яд, но за нейна голяма изненада Дасил я изпревари. Ревна с пълно гърло и така удари точно в десетката. Рок, полуразмекнат, полузаинтригуван, смени тона и прояви съчувствие:

— Аз… извинявай, съжалявам, не исках да съм груб, но наистина нищо не разбирам.

Анаид облекчено си сложи ръка на гърдите. Още имаше искрица надежда.

Набедената помощничка осъзна, че няма как да убеди Рок с добро, и приложи хитрост. Много бързо, в крачка, измисли доста объркана история, която все пак даде резултат.

— Аз съм пълна скръб! Вечно губя, когато се хвана на бас — тутакси скалъпи лъжата и взе да го забаламосва с приказки.

Беше си пак познатата Дасил — жизнерадостно бъбрива, непринудена, будеща доверие.

— Какъв бас?

Дасил продължи с невероятната си история:

— Хванах се на бас с най-добрата си приятелка, че ще успея да накарам някое момче да приеме поканата ми да пие с мен едно безалкохолно. Но никой не иска.

Рок се почеса по главата, смаян и нерешителен. Може би не беше чак толкова неправдоподобно. Винаги беше смятал, че жените са странни и трудноразбираеми същества. Всичките му гаджета, приятелки и учителки бяха живо доказателство.

Анаид усети, че Рок е готов да отстъпи, погали сапфира си и съсредоточи всичките си сили да му въздейства.

— Значи съм част от бас?

— Ти си последният. Останалите ми опити се провалиха. Имах срок от шест часа, а вече изтичат, остават ми броени минути.

За миг Рок се поколеба, а Дасил, за да е по-убедително актьорското й изпълнение, се престори, че напуска сцената бавно и театрално. Анаид аплодира хитрия й женски номер, който всъщност сама никога не прилагаше.

— Съжалявам. Не ми се сърди, че те забърках в цялата тази дивотия. Винаги губя, голям кутсуз съм. — И понечи да се обърне и да си тръгне.

Имаше ефект. Рок я спря, като извика след нея:

— Това ли е всичко? Да опитам някакъв сок?

— Да. Една глътчица и край. Нищо повече.

Момчето все още се колебаеше.

— Добре де, но я ми кажи, тази твоя приятелка как ще разбере дали печелиш баса, или не?

За секунда Дасил се притесни. После рече:

— Тя е хей там. Крие се и наблюдава. — И посочи към мястото, където беше Анаид.

Анаид така се уплаши, че чак й прималя и се хвана за сърцето. Биеше изключително силно и любимият й сигурно чуваше ударите му.

Рок се вгледа в чемширите, но нищо не забеляза.

Анаид усети да я завладява паника. Тази Дасил как не измисли нещо по-добро от това да издрънка цялата истина? Абсолютна откачалка, без капчица ум в главата, пълна единствено с бръмбари. Правеше гаф след гаф, кой от кой по-голям и по-глупав.

Трябваше да излезе и да се помъчи да оправи положението.

— Ако наистина ти е приятелка, нека се покаже. Ще ти направя услугата, за която ме молиш, но определено цялата история ми се струва толкова извънземна, че ако пия от твоето разхладително, ще се почувствам пълен идиот — рече ухилен до ушите Рок, със закачливи пламъчета в очите и с очарователната си съблазнителна трапчинка.

Анаид не му мисли много-много. Погали сапфира си, изправи се и излезе иззад храстите с гордо вдигната глава.

Рок остана като гръмнат, направо пребледня. Разтърка очи и пак ги отвори, втренчен в нея. Физиономията на момичето пред него му се струваше позната, доста позната, но същевременно някак далечна и смътна.

— Здравей — поздрави я, почти оглупял.

— Здравей — отвърна му Анаид със спокойствие, което изненада и самата нея.

— Ти не беше ли… — щракна с пръсти той, като се мъчеше да се сети.

Анаид се усмихна непринудено. Рок очевидно бе затруднен и объркан. Тя владееше положението. Затова събра цялото си самочувствие, което през последните дни бавно бе натрупвала благодарение на търпението и усилията на Ледената кралица. Усещаше се красива, силна, мъдра и могъща. Почувства се способна да подчини волята на Рок с едно-единствено свое дихание, да го хипнотизира само с един поглед, да получи желаната целувка само като си я пожелае.

Баба й беше права. Тя притежаваше чудодейна сила. Преливаше от вълшебство. Беше избраницата, владетелката на скиптъра. Беше млада, хубава и особено интелигентна. Рок й беше в ръчичките, а съвсем скоро щеше да падне и в краката й. Нещата не бяха толкова трагични. Направи знак на Дасия да се дръпне встрани.

— Да, това съм аз, стара твоя приятелка — подхвърли му загадъчно.

— Май наистина те познавам, но не си спомням името ти.

Анаид се изненада от странното въздействие на билето на забравата. Може би Рок не успяваше да я свърже с онази Анаид — грозноватичка и необщителна, от по-долен клас. Толкова по-добре.

— Пийни от сиропа и ще си спомниш.

Рок самонадеяно сви устни в подигравателна усмивка и тръгна към нея. Гледаше я втренчено, право в очите. Анаид трепна, но се овладя и невъзмутимо посрещна предизвикателството.

— Какво, ще ме омагьосаш ли? — попита Рок и лукаво й смигна.

Анаид се разсмя от сърце и също му намигна. Гунар я бе научил да реагира бързо.

— Ами да, естествено. Как се сети? До гората сме, а аз съм вещица, която живее в гората, това момиче е дяволски хитро зелено човече, което ми помага да осъществявам плановете и капризите си.

Рок се включи в играта:

— И разхладителното ти, естествено, е омайно биле.

Анаид си помисли, че не трябва да сваля очи от него. Не искаше да пропусне мига, в който погледът му ще грейне под въздействието на питието. С един замах изтръгна от ръцете на Дасил манерката.

— Опитай.

И подаде на Рок напитката.

Направи го съвсем импулсивно. В момента беше забравила за предупреждението на Кристине, за проклятието на Оди и за стиховете на Ева Лус. Останалият свят бе престанал да съществува за нея.

Рок пусна кормилото на колелото.

— Остави на мен — заповяда тя на Дасил, без да я поглежда.

Рок пое манерката от ръцете на Анаид, леко я докосна и Анаид потръпна.

„Ще поднесеш омайното биле…", беше предрекла Оди злокобно. И предсказанието й се сбъдваше.

Дасил обаче схвана опасността и си запуши устата с ръка, за да не извика. Рок отвинти капачката, помириса странната течност с дъх на мента и надигна манерката с дясната си ръка. После жадно отпи и несъзнателно се опря на колелото си. Дасил го придържаше само с една ръка. Залитна назад и падна, а колелото, заедно с Рок се стовариха върху нея. Всичко стана невероятно бързо и Дасил прекалено късно си даде сметка, че няма да може да скочи, за да се скрие в канавката край пътя, както го бе оттренирала предварително, понеже беше затисната от тялото на Рок и заклещена под гумите на проклетото колело.

Анаид изпищя.

Дасил изпищя.

Нито едната, нито другата не успяха да спрат вълшебството и да попречат на Рок, изненадан от падането на Дасил, да погледне към нея, след като току-що бе отпил от отварата.

Дасил се беше свила на кълбо и не смееше да диша. Надяваше се той да не я погледне и нищо да не последва, но вече беше прекалено късно. Неизбежното се бе случило.

Анаид понечи да направи нещо, но беше парализирана от ужас. Най-страшното стана, и то под носа й. Тя вече не съществуваше. Рок имаше очи само за Дасил.

Рок скочи, изправи колелото, измъкна Дасил, вдигна я във въздуха и й се усмихна като оглупял.

— Лека си като перце!

Естествено, Дасил не бе никак тежка, понеже бе само кожа и кости — мършава и без капчица изящество. Но съдейки по глупавото му изражение, Рок очевидно възприемаше посвоему оскъдните й килограми, отъждествявайки ги с лекотата на нещо ефирно и красиво.

Анаид заби нокти в ръката си до кръв. Не, това не може да е истина. Сигурно ще се окаже шега, някаква лоша шега.

Рок пренебрегна всички възражения и сложи Дасил да седне на рамката на колелото.

— Ще те заведа у дома, за да те види майка ми.

Анаид поиска да каже нещо, но беше онемяла от изумление. Идеше й да плаче, да рита, но нямаше никакъв смисъл. Любимият й изобщо не я забелязваше.

Дасил правеше всевъзможни опити да се измъкне:

— Няма нужда, добре съм.

— Да бе, виждам — сряза я Рок.

Дасил осъзна, че го бе погледнала в очите. Те искряха като разпалени въглени.

— Не ме гледай така — отбраняваше се Дасил и си закри лицето в шепи.

— Не те бях забелязал досега. Все едно те виждам за първи път. Как каза, че ти е името?

— Не съм ти го споменавала.

— Сега обаче ще ми го кажеш, и то веднага — настоя Рок с тон на опитен сваляч.

— Дасил — прошепна вяло момичето.

После тайничко погледна Анаид и сви рамене, все едно й се извиняваше.

Рок развълнувано заговори:

— Предопределени сме един за друг. Знаех си! Чух името ти, когато си бях в стаята!

Пред ужасения поглед на Анаид и пълното объркване на Дасил Рок се качи на колелото, намести малката като арестувана между ръцете си и потегли, подсвирквайки си, към Урт, без дори да се обърне за довиждане. Анаид се почувства унизително невидима и разяждана от ревност.

Избраницата на бегом се втурна в пещерата и отчаяно затърси Бялата дама, като я викаше по име. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх. Беше съсипана от мъка и душевното й страдание бе невероятно голямо, чак не можеше да диша.

Дамата я погали по косите. Цветята бяха повехнали, ръцете й бяха омацани от сока на ягодите, като опръскани с кръв, а лицето й, от бърсането на сълзите, беше на червени петна. Целият й вид беше живо олицетворение на безутешната скръб.

— Разкажи ми всичко, едно по едно — настоя Кристине кротко, но със сериозно изражение в погледа.

Анаид постепенно се поуспокои, но гневът й напираше да избие като гейзер. Беше побесняла от яд.

— Всичко се обърка. Беше най-кошмарният ден в живота ми. Всичко развалих. Не ми се живее. Искам да умра.

— Успокой се, съкровище. Кажи ми, какво точно се случи?

— Рок погледна първо Дасил, а не мен, и се влюби в нея.

Бялата дама въздъхна тежко:

— Така значи, Рок се е влюбил в Дасил. Друго има ли?

Анаид замълча и не посмя да си признае неблагоразумието. Но великата Одиш можеше да чете мислите й, а и изглежда всичко й беше пределно ясно.

— Ти беше тази, която подаде любовното биле на Рок, нали? Така ли беше?

— Не исках, но трябваше да го направя.

— Човек не бива да прави нищо, без да иска — сурово отсече Бялата дама. — Ти си предизвикала съдбата. Проклятието на Оди може да се сбъдне.

Анаид почувства да я обзема страх, но не чак дотолкова, та да забрави онова, което най-много я вълнуваше.

— И сега какво ще стане с Рок? Мога ли нещо да направя? Не искам да е влюбен в Дасил!

Кристине прояви благоразумие.

— Всичко може да се спре или заличи от паметта, но станало е станало. Боя се, че няма да е лесно да се поправи. Особено когато има свидетели. Къде е сега Дасил?

На Анаид дори не й се мислеше за това.

— В дома на Рок. Той я покани да остане у тях.

Кристине цъкна с език неодобрително.

— Това вече е много неприятно. Елена изобщо не е глупава. Ще се усъмни.

Анаид призова скиптъра, погали го, размаха го и се почувства доста по-добре. Печалното събитие бе отминало и животът отново поемаше нормалния си ход. Вече проблясваше лъч светлина в мрака.

— Още тази вечер ще измъкна Дасил от къщата на Рок, а на него ще дам ново питие.

Ледената кралица не одобри плана й:

— Не можеш да го направиш.

Анаид се ядоса. Имаше скиптъра, беше избраницата. Защо да не изпълни желанията си?

— Как така не може? Не ми казвай, че…

— Не може да се неутрализира действието на омайното биле, освен ако не се даде отвара за забрава.

Анаид се изненада. Не беше и подозирала за подобни тънкости в изкуството.

— Искаш да кажеш, че първо трябва да забрави и едва после отново да се влюби?

— Точно така.

Анаид почувства как ревността я разяжда отвътре като отрова.

— Тогава напълно ще забрави за Дасил!

Глава единайсета

Елена отвори вратата на Карен и й даде знак да запази мълчание, като сложи пръст на устните си. Беше почти полунощ и тънкият лунен сърп, едва в началото на първата си четвъртина, скрит зад облаците, не успяваше да разсее нощния мрак, но затова пък бе достатъчен, за да покаже на бледата си светлина тревожното измъчено лице на Карен. Под очите й се забелязваха големи тъмни кръгове и торбички, издаващи умората. Спеше малко, работеше много и имаше твърде сериозни грижи.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — прошепна й Елена, хвана я за ръката и я заведе в кухнята.

От полуотворената врата на хола, където гореше камината, долетя глухо тропане с крака и оглушителен вик:

— Гоооооооол!

Нямаше нужда да пита Елена как е семейството й. Въпросите бяха излишни. Съпругът й — ковачът, и най-големите синове от общо осемте им деца очевидно гледаха мач. Изключение правеше само Рок.

Двете жени се затвориха в кухнята и Елена, без да продума, сложи чиния с димящо косидо пред Карен, отряза й филия хляб и й наля чаша червено вино.

— Ето ти, да хапнеш.

Карен беше прекалено неспокойна, за да яде.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Хайде, казвай, че докато не разбера, и залък не мога да сложа в уста.

— Такава си ти. На мен пък тревогите ми отварят вълчи апетит.

Карен отлично го знаеше. Неслучайно Елена наддаваше на килограми всяка година и като се имат предвид осемте й деца, грижите й напълно естествено все повече нарастваха, успоредно с теглото й. Затова пък чувство за хумор, енергия и добро здраве изобщо не й липсваха.

— Говори най-сетне, не ме дръж в напрежение. Да не би да има лоши новини от Селене и Анаид? — попита с изтънял от напрежението гласец.

— Не, не. За тях нищо не съм чула. Селене прекъсна връзката си с мен, дори не ме е молила за помощ.

— Тогава какво? Пак ли някаква неприятност с Одишките?

— Не.

Карен въздъхна облекчено. Като лекар, нейно бе задължението да се оправя с труповете на момичетата и бебетата, погубени от Одиш. Беше ужасно и тежко задължение и всеки път се заричаше, че ще е за последно. Бяха в смутни времена на война и откакто Селене и Анаид изчезнаха, жертвите капеха една след друга, редовно и неизменно. Нямаше да понесе още едно убийство. Не, не и тази нощ.

— Тогава?

— Става дума за Рок.

Карен зяпна от изненада. Елена нямаше навика да я привиква спешно посред нощ, за да й говори за проблемите на синовете си. И още по-малко за младеж като Рок.

— Нищо не разбирам от дечурлиги, нали нямам деца…

— Онази, Дасил, тя се върна.

— Аха — кимна Карен, но все така не проумяваше каква е връзката.

Въпреки това споменаването на името Дасил я успокои. Вече можеше да хапне, без да подскача от страх, можеше бавно да предъвква, да преглъща, без да бърза, и накрая да изпие едно кафе. Къщата на Елена, излъчваща толкова приятна атмосфера и домашен уют, беше място, което те предразполага да се насладиш на топла манджица, след което да се разположиш удобно в някое кресло до огъня и сладостно да се унесеш под звуците на мъркането на котките, лая на кучетата и виковете на децата. Не се двоуми повече и нападна косидото, вкусвайки го с удоволствие. Ммм, беше превъзходно! Като всичко, което готвеше Елена. Някой ден трябваше да я попита дали замесва кюфтетата с яйце и хляб, натопен в мляко или само натрошен.

— Разказвай, слушам те.

— И така… — започна Елена, като си сипа чаша прясно мляко с малко бисквити, за да прави компания на Карен — както отбелязах Дасил беше изчезнала. След като я убедихме, че Анаид не е тук, тя си тръгна, без да се сбогува. Тази вечер, за моя изненада, Рок я докара с колелото, като ни обясни, че е паднала и се е наранила, и не ме остави на мира, докато не се съглася да я прегледам най-основно — всяко мускулче и всяка костица от тялото й, сантиметър по сантиметър. Впрочем това момиче май е само от кости.

Карен кимна в знак на съгласие, като старателно обра със залък чинията до блясък. И идея си нямаше какво й беше щукнало на Елена, та да я безпокои.

— После ме помоли да се съглася да остане у дома, докато стане време да се връща в Тенерифе.

— Добре де, и?

— Не сваляше очи от нея.

— Е, и?…

— Направо я изяждаше с поглед, поднасяше й вода, дърпаше й стола, за да седне, хилеше й се като малоумен, та дори й написа стихотворение.

— Наистина ли? — не повярва Карен.

Елена се разпали:

— Защо мислиш, че съм толкова ядосана? Вкопчил се е в това момиче, не се откъсва от него. Естествено, не я сложих да спи в неговата стая. Качих походно легло горе в спалнята на близнаците.

Карен едва се сдържаше да не прихне, но успя да се овладее.

— Да не би да ревнуваш?

— Не ме разбираш.

— Какво да разбирам?

— Това, че го е омагьосала!

На Карен вече й писна.

— Добре, Елена, по-спокойно. Нищо, че сме магьосници, все пак трябва да приемем, че децата ни могат да се влюбят в когото си поискат.

— Та тя е още дете.

— Аха.

Елена, силно разстроена, заобяснява:

— Слушай внимателно и не ме прекъсвай. Дасил му дала да пие омайно биле.

Карен млъкна озадачена.

— Откъде знаеш?

— Знам, понеже Рок всичко ми разказа. Той не е наясно, но аз разбрах. Срещнали се на пътя и тя го помолила да отпие от някакъв сироп, съчинила някаква скалъпена история как уж се била хванала на бас.

Карен я погледна заинтригувана.

— Призна ми, че след като отпил от така нареченото разхладително, още щом я погледнал, внезапно я преоткрил.

Сега вече Карен започна да й вярва. Точно такова бе въздействието на омайното биле — неочаквано те връхлита чувството, че преоткриваш някого.

— Да, всичко се връзва.

— Свързах се с матриаршите от Оротава и се оказа точно това, от което се страхувах. Отново ги е измамила. Това момиче е истинско бедствие.

Карен изпита съчувствие:

— Горкичката, майка й е виновна.

Елена беше възмутена:

— Съгласна съм, че майка й винаги е била луда глава и хукна към Ню Йорк без багаж и без нищо, но все пак не я жали толкова.

— А защо не взе дъщеря си със себе си? — с упрек попита Карен.

— Не знаеш ли цялата история?

— Не.

— Забрави я в един супермаркет, още като бебе.

Карен се задави.

— Какви ги приказваш! Не е за вярване. Значи затова е заминала сама?

— След този инцидент матриаршите й забраниха да се доближава до дъщеря си. Кланът пое грижата по отглеждането й.

Вместо да се възмути, Карен се разчувства още повече.

— Значи Дасил е била осиновена от клана, по вина на безотговорната си майка, обвинена в неспособност да я възпита?

— И стана по-лоша и от нея.

— Не преувеличавай.

— Да не преувеличавам ли? Нима смяташ за нормално едно тринайсетгодишно момиче, още с жълто около устата и без да е посветено, да се скита по пътищата и да дебне някое момче, за да го омае с непозволени средства и билета?

Карен се съгласи с нея. Имаше логика.

— И какво предлагаш?

— Да я принудим да си признае, да противодействаме, за да неутрализираме действието върху Рок, и да я върнем в островната й родина, след като сме уведомили нейните и хубавичко сме й натрили носа за всичките й прегрешения. Посвещаването й трябва да почака.

— Струва ми се справедливо решение — одобри Карен. — Да действаме.

— Чакай — настоя Елена, — не съм свършила — и гласът й стана още по-сериозен.

— Има ли още нещо?

— Една Одиш, тук, в Урт.

— Слухове или…

— Не, сигурно е. Усещах присъствието й, а Рок потвърди страховете ми. Дасил не е била сама. С нея е имало някаква приятелка. Тайнствена, със снежнобяло лице, висока и красива, обсипана със скъпоценности.

— Виждал ли я е преди?

— Рок не знае нито коя е, нито името й, но останал запленен от нея.

Карен си прехапа устната до болка. И тя като всички възрастни Омар можеше да долови надвисващата опасност, да усети близкото присъствие на някоя Одиш. Това беше умение, което с опита и с годините се усъвършенстваше все повече.

— Излъчване на вътрешна мощ?

— И то много силно. Излез с мен. Искам лично да проверим.

Двете излязоха пред къщата. Луната се беше спуснала ниско и ги поздравяваше с примигващата си белезникава светлина.

Царяха тишина и спокойствие, но Карен усети, че я втриса. Когато слезе от колата в Урт и докато звънеше на вратата на старата къща на Елена, я бе лъхнал пронизващ вятър и краката й се бяха вкочанили. Докато вечеряше, ледените тръпки бяха плъзнали по краката й нагоре и сега бяха стегнали сърцето. Беше станало като бучка лед.

Двете едновременно вдигнаха глави и подушиха въздуха. Вятърът довя до обонянието им неясен остър мирис, онзи, който още от деца се бяха научили да разпознават като миризмата на Одиш.

— Съвсем близко е — потвърди Карен с разширени зеници. — Тук е.

— Сигурна ли си? — уплашено попита Елена.

Мислеше, че е само плод на нейното въображение. Затова беше извикала Карен, с надеждата да я разубеди и да й каже, че няма основание за безпокойство.

Двете погледнаха към една и съща точка — към южната страна на къщата на Елена и прозореца на стаята на Рок. Беше широко отворен, а луната осветяваше слабата сянка на висока жена с дълги коси.

Карен нададе вик, последван, като по уговорен знак, от звън на стъкло, което се пръска на парчета, после се чу тъпият шум от нещо, което пада, и накрая — плясък на криле. В нощта отекна грозно грачене.

Карен и Елена, без да си разменят и дума, връхлетяха обратно вкъщи и се втурнаха нагоре по стълбите, като прескачаха стъпалата през две, през три. Вратата на стаята на момчето беше заключена, но Елена изпрати към нея толкова силно заклинание, че тя се отвори и падна с трясък. На дъсчения под лежеше Рок в безсъзнание, а до него имаше парчета от счупена чаша и петно от разлята течност.

— Рок! — изпищя отчаяно Елена.

Карен се уплаши, като видя как Елена с изненадваща за килограмите й пъргавина се наведе над сина си и започна да му удря шамари, за да го свести и да го накара да отвори очи.

Като учен и лекар, тя навърза нещата и бързо си изгради хипотеза за случилото се. Чашата, течността, падането, загубата на съзнание… Наведе се над локвата с разлятата течност, внимателно топна показалец в нея, поднесе го към носа си и го помириса. Сетне изключително предпазливо го лизна с върха на езика си. Предположението й се оказа вярно.

— От свръхдозата е.

— От какво?

— От забравата. Някой му е дал да пие отвара за забрава.

— Дасил — отсече без капчица съмнение Елена.

— Или онази Одиш, чийто силует зърнахме.

Елена не можеше да го понесе. Прегърна сина си, стискайки го отчаяно в обятията си, и потърси вената, за да му премери пулса.

— Ще оживее ли? — уплашено попита тя Карен.

Карен дръпна клепача нагоре и огледа роговицата на очите му, прегледа ноктите на ръцете и отвори устата му. Даваше слаби признаци на живот.

— Организмът му е силен — рече тя, за да успокои майката. — Трябва да установим каква е била дозата и какви са били съставките.

Огледа се. Без медицинските си инструменти се чувстваше безпомощна.

— Необходима ми е чантата с инструментите. В колата е.

Елена се изправи и излезе, оставяйки Рок на грижите на Карен. Върна се след няколко минути, стиснала докторската чанта на Карен в едната ръка и с панически страх, изписан на лицето.

— Дасил е изчезнала. Децата казаха, че си е тръгнала, докато с теб бяхме в кухнята.

Карен се въздържа от коментар. Научил от Елена за случилото се със сина му, в стаята мигом се появи съпругът, съкрушен от бедата. Той взе на ръце Рок, сложи го на леглото и го целуна по челото с нежност, необичайна за грубата му външност. После прегърна Елена и й каза, че много я обича.

— Сериозно ли е? — попита той Карен.

Угрижена, тя отвори чантата с инструментите си и не му отговори директно на въпроса.

— Ако не се справя без чужда помощ и се наложи, ще трябва да го заведем в болницата.

Ковачът, като практичен човек, се захвана за работа.

— Ще сложа децата да спят и ще запаля колата да е готова, та да не се бавим.

Когато останаха отново сами, Елена сграбчи ръката на Карен.

— Моля те, погрижи се за него като за собствен син. Доверявам се изцяло на теб.

— Къде отиваш?

Когато ставаше дума да защити децата си, Елена беше като разярен звяр.

— Да намеря Дасил и оная Одиш — заяви решително тя.

Анаид летеше сред короните на дъбовите дървета, като ловко избягваше да се блъска в младите клони, които бяха избуяли прекалено много и се изпречваха на пътя й. Полетът й бе посрещнат от изумения поглед на бухалите и сумтенето на кукумявките.

При все това нито горските обитатели, нито усилията да маха постоянно с криле и да оглежда внимателно пътеките, лъкатушещи през дъбравата на няколко метра под нея, не й пречеха да мисли. Търсеше Дасил и въпреки внушителните си криле, покрити с пера, мозъкът и мисленето й не се бяха променили. Или май да?

Анаид почувства, че й става мъчно.

В последно време не можеше да се познае. Правеше всичко поривисто, припряно, ненаситно и в крайна сметка нещата се получаваха не както трябва. Какво му беше станало на Рок? Защо бе изпаднал в несвяст? Сериозно ли беше? Всичко се беше развило невероятно бързо и не й остана време да го асимилира.

Приблизително преди час крадешком бе влязла в къщата на Елена и беше заплашила Дасил веднага да се маха оттам. Влезе със свито сърце, с пълното съзнание, че се промъква в дома на приятелката на майка си, библиотекарката, която беше осигурявала любимите й книги, жената, която я прие у тях, когато Селене изчезна. А сега влизаше като крадец през прозореца, без да й се обади, под прикритието на мрака.

Стоеше сгушена в коридора, изчаквайки удобния момент да се вмъкне в стаята на Дасил, и чу как Карен пристига. Съвсем ясно разпозна пеещия й глас и бързите й стъпки. За миг краката й се подкосиха. Наложи си да потисне желанието да слезе във вестибюла, да я целуне и да седне на коленете й. Липсваха й спонтанният й смях, безкрайните им сладки приказки, горчивите й сиропи и нежните й прегръдки. Съжаляваше за всичко и беше готова да върне лентата назад, да слезе по дървените стълби, да седне на масата да вечеря заедно с Карен и Елена и да признае, че е дала на Рок омайното биле. Желаеше да се освободи от отговорностите и да се чувства отново млада и послушна вълчица.

Точно тогава съгледа Рок да излиза в коридора и тихичко да чука по вратата на стаята, която Дасил делеше с близнаците. Прилепи се към стената, за да не я забележи. Той криеше нещо зад гърба си. Дали не е роза? Анаид не можеше да повярва. Нали не се кани наистина да подари цвете на Дасил? Оказа се точно така. Рок подаде на изумената Дасил градинска роза и я накара да вдъхне благоуханието й.

На Анаид нервите й се изопнаха до скъсване, щом видя Дасил да го дарява с очарователна усмивка, за която дори сама не подозираше колко е прелестна, и как Рок пристъпи към нея, умиращ от желание да я целуне. Задължително трябва да се намеси. С едно простичко заклинание успя да предизвика вятър и отвореният прозорец силно хлопна, и то с трясък, който стресна Рок и Дасил и ги накара да подскочат и да се откъснат един от друг. Това беше достатъчно. Уплахата беше прекъснала вълшебството на момента и те се отдръпнаха един от друг изплашени. Анаид изчака да затворят вратите, преброи до десет и връхлетя с гръм и трясък в стаята на Дасил. И тогава експлодира. Беше ужасно сърдита, очите й мятаха огън и жупел, нахвърли се върху момичето, нарече я „гаднярка, натрапница, навлек, измамница". И я изгони без право на възражения.

— Изчезвай! Махай се оттук, чуваш ли ме? Ти си виновна за всичко. Да не съм те видяла повече.

Дасил изхвърча надолу по стълбите, забравила за всяка предпазливост, без да внимава никой да не я види и да не разбере, че си отива.

Анаид веднага съжали, че бе избухнала в пристъп на ярост, като си спомни каква е била самата тя на възрастта на Дасил, на нейните килограми и с нейния ръст, и се чувстваше онеправдана, изоставена или беззащитна. Но нямаше време да поправи стореното зло. Намерението й беше друго, и то съвсем различно.

Тихомълком се плъзна покрай стените на коридора към вратата на Рок. Веднъж стигнала дотам, пусна в действие магията, като не пестеше нищо от уменията и способностите си. Загаси лампата, вмъкна се в стаята в тъмното и докато Рок опипом безуспешно се мъчеше да намери настолната лампа, за да светне, Анаид наля отварата за забрава в една чаша с вода, която беше на нощното му шкафче. Кристине я беше предупредила да не слага повече от десет капки, разтворени във вода, но в тъмното й бе трудно точно да преброи и предпочете да са в повече, отколкото недостатъчно. „Така ще забрави дори Марион", помисли си тя. После прошепна тихичко на ухото му:

— Вода, имаш нужда от вода, жаден си, мъчи те страшна жажда. — И му подаде чашата в тъмното.

Рок се подчини на внушението, протегна ръка, взе чашата, поднесе я към устата и отпи. Почти веднага се хвана за главата, с жест, който показваше, че внезапно му се е завило свят. Анаид се стресна и без да осъзнава какво прави, тялото й реагира спонтанно, а ръцете й се превърнаха в криле. Учудена и изплашена, ги размаха енергично, за да избяга. Но Рок, като чу тъй близкия шум, протегна свободната си ръка и докосна лицето й. Анаид почувства топлия допир на дланта му върху устните си и застина неподвижно. Искаше той да я види, да я погледне в очите… И в този миг луната се показа иззад облака, отвръщайки на желанието й, и освети малкото помещение.

Действително само на няколко сантиметра от нея Рок втрещен я гледаше. Зениците му се свиха, а лицето му побеля. Той се вкопчи в нея пламенно.

— Анаид, Анаид, не си отивай. Остани, Анаид, помогни ми.

Гласът му бе накъсан и жален. Също като писъка на Карен, който долетя през прозореца точно в този момент. Като шума от чашата, която падна на пода и се разби на парчета. После Рок се строполи, без Анаид да може да го задържи. С крилете това беше невъзможно.

Сърцето й биеше до пръсване. Мъртъв ли беше? Не, невъзможно. Всичко бе станало така внезапно, толкова неочаквано бързо. Все пак не можеше да остане, за да направи нещо и да му помогне. Карен и Елена крещяха и се качваха по стълбите на бегом. Всеки момент щяха да влязат и като я открият тук, да я обвинят за бедите, които бе причинила.

Затвори вратата със заклинание и излетя през прозореца, потъвайки в спасителния мрак на нощното небе, обсипано със звезди.

Вече в далечината чу трясъка от падащата врата и риданията на Елена. Надяваше се вещината и уменията на Карен да помогнат на Рок и се помоли горещо той да забрави за последната им среща и да си помисли, че е било само халюцинация.

Беше летяла дълго, преди най-сетне да зърне между короните на дъбовите дървета мяркащата се фигурка на Дасил. Тичаше като младо подплашено сърне, без да я спират клоните и тръните по пътя, които разкъсваха дрехите й и деряха кожата й. Бягаше, сякаш е видяла самия дявол, и Анаид, измъчвана от чувство за вина, помисли, че може би я плашеше повече и от Сатаната.

Но малката не беше сама. Точно в момента, когато Анаид започна да се спуска към нея, забеляза как някаква жена на кон, която я следваше с голяма скорост, я застига, изпреварва я и й пресича пътя, принуждавайки я да спре.

Вцепени се от изненада. Беше Елена, която с помощта на заклинание за илюзия, бе яхнала магически бегач и я бе догонила в галоп. Елена, едра и пълна, се закова пред дребничката Дасил.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Дасил се строполи в краката й, обляна в сълзи.

— Съжалявам, много съжалявам, аз… не исках…

— Не искаше ли? Тогава защо го направи?

Анаид кръжеше над тях, без да се намесва. Веднага щом Дасил си признаеше всичко и издадеше и нейното участие, се налагаше да се появи. Пред Елена увъртанията не вървяха. Съдбата й вече беше предрешена, но отговорът на Дасил я изненада:

— Беше просто каприз.

— Каприз, значи? Откога даването на любовна отвара минава за каприз?

— Исках да накарам Рок да се влюби в мен, а не знаех как — излъга малката, за да не издаде Анаид.

— Лъжеш! Няма начин да си го измислила сама. Тук е намесен още някой… Къде е онази Одиш, която те е въвлякла в изкушението?

Слабоватичката и крехка наглед Дасил събра смелост и вдигна глава. Неочаквано се изправи на крака и дръзко погледна Елена в очите.

— Само аз съм отговорна за своите действия. Аз и никой ДРУГ.

На Анаид й се прииска да я разцелува.

— Много добре — надвеси се над нея Елена, още по-заплашителна с почти стокилограмовото си туловище. — Ще отговаряш пред Съвета на великите магьосници.

— Добре — отвърна, без да трепне, малката героиня.

— Преди това обаче ще трябва да ми дадеш съставките на отварата за забрава.

Дасил не се преструваше. Просто нищичко не знаеше.

— Каква отвара за забрава?

— Онази, която даде на Рок.

— Кога?

— Преди минути. Не се прави на ударена, Рок може да умре по твоя вина.

Дасил се защитаваше със зъби и с нокти:

— Не е вярно, лъжеш ме.

В този момент Анаид реши, че Дасил бе дала достатъчно доказателства за своята лоялност, а и смелостта й бе извън всяко подозрение, докато, тъкмо обратното, тя самата се държеше като истинска страхливка, криейки се зад гърба на безстрашното момиче.

Приземи се пред двете.

— Анаид! — възкликна Елена крайно изненадана. — Какво правиш тук? Къде е Селене?

Нямаше смисъл от още лъжи. Достатъчно се беше оплела.

— Селене е далеч, дойдох сама.

— И какво означава…

Преди да си признае и да поеме цялата отговорност, хвърли признателен поглед на малката.

— Дасил не е виновна за нищо от случилото се днес.

Елена ги изгледа строго една след друга. Опитваше се да сглоби картинката, но Анаид и Дасил някак не й се връзваха в едно цяло.

— Познавате ли се?

— Тя просто послушно изпълняваше нарежданията ми. Аз бях инициаторът.

— Ти? — Елена реагираше бавно. — Искаш да кажеш, че ти си дала омайното биле на Рок, за да се влюби в Дасил, а после… — И внезапно осъзна истината. — Дасил се е изпречила помежду ви и е заела твоето място, а ти си дала отварата за забрава на Рок. Така ли е?

Анаид отвърна чисто и просто с едно кимване:

— Така беше.

Елена започна да си скубе косите.

— Но защо, Анаид? Защо?

В своя защита Анаид съвсем честно и смирено изложи доводите си, за да се оправдае:

— Вие първи му дадохте от отварата за забрава, за да забрави за мен, нали? Или отричате?

Елена се сконфузи.

— Решението не беше прибързана недомислица. Разисквахме го на съвет. Селене повдигна въпроса. Сега пред теб стои отговорна задача. За да изпълниш мисията си, трябва да се съсредоточиш и да дадеш всичко от себе си.

Анаид възрази и пак изтъкна своя довод:

— Не мога да го направя, ако Рок ме забрави.

Елена се отчая. Не беше нито времето, нито мястото да спори с влюбено момиче. Състоянието на сина й беше изключително сериозно.

— Кажи ми точно какво заклинание направи и какви бяха съставките и количественото им съотношение в отварата за забрава.

Анаид се затрудни. Кристине го беше приготвила и не можеше да каже със сигурност.

— Не си спомням.

— Съставките и съотношението са определящи! — Елена започна да губи търпение.

— Определящи за какво?

— За да се противодейства и да се неутрализира ефектът. Да не си прекалила с дозата?

— Май да.

Елена не я укори.

— Да, случва се. Тогава отварата предизвиква парализа. Хайде, опитай се да си спомниш.

Анаид беше поставена в доста конфузна ситуация. Нямаше как да признае, че Кристине е взела активно участие.

— Не мога.

— Свръхдозата може да блокира мозъчната дейност! Задължително трябва да приготвим противоотрова. Мисли бързо, Анаид, и ми кажи рецептата. Карен чака да й я дадем.

Анаид се уплаши.

— Но аз наистина не я знам.

— Как така? Не я ли приготви ти?

Анаид отрече да я е правила тя, но не назова имена. Бяха я спипали, че крие истината, и се чувстваше виновна. Трябваше да стори нещо, да помогне, да се намеси.

— Скиптърът! — възкликна внезапно, намерила спасение. — Скиптърът ще направи магия и ще спаси Рок. — И произнесе тайнствените слова: — Сорамар нойкалупирт не литасм.

Елена се отдръпна от нея ужасена.

— Не мога да те позная, Анаид.

Скиптърът се появи в ръката на Анаид и пасна идеално в дланта й, от която струеше лъчисто сияние.

— Виждаш ли го? — обнадеждена рече тя. — Мога да спася Рок. Мога да направя заклинание за връщане към живота и да го изтръгна от ноктите на смъртта.

Елена пристъпи към нея, неумолима и решителна.

— Не си го и помисляй дори! Чуваш ли ме? Да не си посмяла! Предпочитам синът ми да умре, отколкото избраницата да ни предаде.

— Това не е предателство — защитаваше се Анаид.

Елена обаче вече беше навързала нещата и открито я обвини:

— Преминала си на страната на Селене и си се съюзила с жените Одиш.

Анаид замъча, търсеше нещо в свое оправдание, а в този кратък миг на тишина съмненията на Елена се затвърдиха.

— Те бяха, нали? Одишките са приготвили отварата за сина ми! — извика тя.

— Но… — взе да заеква Анаид, здравата уплашена от неоспоримостта на сериозното обвинение.

Нещата никога не са само черни или бели. Тя самата не е изцяло добра, нито изцяло лоша, не е чиста Одиш, нито Омар. Всичко бе нюансирано, макар че точно сега Елена го виждаше в черни краски.

— Това си е чисто предателство.

Анаид беше сломена.

— Не говори така, Елена. Моля те, недей.

На Дасил й стана мъчно за Анаид.

— Не си права, Елена. Анаид обеща да дойде с мен, за да изпълни мисията си на избраница. Желаеше единствено да си върне любовта на Рок.

Елена не можеше да се съгласи с Дасил, не и когато животът на сина й беше в опасност, а мисията на избраницата бе застрашена от провал.

— Стига, Дасил! Това ще го обясниш пред Съвета на магьосниците, пред който ще бъдеш порицана. Сега разговарям с Анаид. — И се обърна властно към нея: — Дай ми скиптъра.

Анаид го скри зад гърба си. Направи го инстинктивно.

— Защо? Какво възнамеряваш да правиш с него?

— За момента — да те освободя от опасността. Скиптърът те владее. Подчинява те. Не го ли осъзнаваш?

Анаид се помъчи да вникне в смисъла на думите й. Беше права. Наистина не беше възможно да се е променила толкова просто така, от само себе си. Беше станало под въздействието на скиптъра. Спомни си как леля й Криселда я учеше да долавя разликите между „гледам" и „виждам". Съсредоточи се максимално, за да се види каква е била, преди да притежава скиптъра, и след това. И наистина се ВИДЯ обладана от желанието за притежание. Беше само миг на просветление, след което бързо реагира, определяйки решително вътрешното си убеждение.

Почувства се като истинска вълчица, Омар, потомка на клана Цинулис, и съзря пред себе си матриаршата на клана на вълчицата, която изискваше от нея подчинение. И се примири.

— Ето, вземи го — подаде на Елена скиптъра.

Елена го пое със страхопочитание и го загърна в полата си, за да не го пипа с голи ръце. В този момент Анаид вече съжаляваше, че й го бе дала, и протегна ръка, но Елена го дръпна и го скри в гънките на полата си.

— Върни ми го — помоли я Анаид. — Ще го пазя… докато дойде Селене и вземе решение.

— Не, няма — твърдо отказа Елена.

— Дай ми го, моля те, дай ми го.

Елена, непреклонна, дори не я удостои с отговор.

— Коя Одиш забърка билето?

На Анаид това й дойде като спасение свише.

— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли скиптъра?

Елена нищо не отвърна и Анаид изтълкува мълчанието й като знак за съгласие.

— Бялата дама.

Елена стана бледа като платно.

— Тя тук ли е?

Анаид се досети, че Селене й е признала за родството им с нея.

— Помага ми. Тя победи Баалат.

Елена изобщо не й повярва.

— Излъгала те е, глупаче, и е отровила Рок. Трябва да разбереш рецептата на отварата за забрава и после веднага да се махнеш от нея.

Анаид се съгласи, без да му мисли. Беше готова на всичко, за да си върне властта.

— Добре, съгласна съм, само ми дай скиптъра.

Елена реагира рязко:

— И дума да не става

Анаид се натъжи. Ръката й пареше, не й достигаше въздух. Извика силно:

— Сорамар нойкалупирт не литасм.

Но Елена, която всичко знаеше и от всичко разбираше, неутрализира силата на заклинанието й:

— Акухар ерномбра ринк.

Като си даде сметка, че скиптърът не й се подчинява, Анаид се разгневи на Елена. Как се осмеляваше да отнема на избраницата онова, което бе само нейно? Почувства, че е в правото да си отмъсти. Елена го заслужаваше.

— Искаш ли да знаеш защо Селене е дала отварата за забрава на Рок, когато е бил само на една годинка? — изрече неочаквано и за самата себе си с чужд, неузнаваем глас.

Елена за миг се замисли, отклонила вниманието си. За какво ли говори?

— Какво искаш да ми кажеш, Анаид?

— Имала си дъщеря, която е умряла от ръката на финикийката Одиш. Рок е видял всичко.

Елена замръзна. Нещо инуитивно й нашепваше на ухото, че Анаид говори истината, въпреки че друга част от нея отказваше да го приеме. Имаше осем деца, всичките момчета, и при всяка поредна бременност се бе надявала на момиче, което да наследи от нея кръвта Омар и да бъде нейната гордост. А сега Анаид твърдеше, че имала дъщеря, станала жертва на Баалат.

— Лъжеш. Лъжеш, за да изгубя контрол над себе си и да ти върна скиптъра — отвърна жестоко наранена Елена.

Анаид почувства, че е на крачка да си върне скиптъра. Засегна отдавна забравената тема и беше улучила право в целта: определено много бе разстроила Елена. Продължи да дълбае в раната. Скоро скиптърът щеше да е неин.

— Така ли мислиш? Защо не попиташ оракула на езерото. Казвала се е Диана. Затова аз съм била наречена Диана, понеже Селене се е чувствала виновна за смъртта й.

— Замълчи! — кресна Елена и си запуши ушите.

Анаид обаче забеляза, че ръката видимо трепери, на опасно близко разстояние до скиптъра. Елена беше на ръба да изгуби разсъдъка си. Досега никога не си го бе признавала. Пред никого не бе споделяла за мъката си, но някъде дълбоко в съзнанието си, в далечните спомени, които се мъчеше да забрави, знаеше, че е имала дъщеря и не е могла да я защити.

Болезнената мисъл да си представи своето бебче — малкото си момиченце, в ноктите на една Одиш надделя над разума и я пречупи. Безсилна да се овладее, Елена се поддаде на импулса си, протегна ръка, хвана скиптъра и го размаха над главата си, произнасяйки някакви неразбираеми слова.

И изчезна.

Дасил, напълно изумена, направи крачка напред и опипа празното пространство.

— Изчезна!

Анаид беше не по-малко объркана. Страхът сковаваше тялото й, а вътрешностите й се бяха свили на топка.

— Открадна ми скиптъра. Видя ли? — възкликна тя уплашена.

Липсата на скиптъра предизвикваше в нея странното чувство за мигновена безпомощност, на разголеност и страх.

— Беше много жестока с нея — упрекна я Дасил.

— Всичко, което й казах, е истина. За нищо не съм излъгала! — оправда се Анаид и се хвана за гърлото. Усещаше, че се задушава.

— Една майка Омар, преживяла подобно нещо, никога не трябва да научава истината — възрази Дасил с поучителен тон, нещо, което Анаид ненавиждаше.

Затова реши, че е по-добре да я излъже, заслужаваше си го.

— Виж какво, Дасил, скиптърът ми трябва. Животът на Рок зависи от това.

— Сигурна ли си? — попита предпазливо тя след кратко мълчание.

Анаид се обнадежди:

— Разбира се! Ако скиптърът е у мен, ще спася Рок. Хайде, помогни ми.

Дасил изпитваше ужасна вина, задето бе взела участие във всичко това, и промълви с умоляващ глас:

— Да, направи го. Моля те, спаси го.

Анаид вдигна отчаяно ръце.

— Да, но работата е там, че не знам къде се дяна Елена.

— Как така не знаеш? Нали ти самата го каза.

— Какво съм казала?

— Да попита оракула от езерото.

На Анаид й идеше да се удари по тъпата кратуна. Ами да, разбира се. Заслепението на Елена бе свършило повече работа, отколкото волята й.

Ръцете й отново се превърнаха в криле и се покриха с пера, тя ги разпери и политна.

— Внимавай. Елена притежава голяма сила — извика след нея Дасил.

Това бе вече известно на Анаид. Да, ще внимава, но скиптърът си е неин и само неин.

Прелетя над долината и стигна до прохода. Продължи в посока към върховете на планинската верига, там, където ледникът се врязва в полите на високата планина и я подкопава, оставяйки след себе си разхвърлени морени, сред които и студения воден басейн.

Вълшебното езеро, заобиколено от планини, под чиито води бе останала в плен добрата Криселда, се поклащаше на лунната светлина като сребриста покривка на спалня. От едната страна на брега му, коленичила до водата, беше Елена. Сиянието на скиптъра, блестящ в ръката й, разпали яростта на Анаид, която пикира с бръснещ полет към нея. Движеше я единствено натрапчивата мисъл да си върне скиптъра, а той беше в ръцете на Елена.

Гневът я заслепяваше.

Връхлетя отгоре й и я нападна сърдито, без дори да си даде сметка, че устните й се бяха превърнали в клюн и че вместо крака имаше огромни нокти, с които безуспешно се мъчеше да хване скиптъра. По време на отчаяния си полет до езерото омразата бе преобразила тялото й. Анаид не осъзна в кой точно момент разкъсаните й дрехи бяха паднали във въздуха, нито как и кога тялото й се бе покрило с пера, а краката й постепенно изтъняха и накрая съвсем изчезнаха.

Елена, изненадана от атаката, падна във водата, здраво стиснала скиптъра. Не направи магия, за да се защити, само осъдително рече:

— Вече не си достойна да го притежаваш.

Анаид искаше да отвърне нещо, но вместо думи от устата й излезе само грачене. Издигна се право нагоре и пак опита да сграбчи скиптъра в ноктите си, но Елена се отбраняваше смело, съпротивлявайки се с голи ръце.

— Вместо да ти го върна, предпочитам да потъна в дълбините на езерото и да го предам на графинята.

Като не разсъждаваше трезво, Анаид изграчи с грозна ненавист, неволно заклинайки я точно това да се случи. И пред изумения й поглед Елена изчезна, погълната от водата, а сребристата повърхност се затвори над главата й.

Настана тишина. Плътна, продължителна, безкрайна тишина.

Анаид напразно я чакаше да се появи. Минута, две. После се хвърли с главата надолу в езерото и като видя отражението си, й се прииска да заплаче. Беше Стригла, една птица Одиш, едно ужасно чудовище.

Потопи се и отчаяно затърси под тъмните води. Напразно.

Излезе от езерото, пляскайки с криле, за да изтръска и изсуши перата си, и легна на пясъка, разяждана от чувството за вина. Какво беше сторила? Беше ли причинила смъртта на Елена? Беше ли унищожила Рок? Какво й става? И защо?

Докато хълцаше и се тресеше в ридания, постепенно си възвърна човешкия вид и накрая, гола, вкочанена от студ, се унесе в тежък сън, изпълнен с кошмарни видения.

Първите бледи лъчи на слънцето плахо я докоснаха и я събудиха. Беше изтощена от умора, а лицето й бе възбледо, с посинели устни. Разтърка се да сгрее измръзналото си тяло и усети, че е гладна и жадна, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Приближи се до езерото, за да пие от шепите си, и протегна ръце към бистрата вода.

И като се наведе, я видя.

Елена беше там.

Извика и стисна очи.

После отново ги отвори. Още беше там. Елена беше на дъното на езерото, със скиптъра в скута си, вчесвайки косите си, с безумен поглед. Беше до брега и люлееше в полата си скиптъра, сякаш приспиваше малката си дъщеричка Диана, мъртвото си чедо.

Не беше сама. До нея имаше още една жена, която също разресваше дългите си посивели коси.

Анаид я позна и произнесе името й:

— Лельо Криселда!

Криселда вдигна глава, погледна я право в очите и се усмихна.

Глава дванайсета

Огледално чистите стени на бялата пещера отразяваха силуета на Анаид, сгушена в скута на Ледената кралица. Образът се размножаваше многократно, като безкрайно ехо.

И двете бяха стройни, бледи и изящни. Много си приличаха.

Кристине, със студената си доброта, нежно й говореше и успокояваше угризенията й.

— Хайде, стига, милинка, всичко свърши, не плачи, скъпата ми.

Анаид се беше върнала, твърдо решена да скъса отношенията си с нея и да не вярва на думите й, но Кристине, както обикновено благоразумна, не отрече вината си и с това я обърка.

— Много съжалявам, милинка, направих го заради теб, но нали те предупредих да не слагаш повече от десет капки. Приготвих отварата за забрава за Рок така, че да е достатъчно силна, за да противодейства на предишната. Щеше да си спомни за теб, без да е необходимо да му се дава никакво омайно биле.

— Защо не ми каза?

— Не желаех да те разочаровам. Беше рисковано.

На Анаид много й се искаше да й повярва. И защо не? Рок я беше разпознал, преди да загуби съзнание, и я бе помолил да не го изоставя. Това означаваше ли, че наистина я обича? Защо да не вярва на баба си? Бабите обикновено правят най-доброто за внучките си.

При все това, въпреки добрите намерения, нещата се бяха развили не както трябва.

— Рок е много зле, Елена е в света на мрака, в плен на графинята.

— Знам, знам. Всичко ще се оправи. Не се тревожи. Дасил вече занесе формулата за отварата на Карен. Сигурно вече му е дала противоотровата.

— Мога ли да го видя? Може ли да видя Рок? — умоляваше Анаид.

Трогната, баба й отстъпи пред нейните молби и върху полупрозрачната колона в залата като отражение се появи образът на Рок. Лицето му беше спокойно, а дишането — равномерно. Любящият му баща — ковачът, стоеше до леглото и бдеше неотлъчно над него.

— Изглежда така, сякаш е заспал — забеляза Анаид, искрено обнадеждена, че наистина е добре.

— Ще се оправи — увери я Кристине.

— Рок — с въздишка промълви името му Анаид, преди образът му да се разпадне и изчезне.

Колко глупости беше извършила заради него! Защо любовта е равнозначна на безумие? Как щеше да каже на Рок, че е виновна за изчезването на Елена, на майка му? Представи си дребосъчетата, които не се отделяха от полата й, сети се за бебето Рос, което още сучеше, и й идеше да ревне с глас.

— Какво направих?!

Кристине я погали по челото със студената си ръка и леко докосна аметиста. Така мисълта за Елена и нейните деца се разсея. За кратко Анаид се успокои, но скоро мъката пак заседна на гърлото й.

— Отгоре на всичко скиптърът не е у мен! — изплака тя, усещайки паренето в дланта си.

Беше истинско мъчение.

— Спокойно, ще си го върнеш.

Постепенно отчаянието й отслабваше, благодарение на Кристине, която й действаше като балсам на раните.

— По-бодро, момичето ми. Кураж. Ти си избраницата, ти си силна. Бедите са само изпитание на силата ти.

Анаид се остави да й внуши тази красива идея. Искаше да й вярва. Селене би й казала същото. Въпреки всичко Селене й липсваше. Гунар се оказа само илюзия. Беше останал с нея едва за няколко дни, а после внезапно изчезна, без да имат време да почувстват дали си липсват. Всичко бе траяло толкова кратко… Тя вдигна гордо глава, избърса сълзите и въздъхна.

— Тази вечер, по залез, ще възседна последния слънчев лъч, ще се спусна в света на мрака, ще си взема скиптъра и ще се върна заедно с Елена и Криселда.

Каза го, за да си вдъхне кураж, с надеждата, че Кристине ще се съгласи с нея и ще я поощри да действа според намеренията си, но нещата не се оказаха толкова прости.

— Не може, миличка. Графинята затвори света на мрака. Никой не може да излезе оттам.

— Аз вече веднъж излязох с първия слънчев лъч — възрази Анаид.

— Именно. Откакто със Селене избягахте, графинята засили защитните мерки. Побесняла е от яд. Салма я предаде и вече не се доверява на никого. Начертала си е стратегия, за да стане непобедима.

— И такава ли е наистина? — попита Анаид плахо, като си спомни какво й беше казала Селене за вълшебния й талисман. — Вярно ли е, че носи талисман от кръвта и косите на всички заклани от нея момичета Омар и затова е непобедима?

Кристине веднага се отдръпна и внимателно се втренчи в нея.

— Кой ти разправя подобни…

— Селене.

Кристине кимна и потвърди:

— Така е, макар че още й липсва избраницата.

Анаид усети да я побиват тръпки.

— Значи ще ме търси.

Кристине бе станала изключително сериозна.

— Много скоро ще разбере, че скиптърът е на територията на нейните владения, и ще се възползва, за да те привлече и да те накара да отидеш там.

— Може ли да го направи?

— Разбира се.

Анаид се уплаши.

— И тогава?

— Ще те хване и няма да има шанс за бягство. Като паяк оплита жертвата в паяжината си.

Анаид беше ужасена.

— А ти? Ти не можеш ли да се пребориш с нея и да ми върнеш скиптъра?

— Ние сме врагове, тя не ми позволява да влизам в нейните владения.

— Но аз съм те виждала в Мътния свят.

— Влязох само за малко, когато бе заспала, под влиянието на магията на Салма.

Анаид си хвана главата с ръце. Рок лежеше болен, Елена беше пленница, а скиптърът й бе в ръцете на графинята… Как така съумя да натвори такава бъркотия? Защо Кристине я увери, че всичко ще се оправи, след като на всеки въпрос отговаряше, че е невъзможно?

— Нищо ли не можем да направим?

— Има една възможност. Но зависи от теб, само от теб, Анаид.

Знаеше си. Интуицията й подсказваше, че единствено тя беше ключът към решението на проблемите, които сама бе създала.

— Какво трябва да сторя?

— Да пътуваш назад във времето и да унищожиш талисмана, който графинята направи от кръвта и косите на жертвите си.

Анаид остана като поразена от думите й. Да пътува назад във времето и да се върне в миналото. Беше невъзможно.

— Но как?

— Ние, Одишките, знаем как. Аз лично ще те изпратя през времето.

Анаид потрепери. Кръвожадната графиня беше заклала и измъчвала много девойки, деца и момичета и се бе хранила с кръвта им дълго време. Много. Ужасно много момичета.

— Колко момичета е убила?

— Някъде около шестстотин и петдесет.

Анаид пребледня като платно.

— Къде?

— В Унгария. В замъка Шейде.

— И през коя година се е случило?

— Продължило е десетина години. Приключва през 1610-а. В края на тази година графинята забравя всяка предпазливост и започва да напада дъщери на благородници. Това вече прехвърля всякакви граници и началникът на затвора в Шейде повдига оплакване пред унгарския парламент. Един паладин^[14], неин братовчед, някой си Туршо, е изпратен в замъка да разследва случая. Намира труповете на последните жертви, изтезаваните момичета и девойките в подземията, очакващи смъртта си, и заповядва Ержбет да бъде арестувана заедно с помощниците й. Свикан е съд, който за назидание произнася присъдата по бързата процедура. Издават смъртни присъди за тримата й верни слуги, а нея самата, заради благородното й потекло, я осъждат до края на живота й да е под стража и да не напуска замъка. Повече никой не я видял. И тук вече е моментът, в който ти трябва да се появиш. Това ще е най-подходящото време за намеса, без да се променя ходът на събитията.

Анаид много се натъжи.

— Ако скиптърът беше унищожен преди смъртта на момичетата, това можеше да се избегне.

Кристине не беше на същото мнение.

— Не можем да променим миналото. Изключително опасно е. Трябва да се появиш точно в момента, когато графинята беше зазидана между четирите стени.

На Анаид думата й прозвуча като сандвич.

— Зазидана?

— Запушваха отворите на врати и прозорци, издигайки стени. Затваряха стаята с тухли и осъдените повече никога не виждаха слънце и не излизаха навън. Оставяха само малка дупка, през която всеки ден да им подават по парче сух хляб и купа с вода. Не се разрешаваше да се изнасят изпражненията. Така зазиданите затворници накрая умираха от плъховете, от болести или просто от загуба на разсъдък.

— Какъв ужас! — възкликна Анаид, като си представи мъченията, на които са били подлагани. — Да изживееш остатъка от живота си зазидан!

— При тези условия никой не можеше да издържи повече от година. Когато зазиданите престанеха да прибират водата и хляба, се запушваше и този последен отвор. Слагаше се и последната, липсваща в стената тухла и това се превръщаше в техен гроб. Така свършва и животът на Ержбет Батоли, губи се и последната й следа. Тя просто се изпари и изчезна от този свят. Тялото й не бе намерено. С теб сме наясно, че се е преселила в Мътния свят и ревниво пази талисмана си, очаквайки ти да се появиш. Целта е графинята да отпътува за Мътния свят без талисмана. Само ти можеш да го унищожиш.

— Защо аз, а не ти?

— Теб не те познава и можеш да се приближиш до нея.

— А как ще унищожа муската?

— Ето с този огън. — Подаде й огниво. — Ще успееш ли?

Адаид въздъхна.

— Скиптърът не е у мен. Как ще се защитя?

— Със заклинание можеш да си осигуриш какъвто и да е нож, който да ти послужи като оръжие. И не забравяй, ти си невероятно могъща.

Анаид вече не търсеше претекст за отлагане.

— Добре. Кога трябва да тръгна?

— Възможно най-скоро.

Анаид пребледня.

— Искаш да кажеш още сега?

— Веднага щом се мръкне. Готова ли си?

Анаид мъчително преглътна. Помисли си за Елена, за Рок, за бедната Криселда и най-вече за скиптъра, и събра кураж.

— Обясни ми подробно какво трябва да направя и преди всичко как ще се върна тук.

След няколко часа Кристине най-сетне успя да разположи магическите камъни на точно определените места на горската поляна и започна ритуалния си танц.

Беше облечена в тънка полупрозрачна туника, извезана с ясписови камъни, които звънтяха в ритъм с извивките на тялото й. Големи сребърни гривни красяха ръцете и глезените й, а на главата й блестеше венец от блян^[15], с вълшебното огниво запали огън и подкладе котела, за да заврат билките, избрани специално за случая. Черен пушек с остра и лютива миризма се разстла като гъста мъгла над земята, осеяна с капчици роса, като перли.

Анаид я наблюдаваше с нескрито възхищение. Жрица на нощта, тя призоваваше духовете, за да измоли разрешението им една смъртна да премине през времето и пространството.

Анаид бавно събличаше дрехите си, една по една. Разпусна косите си и разпери ръце, за да може Кристине да я пречисти с пушека, излизащ от казана.

После взе огнивото, с което трябваше да изгори талисмана, и камъка на времето, който щеше да направи възможно преминаването й от настоящето в миналото.

Кристине танцуваше все по-бързо и по-френетично, а Анаид не я изпускаше от поглед в очакване да й даде знак, че може да тръгва.

И наистина моментът настъпи, но заедно с него долетя остър неочакван вик:

— Чакай, Анаид! Почакай ме! Идвам с теб!

Беше Дасил, но тя не можеше да губи време. Дасил тичаше като обезумяла през гората и същевременно се събличаше, хвърляше дрехите, викайки отчаяно. Не можеше да се примири да я изостави.

Анаид скочи решително в магическия кръг от камъни и почувства как някой силно дръпна дясната й ръка, онази със зеления камък, който трябваше да й показва пътя. Камъкът на времето, стиснат едновременно и от Анаид, и от Дасил, за малко да се изплъзне и да падне, но двете го задържаха с общи усилия, надавайки вик.

Вече пътуваха през времето.

Глава тринайсета

Кускусът беше превъзходен, определено бе най-вкусното нещо, което през живота си Селене бе слагала в уста. Приготвиха го пред нея, направо на земята, върху тъмния пясък, върху огъня. Клекнали, с ръце, нашарени с чудновати татуировки, с мила усмивка, жените я учеха как да го направи и какви са съставките и подправките. Нямаше нищо кой знае колко сложно, слагаха се тестените топчета, зеленчуци, не много, но ароматни и пресни, силни подправки и агнешко, което, съвсем прясно заклано, ухаеше на сочно и солено месо.

Да похапваш сладко-сладко кускус, седнала на пода на хайма^[16], отпивайки ментов чай, редом до членовете на семейство от племето на сините хора^[17] на пустинята, върху вълнен, ръчно тъкан килим, в кръг около димящото котле, беше изживяване, притежаващо неповторимо очарование. Всички се навеждаха едновременно към храната. Протягаха дясната си ръка, требваха по малко кускус, овалваха го между палеца и показалеца си на топчица и я поднасяха към устата си с изискан отработен жест. „за това просто упражнение се изискват толкова обноски, колкото да обелиш портокал с вилица и нож" помисли си Селене, надсмивайки се над собствената си непохватност при опитите й да омеси топчицата. Децата й се смееха и открито я сочеха с пръст, а жените, по-толерантни, й помагаха да се справи по-умело, показваха й как да го направи, но тайничко, скришом от мъжете, омотали лицата си със сини тюрбани. Преди това по същия дискретен начин я бяха научили как да си слага кърпата за глава, освен от слънцето тя я пазеше и от пясъка, и от вятъра, който във вътрешността на пустинята беше силен и вилнееше по всяко време на денонощието.

Очите на Селене бяха зачервени и насълзени, кожата й бе изсъхнала, а езикът — подут. Отдаваше го на сушата и ниското съдържание на влага във въздуха в този географски район. Организмът й се беше обезводнил, ноктите й бяха станали чупливи, а косата лесно се късаше. Не можеше да свикне с внезапно връхлитащия горещ вятър, който набиваше песъчинки в лицето и устата й, изгаряше гърлото й и затрудняваше дишането. Цветовете бяха наситени, ароматите бяха упойващо сладостни, хоризонтът я караше да остава без дъх, а меките извивки на дюните съперничеха на най-добрите скулптури от модерното изкуство, дори нощите бяха така изумително красиви, че приличаха на мираж, но Селене не успя да свикне с Юга.

Свечеряваше се и температурите, които през деня стигаха до петдесет градуса, започваха да спадат. Скоро щеше да настъпи часът на скорпионите и змиите, които тихо изпълзяваха и излизаха на лов, а после се шмугваха между дрехите. Криеха се в гънките на панталоните или се мушкаха на хладно в ботушите.

Селене затвори очи. Вечер, на здрачаване, до оазиса се чуваше квакането на жабите и песента на щурците. Въздухът бе наситен с аромати, а уханието на цветята прииждаше на талази с вятъра, заедно с отекването на стъпките на малкото все още останали дромадери^[18], наричани „мехари". Яхаха ги сръчните ездачи туареги^[19], които все още кръстосваха Сахара. Можеш да чуеш глухия шум от стъпките им, стига само да се наведеш и да долепиш ухо към земята, нагорещена от дневния зной.

Селене точно това и направи, но с надеждата да долови бръмченето от двигателя на „Ленд роувъра", който бе избързал и беше взел преднина в абсурдната надпревара към пъкъла. С Гунар си бяха разменили колите и бяха навлезли в Тенере, където горещият вятър сироко вдигаше облаци от пясък и заличаваше всякакви следи. От много дни, щом поискаше, можеше ясно да чуе шума от мотора на колата му. Цялата пустиня й миришеше на Гунар. Натрапчивият му мирис се носеше около шатрите хаймас, в които бе влизала по пътя си, а в три случая дори попадна на семейства, които го бяха посрещали като гост.

Всички твърдяха едно и също: държал се загадъчно и непонятно; отказвал да пренощува в шатрата, покрита с акациеви клони, с под, застлан с камилски и кози кожи, и вместо това преспивал в колата си. Бе отказвал неизменно на всички да сподели трапезата със семейството и се хранел сам в колата с купените от него продукти. Отгоре на всичко, откъдето и да бе минал, беше настоявал да си плати за водата, нещо крайно осъдително и нанасящо смъртна обида на домакина. После си бе тръгвал внезапно, без да предупреди и без да се сбогува, без да остави нещо в дар на гостоприемните стопани. С една дума — все неуместни и нетактични постъпки, които му бяха създали лошо име. Честолюбивите туареги с неприятно чувство си спомняха за него и за лошото му възпитание, всички се надпреварваха най-любезно да услужват на Селене, щедро я обсипваха със съвети, храна, усмивки и подаръци, за да й съдействат да догони нечестивеца — този обладан от дявола човек.

Нямаше нужда Селене да се преструва. Чисто и просто не криеше отношението си — показваше открито ненавистта си към Гунар, разказваше как е отвлякъл дъщеря й и вече си беше спечелила симпатията и подкрепата на племената в оазисите и в хамадата^[20] на убийствената пустиня.

Имаше нещо съмнително в преследването, нещо, което не се връзваше. Как е възможно един Одиш като Гунар, голям пътешественик, мъдър и инуитивен човек, да не познава обичаите на сините хора от пустинята? Държанието му бе открито провокативно. Не проявяваше никаква предпазливост и изобщо не се съобразяваше с нормите за добро поведение на последните африкански номади.

Нима дотолкова се бе променил Гунар? Селене го помнеше като почтителен, отнасящ се с уважение към саамите и инуитите, горещ почитател на традициите на викингите, неспособен да се надсмее над някое тяхно суеверие или да наруши някое тяхно табу. Да не би да е превъртял? А и как, по дяволите, му беше хрумнала безумната идея да заведе момиче като Анаид в толкова враждебен район като Тенере? Да не би да иска да я умори от жега! От жажда? От глад? Ами ако колата се повреди?

От няколко дни тревогата на Селене нарастваше. Особено когато откри, че следите на Гунар неизбежно и злополучно се връщаха там, откъдето бе тръгнал само преди няколко дни. Движеше се в кръг. Нима е загубил чувството си за ориентация? Нима толкова се е объркал, че не знае кое е север и кое — юг? Имаше нещо силно обезпокоително в поведението му. Освен това тя недоумяваше как беше успял напълно да изолира Анаид? Нямаше начин, дори и с магия, да се стигне до нея. Изобщо не можеше да установи контакт с дъщеря си, нито телепатично, нито посредством гадателски техники.

В началото на пустинята, след като бе прекосила планинската верига Атлас, Селене разчете формите на дюните с помощта на девойка Омар, от клана на скорпиона. Нито една от двете не успя да открие и следа от Анаид. Гунар, със или без свръхестествени способности, беше заличил с един замах виталната енергия на избраницата.

А тази вечер, тази вечер се бе случило нещо изключително странно. Когато доближи ухо до пясъка, съвсем ясно бе чула гласа на Гунар, който говореше нещо на Анаид. Колкото и да се бе напрягала, не бе успяла да чуе отговора й. Дали не я заглушаваше? И как? Беше невъзможно да разгадае хитрите ходове на Гунар, който без съмнение притежаваше голямо умение в подобни действия.

— Вглеждала ли си се в съзвездията над пустинята? — запита я изненадващо мъжки глас на френски език с едва доловим акцент.

Изтръгната от мислите си, Селене се сепна и подскочи.

Младежът беше облечен в индиговосиня туника, с полускрито от тюрбана загоряло лице с медни отблясъци, здрави ръце и очи, черни като нощта.

Селене въздъхна. Беше голяма почитателка на звездите. Беше предала тази си любов и на Анаид и за двете се бе превърнало почти в навик да излизат в градината в ясните безоблачни нощи, да се излягат на земята, да притварят очи и да изброяват с напевен глас имената на Алрай, Алдерамин или Арктурус, макар че най-любими й бяха зимните съзвездия, ярките и красиви звезди на Орион, величествената червеникава звезда Бетелгейзе или белезникавосинкавият гигант Белатрикс. Анаид, напротив, предпочиташе младите звезди, които оформяха пояса на гиганта Орион: Минтака, Алнилам и Алнитак, сини и ефирни като нея.

Сети се за дъщеря си и очите й неволно се напълниха със сълзи. Синият мъж ги изтри с опакото на ръката си, а после й помогна да се изправи, за да съзерцават заедно великолепната гледка.

Отдалечиха се на няколко метра встрани от палатките хаймас. Изкачиха се на една дюна и се излегнаха на нея, на високото. Селене вдигна очи към небето и онемя от възхищение. Приказно чистото, прозирно, осеяно със звезди небе беше невероятно красиво и я обзе странна меланхолия, подобно на стъписването пред абсолютната красота, която изпълни цялото й същество. Погледът й помръкна и тя се почувства слаба и отпаднала духом. Обичайният за нея възторг, с който неуморно търсеше въображаемата линия, свързваща Малката мечка и Касиопея, този път се изпари. Горе звездите танцуваха в целия си блясък и не искаха да бъдат разпознавани или назовавани по имена. Беше галаспектакълът на техния голям празник и както си му е редът при подобни тържествени случаи, изобилстваше от червени килими, от светлини и бляскав разкош. Гледката бе възхитителна и неудържимо я теглеше да се присъедини към небесното вълшебство.

За кратко присъствието на синия мъж от пустинята я залъга. Почувства се, все едно е сред близки и любими хора, че Анаид гледа същото небе, обсипано със светлини, а двете се хващат за ръце и чрез телепатия тихичко си предават една на друга имената на звездите. Но това трая само до момента, в който придружителят й заговори и я изтръгна от нейната замечтаност:

— Лъвът е свиреп звяр и ревът му парализира жертвата. Той не се крие, гордо поклаща гривата си и се опъва на слънце, изложил на показ целия си блясък. Лъвът е важен и надут и успява да привлече всички погледи върху себе си.

Селене се замисли. Какво ли иска да й каже?

— Лъвицата излиза на лов нощем тайно и безшумно. Прибира улова си и крие малките си от хищниците. Лъвицата е умна и силна, но само докато не зърне лъвската грива на мъжкаря.

Селене си пое въздух. Чувстваше се прозрачна и ясна, като отворена книга, безсмислено бе да се крие.

— В пустинята вече няма лъвици — направи неумел опит да се защити.

Мъжът от пустинята се облакъти на пясъка и я прониза с черните си очи.

— Старите хора разказват, че лъвът преследва лъвицата с малките й, за да ги разкъса. След това лъвицата носела улова си на него и ставала гальовна и готова да му се отдаде изцяло. Забравяла за злото, което й бил сторил.

Селене застана нащрек. Дали не се опитва да я предупреди за някаква страшна беда?

— Лъвиците са жертви на природата си. Понякога природата е несправедлива.

Туарегът кимна.

— Някога, много отдавна лъвът царувал по тези географски ширини, но пясъците и вятърът го пречупили.

Селене посочи в небето съзвездието Лъв. Току-що го беше разпознала.

— Ето го.

Синият мъж се съгласи с нея.

— Сега можем да го видим само на небето. Смятаме, че продължава да е цар на животните, но хората, идващи от Юга, говорят, че коварната Хидра^[21] е по петите му. Рано или късно ще го докопа и ще му види сметката.

Селене беше чувала за Хидра и съседните й съзвездия Гарван, Антлия и Вела, но не се остави на напетия номад да я забаламоса с многозначителните си приказки и намеци.

— Тоест лъвът опасен ли е, или не?

Мъжът се втренчи в нея.

— Лъвицата лъже. Лъвът не е отвлякъл малкото й… нито го е разкъсал.

Селене скочи. Какви ги дрънка този?

— Отведе дъщеря ми, крие я в колата си.

— Не е вярно.

Селене се натъжи.

— Не, не я е разкъсал, не би могъл да го направи.

Синият мъж се усмихна загадъчно.

— Значи просто я няма.

После измъкна от гънките на туниката си предмет и го подаде на Селене. Беше радиокасета. Селене остана много изненадана. И се изуми още повече, когато мъжът натисна копчето и в нощната тишина отекна гласът на Анаид. Беше тя. Беше нейният глас, беше разговорът, който мислеше, че е заглушен, беше малката й дъщеричка. Беше тук, запечатана на лентата, като пленница.

— Това е дъщеря ти. Друго няма.

Внезапно Селене проумя всичко.

— Влизал си в колата?

Мъжът кимна.

— Получих известие от братовчедка си Шахида. Предупреди ме за тяхното пристигане, както и за твоето. Помоли ме да спася малката.

Селене почувства, че се задушава от вълнение. Не беше сама.

Сложи ръка на гърдите си. Жените Омар й помагаха, подаваха й ръка, но, уви, напразно…

— Сигурен ли си?

Нямаше нужда да потвърждава. Острите му очи на сокол, които можеха да различат облак прах от някоя каравана от повече от хиляда километра разстояние, се втренчиха в нея. Беше загрижен, но казваше истината.

Селене се почувства ужасно глупаво. Също както се бе почувствала, когато разбра, че са я изоставили сама в хотела. Както когато откри, че нейният Гунар й е враг, а не любим. Беше една нещастна глупачка.

И тогава се разрида отчаяно и безутешно. Този път не заради Анаид. Оплакваше тъжната си съдба на измамена жена. Мъжът обви раменете й с ръце и Селене скри лице в индиговосинята му туника, като я намокри със сълзите си.

Селене бе силно озадачена. Гунар се бе държал много невъзпитано, така че всички да го запомнят. Ненавистта оставя спомен в съзнанието на хората. Никой не забравя онзи, който обижда или оскърбява. Гунар беше действал преднамерено. Бе оставял следи на всяка крачка по пътя й, и то толкова очевадни, та всеки би се сетил, че е нагласено. Като онзи случай, когато бе сбъркала посоката и бе тръгнала към брега. Някакъв мъж, обикновен човечец, когото бе качила в колата си, й разказа за някакъв странник, рус и висок, с особен поглед, който смачкал кокошките му и избягал. Поел на юг, към Атлас, а не към Агадир и Атлантическия океан, както тя бе предполагала. А и този негов ужасен навик да се запасява с храна и вода от всяка лавка, да купува женски дрехи по пазарите, да крие от хорските очи нещо, старателно завито на задната седалка, уж тъпо и упорито, но всъщност хитро и добре премерено, така че хем старанието му да не остане незабелязано, хем и да не буди съмнение.

Това означаваше, че Гунар искаше тя да го следва по петите. Гунар й бе подхвърлил стръвта за примамка, а тя бе налапала въдицата и се отдалечаваше все повече от дъщеря си. Ами да, ясно като бял ден, прилъгваше я да се насочи на юг, следователно Анаид бе тръгнала на север. Селене потрепери. Дали не беше във владенията на Бялата дама?

Трябваше да се свърже с Елена. Беше възнамерявала да оправи нещата сама, но бе изгубила много време в следване на фалшива следа.

Селене вдигна очи към обсипаното със звезди небе и срещна погледа на мъжа от пустинята. Беше загадъчен като хоризонта с променливи дюни и с остър ум, блестящ като звездите, изпъстрили нощта. Беше хубав и много представителен мъж.

— Ела с мен.

Селене се поколеба. Ако това ще нарани Гунар…

— Той ще научи ли?

Ездачът от пустинята твърдо отрече:

— Забрави за него тази вечер. — И й предложи да го хване под ръка, за да я заведе в своята шатра.

Селене обаче не прие поканата му.

— Искам отмъщение — изрече само.

Той я хвана за раменете и я застави да го погледне в очите.

— Не знаеш какво искаш.

Селене се отскубна и хукна към колата си.

Глава четиринайсета

Анаид с мъка отвори очи. Клепачите й бяха натежали като каменни плочи, а главата й се пръскаше от болка. Наистина ли бе пътувала назад във времето? А зеленият камък? А Дасил? В ужасяващото пропадане беше изгубила камъка, който бе стискала здраво в дясната си ръка. С негова помощ можеше после да се върне обратно в своето време. За щастие, все още държеше в другата си ръка огнивото и прахана, с които да изгори магьосническия талисман на графинята.

Но къде се намира? Това не е тъмната килия, където се предполагаше, че трябва да е затворена графинята. Или е? Беше се приземила в леденостудено място. Под нея бял чаршаф покриваше твърдия дюшек, а на тавана блещукаха слаби светлинки. Духна вятър и студена, тежка капка падна на носа й. Беше снежинка, довеяна от близкото дърво. Но тогава този възчерен заплашителен таван беше небето? Взря се по-внимателно и разбра, че е на открито, под тъмния небосвод, обсипан с бледи, едва мъждукащи звезди.

Тръпки я побиха от страх. Не беше предвидено да се озове насред планината. Сега как щеше да намери замъка на графиня Ержбет Батори? Как щеше да стигне до покоите й? Карпатите бяха зловещи или поне така й се сториха, понеже беше в XVII век, когато още не бе открито електричеството, нямаше асфалтирани пътища, нямаше улично осветление, нямаше светещи афиши. Нощите от преди четиристотин години чисто и просто тънеха в пълен мрак. Някъде отдалеч се разнесе протяжен вой и тя се сети, че гъстите планински гори са населени с мечки, рисове, вълци, лисици и белки. Земя на вампири и магьосници Омар, познати като самодиви, феи, вълшебници или чудодейки. Независимо от загадъчното очарование, което излъчваше местността, разположена в близост до Трансилвания, кръстосвана надлъж и нашир от безгрижни цигани и периодично завладявана от потайните, неразгадаеми турци, районът никак не й се нравеше. Никога не бе обичала историите за магьосници от Карпатите, които Деметер й бе разказвала. Така й не бяха успели да я развълнуват, дори не бяха предизвикали студени тръпки. Същото беше и сега, въпреки че бе върху бял чаршаф. Много скоро я обзе смътно подозрение. Дали наистина това бе чаршаф? Не, нищо подобно. Плъзна ръка по твърдия леден дюшек, върху който бе паднала, и осъзна, че е тънка покривка от сняг. И не само това. Беше гола и премръзнала насред някакъв път. Даде си сметка, когато чу чаткането на конски копита и тракането на дървените колела на приближаващ се файтон. От двете страни на пътя като жива ограда се издигаха гъсти кленове, които хвърляха чудновати и призрачни сенки. Обгръщаше я плътна тъмнина, щяха да я смажат и никой нямаше да открие тялото й. Понечи да се надигне, да се изправи и да избяга, но беше напълно изтощена след дългото и необичайно пътуване през времето.

„А Дасил?", запита се тя. Жива ли е? Къде ли се намира? Последното, което си спомняше, бе как отчаяно се бе вкопчила в нейния камък. После вихърът ги подхвана и двете започнаха да пропадат във водовъртежа, а сега нямаше помен нито от Дасил, нито от камъка.

Изглежда, Кристине не беше пресметнала добре пристигането й. Кой ден е? Според предвиденото по план трябваше да се появи на 29 декември 1610 година. Дали не беше сбъркала в изчисленията?

Най-сетне успя едва-едва да надигне глава и съзря в далечината, там, на високото, малкия замък — истинско гнездо на орли, разположено след скалите. Беше непревземаем, изолиран, брулен от ветровете и от снега. Сигурно беше замъкът Шейде, просмукан от кръвта на невинни момичета. Ако наистина е така, неговият лабиринт от подземия навярно крие всевъзможни уреди за изтезания до килиите, където кръвожадната графиня държи затворени жертвите си. Тракането на колела отново се чу, този път по-близо. Файтонът приближаваше все повече. Анаид стисна зъби и направи нечовешко усилие, за да изпълзи встрани и да се махне от средата на пътя, но не беше по силите й.

Ержбет Батори беше бясна, а когато графинята бе в лошо настроение всичките й слуги трепереха от страх. Никога не се знаеше върху кого ще си излее гнева. Преди изпадаше в подобни състояния само от време на време, но през последните години от многото кръв й се бе размътил мозъкът и съвсем беше откачила. Някои твърдяха, че лудостта й е наследствена, защото във фамилията Батори мнозина страдали от душевно разстройство. Впрочем те яростно защитаваха тезата си, като привеждаха множество доказателства.

Онези, които я познаваха по-добре, приписваха умопомрачението й на горската вещица и разказваха как в нощите, когато луната нараства, графинята бясно препускала с коня си в дебрите, където се срещала с някаква стара жена, която й давала да пие всевъзможни отвари и билки.

Така или иначе, каквато и да беше причината, графинята беснееше в каретата си, размахваше голямата си игла и взирайки се в изплашените лица и свитите тела на момичетата, търсеше бяла плът, в която да я забие. Проблемът беше, че момичетата, които пътуваха с нея, доведени от вярната й прислужница Хо Илона, изобщо не й бяха по вкуса. Бяха прекалено груби, възедри и със здраво телосложение, а отгоре на всичко и необразовани, пълни невежи.

— Не са щерки на Земан^[22], във вените им не тече синя кръв, ти ме измами — сърдеше се графинята, оглеждайки мазолестите им ръце и загорелите им селски лица.

— Кълна ви се, господарке — мъчеше се да се оправдае злодейката Хо Илона, — подбирани са по време на Прядки, в Ново Место. — Имаше предвид празненството, на което дъщерите на благородниците се състезаваха в сръчност и показваха уменията си да бродират и сладкодумно да разказват истории.

Ержбет Батори се разгневи и възмутена посочи с иглата си една от тях.

— На Прядки ли? Ето, например ти. Теб изобщо не те виждам как ще вденеш копринен конец в иглено ухо, а камо ли да измислиш някоя свястна история. Не разбираш от нищо друго, освен да даваш зоб на кравите и да скубеш цвекло.

Момичето се сви уплашено, като не смееше да я погледне в очите или да й възрази.

Ержбет Батори разтвори кожите от белка, в които се бе загърнала, и разкри пред очите на девойките грациозната си бяла шия, окичена с красиви италиански перли, и съвършения овал на лицето си, обрамчено от дългите й тъмни коси. Високомерно вдигна глава.

— Забележете бялата ми кожа, коприненомеката ми коса, безупречно чистите ми ръце, а после погледнете тези мърши, този измет, това мизерно подобие на човешки същества. На петнайсет години са, а вече са спаружени и похабени. Погледнете мен! Вижте ме, казах да ме гледате!

Хо Илона започна да ръчка и щипе момичетата, за да вдигнат сведените си очи така, както бе заповядала графинята.

Една от тях, по-съобразителна и умна, възкликна с престорено възхищение:

— О, господарке, каква хубост! Красотата ви е ослепителна!

Ержбет се поуспокои, макар че тракането на колелата както обикновено я дразнеше. Вече почти не излизаше от замъка си, не ходеше до Виена, не приемаше и поканите за пищните сватбени тържества на унгарските дворяни. А и за какво да го прави? Старателно си беше създала славата на ексцентрична особа и сега спокойно можеше да се отдаде на сладко бездействие в своето царство на ужаса. Никога преди, във всичките си многобройни превъплъщения, не се бе вживявала в по-подходяща самоличност от тази. Пасваше й идеално, беше точно по неин вкус, отговаряше на характера й и позволяваше да се разгърне напълно и да се покаже такава, каквато е. Сегашният й образ бе съвършен, представяше я като всемогъща графиня, достатъчно близка с краля, тиранична със селяните и слугите, а същевременно на разумно разстояние от кралския двор и от градовете, дръзка и безразсъдна, вдъхваща страх. С годините бе успяла да издигне около себе си непреодолима защитна бариера. Всички я уважаваха и се бояха от нея. Повечето хора я ненавиждаха, малцина се осмеляваха да я сочат с пръст, макар и за кратко, защото наемните й копои веднага ги хващаха и ги водеха при нея, а после те просто изчезваха.

Все пак едно нещо й се изплъзваше от контрола: слуховете, които се носеха по неин адрес, и напоследък лошата й слава на зла вещица толкова се бе разпространила, че бе надвиснала над главата й като тежко бреме. Беше повече от очевидно, че видът й не отговаря на реалната й възраст. Кожата й бе гладка и по младежки свежа, лицето й бе прозирнобяло, в тъмните й коси не можеше да се види нито един бял косъм. Не успяваше да прикрие и напиращата си енергия. Беше подвижна и когато ходеше на лов, пъргаво скачаше на коня си и яздеше диво в галоп, с блеснали очи и пламнали от руменина страни. Изумителната й жизненост й позволяваше седмици наред да не спи и да прекарва цели нощи в танци, без умора. Довеждаше до пълно изтощение слугините си и се говореше, че най-старите от тях са я познавали отпреди такава, каквато си беше и досега, млада и добре сложена вдовица. Разправяха, че когато овдовяла преди години, изглеждала по същия начин, със същия младежки вид. Но всичко това бяха само слухове.

Истината бе, че в околията името й не се споменаваше. Смяташе се, че носи лош късмет. Беше позната като „хищницата" и бащите затваряха дъщерите си в обора веднага щом се чуеше, че хайдуците на графинята идват насам, конвоирайки специалните й агенти, натоварени със задачата да й намират девици. Вече никой не искаше да й дава дъщерите си да прислужват в замъка. Преди това се приемаше за чест, но с времето се превърна в кошмар и в заплаха за надвиснала опасност. Лакомията на графинята, жадна за млада кръв, не знаеше граници. Вече почти не бяха останали девойки, които да прибави към ловните си трофеи, а и децата по улиците изчезнаха. Народът осиротя, загубил чедата си. Майките горко плачеха, а младите мъже се видяха принудени да се изселят в други околии, за да намерят невеста, та да се задомят. Всички знаеха, с мъдростта, която притежават бедните, че дъщерите им не са между живите и са умрели от ръката на графинята. Никой не вярваше нито дума на приказките за странни беди, застигнали момичетата, за нечувани тежки болести или тайнствени нощни бягства. Знаеха, че подземията на замъка Шейде, където почиваха тленните останки на господарите Надасди, бяха пълни с малки ковчези, в които гниеха телата на дъщерите им. Известно им бе, че земята в парка беше изровена и осеяна с гробове и едрите псета на графинята понякога се появяваха в кухнята, зловещо захапали някой кокал. Прекалено много момичета бяха изчезнали, та да вярват на лъжите. Хората бяха наясно. Графинята колеше девойките и се къпеше в кръвта им, оттам беше и младежкият вид, на това се дължеше и нейното безсмъртие.

Кочияшът спря и Ержбет Батори, която се бе поуспокоила, отново стана нетърпелива. Подаде глава през прозорчето и извика сърдито:

— Продължавай! Защо спираш?

— На пътя има две мъртви момичета, господарке.

Графинята остана невъзмутима. Не беше давала заповед да убиват никого извън замъка, но все пак не намираше нищо странно. Някои момичета се изкатерваха през високия зид, но макар и да успяваха да избягат, в крайна сметка намираха смъртта си в гората, станали жертви на лисици, на глада или на студа. Беше краят на годината, периодът на най-лютата зима. Никой не можеше да оцелее и една нощ навън, без покрив над главата и без огън да се сгрее.

— Минете през тях. Прегазете ги, та да сме сигурни, че наистина са мъртви. Снегът ще свърши останалото и утре сутринта ще дойдете да изкопаете трапове и да ги погребете.

Въпреки това, било заради колебанието, което бе доловила в гласа на кочияша, или просто тласкана от нездраво любопитство, тя подаде глава, за да се увери в истинността на думите му и застина от видяното. Сякаш се намесваше пръстът на провидението. Бедният кочияш също бе ококорил очи, изгубил ума и дума.

— Госпожо, струва ми се, че са още живи… Май дишат, а едната май помръдна ръка.

Друго обаче силно бе впечатлило Ержбет Батори. Нещо друго, и то съвсем различно.

— Виж тази вече наистина е добър екземпляр от дъщерите на Земан. Тя е наистина красива. Забележи, Хо Илона, виж я само колко е стройна и бяла, какви изящни ръце и какви красиви и добре сресани коси.

Хо Илона погледна разсеяно. Бе разтревожена. Нямаше никакво желание да опира пешкира за нещо, което не зависеше от нея. Осъзнаваше, че мами господарката си, пробутвайки й прости селски девойчета за благороднички, но вината не беше нейна. Вече никой не й даваше момичетата си и трябваше да търси всеки път все по-надалеч и по-надалеч. Новините бързо се разпространяват, особено лошите. Потропаше ли на някоя колиба, дори не й отваряха. Селяните я посрещаха със страх, отговаряха уплашени, шепнешком, но твърдо и категорично я отпращаха. „Върви си, нямаме какво да ти дадем" — бяха категорични те. И тъй като тя не можеше да се върне с празни ръце, в крайна сметка купуваше бедни сирачета или калпави момичета, които за нищо не ставаха и бяха само в тежест на родителите си. После се налагаше да лъже графинята, като се мъчеше да я убеди, че са дъщери на благородници. В последно време я бе обзела налудничавата мания да иска жертвите й да са непременно със синя кръв, като че от тази дребна подробност зависеха бъдещето и животът й.

— Качи я в колата — властно заповяда графинята.

— И двете ли, господарке?

Графинята направи гримаса.

— Тази хилавата не я ща — рече, сочейки Дасил, полускрита в канавката, — само кожа и кости е, истински скелет. Искам онази, по-високата, по-хубавата. — Очите й не се отделяха от Анаид.

Хайдуците, които пътуваха на капрата на файтона, направиха няколко крачки, клекнаха в снега и вдигнаха на ръце бялото тяло на Анаид. Увиха го в плащ и го вкараха във файтона. Графинята плесна властно два пъти с ръце, за да накара момичетата да се сбутат и да направят място на непознатата на седалката, покрита с гранатовочервено кадифе. После даде знак да потеглят.

Не забеляза, че един от нейните хайдуци, по-състрадателен от останалите, беше увил другото момиче в своя плащ и го бе качил на капрата до себе си. Загърна я добре и й подаде да отпие глътка вино от кожения мях, скрит под дебелата зимна дреха. От признателност за сторената добрина момичето едва-едва се усмихна, дари го с измъчена, но толкова мила усмивка, че той никога нямаше да я забрави. Сякаш пеперуда кацна на лицето й и изпърха с крилца на устните й.

— Свестете я! — заповяда графинята и посочи Анаид.

Очевидно новата придобивка, обгърната в ореол от тайнственост, която като по чудо й бе изпратена от съдбата насред пътя, бе обсебила напълно съзнанието й. Беше дошла в най-подходящия момент, точно когато бе изгубила всяка надежда, че са останали благородни момичета, за да се окъпе в синята им кръв.

Хо Илона старателно се зае да разтрива посинялото тяло на Анаид.

— А вие там? Какво стоите и зяпате? Помогнете ми.

Скоро Анаид усети по себе си множество услужливи ръце, набръчкани, груби и мазолести, които започнаха да я щипят, да я пляскат, да я разтриват. Бяха нерешителни, издаващи боязън, но й подействаха добре и й помогнаха да почувства отново тялото си живо.

— Тази нощ искам да ми я облечете и срешите добре косите й. Ще вечеря с мен. Тя и още някоя, по твой избор — нареди графинята на слугинята си, след което щракна с пръсти и слезе от файтона в мрачния вътрешен двор на замъка.

Хо Илона процеди нещо през зъби, недоволна. Все на нея се падаха най-трудните задачи. Дорко, тъкмо обратното, висока и здрава жена, вечно се измъкваше. На нея не й възлагаше да прави чудеса и да превръща селянки в дами. Графинята я пазеше за най-пъклените и мръсни дела.

— Хайде, по-живо! Какво се влачите като черва! — изкрещя в лошо настроение Хо Илона на момичетата, като ги ръчкаше и налагаше с ръжен.

Новопоявилата се изневиделица нахалница бе разпалила апетитите на графинята. Предстоящата вечеря и задачата, която й бе възложила, със сигурност не вещаеха нищо добро. Щеше да се наложи да прекара още една безсънна нощ и да работи извънредно. Беше наистина много ядосана.

Анаид вървеше посърнала из коридорите на замъка редом до бедните босоноги селянки, ръчкани и грубо навиквани от Хо Илона. Беше потресена от ужасяващата гледка на човешка скръб и отчаяние. Какво правеше тук? Как бе станала пленница на графинята? Какво щеше да й каже? Кристине й бе обещала, че когато я прехвърли в миналото, ще се озове там на 29 декември, след като Ержбет е вече задържана и затворена в покоите си. По това време не трябваше да има повече жертви и единствената задача на Анаид беше да й открадне талисмана и да го изгори. Нещо се беше случило, нещо, което бе променило обстоятелствата. Трябваше да провери кой ден е и да изчака до 29, без да влияе на хода на събитията. Кристине й го бе набила в ума, многократно й бе повторила, че миналото не може и не бива да бъде променяно.

В едно бе наистина сигурна — беше пътувала назад във времето и сега бе в седемнайсети век. И ако наистина беше седемнайсети век, нейният си двайсет и първи век сега й се виждаше привлекателен. Точно върху това размишляваше, докато вървеше из огромните, студени и мрачни коридори и погледът й блуждаеше по изпитите лица и мръсните, зловонни дрехи на слугите. Бяха пълни с въшки, лицата им бяха надупчени от белези от едра шарка, а срамотиите си прикриваха в дрипи. В очите им се четяха жалост и състрадание, понеже, макар и бедни, те, за разлика от нея, поне щяха да останат живи. Всички в замъка бяха наясно каква съдба очаква и това, и останалите момичета. Някои дори се осмеляваха скришом да й прошепнат по някоя насърчителна дума, докато ги водеха към зловещите подземия на замъка.

А Дасил? Не можеше да си я избие от ума. Дори не я бе видяла, но пък добре бе чула как графинята нареди да я оставят в снега. Беше оцеляла от пътуването във времето, но бе станала жертва на графинята, без тя да може да стори каквото и да било, за да й помогне. Докато пътуваха във файтона, й бе невъзможно да направи магия. Сега, когато Ержбет не беше тук да я следи зорко, си даваше сметка за огромната мощ, притежавана от тази Одиш. В колата, прикована от погледа й, се бе усетила като пленник в ръцете й и обект на чудовищния й стремеж за притежание. Анаид бе положила усилия да не прави никакво движение, да не изпусне нито думичка, за да не заподозре коя всъщност е, докато с крайчеца на окото си бе наблюдавала как ръцете на графинята небрежно си играят с червен медальон, увесен на врата й.

За миг бе изпитала желание да го отскубне и да го изгори пред очите й. Разбира се, това би било равнозначно на самоубийство. Беше убедена, че е талисманът, причина за толкова безброй мъки и нещастия. Не биваше да изпреварва събитията, още не бе дошъл моментът.

Беше видяла страха, оставил отпечатък по лицата на бедните момичета, и гледката на техния ужас беше безкрайно по-потресаваща от онова, което й бе разказвала Ледената кралица. Как можа да изостави момиченце при температури от десет градуса под нулата, и то през нощта, голо на снега? „Дасил, Дасил" — повтаряше си, без да спре да мисли за нея. Трябваше да се върне и да я спаси. Всяка изминала минута, всеки час можеше да е смъртната й присъда. Как да избяга?

И тогава я видя. Точно минаваше край сервизните помещения на кухнята, откъдето се носеше приятна миризма на топла и вкусна яхния. Дасил едва ходеше, облегната на рамото на млад мъж. Позна я по усмивката, макар че, загърната в широкия плащ, приличаше на някое хлапе. Беше само миг, но Анаид я повика телепатично, Дасил извърна глава и очите й блеснаха от радост. Тайничко й показа зеления камък в ръката си.

Анаид си отдъхна облекчено, не беше изгубила връзка със своето време. Можеше да се върне.

Въпреки това, когато стигна до подземния затвор, сърцето й слезе в петите. Десетина момичета, дрипави и изгладнели, ги посрещнаха с викове и плач, протегнали умолително ръце за къшей хляб към безсърдечната Хо Илона. Анаид не можеше да повярва. На практика момичетата бяха полуприпаднали и отчаянието им бе толкова голямо, че гълтаха собствените си въшки и преследваха плъховете, за да ги хванат и да ги изядат живи. Хо Илона грубо я блъсна в една килия и се изправи заплашително пред момичетата.

— Ревлите първи ще умрат. Чухте ли ме добре?

Да, чуваха я, но им беше все едно. И Хо Илона ги остави отново, потопени в мрака и в трагедията.

След като ще умрат, трябваше ли и да гладуват? — сигурно се питаха те. Или може би вече бяха престанали да си задават въпроси. Гладът и жаждата бяха достатъчно жестоки, за да заличат всяка рационална мисъл.

Анаид обаче трескаво продължаваше да мисли и взе решение да облекчи страданията на момичетата. Не й костваше прекалено много, Кристине я бе научила на толкова неща. Скри ръката си под наметалото и като промърмори заклинание, извади голямо парче кървавица и бял хляб. Никоя не се запита как и откъде беше взела храната. Просто всички се нахвърлиха отгоре й. Не се изненадаха и когато Анаид извади едно след друго изпод дрехата кани с вода, зеленчуци, пресни плодове и печени картофи — всичко, за което се бе сетила, че може да е обичайната им храна. Скоро, заситени и доволни, те се опънаха на смрадливите сламеници и за първи път се усмихнаха. Усмихнаха се една на друга и на Анаид. Гладът те кара да си загубиш ума, направи си извода Анаид. От звероподобни същества момичетата отново си бяха възвърнали човешкия облик и държание.

— Истинско щастие е, че донесе храна — обади се едно от тях, чиито зъби въпреки младежката възраст бяха почернели.

— Така ще умрем щастливи — добави друго с такова примирение, че хвърли в ужас Анаид.

Но това беше само тяхното мнение. Останалите момичета не мислеха така.

— И какво пък толкова щастливо дириш в смъртта?! Графинята ще ни боде с иглите си до кръв.

— И ще се окъпе в кръвта ни.

— И ще ни нареже на парчета.

— Преди това живи ще ни одере.

— Или ще ни удря с камшика си.

— Аз няма да мога да понеса болката. Няма да мога.

— Майка ми ще ни спаси, не се тревожете. Майка ми ще ни спаси! — извика друга с упование.

— И къде е? Не я виждам?

— Вече идва. Извиках я и чувствам, че е съвсем близо. Ще ни спаси.

— Що не млъкнеш вече? Откакто си тук, все това повтаряш, ама майка ти не може да ни спаси.

— Защо пък да не може? Тя знае да прави магии и ме предупреждаваше, че графинята е вещица. За съжаление обаче, не й обърнах внимание.

Анаид разпозна в момичето със сламеноруса коса и светли очи една съвсем млада Омар, още непосветена. Може би майката е знаела какво очаква щерка й, но нищо не е можела да направи, за да го предотврати. Тя обаче можеше.

— Слушайте ме внимателно. Аз ще ви измъкна оттук — рече Анаид, като бавно произнасяше думите, мъчейки се да си припомни уроците по унгарски, който й бе преподавала Кармела.

За щастие, притежаваше дарба към езиците и това й бе позволило да разбере какво си говорят.

Момичетата млъкнаха и се вторачиха в нея. В погледите им се четеше смесица от недоверие и искрица надежда.

— Невъзможно. Никой не е излязъл жив оттук — възрази категорично едно от тях. — И трите ми сестри умряха.

Анаид нямаше да допусне униние.

— Коя година сме?

Всички мълчаха и Анаид с ужас осъзна:

— Нима не знаете годината? Седемнайсети век е, предполагам?

Младата Омар й се притече на помощ.

— Хиляда шестстотин и десета година сме — тихичко каза тя. — Декември хиляда шестстотин и десета, след слънцестоенето.

— Кога беше то?

— Преди седем дни — бързо отвърна младата Омар, като в сините й очи проблеснаха искрици на разум.

Анаид дишаше учестено.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Днес е Денят на невинните младенци. Денят, в който царят злодей Ирод наредил да заколят всички новородени мъжки рожби на Витлеем, Юдея, за да не може никой да му отнеме властта и трона^[23].

— Двайсет и осми декември… — Анаид нервно потри ръце.

Следователно остава едно денонощие до момента, в който графинята ще престане да убива. С идването на Туршо на двайсет и девети декември безчинствата на графинята ще приключат веднъж завинаги. Да, но… дотогава? Дали ще вземе последните си жертви? Сигурно ще бъде като дракон, който в предсмъртна агония помита с последния удар на опашката си всички тези невинни момиченца? А тя самата? Тя, избраницата, също ли ще умре? Как може да умре, като остават още почти четиристотин години до раждането й?

Отказа се да разсъждава върху тайнствата на времето и прехвърли през ума си сведенията, които бе научила от баба си. Не можеше да се посъветва с Кристине, нямаше как да прочете протоколите от съдебното решение, понеже делото още не се бе състояло. Обзе я отчаяние. Известните й данни бяха за двайсет и девети. А какво е станало на двайсет и осми? Какво ще се случи тази нощ?

Помъчи се да си внуши, че нищо лошо няма да се случи и кръвожадната Одиш няма да се измъкне от правосъдието на унгарските власти, ще я зазидат, а момичетата тук ще останат живи. Въпросът е да й помогнат, да й станат съюзници, а не да са като стадо овце, които покорно се оставят да ги поведат на заколение. Дано Бялата дама да не е сбъркала с данните.

— Прочетох в едно писмо, че Туршо, дворянин и братовчед на графинята, от фамилията Батори, е на път и скоро ще пристигне в замъка. В кралския двор са се получили много оплаквания и жалби срещу нея — подхвърли уж небрежно Анаид.

— Можеш да четеш? — изненада се девойка, която все още можеше да се нарече закръглена.

— Разбира се, че мога — отговори й, искрено изненадана. — Ти не можеш ли?

Всички затворнички поклатиха отрицателно глави. Една дори го прие като обида:

— За какви ни вземаш? Да не сме придворни дами.

— Аз съм просто ученичка — заоправдава се Анаид.

Думите й предизвикаха силното любопитство на всички около нея.

— Жените не учат — възрази едно луничаво момиченце.

— Точно така. Коя си ти всъщност? — предизвикателно я прониза с поглед висока и мършава девойка.

— Приятелка — заяви Анаид.

— Чия? На нас или на графинята?

Анаид сложи ръце на кръста си, както правеше сицилианската й приятелка Клодия.

— А вие как мислите?

Без сянка от колебание младата Омар каза нещо много странно:

— Ти, новата, си като нея.

Настана голяма суматоха. Момичетата заговориха в един глас, надвикваха се и се надприказваха шумно и безразборно, като едновременно протягаха ръце и докосваха Анаид, оглеждаха тялото й, косите й. Неочаквано бяха осъзнали, че тя не е като тях.

— Ти си благородничка и си много красива.

— Образована си.

— Откъде си? Сигурно си някъде отдалеч.

— Отрупа ни с дарове, значи си богата.

— И очите ти са странни — пак се обади младата Омар, взирайки се в зениците й. — Странно, много, много странно. А и този твой мирис…

Останалите нищо не бяха усетили. И беше съвсем разбираемо, понеже над всичко надделяваше нещо, което и Анаид подушваше съвсем ясно, а то бе вонята на затвор.

Трябваше й съюзник, за да осъществи плана си. Обърна се към младата Омар:

— Как се казваш?

— Дориска.

Анаид се опита да налучка:

— Дориска? Ние май сме роднини. Ти не си ли дъщеря на Клара?

— Не. Дъщеря съм на Ореолия.

— А, да, сега се сещам. Ореолия. Нося ти известие от моята майка.

Анаид я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл. Това на никого не направи впечатление. Беше нормално далечни роднини да си бъбрят. Така си обменяха информация и научаваха какво ново се е случило, кой е родил дете, кой е умрял, кой се е оженил.

— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето на скитите — прошепна Анаид, като се представи по протокола на жените Омар. — Идвам от много далеч, от Пиренеите.

Дориска остана без дъх.

— Дориска Лека, дъщеря на Орсолия, внучка на Мажорова, от клана на белката, от племето на даките — издекламира на своя ред тя, очарована, че е срещнала могъща другарка.

Анаид въздъхна:

— Тогава знаеш коя е графинята?

— Да, тя е Одиш — прошепна Дориска, стиснала зъби. — Разбере ли, че съм Омар, първо на мен ще ми види сметката. Кръвта на Омар й дава повече сили, отколкото тази на обикновените човешки същества.

— И как си се опазила досега?

— Благодарение на моя колан и на майчиното заклинание. Те ме предпазваха от графинята да не ме забележи, но не ме спасиха от Фикско. — Пред недоумяващия поглед на Анаид побърза да обясни: — Фикско, джуджето — гърбушко, верен слуга на графинята. От време на време организира хайки и излиза на лов за момичета, за да й угоди. Мен ме хвана, заедно с хайдуците си, докато търсех боровинки в гората.

— Много добре, Дориска, ти ще ми бъдеш съюзник.

Искрица надежда блесна в очите на момичето.

— Мислиш ли, че можем да я надвием?

Анаид се почувства длъжна да й вдъхне кураж:

— Трябва да унищожим талисмана й. Той й дава сила и могъщество. Той ще я направи непобедима завинаги.

— Талисманът й?

— Предала му е силата на жертвите си, с кръвта им и с кичури от косите им. Той ще я пази през следващите четиристотин години, оставащи до идването на избраницата. В момента, в който прибави кръвта и косата на избраницата, ще стане непобедима, ще господства над всички Одиш и ще бъде властелин на скиптъра на властта.

Дориска я погледна озадачена.

— Знаеш твърде много, и то странни неща.

— Нуждая се от помощта ти, за да й го отнемем. Аз ще го изгоря с това огниво. Единствено огънят, запален от него, е способен да развали магията и да унищожи талисмана.

— И какво трябва да направя?

— Да свалиш защитата си. Да направиш така, че да те забележи, и да дойдеш с мен тази нощ в покоите й. После, когато двете сме там, ще отвлечем вниманието й и ще изгорим талисмана.

Дориска пребледня.

— Знаеш ли какво означава това?

— Естествено.

Дориска поклати тъжно глава.

— Момичетата, които води в покоите си, умират в ужасни мъки. Чували сме отчаяните им писъци. Някои не могат да издържат и слагат край на живота си в тъмницата. Обесват се на коланите си.

— Нищо няма да ни се случи, ще видиш.

Дориска не беше толкова сигурна.

— Никой не може да оцелее. Единственото ми спасение е да остана незабелязана и да се свържа с майка си, та да ме измъкне оттук.

— Опитвала ли се да се свържеш?

— Непрекъснато го правя.

— А тя?

— Отговори ми. Наблизо е и бди над мен. Знам го.

Анаид почувства, че камък й пада от плещите.

— Могъща ли е?

— Много, но аз не съм, още не съм посветена.

Анаид я утеши:

— Ще видиш, ще излезем живи. Трябва да бъдеш хубава, за да ти обърнат внимание. Хайде, позволи ми да направя едно малко вълшебство.

И като зашепна нещо монотонно и неразбираемо, тя прокара длани по тялото и косите на младата Дориска и придаде на лицето й сияйно излъчване. Възвърна руменината на бузите й, блясъка на русите й коси, а загрубелите й ръце станаха бели и гладки.

Тази нощ, когато Хо Илона се появи и тръгна да избира поредната жертва, се спря до двете Омар и не се поколеба нито за миг. Русото, белолико момиче, със свеж и здрав вид, ставаше отлично. Как така не го бе забелязала досега?

Анаид и Дориска, облечени в бяло и с везани със сърма пантофки, сресани на букли и гримирани с оризова пудра, грубо бяха натикани в покоите на графинята. Спалнята й бе много просторна, с камина, пред която имаше огромно легло с балдахин и дръпнати завеси. В антрето кадифени килими и дамаски на червени фигури, по италианската мода, покриваха студените стени, а по пода — мечи кожи бяха разхвърлени небрежно тук-там. Въпреки запалените свещници и горящата камина в покоите беше леденостудено, а светлината едва пробиваше потискащия мрак, в който тънеше цялото помещение, от пода до високите тавани. Върху масичка имаше поднос със захаросани плодове — скъпоценна рядкост по тези негостоприемни места.

Съблазнена от примамливата гледка, девойката Дориска се приближи до подноса и подуши една круша. Беше истинска, покрита с кристалчета захар, твърда, апетитна, може би донесена от други географски ширини, узряла под топлите лъчи на чуждоземно слънце. Без много да му мисли, я поднесе към устата си и я захапа. Точно в този момент графинята отвори вратата със замах и викна гороломно:

— Какво правиш?

Бедната Дориска така се уплаши, че изпусна плода и той падна на пода.

— Крадла такава! — изрева графинята, като не сваляше страшния си поглед от нея.

Хо Илона я следваше на няколко крачки отзад. С нетърпение очакваше дали ще одобри произведението й на изкуството. В края на краищата се бе постарала да преобрази две груби селянки в изискани млади дами и беше постигнала превъзходен резултат. А сега една от тези тъпачки от чиста лакомия проваляше работата и й отнемаше заслужената награда — поздравленията, които очакваше да чуе от устата на Ержбет Батори. Беше се надявала да получи щедро парично възнаграждение или може би да й подари някоя от тъмночервените свилени рокли с бродерия и пришити перли, които толкова я очароваха. Графинята обаче, преждевременно излязла извън кожата си от яд, крещеше побесняла и пяна хвърчеше от устата й, изливайки гнева си върху глупавата селянка:

— Ти, нещастнице! Мръсна крадла! Неблагодарно същество!

Хо Илона остана настрани, без да се намесва. Знаеше, че каквото и да каже или направи, щеше единствено още повече да раздразни графинята. В подобни случаи беше много по-добре да изчака да й попремине, да я остави да си излее гнева върху поредното слугинче, допуснало това безразсъдство.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Погледни ме!

Дориска уплашена я погледна. Ержбет Батори я помириса, както хищник души плячката си, и протегна ръка — свежа и млада, към устните й, начервени в рубинен цвят. Беше готова да впие зъби в нея, да се покаже в цялата си жестокост. Анаид усети как се надига силното й желание да се хване гуша за гуша с вещицата Одиш. И точно тогава нещо стресна графинята, тя притисна ръка към сърцето си и тревожно я попита:

— Коя си ти? Кажи ми, коя си?

Свъсила вежди, с мрачен поглед прониза Дориска, която потрепери, почувствала остро пробождане в гърдите.

— Предизвикваш ли ме? — изрева Одишката, втренчила в бедното момиче очи, пронизващи като ножове. — Не смей да си мериш силите с мен! — все така заплашително добави тя.

Анаид разбра, че графинята е усетила близостта на вълшебната й мощ и я приписва на нещастната безпомощна Дориска. Веднага застана между двете. Смело и дръзко.

— Уплашена е.

Очите й се спряха на талисмана, който блестеше на брокатовата дреха на графинята и се повдигаше и спадаше на голямото й деколте заедно с развълнуваната й гръд.

— Защитаваш ли я? Много си смела.

Анаид нищо не отговори. Не знаеше дали може, или не да доведе плана си докрай сега. Какво ли ще се случи, ако дръпне талисмана на графинята в момента? Дали ще промени хода на събитията от миналото? Налагаше се да изчака, макар и да не бе никак лесно.

Почувства как нещо силно дръпва главата й и си даде сметка, че графинята бе отскубнала тънък кичур от косата й. Направи същото и с Дориска, а после пред очите на двете отвори медальона, отдели по един косъм от всяко снопче и ги сложи вътре.

Анаид преглътна мъчително.

Графинята бе подписала смъртната им присъда, на нея и на Дориска. Косичките, които пазеше в него, бяха на девойки, загинали от ръката й.

— Отведи я оттук и я приготви! — заповяда тя на Хо Илона, като посочи Дориска. — После ще решим как да я накажем — добави ехидно, сякаш церемонията по наказанието щеше да бъде черешката на сладоледа, най-сладкият миг на деня й, кулминацията на вечерта.

Анаид проследи с поглед ужасената Дориска, която Хо Илона буквално измъкна, като я влачеше без капчица жалост. Не пророни нито една сълза, не извика, не умолява. Държа се като истинска Омар.

„Това не беше предвидено в сценария", помисли си уплашена Анаид. Трябваше да действа бързо. Не можеше да предположи кога и как графинята ще реши да довърши малката.

— Хей ти, сядай тук — посочи й тя властно, с нетърпящ възражение глас.

Беше свикнала да командва. Ержбет Батори беше неспособна да говори нормално, само даваше заповеди и караше хората да ги изпълняват и да й прислужват. И ето че след настъпилата тягостна тишина, по време на която Анаид премисли възможностите как да унищожи амулета и да избяга, влязоха две прислужнички с наведени глави и страх, изписан на лицата, и оставиха на масата топли ястия, една кана и две чаши.

Ержбет наля питието, накара я да си вземе чашата, а сетне вдигна своята.

— Сега ще пиеш с мен. Вдигам тост за моята красота.

Анаид прималя. Баба й Деметер многократно й бе повтаряла, още от дете, да не приема нищо от ръката на чужд човек. Жените Одиш тровеха момичетата Омар, като ги подмамваха с лакомства и сладки, а после изпиваха кръвта им. Анаид, макар и да не знаеше, че и тя самата е магьосница, се бе научила да отказва възпитано. Тя се сети за това „Не, благодаря" което баба й я бе научила да казва всеки път, когато някой й предложеше храна или питие.

— Не, благодаря — и сега промълви тихо.

— Нима не мислиш, че съм красива.

Отказвайки да пие в чест на красотата й, Анаид бе проявила крайно неблагоразумие. Беше голямо оскърбление. Не биваше да предизвиква толкова бързо гнева й.

— Казах да пиеш с мен! — прониза я Ержбет със зъл поглед, нетърпящ оправдания.

Анаид бавно поднесе чаша до устните си, а мисълта й трескаво работеше. Ако беше сипала отрова в питието, нямаше начин да измисли нещо за противодействие, но едва ли беше отрова, понеже графинята си бе наляла от същата кана и вече жадно пиеше.

Анаид предпазливо намокри устни, пое едва няколко капки, които се плъзнаха в гърлото й. Беше топла и гъста течност, малко солена, но с приятен вкус. Цветът й беше наситен, тъмночервен, с лек виолетов оттенък. „Като нектар, извлечен от горски цветя, като вълшебен еликсир от диви плодове, набрани от склоновете на Карпатите" помисли си. И без повече да се колебае, отпи голяма глътка.

Вдигна поглед и съзря лицето на Ержбет, стъписа се, уплашена и погнусена. По ъгълчетата на устните на графинята бяха останали капчици кръв. Значи в каната имаше…

— Но това е кръв! — изпищя и захвърли чашата.

При вида на инстинктивния й жест, издаващ ужас и отвращение, графинята злорадо се изкиска.

— Какво, не ти ли харесва кръвта?

Анаид помисли, че ще повърне, но паниката и ръката на графинята стягаха гърлото й като в клещи. Графинята се бе приближила до нея и бе сключила пръсти около шията й.

— Как ти е името, момиче? — изсъска хрипливо в лицето й, а амулетът се озова опасно близо до бузата на Анаид.

В никакъв случай не биваше да научава коя е в действителност. Тогава се сети за красивото име на майката на Дориска.

— Орсолия — прошепна тя.

Но изглежда сбърка, защото графинята силно се развълнува.

— Ами да, разбира се, Орсолия. Ти си дъщерята на Орсолия, образована жена Омар. Знаех си. Впечатляваща си, излъчваш вътрешна сила… Твоята кръв ще бъде достоен завършек на моя прощален пир.

И със сръчност, която може да се придобие само с богат опит, извади игла, придържаща косата й на кок, заби я в ръката на Анаид и гребна с пръст миниатюрната капчица кръв, паднала на талисмана й.

Анаид сподави вика си. Беше взела и от косата й, и от кръвта й. Беше пленница на Одишката, а най-лошото бе, че в момента с талисмана на шията бе непобедима: косата й, кръвта й не бяха като на всеки друг, а бяха кръвта и косата на избраницата. Понечи да се приближи до графинята, но почувства отпадналост, която се превърна в пълно безсилие, когато Ержбет притисна медальона си в гърдите й.

— Моя си. Ще правиш каквото аз ти наредя. Ти ми принадлежиш.

Анаид бе станала жертва на магия за притежание.

Графинята плесна с ръце и слугинята й Дорко, едра и яка жена, метна на рамо Анаид и я занесе в тъмния ъгъл на помещението, където на стената висяха вериги, а към тях и скоби за ръцете и около врата. Извади от широкия си пояс стар ръждясал ключ, отключи скобите и вкара в тях китките й. Анаид се помъчи да окаже съпротива, но всеки път, когато се опиташе да произнесе някое заклинание, графинята я притискаше с талисмана си и Анаид усещаше, че агонизира.

Старата Дорко разкъса бялата й копринена дреха и подаде камшика на графинята.

— Искате ли първо вие?

— О, толкова е досадно, започни ти — изпуфтя графинята, като се облизваше сладострастно пред безпомощната си жертва, а после се изтегна на леглото.

Дорко стовари бича върху белия гръб на Анаид, която никога не бе и подозирала, че ударът може да е толкова болезнен. Шипове се врязаха в кожата й и я разкъсаха. Острата, раздираща болка я остави без дъх. Вторият удар беше още по-страшен. Новата рана направи предишната по-дълбока и откъсна части от плътта й. Този път тя изкрещя. И следващия, и по-следващия. И вероятно щеше да продължи да крещи от болка, докато се строполи напълно омаломощена и безжизнена, ако точно в този момент не се бе отворила вратата и не бе влязла намръщената Хо Илона, влачейки безжизненото тяло на Дориска. Китките й бяха срязани и кръвта изтичаше бавно, на капки, които пълзяха по ръцете й и оставяха петна на пода. Анаид искаше да се втурне към нея и да й помогне, но не можа да помръдне.

— Господарке, господарке, дошли са гости, а това момиче може всичко да развали.

— Гости ли? Какви гости?

— Току-що пристигнаха, госпожо. Сега ги пускат да влязат в източната зала.

Графинята отвори прозорците и лицето й помръкна. Наистина в двора пред замъка бяха спрели две карети, теглени от чистокръвни жребци, и от тях бяха слезли благородници. Как смееха да идват в замъка й в този късен час? Беше проява на неучтивост да пристигнеш в замъка на вдовица след залез-слънце. Би трябвало да се настанят в някоя странноприемница и да поискат да бъдат приети на сутринта.

— Кажете им, че съм уморена и не мога да приема никого.

— Госпожо, братовчед ви е, първият министър Туршо. Настоява да ви види.

В очите на Анаид блесна искрица надежда. Ако гостът наистина бе Туршо, може би с Дориска можеха да се спасят и да оцелеят. Животът обаче изтичаше от тялото на младата Омар.

— Братовчедке Ержбет! — чу се глас от двора.

Ержбет се отдръпна от прозореца и направи знак на Хо Илона тя да се покаже.

— Кажи му, че съм неразположена.

— Господарката е нещо неразположена — извести на висок глас Хо Илона, като сложи ръце пред устата си като фуния.

— С мен е лекар, той може да я прегледа и да се погрижи за нея.

Ержбет стана още по-неспокойна.

— Кажи им, че вече съм си легнала и може да ме събудят.

— Господарката си легна, спи и не бива да я безпокоите.

— Нима госпожата спи на светло?

— Ама че нахален досадник! Какво си пъха носа навсякъде! — изръмжа графинята. — Кажи му, че тъкмо си ми дала билкова отвара, понеже ме е втресло.

— Господарката е с температура.

Този път министърът отстъпи пред безконечните оправдания.

— Добре. Попитай я дали ще ни приеме утре рано, на разсъмване

До разсъмване оставаше още много време и Анаид си даде сметка, че ако не се намеси незабавно, нито Дориска, нито тя ще видят утрото на новия ден. Беше дошъл моментът да действа.

Затвори очи и съсредоточи цялата си енергия в разперените си пръсти, вливайки в тях всичките си останали сили. Ръцете й се превърнаха в закалена стомана и с един мощен напън тя изтръгна оковите от стената. Вече свободна, се затича лудо и се хвърли към прозореца.

— Помощ! — изкрещя тя. — Помощ, спасете ни!

Не успя да скочи, понеже Дорко я стисна здраво и я дръпна, а после я завлече пред Ержбет, която грабна камшика от ръката на Дорко и започна безмилостно да я налага.

— Глупачка! Нещастница! Жалка негодница!

Анаид обаче вече бе преодоляла страха и когато шиповете в края на ремъците се забиха в опакото на дланите й, с които бе закрила лице, гневът й изригна неудържимо и тя предизвика буря.

Мълнията с трясък връхлетя през прозореца и профуча над стъписаната Одиш, сеейки разруха по пътя си, след което изчезна през отвора на камината. Оглушителен грохот разтърси из основи замъка, а Анаид, възправена насред стихията, ставаше все по-страховита, по-силна и по-могъща. Моментът бе настъпил. Сега или никога. Извади от пазвата си вълшебното огниво и прахана и се хвърли към Ержбет, за да изгори зловещия и талисман. Графинята обаче изобщо не бе безпомощна, протегна ръка и отклони пламъка към завесите, които мигом пламнаха. Графинята извика. Едва сега я бе разпознала.

— Та това си ти! Ти си избраницата!

Измъкна от калъфа магическото си атаме, решена да я довърши. Точно в този момент вратата се отвори и в спалнята нахлуха Туршо и съдебният пристав. След тях се шмугна и слабо, пъргаво момиче, което застана между ужасната ръка на Ержбет и раненото тяло на Анаид.

— Неее! — успя да изпищи Дасил, преди да се строполи, тежко ранена в гърдите от ножа на Ержбет.

Анаид отчаяно извика, а заедно с нейния се чу и друг вик. Едра жена с големи гърди, с чисти, открити очи, каквито имат само честните хора, коленичи над безжизненото телце на Дориска.

— Дориска, миличка! — проплака тя. — Дориска, дъще.

Войниците и съдебният пристав се струпаха на вратата, но при кървавата гледка, която се разкри пред очите им, погнусени запушваха уста, за да потиснат гаденето и напиращото чувство на отвращение. Пламъците, обхванали завесите, бяха стигнали до балдахина на леглото. Дървената рамка на леглото пращеше, а гъст черен пушек предизвикваше у всички сълзене и пристъп на кашлица. Всички отстъпиха уплашени пред огнената стихия.

— В името на закона, предай се! — тържествено нареди Туршо и хвана Ержбет Батори.

Беше ужасен от зловещото зрелище. Две агонизиращи момичета и трето — прободено с кама пред очите му.

Анаид не обърна внимание на подигравателната усмивка на графинята, нито на доволната й физиономия в момента, когато я задържаха. Беше прекалено заета с Дасил, която бе загубила съзнание. Хвана я за раменете и я извлече от стаята, лумнала в пламъци. Постави длани върху тялото на Дасил, за да изцели раните й, но до нея магьосницата Омар Орсолия, майката на бедната Дориска, се изправи с тялото на дъщеря си на ръце и извика:

— Дъщеря ми е мъртва, няма я вече… Проклета да е онази, що изпи невинната кръв на детето ми. Проклинам я духовете да правят с нея каквото си искат и нека бъде подложена на адски мъки в пъкъла на Ом.

Анаид се ужаси. Дориска — мъртва? Беше умряла по нейна вина?

Не можеше да е истина. Беше същински кошмар.

Стисна очи, а после ги отвори отново.

Беше жива и не сънуваше. Всичко, което виждаше и чуваше, беше истина.

Кръвта в чашата й бе на Дориска, а тя, Анаид, бе пила от кръвта на една Омар.

Глава петнайсета

Селене направи неразумно движение и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе на асфалта и излезе от шосето. За малко да изгуби контрол, но с инстинкта на опитен шофьор изправи автомобила и колелата послушно влязоха в горския път, който водеше към заслона до езерото. За отбивката наляво имаше едно-единствено означение, което, ако не го знаеш, трудно можеш да го видиш.

Селене караше безразсъдно, но без да си губи ума. Трябваше да заблуди Гунар. Просто така. Вперила поглед в далечината, тихо произнесе думи на древния език, за да направи магия за илюзия. Зад нея, като по чудо, селският път, по който бе поела, и стрелката с табелата за към горската хижа внезапно изчезнаха, скрити зад широката корона на един бук.

През нощта Гунар неочаквано бе скъсил дистанцията. Досега двамата се бяха гонили, спазвайки негласно установените помежду им правила на играта. В края на деня, след залез-слънце, спираха. Почиваха си, вземаха душ, разхождаха се, вечеряха и лягаха да спят спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат издебнати от другия или преследваният ще им се изплъзне. Гонитбата се подновяваше на сутринта. На няколко пъти Селене се бе изкушавала от желанието да разчупи абсурдния ритуал, напомнящ на етапно състезание при колоездене, но не можа.

Сега, когато вече бяха съвсем близо до Урт, Гунар хитруваше, прибягваше до непозволени методи. Беше се впуснал в преследването, недочакал зазоряването, и така бе скъсил дистанцията. Почти я беше настигнал, деляха ги едва десетина километра. Искаше да я пресрещне, преди да е стигнала до крайната си цел, а това означаваше, че Анаид е в Урт.

Селене се бе вслушала в интуицията си, и то с пълно право. Използва всички средства да заблуди Гунар, като мина по заобиколни пътища, за да го накара да мисли, че се е отправила в друга посока, но повече не биваше да се бави, трябваше да се връща. Беше неспокойна. Вестите от клана бяха особено тревожни. Елена беше изчезнала, Рок беше станал жертва на отравяне, а някоя си Дасил, девойка, изпратена от гуанчите от остров Чинет, беше замесена в цялата тази мътна история със свръхдози, омайни билета и една Одиш.

Селене подозираше, че зад събитията стои Анаид, но нямаше как да е сигурна, преди да пристигне в Урт. По телефона усети, че Карен е изключително изплашена и съсипана от сполетелите я беди. И не беше само тя. Нощем Селене също се чувстваше потисната и изпълнена със страхове. Анаид бе прекъснала всяка връзка с нея и я беше хвърлила в отчаяние. Какво прави? Къде е? С кого? В чии ръце е скиптърът?

Колкото по-далеч бе Гунар, толкова повече се разсейваха тревогите й. Усети, че той отминава главната автострада и поема по пътя към пристанището, което водеше към Франция. Искрено се зарадва и изръкопляска като дете, доволно от своя лудория. Никой не можеше да я види, затова си позволи да отбие колата и даде свободен израз на радостта си. Беше го заблудила! В момента бе избързал напред и караше в грешна посока, към Сомпорт. Разчупи пръсти, схванати и изкривени като орлови нокти от дългото стискане на волана, въздъхна облекчено и се загледа към планините, покрити с облаци.

Все още беше светло, но слънцето вече се бе спуснало ниско на хоризонта. Времето я объркваше. Дните бяха дълги, но залезът все идваше някак неочаквано бързо. Вдъхна с наслада уханието на гора. Бяха нейните гори! Толкова й липсваха зеленината на долините, усещането за свежа влага по кожата и величествената гледка на планините. Но най-вече бе тъгувала за дърветата по родните места — букове, дъбове и кестени; черните борове и дори нарядко пръснатите смърчове, които стърчаха тук-там, маркирайки пътечките, извиващи към върха. Не възприемаше земя без дървета, гола и пуста като тази, която току-що бе прекосила. И все пак хората от пустинята бяха приветливи, а тъмните им очи и техните хаймас бяха толкова гостоприемни, също като иглутата и простодушния смях на възхитителните инуити.

Щеше да прекара нощта в хижата до езерото сама, в компанията единствено на мармоти и нутрии. Щеше да вие срещу луната на горската поляна. И може би вълчицата майка щеше да й отговори. Беше пълнолуние и кръвта кипеше във вените й, както винаги, когато луната завършваше повтарящия си цикъл.

Хижата беше сигурно място: изолирана, хората не я знаеха, а пазачът, както обикновено, щеше да дойде чак за през лятото. Отпусна се, включи радиото на колата и дори затананика някаква мелодия. Сама се разсмя, като си представи Гунар объркан и ядосан. Нямаше да я намери, играта бе приключила. Беше направила заклинание, с което си бе осигурила чудесно прикритие, издигайки около себе си защитна преграда. Имаше нужда да прекара тази нощ насаме, в размисъл, преди да се върне в Урт и да се изправи пред Съвета. Матриаршите щяха да й търсят отговорност за делата, беше тяхно право.

Хижата беше прашна, но достатъчно добре снабдена, за да прекара в нея нощта. Стенните шкафове бяха претъпкани с невероятни количества консерви — с риба тон, фабада^[24] и маринована царевица, а в малкия долап намери опаковки от зеленчукова супа и пакети с галета, захар, кафе и мляко на прах. Чакаше я истинско пиршество, което щеше да внесе радост в самотната й вечеря. Не й се занимаваше да отваря и затваря врати. Използва магия. Беше й омръзнало вечно да се съобразява, да предвижда опасностите и същевременно да внимава да не буди у никого подозрения. Жените Омар се нуждаеха от време на време да кривнат от строгия контрол на клана и да дадат пълна свобода на магическите си способности. Непретенциозни желания, дребни прищевки, които момичетата Омар си позволяваха, когато останеха сами, скришом от майките си. Дори самата Деметер се беше крила в дъбравата и там, под закрилата на своите приятели дърветата, бе произнасяла безобидни заклинания, знаейки, че дъбовете ще запазят тайната на проявената от нея слабост.

Селене беше магьосница Омар. Имаше пълнолуние, беше в настроение за вълшебства и беше изпълнена с необичаен оптимизъм, вероятно поради близостта на любимите й планини.

Пренесе от колата най-необходимото от багажа си, сложи съд с вода да заври и отвори консерва със сардина, но толкова непохватно, че си поряза пръста. Кръвта не спираше да тече, а бутилката беше празна, затова отиде до езерото да натопи пръста си в ледената вода. Когато коленичи на брега, почувства неудържимо желание да скочи във водата и да плува до пълно изтощение.

А защо не? — запита се, като започна да се съблича, без изобщо да се поколебае, без да се вслуша в разума на вътрешния си глас и без дори да се замисли дали трябва да си позволи спонтанната прищявка, която всяка тъпачка с ниско чело би определила като пълна лудост.

Само след секунда вече плуваше, като загребваше мощно и поемаше дълбоко и шумно въздух, регулирайки дишането си. Беше от абсурдните пориви, които Деметер се бе опитвала да задуши в нея. Но на своите трийсет и три години Селене вече нямаше майка, която да бърчи нос пред своеволията й. Вместо да я принуди да излезе от водата, силният режещ студ я мобилизира и й вля енергията, необходима, за да се чувства преливаща от жизненост.

Тъкмо се канеше да излезе на брега, когато сянка надвисна над езерото и затъмни плахото отражение на луната. За миг тя потръпна. Не беше от мъглата, която пълзеше надолу по планинските склонове, нито от облаците, отнасяни от вятъра. Беше нещо друго, по-обезпокоително. Някакъв странен воал се спусна над нея и забули всичко с тънка паяжина, която пречеше на светлината да прониква и спираше лъчите й. Селене усети как поглед пронизва своеобразната магическа завеса и я търси в тъмнината. Нечии очи я дебнеха и следяха всяко нейно движение. Внезапно, предателски и неочаквано, Селене усети остра болка в гърдите. Не си измисляше, беше изпитвала същата болка като дете, когато една Одиш се бе вторачила в нея.

…Една Одиш.

Замръзна на място и дълбоко пое въздух. Да, разбира се. В тъмното долови лютив мирис, който се рееше произволно във въздуха. Одишката сигурно изследваше брега, след като бе открила дрехите, колата и хранителните й продукти. А тя беше гола и незащитена насред леденото езеро.

С бързината на риба се потопи в мътната вода, с отворени очи, задържала дишането си, и за миг си представи какви ли чудеса крие дъното — тинесто и покрито с килим от водорасли, където животът под седефените черупки течеше невидим за човека. Нямаше да издържи дълго. Въздухът й свършваше, но нещо я караше да остане още под повърхността. Усещаше надвиснала опасност. И ето че наистина, съвсем неочаквано, силна експлозия раздруса езерото и смути спокойния му живот. Водата поде гърмежа като ехо и страховито забуча. Ударната вълна изплаши всички живи същества, обитаващи скали и водорасли, и пред Селене се изпречиха безброй дребни рибки, които панически се стрелкаха, изплашени от оглушителния шум и от необичайното вълнение, нарушили кроткото им съществувание.

Тя не можеше да издържа повече, изплува на повърхността и предпазливо подаде глава. Пое дълбоко въздух и се озърна. Съгледа фантасмагории на гледка — много по-зловеща от тази, която бе оставила зад гърба си, преди да се гмурне. Черен облак бе надвиснал над езерото и засенчваше голяма част от него. Пушекът излизаше от мястото, където бе паркирала автомобила. Не извика, но едва се сдържа да не го направи. Ескплодирала беше колата й. А може би също и хижата, но оттук нищо не се виждаше.

Противникът бе могъща Одиш.

Без да губи нито секунда, напрегна сетива и внимателно се огледа, за да я открие. Нищо не видя. Беше стояла прекалено дълго в ледената вода и кръвообращението й още не се бе възстановило. Почти не усещаше ръцете и краката си и трудно се движеше. Трябваше да излезе от езерото. Но откъде? Злата Одиш щеше да я спипа със стъпването на брега. Внезапно луната освети каменистата плажна ивица, която извиваше на запад. Деляха я около стотина метра, не повече. Щеше да успее да стигне дотам, разбира се, че щеше да успее.

Да, но не беше отчела изтръпването. Осъзна го внезапно и не можа да се отърве от чувството, че крайниците й се вцепеняват. Тя просто се вледеняваше. Скоро щеше да спре да усеща, щеше да загуби съзнание и… да потъне в студената вода. Вкопчи се в магията като последен шанс за спасение и занарежда заклинание за илюзия. Прошепна тихо думите, които съживяваха клетките на тялото й, с пълното съзнание, че магията няма как да раздвижи замръзналата й кръв, която вече не се движеше по вените.

Изведнъж почувства силен удар, толкова силен, че я накара да изкрещи от болка и страх. Одишката я атакуваше, беше я хванала в ноктите си и щеше да я унищожи. Една ръка я стисна здраво и обгърна кръста й, като пипало на гигантски октопод, и хриплив глас й нареди:

— Движи се и плувай. Само не стой неподвижно и не заспивай!

Гунар? Гунар е тук? Прииска й се да изкрещи от радост. Беше гласът на Гунар и тя не се уплаши, напротив, почувства се сигурна, също както когато пътуваха с шейната и той я бранеше от опасностите, които криеше Арктика, или когато ловко лавираше между цепнатините по заледената повърхност на водата и ловуваше тюлени, за да й осигури храна.

Яростно размаха ръце да заплува, въпреки че крайниците вече не й се подчиняваха. След няколко минути, само на метри от брега, загуби съзнание.

Съвзе се трепереща на леглото в хижата. Студът беше страшен, въпреки огъня, който бумтеше в камината, и въпреки дебелото одеяло, с което бе завита. Гунар духаше и ръчкаше цепениците, сякаш искаше да ги накара да се запалят, преди още пламъците да са обхванали кората им. Селене понечи да каже нещо, но не успя. Устните й се бяха схванали. Отвори широко очи в отчаян опит да привлече вниманието на Гунар и нямата й молба получи отговор. Мъжът бавно се обърна и я загледа. Пламъците заиграха по лика му. Или това беше усмивка? Селене видя как лицето му грейва и като изпусна онова, което държеше, с два скока се озова до нея, наведе се над леглото и я целуна.

Изненадана, Селене усети топлия му дъх върху устните си и нещо в нея се счупи — бучката лед, сковала сърцето й.

— Прегърни ме, прегърни ме силно — прошепна тя умоляващо.

Той се пъхна под завивката, притисна тялото й до своето и Селене се разтопи в обятията му. Топлината на Гунар проникна в кожата й и възвърна живота в парализираните й вени, почувства как кръвта отново потича по тялото й. Преливаше от желание да живее, да обича и да бъде обичана.

Тази нощ, дали беше плод на илюзия, на пълнолунието, на магическата езерна вода или на топлината на Гунар, Селене забрави коя е, откъде идва и накъде отива. Забрави за Одиш, за страха, опасността, отмъщението и бягството. Затвори очи и имаше сетива единствено за Гунар.

Зората пукна и първият слънчев лъч ги свари прегърнати и заспали. Селене се събуди и изненадана от онова, което видя, стана, без да вдига шум, облече се и направи кафе.

Беше объркана. Едно по едно прехвърли през ума си всичко, случило се предната вечер. Нещо не й се връзваше. Къде е жената Одиш? Изглежда, изобщо не бе съществувала? Тогава значи е бил Гунар? Издебнал я е, взривил е колата, омагьосал я е и я прелъсти. Погледнато от друг ъгъл, той я бе спасил и я беше избавил да не умре в езерото. Навярно точно това искаше тя да си помисли. Сигурно беше хитро скроен план, за да я сплаши, като се бе престорил на зла Одиш, за да я задържи в езерото, за да я накара да се страхува, а после да я спаси и да си възвърне доверието й.

Беше много объркана. Не можеше да се сърди на Гунар, вече гледаше с други очи на него. За нея отново бе загадъчният и вълнуващ мъж. Той ли беше предизвикал мъглата? Беше ли запалил колата й? Как я беше проследил въпреки могъщото й заклинание?

Отиде на пръсти до дрехите на Гунар и започна да рови из джобовете на панталона му. Намери ключовете за колата. Надигна чашата с горещото кафе, духна веднъж и отпи глътка. Без малко да изкрещи от болка. Ама че е глупава! Беше се изгорила. Нищо ли не прави като хората? Защо все бързаше, все действаше припряно? Не се разбираше, но едно нещо проумяваше, знаеше го съвсем ясно и не искаше да го забравя: трябва да стигне до Урт без Гунар и да намери Анаид преди него. Решението е съвсем просто. Ще избяга с колата на Гунар и ще го остави заспал в хижата.

Излезе тихо и предпазливо, затвори вратата зад себе си и се огледа. Нищо. Направи пълен кръг около хижата, но никъде не откри автомобила.

— С моята кола ли искаше да избягаш?

Гласът на Гунар я настигна през прозорчето на хижата. Беше я хванал на местопрестъплението. Селене се опита да запази самообладание.

— Щях да купя нещо за закуска, да те изненадам.

Гунар не изглеждаше сърдит, а по-скоро развеселен.

Беше се облакътил на прозорчето, гол до кръста, с ведро лице и топло излъчване в сините си очи, които я гледаха изпитателно.

— Щеше да изминеш трийсет километра, за да ми донесеш пресни кифлички?

Селене нагло се ухили.

— Разбира се, скъпи.

— Тогава ще ти се наложи да вървиш пеша, нали остана без кола.

Селене вдигна ключовете във въздуха и ги разклати, като му намигна.

— Ще взема твоята.

— Моята кола?

Селене взе да му се мазни:

— Хайде, кажи ми къде си я паркирал.

— Хей там, в онази купчина железа, зад черния бор.

Селене разтърка очи, невярваща.

— И тя ли изгоря?

— Струваше ми много, но го направих.

Селене почувства, че я избива студена пот по челото.

— Какво си направил?

— Това, което са правели испанците по време на Конкистата. Изгаряли са корабите си, за да не позволят на дезертьорите да избягат.

— Ти си луд!

— Това го кажи на Ернан Кортес и на Писаро.

Селене се отчая. Как бе могъл! Ама че магаре!

— И сега какво ще правим?

— Ще прекосим планините пеша.

— Как?

— С крака. Заедно. Двамата заедно. Освен ако не държиш да припкаш пред мен, а аз да тичам няколко метра зад теб, да те преследвам и да продължим играта на котка и мишка.

На Селене й беше дошло до гуша от преследвания и бе много сърдита.

— Изгорил си колите, понеже ми нямаш доверие.

Гунар се засмя. Беше я хванал с ключовете в ръка, готова да му открадне автомобила и да го изостави сам насред планината.

— Не се смей.

— Извинявай, Селене, но си доста забавна.

Тя осъзна в каква смешна и нелепа ситуация бе изпаднала, но не се смути. Гунар се отнасяше с нея като с немирно дете. А тя, като пълна глупачка, се хващаше на всичките му въдици. Все пак предпочете да го избие на шега:

— Добре. Ти печелиш. Нямам и грам чувство за ориентация. Не съм способна да стигна до Урт.

— Знаех си.

— Знаел си? — изненада се Селене.

— Познавам те от години.

Тя въздъхна. Беше изгубила по точки, но бе дошъл моментът да свалят картите.

— Предполагам, че Анаид е в Урт — плахо й се изплъзна от устата.

— Правилно предполагаш.

Искреността на Гунар я обезоръжи. Не очакваше толкова лесно да му измъкне истината за местонахождението на Анаид.

— Не я усещам, а и не отговаря, когато се мъча да се свържа с нея.

— Пази се.

— А скиптърът? Той в Урт ли е?

— Да, и той е там.

— Нещо знаеш ли за нея за времето, през което се преследвахме?

— Нищо.

Объркването я парализира.

— Нищо не знаеш и оставяш едно петнайсетгодишно момиче само и безпомощно?

— Не е сама и безпомощна.

— Нима?

— Сред близки и роднини е.

— Не е вярно. Моите приятелки може да се погрижат за нея, но… — Изведнъж осъзна смисъла на думите му. — Нали не ми съобщаваш, че си я оставил на Бялата дама? — заекна, невярваща на ушите си.

— Тя ми е майка.

— Тя е Одиш! — изкрещя възмутена.

Гунар не се уплаши.

— Тя й е баба, именно тя я спаси от Баалат, единствено тя може да я защити и опази от гнева на най-силните всемогъщи Одиш.

Селене побесня, негодуваше:

— Забрави ли за болните амбиции на Кристине? Кой ще опази дъщеря ни от Ледената кралица? Тя е Одиш и със съответните претенции към скиптъра.

Гунар решително отхвърляше обвиненията й:

— Кристине ще изчака, ще остави Анаид сама да вземе решение, но има още много да учи.

Селене закърши ръце.

— Ти ми я отмъкна, за да я предадеш в ръцете на майка си. Искаше да го направиш още преди петнайсет години и сега най-накрая успя.

— Не е вярно.

Селене вече не го слушаше. Сама си правеше изводите.

— Нали точно тя беше снощи тук да вилнее и едва не ме довърши.

Гунар мълчеше. Очите на Селене се разшириха от изумление. Беше изненадана от собствената си интуиция, която й дойде като просветление.

— Кристине те е насочила как да дойдеш дотук. Пак тя ти е дала идеята да изгориш колите. Така ли е? Тя ли беше?

— Бях объркал посоката и бях поел към Сом порт — отбраняваше се Гунар не особено убедително. — Ти ме беше заблудила и именно тя ме предупреди къде си и ми показа пътя към заслона. Що се отнася до колите, идеята да се взривят беше моя.

— Значи си искал да се удавя?

— Напротив! Мислех, че ще побързаш да излезеш от езерото, за да се помъчиш да изгасиш пожара. Когато осъзнах, че влизаш много навътре и се отдалечаваш от брега, се уплаших да не би да не издържиш толкова време на студа.

Селене беше ужасена.

— Значи така. Била е тук и е искала да ме унищожи.

— Не е вярно.

Селене се изправи заплашително пред него.

— Почувствах я как се цели в мен. Не се оставих да ме убие, понеже се потопих в езерото.

— Не е искала да ти причини зло.

— Не мога да ти вярвам, не мога. Ти си й маша! Ти си нейният шпионин, неин слуга, който й се подчинява безпрекословно.

Тя незабелязано пъхна ръка в чантата си, като не сваляше очи от Гунар. Пръстите й напипаха вълшебната дъбова пръчица. Предпазливо я хвана.

— Трябва да намеря Анаид и ще я намеря.

Гунар тръгна да излиза от хижата.

— Ще я открием.

— Ти не — спря го Селене.

— Нима ще ми попречиш?

Селене извади пръчицата от чантата си и я насочи към него. Произнесе някакви думи и Гунар се строполи на земята поразен.

Селене въздъхна. Заклинанието беше забранено. Разрешаваше се единствено в много краен случай. Оставяше тялото за известно време безжизнено, в състояние на пълно безчувствено вцепенение, докато се получи нова заповед, която да го изтръгне от летаргичния сън, наподобяващ по всичко на смъртта. Не го ли събуди навреме, ще умре.

Тя влезе в хижата и подхвана Гунар под мишниците. С огромно усилие го довлече до сламеното легло, което още беше топло и пазеше вдлъбнатата форма на телата им. Бяха прекарали нощта прегърнати, но сега Гунар щеше да спи сам, изоставен на съдбата си.

Няма да се разнежва. Няма да си позволи никакви чувства.

Едва го намести, зави го с одеялото и затвори прозорците. Предполагаше, че някой турист скоро ще го открие. Дори само едно докосване или човешки глас щяха да са достатъчни, за да се възстановят жизнените му функции. Гунар щеше да отслабне, щеше да изгуби сили, но можеше да издържи жив седмици в това състояние. Беше много силен. Тя коленичи до него и вдъхна миризмата му. Цялото му тяло беше напоено с нея. Целуна го по устните и тихо, едва чуто, му поиска прошка.

После излезе от хижата, затвори вратата, погледна в далечината и изчисли приблизително колко й остава до долината на Урт.

Трябваше да си вдъхне кураж, за да измине пътя, пълен с неизвестности и опасности. Самотата в планината я плашеше, но за два-три дни щеше да се добере до целта.

Глава шестнайсета

Снегът и ледовете бяха затрупали каменната крепост Шейде. Така приличаше на призрачно видение, изплувало от кошмар. Истинският ужас обаче беше вътре в него, зад стените, в подземията му.

Факлите, разположени от двете страни на тесните коридори, просмукани с влага, осветяваха пътя на съдебния пристав и първия министър и им разкриваха истинския образ на страха. Видяха много момичета: мъртви, агонизиращи, изтезавани, изнемогващи от глад или загубили разсъдъка си. Двамата обиколиха подземията, където се извършваха престъпленията, и откриха глинените съдове, пълни с кръв; затворническите клетки с пръснати по пода човешки останки; куфарчето с инструменти за изтезаване, с щипците, ножиците и ножовете, предназначени да осакатяват, раняват и да причиняват болезнено страдание; веригите, окачени на стените… Гледаха и не можеха да повярват на очите си. И преброиха собственоръчно тела, кости и човешки останки на около триста жертви, въпреки че слугите, които в продължение на години бяха безмълвни свидетели на толкова ужасии, накрая се престрашиха да си развържат езиците и разказаха за още редица подобни случаи, досега неизвестни. Признаха, че има още трупове, заровени в други имения и замъци на графинята, а също и че някои момичета са заровени в гората, в канавките край пътищата или са хвърлени на дъното на езерото. Цяла Унгария беше изцапана с кръвта на нейните жертви. Кръвожадната графиня бе положила достатъчно усилия, за да заслужи напълно прозвището си. Шестстотин и петдесет девици — погубени.

Туршо и другите кралски пратеници изправиха графинята пред съда и вземаха решение тя да изкара остатъка от живота си зазидана, без право да напуска замъка си. Анаид пък, измъчвана от угризения, изчакваше стаена в тъмното удобния момент да я нападне.

Трябваше да действа в интервала между последното убийство, извършено от кръвопийцата Одиш, и нейното изчезване. Беше пристигнала в миналото прекалено рано. Часовата разлика бе особено мъчителна и дори не й беше послужила да предотврати смъртта на Дориска.

Дали обаче наистина ставаше дума за случайно объркване, или грешката имаше някакъв скрит смисъл, неподозирана цел?

Полагаше усилия, но не можеше да забрави за смъртта на малката. Беше толкова хубава в бялата копринена дреха, с вдигнатите на кок коси, с вълнистите къдрици, падащи като каскада на тила й. Като булка в деня на сватбата си — кърваво бракосъчетание със смъртта.

Не беше ли я обрекла тя, като я избра да й бъде съюзник? Не беше ли се оказала тя пръстът на съдбата за девойката Омар?

Междувременно Дасил се бореше между живота и смъртта, пред очите на Орсолия, безсилна да стори каквото и да било.

Анаид не можеше да й помогне. Раните й бяха заздравели, без да останат белези, но докато беше подвластна на графинята, животът й се люшкаше несигурен, на непрекъснати приливи и отливи. Когато Ержбет Батори стиснеше амулета си, Анаид губеше сили и съзнание. Съобщиха й, че графинята с часове кръстосва стаята си, като лъв в клетка, и шумно се надсмива на наказанието си. В тези моменти се вкопчваше в амулета си, стискаше го и бавно убиваше Анаид.

Трябваше да унищожи талисмана на графинята. Затова беше предприела пътуването назад във времето, затова бе рискувала живота си, своя, на Дасил и на Дориска.

При все това как щеше да влезе в стаята, където тухла по тухла зазиждаха горделивата Одиш, която се подиграваше на собствените си палачи и на човешката им глупост? Щом свършеха със зазиждането, тя щеше да изчезне като дим и само мистерията и легендата за нея щяха да останат за вечни времена.

Изведнъж графинята изкрещя:

— Плъхове!

Работниците, които издигаха последната стена, не й обърнаха никакво внимание.

— Има плъхове! — повтори сърдито графинята, недоволна, че не й отдават нужното уважение.

— Аз лично виждам само една гадина — изхрачи се презрително въоръженият до зъби хайдук — охрана, и заповяда на работниците да не спират.

Графинята предпочете да замълчи, за да не ядосва повече мъжете. Анаид обаче съзря в това възможност да се добере до затвореното помещение.

Не й бе трудно да се свърже с плъховете и да научи от тях пътя към подземията. Не че бяха любимите й животни, напротив, дори я отблъскваха с противния си вид и с онова, с което се хранеха, но нямаше друг начин, ако искаше да изпълни намерението си. И така, вече озовала се в тъмните коридори и заобиколена от големи гризачи, които по онези места бяха господарите на замъка, Анаид си съблече дрехите и се съсредоточи в заклинанието за преобразяване. Тялото й се смали и когато се увери, че лицето й се е превърнало в муцунка, а здравите й зъби могат да издържат всякакъв тежък предмет, захапа огнивото и праханта, които носеше със себе си от бъдещето, и подареното й от Орсолия атаме, което бе принадлежало на Дориска.

Беше се превъплътила в отвратителна голяма мишка, от онези, дето пъплят из помийните ями, силна и смела, способна да се пребори с много по-голямо от себе си животно, макар че славата й не бе точно такава. Беше готова да последва из лабиринта на коридорите новите си приятелки и водачи.

Графинята не забеляза веднага присъствието й. Беше прекалено заета да пробва безбройните си накити. По време на дългото си зловещо царуване беше натрупала цяло съкровище от скъпоценности. Беше помолила да я зазидат с тях, според обичаите на египетските фараони. В момента се радваше на суетата си, макар и в пълна тъмнина.

Благодарение на острото си зрение на гризач Анаид можеше да вижда съвсем ясно и внимателно огледа стаята. Беше спално помещение с отделна ниша с легло, като двете му части бяха свързани със сводест таван под формата на арка. Беше стая за гости и нямаше много мебели. Скромна, студена и лишена от удобства.

Анаид се притаи в ъгъла, възможно най-отдалечен от графинята, и се приготви пак да се преобрази в момиче.

Точно в момента, когато краката й възстановяваха формата си и последните гърчове на прехода утихваха, графинята подуши въздуха и усети присъствието й или, по-точно, долови наличието на нещо непознато.

Анаид беше подготвена. С бързината на див заек размаха атамето на Дориска, разтрои образа си, за да обърка графинята, и с един точен удар сряза верижката, на която талисманът висеше на врата й. Хвана го във въздуха с другата си ръка. Ударът беше изключително неочакван и дори графинята не успя да го предвиди.

Ержбет веднага зае отбранителна позиция, но късно. Посегна към врата си, за да почерпи сила от амулета, ала установи, изпаднала в истинска паника, че го няма.

Анаид бързо драсна кремъка и запали праханта, без да губи нито миг. Наясно бе, че това ще е най-трудното, най-рискованото, понеже ще остане незащитена, под ударите на разгневената Ержбет, но вече бе предвидила подробностите. Издигна бариера между двете и се задейства, без много да умува. Талисманът пламна в момента, в който побеснялата графиня проби защитата й, скочи върху нея и заби магическото си атаме в гърба й.

Анаид посрещна удара, без да осъзнава колко е дълбока и сериозна раната. Острието бе потънало над кръста чак до бъбрека й и атамето остана там, забито до дръжката. Въпреки това тя не се предаде и не загуби съзнание. Напротив, изправи се лице в лице с Одишката и оказа яростна съпротива. Талисманът беше лумнал в пламъци, но още не бе изгорял. Ержбет се мъчеше да й го отнеме, а тя го бранеше с живота си. Размаха атамето си и произнесе заклинание да възпре Батори. Битката между двете беше страшна. Анаид искаше само да спечели време, докато Ержбет нападаше побесняла, обезумяла в желанието да си възвърне талисмана. Това бе демонстрация на сила, умения и могъщество. Енергията вибрираше и бучеше, като запращаше ту едната, ту другата към стената.

Ержбет се преобрази на гигантски рис с големи остри зъби, който се хвърли върху Анаид и разкъса голата й плът. Скочи толкова пъргаво, така светкавично и ловко, че й бе невъзможно да я уцели с атамето си. Графинята-рис отбиваше ударите с лапа и връхлетя върху нея с цялата си тежест и с цялата си жестокост. Анаид усети, че я захапва за ръката, и се уплаши за живота си, когато усети дъха на звяра във врата си, да се опитва да впие зъби в сънната артерия.

Без да изпуска горящия талисман от очи, тя направи магия, за да се защити от свирепите нападки на звяра, и кожата й придоби плътността и издръжливостта на дебелокожо животно.

Графинята прекалено късно си даде сметка, че острите й зъби няма да разкъсат вече непробиваемата плът на избраницата, но нищо не можеше да стори. Хищникът беше хванат в могъща магическа мрежа, направена със заклинание от Анаид. Графинята беше пленница и колкото по-отчаяно се мяташе, толкова повече се оплиташе в здравата мрежа и се парализираше като в огромна паяжина.

Атмосферата в килията беше тягостна и напрегната. Ержбет отново си възвърна човешкия образ и нададе страховит пронизителен вик, който мина през фронтона и строши прозорците и чашите в замъка. Още малко и талисманът щеше да изчезне напълно. Кръвопийцата впрегна всичките си сили, за да направи възможно най-мощното заклинание.

Над Шейде надвисна невиждана буря. От Карпатите заприиждаха гъсти заплашителни облаци, полетяха стремително по сивото небе и се скупчиха над замъка, превръщайки следобеда в най-тъмната нощ и изливайки потоци вода, съпроводени със страшни гръмотевици и оглушителен трясък. Поройният дъжд и брулещият вятър връхлитаха с невероятна сила и пометоха овцете, излезли по пасищата в ниското, заедно с овчарите и селяните, още несъбрали инструментите си и неуспели да се върнат навреме по къщята си. Години след това хората щяха да помнят ужасното бедствие, при което за броени минути районът бе изравнен със земята и придошлата вода заля селищата, издави добитъка и съсипа реколтата.

Графинята продължаваше да бъде пленница на Анаид, а талисманът й вече почти бе изгорял.

— Неееееееее! — изкрещя отчаяно Ержбет, стиснала шията си с ръце.

Силата й изчезваше заедно с пушека, издигащ се от магическата й муска. Анаид, макар и с нож, забит в кръста, издържа последния й напор, докато от медальона й не остана само пепел.

Едва тогава издърпа атамето на злата Одиш от тялото си и с ужас установи колко е голямо. Раната й обаче заздравя веднага щом извади ножа. Графинята остана като поразена и си заскуба косите.

— О, не!

Анаид не проумяваше за какво толкова се тюхка графинята.

— Аз лично ти дадох да пиеш от забранената чаша — извика в недоумение Ержбет, като установи регенеративните способности на избраницата.

Анаид не обърна внимание на бръщолевенията й. С едно точно заклинание я вцепени. Сама се изненада от собствената си мощ. Графинята наистина беше изпила кръвта на много деца и девойки Омар, но без талисмана си бе по-слаба от нея.

— Проклинам те да се върнеш там, откъдето си дошла — в света на мрака, на който принадлежиш. Проклинам те и те обричам за вечни времена да останеш пленница в света на здрача и той да сложи край на твоя затвор, да проникне в замъка ти, да завладее тялото и душата ти и да ги унищожи напълно и окончателно — произнесе високо Анаид, докато наблюдаваше как графинята се извива на пода в предсмъртни гърчове и бавно, агонизирайки, изчезва.

Искаше й се да я накара да страда, така както бяха страдали жертвите й, да я накара да плати за злодеянията си, но не можеше да я унищожи въпреки желанието си. Не можеше да поеме риска и да промени миналото. Все пак гледаше в бъдещето, за да освободи Криселда и Елена от затвора им и да си върне скиптъра на властта.

Би трябвало да изпитва задоволство от проявената храброст, но не го чувстваше. Би трябвало да е удовлетворена от добре изпълнената задача, но вместо това усещаше горчивия вкус на поражението.

Анаид се върна при Дасил. Беше изключително уморена, а и много тъжна.

Орсолия я видя и всичко разбра. Прецени, че избраницата бе унищожила талисмана на графиня Ержбет и я е победила. Изправи се с изпълнен с преклонение поглед и докосна Анаид по косата. Коленичи пред нея и й целуна ръцете. Зашепна благодарствени слова толкова дълго и прочувствено, че Анаид се притесни, стана й неудобно. После заведе Анаид до леглото, където лежеше Дасил, хвана дланите й и ги положи върху дълбоката рана на гърдите на малката. Пред изумения й поглед раната се затвори и остана само тънък белег. Стана за секунди, в краткия промеждутък между едно вдишване и едно издишване — прашинка от времето, което бе достатъчно Дасил да си възвърне руменината на бузите, да отвори очи и да се усмихне. Пеперудата изпърха отново по хубавото й личице и Анаид почувства огромно облекчение.

— Аз ли го сторих? Аз ли я върнах към живота? — попита уплашено тя.

— Не беше мъртва, ти проста я излекува.

Дасил обви тънките си дълги ръчици около врата й и я целуна.

— О, Анаид, ти си жива! Жива си.

— Разбира се, че съм. И то благодарение на теб — добави признателна Анаид. — В теб ли е камъкът?

Дасил й каза къде го е скрила. Беше го пъхнала зад каменна плоча в старата кухня. Изпратиха момче да го вземе, а Орсолия се зае да ги нахрани.

— Отдалеч ли идеш? — осмели се най-накрая да я попита.

— Идвам от бъдещето. Делят ни около четиристотин години — тихо рече Анаид и свела очи, добави: — Много съжалявам за дъщеря ти, но не можех нищо да направя.

— Не се терзай. Съдбата на Дориска бе предначертана още от дете. Умря, без да се мъчи. Така и не разбра, че си отива. Аз се погрижих, направих заклинание. Нищо повече не можех да сторя.

На Анаид й домъчня за бедната жена и за първи път я погледна в очите. Беше фатална грешка. Почувства как ръката на майката изтръпва, изстива и накрая се дръпва от нейната със страх. Жената, хипнотизирана, скочи и извика ужасена:

— Пила си от чашата, която ти наля графинята?

Анаид разбра, че са разкрили ужасната й тайна.

— Пи ли?

На Анаид й се искаше да отрече, но не можа.

— Не… знаех какво има в чашата… — измънка.

Орсолия започна да плаче и да си скубе косите като в някакъв ритуал.

— Не! О, не! Защо? Проклятието на Оди се сбъдна.

Анаид се изплаши.

— Пророчеството на Оди?

Орсолия я посочи с пръст, все едно бе чумава.

— Ти, Анаид, избраницата, ти си прокълната!

Младата инуитка прекъсна заниманието си, изпусна стъргалката, с която щавеше кожите, и се хвана за сърцето, сякаш кама се бе забила в гърдите й и тя се мъчеше да я изтръгне. Постепенно болката намаля, докато накрая спря. Несъмнено това беше знакът. Предупреждението, което бе чакала. Разбра го, когато вдигна поглед и в далечината съзря силуета на мечката, очертан на хоризонта.

Тази вечер в своето иглу тя постла на пода кожата от нутрия и хвърли костите от кит, които винаги държеше в кожената торбичка, принадлежала в миналото на баба й, великата магьосница Сармик. От нея бе наследила името, уменията и торбичката с магическите кости, с които можеше да гадае и да предсказва бъдещето.

Майка й Каалат мълчалива стоеше до нея. Разбра, че е настъпил моментът на раздялата, й се искаше да го отложи. Моментът, подходящ да кажеш сбогом на дъщеря си, никога не идва.

Костите потвърдиха предзнаменованията. Предстоеше дълъг път и Сармик трябваше да се стяга за него.

Каалат, навела глава, режеше филета от осолена риба, парчета пушено месо и ги слагаше заедно със скарата и чая във вързопа, който дъщеря й щеше да вземе за из път.

Инуитите обикновено пътуваха с малко багаж. Местеха се от едно място на друго, волни като вятъра, и можеха само за минути да предприемат пътуване, което ще трае седмици или дори месеци. Носеха си харпуните, с които ловяха тюлени през пролетта, заредените си пушки, за да осигурят дивечово месо, и въдиците, за да се снабдяват с риба.

Воят на хъски, който приличаше повече на вълчи, отколкото на кучешки, предизвести Каалат за пристигането на мечката.

— Мечката майка те очаква.

Така беше. Предишната малка Хелга се беше превърнала в прекрасна бяла мечка, която властваше в пределите на Арктика, там, където само малцина инуити се осмеляваха да преживяват.

— Тя ще те заведе до края на земите на нашия клан. После ще трябва да се обърнеш към тюленките и нутриите, които ще те посрещнат на територията на Аляска.

На Сармик й се късаше сърцето.

— Съжалявам, мамо — прошепна й, като я прегърна, съвсем наясно, че я оставя сам-самичка насред нищото.

— Не се притеснявай за мен. Ще отида до местата, където лагеруваме през лятото, и ще те чакам заедно с всички от племето.

— Нямам представа кога ще успея да се върна.

— Трябва да изпълниш мисията си.

Сармик се колебаеше:

— Дали винаги ще знам какво трябва да правя?

— Подготвена си за това още от най-ранно детство. От времето, когато с избраницата Диана бяхте сукалчета и станахте млечни сестри, свързани в добро и в лошо. Нуждаещи се една от друга. Ти ще водиш нея, а тя — теб. Слушай вътрешния си глас и не надавай ухо за фалша и лъжата.

— А как да ги различа? — попита Сармик, уплашена от отговорността, която поемаше.

Каалат се разрови в малкото вещи, които притежаваше, и измъкна два скъпоценни предмета, които пазеше специално за случая. Дълбоко развълнувана, показа на дъщеря си заостреното и красиво улу^[25] — ножът с дръжка от кост на кит, принадлежал някога на майка й Сармик.

— За теб е, дъще. Служи си с него както трябва, използвай го само за защита и никога не нападай без причина. Брани живота на избраницата със собствения си живот.

Сармик го пое с треперещи ръце, след което възторжено възкликна. Каалат държеше възхитително бяло колие, което искреше с неопетнена чистота и величие. Беше мощен амулет, изработен от зъбите на великата мечка майка.

Сармик наведе глава и Каалат й го сложи. Стоеше чудесно на врата й. Беше много красив.

— Майката мечка ще бди над теб и ще те пази от беди. Не го сваляй от шията си. Никога. Обещаваш ли?

Още щом се допря до кожата й, Сармик почувства как душата й се изпълва с вътрешен покой.

Глава седемнайсета

Завръщането й в настоящето се оказа лесно. Анаид и Дасил, подпомагани от Орсолия, очертаха магическия кръг на горска поляна в Карпатите, стиснаха зеления камък, пречистиха се и под звуците на ритуалните песнопения на матриаршата на клана на белката скочиха в кръга от камъни.

Този път се озоваха точно на мястото в дъбравата, където се бяха разделили с Бялата дама. Изтощени и голи, Анаид и Дасил отидоха до пещерата да помолят Кристине за помощ. Красивата дама ги посрещна топло и сърдечно, облече ги и ги напръска с уханни води, нахрани ги и им приготви меки легла, на които веднага се проснаха и спаха часове наред.

Събудиха се и бяха сами във възхитителния омагьосан дворец. Любопитната Дасил искаше всичко да види и да пипне. Всяко нещо я дивеше и я караше да възклицава. Радостта и изненадата й бяха заразителни и помогнаха на Анаид да приветства завръщането им бодро, с оптимизъм. Все пак отсъствието на Кристине я озадачаваше и тревожеше. Дали няма да я изостави сега, когато беше успяла да унищожи графинята? А нейният скиптър? А Елена и Криселда?

Независимо от своята спонтанност и непринуденост очарователната Дасил беше голяма беля? Анаид я помоли да не казва на никого за пътуването им във времето и да я чака вкъщи, защото трябваше да уреди някои въпроси с баба си. Нарочно избягваше да дава много-много обяснения за Кристине и за това коя всъщност е, а и Дасил нищо не я попита. Прие необичайните обстоятелства съвсем естествено, по детски простодушно. Анаид си помисли, че дори да й беше представила някоя женска горила за своя баба, Дасил би я разцелувала, би й поискала банан и би й пожелала приятна вечер. Струваше й се невъзможно човек да не прояви нито капчица интерес и да не задава въпроси за Бялата дама и за замъка й — целият с огледални стени и скъпоценни камъни. Дасил обаче не го направи. Може би мислеше, че избраницата заслужава подобен дворец и подобна мистериозна баба.

Анаид изпитваше особено топло чувство към малката. Беше толкова млада и невинна, дори осезаемо излъчваше ухание на свежест. Харесваше най-вече кадифеномеката й шия, мургава и грациозна. Преди да се разделят, тя лично сплете на плитка косите й, за да я открие.

— Вратлето ти е прекрасно, като лебедова шия е, трябва да го показваш, а не да го скриваш.

Дасил не беше кокетка, но обожаваше някой да сресва косите й и да й говори красиви думи, а ако този някой беше Анаид — толкова по-добре.

Кристине скоро се върна и не се изненада, че Анаид се е съвзела, а Дасил я няма. Имаше драскотина на ръката си, дрехите й бяха мръсни и смачкани, а очите й святкаха с особено пламъче.

— Къде беше? — заразпитва я разтревожена Анаид, досещайки се за отговора.

Кристине не задоволи любопитството й.

— Първо ти, скъпа. Имаш много, наистина много неща за разказване. Искам всичко да чуя, от игла до конец. Без запетайки, без премълчавания.

Анаид удобно се разположи до красивата дама и заразказва. И докато говореше, лека-полека осъзна колко необикновени са били преживяванията й и колко опасности е успяла да преодолее.

Кристине я слушаше внимателно и Анаид забеляза как челото й се бърчи тревожно, но в края на разказа я прегърна и я поздрави.

— Ти си изключително смело момиче, благодарение на теб победихме.

Анаид веднага схвана, че Кристине е била в света на мрака и се е сражавала с графинята.

— Ти си се борила с нея?

Кристине се засмя.

— По-скоро с това, което бе останало от нея, милинка. Графинята беше истинска развалина.

Анаид си спомни намръщеното лице на Ержбет Батори, нейната мрачна типично карпатска красота. Не се осмеляваше да зададе въпроса, който я измъчваше, но Кристине умееше да чете мислите й.

— Всичко приключи. Свърши се със страшната графиня и с нейния свят. Веднъж завинаги. Беше лесно, тя и без това беше загубила силата си и просто се разпадна на прах пред очите ми.

Анаид подскочи от радост.

— Значи Елена и Криселда са свободни!

— Да, в дома на Елена са и не са съвсем наясно какво точно се е случило.

Анаид изпита непознато досега вълнение.

— А скиптърът? И той ли е тук?

— Да, при Елена е — кимна Кристине.

— А Рок?

— Добре е, вече се възстанови.

За първи път й се случваше да забрави за Рок. Силното желание да си върне скиптъра бе надделяло над любовта й към момчето.

— Отивам при тях. Трябва да… — тя млъкна засрамена.

Истината бе, че изпитваше неистово желание да стисне в ръка скиптъра.

Кристине я възпря:

— Почакай, Анаид. По-добре е засега да не ходиш.

— Защо? Какво има?

— Много неща.

Тонът й бе сериозен и Анаид си помисли, че ако Кристине ще й съобщава лоши новини, по-добре да й ги спести. Нямаше никакво желание пак да се измъчва с тревоги и грижи. Достатъчно бе страдала, беше се борила и беше изпълнила мисията си. Не беше честно сега да й помрачават празника и да й развалят хубавото настроение на човек, доволен от себе си. Искаше скиптъра, искаше Рок и искаше да бъде щастлива.

— Незабавно трябва да поемеш Пътя на Ом. Спешно е.

Анаид почувства, че се задушава от гняв. Нямаше готовност да го направи, а и не виждаше защо бе толкова наложително да се потопи в мрачните дълбини и да се изправи лице в лице мъртъвците.

— Защо? Наистина ли е необходимо?

Кристине се помъчи да бъде възможно най-убедителна:

— Миличка, Баалат вече се е възстановила, пак си е възвърнала силите и много скоро ще се появи, ако още не го е направила. Сега, след като обезвредихме графинята, най-страшният ни враг е Баалат.

— Да, разбрах.

— Усещам я, тук е. Иска да се докопа до скиптъра и ще направи всичко възможно да те унищожи и да ти отнеме онова, което по право ти принадлежи.

Анаид си запуши ушите. Още не си беше върнала скиптъра, а вече искаха да й го отнемат.

— Остави ме. Първо отивам за скиптъра.

— За да изминеш Пътя на Ом, той не ти е необходим. Нещо повече, дори ще ти пречи.

Ананид се освободи от предателската прегръдка на баба си Одиш и я нападна, като пепелянка, която се извива и забива отровните си зъби:

— Голяма интересчийка си. Само гледаш как да ме използваш. Аз ти върша мръсната работа, а ти извличаш облагите. Така е, нали?

Кристине потрепери от ужас.

— Как можеш дори да си помислиш подобно нещо? Та аз те обичам.

— Ами тогава ме остави.

— Те ще те отблъснат и ти много ще страдаш.

— Кои „те"?

— Чуй ме, Анаид, по време на това пътуване се случи нещо, което няма оправяне.

— И какво е то?

— Ти се промени, вече не си същата.

— Знам — съгласи се Анаид, смутена.

От известно време тревогата в нея нарастваше, чувстваше се все по-недоволна от себе си, от съдбата си, от промените, които настъпваха в живота й.

— Вече не си една от тях. Те ще го забележат и ще те отблъснат от себе си, ще те отлъчат от своята общност.

Анаид не искаше да се съгласи с баба си и търсеше в нея вината.

— Ти ревнуваш. Ревнуваш ме от жените Омар! Искаш ме само за себе си и за твоите цели! Успя да ме скараш с Елена, с Рок, с майка ми и направи така, че баща ми да ме изостави!

След което изхвърча навън, без изобщо да забележи отчаянието, изписало се на лицето на Кристине.

— Почакай, Анаид! Не си готова!

Анаид тичаше ли тичаше, като душа, отнесена от дявола. Желанието да стигне възможно най-бързо до дома на Елена й даваше криле. Не спря да си поеме дъх, нито да си даде почивка дори за миг, съзнателно пренебрегваше подутия си корем и острата болка встрани на кръста, която я пронизваше като нож. Повтаряше си упорито, че трябва да се извини на Елена, че иска да види Рок и да прегърне отново леля си Криселда, но дълбоко в себе си бе наясно, че нетърпението й се дължи най-вече на страстното й желание да вземе в ръце скиптъра. Докато беше далеч от него, не го бе чувствала така силно и натрапчиво, както сега. Беше като вътрешна необходимост, въпрос на живот и смърт.

Стигна до дома на Елена запъхтяна, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Затропа нетърпеливо по вратата, заудря продължително, докато най-сетне й отвориха и на прага се появи женица, ниска и дебеличка, с бяла коса и мило, добродушно лице. Изненадата й бе огромна.

— Лельо Криселда! — възкликна Анаид и се хвърли на врата й, сграбчи я в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя, все едно бе кукла.

— Адаид, момичето ми! — извика радостно леля й, като едва не се задуши от бурната й прегръдка. После се отдръпна от нея, да я разгледа по-добре. — Я да те видя. Вече си станала истинска жена!

Усмивката й обаче мигом замръзна и очите й се разшириха от ужас.

— Това ти ли си, Анаид?

— Естествено. Че кой друг?

Зад Криселда се появи Елена. Не й се зарадва, по-скоро обратното. Изражението й бе сериозно, дори строго, без капчица ентусиазъм. Мрачната й физиономия смрази възторга от сърдечната среща между леля и племенница.

— Влизай — сухо рече Елена вместо „Добре дошла" и затвори вратата след нея, сякаш я погребваше в душата си.

Точно така се почувства Анаид, като зачеркната и погребана от клана си.

Елена й задаваше какви ли не въпроси, сякаш беше военнопленник, подложен на разпит, или, даже по-лошо — все едно беше вражески шпионин. Посрещаше всяка дума на Анаид с видимо неодобрение. Често бърчеше чело и току се прокашляше, поглеждайки съзаклятнически леля Криселда, която не можеше да повярва на ушите си.

Анаид се почувства ужасно. Стана й обидно от начина, по който се отнасяха с нея. Сякаш бе изправена пред съд, който произнасяше жестока и несправедлива присъда. Всъщност, като се замислеше, беше напълно логично Елена, с която си бяха оспорвали и скиптъра, и любовта на Рок, да търси отмъщение. В края на краищата именно по нейна вина бе останала пленница в света на мрака, а и пак тя беше изложила на риск живота на сина й.

Докато говореше, Анаид си даде сметка, че Криселда и Елена непрекъснато гледаха през прозореца, май очакваха някого или нещо.

— Чакате ли някого? — попита Анаид.

Без да иска, гласът й прозвуча твърде дръзко и неуважително. Не й оставяха избор. Нападателното им отношение към нея предизвикваше ответната, също толкова враждебна реакция.

Елена отговори троснато:

— Да, наистина очакваме човек, който трябва да реши какво да правим с теб.

Държането на Елена бе открито настъпателно и обидно, дори начинът й на говорене издаваше студенина. Анаид реагира бурно, твърде емоционално:

— Току-що ви казах, че съм победила графинята, след като се върнах четиристотин години назад във времето и изгорих неразрушимия й талисман. Светът на мрака вече не съществува… затова вие сте свободни.

Вместо отговор последва неумолимо мълчание.

Анаид се почувства смачкана и незаслужено съдена, като дете, направило беля, наказано със суровия поглед на възрастните. Единственото, което искаше, за което жадуваше, бе приятелска усмивка, мил жест на разбиране и съпричастие, но, уви, не ги получи.

— Защо се държите с мен, сякаш съм престъпник? — жално проплака тя.

Отговорът на Елена бе директен и много жесток:

— В известен смисъл ти наистина си такава. Извърши нещо, с което престъпи нашите закони и допусна много сериозна, непростима грешка.

— Не съм искала да те изпращам в света на мрака. Не съм го искала. Обърках се.

Елена въздъхна:

— Знам. Не говорех за това.

— А за какво?

Елена я погледна сурово, без капчица топло чувство.

— Не се подчини на жените Омар и се постави в услуга на една Одиш.

— Не е вярно. Тя не е коя да е Одиш, тя ми е баба. Обича ме.

Елена сведе поглед. Криселда тайничко изтри една сълза.

— Сигурно си права, че те обича, но иска да бъдеш една от тях.

Анаид скочи като ужилена.

— Какво става? И вие ли ме обвинявате, че във вените ми тече кръвта на Одиш? Аз нямам вина за това. Селене е тази, която се е влюбила в син на Одиш и ме е заченала от него. Аз съм невинна.

— Не става дума за това, Анаид.

— А за какво?

— За проклятието на Оди.

Анаид избухна:

— Писна ми от това проклятие, писна ми и от вас, и от вашите брътвежи. Искам си скиптъра! Искам да видя Рок!

Елена се изправи.

— Даваш ли си сметка, че не се владееш? Скиптърът те е обладал изцяло. Избраницата не може да оставя единствено прищевките да ръководят действията и постъпките й.

Точно в този момент Анаид забеляза по пътя в далечината велосипеда на Рок, който приближаваше към тях. Не поиска разрешение нито от Елена, нито от Криселда. Излезе и тръгна към него, без изобщо да ги пита.

— Рок! Рок! — извика и му замаха.

Рок й се усмихна отдалеч и здраво настъпи педалите, за да пристигне бързо, после хвърли колелото и се затича към нея.

Сърцето на Анаид щеше да се пръсне от радост. Рок не я беше забравил, обичаше я, искаше да я прегърне. Той стигна на метър от нея и рязко спря.

— Анаид? — произнесе някак странно.

Изглеждаше изненадан или уплашен. Държеше се необичайно.

— Да, аз съм, Анаид.

Рок беше видимо изнервен. Взе да заеква:

— Амиии аз, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.

— Защо?

— Тръгна си толкова внезапно, всичко беше толкова неочаквано…

— Какво са ти казали? — попита го тя, подозрителна.

— Нищо.

— Тогава какво има? Няма ли да ме прегърнеш?

Рок инстинктивно направи крачка назад, отдръпна се от нея.

— Не се сърди, но като те видях…

Първоначалната радост постепенно угасна на лицето й. Какво иска да й каже Рок? Всъщност доколко и с какво я помни?

— Какво имаш предвид, Рок?

— Ами мислих много за теб, но… — Вдигна поглед и Анаид откри студенина в очите му.

— Рок? Погледни ме, това съм аз, Анаид. Подай ръка.

Рок отново се дръпна, не искаше да я докосва.

— Съжалявам, Анаид, не знам какво ми става… Имам чувството… че това не си ти. Има нещо особено, което някак не се връзва с теб, сигурно…

На Анаид й се доплака. Щом направеше крачка да го доближи, Рок се отдръпваше.

— Не ме доближавай, моля те.

Анаид си погледна ръцете, кожата, дрехите.

— Какво ти става? Да не съм прокажена?

— Не знам, това е нещо, което не зависи от мен… Плашиш ме — призна си накрая, почервенял от срам.

Анаид се вцепени, объркана. Болката бързо премина в негодувание. Страшно се разсърди. Гневът й плъзна нагоре по тялото, удари я в главата и се изля през очите. Погледът й мяташе огън и жупел. Облаците бързо се скупчиха и скриха слънцето.

— Значи аз те плаша? — изхриптя тя.

— Моля те, Анаид, не го казвай…

— Ей сегичка наистина ще те уплаша. Само гледай!

И действително видът й беше страховит. Вятърът развяваше косите й, а стоманеният й поглед беше студен и жесток. Сините й очи пронизаха Рок и предизвикаха буря. Тя вдигна ръце към небето и от натежалите облаци се изсипа проливен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздраха небосвода.

Зяпнал от недоумение, Рок гледаше страшната демонстрация на могъщество, а Анаид, видяла парализиращия ужас, изписан на лицето му, избухна в безумен кикот и произнесе магическите думи на заклинанието, с което призоваваше скиптъра:

— Сорамар нойкалупирт не литасм.

Каза го веднъж, после втори и трети път. Напразно. Скиптърът не се появяваше в ръката й.

Забрави за Рок, за бурята и изобщо за целия свят. Отвори с трясък вратата на къщата и връхлетя вътре като вихрушка да го търси. Елена застана на пътя й.

— Не смей. Омагьосах го.

— Къде е?

Леля й Криселда неволно погледна нагоре към витрината на бюфета. Елена проследи погледа й и стана неспокойна. Анаид бързо отгатна всичко.

— Във витрината ли е?

Елена извади вълшебната си пръчица и я спря.

— Не се приближавай. Скрила съм го на сигурно място.

— И какво ще ми направиш, ако го приближа? — предизвикателно и дръзко се изправи Анаид, с тон, недопустим за девойка Омар.

Криселда се намеси с кротък, но непреклонен глас:

— Няма да се наложи, нали така, миличка? Ти си послушна, аз съм те учила на покорство и смиреност, познаваш законите на Омар и ще проявиш нужното уважение.

Убедителният й тон, благият й глас, с който я увещаваше, изреждайки познатите правила на поведение, за малко не накараха Анаид да отстъпи, но разяждащото я желание надделя.

— Скиптърът си е мой и ще си го взема — твърдо рече тя и направи крачка напред към витрината.

— Чуй ме, Анаид, моля те — опита се да я спре добрата й леля, преди да се е намесила Елена. — Не ни принуждавай да използваме сила.

Анаид вече не я чуваше. С бързо, неочаквано движение извади своята пръчица и произнесе заклинание, за да омагьоса двете жени.

— Заклевам ви да останете неми, глухи и слепи, докато аз реша.

На мига Криселда и Елена изгубиха дар слово, ослепяха, оглушаха и започнаха да се движат напосоки и пипнешком из пространството, като пълзящи гъсеници, излезли извън редицата на другарките си.

Анаид се запъти решително към шкафа, но в момента, в който се канеше да го отвори, глас я спря:

— Не го прави, Анаид. Не го прави.

Този път наистина се стъписа. Гласът не беше нито на Елена, нито на Криселда. Не, не може да бъде! Та това е… Тя се обърна и ето че пред нея стоеше онази, която очакваха.

Беше Селене, майка й — разчорлена, с изпомачкани и скъсани дрехи, с ботуши, целите в кал, и нацапано лице. След преживяното и тежкия преход ръцете й бяха набръчкани и издрани, а погледът й бе суров и остър. Беше прекосила планината сам-самичка, беше обърквала посоката безброй пъти. Беше се катерила по скалите, беше се спускала по планинските склонове и бе вървяла без почивка, без да унива, газейки през студените ручеи и прекосявайки долини. Нощем стоически беше понасяла самотата и страха и бе оставала будна, молейки се Деметер да я закриля, неволно замечтана за топлите обятия на Гунар, жадна да прегърне дъщеричката си, да я гушне и да я залюлее в скута си, да й изпее приспивна песен.

Бяха изминали само няколко часа, откакто Елена се бе свързала с нея и й бе съобщила ужасната новина: Анаид, детето й, беше изгубена.

Изпитваше само едно — отчаяние и безсилие. Беше провалила живота на дъщеря си.

Беше влязла в къщата заедно Рок, който спря на няколко крачки зад нея, разстроен. Беше твърдо решен да стои надалеч, а ако стане напечено — да духне на мига.

— Селене! — възкликна Анаид, едновременно и развълнувана, и нерешителна, и плахо тръгна към майка си, без да знае дали да я прегърне, или не, и няма ли да я отблъсне.

Все пак опита. Селене разтвори обятията си и я прегърна, а Анаид се отдаде на сладостното чувство, породено от майчината обич. Много скоро обаче краткият миг на щастие свърши при вида на Рок, който, объркан, се бе приближил до Елена.

— Мамо? — погледна към нея, като си даде сметка колко абсурдно и безизразно е изражението й. — Мамо? Чуваш ли ме?

Очевидно не можеше нито да го чуе, нито да го види. Рок обаче, много разстроен, я прегърна и извика:

— Кажи ми нещо, мамо! Кажи нещо, моля те!

Анаид усети остро свиване на стомаха, сякаш нещо я прониза и отвори рана, от която капка по капка изтече и последният остатък от душевен мир и спокойствие.

— Какво си направила на майка ми? — нахвърли се той върху нея, като хвана Елена за ръката и се взря в невиждащите й очи и в неуверените й движения.

Селене отблъсна Анаид и внимателно огледа Елена и Криселда. Анаид почувства тежкия укорителен поглед на майка си, който я прониза, и понечи да се защити:

— Щяха да ме нападнат, искаха да ме унищожат, бях принудена да се отбранявам.

Като избягваше упорито погледа й, Рок се обърна към Селене:

— Моля те, Селене, направи нещо! Анаид не е същата. Това не е тя.

Селене бавно поклати глава.

— Знам. Сега заспи и си почини. Не се тревожи.

Под въздействието на магическите думи на Селене Рок се подчини на волята й и легна върху килима. Анаид се изправи предизвикателно пред майка си.

— Какво означава всичко това? Защо съм толкова различна? И ти ли се страхуваш от мен?

Селене сведе нерешително очи.

— Не посмяха да ти го кажат.

— Какво да ми кажат?

— Аз съм ти майка и аз трябва да го сторя.

— Изглеждаш така, сякаш си принудена да ме осъдиш на смърт.

Селене произнесе присъдата си, без да трепне, не отвърна поглед. Това беше нейната привилегия като майка — можеше да продължава да я обича и да я гледа в очите въпреки ужасната истина.

— Вече не си Омар.

Лицето на Анаид стана неузнаваемо.

— Тогава какво съм? Чудовище?

Селене прошепна с угаснал глас:

— Ти пи от забранената чаша и така си навлече проклятието на Оди.

Анаид почувства как краката й потрепериха, като първия лек трус, предшестващ земетресението. Не искаше да го чува, но все пак попита с изтънял глас:

— И сега какво съм?

— Безсмъртна Одиш. Ти си наш враг.

Анаид нададе писък, отчаян и сърцераздирателен, от който ушите на Криселда и Елена писнаха и магията тутакси се разпадна.

Двете жени отвориха невярващо очи и гласните им струни си възвърнаха способността да артикулират.

— Научи ли вече? — попита Елена, като се съвзе и осъзна къде е.

Анаид обаче отказваше да повярва.

— Не е вярно. Това, което казваш, не е истина.

Селене понечи да я доближи и Анаид забеляза как собствената й майка потрепери, когато протегна ръка към нея.

— Страхливка! — обвини я тя.

И впрягайки всичките си свръхестествени сили и способности, с магия отвори чекмеджетата на шкафа, за да вземе най-сетне скиптъра си. Но пред изумения й поглед чекмеджетата зейнаха празни. Елена пребледня.

Скиптърът не беше там. Нямаше го.

— Ти ме излъга — нахвърли се тя върху Елена.

— Не може да бъде. Там го оставих. Скиптърът беше там.

Криселда отчаяно започна да рови из шкафа, пипнешком претърсваше всяко ъгълче.

— Видях го с очите си. Помогнах й да направим заклинание за защита.

Криселда напипа някаква смачкана хартийка и я взе. Бележката беше написана със странни букви.

— Какво означава това?

Елена, бледа като платно, я изтръгна от ръцете й и внимателно я разгледа.

— Финикийски букви.

Селене знаеше езика. Преди повече от петнайсет години бе виждала същия кървав подпис. Уплашена, си запуши устата с ръка:

— Баалат. Това е нейният подпис.

Анаид беше много объркана. Скиптърът беше в Баалат, а тя самата беше Одиш. Вече не я обичаха, нито в племето, нито в клана. Беше прокудена като изгнаница, бяха я отлъчили. Вече не принадлежеше към нищо и на никого. Майка й се страхуваше от нея, Рок се страхуваше от нея, Криселда се страхуваше от нея, Елена я ненавиждаше, Кристине я използваше, а господарката на мрака й бе откраднала скиптъра.

Не можеше да го понесе и искаше да избяга. Издигна магическа бариера зад себе си и хукна към гората, към любимата си пещера.

Насред пътя не издържа и рухна, свлече се върху скала и избухна в отчаяни ридания, но за беда бе запушила с тялото си дупката на невестулки и злополучно успя да изплаши малките. Майка им, млада невестулка, се криеше зад храст и не смееше да се притича на помощ на децата си, да ги успокои. Анаид се разчувства.

— Нищо лошо няма да ти сторя — рече й тя на нейния език.

Невестулката се изненада.

— Хайде, върви да ги успокоиш и ги накарай да млъкнат, стига са скимтели така жално.

Животинката успешно се справи със задачата. Успокои ги, облиза ги хубавичко, даде им да сучат и ги приспа. После смело излезе от бърлогата и се обърна към Анаид:

— Благодаря ти.

Анаид беше съсипана от умора. Беше напълно изчерпана.

— Направи ми една услуга. Отиди да кажеш на Бялата дама, че съм тук, да дойде да ми помогне.

Невестулката потрепери.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Бялата дама си отиде.

— Скоро ще се върне, предполагам…

— Не, няма. Тя замина много надалеч, отпътува, отиде си завинаги.

Анаид се отчая. Не, това е невъзможно.

Но беше самата истина. Пещерата, която преди бе омагьосан замък, си бе възвърнала първоначалния вид. Отново бе мрачна, тъмна и студена. Анаид се стресна, когато запълзя по мрачните й влажни коридори. Не можеше да проумее как толкова години е била любимото й скривалище, още от най-ранното й детство, когато я откри благодарение на Деметер.

Скъпоценностите си обаче намери. Стояха си там, недокоснати, като дар, оставен от баба й. Отвори сандъчето и извади колието със сините сапфири, искрящата си гривна от тюркоази и вълшебната си брошка от аметисти. Сложи си ги и се почувства сигурна, защитена от благотворното им влияние. Те разсеяха отчаянието й, но усещането бе лъжовно, бе само измамна илюзия, продължила твърде кратко. Повърхността на езерото, което с магия бе превърнала във вълшебно огледало, за да открие къде е скиптърът, й върна единствено неясния образ на кутия. Беше невъзможно да разбере къде се намира и къде е скрита.

После, когато пак се върна в пещерата, разбра какво е самотата, нещо отвъд обстоятелствата и отвъд момента. Самотата й беше пълна, абсолютна, всеобхватно печално и безспорно възприятие на собственото й „аз", откъснато от целостта на общността. Съдба върховна и съдбовна. Това беше цената на властта. Това беше обратната страна на царуването й като избраница.

Смрачаваше се, когато дебнеща сянка се промъкна в пещерата, запълзя в тъмното и застана зад гърба й.

Анаид беше нащрек, заела отбранителна позиция, стиснала атамето си в ръка, готова да пререже гърлото на някого, ако се наложи. Само след секунди със светкавично движение вече държеше жертвата си за косите, опряла ножа в гърлото и.

— Не, Анаид! Моля те, недей!

Беше Дасил.

Без да иска, беше одраскала с атамето нежното й вратле, оставяйки тънка прорезна рана.

— Съжалявам — заизвинява се Дасил. — Не исках да те изплаша, а да те утеша.

— Вече знаеш? Знаеш коя съм? Знаеш какво съм? — нападна я яростно Анаид.

Дасил сви рамене.

— Шпионирах ви и знам всичко, но не се страхувам, аз те обичам. — И я прегърна, притисна я силно.

Анаид се успокои и внимателно избърса с върха на показалеца си капката кръв от врата й, сетне се втренчи в нея. Беше кръвта на малката й приятелка — апетитна, свежа и младежка, животворна кръв.

Погледна Дасил, усети нейната безпомощност, долови плахата й усмивка. Прегърна я по-силно и почувства топлината на крехкото й тяло, пулсирането на кръвта й.

Кръвта на Дасил.

Кръвта на една Омар.

Кръвта я привличаше и вълнуваше. Жадуваше за нея.

— Махай се! Върви си! — извика ужасена, отблъсна я от себе си, уплашена до смърт от инстинктивното си желание. — Бягай надалеч, не искам да те виждам никога повече!

Сама отблъсна единствения човек, който по своя воля й се бе притекъл на помощ. Прогони може би единственото живо същество, което й се възхищаваше искрено, безусловно, което я обичаше такава, каквато бе.

С разбито сърце Дасил излезе от пещерата и се изгуби в черната гора.

Анаид беше стигнала до дъното на отчаянието. Не й се живееше. Затова посрещна с признателност зловещото присъствие на пепелянката, беше благодарна на слузестото й докосване и на раздвоения й език и прие с тъжно задоволство светкавичното й отровно ухапване.

После зачака смъртта.

Напразно.

Дупчиците от забития език се инфектираха и кръвта разпространи отровата по цялото й тяло, но то произведе собствена противоотрова, поведе битка да надвие вредителя, пребори се и възстанови здравината си на нетленна и безсмъртна плът.

Изумена, Анаид размърда ръката си, преди малко отекла и подута, и установи, че нищо й няма.

Анаид знаеше, че змията е Баалат и й бе вкарала смъртоносна доза, но Баалат нямаше представа, че Анаид е неуязвима и отровата й няма да й подейства. Вече не беше смъртна Омар.

Проклятието на Оди бе застигнало Анаид, избраницата.

Беше попаднала във властта на скиптъра, бе обсебена от него, бе допуснала всички грешки, предвещани в проклятието, и се бе превърнала в Одиш.

Беше безсмъртна.

Двама мъже стояха на пътя и я причакваха. Отдалеч я чуха, че приближава, спогледаха се, доволно ухилени, и си дадоха уговорения знак. Веднага след това по-младият, на не повече от двайсет години, легна до шейната. Другият разхвърли част от багажа по земята и се просна до кормилото, стаи се неподвижен, като се престори на припаднал. Преди да затвори очи, стисна пушката в дясната си ръка.

Момичето ловко управляваше моторната си шейна. Небето бе оцветено във всички нюанси на теменуженото. Беше залез-слънце, вълшебният час на арктическите миражи, времето, когато от ослепителната белота на пътешественика му се замайваше главата, изпадаше в странен унес и го налягаше необяснима тъга. Пътуваше сама, заедно с едно красиво хъски със сини очи и интелигентен поглед.

Първоначално си помисли, че впрягът не тегли добре, но после си даде сметка, че нещо се е случило. И наистина, когато се приближи, забеляза човек да лежи на земята сред разхвърлени вещи, част от багажа му. Кучетата залаяха. Бяха завързани във впряга и не изглеждаха нито гладни, нито особено изплашени. Май беше злополука.

Нямаше представа какво точно се е случило, но не се поколеба нито за секунда и спря шейната до ранения. В Арктика да окажеш помощ или да приютиш някого беше повече от закон и въпрос на възпитание. Беше залог за оцеляване. Не обърна внимание на другия мъж, проснат върху капрата на шейната, полускрит от кожите.

Сармик се наведе над тялото на младия, но без да й даде време да реагира, една ръка светкавично я сграбчи и стисна да не мърда. Мъжът моментално отвори очи и извика нещо на съучастника си. Сармик чу шум зад гърба си и разбра, че другият се е прицелил в нея с пушка.

— Стой, не мърдай!

Сармик онемя. Беше клопка. Беше жертва на бандитите, които нападаха непредпазливите пътници. Но не бяха предвидили кучето. Хъскито скочи, нахвърли се върху мъжа, който я стискаше за китката, и го захапа, принуждавайки го да я пусне. Другият стреля от толкова близко разстояние, че куршумът изсвистя покрай ухото й.

— Кротко, Тео, кротко!

Беше внук на Леа. Беше младо животно, на израждането на което — само преди три години, тя самата бе помагала и отгледала от паленце. Прекрасен мъжки екземпляр от последното котило на баща си Виктор. Придружаваше я навсякъде, беше като нейна сянка и водач, също както преди време бяха неразделни баща й и неговата баба.

Сармик здраво го хвана за нашийника, за да го усмири и да го накара да спре да ръмжи заплашително, оголил зъби към бандитите.

— Няма нищо да ви направи, не го убивайте, моля ви — горещо занарежда тя.

— Завържи го! — заповяда й този с пушката, който изглежда бе шефът.

Тя се подчини, само и само да спаси кучето си, а после, с вдигнати ръце, се приближи до насилниците.

— Вземете ми парите, ако искате, но ми оставете храна. Пътувам сама.

Бандитите се ухилиха подигравателно.

— Харесва ми моторната ти шейна — рече по-младият, като погали меката седалка.

— Не й трябва риба, за да тегли — подхвърли другият.

— Има страхотна аеродинамична форма.

Сармик почувства, че й причернява.

— С удоволствие бих ви я дала, но трябва да прекося Аляска възможно най-бързо.

— Гаджето ли те чака, хубавице?

Сармик отстъпи крачка назад. Заплашителният тон на младия никак не й харесваше.

— Не ме докосвай.

Тео изръмжа, изопна въжето с напрегнато тяло и направо побесня, когато младежът протегна ръка и скъса колието, което Сармик носеше на врата си.

— Хубава огърлица от мечи зъби. Истински ли са? Той ли ти я подари?

Другият мъж се изсмя.

— Естествено, затова толкова бърза да го види отново.

Натрапниците вдигнаха поглед от огърлицата и извикаха от изненада. Плахото момиче, което допреди ги увещаваше и умоляваше, вече не бе същото. Зениците й почти скриваха ириса, а очите бяха широко отворени и невиждащи, като на слепец. Устните й бяха свити в жестока гримаса. Изплашиха се, понеже доловиха в суровия й поглед непоколебимост и смелост, по-силни от техните. Нищо не можеше да я уплаши и пред нищо нямаше да се спре.

Решително, без да трепне, девойката произнесе странни слова:

— Орре ертекр саралуформ.

И внезапно пушката, която бандитът от шейната бе насочил към нея, започна да се огъва в ръцете му, превърната в змия. Изпаднал в паника, той я хвърли погнусен и тя падна насред кучетата от впряга, които лаеха като обезумели и се нахвърлиха върху плячката си. Разкъсаха я на парчета, сдавиха се, като всяко се мъчеше да отнеме от устата на другото по-големия къс, след което ги налапваха целите, без да ги дъвчат.

Бандитите гледаха като втрещени, с изхвръкнали от орбитите им очи, как кучетата, след като погълнеха парчетата от влечугото, на свой ред се превръщаха в ужасяващи създания, с тяло на змия и глава на куче, изпълзяваха, освободили се от въжетата на впряга, и се насочваха към тях.

Мъжете панически хукнаха, без посока, с единственото отчаяно желание да избягат. Накъдето и да тръгнеха, на пътя им се изпречваше ново куче-змия и ги принуждаваше да отстъпят назад. Много скоро, плувнали в пот, смразени от страх, двамата осъзнаха, че са обградени. Страховитите чудовища постепенно свиваха кръга около тях.

От устата на кучетата-змии заизлизаха огнени стълбове и пламъците им опърлиха косите и веждите на мъжете и ги хвърлиха в ужас. При вида на плячката песовете се облизваха, а змийските им опашки започнаха да се увиват около краката на нещастните разбойници, които разбраха, че ще умрат, погълнати от чудовищата, като жертви на зловеща черна магия.

— Милост, милост, вещице на ледовете! — умоляваше я младият.

— Смили се над нас, вълшебнице на мрака! — проплака мъжът с пушката.

— Ще върнем всичко, откраднато от нас, ако ни подариш живота — обеща онзи, който й бе откраднал огърлицата.

Всичко бе напразно. Разширените тъмни очи на Сармик святкаха от гняв, в който нямаше и капчица милост. Четеше се единствено желание за мъст — студена, нечовешка. В тях нямаше място за чувства.

— Ето ти я, вземи си огърлицата — извика младежът и сякаш нанизът със зъбите на мечката майка в сребърен обков пареше ръцете му, го хвърли на Сармик.

Това ги спаси. Щом нанизът докосна тялото на Сармик, магията за илюзия се разпадна и страховитите змии пак се превърнаха във впрегатни кучета, скимтящи и чакащи господарят да им хвърли храна.

Сармик взе огърлицата и си я сложи с ритуален жест точно както го бе сторила няколко дни преди това майка й. Мигновено усети чудодейното въздействие на майката мечка.

Сармик си възвърна предишната същност и пак стана разумна и добра. Не си спомняше нищо от случилото се.

Състрадателната й душа се смили над бандитите, предложи им малко храна, но мъжете реагираха доста странно. Не само че отказаха каквото и да било от нея, но търтиха да бягат, без да изчакат кучетата си, без дори да ги завържат във впряга на шейната и без изобщо да помислят да си вземат поне малко от провизиите. Тичаха панически, отдалечавайки се от нея, все едно беше самият дявол или негово превъплъщение.

Изненадана, Сармик въздъхна, погали кроткия Тео — нейния добър приятел, и продължи пътя си.

Ама че странна работа! — помисли си. Да й се изпречат на пътя насред ледената пустош и не само нищо да не й откраднат, а отгоре на всичко да й оставят шейната си, заедно с целия кучешки впряг и всичките си провизии. Хубав подарък.

Сармик не съзнаваше, че другото й „аз" се спотайва в ъгълче на душата й и изчаква удобния случай да превземе тялото и волята й.

Глава осемнайсета

В тъмната студена пещера се процеждаше светлина, мека и жълтеникава като зрял пъпеш. Тялото на Анаид се бе схванало. Влагата, която се стичаше от сталактитите и варовиковите стени, бе просмукала дрехите й, а като се разкърши, забеляза, че всичко я боли, дори и душата. Ако, разбира се, Одишките имаха душа.

Чувстваше се ужасно. И тогава в съзнанието й изплува споменът за кошмара. Сънят беше толкова жив, сякаш бе реалност. Беше сънувала Дасил — клетото момиче, разделено от майка си, тичаше разплакано през дъбовата гора и се отдалечаваше от вълшебното й скривалище, сетне потъваше в друга, още по-гъста. Сълзите й мокреха лишеите, а риданията й се губеха сред веселите червени плодове на офиката, с накацали по клоните й грабливи птици. Дасил се провираше между сенките на липите, докато накрая се строполи под отровно тисово дърво. В плача си малката Омар я викаше, но тя не искаше да я вижда повече, беше я отблъснала и изоставила сам-самичка. Измръзнала и уплашена, Дасил се измъчваше от болезнената мисъл, че избраницата не я обича. Викаше името й пак и пак. „Анаид! Анаид!" — повтаряше отчаяно. Но тя не се отзоваваше на горещата й молба. Запушваше си ушите, за да не я чува. Дасил остана така с часове, в сълзи и ридания, докато накрая към момичето допълзя неканена гостенка. Пепелянката.

Тръпки побиха Анаид, когато си спомни за съня. Баалат, финикийската змия, пропълзя по тялото на Дасил, наближи хубавото й вратле и заби дългите си жълтеникави зъби в розовата й плът. Дасил прие смъртта примирено, без да се съпротивлява. Животът й изтичаше бавно, на капки, също както ненаситната Баалат бе изсмуквала кръвта на клетата Дориска.

Споменът я накара да потрепери от ужас, но това беше само сън. Вътрешен глас й нашепваше, че не е само сън. Предчувствието й я предупреждаваше, че този глас казва истината.

Изправи се и с треперещи крака излезе навън. Беше пладне и топлото слънце сгряваше короните на дъбовите дървета. Цвърченето на врабчетата и песента на косовете разсеяха мъката й, а полетът на белокрилите яребици я успокои. Денят беше слънчев, хубав, изпълващ с надежди. Потърси знак, който да разпръсне страховете й, макар и да знаеше, че е истина. Чинките подеха траурна песен. Брадатият лешояд величествено кръжеше в небето, като зловещо знамение, с което свикваше хищните си събратя на гощавка и ги насочваше къде да търсят безжизненото тяло на плячката, скрито от тисовото дърво. Ястребът я бе съзрял от високото и оплакваше смъртта й, спомняйки си как бе вървяла, крехка и слабичка, през гората. Червеноглавият черноперест кълвач си спомни за пеещото й гласче и се натъжи, понеже сега тя беше мъртва.

Анаид ускори крачка и попита мармота, но подплашен, той избяга, без да й отговори. Обезумяла от тревога, попита и къртицата, а още и златисточервеникавата жаба. Накрая една буболечка, затрогната от искрената й мъка, прояви съчувствие и й показа точното място, където беше тялото на момичето.

Анаид си разрани ръцете и краката, като си проправяше път сред храсталака, за да стигне под клоните на тиса. Коленичи, разчисти окапалите листа и се хвана за сърцето. Там, восъчнобледа и бездиханна, лежеше малката Дасил. Беше мъртва.

На шията й, подута и посиняла, се виждаха две дупчици — знакът на Баалат.

Прегърна безжизненото й тяло и усети, че е студено.

Тогава Анаид разбра, че и Одиш изпитват болка и са способни да страдат. Тя беше Одиш, а мъката я задушаваше. Или чувството за вина, или терзанието, или покрусата? Не беше подготвена за смъртта, а още по-малко за смъртта на някой толкова чист и невинен като Дасил. Това я издигаше в собствените й очи. Способността й да тъгува и дори да плаче над бледите страни на мъртвото момиче я изпълни с гордост. Значи не е бездушно същество, не е нечовешки жестока, не е безчувствена.

Постепенно се зарази от собствения си ентусиазъм. Дасил беше жертва на егоизма й и не бива да умре. Заслужаваше втори шанс. Самовнушението за силата и невероятните й възможности я накараха да забрави, че е Анаид. Тя беше избраницата, онази, за която се говореше в пророчествата. И Омар, и Одиш се страхуваха от нея. Беше безсмъртна. Беше всемогъща. Можеше да си позволи привилегията да дарява живот, също като майките, като семената, като самата природа.

Вдигна поглед и в далечината съзря долините, покрити с момини сълзи, с нарциси, орхидеи и хенсиани. Чудна гледка, която Дасил никога повече няма да види. Не е справедливо. Не може да го позволи.

Взе на ръце тялото на момичето, леко като перце, и го вдигна към слънцето. Призова небесното светило за цялата му сила и могъщество и горещо го помоли да сгрее кръвта на Дасил и да й вдъхне отново живот.

— Адир евелву алле — произнесе на древния език и гласът й мощно отекна като грохот.

Косовете замлъкнаха, а дивите кози се заковаха на място, сепнати, по високите планински скали. Земята потрепери, клоните на дърветата изпукаха и цели канари се затъркаляха по стръмните склонове. От недрата на земята се разнесе глух тътен и горските живинки побягнаха изплашени от бърлогите си.

Анаид вдигна още по-високо тялото на Дасил и всички видяха как слънцето се надвесва над нея и плъзва лъч по склопените очи на мъртвата. За няколко секунди времето спря. Сърцата престанаха да туптят, соковете в дърветата секнаха, а пеперудите прекъснаха полета си.

Накрая клепките на Дасил потрепнаха. Краката й заритаха във въздуха като на новородено, току-що излязло от утробата. Устните й се отвориха и поеха жадно глътка кислород, а гърдите й се изпълниха с живот. Кръвта отново потече във вените й, а страните й поруменяха, възвърнали цвета си.

Лека-полека чудото стана. Пръстите й бавно се раздвижиха, един по един, като морски амеби, и ръцете й отново станаха топли и любопитни, жадни да докосват и да опознават света. Беше жива.

Анаид, избраницата, я бе върнала към живота.

Дасил отвори очи, погледна Анаид и се усмихна.

— Анаид — едва чуто прошепна.

Само това успя да произнесе. Земята се разтресе толкова силно, че Анаид падна, а Дасил изгуби съзнание.

Земетресението разтърси долината и всички живи същества винаги ще си спомнят минутите, в които разгневената земя се нагъна и в яростта си повали столетни смърчове, обрули листати букове и пречупи жилавите клони на леските. Гората затрещя, почвата се напука, а светлината се скри, потънала в мрак.

Простряна на земята, Анаид стискаше силно Дасил. Беше припаднала, но жива. Това й бе достатъчно.

Тъмнината постепенно завладя небето и птиците пощурели се стрелкаха, като пищяха и се блъскаха една в друга.

Анаид знаеше, че всичко бе по нейна вина. Тя го бе предизвикала, нарушавайки естествения ход на нещата, и природата й напомняше за своите закони. Тя обаче бе избраницата и си беше в правото, докато воят на вълчицата не я извади от дълбокия размисъл и не я изпълни с горчивина. Вълчицата виеше на лоши знамения. Старата вълчица с посивяла козина, вълчицата майка с величествена осанка Деметер стоеше пред нея и я гледаше.

— Какво направи, неразумно момиче!

— Дасил не биваше да умре — възрази Анаид трепереща.

— Не си тази, която ще решава кой трябва и кой не трябва да умре! — изрева великата вълчица майка.

— Аз съм избраницата от пророчеството — осмели се Анаид, но бе наясно, че нищо не оправдаваше постъпката й.

— Направи магия, вдъхваща живот, забранена на жените Омар.

— Знам.

— Наруши законите на племето.

— Знам.

— Не се подчини на твоите матриарши.

— Знам.

— Защо го направи?

Анаид поиска да се оправдае, поиска да каже, че обича Дасил, че е умряла по нейна вина, че именно Дасил й спаси живота в замъка на Ержбет Батори и й дължеше отплата с кървава дан. Сети се обаче за хилядите жени Омар, които бяха видели да умират дъщерите, сестрите или братовчедките си. Всички те биха искали да върнат живота на близките си. Всички те биха могли да намерят повод да дадат на своите невинни мъртъвци втори шанс за живот. Определено това, което току-що бе извършила, не беше позволено. Беше светотатство, но го бе сторила.

— Беше съвсем спонтанно. Моля те, бабо, прости ми.

Вълчицата се изправи на задните си лапи и сложи предните на раменете на Анаид. С грапавия си език облиза лицето на внучката си.

— Не мога да ти помогна, не мога дори да ти съчувствам, но затова пък ти прощавам.

Анаид почувства как огромен товар пада от плещите й.

— Благодаря ти, много ти благодаря. Беше истински кошмар, но вече всичко свърши.

Вълчицата беше тъжна.

— Не, Анаид, грешиш. Ти си прокълната избраница. С последната ти постъпка на непокорство проклятието на Оди се изпълни.

Анаид усети, че стомахът й се свива.

— Какво означава това?

— Означава, че жените Омар ще се борят да те унищожат, а Одиш ще искат да те направят своя кралица, за да ти отнемат впоследствие скиптъра.

Анаид я погледна зашеметена.

— И сега какво?

Деметер произнесе бавно безмилостната си присъда:

— И ти ще умреш.

Анаид отпусна ръце, прималяла.

— Но… нали съм безсмъртна.

— Такова е проклятието на Оди.

Анаид уплашено се сви.

— Тогава? Аз съм обречена?

— Да.

Анаид искаше да заплаче, но не можа. Изпита жалост към самата себе си, но едновременно не желаеше да повярва на думите на Деметер, които вече беше чувала и от устата на Кристине.

— Тоест… все едно. Така или иначе ще умра.

Деметер я поправи:

— Не е вярно. Не търси оправдания. Все още можеш да сториш добро на жените Омар.

— Но нали съм Одиш?

— Може би.

— Какво съм аз?

— Ти сама трябва да решиш.

— Как?

— Вслушай се в себе си и се научи да различаваш главното от второстепенното. Досега не умееше или не знаеше как.

— Никой не ме е научил на това.

— Никой не се ражда научен. Всичко се научава, а за да се научиш, трябва да грешиш.

— Ако скиптърът беше у мен… Със скиптъра щях да владея инстинктите си.

— Сигурна ли си?

— Той е в Баалат, трябва да унищожа Баалат.

— Сигурна ли си?

Не, Анаид не беше сигурна в нищо. Помъчи се да разсъждава. Главното бе, че Баалат е най-страшният й враг, най-опасният, който може да й навреди най-много. Ако не я довърши, тя рано или късно ще унищожи жените Омар и… нея самата. А второстепенното бе, че Баалат държи нейния скиптър. Или обратното. Основното бе, че скиптърът е у Баалат, а всичко останало беше по-маловажно.

Видя Деметер да се отдалечава, потъваше навътре в гората и се затича след нея. Остави Дасил сама, в безсъзнание.

— Чакай, Деметер, не ме напускай. Трябва да унищожа Баалат? Това ли е? Трябва да поема по Пътя на Ом? Кажи ми.

Настигна я, но когато постави ръка върху сивата й козина, за да я спре, вълчицата заби зъби в ръката й и леко я нарани. Като предупреждение. Анаид ахна объркана. От раничката бликна капка кръв. Вълчицата изчезна сред гъсталака.

Беше сама.

Никой не я закриляше, никой не бдеше над нея и никой не можеше да й покаже пътя, по който да поеме.

Избухна в ридания отчаяно, безутешно.

Кой ще я насочва занапред? Кой ще й помогне да различи доброто от лошото, значимото от маловажното? Никой ли не забелязва, че е само на петнайсет години? Кога ще я застигне смъртта?

Странно, но съзнанието, че трябва да умре, не я тревожеше толкова, колкото грешките, които бе допуснала. Може би защото хората живеят с мисълта за неизбежността на смъртта още от раждането си. Тъкмо обратното, беше отчаяна, защото се противопостави на жените Омар, не им се подчини, отблъсна майка си и загуби баща си. Дори двете й баби й обърнаха гръб.

„Кураж, Анаид. Бъди смела. Трябва да го направиш. Притежаваш силата на мечката и тази на вълчицата. — Гласът извираше някъде дълбоко от нея самата. Беше леден глас, долитащ много отдалеч. От студената бяла пустош. — Ти не си сама, Анаид. Аз съм с теб и ще ти помогна да продължиш. Не се предавай точно сега."

Анаид избърса сълзите си и се изправи. Ръцете й се превърнаха в орлови криле — достатъчно мощни, за да прекоси Полуострова^[26] и да прелети над океана, чак до Блажените острови^[27].

„Точно така, Анаид, следвай Пътя на Ом. Ще победим Баалат. Ще има милост за смъртните" — нашепваше й гласът.

Анаид размаха криле и политна към небето, сбогува се с любимия си пейзаж, с приказната си родна страна, изпълнена с планини.

Издигна се във въздуха и дочу сърцераздирателен вик, но не му обърна внимание. Пое на юг към вълшебните острови на гуанчите, към Тейде, планината, чийто кратер се свързваше с царството на мъртвите.

Селене напразно я викаше, молеше я да се върне:

— Не, Анаид, върни се!

Беше безполезно. Анаид се отдалечаваше все повече и повече. Красивата магьосница летеше с коси, развявани от вятъра. Щеше да пътува без отдих, без почивка, без да спира за храна или вода. Така беше стигнала от Сицилия до Урт, така щеше да лети и от Урт до вълшебната планина на остров Чинет.

— Не отивай, Анаид! Това е капан! — извика Селене точно преди да се спъне и да си изкълчи глезена.

Не знаеше дали я болеше глезенът, или я болеше за дъщеря й.

— Не отивай, Анаид, вече не си Омар. Ти си прокълната, Анаид. Не можеш да изминеш Пътя на Ом.

И падна на земята изтощена. Всичко правеше не както трябва. Беше неспособна да поеме някаква посока в живота си и да я следва. Собствената й дъщеря се отклоняваше от правия път непоправимо, а тя не беше направила нищо, за да го предотврати.

— Не отивай, Анаид!!! Летиш в грешна посока! — крещеше до прегракване с пълното съзнание, че тя вече не може да я чуе.

— А ти? Ти не полетя ли в грешната посока?

Изненадана, Селене видя майка си Деметер, изправена пред нея. Вълчицата знаеше, че й напомня за собствените й грешки.

— Всички деца рано или късно изхвръкват от гнездото. Ние, майките, не можем да го предотвратим.

— О, мамо, накарай я да се върне. Отклонява се от пътя.

— Не можеш да го избегнеш. Животът си е неин, тя сама си избира пътя.

— А ако пътят я води към смъртта? Знаеш, че ако влезе в царството на мъртвите, няма излизане, няма да я пуснат. Прокълната е от Оди — отчаяно се противеше Селене.

— И какво смяташ, че можеш да направиш? — попита Деметер.

Селене се хвана за главата.

— Изпълнена съм с безсилна ярост. Искам да се освободя от нея, но не мога. Трябваше да я унищожа, но не съм способна да го сторя.

— Е, и?

Селене поклати глава.

— Не мога да я оставя да умре. Не мога.

— Тя ти е дъщеря и винаги ще бъде. Жива или мъртва. Човек обича и мъртвите.

Селене се разхълца неудържимо, неспособна да го приеме.

— Моля те, закриляйте я. Ще ви дам живота си в замяна на нейния… Кажи това на мъртвите. Не и тя, прекалено млада е, за да умре.

Деметер я близна, за да изтрие сълзите й.

— Тя ще знае, че може да разчита на теб. Достатъчно е.

Селене проумя болката на собствената си майка.

— Накарах те много да страдаш, нали?

— Аз никога не съм те изоставяла.

Беше вярно. Силата на Деметер беше здрава опора на Селене в нейната младост. Майка й никога не я изостави. Майка й не се предаде и в най-тежките моменти. Но тя, Селене, не притежаваше силата на Деметер. Или поне така мислеше.

Глава деветнайсета

Гласът на жената с бяла кожа и грациозна шия беше мек и нежен. Сякаш милваше присъстващите, които я слушаха в захлас, удобно разположени в дизайнерските кресла на заседателната зала в изискания хотел „Веракрус".

Лекторката говореше пред многобройната си аудитория така, сякаш ги делеше само една маса. Изказът й бе прям, с множество лирически отклонения и споделени откровения. Така успяваше да създаде, макар и от голямо разстояние, примамливата близост при непосредствения личен контакт.

— Попокатепетл бил храбър воин, който жадувал за девойката Истаксиуатл и вехнел от любов по нея. Ревнивият й баща изпратил Попокатепетл на война, в Оаксака, от която малцина оцелявали. И наистина много скоро до красивата Истаксиуатл дошла вестта, че любимият й е загинал в битката. Девойката не могла да понесе скръбта и умряла. Попокатапетл обаче бил жив и когато се завърнал от бойното поле и узнал за смъртта на прелестната Истаксиуатл, умрял от мъка по нея. Покъртени от печалната им съдба, боговете ги покрили със сняг и ги превърнали в планини. И тъй те и досега почиват там, под ледниците. Спящата жена и мъжът, бълващ дим.

Публиката затаи дъх. Лекторката продължи:

— Събрали сме се близо до Попокатепетл и затова исках да ви запозная с легендата, с историята на една човешка драма, свойствена на смъртните, а на нас ни се струва просто пълна глупост. Животът е най-скъпоценното, което имаме, единственото, което реално притежаваме. Можем да сменим произхода и фамилията си, името си, замъците и дворците си, та дори и цвета на очите си, но животът ни е единственото, което си заслужава и зависи само от нашата воля да ни има. Винаги ме е изумявала човешката слабост, тъй склонна да не оценява живота, да го похабява за незначителни неща, да го дарява в името на благородни каузи, базирани на емоции, предварително обречени и в крайна сметка абсурдни. Определено ние сме щастливки. Не сме подвластни на чувствата, не се поддаваме на страстите. Открай време се отказахме от майчинството и от любовта, избирайки вечното безсмъртие, и затова се борим със зъби и нокти срещу сантименталните Омар. И ги побеждаваме. Затова, понеже настъпи моментът на истината, ви събрах тук, за да чуя от собствените ви уста дали сте с мен или против мен.

От залата се разнесе шепот, надигна се, прераснал в силни ясни гласове:

— Ние сме „за".

— С теб сме.

— Ти си нашата кралица.

Жените станаха от столовете и бурно я приветстваха. Това обаче изглежда не й беше достатъчно. Направи знак, за да ги накара да запазят тишина, и продължи тържествената си реч:

— Готови ли сте на всичко?

— Да, на всичко! — яростно и в хор отвърнаха жените Одиш.

— Ще ме последвате ли във война?

— Ще те последваме.

— Докрай? Без да се огъваме?

— Докрай.

— Няма да умираме от мъка.

— Ние не знаем що са чувства.

Красивата бяла дама плъзна поглед по редиците и се вгледа в лицата на хубавите Одиш — мургави, с бадемовидни очи или с къдрави коси…

— Отзовахте се и дойдохте при мен от всички краища на света. Тук сте, за да покажете за пореден път вашето покорно подчинение или за да ми отдадете почитта и преклонението си за първи път? Властта на графинята вече не съществува. Аз лично я довърших. Сега искам да го чуя направо от устата ви — подчерта тя и се втренчи в една група от публиката.

Бяха най-приближените, най-верните слуги на графинята, които сега принадлежаха на нея. Една от тях, стройната Уриел, се изправи и заговори от името на всички:

— Господарке, тук сме, за да ти се закълнем във верността, която искаш от нас в името на новата ера, която ни обещаваш. Слушахме те внимателно и ти беше убедителна, но искаме да попитаме: каква е тайната, която криеш? Какво ни предлагаш в замяна на нашето уважение и послушание?

— Предлагам ви идването на ново време — ерата на скиптъра на властта.

В залата настана смут.

— Къде е скиптърът? — провикна се една Одиш, силно татуирана.

— А Баалат? — попита друга с махагонова кожа.

— Вярно ли е, че избраницата е Омар и скиптърът е неин? — попита с обвинителен глас една слаба Одиш с ориенталски черти и свиреп поглед.

Бялата дама ги успокои:

— Моля за тишина. Имайте ми доверие. Всичко е под контрол.

Уриел отново се обади:

— Ние ви вярваме. Вярваме и на думите ви, но и вие ни разберете. Трябва да сме сигурни, че всичките неизвестни ще бъдат разрешени. Напомняме ви, че Баалат е абсолютно безскрупулна и няма да се поколебае да нападне собствените си посестрими и да ги унищожи. Помислете за нас, които мечтаем за скиптъра и се питаме къде е той, в чии ръце е и как ще направлява съдбите ни. Не забравяйте, че идването на избраницата е предизвестено и че макар графинята и Баалат да организираха приближените й да я унищожат, ваше кралско величие я държи в тайна. Да не би да защитавате избраницата? — питаме се ние. Простете дързостта ми, велика господарке, но именно това ни тревожи.

Бялата дама се усмихна широко и самоувереността й успокои разбунените духовете.

— Казвам ви, че Баалат ще бъде унищожена. Много скоро и веднъж завинаги. Давам ви думата си.

— И как да ти вярваме?

Бялата дама вдигна ръка и пред всеобщото изумление се разнесе страшно боботене. Попокатепетл се гневеше.

— Чувате ли го? Той току-що ви даде отговора. И той го знае.

— А избраницата?

Бялата дама прекара поглед по лицата на красивите жени.

— Избраницата е една от нас. Одиш с нова кръв. Една Одиш, която ми е вярна и ще държи скиптъра под моята диктовка — по моя повеля и следвайки моите закони.

— А ако не ви се подчини?

Бялата дама въздъхна.

— Добре знаете колко съм сурова и неумолима. За мен се носят легенди. Никога не съм оставяла ненаказана обида или неплатено оскърбление. Никога не съм прощавала за неизпълнено обещание. Смятате ли, че бих допуснала една девойка да ме подчини?

Пълното мълчание беше най-красноречивият отговор.

— А скиптърът? — нетърпеливо попита ориенталската Одиш. — Който държи скиптъра, той ще властва.

Кристине я посочи с пръст и й зададе директно въпрос:

— Ти ще се подчиниш ли на скиптъра?

Одишката сведе глава, а Кристине се обърна към всички:

— И аз ви питам, всички вас, които още се съмнявате в мен, вие ще почитате ли властта на скиптъра?

В залата се разнесе глух шепот.

Кристине, с харизмата на онези, които базират могъществото си на чуждото преклонение, величествено се изправи пред тях и тържествено вдигна скиптъра на властта.

— Ето ви го скиптъра.

Почувствали огромната му мощ, всички Одиш притиснаха ръка към гърдите си, изпълнени с неудържимо желание да го докоснат, жадуващи да му служат.

— Казвам ви, че всички Одиш на Земята ще тръгнат с мен и ще се подчинят на скиптъра и на приносителката му. Казвам ви, че ако сте с мен, ще победим в тази последна битка. Така ще спечелим и войната.

Присъстващите станаха и шумно приветстваха новата си неоспорима кралица. Кралицата на всички Одиш.

При все това над триумфиращата кралица витаеше горчивото предчувствие за тежки смутни времена.