Проклятието на Оди

Глава първа

Мъжът, рус, висок, със сини очи и здрави едри ръце, я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.

Анаид не можеше да определи дали се задушава от липсата на въздух или от обзелото я вълнение.

Цели петнайсет години бе мечтала за тази прегръдка.

Това беше баща й. Казваше се Гунар и тя го виждаше за първи път.

Ръцете на Гунар я обгърнаха и Анаид усети приятния гъдел от чувството на блаженство, прииска й се да замърка като котенцето си Аполо. Притвори очи, притисна се към гърдите му и се сгуши в него, кротка, притихнала, отдадена на моментната наслада, вслушана в биенето на сърцето му, непознато за нея досега, също като миризмата му на селитра и като исландския му акцент. Туп-туп, туп-туп, пулсираше то. Тик-так, тик-так — стори й се, че кънти в ушите й. Ударите й напомняха на гигантски будилник в свежозелен ябълков цвят. Мина й през ума колко успокояващо е да знаеш, че имаш баща от плът и кръв, точно както да откриеш пантофите си до леглото още щом се събудиш или да отвориш чадър под дъжда.

Засрами се, че сравнява баща си с чадър, но нямаше време да поправи грешката и да го оприличи на нещо по-поетично, като например на нежен полъх от източен вятър или на пролетен слънчев лъч, понеже в момента прозвуча острият глас на Селене и развали очарованието от срещата.

— Анаид! — извика тя.

Името й, произнесено с нотка на упрек, я накара да се стресне, все едно я бяха спипали да прави нещо нередно. Беше същият тон, с който майка й я хокаше, когато като дете си вземаше от пържените картофки с пръсти или забравяше да затвори вратата след себе си на излизане. Направи се, че не я чува, но Гунар вдигна очи и отпусна ръце, забравил за дъщеря си.

— Селене! — възкликна развълнувано той.

Внезапно Анаид се почувства изоставена и ясно осъзна колко всеотдайна, животворна и силна е била прегръдката му. На драго сърце би я повторила.

За сметка на това Селене нямаше никакво желание да я получава.

— По-кротко! — охлади порива му тя.

И насочи атамето си към неговите гърди, за да му попречи да я доближи.

— Здравей, Селене — прошепна Гунар тихо и ласкаво, с кадифено мек глас, нежен и галещ също като очите и ръцете му.

Все едно я прегръщаше с поглед, без да я докосва. Селене обаче, заела отбранителна позиция, остана хладна и безчувствена.

— Какво искаш?

Не изглеждаха особено като хора, които са си близки. Дори нямаха вид на партньори или на двама души, които имат нещо общо един с друг. И все пак въпреки всичко бяха чудесна двойка. Анаид си помисли колко е жалко, че нещата са толкова сложни. И с тъга си спомни за времето, когато майка й се е влюбила лудо в него още от пръв поглед. Оттогава бяха изминали петнайсет години. Много вода беше изтекла.

— Мислех ви за мъртви…

— Е, както виждаш, живи сме. Сега можеш да си вървиш.

Гласът на Селене, цялото й поведение и външност издаваха враждебност.

— Дълги години живях с мисълта, че сте били разкъсани от онази мечка… — сподели Гунар.

Селене рязко възрази:

— Ако имаше някой, който наистина искаше да разкъса собствената си дъщеря, това си ти.

За Анаид думите изплющяха като шамар. Какво искаше да каже тя — че баща й не я е обичал?

За щастие, Гунар не прие хвърлената ръкавица.

— Анаид е точно такава, каквато си я представях в мечтите си.

— Нима мечтаеш? — язвително подхвърли Селене. — Мислех, че Одиш не са способни на това.

— Стига, мамо! — прекъсна я Анаид.

Нескритата й неприязън бе оскърбителна, но още повече я подразни фактът, че тя дори не допускаше вероятността баща й да е мислел за нея и да я е виждал в мечтите си. Да не би да ревнуваше?

— Има много неща, които не са ти известни, Селене. И представа си нямаш как се чувствах през цялото това време, през всичките тези часове, месеци и години, през които мислех за вас и не можех да ви забравя.

Анаид почувства как глътка топлина се плъзга надолу през гърлото й и се разлива по цялото й тяло.

— Затова ли уби мечката? За да си отмъстиш за нашата смърт? — не се сдържа да попита тя.

Гунар обърна глава към нея. Изглеждаше искрен.

— Съжалявам. Едва по-късно разбрах, че именно благодарение на мечката сте останали живи. Но ако това може да те успокои, одраната й кожа изобщо не облекчи угризенията на съвестта ми.

Селене сви устни в някакво подобие на измъчена и крива усмивка, сякаш нарочно предназначена да го нарани и подиграе. Или поне така й се стори на Анаид.

— Ти и съвест? Не ме разсмивай. Искаш да ме накараш да повярвам, че имаш съвест и си се разкайвал през цялото време? Това вече е нещо ново за мен. Мислех, че Одиш не знаят що е съвест.

Анаид се притесни. Селене преиграваше с това „Одиш" та „Одиш". Нарочно повтаряше думата, преднамерено натъртваше на нея, като я произнасяше на срички и засилваше ефекта, проточвайки шумната съгласна „ш" така, че да звучи зловещо и съскащо. Сякаш теглеше черта и се разграничаваше от него. По своя си манихейски начин показваше, че тя е непорочната Омар, докато Гунар е нечестивият Одиш. Следователно, по тази логика, всякакъв диалог с противниковата страна бе невъзможен. В нейните очи Гунар беше като прокажен.

А дали изобщо мислеше за нея? Сещаше ли се за собствената си дъщеря и къде я слагаше? Нали и тя беше Одиш по бащина линия. Или не беше нито едното, нито другото?

Анаид обаче нямаше никакво намерение да пусне баща си да си иде, нито да позволи на майка си да го пропъди от живота й така лесно.

— Ще останеш ли за вечеря?

Настъпи тишина, толкова плътна, че можеше да се реже с нож.

— Каниш ли ме? — предпазливо попита Гунар.

Анаид побърза да изпревари Селене и да не й даде възможност да каже каквото и да било:

— Разбира се, ти си мой гост. Моля те, остани да вечеряш с нас.

Този път Гунар не се поколеба.

— Благодаря, с удоволствие.

— Тук ли ще пренощуваш?

Селене пребледня. За Омар гостоприемството бе свещен закон и дори тя нямаше право да откаже да даде храна и подслон на един гостенин.

Гунар разбра притесненията й и не пожела да я насилва.

— Мога да преспя в колата или да продължа да шофирам до Беникарло, само на няколко километра е.

Селене се наежи:

— Не трябваше да го казваш!

— Кое?

— Анаид не знае къде сме.

— Грешиш — поправи я дъщеря й.

Анаид много добре знаеше.

Бяха в малка каравана, паркирана на открито, насред уединена местност, на няколко километра встрани от магистралата. Меките гънки на равнината, набраздена с напоителни канали, които се виждаха на запад, полето с бадемови дървета на север, прелитащите тук-там чайки, далечният мирис на солени вълни и сладкото наситено ухание на портокалови цветове ясно й говореха и тя можеше да предположи, впрочем съвсем точно и вярно, че се намират близо до Източното крайбрежие на Средиземно море.

Селене не искаше дъщеря й да разбере накъде са поели след излизането си от Урт, селището, закътано в самото сърце на Пиренеите. Бягаха от Баалат, финикийката Одиш, и никой не биваше да знае местонахождението им.

Анаид обаче имаше вродено чувство за ориентация. Баба й Деметер я беше научила на това още от дете и без да си го поставя за цел, тя забелязваше на каква височина се е издигнало слънцето по небесния си път или доколко силно и ярко светят лъчите му. Познаваше добре съзвездията, които дълги нощи беше съзерцавала в студеното небе над Пиренейските планини. Достатъчно беше да хвърли един поглед през мътните стъкла на караваната, за да определи, че е полунощ, че се движат на юг и само на няколко километра на изток от тях е Средиземно море.

Анаид размишляваше върху всичко това, но с крайчеца на окото си зърна как Селене припряно извади нещо от едно чекмедже и го подаде на Гунар, свила презрително устни:

— Ето, вземи си го. Не ти щем подаръците.

Анаид потисна вик и изтръгна кутията от ръцете й.

— Те са мои, той ги подари на мен.

Бяха рубинените обици, които Гунар й беше изпратил като подарък за петнайсетия й рожден ден.

Селене се надвеси над дъщеря си и строго й нареди:

— Върни му ги.

Анаид имаше желание да запази неутралитет, но очевидно бе невъзможно. Върнеше ли обиците на Гунар, ясно щеше да вземе страната на Селене, откажеше ли, щеше да покаже предпочитания към Гунар.

— Мамо, моля те, не ме принуждавай…

Селене беше извън себе си от ярост:

— Заповядвам ти да му ги върнеш. Вече му казах, че не ги искам.

Анаид пое дълбоко въздух и бавно го издиша, за да събере кураж. Наясно бе, че думата на Селене на две не става, но поведението на майка й бе такова, че я накара да наклони към Гунар.

— Ти може и да не ги искаш, но аз — да. Ще ги задържа.

И без да знае откъде черпеше смелост и сили да й се противопостави, демонстративно хвана долната месеста част на лявото си ухо, стисна едната обица между палеца и показалеца си и проби с острото бижу тънката кожица, която отново бе покрила мястото, понеже отдавна не беше си слагала обици и дупчицата се бе затворила. Почувства остро убождане при разкъсването на месото, но не извика, не издаде нито звук, като не сваляше очи от Селене. Издържа погледа й, без да мигне, двете сякаш бяха на дуел.

Една топла капка опръска фланелката й. Беше кръв, червена като рубина, инкрустиран в златен обков, който трептеше над рамото й. Селене, изумена от дръзкото й поведение, затърка петънцето, за да го изчисти, а Гунар особено внимателно взе другата обица и се зае ловко да я поставя на дясното ухо на дъщеря си. Дали се дължеше на магия, или беше въпрос на сръчност, но този път Анаид усети само лекото пукане на кожата.

Гунар я хвана за раменете и започна да я оглежда с нескрито възхищение, сякаш беше произведение на изкуството. Накрая по лицето му се разля широка открита усмивка, топла и приветлива като ръцете му.

— Прекрасна си.

Селене не можа да понесе трогателната сцена. Дръпна ръцете на Гунар, които нежно докосваха раменете и шията на Анаид, свали ги от нея и като разтърси силно дъщеря си, я попита разпалено и невъздържано, напълно в неин стил:

— Знаеш ли откъде са тези обици? Знаеш ли откъде ги е взел?

Анаид й отговори хладнокръвно, без да трепне:

— От кутията за бижута на Ледената кралица. Ти самата си ми го казвала.

Селене се вбеси:

— Да, точно така, от най-могъщата Одиш на Северното полукълбо!

Застанала срещу нея лице в лице, Анаид разклати глава така, че червеникавите отблясъци на рубините да заслепят Селене и да я подразнят.

— Да, моята баба — отвърна невъзмутимо тя.

Селене изхвърча от караваната, сърдита и начумерена като буреносен облак, и затръшна вратата след себе си.

— Почакай! — извика след нея Гунар, без никакъв ефект. — Не излизай сама, опасно е!

Понечи да я последва, но Анаид го задържа, като го хвана за ръката.

— Остави я. Няма да ти обърне никакво внимание.

Беше самата истина. Селене беше от породата на твърдоглавите. Вярно беше обаче и това, че Анаид искаше да остане насаме с Гунар и да вкуси от сладостта на тържеството, да отпразнува пировата си победа, успеха от първата схватка с майка си.

— Обичаш ли пържени яйца?

— Обожавам ги — усмихна се Гунар.

— Само това умея да правя — призна си тя и си мислеше колко е приятно да можеш да споделиш подобен род неща с баща си, без да се страхуваш, че ще останеш опозорен за цял живот.

После се оказа, че имат в наличност само едно яйце, а и то се счупи в ръцете й на неопитна готвачка още преди да цопне в тигана. Така Анаид си остана само с доброто желание да нагости баща си — малкият хладилник беше съвсем празен и гледката бе отчайваща като пустинен пейзаж в Аризона…

С малко повечко въображение най-накрая те все пак успяха да забъркат една салата с риба тон, изпържиха малко замразени пилешки крокети и обелиха една ябълка, която, в стремежа си да й придадат по-артистичен и естетичен вид, нарязаха на парченца и за красота поляха с мед.

Точно в момента, когато Анаид слагаше чашите върху фурнирната масичка, мобилният телефон на Селене, оставен на един стол, започна да вибрира. Беше пристигнало съобщение и Анаид, без изобщо да се поколебае, го включи да го прочете. Помисли, че е известие от Елена. Направи го, понеже искаше да научи нещо ново за Рок, а може би и поради факта, че от известно време беше останала без връзка с външния свят и пълната изолация, на която я бе обрекла Селене, й тежеше… При всички случаи любопитството надделя над благоразумието. Прочете съобщението и така се стресна, че изпусна стъклената чаша, която държеше, тя падна на пода и се разби на парчета.

— Какво има? — попита Гунар, който веднага й се притече на помощ и се зае да разгледа тялото й, за да провери дали не се е порязала.

Анаид сякаш беше загубила дар слово. Успя само да проломоти, заеквайки:

— Това е Баалат. Тя е. Тя ме преследва.

И подаде мобилния телефон на баща си, който прочете съобщението, смръщил вежди.

Анаид; търса те, идам утдаалеч, д те видя, обожвам те и само искм да сам до теб, близо до тб. Обади ми се, кжи нещо, мля те. Дасил

Гунар изглеждаше не по-малко разтревожен от Анаид. Надникна в кутията на входящите обаждания и я показа на Анаид.

— Това не е първото съобщение. Изглежда направо я е бомбардирала с есемеси.

Анаид се обърка още повече.

— Селене нищо не ми е казала.

— За да не те плаши — помъчи се да я оправдае Гунар.

— Защо я защитаваш? Имам право да знам кой ме преследва.

С едно кликване Гунар побърза да изчисти съобщението и остави мобилния телефон на стола, на мястото, където си беше допреди няколко минути.

— Хайде да направим нещо. Да забравим за всичко навън и да прекараме една приятна вечер само тримата, майка ти, ти и аз. Съгласна ли си?

Анаид кимна. Харесваше й да има баща, който да й вдъхва сигурност и спокойствие, и да въведе малко ред в живота й. Селене беше прекалено хаотична и разпиляна.

— Хайде, върви да потърсиш майка си. Кажи й, че вечерята е готова. Може да идва… стига самата тя вече да не е послужила за вечеря на Баалат.

Анаид погледна скромното си гастрономическо творение и се натъжи. Ябълката, допреди малко бяла, сочна и хубава, сега бе повехнала на въздуха и беше потъмняла толкова, че вече бе почти черна, като мрачната физиономия на Селене, която точно в този момент се появи и им вгорчи настроението.

Първата семейна вечеря в живота на Анаид беше доста потискаща.

Селене беше готова да ги направи на бъзе и коприва, да развали цялото тържество и макар че Гунар се стараеше да избягва всякакви възможни търкания и недоразумения, Селене само гледаше как да се заяде, хващаше се и за най-дребното, раздухваше го и правеше от мухата слон.

— Не си подправила салатата.

— Нямаше оцет.

— И така е страхотна.

— Салата без оцет е като гаспачо^[1] без домати.

— Мамо, моля те! Нали точно ти забрави да купиш.

— Да, но не аз поканих някого на гости, та да му пробутам подобна безвкусна салата!

— Със или без подправки, на мен ми харесва. Анаид я приготви.

— Даваш ли си сметка, Анаид? Първо ще се опита да те забаламоса и да спечели доверието ти. После вече ще прави с теб каквото си пожелае.

— Той само каза, че харесва моята салата.

— На мен пък ми говореше, че харесва очите ми.

— Не е същото.

— Той е Одиш! Черен магьосник, син на Ледената кралица.

— Той ми е баща!

— Чиста случайност.

— Не е вярно. Ти си се влюбила в него, аз съм ви дъщеря.

— Можеше да си дъщеря на всеки друг.

— Лъжеш!

— Казах ти какво ни причини. Какво още искаш да знаеш?

— Искам да знам какво мисли той.

— За какво?

— За вас, за вашата история.

— А, не! Само това не. Ще те излъже!

— Защо?

— Защото си е такъв. Не разбираш ли? Измами Мерицел, излъга мен, ще направи същото и с теб.

— А ти искаш да ме защитиш от него, така ли?

— Точно така.

Гунар в недоумение въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, смаян от репликите, които майка и дъщеря си разменяха светкавично, като в престрелка, без изобщо да му обръщат внимание. Малко засегнат, се прокашля, за да напомни за присъствието си:

— Мога ли да кажа нещо?

— Не — изстреля Селене.

— Да — напук на нея заяви натъртено Анаид.

— Бих искал да чуете и моето мнение — настоя Гунар, посъвзел се.

— Твоето мнение за какво? За лъжите ти? — тутакси го нападна Селене.

Той изостави добрите си намерения да постигне разбирателство и всеобщо помирение и неочаквано стана сериозен. Анаид внезапно осъзна, че зад милата любезна външност се криеше железен характер.

Гунар втренчи очи в Селене решително.

— Искаш или не, ще говоря.

И двете почувстваха непоколебимата му воля и Селене млъкна. Анаид, очарована от изразителността и скритата сила на стоманените очи на Гунар, които тя бе наследила, без да знае, забеляза нещо, което досега се беше изплъзвало от вниманието й — баща й имаше бръчки. На загорялото му лице от носа надолу се спускаха по изпъкналите му скули две дълбоки бразди, които подчертаваха германските му черти и ги правеха по-сурови. Видът му беше много по-зрял от образа, който майка й бе обрисувала въз основа на спомените си. Гънката между сключените вежди, тънките резчици, оформящи фина паяжина около сините му очи, и най-вече онова строго, благовъзпитано благородство, което му придаваше прошарената коса. Сега, като го гледаше отблизо, си даде сметка, че слепоочията на Гунар бяха леко посребрели.

Не бе възможно. Според майка й, Гунар трябваше да изглежда на не повече от двайсет и пет години. Гунар бе младият крал Олав, завоевател на земи и покорител на красиви скандинавски жени — викинги. Гунар беше младият моряк Ингар, по когото всички момичета лудееха и който отваряше със зъби бутилките с бира в компанията на своя свадлив приятел Кристиан-Мо. Докато мъжът, който седеше до тях, въпреки че излъчваше сила и енергия, въпреки добрата си физическа форма, очевидно наближаваше четирийсетте.

— А вечната ти младост? Къде остана? Нали беше безсмъртен? — попита Анаид със зяпнала уста, не можейки да скрие изумлението си пред разкритие от подобен род.

Гунар отговори, като не сваляше очи от Селене:

— Преди години избрах да бъда смъртен, по своя воля.

Селене си прехапа устните. Бе забелязала промяната още щом го видя, но думичка не беше споменала по въпроса.

— Само привидно, Анаид, не го слушай. Външността лъже. Той е зъл магьосник и може да ни накара да повярваме във всичко, което му е угодно.

Анаид изобщо не обърна внимание на думите й.

— Кога реши да станеш смъртен?

— Преди петнайсет години — отвърна със сериозен тон Гунар.

— Когато помисли, че сме умрели?

Очите му помръкнаха, а погледът стана някак далечен, зареян назад във времето.

— Преди ти да се родиш. Помниш ли, Селене?

Селене бавно вдигна глава, сякаш под диктовката на думите на Гунар, но все така наежена, скрита зад щита на вироглавото си упорство.

— Не, нищо не помня.

— Жалко. Аз помня. Когато се запознахме, ти беше прелестно създание, очарователна магьосница Омар и изобщо не си се променила. Същите зелени очи, същите стройни крака, гъстата ти къдрава коса, а и този типично твой, много характерен начин на обличане — екстравагантен и неповторим!… Но това, което ми направи най-силно впечатление у теб, беше непокорният ти бунтовнически дух. Беше възхитително импулсивна, готова да оглавиш революция, да поведеш поход за покоряване на звездите или да се кълнеш във вечна любов с искрен и тръпнещ глас, способен да подлуди и най-здравомислещия мъж на земята. Не се изненадвам, че младежите на твоята възраст не се осмеляваха да се доближат до теб. Беше заредена с толкова плам и енергия, като истинска бомба. И дори да не ти се вярва, аз се влюбих до уши в теб, като последния глупак.

Селене стоеше все така невъзмутима и безизразна, и Анаид не проумяваше как пред това страхотно признание в любов човек може да прояви такова равнодушие. Красивите думи на Гунар я бяха трогнали. Ако на нея Рок някога й кажеше дори само една хилядна от всичко, което Гунар току-що беше изрекъл пред майка й… тя със сигурност би припаднала. За сметка на това Селене изръмжа:

— Ти ме излъга! Не ми каза, че си Одиш и че Бялата дама ти е майка.

— Не, ти ме излъга! Не ми каза, че си магьосница Омар и че майка ти, великата Деметер, е матриарша на западните племена.

Селене не се даваше:

— Не съм имала намерението да те използвам.

— Нито пък аз теб.

— Лъжеш! Ти се възползва от мен, за да зачена Анаид, избраницата.

— Селене, нека ти обясня.

Анаид се намеси и за втори път тази вечер се застъпи за баща си:

— Мамо, моля те. Вече съм чувала твоята версия, сега нека изслушаме и татко.

Дали Анаид успя да я убеди, или се огъна пред кротката решителност на Гунар, но Селене най-сетне замълча.

Гунар си наля малко вино и започна да говори. Гласът му потреперваше и ако вълнението му не бе искрено, то значи изключително добре умееше да се преструва. Разказът му разчувства Анаид.

— Не можете да си представите какво е да живееш хилядолетия… Времето изтича неумолимо. Природната картина, къщите и най-вече хората в крайна сметка изчезват. Всичко се променя, похабява се и постепенно се губи. В началото, в младежките ми години, исках да се слея с мирозданието, да бъда част от него, да се отдам на света, на моя свят, и затова се посветих на дълга, постарах се да впрегна всичките си изключителни способности, цялата си магия за живота и добруването на хората, мъже и жени от моя северен народ. Станах всемогъщ и по моя заповед се строяха каменни къщи, ремонтираха се големи плавателни съдове. По моя повеля корабите излизаха в открито море, за да покоряват нови територии, които по-късно присъединявах към владенията на кралството ми. Когато корабите се връщаха, напращели със стока, натоварени с платове, подправки, семена и скъпоценности, се изпълвах с гордост, като гледах как моите хора им се радват, истински щастливи. Бях Олав, крал на викингите, от фиордите на Норвегия. Командвах военни походи, пишех стихове и имах дързостта да се влюбя в прелестната скандинавка Хелга. Тя почина, а аз гледах как синовете и дъщерите ми остаряват и на свой ред си отиват от земния свят. Бях сломен, уединих се и се оттеглих в една крепост. Там живях затворен в продължение на векове и наблюдавайки през тесните процепи на назъбената крепостна стена, бях свидетел как съсипват и опустошават земите ми, как превръщат поданиците ми във васали и роби на други народи и видях пейзажа и природните картини, които толкова много обичах, сравнени със земята от пожари и войни. Заклех се това никога повече да не се повтори. Зарекох се да не позволя да изстрадам тази мъка никога повече. И оттогава се скитам от едно място на друго, без да се установявам, без да създавам дом и семейство, отдръпнат от света, абсолютно изолиран и безчувствен, без да се привързвам към никого и нищо, просто живеех, водейки безсмислено и празно съществувание. Станах наемник, пътешественик и моряк. Понякога се застоявах за няколко години в далечно затънтено място, научавах език или занаят, хващах се на работа, а после отново тръгвах на път.

Анаид потрепери. Никога не й беше хрумвала мисълта, че човек може доброволно да се обрече да се скита по света, без любов и без родина, като стратегически ход, за да избяга от болката. Може би тези, които смяташе за безчувствени, не бяха нищо друго освен наранени хора. Значи Одиш също са способни на чувства? За нея беше голяма загадка. В края на краищата Гунар беше Одиш само по майчина линия.

— Докато един ден майка ми ме повика да ми съобщи, че трябва да стана баща на избраницата. Това беше моя съдба, моето предопределение. Бях чакал своята участ в продължение на повече от хиляда години. Преместих се в Барселона, като се представих за исландски студент. Преди петнайсет години Барселона беше град на брега на морето, в който можеше да се разхождаш по всяко време на денонощието по „Рамблас", крайбрежния булевард с големите чинари, разположени от двете му страни като цъфнала алея, и претъпкан с пъстро ексцентрично множество. В душните летни нощи можеше да се отдадеш на сладкото опиянение на виното и музиката, и да посрещнеш изгрева, похапвайки чуро^[2] с шоколад и съзерцавайки чудноватите кули на Гауди, творение на невероятната фантазия на този смахнат гений. Бе настъпило моето време. Най-сетне бе дошъл часът да изпълня мисията си, за да мога веднъж завинаги да бъда свободен, да намеря спасение на душата си и да разполагам с живота си, както намеря за добре, без да давам отчет на никого.

— И откога знаеш?

— За кое?

— За съдбата си и твоето предопределение.

— Открай време. Кристине ми го повтаряше до втръсване. Единствената причина за моето съществувание бе да стана баща на избраницата. Затова се бях появил на този свят. Никоя друга Одиш няма деца.

Анаид се ужаси. Не само тя бе орисана да поеме на плещите си една толкова труднопоносима съдба. Собствените й родители бяха минали през същото.

— Горкичкият Гунар! — иронично отбеляза Селене. — Жал ми е за теб. Да си принуден да накараш едно чисто и невинно момиче като Мерицел да се влюби в теб и после да я изоставиш бременна. Наистина много тежка задача.

— Знаеш, че не беше така.

— Нима?

— Когато се запознах с теб, се отказах да играя тази роля.

Селене примигна. Смущението й трая само миг. Бързо се съвзе и възрази:

— Не е вярно. Ти продължи връзката си с нея.

Гунар заговори бавно и натъртено:

— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че от вечерта, когато те видях за първи път и се целунахме на тревата в университетското градче, а после те изпратих до вас, аз се обвързах с теб. Помниш ли тази вечер?

Селене с мъка преглътна и поклати глава:

— Бегло.

— Какво ти казах онази вечер, Селене?

— Не си спомням.

— Напротив, спомняш си. Аз също помня как ти ми се врече, че ще ме обичаш вечно, каквото и да става.

— Нищо не помня.

Анаид се възмути. Майка й беше разказвала за случилото се с най-малките подробности и дори беше признала пред нея, че е дала на Гунар да изпие омайно биле.

— Спечелила е сърцето ти с помощта на една от магиите на Омар!

— Не беше необходимо. Аз вече бях решил… — възрази Гунар, без да откъсва очи от сведените клепки на Селене.

— Ти продължи връзката си с Мерицел…

— Ти така пожела.

— Да, но после…

— После реших да бъда честен и повярвах, че Мерицел наистина е бременна.

Селене скочи, изправи се в целия си ръст и размаха обвинително пръст към Гунар:

— Няма значение. Ти ме предаде, заведе ме при майка си, за да й дадеш Анаид. Щеше да ме изоставиш. Никога няма да ти го простя. Никога!

Задушавана от внезапно желание да се разплаче, изскочи стремително от караваната. Под краката й всичко се разтресе. Селене беше изхвърчала като ураган и трябваше да минат няколко секунди, преди вещите и нервите да си дойдат по местата.

Анаид се почувства задължена да я защити, сякаш тази жена й беше дъщеря, а не майка:

— Не й се сърди, тя си е такава.

Гунар избухна в смях.

— Много добре знам. Познавам я по-добре от теб и по-дълго.

— И реши да се откажеш от безсмъртието заради мама?

— Повече или по-малко.

— Обясни ми.

Анаид погледна разсеяно през прозореца. Навън се виждаше угриженият силует на Селене, неспособна да изслуша версия, различна от нейната представа за изживяното. Беше си я повтаряла толкова пъти, така се бе вживяла в собствената си история, че в крайна сметка я бе издигнала в мит и фанатично бе повярвала, че е била жертва.

В замяна на това Гунар й изглеждаше по-смирен, може би понеже беше готов да признае грешките си.

— Вече знаеш как започна всичко. Мерицел беше определена от пророчеството да стане майка на избраницата и аз бях с нея, когато се запознах със Селене на един карнавал. Беше любов от пръв поглед, която можех да отхвърля. Но не исках да го направя. Бях срещнал жената, която бях чакал цяло хилядолетие. Проумях го съвсем ясно и затова се спречках с майка си. Не исках да продължавам връзката си с Мерицел, нито да следвам съдбата си.

Анаид кимна разбиращо.

— За беда обаче, както знаеш, на Мерицел й бе съдено да умре и Селене се оказа главната заподозряна за смъртта й. Наложи се да бягаме. Поехме на Север, смятахме, че там ще намерим сигурност, но грешах. Колкото повече приближавахме земите, управлявани от майка ми, толкова по-силно се усещаше могъществото й и толкова по-слаб се чувствах аз, за да й се противопоставя. Понеже имаше нещо, което Селене не знаеше, а то е, че по време на пътуването се бях отказал от безсмъртието и от свръхестествените си способности.

— Кога? — попита Анаид.

— В деня на слънцестоенето, на Домен. Там, на върха на прокълнатата от жените Омар планина, използвах за последен път магията и се заклех пред душите на мъртвите да бъда просто обикновен смъртен. Когато се спуснахме надолу и стигнахме подножието, вече бях човек от кръв и плът. Разбира се, майка ми Кристине не ми го прости и започна да ми досажда, като настояваше да се явя пред нея и да й дам обяснение за взетото решение. Разбрах, че Селене е бременна, и тя пожела да ме придружи в пътуването ми на Север. Тогава всичко се обърка и усложни. По онова време нямах представа, че ти, моята дъщеря, ще се окажеш избраницата. Вече бях забравил каква съдба ми е предречена, убеден, че всичко вече е минало. Отново грешах.

Анаид изпита съчувствие към баща си — човекът, когото досега не бе познавала и който бе изстрадал многобройните си грешки.

— Единственото, което исках, е да съм смъртен и да остарея заедно със Селене. Щяхме да отгледаме заедно децата си и нямаше да ги видя как умират. Да си смъртен обаче си има и своите лоши страни — отчаян разбрах, че не мога да защитавам майка ти от нападките на Баалат, и проумях, че ако загина по пътя до Севера, Селене също щеше да умре, понеже беше неспособна да оцелее сама. Искаше ми се да можех да отделя нещата — от една страна, да е животът ми, семейството и обичта, която сгряваше сърцето ми, а от друга — миналото и че съм бил Одиш. Всичко обаче бе взаимосвързано, а и Селене упорито настояваше да пътува с мен. Честно казано, нямах куража да я оставя сама и бременна в Исландия, подложена на атаките на Баалат. Помъчих се да я поверя на жените Омар от клана на кобилата, но тя не пожела и не ми оставаше нищо друго, освен да помоля за закрила Бялата дама, баба ти Кристине. Разбираш ли, дъще? Ако не беше тя да я защитава от Баалат, ти нямаше да съществуваш. Аз обаче й поставих своите условия, а те бяха никога да не те дам на Кристине.

— А защо обърка Селене и я накара да повярва, че ти е пленница? — упрекна го Анаид.

— Благодарение на теб и силата, която вливаше във вените й от утробата, Селене можеше да разговаря с духовете и когато разбра на кого съм син, се отдръпна от мен и ме обяви за свой враг. Забелязах как се затваря в себе си и издига защитна стена между нас. Не ми оставаше нищо друго, освен да я наблюдавам и да се мъча да предотвратя действията й. Тя го изтълкува погрешно като заплаха и избяга от мен. Намерението ми беше да ви защитя и да ви върна в цивилизования свят, за да бъдем семейство.

— А мечката? Щом като вече не си бил Одиш и Кристине вече не ти е заповядвала, защо се уплаши от нея? С какво предизвика твоята омраза? — настояваше Анаид.

— С мечката бяхме стари врагове. Години преди това бяхме водили жестока битка. Реших, че търси мен и иска да ми отмъсти чрез близките ми.

Анаид му повярва без никакво колебание. Думите му й прозвучаха искрени, обясненията му бяха логични и всичко се връзваше.

— Какво направи, когато помисли, че сме умрели?

— Убих мечката. Бях заслепен от ярост и когато се възстанових от раните си, се впуснах да я преследвам. Вече бях загубил магическите си способности и за първи път се сблъсках с много трудности. След гонитбата раните ми се инфектираха и прекарах, борейки се, цели седмици между живота и смъртта.

— Нито за миг ли не ти мина мисълта, че може да сме живи?

— Беше невъзможно. Абсурд.

Анаид осъзна какво уважение заслужава майка й и колко смела е била по онова време, едва осемнайсетгодишна девойка да я роди сама насред ледовете, хранейки се със суров дроб от тюлен и прекосила степите само с една мечка и с едно куче.

— Оцеляхме благодарение на Селене и на нейното безстрашие.

— И благодарение на магическата мощ на жените Омар. Без закрилата на мечката майка и без чародейството на духа Арук двете с майка ти щяхте да сте мъртви. Студът, гладът и хищниците щяха да ви довършат. Познавам много добре Арктика. На никого не прощава.

— А Кристине? Тя не ти ли каза, че сме живи?

Гунар поклати глава с горчивина.

— Не исках да знам повече за нея. След като убих мечката, се записах на служба при един търговец в пристанището Готаб и цели четиринайсет години се скитах с кораби по морета и океани. Плавах и остарявах. Усещането бе прекрасно, макар и тъжно. Единствената ми утеха беше, че мъката ми няма да трае вечно и ще свърши заедно със смъртта ми.

— А как разбра къде се намираме? — поиска да узнае Анаид.

— Майка ми Кристине се пробуди от дългия си летаргичен сън в деня, когато почина Деметер. Заклинанието на баба ти Омар, която беше омагьосала баба ти Одиш, се развали заедно с последното й дихание. Кристине се върна към живот, потърси те и те намери. Беше единствената Одиш, която знаеше истината за това коя си. Останалите бяха заблудени от огненочервената коса на Селене и от измамната й игра.

— А ти?

— В началото отказвах да отговарям на обажданията на майка ми, но после, нали я знаеш каква е, беше толкова упорита и настоятелна, че изпрати известие чак до кораба, на който пътувах. Една чайка долетя и остави до койката ми кичур червени косички. Бяха бебешки, с тънък и мек косъм. Разбрах, че дъщеря ми е жива, и при първа възможност на следващото пристанище слязох от кораба. Беше на един Индонезийски остров. Доста време ми бе необходимо да стигна до Урт, а когато пристигнах, за съжаление, вече беше късно. Със Селене бяхте изчезнали.

— Бил си в Урт?

— Да, бях.

Анаид притисна с ръка гърдите си. Баща й е бил в Урт! Как й се искаше Селене да бе чула тази история! И точно в този момент, сякаш в отговор на желанието й, вратата се отвори и се появи Селене, уморена от сълзи и премръзнала, но вече успокоена.

Гунар млъкна и я изчака да седне, като не я изпускаше от поглед.

Анаид помисли, че може би именно той я е повикал по телепатичен път. Двамата се разбираха без думи, а и хората, които са си били близки, бързо могат да възстановят лекотата в общуването си, без дори да го осъзнават, съвсем естествено и непринудено.

Гунар я изчака и когато продължи разказа си, говореше така, сякаш се обръщаше само към нея:

— Бях в Урт, разпитах за вас и ме насочиха към някой си Макс. Отидох да се срещна с него.

Анаид го гледаше с изумление, а Селене скочи.

— Какво ти каза той?

— Че сте се канели да се ожените.

Селене стисна зъби и поклати утвърдително глава:

— Сега вече го знаеш.

Анаид обаче не го знаеше. Стоеше като вкаменена.

— Това не си ми го казвала…Та ти дори не ни запозна!

Селене се обърна към Анаид:

— Не исках да рискувам.

— Не, не може да бъде — изломоти със заекване Анаид, като си спомни за кратката среща с Макс, в която и двамата се почувстваха неловко, понеже нито тя, нито той знаеше за съществуването на другия. — Този тип беше… беше… голям тъпак.

Селене я скастри:

— Аз съм тази, която си избира ухажорите, не ти.

Гунар хвана за ръцете Селене и въпреки че тя опита да се дръпне, не я пусна. Имаше големи, силни ръце и когато искаше нещо, просто си го вземаше. Държеше Селене и не я пускаше.

— Обичаш ли го?

Селене дишаше учестено.

— Няма да отговарям на въпросите ти. Все едно ме подлагаш на разпит.

Но Гунар я стисна още по-силно и я принуди да го погледне в очите.

— Не мога да кажа, че съм те чакал, защото ви мислех за мъртви, но през всичките тези петнайсет години всяка нощ те сънувах и бленувах за теб. Обичам те, Селене. А ти? Обичаш ли ме още?

Селене издържа изгарящия поглед на стоманените му очи и си пое дълбоко въздух, за да събере кураж. После изригна, бълвайки думите с ярост, една по една, в лицето на Гунар:

— Обичам Макс и ще се омъжа за него.

Анаид се изпълни с негодувание към майка си:

— Казваш го, за да го нараниш, ти не го обичаш, този Макс нищо не струва и…

Гунар пусна Селене, вдигна ръце примирено и рече с горчивина:

— Ти решаваш, Селене. Свободна си да избираш.

Анаид, на която й стана болно да гледа как баща й се отказва от намерението си толкова лесно, настоя:

— Но ти си ни чакал през цялото това време, мечтал си за нас, очаквал си този момент, за да създадеш семейство и този път да не го загубиш, както неведнъж ти се е случвало преди… Не е справедливо.

Гунар я привлече към себе си и я прегърна.

— Сега, когато те намерих, няма да те оставя.

Селене скептично отбеляза:

— Браво, изнесе страхотно представление, майсторски изигра ролята на пътешественик, който бленува за старата си любов и за хубавата си дъщеря. Направо трогателно!

От сарказма й на Анаид й стана болно.

— Той ми е баща и винаги ще бъде. Защо си толкова злопаметна? Не знаеш ли прошка?

Селене иронично изръкопляска на Гунар.

— Оценка отличен! Вече я спечели на твоя страна. Петнайсет години дори не подозираше за съществуванието й, а ето че само за няколко часа дъщерята вече ти е в кърпа вързана. Успя да я накараш да те заобича и мимоходом така я настрои, че сега е готова да ме упреква за всичко. Фантастично!

Анаид не я слушаше. Селене й се струваше озлобена и несправедлива егоистка. Отказваше да й даде онова, което най-много желаеше в момента — сплотено семейство.

Селене продължаваше да говори, сипеше все тежки думи:

— Истинска психологическа драма. Като по учебник. Бащата се завръща в семейното огнище, моли да бъде нагостен и приютен за през нощта, а в замяна предлага любов и благополучие. Но в живота не става така. Приказките, които ти разказваше Деметер, не са реалност. Баба ти бе убита от жените Одиш, а Гунар беше, е и ще си остане Одиш. Ние сме непримирими врагове. Онова, което е добро за едните, е лошо за другите. Разбираш ли? Всъщност не ми пука, дори да не го проумяваш.

Селене не съзнаваше, че макар и обвинителната й реч да бе искрена и основателна, с всяка дума, която излизаше от устата й, неизменно тласкаше все повече Анаид към Гунар и я караше да си задава мъчителни въпроси относно произхода и принадлежността й, понеже беше наполовина Одиш. Тъкмо обратното, от висотата на самочувствието си на чистокръвна Омар, Селене беше безкрайно далеч от подобен род проблеми и не можеше да разбере как се чувстват онези, които неволно и без да са ги търсили, откриват в себе си кълновете на мрака.

— Сега вече можеш да си ходиш — заключи Селене, все така чужда на вълненията на дъщеря си и неспособна да прояви съпричастност.

— Няма да си ида — заяви Гунар.

Селене се смая.

— Казах ти вече — отговорът ми е „не". Не те обичам и не искам повече да те виждам.

— Не съм дошъл само заради теб. Няма да оставя Анаид отново на произвола на Баалат.

Селене се ядоса:

— Това не е извинение. Махай ми се от очите.

— Не търся оправдание. Баалат е тук, навън, и засега нито Анаид, нито ти сте в състояние да я спрете.

Анаид не се сдържа и изплю камъчето:

— Изпращала ти е съобщения, а ти не си ми казала нищо.

Селене пребледня.

— Ровила си ми в мобилния телефон?

— Получи се съобщение от Баалат. До мен. Откога се мъчи да влезе във връзка с мен? — притисна я Анаид.

Селене се помъчи да й даде някакво обяснение защо е премълчавала за есемесите.

— Не исках да научиш. Сигурно щеше да се разтревожиш повече, отколкото е необходимо.

— Тогава защо не ги изтри?

— За всеки случай. Може би щяха да ни подскажат нещо, да ни наведат на някаква следа. Мислех да ги изпратя на Елена, за да потърси начин да разбере къде е и откъде ги изпраща.

Гунар изглеждаше неспокоен.

— Когато беше навън, забеляза ли нещо тревожно?

Още несвършил въпроса си, отвори вратата на караваната и внимателно огледа безмълвната тъмнина наоколо.

Нощта, допреди малко ясна и звездна, бе станала навъсена и мрачна. Анаид почувства тръпки да я побиват. Стори й се, че вижда тъмна сянка да надвисва над полетата с бадеми. Дали си внушаваше, или наистина светлината се променяше, както и структурата на пейзажа? Едва успяваше да различи жълтите цветове на лютичетата, които растяха до храсталака. Със Селене излизаха да се поразходят и беше забелязала как разтворените им листенца, окъпани от меката светлина на луната в последната й четвъртина, блестяха като златисти перли. Сега нещо ставаше и единствено присъствието на Гунар й вдъхваше сигурност.

Селене не обърна внимание на промяната.

— И с какво ще си ни полезен ти, Гунар? Нали се отказа от способностите си?

— Вярно е, вече не си служа с магията, но владея бойното изкуство. Бях берсекер^[3] и предвождах множество верни воини.

Селене махна с ръка.

— Не се нуждаем от твоята храброст. Имаме си Юсуф ибн Ташфин, алморавидски воин^[4], готов да мобилизира армията си от мъртви бойци.

Анаид се намеси решително:

— Точно сега не можем да си позволим да отхвърляме ничия помощ, мамо.

Макар и да я нарече „мамо" тонът й бе властен, авторитетен. Селене се обърна и седна на кушетката, за да си даде минутка отдих.

— Прави каквото искаш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

Анаид хвана Гунар за ръката и го повлече към спалната ниша.

— Моля те, остани. Не й обръщай внимание.

Караваната беше тясна, но се оказа достатъчно голяма, та да побере и тримата, легнали отделно, и все пак ясно чуваха дишането си, дори усещаха топлината си. Всеки от тях обаче се отдаде на своите мисли, потопи се в личния си вътрешен свят.

Анаид потърка изумрудения си пръстен и Ибн Ташфин, сервилният дух, когото можеше по всяко време да извика с това просто движение, се материализира пред нея, като й се поклони дълбоко.

— Аз ще бдя над вас, господарке моя, спокойно си починете.

Селене и Гунар дори не трепнаха и Анаид си даде сметка, че те нито го виждат, нито го чуват.

Съзнанието, че е по-могъща от собствените си родители, не й донесе никаква утеха.

Що за семейство бяха? Една Омар, един Одиш и… тяхната дъщеря. Три страни от един триъгълник с остри ъгли и върхове.

Наистина странно семейство.

Глава втора

Първо проблесна мълнията, а след секунди последва и грохотът на гръмотевицата. Анаид скочи, забравила, че е натъпкана в тясната каравана и кушетката е само на няколко сантиметра от металния таван. Изправи се рязко и здравата си фрасна главата, от което, естествено, изпищя. Но вместо да чуе Селене, в отговор до ушите й долетя мъжки глас, копринено мек и нежен като ирландска балада, който ласкаво я успокояваше.

— Няма нищо страшно, Анаид, това е само буря. Спи, детето ми.

Гласът затананика някаква мелодия и звуците я залюляха, обгърнаха я като в невидима защита. Или бяха обятията му? Унесена в полубудно-полузаспало състояние, Анаид почувства как голяма силна ръка я погали и отстрани кичура, паднал над челото й, как нежно прокарва пръсти по лицето й, следвайки извивките му. Дланта бе толкова широка, че обхващаше почти целия овал на лицето й. На допир беше грапава, но топла и Анаид осъзна, че отдавна е желала тази ласка.

Ръката, загрубяла от работа и набраздена от белези, беше теглила стотици въжета, беше стискала десетки шпаги и бе милвала хиляди тела. Беше ръката на Гунар, който беше останал цялата нощ да бди над нея, а сега, при първите лъчи на изгряващото слънце, умилено съзерцаваше дъщеря си.

Селене също не спеше. Беше се свила на кълбо в тясното си легло, без да помръдва, ревниво скътала вълненията и мислите си, сякаш се боеше Гунар да не й ги открадне, без да им дава външен израз, за да не му позволи дори инуитивно да ги отгатне.

Двамата бяха толкова вглъбени в себе си, че изобщо не обърнаха внимание на атмосферните промени. Не забелязваха как времето се разваля и надвисва страшна буря. Докато в един момент се разрази вятър, изключително силен, и караваната започна заплашително да се клати. И когато едрите капки забарабаниха по покрива й, а шумът от дъжда, който се изливаше като из ведро, се усили неимоверно, стана оглушителен и водата се превърна в ледени парчета, Анаид се разбуди окончателно. Нещо й подсказваше, че бурята не предвещава нищо хубаво.

Гунар имаше същото лошо предчувствие.

— Това е Баалат.

Само Селене, дали защото все правеше напук, или понеже наистина го мислеше, както винаги беше на друго мнение:

— Ами, просто една обикновена буря.

Всъщност нямаше нищо обикновено. Дали за да покаже цялата си мощ, а може би сърдита от обидното определение на Селене, бурята се разрази със страшна сила, излезе ураганен вятър, който връхлетя върху левия фланг на караваната, точно където бе прозорчето на миниатюрната кухня и пръсна стъклото на парчета. Заваля градушка и през отвора на счупения прозорец полетяха към пода ледени късове с големината на птичи яйца.

— Дръпни се! — извика предупредително Гунар на Селене, която инстинктивно понечи да тръгне да оправя белята.

Принуди я да се наведе, а същевременно хвана масата, закрепена за пода на караваната, и силно я задърпа. Докато я теглеше, мускулите на ръцете и шията му се изопнаха, а вените се издуха, готови да се спукат. Накрая успя да я изскубне и я постави така, че прегради счупения прозорец, за да спира ледените зърна, които падаха като снаряди във вътрешността.

— Бързо, помогни ми да го запушим.

Анаид мигом скочи и както си беше боса и по нощница, се хвърли да помага на Гунар.

— Внимавай, има парчета от счупеното стъкло!

Подът бе покрит с парчета стъкло и с режещи бучки лед, но Анаид изобщо не им обърна внимание. Тя усети хапещия студ по босите си стъпала, но нямаше време нито да се обува, нито да се облича.

След няколко минути Селене вече събираше с лопата ледените зърна, покрили пода, а Гунар затуляше прозореца, заковавайки масата като преграда. Анаид му помагаше, като придържаше краката на масата, които бе опряла на раменете си. След като заби и последния пирон, приключил работата, Гунар си изтри потта от челото, а вятърът постепенно отслабна и престана да блъска по покрива. Заваля дъжд, тих и кротък.

Не че Анаид би предпочела вятърът и градушката да довършат караваната, но се почувства разочарована, че след всичките неистови усилия, които бяха положили, трябваше да гледа този смешен дъждец.

Беше само мисъл, която й мина през главата, докато Селене го изказа с думи, сеейки отново раздор:

— Гениално! Обръщаш масата, правиш на дупки целия под, изпотрошаваш всичко… за какво? Погледни само, та то едва капе!

Гунар обаче не й обърна никакво внимание.

— Шшшт! Не забелязваш ли?

Бе достатъчно. Анаид го усети. От известно време усещаше някаква студена ръка да я опипва, все едно искаше да проникне в нея. Не бе обърнала внимание, но го чувстваше. Гунар имаше право, а Селене не искаше и да чуе.

— Разбира се, че забелязвам. Забелязвам, че вали, и нищо повече.

— Това е затишие пред буря.

— Ако не си забелязал, бурята вече отмина.

— Грешиш. Тя бе само предвестник на онова, което предстои да се случи.

Анаид се вслуша в думите на Гунар и се съсредоточи, за да ВИДИ в тъмнината. Много скоро съзря сянката, която разпалваше гнева на небесата, предизвикваше струпването на облаците, раздухваше ги и ги зареждаше с пагубно количество вода. Бяха необичайни облаци, които по повелята на страховита сила прииждаха от всички краища на земята. По силата на мощно заклинание над главите им надвисваше стихия, хилядократно по-унищожителна от бурята.

Тъкмо се канеше да се ВСЛУША в знаците, когато майка й попречи. Селене отвори вратата на караваната и театрално, като велика актриса, тържествено обяви:

— Виждате ли? Това е дъжд, просто обикновен дъжд. А той не е опасен, може само да те намокри.

И със скок излезе от тясното затворено пространство, затича се навън, измина няколко метра и вдигна ръце, като се въртеше и се смееше.

— Вода! Освежителна, животворна вода.

Вдигна лице към небето и остави дъжда да я облива, като отвори уста и изплези език, за да поеме жадно капките.

— Ела, дъще, ела да потанцуваме под дъжда, както винаги сме го правили.

Анаид изумена гледаше как майка й се носи в луд танц, докато дрехите й подгизнаха и прилепнаха по тялото. Много скоро дъждовните капки започнаха да се стичат по косите й, да браздят като ручейчета тялото й, което се извиваше в чудновати движения, придаващи му особена красота. Зад нея полето и бадемовите дървета, покрити с ледени перли от градушката, блестяха в мрака с измамна белота. Голите стволове, обрулени до последния лист от ураганния вятър, се гърчеха като агонизиращи тела.

— Прибирай се, мамо, опасно е.

— Ела, Анаид, това е само пролетна буря.

Не, не беше никаква буря. Анаид притежаваше повече способности от майка си и ВИЖДАШЕ на спектралната повърхност на ледените кристали, покрили земята, отражението на хищническата ръка на една Одиш.

— Това е работа на Баалат, тя е тук. Забрави ли какво стана? Аз се свързах с нея, призовах я.

За няколко секунди Селене спря френетичния си танц. Задъхана, с ръце на кръста и стичаща се по тялото й вода, решително отвърна на Анаид:

— Не. Баща ти е бил. Преследваше ни и именно той ни нападна, за да ни уплаши и да ни накара да повярваме, че сме в опасност.

В този момент Гунар се хвърли и прескочи дъщеря си, макар да бе доста трудно, предвид твърде високия ръст на Анаид. На практика буквално полетя във въздуха, стовари се върху Селене и без да губи време в празни приказки, я цапардоса по главата, после веднага я метна на рамо като сламено чучело. Изпаднала в несвяст от удара, Селене поклащаше ръце и крака при всяка крачка на Гунар, който се отдалечаваше на бегом към гората, понесъл пленницата си на гръб.

Всичко се разви пред изумения поглед на Анаид, която едва успя да извади атамето си и да хукне да спасява майка си от пристъпа на неочаквана жестокост на Гунар, когото само допреди няколко секунди смяташе за най-прекрасния и мил баща на света.

Как можа да е толкова сляпа? Как можа да се остави да я измами по такъв глупав начин? Едва успя да извика: „Остави я", или поне така й се беше сторило. Не беше сигурна, понеже шумът заглуши всичко и думите се изгубиха в грохота на водата. Нищо не осъзнаваше, понеже мисълта й беше заета единствено с това как да освободи Селене и как да се отърве от непознатия за нея човек — от бащата, в когото сляпо бе повярвала. Затова не я чу, докато тя не връхлетя отгоре й и ревът й бе толкова страховит, та нямаше как да не привлече вниманието й.

Обърна се и се смрази от ужас.

Откъм гърба й, само на няколко метра, чудовищна вълна се носеше към нея със скоростта на светлината, помитайки всичко по пътя си. Като всички придошли води, се появи внезапно, макар да бе нараствала дълго. Дълбокото пресъхнало речно корито се пълнеше от потоците, които се спускаха от планината и накрая се превръщаха в сърдита буйна река. Гигантска бушуваща маса от кипящи води, повлякла със себе си клони, камъни, животни и дървета, заливаше бреговете, хищно завладяваше пространства от сушата и помиташе всичко, изпречило се на пътя й.

Анаид седеше неподвижна насред така образувалото се корито, което всеки момент щеше да се наводни. Боботенето от природната стихия я бе парализирало, също както ревът на лъва е сковавал праотците й в най-древни времена. Хипнотизирано от пагубната сила на водата, момичето бе неспособно да реагира. Не можа да излезе от вцепенението си до момента, в който почувства как нечии ръце я обгръщат. Беше Гунар. След като бе оставил Селене на високото, в близката борова гора, беше дотичал да спасява и нея. Грабна я, вдигна я във въздуха и без да се замисля, я изхвърли извън коритото, миг преди водата да го удари със страшна сила и да го погълне.

— Нееее! — изпищя Анаид, падайки на земята, покрита с борови иглички и смола, като съзря как разярената придошла река отнася баща й.

Гледаше как отчаяно размахва ръце, мъчеше се да се хване за някой от клоните, изпречили се на пътя му, но никой не бе достатъчно здрав, за да издържи тежестта му и напора на водата.

Селене беше в безсъзнание, а Гунар все по-нарядко се показваше на повърхността и все по-немощно загребваше. Скоро силите му съвсем щяха да го напуснат. Никой освен нея не можеше да му помогне.

Анаид събра смелост, осъзнала, че ако наистина иска да спаси баща си, й оставаха едва няколко секунди, за да пусне в действие магическите си способности.

Съсредоточи цялата си енергия, за да подчини водата. За първи път се опитваше да го направи и се оказа, че не е никак лесно, но щом жените от водните кланове Омар можеха да укротяват океаните, то тя, инициирана от делфинките, щеше да опита да спре течението на пороя. Задачата бе трудна, но тя вдигна ръце с длани нагоре и изрече заклинанието на древния език:

— Оснетед семендитлор!

Произнесе думите с твърдост и решителност. Енергията, излъчвана от мисълта й, се предаде на тялото, премина през крайниците й и се насочи към бушуващите води. За известно време, което й се стори безкрайно, Анаид удържа реката. Напорът на водата беше със силата на безброй водопади и само волята й, макар и с магическа мощ, не бе достатъчна, за да спре огромната инерция. Изразходи цялата си енергия в противоборството и усети как пръстите й един по един се схващат, а по протегнатите й ръце преминават болезнени спазми, но не се обезкуражи. Животът на Гунар беше заложен на карта и тя остана решителна, като задържаше, укротяваше и отблъскваше стихията дотогава, докато постепенно отслабна, поройната река започна да влиза в нормалното си русло, скоростта на течението намаля и накрая почти напълно спря, превърната в безобидно ручейче.

Изтощена, Анаид отпусна ръце и за секунди затвори очи, после пое дълбоко въздух и хукна натам, където предполагаше, че ще намери Гунар.

И наистина откри тялото му стотина метра по-надолу. Беше посиняло и бездиханно. Без да губи самообладание, огледа подутия му корем, коленичи до него и като сложи ръце на точката между стомаха и гръдната кост, натисна с длани, поставени една върху друга, използвайки малкото й останали сили, за да отпуши задръстения гръклян и да го принуди да изплюе водата, събрала се в дробовете му. Веднъж, втори път, трети път. Масажираше силно и уверено и най-сетне водата започна да излиза на тънки струйки от устата му. Последва пристъпът на кашлица. Анаид незабавно се наведе, стисна му носа и започна да му прави изкуствено дишане уста в уста, като продължаваше да разтрива гърдите му. Почувства как по устните му плъзва топлина и сърцето му отново започва да пулсира, изтласквайки кръвта по огромното му здраво тяло, и по-развълнувана от първия път, когато го видя, ако това изобщо бе възможно, стана свидетел на връщането му към живота.

Гунар примигна, лека-полека отвори очи и мозъкът му мигновено заработи, осъзнавайки положението. Имаше светкавични реакции. Пръв бе осъзнал грозящата ги опасност и предпочете да нокаутира Селене, вместо да губят време в обяснения и караници и пороят да я отнесе.

— Селене — прошепна той и въпросително погледна Анаид.

— На сигурно място е, там, където я остави.

Гунар се изправи и сам, без помощта на дъщеря си, направи няколко неуверени крачки, наведе се и превит на две, повърна водата, която бе погълнал. После, все едно не е бил на прага на смъртта, а просто се е позабавлявал да се изкъпе, хвана за ръка Анаид и я дръпна настрани.

— Ти ли спря водата?

— Ти се давеше.

— Сигурно си напълно изтощена. Изразходила си огромна енергия.

Анаид осъзна колко силно е отпаднала, виеше й се свят.

— Важното е, че всичко свърши.

Гунар я взе на ръце, преди да се е свлякла в несвяст, и тогава я поправи:

— Съжалявам да ти го кажа, но едва сега се започва.

Светкавицата блесна и за миг освети долината, също както изстрелващата ракета предшества избухването на множеството фойерверки. Внезапно небето се пръсна на безброй парченца. Поройният дъжд отстъпи място на гръмотевична буря с невиждани размери. Мълниите се сипеха навсякъде, без почивка. При всяко ново изтрещяване тъпанчетата на ушите им пищяха, на път да се спукат, а блясъкът ослепяваше очите. Нищо обаче не спря Гунар, който бързаше към гората, за да измъкне Селене от несигурното й убежище под боровете, които един по един падаха, поразени от гръмотевиците.

Полу в несвяст, Анаид помисли, че е дошъл свършекът на света. Нямаше нито педя безопасна земя, където да се скрие. Огън и трясък сриваха всичко наоколо. Баалат настъпваше, вече стягаше примката, а тя бе останала без сили.

Гунар най-сетне стигна до мястото, където бе оставил Селене, но нея я нямаше. Бе останала единствено панделката, с която обикновено си връзваше косите.

Гунар, разтревожен, положи внимателно Анаид на земята и изкрещя:

— Селене! — И хукна да я търси.

Анаид, уплашена, понечи да извика: „Не ме оставяй, страх ме е" но не можа да произнесе нито дума. Скоро гласът и стъпките на Гунар постепенно се изгубиха в далечината. Точно от този момент Баалат се възползва, за да я приближи.

Анаид усети, този път съвсем ясно, влажното и лепкаво пипало, което се плъзна по лицето й, търсейки опипом ухото й, за да проникне в нея. Чувството на погнуса надделя над страха й, тя замахна, за да отстрани невидимото пипало, но ръката й остана напоена с някакво отвратително лепкаво вещество, все едно я бе пъхнала в каца с мед. Направи опит да я помръдне, но не успя. Беше натежала и почти безчувствена. Постепенно пръстите й изтръпнаха и накрая се вцепениха, напълно неподвижни, сякаш бяха залепени с обущарско лепило, абсолютно безжизнени. Беше ръката, на която носеше изумрудения пръстен, а без да потърка магическия камък, не можеше да призове алморавидския воин.

Беше сама и нямаше кой да й се притече на помощ.

Обзе я истинска паника, когато пак усети невидимото студено пипало да прониква през една от ноздрите й. Тя стисна зъби, за да преодолее неудържимото си желание да повърне и да се сдържи, за да не замахне отново в опит да го отскубне от себе си, както бе сторила преди малко. Впрегна цялата си воля, като си втълпяваше, повтаряйки си непрекъснато, че със сила нищо няма да постигне, трябва да използва магията разумно и да блокира мисълта си, за да попречи да бъде обсебена.

Успя да спре Баалат със силата на желязната си воля.

И докато земята се пропукваше, гъсталаците лумваха в пламъци, стволовете на дърветата се сгромолясваха, изскубнати от корен, а Гунар отчаяно търсеше Селене, Анаид с изхвръкнали от орбитите им очи се строполи в жестока и мълчалива схватка с Баалат.

Мощната магия на злата вещица Одиш постепенно надвиваше съпротивата на момичето. Анаид упорито блокираше ума си, но след всяко сътресение тялото й губеше сили и конвулсиите му вече приличаха на предсмъртни гърчове. Тя стисна зъби толкова силно, та чак челюстта й се изкриви от болка. Спазмите изопнаха нервите й. Всяка клетка, всяка частица от нея — от кожата, мускулите и костите, беше напрегната. Докато накрая не можеше повече. В крайна сметка тялото й беше смъртно и сърцето й нямаше да издържи. А това означаваше сигурна смърт.

Смърт ли?

Анаид се поколеба, за миг се отпусна, отслабвайки защитата си, и Баалат се възползва от момента, за да се вмъкне в нея.

Проникна през устата й, през ушите и през носа, и се разнесе из тялото и мозъка й, като предизвика остра болка в главата.

Анаид извика, но нямаше кой да я чуе.

Одишката се разпространи по всичките й невронни връзки и пропълзя като змия в най-скритите й мисли.

Анаид с ужас изпита усещането, че някаква ръка безжалостно изстисква детските й спомени, удря до кръв по паметта, съхранила отминалите й изживявания, и бичува чувствата й.

Баалат беше в нея. Плъпна по ръцете й, обхвана стомаха й и завладя мозъка й. Баалат заиска с викове скиптъра на властта, затърси го и надуши, че е скрит в караваната, в куфара, завит в кърпи.

Анаид все още съзнаваше самоличността си, но знаеше, че скоро ще я изгуби и тогава тялото й ще остане в пълна зависимост само и единствено от волята на Баалат.

— Анаид, не се предавай — прошепна й леден, но близък глас.

Тя се вслуша в доброжелателните му думи. Беше го доловила с рецепторите в ъгълче от мозъка си, останало все още независимо, едно миниатюрно свободно пространство от иначе обсебеното й съзнание. От паметта й започнаха да изплуват странни картини, възкресяващи незнайни сцени — жертвоприношения в чест на богинята Баалат, римски легиони, настъпващи сред облаци от прахоляк…

— Анаид, съпротивлявай се — отново й пошушна студеният свистящ глас.

И Анаид впрегна цялата си воля, за да го направи. Убеди се, че декурионът^[5] с копието не съществува в нейните спомени, и след като унищожи оръжието му, картината мигом изчезна от съзнанието й.

— Много добре, Анаид. Точно така. Изхвърли я от себе си. Затвори ума си — властно й заповяда гласът.

Анаид му се подчини.

Постепенно, но твърдо тя започна да отпъжда стълпотворението от образи и чужди спомени, натрапените картини от неизживян от нея живот, поредицата от ужаси, на които, за щастие, не бе присъствала. И като го направи, почувства как ненадейно овладява потисничеството на Баалат, как я спира и тя малко по малко започва да отстъпва. Сякаш против волята й някой я издърпваше навън. Анаид бързо съобрази. Гласът й помагаше и изтръгваше Баалат от тялото й.

— Давай, Анаид! Действай, сега! — заповяда й гласът.

Без да се поколебае, тя събра смелост, мобилизира се и като се възползва умело от помощта, която й се предлагаше, изхвърли Баалат от тялото си с всички сили. Най-сетне бе свободна!

Със страх прокара длани по лицето си. Дишаше тежко и трепереше като лист.

Очакваше нова атака, ново нападение, но нищо подобно не стана.

Нямаше никой, само лепкава мъгла я обгръщаше. Плахо огледа празното пространство. А Баалат? А тайнственият глас, който я бе защитил? Нищо. Бе заобиколена от пълното и абсолютно нищо.

Най-после бе свободна. Ръката й си бе възвърнала подвижността. Прекара длан по краката си и излекува мускулите, като възстанови разкъсаната тъкан. Тялото й бе пострадало много, но с помощта на магията си възвърна тонуса и здравината. Въпреки това, когато вече бе в състояние да ходи и понечи да се затича към караваната, за да си вземе скиптъра, се почувства така отпаднала и изтощена, че въздухът не й достигаше, взе да залита и едва направила няколко крачки, й се зави свят. Прилоша й само за миг, но той се оказа достатъчен, за да й спаси живота, понеже точно в този момент караваната хвръкна във въздуха. Беше паднала мълния и резервоарът с бензин експлодира като бомба. Голямото превозно средство избухна в пламъци, които стигаха толкова нависоко, че опърлиха короните на малкото борови дървета, оцелели от мощния напор на бурята.

Анаид широко отвори очи, уплашена от силния взрив и закри главата си с ръце, за да се предпази от отломките и пепелта, които се сипеха отгоре й като дъжд. Тогава съзря скиптъра на властта. Летеше във въздуха, обвит в огнено сияние, като жар-птица, а после, описвайки траектория под формата на идеално очертана дъга, се приземи послушно в краката й.

— Не го вземай, Анаид, не го пипай! — крещеше Селене в далечината и тичаше към нея.

Анаид стоеше слисана. Наоколо ставаха странни неща и имаше нужда от съвет. Потърка изумрудения си пръстен и тутакси се яви Юсуф с изваден меч.

— О, господарке! По мое мнение скиптърът е ваш и ваша е властта.

— Трябва ли да го използвам?

— Сам дойде в краката ви. Ще свикам моите воини, за да ви пазя.

Така и направи. Мълчалива и невидима войска от изкусни във военното дело бойци заобиколи Анаид, но дори и защитена от алморавидската войска, тя не се осмеляваше да вземе скиптъра. Беше нажежен, изгарящ и било то от предпазливост, било то от страх, отдръпна ръка, без да го докосне.

— Това е капан, не се подлъгвай! — извика майка й. — Още не си готова да го притежаваш и Баалат може да ти го отнеме.

Селене, запъхтяна, се приближаваше към Анаид, с неописуем ужас на лицето. След нея дотича и Гунар. Двамата си отдъхнаха облекчено, когато се увериха, че е жива и здрава, и сякаш наистина можеха да си общуват без думи, минаха през редиците с безмълвни алморавидски войници и се хванаха за ръце, направиха обръч около нея. Анаид остана в средата на този магически кръг, с който родителите й я бранеха. Майка Омар и баща Одиш, обединили сили и магически способности, за да защитят чедото си. Зад тях, във втори външен обръч, воините на Юсуф усмиряваха неспокойните си коне. Беше добре защитена. Чувстваше се сигурна.

— Несъмнено скиптърът е твой — тихо рече Гунар.

— Вземи го, Анаид — подкани я студеният глас, който я беше защитил от Баалат.

— Не го пипай, Анаид. Недей! — настояваше Селене.

Отвъд двата обръча, с които родителите й и фантасмагоричните воини я защитаваха, Анаид долавяше присъствието на вилнеещата Баалат. Беше побесняла. Искаше да се домогне до скиптъра. Следователно, ако Анаид успееше да я изпревари и да го вземе преди нея, щеше да победи. Кого да послуша?

Тайнственият студен глас, който й бе помогнал да изхвърли Баалат от тялото си, надделя и тя се реши.

— Анаид, за да победиш Баалат, вземи скиптъра, преди да го е сторила тя.

И Анаид, поощрявана от гласа, протегна ръка и грабна златния скиптър, изкован от майката О.

Дръзкото й притежание не я опари, не предизвика в нея болка. В момента, в който го хвана, от вълшебния материал, от който бе изработен златният скиптър, бликна поток от светлинна енергия и топлина се разля по вените й, зареждайки всяка частица, всяка клетка от тялото й.

Скиптърът беше изумително красив, пулсиращ, животрептящ в ръцете й. Дланта й вече не пареше, но почувства странно гъделичкане, което се разпростираше по тялото й и бе особено силно там, където кожата й се допираше в него.

Тялото й ставаше все по-леко и по-леко и Анаид се издигна във въздуха като перце, носено от вятъра. Докато в един момент, изумена, видя самата себе си от високо. Нищо не разбираше. Нима лети? Или левитира? Какво всъщност става?

В действителност сянката на Анаид се бе откъснала от тялото й и се носеше в неизвестна посока, следваше волята на скиптъра. Скиптърът на властта бе подчинил душата на Анаид и я тласкаше в някакво спектрално измерение.

Тя се наблюдаваше с любопитство. Тази стройна девойка, по-висока и по-слаба от Селене, със сини, чисти и пронизващи като айсберг очи и бяла, почти прозрачна кожа — това тя ли е? Смътно напомняше на Ледената кралица, Криселда, нейната баба. Така ли изглеждаше отстрани? Така ли я виждаха другите? И колкото повече се гледаше, толкова повече се изумяваше и толкова по-пленителен й се струваше собственият й образ, заради уязвимата мощ, която излъчваше.

В този момент защитният обръч от воините на Юсуф бе нападнат от гъста орда диви зверове. Не можеше да различи дали са пантери, хиени или чакали. Хищниците се хвърляха върху конете на алморавидите, оголили зъби, без страх от мечовете на призраците.

Поиска да се спусне надолу и да се съедини със земното си тяло, за да помогне на родителите си, но в миг почувства болка, нещо силно изпука и сякаш се съдра, а Анаид се сепна. Какво става?

Внезапно откри, че вече нищо не вижда, всичко бе потънало в мрак. Мъглата се стелеше под краката й като покривка и скоро изненадата й се смени от изумление. Тънката нишка, която я свързваше с реалния свят, се беше скъсала и духът й се люшкаше без посока в друго измерение.

Но не беше сама.

Пред нея стоеше една Одиш. Баалат. Разпозна я незабавно, макар че се бе скрила в сянката на чуждо тяло. Беше се преобразила на виеща се змия с ръце, раздвоен език и издължени, студени очи. Внушителна, могъща и бляскава като комета, тя протегна пипалата си към нея и Анаид проумя, че иска да й отнеме скиптъра, именно затова я беше отделила от тялото й. Беше се хванала в капана на Баалат, която я бе подмамила към своите владения.

Отбраняваше се яростно. Скиптърът беше неин. Принадлежеше й. В мъглата се чуваше гаснещият глас на Селене, който се губеше все повече в далечината:

— Не се оставяй да те подчини скиптърът!

Анаид обаче следваше единствено повелята на вътрешния си глас, който я насърчаваше да върви напред към Баалат.

— Ела насам, Анаид, приближи се — прошепна Баалат.

Думите й прозвучаха ясно и силно. Наясно бе, че е Баалат, но не се уплаши. Скоро щеше да й покаже коя е по-силната и коя е господарката на скиптъра.

Направи крачка напред и се озова лице в лице с вещицата Одиш, увиснала в празното пространство, готова да премери сили с нея. И отново чу гласа на Селене, която я предупреждаваше:

— Бягай, Анаид, бягай!

Анаид обаче не побягна. Скиптърът сякаш неумолимо я тласкаше към Баалат, все по-близо, дихание в дихание, очи в очи — сразяващи и святкащи.

Анаид не се боеше, защото притежаваше скиптъра. Беше чудодейното оръжие, с което щеше да срази Баалат. Бавно вдигна ръка, готова да замахне и да го стовари върху черепа на своя враг, но не успя. Колкото и да се мъчеше да нанесе смъртоносния удар, скиптърът отказваше да й се подчини.

— Унищожи я! Заповядвам ти да убиеш Баалат, господарката на мрака — произнесе Анаид на древния език.

Смехът на Баалат я обърка. Не можеше да повярва. Скиптърът се изплъзна от ръката й и полетя към ръката на противничката й. Нямаше начин да го задържи. Изплъзваше се ловко, като хлъзгава змиорка. Нищо не помагаше. Нито волята й, нито усилията й да го спре, нито вълшебните слова или внезапно обзелото я раздразнение. Докато накрая се озова в ръцете на похитителката и гласът на Баалат прогърмя в нощта:

— Ето че дойде при мен. Сега скиптърът е мой.

И скочи върху Анаид, която широко отвори уста да си поеме въздух, понеже внезапно почувства, че се задушава. Хвана се за гърлото, за да се освободи от усещането, че нещо я стяга и й пречи да диша. Баалат я душеше, без дори да я докосва с ръка. Черната дама командваше скиптъра, докато тя чисто и просто умираше.

Пред очите й, със скоростта на светлината, минаваха откъслечни картини от нейния живот. Видя баба си Деметер, със сиви очи и прошарени коси, сплетени на плитка, да я държи за ръката в дъбовата гора и да й посочва с бастуна си под окапалата шума местата, където растяха отровните гъби Аманита мускария. Видя Рок — искрящите му черни очи, смуглото му лице и трапчинките на бузите.

Смееше й се, понеже се бе уплашила, вземайки за водна змиорка отражението на ръката си, играеща на мътната повърхност на водата в кладенеца. Видя Елена, нашишкавяла и издута от поредната си бременност, да й подава книга, на чиято корица бе нарисувано китайско момиче с широкопола шапка насред оризова плантация. Видя Карен, която я преслушваше и измерваше теглото й, притеснена, че не наддава. Видя Селене, която я приспиваше в обятията си, гукаше й нежно и я обсипваше с целувки. Спомените префучаваха в съзнанието й, докато кислородът бавно намаляваше в кръвта й, а очите й помръкваха под сянката на смъртта.

И когато вече мислеше, че се е преселила в отвъдното, глътка свеж въздух се плъзна по гърлото й и животът се върна във вените й под формата на игриво мехурче. Какво беше това? Какво ставаше?

Много скоро разбра. С Баалат не бяха сами. Женски силует, обвит в студено сияние и със забулено лице, се изпречи помежду им и се вкопчи в люта битка с вещицата Одиш.

Анаид си разтърка очите, невярваща. Приличаше на приказна фея, победоносна вълшебница, която мяташе смъртоносни мълнии от яркобяла светлина. Беше безмълвна, хладнокръвна и безжалостна към Баалат и накрая я направи на парчета.

Коя беше тайнствената дама, спасила живота й?

А скиптърът?

Затърси го с поглед и го съзря да се носи в пространството. Отново я призоваваше. Поиска да го хване, но нали тялото й бе безтегловно, не можа да контролира движенията си. Внезапно осъзна, че левитира и че отново ще падне на земята.

— Скиптърът! — извика и протегна ръка към него.

Загадъчната сияйна вълшебница с леден глас, която се бе сражавала като воин и бе победила Баалат, посегна, взе скиптъра в лъчистите си ръце и изчезна, без да й позволи да види лицето й.

— Скиптърът ми! — в ужас извика Анаид.

В този момент тупна на земята, възвърнала нормалното си тегло, както и съзнанието си на земно същество.

До нея падна змия, с глава, отсечена от атамето на Гунар, ако, разбира се, мъжът с пяна на устата и гневни искри в очите бе наистина той.

Зад него Селене, без да трепне, на свой ред заби атамето си в сърцето на безжизненото влечуго. Черната магия бе победена.

Безстрашната войска от призраци — войската на Юсуф ибн Ташфин, съставена от безстрашни призрачни воини, покрити с кръвта на зверовете, нахапани и разранени, с разкъсани дрехи, се прегрупираше около началника си.

Селене се втурна към дъщеря си и силно я стисна в прегръдките си. Анаид усети нейните ридания и топлината на сълзите й от състрадание, които се стичаха по тила й на чудотворни съживителни капки.

— Анаид, детенцето ми, малката ми дъщеричка!

И тя се остави да я приласкае, като се почувства отново малко момиченце в обятията на любящата си майка.

Глава трета

Анаид се събуди, когато колата спря. Чувстваше се мъничка, като зрънце леща, стиснато в човешка длан, може би понеже беше спала в скута на майка си, на задната седалка, и още усещаше пръстите й, които шареха по гърба й и рисуваха по него букви с чертички и извити ченгелчета. Буквите съставяха думи, неизказани на глас, които тя трябваше да познае. Беше игра, на която със Селене открай време обичаха да играят, като вид бягство от желязната дисциплина, наложена им от Деметер. Засмя се, като си спомни как Селене я изкушаваше с шоколадов бонбон с ужасно вкусен пълнеж от пралине^[6], който двете си поделяха в плевника, използван понякога за гараж. Там, защитени от тъмнината, тайно от всички, като палави непослушни момиченца, се разполагаха на седалките на стария автомобил и с огромно удоволствие се тъпчеха със сладкишите, които им бяха забранени. После тя се изтягаше на прашната тапицерия, а Селене пишеше на гърба й така, както правеше сега.

Съсредоточи цялото си внимание, за да разбере посланието на Селене. Какво й пишеше? „Малката ми" — стори й се, че разчита.

Най-много от всичко обичаше, когато Селене я галеше по косите и правеше кръгчета по тила й. Беше толкова приятно, че се преструваше на заспала, за да продължи по-дълго блаженството и майка й да не спира тъй милата игра.

За съжаление, Селене я събуди.

— Събуди се, Анаид, пристигнахме.

Дори не попита къде. Вече нямаше дом, водеше чергарски живот и последното й убежище, караваната, която бяха наели, беше хвръкнала във въздуха от експлозията, провокирана от Баалат. Сега бяха бегълци без багаж, без лични вещи. С изумление установи каква сигурност й вдъхваше съзнанието, че не притежава нищо. И какво спокойствие. Всичко беше възстановимо, заменяемо и поправимо. И започна да усвоява урок, за който не подозираше досега. Най-ценното са хората и спомените. С една дума — животът. Е, беше си запазила резервен коз — имаше къща в Урт, в която можеше да се върне винаги, щом пожелае. Там пазеше играчките, книгите, снимките, уханията и мелодиите от детството си.

Преди да отвори очи, подуши въздуха, както баба й Деметер я беше учила. Като вълчиците. Миризмата на селитра я върна към Гунар. Точно така, беше в колата на баща си. И си спомни за варварина, за дивия смелчага, който беше обезглавил преобразилата се в змия Баалат. Отвори очи и скочи, решена да провери и да се увери, че наистина Гунар беше този човек, но видя само един елегантен, представителен и улегнал мъж, глава на семейство, който мило се усмихваше на жена си и на дъщеря си след дългото изтощително пътуване с кола.

— Как спа? — попита благо той.

— Чудесно, като бебе — отговори вместо нея Селене.

И Анаид забеляза, че за първи път в гласа й не се долови агресивност. Може би родителите й се бяха помирили? Може би страшната битка ги бе сближила? Може би обичта към нея се бе оказала обединителната вълшебна спойка, въпреки центробежните им сили и проклятието, изречено от магьосницата Бриджет на планината Домен? Всичките безкрайни „може би" — те я изпълниха с надежда и я възпряха да каже нещо и да наруши вълшебната тишина, прекъсвана единствено от движенията на Гунар, който завъртя ключа, за да изключи двигателя, отвори предната врата и слезе от колата.

— Ще попитам има ли свободни стаи. Ще ме изчакате, нали?

— Добре — съгласи се Селене, отстъпчива, мила, толерантна.

На Анаид й идваше да закрещи от радост. Най-сетне родителите й се бяха вразумили! Проследи с поглед баща си и загледана през прозореца, се порадва на уверената му походка и представителния му вид. Внезапно изпита желание да му каже, че го обича, че му е благодарна за проявената смелост. Хвана вратата да я отвори и… изпищя от болка. Ръката й бе зачервена и отекла. Анаид с изненада я огледа. Беше изгорена, кожата се бе обелила и дланта й бе жива рана.

— Какво ми става?

Селене внимателно я огледа, угрижена и сериозна.

— Скиптърът. Белязал те е. Ето знака.

— Какъв знак?

— Знакът от пророчеството на Оди — тихо рече Селене с тъга.

Анаид си спомни стиховете от пророчеството:

Така беше. Беше станала жертва на скиптъра, но въпреки болката от раната само при споменаването му и при спомена за това колко приятно се бе почувствала, когато го държеше, поиска отново да го има.

— Къде е той? — попита тя с тревога в гласа.

— Изчезна — не скри истината помръкналата Селене. Анаид почувства, че се задушава.

— Не може да бъде.

— Но е факт.

— Не е ли в теб? — настоя Анаид, убедена, че майка й го е скрила някъде, както предния път.

Селене не отговори веднага.

— Какво чувстваш? Изпитваш ли желание да си го върнеш?

Анаид се смути, но си беше самата истина.

— Това лошо ли е?

— Опасно е — призна откровено Селене. — Още не беше готова.

Анаид се нуждаеше от ясен отговор. Това ужасно я тревожеше.

— Кажи ми, къде е скиптърът?

Селене обаче не отговори директно на въпроса.

— Предупредих те. Вместо ти да го подчиниш, той те държи в своята власт.

— Ти ли го взе?

— Той изчезна, Анаид. Няма го.

— Как така изчезна?

— Изпари се.

Анаид остана без дъх. Не можеше да повярва. Значи наистина онази жена, обгърната от ослепително сияние, онази, която унищожи Баалат, си е присвоила скиптъра. Коя беше тя? И какво? Одиш? Селене? Призрак? Трябваше да разбере.

— Той е мой.

— Анаид, плашиш ме.

— Защо?

— Скиптърът се подчинява на по-силна, желязна воля, макар ти да си избраницата. Сега ти му принадлежиш. Уязвима си, Анаид.

— И какво трябва да направя?

— Да го забравиш, докато не унищожим напълно и окончателно Баалат.

Анаид примигна, слисана.

— Не я ли унищожихме вече?

Тя вярваше или поне си правеше илюзии, че са я победили. Беше я видяла мъртва, като обезглавена змия. После бяха пронизали сърцето й и изпепелили тялото й, точно както го изискваше ритуалът. Това тяло не можеше вече да послужи за нищо.

— Баалат нали изчезна? Нали я няма вече… — упорстваше, но мълчанието на майка й я разколеба. — Или не е така?

— Не, Анаид. Баалат е победена само за момента. Ще й бъде доста трудно да се възстанови, но ще се върне. Ламти за скиптъра и ще го вземе рано или късно.

— Но…

— Чуй ме, Анаид — тихо заговори Селене. — Слушай ме внимателно, понеже, когато Гунар се върне, трябва да се преструваме.

Анаид се поколеба. Никак не й харесваше тонът на майка й. Беше подозрителен и заговорнически. Чак космите на врата й настръхнаха, алармирайки я, че много скоро ще чуе неща, които не би искала. И наистина ги чу.

— Трябва да използваме, докато Гунар спи, за да избягаме. Във всеки един момент трябва да имаш пълна готовност.

— Да избягаме? — повтори тя, изтръпнала от страх. — А аз мислех, че…

Млъкна. Беше повече от очевидно, че майка й изобщо не се интересува какво тя мисли или не мисли.

— Гунар е много опасен, трябва да сме предпазливи.

Разгневена, Анаид скочи.

— Татко ми спаси живота.

— Разбира се.

— Ами тогава?…

Селене, с пълна увереност в гласа, й каза нещо, което направо я втрещи:

— Не си ли даваш сметка, че именно той открадна скиптъра?

Анаид запелтечи:

— Кккакво?…

— Той си е такъв, Анаид, човек с извратена психика… Изобщо не му вярвай, нито на думите, нито на постъпките.

Анаид успя да се съвземе от изумлението си пред подобно безсрамно обвинение.

— Той уби Баалат с риск за живота си!

— О, да, разбира се! Аз самата бях свидетел, но това не означава, че не е било добре премислен хитър ход.

— Кое?

— Нападението.

— Нападението на Баалат? Искаш да кажеш, че е било планирано от Гунар?

Стори й се направо абсурдно, но Селене яростно защитаваше твърдението си:

— Винаги, когато стане нещо, трябва да си задаваш въпроса кой има изгода от подобен развой на събитията и защо. Понякога кризите са предизвикани съзнателно. Прекрасно знам, че Гунар е способен нарочно да остави следи за нашето местонахождение, като създаде впечатлението, че сме беззащитни, подканяйки неприятеля да ни нападне, и то с цел междувременно да отмъкне скиптъра и да го скрие.

Анаид си запуши ушите с ръце, за да не чува повече клеветите, които сипеше Селене. Не можеше да проумее нещо толкова злонамерено, увъртяно и безумно сложно. И все пак в обвиненията й имаше поне зрънце истина.

Обичаше Гунар и това беше толкова вярно, колкото и че Селене я ревнува от него и не може да приеме, че баща й я обича.

— Татко ме обича.

— Нищо подобно. Използва те, полезна си му.

Анаид не желаеше повече да понася инатенето и злонамереното късогледство на майка си.

— Какво искаш да кажеш, че мен никой не може да ме обича?! Рок също ме обича, колкото и да не ти се ще!

Неочаквано Селене млъкна. Не възрази с присъщата си безцеремонност и светкавична реакция. Незнайно как Анаид бе успяла да улучи право в целта и без да иска, бе разкрила болното й място. Дали защото спомена Рок? Всъщност какво става с него? Дали на Селене не й е известно нещо, което тя не знае? Крие ли го от нея?

— Мамо, какво става с Рок?

Селене извърна глава към прозорчето, избегна погледа й. Нервно разтърка безименния си пръст, все едно още носеше на него изумрудения пръстен и сякаш искаше да извика на помощ някой дух, за да я спаси от притеснението. Това още повече разтревожи Анаид.

— Отговори ми, мамо… Какво е станало?

— Работата е там, че сега не му е времето да го чуеш.

— Кое да чуя? — настоя Анаид с изтънял от вълнението глас. — Случило ли му се е нещо? Добре ли е?

Селене въздъхна и стисна ръката й.

— Добре е, но…

— Но какво?

— Върна се при Марион — изрече Селене и сведе очи от неудобство.

Само за една секунда Анаид беше прехвърлила през главата си безброй възможни варианти: че е станал жертва на някоя Одиш, че е претърпял злополука и дори че е загубил разсъдъка си, но идеята да ходи отново с Марион дори не й бе хрумнала. Заболя я така, както когато в детството си падаше от колелото, разкървяваше краката и ръцете си и цялото тяло я болеше от удара. Изпитваше физическа болка. Чак свитки й излязоха пред очите, все едно някой я бе фраснал по челото.

— Защо, кажи ми, защо?

И без да дочака отговор, избухна в плач, заплака искрено и безутешно, с горчиви сълзи, които Селене се помъчи да успокои, макар усилията й да бяха безполезни, защото любовните мъки са неутешими.

След няколко часа, след като си взе горещ душ и след леката закуска, която им сервираха студена с недоволни физиономии, понеже по това време кухнята не работеше, Анаид се просна на леглото в стаята, която делеше с майка си, и се опита да поспи.

Тялото й плачеше за сън, но мислите не й даваха мира. Вече не беше просто унила от тъжната равносметка, че не може да помири родителите си. Надеждите й се оказаха напразни и се спукаха като балон. Сега едно изречение оглушително и непрестанно кънтеше в главата й: „Върна се при Марион, Рок се върна, пак е с Марион, пак е с Марион…" Чуваше го отново и отново, като рефрен, повтарящ се до побъркване. Идваше и си отиваше и като махало се завръщаше неизбежно в ушите й, набиваше като с чук ненавистната фраза.

Тя скочи от леглото и излезе на пръсти на тераската пред стаята. Седна на люлеещия се стол и залюля тъгата си, но не успя да пропъди въпроса, който яростно ръфаше съзнанието й: „Защо? Защо?"

В изблик на гняв призова Юсуф. Духовете знаят всичко или поне се перчеха, че е така.

— Господарке?

— Кажи ми, Юсуф, защо ме изостави Рок? Не ме ли харесваше?

— О, разбира се, че ви харесваше, господарке, беше луд по вас, но това бе, преди да изпие билето.

— Какво биле?

— Отварата на забравата, господарке.

— Рок е изпил биле, за да ме забрави?

— Точно така.

— И защо? Защо му е притрябвало да прибегне до подобно средство?

— Не беше негово решение…

— А на кого тогава?

— Майка му го даде.

— Елена? — не можеше да повярва на ушите си Анаид. — Елена е забъркала отвара на забравата за Рок и го е накарала да го изпие?

— Точно така.

— И защо?

— Защото така се бе договорила със Селене.

Анаид мигом се вцепени. Побиха я тръпки и парализираха гръбнака й. Правилно ли беше чула? Юсуф току-що бе казал, че Селене е съучастник и се е споразумяла с Елена Рок да я забрави. Всичко започваше да придобива смисъл, но от боязън едва ли не бе готова да спре с въпросите.

— А майка ми защо реши така?

— Майка ви смята, че любовните вълнения само ви разсейват и излишно ще отнемат от силата ви. Мислите по Рок ще пречат на мисията ви и ще отвличат вниманието ви от изпълнението на дълга.

Анаид почувства кръвта й да кипва.

Такива ли били правилата и законите на жените Омар, които с такива старания се бяха мъчили да й втълпят?! Селене използваше магията на Омар за лични цели. Бъркаше се в живота на хората, въздействаше на чувствата им с разни билета и отвари. Така бе сторила като млада с Гунар и може би бе продължила да го прави с типове като Макс. Нямаше и капчица срам. Поведението й бе непростимо. Не можеше да има оправдание за него. Беше просто низко и недостойно.

— А моят скиптър? Скиптърът на властта?

— Той… той е в нея.

— Къде?

— Държи го на място, което двете познавате.

— Кое е това място?

— Не ми е позволено да ви го кажа, но вие можете да ГО ВИДИТЕ. Сега ръката ви е огледало на желанията ви.

— Ръката ми?

Втренчи се изумена в дланта си. Излъчваше странно сияние, раната я изгаряше, но под нея струеше светлината на истината.

— Значи ръката ми позволява да виждам през огледалата?

— Да, господарке моя. Скиптърът е ваш и във ваша власт е да научите къде е скрит.

За известно време Анаид остана замислена.

— Благодаря ти, Юсуф, представи се много добре, прояви храброст и си заслужи вечен покой.

Искрица надежда блесна в помръкналите очи на воина.

— А моите хора?

Анаид почувства, че й се предоставя възможност да прояви великодушие.

— Твоите хора също.

Пред слисания поглед на закаления алморавид, живял хилядолетия в несигурност, Анаид произнесе магическите думи, с които даряваше мир на душите им.

— И тъй, почивайте в мир, Юсуф ибн Ташфин, ти и твоите хора. И нека се сложи край на вашето безцелно скитане в света на живите. Преселете се в царството на мъртвите и намерете своя път към вечността. Аз, Анаид Цинулис, така повелявам. Такава е моята заповед.

Юсуф едва успя да й се усмихне в знак на признателност за благородния жест. За частица от мига от него остана само бегъл спомен.

Анаид си избърса сълзите, изправи се решително, запъти се към банята, влезе, затвори вратата и вдигна ръка към огледалото. Търсените думи излязоха сами, без да ги знае.

— Алм ну олплемп.

Огледалото й върна искания образ. Видя скиптъра, скрит сред скали. Блестеше с ослепително сияние и разпалваше в нея неустоимо желание. Жадно протегна ръка, но напразно. Скиптърът беше само илюзия, можеше да го види, но не и да го пипне. Къде ли беше? По думите на Юсуф беше скрит на познато място. Не можеше да разпитва алморавида за повече подробности. Постара се да съсредоточи вниманието си върху мястото — от стените капеше вода, а зад скиптъра се издигаше изящна колона от варовик, изваяна от природата в продължение на хилядолетия. Вгледа се по-внимателно. Беше образувана от един сталактит и един сталакмит, които с времето се бяха съединили. От тавана над тях, в окръжности с различен радиус, се спускаха висулки, напомнящи на морска звезда. Това беше нейната пещера. Пещерата в Урт. Ами да, разбира се! Място, което Селене познаваше. Пещерата в гората, насред дъбравата, където често ходеше с Деметер. Пещерата, където потърси убежище след смъртта на баба си и след изчезването на майка си и на входа на която зарови сълзите, издялани от лунен камък. Пещерата, където й се беше явила вълчицата майка, за да й покаже пътя към света на мрака.

Защо го бе направила? Защо я беше излъгала? Селене съзнателно искаше да я отдалечи от скиптъра. Беше завършена егоистка. Отдалечаваше я също и от Рок, и от баща й. От завист.

Протегна ръка към скиптъра, представи си, че го хваща, и по тялото й протече електричество, като токов удар, толкова мощен, че й причини силна болка. Анаид формулира наум желанието си и се освободи от магията на огледалото. Утешаваше я мисълта, че желанието й ще се сбъдне скоро, много скоро.

Преди да се пъхне отново в леглото, излезе за малко на терасата. Лек приятен ветрец помилва лицето й и пропъди последните й жални въздишки. Беше спряла да плаче и си обеща повече никога да не пролива сълзи. Отсега нататък ще действа.

В далечината два силуета вървяха в мрака, но Анаид не им обърна никакво внимание. А по-добре да го беше направила, понеже те разговаряха за нея и решаваха съдбата й. След малко една от тайнствените фигури потъна между сенките и свърна към мотела.

Беше Гунар.

Глава четвърта

Ето че непокорството й оставяше своя отпечатък, а може би Селене си бе наумила хитър ход, за да я пипне в капана си, или пък и двете едновременно — мислеше си Анаид угрижена, вгледана в дланта на нажежената си ръка. Несъмнено магията на скиптъра я издаваше. Раните бяха изчезнали като по чудо и на тяхно място розовата кожа около белега излъчваше сноп мека светлина, съставен от тънки преплетени лъчи, които бликаха от микроскопичните отвори на порите.

С любопитство раздвижи ръка и тя освети стената. Колко силно! Беше като фенер, но човешки. Ако не се притесняваше, че това може да я издаде, вероятно дори щеше да й се стори забавно. Представи си как поставя ръката си в тъмното над страница от книга и почувства идеята да събужда любопитството й. Спусна щорите, взе от масата бележника с телефонни номера и реши да пробва. Супер! Вършеше по-добра работа и от нощната й лампа. Вече нямаше да се налага да ползва електрическа крушка. С ръката си можеше да осветява населените си с кошмари нощи, опасните стълбища, тесните коридори, та дори и дълбоките пещери, в които не прониква слънчев лъч, като онези, през които е трябвало да мине майка й Селене по Пътя на Ом.

Като се сети за това, потрепери — Пътят на Ом, пътят на мъртвите. Не стига че изпитваше ужас от тях, а на всичкото отгоре на майка й бе хрумнала безумната идея да я кара да ги посети. Нея, която преливаше от жизненост и любов.

Внезапно се сети за Рок и дъхът й секна. От мъка й прималя. Задушаваше се. Рок вече не я обичаше. Отново беше с омразната Марион и бе забравил за нея. Страдаше от амнезия и никога нямаше да си спомни как й бе казал, че иска да я целуне. Обхвана я толкова силна ярост срещу Селене и Елена, че пулсът й се ускори, възвърна си дишането и я накара да стисне силно юмруци.

И докато си лежеше така неподвижна, обзета от черни мъчителни мисли, се разнесоха стъпки, които се приближиха и спряха пред вратата й. Анаид не обърна внимание на пъргавото потропване на токчета. Беше твърде заета да страда, а и звукът от телевизора в съседната стая я разсейваше. Още повече че вратата се отвори неочаквано рязко и я свари неподготвена. Без да съобрази възможните последствия, вдигна ръка към неканения гост и сноп от лъчи освети ужасеното лице на момиче с едро лице, боядисана коса и здрави зъби. Щеше да умре от страх, понеже мислеше, че тъмната стая е празна.

— Какво правиш тук? — изгърмя гласът на Анаид, протегнала напред дланта си, от която струеше силна светлина.

Прозвуча като непознат глас и дори сама се изненада от грубия и рязък тон, с който бе задала въпроса.

— Съжалявам, госпожо. Извинявайте, не знаех, че още сте тук… — запелтечи момичето, ужасно притеснено, цяло кълбо от нерви, и понечи да се оттегли.

Беше я нарекла „госпожо"! Наистина ли я смяташе за такава? Така ли я виждаше? Напуши я смях, но си даде сметка, че плахата, по детски боязлива реакция на камериерката всъщност много й допада.

— Почакай! — властно я задържа Анаид.

Искаше да се увери, че не е неприятелски настроена, и да се наслади още малко на удоволствието да се чувства уважавана.

Вместо да отдръпне снопа светлина от момичето, се позабавлява, като едва-едва плъзна ръката си от горе на долу и внимателно фокусираше снопа лъчи върху лицето й, все едно беше полицай на разпит. Изследва чертите й. Задържа се на гъстите вежди, на плътните устни, на кафеникавите очи, като я принуди да примигне и да ги затвори. Момичето стоеше като приковано от светлинния сноп и не смееше да шукне. „Не е възможно Баалат толкова бързо да се е въплътила в друго тяло", помисли си Анаид. Не е възможно Баалат да не подбере по-старателно новата си опаковка. На възбледата кожа на момичето изпъкваха червените венички по носа, прекалено рунтавите вежди и чернеещият се на горната устна мъх. Ръцете й бяха загрубели и напукани, а косите — неравни и стърчащи на всички страни. Въпреки всичко имаше чар в цялата съвкупност от несъвършенства, които я правеха да изглежда човешка, естествена и ранима.

— Как се казваш? — попита Анаид и безуспешно се постара да придаде на гласа си нотка на симпатия.

— Роси, госпожо.

„Умалителното никак не й подхожда", помисли си Анаид, но се въздържа да го изрече.

— Роси, искам да проверя електронната си поща. Къде мога да го сторя?

— На рецепцията, госпожо, лично ще ви заведа.

Роси си закри лицето с ръце и вече не така уплашена, помоли:

— Мога ли да отворя прозореца, та по-добре да се обяснявам. Така, с ослепителната светлина право в очите ми, се чувствам като разголена пред вас.

Роси беше засегнала същината на проблема. Не беше справедливо това, което Анаид й налагаше. Поставяше я в крайно неизгодна позиция — притеснителното блестене в очите, тъмнината наоколо и правото на силния да насочва светлината.

Роси беше смело момиче и познаваше много добре размерите и разстоянията в стаите, които ежедневно почистваше. С четири скока се озова до прозореца и вдигна щорите. Прекалено късно. Анаид бързо скри ръка зад гърба си почти в същия момент, в който Роси зяпна и от ужас ококори очи, като едва се въздържа да не изпищи.

— Не може да бъде!

Анаид също се обезпокои. Роси я гледаше изплашена.

— Невъзможно е.

— Кое?

— Къде отиде госпожата?

— Каква госпожа?

— Как каква, ами тази, дето беше тук, с фенера в ръка, с която разговаряхме.

— Това бях аз — отвърна не особено убедително Анаид.

И именно тази нейна неувереност я погуби.

На Роси вече определено й дойде в повече.

— Хей, момиченце, не си играй с мен… Я ме погледни хубавичко. Ако ти си госпожата, то аз съм Снежанка.

Анаид се изправи. Беше висока, но изобщо не можеше да уплаши печената Роси.

— Аз бях тази, с която разговаря.

Роси окончателно се вбеси и с груб глас, в който и помен не беше останал от предишното уважение, й рече:

— Не се бъзикай с мен, че започваш да ме дразниш. Имаш пет минути да си вземеш душ и да слезеш на закуска. Ако се туткаш много и се забавиш, няма да ти сервират, а и няма да ти оправя стаята. Ти решаваш.

След което се фръцна и си тръгна, вирнала нос като някоя маркиза, и остави Анаид сконфузена, с неприятен вкус в устата.

Дали не се бе държала неподобаващо, без да иска? Толкова ли бе различна на тъмно и на светло? Наистина ли излъчваше нещо, което не съответстваше на реалния й външен вид? Дали скиптърът не я беше омагьосал?

Не искаше да задълбава и да се терзае повече, затова влезе под душа да отмие притесненията си.

Сутринта беше напреднала, а я очакваше много тежък ден, ако искаше да изпълни обещанието, което даде предната вечер. Само едно не беше предвидила — дясната й ръка да оживее и да се разпищи: „Анаид видя скиптъра, Анаид видя скиптъра" и в стаята й да цъфне някакво досадно момиче, което после да дрънка наляво и надясно за странните гостенки от стая двеста и пет, които си падат малко вещици. Но за беда точно това й бе дошло на главата. А най-лошото беше, че умираше от желание си върне скиптъра и не можеше да мисли за нищо друго. Само като си представеше скиптъра пред себе си, й потичаха лигите, все едно виждаше сладкиш. При мисълта за него ръцете й започваха да парят и силното желание да го стисне й се струваше най-ефикасният лек за страданието й. Така беше предната нощ и така щеше да бъде винаги. Селене я бе предупредила.

Разтърка ожесточено ръката си, за да види може ли да заличи белега от светлината, но не ставаше, нито с вода, нито със сапун. Нямаше начин да го изтрие. Копнежът й по скиптъра също изобщо не намаляваше, напротив, ковкото повече се мъчеше да махне знака, толкова по се разпалваше желанието й, като глада, като жаждата.

Излезе изпод душа и вече беше решила. „Ще хвърля само един поглед", рече си, приближи се на пръсти към огледалото, като оставяше зад себе си издайнически мокри следи. За секунди го фокусира и почувства, че сърцето й ще се пръсне.

Анаид се спря, пое си дълбоко въздух, брои до сто, отказа се от вълшебствата и се помъчи да мисли за нещо друго, като например сандвич с шунка и голяма чаша с натурален портокалов сок. После позвъни и поиска от рецепцията: „Малко бинт, ако обичате." Любезно пиколо й го донесе и й го подаде през открехнатата врата. Анаид превърза ръката, виновница за бедите й.

Стараеше се да побърза, но превръзката я затрудни и я забави, и когато слезе за закуска, бе закъсняла. Бяха прибрали всичко и вече не обслужваха.

Да включиш компютъра, когато едната ти ръка е бинтована, а вниманието ти е раздвоено между монитора и вратата, не беше никак лесна работа. Анаид установи това, докато отчаяно опитваше да се свърже с Рок. От глада стомахът й шумно къркореше, а и както забеляза, макар и през бинта, ръката й все така излъчваше светлина — две дребни наглед подробности, които обаче се оказаха достатъчни да привлекат вниманието, и тя си даде сметка, че всеки, минал край нея, гост или служител на хотела, се пулеше насреща й като в някакво странно животно.

Само това липсваше, като се има предвид, че компютърът беше точно в средата, сякаш на витрината на някой бутик за модни дрехи, а Анаид се бе изтъпанчила, подобно на манекен, облечен с мръсни дрипи. Приличаше на оцеляла от корабокрушение.

Някакъв шишкав турист, с червено като домат лице, с бермуди в крещящи цветове и с увисен на врата фотоапарат, се спря зад гърба й и най-нахално се зазяпа в екрана, за да види какво пишеше Анаид.

Анаид не можеше да го изгони, беше в правото си да прави каквото си пожелае, не е забранено да гледаш, макар и да е признак на лошо възпитание.

Опита с електронната поща, но в момента нямаше връзка с Рок. Естествено, по това време трябва да е на училище. Изпрати му имейл:

Рок, моля те, отговори, кажи нещо. Трябва да говоря с теб, без никой да разбере. Въпросът е на живот и смърт.

Може би е в час и правят упражнения по испански език. Не беше сигурна, сигурното бе само, че туристът внимателно прочете съобщението на Анаид и се почеса по главата. Трогна ли се, или просто не разбра нито думичка?

С треперещи пръсти Анаид чаткаше по клавиатурата, като непрекъснато извръщаше глава, за да погледне към вратата. Селене можеше да се появи всеки момент. На рецепцията й бяха предали бележка от нея, написана на ръка:

Анаид, отивам на пазар. Чакай ме. Ще се върна за вечеря.

След пожара, изпепелил караваната, беше останала без никакъв багаж и нямаше какво да облече, ако иска да си смени дрехите.

Въодушевен, туристът я потупа по рамото, за да й даде знак, че има ново съобщение. И наистина.

Новината не беше радостна. Връщаха й имейла заради неизвестен адрес. Пак ли? Не е възможно Баалат да е реагирала толкова бързо. Какъв ли е новият електронен адрес на Рок? Как да се свърже с него?

И внезапно почувства, че я облива студена пот и фланелката й залепва за тялото. Пръстите й се пързаляха по клавишите, а кръвта се отдръпна напълно от лицето и тя стана бледа като мъртвец. Току-що бе получила имейл от непознат адрес. Файлът бе озаглавен: „Обожавам те, Анаид", с подпис — някоя си Дасил.

За кратко се поколеба дали да цъкне два пъти, за да отвори съобщението. Туристът я насърчи да го направи. Дори й помогна да премести мишката по зелената подложка.

Анаид, умръм да са запозная с теп. Трся т навскаде. Каде си? Идвм от многдлеч, открай време мчтая да см ти пртелка, а сга, слд катодойдх, излагйки се на опстносг, не т намрам никаде. Не се кррий, н се страхвай.

Цлувки,

Дасил

И точно в този момент, докогато озадачена четеше абсурдното съобщение от някоя си Дасил, за която нищичко не знаеше, се разнесе гласът на Селене, издаващ раздразнение и упрек:

— Какво правиш, Анаид?

На вратата, с безброй торби и с намръщена физиономия, стоеше Селене. Беше много натоварена, едва ходеше. Анаид се почувства като нарушител, хванат на местопрестъплението. И то си беше така. Реагира светкавично и без да иска, изтри съобщението, въобразявайки си, че така заличава следите от прегрешението. И преди Селене да е дошла до нея, бързо излезе от своя хотмейл и стана от масата.

— С кого разговаряше? — изтрещя отново гласът на Селене.

Туристът й се яви като спасител, изпратен от провидението, понеже веднага окупира освободения стол, грабна мишката, оставена на масата, и енергично я размърда, търсейки на свой ред да се свърже с някого. На Анаид това й дойде като манна небесна. Тя посочи мъжа, заел мястото й пред компютъра.

— Не знаеше как да влезе в мрежата и аз му помогнах.

Като заложи всичко на тази карта и за да прозвучи по-убедително, се усмихна сърдечно на туриста, с когото преди не бе разменила нито дума, и му каза важно:

— Готово, сега вече знаете как става. Трябва само да кликнете два пъти на иконката Е.

И с най-невинна физиономия, все едно през живота си не бе чупила нито една чиния, се завтече към майка си да й помогне за торбите.

— Дай, дай на мен, много си се натоварила.

— А това какво е? — посочи Селене бинтованата й ръка. Анаид се поколеба:

— Ами нали знаеш, отпечатъкът от скиптъра ме изгаря. Така се предпазвам.

Но когато вече бяха в асансьора, не можа да се сдържи:

— Ти си го скрила, нали?

Селене не трепна.

— Значи си го търсила.

Анаид сведе очи от неудобство, че ще излъже.

— Не знам нито как, нито къде.

— А погледна ли в стаята на баща си?

Анаид почувства, че стомахът й се свива на топка. Как можеше собствената й майка да е толкова гадна?

— Да, разбира се — продължи с лъжите.

— И?

— Нищо.

— Би било доста глупаво да се надяваш да го намериш там. Той има силата да го направлява и мести в пространството така, че може да го скрие където пожелае.

Този път Анаид не скри изненадата си:

— Откъде знаеш?

Селене бутна вратата на асансьора и с Анаид си влязоха в стаята.

— Скиптърът е нещо живо, Анаид. Подчинява се на волята на притежателя си. Всичко зависи от силата на този, който го владее. А когато скиптърът обладае някого, няма връщане назад.

Анаид потрепери.

— Беше съвсем за малко в мен… — оправдаваше се. — Виж, ти обаче го задържа за по-дълго — добави със скрит упрек.

Селене нищо не каза и Анаид си даде сметка, че е улучила право в целта. Скиптърът беше във властта на майка й.

— Я ми покажи ръката си — властно нареди Селене, когато останаха насаме в стаята.

Не можеше повече да крие, не можеше да си измисля оправдания. Селене размота бинта и я огледа внимателно.

— Чуй ме добре, Анаид, не бива да докосваш скиптъра, докато волята ти не стане по-силна от неговата.

— И как да го разбера? Да не би да има уред, който да измерва силата на волята — възрази дъщерята.

Селене нервно тропна с крак.

— Вече започваш да ме тревожиш. Не те е грижа за опасностите, които те дебнат. Нехаеш за поетата отговорност. Всяко нещо те разсейва или ти служи за оправдание… Държиш се като най-обикновено момиче! Така няма да успееш да изпълниш мисията си!

— Някой да ме е питал дали искам да изпълнявам мисия? А?

Селене се изненада и същевременно натъжи.

— Ех, Анаид, никой не ни пита дали сме искали да се появим на този свят, но от момента на раждането си означаваме нещо и сме важни за другите. Ти си важна за много жени и момичета Омар. Ти не си просто обикновена магьосница, животът на хиляди магьосници от всички възрасти зависи от теб, от твоята храброст, от твоите решения, от силата ти.

— И какво се очаква от мен?

Селене се въоръжи с търпение.

— Ти си избраницата.

— Много добре, аз съм избраницата и пророчествата гласят, че избраницата ще сложи край на войната между Одиш и Омар. Но точно сега ли трябва да стане това?

Селене преброи до десет, за да се овладее и да прозвучат думите й по-сдържано, по-толерантно. Започваше да се изнервя.

— Пророчеството предупреждава, че идването на избраницата ще сложи НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА НА ВЕЩИЦИТЕ — каза ясно и високо майка й, натъртвайки на думите. — Вече се започна, Анаид. Не можеш да очакваш някой да ти даде отсрочка или да се криеш двайсет години в някоя дупка.

— Тогава какво трябва да направя?

— Да унищожиш жените Одиш, преди те да са те довършили. Защото, ако те ти видят сметката, което впрочем сама си просиш — вметна майка й, — и се докопат до скиптъра, заедно с теб ще загинат и хиляди невинни. Разбираш ли? Помниш ли пророчеството на Ома?

И Селене, с развълнуван глас, изрецитира:

Повярвайте ми, ще дойде ден, в който избраницата ще сложи край на разприте между сестри.

Небесната вълшебница ще вчеше косите си сребристи, за да я срещне.

Луната ще отрони сълза, за да й я принесе в дар.

Баща и син ще затанцуват заедно във водната обител. Седемте божества в редица ще се наредят, за да приветстват възкачването й на трона.

Докато майка й рецитираше стиховете на пророчеството, Анаид постепенно започваше да вниква в дълбокия смисъл на думите.

Тя и само тя щеше да бъде окончателната притежателка на скиптъра. Единствено тя, и никой друг, носеше огромната отговорност да реши изхода на войната между Одиш и Омар. Почувства се недостойна и незначителна. Не можеше да се довери напълно на майка си, понеже вероятно криеше от нея скиптъра, но вероятно го правеше, за да не я обсеби той и да не наложи властта си над нея, защото се беше държала като глезена хлапачка, недорасла за велики дела.

— Съжалявам — извини се Анаид.

Селене използва моментното й разкаяние, накара я да седне до нея и взе ръката й, излъчваща светлина.

— Ще ми отделиш ли малко време?

— Да, разбира се, слушам те.

Анаид се помъчи да си наложи спокойствие, но колкото и да се стараеше да забрави, колкото и голямо да бе желанието й да повярва, не успяваше да си избие от главата мисълта, че именно тя й бе отнела скиптъра, тя я бе отдалечила от Рок и тя искаше също така да я раздели от баща й.

Селене нямаше представа за душевните терзания на дъщеря си и заговори с неподправена искреност:

— Има три много опасни Одиш, много опасни. Те са решаващи за войната, която ще поведеш. Тяхната мощ е по-силна от твоята, макар и да си избраницата, дори и да притежаваш скиптъра.

— В момента не е в мен — не пропусна да отбележи момичето.

— Спокойно, ще го намерим. Сега ме слушай внимателно.

Анаид беше цялата в слух.

— Първата е Баалат. Позната също като Черната дама, или Астарте, финикийската богиня. Тя е коварна и владее черната магия. Тя няма тяло, понеже бе унищожена преди две хиляди години, но се превъплъщава в други същества. Вече я познаваш. Аз бях тази, която я пробуди от дълбокия й сън, и се чувствам виновна, но злото вече е сторено. Баалат ще се превъплъщава отново и ще се опита да те убие. И ще успее, сигурна съм в това, ако…

— Ако? — малко дръзко попита Анаид.

— Има само един начин тя да бъде унищожена окончателно и безвъзвратно. И само ти можеш да го направиш.

Анаид почувства тръпки да я побиват. Знаеше какво ще последва.

— Пътят на мъртвите? Пътят на Ом?

Селене кимна.

— Точно така.

Анаид потрепери. Изпитваше ужас от мисълта, че трябва да влезе в селенията на мъртвите. Страхуваше се да не стане тяхна пленница за вечни времена. Мъртвите бяха безкрайно по-могъщи от живите и ако можеха да бъдат съюзници, то също така можеха да се превърнат и в най-безмилостни врагове. Самата представа за възможността да стане жертва на халюцинации, ужасии и мъчения накара червата й да се обърнат в празния й стомах.

— Това ли е единственото разрешение?

— Да, миличка.

„Миличка" й прозвуча фалшиво. Никой не се обръща така към човек, на когото отнема онова, което най-много обича. Беше си чист шантаж.

— И още какво? Ако успея да се върна жива и здрава от Пътя на Ом и мъртвите попречат на Баалат повече да се превъплъщава, кои са другите две Одиш, с които трябва да се преборя?

— Другата е графинята, пълновластен господар на света на мрака. Позната е още като Кървавата графиня, понеже преди четиристотин години се е подвизавала под самоличността на графиня Ержбет Батори и в своя замък в Унгария е заклала над шестстотин момичета. Пиела кръвта им, за да се поддържа жизнена и да дочака деня на идването на избраницата. Но избраницата, тоест ти, се появи по-късно от предвиденото и сега тя е загубила много от силата си. Дори Салма, която ти победи, се осмеляваше да й демонстрира неуважение.

— Ти я познаваш, нали?

Селене потръпна. Спомни си за студените пипала на графинята, които пълзяха по тялото й и проникваха в гънките на съзнанието й.

— Криеше се в сенките, беше студена и пресметлива. Но вече беше слаба и уязвима.

— Значи няма да е трудно да бъде победена?

Селене не беше на това мнение:

— Тя притежава талисман, който й дава безмерна мощ. Силата му е магическа, захранена от косите и кръвта на жертвите. Той й осигурява победата във всяка битка. Липсват й само кръвта и косите на избраницата, за да ги прибави към камъка си. Именно затова, смятайки, че аз съм избраницата, ме държеше в света на мрака, чакайки съвпада на планетите. Успее ли да се сдобие със скиптъра, би станала най-всемогъщата кралица сред вещиците Одиш. Графинята — бъди уверена в това, ще унищожи всички Омар без капчица жалост.

— А третата? — попита Анаид с леко потреперващ глас, понеже предварително се досещаше за отговора, който майка й се готвеше да даде.

И наистина, Селене изрече очакваното име:

— Ледената кралица, Бялата дама, вещицата на ледовете, Кристине Олав, майката на Гунар.

— Моята баба — уточни Анаид, допълвайки списъка.

— Да, баба ти — потвърди с неохота Селене, свила устни.

— Баба няма да ми изпие кръвта, не би пожелала смъртта ми.

Селене я погали по косите и усети, че при допира Анаид се отдръпва.

— Тя е най-лошата, Анаид, повярвай ми. Тя е най-интелигентната и ще те използва, без дори да разбереш. Жадува за власт и иска да притежава скиптъра, така че, вместо да те унищожи, ще сломи волята ти.

Анаид обаче упорито вярваше в Кристине и не забравяше доброто, което бе сторила за нея.

— Тя ми спаси живота, когато бях дете, а после ме защити в Урт и в Сицилия. Ако тя не ме беше спасила от ноктите на Салма, сега нямаше да съм тук.

Защити я така пламенно и искрено, че накара Селене да бъде по-внимателна и веднага да смени тона:

— Съжалявам, Анаид. Най-трудно ни е да поставим под съмнение доверието си в хора, които обичаме или за които вярваме, че обичаме. Боли, знам, че боли. Макар и да не ми вярваш, аз много обичах баща ти и затова толкова много ме заболя от неговото предателство. Раната още не е зараснала.

Анаид забеляза как сълзица се събира, готова да се отрони от очите й, но те мигом се избистриха и си възвърнаха естествения блясък.

— Къде е баща ми?

— Днес баща ти има да свърши някои работи — отговори неопределено Селене. — И нас ни чакат доста задачи за отхвърляне, преди да потеглим.

— Да потеглим накъде?

— На юг.

— И какво има на юг?

— Пътят на Ом.

Анаид усети всичките й сетива да бият тревога. Чувстваше, че не й достигат сили да поеме по страшния път към света на мъртвите. Още не. Сега не може. Нима Селене не го разбира?

— Не знам дали ще мога, не съм готова.

Не, Селене не си даваше сметка.

— Нуждаеш се от пост и медитация. Това ще ти помогне. Колкото по-леко е тялото ти, толкова по-безболезнено ще понесеш прехода към небитието и пропадането.

Анаид потрепери. Небитието? Пропадането? Усети да й прилошава — първо й изтръпнаха краката, после чувството се надигна и стисна гърлото й. Зави й се свят.

— И къде е това? — поиска да научи тя.

— Не знам. Ще потърсим някакъв знак.

— Знак? — изненада се Анаид.

— Така ми казаха матриаршите.

И в този момент Анаид избухна:

— Искаш да кажеш, че и идея си нямаш как се стига до Пътя на Ом!

Селене се почувства неловко.

— За нас, магьосниците Омар, това си остава тайна, ние нямаме представа как се стига до света на мъртвите.

Анаид осъзна какво се опитваше да й загатне Селене.

— Значи Одиш знаят?

Селене леко кимна в потвърждение на опасенията й.

— Тоест трябва да поискаме помощ от жените Одиш? Така ли?

— Не, Анаид. Ти ще го намериш — бавно произнесе Селене с нотка на страх, която Анаид долови. — Така казаха оракулите.

— Понеже аз съм избраницата… — налучка предпазливо Анаид.

— Не само заради това… — поправи я Селене.

Анаид си пое дълбоко въздух. Започваше да разбира някои неща. Или по-точно много неща. Беше предопределена да стане избраницата поради смесения си произход. Беше единствената жива магьосница Омар, в чиито вени течеше кръвта на Одиш.

— Аха. Значи аз съм способна да открия света на мъртвите, понеже съм наполовина Одиш.

— Да — бе принудена да признае Селене, смутена.

На Анаид нещата й се изясниха. Тя притежаваше способността да разговаря с духовете. Селене — не, даже не ги виждаше. А духовете знаеха всичко. Анаид погледна изумрудения си пръстен.

— Мога да проверя още сега. Ще се свържа с някой дух.

Селене обаче поклати скептично глава.

— Те няма да ти кажат къде е пътят, защото духовете, които живеят сред нас, са наказани и не знаят как се стига до него.

Анаид се замисли.

— А мъртвите? Аз разговарях с Деметер, която ми се яви под формата на вълчица.

— Те нямат право. В момента, когато влизат в селенията на мъртвите, дават обещание никога да не разкриват къде е пътят.

Внезапно Анаид се сети за случая със Селене и осъзна колко парадоксален е бил.

— Тогава ти как го направи?

Селене сведе глава, смутена, и Анаид разбра без думи.

— Ами да, разбира се, била е Кристине Олав, вещицата Одиш, която според теб е злодейка, сигурно тя те е завела до входа.

Селене позабави отговора си и за да спечели време, се прокашля, преди да потвърди:

— По онова време двете бяхме съюзнички.

Анаид замълча. Не искаше да влошава и без това доста неловкото положение на Селене. Разбираше повече, отколкото майка й можеше да й каже с думи. Разбираше, че магьосниците Омар не умееха сами да открият тесните пукнатини, които свързваха света на живите с този на мъртвите. Разбираше, че Селене е объркана и уязвима и не може да мери сили с огромната мощ на коя да е от жените Одиш, които сама й бе описала. Черната дама, Бялата дама и графинята. Три страшни противнички, срещу които тя, Анаид, избраницата, само петнайсетгодишна, трябваше да се изправи лице в лице, с голи ръце, понеже не беше готова да задържи скиптъра на властта.

И как би могла да й помогне майка й? Доскоро вярваше, че е мъдра, но тя нямаше дори да я насочи, понеже не знаеше пътя и ограничените й възможности на Омар не й позволяваха да види входната врата. А не беше и толкова силна. Тя, сама, не би могла да я защити от Баалат.

Тогава?

Анаид винаги бе смятала, че майките са създадени, за да блестят и да осветяват пътя на дъщерите си, да им служат като водач, като опора и убежище, като закрила и като утеха, рамо, на което да изплачат мъките си.

Всичко беше лъжа и измама.

Отърси се от разочарованието, като се помъчи да извика в съзнанието си стария образ на Селене, онази, която блестеше със собствена светлина, но не успя. И се вгледа в новата Селене, която току-що бе открила. Измамницата, която крачеше през света, сипейки наляво и надясно лъжите и самохвалството си. Дори огненочервените й коси не бяха истински, а боядисани. Даваше си вид на силна, а ръцете й трепереха. Преструваше се на искрена и чувствителна, а беше неспособна да се отпусне в прегръдките на мъжа, който я обожаваше. Перчеше се, че е уравновесена и трезвомислеща, а всъщност действаше отчаяно, като отстраняваше всеки, който се доближеше до Анаид. Майка й беше измамница.

Дали всички момичета преживяваха същото? И смъртните ли оставаха като нея изненадани, когато в един хубав ден погледнеха майките си, установявайки, че те са слаби и уплашени? Когато откриеха бръчки около очите им, лъжи в думите им, неудовлетворение в душите им?

Анаид осъзна, че майка й не е такава, за каквато винаги я беше мислила. Ореолът й на човек с непоклатим железен характер се разпадаше и изтичаше като пясък между пръстите. Беше чиста измама. Майка й бе само бледа сянка на Деметер. Виж тя, баба й Деметер, беше наистина изключителна жена, велика магьосница, уважаван водач на рода. А Селене какво? Селене, която дори не знаеше как се стига до света на мъртвите, искаше от нея да се въздържа от ядене, да се отдаде на медитация, да се гмурне в неизвестното и да се хвърли със затворени очи в изпитанията и опасностите по Пътя на Ом.

Не си ли даваше сметка, че само като си представи мъртвите, цялата се разтреперва? Че изпитва ужас пред перспективата да види отражението си в празните им очи и краката й се подкосяват само при мисълта да се гмурне в мрачното безвремие? Косата й се изправяше от вероятността да остане пленница в мрачните дълбини на световете.

И не че се бои, никога не е била страхлива. Не беше безотговорна, напротив, винаги имаше много отговорности, дори повече, отколкото й се полагаше. Неведнъж беше давала доказателство за това. Но сега… Сега е влюбена!

Иска й се да се научи да целува Рок, да се оглежда в очите му и да слуша любовните му думи. Жадува да чувства отново дъха му, допира на ръцете му по кожата си, опиянението от това да съпреживее с него мига, без време, без пространство, без бъдеще и без минало.

Постепенно Анаид стигна до убеждението, че за да изпълни мисията си, се нуждае от любовта на Рок. Дори пророчествата го вещаеха. Требора казваше в един от трактатите си, че любовта е единственото, което ще защити избраницата. Следователно майка й греши, за пореден път. Ако Рок я обича, тя ще бъде силна. Обратното, без любовта му, светът ще й изглежда като сега, студен и враждебен, а мъката й ще е толкова голяма, че ще й се иска само да се свие в някое ъгълче, да рони сълзи и да оплаква самотата си.

— Анаид, слушаш ли ме?

— Какво? — Тя се сепна и изплува от мислите си.

— Виж, купих ти дрехи, обувки, несесер и куфар. Облечи се и си приготви багажа за тази нощ.

Анаид се втрещи.

— За тази нощ?

— Веднага щом Гунар заспи.

Показа й връзка с ключове.

— Да не си взела кола под наем?

— Това са копия от ключовете за колата на Гунар.

На Анаид й се стори върхът на нахалството.

— Откраднала си му ги?

— Така ще му е по-трудно да ни преследва. Не мислиш ли?

Анаид разбра, че се налага да действа по-бързо, отколкото бе очаквала. Опита се да я забаламоса, за да спечели време.

— А ако Гунар се събуди и разбере?

Селене се усмихна лукаво, като лошо момиче.

— Не, няма да се събуди. Ще спи като пън.

Анаид започна да се досеща и й стана отвратително.

— Да не му дадеш да пие някаква отвара?

Селене отвори един плик и тържествуващо й показа тревите.

— Билкарският магазин беше страхотно зареден. За отрицателно време ще му забъркам една.

— Заедно ли ще вечеряме?

— Да, разбира се, за да не събудим подозрението му.

— Аха, значи ще го измамим — кимна, проумяла намерението й, Анаид.

— Позна.

— Без нищо да подозира.

— Точно така.

— Сиреч трябва да го накараме да си мисли, че ще си тръгнем заедно, а после… да го изоставим.

— Умница си ми ти!

Анаид изпита съжаление към нея. Вероятно дори беше по-умна, отколкото майка й изобщо си представяше. И още сега щеше да й го покаже. Изгледа скептично колата на Гунар, която майка й току-що бе паркирала.

— И с пасата ли възнамеряваш да пътуваме?

— Да.

— Съмнявам се. Тази нощ акумулаторът му ще бъде изтощен.

— Това пък защо го казваш?

— Защото го виждам с очите си. Оставила си фаровете включени.

Селене ужасно се притесни. Помъчи се да се сети дали не е влизала в някой тунел или в подземен паркинг, което да я е принудило да включи светлините, но не си спомни нищо подобно. И въпреки това, когато отиде до прозореца и погледна, се увери, че фаровете наистина светят. Естествено, дори не й хрумна, че само допреди няколко секунди са били изгасени, дъщеря й беше тази, която с едно просто заклинание бе успяла да я заблуди.

— Ей сега се връщам. Ти си приготви багажа.

Излезе с ключовете в ръка, без да забележи, че щом обърна гръб, Анаид бръкна в чантата й, извади мобилния й телефон и набра, без окото да й мигне, номера на Рок.

Направи го много бързо, но в момента, в който мобилният на Рок иззвъня, се вцепени и мисълта й блокира.

Какво да му каже? А ако е забравил дори името й? Какво ще си помисли за нея? Внезапно се чу кликване и от отсрещната страна някой се обади, но не беше Рок. Беше женски глас:

— Да, моля?

— Искам да говоря с Рок, спешно е — рече тя уверено и авторитетно, с нетърпящ възражение тон.

— Селене? Ти ли си? — попита гласът, отговорил на мобилния.

Беше Елена. Ама че конфузно положение!

— Анаид? — настояваше Елена.

Беше я разкрила. Елена имаше силно развита интуиция.

— Какво правиш, Анаид? Защо се обаждаш от телефона на майка си? Опасно е.

Анаид си представи дебелата Елена, майка на Рок и на още седем хлапета, милата библиотекарка, страстна почитателка на книгите и задушеното месо, която разказваше на децата си вълшебни приказки и ги тъпчеше със сладки. Тя щеше да прояви съчувствие. Щеше да я разбере.

— Елена, моля те, искам да говоря с Рок.

Гласът на Елена обаче прозвуча сурово и остро:

— Да не си полудяла? Веднага затваряй. Никой не трябва да знае къде си.

Анаид започна да я увещава с умоляващ глас:

— Моля ти се, искам да разговарям с него. Дай ми го.

— Не може, Анаид, а и….

Анаид отлично разбра какво означаваше многоточието и какво криеше Елена зад него. То си имаше име — Марион. Това „а и…" идеше да каже, че Рок е зает с… многоточието си. Нали така?

— Моля те, Елена, направи нещо да отмениш магията. Не искам да ме забрави!

Елена обаче беше костелив орех.

— Няма начин. Не можеш да върнеш назад действието на отвара за забрава. Между вас никога нищо не е имало. Така е много по-добре, миличка. За да изпълниш мисията си, умът ти трябва да е бистър, ненатоварен. За твое добро е.

Безсмислено беше да настоява, да плаче или да умолява. По-добре бе да остави нещата така и да се помъчи да не ги влошава. Трябваше да се престори, че Елена е успяла да я убеди да се откаже от намерението си.

— Съжалявам, наистина много съжалявам, знам, че не трябваше да се обаждам, но… просто не се сдържах. Направих го импулсивно.

Анаид вече беше започнала да осъзнава колко важно е за възрастните да видят, че си готов да си признаеш грешката. Дори да е само номер, за да ги трогнеш.

— Не се поддавай на чувствата си, Анаид. Овладявай се. Ти си прекалено важна.

— Знам, знам. Известно ми е също и всичко, което правите за мен, но просто исках да се сбогувам с Рок… Съвсем неангажиращо, просто така, нали разбираш?

— Да, да. И без това Рок и бъкел няма да разбере, ако му заговориш за някакви минали ваши неща. Нищо не помни.

Внезапно Анаид се сети, че Елена някога е имала дъщеричка, Диана, убита от Баалат, а тя дори не подозираше за това, понеже и на нея й бяха дали от билето на забравата. Но се въздържа и не й го каза.

— Да, да, знам.

Гласът на Елена омекна:

— Пийни си и ти от отварата, за да го забравиш, така ще е най-добре.

Анаид се престори, че едва прикрива силното си вълнение, и гласът й потрепери, малко дрезгав:

— Добре, но моля те, направи ми една услуга.

— Каква? — предпазливо попита Елена.

— Не споменавай пред мама, че съм се обаждала. Много ще ми се разсърди.

Елена също не пропусна да се възползва от момента:

— Добре, но ако ми обещаеш, че ще забравиш Рок.

Анаид стисна палци, тържествуваща. Добре че Елена не можеше да я види.

— Обещавам. Целуни го от мен.

И затвори. Примижа от удоволствие, като си представи как Елена целува Рок по загорелите му и малко грапави страни. Щеше да изпълни молбата й и да го направи. Сигурно дори щеше да му каже „Това е от Анаид." И Рок щеше да си спомни за момичето, с което се къпеха в речния вир като деца.

Изтри номера на Рок от изходящите обаждания в мобилния телефон на Селене и го пъхна обратно в чантата. Точно навреме. Майка й тъкмо отваряше вратата, цъкайки недоумяващо.

— Нищо не разбирам — рече тя озадачена. — Три асансьора минаха покрай мен и изобщо не ми обърнаха внимание, сякаш бях невидима!

По лицето на Анаид плъзна хитра усмивчица.

— Май някой ти е направил магия, нали?

И избухна в смях. Селене, на която малко й трябваше, също прихна, подемайки втори глас. Двете спонтанно се прегърнаха, превивайки се от смях, макар че Селене и представа нямаше, че Анаид се хили на нея.

Тримата вечеряха заедно в мир и съгласие. Всъщност си беше чиста постановка, само си играеха на добро семейство, каквото изобщо не бяха. Гунар любезно им наливаше питие в чашите, Селене подаваше ориза, всеки да си сложи колкото иска, Анаид се усмихваше на двамата и подправяше салатата, като този път (за разлика от предишния) не забравяше да сложи олио, сол и оцет. Сервитьорите донесоха паеля^[7] за тримата, бутилка вино за тримата, бутилка вода за тримата, хляб за тримата и само една сметка за тримата. Затова пък на масата имаше ключове за две стаи. Изглеждаше логично. Една двойна стая за брачната двойка и единична за дъщерята. Единствено те обаче знаеха истината — че жената, тази червенокоса предизвикателна красавица, с широка усмивка и зелени очи, не спеше в една стая с мъжа със загоряла кожа, с големи ръце, прошарени коси и кобалтовосини очи. Магнетични очи, студени и стоманени, същите като на момичето, което очевидно ги беше наследило от него. Да, без съмнение беше тяхна дъщеря.

Бяха странно семейство, което под спокойната си усмихната външност гъмжеше от тайни, скрити помисли и хитро замислени ходове.

Селене наля чаша вино на Гунар, а той веднага й върна жеста, като напълни нейната и я сложи пред чинията й. Двамата пиха, като не сваляха очи един от друг. Селене, без да иска, докосна с коляно Гунар под масата, сконфузи се и се отдръпна веднага щом усети, че той се впуска в безсрамна игричка и се мъчи да стисне краката й в своите. Почувства, че се изнервя, и стана, за да иде до тоалетната, но не пропусна да повдигне вежда, правейки многозначителен знак на Анаид да се постарае, за да накара Гунар да си изпие виното.

Анаид кимна едва забележимо, за да й покаже, че е разбрала, и когато Селене се върна от тоалетната с добре очертани с молив устни и с освежено лице, с облекчение установи, че чашата на Гунар е празна и той си налива отново.

Вече успокоена, Селене се разположи отново на масата, отпи глътка от своето вино и продължи да похапва с наслада от ориза. Беше много вкусен, непреварен, точно както го харесваше. Оризът предизвикваше в нея приятно гъделичкащо усещане за щастие. Запръжката беше майсторски направена, рибеният бульон бе превъзходен, а сортът ориз бе истинска прелест. Направо се размазваше от кеф. Чувстваше се толкова добре, че чак примижаваше от удоволствие. Нищо не нарушаваше момента на пълно и върховно блаженство, нищо не я тревожеше, нищо не й пречеше да съзерцава милите усмихнати лица на сътрапезниците си, които като изящна рамка допълваха картинката с паелята в средата. Гунар и Анаид. Приличаха си. И тя, Селене, между тях двамата, които се надпреварваха да й угаждат и да я глезят. Пийна още малко и замаяна от възторг, си помисли, че ще заспи щастлива, знаейки, че е обичана.

Постепенно лицата пред очите й станаха неясни, размазаха се и накрая напълно изчезнаха, а главата й тупна на масата безшумно и леко, достатъчно бавничко, та Анаид да има време да отдръпне паелята, за да не стане цялата й коса в зрънца от ориз.

Гунар и Анаид се спогледаха малко гузно. Селене беше далеч по-слаба от Гунар и отварата бе подействала по-бързо от очакваното.

— А сега какво ще правим? — попита Анаид, малко притеснена от ситуацията.

Гунар стана и много внимателно взе на ръце Селене. Не изглеждаше на човек, изгубил съзнание, а по-скоро на момиченце, сладко заспало от умора след много игра. Един от келнерите се приближи услужливо.

— Добре ли е госпожата?

Гунар я целуна по устните.

— Беше умряла за сън, а и виното…

Погледна я с нежност, с умилението, с което се гледа дете. Двамата се усмихнаха и Гунар, следван от Анаид, се запъти към асансьора.

— Да ти помогна ли? — попита Анаид.

— Изобщо не тежи — отказа Гунар, като не сваляше поглед от Селене.

Беше се разчувствал и на лицето му бе изписана замечтана и блага усмивка. Не призна, че му е приятно да я носи на ръце, но Анаид го разбра и без думи.

Положи я на леглото, свали й обувките и пуловера, а после я зави — толкова внимателно и грижовно, сякаш беше екзотично цвете. После, без да продума, отново нежно я целуна по устните и прошепна:

— Съжалявам, Селене.

Вече до вратата, Анаид беше нетърпелива и тропна нервно с крак, за да го накара да побърза. Тя не се извини на майка си, не я целуна и не пожела да се сбогува с нея. Баща й се позабави още малко, ровейки в чантата на Селене, извади мобилния й телефон и започна да натиска копчетата. Анаид наостри уши.

— На кого изпращаш съобщение? — попита, изпълнена с подозрение.

Баща й побърза да я успокои.

— Изтрих телефонните номера на приятелките й — прошепна й той.

И Анаид, макар и да не можеше да е сигурна дали я лъже, или казва истината, предпочете да му повярва. Беше се съюзила с него и сега бе в неговите ръце.

Преди да тръгне, хвърли последен поглед на спокойното лице на Селене. „Каквото повикало, такова се обадило", помисли си. И докато слизаше по стълбите с багажа си, се опита да се сети дали поговорката я знаеше от Деметер, или й я беше казвала самата Селене.

Глава пета

Вероятно пейзажът на Средиземно море, със слънчевите плажове, покрити със златист пясък, бе достоен да му обърне повече внимание. Може би провинциалните, заобиколени от планини, градчета с белокаменните си площади и с мавританските си църкви заслужаваха някоя и друга снимка. Може би полетата с портокалови дървета, отрупани с цветове, притежаваха наистина уникална красота. Всичко това обаче слабо интересуваше Анаид. Тя имаше очи само за Гунар.

Ако някой я бе попитал за него, би отговорила, без да се поколебае, че баща й е единственият светъл образ в целия този безличен, скучен и монотонен свят.

Не се уморяваше да го гледа и да го слуша. Гунар беше интересен човек, разностранен и разнолик, с богата история и безброй преживелици. Беше живял повече от хиляда години и този потресаващ факт, който за Анаид бе толкова непонятен, колкото и идеята за безкрая, я изпълваше с любопитство. Баща й беше невероятен, в буквалния смисъл на думата.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в Урт? — много сериозно я попита Гунар, след като напълни резервоара на колата.

Бяха на бензиностанция. Наближаваше пладне. Бяха преспали в някакъв мотел до морето, но на сутринта, оставяйки зад гърба си източния бряг, бяха тръгнали към вътрешността на страната. Пред тях, на север, още много далеч се провиждаха, забулени в мъгла, познатите очертания на планинската верига Пиренеите.

— Да, повече от сигурна.

— В Урт ще бъдеш под наблюдение. Не само от Елена, там е и Карен.

Анаид въздъхна.

— Искам само да видя Рок и да разваля магията, която му е направила Елена. Веднага след това си тръгвам — обясни, без изобщо да споменава за скиптъра.

Всъщност криеше от баща си истинските си намерения. Първо мислеше да си върне скиптъра, а после — да накара Рок да се влюби в нея.

Гунар поклати глава:

— Опасно е.

— За мен всичко е опасно. Трябва да съм винаги нащрек. Непрекъснато мисля какво трябва да направя, какво може да ми се случи…

Гунар нежно я погали по главата.

— Стига си мислила, поне сега недей. Дай си малко почивка. Забранявам ти да мислиш.

Хвана я за ръка и я поведе към кафенето.

— Хайде сега да нагостя скъпата си дъщеря с една голяма мръвка, печена на скара, добре подлютена и с гарнитура от аспержи — толкова вкусна, та да те накара да забравиш за всичко и единствената ти грижа да е как по-хубавичко да си оближеш пръстите.

Анаид поруменя от удоволствие и тръгна с него, без изобщо да се опъва.

Междувременно, докато старателно омитаха огромните си порции с месо, някакво странно същество, което ги бе наблюдавало свито в храстите, предпазливо се изправи и се приближи до пасата, като се мъчеше да остане незабелязано. Вдигна ръка, докосна с пръсти каросерията, произнесе някакви думи и задната врата тутакси се отвори, като по чудо. Чудноватата фигура се вмъкна в багажника, разположи се удобно и заповяда на вратата да се затвори. И вратата се подчини.

Външно колата си беше същата, както преди, само дето сега в нея се бе настанил тайнствен пътник без билет. На пръв поглед не се забелязваше нищо необичайно, понеже ключалката не бе разбивана или насилвана. Затова Гунар и Анаид нищичко не забелязаха, когато, след като се навечеряха, се върнаха към колата, шегувайки се по повод изумителната способност на Гунар да поглъща крем-карамела, без да дъвче.

— Много е лесно — опитваше се да й обясни Гунар.

— Как го правиш?

— Обръщаш крема в една чинийка, поднасяш я до устните си, отваряш уста, всмукваш силно, все едно сърбаш, и крем-карамелът полита право в гърлото ти.

— Също като скиптъра… — тъжно прошепна Анаид.

Чувстваше се жертва на фатална обреченост. Мисълта за скиптъра непрекъснато я преследваше и все се намираше нещо да я върне към него. Свързваше всичко с неговата сила, с това, как мощно я привлича, със знака, с който я бе белязал. Предната нощ се бе преборила с потръпването на ръцете си и с мощното неудържимо желание да го притежава, но сега отново я завладяваше онази странна вътрешна тревога.

— Скиптърът… — повече не можеше да се сдържа — Селене ми каза, че ти си го откраднал.

Гунар реагира остро:

— Излъгала те е.

Анаид се опита да го прилъже и да измъкне тайната:

— Ти как мислиш, къде може да е?

Гунар обаче не беше вчерашен. Знаеше повече за нещата, които ставаха около него, отколкото даваше вид.

— За това ти трябва да си наясно.

— Аз?

— Я си покажи ръката.

И понеже упорито се правеше на разсеяна, той сам я сграбчи.

— Опитвала си да откриеш къде се намира скиптърът, нали?

Усетила, че е хваната, Анаид скри ръка зад гърба си.

— Той е мой. Някой ми го открадна и ако това не си ти, значи е Селене.

— Затова ли отиваме в Урт? Там ли е скиптърът?

Анаид наведе засрамено глава.

— Да.

Анаид се боеше, че той ще иска повече подробности, но Гунар само тактично отбеляза:

— Толкова ли беше трудно да ми се довериш?

— Не посмях.

— Селене ти е втълпила, че съм ти враг.

— Не, не е така.

Но си беше точно така. Рано или късно опасенията на майка й трябваше или да се потвърдят, или да се разсеят. Анаид се опита да смени темата:

— Татко, моля те.

— Добре — склони Гунар.

Осъзна, че за първи път в живота си се бе обърнала към него с „татко" и видимо достави удоволствие на Гунар.

— Повече няма да споменавам за скиптъра — успокои я той, като отвори предната врата към мястото на шофьора.

Анаид хвърли поглед наоколо. В далечината се загатваха неясните очертания на планинските склонове. Вече бяха поели на север и времето беше захладняло.

— Почакай малко, трябва да си взема пуловер — викна тя.

Бързо отиде към багажника, вдигна със замах капака и в същия миг почувства остро пробождане в лявата си ръка. Внезапно я заля силна топлина, сякаш нещо я опари. Вдигна очи и срещна пронизващия поглед на Гунар.

— Изгори ме! Ти беше.

— Аз ли? — объркан се отбраняваше той.

— Така ме погледна, че виж, причини ми болка.

И му показа червено петънце на ръката си.

— Ама и ти си една актриса! Била е просто бълха.

Това разсея страховете й и тя се усмихна облекчено.

Вече безгрижна и успокоена от усещането за сигурност, което й даваше присъствието на Гунар, Анаид изобщо не обърна внимание, че пакетите в багажника бяха разместени и не забеляза съмнителната купчинка, покрита с одеяло. Отвори сака и си взе червения пуловер, който Селене й беше купила предния ден. Канеше се да затвори, когато й се стори, че долавя нещо съмнително.

— Хайде, да тръгваме — подкани я Гунар.

— Почакай — рече Анаид, застанала внезапно нащрек.

— Сега пък какво има?

Анаид прокара ръка по пуловера, поднесе го към носа си и го подуши, така както я беше учила да го прави Деметер.

— Тази миризма. Не е моя.

— Естествено — съгласи се Гунар. — Не може да мирише само на теб. Пуловерът е попил и мириса на Селене, и на фабриката, на магазина, на продавачката, на хотела…

Не й прозвуча особено убедително. Продължи да бърчи нос.

— Да, но тази миризма е съвсем прясна.

Служителка от бензиностанцията мина край тях и кокетно се усмихна на Гунар, прокарвайки пръст по прашния покрив на колата, като човек, който гали талисман.

— Хубава кола — тъпо изкоментира тя, като изяждаше с поглед Гунар. — Да ти измия ли стъклата?

Анаид тутакси забрави за странната миризма и рязко затръшна капака на багажника, за да прогони натрапницата, която се увърташе около баща й.

— Не, благодаря — побърза да отговори вместо него тя.

Разбира се, че беше прав. Миризмите оставаха. Всички мацки, които се бяха доближавали до Гунар, оставяха миризмите си, просмукали се в каросерията на пасата, в тапицерията, дори в дрехите.

— Много са мръсни — не се отказваше момичето, като се направи, че не я е чула. — Отдалеч ли идвате? — открито полюбопитства тя.

Гунар привличаше женските погледи и оставяше зад себе си въздишки и многозначителни усмивки.

— По-далеч, отколкото можеш да си представиш — отговори загадъчно Гунар, включвайки се в играта.

Анаид си сложи червения пуловер.

— Хайде, скъпи, да тръгваме. — Анаид натърти на милото обръщение, с явното намерение да заблуди момичето.

С това успя да накара служителката объркана да вдигне глава и да ги погледне внимателно, за да се увери, че е чула добре и че може би онази, която тя бе взела за дъщеря на този толкова красив мъж, всъщност е младата му съпруга. Но номерът не мина. Анаид прекалено много си приличаше с него.

— Дъщеря ти май много бърза.

— Неспокойна душа. Като майка си. Ето, вземи и благодаря — подаде й монета Гунар и й намигна закачливо, с което окончателно вбеси Анаид.

Той потегли, а тя яростно го нападна:

— Защо й намигаш на тая тъпачка?

— Кой, аз ли? Да съм й намигнал?

— Да, ти. Видях те.

— Било е неволно.

— Винаги ли намигваш на непознатите мацки неволно?

— А ти винаги ли си толкова ревнива?

Анаид млъкна. Баща й беше прав, но той бе толкова специален за нея, толкова неповторим…

— Ами не знам, нещо ми става, изнервям се. Селене сигурно ужасно се е дразнела.

— Грешиш. Майка ти се забавляваше. Беше твърде самоуверена.

Анаид се почувства още по-зле. Баща й току-що й бе казал, че за разлика от Селене тя е неуверена.

За миг я споходи една мисъл, загложди я и я накара да изпитва угризения. Какво ли прави Селене? Как ли ще се почувства, когато се събуди? Дали не постъпи много лошо с нея?

Потърси успокоение в пръстена и понечи да го потърка, но с огромно изумление установи, че го няма.

— Пръстенът! — изпищя тя.

Гунар рязко наби спирачките и неволно врътна волана.

— Какво става?

Анаид се беше навела и отчаяно търсеше нещо опипом по пода.

— Пръстенът ми с изумруда!

— Голяма работа!… Знаеш ли как ме изплаши — смъмри я Гунар.

— Няма го!

— Него го нямаше още снощи — подхвърли Гунар, вече овладял управлението на колата.

Анаид се помъчи да си спомни. Беше го свалила, за да си превърже ръката. Това е. Забравила го е в хотела и Селене щеше да го намери на тоалетката в банята.

За да не мисли повече за това, запя с пълно гърло. Беше добра и изпитана терапия за изхвърляне на лошите мисли от главата. Гунар се присъедини и скоро пееха на два гласа баладични келтски песни, а в колата се възцари атмосфера на носталгия по далечните мъгливи пейзажи.

Около двеста километра по-нататък, приближавайки дефилето, след което се разливаше долината на Урт, гласът на Анаид взе да скрибуца фалшиво, понеже забеляза, че дясната й ръка неудържимо трепери. Опитваше се, но не можеше да я овладее. Ръката й пареше, а отвътре я изгаряше чувство на безпокойство. Изпитваше неистово желание да хване скиптъра. Той я привличаше, притегляше я, викаше я. Беше близо и тя го усещаше.

— Какво ти е? — Гунар я поглеждаше с крайчеца на окото си, като същевременно се стараеше да не изпуска от вниманието си пътя.

— Ами май че… мисля, че трябва да отида до тоалетната — излъга го смутено тя.

Гунар разкърши рамене. От дългото каране мускулите му се бяха схванали.

— Вече почти стигнахме. Къде искаш да спра?

От известно време Анаид точно за това си мислеше. Не можеше да си влезе у дома посред бял ден. Не можеше и крачка да направи в градчето, а и на което и да било обществено място в диаметър от двайсет километра наоколо, без да я забележат. Всички я познаваха. Рано или късно мълвата за пристигането й щеше да плъзне и предавана от уста на уста, бързо щеше да стигне до ушите на Елена или на Карен. Не биваше да допуска да й се месят и да развалят плановете й. Трябваше да бъде предпазлива и да се движи незабелязано.

— Знам едно място за пикник до реката. Има чешма, тоалетна с мивка и може да се спре за кратка почивка. Да си купим нещо за ядене от супера и да изчакаме да се стъмни.

Много скоро стигнаха навеса с масите, който служеше като закусвалня. Спряха колата и тя съзря черните тополи, разлюлени от вятъра, каменните маси и почернелите от дълга употреба барбекюта. Усети странен гъдел в корема си. Гледката й напомни за някогашните неделни дни, прекарвани със Селене и с Деметер. Ето че отново си беше у дома. Това беше и винаги ще си остане нейният роден край.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Вече се бе смрачило, беше настъпил онзи тайнствен час от денонощието, наситен със сенки и шепоти, но Анаид не бе гладна, а само жажда да си върне скиптъра. Бяха близо до дъбовата гора и до пещерата. Трябваше да намери някакво оправдание.

— Ще ми се да се поразходя малко, да се поразтъпча…

Гунар се съгласи.

— Добра идея. Аз лично, ако е възможно, дори бих потичал.

— Направи го — поощри го Анаид, внезапно въодушевена от идеята да остане насаме, без баща си, дори само за малко, за миг, който щеше да й е достатъчен да изтича до пещерата и да даде пълна свобода на тайното си желание. — Аз предпочитам да се разходя.

Гунар лукаво й намигна и този път Анаид посрещна възторжено съучастничеството, което се установи между двамата с този малко хашлашки жест.

— Защо пък не? — промърмори Гунар, като лошо момче.

— Защо пък не — отвърна Анаид и на свой ред му смигна.

— Никой никога няма да узнае за това.

— Много добре ти се удава.

— Кое?

— Намигането.

— Нима? Направих го неволно — отвърна Анаид съвсем сериозно, дори прекалено сериозно.

И с това успя да накара баща си да избухне в смях.

Гунар стартира в красив спринт, все едно преследваше див заек, и Анаид си го представи какъв е бил като млад, преди хиляда години, с дългата си коса, събрана и вързана с кожена лента, как пъргаво тича, излязъл на лов с лък, преметнат през рамото, подвиквайки на ловните си кучета. Още не можеше да повярва, че наистина е толкова невероятно дълголетен.

— Чакай, чакай! Остави ми ключовете на колата, моля те! — извика след него Анаид, като изведнъж се сети, че сандалите й не са най-подходящите обувки за тичане из гората.

Вече в полет, Гунар й ги подхвърли, без да спира, и Анаид, опитвайки се да ги хване във въздуха, си удари единия пръст. Баща й направо не си знаеше силата.

Щом го видя да изчезва зад хълма, Анаид пак отвори колата. Мястото за пикник беше отдалечено, скрито от любопитни хорски погледи. Беше излязъл силен вятър и люлееше черните тополи, които растяха край ручея.

Тя взе ключовете и натисна копчето, активиращо автоматичното отваряне. Вдигна внимателно капака на багажника и потискайки въздишка, отвори куфара си, взе кутията за обувки и извади чисто нови, още необувани маратонки.

Точно в този момент вятърът смени посоката си и я побиха студени тръпки. Анаид почувства тръпки да лазят по целия й гръб. Току-що си бе дала сметка, че не е сама. Неясният мирис, който бе доловила преди, сега се усещаше съвсем ясно. Беше приятно сладък и лек, като пчелен прашец, а същевременно навяваше на нещо по бебешки чисто и меко. Странно. Някой се криеше в колата. Беше чула леко шумолене. Нещо живо се движеше, беше се примъкнало в ъгъла. Правейки се на разсеяна, Анаид се взря и забеляза, че привидната купчина, покрита с одеялото, всъщност има неясни очертания на скрита човешка фигура, свита на кълбо в тъмното.

За няколко секунди остана неподвижна, смразена и неспособна да мисли трезво. После даде признаци на живот, размърда се и предпазливо опипа джобчето на сака си, където държеше атамето. Тайничко го извади с едната ръка, а с другата силно затръшна капака. Отдръпна се една-две крачки назад и с дистанционното от благоразумно разстояние блокира ключалката. Притисна ръка към гърдите си. Дишаше учестено. Трябваше да се успокои и добре да обмисли нещата. Кой се крие в колата? Кой я дебне? Дали Баалат не е оживяла отново?

В момента съжали, че Селене не е тук, за да я посъветва как да постъпи.

Глава шеста

Чувстваше се отпаднала, като обзета от безкрайна и някак лепкава леност. Опитваше се да реши дали да продължи да спи, макар да бе наясно, че е крайно време да става, или да отвори очи. Клепачите й бяха натежали, а устните й потрепваха от напористото желание да се разтегнат в широка прозявка.

В крайна сметка Селене изпъшка, бавно разкърши тяло, протегна се и след нечовешко усилие на волята стана и се огледа наоколо. Светлината беше приглушена, в слаби меки оттенъци, а в стаята нямаше никого. Встрани от нея леглото, в което бе спала Анаид, беше оправено. Сети се за нея и вътрешно се усмихна. Беше много добро, възпитано дете.

Беше в чудесно разположение на духа и в странно оптимистично настроение. Беше сънувала нещо и изживяването бе толкова живо и истинско, така осезаемо, че го бе усетила като приятен гъдел по кожата си. Гунар я беше взел ръце и я бе пренесъл изключително внимателно на някакво място, топло и меко. После я беше целунал и й бе прошепнал на ухото да заспива. И тя беше спала сладко, със съзнанието, че нищо и никой не може да я обезпокои. От много време, още отпреди смъртта на Деметер, не се беше чувствала толкова сигурна, толкова защитена. Отдавна не беше спала така добре.

И тогава неочаквано, току до главата си, откри рус косъм. Хвана го изненадана с два пръста и го подуши като вълчица. Беше на Гунар. Значи е бил тук, с нея. Забеляза, че покривката на спалнята, малко измачкана, беше хлътнала от тежестта и бе запазила формите на тялото му. Но тогава… значи може би не е сънувала? Колкото и да напрягаше паметта си, нищо не можеше да си спомни. Абсолютно нищичко. Знаеше само, че прелива от сили и жизненост и умира от глад.

Стана и установи, че вместо с нощница беше само по бельо. Ама че странна работа! Запъти се към банята да си вземе душ, но не устоя на изкушението да надникне в куфара си и да се порадва на новите си дрехи. Беше ги купила предния ден, можеше да си избере хубав тоалет и да се накипри, както й се харесва. Всичко бе ново-новеничко, с още несвалени етикети.

Дали да не си облече пола? Защо не? Имаше хубави крака. Отдели пола и потърси подходяща блуза. Спря се на черна, с голямо деколте. Гунар обичаше черния цвят. Винаги беше казвал, че много й отива. Докато тя в него харесваше посребрелите му слепоочия и премрежения поглед. Правеха го по-интересен, по-представителен.

В момента не изпитваше никаква неприязън към Гунар. Сега, в отсъствието на Анаид, можеше да признае, че наистина беше остарял като всеки смъртен и вече не прибягваше към магията. Беше го доказал в схватката с Баалат. Беше се убедила в правотата на думите му, когато видя как водата го повлече. Истина бе също и това, че ги беше защитил с цената на собствения си живот и бе обезглавил Баалат. Понякога беше несправедлива. Понякога беше капризна и непоследователна, лесно променяше настроенията и мнението си.

И докато си търкаше тялото с ръкавица от влакна от магей^[8] под освежителната студена вода на душа, мъглата пред очите й най-сетне се разсея и тя прогледна. Колко глупаво бе постъпила снощи!

Беше сипала на Гунар отвара за сън по време на вечерята и бе подготвила всичко, за да го измами и да избяга с Анаид. Тогава какво прави в стаята си и защо се излежава до късно? Предположи, че сънят я е надвил, че е била съсипана от умора дотолкова, та дори не помнеше кога и как се е озовала в леглото. Но сега, на дневна светлина, след ободрителния сън виждаше нещата другояче. Беше се събудила с желанието да сключи примирие — и с живота, и с Гунар.

Грешката й беше, че е ужасно импулсивна. Понякога се хвърляше да действа прибързано и необмислено. После, разбира се, съжаляваше.

Горкият Гунар, виж той наистина трябва да е заспал много дълбоко след конската доза, която му сипа във виното, също както когато изпи отварата, която му бе забъркала кобилата Омар Холмфридюр в Исландия.

Прииска й се да отиде в стаята му незабелязано и да го погледа, докато спи, с неизути обувки и с разперени ръце. Гунар често заспиваше така. Обикновено така правеше, когато, съсипан от умора, се просваше до нея в шатрата от кожа на северен елен или в колибата в Гренландия. Сънят му беше спокоен и дълбок, като на дете.

„Само мъдрите имат смелостта да поправят грешката" — често повтаряше Деметер. И ето, в главата й се загнезди една мисъл. Защо да не поправи нещата? Защо да не промени развоя на събитията? Беше стигнала твърде далеч с ненавистта си. Анаид беше права да я упреква. А Анаид? Къде ли се е дянала? Забравила си е пръстена с изумрудения камък в банята и вероятно е слязла на закуска.

Облече се набързо и щом си сложи часовника, се успокои. Беше само седем часът. Въпреки това имаше чувството, че си е отпочинала изключително добре. Чудесно. Гунар ще спи до вечерта и така тя ще има време да обмисли кое ще е най-добре за тримата.

Излезе от стаята и слезе в ресторанта, но за нейно разочарование Анаид не беше там. Седна на свободна маса, със самотно пластмасово цвете, поставено във ваза без вода, и се изненада, че не вижда богато подредената за закуска „шведска маса" като вчера сутринта. Сервитьорът любезно се приближи с менюто в ръка.

— Сама ли ще вечеря госпожата?

Селене помисли, че се шегува.

— Искате да кажете, ще закусвам.

— В седем часа вечерта?

Селене остана като гръмната. Ако сега някой я убодеше, сигурно нямаше да намери и капчица кръв в нея, толкова бе пребледняла. Значи тази мека светлина е вечерен здрач?

Затова няма никого в ресторанта. Затова леглото на Анаид е оправено. Какво става?

Бързо се изправи, силно притеснена.

— После ще сляза да вечерям със съпруга и с дъщеря си — извини се тя и грабна сакото и чантата си.

Сервитьорът обаче се изкашля малко смутено:

— Струва ми се… ако не се лъжа, те напуснаха хотела снощи.

Дойде й като шамар. Селене се олюля.

— Моля?

— След вечеря платиха сметката и си тръгнаха.

— С колата?

— Предполагам, да.

— Сигурен ли сте, че си взеха багажа?

Сервитьорът се почувства като в небрано лозе. Чуждото нещастие те кара да изпитваш неловкост, а тази клета женица, толкова красива и така несретна, изоставена от съпруга и дъщеря си, предизвика у него искрено съжаление. Дожаля му.

— Най-добре проверете на рецепцията. Аз лично не издавам фактурите за приключване на сметките и не мога да кажа със сигурност.

Всъщност прекрасно знаеше, и то с абсолютна сигурност. Случаят беше дал храна за много одумки и целият хотел приказваше само за това. Заспалата жена, която споделяше една стая с дъщеря си, а не със съпруга си, и скорострелният начин, по който двамата се бяха изнесли, докато тя спеше вероятно под въздействието на силно сънотворно, беше сензацията на деня.

На Селене също й беше ясно. Парчетата от пъзела лека-полека си идваха по местата и се подреждаха, за да оформят картинката на грозната измама. И въпреки това, когато опасенията й се потвърдиха на рецепцията, краката й се подкосиха и тя се почувства толкова засрамена, че дори се изчерви. Не й се беше случвало от детските години. В момента беше убедена, че всички са вперили поглед в нея, сочат я с пръст и й се надсмиват.

Скри се в стаята си и щателно претърси гардероба, чекмеджетата и шкафовете. Анаид си беше взела всичко. Всъщност беше избягала с Гунар.

А скиптърът? Къде е скиптърът? Дали е в Гунар, както подозираше? Или е в ръцете на някоя Одиш? Нямаше как да разбере. Пред Анаид се бе престорила, че темата не я вълнува, но всъщност ужасно се тревожеше. Който държеше скиптъра, щеше да има власт и над Анаид.

Не можеше да се отърве от чувството за вина, задето не беше опазила скиптъра. Беше изключително сериозно провинение, което можеше да доведе до опасни последици. Трябваше да намери дъщеря си, преди да е станало прекалено късно.

В момента, в който приключи с багажа, затвори куфара и се видя в огледалото, сама, с новата си пола и дълбокодеколтираната черна блуза, която си бе облякла, за да се хареса на Гунар, тя се почувства глупава и изоставена. Тогава рухна изведнъж и се хвърли върху неоправеното легло, разтърсвана от ридания, обляна в сълзи.

Всичко правеше не както трябва. Всичко проваляше. Разваляше и осакатяваше всичко, до което се докоснеше. Гунар отново я бе предал и този път й беше отнел единственото и най-скъпо нещо, което й бе останало в живота. Дъщеря й Анаид. Вината си беше нейна. Беше се държала толкова идиотски, че ги бе тласнала един към друг, баща и дъщеря се бяха преоткрили в прегръдката си.

И сега беше сама, по-самотна от всякога.

Можеше да поръча такси от хотела, но предпочете да излъже. Излезе с изкуствена усмивка на лицето, заяви, че случилото се е просто недоразумение и ще минат да я вземат на шосето.

Дали й бяха повярвали, или не, си беше тяхна работа, но тя предпочете да се преструва, отколкото да признае, че е била изоставена. Би означавало публично да се съгласи, че е ненужна, че другите могат да минат и без нея, та дори предпочитат да си гледат своя живот, отколкото да понасят нейната компания.

Отдалечи се, влачейки куфара си и гордо изложила на показ пръстена с изумруда на безименния си пръст. Не се обърна, ревниво пазеше достойнството си, но само до първия ъгъл. Щом сви и се скри от хорските очи, рухна, разпадна се на парченца.

Вече се беше стъмнило. Нямаше никаква представа накъде да поеме. Къде да отиде? Седна върху куфара и захлупи лице в шепи, зарови пръсти в косата си, напълно отчаяна. Беше толкова самотна, чувстваше се толкова объркана…

Неочаквано почувства топъл и грапав език да близва ръката й и познат близък глас я накара да отвори очи, изумена.

— Не се предавай, Селене.

— Деметер! — възкликна тя.

Наистина, майка й Деметер, преобразена като вълчица, беше тук, до нея, и й говореше:

— Анаид се нуждае от теб, не можеш да я изоставиш.

— А какво да направя?

— Потърси я.

Деметер й предаде своята сила и вътрешната си убеденост и това й помогна да се изправи.

— О, мамо, толкова ми липсваш, толкова ми е трудно и тежко.

— Знам, дъще, знам.

— Ако беше тук, щеше да ми е по-леко.

— Сега е твоето време, Селене, моето свърши.

Селене се смая от думите. Тя е права. Безсмислено е да се оплаква и да иска невъзможното. Всичко в живота е трудно. Моментите на благополучие ти се изплъзват между пръстите, изтичат, без да забележиш, и отминават безвъзвратно. Беше изживяла щастливи мигове с Гунар, голямата й любов, с майка си Деметер и най-вече с дъщеря си Анаид. Сега трябва да я намери, където и да се намира. Ще иде накрай света, ако се налага.

Стана, стисна дръжката на куфара и се запъти към шосето с твърдото намерение да спре първата кола, която мине. Вдигна ръка решително, когато съзря фаровете отдалеч, и се обърна към майка си Деметер:

— А сега накъде?

В тъмното не видя да проблясват тесните дръпнати очи на вълчицата. Деметер беше изчезнала. Селене отчаяно потърка пръстена, но той вече не вършеше работа. Разгневена и разочарована, тя го свали от пръста си и го запокити надалеч, за да се отърве от безполезната и ненужна вещ.

Глава седма

Анаид стоеше все така неподвижна до мръкване. Би искала да се срещне очи в очи с натрапника, скрил се в колата, но благоразумието й подсказваше, че е по-добре да изчака завръщането на Гунар.

Слънцето се скри напълно и окончателно, лъчите му престанаха да огряват черните тополи, възцари се абсолютна тъмнина. Чувството за безпомощност и писъкът на кукумявката завладяха мястото, а бодростта в душата на Анаид постепенно угасна като тънка восъчна свещ, отстъпвайки място на страха.

От известно време наблюдаваше как капакът на заключения багажник напираше да се отвори и точно в момента, макар че беше херметически затворен, бавно започна да се повдига. Анаид, цялата напрегната, раздвижи изтръпналите пръсти на дясната си ръка един по един и стисна атамето си. Беше подготвена за всичко. Спомни си съветите на Аурелия, експерт по бойни изкуства, от клана на змията: бистър ум, будни сетива, винаги да предвижда намеренията и да изпреварва действията на противника. Съветът беше много полезен и осигуряваше победата.

При все това, когато забеляза ръка да се подава от тъмното, Анаид забрави всякаква предпазливост и атакува отчаяно. Хвърли се стремително срещу натрапника, необмислено, без план, без да защити левия си фланг, без да разтрои образа си или да помисли как да обърка противника. Беше обладана от ярост и вдигна атамето си, без да забележи малката и беззащитна фигурка на уплашено момиченце, което закри главата си с тънки ръчички.

— Не, Анаид, недей!

Дали защото произнесе името й, и то със съвсем безобиден тон, или понеже вътрешен инстинкт разпръсна мъглата, замъглила съзнанието й, диктуваща неконтролираните й действия и й позволи да се взре по-внимателно, но Анаид задържа ръката си навреме.

Задъхана и с пламтяща ръка, тя освети натрапницата.

— Коя си ти?

Пред изумения й поглед малката се изправи, изскочи от колата, коленичи пред нея и целуна нозете й.

— Обожавам те, Анаид. Вярна и предана твоя последователка съм. Аз съм Дасил.

— Дасил? — промълви Анид, сбърчи нос, като не сваляше атамето си и продължаваше да осветява момичето. — Онази Дасил от имейлите и есемесите?

— Да, Анаид, съм аз. Отдавна те търся. Искам да бъда с теб, да те следвам където и да идеш и да ти служа вярно.

Анаид имаше две възможности — да й повярва или да не й повярва. Заразглежда я внимателно, плъзгайки снопа светлина, излъчван от ръката й, по крехкото тяло на непознатата. Момичето беше много слабо, с къдрави тъмни коси, смугла кожа, удивително пъстри и силно гримирани очи, наплескани с остарял туш за мигли, от онзи, който ти оставя топчета по миглите и гадни петна по лицето. Устните, начервени в яркорозов цвят, прекалено високите токове, които подчертаваха кльощавостта на краката й, и весело бюстие на черни точки допълваха картинката, издаваща лошия вкус на момичето от багажника. Като махнем обаче всички тези карикатурни изстъпления, от друга страна, външността на Дасил излъчваше нещо по детски чисто и невинно. С ангелската си усмивка, с топлите си очи и хитрото си чипо носле, тя беше едва ли не копие на непорочната Дева Мария от източноправославното християнство.

Какво всъщност беше? Дете? Жена? Или нещо неопределено между двете?

— Какво правеше в нашата кола?

— Следвах те. От дълго време те следвам.

Не, с нейната опитност и с вековечната й любов към красотата Баалат в никакъв случай не би се превъплътила в това предизвикателно и изтъкано от нерви дребно телце.

— Но, но… мога ли да знам коя си и откъде изникна така изневиделица?

Дасил грейна в невероятно прелестна мила усмивка и на Анаид й се стори, че вижда цветнокрила пеперуда да пърха на лицето й.

— Аз съм Дасил, Светлината, дъщеря на Атенери, наричана Бялата, и внучка на Гуасимара — Принцесата. Аз съм от племето акса’, от клана на козата, и от най-ранно детство, откакто се помня, слушам да се говори за избраницата и за деня, в който ще дойде в нашата долина и ще влезе в пещерата да си отдъхне, преди да се гмурне в мрака на кратера.

Анаид беше невероятно изненадана. Едва пое огромната и зашеметяваща информация и се помъчи да я смели.

— Значи… ти си Омар?

— Разбира се — искрено се разсмя Дасил, която напълно отговаряше на името си, чието значение беше Светлина. Направо бликаше от жизнерадост и струеше от вътрешно озарение.

— Та… откъде каза, че идваш?

— От остров Чинет.

— Чинет? — повтори като ехо Анаид, изпълнена с недоверие.

— Вие го наричате Тенерифе — поясни Дасил.

— А, да, разбира се, Тейде — възкликна Анаид и сложи ръка на устните си. — И твърдиш, че избраницата ще влезе в мрака на кратера?

— Така говорят открай време матриаршите в Оротава. Пещерата се подготвя от поколения. Аремога, мъдрата жрица на Ла Гомера, и кралицата Ариминда подготвиха мен и първата ми братовчедка Тазирга, наричана Прозорливата, за да я посрещнем и да я обслужим като скъп гост. Ние сме нещо като камериерки или придворни на избраницата.

Анаид я поправи:

— Искаш да кажеш послушници, изпълняващи ритуала.

— Не, звучи много тъпо.

Анаис се обърка:

— Аха.^[9]

— Виж, камериерки или придворни е жестоко, нали? Супер!

Анаид отново критично я огледа от глава до пети. Освен ужасния топ, носеше дънкова пола с пришити шарени камъчета, а пръстите й бяха отрупани с толкова много пръстени, че едва можеше да вдигне ръка. Определено с нея имаха коренно различна представа за добър вкус.

— Ами да, звучи… страхотно.

Дасил грейна в усмивка и по лицето й затрептяха безброй пеперуди.

— Наистина ли?

Сега вече не можеше да се отметне, особено след като Дасил й се хвърли на врата и я разцелува. Анаид би искала да окачестви прилива й на чувства като излишна крайност, нещо подобно на прекалено пискливия й глас или крещящите й цветове, но, но целувката й се стори по-сладка и от кифлите със сметана, с които бе закусила.

— Ариминда ще разбере. Винаги ме поправя.

— Ариминда?

— Жрицата на жените акса. Тя е педантична и старомодна. Изобщо няма да ти хареса, ама никак. — И внезапно, без никакъв повод, Дасил извади от джоба си пакетче и й го подаде. — Това е за теб. Подарък.

Анаид помисли, че би трябвало да откаже, но не можа. Искрящите от радост очи на Дасил, щедростта на жеста й, несръчно опакованото пакетче и зле прикриваното й нетърпение я трогнаха дотолкова, че тя почувства вълнението да засяда на гърлото й като буца, която я задушава и предизвиква в нея непреодолимо желание да се разплаче. Наистина странно.

Отвори го внимателно и насред смачканата опаковъчна хартия се показа прекрасен камък, старателно изрисуван. Цветовете бяха живи и ярки, а геометричните форми, с които бе украсен, бяха наистина изключително красиви. Овалният камък беше черен като въглен.

— Харесва ли ти? — попита с жив интерес Дасил. — Изрисувах го, мислейки за теб, за цвета на косите ти и на очите ти. Говоря за истинския им огнен цвят.

Буцата, заседнала на гърлото й, осъзна Анаид, е от откритието, че някой напълно непознат бе мислил за нея и искаше да й достави удоволствие с нещо толкова изискано като красив камък, ръчно изрисуван с любов.

— Прекрасен е, от нашата долина. Дай да ти го сложа. Това е муска, за талисман. Омагьосан е и ще те закриля.

През едва забележима дупчица тя промуши кожена връвчица и ловко я завърза на врата на Анаид.

Анаид усети тънките пръсти на Дасил нежно да докосват шията й, а после да се заравят в косата й.

— Корените ти вече са червени. Трябва да се боядисаш. Жалко. Много бих искала да те видя с истинския ти цвят… И без това си толкова красива, че просто не мога да си представя каква прелест ще си с огнената си буйна грива. Леле, майчице, сигурно ще си неотразима!

На Анаид й стана много приятно. Беше истинско удоволствие да усетиш гъдела от неподправеното възхищение.

— Така значи, ти си моята асистентка. А какво всъщност умееш да правиш?

— Научена съм как да ти поднасям банани с мед, да те къпя с есенция от алое, да те слагам да си починеш в прохладно легло, ухаещо на лавандула, да ти пея стари берберски^[10] песни и да те забавлявам, разказвайки ти древни легенди, за принцесата Ико, за красивата Амарка…

Анаид я прекъсна, преди да е изредила безкрайния списък от придобити умения.

— И какво правиш тук?

Дасил сви рамене.

— Уморих се да чакам и тръгнах да те търся.

Анаид нищо не проумяваше.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида в Оротава, понеже сте ми приготвили пещера, в която да ме посрещнете?

— Чакаме те от петнайсет века.

— Да не ме каниш на почивка на Канарските острови?

Дасил избухна в смях.

— Гъбаркаш ли се с мен?

— Нищо подобно.

— Тогава защо ме питаш за нещо, което ти е известно? Ти знаеш всичко, нали си избраницата.

Анаид поклати отрицателно глава.

— Грешиш.

Дасил се разтревожи:

— Значи… Да не би да не си избраницата?

Анаид я успокои:

— Не, не е това. Просто не знам всичко или, по-точно, нищо не знам и нямам представа по каква причина матриаршите на клана на козата от долината Оротава трябва да се подготвят от петнайсет века за посрещането ми в някаква пещера.

— Затова пък аз знам. Само аз го знам.

— Ще ми кажеш ли?

— За да тръгнеш по…

— Къде?

Дасил внимателно се огледа на всички страни и едва чуто прошепна:

— По пътя на мъртвите, по пътя, който свързва световете.

Анаид си запуши устата с ръка, за да потисне изненадата си:

— Пътят на Ом!

Дасил въздъхна.

— Менсейските^[11] принцеси го знаеха, но не се осмеляваха да поемат по него преди смъртта си. Докато ти…

Анаид се почувства много странно. Някакво момиче, дошло от Атлантическия океан, родено на красив остров с топъл слънчев климат, знаеше за съдбата и за мисията й по-добре от нея самата.

— Докато аз какво?

— Докато ти, за разлика от тях, ти ще влезеш жива.

Анаид потрепери.

— И ще изляза жива, надявам се.

— Това вече не ми е известно… — уклончиво и тъжно рече Дасил.

— Как така не ти е известно?

— Ами то… след като влезеш в кратера, нашата мисия, задачата ни на твои покорни слуги, приключва. Това означава, че няма да излезеш оттам.

Анаид се разсърди:

— А може да означава, че ще изляза от другаде.

Дасил размисли върху думите й. Беше готова да прегърне идеята.

— Ами да, точно така! Уф, ако знаеш каква тежест ми свали от раменете!

Анаид осъзна нелепостта на положението.

— Тогава, щом трябва да чакаш пристигането ми в пещерата, можеш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Дойдох да те видя! Исках да те опозная отблизо.

Прямотата на Дасил беше освежителна като ванилов сладолед.

— И как се озова в заключената кола?

— Много лесно. Отворих капака, като с магия обезвредих механизма за заключване. Използвах заклинанието на Бенкомо.

Доколкото Анаид си спомняше, кралят менсей^[12] Бенкомо беше прокълнат.

— Бенкомо? Тази магия не е ли…

— Забранена ли? Да, разбира се — потвърди съвсем естествено Дасил. — Всички забранени заклинания идват от Бенкомо — последният менсей, страховитият крал, който използвал магията на Омар, за да се бори и да предотврати сбъдването на пророчествата на оракулите, предсказали нашествието. Очевидно без успех, понеже вие ни завладяхте.

— Мен какво ме забъркваш, по онова време изобщо не съм съществувала.

— Е, да, типично за вас, иберийците, все се хващате за думата. Това е само начин на изразяване.

— Щом са забранени, защо ги използваш?

— Защото съм революционерка.

Директната й декларация я изуми. Невероятно. Хубавото в случая беше, че Дасил очевидно беше доста доволна от себе си. Анаид почувства, че я напушва смях, но се въздържа.

— Гледай ти! Ето я и великата революционерка Омар, която ще поведе идните поколения млади магьосници.

Смехът на Дасил се сипна звънливо:

— Героинята няма да съм аз!

— Нима? Нали беше велика революционерка?

— Аз не. Аз само те следвам.

Изумлението на Анаид беше неописуемо:

— Кого, мен ли?

Дасил запърха около нея като райска птичка.

— За мен ти си водач, ти си ми пример, моето бъдеще. Ти си супер готина, млада, импулсивна, отдадена на велика кауза и не баламосваш хората като нашите вождове — матриарши, които ни забраняват да ходим на дискотека, да носим къси поли или да използваме заклинанията на Бенкомо.

Анаид усети, че й се замайва главата. Тази малка Омар беше абсолютен шемет.

— Чакай малко, какво общо имат тук дискотеките и хаус музиката с избраницата и със заклинанията на Бенкомо?

Дасил се разкикоти, а Анаид се обърка и разсърди.

— Много си ми забавна!

Анаид не знаеше, че е забавна, никога не е била такава, макар да не би имала нищо против да е. Завиждаше — естествено, с благородна завист — на остроумните момичета, които, щом отвореха уста, и разведряваха обстановката, помагаха ти да погледнеш от смешната страна на житейските несгоди и можеха да накарат всички да се превиват от смях. Клодия например беше хиляди пъти по-остроумна от нея. Но щом Дасил я възприемаше като забавна… Вече започваше да усеща колко е приятно да си имаш безусловен поклонник.

— И какво искаш от мен?

— Да те гледам, да те докосвам, да те следвам, да ти служа и…

— И?

— Да ти повтарям ежедневно, че те обожавам.

След което отново я целуна, и то така поривисто и бурно, че Анаид се олюля и се наложи да се опре на колата. Благодарение на това залитане отклони вниманието си от момичето и успя да забележи в далечината Гунар, който се връщаше от обиколката си бягане за здраве.

— Бързо, скачай в багажника!

Дасил се изненада:

— Защо?

— Не искам баща ми да те види.

— И кой мислиш, че ми каза къде си?

В този момент Гунар, задъхан, се приближи до тях и поздрави новодошлата:

— Ти трябва да си Дасил.

След няколко минути Гунар дъвчеше сандвича си усмихнат. Бягането му бе отворило вълчи апетит и му бе върнало доброто настроение. Пълното недоумение на Анаид страхотно го забавляваше и на дясната му буза се оформи дълбока трапчинка.

Тримата бяха седнали да си побъбрят и да хапнат здравата, наобиколили уединена и надраскана с надписи каменна маса.

— Не мога да повярвам, че си такъв артист — жалваше се Анаид, ръфайки един банан.

— Имам дългогодишен опит.

— И как ти хрумна да се свържеш с Дасил?

— Ами не можех да стоя със скръстени ръце при всичките тези съобщения, нали така?

Анаид поглеждаше ту единия, ту другия — Гунар и Дасил, двамата съзаклятници, които се бяха сдушили, без тя да знае.

— Значи ти я потърси?

— Да, естествено.

— А виж, Селене изобщо не се сети да го направи.

Дасил поклати глава.

— Не. Майка ти така и нито веднъж не отговори на съобщенията ми.

Любопитството на Анаид се съсредоточи върху Дасил.

— А как откри номера на мобилния телефон на Селене?

— Преписах си го от бележника на Елена.

— Елена?

— Ами да, разбира се, нали бях в Урт, оттам идвам, макар и да нямах представа, че пак ще се върна на същото място.

— И кога тръгна?

— Завчера.

Анаид притисна с ръка гърдите си, за да не чуят Гунар и Дасил как лудо бие сърцето й, сякаш щеше да се пръсне. Какъв срам, какво неудобство!

— А запозна ли се със… със семейството на Елена?

— Само с някои от децата й.

— А с Рок? — гласът й едва доловимо потрепери.

— А, онзи надут пуяк с мотора ли? Изобщо не ми обърна внимание, а гаджето му е абсолютна патка.

Анаид се наостри.

— Марион.

— Да, точно така. Марион, никак не ми хареса. — И внезапно си запуши устата с ръка. — Извинявай, много съжалявам, да не би да ти е приятелка?

— Не, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде — избухна Анаид и като използва сгодния случай, започна да бълва змии и гущери: — Марион е надута, егоистка, манипулаторка…

Гунар прекъсна злостния поток от епитети, който заплашваше да прерасне в убийствен монолог:

— С влак ли пътува насам?

— Не, с камион.

— Как така?

— На автостоп. Беше камион, пълен с пилета.

Анаид едва сега разбра защо се бе объркала и не можа добре да определи сладникавата миризма, издала присъствието на Дасил. Беше смесица между пиле и момиче.

— Майка ти знае ли, че пътуваш така?

— Твърди, че доста приличам на нея. Много се гордее с мен.

На Анаид й се стори, че нещо му куца на обяснението.

— Майка ти се гордее с теб, понеже пътуваш нелегално в камион, превозващ пилета?

— Тя пък била в трюма на един кораб, и то доста по-дълго.

— Сериозно?

— Пътувала за Венесуела, но излязъл ураган и корабът се изгубил в океана. Едва дълго след това слязла от кораба в САЩ и така се озовала в Ню Йорк.

— Доста оригинално преживяване. Кога се е случило?

— Преди десет години. Оттогава не съм я виждала.

На Анаид стомахът й се сви.

— Майка ти те е изоставила?

— Не, не, сега спестява пари, за да отида да живея с нея. Тя много ме обича, двете страшно си приличаме.

— Да бе, виждам.

— Аз знам добре английски, подготвила съм се за времето, когато ще живея с Атенери и ще работя, като гадая на ръка. Така ще й помагам.

— А защо не те извика по-рано?

Дасил се усмихна.

— Не мога да тръгна, преди да съм се погрижила за избраницата.

Най-сетне Анаид проумя.

— Искаш да изпълниш мисията, за да можеш спокойно да живееш при майка си в Ню Йорк?

— Точно така.

— Затова си тръгнала да ме търсиш.

— Ами след като ти не идваш…

Анаид се трогна. Съдбата сама бе дошла да й почука на вратата, а това означаваше, че рискуваше да отлага сбъдването на предопределеното и слагаше на преден план прищевките си пред изпълнението на дълга си.

Какво пък толкова, всъщност желаеше единствено скиптърът да е у нея и да получи малко любов. Веднага щом си върнеше обичта на Рок, вече бе наясно, че няма да се поколебае да поеме по верния път. И съвсем спонтанно и непринудено се наведе към Дасил и прегърна слабичкото й телце. Усети как в отговор тя я стиска и впива в гърба й ръчицата си, обсипана с пръстени. Външността й бе само маска. Правеше се на голяма жена, умна и духовита, а всъщност беше само едно обикновено крехко тринайсетгодишно момиче. Будна, дръзка, възторжена и чувствителна — това, да. Но също и без майка. Като нея самата сега.

— За мен беше страхотна изненада, Дасил — призна си тя. — Къде ще отседнеш?

— Оставам с теб — твърдо отговори малката.

Анаид отхвърли идеята:

— Не може. Аз съм инкогнито. Никой не трябва да знае, че съм се върнала.

И погледна Гунар. Него също го познаваха. Както сам й беше казал, бе разпитвал за тях в Урт. Баща й изглежда прочете мисълта й.

— Няма да ме видят, Анаид. Аз си тръгвам.

Анаид остана изключително изненадана.

— Къде отиваш?

— На юг. Ако остана с теб, Селене ще се намеси. Трябва да я заблудя и да я държа далеч от теб.

Анаид се натъжи.

— Кога тръгваш?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

Не беше го очаквала. Не можеше да остане сама, без баща и без майка, бягайки същевременно и от Омар, и от Одиш.

— Страх ме е.

— Щом си върнеш скиптъра, няма от какво да се страхуваш.

— Ще бъда съвсем сама! — жално проплака Анаид.

Гунар й намигна.

— Оставям те в добри ръце…

Анаид погледна критично Дасил — една сополанка, която дори не беше посветена.

— Не, не можеш да ми причиниш това — оплака се тя. Гунар изтръска трохите от ризата си и я целуна.

— Ще се върна. Бъди сигурна.

— И сега какво да правя? — простена Анаид.

— Да потърсиш скиптъра например — подсказа й Гунар с незлоблива ирония.

Анаид, която бе изоставила майка си предната вечер, се почувства измамена, също като Селене.

Глава осма

Анаид можеше да тръгне към дъбовата гора едва рано призори на другия ден. Прекара нощта с Дасил у дома, на сигурно място. Вмъкнаха се тайничко, без да вдигат шум, след като я убеди, че Елена и Карен не бива да ги виждат.

Рано сутринта остави приятелката си да спи и пое към пещерата, където беше скрит скиптърът. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно усещаше как ръката й започва да я изгаря от нетърпение.

Най-сетне, тръпнеща от неудържимо желание, се гмурна в бездънния мрак на пещерата. Беше я открила като дете, докато играеше на криеница с баба си Деметер. Години наред беше изследвала всяко нейно кътче и сега можеше да мине през всичките й зали и със затворени очи. Знаеше наизуст проходите, отделящи пещерата с езерото от залата със сталактитите. Можеше слепешком да възпроизведе всяка издатина, всяка гънка на варовиковата скала, извивките на галериите, спускащи се дълбоко под земята, и безпогрешно разпознаваше лепкавия мирис на влага, плътното безмълвие, както и изумително красивите им розетъчни тавани, покрити с безброй чудновати форми, изваяни по прищявка на природата. Това беше нейната пещера.

Така беше обаче обсебена от желанието да си върне скиптъра, че не обърна внимание на нито един от знаците, които ясно й подсказваха, че става нещо странно и нещо не е наред. Не забеляза човешките следи по пода, не усети острия мирис във въздуха, просмукал „залата на призраците", кръстена от нея така заради фантасмагоричните сталагмити, издигащи се от пода като млечнобели стражи; не съзря, когато връхлетя като вихър в пещерата с езерото, сянката, която се плъзна измежду диплите на каменните завеси и се скри в теснината зад една колона. Причина за всичко бе вълнението й. Цялата трепереше, зъбите й тракаха, дланите й се потяха, а сърцето й биеше толкова силно, все едно щеше да изхвръкне. Изгаряше от желание да вземе в ръцете си скиптъра. Къде ли беше? Чувстваше го с цялото си същество, усещаше, че е съвсем наблизо. Губеше контрол над себе си. Очите на Анаид трескаво зашариха и следвайки интуицията и образите от виденията си, бързо се ориентира и се насочи право към кухината, където предчувстваше, че е скрит скиптърът. И наистина беше там! В мига, в който го зърна, останалият свят загуби всякакво значение за нея, тя насочи поглед и съсредоточи цялото си внимание върху бленувания предмет, към обекта на стремленията си. Разтвори длан, вълнението й се засили, желанието й се надигна неудържимо и я зареди с вътрешно напрежение, подобно на порив за мощна кихавица, напираща да изригне.

Скиптърът блестеше с трепкаво сияние, зовеше я, подканяше я да го докосне и когато протегна ръка, готова да го сграбчи, сянката надвисна над нея и тънки изящни пръсти я стиснаха за китката.

Щеше да изкрещи, но вдигна поглед и съзря красива елегантна дама със снежнобяла кожа и сини очи, която мигом я пусна и с широка усмивка на лицето разтвори обятия да я прегърне.

— Анаид, дъще!

Анаид, която още страдаше от раздялата с баща си и не успяваше да се отърси от болката, заседнала като буца на гърлото й, почувства, че не може повече да сдържа вълнението си. Мъката й се отприщи спонтанно, отведнъж и се изля от гърлото й в горчиво ридание.

— Бабо! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Кристине Олав, Ледената кралица.

Спомни си за битката с Баалат, за студения, но спокоен и благ глас, който направляваше действията й, за безликия дух, който срази Баалат и взе скиптъра. Насочи показалец към нея и изумена извика:

— Ти ме спаси от Баалат! Ти беше, нали?

Кристине бавно кимна.

— Естествено, скъпото ми момиче, не можех да те оставя да загинеш.

— И си донесла скиптъра тук, за да е на място, което познавам.

— Да, на сигурно място, далеч от любопитните хорски погледи.

— Гунар знаеше ли?

— Аз лично го уведомих, че ще те чакам заедно със скиптъра.

— Значи, когато каза, че ме оставя в добри ръце, е говорел за теб?

— Разбира се — усмихна се Кристине и нежно я погали по лицето. — Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам, бабо — разчувства се Анаид и се сгуши в белите и студени гърди на красивата дама.

Само дето й мина през ума, че ако Селене ги види така, никак няма да е очарована.

Анаид умееше да разпознава жените Одиш. Откакто я посветиха в Сицилия, безпогрешно долавяше присъствието им, познаваше ги по очите и надушваше специфичния им остър мирис. Но Кристине Олав беше различна. Да, беше вещица Одиш, но бе също и преди всичко нейна баба. Анаид я прегърна и я целуна без никакво колебание, без ни най-малко съмнение, че предава племето или клана си.

Кристине, висока, русокоса и със същите сиво-сини очи, каквито и тя, и Гунар имаха по наследство от нея, беше младолика баба. Много скоро обаче Анаид си даде сметка, че я възприема като всички останали баби.

— Можеш да ме помолиш за всичко каквото ти душа иска, детето ми — предложи й с глас, толкова елегантен, колкото и изящните й, фини и чисти ръце.

Анаид изпитваше неудържимо желание да докосне скиптъра.

— Може ли?…

— Разбира се, твой си е.

Анаид плахо го погали. В присъствието на Кристине не се осмеляваше да го сграбчи жадно. Само леко го пипна с пръсти и почувства как чудотворната му сила се предава на нея и се разлива по тялото й.

После помоли:

— Може ли… мога ли да видя Рок?

— Ела с мен.

Кристине я покани да влезе с нея в пещерата с езерото. Щом стигнаха там, леко щракна с пръсти и езерото се превърна в голям леден блок. На петте му ъгъла, които, свързани с въображаеми линии, образуваха формата на пентакул, се запалиха пет свещи и със слабата си светлина една по една осветиха пространството.

Кристине докосна леда и пред изумения поглед на Анаид образът на Рок се появи в краката й, като отражение върху повърхността. Сърцето й лудо заби. Беше толкова красив!

Рок беше в час, седнал на чина си, облян в пот и неспокоен, като въртеше на химикалката си една къдрица отново и отново, в някакъв побъркващо повтарящ се тик. Пред него имаше празен бял лист и фотокопие с четири задачи по математика. Беше на изпит и очевидно много бе закъсал. Анаид изпита съчувствие към Рок.

— Мога ли да му помогна?

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Кристине.

— Не искам да го скъсат.

— Тогава действай, направи го!

— Какво да направя?

Кристине я хвана за ръцете.

— Повтаряй след мен: Етпордет, ле, нумис.

Магията на Кристине не беше като тези на Омар. Не беше от заклинанията, които използваха жените Омар, и имаше защо.

— Етпордет, ле, нумис — вяло прошепна Анаид.

И Рок, като в някаква абсурдна последователност от кадри, започна да пише с невероятна скорост, отчаяно, сякаш животът му зависеше от това, а ръцете му действаха на бързи обороти. До него съучениците му се побутваха с лакти и се смееха. Имаше вид на побъркан, беше съвсем обезумял и дори сам не разбираше какво става. Накрая спря, облещил очи, със схваната ръка и с недоумение, изписано на лицето. За по-малко от минута без грешка беше решил и четирите задачи. Или поне беше изписал куп числа, които най-вероятно бяха решенията на тези иначе абсолютно непонятни за него задачи.

На Анаид й се прииска да му каже, че това е тя, че благодарение на нея е успял да си вземе изпита, но точно в момента ръката на едно момиче, досега останало незабелязано, се плъзна бавно по панталона на Рок и се изкачи до чина, за да поеме бележката, която й подаваше.

Лицето на Анаид се изкриви от яд. Беше Марион, която се пъхаше където не й е работа, заставаше между нея и Рок и отмъкваше драгоценното решение на задачите, което тя беше подарила на Рок. Погледна Кристине и без думи й даде да разбере, че ревнува и иска да си отмъсти.

Кристине разбра мълчаливото й послание. Хвана я пак за ръката и я накара да повтаря след нея ново заклинание.

— Асат, сенерт ателиоминт.

И Анаид повтори този път силно и на висок глас:

— Асат, сенерт ателиоминт.

Внезапно бележката пламна и Марион, ужасена, нададе вик и я изпусна върху панталона на Рок, който на свой ред скочи, хвърли запалената хартия на пода и я стъпка с крака. Настана страшна олелия и преподавателят се приближи, свъсил вежди начумерено. Беше Илде, най-строгият даскал в училището. При него нямаше тинтири-минтири, никакви номера не му минаваха. Погледна Рок, после Марион, прецени ситуацията, взе бележката и я прочете внимателно.

— Отличен пищов.

Насочи показалец към Рок, а после и към Марион:

— Вие двамата, марш навън. Скъсани сте.

Анаид не искаше да гледа повече. Току-що бе зърнала Рок покровителствено да слага ръка на рамото на Марион, която се затресе в ридания. Не искаше да гледа как я утешава, нито как двамата се превръщаха в съюзници и жертви на един и същи палач. Нещастието силно обединява. Знаеше го. И много се ядоса, понеже именно тя бе спомогнала връзката им да се затвърди и Марион и Рок да станат по-близки.

— Не искам да гледам! — изкрещя младата магьосница.

Езерото мигом си възвърна предишния вид, а Анаид хукна презглава към залата със сталактитите при скиптъра си.

Видимо разстроена, Кристине вървеше след нея и я утешаваше:

— Горкичката, не заслужаваш да преживееш подобно разочарование.

Животът й беше пълна гадост, но нежните ръце на баба й изтриха сълзите й — сълзиците, които се бяха изплъзнали неканени и нежелани от очите й.

— Хайде, стига! Всичко ще се оправи.

— Как?

— Можеш. Имаш силата за това.

— Напротив, нямам никаква сила — възрази жално Анаид, изпаднала в безнадеждно черногледство.

— Нима? А скиптърът? — посочи й го Кристине.

Анаид се загледа в него замислена.

— Скиптърът не служи за задоволяване на лични желания.

— И кой ти го втълпи?

— Майка ми.

Кристине се усмихна.

— Майка ти греши. Сбърка и като даде билето на Рок, за да те забрави.

Вярно беше. Дотолкова вярно, че обсебваше цялото й съзнание и не можеше да мисли за нищо друго.

— Може да ти се стори банално, но избраницата трябва да е щастлива, независимо от всичко. Ако не умее да постигне щастие за самата себе си, не би могла да направи щастливи и другите магьосници, а още по-малко да ги ръководи. И към какво се обръща тя, когато всичко й се струва объркано?

Анаид кимна в знак на съгласие. Несъмнено баба й беше права, а и тя самата бе на същото мнение. Нещо повече, лично беше стигнала до същия извод. Как щеше да се впусне в рискованото начинание, което изискваше пълна себеотдаденост, като единственото й желание беше да удуши Марион?

— Добре, повикай го.

— Рок ли?

— Скиптъра, глупаче.

— Но как?

Кристине се засмя.

— Нима не знаеш как да го призовеш?

— Не — изненада се Анаид.

— Можеш да го повикаш, когато пожелаеш.

Анаид се ококори изумена.

— Наистина ли?

— Как е възможно досега никой да не ти го е казвал и никой да не ти е показвал как да го направиш? Хайде, повтаряй след мен: Сорамар нойкалупирт не литасм.

— Сорамар нойкалупирт не литасм — повтори с упование Анаид.

Веднага усети силна топлина да плъзва по дланта й, ръката й изригна в сноп светлина, която показа пътя на скиптъра. И скиптърът послушно се отзова на повика й, политна и кротко се намести в горещата й шепа.

— Стига си зяпала така, че ще лапнеш някоя муха — пошегува се Кристине.

Анаид от вълнение все така стоеше с отворена уста.

— И как така дойде при мен?

— С магия, миличка, с магия, ненапразно си магьосница.

Можеше да го вика, когато си поиска, можеше да го накара да дойде при нея и така нямаше да има нужда да потиска неудържимото си желание да го притежава.

— Чудесен е — прошепна баба й в екстаз.

Кристине замечтано го съзерцаваше и инстинктивно протегна бялата си ръка към него, но Анаид веднага дръпна скъпоценното си притежание и го скри зад гърба си.

— Може да се окаже… опасно — оправда се.

Изведнъж се сети за майка си и за това как я беше предупреждавала, говорейки й надълго и нашироко, че има три Одиш, които жадуват да притежават скиптъра — Баалат, графинята и собствената й баба, Кристине. Беше забелязала в погледа на Кристине да проблясва алчност, макар че очите й мигом си възвърнаха приветливото изражение и без следа от страстно желание я посъветва да го пази.

— Добре, остави го пак там, където си беше.

Не, Кристине не беше такава, за каквато я мислеше Селене. Можеше да й се довери.

— А сега какво ще правим, бабо?

— Ти какво искаш да правиш, миличка?

— Едно е да ми се иска, а друго да го мога…

— Ти можеш да правиш всичко каквото си пожелаеш, Анаид. Каквото си поискаш. Разбираш ли?

— Не е вярно. Има магии, които са ми забранени. Да речем, че ми се прииска да се превърна в оса, за да ужиля Марион, тогава какво?

Така и не разбра как се озова в двора на училището, до липата, да кръжи над кестенявата глава на Марион. Не беше произнесла никакво заклинание, нито бе повторила някои от думите, които й диктуваше баба й. Но ето че се бе превърнала в оса, а под нея беше смъртният й враг, целуваше се с Рок. Можеше да ги нажили хубавичко и двамата или пък… защо не… Стрелна се между доближените им лица и заби жило в устната на Марион.

— Ау! — изпищя ужасена любовчийката и се отдръпна от Рок.

Чудесно свършена работа. Устната й щеше да се подуе и да стане толкова болезнена, че щеше да й се отще да целува Рок известно време.

— Проклета оса! — провикна се Рок.

И без малко да предаде богу дух, размазана под обувката му. Един светкавичен лупинг я спаси в последния момент. Пикира и се издигна много нависоко, за да се измъкне от радиуса му на действие.

Марион, изпаднала в пълно отчаяние, търкаше бясно устата си и ревеше от болка.

— Чакай, чакай, не го пипай. Ама че кофти работа! Направо брутално.

Наистина, устната на Марион, посиняла и отекла, й придаваше вид на нокаутиран боксьор. Рок взе малко пръст, плюна върху й, после я размачка като тесто на топчица и грижливо я нанесе върху ужиленото. Направи го старателно и с обич, след което прегърна съчувствено Марион, по-привързан към нея отпреди заради нещастието, което ги обединяваше.

Превърнатата в оса Анаид почувства как яростта отново я задушава и на мига пожела да приключи с тях веднъж завинаги. Беше неосъзнато и смътно желание. И макар да не успя да го формулира с думи, от високото ужасена видя как клоните на липата, под която бяха Рок и Марион, се разклатиха, започнаха да се удължават, да се накланят и бавно обгърнаха телата им.

Правеше магия. Материализираше желание. Дървото пускаше многобройните си пипала и притискаше все повече Рок към Марион, Марион към Рок, малко по малко ги задушаваше в жилавите си клони.

— Помощ! — извика Марион.

— Хххррр — едва-едва успя да издаде някакво хриптене Рок, като опитваше да се освободи от дебел клон, увил се около врата му.

Анаид реагира светкавично. Оса или момиче, не можеше да позволи избликът й на гняв да има трагичен завършек.

— Рагар ерпмейс — прошепна тя.

Липата спря атаката си и лека-полека отпусна жестоката прегръдка на клоните, които постепенно се отдръпнаха и си възвърнаха обичайната форма и големина.

Марион плачеше.

— Да се махаме оттук, това дърво е омагьосано.

— Почакай малко.

— Не ме докосвай! Ти също си омагьосан.

— Аз ли?

— Да, ти. Всеки път, като се доближа до теб, става нещо лошо. Върви си.

Анаид кръжеше над тях, трепкайки доволно с крилца, наблюдаваше как Рок се мъчи да убеди Марион, че няма нищо подобно.

— Не говори глупости, беше чиста случайност. Стечение на обстоятелствата.

— Случайност ли?

Рок взе ръката й в своята и я придърпа към себе си.

— Ето, виждаш ли? Няма нищо страшно. Нищо няма да се случи.

И тогава настъпи звездният миг за Анаид. Само с един бърз поглед призова всички листни въшки, листояди и мравки, които пъплеха по клоните на липата, и ги накара да скочат върху Марион. Дъжд от гнусни бръмбъзлъци се изсипаха върху косата й, върху тялото и по дрехите й. Писъците й се чуха чак до Истанбул.

— Уф, че гадост! Не се доближавай до мен! Махай се!

Марион светкавично се изнесе от полесражението и остави Рок, онемял от изненада, загледан глупаво в короната на липата, недоумяващ как и защо беше преживял странните събития за толкова кратък период. Изпитът, пожарът, дървото удушвач, а сега и нашествието от насекоми.

Анаид се почувства удовлетворена, желанията й се бяха изпълнили. Вече можеше да се върне в тялото си.

И ето че си възвърна нормалния вид. Беше отново момиче, седнало в пещера, дълбоко под земята, което си размени съучастнически поглед с жената до себе си — тази толкова прекрасна изумителна жена, която я беше научила само за няколко минути как да прави така, че желанията й да стават реалност. Беше силно изкушаващо и много, ама наистина много забавно.

— Благодаря ти, бабо.

— Няма защо, за мен беше удоволствие. И това е само началото.

— И други неща ли мога да правя?

— Разбира се, миличка.

— Мога ли да накарам Рок да се влюби лудо в мен?

— Лесна работа, това дори жените Омар го могат.

— Но не го правят.

— Не всички. Някои го правят, майка ти например.

Вярно беше. Селене си беше позволила да даде на Гунар любовно биле, нещо, на което се бе научила като малка от братовчедка си Лето.

— Ще ми помогнеш ли?

— Естествено! И ще те закрилям.

Анаид се притисна в обятията й. Баба й, а и Дасил. Не беше толкова самотна, колкото си мислеше.

— Би било чудесно да живеехме заедно, с татко и с теб.

Кристине я успокои:

— Гунар трябва да отвлече вниманието на Селене. Ще бъде като примамка. После ще се върне при теб. Той те обича.

Баба й беше права, някой трябваше да се заеме с това да оставя фалшиви следи, за да заблуди всеки, който иска да открие къде е. Не можеше да рискува и да допусне Селене да се появи в Урт и да осуети плановете й.

— А Дасил? Какво ще правим с нея?

Кристине Олав се усмихна.

— Случихме много с това момиче. Точно тя ни трябваше.

— Мислиш ли?

— Обожава те, ще изпълни всяко твое нареждане, ще се престори или преобрази на каквото ти поискаш.

— И какво ще й поискам?

Кристине се усмихна загадъчно.

— Тя ще ти бъде съюзник и другар в реалния свят. Никой не трябва да разбере, че си в Урт. Ако Елена или Карен научат, жените Омар ще се намесят. Дасил ще бъде твоето второ „аз".

Анаид почувства как камък й пада от сърцето. Истина беше. Баба й мислеше за всичко и за двете, предвиждаше всичко и все пускаше в действие по някой хитро скроен план. Като истински фокусник, който вади от цилиндъра всевъзможни чудеса.

— Да хапнем, а? Какво ще кажете?

— Гладна ли си?

— И още как! Бих могла да излапам цяла лангуста.

Беше просто израз, фразеологизъм, нещо което изрече, без да се замисля. Но в момента, в който в ръцете й се появи един омар, остана като гръмната.

— Хайде, яж, какво се кумиш, нали беше много гладна?

— Да, но… — опита се да възрази Анаид.

Тя обаче нямаше нищо против приятното ухание на омара, нито против бялото му месо, крехко и вкусно, парченце от което опита, разчупвайки черупката.

— Ммммм, много вкусно! — промърмори, примижала от удоволствие.

В момента съжаляваше само, че няма подръка салфетка и резен лимон.

— Кажи го, формулирай го ясно — поощряваше я Кристине.

— Кое да формулирам?

— Желанието си, Анаид, всяко твое желание е изпълнимо.

— Дори ако е съвсем егоистично?

Кристине се разсмя.

— Откога желанията не са егоистични? Има ли такива?

— Да, има, ако, да речем, пожелаваме нечие добро, значи мислим за другите — обясни Анаид.

— А това не се ли прави само за да успокоим съвестта си? Това също е егоистично, нали, съкровище?

— Ами, ъъъ…

Анаид не се решаваше. Беше се запънала и думите не излизаха от устата й.

— Хайде, кажи го най-сетне. Иска ти се да си избраницата и да се държиш като такава?

— Искам, разбира се.

— Тогава не задържай нещата в себе си, скъпа, пожелай си го, пожелай го от цялата си душа и желанието ти ще бъде чуто. Нерешителността, бездействието и посредствеността не са присъщи на героите. Устремявай поглед към велики неща, цели се нависоко и се бори, за да ги постигнеш. Как иначе мислиш, че просперират някои политици, големи бизнесмени, видни личности? Ти си много, изключително могъща. Дръж се като такава.

Анаид щеше да се пръсне от гордост. Баба й има право. Една избраница не може да върви в живота с наведена глава, плаха и нерешителна, прикривайки желанията си. Избраницата държи скиптъра и притежава властта да решава съдбините на всички магьосници. Следователно тя трябва да притежава ключа към щастието, към своето лично добруване и към това на останалите. Тя, Анаид, е избраницата и само да пожелае, скиптърът ще се подчини на призива й и ще дойде при нея.

— Сорамар нойкалупирт не литасм — изрече високо и ясно, с властен тон.

На мига скиптърът долетя в ръката й и вля в жилите й силата и властта, от които се нуждаеше, които й се полагаха по право.

— Искам да спечеля любовта на Рок.

Кристине, баба й, я погледна с възхищение и я целуна.

— Желанията ти ще бъдат изпълнени, скъпа моя. Всичките ти желания.

Спеше загърната в кожи, в иглу, което я защитаваше от северния вятър. Сънят й обаче беше неспокоен и насред кошмарите викаше и проплакваше.

Майка й хранеше кучетата, които се бяха събудили посред нощ, стреснати от нещо и разтревожени, бяха започнали да лаят. Като чу виковете на дъщеря си, бързо се втурна при нея.

— Сармик, Сармик, събуди се — разтърси я, за да я накара да отвори очи.

Сармик, петнайсетгодишна инуитка с големи дръпнати очи и синкавобяла като порцелан кожа, не се пробуждаше, а тялото й се извиваше като змия.

Отвън, сякаш известявайки злокобно предзнаменование, кучетата от впряга виеха срещу луната, както бяха правели техните предци, вълците.

Каалат погледна дъщеря си и потрепери. Знаеше, че някой ден, рано или късно, ще дойде времето, когато сестра й ще си я поиска обратно, но не мислеше, че ще е толкова скоро.

— Сармик, Сармик, събуди се.

Този път Сармик й се подчини и се изправи като робот. После отвори очи и Калаат ахна, стъписана. Бяха слепи. Нямаше зеници, а бялата роговица заемаше цялата очна ябълка. Сармик беше обладана.

— О, всемогъща майко мечка, закриляй дъщеря ми Сармик и млечната й сестра Диана. Те са едно цяло, така са били орисани.

Сармик се свлече безпаметна на земята, а Каалат се завтече, за да я вдигне на ръце и да я притисне в обятията си.