Проклятието

Обади ми се, когато стигнеш там.

Джек затвори и се облегна. В хола беше уютно и тъмно. От кухнята идваше съвсем

слаба светлина. Почувства, че мускулите му се отпускат. Беше уморен. Последните

няколко дни бяха изтощителни. Откога не се бе наспивал? От събота? А сега беше сряда.

Джек затвори очи. Помъчи се да ги отвори, но се отказа. Ейб щеше да му се обади,

когато всичко беше готово. Ейб щеше да се справи. Той щеше да намери всичко, дори

по това време. Джек имаше време да подремне.

Последното, което си спомни, преди да заспи, бяха изпълнените с омраза очи на

Майката ракшаси, докато го наблюдаваше от дъното на трюма.

15.

Кузум обиколи с взетия под наем жълт микробус Сътън Скуеър и спря в единия

край. Взе камшика, слезе и застана до вратата, оглеждайки площада и улиците. Всичко

беше тихо, но кой знае докога. Не биваше да се бави много тук. Микробусът можеше да

привлече вниманието на някой съсед.

Това би трябвало да бъде извършено от Майката, но тя не можеше да бъде

едновременно на две места. Кузум й бе дал потната риза на Джек, за да проследи

жертвата си по миризмата. Само преди няколко минути я бе оставил пред апартамента

му.

Усмихна се. Много му се искаше да бъде там, за да види изражението на Джек,

когато Майката се изправеше срещу него! Отначало Джек нямаше да я познае - Кузум се

беше погрижил за това. Но сърцето му щеше да спре, когато видеше изненадата, която

му бе приготвил. И ако шокът не пръснеше сърцето му, Майката щеше да го направи.

Подходяща и достойна смърт за един човек, който бе станал твърде тежко бреме.

Кузум насочи мислите си към Сътън Скуеър. Последната Вестфален спеше на

няколко метра от мястото, където бе паркирал. Махна огърлицата, сложи я на предната

седалка и се приближи до задните врати. Отвори ги и оттам изскочи един малък

ракшаса. Кузум размаха камшика, но не удари с него - шумът щеше да бъде много

силен.

Ракшасът беше първата рожба на Майката - най-неумолимият и най-опитният от

малките. На долната устна имаше белези от раните, получени в някоя от многобройните

битки с братята му. Беше ходил на лов с Майката в Лондон и тук, в Ню Йорк. Кузум

можеше да го пусне на свобода, да му се довери да проследи Миризмата, но тази нощ

не искаше да рискува. Не биваше да допуска грешки.

Ракшасът погледна Кузум, сетне отмести очи към реката. Кузум посочи с камшика

към къщата, където спеше малката Вестфален.

– Там! - рече на бенгалски той. - Там!

Съществото тръгна към къщата с видимо нежелание. Влезе в двора от западната

страна, вероятно възнамерявайки да изкачи тъмната стена и да измъкне детето от

леглото. Кузум се накани да отиде до предната част на микробуса и да вземе

огърлицата си, когато чу някакъв шум от къщата. Разтревожен, той изтича до

страничната уличка, като ругаеше под носа си през цялото време. Малките ракшаси бяха

толкова непохватни! Можеше да разчита единствено на Майката.

Ракшасът ровеше в боклуджийската кофа. Беше разкъсал някакъв черен найлонов

чувал и изваждаше нещо оттам. Кузум се вбеси. Не трябваше да се доверява на

малкото. То ровеше из боклука, вместо да проследява Миризмата. Кузум вдигна

камшика, готов да го удари...

Ракшасът му подаде нещо - половин портокал. Кузум го грабна от ръката му и го

поднесе към носа си. Това беше единият от двата портокала, в които бе инжектирал

еликсира. Ракшасът намери и другата половина.

Кузум ги долепи. Съвпадаха точно. Малкият ракшаса извади шепа шоколадови

бонбони.

Разярен, Кузум запрати двете половини на портокала към стената. Джек! Само той

беше способен на това! Да бъде проклет!

Изведнъж му хрумна нещо.

Не!

Неконтролируеми вибрации разтърсиха тялото му. Обзе го не гняв, че Джек го е

изпреварил, а страх - толкова силен и всепоглъщащ, че го завладя напълно.

Джек беше скрил последната Вестфален, а в същия миг Майката ракшаси

отнемаше живота му! Единственият човек, който можеше да му каже къде е детето,

умираше! Как щеше да намери момиченцето в този осем милионен град? Никога

нямаше да изпълни клетвата си! И то само заради Джек!

Дано да се прероди като чакал!

Отвори задните врати на микробуса, но ракшасът не пожела да влезе. Не

откъсваше очи от Ийст Ривър. Правеше няколко крачки към реката, после се връщаше.

– Влизай вътре! - заповяда Кузум.

Беше в лошо настроение и нямаше търпение за прищевките на ракшаса. Малкото

обикновено изгаряше от желание да му доставя удоволствие, но тази нощ се държеше

така, сякаш бе надушило Миризмата и искаше да ловува.

И тогава Кузум се сети. Беше инжектирал еликсир в два портокала. А ракшасът

намери само един. Дали детето не беше изяло другия?

По всяка вероятност. Настроението му се повиши.

Джек сигурно бе изпратил момиченцето далеч от Манхатън. Някъде отвъд реката

беше Куийнс. Нямаше значение колко хора живеят там - ако детето бе изяло дори едно

парченце от портокала, ракшасът щеше да го намери.

Може би не всичко беше загубено!

Кузум посочи към реката с камшика. Малкото прескочи предпазната стена в края

на улицата и тръгна по хлътналото площадче. Прехвърли се през железните перила и

навлезе в Ийст Ривър.

Кузум стоеше и го гледаше как плува в мрака. Отчаянието го напускаше с всяка

измината секунда. Този ракшаса беше опитен ловец и изглежда знаеше къде отива.

Може би имаше надежда да отплават тази нощ.

Кузум се обърна и се качи в микробуса. Да, вече беше взел решение. Младият

ракшаса щеше да донесе момиченцето Вестфален. Корабът трябваше да бъде готов за

отплаване. Щеше дори да го закара в нюйоркското пристанище. Кузум не се страхуваше,

че ще изгуби Майката и малкото, което току - що скочи в реката. Ракшасите имаха

непогрешим домашен инстинкт, който ги довеждаше до гнездото, независимо къде се

намираше то.

Добре, че инжектира два портокала, а не само един. Кузум си сложи огърлицата и

осъзна, че Кали има пръст в тази работа.

Отчаянието и съмненията му се стопиха в предусещането за победа. Богинята беше

на негова страна и го насочваше! Той щеше да успее!

В края на краищата, Джек Майстора нямаше да се смее последен.

16.

Джек се стресна и се събуди. След миг осъзна, че не е в леглото си, а седи на

креслото в хола. Ръката му автоматично се плъзна към магнума. Чу се изщракване,

когато запъна ударника.

Ослуша се. Нещо го беше събудило. Но какво? Оскъдната светлина от кухнята беше

достатъчна, за да види, че в хола няма никой друг.

Джек стана и провери в стаята с телевизора, после надникна в спалнята. Колабати

спеше. Всичко беше спокойно.

Някакъв шум го накара да се обърне рязко. Дойде отвън - изскърцване на дъска.

Джек се приближи до вратата и долепи ухо. Тишина. Изведнъж долови миризма - не

вонята на ракшасите, а противен сладникав мирис като на парфюм от гардении, какъвто

си слагаха възрастните дами.

С разтуптяно сърце Джек отключи вратата и мигновено зае поза за стрелба -

разкрачи крака, стисна револвера с две ръце и ги протегна напред.

Светлината в коридора беше малко по-силна. Ако някой се опиташе да влезе в

апартамента му, силуетът му щеше да се очертае на входа. Нищо не помръдваше.

Виждаха се само перилата на стълбището. Уханието на гардении проникна в стаята като

повей от избуяла парникова растителност - сладък мирис на нектар и цветя, но и с лек

нюанс на гнило.

Без да отпуска ръце, Джек застана на прага и огледа всяко ъгълче на коридора.

Нямаше никой.

Изскочи на площадката, като се завъртя във въздуха и се приземи с гръб към

перилата. Погледна надясно, носле наляво. Нищо.

Обърна се надясно, долепи гръб до стената и стрелна очи нагоре, към стълбището

за четвъртия етаж.

Сетне се обърна наляво...

Не! Някой стоеше на тъмната площадка. Джек насочи револвера и когато се

вгледа, видя една жена, облечена в дълга рокля, с дълги коси и широкопола шапка.

Беше се превила на две и изглеждаше потисната. Шапката и косите закриваха лицето й.

Пулсът му започна да се успокоява, но Джек не свали пистолета. Какво правеше

тази жена там, по дяволите? И цяло шише парфюм ли бе изляла върху себе си?

– Какво има, мадам? - попита той.

Тя смени позата си и се обърна към него. В същия миг Джек осъзна, че тя е адски

едра за жена. И тогава всичко му стана ясно. Това беше приумица на Кузум - Джек се бе

преоблякъл като възрастна жена, когато работеше за него, а сега... Не беше необходимо

да се вглежда в злобните жълти очи, за да разбере, че говори на Майката ракшаси.

– Мамка му!

С едно - единствено бързо и плавно движение, придружено от яростно съскане,

Майката ракшаси се изправи в цял ръст и се понесе към него. Дългите стърчащи зъби

блестяха, ноктите й бяха протегнати, а очите й светеха победоносно.

Езикът му залепна за небцето, но той остана на мястото си. С методично

хладнокръвие, което удиви дори самия него, Джек изстреля първата серия куршуми в

горния ляв ъгъл на гърдите й. Тялото на Майката се разтърси. Джек си представи как

оловните сачми се разпадат на безброй парченца, разпръсват се във всички посоки и

разкъсват вътрешностите й. Ала инерцията я носеше напред. Джек не беше сигурен къде

е сърцето й, затова изстреля още три серии около петното черна кръв, което се появи на

гърдите й.

Майката се вцепени и залитна. После се олюля и спря на няколко крачки от него.

Джек я наблюдаваше удивен. Самият факт, че съществото още се държеше на краката

си, беше доказателство за невероятната му жизненост. Патроните със сачми спираха

всеки. Една серия беше достатъчна, за да повали налитащ бик. А в тялото на Майката

имаше четири.

Джек спусна ударника и започна да се колебае. Искаше да сложи край на всичко

това, но обичаше да запазва по един куршум - празното оръжие беше непотребно.

Прицели се внимателно и изстреля последната серия в гърдите на Майката.

Тя разпери ръце и политна назад към колоната на стълбището и я разцепи с

тежестта си. Шапката и перуката паднаха от главата й, но тя не се строполи на земята.

Обърна се настрана и увисна на перилата. Джек я зачака да се свлече долу.

Ала Майката не падна. Пое няколко пъти дълбоко въздух, после се изправи и го

погледна в очите. Той стоеше като закован за пода и я наблюдаваше. Това беше

невъзможно! Тя трябваше да бъде мъртва! Джек видя дупките в гърдите й и черната

кръв! Вътрешностите й бяха станали на пихтия!

Майката изсъска силно и провлачено и се хвърли към него. Джек се дръпна по-

скоро от чист рефлекс, отколкото от съзнателно усилие. Накъде да бяга? Не искаше да

влиза в апартамента си, защото там щеше да бъде като в капан, а пътят му към улицата

беше блокиран. Единственият изход беше покривът.

Джек вече препускаше нагоре по стълбите, когато взе решение. Револверът не му

вършеше работа. Спомни си думите на Колабати - огън и желязо. Без да намалява ход,

той се наведе и остави магнума на едно от стъпалата, като погледна през рамо. Майката

беше на по-долната площадка и се носеше по стълбите. Остатъците от роклята висяха по

врата и ръцете й. Контрастът между плавните й безшумни движения и тупуркането на

Джек беше изнервящ.

До покрива оставаха още два етажа. Джек напрегна сили докрай и успя да увеличи

разстоянието между себе си и Майката. Но само за малко. Тя бързо набираше сили.

Когато Джек стигна последното стъпало, тя беше съвсем близо до него.

Той не си направи труда да отключва секретната брава. Това щеше да му отнеме

ценни секунди. Блъсна вратата с рамо, мина през нея и излезе на покрива.

Джек бе решил как да действа. Сниши се до комините, прекоси по диагонал

откритото пространство до края на покрива и се обърна да чака, убеден, че Майката ще

го забележи лесно. Не искаше ракшасът да губи твърде много от инерцията си.

Тя се появи само след секунда. Видя го веднага и се втурна към него, готова да го

убие. Но пилонът за знамето на Нийл Анархиста препречи пътя й. Майката се блъсна в

него. Пилонът се разтресе, олюля се и се сгромоляса на земята. Тя се приближи до

генератора и го прескочи!

Между Джек и демона вече нямаше прегради. Майката приклекна и се хвърли към

него. Изпотен и разтреперан, Джек не откъсваше очи от дългите нокти, които се

протягаха към гърлото му, готови да го разкъсат на парчета. Беше сигурен, че има по-

лоши начини да умре, но в момента не можеше да измисли такъв. Замисли се как да

оцелее.

Беше допрял свивките на коленете си до ниския, широк трийсет сантиметра

парапет, който опасваше покрива. Когато Майката се хвърли към него, Джек увисна на

парапета. Бетонът се впи в кожата на краката му, но той не обърна внимание на

болката. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което щеше да направи.

Черната сянка на Майката прелетя последните метри, които ги разделяха. Джек не

помръдна. Напрегна цялата си воля да не променя позата си. Имаше чувството, че ще се

задуши. Инстинктът му крещеше да бяга. Ала той трябваше да остане на мястото си до

последния миг. Раздвижеше ли се твърде рано, поемаше смъртоносен риск.

Изчака, докато протегнатите нокти стигнаха на метър и половина от него, после се

наведе назад и пусна краката си от парапета. В същото време се хвана за ръба с

надеждата да се задържи.

Предната част на тялото му се стовари върху тухлената стена. В същия миг Джек

усети яростно свистене над себе си. Ноктите на Майката ракшаси намериха празно

пространство вместо плътта му и инерцията я понесе над парапета. С крайчеца на окото

си Джек видя как огромната й сянка прелита над него, размахвайки лудешки ръце и

крака. Сетне почувства удар в лявото си рамо и изгаряща, разкъсваща болка, която го

накара да извика.

Пусна лявата си ръка и увисна само на дясната. Стенейки от болка, той се опита

отново да се хване за парапета. Хвърли мигновен поглед към падащото тяло на

Майката. Тя се стовари върху настилката на уличката.

Борейки се с болката в рамото, той промъкна лявата си ръка към парапета, хвана

се здраво и бавно се издърпа на покрива.

Надигна се едва-едва и седна разкрачен на парапета. Погледна за сетен път към

уличката, като се чудеше дали ще види Майката. Навсякъде беше тъмно. Преметна

другия си крак на покрива и застина...

Долу нещо се движеше. Едно по-тъмно петно мърдаше в мрака на уличката.

Джек затаи дъх. Дали някой бе чул удара от падането на Майката и бе излязъл да

види какво става? Надяваше се да е така.

Нещо започна да се катери по стената... Чу се стържене... от нокти, дращещи по

тухлите.

Майката ракшаси се връщаше!

Джек изстена от недоумение и почуда, стъпи на покрива и залитайки се отдалечи

от парапета. Какво да прави? Нямаше смисъл да бяга - майката щеше да го настигне.

Огън и желязо... Огън и желязо... Думите изплуваха в паметта му, докато напразно

търсеше нещо, с което да се отбранява. На покрива нямаше нищо желязно. Всичко беше

от алуминий, калай, пластмаса и дърво. Ако можеше да намери лост или парче

ръждясал железен парапет, Джек щеше да удари Майката, когато покажеше глава горе

на покрива.

Ала единственото, което бегло напомняше на оръжие, беше счупеният пилон за

знамето. Но той не беше железен... и все пак имаше заострен край, който можеше да

послужи за копие. Джек го хвана и го вдигна. Движението му причини силна болка в

гърба. Пилонът беше тежък, грапав и неудобен, но Джек разполагаше само с него.

Остави го на земята и се приближи към парапета. Майката беше на не повече от

дванайсет стъпки под него.

Не е справедливо, помисли Джек, докато тичаше обратно към пилона. Уби я два

пъти в продължение на десет минути, самият той беше ранен и кървеше, а тя се

катереше по тухлената стена, сякаш не й се беше случило нищо.

Стенещ от болка, Джек вдигна хоризонтално пилона, насочи заострения му край

към мястото, където очакваше да се появи Майката и хукна напред. Лявата му ръка

започна да губи сили. Той стисна зъби и продължи да тича.

Трябваше да я уцели в гърлото...

Знаеше, че правилното разчитане на времето е от съдбоносно значение.

Ръката с трите пръста се плъзна по парапета, а после се появи и другата. Джек

стисна пилона и го насочи към пространството между двете ръце на женската ракшаси.

– Хайде! - изкрещя той. - Ела!

Гласът му прозвуча истерично, но това не го обезпокои. Най-важното в момента

беше да прониже Майката...

Главата й се показа и демонът започна да се прехвърля над парапета. Движеше се

твърде бързо! Джек едва удържаше пилона. Не можеше да го вдигне достатъчно

високо. Щеше да изпусне целта!

С вик на ярост и отчаяние той напрегна всеки мускул в тялото си и събра последни

сили, за да хвърли пилона. Ала острието не достигна до гърлото на Майката, а се заби в

гърдите й с такава сила, че едва не изкълчи рамото на Джек. Но той не се отказа. Присви

очи и натисна пилона в тялото на ракшаси. Усети миг на съпротива, после пилонът се

изплъзна от ръцете му и Джек падна на колене.

Когато вдигна глава, очите му бяха на равнището на парапета. Сърцето му едва не

спря да бие, щом видя, че Майката е още там...

Не... Тя беше от другата страна. Но това беше невъзможно! Тя висеше във въздуха!

Джек се изправи и всичко му стана ясно.

Пилонът бе пронизал Майката в гърдите. Острият му край беше излязъл през гърба

й и се бе подпрял на парапета на отсрещната сграда.

Най-после се справи с нея!

Ала Майката ракшаси не беше мъртва. Тя се въртеше, съскаше и размахваше нокти

в безсилен гняв срещу Джек, който стоеше само на шест крачки от нея. Не можеше да го

стигне. След облекчението и страхопочитанието, които изпита, първият му импулс беше

да бутне близкия край на пилона и да я пусне отново на земята, но се спря. Можеше да я

остави там, докато решеше какво да направи с нея. А през това време тя нямаше да

представлява опасност за никого.

В същия миг тя пак започна да се придвижва към него.

Джек направи една бърза и колеблива крачка и едва не падна. Майката идваше

към него! Челюстите му увиснаха, докато я наблюдаваше как протяга ръце и стиска

пилона, как после се изтласква напред и се промъква все по-близо до него.

Едва не полудя. Обиколи покрива, събра камъчета, разни отпадъци и алуминиеви

консерви и ги запокити срещу ракшаси. Сетне се приближи до резервния генератор, взе

една от металните туби с дизелово гориво и понечи да я хвърли върху Майката...

... И спря!

Дизелово гориво. Огън! Най-после бе намерил оръжие - при това още не беше

твърде късно! Майката се приближаваше до парапета. Джек се опита да отвърти

металната капачка на тубата, но тя не помръдна - беше ръждясала. В изблик на

отчаяние той удари капачката върху генератора и отново опита да я развинти. Болка

прониза дланта му, но той продължи да натиска. Накрая успя да я развърти и благодари

на електрическата компания за спирането на тока през лятото на 77-ма, защото инак

обитателите на жилищния блок нямаше да купят авариен генератор и сега Джек щеше

да бъде съвсем беззащитен.

По превръзката на ръката му закапа дизелово гориво. Джек не се поколеба.

Застана до парапета и изля съдържанието на тубата върху бавно напредващия към него

ракшаси. Майката изсъска злобно и замахна към Джек, но не можа да го стигне.

Въздухът се изпълни с мирис на дизелово гориво. Демонът се изтласка още по-напред и

Джек трябваше да скочи отново на покрива, за да избегне ноктите й.

Той избърса ръце в ризата и бръкна в джоба си да извади запалката. Преживя миг

на паника, когато му се стори, че джобът му е празен, но после я намери. Щракна я и

пламъкът се извиси нагоре. Джек се усмихна. За пръв път помисли, че може би ще

изкара до сутринта.

Протегна запалката към чудовището, но Майката видя пламъка и раздра въздуха с

нокти. Джек усети повея, когато те минаха само на няколко сантиметра от лицето му. Не

трябваше да се приближава до нея! Ами, ако не можеше да запали дизеловото гориво?

Не биваше да хвърля запалката и да чака огнената експлозия. Дизеловото гориво се

запалваше трудно.

После забеляза, че пилонът е мокър от горивото. Приклекна до парапета и

протегна ръка към края му. Майката размахваше нокти на милиметри от косата му, но

той не се дръпна и отчаяно доближаваше запалката до пилона. Отначало не стана нищо.

Сетне изведнъж горивото се запали. Джек гледаше унесен как пушливият жълт

пламък - една от най-красивите гледки, които бе виждал - лумва, разпространява се по

пилона и върви към Майката. Демонът се опита да се дръпне, но в следващия миг се

запали. Пламъците обхванаха гърдите и после цялото й тяло. Погълнаха я за секунди.

Премалял от облекчение, Джек наблюдаваше ужасен и потресен как движенията

на Майката постепенно стават конвулсивни, обезумели и лудешки. Тя изчезваше сред

пламъците и черния пушек, които се извисяваха към небето. Чу се ридание. Тя ли беше?

Не... Собственият му глас. Наистина ли всичко свърши?

Не изпитваше съжаление към Майката ракшаси. Тя беше най-смъртоносната

машина, която можеше да си представи. И щеше да продължи да убива...

От огненото кълбо се разнесе сподавено стенание. Стори му се, че чу думата “Кака-

джи” .

Твоят Кака-джи ще те последва, помисли Джек.

После Майката спря да се движи. Горящото й тяло увисна. Пилонът изпращя и се

счупи. Въртейки се ракшасът падна на улицата, като оставяше след себе си диря от

пушек и огън. Този път остана да лежи на земята. Джек я гледа дълго.

Майката продължаваше да гори. И не помръдваше. Той я наблюдава дотогава,

докато се увери, че тя никога вече няма да се раздвижи.

17.

Джек заключи вратата на апартамента си и се отпусна на пода до нея,

наслаждавайки се на хладния въздух от климатичната инсталация. Беше слязъл от

покрива препъвайки се, в състояние на унес. Но не забрави да вземе револвера си.

Нямаше никакви сили. Всяка клетка в тялото му крещеше от болка и изтощение.

Нуждаеше се от почивка и вероятно от лекар заради раната на гърба. Но нямаше време

за нито едно от двете. Тази нощ трябваше да се справи и с Кузум.

Стана и надникна в спалнята. Колабати продължаваше да спи. После се приближи

до телефона. Не знаеше дали Ейб се бе обаждал. Едва ли. Продължителният звън би

събудил Колабати. Джек набра номера на спортния магазин. След три иззвънявания чу

едно предпазливо: “Да?”

– Аз съм, Ейб.

– Кой друг може да бъде в този час?

– Намери ли всичко?

– Тъкмо влизам. Не можах да намеря всичко. Взех дванайсет запалителни бомби с

часовникови механизми, но утре по обяд ще ми докарат запалителните патрони. Това

устройва ли те?

– Не - отговори разочарован Джек.

Трябваше да действа незабавно.

– Но имам нещо друго, което можеш да използваш вместо тях.

– Какво?

– Ела и ще видиш.

– Ще бъда при теб след няколко минути.

Джек затвори и внимателно съблече скъсаната и напоена с кръв риза. Болката в

гърба се превърна в притъпено пулсиране. Изтръпна, като видя кръвните съсиреци,

полепнали по плата. Беше загубил повече кръв, отколкото предполагаше.

Взе една хавлия от банята и я притисна до раната. Пареше, но болката беше

поносима. След половин минута погледна хавлията. Кървенето беше намаляло.

Джек знаеше, че трябва да се изкъпе и да превърже раната, но се страхуваше, че

отново ще започне да кърви. Устоя на изкушението да зърне гърба си в огледалото -

можеше да го заболи повече, ако видеше как изглежда. Взе остатъка от бинта и омота

гърдите и лявото си рамо.

После се върна в спалнята да вземе чиста риза. И за още нещо. Коленичи до

леглото, откопча огърлицата на Колабати и я свали от шията й. Индийката се размърда,

изстена тихо, сетне се успокои. Джек излезе на пръсти и затвори вратата след себе си.

Влезе в хола и сложи огърлицата на врата си. Изпита неприятно дразнещо

усещане, което се разпространи от главата до петите му. Не му се искаше да я носи, нито

да я измъква без разрешението на Колабати, но на кораба тя бе отказала да я махне, а

ако искаше да се върне там, Джек трябваше да вземе всички предпазни мерки.

Облече чистата риза и набра номера на Сара. Известно време нямаше да

поддържа връзка с Джиа и щеше да бъде по-спокоен, ако се увереше, че в Куийнс

всичко е наред.

След пет-шест иззвънявания Джиа вдигна слушалката. Гласът й беше предпазлив.

– Ало?

Джек замълча. След онова, което преживя през изминалите няколко часа, най-

голямото му желание беше да зареже всичко, да отскочи до Куийнс и да прекара

остатъка от нощта в обятията на Джиа.

– Извинявай, че те събудих - рече той. - Ще изляза за няколко часа и исках да се

уверя, че сте добре.

– Всичко е наред - отговори тя с дрезгав глас.

– Вики?

– Спи. Току - що прочетох бележката на Ейб, в която пише, че трябва да излезе.

Какво става?

– Шантава работа.

– Това не е отговор, Джек. Цялата тази история ме плаши.

– Знам. Засега само мога да ти кажа, че всичко е свързано с фамилията Вестфален.

Не искаше да й казва повече.

Прекъсна линията, задържа пръста си на бутона за няколко секунди, после провери

дали телефонът дава свободно и пъхна слушалката под възглавницата на креслото. Така

никой нямаше да се обади и да събуди Колабати. Ако му провървеше, щеше да се

погрижи за Кузум, после щеше да се върне тук и да й сложи огърлицата.

Джек взе пейджъра с променливи честоти и забърза по улицата. Смяташе да отиде

направо в спортния магазин на Ейб. Но докато вървеше по уличката покрай блока, се

спря. Нямаше време за губене, но не можеше да устои на изкушението да види какво е

станало с Майката ракшаси. Обзе го паника, когато не видя трупа й. После съзря димяща

купчина пепел. Майката бе изгоряла. От нея бяха останали само зъби и нокти. Джек взе

няколко от тях и ги пъхна в джоба си. Един ден можеше да поиска да се увери, че

наистина се е справил с нещо, наречено ракшаса.

18.

Вики се стресна и се надигна.

– Мамо? - тихо извика тя.

Разтрепери се от страх. Беше сама. А в спалнята се разнасяше ужасно противна

воня. Детето погледна към прозореца. Отвън имаше... нещо. То я бе събудило.

Една ръка - или по-скоро някакво подобие на ръка - се плъзна по перваза. После

още една. Показа се тъмна сянка на глава и две блестящи жълти очи, които я накараха

да се вцепени от безмълвен ужас. Нещото запълзя към нея и се понесе из стаята като

змия.

Вики отвори уста за да изкрещи, но нещо влажно, твърдо и смърдящо се притисна

до лицето й. Никога не беше виждала такава ръка. Имаше само три огромни пръста.

Стана й лошо от вонята на долепената до устата й длан.

Докато се мъчеше да се отскубне, тя съзря отблизо онова, което я държеше -

гладко лице с муцуна, дълги зъби, стърчащи над обезобразена долна устна и блестящи

жълти очи. Всичките й страхове, кошмари и ужаси се сляха в един.

Вики не беше на себе си от паника. По лицето й потекоха сълзи от страх и погнуса.

Трябваше да се измъкне някак! Започна да рита, да се мята и да дере с нокти, но не

постигна нищо. Демонът я вдигна като играчка и я изнесе през прозореца.

На дванайсет етажа височина! Мамо! Щяха да паднат!

Но, използвайки краката и свободната си ръка, чудовището започна да слиза по

стената като паяк. После хукна по земята - през паркове, улички и булеварди. Вики се

беше вкопчила толкова здраво в него, че не можеше да изпищи - всъщност едва

дишаше.

– Моля те, не ми причинявай болка! - прошепна тя. - Моля те!

Не знаеше къде се намират, нито къде отиват. Разсъдъкът й бе замъглен от ужаса,

който я бе завладял. Но скоро чу звуци на плискаща се вода и й замириса на река.

Чудовището скочи и водата ги погълна. Вики не можеше да плува!

Тя изпищя, когато се гмурнаха под вълните. Нагълта мръсна блудкава вода, сетне

показа глава над повърхността, като се задушаваше и повръщаше. В гърлото й бе

заседнало нещо, което не й позволяваше да диша. Накрая, когато помисли, че ще умре,

в белите й дробове нахлу струя въздух.

Отвори очи. Чудовището я бе метнало на гръб и пореше водата. Вики се вкопчи в

хлъзгавите му рамене. Розовата нощничка бе залепнала по настръхналата й кожа, а

косите й висяха в очите. Беше й студено и се чувстваше адски нещастна. Искаше й се да

скочи и да избяга от чудовището, но знаеше, че ще потъне във водата и никога вече

няма да се покаже отгоре.

Но защо й се случваше всичко това? Беше послушна. Защо я искаше това

чудовище?

Може би беше добро, като в някои от приказките. И нямаше да й стори нищо

лошо. Вероятно я водеше някъде да й покаже нещо.

Вики се огледа и вдясно разпозна очертанията на Манхатън. Но там имаше и още

нещо. Постепенно си спомни, че това е Рузвелт Айлънд, който се виждаше от брега на

реката в края на улицата, където живееха леля Нели и леля Грейс.

Дали щяха да плуват до острова и после да се върнат в Манхатън? Дали

чудовището щеше да я върне в къщата на лелите й?

Не. Подминаха острова, но чудовището не се насочи обратно към Манхатън.

Продължи да плува надолу по реката. Вики започна да трепери и се разплака.

19.

Джиа задряма, после се стресна и се събуди. Изключи телевизора и тръгна към

спалнята.

Страхът прониза гърдите й като с нож веднага, щом отвори вратата. В стаята се

носеше миризма на гнило. Сега я позна - същата смрад като в спалнята на Нели в нощта

на изчезването й. Очите й се стрелнаха към леглото и сърцето й спря, когато видя, че то

е празно.

– Вики! - простена тя.

Изтича до гардероба, коленичи и започна да опипва пода. Отдолу беше само

куфарчето на мис Джелирол. После надникна под леглото. Вики я нямаше.

Ала имаше нещо друго - някакво парченце. Джиа протегна ръка и ги взе. Догади й

се, когато разпозна миризмата на наскоро обелен и отчасти изяден портокал.

Спомни си думите на Джек: “Искаш ли и Вики да свърши като Грейс и Нели? Да

изчезне безследно?” Той й бе казал, че в портокала има нещо и затова го изхвърли.

Тогава откъде Вики бе намерила този портокал?

В къщичката за игра сигурно е имало два портокала!

Това е кошмар! Не може да е истина!

Джиа претърси апартамента. Отвори всички врати и шкафове. Вики беше

изчезнала! Втурна се пак към спалнята и се приближи до прозореца. Щорите бяха

вдигнати. Не забеляза това преди. Сподави вика, който се надигна в гърлото й, като си

представи смазаното й детско телце на настилката, затаи дъх и погледна надолу. Там

имаше пуст паркинг, осветен от живачни лампи.

Джиа не знаеше дали да се успокои или не. Единственото, което съзнаваше, беше,

че детето й го няма и тя се нуждаеше от помощ. Изтича до телефона, готова да се обади

на полицията, но спря. Ченгетата сигурно щяха да се разтревожат повече за едно

изчезнало дете, отколкото за две възрастни жени, но щяха ли да направят нещо повече?

Джия се съмняваше. Само Джек можеше да й помогне.

Той знаеше какво да направи.

С разтреперани пръсти тя набра номера му, но линията беше заета. Затвори и пак

позвъни. Отново заето. Нямаше време да чака. Обади се на телефонистката, каза й, че

случаят е спешен и я помоли да прекъсне разговора. Изчака половин минута, която й се

стори като цял час, а после телефонистката се обади пак и й обясни, че телефонът не е

затворен.

Джиа тръгна слушалката. Какво да прави? Беше като обезумяла.

Тя се върна в спалнята и облече джинси и риза направо върху пижамата. Трябваше

да намери Джек. Ако го нямаше в апартамента, може би беше в магазина на Ейб.

Спомняше си го къде е. Мислите й бяха толкова объркани. Не преставаше да се тревожи

за Вики.

Къде ли беше детето й?

Но как да стигне до апартамента на Джек? Това беше проблем. В този час едва ли

щеше да намери такси, а да отиде с метрото, беше рисковано за сама жена.

Ключовете за хондата, които бе видяла, докато чистеше! Къде ли бяха?

Тя изтича в кухнята и издърпа чекмеджето на бюфета. Грабна ключовете и излезе в

коридора. Погледна номера на апартамента - 1203. Дано колата да е долу. Асансьорът я

свали на първия етаж и Джиа забърза към паркинга. На идване бе забелязала, че на

асфалта има написани номера.

Стигна до осемстотин, после до хиляда и сто и след малко видя една бяла хонда.

Паркирана на номер 1203!

Замаяна от радост, Джия отключи вратата и седна зад волана.

Отначало моторът отказа да запали, но после забръмча.

Тя не познаваше Куийнс, но знаеше посоката, в която трябваше да се отправи.

Стигна до Ийст Ривър, видя знака за Манхатън и последва стрелката. Когато пред нея се

появи Куийнсбъро Бридж, Джия настъпи газта. Дотогава караше предпазливо,

овладявайки чувствата си, за да не пропусне някой завой. Но щом се отправи в

познатата посока, тя се разплака.

20.

Тъмносиният микробус на Ейб стоеше пред спортния магазин. Желязната решетка

пред витрината беше вдигната. Джек почука и вратата се отвори веднага. Бялата риза

на Ейб беше намачкана, а челюстите му бяха стиснати. За пръв път, откакто Джек го

познаваше, не носеше вратовръзка.

– Какво стана? - попита той, като гледаше изпитателно Джек. - Загази, след като ме

остави в апартамента, а?

– Защо питаш?

– Ръката ти е превързана и вървиш странно.

– Имах продължителен и напрегнат спор с една несговорчива дама.

Джек раздвижи лявото си рамо. Вече не беше толкова схванато и не го болеше

така силно, както в апартамента.

– Дама!

– Е, не се вмества много в традиционното определение, но наистина беше женска.

Ейб го поведе към задната част на тъмния магазин. Слязоха в мазето и той вдигна

един дървен сандък, дълъг шейсет и дълбок трийсет сантиметра. Махна капака.

– Тук са бомбите - дванайсет, магнезиеви и с часовникови механизми.

Джек кимна.

– Чудесно. Но всъщност ми трябваха запалителни патрони. Без тях може да нямам

възможност да наглася часовниковите механизми.

Ейб поклати глава.

– Не знам с какво ще си имаш работа, но това е най-доброто, което можах да

намеря.

После махна покривката от масата за игра на карти. Там имаше един овален

метален цилиндър, а в средата му - втори, по-малък. И двата бяха свързани с къс маркуч

към нещо, което приличаше на горелка с две дръжки.

Джек беше озадачен.

– Какво, по дяволите...

– Огнепръскачка МК-1. Не знам дали ще ти свърши работа. Няма много широк

обхват и...

– Страхотна е!

Джек сграбчи ръката на приятеля си и я стисна.

– Ейб! Ти си разкошен! Идеална е!

Въодушевен, Джек докосна цилиндрите. Как не се сети по-рано да използва

огнепръскачка?

– Как действа?

– Това е модел от Втората световна война - най-доброто, което успях да намеря за

толкова кратко време. В малкия цилиндър има въглероден окис под налягане, а в

големия - осемнайсет литра напалм. В края на горелката има възпламенители. Обсегът е

трийсетина метра. Отваряш цилиндрите, насочваш горелката, натискаш спусъка на

задната дръжка и - бум!

– Нещо друго?

– Да. Винаги проверявай маркуча преди първия изстрел. Той се надига по време на

продължителен огнен поток. Инак, приеми го като плюенето - не го прави срещу вятъра

или там, където живееш.

– Звучи лесно. Помогни ми да я сложа на гърба си.

Цилиндрите бяха по-тежки, отколкото му се искаше,

но не му причиниха силна болка. Докато стягаше ремъците, Ейб погледна въпросително

към врата му.

– Откога носиш бижута, Джек?

– Ами, от тази вечер... За късмет.

– Странно нещо. Желязно е, нали? А камъните... много приличат на...

– Очи? Да, знам.

– А надписите сякаш са на санскрит. Така ли е?

Джек сви рамене. Стана му неудобно. Не харесваше огърлицата и не знаеше нищо

за произхода й.

– Може би. Не знам. Един приятел... ми я даде назаем за тази нощ. Разбираш ли

какво пише?

Ейб поклати глава.

– Виждал съм надписи на санскрит, но дори животът ми да зависи от това, не мога

да преведа нито дума. - Той се вгледа по-отблизо. - май не е на санскрит. Къде е

правена?

– В Индия.

– Така ли? Тогава вероятно са на ведически - един от древните арийски езици,

предшественик на санскритския.

Ейб подхвърли информацията с безгрижен тон, после се обърна и се залови да

зачуква гвоздеите по краищата на сандъка със запалителните бомби.

Джек не знаеше дали Ейб си придава важност или не, но реши да не го лишава от

този миг.

– Откъде, по дяволите, знаеш всичко това?

– Да не мислиш, че съм специализирал търговия на оръжие? Имам бакалавърска

степен по езикознание от Колумбийския университет.

– И тези надписи са на ведически, така ли? Означават ли нещо?

– Означават, че това украшение е много старо.

Джек докосна железните халки.

– Така и помислих.

Ейб зачука гвоздеите и се обърна към приятеля си.

– Знаеш, че никога не питам, Джек, но този път ще го направя. Какво си намислил?

С това нещо можеш да унищожиш два жилищни блока.

Джек не знаеше какво да отговори. Как можеше да разкаже на някой, дори на най-

добрия си приятел, за ракшасите и че огърлицата, която носи, го прави невидим за тях?

– Защо не ме закараш до пристанището и може би ще видиш.

– Готово.

Ейб изпъшка от тежестта на сандъка със запалителните бомби, а Джек - без да

сваля огнепръскачката от гърба си - тръгна нагоре по стълбите. Ейб сложи сандъка в

микробуса и направи знак на Джек да излезе на улицата. Джек изскочи от магазина и се

качи в микробуса през задните врати. Ейб смъкна желязната решетка пред витрината и

се намести зад волана.

– Накъде?

– Към Уест Енд по 57-ма улица, после надясно. Намери някое скрито място под

магистралата и сетне ще продължим пеша.

Когато пристигнаха Джек слезе внимателно през задните врати, приближи се до

прозореца на Ейб и посочи на север, към пристан 97.

– Чакай тук, докато се кача на борда! Няма да се бавя.

Ейб го погледна озадачен.

– На борда на какво?

– Там има един кораб. Не се вижда оттук.

Ейб поклати глава.

– Мисля, че там има само вода.

Джек присви очи и се вгледа в мрака. Удивен и объркан, той изтича до края на

пристана. Товарният кораб го нямаше.

– Няма го! - извика той, докато тичаше обратно към микробуса. - Заминал е!

Осъзна, че сигурно прилича на луд, докато скачаше и се смееше с огнепръскачката

на гърба, но не му пукаше.

Беше победил! Уби Майката ракшаси, а Кузум бе отплавал за Индия без Вики и без

Колабати.

21.

Джиа натисна спирачките и изскочи от колата.

– Джек!

Той стоеше пред магазина на Ейб и Джиа видя, че лицето му пребледня, щом я

зърна. Изтича към нея и попита:

– Къде е Вики?

Беше разбрал какво е станало. Джиа вече не можеше да сдържа страха и мъката

си. Започна да ридае и се хвърли в прегръдките му.

– Изчезна!

– Господи! Кога? Откога я няма?

Стори й се, че и той ще се разплаче. Притисна я силно до себе си.

– Преди един час... не повече от час и половина.

– Но как е станало?

– Не знам! Намерих един портокал под леглото й. Същият като...

– Не!

Изтерзаният му вик й причини физическа болка. Пусна я и започна да крачи напред

- назад, като размахваше ръце.

– Той е хванал Вики!

– Аз съм виновна, Джек. Трябваше да стоя при нея, а не да гледам онзи тъп филм.

– Не - монотонно и ледено каза той. - Нямаше да промениш нищо. Само щеше да

умреш. Нужен ми е микробуса ти, Ейб - обърна се той към приятеля си. - Ще ми трябва и

надуваема гумена лодка с гребла. И най-силният бинокъл, който можеш да намериш.

Имаш ли всичко това?

– В магазина е.

Ейб също го гледаше удивен.

– Би ли сложил тези неща в микробуса?

– Разбира се - отговори Ейб и забърза към магазина.

Джиа се вторачи в Джек. Рязката промяна - от истерия до ледено хладнокръвие -

беше почти толкова ужасяваща, колкото и изчезването на Вики.

– Какво ще правиш?

– Ще взема Вики. А после ще се погрижа никога повече да не я безпокоят.

Джиа отстъпи назад. Докато говореше, Джек се бе обърнал и гледаше покрай нея,

сякаш виждаше през сградите онова, за което мислеше. Тя извика, като видя

изражението му.

Видя лицето на убиец. Все едно самата Смърт бе придобила човешки вид. Джиа се

извърна. Не можеше да понесе това. В очите му бяха съсредоточени невероятна ярост и

гняв. Сигурно нечие сърце би спряло само при вида му.

Ейб подаде на Джек един черен кожен калъф.

– Това е бинокълът. Лодката е натоварена.

Изразът в очите на Джек се промени. Слава Богу! Джиа не искаше да го вижда

повече такъв. Той окачи бинокъла на врата си и каза:

– Вие ще чакате тук, докато...

– Идвам с теб! - заяви Джиа.

Нямаше намерение да стои настрана, докато той търсеше Вики.

– И какво? - обади се Ейб. - Аз да остана, а вие да се возите в микробуса ми, така

ли?

Джек не си направи труда да спори.

– Качвайте се тогава. Но аз ще карам.

Шофираше като обезумял - на изток към Сентрал Парк, сетне по Бродуей. Джиа

седеше, притисната между него и Ейб и се държеше за таблото в случай, че спрат

внезапно. Другата й ръка беше допряна до тавана на микробуса, за да предпазва

главата си, докато подскачаха по неравностите на пътя. Нюйоркските улици не бяха по-

гладки от коларските пътища в Айова, по които някога караше Джиа.

– Къде отиваме? - извика тя.

– Да пресрещнем един кораб.

– Страх ме е, Джек. Не си играй с мен. Какво общо има някакъв кораб с Вики?

Той я погледна колебливо, после отмести очи към Ейб.

– И двамата ще ме помислите за луд. А в момента ми липсва само това.

– Провери - каза Джиа.

Трябваше да знае всичко. Имаше ли по-голяма лудост от онова, което вече се бе

случило тази нощ?

– Добре. Но само слушайте, без да ме прекъсвате.

Тя кимна. Колебанието му я изнервяше. Джек пое дълбоко въздух и започна да

разказва...

22.

Вики е мъртва!

Джек шофираше и разказваше, а този неизбежен факт пронизваше мислите му.

Ала очите му бяха приковани в пътя и той се бореше с тъгата, която се опитваше да го

завладее.

Тъга и гняв. Те се смесваха и го връхлитаха. Искаше му се да спре, да закрие лицето

си с ръце и да заплаче като дете. Идваше му да забие юмрук в предното стъкло.

Вики! Нямаше да я види вече. Нямаше да прави “портокалова уста” за нея, нито да

рисува Луната на ръката си...

Стига!

Трябваше да запази самообладание и да изглежда силен. Заради Джиа. Ако някой

друг му бе казал, че Вики е изчезнала, щеше да обезумее. Но той запази спокойствие

заради Джиа. Не можеше да й позволи да отгатне онова, което знаеше. И без това

нямаше да му повярва. Пък и кой ли би му повярвал? Трябваше да й разказва историята

на части, по малко... Какво е видял и научил през последната седмица да речем.

Джек караше безразсъдно из почти пустите улици и забавяше, но не спираше на

червените светофари. Беше два часът след полунощ, но имаше коли. Ала това не го

интересуваше.

Инстинктът му твърдеше, че Кузум не може да е заминал без Майката ракшаси.

Сигурно чакаше някъде близо до Манхатън. Не би оставил Майката. Според Колабати тя

контролираше гнездото. Така че Кузум щеше да я чака. Но той не знаеше, че Майката

няма да се върне на кораба. Вместо нея там щеше да отиде Джек.

Той говореше, колкото можеше по-спокойно, докато летяха по Таймс Скуеър,

Юниън Скуеър, покрай Сити Хол, Тринити Чърч и още по на юг. Разказа им за индуса на

име Кузум, чиито прадеди преди повече от век били убити от член на фамилията

Вестфален. Същият този Кузум дошъл в Ню Йорк с кораб, пълен с двуметрови същества,

наречени ракшаси, които изпратил по дирите на последните членове на семейство

Вестфален.

Завърши разказа си и в микробуса настъпи тишина. Погледна Джиа, сетне Ейб. И

двамата се бяха вторачили в него с разтревожени лица и широко отворени очи.

– Не ви обвинявам - добави той. - И аз бих гледал така, ако чуех подобна история.

Но аз бях на кораба и видях чудовищата.

Те продължаваха да мълчат.

Дори не им казах за огърлицата, помисли си Джек.

– Истина е, по дяволите! - извика той.

Извади обгорелите нокти на Майката и ги пъхна в ръката на Джиа.

– Ето какво остана от едното същество.

Джиа ги подаде на Ейб, без да ги погледне.

– Но защо да не ти вярвам? Вики беше измъкната през прозореца на дванайсетия

етаж.

Тя стисна ръката му.

– Но какво иска той от фамилията Вестфален?

Джек преглътна с усилие, без да е в състояние да отговори. Вики е мъртва! Как да

каже на Джиа такова нещо?

– Не знам - излъга за пореден път той. - Но ще разбера.

Стигнаха до Батъри Парк - в южния край на Манхатън. Джек профуча покрай

източната страна на парка и зави надясно. Без да намалява, той мина през

пластмасовата порта и навлезе в пясъка.

– Микробуса ми! - изкрещя Ейб.

– Извинявай! Ще платя за поправката.

Микробусът се завъртя, когато Джек спря рязко и Джиа извика. Той изскочи навън

и хукна към водата.

Пред очите му се ширна заливът на Ню Йорк. Бризът погали лицето му. Точно

срещу него бяха дърветата и сградите на Губернаторския остров. Вляво, отвъд устието

на Ийст Ривър, се намираше Бруклин. А далеч вдясно, близо до Ню Джърси, на отделен

остров се извисяваше Статуята на Свободата, вдигнала високо горящия си факел.

Заливът беше пуст - нямаше екскурзионни корабчета, нито фериботи. Нищо освен тъмно

водно пространство. Джек извади бинокъла от калъфа и огледа залива.

Кузум трябваше да е някъде там!

Но повърхността изглеждаше безжизнена - никакво движение или звук, само

плискането на вълните по кея. Ръцете му се разтрепериха, докато местеше бинокъла

насам - натам.

И в същия миг съзря кораба - беше точно между него и Губернаторския остров.

Отначало не го бе забелязал, защото сигналните му светлини се бяха слели със

светлините на сградите зад него. Но този път Джек различи отблясъците на залязващата

луна върху надстройката му.

– Ето го! - извика той и подаде бинокъла на Джиа.

Тя го взе. Изглеждаше озадачена.

Джек изтича до задните врати на микробуса и извади надуваемата лодка. Ейб му

помогна да я разопакова и да я напомпа. Когато жълтата гума започна да се надува и да

придобива очертания, Джек сложи на гърба си огнепръскачката. Раната не го заболя.

После пренесе сандъка със запалителните бомби на кея и провери пейджъра с

променливите честоти. Забеляза, че Джиа го наблюдава съсредоточено.

– Добре ли си, Джек?

Стори му се, че в очите й съзря загатване за предишните й чувства към него.

– Не. И няма да бъда добре, докато не свърша работата си на онзи кораб.

– Сигурен ли си? Вики наистина ли е там?

Да, но мъртва, помисли той, докато потискаше сълзите си.

– Убеден съм.

– Тогава да се обадим на граничния патрул или на...

– Не!

Джек не можеше да й позволи да го направи. Това беше неговата борба и той

трябваше да се справи!

– Не се обаждайте на никого. Кузум има дипломатически имунитет. Никой, който

спазва законите, не може да го пипне с пръст. Оставете го на мен!

Джиа се отдръпна от него и той осъзна, че се е разкрещял. Ейб стоеше до

микробуса, държеше греблата и го гледаше с широко отворени очи. Сигурно им

приличаше на луд. Беше толкова близо до границата... но трябваше да издържи още

малко.

Вдигна надутата лодка и я блъсна във водата. Седна на кея, задържа лодката с

крак и пусна вътре сандъка със запалителните бомби. Ейб донесе греблата и му ги

подаде. Джек се настани в лодката и погледна най-добрия си приятел и жената, която

обичаше.

– Искам да дойда с теб! - каза Джиа.

Джек поклати глава. Това беше невъзможно.

– Тя е моя дъщеря. Имам право!

Джек оттласна лодката от кея.

– Ще се видим скоро.

Това беше всичко, което можа да каже.

Сетне започна да гребе към залива. Не откъсваше очи от Джиа. Само от време на

време поглеждаше през рамо, за да се увери, че поддържа курс към кораба на Кузум.

Мина му през ум, че там може да срещне смъртта, но бързо отхвърли тази мисъл.

Нямаше да се примири с вероятността да претърпи поражение, докато не изпълнеше

намеренията си.

23.

Вики седеше сама в мрака и трепереше в скъсаната си мокра нощничка.

Помещението беше студено. Подът беше хлъзгав, а въздухът - толкова противен, че й

идваше да повърне. Чувстваше се ужасно нещастна. Мразеше да стои на тъмно, но сега

мракът беше по-приемлив, отколкото прегръдката на онова чудовище.

Щом скочи на палубата, чудовището направи нещо странно - замъкна я в задната

част на кораба и я вдигна високо във въздуха пред редица прозорци. Вики имаше

чувството, че някой ги гледа, но не можа да види нищо. Чудовището я държа дълго така,

сетне я понесе надолу по металните стълби.

Противната смрад от чудовището изпълни въздуха. Но вонята не идваше само от

него, а от отворената метална врата, към която се бяха отправили. Вики започна да

рита, да пищи и да се бори, докато се приближаваха към отвора, защото оттам се

разнасяше шумолене, стържене и ръмжене. Чудовището не обърна внимание на

съпротивата й. Мина през дупката и вонята стана непоносима.

Вратата се трясна зад тях и се заключи. Сигурно някой или нещо стоеше в сянката

зад нея, докато минаваха. И изведнъж чудовищата я обкръжиха. Огромни черни форми

запристъпваха към нея, протягаха ръце, оголили зъби и съскаха. Писъците на Вики

заседнаха в гърлото й. Чудовищата щяха да я изядат - беше сигурна в това!

Но онова, което я бе донесло, не позволяваше на останалите да я докоснат.

Съскаше и ги дращеше. И накрая те отстъпиха. Но не и преди да разкъсат нощничката й

и да я одраскат на няколко места. Сетне чудовището я понесе по някакъв коридор и я

пусна в една стаичка без мебели. Вратата се затвори и Вики остана сама в мрака. Сви се

в най-отдалечения ъгъл и затрепери.

– Искам да си отида у дома! - проплака тя.

Отвън се чу раздвижване и съществата, които бяха там, изглежда се махнаха. Поне

не чуваше боричкането, съскането и дращенето им. След малко се разнесе друг звук -

нещо като монотонно скандиране. Но Вики не разбра нито дума. После пак се чу шум в

коридора.

Вратата се отвори. Хленчеща от ужас, Вики се опита да се сгуши още по-навътре в

ъгъла. Нещо Изщрака и стаята се изпълни с ярка светлина, която я заслепи. Когато очите

й свикнаха с блясъка, тя се опита да разбере кой стои на прага. Не беше чудовище. Сетне

погледът й се проясни.

Човек! С брада и облечен в странни дрехи. Имаше само една ръка. И се

усмихваше!

Вики извика от радост и се втурна към него.

Беше спасена!

24.

Детето изтича до него, стисна китката му с тънката си ръчичка и го погледна в

очите.

– Нали ще ме спасите, мистър? Трябва да се измъкнем оттук! Пълно е с чудовища!

Кузум я погледна, изпълнен със самопрезрение.

Това невинно слабичко дете със мокри солени коси и скъсана нощничка, големи

сини очи и изпълнено с надежда личице, търсещо спасение в него - как би могъл да я

даде на ракшасите?

Това беше твърде много.

И тя ли трябва да умре, Богиньо?

Отговор не последва. Но не беше и необходим. Кузум го знаеше - той се бе

запечатал в душата му. Отмъщението щеше да остане неосъществено, ако оцелееше

един - единствен Вестфален. Умреше ли детето, Кузум щеше да направи още една

крачка към пречистването на кармата си.

Но тя е само едно дете!

Може би трябваше да изчака. Майката не се беше върнала, а нейното участие в

церемонията беше важно. Кузум се тревожеше, че още я няма. Единственото обяснение

беше, че е била затруднена да намери Джек. Но Кузум щеше да я чака...

Не! Вече се бе забавил с цял час. Ракшасите се бяха събрали и чакаха. Церемонията

трябваше да започне.

Мъничко момиченце!

Кузум заглуши вътрешния си глас, изпъна рамене и отново се усмихна на детето.

– Ела с мен - рече той, вдигна я с единствената си ръка и я понесе из коридора.

Щеше да се погрижи момиченцето да умре бързо и безболезнено. Можеше да

направи поне това.

25.

Гумената лодка се допря до корпуса на кораба и Джек претърси обхвата на

пейджъра. Накрая се чу изщракване и бръмчене. Трапът започна да се спуска. Джек

доближи лодката до него и веднага, щом стълбата стигна до кея, протегна ръце и сложи

сандъка с бомбите на най-долното стъпало. После захапа найлоновото въже, прехвърли

се на трапа и завърза лодката за перилата.

Приготви огнепръскачката и се огледа. Ако бе чул шума, Кузум щеше да излезе да

види какво става. Но не се появи никой.

Добре. Дотук елементът на изненада беше на страната на Джек. Пренесе сандъка

на кораба и приклекна, за да огледа палубата. Нямаше никой. Надстройката вляво беше

тъмна, с изключение на сигналните светлини. Може би Кузум се криеше зад тъмните

прозорци. Джек се излагаше на голям риск, ако прекосеше палубата, но нямаше друг

избор. Предните отделения бяха най-критичната площ на кораба.

Поколеба се. Това беше истинско безумие. Ами, ако ракшасите го хванеха, преди

да е поставил бомбите? Тогава Кузум щеше да действа свободно. Трябваше да послуша

Джиа и да извика граничните или пристанищните патрули.

Ала Джек не можеше да направи това. Тази история засягаше само Кузум и него.

На кораба не биваше да се качват странични хора. Джиа не би го разбрала, нито Ейб.

Имаше само един човек, който би разбрал защо трябва да постъпи така. А това беше

най-ужасяващото в цялата история.

Единствено Кузум Бахти, човекът, когото бе дошъл да убие, можеше да го разбере.

Сега или никога, помисли си Джек и закачи четири бомби за колана си. Стъпи на

палубата и хукна покрай перилата на щирборда. Стигна до надстройката. После тръгна

право надолу.

Машинното отделение беше горещо и шумно. Двата големи дизелови мотора

работеха на ниски обороти. Зъбите му започнаха да тракат от басовото им бръмчене.

Джек нагласи часовниковите механизми за 3:45 сутринта. Щеше да има малко повече от

час да свърши работата си и да избяга.

Сложи първите две бомби в основата на двигателите, а другите прикрепи към

резервоарите с горивото.

После спря пред люка, който водеше към помещенията с ракшасите. Усети тежест в

гърдите. Още му беше трудно да повярва, че Вики я няма. Долепи ухо до метала и му се

стори, че чу скандирането “Кака-джи” . Сцената, която бе видял в понеделник вечерта -

чудовищата, държащи парчета месо - премина през главата му и предизвика

неудържим гняв. Едва се сдържаше да пусне огнепръскачката, да се втурне в трюма и да

изгори всичко с напалм.

Не... Така можеше да загине. Тук нямаше място за чувства. Трябваше да потисне

емоциите си и да действа хладнокръвно. Да се придържа към плана си. Да направи

всичко както трябва. Да се увери, че нито един ракшаса - както и господарят им - няма

да избяга жив.

Кузум сигурно беше в главния трюм и извършваше церемонията си с ракшасите.

Джек метна сандъка с бомбите на рамо и не направи опит да се скрие, докато крачеше

към носа на кораба. Стигна до люка над предния трюм, вдигна капака и надникна долу.

Вонята нахлу в ноздрите му, но той потисна погнусата си.

Трюмът беше със същите размери като другия, но платформата на асансьора,

който чакаше на пет - шест крачки от него, се намираше в предния му ъгъл. Отдолу се

извисяваха звуци, които приличаха на молитва. На оскъдната светлина Джек видя, че

подът е осеян с невероятно количество боклуци, но нямаше ракшаси.

Предният трюм беше на негово разположение.

Той се наведе и се пъхна в отвора. Отново погледна към пода на трюма. Не

забеляза и следа от ракшаси и започна да слиза с асансьора. Все едно се спускаше в ада.

Шумът отдолу се усили. Джек долови някакво вълнение и настървеност в гърлените

звуци, които издаваха ракшасите. Церемонията там явно достигаше кулминацията си. И

след като свършеше, чудовищата вероятно щяха да започнат да се връщат в този трюм.

Джек искаше да постави бомбите и да се махне оттам, преди да пристигнат. Но ако

дойдеха, докато беше там... Той протегна ръка назад и отвори клапаните на

цилиндрите. Чу се кратко слабо изсъскване, докато въглеродния окис изтласка напред

напалма, и после всичко утихна. Джек закачи три бомби на колана си и зачака.

Платформата спря. Той слезе и се огледа. Подът приличаше на сметище. Нямаше да

е трудно да скрие останалите бомби сред боклуците. Искаше огънят да се разпространи

към другия трюм и да заклещи ракшасите между експлозиите на предната част на

кораба и на кърмата.

Сподави кашлицата си. Вонята тук беше невъобразима. Опита се да диша през

устата, но смрадта полепна по езика му. Защо тук миришеше толкова силно? Погледна

надолу, преди да продължи и видя, че подът е осеян със счупените черупки на безброй

яйца от ракшаси. Тук-там имаше кости, кичури коса и остатъци от дрехи. В краката му

лежеше нещо като неизлюпено яйце. Той го бутна с върха на маратонката си и видя

празните очни ябълки на човешки череп.

Отвратен, Джек се огледа. Не беше сам.

Помещението беше пълно с недоразвити ракшаси, повечето от които бяха легнали

на пода и спяха. Чудовището, което се намираше най-близо до него, беше будно и

спокойно огризваше човешко ребро. Джек не бе забелязал ракшасите, докато слизаше,

защото бяха съвсем малки...

...Внучетата на Кузум...

Стъпвайки внимателно, той стигна до отсрещния ъгъл. Там зареди една бомба и я

бутна под купчина кости и парчета от черупки. Движейки се колкото може по-бързо и

предпазливо, Джек се добра до средната стена на трюма. Изведнъж чу писък и

почувства пронизваща болка в левия прасец. Обърна се рязко и погледна надолу. Нещо

го хапеше - беше се забило в крака му като пиявица. Дръпна го, но болката се усили.

Стисна зъби и го откъсна от себе си.

В ръката си държеше пищящ и гърчещ се ракшаса, дълъг около двайсет и пет

сантиметра. Сигурно го бе ритнал или случайно го беше настъпил. Крачолът на

панталона му беше скъсан и напоен с кръв от раната. Ракшасът риташе и размахваше

дългите си нокти, а малките му жълти очи го гледаха с изгарящ гняв. В устата си

държеше окървавената плът, която бе отхапал от крака на Джек. Пред очите му

дребното чудовище налапа месото и го глътна, а после изпищя и понечи да захапе

пръста му.

Задушаващ се от погнуса, Джек хвърли съществото надалеч от себе си. То падна

сред боклуците и спящите си братя.

Ала те вече не спяха. Писъците на бебето ракшаса ги бяха събудили. Като преливна

вълна чудовищата започнаха да шумолят около Джек.

За няколко минути той се озова сред море от недоразвити ракшаси. Не го виждаха,

но тревожните крясъци на бебето ги бяха предупредили, че сред тях има натрапник.

Ракшасите започнаха да се движат в кръг и да търсят. Тръгнаха натам, откъдето бяха

чули звуците - към Джек. Бяха стотина. Рано или късно щяха да се блъснат в него.

Втората бомба беше в ръката му. Джек я зареди бързо и я търкулна към стената на

трюма с надеждата, че шумът ще отвлече вниманието им и ще му даде време да

приготви огнепръскачката.

Не се получи. Един от по-малките ракшаси се спъна в крака му и изпищя, после го

захапа. Останалите чуха крясъка и се понесоха към Джек като вълна от мръсна вода.

Нахвърлиха се върху него, а острите им зъби се впиха в бедрата, гърба, хълбоците и

ръцете му, като дърпаха и късаха плътта му. Той се препъна, загуби равновесие и докато

падаше, видя един голям ракшаса, който вероятно привлечен от виковете на малките,

влезе в трюма и хукна към него.

Джек падаше!

Стигнеше ли до земята, чудовищата щяха да го разкъсат за секунди. Борейки се с

паниката, той се извърна и сграбчи горелката. Докато се свличаше на колене, Джек я

насочи встрани, напипа задната дръжка и натисна спусъка.

Сякаш целият свят избухна, когато около него се издигна стена от жълт пламък.

Джек завъртя горелката наляво и надясно, като пръскаше напалма в кръг. Беше

забравил да нагласи пръскалката. Вместо струя огън бе пуснал завеса от пламъци. Но и

тя свърши работа. Някои от ракшасите, които го бяха нападнали, избягаха пищейки,

други изгоряха, а останалите виеха и се щураха в различни посоки. Големият се беше

подпалил. Обхванат от пламъци, той отскочи встрани и се втурна към междинния

коридор.

Стенещ от болка от многобройните рани и без да обръща внимание на кръвта,

която се лееше от него, Джек се изправи. Нямаше друг избор, освен да последва

големия ракшаса. Тревогата беше вдигната. Готов или не, трябваше да застане пред

Кузум.

26.

Кузум потисна отчаянието си. Церемонията по жертвоприношението не вървеше

добре. Продължи два пъти по-дълго от обикновено. Трябваше му Майката, която да

организира малките.

Къде ли се бавеше?

Детето Вестфален беше кротко. Беше го уловило за ръката и го гледаше с големи

уплашени очи.

Тазвечершната церемония беше изключително важна, защото щеше да бъде

последната. Фамилията Вестфален щеше да изчезне от лицето на земята. Аджит и

Рупобати най-сетне щяха да бъдат отмъстени.

Когато церемонията наближи кулминацията си, Кузум усети някакво вълнение в

предния трюм. Зарадва се, като видя, че един от женските раксаши се обърна и тръгна

по коридора, защото не искаше да прекъсва церемонията, за да изпрати някой от тях да

разбере какво става.

Той стисна ръката на детето и извиси глас за последната молитва. Най-после всичко

приключваше...

Изведнъж ракшасите отместиха очи от него. Започнаха да съскат и да реват. Нещо

вдясно привлече вниманието им. Кузум погледна натам и стъписан видя как пищящата

орда от недоразвити ракшаси се втурна в трюма. Най-отзад вървеше възрастната

ракшаси, а тялото й гореше. Тя залитна и се строполи на пода до платформата.

А зад нея, крачещ в тъмния коридор като бог на отмъщението, се появи Джек.

Кузум усети как целият свят се свива около него, сграбчва го за гърлото и го

задушава.

Джек... Тук... Жив! Невероятно!

Това можеше да означава само, че Майката е мъртва. Но как? Как е възможно

един - единствен хилав човек да победи Майката? И как го беше намерил тук? Що за

човек беше този американец?

Или може би не беше човек. По-скоро приличаше на несломима свръхестествена

сила. Самите богове го бяха изпратили, за да подложат на изпитание Кузум.

Детето се опита да се отскубне от него и извика:

– Джек! Джек!

27.

Джек застина при звука на познатото гласче, което викаше името му. И после я

видя.

– Вики!

Тя беше жива! Очите му се напълниха със сълзи. Отначало гледаше само нея, но

сетне забеляза и Кузум. Тръгна към него, но индусът дръпна съпротивляващото се дете

пред себе си като щит.

– Спокойно, Викс! — извика Джек. - Скоро ще те заведа у дома.

И щеше да го направи. Закле се в Бога, в когото отдавна бе престанал да вярва, че

ще спаси Вики. Не успееше ли, тогава всичките му години като Джек Майстора бяха

пропилени напразно. Сега нямаше клиент - работеше за себе си.

Джек погледна в трюма. Насъбралите се там ракшаси не го виждаха. Единствената

им грижа беше горящия ракшас на пода и господарят им на платформата. Отново

насочи вниманието си към Вики. Излизайки от коридора, Джек не бе забелязал един

ракшаса, долепен до стената вдясно. Докосна го, без да иска, и съществото изсъска и

размаха нокти. Джек приклекна и пусна напалм от огнепръскачката. Широката му дъга

порази протегнатата ръка на атакуващия ракшас, сетне пламъците се насочиха към

групата.

Последва хаос. Чудовищата се объркаха и започнаха да се дерат едно друго,

опитвайки се да избягат от огъня и да се отдалечат от вече горящите си братя.

– Престани! - чу се викът на Кузум. - Спри! Инак ще й извия врата!

Джек вдигна глава и видя, че Кузум е стиснал гърлото на Вики. Лицето й беше

зачервено, а очите - широко отворени. Кузум я вдигна, за да му покаже какво ще

направи с нея.

Джек пусна спусъка на огнепръскачката. Сега пространството пред него беше

разчистено. До платформата стоеше само един ракшаса - онзи с обезобразената и

изкривена долна устна. От горящите на пода чудовища се издигаше черен пушек.

Въздухът се сгъсти.

– Внимавай как се държиш с нея - каза Джек, като отстъпи към стената. - Тя е

единственото, заради което си още жив.

– Каква ти е тя?

– Не искам да й се случи нищо лошо.

– Тя не е от твоята плът, а само един член на обществото, което би те премахнало,

ако знаеше за съществуването ти, и което отхвърля твоята ценностна система. Дори това

малко дете ще поиска да те затворят, когато порасне. Ние с теб не бива да воюваме. Ние

сме побратими, доброволни изгнаници от световете, в които живеем. Ние сме...

– Стига си дрънкал глупости! - прекъсна го Джек. - Тя е моя. Искам я!

Кузум го гледаше разгневен.

– Как се изплъзна от Майката?

– Тя е мъртва. В джоба си имам няколко нейни зъба. Искаш ли да ти ги покажа?

Лицето на Кузум потъмня.

– Това е невъзможно! Тя... - Гласът му заглъхна, когато се вгледа в Джек. -

Огърлицата!

– На сестра ти е.

– Тогава си убил и нея - тихо каза Кузум.

– Не. Тя е невредима.

– Никога не би дала огърлицата си доброволно!

– Тя спеше и не знае, че съм я взел за малко.

Кузум се изсмя дрезгаво.

– Така значи! Онази курва сестра ми най-после ще пожъне плодовете на кармата

си! И колко подходящо, че именно ти ще бъдеш инструментът, избран от нея.

Джек помисли, че е отвлякъл вниманието му и пристъпи напред. Индусът

мигновено стисна гърлото на Вики.

– Не се приближавай!

Ракшасът се размърда, като чу гласа на Кузум и се промъкна по-близо до

платформата.

Джек отстъпи.

– Рано или късно ще загубиш, Кузум. Дай ми я сега.

– Защо да загубя? Само ще покажа на ракшасите къде си и ще им кажа, че там стои

убиецът на Майката. Тогава огърлицата няма да те спаси. И макар че огнепръскачката

може да убие десетки от тях, в своята ярост да отмъстят те ще те разкъсат на парчета.

Джек посочи бомбата на колана си.

– А какво мислиш за това?

Кузум свъси вежди.

– За какво говориш?

– Запалителни бомби с часовников механизъм. Поставил съм ги на разни места из

кораба. Всички са нагласени да избухнат в 3:45.- Той погледна часовника си. - Сега е три

часа. Остават само четирийсет и пет минути.

– И детето ще умре.

Джек видя, че ужасеното лице на Вики пребледня, докато слушаше разговора им.

Нямаше как да не чуе истината.

– По-добре да загине така, отколкото по начина, който ти си й избрал.

Кузум сви рамене.

– Моите ракшаси и аз ще доплуваме до брега. Вероятно майката на детето чака

там. Сигурно ще им се услади.

Джек прикри ужаса си, като си представи Джиа, обградена от орда чудовища.

– Това няма да спаси кораба ти. А ракшасите ти ще останат без дом и извън твоя

контрол.

– И така - рече след кратко мълчание Кузум. - Стигнахме до задъдена улица.

– Да. Но ако пуснеш детето, ще ти кажа къде са бомбите. После ще я заведа в дома

й, а ти ще отплаваш за Индия.

Не му се искаше да оставя Кузум да се измъкне, защото имаше да урежда сметки с

него, но това беше цената, която бе готов да заплати, за да спаси Вики.

Индусът поклати глава.

– Тя е от рода Вестфален... Последният жив Вестфален... и аз не мога да...

– Грешиш! - извика Джек, улавяйки се за последната сламка на надежда. - Не е

последната. Баща й е в Англия! Той е...

Кузум отново поклати глава.

– Погрижих се за него още миналата година, когато работех в консулството в

Лондон.

Вики се вцепени и очите й се разшириха.

– Моят татко!

– Мълчи, дете - рече с необичайно нежен глас Кузум.

– Той не заслужаваше и една - единствена сълза. - После пак повиши тон. -

Оставаме в задънената улица. Но вероятно има начин да се споразумеем почтено.

– Почтено? - Джек почувства, че гневът му се надига.

– Каква почтеност мога да очаквам от един провалил се... - Каква дума бе

употребила Колабати? - ... брах-мачари?

– Тя ти е разказала за това? - удиви се Кузум, а лицето му отново потъмня. - А каза

ли ти кой ме съблазни да наруша обета си за целомъдрие? Каза ли ти с кого спях през

всичките онези години, когато омърсих кармата си почти необратимо? Не, разбира се,

че не ти е казала. С Колабати. Със собствената си сестра!

Джек беше потресен.

– Лъжеш!

– Бих искал да е така - рече Кузум с блуждаещ поглед. - Навремето ми се струваше,

че в това няма нищо лошо. Сестра ми като че ли беше единственият човек на света,

когото си заслужаваше да познавам...

– Ти си по-луд, отколкото те мислех!

Кузум се усмихна тъжно.

– Аха! Скъпата ми сестра е пропуснала да спомене още нещо! Вероятно ти е

казала, че родителите ни са загинали през 1948 в железопътна катастрофа по време на

хаоса, последвал края на британското колониално господство. Хубава история -

съчинихме я двамата с нея. Но е лъжа. Аз съм роден през 1846, а Колабати - през 1850

година. Нашите родители, чиито имена красят кърмата на този кораб, бяха убити от сър

Албърт Вестфален и неговите хора, когато нападнаха храма на Кали сред хълмовете на

северозападен Бенгал през 1857. Тогава самият аз едва не убих Вестфален, но той беше

по-едър и по-силен от слабото единайсет годишно момче, какъвто бях тогава. Той

отряза лявата ми ръка. Само огърлицата ме спаси.

Устата на Джек пресъхна. Откаченият Кузум говореше така спокойно и делово,

напълно убеден в истината. Несъмнено си вярваше! Каква заплетена история бе

съчинило безумието му!

– Огърлицата ли? - попита Джек.

Трябваше да го накара да продължи да говори. А през това време може би щеше

да намери начин да изтръгне Вики от ръцете му. Ала не биваше да забравя и за

ракшасите - Те се приближаваха незабележимо.

– Тя притежава повече сила, вместо само да те прави невидим за ракшасите.

Огърлицата лекува... и съхранява. Забавя стареенето. Погледни собствените си рани,

Джек. Сигурно си бил раняван и преди. Болят ли те толкова силно, колкото очакваше?

Кървят ли?

Джек наведе глава предпазливо. Ръцете и краката му бяха окървавени и го боляха,

но съвсем леко. После си спомни как раните на гърба и на лявото му рамо започнаха да

зарастват, след като си сложи огърлицата. Едва сега разбра защо.

– В момента носиш една от двете съществуващи огърлици на Пазителите на

ракшасите. Докато е на врата ти, тя те лекува и забавя стареенето ти, но махнеш ли я,

всяка една година от възрастта ти ще проличи веднага.

Джек се хвана за противоречието.

– Ти каза “двете съществуващи”. А огърлицата на баба ти? Онази, която аз

намерих?

Кузум се изсмя.

– Още ли не си се досетил? Няма никаква баба! Онази жена беше Колабати! Тя ме

следеше, за да разбере къде ходя нощем и тогава я нападнаха и ограбиха. Старицата,

която видя в болницата, беше Колабати, която умираше от възрастта си без огърлицата.

Щом я сложи на шията си, тя бързо се подмлади - изсмя се той. - Но сега, докато ние

разговаряме, Колабати става все по-стара и немощна!

Джек разсъждаваше трескаво. Опита се да не обръща внимание на думите на

Кузум. Това не можеше да е истина. Кузум само се опитваше да отвлече вниманието му

и да го обърка. Трябваше да се съсредоточи върху Вики и да я заведе на безопасно

място. Тя го гледаше с големите си сини очи, които го молеха да я изведе оттук.

– Губиш си времето, Кузум. Бомбите ще избухнат след двайсет и пет минути.

– Сигурно. И остарявам с всяка измината минута.

Джек забеляза, че индусът не носи огърлицата. Изглеждаше по-възрастен от преди.

– Къде е огърлицата ти?

– Свалих я, когато започнах да им говоря - каза Кузум и посочи ракшасите. - Инак

няма да виждат господаря си.

– Искаш да кажеш “баща си”, нали? Колабати ми каза какво означава Кака-джи.

Лицето на Кузум помръкна и за миг Джек помисли, че сега е моментът да действа.

Ала индусът продължи да го гледа и да говори.

– Онова, което някога човек е смятал за немислимо, се превръща в дълг, когато

богинята му заповяда.

– Дай ми детето! - извика Джек.

Този разговор не водеше до никъде. А времето летеше. Струваше му се, че чува

тиктакането на часовниковите механизми.

– Трябва да я спечелиш, Джек. В единоборство. Ще ти докажа, че един бързо

остаряващ еднорък бенгалец струва повече от вас, двуръките американци.

Джек го гледаше онемял от изумление.

– Говоря съвсем сериозно - добави Кузум. - Ти оскверни сестра ми, нападна кораба

ми и уби моите ракшаси. Предизвиквам те на дуел. Без оръжия. Ръкопашен бой. А

детето ще бъде награда за победителя.

Този човек беше ненормален! Живееше в средните векове. Джек не можеше да си

позволи риска да загуби. Спомни си как Кузум бе строшил вратата на лоцманската каюта

с един-единствен ритник. Не можеше да залага живота на Вики. Но от друга страна, как

да откаже? Направеше ли го, тогава за Вики не оставаше никаква надежда.

– Ти не си достоен противник за мен - заяви той. - Няма да е честно. Пък и нямаме

време.

– Остави достойнството на мен. И не се притеснявай за времето. Борбата няма да

продължи дълго. Приемаш ли?

Джек се вгледа изпитателно в него. Кузум вероятно възнамеряваше да го ритне в

слънчевия сплит, после в лицето и да го довърши. Джек реши да се възползва от

самочувствието му.

– Първо да изясним нещата. Ако спечеля, двамата с Вики напускаме кораба

невредими. А ако загубя...

– Ако загубиш, ще обезвредиш бомбите и ще ми оставиш детето.

Това беше истинско безумие... Ала колкото и да му беше неприятно да го признае,

идеята за ръкопашен бой с Кузум съдържаше някаква перверзна привлекателност.

Джек не можа да потисне тръпката на вълнение, която мина през тялото му.

Искаше му се да пипне този човек, да му причини болка и да му стори зло. Куршумите,

огнепръскачката и ножът бяха твърде безлични, за да отмъсти на Кузум за ужаса, който

бе причинил на Вики.

– Добре - съгласи се Джек, като се опита да говори спокойно. - Но как мога да бъда

сигурен, че ако спечеля, няма да насъскаш любимите си животни срещу мен?

– Това няма да бъде почтено - намръщен отговори Кузум. - Обиждаш ме само като

го казваш. Но за да успокоя съмненията ти, ще се бием на тази платформа, след като я

вдигнем извън обсега на ракшасите.

Джек не можа да измисли повече възражения. Пусна горелката и се приближи до

платформата.

Кузум се усмихна като котарак, който току - що е видял, че в капана му е влязла

мишка.

– Вики ще стои на платформата при нас - заяви Джек, разхлабвайки ремъците на

огнепръскачката.

– Разбира се. И за да ти покажа добронамереността си, дори ще й позволя да

държи огърлицата ми, докато се бием. - Той я хвана за ръката. - Тя е там горе на пода,

дете. Вземи я.

Колебливо, Вики протегна ръка и взе огърлицата. Държеше я така, сякаш беше

змия.

– Не искам това нещо! - проплака тя.

– Само я дръж, Викс - рече Джек. - Тя ще те защитава.

Кузум понечи отново да придърпа детето към себе си. Докато преместваше ръка

към гърлото й, Вики извика и се отскубна от него. Кузум посегна към нея, но страхът и

отчаянието бяха нейни съюзници. Тя се хвърли към Джек и се вкопчи в него, като

пищеше:

– Не му позволявай да ме хване, Джек! Не му позволявай!

Вики беше при него!

Зрението му се замъгли от вълнение. Той притисна до себе си треперещото телце

на Вики. С едно - единствено движение Джек вдигна горелката с дясната си ръка и обви

лявата около Вики, за да хване предната дръжка на огнепръскачката. После я насочи

срещу Кузум.

– Върни ми детето! - изкрещя индусът и се втурна към края на платформата.

Внезапното му движение накараха ракшасите да се размърдат, да изръмжат и да

тръгнат напред.

– Тя е моя!

– Не - тихо каза Джек. - Сега си в безопасност, Викс.

Тя беше в ръцете му и никой не можеше да му я отнеме. Джек тръгна заднешком

към предния трюм.

– Не мърдай! - изрева Кузум.

Беше толкова разгневен, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка и пяна.

– Още една крачка и ще кажа на ракшасите къде сте. Ще ви разкъсат на парчета.

Ела тук и да се бием, както се споразумяхме.

Джек поклати глава.

– Тогава нямах какво да губя. А сега имам Вики.

Нямаше никакво намерение да я пуска.

– Нямаш ли малко доблест? Нали се съгласи да се бием?

– Излъгах - отговори Джек и натисна спусъка.

Струята напалм порази Кузум право в гърдите, обхвана го и го погълна. Той издаде

пронизителен и дрезгав писък и протегна ръка към Джек и Вики. Сетне горящото му

тяло се скова. Той падна от платформата с протегната ръка, като се мяташе и се гърчеше

конвулсивно. Джек обърна лицето, на Вики към себе си, за да не гледа. Накани се да

пусне срещу Кузум още една струя напалм, но индусът се олюля, завъртя се и се

строполи мъртъв пред ракшасите си...

Чудовищата пощуряха!

Започнаха да подскачат лудешки и да се дерат едно друго. Не можеха да намерят

Джек и Вики, затова се сбиха помежду си. Сякаш демоните от ада бяха решили да се

разбунтуват. Всички, с изключение на един...

Ракшасът с белега на долната устна стоеше настрана. Стрелкаше очи във всички

посоки, сякаш усещаше присъствието на хората, макар че не ги виждаше.

Понесъл Вики, Джек тръгна по коридора към предния трюм. Там се боричкаха три

ракшаса, преплели тела. Джек ги напръска с напалм, после се обърна и хукна.

Преди да влезе в предния трюм, той насочи огнената струя първо пред себе си, за

да обезвреди ракшасите, които се криеха в дъното на коридора, сетне към пода, за да

унищожи малките и да ги отстрани от пътя си. Скочи на платформата и натисна най-

горното копче.

Асансьорът започна да се издига и Джек понечи да остави Вики на дъските, но тя

не искаше да се отделя от него. Ръцете й бяха вкопчени във врата му. Със свободната си

ръка той бръкна в сандъка с бомбите и нагласи часовниковите им механизми за 4:45.

Дотогава оставаха по-малко от двайсет минути.

Ракшасите започнаха да нахлуват в предния трюм през люка и отворите на

щирборда. Видяха, че платформата се издига и се отправиха към нея.

– Те идват за мен, Джек! - изпищя Вики. - Не им позволявай да ме хванат!

– Всичко е наред, Викс - каза колкото може по-утешително той и насочи огнената

струя към тях.

Когато платформата най-после се отдалечи извън обсега им, Джек се отпусна.

Падна на колене и зачака асансьорът да стигне догоре.

Изведнъж от тълпата се откъсна един ракшаса и се хвърли нагоре. Джек се стресна,

изправи се и насочи горелката към него.

– Това е онзи, който ме доведе тук! - извика Вики.

Джек го позна. Ракшасът с белега на устната полагаше последни усилия да хване

Вики. Пръстите на Джек натиснаха спусъка, но пламъкът не стигна до чудовището.

Ноктите на ракшаса за малко не се вкопчиха в платформата, но сигурно успя да се закачи

за долната й част, защото асансьорът се разтресе и изскърца, но продължи да се

изкачва. Джек не знаеше дали ракшасът се държи отдолу или е паднал, ала нямаше

намерение да поглежда.

Занесе Вики до вътрешния ъгъл на платформата и зачака там, стиснал

огнепръскачката. Покажеше ли се ракшасът, щеше да запали главата му.

Но чудовището не се появи. Когато асансьорът спря, Джек пусна Вики, за да се

изкачи по стълбата преди него. От гънките на мократа й нощничка падна нещо -

огърлицата на Кузум.

– Сложи си я, Викс - рече той и понечи да я закопчае на шията й.

– Не! - изпищя детето и блъсна ръцете му. - Не я искам!

– Моля те, Викс. Виж, и аз имам същата.

– Не!

Тя тръгна нагоре по стълбата. Джек напъха огърлицата в джоба си. Вики

непрекъснато поглеждаше към края на платформата. Вече се боеше от всичко.

Изчака я да мине през люка, сетне я последва, без да изпуска от очи края на

платформата. Бързо се промъкна през тесния отвор и вдъхна соления нощен въздух.

Вики сграбчи ръката му.

– Как ще избягаме оттук, Джек? Аз не мога да плувам.

– Няма да се наложи, Викс. Докарал съм лодка.

Той я хвана за ръката и я заведе до трапа. Щом видя гумената лодка, Вики се

отскубна от него и хукна надолу по стълбите. Джек се обърна към палубата и се

вцепени. Забеляза някакво движение между двата трюма, или така му се стори. Нервите

му бяха изопнати до скъсване. Във всяка сянка му се привиждаше ракшаса.

Слезе на кея, обърна се и заля с огън трапа и палубата. Горелката изсъска и

потрепери в ръката му. Огнената струя секна. Цилиндърът с напалм беше празен. От

горелката излизаше само въглероден окис. Джек разхлаби ремъците на огнепръскачката

и я остави на най-долното стъпало на горящия трап. По-добре да се взриви с кораба,

отколкото да плава из залива. После развърза найлоновото въже и изтласка лодката от

кея.

Беше успял!

Прекрасно чувство - двамата с Вики бяха живи и здрави и се бяха измъкнали от

товарния кораб. А само до преди няколко минути беше почти загубил надежда. Ала още

не бяха в безопасност. Трябваше да се отдалечат достатъчно от кораба и да стигнат до

брега, преди да са избухнали бомбите.

Стисна греблата и започна да гребе, като гледаше как товарният кораб чезне в

мрака. Манхатън беше зад гърба му и се приближаваше с всеки удар на веслата. Джиа и

Ейб сигурно още не се виждаха. Вики клечеше на кърмата на лодката и обръщаше глава

ту към кораба, ту към сушата.

Джек загреба по-бързо. Усилието му причини изненадващо малко болка. Би

трябвало сега да бъде в агония от дълбоката рана в лявото рамо, от многобройните

рани по тялото, където плътта му беше откъсната от зъбите на жестоките малки

ракшаси. Огърлицата явно имаше лечебна сила.

Но наистина ли можеше да запазва младостта? И после, когато я махнеш,

изведнъж да остарееш? Ето защо Колабати бе отказала да му я даде, когато бяха

заключени в лоцманската каюта. Наистина ли в момента Колабати се превръщаше в

старица? Джек си спомни как крадецът Рон Даниелс се кълнеше, че предишната нощ не

е ограбвал възрастна жена. Вероятно това обясняваше страстта на Колабати - Джек й бе

върнал огърлицата.

Бяха на половината разстояние до брега. Джек пусна едното гребло и докосна

огърлицата на врата си. Може би нямаше да е лошо да я задържи. Човек никога не знае

кога...

– Какво беше онова? - попита той. - Видя ли нещо?

– Сигурно някоя риба.

Джек знаеше, че в нюйоркския залив няма толкова големи риби. Вероятно

огнепръскачката бе паднала във водата. Това би било прекрасно обяснение за силния

плясък. Но колкото и да се опитваше, Джек не можеше да го приеме.

Побиха го ледени тръпки от страх.

Започна да гребе още по-бързо.

28.

Джиа не можеше да държи ръцете си на едно място. Те сякаш се движеха сами.

Беше сигурна, че ще полудее, ако скоро не се случи нещо. Струваше й се, че Джек е

заминал преди цяла вечност.

Беше направила пътека в пясъка от ходене напред - назад. Спря и се вторачи в

товарния кораб. Доскоро той беше само една сянка, но преди няколко минути лумна в

пламъци. По корпуса му се стрелкаше огнена линия. Ейб каза, че Джек действа с

огнепръскачката, но нямаше представа какво е намислил. През бинокъла му се струвало,

че гори трапът, следователно Джек изгарял мостовете след себе си.

Джиа продължи да чака - по-разтревожена от всякога - за да види дали Джек ще

доведе Вики. И изведнъж съзря една жълта точка, както и ритмичните проблясвания на

греблата, които се потапяха и излизаха от водата.

– Джек! - извика тя. Съзнаваше, че той няма да я чуе, но не можеше да се сдържа

повече. – Намери ли я?

След секунди се разнесе пискливото гласче, което толкова много обичаше.

– Мамо! Мамо!

Обзе я радост и облекчение. Джиа избухна в сълзи и се приближи до края на кея,

готова да скочи и да заплува към лодката. Ала Ейб я хвана.

– Само ще ги забавиш - рече той и я дръпна. - Ще стигнат по-бързо, ако стоиш тук.

Джиа едва успяваше да се владее. Гласът на Вики не й беше достатъчен. Трябваше

да докосне и да прегърне детето си, за да се увери, че е отново при нея. Но Ейб имаше

право - трябваше да остане на кея.

Някакво движение на ръката на Ейб привлече вниманието й. Той бършеше сълзите

си. Джиа го прегърна през кръста.

– От вятъра е - подсмърчайки каза той. - Очите ми са много чувствителни.

Тя кимна и пак се вторачи във водата. Повърхността й беше гладка като стъкло.

Нямаше никакъв ветрец. Лодката се приближаваше бързо.

След няколко минути Джиа видя Вики, която клечеше срещу Джек, усмихваше се и

махаше с ръка.

Лодката се допря до кея и Джек й подаде Вики.

Джиа я притисна до гърдите си. Да, това беше нейната Вики! Жива и здрава!

Замаяна от радост, тя я завъртя, като я целуваше, милваше и обещаваше, че никога

няма да я оставя сама.

– Задушаваш ме, мамо!

Джия отслаби прегръдката си, но не я пусна.

Вики започна да шепне в ухото й.

– Едно чудовище ме измъкна от спалнята, мамо. Понесе ме, скочи в реката и...

Чудовище... Значи Джек не беше откачил. Джиа го погледна. Той стоеше до Ейб и й

се усмихваше, но непрекъснато поглеждаше през рамо към водата. Изглеждаше ужасно

- целият в кръв и със скъсани дрехи. Но в очите му блестеше гордост.

– Никога няма да забравя това, Джек - каза тя, а сърцето й беше готово да се

пръсне от благодарност.

– Не го направих само заради теб - отговори той и пак погледна към водата. Какво

ли търсеше? - Ти не си единствената, която обича Вики.

– Знам.

Джек беше неспокоен. Погледна часовника си.

– Да се махаме оттук, а? Не искам да ме хванат, когато корабът избухне. Да се

качваме в микробуса.

– Да избухне ли?

Джиа не разбираше какво става.

– Да. Бум! Сложих десетина запалителни бомби, които ще се взривят след около

пет минути. Вие с Вики се качете в микробуса, а ние ще дойдем след малко.

Двамата с Ейб започнаха да издърпват лодката на брега.

Джиа отваряше вратата на микробуса, когато чу силен плисък и вик зад гърба си.

Обърна се и застина от ужас при вида на някакъв черен, мокър и лъскав силует, който

излизаше от водата. Съществото изскочи на кея и се блъсна в Джек, който падна с

главата напред в пясъка.

Все едно не го видя, че е там. Джиа чу, че Ейб извика: “Господи!”, блъсна

чудовището с лодката, но то протегна нокти и я съдра.

Това беше един от ракшасите, за които им бе разказал Джек. Нямаше друго

обяснение.

Вики изпищя и скри лице в косите на майка си.

– Това е чудовището, което ме отвлече, мамо! Не ме давай!

Нещото се приближи до Ейб и се извиси застрашително над него. Той захвърли

спуканата лодка и отстъпи назад. В ръката му изневиделица се появи пистолет. Започна

да стреля. Улучи съществото шест пъти, но куршумите не му оказаха никакво

въздействие. Джиа ахна, като видя, че Ейб се спъна на ръба на кея. Разпери ръце и се

опита да запази равновесие, но падна "във водата и се скри от погледа й.

Ракшасът мигновено загуби интерес към него и се обърна към Джиа и Вики. Очите

му се фокусираха в тях и той се втурна напред.

– Той пак идва да ме вземе, мамо!

Джиа видя, че Джек се претърколи и се изправи на колене. Разтърси глава и се

огледа, сякаш не знаеше къде се намира. Тя набута Вики в микробуса и седна зад

волана. Превъртя ключа, но преди да успее да включи на скорост, ракшасът стигна до

микробуса.

Двете с Вики започнаха да пищят, когато ноктите на чудовището пронизаха

металния капак. То се издърпа отгоре и застана пред стъклото. Отчаяна, Джиа включи на

задна скорост и натисна газта. Микробусът потегли сред облаци от летящ пясък и за

малко не изхвърли ракшаса...

Но съществото запази равновесие, разби стъклото и посегна към Вики. Джиа се

хвърли надясно, за да закрие Вики с тялото си. Микробусът заседна в пясъка и спря.

Джиа чакаше ноктите на чудовището да се впият в гърба й, но не усети болка. Дочу

обезумял човешки вик.

Вдигна глава. Ракшасът беше още върху капака на микробуса, но вече не

протягаше ръце към Вики. Чудовището се опитваше да се избави от хватката на някакво

привидение, което се бе вкопчило в гърба му.

Джек! И викът се бе изтръгнал от неговото гърло. Джиа зърна лицето му - Толкова

изкривено от ярост, че приличаше на безумец. Вратните му жили се опънаха, когато

протегна ръце и заби нокти в очите на ракшаса. Съществото започна да се мята напред-

назад, но не можеше да го изхвърли от гърба си. Накрая посегна назад, освободи се от

него и го запрати някъде надалеч.

– Джек! - извика Джиа.

Нямаше начин да спрат това чудовище.

Но вероятно можеше да го надбяга. Тя отвори вратата и слезе, като дърпаше Вики

след себе си. Ракшасът я видя и се качи на покрива на микробуса. Джиа хукна. Обувките

й се напълниха с пясък и тя затъна. Събу ги, погледна през рамо и видя, че ракшасът се

готви да скочи върху нея.

И в същия миг нощта се превърна в ден.

Блясъкът изпревари гръмотевицата от експлозията. Силуетът на приклекналият

ракшаса се очерта на бялата светлина, която засенчи звездите. После се чу взривът.

Ракшасът се обърна и Джиа разбра, че сега е моментът да избяга.

29.

Сякаш бяха допрели три нажежени до червено железа до гърдите му.

Джек се претърколи на една страна и се опита да седне в пясъка, когато чу първата

експлозия. Видя, че ракшасът се втурна към пламналия кораб, а Джиа побягна.

Кърмата на кораба се превърна в кълбо от оранжев пламък, последван веднага от

бял блясък в предната част на корпуса - останалите запалителни бомби се бяха взривили

едновременно. Към небето се вдигна пушек, огън и останки от кораба. Джек знаеше, че

нищо няма да оцелее от този ад.

Всички ракшаси бяха мъртви. С изключение на един. И той заплашваше живота на

двете същества, които Джек обичаше най-много на този свят. Обезумя, като видя, че

чудовището посяга към Вики през счупеното стъкло на микробуса. Сигурно следваше

заповедта, която Кузум му бе дал - да донесе човека, вкусил еликсира. Ракшасът

приемаше мисията си много сериозно. Въпреки че неговият Кака-джи беше мъртъв, а

Майката - изчезнала, чудовището имаше намерение да върне Вики на товарния кораб.

Джек чу плисък и се обърна наляво. Ейб се измъкваше от водата. Лицето му

пребледня, като видя, че ракшасът е на покрива на микробуса. Нямаше да може да

помогне на Джек.

Джиа не можеше да надбяга ракшаса, особено като носеше Вики. Джек трябваше

да направи нещо. Но какво? Никога не се бе чувствал толкова безпомощен и слаб!

Винаги беше в състояние да се противопостави, но не и сега. Силите му бяха

изразходвани. Не знаеше как да спре ракшаса. След миг чудовището щеше да се обърне

и да хукне след Джиа... и Джек нямаше да може да го спре.

Той се изправи на колене и изохка от болка. На гърдите и стомаха му имаше три

дълбоки рани-там, където ракшасът го бе одрал с ноктите си. Едва успя да стане.

Приготви се да препречи пътя на ракшаса. Знаеше, че няма да го спре, но поне можеше

да го забави.

Чудовището скочи от покрива на микробуса и хукна... но не след Джиа и Вики,

нито към Ейб. Изтича до края на кея и се вторачи в пламъците, обхванали гнездото му.

Заливът се осея с метални отломки и горящи дъски, които съскаха и вдигаха пара, щом

докоснеха водата. Ракшасът отметна назад глава и нададе неземен вой - Толкова

нещастен и печален, че Джек го съжали. Целият смисъл на живота му бе изчезнал.

Изрева още веднъж, после се гмурна във водата. Започна да плува с мощни удари и се

насочи към петното от пламнало гориво. Джек си помисли, че чудовището иска да

сподели съдбата на събратята си.

Джиа бързаше към Джек. Мокрият Ейб също се приближаваше към него.

– Едно време баба ми ме плашеше с приказки за зли духове - задъхан рече Ейб. -

Ама сега наистина видях един от тях.

– Отиде ли си чудовището? - повтаряше Вики, като въртеше глава и се вглеждаше в

дългите сенки, които пожарът хвърляше върху залива. - Наистина ли вече го няма?

– Свърши ли всичко? - попита Джиа.

– Така мисля. Надявам се.

Джек се обърна и тя ахна, като видя раните на гърдите му.

– Джек! Гърдите ти!

Той махна остатъците от ризата от разкъсаната си плът. Кървенето беше спряло и

болката намаляла... Това явно се дължеше на огърлицата.

– Дребна работа. Няколко драскотини. Изглеждат много по-опасни, отколкото са

всъщност.

После чу полицейските сирени и добави:

– Ако не приберем нещата и не се разкараме оттук, ще се наложи да отговаряме

на много въпроси.

Двамата с Ейб сложиха съдраната гумена лодка в микробуса и се качиха. Този път

зад волана седна Ейб. Той отстрани парчетата от счупеното стъкло с опакото на дланта

си и включи мотора.

– Ще бъде истинско чудо, ако стигнем, без да ни спрат заради предното стъкло.

– Ще кажем, че са го счупили хулигани - рече Джек, после се обърна към Вики,

която се бе сгушила в майка си, и погали ръчичката й. - Вече си в безопасност, Викс.

– Да - усмихна се Джиа. - Благодаря ти, Джек.

Той видя, че детето заспива.

– Няма защо, такава ми е работата.

Джиа не отговори, само го хвана за ръката. Джек я погледна в очите и видя, че в

тях вече не се спотайва страх. Отдавна копнееше за този поглед. Видът на спокойно

заспалата Вики беше наградата за болките и ужаса му, а изражението в очите на Джиа

го караше да се чувства блажен.

Тя се облегна назад и затвори очи.

– Наистина ли всичко свърши?

– За вас, да. За мен... има още един нерешен въпрос.

– Жената... - рече Джиа.

Думата не прозвуча като въпрос.

Джек кимна и се замисли какво ли става с Колабати.

– Първо остави мен, Ейб. После закарай Джиа вкъщи.

– Но ти имаш нужда - от лекар! - възрази тя.

– Лекарите задават твърде много въпроси.

– Тогава ела с мен. Ще почистя раните ти и ще ги превържа.

– Добре. Ще дойда веднага щом свърша работата в апартамента си.

Джиа присви очи.

– Защо е толкова важно да я видиш веднага?

– Взел съм нещо нейно и трябва да й го върна - отговори той и посочи огърлицата

на врата си.

– Не може ли да почака?

– Боя се, че не. Взех я, без да й кажа, а разбрах, че тя отчаяно се нуждае от нея.

Джиа не отговори.

– Ще дойда веднага, щом мога.

Тя обърна лице срещу въздушната струя и се вторачи напред.

Джек въздъхна. Как да й обясни, че жената може би остарява с години с всеки

изминат час и вероятно вече е грохнала старица? Как да убеди Джиа в това, след като

самият той не го вярваше?

Остатъкът от пътуването премина в мълчание. Ейб пое по Хъдсън Стрийт, сетне

зави по Пето авеню и излезе на Сентрал Парк Запад. Видяха няколко полицейски коли,

но ченгетата не забелязаха счупеното стъкло.

– Благодаря ти за всичко, Ейб - каза Джек, когато микробусът спря пред

апартамента му.

– Искаш ли да те изчакам?

– Може да се забавя. Благодаря ти още веднъж. Утре сутринта ще си оправим

сметките.

– Ще приготвя квитанцията.

Джек целуна спящата Вики и слезе. Беше схванат и раните го боляха.

– Ще дойдеш ли у нас? - попита Джиа и най-после го погледна.

– Веднага, щом мога - отговори той, доволен, че поканата е още в сила. - Стига да

искаш.

– Искам.

– Тогава ще бъда при теб след около час. Обещавам.

– Ще се справиш ли?

Джек й беше благодарен за загрижеността.

– Разбира се.

Той тръшна вратата и ги изчака, докато потеглят. После започна да се качва към

третия етаж. Стигна до вратата на апартамента си, извади ключа и взе да се колебае.

Побиха го ледени тръпки. Какво ли го очакваше от другата страна? Искаше му се

Колабати, която познаваше, да спи в леглото му. Щеше да остави двете огърлици на

нощното шкафче и да тръгне към апартамента на Джиа. Това би било най-лесният

начин. Колабати щеше да разбере, че брат й е мъртъв, без да се налага да й го казва. А

сетне, когато се върнеше, тя щеше да си е отишла.

Отвори вратата и влезе в хола. Беше тъмно. Дори лампата в кухнята беше

изгасена. Единствената слаба светлина мъждукаше от спалнята. Чуваше се дишане -

учестено, неравно и хъхрещо. Джек се приближи до вратата.

– Колабати?

Разнесе се тежка въздишка, кашлица и стенание. Някой се надигна от леглото. Една

съсухрена, излиняла и прегърбена фигура с тънки рамене пристъпи към него и Джек по-

скоро почувства, отколкото видя протегнатата й ръка.

– Дай ми я!

Гласът приличаше на приглушено стържене - досущ змия, пълзяща в сухо сено.

– Върни ми я!

Но ритъмът и произношението бяха непогрешими - Това беше Колабати.

Джек се опита да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало. С треперещи ръце

той откопча огърлицата от врата си, после извади огърлицата на Кузум.

– Връщам ти я с лихва - успя да изрече той и пусна двата накита в протегнатите й

длани, отбягвайки допира до кожата й.

Колабати или не разбра, или й беше все едно, че вече притежаваше две огърлици.

Обърна се бавно и закуцука към спалнята. Светлината я озари за миг. Джек се извърна

при вида на сбръчканото й тяло, прегърбените рамене и подутите от артрит стави.

Колабати беше старица. Тя се скри зад ъгъла и Джек остана сам в стаята.

Обзе го непреодолима немощ. Приближи се до креслото край прозореца, който

гледаше към улицата, и седна.

Най-после всичко свърши.

Кузум и ракшасите му бяха мъртви. Вики беше в безопасност в дома си. Колабати

се подмладяваше в спалнята. Джек изпита настойчиво желание да се промъкне там и да

види как се преобразява... да наблюдава как става млада. Може би едва тогава щеше да

повярва във вълшебствата.

Вълшебства... Въпреки всичко, което видя и преживя, още му беше трудно да

повярва в тях. Нямаше логика. Те не се подчиняваха на правилата...

И все пак - защо да не види как всъщност Колабати се подмладява?

Опита се да стане, но установи, че не може. Нямаше никакви сили. Отпусна се и

затвори очи. Спеше му се...

Стресна го някакъв шум. Отвори очи и разбра, че е задрямал. Небето беше озарено

от мъглявата млечнобяла светлина на зората. Беше спал най-малко един час. Някой се

приближаваше зад гърба му. Опита се да се обърне, но откри, че може да движи само

главата си. Раменете му бяха приковани към креслото и бяха толкова немощни...

– Джек?

Това беше гласът на Колабати. Младата Колабати, която познаваше.

– Добре ли си, Джек?

– Да - едва отговори той.

Огърлицата беше на шията й. Не беше на трийсет както преди, но възрастта й

можеше да се определи на около четирийсет и пет години.

– Не, не си! Креслото и подът са в кръв!

– Ще се оправя.

– Вземи. Дай да ти я сложа.

Тя извади огърлицата на Кузум.

– Не!

Джек не искаше да има нищо общо с огърлиците.

– Не се прави на идиот! Тя ще ти даде сили, докато те закарат в болница. Раните ти

започнаха да кървят, след като я махна.

Тя понечи да сложи огърлицата на врата му, но той извърна глава.

– Не я искам!

– Ще умреш без нея, Джек!

– Няма. Ще оздравея - без вълшебства. Моля те, върви си.

Очите й изглеждаха тъжни.

– Сериозно ли говориш?

Той кимна.

– И двамата имаме по една огърлица. Можем да живеем дълго. Няма да сме

безсмъртни, но ще продължаваме да живеем. Без болести, с малко болка...

Много си хладнокръвна, Колабати. Дори не помисли за брат си. Не попита дали е

мъртъв. Как е умрял? Джек си спомни как му бе казала да вземе огърлицата на Кузум и

да й я донесе, твърдейки, че без накита брат й ще загуби властта си над ракшасите. Това

отчасти беше вярно - Кузум нямаше да контролира ракшасите, защото би умрял без

огърлицата. Кузум бе направил всичко възможно да намери нейната огърлица, а

Колабати не я беше грижа за него. Тя не знаеше какво е да си длъжник, когато са ти

направили услуга. Говореше за почтеност, но не притежаваше това качество. Макар и

луд, Кузум беше десет пъти по-човечен от нея.

Ала в момента Джек не можеше да й обясни всичко това. Нямаше сили. Пък и тя

едва ли би го разбрала.

– Моля те, върви си - повтори той.

Тя грабна огърлицата и я вдигна високо.

– Добре! Мислех, че си достоен за нея, че си човек, готов да удължи живота си

докрай и да го изживее пълноценно, но разбирам, че съм сгрешила! Затова стой тук, в

локвата от собствената си кръв, и умри, щом искаш! Такива като теб не ми трябват! Не

ме интересуваш!

Колабати напъха втората огърлица в гънките на сарито си и мина покрай Джек.

Той чу, че вратата на апартамента му се затвори с трясък и разбра, че е останал сам.

Опита да се изправи, но болка прониза всяка частица от тялото му. Сърцето му

затуптя и дишането му се учести.

Умираше ли?

При други обстоятелства тази мисъл би го хвърлила в паника, но в момента умът

му беше скован като тялото. Защо отказа да вземе огърлицата? Можеше да я задържи

поне за известно време. Какво се опитваше да докаже, като седеше тук, а кръвта му

изтичаше по креслото и килима? Разсъдъкът му беше замъглен.

В стаята беше студено - влажен студ, който проникваше в костите му. Опита се да

забрави за него и се замисли за изминалата нощ. Свърши хубава работа... Вероятно

спаси цяла Индия от един кошмар. Не че го беше грижа за Индия. Само Джиа и Вики

имаха значение за него. Той беше...

Телефонът иззвъня.

Беше невъзможно да вдигне слушалката.

Кой ли беше? Джиа? Може би. Сигурно се чудеше къде е. Надяваше се да е така.

Вероятно щеше да дойде да го потърси. Може би щеше дори да пристигне навреме.

Дано. Джек не искаше да умира. Искаше да живее дълго с Джиа и Вики. И да помни тази

нощ. Бе успял да въздейства върху хода на събитията. Той беше решаващият фактор.

Гордееше се с това. Дори баща му би се гордял с него... Ако можеше да му разкаже.

Джек затвори очи - трябваше да полага огромни усилия да ги държи отворени.

И зачака.

КРАЙ

СЪДЪРЖАНИЕ

ПЪРВА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

ШЕСТА ГЛАВА

СЕДМА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

ОСМА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

ДЕВЕТА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

Ф. ПОЛ УИЛСЪН

ПРОКЛЯТИЕТО

Американска, I издание

Превод Юлия Чернева

Редактор Балчо Балчев

Художествено оформление на корица "Megachrom"

Петър Христов

Компютърна обработка ИК "БАРД" ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 18

ИК "БАРД" ООД — София

жк "Яворов", бл. 12 - А, вх. II

тел. 46 46 59

Бележки

[←1]

Архитектурна школа, основана от Валтер Гропий в Германия през 1919, известна с адаптацията на науката и

техниката в изкуството и с експерименталното използване на метал, стъкло и др. в строежа на сградите. - Бел.пр.

[←2]

Последовател на джайнизма — индийско религиозно движение. Джайните претендират да са надмогнали всички

човешки желания и страсти. За тях е характерно вегетарианството и пълното непричиняване на зло на живи

същества. — Б. пр.

[←3]

“Песента на Бога”, написана около I век сл.Хр. от анонимен автор, но без съмнение един от най-гениалните

философи на Индия. - Б. пр.

[←4]

Член на най-висшето жреческо съсловие в Индия — Б. пр.

[←5]

Lumber (англ.ез.) — движа се тежко, тромаво, с трополене. - Б. пр.

[←6]

Foster (англ.ез.) — грижа се за изоставени деца. - Б. пр.

[←7]

Скрипец за изваждане на корабната котва. - Б. пр.

Document Outline

ПЪРВА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

ВТОРА ГЛАВА

ТРЕТА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ПЕТА ГЛАВА

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

ШЕСТА ГЛАВА⤊㸾੥湤潢樊ਵㄱ‰扪਼㰊⽃潵湴‭ㄴਯ䑥獴⁛㈳㜠〠删⽘奚‰‸㐱⸸㠹㠠湵汬崊⽆楲獴‵ㄲ‰⁒ਯ䱡獴‵㈵‰⁒ਯ乥硴‵㈶‰⁒ਯ偡牥湴‴㘲‰⁒ਯ偲敶‵㄰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＄℄ᔄᐄᰄက ጄᬄငሄဩਾ㸊敮摯扪ਊ㔱㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈳㜠〠删⽘奚‵‷㔰畬汝ਯ乥硴‵ㄳ‰⁒ਯ偡牥湴‵ㄱ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㄀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔱㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈳㤠〠删⽘奚‵″㜴畬汝ਯ乥硴‵ㄴ‰⁒ਯ偡牥湴‵ㄱ‰⁒ਯ偲敶‵ㄲ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔱㐠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈴㌠〠删⽘奚‵‸㌷畬汝ਯ乥硴‵ㄵ‰⁒ਯ偡牥湴‵ㄱ‰⁒ਯ偲敶‵ㄳ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㌀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔱㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈴㔠〠删⽘奚‵‶㔷畬汝ਯ乥硴‵ㄶ‰⁒ਯ偡牥湴‵ㄱ‰⁒ਯ偲敶‵ㄴ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㐀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔱㘠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈴㜠〠删⽘奚‵″㈠湵汬崊⽎數琠㔱㜠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔱㔠〠刊⽔楴汥
5.⤊㸾੥湤潢樊ਵㄷ‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔳‰⁒ 塙娠㔠㜱㘠湵汬崊⽎數琠㔱㠠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔱㘠〠刊⽔楴汥
6.⤊㸾੥湤潢樊ਵㄸ‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔳‰⁒ 塙娠㔠㈶㐠湵汬崊⽎數琠㔱㤠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔱㜠〠刊⽔楴汥
7.⤊㸾੥湤潢樊ਵㄹ‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔵‰⁒ 塙娠㔠㜷〠湵汬崊⽎數琠㔲〠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔱㠠〠刊⽔楴汥
8.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈰‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔵‰⁒ 塙娠㔠㌷㘠湵汬崊⽎數琠㔲ㄠ〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔱㤠〠刊⽔楴汥
9.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈱‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔷‰⁒ 塙娠㔠㜷〠湵汬崊⽎數琠㔲㈠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔲〠〠刊⽔楴汥
10.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈲‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㔹‰⁒ 塙娠㔠㌰㈠湵汬崊⽎數琠㔲㌠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔲ㄠ〠刊⽔楴汥
11.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈳‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㘱‰⁒ 塙娠㔠㈸㐠湵汬崊⽎數琠㔲㐠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔲㈠〠刊⽔楴汥
12.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈴‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㘷‰⁒ 塙娠㔠㌳㠠湵汬崊⽎數琠㔲㔠〠刊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔲㌠〠刊⽔楴汥
13.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈵‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㜵‰⁒ 塙娠㔠㈳〠湵汬崊⽐慲敮琠㔱ㄠ〠刊⽐牥瘠㔲㐠〠刊⽔楴汥
14.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㈶‰扪਼㰊⽃潵湴‭ㄱਯ䑥獴⁛㈷㤠〠删⽘奚‰‸㐱⸸㠹㠠湵汬崊⽆楲獴‵㈷‰⁒ਯ䱡獴‵㌷‰⁒ਯ乥硴‵㌸‰⁒ਯ偡牥湴‴㘲‰⁒ਯ偲敶‵ㄱ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＄Ḅ℄ᰄက ጄᬄငሄဩਾ㸊敮摯扪ਊ㔲㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈷㤠〠删⽘奚‵‷㔰畬汝ਯ乥硴‵㈸‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㄀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔲㠠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈸ㄠ〠删⽘奚‵‵㔴畬汝ਯ乥硴‵㈹‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ偲敶‵㈷‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔲㤠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈸㌠〠删⽘奚‵‵ㄸ畬汝ਯ乥硴‵㌰‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ偲敶‵㈸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㌀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔳〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈹㌠〠删⽘奚‵″㜴畬汝ਯ乥硴‵㌱‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ偲敶‵㈹‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㐀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔳ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㈹㔠〠删⽘奚‵‱㈲畬汝ਯ乥硴‵㌲‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ偲敶‵㌰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㔀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔳㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌰㔠〠删⽘奚‵‵㔴畬汝ਯ乥硴‵㌳‰⁒ਯ偡牥湴‵㈶‰⁒ਯ偲敶‵㌱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㘀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔳㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌰㔠〠删⽘奚‵‸㐠湵汬崊⽎數琠㔳㐠〠刊⽐慲敮琠㔲㘠〠刊⽐牥瘠㔳㈠〠刊⽔楴汥
7.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㌴‰扪਼㰊⽄敳琠嬳〷‰⁒ 塙娠㔠ㄷ㘠湵汬崊⽎數琠㔳㔠〠刊⽐慲敮琠㔲㘠〠刊⽐牥瘠㔳㌠〠刊⽔楴汥
8.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㌵‰扪਼㰊⽄敳琠嬳ㄷ‰⁒ 塙娠㔠㔹〠湵汬崊⽎數琠㔳㘠〠刊⽐慲敮琠㔲㘠〠刊⽐牥瘠㔳㐠〠刊⽔楴汥
9.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㌶‰扪਼㰊⽄敳琠嬳ㄹ‰⁒ 塙娠㔠㠲㐠湵汬崊⽎數琠㔳㜠〠刊⽐慲敮琠㔲㘠〠刊⽐牥瘠㔳㔠〠刊⽔楴汥
10.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㌷‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㈱‰⁒ 塙娠㔠㈴㠠湵汬崊⽐慲敮琠㔲㘠〠刊⽐牥瘠㔳㘠〠刊⽔楴汥
11.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㌸‰扪਼㰊⽃潵湴‭㈹ਯ䑥獴⁛㌲㔠〠删⽘奚‰‸㐱⸸㠹㠠湵汬崊⽆楲獴‵㌹‰⁒ਯ䱡獴‵㘷‰⁒ਯ偡牥湴‴㘲‰⁒ਯ偲敶‵㈶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＄ᐄᔄሄᔄ∄က ጄᬄငሄဩਾ㸊敮摯扪ਊ㔳㤠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌲㔠〠删⽘奚‵‷㔰畬汝ਯ乥硴‵㐰‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㄀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌲㔠〠删⽘奚‵′㔳畬汝ਯ乥硴‵㐱‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㌹‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌳ㄠ〠删⽘奚‵‷㜰畬汝ਯ乥硴‵㐲‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㌀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌳㔠〠删⽘奚‵‷㠸畬汝ਯ乥硴‵㐳‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㐀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㌠〠删⽘奚‵‸〶畬汝ਯ乥硴‵㐴‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐲‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㔀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㐠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㌠〠删⽘奚‵‵㔶畬汝ਯ乥硴‵㐵‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐳‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㘀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㔠〠删⽘奚‵‴㤶畬汝ਯ乥硴‵㐶‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐴‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㜀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㘠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㜠〠删⽘奚‵‷㜰畬汝ਯ乥硴‵㐷‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㐵‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㠀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔴㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㜠〠删⽘奚‵‷〠湵汬崊⽎數琠㔴㠠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔴㘠〠刊⽔楴汥
9.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㐸‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㐹‰⁒ 塙娠㔠㈱㈠湵汬崊⽎數琠㔴㤠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔴㜠〠刊⽔楴汥
10.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㐹‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㔹‰⁒ 塙娠㔠㈸㐠湵汬崊⽎數琠㔵〠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔴㠠〠刊⽔楴汥
11.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔰‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㘱‰⁒ 塙娠㔠㐲㠠湵汬崊⽎數琠㔵ㄠ〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔴㤠〠刊⽔楴汥
12.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔱‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㘷‰⁒ 塙娠㔠㘰㠠湵汬崊⽎數琠㔵㈠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵〠〠刊⽔楴汥
13.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔲‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㘷‰⁒ 塙娠㔠㔲畬汝ਯ乥硴‵㔳‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㔱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㄀㐀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔵㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌶㤠〠删⽘奚‵″㈠湵汬崊⽎數琠㔵㐠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵㈠〠刊⽔楴汥
15.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔴‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㜳‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㠠湵汬崊⽎數琠㔵㔠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵㌠〠刊⽔楴汥
16.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔵‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㠵‰⁒ 塙娠㔠㜵㈠湵汬崊⽎數琠㔵㘠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵㐠〠刊⽔楴汥
17.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔶‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㠷‰⁒ 塙娠㔠㌲〠湵汬崊⽎數琠㔵㜠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵㔠〠刊⽔楴汥
18.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔷‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㠹‰⁒ 塙娠㔠㈶㘠湵汬崊⽎數琠㔵㠠〠刊⽐慲敮琠㔳㠠〠刊⽐牥瘠㔵㘠〠刊⽔楴汥
19.⤊㸾੥湤潢樊ਵ㔸‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㤱‰⁒ 塙娠㔠㘸畬汝ਯ乥硴‵㔹‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㔷‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀　⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔵㤠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌹㜠〠删⽘奚‵‶〸畬汝ਯ乥硴‵㘰‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㔸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㄀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌹㤠〠删⽘奚‵′㐸畬汝ਯ乥硴‵㘱‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㔹‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㈀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐰㔠〠删⽘奚‵‸㈴畬汝ਯ乥硴‵㘲‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㌀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐰㔠〠删⽘奚‵‱㐲畬汝ਯ乥硴‵㘳‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㐀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐰㜠〠删⽘奚‵‴㠲畬汝ਯ乥硴‵㘴‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘲‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㔀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㐠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐱㌠〠删⽘奚‵‷㠸畬汝ਯ乥硴‵㘵‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘳‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㘀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐱㌠〠删⽘奚‵‱㤶畬汝ਯ乥硴‵㘶‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘴‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㜀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㘠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐲㜠〠删⽘奚‵‱〴畬汝ਯ乥硴‵㘷‰⁒ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘵‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㠀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐳㌠〠删⽘奚‵‷㌴畬汝ਯ偡牥湴‵㌸‰⁒ਯ偲敶‵㘶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾＀㈀㤀⸩ਾ㸊敮摯扪ਊ㔶㠠〠潢樊㰼 䱥湧瑨ㄠ㔴㜲㐠⽆楬瑥爠嬯䙬慴敄散潤敝 䱥湧瑨′〸㌰ 䑌‵㐷㈴‾㸊獴牥慭੸鳬밇恔嗺㻼�㶓駔䤦斒䤦斒䲒䤡ꅤ䠡ड䁂ଽ瑐倄嘄֬堐놋붗ႊ놬ᗋ꺋몮ꮫ꺮몮涍圠㏟珮릓䰂阭뿟﹟耧켽珮