Проклятието

Джек потисна чувството за заплаха, свали фотоапарата и бинокъла от врата си и ги

сложи до пилона. Въжето, с което корабът беше завързан за кея, имаше дебелина пет

сантиметра. Щеше да израни ръцете му, но нямаше да е трудно да се покатери.

Наведе се, стисна здраво въжето и се залюля над водата. После започна да се

изкачва. Влакната бяха твърди и остри и се забиваха в дланите му. С удоволствие

долепи ръце до гладката хладна стомана на перилата и надникна над тях. Огледа

палубата. Никакви признаци на живот.

7

Прехвърли се на кораба и приклекна до брашпила .

Побиха го тръпки. Дебнеше го опасност. Но къде? Корабът изглеждаше пуст. И все

пак имаше натрапчивото чувство, че някой го наблюдава.

Отново потисна страха си и се замисли как да стигне до каютите на горната палуба.

До надстройката имаше стотина крачки.

Приготви се и хукна покрай предното товарно отделение. После спря и зачака.

Нямаше никакъв признак, че някой го е видял. Изтича до предната стена на каютите на

горната палуба.

Долепен до нея, той откри няколко стъпала, изкачи ги и стигна до мостика.

Кабината на щурвала беше заключена, но през страничния прозорец Джек видя

множество сложни контролни уреди.

Може би това морско корито беше по-надеждно, отколкото изглеждаше.

Мина по мостика и започна да натиска дръжките на вратите. На втората палуба на

щирборда имаше една отворена. Коридорът вътре беше тъмен, с изключение на

аварийната крушка, която мъждукаше в дъното. Джек огледа трите каюти там.

Изглеждаха удобни. Само едната като че ли беше наскоро обитавана. Леглото не беше

оправено, а на масата лежеше разтворена книга на непознат език. Това поне

потвърждаваше присъствието на Кузум.

Джек слезе долу и провери каютите за екипажа. И в тях нямаше никой.

Пустотата, тишината и задушният въздух с мирис на мухъл започнаха да го дразнят.

Искаше му се да се върне на сушата, на чист въздух. Ала Кузум беше на борда, и Джек

нямаше да си тръгне, преди да го е намерил.

На долната палуба видя врата с надпис “Машинно отделение”. Тъкмо протягаше

ръка към дръжката, когато чу нещо.

Някакъв едва доловим звук, подобен на хор от баритони, скандиращи някъде

отдолу.

Джек се обърна и безшумно се придвижи към дъното на коридора. Там имаше

херметически затворен люк с голямо колело. Джек го завъртя в посока обратна на

часовниковата стрелка, очаквайки из кораба да отекне пронизително скърцане, което да

го издаде. Ала колелото беше смазано и люкът се отвори.

Миризмата го блъсна като физически удар и го разтърси от главата до петите.

Същата воня на гнило, която бе нахлула в апартамента му две нощи подред, само че

сега хиляди пъти по-силна.

Джек започна да се задушава и се пребори с импулса да избяга. Тук беше

източникът на зловонието. Тук щеше да разбере дали очите, които видя на прозореца

си, бяха реалност или плод на въображението му. Нямаше да позволи на миризмата -

колкото и да беше противна - да го принуди да се върне.

Влезе в тъмния коридор и вдъхна влажния въздух. С всяка измината крачка

смрадта се засилваше и ставаше все по-осезаема. На двайсет крачки пред него

блещукаше слаба светлина. Джек тръгна към нея, минавайки покрай малки складове,

които изглеждаха празни. Поне така се надяваше.

Скандирането заглъхна, но се чуваше някакво шумолене и говор на чужд език.

Можеше да се обзаложи, че е бенгалски.

Стигна до дъното на коридора и забави ход. Там светлината беше по-ярка. Беше

вървял към кърмата. Вероятно се намираше почти до главното товарно помещение.

Имаше още един коридор, който водеше към предния трюм. Джек стигна до него

и предпазливо надникна зад ъгъла. Онова, което видя, го накара да затаи дъх и да се

втрещи.

Високите черни железни стени се извисяваха нагоре и се губеха в мрака. По тях лудуваха

буйни сенки. По лепкавата им повърхност блестяха капки влага, които отразяваха

светлината на два газени фенера, поставени на издигната платформа. Стената там беше

в различен цвят - кървавочервен, а на нея бе изобразена многоръка черна богиня. А

между двата фенера стоеше Кузум, препасан само с дълго парче плат. Махнал бе дори

огърлицата. На лявото му рамо имаше ужасен белег, а дясната ръка беше вдигната. Той

крещеше нещо на родния си език на насъбралата се пред него тълпа.

Ала не индиецът привлече вниманието на Джек и го накара да стисне челюсти, за

да не извика от ужас и да вкопчи пръсти в хлъзгавите стени, а публиката му.

Четирийсет - петдесет същества с тъмносиня кожа, високи около два метра се бяха

скупчили в полукръг пред Кузум. Всяко имаше глава, тяло, две ръце и два крака, но не

бяха човеци. Размерите, начинът, по който се движеха и всичко останало ги отличаваше

коренно от хората. У тях имаше някаква чудовищна жестокост, съчетана с грациозността

на влечуго. Бяха някаква чудата смесица от влечуги и хуманоиди - безбожни хибриди,

но имаше и трети нюанс, който дори в най-кошмарния делириум не можеше да се

свърже с нищо съществуващо на тази земя. Джек видя огромните им криви зъби, като

на акули, лъскавите нокти на трите пръста на ръцете и жълтия блясък в очите им, докато

съществата наблюдаваха жестикулиращата фигура на Кузум.

Освен шокът и отвращението, които сковаха ума и тялото му, Джек почувства и

неистова инстинктивна омраза към онези чудовища. Реакцията му беше подсъзнателна.

Мигновена враждебност. Нещо в най-съкровените и примитивни дълбини на човешкото

му същество разпозна уродливите форми и разбра, че с тях не може да има мирно

съжителство.

И все пак, тази необяснима реакция бледнееше пред ужаса, който изпитваше. В

същия миг Кузум вдигна ръка и изкрещя нещо. Може би се дължеше на светлината, но

индиецът изглеждаше много по-възрастен. Тварите отговориха, като подеха същото

скандиране, което бе заглъхнало преди няколко минути. Едва сега Джек различи

звуците. Дрезгавите тътнещи гласове повтаряха едно и също:

– Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи!

После размахаха нокти и се вкопчиха в парчетата окървавена плът, която блестеше

в червено на потрепващата светлина.

Джек не знаеше как разбра, но беше сигурен, че вижда останките на Нели Пейтън.

Не издържа. Умът му отказа да приеме повече. Ужасът беше непознато чувство за Джек.

Но единственото, което осъзнаваше в момента, беше, че трябва да бяга, преди

разсъдъкът му да се е помрачил. Обърна се и хукна по коридора, без да се интересува

от шума, който вдига. Затвори люка след себе си, завъртя колелото, качи се на палубата

и се втурна към осветения от луната нос на кораба. Грабна въжето и се спусна на

пристана.

Взе бинокъла и фотоапарата си и побягна към улицата. Знаеше къде отива - при

единствения човек, който можеше да му обясни какво беше видял.

4.

Колабати посегна към домофона след второто иззвъняване. Отначало помисли, че

е Кузум. Но той не използваше домофона. Не беше виждала брат си, откакто

предишната вечер го изгуби на Рокфелер Плаза и цял ден стоя в апартамента с

надеждата, че той ще се отбие да се преоблече. Ала Кузум не се появи.

– Мис Бахти? - попита портиерът.

– Да?

– Извинете за безпокойството, но един мъж тук казва, че трябва да ви види. Не ми

се вижда много свестен, но настоява - поверително добави той.

– Как му е името?

– Джек. Само това ми каза.

Обля я топлина, когато чу името му. Но беше ли разумно да го пуска тук? Ако Кузум

се върнеше и ги завареше в апартамента си...

И все пак, Джек не би дошъл, ако не беше нещо важно.

– Поканете го да влезе.

Тя изчака нетърпеливо, докато вратата на асансьора се отвори, и излезе. Когато

съзря черните три четвърти чорапи, сандалите и бермудите на Джек, тя избухна в смях.

Нищо чудно, че портиерът не е искал да го пусне.

После видя лицето му.

– Джек! Какво има?

Той влезе и затвори вратата. Беше пребледнял, устните му бяха стиснати, а очите -

обезумели.

– Днес проследих Кузум...

Той млъкна в очакване на реакцията й. Тя разбра, че сигурно е намерил онова,

което предполагаше, но искаше да го чуе от устата му. Прикри страха си и придоби

безразлично изражение.

– И какво?

– Наистина ли не знаеш?

– Какво, Джек?

Той прокара пръсти през косата си и Колабати забеляза, че дланите му са мръсни и

окървавени.

– Какво е станало с ръцете ти?

Джек не отговори. Мина покрай нея, влезе в хола и седна на дивана. Без да я

поглежда, той се впусна в монотонен монолог.

– Проследих Кузум от сградата на Обединените нации до кораба му в Уест Сайд.

Видях го в едно от товарните отделения. Ръководеше някаква церемония с онези...

неща. Те държаха парчета сурово месо. Мисля, че беше човешка плът. Смятам, че знам

чия.

Силите напуснаха Колабати. Тя се подпря на стената, за да не падне. В Америка

наистина имаше ракшаси! И в дъното на цялата работа стоеше Кузум - съживяваше

древните ритуали, които трябваше да останат погребани. Но как? Яйцето беше в другата

стая!

– Мислех, че знаеш нещо за това - продължи Джек. - Кузум е твой брат и...

Колабати не го слушаше.

Яйцето...

Тя хукна към спалнята на брат си.

– Какво стана? - попита Джек, като най-сетне я погледна. - Къде отиваш?

Колабати не отговори. Трябваше да види яйцето. Как можеше да има ракшаси, без

да се използва яйцето? То беше последното оцеляло. Освен това беше необходим и

мъжки ракшас.

Невероятно!

Тя отвори гардероба и извади четвъртитото кошче. Беше съвсем леко. Вдигна

капака. Не... Яйцето беше там. Непокътнато. Но преди кошчето тежеше най-малко пет

килограма...

Колабати бръкна вътре и взе яйцето. То беше съвсем леко. Обърна го и видя

дупката. Пукнатините на счупената черупка бяха залепени.

Стаята се завъртя пред очите й.

Яйцето на ракшаса беше празно! То беше измътено отдавна!

5.

Джек чу, че Колабати извика - не от болка, а от отчаяние. Намери я коленичила на

пода в спалнята. Люлееше се напред - назад и стискаше някакъв предмет, голям колкото

футболна топка. По лицето й се стичаха сълзи.

– Какво се е случило?

– Празно е! - изхлипа тя.

– Какво имаше вътре?

– Женски ракшаси.

Ракшаса. Джек чуваше тази дума за втори път. Първият път беше в петък вечерта,

когато противната воня нахлу в апартамента му. Не беше необходимо да му обясняват

какво се бе излюпило от яйцето. То имаше тъмносиня кожа, мършаво тяло с дълги

крайници, остри зъби, три пръста с дълги нокти и яркожълти очи.

Развълнуван от тревогата й, той коленичи срещу Колабати. Измъкна полека яйцето

и я хвана за ръцете.

– Разкажи ми всичко.

– Не мога.

– Трябва.

– Няма да повярваш...

– Вече ги видях! Само трябва да разбера някои неща. Какви са те?

– Ракшаси.

– Досетих се. Но името не ми говори нищо.

– Това са демони. Има ги в бенгалските народни приказки. Навремето хората

плашели децата с тях, за да слушат... Единствено малцина избранници през вековете са

знаели, че ракшасите не са само суеверие.

– Предполагам, че ти и Кузум сте сред избранниците?

– Ние сме единствените. Ние сме последните Пазители на ракшасите. Членовете на

нашето семейство са били натоварени с грижата за ракшасите - да ги отглеждат, да ги

контролират и да ги използват съобразно законите в миналото. И до средата на

миналия век ние изпълнявахме това задължение неотклонно.

Тя млъкна. Изглеждаше потънала в размисъл.

– И какво е станало после? - нетърпеливо попита Джек.

– Британски войници нападнали храма на Кали, където нашите прадеди почитали

богинята. Избили всички, които видели, обрали, каквото могли, излели горяща газ в

пещерата на ракшасите и подпалили храма. Оцеляло само едно от децата на жреца и

жрицата. А в обгорялата пещера било намерено едно - единствено непокътнато яйце.

Женско. Без мъжко яйце, това означавало краят на ракшасите. И те изчезнали.

Джек докосна черупката. Ето откъде идваха всички ужасии. Трудно му беше да

повярва.

– Но аз ги видях с очите си, Колабати! Те не са изчезнали. На кораба има

петдесетина от тях.

– Кузум трябва да е намерил мъжко яйце. Излюпили са се заедно и са създали

гнездо.

Колабати го озадачи. Не искаше да мисли, че го прави на глупак.

– Все още не ми е ясно какви са ракшасите и какво правят.

– Те са демони...

– Дрън-дрън! Демоните са измишльотина! В онези същества нямаше нищо

свръхестествено. Те бяха от плът и кръв.

– Не си виждал такава плът, Джек. А кръвта им е почти черна.

– Черна, червена - все кръв.

– Не, Джек! - извика тя, стана и го хвана за раменете. - Не ги подценявай! Да не си

посмял! Те изглеждат слабоумни, но всъщност са много хитри. И е почти невъзможно да

бъдат унищожени.

– Тогава британците са си свършили добре работата.

Лицето й се изкриви от гняв.

– Провървяло им е! По една случайност са използвали единственото, което убива

ракшасите - огъня! Желязото отнема силите им, а огънят ги унищожава.

– Огън и желязо...

Джек разбра защо Кузум стоеше между двата фенера и защо държеше чудовищата

в кораб със стоманен корпус.

– Но откъде са се появили?

– Винаги са съществували.

Джек стана и я накара да се изправи.

– Не мога да повярвам. Те са устроени като хора, макар че не виждам как бихме

могли да имаме едни и същи прародители. Твърде са... различни - добави той и си

спомни за инстинктивната неприязън, която почувства, докато ги наблюдаваше.

– Според легендите, преди ведическите богове имало други, Древни богове, които

мразели хората и искали да обсебят нашето място на земята. За да направят това, те

създали богохулни пародии на човеци, въплъщаващи злото в хората, и ги нарекли

ракшаси. Това сме ние - лишени от обичта, почтеността и всички останали добродетели,

на които сме способни. Ракшасите са олицетворение на омразата, похотливостта,

алчността и насилието. Древните богове ги направили много по-силни от хората и им

насадили неутолим глад за човешка плът. Замисълът бил ракшасите да заемат мястото

на хората на планетата.

– Наистина ли вярваш в това?

Джек се смая, че Колабати говори като дете, което вярва в приказки.

Тя сви рамене.

– Ами, засега това е най-приемливото обяснение. Както и да е, хората се оказали

по-умни от ракшасите и се научили да ги контролират. Накрая всички ракшаси били

прогонени в Царството на Смъртта.

– Не всички.

– Така е. Моите прадеди затворили последното гнездо в няколко пещери в северен

Бенгал и отгоре построили храма си. Научили се да пречупват волята на ракшасите и

предавали тези знания от поколение на поколение. Когато родителите ни починаха,

баба даде яйцето и огърлиците на Кузум и мен.

– Знаех, че огърлиците играят някаква роля.

– Какво знаеш за тях? - рязко попита Колабати.

– Двата камъка в средата много приличат на очите на ракшасите. Вероятно

огърлицата е нещо като отличителен знак.

– Тя е много повече от това - по-спокойно продължи Колабати. - Тъй като не мога

да измисля по-подходяща дума, ще кажа, че огърлицата е вълшебна.

Джек се върна в хола и тихо се изсмя.

– Мислиш ли, че това е смешно?

– Не.

Той седна на един стол и пак се засмя. Смехът му го обезпокои - изглежда не

можеше да се владее.

– Само те слушам и приемам всяка дума за истина. И най-смешното е, че ти

вярвам. Това е най-абсурдната, фантастична и невероятна история, която съм чувал, и

въпреки това ти вярвам.

– Би трябвало. Това е истината.

– Дори и онова, че огърлицата е вълшебна?

Тя отвори уста да му обясни, но Джек вдигна ръка и продължи:

– Няма значение. Вече научих предостатъчно.

– Всичко е истина!

– Въпросът, който ме интересува много повече, е какво е твоето участие във всичко

това. Не може да не си знаела.

Колабати седна срещу него.

– В петък през нощта разбрах, че пред прозореца ти имаше ракшаса. Както и в

събота.

Джек вече се беше досетил за това, но имаше и други въпроси.

– Но защо беше дошъл при мен?

– Защото ти пи от еликсира, направен от тревата дурба, който привлича ракшасите

към набелязаната жертва.

Шишенцето на Грейс! Сигурно я бе отмъкнал ракшаса в нощта срещу вторник. А

Нели - снощи. Джек си спомни за късовете човешка плът и едва преглътна погнусата си.

Нели беше мъртва, но той - жив.

– Тогава защо не ме изядоха?

– Моята огърлица те защити.

– Пак ли огърлицата? Добре, разкажи ми за нея.

Колабати сложи ръка върху двата жълти камъка на накита си.

– Тя е предавана от поколение на поколение в продължение на много векове.

Тайната за изработката й е забравена отдавна. Огърлицата има... сили. Направена е от

желязо, което има власт над ракшасите. Онзи, който е носи, е невидим за тях.

– Колабати... - прекъсна я Джек.

Това вече беше прекалено.

– Истина е! Жив си, само защото аз те закрих с тялото си, когато ракшасите

дойдоха за теб! Аз те направих невидим за тях. Те помислиха, че апартаментът ти е пуст.

Ако не беше така, и ти щеше да си мъртъв като другите!

– Но защо са били убити?

– За да хранят гнездото. Ракшасите трябва редовно да ядат човешко месо. В голям

град като Ню Йорк сигурно не е било трудно да бъдат изхранени петдесетина от тях. Тук

има много пияници, бездомни и бегълци - хора, които не липсват на никого и

изчезването им едва би било забелязано.

Това обясняваше многобройните статии във вестниците за безследно изчезналите

бездомници. Джек скочи.

– Не говоря за тях! Става дума за две богати възрастни дами, които са станали

жертва на онези същества!

– Сигурно грешиш.

– Не.

– Нещо друго им се е случило. Последното, което Кузум би желал, е да го

заподозрат в отвличане на хора. Вероятно онези жени са пили от еликсира поради

някаква грешка.

– Възможно е.

Джек съвсем не беше доволен от това обяснение, но все пак имаше такава

вероятност. Той започна да се разхожда из стаята.

– Кои са били?

– Две сестри, Нели Пейтън снощи и Грейс Вестфален - миналата седмица.

Стори му се, че Колабати рязко затаи дъх, но когато се обърна, лицето й беше

спокойно.

– Разбирам - каза тя.

– Той трябва да бъде спрян.

– Знам, но не можеш да се обадиш на полицията.

Тази мисъл не бе и минавала през главата му. Не искаше да има взимане - даване

с ченгетата, но не каза това на Колабати. Искаше да разбере какви са нейните причини

да отбягва полицията. Брат си ли прикриваше?

– Защо не? Ще ги накараме да нападнат кораба, да арестуват Кузум и да унищожат

ракшасите.

– Защото няма да излезе нищо. Не могат да арестуват Кузум заради

дипломатическия му имунитет. Ще нападнат ракшасите, без да знаят какво имат пред

себе си. Ще загинат много хора. Ракшасите ще тръгнат из града и ще изяждат всеки,

който им попадне, а Кузум ще се измъкне.

Тя имаше право. Явно бе мислила по въпроса. Вероятно дори бе смятала сама да

предаде брат си на полицията. Горкото момиче. Това беше ужасна отговорност.

Трябваше да й помогне.

– Остави го на мен.

Колабати се изправи и застана пред Джек. Прегърна го през кръста и сложи глава

на гърдите му.

– Не. Аз ще говоря с него. Той ще ме послуша. Аз мога да го спра.

Много се съмнявам, помисли си Джек. Кузум беше откачен и не би се спрял пред

още едно убийство.

– Мислиш ли? - все пак той.

– Ние се разбираме. Преживели сме много. Сега, след като със сигурност знам, че

има гнездо на ракшаси, той ще ме послуша. Ще трябва да ги унищожи.

– Ще чакам тук с теб.

Тя се дръпна и се вторачи в него с ужасени очи.

– Не! Кузум не бива да те вижда тук. Ще се ядоса и няма да се вслуша в думите ми.

– Аз няма да...

– Сериозно говоря, Джек. Нямам представа какво ще направи, ако те завари тук с

мен и разбере, че си видял ракшасите. Той не трябва да узнава това. Тръгвай си и ме

остави да говоря сама с него.

Това не му хареса. Инстинктът му подсказваше да не излиза оттам, но думите й

звучаха разумно. Ако Колабати успееше да убеди брат си да унищожи гнездото на

ракшасите, най-деликатната част от проблема щеше да бъде решена. Ако не успееше - а

той се съмняваше, че ще стане така, Колабати поне щеше да го извади от равновесие,

докато Джек намереше начин да пристъпи към действие. Нели Пейтън беше смела жена

и човекът, който я бе убил, нямаше да се измъкне безнаказано.

– Добре - съгласи се той, - но внимавай. Не знаеш какъв би могъл да бъде

отговорът му.

Тя се усмихна и го погали.

– Тревожиш се за мен. Необходимо ми беше да го знам. Но не се притеснявай.

Кузум няма да се настрои срещу мен. Твърде сме близки.

Докато излизаше от апартамента, Джек се зачуди дали бе постъпил правилно. В

състояние ли беше Колабати да се справи с брат си? Можеше ли изобщо някой да го

контролира?

Излезе на улицата. Паркът беше тъмен и тих. Джек знаеше, че след тази нощ

чувствата му към мрака няма да са същите. И все пак файтоните возеха влюбени двойки,

таксита, коли и камиони фучаха по улиците, минаваха гуляйджии и служители, работили

до късно, както и самотни хора - без никой от тях да съзнава, че на един кораб в

пристанището на Уест Сайд група чудовища поглъщат човешко месо.

Ужасите, на които Джек бе станал свидетел, вече придобиваха нереални

измерения. Наистина ли ги беше видял?

Разбира се. Но сега те му се струваха недействителни. Може би това беше хубаво.

Вероятно привидната фантастичност щеше да му помогне да заспи, а после да намери

начин да се справи с Кузум и с чудовищата.

Взе такси и каза на шофьора да не минава през парка, а да го заобиколи.

6.

Колабати наблюдаваше през шпионката, докато Джек се качи в асансьора и

вратата се затвори след него.

Твърде много ли му беше разказала? Всъщност не си спомняше какво изтърси след

шока, който изживя, когато видя дупката в яйцето на ракшаси. Вероятно не беше

разкрила много. Толкова отдавна криеше тайни от хората, че това се бе превърнало в

неотменна част от природата й. Но въпреки това искаше да бъде сигурна.

Тя се съвзе и остави за по-късно тази грижа. Стореното-сторено. Тази нощ Кузум

щеше да се върне. След онова, което й бе казал Джек, тя беше убедена в това.

Вече всичко й беше ясно. Името. Вестфален. То обясняваше всичко. Само не

знаеше откъде Кузум бе намерил мъжкото яйце. И какво възнамеряваше да прави по-

нататък.

Вестфален... Мислеше, че брат й бе забравил това име. Но Кузум не забравяше

нищо - нито услуга, а още по-малко обида. Той никога нямаше да забрави името

Вестфален. Нито клетвата, свързана с него.

Колабати потрепери. Капитан Албърт Вестфален беше извършил ужасно

престъпление и заслужаваше същата смърт. Но не и потомците му. Не трябваше да

загиват невинни хора заради престъпление, извършено, преди да са били родени.

Но нямаше смисъл да се тревожи за тях. Трябваше да реши как да подходи към

Кузум. За да защити Джек, се налагаше да се преструва, че самата тя знае повече. Опита

се да си спомни името на изчезналата предишната нощ жена... Нели Пейтън. Трябваше

да намери начин да постави Кузум в положение на самоотбрана.

Колабати влезе в спалнята и взе празното яйце. Пусна черупката точно пред

вратата. Тя се разби на хиляди късчета.

Нервна и притеснена, тя седна на един стол и се опита да се успокои.

7.

Кузум спря за миг на прага на апартамента си. Колабати сигурно го чакаше и щеше

да го разпитва къде е бил през нощта. Беше готов с отговорите. Само трябваше да

прикрие въодушевлението, което вероятно сияеше на лицето му. Беше се отървал от

предпоследния Вестфален. Оставаше още само един и Кузум щеше да бъде освободен

от обета си. А сетне щеше да отплава за Индия.

Отключи вратата и влезе. Колабати седеше срещу него. Беше скръстила ръце и

крака, а лицето й беше безизразно. Той се усмихна и тръгна към нея, но нещо изскърца

в краката му. Наведе глава и видя счупената черупка на яйцето от ракшаси. В главата му

минаха хиляди мисли, но онази, която го жегна най-напред, беше: Колко знае Колабати?

– И така - рече той и затвори вратата. - разбрала си.

– Да, братко.

– Как...

– И аз искам да знам същото! - тросна му се тя.

Колабати говореше толкова уклончиво. Знаеше, че яйцето е било измътено. А

останалото? Кузум нямаше намерение да й казва нищо. Реши да действа по

предположението, че сестра му знае само за празното яйце.

– Не исках да ти казвам за яйцето - рече накрая той. - Толкова се срамувах. Грижех

се за него, но то се счупи...

– Кузум! - извика тя и скочи от стола със зачервено лице. - Не ме лъжи! Знам за

кораба и за жените от рода Вестфален.

Той се втрещи като поразен от мълния. Сестра му знаеше всичко!

– Как...

– Вчера те проследих.

– Проследила си ме?

Беше сигурен, че вчера й се изплъзна. Колабати сигурно блъфираше.

– Не си ли взе поука от последния път?

– Да забравим за това. Снощи те проследих до кораба ти.

– Това е невъзможно!

– Така си мислиш. Но аз чаках и наблюдавах цяла нощ. Видях, че ракшасите

излязоха и после се върнаха с плячката си. А днес научих от Джек, че Нели Пейтън, по

баща Вестфален, е изчезнала снощи.

Тя го гледаше гневно.

– Престани да ме лъжеш, Кузум. Мой ред е да попитам как е станало това.

Изумен, той влезе в хола и се отпусна на един стол. Трябваше да й разкаже всичко.

Е, почти всичко. Имаше нещо, което никога нямаше да сподели с нея - самият той едва

се осмеляваше да мисли за него. Но останалото можеше да й разкаже. Надяваше се, че

сестра му щеше да го разбере.

Кузум започна разказа си.

8.

Колабати наблюдаваше изпитателно брат си и следеше дали няма да я излъже.

Гласът му беше ясен и хладен, а изражението - спокойно, с едва забележим нюанс на

вина - като на съпруг, който изповядва някакъв несериозен флирт с чужда жена.

– Почувствах се объркан, след като ти напусна Индия. Сякаш загубих и другата си

ръка. Въпреки че последователите ми се тълпяха около мен, през повечето време бях

сам. Започнах да преосмислям живота си и всичко, което бях направил или не успях да

направя. Макар че влиянието ми растеше, аз се чувствах недостоен за доверието, което

толкова много хора имаха в мен. Какво друго бях сторил, освен че омърсих кармата си

и паднах до равнището на най-низшата каста? Признавам, че известно време тънех в

самосъжаление. Накрая реших да се върна в Баранагар, сред хълмовете. При останките

от Храма, който вече беше само гробница на нашите родители.

Той млъкна и я погледна в очите.

– Основите са още там. Вятърът бе издухал пепелищата, но камъкът беше на

мястото си, а пещерите на ракшасите - непокътнати. Сред хълмовете не живее никой.

Хората избягват да минават оттам. Останах сред развалините дни наред, опитвайки се

да се обновя. Молих се, постих, бродих из пещерите... Но нищо не се случи. Чувствах се

душевно опустошен и недостоен като преди. И после го намерих.

В очите му блесна пламъче, което постепенно се разгоря.

– Мъжко яйце! Непокътнато! Заровено в пясъка в една малка ниша в пещерите.

Отначало не знаех какво да правя с него. После ме осени прозрението - предоставяше

ми се втора възможност. Пред мен лежеше средството, с което можех да осъществя

всичко пропуснато в живота си, да пречистя кармата си и да я направя достойна за човек

от моята каста. Разбрах, че това е ориста ми - трябваше да отгледам гнездо с ракшаси и

да ги използвам, за да изпълня клетвата си.

Мъжко яйце. Кузум продължи да обяснява как е заблудил министерството на

външните работи и е успял да получи назначение в Лондон, но Колабати не го слушаше.

Спомни си как като дете бе ровила из останките на Храма и в пещерите, за да търси

мъжко яйце. Когато бяха млади, и двамата мислеха, че е техен дълг да отгледат ново

гнездо и отчаяно се нуждаеха от мъжко яйце.

– Установих се в посолството - продължаваше да разказва Кузум, - и започнах да

издирвам потомците на капитан Вестфален. Научих, че има четирима. Семейството явно

не е било многочислено, пък и неколцина са били убити в двете световни войни. За мое

учудване разбрах, че единият от тях, Ричард Вестфален, е още в Британия. Другите

трима бяха в Америка. Но това не ме възпря. Излюпих яйцата, чифтосах ги и създадох

гнездо. Досега съм премахнал трима. Остава още един член на рода Вестфален.

Колабати се успокои, че е останал само един - може би щеше да накара Кузум да

се откаже.

– Не са ли достатъчни три живота, Кузум? Това са невинни хора.

– Клетвата, Бати - рече той така, сякаш произнасяше името на някакво божество. -

Във вените им тече кръвта на онзи убиец, осквернител и крадец. И тази кръв трябва да

изчезне от лицето на земята.

– Не мога да ти позволя да направиш това, Кузум. Грехота е!

– Правилно е! - извика той и скочи. - Няма нищо по-справедливо от това!

– Не!

– Да!

Той се приближи до нея. Очите му блестяха.

– Трябва да ги видиш, Бати! Толкова са красиви! Изпълнени с решителност. Моля

те, ела с мен да ги видиш! Веднага ще разбереш, че такава е била волята на Кали!

Тя отвори уста да откаже, но мисълта да види гнездо на ракшаси тук, в Америка, я

отвращаваше и същевременно я блазнеше. Кузум явно долови колебанието й и настоя.

– Те са наше рождено право! Нашето наследство! Не можем да им обърнем гръб -

нито на миналото си!

Колабати продължаваше да се колебае. Но в края на краищата, огърлицата беше

на нея. Пък и нали беше едната от последните двама Пазители. Дължеше го на себе си и

на семейството си поне да отиде да ги види.

– Добре - бавно отговори тя. - Ще отида да ги видя. Но само веднъж.

– Чудесно! - въодушеви се Кузум. - Повярвай, все едно ще се върнеш назад във

времето. Ще видиш!

– Но това няма да промени мнението ми, че си убил невинни хора. Трябва да ми

обещаеш, че ще спреш.

– Ще обсъдим това по-късно - рече той и тръгна към вратата. - Пък и искам да ти

разкажа за другите си планове за ракшасите. Те не включват “невинни жертви”, както ги

наричаш.

– Какви са те?

Това не й хареса.

– Ще ти кажа, след като ги видиш.

Кузум мълчеше, докато пътуваха с таксито към доковете. Колабати се преструваше,

че знае точно къде отиват. Слязоха от колата и тръгнаха в мрака. Скоро се озоваха пред

един малък товарен кораб. Кузум я поведе към щирборда.

– Ако беше светло, щеше да видиш името на кърмата - “Аджит и Рупобати” - на

ведически!

Тя чу изщракване от джоба, в който Кузум бе пъхнал ръката си. Трапът забръмча и

започна да се спуска. Страхът и вълнението й нарастваха, докато се качваха на борда.

Луната беше ярка и озаряваше палубата в бледа светлина.

Кузум спря пред задния край на втория люк и коленичи до входа за долната

палуба.

– Те са долу, в товарното помещение - рече той и вдигна капака.

Разнесе се воня на ракшаси. Колабати извърна глава. Как ли понасяше Кузум тази

смрад? Той сякаш изобщо не я долавяше.

– Ела - каза той.

Тя го последва. В единия ъгъл на празния трюм имаше квадратна платформа.

Кузум натисна едно копче, платформата се разтресе и започна да се спуска. Колабати се

стресна и хвана брат си за ръката.

– Къде отиваме?

– Малко по-надолу. Погледни.

Тя се взря в мрака и видя очите им. Чу се сподавено ръмжене. Макар всички

доказателства и разказа на Джек, Колабати едва сега повярва, че в Ню Йорк има

ракшаси. Те бяха пред нея.

Не би трябвало да се плаши - нали беше Пазител, ала въпреки това се ужаси. Устата

й пресъхнаха, а сърцето й заблъска в гърдите.

– Спри, Кузум!

– Не се безпокой. Те не ни виждат.

Тя го знаеше, но това не я успокояваше.

– Спри! Върни ме горе!

Кузум натисна едно друго копче и асансьорът спря. Изгледа сестра си учудено,

после придвижи платформа нагоре. Колабати се отпусна, успокоена, че се отдалечава от

ракшасите, но съзнаваше, че дълбоко е разочаровала брат си.

Не можеше да превъзмогне чувствата си. Беше се променила. Вече не беше

наскоро осиротялото момиченце, което се възхищаваше на големия си брат и търсеше

заедно с него начин да съживи ракшасите и с тяхната помощ да възстанови разрушения

храм. Тя се бе осмелила да странства по света и бе разбрала, че може да се чувства

добре извън Индия. И не искаше да се връща там.

Ала Кузум беше различен. Душата и сърцето му никога не напуснаха онези

опожарени развалини сред хълмовете край Баранагар. За него извън Индия нямаше

живот. Дори в родината неговият фундаментализъм го правеше изгнаник. Той се

прекланяше пред миналото на Индия и я искаше древна, а не модерна.

Входът за долната палуба се затвори и Колабати вдъхна с наслада въздуха навън.

Никога не бе мислила, че нюйоркският въздух може да ухае толкова приятно. Кузум я

поведе към стоманената врата в предната част на надстройката. Отключи катинара и

влязоха. Вътре имаше малък коридор и една-единствена обзаведена каюта.

Колабати седна на койката, а Кузум застана срещу нея. Тя наведе глава. Не

можеше да го погледне в очите. Неодобрението му я смущаваше и я караше да се

чувства като непослушно дете, но не можеше да му се противопостави. Той имаше

право да чувства, каквото иска.

– Доведох те тук с надеждата да споделя и останалите си планове с теб - най-после

каза той. - Но виждам, че съм сбъркал. Ти си скъсала с историческото си наследство. Ще

станеш като милионите бездуховни хора в тази страна.

– Разкажи ми за плановете си, Кузум - каза тя, доловила обидата му. - Искам да ги

чуя.

– Да, но ще ме изслушаш ли? Едва ли. Щях да ти обясня как ракшасите ще ми

помогнат в родината. Те ще премахнат онези, които са решили да превърнат Индия в

неузнаваема страна и да отвлекат вниманието на народа от истинските житейски грижи

с безумното си желание да направят Индия като Америка.

– Пак с твоите политически амбиции.

– Това е моята мисия!

Колабати бе виждала и преди онзи трескав блясък в очите на брат си. Той я

плашеше колкото ракшасите. Ала гласът й остана спокоен.

– Искаш да използваш ракшасите за политически цели.

– Не! Но единственият начин да върна Индия на правия път, е чрез политическата

власт. Възможността да създам и отгледам това гнездо не ми беше дадена само, за да

изпълня клетвата си. В нея има по-велик замисъл и аз съм част от него.

Потисната, Колабати разбра накъде води всичко това.

– Обединена Индия.

– Да, една отново обединена Индия, управлявана от индусите. Ще поправим

сторената от британците несправедливост през 1947, когато създадоха Пенджаб и

Пакистан и разчлениха Бенгал. Ако тогава имах ракшасите, лорд Маунтбатън никога

нямаше да напусне Индия жив! Но той беше недосегаем и затова се задоволих с живота

на неговия сътрудник и възхваляван до небето изменник на индусите, който узакони

разпокъсването на Индия, като убеди народа си да го приеме без съпротива.

Колабати беше стъписана.

– Ганди? Не може да си го направил...

– Горката Бати.

Той се усмихна злобно при вида на изуменото й лице.

– Искрено съм разочарован, че не си се досетила. Наистина ли мислеше, че ще седя

със скръстени ръце след ролята, която той изигра за разделянето?

– Но нали Саваркар...

– Да, Саваркар стоеше зад Годси и Апти - физическите убийци. Той беше осъден и

екзекутиран. Но кой, мислиш, че стоеше зад Саваркар?

Не! Това не можеше да е истина! Нима собственият й брат беше отговорен за тъй

нареченото “престъпление на века”?

Ала Кузум продължаваше да говори.

– Източен и Западен Бенгал трябва отново да се обединят.

– Но сега Източен Бенгал е Бангладеш. Наистина ли мислиш, че...

– Ще намеря начин. Имам време. Ракшасите са с мен. Ще го направя, повярвай.

Каютата се завъртя около Колабати. Кузум, родният й брат, който й беше като

баща - уравновесеният, разумният, опората в живота й - се отдалечаваше все повече от

действителния свят и се отдаваше на отмъщението и на фантазиите на нещастното си

детство.

Кузум беше луд. Това прозрение я отврати. Повече не можеше да отрича истината.

Трябваше да избяга от него.

– Убедена съм, че ще намериш начин - каза тя, стана и тръгна към вратата. - С

удоволствие ще ти помогна. Но сега съм уморена и бих искала да се върна в...

Той застана пред вратата и препречи пътя й.

– Не, сестричке, ти ще останеш тук, докато отплаваме заедно.

– Да отплаваме?

Обзе я паника. Трябваше да се махне от този кораб на всяка цена.

– Но аз не желая да заминавам никъде!

– Знам.

В гласа и в изражението му нямаше злоба. По-скоро се държеше като разбран

родител, който говори на детето си.

– Ще се върнем заедно в Индия.

– Не!

– За твое добро е. Сигурен съм, че по време на пътуването ще осъзнаеш

погрешността на живота, който си избрала да водиш. Имаме възможност да направим

нещо за Индия и да пречистим кармата си. Защото твоята карма е омърсена колкото

моята.

– Нямаш право!

– Това е нещо повече - мой дълг.

Той изскочи от стаята и трясна вратата. Колабати се хвърли към нея, но ключът се

превъртя, преди тя да успее да докосне дръжката. Започна да блъска по дебелите

дъбови дъски.

– Кузум, пусни ме да изляза! Моля те!

– Когато навлезем в открито море - отговори той и тръгна по коридора.

Налегна я чувство на обреченост. Вече не разполагаше с живота си. Беше

затворена на този кораб. Очакваха я дълги седмици на пътуване с един ненормален

човек. Трябваше да се измъкне оттук.

– Джек ще ме търси! - извика, без да разсъждава тя и мигновено съжали за думите

си, защото не искаше да го забърква в тази история.

– Защо ще те търси? - обади се Кузум.

– Защото...

Не можеше да му каже, че Джек е открил кораба и знае за ракшасите.

– Защото сме заедно всеки ден. Утре ще поиска да разбере къде съм!

– Аха.

Настъпи продължително мълчание, сетне Кузум добави:

– Ще поговоря с него.

– Не го наранявай, Кузум!

Мисълта, че Джек може да стане жертва на гнева на Кузум, беше непоносима.

Вярно, Джек можеше да се грижи за себе си, но тя беше сигурна, че никога не бе имал

работа с човек като брат й... или с ракшаси.

Стоманената врата се затвори с трясък.

– Кузум?

Никой не отговори. Беше я оставил сама на кораба.

Не, не беше сама.

Долу бяха ракшасите.

9.

Джек гледаше “Гърбавия от Нотр Дам” от 1939-та. Чарлс Лотън, който играеше

ролята на уродлив Квазимодо, току-що бе спасил Морийн О’Хара и крещеше с изтънчен

британски акцент от стените на църквата. Смешно. Но Джек обичаше този филм и го бе

гледал около сто пъти. Беше му като стар приятел. Имаше нужда от него. А тази нощ се

чувстваше много самотен.

Засега Джиа и Вики бяха в безопасност и не беше необходимо да се притеснява за

тях. Обади им се веднага, щом се прибра вкъщи. Беше късно и събуди Джиа, която беше

в лошо настроение. От Грейс и Нели нямало вест, но инак всичко било наред.

Искаше му се и той да може да заспи. Но макар да беше уморен, сънят не идваше.

Онези същества! Не можеше да ги забрави! Ами ако Кузум разбереше, че е бил на

кораба? Можеше да ги изпрати по дирите му!

Джек стана и се приближи до дъбовото писалище. Извади един магнум 357 с десет

сантиметрово дуло и го зареди с патрони, пълни със сачми, които се разпръскаха в

тялото и причиняваха вътрешни разкъсвания. Колабати бе казала, че само огънят и

желязото могат да спрат ракшасите, но вероятно чудовищата нямаше да устоят на тези

патрони. Джек зареди петте гнезда и спусна петлето на празното шесто гнездо.

Като допълнителна предпазна мярка сложи и заглушител. Не искаше да привлича

вниманието на съседите си. Пък и някои от тях можеха да бъдат ранени или убити.

Тъкмо седна пред телевизора, когато на вратата се почука. Стреснат и озадачен,

Джек изключи видеото, стисна револвера и се приближи на пръсти до вратата. Отново

се почука.

– Кой е?

– Кузум Бахти.

Кузум! Мускулите на гърлото му се стегнаха. Убиецът на Нели беше дошъл тук.

Джек запъна ударника на магнума и отключи. Кузум беше сам и съвсем спокоен. Не се

извини, макар че до зазоряване имаше само няколко часа. Джек сложи пръст на спусъка.

Един куршум в главата на Кузум би решил редица проблеми, но после трудно би

обяснил защо го е застрелял. Не насочи револвера, а го скри зад десния си крак.

– Какво мога да направя за вас?

– Искам да поговорим за сестра ми.

10.

Кузум наблюдаваше изражението на Джек. Очите на американеца се разшириха,

когато спомена за сестра си. Да, между тях явно имаше нещо. Мисълта изпълни Кузум с

болка. Колабати не беше подходяща партия за Джек, нито за който и да е чужденец от

низша каста. Тя заслужаваше принц.

Джек отстъпи и отвори по-широко вратата, като подпираше дясното си рамо на

рамката. Кузум се зачуди Джек дали не крие оръжие.

Влезе и остана поразен от невероятния безпорядък. Несъответстващи цветове и

стилове, антикварни предмети и реликви от миналото изпълваха всяка стена и ъгъл.

Това му се стори грозно и същевременно забавно. Почувства, че ако разгледа всичко в

тази стая, може би ще опознае човека, който я обитава.

– Седнете.

Кузум не забеляза движение, но въпреки това вратата беше затворена, а Джек

седеше на едно издуто кресло. Ръцете му бяха сключени зад главата. Можеше да го

ритне в гърлото, да приключи с него и да избави Колабати от изкушението. Щеше да

стане много по-бързо и лесно, отколкото да използва ракшасите. Но Джек беше нащрек.

Не трябваше да го подценява. Кузум седна на канапето срещу него.

– Живеете скромно - отбеляза той, като продължи да оглежда стаята. - С вашите

доходи човек би помислил, че жилището ви ще бъде разкошно.

– Доволен съм от начина, по който живея. Освен това, очевидното разточителство

е противопоказно за интересите ми.

– Да. А може би не. Но поне сте устоял на изкушението да членувате в клуб и да си

купите голяма кола и яхта - начинът на живот, който мнозина ваши сънародници

намират за неотразим. За съжаление, и индийците го харесват - въздъхна той.

Джек сви рамене.

– Какво общо има това с Колабати?

– Нищо, Джек.

Кузум се вгледа изпитателно в американеца - сдържан човек, рядко явление за

тази страна. Не се нуждаеше от ласкателствата на сънародниците си, за да притежава

достойнство. Черпеше го от вътрешните си сили. Кузум се възхищаваше на такива хора.

Осъзна, че измисля причини да не го даде на ракшасите.

– Как научихте адреса ми?

– Колабати ми го каза.

Това, до известна степен, беше вярно. Кузум бе намерил адреса на Джек на едно

листче на бюрото й.

– Тогава да пристъпим към въпроса за Колабати.

У Джек се долавяше някаква враждебност. Вероятно не му беше приятно да го

безпокоят в този час. Не... Имаше нещо повече. Дали Колабати му бе казала нещо, което

не биваше да споменава? Тази мисъл обезпокои Кузум. Трябваше да внимава какво

говори.

– Разбира се. Тази вечер разговарях дълго със сестра си и я убедих, че вие не сте

подходящ за нея.

– Интересно - усмихна се Джек. - И какви доводи използвахте?

– Традиционните. Колабати и аз сме от кастата на брахманите. Знаете ли какво

означава това?

– Не.

– Най-висшето съсловие на индуисткото общество. За нея не е подходящо да има

любовник от по-низша каста.

– Не е ли малко старомодно?

– Нищо, свързано съдбоносно с човешката карма не може да се определи като

“старомодно”.

– Аз не се притеснявам за кармата си. Не вярвам в нея.

Кузум си позволи да се усмихне. Какви невежи деца бяха тези американци!

– Вярвате или не - това няма въздействие върху нейното съществуване или върху

последствията за вас. Все едно отказвате да повярвате, че можете да се удавите в

океана.

– И според вас Колабати е убедена, че не съм подходящ за нея заради вашите

доводи за кастите и за кармата?

– Не исках да го кажа толкова грубо. По-скоро бих се изразил, че успях да надделея

и тя повече няма да се среща, нито дори да разговаря с вас. Колабати е вечна като

Индия. Всъщност, тя олицетворява Индия.

– Да - съгласи се Джек, протегна ръка към телефона и го сложи на коленете си. - Тя

е добро дете.

Подпря слушалката на лявото си рамо и набра някакъв номер. Дясната му ръка

беше отпусната на бедрото. Защо ли не я използваше?

– Хайде да се обадим и да я попитаме какво мисли по въпроса.

– О, тя не е там - побърза да каже Кузум. - Колабати събра багажа си и се върна

във Вашингтон.

Джек остави телефона да иззвъни двайсет пъти. Накрая сложи слушалката върху

апарата и изведнъж в дясната му ръка се появи пистолет. Огромното му дуло сочеше

точно между очите на Кузум.

– Къде е тя? - прошепна Джек.

И в очите му Кузум видя смъртта си. Мъжът с пистолета беше готов, дори изгаряше

от желание да натисне спусъка.

Сърцето на индуса затуптя в гърлото. Не! Не можеше да умре сега! Имаше още

толкова много работа!

11.

Джек видя, че на лицето на Кузум се изписа страх. Това беше хубаво. Нека да

трепери. Да изпита онова, което Грейс и Нели бяха почувствали преди смъртта си.

Ала не натисна спусъка. Предимно поради практични съображения. Никой нямаше

да чуе изстрела, но едва ли щеше да се отърве лесно от трупа.

Пък и се тревожеше за Колабати. Какво ли се беше случило с нея? Кузум явно

обичаше твърде много сестра си, за да й причини болка, но човек, който държеше на

кораба си онези чудовища, беше способен на всичко.

– Къде е тя? - повтори Джек.

– В безопасност е, уверявам ви - отговори Кузум, като внимателно премерваше

думите си. - И далеч от вас.

На лицето му затрептя един мускул.

– Къде?

– На сигурно място... докато с мен не се случи нищо лошо и се върна при нея.

Джек не знаеше дали да му вярва или не, но не искаше да оставя въпроса току-

така.

Кузум стана.

Джек не го изпускаше от прицел.

– Останете на мястото си!

– Трябва да тръгвам.

Индусът се обърна и се насочи към вратата. Джек трябваше да признае, че

негодникът беше смел. Спря там и погледна Джек.

– Но искам да ви кажа още нещо. Тази нощ пощадих живота ви.

Изумен, Джек скочи от креслото.

– Какво?

Изкуши се да спомене за ракшасите, но си спомни молбата на Колабати. Тя явно не

бе казала на брат си, че Джек е бил на кораба.

– Мисля, че се изразих съвсем ясно. Жив сте само заради услугата, която

направихте на моето семейство. Смятам, че вече не съм ви длъжник.

– Нямаме никакви задължения един към друг. Аз свърших работата, а вие ми

платихте. Квит сме.

– Моето виждане е по-различно. Но пак ви казвам, че вече съм изплатил дълга си.

И не ме следете. Някой може да пострада заради това.

– Къде е Колабати? Ако не ми кажете, ще стрелям в дясното ви коляно.

Продължавате ли да мълчите, ще стрелям и в лявото.

Джек беше готов да го стори, но Кузум не направи опит да избяга. Продължи да го

гледа спокойно.

– Можете да започвате. Страдал съм и преди.

Джек го погледна в очите и видя несломимата воля на един фанатик. Кузум бе

готов да умре, без да пророни дума.

Настъпи продължително мълчание, после индусът се усмихна леко, излезе и

затвори вратата. Джек нагласи ударника на празното гнездо и внимателно освободи

петлето на магнума. Сетне се приближи до вратата и я заключи. Ала първо я ритна.

Наистина ли Колабати се намираше в опасност или Кузум блъфираше? Джек

имаше чувството, че е надхитрен, но не можеше да рискува да остави въпроса ей-така.

Най-важното беше да разбере къде е Колабати. Утре трябваше да се опита да я

намери. Може би наистина бе заминала за Вашингтон. Искаше да бъде сигурен.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Манхатън

вторник, 7 август

1.

“Защото аз съм смъртта, унищожителят на светове”

Бхагавадгита

Ядосан и същевременно разтревожен, Джек тръшна телефонната слушалка. За

десети път се обаждаше в апартамента на Кузум, но никой не отговаряше. Свърза се с

информационната служба във Вашингтон, откъдето научи номера на Колабати Бахти.

Но и там цяла сутрин нямаше никой. Пътуването до Вашингтон траеше четири

часа. Колабати би трябвало да е пристигнала, ако наистина бе напуснала Ню Йорк. Ала

Джек не мислеше така. Тя беше твърде независима, за да се подчинява на брат си.

Измъчваха го видения, че Колабати е завързана и заключена някъде. Беше сигурен,

че е пленница на Кузум. Брат й бе прибегнал до това заради връзката й с Джек.

Чувстваше се отговорен.

Чувствата му към индийката бяха объркани. Държеше на нея, но не можеше да

каже, че я обича. Имаха почти еднакви разбирания. Тя го приемаше такъв, какъвто

беше, и дори му се възхищаваше. Всичко това наред с физическото привличане понякога

беше опияняващо. Но за любов не можеше да се говори.

Трябваше да й помогне. Защо седя цяла сутрин до телефона? Защо не се опита да я

намери?

Защото трябваше да отиде на Сътън Скуеър. Нещо го подтикваше да се отправи

натам. Не искаше да се противопоставя на инстинкта си. Научил се бе да му се

подчинява.

Облече се и пъхна семерлинга в кобура на глезена. Сложи в задния си джоб

комплект инструменти за отключване на врати и пластмасова линийка и тръгна към

вратата.

Почувства се добре. Най-после предприемаше нещо.

2.

– Кузум!

Колабати чу шум в коридора и долепи ухо до стената па каютата. Звукът дойде от

вратата, водеща към палубата. Някой я отключи. Това можеше да бъде само Кузум.

Тя започна да се моли, че е дошъл да я освободи.

Нощта й се стори безкрайна. Навсякъде цареше тишина, само от дълбините на

кораба се разнасяше шумолене. Колабати знаеше, че е в безопасност. Ракшасите бяха

заключени. Дори някой от тях да се измъкнеше от товарното отделение, огърлицата

беше на нея и щеше да я предпази. Но въпреки това не мигна. Мислеше за ужасното

безумие, което бе обзело брат й и се тревожеше за Джек. В каютата беше задушно.

Вентилацията не работеше добре и след зазоряване температурата започна да се

покачва. Сега вече беше като в сауна. Колабати ожадня. В единия ъгъл имаше мивка, но

водата, която капеше от крана, беше блудкава и миришеше на мухъл.

Изведнъж вратата се отвори и на прага застана Кузум. Носеше плоска кутия и

голяма кафява книжна торба. В очите му се четеше състрадание.

– Какво направи на Джек?

– Той ли е първата ти грижа? - попита брат й, а лицето му помръкна. - Има ли

значение, ако ти кажа, че беше готов да ме убие?

– И двама ви искам живи! - сериозно заяви Колабати.

Кузум като че ли омекна.

– Живи сме. И на Джек няма да му случи нищо, ако не ми се бърка.

Колабати отмаля от облекчение. След като се убеди, че Джек не е пострадал, тя

вече можеше да се съсредоточи върху собственото си положение. Приближи се до брат

си и рече:

– Моля те, пусни ме навън, Кузум.

Не обичаше да се моли, но се ужасяваше от мисълта, че ще прекара още една нощ

в тази каюта.

– Знам, че нощта ти е била неспокойна, и съжалявам за това. Но довечера вратата

ти ще бъде отключена.

– Но защо не сега?

– Защото още не сме отплавали - усмихна се той.

Сърцето й се сви.

– Довечера ли ще отплаваме?

– Отливът започна след полунощ. Уредих залавянето и на последния Вестфален.

Веднага щом я хвана, ще отпътуваме.

– Пак ли някоя възрастна жена?

По лицето му пробега отвращение.

– Възрастта няма значение. Тя е последната от рода Вестфален. Това е най-

важното.

Кузум сложи книжния плик на масата и извади от него две малки консерви с

плодов сок, квадратна кутийка с някаква салата, прибори за хранене и картонени чаши.

На дъното имаше няколко вестника и списания - всичките на хинди. Той отвори

квадратната кутийка и каютата се изпълни с уханието на ориз със зеленчуци и индийско

къри.

– Донесох ти нещо за хапване.

Въпреки отчаянието и потиснатостта, които я бяха обзели, Колабати усети, че устата

й се напълни със слюнка. Но тя потисна глада и жаждата и погледна към отворената

врата. Ако изпревареше Кузум, може би щеше да успее да го заключи в каютата и да

избяга.

– Умирам от глад - каза тя и се приближи до масата така, че да застане между брат

си и вратата. - Ухае прекрасно. Кой приготви храната?

– Купих я за теб от един малък индийски ресторант на Пето авеню. Съдържателите

са двойка бенгалци. Добри хора.

– Сигурна съм, че са такива.

С разтуптяно сърце Колабати започна да се промъква към вратата. Ами, ако не

успееше да избяга? Щеше ли Кузум да я удари? Погледна наляво. Вратата беше само на

няколко крачки. Можеше да го направи, но се страхуваше да опита.

Сега беше моментът!

Тя скочи към изхода, стисна дръжката и затръшна вратата след себе си. Сетне

превъртя ключа, но чу гласа на брат си.

– Бати, заповядвам ти веднага да отвориш вратата! - гневно изкрещя той.

Хукна към външния изход.

Силен трясък я накара да погледне през рамо. Дървената врата се строши на

парчета от ритника на Кузум. Той излезе и се втурна към сестра си.

Обзе я паника. Отвъд стоманения капак я чакаше слънчевата светлина, свежият

въздух и свободата. Тя се завтече към него, но не можа да го отвори. Изведнъж Кузум се

стовари с цялата си тежест от другата страна на капака и Колабати падна по гръб.

Без да пророни дума, той й помогна да стане, стисна я за китката и я повлече към

каютата. Щом влязоха, Кузум завъртя сестра си и я хвана за блузата.

– Да не си посмяла да го направиш отново! - Очите му щяха да изхвръкнат от

ярост. - Идиотска постъпка! Дори да беше успяла да ме заключиш, нямаше начин да

слезеш на кея - освен ако можеш да се спускаш по въже.

Колабати се дръпна и блузата й се скъса.

– Кузум!

Той беше като див звяр. Дишаше учестено и шумно, а очите му бяха обезумели.

– И махни тези дрипи!

Той я блъсна грубо на леглото и разкъса полата, после бельото й.

Хвърли парчетата от дрехите на пода и започна да ги тъпче.

Колабати лежеше вцепенена. Постепенно се успокои. Когато дишането му се

нормализира, Кузум се вторачи в голото й тяло.

Виждал я бе така много пъти. Тя често минаваше гола пред него, за да го дразни,

но този път се почувства беззащитна и унижена и се опита да прикрие гърдите и

слабините си с ръце.

Внезапната му усмивка беше язвителна.

– Свенливостта не ти отива, сестричке.

Взе плоската кутия, която беше донесъл, и я хвърли върху нея.

– Облечи се.

Макар че се страхуваше да помръдне, Колабати не смееше да му противоречи и

отвори кутията. Вътре имаше светлосиньо сари със златисти бродерии. Сподавяйки

сълзите на унижение и безсилна ярост, тя нахлузи тясното горнище и уви около себе си

копринената дреха по традиционния начин. Пребори се с отчаянието, което заплашваше

да я завладее напълно. Трябваше да намери начин да избяга.

– Пусни ме! Нямаш право да ме държиш тук!

– Повече няма да обсъждаме какви са правата ми. Върша онова, което трябва.

Много скоро ще изпълня клетвата си. После ще се върна в родината и ще поведа хората,

които вярват в мен и искат да дадат живота си, за да върнат Майка Индия на правия

път. Няма да заслужавам доверието им и не ще бъда достоен да им бъда водач, ако не

се явя пред тях с пречистена карма.

– Но ти говориш за твоя живот! - изкрещя Колабати. - За твоята карма!

Кузум поклати бавно и тъжно глава.

– Нашите карми са преплетени, Бати. Необратимо. И ти трябва да постъпиш по

същия начин като мен.

Той мина през останките от вратата и се обърна към сестра си.

– Трябва да присъствам на спешно заседание на Съвета по сигурността. Довечера

ще ти донеса храна.

Кузум тръгна. Колабати не си направи труда да го повика или да погледне след

него. Външната врата на палубата се затвори със силен трясък.

3.

За пръв път, откакто Джиа го познаваше, Джек изглеждаше толкова състарен.

Около очите му имаше тъмни сенки, а в погледа му витаеше страхът на преследвано

животно. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена. Беше се избръснал небрежно.

– Не те очаквах - каза тя, когато той влезе в преддверието.

Ядосваше се, когато Джек се появяваше ей-така, без предупреждение. От друга

страна се радваше, че е при нея. Нощта беше дълга и изпълнена със страх. Джиа започна

да се чуди дали някога ще може да определи чувствата си към Джек.

Юнис затвори вратата и погледна въпросително Джиа.

– Ще поднасям обяда, мадам. Да сложа ли още едни прибори?

Гласът на прислужницата беше безучастен. Господарките й липсваха. Юнис

непрекъснато говореше за завръщането на Грейс и Нели. Но дори тя изглежда губеше

надежда.

Джиа се обърна към Джек.

– Ще останеш ли за обяд?

– Разбира се.

– Не трябва ли да търсиш Нели?

– Искам да бъда тук.

– Тук няма да я намериш.

– Мисля, че никога няма да я намеря.

Категоричният му тон потресе Джиа.

– Какво си научил?

– Само предчувствие - отговори той и извърна очи, сякаш се притесняваше, че е

реагирал импулсивно.

– Само от предчувствия ли се ръководиш?

– Подигравай ми се, колкото искаш - каза той с раздразнение, което тя виждаше за

пръв път. - Хайде.

Тя се накани да настоява за по-конкретен отговор, когато към тях се втурна Вики.

Грейс и Нели й липсваха, по Джиа я успокояваше, като й казваше, че Нели е отишла да

търси Грейс. Джек вдигна момиченцето и го завъртя, по отговаряше на въпросите й

само с уклончиво ръмжене. Джиа не го беше виждала толкова умислен. Изглеждаше

разтревожен и несигурен в себе си. Това я разстрои още повече. Джек винаги беше

самоуверен. Случило се бе нещо ужасно, а той не й казваше нищо.

Тримата отидоха в кухнята, където Юнис приготвяше обяда. Джек седна на един

стол и се вторачи мрачно в празното пространство. Вики забеляза, че той не се държи с

нея както обикновено и отиде да си играе в къщичката в задния двор. Джиа се настани

срещу него. Гледаше го и изгаряше от любопитство да разбере за какво мисли, но не

можеше да го попита в присъствието на Юнис.

Вики дотърча отново. Държеше портокал и викаше:

– Направи портокалова уста! Направи портокалова уста!

Джиа се зачуди откъде го е взела. Мислеше, че портокалите в къщата са се

свършили.

– Добре, Вики. Специално за теб.

Джиа стана да потърси нож. Когато се върна до масата, Джек тръскаше ръце,

сякаш бяха мокри.

– Какво има?

– Портокалът тече. Сигурно е много сочен.

Той разряза плода на две и изведнъж скочи. Столът му падна. Лицето му

пребледня. Взе едната половина и я доближи до носа си.

– Не! - извика той, когато Вики посегна към другата.

– Не го докосвай!

– Джек! Какво ти става?

Джиа се ядоса, че Джек се държеше с Вики по този начин. Горкото дете стоеше и го

гледаше, а долната му устна трепереше.

Но Джек сякаш беше забравил за присъствието й. Съсредоточено помириса

портокала и безмълвно го разглеждаше, а лицето му беше бяло като платно.

– О, Господи! - възкликна той, все едно щеше да припадне. - О, Боже!

После заобиколи масата. Джия дръпна Вики от пътя му и я притисна до себе си.

Джек се приближи до кошчето за боклук, хвърли портокала и завърза найлоновия чувал.

Сетне се върна при Вики и коленичи пред нея, като нежно сложи ръце на раменете й.

– Откъде взе онзи портокал, Вики?

– Ами... беше в къщичката ми.

Джек скочи и започна да крачи из кухнята, нервно прокарвайки пръсти през косата

си. Накрая явно взе решение.

– Добре. Махаме се оттук.

Джиа стана.

– Какво...

– Всички излизаме! И никой да не яде нищо! Ти също, Юнис!

Прислужницата се наежи.

– Моля?

Той се приближи зад гърба й и я избута към вратата. После издърпа Вики от ръцете

на майка й.

– Вземи си играчките. Отивате на разходка.

Настойчивостта му беше заразителна. Без да погледне майка си, детето изтича

навън.

– Джек, не можеш да постъпваш така - сърдито извика Джиа. - Идваш тук и се

разпореждаш като маршал. Нямаш право!

– Слушай! - тихо рече той и стисна раменете й. - Искаш ли и Вики да свърши като

Грейс и Нели? Да изчезне безследно.

Тя се опита да каже нещо, но от устата й не излезе звук.

– Мисля, че не го искаш. Но ако довечера останем тук, това може да се случи.

Джиа все още не можеше да пророни дума. Ужасът от думите му я стискаше за

гърлото.

– Хайде! - каза Джек и я бутна към вратата. - Приготви багажа и да се махаме!

Препъвайки се, тя отстъпи назад. Уплаши се не толкова от думите му, колкото от

онова, което съзря в очите му - страх.

Никога не го беше виждала в такова състояние. Джек да се страхува? Това беше

невъобразимо.

Ужасена, тя изтича да приготви нещата си.

4.

Джек остана сам в кухнята и отново помириса пръстите си. Отначало помисли, че

халюцинира, но после забеляза дупчицата от игла в кората на портокала. Нямаше

съмнение - вътре имаше еликсир на ракшаси. Идваше му да повърне. Кузум бе оставил

напоен с еликсир портокал за Вики. Искаше да я даде на чудовищата си!

Джек едва сега осъзна най-лошото - Грейс и Нели не бяха случайни жертви. В

цялата история имаше замисъл. Двете възрастни дами са били умишлено избрани

мишени. А следващата беше Вики!

Но защо, за Бога? Дали заради къщата? Нима Кузум искаше да избие всички, които

живееха в нея? Вече бе премахнал Грейс и Нели, но защо следващата му жертва

трябваше да бъде Вики, а не Юнис или Джиа? Нямаше логика. А може би имаше, но

мислите на Джек бяха твърде объркани, за да я проумее.

На стълбището се появи Вики. Носеше нещо, което приличаше на голям пластмасов

грозд. Мина покрай Джек навирила нос, без да го поглежда.

Сърдеше му се.

В края на краищата, той беше изплашил всички в къщата. Но нямаше как. Джек

изпита непознат дотогава шок, когато разпозна миризмата на примесения с

портокаловия сок непогрешим билков мирис на еликсира на ракшасите.

Стомахът му се сви от страх.

Не и моята Вики!

Приближи се до мивката и погледна през прозореца, докато миеше ръцете си.

Къщичката за игра, задният двор и целият квартал вече му изглеждаха мрачни и

зловещи.

Но къде щяха да отидат? Не можеше да позволи на Джиа и Вики да се върнат в

апартамента си. Щом Кузум бе разбрал, че детето обича портокали, сигурно знаеше и

адреса. А за апартамента на Джек не можеше да става и дума. Хрумна му да се обади в

спортния магазин.

– Ейб? Нужна ми е помощ.

– Нищо ново под слънцето - безгрижно отговори приятелят му.

– Сериозно е, Ейб. Става дума за Джиа и момиченцето й. Трябва да им намеря

сигурно убежище, което да не е свързано с мен.

Шеговитостта веднага изчезна от гласа на Ейб.

– Не става ли в хотел?

– В краен случай ще свърши работа, но предпочитам да е частно жилище.

– Апартаментът на дъщеря ми и празен до края на месеца. Тя е в Европа.

– Къде се намира жилището?

– В Куийнс. Между Астория и Лонг Айлънд Сити.

Джек погледна към купчината сгради отвъд Ийст Ривър. За пръв път, откакто

разряза портокала, имаше чувството, че владее положението. Страхът му намаля.

– Чудесно! Къде е ключът?

– В джоба ми.

– Идвам да го взема.

– Чакам тук.

Влезе Юнис.

– Нямаш право да ни гониш оттук - строго каза тя, - но поне ми позволи да изчистя

кухнята, преди да тръгна.

– Аз ще почистя - рече Джек и препречи пътя й.

Юнис се обърна и взе чувала с боклука, но той го измъкна от ръцете й.

– И за това ще се погрижа.

– Обещаваш ли? - попита тя, като го гледаше с неприкрита подозрителност. - Не

искам, когато двете дами се върнат, да заварят къщата в безпорядък.

– Обещавам - отговори Джек, изпитвайки съжаление към тази предана дребна

женица, която нямаше представа, че господарките й са мъртви.

Той я изпрати и видя, че Джиа слиза по стълбите. Изглеждаше по-спокойна.

– Искам да знам защо е всичко това. Вики е горе. Разкажи ми какво става, докато

не е дошла.

Джек се зачуди какво да отговори. Не можеше да й каже истината. Джиа щеше да

помисли, че се е побъркал. Започна да импровизира, смесвайки истината с измислицата,

като се надяваше, че думите му звучат логично.

– Мисля, че Грейс и Нели са отвлечени.

– Но това е смешно! - възрази Джиа, ала гласът й не прозвуча много убедено.

– Бих искал да е така.

– Но в къщата не е влизано с взлом, нито...

– Не знам как са го направили, но съм сигурен, че връзката е течността, която

намерих в банята на Грейс! - Той млъкна, за да види реакцията й. - Същата миризма

имаше и в портокала, който Вики донесе.

Джиа го хвана за ръката.

– Онзи, който ти изхвърли ли?

Джек кимна.

– И се обзалагам, че ако имахме достатъчно време, щяхме да намерим някаква

храна със същата миризма, нещо, което Нели е яла.

– Не мога да се сетя... - Гласът й заглъхна, после се извиси отново. - Бонбоните!

Джиа го поведе към гостната.

– Тук са. Пристигнаха миналата седмица.

Джек се приближи до масичката, на която беше кутията. Взе един бонбон и го

разгледа. Нямаше дупчица от игла. Разчупи го, поднесе го към носа си... и долови

миризмата. Еликсирът на ракшасите. Протегна ръка към Джиа.

– Помириши го. Не знам дали си спомняш на какво миришеше разхлабителното на

Грейс, но е същото.

После я заведе в кухнята, отвори чувала с боклука и извади портокала на Вики.

– Сравни миризмата.

Джиа помириса бонбона, после портокала и погледна Джек. В очите й се четеше

страх.

– Каква е тази течност?

– Не знам - излъга той и изхвърли бонбона и портокала.

Отиде в гостната, взе кутията с шоколада и също я изхвърли.

– Но в нея сигурно има нещо! - каза Джиа - настоятелна както винаги.

За да не види очите му, Джек се наведе и съсредоточено започна да завързва

чувала.

– Може да е приспивателно, което дават на хората, за да ги отвлекат по-лесно.

Тя се вторачи в него с озадачено изражение.

– Но това е лудост. Кой би искал да...

– Откъде е взела бонбоните?

– От Англия! От Ричард!

– Бившият ти съпруг?

– Той ги изпрати от Лондон.

Джек разсъждаваше трескаво, докато изнасяше чувала с боклука. Изхвърли го в

кофата в уличката покрай къщата.

Ричард Вестфален. Каква роля играеше той в цялата тази история, по дяволите? Но

Кузум спомена, че предишната година е бил в Лондон, а Ричард бе изпратил бонбоните

оттам. Нещата съвпадаха, но нямаше логика. Каква би могла да бъде връзката между

Ричард и Кузум? Не и финансова. Индусът не приличаше на човек, за когото парите

означават много.

Джек се обърка съвсем.

– Възможно ли е бившият ти съпруг да стои в дъното на тази история? - попита той,

след като се върна в кухнята. - Може би мисли, че ще наследи нещо, ако Грейс и Нели

изчезнат.

– Не смятам, че Ричард е способен на такова нещо и някак не го виждам въвлечен

в сериозно престъпление. Освен това той няма да спечели нищо от Нели.

– Но той знае ли го?

– Нямам представа.

Джиа се огледа и потрепери.

– Хайде да се махаме оттук.

– Веднага, щом се приготвиш.

Тя се качи горе да извика Вики. След малко и двете застанаха в преддверието. В

едната си ръка детето държеше малко куфарче, а в другата - пластмасовия грозд.

– Какво има вътре? - попита Джек и го посочи.

Вики го скри зад гърба си.

– Мис Джелирол.

– Как не се досетих.

Поне му говореше.

– Тръгваме ли? - попита Джиа.

Тя се беше преобразила - отначало не искаше да ходи никъде, а сега изгаряше от

нетърпение да избяга, колкото е възможно по-далеч от тази къща. Джек се зарадва на

това.

Взе големия куфар и ги поведе към Сътън Скуеър. Спря такси и каза на шофьора

адреса на спортния магазин.

– Искам да се прибера вкъщи - рече Джиа. - Апартаментът ми поне е в твоя

квартал.

– Не може - възрази той. - И при мен е невъзможно.

– Тогава къде отиваме?

– В Куийнс. Там никой няма да ви намери. Ще постоите няколко дни, докато

оправя работата.

– Чувствам се като престъпничка.

Джиа прегърна Вики и я притисна до себе си.

На Джек му се искаше да прегърне и двете и да им каже, че всичко е наред и че ще

се погрижи да бъдат в безопасност. Но след случката с портокала не знаеше как ще

реагират.

Таксито спря пред магазина на Ейб. Джек изтича вътре и намери приятеля си в

обичайната му поза да чете научна фантастика. На вратовръзката и ризата му имаше

петна от горчица.

– Ключовете и адресът са на тезгяха - каза Ейб, като го погледна, без да мърда от

мястото си. - Надявам се, че няма да цапате. И без това взаимоотношенията ми със Сара

са хладни.

Джек взе ключовете и адреса.

– Джиа ще остави апартамента безупречно чист.

– Предполагам, че довечера ще имаш работа.

Джек кимна.

– Много.

– И ще искаш аз да се грижа за двете дами, докато те няма? Не ме моли. Ще го

направя.

– Задължен съм ти, Ейб.

– Ще прибавя услугата към списъка - отговори Гросман и махна пренебрежително

с ръка.

– Добре.

Джек се качи пак в таксито и каза на шофьора адреса на Сара.

– Мини през тунел “Мидтаун” - добави той.

– По-добре е по моста.

– През тунела - повтори Джек. - И през парка.

– По другия път е по-бързо.

– Карай по 72-ра улица и се насочи към центъра.

Шофьорът сви рамене.

– Ти плащаш.

Стигнаха до Сентрал Парк Запад и влязоха в парка. Джек се бе обърнал назад и

гледаше дали някоя кола не ги следи. Настоя да минат през парка, защото пътят беше

тесен и криволичеше покрай дърветата и под надлезите. Всеки, който ги преследваше,

щеше да се движи близо до тях от страх да не ги загуби.

Щом стигнаха до Колъмбъс Съркъл, Джек се убеди, че не ги следят, но не откъсна

очи от огледалото за обратно виждане, докато не наближиха Куийнс Мидтаун Тънъл.

Влязоха в осветения от флуоресцентни лампи тунел и той се отпусна. Ийст Ривър

беше над тях, а Манхатън - зад гърба им. Скоро Джиа и Вики щяха да се скрият в

огромния мравуняк от жилищни сгради, наречен Куийнс. Между Кузум и набелязаната

от него жертва беше целият остров Манхатън. Индусът нямаше да може да ги намери.

Загърбил тази тревога, Джек щеше да се съсредоточи върху въпроса как да се справи с

откачения Кузум.

Но първо трябваше да изглади взаимоотношенията си с Вики, която седеше от

другата страна на майка си и стискаше големия пластмасов грозд. Той се наведе и

започна да прави разни гримаси.

Вики се опита да не му обръща внимание, но след малко също започна да се криви

и да върти очи.

– Престани, Вики! Ще ти станат бръчки! - рече Джиа.

5.

Вики се зарадва, че Джек се държи както преди. Сутринта я изплаши, като се

разкрещя и грабна портокала от ръцете й. Това беше гадно от негова страна. Никога не

се беше държал така. Не само, че я уплаши, но и я обиди. Глупав Джек. А сега я караше

да се смее. Сигурно сутринта е бил в лошо настроение.

Детето намести куфарчето на мис Джелирол на коленете си. В него имаше

достатъчно място за куклата и за дрехите й.

Ала Вики бе сложила и още нещо. Не каза на Джек и на майка си, че в къщичката за

игра намери два портокала. Джек изхвърли единия, но вторият беше в пластмасовия

грозд, скрит между дрехите на куклата. Щеше да го изяде по-късно, без да каже на

никого. В края на краищата, портокалът беше неин. Тя го беше намерила и нямаше да

позволи на никой да го изхвърли.

6.

В апартамент 1203 беше горещо и задушно. Мебелите, килимите и тапетите бяха

просмукани със застояла миризма на цигарен дим. Прахът по масата се виждаше от

вратата.

Джек се приближи до голямата климатична инсталация на прозореца.

– Може да се възползвате от това.

– По-добре отвори прозореца - каза Джиа. - Да се проветри.

Вики подскачаше насам - натам, размахваше куфарчето с формата на грозд и не

преставаше да говори.

– Джек, щом ще стоим тук, смятам да почистя - рече Джиа.

– Не. Ще се обадя по телефона и след това ще ти помогна.

Джек набра някакъв номер и се заслуша. После затвори и пак набра. Или даваше

“заето”, или никой не отговаряше.

Почти цял следобед чистиха. Джиа изпита удоволствие от дребните задачи - да

измие мивката, хладилника и пода в кухнята и да изчисти праха. Съсредоточи се върху

работата, за да не мисли за неясната заплаха, надвиснала над Вики и нея.

– Трябва да изляза - каза Джек, след като измиха чиниите.

– Така и предполагах - отговори Джиа, прикривайки безпокойството си.

Знаеше, че едва ли някой може да ги намери в този многолюден жилищен

квартал, но не й се искаше да остават сами, особено след онова, което научи за

бонбоните и портокала.

– Ще се забавиш ли?

– Не знам. Затова помолих Ейб да стои при вас, докато се върна. Надявам се, че

нямаш нищо против.

– Не. Съвсем не.

Ейб едва ли можеше да ги защити от евентуална опасност, но все пак беше хубаво

да има някой при тях.

Джек се обърна, облегна се на мивката и се вгледа в очите й. После хвърли един

поглед към Вики, която седеше до масата и дъвчеше бисквита, и заговори съвсем тихо.

– Ейб е престъпник. Като мен.

– Джек...

Джиа не искаше да говорят сега за това.

– Е, не е точно като мен. Не е главорез.

Той наблегна на думата и сърцето й се сви.

– Само продава незаконно оръжия.

Дебелият, словоохотлив Ейб Гросман - контрабандист на оръжие! Не може да

бъде! Но Джек говореше сериозно.

– Беше ли необходимо да ми го казваш?

– Само исках да знаеш истината. Но държа да добавя, че Ейб е най-миролюбивият

човек, когото познавам.

На вратата се почука и от коридора се чу глас.

– Аз съм. Ейб.

Джек му отвори. Гросман изглеждаше същият, какъвто го помнеше Джиа - пълен

мъж, облечен в бяла риза с къси ръкави, черна вратовръзка и черен панталон.

– Здравей - рече той и подаде ръка на Джиа.

Харесваше й, когато се ръкуваха с нея.

– Приятно ми е, че те виждам отново - добави той.

– Идваш точно за десерта, Ейб - каза Джек и извади бадемовия кейк.

7.

– Жадна съм, мамо.

– От китайската храна е. Пийни още вода.

– Не искам вода. Омръзна ми от нея. Няма ли плодов сок?

– Съжалявам, миличка, но не можах да изляза да напазарувам. Тук има само вино,

а ти не бива да го пиеш. Утре сутринта ще ти купя сок. Обещавам.

– Ох, добре.

Вики се отпусна на стола и скръсти ръце на гърдите си. Пиеше й се плодов сок и не

искаше да гледа тъпите новини. Пък и мистър Гросман не млъкваше.

Езикът й пресъхна. Защо нямаше малко сок?

Тогава се сети за портокала. Сигурно е много вкусен.

Без да каже нищо, тя стана и се вмъкна в спалнята, където щеше да спи с майка си.

Куфарчето с нещата на мис Джелирол беше в гардероба. Вики коленичи в тъмното,

отвори го и извади портокала. Кората му беше хладна. Устата й се напълни със слюнка

от самото ухание.

Заби палец в кората и започна да я бели. Измъкна едно парченце и го захапа.

Устата й се изпълни със сладък и вкусен сок. Налапа остатъка и откъсна още едно

парченце, когато долови нещо странно във вкуса. Не беше неприятен, но не беше и

хубав. Отхапа от второто парче. Същият вкус.

Изведнъж се уплаши. Ами, ако портокалът беше развален? Може би затова

сутринта Джек не й позволи да го изяде. Ако й станеше лошо?

Разтревожена, Вики бутна остатъка от портокала под леглото. Щеше да го

изхвърли незабелязано в боклука, когато й се предоставеше възможност. После излезе

безгрижно от спалнята и отиде в банята да измие ръцете си и да пие вода.

Надяваше се, че няма да я заболи коремът. Майка й щеше ужасно да се ядоса, ако

разбереше, че е взела портокала. Но най-вече се молеше да не повърне. Това беше най-

гадното нещо на света.

Върна се в хола и извърна глава, за да не видят лицето й. Чувстваше се виновна.

Погледнеше ли я, майка й веднага щеше да разбере, че нещо не е наред.

8.

Черният нос на товарния кораб се извисяваше застрашително над Джек и сянката

му го поглъщаше. Слънцето потъваше в далечината над Ню Джърси, но беше още

светло. Уличното движение бучеше отгоре. Ала Джек бе забравил за всичко, освен за

кораба пред себе си и за туптенето на сърцето в гърдите си.

Трябваше да се качи. Нямаше друг начин.

Сега трябваше да намери Колабати и да я спаси, а после да се справи с брат й.

Джек се запъти към щирборда и измъкна дебелите работни ръкавици, които бе

купил по пътя. Взе и три запалки. Не знаеше за какво биха могли да му послужат, но

Колабати беше категорична, че огънят и желязото са единствените оръжия срещу

ракшасите.

Все още беше твърде светло, за да се изкатери по същото въже като първия път - то

се виждаше от магистралата. Сега трябваше да се качи откъм кърмата. Отправи

изпълнен с копнеж поглед към вдигнатия трап. Ако разполагаше с достатъчно време,

щеше да се отбие в апартамента си и да вземе пейджъра с променливи честоти, който

използваше, за да влиза в гаражите, отварящи се с дистанционно управление. Беше

сигурен, че трапът се сваля по същия начин.

Видя едно дебело въже към кърмата и изпробва здравината му. Съзря името на

кораба, но не можа да прочете буквите. Залязващото слънце топлеше кожата му. Всичко

изглеждаше съвсем нормално. Но в този кораб...

Джек потисна страха си и започна да се катери по въжето. Прехвърли се над

перилата и скочи на палубата. Корабът беше мръсен. Боята беше олющена и на нейно

място се бе появила ръжда. Всичко беше очукано, нащърбено и покрито с дебел слой

мазнина, мръсотия, сажди и сол.

Джек влезе в надстройката и започна да претърсва каютите. Ракшасите бяха долу,

затворени в товарното отделение. Надяваше се, че няма да се натъкне на някой от тях.

Повтаряше си това като молитва. Така се съсредоточаваше върху търсенето,

вместо постоянно да поглежда през рамо.

Мина по мостика и тръгна надолу. Колабати не беше в капитанските каюти. Залови

се с каютите за екипажа, когато чу някакъв звук. Спря. Отвъд стената женски глас викаше

някакво име. Надеждата му нарасна. Промъкна се покрай стената около главната

палуба и видя една заключена с катинар желязна врата.

Гласът идваше оттам. Джек си позволи да се усмихне, за да се поздрави. Беше

намерил Колабати.

Разгледа вратата. Стоманеният катинар беше пъхнат през тежка скоба, запоена за

вратата. Просто, но много ефикасно.

Джек извади инструментите си и се зае с катинара.

9.

Колабати започна да вика Кузум, веднага щом долови стъпки на палубата над

каютата и млъкна, когато го чу да отключва вратата. Не беше гладна, нито жадна, а само

искаше да види нечие човешко лице. Затворничеството й действаше непоносимо.

Чу, че външната врата се отвори. Към каютата се приближиха стъпки. Един мъж

мина през остатъците от вратата. Вторачи се в сарито й и се усмихна.

– Откъде взе тази странна рокля?

– Джек!

Тя се хвърли в обятията му в изблик на радост.

– Ти си жив!

– Изненадана ли си?

Тя се притисна до него, за да се увери, че наистина е при нея.

Джек понечи да каже нещо, но се сепна от силно издрънчаване отдолу.

Колабати се вцепени. Кузум! О, не!

– Външната врата!

Джек вече беше в коридора. Тя се приближи до него точно, когато той блъсна с

рамо стоманената врата.

Твърде късно. Тя вече беше залостена.

– Кузум, пусни ни! - извика на бенгалски Колабати. - Не разбираш ли, че е

безсмислено?

– Никакъв отговор.

Джек се приближи до леглото, хвърли на пода завивките, възглавниците и дюшека

и дръпна желязната рамка. Тя се разхлаби с изскърцване. После се зае с болтовете и

след порой от приглушени ругатни успя да отвинти единия. Извади желязната пръчка и я

огъна.

– Какво ще правиш с това?

– Ще се опитам да намеря път за бягство.

Той удари с двуметровата желязна пръчка по тавана на каютата, но оттам се чу

непогрешимия звук на метал. Стените и таванът в коридора също бяха метални.

Подът обаче беше направен от лакирани дъбови дъски, дебели пет сантиметра.

Джек заби желязната пръчка между две от тях.

– Ще минем отдолу - задъхан каза той.

Колабати изтръпна.

– Но там са ракшасите.

– Така или иначе ще се срещна с тях. Предпочитам това да стане по мое желание, а

не когато Кузум реши.

10.

Изпълнен с решителност, Джек започна да изважда дъските от пода. Скоро ризата

и косата му се навлажниха от пот. Той съблече ризата си и продължи да работи.

Отдолу се разнесе задушаваща воня на гнило. Колкото по-голяма ставаше дупката,

толкова повече се усилваше миризмата. Скоро отворът беше достатъчно широк, за да се

проврат. Джек надникна през него.

Долу цареше мрак. На светлината на една от аварийните лампи той видя няколко

тръби, които стигаха до стоманените греди, подпиращи пода. Под тях имаше мостче,

водещо до желязна стълба.

Джек се зарадва, но в същия миг съзря долния край на стълбата. Беше готов на

всичко друго, но не и да слезе долу.

Хрумна му една идея. Вдигна глава и се обърна към Колабати.

– Огърлицата наистина ли действа?

Тя се сепна и веднага - застана нащрек.

– Какво искаш да кажеш?

– Наистина ли те прави невидима за ракшасите?

– Да, разбира се. Защо питаш?

Джек не можеше да си представи, че такова нещо е възможно, но съзнаваше, че

няма друг избор. Той протегна ръка.

– Дай ми огърлицата.

– Не! - извика Колабати, стисна накита и се дръпна назад.

– Само за няколко минути. Ще се промъкна долу, ще намеря пътя до палубата, ще

отключа вратата и после ще се върна да те взема.

Тя поклати глава.

– Не, Джек.

Защо ли упорстваше толкова?

– Хайде. Ти не знаеш как да разбиваш ключалки. Аз съм единственият, който може

да намери начин да се измъкнем оттук.

Той стана и направи една крачка към нея, но тя се долепи до стената и изпищя:

– Не! Не я докосвай!

Джек се вцепени, объркан от реакцията й. Очите й се бяха разширили от ужас.

– Какво ти става?

– Не мога да я сваля от врата си - по-спокойно отговори Колабати. - Не бива.

– Моля те...

– Не мога, Джек! Не ме моли!

В гласа й отново се прокрадна ужас.

– Добре - съгласи се той, вдигна ръце и отстъпи назад.

Приближи се до дупката в пода и се замисли. После се сети за нещо друго.

– Огърлицата може да защити и двама ни, нали?

Колабати свъси вежди.

– Какво искаш да... Аха, разбрах. Да, така поне беше в апартамента ти.

– Тогава ще слезем долу заедно - каза той и посочи отвора.

– Джек, много е опасно! Не можеш да бъдеш сигурен, че огърлицата ще те

предпази от ракшасите!

Той го съзнаваше, но се опита да не мисли за това. Нямаше друг избор.

– Ще те нося на гръб. Това е единственият ми шанс!

Без да добави нищо повече, тя събу сандалите си, уви сарито около кръста си и

седна на пода. Провеси крака в дупката и започна да се спуска.

Той я последва в мрака. Стъпи на мостчето и приклекна.

Намираха се в тесен и тъмен коридор. Подът беше на около два метра под тях.

Изведнъж Джек разбра къде са - в същия коридор, който предишната нощ го бе отвел

до товарното помещение.

Запълзяха към едва забележимата стълба на стената в края на мостчето.

На половината път Колабати спря. Огледа коридора. Нищо не издаваше

присъствието на ракшасите. Ала това не успокои Джек. Чудовищата не бяха далеч.

Вонята се засили. Дланите на Джек се изпотиха и започнаха да се пързалят, когато

се залавяше за железните обръчи на мостчето. Колабати стигна до края и го зачака.

Докато слизаше, Джек се ориентираше какво е разположението на коридора. Стъпи на

пода и тръгна към затворения люк, през който беше влязъл. Джек направи няколко

крачки до люка и натисна дръжката.

Тя не помръдна. Беше заключено.

По дяволите!

Джек се опита да намери друго решение, но не успя. В далечния край на коридора,

там, където се излизаше към главния трюм, светеше аварийната лампа. Налагаше се да

минат през трюма.

Той вдигна Колабати и я понесе на ръце, като се молеше вълшебната сила на

огърлицата да защити и него. На половината път осъзна, че по този начин не може да си

служи с ръцете. Пусна Колабати на пода, извади една от запалките и я щракна. После

направи знак на индийката да се качи на гърба му. Бяха смешна гледка, но все пак Джек

се поуспокои.

Стигна до края на коридора и спря. Вдясно беше трюмът - по-тъмен от предишната

нощ. Но тогава Кузум беше запалил двата фенера.

Имаше и други разлики. Ракшасите вече не бяха скупчени около асансьора. Сега

някои клечаха в най-тъмните сенки, други се бяха облегнали на стените, а трети се

движеха. Въздухът беше пропит от влагата и вонята им. Черните им сенки се извисяваха

нагоре и чезнеха в мрака. Лампите хвърляха оскъдна светлина. Движенията на

ракшасите бяха бавни и мудни.

Един ракшаса тръгна към тях. Макар че тук беше по-хладно, отколкото в каютата,

Джек се обля в пот. Колабати притисна тяло в него. Ракшасът погледна право към Джек,

но не издаде признаци, че вижда него или Колабати. После се обърна и се запъти в

друга посока.

Огърлицата действаше! Ракшасът не ги видя!

Точно срещу тях, в ъгъла на стената на трюма, Джек видя още един отвор. Сигурно

водеше към предния трюм. Оттам постоянно влизаха и излизаха ракшаси.

– Ракшасите не изглеждат добре - прошепна Колабати в ухото му. - И са по-малки,

отколкото би трябвало да бъдат.

Трябваше да ги видиш снощи, помисли Джек, като си спомни как Кузум ги бе

докарал до лудост.

Изведнъж Колабати впи пръсти в гърлото му и посочи към отвора на трюма.

– Ето там! - прошепна тя. - Онзи е истински ракшаса!

Макар да знаеше, че е невидим за чудовищата, Джек неволно отстъпи назад. Онзи

пред тях беше огромен, по-висок и по-черен от останалите и се движеше по-грациозно и

с повече решителност.

– Женски е! - рече Колабати. - Сигурно тя е измътила яйцето. Майката ракшаси!

Контролираш ли нея, контролираш и цялото гнездо!

Колабати изглеждаше колкото ужасена, толкова и изпълнена със страхопочитание.

Майката обиколи помещението и се върна в коридора, водещ към предния трюм.

Как да се измъкнем оттук, чудеше се Джек.

Погледна към тавана на трюма. Трябваше да се изкачи там, на палубата. Но как?

Взря се в трюма, но не видя стълба. Ала горе, в ъгъла на стената на щирборда,

имаше асансьор! Ако можеше да го свали долу...

Но за да направи това, той трябваше да влезе в трюма и да го прекоси.

Мисълта го парализира. Да върви сред онези същества...

– Дръж се! - прошепна той на Колабати и тръгна по коридора към трюма.

Движеше се бавно и изключително предпазливо. Повечето ракшаси приличаха на

неясни скални образувания, разпръснати на пода. Джек прескачаше спящите и

заобикаляше будните.

Джек бе изминал три четвърти от разстоянието, когато изведнъж от пода се

надигна двуметрова черна сянка и тръгна към него. Нямаше накъде да отстъпи.

Съществото запълваше коридора. Джек инстинктивно се дръпна назад и залитна.

Колабати се вкопчи в него.

Джек се олюля, обърна се и прекрачи един спящ ракшас. Ръката му докосна

демона.

Ракшасът срещу тях издаде някакъв звук между ръмжене и съскане, извъртя се,

вдигнал нокти, и оголи дългите си зъби. Джек никога не бе виждал нещо да се движи

толкова бързо. Стисна челюсти, застана неподвижен и затаи дъх. Съществото, което

спеше в краката му, се размърда. Той се замоли да не се събуди. Усети, че Колабати

едва се сдържа да не изпищи.

Ракшасът пред тях завъртя глава насам-натам - отначало бдително, сетне по-

мудно. След малко се успокои съвсем и отпусна нокти. Накрая отмина, но не и преди да

вторачи продължителен поглед в тяхната посока.

Джек пое дъх. Промъкна се между стената и ракшаса и продължи по безкрайния

път към стената на щирборда. Приближи се до ъгъла и забеляза електрически кабел,

водещ нагоре към една малка кутия в стената. Тръгна натам и се усмихна, когато

различи трите бутона на кутията.

В плитката шахта под асансьора нямаше ракшаси.

Джек не се поколеба. Протегна ръка и натисна най-долното копче.

Разнесе се силен металически звън - почти оглушителен, защото отекна в мрачния,

затворен трюм. Последва пронизително бръмчене. Всички ракшаси мигновено

застанаха нащрек и блестящите им жълти очи се вторачиха в спускащата се платформа.

Някакво движение в дъното привлече вниманието на Джек.

Майката вървеше към тях. Останалите ракшаси се затътриха напред и се наредиха

в полукръг на по-малко от десет крачки разстояние от мястото, където стояха Джек и

Колабати.

Майката си проправи път и мина най-отпред. Всички вдигнаха очи нагоре. Когато

платформата стигна на три метра от пода, ракшасите започнаха да скандират нещо.

– Те говорят! - прошепна Колабати. - Но ракшасите не могат да говорят!

– Трябваше да ги видиш снощи - отговори Джек. - Бяха като на политически

митинг. Викаха нещо като “Кака-джи” . Беше...

Колабати впи нокти в раменете му и извиси глас. Джек се уплаши да не привлекат

вниманието на чудовищата.

– Какво каза?

– “Кака-джи” . Те повтаряха “Кака-джи” . Какво е...

Колабати извика нещо, което прозвуча като дума, но не на английски. И

скандирането спря.

Ракшасите я бяха чули.

Джек се вцепени, когато съществата започнаха да се въртят в кръг, търсейки

източника на вика. Тялото на Колабати се разтресе, сякаш тя ридаеше беззвучно,

долепила лице до главата му.

Платформата се приближи до тях и Джек се надигна да се качи. Застана на колене

и залитайки се добра до платката с бутоните. Протегна ръка и натисна копчето.

Асансьорът се разтресе и потегли нагоре. Ракшасите отново приковаха очи в

платформата. Джек коленичи и се вторачи в тях.

Когато се издигнаха на около три метра от пода, той пусна Колабати. Без да

пророни дума, тя слезе от гърба му и се сви във вътрешния ъгъл на платформата. Щом

се отдалечи от него, отдолу се разнесе хор от гневно ръмжене и съскане. Ракшасите

вече го виждаха.

Втурнаха се напред като преливна вълна, раздирайки въздуха с дългите си нокти.

Джек ги наблюдаваше онемял и потресен от яростта им. Ненадейно три от тях

подскочиха нагоре и протегнаха ръце. Първият му импулс беше да се изсмее над

безплодните им усилия - платформата вече беше на пет метра над пода. Но когато

ракшасите се оттласнаха от пода, Джек ужасен разбра, че ще го стигнат. Претърколи се

назад и скочи, когато ноктите им закачиха края на платформата. Явно притежаваха

огромна сила.

Ракшасът в средата беше най-нисък. Ноктите му се вкопчиха в ръба на

платформата, дъските изпращяха и се разцепиха от тежестта му. Едно парче се отчупи и

той падна долу.

Другите два се бяха хванали по-здраво и започнаха да се катерят. Джек отскочи

вляво, където един ракшаса подаваше глава над платформата. Видя скърцащите му

дълги зъби и муцунеста глава. Догади му се. Ритна го в лицето, но съществото не трепна.

Все едно бе ритнал каменна стена.

Тогава се сети за запалките. Нагласи пламъка на максимална сила, щракна ги и

поднесе пламъка към очите на демона. Чудовището изсъска гневно и извърна глава.

Центърът на тежестта му се измести от рязкото движение и то изгуби равновесие.

Ноктите му оставиха дълбоки бразди по дървената платформа. Тя се разцепи и то се

сгромоляса долу.

Джек се обърна към третия ракшаса и видя, че той се е подал до кръста и вдига

крак да се качи. Хвърли се към него със запалките. Демонът се наведе напред и протегна

нокти, като одра дясната ръка на Джек. Беше подменил дължината на ръката и

подвижността му. Прониза го болка. Изпусна едната запалка и падна назад, извън

обсега на ракшаса.

Демонът се задържа и отново започна да се изтегля на платформата. Джек

разсъждаваше трескаво. Ракшасът щеше да се качи след една - две секунди, преди

асансьорът да е стигнал до горе. Джек можеше да се хвърли към колабати и да се скрие

в обятията й, но платформата беше твърде тясна и ракшасът рано или късно щеше да се

блъсне в тях.

Потърси нещо, което би могло да му послужи като оръжие. Погледът му се спря на

пропановите фенери, които Кузум бе използвал по време на гнусната си церемония с

ракшасите. Джек си спомни колко буйни бяха пламъците им.

Ракшасът вече бе стъпил на колене на платформата.

– Включи газта! - извика Джек на Колабати.

Тя го погледна озадачена. Изглеждаше в състояние на шок.

– Газта! Пусни я!

Той й подхвърли втората запалка.

Колабати се сепна и бавно протегна ръка към ръчката на резервоара. Джек искаше

да й изкрещи да побърза. Фенерът представляваше кух метален цилиндър, подпрян на

четири метални крачета. Джек го сграбчи и го наклони към приближаващия се ракшас. В

същия миг чу съскането на пропана, който прииждаше в цилиндъра и започваше да го

изпълва. Във въздуха се разнесе миризма на газ.

Ракшасът се бе изправил в цял ръст. Оголил зъби и протегнал ръце, той се готвеше

да скочи върху Джек. Сърцето на Джек едва не спря да бие от страх при тази гледка.

Третата запалка беше хлъзгава от кръвта по дланта му, но той успя да намери дупката в

основата на фенера и го запали.

Газта избухна с оглушителен рев и към ракшаса се стрелна смъртоносен пламък.

Съществото залитна назад. Главата му лумна. Олюля се, наклони се към края на

платформата и падна долу.

– Точно така! - извика Джек и вдигна юмрук, въодушевен и удивен от победата си.

Погледна надолу и видя, че Майката – по-тъмна и по-висока от малките - не

откъсва жълтите си очи от него. Омразата в тях го накара да се обърне.

Наоколо се задими и той се закашля. Изведнъж видя, че дървената платформа е

почерняла и започва да гори. Бързо протегна ръка към резервоара и изключи газта.

Колабати продължаваше да клечи в ъгъла. Изражението й изразяваше недоумение.

Асансьорът спря. Джек поведе Колабати по стълбите, водещи към малкия капак на

тавана. Очакваше, че ще е заключен. Всички изходи бяха блокирани. Но капакът се

отвори и го лъхна струя свеж въздух. Джек моментално се успокои и подпря глава на

ръката си.

Успя!

Вдигна капака и подаде глава навън.

Беше тъмно. Слънцето бе залязло. Звездите и луната светеха на небето. Влажният

въздух и обичайната смрад на манхатънското крайбрежие му се сториха като парфюм

след вонята на ракшасите.

Огледа палубата. Нищо не помръдваше. Нямаше признаци, че Кузум се е върнал.

Джек погледна Колабати.

– Няма никой. Да вървим да спуснем трапа.

11.

Трапът беше спуснат.

Кузум замръзна на място, като го видя. Не беше зрителна измама. Лунната

светлина хвърляше леденосиви отблясъци по алуминиевите стъпала и перила.

Но как? Умът му не го побираше...

Хукна по трапа и се завтече към лоцманската каюта. Катинарът беше там -

непокътнат и заключен.

Облегна се на вратата и зачака туптящото си сърце да се успокои. В първия момент

помисли, че някой се бе качвал на борда и бе освободил Джек и Колабати.

Потропа на стоманената врата.

– Бати? Приближи се до вратата. Искам да говоря с теб.

Тишина.

– Бати?

Долепи ухо до вратата. Разтревожен, Кузум пъхна ключа в катинара...

Коридорът беше празен. Погледна в каютата. И там нямаше никой. Как е

възможно...

И тогава видя дупката в пода. Отначало помисли, че в каютата се е промъкнал

ракшаса, но съзря счупената желязна рамка на леглото и се досети какво е станало.

Каква дързост! Американецът беше избягъл, проправяйки си път сред ракшасите, и

бе взел Колабати със себе си! Кузум се усмихна. Сигурно се бяха свили някъде долу.

Огърлицата пазеше Колабати, но Джек вероятно вече беше станал жертва на ракшасите.

После се сети за спуснатия трап. Изруга на родния си език и се втурна към люка на

главния трюм. Вдигна капака и надникна долу.

Ракшасите бяха развълнувани. Тъмните им очертания се движеха хаотично. На пет-

шест крачки под него беше асансьорът. Кузум забеляза фенера и обгорелите дъски.

Скочи на платформата и я включи.

Нещо лежеше на пода на трюма. Когато измина половината разстояние, той видя,

че това е мъртъв ракшаса. Обзе го гняв. Мъртъв! Остатъкът от главата му

представляваше маса от овъглена плът!

С трепереща ръка Кузум натисна копчето за нагоре.

Качи се на палубата и се втурна към лоцманската каюта. На пода забеляза нещо...

Да! Близо до дупката беше захвърлена ризата на Джек. Беше с нея последния път,

когато Кузум го видя. Взе я. Още беше влажна от пот.

Устните му бавно се разтегнаха в усмивка, докато държеше потната риза. Майката

ракшаси щеше да изпълни тази задача. Вече бе измислил план за нея. Иронията беше

възхитителна.

12.

– Трябва да се измия - каза Джек и посочи ранената си ръка, докато влизаха в

апартамента му. - Ела в банята с мен.

Колабати го погледна учудена.

– Какво?

– Последвай ме.

Тя се подчини, без да задава повече въпроси.

Джек започна да мие мръсотията и засъхналата кръв, като в същото време я

наблюдаваше в огледалото над мивката. Лицето й беше бледо и изнурено на

безмилостно ярката светлина в банята. Самият той приличаше на призрак.

– Защо Кузум иска да изпрати ракшасите по дирите на едно момиченце?

Колабати сякаш излезе от унеса. Погледът й се проясни.

– Момиченце?

– На седем години.

Тя прикри с ръка устата си и попита през пръсти:

– Вестфален ли е?

Джек се вцепени и смрази от прозрението, което го осени.

Боже мой, това е връзката! Нели, Грейс и Вики - всички от рода Вестфален!

– Да - отговори той и се обърна към нея. - Последната Вестфален в Америка. Но

защо точно те?

Колабати се облегна на стената до мивката и заговори

– Бавно и внимателно, сякаш премерваше всяка дума.

– Преди около век и четвърт капитан Албърт Вестфален ограбил един храм сред

хълмовете в северен Бенгал

– Храма, за който ти разказах снощи. Убил жреца и жрицата и техните служители и

опожарил храма до основи. Скъпоценните камъни, които откраднал, станали източника

на богатството на рода Вестфален. Преди да умре, жрицата го проклела, като казала, че

родът му ще завърши в кръв и болка в ръцете на ракшасите. Капитанът помислил, че е

убил всички в храма, ала грешал. Едно дете избягало от пожара. Големият син бил

смъртно ранен, но преди да умре, накарал малкия си брат да се закълне, че ще изпълни

клетвата на майка им. В пещерите под развалините от храма било намерено едно-

единствено яйце от женска ракшаси - ти видя черупката му в апартамента на Кузум.

Яйцето и клетвата за отмъщение били предавани от поколение на поколение.

Превърнали се в семейна традиция. Но никой не ги приемал сериозно

- освен Кузум. Трябва да спасиш момиченцето - довърши Колабати, като най-сетне

вдигна глава и го погледна в очите.

Джек сложи марля на раната и превърза ръката си.

– Защо Кузум е приел всичко това толкова сериозно?

– Кузум има проблеми...

– Ти мислиш така!

– Не разбираш. На двайсетгодишна възраст той даде обет за брахмачари - клетва

за доживотно целомъдрие и всяческо въздържание. Спази я и остана заклет брахмачари

в продължение на много години.

Очите й трепнаха и се вторачиха в стената.

– После наруши обета. И до ден днешен не си е простил за това. Предишната нощ

ти разказах за нарастващия брой на последователите му в Индия. Кузум смята, че няма

право да бъде техен водач, докато не пречисти кармата си. Всичко, което е направил

тук, в Ню Йорк, е било, за да изкупи вината си, задето е нарушил обета.

Джек запокити ролката с пластира към стената. Изведнъж се ядоса.

– И това ли е причината? - извика той. - Кузум е убил Нели, Грейс и кой знае още

колко бездомници, само защото е чукал някоя! Я не ме баламосвай!

– Това е истината!

– Има и още нещо!

Колабати още не смееше да го погледне в очите.

– Трябва да се опиташ да разбереш Кузум...

– Не, не го разбирам! Само знам, че се опитва да убие момиченце, което по една

случайност обичам много. Кузум наистина има проблем - и това съм аз!

– Той се опитва да пречисти кармата си.

– Не ми говори за карма. Снощи брат ти ми говори достатъчно за нея. Той е

откачен!

Колабати се обърна към него. Очите й искряха.

– Не говори така!

– Можеш ли да го отречеш?

– Не! Не говори така за него! Само аз имам правото да го кажа!

Джек разбра това и кимна.

– Добре. Само ще си го мисля.

Тя се обърна и тръгна към вратата на банята, но Джек я спря. Трябваше да се

обади на Джиа, за да провери как са с Вики, но първо искаше да получи отговор на още

един въпрос.

– Какво ти стана в трюма? Защо се разстрои толкова?

Раменете й се отпуснаха, а главата й се наклони на една страна. Сподавени

ридания разтърсиха тялото й, после тя затвори очи и се разплака на глас.

Джек се смая. Не допускаше, че някога ще види Колабати обляна в сълзи. Мъката й

го трогна. Той я прегърна.

– Разкажи ми всичко. Излей мъката си.

Тя поплака още малко, сгушила лице на гърдите му.

– Спомняш ли си, когато ти казах, че ракшасите са по-малки и по-бледи, отколкото

би трябвало да бъдат? И колко се изненадах, че могат да говорят?

– Да.

– Сега разбирам защо е така. Кузум отново ме излъга. И аз пак му повярвах. Но

това вече е много по-лошо от лъжа. И през ум не ми е минавало, че брат ми може да

отиде толкова далеч!

– За какво говориш?

– Кузум ме излъга за мъжкото яйце!

В гласа й се прокрадна истерия.

Джек я отдалечи от себе си и я погледна в очите. Лицето й беше измъчено. Прииска

му се да я разтърси, но се въздържа.

– Говори смислено!

– На бенгалски Кака-джи означава “баща”!

– Е, и?

Колабати се вторачи в него.

– О, Боже!

Джек се облегна на мивката. Зави му се свят при мисълта, че Кузум е оплодил

Майката ракшаси. Във въображението му изникнаха зловещи сцени от съвкуплението.

– Но как е възможно да е станал баща на онези ракшаси? Кака-джи сигурно е

някаква титла на уважение или нещо подобно.

Колабати поклати бавно и тъжно глава. Изглеждаше изтощена - емоционално и

физически.

– Не. Вярно е. Промените в малките са достатъчно доказателство.

– Но как?

– Вероятно когато Майката е била съвсем млада и покорна. Било му е необходимо

само едно поколение от нея. После ракшасите са се чифтосвали помежду си и гнездото

се е разраснало.

– Не мога да повярвам. Но защо го е направил?

– Кузум... - започна тя, но гласът й постепенно заглъхна. - Кузум понякога мисли, че

Кали му говори насън. Вероятно вярва, че тя му е казала да се съвкупли с женската

ракшаси. Има много легенди за ракшаси, които се сношават с хора.

– Не говоря за легендите! Тук става дума за действителния живот! Не разбирам

много от биология, но знам, че оплождането между различни животински видове е

невъзможно!

– Но ракшасите не са по-различни от хората, Джек. Както ти казах снощи, според

легендата Древните богове на злото създали ракшасите като зловеща пародия на

човечеството. Взели мъж и жена и ги преобразили в ракшаси. Това означава, че някъде

много далеч в миналото човекът и ракшаса имат общ генетичен праотец. Трябва да го

спреш, Джек! - добави тя и стисна рамото му.

Джек преглътна. Гърлото му пресъхна при спомена за ракшасите в трюма.

Колабати го целуна и каза по-весело:

– Ще отида да се изкъпя. Защо не дойдеш с мен?

– Ти отивай - отговори той, като внимателно се освободи от прегръдката й, без да

я поглежда. - Някой трябва да стои на пост. Ще се изкъпя след теб.

Колабати се вгледа изпитателно в него с черните си очи, после се обърна и тръгна

към банята. Вратата се затвори след нея и Джек въздъхна дълбоко. Тази вечер не

изпитваше желание към нея. Дали заради нощта, прекарана с Джиа? Докато Джиа му

отказваше, беше съвсем различно. Но сега...

Приближи се до писалището и извади магнума със заглушителя и патроните със

сачмите. Взе и един Смит и Уесън 38-ми калибър и го зареди. После седна и зачака.

13.

Колабати се избърса, уви хавлията около себе си и влезе в хола. Джек седеше на

леглото - точно, където го искаше да бъде. Обзе я силна страст само като го видя.

В момента й бе необходим мъж, който да легне до нея, да й помогне да се отдаде

на чувствеността си и да прогони всички мисли от главата й. От всички мъже, които

познаваше, тя се нуждаеше най-много от Джек. Той я бе изтръгнал от лапите на Кузум -

нещо, което никой друг не би могъл да направи. Изгаряше от страст по него.

Тя пусна хавлията и се из легна на леглото до Джек.

– Хайде, ела - каза му Колабати, като галеше бедрото му. - Легни при мен. Ще

намерим начин да забравим преживяното тази вечер.

– Не можем да го забравим - отговори Джек и се отдръпна от нея. - Не и когато то

ни преследва.

– Сигурна съм, че имаме време. Ела.

Толкова го желаеше!

Джек протегна ръка към нея. Тя помисли, че това е покана и посегна към него, но

ръката му не беше празна.

– Вземи го - каза той и сложи на дланта й нещо студено и тежко.

– Пистолет? - стресна се тя.

– Аз ще се изкъпя, а ти стой нащрек и го използвай, ако се наложи - рече той. -

Недей да кроиш планове как да вземеш огърлицата на брат си. Първо стреляй, после си

мисли за нея.

Той влезе в банята и пусна водата.

Колабати легна и се покри с чаршафа. Тази нощ желаеше силно Джек, но той

изглеждаше толкова сдържан и безразличен към голотата й.

Замисли се за Кузум и погледна пистолета. Най-много от всичко Колабати искаше

огърлицата му. Вземеше ли я, това означаваше край на заплахата срещу нея. Освен това

щеше да я сложи на врата на единствения мъж, достоен да прекара остатъка от живота

си с нея - Джек.

Тя затвори очи и намести глава на възглавницата.

14.

Джек се насапуниса обилно и застана под душа, за да измие от кожата си вонята от

трюма. Магнумът беше увит в една хавлия, сложена на лавицата до душа. Очите му

непрекъснато се стрелкаха към вратата.

Избърса се набързо и спря водата.

Влезе в спалнята и видя, че Колабати спи. Извади чисти дрехи и се облече, докато я

наблюдаваше. Заспала, тя изглеждаше различна. Чувствеността й бе заменена от

трогателна невинност.

Джек мразеше да чака противникът да направи следващия ход. Това го поставяше

в отбранителна позиция, а така губеше инициативата.

Грабна телефонната слушалка и набра номера. След първото иззвъняване се

обади Ейб.

– Аз съм. Джек. Събудих ли те?

– Не, разбира се. Всяка нощ седя до телефона и чакам да ми се обадиш. Защо сега

да е различно?

Джек не разбра дали приятелят му се шегува или не. Понякога не му беше ясно.

– Всичко наред ли е при вас?

– Щях ли да разговарям толкова спокойно с теб, ако не беше?

– Добре ли е Вики?

– Разбира се.

– Трябва ми малко снаряжение - запалителни бомби с часовникови механизми и

запалителни патрони.

Ейб веднага възприе делови тон.

– Нямам в склада, но мога да намеря. За кога ти трябват?

– За тази нощ.

Ейб подсвирна.

– Трудна работа. Важно ли е?

– Много.

– Трябва да се обадя тук-там. Но по това време...

– Ще ти платя, колкото искаш.

– Добре, но ще трябва да изляза.

На Джек не му хареса, че Джиа и Вики ще останат сами, но Кузум не можеше да ги

намери и те нямаха нужда от пазач.

– Добре. С микробуса ли си?

– Да.

– Тогава развърти телефоните, вземи нещата и ще се срещнем пред магазина.