Приемане

Писането за мен беше като опит да запаля двигател, който не е работил от години, мълчал е и е ръждясвал на празен паркинг — задавен с вода и мръсотия, пълен с мравки, паяци и хлебарки. Пълзящи плевели и треви влизат в него, никнат от него. Кашля и плюе, изригва листа и прах с глас, който напомня на моя, но не е същият като преди; всъщност доста рядко използвам истинския си глас.

Много време е минало, откакто редях думи върху хартия, и досега не бях изпитала потребност да го правя отново. Тук, на острова, почувствах по-остро от всякога, че не бива никога да допускам да излизам от момента. Да излезеш от момента, е опасно — да оставиш нещата да се промъкнат, както си искат, защото после няма настояще, в което да се върнеш. Едва напоследък започнах да чувствам нещо като липса, нещо извън мисълта, че на това място само ще съществувам, за да доизживея определените си дни. Нито пък имах интерес към повествование, записване или предаване на онова, което започна да ми изглежда толкова земно и обикновено. Може би затова не е чудно, че няколко пъти се захващах да пиша това, а после зарязах три или четири чернови на този… документ? Това писмо? Каквото и да е това то.

А може би и ме обзема колебание, защото когато мисля за писане, поглеждам към света, който оставих след себе си. Светът от другата страна, когато мислите ми изобщо се обърнат към него, е мъглява, неясна сфера, излъчваща слаба светлина, осеяна с разнородни гласове и образи, които прорязват очите и умовете като бръснач, и никой от нас не успява даже да мигне. Изглежда като мит, като митична трагедия, лъжа, че някога съм живяла там или че в него още живее някой. Някой ден рибата и соколът, лисицата и бухалът ще разказват по свой начин за безплътното кълбо от светлина и неговото съдържимо, за всички отрови и скърби, изтекли от него. Ако човешкият език значеше нещо, можех и аз да го разкажа на вълните или небето, но какъв е смисълът?

И все пак, след като реших най-после да позволя на сиянието да ме превземе, след като му се съпротивлявах толкова години, ще пробвам още веднъж. Кой ли ще прочете това? Не знам и не ме интересува особено. Може би го пиша просто за себе си, така че да остане още едно сведение за това пътуване, дори да съм в състояние да разкажа само първата част на нещо много по-дълго. Но ако някой го прочете, нека да знае, че не съм живяла тук в очакване на спасение, с надеждата за тринайсета експедиция. Ако светът от другата страна е изоставил цялата идея за експедициите, може би това е доказателство за внезапна проява на здрав разум. Но само след няколко дни онзи свят и опасностите на този, в който живея, няма да ме тревожат толкова.

01: Сиянието

В началото пред мен беше все островът, там някъде, до брега, и присъствието на съпруга ми в трохите от бележки, които намирах по пътя и които се надявах, че идват от него. Под камъни, забодени на клони, сгърчени мъртви на земята. Всички бяха важни за мен, независимо кои бяха реални и кои — въпрос на случайност и съвпадение. Достигането до острова тогава не значеше нищо. Все още бях вкопчена в идеята за каузалността, за целта, в смисъла, в който биха разбрали тази дума в „Съдърн Рийч“. Но какво се случва, когато откриеш, че цената на целта е да направиш много други неща невидими?

Според дневника му на съпруга ми са му били нужни шест дни, за да стигне до острова първия път. На мен ми отне малко повече. Защото правилата се бяха променили. Защото земята, която един ден бе здрава и твърда, на следващия ставаше несигурна, а понякога даже сякаш се разпадаше под мен. Светлината във фара зад гърба ми ставаше все по-силна и заревото бе започнало да превзема небето; в повече дни, отколкото би трябвало да е възможно, през бинокъла си виждах знак от нещо огромно, което се надигаше от морето в непрекъсната бавна вълна. Нещо, което още не бях готова да видя.

Отпред птиците, които се стрелкаха в небето, оставяха размазани цветни следи, напомнящи на други версии на самите тях, което би могло и да е халюцинация. Въздухът изглеждаше податлив, сякаш можеше да бъде убеден или принуден. Чувствах се в капан; вечно пътуваща, никога не стигаща, и скоро ми се прииска да намеря място, за което да се престоря, че е „базов лагер“ поне за малко — място, което можеше да потуши непрестанното отчаяние от факта, че не мога да се доверя на местността, през която пътувам; единствената ми котва беше самата пътека, която, макар и все по-обрасла, все по-витиевата, никога не прекъсваше, никога не изчезваше в нищото.

Ако ме беше отвела до някоя урва, дали щях да остана там или щях да я последвам през ръба? И щеше ли тази липса да се окаже достатъчна, за да се обърна и да се опитам да намеря вратата в границата? Трудно може да се гадае. Траекториите на мислите ми бяха пръснати и разкривени. Приличаха на лястовици в ясното синьо небе, които за част от секундата се отклоняват и описват кръгове, но после се връщат към досегашния си курс — мимолетното им отдалечаване е било само лов на прашинка насекомов протеин.

Не знам и в каква степен да отдавам тези явления и мисли на сиянието вътре в мен. Някои, но не всички, съдейки по онова, което се случи по-късно и още се случва. Точно когато си помислех, че сиянието е едно нещо, то се превръщаше в нещо друго. На петата сутрин, когато се надигнах от тревата, пръстта и пясъка, сиянието се беше събрало и оформило притихнала втора кожа върху мен, която се пропукваше от отварящите ми се очи като съвсем леко, съвсем кратко докосване на невъзможно тънък лед. Чувах трошенето от топенето му, сякаш идваше от километри и години далеч.

С напредването на деня сиянието се прояви в гърдите ми като нажежен червен камък, който пулсираше до сърцето ми, мой нежелан спътник. Ученият в мен искаше да се самоанестезира и оперира, да премахне чуждото тяло, въпреки че не бях хирург, а сиянието не беше тумор. Помня как си мислех, че на другата сутрин вече мога да говоря с животните. Да се търкалям в калта, да се смея истерично под безмилостното синьо небе. Или да открия как сиянието се надига любопитно от темето ми като перископ — независимо и живо, оставило след себе си само люспа.

На смрачаване, след като цял ден не бях обръщала внимание на хапещите мухи и огромните влечуги, които ме гледаха от водата, ухилени като безумни хищници, каквито всъщност си бяха… дотогава сиянието се беше издигнало до главата ми и лежеше под всичките ми мисли като изстиващ въглен, покрит с ледена пепел. Вече не можех да бъда сигурна, че сиянието е чувство, импулс, инфекция. Дали вървях към острова, който можеше да ми даде, а можеше и да не ми даде отговори, защото така трябваше или защото натам ме насочваше невидим непознат? Спътник. Дали сиянието не беше по-независимо от мен, отколкото предполагах? И защо думите на психолога се връщаха така често в главата ми, защо не можех да ги прогоня от съзнанието си?

Това не бяха спекулативни въпроси, мързелив вътрешен дебат, а конкретни тревоги. От време на време имах чувството, че тези думи, последният ми разговор с психолога, са като щит или стена между мен и аспектите на сиянието, че някаква преднамерено заложена особеност в тях е активирала нещо в мен. Но колкото и да въртях репликите в мислите си, не стигах до извод. Някои неща могат да бъдат толкова близо, че никога да не схванеш действителната им същност.

Тази вечер си направих лагер и запалих огън, защото не ми пукаше кой ще ме види. Ако сиянието съществуваше отделно от мен и всяка част от Зона X така или иначе ме гледаше, какво значение имаше? Отново ме обземаше приповдигнато безразсъдство и аз го приветствах. Фарът отдавна беше избледнял, но аз продължавах да го търся — тази внушителна котва, този огромен капан. Тук също растяха в изобилие лилави магарешки тръни, които в моите очи бяха шпиони на Зона X. Макар че тук всичко шпионираше и беше шпионирано.

Спомням си, че откъм брега задуха силен вятър и стана студено. Тогава държах на тези детайли, за да отблъсквам сиянието — суеверна като всеки друг. Скоро в здрача се понесе и стенанието, заедно с познатите звуци на нещо тромаво, което се бореше в тръстиките. Потреперих, но в същото време се засмях, и казах на глас: „Просто стар приятел!“ Не толкова стар и не точно приятел. Страховито присъствие. Просто звяр. В този безстрашен момент, и може би само в този, изпитах дълбока привързаност и родство с него. Излязох, за да се срещнем, а сиянието ми през цялото време мърмореше кисело, почти сърдито. Чудовище? Да, но след чудовището, наречено Пълзящия, с радост прегърнах тази по-проста загадка.

02: Стенещото създание

Ще ви спестя търсенето на съществото, от което преди бях избягала; абсурдно беше да се опитвам да различа тръстиките, разклащани от вятъра, от тези, които се гънеха от друга, по-специфична сила, докато газех през тинята и калта, стараейки се да не си счупя някой глезен или да не затъна.

Накрая излязох на нещо като полянка, островче от кал, покрито с анемична трева и оградено от още повече тръстики. В далечния край нещо бледо, червееподобно, чудовищно се мяташе и стенеше, крайниците му мачкаха тръстиките, но скоростта, на която бях станала свидетел в миналото, сега като че ли бе недостижима за него. Не след дълго осъзнах, че спи.

Главата му беше малка в сравнение с тялото, но не гледаше към мен, така че виждах само дебелата сбръчкана шия, преливаща в черепа. Все още имах шанс да си тръгна. И всички основания да го направя. Треперех и решителността, която ме бе отклонила от главния път, се изпаряваше. Но нещо в забравата му ме караше да остана.

Пристъпих напред, като държах звяра под прицел. От това разстояние стенанието беше оглушително, съпътствано от странното гърлено звънтене на жива църковна камбана. Нямаше начин да се промъкна незабелязано — земята беше посипана с изсъхнали тръстики и треви, които пращяха под краката ми — но въпреки всичко съществото продължаваше да спи. Насочих фенера си към туловището му. То имаше консистенцията и формата на смесица между огромна жаба и плужек, а бледата му кожа беше осеяна с крастави петна от светлозелен мъх. Ръцете и краката му напомняха на крайници на прасе, само че с по три дебели пръста в края. По средата, там, където предполагах, че се намира стомахът, се виждаха още два израстъка като месести псевдоподи. Използваше ги, за да се изхвърля напред, но те често се гърчеха патетично и удряха по земята като неподвластни на управление.

Насочих лъча на фенера си към главата на съществото — този малък розов овал над твърде широкия врат. Както подсказваше маската, която бях намерила при предишната ни среща, лицето беше на психолога от експедицията на съпруга ми. В съня то образуваше маска на безкрайно, непонятно страдание, устата беше отворена във вечното „О“ на мъчително стенание, а крайниците риеха в земята, докато съществото описваше окръжности, като се придвижваше несигурно и на пресекулки по земята. Върху очите му имаше бяла пелена, която ми говореше, че е сляпо.

Би трябвало да почувствам нещо. Би трябвало да се отдръпна или отвратя от тази гледка. Но след слизането си в кулата, след анихилацията от Пълзящия, вече не чувствах нищо. Никакви емоции, дори най-елементарни като обикновено съжаление, въпреки суровото изражение на травмата, на неразбираемата агония.

Този звяр трябваше да е делфин с тайнствено око, див глиган, държащ се така, сякаш е нов обитател на тялото си. А може би беше част от нарочен модел, чиито очертания просто не виждах. И все пак изглеждаше като грешка, заблуден куршум на Зона X, който се бе асимилирал толкова много, толкова красиво, толкова гладко. Което ме караше да се чудя дали моето сияние не е предвестник на същото под една или друга форма. Да изчезна в крайбрежната линия, в анонимните простори на плажа и вятъра, на блатата — това всъщност не ме притесняваше, може би никога не ме бе притеснявало. Друго ме тревожеше — това сляпо, неумолимо търсене. Нима се бях заблудила, че поддаването на сиянието ще бъде безболезнен, даже красив процес? Нищо красиво нямаше в стенещата твар, нищо, което да опровергава отвратителна намеса.

В този контекст аз не можех да се намеся, само наблюдавах как се гърчи в неизменното си страдание. Не бих прекратила мъчението му, отчасти защото изхождах от непълна информация. Не можех да бъда сигурна какво представлява и какво преживява. Под това, което изглеждаше като болка, можеше да се крие екстаз — остатъци от човешки сънища и утехата в тях. Хрумна ми също, че може би това, което този член на експедиция е донесъл в Зона X, е допринесло за състоянието му накрая.

Това си спомням сега, когато в паметта ми се преплитат толкова много други неща. В крайна сметка взех космена проба, която се оказа толкова безполезна, колкото и всички останали — последователност, на която сигурно трябваше да се възхитя, но не можех — и се върнах при малкия си, тъжен огън по средата на онова никъде, което беше навсякъде.

Но тази среща все пак ми се отрази по един начин. Обзе ме решителност да не се поддавам на сиянието, да не се отказвам от самоличността си — поне засега. Не можех да се помиря с възможността един ден да изоставя бдителността си и да се превърна в стенещото същество сред тръстиките.

Може би това беше слабост. Може би просто страх.

03: Островът

Много скоро островът се превърна в сянка или петно на морския хоризонт и аз разбрах, че е въпрос на дни, макар да ми беше трудно да преценя минаващото време. Островът сега за мен беше тъй пуст и безизразен, както съпругът ми при завръщането си. Не знаех нищо за това, което можеше да срещна там, и тази истина ме отрезвяваше, караше ме да наблюдавам сиянието си по-отблизо, да се боря по-настървено с него, сякаш, колкото и да беше нелепо, когато стигнех от другата страна, трябваше да бъда в най-добрата си форма и нащрек. Защо? Заради трупа, който можеше да намеря, ако имах късмет? Заради някакъв спомен за живота в света, който сега можехме само да си спомняме погрешно като по-спокоен и приятен, отколкото всъщност е бил? Не знам отговора на тези въпроси, освен че най-първичният ръководен принцип на всеки организъм е да продължи да съществува — да диша, да се храни, да отделя, да спи и да се чука, и да се радва на повторенията в дните си.

Стегнах раницата си и се гмурнах във водата.

Ако някой читател обича истории за герои, сгушени около пращящи огньове и вълци, дебнещи на метри от тях, ще остане разочарован, като научи, че докато плувах към острова, не ме нападна никой левиатан от дълбините. Че въпреки умората и студа успях лесно да се настаня да живея в разрушения фар, който ме чакаше на брега. Че намирах там достатъчно храна, като ловях риба, берях дребни плодове и изравях корени, които макар и безвкусни, ставаха за ядене. Когато се налагаше, хващах дребни животни. Засях си градинка със семената на плодовете, които намирах, и я торях с домашно приготвен компост.

В началото фарът ме озадачаваше повече от всичко останало на острова. Все ми се струваше като огледало на фара на брега — начинът, по който отразяваше светлината — и това ми изглеждаше неясна, потенциално безмилостна шега. Може би беше поредният от рояка детайли, които с нищо не ме доближаваха до някакви отговори за Зона X. Или това сливане, този непълен синоним, хлътналият връх и площадката, които избрах за свое укрепление, скрити под мокри, мъртви листа… възможно бе то да е безпогрешен, грандиозен показател за нещо.

По-късно отделих време да изследвам фара, околните постройки, изоставеното градче достатъчно систематично, научно и задълбочено, но усещах, че първото ми разузнаване трябва да бъде по-широкообхватно: да обходя острова за евентуални заплахи, храна, водоизточници, признаци на човешки живот. Не исках да се надявам, защото не бях открила никакви следи някой скоро да е живял във фара, а той изглеждаше най-вероятният подслон, тъй като още от пръв поглед се виждаше, че повечето от други постройки са се разрушили и изгнили с удивителна скорост, след като Зона X бе наложила волята си на това място. Имаше и следи от замърсяване, стари белези, но тъй бързо избелели в небесата, че не можех да преценя кога са се появили. И дали Зона X ускоряваше заличаването на техните ефекти?

Островът е около четиринайсет мили на дължина и шест на ширина, с четирийсет мили обиколка и площ, която по моя преценка е около осемдесет и четири квадратни мили, или над петдесет хиляди акра. По-голямата част от вътрешността му е заета от борово-дъбова гора, простираща се до брега, но поразена от бурите откъм морето — там се намират предимно шубраци, мъхове и разкривени храсти. Сладка вода има на повече места, отколкото очаквах — множество ручейчета, лъкатушещи надолу по хълмовете към брега. Това, заедно със защитата от бурите, вилнеещи от морето, вероятно обяснява местоположението на изоставеното градче. Освен това в околностите на фара намерих чешма, която в началото плюеше ръжда, но после премина към тънка струя от мътна, но годна за пиене течност от някакъв скрит водоносен слой.

По-далеч открих богата екосистема, в която популацията от предпазливи зайчета се държеше под контрол от грабливите птици и лисиците на острова; последните бяха дребни и пършиви, което говореше за изолирана първоначална двойка или двойки, адаптирани към ограничената територия и възможности на района. Птиците също бяха малки и енергични — от дървесни и пурпурни лястовици до виреони и мушитрънчета, кълвачи и козодои, заедно с твърде много крайбрежни видове, за да бъдат изброени. Привечер звуците на птичия живот победоносно се сливат в могъщ, несдържан хор от гласове, контрастиращ с тишината на блатата, чието собствено богатство е по-приглушено, почти бдително.

Много дни скитах из острова, обхождах го по края и във вътрешността, опитвах се да го почувствам и да усетя какво таи в себе си. Докато записвах наблюденията си, проклинах „Съдърн Рийч“, задето не ни дадоха карта, макар да знаех, че така или иначе щях да проверявам всяка карта и в крайна сметка да свърша също толкова работа. Не само защото не вярвах на агенцията, но и защото не вярвах на Зона X. Въпреки това, когато приключих с първоначалното проучване, не можех да кажа, че в самия остров има нещо свръхестествено или необичайно.

Освен, разбира се, бухалът.

04: Бухалът

Намерих ли съпруга си? В определен смисъл да, макар и не във формата, в която го познавах преди. В късния следобед, след като бях газила в коприва, храсталаци и лепкави, режещи треви под сенките на гъсто преплетени трупове на разкривени от вятъра черни борове в далечната част на острова, преминах през спокойно заливче, гушнало плаж с бял пясък и плитчини, простиращи се надалеч, преди да бъдат покрити от тъмна дълбока вода. На брега бяха пръснати ниски бетонни купчини и камъни, останки от някогашен кей от друга епоха, които сега служеха за отдих на десетина корморани.

Един недорасъл бор с човешки бой стърчеше предизвикателно сред камъните и птиците, почернял и почти без иглички. На един клон — невероятният силует на обикновен вирджински бухал с остри мъхнати уши, ръждивокафява физиономия, бяла перушина по брадичката и гърлото, петнисто сиво-кафяво тяло. Шумното ми приближаване трябваше да го е разтревожило, но той си стоеше кацнал там, заобиколен от греещи се на слънце корморани.

Отначало си помислих, че бухалът е ранен, още повече, че когато се доближих, той пак не помръдна, за разлика от пърхащия кръг от корморани, които се оплакаха огорчено, излетяха и описаха дълга ниска линия над водата, прогонени от дома си, лишени от покой. Всеки друг бухал също би размахал криле и изчезнал в гората. Вместо това той остана залепен за неравната, люспеста кора на клона, вперил огромните си очи в гаснещото слънце.

Дори докато стоях до дървото, застанала неловко върху камъните, бухалът нито отлетя, нито ме погледна. Ранен или умиращ, помислих си отново аз, но бях предпазлива, готова да се оттегля, защото бухалите могат да бъдат опасни животни. Този конкретно беше огромен, поне два килограма, въпреки кухите кости и леките пера. Но нищо в действията ми не го бе провокирало, така че аз стоях там, докато слънцето залязваше, с бухала до себе си.

В началото на кариерата си изучавах бухалите и знам, че неврозите не са нещо непознато сред тях, за разлика от други, по-интелигентни видове птици. Повечето бухали са и красиви, наред с едно друго качество, което трудно може да се определи, но се усеща като спокойствие от наблюдателя. Над плажа беше надвиснала тишина и то тишина, която не ми се стори особена.

Когато започна да се мръква, бухалът най-после обърна свирепия си жълт поглед към мен и докосвайки лицето ми с върха на разпереното си крило, се понесе във въздуха в гладка, безмълвна дъга, която го отведе в гората зад гърба ми. Отиде си завинаги или поне така си мислех аз, пълна с обяснения за странното му поведение. Линиите между особеностите на дивите животни и съзнанието, наложено от Зона X, понякога трудно се разграничават.

Трябваше да си потърся подслон за през нощта; в далечния западен край на плажа намерих малък кръг от камъни около почернялата пепел на стар огън — над линията на прилива, почти в началото на гората. На последните отблясъци от светлина видях и стара палатка, избеляла от слънцето, обветрена и намачкана от бурите. Някой беше живял известно време тук; без да смея да мисля кой е бил, установих лагера си на същото място, запалих свой огън и сготвих заека, който бях убила по-рано следобед. После, уморена, заспах на шума на вълните под мекия, приглушен покров на звездите.

През нощта се събудих само веднъж и видях бухала, кацнал срещу мен от другата страна на огъня, върху раницата ми. Беше ми донесъл още един заек. Унесох се отново, а когато се събудих, него го нямаше.

Останах там три дни и признавам, че го направих заради бухала и защото заливчето беше почти съвършено; можех да прекарам целия си живот там. Но също и защото исках да науча повече за човека, който бе стъкнал огъня и живял в палатката. Въпреки безпорядъка и изминалите години, палатката видимо беше стандартно производство, макар и да не носеше логото на „Съдърн Рийч“.

Малко по-навътре в гората, зад палатката, намерих експедиционен револвер, много подобен на моя, в кобур, гниещ сред диви цветя, острици и мъхове. Открих и риза от експедиционна униформа, а после куртка и чорапи, проснати небрежно, като че някой се е отказал с готовност от тях, даже с радост… или някое животно или човек ги е захвърлило там. Не си направих труда да ги прибера и да се опитам да възстановя този екзоскелет на човек. Знаех, че няма да открия име, нито писмо. Никога нямаше да разбера дали тук е лагерувал съпругът ми или друг човек, още по-анонимен за мен.

Бухалът обаче си стоеше там, вечно вперил поглед в мен, вечно наблизо. Всеки път малко по-близо, малко по-питомно, но никога напълно. От време на време пускаше клонки в краката ми — случайно, сякаш по-скоро от разсеяност, отколкото нарочно. Кланяше ми се с типичен бухалски маниер, а после следващите часове стоеше дистанцирано, почти намусено. Един-два пъти кацаше до главата ми и аз експериментално се доближавах, при което той изсъскваше като котка, разперваше криле и се наежваше, докато не се отдръпна. Друг път, кацнал на някой висок клон, се полюшваше и поклащаше, поклащаше и полюшваше, местейки тялото си наляво-надясно, без да пуска клона от нокти. После ме поглеждаше глупаво надолу.

Аз продължих нататък, като следвах брега, понякога под сенките на кормораните. Не очаквах бухалът да се присъедини към мен, но не се срамувам да кажа, че се зарадвах, когато го направи. Към края на втората седмица вечер вече кълвеше от шепата ми, преди да литне към нощния си живот. През нощта чувах любопитното му кухо бухане — звук, който мнозина намират за загадъчен или заплашителен, но за мен винаги е бил игрив или дълбоко непочтителен. Бухалът се появяваше отново за кратко призори — веднъж, сред кълбо от перушина, заби глава в пясъка, разпуха перата си, направи си суха баня, а после започна да кълве въшки и други паразити.

Мисълта се промъкваше в главата ми, когато не внимавах, а после трябваше да я прогонвам. Дали това не беше съпругът ми в преобразена форма? Дали ме познаваше или този бухал просто откликваше на човешко присъствие? За разлика от тайнственото излъчване на други животни, тук нямаше такова усещане, поне за мен. Но може би и вече се бях приспособила. Може би бях достигнала някакъв баланс със сиянието, който нормализираше тези показатели.

След като описах пълен кръг и се върнах в разрушения фар, бухалът остана с мен. Търсеше по-малко вниманието ми, но на смрачаване се появяваше в клоните на някое дърво отпред и двамата стояхме там заедно. Понякога беше там още следобед, ако се разходех под сянката на тъмните дървета, и ме следваше, като силно бухаше, за да предупреди за наближаването ми. Но никога по-рано, сякаш помнеше, че мразя неестественото у животните; сякаш ме разбираше. Освен това си имаше своя работа — ловът. След седмица обаче се настани в разбития горен купол на фара. Кормораните също се появиха отново там; а може и да не бяха същите корморани, въпреки че не бях виждала толкова голям брой от тези птици преди разузнаването.

През деня бухалът се грееше на слънце, а после заспиваше, понякога с ниско, носово хъркане. През нощта аз пък заспивах на площадката, а някъде високо над мен тихият шепот на крилата му докосваше въздуха, докато той отлиташе към гората да търси плячка. В тези преходни моменти между деня и нощта, когато всичко изглеждаше възможно или аз успявах да се убедя, че е така, започнах да си говоря с бухала. Макар да не обичам да антропоморфизирам животните, не ми се струваше важно да възпирам общуването помежду ни, тъй като доказателствата за ексцентричното му поведение бяха повече от очевидни. Може би ме разбираше, може би — не, но дори да беше второто, звукът е по-важен за бухалите, отколкото за човешките същества. Затова му говорех — в случай че не е това, което изглеждаше, като израз на обикновена учтивост и като средство да се справя с нарастването на сиянието.

Въпреки това, което може и да беше глупост, как можех някога да позная със сигурност в него онзи, когото търсех, дори от другата страна на пропастта? В отношенията ни се разви полезна симбиоза. Аз продължавах да ловя за него, а той — за мен, макар и мудно, сякаш непредумишлено — зайчета и катерички, които падаха от мястото, на което бе кацнал, долу при мен. В някои отношения, безсловесно от негова страна, но почиващо на най-фундаменталните принципи на приятелството, това споразумение работеше по-добре от всичко, което познавах, в широкия свят. Все още не бях срещнала човек на острова, но намирах все повече доказателства, че е имало присъствие.

Но не такова, каквото очаквах.

05: Бандити самодейци и смахнати изследователи

След като се върнах от разузнавателната си обиколка, съпроводена от бухала, бавно огледах непосредственото си обкръжение: фара, постройките наоколо, градчето след тях. Градчето, което навярно бе изоставено много преди създаването на Зона X, се състоеше от една главна улица и няколко странични, които постепенно преминаваха в черни пътища, а коловозите от гуми бяха обрасли с треви. Навсякъде бе пусто; ако исках, можех да стана кмет по презумпция.

„Главната улица“ се беше превърнала в нещо като фасада, разпаднала се на рошава армия от пълзящи растения, цъфтящи дървета и храсти, плевели и диви цветя. Катерички и язовци, скунксове и еноти бяха превзели руините, а по съборените покриви гнездяха орли рибари. По зейналите прозорци със строшени, нападали стъкла на горния етаж на някаква къща или бизнес сграда бяха накацали гълъби и скорци. Всичко лъхаше на наситеното ухание на територия, отново завладяна от природата, на сладки цветя и свежа трева през лятото, и острата миризма на животни, маркиращи територията си. За мен имаше и нотка на изненада, на лек шок от вида на тези груби, сурови паметници на живота на човешки същества на място, на което не предполагах, че ще ги срещна.

Тук-там намирах още знаци от експедиции, стигнали до острова, които или са се върнали през водата, или са загинали и преобразили тук. Изоставена раница с обичайната карта вътре. Фенер. Оптичен мерник. Манерка за вода. Мъчителни останки: знаци, че се опитвам да прозра твърде много, по причини, разкриващи слабостта ми. Би трябвало да ми стига да знам, че и други са били тук преди мен, че и други са търсили отговори и може би са ги намерили, а може би — не.

Но в тази информация имаше и утаечни пластове и по-живо ме интересуваха по-старите материали, които според мен датираха от периода непосредствено преди и след създаването на Зона X. Тук бяха живели хора в този тесен спектър, водени под инициалите БССИ, въпреки че така и не открих фрагмент, който да подсказва значението на тези букви. Не си спомнях да съм чувала за такава организация нито в света, нито по време на обучението си за експедицията. Не че в това обучение беше отделена мисъл или внимание на острова. Усетих още по-дълбоко предателството на „Съдърн Рийч“.

Поради липсата на насочващи данни, ги кръстих „Бандити самодейци и смахнати изследователи“. Пасваше на това, което научавах за тях от следите им, и за известно време дните ми бяха заети с опити да възстановя самоличността и мисията им на острова.

Дирите, оставени от БССИ, техните детрити, бяха приели формата на увредено оборудване, което идентифицирах като средство за записване на радиовълни, за следене на инфрачервени и други честоти, както и по-екзотични уреди, чиято цел така и не можах да разгадая. Наред с тези изпотрошени останки намерих и полусъсипани, често нечетливи листа и снимки, и даже няколко записа, които прослушах с помощта на един нестабилен генератор — чух неразбираеми, много забавени думи; имах само около трийсет секунди, преди да прекъсне.

Всичко това открих в опустелите сгради на главната улица, защитено от хлътналите навътре стени, или в мазета, където наводненията бяха пощадили някои ъгли. По местата, където вътре бяха горели контролирани огньове, личаха следи от сажди. Но не можех да разбера дали са били палени от БССИ или по-късно, в някоя отчаяна фаза, преди всичко да бъде погълнато от Зона X. Като гледах тази пепел, осъзнах, че всеки опит да реконструирам последователността от събития би бил непълен, защото някой бе поискал да скрие нещо.

Отнесох, каквото намерих, във фара и започнах да го анализирам под бдителния, но безполезен поглед на бухала. Въпреки неясното естество на находките, започнах да сглобявам намеци за цел, внушения за конспирация. Всичко, което пиша, е силно спекулативно, но подкрепено, струва ми се, от крехките доказателства, с които разполагам.

БССИ бяха започнали живота си на острова не с картиране на околността, а с щателно изследване на разрушения фар, което означаваше, че са дошли с определена цел. Проучванията им се стремяха да установят връзка между фара на острова и този на сушата. Срещаха се препратки към нещо, което „може да е било, а може и да не е било“ прехвърлено, намекващи, че лещата на фара, която познавах толкова добре, първоначално е дошла оттук. Но в дадения контекст това „може би“ сякаш съществуваше отделно от самата леща — или поне би могло да съществува отделно. Не ми помогнаха особено и откъснатите страници от книга за историята на прочути фарове, нито данни за производството и транспорта на лещата.

Имаше и спор дали търсят „предмет или подлежащо на запис явление“, който като че ли се връщаше към връзката между двата фара; ако ставаше дума за „явление“, връзката беше важна. Ако беше „предмет“, може и да не беше от толкова голямо значение и или островът, или фарът на сушата да спре да представлява интерес. По-нататък фрагментите ставаха противоречиви по отношение на организацията и нивото. При някои от бандитите като че ли липсваше дори бегла представа за научен подход и си изгубих времето с драсканиците им за призраци, витаещи духове и пасажи, преписани от книги за обладаване от демони. Списъкът на фазите ме интересуваше само дотолкова, доколкото можех да го пренеса върху биологичния свят на паразитните и симбиозните взаимоотношения. Други бяха лежали посред нощ под звездите и записвали сънищата си, като че ли са послания от отвъдното. Беше приятно четиво, но инак лишено от стойност.

Редом с това ефимерно суеверие групирах и недотам научните наблюдения, отразяващи участието на трето- и четвърторазредни умове. Не ставаше дума толкова за точността на наблюденията, колкото за баналните заключения. В тази категория попадаха изследванията на „пребиотични“ материи и „призрачно действие от разстояние“, както и вече опровергани експерименти от миналите десетилетия.

На фона на всичко, което изхвърлих в купчината компост, изпъкваше нещо, идващо сякаш от съвсем различен тип разсъдък. Той или те задаваха въпроси и не се интересуваха от прибързани отговори, както и дали един въпрос ще породи още шест, дори нито един от тях да не доведе до нещо конкретно. Това изглеждаше наложено търпение, не част от вихъра на живачното съзнание, което го заобикаляше. Ако правилно разбирах откъслечните си находки в жалкия си опит да се правя на оракул, този втори тип държеше под око не само жителите на острова, но и част от членовете на собствената си група. Нямаше само експерименти върху колективния си ум.

Дали този остатък от присъствие може да се разглежда като значима следа? Нямаше как да бъда сигурна, но чувствах, че въпреки всичко съм идентифицирала точно такова присъствие, каквото бе проникнало и в БССИ. Промяна в командването към нещо по-сложно и възвишено, което ме гледаше от намерените страници.

Сред тези утайки, сред тези немощни загатвания — думата „Открихме!“ Написана на ръка, победоносна. Какво са открили? При толкова оскъдни данни дори възгласът „Открихме!“, дори намекът за по-интелигентно същество, надничащо сред фрагментите, не водеше до нищо. Някой някъде разполагаше с повече информация, но стихиите — Зона X? — толкова бяха ускорили разложението на документите, че не можех да науча нищо повече. Но и това стигаше. Стигаше, за да покаже, че е имало промени в този бряг още преди създаването на Зона X, и собственият ми опит подсказваше, че в „Съдърн Рийч“ съзнателно са отрязали информацията за острова от експедиционните карти и обученията. Тези две сведения, макар и свързани повече с липса, отколкото с положително потвърждение, ме накараха да удвоя усилията си в търсенето на следи от БССИ сред камънаците и руините. Така обаче и не намерих нищо повече от това, което открих при първото си щателно разузнаване.

06: Ходът на времето и болката

Никога не съм имала страна, никога не съм имала избор; бях родена в такава. С времето обаче островът стана моята страна и друга не ми бе нужна. Не ми и хрумваше да търся път назад, обратно към света. Годините се нижеха, а никой не идваше в моето островно убежище. Започнах да се чудя дали Агенцията още съществува — и дали изобщо някога е съществувала; мислех си, че може би никога не е имало друг свят и експедиция, а аз съм страдала от някаква налудност или травма, някаква загуба на паметта. Един ден може би щях да се събудя и да си спомня всичко: катаклизма, след който аз бях останала единственият човек на това място, аз и бухалът, с когото да си говоря.

Преживях внезапно връхлитащи бури и суша, и пирон в стъпалото, защото не внимавах. Хапа ме какво ли не, включително отровен паяк и змия. Научих се да се настройвам към заобикалящата ме среда, така че след време нямаше животно, естествено или неестествено, което да не страни от присъствието ми и по тази причина, ако не бях принудена, вече не ловях нищо, освен риба; повече разчитах на зеленчуците и плодовете. Макар да ми се струваше, че съм се нагодила и към техните послания.

В продължителната тишина и самота Зона X понякога се разкриваше по неочаквани начини. Започнах да забелязвам безкрайно малки промени в небето, сякаш парченцата от мозайката не пасваха добре… да добивам от хабитата наоколо усещането за невидими неща, тропосващи фантоми, които почти ме принудиха да преосмисля антипатията си към акцента на БССИ върху свръхестественото.

Една вечер, докато стоях колкото можех по-неподвижно на една поляна, почувствах нещо като дъх или плътност на молекули зад гърба си, които не можех да идентифицирам. Искаше ми се пулсът ми да се забави, така че за всеки удар на моето, сърцата на дървесните жаби с техните гърлени песни да ударят по хиляда пъти. Надявах се да стана толкова тиха, че без да се обръщам, да чуя или другояче да зърна това, което ме наблюдаваше. Но за мое облекчение миг по-късно то избяга или се скри в земята.

Веднъж от небето се изля дъжд по неестествен начин и през настъпилия сумрак тук-там прозираше светлина, която пламтеше на границата на зрението ми. Представих си, че е далечният фар, че след мен са били изпратени други експедиции. Но колкото по-дълго се взирах, толкова повече светлина се промъкваше в мрака, през който за миг зърнах разтварящи се сенки, а може би особени буреносни облаци или обратното ускорение на някакъв голям организъм. Подобни явления, които преживявах в различни моменти през последните трийсет години, бяха съпроводени и от промени в нощното небе. Такива нощи, предвещавани само от особено трептене на сиянието в мен, бяха винаги безлунни. Няма луна, а звездите над мен са непознати — чужди, принадлежащи на космология, която не мога да определя. В такива нощи ми се иска да бях предпочела да стана астроном.

Поне в два случая бих определила тази промяна като по-значителна, като някакъв небесен катаклизъм, съпроводен може би от земетресения, от появата на процепи и пукнатини в тъканта на нощта, които скоро се затварят и от които не проблясва нищо, освен още по-голям мрак. Някъде в света или във вселената сигурно се случва нещо, което да поражда такива моменти на дисфункция. Поне аз така мисля. Усещам света около себе си усилен или уплътнен, тежестта и повеят на реалността — по-фокусирани и решителни. Сякаш твърде човешкото делфинско око, което веднъж улових да ме гледа, с всяка нова фаза се поглъща повече от плътта, която го заобикаля.

Извън тези наблюдения имам само един въпрос: какво е естеството на моята налудност? Дали халюцинирам, когато виждам нощното небе, което познавам? Или когато виждам това, което ми е чуждо? На кои звезди да вярвам, по кои да се ориентирам? Някои нощи стоя в разрушения фар, гледам морето и осъзнавам, че в тази форма, в това си тяло никога няма да разбера.

Оцеляването ми, грубо казано, беше определено и от самонараняването. Докато застанах на брега срещу острова, готова да преплувам до него, използвах болката, за да отблъсна сиянието. Имаше хиляди начини за това, а и аз бях точна. Можеш да намериш методи почти да се удавиш, почти да се задушиш, които не са толкова трудни, колкото изглеждат. Начини да внушиш налагане на болка, която да заблуди нещото вътре в теб. Ръждив пирон. Змийска отрова. В резултат на това болката вече не ме тормози особено; тя е доказателство за продължаващото ми съществуване, спасява ме от онези моменти, в които инак бих могла толкова дълго да съзерцавам вятъра, и дъжда, и морето, че да се превърна в нищо, да изчезна.

В друг, отделен документ съм изброила най-добрите, най-необезпокоителните подходи, които, осъзнавам, може да звучат нездраво, въпреки че за мен това е абсурден начин да опиша хрониката на дните си. Освен това съм отбелязала въртенето на циклите, което се е доказало като най-ефективно. Макар че, ако имате избор, не бих препоръчала този подход, човек се нагажда към него, както към ежедневните си задължения или събирането на храна.

След толкова време болката се е превърнала в познат и чест гост, затова се чудя дали сега ще я забелязвам повече, след като преустанових режима си. Дали с липсата на болка се свиква по-трудно? Подозирам, че това притеснение ще бъде забравено сред множеството приспособявания, които ме очакват. Защото, след като намерих толкова много начини да го отложа, преобразяването ми вероятно ще бъде по-радикално и може наистина да се превърна в нещо като стенещото същество. Дали тогава ще виждам истинските звезди?

Понякога болката идва неочаквано; не се налага да я генерираш, да я призоваваш съзнателно към себе си. Тя просто е там. Бухалът, който бе мой спътник през тези трийсет години, умря преди седмица — без да успея да му помогна, без да разбера, докато не стана твърде късно. Беше остарял и въпреки че очите му още бяха огромни и ярки, цветовете му бяха избледнели, перушината му се бе разредила; спеше повече, не излизаше толкова често на лов. Хранех го с мишки от ръката си в убежището му на върха на разрушения фар.

Намерих го в гората, след като бе изчезнал от няколко дни и накрая реших да го потърся. Доколкото можех да установя, беше се ранил — може би поради слабостта си или началото на слепота, беше счупил крило и паднал на земята. Вероятно беше нападнат от лисица или двойка лисици. Лежеше сред петнист хаос от кафяво и тъмночервено, със затворени очи, килната на една страна глава, а животът го беше напуснал.

Отдавна бях зарязала микроскопа си в един ъгъл на фара, за да мухлясва, полузаровен от минаващите години. Сърце не ми даваше да взема проба, за да открия това, което вече знаех: че микроскопът не можеше да ми каже нищо повече за бухала от това, което вече бях научила от дългите години на близко общуване и наблюдение.

Какво да кажа? Че не ми липсва?