Приемане

0001: Пазачът на фара

Беше зимна утрин и студеният вятър духаше в яката на Сол Еванс, който вървеше бавно по пътеката към фара. През нощта бе вилняла буря и от лявата му страна океанът се простираше сив и мътен отвъд шумолящите, полюшващи се стръкове морски овес. Стихията беше изхвърлила на брега наноси, бутилки, избелели шамандури и една мъртва акула чук, оплетени във водорасли, но не беше причинила съществени щети нито тук, нито в селото.

В краката му се стелеха ниски калини и сиви магарешки бодили, които щяха да цъфнат в лилаво през пролетта и лятото. Езерата отдясно бяха тъмни, пълни с мърморещи гмурци и звънарки. По клоните на дърветата подскачаха косове, после се вдигаха, взривени от паника при вида му, за да накацат отново на бъбривите си седенки. В свежата миризма на сол във въздуха се долавяше нотка от пламък: от някоя къща наблизо или още димящ лагерен огън.

Преди да срещне Чарли, Сол беше живял четири години във фара и сега още живееше там, но тази нощ беше останал в неговата къщичка в селото на половин миля оттук. Това беше нещо ново, за което не се бяха разбрали с думи; просто когато се канеше да се облече и да си върви, Чарли го дръпна обратно в леглото. Добра идея, която извика смутена полуусмивка на лицето на Сол.

На сутринта Сол стана, без Чарли да помръдне, облече се и изпържи яйца за закуска. Приготви му голяма порция с парче портокал, захлупена с купичка, за да не изстива, и остави малка бележка до заредения с хляб тостер. На излизане се обърна да погледне мъжа, проснат по гръб, наполовина под чаршафите, наполовина извън тях. Макар да наближаваше четирийсетте, Чарли имаше слабото мускулесто тяло, здравите плещи и силните крака на мъж, прекарал голяма част от зрелия си живот в лодка и теглене на мрежи, и плоския корем на човек, който не е прекарал твърде много вечери в пиене.

След тихото тракване на вратата и няколко крачки, той започна да си подсвирква с уста като идиот, благодарен на Бога, че накрая го беше дарил с такова щастие, макар и по доста закъснял и неочакван начин. Все пак по-добре късно, отколкото никога.

Скоро фарът се издигна, масивен и висок, над него. Служеше за навигационен знак за корабите, за да се ориентират в плитчините, а през половината от седмицата светеше в съответствие с разписанието на търговския трафик в морето. Сол познаваше всяко стъпало от стълбището, всяко помещение между стените от тухли и камъни, всяка пукнатина, всяко петънце. Самият фар — впечатляваща четиритонна леща на върха на кулата — имаше свой собствен уникален характер, а Сол знаеше стотици начини да настрои светлината му. Първокачествена леща, над стогодишна.

Като проповедник той си мислеше, че е имал мир и призвание, но едва след самоналоженото си заточение, когато се отказа от всичко, наистина намери това, което търсеше. Отне му повече от година да разбере защо: проповядването беше проекция навън, налагане на себе си върху света, след което и светът се проектираше върху него. Но грижите за фара — това беше начин да се вгледа навътре и изглеждаше не толкова арогантно. Тук той не познаваше нищо, освен практическите неща, научени от предшественика му: как да поддържа лещата, как точно работят вентилаторът и блокът за достъп до лещата, как да се грижи за околната земя, как да поправя нещата, които се чупят — цял куп ежедневни задачи. Сол приветстваше всяка част от рутината, радваше се, че тя не му оставя време да мисли за миналото, и нямаше нищо против от време на време да работи по-дълго — особено сега, с приятния спомен за прегръдката на Чарли.

Споменът обаче бързо избледня, когато видя какво го чака на чакълестия паркинг зад снежнобялата ограда около фара и прилежащата му земя. Познато, очукано комби, а до него — обичайните двама служители на Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. Пак го бяха издебнали, пак се бяха промъкнали, за да развалят доброто му настроение и дори вече бяха струпали багажа си до колата — без съмнение, нямаха търпение да започнат. Той им махна със свито сърце.

Сега постоянно се мотаеха наоколо, правеха измервания и снимки, диктуваха наблюдения на големите си диктофони, правеха любителски филми. Твърдо решени да открият… какво? Сол познаваше историята на брега по тия места, начина, по който разстоянието и тишината възвисяваха земното. Начинът, по който тези пространства и мъглата, и пустата линия на плажа обръщаха мислите към тайнственото и започваха да градят истории от нищото.

Не бързаше, защото му се струваха досадни и все по-предсказуеми. Движеха се двама по двама, за да съчетават свръхестественото и системнонаучното, и той понякога се чудеше колко ли противоречия има в разговорите им, като споровете, които се разиграваха в главата му към края на пасторската му кариера. Напоследък идваха едни и същи: мъж и жена, двайсет и няколко годишни, макар понякога да приличаха повече на тийнейджъри — момче и момиче, избягали от дома с химически комплект и магическа дъска.

Хенри и Сюзан. Макар отначало да бе взел жената за суеверна, оказа се, че тя е ученият — по какво? — а мъжът разследваше мистичното. Хенри говореше с лек акцент, който Сол не можеше да определи и който слагаше авторитетен печат върху всичко, което казваше. Беше закръглен и толкова гладко обръснат, колкото Сол — брадясал, със сенки под светлосините си очи, черна коса, подстригана почти на паничка, с бретон, скриващ бледото му, необичайно издължено чело. Хенри като че ли не се интересуваше от такива земни неща като времето през зимата, защото винаги носеше нежносиня копринена риза и официални панталони. Лъснатите му черни обувки с цип отстрани бяха подходящи за градските улици, не за пътеките тук.

Сюзан напомняше на това, което днес хората наричаха хипи, но в младините на Сол би минавала за комунистка или бохемка. Имаше руса коса и носеше бродирана селска риза и кафява велурена пола до под коляното, а униформата й се допълваше от бежови ботуши до прасците. В църквата му бяха влизали други като нея — изгубени, живеещи в свой собствен свят, чакащи нещо да ги разпали. Крехкостта й някак я караше да изглежда повече като близначка на Хенри, не по-малко.

Двамата никога не бяха споменавали фамилните си имена, макар че един от тях веднъж каза нещо като „Серум на блаженството“, в което нямаше никакъв смисъл. Откровено казано, Сол нямаше и желание да ги опознава по-добре, а зад гърба им ги наричаше „Леката бригада“1, макар че според него бяха леки предимно в главите.

Когато най-после застана пред тях, Сол ги поздрави с кимване и дрезгаво „здравейте“, а те, като по навик, се държаха така, сякаш е продавач в селската бакалия, а фарът — бизнес, предлагащ някаква услуга. Без разрешението на близнаците от парковата служба щеше да им тресне вратата в носа.

— Сол, не изглеждаш особено щастлив, въпреки прекрасния ден — отбеляза Хенри.

— Сол, денят наистина е прекрасен — допълни Сюзан.

Той се насили да кимне и да се усмихне кисело, което накара и двамата да се присвият от смях. Не им обърна внимание.

Докато отключваше вратата, продължаваха да говорят. Винаги държаха да говорят, въпреки че той би предпочел просто да си свършат работата. Този път ставаше дума за нещо, наречено „некромантно удвояване“, свързано, доколкото успя да схване, с изграждането на стая с огледала и тъмнина. Беше странен термин и той не обърна внимание на обясненията им, защото не виждаше връзка с фара и собствения си живот там.

Хората тук не бяха невежи, но бяха суеверни, а като се има предвид, че морето си играеше с живота им, никой не можеше да ги вини. Какво лошо имаше в това, някой да носи талисман на врата си или да казва по няколко молитвени думи за безопасността на свой близък? Натрапниците, които се опитваха да разберат всичко, да „проучват и анализират“, както се изразяваше Сюзан, отблъскваха хората, защото превръщаха трагедиите в нещо тривиално. Но след време се свикваше с Леката бригада, също като с тия плъхове в небето, чайките. В мрачните си дни почти се беше научил да не се муси на присъствието им. Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?2

— Хенри мисли, че фарът би могъл да служи в голяма степен като такава стая — заяви Сюзан, като че това беше някакво голямо и смайващо откритие. Ентусиазмът й му се стори сериозен и искрен, но в същото време лекомислен и аматьорски. Понякога двамата му напомняха на пътуващите проповедници, които си опъваха палатките в покрайнините на малки градчета, заредени с плам и убеждения, но почти нищо друго. Понякога дори ги смяташе за шарлатани. Първия път, когато ги видя, на Сол му се стори, че Хенри спомена как са изследвали рефракцията на светлината в един затвор.

— Запознат ли сте с тези теории? — попита Сюзан, докато се качваха по стълбите; беше се украсила с фотоапарат, окичен на врата, и куфарче в ръката. Хенри се опитваше да изглежда хладнокръвно и не каза нищо. Той се бореше с тежкото оборудване, част от което беше натъпкано в кашон — микрофони, слушалки, уреди за отчитане на ултравиолетово излъчване, осеммилиметрова лента, няколко апарата с циферблати, копчета и други индикатори.

— Не — отвърна Сол, най-вече за да се противопостави, защото Сюзан често се държеше с него като с човек без всякаква култура, взимаше грубостта му за невежество, небрежното му облекло — за простовато. Освен това, колкото по-малко говореше той, толкова по-спокойни се чувстваха те в негово присъствие. Същото беше някога с потенциалните дарители в църквата. Пък и истината беше, че той не знаеше за какво говори тя, също както не знаеше какво има предвид Хенри, като казва, че изучават „теуаа“ или „терора“ в района, дори когато му го каза буква по буква като „тероара“.

— Пребиотични частици — рече Хенри с приветлив, макар и пресипнал глас. — Призрачна енергия.

Докато Сюзан допълваше думите му с протяжна лекция за огледалата и нещата, които биха могли да надничат от тях, и как човек може да погледне нещо с периферното си зрение и да научи повече за действителната му природа, отколкото ако го гледа директно, Сол се чудеше дали двамата с Хенри са любовници; внезапното й въодушевление за свръхестествената част на екипа им можеше да има съвсем прозаични корени. Това също би обяснило истеричния й смях долу. Не особено великодушна мисъл, но му се искаше да се наслади на спомена от нощта, прекарана с Чарли.

— Ще се видим горе — каза той накрая, след като съвсем му писна, и тръгна бързо нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж, докато Хенри и Сюзан се тътреха след него и скоро се скриха от погледа му. Искаше да си спечели колкото може повече време горе сам. Правителството задължително щеше да го пенсионира на петдесет, но той възнамеряваше и тогава да бъде в също толкова добра форма, както сега. Въпреки прищракванията в ставите.

Когато стигна на върха, почти без да се е задъхал, Сол с радост намери помещението така, както го беше оставил. Прожекторът беше покрит, за да не се драска и избелява от слънцето. Трябваше само да дръпне завесите покрай парапета, за да пусне светлина. Неговата отстъпка пред Хенри само за няколко часа на ден.

Веднъж от това място беше видял нещо голямо да надипля водата отвъд дюните, нещо, подобно на сянка, но толкова тъмно и наситено сиво, че образуваше плътна гладка форма върху синия фон. Дори с бинокъла не можеше да каже какво е това същество или в какво ще се превърне, ако го гледа достатъчно дълго. Не знаеше дали в крайна сметка се е разпръснало на хиляди форми, дали се е оказало пасаж риби или цветът на водата и остротата на светлината са се променили и са заличили илюзията. В това напрежение между нещата, които можеше и не можеше да познае дори за земния свят, той се чувстваше уютно по начин, който би бил невъзможен преди пет години. Сега не му бяха нужни по-големи загадки от миговете, в които светът изглеждаше тъй чудотворен, както в някогашните му проповеди. Пък и беше хубава история за бара в селото — тъкмо от тези истории, които се очакваха от пазача на фара, ако изобщо някой очакваше нещо от него.

— Ето защо това ни интересува — как се е озовала лещата тук и каква е връзката с цялата история на двата фара — каза Сюзан зад гърба му. Май беше разговаряла със Сол въпреки липсата му и явно вярваше, че той й е отговарял. Хенри, който се влачеше зад гърба й, беше на път да припадне, въпреки че маршрутът беше станал рутинен.

Когато стовари оборудването на пода и си пое въздух, Хенри рече:

— Имате великолепна гледка тук горе. — Винаги казваше това и Сол беше престанал да отговаря любезно, беше престанал изобщо да отговаря.

— Този път за колко сте тук? — попита той. Сегашната визита продължаваше вече две седмици и той все отлагаше въпроса.

Хенри присви очите си с тъмните кръгове около тях.

— Този път разрешителното ни дава достъп до края на годината.

Заради някаква стара травма или родилна злополука главата му беше изкривена надясно, особено докато говореше, и дясното му ухо почти докосваше рамото. Придаваше му някакъв механичен аспект.

— Само да ви напомня: можете да докосвате фара, но не и да влияете по какъвто и да било начин на работата му.

Сол го повтаряше всеки ден, откакто се бяха върнали.

Преди им бяха хрумвали странни идеи какво може и какво не може да правят.

— Спокойно, Сол — каза тя и той изскърца със зъби, като чу малкото си име. В началото го наричаха мистър Еванс, което той предпочиташе.

Изпита повече от обичайното детинско удоволствие, когато ги намести върху килимчето, скриващо капака в пода и преобразеното помещение, в което преди навлизането на автоматиката стояха материалите и уредите за поддържането на фара. Като укриваше тази стая от тях, имаше чувството, че скрива и част от съзнанието си от експериментите им. Освен това, ако тези двамата бяха толкова наблюдателни, за колкото явно се мислеха, щяха сами да се досетят какво означава внезапното сгъстяване на стъпалата близо до върха.

След като се увери, че са се настанили и надали ще пипнат нещо, той кимна и излезе. Докато слизаше, му се стори, че чува звук на строшено отгоре. Не се повтори. Поколеба се, после сви рамене и продължи надолу по витите стълби.

Сол се зае с работа долу и подреди бараката с инструменти, която беше потънала в безпорядък. Не един турист, разхождащ се наоколо, бе останал изненадан да види пазача на фар да обикаля из прилежащата му земя като рак отшелник без черупката си, но в действителност тук имаше много неща за вършене; бурите и соления въздух щяха да съсипят всичко, ако не беше неговата бдителност. През лятото беше по-трудно заради жегата и хапещите мухи.

Момичето, Глория, се промъкна, докато оглеждаше лодката, която държеше зад бараката. Бараката беше разположена върху един хребет от почва и черупков варовик, успореден на брега, и морето често освежаваше малките езерца, пълни с анемони, морски звезди, сини раци, охлюви и морски краставици.

Беше висока и изглеждаше по-голяма от деветте си години („Девет и половина!“) и макар понякога да залиташе по скалите, в младия й ум рядко имаше залитане, което възхищаваше Сол. Собственият му ум на човек на средна възраст от време на време трудно превключваше.

Ето я отново тук: набита фигура в зимна екипировка — джинси, яке с качулка и пуловер отдолу, дебели ботуши с широки подметки. Докато той приключваше с лодката и докарваше компост с количката, тя му говореше. Не спираше да говори, още откакто започна да идва тук преди около година.

— Знаеш ли, че моите прадеди са живели тук — бърбореше тя. — Мама казва, че са живели точно тук, на мястото на фара.

Имаше необичайно дълбок и равен глас за възрастта си, който понякога го смайваше.

— И моите, дете — отвърна Сол, като обърна количката върху купчината с компост. Макар истината да беше, че роднините му от другата страна бяха странна комбинация от контрабандисти на спиртни напитки и фанатици, които, както той обичаше да казва в бара, бяха „дошли по тия земи, за да избягат от религиозната свобода“.

Глория помисли малко над твърдението на Сол и заяви:

— Не и преди моите.

— Има ли значение?

Той забеляза, че е пропуснал да запълни една цепнатина в лодката.

Детето се намръщи — толкова силно, че я усети зад гърба си.

— Не знам.

Сол я погледна; беше спряла да прескача от скала на скала и беше решила, че е по-добре да пази равновесие върху една опасно остра скала. Сърцето му подскочи, но той знаеше, че тя никога не се подхлъзва, въпреки че често изглеждаше в опасност, а всеки път, когато й го казваше, не му обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че да — продължи разговора тя. — Според мен има.

— Аз съм една осма индианец. И аз съм бил тук. Част от мен. — Каквото и да значеше това. Един далечен роднина му бе казал за работата на фара, която никой друг не беше пожелал.

— И какво от това — каза тя, като скочи на друг остър камък и размаха ръце, за да запази равновесие. Сол стреснато направи няколко крачки към нея.

През голяма част от времето му досаждаше, но още не беше успял да я разкара. Баща й живееше някъде в средата на страната, а майка й, която работеше на две места, обитаваше бунгало нагоре по брега. Поне веднъж седмично й се налагаше да шофира до далечния Блийкърсвил и вероятно бе преценила, че хлапето може да се оправя и само от време на време. Особено ако пазачът на фара му хвърля по едно око. А той излъчваше такова очарование за Глория, че дори скучната работа в бараката и курсовете с количката до купчината с компост не успяваха да го развалят.

През зимата тя бездруго прекарваше много време сама на тинестия бряг на запад — пъхаше клечки в дупките на рачетата, гонеше полуопитомени кошути, взираше се в изпражненията на койоти или мечки, сякаш криеха някаква тайна. Каквото й попаднеше.

— Кои са тези странни хора, които се мотаят наоколо? — попита тя.

Сол едва не се разсмя. Тук, на този забравен бряг имаше много странни хора, включително и той самият. Някои се криеха от правителството, други — от себе си, трети от съпруг или съпруга. Неколцина вярваха, че създават свои собствени суверенни държави. Имаше и такива, които вероятно изобщо не пребиваваха законно в страната. Хората тук задаваха въпроси, но не очакваха откровени отговори. Само оригинални.

— За кого по-точно говориш?

— За тези с лулите.

Сол се замисли за момент и дори си представи как Хенри и Сюзан подскачат по брега, захапали лули и яростно смучещи от тях.

— Лули. О, това не бяха лули. Нещо друго беше. — Повече приличаха на ароматни спирали срещу комари. Беше им позволил да ги оставят в задната стаичка на приземния етаж за няколко месеца миналото лято. Но как, по дяволите, ги беше видяла Глория?

— Кои са те? — настояваше тя, като балансираше вече върху два камъка, и Сол малко се успокои.

— От онзи остров нагоре по брега са. — Така беше — базата им все още беше разположена на остров Фейлиър, където живееха десетки такива, обикновено бедняшко селище. „Правят изпитания“, гласеше мълвата в селския бар, където наистина ценяха хубавите истории. Частни учени с разрешение от правителството за различни измервания. Слуховете обаче намекваха, че Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания има и по-зловещи кроежи. Дали подредеността, прецизността на някои от тях или дезорганизацията на другите бяха довели до такива приказки? Или бяха просто плод на шепа отегчени, пияни пенсионери, излезли от фургоните си, за да разпространяват клюки?

Истината беше, че той не знаеше какво правят на острова, нито какво възнамеряват да правят с оборудването си на приземния етаж, нито дори какво вършеха Хенри и Сюзан на върха на фара в този момент.

— Те не ме харесват — заяви Глория. — И аз не ги харесвам.

Сол се подсмихна, развеселен най-вече от дръзката й стойка и скръстените ръце, с които го каза, все едно вече ги беше набелязала за вечни врагове.

— На мен ли се смееш?

— Не — отрече той, — не, не ти се смея. Ти си любопитен човек. Задаваш въпроси. Затова не те харесват. Това е всичко.

Хората, които задават въпроси, невинаги обичат на тях да им задават.

— Какво лошо има във въпросите?

— Нищо. — Всичко. Щом се появяха въпроси, сигурното ставаше несигурно. Въпросите откриваха пътя на съмнението. Баща му го беше казал. — Не им позволявай да задават въпроси. Вече им даваш отговорите, дори да не го знаят.

— Но ти също си любопитен.

— Защо го казваш?

— Ти пазиш светлината. А светлината вижда всичко.

Светлината можеше и да вижда всичко, но той беше забравил няколко последни задачи, няколко последни неща, които щяха да го задържат извън кулата на фара по-дълго, отколкото му се искаше. Той премести количката върху чакъла до комбито. Чувстваше някакво смътно напрежение, сякаш трябваше да нагледа Хенри и Сюзан. Ами ако бяха намерили капака в пода и бяха направили някоя глупост, като например да паднат и да счупят странните си малки вратлета? В този миг погледна нагоре и видя Хенри, надвесен над парапета. Почувства се глупаво, като параноик. Хенри му помаха… или беше някакъв друг жест? На Сол му се зави свят и се завъртя, дезориентиран от яркото слънце.

Само за да види нещо лъщящо на земята, полускрито от едно растение сред тревата, където преди два дни беше намерил умряла катерица. Стъкло? Ключ? Тъмнозелените листа образуваха неравен кръг и скриваха предмета в основата си. Той коленичи, засенчи очи, но блестящият предмет оставаше скрит от листата… или самият той беше част от листо? Във всеки случай беше нещо изключително нежно, а в същото време по някакъв извратен начин му напомняше на четиритонната леща високо над главата му.

Слънцето в гърба му беше шепнеща корона. Напичаше, но лекият ветрец повдигаше листата на малките палми с тихо шумолене. Момичето стоеше някъде зад него и пееше безсмислена песничка. Беше слязла от скалите, без да я забележи.

В този момент не съществуваше нищо, освен растението и лъщенето, което не можеше да идентифицира.

Ръкавиците още бяха на ръцете му. Той коленичи до растението и като размести листата, се пресегна към блестящия предмет. Дали не беше мъничка, меняща се спирала от светлина? Напомняше му на гледка в калейдоскоп, само че наситено бяла. Каквото и да беше, то се въртеше, блестеше и убягваше на грубата му хватка; започна да му прималява.

Сол притеснено понечи да се отдръпне.

Беше късно. Усети как парченце се забива в палеца му. Нямаше болка, само натиск и после изтръпване, но въпреки това той подскочи от изненада, извика и размаха ръка. Неистово свали ръкавицата си и огледа пръста си. Съзнаваше, че Глория го наблюдава и не знае как да тълкува поведението му.

На земята вече не лъщеше нищо. Не се виждаше никаква светлина до основата на растението. И в палеца нямаше болка.

Сол бавно се отпусна. Пръстът му не пулсираше. Не се виждаше входно отверстие, нямаше никаква следа. Той вдигна ръкавицата си и я огледа, но не видя скъсано.

— Какво има? — попита Глория. — Ужили ли те нещо?

— Не знам.

Почувства друг поглед върху себе си и се обърна. Там стоеше Хенри. Как беше слязъл толкова бързо по стълбите? Нима беше изминало повече време, отколкото му се струваше?

— Да… нещо не е наред ли, Сол? — попита Хенри, но Сол не усети загриженост в гласа му. Защото нямаше такава. Само особено нетърпение.

— Не, нищо — отвърна той неспокойно, без да знае защо. — Убодох си палеца.

— През ръкавиците? Трябва да е било голям трън.

Хенри оглеждаше земята, все едно е изгубил любимия си часовник или портфейл с пари.

— Добре съм, Хенри. Не се притеснявай. — Яд го беше, че изглежда глупаво, но му се искаше Хенри да му повярва. — Може да ме е ударил ток.

— Може… — Очите на младия мъж светеха като далечен студен фар, сякаш Хенри излъчваше съвсем друго послание.

— Няма нищо — повтори Сол.

Нищо.

Така ли беше?

002: Призрачната птица

През третия ден в Зона X, следвана от намусения Контрол, Призрачната птица намери скелет в тръстиките. Тук сега беше зима и това ставаше по-очевидно с отдалечаването на пътеката от морето, откъдето бяха влезли. Вятърът беше студен и брулеше лицата и якетата им, а бдителното сиво-синьо небе криеше някаква важна тайна. Алигаторите, видрите и водните плъхове се бяха отдръпнали в калта, призраци под матовата тиня и гъргорещата вода.

Далеч над тях, където небето ставаше по-наситено синьо, тя зърна отблясък по някаква отразяваща повърхност и я разпозна като виеща се фуния от щъркели; слънцето блестеше сребристо по бяло-сивите им пера, докато се въртяха нагоре към небето, на голямо разстояние от тях и със строга властност, насочени… накъде? Не можеше да разбере дали изпитват ограниченията на затвора си, дали усещат невидимата граница, преди да я преминат, или като всички други живи същества в плен на това място се подчиняват на полузапомнени инстинкти.

Тя спря, Контрол спря до нея. Мъж с изпъкнали скули, големи очи, ненатрапчив нос и светлокафява кожа. Беше облечен с джинси и червена фланела, черно яке и обувки, които не биха били нейният избор за дивата пустош. Директорът на „Съдърн Рийч“. Същият, който я беше разпитвал. Може би с атлетична фигура, но откакто бяха в Зона X, ходеше прегърбен, мърмореше и постоянно преглеждаше няколко смачкани страници с петна от вода, които беше спасил от някакъв доклад на „Съдърн Рийч“. Отломка от стария свят.

Той почти не обърна внимание на прекъсването.

— Какво има?

— Птици.

— Птици? — повтори той въпросително, сякаш думата му беше чужда или нямаше смисъл. Или значение. Но кой можеше да каже кое има значение тук.

— Да. Птици.

Друга конкретика щеше да бъде напразна.

Тя вдигна бинокъла си към щъркелите, които завиваха насам, завиваха натам, но никога не губеха формата си: като жив водовъртеж, носещ се в небето. Моделът й напомняше на кръжащото стадо рибки, сред което се бяха появили при влизането си в Зона X от дъното на океана.

Дали щъркелите, взрени в нея отгоре, разбираха какво виждат? Дали предаваха съобщения на някого или нещо? Две нощи подред бе усещала животните, които се събираха по края на лагерния им огън, спотаени, дистанционни сензори на Зона X. Контрол искаше повече неотложност, сякаш целта означаваше нещо, тя искаше повече данни.

Откакто бяха стигнали до брега, вече имаха някои недоразумения по повод отношенията им, най-вече кой е шефът, след което той си взе обратно името и помоли тя да го нарича Контрол, вместо Джон, което тя уважаваше. Черупките на някои животни са решаващи за оцеляването им. Някои животни не могат да живеят дълго без тях.

Объркването му се влошаваше още повече от треската и усещането, което тя бе нарекла „сияние“, че бива асимилиран и скоро може би ще бъде нещо, различно от себе си. Затова тя сигурно разбираше защо Контрол се рови в тези „страници за тероара“, както ги наричаше, и защо бе излъгал, че иска да намери решения, след като й бе съвсем ясно, че просто има нужда от нещо познато, за което да се държи.

Още първия ден тя го попита:

— Какво щях да бъда за теб в света — теб на някоя от старите ти работи, аз на старата си работа?

Той нямаше отговор, но тя си мислеше, че всъщност знае: щеше да бъде заподозряна, враг на правилното и истинното. А какво бяха един за друг тук? Скоро щеше да се наложи да го притисне за истински разговор, да провокира конфликт.

Но засега повече я интересуваше нещо в тръстиките в ляво. Оранжев проблясък? Флаг?

Сигурно се беше вдървила или нещо друго в поведението й я беше издало, защото Контрол попита:

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Вероятно нищо — отвърна тя.

След миг отново намери оранжевото — парче плат, разкъсан парцал, вързан за една тръстика, която се извиваше напред-назад от вятъра. На стотина метра в океана от тръстики, в коварното блато от поглъщаща кал. Веднага след него като че ли имаше някаква сянка или вдлъбнатина; тръстиките отстъпваха на нещо, което не се виждаше оттук.

Тя му подаде бинокъла.

— Виждаш ли го?

— Да. Това е… геодезичен знак — не се впечатли той.

— Защото така е най-вероятно — възрази тя и веднага съжали.

— Добре, значи това вероятно е геодезичен знак. — Той й върна бинокъла. — Трябва да се придържаме към пътеката, да стигнем до острова.

Искрено изричане на думата „остров“, пропорционално на неприязънта му към неизказаната идея да изследват парцала.

— Можеш да останеш тук — каза тя, макар да знаеше, че няма да го направи. Както и че би предпочела той да изостане, за да може да бъде поне за малко сама в Зона X.

Само че можеше ли някой тук да бъде наистина сам?

Дълго след като се събуди на пустия паркинг и я отведоха в „Съдърн Рийч“ за обработка и анализ, Призрачната птица си мислеше, че е мъртва, че се намира в чистилището, въпреки че не вярваше в задгробния живот. Това чувство не изчезна дори след като разбра, че по незнаен начин се е върнала през границата в истинския свят… че дори не е оригиналният биолог от дванайсетата експедиция, а нейно копие.

Беше признала пред Контрол по време на разпитите: „беше тихо и толкова празно… затова останах да чакам там, боях се да си тръгна, боях се, че може да има някаква причина да бъда там.“

Но това не обхващаше целия диапазон на мислите и анализа й. Замъглен от изолацията й в стаята в „Съдърн Рийч“, въпросът не беше само дали е жива, но и ако е така, коя беше тя? След това дойде усещането, че спомените й не са нейните собствени, че ги получава втора ръка и че не може да бъде сигурна дали причината е в поредния експеримент на агенцията или е ефект, причинен от Зона X. Въпреки сложностите на бягството й по пътя към Централата, имаше чувство за проекция, сякаш се случваше на някого другиго, че тя е само междинно решение, че може би това разстояние й е помогнало да избегне залавянето, и то внасяше по-голямо спокойствие в действията й. Когато стигна до далечния Рок Бей, тъй познат на биолога, която бе ходила там преди нея, за известно време намери покой, позволи на пейзажа да я унесе по различен начин, да я разглоби, за да може да се сглоби наново.

Но едва когато проникнаха в Зона X, тя наистина овладя безпокойството и безцелността си. Паникьоса се за секунда, когато водата я притисна и обгърна, за да я удави. Но после нещо се включи или се върна и беснеейки срещу собствената си смърт, тя ликуваше от усещането за морето, от борбата да стигне до повърхността, и я проби с неимоверно радостната истерия на биомасата си, като един вид доказателство, че тя не е биологът, че е нещо ново, което може и иска да оцелее, и се отърси от страха от удавяне като нечий чужд.

След това дори реанимирането на Контрол с изкуствено дишане на брега изглеждаше неоспоримо доказателство за собствената й суверенност. Както и настойчивостта й да се насочат не към фара, а към острова. „Където би отишла биологът, натам ще тръгна и аз.“ Истината, правотата, на това й вдъхваше надежда въпреки усещането, че всичко, което помни, е наблюдавала през прозореца на друг живот. Не го бе преживяла истински. Или още не го бе преживяла. „Искаш живян живот, защото нямаш такъв“, беше й казал Контрол, но това беше доста груба формулировка.

Оттогава насам не бе имало почти нищо ново за преживяване. Нищо чудовищно или необичайно не бе изригнало от хоризонта за почти три дни ходене. Нищо неестествено, освен този хиперреален аспект на пейзажа, тези процеси, действащи под повърхността. И образът на морската звезда на биолога, който понякога се появяваше по здрач и със смътната си светлина я водеше като компас в съзнанието й; и тя отново разбираше, че Контрол не може да почувства, каквото чувства тя. Не можеше да заобикаля опасностите, нито да открива възможностите. Сиянието я беше напуснало, но нещо друго бе дошло на негово място.

— Мимикрия — каза тя, когато Контрол призна объркването си от нормалния вид на Зона X. — Можеш да познаеш нещо и да не го познаеш. Следите от гмуреца отгоре са очевидни. Не можеш да пропуснеш гмурец отгоре. Но ако го гледаш отдолу, докато плува във водата, на практика е невидим.

— Гмурец ли?

— Птица.

Пак птица.

— Всичко това прикритие ли е?

Каза го някак невярващо, сякаш реалността беше достатъчно странна сама по себе си.

Призрачната птица омекна, защото той всъщност не беше виновен.

— Никога не си преминавал през компрометирана или нефункционираща екосистема, нали? Дори да си мислиш, че си виждал, не си. Затова може да вземеш правилното за грешно.

Това може и да не беше така, но тя искаше да задържи идеята за авторитета; нямаше желание за нови спорове относно целта им. С настояването си да вървят към острова тя вярваше, че предпазва не само своя живот, но и неговия. Не я привличаха последни шансове и отчаяни атаки срещу дулата на противника, но нещо в настроението на Контрол й подсказваше, че той може би се стреми тъкмо към такова решение. А тя не беше готова да се отдаде на нищо друго, освен на желанието да познае — себе си и Зона X.

Светлината на това място беше неизбежна — ярка и същевременно далечна. Придаваше особена яснота на тръстиките, калта и водата, която ги отразяваше и следваше в каналите. Тъкмо светлината й внушаваше усещането, че се носи, защото я караше да губи представа за собствените си стъпки. Светлината постоянно я изпълваше с вътрешно спокойствие. Светлината изследваше и поставяше под въпрос всичко по начин, който не бе сигурна, че Контрол ще разбере, а после се отдръпваше, за да позволи на докоснатото да съществува отделно от нея.

Може би светлината също й пречеше, защото напредваха бавно и несигурно, като че ли се връщаха по старите си стъпки, бучеха земята с пръчка, за да се предпазят от коварни изненади, а гъстите тръстики оформяха непроницаеми на места стени. Една арама, зърнистокафява и почти невидима на фона на тръстиките, излетя толкова безшумно и близо до тях, че я стресна едва ли не повече от Контрол.

Накрая стигнаха до парцала, вързан за тръстиката, и видяха жълтеещата катедрала, потънала наполовина в калта.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Контрол.

— Мъртва е. Не може да ни навреди. — Защото Контрол продължаваше да драматизира пред недостатъчни според нея дразнители. Плашлив по природа или белязан от някакво съвсем друго преживяване.

Тя обаче добре знаеше какво е това. В средата бяха потънали останките от отвратителен череп и избеляла, втвърдена маска на лице, което гледаше незримо към тях, покрито с плесен и лишеи.

— Стенещото същество — каза тя. — Стенещото същество, което винаги чувахме привечер.

То бе преследвало биолога през тръстиките.

Плътта беше опадала, стекла се бе по костите и изчезнала в пръстта. Останал бе само скелетът, който имаше тайнствения вид на нещо средно между гигантска дива свиня и човек; от големите ребра висяха по-малки като зловещ вътрешен полилей, и пищяли, завършващи с малки разкъсани жили, опоскани от птиците, койотите и плъховете.

— Не е скорошен — отбеляза Контрол.

— Така е.

Хич даже. Тревожни тръпки я накараха да огледа хоризонта за нечие нежелано присъствие, като че ли скелетът беше капан. Жив само допреди осемнадесет месеца, но вече в напреднал стадий на разлагане, от пълна неузнаваемост го спасяваше единствено маската. Дори това същество, това преображение на психолога от онова, което Контрол наричаше „последната единайсета експедиция“, да бе умряло веднага след срещата си с биолога… скоростта на разлагане беше неестествена.

Контрол обаче не беше схванал и тя реши да не споделя мислите си. Той само обикаляше скелета и го зяпаше.

— Значи това е било човек… някога — каза той и тъй като тя не отговори, го повтори.

— Възможно е. А може и да е бил неуспешен двойник. — Не мислеше, че тя самата е неуспешен двойник като това същество. Тя имаше цел и свободна воля.

Може би едно копие можеше да бъде по-висше от оригинала си, да създаде нова реалност, като избегне старите грешки.

— Миналото ти е в главата ми — каза й той веднага, след като напуснаха брега, решил, че може да размени информацията. — Мога да ти го върна.

Стар рефрен, недостоен вече нито за него, нито за нея.

Мълчанието й го принуди да заговори пръв и макар тя да си мислеше, че може би още крие някои неща, думите му, от които лъхаше настойчивост и страст, звучаха искрено. От време на време се прокрадваше печален подтекст, който тя добре разбираше и предпочиташе да игнорира. Лесно го разпозна от онзи случай, когато той я посети в стаята й в „Съдърн Рийч“.

Когато чу, че психологът от дванайсетата експедиция е бившият директор на Агенцията и е възприемала биолога като свой специален проект, своя особена надежда, Призрачната птица се разсмя. Изпита внезапна топлина към психолога, като си спомни словесните им престрелки от интервюто. Психологът-директор лукаво се бе опитала да се бори с широката и дълбока Зона X чрез нещо тъй тясно и притъпено като биолога. Като нея. Едно неочаквано мушитрънче, което се стрелна през трънаците и се скри от погледа й, като че ли споделяше същото мнение.

Дойде нейният ред и тя призна, че вече си спомня всичко до момента, в който е била сканирана или атомизирана, или копирана от Пълзящото същество в тунела-кула — до мига на нейното сътворение, който може би е бил мигът на смъртта на биолога. Пълзящият и лицето на пазача на фара, пламтящо през насложените митове на съграждането му, предизвикаха недоверие, което лъсна през Контрол сякаш беше прозрачна дълбоководна риба. Но какво бяха още няколко невъзможни неща след всичко, което вече беше видял?

Той не зададе нито един въпрос, който да не беше зададен под някаква форма от биолога, геодезиста, антрополога или психолога по време на дванайсетата експедиция.

Това някак създаваше смущаващ двоен ефект, за който тя спореше в собствената си глава. Защото понякога не беше съгласна със собствените си решения — решенията на биолога. Защо другият й аз беше проявил такава небрежност по отношение на думите на стената? Например. Защо не се бе изправила срещу психолога-директор, веднага щом беше разбрала за хипнозата? Какво бе спечелила, слизайки да търси Пълзящия? Някои неща Призрачната птица можеше да прости, но други стържеха в съзнанието й и я запращаха в безкрайните спирали на „какво би могло да бъде“, които я вбесяваха.

Съпруга на биолога тя напълно отхвърли, без колебание, защото с него идваше мракът на живота в града. Биологът беше омъжена, но Призрачната птица беше освободена от всички отговорности, съпътстващи брака. Не разбираше защо двойничката й се бе примирила с това. Едно от недоразуменията между нея и Контрол: налагаше се да изясни, че потребността й от собствен опит, с който да попълни чуждите спомени, не се простираше върху техните отношения, каквото и да си мислеше той за нея. Тя не можеше просто да се впусне в нещо физическо с него и да покрие нереалното с обичайното и механичното, не и когато спомените й бяха за съпруг, прибрал се у дома, лишен от спомени. Всеки компромис би наранил и двамата и някак си беше безсмислен.

Застанал пред скелета на стенещото същество, Контрол каза:

— Значи и аз мога да свърша така? Някаква моя версия?

— Всички свършваме така, Контрол. В крайна сметка.

Но не точно така, защото от тези очни ябълки, от плесенясалите кости продължаваше да се излъчва някакво сияние, някакъв живот — стремеж към нея, който тя отблъскваше, а Контрол не можеше да усети. Зона X я гледаше през мъртви очи. Зона X я анализираше от всички страни. Караше я да се чувства като очертание, създадено от погледа, впит в нея, че се движи, само защото и погледът се движи с нея и държи съставните й атоми заедно в една кохерентна форма. А очите изглеждаха познати.

— Директорът може и да греши за биолога, но нищо чудно ти да си отговорът. — Казано само наполовина саркастично, сякаш той знаеше какво й се случва.

— Аз не съм отговор. Аз съм въпрос.

А може би и въплътено послание, сигнал от плът и кръв, макар още да не бе разбрала каква история разказва.

Мислеше си още какво беше видяла по пътя към Зона X, как й се бе сторило, че от двете й страни няма нищо, освен почернелите руини на големи градове и огромни кораби, излезли на сушата, осветявани само от бумтящите червени и оранжеви огньове, които не правеха нищо друго, освен да хвърлят сенки и да крият в далечината скимтящи твари, скачащи през пепелта. Как се бе опитала да блокира изповедното бръщолевене на Контрол и нещата, които казваше, без да съзнава, за да отхвърли всякакво съмнение, че той може да крие неизвестна за нея тайна. Вземи пистолета… разкажи ми нещо смешно… аз я убих, моя е вината… Прошепна хипнотично внушение в ухото му, за да възпре не само думите му, но и ужасните видения, които ги обгръщаха.

Скелетът пред очите им беше изкълван до кости. Обезцветените кости гниеха, върховете на ребрата вече бяха омекнали от влагата, повечето изпотрошени и изгубени в калта.

Над главите им щъркелите продължаваха да се вият и кръжат насам-натам в сложен и синхронизиран въздушен танц, по-красив от всичко, което човешкият ум би могъл да сътвори.

003: Директорът

През уикендите убежището ти е „Чипърс Стар Лейнс“, където не си директор на „Съдърн Рийч“, а само един от клиентите на бара. Заведението се намира встрани от шосето, далеч от Блийкърсвил, почти в края на един черен път. Хората на Джим Лаури в Централата може и да го знаят, може дори да го наблюдават и подслушват, но не си срещала никого от агенцията там. Дори Грейс Стивънсън, заместничката ти, не знае за него. За всеки случай носиш тениска на местна строителна компания или благотворително събитие като състезание за готвене на чили и стари джинси от последния ти дебел период, понякога увенчани с рекламна бейзболна шапка на любимото ти барбекю.

Ходиш да играеш боулинг там, също като някога с баща си, но обикновено започваш сама, на прогнилото, но още годно миниатюрно голф игрище на Чипър „Сафари Адвенчър“. Лъвовете до деветата дупка са спяща купчина от сънени пластмаси, разтопени и почернели по краищата от някакво отдавнашно бедствие. Огромният хипопотам, възседнал последната осемнайсета дупка, има елегантни глезени и олющени петна, разкриващи кървавочервената боя отдолу, сякаш създателите му са били твърдо решени да го направят максимално истински.

После влизаш вътре и правиш няколко игри с всеки, който търси четвърти, под избледняващата вселена, изрисувана на тавана — ето я Земята, ето го Юпитер, ето я лилавата мъглявина с червения център, всичко осветено през нощта с евтино лазерно шоу. Ставаш за четири-пет игри, рядко стигаш до двеста. После сядаш на тъмния, удобен бар. Натикан е в един ъгъл в дъното, възможно най-далеч от стаята с вмирисаните обувки, а акустиката някак си заглушава скърцането, ударите и дрънченето на боулинга. Тук всичко е все още прекалено близо до Зона X, но докато никой не го знае, тази информация ще продължи да убива клиентите така бавно, както през изминалите десетилетия.

Барът на Чипър привлича предимно закоравели редовни посетители, защото си е в крайна сметка местната кръчма, с тъмен филц по тавана, който е трябвало да бъде поръсен със звезди. Но металните изрезки, заковани там и напомнящи повече на безброй шерифски значки от стари уестърни, ръждясват толкова отдавна, че матовият черен фон сега е осеян с червеникавокафяви морски звезди. Табелата в ъгъла рекламира бистро „Стар Лейнс“. Тази част на кръчмата се състои от половин дузина кръгли дървени маси и столове с тапицерия от черна изкуствена кожа, като че ли откраднати някога от верига семейни ресторанти.

Повечето ти приятелчета в бара са дълбоко вглъбени в спорта, който се процежда от телевизора със субтитри и изключен звук; старият зелен килим, който се изкачва нагоре по стените, заглушава тихите разговори. Редовните клиенти са безобидни и рядко буйстват, включително Брокерката на недвижими имоти, която си въобразява, че знае всичко, но компенсира с умението си да разказва хубави истории. И седемдесетгодишният старец с посребрената брада, който почти винаги стои в края на бара и пие светла бира. Ветеран от някаква война, вариращ между лаконичността и дружелюбните приказки.

Твоята версия за психолога не звучи уместно тук и ти не обичаш да я използваш. Вместо това на всеки, който пита, казваш, че си шофьор на камиони на дълги разстояния в почивка, и надигаш бирата си, за да сложиш край на тази част от разговора. Хората намират историята за правдоподобна; може би ръстът и широкоплещестата ти фигура също допринасят за това. Повечето вечери си на път самата ти да повярваш, че наистина си шофьор на камион, а тези хора — почти твои приятели.

Според Брокерката мъжът не е ветеран, а само „алкохолик, търсещ съчувствие“, но си личи, че самата тя не е лишена от съчувствие към него. „Ще се пиша доброволец“, е любима фраза на ветерана. Както и: „Мамка му, няма“. Останалите са смесена компания от медицински сестри от спешното отделение, двама монтьори, фризьорка, няколко рецепционистки и секретарки. Както би казал баща ти: „хора, на които никога не се позволява да надникнат зад завесата“. Не си правиш труда да разследваш нито тях, нито често сменящите се бармани, защото няма значение. Никога не говориш бунтарски или поверителни неща в бара.

Някои вечери обаче, когато се задържиш по-дълго и тълпата от посетители оредее, записваш на салфетка или подложка за чаша едно-две неща, които не те оставят на мира — част от непрекъснатите озадачаващи въпроси, които ти подхвърля Уитби Алън, експертът по холистична околна среда, подчинен на Майк Чейни, прекомерно веселия ръководител на научния отдел. Ти никога не искаш такива въпроси от него, но това не го спира; Уитби изглежда така, сякаш главата му гори, и единственият начин да потуши пламъците е да ги задуши с идеи. „Какво има извън границата, когато си вътре?“ „Какво е границата, когато си в нея?“ „Какво е границата, когато някой е извън нея?“ „Защо човекът вътре не вижда този отвън?“

„Твърденията ми не са по-добри от въпросите — призна веднъж Уитби, — но ако искате нещо лесно, идете да видите какво ще ви поднесат в Научната барака на Чейни.“

Идеите на Уитби са подкрепени с впечатляващ документ, греещ под лъскавата невидима мембрана на прозрачна пластмасова корица. В чисто нова черна папка с три пръстена, идеална перфорация и нито една печатна грешка във всичките дванайсет страници, с безупречна заглавна страница: шедьовър, озаглавен „Обединени теории: Един завършен подход“.

Докладът е лъскав, умен и бърз като самия Уитби. Въпросите, които повдига, препоръките, които отправя, ясно намекват, че според него Агенцията би могла да работи по-добре, че самият той би могъл да постигне повече, ако му бъде дадена възможност. Трудно за смилане, особено когато научният отдел прави засади и вади случайни цитати, които ти праща на отделни бележки: „Хипотези в търсене на доказателства, право напред, назад или настрани“. Или заврени в задника му.

Но за теб това е адски сериозно, особено списъкът от „условия, необходими за съществуването на Зона X“, които включват:

„Какво следва? — попита Чейни на една оперативка. — Внимателно изследване на чудесата на светците или необясними случаи на двукраки телета, предвещаващи апокалипсис, за да видим дали ще уцелим нещо смислено?“ По това време Уитби обичаше да спори разпалено и веднага скачаше с готово възражение, убеден, че не само ще хване козела на Чейни за рогата, но и ще го заколи, разфасова и изпече:

„Действа донякъде като организъм, като кожа с милион гладни усти вместо клетки или пори. И въпросът не е какво е, а какъв е мотивът. Мислете за Зона X като за убиец, когото се опитваме да заловим.“

„О, чудесно, значи вече си имаме и детектив в екипа“, измърмори Чейни, докато ти му даваше знак да мълчи, а Грейс ти помагаше с най-добрата си принудена усмивка. Защото истината е, че ти каза на Уитби да подходи като детектив, да се опита „да мисли извън «Съдърн Рийч»“.

Известно време с помощта на Уитби сте стрели, изстреляни право в целта. Защото не е като да нямате успехи в началото. Под твое наблюдение се осъществява голям напредък в експедиционната екипировка като подобрени полеви микроскопи и оръжия, които не задействат защитните механизми на Зона X. Все повече експедиции започват да се завръщат невредими, а усъвършенстванията в превръщането на хората в техните функции — триковете, които научи от собствената си роля — също помагат.

Чертаеш настъплението на Зона X в околната среда, постепенно добиваш малка представа за параметрите й и дори създаваш експедиционни цикли с обща метрика.

Може би невинаги контролираш тези критерии, но за известно време се налага мнението, че ситуацията се стабилизира и новините се подобряват. Блестящото сребърно яйце, което си представяш, когато мислиш за Централата — тези безшевни, възвишени мисли, така перфектно изразени чрез висшестоящите там — бръмчи и мърка, и пулсира одобрение върху теб… макар в същото време да излъчва усещането, че „Съдърн Рийч“ е някакво месно-мозъчно извращение на красив и елегантен алгоритъм, който Централата крие дълбоко в себе си.

С годините обаче влиянието на Лаури става все по-подривно и не се вижда решение на хоризонта. Данните, получени от Зона X, се дублират и намаляват, или „намаляват възможностите за тълкуване“, по израза на Уитби. Множат се недоказуемите теории, а лингвистите повтарят, че им „липсват аналогии“.

Грейс започва да ги нарича ленолози, защото постоянно се провалят и изостават, и плъзва мрачната шега, че Зона X продължава да мъти водите, „изпаднала край пътя, напомнящ на смесена метафора на оплетен език, и повлякла ги със себе си“. Само дето не мъти водите или езика край пътя или каквото и да било друго, размътено или не, което да биха могли да разберат. Твърдението, че „липсват аналогии“, само по себе си беше недостатъчно като диагноза; лингвистите изгаряха при повторното си навлизане в земната атмосфера след срещата си със Зона X. Кара те да мислиш за всички мъртви и умиращи сателити, които си запращала в координатите на Зона X, защото е било лесно, защото изчезващите космични останки внушават някаква извратена логика, въпреки че превръщането на Зона X в боклукчийска кофа приличаше на проява на неуважение, която би могла да вбеси едно неуверено божество. Само дето Зона X никога не отвръщаше, дори на това унижение.

Всъщност проблемът не е в лингвистите, нито дори в Централата. Проблемът е Лаури, защото той пази твоята тайна — че си израснала в земите, които после се превърнаха в Зона X — а в замяна ти се стараеш да му даваш, каквото иска, в границите на разумното, разбира се. Лаури е вложил кръвта и потта на други хора в идеята за експедициите, следователно и идеята за бариерата като за непробиваема бариера, което означава, че той се намира от безопасната страна на пропастта. А Уитби продължава да се противопоставя на традиционното: „Каквото и да мислим за границата, важно е да разберем, че тя е ограничение на Зона X“. Важно ли беше това?

За теб друго е по-важно: истината в слуховете за безскрупулността на Лаури след озоваването му в Централата, за звукоизолирания покрив, който си беше създал. Шепотите, които се връщат далечни, но ясни през годините, като разходка в тъмна, застинала гора, в която се чува воят на вятъра. Нещо, което те зове и обещава всички удобства на цивилизацията, но щом веднъж търсещият стигне до края на този път, намира само кланица, пълна с трупове. Доказателството е лекотата, с която той надделя над Питман, официалния ти шеф в Централата, и продължава да те притиска за резултати.

По времето на единайсетия цикъл от експедиции се чувстваш все по-изцедена, а планът на Централата започва да се променя. Потокът от нови служители, пари и оборудване се е свил, защото Централата посвещава по-голямата част от времето си на смазването на вътрешния тероризъм и прикриване на уликите за надвисналата екологична катастрофа.

След дългите работни часове се прибираш в дома си в Блийкърсвил, но не можеш да се скриеш. Призраците те следват, сядат на дивана ти или надничат през прозорците. Нежеланите мисли се промъкват в странни моменти — по средата на оперативка, докато обядваш с Грейс в кафенето, докато се оглеждаш мързеливо за нови бръмбари на Централата, скрити в кабинета ти — че всичко това не си струва, че нищо не постигаш. Всяка експедиция тежи върху раменете ти.

„Можех да стана директор — изпъчи се веднъж Лаури, — но видях предупредителните сигнали и схванах намека.“ Предупредителните сигнали са страхът, който знаеш, че се крие в него, но Лаури никога няма да си го признае. Груба шега с цел да те подразни, сякаш знае, че те моли за невъзможното.

Вечното трескаво притеснение, че някой в „Съдърн Рийч“ или Централата ще разкрие тайната ти, че Лаури няма да може да опази информацията или сам ще се изкуши, решил, че вече не си му полезна. Риск за сигурността. Лъжи. Прекалена емоционална ангажираност. Но въпреки всичко най-малко вярваш на състраданието, него отблъскваш от себе си и предпочиташ пред всички, освен Грейс, да се представяш за студена, дистанцирана, даже груба, така че да можеш да мислиш ясно и обективно… дори тази роля да те прави малко студена, дистанцирана и груба.

Освен това по някакъв непонятен начин вярваш, че подходът на Лаури отдалечава „Съдърн Рийч“ от отговорите. Като астронавт, устремен към забравата на необятния, пуст космос, който размахва ръце, но с това само приближава момента, в който няма да може да бъде спасен. И нещо още по-лошо, поне за твоя начин на мислене, с който без носталгия преживяваш наново спомените си от времето, когато беше психолог, Лаури е решил да изнамери безброй начини да изживее повторно собствения си ужасяващ опит в Зона X, така че никога да не бъде напълно свободен, а привидните усилия да се избави от него се превръщат в безкрайна прегръдка.

Другото ти убежище е покривът на сградата на „Съдърн Рийч“ със странния, виещ се перваз, който те скрива от погледите долу. Споделяш това свещено място само с един човек: Грейс. Подмяташ идеите, които ти хрумват в „Стар Лейнс“, дрънкаш глупости, защитена от факта, че само ти, Грейс и портиерът имате ключ. Много пъти се е случвало някой да се опита да те проследи, само за да види как изчезваш, а после, без той да знае, отново се появяваш там, където никой не може да те стигне.

Там, загледани в праисторическото блато и километрите тъмна борова гора, двете с Грейс измисляте всички прякори. Границата наричате „ров“, а входа — „главната врата“, макар и двете да се надявате да откриете странична врата или скрита вратичка някъде другаде. Тунелът, или топографската аномалия, в Зона X е „Ел Топо“, вдъхновено от някакъв странен филм, който Грейс е гледала с приятелката си.

Обикновено това са глупави шеги, но за момента са смешни, особено ако имате бутилка бренди или тя носи цигари с аромат на череши и си разтворите два сгъваеми стола, а после се надпреварвате да измисляте идеи или си говорите за идния уикенд. Грейс знае за „Чипър“, както и ти знаеш за нейните разходки с кану с приятели, всичките „пристрастени към греблата“. Не е нужно да й казваш да не идва в бара, както и ти никога не се самопоканваш на брега на реката. Обиколката на вашето приятелство се изчислява според дължината и ширината на „Съдърн Рийч“.

Именно на покрива за първи път споменаваш пред Грейс идеята си да се промъкнеш през границата в Зона X. С времето тя се е превърнала в нещо повече от мисъл, потрепваща по края на другите неща, метастазира като шифър, като „разходка с Уитби“, след като експедициите от десетия и единайсетия цикъл са протекли значително по-добре, макар да няма и отговори.

Не можеш да вземеш Грейс, въпреки че имаш нужда от съвета й. Защото ако нещо се обърка, това би било все едно да отсече две глави с един удар, пък и никога не си смятала, че нравът на Грейс е подходящ за тази цел; твърде много връзки има със света. Деца. Сестри. Бивш съпруг. Приятелка. Шегуваш се, че тя е твоят „външен морален компас“ и знае по-добре от теб къде са границите. „Прекалено нормална“, написа веднъж на една салфетка.

— Защо позволяваш на Лаури да ти казва какво да правиш? — пита Грейс един следобед, след като ти си обърнала разговора в тази посока. Отклоняваш/пречупваш. Лаури не ти е пряк шеф, по-скоро полурима, незавършена фраза, но все пак заповедна. Грейс би трябвало да знае как Лаури е пуснал пипала в Централата, как ги е оплел около теб и как ти успяваш да се опазиш от това.

Напомняш й, че има част от кралството, която ти управляваш и в която Лаури няма влияние: това, което излиза от Зона X от експедициите. Всичко се преработва в „Съдърн Рийч“ и когато последната единайсета експедиция се върна и успя да покаже само няколко размазани снимки, оставени в базовия лагер от предишната, а може би и от някоя по-ранна, ти ги взе и се взира часове наред в тях. Група сенки на тъмен фон. Но дали това беше стена? Текстура, която ти напомня за друга снимка, на друга експедиция? Извади всички снимки, направени в Ел Топо. Всичките тринайсет и да, новите също можеха да са от тунела. Тази сянка, това смътно очертание на лице… познато ли ти е? Грешно ли ще бъде да повярваш, че това означава нещо?

Когато си признаваш простичкия план на Грейс и й показваш част от уликите, си готова да се обзаложиш, че няма да те предаде на Централата, но знаеш, че би могла, от уважение към правилата. Защото зад всички свои съображения и данни ти се безпокоиш, че всичко се свежда до свития стомах, когато поредната експедиция не се завърне или се върне само част от нея, или се върне без нищо. Трябва някак да промениш парадигмата.

— Само отскачам набързо до Ел Топо и се връщам. Никой няма да разбере.

Макар че Лаури би могъл. Какво ще направи той, ако открие, че си преминала през границата без неговото одобрение? Дали гневът му ще бъде насочен само към теб?

След кратко мълчание Грейс казва: „С какво да ти помогна?“ Защото вижда, че е важно и че ще го направиш с или без нейната подкрепа.

Следващите й думи са:

— Мислиш ли, че можеш да убедиш Уитби?

— Да — отвръщаш ти, но тя те гледа скептично.

Уитби всъщност не е проблем. Уитби е нетърпелив, като подскачащ териер, който иска дълга — предълга разходка. Уитби иска да се махне за известно време от научния отдел. Уитби те успокоява, като ти цитира процентите на оцелелите от последните експедиции. Уитби е толкова въодушевен от възможността, че ти почти забравяш колко опасна е цялата идея.

Това е облекчение, защото същия уикенд, докато си бъбриш с Брокерката, осъзнаваш колко те ужасява мисълта да отидеш сама. Докато гледаш футболния мач на телевизора в бара, под омагьосаното ръждиво небе, си даваш сметка, че ако Уитби не се беше съгласил, може би и ти щеше да се откажеш от цялата тази работа.

Докато минаваш през вратата на път към Зона X, усещаш някакъв натиск, който те привежда, виждаш черен хоризонт, пълен с падащи звезди с толкова пищни опашки, прорязващи дълбоко не-небето, че примижаваш пред яркостта на този звезден оксижен. Усещане за залитане, за световъртеж, но всеки път, когато се наклониш твърде много на една страна, нещо те избутва обратно към центъра, сякаш стените, по-близо, отколкото изглеждат, се свиват под по-остър ъгъл. Мислите ти се стрелкат бързо, после бавно, съшити от нещо, което не можеш да определиш. Иде ти да спреш, да останеш цяла вечност там, в коридора между реалния свят и Зона X.

Хипнотизираният Уитби се влачи със затворени очи, а лицето му тръпне от тикове като по време на ярък сън. Каквото и да го преследва в собствената му глава, ти си се погрижила да не се изгуби, да не спре някъде по пътя. Вързала си го към себе си за китките с найлоново въже и той се препъва след теб.

Лепкавото чувство, което Уитби ти е казал, че ще усетиш след това, сякаш газиш през вода до кръста, съпротивлението, което означава, че сте близо до края, загатване за дълбоката, спираловидна врата от светлина далеч пред вас, при това тъкмо навреме, защото какъвто и стоик да си, лунатичната походка на Уитби започва да те влудява, да ти се струва, че разни неща те гледат. Губиш усет къде си по отношение на каквото и да било, даже на собственото си тяло… Наистина ли вървиш или стоиш неподвижно, а само мозъкът ти си мисли, че краката ти се повдигат, падат и отново повдигат?

Докато съпротивлението не се стопява като отдавна сдържан дъх и двамата заедно прекрачвате през вратата и се озовавате в Зона X. Уитби ходи на четири крака, прегръща земята и се тресе конвулсивно; ти го вдигаш, за да не залитне по случайност в грешна посока и да изчезне завинаги. Той се задъхва, и двамата се задъхвате от свежия въздух, докато се аклиматизирате към него.

Такова синьо, безоблачно небе. Пътека, която би трябвало да ти е много позната, но все пак не си виждала забравения бряг от десетки години. Ще ти трябва малко повече време, за да го възприемеш като свой дом. Разпознаваш пътеката по-скоро от снимките и разказите на участниците в експедициите, знаеш, че е била тук преди първите нашественици, че е била използвана от дедите ти и че дори сега е оцеляла, макар и обрасла, като част от Зона X.

— Можеш ли да вървиш? — питаш Уитби след принудителното свестяване.

— Естествено, че мога — ентусиазирано отвръща той, но зад думите му просветва крехък отблясък, сякаш отдолу нещо вече е оголено.

Не го питаш какво е сънувал, какво е видял. Не искаш да знаеш, докато не се върнете обратно.

Изгледала си отново онези отровни видеоматериали от Зона X от обречената първа експедиция, за да търсиш не отговори, а с известно чувство на вина — връзка с пустошта, която помниш от детството си. Да затвърдиш спомените си, да извикаш в съзнанието си онова, което не си можела досега, докато отблъскваш виковете, дезориентацията, неразбирането, хленча на Лаури, тъмнината.

Ето, виждаш редицата от камъни близо до фара; брегът е малко по-различен, като че ли тероарът на Уитби може да се проследи по рисунъците, оставени от вълните. Като че ли някъде там, сред дупките на пясъчните рачета и малките мидички, които се вкопават отново всеки път, когато вълните ги оголят, има проба, която крие всички отговори.

И пътеките: мрачният неподвижен покой на боровете и гъстите храсталаци с петна от задушена светлина. Споменът за бурята, в която се залута и се изгуби на шестгодишна възраст, за да излезеш от гората, без да знаеш къде, водена от предпазливия тих глас, с който ръководителят на експедицията разказва за надвисналите облаци, предвещаващи нещо повече от необходимост да намериш подслон.

След бурята, в изумителната открита шир и слънчеви лъчи срещна огромен алигатор, препречващ тясната пътека, обградена от двете страни с вода. Затича се и го прескочи. Никога не спомена пред майка си за вълнението, с което насред скока погледна надолу и видя онова жълто око, онази вертикална жълта зеница, която те прецени и погълна, също както Зона X погълна първата експедиция; а после, вече прелетяла над него, се спусна да бягаш и дълго тича, изпълнена с чиста радост, чист адреналин, сякаш си покорила целия свят.

Тичането на екрана към края е бягане от нещо, не към нещо, а писъците след него не са победоносни, а пораженчески — уморени писъци, издаващи изтощението от борбата с нещо, което дори не ще да се покаже. В по-цинични мигове си мислиш, че са механични викове: организъм, който знае, че няма смисъл повече да се бие, капитулиращо тяло и съзнание, което го напуска. Те не бяха изгубени, както ти някога; те нямаха къща до морето, в която да се приберат, нито майка, която снове напред-назад по верандата, обезумяла от тревога, от благодарност, когато най-после вижда калната ти, мокра до костите фигура.

Нещо в лицето ти сигурно е запазило спомена от радостта, че не те наказа, а само те преоблече със сухи дрехи и те нахрани, без да ти задава въпроси.

Заобикаляш базовия лагер и се насочваш към топографската аномалия, тласкана от неумолимата настойчивост на тиктакащ часовник. Защото знаеш, макар и никога да не си го обсъждала с Уитби, че колкото по-дълго се задържиш тук, колкото повече се залисаш, толкова по-голяма става вероятността от беда. Окото на алигатора се е втренчило в теб, а зад пронизителния му поглед се крие повече съзнателност, отколкото си спомняш. През втория ден от първата експедиция някой зад кадър казва: „Искам да се прибера у дома“, а Лаури, който уверено зяпа наоколо, отвръща: „К’во имаш предвид? Сега това е нашият дом. Тук си имаме всичко. Всичко, което ни трябва. Не е ли така?“

Тази настойчивост никъде не е толкова силна, както при преминаването през заблатената гора на една-две мили от границата, където дърветата се срещат с черноводните бразди. Мястото, на което най-често си виждала следи от мечки и си чувала шумолене в тъмнината под короните на дърветата.

Уитби доста мълчи, а когато заговаря, въпросите и притесненията му с нищо не облекчават натиска на мрака, вечното, непрестанно усещане за намерение, обзело тази земя още отпреди Зона X. Неподвижната, спокойна вода, потискащата чернота на небето, в което синьото наднича на стряскащи интервали през дърветата, само за да изчезне отново, а после да се върне сякаш от хиляди мили разстояние. Това ли е поляната, на която са загинали тримата мъже от петата експедиция? Това ли е езерото, погълнало телата на мъжете и жените от първата осма? Понякога, през воала на тези пластове, бледата, шепнеща фигура на Уитби те стряска, неотделима от ехото на тези последни дни от миналото.

Най-после навлизате в по-оптимистичен пейзаж, в който можеш да се адаптираш и да помириш картината от миналото и настоящето в едно. Една по-широка пътека разделя безкрайната блатиста гора от откритото поле и открива хоризонт от няколко високи бора, пръснати сред дивата трева и кръговете от палмето. Рехавата гора означава, че тъмнината свършва под ъгъл, хвърлящ коса сянка до средата на пътеката.

В Зона X има и други граници, други теснини, и вие преминавате през една, за да стигнете до топографската аномалия.

Веднага разбираш, че кулата не е направена от камък, Уитби също го осъзнава. Дали сега, с това непроницаемо изражение, не му се иска да го беше подложила на кондициониране, да беше преминал цялото обучение, което Централата може да ти осигури, не твоите половинчати мерки и проста хипноза?

Кулата диша. Няма съмнение: плътта на кръглата външна част на аномалията се повдига и спуска ритмично като гръдния кош на дълбоко спящ човек. Никой не е споменавал за този аспект в докладите; не си готова за него, но някак се приспособяваш, отдаваш му се, вече си представяш как слизаш надолу, докато част от теб се носи и издига, за да погледне отгоре глупостта на това решение.

Ще се събуди ли, когато влезеш в него?

Отворът, водещ към мрака, напомня повече на търбух, отколкото на проход, храстите наоколо са се отдръпнали, притиснати в неравен обрамчващ кръг, като че някаква липсваща към момента змия се е навила около входа, за да го пази. Стълбите образуват щърба усмивка от разкривени зъби, а издишаният въздух смърди на гнилоч.

— Аз не мога да сляза — заявява Уитби окончателно, убеден, че при такова слизане вече не би бил Уитби. Хлътнатините по лицето му, дори на ярката лятна светлина, го карат да изглежда като обладан от още несъздаден спомен.

— Тогава ще сляза аз — предлагаш ти. Надолу в гърлото на звяра. И други са го правили, макар и рядко, и са се връщали, защо не и ти? С противогаз, за всеки случай.

Зад всяко твое движение се крие замъглена паника и свита на кълбо съпротива, които по-късно ще се процедят навън през плътта и костите ти. Месеци по-късно ще се будиш и всичко ще те боли, сякаш тялото ти не може да забрави случилото се и това е единственият начин да извади навън травмата.

Вътре е по-различно, отколкото в откъслечните сведения на другите експедиции. Живата тъкан, сгърчена по стената, е почти инертна, а хилавите пипала, образуващи думите — толкова бавни, че за миг ти се струват некротична тъкан. Думите не са яркозелени, както ти е докладвано, а матово сини, като пламъчета на газов котлон. Хрумва ти думата спящи и заедно с нея безумна надежда: че всичко под теб ще бъде инертно, нормално, ако ще и на границата на смисъла на тази дума.

Придържаш се към средата, без да докосваш никоя от стените, и се стараеш да не обръщаш внимание на разтърсващото дихание на кулата. Не четеш думите, защото отдавна си разбрала, че това е капан, отвличане на вниманието… но въпреки всичко усещането, че онова, което ще те дезориентира и дестабилизира, е някъде по-долу, още нерешило дали да стане видимо или да остане невидимо — зад ъгъла, отвъд хоризонта, и с всяко ново напразно откритие, с всеки завой на стъпалата, осветени от сините пламъчета на мъртвите думи, към свенливото неизвестно, ти се стягаш все повече, макар че не виждаш нищо. По дяволите това, по дяволите нищото, от което сякаш преживяваш наново всеки момент от живота си в „Съдърн Рийч“ — спускане без причина, за нищо, за да не откриеш нищо. Няма отговори, няма решение, няма обозрима цел, думите на стената не стават по-свежи, а по-тъмни, сякаш ти мигат, докато ги приближаваш… докато накрая дълбоко под себе си зърваш светлина — толкова дълбоко, че сякаш е сияещо цвете в дупка в морското дъно, трепкаща, неуловима светлинка, която по силата на някакъв магически трик проблясва точно пред лицето ти и те оставя с илюзията, че можеш да я докоснеш, стига само да намериш смелост да протегнеш ръка.

Но не от това коленете ти омекват и в мозъка ти забучава кръв.

До стената отляво седи прегърбена фигура, загледана надолу към стълбите.

Фигура с наведена глава и с гръб към теб.

Главата ти цялата настръхва под маската, като че под нея гладко и неусетно са се вмъкнали милион студени, безболезнени игли — толкова фини, толкова невидими, че можеш да се престориш, че просто кожата ти е обляна от топлина, изопнато усещане от двете страни на носа, около очите, тихото и меко навлизане на иглите в игленика, завръщането на нещо, което винаги е трябвало да си бъде там.

Казваш си, че това е точно толкова реално, колкото боулингът при Чипър, хипопотамът с червената боя под кожата, животът в Блийкърсвил, работата в агенцията. Че този миг е същият като всеки друг, че с нищо не променя атомите, въздуха, съществото, чиито стени дишат около теб. Че още с решението си да влезеш в Зона X си се отказала от правото да определяш каквото и да било като невъзможно.

Приближаваш се, привлечена от невъзможното нещо, и сядаш на стъпалото до него.

Очите му са затворени. Лицето му е осветено от тъмносиньо сияние, излъчвано отвътре, сякаш кожата му е свалена и тялото му е поресто като вулканичен камък. Слял се е със стената или стърчи като нейно продължение, което всеки миг би могло да се скрие обратно в нея.

— Истински ли си? — питаш ти, но той не отговаря.

Протягаш към него треперещата си ръка, поразена от това видение; искаш да знаеш каква е кожата му на допир, макар да се боиш, че докосването ти може да го превърне в прах. Пръстите ти се плъзват по челото му — грапаво, влажно усещане, като шкурка под дебел слой вода.

— Помниш ли ме?

— Не трябва да си тук — казва Сол Еванс тихо. Очите му са затворени, не може да те види, но ти знаеш, че те вижда. — Махай се от скалите. Приливът наближава.

Не знаеш какво да отвърнеш. Дълго време няма да знаеш. Отговорила си преди много години.

Вече чуваш масивния, всепоглъщащ тътен на някакъв мощен двигател долу, бързото въртене на странни орбити, и светлината, онази невъзможна разцъфнала светлина, която се движи, променя, превръща се в нещо друго.

Очите му внезапно се отварят, бели на фона на мрака. Същият е, както когато го видя за последен път — не е остарял, а ти си пак на девет, и светлината отдолу се издига към теб, носи се над стъпалата, все по-бързо; някъде отгоре чуваш далечното ехо от виковете на Уитби от върха на кулата, който сякаш крещи и за двама ви.

004: Пазачът на фара

Тялото също може да бъде пътеводна светлина, Сол знаеше това. Фарът е фиксирана светлина с фиксирана цел, а човекът — подвижна. И хората излъчват светлина по свой начин, греят на километри разстояние на предупреждение, покана или просто трепкащ сигнал. Отварят се, за да се превърнат в сияние, или помръкват. Понякога обръщат светлината си навътре, така че отвън да не се вижда, просто защото нямат друг избор.

— Глупости — рече Чарли през нощта, докато Сол му говореше нещо подобно, след като правиха секс. — Да не вземеш да станеш поет?

Сол за първи път го беше убедил да дойде във фара — наистина рядко събитие, защото у Чарли още имаше някаква плашливост и несигурност. Пребиван от баща си и изритан от къщи, през последвалите двайсет години той все още не беше излязъл докрай от черупката си. Така че това беше забележителна крачка напред и Сол беше щастлив, че му е дал поне малко чувство на сигурност.

— Идеята е от една проповед на баща ми. Най-хубавата му.

Той размърда ръка, за да усети евентуалния дискомфорт от случката с растението. Никаква следа.

— Липсва ли ти понякога? Проповедничеството? — попита Чарли.

— Не, тъкмо работя над нещо за Леката бригада.

Онези двамата все още провокираха у него далечна, но остра тревога. Какво излъчваха, което да не можеше да види?

— А, за онези ли? — Чарли се прозя престорено и се обърна по гръб. — Що не ги оставиш на мира? Откаченяци. Ти също. — Само че казано с любов.

А по-късно, докато се унасяше, добави:

— Не е глупаво. Това със светлината. Хубава мисъл е. Може би.

Може би. На Сол му беше трудно да познае кога Чарли говори искрено за тези неща. Понякога животът им между чаршафите изглеждаше загадъчно, сякаш нямаше връзка с живота във външния свят.

Случва се други хора да ти дадат светлината си и да започнат да трепкат едва видимо, ако никой не се погрижи за тях. Защото са ти дали твърде много и не са оставили нищо за себе си.

Накрая в църквата и той се чувстваше като фар, останал без светлина, освен едно малко, немощно пламъче в сърцето му — в начина, по който думите грееха от устата му, и почти нямаше значение каква светлина създават, дори за паството му, защото хората не го слушаха, а го гледаха. Пък и странно беше това паство, привличаше с еднаква сила хипита и тесногръди пуритани, защото той черпеше и от Стария завет, и от деизма, и от езотеричните книги, които намираше при баща си. Нещо, което старецът не беше изчислил: че книгите му ще насочат Сол към неща, които никак няма да му харесат. Библиотеката на баща му беше по-либерална от баща му.

Шокът от тази промяна — да бъдеш в центъра на вниманието и после напълно да бъдеш лишен от такова — продължаваше от време на време да го смущава. Не бе имало никаква драма в колабиралото му паство на север, нито някакво смайващо откровение, ако изключим начина, по който проповядваше едно, а мислеше друго и дълго време погрешно взимаше този конфликт за проявление на чувство за вина за греховете си, реални и въображаеми. И в един ужасен ден осъзна, предаден от страстта си, че сам той се превръща в посланието.

Когато се събуди, Чарли си беше отишъл, без дори да остави бележка. Но пък бележката би изглеждала сантиментална, а Чарли беше от онези фарове, които не допускаха такава светлина.

Следобед видя Глория да се разхожда по плажа и й махна; не беше сигурен дали го е забелязала, докато не промени посоката си, за да се приближи, макар и бавно. Сол знаеше, че не би позволила да си проличи, че иска да говори с него. Сигурно щеше да наруши някакви свои момичешки правила за поведение.

Той продължи да запълва дупките от броненосците. Забавно му беше, че формата им напомня на формата на муцунките им. Не знаеше защо. Но работата го правеше щастлив по някакъв особен начин, лишен от форма и мотив. А най-хубавото беше, че близнаците, Хенри и Сюзан, доста закъсняваха.

Денят бе поразителен след облачното утро. Морето блестеше в синьо-зелено, ярко на фона на сивкавите сенки на водораслите. В края на безбрежното дълбоко небе се вижда инверсионната следа на самолет, показващ презрението си към обитателите на забравения бряг. Много по-близо до дома, той се опита да не обръща внимание на скалите, покрити с белите изпражнения на кормораните.

— Защо не направиш нещо с тези броненосци? — попита Глория, когато най-после стигна до фара. Вероятно не беше минала напряко, а се бе отклонила, за да разглежда съкровища, заплетени в морските треви, изхвърлени на брега.

— Аз ги харесвам.

— Старият Джим казва, че са вредители.

Старият Джим. Понякога му се струваше, че се позовава на Стария Джим, когато иска да постигне някаква своя цел. Старият Джим живееше в края на плетеницата от черни пътища в разкрасена колиба близо до едно незаконно бунище за варели с химически отпадъци. Никой не знаеше с какво се е занимавал, преди вятърът да го довее на забравения бряг, но сега се изявяваше като стопанин на ту работещия, ту неработещия селски бар.

— Така значи казва Джим, а? — Сол се стараеше да натъпква добре пръстта въпреки странната умора. Още една буря и отново щеше да има дупки навсякъде.

— Бронирани плъхове.

— А чайките са крилати плъхове?

— Какво? Нали се сещаш, може да сложиш капани.

— Прекалено умни са за капани.

Бавно, като го гледаше косо:

— Не мисля, че си прав, Сол.

Той знаеше, че когато го нарече Сол, вероятно вече е загазил. Защо тогава да не стигне и по-далеч? Пък и му трябваше почивка, беше плувнал в пот. Той се облегна лопатата и каза:

— Един ден се вмъкнаха в кухнята през прозореца, като се покатериха един върху друг и отвориха резето.

— Пирамида от броненосци! — После детската й предпазливост се завърна. — Но не мисля, че е вярно.

Всъщност той наистина ги харесваше. Намираше ги за забавни — тромави, но искрени. В една природонаучна книга беше чел, че броненосците „плуват“, като ходят по дъното на реките и задържат дъха си — това го беше запленило.

— Понякога са досадни — призна той, — така че може би имаш право.

Знаеше, че ако не направи крачка към примирието, тя няма да го остави на мира.

— Старият Джим каза, че си луд, защото си видял кенгуру из тия места.

— Може би трябва да престанеш да се въртиш около Стария Джим.

— Не съм се въртяла около него. Той живее на бунището. Дойде да види мама.

Аха, отишъл е на лекар. Обзе го чувство на облекчение, а може би беше просто студена пот от усилието. Не че му имаше нещо на Джим, но мисълта Глория да броди толкова свободно наоколо го тревожеше. Макар Чарли неведнъж да му бе казвал, че Глория познава тези места по-добре и от него самия.

— Та наистина ли си видял кенгуру?

Божичко, това ли е да имаш деца?

— Не точно. Видях нещо, което приличаше на кенгуру.

Местните още се майтапеха за това, но той се кълнеше, че го е видял; зърна го онази първа година, развълнуван от изследването на толкова много нови, непознати пътеки.

— О, щях да забравя защо дойдох — подметна Глория.

— Така ли?

— Старият Джим каза, че е чул по радиото, че островът гори, и ми се прииска да го видя от върха на фара. С телескопа?

— Какво? — Сол пусна лопатата. — Как така гори? — Доколкото знаеше, там нямаше никого, освен членовете на Леката бригада, но в задълженията му влизаше да докладва всички инциденти, включително пожарите.

— Не целият, само част от него. Нека да го видя! Имало дим и всичко.

Тръгнаха нагоре. Сол я държеше със здравата си, лепкава ръка и й казваше да внимава по стълбите, като през цялото време се чудеше дали не трябва да се обади на някого за пожара, преди да го е потвърдил.

Когато стигнаха на върха и дръпнаха покривалото на обектива, за да надникнат през телескопа, предназначен предимно за гледане на звезди, Сол видя, че момичето е право: островът гореше. Или по-точно разрушеният фар беше в пламъци — островът беше на няколко мили от тях, но през телескопа се виждаше достатъчно ясно. Червеникав, но предимно тъмен пушек. Като от погребална клада.

— Дали има загинали?

— Там не ходи никой.

Освен „странните хора“, както ги наричаше Глория.

— Кой тогава го е запалил?

— Не е задължително някой да го е запалил. Може да се е случило от само себе си.

Но и на него не му се вярваше. Виждаше нещо като лагерни огньове, от които се издигаше черен дим. Нима бяха част от контролирано изгаряне?

— Може ли да погледам още?

— Разбира се.

Дори след като Глория го измести пред телескопа, на Сол му се струваше, че продължава да вижда тънките езици от дим на хоризонта, но това несъмнено беше илюзия.

Странността не беше нещо ново за остров Фейлиър. Ако човек слушаше Стария Джим или някои от другите местни хора, митовете за забравения бряг винаги включваха и този остров, още отпреди да се провали последният от поредицата опити за заселването му. Грубите, недовършени постройки от камък и дърво в града, изолираността на острова, начинът, по който морските пътища вече бяха започнали да се променят още преди години, докато фарът още се изграждаше, като че ли ясно предвещаваха участта му.

Прожекторът на фара на Сол някога беше красил разрушената кула на острова. Според някои това беше знак за прокоба, последвала фара на сушата, може би заради епичната история по преместването на четиритонната леща, по време на която изви внезапна буря и небето бе прорязано от мълнии, а лещата едва не потопи кораба, който я превозваше, докато стигне до сушата, носейки светлината, която инак би могла да го спаси.

Докато Глория още беше залепена за телескопа, Сол забеляза нещо странно на пода, до основата на прожектора, от вътрешната му страна спрямо морето. Малка купчинка стъклени люспи, които блестяха върху тъмните дървени дъски. Какво беше това, по дяволите? Да не би тези от Леката бригада да бяха счупили крушка или нещо подобно? После му хрумна нещо друго и като се наведе леко, той повдигна покривалото на лещата точно над стъклените люспи. Естествено. Стъклото близо до стойката беше повредено. Точно така предполагаше, че би изглеждала дупка от куршум, само че по-малка. Огледа „изходното отверстие“. Тънките като косъмчета пукнатини приличаха на корени на растение. Не забеляза други щети по гладката фрактална повърхност.

Не знаеше дали да се ядоса или просто да го добави в списъка с неща за поправка, защото нямаше да попречи на работата на фара. Дали го бяха направили Хенри и Сюзан? Нарочно, поради несръчност или по грешка? Сол не можеше да се отърси от ирационалното чувство за скрити връзки, от усещането, че нещо се е изплъзнало от това място.

Стълбището под него закънтя, разнесоха се гласове — два чифта стъпки, две глави. Леката Бригада, Хенри и Сюзан. Той импулсивно дръпна покривалото на лещата и разпиля стъклените люспи с обувката си, от което, колкото и да е странно, се почувства като съучастник.

Когато се появиха, Сол не можеше да упрекне Глория за погледа, който им хвърли от мястото си пред телескопа — като дива котка с настръхнала козина. И той се чувстваше по същия начин.

Хенри отново беше облечен така, сякаш отиваше на среща в града. Сюзан изглеждаше напрегната, може би защото този път тя мъкнеше цялото оборудване.

— Закъснявате — каза Сол, без да успее да скрие нотката на разочарование в гласа си. В лявата си ръка Хенри стискаше дръжката на нещо като метално куфарче с инструменти и го поклащаше леко напред — назад. — И какво е това? — Не го беше виждал преди.

— А, нищо, Сол — отвърна Хенри с широка усмивка, както винаги. — Просто малко инструменти. Отвертки и тем подобни. За поправка на разни неща. — Или за взимане на проби от първокласна леща, отървавала се от вандализъм вече над век.

Забелязала враждебното отношение на Глория, Сюзан остави куфарчето и кашона, който носеше, и се подпря на телескопа.

— Много сладко дете си. Искаш ли близалка?

При тия думи тя извади една иззад ухото на момичето с ловко движение като фокусник.

Преценяващ, враждебен поглед на Глория.

— Не. Сега гледаме как гори островът.

И тя презрително залепи отново око към окуляра.

— Да, има пожар — каза невъзмутимо Хенри, а Сюзан се върна при него. Чу се подрънкване на метал, когато остави куфарчето с инструменти до останалата част от оборудването им.

— Какво знаете за него? — попита Сол, въпреки че сега възникваха много други въпроси.

— Какво да знам? Злополука. Май не са ни наградили със значка на обучението за скаути. Добре че никой не пострада в този славен ден, а и ние скоро се махаме оттам.

— Така ли? — Сол изведнъж се обнадежди. — Приключвате ли?

Изражението на Хенри изгуби част от дружелюбното си излъчване.

— Само на острова. Това, което търсим, не е там.

Самодоволен, като че ли му харесваше да пази тайна от Сол. Което последният прие лично и вече наистина се ядоса.

— Какво търсите? Нещо, заради което сте повредили лещата? — Сюзан потрепна от прямотата му. Не го погледна в очите.

— Не сме докосвали лещата — отвърна Хенри. — Ти също не си, нали, Сюзан?

— Не, никога не бихме го направили — потвърди Сюзан с ужасен глас. През ума му мина мисълта, че възразява твърде категорично.

Сол се поколеба. Да им каже ли за пукнатината на лещата? Не му се искаше. Ако го бяха направили, пак щяха да излъжат. Ако ли не, само щеше да привлече вниманието им. Освен това нямаше желание да се разправя с тях в присъствието на Глория. Затова отстъпи и с мъка откъсна Глория от телескопа, знаейки добре, че е слушала през цялото време.

Долу в кухнята Сол се обади в пожарната служба в Блийкърсвил, откъдето му казаха, че вече знаят за пожара на острова и че той не застрашава никого, като го накараха да се почувства кръгъл глупак, защото така се отнасяха към хората от забравения бряг. Или просто бяха фатално отегчени.

Глория седеше на един стол пред масата и разсеяно дъвчеше бонбона, който й беше дал. Предполагаше, че все пак й се е искало да вземе близалката.

— Прибирай се вкъщи. Когато свършиш.

Не можеше да го обясни с думи, но му се искаше тя веднага да се махне от фара. Чарли би казал, че е ирационален, емоционален, че не мисли ясно. Но комбинацията от пожара, повредата на лещата и странното настроение на Сюзан… просто не искаше Глория да се върти наблизо.

Тя обаче се вкопчи в ината си, като че ли беше подарък, вървящ в комплект с бонбона.

— Сол, ти си ми приятел — каза тя, — но не си ми шеф.

Безизразно, като нещо, което той би трябвало вече да знае и дори е излишно да му го напомня.

Сол се почуди дали това всъщност не са думи на майка й, и то неведнъж повторени. С неохота трябваше да признае, че е права. Не беше шеф и на Хенри, нито на когото и да било друг, както по всичко личеше. Хрумна му досадното, но вярно клише — „грижи се за собствената си градина“.

Той кимна в знак на поражение. Глория щеше да прави, каквото поиска. Всъщност това важеше за всички, а той трябваше да се примири. Поне уикендът бързо наближаваше. С Чарли щяха да се разходят с колата до Блийкърсвил и да пробват едно ново заведение, кръстено „Чипърс Стар Лейнс“, препоръчано от някакъв негов приятел. Имало миниголф, какъвто Чарли много харесваше, а също и боулинг, макар че Сол най-много се радваше, че има бар и сервират алкохол.

Само час по-късно Хенри и Сюзан вече бяха слезли долу — първо чу звука от стъпките им, след това ги видя през прозореца на къщата да сноват из околностите на фара.

Би си стоял вътре на спокойствие, но след няколко минути на алеята се появи пикапът на Брад Делфино, доброволец, който от време на време идваше да помага на фара. Още преди да е спрял окончателно, Брад помаха на Хенри, а на Сол по някаква причина не му се искаше да разговарят без негово присъствие. Брад беше музикант в една местна група, обичаше да си пийва и много приказваше — с всеки, който беше готов да го слуша. Понякога се забъркваше в неприятности, а работата му на фара минаваше за общественополезен труд на забравения бряг.

— Чу ли за пожара? — попита Брад, докато Сол се приближаваше към него на празния паркинг.

— Чух — отвърна грубо Сол. Естествено, че Брад знаеше, защо иначе би дошъл.

Видя, че Хенри и Сюзан неуморно щракат снимки на всеки квадратен сантиметър от земята от вътрешната страна на оградата. За да допълни хаоса, Глория, която го беше забелязала, тичаше към него и издаваше лаещи звуци, както обичаше да прави понякога. Защото знаеше, че той мрази това.

— Имаш ли представа какво става? — попита Брад.

— Колкото и ти. От пожарната казаха, че няма проблеми. — Когато говореше с Брад, нещо в гласа му се променяше, изведнъж добиваше южняшки акцент, което го дразнеше.

— Може ли да се кача и да погледна през телескопа? — И той като Глория нямаше търпение да види единственото вълнуващо нещо, което се случваше този ден.

Преди Сол да успее да отговори, Хенри и Сюзан се спуснаха към тях.

— Време за снимки — рече Сюзан с широка усмивка. Носеше обемист фотоапарат с телеобектив, преметнала широката му лента около врата си, което й придаваше още по-детински вид.

— Защо са ви снимки? — попита Глория.

Сол щеше да зададе същия въпрос.

— Просто за архива — отвърна Сюзан отново с широката си, поглъщаща усмивка. — Правим фотокарта на района и събираме информация за хората, които живеят тук. Пък и денят е прекрасен.

Само дето се беше смрачило под сивата сянка на облаците, които вероятно щяха да се извалят по-навътре в сушата.

— Да, какво ще кажете да снимам вас, асистента ви и… момиченцето, предполагам? — продължи Хенри, без да обръща внимание на Глория, вперил смущаващо съсредоточен поглед в Сол.

— Не съм сигурен — отвърна той неохотно, ако не за друго, то заради настойчивостта им. Освен това му се искаше да се измъкне от Брад, който нямаше нищо общо с формалната длъжност „асистент“.

— Аз пък съм — измърмори Глория, като ги гледаше убийствено. Сюзан направи опит да я погали по главата. Отначало момичето изглеждаше така, като че ли ще я ухапе, после с типичния си маниер изръмжа и се отдръпна.

Хенри пристъпи към Сол.

— Как би изглеждала снимка на фара без пазача му? — попита той, но не прозвуча въпросително.

— По-хубава?

— Знам, че сте били проповедник на север — продължи Хенри. — Но ако се тревожите за хората, които са останали в миналото, недейте — няма да бъде публикувана.

Това извади Сол от равновесие.

— Откъде знаете?

Но Брад, вдъхновен от това откритие, се намеси, преди Хенри да е отговорил.

— Ех, този Сол. Истински главорез. Издирват го в десет щата. Ако го снимате, свършено е с него.

Толкова ли важно беше наистина? Макар да беше оставил недовършена работа на север, не беше избягал, нито пък снимката щеше да излезе във вестниците.

Вятърът духаше на силни пориви. Вместо да спори, Сол извади шапката си от задния джоб. Можеше поне малко да го скрие… макар че защо му беше да се крие? Ирационална мисъл. И вероятно не първата ирационална мисъл на пазач на фара на забравения бряг.

— Кажете „зеле“. Кажете „няма тайни“. Бройте до три.

Няма тайни ли?

Брад реши да заеме стоическа поза, която може би беше предназначена да подразни Сол. Глория драматично ги накара да чакат, докато нахлупи качулката си върху главата, а после изтича до скалите в знак на протест, убедена, че Сюзан няма да успее да я хване в кадър. Покатери се върху камъните с гръб към тях, после се обърна и с радостни викове се спусна надолу, като безпричинно крещеше: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

Започна броенето, а Сюзан застана неподвижно, притихна и с леко огънати колене като моряк на кораб, даде сигнала.

— Няма тайни! — подрани Брад с ентусиазъм, за който можеше да съжалява поради досието си на наркоман.

Блесна светкавицата; в периферното зрение на Сол се понесоха черни петънца, събраха се и се задържаха по-дълго от обикновено.

005: Контрол

Бяха изстреляни нагоре по този ужасен коридор между света и Зона X сред липса на въздух, която стъписа Контрол, докато силният сблъсък с тялото на Призрачната птица и тежестта на раницата, която го дърпаше надолу, не го принудиха да се бори срещу това, което парещите му очи и душащото го гърло му казваха, че е солена вода. Беше успял въпреки изненадата да затвори уста и да не обръща внимание на мехурчетата, които се събираха над главата му. Съумя да потисне паниката и писъка си, за да свикне, доколкото можеше, с усещането за хиляди грапаво-гладки повърхности до себе си, които напомняха на вратата, превърнала се в стена, врязваха се в пръстите му, шибаха го по ръцете и краката, като че ли бяха торнадо от лъскави остриета, а Уитби и Лаури, и Грейс, и майка му шпионката, и цялата проклета агенция крещяха „Скачай!“ през безбройните сребристи отражения. Докато дробовете му се пълнеха с вода. Докато се бореше да се отърве от коварната раница, но да не изгуби документа на Уитби в нея; докато се мъчеше да напипа страниците, някои от които се пръснаха във водата, а другите потънаха в тинята заедно с раницата; като тежка хартиена каша, като подгизнал надгробен камък.

Смътно осъзна, че Призрачната птица се е издигнала нагоре към блестящото жълто яйце на отразен ореол, което може да беше слънцето, а може и да не беше. Докато той още гълташе вода между събиращите се кръгове от множество въртящи се ножове, които го гледаха осъдително. Объркан от вихрушката от страници, които се носеха над и под него, лепяха се по дрехите му и се разделяха на миниатюрни водовъртежи, за да се слеят в общия въртоп. В един блед миг успя да зърне ред от текста, но остана без въздух под ударите на множеството тъпи муцуни, които го блъскаха в гърдите.

Едва когато се появи истински левиатан, жадният му за кислород мозък разбра, че са изплували сред стадо риби, подобни на баракуди, в което сега се е врязал по-едър хищник. Връхлетя го ужасната празнота на свободно падане… бързо затварящо се пространство, в което огромната акула беше пресякла водовъртежа и превърнала рибите в ален облак. Някакъв мегалодон. Лаури в още една форма… въздухът изтичаше от устата му като мънички лъжи за света, който бе решил да го задуши и угаси.

„Лаури“ остави мърша след себе си толкова близо до Контрол, че докато той се издигаше, а тя падаше надолу, по лицето му се допираха вътрешностите на рибите. По-остър и силен от очакваното, кипежът го извайваше, водата ревеше като мощно бутало в ухото му, а огромното, но странно нежно око далеч вляво продължаваше да го гледа. После коремът му се блъсна в тялото на чудовището, то изплющя с опашка по натъртения му кръст; главата му закънтя и той се понесе във водата, без да може повече да държи устата си затворена, а високо горе точката на слънцето се смаляваше. „Вземи пистолета, Контрол — каза дядо му. — Вземи го изпод седалката. После скачай“

Дали Лаури или някой друг имаше фраза, с която да го спаси?

Консолидация на властта.

Няма полза от риска.

Носи се, носи се.

Парализата не е състоятелен анализ.

Само че беше. И от разпенената вода, която бучеше около него, се появи позната ръка, която го хвана за китката и го издърпа нагоре. Значи той не беше само вихрушка от объркани спомени, посинено тяло, шифър, а нещо, което си струваше да се спаси, някой в процес на спасяване.

Риташе с крака в празното пространство като обесен, а рибите пак се събираха и притискаха стотици гладко-грапави муцуни в тялото му, докато той се издигаше, а после припадна сред потока от устремени нагоре тела, грубият укор на непрестанна плът, образуваща една широка паст, от която можеше и да не избяга.

А след това бяха на брега и Призрачната птица по някаква причина го целуваше. Целуваше го със силни, поглъщащи целувки, от които устните го боляха, докосваше го по гърдите, а после, когато той отвори очи и я погледна, го завъртя на една страна. От устата му бликна вода, после продължи да тече вече по-бавно, той се подпря на две ръце и се взря в мокрия пясък и мехурчетата от морските червеи под пръстите му, в които се плискаха и отдръпваха вълните.

Усещаше топлите лъчи на слънцето на гърба си, но въздухът беше хладен. Бяха изхвърлени на дълъг, пуст плаж, ограден с хилави борове и изкривени от вятъра дървета с черни клони. Не му харесваше, че вече се чувства изморен, мокър и гладен. Подложен на изпитания.

Дългата сянка на Призрачната птица падна пред него.

— Насред океана ли беше изходната точка? — успя да попита той, като дишаше тежко.

— Изходната или входната — все едно. Входната точка беше в морето, така че това донякъде е логично.

— Логично. — Той се засмя безсилно и осъзна, че в джоба на панталоните му са три страници, които беше пъхнал там, защото все падаха от ръкописа на Уитби. Малка победа?

Логиката пак му убягна, когато въпреки че на изток над дърветата се виждаха очертанията на фара, тя настоя да тръгнат към острова.

— Не разбираш — каза той, несигурен как са стигнали до тази кризисна точка толкова бързо. — Във фара има оръжия и — дневниците.

Тя се засмя.

— Дневниците. Куп непотребни, безсмислени писания. Според теб дали призраците на всички тези мъртви участници в експедициите сега биха предпочели да не са отишли при фара? Не, няма да отидем на фара. Поне не сега.

Нещо много осезателно му се изплъзваше.

— Базовият лагер е…

— Базовият лагер е прекалено близо до кулата и поради това прекалено близо до епицентъра.

В него се надигна гняв и това го стопли.

— Не може просто така да…

— Не отиваме в базовия лагер. Отиваме на острова. Там е мястото, където би отишла биологът.

И така — съвсем лесно — той изгуби контрол.

На четвъртия ден в Зона X Контрол вървеше след Призрачната птица сред високата трева, озадачен, объркан, прималял, уморен; нощите така бъкаха от насекоми, че не можеше да спи от рева и жуженето им. Потънал в мислите си, върху света извън Зона X беше започнало да се разлива широко, невидимо петно, като вода, процеждаща се от дъното на пробита чаша.

Най-лошото беше гравитационното притегляне, което Призрачната птица упражняваше върху него, дори когато беше безразлична или нощем се притискаха един в друг, за да се стоплят. Неочакваната нежност и опиянение от случайното докосване. Но посланието й към него в мига, в който той пресече някаква граница и тя се отдръпна, беше ясно и категорично. Затова той продължи да мисли за себе си като за Контрол, просто от необходимост, за да се опита да си върне донякъде дистанцията и визията за целта. Да си я представи отново в залата за разпити в „Съдърн Рийч“, да си спомни как я гледаше през еднопосочното стъкло.

— Как може да си толкова весела? — попита я той веднъж, след като тя енергично отбеляза намалялата храна и вода, а после посочи едно врабче и с глас, изпълнен с почти религиозен екстаз, обясни, че в големия свят този вид е изчезнал.

— Защото съм жива — отвърна тя. — Защото се разхождам из природата и денят е прекрасен.

Докато говореше, го гледаше косо; Контрол си помисли, че се пита дали той ще издържи. Осъзна, че целите им може би се разминават, че може да са се събрали, само за да се разделят отново, и че трябва да бъде готов за това. Ехо от объркани полеви задачи. От думите на майка му: „Оперативната вреда от един случай може да се всели в съзнанието като призрак“. Чудеше се дали по-баналните неща, които тя казваше, имат скрит смисъл или цел.

Свободата може да те отдалечи, не да те приближи към това, което търсиш. Научаваше го тук, извън всички стандартни методи за разузнаване, в пустош, която не разбираше. Подготвен бе за Зона X горе-долу толкова, колкото и за Призрачната птица, а може би двете в крайна сметка бяха едно и също. Защото съществуваха заедно, но сами, вървяха по пътека, която се промъкваше между задушените от тръстики езера, катранено черни или зелени като отраженията на дърветата, събрани в островчета между тръстиките… той най-после имаше свободата да я пита, каквото поиска, но не го направи. Защото всъщност нямаше значение.

Вместо това от време на време пъхаше ръка в джоба си и стисваше фигурката от баща си, която бе взел от камината в малката къщичка на хълма в Хедли. Гладките й линии, загатнатата заплаха от треска на дървесината под боята го успокояваха. Фигурка на котка, която избра, за да му напомня за отдавна изгубения Чори, който сега без съмнение блажено ловеше плъхове из храсталаците.

Вместо това се потопи, макар и с негодувание срещу притегателната им сила, в ново изследване на спасените страници на Уитби, „страниците за тероара“, въпреки че бяха нещо по-лично от това. Котва, мост към спомена му за останалата част от ръкописа, изгубен в морето. Ако ги използваше, за да разговаря с Призрачната птица, то беше отчасти за облекчение или разсейване от близостта й и начина, по който безкрайните тръстики, свежият въздух и синьото небе се съюзяваха, за да направят истинския свят далечен, незначителен, въображаем като сън. Когато всъщност той беше най-важното нещо.

Някъде там майка му се бореше за кариерата си в Централата, което беше синоним на борбата срещу настъплението на Зона X. Някъде се откриваха нови фронтове и Зона X напредваше по начини, които може би дори не отговаряха на досегашните й характеристики. Как би могъл да знае? Може би от небесата падаха самолети, а тази не-мисия и желанието му да я следва вече беше провал.

Цитираше по памет доклада на Уитби, както си го спомняше и перифразираше:

— Нима са издали присъда без процес? Решили са, че не може да има преговори и споразумения?

— Това може да е по-близо до истината или поне до някакъв вид истина — отвърна Призрачната птица.

Беше ранният следобед, а по наситено синьото небе се плъзгаха дълги тесни облаци. Блатото беше като живо, огласяно от странни звуци и птичи песни.

— Осъден от чуждоземни заседатели — каза Контрол.

— Надали. Безразличие.

— И за това пише: „Ще бъде ли това окончателното смирение на човека? Че дърветата и птиците, лисицата и заекът, вълкът и еленът… стигат до точка, в която дори не ни забелязват, защото сме преобразени.“

Още една полузапомнена фраза, реалното, превръщащо се в полуреално. Но баща му винаги беше ценил смелостта повече от автентичността.

— Виждаш ли онзи елен там, отвъд канала? Определено ни забелязва.

— Забелязва ни или ни забелязва?

И двата сценария биха хвърлили в ужас майка му, шпионката, която никак не се погаждаше с природата. Както впрочем всички в семейството му. Не си спомняше да са имали истински излети в гората, само ходеха за риба и киснеха до огнищата в разни бунгала през зимата. Изобщо, беше ли се губил досега?

— Ще се преструваме, че е първото, тъй като нищо не можем да направим за второто.

— Или това — продължи Контрол. — Или това: „Или сме се върнали назад във времето и някакво същество или импулс от миналото ни презарежда, когато ударим спирачки.“

— Глупаво — рече Призрачната птица, захапала стръвта.

— В природата е същото като в човешките градове. Старото съществува редом с новото. Инвазивните видове се интегрират с местните или ги изместват. Пейзажът, който виждаш наоколо, е същият, като да гледаш стара катедрала до небостъргач. Нали не вярваш в тези глупости?

Погледна я с, както се надяваше, предизвикателно изражение, което не издаваше, че самият той е започнал да се съмнява в Уитби, макар да не спираше да рецитира евангелието му. Премълчаваше цитатите, които можеха да го отведат до нещо по-значимо, за да може да поразмишлява повече над тях, да внесе в тях собственото си мнение.

— Опитвам се да отделя безсмисленото от полезното. Да стигна до нещо, докато се влачим към острова.

Не успя да се сдържи да не изпълни думата „остров“ с жлъч. Дядо Джак щеше да се чувства по същия начин, неспокоен и напорист, само и само да се противопостави на Призрачната птица.

— Успяла ли е някоя експедиция да стигне до острова? — попита тя с явното желание да отклони темата.

— Дори да е успяла, в „Съдърн Рийч“ не са научили за това. Не е било приоритет.

Може би твърде много нови въпроси.

— Защо е цялото това фокусиране върху фара и топографската аномалия, а не върху острова?

— За това питай предишния директор. Или Лаури.

— Никога не съм виждала Лаури — отвърна тя, сякаш това отменяше съществуването му.

Истината беше, че Лаури прозвуча нереално и на Контрол, когато спомена името му на това място. Но Лаури не допускаше да бъде изтикван настрани и пренебрегван и продължаваше да кръжи в периферното му зрение като величествена, демонична прашинка. Появяваше се всеки път, когато Контрол се притеснеше, че може би още е на мисия, която се е загнездила толкова дълбоко в черепа му, че не може да я извади. Непознати команди, съобщения, заповеди, импулси, които не бяха негови и можеха да бъдат активирани от други.

— Мислим за машини, не за животни. Врагът не обръща внимание на машините.

Харесваше му думата „враг“: кристализираше и фокусираше вниманието му по-добре от „Зона X“. „Зона X“ беше само феномен, наложен на човечеството, като климатично явление, а „враг“ създаваше намерение и фокус.

Тя се изсмя над израза машини, не животни.

— Определено разбира и обръща внимание на машините. По-добре от нас самите. — Тя се спря и се обърна с лице към него, за да подчертае думите си; излъчваше нещо като гняв. — Още ли не си разбрал, че това, което причинява тези неща, може да манипулира генома, да постига чудеса с мимикрията и биологията? Че знае какво да прави с молекулите и мембраните, че вижда през нещата, изучава ги и после се отдръпва? Че за него, образно казано, смартфонът е прост като стрела с кремъчен връх, че сетивата му са толкова усъвършенствани и сложни, че инструментите ни, начините, по които записваме вселената, вероятно са доказателство за нашата примитивност. Може би дори не мисли, че ние притежаваме съзнание или свободна воля — не и според неговите критерии за тези неща.

— Ако е така, защо изобщо се занимава с нас?

— Вероятно се занимава, колкото може по-малко.

Има ли нещо в крайчеца на окото ти, което не можеш да извадиш?

— Затова се отказваме. Живеем на острова, правим си шапки от листа, вадим плячка от морето.

Строим си къщи от ребрата на чудовищата от сънищата на Контрол. Слушаме музиката за танци, която сами сме създали, и пием лунна светлина, дестилирана от отровни треви. Извръщаме се от реалния свят, защото той вече не съществува.

— Китът може да нарани друг кит със сонара си — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Може да си говори с друг кит на шейсет мили разстояние в океана. Китът е интелигентен също като нас, но по начин, който ние не можем нито да измерим, нито да разберем. Защото ние сме тези невероятно тъпи инструменти. — Пак същата идея. — Или поне ти си такъв?

Може би не го измърмори под носа си, може би той си въобразяваше.

— Ти Му симпатизираш. Харесваш Го.

Евтин изстрел, който не можа да сдържи.

Много често през последните четири дни имаше чувството, че пресича някоя от диорамите от музея по естествена история, които толкова обичаше — любопитни, очарователни, но не съвсем истински или поне не съвсем истински за него. Дори ефектите още да не се бяха проявили, той беше обсебен, заразен, пресъздаден. Дали неговата съдба беше да стане стенещо същество в тръстиките и после — храна за червеите?

— В бележките на Уитби много се говореше за имитациите — подметна малко по-късно той, лукаво, да я изпробва. Най-вече защото вниманието й беше някъде другаде, приковано в небето. Може би просто за да види колко безразлична може да бъде към собственото си положение. И със съвсем малка доза отмъщение, което също не можеше да сдържи. Защото нямаше никаква логика в отиването до острова.

Тя не отговори нищо и той сам си измисли цитат, но още докато го изричаше, изпита угризение:

— „Отношението, в което съвършената имитация се превръща в онова, което наподобява, по някакъв странен, но статичен процес разкрива определена истина за света. Въпреки че по дефиниция не може да бъде оригиналът.“

Никаква реакция.

— Ами това? „Когато срещнеш себе си и видиш двойник, който си ти самият, ще изпиташ ли съчувствие или желание да унищожиш копието? Ще отсъдиш ли, че е нереално, ще го разкъсаш ли като картонен макет?“

Още една измислица — Уитби изобщо не споменаваше двойниците, нито веднъж в целия документ.

Тя спря и се обърна към него. Както винаги, му беше трудно да не отмести поглед.

— От това ли се страхуваш, Контрол? — Каза го без особена жестокост или страст. — Защото мога да използвам хипноза върху теб.

— Ти също може да се поддадеш на хипноза — каза той с надеждата да я отблъсне, макар да знаеше, че рано или късно ще се наложи да го хипнотизира, точно както го беше направила в тунела към Зона X. Хвани ме за ръка. Затвори очи. Имаше чувството, че безкрайно изпълзява от устата на огромна мастилено черна змия, че „вижда“ хриптящия звук дълбоко в гърлото й, а от всички страни, през натъртващия мрак, който го обгръщаше, го гледаха левиатани.

— Не мога.

— Но ти си двойникът, копието — притисна я той. — Може би копието няма същите защитни механизми. При това още не знаеш защо.

Самата тя му го беше казала.

— Пробвай ме — каза тя с дълбоко ръмжене. Спря се, погледна го и хвърли раницата си на земята. — Давай, опитай. Кажи го. Кажи думите, които мислиш, че ще ме унищожат.

— Аз не искам да те унищожавам — отвърна тихо той, без да я поглежда.

— Сигурен ли си? — Тя се приближи. Усещаше потта й, виждаше как се повдигат раменете й, полусвитата лява ръка. — Сигурен ли си? Защо не ме инокулираш, щом не си сигурен? Бездруго се разкъсваш между желанието си към мен и съмнението дали съм човек, така ли е? Създадена от врага. Несъмнено враг. Но не можеш да се овладееш.

— Аз ти помогнах в агенцията.

— Недей да благодариш на хората, че си вършат работата. Ти ми го каза.

Той направи неуверена крачка назад.

— Аз съм тук, Призрачна птицо, и отивам на място, където не исках да ходя. Следвам някого, когото не съм сигурен, че познавам.

И все пак пътеводна светлина, което го изпълваше с негодувание. Нищо не можеше да направи.

— Това са глупости. Много добре знаеш коя съм или би трябвало да знаеш. Страхуваш се, също като мен.

Така беше. Тук той нямаше никакви защити, срещу каквото и да било.

— Не мисля, че ти си с врага — каза той, но сега думата „враг“ прозвуча грубо и неоправдано. — И не мисля за теб като за копие. Наистина.

Раздразнено, макар и отстъпчиво, или поне така му се стори.

— Аз съм копие, Джон. Но не съвършено. Аз не съм тя. Тя не е аз. Знаеш ли какво бих казала, ако я видя очи в очи?

— Какво?

— Бих й казала: „Ти допусна много шибани грешки. Допусна много грешки, но аз все пак те обичам. Ти си развалина и откровение, а аз не мога да бъда нито едно от тези неща. Мога само да разнищя всичко сама.“ А после, доколкото я познавам, тя ще ме погледне странно и ще вземе тъканна проба от мен.

При тия думи от гърлото му се откъсна бурен смях. Той се плесна по коляното.

— Права си. Сигурно си права. Точно така ще направи. — Той седна на земята, а тя остана на мястото си, скована като страж. — Аз не съм подготвен за това място. Напълно съм прецакан. Дори да бяхме тръгнали към фара.

— Абсолютно прецакан — усмихна се тя.

— Странно, нали? Странно място.

Да бъдеш изтръгнат от самия себе си, дори да не го искаш. Изведнъж го обзе спокойствие, каквото не бе изпитвал, откакто се озова тук. Всичките му неуспехи изглеждаха приглушени и неясни зад някаква друга граница.

Тя го гледаше преценяващо.

— Трябва да продължим. Но ти можеш да продължиш да четеш.

Подаде му ръка, за да му помогне да стане; здравата й хватка му вдъхна повече увереност от каквито и да било думи.

— Това е адска катастрофа — каза той. — Чета ти последната воля и завещание на един глупак.

— Какво друго забавление ни остава тук?

— Права си.

Контрол не й беше казал за странната стая на Уитби, нито за подозренията си, че ученият е бил проводник на Зона X. Не й бе казал и за последните отчаяни моменти в „Съдърн Рийч“, когато границата се премести. И с това, че не й каза тези неща, разбра по-добре лъжите на майка си. Тя се бе опитала да прикрие ядрото на решенията си, криейки или размивайки фактите. Но трябва да е била достатъчно мъдра да разбере, че въпреки мотивите си, въпреки лабиринта, всеки пропуск оставяше знак за присъствието си.

„Как се обновява То, ако не чрез нашите действия? Чрез нашия живот?“, попита Уитби, който продължаваше да живее чрез Контрол, въпреки че вероятно беше мъртъв или нещо по-лошо.

Тя обаче не го слушаше; нещо в небето отново бе привлякло вниманието й; той знаеше, че не може да са щъркели и този път, хванал бинокъла си, скочи да види какво гледа. Когато го откри, няколко пъти настрои фокуса, защото не бе сигурен, че вижда правилно.

Но виждаше съвсем правилно.

Високо горе, в потъмняващата синева, се носеше нещо, което напомняше на прокъсани, дрипави знамена. Дълги, широки, неземни… Движеха се много високо, много далеч… Контрол си мислеше за невидима, разкъсана найлонова торбичка, изтърбушена, удължена, носеща се в небето… само че това беше нещо по-плътно и част от небето. Контрол се присви от тази текстура, от едновременното му съществуване и несъществуване, ръката му потрепери, схвана се, кожата му изстина от спомена за стената, която не е стена. Стена, която диша при докосване.

— Долу! — каза Призрачната птица и го накара да приклекне до нея в тръстиката. Контрол вече усещаше сиянието в себе си — стегнато, изпънато, дърпащо, сякаш някой дърпаше кожата, теглеше я към небето, което не беше просто небе. Така го теглеше, че ако Призрачната птица не го бе задържала, щеше да се изправи. Лежеше на земята, благодарен за тежестта й до себе си, признателен, че не е сам.

Небето беше тропосано с кошмарен шев, който се къдреше, потъваше, издигаше, а после се чу страшен шепот, който прониза не само ушите му, а цялото му същество, сякаш нещо физическо го беше проболо. Той проклинаше, замръзнал, наблюдаващ, уплашен. „Вълнистите линии, които са там и не са там.“ Ред от доклада на Уитби, който не бе споделил досега, защото не го разбираше. В съзнанието му изплуваха образи от филма на първата експедиция.

— Не мърдай — прошепна Призрачната птица в ухото му. — Не мърдай.

Тя прикриваше тялото му със своето, опитваше се да изглежда така, сякаш той не е там.

Контрол се стараеше дори да не диша, да стане толкова неподвижен, като че ли е мъртъв. Докато нещото се виеше и движеше в небето, той чуваше къдренето, потъването и издигането му като следи от платно, докато не рискува да погледне и видя как някакво напрежение го замразява на място и за миг то се разтегна, изпънато като кожа, почти крехко, неогъващо се.

А след това, с едно последно спускане и изкачване, присъствието се приближи до тях, премигна и изчезна или просто се изплъзна от въздуха и небето стана същото като преди.

Контрол не разполагаше с думи за това, нито свои, нито на Уитби. Това не беше мъртва диорама. Не беше отвратителен скелет на непознат мъж. Вече всичко изглеждаше възможно. Всичко можеше да се случи. Той стисна здраво фигурката на Чори. Толкова здраво, че едва не проби кожата му.

Останаха така, докато по вече коварното в очите на Контрол небе се разстла буря и през тъмносивия му цвят проблесна мълния, гръм, а сред дъждовните капки, които ги намокриха до кости, ги шибаха хлъзгави неща като попови лъжички и после изчезваха в пръстта наоколо, докато двамата се мъчеха да се заслонят под разкривените, почернели шубраци от дървета с листа като ками. Поповите лъжички приличаха повече на живи ручейчета с размерите на кутрето му. Контрол неволно си помисли, че те падат от шевовете в небето, които някак са се разпаднали на милион малки парченца, и че това също е част от екосистемата на Зона X.

— В какво ще се превърнат тези неща според теб?

— В каквото се превръща всичко останало тук — отвърна тя, но това не беше никакъв отговор.

Когато бурята отмина, блатото оживя от птичите песни и гъргоренето на каналите, без нищо да липсва. Може би тръстиките изглеждаха по-жизнени, а дърветата — по-зелени, но това беше само ефект от светлината на слънцето, което изглеждаше далечно като целия свят.

След известно време двамата се изправиха. След известно време двамата мълчаливо продължиха по пътя си, като вървяха по-близо един до друг, отколкото преди.

006: Директорът

Има едно място, което като дете наричаше най-далечната далечна точка — където можеше да се преструваш, че си единственият човек на света. Беше те малко страх да стоиш там, но и те изпълваше с особен покой, с чувство на сигурност. Отвъд тази точка, и в двете посоки, винаги се връщаше и още се връщаш. Но за един момент, дори сега, с Уитби до себе си, си толкова отдалечена, че на мили околовръст няма нищо и ти го усещаш. Усещаш го силно. Отначало си нервна, след това леко уморена, а после попадаш в тази съвършено неподвижна гледка, в която храсталаците се превръщат в мочурища, и сладководния канал — буфер между тях и соленото блато, а накрая идва и морето. Там, където преди се виждаха видри, сега се чуват дъждосвирци. Поемаш си дълбоко въздух и се отпускаш в пейзажа, тръгваш по брега на този земен рай, подмладен от съвършената му застиналост. Вече не чувстваш умора в краката си и не се боиш от нищо, дори от Зона X; не ти е останало място за спомен, мисъл и каквото да било друго, освен за този момент, и този, и следващия.

Скоро обаче това чувство изчезва и двамата с Уитби, оцелели от топографската аномалия, се озовавате сред останките на майчиния ти дом. Само един под и няколко стени с толкова избелели тапети, че шарката им не се вижда. Пропадналата, разбита веранда и очуканите, изгнили широки дъски, по които се стигаше до дюните, а оттам — до метално синьото море, което подмята бели гребени нагоре и отново ги придърпва към дълбините си. Може би не биваше да идваш тук, но имаше нужда от нещо поне малко нормално, нещо, което да извика в паметта ти онези дни, отпреди всичко да се обърка — дните, които тогава ти се струваха толкова обикновени.

„Не ме забравяй“, бе казал Сол тогава, сякаш говореше не само от свое име, но и от името на майка ти, и на целия забравен бряг. Вече наистина забравен — сега, когато Уитби стои в единия край, а ти — в другия, защото ти е нужно пространство. Той не е сигурен в теб и ти определено не си сигурна в него. Уитби искаше да се откажете след кулата, но ти нито за миг не помисли, че можеш да си тръгнеш просто така. Това някога беше твой дом и Уитби няма да те спре, колкото и да протестира, да хленчи и да се опитва да се измъкне, или да те умолява веднага да се върнете през границата.

„Къде ти е оптимизмът сега?“, иска ти се да го попиташ, но той така или иначе не е в твоя свят.

Някога, отдавна, на пода в къщичката са били напалени един-два огъня — в бившата дневна, под заслона на една от провисналите стени. Черните петна са доказателство, че дори след настъпването на Зона X тук известно време са живели хора. Дали майка ти е палила тези огньове?

Подът е покрит с мъртви бръмбари, размазани на лъскави изумрудени парченца, а петролно зеленият мъх и дебелите пълзящи растения образуват хаотично море. В храстите навън подскачат мушитрънчета и дървесници, кацат на перваза на зиналия прозорец, който гледа към сушата, после отлитат. Същият прозорец, обърнат към обраслата в треви и храсти алея, през който се взираше в очакване на баща си.

Отдавна ръждясали и изгнили консерви и дебел пласт от пръст, изригваща от ъглите през проядените дъски или това, което е останало от тях. Аномалията на напуканите, стари, трудно разпознаваеми чинии, натрупани в мивката, паднала от собствената си тежест и преобразена от плесента и лишеите; изгнилите шкафове отдолу.

Усещаш съжаление за нещо, което си допуснала да потъне в забвение. Никой никога не казва на експедициите, че тук са живели хора, че са работели тук, напивали са се тук, слушали са музика тук. Хора във фургони, бунгала и фарове. По-добре да не мислят, че е имало хора, да си го представят празно… но сега ти се иска някой да запомни, да се знае какво е изгубено, дори и да е било съвсем малко.

Уитби стои като натрапник, докато ти оглеждаш наоколо; знае, че криеш нещо от него. Равната, мрачна линия на устните му, негодуванието в погледа му — естествени ли са или Зона X вече го обръща срещу теб? Когато изскачаш от кулата, избягала от онова, което се е надигнало с такава скорост към теб, го намираш все така пищящ, да бръщолеви за нещо, което го е нападнало. „Нямаше никакъв звук. Нищо. После… една стена зад гърба ми, която мина през мен. И изчезна.“ Но след това не каза нищо повече, а и ти не сподели какво си видяла, преди да прелетиш през последните стъпала към светлината. Може би и двамата сте убедени, че другият няма да повярва. Може би и двамата искате първо да се върнете в света.

В къщата няма мъртви тела, но какво си си мислила? Че ще я намериш сгушена на това място, увита в пашкул, който да я спаси от бедствието, променило света около нея? Майка ти никога не е била такава. Ако е имало нещо, с което да се бие, е щяла да се бие. Ако е имало на кого да помогне, е щяла да му помогне. Ако е можела да избяга, за да се спаси, е щяла да се спаси. В сънищата ти тя е устояла, също като теб, с надежда за избавление.

Докато седиш във фоайето на „Стар Лейнс“ и пишеш нещо, къщата се връща в спомените ти в странни моменти, заедно с фара. И това обсебващо желание, което като силно течение те завлича във водата, тази потребност да знаеш, надделяваща над страха. Шумът от среднощните вълни на прилива, прозорецът в стаята ти в дървената къща на майка ти, от който морето под лунната светлина изглеждаше като множество метално сини линии, притиснали помежду си тъмната вода. Понякога тези линии биваха прекъснати от нейната фигура, която се разхождаше по брега късно среднощ, будна от мисли, които никога не споделяше, обърнала лице към водата. Сякаш още тогава е търсела отговора, който ти търсиш сега.

— Какво е това място? — пита отново Уитби. — Защо сме тук?

В гласа му проличава напрежение.

Ти не му обръщаш внимание. Иска ти се да му кажеш, че си израснала тук, но той вече е преживял твърде голям шок, а и все едно, като се върнете, ще трябва да се разправяш с Лаури и Агенцията. Ако се върнеш.

„Виждаш ли онази обрасла сянка? Това беше моята стая — би му казала, ако можеше. — Родителите ми се разведоха, когато бях на две. Татко си тръгна — той всъщност беше нещо като дребен мошеник — и мама ме отгледа, само зимните ваканции прекарвах при него. Докато не останах там завинаги, защото вече не можех да се прибера вкъщи. Той ме лъжеше за причината, докато не пораснах, и може би е бил прав. Цял живот съм се чудила какво би било да дойда отново тук, на това място. Понякога дори съм си въобразявала, че ще намеря някакво съобщение, нещо, което мама предвидливо е сложила в метална кутия или е скрила под камък. Някакъв знак, защото и сега имам нужда от послание, от знак.“

Но в къщата няма нищо, нищо, което да не знаеш, а зад гърба ти стои фарът и ти се присмива. „Нали ти казвах.“

— Не се притеснявай, скоро се прибираме — казваш на глас. — Само фарът и се прибираме.

Оставяш най-хубавото за десерт. Или най-лошото? Каква част от едно детство може да бъде унищожена или изкривена, преди новите пластове да изместят спомените?

Минаваш покрай Уитби — отривисто — защото не искаш да види, че си разстроена, че Зона X отново те смазва.

Малкото останали дъски скърцат и въздишат в неравна симфония. Птичките чирикат неспокойно в храстите, гонят се и спираловидно се издигат към небето. Скоро ще завали, хоризонтът прилича на смръщено чело, на разгневен овен, устремен към брега. Можели ли са да го видят, поне Хенри? Или е било невидимо? Отведнъж ли ги е връхлетяло? Като дете проумяваше само, че майка ти е мъртва; години трябваше да минат, преди да започнеш да мислиш за смъртта й в други измерения.

Пред очите ти е само изражението на Сол последния път, когато го видя като дете, и последният ти дълъг поглед към забравения бряг през прашното задно стъкло на колата, която сви от черния път, излезе на шосето и далечните вълни на морето се скриха.

007: Пазачът на фара

Жестове на любов и добрина. Безполезното чувство на вина.

Понякога му липсваха проповедите — ритъмът им, начинът, по който вадеше думите от себе си и ги разпращаше навън, без да прекъсва дълбоката връзка помежду им. Можеше да назове едно нещо и то да проникне в съзнанието на толкова много хора. Но дойде моментът, когато не му останаха думи, когато разбра, че се наслаждава на ритъма на изреченията си повече, отколкото на смисъла им; и тогава за известно време се изгуби в безкрайното море на съмнението, убеден, че се е провалил. Защото се бе провалил. Адските пламъци и апокалиптичните видения, надвисналата заплаха, че демоните ще унищожат света, не могат дълго да крепят човека, без да му отнемат нещо. Накрая той не знаеше какво иска да каже и в какво вярва, така че се отказа от всичко с едно продължително отърсване от целия си живот и избяга колкото можа по-далеч на юг, на колкото можа по-усамотено място. Избяга и от манипулативния си и едновременно с това завистлив баща, който трудно можеше да се понесе за дълго: един тъй далечен мъж, излъчващ толкова малко светлина, сега трябваше да разкрие пред Сол само тези емоции, които не желаеше.

Когато се премести, всичко се промени. В някои отношения се чувстваше много по-различно на юг, отколкото на север. Самият той беше много различен, защото беше щастлив, затова не искаше да признае нито болест, нито нищо друго, намекващо за промяна в нещо тъй съвършено.

Но седмица след случая в двора, докато лежеше в леглото с Чарли, усети странна безчувственост — епизод от може би десетина минути, в който сякаш се отдели от тялото си. Или смущаващите моменти по време на разходките си по брега в околностите на фара, когато уж трябваше да се оглежда за нарушители, но всъщност с удоволствие наблюдаваше птиците.

Поглеждаше към морето и виждаше разни неща, които плуваха в периферното му зрение и които не можеше да си обясни като петънца от слънцето. Дали беше параноя или някакво упорито съмнение, опит на част от мозъка му да съсипе всичко, да го направи нещастен, да го принуди да се лиши от живота, който си бе създал тук?

На фона на този развой присъствието на Леката бригада ставаше все по-нереално, а в дните след снимката беше настъпило някакво временно примирие, взаимно споразумение да не се обвиняват взаимно. Той поправи повредата на лещата, почисти стъклото и си каза, че всеки има право на втори шанс.

Някои от срещите им обаче продължаваха да го изпълват с отчаяние.

Днес например той влезе в собствената си кухня и завари Сюзан да си прави сандвичи без никакво притеснение. Шунката и сиренето му бяха извадени на плота, заедно с белия му хляб, лука и един домат от градината. Сюзан седеше на високото столче под странен ъгъл, с един изправен крак, стъпил на пода, и един свит, което го подразни още повече. Като че нарочно беше застанала така сковано, в поза, толкова изкуствена за нея, колкото изглеждаше за него.

В този момент влезе и Хенри и изпревари въпросите на Сол, като изнесе лекция за това, че не бива да се приемат чуждите вещи за даденост. Че не се правят сандвичи, без първо да попиташ, което изглеждаше едновременно нахално и тривиално.

После почти небрежно попита:

— Тук не стават странни неща, нали, Сол? Наблизо или далеч?

Това не можеше да не предизвика горчива усмивка. Всички знаеха историите с призраци за забравения бряг.

— Сигурно е съвпадение, но откакто откачи в двора онзи ден, показанията на уредите ни полудяха. Понякога изглежда така, сякаш апаратурата се е повредила, но ние я тествахме. Нищо й няма. Прав съм, нали, Сол?

Откачил бил. Хенри определено се опитваше да го предизвика.

— О, да, явно работи — опита се да прозвучи бодро Сол.

Всеки би сметнал Хенри за палячо, а непохватните му опити за разговор — признак на липса на социални умения. Въпреки това успяваше да подразни Сол, дори със самото си присъствие.

Затова той изрита и двамата навън, обади се на Чарли, за да го пита може ли да обядват заедно, заключи жилищните си помещения и подкара към бара, за да си почине.

Селският бар беше импровизирано заведение, чийто стил зависеше от хората, които в момента се навъртаха наоколо. Днес имаше барбекю и хладилник, пълен с местна бира. Хартиени чинийки от рождения ден на някое хлапе — торта със свещи на розов фон. Сол и Чарли седнаха отвън, на верандата, гледаща към морето, на една маса под избелял син чадър.

Говореха си за деня на Чарли на лодката и новодошлия, който си купи полуразрушена от ураган къща, и как Старият Джим трябва да ремонтира бара, защото „не е готино да имаш долнопробен бар на място без читави барове, с които да го сравниш“. И че може би трябва да видят тази рок банда, за която Чарли бе споменал. И че може би вместо това ще прекарат целия ден в леглото.

И че Леката бригада лази по нервите на Сол.

— Хенри е откачен — каза той. — Има поглед на луд погребален агент. А Сюзан го следва навсякъде по петите.

— Няма да се въртят вечно тук — успокои го Чарли. — Все някой ден ще се разкарат. Кретени. Кретенската бригада.

Забавно му беше да изпробва думите, вероятно защото и двамата вече бяха изпили по няколко бири.

— Сигурно, но ме побиват тръпки от тях.

— Възможно ли е да са тайни агенти от горското или службата за опазване на околната среда?

— Естествено, нали по цяла нощ изхвърлям отровни химикали.

Чарли се шегуваше, но забравеният бряг от десет-двайсет години наистина страдаше от хлабавите регулации на „невключена територия“. Дивата пустош криеше немалко ръждясали варели, част от които захвърлени в изоставени ферми, потънали в изгнили борови иглички.

По-късно продължиха разговора си в двустайната къщичка на Чарли надолу по улицата. Няколко снимки на семейството му, малко книги, полупразен хладилник. Нищо, което Чарли да не може да събере в една раница, ако реши да вдигне гълъбите оттук или да се премести да живее при някого.

— Сигурен ли си, че не са избягали от някоя лудница?

Сол се засмя, защото тъкмо предишното лято двама пациенти от санаториума в покрайнините на Хедли бяха успели да избягат и да стигнат до забравения бряг, за да се радват почти две седмици на свободата си, докато полицията не ги залови.

— Ако разкараш лудите, тук няма да остане никой.

— Освен мен — напомни му Чарли. — Освен мен и може би теб.

— Освен птиците, елените и видрите.

— Освен хълмовете и езерата.

— Освен змиите и стълбите.

— Какво?

Дотогава обаче се бяха разпалили твърде много под чаршафите, така че можеха да кажат всичко и го правеха.

Всъщност Глория го накара да отиде на лекар. Рано следобед на другия ден, докато Хенри и Сюзан бяха горе във фара, а той — долу, тя се появи като вярна сянка. Той беше толкова свикнал с нея, че ако не беше дошла, сигурно щеше да си помисли, че нещо не е наред.

— Различен си — отбеляза тя и Сол се позамисли.

Този път тя се бе облегнала на бараката и го гледаше как прекопава градината. Доброволецът Брад беше обещал да му помогне, но така и не дойде. Слънцето над главите им приличаше на огромен разтекъл се жълтък. Вълните устремено вибрираха в съзнанието му, макар и приглушени. Едното му ухо беше запушено, откакто се събуди, без съмнение, защото бе спал на него. Може би наистина беше твърде стар за тази работа. Може би неслучайно пазачите на фарове се пенсионираха на петдесет.

— С един ден по-стар и по-умен — отвърна той. — А ти не трябва ли да си на училище? За да поумнееш и ти.

— Учителите имат друга работа.

— Пазачите на фарове също — изпъшка той, като заби лопатата в пръстта. Усещаше кожата си еластична, безформена, а някакъв тик постоянно трепкаше под лявото му око.

— Тогава ми покажи как и ще ти помогна.

При тия думи той спря, облегна се на лопатата и се вгледа продължително в нея. Ако продължаваше да расте, някой ден от това момиче можеше да излезе нелош футболен защитник.

— Искаш ли да станеш пазач на фар?

— Не, искам да работя с лопата.

— Че тя е по-голяма от тебе.

— Отиди да вземеш друга от бараката.

Да. Тази славна барака, в която имаше всичко… освен когато го нямаше. Той погледна нагоре към кулата на фара, в която Леката бригада сигурно вършеше невъобразими неща със светлинното тяло.

— Добре — съгласи се той и й донесе една по-малка лопата.

Тя отблъсна опита му за обяснения какво да прави с нея, застана до него и започна непохватно да я боде в земята и да пръска буци наоколо, а той благоразумно се отдалечи. Веднъж вече го беше удряла лопата по главата поради близостта до един свръхентусиазиран помощник.

— Защо си различен? — попита тя прямо, както винаги.

— Казах ти, не съм различен. — Малко по-троснато, отколкото му се искаше.

— Напротив — настоя тя, без да обръща внимание на тона му.

— Заради тресчицата — каза той накрая, за да прозвучи по-просто.

— От треските боли, но най-много да ти потече малко кръв.

— Не и от тази — възрази той и отново преви гръб над лопатата. — Тази беше различна. И аз не разбирам какво става, но виждам разни неща в крайчеца на окото си.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Добре.

— Майка ми е лекар.

— Вярно.

Майка й беше педиатър, или някога бе работила като такъв. Не беше едно и също. Въпреки че и без разрешително даваше съвети на жителите на забравения бряг.

— Ако аз бях различна, щях да отида.

Различен. В какъв смисъл „различен“?

— Ти живееш с нея.

— Е, и?

— Защо си дошла всъщност? Да ме подлагаш на разпит ли?

— Мислиш си, че не знам какво значи да подлагаш някого на разпит, нали? — каза тя и се отдалечи.

След като Хенри и Сюзан си тръгнаха, Сол се качи на върха на фара и се вгледа в богатия контраст между пясъка и морето, в дълбоките бронзови отблясъци на следобедното слънце. От това място грееше светлина в бури и предизвикани от човека катастрофи, в спокойни времена и катаклизми. Светлина, която бликаше като водопад и дори сама се прекъсваше. Светлина, която пулсираше и трепкаше, притегляше мрака към себе си и го разпръсваше.

Той стоеше тук и първия път, когато видя Хенри; доста месеци бяха минали оттогава. Мъчителните стъпки на Хенри през пясъка към фара бяха пародия на напредъка; той затъваше, залиташе и се бореше за всяка крачка. Мижеше срещу светлината, вятърът заплашваше да отскубне ризата му, която беше толкова широка, че гърбът й се издуваше назад и наляво като платно, обезумяло от желание да се освободи. Зад нея се криеше Сюзан, която Сол в първия момент не бе забелязал. Бекасите дори не си бяха направили труда да се пръснат с обичайното си тракане пред Хенри, а вместо това бяха предпочели да продължат да кълват пясъка, и чак в последния момент да разперят крила и да избягат от тромавото чудовище. В този момент Хенри приличаше на непохватен богомолец, дошъл на поклонение.

Оставиха апаратурата си — металните кутии със странните уреди и циферблати. Почти като заплаха. Заплюване на мястото; правото на новите заселници. Ще се върнем. Сол не разбираше и половината от това, което гледаше, дори отблизо. Пък и не искаше — не желаеше да знае какво има от страната на свръхестественото и какво — от тази на научното. Пребиотични частици. Призрачна енергия. Огледални стаи. Лещата беше достатъчно чудо, като се имаше предвид какво прави, и без да се опитва да й придаде допълнително значение.

Коляното го болеше и скърцаше силно, докато преглеждаше оборудването на Леката бригада. Търсеше нещо, което знаеше, че вероятно няма да разпознае, и си мислеше как човек може да бъде повален от най-различни болежки, така че нищо няма да му стане, ако малко се погрижи за себе си. Особено като се имаше предвид, че Чарли е със седем години по-млад. Това обаче само прикриваше мисълта, която вече прозираше зад пристъпите на паника: че нещо наистина не е наред, че се чувства като чужденец в собствената си кожа, че сякаш нещо друго започва да наднича през очите му. Зараза — тази мисъл се промъкваше от време на време между будното състояние и съня, между съня и будното състояние, носеше се в браздата между двете.

Имаше чувството, че нещо все повече си идва на мястото, и това го объркваше и плашеше.

За щастие, майката на Глория, Труди Дженкинс, се съгласи да го приеме веднага, около час преди мръкване. Тя живееше на запад, в една отдалечена дървена къща, и Сол отиде дотам с пикапа. Паркира на черната алея, над която бяха надвиснали дъбове, магнолии и палми. Зад ъгъла надничаше верандата, която беше голяма почти колкото къщата и имаше гледка към плажа. Ако поискаше, Труди можеше да дава стая под наем за туристи през лятото.

Носеха се слухове, че е дошла на забравения бряг след споразумение с прокуратурата по обвинение в трафик на наркотици преди повече от десет години. Но каквото и да беше миналото й, тя имаше здрава ръка и трезва глава, и беше по-добре да отиде при нея, отколкото в клиниката на още петдесет мили навътре в сушата или при стажанта доктор, който от време на време посещаваше селото.

— Влезе ми едно парченце…

Другото беше, че с Труди можеше да говори за убождането. Беше пробвал с Чарли, но по някакви причини, които не можеше да проумее, колкото повече разговаряше с него, толкова по-силно ставаше усещането, че му натрапваше проблема си и не знаеше колко още ще понесе партньорът му.

Тази мисъл обаче го потискаше и след малко млъкна, без дори да спомене за плуващите в периферното му зрение неща.

— Мислиш, че нещо те е ухапало ли?

— Не, по-скоро ме убоде. Бях с ръкавица, но все пак не биваше да посягам. А може и да няма нищо общо.

Но как би могъл да знае? Моментът на усещането на неусещането — все към него се връщаше.

Тя кимна.

— Разбирам. Нормално е да се притесняваш при всички тези болести, които пренасят комарите и кърлежите. Нека да погледна дланта и ръката ти, да те прегледам и може би да успокоя тревогите ти.

Беше педиатър, но не му говореше като на дете. Умееше да опростява нещата и да стига до същественото, за което й беше признателен.

— Щерка ти често скита около фара — опита да завърже разговор той, докато сваляше ризата си, за да го прегледа.

— Да, знам. Дано не ти пречи.

— Не, само че много се катери по камънаците.

— Катерачка си е тя. Всичко иска да види.

— Може да е опасно.

Тя го изгледа остро.

— Предпочитам да ходи на фара и да се върти около хора, които познавам, отколкото да се запилее по някоя пътека.

— Така е — отвърна той; вече съжаляваше, че е повдигнал темата. — Има истински талант за разпознаване на изпражнения.

Труди се усмихна.

— От мен го е взела. Аз я научих на всичко за разните видове изпражнения.

— Ако някоя мечка се изсере в гората, Глория ще знае.

Майката се засмя.

— Може да стане учен, като порасне.

— Къде е сега?

Помисли си, че трябва да се е прибрала у дома, след като си тръгна от фара.

— До бакалията. Това момиче обича да ходи пеш навсякъде. Затова я пратих да купи мляко и разни неща за вечеря.

Бакалията, която се намираше в съседство с бара, също беше доста импровизирана.

— Нарича ме защитника на светлината.

Не знаеше откъде идва, но му харесваше.

— М-хм.

Труди се върна към прегледа.

Накрая рече:

— Не виждам никакви признаци за нещо нередно с ръката или дланта ти. Дори следа не е останала. Но е минала цяла седмица, може да се е заличила.

— Значи, нищо?

Изпита облекчение и радост, че не се е разкарвал до Блийкърсвил. Сега имаше толкова много време, което можеше да прекара с Чарли. Да хапнат скариди в някое крайпътно заведение. Да пият бира и да играят на дартс. Да отидат в мотел и да не забравят да поискат двойно легло.

— Кръвното ти е високо и имаш малко температура, но това е всичко. Яж по-малко сол. Повече зеленчуци. Ще те прегледам пак след няколко дни.

Когато си тръгна, се чувстваше по-добре; беше спазарил комбинирано заплащане — двайсет долара плюс обещанието да закове няколко разхлабени дъски на верандата, евентуално и още някакви дреболии.

Но по пътя към фара, докато мислено прехвърляше списъка със задачи, облекчението и енергичността му избледняха, изместени от промъкналото се съмнение. В дъното на всичко стоеше мисълта, че е отишъл на лекар като половинчато решение на по-голям проблем и само се е уверил, че няма да получи лесна диагноза, защото не ставаше дума за нещо просто като кърлеж или грип.

Нещо го накара да погледне назад, към остров Фейлиър, чиято далечна сянка на запад изглеждаше повече като остра извивка на бреговата линия. Там мигаше слаба червена светлина, която беше твърде високо, за да идва от нещо друго, освен от контейнеровоз, и присветваше на твърде неравни интервали, за да не е управлявана ръчно или с импровизирани средства. Местоположението му на хоризонта подсказваше, че идва от остров Фейлиър, вероятно от разрушения фар.

Светлината излъчваше шифър, който той не познаваше — съобщение от Хенри, което не искаше да получава.

Когато се прибра, звънна на Чарли, но той не отговори; сети се, че приятелят му е нощна смяна и ще лови октоподи, сепии и камбала — от тези приключения, които най-много обичаше. Сол си приготви набързо вечеря, почисти и подготви светлинното тяло. През нощта не се очакваха кораби, а прогнозата беше за спокойно море.

Залезът вещаеше красота: здрачаващото се небе вече беше осеяно със звезди. Преди да включи фара, Сол поседя няколко минути, загледан в тях и в наситено синьото небе наоколо. В такива моменти наистина се чувстваше така, сякаш живее на края на света. Сякаш беше сам по начина, по който искаше: когато сам избере, а не когато светът му го налага. Но не можеше да не забележи малката червена точка, пулсираща откъм острова, макар и засенчена от толкова много далечни слънца.

После светна лъчът и скри червената светлина, а Сол се отдръпна и седна на най-горното стъпало, за да наблюдава няколко минути работата на прожектора, преди да слезе да се погрижи за другите си задачи.

В нощите, когато фарът работеше, не биваше да спи, но в един момент осъзна, че е заспал на стъпалото и че сънува, и че не може да се събуди и не бива да се опитва. Затова и не го направи.

Звездите вече не грееха, а летяха и се стрелкаха из небето така устремено, че не можеше да ги проследи. Имаше чувството, че нещо далечно се е доближило, че самите звезди са се придвижили насам, защото ги виждаше като нещо повече от малки точици светлина.

Вървеше по пътеката към фара, но луната кървеше в сребърния си кръг и той знаеше, че със Земята се е случило нещо ужасно, щом Луната умира и всеки момент ще падне от небето. Океаните бяха станали гробища от боклук и всевъзможни мръсотии, изхвърляни някога в света на природата. Войните за оскъдните ресурси бяха превърнали цели страни в пустини на смърт и страдание. Бяха плъзнали безброй болести и животът беше започнал да мутира в други форми, които стенеха и скимтяха в мръсните, опожарени останки на някога могъщи градове, осветени от лумналите огньове, в които пращяха димящите кости на странни, разкривени трупове.

Тези тела лежаха проснати по земята около фара. Дълбоки бяха раните им, ярка кръвта им и силни стоновете, внезапни и безполезни като насилието, което продължаваха да упражняват един върху друг. Но докато вървеше между тях, Сол имаше чувството, че те съществуват някъде другаде, и само някакъв скрит импулс, като космично течение, ги тласкаше да се проявят на това място, край тъмната кула на фара, обгърната в спирала от сенки и пламъци.

От този пейзаж се появи и Хенри — на вратата на фара, със зловеща усмивка на лицето, която ставаше все по-широка, докато не изкриви челюстта му. От него изригнаха безмълвни думи: И Бог каза: да бъде светлина. Бог го каза, Сол, и дойде отдалеч; дома Му го няма, но целта Му остава. Защо Го лишаваш от новото Му царство? Тези думи бяха обвити в такава тъга, че Сол потръпна от тях, от Хенри. Докосваха всичко, което бе оставил зад гърба си.

Вътре във фара вместо стълбите, водещи нагоре, Сол намери широк тунел, спускащ се в земята — невъобразима спирала, която се виеше все по-надолу.

Зад него Луната се напълни с кръв и полетя към Земята сред тъй горещи пламъци, че той усети топлината им. Мъртвите и умиращите бяха подели вика на настъпващото забвение.

Той затвори вратата след себе си и пое по неочаквания път, водещ надолу, като плъзгаше ръка по леденостудената стена. Виждаше стъпала толкова далеч под себе си, че или сам се наблюдаваше от голяма височина, или тялото му беше станало високо като фара; а след всяка стъпка се разкриваха нови и нови етажи.

Хенри обаче продължаваше да върви до него, нежелан, а стълбите се пълнеха с вода, която прииждаше на силни вълни и с яростен звук, и скоро голяма част от тялото му вече бе потопена, фината риза на Хенри се изду, но Сол продължи да слиза, докато водата покри и главата му и не можеше да диша; олюлявайки се, отвори очи, за да види огненото зелено злато на думите върху стената, които се появяваха пред погледа му, изписвани от невидим писец.

Макар да знаеше, че думите идат от него, че винаги са идвали от него, че излизат беззвучно от устата му. И че говори вече от дълго време; че всяка дума разнищва мозъка му по малко и облекчава напрежението в черепа му. А това, което се криеше долу, каквото и да бе то, чакаше цялото му съзнание да се обели като ябълка. Ослепителна бяла светлина, растение с листа, оформящи неравен кръг, бодлива треска, която не беше треска.

Когато се събуди, седеше на стол пред фара. Нямаше представа как се е озовал там. Думите бяха живи в него — проповед, която излизаше, независимо дали я желаеше. Независимо дали щеше да го погуби.

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите.

008: Призрачната птица

Малко след бурята пътеката, по която вървяха, зави обратно към морето по склона на разпилените покрай брега възвишения. Влажната земя, споменът за тъмните ручейчета, придаваха на новозасятата почва почти радостен вид. Пред тях се разстилаха зелените контури на сушата, осветени от тъмното златисто сияние на късния следобед. Нищо зловещо не се бе завърнало в небето, но сега вървяха през свят на разрушени неща, на полускършени силуети на фона на блестящия хоризонт.

— Какво е станало тук? — попита Призрачната птица, преструвайки се, че това е негова територия. Може би беше.

Контрол дълго време не каза нищо, сякаш вече не вярваше на думите. Или беше започнал да цени отговорите, които му даваше мълчанието.

Но тук се бе случило нещо лошо.

В търсене на път към брега, по който да не се издерат в тръстиките и кактусите, нямаха друг избор, освен да навлязат в спомена за касапницата. Стара гума, пълна с кал, стърчащ от нея ботуш. Матов отблясък от автоматична пушка, скрита във влажната трева. Следи от запалени и набързо потушени огньове, вдигнати палатки, после и съборени и разкъсани — видно бе, че от военното командване не е останало нищо.

— Това не е работа на бурята — отбеляза тя. — Това е старо. Кои са били?

Отговор отново не последва.

Стигнаха до върха на леко възвишение. Долу лежаха останките на камион, два джипа, единият от които напълно изгорял, почти разпаднала се ракетна установка. И всичко това нежно обгърнато, потънало в мъхове, треви и пълзящи растения. Смущаващи намеци за пожълтели кости сред парцали от избелели зелени униформи. Единствената миризма беше едва доловимото ухание на лилаво-белите диви цветя, които кимаха ожесточено на вятъра.

Беше спокойно. Призрачната птица беше спокойна.

— Не може да са войници, заварени тук от разширяването на Зона X, освен ако тя по някакъв начин не ускорява разложението.

Тя се усмихна, благодарна, че чува гласа му.

— Да, много са стари.

Повече я интересуваше обаче друг елемент от картината, която се бе разкрила пред очите им.

Плажът и успоредната му ивица земя бяха претърпели някакво катастрофално събитие, бяха се издълбали и преобразили, така че сега една огромна бразда на брега беше пълна с дълбока вода, а по затревената пръст от другата й страна се простираха големи следи или просто ефектът от ускорена ерозия. Пред очите й изплува видение на нещо чудовищно, което се измъква на брега, готвейки се за нападение.

Той посочи големите ровове.

— От какво са?

— Торнадо?

— Нещо е дошло от морето. Или… това, което видяхме в небето?

Вятърът развя малък прокъсан оранжев флаг, забит на кол в земята близо до съборените палатки.

— Нещо разярено, бих казала аз.

Любопитно. На брега, скрита зад туфа морски овес, намериха гребна лодка, изтеглена над края на прилива. Веслата си бяха на мястото. Изглеждаше така, сякаш отдавна стои там и ги чака. Смесица от тъга и безпокойство обзе Призрачната птица. Може би лодката е била оставена за биолога, но вместо нея я намериха те. Или съпругът на биолога не е успял да стигне до острова и тази лодка го доказваше. Независимо от това, тя не можеше да разбере смисъла й, освен че с нея можеха да стигнат до другия бряг.

— Имаме достатъчно време — каза тя.

— Сега ли искаш да отидем? — попита невярващо Контрол.

Може би беше глупаво, но тя не искаше да чака. Имаха още един час истинска светлина и после ореола на сенките, преди да се спусне самият мрак.

— Предпочиташ цяла нощ да спиш при скелетите ли?

Тя знаеше, че вече изобщо не му е до спане, защото е започнал да получава халюцинации. Падащите звезди се превръщаха в бели зайчета, изпълваха небето и само петна от тъмнина насичаха скачащите им форми. Страхуваше се, че съзнанието му играе номера, за да прикрие нещо още по-тревожно, което само тя виждаше.

— Ами ако е дошло от сушата?

Тя му го върна:

— Ами ако е някъде зад нас в блатата? Лодката е здрава. И имаме време.

— Не ти ли се струва подозрително, че лодката ни чака просто ей така?

— Може би за първи път имаме късмет.

— А ако нещо изскочи от водата?

— Ще гребем назад. Бързо.

— Смел ход, Призрачна птицо. Смел ход.

Тя обаче се страхуваше също колкото него, макар и не от същите неща.

Докато потеглят, слънцето вече беше започнало да залязва над огромната издигната част от брега, а после и зад редицата от пясъчни наноси. Водата блестеше като тъмно злато. Небето сияеше в наситено розово, нащърбено само по края от сиво-синкавия здрач. Над главите им летяха пеликани, кралски чайки гравираха въздуха с остри математически уравнения, а гларусите кръжаха, напрягайки крила срещу вятъра.

От ударите и пръските на веслата им се образуваха малки златисти водовъртежи, които постепенно се сливаха с огледалното течение. Носът на лодката излъчваше груб прагматизъм, който на фона на цялата тази светлина изглеждаше много сериозен на Призрачната птица, като че ли това, което правеха, притежаваше някакъв особен смисъл. Движенията им вдъхваха цел, гребането — успокоение. Те трябваше да гребат към острова; това бе тяхната участ — да бъдат тук, на това място. Тревогата й, че може да намерят биолога и съпруга й на острова, да стоят там и да я гледат, се преобърна или заличи, изгуби се, поне временно, във водата.

Дългата, широка ивица от зелено, която всъщност бе островът, от това разстояние изглеждаше неравна и рошава заради шепата високи дъбове и борове, които прорязваха хоризонта заедно с разрушената кула на фара. Затворено между тях: спокойното неподвижно небе и вечно неспокойното море, и островът, искрящ, нито близо, нито далеч, заобиколен от оптично изкривяване, сякаш излъчваше силна топлина. От двете страни между тях се плъзгаха тесни, скалисти островчета с разкривени борове; силуетите на тези аванпостове бяха разширени от неравната сиво-черна линия на колонията от стриди, стърчащи изумително бели от мъртвите черупки, разтворени от птиците.

Не разговаряха, дори когато се налагаше да коригират курса леко на запад, за да избегнат внезапните плитчини, или когато силен порив на течението и вълните, разбиващи се над носа, ги принуждаваха да гребат по-енергично. Чуваше се само неговото несдържано пъшкане и нейното тежко дишане, в ритъм с движенията на веслото й и лекото потропване на неговото в ръба, защото не успяваше да замахва със същата плавност като нея. В миризмата на потта му и саламурената вода, в този внезапен остър мирис, почти аромат, се усещаше искрено усилие. Обтягането на трицепсите и предмишниците й, докато напрягаше мускули. Последващата приятна болка, която й показваше, че това е усилие, че е истинско.

С отслабването на светлината морето постепенно съблече златистия си блясък, а въгленочерната сянка на лодката се сля с тъмносините багри, превземащи морето, и лилавите пръски на небето. С настъпването на сумрака нещо в гърдите й се отпусна и тя започна да гребе още по-спокойно и силно, поради което Контрол я погледна намръщено през рамо. Усещаше кратките му, преценяващи погледи и понякога се обръщаше, за да ги притъпи или неутрализира.

Разрушеният фар ставаше все по-голям на фона на задълбочаващата се нощ. Макар опустошен и обрулен от ветровете, ерозията и бурите, той продължаваше да ги зове като маяк, да излъчва усещане за живот, което тя не можеше да пренебрегне. В него имаше нещо особено, благородно едва ли не, нещо в студа и сенките на дърветата; въпреки всичко фактът, че това място още съществува, я изпълваше едновременно с тъга и гордост. Неочаквано чувство. Дали и биологът се бе чувствала така, ако е идвала тук? Не мислеше така. Биологът със сигурност би видяла първо всичко, което го заобикаля.

По-слабата тъмнина между очертанията на острова и морето се бе превърнала в разнебитен кей, издигнат под лек наклон от морето, така че половината от него беше потопен, а брегът от двете му страни беше изкуствено съграден от бетон и камъни. Нямаше и помен от пясъчна ивица, докато далеч на запад не зърнаха матово бялата усмивка на извивката на брега.

Фарът не светеше, но шумните птичи ята, настанили се в дърветата за през нощта, се мъчеха да надвикат вълните и дрезгавите им крясъци се носеха през воя на вятъра. Траекториите на прилепите в небето приличаха на маршрут, начертан от пиян навигатор, а телцата им случайно и непредвидимо скриваха звездите.

— Нямаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — прошепна тя.

— Не.

Гласът му беше пресипнал, като че не бе спирал да й говори — ефект от вятъра и соления въздух.

— Аз имам.

— Птици. Прилепи. Дървета.

Само че го каза твърде пренебрежително. Той също не вярваше, че са само птиците, прилепите и дърветата.

Гърлените плисъци на водата, докато изтикваха лодката към кея, вълните, които обливаха камъните долу, а после се отдръпваха, скърцането на дъските, когато стъпиха на покритата с тях пътека. Безименните птици по дърветата замлъкнаха, но от разни страни на обраслата околност на фара продължаваше да се носи пулсиращо крякане. Някъде отвъд него — целенасочените стъпки на средноголям бозайник, проправящ си път сред храсталаците. А над тях се издигаше бледият, почти светещ нащърбен шип на фара, обгърнат от тъмното небе и звездите, подредени около него, сякаш е центърът на вселената.

— Ще прекараме нощта във фара, а на сутринта ще претърсим.

Беше по-топло, отколкото в морето, но все пак хладно.

Тя знаеше, че тясната пътечка през високите треви, която се виждаше под лунната светлина, не може да му е убягнала. Само редовно преминаване по нея би могло да й попречи да обрасне.

Контрол кимна с неразгадаемо в мрака изражение и се наведе да вземе една пръчка. Размаха я. Нямаха оръжия — отдавна бяха изхвърлили малкото си съвременни вещи в знак на признание за странните ефекти на Зона X; оставили си бяха само едно фенерче. Глупаво и неуместно би било да го включат сега. Призрачната птица обаче имаше ловен нож и го извади.

Входът на фара се намираше откъм сушата и пътеката водеше право към него. Оригиналната врата липсваше, но на нейно място беше поставена масивна дървена преграда; Призрачната птица бавно разпозна в нея врата от конюшня или нещо подобно. С известно усилие я избутаха настрани и застанаха на прага. Вътре миришеше на разложение и наноси. Но по-свежо, отколкото очакваше.

Тя запали клечка кибрит и видя централното стълбище — полускрито от сенките и долепено до стените, голо като гигантски тирбушон, издигащо се от средата на приземния етаж към огромния отвор горе. В най-добрия случай беше нестабилно. В най-лошия всеки момент щеше да пропадне.

— Може и да издържи на тежестта ни — каза Контрол, сякаш прочел мислите й. — Строено е така, че носещите стени да поемат по-голямата част от натоварването. Но е доста зле.

Тя кимна; сега забеляза стоманените пръти, които го пронизваха, и този скелет й вдъхна малко повече увереност.

Клечката угасна. Тя запали нова.

Приземният етаж беше посипан с мъртви листа и накършени клонки; катакомба от малки стаички, скрити от погледа. Гол под от бетон с белези от откъртените дъски.

Клечката угасна. Стори й се, че чува звук.

— Какво беше това?

— Вятърът?

Не беше сигурен.

Тя запали нова клечка.

Нищо. Никой.

— Просто вятърът. — В гласа му се четеше облекчение. — Само ще преспим или първо ще огледаме стаите отзад?

— Ще огледаме, не искам изненади.

Вятърът откъм стълбището отново угаси клечката.

— Трябва да направим нещо с този кибрит — измърмори той.

Тя запали нова и изпищя; Контрол до нея се стъписа.

На средата на стълбите седеше сянка, насочила пушка към тях. Постепенно различиха чернокожа жена във военна униформа, с набита фигура и къдрава, късо подстригана коса.

— Здравей, Контрол — каза тя, без да обръща внимание на Призрачната птица.

Тя обаче я позна от първия разпит в „Съдърн Рийч“.

Грейс Стивънсън, помощник-директорът.

009: Директорът

Тайната лаборатория на Лаури, в една мрачна част на източния бряг, с каменисти плажове и бодливи жълтеещи треви, е изградена върху скелета на стара военна база. Тук Лаури усъвършенства неврологията и техниките си за кондициониране — или промиване на мозъци, както биха се изразили някои. От върха на покритото с мъхове възвишение, изкопано отвътре за неговото командване, той управлява странен свят от някогашни сребърни мини, разпилени по поляните долу, и ръждясващи оръдейни платформи от войни, водени преди седемдесет години. Поръчал е да му направят копие на фара в Зона X, както и на базовия лагер, дори с дупка в земята, която би трябвало да отговаря на малкото налична информация за „топографската аномалия“. Знаеше го, още преди да те повика, и във въображението ти този фалшив фар и фалшив базов лагер изглеждат злокобно, почти свръхестествено. В действителност обаче, когато заставаш до Лаури и оглеждаш територията му през дългата пластина от затъмнено стъкло, имаш по-скоро усещането за филмов декор — сбор от предмети, които без анимацията на параноята и страха на Лаури, без проекцията на неговия разказ, биха били инертни и жалки. Не, осъзнаваш ти, дори не и филмов декор. По-скоро карнавал в морски курорт през зимата, извън сезона, когато дори плажът е поема за самотата. Колко ли самотен е Лаури тук, заобиколен от всичко това?

— Седни, нека да ти сипя едно питие.

Много типично за Лаури, но ти не сядаш и учтиво отказваш питието, загледана в брега, в морето. Денят е сив и противен, а според прогнозата може дори да превали сняг. Водата изглежда мазна от крайбрежното замърсяване, матовата светлина хвърля многоцветни дъги по неподвижната й повърхност.

— Не? Е, аз все пак ще ти налея.

Пак много типично за Лаури, а ти ставаш по-напрегната с всеки изминал миг.

Стаята е тясна; стоиш до прозореца зад дълъг, нисък лимоненозелен диван със стоманена рамка, покрит с психеделични оранжеви възглавници. Има формата на неравни, отпуснати гърди, а на тавана висят редици от по двайсет порцеланови фасонки, извити според кривата на хълма. Светлината им се топи по диваните, масите и дървения под на меки, застъпващи се кръгове. Стъклената плоскост, запечатваща стаята отзад, е огледална; проектира образите ти и те предпазва от истината, че това всъщност не е салон за гости и ти не си дошла по покана, а по заповед. Иначе казано, намираш се в стая за разпити.

Изисканият Лаури, тъй различен от недодялания Лаури, наведен диагонално напред от стола си към дивана, цяла вечност съсредоточено вади ледени кубчета от кофичката на стъклената маса и ги пуска едно по едно в чашите — дзън… дзън… Внимателно отваря бутилка уиски, подпира гърлото на ръба на чашите и налива по два пръста.

Лаури, приведен над задачата си, оставя мига да се проточи още повече. Златната му грива сега е по-скоро сребриста; оставил я е по-дълга. Решителната, солидна глава върху дебелата шия, характерните черти на лицето, които му служат добре: груби красиви линии, както казват хората, като астронавт или старомодна кинозвезда. Хората, които никога не са виждали снимки на Лаури след първата експедиция в Зона X, онова съсухрено, необръснато лице, все още белязано от срещата с кошмара на неизвестното, Лаури, отишъл някъде, където никой друг не е стъпвал. „Достоен мъж“, харизматичен и прям. Макар и леко напълнял, с малко тлъстинки около корема, още има известен чар. Въпреки лявото око, което се върти като малка планета, мъчеща се да излети от орбитата си, притегляна от нещо извън кадъра. Тези светли, пронизителни сини очи. Една идея по-светли и цялата му харизма щеше да се изгуби — решителният нос, почти карикатурно твърдата брадичка като бреговата линия на уверена страна, щяха да бъдат уронени от прекалено стъкления поглед. Но в очите му има точно толкова топлина, колкото е необходима, за да запази останалата част от илюзията.

— Ето, готово — казва той, а ти си изнервена, обратно на неговото спокойствие и благоговейна грижа към напитките.

Лаури е заменил бункерите, скрити в съседните хълмове, с тайни лаборатории. Носят се абсурдни слухове, че те са пълни с по-висши животни, доведени тук, за да понесат цялата тежест на въображението му, сякаш за да накаже природата, задето е наказала него. Експерименти с невроните, нервните връзки, синаптичен контрол. Все такива скучни, невъзможни неща. Съмняваш се, че някога води тук четвъртата си жена или децата си, въпреки удобната близост на лятната семейна къща. Няма обиколки из работното място на тати.

Чудиш се с какво ли се развлича Лаури. Може би с това, което прави в момента.

Той се обръща с по една чаша във всяка ръка; облечен е в скъп тъмносин костюм и официални обувки със златни върхове. Усмихва се, протегнал и двете питиета, а движението му се удвоява и утроява от огледалото зад гърба му. Блясъкът на идеалните му зъби. Широката усмивка на политик. Опасна усмивка.

Китките му не трепват, движенията са извънредно пестеливи. Толкова компактни, че за миг дори не осъзнаваш, че ти подхвърля напитката.

Чашата, която допреди миг е била в лявата му ръка, се разбива в прозореца до главата ти и се пръсва. Ти се стряскаш, отстъпваш настрани, без да откъсваш очи от Лаури, течността опръсква обувките ти и парченца стъкла обсипват глезените ти. Бронираното стъкло на прозореца дори не издрънчава. Питието в дясната ръка на Лаури не потрепва. Ти — също.

Лаури продължава да се усмихва.

— Е, след като си изпи питието, да се заемаме с проклетата работа.

Облягаш се на неудобните възглавници и се заглеждаш в морето, във фара, в стъклените парченца от чашата с уиски по пода. Чудиш се дали нарочно си ги поръчва лесно чупливи. Лаури седи на стола си, приведен напред като хищник. Не помръдваш. Сърцето ти бие в таен шифър, който не можеш да разкодираш. Близостта на широкото лице на Лаури, зачервено от алкохола, рязкото отпускане на набитите му рамене, гънките на корема върху скута му, чашата в ръката му. Не виждаш и следа от персонала, но знаеш, че охраната стои пред вратата.

— Значи, хрумна ти да погледнеш отблизо, а, Синтия? Да използваш собствените ми кодове за сигурност и да заобиколиш шефовете си? Не можа да се сдържиш да не надзърнеш зад завесата.

Планът беше добър, трябваше да проработи. Никой не трябваше да те види на връщане. Но Лаури имаше шпиони на границата, бяха го предупредили и единственото, което Грейс успя да направи, бе да конфискува материалите, които бяха донесли със себе си, и да ги прибере в хранилището-катедрала, скрити под етикетите на предишни експедиции. Лаури те задържа първо в секретната военна база, след което те привика тук. Уитби беше разпитан и поставен под домашен арест.

— Вече знаех какво има там.

Шумно сумтене — презрително, недоверчиво.

— Типичният чиновник. Само защото е чел докладите и заема ръководен пост, си мисли, че знае нещо.

Без ирония.

Дъхът му е сладък, прекалено сладък, сякаш нещо в устата му е на път да изгние. Очите му са нестабилни, враждебни, но изражението му като цяло е непроницаемо. Прилича на човек, който само след още едно питие ще бъде способен практически на всичко.

— Реши да отидеш на малка разходка, на почивка. Да си полежиш на плажа, а? А после извратено ти се прииска да си с тази твоя играчка, Уитби? Малко във фара, на стъпалата?

Мълчанието е най-добрият отговор. Централата вижда изисканата версия на Лаури. Ти виждаш отпадъците, всичко, което иначе успява да скрие.

— Значи нямаш какво да ми кажеш. Нищо? Никакви подробности? Никакви обяснения?

— Предадох доклада си.

Той почти се надига от мястото си, но ти не помръдваш. Още деветгодишна на забравения бряг знаеше, че от мечки и диви кучета не се бяга. Стоиш на място и ги подчиняваш с поглед. Може дори да изръмжиш. Дали ще направиш същото, когато правилата се променят, когато настъпи Зона X? Не знаеш. Потиш се от абсурдните светлини.

— Опитвам се да проникна в главата ти, без да прониквам, ако разбираш какво имам предвид — казва Лаури. — Опитвам се да разбера как стигнахме дотук. Да намеря една шибана причина да не оставя Централата да те уволни.

Яйцето на Централата се отваря като уста, която ще издаде заповед за спонтанното ти самозапалване или по-скоро изчезване като дим. Но това значи, че основната причина още да не си уволнена е Лаури, което донякъде ти връща надеждата.

— Не можех да продължа да изпращам експедиции, без сама да отида там.

Не можеше да позволиш само те да го преживеят.

— Да изпращаш? Не ти, аз ги изпращам. Това трябва да ти бъде много ясно.

Той трясва чашата си на масата. Едно ледено кубче се плъзва и пада на пода. Удържаш се да не го вдигнеш и пуснеш отново в чашата му.

— Ами Уитби? Налагаше ли се да го включиш в жалката си експедицийка?

Можеш да го осведомиш, че Уитби сам е искал да отиде, но не знаеш как ще реагира. Уитби винаги е бил друг свят за Лаури, фундаментално неразбирателство между две трагично различни форми на живот.

— Не исках да отивам сама. Трябваше ми подкрепление.

— Аз съм твоето подкрепление. Въвличането на помощник-директора също ли ти се стори добра идея?

Грейс може и да мразеше Лаури, но Лаури по някаква причина почти я харесваше. Което, ако някога го научеше, щеше да я отврати.

— Не, това също не беше добра идея. Лоша преценка. Но е трудно да пращаш хора в бой, ако ти самият винаги стоиш отстрани.

Това беше идея на Грейс. Простичко. Старомодно.

— Стига глупости. Грейс ли те подучи? Обзалагам се, че е била тя.

Пропуснала си някой подслушвателен бръмбар или само гадае?

— Разполагате с доклада ми.

Само Лаури разполага с него. Военното командване на границата знае това, но Грейс го е скрила от „Съдърн Рийч“, по молба на Лаури („по съображения за запазване на морала и сигурността“) в очакване на окончателно решение. Официално си на дълга почивка, а Уитби — в отпуск.

— Майната им на докладите. Опитваш се да скриеш Уитби от мен — строго погледнато, не беше така — а находките ти изглеждат неубедителни и непълни. Била си там почти три седмици, а предаваш доклад от четири страници?

— Нищо необичайно не се случи. Предвид обстоятелствата.

— Обстоятелствата дрън-дрън. Какво е видял Уитби? Нещо реално или поредната шибана халюцинация? Осъзнаваш ли какво можеше да се случи? Какво можеше да провокираш? — Думите му се завалят, прозвучава почти като „провираш“.

— Осъзнавам.

Една играчка фар внезапно оживява.

Той се хвърля напред, за да прошепне със зловонния си дъх на гнилоч:

— Искаш ли да знаеш кое е смешното? Кое е най-смешното?

— Не.

Ето, започва се. Като досаден дядо на семеен празник. Всеки път едно и също.

— Още тогава. Още тогава обърка всичко. Ако си беше „признала“ на интервюто, сигурно пак щяха да те вземат. Можеше да те наемат. Можеше да го направят, защото познаваха стария директор. Да, сигурно от някаква извратена симпатия, все едно взимат специално, интелигентно лабораторно животинче — особено, великолепно бяло зайче, например. И да, никога нямаше да станеш директор, но тази работа все едно е гадна. Както сама установяваш. И ще продължиш да установяваш. Проблемът сега обаче е, че измамата продължи твърде дълго. И какво, по дяволите, да правим.

От твоя гледна точка проблемът е повече настоящето, отколкото миналото. Времето, когато можеше да се опитваш да удържаш Лаури или да му влияеш, отдавна е отминало. Откакто се изкачи до Централата и бе канонизиран, не можеш да го докоснеш.

Този човек, човекът, който ти беше преди Агенцията, беше внимателен — много внимателен в опитите си да стигне до момента, в който да направи нещо безразсъдно — например да пресече границата към Зона X.

Баща ти беше параноик по отношение на правителството; от време на време се захващаше с нещо сенчесто, с което да допълни почасовата си работа като барман. Не искаше сериозни ангажименти. Не искаше проблеми. Затова държеше правителството настрани; не ти каза, че майка ти вероятно е мъртва и че ти сигурно никога няма да се върнеш на забравения бряг, докато не му се наложи. Подучи те да отговаряш уклончиво на мъжете, които дойдоха да те разпитват за майка ти — така за нея щяло да бъде по-добре. И да избягваш всичко, което би могло да хвърли светлина върху неговите „бизнес начинания“.

„Не го знаеш, защото си много малка — гласеше обичайната лекция, — но политиците вършат големите далавери. Правителството е най-големият крадец на всички времена. Затова полагат толкова усилия да хващат крадците — не обичат конкуренцията. Не щеш това на гърба си цял живот, само защото си се озовала в неподходящ момент на неподходящо място.“

Когато най-после ти каза, че нея вече я няма, ти плака цял месец, въпреки че изражението на баща ти, мрачното предупреждение, предпазливостта, с която се случваше всичко във вашия постоянно местещ се дом, те учеха на мълчание.

С времето споменът за майка ти избледня — както когато вече не знаеш дали наистина си преживяла някой образ или момент или си го видяла на снимките, които баща ти държеше в една кутия от обувки в килера. Не както когато държиш нещо близо, вместо да го отблъскваш. Гледаше снимките на майка си — на верандата с приятели, с чаша в ръка, на плажа с баща ти — представяше си, че тя ти казва: „Не ме забравяй“, и се срамуваше, когато в съзнанието ти отново и отново се връщаше лицето на пазача на фара.

Започна свое собствено разследване — отначало предпазливо, после все по-решително. Откри, че съществува нещо, наречено „Съдърн Рийч“, посветено на изчистването на „екологичното опустошение“ на някогашния забравен бряг, сегашната Зона X. Папката ти с изрезки от книги, вестници, списания, а по-късно разпечатки от интернет стана толкова дебела, че едва я отваряше. Преобладаваха конспиративните теории и спекулациите с официалната версия на правителството. Истината винаги изглеждаше мъглява и разфокусирана, сякаш нямаше нищо общо с това, което беше видяла, с чувството, че пазачът на фара беше станал различен.

През първата година в колежа осъзна, че искаш да работиш за „Съдърн Рийч“, каквато и да бе тяхната роля, а наследеният от баща ти усет подсказваше, че миналото ти ще бъде пречка за това. Така че смени името си, нае частен детектив, който да ти помогне да прикриеш другите си следи и продължи следването. Когнитивна психология, специализация по психология на възприятията и втора специалност организационна психология. По ред причини се омъжи за човек, когото не обичаше, петнайсет месеца по-късно се разведе и почти пет години работи като консултант. През цялото това време не спираше да кандидатстваш в Централата, като старателно попълваше всички отговори така, че да те назначат в „Съдърн Рийч“.

Тогавашният директор, бивш служител на военноморските сили, обичан от всички, но не достатъчно силно, така и не те интервюира. Направи го Лаури, който още беше в Агенцията и имаше свои собствени планове. Той обичаше да се сдобива с власт по косвени пътища. След официалната среща в кабинета му отидохте в края на двора и проведохте съвсем различен разговор.

— Тук никой не може да ни чуе — каза той и в главата ти веднага светна червена лампичка. Ирационалната мисъл, че ще ти предложи, като някои от приятелите на баща ти. Нещо извън учтивото му държание, изисканото облекло и авторитетно излъчване явно те бе предупредило.

Лаури обаче беше намислил нещо по-дългосрочно.

— Накарах хората си да те проверят. Доста усилия си положила да се скриеш. Твърдо „много добър“ за старанието. Резултатът не е никак лош, предвид обстоятелствата. Но аз все пак разбрах, което значи, че и Централата би го открила, ако не бях заличил следите ти. Каквото беше останала от тях. — Широка усмивка, искрено изражение. Все едно, че си говорите за спорт или за блатото, простиращо се пред вас, което сякаш къкри в собствената си гъста пяна.

Минаваш към същественото:

— Ще ме предадете ли? — С пресъхнало гърло; изведнъж ти се струва по-горещо, отколкото само преди миг. Спомените как отвеждат баща ти в затвора за дребна измама, дръзката усмивка и въздушната целувка, сякаш смисълът на всичко е бил да го хванат, да има публика, да бъде забелязан.

Лаури се подсмихва и това, което допреди малко е изглеждало като изисканост, сега лъха повече на заплаха, въпреки слабостите му. Въпреки размаха му. От начина, по който изпълва костюма си и по изражението на лицето му изглежда сякаш е видял това, което ти искаше да видиш, бил е там, където ти искаше да бъдеш.

„Да те предам ли, Глория… тоест, Синтия. Да те предам? На кого? На службата за проследяване на фалшиви имена и самоличност? На търсачите на истината за забравения бряг? Не, не мисля. На никого не смятам да те предавам.

Неизказаната мисъл: Ще те запазя за себе си.

— Какво искате? — попита ти. Благодарна, че бащината ти кръв понякога те кара да газиш право напред.

— Да искам ли? — Неискрено до мозъка на костите. — Нищо. Поне засега. Всъщност, става дума само за теб… Синтия. Ще се върна вътре и ще те препоръчам за мястото. И ако минеш обучението в Централата, ще видим. А другото… то ще си бъде нашата тайна. Не много малка, но тайна.

— Защо ще го направите?

Не ти се вярва, не си сигурна, че си чула правилно.

Намигване.

— О, вярвам истински само на хора, които са били в Зона X. Дори преди да стане Зона X.

В началото сделката не беше лоша. Единственото, което искаше той, беше да му разкажеш, извън протокола и само на него, за последните си дни на забравения бряг. За пазача на фара, за Бригадата за свръхестествени и системнонаучни изследвания. «Опиши ми мъжа и жената», поиска той. Имаше предвид Хенри и Сюзан. Всичките му въпроси за Бригадата за системнонаучни и свръхестествени проучвания звучаха така, сякаш попълваше празните места от някакъв разказ, който вече е чувал поне отчасти.

През следващите месеци услугите, които искаше и ти неохотно изпълняваше, се умножиха — подкрепа за тази или онази инициатива или препоръка, а в случаите, когато ти имаше повече влияние — противопоставяне на определени неща, сдържане на ентусиазма, спъване. Най-вече, осъзнаваш ти, натиск върху определени комисии, свързани с научния отдел, и подкопаване или ограничаване на влиянието на Централата върху «Съдърн Рийч». Винаги хитро и в такава степен, че да не забележиш ескалацията, докато не затънеш толкова, че да е станало част от работата ти.

В крайна сметка Лаури подкрепи кандидатурата ти за директорския пост. Постъпването в «Съдърн Рийч» означаваше възможност да слушаш пулса на загадъчен звяр. Но като директор ти се доближи още повече — ужасяващо близо, в капан между стените — и ти трябваше време, за да се пригодиш. Времето, което Лаури използва, разбира се.

Подхвърлени на масата: последните сателитни снимки, направени над Зона X, с висока резолюция, смалени до формат 22×28 сантиметра гланц. Бляскави снимки на неизчерпаем ресурс. Тази безизразна мимикрия на нормалното, нарушена само от размазаните петна, които може би очакваш да намериш на снимки, правени от ловци на духове. Това размазване е категорично доказателство за промяна. Като че ли «Съдърн Рийч» някак губи способността да вижда даже лъжата.

— Злото напредва с доброто. Но тези термини нямат никакъв смисъл в Зона X. Или за Зона X. Защо тогава винаги да важат за нас, когато преследваме враг, който не ги познава? Индиферентният контекст заслужава индиферентно отношение — ако искаме да оцелеем.“

Лаури не очаква да отговаряш; прекъсва философстването си, само за да си допълни за втори път чашата. Пък и ти не знаеш какво да отговориш, защото никога не би определила него самия като индиферентен или действията му като изразяващи индиферентност. Както винаги, това е част от заблудата: способността да внушава авторитет, като вдъхва на другите собствената си увереност.

Лаури вече е заплашил да те постави под хипноза, но единственото, което си решила твърдо, след като си поживяла в покрайнините на неговите експерименти, е никога да не му позволиш да го направи. Все се надяваш, че дори той трябва да се придържа към някакви граници, че не може да е недосегаем, че не може да няма някакви наложени отгоре ограничения. Несъмнено всяко негово действие разкрива нещо за мотивите му на някого, някъде, на човек, който има властта да се намеси?

И така, струва ти се, че си попаднала в задънена улица.

После той те изненадва.

— Искам да се запознаеш с един човек, който се интересува от цялата работа. Някой, когото вече познаваш. Джаки Севърънс.

Не си очаквала да чуеш точно това име. Но ето че тя идва, съпроводена от Мери Филипс, една от асистентките на Лаури, преминава през непроницаемата врата към твоята страна на огледалото, без да забелязва скърцането на токчетата си върху натрошеното стъкло. Облечена както винаги безупречно, все така пристрастена към шаловете.

Дали ви е слушала през цялото време? Династичният наследник на легендарния Джак Севърънс. Джаки, отстранена преди около петнайсет години от последната си задача в „Съдърн Рийч“ — ярка звезда, която още грее на небосклона на личната космология на Централата, въпреки тъмната звезда на сина й в службата, когото се бе налагало да спасява неведнъж. Лаури, аутсайдерът, и Севърънс, вътрешният човек, изглеждаха малко вероятни съюзници. Единият държи сребърното яйце в ръка и го гали. Другият се опитва да го разбие с невидим чук.

Каква игра се играе тук? Дали Лаури я държи с нещо или тя — него?

— Джаки ще бъде моят съветник в тази ситуация. Оттук нататък тя също участва. И преди да вземем окончателно решение какво да правим с теб, искам да повториш пред нея всичко, което си написала в доклада си — всичко, което ти се е случило от другата страна на границата. За последен път.

Севърънс се усмихва с усмивка, по-прилягаща на крокодил, и сяда на дивана до теб, докато Лаури й приготвя питие.

— Без формалности, Синтия. Без да се подготвяте. И без определен ред. Разкажете го в какъвто ред желаете.

— Мило, Джаки.

Не е мило, а опит да получи по-различна версия. Което превръща всичко в някакъв ритуал с предварително известен изход.

И така, ти отново се връщаш назад със Севърънс, която от време на време те прекъсва с по-тъпи въпроси, отколкото си очаквала от човек, когото винаги си имала за майстор в политиката.

— И не сте ходили никъде другаде? Никакви преки пътечки, никакви други разходки?

— Разходки?

— Човек лесно пропуска неща, които не смята за важни.

Същата безизразна усмивка.

Ти не си правиш труда да отговориш на това.

— Донесохте ли нещо оттам?

— Само обичайното — вещи от предишни експедиции, както неведнъж се е случвало.

Това е версията, за която сте се разбрали с Уитби, защото искаш да задържиш растението и телефона, да ги изследваш в агенцията и да не позволиш на Централата да ги вземе. Вие сте специалистите, не Централата.

— Какво беше усещането ви за дневниците във фара? Някакво впечатление или идея за тях, когато ги видяхте всичките накуп? Ако въпросът ми не е твърде неясен.

Никакво определено усещане, впечатление или идея, отговаряш ти. Просто дневници. Защото не искаш да преживяваш отново края на обиколката си, всичко, което се случи във фара.

— И нищо там не ви се стори необичайно или нередно?

— Не.

Пробутваш по-простата история за опасността в тунела.

По-късно се навежда към теб, заговорнически, като между момичета:

— Глория. Синтия. Защо го направихте? Наистина?

Сякаш Лаури изобщо не е в стаята.

Ти свиваш рамене с принудена усмивка.

В края на разказа ти Севърънс се усмихва и казва:

— Възможно е да го отнесем към графа „никога не се е случвало“ и да преминем нататък. И ако го направим, ще трябва да благодарите на Лаури за това. — Но все пак слага ръка върху твоята, сякаш да напомни: „Не забравяйте, че и аз помогнах“. Добавя, че можеш да задържиш Уитби, стига да премине психологична оценка, за чието провеждане в Централата лично ще помогнеш, извън протокола. Но. — Вие гарантирате за него. Отговаряте за него.

Все едно беше дете, на което ще купуват домашен любимец.

Новият командир на границата ще бъде избран лично от Лаури и ще е подчинен на него и Севърънс. Освен това ще въведат процедури, така че както се изрази Лаури:

— Вие с Уитби и всеки друг кучи син, който е достатъчно глупав да се пробва да премине, да си помисли хубаво, преди да го направи.

Няколко безполезни любезности и Джаки напуска стаята така бързо, както е дошла. Срещата е била толкова кратка, че се чудиш защо все пак е дошла и дали няма друга работа с Лаури. Да не би да е попаднала в капан? Или Лаури? Опитваш се да си спомниш точната дата, в която Севърънс е дошла в „Съдърн Рийч“. Прехвърляш мислено задачите и задълженията й, къде и кога е присъствала. Мислиш си, че има част от пъзела, която не виждаш, а би трябвало.

Лаури — в центъра на тайния си щаб, загледан в небето, докато снегът покрива с гъсти снежинки тревата, морските мини, малките пътечки. С гъските и чайките, които никога няма да се заинтересуват нито от плановете на Лаури, нито от твоите, сгушени във фалшивия фар или измамени от него, също като експедициите — от истинския. Но сега Севърънс е там, ходи между скалите, гледа над водата. Говори по телефона, но Лаури не я вижда — вижда само собственото си отражение и тя е затворена там, в неговия силует.

Лаури се надига и започва да крачи напред-назад пред прозореца, като се тупа с една ръка по гърдите.

— Ето какво искам аз: следващата експедиция да не ходи в Централата. Да дойдат тук. Да бъдат обучени тук. Искаш Зона X да реагира? Искаш нещо да се промени? Аз ще го променя. Така ще навъртя нещата в мозъка на Зона X, че ще я ужилят и по опашката. Ще пролеят кръв. Ще покажат на врага ни, че ние сме съпротивата. Че няма да му се размине.

Някои следи бързо изстиват, за други е нужно дълго време, преди някой да ги последва. Видът на Севърънс, която върви по хребета от черни скали в близост до фара, бил той и фалшив, те кара да настръхнеш, да ти се прииска да кажеш: „Това е мое, не твое“.

Лаури още стои над теб и дърдори какво ще се случи и как ще се случи. Разбира се, че иска повече контрол над нещата. Разбира се, че ще го получи.

Но сега знаеш това, за което преди само се досещаше: колкото и да вилнее, той усеща, че съдбините ви са преплетени. Че е по-тясно свързан с теб от всякога.

След шест месеца ще можеш да се върнеш в „Съдърн Рийч“. Никой там няма да знае защо си отсъствала толкова дълго и Грейс няма да им каже; обещава, че междувременно ще ги натиска толкова здраво, че „няма да имат време да мислят за това“.

Докато седиш вкъщи и чакаш времето да мине, си представяш Грейс като висока, строга чернокожа жена в бяла престилка и тривърха генералска шапка, хванала сабя с изпъната ръка, застанала по някаква причина на носа на гребна лодка, пресичаща стратегически важна река. Как ли ще се почувства, когато дойде време да свали шапката, да остави лодката, да ти върне властта?

Една-единствена неясна мисъл през повечето вечери, след посещение при лекаря или пазаруването на храна: в кой свят всъщност живея? В онзи, в който чуваш писъците на Уитби във фара, преплетени с писъците от първата експедиция, или онзи, в който редиш консервите със супа в шкафа. Можеш ли да съществуваш и в двата? Искаш ли? Когато Грейс се обади да пита как я караш, дали да отговориш: „Както обикновено“ или „Ужасно, все едно отново и отново без нужда правя аутопсии“?

Седиш на бара в „Чипърс“ — не е ли същото, както преди? Още повече че сега имаш повече време. Брокерката често се навърта тук. Постоянно говори — за пътуването си на север при роднини, за филм, който е гледала, за местна политика. Понякога ветеранът с неизменната бира в ръка подмята отдавнашен спомен за децата си в опит също да участва в разговора.

Докато Брокерката и пияницата си приказват покрай и през теб, ти кимаш, сякаш знаеш за какво говорят, сякаш се чувстваш свързана с тях, макар всъщност да виждаш само два насложени образа на пазача на фара, които казват едно и също в различни моменти, на две различни версии на теб самата. Едната в мрак, другата — в светлина.

— Мислиш за собствените си деца, нали? — казва Брокерката. — Виждам го.

Мислите ти са се запилели нанякъде. Маската се е изхлузила.

— Да, права си, така е.

Поръчваш си още една бира и започваш да разказваш на Брокерката за децата си — къде учат, колко ти се иска да ги виждаш по-често, как се готвят да станат лекари. Че се надяваш да ги видиш през ваканцията. Че сега, вече пораснали, като че ли живеят в друг свят. Ветеранът те гледа със странно изражение от края на бара. Сякаш разбира какво правиш.

По дяволите, може би трябва да пуснеш няколко песни на джубокса. А после да се наредиш на караокето, да изпиеш още няколко бири, да измислиш още няколко детайла от живота си. Само че по някое време Брокерката си тръгна и остана само ти с ветерана и още неколцина окъснели посетители, които не познаваш и никога няма да познаваш. Подът е лепкав, потъмнял от стари петна. По бутилките зад бара са нахлупени пластмасови чашки, за да държат винарките надалеч. Плотът блести по начин, който не може да се нарече съвсем естествен. Пътеките зад теб са тъмни и избелелите небеса пак са изгрели като невъобразими чудеса по тавана, за някои от които ти трябва секунда, за да ги разпознаеш.

Защото другият свят винаги се просмуква в този. Защото колкото и да се мъчиш да запазиш случилото се във фара между двама ви с Уитби, знаеш, че то рано или късно ще изтече и ще има последствия под една или друга форма.

Във фара Уитби тръгна нанякъде, а докато ти се носеше надолу по стълбите, осъзна, че вече не го чуваш да се движи в съседната стая. В тишината и праха, в начина, по който светлината от счупената входна врата правеше тъмнината вътре още по-непрогледна, очакваше да го намериш в някой ъгъл, светла фигура в сянката.

Скоро обаче си даде сметка, че той се е качил нагоре по стълбището, че се е насочил към върха на фара. Чуха се звуци от схватка и разбиване на дърво. Глас, извисяващ се над друг, и двата любопитно сходни, но как бе възможно изобщо да има втори глас? Ти тръгна бързо нагоре, а докато се изкачваше, настъпи удвояване и дисонанс, защото според спомена ти стъпалата бяха много по-широки, пътят — много по-дълъг, пространството вътре във фара внушаваше особена безтегловност, стените — боядисани някога в бяло, прозорците — отворени, за да приемат небето, уханието на окосената трева, съпътстващо Сол. Но в мрака, разтревожена за Уитби, ти се превърна във великан и фарът се изгуби или смали, не просто разрушен от времето, а свит, като спираловидна вкаменелост, водеща към вече непознато място. С всяко стъпало изтриваше онова, което си мислеше, че знаеш.

На върха откри Уитби в стаята за наблюдения, задъхан като животно, с разкъсани дрехи и кръв по ръцете, и странното впечатление, че краищата на дневниците се разгръщат, обгръщат Уитби, опитват се да го удавят. Нямаше друг, само Уитби с невъзможната история за среща на площадката с двойника си, Фалшивият Уитби, който го подгонил нагоре към помещението с прожектора, докато и двамата изгубили равновесие и паднали през отвора в пода върху купчината с дневници. Миризмата им. Масата им. Усещането за тях около Истинския Уитби и Фалшивия Уитби, впримчени в своята противоположност, ту излизащи, ту скриващи се от светлината, струяща през отворения капак.

Как да потвърдиш тази история за не един, а двама Уитби? Че Уитби не се е удрял сам, не се е ритал и хапал, потънал сред разлистени тетрадки, а го е причинил на друга версия на себе си? Раните му не бяха категорично доказателство.

Но тази картина те омагьосва, продължава да се връща в съзнанието ти през шестте месеца на принудителна отпуска, дори докато кълцаш лук за чили в кухнята си или косиш ливадата.

Понякога се опитваш да си представиш какво би заварила, ако беше стигнала по-рано, не след като всичко е свършило, ако беше спряла там, на най-горното стъпало, и беше надникнала в онова пространство, без да можеш да помръднеш, и да наблюдаваш борбата на двамата Уитби. Почти можеш да повярваш, че Уитби е родил Уитби, че в процеса на изследване на Зона X нещо в собствената природа на Уитби е създало този парадокс, с една версия, един сбор от импулси, мисли и мнения, опитващ се веднъж завинаги да унищожи другия.

Докато две бледи ръце не се протягат, за да стиснат едно бледо гърло, и две лица не се взират едно в друго от сантиметри разстояние; горното лице изкривено от пристъп на ярост, долното — спокойно, безкрайно спокойно сред разкъсаните и смачкани дневници. Бялата хартия с червената линия на полето, сините редове, по които се пише. Безброй страници с понякога неразбираем текст, написан на ръка. Всички тези дневници без имена, само отбелязани функции, понякога дори без тях, сякаш Зона X се е вмъкнала в собствените си разкази. Нима се разместват и наместват, като че ли нещо огромно спи, вдишва и издишва под тях?

Това сияние тях ли обгръща или Уитби? Двамата Уитби?

Докато нещо не изпращява. Шия? Гръбнак? Уитби, притиснат върху купчината, се отпуска и главата му пада на една страна, и Уитби отгоре му, замръзнал, изридава победено и се плъзва от Мъртви Уитби, като нескопосано успява да се извърти и освободи от него… и сяда в ъгъла, взрян в собствения си труп.

Тогава, едва тогава, започваш да се чудиш дали твоят Уитби е победил и кой може да е бил другият Уитби, който в смъртта изглежда свръхестествено спокоен, с гладко и изпънато лице, широко отворени очи, и само ъгълът на тялото му подсказва, че е претърпял насилие.

След това накара Уитби да излезе оттам, да си поеме въздух до парапета, да погледне величествения непознаваем пейзаж наоколо. Посочи му стари призраци, маскирани като обширни енциклопедични познания за забравения бряг. Уитби ти говореше нещо настойчиво, но ти не го чуваше. Повече беше решена да запълниш пространството със собствения си сценарий, със собствената си интерпретация — за да успокоиш Уитби или за да отречеш преживяването му. Да забравиш за купчината дневници. Нещо, за което не искаш да мислиш дълго, което искаш да изтласкаш от съзнанието си, защото не такъв е порядъкът на нещата. Да игнорираш нереалното, за да не стане по-реално.

Докато слизаш надолу, търсиш Мъртвия Уитби, но него го няма.

Може никога да не разбереш истината.

Но в това, което Уитби се закле, че е раницата на Мъртвия Уитби, ти откри две любопитни неща: странно растение и повреден мобилен телефон.

0010: Контрол

Контрол се събуди до обувка и крак само на петнайсет сантиметра от себе си. Лежеше на една страна под някакви одеяла. Черната подметка на военната обувка беше износена на уморени ръбове като карта на хълмиста местност. Тук-там между черните шипове за по-добро сцепление имаше засъхнала кал и пясък. Крилце от водно конче, пречупено по оста на подметката, пулверизирано на кръгли стъкълца и изумруден прашец. Петна от трева и водорасли, засъхнали отстрани на обувката.

Гледката го порази като доказателство за небрежност, която липсваше в спретнато подредените провизии и редовното помитане на листата и наносите по площадката. До обувката: бледокафяво мускулесто стъпало, което сякаш принадлежеше на друг човек, с подрязани нокти и стегнат чист бинт около палеца с прозираща засъхнала кръв отдолу.

И обувката, и кракът принадлежаха на Грейс Стивънсън.

Видя, че над извивката на крака си тя държи трите измачкани, скъсани страници, които бе успял да спаси от доклада на Уитби. Във военната си униформа, включително риза с къси ръкави, Грейс изглеждаше по-слаба, а слепоочията й бяха започнали да се прошарват. Изглеждаше така, като че ли за кратко време е преживяла много. До нея лежаха кобур с пистолет и раница.

Той се извъртя по гръб, седна и се изтегли диагонално покрай стената към нея; помежду им остана прозорецът. Шумните птици, които го бяха събудили за кратко призори, сега бяха утихнали; може би кълвяха или правеха други птичешки работи. Възможно ли бе да е станало пладне? През нощта, в лапите на някакво съновидение, леките трепкащи движения и звуци на Призрачната птица, която лежеше свита в спален чувал с камуфлажни шарки, бяха напомнили на Контрол за котарака му.

— Защо, по дяволите, си ровила в джобовете ми?

Обвинителният тон напусна думите, когато с облекчение напипа фигурката на баща си.

Без да му обръща внимание, Грейс прелистваше последните думи на Уитби, колебаейки се между усмивка и мръщене, напрегната, но неангажирана.

— Това не се е променило от последния път, когато го видях. Сега е още по-пълно с глупости… вероятно. Само дето тогава авторът беше откачалник. Единствен. Сега всички сме шибани откачалници.

— Шибани?

Озадачен поглед.

— Какво? На Зона X не й пука дали псувам.

Тя продължи да чете и препрочита страниците, да поклаща глава на определени места, а Контрол я гледаше, все още изпълнен със собственическо чувство. Беше по-привързан към тези листове, отколкото предполагаше; страхуваше се, че тя може просто да ги смачка на топка и да ги изхвърли през прозореца.

— Би ли ми ги върнала?

Уморена развеселена усмивка, която му подсказваше, че е прозрачен.

— Не още. Още не. Закуси нещо. После подай официална молба.

И тя отново се зачете.

Контрол се огледа объркано наоколо. Маниакално подредено, точно както му се бе сторило на пръв поглед. Автоматични оръжия, прецизно наредени на отсрещната стена, до матрака, покрит с изпънати и подпъхнати чаршаф и одеяло. Омачкана малка снимка с изгладени ръбове на приятелката й, подпряна на една лавица. Консерви с храна, наредени по дългата стена, протеинови блокчета. Чаши и шишета с питейна вода, добита вероятно от някой поток или кладенец. Ножове. Примус. Тенджери, тигани. Пренесени от „Съдърн Рийч“ или насъбрани от заловения конвой на брега? Не искаше да знае каква част от това е намерила на острова.

Тъкмо се канеше да стане и да си вземе консерва, когато тя пръсна страниците на пода между двамата, точно върху мокрото петно от дъжда.

— Мамка му.

Той се спусна на четири крака, за да ги вдигне.

Грейс заби дулото на оръжието си в главата му близо до ухото.

Той замръзна на място, обърнал поглед към спящата Призрачна птица.

— Истински ли си? — попита Грейс пресипнало, сякаш гласът й бе посивял заедно с косата. Нима бе пропуснал да отгатне нещо съществено по обувката и превързания й пръст?

— Грейс, аз…

Тя го перна по челото с цевта, после заби още по-дълбоко дулото в кожата му и прошепна в ухото му:

— Не използвай шибаното ми име. Да не си посмял да споменаваш имена! Никакви имена. То може още да знае имена.

— Какво може да знае имена? — Преглътна думата „Грейс“.

— Не трябва ли вече да знаеш? — Презрително.

— Остави оръжието.

— Не.

— Може ли да седна?

— Не. Истински ли си?

— Не знам какво значи това — отвърна той колкото можеше по-спокойно. Почуди се дали е достатъчно бърз, за да се отмести и да изблъска пистолета, преди да е пръснала мозъка му.

— Мисля, че знаеш. Подправен. Развален. Халюцинация. Привидение.

— Истински съм, колкото и ти.

Но казано с таен страх, който не желаеше да изрази на глас. И с мисълта, че не иска да знае какво е преживяла Грейс, откакто я видя за последен път. Не беше сигурен, че сега я познава. Не повече, отколкото познаваше и себе си. Сега.

— От кой сценарий бягаш? Централата или „Л“?

— „Л“ ли? — Абсурдни мисли. Лъжа? Леща? Лесбийка? После се сети, че има предвид Лаури. — От нито едното. Измъкнах се от хипнотичните внушения. Освободих се.

Не беше сигурен, че вярва в това.

— Да направим ли тест?

— Не се и опитвай. Сериозно говоря — недей.

— И не бих — отвърна Грейс, сякаш я бе обвинил в тежко престъпление. — Това е номер на „Л“. Но вече познавам признаците. Всички изглеждате като ощипани, има една особена бледност. Ръцете се изкривяват като лапи с нокти. Навсякъде си личи неговият подпис.

— Остатъчни ефекти. Просто остатъчни ефекти.

— И все пак признаваш.

— Признавам, че не знам защо, дявол да го вземе, си опряла пистолет в главата ми! — изкрещя той.

Призрачната птица наистина ли нищо не чуваше или се преструваше на заспала? И в този момент, сякаш за да го уличи в лъжа — ето го това, което Призрачната птица бе нарекла „сиянието“ — любопитно, интригуващо, въпросително. Надигна се като стягащо чувство в гърдите му, спазъм в лявото бедро, докато още стоеше на четири крака, подложен на разпит от помощник-директора.

Пауза, усилен натиск на дулото в главата; той потрепна. После натискът изчезна заедно със сянката й. Контрол вдигна очи. Грейс отново се беше облегнала на стената, все още с оръжието в ръка.

Той седна, подпря ръце на бедрата си, пое си дълбоко въздух и обмисли възможностите си. Това беше от онези ситуации на терен, които майка му наричаше „или без или“. Или да намери начин да изглади нещата, или да се пробва с пушките до стената. Трудно можеше да се нарече избор. Не и докато Призрачната птица не беше в играта.

Бавно и внимателно взе трите си страници на Уитби от пода и си наложи да заобиколи опасността на момента.

— Така ли посрещаш гостите обикновено?

Лицето й сега беше безизразна маска, която го предизвикваше да я предизвика.

— Понякога дърпам спусъка. Контрол, не ме интересуват глупости. Представа си нямаш какво съм преживяла. Кое може да е реално и кое — не…

Той се отпусна до стената, притиснал листовете до гърдите си. Какво имаше в ъгълчето на окото му?

— В този свят няма нищо друго освен това, което сетивата ни казват за него, и всичко, което мога да направя, е най-доброто, на което съм способен, въз основа на тази информация.

Макар че вече не вярваше на тази дума.

— Някога бих те застреляла, още преди да си слязъл от лодката.

— Благодаря? — С колкото може повече сарказъм.

Учтиво кимване, все едно го е казал сериозно, и Грейс пъхна пистолета в кобура до себе си, далеч от него.

— Трябва винаги да внимавам.

Той забеляза напрежението в мишницата й и чу щракването, докато си играеше със закопчалката на кобура. Отваряне. Затваряне.

— Разбира се. Виждам, че някой те е захапал за палеца. От такива неща човек става параноичен.

Тя не му обърна внимание и попита:

— Кога дойдохте тук?

— Преди пет дни.

— Колко мина от изместването на границата?

Нима Грейс беше изгубила представа за времето сама тук?

— Не повече от две седмици.

— Как я преминахте?

Той й разказа, като пропусна всички подробности за евентуалното местонахождение на вратата под водата. Както и че Призрачната птица я беше създала.

Грейс дълго помисли над това с горчива усмивка, неподдаваща се на разгадаване. Той обаче отново застана нащрек: тя беше извадила ловния си нож с лявата си ръка и рисуваше кръгове в земята до себе си. Това не беше само параноичен разпит. Залозите бяха високи, той трябваше да направи собствен анализ. Дали Грейс беше разтърсена от нещо тук, на острова, или е претърпяла шок от онези, които пренареждат мисловните процеси и се отразяват завинаги на преценката?

Колкото можеше по-внимателно попита:

— Имаш ли нещо против да събудя Призрачната птица?

— Снощи й дадох успокоително.

— Какво си направила?

Отзвук от десетки разпити във вътрешния тероризъм, всички символи и знаци.

— Сега си най-добрият й приятел, така ли? Вярваш ли й? И знаеш ли изобщо какво имам предвид?

Вярваше й, че не е врагът. Вярваше й, че е човек. Искаше му се да каже: „Вярвам й, колкото на себе си“, но това нямаше да задоволи Грейс. Не и тази версия на Грейс.

— Какво е станало тук?

Контрол се чувстваше предаден, тъжен. Беше стигнал толкова далеч, но старата динамика — да изпушат по една цигара в двора на „Съдърн Рийч“ — се беше изпепелила.

Грейс потрепери, някакъв скрит стресор изплува на повърхността и отмина, сякаш едва сега се събуждаше от кошмар.

— Трябва да свикнеш — каза тя, забола поглед в рисунката си в земята. — Трябва да свикнеш, да разбереш, че всичко, което сме правили, не означава нищо. Че Централата ни е зарязала. Че новият ни директор ни е зарязал.

— Опитах се да…

Опитах се да остана, ти ми каза да се махам. Но Грейс определено не виждаше нещата по този начин. А сега бяха на края на света и тя си го изкарваше на него.

— Опитах се да хвърля вината върху теб — в началото, докато си изяснявах нещата. Наистина те обвинявах. Но какво си можела да сториш? Централата вероятно те е програмирала да правиш това, което те искат.

Върна се към тези ужасяващи мигове, наблъскани в паметта му, вклинени един в друг под странни ъгли. Изражението на лицето на Грейс в онзи екстремен момент, в който границата напредваше към „Съдърн Рийч“, претегляйки вероятността изобщо да не й е казал нищо. Да не е бил близо до нея, да не е слагал ръка върху нейната. Само да му се струва, че го е направил.

— Лицето ти, Контрол. Само ако можеше да си видиш физиономията — каза тя, сякаш говореха за реакцията му на парти-изненада. Стената на сградата се превръща в плът. Директорът се връща с вълна от зелена светлина. Тежестта й. Пръстите на лявата му ръка, стиснали фигурката на Чори в джоба на якето. Пусна я, извади ръката си, разтвори пръсти. Вгледа се в белите извити резки с розово по края.

— Какво се случи с хората в научния отдел?

— Решиха да се барикадират в сутерена. Само че мястото се променяше много бързо. Не останах дълго.

Казано съвсем небрежно, прекалено небрежно, предвид че говореше за изчезването на света, който и двамата познаваха. Не останах дълго. Едно изречение, прикриващо плеяда от ужаси. Контрол се съмняваше, че служителите на агенцията са имали избор, затворени зад тази неочаквана стена.

Ами Уитби? Като си спомни обаче последните кадри от заложените камери, реши, че не иска да знае повече за У., поне засега… а може би никога.

— Ами… директорът?

Пак този равен поглед, въпреки новия контекст, въпреки че беше на ръба, трепереща, уморена, изпосталяла. Тази несломима способност да поема отговорност за всичко и да продължава напред.

— Пуснах й куршум в главата. По предварителна заповед. След като определих, че това, което се завръща, е нашественик, двойник, фалшиво копие.

Не можа да продължи или се сети за нещо, което я отклони от разказа, или пък просто се опитваше да се овладее. Какво ли й бе струвало да убие макар и версия на човека, към когото изпитваше такава преданост, когото даже обичаше — това Контрол можеше само да гадае.

След малко той зададе неизбежния въпрос:

— И после какво?

Свиване на рамене, поглед в земята.

— Направих, каквото трябваше. Събрах, каквото можах, взех тези, които пожелаха, и според предварителните заповеди се насочих към фара. Отидох там, където тя ми каза. Направих точно това, което ми каза, и не постигнахме нищо. Нищо не променихме. Значи е грешала, просто е грешала и е нямала план. Никакъв план.

Сурова рана, дълбоки и силни чувства, пропити във всичко, което му каза с такъв спокоен глас. Той се загледа в обувката й. Отдясно лежеше разглобеният гръден кош на кадифена мравка.

— Затова ли не се върна през границата? — попита той. — От чувство на вина?

— Няма връщане назад през границата! — изкрещя тя. — Вече няма врата.

Морска вода пълни дробовете му, блъскат го риби. Отново видението как се дави.

Няма врата. Вече няма.

Само онази на дъното на морето. Може би.

Изгуби се в тази мисъл, а Грейс продължи да говори за гротескни и невъзможни неща.

От прозорците на площадката на разрушения фар светът изглеждаше различно, и не само защото Грейс отново бе тук. Откъм морето бе допълзяла тънка стена от мъгла, която скриваше гледката, и температурата беше паднала. Ако не се вдигнеше, вечерта щеше да им трябва огън. Неясни през мъглата и дърветата: призрачните останки на къщи, стени като разкривени плочи от плът, отпуснати върху друга, още по-гнила плът. Успоредно на морето — път, след него хълмове, покрити с гъста гора от борове и дъбове.

Нямаше врата в границата, която да води у дома.

Грейс беше унищожила двойника на директора.

Беше усетила как границата минава през и край нея.

— Сякаш ме виждаше. Бях гола. Бях смалена. До нищо.

Тя гледаше със свирепа преданост тънката, грижливо изпъната снимка на жената, която бе обичала в света.

Беше се оттеглила под строй с част от служителите на „Съдърн Рийч“, охраната и други във фара според предварителната заповед на директора — неизвестна за него заповед, която изникваше от миналото, за да намери потвърждение. Във фара някои от войниците бяха започнали да се променят, без да могат да го понесат. Някои бяха поели към тунела и повече никой не ги бе видял. Други бяха започнали да говорят за големи сенки, приближаващи откъм морето. Схизма между фракциите, включително спор с граничния командир, влошили положението им.

— Никой от тях не оцеля, поне така мисля. Никой от тях не знаеше как да оцелее.

Но тя продължаваше да говори с недомлъвки за действията си във фара и оттеглянето си на острова.

— Направих, каквото трябваше. Това е в миналото. Помирих се с него. Не спя много.

Объркано. В миналото? Та то току-що се бе случило.

Беше запазил някаква надежда, някаква заблуда за последни съмнения, за закоравяла съпротива, за обща кауза в борбата с врага. Но това се оказа болна фантазия, жалко отрицание. Със „Съдърн Рийч“ беше свършено, дори да се крият в научния отдел още век, да се превърнат в подземни семена на бледи пещерни хора, живеещи в страх, чиито деца слушат предупредителни приказки за света на прецаканата повърхност, който ги чака горе.

— Преминала си експедиционно обучение?

Предположение, но неслучайно, предвид запасите.

— Наричахме го основен пакет за защита. Директорът го измисли за ръководителите на отдели и управлението.

Защото бе ценила високо сигурността им, защото се бе надявала главата на отдела да оцелее след апокалипсиса. Беше готов да се обзаложи, че „основният пакет за защита“ е важал само за Синтия и Грейс. Никога не го бе споделила с него.

— Щом си го планирала, значи има мисия?

— Не си ли личи? — Многозначителна, иронична усмивка. С променен тон, като че си даваше сметка, че Призрачната птица, която бе започнала да се размърдва, може би ги слуша. — Мисията е оцеляване, Джон. Мисията е да продължавам да живея ден след ден. Държа се. Следвам определени протоколи. Внимавам и си трая.

Грейс беше готова да изживее дните си тук. Вече се беше предала на тази парадигма.

Призрачната птица се надигна и се подпря на една ръка. Не изглеждаше уморена. Погледът й беше като оръжие; сякаш вече нямаше нужда от пистолет или нож. Не приличаше на човек, който ще остане доволен, че е бил упоен, така че Контрол й спести тази новина. Респект и страх проличаха в погледа на Грейс, защото вече не беше спяща купчина на пода.

— Какво нападна конвоя? — попита Призрачната птица.

Без „добро утро“, без интерес към това, за което говореха. Какво ли бе чула, докато лежеше там? Какво бе проникнало в замъгления й мозък за фалшивите копия и двойника на директора?

Грейс се засмя мрачно и сви рамене, но не отговори нищо.

Призрачната птица също вдигна рамене, взе едно протеиново блокче, разряза го с ножа си и го погълна. Между хапките:

— Отвратително и развалено. Срещала ли си нещо необичайно на острова?

— Тук всичко е необичайно — отвърна Грейс уморено, сякаш много пъти бе чувала този въпрос.

— Виждала ли си биолога?

Директен въпрос; Контрол напрегнато очакваше отговора.

— Дали съм виждала биолога? — Прехвърли въпроса, оглеждайки го от всички ъгли. — Дали съм виждала биолога?

Закопчалката на кобура защрака по-бързо, а рисунъкът с ножа в земята стана по-сложен. Това охлюв ли беше? Две преплитащи се спирали? Морска звезда или просто звезда?

— Отговори ми, Грейс. — Призрачната птица се надигна и застана пред тях с отпуснати до тялото ръце — спокойната, но съвършено балансирана поза на човек, който очаква проблеми. Ако е преминавал военно обучение.

Светлината през прозореца на площадката потъмня като сянка заради преминаващ облак. Една птица отвън мърмореше или шепнеше в такт с окръжностите, които описваше върхът на ножа. Отдалеч се донесе внушение за нещо звучно, скръбно, може би ехо от камъните на фара. По стената притича гущер. Контрол не знаеше дали да се тревожи за нещата на преден план или за тези на заден. Това беше единственият важен въпрос за Призрачната птица и той не знаеше какво ще направи тя, ако Грейс не отговори.

Грейс погледна към него и каза:

— Ако седна тук да разказвам на това копие — тя посочи към Призрачната птица, — всичко, което съм открила, ще си седим тук, докато адът замръзне.

— Просто отговори на въпроса — процеди Призрачната птица.

— Само преминаваме ли? — попита Контрол. — Трябва ли да продължим?

В определен смисъл всичко се свеждаше до това. Не до въпроса на Призрачната птица, а до настройката на Грейс, до постоянното подозрение, което го изморяваше.

— Знаете ли откога съм на този остров? Питахте ли ме за това?

— Виждала ли си биолога? — настоя Призрачната птица с особено насечено ръмжене.

— Попитайте ме.

Ножът се заби, треперейки, в дървения под на площадката. Ръката върху кобура застина.

Контрол хвърли бърз поглед на Призрачната птица. Да не беше пропуснал нещо важно?

— Откога си на този остров? — попита той.

— От три години. Тук съм от три години.

Навън всичко изглеждаше неподвижно, невъзможно неподвижно. Гущерът замръзна на стената. Контрол замръзна в мислите си. Удовлетворение, което Грейс не можеше да потисне, запечатано в уморените й черти. Задето им бе казала нещо, което не можеха да знаят, не можеха да предвидят.

— Три години — повтори той; прозвуча като молба да го повтори.

— Не ти вярвам — каза Призрачната птица.

Великодушен смях.

— Не ви обвинявам особено. Изобщо не ви обвинявам. Прави сте. Аз сигурно съм някаква смахната кучка, полудяла от самота тук. Която не може да се справи със собственото си положение. Сигурно съм се побъркала. Естествено. Как иначе. Само че това…

Грейс извади няколко листа от раницата си. Крехки, жълтеещи, с ръкописен текст върху тях. Ръждив кламер в ъгълчето.

Тя ги хвърли в краката на Призрачната птица.

— Прочети. Прочети това, преди да си губя времето да ти разказвам други неща. Просто го прочети.

— Какво е това? — попита Контрол. Част от него не искаше да знае. Не му трябваше нова дислокация.

— Последната воля и завещание на биолога — отвърна Грейс.