Прелестни създания

12.IX Счупено стъкло

Нищо.

Беше дълъг, спокоен сън без сънища, първият от много дълго време насам.

Когато се събудих, прозорецът беше затворен. Нямаше кал в леглото ми, нито загадъчни песни на айпода ми. Проверих два пъти. Дори в банята ми миришеше само на обикновен сапун.

Лежах в леглото си, гледах към синия си таван и си мислех за зелени очи и черна коса. За племенницата на стария Рейвънуд. Лена Дюшан, име, ромолящо като дъждец.

Колко далече може да се отнесе едно момче, нали?

Когато Линк се появи, вече го чаках отвън. Метнах се в колата и кецовете ми потънаха в мократа постелка под краката ми, от която се разнасяше ужасна миризма. По-ужасна от обичайната за Бричката, нещо доста трудно да се постигне. Линк поклати укорително глава. Извиних му се още веднъж.

— Съжалявам, човече. Опитах се да я изсуша вчера след училище.

— Все едно. Просто ми направи услуга и се стегни, защото си почнал да изперкваш и скоро всички ще говорят за теб, а не за племенницата на стария Рейвънуд.

За миг си помислих дали да не премълча вчерашната случка, но имах нужда да разкажа на някого.

— Видях я.

— Кого?

— Лена Дюшан.

Линк ме погледна с недоумение.

— Племенницата на стария Рейвънуд.

Докато стигнахме до училищния паркинг, вече бях разказал на Линк цялата история. Е, може би не съвсем цялата. Дори най-добрите приятели си имат своите тайни. Не мога да кажа, че се върза на всичко, но в края на краищата, кой би го направил? В някои моменти аз самият не си вярвах. Но макар да не бе наясно с всички подробности, Линк имаше точна представа за друго нещо. Възможните щети. Докато се вървяхме към момчетата от класа, верният ми приятел се опита да ме успокои.

— Всъщност нищо особено не е станало. Просто си я закарал до тях.

— Нищо особено?! Ама ти слушаш ли ме въобще? Сънувам я от месеци и изведнъж се оказва, че тя е…

Линк ме прекъсна:

— Не си я свалял или нещо такова, нали? Не си влязъл в Къщата на духовете. И дори не си видял… нали се сещаш кого? — Дори не можеше да се насили да каже името му. Едно беше да се мотаеш с красиво момиче независимо от ситуацията. Съвсем друго да имаш нещо общо със стария Рейвънуд.

Поклатих глава.

— Не, но…

— Знам, знам. Оплескал си нещата. Само казвам, че трябва да си траеш, пич. Всичко това не бива да се разчува. Не е нужно никой друг да разбира каквото и да било.

Знаех, че ще бъде трудно. Не знаех, че ще бъде невъзможно.

Докато отварях вратата на кабинета по английски език, все още мислех за всичко — за нея, за това, че всъщност нищо кой знай какво не беше станало. За Лена Дюшан. Може би беше свързано с начина, по който носеше нелепата си верижка с всички тези дрънкулки и как ги докосваше — сякаш всяка една от тях значеше нещо специално за нея. Може би беше начинът, по който носеше тези стари кецове, независимо дали беше облечена с дънки или с рокля, сякаш във всяка една минута можеше да побегне. Или беше свързано с факта, че когато погледнех към нея, се чувствах по-далече от Гатлин от когато и да било. Може би беше това.

Сигурно, когато съм се замислил за тези неща, съм спрял да ходя и някой се блъсна в мен. Само че този път не беше като парен валяк, както обикновено ме връхлита Емили, а по-скоро като цунами. Сблъскахме се, силно. В секундата, в която се докоснахме, лампите на тавана примигнаха и над главите ни се посипа дъжд от искри.

Присвих се, за да ги избегна. Тя не.

— Да не се опитваш да ме убиеш втори път за два дни, Итън? — В стаята настана мъртвешка тишина.

— Какво? — едвам успях да проговоря.

— Казвам, да не се опитваш да ме убиеш отново?

— Не те видях.

— И вчера вечерта така каза.

Вчера вечерта. Две малки думички, които могат завинаги да променят живота ти в „Джаксън“. Въпреки че все още оставаха достатъчно работещи лампи, имах чувството, че двамата сме осветени от силен прожектор и очите на всички са приковани в нас. Усещах, че се изчервявам.

— Съжалявам. Искам да кажа… — измърморих нещо неясно. Звучах като пълен идиот. Тя изглежда се забавляваше, но не спря, а влезе в стаята. Остави чантата си с книги на същия чин, на който сядаше вече цяла седмица, право пред мисис Инглиш. От страната на всевиждащото й „добро око“.

Добре, схванах идеята. Никой не можеше да казва на Лена Дюшан къде да седи или да не седи. Каквото и да си мислех за рода Рейвънуд, това поне не можеше да й се отрече. Настаних се на мястото до нея, точно в средата на Ничията земя. Както правех вече цяла седмица. Само дето този път тя ми говореше и всичко изглеждаше някак по-различно. Не различно в лош смисъл, а някак плашещо различно.

Лена понечи да се усмихне, но се спря. Аз се опитвах да кажа нещо интересно или поне нещо не чак толкова глупаво, колкото напоследък излизаше от устата ми. Но преди да ми хрумне каквото и да било, Емили седна от другата ми страна заедно с верните си дружки, Еден Уестърни и Шарлот Чеиз. Шест реда по-близо от обикновено. Дори това, че бях от страната на „доброто око“, май нямаше да ми помогне днес.

Мисис Инглиш погледна от бюрото си към нас с подозрение.

— Хей, Итън! — Еден се обърна към мен закачливо и ми се усмихна, сякаш бях част от тяхната малка игричка. — Какво става?

Не бях изненадан, че Еден следва Емили по петите като добро кученце. Тя е още едно от хубавите момичета в училище, които не са достатъчно хубави, за да са Савана. Еден е винаги на втора линия — и в отбора на мажоретките, и в живота. Не е нито в основата, нито на върха, трудно е дори да я разположиш някъде точно. Но не спира да се опитва да промени това положение. Нейният номер е, че уж е различна от останалите, макар всъщност изобщо да не е различна. Никой в „Джаксън“ не е различен, освен ако не му е позволено, в премерени дози. Като на Еден.

— Не искахме да си седиш тук сам-самичък. — Шарлот се изкикоти. Ако Еден е на втора линия, Шарлот е на трета. Тя е нещо, което нито една уважаваща себе си главна мажоретка от гимназията „Джаксън“ не би си позволила да бъде — ниска и леко пълничка. Така и не загуби детската си пухкавост и въпреки че постоянно е на изтощителни диети, просто не може да се отърве от последните пет килограма. Вината не е нейна, тя не спира да опитва. По своя си начин. Яде торта и пропуска хляба. Хапва два вида курабийки, но пък не ги залива с шоколадова глазура.

— Може ли тази книга да стане още по-досадна? — Емили дори не погледна към мен, когато проговори. Това си беше спор за територия. Тя може и да ме беше зарязала, но определено не искаше да вижда племенницата на стария Рейвънуд да се навърта около мен. — Сякаш някой иска да чете за град, пълен с откачалки. Имаме си достатъчно такива и тук.

Аби Потър, която обикновено също седи от страната на „доброто око“, зае мястото си до Лена и й се усмихна леко. Лена й отвърна също с усмивка и изглежда щеше да каже нещо, когато Емили хвърли такъв пронизващ поглед на Аби, че стана ясно: прословутото южняшко гостоприемство не важи за Лена. Да пренебрегнеш заповедта на Емили Ашър е чист акт на социално самоубийство. Аби извади тетрадката си и заби демонстративно нос в нея, избягвайки погледа на Лена. Посланието беше разбрано.

Емили се обърна към Лена и с поглед на истински експерт нагло я огледа от неизрусените дълги коси, през бледата, без никакъв тен кожа на лицето, до върховете на небоядисаните в розово нокти на ръцете й. Еден и Шарлот се въртяха на столовете си и гукаха заговорнически с Емили, сякаш Лена не беше точно до тях. Поведението им изразяваше пълно пренебрежение и превъзходство.

Лена отвори парцаливата си тетрадка и започна да пише вътре. Емили извади телефона си и също почна да „пише“. Аз погледнах своята тетрадка и пъхнах любимия си комикс за Сребърния сърфист14 между страниците, а това е доста по-трудно, когато си на първия ред.

— Добре, дами и господа, след като изглежда, че останалите лампи са наред, часът няма да ви се размине за ваше нещастие. Надявам се, че всички сте прочели вчера зададените страници. — Мисис Инглиш пишеше по дъската и звукът, който тебеширът издаваше, беше влудяващ. — Нека да обсъдим социалните конфликти в един типичен малък град.

Все едно някой й беше казал, защото мисис Инглиш нацели абсолютно точно болното ни място. В нашата класна стая имаше повече социални конфликти, отколкото в „типичен малък град“. Емили оглави добре координираната атака.

— Някой знае ли защо Атикус Финч се наема да защити Том Робинсън сред атмосферата на расизъм и дребнавост, която цари в града?

— Обзалагам се, че Лена Рейвънуд ще знае — каза Еден, усмихвайки се невинно на мисис Инглиш. Лена сведе поглед към редовете на тетрадката си, но не каза нищо.

— Млъкни — прошепнах аз, може би малко по-високо, отколкото беше нужно. — Знаеш, че не се казва така.

— Все тая. Нали живее с оня изрод — обади се Шарлот.

— Внимавай, не го дразни. Чух, че те май се мотаели двамата, може би вече са гаджета. — Емили извади тежката батарея.

— Достатъчно. — Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към нас и ние млъкнахме.

Лена се намести на стола си и той проскърца шумно по пода. Аз се наклоних напред, опитвайки се да бъда като стена между нея и групичката на Емили, все едно можех с тялото си да отблъсна злобните им коментари.

Не можеш.

Какво? Изправих се стреснато отново назад. Огледах се наоколо, но никой не ми говореше, всъщност никой в класа не говореше. Погледнах към Лена. Тя беше все още наполовина скрита от страниците на тетрадката си. Супер. Не ми стигаше, че сънувам истински момичета и чувам въображаеми песни. Сега имах и гласове в главата си.

Това, което ставаше с Лена, ме притесняваше. Предполагам, че се чувствах донякъде виновен. Емили и групичката й от идолопоклоннички нямаше да я мразят толкова, ако не се бях намесил.

О, щяха.

Ето пак. Гласът беше толкова тих, че едвам го чувах. Идваше като че ли някъде откъм тила ми.

Еден, Шарлот и Емили продължаваха да пускат гадните си шегички, но Лена дори не мигаше, сякаш докато продължаваше да пише в тетрадката си, успяваше да ги отблъсква от себе си.

— Харпър Ли може би казва, че не можете наистина да разберете някого, ако не се поставите на негово място. Какво мислите за това? Кой ще каже?

Харпър Ли никога не е живяла в Гатлин.

Ахнах и почти подскочих на мястото си. Емили ме погледна, сякаш се бях побъркал.

Лена вдигна ръка, за да отговори.

— Мисля, че трябва да дадеш шанс на хората. Преди директно да минеш към омразата и отричането им. Не си ли съгласна, Емили? — Погледна към нея с усмивка.

— Ти, малък изрод такъв — изсъска тихо Емили.

Нямаш си и най-малка идея.

Вперих очи в Лена. Вече не пишеше в тетрадката, сега дращеше по ръката си. Не ми беше нужно да го видя, знаех какво е. Друго число. 151. Запитах се какво ли означава и защо го пише на ръката си, а не в тетрадката. После сведох глава отново към „Сребърният сърфист“.

— Да поговорим за Бу Радли. Защо смятате, че той оставя подаръци за децата на Финч?

— Ами защото е същият като стария Рейвънуд. Сигурно се опитва да примами децата в къщата си, за да ги убие — прошепна Емили, достатъчно силно, за да я чуе Лена, но не достатъчно, за да стигне до мисис Инглиш. — После ще сложи телата им в катафалката си, ще ги закара някъде далече и ще ги зарови.

Млъкни.

Чух отново гласа в главата си и нещо друго. Някакъв пукащ звук, но много слаб.

— И има такова откачено име — Бу Радли. Откъде са го взели?

— Права си, толкова е зловещо, че никой вече не го използва.

Настръхнах. Знаех, че говореха за стария Рейвънуд, но също така намекваха и за Лена.

— Емили, защо не спреш за малко, а? — опитах се да се намеся.

Тя присви очи и ме прониза със злобен поглед.

— Той е смахнат, куку, изрод… Целият му род са такива и всички го знаем.

Казах да млъкнеш.

Пукането ставаше по-силно и звучеше все повече като стържене. Огледах се. Какъв беше този шум? По-странно беше обаче, че изглежда никой друг не го чуваше — както и гласа.

Лена гледаше право пред себе си, но челюстта й беше стегната. Беше се съсредоточила неестествено в някаква невидима точка на стената, сякаш не виждаше нищо друго, освен нея. Стаята започна да се смалява, да се затваря около първата редица.

Чух как столът на Лена проскърца отново по пода. Тя стана от мястото си и се запъти към шкафа с книги под прозореца, където имаше електронна острилка. Започна да остри молива си, или по-скоро се преструваше, че го прави, сякаш се опитваше да отложи неизбежното — присъдата на журито на мажоретките от гимназията „Джаксън“.

— Името му било Мелхизедек.

Спри.

Продължавах да чувам стърженето.

— Баба ми каза, че това е зло име.

Спри, спри, спри.

— Подхожда му.

СТИГА!

Гласът стана толкова силен, че направо прокънтя в главата ми. Стъргането спря. Изведнъж из въздуха полетяха стъкла и се разпръснаха наоколо. Без видима причина се беше счупил прозорец — онзи прозорец точно срещу нашата редица с чинове, до който стоеше Лена и остреше молива си. Точно до Шарлот, Еден, Емили и мен. Те изпищяха и залегнаха на пода. Тогава осъзнах какъв беше пукащият звук. Електрическо напрежение. Дребни парченца стъкло се силеха върху нас, докато най-накрая прозорецът падна целия в класната стая, сякаш някой го беше бутнал отвън със сила.

Настана пълен хаос. Момичетата пищяха. Всички бяха станали от местата си. Дори аз скочих и се отместих встрани.

— Без паника! Добре ли сте? — попита Мисис Инглиш, опитвайки се да успокои учениците и да възстанови реда.

Погледнах към шкафа с книгите и острилката. Исках да се уверя, че Лена е добре. Не беше. Стоеше до счупения прозорец, заобиколена от натрошени стъкла и изглеждаше уплашена. Лицето й беше по-бледо от обикновено, а очите й още по-големи и по-зелени. Като миналата вечер в дъжда. Но този път бяха различни. Ужасени. Вече нямаше вид на смело момиче, способно да понесе всичко.

Протегна напред едната си ръка. Беше порязана и кървеше. Червени капки падаха по балатума на пода.

Не исках…

Тя ли беше счупила прозореца? Или прозорецът я беше наранил?

— Лена…

Тя се изстреля от стаята, преди да я попитам дали е добре.

— Видяхте ли? Тя счупи прозореца! Ударила го е с нещо, когато отиде до шкафа!

— Ръката й мина право през стъклото! Видях го със собствените си очи!

— Тогава защо не е цялата в кръв?

— На какъв се правиш, на ЦРУ ли? Тя се опита да ни убие.

— Ще се обадя веднага на татко. Тази е луда, също като смахнатия си чичо!

Момичетата бяха като побеснели диви котки, надвикващи се една друга. Опитът на мисис Инглиш за възстановяване на реда беше невъзможна мисия.

— Успокойте се! Няма причина за паника. Стават такива неща. Вероятно причината е в стария прозорец и в силния вятър.

Никой обаче не смяташе, че прозорецът и вятърът са виновни за инцидента. По-скоро им се искаше да вярват, че вината е в племенницата на един старец и в гръмотевичната буря, предизвикана от нея. Зеленоока гръмотевична буря, която току-що се беше развихрила из града. Ураганът Лена.

Едно беше сигурно. Промяната се носеше във въздуха, Гатлин никога не беше ставал свидетел на буря като тази.

А тя вероятно дори не подозираше какви облаци са надвиснали над нея.