Прелестни създания

31.X Хелоуин

Единствените дни, в които Окръжната библиотека на Гатлин не работеше, бяха официалните празници — Денят на благодарността, Коледа, Нова година, Великден. Напълно логично, като се замислиш, това бяха единствените дни, в които беше отворена Окръжната чародейска библиотека на Гатлин. Работното време не беше под контрола на Мариан.

— Ако не ви изнася, оплачете се на властите. Както казах, не аз съм измислила правилата. — Чудех се за кои точно власти говори — за тези, в чийто град бях живял през целия си живот, или за онези, чието съществуване е било крито толкова дълго от мен.

Лена обаче изглеждаше обнадеждена. За първи път тя сякаш повярва, че може и да успее да предотврати това, което смяташе за неизбежно. Мариан не ни даде никакви отговори, но ни предложи сламка, за която да се хванем, след като се оказа, че не можем да разчитаме на двамата най-важни хора в живота ни. Не че бяха отишли някъде, но и Макон, и Ама в момента ни се струваха много, много чужди. Не казах нищо на Лена, но без Ама аз бях загубен. А без Макон, бях сигурен, Лена не може да намери пътя си.

Мариан ни даде нещо — писмата на Итън и Женевиев, които бяха толкова стари и излинели, че направо прозираха, както и всичко, което с майка ми бяха събрали като информация за тях. Купчина стари листове в прашна кафява кутия, облепена отстрани с твърд картон в десен, наподобяващ дърво. Макар че на Лена й харесваше да преповтаря някои изречения — „Дните без теб кървят един след друг, докато накрая времето вече не е нищо повече, освен препятствие, което трябва да преодолеем“, в крайна сметка разполагахме само с една любовна история. Красива, но с много лош, истински черен край. Това беше всичко, което имахме.

Сега ни оставаше само да разберем какво всъщност търсим. Игла в купа сено, или в този случай — в картонена кутия. Затова започнахме да правим единственото нещо, което можехме. Започнахме да четем.

След две седмици с Лена бяхме прекарали повече време в проучване на писмата и другите документи, отколкото бих могъл да допусна, че е възможно. Колкото повече задълбавахме, толкова повече ни се струваше, че четем за самите себе си. Стояхме до късно нощем, опитвайки се да разгадаем мистерията около Итън и Женевиев, смъртния и чародейката, отчаяно търсещи да намерят начин да бъдат заедно независимо от обстоятелствата. В училище самите ние се сблъсквахме с някои проблеми. Все по-трудно ставаше просто да изкарваме тези осем часа дневно един след друг. Всеки ден измисляха нов начин да нервират Лена или мен. А в ден като Хелоуин имаха особено подходящ материал.

Хелоуин по принцип е доста шумен празник в гимназия „Джаксън“. За момчетата всичко, свързано с обличане на костюми, е повод за голяма веселба. А и напрежението от очакването дали ще бъдеш поканен на ежегодния купон на Савана Сноу… Празникът обаче се издига на съвсем друго ниво на напрежение, когато момичето, по което си луд, е вещица, пардон, чародейка.

Нямах представа какво да очаквам от този ден, когато Лена ме взе с колата за училище на няколко къщи разстояние от нас, зад ъгъла, далече от зоркия поглед на Ама.

— Не си маскирана — казах с изненада.

— За какво говориш?

— Мислех, че ще носиш костюм, маска или нещо подобно. — Осъзнах, че звуча като идиот в момента, в който думите излязоха от устата ми.

— О, ти смяташ, че чародейците се преобличат на Хелоуин и летят с метли наоколо? — засмя се тя.

— Не исках да…

— Съжалявам, че те разочаровах. Ние просто се обличаме малко по-официално вкъщи за вечеря, както правим на всички други празници.

— Значи и за вас е празник.

— Това е най-свещената и най-опасната нощ в годината — най-важният от четирите Висши празници. Нашата версия на навечерието на Нова година, краят на старата и началото на новата.

— Какво означава „най-опасната“?

— Баба ми казваше, че това е нощта, когато воалът между този свят и Другия свят, света на духовете, е най-тънък. Това е нощ на мощ и нощ на възпоминания.

— Другият свят? Нещо като отвъдния живот?

— Да, нещо такова. Това е царството на духовете.

— Значи Хелоуин наистина е празник на духове и призраци?

Тя извъртя очи.

— Почитаме чародейците, всички магьосници от миналото, които са били преследвани само защото са били различни. Мъжете и жените, които са били изгорени на кладата, защото са използвали своите способности.

— Да не говориш за процеса срещу вещиците в Салем?

— Предполагам, че така го наричате. Всъщност е имало процеси срещу вещици по цялото източно крайбрежие, не само в Салем. Имало е по целия свят. Вашите учебници споменават почти винаги само онзи в Салем. — Произнесе „вашите“, сякаш беше мръсна дума. И може би днес наистина беше такава.

Минахме покрай „Стоп енд Шоп“. Бу седеше до знака за спиране на ъгъла. Чакаше. Видя катафалката и излая силно след нея.

— Може би трябва да качим това куче и да го повозим. Сигурно е доста уморено след цялото това търчане подир тебе по цял ден и цяла нощ.

Лена погледна в огледалото си за обратно виждане.

— Бу никога няма да се откаже.

Знаех, че е права. Но когато се обърнах да го погледна, ми се стори, че той кимна, все едно нямаше нищо против едно возене.

Забелязах Линк на паркинга. Носеше руса перука и син пуловер с пришита емблема на „Дивите котки“. Дори си беше намерил и помпони. Изглеждаше страшен и малко приличаше на майка си. Баскетболният отбор беше решил тази година да се облече като мажоретките на гимназията. С всичко, което се случваше около мен, това съвсем ми беше избягало от ума. Чакаше ме голям скандал, а и Ърл само търсеше повод да се заяде с мен. Откакто излизах с Лена, имах невероятен успех на игрището. Треньорът ме сложи да играя в центъра вместо Ърл, който не беше особено щастлив от този факт.

Лена ми се закле, че няма никаква магия в подобрената ми игра, поне не и чародейска магия. Веднъж тя дойде на един мач и аз вкарах всяка топка. Проблемът беше, че тя постоянно ми говореше вътре в главата ми и ми задаваше хиляди въпроси за наказателните удари, заслоните и правилото за трите секунди. Оказа се, че никога преди не беше ходила на баскетболен мач. Беше по-лошо, отколкото да заведеш Сестрите на окръжния панаир. След този първи път повече не дойде на нито един мач. Но бях сигурен, че продължава да „слуша“. Чувствах, че е там.

От друга страна, тя може би имаше нещо общо с факта, че тази година мажоретките ни не се справяха добре. Емили не успяваше да се задържи на върха на пирамидата, но не смеех да питам Лена за това.

Днес ми беше трудно сред навалицата да открия съотборниците си, преди да видя отблизо косматите крака и брадясалите им лица. Линк се запъти към нас. Отблизо изглеждаше още по-зле. Беше се опитал да се гримира с розов гланц за устни, сенки и пудра — всичко, както си трябваше. Все придърпваше полата си надолу, а чорапогащникът му постоянно се свличаше.

— Гадняр! — посочи ме обвинително с пръст през редиците коли. — Къде ти е костюмът?

— Съжалявам, човече. Напълно изключих.

— Глупости. Просто не си искал да облечеш тази простотия! Познавам те, Уейт. Хванало те е шубето.

— Кълна, се просто забравих.

Лена му се усмихна.

— Мисля, че изглеждаш страхотно.

— Не знам как търпите всички тези гадости върху лицето си. Ужасно щипе.

Лена направи гримаса. Тя почти никога не носеше грим, нямаше нужда.

— Всъщност не всички изглеждаме така, сякаш след като навършим тринайсет години, автоматично подписваме договор с „Мейбълин“.

Линк нагласи перуката си и пъхна още един чифт чорапи под пуловера си.

— Кажи го на Савана.

Запътихме се към стълбите на входа, а Бу седеше на моравата, близо до пилона със знамето. Почти щях да попитам как е възможно това куче да ни изпревари, но реших, че по-добре да замълча.

Коридорите бяха претъпкани. Май половината училище беше пропуснало първия час. Останалата част от баскетболния отбор се мотаеше пред шкафчето на Линк, също облечени в полички и с перуки. Бяха голям хит, но не и за мен.

— Къде са ти помпоните, Уейт? — изстреля Емъри право в лицето ми. — Какъв ти е проблемът? Пилешките ти крачета не изглеждат добре в къса пола, а?

Шон придърпа пуловера си надолу.

— Обзалагам се, че нито една от мацките не се е съгласила да му заеме полата си. — Няколко момчета се разсмяха.

Емъри метна ръката около врата ми, накланяйки се леко застрашително към мен.

— Какво става, Уейт? Или за тебе вече всеки ден е Хелоуин, откакто движиш с момичето, което живее в Къщата на духовете?

Дръпнах го за пуловера. Един от чорапите в сутиена му падна на пода.

— Наистина ли искаш това, Ем?

Той вдигна рамене.

— Както кажеш. Рано или късно ще се случи, знаеш го.

Линк застана помежду ни.

— Дами, дами. Тук сме да маршируваме и да размахваме помпоните си. А и не искаш да повредиш това хубаво лице, нали, Ем?

Ърл поклати глава и бутна Емъри надолу по коридора. Както обикновено, той не каза нито дума, но познах онзи поглед.

Тръгнеш ли по този път, Уейт, няма връщане назад.

Изглежда, че костюмите на баскетболния отбор бяха хитът в гимназията. Или поне така си мислех, докато не видях мажоретките. Очевидно не само съотборниците ми бяха решили да се маскират групово. С Лена отивахме към часа по английски език, когато ги видяхме.

— Мамка му! — Линк ме бутна по рамото.

— Какво?

Вървяха по коридора в колона. Емили, Савана, Еден и Шарлот, следвани от всички останали момичета от състава на мажоретките. Носеха абсолютно еднакви абсурдно къси черни поли, черни ботуши с остри носове и високи черни шапки на вещици. Но не това беше най-лошото. Черните им перуки бяха с дълги къдрици, а под очите им, отдясно, имаше изрисувани с грим малки черни луни, които не можеха да се сбъркат. Рожденото петно на Лена. За довършване на ефекта носеха метли и се преструваха, че замитат краката на хората по коридорите.

Вещици? На Хелоуин? Колко оригинално.

Стиснах ръката й. Изражението на лицето й не се промени, но усетих как малката й длан потрепери.

Съжалявам, Лена.

О, ако знаеха наистина…

Очаквах сградата да започне да се тресе, прозорците да се пръснат, нещо… Но нищо не се случи. Лена просто стоеше там, но отвътре цялата кипеше. Бъдещото поколение на ДАР се насочи към нас. Реших да ги пресрещна.

— Къде е костюмът ти, Емили? Да не си забравила, че е Хелоуин?

Емили се обърка. После ми се усмихна, самоуверената усмивка на човек, който е доволен от себе си. Може би малко повече, отколкото беше нужно.

— Просто се опитвахме да накараме приятелката ти да се почувства като у дома си — каза Савана, мляскайки звучно с дъвката си.

Лена ме стрелна с поглед.

Итън, спри. Само усложняваш нещата и за себе си.

Не ми пука.

Не мога да го позволя.

Това, което се случва с теб, се случва с мен.

Линк мина покрай нас, придърпвайки чорапогащника си.

— Ей, момичета, мислех, че ще се маскирате като кучки. О, да бе, вие сте си такива всеки ден.

Лена не можа да се въздържи и му се усмихна.

— Затваряй си устата, Уесли Линкълн! Ще кажа на майка ти, че се мотаеш с този изрод, и тя ще те накаже да не излизаш до Коледа.

— Знаеш ли какво е това на лицето й? — ухили се самодоволно Емили, посочвайки първо рожденото петно на Лена, а после и нарисуваната луна на собственото си лице. — Нарича се „знакът на вещицата“.

— Това по интернет ли го прочете? Ти си била по-голяма идиотка, отколкото си мислех — изсмях се аз.

— Ти си идиот. Ти ходиш с нея. — Усетих, че се изчервявам, което беше последното нещо, което исках да стане. Не исках да водя такъв разговор пред цялото училище, да не споменавам, че все още самият аз не знаех дали с Лена „ходим“. Целунахме се веднъж. И винаги бяхме заедно, по един или друг начин. Но тя не ми беше гадже, поне не мислех така за нея, въпреки че май ме беше нарекла така на вечерята у тях. Какво можех да направя? Да я попитам? Може би това беше едно от нещата, за които, ако попиташ, ще получиш отговор „не“. Една част от нея все още не ме допускаше до себе си, част, до която не можех да достигна.

Емили ме ръгна с дръжката на метлата. Можех да кажа, че средновековната идея за „кол в сърцето“ в момента и се струваше много подходяща.

— Емили, защо ти и твоите приятелки не скочите дружно от прозореца? Да пробвате дали ще полетите. Или пък не.

Очите й се присвиха.

— Надявам се, че ще се забавлявате двамата, докато седите сами вкъщи, а цялото училище е на купона на Савана. Това ще е последният празник, който твоята приятелка ще прекара в „Джаксън“.

Емили се завъртя на токовете си и се запъти към шкафчето си заедно със Савана, а техните подгласнички ги последваха като послушни кученца.

Линк си бъбреше отстрани с Лена, опитвайки се да я развесели, което не беше трудно, като се имаше предвид колко нелепо изглеждаше. Както казах, винаги мога да разчитам на Линк.

— Те наистина ме мразят. Това никога няма да спре, нали? — въздъхна Лена.

Линк размаха помпоните си, заподскача наоколо и изпищя като момиче.

— Да, наистина те мразят. Мразят всички, защо да си изключение?

— Щях да се притеснявам повече, ако те харесваха. — Наведох се към нея и поставих небрежно ръка около раменете й, поне се постарах да изглежда небрежно. Тя се извърна и ръката ми остана да виси във въздуха. Супер.

Не тук.

Защо?

Само влошаваш нещата, най-вече за себе си.

О, с нетърпение очаквам наказанието си.

— Я стига с тия лиготии. — Линк ме ръгна с лакът в ребрата. — Ще ме накарате да се чувствам зле — май сега съм единственият в това тъпо даскало, който ще изкара още една година сам, без гадже. Ще закъснеем за английски, а трябва да сваля този чорапогащник. Получавам някакъв обрив.

— Само да си взема книгите от шкафчето — обади се Лена. Косата й започна да се къдри по раменете й. Изпитвах някакво подозрение, но не казах нищо.

Емили, Савана, Шарлот и Еден стояха пред шкафчетата си и се оглеждаха в огледалата, закачени от вътрешните им страни. Шкафчето на Лена беше малко по-надолу по коридора.

— Не им обръщай внимание — казах аз.

Емили търкаше лицето си с кърпички „Клийнекс“. Черната луна на бузата й не се изтриваше, само се размазваше и ставаше по-голяма.

— Шарлот, имаш ли нещо за почистване на грим?

— Да.

Емили размаза с памуче тоалетното мляко по лицето си.

— Не излиза. Савана, нали каза, че ще се махне със сапун и вода?

— Да, маха се.

— Тогава защо не излиза? — Емили затръшна вратата на шкафчето си ядосано.

„Драмата“ привлече вниманието на Линк.

— Какво им става?

— Изглежда, че имат някакви проблеми — каза Лена, без дори да ги погледне.

Савана се опита да изтърка луната от лицето си.

— И моята не изчезва. — Луната се беше размазала по половината й буза. Почна да рови из чантата си. — Моливът ми е в чантата.

Емили извади своята чанта от шкафчето си и също започна да ровичка в нея.

— Забрави. Моят е тук.

— Какво, по дяволите… — Савана извади нещо от чантата си.

— Използвала си перманентен маркер?! — Емили се изсмя.

Савана държеше маркера пред себе си.

— Разбира се, че не. Нямам представа откъде се е появило това нещо!

— Толкова си тъпа. Това няма да излезе до купона довечера!

— Не мога да се разкарвам с тази гадост по лицето си цяла нощ! Ще бъда облечена като гръцка богиня, Афродита. Това напълно ще прецака костюма ми.

— Трябвало е да бъдеш по-внимателна. — Емили се порови още малко в сребристата си чантичка. Накрая не издържа и изсипа съдържанието й на пода пред шкафчето си. Навсякъде се разпиляха червила, гланцове и шишенца с лак. — Тук трябва да е.

— За какво говорите? — попита Шарлот.

— Моливът, който използвах сутринта. Няма го. — Емили вече беше привлякла публика около себе си, учениците се струпаха да видят какво става. Един маркер се изтърколи от чантата на Емили в средата на коридора.

— И ти си използвала маркер!

— Не, естествено! — изпищя Емили и почна да търка още по-силно бузата си. Черната луна обаче ставаше все по-голяма и по-черна като при другите.

— Знам, че моят молив е тук — каза Шарлот и отключи вратата на шкафчето си. Отвори я, погледна вътре и остана известно време така, без да пророни нито дума.

— Както има? — попита Савана.

Шарлот извади ръката си. Държеше маркер.

Линк размаха помпоните си.

— Мажоретките са върхът!

Погледнах към Лена.

Маркер?

На лицето й се появи пакостлива усмивка.

Май каза, че не можеш да контролираш силите си.

Късметът на начинаещия.

До края на деня всички в „Джаксън“ говореха само за мажоретките. Очевидно всяка от тях, която се беше маскирала като вещица — като Лена, беше използвала перманентен маркер, за да нарисува полумесеца на бузата си, а не молив или очна линия. Мажоретки. Подигравките нямаха край.

Всичките се размотаваха из училище и останалия град, пееха в църковния хор викаха и подскачаха на мачовете с черен маркер на лицата си през следващите няколко дни, докато чернилката не падна от само себе си. Мисис Линкълн и мисис Сноу направо откачили, като разбрали за станалото.

Искаше ми се да ги бях видял.

След училище придружих Лена до колата й, което беше само извинение, за да я държа за ръка още малко. Пронизващите като ток удари, които изпитвах, когато я докосвах, не бяха такава пречка, каквато някой би си помислил, че ще бъдат. Независимо как се чувствах, дали изгарях, или се тресях вътрешно, или дори още по-силно — сякаш бях ударен от мълния, трябваше да бъда близо до нея. Беше ми нужно като въздуха, водата или храната. Нямах избор. Това беше по-страшно от цял месец Хелоуин. И направо ме убиваше.

— Какво ще правиш тази вечер? — Докато ми говореше. Лена разсеяно прокара ръка през косата си. Беше се облегнала на капака на катафалката, а аз стоях пред нея.

— Мислех си, че можеш да се отбиеш у нас, да си стоим вкъщи и да отваряме вратата на хлапетиите, които искат лакомства. Можеш да ми помагаш да наблюдаваме моравата пред нас, за да сме сигурни, че никой няма да подпали клада на нея. — Опитвах се да не мисля за останалата част от плана ми, който включваше Лена и аз на дивана, стари филми и липсата на Ама, която щеше да бъде изпратена да си ходи.

— Не мога. Това е Висш празник. Ще ни дойдат на гости роднини от целия свят. Чичо Макон няма да ме пусне да изляза от вкъщи дори за пет минути, да не споменаваме, че наистина е много опасно. Никога не отварям вратата на непознати в нощ с такава мрачна сила.

— Не бях мислил за Хелоуин по такъв начин.

Не и досега.

Когато се прибрах вкъщи, Ама вече се беше приготвила да си тръгне. Вареше пиле на печката и месеше тесто за кексчета. Не купуваше готово, винаги го приготвяше сама — „единственият начин, по който една уважаваща се жена си прави кексчетата“. Надзърнах с подозрение в тенджерата, чудех се дали това ястие ще бъде поднесено на нашата маса или на Великите.

Отмъкнах си една щипка тесто, но Ама ме хвана за ръката.

— К.Р.А.Д.Е.Ц.

Усмихнах й се невинно в отговор.

— Дръж ръцете си далеч от тестото ми, Итън Уейт. Имам хора за хранене.

Явно нямаше да ям пилешко и кексчета тази вечер.

Ама винаги се прибираше вкъщи за Хелоуин. Твърдеше, че това е специална вечер за нейната църква, но майка ми по-рано казваше, че просто е добра нощ за бизнес. Каква по-добра нощ в годината да гледаш на карти от Хелоуин? На Великден или на Свети Валентин такава тълпа не се събира пред домовете на гадателките.

В светлината на скорошните събития обаче се питах дали няма и друга причина. Може би беше и добра нощ за разчитане на пилешки кости върху гробове. Не можех да питам, а и не бях сигурен дали искам да знам. Ама ми липсваше, липсваха ми разговорите с нея, липсваше ми фактът, че вече не мога да й вярвам. Ако тя беше усетила разликата в отношението ми, не го показваше. Може би просто мислеше, че пубертетът е виновен или че пораствам.

— Ще ходиш ли на партито у семейство Сноу?

— Не, тази година ще си остана вкъщи.

Тя повдигна озадачено вежди, но не попита нищо. Вече знаеше защо няма да ходя.

— На каквото си си постлал, на това ще легнеш.

Не отговорих нищо на заяждането й, а и тя май не очакваше отговор.

— Ще приключа след няколко минути. Отваряй на децата, когато идват за бонбони. Баща ти има работа. — Все едно татко щеше да си подаде носа навън, за да се занимава с някакви вресливи дечурлига.

— Да, разбира се.

Пликовете с бонбони бяха в хола. Отворих ги и ги изсипах в голяма стъклена купа. Не можех да си избия от главата думите на Лена. „Нощ с такава мрачна сила.“ Спомних си Ридли, застанала пред колата си пред „Стоп енд Шоп“, съблазнително — сладките й усмивки, краката й… Очевидно разпознаването на силите на Мрака не беше един от явните ми таланти, нито преценката на кого да отварям или да не отварям вратата. Както казах вече, когато момичето, за което не можеш да спреш да мислиш, е магьосница, Хелоуин придобива съвсем нов смисъл. Погледнах към купата с бонбони в ръцете си. После отворих външната врата, оставих я на верандата и се прибрах вътре.

Настаних се на дивана и започнах да гледам „Сиянието“35.

Лена ми липсваше. Оставих мислите си да се реят свободно, защото обикновено това беше начинът да открия къде е, но този път нищо не се получи. Заспах на дивана, надявайки се тя да ме сънува и да се срещнем поне насън.

Стресна ме тропане по вратата. Погледнах часовника си. Беше почти десет часа, прекалено късно за малките деца, които обикаляха по къщите, викайки „Бонбони или пакости!“.

— Ама?

Никакъв отговор. Отново се потропа.

— Ти ли си?

Дневната беше тъмна, само светлината от телевизора проблясваше от време на време. Беше онзи момент във филма, когато изперкалият баща обикаля из хотела с кървавата си брадва, за да заколи семейството си. Определено не беше най-доброто време за отваряне на външната врата, особено в нощ като Хелоуин. Друго потропване.

— Линк?

Изключих телевизора и се огледах за нещо, което да грабна за защита, но наоколо нямаше нищо подходящо. Вдигнах една видеоконзола от купчината видеоигри на пода. Не беше бейзболна бухалка, но все пак японските технологии обикновено са доста солидни. Тежеше поне два килограма. Повдигнах я над главата си и пристъпих към стената, отделяща дневната от антрето. Още една стъпка и повдигнах съвсем малко дантелената завеса, покриваща прозореца на предната врата.

В мрака на неосветената веранда не можех да видя ясно лицето й. Но разпознах стария бежов ван, паркиран на улицата пред къщата ни. „Пустинен пясък“, така определяше цвета му. Беше майката на Линк, с поднос шоколадови сладки в ръце. Все още държах конзолата. Ако Линк ме видеше така, сигурно щеше да ми каже да не я пускам. Той познаваше най-добре лудостите на майка си.

— Един момент, мисис Линкълн. — Запалих лампата на верандата и отключих вратата. Когато обаче се опитах да я отворя, вратата заяде. Проверих ключалката отново — все още беше заключена, макар да бях сигурен, че току-що превъртях ключа.

— Итън?

Отключих отново. Ключалката се превъртя сама обратно, преди дори да вдигна ръката си от дръжката.

— Мисис Линкълн, съжалявам, вратата нещо заяжда.

Натиснах дръжката с цялата си сила, което беше малко трудно, защото се налагаше да жонглирам с конзолата. Нещо падна пред мен на пода. Наведох се да го вдигна. Глава чесън, увита в една от кърпичките на Ама. Трябваше да се досетя, че сигурно е сложила по един такъв амулет на всяка врата и всеки прозорец. Малките традиции на Ама за Хелоуин.

Все още обаче нещо пречеше на вратата да се отвори, точно както онзи ден нещо искаше да отвори вратата на кабинета за мен. Колко още ключалки щяха да се отварят или затварят от само себе си в тази къща? Какво ставаше тук?

Отключих още веднъж и натиснах силно. Вратата се отвори така рязко, че се удари в стената на къщата. Светлината от верандата осветяваше мисис Линкълн в гръб — тъмна фигура на фона на бледото сияние от лампата на верандата. Очертанията на силуета й бяха размити. Тя втренчи поглед в конзолата в ръката ми.

— Видеоигрите ще повредят мозъка ти, Итън.

— Да, госпожо.

— Донесох ти сладки. Като предложение за мир. — Тя протегна подноса към мен. Трябваше да я поканя да влезе. Тук имаше формула за всяка ситуация. Наречете го „маниери“, ако искате. Южняшко гостоприемство. Но бях пробвал това с Ридли и не мина много добре. Поколебах се.

— Какво правите тук, госпожо? Линк не е при мен.

— Разбира се, че не е. Той е на партито у семейство Сноу, където в момента има късмета да се намира всеки достоен представител на гимназия „Джаксън“. Бяха ми нужни доста телефонни разговори, за да му издействам покана, като се има предвид поведението му напоследък.

Все още не разбирах. Познавах мисис Линкълн през целия си живот. Винаги е била странна личност. Заета да цензурира книгите в библиотеката, да уволнява учители от училище, да съсипва репутацията на хората само за един следобед. Напоследък обаче се бе променила. Кръстоносният поход, който поведе срещу Лена, беше различен. Мисис Линкълн бе абсолютно фанатична и непоклатима в убежденията си, но тук имаше нещо повече. Нещо лично.

— Госпожо?

Изглеждаше някак… развълнувана.

— Направих ти сладки. Мислех, че можем да влезем вътре заедно и да си поговорим. Аз не воювам срещу теб, Итън. Не е твоя вината, че това момиче използва сатанинските си сили срещу теб. Би трябвало да си на партито, с приятелите си. С децата, които са част от нашата общност, от този град. — Продължаваше да държи почти пред лицето ми чинията със сладките, прословутите й сладки с двоен шоколадов пълнеж, които винаги свършваха първи на годишната кулинарна разпродажба в Баптистката църква. Бях израснал с тях. — Итън?

— Госпожо?

— Може ли да вляза?

Не помръднах. Ръката ми стисна по-силно конзолата. Гледах сладките, но внезапно спрях да изпитвам глад. Не само тази жена, но дори чинията й и трошичка от сладките й не бяха добре дошли в дома ми. Моята къща, също както „Рейвънуд“, сякаш беше започнала да има собствено мнение. Нито една част от мен и от дома ми не желаеше да допусне мисис Линкълн да влезе вътре.

— Не, госпожо.

— Какво каза, Итън?

— Не. Госпожо.

Очите й се присвиха. Бутна чинията към мен, като че ли щеше да влезе и без разрешението ми, но тя отскочи обратно назад. Все едно между мен и нея имаше невидима стена. Видях чинията да се преобръща и да пада на земята, разбивайки се на десетки парченца керамика и шоколад върху изтривалката ни за крака с надпис „Честит Хелоуин“. Ама щеше да е бясна на сутринта.

Мисис Линкълн отстъпи внимателно назад към стълбите и после изчезна в мрака със стария „Пустинен пясък“.

Итън!

Гласът й ме изтръгна внезапно от съня ми. Сигурно се бях отнесъл. Маратонът на филми на ужасите беше свършил, на екрана на телевизора имаше само размити линии и се чуваше гадно пращене.

Чичо Макон! Итън! Помощ!

Лена пищеше. Някъде. Усещах ужаса в гласа й, а главата ми се пръскаше от такава болка, че за секунда забравих къде се намирам.

Някой да ми помогне, моля!

Външната врата беше отворена, вятърът я блъскаше отново и отново. Звукът отекваше в стените като изстрели.

Ти каза, че ще бъда в безопасност тук!

„Рейвънуд“.

Грабнах ключовете за старото волво и хукнах.

Не помня как съм стигнал до „Рейвънуд“, но на няколко пъти почти излязох от пътя. Не можех да се съсредоточа, изобщо не гледах къде и как карам. Лена я болеше толкова много, а връзката помежду ни беше така силна, че за малко да припадна само от усещанията, които тя ми предаваше.

И писъците.

Писъците не спираха от момента, в който се събудих, до мига, в който натиснах луната на трегера и влетях в имението.

Когато вратата се отвори, видях, че къщата за пореден път се беше преобразила. Днес приличаше на древен замък. Огромни канделабри хвърляха странни сенки върху тълпата от облечени в черни рокли, черни мантии и черни роби гости, които бяха далеч по-многобройни от гостите на семейната среща.

Итън! Побързай! Не издържам повече…

— Лена! — извиках аз. — Макон! Къде е тя?

Той не се виждаше никъде. Не виждах нито едно познато лице, въпреки че предният салон беше претъпкан с гости, непрекъснато преминаващи от една стая в друга като духове на призрачно вечерно парти. Тези хора не бяха оттук, поне не и от последните стотина години. Видях мъже в килт36 и груби келтски наметала, жени в рокли с корсети. Всичко наоколо беше черно, закътано в мрачните сенки на къщата.

Пробих си път през тълпата към това, което приличаше на голямата бална зала. Не откривах никого — нито леля Дел, нито Рийс, нито дори малката Риан. Свещите горяха силно в ъглите на помещението, а един полупрозрачен оркестър от странни музикални инструменти, които свиреха сами, без музиканти, ту изчезваше, ту се появяваше от нищото, докато призрачните двойки се въртяха във вихъра на танца по пода на залата, който сега беше целият от солиден камък. Танцьорите като че ли въобще не ме забелязваха.

Музиката, която звучеше, определено беше необикновена, магическа музика, приличаща сама по себе си на заклинание. Беше предимно музика от струнни инструменти. Различавах цигулката, виолата, челото. Можех почти да видя мрежата, простираща се от един танцьор към друг, начина, по който те се придърпваха взаимно, като че ли имаше определен модел на танц, който следваха, като че ли бяха част от някаква обща хореография.

А аз не бях част от нея.

Итън…

Трябваше да я намеря.

Отново изпитах остра болка. Гласът й вече беше малко по-спокоен. Спънах се и се вкопчих в рамото на най-близкия до мен гост. Само го докоснах, но усетих болката; болката на Лена мина през мен към него. Той залитна и се бутна в съседната танцуваща двойка.

— Макон! — изкрещях аз с пълна сила.

Видях Бу Радли в горната част на стълбището. Сякаш ме чакаше. Кръглите му човешки очи изглеждаха уплашени.

— Бу! Къде е тя? — Той погледна към мен. Разпознах мъглявите, стоманеносиви очи на Макон Рейвънуд; поне можех да се закълна, че ги познах. Бу се обърна и побягна. Последвах го, тичайки по извитите стълби на замъка „Рейвънуд“. Бу ме чакаше горе на площадката, а после — като ме видя, че идвам — се затича към една тъмна стая в края на коридора. Направо ме канеше да тръгна след него.

Излая и две масивни дъбови врати се отвориха със скърцане от само себе си. Бяхме толкова далече от купона, че не чувах нито музиката, нито глъчката от гостите. Все едно се намирахме на съвсем различно място в друго време. Дори замъкът под краката ми се беше променил, камъкът се ронеше, коридорът беше студен и покрит с мъх. Светлината идваше не от свещи, а от факли, закачени за стените.

Знаех какво означава думата „стар“. Гатлин беше стар. Бях израснал сред стари вещи. Но тук имаше нещо напълно различно. Както беше казала Лена, Нова година. Нощ извън времето.

Когато влязох в стаята, бях зашеметен от небето. Нямаше покрив, а открито пространство, като в обсерватория или в оранжерия. Небето над нас беше черно, най-черното небе, което бях виждал. Сякаш бяхме в средата на ужасна буря и все пак в стаята беше абсолютно тихо.

Лена лежеше на голяма каменна маса, свита като зародиш. Беше цялата потна и се гърчеше от болка. Всички бяха застанали в кръг около нея — Макон, леля Дел, Баркли, Рийс, Ларкин, дори и Риан и жена, която не познавах — и се държаха за ръце. Очите им бяха отворени, но като че ли не виждаха нищо около себе си. Дори не забелязваха, че стоя на вратата. Устите им се мърдаха, шепнейки нещо. Когато приближих до Макон, осъзнах, че не говорят на английски език. Бях прекарал достатъчно време с Мариан, за да мога да преценя, че е латински.

Чувах само тихото напяване, шепота. Не можех вече да чуя Лена. Главата ми беше празна. Тя си беше отишла.

Лена! Отговори ми!

Нищо. Тя просто си лежеше там, стенеше тихо, извиваше се бавно, сякаш се опитваше да излезе от кожата си. Продължаваше да се поти, потта й се смесваше със сълзите.

Дел наруши мълчанието. Беше в истерия.

— Макон, направи нещо! Не се получава.

— Опитвам се, Делфин. — Имаше нещо в гласа му, което не бях чувал досега. Страх.

— Не разбирам. Обвързахме това място заедно. Тази къща трябваше да бъде безопасна. — Леля Дел погледна Макон, очаквайки отговор.

— Сбъркали сме. Няма безопасно място за нея — обади се красивата жена на възрастта на баба ми с навити на спирали черни плитки. Носеше няколко наниза с мъниста на врата си, натрупани един върху друг, и сребърен пръстен с орнаменти на палеца. Имаше същия екзотичен външен вид, какъвто притежаваше и Мариан — сякаш беше от много, много далече.

— Не можеш да си сигурна в това, лельо Арелия — прекъсна я Дел и се обърна към Рийс. — Рийс, какво става? Виждаш ли нещо?

Очите на Рийс бяха затворени, по лицето й се стичаха сълзи.

— Нищо не виждам, мамо.

Тялото на Лена се сгърчи отново и тя изпищя — поне отвори уста и изглеждаше така, сякаш пищи, но не издаваше никакъв звук. Не можех да издържам повече.

— Направете нещо! Помогнете й! — извиках аз.

— Какво правиш тук? Махай се! Не е безопасно за теб — предупреди ме Ларкин. Семейството за първи път ме забеляза.

— Съсредоточете се! — Макон звучеше отчаяно. Гласът му се извиси над останалите, по-силно и по-силно, докато накрая вече крещеше.

Кръв от кръвта ми, за теб е тази защита!

Членовете на кръга изпънаха ръцете си, сякаш искаха да му придадат повече сила, но явно не се получаваше. Лена продължаваше да пищи, мълчаливи ужасени писъци. Беше по-лошо, отколкото в сънищата. Беше истинско. И ако те не можеха да го спрат, аз щях да го сторя. Затичах се към нея и минах през ръцете на Рийс и Ларкин.

— Итън, НЕ!

Щом влязох в кръга, го чух. Вой. Зловещ, ужасяващ като воя на вятъра. Или пък беше глас? Не бях сигурен. Макар да бях само на няколко стъпки от масата, на която Лена лежеше, ми се струваше, че е на милиони километри. Нещо се опитваше да ме изтласка назад, нещо по-могъщо от всичко, което бях изпитвал през живота си. По-силно дори от онзи път, когато Ридли се опитваше да изсмуче живота от мен. Отблъснах го с всичко, което успях да открия в себе си.

Идвам. Лена! Дръж се!

Насочих цялото си тяло напред, опитвайки се да я достигна, както правех и в сънищата си. Черната бездна в небето започна да се върти.

Чух гласа й.

Итън. Аз…

Въздухът в средата на кръга се завихри бясно около нас, като водовъртеж. Изви се и се понесе към небето, ако това нещо отгоре можеше да се нарече още небе. Към чернотата. Имаше голяма вълна — като експлозия — която се стовари върху чичо Макон, леля Дел, върху всички останали и върху стените зад тях. В същия миг въртящият се въздух в разкъсания кръг беше изсмукан в черната бездна над главите ни.

И всичко свърши. Замъкът се превърна в обикновена мансарда, с обикновен прозорец, отворен под стрехите. Лена лежеше на пода, плетеница от коси, ръце и крака. Беше в безсъзнание, но дишаше.

Макон се надигна от пода, гледайки ме изненадано, без да проговори. След това отиде до прозореца и го затръшна.

Леля Дел също ме гледаше, сълзите все още се стичаха по лицето й.

— Ако не го бях видяла с очите си…

Приседнах до Лена. Тя не можеше да помръдне, не можеше да пророни нито дума. Но беше жива. Усещах я, пулсът й биеше съвсем слабо. Легнах на пода и допрях главата си до нейната. Само това можех да направя, за да не припадна.

Семейството й бавно започна да се струпва около нас, кръг от хора, облечени в черно, говорещи един през друг.

— Казах ти. Момчето има дарба.

— Не е възможно. Той е смъртен. Не е един от нас.

— Как може смъртен да разкъса Кръга на кръвта? Как може смъртен да отблъсне mentem interficere37, толкова силно проклятие, че е проникнало през заклинанието на обвързване на „Рейвънуд“?

— Не знам, но трябва да има и друго обяснение. — Дел вдигна ръката си над главата си. — „Evinco, contineo, colligo, includo.“38 — Отвори очи. — Къщата е все още обвързана, Макон. Чувствам го. И въпреки това тя успя да стигне до Лена.

— Разбира се, че ще успее. Не можем да й попречим да дойде при детето си.

— Силите на Сарафина нарастват от ден на ден. Рийс успя да я види, когато погледна в очите на Лена. — Гласът на Дел потрепваше.

— Да удари тук, в тази нощ. Просто малка демонстрация.

— Демонстрация на какво, Макон?

— Че може да го направи. Когато си поиска.

Усетих ръка на слепоочието си. Тя ме галеше, движеше се нежно напред-назад по челото ми. Опитах се да слушам, но ръката ме приспиваше. Исках да се сгуша под завивката в леглото си.

— Или че не може. — Отворих за миг очи. Арелия потъркваше слепоочията ми, сякаш бях малко, болно животинче. Струваше ми се, че тя насочваше някакви особени чувства към мен, към това, което беше вътре в мен. Търсеше нещо, ровеше се из ума ми, все едно се оглеждаше за скрито копче или загубен чорап. — Тя е глупачка. И направи огромна грешка. Научихме единственото нещо, което имахме нужда да знаем — каза Арелия.

— Значи си съгласна с Макон? Че момчето притежава сила? — Дел звучеше дори още по-объркано от обикновено.

— Ти беше права преди, Делфин. Трябва да има друго обяснение. Той е смъртен, а всички знаем, че смъртните не могат да притежават сили като нашите. — Тонът на Макон беше много рязък, като че ли се опитваше по-скоро да убеди себе си, отколкото другите.

Но аз самият бях започнал да се чудя дали това не беше вярно. Той беше казал същото на Ама в тресавището — че имам някаква сила. Просто все още не ми звучеше много смислено, дори на мен. Аз не бях един от тях, доколкото поне знаех. Не бях чародеец.

Арелия вдигна поглед към Макон.

— Можеш да обвържеш къщата както искаш, Макон. Но аз съм ти майка и ти казвам, че дори да доведеш всеки Дюшан, всеки Рейвънуд, да направиш Кръга голям, колкото този забравен от Бога окръг, да произнесеш всички vinculo39, които знаеш, няма да има никакъв смисъл. Не къщата я предпазва. Момчето го прави. Не съм виждала нищо подобно. Никой чародеец не може да застане между тях.

— Да, така изглежда. — Макон звучеше ядосано, но не се опита да противоречи на майка си. А аз вече бях прекалено изтощен, за да им обръщам внимание. Дори не повдигнах глава.

Чувах как Арелия шепнеше нещо в ухото ми. Май говореше пак на латински, но думите звучаха различно.

Cruor pectoris mei, tutela tua est!

Кръв от сърцето ми, за теб е тази защита!