Преди Империята

3

Макарън се събуди малко преди разсъмване. Бе доловил движенията на Камила и я видя как се напъхва в костюма си в полутъмната палатка. Измъкна се тихо от спалния чувал и я запита меко:

— Какво има?

— Дъждът е спрял, небето се проясни. Искам да направя някои наблюдения на хоризонта и спектрографски измервания, преди да е паднала мъгла.

— Добре. Имаш ли нужда от помощ?

— Не, Марко ще ми помогне да отнеса уредите.

Щеше да отвори уста да протестира, но вдигна рамене и се шмугна обратно в спалния си чувал. Изобщо не е негова работа. Тя си знае какво да прави и няма нужда от неговата му загриженост. Съвършено ясно му го показа.

Все пак някакво смътно опасение не му позволи да заспи отново. Лежеше в неспокойна полудрямка, чувайки в просъница как шуми събуждащата се гора. Птички се обаждаха по дърветата, някои дрезгаво и кресливо, други меко и напевно. Откъм храсталака долитаха изкряквания и прошумолявания, отдалеч се разнесе нещо подобно на кучешки лай.

В този миг страхотен вой раздра тишината. Вопъл на неописуема човешка агония, остър ужасен писък се изви на два пъти, сниши се в животински стон и потъна в тишината.

Макарън изскочи полуоблечен от палатката, Юън го последва, а другите се струпаха зад тях сънени, смаяни, уплашени. Той изтича натам, откъдето се бе разнесъл викът, и чу Камила да вика за помощ.

Тя бе инсталирала уредите си на едно оголено място близо до билото, но всичко бе съборено, а Марко Сабал се превиваше и стенеше недалеч от тях. Целият беше подут, лицето му бе ужасно подпухнало. Камила си отръскваше бясно дрехите си с ръка в ръкавица. Юън клекна до превиващия се мъж и отсече настойчиво:

— Бързо казвай какво стана!

— Насекоми… — обясни тя и протегна ръце към него.

Върху ръкавицата й беше смачкано нещо дребно, не по-дълго от пет сантиметра, с извита опашка като скорпион и остър шип на челото. Бе обагрено в яркооранжево и зелено.

Юън бе донесъл лекарската си чанта, бързо раздвижи ръце над сърцето на Сабал. Нареди на Хедър, която бе клекнала до него, да разкъса дрехата му. Подпухналото лице на ранения вече почерняваше, ръката му бе невероятно подута. Сабал беше в безсъзнание и стенеше като в делириум.

„Мощна нервнопаралитична отрова“ — помисли Юън. Пулсът се забавя, дишането става все по-плитко. Сега може само да му инжектира силен стимулант и ако потрябва, да му направи изкуствено дишане. Не посмя да му даде нещо против болките, защото почти всички наркотични средства потискаха дишането. Чакаше, затаил дъх, със слушалка, долепена до гърдите на Сабал, докато накъсаният пулс на мъжа стана малко по-равномерен. Той вдигна глава и хвърли кратък поглед към могилката от пръст. Запита Камила дали не е ухапана. За щастие й нямаше нищо, макар че две от отвратителните насекоми бяха полазили и по нейната ръка. Юън помоли всички да се отдалечат от мравуняка, каквото вероятно представляваше купчинката пръст. „Какъв късмет сме имали, че в тъмното не се настанихме да нощуваме отгоре му! Макарън и Камила можеше да го настъпят… Ами ако това нещо е спяло зимен сън!“

Времето се точеше бавно. Сабал задиша по-равномерно и стоновете му отслабнаха, но все още не идваше в съзнание. Огромното червено слънце раздра мъглата и бавно се заиздига над околните върхове.

Юън прати Хедър да донесе останалата медицинска екипировка от палатката. Джуди и Маклауд започнаха да приготвят закуска. Камила стоически изчисляваше по малкото астрономически данни, които бе успяла да събере преди нападението на мравкоскорпионите. Такова име им прикачи временно Маклауд, когато изследва мъртвия екземпляр. Макарън се наведе над лежащия в безсъзнание мъж и младия лекар, коленичил до него.

— Ще оживее ли?

— Не знам. Може би. Никога не съм виждал нещо подобно, преди да лекувам единствения си пациент, ухапан от гърмяща змия. В едно съм сигурен — той няма да ходи никъде нито днес, нито утре.

— Дали да не го пренесем в палатката? — предложи Макарън. — Възможно е тук да има още от тия гадини.

— Според мен сега не бива да го местим. Може би едва след няколко часа.

Макарън гледаше нерешително надолу към лежащия в безсъзнание Марко. Не бива да се бавят… но все пак броят на хората в експедицията е определен абсолютно точно и няма как да пратят някого до кораба за помощ. Накрая изрече на глас:

— Трябва да продължим. Да предположим, че пренесем Марко в палатката. Там ще е в безопасност и ти оставаш с него да го наблюдаваш. Другите могат да си свършат изследователската работа и тук, както навсякъде другаде, да вземат почвени, растителни, животински образци. Но аз трябва да направя всички възможни наблюдения от самия връх. Лейтенант Дел Рей пък да извърши астрономическите си наблюдения от възможно най-високата точка. Ще продължим напред… докъдето стигнем. Ако излезе, че няма как да изкачим върха, няма да се опитваме. Измерваме каквото е възможно да се мери и слизаме.

— Защо да не изчакаме и да видим дали ще може да се придвижим заедно с вас? Не знаем какви опасности има в тукашните гори.

— Не бива да губим време — намеси се нервно Камила. — Колкото по-рано узнаем къде се намираме, толкова по-скоро ще успеем… — и изведнъж млъкна.

— Не знаем нищо — рече Макарън. — Би могло опасностите да са доста по-малки за по-малка група хора, дори за сам човек. Все пак вероятността е едно към едно. Според мен май трябва да направим тъкмо така.

Предложението му бе прието и понеже след два часа Сабал още не даваше признаци, че ще дойде в съзнание, Макарън и другите двама мъже го пренесоха с импровизирана носилка до палатката. Идеята за разделяне на групата не получи всеобщо одобрение, но и никой не я оспори сериозно. Макарън разбра, че вече е станал техен водач и думата му е закон. Когато червеното слънце увисна точно над главите им, вече бяха разпределили багажите. Рафаел и Камила се готвеха да тръгнат с малката аварийна палатка, храна за няколко дни и нейния инструментариум.

Седяха в палатката и наблюдаваха Сабал, който идваше в съзнание. Вече мърдаше и изстенваше, но не даваше признаци за свестяване. На Макарън му беше ужасно тежко да го гледа, но единственото нещо бе да го остави в ръцете на Юън. В края на краищата важното е да съберат първоначални данни за планетата, а Камила да направи измерванията си, за да знаят къде именно в галактиката се намират.

Нещо го глождеше отвътре. Да е забравил… какво ли? Внезапно Хедър Стюарт свали горнището на костюма си и съблече плетения пуловер, който бе облякла под него.

— Камила, той е по-топъл от твоя — каза тя тихо, — моля те, вземи го. Тук снегът е много. А ти ще бъдеш под открито небе само с тая мъничка палатка!

Камила се усмихна и поклати глава.

— И тук ще бъде студено.

Лицето на Хедър беше изнервено и изтощено. Тя прехапа устна и се примоли:

— Моля ти се, Камила. Ако щеш, ме наречи ужасна глупачка. Присмей ми се, че имам предчувствия, но моля те, вземи го!

— И вие ли? — подхвърли суховато Маклауд. — По-добре го вземете, лейтенант. Мислех, че само аз тук имам изострено шесто чувство. Никога не съм се отнасял сериозно към извънсетивното възприятие, но кой знае, на чужда планета точно то може и да ни опази живота. Впрочем какво ще ви струва да вземете още някоя топла дреха?

Макарън разбра, че онова, което не му дава мира, несъмнено е нещо, свързано с времето. И предложи:

— Вземи го, Камила, това е още една топла дреха. Аз ще взема високопланинския анорак на Сабал, той е по-тежък, а ще му оставя моя. Дайте ни още пуловери, ако имате в повече, но си оставете достатъчно дрехи. В случай че завали сняг, вие ще имате по-сигурен подслон от нас, а по височините понякога става страшно студено.

Той изгледа любопитно Хедър и Маклауд. По принцип нямаше вяра на онова, което бе чувал за извънсетивното възприятие. Но щом двама от екипа едновременно са усетили нещо — а и той имаше подобно предчувствие, — значи това са може би подсъзнателни сетивни указания, които хората не могат да възприемат осъзнато. Както и да е, не му беше нужно извънсетивно възприятие, за да предвиди лошо време в планините на някаква непозната планета с невероятно лош климат!

— Вземи всички дрехи, които могат да ни дадат, и още едно одеяло, имаме резервни — нареди той. — И да тръгваме.

Джуди и Хедър опаковаха багажа, а той дръпна Юън настрана.

— Изчакай ни тук поне осем дни, а ние ще даваме сигнали всяка вечер по залез, стига да можем. Няма ли вест или сигнал след осмия ден, се върнете на кораба. Ако ние двамата успеем да се върнем при вас, не казвай нищо на другите, но стане ли нещо с нас, ти поемаш командването.

По лицето на Юън се четеше нерешителност.

— А какво да правя, ако Сабал умре?

— Ще го погребеш — отсече Макарън, — какво друго?

И махна на Камила:

— Да тръгваме, лейтенант.

Потеглиха през поляната, без да се обръщат назад. Макарън наложи стегнат ход — нито много бърз, нито много бавен.

Докато се изкачваха нагоре, пейзажът край тях се променяше. Растителността намаляваше, камъните ставаха все повече, дърветата оредяваха. Наклонът не бе особено голям, но когато наближиха билото, под което беше лагерът им, Макарън реши да спрат, да си починат малко и да хапнат. От мястото, където бяха стигнали, виждаха малкия квадрат на оранжевата палатка като дребна точица сред гъстите дървета.

— Колко вървяхме дотук, Макарън? — попита жената, отмятайки обточената с кожа качулка на палтото си.

— Не мога да определя. Може би шест-седем километра. Около шестстотин метра надморска височина. Главата ли те заболя?

— Малко — излъга тя.

— Това е от промяната в атмосферното налягане, ще свикнеш. Добре е, че се изкачваме постепенно.

— Трудно е за вярване, че снощи сме спали толкова далеч там долу — изрече тя неуверено.

— Оттатък този хребет няма да се вижда. Ако те е страх, това ти е последният шанс. Можеш да слезеш за един-два часа.

— Не ме изкушавай — и тя вдигна рамене.

— Страх ли те е?

— Да. Не съм глупачка. Но няма да се паникьосам, ако това имаш предвид.

Макарън стана и глътна последната хапка.

— Да тръгваме. Внимавай къде стъпваш, над нас има камъни.

За негово учудване тя стъпваше сигурно сред разхвърляните камъни край върха и не се налагаше той да й помага или да й търси пътечки. От гребена виждаха пейзажа под тях и зад тях, долината с лагера им и с дългата просека, другата долина с космическия кораб, макар че дори със силния си бинокъл Макарън улавяше само някакво тъмно петънце, което можеше и да е корабът. По-ясно различаваха оголената полянка, където бяха отсекли няколко дървета, за да разчистят място за лагеруване. Той подаде бинокъла на Камила и изрече:

— Първият белег за човешко пребиваване на тази планета.

— И последният, надявам се — отвърна тя.

Искаше му се да я запита просто и открито дали корабът може да се поправи. Но сега не беше време да мисли за такива неща.

— Сред скалите има поточета. Джуди вече изследва водата. Ще си напълним пак манерките, затова не се ограничавай прекалено.

— Ужасно ми е сухо в гърлото. Това от височината ли е?

— Сигурно. На Земята не бихме могли да стигнем много по-нависоко без кислородни маски, но тук той е в повече. — Макарън погледна за последен път оранжевата палатка под тях, сви бинокъла и го окачи на рамото си. — Е, другият връх ще бъде по-висок. Така че да тръгваме.

Камила разглеждаше някакви дребни оранжеви цветчета, които растяха в скалните пукнатини.

— По-добре не ги пипай. Кой знае, може и да хапят.

Тя се обърна с едно оранжево цветенце в ръка.

— Късно ме предупреждаваш — и се засмя кисело. — Ако ще умра, защото съм откъснала цвете, по-добре да разбера как стоят нещата сега, а не по-късно. Не съм толкова сигурна дали искам да живея на планета, където не бива нищо да пипам. — И добави вече с по-сериозен тон: — Трябва да поемаме известни рискове, Рафи. Но дори в такъв случай нещо, за което не сме си и помисляли, би могло да ни убие. Струва ми се, че можем само да вземем обичайните предпазни мерки, преди да рискуваме.

За пръв път от катастрофата тя се обърна към него с малкото му име и той несъзнателно омекна.

— Права си, наистина си права. С изключение на скафандрите нямаме никаква реална защита, затова не бива да ставаме параноици. Ако бяхме от екипа за първи контакт, щяхме да знаем какви рискове да не поемаме. Според мен обаче можем само да си опитаме късмета. — Стана горещо и той свали най-горния пласт от дрехи. — Чудя се доколко да вярвам на предчувствията на Хедър, че времето ще се развали.

Заспускаха се по другия склон на хребета. По средата на пътя, след като два-три часа търсиха пътека, откриха кристално бистро изворче, бликащо от разцепена скала, и напълниха манерките си. Водата беше свежа и чиста. Макарън предложи да тръгнат по течението на потока. Водата навярно беше избрала най-краткия път.

На смрачаване около снижаващото се слънце се скупчиха тежки облаци. Двамата бяха в долчинка и нямаше как да сигнализират на кораба или на другите в долния лагер. Докато се приготвяха да нощуват в миниатюрната палатка и Макарън стъкваше огън, за да си стоплят нещо за вечеря, заваля ситен дъждец. Той изруга и премести огъня под навеса на палатката, опитвайки се поне малко да го запази от дъжда. Искаше да постопли водата, преди поривите на дъжда да угасят огъня, но накрая се предаде и накисна сухите полуфабрикати в хладка вода.

— Заповядай. Не е вкусно, но се яде… и вероятно е хранително.

Камила направи гримаса, когато опита храната, но за негово облекчение не каза нищо. Пороят плющеше край тях, те се свиха в палатката и закриха плътно отвора й с навеса. Вътре имаше място колкото един човек да легне удобно, а другият можеше едва да седне. Аварийните палатки наистина бяха предвидени само за един човек. Макарън се накани да „похвали“ чудесното им убежище, но погледна посърналото й лице и се въздържа. Измъкна се от дебелия анорак и се ограничи да подметне, развивайки спалния си чувал:

— Надявам се да не страдаш от клаустрофобия.

— От седемнайсетгодишна съм корабен офицер. Щяха ли да ме вземат, ако имах клаустрофобия?

Той си представи усмивката й в тъмното.

— Разбира се, че не.

Нямаше какво да си кажат след тези думи. Изведнъж в тъмнината прозвуча гласът й:

— Как ли е Марко?

Но Макарън не можеше да й отговори, а и сега нямаше защо да мислят колко по-леко щеше да е изкачването с опита на Марко Сабал от високите Хималаи. Преди да заспи, той успя да попита:

— Ще искаш ли да правиш някакви наблюдения на звездите преди разсъмване?

— Не. Ще почакам, докато стигнем върха. Ако успеем.

Дишането й утихна в леки въздишки и той разбра, че е заспала. Полежа още малко буден, питайки се какво ли им предстои. Вън дъждът шибаше клоните на дърветата. Чуваше се някакво пъхтене, което можеше да бъде или вятърът, или някое животно в храсталака. Сънят му бе лек, беше нащрек, за да долови неочаквани звуци. Камила извика един-два пъти насън и той се събуди, озърна се и се ослуша. Да не я е хванала височинната болест? Колкото и кислород да имаше във въздуха, върховете бяха доста високи, а и те непрекъснато се изкачваха още по-нависоко. Е, или ще се аклиматизира, или не. За миг, точно преди да заспи, Макарън си помисли, че това е страхотен сюжет за сапунена опера. Мъж насаме с красива жена на чужда планета, пълна с опасности. Съзнаваше, че я желае — по дяволите, все пак е мъж! — но при сегашните обстоятелства сексът беше последното, което би му дошло на ума. „Може би съм прекалено цивилизован.“ И като продължаваше да мисли, заспа, изтощен от катеренето през деня.

Следващите три дни минаха като първия, с изключение на това, че на третата вечер по залез слънце стигнаха до дефиле, а вечерният дъжд още не бе започнал. Камила инсталира телескопа и направи някои наблюдения. А той не можа да се сдържи и докато разпъваше палатката в тъмното, запита:

— Провървя ли ти? Къде сме, разбра ли се вече?

— Не съм сигурна. Зная, че това слънце не е отбелязано на звездните карти, а единствените съзвездия, които мога да привържа към центъра на координатната система, са изместени наляво. Подозирам, че се намираме извън Спиралния ръкав на галактиката, като се има предвид колко малко звезди има тук в сравнение дори със Земята, да не говорим пък за небето над колонизирана планета, близо до центъра на галактиката! Доста далеч сме от мястото, накъдето се бяхме насочили!

Гласът й бе дрезгав и изтощен и когато той се приближи до нея в тъмното, успя да различи сълзи по бузите й.

Усети болезнена нужда да я утеши.

— Е, поне когато пак потеглим, ще сме открили нова планета, годна за обитаване. Може би дори ще ти се падне част от хонорара за откриването й.

— Но това е толкова далеч… — Гласът й пресекна. — Можем ли да пратим сигнал до кораба?

— Поне ще опитаме. Сега сме най-малко две хиляди и петстотин метра над тяхното равнище, може би сме в зоната на видимостта им. Ето, вземи бинокъла, виж дали ще откриеш някаква светлинка. Но има вероятност да са зад някой хълм.

Обгърна я с ръка, докато закрепваше бинокъла. Тя не се отдръпна. Само запита:

— Имаш ли ориентирите на кораба?

Даде й ги и тя завъртя леко винта на бинокъла, като държеше компаса в ръка.

— Виждам светлина… не, по-скоро светкавица. О, какво значение има? — Нетърпеливо отмести бинокъла. Той я усети как трепери. — На тебе ти харесват тези открити пространства, нали?

— Ами да — отговори той, без да бърза. — Винаги съм обичал планините. Ти не ги ли обичаш?

Тя поклати глава в тъмното. Над тях бледовиолетовата светлина на една от четирите малки луни сякаш трепкаше в мрака. Камила прошепна:

— Не. Плашат ме.

— Плашат те?!

— Още откакто ме взеха да летя, на петнайсет години, съм била или на спътници, или на тренировъчни кораби. Там… — гласът й трепна — хващаш нещо като… агорафобия.

— И тръгна по свое желание насам? — изрече Макарън, но Камила погрешно взе учудването и възхищението му за критика.

— Че кой друг би се справил? — отсече троснато тя, обърна се и влезе в малката палатка.

След като изгълтаха храната си — този път гореща, защото нямаше дъжд, който да угаси огъня, — Макарън лежа дълго време буден. Девойката вече беше заспала. Обикновено през нощта се чуваха само звукът на дъжда и трясъкът на клоните, но тази нощ гората като че оживяваше с непознати звуци и шумове. Сякаш в рядката безснежна нощ целият непознат живот в нея се бе събудил. По едно време се разнесе далечен вой. Той му прозвуча като записа, който някога бе слушал на Земята, на гласа на изчезнал вече горски вълк. Друг път дочу почти котешко мъркане, ниско и хрипливо, после изплашения вик на някакво животно и след това тишина. Около полунощ се изви пронизителен зловещ вик, дълъг вопъл, който го смрази до кости. Така ужасно приличаше на вика, който бе надал Марко при нападението на мравкоскорпионите, че Макарън скочи, внезапно разбуден. Но когато Камила, стресната от движенията му, се надигна изплашена, той разбра, че никакво човешко същество не е могло да издаде този вик. Това беше писък, който се извиваше все по-високо и стигаше дори до ултразвук. Струваше му се, че го чува дълго след като бе престанал да звучи.

— Какво е това? — прошепна Камила разтреперана.

— Господ знае. Някаква птица или животно, предполагам.

Мълчаливо се заслушаха в раздиращия ухото писък. Тя се примъкна по-близо до него и прошепна:

— Някой сякаш агонизира.

— Много развинтено въображение имаш. Може това да му е нормалният глас, откъде да знаем.

— Никакво същество не може да има такъв нормален глас!

— Как да сме сигурни?

— Как може да си толкова недоверчив! О-о… — завърши тя, когато отново се разнесе протяжният писък. — Смразява ме до мозъка на костите!

— Може би с тоя звук парализира плячката си — предположи Макарън. — И мен ме плаши, по дяволите! Ако бяхме на Земята — моят род е от Ирландия, — щях да си помисля, че някое банши3 от клана Арън е дошло да ме отнесе.

— Трябва да го кръстим банши, когато разберем какво е — каза Камила, но не се засмя.

Смразяващият звук отново се разнесе и тя отчаяно притисна ръце до ушите си, крещейки:

— Престани! Престани!

Макарън я зашлеви по бузата:

— Ти престани, по дяволите! Това нещо може да ловува навън и да е достатъчно голямо, за да ни изяде и двамата заедно с палатката! Трябва да пазим тишина и да се спотаим, докато отмине!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — измърмори Камила и млъкна, когато отново писна пронизителният глас на баншито. Тя допълзя плътно до него в тясната палатка и изрече едва чуто:

— Може ли… да ме хванеш за ръка?

Рафаел потърси пръстите й в тъмното. Бяха студени и вцепенени и той започна леко да ги разтрива. Тя се облегна на него, а той се наведе и леко я целуна по слепоочието.

— Не се плаши. Палатката е пластмасова и се съмнявам дали вкусната ни миризма прониква навън. Да се надяваме, че това нещо, това банши, ако щеш, скоро ще си намери храна и ще млъкне.

Писъкът отново се изви, този път по-продължителен и не така ужасно смразяващ. Усети как девойката трепери до него и се опита да я успокои, като привлече главата й на рамото си.

— По-добре да поспиш — изрече той нежно.

— Благодаря, Рафи — долетя шепотът й.

След като усети по равномерното дишане, че е заспала, се наведе над нея и леко я целуна. Ужасно неподходящ момент за такива щуротии, си каза, ядосан от собствената си реакция. Тук са по работа и няма място за нищо лично. Или поне не би трябвало да има. Но все пак мина много време, преди да заспи.

Сутринта излязоха от палатката в един преобразен свят. Небето беше ясно, нямаше никакви облаци или мъгла. Жилавата белезникава трева под краката им внезапно се бе изпъстрила с бързо напъпващи и разцъфващи ярки цветя. Макар да не бе биолог, Макарън бе виждал подобно нещо в пустините и в други лишени от растителност райони. Знаеше, че местности със суров климат често пъти развиват такива форми на живот, които се възползват и от най-малките, дори най-краткотрайни благоприятни промени на температурата или влажността. Камила бе очарована от многоцветните нискостъблени цветя и приличните на пчели същества, които бръмчаха сред тях, но внимаваше да не ги уплаши.

Макарън се вглеждаше в далечината. Отвъд една по-тясна долина, през която се виеше тъничък ручей, се издигаха последните склонове на високия връх, към който се бяха запътили.

— С малко късмет можем да стигнем върха до довечера, а утре сутринта, по-точно на обяд, ще направим наблюденията и измерванията. Знаеш теорията — триангулираш разстоянието между нас и кораба, изчисляваш ъгъла на сянката и ще разберем колко голяма е планетата. Архимед, или който и да беше там, го е изчислил за Земята хиляди години преди някой да се сети да изобрети висшата математика. И ако довечера не вали, ще разгледаме по-ясно наоколо от високото.

Тя се усмихна:

— Не е ли невероятно какво може да направи такава малка промяна на времето? Още много ли ще се катерим?

— Не мисля. Оттук изглежда, че трябва да вървим право нагоре по склона. Очевидно на тая планета дърветата растат на по-голяма надморска височина. Под върха скалите са оголени и няма никакви дървета, но само на стотина-двеста метра по-надолу има растителност. Още не сме стигнали линията на вечния сняг.

Напук на всичко по високите склонове Макарън си възвърна ентусиазма. Да, може би е странен свят, но все пак планината е под него, предизвикателството на катеренето… Беше лесно изкачване, без скали или ледопади, това му даваше възможност да се наслаждава на планинския пейзаж, на чистия въздух. Само присъствието на Камила и страхът й от големите височини го свързваше с действителността. Мислеше, че ще му е неприятно да помага на тази неопитна девойка по лесните повърхности, които той самият можеше да изкачи на един крак, да я изчаква да намери къде да закрепи крака си на някой скалист наклон. Но вместо това разбра с изненада, че се чувства свързан със страха й, с това, че тя постепенно покорява всяка нова височина. Той спря на няколко метра под върха.

— Хайде. Тук можем да прокараме идеална линия за наблюдение, а там има равно място за уредите. Ще изчакаме тук зенита.

Очакваше тя веднага да въздъхне облекчено, но вместо това Камила го погледна малко плахо и изрече:

— Мислех, че искаш да изкачиш върха, Рафи. Върви, ако искаш, нямам нищо против.

Той се накани да й се развика, че хич няма да му е забавно да влачи нагоре една уплашена любителка катерачка, но усети, че вече не му се иска. Свали багажа от гърба си, усмихна й се и докосна ръката й:

— Това може да почака, Камила, не сме тръгнали на екскурзия. Тук е най-доброто място, откъдето да направим наблюденията. Нагласи ли хронометъра, за да хванем точното време?

Седнаха един до друг на склона и загледаха горите и хълмовете, пръснати под тях. „Красиво — помисли той, — свят, който да обичаш и в който да живееш.“

Попита лениво:

— Мислиш ли, че колонията Коронида е толкова красива?

— Откъде да знам? Никога не съм била там. Както и да е, не знам много за планетите. Не съм виждала слънце с такъв цвят, а сенките… — тя замълча, взирайки се надолу към зелените и тъмновиолетови сенки в долините.

— Няма да е трудно човек да свикне с небе с такъв цвят — отбеляза Макарън и отново замълча.

Не след дълго скъсяващите се сенки отбелязаха приближаването към меридиана. След всички приготовления завършекът бе странно лишен от вълнение — да разгъваш трийсетметровия алуминиев прът и да мериш сенките с точност до милиметър. Когато свършиха и той започна да прибира пръта, каза малко кисело:

— Изминахме над шейсет километра, изкачихме към пет хиляди метра надморска височина само заради две минути измервания.

Камила вдигна рамене.

— И кой знае колко светлинни години, докато стигнем дотук. Така е с науката, Рафи.

— Сега нямаме какво да правим, освен да чакаме нощта, за да си направиш наблюденията.

Рафи сгъна пръта и седна сред камъните, наслаждавайки се на оскъдната слънчева топлина. Камила продължаваше да шета из малкия им лагер. После дойде и седна до него. Той я запита:

— Наистина ли мислиш, че можеш да нанесеш на картата разположението на тази планета, Камила?

— Надявам се. Ще се опитам да наблюдавам познатите променливи цефеиди, ще регистрирам наблюденията за известен период и ако успея да намеря поне три, които с абсолютна сигурност да идентифицирам, мога да изчисля къде сме спрямо централния куп на галактиката.

— Да се молим за още няколко ясни нощи — каза Рафи и млъкна.

След известно време, като го гледаше как изучава скалите на около трийсет метра нагоре, тя се обади:

— Хайде, Рафи, знам, че искаш да се качиш. Върви, нямам нищо против.

— Нямаш ли? Нямаш нищо против да почакаш тук?

— Кой е казал, че ще чакам тук? Мисля, че мога да се справя. И… май съм любопитна колкото теб — тя се засмя — да видя какво има оттатък!

Той скочи от мястото си.

— Можем да оставим тук всичко с изключение на манерките. Катеренето наистина е лесно, то няма и да е катерене, само ще попълзим малко нагоре.

Рафаел почувства облекчение, зарадва се, че тя внезапно започна да споделя настроението му. Тръгна напред, търсейки най-лекия път, като й показваше къде да стъпи. Здравият разум му подсказваше, че това изкачване, предизвикано само от любопитството да видят какво има оттатък и нямащо нищо общо с мисията им, е до голяма степен неразумно — ами ако някой от тях си счупеше глезена? — но не можа да се въздържи. Най-накрая преодоляха последните няколко метра и застанаха на самия връх. Камила възкликна, изненадана и смаяна. Хребетът, на който стояха, досега бе закривал същинската част от планината отвъд. Огромната планинска верига се простираше сякаш до самия хоризонт, обвита във вечен сняг, гигантска, нащърбена, цялата в заледени хребети и върхове, под които лениво пълзяха бледи облаци.

Рафи подсвирна.

— Боже Господи, че Хималаите пред това са като хълмчета!

— Сякаш няма край! Сигурно не сме я виждали, защото въздухът не е бил ясен заради дъжда и мъглата, обаче… — Камила учудено поклати глава. — Като стена около света!

— Това обяснява едно друго нещо — изрече, без да бърза, Рафи. — Капризите на времето. Въздухът се движи над тия непрекъсващи ледници и нищо чудно, че винаги вали дъжд и сняг, има мъгла… абе всички тия работи! И ако наистина планините са толкова високи, колкото изглеждат — не мога да определя до какво разстояние се виждат, но може да е и на стотици километри при ясен ден, — това също обяснява наклона на оста на този свят. На Земята наричат Хималаите трети полюс. А това е истински трети полюс! Във всеки случай трета ледена шапка.

— Аз по-скоро бих гледала другаде — заяви Камила и се обърна към безкрайните гънки на зелено-виолетовите долини и гори. — Предпочитам моите планети с дървета и цветя… и слънчева светлина, дори да е с цвета на кръвта.

— Да се надяваме довечера да се покажат няколко звезди… и няколко луни.