Преди Империята

12

Макарън седеше до спящата Камила и мислеше за разговора, който току-що проведоха с Юън Рос. След като му разказа за Камила, Юън го попита още нещо:

— Спомняш ли си да си правил секс с други по време на вятъра? Не любопитствам само защото си нямам друга работа, повярвай ми. Някои жени и мъже просто не могат да си спомнят или изреждат поне пет-шест имена. Като сравним спомените на всички, можем да изключим някои възможности. Необходимо е за генетичните регистри, за по-късно. Например ако някоя жена обяви трима мъже като евентуално отговорни за забременяването й, трябва само да направим кръвна проба на тримата мъже и ще установим приблизително кой е истинският баща.

— Само с Камила — каза Макарън.

Юън се ухили:

— Ти поне си последователен. Надявам се, че можеш да накараш това момиче да стане малко по-разумно.

— Някак ми е трудно да си представя Камила като майка — изрече бавно Макарън, чувствайки се като изменник.

Юън вдигна рамене.

— Има ли значение? Ще разполагаме с достатъчно жени, които или ще искат да имат деца, а няма да могат, или не ще доизносват бременността си, или децата им ще умират при раждане. Ако тя не иска детето, след като го роди, няма да има недостиг от приемни майки!

Докато наблюдаваше упоената девойка, у Рафаел Макарън се надигна някакво негодувание. Любовта между тях, дори и в най-хубавите моменти, се бе зародила от враждебността, непрекъснато се колебаеше между отблъскване и желание, а сега гневът излезе от контрол. „Разглезена кучка такава — помисли той — цял живот е правила каквото си поиска, а сега, когато за пръв път трябва да се съобразява с нещо друго освен със собствените си капризи, вдига врява. Дяволите да я вземат!“

Яростта на гневните му мисли като че ли проби изтъняващата пелена на наркозата и сините очи на Камила, засенчени от тежки тъмни ресници, примигнаха и се отвориха. Тя огледа в мигновена почуда полупрозрачните стени на болничната палатка и Макарън, седнал до леглото й.

— Рафи?

Болезнена гримаса пробяга по лицето й, а той помисли: „Поне не ме нарича вече Макарън.“

Той промълви толкова ласкаво, колкото можеше:

— Съжалявам, че не се чувстваш добре, любов моя. Помолиха ме да дойда и да поседя при теб.

Лицето й се изопна с връщането на спомена. Той усещаше гнева и нещастието й, беше като болка вътре в него и угаси собственото му негодувание, сякаш врътна електрически ключ.

— Наистина съжалявам, Камила, знам, че не си искала това. Мрази ме, ако трябва да мразиш някого. По моя вина е, не постъпих никак разумно.

Нежността му, желанието му да поеме цялата вина я обезоръжиха.

— Не, Рафи — каза тя с болка, — не е честно спрямо теб. Когато се случи това, аз го исках толкова, колкото и ти, така че няма защо да се обвиняваш. Работата е там, че всички сме отвикнали да свързваме бременността със секса, сега имаме цивилизовано отношение към тия неща. И наистина не се е предполагало някой от нас да знае, че обикновените контрацептиви няма да действат.

Рафи докосна ръката й.

— Добре, значи вината е споделена. Но защо не се опиташ да си спомниш как се чувстваше по време на вятъра? Тогава бяхме толкова щастливи.

— Тогава не бях с всичкия си. И ти не беше.

Дълбоката горчивина в гласа й го накара да се свие от болка не само за себе си, а и за нея. Тя се опита да освободи ръката си, но той задържа тънките й пръсти.

— Сега съм с всичкия си… поне така смятам… и пак те обичам, Камила. Нямам думи да изразя колко много те обичам.

— По-скоро бих помислила, че ме мразиш.

— Не мога да те мразя. Мъчно ми е, че не искаш това дете — добави той, — и ако бяхме на Земята, сигурно щях да приема, че имаш право да избереш… да не го родиш, щом не искаш. Но и тогава щеше да ми е мъчно и не очаквай да не съжалявам, че то може би няма да има шанс да се роди.

— Значи се радваш, че ще бъда принудена да го износя, така ли? — озъби се тя разярена.

— Как мога да се радвам за нещо, което ти причинява толкова мъка? — изрече отчаян Макарън. — Мислиш ли, че ми е приятно да те виждам нещастна? Това ме разкъсва, убива ме. Но ти си бременна, лошо ти е и ако ще се почувстваш по-добре да ти го кажа… Аз те обичам и не мога да направя нищо друго, освен да те слушам и да ти говоря неща, които ще ти помогнат. Само искам да се почувстваш малко по-щастлива и да не съм толкова безпомощен.

Камила усещаше смущението и тревогата му така, сякаш тя ги изпитваше, а това, че той толкова държеше на случката, която тя свързваше само с ветровете, прогони гнева и самосъжалението й. Тя се изправи бавно в леглото и хвана ръката му.

— Ти не си виновен, Рафи — изрече тя нежно, — и ако ти е толкова мъчно, че постъпвам така, ще се помъча да направя всичко, което зависи от мен. Не мога да се преструвам, че искам дете, но ако трябва да имам… и както изглежда, е точно така… радвам се, че е от теб, а не от някой друг. — Камила се усмихна едва-едва и добави: — Предполагам, че както се развиха събитията тогава, можеше да бъде който и да е, но се радвам, че беше ти.

Рафаел Макарън отначало осъзна, че не може и дума да продума, после разбра, че не е необходимо. Наведе се и целуна ръката й.

— Ще направя всичко, за да ти бъде по-лесно — обеща той. — Бих искал да мога да направя повече.

Когато главният инженер Лорънс Патрик и капитан Лестър отидоха на консултация с представителството на колонията, Мори вече бе разпределил задачите за повечето колонисти.

— Знаеш ли, Мори — каза Патрик, — много преди да стана експерт по двигатели М-АМ, бях специалист по малки всъдеходи. На кораба има достатъчно годен метал, за да се направят няколко, може да се захранват с малки конвертирани двигатели. Много ще помогнат за откриване и картографиране на ресурсите на тази планета, а аз се наемам да ги построя. Кога ще мога да се заема?

— Съжалявам, Патрик — отговори Мори, — няма да е докато сме живи и аз, и ти.

— Не разбирам. Това няма ли да помогне за изследването и увеличаването на ползата от ресурсите? Да не би да искаш да изградиш възможно най-дивашката и варварска среда? — попита сърдито Патрик. — Бог да ни е на помощ, да не би Експедиционният корпус да се е превърнал в гнездо на антитехнократи и неоруралисти?

Мори невъзмутимо поклати глава.

— Напротив. Първата ми колониална мисия беше на планета, където създадох високотехнологична цивилизация, базираща се на максималното използване на електричеството, и много се гордея с това… На практика възнамерявам — или поради катастрофата е по-точно да кажа възнамерявах — да се върна и да се оттегля там до края на дните си. Пращането ми на колонията Коронида означаваше, че създавам технологични цивилизации. Но както стоят сега нещата…

— Все още е възможно — намеси се капитан Лестър. — Можем да предадем технологичното наследство на децата и внуците си. Мори, някой ден, дори да сме заточени тук доживот, внуците ни ще се върнат. Не познаваш ли историята? От изобретяването на парахода до кацането на човека на Луната са минали по-малко от двеста години. Оттогава до изнамирането на двигателите М-АМ, с които кацнахме на Алфа от съзвездието Кентавър — по-малко от сто. Може би всички ще умрем на това забравено от Бога парче скала и сигурно ще умрем. Но ще успеем да запазим технологията си дотолкова, че внуците ни да се върнат в потока на човешката цивилизация, няма да умрем за нищо.

Мори го изгледа с дълбоко съжаление.

— Възможно ли е все още да не разбираш? Нека ти го обясня подробно, капитане, и на теб, Патрик. Тази планета няма да понесе никаква напреднала технология. Ядрото й не се състои от никел и желязо, преобладаващите метали тук са полупроводници с ниска плътност, затова гравитацията е толкова слаба. Доколкото мога да установя без сложна апаратура, скалите се състоят от голямо количество силикати, но металното им съдържание е ниско. Металите по принцип тук са редки… ужасно редки. Планетата, за която ви споменах — с огромната експлоатация на електрическата сила, имаше големи залежи от гориво и многобройни планински ручеи за добиване на енергия… и много здрава екологична система. А тази планета, както изглежда, е почти неподходяща за земеделие, поне тук наоколо. Само горското покритие я пази от масивна ерозия, така че трябва да сечем дърветата много внимателно и да пазим гората като основа на живота ни. Поради всичко това просто няма как да отделим достатъчно работници, за да изработим всъдеходите, за които говориш, да ги обслужваме и поддържаме или да построим пътища за тях. Мога да ти представя точни цифри и схеми, стига да желаеш, но с две думи, ако държиш на механизирана технология, ти подписваш смъртната присъда ако не на всички ни, поне на внуците ни. Можем да оцелеем до три поколения, защото при нашата малка численост сме в състояние само да се придвижим до друга част на планетата, когато изгорим поредния регион. И толкова.

— Струва ли си да оцеляваме — изрече неизмеримо горчиво Патрик — или да имаме внуци, ако ще живеят така?

Мори повдигна рамене.

— Не мога да те карам да имаш внуци — заяви той. — Но съм отговорен за онези, които вече са на път. Пък и за колониите без напреднала технология се чака също толкова дълго, колкото и за такива, където нашироко се използва електричество. Ние не ще се крепим на хора като теб — съжалявам, че го казвам, но ти си ни малко в тежест. Необходими на този свят са хората от новохебридската комуна и ми се струва, че ако изобщо оцелеем, то ще е тяхно дело.

— Добре — заключи капитан Лестър, — струва ми се, че това обяснява нещата. — Той се позамисли. — Та какво да очаквам, Мори?

Мори хвърли поглед на записките си и рече:

— В индивидуалния ти регистър пише, че в академията си обичал да правиш музикални инструменти. Това не е от нещата с първостепенно значение, но през зимата можем да отделим хора за подобни занимания. Впрочем, да имаш понятие от стъкларство, фелдшерство, хранене или преподаване в основно училище?

— Постъпих на служба като медик — обяви изненадващо Патрик, — преди да се запиша в офицерския корпус.

— Значи иди поговори с доктор Ди Астуриен в болницата. Засега ще те запиша като санитар, ще работиш и по график заедно с всички годни мъже в строителната програма. Един инженер може да се справи със строежи и проектиране. А ти, капитане…

— Идиотско е да ме наричаш капитан — прекъсна раздразнен Лестър. — Капитан на какво, за Бога?

— Тогава Хари — съгласи се Мори с кисела усмивчица. — Според мен титлите и другите глупотевини ще изчезнат от само себе си през идните три-четири години, но нямам намерение да лишавам някого от тях, ако държи на това.

— Добре, да кажем, че моята съм я отписал — рече Лестър. — Ще ме пратиш да копая в градината ли? След като вече не съм космически капитан, ставам само за това.

— Не — отсече Мори. — Ще ми трябва всичко, което те е направило капитан… може би лидерството.

— Да създам закон срещу запазването на все още живите технологични познания? Да го програмирам в компютъра може би за хипотетичните ни правнуци?

— Не толкова хипотетични в твоя случай — изтърси Мори. — Фиона Макмореър — сега е в болницата за „евентуална ранна бременност“ — ни даде името ти като възможния баща.

— Коя, по дяволите, извинете за израза, коя в тоя дяволски свят е Фиона Макнезнамсикоя? — изцвили Лестър. — Никога не съм чувал за проклетото момиче.

— Има ли значение? — изхили се Мори. — Когато духаше оня вятър, аз правех любов със зелето и бобените кълнове в градината или поне слушах какво ми разказват за неволите си. Повечето от нас са го изкарали в по-… сериозни, нека ги наречем, занимания. Доктор Ди Астуриен ще ти иска имената на всички жени, с които евентуално си имал контакт.

— Спомням си само за една — каза Лестър, — трябваше да се бия за нея и я изгубих. — Потърка избледняващия белег на брадичката си. — О, я почакай… да не би да е момичето с червената коса, от новохебридската група?

— Не знам как изглежда момичето — отвърна Мори. — Но три четвърти от новохебридците са червенокоси, повечето са шотландци и малко ирландци. Според мен имаш голям шанс да се сдобиеш с червенокос син или дъщеря след около девет-десет месеца, освен ако момичето не пометне. Така че виждаш, Лестър, и ти имаш интереси в този свят.

Капитанът почервеня в изблик на бавно надигащ се гняв и заяви:

— Не искам потомците ми да живеят в пещери и да ровят земята, за да изкарват що-годе прехраната си. Искам да знаят от какъв свят идваме.

Мори не отговори веднага. Накрая отвори уста, за да изрече:

— Питам те сериозно… не отговаряй, не съм пазител на съвестта ти, но си помисли… Няма ли да е по-добре да оставим нашите потомци да развият технология, естествена за този свят? А не да ги осъждаме на танталови мъки със знания за технология, която може да унищожи планетата?

— Разчитам потомците ми да имат здрав разум — отсече Лестър.

— Тогава продължавай и програмирай всичко това в компютъра, ако искаш. — Мори вдигна рамене. — Може би ще проявят предостатъчно здрав разум, за да не го използват.

Лестър тръгна към вратата, но попита през рамо:

— Мога ли да си върна помощничката? Или Камила Дел Рей е определена за нещо наистина важно, например готвене или шиене на пердета за болницата?

Мори поклати отрицателно глава.

— Можеш да си я вземеш, щом излезе от болницата. Тя е вписана в регистрите като бременна, за да й се дава само лека работа, затова смятах да я помоля да напише някои елементарни текстове по математика. Но компютърът не е уморителен, така че ако иска да се върне, не възразявам.

Той заби поглед в хартиите, разхвърляни по бюрото му, и Хари Лестър, бивш капитан на космически кораб, разбра, че на практика го отпращат да си върви.