Прах от мечти

19.

Бавно и на пресекулки, като пребита със сопа, Килмандарос се надигна, изплю червена слуз, огледа се и видя Ерастас, свит на кълбо в сухите треви, вкочанен като мъртвородено теле. До него стоеше пребледнелият Секул Лат.

Тя изплю още слуз и каза:

— Той е.

— Крайно неочаквано призоваване — каза Секул. — Странно, Ерастас не изглежда никак доволен от собствената си ефикасност.

Килмандарос се изправи и залитна.

— Може да е по-изтънчен, когато поиска — отрони с известно раздразнение. — Но се постара да разберем.

— Не само ние — отвърна Секул. — По-скоро небрежно, отколкото глупаво.

— Мислиш ли, че е гняв?

— Последния път, когато Драконъс се събуди за гнева, майко, нищо не оцеля непокътнато. Нищо. — Замълча, после поклати глава. — Все пак не е гняв, все още. Просто поиска всички да разберем. Поиска всички да се разхвърчим от пътя му.

— Невъзпитан кучи син — изсумтя Килмандарос.

Стояха в края на дълъг низ изправени камъни, които извеждаха до широк разтеглен кръг от десетки по-малки камъни, кръжащи на спирала навътре към плосък олтар, зацапан в черно. Малко от това оставаше в реалния свят, разбира се. Няколко съборени менхира, смачкани туфи и бразди, оставени от скитащи бедерини. Ерастас ги беше привлякъл до място, където самото време се разпадаше в бъркотия. Връхлетяна от хаоса и напрегната под заплахата на забравата, дори земята под краката им изглеждаше шуплива, готова да пропадне под тежестта им.

Строителите на това светилище отдавна си бяха отишли. Но от присъствието им бе останал отзвук. Смъдеше я кожата, сърбеж, който не можеше да махне с чесане. Това помрачи настроението й още повече. Тя погледна ядосано лежащия в тревата Ерастас и попита:

— Ще се съвземе ли? Или ще трябва да го влачим за едната пета?

— Приятен образ — съгласи се Секул. — Но той вече идва на себе си. След шока умът му работи трескаво. — Обърна се към Блудния. — Хайде, Ерастас. Ставай. Имаме работа и тя трябва да се свърши сега, непременно.

— Тя взе окото — изхриптя фигурата в тревата. — С него щях да мога да видя…

— Само каквото искаше да видиш — довърши вместо него Секул. — Вече е все едно. Връщане няма. Няма да разберем какво замисля Драконъс, преди да ни се покаже… или да ни намери, Бездната да не дава дано. — Сви рамене. — Хвърлил е ръкавицата…

Ерастас изсумтя.

— Ръкавица ли? Сек, това беше юмрукът му.

— Фрасни го и ти тогава — сопна се Секул.

— Добре съм го учила, нали? — изсмя се Килмандарос.

Блудния се надигна, седна и загледа унило към каменния олтар.

— Не можем просто да го пренебрегнем. Нито това, което ни казва идването му. Той е освободен. Мечът Драгнипур е счупен — друг изход няма. А щом мечът е счупен, тогава…

— Рейк е мъртъв — каза Килмандарос.

Последва мълчание. Тя ясно виждаше на лицата на двамата мъже водопадите от чувства, докато осъзнаваха и осмисляха смъртта на Аномандър Рейк. Неверие, отрицание, удивление, задоволство, радост. А накрая… страх.

— Да — каза тя. — Велики промени, ужасни промени.

— Но… — Ерастас вдигна очи към нея. — Как е възможно? Кой може да е направил такова нещо? Ако Оссерк се е върнал… не, щяхме да го усетим това. — Изправи се. — Нещо се е объркало. Чувствам го.

— Господарю на Крепостите, покажи ни майсторството си — каза Секул. — Трябва да погледнеш ръцете си и силата в тях.

— Послушай сина ми — рече Килмандарос. — Потърси истината в Крепостите, Ерастас. Трябва да разберем как стоят нещата. Кой го е поразил? Защо? И как се е счупил мечът?

— Има ирония в това — каза с крива усмивка Секул. — Премахването на Аномандър Рейк е като събаряне на порта — за миг пътят зад нея тръгва прав и чист. Но веднага пристъпва Драконъс и запушва пробойната. Също толкова ужасен като Рейк, но много по-жесток и много по-близо до хаоса. Появата му според мен е предвестник за предстоящата лудост. Примижи с това единствено око, Ерастас, и ми кажи, че не виждаш напред само разруха.

Но Блудния клатеше глава.

— Мога да ви кажа кой е счупил Драгнипур. Не може да е друг. Бойният главатар.

Дъхът на Килмандарос излезе на съсък.

— Бруд. Да, разбирам. Оръжието, което държи — той и никой друг. Но това само обърква нещата още повече. Рейк не би предал драговолно меча, дори на Каладън Бруд. — Изгледа двамата. — Съгласихме се, че Синът на Тъмата е мъртъв. Въпреки това убиецът му не е взел Драгнипур. Възможно ли е да го е убил Бойният главатар?

Секул Лат изсумтя.

— Столетия размишления — кой беше по-гибелен от двамата? Имаме ли отговор? Това е нелепо — може ли някой от нас изобщо да си представи кауза, която толкова да раздели двамата? С общата им история?

— Може би каузата е бил самият Драгнипур…

Килмандарос поклати глава.

— Помисли добре, Ерастас. Бруд е трябвало да знае, че счупването на меча ще освободи Драконъс и хиляди други асценденти… — Ръцете й се свиха в юмруци. — И Елейнт. Нямаше да го направи, ако е имал избор. Нищо друго не би могло така да разбие онзи древен съюз, защото беше нещо повече от съюз. Беше приятелство. — Въздъхна тежко и извърна очи. — Сблъсквали сме се, да, но дори аз… не, не бих убила Аномандър Рейк, ако ми се предложеше възможност. Не бих. Неговото съществуване… имаше цел. Той беше този, на когото можеш да разчиташ, когато правосъдието се нуждае от сигурното острие на меч. — Прокара длан по очите си. — Светът изгуби част от цвета си, да.

— Грешиш — каза Секул. — Драконъс се е върнал. Но чуйте как си говорим само. Въртим и въртим около тази ужасна яма на истината. Ерастас, колко още ще стоиш така, изплашен като заек? Не мислиш ли, че на Господаря на Колодата вече му тече кръв от ушите? Удари бързо, приятелю — той няма да е в състояние да те спре. Всъщност, накарай го да се уплаши, че ние сме замислили това — всичко това, — накарай го да повярва, че ние сме подготвили бягството на Консорта от Драгнипур.

Килмандарос зяпна изумена сина си.

Ерастас кимна замислено.

— Маневра, да. За щастие, скромна. Елате с мен.

— Аз ще остана тук — заяви Килмандарос и като видя изненадата и подозрението на лицето на Блудния, вдигна юмруци. — Толкова близо до Елейнт… губя контрол. Разбира се, ти не мислеше да дойда с теб през последния портал. Оставете ме тук. Върнете се, щом свърши.

Ерастас огледа изправените камъни на светилището.

— Не бих си помислил, че това място те устройва, Килмандарос.

— Тъканта е изтъняла. Моето присъствие я отслабва още повече — това ми харесва.

— Защо такава омраза към човешките същества, Килмандарос?

Тя повдигна вежди.

— Ерастас, хайде стига. Коя от всички раси най-бързо претендира за правото да съди? Да съди всекиго и всичко? Кои най-много държат, че това право принадлежи на тях и само на тях? Секач влиза дълбоко в гората и го изяжда пъстра котка — какво казват приятелите му? Казват: „Котката е зла и трябва да бъде наказана. Котката трябва да отговаря за престъплението си, тя и всички от нейния вид трябва да отговорят на омразата ни.“ Скоро в тази гора вече не остават никакви котки. И хората смятат това за справедливо. За праведно. Да можех, Ерастас, щях да събера всички хора на света и щях да ги даря с моето правосъдие — и това правосъдие е тук, в тези два юмрука.

Ерастас опипа празната дупка на изваденото си око и се усмихна вяло.

— Добър отговор, Килмандарос. — Обърна се към Секул Лат. — Въоръжи се, приятелю. Крепостите са подивели.

— Коя ще претърсиш най-напред?

— Онази под камъка на Джагът, разбира се.

Тя видя как ги погълна мътният мрак. След заминаването на Блудния ефимерната крехкост на древния олтар бавно се стопи и руините му станаха по-плътни за погледа й. Съборени камъни, изтъркани, очукани и олющени — образите по тях бяха заличени. Приближи се до каменния олтар. Беше преднамерено разсечен на две. Тежък дъх и лъснали от пот мускули, сериозна решимост да се оскверни това място.

Знаеше всичко за оскверняването. Беше любимото й занимание в края на краищата, непреодолима съблазън, която я привличаше непрекъснато с безсмислената сила на магнит.

Преди няколко хиляди години хора се бяха събрали тук, за да построят своето светилище. Някой бе спечелил величествения ранг на тиран, способен да застраши живот и душа, и така бе принудил стотици да се подчинят на неговата или нейната воля. Да изкъртят от скалите огромни камъни, да ги довлекат тук и да ги изправят щръкнали като проклети фалоси. И кой сред тези поклонници наистина бе повярвал на повика на тирана? На гласа на боговете в небето, на стона на кучките в земята, на небесните коне, препускащи през сезоните, на митологиите на идентичност — на всичките тези суетни заблуди. Хората в древни времена не бяха повече глупци от тези в настоящето, а невежеството никога не е удобно състояние на съществуване.

Тъй че бяха построили този храм, работни групи от циници с трезви погледи, бяха пожертвали своя труд за славата на боговете, но не богове се бяха къпали в тази слава — беше проклетият тиран, изпитвал необходимостта да изтъкне силата си да принуждава, опитал се да символизира могъществото си за цяла вечност.

Килмандарос можеше да разбере всеобщия гняв, унищожил това място. Всеки тиран стига до един и същ ръб на пропастта, състарен до немощ или докато гледа наперените си наследници и разпознава алчното нетърпение в погледите им. Този ръб е смъртта и с нея цялата слава се разсипва на прах. Дори камъкът не може да устои на гнева на смъртните, когато е захранен с отрицанието.

Природата е безразлична към храмове и светилища. Не спира разяждащите си ветрове и опустошителните дъждове. Поглъща свещените места със същата неумолима воля, с която унищожава палати и градски стени, жалки колиби и огромни акведукти. Но щом изваеш лице в един камък, някой непременно ще го унищожи много преди да е започнала ерозията на природата.

Разбираше този подтик да бъдат отречени монументални достижения, било облечени в камък или в одеянието на поезия. Властта има хиляди лица и е трудно да се намери поне едно красиво между тях. Не, всички до едно са грозни и ако успеят да сътворят нещо удивително, то паметта за създателя му трябва да бъде накарана да страда още повече заради това.

— За всяка душа, опитваща се да измете прахта — заговори глас зад нея, — има хиляда, които го разпръсват с шепи.

Килмандарос не се обърна, но все пак изръмжа през зъби:

— Започвах да губя търпение.

— Не е валяло от доста време. Само корените на камъните все още таят влага. Проследих пътуването ви в утринните мъгли, във влажното дихание на зверовете. — Маел застана до нея, очите му се спряха на осквернения олтар. — Виждам, че не е дело на твоята ръка. Чувстваш ли се измамена?

— Презирам самонадеяността.

— Затова всяко смъртно творение трябва да бъде съкрушено от твоите юмруци. Да, наглостта на всички тези глупци.

— Знаеш ли какво са направили, Маел?

Той въздъхна.

— Крепостите не са каквото бяха. Помисли ли, че може да не се върнат?

— Ерастас е техният Господар…

— Беше всъщност. Крепостите не са имали господар от десетки хиляди години, Килмандарос. Знаеш ли, ти принуди Блудния да се оттегли от Крепостите. Уплаши се, че идваш за него, да унищожиш него и скъпите му творения.

— Да. За това идвах.

— Виж как се обърнаха нещата. Призивът му не принуди никого от нас — трябва да си осъзнала това.

— Това е без значение.

— Защото заблуждението му продължава да служи на твоите цели. А сега Ашици върви до него. Или по-точно, на стъпка зад него. Кога ще удари ножът?

— Синът ми разбира изкуството на дискретността.

— Не е изкуство, Килмандарос, просто една от многото тактики, за да постигнеш каквото искаш. Най-добрата дискретност е когато никой изобщо не забележи какво си направил, никога. Може ли Секул Лат да постигне това?

— Ти можеш ли? — не му остана длъжна тя.

Маел се усмихна.

— Познавам малцина, способни на такова нещо. Единият е смъртен и е мой най-близък приятел. Другият не беше смъртен, но вече е мъртъв. И, разбира се, винаги го има Драконъс.

Тя го изгледа намръщено.

— Той? Да не си полудял!?

Маел сви рамене.

— Помисли малко. Драконъс е имал нужда от нещо — в смисъл да се направи нещо. И, както изглежда, вече го е постигнал. Без да си мръдне пръста. Без някой изобщо да забележи намесата му. Само един можеше изобщо да го надвие. Само един можеше да притежава Драгнипур, но никога да не коленичи пред него. Само един можеше да се погрижи за неговото унищожение — на каквато и да било цена. Само един можеше да наложи край на отричането на Майката Тъма. И само един можеше да застане срещу хаоса и да не трепне.

Дъхът й излезе с ръмжене.

— А сега този един е мъртъв.

— А Драконъс е освободен. Разбил е проклятието на Каллор. Държи Тъмата в оръжието на унищожението. Вече не е окован, вече не бяга, вече не е терзан от ужасната грешка в присъдата, която беше Драгнипур.

— И всичко това от неговата ръка? Не го вярвам, Маел.

— Но точно това е идеята ми, Килмандарос. За истинската дискретност. Ще разберем ли изобщо някога дали всичко това, което описах току-що, е дело на консорта? Не.

— Освен ако не го признае.

— Но кой не би го признал?

— Мразя думите ти, Маел. Разяждат като вълните, които толкова много обичаш.

— Всички сме уязвими, Килмандарос. Не си мисли, че Драконъс се кани да си вдигне малка ферма в някоя планинска долина и да прекара остатъка от дните си в дялкане на свирки, докато птиците гнездят в косата му. Той знае, че сме тук. Знае, че кроим нещо. Или вече се е досетил, в който случай ще дойде да ни намери, или в момента се е заел да разнищи всичките ни тайни амбиции.

— Кой уби Аномандър Рейк?

— Десемврий, с меч, изкован от ръката на самия Рейк.

Това я потресе. Умът й заработи бясно.

— Мъст ли?!

— Нищо друго.

— Онова оръжие винаги ме е ужасявало — каза тя. — Така и не можах да разбера защо той го остави.

— Нима? Ръката, която го държи, трябва да е чиста в порива си. Килмандарос, Рейк го отстъпи на брат си, защото сърцето му вече бе сломено, докато Андарист… е, знаем историята.

Килмандарос най-после осъзна какво й казва и се разтрепери.

— Андарист — прошепна тя. — Този… този… — Но нямаше думи, с които да опише чувството си. Ръцете й се вдигнаха към лицето. — Няма го — изхлипа тя. — Аномандър Рейк го няма вече!

— Остави Десемврий на мира. Той е точно толкова жертва, колкото и всички други замесени. Нещо повече, той беше измамен и използван, а сега страданието му е неизмеримо.

Тя поклати глава, мускулите на челюстите й изпукаха.

— Не мислех за Десемврий.

— Килмандарос, чуй ме добре. Мислите ми за Драконъс — разсъжденията ми за възможната му вина — са недоказани. Спекулации, нищо повече. Ако търсиш противопоставяне с Драконъс — ако търсиш мъст, — ще загинеш. И вероятно ще се окаже за нищо, защото може би Драконъс е напълно невинен.

— Не го вярваш.

— Само ти напомних за опасността, която той представлява за нас. От колко време беше затворен в Драгнипур? Какво му е причинило това? На ума му? Дали изобщо е с ума си вече? Още нещо, и помисли добре над това, Килмандарос. Възможно ли е Рейк да е освободил случайно един луд Драконъс? Показвал ли е изобщо някога липса на мисъл в решенията си? Изобщо?

Тя присви очи.

— Имал е цел.

Усмивката на Маел беше кисела.

— Макар да е мъртъв, оказва се, че се уповаваме на него. Необичайно, нали?

— Майката Тъма…

— Вече не извръща лице, а както е с Тъмата, така е и с…

— Със Светлината. Богове на бездната, Маел. Какво ни е наложил той?

— Окончателно разчистване на сметки, мен ако питаш. Край на глупавите игри. Все едно, че ни е заключил всичките в едно помещение — и никой не може да излезе, докато нещата не се решат веднъж завинаги.

— Кучият син!

— Скръбта ти беше доста краткотрайна, Килмандарос.

— Защото това, което казваш, изглежда вярно — да! Рейк би разсъждавал точно така, нали?

— Иначе не би позволил собствената си смърт — премахването му от сцената. Освен че слага край на необуздания изблик на честолюбие на Майката Тъма, сега той ни принуждава — и всички са се раздвижили, Древни и деца, смъртни и безсмъртни.

— С каква цел? Още кръв ли? Колкото цял проклет океан?

— Не и ако може да се избегне — отвърна Маел. — С каква цел, питаш. Тази, мисля: иска да се справим със Сакатия бог.

— Онова жалко същество? Не говориш сериозно, Маел.

— Раната продължава да забира, отровата се разпростира. Силата на този чужд бог е анатема. Трябва да изцерим това — преди да потърсим каквото и да е друго. Преди да изгубим завинаги дара на К’рул.

— Ерастас има други идеи.

— Ти и Сек също. Както и Олар Етил. И Ардата.

— Вероятно и Драконъс също.

— Не можем да знаем дали Аномандър Рейк и Драконъс са говорили — дали е сключена сделка между тях в Драгнипур. „Ще те освободя, Драконъс, ако…“

— Не може да са разговаряли — каза Килмандарос. — Защото Рейк е убит от Мъст. Сам го каза.

Маел седна на един от блоковете на каменния олтар.

— Е, има още да се каже по това. Наред с други неща. Кажи ми, Килмандарос, коя Крепост избра Ерастас?

Тя примига.

— Ами, очевидната. Смърт.

— Тогава ще започна с една любопитна подробност — защото бих искал да разбера какво мислиш за, хм, изводите. — Вдигна глава и нещо блесна в очите му. — Преди Рейк да срещне Десемврий, той срещна Гуглата. Срещна го и го уби. С Драгнипур.

Тя го зяпна.

Маел продължи:

— Доколкото знам, присъствали са два бога.

— Кои? — Думите изхриптяха сухо.

— Сенкотрон и Котильон.

О, как й се искаше някой висок, импозантен изправен камък в обхвата й — гордо извисен паметник на самонадеяността, — точно там, под замахналия й за дивашко опустошение юмрук.

— Те значи!!!

Маел я гледаше как беснее и блъска, гледаше как събаря менхир след менхир, удря ги с юмруци и ги троши. Почеса наболата четина по брадичката си.

„О, умна си и още как, Килмандарос. Всичко се намества, нали?“

„Всичко се намества идеално.“

Поискал бе от нея да помисли над изводите. „Е, дотук с дискретността.“

Страданието може да се понесе. Когато кръвта е чиста, очистена от несправедливости.

Брейдерал не беше като другите, не беше като Рут, нито като вредната Бадале със Садик вечно до нея. Само тя притежаваше завещаното от Инквизиторите, блеснало ярко под почти прозрачната й кожа. А сред всички други само Бадале подозираше истината. „Аз съм дете на Квидаторите. Тук съм, за да свърша тяхната работа.“

Най-после бе зърнала близките си по пътя и сега се чудеше защо просто не влязат сред Чал Манагал и да вземат последните няколко жалки живота.

„Искам да се върна у дома. Да се върна в Естобанси. Моля ви, елате и ме вземете, преди да е станало късно.“

Страданието можеше да се понесе. Но дори нечовешката й плът се предаваше. Всяка сутрин поглеждаше преживелите поредната нощ и потреперваше от неверие. Гледаше как прибират труповете, гледаше как вадят костите, а след това ги разцепват, за да изсмучат алчно мозъка им.

„Децата най-бързо се поддават на нуждата. Те могат да направят всеки свят нормален. Внимавай, дъще, с тези човешки същества. За да живеят, те са готови на всичко.“

Гледаше света на Рут и виждаше истината в думите на баща си. Вечно с Хелд на ръце, той привикваше най-силните и оглеждаше отпуснатите торбички човешка кожа, в които вече пъхаха елитри, щом някой рояк намереше ребърчатата змия. Тези безплътни безкостни тела, разхвърчали се из въздуха, привличаха тварите, както пламъци привличат мушици, а щом кипящата маса се спускаше на земята, децата тупаха с ръце и крака и тъпчеха с шепи скакалците в устите си. Рут беше намерил начин да обърне войната на изтощение, да лови ловците на тази стъклена пустиня.

Следовниците му вече се бяха втвърдили, само ъгли и безчувствени очи. Стиховете на Бадале бяха станали жестоки и яростни. Запуснатостта бе наточила остри ръбове; слънцето, зноят и кристалните хоризонти бяха изковали ужасно оръжие. Брейдерал искаше да изкрещи на своите, там, в смътната омара по дирите им. Искаше да им каже: „Побързайте! Вижте тези оцелели? Побързайте! Преди да е станало късно!“

Но не смееше да се измъкне, дори в най-тъмната нощ под нефритените копия. Щяха да разберат. Бадале се беше погрижила да я следят. Бадале знаеше.

„Тя трябва да умре. Трябва да я убия. Би трябвало да е лесно. Аз съм толкова по-силна от тях. Мога да й прекърша врата. Мога да изригна Свещения си глас за първи път и да накарам моите да ми се притекат на помощ, докато Рут и Садик, и всички други ме обкръжават. Мога да сложа край на всичко това.“

И все пак Инквизиторите се държаха на разстояние. Трябваше да имат причина. Едно прибързано действие — и Брейдерал можеше да провали всичко. Трябваше да е търпелива.

Свита под дрипите, винаги нащрек да стои като хората — толкова ограничени, толкова обвързани от физическите си несъвършенства, — тя гледаше как Рут крачи пред змийската глава, пърхащият език, както щеше да каже Бадале, преди да отвори рязко уста и да засмуче мухи, след което ги схрускваше с явна наслада.

Градът, който ги очакваше отпред, не изглеждаше реален. Всяка мъждукаща линия, всеки трепкащ ъгъл сякаш хапеше очите на Брейдерал — почти не можеше да гледа натам, толкова силно бе чувството за нещо сбъркано. В развалини ли беше? Като че ли не. Безжизнен ли беше? Трябваше да е. Нямаше никакви ферми, никакви дървета, никакви реки. Небето беше чисто, без прах и без дим. Откъде идеше тогава този ужас и страх?

Човешките същества не го чувстваха като нея. Те поглеждаха далечните кули и открити фасади на сгради, както щяха да поглеждат приближаването на някое ново изтезание — диаманти и рубини, геми и елитри — и тя долавяше преценяващия поглед в очите им, сякаш безмълвно се питаха: „Ще ни нападне ли това? Може ли да ни изяде? Неговата потребност по ли е голяма от нашата? Има ли потребност, която да е по-голяма от нашата?“

Скована от страх, Брейдерал гледаше как Рут крачи неумолимо по леко издигащия се път, извиващ се около незащитения със стени град.

„Той е решил. Влизаме. И нищо не мога да направя, за да го спра.“

— В знание — шепнеше Бадале, — в знание съм, винаги. Виждаш ли я, Садик? Тя мрази това. Страхува се от това. Не сме толкова слаби, колкото се надява. Садик, слушай, ние имаме пленник в ребърчатата змия. Тя е окована към нас, макар да се преструва на свободна под дрипите си. Виж как се държи. Губи самообладание. Малодушната се събужда.

„Убий я тогава“, молеше я Садик с очи.

Но Бадале поклати глава.

— Ще премахне твърде много от нас. А и другите ще й помогнат. Помниш ли как заповядват Квидаторите? Помниш ли гласа, който кара човек да падне на колене? Не, да я оставим на пустинята — и на града, да, на града.

„Но вярно ли е изобщо това? Мога да… мога да…“ Беше избягала от Квидаторите, превърнала ги бе в част от миналото си, а миналото беше мъртво завинаги. Нямаше власт над нея. И все пак всичко това не се беше оказало вярно. Миналото ги преследваше. Миналото бързо ги настигаше.

Накъсани парчета плуваха в ума й, острови памет, обкръжени от бездънните морета на страха. Високи мършави фигури, думи за избиване, писъци за клане. Квидаторите.

Улови муха и я схруска.

— Тайната е в неговите ръце — заговори тя. — Хелд. Хелд е тайната. Един ден всички ще разберат. Мислиш ли, че това е важно, Садик? Ще се родят неща, живот ще пламне.

Бадале виждаше, че той не разбира, все още не. Но той бе като другите. Времето им идваше. „Градът ни повика. Само онези, които той избере, могат да го намерят. Някога гиганти са крачели по света. Слънчевите лъчи са били впримчени в очите им. Те са основали този град и са го направили храм. Не място, в което да се живее. Направен е, за да съществува сам за себе си.“

Беше научила толкова много. Докато бе имала крила, беше пропътувала по целия свят. Крадеше мисли, грабеше представи. Лудостта беше дар. Също както спомените бяха проклятие. Трябваше да намери сила. Но единственото, което можеше да намери в себе си, беше заплетено кълбо от думи. Стиховете не бяха мечове. Нали?

— Помниш ли храмовете — попита тя момчето до себе си. — Отците с раса, купите, пълнещи се с монети, които никой не може да яде. А по стените — скъпоценни камъни, които блещукат като капки кръв. Онези храмове… те бяха като гигантски юмруци, построени, за да ни смажат, да отнемат духа ни и да го оковат към светски страхове. Трябваше да съдираме кожата от душите си и да приемаме болката и наказанието като справедливи. Храмовете ни казваха, че сме несъвършени, а след това обещаваха да ни изцерят. Трябваше само да плащаме и да се молим. Монети за опрощение и мазоли на коленете — но помниш колко великолепни бяха онези раса, нали? Затова плащахме.

„А Квидаторите дойдоха сред нас от север. Вървяха като прекършените, а когато говореха, души се трошаха като яйчни черупки. Дойдоха с бели ръце и си отидоха с червени ръце.“

„Думите имат сила.“

Вдигна ръка и посочи към града.

— Но този храм е различен. Той не е построен за молитви. Построен е да ни предупреди. Помниш ли градовете, Садик? Градовете съществуват, за да съберат страдащите под меча на убиеца. Мечове — повече, отколкото можеш да преброиш. Толкова много мечове. В ръцете на жреци и Квидатори и търговски къщи и благородни воини и търговци на роби и държачи на дългове и пазачи на храна и вода — толкова много. Градовете са усти, Садик, пълни с остри зъби.

Хвана нова муха във въздуха. Сдъвка. Преглътна.

— Сега ги поведи — каза на момчето до себе си. — Следвай Рут. И дръж под око Брейдерал. Опасност иде. Времето на Квидаторите се върна. Хайде, поведи ги след Рут. Върви!

Той я погледна с тревога, но тя му махна с ръка и тръгна към опашката на змията.

Квидаторите идеха.

Да започнат последното избиване.

Инквизитор Севър5 стоеше и гледаше тялото на брат Белийг все едно, че виждаше за първи път жалкото измършавяло подобие на младия мъж, когото бе познавала и обичала. Вляво от нея беше брат Адройт, задъхан и прегърбен, трепереше. Костите на гръбнака и раменете му се бяха огънали като на старец, завещанието от ужасните оскъдици на това пътуване. Носът му беше загнил и по него бяха накацали мухи.

Вдясно от нея беше сестра Рейл, бледа и изпита, очите й в бледоморави кръгове. Малко коса й беше останала — буйната й грива отдавна бе окапала, а с нея и последните следи от красотата, която бе притежавала някога.

Сестра Скорн беше взела тоягата на Белийг и се беше подпряла на нея като хрома. Ставите на лактите и китките й бяха възпалени и подути от течност, но Севър знаеше, че в нея е останала сила. Скорн беше последният Съдник сред тях.

Когато се бяха отправили да наложат мир над последните обитатели на Юга — тези деца, — бяха дванадесетима. Три от петте жени все още бяха живи и само един от седмината мъже. Инквизитор Севър поемаше отговорността за тази трагична грешка в преценката. Защото кой можеше да си представи, че хилядите безпомощни деца ще вървят левга след левга през тази изтерзана земя, без подслон, без храна и вода, без нищо? Че ще надживеят дивите псета, нападателите човекоядци сред последните оцелели възрастни и отвратителните паразити, гъмжащи по земята и в небесата над нея — не, нито един Инквизитор нямаше да може да предвиди тази ужасна воля за оцеляване.

Поражението беше лесният избор, най-простото решение. Трябваше да са се предали отдавна.

„А ние вече щяхме да сме си у дома. И моят самец щеше да стои пред своята дъщеря и да изпитва такава гордост от нейния кураж и чистота — че е избрала да върви с тези човешки деца, че е избрала да води своите ближни към налагането на мир.“

„А аз нямаше да стоя сега над тялото на своя мъртъв син.“

Беше ясно — открай време, — че никое човешко същество не може да се сравни с Форкрул Ассаил. Доказателството се налагаше по хиляда пъти на ден — а към края по десет хиляди, докато умиротворяването на южните кралства вървеше към блажения си свършек. Нито веднъж Изповяданите не бяха отказали да се покорят. Нито веднъж нито едно жалко човешко същество не се беше изправило пред тях в предизвикателство. Йерархията беше непоклатима.

Но тези не приемаха праведната истина. В невежеството намираха сила. В глупостта намираха непокорство.

— Градът — отрони Скорн. — Не можем да го позволим.

— Вложеното е абсолютно — каза Севър. — Не можем да се надяваме да го вземем с щурм.

— Самата му красота, да — каза Адройт. — Да я предизвикаме ще е самоубийство.

При думите му жените се обърнаха към него и той се дръпна уплашено.

— Отричате яснотата на взора ми?

Севър въздъхна и очите й се върнаха на мъртвия й син.

— Не можем. Абсолютна е. Блести.

— А момчето с бебето вече ги води към него — каза сестра Рейл. — Неприемливо.

— Съгласни сме — заяви Севър. — Може да не се върнем, но няма да се провалим в това, за което тръгнахме. Съдник, ще ни поведеш ли към мир?

— Готова съм — отвърна Скорн и й подаде тоягата. — Нека това бъде в твое владение, Инквизитор. Нуждата ми от него свърши.

Копнееше да откаже, да отхвърли предложението на Скорн. „Оръжието на моя син. Сътворено от моите ръце и след това предадено на него. Би трябвало изобщо да не го докосна повече.“

— Почети го — каза Скорн.

— Ще го направя. — Стисна обкованата с желязо тояга и се обърна към всички: — Съберете последните остатъци от силата си. Според преценката ми остават към четири хиляди — чака ни дълъг ден на избиване.

— Те са невъоръжени — каза Рейл. — Слаби.

— Да. В нанасянето на мир ще им напомним тази истина.

Скорн тръгна, Севър и другите я последваха. Щом се приближаха, щяха да се развърнат, за да отворят място за яростта, която щяха да развихрят.

Никой от Изповяданите нямаше да стигне до града. А момчето с бебето щеше да умре последно. „От ръката на дъщерята на моя съпруг. Защото тя е жива, все още е жива.“

Нещо като паника обхвана децата и повлече напред Брейдерал като буйна вълна. Плувнала в пот, тя се опита да се отскубне, но се протегнаха ръце, вкопчиха се здраво и я задърпаха. Би трябвало да може да им се опълчи, на всички, но бе надценила резервите си от сила — беше пострадала повече, отколкото си мислеше.

Садик, да, Садик водеше този щурм. Бързаше след Рут, който вече почти бе стигнал до града. Но от Бадале нямаше и следа. Тази подробност я уплаши. „Има нещо в нея. Тя се преобрази, но не знам как. Някак си е… забързана.“

Ближните й най-после бяха осъзнали опасността. Вече не чакаха.

Теглена, бутана и дърпана, Брейдерал зачака да чуе първите писъци зад себе си.

„Думи. Нямам нищо освен думи. Захвърлих много от тях, но ме намериха други. Какво могат да постигнат думите? Тук, в тази сурова реалност? Но самите съмнения не са нещо повече от думи, тревожна песен в главата ми. Когато говоря, змиите слушат. Очите им са широко отворени. Но какво става с всичко, което кажа, след като думите се просмучат в тях? Незнайни алхимии. Понякога сместа се пени и бълбука. Понякога кипва. Понякога нищо не се раздвижва и отварата остава мъртва, студена и сива като кал. Кой може да знае? Кой може да предскаже?“

„Говоря тихо, макар че всичко, което казвам, е вой. Тупам с юмруци по кост, а те чуват само шепот. Жестоки думи отекват от мъртва плът. Но бавно капещата кръв, ах, тогава са доволни като котки привечер.“

Бадале крачеше бързо назад, а змията сякаш се раздвояваше, все едно преминаването й я разкъсваше на две. Виждаше изпити лица, трескаво блеснали очи, крайници, останали само кости и изсъхнала кожа. Виждаше бедрени кости на ребърчати, вдигнати по пътя — държаха ги като оръжия, — но какво можеха да помогнат те срещу Квидаторите?

„Имам думи и нищо друго. И не се уповавам на тези думи. Те не могат да събарят стени. Не могат да разбиват планини на прах.“ Лицата плуваха покрай нея. Познаваше ги всички, а бяха само мътни петна, размити в сълзи.

„Но какво друго има? Какво друго мога да използвам срещу тях? Те са Квидатори. Имат сила в гласа.“

Островите в ума й потъваха.

„Аз също търся сила в думите си.“

„От тях ли съм се научила? Така изглежда. Така ли е?“

Изостаналите. Болните, изнемощелите. И изведнъж ги бе подминала всичките и вече стоеше сама на стъклената равнина. Слънцето правеше света бял, убийствен с чистотата си. Това бе съвършенството, толкова обичано от Квидаторите. „Но не Квидаторите покосиха нашия свят. Те дойдоха само в отговор на смъртта на нашите богове — на вярата ни, — когато дъждовете спряха, когато последното зелено повехна и умря. Дойдоха в отговор на нашите молитви. Спасете ни! Спасете ни от самите нас!“

От тръпнещия зной се появиха четири фигури. Приближаваха се бързо. Като разтърсвани от вятъра кукли — всеки крайник се люшка като прекършен, а смъртта кръжи на вихрушки около тях. Чудовищни, изпълзели от спомените й. Вихрушки от сила. Видя отварящите се уста…

— ПОКОРИ СЕ!

Заповедта връхлетя през Бадале, засъбаря като убийствена вълна децата зад нея. Завикаха гласове, безпомощни, изпълнени с ужас. Тя усети как закипя срещу волята й, отслаби коленете й. Усети как нещо в нея изплющя, все едно въже се беше скъсало, и изведнъж се понесе нагоре свободна — видя ребърчатата змия, изпъната и запълзяла напред с копнеж. Но вече се гърчеше в болка, къс по къс.

И докато тази заповед отекваше от кост на кост, Бадале намери своя глас. „Сила в думата, но аз мога да й отвърна.“

Завъртя се замаяна и се понесе надолу, за да се скрие зад очите си. Видя завихрени енергии, изригнали в мълнии далече встрани.

— СПРИ!

Удари я като юмрук. Устните й се разцепиха, потече кръв. Бадале изплю и натисна напред. Една стъпка, само една.

Видя как думите й ги поразиха. Накараха ги да залитнат. Най-сетне бе достатъчно близо, за да види опустошените им лица, неверието, стъписването и нарастващото отчаяние. Възмущението. И да, това го разбираше. Игри на значение и увъртане. Ловка подмяна на смисъла и извъртане.

Бадале направи нова стъпка напред.

Усети огън в крайниците си, видя ослепителните мълнии, изригнали от ръцете й. Истината бе такова рядко оръжие — и толкова по-гибелна заради това.

Залитнаха назад като заслепени. От разкъсаните стави бликна синя течност, блъвна от зяпналите усти. Мъчителна болка разкриви изпитите лица. Един от Квидаторите падна, загърчи се и зарита. Друг — жена, по-близо до Бадале от останалите — се смъкна на колене и при съприкосновението с кристалната повърхност изригна синкава кръв… Квидаторката запищя. Другите двама, мъж и жена, залитаха, сякаш блъскани от невидими юмруци, и заотстъпваха, въртяха се замаяни, препъваха се и бягаха назад.

Кипналите в Бадале огньове лумнаха ярко и замряха.

Квидаторите заслужаваха много по-лошо — но не можа да намери воля в себе си да им нанесе по-сурово наказание. Бяха й дали само две думи. Не достатъчно. „Две думи. Покорство пред привилегията да умреш. Приеми съдбата си. Но… няма да приемем. Ние отказваме. Отказваме какви ли не неща вече от много дълго. Ние сме вярващите в отказа.“

„Вече няма да се доближат. За много дълго. За тези тук може би никога. Аз ги нараних. Взех думите им и ги направих свои. Накарах силата да се обърне в ръцете им и да ги пореже. Трябва да е достатъчно.“

Обърна се. Ребърчатата змия бе тръгнала отново, напираше напред странно обезумяла като пребита от камшиците на говедари, безчувствена като стадо, прехвърлящо… „Река? Но откога не съм виждала река?“

Примига. Облиза солената кръв от устните си. Закръжиха мухи.

Градът ги очакваше.

— Той е това, което можем да понесем — прошепна тя. — Но животът не е само страдание.

„Сега трябва да го разберем.“

Мракът отмина и все пак остана. Безукорно чиста резка, обещаваща унищожение. Онос Т’уулан можеше да я усети някъде напред, като мъждукащо, колебливо присъствие. Стъпките му, от толкова дълго уверени, се разколебаха. Горчивият му гняв сякаш залитна, изцеден от силата си. Унинието се надигна като прилив и погълна всякакво чувство за цел. Върхът на меча му заора в земята.

Мъстта не означава нищо — дори когато импулсът е всепоглъщащ. Тя е път, който — ако тръгнеш по него — може да се проточи до безкрай. Виновните може да стоят в редица, стигаща до хоризонта, а маршът на отмъстителя да бъде безкраен. Точно това бе станало с възмездието срещу Джагът: а Онос Т’уулан изобщо не беше сляп за неговата безполезност. Нима не беше нищо повече от автомат, тласнат да върви напред, без никога да забави крачка?

Изведнъж усети натиск: блъсна го отзад, заля го.

Стреснат и изведнъж уплашен, Първият меч бавно се обърна.

Можеше да отхвърли. Можеше да откаже. Но тези възможности нямаше да го доведат до знанието, което търсеше. Беше отхвърлен от селенията на смъртта. Кръвните връзки, избрани от него, бяха прекъснати. Вече не беше съпруг, баща, брат. Бяха му дали правото на възмездие, но какво възмездие можеше да намери, докато крачи през задръстена от трупове долина? Имаше други цели, други причини да върви отново по този жалък свят. Беше му отказан полагащият се край — и той беше решен да разбере защо.

Нито един от около хилядата Т’лан Имасс, които се приближаваха към него, все още не бе докоснал мислите му. Крачеха загърнати в безмълвие, призраци, събратя, превърнали се в чужди.

Той чакаше.

Деца на Ритуала, да, но усещането му за мнозина от тях му говореше друго. Загадка имаше тук. Т’лан Имасс и все пак…

А после всички спряха. Шестима гадатели на кости обаче продължиха към него.

Познаваше трима от тях. Бролос Харан, Улаг Тогтил, Илм Абсинос. Гадатели на кости от Оршайн Т’лан Имасс. Оршайните не бяха дошли на Сбора на Силвърфокс. Такъв провал предполагаше загуба. Заличаване. Съдби като на клановете Ифайли, Бентракт и Керлум. Предположението се бе оказало грешно.

Оцелелите трима по свой начин бяха грешни. Бяха загърнати в кожи на бялата мечка — звяр, появил се късно в епохата на Имасс — и лицата им бяха по-плоски, костите по-деликатни от тези на истинските Имасс. Оръжията им бяха предимно от кост, бивни и еленови рога, с набити в нея късове кварц и кремък. Оръжия, отхвърлящи всякаква представа за изящество: сложни в изработката си, но в същото време намекващи за примитивна жестокост.

Гадателят на кости Улаг Тогтил заговори:

— Първият меч. Не предполагахме, че прахта може да е толкова интересна.

— Той настоява да говори от наше име, но никога не казва това, което желаем да каже — изсъска Бролос Харан. — Защо изобщо се примиряваме е загадка.

— Имам си свои подходи — отвърна Улаг. — И не мисля, че на Първия меч му липсва търпение.

— Не търпение — изсумтя Бролос. — Може би търпимост?

— Костта се огъва, преди да се счупи, Бролос Харан. Е, бих искал сега да кажа още нещо на Първия меч, преди всички да зачакаме проникновеното му слово. Може ли?

Бролос Харан се извърна към Илм Абсинос и вдигна ръка в странен жест, който озадачи Онос Т’уулан. Но само за миг — защото в следващия разбра.

Безпомощност.

— Първи меч — продължи Улаг. — Не стигаме до теб посредством Телланн, защото нямаме права над теб. Призовани сме, да — в това сме убедени, — но не от твоята ръка. Би могъл да ни откажеш. Не е в сърцата ни да се покоряваме на волята на другиго.

— Кои са тези чужди? — попита Онос Т’уулан.

— Проникновено, наистина — каза Улаг. — Първи меч, те са Т’лан Имасс от втори Ритуал. Потомците на онези, които предпочетоха да последват Килава Онасс, когато тя отхвърли първия Ритуал. Техен провал беше да не се определят преди изявеното от Килава желание да бъде придружена. Но ако в леда остане само една дупка, всички трябва да дишат през нея.

— Сестра ми не покани никого.

— Уви. Тъй че се стигна до това. Тези трима са гадатели на кости от Бролд Т’лан Имасс. Лид Гер, Лера Епар и Ном Кала. Броят на Бролд е две хиляди седемстотин и дванайсет. Повечето от тях са в прахта след нас. Нашите Оршайн наброяват шестстотин и дванайсет — виждаш ги тук. Ако сме ти нужни, ще ти служим.

Ном Кала огледа Първия меч, воина, за когото някога беше вярвала, че не е нищо повече от измислица, мит. И заключи, че е по-добре да си беше останал такъв. Костите му бяха натрошени на парчета… а някои от тези кости дори не бяха негови.

Първият меч не беше великанът от легендите. Не носеше наметало от лед. От главата му не стърчаха рога на карибу. Нямаше дъх, който ти носи дара на огъня. Нито имаше вид на воин, който ще изрежда подвизите си три дни и три нощи, докато не унизи всеки възгордял се герой. Започваше да подозира, че малко от древните приказки изобщо могат да се свържат с тази фигура. Танцувал над морето по гърбовете на китове? Кръстосвал меч с демонски моржове в подводните им кули? Тайният изкусител на жени, останали сами в нощта?

Колко деца от нейния клан, поколение след поколение, бяха носили някаква разновидност на името Онос заради невъзможно забременяване?

Внезапното й стъписано ахване привлече вниманието на всички.

Бролос Харан тъкмо говореше — Ном Кала нямаше представа за какво — и не остана доволен.

— Ном Кала, какво те развесели толкова?

— Нищо — отвърна тя. — Извинявам се. Извинявам се, Бролос Харан. Странична мисъл. Е, няколко странични мисли всъщност.

Другите зачакаха.

Тя предпочете да не доизяснява.

Вятърът простена, зашепна през останките козина по наметалата им.

Онос Т’уулан заговори:

— Оршайн. Бролд. Отрекъл съм войните с Джагът. Не търся битка. Не ви каня да се присъедините към мен, защото това, което търся, е равносметка. Като вас бях призован от прахта и в прахта желая да се върна. Но първо ще намеря онази, която така ме наказа с това възкресение. Гадателката на кости на Логрос Т’лан Имасс Олар Етил.

— Сигурен ли си, че е тя, Първи меч? — попита Улаг.

Онос Т’уулан кривна глава.

— Улаг Тогтил, след всичкото това време все още ли смяташ сигурността за добродетел?

— Не сме водили никаква война срещу Джагът — каза Ном Кала.

Гадателите на кости на Оршайн реагираха с хладна вълна на неодобрение. Тя ги пренебрегна.

— Улаг — заговори Онос Т’уулан. — Виждам Бойния водач на Оршайн след вашите родственици. Защо Инистрал Оуван не излезе напред?

— Засрамен е, Първи меч. Загубите при Червените шпилове…

— Ном Кала — прекъсна го Онос, — нямате ли водач на клана Бролд?

— Само ние сме — отвърна тя. — Дори войната, която водихме срещу хората, не беше война, която да изисква боен водач. Ясно беше, че не можем да ги надвием на бойно поле. Бяха твърде много.

— Как се сражавахте тогава?

— Като пазехме живи сказанията си, начина си на живот. И като се криехме, защото криейки се, оцеляхме. Устояхме. Това само по себе си беше победа.

— И все пак — намеси се Илм Абсинос — накрая сте се провалили. Иначе нямаше да прибегнете до Ритуала на Телланн.

— Вярно е — отвърна тя. — Свършиха ни местата за криене.

— Първи меч, все пак бихме искали да те придружим — каза Улаг. — Също като теб искаме да разберем целта на завръщането ни.

— Включите ли се в моето търсене — каза Онос Т’уулан, — се прекланяте пред желанията на Олар Етил.

— Този възглед може да доведе до непредпазливост от нейна страна — отвърна Улаг.

Застанала сред другите Т’лан Имасс, Ристале Ев гледаше, слушаше и си представяше свят, напрегнат от смисъл и цел. Такъв беше светът някога за нея, за всичките й ближни. Но това бе изчезнало отдавна. Навярно Първият меч можеше да ги обвърже всички към това свое търсене. Навярно отговорите можеха да облекчат бремето на отчаянието. Основания, заради които да устоиш, причини, срещу които да устояваш.

Но прахта зовеше с обещанието си за забрава. Пътеката към края на нещата беше чиста, отъпкана и равна. Копнееше да тръгне по нея.

Калт Урманал до нея проговори:

— Виж меча, който носи. Виж как върхът му боде земята. Онос Т’уулан… не е позьор. И никога не е бил. Помня последния път, когато го видях. Тъкмо беше надвил онзи, който го бе предизвикал. Показа такова умение, че десет хиляди Имасс стояха онемели от благоговение. Но стоеше като победен.

— Уморен — промълви Ристале.

— Да, но не от битката. Беше уморен, Ристале, от нейната необходимост.

Тя премисли това и кимна.

А Калт добави:

— Аз ще последвам този воин.

— Да.

Атри-Цеда Араникт седеше върху пирамида от три сгънати топа платно, свита в нощната си дреха. И продължаваше да трепери. Гледаше мъждукащия връх на пушилото си — подскачаше като светулка до пръстите й. Слушаше приглушените звуци от лагера на малазанците. Уморена и потресена. Войници бяха изпопадали в колоната, залитащи като под удари. Рухваха в несвяст или падаха на колене и храчеха кръв. Паника беше заляла редиците — атака ли беше това?

„Не сама по себе си.“

Поразените войници, всички до един, бяха магове. А врагът, сляп и безразличен, беше сила.

Гаденето отшумяваше. Умът й бавно се събуждаше — залитащ сред пепелищата като след тежко пиянство — и мисълта й се върна към първата среща с Висшия маг Бен Адефон Делат. Беше се оказала жалка. Не стига, че беше припаднала пред командир Брис Бедикт. Едва се беше съвзела от това, преди да я отведат при Бързия Бен.

А сега, седмици по-късно, помнеше само откъслеци от последвалия разговор. Беше й се сторил разсеян, но когато видя оживялата пръст в шепата й, тъмните му очи се бяха втвърдили като оникс.

Беше изругал и тя помнеше тази ругатня:

— Безумните ташаци на Гуглата на жар.

След това бе открила, че Гуглата е богът на смъртта и че ако някой бог заслужава името му да се изрича в най-горчиви проклятия, това е той. В онзи момент обаче бе приела възмутената фраза на Висшия маг някак по-буквално.

Жар, беше си помислила. Да, огън в пръстта, зной, събран в шепата й.

И се бе втренчила във Висшия маг, изумена от мигновеното му проникновение, убедена — в онзи миг — в гениалността му. Нямаше място за нея до него. Умът й в най-добрия случай пълзеше бавно, особено рано сутрин, преди да е запалила първото си пушило. Бързината на мисълта (точно това, беше решила тя, бе причината за името му) сама по себе си бе нещо магично, деликатна магия, на която тя можеше да гледа само със суеверно благоговение.

Такова високо мнение може да се съхрани само в света на загадката обаче, а загадката рядко надживява фамилиарността. Висшият маг официално бе помолил временно да я зачислят в кадъра му. Оттогава беше чула много ругатни от Бен Адефон Делат и бе стигнала до заключението, че бързината му не е толкова магична, колкото импулсивна.

О, беше невероятен, наистина. Също така имаше навика да си мърмори сам с всевъзможни различни гласове и да си играе с кукли на конци. А колкото до компанията му…

Дръпна свирепо от пушилото си, загледана в приближаващия се. Вървеше като пиян — и беше мръсен, ужасно мръсен и целият в прах. Странно детинското му лице изглеждаше почти мъртвешко.

„Ето, че се почва. Поредният непонятен разговор между тях. Ох, колко не му харесва, че и аз ще съм с тях. Е, ставаме двама.“

— Диша ли? — попита Ботъл, щом спря пред палатката.

Тя кимна към дръпнатото платнище на входа.

— Каза ми да изляза.

— Ще иска да ме види.

— Иска да знае как е Фидлър.

Ботъл завъртя очи от досада, извърна ги настрани, после отново я изгледа.

— Чувствителна си, Атри-Цеда. Глътка ром ще успокои нервите ти.

— Вече ударих една.

Той кимна, сякаш това не го изненада.

— Фидлър още бълва останалото му от вечерята. Ще му трябва нова палатка.

— Но той дори не е маг.

— Не е.

Тя впи очи в неговите.

— Всички ли малазанци сте толкова потайни?

Той се усмихна.

— И още по-лоши ставаме, Атри-Цеда.

— Защо така?

Усмивката изчезна.

— Много просто. Колкото по-малко знаем, толкова по-малко говорим. Очаквам скоро да станем армия от неми.

„Нямам търпение.“ Тя въздъхна, изтръска пушилото и бавно се изправи.

Звездите се връщаха в небето на североизток. Това поне беше нещо. „Но там има някой. Държи оръжие… богове, какво оръжие!“

— Подскачащото око на Блудния, та той е Висшият маг. Не може да се крие вечно.

Ботъл я зяпна ококорен.

— Никога не бях чувал тази ругатня.

— Току-що си я измислих.

— Звучи странно непочтително от ледерийска уста. Леко съм шокиран всъщност.

— Въпрос на бедно въображение. — Тя отиде до входа на палатката и драсна с нокти по кожата. — Влизаме.

— Чудесно! — сопнаха й се отвътре в отговор.

Тясната вътрешност бе задимена от благоуханните свещи, мъждукащи по пода в кръг около седналия кръстато Бърз Бен. Висшият маг беше плувнал в пот.

— Кучият син посяга към мен — застърга гласът му. — Искам ли разговор? Не, не искам. Какво да говорим? Аномандър уби Гуглата, Дасем уби Аномандър, Бруд строши Драгнипур, а сега Драконъс се вихри на свобода. Бърн трепери, Порталът към Старвалд Демелайн гори и жестоки усукани лабиринти чакат и дебнат — кога ще се съживят? Какво ще донесат?… А има и още. Осъзнаваш ли го? Още има… стига си зяпал, просто слушай. Кой пробута цялата тази проклета бъркотия? Ботъл, тебе питам!

— Съжалявам, слушах, не мислех. Откъде да знам? Не, чакай…

— Точно тъй. Сенкотрон и Котильон. Адюнктата наистина ли вярва, че сама избира пътя си? Нашия път? Тласка ни упорито напред, още откакто дебаркирахме — всичко е въпрос на логистика, разбира се. Не че търговците ак’рини с радост са ни предали всичко, което имат, нали? Не че нещата няма да станат по-лоши, колкото по на изток вървим — Пустинните земи сигурно с право са наречени така.

— Бързак…

— Разбира се, че дърдоря безсмислици! Слушай! Там има Т’лан Имасс! — Безумният му поглед изведнъж се впи напрегнато в Араникт. — Прахта ще затанцува! Кой ги командва? Какво иска? Знаеш ли какво искам да направя с оная прах? Искам да я изхвърля. Кой иска да знае? Не и аз!

— Т’лан Имасс коленичиха пред императора — каза Ботъл. — Той взе Първия трон и не го отстъпи.

— Точно така!

— Подведени сме. Трябва да говорим с Тавори. Веднага.

Но Висшият маг клатеше глава.

— Няма полза. Тя е взела решението си.

— За какво? — повиши глас Ботъл.

— Смята, че може да ги измами. Знаеш ли, че беше най-изтъкнатият изследовател на биографиите на Келанвед, на Танцьора и на Дасем? Не го знаеше, нали? Преди да я направят адюнкта. Преди дори да наследи властта на Дома Паран. Изследовател на войната — имперската война. Завоеванията — не просто полевата тактика, а мотивите на императора и безумните му съратници. Житиетата — на всички до един. Кръст, Ток-старши, Урко, Амерон, адмирал Нок, Въслата, дори Тайсхрен — защо мислиш, че държи Банашар близо до себе си? Този пиян глупак е потенциалният й емисар в случай, че Тайсхрен най-сетне реши да направи нещо.

Но Ботъл явно бе поразен от първото откровение на Бързия Бен.

— Да ги измами? Да измами Боговете на Сянката? Да ги измами за какво?

Зъбите на Бързия Бен блеснаха като злато на мъждукащата светлина на свещите.

— Не смея да кажа.

— Не ни вярваш, че ще си държим устите затворени?

— Не. Защо да ви вярвам? — Изпъна дълъг пръст към Ботъл. — Ти ще си първият, който ще хукне към хълмовете.

— Ако е толкова зле, защо още си тук?

— Защото Драконъс променя всичко, а аз съм единственият, който може да му се противопостави.

Ботъл зяпна, а после думата едва се изтръгна от устата му:

— Ти?!

— Но и за миг не си помисляй, че го правя заради Сенкотрон и Котильон. И не си помисляй, че го правя дори за адюнктата. Всичкото това време вътре в Драгнипур — променило го е. Никога не е бил толкова лукав — представяш ли си, учтива покана за разговор — той за идиоти ли ни мисли? Но чакай… — Замаха с ръце. — Щеше да е лукавство, ако не беше толкова очевидно! Защо не помислихме за това?

— Защото е нелогично, проклет тъпак!

Но Висшият маг не реагира на избухването му.

— Не, той наистина иска да разговаряме! Ето ти тебе лукавство! Добре, ние можем да отговорим на това, нали? Разговори? Изключено! И да видим как ще изтълкува това, просто да видим!

Араникт приглади гъстата си коса, след това бръкна в кесийката на колана си за пушило. Наведе се и взе една от свещите на Бързия Бен. Докато запалваше, видя, че Висшият маг се е вторачил невярващо в нея.

Ботъл се изсмя дрезгаво.

— Не е вече толкова свенлива, а? Добре. Вече ще открием истинската Атри-Цеда. Точно както искаше Брис.

Араникт присви очи към Бързия Бен зад булото на дима. Бавно нагласи свещта в локвичката й восък на кожения под. „Брис? За това ли е всичко?“

Висшият маг хвърли презрителен поглед на Ботъл.

— Невежество е, не е перчене.

— Перченето обикновено е невежество — отсече Ботъл.

— Така е — отстъпи Бързия Бен. — И си прав — добави с въздишка. — Малко повече скромност няма да ни дойде зле.

— Скромност? — изсумтя Араникт. — Не и у мен.

— Може би — отвърна Висшият маг. — Но пък успяваше да я докараш. Тази свещ, която взе от защитния кръг, отвори път към Драконъс. Той го усети моментално. И все пак…

— Не го използва — каза Ботъл.

— Не го използва.

— Хитро.

— Ха-ха, Ботъл, по-прав си, отколкото разбираш. Работата е, че тя ни накара да се заемем с този ужасно парещ въпрос, нали?

— Неволно.

Бързия Бен я погледна замислен и някак любопитно.

Араникт сви рамене.

— Просто ми трябваше огънче.

Отговорът като че ли задоволи и двамата, макар и по различен начин. Тя реши да остави нещата така. Какъв смисъл имаше да обяснява, че няма представа за какво говорят? Всичките имена, които спомена Бързия Бен — дори Драконъс, — не означаваха нищо за нея. Е, почти нищо. „Драконъс. Той беше този, който пристигна в мрак, който направи портал, откраднал половината небе, който държи в ръката си оръжие от мрак и студ, от най-черния лед.“

„А Бързия Бен се кани да застане на пътя му.“

„Кълна се в смачканите топки на Блудния, присъединих се само защото жадувам за Брис Бедикт. Също като хиляди други жени.“

Бързия Бен рече:

— Атри-Цеда, твоят командир, Брис…

Тя го зяпна гузно. Беше ли прочел мислите й?

— Той веднъж умря, нали?

— Какво? Да, така казват. В смисъл, да, умря.

Висшият маг кимна.

— Най-добре ще е да идеш да го видиш тогава — може би има нужда от теб точно сега.

— От мен? Защо?

— Защото Гуглата го няма — каза Ботъл.

— Какво означава това за командир Бедикт?

Ботъл и Бързия Бен се спогледаха, после войникът кимна и отвърна:

— Мъртвите никога не се връщат изцяло, Араникт. Не и докато имаше бог на смъртта. Възможно е Брис вече да се е… съживил. Да се е пробудил за всичко, което е бил преди. Ще има неща, които да каже на своята Атри-Цеда.

— Ще се видим пак — добави Бързия Бен. — Или не.

„Те ме освобождават. О, добре.“ Обърна се и излезе от палатката. Спря в знойната тъмнина на лагера, дръпна от пушилото и тръгна към стана на ледериите.

„Брис ме иска. Каква приятна мисъл.“

— Тъпи патрули — изсумтя Смайлс. — Никой не ни дебне. Ак’ринските търговци са само грохнали старци и сополиви изтърсаци. — Погледна насядалите около огъня. — Видяхте ли селото, през което минахме вчера?

— Никакви воини — рече Кътъл. — Всички са заминали да се бият с Белите лица. В момента ак’рините не могат да поддържат контрол над тази Свободна търговия Крин, а това обяснява и всичките тия търговци д’рас, дето идват от юг.

— Чух от едни съгледвачи за баргастки лагер, на който се натъкнали — място на голямо сражение и изглежда, Белите лица са пострадали здраво — каза Тар. — Може да бягат, точно както твърдят ак’рините.

— Трудно ми е да го повярвам — възрази Кътъл. — Бил съм се с баргасти и никак не е забавно, а за Белите лица казват, че са най-коравите от всички.

Смайлс развърза шлема си и го смъкна.

— А Корик къде е?

— Изчезна някъде — отвърна Тар и хвърли нова буца суха тор в огъня. — Пак.

— Тая треска го повреди — отсече Смайлс. — В главата.

— Трябва му просто един хубав бой — подхвърли Кътъл. — Само бой ще го оправи него.

— Може да чакаме дълго — рече Тар. — Имаме седмици и седмици пътуване още, през предимно враждебна територия. Да, движим се ужасно бързо, но щом приключим с териториите на тези равнинни племена, ще сме в Пустинните земи. Никой даже не знае докъде стигат, нито какво има след тях — всеки ти казва различно. — Сви рамене. — Най-опасният враг за една армия е скуката, а напоследък ни мъчи точно тя.

— Коураб още ли не се е върнал? — Смайлс поклати глава. — Излезе на обиколка с тежките. Може да са се изгубили.

— Ще се намерят — отвърна Кътъл и се надигна. — Ще ида пак да си видя сержанта.

Смайлс погледа след него, докато се скри в тъмното, после въздъхна.

— Не съм се била с ножове от месеци… Престоят в Ледерас ни размекна, а на баржите беше още по-зле. — Протегна крака по-близо до огъня. — Нямам нищо против марша, след като пришките вече ми минаха. Поне сме отделения отново.

— Трябва ни някоя нова шашма — рече Тар. — Да виждате скорпиони наоколо?

— Колкото щеш — отвърна Смайлс. — Но само два вида. От малките, гадните, и големите, черните. Обаче ако го опитаме пак, хората ще станат подозрителни — дори да измислим добра измама. — Помисли малко и поклати глава. — Не става, Тар. Няма го настроението.

Той примижа към нея.

— Права си. Сякаш сме го подминали това и няма да се върне вече. Изумително е, че изпитвам тази носталгия по Седемте града и онзи тъп безполезен поход. Здравата ни понасиниха, да, но това, което се опитвахме да направим, имаше смисъл. Там е разликата. Имаше смисъл.

— Дъх на Гуглата, Тар…

— Какво?

— Кътъл е прав. Нищо няма смисъл. Никога не е имало и няма да има. Виж ни само. Ходим насам-натам и избиваме разни хора, и те правят същото с нас, ако могат. Виж Ледер. Да, сега си има приличен крал и хората могат да си поемат дъх и да си гледат живота — но какво има в тоя живот? Трепеш се за още една кесия жалки монети, за следващото ядене. И се молиш на проклетите богове за следващия улов и кротко море. Няма смисъл, Тар, това е истината. Никакъв.

— Онова рибарско село, от което си дошла, е било адски задръстена дупка, а?

— Няма значение.

— Ти повдигна въпроса, войник. Ти.

— Не беше по-различно, отколкото навсякъде другаде, това искам да кажа. Бас слагам, че и ти не си съжалявал да се махнеш оттам, откъдето си дошъл. Ако е било всичко, което си искал, нямаше да си тук, нали?

— Някои хора вървят през живота, без да търсят, Смайлс. Аз не търся, защото не очаквам да намеря нищо. Искаш смисъл? Съчини си го. Искаш истина? Измисли я. Не че има значение. Слънце изгрява, слънце залязва. Виждаме едно, може да не видим другото, но на слънцето му е все едно, нали?

— Точно — отвърна тя. — Значи сме на едно мнение.

— Не съвсем. Аз не казвам, че не си струва. Обратното казвам. Правиш светове, светове вътре в главата ти и светове отвън, но само тия вътре си струват. Там намираш мир, приемане. Смисъл. А ти ми говориш, че всичко е безполезно. При това започваш със себе си. Това е лош подход, Смайлс. По-лош, отколкото на Кътъл.

— Накъде вървим тогава?

— Съдбата има лице и отиваме да го срещнем очи в очи. Останалото не ме интересува.

— Значи следваш адюнктата. Като куче по петите на господаря.

— Защо не? За мен е все едно.

— Не те разбирам.

— Нищо няма за разбиране. Аз съм войник, също като теб. Какво повече искаш?

— Искам проклета война!

— Тя иде.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото сме армия в поход. Ако на адюнктата не й трябваше армия, щеше да я разпусне още в Ледер.

— Може би. А може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че може би просто е себична.

Огънят догаряше. Мълчание загърна двамата войници, които нямаха повече какво да си кажат. Поне за тази нощ.

Сержантът лежеше на пода до празна бутилка ром. Вонеше на повръщано, а сладникавата миризма на рома беше още по-гадна.

— Проклятие, Фид, това няма да помогне на стомаха ти.

— Нямам стомах вече — отвърна замаяно Фидлър. — Избълвах го преди камбана.

— Утре заран черепът ти ще се пръсне.

— Чак тогава? Махай се, Кътъл.

Сапьорът седна на походната постеля.

— Добре де, какво толкова е станало?

— Всичко се промени, Кътъл. Всичко се прецака.

— Мислиш, че ми казваш нещо ново ли? Този бърз марш не е току-така, не сме вчерашни. Адюнктата има нюх — и може да надушва нещата по-добре от теб, така мисля. А тебе те измъчва нещо, тормози те. — Почеса брадясалата си буза. — С теб съм, Фид, знаеш го. Пазя ти гърба, винаги.

— Мене ме остави, Кътъл. Младите, техните гърбове трябва да пазиш, не моя.

— Много мъртви лица виждаш, а?

— Не съм ясновидец.

— Ей, един път и ти да си мълчиш. Отделението е важното, непрекъснато им го повтаряш. Войникът до тебе, оня, дето му дишаш вонята на пот всеки проклет ден. Ние сме семейство, така казваш. Сержант, изнервяш ни.

Фидлър бавно се надигна и се стисна за главата.

— Риболов.

— Какво?

— Има демон в дълбокото. С лукави очи… наблюдава стръвта, схващаш ли? Просто наблюдава. Бързия Бен си знае работата. Трябват ни, трябват ни всичките.

— Фид, ти си пиян.

— Мракът има острие. Остро, най-черният лед — студ, какъвто не можеш да си представиш. Не схващаш. И ние там, врещим и подскачаме, но най-големият вълк от всички се е върнал. Игрите свършиха, Кътъл.

— Ами адюнктата? Фидлър?

Сержантът го погледна със зачервените си подпухнали очи.

— Тя няма шанс. Богове на бездната, няма шанс.

— Това там ли е лагерът? Това трябва да е. — Коураб погледна спътниците си. Зяпнаха го три безизразни лица. — Твърде голямо е за кервансарай. Хайде.

Поведе ги надолу по тревистия склон и замаха с ръка срещу рояка мушици, вдигнал се да ги погълне.

— Изобщо не трябваше да вървим след оня заек — тука е много лошо да се изгубиш, нали ви казах? Теренът е твърде нагънат. Цели армии можеш да скриеш в тия долини.

— Може точно това да са направили — рече Солтлик. — Ей, Коураб, не си ли го помисли това? Въртят ни номер.

— Цялата армия? Ловците на кости? Тъпо.

— Голям заек беше — подхвърли Дроуфърст.

— Никакъв заек не беше — настоя Солтлик. — Вълк беше. На зайците не им светят очите, муцуните им не са целите в кръв и не ръмжат.

— И искаше да те ухапе — изтъкна Дроуфърст.

— Мина точно покрай мен — кой няма да му скочи, като е толкова близо? Вярно, че беше тъмно, обаче аз съм скачал на много зайци и едно ще ви кажа: това не беше заек.

— Животните тук са различни — каза Дроуфърст. — Чуваме ги да вият, обаче може да са зайци, откъде да знаем? Видяхте ли ония гущерски кожи, дето ги продават д’рас? А бе тия гущери са по-големи и от гущерите, дето ги видяхме от баржата. Могат и кон да изядат.

— Те точно така ги хващат на юг, така каза търговецът. Набодат коня на голяма кука и го хвърлят в реката…

— Няма да стане, трябва да вържат куката с въже.

— Това не го каза, но то си се подразбира.

Приближиха се към морето лагерни огньове — е, не чак море, отстъпи Коураб. По-скоро голямо езеро. Но ужасно голямо езеро. Погледна Флашуит, която не беше казала много, но пък тя рядко говореше. Само му се усмихна и не беше ли мила усмивката й? Беше.

— Ако сложим заек на куката, можем да хванем вълци — каза Солтлик.

— А ако сложим кон, ще хванем още по-голям вълк, бас държа.

— И освен това коне имаме. Това е идея, Дроуфърст, определено. Ей, Коураб, ще скочим на следващия голям гущер, който видим. За кожата му. Влизаш ли в играта?

— Не.

Далечен вой се разнесе скръбно в нощта.

— Чухте ли? — попита Солтлик. — Още зайци! Отваряй си очите, Дроуфърст. Ти също, Флашуит.

— А бе виеше по-скоро като кон на кука — измърмори Дроуфърст.

— Престанете, всички! — викна Коураб. — Стига вече. Аз съм тежкият на Фид, нали? С нищо не ви отстъпвам, нали? — Посочи Флашуит. — Да не си и помислила да намигаш. Половината ми живот мина в правене на грешки за разни хора и съм се заклел никога да не ги повтарям. Тъй че си кротувам, но внимавам, нали? И аз съм тежък. Тъй че стига.

— Просто си правехме майтап, Коураб — каза Солтлик. — Да минава времето.

— Не вярвам аз на майтапите. Хайде, свърши ни обиколката.

След двайсетина крачки часовият в сумрака пред тях изджавка нещо — на ледерийски.

— Дъх на Гуглата — изсъска Коураб. — Намерили сме другата армия.

— Никой не може да се скрие от Ловците на кости — подхвърли Дроуфърст.

Корик стоеше в тъмното, на сто крачки от най-близкия пост. Имаше спомен, който може да беше истински, а може и да беше измислен — не можеше да е сигурен. Десетина младоци, изкарани да копаят нужници за някакъв гарнизонен отряд, изкаран на маневри. Сети и полукръвни сети, още толкова млади, че нямаше разлика между двете, нито повод за презрение, завист и така нататък.

Той беше от дребосъците, тъй че приятелите му го пратиха при един грамаден камък да се напъва, да се поти и да се провали. И той се бъхти цяла сутрин да я откърти проклетата му канара, а другите го поглеждаха от време на време, подхвърляха шеги и се смееха.

Провалът не е приятен. Жили. Изгаря като киселина. В онзи ден младият Корик бе решил никога повече да не приема провала. Накрая беше отместил камъка — вече се смрачаваше, другите момчета отдавна си бяха отишли, отряд ездачи, чието упражнение в самостоятелна тактика беше приключило, се връщаше сред облак, надвиснал над пътя като насмешлив божи дъх от златен прах.

Онзи камък наистина си тежеше на мястото. Защото беше крил съкровище. По здрач Корик бе коленичил над огромно имане. Повечето монети бяха от сребро, и няколко златни също, и нито една не му бе позната от жалкия му жизнен опит. Беше съкровище на духовете, направо от легендите на сетите. „Под всеки камък, момче…“ Да, курвите, които го бяха отгледали, имаха много приказки. Можеше целият този спомен да е просто една от онези приказки. Жалка история, но…

Беше намерил съкровище, това бе смисълът й. Нещо ценно, чудесно, рядко.

И какво бе направил със съкровището на духовете?

„Пропилях го. До последната шибана монета. Няма го. Нищо не остана от него, за да го покажа?“

„Курвите са топли на допир, но крият душите си в студени крепости. Точно когато се отдадеш на този свят, разбираш, че си истински изгубен, че си… сам.“

„Всичко е студено на допир напоследък. Всичко. А сега си прекарвам остатъка от годините да обвинявам всяка проклета монета.“

„Но никой не се лъже. Освен мен. Винаги аз. Вечно аз.“

Копнееше да извади меча си и да се гмурне в безумния вихър на някоя битка. Тогава можеше да посича всяко лице на всяка монета, да вие, че не е все едно, че животът не е празен, макар и да е пълен с боклук. Можеше да крещи и проклина, и да не вижда нито един приятел — само врагове. Да оправдава всяко посичане, всяко проливане на кръв. Най-малкото, заклеваше се, щеше да е последният устоял.

Смайлс казваше, че треската го е повредила. Може би. А може би щеше да го направи тепърва. Но едно нещо бе направила със сигурност: беше му показала истината за самотата. И тази истина беше жигосана в душата му. Слушаше как Фидлър говори ли говори за това тъй наречено семейство от приятели и не вярваше нито дума. Измени дебнеха бъдещето — усещаше го в костите си. Идваше време, когато всичко щеше да се разкрие ясно, и тогава той можеше да застане пред всички и да изрече високо неверието си. „Всеки един от нас е сам. Винаги сме били сами. Писна ми от всичките ви лъжи. Хайде, спасявайте се сами. Както смятам да направя и аз.“

Не го интересуваше никакъв последен отпор. Адюнктата искаше вяра, преданост. Искаше честност, колкото и да е брутална. Искаше твърде много. А не даваше нищо в замяна.

Корик стоеше насред пустата земя в пустата нощ и мислеше за дезертьорство.

„Всичко, което ми дадоха, беше лъжа, измама, измяна. Съкровището на духовете, да. Онези монети. Някой ги е сложил там, за да ме подмами, да ме хване. Отровиха ме — не е моя вината, как би могла да е моя?“

„Вижте го под онази канара! Внимавай, Корик, може да те смаже!“

„Твърде късно. Онези шибани монети ме смазаха. Не можеш просто ей така да напълниш шепите на едно момче с такава тежест. Просто не можеш.“

Беше спомен. Може би истински, може би не.

Курвите — те просто намигаха.

По спящата Сканароу пропълзяха сенки — някой мина покрай палатката с фенер. Процедилата се през платното светлина беше студена и придаде на гъвкавото тяло на Сканароу мъртвешки цвят. Смразен от гледката, Рутан Гъд извърна очи. Надигна се бавно, за да не я събуди.

Потта отпреди малко съхнеше по кожата му.

Нямаше смисъл да премисля причината за състоянието си — Гуглата знаеше, не беше от правенето на любов. Колкото и приятна да беше — с внезапната си усмивка, която можеше да разтопи планини от лед, — Сканароу го нямаше у себе си онова, което да накара сърцето му да затупти като преди толкова време. Можеше да донесе наслада, можеше да го отвлече от мислите му, от спомените му за един мрачен и изпълнен с премеждия живот; можеше, с ярки, стъписващи проблясъци светлина да му върне живота.

Но тази нощ мракът бе отворил цветето си с мирис, който можеше да смрази и душата на бог. „Още ли си жив, Греймейн? Усети ли го? Дори да си мъртъв и изгнил, стари приятелю, пак щеше да го усетиш.“

„Драконъс.“

„Мамка му!“

Зачеса брадата си с пръсти.

„Светът се разтърси. Падащите огнени кълба, ужасната светлина, изпълваща небето. Юмруци, блъскащи по света.“

„Жалко, че не го видях.“

Но помнеше предсмъртния вик на Азата. Помнеше чворестите дървета, погълнати в стълбове от огън, жестокия зной на пръстта, през която бе изпълзял. Помнеше как се олюля, измъкнал се под безумно небе от зловещ дим, мълнии и порой от пепел. Помнеше първата си мисъл, яхнал дъха на ненадейната свобода.

„Джакуруку, променила си се.“

Човек намира вярност при най-странни обстоятелства. Разкаяние и благодарност, сплетени ръце, миг на страстно ликуване, припознат с преклонение. Погледът му пробяга към Сканароу. Сенките и бледата светлина си бяха отишли. Тя спеше, самата красота в безметежен покой. Толкова скъпа невинност. „Но не си мисли, че съм влюбен, жено. Не ми налагай миг на признание, истината на глупавите клетви, изречени преди цял живот.“

„Нека поиграем още малко играта на блажена забрава.“

— „Така е по-добре, Драконъс.“

— „Това е империята на Каллор, приятелю. Няма ли да премислиш?“

„Премисляне. Да, това е.“

— „Брегът изглежда съвсем гостоприемен. Ако си гледам моята работа…“

„Усмихна се на това.“

„И аз му отвърнах с усмивка.“

„Драконъс се върна на онзи континент — усетих стъпките му в своя уж вечен затвор. Върна се, за да види сам лудостта на Каллор.“

„Ти беше прав, Драконъс. Трябваше да си гледам моята работа. Най-после.“

„Можеш ли да ме чуеш сега? Драконъс? Слушаш ли ме?“

„Аз премислих. Най-сетне. И затова ти давам следния избор. Намери ме и един от двама ни ще умре.“

— Всичко е в сплъстиците в козината на кучето.

Балм зяпна.

— Какво?

Уидършинс се намръщи.

— Искаш ли го това прорицание, или не?

— Вече не съм сигурен.

Магът се вторачи в проскубаното същество, което държеше за врата, изръмжа и го запокити във въздуха.

Детсмел, Балм и Троутслитър видяха как животинчето се изви ловко и в последния възможен миг успя да се пльосне на земята на четирите си широко разперени лапи, след което махна с рунтавата си опашка и драсна в нощта.

— Точно като някоя проклета котка — изсумтя Троутслитър.

— Даже не беше и куче — подхвърли Детсмел.

Уидършинс махна пренебрежително с ръка.

— Куче, лисица, каква разлика? Сега ще трябва да намеря нещо друго.

— Овча кожа става ли? — попита Балм.

— Овчите кожи живи ли са? Не. Няма да стане. Трябва да диша.

— Щото дишането разпухва сплъстиците — каза Балм. — Схващам.

Уидършинс се обърна безпомощно към Детсмел, но той само сви рамене.

— Все едно, цялата тази работа е губене на време. Всеки прорицател и гадател в целия проклет свят е с размътен мозък в момента. — Опипа плахо врата си. — Заклевам се, че усетих удара на оня меч. Какво си мислеше Гуглата? Това е безумно!

— Зарежи го Гуглата — изръмжа Уидършинс. — Не той ме накара да подмокря гащите.

Балм го зяпна ококорен.

— Сериозно? Богове на бездната…

Троутслитър изведнъж избухна в звънък смях. После се присви.

— Извинявай. Просто… е, все едно.

Уидършинс се изплю на земята.

— Никак не е смешно, Троутслитър. Не го схващаш. Онова… онова нещо. Не се показа на другия край на света. Показа се тук.

Балм се опули и се огледа.

— Къде? Дайте ми бронята… кой… какво…

— Спокойно, сержант — каза Детсмел. — Нямаше предвид „тук“ в смисъл точно ей тук. Искаше да каже, като… Уид, какво точно имаше предвид?

— Пак ли шегички? По-лош си и от Троутслитър. Не знам защо изобщо говоря с вас.

— Искахме прорицание — подсказа Троутслитър.

— Отказах се. Беше глупава идея. Мислите, че Фид си играе с Колодата в момента ли? Изключено. Забравете, аз си лягам. Не че ще мога да заспя. Всъщност…

Балм пристъпи към него и го цапардоса с юмрук. Уидършинс се свлече на земята.

— Сержант! Защо го направи това? — попита Троутслитър.

Балм потърка кокалчетата на пръстите си и се намръщи.

— Каза, че нямало да заспи. Е, вече спи. Вие двамата, замъкнете го до палатката му. Време е някой да поеме командата и точно това правя. Щом го натикате вътре, ще намерим Иброн. Ще го получим проклетото прорицание тая нощ, та ако ще да ни убие.

— Трябват ми още ефрейтори — заяви Хелиан на нощното небе. Беше седяла до огъня, забила поглед в пламъците. Но сега лежеше на гръб под кръжащите звезди. Светът можеше да се промени за миг. Кой ги решаваше тия неща? — Балгърд, вече си ефрейтор. И ти, Бейби.

— Мейби.

— Мейби, Бейби — все тая.

— И Балгрид.

— Нали това казах. Щом свърши земетресението, се заемаме с това. Кого пропускам? Колко сте в отделението ми? Четирима сте, нали? Оня последния, и той ефрейтор. Искам четирима ефрейтори, да ми поемат заповедите.

— Какви заповеди?

— Дето ги издавам. Първо, всички сте ми охрана. Писна ми от Скълдет — дръжте го далече от мен.

— Той е убеден, че си кралска особа, сержант.

— И съм, тъй че трябва да правите каквото кажа. Къде ми е първоначалният ефрейтор? Тъчи Брет? Тук ли си?

— Да, сержант.

— Тук, сержант.

— Не мога да я гледам тая бъркотия повече. Занесете ме до палатката ми — не, не ме вдигайте, идиоти. Хванете ме за краката и ме влачете. Бавно и внимателно… О, кой ги сложи тия камъни под мен? Веднага ги разкарайте! Богове, къде ми е палатката? В Ледерас?

— Търсим я, сержант… Ти вдигна ли си я?

— Аз?! Ти си ми ефрейторът, това ти е работата.

— Кротко, сержант. Просто се отпусни тука — ей сегичка я вдигаме.

— Така си и мислех. Неизпълнение на служебните задължения. Разжалвам те. Понижавам те в… ъъ, подефрейтор. Какво е това бухане?

— Набиваме коловете, сержант. Ей сега.

— Ей! Виж ония неща там, зелените! В небето! Кой ги сложи там — разкарай ги!

— Де да можех, сержант.

— Вече си подпод’фрейтор — за неподчинение на заповеди. Изповеди. Проп… пов… Чакай. — Завъртя се на хълбок и й призля, но мързеливо някак. — Заповеди. Ха. Ей, къде ме мъкнете сега? Не бях свършила там. Нещо в небето — видях го — сряза точно през ония зелените. Видях го, фрейтори, слушш ли? Големи криле — видях… о, все едно. Някой е загазил, но не съм аз. И я проверете тая палатка — никакви паяци вътре… тъпи звезди, откъде се навряха тук?

Геслер приближи фенера.

— Виждаш ли го това? Някой от плъховете на Ботъл го е направил, бас слагам. Издъвкал е проклетия от Гуглата ремък. Ще го спипам и ще му извия главичката.

— На плъха или на Ботъл? — попита Сторми.

— Или на плъха, или неговата. Или и на двамата. Знаех си, че виси странно от едното рамо…

— Да де. Нелепо изглежда. Усукан. Като на някой зелен новобранец.

Геслер го погледна ядосано.

— И целия ден нищо не каза — голям приятел си, няма що. Ако имах сопол под носа, пак ли щеше да си мълчиш?

— Естествено — отвърна Сторми. — Стига да се сдържа да не се разсмея.

— Другия път като видя трева да ти виси от задника, нищо няма да кажа.

— Струва си да проверява човек — научих го от опит. Да ида ли да потърся Флашуит? Много се забави.

— Прати Мейфлай и Шортноус.

— Не говориш сериозно.

— Ъ? М-да. Добре, върви.

— Сигурен ли си, че не ти трябва помощ тук?

— Не, достатъчно направи вече.

— Точно така. Скапан съм, Гес. Много съм стар вече да вървя, както вървим сега. Ако продължи така още дълго, ще остана без крака и ще залазя на четири крака.

— Тъкмо ще отговаря на интелектуалния ти ръст. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Сторми? Като моя. Всички сме изнервени.

— Гес, току-що видяхме стотина отдельонни магове да излизат от строя, подбелили очи, ритат и се задушават — изсумтя огромният фалариец. — А страшният ни Висш маг залита като пиян и само дето не си пръсна тиквата в ръба на оня фургон. Фид пък изповръща поне пет яденета.

— Всичко това няма нищо общо с приказките ти, че някой ни шпионира, Сторми.

— Просто ти казвам какво чувствам. Като сърбеж между плешките, знаеш как е. И стана само по-лошо след онова, дето стана… да де, дето стана.

— Фид каза, че просто си въобразяваш…

— Не каза. Нищо не каза — не искаше дори да ме погледне в очите. Ти беше там, видя.

— Е, може да не каза нищо, но нямаше и нужда.

— Спохождат ме странни сънища, Гес.

— И какво?

— Нещо пада от небето. Поглеждам нагоре и съм точно под него, и няма къде да избягам. Не мога да избягам достатъчно далече, нито достатъчно бързо, нищо не мога да направя, освен да гледам как пада отгоре ми. — Наведе се бързо, тупна с ръка по земята и Геслер подскочи. — Ето така. Ще си помислиш, че тогава се събуждам. Но не. Просто лежа, смазан, и усещам цялата оная тежест. Не мога да задвижа и един мускул, не мога да вдишам…

Геслер хвърли настрана ризницата и ремъците.

— Ставай, Сторми. Идваш с мен.

— Къде?

— Тръгвай, ефрейтор. Заповед.

Поведе го през лагера, между огнищата със свитите около тях мърморещи войници. Минаха през походния лазарет, където уморените лечители церяха изприщени ходила, разтегнати глезени и какво ли още не, след това покрай първите коневръзи. Малко встрани имаше три тежко натоварени фургона, голяма карета и петнайсетина палатки.

Щом се приближиха, Геслер подвикна:

— Хедж?

От единия край на каретата в тъмното се измъкна фигура.

— Геслер? Дезертирате от Ловците на кости? Идвате да се включите в Подпалвачите на мостове? Умни момчета — легендата е точно тук и никъде другаде. Поизпотих войничетата, но и твоята тренировка няма да им дойде зле, факт.

— Зарежи тия глупости — каза Геслер. — Къде са ти двете красавици?

— Ау, Геслер, скапани са, честно…

— Събуди ги. И двете. Сторми тука има нужда.

— Имате нужда, искаш да кажеш…

— Не, и двете са за него. Като дойда да си прибера ефрейтора, искам маркучът му да е така източен, че да му се плете около глезените. Искам да видя блажен блясък в сините му очички и къдрави черни косми в брадата му. Кажи на миличките, че плащам тройно.

— Добре. Ти обаче обмисли каквото ти казах. За дезертирането имам предвид.

— Това е престъпление, Хедж.

— Неофициално прехвърляне тогава.

— Кенеб никога няма да разреши.

— Добре, тогава просто повърви с отделенията ми седмица примерно, покрай тях, нали разбираш? Да даваш по някой съвет и такова…

— Съвет? — Геслер изсумтя. — Какъв например? „Войници, не мрете.“ „При първия намек за неприятност стягай халката.“ „Оръжието е това, което ти е навряно в гъза.“ Как ти се струва?

— Страхотно!

— Хедж, ти пък какво правиш тук, в името на Гуглата? — възкликна Сторми.

Сапьорът го погледна, после го сграбчи за ръката.

— Виждаш ли ония палатки ей там, големите? Върви, ефрейтор. Кажи на девойките, че е специална заповед.

Сторми се навъси на Геслер и той му отвърна със същото.

— Никога досега не съм се въргалял с толкова тлъсти жени…

— Страхотно е — увери го Хедж. — Слагаш едната под теб, другата отгоре и става като възглавници. Върви, Сторми, ние с Гес си имаме приказка тук.

— Възглавници, а?

— Аха. Хубави топли възглавници. Хайде, чевръсто, ефрейтор. Марш.

Фалариецът се затътри към палатките, а Хедж се огледа подозрително и даде знак на Геслер да го последва.

— Ботъл използва плъхове — замърмори, докато се отдалечаваха от светлината на огъня. — За малко да му намушкам единия, тъй че вече е станал по-предпазлив.

— Какво толкова си намислил, че да му привлечеш любопитството, Хедж?

— Нищо. Честно.

— Богове на бездната, не ставаш за лъжец.

— Става просто защото си легенда, Гес, всичкото това умилкване и шпиониране. Свикнал съм му, тъй че предпазните мерки си дойдоха естествено. Е, тук е добре.

Хедж го бе довел до някакъв кръг от камъни в тревата — Геслер реши, че са от някое старо типи. Застанаха в кръга.

— Ботъл може да използва каквото поиска тук, Хедж…

— Не може. Накарах ротния ми маг да запечата тоя кръг. Правим го всяка нощ, за служебните ни заседания.

— За какво?!

— За заседанията. Аз, сержантите ми, ефрейторите и Бейвдикт. Ежедневни доклади, нали разбираш. Да съм в течение на нещата.

— Какви неща?

— Неща. Значи, слушай, чул ли си нещо за онова, дето стана?

Геслер сви рамене.

— Имаше портал и някой мина през него. Някой, който вони на сила.

— Това ясно. И не е важното, че се е появил някой гаден и значи сега е тук, в реалния свят. Всеки тук в реалния свят може да пукне от проклет зъб или от нож, или от каквото и да е. Една стрела на арбалет в окото може да прецака деня и на бог. Не, това, което наистина е важното, е случилото се преди той да се появи.

— Казвай.

— Гуглата.

— Какво Гуглата? О, да де, вие с него сте първи приятели напоследък — или смъртни врагове? Той как прие връщането ти, между другото?

— Вероятно не добре, но това вече не е важно. Аз спечелих.

— Какво си спечелил?

— Спечелих! Жътваря го няма, утрепан е! Богът на смъртта е мъртъв! Клъцнаха му главата! Труп, но не ухилен, търкаля се по склона, търкул, подскок, и се цъкли…

— Чакай малко, Хедж! Какво… кой… но това е безсмислено! Как…

— Не знам и не ми пука! Подробности? Клякай и сери на подробностите! Качулатия е мъртъв!

— Но тогава кой взима Трона?

— Никой и всеки!

Дясната ръка на Геслер го засърбя. Богове, как му се искаше да фрасне в лицето тоя ухилен глупак! Носът на Хедж обаче сигурно беше чупен вече десетки пъти и той изобщо нямаше да забележи.

— Какво искаш да кажеш, Хедж? — попита предпазливо Геслер.

— Казвам, че са цяла банда. Държат портата. Нищо не е ясно още. Всичко е мътно. Но едно мога да ти кажа — и можеш да питаш Фид, ако искаш. И той ще ти каже същото, освен ако не те излъже. Едно нещо, Гес. Мога да ги усетя. Мога да усетя него.

Геслер се взря в блесналите му очи.

— Кого?

— Падналите Подпалвачи на мостове, Гес. И да, Уискиджак. Той е — ще я позная киселата му физиономия навсякъде, колкото и да е тъмно. Яхнал е кон. Той е в Портата, Геслер.

— Чакай. Той ли е, дето премина?

— Не, оня го остави. Оня не си е помислял нещо, което да не е недостижимо от десет хиляди години. Все едно, порталът е друг. Говоря за Уискиджак. Иди умри, Гес, и кой мислиш ще те срещне при Портата? Гуглата или Уискиджак?

— Тогава защо не си прережеш гърлото, като си толкова възбуден от всичко това?

Хедж се намръщи.

— Не се заяждай де. Аз бях сапьор, забрави ли? Сапьорите разбират колко важно е търпението.

Откъм палатките някой изпищя. Не можа да се разбере мъж или жена.

— Смей се колкото си щеш — изсумтя Хедж. — Ще си благодарен, когато главата ти се изтъркаля до оная порта.

— Мислех, че мразиш да се прекланяш пред когото и да било, Хедж.

— Това е друго.

— Щом казваш. Е, нещо друго имаш ли да ми кажеш?

— Нищо, което би те интересувало. Можеш да ми дадеш парите обаче. Тройна тарифа, нали? Вади ги, Гес, че става късно.

Командир Брис затегна токата на наметалото на гърдите си.

— Обикалям лагера, преди да си легна, Атри-Цеда. Придружете ме, ако обичате.

— За мен е чест, принце.

Той излезе от командната шатра и тя го последва. Тръгнаха към най-близката редица легионерски палатки.

— Тази титла малко ме притеснява, Атри-Цеда — заговори той. — „Командир“ или „сър“ е по-добре. Всъщност, когато сме само двамата, може и просто Брис.

Тя се зачуди дали е доловил приглушеното й ахване, дали е забелязал как омекнаха коленете й.

— При условие, че ми позволите да ви наричам Араникт — добави той.

— Разбира се, сър. — Тя се поколеба, усети, че я изчаква, и каза: — Разбира се, Брис.

Последва леко замайване, сякаш беше гаврътнала чаша бренди. Умът й за миг закръжи диво и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Беше нелепо. Смущаващо. Дразнещо. Засърбя я да си запали пушило, но това сигурно щеше да наруши протокола.

— Спокойно, Араникт.

— Сър?

— Отпусни се. Моля те. Започваш да ме притесняваш. Не хапя.

„Пробвай с подходящото зърно. О, богове, млъкни, жено!“

— Извинете.

— Надявах се, че престоят ви с малазанския Висш маг може да ви е успокоил донякъде.

— О, успокои ме, сър. В смисъл, по-добре съм.

— Никакви припадъци повече?

— Не. Е, веднъж само.

— Какво се случи?

— В края на деня направих грешката да остана в палатката му, докато си смъкваше ботушите.

— Аха. — Погледна я стреснато и лицето му се озари от внезапна усмивка. — Напомни ми да те отпратя навън, преди да направя същото.

— О, сър, сигурна съм, че вие не… ъъ, тоест, не е същото…

Но той се смееше. Войниците около огньовете се обръщаха и ги гледаха. Някои се подхилваха и се споглеждаха. Лицето й пламна като жарава.

— Араникт, уверявам те, след толкова дни бърз марш от дебаркирането насам чорапите ми могат да зашеметят и кон. Всички сме еднакви в тези неща.

— Защото предпочиташ да вървиш с войниците си, Брис. След като би могъл да яздиш или дори да седиш в някой от впряговете, и никой няма да помисли нещо лошо за тебе…

— Грешиш, Араникт. О, външно може и да не се променят, ще отдават чест както винаги и така нататък. Със сигурност ще изпълняват всяка заповед, която издавам, да. Но някъде дълбоко във всеки от тях има едно зрънце, един камък на вярност — стане ли въпрос за повечето от тези, които издават заповеди, този камък остава гладък и нищо не полепва, всичко се отмива. Така ще стане и с мен, ако избера друг път вместо този, по който съм тръгнал. Но виждаш ли, може да дойде време, когато ще се наложи да поискам от войниците си нещо… невъзможно. Ако камъкът все още е гладък — ако името ми не е издълбано на него, — вероятно ще ги загубя.

— Те никога не биха се разбунтували…

— Не формално. Но ако поискам невъзможното, ще очаквам да успеят да го постигнат. Невъзможното и изпращането им на смърт не е едно и също. Това никога не бих направил. Но ако искам от тях нещо повече, отколкото който и да е командир има изобщо право да иска от войниците си, трябва да съм с тях и да ме виждат, че съм с тях.

— Тази нощ — продължи той — ти отново трябва да станеш моята Атри-Цеда за известно време, а аз твоят командир. Когато говорим с войниците ни. Когато ги питаме как са се справили днес. Когато се стараем да отвърнем на въпросите и на грижите им по най-добрия начин. — Замълча, стъпките му се забавиха. — Особено тази нощ. Объркани са от бедата, поразила малазанските магове.

— Да, командире. Разбирам. Всъщност Висш маг Делат се чудеше… ъъ, по-скоро ме попита. За вас. Каза, че може би ще изглеждате… вече различно… сър.

— А ти какво ще му кажеш, като се срещнете отново?

— Не съм сигурна, сър. Може би…

— Той е умен мъж — каза Бедикт. — Тази вечер, Араникт, се почувствах все едно… все едно съм се събудил извън някакво тъмно и студено място. Място, за което си бях мислил, че е истинският свят, честният свят — студът, бях си мислил, беше просто нещо, което никога дотогава не бях забелязвал — преди смъртта ми и възкресението имам предвид. Но сега разбирам, че онзи студ и мрак са били вътре в мен, били са допирът на самата смърт до душата ми.

Тя го загледа с обожание, с блеснали очи.

— И махнаха ли се вече, сър?

Усмивката, с която й отвърна, бе точно отговорът, от който се нуждаеше.

— Е, Атри-Цеда, сега да поговорим с войниците ни.

— Да издълбаем камъка, сър.

— Точно така.

„Няма нужда да се тревожиш за моя. Аз съм твоя. Моят камък целият е стопен, променен — Блудния да ме пази, лицето ти е добил вече. О, колкото до хапането…“

Брис крадешком погледна своята Атри-Цеда и това, което видя в изражението й — набързо забулено, но не достатъчно бързо, — почти отне дъха му.

Страстно желание, полуусмивка на устните й, каприз, пленен в отразените в очите й пламъци. За миг изгуби дар слово и можеше само да се усмихва на войниците, докато те отдаваха чест и му благодаряха, че е дошъл да ги види.

„Араникт. Наистина съм бил полумъртъв отвътре, за да пропусна това, което вече е явно. Въпросът сега е какво да правя с него? Какво да правя с тебе?“

„Погледът ти… в него има мрак, но не студен, какъвто таях в себе си, а горещ като жар. Чудно ли е, че толкова често те виждам застанала сред вихрушки дим?“

„Атри-Цеда, какво да правя?“

Но знаеше, че няма да получи отговор на този въпрос, преди да е разбрал собствените си чувства. Всичко изглеждаше толкова ново, толкова странно и непознато. Изведнъж — той усети промяната като рязко пропадане — тя се оказа стоящата уверено, сигурна в света на вътрешните си видения — каквито и да бяха те, — докато той стоеше неловко до нея, смутен и замаян.

„Нелепо. Остави това за по-късно, Брис.“

Войнишката работа започваше да става по-лека, реши Сънрайз. Много ходене, и бързо ходене при това, но табаните му вече бяха загрубели, беше си оправил дишането и дори носенето на бронята, щита и оръжията вече не му тежеше толкова. Дори бяха намерили малко време за упражнения с меч. „Навеждаш се и мушкаш, навеждаш се и мушкаш — дръж щита изправен, войник! Поддържай строя — никой не пробива Подпалвачите на мостове. Стоиш, поемаш удара и правиш крачка напред. Стоиш, поемаш, крачка напред — все едно сечете гора, войници, дърво след дърво. Навеждаш се, мушкаш!“

Нямаше как да не е и предизвикателство донякъде, разбира се — да не отстъпваш на легендарните Подпалвачи на мостове. Но пък си имаха истински, от когото да гледат, строг и неумолим, и това ги караше да се стараят все повече. Нормите, които налагаше Хедж, бяха най-високите, да.

Подпалвачите на мостове сами бяха спечелили кампанията „Черното псе“. Хвърлили бяха в бяг Пурпурната гвардия, войските на Мот и дженабарските легиони. Разбили бяха предните порти на десетина града от Натилог до Еднооката котка. А преди това бяха превзели целия континент Седемте града. Не беше и чувал по-рано за тези места, но имената му харесваха. Седемте града звучеше просто и ясно. Там има седем града? Наричаш континента Седемте града. Праволинейно мислене, това е. А пък дженабакъзката кампания… имената звучаха странно и екзотично. Градове с имена като Пейл и Грейдог, Тюлипс и Бълдж. Водни кончета, толкова големи, че да може да се яздят — яхваш ги, те бръмчат из облаците и ти гледаш всичко отвисоко! Виждаш колко красиво е всичко, а после пускаш бомби отгоре му.

Подпалвачите на мостове бяха правили всичко това и, което е по-важно, все още не бяха свършили. Нови приключения предстояха. Славни победи и героична отбрана, чудовища в небето и наводнени пустини, и призраци с остри мечове, и воини от прах. Моранти и баргасти, и Тайст Андий, тирани Джагът и всичко останало.

Сънрайз нямаше търпение, гореше от желание час по-скоро да се домогне до легендарното. Точно за това беше предназначен, към това беше водил целият му живот, все едно той просто беше чакал да дойдат тези чуждестранни войници. Да го пометат и понесат със себе си, и ето, че сега той беше един от тях. И знаеше, че другите изпитват същото. „Ние вече сме Подпалвачите на мостове. Ще гледат към нас, когато нещата станат отчайващи, твърде отчайващи, за да могат другите да се справят. Ще крачим напред, стегнали щитовете, със студени лица и със сърца от желязо. Ще докажем, че сме достойни за легендата.“

„Почакайте и ще видите. Просто почакайте и ще видите.“

Две жени стояха далече от лагерните огньове и чакаха трета.

Нищо сигурно нямаше в това. Всъщност, напомни си Синтър, почти гарантираше неприятност. Нямаше кой знае какво сестринство сред далхонийците. Едва ли имаше и кой знае какво братство впрочем. Племената бяха в миналото, а с тях и кръвните връзки, вражди и всичко останало. Така трябваше и да бъде и в общи линии те се придържаха към това, тъй като иначе ротата щеше да се разкъса. Отделението е новото родство, ротата е племето, армията е народът, кралството — проклетата империя.

Какво си ти, войник?

Морска пехота, Четвърто отделение, Трета рота, Ловците на кости, сър.

Не далхонийка?

Не, сър.

Малазанка?

Не, сър. Ловците на кости, сър.

Е, да можеше само да повярва във всичко това — там, в онази корава бучка в центъра на съществото си. Да го приеме безрезервно и да го укрепи с най-подходящото поведение. Усърдие, дисциплина, вярност. Не мигвай на нито една проклета отдадена заповед, колкото и да е глупава или безсмислена. Племето живееше, за да се опази живо, а да се опази живо означаваше да се грижи всичко да е в ред и да действа така, както трябва. Изглеждаше й логично. И беше достатъчно ценно, за да повярва в него, особено след като наоколо нямаше нищо друго, което да изглежда по-добро.

Тъй че искаше да повярва. Заради самата себе си и заради своята капризна, своенравна сестра. Достатъчно стабилна и за двете, да. Кисуеър щеше да се отклони — тя си беше такава, беше й в природата. Хората като нея имаха нужда от разбиращ близък, от близкия, който ще се намеси, ще почисти и ще оправи каквото има да се оправя. А Синтър винаги се беше придържала към тази роля. „Кисуеър се огъва, аз стоя твърдо. Тя се подхлъзва настрани, аз запълвам празнината. Тя оцапва нещата, аз почиствам и оправям. Тя отчайва хората, аз отново повдигам духа им.“

Понякога обаче я ядосваха ограниченията от това, че трябва винаги да е благонадеждна, стабилна и практична. От това да е изключително способна. Само веднъж да можеше Кисуеър да навлече наметалото на Синтър и да държи здраво, а Синтър да се загърне в наметалото на сестра си и да иде да си поиграе. Да краде чужди съпрузи, да отхвърля любовници, да се записва във войска и след това да се скатава. Защо не? Защо всичките очаквания трябваше да падат все на нейните рамене, всеки един проклет път?

Осъзнаваше, че все още й се иска да започне да живее.

Бадан Грук я желаеше, обичаше я. Но тя… не знаеше. Не знаеше дали иска да бъде обичана или дори да се домогват до нея. Отиграваше го, да, все едно, че беше истинско. Дори си казваше, че е такова, каквото изглежда. Но истината беше, че не знаеше какво изпитва, нито за него, нито за каквото и да било. И не беше ли точно в това голямата ирония? Всеки гледаше на нея като на толкова способна личност, а тя през цялото време се питаше: „Способна на какво? Ще разбера ли изобщо някога?“

„Кога ще дойде моят ред?“

Представа нямаше какво прави тази армия и това я плашеше. Не че изобщо щеше да издаде истинските си чувства. Виждаше как другите разчитат на нея. Дори другите сержанти. Праймли, Бадан Грук, дори онзи глупак с кравешкия поглед, Ърб. Не, трябваше да продължава да играе ролята на лишения от въображение войник, да си държи езика зад зъбите и да гледа с онзи непоклатим, нетрепващ поглед, който нито за миг не издава стихията в главата й.

Трябваше й помощ. Вървяха в пълен мрак, към напълно неизвестно бъдеще освен простата, сурова истина, че в един момент всички ще извадят оръжията си и ще се изправят срещу враг, който иска да ги унищожи. Щяха да им кажат да се бият, да убиват. „Но ще го направим ли? Можем ли? Да можеше да ни покажеш някаква кауза, адюнкта. Основание, само една шепичка — и ще направим каквото поискаш. Знам, че ще го направим.“

Погледна сестра си. Кисуеър стоеше до нея с онази смътна усмивка, издаваща вътрешния мир и доволство, в които толкова лесно се потапяше, загледана в мътните звезди в небето на север. Насмешливо търпение и обещание за присмех: това бе най-любимото й изражение, изписано на измамно милите и невинни черти. Да, беше изумителна с естествената си красота и чар, и я имаше онази дива жилка — лепкава като мед, — която толкова привличаше към нея иначе благоразумни мъже. Можеше да замразява живот и любов като в кехлибар и жертвите й бяха безчет.

„Бих ли могла да съм като нея? Бих ли могла да живея като нея? С такава полуусмивка. Толкова доволна. Богове, колко бих искала…“

Трябваше да има изход от това и беше крайно време сестра й да го намери. Иначе Кисуеър се боеше, че ще полудее. В името на Гуглата, беше се записала в Малазанската морска пехота, не в някаква си армия ренегати, тръгнали да се наврат в някой проклет кучи гъз. Беше се включила със съзнанието, че ще може да зареже всичко, щом й омръзне. Е, не че щяха да я пуснат с радост, разбира се, но изчезването нямаше да е толкова трудно, не и в цивилизована страна като Малазанската империя. Толкова много хора, толкова много места, където да отидеш, толкова много начини да устроиш живота си. А дори в самата армия, кой изобщо се интересуваше чие лице на кого е под ръба на шлема? Можеше да е на когото си ще, стига войникът да изпълнява заповедите и да може да марширува в крак.

Можеше да си проспи живота на някоя по-лека служба. В Унта или Ли Хенг, или в самия Кюон. Дори Дженабакъз щеше да я устрои чудесно. Само сестра й да не си навираше носа във всичко. Открай време гледаше да се наложи, само й се пречкаше и създаваше проблеми. Усложняваше всичко и това винаги беше проблемът. И на всичкото отгоре още не го беше разбрала — че Кисуеър беше избягала при морските пехотинци, за да се измъкне от вбесяващата й намеса в живота й. Наред с други неща.

„Но тя ме последва, нали? Последва ме, както и Бадан Грук. Не е мой изборът, изобщо не нося вина. Не нося отговорност за тях — все пак са пораснали отдавна, нали?“

„Тъй че ако дезертирам сега, преди да тръгнем нанякъде, където няма да мога, това си е моя работа, нали?“

Но сега Синтър я беше измъкнала от уютния огън и ето, че стояха тук и чакаха оная от войниците на Ърб, и за какво беше всичко това, между другото?

„Бягство. Това ли е, най-сетне? Надявам се, сестро. Надявам се най-после да си се вразумила. Този път съм с теб.“

„Но защо точно тази жена, която почти не познаваме? Защо не Бадан Грук?“

„Трябва да се измъкнем, и то веднага. Трябва да се махна. И не ми трябва никой да ми помага. Ще се измъкна с някой търговец д’рас. Лесна работа, нищо не е. Две би могло, даже три. Но четири? Това вече е доста. Логистика е, сестро, ясна и точна. От тази, която толкова обичаш. Праволинейна. Станем ли много, ще ни хванат. А ще искаш и Бадан. А четирима сме твърде много.“

Чакаше обаче. Искаше да види какво е замислила Синтър с тази среща. Можеше да я обработи по-късно, но нищо директно — директното никога не действаше. Синтър беше упорита. Най-големият инат на света. Не, трябваше да я изработи внимателно, тъй че решението, когато най-после тръгне в правилната посока, да изглежда все едно, че е дошло от самата Синтър.

Не беше лесно, но пък Кисуеър имаше цял живот практика. Знаеше, че ще може да го постигне.

Синтър изсумтя тихо и тя се обърна и видя приближаващата се откъм лагера жена. Полюшващи се бедра и всичко, което харесват мъжете. Далхонийка със сигурност, всъщност точно затова я беше поканила Синтър. Но откога три далхонийки се съгласяваха за каквото и да било?

„Лудост. Синтър, това няма да стане. Знаеш историите. Ние жените започваме повечето войни. Впримчваме неподходящи мъже, използваме ги, унизяваме ги. Хвърляме ги едни срещу други. Шепнем им за кръвни отмъщения под кожите нощем. Подхвърлена лукава дума тук, поглед там. Дълго време сме властвали ние, жените на Дал Хон, и само неприятности сме предизвиквали.“

Мейсан Джилани беше от степно племе. Беше висока, от което закръглената й фигура бе още по-смущаваща. Имаше вид на жена, която е твърде много за който и да е мъж — и ако някой мъж изобщо се домогнеше до нея, щеше да прекара целия си живот убеден, че изобщо няма да може да я задържи. Беше чудовищно чувствена и ако бе останала в племето си, цялата северна половина на Дал Хон сега щеше да е в разгара на десетилетна гражданска война. „Всеки далхонийски бог и дух на калта е хвърлил по шепа в тази, нали? Има по малко от всички тях.“

„А аз си мислех, че съм опасна.“

— Синтър — промълви тя. — Изгубила си си ума.

Сестра й я чу.

— Тази е много вътре, Кис, много повече от всички, които познаваме.

— И какво от това?

Синтър не отвърна. Мейсан Джилани се беше приближила твърде много, за да говорят, та дори и шепнешком.

Леко дръпнатите й очи пробягаха между двете сестри, любопитни и насмешливи.

„Кучка. Вече я мразя.“

— Южнячки — каза тя. — Винаги съм харесвала южняците. Потта ви мирише на джунглата. И не сте такива длъгнести и тромави като нас северняците. Знаете ли, трябваше специално да ми поръчат бронята и облеклото — мерките ми ги няма никъде, освен може би сред Фенн, а това не върши работа, защото са измрели.

— Не си чак такова изключение — изсумтя Кисуеър.

После извърна очи, осъзнала колко жалко прозвуча това.

Но Джилани само се усмихна още по-широко.

— Единственият истински проблем с вас, южняците, е, че едва се справяте на конски гръб. Не бих разчитала, че ще яздите толкова здраво като мен, изобщо. Тъй че е добре, че сте в морската пехота. Виж, аз ставам и за едните, и за другите, и честно казано отдавна щях да се прехвърля към съгледвачите…

— Тогава защо не се прехвърли? — попита Кисуеър.

Севернячката сви рамене.

— Разузнаването е скучно. Освен това не държа винаги аз да нося лошата новина.

— Очакваш лоша новина?

— Винаги. — Зъбите й блеснаха.

Кисуеър извърна поглед. Приключила беше с този разговор. Синтър бе добре дошла да го продължи.

— Тъй — каза след малко Мейсан Джилани. — Сержант Синтър. Слуховете твърдят, че си роден талант. Кажи ми вярно ли е, или не, защото това е единствената причина, която ме доведе тук — шансът да си, искам да кажа. Ако не си, тази среща приключва.

— Чуй я само! — изсъска Кисуеър. — Императрицата заповядва!

Мейсан примигна.

— Ти още ли си тук? Мислех, че отиде да береш цветенца.

Кисуеър посегна за ножа си, но ръката на Синтър се стрелна и я стисна за китката. Кисуеър изсъска и се отпусна, но погледът й остана впит в Джилани.

— Много ти е смешно, а?

— Ти беше Кисуеър, нали? Ще ти го кажа само веднъж. Не знам какво толкова подразни катерицата в гащите ти, след като, доколкото знам, не направих нищо, за да те ядосам. Не ми остава друг избор, освен да допусна, че е някакъв странен фанатизъм — какво стана, загуби любовник от някоя гъвкава севернячка ли? Е, не съм аз. Тъй че защо не престанем да се ежим? Я, това дали ще помогне? — И извади далхонийски мях. — Не е родното диво грозде, уви…

— И не е оная оризова пикня от Ледер, надявам се?

— Не. Блуроуз. Андийска напитка първоначално, така поне твърдеше търговецът. — Сви рамене и й подаде меха. — Става за пиене.

Кисуеър го взе. Познаваше предложенията за примирие, когато се появяха, и знаеше, че Мейсан й предлага изход, без гордостта й да пострада особено, тъй че щеше да е глупаво да не го приеме. Измъкна запушалката, отпи глътка, преглътна и ахна:

— О, наистина става.

Най-после Синтър заговори.

— Е, прибрахте ли си ноктите вече? Добре. Мейсан, искаш да разбереш дали имам талант. Ами, не е като при далхонийските вещици. Но мисля, че имам нещо.

— Хубаво. И какво ти казва това „нещо“?

Синтър се поколеба, после взе меха и удари две яки глътки.

— Да, ти си севернячка, а ние не сме, но все пак всички сме далхонийки. Тъй че се разбираме помежду си и след като ще ти давам нещо, няма нужда да добавям, че очаквам нещо да ми се върне.

Мейсан Джилани се изсмя, но смехът не беше подигравателен. По-точно не съвсем.

— Току-що го направи.

— Била си войник по-дълго от нас — отвърна Синтър, — тъй че просто ти напомних за обичаите, които може би си забравила или поне не си ги съблюдавала от доста време.

— Добре, казвай.

— Имам сетива за неща, които предстои да се случат или навярно биха могли да се случат — ако не предприемем нещо, за да ги предотвратим.

— Значи си ясновидка.

Но Синтър поклати глава.

— Не е толкова ясно.

— Какво предстои да ни се случи, сержант?

— Предстои да ни изоставят.

Кисуеър я погледна с тревога, Мейсан Джилани също.

— Сестро, какво означава това? Да ни изоставят? Кой? Само нас ли имаш предвид? Или Ловците на кости?

— Да — отвърна Синтър. — Ловците на кости. Всички нас, адюнктата включително.

Мейсан Джилани се беше намръщила.

— За Изгорените сълзи ли говориш? За перишите? Или за ледерийския ескорт?

— Не съм сигурна. Може би всички.

— Значи, където свърши този поход — заговори бавно Мейсан, — ще се бием сами. Без никой да ни пази гърба, без никой на фланговете. Нещо такова ли?

— Така мисля.

Мейсан се почеса по врата. Кисуеър й предложи меха, но тя поклати глава.

— Синтър, не знам колко точно трябва да ми се смрази говното от това, след като никой няма и най-малката представа с кого предстои да се бием. Ами ако се окажат някакви задръстени диваци, свити зад бамбукова палисада и хвърлят камъни по нас? Едва ли ще ни трябва помощ да почукаме на такава врата, нали?

— Но ти знаеш, че не отиваме към нещо толкова лесно — каза Синтър.

Красивите очи на Мейсан се присвиха.

— Това значи искаш да получиш от мен в отплата? Мислиш, че съм си залепила ухото на палатката на адюнктата?

— Знам, че знаеш повече от нас.

— И ако знам? Каква е разликата за теб?

Кисуеър видя как ръцете на сестра й се свиха в юмруци и затаи дъх.

— Трябва ми причина, Мейсан Джилани. Трябва да знам, че всичко си струва.

— И смяташ, че малкото, което знам, може да ти даде това? Сигурно си отчаяна…

— Да! Отчаяна съм!

— Защо?

Синтър затвори уста, челюстите й се стегнаха.

Мейсан Джилани се озърна към Кисуеър, сякаш я питаше: „Какъв й е проблемът? Какво е толкова трудно за казване?“

Но Кисуеър нямаше отговори. Е, задоволителни поне.

— Сестра ми — заговори тя — е много лоялна личност. Но цени лоялността си изключително високо. Искам да кажа, че…

— Искаш да кажеш — прекъсна я Мейсан Джилани, — че това или този, на когото я дава, трябва да я заслужава. Да. Мисля, че започвам да разбирам. Само че, Кисуеър, ти би трябвало да огледаш собствените си чувства по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че го каза доста горчиво. Сякаш лоялността е проклятие и ти не искаш да имаш нищо общо с това. Бих се обзаложила, че сестра ти те е домъкнала тук, за да убеди теб в нещо толкова, колкото и мен. Права ли съм, Синтър?

— Това си е между нас двете — отвърна Синтър.

Кисуеър я изгледа ядосано.

— Добре — рече Мейсан Джилани. — Ще ти кажа малкото, което знам. Това, което успяха да сглобят Иброн, Ботъл, Детсмел и Уидършинс. Може би ще помогне, а може би не. Това ти ще решиш. Ето какво смятаме ние. — Замълча и протегна ръка за меха.

Кисуеър й го подаде.

Мейсан отпи, после клекна пред тях — позата на разказвачка на приказки, която познаваха много добре. Двете сестри също клекнаха.

— Той не го е искал. Но оттогава създава само неприятности. Бързия Бен го е срещал лице в лице. Също така, както разбрахме, и онзи ковач мекрос, Уидал. Той е отрова и го знае, и не може да го избегне, защото мястото му не е тук. Късове от него са пръснати из половината свят, но най-големият е в онова място, Коланси — и се… използва.

— Ще убием Сакатия бог — каза Синтър.

Кисуеър я погледна изумена.

— Че кой би искал да ни попречи да направим това?

Синтър поклати глава. На лицето й се беше изписало объркване.

Мейсан ги изгледа една по една, след това заговори сдържано:

— В грешната посока скочи, Синтър, като едноока мангуста. — Отпи отново, разклати меха и се намръщи. — Трябваше да взема два. Не мисля, че сме тръгнали да убием Сакатия бог. Всъщност сме тръгнали за ония вериги. Е, адюнктата имам предвид. За това е тръгнала. — Вдигна глава и погледна Синтър в очите, а след това — Кисуеър. — Отиваме да освободим кучия син.

Кисуеър се изсмя грубо.

— Нищо чудно, че всички ще ни изоставят! И аз първа ще се присъединя към тях!

— Млъкни — каза Синтър през дланите си, бе ги вдигнала пред лицето си. Трепереше, не, тресеше се и Кисуеър видя блясъка на сълзите, потекли между пръстите й.

Лицето на Мейсан Джилани беше строго, търпеливо.

— Не можеш! — викна Кисуеър на сестра си. — Това е невъзможно! Ами ако грешат? Трябва да грешат — дори адюнктата не е толкова глупава! Всеки бог и асцендент на света ще излезе срещу нас, да не говорим за ония идиоти в Коланси! Тя си е загубила ума! Нашата адюнкта е безумна и не съществува никакъв проклет закон, който да казва, че сме длъжни да я следваме!

Синтър си пое дъх и смъкна ръцете си. Някаква твърдост изпълни лицето й, сякаш непоклатим камък подмени меката тъкан под ониксовата й кожа. Тъгата се отцеди от очите й, когато се спряха на Кисуеър.

— Ще стане. Така трябва да е.

— Какво…

— Справедливо е, сестро. Справедливо.

— Всички ще се обърнат против нас — отвърна Кисуеър. — Ти сама го каза…

— Ако не направим нищо, да. Ще се обърнат против нас. И малкият шанс да успеем ще си отиде с тях. Трябва да ги разубедим.

— Как? — попита Мейсан Джилани.

— Ще ви кажа как. И започва с теб, Кисуеър.

— Не казах, че ще помогна…

— Ти ще дезертираш.

— Какво?!

— Точно така започва. Това е единственият начин. Е, ти точно това искаш, тъй че не ми казвай друго. Ти дезертираш от Ловците на кости и го правиш тази нощ — на най-бързия кон, който може да ти намери Мейсан Джилани.

Но Мейсан Джилани вдигна ръка да я спре.

— Чакай малко. Трябва да го обсъдя с…

— Разбира се — прекъсна я Синтър. — Но това не променя нищо. Сега трябва да чуеш останалото, защото ми трябва ти да направиш същото…

— Да дезертирам? Аз?!

— Да. Но ще препуснеш в друга посока, Мейсан Джилани. С малко късмет и двете ще се върнете.

— И да ни обесят? Не, благодаря, сестро…

— Няма да ви обесят. Адюнктата е хладно желязо — най-хладното, каквото е имало някога. Ще съобрази бързо като мълния, да.

— Тогава защо просто не й кажем? — попита Мейсан Джилани. — Ние го отгатнахме, но има проблем и само ти имаш идея как да се реши той.

Синтър се усмихна и тази усмивка щеше да е съвсем на място на лицето на самата адюнкта.

— Ще направя точно това… след като двете заминете.

— Все пак може просто да ни подгони.

— Няма. Казах, че умът й работи бързо.

— Защо да чакаш тогава, докато заминем?

Синтър изтри последните сълзи.

— Не разбираш. Тя е заключена в затвор, който сама си е вдигнала. Там вътре не чува нищо, не вижда нищо. Там вътре е абсолютно сама. И стиска и държи, кокалчетата на пръстите й са побелели от стискане. Това е нейно бреме и няма да го прехвърли на никой друг, дори на Юмруците си, дори на Висшия маг — макар че той вече сигурно се е досетил. Поставила е себе си между нас и истината — но това я убива.

— Тъй — каза Мейсан Джилани. — Значи ти ще й покажеш, че не е сама и че не всички сме глупаци, че може би сме готови за истината. Че не само сме я разбрали, а сме с нея. Че сме готови да помогнем, все едно дали го иска, или не.

— Точно така — отвърна Синтър.

Мейсан Джилани въздъхна, а след това се ухили на Кисуеър.

— Ти няма да изненадаш никого. Виж, моята работа е друга.

— Адюнктата ще намекне нещо, за да ти оправи репутацията — каза Синтър. — Иначе заминаването ти може да наклони баланса за много колебаещи се войници в строя. Кисуеър, сестро, никой няма да е особено изненадан от теб, нали?

— Благодаря ти. Стига хората да разберат, че не съм страхливка…

— Но ще го видят точно така — изсумтя Мейсан Джилани. — Все едно, нищо не можеш да направиш по този въпрос, Кисуеър. Отиваме на война, а ти си избягала. Аз също. Тъй че Синтър и адюнктата ще го отиграят така, че да прозвучи уж че съм на нещо като мисия…

— Което е вярно — прекъсна я Синтър.

— Което помага, да. Работата е, че някои хора вече си мислят, че дезертьорството може да се окаже подходящият ход. Това е рискът, който адюнктата може да намери за неприемлив, каквото и да й кажеш, Синтър.

— Не съм страхливка — повтори Кисуеър. — Просто не се връзвам на това за семейството. Армиите не са семейства, колкото и да се опитвате да ме убеждавате в обратното. Това е глупост. Това е лъжата, нужна на пълководците и кралете, за да ни държат винаги готови да им вършим гадната работа.

— Точно така — сопна се Мейсан Джилани. — И предполагам, че в онази задръстена джунгла, където си израсла, не си чувала никакви истории какво става, когато се разбунтуват армии. Убиват командирите си. Свалят владетеля на страната си. Завземат…

— Какво общо има това с цялата тая работа за „семейството“?

— Казвам, че някои хора ръководят нещата, а останалите трябва просто да стоят настрана. Това е всичко. Точно като в семейство. Някой отговаря, не всеки. Узурпаторите никога не са били нещо по-добро, нито нещо по-различно от тези, които са убили. Обикновено влошават нещата. Цялата работа със „семейството“ е борба за оцеляване. Държиш на близките си, не на непознати. Не го ли разбираш това?

— А тези, които командват, го експлоатират. Използват ни. Не искат да са близки с другите и ти го знаеш.

— Вие двете можете да продължите цяла нощ с това — прекъсна ги Синтър. — Но нямаме време. Кисуеър, откога те интересува какво мислят за теб хората, които изоставяш? Освен ако не си намерила някаква гордост в това да си Ловец на кости…

— Искаш ли да ти помогна, или не?

— Добре. Мир. Работата е, че само изглежда, че уж дезертирате. Като онова, дето го направи Фарадан Сорт при Ю’Гатан.

— Аз препускам на юг.

Синтър кимна.

— И намирам перишите и хундрилите.

— Да.

— И какво им казвам?

— Убеждаваш ги да не ни изоставят.

— И как, в името на Гуглата, да го направя?

Синтър я погледна лукаво.

— Опитай се да използваш чаровете си, сестро.

Мейсан Джилани се намеси:

— Сержант, щом тя отива при тях, аз къде отивам?

— Не е лесно да се каже — призна Синтър колебливо.

— Помисли над отговора, Синтър — изсумтя Мейсан. — Междувременно дайте да откраднем коне.

— А, лейтенант, намерих те най-после.

— Старши сержант вече, сър.

— Разбира се. А къде са ти подопечните, старши сержант?

— Освободени са, сър.

— Моля?

— По-точно разпръснати, сър. Пришити към ранговете точно, без един шев да не е на място.

— Хм, това просто е превъзходно, старши сержант. Щяхте да заслужавате похвала, ако заслужавахте нещо. Уви, след като прегледах последните корекции в списъците, открих, че нито един от ония новобранци не може да се намери в цялата армия.

— Да, сър, всички са добре обучени.

— В какво, старши сержант? В изчезване?

— Е, сър, напомнихте ми една история от младостта ми. Може ли?

— Моля, цял съм слух.

— Благодаря, сър. А, младостта ми. Внезапно увлечение порази младия Арамстос Поурс…

— Арамстос?

— Да, сър…

— Това ви е другото име?

— Точно така, сър. Може ли да продължа разказа си, сър?

— Продължете.

— Внезапно увлечение, сър, да си изкопая езерце.

— Езерце.

— Точно зад купа строшени тухли, сър, до задната стена на двора. Често си играех там, когато родителите ми минеха от словесен бой на бой с ножове или бърлогата се запалеше, както ставаше често. На ръце и колене между чирепите натрошени грънци и избити кучешки зъби…

— Кучешки зъби.

— Издънките на баща ми с домашни любимци, но това е друга история, сър, може би за друг момент. Езерце, сър, в което да мога да прехвърлям малките рибки, които спасявах от замърсената река покрай отходните канали — където често се къпех в студени дни, сър, както беше топла. Рибки, сър, в езерцето ми. Представете си възбудата ми…

— Изведнъж стана толкова картинно и живо в ума ми, старши сержант.

— Чудесно. Но след като бях прехвърлил м-м, петдесетина от мъничките сребристи рибки, точно преди ден, представете си ужаса и изумлението ми, когато на другата сутрин не намерих в езерцето нито една. Какво все пак беше станало с тях? Някоя прегладняла птица може би? Старицата малко по-надолу по улицата, дето си държеше косата в мрежа? Дали лъскавите рибки не бяха украсили прическата й? Насекоми? Плъхове? Едва ли последните две, след като обикновено съставяха вечерната ни семейна трапеза, поради което бяха доста оредели из къщи. Ами, сър, загадка си беше и загадка си остава. До ден-днешен и сигурен съм, до края на живота ми. Петдесет рибки. Изчезнаха. Пуф! Трудно е да се повярва, сър, и беше съкрушително за мен, малкото увлечено момченце с блеснали очи.

— А сега, ако ви разбирам добре, старши сержант, отново се оказвате жертва на необяснима загадка.

— Всички ония новобранци, сър. Разпръснати по ранговете. А след това…

— Пуф.

— Много добре го казахте, сър.

— А какво стана с езерцето ви, старши сержант?

— Ами, любимата ми водна змия се позадържа доста, сър, докато езерцето не пресъхна. Децата имат наистина грандиозни мечти, нали?

— Имат, старши сержант. Докато всичко не се обърка.

— Точно тъй, сър.

— До нова среща, старши сержант Поурс.

— Лека нощ и на вас, капитан Кайндли.

„Той беше. Заблуждавах се, че изобщо си мислех друго. Кой впрочем може да обясни любовта?“ Прибра ножа в канията, дръпна платнището на палатката и пристъпи навън. Потрепери, когато нещо студено се хлъзна в лекия нощен ветрец.

„Тъмният север перва с езика си. Ехо от нечие нежелано прераждане — добре, че не съм маг. Нямаха около какво да подскачат този следобед.“

Отдалечи се от командната палатка. Това, че адюнктата я бе отпратила толкова късно през нощта, беше необичайно — „Готова бях да си лягам, проклятие!“ — но това, че бе накарала стражите да изхвърлят пияния Банашар, не беше просто мило забавление. Беше обезпокоително, на друго ниво.

„Какво ти разправят Бързия Бен и Ботъл тази нощ, Тавори? Имат ли край тайните ти? Има ли някакъв пробив в стената на усамотението ти? Какво толкова удовлетворително намираш в това да си самотна? Любовта ти е призрак. Империята, на която служеше, те предаде. Офицерите ти са престанали да говорят, дори помежду си.“

„О, влечуго на севера. Езикът ти не лъже. Приближи се. Ние едва дишаме.“

Принуди се да спре, когато Банашар залитна на пътя й.

— Капитан Юил — заговори й топло, пое дълбоко дъх и бавно издиша, както правят пияниците, когато се мъчат да съберат прогизналите си мисли. — Каква приятна вечер, нали?

— Не е. Студено е. Уморена съм. Не знам защо адюнктата изгони всички — не е като да й трябва повече място. За какво?

— За какво ли, наистина — съгласи се той усмихнат, все едно кесията му е пълна със сладки. — Гардеробът е, видите ли.

— Моля?

Той залитна.

— Гардеробът. Ъъ, това ли беше думата? Май да. Не улеснява пътуването обаче. По-точно, затруднява го. Но… понякога… за какво говорех? О, да. Понякога гардеробът е толкова голям, че момичето просто бяга от него, бързо и колкото може по-далече. Това ли имам предвид? Правилно ли го казах?

— Гардеробът.

Банашар я посочи с пръст и кимна.

— Точно.

— Кой бяга от гардероб? Момичетата не правят така…

— Но жените — да.

— Не разбирам.

— Всички тези възможности за избор, нали? Какво да облече. И кога, и кога не. Дали да е това, а не онова. Какво да облече, капитан Юил. Изборът. Възможностите. Обкръжават те. Стягат обръча. Пъплят. Момичето трябва да бяга и дано да успее.

Лостара изсумтя, заобиколи глупака и продължи между редиците палатки.

„Той беше. Но ти го остави на мира. Може би си помисли, че ще се върне или че просто ще го намериш отново. Помисли си, че разполагаш с време. Но светът винаги е въоръжен и е нужна само една погрешна стъпка, едно погрешно решение. И изведнъж си посечена, кървиш до смърт. Изведнъж той издишва последния си дъх и е време да го оставиш настрана, просто да го затвориш като свитък, носещ лоша вест.“

„Какво друго можеш да направиш?“

„Той беше, но си отиде и няма да се върне.“

Крачките й се забавиха. Тя се намръщи. „Къде отивам? А, точно така.“

— Нов брус, да.

„Светът е въоръжен, адюнкта, тъй че внимавай. Отвори с ритник онзи гардероб, момиче, и започвай да навличаш бронята. Дните за празненства свършиха, всички онези нощи сред бляскавите усмивки на привилегия и право.“

— Ти си идиот, Банашар. Само една вещ има в гардероба. Какво да избира?

Почти чу отговора му: „И все пак тя бяга.“

Не, този разговор дори не беше реален, а и все едно, беше безсмислен. Продължи пътя си към ковачниците, но се натъкна на морска пехотинка, забързана в обратната посока. Отдаде набързо чест и я подмина.

„Сержант. Морска пехота. Далхонийка. Къде, в името на Гуглата, е тръгнала по това време? Все едно. Брус. Непрекъснато свършват. А звукът на желязото, ближещо бруса, как съвършено отеква в главата ми — удивително. Съвършено.“

„Той беше. Той беше.“

„Той беше.“

Повечето каишки и закопчалки по бронята му се бяха разхлабили или развалили. Тежката гръдна броня от драконови люспи и гръбните плочи висяха килнати от широките му рамене. Наколенниците със закривените шипове лежаха на земята, докато стоеше на колене в мократа трева. Беше смъкнал обшитите с кост ръкавици, за да изтрие по-добре сълзите по страните си и сополите, потекли от носа му. Грамадният боздуган с костена дръжка лежеше от другата му страна.

Беше ревал половината нощ, докато не прегракна. Главата му все едно беше натъпкана с пясък. Къде се бяха дянали всички? Беше сам и като че ли беше сам вече от години, скитащ изгубен по тази пуста земя. Беше видял стари биваци и изоставени села. Беше видял долина, пълна с кости и отломки. Беше видял куцаща врана, която му се изсмя, но взе да моли за милост, когато я хвана. Глупаво! Сърцето му толкова се беше размекнало, че той глупаво я пусна, а ужасното същество пак започна да му се смее, докато се отдалечаваше от него, куцукайки. Спря да се смее чак когато онзи голям камък падна върху нея. А как му липсваше сега тази присмехулна врана и смешното й куцукане — поне му беше правила компания. Глупав камък!

Денят беше избягал, а после се върна и изобщо не беше толкова студен като преди. Призракът на Стария Арбат Гърбицата се беше отвял като прах, а беше ли честно това? Не беше. Тъй че се беше изгубил, търсеше нещо, но бе забравил какво е и искаше да си е у дома в Ледерас, да се забавлява с крал Техол, да секси с Шурк Елале и да чупи ръцете на приятелите си от гвардията в двореца. О, къде бяха всичките му приятели?

Мътните му възпалени очи се спряха на боздугана и той се намръщи. Даже не беше хубав, нали.

— Ще го строша — изломоти той. — Ще го пръсна. Името му е Рилк, но никога нищо не казва. Как изобщо си е казал името на някой? Аз съм сам. Всички сигурно са умрели. Съжалявам, врано, ти беше последното друго нещо, останало живо! В целия свят! А аз те убих!

— Съжалявам, че го пропуснах — чу глас зад себе си.

Ублала Пунг бавно се надигна и се обърна.

— Живот!

— Споделям радостта ти, приятел.

— Толкова е студено около теб — каза Ублала.

— Това ще мине.

— Бог ли си?

— Общо взето, тоблакай. Плаши ли те това?

Ублала Пунг поклати глава.

— Срещал съм богове. Взимат на хората пилетата.

— Странни навици имаме, наистина.

— Знам. — Ублала Пунг порови в ума си и рече: — Аз май трябва да спасявам света.

Непознатият кривна глава.

— А аз пък мисля да го убия.

— Но тогава пак ще съм съвсем сам! — проплака Ублала и от подпухналите му очи отново бликнаха сълзи.

— Успокой се, тоблакай. Напомняш ми, че някои неща в този свят си остават ценни. Щом ще спасяваш света, приятел, тази драконова броня е чудесна подготовка, както и оръжието в краката ти — всъщност мисля, че и двете са ми познати.

— Не знам — каза Ублала. — Не знам къде да отида да спася света. Нищо не знам.

— Хайде да пътуваме заедно тогава.

— От боговете стават добри приятели — каза Ублала Пунг, доволен от този обрат на събитията.

— И зли врагове — каза непознатият. — Но ние няма да сме врагове, тъй че това няма нужда да ни притеснява. Владелецо на Рилк, Носителю на Драк Алкелейнт, какво ти е името?

Той изду гръд. Харесваше му да го наричат Владелец и Носител на неща.

— Ублала Пунг. Ти кой си?

Непознатият се усмихна.

— Ще вървим на изток, Ублала Пунг. Името ми е Драконъс.

— Ха, смешно.

— Кое е смешно?

— Точно тази дума крещеше Стария Арбат Гърбицата, преди черният вятър да го разкъса на парчета.

— Трябва да ми кажеш как се озова тук, Ублала Пунг.

— Не ме бива с въпроси като този, Драконъс.

Богът въздъхна.

— Значи намерихме нещо общо, приятел. Хайде, вдигай Рилк и ми позволи да ти затегна каишките.

— О, благодаря ти. Не обичам възли.

— Никой не ги обича.

— Не са толкова лоши като веригите обаче.

Ръцете на непознатия се поколебаха на една каишка, после продължиха работата си.

— Съвсем вярно, приятел.

Ублала Пунг обърса лицето си. Усети лекота в краката си. Слънцето вече се вдигаше и той реши, че отново се чувства добре. Всеки има нужда от приятел.

20.

— Не е просто — каза той и се намръщи, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Но в света… между хората тоест. Общество, култура, нация. Та, в света има нападащи и има отбраняващи. Повечето от нас имат в себе си елементи от двете, но в общия смисъл човек попада в единия лагер или в другия, според характера си.

Вятърът лъхна покрай изваяния камък. Курешките по тъмните му нащърбени повърхности бяха като избелели петна стара боя. Миризмата на зной се вдигаше от камъка, завихряше се и се отвяваше с всеки полъх на лекия ветрец. Но слънцето не отстъпваше в битката си и Риад Елеис беше благодарен за това.

Очите на Силхас Руин се бяха впили в нещо на северозапад, но изваяната скала затулваше гледката на Риад натам. Беше любопитен, но не непреодолимо. Просто зачака Силхас да продължи — знаеше колко му е трудно понякога на белокожия Тайст Андий да изкаже каквото му е на ума. Често всичко избликваше наведнъж в дълги, разумни, подробни разсъждения, които Риад изслушваше предимно в мълчание. Имаше толкова много да учи.

— Това не означава, че агресията е присъща само на тези, които са нападащите — продължи Силхас. — Ни най-малко всъщност. В моята дарба с меча например аз съм предимно защитник. Разчитам на точния избор на момента и на контраатака — възползвам се от склонността на нападателя да налита напред, от особеността в намерението му. Контраатаката е, разбира се, агресия сама по себе си. Разбираш ли разликата?

Риад кимна.

— Мисля, че да.

— Агресията приема много форми. Активна, пасивна, пряка, косвена. Внезапен удар или сдържана като обсада на волята. Често отказва да отказва да стои спокойно, а връхлита към теб от всички възможни страни. Ако една тактика се провали, опитва се друга и тъй нататък.

Риад каза с усмивка:

— Да. Достатъчно често съм играл с деца Имасс. Това, което описваш, го научава всяко дете, от ръцете на побойника или съперника.

— Чудесно. Разбира се, че си прав. Но не забравяй, че всичко това е присъщо не само за света на детството. Запазва се и процъфтява и в обществото на възрастните. Трябва да се разбере следното: нападащите нападат като форма на защита. В инстинктивната си реакция на заплаха, реална или въображаема. Може да е отчаяние или навик, или и двете, когато отчаянието се превърне в начин на живот. Зад нападението се крие крехка личност.

Замълча и Риад разбра, че иска да го подкани към размисъл над току-що казаните неща. Да размисли над самопреценката си може би. Беше ли нападащ, или беше отбраняващ се? Беше правил и двете и бе имало моменти, когато беше нападал, след като е трябвало да се отбранява, както и обратното. „Не знам кое от двете съм. Още не. Но мисля, че това поне знам: когато се чувствам заплашен, нападам.“

— Културите обикновено налагат надмощието на едното над другото, като средство, чрез което един индивид успява и напредва или обратното: не успява и пропада. Една култура, доминирана от нападатели — в която качествата на нападащия са предмет на възхищение и често пъти биват окуражавани открито — обикновено отглежда хора с дебела кожа, която все пак служи да защити изключително уязвима същност. Така раните кървят, но остават добре скрити под повърхността. Културите, насърчаващи защитата, произвеждат тънка кожа и склонност към бързо обиждане — което е само по себе си вид агресия, сигурен съм, че го разбираш. Културата на нападателите търси покорство и иска изражение на това покорство като доказателство за превъзходство над покорения. Културата на защитниците търси подчинение чрез съгласие, като наказва несъгласните и с това печели самодоволното превъзходство на наложеното мълчание, а от мълчанието — смирение.

Паузата, която последва, бе дълга и Риад беше доволен, че е така, защото Силхас му беше дал твърде много за размисъл. Имасс? „А, защитници, мисля. Да. Винаги има изключения, разбира се, но той каза, че би трябвало да има. Примери за едното и за другото, но като цяло… да, защитници.“ Помисли за съдбата на Онрак, за любовта му към Килава, за престъпленията, които му наложи тази любов. Той се е опълчил на съгласието. И е бил наказан.

По-трудно му беше да мисли за култура, доминирана от нападатели. Ледериите? Помисли за баща си, Удинаас. „Той защитава, когато е в себе си, но напада с насмешка, само че дори тогава не крие своята уязвимост.“

— Съществува ли трети начин да се живее, Силхас?

Воинът се усмихна.

— В дългия си живот, Риад, съм виждал много варианти — съчетания от поведение и отношение, и съм виждал хора, които се променят от едното към другото — когато опитът се окаже достатъчно вреден или когато вътрешно присъщата слабост на човека бъде разпозната, което да доведе до пълното й отхвърляне. Макар че, на свой ред, в другото съществуват други видове слабости и те често пъти се оказват фатални капани. Ние сме сложни същества, несъмнено. Ключът според мен е в това да оставаш верен на собствената си естетика, на това, което цениш, и да не отстъпваш на никого властта да бъде съдникът на твоите вкусове. Трябва също тъй да се научиш да изобретяваш стратегии за отбиване както на нападатели, така и на защитници. Да прилагаш агресия, но единствено в самозащита, този вид самозащита, която заявява на всички ненакърнимостта на твоята броня, на твоята самоувереност и утвърждава светостта на твоята самооценка. Нападай когато трябва, но не в арогантност. Защитавай, когато ценностите ти са застрашени, но никога с дивия плам на гнева. Срещу нападатели най-сигурната ти защита е хладното желязо. Срещу защитници често пъти най-добрата тактика е да прибереш оръжието в ножницата и да откажеш играта. Презрението запази за онези, които наистина са го заслужили, но гледай презрението, което си позволяваш, да не се усети като оръжие, а като броня срещу техните атаки. Най-сетне, бъди готов да обезоръжиш с усмивка, докато в същото време режеш дълбоко с думи.

— Пасивно.

— Един вид, да. По-скоро е въпрос на предупреждение към потенциалните противници. По същество им казваш: „Внимавай колко ще се доближиш. Не можеш да ме нараниш, но ако бъда притиснат достатъчно силно, аз ще те нараня.“ В някои неща не трябва никога да отстъпваш, но тези неща не са вечно непроменими или изрично неотменни. По-скоро твое е правото да ги решаваш и да ги преоформяш, ако сметнеш за благоразумно. Те са неуязвими за натиска на другите, но не и безразлични към техните аргументи. Претегляй и преценявай непрекъснато, и сам решавай кое е ценно и стойностно. Но когато усетиш, че другият е прекрачил границата, когато усетиш, че е под атака всъщност правото ти на самопреценка, тогава се стегни и дай твърд отпор.

Риад потърка поникналия по страните му мъх.

— Щяха ли тези твои думи да дойдат от устата на баща ми, ако си бях останал у дома?

— По негов начин, да. Удинаас е мъж с голяма сила…

— Но…

— С голяма сила, Риад. Той е достатъчно силен, за да застане открит, да открие всичко, което е уязвимо в него. Достатъчно смел е, за да те подкани да се доближиш още. Ако го нараниш, ще се оттегли, и тази пътека към него оттам насетне ще бъде завинаги запушена. Но той започва, като поднася себе си в дар. Това, което другият прави с дара му, определя бъдещето на конкретната връзка.

— А доверието?

Червените очи пробягаха към неговите и отново се извърнаха.

— Дълго време ги пазих — отрони той тихо. — Отбягвах ледерийските магове и войници. Всичко това не беше нужно.

— Баща ми знаеше.

— Вярвам, че Феар Сенгар също.

— Но никой от двамата не ти повярва.

— Напротив. Повярваха, че ще запазя решимостта си.

Този път Риад извърна очи.

— Тя наистина ли трябваше да умре?

— Тя никога не е била истинска жива, Риад. Беше дадена като потенциал. Погрижих се той да бъде реализиран. Зърната изпълнени ли са с надежда? Бихме могли да си помислим така. Но всъщност надеждата е на създателя на това зърно и на онези, които решат да го посадят.

— Тя все още беше дете в очите на всички.

— Азатът използва каквото намери.

— Жива ли е още тогава?

Силхас Руин сви рамене.

— Може би сега повече от всякога. Жива, но млада. И много уязвима.

— И тъй, сега — отрони Риад — баща ми жадува Азатът да оцелее и се надява също тъй решимостта ти да продължи. Но може би „надежда“ е погрешната дума. По-скоро е доверие.

— Ако е така, значи сам отговори на въпроса си.

„А моята решимост? Вярваш ли в нея, Силхас Руин?“

— Приближават се — каза Тайст Андий и стана от камъка, на който седеше. Помълча. — Бъди нащрек, Риад, тя е изключително трудна и не мога да предрека изхода от тези преговори.

— Как ще ме възприеме? — попита той и също стана.

— Това тепърва ще разберем.

Конят му беше стъпил върху някакъв особено гаден кактус. Торент се смъкна от седлото и изруга тихо. Заобиколи, вдигна копитото и започна да вади бодлите.

Олар Етил стоеше отстрани и гледаше.

Беше се оказало, че бягството от посивялата вещица не се получава, като просто препуснеш силно и я оставиш зад себе си. Непрекъснато се появяваше отново сред вихрушки прах, с неизменно ухиления череп, на който не му трябваше смях, за да подсили жилещата подигравка.

По дирите на тежките фургони той беше минал покрай още две драконови кули, и двете безжизнени и порутени като първата. Странна машинария се беше изсипала от пукнатините в камъка и лежеше разхвърляна на стотина крачки околовръст. Смачкани парчета броня и натрошени оръжия се въргаляха сред отломките, както и изсъхнали и посивели ивици люспеста кожа. Насилието, нанесено точно над тази кула, си оставаше, натрапчиво като горчив дим.

Торент изтръгна последния трън, хвана юздите и отведе коня няколко стъпки напред.

— Проклети бодливи топки — измърмори. — Отровни ли са?

— Не мисля — отвърна Олар Етил. — Просто са си бодливи. Тукашните бедерини отдавна са се научили да не ги настъпват.

— Няма никакви тукашни бедерини — сопна се Торент. — Това са Пустинните земи и с право са наречени така.

— Някога, много отдавна, воине, духовете на пръстта и вятъра процъфтяваха тук.

— И какво стана след това?

Тя сви рамене и костите изпукаха.

— Когато е лесно да се храниш, затлъстяваш.

„Какво означава това, мамицата му?“ Погледна към кулата.

— Ще продължим на… — Някакво движение в небето привлече вниманието му: две огромни фигури се издигнаха от гигантската изваяна глава на каменния дракон. — Духове на бездната!

Двойка дракони — истински. Левият беше с цвета на кост, очите му грееха яркочервени, и макар да беше по-едър от спътника си, беше по-мършав, може би по-стар. Другият дракон беше изумително бял и потъмняваше до златисто по раменете и назъбения гръб. С плясък на криле драконите се спуснаха в плавен кръг точно на пътя им, по средата между тях и кулата.

Торент погледна Олар Етил. Стоеше замръзнала като статуя. „Мислех, че знаеш всичко, вещице, а май и ти си мислеше същото. Виж се сега, като заек под погледа на котка.“

Погледна отново напред и в този момент двата дракона затрептяха, след това се размиха като миражи. Миг по-късно на мястото на гигантските същества стояха двама мъже. Никой от двамата не помръдваше.

Макар и отдалече, Торент забеляза, че драконите съвършено бяха изразили същината на двамата. Този отляво беше висок, мършав, с кожа с цвета на избеляла кост. Другият беше още съвсем млад, със стегнати мускули, но почти на ръста на спътника си. Свободно падащата му коса беше златиста и бронзова, кожата му — обгоряла от слънцето. И стоеше с лекотата на невинността.

Без да каже нищо, Олар Етил тръгна към тях и в очите на Торент изведнъж се смали, суровата примитивност на фигурата й изглеждаше тромава и груба. Люспестата кожа на наметалото й вече изглеждаше някак повехнала.

Той дръпна подплашения кон за юздата и я последва. Нямаше как да избяга от тези воини, ако му желаеха злото. След като Олар Етил бе готова смело да посрещне появата им, и той щеше да последва примера й. „Но днес видях истинска сила. А сега ще я погледна и в очите.“

„Отдалечих се много от селото си. Малкият свят на моя народ все повече се смалява.“

Когато се приближи, се изненада, че двата меча на колана на мършавия, по-стария, са ледерийска изработка. „Синя стомана. Помня, че видях нож веднъж, купен и в ръцете на вожда, и как запя, когато удари.“ По-младият носеше оръжия от люспест камък. Беше облечен в странни груби кожи.

— Не си добре дошъл, Силхас — каза Олар Етил и след това изпъна костелив пръст към младия. — И този, който така се подиграва с моя народ. Този свят не е негов. Силхас Руин, да не си спазарил отварянето на Портата към Старвалд Демелайн?

— Той е син на Менандори — отвърна белокожият воин. — Знаеш каква е цената за такава сделка, Олар Етил. Мислиш ли, че съм готов да я платя?

— Не знам какво си готов да направиш, Силхас. Никога не съм знаела.

— Името му е Риад Елеис и е под моя закрила.

— Твърде високо мнение имаш за себе си, ако си мислиш, че му трябва закрилата ти — изсумтя тя. — Не. — Кривна глава. — Виждам истината. Държиш го близо до себе си, за да го контролираш. Но след като е чедо на Менандори, ще се провалиш. Силхас Руин, ти изобщо не се учиш. Кръвта на Елейнт никога не може да тече близо до своя. Ще има измяна. Винаги има измяна. Защо тя има сто глави? За подигравка над един невъзможен мир. — Кимна към Риад Елеис. — Той ще удари първи, ако може. Когато разбере, че го превъзхождаш, ще се опита да те убие.

Младият златокос воин остана сякаш незасегнат от предупреждението й.

— Той няма да разбере такова нещо, гадателко на кости.

Тя се сепна и изсъска:

— Смело твърдение. Как можеш да си толкова сигурен?

— Защото — отвърна Риад — вече го разбрах.

Изведнъж всичко се промени. Торент видя как Силхас Руин се отдръпна от спътника си и как ръцете му крадешком посегнаха към дръжките на мечовете.

Олар Етил се изкиска.

— Гадателко на кости — каза Риад и добави към титлата лек поклон, — зная името ти. Зная, че ти си създателката на Ритуала на Телланн. Че без теб цялата воля на Имасс нямаше да е постигнала нищо. Гласът е бил твоят. Ти си взела един народ и си откраднала от тях самата смърт.

— Живял си сред Т’лан Имасс?

Той поклати глава.

— Имасс. Но познавам един, който беше някога Т’лан Имасс. Онрак Прекършения. И познавам жена му, Килава.

— Килава, онази мила кучка. Негова жена ли е вече? Тя за малко не ме унищожи. Добре ли е? Кажи й, че й прощавам. И кажи на Онрак Прекършения от Логрос, че няма да го върна. Животът вече си е негов, сега и завинаги.

— Добре е, че го каза — отвърна Риад. — Защото се бях заклел да не пострадат.

— Риад Елеис, избрах: не съм твой враг и се радвай за това. Ако бях избрала друго, тази твоя дръзка клетва щеше да те е убила.

Той сви рамене.

— Може би между двама ни ти ще надвиеш. Но срещу мен и Килава изходът би могъл да се окаже противоположен.

— Тя близо ли е? Не! Не усещам нищо!

— Тя е най-старата истинска гадателка на кости от всички, Олар Етил. Другите престанаха да растат, след като се отдадоха на Ритуала. А виж и себе си — и за теб е в сила същото. Ти си само онова, което си била някога, и нищо повече. Ако Килава пожелае да остане незасечена, така ще бъде. Ти не владееш този свят, Олар Етил. Отстъпила си тази привилегия отдавна, със своя собствен Ритуал.

Олар Етил се обърна ядосано към Силхас Руин.

— Виждаш ли какво си взел под сянката си? Глупак! Сега най-добре ме помоли за съюз — бързо!

Но Силхас Руин отдръпна ръцете си от оръжията.

— Възможно е да съм го държал близо до себе си по причините, които казваш, Олар Етил, но има и други причини — те се оказват много по-неумолими, колкото повече опознавам този син на Менандори. Ако той наистина ме е надминал, ще му отстъпя първенството между двама ни. Колкото до съюз с теб, честно казано, по-скоро бих преспал с енкар’ал.

Торент се изсмя, колкото за да освободи напрежението и страха, които се усилваха в него, толкова и от представата как този воин преспива с нещо с толкова грозно име като енкар’ал. Звукът за съжаление привлече вниманието на всички.

Риад се обърна към него.

— Воине, задължен ли си на тази гадателка на кости?

Той се намръщи.

— Не бях помислял за това. Вероятно, но не знам каква е монетата, нито стойността й. Аз съм Торент от Оул, но оулите вече ги няма. Вместо това общувам с кокали.

Младият се усмихна, сякаш отговорът неочаквано му допадна.

— Торент от Оул — каза Силхас. — Скърбя за кончината на твоя народ. Паметта за тях сега е в теб. Цени я, но не й позволявай да те унищожи.

— Интересна разлика — отвърна след миг размисъл Торент. — Но съм извън тези неща, защото вече ценя унищожението. Желая да убия убийците си. Желая да отнема живота на онези, които отнеха моя. — Кимна към Олар Етил. — Може би това е монетата между мен и тази немряща вещица.

Скръб помрачи лицето на Руин, но той замълча.

Усмивката на Риад се беше стопила.

— Огледай се тогава, воине. Това е домът, който би направил за своите врагове и за себе си. Харесва ли ти?

— Мисля, че да, Риад Елеис.

Неодобрението и разочарованието на младия мъж от този отговор бяха съвсем явни.

Последва кратко мълчание, след това Олар Етил проговори:

— Дебнал си ни в тази засада, Силхас Руин. Бяха ли думите, които разменихме, всичко, което търсеше, или има още нещо?

— Любопитството ми е задоволено — отвърна Силхас на гадателката на кости. — Но ще ти дам това, като жест, ако искаш, като доказателство, че не желая вражда помежду ни. Два немрящи дракона те търсят. Познавам ги от стари времена. Ще се кланят и раболепничат, и ще се кълнат във вярност. Но в сърцата си са зли.

Олар Етил подуши във въздуха.

— Стори ми се, че усетих… нещо. По пътя ни. Казваш, че ги познаваш, докато аз — не. Намирам го за странно, предвид света, който бе някога общ за двама ни.

— Откогато елейнтите бяха освободени, за да изригнат през Портата и да потърсят нови селения, в които да властват сред разбитите останки на Куралд Емурлан. — Помълча и добави: — Моята среща с тях бе кратка, но жарка. Те са истински чеда на Тиам.

— И все пак пътуват заедно. Защо никой от тях не е предал другия?

— Вярвам, че са близнаци, Олар Етил, излюпени от едно яйце. От всички Елейнт по време на Войните на Сянката те стигнаха най-близо до победа. Това бе последният път, когато стоях до своя брат, последният път, когато той пазеше моя фланг, а аз — неговия. За малко, тогава… — Гласът му заглъхна. — Бяхме щастливи.

Макар Торент да не знаеше нищо за тези Войни на Сянката, нито за другите играчи, участвали в тях, не можеше да не долови скръбта в гласа на Руин и тя го порази дълбоко. „Шибани съжаления. Всички ги имаме, нали? Живей достатъчно дълго и може би само те ни остават, единственото, което пазим живо в умовете си. Духове на бездната, каква ужасна мисъл!“

Но в торбата кокали на Олар Етил нямаше място за сантименталност. Тя се изсмя грубо.

— Щастливи да носите смърт! О, всички вие бяхте такива праведни глупаци по онова време! А сега от теб и братята ти си останал само ти, като трън, който никой не може да извади! Кажи ми за каква велика кауза си се венчал този път, Силхас Руин. Кажи ми за всички достойни за съжаление, но необходими смърти, които трябва да укрепят зловещия ти път! Не си мисли, че няма да те приветствам — нито този смъртен до мен, ако думите му се приемат за верни. Добре си дошъл да сееш хаос, Силхас Руин! Ти и това порочно дете-огън до тебе, и Килава също!

Силхас се намръщи.

— Кажи какво криеш, гадателко на кости.

— Жест за жест, тъй ли? Добре. Ерастас е призовал Древните. Секул Лат, Килмандарос, Маел — а сега и Драконъс — да! Когато се криете толкова добре, отстъпвате досега си до този тръпнещ свят — ставате слепи. Брат ти е мъртъв, Силхас Руин. Драгнипур е прекършен. Драконъс се вихри на воля в този свят, с Тъмата в ръцете му — а какво вижда старата му любовница сега, когато изведнъж отново извръща очи към нас, Силхас? Усети ли вече допира й на челото си? Мислех, че не си. Тя скърби за сина, когото ценеше най-много, мисля. У когото черните пламъци на любовта й горяха най-ярко. Тя пази най-силната си злоба и презрение за…

Опакото на ръката на Торент я шибна през лицето толкова силно, че тя отхвърча и се свлече на земята с тракане на кокали. Той надвисна над нея и чак сега осъзна, че е извадил меча си.

— Злоба ли, вещице? Е, би могла да я познаеш по-добре от всеки друг. Сега си затвори костеливото чене и го дръж затворено.

Черните й хлътнали очи се впиха в неговите като нокти, но той не трепна. „Унищожение ли? Само избягването му ме плаши, мършава вещице.“ Отдръпна се и хвърли поглед към Силхас.

Изглеждаше толкова наранен, че беше чудо, че все още стои на крака. Беше се обгърнал с ръце, присвит и посърнал. Потеклото от очите му оставяше пурпурни дири по хлътналите му страни. Риад, с опустошено от скръб лице, пристъпи към приятеля си, а след това рязко се обърна и тръгна към Олар Етил.

Торент се изпречи на пътя му.

— Не. Не е сега моментът. Утеши приятеля си, Риад. Аз ще я отведа оттук.

Младият мъж трепереше, очите му грееха нажежени от ярост.

— Тя няма да…

— Да ме послуша? Ще. Риад, нападките свършиха…

Той се сепна.

— Нападките. — После кимна. — Да, разбирам. Да.

Кимна отново, а след това се обърна, готов да предложи младежката си сила на изведнъж прекършилия се старец.

„А с това вече превъзхожда и първенството вече е негово. Толкова просто.“ Торент прибра меча в ножницата и се метна на коня си. Хвана юздите, хвърли един последен изпепеляващ поглед към Олар Етил — тя още не беше помръднала — и смуши коня.

По дирята на фургона, на югоизток. Не погледна повече назад, но след малко видя от близкия хълм да се вдига вихрушка прах. Тя беше с него. „Виждам те, вмирисана гнилоч, но дали ще признаеш изобщо, че може би току-що ти спасих жалката торба кокали?“

„Не мисля.“

Слънцето обля със златно жестоко разбитата фасада на каменната кула. Една фигура от злато и бронз стоеше над друга, коленичила и присвита, с ръце на лицето.

Никой от двамата не помръдна дълго след като слънцето залезе и тъмнината завладя небето.

Имаше някога един старец сред баргастите. Беше изкуфял и често навличаше на раменете си опърпана вълча козина и ходеше на четири крака, сякаш най-сетне намерил истинската си същност. Звяр, лишен от дар слово, можеше само да ръмжи и да вие, втурваше се сред лагерните псета и ги гонеше, докато всяко объркано и присвито от страх животно не му се подчини. Опитваше се да прави и други неща, но за Сеток дори споменът за тях бе твърде болезнен и жалък, за да го съживява.

Гигантският степен вълк Баалджаг й напомняше за този старец. Проскубана изгнила кожа, на места провиснала разкъсана на ивици. Неизменно оголени грамадни зъби с цвета на дъб, все едно целият свят заслужава вечната му ненавист. Черните хлътнали очни ями на съществото я измъчваха, сякаш й говореха в красноречиво мълчание: „Аз съм смърт — казваха й. — Аз съм твоята съдба и съдбата на всички живи същества. Аз съм това, което остава. Прогонен от света, оставям ти само това.“

Чудеше се какво ли е сполетяло онзи старец, за да го накара да иска да е вълк. Що за рана, поразила ума му, го бе накарала да загуби целия усет за истинската си същност? И защо нямаше никакво връщане назад, никакво намиране на тази изгубена същност? Умът таеше твърде много тайни. Мозъкът беше торба с истини и тяхната сила, скрита там вътре, бе абсолютна. Изкривиш ли една такава истина в лъжа, и човекът се е превърнал във вълк. Плътта и костите му могат само да го последват, да се напрягат, за да се преобразят. Два крака на четири, човешки зъби във вълчи: нов облик и ново предназначение, които да утвърдят лъжата.

Но не беше задължително такива лъжи да са толкова явни като с онзи старец, нали? Същността ти можеше да се загуби по по-деликатни начини, нали? „Днес съм тази личност. Утре съм друга. Виждаш ли истините за мен? Нито една не е вързана. Не съм обвързана с нито една отделна своя същност, а се разгръщам в множество същности. Прави ли ме това болна? Прекършена?“

„Това ли е причината да не мога да намеря мир?“

Близначките крачеха на пет крачки пред нея. Бяха едно, разцепено на две. Кръгли личица с остри очи, надничащи в огледалото, където не може да се скрие нищо. Истините могат да се огъват, но не и да се изкривяват.

„Последвах доброволно Ток Анастер, макар да негодувах за това. Имам си своята пристрастеност и тя се нарича неудовлетворение. Всеки път, щом се върне, всички плащат. Кафал, аз те разочаровах. Изплаках провала си във вярата — принудих те да избягаш от мен. Къде си сега, мой жрецо с кроткия поглед?“

Мъртвите очи на Баалджаг непрекъснато се впиваха в нея. А тя едва се тътреше зад близначките. Мускулите на ръцете й горяха от тежестта на момчето. Щеше да се наложи отново да го остави да върви само, а това щеше да забави скоростта им до пълзене. Всички бяха гладни — дори един немрящ вълк не можеше да намери кой знае какво за лов тук. Изсъхналите треви на степта отдавна бяха останали зад тях. Пръстта бе отстъпила на камъни и спечена глина. Тук-там в земята се бяха вкопчили трънливи храсти, най-вече стърчаха от гнезда кактуси. Изсъхнали водни корита оголваха парчета плавей, повечето не по-големи от костите на ръцете й. Но от време на време се натъкваха на нещо много по-голямо, дълго и дебело като крак, и макар да не можеше да е сигурна, струваше й се, че по парчетата има следи от обработка. Пробити дупки, големи колкото да пъхнеш палеца си в тях — макар че това можеше да ти спечели ухапване от паяк или ужилване от скорпион, — и смътните люспести белези от ударите на тесла. Но никой от тези древни потоци не можеше да е бил достъпен за лодка, нито дори кану, да не говорим за сал. Изобщо не можеше да си ги обясни.

На хоризонта на север се виждаха смътни подобия на каменни кули, като проядени планини. Безпокояха я все едно, че я предупреждаваха за нещо. „Ти си в земя, която не ти дава нищо. Ще те погълне и гладът й е ненаситен.“

Бяха направили ужасна грешка. Не, тя я беше направила. „Той ни водеше на изток, тъй че ще тръгнем на изток. Защо ни водеше в тази посока? Стейви, нямам представа.“

„Но ето една истина, която намерих в себе си. Цялото онова неудовлетворение. Не е към Ток. Вече не. То е с мен. Неспособността ми да намеря мир, да му се доверя, щом го намеря, и да се опра на него.“

„Тази пристрастеност се самоподхранва. Може би е неизлечима.“

Още едно изровено дере напред — не… Сеток присви очи. Следи от колелета и от конски копита. Диря. Близначките бяха видели същото, защото изведнъж затичаха напред, спряха и я заоглеждаха. Не чу думите им, но и двете се обърнаха, щом се приближи, и тя видя на лицата им усилваща се решимост.

Сторий посочи.

— Върви натам. Върви натам, Сеток.

— Значи и ние — добави Стейви.

Югоизток, но напред завиваше, видя тя. „Изток. Какво има там? Какво се очаква да намерим?“

— Балабалабалабала — извика момчето и силният му глас до ухото й я стресна.

Баалджаг притича и задуши дирята. „Сигурно е само инстинкт. Дори носът му не работи на проклетото същество… нали? А може би надушва други неща. Живот или нещо друго.“

Близначетата тръгнаха по дирята и грамадният звяр ги последва. Момченцето се заизвива в ръцете й и тя го пусна долу. То затича след сестрите си.

„Голяма водачка съм, няма що.“

На завоя видя следи от хлъзгане — колелата на фургона бяха поднесли и задрали в земята. Тук конските копита се бяха вдълбали по-дълбоко. Но не можа да види препятствие, наложило тази маневра. Пътят напред продължаваше прав около стотина крачки, след което отново свърна на юг, за да извие след това отново на изток, а после — на североизток.

— Те не управляват — изсумтя Сеток. — Тръгнали са накъдето ги теглят конете. Това е безсмислено…

Стейви се обърна и викна:

— Не ни интересува накъде отиват! Все едно е!

— Но как могат да ни помогнат, като не могат да помогнат на себе си? — попита Сеток.

— Какво му е различното?

„Проклетото зло хлапе е право.“

— Погледнете дирите — карали са безумно бързо. Как очаквате изобщо да ги настигнем?

— Защото конете се уморяват.

Тръгнаха отново по безцелната диря, с цел. „Точно като отрастването.“

Камъните хрущяха под краката им, усилващият се зной караше храстите да пукат. Бяха обезводнени. Сеток усещаше месото на гущерите, които бяха изяли тази сутрин, сухо и горчиво в стомаха си. Нямаше нито един облак в небето, за да им предложи поне миг отдих. Не можеше да си спомни кога за последен път беше видяла птица.

Мина пладне и следобедът се проточи апатичен като пустошта, проснала се във всички посоки. Дирята най-сетне се беше изпънала право на изток. Дори близначките бяха забавили крачка. Сенките им се бяха завъртели и се издължаваха. Изведнъж Сторий извика нещо и посочи.

Самотен кон. На двеста крачки южно от дирята. Останки от сбруя висяха от главата му. Стоеше на слабите си крака, душеше безжизнената земя и абаносовите му хълбоци бяха побелели от засъхнала пяна.

Сеток се поколеба, после каза:

— Задръжте Баалджаг тук. Искам да видя дали ще мога да го хвана.

Този път поне близначките не възразиха.

Животното беше с извърната глава, но усети някакъв шум или миризма, докато Сеток беше все още на сто крачки от него, и се извърна да я погледне. Очите му бяха странни, забеляза тя — сякаш бяха потънали в нещо едновременно мъртвешки бледо и тъмно. Но поне не побягна.

„Призрачни вълци, стойте далече от мен. Това животно ни трябва.“

Започна да се приближава предпазливо.

Конят я наблюдаваше. Беше ял кактус, видя тя, в муцуната му се бяха забили десетки бодли и капеше кръв.

„Гладен е. Изнемощял от глад.“ Заговори му с тих, утешителен тон:

— Откога си тук, приятелю? Съвсем самичък, спътниците ти ги няма. Приемаш ли компанията ни? Сигурен съм, че ти харесва. Колкото до тези бодли, ще направим нещо за това. Обещавам ти.

А след това се оказа достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне. Но очите му я спряха. Не бяха на кон. Изглеждаха… демонски.

„Ял е кактус — но колко?“ Погледна към земята. „О, духове на бездната! Ако всичко това сега е в стомаха ти, изпаднал си в голяма беда.“ Личеше ли му, че го боли? Откъде можеше да разбере? Явно беше уморен, да, но дишаше ритмично и дълбоко и потрепваше любопитно с уши, сякаш и той на свой ред я оглеждаше. Най-после Сеток бавно протегна лявата си ръка, хвана протритите кожени ремъци и ги нави около китката си. Животното вдигна глава, сякаш се канеше да я бутне с наранената си муцуна. Сеток предпазливо хвана с пръсти един бодил. Дръпна рязко. Конят трепна и нищо повече. Тя въздъхна и започна да ги вади.

Ако оближеше кръвта от бодлите? Какво щеше да си помисли животното за това? Реши да не опитва. „О, но колко ужасно ми се иска да оближа кръвта. Устата ми копнее за този вкус. Надушвам топлия й живец.“

„Старче, дай ми вълчата си кожа.“

Махна и последния трън и опря длан на изпъкналото чело.

— По-добре ли е? Надявам се, приятел.

— Милост — чу се тънък глас с акцента на търговската реч. — Забравил бях за това.

Сеток заобиколи коня и видя проснат в небрежна поза върху коравата земя труп. За миг затаи дъх.

— Ток?

— Кой? Не. Но го видях веднъж. Странни очи.

— Нищо мъртво ли не заобикаля това място? — попита намръщено Сеток. Страхът й отстъпваше място на гнева.

— Не знам, но можеш ли изобщо да си представиш страданието, което изпитват хора като мен, когато срещнат такива като теб? Млада, жизнена, с толкова ясни и блеснали очи. Караш ме да се чувствам окаяник.

Сеток обърна коня.

— Чакай! Помогни ми да стана — закачил съм се за нещо. Нищо против нямам да съм окаяник, стига да има с кого да си говоря. Да си окаяник без никой, с когото да си говориш, е много по-лошо.

„Нима?“ Сеток се приближи. Огледа трупа.

— Набучил си се на някакъв кол.

— Кол? Спица имаш предвид. Това го обяснява.

— Нима?

— Е, не. Нещата се объркаха. Мисля, че лежа на парче от колелото, а другата част на спицата е забита дълбоко в земята. Така става, като вдигнеш една карета високо и после я пуснеш долу. Чудя се дали конете имат много памет. Сигурно не, иначе този щеше все още да бяга. Е, красиво дете, ще ми помогнеш ли?

Тя се пресегна.

— Хайде, хвани се за ръката ми — това поне ще можеш ли? Добре, сега се дръж здраво, докато се опитам да те измъкна.

Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. „Кожа и кости не тежат много, нали?“

— Името ми е Картографа — каза трупът, докато се опитваше безуспешно да изтупа прахта от дрипите си.

— Сеток.

— Много се радвам, че се запознахме.

— Мислех, че те накарах да се чувстваш нещастен.

— Зарадван в нещастието.

— Ще си съвсем на място — изсумтя тя. — Ела с мен.

— Чудесно. Къде отиваме?

— Вървим след каретата ви. Кажи ми, всички ли в нея са мъртви като тебе?

Картографа като че ли помисли над въпроса, след което каза:

— Вероятно. Но хайде да го разберем, а?

Децата на Онос Т’уулан и Хетан като че ли не се впечатлиха от появата на още един оживял труп. Когато видя Баалджаг, Картографа спря и се втренчи в него, но не каза нищо.

Сеток яхна коня и намести момченцето пред себе си.

Близначките закрачиха отново по дирята. Баалджаг вървеше до тях.

— Знаеш ли, че мъртвите продължават да сънуват? — каза Картографа, докато се тътреше до коня.

— Не — отвърна Сеток. — Не знаех.

— Понякога сънувам, че едно куче ще ме намери.

— Куче?

— Да. Голямо като това.

— Е, изглежда, сънят ти се сбъдна.

— Надявам се да не е.

— Защо?

— Защото в съня ми кучето ме погребва.

Тя си помисли отново за Баалджаг, как беше изпълзял от земята, и се усмихна.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това. Не и с това куче, Картографе.

— Дано да си права. Имам един въпрос обаче.

Тя въздъхна. „Труп, който не млъква.“

— Казвай.

— Къде сме?

— В Пустинните земи.

— А, това го обяснява тогава.

— Какво обяснява?

— Ами, цялата тази… пустинност.

— Чувал ли си изобщо за Пустинните земи, Картографе?

— Не.

— Тогава нека аз да те попитам нещо. Откъде дойде вашата карета и как така дори не знаеш за земята, през която пътувате?

— Предвид името ми, наистина е жалко, че знам толкова малко. Разбира се, тази земя някога е била затворено море, но човек би могъл да каже това за безброй пресъхнали басейни на много континенти. Тъй че едва ли минава за чудесно потвърждение за професията ми. Уви, откакто умрях, бях принуден коренно да преоценя всичките си най-ценни представи.

— Ще отговориш ли изобщо на въпроса ми?

— Пристигането ни беше внезапно, но майстор Квел прецени, че е благоприятно. Клиентът изрази задоволство и всъщност немалко изумление. Далеч по-добре в тази окаяна земя, отколкото селението в един прокълнат меч. Едва ли бих оспорил това, нали? Като знаем какви са картите и прочие. Естествено, беше неизбежно да изоставим охраната. А, виж напред. Обилно доказателство за това.

Самата диря като че ли изчезна на протежение от петнайсет-двайсет крачки. След тях имаше разпръснати отломки, включително полуос.

Изгубен кон и изгубено колело зад тях, полуос тук — как изобщо бе успяло онова нещо да продължи да върви? „И какво е правело в онази празнина? Летяло ли е?“

— Духове на бездната, Картографе…

От гърба на коня успя да види нещо напред. Дневната светлина гаснеше, но все пак…

— Виждам я.

Още две отсечки без дири, а когато отново се появиха, наоколо лежаха разпръснати всевъзможни части от огромен впряг. Видя голямо парче боядисано дърво, вероятно от покрива, с големи жлебове, врязани в него, сякаш нечия огромна ръка беше драла каретата на късове. Малко по-нататък лежеше кривната на една страна самата карета или онова, което бе останало от нея. От двете страни лежаха подути тела на мъртви коне.

— Картографе…

— Удари ни от небето — отвърна трупът. — Дракон ли беше? Със сигурност не. Енкар’ал? Кой енкар’ал би могъл толкова дръзко да вдигне от земята цяла карета с всичките й коне? Не, не може да е енкар’ал. Имай предвид, бях свидетел само на първото нападение — кажи ми, Сеток, виждаш ли някого?

— Още не — отвърна тя. — Стейви! Сторий! Стойте там. — Вдигна момчето и го смъкна на земята. — Ще препусна напред. Знам, че се стъмва, но наблюдавайте небето — има нещо там горе.

„Някъде. Дано да не е близо.“

Конят под нея беше уплашен, не искаше да се доближи до впряга, но тя го подкара насила.

Събратята му бяха разкъсани, с натрошени кокали, липсваха късове плът. Навсякъде се виждаха същите тънки, но дълбоки ивици. Нокти. Огромни и убийствено остри.

После намери първия труп на човек. Беше увил юздите около китките си и двете му ръце бяха ужасно изкълчени, почти изтръгнати от раменете. Нещо беше посякло през главата му диагонално — отгоре, прецени тя, през металния шлем, през носа и под челюстта — и го бе оставило с половин лице. Малко зад него имаше друг мъж, обезглавен — не видя главата му наблизо.

Спря коня на няколко крачки от унищожения впряг. Каретата беше огромна, с шест колела, сигурно тежеше колкото юрта на клан с цялото семейство, натикано вътре. Нападателят систематично я беше разбивал от едната страна, сякаш беше напирал да проникне вътре. Кръв бе зацапала зейналата дупка, която беше оставил.

Сеток се изкатери и надникна вътре. Никой. Но на едната страна, която сега беше подът, имаше някаква купчина, лъщеше влажна в полутъмното. Тя изчака, докато очите й се пригодят. След това се отдръпна с отвращение. Вътрешности. Пътник, изкормен вътре. Къде беше останалото от нещастната жертва? Качи се на фургона и огледа наоколо.

Ето там. Половината от него. Горната половина.

А след това видя дири. Земята беше надраскана от тътрещи се крака, три или четири дири, които се сливаха в по-широка, водеща на изток. „Оцелели. Но трябва да са бягали, иначе щяха да направят нещо повече за мъртвите си. Все пак няколко са успели… за известно време поне.“

Слезе от каретата и яхна коня.

— Съжалявам, приятелю, но ти май си последният. — Обърна го и препусна към другите.

— Колко са телата? — попита я Картографа.

— Три със сигурност. Навън водят следи.

— Три?

— Толкова видях. Две на земята, едно в каретата — или по-скоро парчета от него, останали в каретата.

— Човек? Човек в каретата?

— Да.

— Олеле. Това вече наистина е лошо.

Отидоха при отломките. Картографа заставаше до всяка жертва, поклащаше глава и промърморваше нещо, може би молитва — Сеток не беше толкова близо, че да чуе думите му.

— Изпаднал съм във вътрешно противоречие — заговори той, когато се върна при нея. — От една страна, съжалявам, че не бях тук, за да видя ужасния сблъсък, да видя Смъртния меч на Трейк наистина съживен. Да видя гнева на трелл, кипнал от дълбините на душата му. От друга страна, да видя грозната смърт на хора, които бях опознал като приятели, щеше да е ужасно. Колкото и да ми е тъжно да го кажа, има моменти, когато получаването на това, което си искал, носи само объркване. Още по-лошо е, когато просто не знаеш какво искаш. Човек би си помислил, че смъртта ще премахне такива терзания. Де да можеше.

— По тази диря има кръв — каза Сеток.

— Де да можеше да ме изненада. Все пак трябва да са успели с отвличането на демона, което само по себе си е изключителен подвиг.

— Преди колко време се е случило всичко това?

— Не много отдавна. Лежах на земята от сутринта. Предполагам, че ще ги намерим по…

— Вече ги намерихме — прекъсна го тя. — Вдигнали са бивак.

В полумрака напред вече виждаше смътния блясък на огън, а ето, че около него се заизправяха фигури, обърнаха се и се загледаха към тях. Слънцето почти бе залязло зад Сеток и спътниците й, тъй че тя знаеше, че странниците не виждат нещо повече от силуети. Вдигна ръка за поздрав и подкара коня напред.

Две от фигурите бяха внушителни: единият широк и див, кожата му с цвета на тъмен махагон, черната му сплетена коса провиснала на мазни плитки. Държеше боздуган. Другият беше по-висок, кожата му татуирана на тигрови шарки, а когато Сеток се приближи, видя котешките черти на лицето му, включително кехлибарените очи, разцепени от вертикални зеници. Двата меча с тежки остриета в ръцете му подхождаха на зловещите шарки по кожата му.

Имаше още трима, две жени и един висок млад мъж с конска челюст, дълговрат, със зацапана с кръв коса. Високото му чело беше намръщено, изпъкнало над тъмните гневни очи. Стоеше малко встрани от останалите.

Погледът на Сеток се върна на двете жени. И двете ниски и пълнички, и двете не много по-големи от самата нея. Но очите им изглеждаха състарени: тъжни и изпълнени с потрес.

Други двама оцелели лежаха до огъня, заспали или в несвяст.

Дивият мъж заговори пръв — обърна се към Картографа на непознат за Сеток език. Немрящият му отвърна на същата реч, а след това се обърна към Сеток.

— Маппо Рънт ви посреща с предупреждение. Тях ги преследват.

— Знам — отвърна тя. — Картографе, ти, изглежда, имаш дарба с езиците…

— Дар на Гуглата, заради задачите, които ми възложи. Маппо се обръща към мен на диалект на дару, търговско наречие. Прави го, за да могат спътниците му да разбират думите му, тъй като са дженабакъзци, а той не е.

— Какъв е тогава?

— Трелл, Сеток…

— А онзи с шарките — що за същество е той?

— Смъртният меч на Трейк…

— Какво значи това?

— А. Трейк е Тигърът на Лятото, чужд бог. Грънтъл е избраното смъртно оръжие на бога.

Онзи, когото Картографа нарече Грънтъл, заговори — зловещите му очи се бяха впили в Сеток. Тя забеляза, че не е прибрал мечовете си, докато треллът бе отпуснал боздугана.

— Сеток — рече Картографа, след като Грънтъл най-сетне приключи, — Смъртният меч те назовава дестраянт на Фандърей и Тогг, Вълците на Зимата. В известен смисъл двамата сте си близки. Слуги на войната. При все това, въпреки че Трейк може би гледа на твоите Богиня и Бог като на смъртни врагове, Грънтъл не те приема така. Всъщност той казва, че не уважава своя бог, нито е доволен от това свое… ъъ, нарича го проклятие. Ето защо си добре дошла и не бива да се страхуваш от него. Съответно — добави Картографа, — ако искаш насилие, той ще се подчини на желанието ти.

Сърцето й заби по-силно. Устата й изведнъж пресъхна. „Дестраянт. Не чух ли тази дума преди? Не ме ли нарече Ток така? Или беше някой друг?“

— Не искам насилие — заяви тя.

Когато Картографа предаде отговора й, Грънтъл погледна към застаналия между близначките немрящ вълк — настръхналият гръб на Баалджаг не можеше да се сбърка с нищо — и за миг оголи впечатляващи тигрови зъби, преди да прибере оръжията си. А след това замръзна, понеже братчето на близначките затопурка напред, право към него.

— Клавклавклавклав!

Сеток видя как треллът се сепна, обърна се и огледа момчето, което вече стоеше пред Грънтъл, разперило ръце.

— Иска да го вдигне — каза Сеток.

— Сигурен съм, че Грънтъл разбира това — отвърна Картографа. — Изключително безстрашно дете. Думата, която търси, е имасска. Не мислех, че такива неща изобщо съществуват. Имасски деца, искам да кажа.

Грънтъл сграбчи момченцето и го вдигна високо, а то запищя от радост и изпълни нощния въздух със смях.

Сеток чу тихото ръмжене на Баалджаг и се обърна. Въпреки че немрящият звяр не беше помръднал, черните ями на очите му се бяха впили — доколкото можеше да се определи — в Смъртния меч и детето в ръцете му.

— Това, че са те убили веднъж, не ти ли стига? — попита тя гигантския вълк. — Палето няма нужда от помощ.

Близначките пристъпиха боязливо към Сеток и тя се смъкна от коня и ги успокои:

— Всичко е наред.

— Мама казваше, че котките са само зъби и нокти без мозъци — каза Сторий. Посочи Грънтъл. — Изглежда, сякаш майка му е спала с котка.

— Брат ви не го е страх.

— Твърде глупав е, за да се уплаши — рече Стейви.

— Тези тук са отбили небесен демон, но не са го убили, иначе щяхме да намерим трупа му. С тях ли ще сме в по-голяма безопасност, или без тях?

— Съжалявам, че Ток не е тук.

— И аз, Сторий.

— Къде отиват все пак? В Пустинните земи няма нищо.

Сеток сви рамене.

— И аз не знам. Но все ще разберем.

Двете жени се бяха навели над ранените. Високият млад мъж стоеше отстрани. Изглеждаше възбуден и Сеток попита Картографа:

— Какво му е на онзи?

— Казвали са ми, че е лошо да се гледа на Боул от Нередовните на Мот с презрение. Емби е ядосан и този яд бавно ще угасне. Брат му е жестоко ранен, почти смъртоносно всъщност.

— Грънтъл или Маппо обвинява за това?

— Едва ли. О, доколкото разбирам, двамата, които спомена, са се били мъжки срещу небесния демон — Смъртният меч определено е създаден за такива сблъсъци. Но нито Грънтъл, нито Маппо са успели да го прогонят. Боул презират такива неща като демони и прочие. И щом гневът им се събуди, се оказват гибелни срещу такива врагове. Прешъс Тимбъл го нарича треска. Но майстор Квел допускаше, че самите Боул са чеда на магия, може би объркано творение на Джагът. Би ли могло това да обясни особената ненавист, която Боул изпитват към Джагът? Вероятно. Все едно, Емби и Юла Боул са накарали демона да побегне. Но утайката от този гняв остава в Емби, което предполага, че той поддържа готовността си в случай, че демонът прояви глупостта да се върне.

Сеток изгледа мъжа с подновено любопитство и немалко неверие. „Какво му е направил, ухапал го е с конските си зъби?“

Картографа продължи:

— Ти спомена Ток. Всички тук го познавахме. Всъщност тъкмо Ток ни изведе от селението на Драгнипур. А колкото до Грънтъл, той веднъж се напил с Ток Анастер — трябва да е било преди самия Ток да го убият, предполага се.

Близначките слушаха всичко това и Сеток забеляза облекчението в очите им. „Още приятели на Ток. Добре ли е това, момичета?“ Май щеше да свърши работа.

— Катрографе, а какво е дестраянт?

— Ами… Дестраянт е човек, който е избран от всички смъртни да носи кожата на бог.

— К… кожата?

— Твърде поетично ли звучи? Чакай да помисля. Вгледай се в очите на хиляда жреци. Ако между тези хиляда има дестраянт, ще го намериш, него или нея. Истината е в очите им, защото като се вгледаш в тези очи, ще се окаже, че гледаш в очите на самия бог.

— Ток има вълче око.

— Защото е Глашатаят на Войната.

Титлата я смрази.

— Тогава защо и другото му око не е вълче?

— Човешко е, сигурен съм.

— Точно. Защо?

Картографа направи грешката да се почеше по темето, от което по ноктите му остана ивица сбръчкана кожа. Той тръсна ръка и парчето се отвя в тъмното.

— Ами, защото, предполагам, хората са истинските глашатаи на войната, не мислиш ли?

— Може би. — Но не беше толкова сигурна. — Ток ни водеше на изток. Ако той е Глашатаят на Войната, както казваш, тогава…

Картографа кимна.

— И аз така мисля, Сеток. Водил те е към място и време, където ще си необходима.

„Дестраянт на Вълците на Зимата. Боговете на войната.“ Погледна Баалджаг, застанал зад кръга светлина от огъня. Гибелно опасен, с вечно оголените огромни зъби и вечно празните очи.

„Кожата на войната.“

„И аз трябва да я нося.“

Погледът й се отклони към Грънтъл.

— Картографе.

— Да?

— Той каза, че не уважава своя бог. Каза, че нарича това, което е, проклятие.

— Така е.

— Трябва да поговоря с него.

— Разбира се, Сеток.

Смъртният меч беше седнал до огъня и подрусваше момченцето на коляното си. Ярко изпъкващите татуировки необяснимо как бяха избледнели, изчезнали бяха и тигровите черти. Ако не се брояха очите, мъжът вече изглеждаше почти човешки. На лицето му се бе изписала кротка радост.

„Как щеше да обясни Онос Т’уулан това? При тези ли ни водеше, Ток?“

Тя въздъхна. „Кожата на войната. Вълците искат да я нося.“

„Но аз не искам.“

— Заведи ме при него, моля те.

Маппо гледаше приседналата срещу Грънтъл млада жена. Картографа им превеждаше. Несъмнено имаха много неща за обсъждане. Предстоеше неизбежна война, сблъсък на отчаяни смъртни — и може би отчаяни богове. „А Икариум? Стари приятелю, не трябва да има място за теб в това, което иде. Ако хиляди загинат ненужно от твоята ръка, кой гибелен баланс ще наклони това? До каква ужасна съдба ще доведе? Не. Трябва да те намеря. Да те отведа. Твърде много смърт пося вече по пътя си.“

Чу измъчена въздишка вляво от себе си. Извърна се към легналата на походното одеяло жена.

— Ще живееш, Фейнт.

— Но… но…

— Не успя да стигнеш до него навреме. Иначе ти щеше да си мъртва вместо майстор Квел.

Тя вдигна ръка и очегърта засъхналата по ъгълчетата на устата й кръв.

— По-добре за теб, ако бях. Сега сме в безизходица.

Можеше да отговори: „Но вече сме толкова близо. Усещам го — почти сме стигнали.“ Но тази мисъл беше егоистична. Докарването му беше само половината задача. Тези нещастни акционери трябваше да се върнат у дома, а бяха загубили единствения човек, способен да го постигне. Тъй че нямаше какво да й отвърне.

— Дробовете ме болят.

— Че’Малле те удари, ноктите му раздраха дълбоко. Направих ти почти триста шева, от дясното рамо надолу под гръдния кош и наляво.

Тя като че ли помисли малко и отрони:

— Значи няма да видим повече подскачащите цици на Фейнт.

— Не си ги загубила, ако от това те е страх. Пак ще, м-м, подскачат, макар и малко неравномерно може би.

— Значи боговете наистина съществуват. Слушай. Прешъс Тимбъл… жива ли е?

— Да.

— Значи имаме шанс.

Маппо трепна.

— Тя е млада, Фейнт. Необучена…

— Има шанс — настоя Фейнт. — Кълна се в черните зърна на Беру, ужасно боли.

— Ще опита с цяра, след малко — каза Маппо. — Почти цялата й сила свърши, за да опази Юла жив.

Фейнт изохка, после каза:

— Чувството за вина го прави това.

Маппо кимна. Братята Боул бяха последвали Прешъс Тимбъл в Гилдията, а тя се беше включила по прищявка или, по-вероятно, за да види докъде ще стигнат двамата й кандидат-любовници в преследването й. Когато любовта се превърне в игра, пострадват хора и Прешъс Тимбъл най-сетне бе започнала да разбира тази истина. „Твърде далече ги отведе, нали?“

Но пък без братята Боул никой от тях нямаше да е жив сега. На Маппо все още му беше трудно да повярва, че юмруците на смъртен могат да са толкова страшно оръжие. Юла и Емби Боул просто се бяха хвърлили срещу крилатия Че’Малле и грамадните им кокалести юмруци бяха удряли с повече сила от боздугана на самия Маппо. Чул беше кости да пращят под ударите, чул беше болезненото пъшкане на Че’Малле. Когато замахна, беше в отчаяна самозащита, в сляпа паника да се изтръгне от настървените си нападатели. Ноктите на съществото, дълги като ятагани на Семк, се бяха забили в гърба на Юла и четирите върха изригнаха от гърдите му. И докато то го хвърляше настрани, юмруците на Емби бяха намерили гърлото му. Удари, които можеха да прекършат врата на кон. Оказаха се достатъчно опасни, за да принудят Че’Малле да излети във въздуха с грохот на криле.

Грънтъл, който, изглежда, беше първоначалната цел на Че’Малле — отнесен при първото нападение и сметнат за мъртъв от другите — се беше върнал в този момент като привидение, погълнато от яростта на своя бог. Преобразен в гигантски тигър, странно замъглен и едва видим, освен нишките на татуировката, които се гърчеха по кожата му като черни пламъци, той беше скочил във въздуха, за да смъкне Че’Малле на земята. Но съществото му се изплъзна и с тежки удари на крилете отлетя. Избяга.

След това — след като гневът му се уталожи и човешкият му облик се върна донякъде — Грънтъл каза, че първата му битка със съществото станала на хиляда разтега над Пустинните земи и че след като Че’Малле не успяло да го убие, просто го пуснало на земята. Грънтъл се преобразил във формата си на соултейкън във въздуха. Сега се оплакваше от натъртени стави, но Маппо знаеше, че такова падане е трябвало да го убие. „Трейк се е намесил тук. Никакво друго възможно обяснение няма.“

Отново си помисли за ужасяващото същество и за пореден път се увери, че наистина е някаква порода К’Чаин Че’Малле, макар и да не беше виждал такава, нито беше чувал за нея от по-запознатите с древната раса. Беше дваж по-високо от Ловец К’елл, макар и по-мършаво. Размахът на крилете му бе колкото на средно голям Елейнт, но докато при драконите тези крила служеха да подсилват скоростта и да насочват движенията им във въздуха — огромната тежест на дракона всъщност се носеше от магия, — при това Че’Малле цялото издигане се осигуряваше от крилете. А тежестта му бе нищожна спрямо тази на Елейнт. „Богове, колко бързо беше. И такава сила!“ Във втората си атака, след като Грънтъл бе изчезнал, Че’Малле просто беше вдигнало целия впряг във въздуха, с конете и всичко. Ако каретата не беше се прекършила в хватката му, звярът щеше да ги отнесе всички нагоре, достатъчно високо, та падането да е фатално. Просто и ефикасно. Че’Малле бе опитало тази тактика няколко пъти, преди най-сетне да се спусне за бой.

За негово съжаление.

„А и за наше, трябва да се признае.“ Глано Тарп беше мъртъв. Също и Реканто Илк. И майстор Квел, разбира се. Когато Маппо се добра до каретата, за да измъкне Прешъс Тимбъл, тя бе изпаднала в истерия — Квел се беше изпречил между нея и нападащото Че’Малле и то просто го бе изкормило. Ако двамата Боул не му бяха скочили в гръб, щеше да убие и нея. Маппо още носеше рани по дланите и китките си от слепия й ужас.

Впрягът бе толкова пострадал, че не можеше да се поправи. Не им беше останал никакъв избор, освен да продължат пеш.

„Все пак мисля, че Боул е ранен сериозно.“

„Това Че’Малле не чакаше нас. Нападението му беше случайно — какво друго можеше да е? Не, други задачи го чакаха. Доколкото знам, може и то да преследва Икариум. Не ми се мисли за тази ужасна възможност. Все едно, дано да е решило, че сме твърде сериозна неприятност, и да не ни закача повече.“

Очите му се спряха на боздугана на земята до него. Беше успял да нанесе един як удар по Че’Малле, достатъчен, за да го накара да се олюлее. Боздуганът все едно се беше натресъл в железен обелиск. Раменете още го боляха.

— Кои са тези странници? — попита Фейнт.

Маппо въздъхна.

— Не съм сигурен. С тях има немрящ ай.

— Какво?

— Древен вълк, от века на Имасс. Потомството им бе събрано, за да се сътворят Хрътките на Сянката… но не Хрътките на Мрака. За тях беше потомството на порода степна мечка. Ти’нат окрал на езика на Бентракт Имасс.

— Немрящ вълк?

— Моля? О, да, наричан ай приживе. А сега? Може би мает ай, сиреч гниещ или в развала. Или може да се нарече от ай, предвид състоянието му на скелет. Колкото до мен, предпочитам Т’ай — прекършен ай сиреч…

— Маппо, всъщност не ме интересува как го наричаш. Съществото е немрящ вълк, нещо, което ще прави компания на Картографа — той се върна, нали? Сигурна съм, че го чух…

— Да. Той ги доведе при нас и сега превежда.

— Не говорят дару? Варвари.

— И все пак две от тях — близначките — имат кръв на дару. Почти съм сигурен в това. Момчето, което се е вкопчило в Грънтъл, в него има от Имасс. Повече от половината според мен. Следователно или майка му, или баща му вероятно е бил баргаст. Водачката им — казва се Сеток, а Грънтъл я провъзгласи за дестраянт на Вълците — ми напомня за канийка, макар че не е. Някои сцени, изрисувани в най-старите гробници на северния бряг на Седемте града, показват хора точно с нейната външност, от времето преди племената да дойдат от пустинята.

— Опитваш се да ме задържиш будна, нали?

— Ти си падна на главата, Фейнт. И известно време говореше на най-различни езици.

— Какво съм правила?

— Ами, говореше на смесица от езици, шестнайсет, които успях да различа, и още няколко, които не можах. Необичайна проява, Фейнт. Има един учен, който твърди, че дълбоко в умовете си всички ние притежаваме всеки език и че съществува потенциал за може би десет хиляди езици. Щеше да се зарадва, ако можеше да види постижението ти. А има и един дистигиер, дисектор на човешки трупове, живее в Ерлитан, който твърди, че мозъкът не е нищо повече от гъста маса заплетени вериги. Повечето брънки са запоени, но някои не са. Някои може да се отворят и да се наместят отново. Всяко по-сериозно увреждане на главата, твърди той, може да доведе до прекъсване на брънка, което обикновено се оказва трайно. А в редки случаи се създава нова брънка. Вериги, Фейнт, натъпкани в черепа ни.

— Само дето не приличат на вериги, нали?

— Да, уви, не приличат. Това е проклятието на всяка теория, откъсната от физическото наблюдение. Разбира се, Икариум щеше да възрази, че не бива винаги да проверяваме една теория единствено на базата на практическото наблюдение. Понякога, би казал той, теорията трябва да се тълкува по-поетично, като метафора може би.

— Имам една метафора за теб, Маппо.

— О?

— Жена лежи на земята, с разбълникан мозък, и слуша как един космат трелл с бивни обсъжда възможните тълкувания на една теория. Какво означава това?

— Не знам, но каквото и да е, съмнявам се, че би могло да се квалифицира като метафора.

— Сигурна съм, че си прав, след като дори не знам какво е метафора, честно. Дай да пробваме така. Жената слуша всичко това, но знае, че мозъкът й е разбълникан и разстроен. Колко обаче? Толкова ли е разстроен, че тя наистина вярва, че слуша как един космат трелл бълва философия?

— А, може би тавтология тогава. Или някакъв друг вид недоказуемо доказателство. Но пък, от друга страна, би могло да е нещо съвсем друго. Макар и да изпадам във философско настроение понякога, не твърдя, че съм философ. Отликата е важна, убеден съм.

— Ако наистина искаш да ме задържиш будна, Маппо, намери нова тема.

— Наистина ли вярваш, че Прешъс Тимбъл е способна да ви върне в Даруджистан?

— Ако не е, значи сме заклещени тук и е време да започнем да учим местния език от Сеток. Но и тя не може да е тукашна, нали? Тази земя е опустошена. Квел твърдеше, че е изразходена. Изтощена. Никой не може да живее тук.

— Кройката на облеклото на Сеток е баргастка — каза Маппо и се почеса по наболата четина. — А след като момчето има, мисля, баргастка кръв… — Повиши глас и извика на Сеток на баргастки: — На този език разбираме ли се, дестраянт Сеток?

При този въпрос и четиримата новодошли извърнаха погледи към него. А Сеток отвърна:

— Изглежда, че да.

— Добро предположение — отрони Фейнт.

— Наблюдение и теория — отвърна Маппо. — Сега си почивай. Мисля да чуя историята на странниците. Ще се върна след малко.

— Нямам търпение — измърмори Фейнт.

— Щом нито едно решение не върши работа — подхвана Щит-наковалня Танакалаян, — тогава какво ни остава? Трябва да продължим по пътя, който винаги сме познавали, докато ни се предложи някаква алтернатива.

Погледът му се задържа на бавно приближаващия се ескорт на кралица Абрастал. Конете препускаха в лек тръс по неравния терен, дългите знамена над ездачите плющяха като нанизани на прътите птици.

Смъртен меч Кругава до него се намести на седлото сред скърцане на кожа и дрънчене на желязо.

— Отсъствието терзае. Зее в хълбока ни, сър.

— Тогава изберете някого, Смъртен меч. И да се приключи.

Лицето й помръкна под ръба на шлема.

— Сериозно ли ме съветвате за това, Щит-наковалня? Толкова ли съм отчаяна, че да проявя небрежност? Трябва ли да преглътна неудовлетворението си? Правила съм го вече веднъж, сър, и започвам да съжалявам за това.

„Само веднъж? Нещастна вещица. Допусках, че тази твоя кисела физиономия е неизменна. Сега ми казваш, че съм избор, направен без убеденост. Онзи старец ли те убеди в това? Но от двама ни само аз бях свидетел на горчивото му неудовлетворение накрая. Тъй че в ума ти той продължава да ме защитава. Много добре.“

— Думите ви ме наскърбяват, Смъртен меч. Не знам с какво съм ви разочаровал, нито знам дали ми е останала възможност да го компенсирам.

— Моята нерешителност, сър, ви тласка към нетърпение. Подканяте ме към необмислено действие, но ако изборът на дестраянт не изисква обмисляне, какво тогава? За вас, изглежда, това са само титли. Отговорности, в които човек бездруго израства. Но истината е, че титлата очаква само онези, които вече са израснали до личност, достойна за отговорността. От вас получавам цялата раздразнителност на младеж, убеден в правотата си, каквито обикновено са младежите, а въпросната убеденост ви тласка към прибързани импулси и зле премислени решения. Сега ви моля да замълчите. Кралицата пристига.

Танакалаян се постара да надвие гнева си и да запази изражението си невъзмутимо пред конниците на Болкандо. „Нанасяш ми удар в момента преди тези преговори, за да изпиташ самообладанието ми. Познавам цялата ти тактика, Смъртен меч. Няма да ме надвиеш.“

Кралица Абрастал започна без предисловия:

— Срещнахме се със сафинския емисар и имам удоволствието да ви уведомя, че скоро ще получите продоволствие — на разумна цена, бих добавила. Много щедро от тяхна страна, предвид обстоятелствата.

— Несъмнено, ваше величество — отвърна Кругава.

— Освен това — продължи Абрастал, — малазанските колони са били забелязани от сафините, почти на север от Сафийските планини, и се приближават към границата на Пустинните земи. Постигнали са много добра скорост. Любопитно, но вашите съюзници са с ескорт от ледерийска армия — и го води не кой да е, а самият принц Брис Бедикт.

— Разбирам — каза Кругава. — И тази ледерийска армия вече е далече от границите на Ледер, което предполага, че ролята им на ескорт не е била предпазна мярка.

Очите на кралицата се присвиха.

— Както казах, крайно любопитно, Смъртен меч. — Помълча за миг. — За мен става все по-очевидно, че от всички височайши особи, замесени в това приключение, аз единствена оставам в неведение.

— Ваше величество?

— Ами, всички вие се придвижвате нанякъде, нали? Навътре в Пустинните земи, ни повече, ни по-малко. И през тях всъщност към Коланси. Предупрежденията ми за мрачното — не, ужасно положение в онази далечна земя, изглежда, са останали нечути.

— Напротив, кралице Абрастал — отвърна Кругава. — Вслушахме се в тях съвсем прилежно и ценим високо вашата загриженост.

— В такъв случай отговорете ми, цели ли вашият поход да си спечелите империя? Коланси, отслабена от вътрешни вражди, суша и глад, би трябвало да ви предложи лесно завоевание. Разбира се, не може да си мислите, че такъв измъчен народ може да се окаже най-гибелният ви враг, нали? Та вие изобщо не сте стъпвали там. Ако сте се чудили защо все още съм с вас и хундрилите, толкова далече от собственото ми владение и все още на седмици от височайшите ми преговори с адюнктата, навярно сега ще можете да се досетите за причините.

— Любопитство? — попита Кругава и повдигна вежди.

По лицето на Абрастал пробяга сянка на раздразнение.

„Да, кралице, знам как се чувствате.“

— По-точното определение би било безпокойство. Аз съм съвладетел на Болкандо и моя отговорност е да държа здраво юздите на своя народ. Напълно осъзнавам човешката склонност към хаос и жестокост. Същинското предназначение на управлението, по мое убеждение, е да налага цивилизованост. За да постигна това, трябва да започна с личната си привързаност към нея. Отчайва ли ме това, че може би подпомагам орда побеснели завоеватели? Добре ли се връзва с моята съвест това, че сътруднича в завоюването на едно далечно кралство?

— Срещу спечелването на огромни облаги от нас — каза Кругава. — Може да се заключи, че вие, ваше величество, и вашият народ, печелите доста цивилизованост. Без никаква пряка цена или бреме за вас, бих добавила.

Този път се ядоса истински, забеляза Танакалаян — тази корава ясноока кралица-войник. „Истинска владетелка на народа си. И истински негов слуга.“

— Смъртен меч, аз говоря за съвест.

— Моето разбиране, ваше величество, беше, че достатъчно пари биха могли да облекчат всичко. Не е ли това убеждението, господстващо в Ледер и Сафинанд, както и в Болкандо?

— Значи наистина възнамерявате да се нахвърлите върху нещастния народ на Коланси?

— Ако е така, ваше величество, не би ли трябвало да изпитвате облекчение? В края на краищата, дори без малазанците, ние бяхме пред самите стени на столицата ви. Да си спечелим кралство… ами, вашето беше изцяло в ръцете ни. Без да е нужно да продължаваме напред с всичките трудности, които предполага този поход. Колкото до малазанците, те пък тъкмо бяха завоювали успешно империята Ледер. Изключително богато гнездо, ако бяха склонни да уседнат в него.

— Точно това имам предвид! — извика сприхаво Абрастал, смъкна шлема си и огнената й, полепнала от пот коса се разпиля на водопад. — Защо Коланси? Какво в името на Блудния искате от Коланси?!

— Ваше величество — отвърна Кругава, незасегната от внезапното и неприсъщо избухване на кралицата, — един отговор на този въпрос би ви поставил в трудно положение.

— Защо?

— Защото ми говорите за съвест. Като си спестяваме обяснението на нашата цел, ваше величество, ние ви оставяме с грижата да се грижите единствено за своя народ. Вие сте тяхната кралица в края на краищата и в това е съдбовната разлика между нас. Ние, перишите, се чувстваме отговорни единствено към себе си и към целта на съществуването ни. Същото е вярно за Боен водач Гал и Изгорените сълзи. И най-сетне, и най-важното, Ловците на кости са в същото положение. — Кривна леко глава. — Принц Брис обаче може би скоро ще се изправи пред трудно решение — да се върне в Ледер или да продължи да придружава адюнктата и нейните съюзници.

— Тоест — възрази Абрастал, — като служите единствено на себе си, вие сте готови да донесете мъка и страдание на цял един народ?

— Макар и не това да е желанието ни, ваше величество, напълно възможно е да се стигне дотам.

В стъписаното мълчание, което последва, Танакалаян видя как очите на кралицата помръкнаха, а по лицето й пробяга сянка на колебание.

— Няма да ми обясните мотивите си, нали, Смъртен меч? — почти прошепна тя.

— Чухте самата истина, ваше величество.

— Твърдите, че служите единствено на себе си. Това твърдение кънти фалшиво.

— Съжалявам, че смятате така — отвърна Кругава.

— Всъщност — продължи Абрастал — вече започвам да подозирам тъкмо обратното.

Смъртният меч си замълча.

„Чухте самата истина — отвърна мълчаливо Танакалаян, с насмешка към думите на Кругава. — Това, което правим, не е в служба на нас самите, а на всички вас.“

„Може ли нещо да е по-славно? А ако трябва да паднем, ако трябва да се провалим, както вярвам, че ще стане, има ли по-сладък край от този? Най-великият провал, който е виждал този свят.“

„Да, всички знаем историята за Падането на Колтейн пред Ейрън. Но онова, което ние ще намерим в края на дните си, ще надмине тази история. Искаме да спасим света, а светът ще направи всичко, което може, за да ни спре. Вижте ни как губим! Виж как кръвта ни изтича до последната капка!“

„Но не. Няма да има никакъв свидетел. Ако самото съществуване може да се назове поетично, ние заставаме в ненарушимо мълчание, непокорни слуги на анонимността. Никой, който да види, никой, който да научи. Никога. Нито един гроб, нито камък вдигнат да хвърли сянка над разпръснатите ни кости. Никакъв хълм, нито гробница. Ще почиваме в пустота, не забравени — защото забравянето следва запомнянето, а никакво запомняне няма да има.“

Сърцето му затуптя от изумителната красота на това — на всичко това. „Съвършеният герой е този, чийто героизъм никой не вижда. Най-драгоценната слава е славата, отвята от безчувствени ветрове. Най-висшата добродетел е добродетелта, скрита в самата себе си. Разбираш ли това, Смъртен меч. Не, не разбираш.“

Зачервен от възторг, видя как кралица Абрастал стисна юздите и обърна коня си със злобно извиване на китката. Ескортът й побърза да я последва.

— Дарете ме със своята мъдрост, Щит-наковалня.

Сухата подкана на Кругава го стресна. Топлината на възторга, избила на лицето му, отстъпи място на по-мрачни чувства.

— Те ще ни изоставят, Смъртен меч. Болкандо приключиха с нас.

— Колко дълго трябва да чакам? — изсумтя тя.

— За какво, Смъртен меч?

— За мъдрост у моя Щит-наковалня.

Все едно, че бяха съвсем сами — лагерът на перишите бе затихнал зад тях.

— Изглежда, не мога да кажа нищо, което да ви задоволи, Смъртен меч.

— Кралица Абрастал има нужда да разбере какво възнамеряваме. Не може да се примири. Сега ще поддържа тази своя решимост с надеждата, че адюнкта Тавори ще й даде удовлетворителен отговор.

— А тя ще го направи ли?

— Вие как смятате, Щит-наковалня?

— Смятам, че кралица Абрастал ще бъде много разочарована.

— Най-сетне. Да.

— Адюнктата е егоистична — каза Танакалаян.

Кругава рязко извърна глава към него.

— Моля?

— Би могла да покани и други да споделят тази слава — този легион Евъртайн на кралицата изглежда вдъхваща респект войска. Добре обучени, способни да крачат в марш редом с нас — за разлика от войниците на конквестор Авалт. Ако са на наша страна в Коланси…

— Сър — прекъсна го Смъртният меч, — ако адюнктата е егоистична — нещо, което вие очевидно смятате за славно постижение, — то може би ще е по-добре за вас да смятате този егоизъм за израз на безпрецедентна милост.

— Съзнавам вероятния изход на това начинание, Смъртен меч. Може би дори повече от вас. Познавам душите, които ме очакват — виждам смъртните им лица всеки ден. Виждам надеждата, която влагат в мен. Нито изпитвам съжаление, че онова, което целим, ще остане незасвидетелствано, защото с нашите братя и сестри аз съм техният свидетел. Когато споменах за егоизма на адюнктата, не беше упрек. По-скоро изтъквам привилегироваността, която усещам в нейното позволение Сивите шлемове да споделят съдбата й.

Светлосините очи на Кругава се бяха впили в него, пресметливо и замислено.

— Разбирам, сър. Очаквате смъртта на Сивите шлемове. Докато се вглеждате в тях и не виждате нищо друго освен душите, които скоро ще ви бъдат дарени, какво виждат те в очите на своя Щит-наковалня?

— Ще почета всички тях — отвърна Танакалаян.

— Нима?

— Разбира се. Аз съм Щит-наковалня…

— Ще прегърнете ли душата на всеки брат и сестра? Без присъди? С неопетнена любов към всеки от тях? А враговете ни, сър? И тях ли ще вземете в прегръдката си? Ще приемете ли, че страданието отрича границите и че болката не врязва бразда в пясъка?

Как можеше да й отговори? Щеше да усети лъжата. Танакалаян извърна очи.

— Аз съм Щит-наковалня на Сивите шлемове на перишите. Служа на Вълците на Зимата. Аз съм смъртната плът на войната, не мечът в ръката й. — Погледна я. — Да не би да напирам за трона ви, Смъртен меч? Затова ли е всичко?

Очите й се разшириха.

— Дадохте ми много за размисъл, Щит-наковалня. Сега ме оставете.

Щом тръгна обратно към лагера, той си пое дълбоко дъх и издиша с трепет. Кругава беше опасна, но пък той винаги го беше знаел. „Тя всъщност си мисли, че можем да спечелим. Е, предполагам, че това е ролята на Смъртния меч. Може да се заблуждава — несъмнено ще послужи добре на нашите братя и сестри, когато Вълците завият. Колкото до мен, не мога да съм толкова сляп, толкова упорито непреклонен пред истината.“

„Можем да уредим това помежду ни, Смъртен меч. Ще последвам волята ти да не избереш дестраянт. Защо да делим славата? Защо изобщо да размътваме нещата?“

Труден, мъчителен разговор, но го беше понесъл. „Да, вече се разбираме един друг.“

„Добре е.“

Смъртният меч остана още малко сама, загледана в сумрака, вдигащ се към небето на изток. След това се обърна, махна с ръка и един вестоносец бързо притича до нея.

— Извести Боен водач Гал, че желая да го посетя тази вечер, една камбана след вечеря.

Войникът отдаде чест и тръгна.

Тя отново огледа хоризонта на изток. Планините, обкръжили кралство Сафинанд, оформяха назъбена стена на север, но там, където се раждаше мрак, нямаше нищо освен гола плоска равнина. Пустинните земи.

Щеше да предложи на Гал да тръгнат в бърз марш веднага и да взимат продоволствието от сафинските търговци в движение. Беше наложително да се свържат с адюнктата колкото може по-скоро. Това бе въпросът, който искаше да обсъди с Гал. Имаше и други.

Чакаше я дълга и безсънна нощ.

Щом видя връщащата се в лагера кралица Абрастал, Бойният главатар на гилките се усмихна широко. Огнекоса, и още как. Пламъци бяха готови да изригнат от нея, от всяко място, което един мъж с въображение можеше да си въобрази, а той, разбира се, беше мъж с изключително въображение. Но такава жена като нея беше съвсем недостижима, уви.

Спултата беше излязла от шатрата зад него. Пристъпи тихо и застана до дясното му рамо. Присвитите й очи, толкова напомнящи за майка му, проследиха приближаващата се към тях жена.

— Беда — промълви тя. — Стой далече от нея, Спакс, поне тази нощ.

Усмивката му се разшири още повече.

— Боя се, че не мога да направя това, тигрице.

— Значи си глупак.

— Пази кожите топли — рече й той и тръгна към павилиона на кралицата. Войници от легиона Евъртайн го следяха с очи, докато крачеше покрай постовете им, и му напомниха за един млад лъв, който бе видял веднъж в лагера на друг клан. Беше пуснат на свобода из лагера и се шляеше покрай клетките, пълни с ловни кучета. Животните изпадаха в бяс, хвърляха се глупаво и до кръв срещу железните решетки. Винаги се беше възхищавал на онзи лъв, на съвършено равнодушната му наперена стъпка, на полюшващия му се език и на сърбежа, който непрекъснато го караше да спре точно пред клетките и да се почеше лениво с широка прозявка.

Нека очите им да го следят, нека да бляскат изпод шлемовете им. Знаеше колко им се иска на тези войници да се изпитат срещу Бялото лице на Баргаст. Срещу гилките, които не отстъпваха на никоя тежка пехота на света. Но шансът изобщо да го направят някога бе нищожен. Следващият нелош избор бе да се сражават редом с тях, а от такава надпревара гилките разбираха добре.

„Сега ще видим какво има да става. Всички ли тръгваме към битка и враг? Кой най-здраво ще устои? Евъртайн, Сивите шлемове, хундрилите или гилките? Ха!“ Стигна до вътрешния кордон и кимна, щом последният телохранител пред павилиона отстъпи встрани да го пропусне. Влезе в коридора с осветените отзад от фенери копринени стени. В дъното, пред последната завеса, бе застанал един от доверените й лейтенанти. Когато Спакс се приближи, лейтенантът поклати глава.

— Не може ли да почака, Боен главатар?

— Не, Гаедис. Защо, тя къпе ли се?

— Ако се къпе, водата отдавна щеше да е извряла.

„Какво е казала онази желязна жена на Абрастал?“

— Имаш ли достатъчно смелост да известиш за мен, Гаедис?

— Не смелостта ще ме накара да кажа „да“, Боен главатар. Но пък и глупостта ми не е по-малка.

— Въпросът ми си остава — рече Спакс.

— Съмнявам се, че кралицата ще е възхитена от срещата си с човек, който танцува гол под луната.

Спакс се усмихна.

— Видя го, а?

Гаедис кимна.

— Беше представление. Разбираш го, нали?

— Боен главатар?

— Онова котило от учени на кралицата. Направихме го, за да им дадем тема за писане и след това да разсъждават над значението му до края на скучния си безполезен живот. Духове на бездната, мъжкият чеп окапва в студените нощи — защо мислиш, че прескачахме толкова огъня?

Гаедис го прониза с поглед, после се обърна и се шмугна покрай завесата.

Спакс си затананика тихо.

Скоро приглушеният глас на лейтенанта го прикани да се яви пред височайшата особа.

„Дали е гола в купела? — зачуди се Спакс. — Ба, боговете никога не са толкова добри.“

Беше по ватираното облекло за под бронята, дългата й коса все още разрошена от ездата. Ватата прилепваше плътно по извивките на тялото й.

— Ако очите ми бяха боя — рече Абрастал, — точно сега щях да капя. Варварски кучи син. Какво толкова важно има, че рискуваш да си навлечеш гнева ми?

— Само едно, ваше величество — отвърна Спакс. — Разпалила е искри у вас и искам да знам как и защо.

— А, любопитен си значи.

— Точно така, Огнекоса.

— Ако не беше това, че бесните ти воини може да възнегодуват, щях да наредя да те удушат със собствените ти черва и може би — просто може би — това щеше да утоли страстта ми в момента. Наглостта е странно нещо, Спакс. Забавлява, когато не може да те засегне, и жили до ярост, когато може. Какво в името на празния череп на Блудния те убеди, че може да удовлетворя лайняното ти любопитство?

Спакс хвърли поглед към Гаедис. Видя лицето му и изражението му, изсечено сякаш от камък. „Страхливец.“

— Ваше величество, аз съм Боен главатар на гилките. Всеки ден съм подложен на обсада от вождовете на кланове, да не говорим за по-дръзките млади воини — които са готови да поведат войни срещу вятъра, ако имат шанс да спечелят. Не се оплакват от парите, ваше величество. Но искат бой.

— Болкандо е в мир — отвърна Абрастал. — Беше поне, когато ви наехме, а сега отново е в мир. Ако сте искали война, Спакс, трябваше да останете с другите Бели лица, след като те отидоха и скочиха с двата крака в гнездото на стършели. — Обърна се към него и той видя всички места, по които можеше да сложи ръцете си, ако имаше шанс. Лицето й помръкна. — Ти си Боен главатар, както казваш. Горда титла, свързана с отговорност, предполага се. Под обсада ли си, Спакс? Справи се с нея.

— Не останаха много стрели в колчана ми, ваше величество.

— Приличам ли ти на стрелар?

— Приличате на човек, който има нещо наум. — Спакс разпери широките си, мазолести от оръжията длани. — Не познавам тези Сиви шлемове на Периш, но знам ордена, ваше величество…

— Какъв орден?

— Бойния култ на Вълците. Клон на този култ отбраняваше при обсадата на Капустан. Наричаха се Сивите мечове.

Абрастал го изгледа мълчаливо, после въздъхна.

— Гаедис, отвори ни делва вино — и не си и помисляй да налееш и на себе си. Още съм ти ядосана, че позволи на онова куче браничар да дойде и да скимти в мое присъствие.

Лейтенантът отдаде чест, отиде до изящната дървена стойка с наредените по нея амфори, извади малък нож и огледа печатите по запрашените гърла.

— Култове, Смъртни мечове, Щит-наковални и вълчи богове — измърмори Абрастал и поклати глава. — Това вони на фанатизъм — и добре се връзва с преценката ми след преговорите тази вечер. Война ли си търсят просто, Спакс? Каквото и да е лицето на врага?

Бойният главатар проследи как Гаедис избра една делва, а след това с опитно мушване и извиване с ножа ловко извади корковата тапа.

— Впечатляващо, лейтенант. Това между упражненията по фехтовка и езда заднешком ли го учиш?

— Обърни ми внимание! — изръмжа Абрастал. — Зададох ти въпрос, остров на бълхи такъв!

Спакс кривна глава в нещо средно между почитание и насмешлива безочливост, видя огъня в очите й, озъби се и отсече:

— Докато се чувствате склонна да ръсите обиди, ваше величество, наистина ще стоя като остров. Да се разбиват вълните — камъните няма да мигнат.

— Насраният трон на Блудния… хайде наливай де, Гаедис!

Отиде до походния нар, седна, потърка очите си с длани и вдигна глава тъкмо когато Гаедис й подаде бокала. Изпи го на един дъх и викна:

— Още, проклет да си! — Гаедис успя да пъхне втория бокал в ръцете на Спакс и забърза да й налее пак. — Да оставим перишите засега. Казваш, че познаваш тези малазанци, Спакс. Какво можеш да ми кажеш за тази адюнкта Тавори?

— Подробности ли? Почти нищо, ваше величество. Никога не съм я срещал и баргастите никога не са се изпречвали на пътя й. Мога да кажа само за малазанската военна терминология — както е оформена от Дасем Ълтър — и за начина, по който се е променяла командната им структура.

— Добре е за начало, но първо, какво означава титлата й? Адюнкта? Сътрудничка? На кого? В какво?

— Не съм сигурен в момента — призна Бойния главатар, след като отпи глътка. — Те са изменническа армия в края на краищата. Защо тогава държи на старата си титла? Защото войниците й са свикнали с нея, предполагам. Или има нещо повече? Ваше величество, адюнктата — доколкото бяхме разбрали — беше ръката, държаща оръжието на императрицата. Нейният убиец, ако щете. На съперници вътре в империята, на външни врагове. Убиец на магьосници — тя носи оръжие от отатарал, неуязвимо за всякакви видове магия.

— Елит значи. Специално избран… колко такива адюнкти има императрицата им?

Спакс се намръщи.

— Мисля, че… само една.

— И тази Малазанска империя — простира се на три континента?

— И повече, ваше величество.

— И все пак Тавори е изменничка. Величината на такава измяна… — Тя бавно поклати глава. — Как може човек да се довери на тази адюнкта? Невъзможно е. Дали тази Тавори не се е опитала да свали императрицата си? Дали не я преследват? Дали врагът, срещу който ще се изправят, не са всъщност малазанските й преследвачи?

Спакс сви рамене.

— Съмнявам се, че Сивите шлемове се интересуват особено. Това е война. Както казахте, лицето на врага е без значение. Колкото до хундрилите, те са се заклели лично на адюнктата, тъй че ще я последват навсякъде.

— А защо биха го направили за една предателка?

— Ваше величество, това не ни засяга. Колкото и да жадуват воините ми за битка, ние се поставихме в тактически неизгодна позиция. В края на краищата щеше да е по-добре да се справим с хундрилите и перишите още в Болкандо, а след това да се заемем с Ловците на кости. Все още е възможно, забележете. Таен емисар до сафините, няколко десетки хиляди монети — и бихме могли да ги изненадаме…

— Не. В края на краищата, Спакс, ако наистина не ни засяга, както казваш, защо изобщо да ги нападаме?

— Точно това изтъквах, ваше величество. Просто отбелязах, че възможността да спечелим тактическо предимство бързо се стапя, при условие, че имаме причина, а ние нямаме.

— Не съм готова да правя такива предположения, Боен главатар. Оттук и дилемата ми. Всичко е точно както го описваш. Никоя от трите чужди армии все още не представлява заплаха за нас. Ясно изразиха желанието си да изчезнат на изток. Не е ли време да изтупаме ръцете си и да се върнем в любимото си отечество?

— Бихме могли, ваше величество.

— Но пък… — Челото й се намръщи. — Добре. Изпратих една дъщеря на изток, по море, Спакс. Много скъпа на сърцето ми дъщеря. Изглежда, двамата сме прокълнати с една и съща слабост: любопитството. Коланси е затихнала. Търговските ни кораби намират само празни пристанища и изоставени села. Пеласиарско море е пусто, без никакъв трафик. Дори големите тралери са изчезнали. И все пак… все пак… там има нещо, може би дълбоко навътре в сушата. Сила, и тя расте.

Спакс загледа мълчаливо кралицата. Не се преструваше. Страхът за дъщеря й — „Богове, жено, нямаш ли достатъчно дъщери, какво тук значи загубата на една?“ — беше искрен. „Твоята наследница? Така ли става в Болкандо? Откъде да знам, след като дори не ме интересува?“

— Призовете я да се върне, ваше величество.

— Твърде късно е, Спакс. Твърде късно.

— Ваше величество — каза Бойният главатар, — да не искате да ми кажете, че тръгваме с чужденците? През Пустинните земи?

Гаедис бе замръзнал на две крачки отстрани. Очите му се бяха вторачили в кралицата.

— Не знам — отвърна след малко Абрастал. — Не всъщност — ние не сме екипирани за такова начинание, нито, предполагам, дори ще бъдем приети. Но все пак… ще се видя с тази адюнкта. — Прикова Спакс с поглед, който говореше, че търпението й е изчерпано, и рече: — Предъвчи добре това, което чу тази нощ, Боен главатар, и ако стомахът ти още ръмжи, не носи оплакванията си в палатката ми.

Спакс сведе глава, след което подаде бокала си на Гаедис.

— Чувам, че слугините ви приготвят банята, ваше величество. Крайно тонизиращ финал за тази нощ, убеден съм. Лека ви нощ, ваше величество, лейтенант.

Излезе и тръгна не към своите кланове, а към биваците на Изгорените сълзи. Хрумнало му беше, когато си представи височайшите предстоящи преговори, че двамата с Гал най-вероятно ще са единствените присъстващи мъже. Възбуждаща мисъл. Не беше сигурен дали Гал ще го погледне така, разбира се, ако слуховете, които бе подочул, бяха верни, но имаше и друг слух, който, стига да беше верен, можеше да ги събере на една черга. „Не си пада по изтънчени вина този Гал. Не, и той си обича бирата, а ако има някаква мярка за мъжественост, тя е точно бирата.“

„Просто мое лично мнение, впрочем. Хайде да видим, Боен водач Гал, дали го споделяш.“

Щом подмина последната редица легионерски палатки, спря и се изплю, за да махне тръпчивия вкус от устата си. „Виното е за жени. Гаедис, обзалагам се, че този номер с тапата е разтворил хиляда меки бедра. Ще трябва да ме научиш някой ден.“

Все едно беше вързала буре ейл на корема си. Кръстът й се беше огънал и кокалите й скърцаха при всяко преместване на тежестта. Мускули трепереха, други бяха смазани от умора. Гърдите й, които и преди не бяха скромни или чевръсти, сега клечаха неспокойно върху издутото на онова проклето буре. Всичко беше издуто и прекалено голямо — как изобщо непрекъснато го забравяше? Разбира се, сред всички тези стонове, охкания и пъшкания мислите й плуваха като през мед. Толкова сладостно бе това потъване. Светът сияеше. Животът ликуваше. Пееше.

— Дърти вещици — измърмори тя тихо, — за много имате да отговаряте.

Нямаше и една поза, в която да може да седи удобно, тъй че Ханават, жената на Гал, се беше захванала да обикаля из лагера всяка нощ. Беше скитащата луна от легендите на своя народ, във вековете преди измяната на сестра й луна, когато любовта все още била чиста и Нощта лежала в прегръдката на Мрака — о, легендите бяха чудати, макар и винаги просмукани с тъга покрай неизбежното изпадане в немилост. Чудеше се дали тези творения — тези приказки от забравени времена — не са нищо повече от жален вопъл на сломена душа. Низвергването идеше след чувствеността, когато бе твърде късно, за да се направи каквото и да било… „Ето това — огледай се! — ето това е направила тя от нас.“

Луната бе спряла да скита. Пленена в мрежите на измамата, тя можеше само да се хлъзга и хлъзга около света, който обичаше — без никога да го докосва, обречена вечно да тъгува за сълзите на любимия си, и нищо повече. Докато, в някое далечно бъдеще, любовта не умреше и с нея всички светли огньове на чудото й — и най-сетне Нощта щеше да намери своя любим, а на свой ред Мракът щеше да я погълне цялата. И това щеше да е краят на цялото съществуване.

Сега обаче Ханават можеше да извърне нагоре очи и да види гледка, която не съвпадаше с пророчеството в легендата. На луната бе нанесен смъртен удар. Тя умираше. И все пак мрежата не я пускаше, а вечно хладната, вечно боязливата й сестра луна продължаваше да гледа. Беше ли убила съперницата си? Доволна ли беше, че вижда предсмъртните гърчове на сестра си? Ханават погледна на юг към извиващите се в дъга все по-близо нефритени копия. Небесата наистина воюваха.

— Чай, Ханават?

Погледът й се откъсна от небесата и се спря на двете жени, седнали край малък огън.

— Шелемаса, Рафала.

Рафала вдигна купа чай с две ръце.

— Виждаме те да минаваш всяка нощ, Махиб. Страданието ти е мъка за очите ни. Ще седнеш ли с нас? Да отпочинат краката ти.

— Бягах от акушерките — рече Ханават, поколеба се за миг, след което се заклатушка към тях. — Будителките на Семето са жестоки — какво му е лошото просто на едно яйце? Да си клякаме и да ги снасяме, големи колкото кокосов орех.

Смехът на Шелемаса бе тих и горчив.

— Но не толкова корави, надявам се.

— И толкова космати — добави Рафала.

Двете жени воини се засмяха.

Много бавно и с пъшкане Ханават седна като третия връх на триъгълника около огъня. Взе купата и я огледа. Калай. Болкандо.

— Виждам, че не сте им върнали всичко.

— Само безполезните неща — отвърна Рафала. — От тях имат много.

— Това е, което толкова ни различава от тях — отбеляза Шелемаса. — Ние не изобретяваме безполезни неща, нито си измисляме несъществуващи нужди. Ако цивилизацията — както я наричат — има точно определение, трябва да е това. Не мислиш ли, Махиб?

Древното почетно обръщение за бременна жена зарадва Ханават. Макар тези двете да бяха млади, помнеха старите порядки и цялото уважение, което тези порядки налагаха към някои хора.

— Може би си права, Шелемаса. Но си мисля, че може би не предметите са тези, които определят една цивилизация — може би са отношенията към тях и към странно завишената цена, която им се приписва. Привилегията да правиш безполезни неща е важното нещо, защото тя предполага богатство и изобилие, охолство и всичко останало.

— Мъдри слова — промълви Рафала.

— Чаят е достатъчно сладък — отвърна Ханават.

Младата жена се усмихна — прие смирено леката забележка.

— Детето рита — каза Ханават — и с това ми обещава истината, която ни чака. Трябва да съм била луда. — Отпи от чая. — Каква е настойката?

— Сафинска — отвърна Шелемаса. — Казват, че действала успокояващо на стомаха, а при чуждата храна, която ядем напоследък, такова успокоение ще е добре дошло.

— Може би ще успокои и детето — добави Рафала.

— Или ще го убие на място. В този момент всъщност ми е все едно кое от двете. Вслушайте се в предупреждението на тази нещастна Махиб: направете го веднъж, за да разберете какво значи то, но после спрете. Не позволявайте на влечугите на съня да се връщат в мислите ви и да ви шепнат за блаженството на бременността. Змията мами, за да смекчи спомените ти. Докато не остане нищо освен облаци и мириса на цветя в черепа ти — и докато си го разбрала, правиш го отново.

— Защо да мами, Махиб? Не са ли децата най-големият дар за жените?

— Така си казваме непрекъснато, на себе си и една на друга. — Отпи още чай. Езикът й изтръпна, все едно беше близнала разрязано люто чушле. — Но неотдавна с мъжа ми поканихме децата ни на семейно празненство и ох, какво празненство беше. Бяхме като изгладнели вълци, мъчещи се да решат кой от нас е безпомощното теле на бедерин. Цяла нощ подмятаха насам-натам проклетата вмирисана кожа, всяко прокълнато да си я навлече поне веднъж, докато накрая не решиха да я заметнат върху двама ни. Беше, с две думи, забележителна семейна среща.

Двете по-млади жени си замълчаха.

— Родителите — продължи Ханават — могат да изберат да имат деца, но не си избират децата. Нито децата могат да изберат родителите си. Тъй че има обич, да, но има също така и война. Има съчувствие и има отрова и завист. Има мир и този мир е умореният покой между борбите за власт. Има, в редки случаи, искрена радост, но всеки път този скъп, изумителен миг угасва и на всяко лице виждаш сянка на тъга — сякаш току-що намереното ще се запомни завинаги като нещо изгубено. Можеш ли да изпитваш носталгия към току-що отминалото мигновение? О, да, и вкусът е горчиво-сладък. — Допи чая. — Онова шепнещо влечуго — то изшепна в мен последната си лъжа. Удуших кучката. Вързах врата и опашката й за два коня. Сбрах кокалчетата на пръстите си и я пръснах на прах, а после духнах тази прах на противни ветрове. Взех кожата й и я направих на препаска за най-грозното псе в лагера. После взех това псе и…

Рафала и Шелемаса се смееха и смехът им звучеше все по-силен с всяка щура мъст, описана от Ханават.

Други воини, около други малки огньове, вече се озъртаха към тях и се усмихваха, видели как старата бременна Ханават забавлява две млади жени. А бяха обзети от любопитство, а и от смътно безпокойство навярно, защото жените имат могъщи тайни и никоя не е по-могъща от тайните на бременна жена — стига само да погледне човек в лицето на една Махиб, за да разбере това. Жените ги поглеждаха, но също като мъжете с тях бяха твърде далече, за да чуят думите на Ханават, и също се усмихваха. Дали за да успокоят мъжете до себе си? Може би. Но и да беше така, изражението бе инстинктивно — преструвка, породена от навика.

Не, усмихваха се на настойчивия шепот на своите влечуги от сънищата, изпълнили главите им. „Детето вътре. Такава радост! Такава наслада! Остави мечовете, о, красиво създание, и запей на Будителките на Семето! Улови погледа му и виж как влиза в ритъма — мракът зове и нощта е топла!“

Мирис ли някакъв се разнесе из въздуха? Лъхна ли над целия лагер на Изгорените сълзи на Хундрил?

В походната си палатка Бойният водач Гал седеше с корем, пълен с ейл, натежал като буре на колана му, и гледаше преценяващо високата жена с желязната коса, която крачеше напред-назад пред него. До рамото му седеше гилкът баргаст Спакс, по-пиян и от него, и зачервеният му размътен поглед също следеше Смъртния меч, докато тя се мъчеше да изтръгне от Гал и най-малката подробност, свързана с малазанците. Откъде се бе появила тази внезапна неувереност? Не бяха ли се заклели перишите да служат на адюнктата? О, ако можеше кралица Абрастал да види това, на което бе свидетел сега той! Но пък нея щяха да я интересуват все маловажни неща, нали? Жадна да разбере дали великият съюз отслабва… и така нататък.

И през цялото време щеше да изпуска главното, нещата, които наистина бяха интересни и пряко свързани с тази сцена.

Жената на Бойния водач не се виждаше никъде и на Спакс вече му беше хрумнало, че може би е време да си тръгва. Кой знае дали или кога Кругава най-сетне щеше да забележи погледа в очите на Гал — и какво можеше да направи той тогава? Но вместо да си тръгне, седеше в кожения клуп на трикракото столче, твърде удобно, за да може да помръдне, и твърде замаян, докато тя мяташе стрела след стрела в мишената си, наречена Гал. Кога щеше да разбере, че човекът е престанал да отговаря? Че докато тя продължаваше да напада и напада, той отдавна бе престанал да се отбранява? Толкова му се искаше да види този момент — изражението й, да, за да може да го отнесе със себе си и да си го припомня дълго.

Какво беше нужно, за да забележи? „Ако гъсокът ми проточи врат и вирне глава ли? Това дали ще свърши работа? Я как само му се иска да се измъкне изпод дрехите! Богове на бездната, и похотливи погледи не са го правили това.“

Трябваше да си тръгва. Но щеше да се наложи да го извлекат от палатката. „Хайде, Кругава, ти можеш да го направиш. Знам, че можеш. Погледни пак, жено, мъжа, на когото говориш.“ Не, нямаше да ходи никъде.

О, но тази жена беше крайно възбудена. Нещо свързано с отслабваща решимост или пък беше изгубена увереност — внезапно появила се заплаха от редиците на самите Сиви шлемове. Някой липсващ в командната структура, нужният баланс е нарушен. Млад мъж с плашещи амбиции — о, проклети блатни духове! Твърде пиян беше, за да проумее това!

„Защо седя тук?“

„Какво говори тя? Обърни внимание, Кругава! Остави го него — не можеш ли да видиш как се е издуло това? Никой не иска гъсокът да кряска, ела и го удуши, жено! Аз ще ти облекча възбудата. Да, само да разбирахте това вие, жените. Всеки ваш отговор е ей тук, между краката ми.“

„Половината свят е затънал в невежество!“

„Половината свят…“

„Гъсокът вири глава…“

21.

„Град на тъмнината, виж как тази тъмнина скрива грозното ти лице.“

Бяха на моста. Беше се подпряла тежко на рамото му, едновременно облекчена и раздразнена от флегматичната му сила.

— Но ти не виждаш, нали?

— Санд?

Тя поклати глава.

— Все едно. Въздухът е оживял. Можеш ли да го усетиш? Уидал, можеш ли да усетиш поне това?

— Твоята богиня — отвърна той. — Оживяла, да. Оживяла със сълзи.

Вярно беше. Майката Тъма се беше върнала с горест, обгърната от скръб. Мракът свиваше безпомощно юмруци като вдовица, мъчеща се да задържи всичко, което е изгубила. „Изгубила, да, нещо е било изгубено. Вече не е извърнала гръб, а тъгува. Очите й са сведени. Тя е тук, но зад було. Майко, превръщаш това в най-горчив дар.“

Силата й се възвръщаше бавно. Спомени като вълци, святкащи със зъби от всички страни. Карканас. Сандалат се вкопчи в дясната ръка на Уидал и усети здравите му мускули, стегнатите въжета на волята му. Беше от мъжете, които са като тънко изкован меч, прибран в корава кожа, криеща сърцевина, която би могла да се огъне, ако потрябва. Не го заслужаваше. Това беше брутално ясно. „Вземи ме заложница, съпруже. Това поне ще го разбера. Това поне знам как да го понеса. Макар че и то ще свърши накрая… не, престани да мислиш по този начин. Това е спомен, който никой тук не заслужава.“

— В града има огньове.

— Да. Той е… обитаван.

— Диваци в руините?

— Не, разбира се. Това са шейките. Намерихме ги.

— Успели са значи.

Тя кимна.

На няколко крачки от края на моста Уидал спря.

— Санд. Кажи ми пак защо поиска да ги намерим. Искаше да ги предупредиш, нали? За какво?

— Твърде късно е за това. Галан ги отпрати, а сега духът му ги тегли обратно. Той ги прокле. Каза, че могат да заминат, но след това ги накара да си спомнят достатъчно — просто достатъчно, — за да ги принуди да се върнат.

Уидал въздъхна. Изражението му показваше, че не е убеден.

— Хората трябва да знаят откъде са дошли, Санд. Особено ако са живели поколения, без да знаят. Те бяха неспокоен народ, нали? Какво според теб ги правеше неспокойни?

— Тогава всички сме неспокойни, Уидал, защото в сърцевината си никой от нас не знае откъде е дошъл. Нито къде отиваме.

Той се намръщи.

— Всъщност никой не го интересува много. Добре, нека да е по твоему. Тези шейки бяха прокълнати. Ти не стигна навреме при тях. Сега какво?

— Не знам. Но колкото и андийска кръв да е останала в тях, удавена е в човешката. Ти ще намериш близост при тях, а това е нещо.

— Имам цялата близост, която ми трябва, в теб, Санд.

— Мило, но глупаво — изсумтя тя. — Погледни го ето така тогава. Аз съм от земята — тази земя. Ти си от морето — далечно море. А шейките? Те са от Брега. И виж ни сега, стоим на един мост. — Замълча и стисна устни. — Почти мога да видя лицето на слепия поет. Почти мога да го видя как кима. Когато скръбта е твърде много, Уидал, ние дерем очите си. Що за народ би могъл да направи такова нещо?

Той сви рамене.

— Не те разбирам, Санд. Много сложни са мислите ти.

— Шейките са у дома, а в същото време са по-изгубени от всякога. Прости ли им Майката Тъма? Ще им даде ли своя град? Ще им дари ли наследството на Тайст Андий?

— Значи все пак идването ти тук има някаква цел, Санд.

Тя се вгледа в очите му. Състраданието му я уязви.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да убедиш Майката Тъма да направи всичко това. За шейките.

„О, съпруже. Аз бях заложница. А след това… а след това изгубих и това.“

— Майката Тъма няма време за такива като мен.

— Кажи ми, какъв е смисълът на това да си заложница?

Беше уловил мислите й. Тя извърна глава и се загледа в затлачената с отломки река, влачеща се под моста. „Тъмни води…“

— Първите Фамилии влязоха в раздор. Властта беше капризна вълна. Ние бяхме монетите, които си разменяха. Докато не бяхме изразходени, докато… — „Оставахме неопетнени…“ — оставахме каквито сме, в битките нямаше много кръв. Превърнахме се в разменната монета на властта. — „Но боговете не чувстват. Златото не мечтае. Златото не копнее за мъжка ръка, стягаща се около него. Можеш да ни спечелиш, можеш да ни загубиш, но не можеш да ни изядеш. Можеш да ни скриеш. Можеш да ни излъскаш до блясък и да ни окачиш на верижка на шията си. Можеш да ни заровиш, можеш дори да всечеш образа си в нас, но в следващия сезон на огън всичко ще изчезне.“

„Не можеш да ни изядеш и не можеш да ни начукаш. Да, това не можеш.“

— Санд?

— Какво?

— Заложниците убиваха ли ги?

Тя поклати глава.

— Чак накрая. Когато всичко… се разпадна. Достатъчно е да се наруши само едно правило — заговори тя с помръкнал от спомените ум. — Един закон. Нарушение, което никой след това не отчита. Щом се случи това, щом стъписването отмине, всеки закон рухва. Всяко правило за поведение, всякакво приличие, всичко изчезва. Тогава хрътките у всеки един от нас се развихрят на воля. В този момент, Уидал… — Вгледа се в очите му, неотстъпчива пред тъгата, която виждаше в тях, — всички ние показваме истинската си същност. Ние сме не зверове — нещо много по-лошо сме. Там, дълбоко в себе си. Виждаш го: пустотата в очите им, докато се вършат от ужасни по-ужасни неща, и никой не чувства — никой не чувства нищо.

Той я прегърна и я притисна до себе си. Тя цялата трепереше. Отпусна глава на рамото му и продължи приглушено:

— Беше се отрекла от нас и така трябваше да си остане. Ще й кажа… иди си… не бяхме достойни тогава, не сме и сега. Ще кажа на теб… на нея…

— Санд…

— Не, ще я помоля. Отвърни се. Моля те, моя любов, отвърни се.

— Санд. Шейките…

Мостът под тях сякаш се разлюля. Тя се вкопчи в него.

— Шейките, любов моя. Намериха ни.

Сандалат стисна очи.

„Знам. Знам.“

— Е?

Бревити намести оръжейния си колан.

— Какво „е“?

— Да идем ли да поговорим с тях, любов моя?

— Не, нека просто си стоим тук. Може би ще си идат.

Пити изсумтя и тръгна, като мърмореше:

— Тъмно, тъмно, тъмно. Всичко е тъмно. До гуша ми дойде от тъмно. Ще подпаля гората и може би няколко сгради. Огън, това е решението. И фенери. Гигантски фенери. Факли. Светилници. Бяла боя.

— Чак до тях ли ще продължаваш така? — попита Бревити, забързана на крачка зад нея.

— Оная жена все едно е излязла от някой от стенописите в храма.

— Може и да е.

— И после какво? Изгубила ли се е? Наблюдателят ни ги видя да идват по пътя. Тц. Работата е там, че нейният народ е построил този град. Има повече права над него от шейките. А това е проблем.

— Казваш, че няма да й харесат новите съседи? Толкова по-зле. Разполага само с един мъж. Освен това изглежда болнава.

Спряха, понеже вече се приближаваха към двамата непознати. Мъжът — продължаваше да крепи жената в ръцете си — каза:

— Здравейте.

Търговската реч. Пити кимна за поздрав.

— И на вас. Мекрос?

— Добро предположение. Казвам се Уидал. Вие сте ледерии, не шейки.

— Добро предположение — отвърна Пити. — Ние сме Почетната гвардия на кралицата. Аз съм капитан Пити, а това е капитан Бревити. Жена ви болна ли е?

— Тя е Тайст Андий. Родена е в този град.

— О. — Пити погледна приятелката си с мълчаливия въпрос: „А сега какво?“

Бревити се покашля.

— Е, ами, щом се връща у дома, най-добре да я заведем вътре.

При тези думи жената най-сетне вдигна глава и ги погледна.

Пити затаи дъх, а Бревити до нея трепна.

— Благодаря ви — промълви Тайст Андий. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да ви предложим още едно рамо?

— Не. — Отдръпна се от ръцете на Уидал, изправи се и се обърна към портата. — Готова съм.

Пити и Бревити ги оставиха да тръгнат напред. Щом се отдалечиха на няколко крачки, Бревити дръпна Пити за ръкава и прошепна:

— Видя ли лицето й?

Пити кимна.

— Не е просто като онези на стенописите, Пити. Тя е една от тях! Кълна се!

— Страничното помещение, първото отляво в олтарната зала — единственото без каменни ложета. Тя е там вътре. С десетина други. Имат белезници на китките.

— Точно така! Една от тях е!

„Нищо чудно, че не се радва на връщането си у дома.“ Пити прошепна:

— Щом влезем, отиваш да доведеш вещиците. Ако Товис и Йедан са се върнали, взимаш тях, а не вещиците.

— Така ще е по-добре — отвърна Бревити. — Вещиците още са пияни.

— Не са сериозно пияни.

— Знам какво говоря. С тия шаващи очи… Похотливи очи. Онова пиянство, дето кара жената да я е срам, че е жена.

— Не са пияни. Казах ти. Тъй че ги доведи, ясно?

— Добре. Все пак трябваше да ги погребем, когато имахме шанс.

Сянката на арката на портата ги загърна като шал. Сандалат бавно издиша. Всепроникващото присъствие на Майката Тъма изпълваше града и тя усети как се изцеди умората, щом силата на богинята я докосна, но благословът бе някак… равнодушен. Все още я имаше скръбта, ужасяващо прясна — като наново отворена рана или нещо друго? Не можеше да го определи. „Значи… скръбта не свършва. А щом ти не можеш да я оставиш, Майко, каква надежда имам аз?“

Нещо докосна ума й. Признание, мигновено разпознаване. Съчувствие? Тя въздъхна.

— Уидал, ще вървиш ли с мен?

— Разбира се — нали точно това правя, Сандалат.

— Не. До храма. Терондаи. — Погледна го в очите. — Куралд Галайн. До самото подножие на Майката Тъма.

— Какво има там? — попита той, взрян в лицето й.

Тя се извърна към двете ледерийски жени, застанали на няколко крачки по-назад.

— Споменахте за кралица.

— Сумрак — отвърна Пити. — Ян Товис.

— И брат й — добави Бревити. — Йедан Дериг, Стражът.

— Трябва да ида до храма — каза Сандалат.

— Чухме.

— Но бих искала да говоря с нея.

— Няма ги — каза Пити. — Отидоха в гората. Когато вещиците най-после се съвзеха, казаха, че двамата — Товис и брат й — са заминали до Първия бряг. Това беше след като бяха в храма — кралицата и принцът имам предвид. Вещиците изобщо не искат да се доближат до храма.

Сандалат кривна глава и попита:

— Защо толкова ви изнервям, капитане?

— Не си се променила много — изтърси Бревити.

— Не съм… какво? О! В Скерала — Камерата на Заложниците.

Пити кимна.

— Само че вещиците казаха, че този град е умрял преди много, много време.

— Не — рече Бревити. — Само много време.

— Добре де — отсече Пити и я изгледа намръщено. — Само много.

Сандалат извърна очи към съпруга си.

— Този свят е прероден. Майката Тъма се е върнала и сега ни гледа. Шейките също са се завърнали. Кой още липсва? Тайст Андий. Моят народ. Искам да разбера защо.

— А мислиш ли, че тя ще ти отговори? — попита Уидал, но думите му не прозвучаха съвсем като въпрос и това събуди любопитството й.

— Съпруже. Тя ти е говорила?

Той се намръщи. После кимна неохотно.

„Но не на мен. Майко Тъма, толкова ли съм съгрешила в очите ти?“

Не последва безмълвен отговор на това. Присъствието си остана равнодушно, сякаш глухо за Сандалат, глухо и преднамерено сляпо. „Не е честно. Не е честно!“

— Санд?

Тя изсъска тихо:

— Към Терондаи. Веднага!

Отвъд десетките здания, вече заети от шейките и бежанците островитяни, Карканас си оставаше място на призраци. Вещиците решиха, че това им харесва. Бяха си намерили едно имение на тераса с изглед към буренясал парк. Главната порта на външната стена беше изгоряла: огънят бе оставил петна сажди по мраморната рамка и дълбоки пукнатини по трегерния камък. Градината зад официалния вход представляваше гмеж от криви дървета с корени, разкъртили плочите на пътеката.

Централният вход на резиденцията бе двукрила врата над четири широки стъпала. Разбита отвътре. От двете страни на стълбището на богато украсени пиедестали се издигаха две бронзови статуи. Пули реши, че ако са били изваяни живи същества, светът е много по-странно място, отколкото изобщо си е представяла. Защото статуите бяха на воини с човешки облик от раменете надолу, но вратовете и главите им бяха на хрътки. И двамата стражи държаха оръжия. Двуостра брадва за онзи отляво и двуръчен меч за онзи отдясно. Зелена патина бе зацапала зверските лица, но все пак бе останало достатъчно, за да се види, че не са еднакви. Държащият меча имаше ужасен белег през лицето, разсичане, минало през едното око дълбоко до кокала.

Пули замърмори, намести коляно на щръкналия пенис на статуята и се покатери, за да огледа лицето по-добре.

— Ама че големи зъби има, ужас!

Скуиш вече беше влязла вътре и сигурно теглеше дебела червена линия по средата, за да си задели половината имение. Пули беше забравила каква съперническа ревност я гонеше тая крава на младини, а ето, че сега всичко се връщаше. „Бръчките си отидоха, кучката се върна! И к’во казвах аз? Точно тъй, злобата е навик, Скуиш. Злобата е навик.“ Все едно. Скуиш можеше да си вземе половината имение и половината от всяка стая. Но пък половината от всичко е половина нищо. Можеха да живеят тука, да, но не можеха да притежават това място.

Смъкна се от статуята, изтупа прахта от ръцете си, изкачи се по стъпалата и влезе. На осем крачки срещу нея имаше стена с нещо като изваян на нея герб: древна хералдика, известяваща фамилията, владяла имението, или поне така предположи. Подуши и долови, че в герба има вложена магия — скрита, може би преграда, но беше твърде стара, за да постигне кой знае какво. Чуваше как Скуиш тършува в някаква стая по коридора отдясно. „Нищо не те е спънало. Мъртва преграда, или почти. Забеляза ли я поне, сестро?“

Едно нещо бе невъзможно да не се забележи. Откакто бяха изпълзели от онзи мъртвешки сън, усещаха присъствието на богинята. Майката Тъма ги беше погледнала отгоре и бе събрала в шепата си душите им като ашици. Едно-две подрусвания, пръстите с любопитство опипват всеки нюанс, всяка щръбка и пукнатина. После хвърлянето. Пренебрежително, без никакъв интерес. Адски обидно, да. Възмутително. За кого се мислеше все пак дъртата? Пули изсумтя, без да откъсва очи от мраморния герб. Нещо в него я притесняваше.

— Все едно — измърмори тя, а след това повиши глас: — Скуиш!

— К’во?

— Не сме добре дошли тука.

Скуиш се появи в коридора.

— Кралицата ще заеме двореца. С Убиеца на вещици. Не щем да сме близо до тях. Тук има сила, Пули. Можем да я използваме, да се захраним от нея…

— Рисковано. Не е толкова кротко, колкото ми се ще.

— Само спомени, нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

Скуиш се приближи и спря точно пред герба.

— Стари символи. — Посочи й. — Виждаш ли онова там. Онова е Терондаи, а онова там е знакът на самата Майка Тъма.

— Празен трон! Това не е Кралски дом, нали?

— Не съвсем, но почти. Виждаш ли ей онзи знак? Оня в центъра. Това е Консорт — ти така и не се заинтересува да изучиш Старините. Та значи тази къща е била дом на мъж, любовник на някоя принцеса или може би на самата кралица. Виж, това там е името му.

— Какво е?

— Драконъс, нещо такова.

Чуха стъпки отвън, обърнаха се и видяха капитан Бревити, качваше се по стъпалата.

— Какво има? — сопна се Пули и гласът й стресна ледерийката.

— Вас търся — каза Бревити, почти останала без дъх.

— Защо? — попита Скуиш.

— Имаме посетители.

— Откъде?

— По-добре да дойдете, и двете. Едната е жена. Тайст Андий.

— Блуроуз?

— Какво? Не. Родена е тук.

Пули и Скуиш се спогледаха. А след това Пули се намръщи. „Лоша новина. Съперници.“

— И не е сама, така ли?

— Нали казах. Един мъж има с нея. Мекрос.

— Откъде са дошли? Не са били винаги тук — щяхме да го усетим. Градът беше празен…

— По пътя, Пули — отвърна Бревити. — Също като нас.

— Ние дойдохме първи — изръмжа Скуиш.

Бревити примигна.

— Градът е голям, вещице. Е, идвате ли?

— Къде е тя? — попита Пули.

— В храма.

„Лоша новина. Най-лошата.“

— Е, добре — сопна се тя.

Йедан Дериг бе извървял над хиляда крачки по безплътния Първи бряг, но сега най-сетне се връщаше. И Ян Товис видя, че в едната си ръка носи меч. Оръжието проблясваше в зелено на падащата ярка лазурна светлина. Острието беше дълго колкото мъжки крак и в същото време по-тънко от длан. Полукръгъл телен предпазител обрамчваше дръжката. Той се приближи до нея. Очите му грееха.

— Меч Хуст, сестро.

— И е изцерен.

— Да.

— Но как може един счупен меч да порасте отново?

— Закален е в драконова кръв — отвърна той. — Оръжията Хуст са безсмъртни, неподатливи на никаква развала. Могат да разцепят на две други остриета. — Вдигна меча. — Това е петоръжен меч — изпитан е срещу пет, пресякъл ги е всичките. Сумрак, няма по-доброкачествен меч от този. Бил е притежание на Хустас, Майстора на самия Дом — само деца на Ковачницата са могли да притежават такива оръжия.

— А жената го е захвърлила.

— Това е загадка — рече Йедан Дериг.

— Била е ескорт на Галан…

— Остави това. Въпросът е как петооръжният меч Хуст изобщо се е счупил.

— А. Разбирам.

Той се огледа.

— Времето тук се разтваря, толкова близо до Морето на Светлината. Много дълго бяхме далече от народа си…

— Не по моя вина.

— Вярно. По моя. Все едно. Време е да се връщаме.

Ян Товис въздъхна.

— Какво да правя? Да намеря двореца и да се тръшна на трона, който намеря там?

Мускулите на челюстта му се стегнаха под брадата и той извърна очи.

— Имаме да организираме много неща. Персонал за двореца, офицери за гвардията. Работни екипи. Богата ли е на риба реката? Ако не, сме в беда — запасите ни са изчерпани. Ще расте ли зърно тук? Тъмнината като че ли храни някак дърветата и храстите, но все пак сме изправени пред гладен сезон, докато нещо узрее.

Дори само този списък я изтощи.

— Остави това на мен — каза Йедан.

— А за кралицата — безделие. Ще полудея от скука.

— Трябва отново да посетиш храма, сестро. Той вече не е празен. Трябва да бъде осветен отново.

— Аз не съм жрица.

— Кралската кръв ще стигне.

Тя го погледна рязко.

— Нима. Колко?

Йедан сви рамене.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко жадна е тя.

— Ако ме изцеди съвсем…

— Заплахата от скука ще се окаже неоснователна.

Кучият син отново намираше себе си. Ум, сух като мъртъв оазис, с изсъхнали палмови листа, хрущящи като смеха на скакалци. Проклетият меч Хуст и илюзията за връщане у дома. Брат. Принц Убиец на вещици. Беше чакал за това целия си живот. Докато тя не беше. „Не вярвах в нищо. Дори в отчаянието си. Вървях студена като призрак, обречен да повтори пътя на жизнения си провал. И кръвта ми — богове на бездната — кръвта ми. Този свят иска твърде много от мен.“

— Сестро, нямаме много време.

Тя се сепна.

— Какво имаш предвид?

— Шейките — самият импулс, който те тласна да ни поведеш по Пътя на Галан — всичко това бе предназначено да ни доведе тук. Карканас, Първият бряг. Трябва да разберем защо. Трябва да открием какво иска богинята от нас.

Ужас прониза Ян Товис. „Не.“ Очите й се вдигнаха покрай Йедан към Първия бряг, към бурната стена от светлина — и безбройните смътни фигури зад булото. „Не, моля те. Не пак.“

— Яхвай коня, сестро. Време е да се връщаме.

След достатъчно време, след ужасен низ от векове, преживените смъртни съдби се стъпкваха, смачкваха се пласт върху пласт. Подробности се оглаждаха до неразличимост. Дела се опразваха от смисъл, кухи като мехурчета в пемза. Сънища се стриваха на зрънца разноцветен пясък, който се ронеше при допир. Поглеждането назад бе неприятно и колкото по-необятно беше полето утайка, толкова по-грозна беше гледката. Секул Лат беше избрал някога изгърбено, изкривено тяло, за да носи наследството от безконечното му съществуване. Красотата и благородната осанка — след всичко, което бе направил — бяха, по негово мнение, твърде двулични, за да се понесат. Не, във външния облик той търсеше правосъдие, телесната форма на наказанието. И точно това бе подразнило толкова Ерастас.

Секул се изкушаваше отново да влезе в онова изгърбено тяло. Светът взимаше тези плоски утаечни слоеве и ги изкривяваше в изтерзани форми. Разбираше го. Одобряваше тези налягания и болезнените гледки, които сътворяваха те в камък и плът.

Небето бе кървавочервено и безоблачно, голата камениста пръст — наситена с жилки оранжеви и жълти минерали. Скулптирани от вятъра скалисти плата обрамчваха хоризонта около равнината. Този лабиринт не притежаваше име — или той поне не му знаеше името. Все едно, то отдавна беше изтрито и заличено.

Килмандарос крачеше до него с леко накуцваща походка, за да не ги изпревари. Беше приела любимия си облик, зверски и изгърбен, извисена над двамата си спътници. Чуваше хлъзгавия й дъх — навътре и навън от дробовете й, с ритъм толкова несъгласуван с неговия, че той се чувстваше странно бездиханен. Майка или не, присъствието й никога не носеше утешение. Загърнала се бе в несдържана злост като в козиняво наметало.

Тя беше едната страна на равновесието, Секул го знаеше. Винаги го беше знаел. Сътворението бе личната й омраза и отговорът му бе унищожението в ръцете й. Тя не виждаше ценност в реда, поне в реда, налаган от разумна воля. Подобни усилия за нея бяха оскърбление.

Килмандарос все още бе почитана в безброй култури, но усещането не беше никак приятно. Носеше хиляди имена, хиляди лица и всяко от тях бе източник на смъртен ужас. Унищожителка, изтребителка, всепоглъщащата. Юмруците й проговаряха в жестоките стихии на природата, в срутени планини и давещи порои, в разцепващата се земя и в реките разтопена лава. Небесата й винаги бяха тъмни, кипящи и подпухнали. Дъждът й беше дъжд от прах, пепел и въглени. Сянката й унищожаваше живот.

Форкрулските стави на крайниците й и техните невъзможни движения често се възприемаха като физическо доказателство, че природата е объркана. Прекършени кости, които въпреки това връхлитат отгоре ти с огромна, неумолима сила. Тяло, което може да се усуква до безумие. Сред вярващите тя олицетворяваше развихрянето на яростта, отказа от разум, отхвърлянето на реда. Култът й славеше пролятата кръв, разчленяването и добродетелта на злобното насилие.

„Скъпа майко, какви уроци имаш за своя син?“

Ерастас крачеше напред, мъж убеден, че знае къде отива. Световете очакваха насочващата му ръка, онова подтикване, което твърде често подканяше Килмандарос за замаха на безумното й рушене. И все пак между тях двамата беше Секул Лат, Богът на Добрия и Лошия шанс, Хвърлячът на ашиците. Можеше да се усмихне с насмешката на милостта или можеше да плюе и да обърне гръб. Можеше да оформя всеки миг от насилието на майка си. Кой да живее, кой да умре? Решението бе негово.

Неговият култ бе най-чистият. Така беше открай време и така щеше да си остане завинаги. На който и бог или богиня да се молеше някой смъртен глупак, Секул Лат бе съдникът на всичко, което търсеха. „Спаси ме.“ „Спаси ни.“ „Направи ни богати.“ „Направи ни плодоносни.“ Боговете обаче изобщо не чуваха молбите на поклонниците си — те не стигаха до тях. Нуждата и желанието впримчваха всички молитви и ги отпращаха в царството на Секул.

Можеше да се отвори, дори сега, за воплите на безбройните смъртни — всичките до един умоляваха за миг от времето му, за погледа му. За благослова му.

Но отдавна беше престанал да слуша. Беше създал Близнаците и им бе оставил да наследят тази жалка игра. Как може да не се умориш от тази литания от молитви? Всяко едно отделно желание, толкова сърдечно, неизбежно се свеждаше до възел от гадост. За да спечелиш за себе си, някой трябва да загуби. Радостта се откупува с купища скръб. Триумфите се извисяват над грамади от кости. Спаси детето ми? Друго трябва да умре. „Равновесие! Всичко трябва да е в равновесие! Може ли съществуванието да е по-жестоко от това? Може ли справедливостта да е по-празна? За да те благословя с успех, трябва друг да благословя с неуспех. На този закон трябва да се преклонят дори боговете. Сътворение, унищожение, живот, смърт — не, до гуша ми е дошло от това! От всичко това!“

„Оставям го на моите Опонн. Близнаците трябва вечно да стоят един срещу друг, иначе съществуванието се разпада.“

Да, до гуша му беше дошло от смъртна кръв.

Но безсмъртна кръв, ах, това беше друга работа. С нея би могъл да… би могъл… какво? „Мога да разбия опорната точка. Мога да запокитя и строша везните. Бездруго всичко е безсмислено — Че’Малле се погрижиха за това. Издигаме се и пропадаме, но всеки път цикълът се подновява, издигането ни никога не е толкова високо като последния път, а пропадането на свой ред ни отнася все по-надолу. Смъртните са слепи за тази спирала. Всичко ще свърши. Енергиите ще изгубят силата си и всичко ще се разпадне.“

„Видял съм го. Зная какво предстои.“

Ерастас търсеше възкресение, но това, което търсеше, бе невъзможно. Всяко поколение богове бе по-слабо — о, крачеха гордо напред, блеснали от сила, но това беше блясъкът на младостта и той бързо се разсейваше. А смъртните им поклонници, те също, в своя мъничък, орязан живот потъваха в цинично безразличие и онези от тях, които все още таяха в себе си някаква вяра, скоро се отдръпваха по ъглите озъбени в ревностния си, сляп фанатизъм — там, където слепотата бе добродетел и времето можеше да се забави до спиране и след това да се изтласка назад. Безумие. Глупост.

„Никой от нас не може да се върне назад. Ерастас, това, което търсиш, само ще ускори окончателното ти пропадане. Все пак, води ни, стари приятелю. Към мястото, където ще направя каквото трябва да се направи. Където ще сложа край… на всичко.“

Ерастас спря, за да ги изчака. Единственото му око пробяга от единия към другия.

— Близо сме — рече той. — Надвиснали сме точно над портала, който търсим.

— Окована е долу ли? — попита Килмандарос.

— Да.

Секул Лат се почеса по врата и извърна поглед. Далечната верига скални зъбери беше неестествено равномерна. Между зъберите имаше празнини, където цели планини бяха изтръгнати от здравата земна твърд. „Построиха ги тук. Бяха приключили с този свят. Дотогава бяха погълнали всяко живо същество. Такава дръзка… увереност.“ Погледна отново Ерастас и каза:

— Ще има прегради.

— Прегради Демелайн, да — отвърна Ерастас.

При тези думи Килмандарос изръмжа.

„Кажи го, Ерастас. За драконите. Тя е готова. Винаги е готова.“

— Трябва да сме подготвени — продължи Ерастас. — Килмандарос, ти трябва да проявиш сдържаност. Няма да е добре за нас, ако разбиеш преградите и после просто я убиеш.

— Ако знаехме защо са я оковали — каза Секул, — можехме да разполагаме с това, което ще ни трябва, за да се спазарим с нея.

Ерастас сви безгрижно рамене.

— Би трябвало да е очевидно, Ашици. Тя беше неконтролируема. Беше отровата сред тях.

„Беше балансът, противотежестта на всички тях. Хаос отвътре, разумно ли е?“

— Може би има друг начин.

Ерастас се намръщи.

— Да го чуем тогава. — И скръсти ръце.

— К’рул трябва да е участвал. Трябва да е изиграл роля в това оковаване — в края на краищата той имаше най-много да губи. Тя беше отровата, както казваш, но и да беше такава за своите, това бе случайно. Истинската й отрова беше, когато се развихри в кръвта на К’рул — в лабиринтите му. Той имаше нужда да бъде окована. Обезсилена. — Замълча и кривна глава. — Не мислите ли, че е любопитно това, че сега Сакатия бог е заел мястото й? Че той сега е тровещият К’рул?

— Болестите не са свързани — отвърна Ерастас. — Ти спомена за друг начин. Чакам да го чуя, Ашици.

— Не знам за друг начин. Казах „може би“. Това би могло да се окаже фатална грешка от наша страна, Ерастас.

Блудния махна пренебрежително.

— Ако оная кучка откаже да ни съдейства, Килмандарос може да направи каквото прави най-добре. Убива я веднага. Още ли ме смяташ за глупак? Премислил съм го, Секул. Ние тримата сме достатъчно, тук и сега, да направим каквото е нужно. Ще й предложим свобода — наистина ли допускаш, че тя ще откаже?

— Защо си толкова убеден, че ще уважи сделката, с която ще се съгласи?

Ерастас се усмихна.

— Нямам притеснения в това отношение. Ще трябва да ми се довериш, Ашици. Е, проявих достатъчно търпение. Ще действаме ли? Вярвам, че да.

Отдръпна се и Килмандарос закрачи тежко напред. Спря и попита:

— Тук ли?

— Така е добре, да.

Юмруците й заблъскаха по земята. Глухият тътен отекна под равнината и костите на Секул се разтресоха. Юмруците удряха неспирно, блъскаха с безсмъртна мощ и прахта бавно се вдигаше и затулваше хоризонта. Камъкът под отъпканата пепел не беше утаечен. Беше втвърдената пяна на пемза. Безвременна, пленена в спомена за един-единствен миг на унищожение. Не знаеше нищо за вечностите.

Секул Лат въздъхна и седна. Това можеше да отнеме доста време. „Сестро, чуваш ли ни? Чукаме…“

— Какво? — попита намръщено Торент. — Какво каза?

Немощната старица сви рамене, изскърцаха кости.

— Омръзнаха ми илюзиите.

Той се огледа. Дирята на фургона я нямаше. Беше изчезнала. Дори следата зад тях бе изчезнала.

— Но аз следвах… видях…

— Престани да си толкова глупав — сопна се Олар Етил. — Прокраднах се в ума ти, накарах те да видиш неща, които ги няма. Тръгнал беше в грешната посока — кой го интересува някакъв проклет екипаж на Тригали? Сигурно всички вече са мъртви. — Тя посочи напред. — Отклоних те от онази диря, нищо повече. Защото това, което търсим, е точно там.

— Ако можех да те убия, щях да го направя — каза Торент.

— Глупав си като всички млади — изсумтя тя. — Единственото, на което могат да се учат младите, е съжалението. Затова толкова много от тях мрат, за вечно съжаление на родителите им. Е, ако си приключил с превземките, можем ли да продължим?

— Не съм дете.

— Точно това казват винаги децата, рано или късно. — След тези думи тя закрачи напред покрай Торент, чийто кон се дръпна боязливо, щом гадателката на кости се доближи твърде много.

Той го укроти, загледан с яд в люспестия гръб на Олар Етил.

„… което търсим, е точно там.“ Вдигна очи нагоре. Поредната проклета драконова кула, извисила се самотна над равнината. Гадателката на кости крачеше право към нея все едно, че можеше да я катурне с един ритник. „Никой не е по-непреклонен от една мъртва жена. При всичките живи, които съм познавал, не би трябвало да съм изненадан от това.“ Запустялата кула все още беше на цяла левга, дори повече. Той не гореше от нетърпение да я посети, не само заради необяснимия интерес на Олар Етил точно към нея, но и заради големината й. Град от камък, построен нагоре, вместо навън — какъв беше смисълът на това?

„Добре. Самозащита. Но вече видяхме как това не е свършило работа.“ Ами ако някоя от долните части се запали? Не би имало никакъв изход за заклещените горе. Не, тези постройки бяха на идиоти и той не желаеше да има нищо общо с тях. „Какво й е лошото на една юрта? На една кръгла шатра от кожи — можеш да си я сгънеш и да я отнесеш където си поискаш. Без нищо да оставиш зад себе си. Да стъпва леко на земята — така казваха старите.“

„Но защо го казваха това? Защото бягането е по-лесно. Докато не пробягахме всички места за бягане. Ако бяхме построили градове, също като ледериите, щеше да им се наложи да ни уважават, както и правото ни на земите, на които живеем. Щяхме да имаме права. Но с шатрите ни, с всичко, което стъпва леко, изобщо не им се налагаше да ни приемат на сериозно, а това правеше избиването ни много по-лесно.“

Сръга коня напред и присви очи към назъбената кула. Може би градовете не бяха просто за живеене в тях. Може би бяха предназначени да налагат правото да се живее някъде. Правото да взимат от околната земя всичко, което им трябва, за да останат живи. „Като гигантски кърлеж, забил дълбоко главата си, и смуче толкова кръв, колкото може. Преди да се пусне и да подири ново място. И ново право да пие дълбоко от земята.“

Най-добрият начин, който бе открил за убиване на кърлеж, беше с нокътя на палеца — натискаш го върху плосък камък и го сцепваш на две. Помнеше как едно куче се опита да изяде един кърлеж. Изплю го. Вкусът на кърлежите явно беше гаден — твърде гаден дори за кучета, нещо, което нямаше и да помисли, че е възможно. Вкусът на градовете сигурно беше още по-лош.

„Само какви ги дрънкам… Губя си ума. Проклета вещица — още ли си тук? В черепа ми? Караш мислите ми да кръжат и да кръжат, с всички тия безполезни идеи?“

Подкара до нея.

— Остави ме на мира.

— Изобщо не си толкова интересен, колкото си мислиш — изсумтя тя.

— Странно, това го бях решил за теб отдавна — отвърна Торент. — Но още си тук.

Тя спря и каза:

— Е, тук е добре. Скоро ще си имаме компания, воине.

Той огледа безоблачното небе.

— Ония, за които спомена Силхас Руин ли? Не виждам нищо…

— Идват.

— Да се бият?

— Не. Направиха тази глупост веднъж, но може да се предположи, че с умирането са си взели поука… Или пък не.

Шумолене в жилавите треви привлече погледа му. Гущер… не…

— Вещице, какво е това?

Пред очите му изникнаха две същества от голи кости, овързани с кожени каишки и сухи черва — птици? Главите ниско наведени, поклащат опашки. Стояха на задните си крака, малко по-високи от тревите.

— Велика, ние сме низвергнати — заговори едното. — Най-раболепно молим да бъдем твои презрени слуги…

Другото го прекъсна:

— Вярва ли тя на всичко това? Я опитай пак!

— Млъкни, Телораст! Как мога да се съсредоточа в лъженето, като се месиш непрекъснато! Хайде шшт! О, все едно, късно е — виж ги, и двамата ни чуват. Теб особено.

Съществото, наречено Телораст, се беше дотътрило до Олар Етил почти на четири крака.

— Презрени слуги! Както каза сестра ми. Не е съвсем лъжа. Просто… ъъ… временна истина! Подчинение от удобство, докато е удобно. Какво би могло да е по-честно?

Олар Етил изсумтя и отвърна:

— Не ми трябват съюзници Елейнт.

— Не е истина! — извика Телораст.

— Успокой се — изсъска другата. — Това се нарича спазаряване. Тя казва, че сме ненужни. Ние казваме, че всъщност не ни трябва помощта й. Тя казва… ами, нещо. Да изчакаме да чуем какво казва тя, а после ние отвръщаме нещо. Накрая се спазаряваме. Разбираш ли? Просто е.

— Не мога да мисля! — оплака се Телораст. — Ужасно съм уплашена! Кърдъл, заеми се ти — преди кокалите ми да са се разпаднали!

Онази, която нарекоха Кърдъл, врътна глава, сякаш търсеше къде да се скрие.

— Няма да ме излъжете — каза Олар Етил. — Двете почти бяхте спечелили Трона на Сянка. Избихте дузина от своите, за да се доберете до него. Кой ви спря? Аномандър Рейк ли? Ходещия по ръба? Килмандарос?

При всяко име двата скелета се присвиваха от страх.

— Какво търсите сега? — попита гадателката на кости.

— Власт — отвърна Телораст.

— Богатство — добави Кърдъл.

— Оцеляване — рече Телораст.

Кърдъл закима.

— Ужасни времена. Някои неща ще умрат.

— Много неща — додаде Телораст. — Но в твоята сянка ще е безопасно, велика.

— Да — каза Кърдъл. — Безопасно!

— В замяна ние ще ти пазим гърба.

— Да! Точно така!

— Докато не решите, че е изгодно да ме убиете — каза Олар Етил. — Разбирате дилемата ми. Вие ми пазите гърба от други заплахи, но кой ще ми пази гърба от вас двете?

— На Кърдъл не може да се вярва — заяви Телораст. — Аз ще те пазя от нея, заклевам се!

— А аз — от сестра ми! — Кърдъл се врътна към Телораст и щракна с малките си челюсти. Щрак-щрак-щрак.

В отговор Телораст изсъска.

Олар Етил се обърна към Торент и каза:

— Елейнт.

„Елейнт? Дракони? Тези двете?“

— Винаги съм си представял, че са по-големи.

— Соултейкън — отвърна Олар Етил, после отново огледа двете същества. — Или д’айвърс, мисля, нали? Родени като Тайст Андий, една жена, но два дракона.

— Глупости!

— Безумно!

— Нелепо!

— Невъзможно!

— Невъзможно — отстъпи Олар Етил — за повечето, дори сред Андий. Но вие все пак сте намерили начин, нали? Как? Кръвта на Елейнт се съпротивлява на треската на д’айвърс. Нужен е бил ритуал. Но какъв? Не Куралд Галайн, нито Куралд Емурлан. О, вие двете спечелихте любопитството ми. Ще получа отговора — това е сделката, която предлагам. Кажете ми тайната си и ще имате закрилата ми. Предадете ли ме, ще ви унищожа и двете.

Кърдъл се извърна към спътничката си.

— Ако й кажем, с нас е свършено.

— Вече е свършено, идиотко. Изобщо не трябваше да ставаме соултейкън. Просто така се случи!

— Но ние бяхме истински Елейнт…

— Млъкни!

Олар Етил изведнъж пристъпи към тях.

— Истински Елейнт ли? Но това е безсмислено! Две, които са станали едно? Соултейкън? Тайст Андий соултейкън? Не, вие извъртате всяка истина — и на една ваша дума не мога да повярвам!

— Видя ли какво направи, Кърдъл! Ето, че сега… оох!

Ръката на Олар Етил се стрелна и я докопа. Скелетът се загърчи и се замята в хватката й. Тя го придърпа към лицето си, все едно се канеше да му отхапе главата.

— Кажи й! — изпищя Телораст. — Кърдъл! Кажи й всичко!

— Да! Да! Обещавам! Древна! Слушай! Ще ти кажа истината!

— Казвай. — Телораст увисна в шепата й като мъртва, но Торент видя, че опашката се полюшва.

Кърдъл скочи от тревите на гола ивица земя и очерта с нокът кръг около себе си.

— Бяхме оковани, Древна, ужасно, жестоко оковани. В къс от Емурлан. Вечен затвор пред нас — не можеш да си представиш какво мъчение беше, какво изтезание. А бяхме толкова близо! До драгоценната ни плячка! Но тогава пред нас застанаха трима, между нас и трона. Кучката с юмруците й. Кучият син с ужасния му меч. Ходещия по ръба ни предложи избор. Килмандарос и веригите или Аномандър и Драгнипур. Драгнипур! Знаехме какво бе направил Драконъс, нали разбираш! Знаехме какво щеше да направи с нас мечът. Да глътне душите ни! Не! — Скелетът потрепери. — Избрахме Килмандарос.

— Два Елейнт — каза Олар Етил.

— Да! Сестри…

— Или любовници — намеси се Телораст, все още отпусната като умряла.

— Или това, да. Не помним. Много отдавна беше, твърде много векове в окови… И безумието! Такова безумие! А после ни намери един странник.

— Кой? — изръмжа Олар Етил.

— Дессимбелакис — отвърна Кърдъл. — Държеше Хаос в ръцете си. Каза ни тайната му — какво е направил от него. Беше отчаян. Народът му — човешки същества — съвсем беше оплескал нещата. Отчуждили се бяха от всички живи същества на света. Въобразили си бяха, че са господари на природата. И тиранията им бе жестока, толкова жестока. Избиваха всички животни, превръщаха земите в голи пустини, небесата празни, освен за лешояди.

— Соултейкън — рече Олар Етил. — Д’айвърс. Той сътвори ритуал от хаос — да обвърже хората към зверовете, да им наложи животинския им нрав. Поиска да им даде урок. За самите тях.

— Да, Древна. Да, на всичко това. Донесе ритуала на своя народ — о, беше древен ритуал, много по-стар от Дессимбелакис, много по-стар от този свят. Наложи го на поданиците си.

— Тази история я знам добре — каза Олар Етил. — Бях там, когато дадохме отговор на това. Мечовете на Т’лан Имасс капеха дни наред. Но нямаше никакви дракони. Не и там, не и тогава.

— Бяхте започнали избиването — рече Кърдъл. — Той беше побягнал преди вас, като прие облика на д’айвърс.

— Дерагот.

— Да. Знаеше, че го преследвате. Трябваха му съюзници. Но ние бяхме оковани и той не можа да разбие веригите. Затова предложи да вземе душите ни — и ни донесе труп. На жена. Тайст Андий.

— Къде го е намерил? — попита Олар Етил. — Коя беше тя?

— Така и не ни каза. Но когато привърза душите ни към нея, ние станахме… неоковани. Помислихме си, че сме освободени. Заклехме се да му служим.

— Но не го направихте, нали?

Кърдъл се поколеба.

— Предадохте го.

— Не! Не беше така! Всеки път, когато се опитвахме да се превъплътим в истинската си същност, веригите се връщаха! Всеки път се озовавахме отново в Емурлан! Бяхме безполезни за него, не разбираш ли?

— Но сега можете да намерите истинските си същности…

— Не задълго. Никога задълго — отвърна Кърдъл. — Ако се задържим в облика си на Елейнт, веригите ни намират. Връщат ни. Тези кости, които виждаш — само това можем. Можем да вземем тяло, едно или две, и да съществуваме в тях. Но това е всичко. Да можехме да се доберем до трона, щяхме да разбием оковите си! Можехме да избягаме от затвора си!

— Никога няма да спечелите онзи трон — заяви Олар Етил. — А в това, което сте, за жалост сте безполезни за мен.

— Велика Древна! Ти можеш да счупиш тези вериги!

— Бих могла — отвърна тя. — Но нямам причина да го правя. В края на краищата защо да си навличам омразата на Ходещия по ръба? Или на Килмандарос? Не, те са ви оковали с основание. Ако не се бяхте стремили към трона, щяхте да живеете свободни.

— Вечно наказание. Кой заслужава това? — попита с горчивина Кърдъл.

Олар Етил се изсмя.

— Вървяла съм с Т’лан Имасс. Не ми говорете за вечно наказание.

Думите й стъписаха Торент. Той я погледна и се намръщи.

— Ти си им го направила, гадателко на кости. А сега го наричаш наказание? Онези Имасс. Какво ти направиха, че да ги накажеш за цяла вечност?

Тя му обърна гръб.

— Духове на земята! — възкликна Торент. — Наистина е било наказание! Олар Етил — онзи Ритуал — ти си ги проклела! Виж се…

Тя се обърна рязко.

— Да! Виж ме! Не избирам ли да нося това проклятие? Тялото ми, собствената ми плът! Какво повече мога да направя…

— Но да носиш угризението си? — Загледа я с ужас. — Окаяно, жалко същество. Какво беше? Високомерна обида? Зарязана любов? С друга жена ли спа мъжът ти? Защо си ги проклела за цяла вечност, Олар Етил? Защо?

— Ти не разбираш…

Телораст избра точно този момент, за да се изтръгне от хватката й. Скочи леко на земята и драсна на няколко крачки встрани, а Кърдъл бързо заситни и спря до нея. Олар Етил се вторачи за миг в двете същества — или поне така му се стори.

— Защо не ги оставиш? — попита Торент. — Гадателко на кости. Остави ги всички на мира.

— Не! Нямам никакъв избор — никакъв! Вие смъртните сте такива глупци — просто не го разбирате, нищо не разбирате!

— Какво трябва да разбирам!? — викна Торент.

— Опитвам се да спася жалкия ви животец! На всички вас!

Той я гледаше и мълчеше. Тя бе стиснала юмруци.

— Ако нашето спасение, Олар Етил, означава да държиш в плен душите на Т’лан Имасс, тогава аз, като жалък смъртен, ти казвам: твърде много е — промълви Торент. — Освободи ги. Нас остави да умрем.

Тя изсумтя… но той усети, че думите му са я потресли.

— Готов си да говориш от името на цялото човечество ли, Торент, последният от Оул? Ти, който мечтаеш само за край?

— Направи го смислен и няма да негодувам.

— Всички искаме това — изхриптя тя.

— Освен това — каза Торент — борбата не е тяхна. Отговорността не е тяхна. Нито твоя. Изкупление ли търсиш, гадателко на кости? Намери друг начин. Който не поглъща души. Който не слага окови на цял народ.

— Толкова малко знаеш — заговори тя с презрение. — Т’лан Имасс — моите Т’лан Имасс — знаеш ли изобщо какво са те?

— Не съвсем. Но успях да сглобя достатъчно. Всичките ти разговори с непознати и когато говориш с тъмнината нощем — когато си мислиш, че спя. Ти командваш армия — и бойците ти са подръка. Пленени в твоя Ритуал. Олар Етил, отнасяш се с тях като с роби.

— Трябват ми.

— Но ти не им трябваш, нали?

— Аз ги призовах! Без мен щяха да са прах и нищо повече!

— Може би точно това искат — отвърна той.

— Още не. Още не!

Торент подръпна юздите и викна на скелетчетата:

— Вие двете! Ето моето предложение. Никой, колкото и да е покварен, не заслужава вечно наказание. Ще потърся начин да освободя душите ви. В замяна вие ми пазите гърба.

Кърдъл скокна напред.

— От кого?

Той кимна към Олар Етил.

— От нея, за начало.

— Можем! — извика Телораст. — По-силни сме, отколкото си мисли тя!

Кърдъл заситни наперено покрай коня на Торент.

— Къде отиваме, господарю?

— Наричайте ме Торент и не съм ви господар. Нямам никакви претенции над вас. Изглежда, отиваме към онази кула.

— Вкоренена! — изграчи Телораст. — Но коя точно е тя? Кърдъл? Коя точно е тя?

— Откъде да знам? Никога не съм била тук.

— Лъжла!

— Ти си лъжла!

Свадата продължи. Торент пришпори коня напред. След малко погледна през рамо и видя, че Олар Етил се тътри зад него. „Несломима и в същото време… сломена. Ех ти, нещастна старице. Зарежи го.“

Кебрале Кориш водеше клан от четирима мъже и три жени, единственото, което бе останало от Б’ен Аралак Оршайн Т’лан Имасс. Някога, не толкова отдавна, кланът на Медната пепел наброяваше три хиляди сто и шестнайсет души. Тя имаше спомени за живот и спомени за смърт, останали за посветените в Ритуала. В нейните спомени за смърт последната битка с Ордена на Червените шпилове надвисваше ярка в ума й: замръзнал писък, внезапен вой на унищожение. Беше стояла на самия ръб на Бездната, копнееща да се присъедини към падналите си близки, но задържана от дълга на званието си. Беше главатар на клана и докато й оставаше воля, щеше да е последната от Медната пепел, която ще падне.

Това време все още не беше дошло, а дирята на Червените шпилове се изпъваше зад нея, безжизнена, запустяла, ехото на писъка й като костелива ръка на тила й.

Първият меч бе направил извратения избор да възвърне телесния си облик, крачеше тежък като канара по тази изтерзана земя, мечът му се влачеше и оставяше бразда след себе си. Воините на Оршайн и Бролд на свой ред бяха изоставили блаженството на прахта и сега крачеха в накъсана сива гмеж зад него. Тя вървеше сред тях, своите седем воини. Бяха премазани, пострадали трайно от магията на Тримата. Накъсаните останки от кожа и сухожилия бяха почернели и опърлени. Оголената кост бе изгоряла до бяло, нашарена с пукнатини. Кремъчните им оръжия бяха изгубили оттенъка на сепия, червеникавокафявото бе заменено от бледоморави и синкавосини петна. Кожените дрехи и козинявите наметала бяха изчезнали.

От всички в своя клан Кебрале Кориш единствена бе успяла да се доближи достатъчно до Тримата, за да размаха меча си. Помнеше съвсем ярко стъписването на лицето на Брадатия, когато оръжието й захапа, проряза плътта дълбоко и широко през гръдта му. Помнеше кръвта, лъсналите нащърбени ребра, брънките от ризницата, пръснали се по камъните на парапета. Той залитна назад, отстъпи, но тя нямаше да прояви милост…

Съратниците му я изтласкаха назад с взрив от магия, който я изхвърли от ръба. Погълната от бушуващото чародейство, тя полетя към подножието на стената. И там трябваше да свърши, но тя беше вождът на клана. Беше видяла с очите си избиването на почти всички. Нямаше да се покори на забравата. Когато се надигна и се отърси от ужасния хаос на пламъците, погледна нагоре и видя Тримата — гледаха надолу към нея. Видя на лицата им неверието и усилващия се страх…

Точно тогава Инистрал Оуван бе подал сигнала за отстъпление. Можеше да му се опълчи, но се беше подчинила. Заради седмината останали. Заради последните си ближни.

Дори и сега споменът за захапката на меча й все още бе най-сладкият нектар в кухата черупка на душата й. Кебрале Кориш бе устоявала на стената на Крепостта. Нанесла беше рана на един от Тримата, единствената Т’лан Имасс, постигнала това. Ако бе останал сам, щеше да го е убила. Брадатия щеше да е паднал, първият пробив в отбраната на Тримата. Кебрале Кориш, сама изковала меча, който държеше в ръцете си, и го нарече Брол — Хладно око, — и виждаш ли петното от кръвта му? Стича се черна като нощ. В мига, в който войната се обърна, я отзоваха.

Медната пепел бяха паднали за нищо. Без да устоят, без победа. Бяха ги отхвърлили и един ден тя щеше да накара Инистрал Оуван да плати за това.

Тази тайна клетва бе достатъчна причина да съществува. Първият меч можеше да има своята война, своето търсене на отговори, своето право да търси сметка от Олар Етил. Кебрале Кориш имаше своите основания да продължи. Олар Етил — която ги бе призовала всички — можеше да има своите тайни мотиви. За Кебрале беше все едно. Освен това Олар Етил й беше дала друг шанс и дори само заради това Кебрале бе готова да направи, каквото я помолят. Докато дойде моментът за отмъщение.

Инистрал Оуван носеше срама на поражението и го правеше без преструвки. Но това не беше достатъчно. Изобщо. „Аз ще го накажа. Ще намеря за него вечно страдание. В името на изгубения живот на моите ближни, заклевам се в това.“

Не беше миризма — не беше способен да улови миризма, — но въпреки това нещо достигаше до ума му, остро наситено със спомени, които го брулеха като снежна фъртуна заледен връх. Калт Урманал беше закален в безумие, излъскан ярко с лудост. Всякакъв конфликт вътре в него бе изгладен, докато не бе останало нищо друго освен чистотата на целта.

К’Чаин Че’Малле бяха на тази земя. Убийците на жена му, на децата му. Гнусните им масла се бяха просмукали в тази прашна земя; люспите им бяха шепнали из сухия въздух. Бяха близо.

Омразата умираше с Ритуала Телланн. Така се твърдеше, така вярваше всеки Т’лан Имасс. Дори войната срещу Джагът се бе оказала хладна, безчувствена процедура. Душата на Калт Урманал тръпнеше от осъзнаването, че омразата отново е оживяла в него. Настръхнала омраза. Имаше чувството, че всичките му кокали са стегнати в един-единствен юмрук, твърд като камък, юмрук, който само очаква жертвата си.

Щеше да ги намери.

Нищо друго нямаше значение. Първият меч не беше обвързал своите — ужасна грешка, защото Калт знаеше, че във всеки от тях кипят и бушуват войни. Можеше да го усети: вихрушки от противоречиви желания, глад и нужда. Една армия трябва да коленичи пред своя господар. Без това покорство всеки воин е сам, с развързани въжета, и в първия миг на сблъсъка всеки ще потърси своя собствен път. Първият меч, с отказа си да командва, бе изгубил армията си.

Беше глупак. Беше забравил какво означава да управляваш. Каквото и да търсеше, каквото и да намереше, щеше да открие, че е сам.

Първият меч. Какво означаваше тази титла? Умения с оръжието — никой не можеше да отрече, че Онос Т’уулан ги има, иначе нямаше да е спечелил титлата. Но, разбира се, имаше и нещо повече в нея. Силата да налагаш волята си. Качествата на истински водач. Строгостта на заповедите и очакването да бъдат изпълнявани безпрекословно. Онос Т’уулан не притежаваше нито една от тези черти. Първия път се беше провалил, нали? А сега щеше да се провали отново.

Калт Урманал щеше да върви по дирята на Първия меч, но нямаше да го следва.

„Джагът си играеха игри с нас. Предрешваха се в облика на богове. Това ги забавляваше. Ужилено от подигравките им, възмущението ни преля в гняв и неумолима решителност. Но тя беше неуместна. Щом осъзнахме игрите им, те нямаха друг избор, освен да се оттеглят. Разголената тайна сложи край на играта. Войните не бяха нужни. Решимостта ни придоби оттенъка на истинска лудост и като я приехме, ние изгубихме себе си… завинаги.“

„Джагът бяха погрешният враг. Ритуалът трябваше да се задейства в името на война против К’Чаин Че’Малле. Те бяха тези, които ни избиваха. За храна. За забавление. Те бяха тези, които не виждаха в нас нищо повече от месо. Връхлитаха отгоре ни с хлъзгавите си масла на жестоко, безсмислено клане и онези, които обичахме, умираха.“

„Възмущение? Думата е твърде слаба за това, което изпитвам. За всички нас, които бяхме жертви на К’Чаин Че’Малле.“

„Първи меч, ти не ни водиш никъде. Всички ние приключихме с Джагът. Не ни интересуват повече. Каузата ни е мъртва, негодните й за нищо кокали са оголени пред очите на всички ни. Изгазили сме през тях и сега пътеката се изпъва напред чиста — но тези наши пътища никой от нас не споделя със своите ближни.“

„Тъй че защо те следваме сега? Защо стъпваме в крак с тебе? Не ни казваш нищо. Дори не признаваш съществуването ни. По-лош си и от Джагът.“

Знаеше за Олар Етил, гадателката на кости, която ги бе проклела за вечно страдание. Към нея не изпитваше нищо. Беше глупава като всички останали. Също толкова сляпа, също толкова объркана като всички други гадатели на кости, напластили силата си в Ритуала. „За нея ли ще се биеш, Първи меч? Ако е така, тогава ще се биеш сам. Ние не сме нищо за теб, тъй че и ти не си нищо за нас.“

„Не позволявай на очите да те заблудят. Ние не сме армия.“

„Ние не сме армия.“

Ном Кала усети до себе си гадателя на кости Улаг Тогтил. Беше безспорно най-едрият воин сред Имасс, когото бе виждала. Кръв на Трелл. Зачуди се как ли е изглеждал в плът. Плашещ, несъмнено, с широка уста и глиги, с малки очи като на леден глиган. Имаше няколко спомена за Трелл — те почти бяха изчезнали по нейно време, едни от първите, изтласкани от лицето на земята от хората. Всъщност дори не беше сигурна дали спомените й са истински, или по-скоро нещо просмукало се в нея от оршайните.

Горчива кръв беше това. Порой от зли чувства, объркани страсти, бездънно отчаяние и безсмислен гняв. Чувстваше се под натиск — тези оршайни бяха истински изтерзани, духовно унищожени. Но нито тя, нито сродниците й не бяха придобили някакво умение да възпират потока на тази несекваща кръв. Никога допреди не бяха преживявали нещо подобно.

От самия Първи меч обаче не идваше нищо. Нито полъх на мисъл не се изтръгваше от него, нито намек за чувство. Дали не беше просто безжизнен, там в душата си? Или самообладанието му беше толкова абсолютно, че дори най-решителните й атаки над мислите му просто се хлъзгаха като слаб дъжд по камък? Загадката, наречена Онос Т’уулан, я терзаеше.

— Мярка за милост — каза Улаг, намесил се в мислите й.

— Кое, гадателю?

— Ти също кървиш, Ном Кала. Всички сме непокорни. Костта потръпва, мрак се вихри в онова, което е останало от очите ни. Вярваме, че сме творци на мислите си, на чувствата си, но аз не мисля така.

— Нима?

Той кимна.

— Гневим се след него. Цялата тази злоба, този гняв. Той ни поглъща, всеки от нас, и е крепен от това, което яде. И ние вярваме, че всеки от нас е сам в решимостта си. Крайно обезпокоително, Ном Кала. Колко още ни остава, преди да се обърнем един против друг?

— Значи няма никаква мярка за милост — отвърна тя.

— Зависи.

— От какво?

— От това колко проницателен е Онос Т’уулан.

— Обясни, моля те.

— Ном Кала, той заяви, че няма да ни принуди към подчинение. Няма да се държи като Т’лан Имасс. Това е важно. Дали съзнава безпорядъка, нарастващ зад него? Вярвам, че да.

— Каква е целта тогава?

— Ще видим.

— Само ако си прав и ако Първият меч се окаже способен да ни привлече към себе си — преди да е станало твърде късно. В това, което описваш, има голям риск и колкото повече изчаква, толкова по-малко вероятно е да успее да ни събере.

— Вярно е — изръмжа той.

— Вярваш му, нали?

— Вярата е странно нещо — сред Т’лан Имасс тя не е нещо много повече от блед призрак на спомен. Може би, Ном Кала, Първият меч се стреми да я съживи отново в нас. Да ни превърне в нещо повече от Т’лан Имасс. Поради това не ни принуждава. Вместо това ни показва свободата на тленността, нещо, което всички си мислехме, че сме загубили отдавна. Как живите командват своите сродници? Как може една армия на смъртни да функционира при хаоса у всеки войник, при тези разнопосочни страсти?

— Каква е ползата да ни показва такива неща? — попита Ном Кала. — Ние не сме смъртни. Ние сме Т’лан Имасс.

Той сви рамене.

— Нямам отговор на това, все още. Но мисля, че той ще ни покаже.

— Дано не чака прекалено дълго.

— Ном Кала. — Улаг я погледна. — Вярвам, че си била красива някога.

— Да. Някога.

— Жалко, че не съм те видял тогава.

Тя поклати глава.

— Представи си болката сега, ако ме беше видял.

— Права си. Съжалявам.

— Аз също, гадателю на кости.

— Не стигнахме ли вече? Краката ме болят.

Драконъс спря, обърна се и изгледа полукръвния тоблакай.

— Да, бихме могли да отдъхнем малко. Гладен ли си?

Ублала кимна.

— И ми се спи. И тази броня жули раменете ми. И боздуганът тежи. И ми липсват приятелите.

— Има специална халка на колана ти за боздугана — рече Драконъс. — Не е нужно да го носиш готов за бой. Както виждаш, никой не може да се приближи до нас, без да го видим от доста далече.

— Но ако видя заек или пиле, мога да ги убия и тогава можем да ядем.

— Това няма да е нужно — вече видя, че мога да сътворявам храна и вода с магия.

Ублала се намръщи.

— Искам и аз да направя нещо.

— Разбирам. Сигурен съм, че ще дойде и твоят ред, и то скоро.

— Виждаш ли нещо? — Ублала се огледа наоколо. — Заек? Крава? Онези две жени ей там?

Драконъс се сепна и чак сега забеляза двете фигури, които вървяха към тях. Бяха на около триста крачки. Идваха от юг.

— Ще ги изчакаме — каза той. — Но, Ублала, няма нужда да се биеш.

— Не, секс е по-добре. С жени, искам да кажа. Онова муле изобщо не съм го пипал. Това е гадно и не ме интересува какво приказваха. Сега можем ли да ядем?

— Наклади огън — каза Драконъс. — Използвай дървата, които събрахме вчера.

— Добре. Те къде са?

Драконъс махна с ръка и в краката на Ублала се появи малка купчинка начупени клони.

— А, ето ги! Драконъс, намерих дървата.

Жената отпред беше млада, с варварско облекло. Очите й блестяха под ивица черна боя, която вероятно означаваше скръб, а останалото от лицето й беше боядисано бяло като череп. Беше със стегнати мускули, дългата й прибрана на плитка коса бе с ръждив цвят. На три крачки зад нея залиташе старица, босонога, с мръсна кожена риза. Почернелите й пръсти бяха отрупани с лъскави пръстени — дразнеща подробност на фона на иначе занемарената й външност.

Двете спряха на десет крачки от Драконъс и Ублала и по-младата заговори.

Ублала вдигна очи от огъня и каза:

— Аха, търговската реч. Разбирам те. Драконъс, те са гладни и жадни.

— Знам, Ублала. В ей онази торба има храна. И делва ейл.

— Сериозно? Каква торба… о, все едно. Кажи на хубавичката, че искам да правя секс с нея, но го кажи по-мило…

— Ублала, двамата с теб говорим на същата търговска реч. — Пристъпи напред. — Е, добре сте дошли. Ще споделим храната си с вас.

Младата, чиято дясна ръка бе стиснала камата на колана й веднага щом Ублала изрази желанието си, насочи вниманието си към Драконъс.

— Аз съм Ралата, Скинкът на Акрата Бялото лице на Баргаст.

— Далече си от дома си, Ралата.

— Да.

Драконъс погледна над рамото й към старицата.

— А спътничката ти?

— Намерих я, скиташе се сама. Тя е Секара, благородничка от Бялото лице. Умът й почти си е отишъл.

— Пръстите й са гангренясали — отбеляза Драконъс. — Трябва да се отрежат, за да не плъзне заразата.

— Знам — каза Ралата. — Но тя отказва. Заради пръстените, мисля. Последното й богатство. — Помълча, след това добави колебливо: — Моите сънародници вече ги няма. Мъртви са. Белите лица на Баргаст вече ги няма. Моя клан. На Секара. Всички. Не знам какво се е случило…

— Мъртви! — вресна Секара и вдигна изгнилите си ръце. — Изстинали! Мъртви и студени!

При виковете й Ублала подскочи, намръщи се и каза недоволно:

— Тая мирише. И не може да си мърда пръстите — някой ще трябва да я храни. Няма да съм аз. Тя казва ужасни неща.

— Тя го казва това по сто пъти на ден — въздъхна Ралата. — Не се съмнявам в думите й — не мога, виждам касапница в очите й. И в сърцето си знам, че двете сме сами.

— Заразата е стигнала до мозъка й — каза Драконъс. — Най-добре ще е да я убиеш, Ралата.

— И да остана последната от Белите лица? Нямам смелостта да направя това.

— Разрешаваш ли ми аз да го направя? — попита Драконъс.

Ралата потръпна.

— Ралата. Вие двете не сте последните от народа ви. Има и други живи.

Тя присви очи.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Отдалече, облечени също като вас. Със същите оръжия. Пет или шест хиляди, може би повече.

— Къде ги видя? Кога?

Драконъс кимна към Ублала.

— Преди да намеря моя приятел тоблакай. Преди шест-седем дни мисля — чувството ми за време не е като преди. Самата промяна на светлината ме стъписва. Ден, нощ, толкова много съм забравил. — Прокара длан по лицето си и въздъхна. — Ралата, разрешаваш ли ми? Ще е акт на милост и ще е бързо. Няма да страда.

Старицата продължаваше да гледа втренчено почернелите си ръце, сякаш искаше с волята си да ги раздвижи, но подпухналите пръсти се бяха извили в безжизнени куки. Лицето й се изкриви от безсилие.

— Ще ми помогнете ли да й вдигна паметник?

— Разбира се.

Ралата най-сетне кимна.

Драконъс пристъпи пред Секара. Внимателно смъкна дланите й, а след това постави ръце от двете страни на лицето й. Обезумелите й очи пробягаха настрани, а после изведнъж се впиха в неговите. В последния миг той видя в тях някакво смътно разбиране. Ужас. Устата й се отвори…

Той бързо изви настрани и вратът се прекърши. Жената се отпусна, все още втренчена в очите му, докато бавно се смъкваше на земята. Още няколко дъха и животът напусна обвиняващия й, изпълнен с ужас поглед. Той се изправи, отстъпи назад и се обърна към другите.

— Свърши се.

— Ще ида да намеря камъни — каза Ублала. — Бива ме с гробовете. А след това, Ралата, ще ти покажа коня и ще си много щастлива.

Тя се намръщи.

— Кон ли? Какъв кон?

— Ступли Курвата му вика така, на онова между краката ми. Подскачащия ми кон. Еднооката змиорка. Мечтата на Хитрушата, Шурк Елале пък му вика така. Жените му дават всякакви имена, но всички се усмихват, като ги казват. Можеш да му дадеш каквото си име поискаш и ти също ще се усмихваш. Ще видиш.

И тръгна да търси камъни. Ралата зяпна след него, после се обърна към Драконъс.

— Той е просто дете…

— Само в мислите си — отвърна Драконъс. — Виждал съм го съблечен.

— Ако се опита — ако някой от двама ви се опита да ме изнасили, ще ви убия.

— Няма да се опита. И аз също. Добре си дошла да пътуваш с нас. Пътуваме на изток, в същата посока като баргастите, които видях. Може всъщност да ги настигнем или поне да видим дирите им.

— Какво е това месо на огъня? — попита тя и се приближи.

— Бедерин.

— Никакви бедерини няма в Пустинните земи.

Драконъс сви рамене.

Тя все още се колебаеше. След това промълви:

— Аз гоня един демон. Крилат. Той уби приятелите ми.

— Как би могла да проследиш крилат демон, Ралата?

— Избива всичко по пътя си. Оставя диря, която мога да проследя.

— Не съм виждал такива следи.

— И аз не съм — призна тя. — Не и в последните два дни, откакто намерих Секара всъщност. Но пътят, изглежда, е на изток, тъй че ще тръгна натам. Ако намеря другите баргасти, толкова по-добре. Ако не, гонитбата ми продължава.

— Разбрано — отвърна той. — Е, ще пийнеш ли малко ейл с мен?

И се наведе да налее две калаени халби, а тя каза зад гърба му:

— Смятам да я погреба с пръстените, Драконъс.

— Ние не сме крадци — отвърна той.

— Добре — каза тя и взе халбата от ръката му.

Ублала се върна, гушнал няколко големи камъка.

— Ублала — каза Драконъс, — спести си показването на коня за по-късно.

Лицето на тоблакая помръкна, но след миг грейна отново.

— А, добре. Бездруго на тъмно е по-възбуждащо.

Страл изобщо не беше искал да е Боен водач на сенаните. По-лесно беше да подхранва амбициите си, за които бе вярвал, че завинаги ще си останат недостижими, простичко и общо взето безвредно поддържане на самочувствие, което му отреждаше място редом до другите воини, противопоставили се на Онос Т’уулан, да е просто един от могъщите и влиятелни знатни баргасти. Радвал се беше на тази власт и на всички привилегии, които носеше тя. Особено се бе наслаждавал на съкровището си от трупана омраза, монети с безкрайно висока цена, а да ги прахосва не беше нищо, колкото и щедър да беше. Такъв воин изпъква високо, добре защитен зад щита на презрението. А щом щитовете се стегнеха, стената ставаше несъкрушима.

Но сега беше сам. Съкровището му се беше стопило — дори не беше видял десетките ръце, протягащи се зад гърба му. Единственото богатство на един Боен водач бе стойността на думата му. Лъжите изсмукваха цвета от златото. Истината бе най-твърдият, най-чист и най-рядък метал от всички.

Имало беше миг, единствен заслепяващ миг, когато бе застанал пред своето племе, вдигнал високо тази истина, изкована от вече изстинали ръце. Беше я обявил за своя и на свой ред родствениците му се бяха вгледали в очите му и бяха отвърнали подобаващо. Но дори тогава в устата си бе усетил вкуса на пепел. Не беше ли той нищо повече от гласа на мъртвите? На паднали воини, всеки от които бе по-велик, отколкото Страл изобщо можеше да се надява да бъде? Можеше да огласи желанието им — и бе направил точно това, — но не можеше да мисли техните мисли, тъй че те не можеха да му помогнат, не и тук, не и сега. Оставаше само собственият му жалък и объркан ум, а това не стигаше.

Не беше отнело много време, докато воините му разберат това. В края на краищата къде можеше да ги отведе? Хората в уседналите земи зад тях искаха кръвта им. Пътят напред беше пуст и безжизнен. А колкото и дързък да беше жестът, сенаните все пак бяха избягали от битка, оставили бяха съюзниците си да загинат. Никой не искаше да носи тази вина. Даваха я цялата на Страл. Не беше ли им го заповядал той? Не беше ли заповядал да се оттеглят?

Не можеше да обори това. Не можеше да се защити срещу истината. „Това е мое. Само мое престъпление. Другите умряха, за да ми го дадат, защото стояха където сега стоя аз. Храбростта им бе по-чиста. Те водеха. Аз мога само да следвам. Ако имаше някакъв друг път, можех да съм като тях.“

Стоеше на колене, с гръб към малкото останали огньове на лагера, пръснати безредно зад него. Звезди блещукаха далечни в пропитото с нефрит небе. Самите Нокти изглеждаха много по-близки, готови сякаш всеки момент да посекат небесата и да се врежат в самата земя. Едва ли можеше да си представи човек по-ясна поличба. „Смърт иде. Век свършва, а с него и Бялото лице Баргаст, а сетне техните богове, освободени, за да бъдат изоставени, съживени, за да умрат. Е, кучи синове, сега вече знаете какво е.“

Бяха останали почти без храна. Шаманите и вещиците се бяха изтощили в извличането на вода от изсъхналата земя. Скоро усилието щеше да започне да ги убива един по един. Отстъплението вече отнемаше най-старите и най-изтощените сред сенаните. „Вървим на изток. Защо? Никакъв враг не ни очаква там. Войната, която търсихме, не беше войната, която намерихме, и славата вече се измъкна от ръцете ни.“

„Където и да се окаже онази истинска битка, Бялото лице трябва да е там. Да посечем съдбата в коленете. Тъй искаше Хъмбръл Тор. Тъй искаше Онос Т’уулан. Но великия съюз вече го няма. Само сенаните останахме. А ние залитаме и скоро ще се стопим. Плът в дърво, дърво — в прах. Кост в камък, камък — в прах. Баргастите ще се превърнат в пустиня — едва тогава ще намерим земя, на която да уседнем. Тези Пустинни земи навярно. И ветровете ще ни завихрят и будят всяко утро.“

Знаеше, че много скоро ще го посекат. Понякога вината трябва да се изреже с нож, да. Нямаше да се съпротивлява. Разбира се, докато последните оцелели сенани залитаха и падаха, последното проклятие на устните им щеше да е неговото име. „Страл, който ни отне славата.“ Не че беше кой знае каква слава. Марал Еб беше глупак и Страл можеше да отхвърли повечето злъч, станеше ли дума за онзи провал. „Все пак можехме да умрем с оръжия в ръце. Това все пак щеше да е нещо. Като да плюеш, за да прочистиш горчивия вкус. Може би следващата влажна глътка злочестина нямаше да е толкова лоша. Като онова. Като онзи жест.“

Тъй че на изток. Всяка следваща стъпка — все по-бавна.

Самоубийство. Толкова грозна дума. Но човек може да го избере за себе си. Стане ли дума за цял народ… е, това е друго. А дали? „Ще водя, докато не ме смени някой друг. Няма да моля за нищо. Ние крачим към своята смърт. Но пък нали само това правим цял живот.“ Тази последна мисъл му хареса. Усмихна се в призрачния мрак. Срещу безсилието вината нямаше шанс.

„Любовта е пустиня, но, скъпи приятели, между краката ми ще намерите най-сладкия оазис. Като мъртва, мога да кажа това без никакъв намек за ирония. Ако бяхте на мое място, щяхте да разберете.“

— Доста странно изражение на това боядисано лице, капитане. За какво мислиш?

Шурк Елале извърна очи от пустата шир с издути сиви вълни и погледна Фелаш, четиринадесетата дъщеря на крал Таркуф и кралица Абрастал.

— Първият ми помощник-капитан се оплакваше, принцесо, преди малко.

— Пътуването беше достатъчно приятно дотук, макар и някак тягостно. Каква причина има да се оплаква?

— Той е без нос, едноок, еднорък, еднокрак, полуглух и с ужасен дъх, но съм съгласна с вас, принцесо. Колкото и зле да изглеждат нещата, винаги може да станат още по-зле. Такъв е животът.

— Говорите някак с копнеж, капитане.

Шурк Елале сви рамене.

— Може да сте млада, но не се подвеждате лесно, принцесо. Вярвам, че разбирате особеното ми положение.

Фелаш присви пълничките си устни и размърда пренебрежително с пръсти.

— Отне ни известно време, ако трябва да бъда честна. Всъщност слугините ми първи подхвърлиха за тази възможност. Добре се справяте с прикриването на състоянието си, капитане, достойно за възхищение постижение.

— Благодаря, ваше височество.

— Все пак чудя се какво толкова бе погълнало мислите ви. Доколкото разбрах, мърморенето на Скорген Кабан няма край, в не малка степен заради суеверията, които непрекъснато го терзаят.

— Не е в най-добрата си форма — призна Шурк. — Особено след като спечелихте този анекс всъщност. Хиляди слухове идат откъм Коланси и нито един приятен. Екипажът е отчаян, а това отчаяние подхранва всичките страхове на първия помощник-капитан.

— Добре известно е, вярвам — каза Фелаш, — че флотата на перишите ни предшества. Видели ли сме някаква податка, че ги е сполетяло бедствие?

— Зависи — отвърна Шурк. — Липсата на каквото и да е свидетелство е достатъчно зловеща, особено за моряци…

— В такъв случай никога няма да са удовлетворени, нали?

— Абсолютно вярно и точно затова ги обожавам толкова.

— Капитане?

Тя се усмихна на принцесата.

— И аз няма да съм. В смисъл удовлетворена. Чудехте се какво си мисля? Това е отговорът ми.

— Разбирам.

„Не, момиченце, не разбираш. Но все едно. Дай ми време.“

Фелаш продължи:

— Колко разочарована трябва да сте!

— Ако е разочарование, значи е от най-приятните.

— Намирам ви за очарователна, капитане.

Заради острия морски вятър пълничката принцеса носеше обшито с кожа наметало с качулка. Кръглото й тежко гримирано личице изглеждаше безукорно. Явно много се стараеше да изглежда по-възрастна, отколкото беше, но ефектът напомняше на Шурк за порцелановите кукли, които шейките често намираха изхвърлени от вълните по бреговете и бързаха да ги продадат като нещо прокълнато. Нечовешки в съвършенството си, но всъщност намекващи за по-дълбоки дефекти.

— И вие на свой ред сте ми интересна, ваше височество. Простата привилегия на кралското потекло ли е това, което ви позволява да секвестирате един чужд кораб, с капитана и екипажа, и да се отправите по капризна прищявка към неизвестното?

— Привилегия ли, капитане? Богове, не. Бреме всъщност. Знанието е съществено. Събирането на разузнавателни данни е това, което гарантира дълготрайното оцеляване на кралството. Ние не сме голяма военна сила като ледериите, които могат да налагат политиката си на безчувствено изнудване все едно, че е праволинейно безхитростна добродетелност. Позите на лъжепровинциализъм обслужват една добре наточена подозрителност към другите. „Отнасяш ли се с мен честно и искрено, аз съм твой приятел. Отнесеш ли се некоректно с мен, ще те унищожа.“ Такава е същината на дипломатическия дискурс. Разбира се, човек бързо научава, че всички тези пози на праведна искреност са просто параван за егоистична алчност.

— Разбирам, че децата на краля и кралицата на Болкандо са добре обучени в подобни теории на дипломацията — каза Шурк Елале.

— Почти от рождение, капитане.

Шурк се усмихна на това преувеличение.

— Изглежда, че усещането ви за Ледер е малко поостаряло, ако ми е позволено да изкажа мнение по въпроса.

Но Фелаш поклати глава.

— Крал Техол е може би по-изтънчен от предшествениците си. Обезоръжаващият чар прикрива изключително капризен ум.

— Капризен ли? О, да, ваше височество. Абсолютно.

— Естествено — продължи Фелаш, — човек би трябвало да е глупак, за да му се довери. Или да повярва и на една негова дума. Бих се обзаложила, че кралицата му е съвсем същата.

— Нима? Представете си следното, ако благоволите, принцесо: виждате двама владетели на огромна империя, които случайно ненавиждат буквално всяка черта, присъща на тази империя. Неравенството, жестокото изразяване на привилегия и потисничеството на лишените от собственост. Чистия идиотизъм на ценностна система, която издига безполезни метали и безсмислени разпоредби над човечността и простото благоприличие. Представете си двама владетели, които са впримчени в този свят — да, те биха премахнали всичко това, ако можеха. Но как? Представете си съпротивата. Всички онези елити, на които им е толкова удобно с високите им властови позиции. Наистина ли вярвате, че подобни хора доброволно биха се отказали от това? — Шурк се подпря на перилото и загледа Фелаш, която на свой ред я гледаше смаяно.

— Е, ваше височество? Представете си всъщност, че те упражнят над вас и вашия народ дипломатически натиск за освобождение. Край на благородническото съсловие и всички наследствени санове и привилегии — вие и цялото ви семейство, принцесо, разкарайте си задниците. Край на парите и техните фалшиви ограничения. Злато ли? Хубави пръстени и дрънкулки, о, да, но извън това? Може да трупаш лъскави камъчета от морския бряг, все тая. Богатството като доказателство за превъзходство? Глупости. Доказателство единствено за властта да се упражнява насилие. Разбирам по стъписаното ви изражение, ваше височество, че започвате да разбирате, тъй че ще приключа дотук.

— Но това е лудост!

Шурк сви рамене.

— Бреме, както казахте, принцесо.

— Да не би да ми казвате, че Техол и жена му негодуват против собственото си право на власт?

— Вероятно.

— Което означава, на свой ред, че изпитват същото презрение и към хора като мен?

— Лично? Съмнявам се. По-скоро вероятно оспорват правото ви да диктувате живота на хората във вашето кралство. Ясно е, че вашето семейство отстоява такова право и че притежавате военната сила да наложите тази претенция. Няма да говоря за Техол и Джанат с някаква убеденост, ваше височество, но подозирам, че се отнасят към вас и към всички други висши особи от всяко друго кралство с еднаква търпимост. Системата е такава, каквато е…

— Все някой трябва да управлява!

— И, уви, повечето правила, които налагат управляващите, са тези, които гарантират точно те да управляват отсега насетне, и те ще кооптират и експлоатират целия народ, та нещата да си останат така. Поколение след поколение, безкрайно. Както и да е, ваше височество, в случай че изобщо се върнете някога в Ледерас, непременно обсъдете това с Техол и Джанат. Те много обичат такива неща. Колкото до мен, мога да отговарям само като корабен капитан…

— Точно! Никой кораб не може да действа без йерархия!

— Съвсем вярно. Просто ви предлагах интерпретация на възгледите на Техол и Джанат спрямо онова, на което са ви учили да вярвате. Подобни сложни философии са много извън интересите ми. Освен това, интересува ли ме изобщо вече? Действам в тази система, защото е приемлив избор, средство да избегна скуката всъщност. Също така ми дава възможност да помагам на членовете на екипажа си да са по-богати, отколкото биха били иначе, и това ме удовлетворява. Колкото до самата мен, разбира се, не мога дори да ви кажа дали вярвам в нещо — в каквото и да е. А и защо? Какво би могла да ми даде такава вяра? Мир за ума? Умът ми е в мир. Сигурно бъдеще? Откога бъдещето изобщо е сигурно? Достойни цели? Кой решава какво е достойно? Какво изобщо е „достойно“, впрочем? Ваше височество, повярвайте ми, аз не съм подходящата личност за тази дискусия.

— Блудния да не види, капитане, разтърсихте ме до дъното на душата. Чувствам се определено замаяна, обзета от толкова разнопосочни съмнения, че умът ми кръжи.

— Да повикам ли слугинята ви, ваше височество?

— Богове, не. Морската й болест отказва да отшуми, горкото същество.

— Има лекарства…

— Нито едно не й помага. Защо мислите, че съм тук горе с вас, капитане? Не мога да понеса стенанията й. Още по-отчайващото е, че много скоро, когато останем двете в каютата, аз ще трябва да се грижа за нея вместо обратното. Непристойността на това положение е непоносима.

Шурк Елале кимна.

— Непристойността, да, разбирам. Отдавна трябваше да поставите проблема пред мен, ваше височество. С удоволствие ще назнача член на екипажа да се грижи за слугинята ви. Всъщност можем да я прехвърлим в друга каюта…

— Не, не, в никакъв случай, капитане. Въпреки че искрено ви благодаря за щедрото предложение. Отчаянието ми винаги е краткотрайно. Освен това какъв по-добър начин да си напомня, че привилегиите на сана са само едни фалшиви понятия, от това, че човечността и простото благоприличие налагат да забравиш за тях?

— Добре казано, ваше височество.

Фелаш изпърха с пръсти.

— А като стана дума за това, най-добре е да се върна долу и да видя как е нещастното дете. — Усмихна се на Шурк с кукленската си усмивка. — Благодаря ви за крайно освежителната беседа, капитане.

— На мен също ми беше приятно, принцесо.

Фелаш се отдалечи с удивително уверени стъпки по люлеещата се палуба. Шурк се подпря на перилото и се загледа в далечния бряг откъм левия борд. Преди няколко дни джунглата бе отстъпила на кафяви хълмове. Единствените дървета, които бе видяла оттогава, бяха изкоренени дънери, струпани по тънката пясъчна ивица. Огромни дървета. Кой беше изтръгнал така поголовно тези хилядолетни дървета, за да ги остави да изгният? „Коланси, какво ни готвиш?“

„Много скоро ще разберем.“

Фелаш влезе в каютата.

— Е?

Слугинята — седеше кръстато пред малък мангал — вдигна глава.

— Точно както се опасявахме, ваше височество. Очаква ни огромна пустош. Неизмеримо опустошение. След дебаркирането ще трябва да тръгнем на север — далече на север, чак до провинция Естобанси.

— Приготви ми купата — каза Фелаш, развърза наметалото си и го остави да се смъкне. Седна на купчината възглавници. — Не могат да заминат никъде другаде, нали?

Едрата жена стана и отиде до ниската масичка, на която бе поставено инкрустирано със сребро стъклено наргиле. Отмери паничка подправено вино и бавно напълни колбата, после извади сребърната табличка и изтупа старата пепел в калаена чинийка.

— Ако имате предвид перишите, ваше височество, предположението е добро.

Фелаш бръкна под копринената си блуза и развърза връзките на долната си риза.

— Най-голямата ми сестра го правеше това твърде често — рече тя — и сега гърдите й висят на корема като мехове на търговец на задницата на муле. Проклети цици. Защо не приличах повече на Хетри…

— Има билки…

— Тогава обаче няма да впиват очите си там, нали? Не, тези проклети цици са първото ми оръжие в дипломацията. Само да видя разширените им зеници е победа.

Слугинята й разпали наргилето и из каютата се разнесе ароматен дим. Правеше това за господарката си вече от четири години. Всеки път ритуалът предшестваше дълга и напрегната беседа между нея и принцесата. Планове се съставяха, изпитваха, всяка подробност се изчукваше на място с ритмичното тап-тап-тап на ювелир, украсяващ бронзова купа.

— Хетри гледа на вас с голяма завист, ваше височество.

— Тя е идиотка, тъй че не е изненадващо. Имаме ли вест от цедите на майка?

— Все още нищо. В Пустинните земи ври и кипи от ужасни сили, ваше височество, и явно, че кралицата възнамерява да остане там — тя търси отговори също като нас.

— Значи и двете сме глупачки. Всичко това е твърде далече от границите на Болкандо, тъй че ще ни е много трудно да поддържаме легитимни основания за курса, който следваме. Какво допринася Коланси за кралството ни?

— Черна мед, здраво дърво, тънък лен, пергамент, хартия…

— През последните пет години? — Очите на Фелаш блеснаха сред булото от дим.

— Нищо.

— Точно така. Въпросът ми всъщност бе риторичен. Контактът е прекъснат. Във всеки случай не сме получавали от тях нищо съществено. Колкото до разнородните армии, които са плъзнали натам, те също напуснаха територията ни. С това, че ги дебнем, само си търсим белята, така смятам аз.

— Кралицата се придвижва заедно с някои от тези армии, ваше височество. Трябва да допуснем, че е открила нещо, което й е дало сериозно основание да се задържи в компанията им.

— Те се придвижват към Коланси.

— Така е.

— А ние не знаем защо.

Слугинята си замълча.

Фелаш пусна струя дим към тавана.

— Кажи ми пак за немрящите в Пустинните земи.

— Кои точно, ваше височество?

— Онези, които се движат като прах, понесена от ветровете.

Слугинята се намръщи.

— Отначало си помислих, че те единствени са виновните за непроницаемия облак, който затруднява усилията ми. Наброяват хиляди в края на краищата, а онзи, който ги води, излъчва такава ослепителна сила, че не смея да се заглеждам дълго в нея. Но сега… Ваше височество, има други. Не мъртви, със сигурност. И все пак. Един от тъмнина и студ. Един от златист огън високо в небето. Друг до него, крилат възел от скръб, по-корав и жесток и от най-остро изсечения диамант. И други, криещи се във воя на вълци…

— Вълци ли? — прекъсна я Фелаш. — Перишите ли имаш предвид?

— И да, и не, ваше височество. Не мога да го кажа по-ясно от това.

— Чудесно. Продължавай.

— И още нещо, по-свирепо и по-диво от всички други. Крие се в камък. Плува в море, гъсто от острите миризми на влечуги. Изчаква мига и расте в силата си, и се възправя срещу… Ваше височество, онова, срещу което се възправя, е по-ужасно, отколкото мога да понеса.

— Този сблъсък… в Пустинните земи ли ще стане?

— Така мисля, да.

— Смяташ ли, че майка ми знае?

Слугинята се поколеба, после каза:

— Ваше височество, допускам, че нейните цеди са напълно слепи и поради това — в пълно неведение за тази заплаха. Успях да зърна толкова само защото мога да гледам от разстояние, отвън.

— В такъв случай тя е в беда.

— Да. Така мисля, ваше височество.

— Трябва да намериш начин да достигнеш до нея — каза Фелаш.

— Ваше височество, има един начин, но е много рискован.

— Кой ще понесе този риск?

— Всички на борда на този кораб.

Фелаш дръпна от наргилето. Заплуваха сини кръгове, затрептяха и бавно се сплескаха, понесоха се и оформиха верига във въздуха. Очите й се разшириха, като го видя.

Слугинята само кимна.

— Той е наблизо, да. Умът ми изрече името му.

— А тази поличба тук пред нас?

— Ваше височество, пазаренето с Древен бог е опасно. Трябва да платим в кръв.

— Чия кръв?

Слугинята поклати глава.

Фелаш замислено потупа с кехлибарената тръбичка по зъбите си.

— Защо морето е толкова жадно?

Отново въпрос без възможен отговор.

— Ваше височество?

— Има ли си име проклетото нещо? Знаеш ли го?

— Много имена, разбира се. Когато са тръгнали, колонистите от Първата империя са направили жертвоприношение на морските вълни в името на Джистал. Тайст Едур в големите си бойни канута са режели вени, за да захранят пяната, и тази червена пяна наричали Кръвна грива — на езика на едурите думата е Маел. Джхеките, които живеят на леда, наричат тъмните води под него Богинята на търпението, Баруталан. Шейките говорят за Нерал, Гълтащия.

— И прочие.

— И прочие, ваше височество.

Фелаш въздъхна.

— Призови го и ще видим какво ще струва тази сделка.

— Както заповядате, ваше височество.

На предната палуба Шурк Елале се изправи, чула вика на наблюдателя. Обърна се и се загледа към морето. „Онова там е шквал. Изглежда неприятен. Къде от задника на Блудния дойде пък това?“

— Хубав!

Скорген Кабан се показа от средния люк.

— Видях го, капитане!

— Обърни кораба, Хубав. Ако ще ни удари, най-добре да сплетем челюсти с него.

Мисълта как бурята изхвърля „Вечна благодарност“ на затрупания с нападали дървета бряг не беше приятна. Изобщо.

Кипналият прорязан от черни жили облак като че ли връхлиташе право към тях.

— Пикня в ботуша, този танц няма да е забавен.

22.

Децата скитат. Децата вървят така, все едно бъдещето не съществува. При възрастните годините зад теб те принуждават да се съсредоточиш върху онова, което те очаква напред, но с децата не е така.

Миналото беше мъглявина от смътни усещания, бъдещето беше бяло като лицето на слънцето. Това, че го знаеше, не й носеше утеха. Бадале все още беше дете, стига човек да си я представеше на определена възраст, но вървеше като старица, залиташе и куцаше. Гласът й дори беше като на стара жена. А сивата мътилка зад очите й не можеше да се съживи.

Имаше някакъв смътен спомен, а може би беше измислица, как се взира в някаква стара жена — баба навярно, или стара леля. Лежеше повехнала и съсухрена в легло, загърната с вълнени одеяла. Все още дишаше, още мигаше, още слушаше. И все пак очите — нетрепващият им почти стъклен поглед — не издаваха нищо. Погледът на умиращ. Очи, които бавно изпускат от хватката си ръба на живота и скоро ще се спуснат в бездната на смъртта. Захранваха ли мисли тези очи? Или всичко се беше свело до смътни отпечатъци, цветни петна, размътени движения — все едно с приближаването на смъртта човек се връща към начина, по който изглеждат нещата за новородено? Можеше да си представи очите на бебе в миговете и в дните след като се е появило на света. Виждат, но и не виждат, лице от фалшиви усмивки, невинността на незнанието.

Беше коленичила до едно безименно момче, на самия край на Кристалния град, и се взираше в очите му. Знаеше, че и той я вижда, но нищо друго не знаеше. Беше отвъд изражението (о, ужасът на това да видиш човешко лице отвъд изражението, да се чудиш кой е затворен вътре и защо отказва да изпълзи навън). Той също се беше взрял в нея — това поне можеше да го види — и задържа погледа й, сякаш искаше близост в последните мигове от живота си. Нямаше да извърне очи, никога. За нея този дар бе малък, но беше всичко, което можеше да даде, а за него навярно беше всичко.

Толкова просто ли беше? Нима в смъртта си й поднасяше неизписана плочка? На която тя можеше да надраска всичко, което си поиска, всичко, което би могло да облекчи собственото й терзание?

Щеше да намери тези отговори, когато наближеше собствената й смърт. И знаеше, че тя също ще остане смълчана, взряна, неиздаваща нищо. А очите й щяха да се взират едновременно отвъд и навътре, и взирайки се навътре, тя щеше да намери своите истини. Истини, които принадлежаха на нея и на никой друг. Кой мисли за щедрост в онези последни мигове? Щеше да е надмогнала всякакво желание да облекчи нечия чужда болка.

И това бе най-дълбокият страх на Бадале. Да си толкова егоистичен в мига на смъртта.

Дори не видя кога животът е напуснал очите на момчето. Този миг, сам по себе си, се беше оказал дълбоко лично откровение. Разбирането последва бавно, несигурността натежа, докато тя осъзнаваше, че очите, в които се взира, вече не излъчват никаква светлина. „Няма го. Той си отиде.“ Слънчевата светлина проряза пътеки по призмите от кристални стени и сложи на застиналото му лице маска с цветовете на дъгата.

Едва ли беше на повече от десет години. Беше стигнал чак дотук, за да падне на самия праг на спасението. „Какво знаем ние, живите, за истинската ирония?“ Гладката кожа на лицето му се беше изпънала над костите. Огромните му очи бяха сякаш на някой друг. Миглите и веждите му се бяха изгубили.

Дали си беше спомнял далечните мигове преди този поход? Онзи друг свят? Съмняваше се. Самата тя беше по-голяма, а помнеше толкова малко. Накъсани спомени, смътни сънища, изпълнени с невъзможни неща. Гъсти зелени листа — градина? Амфори с лъскави хълбоци, нещо чудесно в устата. Език, по който няма рани, устни без пукнатини, блеснала усмивка — истински ли бяха всички тези неща? Или бяха рожба на необузданите й сънища, които я терзаеха вече ден и нощ?

„Израстват ми криле. Летя през света, през много светове. Летя през рай и оставям след себе си опустошение, защото се храня с всичко, което виждам. Всичко поглъщам. Аз съм откривателят и унищожителят. Някъде там ме очаква голямата гробница, сетният дом на душата ми. Тепърва ще я намеря. Гробница, палат, когато си мъртва каква е разликата? Там ще обитавам вечно, обгърната от неутолимия си глад.“

Беше сънувала деца. Загледана надолу от много високо. Гледаше как вървят, десетки хиляди. Имаха добитък, мулета и волове. Много от тях яздеха коне. Блещукаха ослепително на силната слънчева светлина, сякаш носеха всички съкровища на света на гърбовете си. Деца, но не нейни деца.

А после денят свършваше и мракът се процеждаше към земята, и тя сънуваше, че най-сетне е време да се спусне, да закръжи със стон надолу във въздуха. Щеше да удари бързо и по възможност — невидяна от никого. Магия имаше там долу, в онзи огромен многорък лагер. Трябваше да ги избегне. Наложеше ли се, щеше да убие, за да замълчат, но не това бе истинската й задача.

Сънуваше как очите й — имаше повече очи, отколкото трябваше да има, но все едно — се впиват в двете горящи петна, които търсеше. Ярки златисти пламъци — следеше ги вече от дълго време, за да изпълни повелите, които й бяха дадени.

Спускаше се към децата.

За да открадне огън.

Странни сънища, да, но като че ли съществуваха неслучайно. Делата, които се извършваха в тях, имаха цел и това бе много по-реално от всичко, което можеше да постигне.

Квидаторите бяха прогонени. С песен, със стихове, с думи. Брейдерал, предателката сред тях, беше изчезнала някъде из града. Рут наглеждаше оцелелите от ребърчатата змия и всички спяха в прохладни стаи в сгради с изглед към широк фонтан, в центъра на който от очите на кристална статуя сълзеше най-сладката вода. Така и не стигаше да се напият — басейнът на фонтана беше нашарен с пукнатини, които я изпиваха с несекваща жажда. Но за всички имаше достатъчно, за да останат живи.

Зад една пищна сграда намериха овощна градина с дървета, каквито никой не беше виждал. Клоните бяха отрупани с плодове, дълги и обвити с дебела кожа с цвят на пръст. Месото вътре беше меко и невероятно сочно. Пълнеше стомаха, без да причинява болки. Бързо ги изядоха всичките, но на следващата сутрин Садик намери друга градина, по-голяма от първата, а после още една. Гладната смърт бе избегната. Засега.

Разбира се, продължаваха да изяждат онези деца, които по някаква причина продължаваха да умират — никой не можеше да помисли да хабят каквото и да е. Никога повече.

Бадале вървеше по празните улици, все по-близо до центъра на града. Самият център беше зает от дворец, единствената сграда в града, която бе унищожена систематично, разбита сякаш с гигантски млатила и чукове. От купищата натрошени кристали Бадале си бе избрала един тънък и остър, дълъг колкото ръката й до лакътя. Увила беше с дрипи единия край и сега го носеше като импровизирано оръжие.

Брейдерал все още беше жива. Брейдерал все още искаше смъртта им, на всички. Бадале бе решила първа да я намери. Да я намери и да я убие.

Докато вървеше, си шепнеше едни свои особени стихове. Стиховете за Брейдерал. Стиховете й за убийство.

Беше се спуснала в сънищата си. Беше откраднала огън. Никаква кръв не бе пролята, никаква магия — съживена. Децата продължаваха да спят, без да виждат нищо, блажени в невежеството си. Когато се събудеха, щяха да се обърнат към изгряващото слънце и да продължат по пътя си.

Само по тази подробност знаеше, че тези деца са всъщност чужди.

Беше гледала момчето, докато животът го напусна. След това, с Рут, Садик и още двадесетина, го беше изяла. Дъвчеше жилавото кърваво месо и си мислеше за онзи поглед в очите му. Разбиращи, спокойни, неиздаващи нищо.

Един празен поглед не може да обвинява. Но празнотата сама по себе си е обвинение.

Нали?

Когато погледна града, който бяха открили в ядрото на Стъклената пустиня, в първия момент Садик повярва, че вижда творението на собствения си ум, скица, изрисувана в колосален мащаб, но в кристалната си форма градът все пак бе същият като онова, което оставаше затворено в черепа му. За да потърси доказателство за тази идея, той остави другите, дори и Бадале, и тръгна да проучи — не от улица на улица, а надолу.

Скоро откри, че по-голямата част от града е под земята. Кристалите се бяха вкоренили дълбоко и светлината, пленена в призматичните стени горе, отпращаше надолу по-дълбоки, по-меки цветове, които се лееха като вода. Въздухът беше прохладен, безвкусен, нито сух, нито влажен. Садик имаше чувството, че е навлязъл в свят между два дъха, че се движи в тази мигновена зареяна неподвижно в нищото пауза и че дори приглушеният плясък на босите му ходила не може да наруши царящото усещане за вечна колебливост.

В самата основа имаше огромни пещерни кухини, на десетина или повече етажа под повърхността, с кристални стени и сводести тавани. Когато влезе в първата, Садик разбра тайното предназначение на този град. Не беше достатъчно да се построи място, в което да се живее, място, изпълнено с носещите утеха тълпи от твоята раса. Не беше достатъчна дори ежедневната потребност да се твори красота — прелестните фонтани, изящните градини с безукорните им редици стари дървета, стаите с изумителна светлина, където слънчевият блясък бе пленен, за да придобие нови цветове, високите статуи с озъбени демони със строги и неумолими изражения, и с вълшебството, с което слънцето врязваше вертикални зеници в блесналите им очи — сякаш статуите продължаваха да бдят, живи вътре в точно изсечения прозрачен камък. Всичко това не беше достатъчна причина да се построи такъв град. Същинската тайна се криеше тук долу, затворена и обречена да оцелее, докато не дойде самото забвение, за да погълне слънцето.

Горе на повърхността сградите, куполите, шпиловете и наклонените кули, стаите и площадите, и спиралните стълбища: всички те издаваха съвършеното съчетаване на един-единствен огромен механизъм. Машина от светлина и цветове. Но не просто светлина, не просто цветове.

Садик навлезе в подземието, останал без дъх от почуда.

Всеки ден, всеки миг, в който успееше, Садик слушаше думите на Бадале. Слушаше и гледаше и всичко, което чуваше и виждаше, минаваше през повърхността му, изместваше се и отскачаше, свито и нагънато, докато не стигнеше до пещерите на паметта му, където нещата се преобразуваха, точни и безукорни, обречени да продължат да живеят, сигурни в своето съвършенство, докато самият Садик оставаше жив.

Но този град бе надвил тленността и, осъзна той, беше надвил и времето.

Далече горе слънчевата светлина захранваше спомените на града — целия живот, който бе побирал някога в своите зали и коридори, по своите улици и площадите с техните фонтани. Хаотичните ъгли на стените гъмжаха от сцени, смътни и призрачни — не за Рут и децата, които сега обитаваха горе, а за обитателите отпреди много, много време, съхранени тук за вечността.

Бяха високи, с кожа с цвят на лишей. От долните им челюсти стърчаха бивни, устите им бяха с тънки устни. Мъже, както и жени, носеха дълги свободно падащи дрехи, боядисани в тъмни, но наситени с живот цветове. Носеха плетени от сива кожа колани, без оръжия, и Садик никъде не можеше да види броня. Това беше мирен град и навсякъде имаше вода. Стичаше се по стените на сгради, кипеше в басейни около фонтани. Пищно разцъфтели градини вплитаха щедрите си цветове в стаи и колонади.

Садик обикаляше пещера след пещера и виждаше всичко, което е било някога, но никъде не можеше да намери онези мигове, които трябваше да са предшествали смъртта на града — или по-скоро упадъка на расата с бивните и на богатата й култура. Нашественици? Пустинни диваци? Не можеше да намери нищо освен низ от безкрайни сякаш дни на съвършенство и безметежно спокойствие.

Сцените сякаш се слягаха в ума му, впечатваха се сякаш в собствения му кристален мозък и той започна да осъзнава подробности за неща, които нямаше как да е знаел. Започна да открива името на града. Гледаше статуите и разбираше, че всички те са посветени на един и същи индивид и че различията идват само от гледните точки на скулпторите и тяхната дарба на творци. А докато се приближаваше към онова, което знаеше, че е центърът на града, неговото най-съкровено сърце, започна да вижда други същества. В сцените, в привидно мирно съществуване с другите, започнаха да се появяват огромни двукраки влечуги.

За тях беше говорила Бадале. Тези, които бяха намерили града, но Садик вече знаеше повече от нея. Бяха го намерили, да, но с него бяха намерили и обитаващите го — тези, които го наричаха свой дом.

Наричаха се Джагът. Завърнали се към този начин на съществуване, в градовете, които бяха изоставили преди много време. Привлечени към един смирен мъж, полукръвен. Привлечени към неговата огромна машина от спомени, това място, което той бе създал със собствената си ръка. Това, което не притежаваше вътре в себе си, той бе съградил около себе си. За да задържи всичко, което е той.

Градът се наричаше Икариас.

Продължи по лъкатушещ коридор, потънал в сумрачни цветове, и се озова в погребаното сърце на града.

И извика.

Пред него, в камера по-голяма от всички досега… Мрак. Разруха. Корените бяха мъртви, незахранени от светлината горе. Пукнатини бяха раздрали кристалите.

„Разбито. Сърцето му е разбито.“

Брейдерал седеше, обгърнала коленете си с ръце, в ъгъла на малка стая на четвъртия етаж на една кула. Избягала бе от децата и бе останала сама със своята скръб и терзание. Беше привлякла сродниците си към тяхната смърт. Трябваше да убие Бадале много отдавна, още в първия миг, в който усети силата й.

Бадале беше разбила Инквизиторите. Беше взела собствените им думи и им ги беше хвърлила обратно, и драгоценната кръв се бе изляла по осеяната със скакалци земя. Поне двама от тях бяха загинали, а другите двама се оттегляха с тежки рани. И да дишаха все още, някъде там отвън, нямаше да е задълго. Нямаха никаква храна, никаква вода и подслон, а всеки ден слънцето нажежаваше небето до огън.

Бадале трябваше да умре. Брейдерал бе нападнала една градина, все още неоткрита от другите. Усещаше как силата й се връща, коремът й бе пълен за първи път от месеци. Но чувството за вина и самотата бяха отнели цялата й воля. Още по-лошото бе, че самият град я убиваше. Силата, все още затаила се тук, беше враждебна към Форкрул Ассаил. Сила, ненавистна за правдата — можеше почти да вкуси презрението й.

Търсеха ли я? Вярваше, че да. И ако я намереха, щяха да я убият. Щяха да откъснат плътта от костите й и да ядат, докато стомасите им се подуят. А може би така щеше да е справедливо. Справедливостта, признаваща цената на провала.

Все пак, ако можеше да убие Бадале… Сам Рут нямаше да може да й се противопостави. Садик не беше нищо повече от паленцето на Бадале. Изправена над хладния труп на Бадале, Брейдерал можеше да заповяда на другите да се подчинят. Да се предадат, да коленичат… да умрат. Не искаха ли точно това? Най-съвършения мир от всички.

Чу звуци някъде отвън, вцепени се и затаи дъх. Надигна се присвита и боязливо пристъпи до прозореца с изглед към развалините на двореца. Надникна навън.

Бадале. Държеше кристален меч — но не какъвто и да е къс, не: беше от самия дворец. Блестеше в ръката й толкова ослепително, че Брейдерал се дръпна назад и потрепери от болка. Дворецът бе унищожен, но по някакъв начин продължаваше да живее.

Мразеше този град.

„А сега Бадале е тази, която идва да ме убие. Ще забие кристалното острие в гърдите ми и то ще пие дълбоко.“

Трябваше да се скрие.

Бадале долови движение в една от кулите, погледна натам и за миг зърна едно лице, което се отдръпваше от малък прозорец на четвъртия етаж. Време ли беше? Толкова скоро?

Можеше да изригне силата на гласа си. Знаеше, че може да принуди Брейдерал сама да дойде при нея. Беше успяла да надвие четирима възрастни Квидатори. Едно тяхно дете, слабо и самотно, нямаше да може да се защити.

Но искаше тази смърт да е безмълвна. В края на краищата битката между тези две сили на праведност вече бе решена. Мирът на смъртта бе отхвърлен. „Но ние, разбира се, водим тази война от самото начало. И я спечелихме. Свърши се.“

Щяха ли вечно да живеят тук, тогава? Можеха ли да ги изхранят градините? Какво щяха да правят? Простото оцеляване достатъчна причина ли беше да продължат да живеят? А сънищата? Мечтите? Що за общество щяха да създадат?

„Не, това не е достатъчно. Не можем да останем тук. Не е достатъчно.“

„Убийството на Брейдерал няма да постигне нищо. Не. Имам по-добър отговор.“

Бадале повиши глас:

— Дете на правдата! Този град не е за теб! Ти си прогонена! Върни се при своите, ако можеш! МАХНИ СЕ!

Чу немощен плач от кулата. Квидаторите ги бяха прогонили от домовете им, от семействата им. Значи бе справедливо и тя сега да прогони един Квидатор от своя дом. „Моят дом, моето семейство. Не нейното, никога не е било нейно. Това семейство е моето. И където и да са, те са моят дом.“

Приключили бяха с Брейдерал.

Тръгна да се върне при Рут, Хелд и Садик. Имаха да обсъдят много неща. Да намерят нова цел. Нещо извън самото оцеляване. „Нещо, което заслужаваме. Защото си спечелихме свободата на избор.“

Погледна оръжието в ръката си. Беше неописуемо ярко, побрало сякаш всичката светлина, която можеше да изпие. Златни пламъци сякаш тръпнеха в ядрото му. Беше красиво, да, но и нещо много повече имаше в него. Сила… ужасна сила.

Помнеше отнякъде приказки за оръжия и на тези оръжия се даваха имена. Така. Щеше да нарече своето Огън.

„Мамка му!“ Фидлър се обърна вбесен, за да не гледа трите угрижени лица, страха и назряващата паника в очите им. Огледа земята.

— Стойте по местата си — каза на тежките пехотинци. — Не. Чакай. Шортноус, иди да доведеш Ботъл. Флашуит, вие с Мейфлай отцепете района. Никой да не влиза в палатката, ясно?

Лагерът се вдигаше, сваляха се палатки, вадеха се колове от коравата камениста земя. Миризмата на лютива храна от кухните лъхаше в студения утринен въздух. Двете най-близки отделения ги гледаха притеснено и объркано. Казваха, че били спали дълбоко. Нищо не били чули.

Погледът на Фидлър се върна към палатката. Нацепена на ивици. Вътре — онова, което бе останало вътре — походните легла лежаха съборени, с разбъркани завивки. Но никаква кръв. „Мамка му. Пепел и огън, мамка му.“ Дъхът му излезе на съсък, докато оглеждаше земята за някакви белези, за следи от борба, каквото и да е. Нищо не задържа очите му. „Твърде уплашен съм, за да се съсредоточа. Къде, в името на Гуглата, е Ботъл?“

Флашуит беше дошла при него преди половин камбана. На широкото й лице бе изписан страх.

— Изчезнали са, сержант.

— Какво? Кой е изчезнал?

— Палатката им цялата е нарязана, но никакви тела…

— Флашуит, какво ми говориш? Чия палатка? Кой е изчезнал?

— Сержантът и ефрейторът. Няма ги.

— Геслер и Сторми?

— Палатката им цялата е нарязана.

Не нарязана, както откри, след като дойде с Флашуит до бивака на Пето отделение. Насечена. Дебелото платнище беше раздрано от всички страни с някакво бясно настървение. А от Геслер и Сторми нямаше и следа. Оръжията и бронята им също бяха изчезнали. „А тежките са били в палатките от двете страни — едва има място да се мине между тях, а в тъмното с всичките тези въжета и колци… не, това е абсурд.“

Обърна се и видя Шортноус и Ботъл. Тичаха към Мейфлай, която пък вдигна яките си ръце да ги спре.

— Пусни ги, Мейфлай — но никой друг. Засега поне. Ботъл, ела тук.

— Какво е това, дето чувам, че Геслер и Сторми дезертирали?

Фидлър едва се сдържа да не го зашлеви. Вместо това му изсъска:

— Никой не е дезертирал — но този слух вече е плъзнал, нали? Идиот.

— Извинявай, сержант. Адски рано е и още не мога да мисля трезво.

— Гледай да се събудиш бързо. — Фидлър посочи палатката. — Огледай за следи, навсякъде около нея. Някой трябва да е минал, за да се приближи толкова. И ако намериш поне една капка кръв, веднага ми кажи — но кротко, ясно?

Ботъл облиза устни, погледна накъсаната палатка, кимна и заобиколи сержанта.

Фидлър отвърза шлема си и го смъкна. Избърса потта от челото си и погледна ядосано към близките отделения.

— Намерете сержантите си и осигурете пълен кордон!

Войниците наскачаха. Фидлър знаеше, че новината за болестта му е плъзнала из строя — беше лежал няколко дни, вмирисан от треската. Да стоиш до Аномандър Рейк беше достатъчно неприятно, но нищо не можеше да се сравни с това. Не му трябваше Драконовата колода, за да научи това, което знаеше. Освен това никъде в Колодата нямаше да намери карта, наречена Консортът на Тъмата. Поне доколкото знаеше, въпреки че понякога се появяваха сили с такава мощ и настойчивост, че можеха да заличат рисунката на по-незначителна карта и да я присвоят. Може би това се беше случило с Колодата — но нямаше да рови сега да я търси. Все едно, болестта му бе уплашила хората — адски нечестно, но нищичко не можеше да направи. А сега, след като отново се беше вдигнал на крака, виждаше твърде много неприкрито облекчение в твърде много очи.

Колкото повече остаряваше, толкова по-чувствителна ставаше дарбата му — ако изобщо можеше да се нарече дарба. Предпочиташе проклятие.

„Сега Рейк отиде и взе, че се самоуби. Невероятно. Безумно. Драгнипур е на парчета. О, разбира се, Рейк и Качулатия са се погрижили повечето чудовища, оковани в него, да бъдат заличени — добра сделка, няма що. Оковани души и менажерията от плашещи твари на Качулатия, всичко хвърлено в Хаоса. «Мъртвите ще спят и ще спят вечно.» Амин.“

Почеса се по брадата. Едва от три дни отново на крака — още се чувстваше замаян — и сега това. „Отвлечени са. От самата среда на цяла проклета армия. Геслер. Сторми. Защо тях? О, не бъди тъп, Фид. Те бяха закалени в Ковачницата на Тирлан. И двамата са асценденти.“

„Тъй че помисли над това. Геслер — той може да натресе такъв юмрук, че да накара и бог да залитне. Сторми може да посече с меча трима наведнъж, ако е побеснял достатъчно. Но… нито капка кръв…“

— Намерих капка кръв, сержант.

Ботъл изведнъж се оказа до него, навел глава, едва шепнеше.

— Само една?

— Е, може би две капки наведнъж. Бучка? Съсирена е и вони.

Фидлър го погледна навъсено.

— Вони ли?

— Не е човешка кръв.

— О, страхотно. Демонска?

— По-скоро като… ризан.

„Ризан?“

— Не ми е до шеги, Ботъл…

— Не се шегувам. Слушай. Няма никаква следа, нито един отпечатък от крак освен обичайните от войници — а знаем, че не войници са скочили на палатката и двамата вътре. Освен ако не са имали нокти като мечове, а точно нокти са я драли тая палатка. Но ръцете с тия нокти са били огромни. Става все по-странно, сержант…

— Чакай малко. Да помисля. — „Ризани. Прелитат в нощта, ядат насекоми, малки прилепи… крилати. Имат шибани крила!“ — Дошло е от небето. Разбира се, адски очевидно е. Затова няма никакви следи. Просто се е спуснало право надолу към палатката…

— Все някой трябваше да е чул — най-малкото Гес и Сторми щяха да извикат.

— Да, тук нещо не се връзва.

— Разрешете да огледам палатката, сержант. Да я поразровя, искам да кажа.

— Действай. — Фидлър отиде при Шортноус. — Още една разходка за теб. Намери капитан Фарадан Сорт, и може би Юмрук Кенеб. И Бързия Бен… да, първо намери Бързия Бен и го прати тук. И слушай, Шортноус, никакви приказки повече за дезертьорства — вече са ни предостатъчно. Геслер и Сторми не са дезертирали — отвлечени са.

Шортноус поклати глава.

— Нито сме видели, нито сме чули нещо, сержант. А аз спя много леко.

— Предполагам, че някаква магия е заглушила всичко. И демонът е бил крилат. Просто ги е вдигнал и двамата и е отлетял в нощта. Хайде действай, Шортноус.

— Слушам. Бързия Бен, Сорт и после Кенеб.

— Точно.

Обърна се и видя, че Ботъл е на четири крака — обръщаше ивиците раздрано платно. Войникът го погледна и му кимна да се приближи.

Фидлър отиде при него и се наведе.

— Какво има?

— Всичко вони, сержант. Опипай това парче плат — мазно е.

— Това ги пази от дъжда…

— Не е същото. Това тук мирише като гущерска подмишница.

Фидлър го зяпна, зачуден кога за последен път тоя тъпак си е навирал носа в гущерска подмишница, но после реши, че някои въпроси е по-добре изобщо да не се задават.

— Енкар’ал? Би могло, но трябва да е бил много голям. Стар, женски може би. И се е докопал някак до устите и на двамата едновременно, или около вратовете им.

— В такъв случай Гес и Сторми са мъртви — прошепна Ботъл.

— Тихо. Още мисля. Не си спомням да съм виждал някога достатъчно голям енкар’ал, за да може да отнесе двама възрастни мъже. Тъй че… Локуи Вайвал? Драконовите палета? Няма начин. Мъжкият енкар’ал е по-едър от вайвал. Но пък вайвал летят на ята — на облаци се казваше, мисля, — тъй че ако са се спуснали десетина, ударили са бързо… може би. Но плясъкът на крилете… не, все някой щеше да чуе. Тъй че не са вайвал и най-вероятно не е енкар’ал. Какво ни остава тогава?

Ботъл се вторачи в него.

— Дракон.

— Драконите миришат ли на ризанска подмишница?

— Откъде да знам, в името на Гуглата? — сопна се Ботъл.

— Успокой се. Извинявай за тъпия въпрос.

— Но пак не се получава — измърмори Ботъл след малко. — Насечената палатка — процепите не са достатъчно големи за драконови нокти или зъби. А ако наистина се беше спуснал дракон, нямаше ли просто да вдигне всичко? Цялата палатка заедно с хората, леглата и всичко останало?

— Правилно. Значи, връщаме се пак на гигантски ризан?

— Просто казах, че така мирише, сержант. Нямах предвид истински ризан или даже малко по-голям от тия наоколо.

— Ако не бяха крилата, щях да си помисля за К’Чаин Че’Малле — измърмори Фидлър.

— Те са измрели преди сто хиляди години, сержант. Ако не и повече. Дори ония, срещу които отиде Хедж при Черен Корал — ония бяха немрящи, тъй че сигурно са миришели на гробница, не на масло.

Бързия Бен пристигна и се провря през струпалата се тълпа.

— Шортноус каза нещо за… мамка му, бой на котки ли е имало тук, или какво?

— Отвлечени са — каза Фидлър. — Нещо с крила. Достатъчно голямо, за да вдигне и двамата. И нито звук, Бързак. Мирише на магия…

— На гущери искаш да кажеш — прекъсна го Ботъл. — Виж това, Висш маг.

Бързия Бен протегна ръка и Ботъл му подаде парче от раздраното платно.

— Гущери ли, Ботъл?

— Напипа ли маслото?

— Това е К’Чаин Че’Малле.

— Те нямат крила — възрази Фидлър.

Бързия Бен примижа към небето и отвърна:

— Някои имат.

— Но никой не е чул нищо, Бързак.

— Маслото е като дъха на дракон, Фид. Просто не е толкова отровно. Спуснало се е, напръскало е палатката, издигнало се е отново. Това вещество се е просмукало, изпълнило е въздуха в палатката и вътре можеш да им чукаш главите една в друга и никой да не се събуди. Тъй че то се е спуснало отново, направо върху палатката, за да не закачи въжетата, и ги е изнесло.

— Не можеш да знаеш всички тия… — почна Ботъл, но Фидлър го сряза с поглед и той млъкна.

„Бързия Бен. Кучи сине, с този твой всезнаещ змийски поглед, изпълзял от задника на Седемте града. Никога не си ми харесвал. Никога не съм ти вярвал, дори когато ми се е налагало. Нещата, дето ги знаеш…“

— Бързак! — изломоти Ботъл. — Нишките, които върза? Не бяха скъсани, нали? Значи все още са живи? Ти върза нишки към тях — към Геслер и Сторми, — нали?

— Домързя ме — отвърна Бързия Бен и примига сънено. — Много ми дойдоха, трудно ми беше да се съсредоточа, тъй че спрях, Ботъл. Изобщо не помислих за Гес и Сторми.

— Лъжеш.

— Връщай се при отделението, Ботъл — каза Фидлър. — Помогни на Тар да ни подготви за тръгване.

— Сержант…

— Разкарай се оттук, войник.

Ботъл се поколеба, изгледа сърдито Бързия Бен и после тръгна.

— Още ли бръмчат нишките, Бързак?

— Слушай, Фид. Прекъснах ги, точно както казах на Ботъл…

— Не на мен тия.

— Виж какво, не си Уискиджак, нали? Не съм длъжен да ти отговарям. Вече съм Висш маг, което значи, че…

— Че трябва да говоря направо с адюнктата, тъй ли? Или ще продължаваш да го усукваш? Колко мислиш, че ще издържиш, Бързак?

— Добре. Живи са. Това знам.

— Близо ли са?

— Не. Един Убиец Шай’гал може да прелети двеста левги за една нощ.

„Един какво? Все едно.“

— Защо точно тях двамата?

— Нямам представа…

— Чувам приказки напоследък, че самата адюнкта била проклет дракон…

— Е, добре. Предполагам, че са потрябвали на някого.

— Геслер и Сторми са потрябвали на шайгъл убиец К’Чаин Че’Малле?

— Шай’гал. Но те не налитат току-така. Което означава, че е изпратен. Да ги намери.

— Изпратен от кого?

Бързия Бен облиза устни, извърна очи и сви рамене.

— Явно от Матрона.

— Матрона? Матрона К’Чаин Че’Малле? Истинска жива матрона К’Чаин Че’Малле?!

— По-тихо. Гледат ни. Можем да…

Шлемът в ръката на Фидлър изпердаши Висшия маг в слепоочието и гледката със свличащия се като парцал на земята магьосник се оказа най-удовлетворителното му преживяване от дълго време.

Огледа се навъсено и отсече:

— Висшият маг Бързия Бен трябва да поговори с боговете си. Хайде, всички, приключвай с вдигането на лагера — тръгваме след половин камбана! Действай!

И зачака капитана и Юмрук Кенеб. Заплахите му с адюнктата се бяха върнали към него самия, забили острите си зъби в гърба му. Все едно, трябваше да поговорят с нея. Щом Бързия Бен се свестеше. Нямаше да има къде да се скрие. Тя можеше да изтръгне отговори от самодоволния кучи син. Колкото до него… Погледна лежащия в несвяст на земята магьосник. Повече от това не можеше.

„Никога не ми е харесвал. Трябвал ми е, разчитал съм на него, молел съм се за него, обичам го, да. Но да ми харесва? Няма начин. Дърт пръч, кукловод, гълтач на души. Сигурно и соултейкън, и д’айвърс при това, доколкото мога да съдя.“

„Уискиджак, чу ли звука, като го фраснах по главата? С този мой стар шлем? Размърда ли мъртъвците около теб? Вдигнахте ли се всички, за да се втурнете към Портата? Гледате ли ни отгоре сега, серж? Ей, всички вие, Подпалвачи на мостове? Добре ли се справих?“

Юмрук Кенеб беше излязъл от лагера малко преди разсъмване. Подмина сънените постове и продължи в тръс на изток, докато слънцето не се показа далече на хоризонта. Спря на едно възвишение, отпуснат в седлото. От коня се вдигаше пара. Струи сивкава мъгла запълзяха над земята, докато въздухът бавно се стопляше.

Пред него се бяха проснали Пустинните земи. Вдясно и леко зад него смътните очертания на Сафийските планини диплеха хоризонта на юг. Кенеб беше уморен, но го мъчеше безсъница. Откакто напуснаха Ледер, общо взето той ръководеше Ловците на кости. Юмрук Блистиг бе направил всичко възможно да избегне отговорностите на командването — имаше навика да обикаля между войниците вечер, да разправя надълго и широко за Кучешката верига и Падането при Ейрън все едно, че никой не беше ги чувал тия истории вече поне по сто пъти. Пиеше с войниците, смееше се шумно и се правеше на техен приятел, без някакъв особен ранг. Вследствие на това войниците гледаха на него с насмешливо презрение. Имаха си достатъчно приятели. Нямаше нужда Юмрукът им да кисне край огъня им и пие ейл с тях. Такива нощи трябваше да са редки събития, в навечерието на битка може би, но дори и тогава на никого не биваше да се позволява да забравя положението на старшия офицер.

Блистиг искаше да е един от момчетата си. Но беше Юмрук по ранг, а това означаваше да стои по-настрана от войниците си. Близо до тях и бдителен, да, но винаги готов да издаде команда и да очаква заповедта да бъде изпълнена. От него се очакваше да води, проклетия му кучи син. На сутрешните съвещания Блистиг седеше умърлушен, с тежък махмурлук и отегчен. Не предлагаше никакви идеи и гледаше на всяко предложение с нещо средно между неверие и открит присмех.

„Трябва ни нещо по-добро от това. Нещо по-добро.“

Адюнктата беше в правото си да очаква, че Юмруците й ще могат да ръководят армията в този поход. Имаше си други проблеми за обмисляне, каквито и да бяха те — а на Кенеб въображението не му стигаше да си представи какви може да са. Всъщност никой не можеше, дори и Лостара Юил.

Имаше двама помощник-юмруци, командващи части на леката пехота, съгледвачите и стрелците — и Кенеб откриваше, че става все по-зависим от тях с проблемите по логистиката. А и те си имаха достатъчно свои грижи в края на краищата. Но и двамата бяха офицери ветерани, закалени във военните кампании, и Кенеб здраво извличаше от опита им, макар често да се чувстваше като някога, когато беше млад капитан под настръхналото крило на един сержант. Едва ли Хобъл и Келант имаха да си кажат зад гърба му нещо добро за него.

„М-да, това е истината. Едва се справях като капитан. Доста надхвърлих нивото си на компетентност тук, и това си личи.“

Пустинните земи изглеждаха отблъскващи. Може би дори по-безжизнени от най-лошите участъци на Седемте града — между Ейрън и Рараку, или онзи район на северозапад към стените на Ю’Гатан. Беше успял да се сдобие с приличен списък на магьосници и вещици сред войнишките редици, онези, които притежаваха магията, с която да откриват ядливи растения, малки бозайници, насекоми и така нататък дори и в най-окаяните земи. И вода също така. За да съхранят за по-дълго продоволствието, което носеха със себе си, ги беше накарал да се трудят здраво, за да подсилват дневните дажби, отпускани на всяко отделение.

Но оплакванията вече бяха започнали.

— Тези земи, Юмрук, неслучайно са наречени така. Изсмукан е почти всякакъв живот долу. Все по-трудно става да се намери нещо.

— Правете каквото можете. Нищо повече не искам.

Едва ли можеше да си представи по-безполезен отговор от офицер. А това, което му горчеше най-много, бяха собствените му спомени от получаването на подобни безсмислени отговори от командирите му, преди толкова много години. Най-после разбираше безпомощността, която изпитваха, докато се мъчеха да се справят с нещо, с което никой не може да се справи. С неща и сили извън всякакъв контрол. „Просто казваш каквото можеш и изглеждаш уверен и вдъхващ сигурност, докато го казваш. На никого не минава, и двете страни знаят това и остават само взаимните жестове.“

Всъщност започваше истински да разбира бремето на командването — фраза, на която някога се беше надсмивал презрително. „Бреме ли, сър? Пробвайте да носите тази походна торба и снаряжение на раменете си нагоре-надолу по хълмовете. Какво знаете вие за бреме? Престанете да хленчите, сър, преди да съм клъцнал с ножа си хилавото ви гърло.“

Какво знаеше Блистиг за Вихъра? Беше се скатавал удобно зад стените на Ейрън и бе командвал един отегчен гарнизон. „Но аз бях там, в самия разгар. Полумъртъв от раните, преди Калам Мекхар да се появи. Сестро, къде си сега? Заслужаваше ли си да му обърнеш гръб?“ Кенеб поклати глава. Мислите му се разсейваха, умората си казваше думата. „За какво мислех одеве? А, да. За армията.“

Коя армия можеше да функционира без омраза? Безспорно бяха нужни и други неща: уважението, дългът, хлъзгавите понятия за чест и кураж, а над всички тях — другарството между войниците и всичките отговорности, които създаваше то. Но омразата имаше роля, нали? Негодни офицери, неразумни заповеди, широко разпространеното убеждение, че тези от висшето командване са всички до един некадърни идиоти. „Но в такъв случай всички сме вътре в това — всички сме впримчени в това безумно семейство, в което всяко правило на поведение е изопнато до скъсване.“

„А сме семейство, поддържано, за да отвръща на всичко с насилие. Чудно ли е тогава, че всички сме загазили толкова лошо?“

Чу тропот на конски копита, извърна се в седлото и видя бързо приближаващ се войник.

„Сега пък какво?“

Но всъщност изобщо не искаше да знае. Още няколко дезертьорства, реални или измислени, и щеше да започне да чува пращенето на гръбнака, а от този звук се страхуваше повече от всичко друго, защото щеше да означава, че наистина се е провалил. Адюнктата бе възложила тази единствена задача на него, а той се беше оказал негоден за нея и в резултат цялата армия на Ловците на кости се разпадаше.

Блистиг трябваше да бъде изтласкан настрани. Можеше да се сети за немалко офицери, достатъчно умни, за да поемат ролята на Юмрук. Фарадан Сорт, Рабанд, Рутан Гъд. Кайндли. „Кайндли, виж, това е идея. Внушава старшинство. Вдъхва здравословна доза страх у войниците си. Гениално непредсказуем. Да, Кайндли. Значи, трябва само да убедя адюнктата…“

Ездачът спря пред него.

— Юмрук, адюнктата ви моли да се явите в бивака на Пето отделение, Девета рота, Осми легион. Имало е инцидент.

— Какъв инцидент?

— Не знам, сър. Капитан Юил не каза.

Кенеб погледна към изгряващото слънце и ширналата се земя под него. „Пустинните земи. Дори от самото им име ми се гади.“

— Да вървим, Бълдж. Пътьом можеш да ме позабавляваш с още някоя история за старши сержант Поурс.

Кръглоликият пъпчив войник се ухили.

— Да, сър. Имам много от тях.

Подкараха в лек галоп.

След като предаде заповедите на Фидлър, Ботъл се върна в лагера на Пето отделение. Завари там плътен кордон и се наложи да прибегне до името на сержанта си, за да го пуснат да мине. Тримата тежки пехотинци седяха оклюмали около слабия огън от суха тор. Фидлър стоеше до неподвижното проснато тяло на Бързия Бен. Ботъл забърза разтревожен към тях.

— Какво стана? Опитал е търсене?

— Ти пак ли се върна? Отпратих те, войник…

— Не е добра идея, сержант. Не е трябвало да разрешавате на Бързака да опитва каквото и да било…

— Защо?

Ботъл посочи надолу.

— Затова. Все още е жив, нали? Дано.

— Жив е. Та какво беше онова за избягването на магия, Ботъл?

— По малко бива. Храна, вода, такива неща. Но не бих си и помислил да опитвам нещо повече. Първо на първо, Пустинните земи все едно че са засипани с отатарал. Да опитваш магия тук е все едно да вадиш зъби. На повечето места, искам да кажа. Но има други, ъъ, места, където е скапано обратното.

— Задръж малко, войник. Казваш, че има райони, където магията идва лесно? Защо не си го споменал досега? Нашите магове и вещици вече са полумъртви…

— Не е това, сержант. Не са райони, а хора. Или по-скоро… неща. Асценденти, вонят от сила. — Ботъл махна с ръка на изток. — Там просто… не знам, просто обикалят. И от тях изтичат енергии. Разбира се, бихме могли да се захранваме от тях, сержант, но това би означавало да се доближим до тях, а доближаването май не е добра идея.

Бързия Бен простена.

Ботъл погледна намръщено Висшия маг.

— Оток ли е това на скулата му?

— Колко близо до нас е най-близкото нещо, Ботъл?

— Познавам миризмата на едно от тях. Т’лан Имасс.

— Сериозно? — Думата прозвуча заканително.

— Все още е далече — добави припряно Ботъл. — Нищо няма на двайсет левги около нас. Това го знам — някои асценденти ги бива в криенето…

— Прехвърчаш ли дотам, Ботъл? Колко често?

— Почти не, сержант. Страшничко е там. В тъмното, искам да кажа.

Ботъл започваше да съжалява, че се е върнал. „Какво ми става, между другото? Пъхам си носа във всяко проклето нещо и ако вони наистина лошо, какво правя? Намирам нещо друго, в което да си напъхам носа. А те всичките вонят — като си помислиш, бих могъл просто да се откажа. Но не, разбира се, че не. Богове, Ботъл, чуй се…“

Бързия Бен се надигна бавно, стиснал главата си с две ръце, и изпъшка:

— Какво… Какво стана?

— Получи припадък, Бързак.

— Припадък?

— Да. Предполагам, че те порази мисъл.

Бързия Бен плю и предпазливо опипа скулата си.

— Бая мисъл трябва да е било — измърмори. — Толкова силно ме е поразила, че даже не мога да си я спомня.

— Случва се — каза Фидлър. — Слушай, Ботъл. Геслер и Сторми не ги е отвлякъл Т’лан Имасс. Било е онова, за което говорихме: К’Чаин Че’Малле.

— Чакай малко — намеси се Бързия Бен. — Кой спомена за Т’лан Имасс?

— Аз — отвърна Ботъл. — Ти говореше за крилато К’Чаин Че’Малле.

— Не се съмнявам, че адюнктата ще ни говори за шибаните Форкрул Ассаил — изсумтя Фидлър. — Кой остана? О, да, Джагът…

— Още са на дни оттук — казаха Ботъл и Бързия Бен в един глас, след което се спогледаха намръщено.

Лицето на Фидлър почервеня и той изсъска:

— Кучи синове! И двамата! Сега и Джагът ли ни преследват?

— Цели четиринайсет — призна Ботъл. — И всеки от тях е подвижна оръжейна. Но не мисля, че всъщност преследват нас, сержант — освен ако Висшият маг не знае нещо повече, което е възможно.

Фидлър беше заровил пръсти в брадата си и изглеждаше готов да я заскубе с шепи.

— Ще докладваш ли всичко това на адюнктата, Бързак?

Висшият маг се намръщи.

— Вдигнал съм ръце вече. Нищо не я изненадва, Фид. Все едно, че вече го знае.

— Ботъл, някаква следа от К’Чаин Че’Малле? Докъде стигаш в нощните си търсения?

— Зависи колко е пълно там — призна Ботъл. — Но като си помисля, има голямо раздвижване, особено между крилатите твари — риназан, нощни пеперуди. Люспестите плъхове продължават да се събират на орди и се втурват като бесни в разни посоки, все едно се опитват да проследят нещо. О, улавях и разни миризми във вятъра, но мислех, че са драконови. Даже не знам как миришат К’Чаин Че’Малле.

Бързия Бен му хвърли парчето платно.

— Вече знаеш.

Парчето падна в краката на Ботъл и той го погледна.

— Да. Мазни гущери.

— Драконови — измърмори Фид. — Забравих за тях. Някой, който да познаваме, Бързак?

— Мен ли питаш? Ботъл е тоя, дето ги надушва.

— Теб, да. Е?

Магьосникът се поколеба за миг, после отвърна:

— Да. Пуснахме му кръв при Ледерас.

— Не можеш да махнеш бръмнала муха от лайното си — измърмори Ботъл и двамата го изгледаха намръщено. — Вижте, Пустинните земи може да са пустош, но не са празни, сержант. Обзалагам се, че Висшият маг подозира защо са толкова пълни. Всъщност мисля, че и вие знаете, сержант. Онова скапано „четене“, дето го направихте — и после онова, дето ви удари преди няколко дни — някой се е появил и вероятно знаете кой е…

— Ботъл — прекъсна го Фидлър. — Колко точно искаш всъщност да научиш? Казах ти да си държиш главата наведена, нали? А сега си тук и ето ги, адюнктата и Юил идват насам. Неслучайно те върнах при отделението, войник. Трябваше да ме послушаш. Вече е късно.

Кенеб изпрати Бълдж да довърши с прибирането на командната му палатка и продължи към Девета рота. Войниците наоколо млъкваха и го проследяваха с погледи. Нямаше ги обичайните шеги, което издаваше, че приказката за „инцидента“ в лагера на Геслер е плъзнала. Каквото и да се беше случило, изглеждаше лошо.

„Хубаво би било да чуя някоя добра новина. За разнообразие. «Висшият маг ни е отворил лабиринт, който ще ни отведе направо там, където ни иска адюнктата. Чудесен лабиринт с хълмисти нацъфтели поля и подскачащи сърни, които падат мъртви в краката ни щом огладнеем. Вода? Не, реките са реки от вино. Нощем земята е мека като възглавница. Страхотно е! О, и като стигнем там, врагът само ни вижда и хвърля оръжията си, и ни праща фургони, натоварени с плячката от кралска съкровищница. А жените! Е, те…»“

— Кенеб!

Беше Блистиг.

— Тая сутрин се превърна в задника на Качулатия, Кенеб. Какво друго си чул?

— За кое? Викат ме при Девета, Пето отделение. Само това знам.

— Геслер и Сторми са дезертирали. — В очите на Блистиг имаше блясък.

— Глупости.

— Разчу се веднага — цялата проклета армия го знае вече. Тя губи, Кенеб, и си беше време, мен ако питаш. Няма да го издържим този поход. Ще трябва да ни разпусне. На мен Ледерас ми хареса — ти как мислиш?

— Геслер и Сторми не са дезертирали, Блистиг.

— Нали каза, че не знаеш нищо…

— Не ми и трябва. Тия двамата ги познавам. Здрави са като канари.

— Няма ги, Кенеб. Просто няма начин да не са…

— Поканен ли си на това заседание?

— Не официално. Но звучи като проблем на армията.

— Проблемът засяга едно отделение, в една от моите роти, Блистиг. Бъди така добър да обърнеш шибания си кон и да се върнеш при легиона си, и да ги вкараш в ред. Ако ще се спускат нови команди, остави го на персонала на адюнктата. Ако си й трябвал, щеше да те повика.

Лицето на Блистиг помръкна.

— Станал си истинско лайно, Кенеб. Не се връщай в Ледерас — градът не е достатъчно голям за двама ни.

— Разкарай се, Блистиг.

— Щом ни разформироват, ще те намеря, Кенеб.

— В деня, в който стане това, Блистиг, няма да излезеш от легиона си. Ще те посекат на две крачки от палатката ти.

— Личи си колко знаеш. Приятел съм с войниците. Ще са зад гърба ми, като дойда за теб.

Кенеб повдигна вежди.

— Приятел? Те ти се смеят, Блистиг. Подиграват ти се. Хайде, махай се от очите ми.

— Няма начин. Отивам да говоря с адюнктата.

— Да говориш с адюнктата? За какво?

— Моя си работа.

Приближиха се към кордона войници. Кръгът се отвори да минат.

Видът на събраните вътре не предвещаваше нищо добро. Кенеб видя Тавори и Юил с Бързия Бен, Фидлър и Ботъл. След това погледът му се спря на разрушената палатка. Нещата наистина изглеждаха зле. Слезе от коня и един войник от Осемнадесето отделение пристъпи и пое юздите.

— Благодаря, ефрейтор Риб. — Кенеб помисли. — Смяташ ли, че още ни трябва кордон.

— Кордонът е само вътрешният кръг, Юмрук — отвърна Риб. — Другите са само зяпачи.

— Доведи ми сержанта си.

— Слушам, сър.

Блистиг се подсмихна презрително и продължи към адюнктата.

Сержантът на Осемнадесето се провря през тълпата.

— Юмрук. Лоша новина.

— Така чувам, Гонтай. Сега събери сержантите, на които са тия войници там. Искам всички да се разкарат оттук. Искам ги всички да са готови за дневния поход. Кажи им, че ще преброя до сто и ако отново погледна и видя тази тълпа, петата на Гуглата ще се спусне тука. Ясен ли съм, сержант?

Дженабакъзецът примига.

— Ясно, Юмрук. — Отдаде чест, тръгна към тълпата и зарева заповеди.

Ефрейтор Риб се ухили.

— Не му трябват другите, Юмрук. Не съм виждал по-зъл сержант от него.

— Действай, ефрейтор.

— Слушам, Юмрук.

Отиде при разнородната група — адски познатите лица, отчаяните физиономии, мрачно присвитите очи на адюнктата и стегнатата й тънка уста, докато стоеше и слушаше приказките на Блистиг. Когато Кенеб се приближи, Тавори вдигна ръката си в метална ръкавица да го прекъсне.

— Юмрук Блистиг, това ли е най-подходящият момент да ме молите за увеличаване порциона на ром?

— Адюнкта, Осми легион може скоро да се разпадне. Искам просто да се погрижа легионът ми…

— Достатъчно, Блистиг. Върнете се при легиона си веднага.

— Добре, адюнкта. Все пак кой би си помислил, че тия двамата ще дезертират!

Вдигна ръка да отдаде чест и му се наложи да я задържи, защото Тавори стоеше неподвижна, с безжизнен поглед. Неловкият момент се проточи, но накрая адюнктата все пак отвърна на поздрава: превърна го в жест на пренебрежение — все едно забърсваше прашинка от наметалото си.

Пребледнелият Блистиг се завъртя кръгом и закрачи към коня си, но видя, че го няма — никой не беше поел юздите му.

Спря разколебан и Кенеб изсумтя зад гърба му:

— Да бе, приятели.

— Не са моят легион — сопна се Блистиг. — Би могъл да кажеш дума-две за вежливостта на войниците си, Кенеб.

— Малазанската армия първо изисква вежливост и след това очаква уважение. Загубиш ли уважение, вежливостта обикновено си отива с него.

— Запомни, ще те намеря.

— Първо си намери коня, Блистиг.

Адюнктата даде знак на Кенеб да се приближи.

— Юмрук. Лагерната ни охрана, изглежда, е била пробита.

— Наистина ли липсват, адюнкта?

Тя кимна.

— Не мога да разбера как някой е успял да проникне толкова дълбоко в лагера ни — каза Кенеб. — Освен ако не са били наши — но тогава къде са телата? Не го разбирам това, адюнкта.

— Висшият маг предполага, че нападателят е бил Шай’гал К’Чаин Че’Малле.

— Какво?!

— Понякога им порастват крила — каза Бързия Бен. — Те са професионалните убийци на самата Матрона, Юмрук. И един се е спуснал през нощта и е отвлякъл и двамата.

— Какво ще прави с тях? Ще ги яде ли? Защо никой от двамата не е издал звук?

— Били са избрани — отвърна Висшият маг. — И не, нямам представа защо.

Кенеб се помъчи да си го обясни. Погледна Фидлър. Сержантът изглеждаше окаяно. „Е, нищо ново.“

— Геслер и Сторми — промълви колебливо Кенеб — не бяха обикновени морски пехотинци.

— Най-близо до асценденти от всички в тази армия — каза Бързия Бен.

— Ще се върне ли този крилат убиец за други от нас?

— Проклятие, за първи път някой поставя този въпрос — изсумтя Фидлър. — Имате право, Юмрук. Защо да спират само с тях?

— Проблемът е, че не знаем какво искат К’Чаин Че’Малле от Геслер и Сторми — каза Бързия Бен.

— И няма как да го научим — добави Ботъл.

— Разбирам — каза Кенеб. — Добре, как можем да се защитим от бъдещи такива атаки? Висш маг?

— Ще видя какво мога да измисля, Юмрук.

— По един член на отделение със зареден арбалет да стои буден по всяко време на нощта — каза Кенеб. — Може да не помогне, но е начало. Адюнкта, ако войниците започнат да мислят, че хора могат да изчезват по всяко време и ние не можем да направим нищо против това, очаква ни бунт.

— Прав сте, Юмрук. Ще се погрижа тази заповед да се разпространи. Капитан Юил, отиваш в ледерийския лагер и съобщаваш за загубите ни — няма нужда да премълчаваш нищо пред командир Брис Бедикт. Включи предположенията ни в доклада си.

Лостара понечи да тръгне, но Бързия Бен се намеси:

— Капитане, постарайте се да присъства и Атри-Цеда Араникт.

Тя кимна и напусна.

Адюнктата се обърна към Кенеб.

— Юмрук. Тук сме понесли рана. Може да се окаже по-дълбока и по-сериозна, отколкото си мислим в момента. Можете да сте сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да намеря и върна Геслер и Сторми — но разберете, трябва да продължим похода. Трябва да задържим тази армия да не се разпадне.

— Да, адюнкта. В този дух: имаме друг проблем. Всъщност той току-що беше тук.

Тя го изгледа твърдо.

— Наясно съм, Юмрук. Също така съм наясно и за допълнителното бреме, което бяхте принуден да поемете вследствие на това. Ще се справя скоро с този проблем. Междувременно трябва да се погрижим слухът за дезертьорството на Геслер и Сторми да бъде ликвидиран. Истината сама по себе си е достатъчно неприятна, тъй че няма да си помислят, че лицемерничим. Съберете офицерите си, Юмрук. — След това се обърна към Висшия си маг. — Направи каквото можеш, за да ни защитиш.

— Ще направя, адюнкта.

— И ги намери, Бързи Бен.

— Повтарям: ще направя всичко, което мога.

— Не мога да губя повече ветерани.

Нямаше нужда да добавя, че без тях брънките на тази армия ще се скъсат в първия момент на беда. „Дори сега още един полъх на зъл вятър може да ни помете всички.“

„Геслер и Сторми, проклети идиоти. Сигурно сте хвърляли зарове във вмирисаната ви палатка — или сте вдигнали дебела стена, за да не се чуе поредната ви свада. По-лоши от братя сте двамата. А сега ви няма и в ротата ми морска пехота има огромна дупка, и не мога да се надявам, че ще я запълня.“

Адюнктата и Висшият маг си тръгнаха. Фидлър и Ботъл се приближиха до Юмрука си.

— Огънят, сър.

Кенеб се намръщи на Фидлър.

— Моля?

— Заради огъня е. Онзи, през който преминаха. Мисля, че едва ли крилатият гущер ще се върне. Не мога да съм сигурен, но усещането ми е, че няма да ги видим повече. Че са последните.

— Каза ли го това на адюнктата.

— Само предчувствие е, сър. Тази нощ изпращам Ботъл навън, да видим какво може да намери.

Ботъл изглеждаше възбуден от перспективата.

— Уведоми ме за това, което ще открие, сержант. Веднага — не чакай до заранта. Бездруго не спя.

— Чувството ми е познато, сър. Значи — веднага щом разберем нещо.

— Добре. Хайде, вървете. Аз ще се погрижа за разхвърлянето на отделението на Геслер… чакай, защо не вземеш някой? Избери си, Фид.

— Шортноус става. Крие мозък под тоя дебел череп.

— Сигурен ли си? — попита Кенеб.

— Пратих го да събере четирима души в точна последователност. Не ми се наложи да се повтарям, сър.

— И е от тежките?

— Да. Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, нали?

— Ще трябва да помисля над това, Фидлър. Добре, вземи го и действайте.

Конен съгледвач Хенар Вигълф крачеше по главната улица между подредените палатки на ледерийския лагер. Макар да бе конник, земята трепереше под всяка негова стъпка и нямаше много спор кой е най-високият, най-едрият войник в армията на Брис. Привличаше любопитни погледи, докато крачеше към щаба. Не беше на гърба на огромния си кон, в края на краищата, и не яздеше бясно, та хората да се разпръсват в паника, какъвто навик имаше. Ето защо само да го видиш спешен беше достатъчно стъписващо, отделно от факта, че крачеше в самото ядро на лагера. Хенар Вигълф мразеше тълпите. Вероятно мразеше народа си. Възможно беше да мрази света.

На две крачки зад него вървеше ефрейтор пиконосец Оденид, прикрепен към командния щаб като вестоносец. Това бе единствената му задача напоследък: да намира войници и да ги мъкне при Брис Бедикт. Командирът провеждаше подробни и дълги разпити из цялата армия. Оденид беше чул, че Брис разпитва предимно за Пустинните земи, събира слухове, стари приказки, смътни легенди. Най-необичайното в цялата работа беше, че при всички тези разговори Брис Бедикт проявяваше свръхестествена способност да запомня имена и лица. В края на деня привикваше писарка и й изреждаше пълен и подробен списък на войниците и поддържащия персонал, с които бе разговарял през деня. Предаваше й възрасти, места на раждане, войнишка биография, дори семейни подробности, каквито е успял да извлече, а след това добавяше бележки какво всеки отделен войник е знаел или е мислил, че знае за Пустинните земи.

Братята Бедикт, беше заключил Оденид, вероятно дори не бяха човешки същества. Вероятно и двамата бяха докоснати от бог. Не беше ли се върнал Бедикт от мъртвите? И не беше ли той единственият — преди онзи Тартенал, — който бе надвил Императора на Хилядата смърти?

Хенар Вигълф беше повикан на разговор, но този път щеше да е нещо повече, така поне подозираше Оденид. Рано тази сутрин от Ловците на кости в лагера бе дошъл офицер. Званието на Оденид не беше достатъчно високо, за да може да се задържи покрай палатката на щаба, а всички от вътрешния кръг на командира бяха със стиснати усти до един. Каквато и да бе новината, беше задържала марша, може би до обед. И малазанката все още беше там, на среща с Брис и неговата Цеда — Оденид ги беше видял лично, когато го повикаха и му наредиха да иде при конните съгледвачи и да доведе Хенар Вигълф.

— Или — беше казал Брис, — така поне мисля, че се казваше. Високият, с предците от Блуроуз. Има в кервана си поне десет коня специална порода, достатъчно силни, за да го носят — семейство конегледачи, мисля, че си спомням…

„И спи винаги на дясната страна и пикае застанал на един крак, да, точно той е“ — добави Оденид наум и се усмихна. Та Брис дори още не беше разпитвал Хенар.

Стигнаха до входа на командната палатка. Хенар спря, без да обръща внимание на самотния часови, застанал до платнището, и се обърна към Оденид.

— Ще докладваш ли за мен?

— Не. Просто влизай, съгледвач.

Хенар трябваше да се наведе — нещо, което винаги разваляше настроението му. Имаше причини да се живее на открито, добри причини, и дори тези тънки стени от платно, а сега и от коприна, сякаш го притискаха. Принуден беше да вдишва дълбоко и да се мъчи да надвие паниката, надигаща се в него.

Двама адютанти го подканиха да мине през вътрешните помещения. Стараеше се да не ги вижда, след като си направиха жестовете. Стените бяха достатъчно неприятни. А хора вътре в тясното пространство между тях, и той заклещен между хората, правеха положението още по-лошо. Дишаха му въздуха. Единственото, което можеше да направи, бе да им счупи вратовете.

Това беше големият проблем с армиите. Твърде много хора. Дори сравнително откритият лагер с охранителните полоси, ъглови укрепления и широките пространства между редиците палатки го отчайваше ужасно. Когато носеше съобщения в такива лагери, яздеше като луд, само за да нахлуе бързо, да предаде съобщението и да се махне от проклетата гмеж колкото може по-бързо.

Продължи по много тесния коридор, пристъпи през досадната цепнатина в копринените завеси и се озова в по-просторно помещение, с остър връх, през който се процеждаше утринната светлина и въздухът сияеше. Командир Брис седеше на сгъваем стол, Атри-Цеда Араникт бе права от лявата му страна. На друг стол се бе настанила малазанската офицерка. Беше сгънала крака и се виждаше здраво, мускулесто бедро — очите му проследиха гладката извивка от вътрешната страна и дъхът му изведнъж се успокои. След малко вдигна очи към лицето й.

Брис изчака вниманието на грамадния мъж да се върне към него, но не би. Хенар Вигълф се беше вторачил в Лостара Юил, все едно никога досега не беше виждал жена — красива жена в случая, вярно. И все пак… Той се покашля.

— Конен съгледвач Хенар Вигълф, благодаря, че дойдохте.

Очите на мъжа пробягаха към него и отново се върнаха на Юил.

— Както заповядахте, сър.

— Може ли да ми обърнете малко внимание? Добре. Бяхте прикрепен към гарнизона Дрийн по време на кампанията в Оул, нали?

— Да, сър.

— За свръзка с пиконосците на Блуроуз, отряда, към който се числяхте преди това.

— Да, сър.

Брис се намръщи.

— Да, явно няма да стане така. Конен съгледвач, позволете да ви представя капитан Лостара Юил, адютант на адюнкта Тавори от Ловците на кости. Капитане, това е конен съгледвач Хенар Вигълф.

Според дворцовия етикет на Блуроуз Хенар се смъкна на едно коляно и наведе ниско глава.

— Капитане, за мен е удоволствие.

Юил погледна Брис и повдигна вежди.

Той поклати глава, също толкова озадачен. Доколкото знаеше, капитанът не беше благородничка и със сигурност — не и от императорския двор.

Тя се поколеба, явно смутена, и каза:

— Моля, станете, Хенар. Следващия път войнишкият поздрав ще е достатъчен.

Той се изправи.

— Както заповядате, сър.

— Е, сега можем ли да продължим? — попита Брис.

Хенар с явно усилие откъсна очите си от Лостара и кимна.

— Разбира се, сър.

— По време на последната кампания един ренегат оул на име Червената маска проникна в Дрийн. Беше пролята кръв и в последвалата гонитба войници от гарнизона бяха убити в засада. Дотук точно ли е?

— Да, сър.

— Последваха донесения за две демонски същества, служили като телохранители на въпросния Червената маска.

— Да, сър. Гущери, бягащи на два крака бързо като кон, сър. Бяха забелязани и се съобщаваше за тях по време на самата кампания. Атри-Преда включи описанията им в донесенията си до висшето командване, с доклада за първата голяма битка. Оттам нататък никакви съобщения не успяваха да стигнат.

— Случайно да познаваш един войник на име Прайд?

— Не, сър.

— Оул по рождение, но отгледан от семейство в Дрийн. Бил е достатъчно голям, когато са го взели, и още помни много легенди на оулите, свързани с древна война за земята с армия от демони с подобно описание. Оулите не са победили, но войната приключила, когато демоните се преселили на изток в Пустинните земи. Първо врагове, след това съюзници? Възможно е. Знаете ли какво е станало с Червената маска? Жив ли е още?

— Сър, предполага се, че е мъртъв, след като оулите вече ги няма.

— Но няма никакво пряко доказателство.

— Няма, сър.

— Благодаря ви, Хенар Вигълф. Свободен сте.

Съгледвачът отдаде чест, отново погледна Лостара Юил и напусна.

Малазанският капитан бавно издиша.

— Хм.

— Моля приемете извиненията ми — каза Брис. — В армията ми има по-малко жени, отколкото във вашата — определено не е въпрос на политика, просто ледерийските жени, изглежда, са по-склонни да упражняват други професии. Възможно е Хенар да не…

— Разбрах ви, командире, извинете, че ви прекъсвам. Освен това трябва да се каже, че е изключително впечатляващ мъж, тъй че не е нужно да ми се извинявате. — Юил стана. — Във всеки случай, сър, гущерите, за които спомена той, изглежда, съвпадат с описанието на К’Чаин Че’Малле. Живи ли са тези екземпляри? Не са немрящи?

— Няма никакво доказателство, което да предполага, че са нещо друго освен живи. В първата битка са били ранени.

Лостара кимна и каза:

— В такъв случай Бързия Бен вероятно е прав.

— Прав е. — Брис се отпусна назад, изгледа за миг високата жена и продължи: — Имало едно божество някога… знам името му, но това не е особено съществено в момента. Същественото е къде е обитавало: в земите, които сега наричаме Пустинните земи. Живяло там и умряло там. Животът му бил отнет от сила, сила, идваща от К’Чаин Че’Малле — цивилизация, за която не бях и чувал, между другото, но в спомените на това божество е самото име и накъсани… образи. — Поклати глава. — Възможно е тази сила… — погледна за миг към Араникт — да е някой от тези лабиринти, които ни донесохте вие, малазанците. Или може да е било някакъв ритуал. Името на божеството е Акраст Корвалайн. То, капитане, е откраднало жизнената сила на самата земя. Всъщност напълно е възможно то да е създало Пустинните земи, с което е убило духовете и боговете, обитавали там, а с тях — и техните поклонници.

— Интересно. Адюнктата трябва да чуе всичко това.

— Да, трябва да споделим знанията си колкото може по-добре. Моля ви, капитане, може ли да се върнете при адюнктата и да я уведомите, че ще я посетим?

— Веднага, капитане. Кога?

— Да го направим днес на обед.

— В такъв случай трябва да тръгвам, сър. — И тя отдаде чест.

Брис се усмихна.

— Това не е нужно тук, капитане. А, пътьом кажете, моля ви, един от адютантите ми да дойде при мен.

— Разбира се. В такъв случай до обед, командире.

След като Юил напусна, Брис посочи празния вече стол.

— Седнете, Атри-Цеда. Изглеждате малко пребледняла.

Тя се поколеба, но се подчини. Приседна изнервено на ръба на стола. „Е, все пак е начало.“

При входното платнище се чуха стъпки и след миг ефрейтор Джинаст влезе и застана мирно.

— Ефрейтор, включете Хенар Вигълф към персонала ми. Освен това днес той ще придружи свитата ми, когато отида на обяд в малазанския лагер. Осигурете му подходящо наметало и го уведомете, че вече е ефрейтор пиконосец.

— Ъъ, извинете, командире, но Вигълф не е ли Блуроуз?

— Да. И какво от това?

— Ами, според военните разпоредби никой войник от Блуроуз не може да бъде повишаван в редовните сили на Ледер, сър. Един войник Блуроуз се издига в ранг само сред Пиконосците Блуроуз, и то не повече от лейтенант. Записано е в споразумението за капитулация след завладяването на Блуроуз, сър.

— Същото споразумение, според което трябва да получаваме коне и стремена от Блуроуз, отделно от учредяването на самите Пиконосци?

— Да, сър.

— Стремената, които ни пратиха, бяха боклук, нали?

— Гаден номер беше, наистина. Изненадан съм, че кралят не е настоял за подходящи репарации.

— Можеш да се изненадваш колкото си искаш, Джинаст, но не с този неодобрителен тон. Досежно въпросните стремена, признавам възхищението си към хитрината на Блуроуз. Напълно заслужено отмъщение. Колкото до тавана на повишение в ледерийската армия, имам да кажа следното: отсега нататък всеки войник в ледерийската армия, независимо от произхода му, има равна възможност за напредък в кариерата, основаващ се на заслуги и на примерната му служба на кралството. Доведи писар и ще го запишем веднага. А колкото до теб, Джинаст, по-добре да побързаш, защото трябва да намериш Хенар навреме, за да се върне тук с коня си и готов за ескорта ми, ясно?

— Сър, на знатните офицери няма да им хареса…

— Разбрах, че малазанската императрица е провела кампания, която е прочистила армиите й от рангове, купени с привилегия и сан. Знаеш ли как е процедирала, ефрейтор? Арестувала е офицерите и или ги е екзекутирала, или ги е пратила на каторга в мините до края на живота им. Изключително чаровно решение според мен, и в случай, че благородниците в моите сили изобщо създадат някакви неприятности, като нищо мога да посъветвам брат си да приложи нещо подобно. Свободен сте.

Адютантът отдаде чест и напусна почти бегом.

Брис погледна Араникт и видя стъписването на лицето й.

— О, хайде, Атри-Цеда, не си мислите сериозно, че бих могъл да предложа такова нещо, нали?

— Сър? Не, разбира се. В смисъл, не беше това. Извинете, сър. Извинете.

— Тогава какво? А, може би сте изненадана, че се въвличам в малко сватовничество, Атри-Цеда?

— Да, сър. Малко.

— За първи път виждам някакъв намек за живот в лицето на капитан Юил, откакто я познавам. Колкото до Хенар — какво пък, изглежда съвсем подходящ мъж за нея, не смятате ли?

— О, да, сър! В смисъл…

— Той явно има вкус към екзотичното. Смяташ ли, че има шанс?

— Не бих могла да зная, сър.

— Но като жена — как мислиш? Очите й зашариха, лицето й се изчерви.

— Тя видя, че той се възхищава на краката й, сър.

— И не направи нищо, за да ги прикрие.

— Забелязах това, сър.

— И аз.

Последва мълчание. Брис гледаше Араникт, а тя на свой ред правеше всичко възможно да избегне погледа му.

— В името на Блудния, Атри-Цеда, няма ли да използвате останалото от стола? Отпуснете се.

— Да, сър.

Кресливият смях на Троутслитър процепи въздуха иззад капитанската палатка. И отново. Кътъл потрепери, наведе се и приглади ризницата. Нямаше смисъл да я навлича, преди да са готови за тръгване. Но брънките се бяха раздърпали и започваше да става бодлива, трябваше да се смаже малко.

— Къде е ведрото със смазката?

— Ето го — отвърна Тар, взе малкото ведро и му го подаде. — Не слагай много, че взе да ни свършва, а откакто Поурс командва интендантството…

— Кучият му син не командва нищо — сопна се Кътъл. — Просто се е уредил като посредник и сега трябва да се провираме покрай него, за да получим нещо. Интендантът е доволен, след като толкова малко искания стигат до него, и двамата свиват и кътат. Някой трябва да каже на Сорт, за да може тя да каже на Кайндли, за да може той да…

— Кайндли вече няма нищо общо с Поурс, Кътъл.

— Тогава кой?

— Никой, доколкото знам.

Смайлс и Корик най-сетне се домъкнаха до бивака — който вече не беше кой знае какъв бивак, само едно тлеещо огнище и кръг от походни торби и снаряжение.

— Първа камбана следобед — каза Смайлс. — Не по-рано.

— Нещо ново за Гес и Сторми? — попита Кътъл.

— Фид може да приказва каквото си ще — рече Корик. — И другите също. Мен ако питате, са драснали.

— Стига бе, идиот — сряза го Кътъл. — Ветераните не драсват. Точно това ги прави ветерани.

— Докато не решат, че им е писнало.

— Иди питай Ботъл. — Тар го изгледа навъсено. — И той ще ти каже същото. Отвлечени са.

— Добре де. Отвлечени. Работата е, че ги няма. Сигурно вече са мъртви. Кой е следващият?

— С малко късмет — рече Смайлс, докато се смъкваше на походната си торба, — ти, Корик. — Смигна на Тар. — Мозъкът му е изгорял — Корик не е онзи Корик, когото познавах, и се обзалагам, че всички мислите същото. — Изведнъж стана. — О, майната му на всичко това, ще ида да се поразтъпча.

— Приятна разходка — подхвърли след нея Корик.

Кресливият смях на Троутслитър се чу отново и Кътъл се намръщи.

— Какво му е толкова шибано смешно?

Коураб дремеше или се преструваше, че дреме, но се надигна.

— Ще ида да разбера, Кътъл. И на мен вече ми лази по нервите.

— Ако го прави нарочно, шибни му един в муцуната, Коураб.

— Няма проблеми, Кътъл.

Кътъл го изгледа как се отдалечава и после смигна на Тар.

— Схващаш ли?

— Не бе, тъп съм.

— Той вече не се чувства чужд, Тар. Той е нашият тежък пехотинец. Това е добре.

— Така е, и да, добре е — отвърна Тар.

— Аз съм тежкият на отделението — каза Корик.

Тар заоглежда ботушите си. Кътъл извърна очи, прокара длан по оредялата си коса и чак после се сети, че ръката му е цялата в смазка.

— Дъх на Гуглата!

Тар го погледна и изсумтя.

— Няма да го опази от спукване.

— Какво? Кое?

— Черепът ти.

— Много смешно!

Корик стоеше, сякаш не знаеше къде да се дене, все едно тук вече нямаше място за него. После тръгна в обратната посока на Смайлс.

Кътъл продължи да търка ризницата. Когато му потрябва още смазка, събра полепналото по главата му.

— Би могъл, знаеш ли.

— Няма — отвърна Тар.

— Геслер и Сторми ще са му извинението. И Кисуеър.

— На Кисуеър не й пука за никого освен за Кисуеър.

— А на Корик пука ли му? Свикнал беше, може би, но сега не може да се измъкне от главата си. А там е, както каза Смайлс, само тлеещи въглени.

— Няма да избяга.

— Защо си толкова сигурен, Тар?

— Защото вътре, под цялата тази пепел, нещо остава. Все още има да докаже нещо. Не на себе си — себе си може да убеди във всичко, — а на всички нас. Харесва ли му, или не, признава ли го, или не, не може да се измъкне току-така.

— Ще видим.

Тар се пресегна, забърса малко смазка от темето на Кътъл и почна да си лъска ботушите.

— Много смешно — каза Кътъл.

Коураб заобиколи командната палатка и намери Троутслитър, Уидършинс и Детсмел — клечаха зад изкопа на полевия нужник. Приближи се до тях и каза:

— Спри да се смееш, Троутслитър, или ще трябва да ти шибна един в муцуната.

Тримата вдигнаха гузно очи. Троутслитър се намръщи.

— Ще се радвам да видя как ще пробваш, войник.

— Няма да ти хареса. Какво правите тук?

— Играем си с люспести плъхове. Тебе какво те бърка?

Коураб се приближи още и надникна. Три от люспестите гадинки се боричкаха в тревата, опашките им бяха вързани една за друга.

— Не е хубаво да правите така.

— Тъпак — рече Уидършинс. — Ще ги ядем за обед. Просто гледаме да не избягат.

— Мъчите ги.

— Разкарай се, Коураб — изръмжа Троутслитър.

— Първо им развържете опашките или им прекършете вратлетата.

Троутслитър въздъхна.

— Обясни му, Детсмел.

— Те нямат мозъци, Коураб. Само течност, като гной, в малките черепчета. Те са като термити или мравки. Могат да мислят само ако са много на едно място. Тези тук не са достатъчно. Освен това миришат на нещо. Като магия, само че по-мазно. С Уид се опитваме да разберем какво е, тъй че ни остави на мира.

— Мазна магия ли ядете? — попита Коураб. — Лошо звучи. Не ги ям тия неща.

— Тогава скоро ще огладнееш — рече Уидършинс, посегна и обърна един от люспестите плъхове на гръб. Другите два се опитаха да го издърпат, но избраха противоположни посоки. — Тук има милиони от тия гадини и само Гуглата знае от какво преживяват. Тази сутрин видяхме цяла гмеж, като лъскава река. Убихме поне петдесет, докато другите избягат. — Обърнатият плъх успя да се превърти и трите отново задърпаха в различни посоки. — Все повече и повече от тях, всеки ден. Все едно вървят след нас.

Тази представа смрази Коураб, макар да не знаеше защо. Не че плъховете можеха да направят нещо. Дори май не налитаха на храната им.

— Чух, че хапят гадно.

— Ако им позволиш, да.

— Е, Троутслитър, престанаха ли вече да са смешни?

— Да. Хайде, разкарай се.

— Щот’ ако чуя още смях, няма да се върна за приказки.

— Що да не си се смея бе, Коураб. Всички се смеят, нали? Всички.

— Но от твоя смях всички настръхват.

— Хубаво. Щото точно така се смея, когато прережа гърлото на някой тъпак.

Коураб пристъпи между Уидършинс и Детсмел, наведе се и взе трите плъхчета. Бързо им прекърши вратлетата и ги пусна отново между тримата.

— Следващия път като ми чуеш смеха… — изръмжа Троутслитър.

— Само че няма да ми трябва и един дъх да ти отсека проклетата глава, Троутслитър, тъй че смехът ти ще е последният — отвърна Коураб.

Обърна се и си тръгна. Това започваше да става гадно. Къде изобщо се беше дянала славата? Нали тази армия, въпреки всичките несгоди, уж имаше някакво достойнство. Да си Ловец на кости нали уж значеше нещо, нещо достойно. Но напоследък армията беше просто една тълпа от насилници и побойници.

— Коураб.

Той спря. Фарадан Сорт беше преградила пътя му.

— Капитане?

— Фидлър върна ли се вече при вас?

— Май не. Нямаше го преди четвърт камбана.

— Къде ви е отделението?

— Не са се местили, сър. — Той посочи с палец назад. — Ей там.

— А ти къде отиваш?

— Някъде. Никъде, сър.

Тя го погледна намръщено и го подмина. Той се зачуди дали не трябва да я последва — тръгнала беше към отделението му все пак. Но след като не беше казала нищо, Коураб сви рамене и отново тръгна безцелно. „Може пак да потърся тежките. Да хвърлим малко ашици. Но пък защо? Винаги губя. Прочутият късмет на Коураб никога не върви на комар. Типично. Никога във важното.“ Отпусна ръка на ефеса на новия си ледерийски меч, просто за да се убеди, че още си го има. „А и него няма да губя. Не и този. Това е моят меч и ще си го използвам.“

Беше си мислил за Леоман напоследък. Без някаква особена причина, доколкото можеше да прецени. Освен може би заради начина, по който Леоман бе успял да поведе войниците си, да ги превърне в свои фанатични последователи всъщност. Някога беше вярвал, че това е дарба, талант. Но вече не беше толкова сигурен. В някои отношения точно този дар можеше да направи човек опасен. Да следваш такъв човек беше рисковано. Особено когато се разкрие истината и тази истина е, че на водача всъщност изобщо не му пука за никого от тях. Леоман и хора като него събираха фанатици така, както богат търговец трупа монети, а след това ги пилее, без да се замисли.

Не, адюнктата беше по-добра, каквото и да приказваха всички. Говореха все едно, че искат Леоман, но Коураб знаеше какво беше онова. Не им трябваше такъв човек. Ако се сдобиеха с някой като Леоман, накрая всички щяха да изгинат. Вярваше, че адюнктата е загрижена за тях, може би дори прекалено. Но ако трябваше да избира между двамата, винаги щеше да остане с нея.

Недоволството беше болест. Беше разпалило Вихъра и стотици хиляди бяха загинали. И кой беше доволният, застанал над гробните ями? Никой. Беше тласнало малазанците да изяждат своите и след като всички уикци вече бяха мъртви, кой щеше да е толкова глупав, че да повярва, че земята, която си присвоиха заселниците, няма да нанесе своето отмъщение? Рано или късно щеше да ги превърне на прах и вятърът щеше просто да ги издуха.

Дори тук, в този лагер, сред Ловците на кости, недоволството се разпространяваше като зараза. Без никаква причина освен скуката и незнанието. Какво му беше лошото на това? Скуката означаваше, че не посичат никого. Незнанието бе истината за самия живот. Сърцето му можеше да се пръсне на следващата стъпка или някой изтърван кон да го стъпче ей там. Кръвоносен съд в черепа му можеше да се скъса. Камък можеше да падне от небето. Всичко се свеждаше до незнанието, цялото бъдеще, а кой изобщо можеше да осмисли достатъчно добре миналото, за да си въобрази, че наистина знае всичко и след като знае всичко, знае и всичко, което предстои?

„Недоволство ли? Я да видим дали от този юмрук в муцуната ще ти стане по-добре.“ Да, Кътъл беше горчив човек, но Коураб започваше да го харесва. Може би се оплакваше твърде много, но мърморенето и недоволството не са едно и също. Явно Кътъл обичаше да мърмори. Нямаше да е себе си без това. Точно затова, независимо от всичко, изглеждаше всъщност доволен. Докато втрива смазката в щавената кожа, докато точи късия си меч и върховете на стрелите на арбалета си. Докато брои и брои малката си колекция от острилки и пушалки, единствената си трошачка и очите му не се откъсват от торбата на Фид, в която се крие поне една проклетия. Кътъл беше щастлив. Можеше да се разбере по свъсеното му лице.

„Кътъл ми харесва. Знам какво точно да очаквам от него. Той не е горещо желязо, не е хладно желязо. Той е горчиво желязо. Горчиво и става все по-горчиво. Не ме предизвиквай, Троутслитър.“

Капитан Кайндли прокара длан по последните няколко косъма, останали по главата му, и се отпусна на походния си стол.

— Сканароу, какво мога да направя за теб?

— За Рутан.

— Разбира се, че ще е за него. Едва ли е тайна, Сканароу.

— Не е това. Е, отчасти. Работата е, че той не е това, което си мисля, че е.

— Преди ли?

— Не мисля, че използва истинското си име.

— Кой? Виж ме мен. Аз си го спечелих моето след години усърдие и старание. Значи, дори и „Сканароу“ не е каквото повечето хора си мислят, нали? Архаична канийска дума за женско планинско куче, доколкото ми е известно.

— Не е това, Кайндли. Той крие нещо. О, версията му изглежда добре, поне на повърхността. В смисъл, графикът му е смислен…

— Прощавай, кое?

— Ами, кога какво е правил и къде го е правил. Достоверен низ от събития, но според мен това просто означава, че го е измислил така, че да звучи достоверно.

— Или звучи достоверно, защото е факт от биографията му.

— Не мисля така, Кайндли. Смятам, че той лъже.

— Сканароу, дори да лъже, това едва ли е престъпление в малазанската армия, нали?

— Все едно, че има обявена цена за главата му. Все едно, примерно, че Нокътят има мокри сънища как го убива или императрицата е пуснала хиляда шпиони да го търсят.

— Да търсят Рутан Гъд?

— Този, който всъщност е той.

— Е, и какво? Дори да беше така, има ли вече значение, Сканароу? Всички сме ренегати напоследък.

— Нокътят има дълга памет.

— Каквото е останало от тях след град Малаз. Според мен щяха да си спестят цялата злоба за адюнктата и всички нас, по-важните офицери изменници. Героични ветерани като мен, да не говорим за Юмруците, с изключение на Блистиг може би. Предполагам, че разсъждаваш в дългосрочен план — продължи той. — Двамата се заселвате някъде, къща с изглед към канийските плажове, да речем, димът се вие от комина, челяд брадати дечица си играят с огнемравки и каквото имате там. В името на всичко свято, Сканароу, убеден съм, че нищо няма да застрашава спокойния ти сън нощем.

— Започвам да разбирам какво е изпитвал лейтенант Поурс, докато служеше при теб, Кайндли. Всичко е такова хлъзгаво, нали?

— Не мисля, че те разбрах.

— Добре — провлече тя. — Помисли върху следното. Рутан се изнервя. И става все по-лошо. Само дето не си е оскубал брадата от ресане. Има неспокойни сънища. Говори насън, на езици, каквито никога не съм чувала.

— Крайно любопитно.

— Например, да си чувал случайно за Акраст Корвалайн?

Кайндли се намръщи.

— Не мога да твърдя, че съм го чувал, но прилича на Тайст. Например древните лабиринти на Куралд Галайн и Емурлан. Подобна конструкция, мисля. Би могла да го споменеш на Висшия маг.

Тя въздъхна и извърна очи.

— Добре. Е, аз да се връщам при отделенията си. Загубата на Геслер и Сторми толкова скоро след духването на Мейсан и онази другата… доста крехко е положението в момента.

— Спор няма, Сканароу. На излизане, кажи, моля те, на ефрейтор Тюс да ми донесе колекцията.

— Колекцията ти?

— Гребени, Сканароу. Гребени.

Старши сержант Поурс се надигна и изтри кръвта от носа си. Странни мушици прехвърчаха все още пред очите му, но успя да види, че личният му фургон с припаси е претършуван. Двата впрегнати в него вола го гледаха скръбно. Зачуди се за миг дали е възможно товарни волове да се обучат за кучета пазачи, но си ги представи как се зъбят и мучат заканително и представата не му се стори особено плашеща.

Докато се изправяше и отупваше пръстта и тревата от дрехите си, чу приближаващи се стъпки. Потрепери и вдигна ръце да се защити.

Но не се оказа нужно. Новодошлите не изглеждаха особено застрашителни. Хедж, а зад него — четирима от неговите Подпалвачи на мостове.

— Какво е станало с теб? — попита Хедж.

— Боя се, че не мога да кажа точно. Дойде някакъв със заявка, която аз, ъъ, нямаше как да изпълня.

— Грешен восъчен печат на заявката ли?

— Нещо такова, да.

Хедж хвърли око на фургона.

— Май все пак си е взел каквото му трябва.

— Углавно престъпление — подхвърли един от ефрейторите на Хедж, поклати глава и се намръщи невярващо. — На вас, Ловците на кости, ви липсва дисциплина, старши сержант.

Поурс се вторачи в мършавия ледериец.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех същото, ефрейтор. Това тук е анархия. Чувствам се направо под обсада, самотен остров на благоразумие и ред сред буря от ненаситен хаос. — Посочи зад себе си и каза на Хедж: — Ако сте тук, за да получавате нещо, както виждаш, ще трябва да изчакате да въдворя ред. Освен това, строго казано, личните ми запаси не са достъпни за официално присвояване. Мога обаче да ви осигуря писмено нареждане, което ви гарантира прием от интенданта.

— Много мило — отвърна Хедж. — Само че вече бяхме там.

— Без писмена заповед? Нямахте късмет, нали?

— Не, странно. Изглежда, че единствените заповеди, които приема, са от теб.

— Естествено — каза Поурс. — Както може би се досещате, командире… „командир“, нали? Както може би се досещате, в целия този хаос, за който ефрейторът ви така проницателно отбеляза, се наложи да поема върху себе си внасянето на известен ред във все по-смаляващите ни се припаси.

Хедж кимаше, без да откъсва очи от фургона.

— Работата е, старши сержант, че както чуваме, повечето хаос се дължи на факта, че повечето трябва да минават през теб. Чудя се дали Юмрук Кенеб е съвсем наясно с положението. Като командир, виждаш ли, мога просто да отида при него и да поговорим. Като равни, искам да кажа. Никой от приятелчетата ти няма да се опита да ме спре — да, мернах ги в онзи неофициален кордон около щабния лагер. Голяма организация си спретнал, старши сержант. Интересно кой ти е префасонирал носа така.

— Ако имах спомен за инцидента, командире, щях да ви кажа — след като първо го спипам и разпъна за плячкаджийство, разбира се.

— Ами, май подочух нещо на петдесетина крачки оттук — отвърна Хедж. — Свежо е като ей оная тор зад воловете.

— Чудесно. — Поурс зачака.

— Заповедта — подкани го Хедж.

— Веднага. Момент само да намеря резервна восъчна табличка…

— Не използвате пергамент? Не, разбира се. Пергаментът не се топи, нали? Восъкът — да. Доказателство ли? Какво доказателство? Хитро, старши сержант.

Поурс намери табличка и стило в малкото си походно писалище до катурнатия сгъваем стол, на който — вероятно — беше седял, когато предишният посетител му беше казал „здрасти“. Бързо надраска знака си и вдигна очи в очакване.

— Та какво точно искате?

— Точно? Каквото решим, че ни трябва.

— Добре. Чудесно. Ето, записвам го.

— Направи го четливо.

— Естествено.

Поурс връчи табличката и изчака, докато Хедж я огледа, присвил очи.

Накрая кучият син вдигна глава и се усмихна.

— Слухът е, че Нефариас Бред ти е шибнал един.

— А, той значи. Кой друг може да е. Колко глупаво от моя страна. Предполагам, че не знаете как изглежда?

Хедж сви рамене.

— Голям, както чух. Имал чело като канара, очи на хамстер, нос дълъг оттук до остров Малаз и може да троши камъни със зъби. Повече косми от ташаците на мъжки бедерин. Кокалчета на пръстите, които трошат носове на старши сержанти…

— Можете да спрете дотук — каза Поурс. — Имам вече удивително точна картина в ума си, благодаря.

— Мейфлай обаче твърди, че всичко това не е вярно — добави Хедж. — Бред бил висок, но мършав, според нея, и цялото му лице било мъничко, като пъпка на цвете. С мили и нежни очи и нацупени устнички…

— И Мейфлай го сънува всяка нощ, да. Е, беше ми приятно да си поговорим, командире. Приключихте ли? Както виждате, имам да свърша малко работа.

— Имаш, имаш.

Погледа след тях с двата вола. После въздъхна.

— Богове, тия наистина са Подпалвачи на мостове. — После се намръщи на говедата. — Подъвчете го малко това, негодни тъпаци такива.

Скълдет, последният жив принц на някакво пустинно племе от Седемте града и най-ужасният убиец в ръкопашен бой, когото сержант Синтър бе виждала, сплиташе косата на Ръфъл. Стилът видимо се различаваше от всичко познато при племената на Дал Хон, но на кръглата и малка донякъде главица на Ръфъл ефектът беше, поне за Синтър, нещо средно между функционален и плашещ.

— Иш тва — измърмори Неп Фъроу, чието петнисто нагънато от бръчки чело й напомняше за костенурча кожа. — Твратително!

— Не знам — вметна Праймли. — С тия къдри няма да й трябва подплънка под шлема. Ще й държи много по-хладно, отколкото на нас.

— Нях, флитки, ч’веко. Скънда, уеко!

— Хубава рима — подхвърли Шоули, както се беше изпружил, изпънал крака почти до още тлеещите въглени на огнището. Ръцете на тежкия пехотинец бяха сплетени под главата му, очите му бяха затворени.

Синтър и останалите няколко войници, насядали наблизо, хвърляха от време на време поглед, да следят напредъка. С жестове с ръце вдигаха залозите кога най-после Шоули ще забележи, че си пече краката. Ефрейтор Рим броеше десетките и вече бе стигнал до шестата.

Неизменната вече лула на Ръфъл пуфкаше дим в очите на Скълдет и му се налагаше непрекъснато да си бърше очите, докато работеше с дървената си игла и костена кука.

Странно, замисли се Синтър, как несретниците винаги се намират един друг във всяка тълпа, или пустош в този случай. Като онези тревни паяци в саваната, които развяваха дългите цял пръст пипала пред себе си в размножителния сезон. Улови се, че пак мисли за паяци, за пети път може би от сутринта, и погледна изпружената неподвижна фигура на сержант Хелиан, която се беше дотътрила в бивака им, мислейки си, че са нейното отделение. Беше толкова пияна, че Рим я задържа да не се приближи прекалено до огъня, иначе въздухът около нея щеше да пламне. Беше бягала от паяците. Какви паяци? Хелиан така и не обясни. Просто се свлече и заспа.

Скълдет я беше погледал известно време, после я погали по косата и намести крайниците й да не се изкълчат. „Майката, която никога не е имал. Или майката, която никога не е напускал. Е, всички ония изгубени принцове в приказките изобщо не са били толкова изгубени като нашия Скълдет. Каква ли тъжна — макар и объркана — история би могло да разкаже малкото ни мило момченце?“

Потърка се по челото. Не се чувстваше много по-различно от Хелиан, макар предната нощ да не беше пила нищо освен слаба бира. Чувстваше ума си замаян и изтръпнал. Мъчещите я свръхчувствителни сетива бяха притъпени. „Като че ли съм… смазана.“

„От нещо. Близо е. И се приближава още. Това ли е то?“

Зачуди се къде ли е сестра й — колко далече бяха перишите и хундрилите, между другото? Закъсняваха, нали?

Отново се замисли за онази съдбоносна среща с адюнктата. Спомни си свирепото изражение на Мейсан Джилани в момента преди адюнктата да я отпрати. Никакво колебание не беше имало у Тавори към казаното от нея какво е нужно да се направи, и никакво възражение от никоя от тях на предложението й. Единствената видима реакция бе предшествала всичко това. „Измяна. Да, тази дума я нарани. Това е единственото, което не може да понесе. Единственото, което поглъща куража й, мисля. Какво се е случило с теб, Тавори Паран? Нещо в детството ти ли е? Някакво ужасно отхвърляне, измяна, която те е пронизала до дъното на душата? Душата на онова невинно дете, което си била?“

„Кога се случва това? Всички онези рани, които ни правят възрастни?“ Едно гладувало дете никога не може да порасте високо и силно. Едно необичано дете никога не може да намери любов — или да я даде, когато порасте. Дете, което не се смее, ще стане човек, който не може да намери в света нищо, заслужаващо смях. А дете, което е било наранено достатъчно дълбоко, ще преживее целия си живот, опитвайки се да изцери раната си — докато другите непрекъснато бъркат в нея. Мислеше си за всички онези лекомислени действия и безразлични, нетърпеливи жестове, които бе виждала от родители в цивилизовани места, все едно че те нямаха време за собствените си деца. Прекалено заети, прекалено изпълнени със себе си, и всичко това просто се предаваше от поколение на поколение, отново и отново.

Сред далхонийците, в селата на север, както и на юг, търпението беше дарът, връщан на детето, което само по себе си е дар. Търпение, пълно внимание, желанието да изслушаш и да поучиш — не бяха ли това отговорностите на родителството? А какво да кажем за цивилизация, която може да процъфтява само като унищожава систематично тази най-скъпа връзка? „Време, което да прекараш с децата си? Никакво време. Работиш, за да ги храниш, да, това е отговорността ти. Но твоята вярност, твоята сила и твоята енергия — те са за нас.“

„А ние, кои сме ние? Ние сме разхитителите на света. Чий свят? Нашият. Нейният — на адюнктата, да. И дори на Скълдет. На горкия изгубен Скълдет. И на Хелиан, вечно отпусната в горещата прегръдка на алкохола. Ти и онзи странстващ бивш жрец с неговата презрителна усмивка и сломен поглед. Твоите армии, твоите крале и кралици, твоите богове и, преди всичко, твоите деца.“

„Убиваме техния свят, преди дори да са го наследили. Убиваме го, преди да са пораснали достатъчно, за да разберат какво е той.“

Отново се потърка по лицето. Адюнктата беше толкова сама, да. „Но аз се опитах. Поне мисля, че го направих. Не си толкова сама, колкото си мислиш, Тавори Паран. Оставих ли ти поне това? Когато си отидох, когато остана там в палатката си, в тишината — когато Лостара Юил напусна и нито едни очи вече не те гледаха… какво направи? Какво освободи от веригите вътре в себе си?“

„Ако Ботъл е гледал през очите на някой от своите плъхове, какво е видял? Там на лицето ти?“

„Нещо? Каквото и да е?“

— Какво гори?

— Ти, Шоули.

Тежкият не помръдна. Ботушите му вече изпускаха черни струи дим.

— Изпекох ли се вече, Праймли?

— Хрупкав бекон, бас слагам.

— Богове, обичам бекон.

— Няма ли да си мръднеш краката, Шоули? — попита Мълван Дрийдър.

— Залагахте, а? Копелета такива.

— Естествено — каза Правалак Рим.

— Кой брои десетките?

— Аз — отвърна Рим. — Мой ред е, редуваме се. Всичко сме десет, със Скълдет и Ръфъл, ама те не броят, заети са.

— Синтър заложи ли?

— Да — рече Синтър.

— Кое число?

— Седем.

— Рим, докъде си?

— Три.

— На глас.

— Пет, шест, се…

Шоули издърпа краката си от огъня и се надигна.

— Това му се вика лоялност — каза Синтър ухилена.

— Ней фефно! Ней фефно! Фалових на пеф! Ерим, т’ва ней фефно!

— От краката на Шоули е — каза Мълван. — Може да направи к’вото си иска с тях. Синтър спечели джакпота, щот’ е хубава, нали, Шоули?

Шоули се усмихна.

— Да. Е, Синт, харесваш ли ме?

— И още как — отвърна тя.

— Ще ми потрябва. Неп Фъроу, едно бързо изцеряване колко ще ми струва?

— Ха! Повината! Повината! Ха-ха!

— Половината от моята половина…

— На! На!

— Или това, или сержантът ти заповядва да ме изцериш и не получаваш нищо.

— Правилно — каза Синтър и се озърна към Бадан Грук. — Ще ми трябва лечителят ти, Бадан. Нещо против?

— Нямаш проблем.

— Всичко това беше нагласено — измърмори Праймли. — Намирисва ми на нещо повече от бекон вече.

— Повината на повината фи! Шабли! Повината на повината!

— Бъди добър с него, Шоули, за да си свърши добре работата.

— Ясно, сержант Синтър. Половината от половината. Разбрахме се. Къде е гърнето?

— Всички да пуснат — каза Рим и взе шлема си. — Тука, хайде.

— Мошеници — рече Дроуфърст. — Лукбек, изиграха ни.

— Кое му е новото? Морската пехота никога не играят честно…

— Просто играят да спечелят — довърши Дроуфърст и се намръщи на старата мостовашка поговорка.

Синтър стана и си тръгна от бивака. Както беше изтръпнала и изнервена в същото време, защо да се забърква в това? След няколко крачки усети, че си има компания, обърна се и видя до себе си Бадан Грук.

— Синтър, изглеждаш… различно. Болна ли си? Слушай, Кисуеър…

— Остави сестра ми, Бадан. Познавам я най-добре от всички, не забравяй.

— Точно. Тя щеше да избяга, всички го знаехме. И ти трябва да си го знаела. Не разбирам само защо тя не се опита да ни накара да тръгнем с нея.

Синтър го погледна.

— А щеше ли да те убеди, Бадан?

— Може би.

— И тогава двамата щяхте да ме притиснете, докато се предам.

— Можеше и така да стане, да. Работата е, че не стана. И сега тя е някъде там, а ние сме вързани тук.

— Аз не дезертирам, Бадан.

— Не си ли го помисляла обаче? Да тръгнеш след Кисуеър?

— Не.

— Сериозно?

— Тя вече е съвсем пораснала. Отдавна трябваше да съм го разбрала, нали? Не съм длъжна да се грижа повече за нея. Съжалявам, че не го бях разбрала още в деня, в който се записах.

— Не си единствената, Синтър — отвърна той с гримаса.

„Ах, Бадан, какво да правя с тебе? Все така ми разбиваш сърцето. Но жалостта и любовта не си съжителстват, нали?“

Жалост ли беше? Просто не знаеше. Просто хвана ръката му и продължиха напред.

Лекият вятър по лицето му го събуди. Замаян, с пресъхнала уста, Геслер примига и отвори очи. Синьо небе без никакви птици, без нищо. Той простена и се помъчи да превърти в главата си последното, което помнеше. Лагерът, да, някакъв тъп спор със Сторми. Кучият му син пак беше сънувал, че някакъв демонски юмрук се спуска от тъмното небе. Очите му бяха като на подгонен заек.

Пиеха ли? Пушеха ли нещо? Или просто заспаха, той в единия край на палатката, Сторми в другия — едната страна чиста и подредена, другата — вмирисана бъркотия. Оплаквал ли се беше за това? Не можеше да си спомни.

Все едно. По някаква причина лагерът не се движеше — и беше странно тихо също така, и какво правеше той навън? Бавно се надигна и седна.

— Богове на бездната, оставили са ни!

Начупен терен, странно ниски хълмове в далечината — тук ли бяха предната вечер? И къде бяха огнищата, охранителните полоси? Чу някакво шумолене зад себе си и се извъртя — движението разклати мозъка в черепа му толкова силно, че го накара да изохка.

Жена, която никога досега не беше виждал, седеше присвита до малък огън. Точно отдясно на нея лежеше Сторми — още спеше. Оръжията и снаряжението им бяха струпани зад него.

Геслер примижа към непознатата. Беше облечена като някаква проклета дивачка, в излиняла сърнешка кожа и щавена кожа на бедерин. А и не изглеждаше млада. Може би към четирийсетте, въпреки че никога не беше лесно да се определи при степните хора, защото със сигурност бе такава — като старите сети. Чертите й бяха съвсем правилни. Сигурно е била хубава някога, но оттогава годините са били трудни. Когато преценяващият му поглед най-после се вдигна към тъмнокафявите й очи, видя, че го гледа сякаш с тъга.

— Няма да е зле да заговорим — каза Геслер. Видя до нея мях и го посочи.

Тя кимна.

Геслер се пресегна, взе го, дръпна запушалката и бързо отпи три дълбоки глътки. От устата му лъхна странна миризма и главата му за миг се замая.

— Чукалото на Гуглата, къде съм бил снощи? — Погледна намръщено жената. — Разбираш ли ме?

— Търговска реч — промълви тя.

Трябваше му малко време, докато схване думите. Говорът й му прозвуча странно.

— Ще се разберем значи. Това поне е добре. Къде съм? Коя си ти? Къде е проклетата ми армия?

Тя махна с ръка: „Няма я.“ А после каза:

— Вие — за мен. С мен. До мен? — Поклати глава, явно отчаяна от слабото си познаване на езика. — Мое име Калит. — Извърна очи. — Дестраянт Калит.

— Дестраянт? Тази титла хората не си я подхвърлят току-така. Ако не ти се полага, ти и цялото ти потекло сте прокълнати. За вечни времена. Човек не използва такива титли. Дестраянт. На кой бог?

— Бог не. Не бог. К’Чаин Че’Малле. Гнездо Ацил, Матрона Гунт’ан Ацил. Аз Калит, Елан…

Той вдигна ръка да я прекъсне.

— Чакай. Чакай малко. Нещо не разбирам. К’Чаин Че’Малле, да. Ти си дестраянт на К’Чаин Че’Малле. Но това е невъзможно. Нещо си объркала…

— Объркала не. Съжалявам, да. — Измести се леко и посочи Сторми. — Той Щит-наковалня. — После посочи него. — Ти Смъртен меч.

— Ние не сме… — Млъкна и се втренчи в Сторми. — Някой го нарече Щит-наковалня веднъж. Не мога да си спомня кой беше обаче. Всъщност може да е било и Смъртен меч, не помня. — Погледна я намръщено. — Който и да беше обаче, не беше К’Чаин Че’Малле.

Тя сви рамене.

— Има война. Ти водиш. Него и теб. Гунт’ан Ацил ме прати да ви намеря. Намирам вас. Вие сте огън. Гу’Рул ви вижда, изпълва моя глава с вас. Гори. Маяци, ти и той. Ослепява. Гу’Рул ви взима.

Взима? Геслер изведнъж скочи на крака и отново изпъшка, щом главата му се завъртя.

— Ти си ни отвлякла!

— Аз не — не аз. Гу’Рул.

— Кой е Гу’Рул? Къде е тоя кучи син? Трябва да му срежа гърлото, а и твоето сигурно. После трябва да намерим армията…

— Далече. Ваша армия много левги оттук. Гу’Рул лети цяла нощ. С вас. Цяла нощ. Трябва водите армия К’Чаин Че’Малле. Осем Фурии. Идват. Близо. Има война.

Геслер отиде до Сторми и го срита.

Огромният мъж изпъшка и се хвана за слепоочията.

— Ходи пикай, Геслер — изломоти той. — Още не е съмнало.

— Тъй ли? — Сторми бе заговорил на фаларийски и Геслер му отвърна на същия.

— Бълдж ме буди всеки път, знаеш го. Нещастно го…

— Отвори си очите, войник! Ставай!

Сторми изрита с босия си крак и Геслер се дръпна. Опитвал беше тия ритници. Но след това Сторми се надигна, отвори очи и се ококори.

— Какво си ми направил, Гес? Къде е… къде е всичко?

— Отвлекли са ни нощес, Сторми.

Светлосините очи на Сторми се спряха на Калит.

— Тя ли? Трябва да е по-силна, отколкото изглежда…

— В името на Финир, Сторми, имала е помощ. Някой си, наречен Гу’Рул, и който и да е той, има криле. И трябва да е достатъчно силен, след като ни е носил двамата цяла нощ.

Очите на Сторми блеснаха.

— Какво ти казах, Геслер! Сънищата ми! Видях…

— Това, което ми каза, че си видял, звучеше безсмислено! И още звучи така! Работата е, че тази жена тук се нарича дестраянт на К’Чаин Че’Малле, и понеже това не е достатъчно тъпо, нарича мен Смъртния меч, а теб — Щит-наковалня.

Сторми потръпна и скри лицето си в шепи. Заговори иззад дланите си:

— Къде ми е мечът? Къде са ми ботушите? Къде е шибаната закуска?

— Не ме ли чу?

— Чух те, Геслер. Сънищата. Заради ония проклети люспести плъхове. Всеки път щом видя някой по пътя, ме побиват тръпки.

— Плъховете не са К’Чаин Че’Малле. Знаеш ли, ако имаше малко мозък, щеше да си разгадал сънищата си и може би нямаше да се забъркаме в тази каша!

Сторми смъкна ръцете си, извърна рошавата си глава и погледна Калит.

— Виж я само.

— Какво?

— Напомня ми за мама.

Ръцете на Геслер потрепериха и се свиха в юмруци.

— Не си го и помисляй, Сторми.

— Не мога да го избегна. Тя наистина…

— Не. Майка ти имаше червена коса…

— Не е там работата. Около очите й, виждаш ли го? Би трябвало да го знаеш, Гес, спа с нея толкова пъти…

— Онова беше случайност…

— Какво?

— В смисъл, откъде да знам, че е тръгнала да съблазнява приятелите ти?

— Не е. Само теб.

— Но ти каза…

— Излъгах! Просто се опитвах да ти помогна да се почувстваш по-добре! Не, майната му на това, опитвах се да те накарам да разбереш, че не си толкова важен — бездруго много се беше главозамаял. Все едно, вече не е важно, нали? Забрави. Простих ти, нали…

— Беше пиян, сбихме се в една уличка и се опитвахме да се утрепем…

— Да де, ама ти простих. Забрави, казах.

— Де да можех! А сега ми казваш, че тази тук прилича на…

— Но тя прилича!

— Знам, че прилича! Просто млъкни? Ние не сме — не сме…

— Сме. Знаеш го, Гес. Не ти харесва, но го знаеш. Откъснати сме. Дадена ни е нова съдба. Предопределение. Тук. Сега. Тя е дестраянт, а ти си Щит-наковалня, а аз — Смъртен меч…

— Обратното — изръмжа Геслер. — Аз съм Смъртният меч…

— Добре. Радвам се, че това се уточни. Сега я накарай да ни сготви нещо…

— О, това ли прави дестраянтът? Готви ни?

— Гладен съм!

— Тогава я помоли. Учтиво.

Сторми погледна намръщено Калит.

— Търговската реч — подсказа му Геслер.

Но Сторми посочи устата си и се потупа по корема.

— Вие яде — каза Калит.

— Гладни, да.

— Храна — каза тя и посочи една малка кожена торба до себе си.

Геслер се засмя.

А Калит стана и каза:

— Те идат.

— Кои? — попита Геслер.

— К’Чаин Че’Малле. Армия. Скоро… война.

И в този момент Геслер усети как земята затрепери под краката му. Сторми също го усети и двамата рязко се обърнаха на север.

„Светият чатал на Финир!“

23.

Имала беше един чичо, принц, изкачил се високо по стъпалата, но на погрешната стълба, уви. Беше направил опит за преврат, за да разбере накрая, че всичките му агенти са били всъщност агенти на друг. Тази самонадеяност ли го беше довела до смъртта? Кой негов избор я беше направил неизбежна? Кралица Абрастал много пъти беше мислила за съдбата на този човек. Любопитното беше, че той всъщност бе успял да избяга. От града и чак до източната граница всъщност. Но на заранта на последната му езда един селяк се беше събудил с болезнен ревматизъм в краката. Петдесет и седем годишен селяк, който вече от трийсет и няколко години всеки месец лятото и есента откарваше жътвата от семейния парцел до селото, на левга и половина от фермата. И го правеше с една малка двуколка.

Трябваше да се е събудил онази сутрин във вмирисания спарен въздух на собствената си тленност. Изнурен и изтощен. И докато е гледал мъглите, загърнали ниските хълмове и поляни, запълзели към нивите, трябваше да е държал безмълвие в ръцете си, както и в сърцето си. Отпадаме. Всичко, което е безусилно, се превръща в тегоба, но умът си остава ясен, затворен в едно отпадащо тяло. Макар утрото да обещаваше чудесен ден, студеният мрак на нощта си оставаше утаен вътре в него.

Имал беше трима сина, но всички те бяха взети във войската някъде. Слухове за някакъв бунт. Старецът знаеше малко за него и още по-малко го интересуваше. Освен обстоятелството, че синовете му не бяха с него. С движения, вдървени от болката в краката, беше впрегнал мулето в разнебитената талига. Можеше да вземе двуколката, но единственото муле, с което разполагаше, което не беше съвсем окуцяло, беше екземпляр със странно дълго тяло, твърде дълго за стръките и поводите на двуколката.

Усилията по приготовлението, включително товаренето, му бяха отнели по-голямата част от сутринта, дори с помощта на полусляпата му жена. А когато потегли, плясвайки животното с камшика, мъглите се бяха вдигнали и слънцето грееше високо и силно. Каменистата пътека, водеща до черния път, беше по-пригодна за двуколката, отколкото за талигата, тъй че карането беше бавно, а щом излезе на черния път и наближи главния, слънцето вече биеше в очите му.

На този ден, в една купчина камъни в ъгъла на една нива точно до главния път, в един кошер с диви пчели бе избухнала гражданска война. И малко преди селякът да стигне дотам, кошерът се беше разбунил.

Старецът, полузадрямал, беше чул тропота от бързо приближаващ се ездач, но на пътя имаше място — беше построен за движение на армии към и от границата в края на краищата, — тъй че той не беше особено притеснен от усилващия се тътен на конските копита. Да, конникът идваше бързо. Сигурно някой гарнизонен вестоносец, понесъл бърза вест, а всички бързи вести бяха лоши, доколкото знаеше селякът. Беше му останал миг да помисли с тревога за синовете си, а след това роякът се вдигна, завихри се на жужащ облак и връхлетя мулето.

Животното се паникьоса, зарева и хукна напред. Породената му от страха сила бе такава, че старецът изхвърча назад от капрата и изтърва поводите. Талигата подскочи, после се килна на една страна, изсипа го на пътя и той падна сред облак прах и побеснели пчели.

Ездачът, сменил третия си кон, откакто бе побягнал от града, пристигна точно в този момент. Опитът и инстинктът го поведоха покрай мулето и талигата, но неочакваната поява на селяка точно на пътя на коня стана толкова бързо, толкова неочаквано, че нито той, нито конят имаха време да реагират. Предните копита стъпкаха селянина, счупиха му едната ключица и шибнаха със зашеметяваща сила главата. Конят залитна, смъкна се на гърди и изхвърли ездача си напред.

Малко по-рано същия ден чичо й беше свалил шлема си — жегата беше жестока все пак — и макар да беше спорно дали това е било от значение, Абрастал подозираше — или може би предпочиташе да вярва, че ако го е носел, като нищо е можел да преживее падането. Но вратът му се беше прекършил.

Беше проучила тези събития с почти фанатична обсебеност. Агентите й бяха пропътували до онзи далечен район на кралството. Бяха разпитвали синовете, роднините и дори самия старец — който по чудо бе оцелял, макар и грохнал от неизлечима болест — и се бяха постарали да скицират съвсем точно последователността на събитията.

Всъщност изобщо не беше я интересувала съдбата на чичо й. Беше се оказал глупак. Това, което всъщност бе завладяло ума й и толкова я бе обсебило, беше как едно такова съчетаване на случайни събития може толкова съвършено да отнеме човешки живот. От този единствен пример Абрастал бързо бе осъзнала, че подобни шаблони съществуват навсякъде и могат да се съберат буквално за всяка смърт при злополука.

Хората говореха за лош късмет. Малшанс. Говореха за развилнели се духове и за отмъстителни богове. А някои говореха за най-ужасната истина от всички — че светът и целият живот в него не са нищо друго освен сляпо съчетание на произволни събития. Причина и следствие само очертаваха нелепостта на нещата, нелепост, пред която бяха безпомощни дори боговете.

Някои истини можеха да терзаят, по-студени и по-жестоки от всеки призрак. Някои истини можеше да се оформят от уста, зяпнала в ужас.

Когато излезе със залитане от палатката си, с гъмжащите около нея стражи и слуги, не беше имало никакво време за размисли, никакво време за мисли по минали увлечения. Не беше имало нищо освен самия миг, червен като кръвта в очите й и силен като вика в черепа й.

Дъщеря й я беше намерила. Фелаш, изгубена някъде сред свирепа буря в морето, се беше спазарила с един бог и докато ехото от виковете на давещите се моряци звучеше смътно и глухо под писъка на ветровете, богът бе отворил пътека. Древна, страховита, жестока като насилие. В сълзите, заплували пред очите на Абрастал, лицето на четиринадесетата й дъщеря доби очертания, все едно се издигна от невъобразими дълбини, и Абрастал вкуси соленото море на езика й, усети изтръпващия студ на безсмъртния му глад.

„Майко. Помни историята на твоя чичо. Талигата пълзи, главата на мулето клюма. Тътен в далечината. Помни историята така, както ми я разказа, докато живееш всеки един ден. Майко, големият път са Пустинните земи. И аз чувам гъмжащите тълпи по него, чувам ги!“

Древните богове даваха оракулите си с неохота, с неприязън. В хватката на такава сила никой смъртен не можеше да говори свободно. Яснотата бе отхвърлена, точността — отказана. Само изопачени думи и образи можеха да изплуват навън. Само подвеждането в грешна посока оставаше неизменно в сила.

Но Фелаш беше умна, най-умната от всичките й любими дъщери. И Абрастал разбра. Проумя предупреждението й.

Мигът изчезна, но болката от връхлитането му остана. С насълзени и плувнали в кръв очи Абрастал се запровира през тълпата изпаднали в паника слуги и охрана и изскочи навън, гола от кръста нагоре, огнената й коса — разчорлена и сплъстена от пот. Солта по кожата й вече засъхваше и миришеше на тяло, изтръгнато от морското дъно.

Изпънала напред ръце, за да задържи всички настрана, тя спря задъхана и навела глава. Най-сетне, след като успя да си поеме дъх, успя и да проговори:

— Спакс. Доведете ми Спакс. Веднага!

Воините гилки, събрани на групи по родове, проверяваха оръжията и снаряжението си. Боен главатар Спакс стоеше отстрани и ги наблюдаваше, почесваше брада, а вкиснатият ейл от бурето предната нощ се надигаше заплашително в корема му. Или може би беше козият крак, или голямата колкото юмрук буца горчив шоколад — нещо, което никога не бе вкусвал, преди да дойде в Болкандо, но ако добрите богове серяха, то със сигурност беше шоколад.

Видя вестоносеца на Огнекосата много преди той да стигне до него. Един от онези мършави дворцови мишоци с вечно зачервени от напрежение лица и потни горни устни. Собствените му съгледвачи го бяха уведомили, че са може би на ден път от Ловците на кости — бяха постигнали добро време, като почти бяха изтощили по пътя търговците от Сафинанд, и въпреки цялото си перчене Спакс бе принуден да признае, че Изгорените сълзи на Хундрил и перишите са корави като езика на гълтач на кактуси. Почти толкова корави като неговите баргасти. Според общоприетото мнение армиите с обоз бяха бавни дори по съвсем равен терен, но явно нито Гал, водачът на Изгорените сълзи, нито Кругава, Смъртният меч на перишите, се вслушваха в общоприетото мнение.

Той отново погледна воините си, преди бегачът да е дошъл, и видя, че показват признаци на умора. Не достатъчно, та това да го притесни, разбира се. Още един ден, в края на краищата, и Абрастал можеше да си направи своите преговори с малазанците, и след това да обърнат и да се запътят към дома с доста по-разумна скорост.

— Боен главатарю!

— Какво я възбуди този път? — попита Спакс, доволен както винаги от възможността да подразни тези хилави дворцови контета. Но този път младият мъж не реагира на прекалената му фамилиарност с обичайното стъписване. Всъщност продължи все едно изобщо не го беше чул.

— Кралицата настоява да се явите при нея. Веднага.

Обикновено дори тази заповед щеше да предизвика едно-две саркастични подмятания, но Спакс най-сетне забеляза страха на лицето на вестоносеца и само изръмжа:

— Води тогава.

Вече облечена в броня, кралица Абрастал не беше в настроение за празно дърдорене, а и вече бе казала достатъчно на Бойния главатар на гилките, за да го накара да се умълчи, докато яздеше до нея към лагера на перишите. Утринната светлина дращеше с ноктите си по набраздения лоб на планините на запад. Прах надвисваше над разровените пътища, водещи към и от границата на Сафинанд, и колони фургони и впрягове вече се изливаха от трите лагера, празни, ако не се брояха сандъците с пари, търговските охранници и курвите. Кралицата знаеше, че ще се върнат тук и ще чакат завръщането на легиона Евъртайн.

„Дълго може да чакат.“

Казала беше на Спакс за посланието и не се изненада много, като видя мръщенето му. Баргастът знаеше достатъчно, за да не се усъмни в такова нещо. Дори бе споделил, че собствените му чародеи и вещици се оплаквали от слабост и слепота — сякаш баргастките богове бяха прогонени или нямаха достатъчно сила, за да я проявят в Пустинните земи.

Докато приготвяха конете им, той й беше говорил за вярата си в сливането на сили и тя бе впечатлена от откритието, че зад бялата маска на лицето и бронята от костенурчи черупки варваринът знае за света извън собственото си племе и собствения си народ. Идеята за сила, привличаща сила, обаче като че ли не се доближаваше до нейното усещане за това, което предстои.

— Казваш, че такива сили са обречени да се съберат, Спакс. Но… това не е същото.

— В какъв смисъл, ваше величество?

— Шансът ли е оръжието на съдбата? Би могло да се каже така, предполагам, но онова, което се събира пред нас, Спакс, е нещо по-жестоко. Произволно, непредсказуемо. Глупаво всъщност. То е проклятието да си на неподходящо място в неподходящо време.

Той го премисли за миг, след което каза:

— Ще се опитате ли да ги отклоните? Огнекоса, тази Кругава е като непоклатима планина. Пътят й е по руслото на стъпканите корони. Ще се провалите.

— Зная, Спакс. И това ми налага да взема ужасно решение, нали?

Но той нямаше да го види по този начин и не го видя — сигурна беше, макар да не отвърна нищо, а след това изведоха конете и те ги яхнаха, и ги подкараха в лек тръс, а след това, щом подминаха външните постове на Евъртайн, в галоп. Такава скорост не предразполагаше към разговор, освен по някоя кратка дума в най-добрия случай. Никой от двамата не възразяваше.

Постовете на перишите ги забелязаха отдалече, познаха флага, вдигнат от седлото на Абрастал, и бързо и ефикасно разчистиха пътя им право към центъра на лагера. Докато яздеха по главната улица между офицерските палатки, Абрастал и Спакс се оказаха предмет на засилващ се интерес: войниците се тълпяха от двете страни и следяха преминаването им. Някои моменти, изпълнени с тревожна напрегнатост, можеха да разпространят вледеняваща треска.

Скоро спряха пред щаба на Сивите шлемове. Смъртен меч Кругава и Щит-наковалня Танакалаян ги очакваха, в пълна броня според обичая им.

Абрастал първа се смъкна от останалия без дъх кон. Миг след това гилкът я последва.

Кругава се поклони леко.

— Кралице, добре сте дошла сред перишите…

— Забравете официалните боклуци — прекъсна я Абрастал. — В командната ви палатка, ако обичате.

Нещо трепна в коравия поглед на Кругава и тя посочи палатката зад себе си.

— Може би е добре да повикаме Гал — каза Спакс.

— Вече е повикан — отвърна Танакалаян с не съвсем подходяща за случая полуусмивка. — Скоро ще дойде.

Абрастал изгледа намръщено Щит-наковалня, а след това мина между него и Смъртния меч. Спакс вървеше на стъпка зад нея. След малко четиримата стояха в главното помещение на командната палатка. Кругава освободи слугите и изпрати охраната да обкръжи щаба с кордон. После смъкна металните си ръкавици и се обърна към Абрастал.

— Ваше величество, вие диктувате дневния ред. Ще изчакате ли Боен водач Гал, преди да започнем?

— Не. Той е умен мъж. Ще разбере. Смъртен меч, намираме се в буря, която може да бъде видяна само отвън. Самите ние засега не усещаме нищо, защото сме близо до центъра й. — Погледна Щит-наковалня, след това отново Кругава. — Вашите жреци и жрици са в затруднение, отричате ли го?

— Не — отвърна Кругава.

— Добре. Вашите съюзници са само на ден оттук…

— Половин ден, ако се наложи — заяви Кругава.

— Както кажете. — Абрастал се поколеба.

В този момент дойде Боен водач Гал. Дишаше тежко, широкото му лице беше плувнало в пот.

— Възнамерявате да ни оставите днес — каза Танакалаян, присвил очи към кралицата.

Абрастал се намръщи.

— Не съм казала такова нещо, Щит-наковалня.

— Простете на брат ми — намеси се Кругава. — Прибързан е. Ваше величество, за какво искате да ни предупредите?

— Ще използвам думата, която ми предложи Спакс — ще го разберете веднага, убедена съм. Думата е сливане.

Нещо блесна в очите на Кругава и в очите на Абрастал жената сякаш се извиси, изправила рамене, и се стегна, готова да посрещне този момент.

— Така да бъде…

— Чакайте! — възкликна Танакалаян. — Ваше величество, това не е мястото… искам да кажа, сигурно сте се заблудили. Това време още не е дошло — много е далече всъщност. Не мога да разбера как…

— Достатъчно — прекъсна го Кругава и лицето й потъмня. — Освен ако не можете да ни кажете ясно нещо, което знаете само вие, сър. Чакаме.

— Вие не разбирате…

— Правилно.

Щит-наковалня изглеждаше на ръба на паниката. Притеснението на Абрастал, свързано с Танакалаян — което бе усетила още извън палатката, — се усили. Какво криеше този млад воин-жрец? Изглеждаше някак объркан и гузен.

Щит-наковалня си пое дъх и каза:

— Взорът ми не е по-ясен от този на всеки друг тук. Но всичко, което долавям за предстоящото сливане, ми казва, че то не ни очаква в Пустинните земи.

Кругава сякаш бе настръхнала от гняв. Абрастал за първи път виждаше такова нещо у Смъртния меч.

— Брат Танакалаян, вие не сте арбитър на съдбата, въпреки размаха на амбицията ви. На този ден и в онова, което е пред нас, ще е най-добре да свидетелствате. Ние сме без дестраянт — не ни остава нищо друго, освен да сме слепи за бъдещето си. — Обърна се към Абрастал. — Сивите шлемове ще продължат към Ловците на кости. Ще ги намерим днес. Вероятно ще им е нужна нашата помощ. В края на краищата да стоиш в центъра на бурята означава, както казахте, да си сляп за всички опасности и да не си предпазен от нито една.

Гал проговори едва сега:

— Хундрилите ще яздят на върха на копието, Смъртен меч. Ще изпратим Бързите напред и първи ще видим нашите съюзници. Ако са в ужасна нужда, вестта ще полети назад.

— Това е добре и ви благодаря, Боен водач — отвърна Кругава. — Ваше величество, благодаря ви за предупреждението…

— Ние идваме с вас.

Спакс се обърна към нея. На лицето му бе изписано изумление.

Но Смъртният меч кимна.

— Блясъкът на достойнството ви, ваше величество, отхвърля всякаква мисъл за преструвка. Все пак смирено ви съветвам да премислите. Да се вслушате във възраженията, които вашият командир на гилките е толкова нетърпелив да изрече. Това не е вашата съдба в края на краищата. Тя е на Ловците на кости, на хундрилите и на Сивите шлемове на Периш.

— Гилките — отвърна Абрастал — са под мое командване. Убедена съм, че погрешно разбрахте Боен главатар Спакс. Той е изненадан, да, но докато той и неговите баргасти си постилат с моите монети, ги водя аз.

— Така е — заяви Спакс. — Смъртен меч, вие наистина погрешно ме разбрахте. Гилките нямат страх. Ние сме юмрукът на Бялото лице на Баргаст…

— А ако този юмрук се забие в гнездо на стършели? — попита Танакалаян.

Абрастал се стъписа.

Спакс се озъби.

— Не сме деца, които умират от ужилване, Щит-наковалня. Ако разбуним такова гнездо, грижете се за своите.

— Това е погрешно…

— Достатъчно! — отсече Кругава. — Щит-наковалня, подгответе се да прегърнете всички, които може да паднат този ден. Това е вашата задача, вашата отговорност. Ако толкова цените блясъка на политиката, трябваше да си останете на бреговете на кралство Периш. Ние, които сме тук, сме отказали тези игри. Изоставихме домовете си, родните си места. Изоставихме семействата си и хората, които обичаме. Изоставихме интригата, заблудата и дворцовите танци на смъртта. Тепърва ли ще дръзнете да разлеете това горчиво вино? Вървете, сър, и обуздайте силата си.

Пребледнял, Танакалаян се поклони на Абрастал, на Спакс и Гал, и напусна.

— Ваше величество — каза Кругава. — Рискувате твърде много.

— Знам — отвърна Абрастал.

— И все пак?

Кралицата кимна.

— И все пак.

„Проклети жени! Всичко е от жените!“

Дръпна юздите на коня на билото на нисък хълм и очите й се зареяха на юг. Прах ли бе онова на хоризонта? Вероятно. Кисуеър разкърши гръб, за да облекчи болката в кръста. Бедрата й горяха все едно, че са топнати в киселина. Беше останала без вода, а конят под нея бе полумъртъв.

„Шибаната адюнкта. Лостара Юил. И оная кучка, сестра ми — не е честно!“ Беше се колебала, но вече не. О, щеше да намери глупаците, надутите периши и разгонените хундрили, готови да се разплачат и над счупено гърне. Щеше да отнесе всичките тия безполезни молби за помощ на Кругава — поредната проклета от Гуглата жена — и после щеше да приключи с това. „Не се връщам. Дезертирала съм, нали? Продължавам направо през тях. Сафинанд. Мога да се изгубя там, обкръжена е от планини. Не ми пука колко мизерно е там, ще свърши работа.“

Какво друго очакваха от нея? Героично завръщане в челото на две армии? Идва на помощ, за да ги издърпа всички от самите порти на Гуглата? Такива глупости бяха за Синтър или дори за Мейсан Джилани, която пък бе препуснала, за да намери съюзник, който можеше дори изобщо да не съществува — да, остави легендата за оная северняшка кучка, тя си има всичките нужни черти в края на краищата.

Кисуеър беше издялана от по-мек материал. Не бронз. По-скоро восък. А светът се нажежаваше. Бяха я изпратили с почест. Бяха решили да вложат цялото си доверие и вяра в нея. „И аз ще ги намеря. Онова там е облак прах. Вече го виждам. Ще стигна до тях, ще кажа каквото трябва да кажа. Адюнктата казва, о, Смъртен меч, че измяната не подобава на перишите. Нито на хундрилите. Елате при нея, моли тя.“

„Адюнктата казва, че мечът е за носене и боравене с него, не да седиш на него. Той е оръжие, не е кураж, колкото и да те държи прав. Адюнктата казва, че сред вас има предател и че с думите на този предател вие обричате Ловците на кости. Адюнктата казва, че кръвта е на вашите ръце, студена краво.“

Намери всякакви начини, бе казала Синтър. Използвай всичко, което се наложи. Засрами ги, насери ги, заплюй ги. Или стани лукава и подклаждай огньовете, докато ботушите им не пламнат. Заслепи ги с отражението на жаркото слънце в собствената им себичност. Моли ги, умолявай ги, падни на колене. „Използвай хитрините си, Кисуеър, това, което правиш най-добре.“

Богове, как ги мразеше всички. Онзи разбиращ поглед в очите им, онова приемане на всичко, което не беше добро в нея. Да, знаеха, че няма да се върне. И не им пукаше. Беше заменима, пусната като стрела и щом е ударила целта — голяма работа, похарчена е, лежи там счупена на земята.

Ами, щеше да е счупена стрела тогава. Хубаво. Защо пък не? Нищо повече не очакваха, нали?

Смуши коня, но той реагира с неохота.

— Още малко — каза тя, докато го подкарваше в лек тръс. — Виждаш ли ония ездачи? Хундрили са. Почти стигнахме.

„Не се налага да ги убеждавам в нищо — те вече са тръгнали. Трябва само да добавя още малко шпори към ботушите им. Кой знае, може би Кругава иска точно това. Има го този поглед у нея, мисля.“

„Ето, миличка, нося ти още шипове и камшици…“

Командваните от Рафала Бързи на Ведит се приближаваха към самотната ездачка. Малазанка, несъмнено. Виждаше се отдалече. На уморен кон. Рафала усети възбудата — доказателство, че става нещо. Историята за пореден път стягаше челюсти и никакво усилие не можеше да ги разтвори. Гал ги беше изпратил напред, в бърза езда. Намери Ловците на кости. Продължи през колоната им и говори с адюнктата. Кажи й да изчака или да обърне армията на юг.

Ужасните богове се събираха — виждаше го във високите облаци, трупащи се на югозапад, търкаляха се надолу от планините. Армиите трябваше да се съберат и да застанат на място като една срещу тези богове. Такъв миг на слава ги чакаше! Адюнкта Тавори, командир на Ловците на кости; Гал, Боен водач на Изгорените сълзи на Хундрил; Кругава, Смъртен меч на Вълците; и Абрастал, кралица на Болкандо и командир на легиона Евъртайн. „О, и гилките също. Ония баргасти, дето знаят как да се въргалят в кожите. Няма да трепна с тях на фланга, това — със сигурност.“

Какво ги чакаше в Пустинните земи? Някое жалко племе несъмнено — нищо повече не можеше да оцелее тук. В края на краищата онази земя беше мъртва. Е, щяха да съкрушат глупаците и след това да продължат напред, за да потърсят каквато там съдба адюнктата знаеше, че ги очаква всички в далечната Коланси. Рафала само се надяваше на шанс да оцапа меча си с кръв.

Малазанката — далхонийка всъщност — бе забавила изтощения си кон, та конете на хундрилите да свършат повечето работа. Много добре. Не изглеждаше да й е много удобно на седлото. От десетилетия малазанците изграждаха армиите си умно. Използваха конни племена, за да попълват конницата си, планинци за съгледвачи и лека пехота и селяни за тежката си пехота. Градски хора за сапьори и крайморски обитатели за морска пехота и моряци. Но след това нещата се бяха объркали. Конете не бяха подходящи за далхонийци.

„Все едно. Помня уикците. Не беше минал и месец от първото ми кървене, но ги видях. Унизиха ни всички.“

„А сега е ред на хундрилите да направят същото.“

Махна с ръка на ездачите зад себе си да забавят, продължи напред и дръпна юздите пред малазанката.

— Аз съм Рафала…

— Браво на теб — прекъсна я жената. — Просто ме заведи при Гал и Кругава. И ме прехвърли на отпочинал кон, този е свършил.

— Колко дни път е до тях? — попита Рафала, след като един от ефрейторите се зае със задачата да смени конете.

Малазанката се смъкна от седлото малко непохватно.

— До кои? А, не е далече, мисля. Загубих се първата нощ — мислех, че виждам планините отдясно. Оказа се, че са облаци. Яздила съм на югозапад вече два дни. Онзи глупак готов ли е вече?

Рафала се намръщи.

— Той ти дава най-добрия си боен кон, войник.

— Е, нали не го плащам. — Жената се качи на седлото и изохка. — Богове, не можеше ли да сложи по-меко седло? Седя си направо на кокалите.

— Не съм виновна, че си оставила мускулите ти да омекнат — изсумтя Рафала. — Е, да тръгваме, войник. — „И да видим дали можеш да издържиш с мен.“ — Обърна се към Бързите си: — Вие продължете. Аз ще я придружа и се връщам при вас.

И така се разделиха. Бързите продължиха на север. Рафала и малазанката препуснаха на юг, а ефрейторът ги последва — изоставаше все повече на изтощения кон.

„Е — помисли си Кисуеър, докато двете с Рафала се приближаваха към авангарда, — това ще улесни нещата.“ Гората от знамена издаваше „счепкване“ на командири (стара шега на остров Малаз). Щеше да каже каквото имаше да каже, и да се свършва.

За нея беше ясно, че ги очаква бедствие. „Твърде много жени държат тиганите тука.“ Винаги бе предпочитала мъжете пред жените. Като приятели, като любовници, като офицери. Мъжете обичаха нещата да са прости. Без онази нелепа свръхчувствителност, реагираща на всяко проклето изражение, поглед или жест. Без онова кипване заради някоя небрежно подхвърлена реплика. И, най-важното, без ония злостни мушкания в гърба и чашите с отрова, подавани така усмихнато. О, тя отдавна бе научила всички гадни уроци от своя пол. Достатъчно очи беше видяла да пълзят нагоре-надолу по тялото й, да преценяват дрехите й, прическата й, мъжа до нея. Виждала беше как жени кълцат други жени, докато те не ги гледат, с очи като ножове — клъц, хръс, клъц.

И не беше ли вярно — извън всякакво съмнение, — че жените, които предпочитаха компанията на мъже, бяха най-мразените жени от всички?

Твърде много командири с цици имаше сред тази тълпа. „Виж Гал, измъчен е зад татуираните си сълзи. И онзи баргаст, нищо чудно, че крие лицето си зад всичката тази боя.“

— Вече можеш да се връщаш, Рафала — каза Кисуеър. — Няма да се загубя.

— Трябва ми конят, малазанко.

— А аз пеша ли да вървя оттук нататък?

Младата хундрилка я погледна изненадано.

— Къде да вървиш?

Кисуеър се намръщи.

Продължиха през разкъсаната колона конни съгледвачи и спряха пред авангарда — пълководците на конете не удостоиха с внимание появата им, продължиха в тръс и принудиха Рафала и Кисуеър да обърнат и да подкарат до тях. Отношението им подразни Кисуеър — все едно никога не се бяха виждали.

Рафала заговори:

— Боен водач Гал, водя ви малазански вестоносец. — После каза на Кисуеър: — Ще отида да ти намеря друг кон.

— Добре. Не се бави много обаче.

Рафала я изгледа навъсено, обърна коня си и подкара през точещите се войнишки колони.

Някаква червенокоса жена — нея Кисуеър я виждаше за пръв път — я заговори първа, на търговската реч:

— Къде са събратята ти, малазанко?

— Събратята ми?

— Другарите ти войници.

— Не са далече, мисля. Би трябвало да стигнете до тях днес, особено с тази скорост.

— Каква вест ни носиш, войник? — попита Кругава.

Кисуеър се огледа. Прекалено много щабни офицери имаше около командирите.

— Може ли да го направим малко насаме, Смъртен меч? С вас и Боен водач Гал, искам да кажа.

— Кралицата на Болкандо Абрастал и Боен главатар Спакс на гилките Бели лица съюзиха силите си с нашите. С тази уговорка ще изпратя персонала ни настрана. — Обърна се към кралицата. — Приемливо ли е, ваше величество?

На лицето на Абрастал се изписа неприязън.

— О, да, те са по-досадни и от мухи. Хайде, всички! Махайте се!

Над двайсет ездачи се отдръпнаха от авангарда и останаха само Кругава, Танакалаян, Гал, кралицата и Спакс.

— Така по-добре ли е? — попита Кругава.

Кисуеър си пое дъх. Твърде уморена беше, за да го обмисля това.

— Между прорицателите, които служат на адюнктата… Смъртен меч, не мога да го кажа другояче. Прецени се, че заплахата от измяна е много реална. Изпратиха ме, за да потвърдя съюза.

Смъртният меч пребледня. Кисуеър забеляза резкия поглед, хвърлен от чуждоземната кралица към младия Щит-наковалня.

„Какво? Мамка му, те знаят повече за това от мен. Заплахата май все пак е реална. Сестро, имаш очи, които виждат това, което другите не могат. Нищо чудно, че винаги бягам от теб.“

Боен водач Гал реагира първи.

— Как се казваш, войник?

— Кисуеър6. Десето отделение, трета рота, осми легион.

— Кисуеър… духовете знаят, начинът, по който вие, малазанците, умеете да превърнете едно име в покана, винаги ме е радвал. Ще отговоря на страха на адюнктата, както подобава на хундрилите. Ще тръгнем напред и ще яздим с вас с цялата възможна бързина, за да се слеем с Ловците на кости колкото може по-скоро.

— Измяна от перишите няма да има — заяви Кругава. — Вижте бързината на придвижването ни. Известени сме за предстояща опасност, тъй че бързаме да се съберем с армията на адюнктата. За наше щастие кралицата на Болкандо води легиона Евъртайн и гилките и се закле да ни даде цялата помощ, която може да поискаме. Кажете ми, притеснени ли са Ловците на кости? Що за враг се е появил в Пустинните земи, за да ги обезпокои толкова?

„Чак сега ли се сети да попиташ?“

— От последните два дни, Смъртен меч, единственият ни враг бяха рояците хапещи мухи.

— И все пак сте изпратена да ни намерите — изтъкна Кругава.

— Да.

— Следователно — продължи Смъртният меч — трябва да съществува някакво предчувствие за опасност, извън възможната измяна, което да оправдае такава спешност.

Кисуеър сви рамене.

— Нямам какво повече да ви кажа, Смъртен меч.

— И изминахте целия този път само за да потърсите уверение? — попита Гал.

— Да. Сигурно ви изглежда странно. На всички вас. Нямам отговор. Сметна се, че съюзът е застрашен — само това знам по въпроса.

Като че ли никой от тях не остана доволен. „Колко лошо. Какво повече мога да кажа? Сестра ми има лошо предчувствие, Фид непрекъснато повръща, а единственият висш жрец в състава на Тавори не е изтрезнял от Ледер. И онези мухи хапят ужасно.“

Рафала се върна с оседлан кон — дореста кобила, доста буйна на вид. Доведе я до Кисуеър.

— Прехвърли се, ако можеш.

Намръщена, Кисуеър измъкна ботушите от стремената и прехвърли десния си крак през гърба на коня. Рафала дръпна кобилата на стъпка напред и малазанката нагласи дясното си стъпало в дясното стреме, хвана рога на седлото от Седемте града, вдигна високо левия си крак — и задника си, разбира се — и след миг вече държеше юздите.

Прехвърлянето стана гладко и Рафала стисна устни, сякаш й се повдигаше от мисълта, че трябва да я похвали. Изостана назад, хванала юздите на бойния кон на своя воин, и след малко вече го отвеждаше.

— Знам къде — подметна Гал и се ухили.

Баргастът се изсмя грубо.

— Тръгвай с хундрилите — каза й Кругава. — Заведи ги при Ловците на кости.

„Богове на бездната — как да се измъкна от това?“

— Боя се, че само ще ги бавя, Смъртен меч. Този кон може да е отпочинал, но аз, уви, не съм.

— Спала ли си някога между коне? — попита Гал.

— Моля?

— Изпънат хамак, Кисуеър, с колове от палатки да разделят двата коня. Така си носим ранените в поход.

Всички тези жени, които я гледаха. Знаеха, виждаха онова, което мъжете не виждаха. „Показвате си острите малки зъбки, нали? Толкова доволни, че ме виждате как съм хваната в капана.“ Отвърна на Гал:

— Ако се стигне до тази необходимост, ще ви кажа, Боен водач.

— Чудесно. Да тръгваме тогава при моите Изгорени сълзи. Ваше величество, Смъртен меч, когато се срещнем отново, ще е в командната палатка на адюнктата. Дотогава, желая ви лек път и дано боговете ви гълтат прахта.

Кисуеър подкара с Бойния водач на изток и леко назад към яздещата в разтеглен строй основна колона. Щом се отдалечиха от авангарда, Гал заговори:

— Моите извинения, войник. Виждам, че сте махнали униформата си и че последното място, където искате да идете, е там, откъдето дойдохте. Но Смъртният меч е сурова жена. Нито един от Сивите шлемове на перишите никога не е дезертирал и ако изобщо някой се опита, сигурен съм, че няма да живее дълго. Тя ще действа от името на адюнктата независимо от последствията. Във всяка армия, в това число Ловците на кости, дезертьорството се наказва със смърт.

„Не е глупав в крайна сметка.“

— Заповядано ми беше да не издавам нищо, докато яздя сама, Боен водач, затова не нося нищо, което може да се свърже с униформа.

— А, разбирам. В такъв случай съм длъжен отново да се извиня, Кисуеър.

Тя сви рамене.

— Сестра ми е в онази колона, Боен водач. Как мога да не искам да се върна колкото може по-бързо?

— Разбира се. Сега разбирам.

Продължиха да яздят към Изгорените сълзи в дружелюбно мълчание. Тя се зачуди дали бе успяла да го излъже. Вярно, простотата не означаваше непременно глупост в края на краищата. Беше дала разумни отговори, със съвсем лек намек за обида. „Да, малко достойнство преди обидата, както често казваше майка ми, от това става чудесно оръжие.“

— Сигурен съм, че ще се зарадва да ви види отново.

Кисуеър го погледна крадешком, но не отвърна нищо.

Стълбове сиви облаци затулваха хоризонта на запад и Мейсан Джилани вече усещаше хладния освежителен полъх по лицето си. Беше започнала да спира коня си за кратък отдих на всеки две-три левги, но животното все пак изчерпваше силите си. Знаеше, че точно тази подробност убива повечето дезертьори. Преследващата група щеше да води резервни коне, докато побягналият глупак обикновено нямаше нищо освен собствения си кон.

Никой не я гонеше, разбира се, но колкото и да бе странно, това с нищо не облекчаваше чувството й за вина. Мястото й беше с отделението, да гълта прахта с тях и да ругае същите бръмчащи мухи. А ако нещата наистина бяха толкова зле, колкото бяха споделили някои, искаше да е там, до приятелите си, и да се изправи редом до тях срещу онова, което идеше. Но ето, че беше тук, тръгнала да търси… какво? За десети път този ден посегна да опипа малката кожена кесия на колана си, за да се увери, че си е там. Загубеше ли я, цялата мисия щеше да свърши с провал.

„Сигурно бездруго вече е провалена. Не мога да намеря това, което не мога да видя, с кесията или без нея.“

Виждаше дъжда пред себе си и почти нищо друго — сиво-синкави пелени, които се разгънаха под напора на вятъра и пометоха по земята. Поредната неприятност, сякаш не бяха се натрупали достатъчно. „Това е безсмислено. Търся призраци. Истински призраци? Може би. Може би не. Може би просто призраци, обитаващи в главата на адюнктата. Онези стари вещици на изгубен съюз и забравени обещания. Тавори, твърде много очакваш. Винаги си го правила.“

Дъждът заплющя в лицето й, капките завряха по земята като танц на обезумели мравки. Много скоро вече можеше да вижда само на няколко крачки пред себе си. Беше съвсем заслепена за онова, което търсеше.

Светът й се смееше.

„Безсмислено. Връщам се…“

Пред нея се изправиха пет фигури. Сиви като дъжда, мътни като разкаляната пръст и внезапни като сън. Тя изруга и задърпа юздите, за да усмири уплашения кон. Разхвърча се чакъл. Животното изцвили, копитата замлатиха в локвите.

— Ние сме, които търсиш.

Не разбра откъде дойде гласът. Ръката й стисна торбичката с кипящата пръст, дар от Атри-Цеда Араникт, и тя ахна от внезапната й топлина.

Всички до един бяха трупове. Т’лан Имасс. Потрошени, с липсващи крайници, с оръжия, провиснали от сякаш безчувствените ръце от кокал, увит в почерняла кожа. Дългите коси, мръсножълти и ръждивочервени, бяха полепнали около съсухрените им лица, по които дъждовната вода се стичаше като вечни сълзи.

Задъхана, Мейсан Джилани ги огледа поред, а после отрони:

— Само пет? Няма ли други?

— Ние останахме.

Стори й се, че го каза най-близкият до нея, но не можеше да е сигурна. Дъждът бушуваше около тях и вятърът стенеше, сякаш затворен в огромна пещера.

— Трябва да има… още — настоя тя. — Имаше видение…

— Ние сме, които търсиш.

— А призовани ли сте?

— Да. — И Т’лан Имасс по средата посочи кесията на колана й. — Теник е непълен.

— Кой от вас е Теник?

Съществото най-отдясно пристъпи напред. Всяка кост по него изглеждаше натрошена, с липсващи парчета. Безумна плетеница от пукнатини беше нашарила лицето му под шлем, направен от черепа на някакъв непознат звяр.

Мейсан заопипва връзките и най-сетне успя да откачи кесията. Подхвърли му я, но Теник не посегна да я хване. Кесията тупна в краката му и потъна в локвата.

— Теник ти благодари — каза онзи по средата. — Аз съм Уругал Прекършения. С мен е Теник Разбития, Бероук Тихия глас, Калб Безмълвния ловец и Халад Гиганта. Ние сме Необвързаните, които някога наброявахме седем. Сега сме пет. Скоро ще сме седем отново — в тази земя има паднали наши събратя. Някои отказват врага. Някои няма да последват онзи, който не води никъде.

Мейсан Джилани се намръщи и поклати глава.

— Объркахте ме. Все едно. Изпратиха ме да ви намеря. Сега трябва да се върнем при Ловците на кости — моята армия — там…

— Да, тя е ловец на кости, наистина — каза Уругал. — Ловът й скоро ще е пълен. Подкарай своя звяр. Ние ще те последваме.

Тя избърса водата от очите си.

— Мислех, че ще сте повече. — Подръпна юздите и обърна коня. — Можете ли да издържите с мен? — попита през рамо.

— Ти си знамето пред нас, смъртна.

Мейсан Джилани се намръщи още повече. Беше чувала нещо такова преди… някъде.

На четири левги на северозапад Онос Т’уулан изведнъж спря, за първи път от много дни. Нещо, не много далечно, бе докоснало сетивата му, но вече си бе отишло. „Т’лан Имасс. Странници.“ Поколеба се, щом по-далечната и съвсем различна вълна на принуда се върна, настойчива и отчаяна. Познаваше вкуса й. Знаеше го вече от седмици. Точно това бе търсил Ток-младши, това бе поискал от Първия меч.

Но той не беше вече приятелят, когото Ток познаваше някога, също както Ток не беше вече приятелят, когото помнеше самият Туул. Миналото бе едновременно мъртво и живо, но между двамата бе просто мъртво.

Призивите бяха малазански. Основаваха се на съюза, сключен много отдавна между императора и Логрос Т’лан Имасс. Някъде на изток чакаше малазанска сила. Опасност се приближаваше и Т’лан Имасс бяха длъжни да й дадат отпор, да застанат до старите си съюзници. Такъв беше дългът. Това бе мастилото на честта, вписано толкова дълбоко, че да зацапа безсмъртната душа.

Той се опълчи на повелята. Дългът беше мъртъв. Честта беше лъжа — виж какво бяха направили сенаните на жена му и на децата му. Тленността бе свят на измамата. Мръсната стая на ужас, скрита в къщата на живите, стените й зацапани и оплискани, тъмни петна по изкорубения под. Прах, струпана в ъглите, прах от късчета кожа и снопчета коса, рязани нокти и храчки. Всяка къща имаше своята тайна стая, където спомени виеха в сгъстената тишина.

Някога беше Логрос. Вече не беше. Вече имаше само един дълг и този дълг нямаше нищо общо с живота. Нищо не можеше да го отклони, нито желанията на Ток-младши, нито безумните домогвания на Олар Етил — о, да, знаеше, че тя е наблизо, твърде хитра, за да посмее да го доближи, след като много добре знаеше, че той ще я убие, ще я унищожи напълно. Искания и очаквания валяха като онзи далечен дъжд на югозапад, но всичко се отмиваше от него и не оставяше никаква следа.

Имало беше време, когато Онос Т’уулан бе избрал да застане близо до тленните хора. Когато бе обърнал гръб на своите и с това беше преоткрил чудесата на по-нежните чувства, насладите на другарството и приятелството. Благословения дар на смеха и обичта. А след това, накрая, бе постигнал прераждането си. Истински живот.

Онзи мъж бе отнел този живот по причини, които сам той едва можеше да проумее — порив на състрадание, най-пълната цена на човечност, заплатена с острието, забито в гърдите му. Оттече се сила, в посока различна от онази, която бе отнета от смъкващото му се тяло. Беше се взирал в света, докато всичкият смисъл не изгуби цвета си.

Бяха причинили неописуеми неща на трупа му. Оскверняването беше раната, нанасяна на мъртвия, и живите го правеха с безгрижна самонадеяност — не, те никога нямаше да лежат изстинали върху земята. Те никога нямаше да се издигнат от студената плът и кости, за да видят всичко, което е сторено на тялото, на доскоро единствения им познат дом. Изобщо не им хрумваше, че душата може да страда от призрачна болка, както тялото страда от отсечена ръка.

И избраните от него ближни просто бяха гледали всичко това. Казваха си, че душата на Туул си е отишла от това изтерзано нещо, разчленено сред оплисканите с кръв треви. Че смехът и подигравките никога няма да стигнат до невидими уши.

Можеха ли изобщо да предположат, че любовта сама по себе е толкова силна, че душата на Туул бе видяла също така окуцяването на жена му и последвалите изнасилвания? Че след като не бе могъл да намери децата си, накрая се беше отправил към долния свят — за да намери любимата Хетан, семейството си, да избяга окончателно от жестоките остриета на тленния свят?

„А ти ме върна, Ток. Моят приятел. Върна ме… към това.“

Не беше онзи мъж, повече не. Не беше и Първият меч. Не беше воин на Логрос. Не беше нито едно от тези неща.

Беше оръжие.

Онос Т’уулан продължи по пътя си. Призивите не означаваха нищо. За него поне. Освен това много скоро щяха да секнат. Завинаги.

Не съществуваше никакъв път, който да ги води през Пустинните земи. Никакъв път, който да ги поведе към съдбата им, каквато и съдба да се окажеше тя. Поради това ротите се придвижваха в разпръснати части по шест отделения и всяка рота бе отделена от другите, но в същото време достатъчно близо до тези от нейния легион, за да могат при необходимост да се съединят. Групите по шест отделения бяха сглобени според функциите им: морската пехота в ядрото, смесените части на тежките след тях, а извън тях редовната пехота, с леките отделения в периферията.

Огромната колона на обоза следваше свой маршрут, стотици теглени от волове фургони и блеещи кози, овце, добитък и родара, които скоро щяха да започнат да мрат от глад в тази безжизнена земя. Пастирски кучета обикаляха подопечните си стада, а покрай тях ездачи, на които бе поверено да карат стадата, следяха зорко за заблудени, избегнали кучетата животни — въпреки че нито едно не се отклоняваше.

Крила от пиконосци и конни стрелци пазеха колоната по фланговете. Отряди съгледвачи яздеха далече пред авангарда, докато други обграждаха южните флангове и ариергард, но не на север, където се придвижваха легионите и бригадите под командата на Брис Бедикт. Неговите колони бяха събрани в по-стегнат строй, ведно със собствения му обоз — голям почти колкото малазанския. Конницата на Блуроуз яздеше в широк фланг и пращаше съгледвачи дълбоко в пустините в непрекъснат кръг от сменящи се ездачи и коне.

Командир Брис Бедикт яздеше близо до челото на колоната си. Вдясно от него, на около двеста крачки, бяха малазанците. Вляво от него яздеше Араникт, следваха ги конни вестоносци. Топлината беше жестока и фургоните с вода бързо изчерпваха запасите си. Ледерийските стада мириди и родара можеха да се справят с тази земя по-добре от овце и добитък, но скоро дори и те щяха да започнат да страдат. Храната в началото на този преход през Пустинните земи щеше да е най-вече месо, знаеше Брис, но след това нещата щяха да се променят.

Какво имаше отвъд тази враждебна ивица мъртва земя? Според това, което бе успял да събере — слуховете до голяма степен можеха да компенсират липсата на преки сведения, — имаше нещо като пустиня, но се знаеше, че се пресича от кервански пътища, а отвъд нея бяха равнините на народа Елан, вероятно разклонение на оулите. Равнините Елан граничеха на изток с кралствата и градовете държави на Коланси и Пеласиарската конфедерация.

За Брис идеята да се преведе една армия първо през Пустинните земи и след това през пустиня беше пълно безумие. И в същото време самата невъзможност на това начинание по някакъв извратен начин го привличаше, а ако бяха във война с онези далечни кралства, щеше да означава дръзко нахлуване, което да им спечели легендарна слава. Разбира се, доколкото знаеше, нямаше никаква война и никакъв повод за война. Нищо не идваше от Коланси — освен злокобна тишина. Може би всъщност беше нашествие, но ако бе така, беше несправедливо. Никакви известни насилия, изискващи възмездие, нито намерения за враждебност от разрастваща се империя, на които трябва да се отговори. „Ние не знаем нищо.“

Какво става с душата на един войник, който знае, че е на несправедливата страна? Че той и другарите му са агресорите, носителите на дивачество и насилие? Тази мисъл притесняваше Брис, защото отговорите бяха лоши. „Нещо се прекършва вътре. Нещо вие. Нещо мечтае за самоубийство.“ А като командир, той щеше да поеме вината. Също като брат си Техол. Защото те бяха водачите, те командваха, те използваха живота на хиляди хора като пионки на някаква зацапана игрална дъска.

„Едно е да предвождаш войници на война. И едно е да ги изпратиш на война. Но ми се струва, че съвсем друго е да ги поведеш на война, която сама по себе си е престъпление. Трябва ли да сме безразлични към страданието, което ще причиним на своите и на невинните жертви в непознати земи?“

В сърцето му живееха имената на безброй изгубени богове. Много от тях бяха прекършили душите на своите поклонници. Много други бяха прекършени от лудостта на смъртните в неоправдани войни, клане и безсмислено унищожение. От двата вида, първите търпяха мъки в ужасяващи мащаби. Имаше, в самия край — трябваше да има — правосъдие. Не над падналите, не над жертвите, а над онези, които бяха предначертали съдбата им.

Разбира се, той не знаеше дали това е вярно. Да, можеше да усети страданието сред боговете, чиито имена таеше в себе си, но може би собственото му знание пораждаше тази болка и може би тази болка бе притежание на собствената му душа, прокълната да се гърчи в капана на състраданието. Може би той просто налагаше собственото си чувство за праведно наказание на онези отдавна мъртви богове. А ако бе така, с какво право можеше да го прави?

Тревожни мисли. И все пак легионите му продължаваха напред. В търсене на отговори на въпроси, които знаеше само адюнктата. Това отиваше отвъд доверието, отвъд вярата дори. Това бе споделена лудост и в нейния вихър бяха впримчени всички, каквато и съдба да ги очакваше.

„Би трябвало да съм по-силен. Нали? Аз водя, но мога ли истински да защитя? След като не знам какво ни очаква?“

— Командире…

Сепнат от мрачните си мисли, той изправи рамене и извърна очи към Атри-Цеда.

— Моля за извинение. Казахте ли нещо?

Араникт изтри потта от странно пребледнялото си лице.

— Мисля, че топлината ви е ударила — каза Брис. — Слезте и ще повикам…

— Не, сър.

— Атри-Цеда…

Видя вълната от ужас и паника, която изведнъж обля лицето й.

— Ние сме на грешно място! Командире! Брис! Трябва да се махнем оттук! Трябва да… ние сме на грешното място!!!

И в този миг гръм разтърси земята и тътенът заотеква безкрай…

Прашна буря или армия? Кенеб примижа срещу ярката светлина.

— Ефрейтор.

— Сър?

— Препусни към авангарда. Мисля, че видяхме хундрилите и перишите.

— Слушам, сър!

Щом вестоносецът препусна в галоп, Кенеб погледна наляво. Колоната на Брис се беше проточила леко напред — малазанците не бяха никак енергични този ден. Настроението беше мрачно, тягостно, дисциплината се разпадаше. Бучки киселина се бяха събрали тази сутрин в стомаха му, толкова болезнени, че докарваха сълзи в очите. Най-лошото бе отминало, но знаеше, че скоро трябва да потърси способен лечител.

Внезапен вятър лъхна в лицето му, понесъл миризмата на нещо горчиво.

Видя Блистиг да излиза от легиона си и да идва към него. Сега пък какво?

Банашар едва влачеше крака до тежко натоварения фургон. Главата му се пръскаше. Беше изсъхнал отвътре, изсъхнал като тази окаяна земя. Загледа воловете, лениво махащите им опашки, бръмчащия рояк мухи, ситната прах, вдигаща се нагоре около задниците и хълбоците на животните. Копитата тупаха по коравата пръст.

Чу някакво мърморене от бойците, крачещи на няколко крачки вдясно от него, и вдигна очи. Небето внезапно бе придобило болнав цвят. Лъхна го вятър с вкус на пясък, защипа очите му.

„Проклета прашна буря. Тя трябва да обяви почивка. Трябва да…“

Не, този цвят не беше както трябва. Усети стягане в гърлото, болка стисна гърдите му.

„Богове, не. Този вятър е дъхът на лабиринт. Това е… о, Червей на Есента, не!“

Олюля се и се разтърси от гърч. Заслепен от болката, се смъкна на колене.

Сержант Сънрайз пусна походната си торба и притича до падналия жрец.

— Ръмджъгс! Доведи Бейвдикт! Много зле изглежда…

— Пиян е — сопна се Суитлард.

— Не. По-зле е от това. Ръмджъгс…

— Отивам…

Земята под тях се разтърси от гръм. От безбройните животни в колоната се надигна рев. Някаква вълна сякаш мина през войнишките редици, обзети от мигновено колебание. Развикаха се гласове: „Какво е това?“, „Какво става?“ Не получиха отговори и суматохата нарасна още повече.

Суитлард се блъсна в Сънрайз и едва не го събори, докато се навеждаше до жреца. Чу несвързаното ломотене на стареца, видя как се люшка главата му, блъскана сякаш от невидими юмруци. Нещо оплиска опакото на лявата му ръка, той погледна и видя капки кръв.

— Блудния да ме бутне! Кой го намушка? Не видях…

— Аз не… не съм… хайде, помогни ми да го обърнем…

Тътенът се повтори двойно по-силен. Воловете забавиха. Колелата на фургона заподскачаха и запращяха. Сънрайз погледна към небето и видя само плътна златиста пелена от прах.

— Имаме си проклета буря… къде е Бейвдикт? Суит — иди го намери, а?

— Не искаше ли да ти помогна?

— Чакай — доведи Хедж — доведи командира — на тоя тук му избива кръв по цялата кожа! Направо през порите! Бързо!

— Става нещо — каза Суитлард.

Тонът й смрази Сънрайз до дъното на душата му.

Капитан Рутан Гъд вдиша накъсано, за да махне гаденето, и ужасът, който нахлу в него, го накара да посегне за меча. „Корените на Азата, какво беше това?“ Но не можеше да види нищо — прахта бе изпънала ръждив саван по небето и от всички страни войниците се тълпяха безредно, изгубили сякаш посоката си — но напред нямаше нищо, само пуста земя. Озъбен, Рутан Гъд смуши подплашения си кон напред и се изправи на стремената. С меча в ръка. От бялото, странно прозрачно острие се вихреше пара.

Зърна го с крайчеца на окото си. „Юмрук на Гуглата!“ Нишките чародейство, които бяха прикривали оръжието — на гъсти пластове, заплетени с древна магия — бяха разкъсани. Убийствен студ опари ръката му. „Тя отвръща. Тя отвръща… на какво?“

Измъкна се от колоната.

По хребета на хълмовете на юг се бе появила кипяща линия.

Грохотът се усилваше, идваше все по-близо. Бляскаше желязо, увенчано сякаш с диамантени късове, като зъби, заорали надолу по склоновете на далечните хълмове. Връхлитащата вълна заслепи очите му до болка.

Видя откъсващи се от авангарда ездачи. Бели флагове заплющяха на вдигнатите с върховете надолу копия. Пехотинците го зяпваха — него и проклетото му оръжие, други залитаха назад от жестокия студ, лъхащ по дирята му. Набедрениците на бронята му и гърбът на коня бяха покрити с ледена кора.

„Тя отвръща — както не е отвръщала никога досега. Богове на бездната, рожбо на Азата — надушвам… богове, не…“

— Строй се! Морската пехота — стегни редиците! Първа линия на билото — леката пехота! Разкарай се оттам, оттегли се!

Фидлър нямаше време да чака и не чакаше нищо. Не можеше никъде да види капитана, но беше все едно. Имаше чувството, че е глътнал сто бодливи водни кестена. Въздухът вонеше. Избута настрана замаяния Корик, след него пребледнялата Смайлс и зърна отделението напред.

— Балм! Детсмел — съживете лабиринтите си! Също Уидършинс… къде е Корд, намерете Иброн…

— Сержант!

Обърна се рязко и видя Фарадан Сорт — напираше с коня си през гъстата гмеж войници.

— Какво правиш? — извика тя ядосано. — Онова там е някаква чужда армия — пратихме парламентьори. Паникьосваш войниците.

Фидлър погледна Тар. Ефрейторът беше запазил самообладание.

— Погрижи се да стегнат редиците. Предай заповедта колкото се може по-бързо, разбра ли ме, ефрейтор?

— Да, сър…

— Сержант!

Фидлър си проби с лакти път до капитана, посегна и я дръпна от седлото. Загубила равновесие, тя изруга, размаха ръце и се стовари отгоре му. Паднаха и Фидлър изсъска в ухото й:

— Разкарай го тоя шибан кон и стой настрана. Пратениците ви вече са мъртви, макар още да не го знаят. Трябва да се окопаем, капитане, и то ВЕДНАГА!

Тя се надигна, почервеняла, и го изгледа вбесено. Но онова, което видя в очите му, я удари силно и рязко като шамар. Сорт се превъртя настрана и се изправи.

— Някой да махне оттук този кон. Къде е сигналистът? Вдигай знамената: готови за бой. Кръгова отбрана на хълма. Пехота — окопавай се, мунициите на втора полоса — действайте, проклети да сте!

Повечето проклети войници не правеха нищо друго, освен да му се пречкат. С ръмжене и ругатни, Ботъл си проби път до най-близкия фургон с боеприпаси, покатери се на него и се изправи.

Половин дузина пратеници на адюнктата препускаха в галоп към далечната армия.

Небето над чуждите воини гъмжеше от… птици? Не. „Риназан… и някакви по-големи същества. По-големи… енкар’ал? Вайвал?“ Толкова му призля, че бе готов да избълва вътрешностите си. Познаваше тази миризма. Беше се просмукала в мозъка му, откакто беше ровил в онази разкъсана палатка. „Тази армия не е човешка. Адюнкта, пратениците ти…“

Нещо ослепително се извиси в дъга от първата редица на една от далечните фаланги, проряза накъсана диря по земята и се стовари върху групата конни вестоносци. Тела изригнаха в пламъци. Горящи коне отхвърчаха назад и рухнаха сред облаци пепел.

Ботъл зяпна онемял. „Светата Порта на Гуглата!“

Синтър тичаше между войнишките редици колкото й сили държат. Най-после бяха започнали да се окопават, а обозът — с фургоните му, подкарани като стадо огромни зверове между конните стрелци и пиконосците — беше възвил на север, принуждавайки ледерийските сили да се раздвоят, за да го пропуснат през редиците си.

Това не беше добре. Виждаше как хаосът се разлива на вълна. От двете страни на огромните фургони пиките се накланяха и поклащаха, от натиска залитаха и падаха хора.

Не беше неин проблем. Отново погледна напред и видя авангарда, видя адюнктата, капитан Юил, Блистиг и Кенеб, и двайсетина души от почетната гвардия и щабен персонал. Тавори раздаваше команди и вестоносците се откъсваха и се понасяха в галоп. Нямаше много време. Никакво време нямаше. Далечните хълмове бяха погълнати от настъпващите в марш фаланги, десетина вече ясно видими и още прииждащи след тях — всяка формация изглеждаше внушителна. Пет хиляди? Шест? Тътенът отмерваше стъпките им, ритмичен и несекващ. Небето зад тях беше с цвета на жлъчка, крилати същества кръжаха над вдигащата се прах.

„Онези войници. Те не са хора. Не са човешки същества — богове на бездната, те са огромни!“

Стигна до авангарда.

— Адюнкта!

Покритата с шлем глава на Тавори се обърна рязко.

— Адюнкта, трябва да се оттеглим! Това е грешка! Това не е…

— Сержант. — Гласът на Тавори бе като острие на меч. — Няма време. Освен това единственият ни път назад е блокиран от ледерийските легиони…

— Пратете човек до Брис…

— Направихме го, сержант…

— Те не са хора!

Мрачните очи се впиха в нея.

— Да, не са.

— Те не искат нас! Ние просто се озовахме на шибания им път!

— Явно възнамеряват да влязат в бой с нас, сержант — отвърна адюнктата безизразно.

Изпаднала в паника, Синтър се обърна към Кенеб.

— Юмрук, моля ви! Трябва да обясните…

— Те са К’Чаин На’Рук, Синтър — каза Тавори.

Лицето на Кенеб бе придобило болезнено жълтия цвят на небето.

— Върнете се при отделението си, сержант.

Бързия Бен стоеше загърнат в коженото си наметало на трийсет крачки от малазанския авангард. Беше сам. На триста крачки зад него ледерийските роти обръщаха, за да оформят отбранителна линия. Бяха събрали обоза си с този на Ловците на кости и като че ли цял град с всичкия си добитък завърташе в кръг на север в отчаян бяг. Брис бе решил на всяка цена да защити това оттегляне. Висшият маг разбираше логиката в това. И че може би това е последният рационален момент за този ден.

Лош късмет. Тъп, жалък, мизерен лош късмет. Беше нелепо. Беше отвратително до невъзможност. Що за богове се бяха стълпили тук, за да завихрят такава лудост? Беше казал на адюнктата всичко, което знаеше. Веднага щом пастта на лабиринта беше зейнала, веднага щом земята затрепери под първите тежки стъпки на първата настъпваща фаланга. „Видяхме небесните им цитадели. Знаехме, че не са си отишли. Знаехме, че се събират.“

„Но онова бе твърде далече и така отдавна.“

Миризмата на маслата им тежеше, понесена от вятъра, който все още се изсипваше от лабиринта. Той виждаше отвъд ръждивото було дълбина, мрак, чието място не беше там.

„Дошли са тук, в Пустинните земи.“

„Били са тук и преди.“

Амбиция и страст се завихриха нагоре като пепел от клада. Изведнъж стана ясно, че нищо вече не е важно, нищо извън този миг и онова, което предстоеше да започне. Можеше ли някой да е предсказал това? Можеше ли някой да е проникнал през плътната неизвестност на бъдещето, за да се вреже погледът му в тази сцена?

Има времена, знаеше Бен, когато дори боговете залитат назад с окървавени лица. „Не, боговете не са нагласили това. Не са могли да разгадаят сърцето на адюнктата, онзи извор, пълен с всичко, което тя не иска да разкрие на никого. Ние винаги бяхме излъскания ашик, но в чия ръка щяхме да се озовем? Никой не знаеше. Никой не можеше дори да сънува…“

Стоеше сам, с лабиринтите, оживели и кипящи в него. Щеше да направи каквото може, толкова дълго, колкото може. А след това щеше да падне и нямаше да остане никой освен отдельонни магове и Атри-Цеда.

„Този ден ще видим смъртта на приятели. Този ден навярно ще се съберем с тях.“

Висшият маг Адефон Бен Делат извади от кесията шепа жълъди и ги разхвърля по земята. Примижа отново нагоре към дълбината отвъд булото, а след това към легионите На’Рук. Чудовищни в своята неумолимост. „Отвлечи едно от тях и то ще е безмозъчно. Събери ги хиляди и волята им ще стане едно… и тази воля е… богове на бездната… толкова студена…“

На’Рук бяха доста по-високи от човек и може би два пъти по-тежки. Малко от горната част на телата им можеше да се види дори когато се приближиха на около двеста крачки, защото бяха загърнати в дебели пластове излъскана кожена броня, покриваща горната половина на ръцете им и спускаща се над бедрата. Късите им опашки също бяха предпазени с броня, но от по-тънки люспи. Широки шлемове обгръщаха главите им и сплесканите муцуни се издаваха от набузниците. Съществата в предните редици държаха някакви странни на вид криваци, затъпени в края и увити с нещо като метални жици. На всеки десетина един крачеше превил гръб под тежестта на грамаден керамичен съд.

Редиците зад първата линия воини носеха алебарди с къси дръжки или ятагани. Всяка фаланга бе с ширина от поне сто воини и всички крачеха в съвършен строй, горната част на телата им наведена напред върху мускулестите крака на влечуги. Нямаше никакви бойни знамена и флагове, никакъв видим авангард от пълководци. Доколкото Рутан Гъд можеше да прецени, нямаше нищо, което да ги отличава един от друг.

Скреж вече искреше по цялото му тяло и ледът беше плъзнал дебел като броня, за да загърне коня под него. Животното вече бе мъртво, но ледът знаеше как да се отзове на командите му. Гъд яздеше на двайсетина крачки пред първата линия на малазанците и съзнаваше, че го гледат безброй очи, съзнаваше, че се мъчат да проумеят онова, което виждат — не просто тази дошла от друго селение армия, тъй явно решена да ги унищожи, но самия Рутан Гъд, там пред тях на кон обвит в лед, ледът — размътен от очертанията на фигурата, която бе погълнал.

Държеше меча Буревестник като продължение на десницата си — ледът бе пропълзял до рамото му, искрящ и изливащ се като вода същевременно.

Изгледа настъпващите На’Рук и изръмжа тихо:

— Виждате ме, да. Отличавате ме. Изпратете към мен своя гняв. Пръв и последен, поразете ме…

От безразборно разхвърляните по терена окопи зад него — злокобна тишина. Ловците на кости, присвити в траншеите, бяха толкова изненадани и стъписани от невъзможността на случващото се, че нито един вик на бойна ярост не изригваше, нито едно оръжие не заудря по ръба на щита. Макар да не се обърна да погледне назад, Гъд знаеше, че всякакво движение е спряло. Никакви заповеди не прокънтяха. Честно казано, нямаше и нужда повече от това.

По груба преценка над четиридесет хиляди На’Рук настъпваха към тях. Стори му се, че долавя ехото на грохот едва на няколко мига напред, все едно стените на бъдещето се сгромолясваха и изригваха ужас към миналото, към точно този момент, за да закънти оглушително в черепа му.

— Толкова по-зле — промълви той. — Беше такъв хубав ден.

— Дъх на Гуглата, кой е онзи там?

Адюнкта Тавори присви очи.

— Капитан Рутан Гъд.

— Това си помислих и аз — отвърна Лостара Юил. — Какво е станало с него?

В отговор адюнктата само поклати глава.

Лостара се размърда в седлото, ръката й посегна за ножа на колана и рязко се дръпна назад. „Мечът, тъпачко. Не ножа. Тъпият меч.“ Едно лице изплува в ума й. Хенар Вигълф. Щеше да е с Брис точно в този момент, готов да препусне със заповеди. Ледериите се бяха задържали отзад, оформяха два ясно очертани фланга като извивки на лък. Щяха да гледат сблъсъка на първите линии, а след това, надяваше се тя, бързо щяха да разберат самоубийствената лудост на това да останат срещу проклетите влечуги и Брис благоразумно щеше да оттегли армията си. „Махнете се оттук, в името на Гуглата — оставете всякакво снаряжение — просто бягайте. Не умирайте като нас, не давайте отпор само защото ние оставаме. Просто се махнете оттук, Брис — Хенар — моля ви. Умолявам ви.“

Чу тропот на копита, озърна се и видя Юмрук Кенеб — подминаваше редиците на окопалите се войници. „Какво прави?!“

Яздеше към капитан Рутан Гъд.

— Надуй рога, сигналист — извика Тавори. — Заповед към Юмрук Кенеб лично. Да се оттегли!

Плачевен вой проряза въздуха.

— Пренебрегва я — каза Лостара. — Глупак!

Бързия Бен видя Рутан Гъд и изпъшка. „Проклет да съм. Нахапан от Маел, изтърсен от курвата Неруз Буревестник. Кой можеше да знае?“

Но какво правеше той там, отпред? „Искаш да ги поемеш първи. Искаш да ги привлечеш към себе си. Искаш да дадеш на Ловците на кости още десетина мига, за да разберат с какво трябва да се справят. Капитан Рутан Гъд, или който и да си… богове, какво мога изобщо да кажа? Лек път, капитане.“

„Лек път.“

Кенеб изруга и заби дивашки шпорите в хълбоците на коня. Онзи отпред беше Рутан Гъд, а ако глупакът не бе това, което се беше преструвал, че е, то малазанците имаха нужда от него повече от всякога. „Би могъл да е някой проклет бог, но в самотна атака срещу тези твари ще бъде разкъсан на парчета. Рутан? Трябваш ни — който и каквото и да си — трябваш ни повече от всякога!“

Можеше ли да стигне навреме до него?

Капитан Сканароу срита един от войниците си и го натика обратно в плиткия окоп.

— Копай! — изръмжа му и погледът й отново се върна към блесналата фигура, препускаща към гущерите. „Тъп лъжлив кучи син! Буревестник? Невъзможно — те живеят само в моретата.“

„Рутан, моля те, какво правиш?“

Рутан Гъд видя първата редица на най-близката фаланга да снишава напред странните прътове и стисна зъби. „Тази идиотщина дано да подейства. Но, богове на бездната, наистина боли!“ Обърна коня си срещу На’Рук и вдигна високо меча.

Слънчевата светлина заблестя в леда.

Отзад и вляво към него се приближаваше ездач. „Горкият кучи син. Така става, като не изпълняваш заповедите.“ Заби шпорите в хълбоците на коня. От леда изригнаха искри. Животното се понесе напред.

„Жалки малазанци. Вижте ме и се запитайте: колко дълбоко можете да се окопаете?“

Фидлър зареди арбалета и пъхна внимателно стрелата с острилка на върха. След като всичко вече бе почнало, се чувстваше добре. Нищо повече не можеше да се направи, нали? Всичко беше блеснало от светлина, ярко очертано, цветовете на света наситени и невероятно красиви. Можеше да усети вкуса му. Вкуса на всичко.

— Всички, готови?

Присвитите в окопа бойци от отделението му отвърнаха с кимания и мърморене.

— Дръжте главите долу! — повтори Фидлър. — Ще чуем атаката, бъдете сигурни. Никой да не се показва, докато аз не кажа, ясно?

През няколко отделения Ботъл се надигна да погледне и извика:

— Гъд ги атакува! — И веднага клекна в окопа.

По цялата линия на морската пехота покрити с шлемове глави изникнаха от окопите като гъби.

„Мамка му!“

Кръмп беше закрил с тялото си купчина острилки, наредени като яйца на костенурки в плитка дупка на дъното на траншеята.

Иброн зяпна с ужас.

— Полудял ли си? Разпръсни ги по редицата, идиот!

Кръмп го гледаше, ококорил очи.

— Не, маг! Мои са си! Само това ми остана!

— Някой може да ги настъпи!

Но Кръмп клатеше глава.

— Аз ги пазя, маг!

Иброн се обърна рязко.

— Корд! Сержант! Кръмп тука…

Увитите с тел криваци в първата линия пламнаха като факли. Мълнии изригнаха от широките глави и по две змийски пипала се загърчиха във въздуха. От всяко оръжие едното пипало се изви на спирала назад и се заби в един от странните керамични съдове — дузина такива дъги за всеки съд. Вторите пращящи езици от нажежен до бяло огън сякаш запулсираха за миг, а след това се изпънаха напред, към връхлитащия обвит в лед конник.

Взривът погълна Рутан Гъд и коня му, отпра буци пръст и камъни от земята в широк раздран кратер.

Миг преди изригването и другите първи редове на фалангите бяха съживили оръжията си и докато мълниите избухваха, стотици огнени стрели изплющяха, за да поразят първата траншея.

Десетки тела полетяха във въздуха по цялата линия на полосата — всички онези, които се бяха показали над окопите, за да видят атаката на Рутан. Морски пехотинци, обезглавени или посечени на две през гръдния кош, се гърчеха в пръстта, камъните и късовете броня и въоръжение.

Ботъл се надигна за миг и видя как втора вълна от магия се понесе право към неговия окоп. Земята се разтърси с грохот, небесната синева се скри зад гъсти кипнали облаци, сред които хвърчаха разкъсани тела.

Ботъл се загърчи оглушал, дробовете му запищяха…

Нечия ръка се пресегна в тъмното и го дръпна. Тар. Викаше нещо, но Ботъл не можеше да го чуе. Все едно. Избута го назад и закима. „Добре съм. Честно. Нищо ми няма… къде е арбалетът?“

Кенеб се беше приближил твърде много. Взривът го порази с коня му и буквално ги раздра на късове. Иброн, плътно притиснат в насипа, видя как част от торса на Юмрука — рамото, ръката и няколко натрошени ребра — изхвърча към небето над стълб от прах.

Докато гледаше, зяпнал и невярващ, мълния нажежена до бяло магия го порази в гърдите, прониза го и раменете и главата му се изпариха.

Едната ръка на Иброн плесна Лимп по рамото и той изпищя.

Никой не го чу.

Бяха го видели, но бяха предпочели да го пренебрегнат. Бързия Бен потръпна, когато първите залпове мълнии заораха в траншеите. Гърмът разтърси земята и целият фронт на армията на Ловците на кости изчезна сред кипящи облаци прах, камъни и разкъсани тела.

Видя, че търтеите презареждат керамичните съдове. Колко време оставаше?

— Нямам представа — промълви той. — Жълъдчета, слушайте. По търтеите — онези с керамичните „гърбици“. Забравете другите… засега.

После закрачи към най-близката фаланга.

Фронтът на На’Рук беше на по-малко от сто крачки пред него.

Този път го удостоиха с внимание. Мълнията изприщи цялата дължина на фронта.

Конят се олюля като пиян и се изкатери по стената на кратера. Рутан Гъд тръсна глава, стиснал искрящото си оръжие. От зацапаната му димяща броня се посипа прах. Рутан изплю пясъка, задръстил устата му.

„Не е чак толкова зле.“

Точно пред него, на двайсет крачки, се извисяваше първата линия. Очите им блестяха като диаманти в сенките под ръбовете на пищните шлемове. Зъбите в зейналите им муцуни лъщяха като желязо.

Не бяха очаквали да го видят отново. Препусна към тях, за да ги поздрави.

— Арбалети, за бой! — изрева Фидлър. — Цели по гърбиците!

— По какво?

— По ония с гърнетата на гърбовете! Оттам идва магията!

Корик пропълзя по траншеята и се сви до Фидлър.

— Кой наднича да погледне, Фид?

— Аз — каза Коураб и задрапа нагоре по насипа. — Богове на бездната! Капитанът още е жив! Врязва се в тях…

Коураб продължаваше нагоре, явно решил да догони Гъд и да атакува цялата проклета фаланга, но Тар се пресегна и го смъкна долу.

— Стой на място, войник! Вземи оня арбалет… не, другия! Зареди шибаната стрела!

— Обхватът, Коураб? — попита Фидлър.

— Четирийсет и забавят, сержант — капитанът ги атакува!

— Не ми пука, ако ще Опонн да си е наврял ръжена в задника му — той е само един.

— Трябва да му помогнем!

— Не можем, Коураб. А и това е последното, което иска той — защо мислиш, че тръгна сам? Остави го, войник. Бедата чука на нашата врата. Корик, сега надничаш ти, броя до десет. Девет, осем, седем…

— Не ща да ми пръснат шибаната глава!

Фидлър завъртя арбалета към гърдите на Корик.

— Четири, три, две, едно — горе!

Корик изръмжа и се изкатери. Смъкна се почти моментално.

— Мамка му. Двайсет и пет и набират скорост!

Фидлър изкрещя:

— Всички готови! Гърнетата! Задръж… задръж… ОГЪН!

Хедж поведе Мостоваците си към най-задните траншеи.

— Не ми пука какво си мисли Бързака, винаги е имал гръб, никога не е влизал сам. Никога. А това сме ние, войници… стой там, Суитлард! Виж Ръмджъгс, тя дори не диша…

— Забравила е как! — изпъшка Суитлард.

— Помнете какво ви казах — напомни им Хедж. — Подпалвачите на мостове са посрещали и по-лошо от някаква сган късокраки гущери. Това не е нищо, ясно?

— Ще бием ли, командире? — попита Сънрайз.

Хедж го погледна. И се ухили.

— Не се съмнявай, сержант. Всички, провери мунициите и не забравяй да се целиш в гърнетата. Ще ги изчакаме още малко…

Взрив разтърси самия въздух, но отекна от редиците на На’Рук. Нагоре блъвна черен облак, като петно излято мастило.

— Богове, какво беше това?

Хедж се ухили още по-широко.

— Това, войници, беше Бързия Бен.

Мълнии изсвистяха от стотиците криваци на многобройните фаланги на На’Рук към втория, който се беше осмелил да ги нападне. Огнените стрели изплющяваха към него, но се отклоняваха — Бързия Бен ги отмяташе настрана. „А аз не съм Тайсхрен и това не е Пейл. Нямам никого зад себе си, тъй че продължавайте да ги мятате към мен, гущерчета проклети. Всичките ги хвърлете!“

Първите десетина реда от фалангата, която бе поразил, бяха изпопадали, някои още се гърчеха или се опитваха да се надигнат. Повечето обаче бяха застинали, телата им — изврели отвътре навън. Докато крачеше към оцелелите, Бързия Бен видя, че се събират, за да му се противопоставят отново.

Огромните ятагани и алебарди се вдигнаха за бой.

Бързия Бен напрегна сетивата си, докато не усети самия въздух около създанията, теченията, засмукани през хрилете към дробовете им на влечуги. Пресегна се, за да обхване колкото може повече от тях.

А след това подпали въздуха.

Мълниите отскачаха от Висшия маг, извиваха се в дъга към небето и изсвистяваха встрани.

Сержант Сънрайз изкрещя, когато една се изви и полетя на спирала право към Хедж. Хвърли се напред — три крачки, които сякаш разкъсаха всеки мускул в гърба и краката му. Беше Подпалвач на мостове. Беше мъжът, който винаги бе искал да бъде. Никога досега не се беше извисявал повече, не беше вървял по-изправен.

И всичко това — заради Хедж.

„Виждаш ли ме? Аз съм Сънрайз…“

Усмихваше се, докато се хвърляше на пътя на мълнията.

Сержантът на Хедж се взриви: ослепително бяло, след което остана само вихрушка от пепел. Войниците се разкрещяха. Хедж се обърна и извика:

— Всички долу! Залегни! Изчакваме… изчакваме!

„Майната ти, Бързак — това не е Пейл, знаеш го! И ти не си Тайсхрен!“

Рутан Гъд сечеше наляво и надясно, но проклетите същества го притискаха — бяха спрели атаката му. Тежките железни остриета пращяха и се хлъзгаха встрани от тялото на коня и от бедрата му. По бронята се виждаха пукнатини, но след всеки удар те заздравяваха отново. Мечът му се врязваше през шлемове и черепи, вратове и крайници, но На’Рук не отстъпваха, стягаха се все по-плътно и по-плътно около него.

Чу грохот някъде вляво от себе си и усети вонята на побеснели лабиринти, изригнали да причинят неописуеми неща. „Колко още ще можеш да се криеш, Бързак?“ Знаеше, че няма да дочака отговора. Събаряха го и го затискаха с тежестта си. Конят му залиташе, главата му се мяташе и потръпваше при всеки дивашки удар на ятаганите.

Останалите от фалангата подминаваха задържалите го бойци и всеки момент щяха да стигнат до първите траншеи. Успя да зърне от двете страни други настъпващи фаланги.

Четири остриета го поразиха едновременно и го надигнаха от седлото с трясък от натрошени парчета лед. Рутан изруга и се хвърли във вихъра от крака на влечуги и железни оръжия. А после ноктести стъпала замахнаха и затъпкаха. Удар в лицето го зашемети. Бяло. След това — благословен мрак.

Двайсет разтега. Оцелелите морски пехотинци се вдигнаха като един от първата траншея. Арбалетите пуснаха стрелите. Затрещяха шрапнели и засвяткаха запалители. Точно пред себе си Фидлър видя как стрелата му се плъзна покрай едно от гърнетата и се взриви точно зад главата на гущера. Шлемът изхвърча във въздуха, ръсеше мозък и кост във вихрена кървава диря. Гърнето почерня и избухна.

Ударната вълна го отхвърли назад и долу в окопа. Засипаха го късове броня и месо.

Останал без дъх, той заопипва с ръка да презареди. Още една, последната проклетия. „Трябва да се отърва от нея, преди всичко да е гръмнало като онези острилки по траншеята… богове, сдъвкаха ни…“

Над окопа притъмня.

Фидлър погледна нагоре.

Влечугите бяха дошли.

Коураб беше успял да презареди. Вдигна глава и видя един гигантски гущер, изправен над насипа. Зяпналата му паст все едно му се хилеше.

Металната стрела потъна в мекото гърло и щръкна зад черепа. Съществото залитна. Коураб хвърли арбалета и извади меча си. Замахна към левия пищял. Ударът едва не прекърши китката му, а оръжието се вряза дълбоко в костта и заседна.

Съществото все още стоеше изправено, но огромното му туловище затрепери.

Коураб се помъчи да изтръгне меча.

От двете му страни На’Рук се спускаха от насипа и скачаха в траншеята.

Замахът отдолу вдигна сержант Праймли във въздуха и той се понесе над желязното острие, кръвта му се плисна по земята като от ведро. Нелер изрева, хвърли се към лявата ръка на гущера, хвана я, надигна се нагоре и натика острилката между лъскавата гръдна плоча и мазната кожа. Изщракаха челюсти и захапаха лицето му. Пареща като киселина слюнка плисна в очите му. Нелер натика острилката още по-дълбоко, а след това натресе юмрука на лявата си ръка в бронята, точно върху нея.

Мълван Дрийдър, който тъкмо забиваше копието си в корема на гущера, пое удара, когато гърдите на съществото изригнаха. Глинен шрапнел раздра шията му. Нелер отхвърча назад, без дясна ръка и с обезобразено лице.

Тялото на Праймли се свлече на пет крачки встрани.

Гущерът рухна.

Други два се появиха зад него, вдигнали ятаганите си.

Дроуфърст отстъпи крачка назад, вдигна щита пред гърдите си и стисна меча. В същия миг Скълдет скочи покрай нея и се озова между двата На’Рук.

Покрай главата на коня й профуча мълния и муцуната и гривата му избухнаха в пламъци. Кожата се обели и запращя от устата до раменете и животното рухна. Лостара Юил успя да скочи назад и се превъртя. Пламъците близнаха лицето й и тя усети вонята от опърлената си коса. Огледа се. Десетина конници от свитата й бяха нападали, опечени в бронята си. Адюнктата се надигна сред касапницата, държеше меча отатарал.

— Доведете ми Кенеб…

— Кенеб е мъртъв, адюнкта — отвърна Лостара и се олюля. Светът се завъртя, после спря.

Тавори понечи да се изправи, но Лостара я хвана и я дръпна надолу.

— Не трябваше изобщо да си жива, Тавори. Стой тук — в шок си. Стой тук… ще намеря помощ…

— Бързия Бен… Висшият маг…

— Да.

Лостара се изправи над адюнктата, която седеше на земята като безпомощно дете, и погледна натам, където за последен път бе видяла Бързия Бен.

Беше унищожил цяла фаланга и там, където беше минал, пламъци от свръхнагрята плът, кожа и кост все още бушуваха като в пъкъл. Видя го, че крачи към друга фаланга. Небето над него се гърчеше и потъмняваше като оток.

От Висшия маг изригна магия и покоси фалангата. Разхвърчаха се лумнали в пламъци трупове.

— Виждам го, адюнкта… Не мога да…

Смраченото небе изведнъж блесна ослепително. Лостара видя как Висшият маг погледна нагоре, видя го как вдигна ръце… и мълнията удари. Взривът можеше да сравни със земята цяло жилищно каре. Дори фалангата на На’Рук на над трийсет разтега оттам бе пометена като стръкове жито.

Ударната вълна блъсна Лостара, отне й дъха и я оглуши. С ръце на лицето, тя рухна на земята.

„Перла?“

Сканароу се хвърли във втората траншея, където чакаха тежките пехотинци.

— Морската пехота е прегазена! Сигнал за отстъпление — и отворете място за оцелелите, пропуснете ги! Приготви се да държим тази линия!

Видя вестоносец, без кон, присвит зад обезглавения труп на един от тежките.

— Ти — намери капитан Кайндли. Видях авангарда да слиза надолу — и не знам къде е Блистиг, тъй че за мен командва Кайндли. Кажи му, че трябва да започнем оттегляне — не можем да удържим. Ясно?

Младият мъж кимна.

— Бегом!

Когато редиците на На’Рук удариха малазанската отбрана, Брис потръпна. Гущерите се изсипаха през първата линия траншеи като порой и започнаха да настъпват към следващата.

— Араникт…

— Мисля, че е жива, командире.

Брис се извърна в седлото и изгледа конните съгледвачи.

— Трябва да измъкнем адюнктата. Само доброволци.

Един от ездачите се промуши напред. Хенар Вигълф.

Брис кимна.

— Вземи резервни коне, лейтенант.

Огромният блуроуз отдаде чест.

— Щом ги вземеш — добави Брис, преди мъжът да се обърне, — препуснете към обоза.

Хенар Вигълф се намръщи.

— Няма да стоя тук и да гледам това клане — отсече Бриз. — Ще влезем в бой с врага.

Видяха как невероятно плътната стрела на мълнията проряза надолу от черното петно. Докато ударната вълна тресеше земята, Боен водач Гал вдигна ръка да спрат. Обърна се към Кисуеър, чието лице бе посивяло като пепел.

— Изпращам те до Смъртен меч Кругава — предай й, че малазанците са под атака и че хундрилите ще им се притекат на помощ.

Тя го зяпна.

— Боен водач…

— Тръгвай, войник. Ти не си хундрил — не разбираш от конен бой. Кажи на Кругава, че боговете днес са жестоки, защото няма да може да стигне до малазанците навреме.

— Кой е врагът им? — попита Кисуеър. — Вашите шамани…

— Са слепи. Знаем по-малко и от теб. Препускай, Кисуеър.

Тя обърна коня си.

Гал се изправи на стремената и се обърна към воините си. Извади тълвара си и го вдигна високо. Не каза нищо.

В отговор шест хиляди оръжия изсвистяха от ножниците и се вдигнаха към небето.

— Препусни напред, Рафала, докато видиш врага — нареди Гал.

Тя се понесе в галоп.

Гал поведе войската си след нея в бърз тръс. Тътенът се усили и жълтото небе помръкна в кафяво, накъсано от блясъци като рани.

Зачуди се какво ли прави жена му.

Беше по-лошо от сечене на дървета. Фидлър се отказа от опитите да сече през краката и започна да кълца кучите синове в сухожилията, присвиваше се ниско при посичанията на нащърбените оръжия и отскачаше встрани при замахванията отгоре. Оцелелите малазанци бяха изтласкани от първата линия окопи и сега се мъчеха да се оттеглят с бой към траншеите на тежката пехота.

Стрели от арбалети и лъкове свистяха от войсковите редици, подредени зад тежките, и прелитаха високо над главите на войниците в отчаяното им отстъпление. Повечето се трошаха в лъскавите метални плочи на бронята на На’Рук, но някои успяваха да я пронижат или намираха пролуки и тук-там настъпващите врагове падаха.

Но не падаха достатъчно. Фалангата бе като машина и поглъщаше всичко по пътя си.

Фидлър беше загубил „проклетията“ си и тежкия арбалет в първата траншея. Късият меч изглеждаше в ръката му жалък като трън. Едно странично перване беше отпратило шлема му във въздуха и по дясната му скула течеше кръв.

Видя как Корик заби меча си във врата на един На’Рук. Друг гущер се обърна зад него и вдигна алебардата си. Две стрели се забиха под мишниците му, гущерът се строполи напред и затисна Корик. Отнякъде изникна Смайлс.

— Свириха отстъпление! — викна Кътъл.

— Чух…

— Бързия Бен се прецака, Фид — тоя гигантски взрив…

— Знам. Забрави го — помогни ми да измъкнем отделението — тежките ще задържат, докато се прегрупираме. Хайде. Не виждам нито Коураб, нито Ботъл…

Трупове на На’Рук и човешки тела почти бяха затрупали Ботъл, но той не бързаше да се измъква изпод тях — още гущери газеха напред от всички страни.

„Дори не ги забавихме.“

„Бързак, какво стана с финеса ти?“

Успя да зърне късче небе и вайвала, зареян високо в него, нетърпелив да се спусне, за да започне своя пир. „Мила ми бабо, все казваше да не се пресягам много надалече. Затвори сега мъртвите си очи и не забравяй колко те обичах.“

Напусна тялото си и се понесе нагоре.

Коураб дръпна с все сила и изтръгна меча си от лявата очна кухина на влечугото, след това се пресегна и сграбчи отново глезена на Шоули… но тежкият беше спрял да крещи и когато погледна лицето му, Коураб видя, че е отпуснато и че очите му са изцъклени.

Редицата На’Рук се приближаваше. Коураб изруга и се обърна да побегне.

Окопът на тежката пехота бе точно пред него. Видя лицата под шлемовете и стиснатите за бой оръжия. Стрели засвистяха над главата му и трясъкът на муцуните изригна на порой зад него. Коураб забърза.

Кътъл го догони и продължиха бегом.

— Виждал ли си Тар?

— Видях го, като падна.

— Ботъл?

Коураб поклати глава.

— Смайлс? Корик?

— Фид ги прибра.

— Фидлър! Той…

Първата траншея точно зад двамата морски пехотинци изригна. Редиците На’Рук просто изчезнаха сред синкави облаци.

— Какво…

— Някой кучи син настъпи проклетия! — отвърна Кътъл. — Пада им се! Хайде!

Лицата под ръбовете на шлемовете пред тях бяха смъртно бледи — но тежките стояха, готови за бой. Двама се отдръпнаха и пропуснаха десантчиците.

Единият извика на Кътъл:

— Ония криваци…

— Разкарахме ги — ревна той в отговор. — Вече е само желязо.

И изведнъж по дължината на траншеята изригна мощен вик:

— СЛАВА НА МОРСКАТА ПЕХОТА!

И лицата около Коураб изведнъж потъмняха, лъснаха само зъбите. Мигновеното преображение отне дъха му. „Желязо, да. Знаете всичко за желязото.“

На’Рук бяха на пет стъпки зад тях.

Тежките се вдигнаха да ги посрещнат.

Гущерите излазиха от огромния кратер, зейнал там, където доскоро стоеше Бързия Бен, престроиха се и отново настъпиха. Хедж извъртя глава, както се бе присвил на земята, и огледа ледерийските легиони. Придвижваха се напред в тръс, с бавно снишаващи се в застъпващи се редове пики.

Изсумтя. „Добри оръжия са за тая работа.“

— Мостоваци! Слушай! Забравете Висшия маг. Той е пепел на вятъра. Ще поразмекнем гущерите за ледериите. Приготви мунициите. Един залп, когато кажа, и се оттегляме, а ако ледериите загреят бързо, ще ни направят път! Ако не, свивате вдясно — вдясно, чухте ли? И бягате, все едно Гуглата е по петите ви!

— Командире! — извика някой.

— Какво?

— Кой е Гуглата?

„Богове на бездната!“

— Просто един тип, дето не искаш да те гони по петите, ясно?

— А. Ясно.

Хедж вдигна глава. „Мамка му. Тия имат прътове и гърнета!“

— Провери мунициите! Мини на синьо. Чухте ли ме? Сините! И мериш в първата линия! Гърнетата, момчета и момичета, ония с белите буци на гърбовете!

— Командире!

— Гуглата да те…

— Чувам коне! От югоизток, мисля… Да, коне са!

Хедж се надигна. Видя как две гущерски фаланги плавно завиха натам. „О, богове…“

Гал се беше присвил над врата на коня. И също като малазанците видя най-грозния противник, който целият проклет свят можеше да му поднесе. И най-страшния. Но тия карета там нямаха пики, с които да отбият конна атака — и щяха да платят за това.

Още в първите десетина мига видя всичко, което трябваше да види.

Врагът прегазваше малазанската армия, изтласкваше я назад, посичаше стотици войници все едно, че бяха безпомощни деца. Истинска касапница. Едва една трета от фалангите всъщност беше влязла в бой с Ловците на кости.

Видя ледериите, придвижващи се по фланговете — оформяха настръхнали от пики стени като зъбци на трион, но все още не бяха влезли в стълкновение с врага. В края на фланговете се събираха конници, но все още се задържаха назад — необяснимо защо според Гал.

Точно на пътя на хундрилите две фаланги се събираха, за да оформят плътна защитна линия и да отнемат на Изгорените сълзи възможността да се врежат между каретата и да стрелят и на двете страни. Не се налагаше Гал да подава сигнали с ръка или да издава заповеди — първите му воини знаеха как да спрат, за да стрелят. Знаеха как да оставят пътеки, през които по-тежките копиеносци да се врежат дълбоко в поразените първи редици на врага — да се врежат и след това да се отдръпнат. Нямаше да могат да разбият тези фаланги — демоните бяха твърде големи и твърде тежко бронирани. Нямаше да се огънат пред една атака.

Това бе последният ден за Изгорените сълзи на Хундрил. „Деца мои, препускате ли с мен? Знам, че няма да останете назад. Бъдете храбри в този ден, деца мои. Вижте своя баща и знайте, че той се гордее с всички вас.“

Демоните в първата редица започнаха да вдигат някакви странни прътове.

Хедж видя как мълнията изригна от първата линия на На’Рук. Видя как огнените й зъбци се врязват в множеството на хундрилите. Атаката сякаш се стопи сред ужасяващ облак червена мъгла.

Призля му и той се обърна на гръб и зяпна небето. Изобщо не приличаше на небе.

— Подпалвачи на мостове, готови! Мунициите в ръка! Едно, две, три… МЯТАЙ!

Брис бе помислил телата, налягали по земята напред, за трупове. Изведнъж обаче те се надигнаха, четирийсет или петдесет всичко, и замятаха някакви неща по първата линия на На’Рук. Щом удареха вражеските воини, нещата се пръскаха и след миг улученото влечуго започваше да се гърчи от просмукалата се през бронята и кожата му течност.

Една от „гърбиците“ избухна и отхвърли назад няколко гущера. После друга, и друга. Изведнъж първите редици на фалангата се разбъркаха.

Брис се обърна към сигналиста.

— Атака! Свирете атака!

Роговете заехтяха.

Легионите тръгнаха в бърз тръс, с наведени пики.

Сапьорите тичаха към тях. Свърнаха бързо наляво, извън празната ивица между двете войски. Можеше и да успеят да се измъкнат навреме.

Ледерийският строй се втурна напред, гласовете се извисиха в оглушителен рев.

Зъбите на триона захапаха дълбоко — един, два, три реда, четири. Фалангата на На’Рук се огъна. И тогава между пиконосците се промушиха бойци с брадви и мечове, за да започнат свирепия ръкопашен бой.

Брис махна отсечено с ръка. Друг вестоносец се озова до него.

— Катапултите и тежките арбалети да се изтеглят горе на хълма откъм изток. Започнете анфилада. Конницата да осигури прикритие, докато открият огън.

Мъжът отдаде чест и препусна.

Брис погледна на югозапад. Като по чудо някои от конните воини бяха оцелели от магическите залпове и сега излизаха от прахта и дима и връхлитаха срещу първите редици на На’Рук. Атакуваха с нечовешка ярост и Брис не бе изненадан — онова, през което бяха преминали, щеше да лиши от разум всеки воин.

Зареди тиха молитва за тях към отдавна забравените богове.

Вдясно от него спря вестоносец.

— Командире! Западните легиони влязоха в бой с врага.

— И?

Мъжът изтри потта от лицето си.

— Избутаха ги крачка-две назад, но вече…

Брис разбра, че той не може да продължи, усети, че е на ръба да заплаче, и само кимна. Обърна се и огледа каквото можеше да види от малазанската позиция. Нищо освен тежко бронирани гущери: оръжията им се вдигаха и падаха, кръв се вдигаше на мъгла.

Но докато се взираше натам, забеляза нещо.

На’Рук вече не настъпваха.

„Вие ги спряхте! Кръв на боговете, що за войници сте вие?!“

Тежката пехота стоеше на позиция. Тежката пехота държеше траншеята. Умираха, но не отстъпваха нито крачка. На’Рук дращеха по разкаляния от кръв насип. Желязото се врязваше в тях. Сечаха алебарди, отбивани от щитове. Тела на влечуги залитаха назад и спираха напора на задните редици. Стрели на лъкове и арбалети се сипеха по врага от позициите зад траншеята.

А отгоре се спускаха десетки и десетки Локуи Вайвал и късаха с ярост покритите с шлемове глави на воините гущери. Други бързо връхлитаха, за да се счепкат със своите, и от небето валеше кръв.

Душата на Ботъл скачаше от тяло на тяло, стискаше здраво душите на Локуи Вайвал и ги запокитваше надолу върху На’Рук. Щом поредният вайвал полетеше надолу в касапницата, той се измъкваше от него, за да плени друг. Беше се изпънал до предела, за да награби колкото може повече наведнъж — десетки същества; вонята на кръв и всичко, което виждаха долу, ги беше побъркало. Трябваше само да скъса въжетата на задръжката им, да ги освободи и да ги хвърли по най-близките врагове, които не бяха вайвал.

Когато нападаха свои, не ги спираше. „Колкото повече мъртви вайвал, толкова по-добре.“

Но се чувстваше разкъсан. Усещаше ума си раздран. Не можеше да продължи дълго това.

И все пак не спираше.

Тар огледа навъсено скупчените морски пехотинци.

— Лимп, къде са твоите?

— Мъртви. Само аз и Кръмп останахме.

— Ръфъл?

Кръглоликата Ръфъл поклати глава.

— Разделихме се. Видях, че Ским загина, нищо повече…

— Защо ми седите тук тогава? Морска пехота, стани — тежките там умират и не отстъпват. Релико! Вдигай Вастли — всички идвате с мен!

И морските пехотинци мълчаливо се заизправяха. Целите в кръв. Грохнали от умора.

Вдигнаха оръжията си и с Тар начело тръгнаха към траншеята.

Недалече от тях Ърб огледа щита си и отпра едно почти отсечено парче. Хелиан стоеше на колене до него, задъхана, лицето й бе зацапано с кръв и бълвоч, гърдите й също. Беше му казала, че не знае чия е кръвта. Той я погледна и видя коравото й лице, коравия поглед в очите й. Зад нея се бяха събрали още войници.

— Правим каквото каза Тар, бойци — заяви Ърб. — Връщаме се. Хайде.

Щом тръгнаха към траншеята, Хелиан едва не го избута зад себе си.

Хенар Вигълф дръпна юздите — вече ясно виждаше нападалите коне и разпръснатите овъглени тела на върха на хълма, където доскоро бе командният пост на адюнктата. Скочи от коня, извади двата си меча и затича нагоре по склона.

Щом стигна билото, видя четири На’Рук — идваха по другия склон.

Лостара Юил и адюнктата лежаха почти една до друга. Сигурно бяха мъртви, но трябваше да провери. Първо обаче имаше друга работа.

Хвърли се напред.

Събуди я трясък на желязо. Лостара примига и се помъчи да си спомни какво бе станало. Главата я болеше и усети засъхнала кръв по ноздрите си, пукот в ушите си. Извърна глава и видя лежащата до нея адюнкта.

Дишаше.

„А, добре.“

Върху нея падна сянка.

Тя се надигна рязко и видя отстъпващия към тях Хенар Вигълф. От рана в гърдите му шуртеше кръв. Три На’Рук го притискаха.

Хенар падна по гръб почти в краката й.

Лостара се изправи и извади оръжията си.

Той я погледна и мъката в очите му я остави без дъх.

— Съжалявам…

— Ще живееш — отвърна му тя и го прекрачи. — Стегни се, човече — това е заповед!

Той успя да се надигне на лакът.

— Капитане…

На’Рук бяха вече почти до нея, клатушкаха се от раните си. Зад тях обаче идваха още десетина.

— Запомни, Хенар: не правя това за всеки!

— Какво?

Тя пристъпи напред, вдигнала оръжията.

— Танца.

Старите умения се върнаха все едно я бяха чакали, чакали бяха този единствен миг, в който тя най-сетне щеше да се събуди — може би за последен път. Все едно. „За теб, Хенар. За теб.“

Танцът на Сянката бе за това.

Тук.

Сега.

Хенар гледаше невярващо.

На една левга на юг Кисуеър изпълзя встрани от падналия си кон. Дупка на язовец, може би лисича. Но предните крака на коня бяха счупени и цвиленето му пронизваше въздуха.

Левият крак на Кисуеър беше огънат на четири места. Счупена кост стърчеше от гамашите й. Тя извади ножа си и се обърна към коня, очите й се спряха на пулсиращата артерия на шията му.

Все едно. Всички бяха мъртви. Дори да бе успяла да стигне до Смъртния меч и онази луда огнекоса кралица, щеше да е все едно.

Погледна нагоре. Небето беше плът и тази плът гниеше пред очите й.

„Синтър. Бадан.“

„Ловци на кости… Адюнкта, щастлива ли си? Ти ни уби всички.“

„Уби ни всички.“

24.

Ном Кала стоеше с другите — мълчаливо множество воини, забравили какво е да си жив. Вятърът дърпаше туфи изгнила козина, ивици кожа и сухи кичури коса. Очукани оръжия висяха като закъснели мисли от съсухрените ръце. Въздух нахлуваше в тъмните очни кухини и излизаше навън със стон. Бяха като статуи, изтерзани от старостта, обрулени от несекващите ветрове, от безчувствените дъждове, от безразличните вълни зной и студ.

Нищо полезно нямаше в това и тя знаеше, че всички споделят безпокойството й. Онос Т’уулан, Първият меч, стоеше на едно коляно на десет крачки пред тях, ръцете му стискаха дръжката на кремъчния меч, чийто връх бе забит дълбоко в каменистата земя. Главата му бе наведена като в поклон пред господар, но този господар бе невидим, не повече от размазано петно заличени задължения. И това петно бе видимо само за Онос Т’уулан. От много време не беше помръднал.

Търпението не беше изпитание, но тя долавяше хаоса у своите братя и сестри, тласъка и порива на ужасни страсти, неистово разтърсващата вълна на чакащата мъст. Беше само въпрос на време, преди първият от тях да се прекърши, да отхвърли това иго, тази претенция за праведна власт над тях. Той нямаше да протегне ръце към тях. Все още не го беше направил, защо да си въобразяват, че ще се промени…

Първият меч се изправи и се обърна към тях.

— Аз съм Онос Т’уулан. Аз съм Първият меч на Телланн. Отхвърлям вашата потребност.

Вятърът стенеше като придошла река от скръб.

— Но вие ще се преклоните пред моята.

Тези думи я удариха като плесник. „Това означавало значи да се преклониш пред Първи меч. Не можем да му откажем, не можем да му се опълчим.“ Усещаше волята му, стегнала се около нея като юмрук. „Имахме своя шанс — преди това. Можеше да се разпаднем и ветровете да ни отвеят далече. Той ни даде това.“ Но никой Т’лан Имасс не беше правил такова нещо. „Вместо това ние пропадахме вътре в себе си, все по-дълбоко, онова безкрайно изяждане и плюене, и изяждане на всичко изплюто — това е изкусителната храна от омраза и злъч, от гняв и мъст.“

„Можеше да ни отведе в пропаст и нямаше да забележим.“

Тримата гадатели на кости на Оршайн пристъпиха напред и Улаг Тогтил заговори:

— Първи меч, чакаме твоята повеля.

Онос Т’уулан бавно се обърна на юг, където небето над хоризонта сякаш бе кипнало като катран. А после се извърна рязко на север, където един далечен облак задържаше гаснещата светлина на слънцето.

— Повече не вървим — заяви Първият меч. — Ще бъдем прах.

„А нашите мрачни мечти, Първи меч?“

Силата й бе такава, че той чу мисълта й и се обърна към нея.

— Ном Кала, дръж твърдо на своите мечти. Те ще намерят отговор. Т’лан Имасс, идва време да убиваме.

Статуите се раздвижиха. Някои се изправиха. Някои се изгърбиха като под ужасно бреме. Статуите — „моите ближни. Мои сестри, мои братя. Няма кой да погледне към нас, кой да ни види, няма кой да се чуди кои сме били някога, кой ни е изваял с толкова… любящи ръце.“ Пред погледа й, един по един, те започнаха да се разпадат на прах.

„Никой да види. Прах от мечти, прах от всичко, което така и не постигнахме. Прах от онова, което можеше да сме били и което не можем да не бъдем.“

„Статуите никога не са неми. Тяхното мълчание е грохот от думи. Ще ни чуете ли? Ще слушате ли?“

Беше последната, сама с Онос Т’уулан.

— В теб няма гняв, Ном Кала.

— Да, Първи меч. Няма.

— Какво би могла да намериш, за да го замени?

— Не зная. Хората ни надвиха. Бяха по-добри от нас, и толкова. Изпитвам само скръб, Първи меч.

— А няма ли гняв в скръбта, Ном Кала?

„Да. Може би да. Но ако трябва да го търся…“

— Има време — каза Онос Т’уулан.

Тя му се поклони. И се освободи.

Пред очите на Онос Т’уулан Ном Кала се разсипа на облак прах. В ума му се приближаваше фигура, протегнала ръце като в настойчива молба. Познаваше това изтерзано лице, това самотно, мъждукащо око. Какво можеше да каже на този странник, когото бе познавал някога? Самият той също беше странник в края на краищата. Да, бяха се познавали някога. „Но виж ни сега, и двамата толкова близки с прахта.“

Скръбта на Ном Кала се върна при него. Мислите й бяха кървили с ужасна сила — но тя беше млада. Беше онова, в което можеше да са се превърнали Имасс, осъзна той, ако не ги беше взел Ритуалът, ако не бе отнел бъдещето им. „Бъдеще на жалост. Безчестно поражение. Загубата на достойнство, бавна, бавна смърт.“

„Не, Ток-младши. Нищо не ти давам освен мълчание. И неговия грохот.“

„Ще го чуеш ли? Ще слушаш ли?“

„Всички вие?“

Беше обитавала като паразит, дълбоко във вътрешностите му. Беше виждала, навсякъде около себе си, натрошените останки от някакво отдавна изоставено обещание, безредните отломки, разлетите течности. Но беше имало топлина и някакво пулсиращо присъствие, сякаш самият камък бе жив — трябваше да е разбрала значимостта на тези неща, но умът й бе затънал в собствения си мрак, безжизнено място на напразни съжаления.

Стоеше на пет-шест крачки от двамата златокожи чужденци и също като тях гледаше удивена и невярваща.

Ампелас Вкоренения.

Ампелас Изкоренения. Целият град, масивната му като планина грамада изпълваше небето на север. Долницата му представляваше гора от извити метални корени, от които капеше многоцветен дъжд, сякаш дори в болката си не можеше да кърви нищо освен дарове. И все пак Калит виждаше страданието му. Беше наклонен на една страна. Беше обкръжен от пушек и прах. Пукнатини се разбягваха от основата му. Приличаше на юмрук на бог, готов отново да се стовари върху земята.

Усещаше… нещо. Настръхнало ядро от воля, стегната в бездиханна болка. Воля… чия? На Матроната? Можеше ли да е на някой друг? Кръвта й се стичаше през камъка. Дробовете й виеха, ветрове пищяха из кухините. Потта й лъщеше и капеше като сълзи. Кървеше на хиляди места, кости се кършеха под огромното, все по-усилващо се бреме.

Матроната, да, но… никакъв ум не беше останал в този кошмар от капеща плът.

Изкоренено, това отдавна мъртво нещо. Изкоренени, хиляди и хиляди поколения вяра, упование, здравото желязо на ненакърними някога закони.

„Опълчва се на всякаква истина. Вдъхва живот в един труп, и сега залита в небето.“

— Небесна цитадела — каза мъжът на име Геслер. — Лунен къс…

— Но тоя е по-голям — отвърна Сторми и се почеса по главата. — Ако Тайсхрен можеше да види това…

— Ако Рейк беше командвал една от тия…

— Да бе — изсумтя Сторми. — Щеше да сплеска Висшия маг като хлебарка. А после щеше да направи същото с цялата проклета от Гуглата Малазанска империя.

— Но виж — рече Геслер, — в лоша форма е. Тази крепост не е толкова грозна като на Рейк, но сякаш може да падне всеки момент.

Калит вече виждаше Фуриите, тръгнали в марш под Драконовата кула — „Небесна цитадела, да, подходящо име.“ Войници Ве’Гат, с хиляди. Ловци К’елл далече пред легионите — разгръщаха се от двете страни в разпръснат строй. Зад редовете на Фуриите търтеи теглеха огромни фургони.

— Погледни ония, големите — каза Геслер. — Тежките… богове на бездната, всеки от тях може да разкъса на две демон Кенил’ра.

— Смъртен меч, те са Ве’Гат, войниците на К’Чаин Че’Малле — каза Калит. — Никоя Матрона досега не е раждала толкова много. Сто се смяташе за достатъчно. Гунт’ан Ацил е родила над петнайсет хиляди.

Кехлибарените му очи се впиха в нея.

— Щом Матроните могат да правят това, защо не са го направили? Можеха да владеят сега този свят.

— Имаше ужасна… болка. — Тя се поколеба, после добави: — Разумът се изгуби.

— С такива войници на кой владетел му трябва ум? — измърмори Сторми.

Калит се намръщи. Двамата бяха непочтителни. Като че ли от нищо не изпитваха боязън. „Да, такива са, не е казано, че трябва да ги харесвам, нито дори да ги разбирам. О, те ме плашат също като К’Чаин Че’Малле.“

— Тя умира.

Геслер се потърка по челото.

— Няма ли наследничка?

— Има. Чака. — Тя посочи. — Ей там, двамата, които идат насам. Гунт Мач, Първата щерка. Саг’Чурок, нейният пазител К’елл. — Дъхът й секна, щом видя пристъпващото плавно, като добре смазан механизъм същество зад тях. — Онзи зад тях е Бре’ниган, Стражът Дж’ан на самата Матрона… Нещо не е наред — той трябваше да е тук, трябваше да е до нея.

— А онези Убийци? — попита Сторми, присвил очи нагоре. — Те защо не се показват — ония, дето ни отвлякоха…

— Не знам, Щит-наковалня. — „Нещо не е наред.“

Гунт Мач и Саг’Чурок се приближиха и двамата другоземци — наричаха се малазанци — отстъпиха назад.

— Гес, какво става, ако не ни харесат?

— Какво мислиш? — сопна се Геслер. — Мъртви сме, това става.

— Няма опасност — увери ги Калит. „Червената маска също вярваше в това, разбира се.“

Саг’Чурок проговори в ума й.

„Дестраянт. Матроната е окована.“

„Какво?!“

„Двамата Шай’гал, които останаха в Гнездото, са сключили съюз. Изяли са предния й мозък и сега останките й са под тяхната власт. Чрез тялото й са изкоренили Ампелас. Но плътта й отслабва — скоро Ампелас ще загине. Трябва да намерим враг. Трябва да намерим своята война.“

Калит погледна към Гунт Мач.

— Тя в безопасност ли е?

„Да.“

— Но… защо?

„Шай’гал не виждат бъдеще. Битката свършва. Няма бъдеще. Първата щерка е без значение.“

— А Гу’Рул?

„Прокуден. Може би е мъртъв — опитал да се върне, да им се опълчи, но го прогонили. Лошо ранен.“ Геслер се намеси:

— Говориш с тези същества, нали?

— Да. Извинете ме. В мен се събуждат сили… мириси. Първата щерка… тя е дар.

— Ако ще водим тази армия ебачи на слонове…

— Сторми, млъкни!

И Геслер изсипа върху приятеля си порой възражения и обиди на чуждия им, непонятен за нея език.

Но Калит нямаше нужда да разбира думите. Сторми видимо устоя на словесната атака и държеше на своето, лицето му се зачерви като в убийствена закана. Упорит мъж беше, много повече от Смъртния меч. Геслер го нападаше яростно, но думите му не можеха да го разколебаят. „Той каза, че имал сънища. Приел е това.“

— Тя ще сподели мирисите с вас — каза Калит. — Необходимо е…

Сторми се извърна към нея.

— Онези Ве’Гат. Колко са бързи? Колко са умни? Могат ли да се отзовават на команди? Дисциплина? Що за сигнали ще изпълняват? И кой в името на Гуглата е врагът?

Калит само поклати глава.

— Нямам отговори. Никакво знание нямам. Нищо не мога да кажа.

— Кой може?

— Проклет да си, Сторми!

Едрият мъж с рижата брада се обърна разгневен към приятеля си и викна:

— Да! Ти си Смъртният меч — тия въпроси ти трябва да ги задаваш, не аз! Кой ще командва тука? Ти, тъпо говно на бедерин такова! Тъй че престани да ми скимтиш като паленце и си почвай работата!

Ръцете на Геслер се свиха в юмруци и той пристъпи половин крачка към Сторми и изръмжа:

— Прекали! Сега ще ти пръсна дебелата тиква, Сторми, и ще си ида…

Сторми се озъби и се присви да посрещне атаката на Геслер.

Саг’Чурок пристъпи тежко между тях, остриетата на мечовете се изправиха настрани и принудиха и двамата да отстъпят, та нащърбените върхове да не ги пронижат. Геслер изръмжа, а Сторми се ухили.

— Дай ми ги тия мириси, гущер. Трябва да поговорим.

— Не този — каза Калит. — Гунт Мач е без мечове. Не Дж’ан, тази. Иди при нея.

— Добре. И после какво?

— После… нищо. Ще видим.

Той спря пред Гунт Мач. Геслер мълчеше и гледаше, скръстил ръце.

— Е? Богове, как вони… — Изведнъж се присви. — Извинявай, гущер. Не го мислех сериозно. — Избърса лицето си, после вдигна ръката си и я погледна намръщено. — Поля ме с нещо!

— Мирис — каза Калит.

— Гущерката в главата ти ли е вече, Сторми? — обади се Геслер. — Не го вярвам — ако го беше направила, вече щеше да тича към най-близката пропаст.

— Не съм аз тоя, който нарочно се държи тъпо, Гес.

Геслер погледна навъсено приближаващите се легиони.

— Добре де, кажи ми какво можем да направим.

— А, не. Ела сам да го разбереш.

— Не съм ничий проклет Смъртен меч.

— Все едно. Така ли ще си стоиш, Гес?

Войникът изруга и пристъпи към Гунт Мач.

— Добре, хайде прави каквото ще правиш, че няма време… — Дръпна рязко глава и потърка очи. — Оу!

Калит усети присъствие до себе си.

Бре’ниган. Млечните очи на Стража Дж’ан бяха пленили тъмносиньото на привечерта.

„Срещу двама Шай’гал не можех да направя нищо.“

Гласът в главата й я стъписа. Този древен Че’Малле като че ли изобщо не я беше признавал досега. Гласът му трепереше.

„Провалих се.“

— Сам го каза. Не си можел да направиш нищо срещу двама Шай’гал, Бре’ниган.

„Матроната вече я няма.“

— Това е вярно вече от доста време.

„Дестраянт, мъдростта в думите ти е горчива, но не мога да ги отрека. Кажи ми, тези две човешки същества — те изглеждат… своенравни. Но пък аз почти нищо не знам за расата ви.“

— Своенравни? Да. Нищо не знам за тези малазанци — изобщо не бях чувала за племе с такова име. Те са… безразсъдни.

„Няма значение. Битката ще е последна.“

— Значи смяташ, че и с нас е свършено. Ако е така, защо да воюваме изобщо? Защо принуждавате тези двама мъже да отидат на сигурна смърт? Пуснете ни!

„Не можем. Ти, дестраянт, и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие сте това, което остава от волята на Гунт’ан Ацил. Вие сте завещаното от нейния ум. Как можем да кажем, че е сгрешила?“

— Твърде много влагате в нас.

„Да.“

Чу, че Геслер и Сторми отново спорят на своя чужд език. Фуриите се приближаваха. Два Ве’Гат излязоха напред. Гърбовете им бяха странно оформени.

— Тези двамата са за вас — каза Калит на двамата малазанци.

— Да ги яздим?!

— Да, Смъртен меч. Родени бяха за теб и за Щит-наковалня.

— На тоя за Сторми седлото му е сбъркано. Как ще си завре главата в задника на Ве’Гат, където ще се чувства като у дома си?

Калит се ококори.

Но Сторми се засмя.

— С тебе за главнокомандващ, Гес, ще се крия където ми падне. Ти едва се оправяше с едно келяво отделение, а сега трийсет хиляди гущера чакат да ги поведеш.

На Геслер сякаш му призля.

— Малко свободно място да има в оня задник, Сторми?

— Ще ти кажа, но да сме наясно отсега: стегна ли халката, остава си стегната.

— Винаги си бил егоистично копеле. Не знам как изобщо станахме приятели.

Ве’Гат спряха до тях.

Геслер погледна Сторми и каза на фаларийски:

— Е, почваме значи.

— Надушвам им мислите — на всички — каза Сторми. — Даже на тия двамата.

— Мхм.

— Геслер, тия Ве’Гат изобщо не са гадни — умни са. Ние сме животните тука.

— А се очаква да ги командваме. Матроната съвсем е объркала нещата, нали?

Сторми поклати глава.

— Няма смисъл да се спори обаче. Първата щерка ми каза…

— Да бе, и на мен. Проклет преврат. Предполагам, че ония Убийци са съобразили, и с право, точно колко сме излишни. Калит също. Сторми, мога да стигна до всички тях. Мога да виждам през очите на всеки от тях. Освен на Гунт Мач.

— Аха, дебели стени е вдигнала тя. Чудя се защо. Слушай, Гес, наистина нямам представа какво трябва да прави един Щит-наковалня.

— Ти си една огромна помийна яма, в която накрая окапват всички, Сторми. Странно, че сънищата ти не са го споменали това. Но за тази битка ми трябва да командваш Ве’Гат.

— Аз ли? А ти?

— Аз ще командвам Ловците К’елл. Те са бързи, могат да се врязват и измъкват, и с тяхната бързина ще са най-убийствената сила на бойното поле.

— Гес, това е тъпа война, знаеш ли. Светът не бил достатъчно голям за Дългоопашатите и Късоопашатите? Тъпо. Бездруго от тях не е останало почти нищо. Като последните два скорпиона, дето се мъчат да се избият един друг, докато пустинята покрива цял проклет континент.

— Робите са на свобода — отвърна Геслер. — С няколкостотин поколения потискана омраза, която да ги захранва. Няма да се задоволят, докато последното Че’Малле не се превърне в накълцан труп.

— А след това?

Геслер го погледна в очите.

— Точно това ме плаши.

— След това сме ние, искаш да кажеш.

— Защо не? Какво ще ги спре? Размножават се като шибани мравки. Затрупват със смрадта си лабиринти. Богове на бездната, гонят и избиват дракони. Чуй ме, Сторми, това е нашият шанс. Трябва да спрем На’Рук. Не заради Че’Малле — изобщо не ми пука за Че’Малле, — а заради всички други.

Сторми погледна към Че’Малле и каза:

— Не очакват да преживеят тази битка.

— Лош манталитет, м-да.

— Ами поправи го.

Геслер се намръщи и извърна поглед.

Двамата Ве’Гат стояха и чакаха. Гърбовете им бяха деформирани, за да оформят високи седла. Неща като издължени пръсти — или изпънати криле на прилеп — провисваха надолу по хълбоците им, като краищата на пръстите и ноктите се извиваха, за да оформят стремена. Плочки броня покриваха раменете. Люспи като на опашка на рак загръщаха изпънатите напред вратове. Шлемовете им обхващаха плоските черепи и оставяха открити само муцуните. Можеха да гледат отвисоко дори Тоблакай. И на всичкото отгоре се хилеха на ездачите си тия проклети същества.

Геслер се обърна към Гунт Мач.

— Първа щерко. Последният Убиец — оня, дето е избягал. Трябва ми.

Отвърна му Калит:

— Не знаем дали Гу’Рул изобщо е жив…

Очите на Геслер не се откъсваха от Гунт Мач.

— Тя знае. Първа щерко, няма да водя битка, която не мога да спечеля. Ако искате ние да ви водим, добре: това, от което ние, хората, не разбираме, е примирението. Бием се, когато са ни избили правото да се бием. Въставаме, когато единственото, което ни е останало неоковано, е онова, което е в черепите ни. Опълчваме се, когато единственото възможно опълчване, което ни остава, е да се изправим и да умрем. Да, виждал съм хора, очакващи брадвата с наведени глави. Виждал съм хора, застанали пред петдесет арбалета, да не правят нищо. Но всички те са превърнали умирането в свое оръжие, последното, което им е останало, и тъкмо те остават завинаги след това войниците на кошмара. Влиза ли ви това в главите? Не ме бива много за тия вдъхновяващи боклуци. Убиецът ми трябва, Гунт Мач, защото ми трябват очите му. Там горе, отвисоко. С неговите очи мога да спечеля тази битка.

— Казвате, че Матроните никога не раждат повече от сто Ве’Гат — продължи той. — Но твоята майка е създала петнайсет хиляди. Наистина ли си мислиш, че На’Рук нямат представа в какво се забъркват? Ти ми напълни главата със сцени от предишни битки — всичките ви жалки поражения — и не е чудно, че всички сте готови да се примирите. Но грешите. Матроната — беше ли безумна? Може би. Да. Достатъчно безумна, за да си помисли, че би могла да спечели. И да го планира. Луда? Луд гений, бих казал. Гунт Мач, Първа щерко, призови своя Шай’гал — той вече е твой, нали? Не е готов да се примири, не е готов да се предаде на фатализма на своите братя. Призови го.

Мълчание.

Геслер се взря в очите на Че’Малле. „Все едно да се взираш в очите на крокодил. Играта да виждаш всичко, но да не реагираш на нищо. Докато необходимостта не наложи изхода. Играта на хладните мисли, ако изобщо има мисли. Кара топките ти да се сгърчат и да търсиш къде да се скриеш.“

Тя заговори в ума му.

„Смъртен меч. Думите ти бяха чути. От всички. Ще се подчиним.“

— Богове на бездната! — измърмори Сторми.

Калит се приближи към Геслер. Очите й бяха широко отворени.

— От К’Чаин Че’Малле се вдига тъмнина.

Но освен удивлението той видя в очите й страх. „Разбира, че посявам лъжлива надежда. Богове, жено, какво мислиш, че прави един командир?“ Той пристъпи до единия Ве’Гат, хвана се за онова, което минаваше за рог на седлото, пъхна единия си ботуш в стремето, което изведнъж се стегна плътно около стъпалото му, и се метна на гърба на огромния звяр.

— Готови за марш — каза Геслер: знаеше, че думите му ще бъдат чути от всички. — Няма да чакаме На’Рук да ни дойдат. Тръгваме право към тях и скачаме право върху проклетите им гърла. Калит! Знае ли някой — онази небесна цитадела ще ни последва ли? Ще се бият ли?

— Не знаем, Смъртен меч. Така мислим. Какво друго им остава?

Сторми се мъчеше да се качи на другия Ве’Гат.

— Опитва се да ми счупи проклетия крак!

— Отпусни се на него — посъветва го Геслер.

Първата щерка проговори в ума му.

„Шай’гал идва.“

— Добре. Да започваме това мазало.

Гу’Рул наклони криле и прелетя покрай отвесните стени на Ампелас Изкоренения. Само един Шай’гал бе останал вътре — беше успял да нанесе фатални рани на другия, преди да го прогонят от Гнездото, а след това от града. От дълбоките разрези на гърдите му капеше гъста кръв, но раните не застрашаваха живота му. Вече бе започнал да се изцерява.

В равнината пред него пълчищата Фурии бяха тръгнали в гълтащ левгите марш. Хиляди Ловци К’елл се развръщаха в огромен полумесец, докато възвиваха на юг, където тъмни облаци кипяха на хоризонта.

Слънцето потъваше зад хълмовете на запад. На’Рук се бяха хранили този ден, но плячката се бе оказала по-смъртоносна, отколкото бяха очаквали.

Този Смъртен меч и думите му впечатлиха Гу’Рул, доколкото можеха да го впечатлят крехките човешки същества. Но пък нито тъй нареченият Геслер, нито другият с името Сторми не бяха съвсем човешки същества. Вече не. Аурата на присъствието им бе почти ослепителна за очите на Шай’гал. Древни пламъци ги бяха закалили. Тирлан, Телланн, може би дори дъхът и кръвта на Елейнт.

К’Чаин Че’Малле не се кланяха на богове, но станеше ли дума за Елейнт, тази мерзост се съживяваше. „Деца на Елейнт. Но ние изобщо не сме това. Само претендираме за тази чест. Но пък не го ли правят всички смъртни? Когато се вкопчват в своите богове, когато изсичат в камък жестоките правила на преклонение и покорство? Деца на Елейнт. Назоваваме градовете си на Първородните дракони, на онези, които някога са порили небесата на този свят.“

„Сякаш ги интересува.“

„Сякаш изобщо са забелязали.“

Този Смъртен меч говореше за отпор, за опълчване на съдбата, която ги очакваше. Имаше кураж и упорита воля. Похвална самонадеяност. „Отзовавам се на призива му. Давам му очите си, докато оставам в небесата. Не го предупреждавам, че това няма да продължи дълго, щом битката започне. На’Рук ще се погрижат за това.“

„И все пак. В памет на Гунт’ан Ацил ще се подчиня.“

Около червенобрадия, Щита-наковалня, се вихреха съмнения. Сърцето му бе необятно, вярно. Беше същество, изтъкано от сантименталност и състрадание въпреки зверската си външност, въпреки дивашкия си плам. Но такива същества бяха уязвими. Сърцата им кървяха твърде обилно и раните никога не зарастваха. Безумие беше да се прегърне болката и страданието на К’Чаин Че’Малле — дори Матрона нямаше да го понесе. Умът щеше да вие. Умът щеше да умре.

Но все едно. Той беше просто един смъртен, човешко същество при това. Щеше да поеме каквото може и след това да падне. Ятаганите щяха да посекат в миг на най-чиста милост…

„Спри вече! Майната им на шибаните ти хвъркати мисли. Убиец, аз съм Геслер. Твоят Смъртен меч. Утре сутринта, в заревото на битката, ти ще си моите очи. Няма да побегнеш. Не ми пука колко гадно ще стане там горе. Ако не си като гълъбче, минало през вятърна мелница, когато всички свършим, ще си ме провалил — и своите сродници също. Тъй че не си и помисляй…“

„Чувам думите ти, Смъртен меч. Ще имаш очите ми. Толкова по-жалко.“

„Значи се разбрахме. Е, какво да очаквам, когато видим пред себе си На’Рук?“

И Гу’Рул му заразказва. Човекът го прекъсваше непрестанно с умни и точни въпроси. И докато стъписването от силата му — която бавно се беше просмукала през защитите, за да заграби ума на Гу’Рул — бавно се свиваше до бучка на възмущение, оценката на Шай’гал за Смъртния меч се повишаваше. С неохота, с неверие, с негодувание. Убиецът нямаше да си позволи заблудата на надеждата. Но този човек беше воин в най-истинския смисъл.

„А кой е този най-истински смисъл? Ами, безумието на вярата, какво друго. И сега ти караш и нас да вярваме. С теб. В теб. И в твоята лудост, която тъй настойчиво искаш да споделим.“

„Горчив е вкусът ти, човеко. Горчив като твоя свят.“

— Долавям някаква воня — изръмжа Сторми. — Таи се под мислите, на дъното на най-дълбоки езера…

— Какви ги говориш, в името на Качулатия? И по-бързо, оня Убиец вече лети към врага… на лагер са, виждам ги вече — има огньове и един голям — много дим. Богове, главата ми ще се пръсне…

— Не слушаш — каза Сторми. — Тая воня… те знаят нещо. Гунт Мач… тя знае нещо и го крие от нас. Мисля, че…

Геслер изпъна ръка да го спре и Сторми видя как лицето на приятеля му пребледнява, видя ужас в очите му.

— Беру да пази… Сторми. Виждам опустошение… купища броня и оръжие. Сторми…

— Онези На’Рук — те…

— Ловците на кости — намерили са ги. Те… Богове, има купища кости! Мамка му, те ги ядат!!!

Геслер залитна в седлото си и Сторми посегна да го задържи.

— Гес! Просто ми кажи какво виждаш!

— Нали точно това правя! Богове на бездната!

Но изведнъж думите секнаха и Геслер само се взираше надолу през очите на Убиеца, докато той кръжеше над бойното поле. Над кратер, който можеше да погълне цял дворец, и голямо петно от нещо като въглени сред близани от пламъци дънери… Не дънери. Крайници. Опърлени На’Рук, които все още горяха. Магия ли ги беше поразила? Геслер не можеше да го повярва. Едно-единствено изригване на лабиринт, изпепелило хиляди? „И този кратер… сто проклетии може би… но ние нямахме сто проклетии.“

Чуваше виковете на Сторми, но гласът му звучеше някак невероятно далечен, твърде отдалечен, за да му обърне внимание. Окопи, повечето пълни с натрошена броня и оръжия. По-малки кратери, пълни с кости, осеяли билото. На’Рук се движеха между нападалите коне и тела. След тях се тътреха тежки фургони, натоварени с късове месо. Десетки На’Рук бяха впрегнати в тях.

„Това е било атака на хундрилите. Пометена. Поне някои от съюзниците са дошли навреме… навреме за какво? За да умрат. Богове, това е било най-жестокото бутване на Бога. Те не търсеха битка — не и с някакви проклети гущери поне. Не и тук, в негодните за нищо Пустинни земи.“

Гласът на Убиеца Шай’гал се намеси:

„Вашите събратя са нанесли щети на На’Рук. Тази жътва е била скъпо платена, Смъртен меч. Поне три Фурии са унищожени.“

„Това бяха приятелите ми. Тази битка не беше тяхна.“

„Били са храбри. Не са се предали.“

Геслер се намръщи. „Било ли е възможно да се предадат?“

„Не знам. Съмнявам се. Въпросът е несъществен. Срещу нас, утре, няма да има пощада.“

— Тук си прав — изръмжа Геслер.

— Геслер!

Той примигна и се обърна към Сторми. Избърса очи и изпъшка:

— Лошо. По-зле не може да бъде. На’Рук са тръгнали срещу тези К’Чаин Че’Малле. Натресли са се като юмрук в Ловците на кости. Сторми, било е касапница… и е останала само едната армия…

Гу’Рул отново заговори в ума му.

„Намерих диря, Смъртен меч. Следи от отстъпление. Ще я проследим ли? На’Рук усещат приближаването ни — нашите Ве’Гат са като подземен тътен. Подготвят се да тръгнат срещу нас — в небето няма светлина, има чужди ветрове — не мога…“

На юг блесна мълния и разцепи нощта. Геслер изпъшка от тътена, отекнал в черепа му. „Убиец? Къде си? Отговори ми… какво стана?“

Но не можеше да достигне до крилатия гущер. Не можеше да намери Гу’Рул никъде. „Мамка му!“

— Проклета буря ли се трупа напред, Геслер? Кръв ли е това на лицето ти? Какво става, в името на Гуглата!?

— Наистина ли си толкова любопитен? — изръмжа Геслер и се изплю. — На’Рук зарязаха всичко. Тръгват към нас. Ние сме сами.

— А Ловците на кости?

— Сами сме, казах.

Съгледвачите излязоха от непрогледния мрак. Тази нощ Резките бяха изчезнали и бяха отнесли със себе си звездите и нефритеното сияние. Дори подпухналата мъглявина на луната не смееше да се появи в небето. Боен водач Страл потрепери от внезапно лъхналия студ и зачака съгледвачите да се приближат.

Двамата воини Сенан бяха присвили рамене като уплашени от нещо, а може би бяха ранени. Щом спряха пред него, и двамата коленичиха. Бяха изтощени и задъхани.

„Виж ги. Виж този мрак. Светът ли свърши тази нощ?“

Нямаше да ги пришпорва, за да изтръгне от тях думи, които трудно щяха да излязат. Ужасът бе достатъчно явен в накъсания им дъх.

Сенаните Баргаст чакаха зад него. Някои спяха, но за повечето сънят не идваше. Глад. Жажда. Гладът от загубата, песента на тихия плач. Усещаше десетките очи, впити в него. Знаеше, че виждат само един смътен, замъглен силует. Виждаха истината за него, а нямаше къде да се скрие от тях.

Единият съгледвач най-сетне заговори:

— Боен водач. Две армии излизат на равнината.

— Малазанците?

— Не, Боен водач, тези са демони…

— Те са хиляди! — изсъска другият.

— Настъпват едни срещу други — в нощта — ние сме почти между тях! Боен водач, трябва да се оттеглим — трябва да бягаме оттук!

— Идете в лагера, и двамата. Отдъхнете. Оставете ме. Не казвайте нищо.

След като двамата се отдалечиха, той придърпа коженото наметало на раменете си. На свечеряване бяха видели Лунен къс, но с по-остри ръбове и гладки плоскости — воините му с по-остро зрение твърдяха, че бил изваян във формата на дракон. „Две демонски армии — какво по-добро място за сблъсък от Пустинните земи? Избийте се едни други. Вашата война не е наша. Ние трябва да намерим малазанците… Нали? Нашия стар, достоен враг.“

„Не предадоха ли съюза при Корал? Не се ли опитаха да измамят Каладън Бруд и да отнемат този град в името на прокълнатата си императрица? Ако не беше Аномандър Рейк, щяха да успеят. Тези Ловци на кости твърдят, че са ренегати, но Дужек Едноръкия не твърдеше ли същото? Не, това са обичайните коварни лъжи. Каквото и да търсят, каквото и да завладеят, ще го припишат на императрицата.“

„Онос Т’уулан, съществуваше ли друг враг? Кой друг си се надявал да намериш? Кой друг е толкова достоен като малазанците, тези завоеватели, тези унищожители на история? Казваше, че някога си им служил. Но ги напусна. Дойде да поведеш Белите лица. Познаваше този враг. Каза ни толкова неща за него, които ще ни трябват сега — бяхме глупави, че не го разбирахме.“

„Но вече го знам.“

Демоните бяха добре дошли за своята битка.

Да, баргастите щяха да се оттеглят от това. Той се обърна рязко.

В лагера на Сенан кипеше вихрушка от прах, сребриста като лунна светлина и на спирали, издигащи се от всички страни. Отекна писък.

Призрачни воини… блясък на кост, вълнисти остриета от кварц и кремък…

Страл зяпна, мъчеше се да проумее ставащото. Писъци. Ужасните оръжия свистяха в тъмното и посичаха тленна плът и кост. Зазвучаха бойните викове на баргастите, желязо закънтя в камък. Изгнили лица, очи като черни ями.

Една тъмна фигура се появи точно пред Страл. Очите на Бойния водач се разшириха, щом видя на светлината на огъня меча, стиснат в костеливите ръце на съществото. „Не. Не!“

— Ние отмъстихме за теб! Онос Т’уулан, отмъстихме за всички тях! Недей… не можеш…

Мечът изсъска и с кос удар преряза двата крака на Страл, от дясното бедро до под лявото коляно. Той падна. Изобщо не усещаше болка, само студ. Над него беше само тъмнина. „Направихме всичко, което можахме. Това е нашият срам. Нашата вина. Боен водач, моля те. Има деца, те са невинни.“

Замахът отгоре пръсна черепа му.

Сенан умираха. Бялото лице на Баргаст умираше. Ном Кала стоеше настрана от касапницата. Т’лан Имасс бяха неумолими и ако имаше сърце, тя щеше да се смрази пред този безмилостен ужас.

Убийците на жена му и децата му плащаха с кръв. Посичани с безжалостна ефикасност. Чуваше майки да умоляват за живота на децата си. Чуваше предсмъртните им писъци. Чуваше детския плач и внезапното му секване.

Беше престъпление, което можеше да отрови всяка душа. Почти усещаше как земята се разцепва и кърви под тях, сякаш духове се гърчеха, сякаш се олюляваха богове. Яростта, излъчвана от Онос Т’уулан, бе по-тъмна от небето, по-гъста от градоносен облак. Изригваше на вълните на собственото му осъзнаване — той разбираше, можеше да се види, все едно бе изтръгнат и запокитен извън собственото си тяло — виждаше и самата гледка на онова, което вършеше, го влудяваше.

„И всички нас. О, дайте ми прахта. Дайте ми утро, родено в забрава, родено във вечна блажена забрава.“

Бяха хиляди и десетки от тях бягаха в нощта, но толкова много вече бяха мъртви. „Ето какво бяхме някога. Ужасяващите армии на Т’лан Имасс. Избивахме Джагът. Давахме им това, което виждам сега тук. В името на всички духове, това ли е единственият ни глас?“ Ужасен стон се понесе по мръсната диря на сетните убийствени удари, стон, който сякаш се завихри и извиси нагоре, и идваше от Т’лан Имасс, от всеки оплискан с кръв воин, от капещите оръжия в ръцете им. Беше звук, който се вряза в Ном Кала, и тя залитна, молеше се на нощта да я погълне.

„Онос Т’уулан. Твоето отмъщение — ти го нанесе… над нас, над своите жалки следовници. Последвахме твоя пример. Направихме каквото направи ти. Счупихме веригите си. Развихрихме се — колко хилядолетия таихме в себе си този гняв? Развихрихме се за живот.“

„Сега се превърнахме в детеубийци. Върнахме се на света отново, след цялото това време, което прекарахме толкова… толкова освободени от престъпленията му. Онос Т’уулан, виждаш ли го? Разбираш ли го?“

„Родихме се отново в историята.“

„Ако това изпитва един Щит-наковалня, не го желая. Чувате ли ме? Не го искам!“ Познаваше Геслер и знаеше какво означава отказът му. През очите на онзи проклет ризан беше видял труповете. Изкланите останки от Ловците на кости и ледериите. Само преди два дни бяха крачили с тях — всички онези лица, които познаваше, всички онези войници, в които обичаше да се кълне — вече ги нямаше. Мъртви.

Всичко това бе погрешно. Двамата с Гес трябваше да са загинали с тях, да са загинали в бой рамо до рамо с тях. Братство и сестринство намираха най-истинския си смисъл в прибоя на смъртта, в падането един след друг, в мрака и в разтърсващото пробуждане след това пред Портата на Гуглата. „Да, ние сме семейство, когато се бием до последния човек, но истинското семейство е сред падналите. Иначе защо залитаме полуслепи след всяка битка? Иначе защо се вглеждаме в лицата на своите братя и сестри и се чувстваме така изоставени? Заминали са без нас, затова.“

„Всеки войник знае това. Всеки войник, който го отрича, е проклет от Гуглата лъжец.“

Утрото не бе далече. Последният ден идеше. „Но това не е семейството, което познавах. Не е онова, което исках. Имам само Геслер. Преживяхме заедно всичко това, вярно, тъй че поне можем да загинем заедно. Това поне е смислено. Преживяхме всичко това. Фалар — богове, колко млади бяхме! Проклети глупаци, да. Хукнахме, врекохме се в култа на Финир — заради онези слухове за оргиите се подведохме. Кой похотлив младок не би подскочил при тази мисъл?“

„Проклети оргии, о, да. Трябваше да се сетим обаче. Той е проклет бог на войната, нали? Оргии и още какви, само че оргии на клане, не на секс. Не мислехме с мозъците си, а с оная си работа, това направихме. Но пък на онази възраст не беше ли нормално да е точно така?“

„Само че така и не се измъкнахме, така и не поумняхме, нали? Набутахме се в клоака, а после двайсет години си казвахме един на друг, че миризмата изобщо не е толкова зле. Сладка като пролетен дъждец всъщност.“

К’Чаин Че’Малле щяха да умрат. Щяха да излеят кръвта си в него, душите им да се стълпят за прегръдката му, каквото и да означаваше това. Матроната, поискала всичко това, беше мъртва, но пък… „умирането не е ли първият и най-явен път към асцендентството, към божествеността?“

„Макар че да ядат предната част на мозъка, това просто е гадост. Ще ги накара да платят за това, след като вече е богиня или каквото е там.“

Е, щеше да задържи вратата залостена до последния момент — имаше да се разпорежда с армия в края на краищата. Орда от тежки — ама наистина много яки тежки. „Какво ли би могъл да направи Колтейн с тия легиони? Ако ги имаше, сега Корболо Дом нямаше да си върти пръста в задника на Ласийн. Всъщност…“

— Дъх на Гуглата, Сторми, изпускаш най-гадните неща.

— Ами махни се от главата ми!

— Казах „изпускаш“, тъпак. Не съм ти в главата. Слушай, престани да си го мислиш тоя боклук, че сме някакви гадни лешояди. Не знам дали тия същества имат нещо като боен дух, но ако имат, току-що им го направи на пух и прах.

— Това са си мои мисли!

— Тогава измисли някакъв начин да си ги държиш в твоя си мозък. Просто си представи дебелия си череп — има дупки, нали. През очите, носа, каквото е там. Тъй че си представи как си ги запушил. Вече си в безопасност. Вече можеш да си мислиш всичките тъпи неща, за които ти харесва да си мислиш.

— Затова ли нищо не излиза от теб?

— Не. Точно в момента съм твърде шашнат, за да мисля. Небето изсветлява — погледни онзи облак на юг. Не е облак. Това е дупка в небето. Раздран лабиринт. Само като го погледна и настръхвам като таралеж.

— Гес, тия легиони…

— Фурии.

— Не са подготвени за сражение, освен ако не смяташ просто да ги ударим от движение. Както правеха кюоните.

— Прав си. Кюоните имаха лошо обучени бойци, но ги имаха много. На кой му е притрябвала тактика?

— На нас.

— Добре. Дай да видим тогава можем ли да ги подредим в трион… — И изведнъж млъкна.

В същия момент нещо прониза Сторми и той изпъшка и се обърна назад.

Огромният обоз беше спрял. Търтеи — по-дребни същества, не много по-високи от човек — се бяха струпали по тях и разтоварваха правоъгълни железни плочи.

— Геслер — това щитове ли са?

— Аха, така мисля. Чудех се за какво са им на Ве’Гат тия широки педя и половина брадви. Явно наистина са тежка пехота…

— Не бих могъл да вдигна някой от тия щитове, камо ли да го окача на ръката си. На’Рук имат ли метателни оръжия?

— Отпуши си черепа и ще получиш отговора — каза Геслер. — Още едно нововъведение от Матроната. Трябва да е била голяма работа, мен ако питаш.

— Била е голяма тлъста гущерка.

— И е нарушила десет хиляди години непроменяне на нищо — а Че’Малле твърдят, че не са имали никаква религия.

Сторми изсумтя, понеже не разбра съвсем какво иска да каже, и се обърна да потърси дестраянта.

Калит седеше на гърба на Саг’Чурок на двайсет крачки от тях, но не гледаше организираното раздаване на огромните щитове по редиците на Ве’Гат. Беше присвила очи на юг. Сторми проследи погледа й.

— Гес, виждам ги. Цял куп легиони…

— Фурии.

— Пет оформят фронта. И… какво, три в дълбочина? Дъх на Гуглата, надвишават ни ужасно по численост. Мисля за три зъба на всеки легион, редовете не повече от трийсет в дълбочина. Можем да стигнем онази височина напред и да стегнем щитовете там.

— Значи ще прикриваш моите К’елл, Сторми. Покажи им зъбите си и ги захапи яко тия На’Рук. Колко дълго смяташ, че можеш да задържиш височината?

— Колко ще ти трябва?

— Искам повечето вражески Фурии да се ангажират с изтласкването ви оттам. Искам да ги захапеш толкова свирепо, че да не въртят глави и да мислят само за следващата си стъпка напред. Не искам да ми гледат наляво и надясно.

— А какво ще прави Ампелас Изкорененият през това време? — попита Сторми.

— Отпуши си черепа.

— Не, така ми е по-добре.

Калит се беше приближила до тях със Саг’Чурок.

— Има магия — защити, оръжия.

Сторми не разбираше нещо. Знаеше, че щеше да го разбере, ако събори стените, които бе вдигнал около мислите си, но не искаше да го направи. Ампелас Изкоренения — Геслер изобщо не го включваше в тактиката си. Защо не? „Все едно.“

— Геслер, когато свършим със задържането, какво искаш от нас?

— Единствен клин и настъпвате ходом. Разцепваш ги на две, Сторми. Едното крило ще е по-здраво от другото. То ще трябва да се блокира — ние унищожаваме по-слабото крило, после можем да заобиколим и да свалим другата половина.

— Гес, тия Ве’Гат никога не са се сражавали така. К’Чаин Че’Малле не са имали никаква тактика според това, което виждам в главата си.

— Точно затова им трябваме ние, хората — каза Калит. — Тя разбра. Вие двамата… — Калит поклати глава. — Че’Малле — те пият от вашата увереност. Заситени са. Чуват ви как обсъждате предстоящата битка и са изпълнени с удивление. И… вяра.

Сторми се намръщи. „Жено, ако можеше да надникнеш в мислите ми, щеше да побегнеш с писъци. Разбира се, говорим си как ще направим това, а после онова, и всичко е толкова идеално и логично. Знаем обаче, че всичко това са глупости. Знаем, че щом започне битката, всичко се превръща в кошницата за пикник на дъртата Гугла.“

„Ние с Гес сме просто лаици. Дужек беше адски добър в това, но Дасем Ълтър, о, той беше най-добрият. Можеше да застане пред десет хиляди войници и да ги преведе през всеки замах на меч в предстоящата битка. Към края на цялото това развръщане тук настъпвате там, пробив там, всички кимахме отегчено и бяхме готови да го започваме. Бяхме се разбрали и накрая Първият меч просто ни обхождаше всичките с очите си и само ни кимваше късо.“

„После денят свършваше и хаосът беше поле от цветя, а на свечеряване врагът беше мъртъв или бягаше.“

„Да, Геслер, чувам в теб ехото на неговия глас. Виждам как говориш с неговия равнодушен тон и виждам и онова лице от нагрято от слънцето желязо, за което всички знаем, че ще се превърне в лед, когато дойде моментът. Признавам ти го, приятелю, крадеш най-доброто от всички тях, и го правиш добре.“

Почеса се по брадата.

— На някой да му се намира буренце ейл? Не помня кога за последен път съм влизал в битка, без да се оригвам на вкиснало пиво. — Погледна за миг Калит и въздъхна. — Все едно. Давай, Гес, върви си скрий своите К’елл. Аз стоя тук.

— Ще се видим, като свърши, Щит-наковалня.

— Естествено, Смъртен меч.

Топлината под Калит се усилваше. Саг’Чурок беше изпълнен с миризми на ярост. Но тя седеше присвита и смразена, костите й бяха като пръчки, стегнати в крайезерен лед. Тези двама войници я изумяваха. Самоувереността им беше безумна. Лекотата, с която поеха командването, и насмешката, с която се назоваха с титлите си миг преди да се разделят, я стъписваха.

Народът й се беше срещал с търговци от Коланси. Беше виждала въоръжени кервански стражи, отегчени, докато търговците се пазаряха със старейшините на еланите. Деца се бяха доближавали до тях с блеснали очи, но не толкова, че да могат да ги пипнат, колкото и да им се искаше. Убийците бяха като магнит. Мълчанието и мрачните им очи подхранваха нещо в малките момчета и момичета и Калит беше долавяла детинския им копнеж, шепнещата романтика на хоризонтите, които тези воини бяха видели. Такива сцени я плашеха и тя се молеше на духовете странниците да си тръгнат, да отнесат със себе си опасните изкушения, които вдъхваха.

Когато преди малко се беше взряла в очите на Геслер, беше видяла там същото ужасно обещание. Светът бе твърде малък за него. Хоризонтът го оковаваше и дърпането на тази верига бе неумолимо. Все едно му беше какво оставя след себе си. За неговата порода винаги беше все едно.

„И все пак знаех. Гу’Рул видя вярно. Тези бяха, които търсех. Тези двама мъже са отговорът на визията на Гунт’ан Ацил. Бъдеще, оживяло с надежда.“

„Но на тях им е все едно. Ще ни поведат в тази битка и ако всички загинем, или ще избягат в последния момент, или ще паднат — за тях е все едно. Не са по-различни от Червената маска.“

Онези кервански стражи, които се бяха загнездили в паметта й, бяха мъртви и го знаеха. Това знание е любовницата, споделена от всеки войник, курва с чудовищни мащаби. Курва, на която се плаща с кръв, а сводниците й бяха крале, пълководци и фанатични жреци. „И всичко е извратено. Тук курвата прави изнасилването.“

„Хиляда години да я гониш, не можеш я догони.“

Веднъж двама млади храбреци бяха изчезнали след тръгването на един керван. Стареите и родителите им се събраха да обсъдят дали да пратят хора да ги върнат, или не. Накрая стареите си отидоха. Майките плачеха, а мъжете им ги гледаха и мълчаха.

„Сложиха си окови и го нарекоха свобода. Курвата ги открадна.“

Искаше Геслер и Сторми да умрат. Искаше го с цялото си сърце. Никаква причина нямаше за това. Нищо лошо не бяха направили. Всъщност те се канеха да свършат точно това, което трябваше. И нямаше да избягат от съдбата си. „Те не са виновни за моята омраза и страх.“

„Но аз искам свят без войници. Искам да ги видя как всички ще се избият едни други. Искам крале и пълководци да останат сами — нито една душа да не попадне в ноктестите им ръце. Нито едно оръжие, на което да се опре волята им, нито един меч да запее заканите им. Искам да видя как се превръщат в хилавите окаяни същества, каквито всъщност са.“

„Какво мога да направя за това? Как да направя такъв свят?“

„Духовете да благословят предците ми, колко жалко, че не знам.“

Беше изгубила своята Махиб, глинения си съсъд, очакващ душата й. За нея смъртта бе кошмар и тя знаеше, че той идва. Нямаше основание да мечтае за каквото и да било бъдеще. В това отношение не беше ли и тя като онези кервански стражи? Не беше ли същата като Геслер и Сторми? Какво виждаха те в нейните очи?

„Аз съм дестраянт. И въпреки това бленувам измяна.“ Щом погледнеше Ве’Гат, ехото на болката от раждането се връщаше в нея, ужасът на Утробата. Не заслужаваха това, което предстоеше, и въпреки това копнееха за него. Ако можеше да ги отклони от този ден за смърт, щеше да го направи. Вместо това щеше да ги поведе срещу собствената си раса. Свещена война срещу войниците на света и техните господари.

Да останат само пастири, орачи и рибари. Художници, тепавичари и грънчари. Разказвачи, поети и музиканти. „Светът — за тях и само за тях. Свят на мир.“

Фуриите на На’Рук сякаш гълтаха пресечения терен. Изтокът бе ярък с раждането на слънцето, но небето над вражеските легиони бе като огромно петно, като оток, като паст, от която виеше вятър.

Сторми извади меча си. Виждаше как първите вражески редове приготвят прътове — оръжия на магия: образи или чужди спомени проблясваха в сцени на опустошителна магия в ума му. „Пригответе щитовете и се молете железните дръжки да удържат.“

Погледна през рамо към Ампелас Изкоренения. Було от бял дим загръщаше небесната цитадела. Облаци ли бяха това? Намръщен, Сторми отново насочи вниманието си към своите Ве’Гат. Бяха строени по билото като изрисувани от собствения му ум — знаеха мислите му, след като вече бе съборил духовните си стени. Знаеха какво иска, какво му е нужно. „И изобщо няма да се прекършат. Няма да побегнат — освен ако не ме обземе паника, а Гуглата знае, при всичките говна, през които съм преминал, това все още не е ставало. Няма да стане и днес.“

— Тъй че стоим, гущери. Стоим.

Вдигнаха се глави и вълна сякаш мина през редиците. Сторми рязко се обърна.

От зейналата дупка в утринното небе се появяваха смътни силуети. Огромни и черни, изплуваха бавно от кипналия въртоп на лабиринта.

Небесни крепости. Не толкова големи като тази зад него, може би две трети от размерите й и нито една изваяна като нея, просто грубо изсечени плоскости черен камък. И все пак…

Три… пет… осем…

— Беру да пази!

Ампелас Изкорененият лумна като звезда.

Заслепяващ залп магия раздра небето. Огромни късове изкъртен горящ камък изригнаха от най-близките три небесни цитадели на На’Рук и като оставяха по дирите си валма дим, полетяха към земята и я заблъскаха с грохот сред най-задните редици на На’Рук.

Геслер се надигна на „стремената“ — Ампелас Изкорененият се беше приближил и бе надвиснал почти над главата му.

— Дъх на Гуглата! Ловци К’елл — бягай от сянката! Измъквай се от нея! На изток и на запад — бягай!

Препусна напред към своите Ве’Гат. „Сторми! Майната й на отбраната — атакувай ги! Чуваш ли? Атакувай и стягай!“

Беше слушал разкази за Обсадата на Пейл. Дъждът от отломки на Лунния къс в града беше прекършил волята на защитниците. А този убийствен дъжд тук можеше да попилее цялата му армия.

От раната в небето излязоха още небесни крепости на На’Рук.

Изпращяха мълнии, извиха се в свирепи дъги от половин дузина небесни крепости и се сляха върху Ампелас Изкоренения.

Взривовете изтътнаха. И започна убийственият дъжд.

Огромните фургони и щъкащите около тях търтеи изчезнаха под лавина, която надигна във въздуха най-близките Ловци К’елл. Те се замятаха, опашките им заплющяха по земята. Прах се понесе като приливна вълна, грамадни късове камък падаха с грохот от разбитата небесна крепост.

Ампелас залитна назад.

Назъбената линия на Ве’Гат се надигна, люшна се напред и изведнъж грамадните воини вече се изсипваха надолу по склона, право към фронтовите линии на На’Рук.

От увитите с тел прътове засвистя магия, връхлиташе с грохот върху желязната стена от щитове. Ве’Гат се олюляха, но нито един не падна.

Нямаше време за втори залп.

Назъбеният „трион“ на Ве’Гат се вряза в На’Рук. Силата на атаката покоси две, три редици на Късоопашатите. Оръжията засякоха — Ве’Гат прегазваха нападалите врагове и навлизаха все по-дълбоко в редиците им.

Сторми беше в самото ядро на атаката. Два пъти бе замахнал с меча си и и двата пъти острието се беше врязало дълбоко в броня — но жертвите му бездруго загиваха, защото бяха в обхвата на звяра, който бе яхнал. Не можеше да се доближи до нищо, което си струваше да бъде посечено, и той изрева от отчаяние.

Воините На’Рук отстъпваха по сила. Не носеха щитове. Ве’Гат просто газеха през тях.

От небето изригна мълния, разора кървава горяща бразда през най-задните редици на Ве’Гат и изби стотици за миг.

Сторми изръмжа от удара на тази внезапна и ужасна едновременна смърт. „Наруши строя! Врежи се във врага!“

Нов взрив магия покоси още стотици.

„Врежи се!“

Ампелас гореше от десетина зейнали пукнатини. Огромни парчета се бяха откъснали и бяха оголили вътрешностите, от които се стелеше черен дим. Небесната цитадела потръпваше от несекващия низ атаки. Беше спряла настъплението си и вече я изтласкваха назад. Все още обаче бълваше своята ярост и Геслер видя как една от крепостите на На’Рук се наклони на една страна, изхвърли пламъци и дим и спря да изстрелва мълнии.

Но проклетите крепости бяха твърде много. Три се бяха отдалечили на изток и сега завиваха зад Ампелас Изкоренения — дебелите защитени плочи там бяха паднали и мълниите щяха да ударят мека цел.

„И това ще я убие. Като нож в гърба.“

„А щом тя свърши, другите крепости ще връхлетят върху нас. Ако могат.“

„Защото аз няма да им го позволя.“

— Ловци К’елл! Флангова атака от двете страни. Врежете се зад ръкопашния бой — изкормете сражаващите се легиони! Не се мотайте, проклети да сте! В атака!

Трите небесни крепости на На’Рук изхвърлиха дъги от мълнии. Калит зяпна нагоре с ужас, щом долната половина на Ампелас сякаш се изду, обгърната в червено сияние. Грохотът на взрива събори Саг’Чурок и Гунт Мач. Калит се претърколи настрани от мятащите се Че’Малле, камъни раздраха рамото и лицето й. Превъртя се по гръб. Небето гореше и валяха огнени камъни.

Изпищя и закри очите си с ръце.

Долната третина на Ампелас просто изчезна и сега крепостта изсипваше вътрешностите си; всичко гореше и отломките летяха надолу към земята. Ударът изтласкваше цитаделата, завърташе я и оголваше разбитата паст на основата й.

Но Ампелас успя някак да отвърне на огъня — две ярки мълнии излетяха някъде назад.

Сторми не можеше да види срещу какво са насочени — цитаделата на Че’Малле му пречеше, — но гърмът от ударите разтърси земята — а след това той видя как една от крепостите на На’Рук се надигна иззад Ампелас, все едно се закатери по стълбове дим.

Очите му се разшириха, когато огромното нещо набра скорост и излетя още по-нависоко. С вихрещия се по и подир нея дим, пострадала невъзстановимо, крепостта профуча нагоре в небето… и продължи да се издига.

Другите две лумнаха в поредния залп на чародейство.

Светлина погълна Ампелас Изкоренения…

Ловците К’елл се врязаха в огъващите се пред Ве’Гат редици на Фуриите На’Рук. Огромните им мечове сечаха кървави просеки в гъстата гмеж. На’Рук не можеше да се мерят с бързината и обхвата им и сякаш се топяха пред атаката.

В ума си Геслер крещеше отново и отново с отчаян вопъл: „Влизай — влизай — влизай — няма да стрелят, ако сте сред На’Рук!“

Две небесни крепости, надвиснали точно над полесражението, запратиха надолу огнени копия. Тела на На’Рук, Ве’Гат и К’елл се разлетяха из въздуха обгорени сред късове натрошено нажежено желязо.

„Гадове мръсни.“

Беше изгубено. Всичко. Осъзна го в този миг.

Крепостите щяха да изпепелят цялата равнина, ако трябваше…

От запад се приближаваха две небесни крепости.

Геслер ги изгледа с безпомощен гняв.

И тогава и двете изригнаха.

Моята плът е камък. Кръвта ми кипи гореща като разтопено желязо. Имам хиляда очи. Хиляда меча. И един ум.

Чух вика на смъртта. Моя близка ли беше тя? Каза го, когато за първи път ме докосна. Бяхме на земята. Далече един от друг и все пак близки.

Чух как тя умря.

И дойдох да я оплача, дойдох да намеря тялото й, безмълвната й гробница.

Но тя все още умира. Не разбирам. Все още умира — и има странници. Жестоки странници. Познавах ги някога. Познавам ги сега. Знам също, че те няма да отстъпят.

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Но аз зная отговорите на тези въпроси. Най-сетне вярвам, че ги знам.

Странници, вие носите болка. Носите страдание. Носите на толкова много сънища прахта на смъртта.

Но, странници, аз съм Икариум.

И нося много по-лошо.

Очите на Калит се отвориха рязко. Беше в прегръдката на Гунт Мач, притисната като малко дете. Вдясно от Първата щерка беше Саг’Чурок, отляво Бре’ниган. И тримата тичаха на силни отскоци през долината.

Битката кипеше малко зад Стража Дж’ан. Ловците К’елл се бяха врязали до първите редици на Ве’Гат, но врагът бе започнал да ги обкръжава.

От крепостите точно над бойното поле изригваха мълнии и раздираха бразди от разруха през гъстата гмеж.

Барабанен грохот разтърси въздуха вдясно от нея и тя се изви и се загледа натам. Две крепости на На’Рук се разпадаха; огънят в ядрата им бе така нажежен, че тя видя как камъкът се топи като восък и капе от железните кости. Тази от север пропадаше на изток все едно, че потъваше във вода. Двете се разтърсваха от непрекъснати взривове.

А зад тях, щръкнала през гъстите стълбове черен дим, се издигаше друга небесна крепост.

„Какво? Кой? Саг’Чурок…“

„Калси Изкоренената, дестраянт. Но в нея няма Матрона. Онзи, който я командва… от дълго време не е крачил сред К’Чаин Че’Малле и На’Рук.“

Около Калси се завихри магия — зелена, синя и бяла — Калит никога не беше виждала такава, — а после изведнъж запулсира в кипяща вълна и се устреми към двете умиращи крепости. Калит зяпна, като видя леда, изригнал от цепнатините в раздрания черен камък. Щом вълната порази крепостите, тази от юг просто се разцепи на две и долната част запропада надолу като планина, а горната се надигна и се завъртя сред врящи потоци от дим, отломки и късове лед. Горната третина на другата се разпадна на бял облак миг преди тя да се срути в равнината.

Грохотът от двата сблъсъка разтърси земята. Хълмовете на запад се свлякоха. Останките от крепостите се разпаднаха на огромни облаци от прах и камък.

В същия момент вълната мина точно над Калит и К’Чаин Че’Малле. Въздухът стана толкова студен, че вледени дробовете й. Примряла от болката в гърдите, Калит не видя как вълната удари трите небесни крепости над бойното поле, но взривовете я оглушиха и я заля мрак.

Появата на втора цитадела на Че’Малле изпълни небето с буря от ярост. Геслер не можеше да види нищо освен кипнали облаци и убийствен блясък — дори туловищата на крепостите бяха изчезнали. Сякаш гореше самото небе и изсипваше нажежени до бяло камъни, които съскаха надолу през убийствено студения въздух. Сред пепелта и отломките се завихри сняг.

От портата на лабиринта извираха още и още крепости на На’Рук, за да се притекат на помощ на рухващите под атаката, но вълните магия ги помитаха и Изкоренената цитадела напираше все по-близо, сякаш искаше да се вреже в самото гърло на лабиринта. От небето се изливаше смърт.

Геслер виждаше как задните Фурии на На’Рук се включват в битката. Бяха понесли огромни загуби от сипещите се отломки, но дори само броят им започваше да си казва думата. Ве’Гат на Сторми бяха спрели настъплението си, но Геслер вече виждаше приятеля си, виждаше пламналото му от възбуда лице, червено като косата, и блесналите му от лудост очи.

— Сторми! Сторми! Андрожан Редар, безмозъчен кучи сине!

Приятелят му се извърна към него. И се ухили.

„Богове на бездната, Сторми!“

— Обкръжени сме!

— И ги кълцаме на парчета!

— Трябва да пробием — небето ни убива!

— Изтегли своите К’елл! Прегрупирай и атака!

— Накъде да ги изтегля?

— Зад Калси!

„Калси ли? Нещо съм пропуснал.“

— А ти?

— Клинове гръб в гръб — забиваме към шибаните флангове! Изчакваш ги да влязат в капана и атакуваш! Ние обръщаме и стягаме менгемето!

„Сторми, ти си проклет от Гуглата гений!“

— Ясно!

Болката беше смазваща. От безбройните му рани бликаше кръв. Ударите се сипеха като градушка. Сляп, оглушал, той им отвръщаше, без дори да знае дали магията му намира врага. Чувстваше, че се откъсва, всеки миг щеше да бъде изтръгнат от своята плът от нацепен камък и костите изтерзано желязо.

„Ще се превърна отново в призрак. Изгубен. Къде са децата ми? Изоставихте ме — те са толкова много, приближават като вълци — мои деца — помогнете ми…“

„Трябва да затвориш портала.“

„Брет?“

„Да. Пернатата вещица. Блудния ме удави. Взех окото му, той взе живота ми. Никога не се пазари с богове. Окото му — давам ти го, Крадецо на живот. Порталът — виждаш ли го? Приближаваш се… Крадецо на живот, не спирай…“

Заговори нов глас.

„Убили са дракон за тази сила, Икариум.“

„Таксилиан?“

„Кръв е прогорила тази дупка — ако се провалиш, небето ще се изпълни с вражеските машини — и в този ден На’Рук ще тържествуват. Виждаш ли К’Чаин Че’Малле, Икариум? Могат да спечелят това — ако спреш Цитаделите Гат’ран, ако ги спреш да нахлуват в това селение. Запечатай портала!“

Вече го виждаше. Държеше в ръката си окото на Древен бог. Хлъзгаво, меко, зацапано с кръв.

Раната между селенията бе огромна — дори Калси Изкоренената не би могла…

„Трябва да вдигнеш стена…“

„Затвор!“

Пернатата вещица изсъска:

„Корен и Синьо желязо, Крадецо на живот! Ледено убежище не стига! Трябва да пробудиш лабиринтите вътре в себе си! Корен към скала и пръст. Синьо желязо да задържи живот в машините ти. Овладей пролома!“

„Не мога да устоя. Умирам.“

„Има деца на света, Икариум.“

„Асейн? Не разбираш. Не сме достатъчно…“

„Има деца на света, Икариум. Лабиринтите, които ти направи от собствената си кръв…“

Пернатата вещица изръмжа:

„Нашата кръв!“

„И нашата, да. Лабиринтите, Икариум — нима си въобразяваш, че те принадлежат на теб и на никой друг? Твърде късно е за това. Този ден е денят на огъня, Икариум. Децата чакат. Децата чуват.“

В ума си, макар да се разпадаше отвсякъде, той успя да чуе нов глас: сладък глас, който не беше чувал никога досега.

Раутос прошепна — последните думи, които Икариум щеше да запомни:

„Икариум, в името на благословената съпруга — повярвай.“

Вяра. Той се вкопчи в тази дума.

Ръката му се сви около окото и той чу писъка на един Древен бог, докато превръщаше окото в това, което му трябваше. В корен.

Семе.

Финнест.

Калси Изкоренената се гмурна в зейналата паст и изведнъж спря и я раздра буря от мълнии. Самото небе сякаш потрепери, а след това земята започна да се тресе и пред широко отворените очи на Калит камък изригна от равнината точно под Калси. Скалата се надигна като възлести ръце, все едно някакво огромно дърво запокити корените си във въздуха.

И тези корени се издигнаха още по-нависоко, докоснаха основата на Калси Изкоренената и след това се разпростряха бясно навън. Каменни корени се заизвиваха, струпваха се по ръбовете на портала и пламъците там лумваха за сетен път и изчезваха. Пустинните земи посивяха като пепел във всички посоки, сякаш последните им капки жизнена кръв бяха изсмукани в това яростно израстване.

Четирите оцелели небесни крепости на На’Рук отсам портала развихриха яростна атака по Калси. Камъкът се взривяваше. Огромни цепнатини запълзяха по него, плюейки разтопена скала — целият град изглеждаше готов всеки момент да се пръсне.

„Странникът се проваля — но какво величие! Да видя това! Да бъда свидетелка на такъв кураж!“

Каменното дърво — стига изобщо да беше това — не спираше безумния си растеж и тя видя как в раните на хълбоците на града се загърнаха корени. Там, където мълниите поразяваха гърчещия се камък, звукът от ударите изтътваше по-дълбоко от всеки гръм, но навсякъде, където зейваха рани, камъкът се втурваше, за да заздрави увреденото.

Изведнъж атаките секнаха. Внезапна вълна от зной обля Калит и тя извика от болка.

Четирите небесни крепости на На’Рук лумнаха в пламъци и полетяха надалече от портала. Огньовете се усилиха, изригнаха нажежени до бяло в недрата им и цитаделите в миг се изпариха. Земята под тях почерня от изгарящия зной.

Гунт Мач проговори в ума й:

„Дестраянт. Виж през моите очи. Виждаш ли?“

— Да — прошепна тя.

На един раздран и почернял хълм на северозапад стояха две фигури. От тях се изливаше магия на страховити вълни.

Момче.

Момиче.

Беше му все едно. Светът можеше всеки момент да бъде погълнат от самата Бездна, но Сторми най-сетне бе в разгара на най-суровата истина за войната и нищо друго — нищо — нямаше значение. Той се смееше като луд и сечеше и кълцаше На’Рук, докато те напираха, докато гущерите с мъртвите очи се мъчеха да затиснат Ве’Гат, да ги надвият само с огромния си брой, да съборят тази яростна стена на непокорство.

Атаката на Геслер беше пронизала кучите синове като копие глиган и ги беше натикала между озверелите К’елл и стегналите щитове Ве’Гат. Всички се сражаваха със смайваща ярост и умираха в смразяващо безмълвие.

Гущерът му беше ранен. Гущерът му сигурно умираше — кой можеше да разбере? Всичките тези гущери се биеха до последния си дъх. Но движенията му се бяха забавили, ударите му отслабваха. Целият беше в кръв и Сторми усещаше, че дишането му е бързо и накъсано.

Озъбена къса муцуна изникна пред лицето му.

Той изруга, дръпна се рязко назад, за да избегне щракащите дълги като ками зъби, опита се да замахне с късата брадва — но проклетият На’Рук допълзя още по-близо, катереше се по рамото на Ве’Гат. Гущерът му се олюля…

Сторми замахна с брадвата, но замахът бе твърде къс и макар острието да посече главата на гущера отстрани, раната не бе достатъчна, за да го разколебае. Челюстите се разтвориха още по-широко. Главата се стрелна напред…

Нещо ръмжащо се стовари върху На’Рук, кълбо от пъстра, нашарена с белези козина и стегнати мускули, свирепите кучешки зъби се впиха дълбоко във врата на гущера.

Зяпнал в неверие, Сторми изтръгна краката си от стремената и се дръпна още по-назад…

Шибано куче!

„Бент?“

„Ти ли си?“

О, но разбира се, че беше той!

От устата на На’Рук блъвна зеленикава кръв. Очите му помръкнаха и миг по-късно кучето и гущерът се смъкнаха от гърба на Ве’Гат.

В този момент Сторми видя избухващите небесни крепости.

И бурята свърши, гръмовете заглъхнаха, светът се изпълни с кънтеж на желязо, с пращене на плът и на кост. Песента на десет хиляди битки, толкова по-зловеща и свръхреална с това, че нямаше един писък, един вик на агония или стон за милост.

На’Рук падаха.

Битката спря. Започна клане.

Никоя песен не живее на една-единствена нота.

Но за един войник, стоял пред лицето на смъртта цяла вечност от мига на разсъмването, тази грозна музика бе най-сладката от всички.

„Клане! За моите храбри Ве’Гат! Клане! За Геслер и неговите К’елл! Клане, за Ловците на кости — приятели мои — КЛАНЕ!“

Сякаш някаква опорна точка изведнъж и невъзвратимо бе унищожена и Ампелас Изкоренения бавно се превъртя с долницата нагоре. Вече гореше целият, ръсеше пелени от горящо масло, което плющеше ярко надолу по отломки, трупове и ранени търтеи.

Геслер разбра, че вече е мъртво — безжизнена коруба, която бавно се търкаля в небето.

Две небесни крепости все още кипяха в предсмъртни гърчове зад него, клатушкаха се като пияни и всеки момент щяха да се сблъскат. Високи ветрове раздираха стълба пушек от трета, но от самата нея нямаше и помен. Останалите бяха пепел, понесена от черния вятър.

Пред тях се издигаше планина от закривена скала, обгърнала развалините на доскорошната Калси Изкоренената и задържала я високо горе като скъпоценен камък или като гигантско натрошено око. Нещо в камъка му изглеждаше познато, но засега не можеше да го определи. Гледката стигаше зашеметяващо високо, пронизала прахта и пушека.

Сторми и около хиляда Ве’Гат бяха изчезнали отвъд хълмовете на югоизток да преследват последните бягащи На’Рук.

Изтощен и неописуемо изтръпнал, Геслер се отпусна в странното седло. Някакво проклето псе джафкаше в краката на гущера му.

Видя Калит, Саг’Чурок, Гунт Мач и Стража Дж’ан — а зад тях с небрежни стъпки се приближаваха две деца.

Гръб. Синн.

Геслер се наведе, намръщи се на джафкащото куче и изхриптя:

— Богове на бездната, Роуч! Връщаш ми услугата? — Вдиша почти като изхлипване. — Слушай, плъх, щото ще го кажа само веднъж — гарантирам. Но точно сега твоят глас е най-хубавият звук, който съм чувал в живота си.

Жалкото пале му изръмжа.

Така и не се беше научило да се смее.

Геслер се смъкна от Ве’Гат и се олюля на схванатите си крака. Калит беше коленичила и гледаше приближаващите се Синн и Гръб.

— Ставай, дестраянт — рече той и се усети, че се е подпрял на бедрото на Ве’Гат. — Тия двамата са толкова надути от гордост, че се чудя как са ги пръкнали смъртни жени.

Тя се извърна към него и той видя калните вадички сълзи по страните й.

— Тя имаше… вяра. В нас, хората. — Поклати глава. — Аз нямах.

Двете деца спряха до тях.

Геслер се намръщи.

— Престани да гледаш толкова самодоволно, Синн. И двамата страшно сте я загазили.

— Бент и Роуч ни намериха — рече Гръб и почеса чорлавата си коса. И двамата сякаш не бяха виждали баня от месеци. — В безопасност сме, сержант Геслер.

— Радвам се за вас — изръмжа той. — Но вие им трябвахте — и двамата. Ловците на кости бяха на пътя на На’Рук — какво си мислите, че стана с тях?

Очите на Гръб се разшириха.

Синн пристъпи до Ве’Гат и сложи ръка на хълбока му.

— Искам един такъв за мен.

— Не ме ли чу, Синн? Брат ти…

— Вероятно е мъртъв. Бяхме в лабиринти — новите лабиринти. Бяхме на пътя, можахме да вкусим кръвта — толкова прясна, толкова силна. — Вдигна тъжните си очи към Геслер. — Азатът запуши раната.

— Азатът?

Тя сви рамене и се извърна към дървото-скала, обхванало в прегръдката си Калси Изкоренената. После се озъби в подобие на усмивка.

— Кой е там, Синн?

— Няма го.

— Мъртъв камък не може да запечата портал — не задълго поне. Дори на един Азат му трябва жизнена сила, жива душа…

Момичето го погледна остро.

— Вярно е.

— Тогава какво го запушва — щом него го няма…

— Око.

— Какво?

Калит заговори на търговската реч:

— Смъртен меч, Първата щерка вече е Матроната на Гнездото Мач. Бре’ниган застава като неин Страж Дж’ан. Саг’Чурок е носителят на семето. Сега тя ще говори на теб.

Той се обърна към К’Чаин Че’Малле.

„Смъртен меч. Щит-наковалня се връща. Ще го изчакаме ли?“

„Не си прави труда, Матрона. Не е достатъчно умен, за да схване нещо.“

„Мога, дори отдалече, да пробия защитата, която е вдигнал.“

„Ами пробий я. Той заслужава малко главоболие.“

„Смъртен меч. Щит-наковалня. Дестраянт. Вие тримата устоявате, вие тримата сте тленните истини на вярата на моята майка. Нови убеждения се раждат. Какво е една вечност, прекарана в сън? Какво е това утро на нашето първо пробуждане? Почитаме кръвта на събратята ни, загинали в този ден. Почитаме също падналите На’Рук и се молим един ден да познаят дара на прошката.“

„Не може да не си видяла сама, Матрона — отвърна Геслер, — че тези На’Рук са родени увредени, без никаква надежда за независима мисъл. Небесните им крепости бяха стари. Могат да ги поправят, но не могат да направят нищо ново. Те са движещи се мъртъвци, Матрона. Може да се види в очите им.“

— Мислех, че виждам същото в твоите очи, Смъртен меч — каза Калит.

Той изсумтя, после въздъхна. „Твърде уморен съм за спорове. А и траур ме чака.“

— Може и да си била права, дестраянт. Но ние сменяме такива неща, както змия сменя кожата си. Държим на тях, докато се налага, за да устоим, нищо повече.

— Тогава навярно можем да се надяваме за На’Рук.

— Надявайте се колкото си искате. Синн — те могат ли да прогорят нов портал?

— Не задълго — отвърна тя и се наведе да вземе Роуч. Гушна мръсната гадинка и я почеса зад ушите.

Грозният плъх изплези розовото си езиче и задиша задъхано. Очите му блестяха демонски, изпълнени с безумна злост.

Геслер потръпна.

Матроната заговори:

„Ние сме без Гнездо. Но нуждата ни трябва да почака. Рани трябва да се изцерят, плът трябва да се пожъне. Смъртен меч, сега ние ви се вричаме. Ние служим. Сред приятелите ви ще има оцелели. Ние ще ги намерим.“

Геслер поклати глава.

„Ние водихме армията ви, Матрона. Имахме своята битка, но тя вече свърши. Не ни дължите нищо. А каквото и да е вярвала майка ти, тя така и не ни попита, нали? Двамата със Сторми не сме жреци. Войници сме и нищо повече. Тези титли, които ни даде — е, и тази кожа свличаме.“

Гласът на Сторми прогърмя в ума му:

„Същото важи и за мен, Матрона. Можем сами да намерим приятелите си — вие трябва да си строите град или да идете в някой друг Вкоренен, ако успеете да намерите. Освен това си имаме Гръб и Синн, и Бент тука — богове, той почти маха тоя свой чукан — опашка де, не съм го виждал това досега. От цялата тая кръв по муцуната му ще да е.“

Калит се засмя, макар че по лицето й се стичаха сълзи.

— Вие двамата — не мога да смъкна титлите ви. Жигосани са в душите ви — нима просто ще ме оставите тук?

— Добре си дошла с нас — отвърна Геслер.

— Накъде?

— На изток, мисля.

Тя трепна.

— Ти си оттам, нали, Калит?

— Да — прошепна тя. — Елан. Но еланите вече ги няма. Аз съм последната. Смъртен меч, не трябва да избирате тази посока. Ще умрете — всички. — Посочи Гръб и Синн. — Дори те.

Матроната каза:

„Тогава ние виждаме пътя пред нас. Ние ще ви браним. Всички. Ве’Гат. К’елл. Дж’ан. Гу’Рул, който още е жив и все още служи. Ние ще сме вашите бранители. Това е новият път, който нашата майка предрече. Пътят на нашето прерождение.“

„Хора, приемете ни. К’Чаин Че’Малле се завърнаха на света.“

Сулкит чу думите й и нещо вътре в нея се съживи. Беше Страж Дж’ан, докато господарят й се нуждаеше от това, но господаря й вече го нямаше и тя вече бе Матрона по право.

Не бе дошло още времето да се покаже на света. Стари семена покълваха в нея: първородните щяха да са слаби, но това не можеше да се избегне. С времето силата щеше да се възвърне.

Господаря й го нямаше. Тронът беше празен, освен едно самотно око, вгнездено в облегалката. Беше сама вътре в Калси.

Живот се просмукваше в камъка на Вкоренената. Странен, чужд живот. Плътта и костта му беше скала. Умът и душата му бяха бремето на вярата. „Но пък какво друго е всеки от нас?“ Щеше да мисли по този въпрос.

Нямаше го. Тя бе сама. Но всичко беше наред.

„Изгубих го. Отново. Бяхме толкова близо, но вече… няма го.“

След тези думи на Маппо спряха, сякаш вече нямаше смисъл да вървят наникъде.

Близначките не се откъсваха от немрящия вълк и Фейнт се боеше, че смъртта по някакъв начин ги е пристрастила към древното си обещание. Говореха за Ток. Завираха пръстчета в окапалата козина на Баалджаг. Момчето спеше в прегръдката на Грънтъл — кой можеше да предскаже тази връзка? Все едно, този грамаден мъж имаше нещо, което я караше да си мисли, че би трябвало да е бил баща сто пъти досега — за жалост на света, след като той изобщо не беше от този тип.

Не, Грънтъл оставяше зад себе си разбити сърца. Не че това беше рядкост, разбира се, но при този човек загубата беше за всички.

„О, мисля, че просто копнея за сянката му. Аз и половината момичета тук. О, стига! Много си тъпа, Фейнт.“

Сеток, която бе говорила с Картографа, дойде и каза:

— Бурята на юг не се приближава — това поне го знаем.

Фейнт се почеса по врата.

— Може да е свършила с дъжда.

— Нямаше дъжд.

Фейнт я изгледа.

— Видях, че се спогледахте с Грънтъл преди малко. Казахте си нещо с очи, докато говорехте за онази буря. Тъй че казвай.

— Беше битка, не буря. Магия и още по-страшни неща. Но вече свърши.

— Кои се биха, Сеток?

Момичето поклати глава.

— Далече е. Не се налага да ходим там.

— В момента май не отиваме никъде.

— Ще идем. Да го оставим на мира засега. — Гледаше към Маппо, който вече от доста време стоеше малко встрани от тях, неподвижен като статуя.

Емби беше вървял до теглената от коня носилка, на която лежеше брат му — Юла все още бе на ръба на смъртта. Цярът на Прешъс Тимбъл се бе оказал слаб. Пустинните земи не захранвали магията й, така беше казала. Юла все още можеше да умре. Емби коленичи и заслони с ръка лицето на брат си от слънцето. Изведнъж заприлича на дете.

Сеток отиде при коня.

Фейнт въздъхна, огледа се и каза:

— Имаме спътник. — Каза го достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички. Всички освен Маппо реагираха, извърнаха се или се изправиха, за да проследят погледа й.

— Познавам го! — извика Сеток. — Това е Торент!

„Още изгубени души в тази жалка група. Добре дошъл.“

Самотен мъждукащ огън издаваше лагера. Вятърът не донасяше никакъв звук от сбралите се около него. Сред пътниците цареше тъга и радост, скръб и меката топлина на новородена обич. Толкова малко смъртни, а толкова много живот имаше там, около огъня.

Смътна нефритена светлина огряваше накъсания терен, сякаш самият мрак можеше да се изрисува в насмешливо подобие на живот. Ездачът на гърба на неподвижния недишащ кон беше унил. Чувстваше се като същество, твърде необятно, за да се доближи до който и да е бряг. Можеше все така да гледа с едното мъртво око или с другото мъртво око. Можеше да си спомня какво е да си живо същество сред други живи същества.

Топлината, обещанието, несигурностите и всичките надежди, които да подсладят и най-горчивите морета.

Но този бряг вече завинаги бе недостижим за него.

Те можеха да усетят топлината на онзи огън. Той не можеше. И никога вече нямаше да може.

Фигурата, която се надигна от прахта до него, мълча дълго, а когато проговори, проговори на езика на духовете — гласът й остана недостижим за ушите на живите.

— Всички правим каквото трябва, Вестителю.

— Това, което ти направи, Олар Етил…

— Твърде лесно е да се забрави.

— Да се забрави какво?

— Истината за Т’лан Имасс. Знаеш ли, че един глупак плака за тях веднъж?

— Бях там. Видях могилата му — даровете…

— Най-страховитите същества — хора и други — толкова лесно, толкова безгрижно биват преправяни. Безумни убийци се превръщат в герои. Луди понасят короната на гении. Глупци цъфтят по безбройните поля, където някога е минала историята, Вестителю.

— Какво искаш да ми кажеш, гадателко на кости?

— Т’лан Имасс. Детеубийци от самото начало. Твърде лесно е да се забрави. Дори на самите Имасс, на самия Първи меч трябваше да се напомни. На всички ви трябваше да се напомни.

— С каква цел?

— Защо не идеш при тях, Ток-младши?

— Не мога.

— Не можеш — съгласи се тя. — Болката е твърде голяма. Загубата, която изпитваш.

— Да — прошепна той.

— Нито са длъжни да ти дадат любов, нали? Никой от тях. Децата…

— Не са длъжни, да.

— Защото, Ток-младши, ти си братът на Онос Т’уулан. Истинският му брат вече. И въпреки цялата милост, която обитаваше някога смъртното ти сърце, останали са само призраци. Не са длъжни да те обичат. Не трябва да ти вярват. Ти не си мъжът, който беше някога.

— Смяташ ли, че и това трябваше да ми се напомни, Олар Етил?

— Мисля, че… да.

Беше права. Той потърси в себе си болката, с която бе мислил — беше вярвал, — че е живял толкова дълго. Сякаш живял изобщо бе подходящата дума. Когато я намери, видя най-сетне ужасната истина. „Призрак. Спомен. Носил съм само маска.“

„Мъртвите ме намериха.“

„Аз намерих мъртвите.“

„И сме едно и също.“

— Къде ще отидеш сега, Ток-младши?

Той отново погледна към далечния огън. Беше искра. Нямаше да преживее нощта.

— Далече.

Сипеше се сняг, а небето се беше смирило.

Фигурата на трона беше замръзнала, безжизнена от много, много време.

Но финият слой прах лъщеше като гланциран и издаваше, че нещо се е променило. След това ледът се пропука. Пара се вдигна от прахта и бавно се сгъсти, изпълнена с живот. Ръцете, стиснали облегалките на трона, изведнъж потрепериха, пръстите се разтвориха.

Светлина замъждука в ямите на очите.

И щом прогледна отново от смъртната плът, Гуглата, който доскоро бе Богът на смъртта, видя пред себе си подредени четиринайсет воини Джагът. Стояха сред замръзнали трупове, с извадени оръжия, но отпуснати или преметнати през рамо.

Един проговори:

— Та каква беше тази война?

Другите се засмяха.

Първият продължи:

— Кой беше врагът?

Този път смехът бе по-силен, по-дълъг.

— Кой беше нашият пълководец?

Главите се отметнаха назад и тринайсет воини зареваха от смях.

Първият извика:

— Жив ли е той? Ние?

Гуглата бавно се надигна от трона, разтопеният лед потече от почернялата кожа. Изправи се и след малко смехът заглъхна. Той направи крачка напред, после втора.

Четиринадесетимата воини не помръднаха.

Гуглата се смъкна на колене и наведе глава.

— Търся… покаяние.

Воинът най-вдясно рече:

— Гатрас, той търси покаяние. Чуваш ли това?

Първият заговорил отвърна:

— Чувам, Санад.

— Ще му го дадем ли, Гатрас? — попита друг.

— Варандас, вярвам, че да.

— Гатрас.

— Да, Хаут?

— Та каква беше тази война?

Джагът нададоха вой.

Блудния лежеше върху един мокър камък, по гръб, в несвяст; кухината на единственото му око бе езеро от кръв.

Килмандарос, тежко задъхана, пристъпи и го погледна отгоре.

— Ще живее ли?

Секул Лат помълча за миг, после въздъхна.

— Живот е толкова странна дума. Нищо друго не знаем в крайна сметка. Не истински. Не… точно.

— Но ще живее ли?!

— Предполагам. — И изведнъж млъкна, кривна глава и подметна: — Точно каквото винаги искаше.

— Какво имаш предвид?

— Хвърлил е око на един Портал.

Смехът й разтърси пещерата, а когато заглъхна, тя рече:

— Готова съм да освободя кучката. Възлюблени мой сине, време ли е да сложим край на света?

Той извърна лице и затвори очи. А после отвърна:

— Защо не?