Прах от мечти

13.

— Дойде при нас предрешен като херцог от някаква затънтена гранична крепост — място толкова отдалечено, че никой и не помисли да го заподозре. А поведението му, суровото му изражение и мълчанието му съвпадаха напълно с ленивите ни представи за такъв мъж. Никой от нас не можеше да оспори, че има нещо у него, някаква рядко виждана в един двор самоувереност. В очите му, като изпънали вериги вълци, подскачаше дивото — жриците направо се подмокряха. Но, както щяха да открият, семето му беше много силно. И не беше на Тайст Андий.

Силхас Руин разбърка огъня с пръчка да съживи пламъците. В тъмното се разлетяха искри. Руд гледаше смъртнобледото лице на воина, пъстрата игра на оранжевата светлина, която сякаш рисуваше по него кратки мигове живот.

Силхас Руин продължи:

— Властта се притегляше към него като късчета желязо към магнит… всичко изглеждаше толкова… естествено. Далечният му произход внушаваше представата за неутралност и би могло да се твърди, ако погледнем назад, че Драконъс наистина бе неутрален. Готов бе да използва всеки Тайст Андий, за да укрепи амбициите си, а как можехме изобщо да си представим, че в самата сърцевина на неговата страст има любов?

Погледът на Руд се плъзна встрани от Силхас Руин, нагоре и над дясното рамо на Тайст Андий към ужасните нефритени резки в нощното небе. Опита се да измисли какво да каже, коментар някакъв: нещо хитроумно може би, или разсъдливо, или цинично. Но какво знаеше той за любовта, такава, каквато я описваше Силхас Руин? Какво изобщо знаеше за този или за който и да е друг свят?

— Консорт на Майката Тъма: след време наложи претенцията си над тази титла, все едно беше роля, която е изгубил и която се е заклел да си възвърне. — Белокожият воин изсумтя, впил очи в мъждукащите пламъци. — Кои бяхме ние, та да оспорваме тази претенция? Децата на Майката по това време бяха престанали да говорят с нея. Все едно. Кой син не би предизвикал любовника на майка си — нов любовник, стар любовник, все едно… — Вдигна очи и се усмихна на Руд. — Може би това поне разбираш донякъде. В края на краищата Удинаас беше първият и единствен любовник на Менандори.

Руд отново извърна поглед.

— Не съм сигурен дали е била замесена любов.

— Може би не. Искаш ли още чай, Руд Елале?

— Не, благодаря. Прекалено е силен.

— Трябва. За предстоящото пътуване.

Руд се намръщи.

— Не разбирам.

— Тази нощ ще пътуваме. Има неща, които трябва да видиш. Не е достатъчно просто да те водя насам-натам — не очаквам вярна хрътка по петите си, очаквам приятел, който да стои до рамото ми. Да гледаш означава да проумяваш все повече, а това ще ти трябва, когато решиш.

— Какво да реша?

— Чия страна ще вземеш във войната, която ни чака, наред с други неща.

— Други неща. Например?

— Къде да дадеш отпор и кога. Майка ти с основание избра смъртен за твой баща, Руд. Неочаквани сили произтичат от такова съчетание: рожбата често притежава най-добрите черти на двамата.

Камък изпука в огъня и стресна Руд.

— Казваш, че ще ме водиш до разни места, Силхас Руин, и че не искаш да съм само едно вярно и послушно куче. Но накрая може да стане така, че изобщо да не избера да застана до тебе. Тогава какво? Какво ще стане, ако се окажа срещу теб в тази война?

— Тогава един от нас ще умре.

— Баща ми ме остави на твоите грижи — така ли предаваш доверието му?

Силхас Руин оголи зъби в мрачна усмивка.

— Руд Елале, баща ти те остави под моите грижи не от доверие — твърде добре ме познава за това. Приеми го като първия си урок. Той споделя обичта ти към Имасс от последното им убежище, Рефугиума. Онова селение — и всяко живо същество в него — е в опасност от унищожение, ако войната бъде изгубена…

— Но портата е запечатана!

— Никой печат не е съвършен. Волята и страстта разяждат като киселина. Добре. Глад и амбиция са може би по-точни описания за това, което връхлита портата. — Взе оставеното край жаравата почерняло котле и отново напълни чашата на Руд. — Пий. Отклонихме се. Говорех за древни сили — за твоите родственици, ако щеш. Между тях Елейнт. Беше ли Драконъс истински Елейнт? Или беше нещо друго? Единственото, което мога да кажа, е, че носеше кожата на Тайст Андий за известно време, може би като горчива шега, за да се подиграе с нашата самонадеяност — кой може да знае? Тъй или иначе, беше неизбежно Аномандър, моят брат, да застане на пътя на Консорта и всички онези възможности за знание и истина стигнаха до бърз край. И до днес — добави той с въздишка — се чудя дали Аномандър съжалява, че уби Драконъс.

Руд се сепна. Умът му се беше замаял.

— А Имасс? Тази война…

— Казах ти — сопна се Силхас Руин раздразнено. — Войните са безразлични към избора на жертви. Невинност, вина, такива понятия са без значение. Овладей мислите си и ме слушай. Чудех се дали Аномандър съжалява. Знам, че аз не съжалявам. Драконъс беше студен кучи син — а с пробуждането на Бащата Светлина, да, тогава видяхме истината за неговата ревнива ярост. Консортът отхвърлен, вижте как злобата на отритнатия разпалва черен пламък в очите му! Когато говорим за древни времена, Руд Елале, намираме в думите си много по-близки неща, а всички онези чувства, които сме си въобразявали, че са нови, лумнали в собствената ни младост, откриваме, че са невъобразимо древни. — Плю в жаравата. — И точно затова поетите никога не гладуват за неща, които да възпяват, макар че рядко някой надебелява от тях.

— Аз ще защитя Рефугиума — заяви Руд, стиснал юмруци.

— Знаем. И точно затова си тук…

— Но това е безсмислено! Трябва да съм там, да стоя пред портата!

— Още един урок. Твоят баща може да обича Имасс, но теб обича повече.

Руд стана.

— Ще се върна…

— Не. Сядай. Имаш по-добър шанс да спасиш всички, като ме придружиш.

— Как?

Силхас Руин се наведе, бръкна в огъня и гребна пълни шепи жар. Вдигна ръце между двамата.

— Кажи ми какво виждаш, Руд Елале, Риад Елеис — знаеш ли тези думи, истинското си име? Те са на Тайст Андий — знаеш ли какво означават?

— Не.

Силхас Руин се вгледа в жарта в шепите си.

— Точно това. Твоето истинско име, Риад Елеис, означава Ръце от огън. Майка ти погледна в душата на своя син и видя всичко, което имаше да се види. Напълно е възможно да те е обичала, но също тъй се боеше от теб.

— Тя умря, защото избра измяната.

— Тя беше вярна на кръвта на Елейнт в себе си — но ти също тъй притежаваш и от кръвта на своя баща, смъртен, а той е мъж, когото опознах добре, когото разбрах толкова, колкото някой би могъл да разбере друг. Мъж, когото започнах да уважавам. Беше първият, който разбра целта на момичето, първият, който осъзна задачата, която ме очакваше — и знаеше, че не искам кръвта, която щеше да оцапа ръцете ми. Избра да не застава на пътя ми — още не съм сигурен какво стана при портата, за сблъсъка с Уидър, Вехнещия, и неуместния порив на горкия Феар Сенгар да застане на мястото на Скабандари — но съдбата на Кетъл беше предопределена. Тя беше семето на Азата, а едно семе трябва да намери плодородна почва. — Пусна въглените — вече изстинали — в огъня. — Тя все още е млада. Трябва й време, а ако не застанем срещу хаоса, който иде, няма да има това време — и Имасс ще умрат. Баща ти ще умре. Всички ще умрат. — Стана и се обърна към Руд. — Тръгваме веднага. Корабас ни чака.

— Какво е Корабас?

— Не е какво, а тя. Заради нея трябва да променим посоката. Мъртвият лабиринт на Каллор би трябвало да свърши работа. Корабас е Елейнт, Риад. Дракон отатарал. В една човешка душа има хаос — това е смъртният ти дар, но внимавай — на огън може да се превърне в ръцете ти.

— Дори за наречен Ръце от огън?

Червените очи на Тайст Андий сякаш помръкнаха.

— Предупреждението ми беше точно.

— Защо трябва да идем при тази Корабас?

Силхас Руин изтупа пепелта от дланите си.

— Те ще я освободят и това не можем да спрем. Решен съм да те убедя изобщо да не се опитваме.

Руд усети, че ръцете му — все още стиснати в юмруци — са изтръпнали.

— Твърде малко ми даваш.

— По-добре от твърде много, Риад.

— Защото се боиш от мен, като майка ми.

— Да.

— От теб и братята ти, Силхас Руин, кой беше най-честният?

Тайст Андий кривна глава и се изсмя.

Скоро след това два дракона се извисиха в тъмното, единият, като лъскаво злато, се хлъзна през сумрака и се стопи в мъртвешки бледи петна; другият бе костенобял, с бледнината на труп в нощта — освен двата горещи въглена на очите му.

Издигнаха се високо и още по-високо над Пустинните земи и изчезнаха от света.

След тях, в гнездо от камъни, малкият огън мъждукаше на пресекулки в ложето си от пепел, доизяждаше последното от себе си. Докато не остана нищо.

Сандалат Друкорлат за сетен път разтърси окаяния мъж, при което от устните му се разхвърча слюнка, след което го хвърли още нагоре на брега. Той се надигна, олюля се, падна, изправи се и побърза да се махне.

Уидал се покашля.

— Мила, изглеждаш малко поизнервена напоследък.

— Не ме ядосвай, мъжо. Измисли нещо, което да ми оправи настроението.

Погледна връхлитащите с грохот вълни и облиза солта около устата си. Трите нахти пъдеха мършавия беглец с раковини и мъртви раци, макар нито едно хвърляне да не улучваше.

— Конете поне се посъвзеха.

— Мъките им тепърва започват.

— Не мога да схвана добре какво точно се е случило, но май шейките са изчезнали през някакъв портал. Сега ще ги гоним, така ли?

— А преди да заминат, един от техните е избил почти всички вещици и магьосници — същите хора, които исках да разпитам!

— Винаги можем да идем до Блуроуз.

Тя се изправи, напрегната. Чувал беше, че мълнията тръгва от земята нагоре, а не обратното. Сандалат изглеждаше готова да изригне и да разцепи тежките облаци горе. Или да вреже опустошителна пътека през разнебитения бивак на островитяните, които Ян Товис бе оставила зад себе си — горките глупаци живееха в жалки колиби от плавей и разкъсани от ветровете шатри покрай самия бряг като изхвърлена от вълните смет. И макар водата непрекъснато да се вдигаше, тъй че пръските на бурното море вече ги мокреха, на нито един не му беше хрумнало да се мести.

Не че имаха къде да отидат. Гората беше почерняла пустош от дънери и пепел.

Малко извън Ледерас Сандалат беше врязала път в лабиринт, място, което нарече Рашан, и ездата през него бе започнала в ужасяващ мрак, който бързо премина в парещ монотонен зной. А после лабиринтът започна да се разпада. „Хаос, каза тя. Инклузии, така каза. Каквото и да означава това.“ А конете полудяха.

Излязоха в истинския свят на склона срещу този бряг, конските копита вдигнаха облаци пепел и въглени, жена му зави от безсилие.

Оттогава нещата се бяха поуспокоили.

— Защо, в името на Качулатия, се хилиш?

Уидал поклати глава.

— Да се хиля? Не и аз, мила.

— Галан Слепия — рече тя.

Все повече и повече ставаха напоследък. Неразбираемите поводи за негодувание, невидимите източници на раздразнение и изпепеляващ гняв. „Приеми го, Уидал, меденият месец свърши.“

— С навика да изниква като нечестива плевел. Да бълва загадъчни безсмислици и да впечатлява местните. Никога не вярвай на носталгичен старец — и на старица също. Всяка приказка, която завъртат, има скрита цел, тайна злоба към сегашното. Превръщат миналото — своята версия за него — в нещо като вълшебна отвара. „Сръбнете това, приятели, и се върнете в старите времена, когато всичко беше съвършено.“ Ба! Аз ако го бях ослепила, нямаше да спра дотам. Щях целия му череп да остържа.

— Жено, кой е този Галан?

Тя настръхна.

— Да не си мислеше, че не съм живяла, преди да срещна теб? О, съжали горкичкия Галан! И ако е оставил низ от жени в скитанията си, какво пък, бъди така добър да оправдаеш милото тъжно същество — това се получава, нали?

Уидал се почеса по главата. „Виждаш ли какво става, когато се ожениш за по-стара жена? И приеми го, не е нужно да е Тайст Андий, за да има сто хиляди години история зад гърба си.“

— Добре — рече той предпазливо. — А сега какво?

Тя махна с ръка към човека, когото беше прогонила.

— Не знае дали Нимандър и другите са били с шейките — били хиляди. Единствения път, когато видял Ян Товис, тя била на пристана, на три хиляди крачки от него. Но пък кой друг е могъл да отвори портала? А след това да го задържи отворен, за да пропусне десет хиляди души? Само андийска кръв може да отвори Пътя и само кралска андийска кръв може да го задържи отворен! В името на Бездната, сигурно са изцедили кръвта й до последната капка!

— Този път, Санд, къде води?

— Никъде. О, изобщо не биваше да оставям Нимандър и сродниците му! Шейките не само са слушали Слепия Галан, те са му повярвали! — Приближи се до него и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари.

Уидал отстъпи назад.

— О, богове, просто доведи конете, Уидал.

Той тръгна и хвърли поглед — с някак странен копнеж — към все още бързащия надалече от тях беглец.

След малко вече бяха на седлата. Сандалат, съвсем неподвижна, като че ли се взираше в нещо пред тях, нещо, което можеше да види само тя. Вълните се разбиваха вляво от тях, изгорялата гора вонеше на пепел отдясно. Нахтите се боричкаха над едно дебело дълго парче плавей, което навярно тежеше повече от трите наведнъж. „От това би станало добър боен кривак… за Тоблакай. Набиеш два щифта, обковеш топката в края с желязо. Начукаш бронзови нитове и може би два-три шипа, намотаеш по пръта тел, а после набиеш противотежест на задния край…“

— Изцерява се, но кожата е тънка. — Изведнъж в ръката й се появи нож. — Мога да ни преведа, мисля.

— Че да не би да имаш кралска кръв?

— Затваряй си плювалника, да не ти го затворя аз. Казах ти, раната е огромна — едва е запушена. Всъщност изглежда по-слаба от другата страна, което не е добре, не е редно всъщност. Дали са останали на Пътя? Това поне трябва да са знаели. Уидал, чуй ме добре. Приготви си оръжие…

— Оръжие ли? Какво оръжие?

— Ами намери си.

— Какво?

— Глупостта не върши работа. Пробвай с тоя боздуган на колана ти.

— Това е ковашки чук…

— А ти си ковач. Значи знаеш как да го използваш.

— Стига жертвата да си е сложила главата на наковалнята, да.

— Изобщо ли не можеш да се биеш? Що за съпруг си ти? Вие, мекросите — винаги се биете с пирати и тям подобни, така ми разправяше… — Очите й се присвиха. — Освен ако не са били само големи тлъсти лъжи, за да впечатлиш новата си жена.

— Не съм боравил с оръжие от десетилетия — просто ги правех тия проклети неща! И защо изобщо ще ми трябва? Ако си искала телохранител, можеше да ми кажеш и да ти наема някой на първия кораб, тръгващ от пристанището на Ледер!

— Да ме изоставиш, искаш да кажеш!? Знаех си!

Той посегна да оскубе косата си, но си спомни, че не му е останала достатъчно. „Богове, животът понякога е ужасно отчайващ, нали?“

— Добре. — Откачи чука. — Готов съм.

— Сега запомни: първия път умрях, защото нищо не разбирам от бой, и не искам да умра втори път…

— Какви са тия приказки за бой и умиране? Това е просто един портал, нали? Какво, в името на Гуглата, има от другата страна?

— Не знам, идиот такъв! Просто бъди готов!

— За какво?

— За всичко!

Уидал издърпа лявото си стъпало от стремето и скочи на пясъка.

Сандалат го зяпна.

— Какво правиш?

— Ще се изпикая, и може би още нещо, ако мога. Ако ще ни правят на пихтия, не искам да съм с оцапани гащи, докато препускам с орда крещящи демони подире ми. Освен това сигурно са ми останали само няколко мига живот. Като ще се мре, смятам поне да умра чист.

— Да бе, само кръв и карантия.

— Точно така.

— Това е жалко. Сякаш няма да ти е все едно.

Той тръгна да се скрие някъде.

— Не се бави много! — извика тя след него.

„А беше време, когато можех да се бавя колкото си искам, м-да.“

Върна се и тъкмо да се метне на седлото, Сандалат го накара първо да си измие ръцете в морето. След като и това стана, той взе чука, забърса пясъка от него и се качи на коня.

— Нещо още имаш ли да правиш? — попита тя. — Да се избръснеш? Да си лъснеш ботушите?

— Добри съвети. Ще взема да…

Тя изръмжа и посече с лявата си ръка. Въздухът пред тях се разцепи, зейна червено като рана.

— Препускай! — изрева тя и срита коня си напред.

Уидал изруга и я последва.

Излязоха на огряна от ослепителна светлина суха равнина. Пътят под тях блещукаше като натрошено стъкло.

Конят на Сандалат изцвили, копитата заораха и се хлъзнаха настрани, докато тя дърпаше юздите. Животното на самия Уидал изпръхтя странно, след това главата му сякаш пропадна пред очите му, предните крака се огънаха с болезнен пукот…

Уидал успя да зърне някаква бледа издължена длан, която посече на пътя, където допреди миг беше главата на коня, а след това пред него се вдигна пелена от кръв и заля, гореща и гъста, лицето му, врата и гърдите. Заслепен, размахал чука в пустия въздух, той залитна напред, излетя от седлото и рухна на жестоко грапавия път. Настилката раздра дрехата му, а след нея — и кожата по гърдите. Дъхът излезе от дробовете му. Чу как чукът тупна някъде напред.

Изведнъж се разнесоха зверски ревове и трясък на нещо огромно и тежко по плът и кости. Цепещи барабанни удари разтърсиха пътя под него — нещо горещо плисна и намокри гърба му. Той забърса кръвта от очите си, успя някак да се надигне на четири крака, закашля се и повърна.

Тътнещите удари продължиха. Усети, че Сандалат е коленичила до него.

— Уидал! Любов моя! Ранен ли си… ох, Бездната да ме вземе дано! Толкова много кръв — съжалявам, о, съжалявам, любов моя!

— Конят ми.

— Какво?

Той се изплю, за да прочисти устата си.

— Някой отсече главата на коня ми. С ръка!

— Какво? Това кръвта на коня ти ли е? Навсякъде по теб? Дори не си ранен? — Ръцете, които го галеха, изведнъж го бутнаха назад. — Да не си посмял да го направиш пак тоя номер!

Уидал плю още веднъж, после се изправи и впи очи в Сандалат.

— Стига. — Тя отвори уста да отвърне, но той пристъпи и опря мръсен пръст до устните й. — Ако бях по-друг мъж, щях да те скъсам от бой още тук и веднага… а, не ме гледай така стъписано. Не съм тук, за да ме подритваш насам-натам всеки път, щом ти се развали настроението. Малко уважение…

— Но ти дори не можеш да се биеш!

— Може, но и ти не можеш. Мога обаче да правя някои неща. И още нещо също така мога да реша, по всяко време, щом ми писне. И ще ти го кажа веднага, адски съм близо. — После се дръпна назад. — Е, какво в името на Гуглата беше… богове на бездната!

Викът изригна от гърлото му от изненада — три огромни изгърбени чернокожи демона стояха на пътя точно зад мъртвия кон. Един държеше кривак от плавей — приличаше на палка за барабан в грамадните му ръце — и продължаваше да бъхти по премазан от бой труп. Другите двама следяха ударите, все едно преценяваха ефекта. Синкава кръв се беше разплискала на пътя и някакви други, по-трудно определими секрети от пихтията, останала от жертвата им.

Сандалат промълви много тихо:

— Твоите нахти… джагътите бяха непоправими шегаджии. Ха-ха. А тази пихтия беше Форкрул Ассаил. Шейките, изглежда, са пораздвижили нещата — вероятно всички са мъртви всъщност, а този е останал с намерението да разчисти всички изостанали — или може би да мине през портала и да избие всички бегълци на брега, онези, които току-що оставихме. Вместо това се натъкна на нас — и на твоите демони Венат.

Уидал избърса кръвта от очите си.

— Май, хм, започвам да виждам прилики. Омагьосани ли бяха досега?

— В известен смисъл. Заклинание, подозирам. Те са соултейкън… или може би д’айвърс. Все едно, точно този свят предизвика преобръщане — или превръщане — кой може да каже кой вид е първоначалният в края на краищата?

— Но какво общо имат джагътите с всичко това?

— Те създадоха нахтите. Или поне така разбрах — магът Обо в град Малаз като че ли беше сигурен в това. Разбира се, ако той е прав, то те са успели да направят нещо, което никой друг не е успявал — измислили са как да оковат дивите сили на соултейкън и д’айвърс. Сега, съпруже, се почисти и си оседлай нов кон — не можем да останем тук дълго. Продължаваме по този път, докато не потвърдим избиването на шейките, а след това се връщаме откъдето дойдохме. — Тя помълча за миг. — Дори и с тези Венат ще сме в опасност — щом има един Форкрул Ассаил, трябва да има още.

Демоните Венат явно бяха решили, че са приключили с бъхтенето, защото се отдалечиха на няколко крачки от пихтията, струпаха се и заоглеждаха единственото си оръжие за щети.

„Богове, все пак са си едни тъпи нахти. Само по-големи.“

„Ужасна мисъл.“

— Уидал.

Той се обърна към нея.

— Съжалявам.

Уидал сви рамене.

— Всичко ще е наред, Санд, стига да не очакваш да съм такъв, какъвто не съм.

— Нимандър, Аранта, Десра, всички те може да ме дразнеха, но се боя за тях. Много се боя за тях.

Той поклати глава.

— Подценяваш ги според мен, Санд. — „И дано призракът на Фаед да ни прости на всички за това.“

— Дано да си прав.

Той тръгна да свали седлото. Погледна обезглавеното животно и въздъхна:

— Трябваше да ти дам име поне. Заслужаваше го.

Умът й беше свободен. Можеше да се плъзне между острите кристали кварц, осеяли равнината, където не живееше нищо, на повърхността поне. Можеше да се шмугне под коравата като камък глина дотам, където диамантите, рубините и опалите се криеха от жестокия зной. Всичкото богатство на тази земя. А дълбоко в ронещия се мозък на живи кости, увити в засъхващо месо, се свиваха трескави светове, където кипеше кръв. В миговете преди самия край тя можеше да надвисне зад пламнали блеснали очи — яркостта, която е последният поглед към всички околни неща — към всички драгоценни гледки — яркостта, която възвестява сбогуване. Този поглед, знаеше вече тя, не блестеше само при старите, макар навярно да се полагаше единствено на тях. Не, тук, в тази измършавяла, бавна, хлъзгава змия той беше маякът, лумнал в очите на деца.

Но тя можеше да отлети от тези неща. Можеше да се издигне високо и все по-високо, да яхне мъхнатите гръбчета на пеперудите или перата на крилете на лешояди. И да гледа отгоре, докато кръжи и кръжи, да гледа издъхващото далече долу влечуго — червената опърлена нишка, която мъждука и бавно се тътри напред. Нишка от храна, възелчета от обещание, безбройните жили спасение — и да види всички парчета и късчета, които отпадат след нея, а после надолу и надолу, все по-ниско, да яде и да кълве сбръчкана кожа, да изтръгва блясъка от очи.

Умът й беше свободен. Свободен да твори красота с множество красиви, ужасни думи. Можеше да плува през хладния език на загубата, да се издига, за да докосне драгоценни повърхности, да се гмурка в непроницаемо черни дълбини, където пърхат натрошени мисли, където дъното е сътворило необятни изкусни сказания.

Сказания за падналите, да.

Никаква болка нямаше тук. Освободената й воля не помнеше никакви болни стави, никакви полепнали мухи по нацепени разранени устни; никакви почернели раздрани стъпала. Свободна беше да се рее и да пее над гладни ветрове и утехата бе съвсем естествено, разумно, уместно състояние на битие. Грижите се смаляваха, бъдещето не заплашваше с никаква промяна на онова, което е било, и човек лесно можеше да повярва, че това, което е било, ще бъде винаги.

Можеше да е голяма тук, да плиска вода по прелестни цветя, да топи пръсти в приказни фонтани, да заприщва реки и да поглъща дървета. Да пълни езера и езерца с отровна смет. Да пълни въздуха с горчиви пушеци. И нищо никога нямаше да се промени, а дойдеха ли промени, никога нямаше да засегнат нейната голямост, съвършената й заетост с дребни чудатости и капризи. Светът на големите бе толкова хубав, нали?

А ако костеливата змия на техните деца сега се скиташе издъхваща в една стъклена пустош, какво от това? Големите не ги интересуваше. Дори оплаквачите между тях — техните грижи имаха резки граници, не далече, едва на няколко стъпки отстояние, охранявани граници с дебели стени и настръхнали кули, а извън тях имаше мъчителна жертва, а отвътре имаше удобство. Големите знаеха какво да пазят и знаеха също тъй колко надалече да мислят, което не беше далече, не беше далече, изобщо не беше далече.

Дори думи, особено думи, не можеха да проникнат през тези стени, не можеха да надмогнат тези кули. Думите рикошираха от упоритата глупост, безмозъчната глупост, стъписващата, изумяваща глупост. Срещу глупавия поглед думите бяха безполезни.

Умът й бе свободен да блаженства в голямостта, след като бездруго знаеше, че никога няма да стигне до нея. И това бе нейната лична заетост, скромна, не много чудата, не чак толкова капризна, но нейна собствена, което значеше, че я притежава.

Чудеше се какво притежават големите сега. Извън това убийствено наследство, разбира се. Велики изобретения под пластове пясък и прах. Горди паметници, които дори паяци не можеха да очертаят, дворци пусти като пещери, скулптури, прогласящи безсмъртие на ухилени бели черепи, пана, излагащи на показ величествени мигове, за да напълнят стомасите на молци. Всичко това — такова дръзко, жизнерадостно наследство.

Полетяла високо сред пеперуди, лешояди, риназан и рояци скакалци, тя беше свободна. А загледаше ли се надолу, виждаше безредни шарки, щедро изрисувани по стъклената равнина. Древни алеи, улици, дворове, всичко това белязано със смътни петна, а натрошеното стъкло бе единственото, останало от възхитителната чаша на някоя неведома цивилизация.

При главата на змията и пред нея потръпваше езичето, което беше Рут, с бебенцето, което той бе нарекъл Хелд, в прегръдката му.

Можеше да се спусне, да се понесе надолу като истина, да разтърси малкото повито телце в тънките като клечки ръце на Рут, насила да отвори блесналите очи за величествената панорама от гнили дрипи и пластове филтрирана слънчева светлина, изгарящата, бликаща на вълни горещина от гърдите на Рут. Последни гледки, които да отнесе в смъртта — това беше смисълът зад блясъка на очите в крайна сметка.

Думите таяха магията на бездиханността. Но големите обръщаха гръб.

В главите им нямаше място за една изтерзана колона издъхващи деца, нито за героите сред тях.

— Толкова много загинали — каза тя на Садик, който помнеше всичко. — Бих могла да ги изредя. Бих могла да ги изредя в книга десет хиляди страници дълга. И хората ще я четат, но само до своите лични граници, а това не е далече. Само няколко стъпки. Само няколко стъпки.

Садик, който помнеше всичко, кимна и промълви:

— Един дълъг писък на ужас, Бадале. Десет хиляди страници дълъг. Никой няма да го чуе.

— Да — съгласи се тя. — Никой няма да го чуе.

— Но ти все пак ще я напишеш, нали?

— Аз съм Бадале и имам само думи.

— Светът дано се задави с тях — каза Садик, който помнеше всичко.

Умът й бе свободен. Свободен да измисля разговори. Свободен да сглобява остри кристали кварц в малки момчета, които вървят до нейните безкрайни „аз“. Свободен да улови светлина и да я сгъва и сгъва и сгъва, докато всички цветове се превърнат в един и този един е толкова ярък, че заслепява всички и всичко.

Последният цвят е думата. Виж как ярко гори: това е, което може да се види в очите на умиращо дете.

— Бадале, твоят каприз е твърде чудат. Те не искат да слушат, не искат да знаят.

— Какво пък, не е ли уместно това?

— Бадале, още ли се чувстваш свободна?

— Садик, още се чувствам свободна. По-свободна от всякога.

— Рут държи Хелд и ще занесе Хелд.

— Да, Садик.

— Ще занесе Хелд в прегръдката на голям.

— Да, Садик.

Последният цвят е думата. Виж как ярко гори в очите на умиращо дете. Виж я, само този път, преди да обърнеш гръб.

— Ще го направя, Бадале, когато, порасна. Но не и преди това.

— Не и преди това, Садик.

— Когато свърша с тези неща.

— Когато свършиш с тези неща.

— И когато свободата свърши.

— Да, Садик, когато свободата свърши.

Калит сънуваше, че е някъде, където още не беше стигнала. Над главата й имаше нисък таван от сиви кълбести облаци, като тези, които бе виждала над равнините на еланите, когато от север идваха първите снегове. Вятърът виеше, студен като лед, но беше сухо като в замръзнала гробница. Из тайгата от замръзналата земя се издигаха криви дървета като костеливи ръце и тя виждаше дупки тук-там, дупки, в които бяха заседнали десетки четирикраки зверове, умираха и замръзваха, а вятърът дърпаше и късаше пъстрите им козини и мразът боядисваше в бяло извитите им рога и обкръжаваше кухите ями на очите им.

В митовете на еланите тази гледка бе от долния свят на смъртта. Беше също тъй далечното минало, мястото на самото начало, където зноят на живота за първи път изтласкваше жестокия студ. Светът започваше в мрак, лишен от топлина. Пробуждаше се като нажежен въглен, който лумваше за много кратко, преди един ден да се върне там, откъдето е започнал. И тъй, това, което виждаше пред себе си, можеше също да е от бъдещето. Минало или в предстоящия век, беше там, където животът спираше.

Но не беше сама.

Двайсетина фигури седяха на гърбовете на мършави коне на един хребет на стотина разтега от нея. Загърнати в черни непромокаеми пелерини, с броня и с шлемове. Като че ли я наблюдаваха и я чакаха. Но ужасът задържаше Калит, все едно бе затънала до коленете в замръзнала кал.

Носеше тънка дрипава туника, а студът беше като дланта на самия Жътвар, стиснал я от всички страни. Не можеше да помръдне в неумолимата му хватка дори да искаше. Искаше й се да пропъди непознатите. Искаше й се да им закрещи, да изригне магия и да ги разпръсне. Искаше й се да ги прогони. Но нямаше такива сили. Калит се чувстваше толкова безпомощна тук, колкото се чувстваше в собствения си свят. Празен съсъд, копнеещ да бъде напълнен с дръзката сила на герой.

Вятърът раздираше мрачните фигури и ето, че най-сетне снегът дойде, посипа се като ледени игли от тежките облаци.

Ездачите се раздвижиха и изведнъж вече се спускаха по склона, копитата трещяха по замръзналата земя.

Калит се присви и се обгърна с ръце. Заскрежените ездачи се приближиха и тя успя да различи редицата от лица зад извитите предпазители на шлемовете им — смъртнобледи, с дълбоки тъмноморави сечове по тях, но безкръвни. Над ризниците носеха тънки връхни туники, униформи, осъзна тя, знак за принадлежност към някаква армия, сиво и пурпур под замръзналите петна кръв и съсиреците. Един от тях беше татуиран, украсен с фетиши от нокти, пера и мъниста — огромен варварин, може би не човешко същество дори. Но другите бяха от нейния вид — беше сигурна в това.

Спряха пред нея и нещо привлече ококорените очи на Калит към точно един определен ездач с люшкащи се кристалчета лед по сивата брада. Сивите му очи, хлътнали дълбоко в тъмните кухини, й напомниха за острия поглед на птица — студен и хищен, лишен от състрадание.

Той заговори — на езика на еланите — и от устата му не излезе дъх.

— Времето ти за Жътваря свършва. Лицето му…

— Изобщо не беше приветливо — вметна едрият кръглолик войник вдясно от него.

— Стига, Малът — отсече друг конник, еднорък и изгърбен от старост. — На теб мястото ти дори не е тук все още. Чакаме светът да ни догони. Такива са сънищата и виденията — безразлични са към десетте хиляди безпогрешни стъпки във всеки смъртен живот, още по-малко към милионите безполезни. Научи се на търпение, лечител.

— Където един отстъпи — продължи брадатият войник, — ние заставаме на мястото му.

— Във време на война — изръмжа варварският воин, който сякаш се беше улисал в оплитането на плъшата грива на мъртвия си кон.

— Самият живот е война, обречена да бъде изгубена — отвърна брадатият. — Не си мисли, че отдихът ни скоро ще дойде, Тротс.

— Той стана бог! — ревна друг войник, оголил зъби над катраненочерната си раздвоена брада. — Ние сме само рота разбити морски пехотинци!

Тротс се засмя.

— Виждаш ли колко високо се издигна, Кейдж? Поне си намери главата. Помня, че те погребах в Черното псе — търсихме я половината нощ и така и не я намерихме.

— Глътна я жаба — подхвърли друг.

Мъртвите войници се разсмяха, дори Кейдж.

Калит видя смътната усмивка на сивобрадия и тя преобрази соколовите му очи в нещо, която сякаш можеше да побере, без да трепне, състраданието на целия свят. Той се наведе и рогът на седлото се огъна и изпука.

— Да, не сме богове и няма да се опитваме да го заместим под онази изгнила качулка. Ние сме Подпалвачи на мостове и сме поставени на пост пред Портата на Качулатия — последния ни пост…

— Кога се съгласихме на това? — попита Малът изненадано.

— Предстои. Все едно, както казвах — и богове на бездната, ставате ужасно недисциплинирани в почтената си смърт, — ние сме Подпалвачи на мостове. Защо някой от вас трябва да се изненадва, че още отдаваме чест? Че още получаваме заповеди? Че още вървим в поход през всяко скапано време, което можете да си представите? — Погледна сърдито наляво и надясно, но погледът бе смекчен от лукавата извивка на устните му. — Гуглата знае, това трябва да правим.

Калит не можеше да се сдържа повече.

— Какво искате от мен?

Сивите очи отново се спряха на нея.

— Дестраянт, дори само по силата на тази титла трябва да действаш с такива като нас — вместо с Гуглата, вместо с твоя Жътвар. Виждаш ни като Стражи на Портата, но ние сме повече от това. Ние сме — или ще бъдем — новите съдници, за толкова дълго, колкото потрябва. Сред нас има железни юмруци, безмилостни и жестоки. И лечители, и магове. Убийци и саботьори, сапьори и конни стрелци, копиеносци и следотърсачи. Страхливи и храбри, стабилни воини. — Добави с полуусмивка: — И сме намерили всякакви неочаквани… съюзници. С цялата ни маскировка, дестраянт, ще бъдем повече, отколкото Жътваря беше изобщо. Ние не сме отчуждени. Не сме безразлични. Виждаш ли, за разлика от Гуглата, ние помним какво е да си жив. Ние помним всеки един миг на копнеж, на отчаяна нужда, на болка, която идва, когато никакви молби не печелят нито миг опрощение, никакво умоляване не носи нито миг милост. Ние сме тук, дестраянт. Когато не остане друг избор, призови ни.

Ледът на този свят сякаш се разби около Калит и тя се олюля, щом топлината нахлу в нея. Благословена топлина. Изохка и се взря в неназования воин. Сълзи изпълваха очите й.

— Това… това не е смъртта, която си представях.

— Не е, признавам. Ние сме Подпалвачите на мостове. Ние ще устоим. Но не защото сме били по-велики приживе от всеки друг. А защото, дестраянт, не сме с нищо по-различни. Сега, отговори ми като дестраянт, Калит от Ампелас Вкоренения, достатъчно ли сме?

„Нима нещо е достатъчно? Не, това е твърде лесно. Помисли над отговора си, жено. Той заслужава поне това.“

— Естествено е да се боиш от смъртта — каза тя.

— Да.

— И така би трябвало да бъде — изсумтя онзи, когото бяха нарекли Кейдж. — Отвратителна е — вижте компанията ми. Не мога да се отърва от тези грозни псета. Онези, които остави, жено, те чакат.

— Но без присъда — каза сивоокият.

Едноокият кимна и добави:

— Просто не очаквай някой от тях да е загубил гадните си навици — като Кейдж с неговата вечна горчива жлъч. Това е всичко, което имаш — които имаш, искам да кажа. Това и нищо друго.

Калит не познаваше тези хора, но въпреки това вече ги чувстваше по-близки от всички, които бе познавала.

— Наистина ставам дестраянт — промълви тя в почуда. „И вече не се чувствам толкова… сама.“ — Все още ме е страх от смъртта, мисля, но не толкова, колкото преди. — „А веднъж флиртувах със самоубийството, но това го оставих зад себе си, завинаги. Не съм готова да прегърна края на нещата. Аз съм последната елан. И моят народ ме очаква, без да се интересува дали идвам сега, или след сто години — за тях е все едно.“

„Мъртвите — моите мъртви — ще ме извинят. За толкова дълго, колкото ми е нужно. За толкова дълго, колкото имам.“

— Ще намериш своя Смъртен меч и своя Щит-наковалня, Калит — каза войникът. — Срещу студа, който убива, трябва да отвърнеш с огън. Те ще дойдат при теб в мига, в който ще трябва да престанеш да следваш К’Чаин Че’Малле. Когато ще трябва да ги поведеш. В теб е последната им надежда за оцеляване.

— Но заслужават ли да се съхранят?

— Тази преценка не е за теб.

— Не… не, съжалявам. Те са толкова… чужди…

— Както и ти за тях.

— Разбира се. Съжалявам.

Топлината гаснеше, снегът се усилваше.

Ездачите обърнаха безжизнените си коне.

Тя гледа след тях, докато не се стопиха в завихрената белота.

„Белотата, как изгаря очите, как настоява…“

Отвори очи под ярка, ослепителна слънчева светлина. „Имам такива странни сънища. Но все още виждам лицата им, всяко лице. Виждам варварина с острите му зъби. Виждам навъсения Кейдж, комуто се възхищавам, защото може да се смее на себе си. И тъй наречения Малът, лечител, да — лесно е да се види истината за това. Едноръкия също.“

„И онзи със соколовите очи, моят пророк, да. Дори не научих името му. Подпалвач на мостове — такова странно име за войници и все пак… толкова съвършени бяха там, в празнотата между живота и смъртта.“

„Бранители на Смъртта. Човешки лица вместо загърнатия в сенки череп на Жътваря. О, каква мисъл! Какво облекчение!“

Изтри очите си. Спомените се върнаха на порой. Затаи дъх, вдигна глава и погледът й намери К’Чаин Че’Малле. Саг’Чурок, Риток, Гунт Мач…

— Духовете да ни благословят.

Но не и Кор Туран, Ловеца К’елл. Пространството до Риток виеше със своята пустота, пищеше за неговата липса. К’Чаин Че’Малле беше мъртъв.

Заминал бе на разузнаване, далече на запад. Скрил се беше от погледите им — но всички бяха усетили внезапния взрив на сблъсъка. Ръмженето на Кор Туран бе изпълнило черепите им, гневът и непокорството му… болката му. Разтрепери се от горчивия спомен. „Той умря. Не можахме да видим кой го уби.“

„Нашият крилат Убиец изчезна. Той ли го уби? Прегрешение ли извърши Кор Туран? Бягаше ли Ловецът от всички нас и дали Убиецът го наказа? Не, Кор Туран не избяга. Той се би и загина, като пазеше фланга ни.“

„Сега ни преследват врагове. Знаят, че сме близо. Решени са да ни намерят.“

Потърка лице и от устата й се изтръгна накъсана въздишка. Ехото от ужасната смърт на Ловеца К’елл все още изпълваше ума й и я изтощаваше. „А този ден едва започва.“

К’Чаин Че’Малле стояха срещу нея неподвижни, чакаха. Нямаше да напали огън за готвене тази сутрин. Бяха я носили през по-голямата част от нощта и в изтощението си беше спала като обзето от треска дете в прегръдката на Гунт Мач. Зачуди се защо я бяха оставили на земята, защо не бяха продължили. Можеше да усети боязливото им нетърпение да се махнат — далече: бедствието на провала вече дебнеше това пътуване, беше все по-близо. Колкото и огромни и внушителни да бяха К’Чаин Че’Малле, тя вече виждаше тяхната уязвимост, безсилието им пред тази задача.

„Там някъде има още по-убийствени неща. Убиха Ловец К’елл само за няколко мига.“

Въпреки всичко я изпълни нова увереност — дар от сънищата й. И макар че можеше да не са нищо повече от капризна игра на въображението, те като че ли й дадоха някаква твърдост и тя усети как крехката накърнимост се свлече от душата й като разпукана обвивка на зърно. Калит стана и огледа твърдо тримата К’Чаин Че’Малле.

— Ако ни намерят, ще ни намерят. Не можем да бягаме от… от призраци. Нито можем да се доверим на закрилата на Гу’Рул. Тъй че тръгваме на юг — право като копие. Гунт Мач, дай ми гърба си да го яхна. Ще е дълъг ден — има толкова много, толкова много, което вече трябва да оставим зад себе си. — Погледна Риток. — Братко, смятам да почета Кор Туран — всички трябва да го почетем, — като успеем в това изпитание.

Очите на влечуго на Ловеца К’елл се приковаха в нея, хладни и неподатливи.

Саг’Чурок и Гунт Мач рядко й говореха напоследък, а когато го правеха, гласовете им бяха по-отдалечени, по-недоловими. Не мислеше, че вината е тяхна. „Смалявам се в самата себе си. Светът се стеснява — но как изобщо знам това? Коя част от мен осъзнава собствената си големина?“

„Все едно. Трябва да го направим.“

— Време е.

Саг’Чурок видя как Гунт Мач насили тялото си, за да го пригоди за дестраянта. Упоителните, замайващи миризми кипнаха от нея, разпростряха се като клони по въздушните течения и донесоха до Ловеца К’елл ехото от предсмъртната агония на Кор Туран.

Когато ловецът се превърне в жертва, всеки отклик се свежда до непокорно ръмжене, до няколко примитивни заплашителни пози и тялото вече съществува само за да понесе и издържи всичко, което може, докато обитаващата в него душа търси ако не спасение, то поне някакво осъзнаване. Разбиране. Защото дори ловецът трябва да познае страха. Колкото и силен да е, колкото и превъзхождащ да е, рано или късно го намират сили, които не може да надвие и от които не може да избяга.

Господството е илюзия. Трайността му може да се задържи само до време.

Този урок беше дамга, жигосана в спомените на К’Чаин Че’Малле. Жестокият му вкус вгорчаваше прахта на Пустинните земи. На изток, в огромната равнина, която някога бе познавала велики градове и шепота на стотици хиляди К’Чаин Че’Малле, сега нямаше нищо освен разтопени и натрошени късове, а ветровете не можеха да намерят каквото търсеха и затова се скитаха изгубени завинаги.

Кор Туран беше млад. Никакво друго престъпление не можеше да се припише на Ловеца К’елл. Не беше взимал никакви глупави решения. Не беше паднал жертва на собствената си арогантност или чувство за неуязвимост. Просто се беше оказал на неподходящото място в неподходящия момент. И вече толкова много беше изгубено. И въпреки всичките благородни думи на дестраянта — въпреки нейната внезапна, неочаквана увереност и решимост — Саг’Чурок, както и Риток, и Гунт Мач, знаеше, че диренето се е провалило. Всъщност едва ли щяха да оцелеят до края на деня.

Саг’Чурок извърна погледа си от Гунт Мач, докато тя понасяше преображението си. Вадичките мазнина капеха от нея като кръв.

Гу’Рул беше изчезнал, навярно бе загинал. Всички усилия да докосне мислите му се бяха провалили. Разбира се, Шай’гал можеше да засланя ума си, но нямаше никаква причина да го прави. Да, двама от петимата си бяха отишли. А това дребничко човешко същество все още продължаваше да устоява: мекото му лице стегнато в изражение на непокорство, както бе започнал да разбира Саг’Чурок, слабите му очи впити в размътения хоризонт на юг, сякаш само с волята си можеше да сътвори от голия въздух своите драгоценни Щит-наковалня и Смъртен меч. Беше дръзко. Беше… неочаквано. Въпреки че всички дарове на Матроната бяха изтлели у тази жена, тя беше намерила някаква вътрешна сила.

Напразно. Щяха да умрат, и то скоро. Раздраните им и натрошени тела щяха да лежат разпръснати, изгубени, великите им амбиции щяха да останат несбъднати.

Саг’Чурок вдигна високо глава, отпи въздуха и долови миризмата на врага. Близо. Приближаваше се. Мазнините на заплахата бликнаха между люспите му. Той обходи хоризонта с очи и най-сетне се спря на запад — там, където бе паднал Кор Туран.

Риток беше направил същото и дори главата на Гунт Мач се люшна натам.

Дестраянтът не остана сляпа за внезапното им стъписване.

— Бранители — изръмжа тя. — Изглежда, се нуждаем от помощта ви — не някога в бъдещето, а сега. Какво можете да ни пратите? Кой сред вас може да устои срещу онова, което спътниците ми дори не искат да ми позволят да видя?

Саг’Чурок не разбра думите й. Не разбра към кого се обръща. Лудостта на Матроната ли беше това, или на самата Калит?

Скована от страх, дестраянтът се приближи до Гунт Мач и тя й помогна да се качи на нагънатото седло от люспи между раменете й.

Саг’Чурок се извърна към Риток. „Ловец. Забави ги.“

Риток отвори челюстите си така, че изпращяха, върховете на мечовете му изстъргаха един в друг. Опашката изплющя и гъсти капки мазнина затупаха по земята. Ниско навел глава, той затича на запад.

— Къде отива? — извика Калит. — Върнете го! Саг’Чурок…

Но двамата с Гунт Мач се задвижиха, един до друг, краката им се замяркаха във въздуха, ноктестите стъпала заритаха земята и започнаха да ги тласкат напред, все по-бързо, скоростта се усили и пресеченият терен се замъгли. Бягаха на юг.

Дестраянтът изпищя — маската й на решимост се разби, сменена от суровата истина на разбирането и целия ужас, който го последва. Малките й юмруци заудряха по шията и раменете на Гунт Мач и за миг Калит като че ли бе готова да се хвърли от гърба на Първата дъщеря — но скоростта им бе прекалено голяма и рискуваше да си счупи врата, така че се вкопчи здраво в Гунт Мач.

Пробягали бяха една трета левга, когато яростният съсък на Риток избухна в черепите им — изгарящата киселина на внезапна ожесточена битка. Мечове затрещяха, сблъсъците заотекваха като небесен гръм. Последва внезапно ужасно хрущене и изведнъж кръвта бликна от Ловеца К’елл. Пронизителен вик, олюляване, изгаряща болка и след това — безпомощна мъка, щом краката на Риток поддадоха.

Той рухна на земята. Изпращяха ребра. Остри камъни раздраха по-меката кожа на корема му, щом се хлъзна напред.

Но все още не се беше предал. Смъртта трябваше да почака.

Превъртя се, изви се, острието посече зад него. Удари броня, вряза се в нея и захапа дълбоко в плътта.

Слуз и кръв плиснаха, опариха като огън очите на Риток… внезапен образ, жесток в своята яснота, а после гигантска брадва замахна надолу и изпълни погледа на Ловеца от лявата му страна.

Взрив от бяла светлина.

Смъртта накара двамата бягащи К’Чаин Че’Малле да залитнат. За миг само. С неумолима воля се съвзеха, лъснали от скръб, вмирисани от бойни мазнини.

Дестраянтът плачеше — проливаше своята мазнина, рядка и солена, единственото, което можеше да събере.

Плачът й унизи Саг’Чурок. Бяха ли лъснали люспите му от скръб, когато уби Червената маска? Не. Изпитал бе горчиво разочарование, това — да. Но още по-силна бе хватката на безкомпромисната присъда. Двамата с Гунт Мач бяха видели как човешките същества се избиват помежду си. Пожарът на битката се беше разгорял на всички страни. Ясно беше, че човешкият живот не се цени високо — дори от самите човешки същества. Когато светът гъмжи от сто милиона ортени, какво е загубата на няколко десетки хиляди?

Да, това крехко чуждо същество плачеше. За Риток.

Много скоро щеше да се обърне. Щеше да направи това, което бе направил Риток. Но не точно. Нямаше смисъл да се опитва да убива. Осакатяването бе по-полезна тактика. Щеше да рани колкото може повече от тях и така да намали броя на годните да преследват Гунт Мач и дестраянта.

Щеше да приложи умения, които Риток все още не бе научил и никога вече нямаше да научи. Саг’Чурок можеше и да не е Войник Ве’Гат, но все пак щеше да ги изненада.

„Гунт Мач.“

„Да, любими.“

Саг’Чурок остърга мечовете си един в друг.

— Не! — изпищя Калит. — Да не си посмял да ни оставиш! Саг’Чурок — забранявам ти!

„Дестраянт. Аз ще успея там, където Риток не успя. Моят живот ще ви откупи ден, може би два, и трябва да направите така, че времето да ви стигне.“

— Спри! Аз се помолих! Не разбираш ли? Те казаха, че ще се отзоват!

„Не знам за кого говориш, дестраянт. Чуй добре думите ми. Гнездото Ацил ще умре. Матроната е обречена, и всички във Вкоренения. Гунт Мач носи моето семе. Тя ще е новата Матрона. Намери своя Щит-наковалня и своя Смъртен меч — тримата ще бъдете Стражите Дж’ан на Гунт Мач, докато тя роди свои.“

„Тогава Гунт Мач ще ви освободи.“

„Това не е твоя война. Това не е твоят край — нашият е.“

— Спри!

Саг’Чурок се приготви да й заговори отново, въпреки все по-голямото усилие, което му струваше. Щеше да й каже за възхищението си — и за своята вяра в нея — и за удивлението си, че изпитва такива чувства към човешко същество. Бяха дребни неща, твърде слаби, за да се сметнат за какъвто и да е дар, но щеше да…

В далечината напред се появиха фигури. Не беше врагът. Нито бяха родени или отгледани от Матрони. И не бяха човешки същества също така, осъзна Саг’Чурок.

Изправени и неподвижни, с готови за бой оръжия.

Четиринадесет всичко. Докато Саг’Чурок и Гунт Мач бързо се приближаваха, започнаха да се открояват подробности. Непознатите бяха мършави, почерняла груба броня загръщаше телата и крайниците им. Издължените набузници на странните им шлемове стърчаха извити напред под брадичките. Разкъсани забрала от черна метална оплетка. Дебели опърпани зацапани наметала, боядисани някога в наситено тъмножълто, обшити със сребриста козина.

Саг’Чурок видя, че седем от странниците държат в облечените си в метални ръкавици ръце дълги мечове с тесни лезвиета от синкава стомана с предпазител с форма на полумесец и малки кръгли щитове. Видя други двама с по-тежки едноостри брадви и релефни кръгли щитове, покрити с пъстри кожи. Трима с обковани с желязо копия с широки върхове. И още двама, застанали зад останалите с готови за мятане прашки.

А около всички тях, плъзнала по лекото възвишение, на което чакаха, по земята и камъка искреше слана.

Неверие порази Саг’Чурок като удар на чук.

Това не беше възможно. Това… никога не беше се случвало. „Невъзможно… кой ги е хвърлил тук? Врагове ли са, или съюзници. Но не, не може да са съюзници.“

„Освен това, както всички знаем, джагътите винаги воюват сами.“

— Ето! — извика Калит и посочи. — Аз се помолих! Ето — тичайте към тях — бързо! Бранители на Портата!

„Дестраянт — чуй ме. Тези няма да ни помогнат. Нищо няма да направят.“

— Грешиш!

„Дестраянт. Те са Джагът. Те са…“

„… невъзможно.“

Но Гунт Мач бе променила посоката си, тичаше право към чакащите воини. Саг’Чурок затича до нея, все още стъписан, все още объркан, все още без да разбира…

И тогава двамата с Гунт Мач доловиха миризмата, лъхаща от Джагът, бликаща от замръзналата земя около тях.

„Дестраянт, внимавай! Те са немрящи!“

— Знам какво са — сряза го Калит. — Спри, Гунт Мач — спри да се отдръпваш — стой тук, не мърдай. — А след това се смъкна от гърба на Дъщерята.

„Дестраянт, нямаме време…“

— Имаме! Кажи ми, колко ни преследват? Колко?

„Каста. Петдесет. Вече четиридесет и девет. Четирима владеят Кеп’ра, магически оръжия. Корона ги предвожда, носят се като един.“

Тя погледна на северозапад.

— Колко далече са?

„Очите ти скоро ще ги открият. Те… яздят.“

— Какво яздят?

Саг’Чурок щеше да й изпрати образ, но тя вече бе извън такива неща. Затваряше ума си.

„Изковани… крака. Неуморни са.“

Дестраянтът кимна и се обърна към джагътите.

— Бранители. Мислех да видя… познати лица.

Един от копиеносците пристъпи напред.

— Качулатия не ни поиска.

— Иначе щеше да ни призове — каза жената с меча до него.

— Нямаше — продължи първият Джагът. — Защото знаеше, че нямаше да се съгласим.

— Качулатия оскърби добрата ни воля — каза жената с меча. Бивните й бяха блеснали от скреж. — На първото оковаване. Прояви благоразумие и се извърна от нас на второто. — Облечен в желязо пръст се изпъна към дестраянта. — Вместо това оскърби теб, дете на Имасс. И те превърна в един от най-опасните си врагове. Не му дължим скръб.

— Нито състрадание — каза воинът с копието.

— Нито съчувствие — добави един от прашкарите.

— Той ще стои сам — изхриптя жената с меча. — Джагът в самота.

Саг’Чурок се извърна и видя на северозапад блеснал метал. Малко оставаше.

Жената с меча продължи:

— Странно приятелство поддържаш, човешко дете. На нищо ценно няма да те научат тези К’Чаин Че’Малле. Тяхното проклятие е да повтарят грешките си отново и отново и така унищожиха себе си и всички останали. Те нямат какво да ти дарят.

— Изглежда — отвърна Калит от Елан, — че ние, човеците, вече сме научили всичко, на което са могли да ни научат, все едно дали изобщо сме го разбрали, или не.

Хрипливият смях на четиринадесетте немрящи Джагът беше смразяващ.

Копиеносецът заговори:

— Бягайте. Вашите преследвачи ще познаят привилегията да срещнат последните войници от единствената армия, която Джагът са имали някога.

— Последните, които ще умрат — добави с ръмжене един.

— И ако видите Качулатия — каза жената с меча, — напомнете му как неговите войници изобщо не се огънаха. Дори в мига на неговата измяна. Изобщо не се огънахме.

Нов смях.

Пребледняла и разтреперана, дестраянтът се върна при Гунт Мач.

— Тръгваме. Оставяме ги да се справят с това.

Саг’Чурок се поколеба. „Твърде малко са, дестраянт. Аз ще остана с тях.“

Четиринадесет чифта студени безжизнени очи се приковаха в Ловеца К’елл и жената с меча проговори:

— Стигаме. Кеп’ра никога не е била голяма заплаха срещу Омтоуз Феллак. Все пак можеш да останеш. Ще се радваме на публика, защото сме арогантен народ. — Наглата усмивка се разшири. — Почти колкото вас, Че’Малле.

— Мисля, че този е… смирен — изтъкна копиеносецът.

Жената сви рамене.

— В залеза на един вид идва смирението, като старица, спомнила си току-що, че все още е девствена. Твърде късно, за да струва нещо. Не съм впечатлена. — Понечи да се изплюе, не успя и изруга.

— Саг’Чурок — каза дестраянтът от гърба на Гунт Мач, — не умирай тук. Разбираш ли ме? Все още ми трябваш. Наблюдавай, ако трябва. Виж каквото има за виждане и се върни при нас.

„Добре, Калит от Елан.“

Ловецът К’елл загледа как любимата му отнася човешкото същество надалече.

Задрънча очукана броня — воините Джагът се развръщаха по билото на хълма, подготвяха се за бой. Смразеният въздух около тях запращя.

Саг’Чурок заговори: „Горди войници, не се страхувайте, че ще ви подминат. Те не подминават нищо, за което вярват, че могат да убият или унищожат.“

— Виждали сме глупостта ви безброй пъти — отвърна му жената с меча. — Онова, пред което ще се изправим, няма да ни свари неподготвени. — Обърна се към приятелите си. — Не е ли Искар Джарак достоен водач?

— Достоен е — отвърна й хор от груби гласове.

— И какво ни каза той, преди да ни прати тук?

А тринайсет джагътски гласа отвърнаха:

— „Представете си, че са Т’лан Имасс.“

Последните оцелели от единствената армия на Джагът, които изобщо не бяха оцелели, се разсмяха отново. И този смях закънтя, за да поздрави Кастата, и кънтя през цялата жестока, зашеметяваща битка, която последва.

Саг’Чурок, който гледаше от сто крачки, усети как се сгъсти мазнината, покрила кожата му в яростните пориви на Омтоуз Феллак, докато древната Крепост на Лед потръпваше под ударите на Кеп’ра, която също изригваше и взривяваше замръзнала плът.

В разгара на убийствения пожар желязо заговори с желязо на най-древния език.

Саг’Чурок гледаше. И слушаше. А след като видя и чу достатъчно, направи каквото му заповяда дестраянтът. Загърби битката. Разбрал изхода и познал още по-дълбоко, още по-остро жилото на унижението.

„Джагът. Макар да споделяхме вашия свят, така и не видяхме във вас свои врагове. Джагът, Т’лан Имасс така и не разбраха — някои раси са просто твърде благородни, за да бъдат съперници. Но може би тъкмо благородството бе това, което толкова дълбоко презираха.“

„Искар Джарак, ти, който си им заповядал… що за същество си ти? И как го разбра? Да можеше само да отговориш само на този мой въпрос. Как разбра какво точно да кажеш на своите войници?“

Саг’Чурок никога нямаше да забрави този смях. Беше се врязал в самата му кожа. Яхаше вихрите на душата му, танцуваше над упоителните миризми на облекчението и почудата му. Такава разбираща насмешка, лукава и мила едновременно, такъв жесток, спиращ дъха звук.

„Чух смеха на мъртвите.“

Знаеше, че ще се носи на гребена на този смях до края на живота си. Знаеше, че той ще го крепи. Ще му дава сила.

„Вече знам, Калит от Елан, какво накара очите ти да грейнат толкова ярко в този ден.“

Зад него земята се тресеше. И песента на смеха се носеше безспир.

Подпухналите дънери на прекършени дървета се издигаха от плитчините на блатото, толкова подути, че Гръб си помисли, че могат да се пръснат всеки момент и да избълват… какво? Представа нямаше, но предвид ужасните същества, които бе видял досега — отдалече, за щастие, — беше възможно да е толкова отвратително, че да терзае сънищата му до сетния му миг. Плесна един комар на коляното си и се сниши още зад храстите.

Рояци насекоми бръмчаха и жужаха монотонно, водата припляскваше лениво по тинестия бряг и се носеше дълбокото, равно дишане на нещо огромно, всяко издишване бе като рязък съсък, който продължаваше вечно.

— Голямо е — прошепна Гръб и облиза потта по горната устна.

Коленичилата до него Синн бе взела една черна пиявица и я беше оставила да впие двете си смукала във върховете на палеца и показалеца й. Сега разпери пръсти и загледа как хлъзгавото същество се изпъва. Но надебеляваше.

— Гущер е — каза тя.

— Дракон.

— Драконите не дишат, не като нас поне. Затова могат да пътуват между световете. Гущер е.

— Изгубихме пътя.

— Никакъв път нямаше, Гръб — отвърна Синн. — Имаше диря и още сме по нея.

— Предпочитах пустинята.

— Времената се менят — каза тя и се усмихна. — Това е шега, между другото.

— Не я разбирам.

Тя сбърчи нос.

— Времето не се променя, Гръб. Само нещата в него.

— Какво означава това?

— Тази диря, разбира се. Все едно вървим по дирята на нечий живот, а е бил дълъг живот. — Махна с другата си ръка. — Всичко това е придало форма на бъркотията в другия край… откъдето започнахме.

— Значи се връщаме във времето?

— Не. Щеше да е грешната посока, нали?

— Махни тая гадина от пръстите си, преди да те е изсмукала съвсем.

Тя протегна ръка към него и той дръпна пиявицата да я отскубне, което не се оказа толкова лесно, колкото му се искаше. Раничките в краищата на пръстите на Синн закървиха. Гръб хвърли пиявицата настрана.

— Мислиш ли, че ще я надуши? — попита Синн.

— Кой? Кое?

— Гущерът. Кръвта ми.

— Богове на бездната!

Очите й блестяха.

— Харесва ли ти това място? Въздухът опиянява, нали? Върнали сме се във века, когато всичко е било сурово. Неуседнало. Но може би не, може би ние сме от суровите времена. Но тук, мисля, човек може да стои десет хиляди години и нищо да не се промени, нищичко. Някога времето е било по-бавно.

— Нали каза…

— Добре, промяната е била по-бавна. Не че някое живо същество би усетило това. Всяко живо същество просто знае каквото знае и това никога не се променя.

По-лесна беше, когато не говореше нищо, реши Гръб, но запази тази мисъл за себе си. Нещо се раздвижваше в блатото и очите на Гръб се разшириха, когато огледа водата. Нивото се беше вдигнало с цяла педя. Каквото и да представляваше, съществото бе изместило огромна маса вода.

— То идва.

— Кои блещукащи очи сме ние? — отрони замислено Синн.

— Синн… трябва да се махаме оттук…

— Ако дори не сме тук — продължи тя, — тогава откъде сме дошли, освен от нещо, което е тук? Не можеш просто да кажеш: „О, дойдохме през един портал“, защото тогава въпросът просто продължава да се натрапва.

Дишането беше спряло.

— То идва!

— Но можеш да развъждаш коне — и виждаш как те се променят. По-дълги крака, дори различна походка. Като превръщането на пустинен вълк в ловно куче — не отнема толкова дълго време, колкото би си помислил. Дали някой е развъждал нас, за да ни направи такива, каквито сме?

— Ако са го правили, трябвало е да налеят малко повече мозък на един от нас! — изсъска Гръб, сграбчи я за ръката и я дръпна.

Тя се разсмя и побягнаха.

Зад тях водата изригна, огромни челюсти изтрещяха във въздуха, изсвистя дъх и земята се разтърси.

Гръб не се обърна — чуваше чудовищния трясък и плющенето на огромния гущер, който се провираше през гъстите храсти и бързо се приближаваше към тях.

А после Синн се отскубна от хватката му.

Петите му заораха в мократа глина. Той се обърна рязко и за миг успя да зърне Синн — с гръб към него, — изправена срещу гущер, голям колкото галера на Кюон; огромните му челюсти бяха настръхнали от остри дълги като мечове зъби. И се разтваряха все по-широко и по-широко.

Изригна огън. Пожар, който заслепи Гръб и го блъсна назад с плътната си стена зной. Той се олюля и тупна по задник. Валеше… валеше… градушка… не, парчета плът, кожа и кости. Той примига, изпъшка и бавно се надигна.

Пред Синн димеше зейнал кратер.

Гръб колебливо пристъпи до нея. Ямата беше над двайсет крачки широка и дълбока цял човешки бой. Мътна вода гъргореше и я запълваше, а във водата се мяташе и гърчеше парче от опашката на гущера. С пресъхнала уста Гръб промълви:

— Хареса ли ти това, Синн?

— Нищо от това не е истинско, Гръб.

— На мен ми се стори съвсем истинско!

Тя изсумтя.

— Просто спомен.

— Чий?

— Може би мой. — Синн сви рамене. — Може би твой. Нещо заровено толкова дълбоко в нас, че дори нямаше да знаем за него, ако не бяхме тук.

— Това е безсмислено.

Синн вдигна дланите си. Едната, от която бе текла кръв, изглеждаше опърлена.

— Кръвта ми гори — прошепна тя.

Заобиколиха блатото под погледите на стадо люспести дълговрати зверове с плоски муцуни. По-големи от бедерини, но със същите тъжни бичи очи. Дребни крилати гущери бдяха на стража по извитите им гърбове и кълвяха кърлежи и въшки.

Отвъд блатото земята се заиздига, обрасла с дървета със змиевидни листа, грапави стволове и перести корони. Никакъв път не се виждаше покрай странната гора, тъй че навлязоха в нея. Във влажния сумрак под горския балдахин пърхаха пъстрокрили пеперуди като прилепи, а меката мокра земя гъмжеше от жаби, които можеха да глътнат мъжки юмрук. Не изглеждаха склонни да се отдръпнат и принуждаваха Гръб да стъпва предпазливо, но Синн ги подритваше с босите си крака и се смееше на мляскащите звуци от ударите.

Склонът се изравни и дърветата станаха по-гъсти, сумракът се уплътни като саван.

— Това беше грешка — измърмори Гръб.

— Кое?

— Всичко. Къщата Азат, порталът — Кенеб сигурно се е поболял от притеснение. Не беше честно просто да напуснем така, без да кажем на никого. Ако знаех, че ще ни отнеме толкова време, докато намерим каквото смяташ, че можем да намерим, сигурно щях да отхвърля цялата идея. — Погледна накриво Синн. — Знаеше го от самото начало, нали?

— По дирята сме. Вече не можем да я изоставим. Освен това ми трябва съюзник. Трябва ми някой, който да ми пази гърба.

— С какво, с този глупав нож за хранене на колана ми ли?

Тя се намръщи.

— Кажи ми истината. Откъде си дошъл?

— Бях намерениче в Кучешката верига. Имперският историк Дюйкър ме спаси. Взе ме край портата на Ейрън и ме даде на Кенеб.

— Наистина ли помниш всичко това?

— Разбира се.

Погледът й се беше изострил.

— Помниш как си вървял в Кучешката верига?

Той кимна.

— Как вървях, как бягах. Бях уплашен, гладен, жаден. Виждах толкова много хора да умират. Помня дори как видях Колтейн веднъж, макар че единственото, което мога вече да видя в главата си, са пера от врани… Поне не видях как умира — добави той.

— От кой град си дошъл?

— Това не мога да си спомня. — Гръб сви рамене. — Всичко преди Кучешката верига… изчезнало е, все едно изобщо не е съществувало.

— Не е.

— Какво?

— Кучешката верига те е създала, Гръб. Тя те е направила от пръст, клечки и камъни, а след това те е запълнила с всичко, което се е случило. Героите, които са се били и загивали, хората, които си обичал и след това си изгубил. Онези, които са умирали от глад и жажда. Онези, чиито сърца са се пръсвали от ужас. Които са се давили, които са гълтали стрела или меч. Които са яхвали копия. Събрала е всичко това и то е станало душата ти.

— Това е нелепо. Имаше много сирачета. Някои от нас издържаха, други не. Това е всичко.

— Бил си на колко, на три години? Четири? Никой не помни много от такава възраст. Няколко сцени може би. Толкова. Но ти помниш Кучешката верига, Гръб, защото си нейна рожба.

— Имах родители. Истински баща, истинска майка!

— Но не можеш да си ги спомниш.

— Защото умряха, преди Веригата да тръгне!

— Откъде знаеш?

— Защото говориш безсмислици!

— Гръб, знам го, защото съм точно като теб.

— Какво? Ти имаш истинско семейство — ти дори имаш брат!

— Който ме гледа и не знае кого или какво вижда. Ще ти кажа кой ме създаде. Един убиец, Калам. Намери ме, докато се криех с банда разбойници, които се правеха на бунтовници. Вряза разни неща в душата ми и след това си отиде. А след това бях създадена за втори път — беше ми добавено. При Ю’Гатан, когато открих огъня и го поех в себе си — той продължава да гори и да гори като мое слънце. А след това беше капитан Фарадан Сорт, защото тя знаеше, че знаех, че са живи — а знаех, защото огънят не угасваше — беше под града, гореше и гореше. Знаех — можех да го усетя. — Замълча задъхана, с подивели очи като на ужилена от стършел котка.

Гръб я зяпаше мълчаливо. Не знаеше дали му се иска да я прегърне, или да я удари.

— Родена си от майка, също като мен.

— Защо тогава сме толкова различни?!

Пеперуди се разлетяха от вика й.

— Не знам — отвърна Гръб тихо. — Може би… може би наистина си намерила нещо в Ю’Гатан. Но нищо такова не се е случвало с мен…

— Град Малаз. Скочи на кораб. Тръгна да намериш нахтите. Защо?

— Не знам!

Тя му обърна гръб и се втурна през дърветата. След малко се скри от поглед.

— Синн? Какво правиш? Къде отиваш?

Сумракът изчезна. На петдесет крачки пред него изригна кипящо кълбо от пламъци. Дървета заизбухваха на пътя му, докато се търкаляше право към Гръб.

Той отвори уста да изкрещи, но не излезе никакъв звук.

Нажежената топка надвисна още по-близо, огромна, настръхнала…

Гръб махна с ръка. Земята изведнъж се надигна на пътя на огъня в грамада от корени, пръст и кал, понесе се нагоре и засъбаря дървета от двете страни. Хиляда разкривени кафяви ръце изпълзяха от кипналата пръст. Гърчещата се стена погълна търкалящото се огнено кълбо, плесна отгоре му както пета на ботуш смачква живота от скочил от огъня непокорен въглен. Отекна гръм. Земята се утаи, ръцете изчезнаха и оставиха след себе си само една бавно улягаща раздрана могила от пръст. Блъвнаха облаци пара и се разнесоха. Тъмнината вече се връщаше.

Синн спокойно излезе от гората и спря точно пред него.

— Все едно, Гръб. Ние с теб сме различни.

Тръгна отново и той се запрепъва след нея.

Никога не спори с момиче.

Беше ден за непознати. Един беше недостижим за него, другия познаваше добре. Таксилиан и Раутос бяха откъртили един панел и зад него се откри объркана гмеж от метални намотки, тръби и кабели. Таксилиан започна да бърка и да рови из машинариите, мърмореше как трябвало да намерят нужните отключващи заклинания, та мозъкът на града да се събуди. Присвит до него, с капчици пот, избили на челото, Раутос редеше предупреждения, но Таксилиан изобщо не го слушаше.

Ласт беше заложил капан за гущерите плъхове, ортените, и тръгна да го провери. Асейн го придружи.

В едно преддверие на върха на рампата Напет и Шеб бяха открили запечатана врата и блъскаха по нея с железни чукове; всеки удар кънтеше като измъчена камбана. Повече вреда сигурно щяха да нанесат на ушите си, но след като нямаха какво да си кажат един на друг, тепърва щяха да го открият.

Брет проучваше самото Гнездо, празното вече изоставено обиталище на Матроната. Не откриваше нищо интересно, но неусетно за нея остатъчни аромати се вливаха в дробовете й и избиваха на малки лъскави капчици по оголената й кожа. Преследваха я смътни сънища за раждане на деца, последователни сцени на мъки и раждане, които се трупаха една след друга в безкраен кошмар. Онова, което бе започнало като вяло раздразнение, бързо набъбваше в необяснима ярост.

Брет беше живяла в Плочите, откакто ги бе сътворила, но дори тя не можеше да намери смисъла, който търсеше в тях. А сега външният свят се просмукваше в нея. И я объркваше.

А освен това го имаше търтея К’Чаин Че’Малле. Пълзеше нагоре, приближаваше се все повече към окаяните човешки същества.

Призракът се рееше сред семейството си, обзет от усилващ се трепет. Хората му се проваляха. По някакъв неизказан, съществен начин единството им се разпадаше. Също както самият той се беше чудил каква е целта им, сега всеки от тях — освен Таксилиан може би — правеше същото. Бяха в криза и той усещаше усилващия се хаос в действията им. Нямаше да са готови за Сулкит. Можеше дори да убият търтея. И тогава всичко щеше да е изгубено.

Спомни си как — веднъж или хиляда пъти? — стои на палубата на кораб насред изпъналата се, гладка като стъкло морска шир, усеща странното напрежение в застиналия въздух и гледа как светлината става някак тайнствена и тръпнеща. Безлики моряци се суетят около него, бели като петна… кървавите изкупителни жертви за Древния бог, чува врясъка на изкараните от трюма кози, вижда блясъка на топнатите в морето ножове и гърчещите се пелени кръв, понесени над вълните… усеща набъбващия около него страх. И в отговор на всичко това чу собствения си смях. Жесток като на демон. И видя прикованите в него ококорени очи, защото другите бяха видели чудовище. Него.

„Аз повиках бурите, нали? Само за да видя жестокостта, да я загърна около себе си като най-топлото наметало. И дори виковете на давещите се смъртни не можеха да прекъснат веселието ми.“

„Мои ли са тези спомени? Що за звяр бях?“

„Вкусът на кръвта беше… сладък. Жертвоприношения? Глупаците просто захранваха силата ми.“

„Спомням си племе, трупове, изстиващи под кожи и одеяла, и петната на злоба по дланите ми. Помня празната дупка, в която се намерих, ямата на моето престъпление. Твърде късно бе да вия в дълбините й, в безжизнения въздух и мъртвилото вътре.“

„Предаден от съпруга. Всички се смеят зад гърба ми. Заради това всички щяха да умрат. Така трябваше да бъде и така стана. И аз избягах оттам, от дома, който унищожих за една нощ. Но от някои дупки не можеш да се измъкнеш. Бягах и бягах, и всяка нощ, щом легнех изтощен, пропадах в онази дупка и се взирах в онази уста от светлина далече горе, и гледах как гасне. Докато помръкне съвсем.“

„Когато виждаш очите ми сега, виждаш само онова мъртвило. Виждаш черните гладки стени. И знаеш, че макар да отвръщам на погледа ти, не виждам нищо, което да ме кара да изпитам… каквото и да било.“

„Все още вървя, сам сред пустата равнина, а зданието, към което се приближавам, се извисява все по-голямо, същество от камък и засъхнала кръв, същество жадно да се пробуди отново.“

„Да ме намери.“

Асейн влезе задъхана и уплашена. Раутос се обърна.

— Асейн? Какво има? Къде е Ласт?

— Демон! Жив! Намери ни!

Вече чуваха звуци по рампата, звуци от кожени подметки и още нещо — тракане на нокти, шумолене на опашка, забърсваща камък. Асейн заотстъпва към отсрещната стена, а Раутос изсъска:

— Таксилиан! Доведи Напет и Шеб! Бързо!

— Какво? — Таксилиан го погледна през рамо. — Какво има?

Ласт се появи, объркан, но иначе невредим. На колана му висяха два мъртви ортена. След миг пред очите им изникна К’Чаин Че’Малле. Мършав, не по-висок от човек, с тънки крайници и опашка, която се мяташе сякаш по своя собствена воля.

Призракът долови страха у Асейн и Раутос. Но у Таксилиан, който бавно се изправи, имаше удивление, любопитство. А след това… възбуда. Той пристъпи напред.

Търтеят оглеждаше залата, сякаш търсеше нещо. Чу ударите отгоре и кривна глава натам. След малко се разнесоха тържествуващите викове на Напет и Шеб — вратата се беше отворила. Но призракът знаеше, че това не е резултат от ударите на чуковете. Сулкит просто я беше отключил. Миг след това се зачуди как го е разбрал.

Брет се появи, зяпна търтея и прошепна:

— „Синьото желязо“! Като… опорна точка. Таксилиан, иди при него — трябва ни.

— Знам — отвърна той и облиза пресъхналите си устни. — Раутос, иди горе при Шеб и Напет — задръж ги там. Не искам да налетят тук с извадени мечове. Накарай ги да разберат…

— Какво да разберат?

— Че си намерихме съюзник.

Очите на Раутос се разшириха, той избърса потта от челото си, заотстъпва заднешком, обърна се и тръгна нагоре по рампата.

Таксилиан заговори на търтея:

— Можеш ли да ме разбереш? Нищо не действа. Трябва да го поправим. Трябва ни помощта ти… не, може би е обратното. Бихме искали да ти помогнем да върнеш всичко това към живот.

Мълчание. К’Чаин Че’Малле като че ли не забелязваше никого, тънките му като пипала пръсти се гърчеха като водорасли. Редиците зъби бляскаха в широкия прорез на устата. След малко търтеят примигна. Веднъж, дваж, три пъти, всеки клепач ясно различим. После тръгна с вдървена походка натам, където беше работил Таксилиан. Вдигна панела и умело го постави на мястото му. Изправи се, обърна се към призрака и очите му се впиха в неговите.

„Можеш да ме видиш.“ Осъзнаването го стъписа. Изведнъж успя да почувства нещо — „Собственото ми тяло!“ — и с него разкъсваща болка в ръцете, болката от насилие. Усети вкуса на собствената си пот, парещата умора в мускулите.

Призракът извика.

„Помогни ми!“

Змийските очи на Сулкит отново примигаха, а след това търтеят бързо прекоси залата и заслиза надолу по рампата, към сводестата коруба — залата, приютила ума на града.

Таксилиан се засмя и викна:

— След него!

И забърза след К’Чаин Че’Малле. Брет го последва.

След като тримата се махнаха, Асейн притича към Ласт и той я взе в прегръдката си.

Раутос се върна с Шеб и Напет.

— Отворихме вратата — извика възбудено Шеб. — Просто се плъзна настрани. Извежда навън, към тераса — богове, колко сме високо!

— Това не е важно — изръмжа Напет. — Видяхме някого, далече в равнината. Май намерихме друг скитник.

— Може би… може би той ще знае — каза Раутос.

— Какво да знае? — сопна се Шеб.

Раутос махна безпомощно с ръка.

Напет се оглеждаше навъсено, стиснал чука.

— Е, къде е проклетият демон?

— Той не иска да ни навреди — каза Ласт.

— Толкова по-зле за него.

— Не го наранявай, Напет.

Напет настъпи към него.

— Виж го ти тъпия селяк — още едно животинче си намери за любимец, а? Тя не струва — Брет изглежда къде-къде по-добре.

— Демонът дори не е въоръжен — каза Ласт.

— Значи е тъп. Защото ако бях на негово място, щях да размахвам най-голямата проклета брадва, до която мога да се докопам. Щях да убия първо теб и тая проклета вещица, дето си я прегърнал. После дебелия безполезен Раутос с тъпите му въпроси.

— Първия, който би убил, ще си ти, Напет — засмя се Шеб.

— Защото съм най-опасният тука, да. Но аз ще го изпреваря и ще му смажа черепа.

— Не най-опасният — поправи го Шеб. — Просто най-тъпият. Ще те убие от съжаление.

— Да идем да приготвим храната — каза Ласт на Асейн, все още я прегръщаше с едната си мускулеста ръка. — Съжалявам, Напет, няма да стигне и за теб.

— Опитай се да ме спреш и…

Ласт се завъртя рязко. Юмрукът му удари Напет в лицето и му разби носа. Той залитна назад, плувнал в кръв. Няколко зъба изтропаха на пода. Чукът падна от ръцете му. След малко и той падна, сви се на кълбо и стисна лицето си с ръце.

Другите зяпнаха Ласт.

Накрая Шеб се изсмя, но смехът беше плах.

— Хайде — каза Ласт на Асейн.

Двамата излязоха.

— Връщам се на терасата — каза след малко Шеб.

Раутос отиде до пътната си торба и извади парцали и плоска бутилка. После клекна до Напет и изпъшка.

— Дай да видим какво можем да направим, Напет.

„Измяната можеше да лежи мъртва — студена купчина пепел, лумнала само за миг. Какво ме тласна към такова убийство? Те бяха близки. Приятели. Обичани от мен. Как можах да им направя това? Съпругата ми, тя искаше да ме нарани — защо? Какво бях направил? Сестрата на Горим? Та онова беше нищо. Глупост. Изобщо не си струваше всички онези крясъци, трябваше да го е разбрала.“

„Нарани ме, но никога няма да забравя погледа в очите й — лицето й, — когато отнех живота й. И никога няма да разбера защо изглеждаше все едно, че тя е предадената. Не аз. Сестрата на Горим… онова нямаше нищо общо с нея. Не го направих, за да я нараня. Просто се случи. Но това, което направи тя, то беше като нож в сърцето ми.“

„Не знаеше, че не съм от мъжете, които ще оставят така нещата. Имам своята гордост. И затова всички трябваше да умрат, всички те, които знаеха и се смееха зад гърба ми. Трябваше да дам урок, но тогава, след като всичко беше свършило, не беше останал никой, който да се вслуша в него. Само аз, което не подейства, защото се превърна в друг вид урок. Нали?“

„Драконът чака в равнината. Дори не примигва. Направи го веднъж и всичко изчезна. Всичко и всеки. Повече никога няма да го направи.“

„Примигнеш ли, изгубваш онзи миг завинаги. Дори не можеш да си сигурен колко дълго е продължило това примигване. Миг, хиляда години. Не можеш дори да си сигурен дали това, което виждаш сега, е същото като онова, което си виждал преди. Не можеш. Мислиш си, че е. Казваш си го, самоубеждаваш се в това. Просто продължение на всичко, което си знаел преди. Това, което виждаш, все още съществува. Това си казваш. Това е играта на самоубеждаване, която играе умът ти. За да не полудееш.“

„Но помисли за онова единствено примигване, когато всичко, което си мислил, че е истинско, всичко, което си знаел, изведнъж се променя. От едната страна на примигването до другата страна. Идва с лоша новина. Идва с опустошаващи душата ужас и скръб. Колко дълго бе онова примигване?“

„Богове на бездната, беше цяла шибана вечност.“

14.

Някой крещеше в предсмъртна болка, но Боен водач Гал беше свикнал с такива крясъци. Примигна с подлютените си от носещите се валма дим очи, смуши коня си по черния път и изригна поток ругатни. Най-малко три отряда се изнизваха от селото в долината с високо вдигнати копия, на чиито върхове се поклащаха грозни трофеи.

— Колтейн да ги вземе тия глупаци и да ги смачка под петите си! Джараб — препусни до ей оня командир. Да си събере отряда и да продължи разузнаването на юг — никакви нападения повече. Кажи му на тоя глупак, че ще взема плячката му, жените и дъщерите, всичко, ако отново не ми се подчини.

Джараб гледаше присвил очи.

— Това е Шелемаса, Боен водач.

— Добре. Мъжа й и синовете й — ще ги взема като роби и ще ги продам на някой д’рас. Кълна се в счупения нос на Бълт, да си озапти воините!

— Те просто я следват — отвърна Джараб. — По-лоша е от бясна вълчица.

— Престани да ми дъвчеш ухото, кутре — изръмжа Гал. Искаше му се да издърпа крака си от стремето и да го изрита в гърдите. Твърде фамилиарен беше станал напоследък, твърде самодоволен, твърде много проклети от Гуглата думи и твърде много вещи погледи. Само да се разправи веднъж с Шелемаса, щеше да накара това кутре да заквичи въпреки всички наранени погледи, които щяха да последват.

Джараб понечи да се усмихне, но усмивката му посърна, щом видя навъсеното още повече лице на Гал. След миг младият вестоносец Сълза препусна с все сила към възторжено ревящите банди нападатели.

Небето над мръсните петна дим беше безоблачно, покров от наситено синьо, гибелното слънце сякаш вреше в небето. Ята дългоопашати птици се спускаха и го прорязваха на безредни шарки, твърде уплашени, за да накацат, докато воините на Хундрил гъмжаха по земята във всички посоки. Тлъсти, дебели колкото пръст скакалци лазеха по изпотъпканите нивя.

Предният отряд съгледвачи се връщаше горе по пътя и Гал остана доволен, като видя стегнатия им строй и вдигнатите високо копия. Кой ги водеше? Видя увитата с кожа халка, увиснала от оръжието му, и разбра кой е. Ведит, който бе съкрушил един градски гарнизон в началото на кампанията. Тежки загуби бе понесъл, но това не бе изненадващо. Млад беше, глупав и чистосърдечен като всички млади, но заслужаваше да бъде забелязан — след като явно държеше здраво воините си.

С отсечено махване с ръка Ведит спря всичките си конници, продължи към Гал и дръпна юздите пред него.

— Боен водач. Армията на Болкандо ни очаква на две левги оттук. Десет хиляди, два пълни легиона, с пълзящ зад тях обозен лагер, три пъти по-голям. Всяка горичка на левга около тях е изсечена. Убеден съм, че са на позиция от три-четири дни.

— Тъпи болкандо. Каква полза да се изкарва на полето армия, която пълзи като бедерин с прерязани сухожилия? Можем да ги заобиколим и да ударим към столицата им. Мога да смъкна оня крал от трона му, да се пльосна на него като последен пияница, и толкова. — Гал изсумтя. — Генералите и командирите не разбират нищо. Мислят си, че една битка решава всичко, като пиянска свада в задната уличка. Колтейн беше по-разумен — войната е средството, не целта. Целта не е да избиваш, а да постигнеш надмощие в пазарлъка, който идва след това.

Друг ездач препускаше по северния склон. Жена. Копитата на коня й мятаха облаци пръст от отъпканите бразди. Зайци се разбягваха от пътя й, докато цепеше през отъпканите жита. Гал примижа за миг към нея, а след това се извърна в седлото и се загледа на юг. Друг ездач там, да, яздеше в галоп, викаше и се провираше през разпасаната сган на Шелемаса. Бойният водач изсумтя.

Ведит също беше забелязал двамата ездачи.

— Обкръжени сме по фланговете.

— И какво? — попита Гал и присви очи към младия умен воин.

Той сви рамене.

— Дори четвърта част да ни мине в тил, Боен водач, можем да се измъкнем — всички те са пешаци в края на краищата.

— Като пиле от ноктите на ястреб. Но нищо тук не може дори да се надява да ни защипе за опашката. Ведит, давам ти хиляда души. Петдесет отряда, да. Хвани северната армия — ще са в поход, уморени като псета и задавени от прах, сигурно в колона. Не им оставяй време. Помиташ и сечеш, оставяш ги в безпорядък, после нападаш обоза им. Вземи всичко, което можеш да носиш, и изгори останалото. Дръж воините си здраво. Просто отсичаш пръстите на врага и ги оставяш там, ясен ли съм?

Ведит кимна и се ухили, но каза:

— Бих искал да чуя и съгледвачите.

— Разбира се.

Джараб вече бе стигнал до Шелемаса и двамата яздеха след южния съгледвач. Гал се изплю, за да махне вкуса на пушек от устата си.

— Кълна се в очите на Дюйкър, каква каша. Никой изобщо не се учи, нали?

— Боен водач?

— Щяха ли болкандо да са доволни, ако ние се бяхме отнесли с тях така, както те се отнесоха с нас? Не. Разбира се, че не. Тогава как оправдават това насилие?

— Мислели са, че ще им се размине.

— Виждаш ли недостатъка в това мислене, воин?

— Не е трудно, Боен водач.

— Забелязал ли си, че тези, които се мислят за толкова умни, са най-глупавите от всички? — Надигна се в седлото и се изпърдя. — Богове на бездната, подправките, дето използват по тия земи, вдигат тайфуни в червата ми.

Съгледвачката от север пристигна първа, потна и прашна.

— Боен водач!

Гал откачи меха си и й го метна.

— Колко и колко далече?

Тя отпи няколко глътки, след това докладва отсечено:

— Около две хиляди, половината леки, лека броня и лошо снаряжение. На две левги, в колона по много тесен път.

— Обоз?

Тя се усмихна.

— Не в средата и не по фланговете. Ариергардът е около триста, смесена пехота — с най-големите мехури на краката на света.

— Видяха ли ви?

— Не, Боен водач, не мисля. Конните им съгледвачи се държат плътно до колоната, по равната земеделска земя от двете страни. Знаят, че сме наблизо, и не искат да ги ужилим.

— Добре. Смени коня и се приготви да заведеш при тях Ведит и крилото му.

Тъмните й очи пробягаха към Ведит с нескрито одобрение.

— Нещо не е наред ли? — попита Гал.

— Не, Боен водач.

— Но той е млад, нали?

Тя сви рамене.

— Свободна си — каза Гал.

Тя му метна меха обратно и се отдалечи.

Гал и Ведит зачакаха ездачите от юг.

Ведит разкърши гръб и рече:

— Боен водач, кой ще поведе силата срещу южната челюст на капана?

— Шелемаса.

Видя как веждите на младия воин се вдигнаха учудено и добави:

— Давам й шанс да си поправи репутацията. Или оспорваш щедростта ми?

— Не бих и помислил…

— А трябва, Ведит. Точно на това ни научиха малазанците, ако са ни научили на нещо. Ковашки чук в ръката или меч — всичко е работа и всеки от нас е вътре в нея. Страната с най-много хора, които използват мозъците си, е страната, която печели.

— Освен ако не бъдат предадени.

Гал направи гримаса.

— Дори тогава, Ведит, враните…

— … дават отговор — довърши Ведит и и двамата мъже направиха жеста на черното крило в мълчалива почит към името на Колтейн, делата му и решимостта му да се опълчи на най-лошото, на което бяха способни хората.

След малко Гал извърна коня си срещу приближаващия се от юг съгледвач и двамата воини зад него, които яздеха лудешки, за да го догонят.

— Кълна се в говното на Глупавото псе, виж ги ония двамата.

— Приключи ли с мен, Боен водач?

— Да. Иди събери хората си. — И отново се надигна, за да се изпърди. — Богове на бездната!

Още ужилена от тирадата на Бойния водач, Шелемаса препускаше начело на крилото си. Сержантите викаха на воините да спазват строя, защото теренът ставаше все по-насечен. Дълбоки дерета прорязваха каменните хълмове, а много от самите хълмове бяха изтърбушени — болкандо бяха добивали изкопаеми тук, но какви — Шелемаса нямаше представа. Заобикаляха ями със стръмни стени, наполовина запълнени с блатясала вода, прошарена с разцъфтели водорасли и с тесни ивици тръстика по ръбовете. Геранила с ведра стърчаха изгърбени над обрасли с бурени изкопи, гредите им бяха посивели, клюмнали и увити с лози. Колибри прехвърчаха над пищните морави цветове, пъстри шестокрили насекоми кръжаха и се въртяха навсякъде.

Шелемаса мразеше тази страна. Жестоките цветове я караха да си мисли за отрови — в края на краищата в хундрилския Одан тъкмо най-яркоцветните змии и гущери бяха най-смъртоносните. Само преди ден беше видяла лъскавочерен паяк с пурпурни очи, голям колкото проклетото й стъпало. Ядеше див заек. Некех пък се беше събудила с напълно обелена кожа на единия крак — от бедрото до глезена. Огромни кехлибарени мравки — нищо не беше усетила, а сега бълнуваше в треска в обоза с плячката. Шелемаса беше чула и как някой помирисал цвете и след това носът му изгнил. Да, трябваше да приключат с това, напълно. Вървенето в поход с Ловците на кости го биваше, но все пак адюнктата не беше Колтейн, нали? И Бълт не беше, нито Дюйкър дори.

Шелемаса беше чула за загубите на морската пехота при нахлуването. Като пустинна котка, хвърлена в яма с прегладнели вълци, стига разказът да беше точен. Нищо чудно, че бяха клечали толкова дълго в столицата. Адюнктата имаше късмета на Касапина, факт, и Шелемаса не искаше да има нищо общо с това.

Вече излизаха от откритите мини и на юг земята се изравни в земеделски ниви, накъсана от горички бамбук, оградени с пълни с вода канали и издигнати пътеки. Зад всичко това минаваше друг низ накъсани хълмове, с плоски била, на които се издигаха укрепени редути. Между укрепленията бе армията на Болкандо, но в явен безпорядък. Бяха очаквали да са една от челюстите на капана, да се включат във вече започналата битка на хундрилите с главната им сила. Планирали бяха да се врежат в оголен фланг.

Все пак виждаше, че ще е трудно да бъдат изтикани от хълмовете, особено тая с анфилада укрепления. Още по-лошото бе, че я превъзхождаха числено поне две към едно.

Шелемаса забави коня, дръпна юздите в края на една бамбукова плантация и изчака офицерите да се съберат около нея.

Джараб — беше запенил коня си от препускане след нея — дойде първи.

— Командире, няма да можем да ги изритаме оттам, нали?

Проклето надуто вестоносче.

— Кога за последен път си яздил в битка?

Видя го как трепна.

— Ако беше мой син — каза тя, — отдавна щеше да си измъкнат от колибите на жените. Не ме интересува какво носиш под тази броня, но това, че Гал те гледа с нежно око, Джараб, не ти е от полза. На война сме, превзето глезено маймунче такова. — Обърна се към шестимата приближили се капитани на подкрилата и подвикна на единия, ветеран, чийто бронзов шлем представляваше стилизирана глава на врана: — Ханаб, кажи ми какво виждаш.

— Стара граница виждам — отвърна мъжът. — Но укрепленията са порутени, освен на ония могили там. Докато армията стои там, са заврени като ашик под черга. Трябва само да ги задържим на място.

Шелемаса извърна очи към друг капитан, висок изгърбен мъж с хитро като на лисица лице.

— А как го правим, Кастра?

Мъжът бавно примига.

— Плашим ги толкова лошо, че да ги оплескат с кафяво тия редути.

— Изкарайте конните стрелци отпред — заповяда Шелемаса. — На склоновете. Засипваме тия глупаци със стрели. Тормозим ги цял ден и трупаме ранени — докато фортовете им не станат на лазарети. Падне ли нощта, правим рейд по обоза им и може би няколко отряда да подпалят фортовете, виждам, че покривите вътре са сламени. — Огледа бавно офицерите си. — Доволни ли са всички тук само да ги затиснем на място?

Джараб се покашля.

— Бойният водач иска заплахата да бъде забавена достатъчно, за да престане да е заплаха, командире.

— Половината от тях са леки — каза Ханаб. — Хвърлянето им срещу лека конница ще е самоубийство. И все пак — добави той с презрителна усмивка — вижте как са подредени — пет реда в дълбочина пред скъпоценната им тежка пехота.

— За да поемат стрелите ни, да — каза Шелемаса.

— Тежките не искат да си цапат хубавата броня — изсумтя Кастра.

— Пускаме достатъчно кръв на леките и ще се пръснат — предсказа Ханаб. — После можем да жилим и хапем тежките колкото искаме.

Шелемаса се извърна и изгледа Джараб.

— Ти стоиш до мен. Когато се върнем при Бойния водач, ще носиш главата на командира на Болкандо на копието си.

Джараб се усмихна вяло.

— Вижте там долу. — Ханаб посочи.

От изкопа на издигнатата пътека бе изпълзяла слузеста стоножка на жълти и черни ивици, широка цяла педя и дълга колкото меч. Пред очите им се загърчи към другия край на пътеката и изчезна в бамбуковата горичка.

Шелемаса плю на земята и измърмори:

— Гуглата да я вземе тая дупка и говната в нея. — И след миг добави: — След като ние се махнем оттук де.

Хиляда войници имаше зад гърба му и Ведит не искаше да изгуби нито един. Спомените за нападението на гарнизона още го глождеха. Триумфална победа, да, но сега с него бяха останали едва шепа бойни другари, с които я беше споделил. Помнеше всеки настръхнал миг от битката и дори сега, срещнеше ли очите на някои от онези воини, виждаше в тях съвършеното отражение на собственото си смътно неверие, собственото си чувство за вина.

Само враните избираха кой да живее и кой да падне. Молитвите не означаваха нищо, дела и клетви, чест и достойнство, нищо не тежеше повече от прашинка на везните на съдбата. Съмняваше се дори в куража. Бяха паднали приятели: в един момент в живота му, в следващия ги няма, сведени до онова, което могат да сътворят спомените, до всички случайни мигове, не означавали досега почти нищо.

Ведит не знаеше как да си обясни това. Но знаеше едно. Животът на воина е самотен и самотата става само по-лоша, щом човек осъзнае, че е най-добре да се въздържа и никога да не се сближава много с другар в боя. Да, все още бе готов да даде живота си, за да спаси когото и да било от тях, все едно дали го познава, или не, но също така бе готов и да продължи напред, ако някой падне.

Хиляда воини зад него. Щеше да ги прати в битка и някои щяха да умрат, и Ведит мразеше това знание, негодуваше срещу него, но знаеше в същото време, че няма да се поколебае. От всички воини командирът е най-самотният и той усещаше как се сгъстява тази самота около него, твърда като броня, хладна като желязо.

Гал. Адюнкта Тавори. Колтейн от клана на Враните. Дори глупакът болкандо, повел своята нищо неподозираща колона към следобед на кошмарен ужас. „Това е общото помежду ни. И вкусът му е горчив като кръв на езика.“

Чудеше се дали кралят на Болкандо вече съжалява, че е предизвикал тази война. Чудеше се дали на кучия син изобщо му пука, че поданиците му загиват. Или го пари само раната от изгубените доходи от съсипани ферми, изклан добитък и ограбено богатство? А следващите чужденци, които щяха да вдигнат лагер на границите му? Щеше ли да се отнесе другояче към тях? Щеше ли приемникът му да се вслуша в уроците, врязани тук в кости и плът?

Кучешката верига бе паднала пред Ейрън. Десетте хиляди на Пормквал се полюшваха на дърветата. Бунтовническата армия на Леоман бе унищожена при Ю’Гатан. Беше ясно — не можеше да е по-ясно, — че въпреки всичко, което има да се научи, никой изобщо не се интересува. Всеки нов глупак и издигнал се от тълпата тиран просто се залавяше да повтори целия крах, убеден, че е различен, по-добър, по-умен. „Докато земята отново се напие до насита.“

Видя препускащата към него съгледвачка.

Скоро щеше да се започне. И изведнъж всеки нов дъх, изпълнил дробовете му, започна да става по-сладък от предишния, и всичко, на което се спираха очите му, сякаш тръпнеше от живот. Гледаше и си мислеше, че никога досега не е виждал такива цветове — светът наоколо сякаш бе сътворен отново, но дали не бе закъснял за него? Само няколко мига, останали за да се наслади на този дар на красотата?

Краят на деня щеше да отговори на този въпрос.

Ведит се приготви да поведе своята първа армия в битка и в този момент изпита омраза към Боен водач Гал, че му бе наложил това. Не искаше да командва хиляда войници. Не искаше бремето на погледите им, съкрушителното разбиране за упованието им към него.

Искаше му се да има куража да побегне.

Но го нямаше.

Гал избираше добре.

Хиляди слънцебрани и десетки хиляди махащи ветрила роби пак нямаше да стигнат, за да спрат стичащата се по лицето на канцлер Рава пот. Имаше чувството, че се топи в казана на историята, негово собствено творение, уви — осъзнаване, което непрекъснато го спохождаше, пареше го, изгаряше го като нажежени въглени. Присви се и потръпна под влажните коприни, когато носилката, в която се бе изтегнал, се наклони опасно — носачите се мъчеха да слязат по тясната козя пътека.

Прах се беше просмукала и покрила всяка повърхност, бе притъпила пищния блясък на златните орнаменти и бе убила ярките цветове на плюшените възглавнички. Прах се смесваше с вкуса на собствената му пот в устата. Дори пикаеше прах, ако не и по-лошо.

— Не там, жено — сопна се той.

Робинята д’расилани се дръпна уплашена и наведе глава.

Онова долу нямаше да се размърда и събуди повече, не и днес. Разбираше отчаяното й усърдие да го задоволи и това разбиране правеше нещата още по-дразнещи. Къде се беше дянала добрата старомодна обич? Но не, той беше приключил с нея отдавна, още щом бе осъзнал, че колкото и да я иска, не е готов да се отплати с всичко, което се очаква от такива отношения. Неща като вярност, загриженост, щедрост. Толкова мразеше самата идея за очаквания — не нещата, които държеше да получава от другите, докато вършат онова, което им се полага да вършат, а очакванията на тези други оковаваха Рава. Ужасна беше наглостта на някои хора, наистина.

Най-голямото умение, което човек изобщо можеше да постигне, бе да избягва такива капани. Той беше канцлерът на владението, привидно на служба на краля и (небесата да не дават!) на кралицата. Но като махнем и това, служеше на самото кралство, на безбройните му източници на богатство, процъфтяване и прочие, да не говорим за вмирисаните намръщени тълпи невежо население. Разбира се, знаеше също така, че всъщност тези представи имат тежест и важност колкото рождения ден на годиначе, с цялото вложено усилие за едно празненство, което дори няма да се запомни от глезеното дете — но бъркотията след това?

Да не говорим, че Фелаш беше напила всички роби с подозрителни подправки в пунша и че ключалката на вратата на залата се оказа повредена и той — канцлерът на Болкандо! — се оказа затворен вътре без никакъв избор, освен да разчисти бъркотията — макар и само за да има къде да стои. И да оставим, че…

Рава се намръщи. За какво си беше мислил? Ах, да, за недостига на искреност, което, в крайна сметка, бе самата сърцевина на политическия триумф. Отдавна бе открил, че нагли лъжи може да се говорят безнаказано, защото нищо не би излязло на показ — в случай че изобщо се стигне до такъв резултат, — защото дори тези лъжи наистина да бъдат изобличени, ами нали само след месец-два сочещите с пръст ще се разсеят от някой или нещо друго, достойно за лесно припламващото им възмущение. Една подходяща войнствена поза можеше да обезсили буквално всичко, което обвинителите му можеха да хвърлят срещу него. Както при толкова много битки по многобройните бойни полета, всичко беше въпрос на кураж.

А проклятие, тук и сега — срещу тази чудовищна Кругава — тъкмо куражът на Рава бе на изчерпване, не нейният.

Надвит от една дива варварка! Възмутително!

Но за какво все пак мислеше? Погледът му се смъкна към робинята, която все още клечеше в краката му и бършеше брадичката си, навела очи. Да, любовта. А онова омразно същество, Фелаш, така презрително да отхвърли попълзновенията му… е, добре, щеше да си плати за това. До края на живота си щеше да плаща, ако зависеше от Рава — а той в края на краищата винаги постигаше своето. Да, щеше да я накара да коленичи точно като тази робиня, но разликата между двете щеше да е най-сладката награда. Фелаш нямаше да носи никакви видими пранги, е, не. Щеше сама да се зароби. Щеше да робува на него, на Рава, и единственото й удоволствие щеше да е да му служи, да задоволява всичките му нужди, всяко негово желание. Виж, това вече беше любов.

Носачите отвън заговориха по-високо и паланкинът се изравни. Рава извади кърпа и попи лицето си, после дръпна връвта на камбанката. Носилката залитна и милостиво спря.

— Отвори проклетата врата. Бързо! — Той дръпна панталоните си, затегна връзките, избута робинята д’рас настрана и се надигна.

Отвън видя точно каквото бе очаквал да види. Бяха слезли от прохода. Пред тях се простираше общо взето равна земя, ивици и горички широколистни дървета, накъсани от ливади, използвани за пасища от местните диваци. Този район беше служил като буфер между жалките планински племена и цивилизованото население на Болкандо, но буферът се свиваше, докато местните се разпръсваха в двете посоки, отиваха в градовете или се заемаха с разбойничество. Рава знаеше, че ще дойде време, когато кралството му просто ще погълне района, което означаваше да се вдигат укрепления, да се поставят гранични постове и да се поддържат гарнизони и патрули, за да задържат синекожите диваци, а всичко това щеше да погълне още повече средства от хазната. Е, щеше да има приход от изсичането на всички дървета, поне в началото, а по-нататък от добивите, които можеше да роди земята.

Тези мисли го утешиха, изправиха света под измъчените му ходила. Той изтри отново потта от лицето си и се огледа за някакви знаци от конквестор Авалт и антуража му от вестоносци, лакеи и тъй наречени „съветници“. Военщината беше жалка необходимост, с всичките й присъщи капани обаче. Сложи меч в нечии ръце, дай на тоя човек още няколко хиляди меча — и рано или късно върхът на първия меч ще се вдигне, за да те прободе в гърлото. Канцлерът се намръщи и си напомни да държи Авалт здраво вързан с помощта на заплетеното чиле от взаимно възнаграждавани интереси, което толкова се стараеше да поддържа.

Около него колоната на гвардията на Болкандо се развръщаше по моравите от двете страни на пътя. Воловете изпъваха вратове, за да стигнат до тучните треви, някъде в кипящата гмеж заквичаха прасета. Въздухът бързо се вмириса на човешка пот, животинска тор и пикня. Беше по-лошо и от търговски керван на Д’рас.

Рава видя знамето на Авалт на двеста крачки надолу по пътя, махна на един от слугите си и го посочи.

— Желая да поговоря с конквестора. Доведи го при мен.

Старият мъж се гмурна в тълпата.

Армията беше изтощена и бързаше отчаяно да спре на лагер точно тук, макар да бяха изтекли едва две трети от деня. И доколкото канцлерът можеше да разбере, Авалт беше спрял цялата колона. Рава изпъна врат, но изобщо не можа да види легионите на перишите — крачеха някъде далече напред, безмозъчни като воденични камъни; трябваше да са ги ударили от засада тези глупаци в края на краищата — коя армия може да се бие след толкова бърз марш? При това в пълна броня освен шлемовете, ако съобщението беше вярно. Нелепо.

Мина известно време, преди да забележи вълнение в тълпата — всички припряно се отдръпваха от двете страни на пътя. След малко конквестор Авалт се появи, нетипично намръщен. Погледът, който впи в Рава, щом се приближи, беше доста стъписващ.

Докато канцлерът отваряше уста да заговори, Авалт пристъпи към него и изръмжа:

— Да не би да си мислите, че съществувам само за да подтичвам на всяко ваше привикване, канцлер? Ако не сте забелязали, цялата ми проклета армия се разпада. Имам дезертирали офицери, в името на двайсетте шипа на Белат. А какво искате вие сега? Поредната самодоволна размяна на баналности и уверения?

Рава присви очи.

— Полека, конквестор. Уверявам ви, имах сериозно основание да ви повикам. Държа да чуя последните данни, защото, както виждате, носачите ми не могат да поддържат скоростта на авангарда ви. А и след като сте спрели цялата армия, искам да знам защо.

Авалт примига невярващо.

— Не ме ли чухте, Рава? Половината ми легиони едва могат да вървят — ботушите им се разкапват на краката. Ремъците на гръдната им броня са се врязали в раменете им — оръжейниците не са си направили труда да омекотят кожата. Походните одеяла загниват и от най-леката влага. Половината храна се е развалила и ни е свършила солта. И ако това не стига, трябва да добавя, че сме на поне пет левги зад перишите, а колкото до войската, която бяхме оставили тук да ги посрещне, останал е само един вестоносец — за да ни съобщи, че Изгорените сълзи на хундрилите преди три дни са били само на седем левги от столицата. Е, колко още наивни предположения, които направихме преди няколко седмици, ще се объркат фатално? — Посочи паланкина и изръмжа: — Качвайте си се вътре, канцлер, и ме оставете да си върша работата…

— Работа, в която май се проваляте — сопна се Рава.

— Оставката ли ми искате? Имате я. Моля, заемете се сам, канцлер. Ще се върна в планините и ще заложа на разбойниците — те поне не претендират, че светът е точно такъв, както те го искат.

— Успокойте се, конквестор. Разбираемо е, че сте изнервен. Никакво желание нямам да поемам бремето на вашите отговорности. Не съм военен в края на краищата. Тъй че не приемам оставката ви. Възстановете тази армия, Авалт, отделете за това толкова време, колкото трябва. Щом армията, която оставихме тук, е заминала, явно го е направила, за да се противопостави на заплахата на хундрилите. Може да се предположи, че срещу нея вече са взети мерки, а така или иначе не сме в състояние да повлияем на изхода, нали?

— Според мен вече достатъчно влияхме, не мислите ли, канцлер?

— Върнете се към задълженията си, конквестор. Можем да поговорим отново, след като се приберем и настаним удобно в двореца. — „Където ще мога да коригирам погрешните ти представи кой на кого служи.“

Авалт го изгледа достатъчно продължително, за да изрази ясно неуважението си, след което се обърна и си тръгна.

Рава го погледа как крачи през тълпата, след това махна на слугата си — останал неразумно на по-малко от шест крачки разстояние, докато течеше разговорът на канцлера с Авалт.

— Намери ни място за бивак. Вдигни шатрата — по-малката. Тази нощ ще поддържам минималния брой обслужващи, не повече от двайсет. И ми намери няколко нови жени от обоза — и да не са д’рас, омръзна ми тяхната немарливост. Хайде, бързо — и ми донеси вино!

Слугата закима и заситни бързо. Рава се огледа, видя един от убийците си, смигна му към слугата и убиецът кимна.

„Видя ли какво направи, конквестор? Уби горкия старец. Ще ти пратя главата му осолена, за да се разберем ясно един друг.“

Щит-наковалня Танакалаян влезе в шатрата и смъкна металните ръкавици.

— Току-що огледах лично, Смъртен меч. Капнали са. Едва ли утре изобщо ще могат да тръгнат в поход, още по-малко да се бият следващата седмица или две.

Кругава — седеше на походното легло и смазваше меча си — не вдигна очи.

— Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. На скрина има вода, пийни.

Танакалаян се приближи до зацапания със сол сандък.

— Имам още новини. Пленихме съгледвач на Болкандо, докато се връщаше от останките от армията, която ни чакаше. Изглежда, Боен водач Гал е направил точно каквото предположихме. В момента вероятно е пред столицата на кралството.

Кругава изсумтя.

— Оставаме ли тогава да изчакаме канцлера и да го уведомим за променената ситуация, или поддържаме скоростта? Колкото и да му се иска на Бойния водач на хундрилите да обсади столицата, има на разположение само конници. Може да се допусне, че няма да направи нищо, докато не пристигнем. А това са поне още три дни.

Танакалаян изпи голяма глинена чаша вода и се отпусна на очукания капак на сандъка.

— Очаквате ли бой, Смъртен меч?

Тя отвърна с гримаса:

— Независимо от малката вероятност нещата да се влошат до такава степен, трябва да предвидим всяка възможност. Все пак… — Изправи се и сякаш изпълни тясната шатра. — Все пак ще добавим половин нощ марш. Има моменти, когато постигането на неочакваното върши добра работа. Бих предпочела да принудим краля да се предаде. Самата мисъл да загубим един-единствен брат или сестра в този безсмислен конфликт ме дразни. Но ще покажем на крал Таркуф малко войнственост, както съм сигурна, че Бойният водач вече е направил.

Танакалаян премисли думите й и отвърна:

— Воините хундрили несъмнено са се въвлекли сериозно в тази непредизвикана война, Смъртен меч.

— Понякога уважението трябва да се спечели по трудния начин, Щит-наковалня.

— Болкандо май нямат голям избор, освен да преглътнат презрението си към Изгорените сълзи.

Тя се обърна към него и процеди през зъби:

— Щит-наковалня, те още го предъвкват. А ние ще се погрижим да продължат да го правят още доста време. Прибрахме ли продоволствието, оставено зад бягащата армия?

— Да, Смъртен меч. Припряността им е в наша полза.

Тя прибра меча в ножницата и го препаса.

— Такива са изгодите във войната. Време е да се покажем на нашите сестри и братя. Справиха се добре и сме длъжни да им напомним за нашето уважение към тях.

Но Танакалаян се поколеба.

— Смъртен меч, по-близо ли сте вече до избора на нов дестраянт?

Нещо проблесна в суровите й очи, преди да се обърне към платнището на входа.

— Тези неща ще трябва да почакат, Щит-наковалня.

Той я последва навън в добре подредения тих лагер. Готварските огньове грееха в изпънати редици, с пространство между отрядите. Палатките покриваха ливадите в безукорен ред. Упойваща миризма на чай изпълваше въздуха.

Докато крачеше на стъпка назад и вляво от Кругава, Танакалаян се замисли за подозренията, които се трупаха в ума му. Смъртният меч вероятно бе доволна да стои на върха буквално сама. Върховното командване на Сивите мечове беше, структурно, едновременно непълно и небалансирано. В края на краищата Танакалаян беше прекалено млад и никой нямаше да го види като равен на Смъртния меч. По същество отговорността му бе пасивна, докато нейната беше най-важната, изпъкващата. Тя беше едновременно юмрук и ръкавица и той не можеше да направи нищо, освен да крачи след нея — както го правеше физически в момента.

Как можеше да не я задоволява това? Нека легендите, родени от този митичен поход, да бъдат за Кругава; тя можеше да си позволи да е великодушна към онези, които оставяше да стоят в сянката й. Бе извисена над всички и лицето й първо щеше да получи слънчевата светлина, която да извае всеки детайл от героичната й решимост.

„Но не забравяй думите на Щит-наковалня Ексас отпреди столетие. «Дори най-свирепата маска може да се пропука в горещината.» Тъй че ще те наблюдавам, Смъртен меч Кругава, и ще ти отстъпя самотното място на този висок подиум. Историята ни чака и всички същества от младостта ни стоят по дирята ни, за да видят какво е спечелило жертването им.“

„И в този момент Щитът-наковалня е този, който трябва да излезе напред, самотен пред жестокия блясък на слънцето, понасящ неумолимите му пламъци без да трепне. Аз ще бъда горещата пещ на последния съд и дори Кругава ще трябва да замълчи, за да чуе присъдата ми.“

Беше наистина щедра с времето си и с вниманието си тази вечер, заговаряше всяка сестра и всеки брат като равни, но Танакалаян виждаше хладната пресметливост във всичко това. Виждаше как Кругава заплита всяка нишка от своя личен епос, виждаше как се проточват след нея тези нишки, докато се движи от една група войници към следващата. Трябваха хиляда очи, за да се изтъче един герой, хиляда езици, които да запълнят нужните песни. Трябваше, накратко казано, добре пресметнатият дар на свидетелстването, за да се изработи всеки детайл и всяка сцена от това огромно мащабно пано, наречено Смъртен меч Кругава от Сивите шлемове на Периш.

А той крачеше на стъпка след нея и играеше своята роля.

„Защото всички ние сме творци на своите лични пана, описващи собственото ни героично съществуване. Уви, само най-лудите между нас тъкат единствено със златна нишка — докато другите, които не се боят от истината, ще вложат пълната палитра, най-тъмните чилета, сенките, местата, където най-ярката светлина никога не може да достигне, където израстват всички зле съградени неща.“

„Трагично е, наистина, колко малко сме ние, които не се боят от истината.“

Подозираше, че във всяка тълпа, колкото и да е голяма, колкото и да е гъста, ако човек се вгледа внимателно, ще види само златни огньове от всички страни, толкова ярки, толкова знойни в своята самозаблуда и необуздано самолюбие, че накрая човекът ще остане с изгорели и ослепени очи, със зейнали очни кухини.

„Но ще се вслуша ли някой от вас в предупреждението ми? Аз съм Щитът-наковалня. Доскоро тези като мен бяха прокълнати да прегръщат всичко — и лъжите, и истината, — но аз няма да съм като тези преди мен. Ще поема болката ви, да, на всеки един от вас, но същевременно ще ви вкарам в тази пещ с мен, докато огньовете не изгорят душите ви и не ги пречистят. И помислете над тази единствена истина — от желязото, среброто, бронза и златото, златото се топи първо.“

Тя крачеше пред него, споделяше смях и шеги, закачаше се и отвръщаше на закачки като всички обичани командири — и легендата добиваше облик стъпка по стъпка.

А той крачеше мълчалив, усмихнат, тъй щедър външно, толкова в мир привидно, толкова доволен да сподели придобивките от безгрижната й радост.

Някои маски се пропукват от слънцето и топлината. Но неговата маска не беше нито жестока, нито твърда. Можеше всъщност да придобие всяка форма, която той пожелаеше, мека като глина, хлъзгава и чиста като най-фино масло. Някои маски се пропукваха, наистина, но неговата нямаше да се натроши, защото той разбираше истинския смисъл под думите на отдавна мъртвия Щит-наковалня.

„Не горещината троши маската, а лицето под нея, когато маската престане да приляга.“

„Добре запомни този ден, Танакалаян. Свидетел си на сътворяването на заблуда, на оформянето на героично време. Поколения след днешния ден ще възпяват лъжите, съградени тук, и толкова огън ще има в очите им, че всяко съмнение ще бъде прогонено. Ще вдигат маските на миналото с драматичен трепет и ще оплакват настоящия си упадък.“

„Защото това е оръжието на историята, когато се роди от криви корени. Това са лъжите, които всички ние преживяваме, и те са всичко, което ще дадем на своите деца, за да се предават през поколенията, всеки режещ ръб на неверие огладен, докато се движат от ръка на ръка.“

„В лъжа Кругава върви сред своите братя и сестри, обвързва ги със съдбата, която очаква всички. В лъжата този миг история е чист, пленен в езика на героите. Няма нищо за съмнение тук.“

„Ние, героите, в края на краищата знаем кога да поставим маските. Знаем кога очите на неродените са се спрели на нас.“

„Покажи им лъжите, всички.“

И тъй, Щит-наковалня Танакалаян се усмихваше, а цинизмът зад усмивката оставаше скрит от братята и сестрите. Още не беше време за него. Още не, но скоро.

Боен водач Гал заметна черното наметало с пера на раменете си и си сложи шлема с клюн на врана. Намести на лявото си бедро тежкия тълвар и закрачи към коня си. Насекоми кръжаха в сумрачния въздух като крилати прашинки. Гал изкашля и се изхрачи, преди да се метне на седлото.

— Защо войната винаги носи пушек?

Двамата млади вестоносци Сълзи срещу него се спогледаха неразбиращо.

— И не просто обикновен пушек — продължи Бойният водач и смушка коня си, за да мине между двамата. — Не, този е от мръсния. Плат. Коса. Лепне на езика като катран, чегърта те в гърлото. Проклета от Пропада гадост, това е този пушек.

С вестоносците Сълзи двете страни Гал пое по пътя.

— Йелк, казваш, че между тях имало баргасти?

Съгледвачът отляво кимна.

— Два, може би три легиона, Боен главатар. Държат левия фланг.

— Никога досега не съм се бил с баргасти — изсумтя Гал. — Нямаше много останали в Седемте града, а и те бяха далече на североизток от земите ни, поне доколкото помня. Застрашителни ли изглеждат?

— Недисциплинирани изглеждат — отвърна Йелк. — По-непохватни, отколкото очаквах, и носят броня, която сякаш е направена от коруби на костенурки. Косите им стърчат нагоре като клин и с цялата тая боя по лицата изглеждат като побъркани.

Гал го погледна и попита:

— Знаеш ли защо вие двамата ме придружавате на тези преговори, а не някой от офицерите ми?

— Защото не сме незаменими, Боен водач — отвърна Йелк.

— И аз не съм.

— Тук няма да се съгласим с вас.

— Радвам се да го чуя. Е, ако се изсерат на знамето на мира, какво ще направите двамата с Ганап?

— Ще поднесем телата си между вас и оръжията им, Боен водач, и ще се бием, докато вие се измъкнете.

— Ако не успеете да спасите живота ми, тогава какво?

— Убиваме командира им.

— Стрели?

— Ножове.

— Добре — каза Гал напълно доволен. — Младите сте бързи. А вие двамата сте по-бързи от повечето, поради което сте вестоносци Сълзи. Може би — добави той — ще си помислят, че сте ми деца, а?

Пътеката продължи нагоре и след това се заизвива надолу и се сля с широк каменен път. На кръстовището три ниски четвъртити хамбара бълваха стълбове черен дим. Разхищение — местните бяха запалили реколтата си, вместо да я отстъпят на хундрилите. Вредителският манталитет дразнеше Гал — сякаш войната бе оправдание за всичко. Помнеше една история, която беше чул от малазанец — Юмрук Кенеб беше май, — за отряд от кралската стража в град Блур в Кюон Тали. Та значи стражите, обкръжени на един площад, използвали деца като живи щитове срещу стрелците на императора. Лицето на Дасем Ълтър потъмняло от отвращение и той заповядал да докарат обсадни оръжия и да хвърлят мрежи вместо стрели, а след като всички войници били оплетени и свалени, Първият меч пратил войниците си да изтръгнат децата от ръцете им. От всички врагове на империята при командването на Дасем Ълтър тези стражи били единствените, които били набучени на колове и оставени да издъхнат бавно, в ужасни мъки. Някои неща са неизвиними. Е, Гал щеше първо да им одере кожите на ония кучи синове.

Унищожаването на добра храна не беше чак такава варварска жестокост, но чувството зад жеста не беше много по-различно от това на онези блурски стражи, ако питаха него. Ако не бяха престъпленията, предизвикали тази война, хундрилите щяха да платят в чисто злато за това зърно. Да, така се разпадат нещата, когато глупостта отмъкне короната. Войната е най-крайният разпад на цивилизоваността, както и на простата логика, впрочем.

В другия край на равнината, може би на една пета левга, армията на Болкандо се беше подредила по накъсаната верига ниски хълмове. В самия център насред пътя имаше легион от може би три хиляди тежка пехота, с черна броня, по която проблясваше златна украса също като на правоъгълните им щитове. От средата на този легион се издигаше малка гора от знамена.

— Ганап, казват, че твоите очи са най-острите сред вестоносците Сълзи — кажи ми какво виждаш на онези знамена.

Младата жена извади парчето ръждивец от устата си, изплю кафявия сок и чак тогава отвърна:

— Виждам корона.

Гал кимна.

— Така.

Баргастите се виждаха на левия фланг, както беше забелязал Йелк. Редиците им бяха неравни, като някои от наемниците бяха насядали на земята, смъкнали шлемове и захвърлили щитове. Високите пръти, които се издигаха зад тях, бяха увенчани с човешки черепи и плитки коса.

Вдясно от централния легион земни укрепления бяха нашарили билата и от склоновете на хълмовете и над окопите бяха щръкнали дълги копия. Вероятно редовна войска, прецени Гал. Хлъзгава дисциплина, зле обучени, но достатъчно на брой, за да задържат всеки противник достатъчно, докато центърът и левият фланг заобиколят, след като бъде разбита атаката, която Гал можеше да хвърли срещу тях.

Зад тези три елемента, развърнати по крилата, бяха стрелците и леката пехота.

— Йелк, кажи ми как би влязъл в бой с това, което виждаш тук.

— Не бих, Боен водач.

Гал го погледна през рамо и очите му блеснаха.

— Продължи. Ще подвиеш опашка и ще побегнеш ли? Ще се предадеш? Ще трепериш от страх в напълнените гащи и ще молиш за мир? Ще избълваш безкраен низ от отстъпки, докато прангите не щракнат около глезените на всеки жив хундрил?

— Ще развърна своите крила и ще остана на място през по-голямата част от деня, Боен водач.

— А след това?

— На стъмване ще се оттеглим от бойното поле. Изчакваме, докато слънцето се смъкне съвсем, а след това се измъкваме от двете страни и заобикаляме вражеската армия. Ще ударим малко преди разсъмване, отзад, с горящи стрели и хаос. Подпалваме обоза им, разпръсваме стрелците им, а след това захапваме легионите им отзад. Ще атакуваме на вълни, с половин камбана между тях. До обед ще сме се махнали.

— И ще ги оставим да пълзят окървавени към града си…

— Ще ги удряме непрекъснато при това отстъпление…

— И ще изразходвате всичките си стрели?

— Да. Все едно, че имаме милиони, Боен водач, безкрайни запаси. И щом ги подгоним през градските порти, ще са готови да просят мир.

— Хундрилите наистина са децата на Колтейн! Ха! Браво, Йелк! Хайде сега да се срещнем с този крал на Болкандо и да преценим добре огорчението в очите му!

Шестима роби изнесоха оръжието и бронята. Златният филигран по черните железни плочи на гръдната броня блестеше като вадички слънчев огън. Металната шапка на шлема изобразяваше гърчещи се змии с разтворени челюсти, а издължената рачешка опашка бе от лъскаво светло сребро. Щом се люшнеха напред, окачените на панти набузници щракваха и се заключваха срещу предпазителя над носа. Кралският полумесец на Болкандо украсяваше нараменниците, а набедрениците бяха от люспесто черно. Широкият меч с право острие и тъп връх лежеше в лъскава ножница с изключително пищна изработка, предназначена сякаш да прикрие простата му функционалност.

Всичко това бе подредено грижливо върху дебел пурпурен килим, развит на пътя, а робите стояха на колене и чакаха на три от четирите страни.

Кралица Абрастал пристъпи от четвъртата страна, зяпна въоръжението и каза:

— Това е нелепо. Дайте ми шлема, оръжейния колан и ръкавиците — ако трябва да нося останалото, няма да мога дори да се движа, още по-малко да се бия. Освен това — добави тя и изгледа намръщено пребледнелите си съветници — едва ли изглежда вероятно да замислят измяна — предполагаемият им Боен водач и две кутрета… срещу моята охрана от десетима. Трябва да са самоубийци, а досега не са показвали подобни слабости, нали?

Хетри, третата й дъщеря, пристъпи напред и рече:

— Важен е твоят живот, майко…

— О, яж ми лайната. Ако можеше да се престориш на хундрил, за да забиеш нож в гърба ми, сега щяха да са четирима на преговорите, не трима. Иди си играй с брат си и не ми казвай какви ги вършите с него. Искам поне веднъж да задържа храната в стомаха си. — Протегна ръце и двама роби й сложиха ръкавиците. Трети стегна оръжейния колан над месестите й бедра, четвърти чакаше ред, притиснал шлема до гърдите си.

Щом Хетри се оттегли — след няколко отровни погледа, хвърлени към майка й, — кралицата се обърна към Бойния главатар на гилките.

— Идваш ли с мен да видим дали имат по-добро предложение за теб, Спакс?

Баргастът се ухили и острите му зъби лъснаха.

— Хундрилите вероятно държат повече от съкровищата ви, отколкото ти, Огнекоса. Но гилките са верни на думата си.

— Предполагам, че оня, когото наричаш Туул, ще се напикае от смях, ако те чуе — изсумтя Абрастал.

Широкото плоско лице на гилка помръкна.

— Ако не беше кралица, жено, щях да те окуця.

Тя пристъпи към него и го плесна по рамото. Бронята му беше от раковини.

— Хайде да ги видим пак тия зъбки, Спакс, докато вървиш до мен и ми кажеш всичко за това с окуцяването. Ако е толкова гадно, колкото подозирам, бих могла да го приложа за някоя от дъщерите ми. Е, за повечето от тях всъщност.

Дръпна шлема от ръцете на роба и тръгна по пътя. Спакс тръгна до нея, а охраната й побърза да ги настигне.

— Дъщерите ти имат нужда от бой с камшик — каза Бойният главатар на гилките. — Тези, които познавам поне.

— Дори и Султата ли? Вдигаш й бедрата трета нощ вече — голям рекорд за нея между другото. Сигурно й харесва варварският начин.

— Особено нея, Огнекоса. Упорита, настойчива — всеки баргаст освен гилк вече щеше да е умрял от изтощение. — Изсмя се. — Харесваш ми, тъй че окуцяването ще ти се размине.

— Но раната, наречена Туул, още не е зараснала, нали?

Той кимна.

— Разочарованието е като рак, кралице.

— Кажи ми за това — отвърна тя; мислеше си за съпруга си и за още няколко неща освен това.

— Значи на жената й отсичат краката и тя не може да откаже на никой мъж или жена, на лагерно куче дори.

— Разбирам. Заплаши ме още веднъж с това, Спакс, и ще ти отсека кура и ще го дам за храна на любимия си трупен плъх.

Той се ухили.

— Виждаш ли ги тия зъби?

— Така е по-добре.

Тримата хундрили чакаха на пътя, все още на седлата, но когато групата на Болкандо се приближи, воинът с наметалото от пера слезе на земята и направи три крачки напред. След миг двамата му спътници направиха същото. Конете не помръднаха.

— Гледай ти! — промълви възхитена Абрастал. — Покажете ми един кон на Болкандо, който просто си стои така, след като юздите са пуснати.

— Конни воини — каза Спакс. — По-близки са с конете си, отколкото с жените, съпрузите и децата си. Ужасно е да се биеш с тях, кралице. Хм, помня как ривите…

— Не сега, Спакс. И се задръж назад, сред войниците ми. Наблюдавай. Слушай. Не казвай нищо.

Гилкът сви рамене.

— Както желаеш, Огнекоса.

Въпреки волята си Абрастал бе принудена да признае, че първото впечатление от Боен водач Гал на Изгорените сълзи я притесни. Имаше острите хищни очи на ловна птица. Наближаваше шейсетте, но имаше здравата фигура на ковач. Черните татуировки на сълзи се стичаха по мършавите му скули и изчезваха в стоманеносивата брада. Огромното наметало от пера на врани бе твърде тежко, за да се носи във въздуха зад него, докато крачеше към нея, и вместо това висеше на гънки отстрани, все едно той непрекъснато излизаше от устие на тъмна пещера. Люспите на черната му ризница бяха с форма на сълзи по широката гръд и се издължаваха като напластени пера по раменете.

Двамата му телохранители — младеж и девойка — изглеждаха на не повече от деветнайсет, но имаха същия хищен блясък в тъмните очи. Споходи я внезапен образ как ги взима в ложето си и нещо сладко потръпна под закръгления й корем. Младите бяха най-добрите, все още незатънали в самообслужващи навици и какво ли още не, податливи на господството й, на добре премерените й техники на обучение, които някои можеше да нарекат покваряване. Какво пък, любовниците й никога не се оплакваха, нали?

Кралицата примига, за да се измъкне от разсейването, и погледът й отново се съсредоточи върху Бойния водач. Беше научила нещо за култа, който обвързваше тези хундрили. Изпитали бяха благоговение, а след това и преклонение пред враг, когото видели на бойното поле — необичайна идея, трудно й беше да го повярва. Толкова… чужда. Все едно, който и да беше този командир — който в смъртта си бе намерил поклонници между враговете си, — трябваше да е притежавал необикновени добродетели. Едно нещо не можеше да се отрече — тези диваци бяха фатално подценени.

— Боен водач Гал — заяви тя, когато воинът спря на две крачки пред нея. — Аз съм Абрастал, командир на легион Евъртайн и кралица на Болкандо.

Очите му весело обходиха подредените зад нея легионни телохранители в тежка броня.

— И тези ли са войниците, които командвате, ваше величество? Тези… колци за палатки? Когато ги връхлети хундрилският вихър, ще държат ли здраво?

— Можете да проверите, Боен водач.

Той изсумтя и отвърна:

— Ще удържат, сигурен съм, дори палатката, която наричате кралство, да е раздрана на дрипи зад тях. — Сви рамене. — Ще внимаваме да не се спънем в тях, когато си тръгнем. Все едно, доволен съм, че първата титла, с която се представихте, беше на командир. Това, че също така сте кралицата, имаше привкус на нещо добавъчно. Ако се съди по това, трябва ли да допусна, че тези преговори ще са между командири?

— Не съвсем — отвърна Абрастал.

— Значи това, което имате да кажете този следобед, обвързва самото кралство, включително вашия съпруг, краля?

— Да.

Той кимна.

— Добре.

— Желая да чуя от вас списъка ви от жалби, Боен водач.

Косматите му вежди се вдигнаха.

— Защо? Нима ще се дразним с проблеми около тълкуването? Вашите търговци изнудваха хундрилите и явно имаха подкрепата на военните. Взехме презрението им към нас, ударихме ги с него по задниците и сега сме на един ден от стените на столицата ви. И ето ви вас, опитвате се да преградите пътя ни. Ще се бием ли, или ще търсим мир?

Абрастал го изгледа.

— Градът зад мен има стени и укрепления, Боен водач. Вашите конни воини не могат да се надяват да го завземат. Какво тогава ви остава? Да опустошите околностите, докато не остане нищо.

— По-лесно ще ми е да храня воините си, отколкото на вас да храните град, пълен с десетки хиляди бежанци.

— Ще се опитате да ни подложите на глад?

Гал сви рамене.

— Ваше величество, Болкандо е загубило тази война. Ако толкова държите, можем просто да се наложим със сила. Хвърляме вас и цялото ви родословие в най-близкия кладенец и го запечатваме.

Абрастал се усмихна.

— О, богове. Ето че показвате колибарските си корени, Боен водач Гал. Преди да ви кажа за изнурителната логистика, свързана с управлението на кралство, чиито граждани смятат заговорничеството за своя религия, се налага да ви запозная с някои други подробности. Да, вашите воини ни създадоха доста неприятности, но далеч не сме победени. Моят легион Евъртайн — да, той е мой, не на краля, нито на кралството — никога не е бил побеждаван. Всъщност никога не е отстъпвал и една крачка в сражение. Моля, хвърлете храбреците си срещу желязната ни стена. Ще натрупаме мъртъвците на два етажа около нас. Но не мисля, че ще имате този шанс, уви. Стигнем ли до битка тук, Боен водач, вие ще бъдете унищожени. Изгорените сълзи на Хундрил ще престанат да съществуват, сведени до няколко хиляди роби с чудати татуировки.

Гал изкашля храчка, обърна се и я изплю. После обърса устата си и каза:

— Ваше величество, докато ние с вас си стоим тук, вашите две щипала на фланговете ги подрязват на чуканчета. Дори да се захапем с армията ви, едва ли ще останем вкопчени достатъчно дълго, докато успеят да дойдат някакви подкрепления, които бихте могли да изхрачите. — Махна пренебрежително с нашарената си с белези ръка. — Това позьорство е безсмислено. На колко дни път оттук са перишите? Ще прегазят полка ви Евъртайн и ще го смажат, въпреки всичката хубава позлата по тия брони. — Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка да я спре. — Още не съм споменал за най-лошото, срещу което ще се изправите — Ловците на кости. Сред моите хора се вихрят безкрайни спорове кои са най-великите войници, които светът някога е познавал… а, виждам на лицето ви, че си мислите, че се перчим да сме едните, но не. Не, говоря за уикците на Колтейн срещу морските пехотинци на Малазанската империя. — Зъбите му лъснаха в мрачна усмивка. — Имате късмет, че вече няма уикци между Ловците на кости, но уви, има доста много морски пехотинци.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Най-сетне Абрастал въздъхна.

— Какви са исканията ви?

— Вече имаме достатъчно плячка, ваше величество, тъй че сме готови да ви я продадем обратно — за храна, вода, животни и фураж. Но срещу цената на моите воини, убити или осакатени в тази война, ще заплатим не повече от една трета от истинската цена на това продоволствие. След като тези уговорки бъдат изпълнени за наше удовлетворение и след като се съединим отново със Сивите шлемове на перишите, ще напуснем кралството ви. Завинаги.

— Това ли е?

Гал направи гримаса.

— Ние не искаме кралството ви. Никога не сме го искали.

Тя знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, но моментът за подобни глезотии трябваше да изчака.

— Боен водач, разберете. Зловредните актове на търговските къщи, които доведоха до тази война, сами по себе си бяха нарушения на официалната политика на краля…

— Погрижихме се онези крадци да загинат първи, ваше величество.

— Тези, които са убили, бяха само върхът на отровения нож. — Тя се извърна, кимна на един от офицерите си и той поведе напред четирима войници, които носеха кожен вързоп, достатъчно голям, за да побере цяла хундрилска шатра. Сложиха го на земята, развързаха двата края и го разгънаха.

Вътре имаше половин дузина тела… всъщност почти само обвивките им.

— Това са главните агенти — поясни Абрастал. — Вярваха, че са в пълна безопасност в столицата. Както можете да видите, останали са само кожите им — нашите Наказатели са опитни в такива неща. Приемете ги като доказателство за нашето признание за несправедливостите, които са ви били причинени. Ваши са, ако ги искате.

Хищните очи на Гал се впиха в нея.

— Изкусен съм — заговори той бавно — да се откажа от заявената си незаинтересованост да завземам кралството ви, макар и само от състрадание към народа ви, ваше величество.

— Придържаме се към правосъдие — сопна се Абрастал — по свой начин. И съм искрено изненадана от чувствителността ви, Боен водач. Историите, които съм чувала за навиците на диваците, стане ли дума за изобретяването на жестоки мъчения…

— Не важат за нас — прекъсна я Гал с желязно твърд тон, но след миг като че ли изведнъж се успокои. — Освен ако не се случи да ни ядосат много. Все едно, погрешно ме разбрахте, ваше величество. Това, че кралството ви е отечество на граждани от всякакъв тип, които не познават никакви задръжки — не, още по-лошо, които са готови да се държат така с чужденци, без да си дават сметка, че се явяват представители на своя народ — и своето кралство, — ми говори за вашата самоомраза.

— Самоомраза. Разбирам. А ако вие бяхте кралят на Болкандо, Боен водач, какво бихте направили?

— Бих обявил лъженето за най-голямото престъпление.

— Интересна идея. За жалост обикновено най-големите лъжци са хората на върха — точно така остават там в края на краищата.

— Аха, значи не трябва да вярвам и една дума от това, което казвате?

— Можете да ми вярвате, защото не мога да измисля никакви лъжи, които биха ми спечелили нещо.

— Защото мечът ми виси над гърлото ви.

— Точно така. Но лъжите, за които говорех, са тези, които елитът използва, за да поддържа нужните различия, ако ме разбирате.

— Разбирам ви. — Този път я погледна с остро любопитство. — Ваше величество, това се оказа крайно интересно. Но мога ли да ви попитам нещо — защо сте тук вие, а не вашият съпруг, кралят?

— Освен да се изправя срещу външни заплахи, ролята на моя легион Евъртайн е да налага контрол в кралството — и сред населението му.

Той кимна.

— Значи присъствието ви тук има двойна цел.

— Като посланието, поднесено на съперниците ни в двореца — и моля, не се обиждайте от това, — е по-важната цел. — Тя се усмихна и добави: — Освен ако наистина не се стремите към завоевание.

— Съпругът ви влага много вяра във вас, ваше величество.

„Няма никакъв избор.“

— Да, и с основание.

— Приемате ли исканията?

— Да, Боен водач, с известни изменения.

Той присви очи.

— Назовете ги.

— Водата, която ви осигуряваме, ще се удвои и ще се даде безплатно. Също така ще удвоим фуража, който ще ви трябва за животните, защото знаем за Пустинните земи много повече от вас и нямаме желание да ви направим лъжци, когато твърдите, че никога няма да се върнете в Болкандо. — Замълча и кривна глава. — Отвъд Пустинните земи ще намерите десетината кралства Коланси. Боен водач, допускам, че няма да се вслушате в съвета ми, но все пак ще ви го дам. Нищо ценно няма да намерите там. Всъщност ще намерите нещо невъобразимо ужасно.

— Ще ни кажете ли повече, ваше величество?

— Ако желаете.

— Тогава може ли да помоля да не го правите, преди да се уреди присъствието или на Смъртен меч Кругава, или на адюнкта Тавори.

— Тези, които назовахте, и двете са жени, нали?

— Да.

— Ще се чувствате ли… не на място тогава?

— Да, но не по причини, за които вероятно си мислите, ваше величество.

— Тогава ще чакам с нетърпение това височайше събиране, Боен водач.

И за първи път Гал й се поклони.

— Кралице Абрастал, за мен беше удоволствие.

— Убедена съм. В мир ли сме вече?

— Да.

Тя хвърли поглед към одраните кожи.

— А тези?

— О. Ще ги вземем. Воините ми ще трябва да ги видят, това ще облекчи гнева им. А за някои — ще утеши скръбта им по паднали близки.

И отново се поклони и се обърна, за да си тръгне, но Абрастал каза:

— Боен водач.

Той отново се извърна към нея, с въпрос в очите.

Кралицата се поколеба.

— Когато говорихте за мненията на хората ви… за тези морски пехотинци на Малазанската империя, имаше ли истина в думите ви?

Той изправи рамене.

— Ваше величество. Макар с великия Колтейн от клана на Враните да имаше много уикци, имаше и морски пехотинци. Заедно те придружиха трийсет хиляди бежанци през една трета континент, и всяка стъпка в този поход беше война.

— Погрешно ли съм разбрала тогава, Боен водач? Не е ли паднал Колтейн? Не е ли загинал? И всички с него?

Очите на воина изведнъж се състариха.

— Падна. Всички загинаха — уикците, морската пехота.

— Тогава не разби…

— Загинаха, ваше величество, след като спасиха тези трийсет хиляди бежанци. Загинаха, но победиха.

И понеже тя явно нямаше какво повече да му каже, Гал кимна, обърна се и тръгна към коня си. Двамата му млади телохранители минаха покрай нея, за да вземат вързопа с обезплътените и обезкостени търговци. Абрастал улови погледа на момчето и му намигна. Ако беше болкандо, щеше да се ококори в отговор, но той й се усмихна широко.

Онова тъмно нещо в нея оживя отново.

Спакс изведнъж се озова до нея: гледаше Гал, който яхна коня си и остана да седи неподвижен в седлото, за да изчака младите воини.

— Помня добре малазанските морски пехотинци — измърмори Спакс.

— И?

— Гал не излъга. По-упорита сган от тях светът не е виждал.

Абрастал си помисли за Коланси.

— Да, ще им трябва упорство.

— Огнекоса, ще ги придружим ли до границата?

— Кого?

— Всички тях. Хундрилите, перишите, Ловците на кости.

— Дори не знаех, че Ловците на кости влизат в наша територия.

— Може да не го направят, след като необходимостта отпадна.

— Легионът Евъртайн ще придружи тези хундрили и перишите. Изглежда обаче, че се замисля някаква форма на среща между поне двама от тримата командири — и Гал, изглежда, смята, че ще е скоро. Бих искала да поговоря с тях. Съответно ти и твоите гилки ще се прикрепите към мен — и ако се наложи да прехвърлим границата, ще го направим.

Спакс оголи острите си зъби.

— Може да помолиш Бойния водач, кралице.

— Мисля, че вече бях поканена…

— Не това. — Той кривна брадичка. — Палето.

Абрастал се намръщи.

Бойният главатар на гилките се изсмя гърлено.

— Каза ми да наблюдавам внимателно, Огнекоса.

Тя рязко се обърна и закрачи към легиона си.

— Рава ще плати за всичко това.

— Вече е платил, както разбирам.

— Не достатъчно. Ще го тормозя, докато не остарее, не побелее и не му окапят всичките зъби.

— Гал е отвратен от народа ви.

— Аз също, Спакс.

Той се изсмя отново.

— Престани да се държиш така самодоволно. Стотици, може би хиляди войници болкандо са загинали днес. Всъщност мислех да използвам твоите гилки за един от щипците — нямаше да си толкова самодоволен, ако го бях направила.

— Щяхме просто да продължим в марш, Огнекоса.

— Засипани със стрели.

— О, щяхме да оставим свои по пътя, да, но щяхме да пристигнем когато трябва и да нанесем възмездие.

Тя се замисли над това и заключи, че не е просто самоувереност. „Трябваше да си вземем поука от сполетялото Ледерийската империя. Ах, Болкандо, светът извън нас наистина е много голям. И колкото по-скоро го отпратим по пътя му, толкова по-скоро ще можем да се върнем към своята оргия от хитрувания и интригантство.“

— Виждам носталгия в очите ти, Огнекоса.

— Престани да виждаш твърде много, Спакс.

Мъжът до нея се засмя за трети път и й се дощя да удари с юмрук грозното му лице.

Обзет от нетърпение, Гал остави вестоносците Сълзи да се оправят с подаръка и препусна сам към лагера. Страхотна жена беше тази кралица. Гъста дълга коса с цвета на пламъци. Достатъчно яка, за да се счепка с Кругава — с някой щастлив мъж за награда. „И ми се ще да видя тая борба. Ха, тия двете могат да ме объркат дали съм бил в леглото с жена или с мъж.“ Тази мисъл го развесели и той се размърда в седлото. „Ташаците на Бълт, зарежи го това, стар глупак такъв.“

Подозираше, че няма да приключат скоро с Абрастал и нейния легион Евъртайн. Чак до границата и може би отвъд нея дори. Но не очакваше измяна — хундрилите бяха направили достатъчно, за да накарат тези глупаци да са честни — честни с онова боязливо свръхусърдие, което толкова допадаше на Гал. Войната понякога постига необходимото. Винаги е по-лесно — и по-изгодно — да си имаш работа с наплашен противник.

Беше напълно доволен от начина, по който бяха протекли преговорите, макар в душата му да си оставаше известно притеснение, като плъх в юртата, загризал пръстите на краката му. „Коланси. Какво знаеш, адюнкта? Какво е това, което не ни казваш?“

„Мрънкаш като старец, разтреперан под кожите, Гал. Хундрилите, Сивите шлемове на перишите и Ловците на кости. Никоя армия не може да се надява да устои срещу нас заедно. Болкандо е малка страна. Кралица Абрастал управлява едно дребно, незначително владение. А единствената империя, която познава, е разбитата от морската пехота.“

„Не, няма от какво да се боим. Все пак обаче ще е добре да научим какво знае кралицата.“

Неколцина офицери на крила и подкрила го очакваха в края на лагера. Той спря пред тях и ги огледа намръщено.

— Изглежда, че все пак искат да си запазят кралството. Разгласете: край на враждебните действия. Отзовете отрядите.

— А крилата, които нападат армиите по фланговете им? — попита един.

— Твърде късно е да направим нещо за това, но пратете вестоносци в случай, че боевете продължават. Заповядайте им да се оттеглят към главния лагер — и никакво плячкосване по пътя!

— Боен водач — каза друг воин, — жена ви е пристигнала и ви очаква в палатката ви.

Гал изсумтя и подкара коня напред.

Намери я просната в походното му легло, гола и наедряла както може да наедрее само бременна жена. Изгледа я накриво, докато смъкваше наметалото си.

— Жено.

Тя го погледна с премрежени очи.

— Мъжо. Как върви убиването?

— Приключи. Засега.

— О. Колко тъжно за теб.

— Отдавна трябваше да те удавя в някоя река.

— Предпочиташ да те тормози призракът ми вместо тази пищна плът?

— Би ли го правила? Да ме тормозиш.

— Не задълго. Бих се отегчила.

Гал започна да развързва бронята си.

— Все пак няма ли да ми кажеш чие е?

— Има ли значение?

— Значи все пак може да е мое.

Тя примига и погледът й стана малко по-съсредоточен.

— Гал Иншикалан, ти си на петдесет и шест години. Мачкал си топките си на конски гръб вече над четири десетилетия — никой хундрил на твоята възраст не може да заплоди жена.

Той въздъхна.

— Това е проблемът. Всичките го знаят.

— Унизен ли си, мъжо? Не мислех, че е възможно.

Унижение. Е, макар никога да не беше го искал, той също бе унизявал достатъчно тази жена, негова съпруга през по-голямата част от живота му. Беше на петнайсет тогава. Тя беше на десет. В онези дни не можеха да лягат заедно дори когато се ожениха, докато не й дойде първата кръв. Помнеше женското празненство, когато най-после дойде времето на жена му — увиха пребледнялото момиче и го отнесоха за нощ на тайни истини, и онова, което дотогава бе едно уплашено дете, на следващата заран се върна при него с толкова вещ поглед в очите, че той… се разколеба, без никаква причина се чувстваше глупаво, и от него ден това, че беше с пет години по-голям от нея, бе престанало да има значение. Всъщност като че ли тя беше по-голямата от двамата. По-мъдра, по-сигурна в себе си и по-силна във всяко отношение.

Прекланял се беше пред тази истина през всичките години, откакто бяха заедно. Всъщност все още се прекланяше, осъзна той с внезапен смут.

Стана и погледна жена си, мъчеше се да намери думите, които му липсваха, за да й каже това. И други неща също.

В очите й, докато го гледаше и тя, нещо…

Някой извика пред палатката.

Тя извърна лице.

— Бойният водач е призован.

И особеният миг свърши. Просто ей така. Отлетя, и край. Гал се обърна и излезе.

Беше съгледвачката, която бе пратил с Ведит. Оцапана със засъхнала кръв и прах, вмирисана на смърт. Гал се намръщи.

— Толкова скоро?

— Съкрушихме ги, Боен водач. Но Ведит е мъртъв.

— Ти ли пое командването?

— Да.

Докато той се мъчеше да си спомни името й, тя продължи:

— Боен водач, той поведе първия щурм — строят ни бе съвършен. Конят му стъпи в змийска дупка и Ведит изхвърча от седлото. Падна лошо, счупи си врата. Видяхме как тялото му се отпусна, след като се претърколи, и разбрахме.

Гал кимаше. Такива неща се случваха, да. Неочаквани, невъзможни да ги предвидиш и избегнеш. Копитото, сенките по неравния терен, очите на коня, дупката, всичко се слива в един фатален миг. Човек можеше да полудее, ако се замисляше твърде много за такива неща, можеше да изпадне във всепоглъщащ гняв. Към игрите на слепия шанс, към тези жестоки, горчиви игри.

— Боен водач — продължи съгледвачката. — Засадата бе планирана съвършено от Ведит. Всеки отряд се зае със задачата си, макар всички да знаехме, че е паднал — направихме го за него, за да го почетем както трябва. Врагът беше разбит. Хиляда и четиристотин мъртви болкандо, останалите обезоръжени и подгонени в бяг из околностите. Имаме деветнайсет мъртви и петдесет и един ранени.

Погледът му се върна на нея.

— Благодаря ти, Рафала. Крилото сега е твое.

— Ще бъде наречено Ведит.

Той кимна и каза:

— Погрижи се за ранените.

Върна се в палатката и спря объркан, не знаеше какво да направи, къде да отиде. Не знаеше защо изобщо е тук.

— Чух — каза тихо жена му. — Ведит трябва да е бил добър воин, добър командир.

— Беше млад — каза Гал, все едно това беше важно, все едно беше важно да го каже — а не беше.

— Братовчедът на Малак, Тарат, има син на име Ведит.

— Вече няма.

— Играеха си с нашия Кит Анар.

— Да — каза Гал изведнъж и я погледна с блеснали очи. — Точно така. Как съм могъл да го забравя?

— Защото беше преди петнайсет години, съпруже. Защото Кит не преживя след седмия си рожден ден. Защото се разбрахме да погребем спомените си за него, чудесния ни първи син.

— Не съм казвал такова нещо, нито ти!

— Да. Не беше нужно. Споразумение? По-скоро кръвна клетва. — Тя въздъхна. — Умират воини. Умират деца…

— Престани!

Тя се надигна и простена от усилието. Видя сълзите, които той не можеше да изтрие, и протегна ръка.

— Ела тук, съпруже.

Но той не можеше да помръдне. Краката му бяха като пуснали корени дънери.

— Всеки миг във всеки ден нещо ново идва с плач на света — каза тя. — Отваря очи, които едва могат да виждат. И докато идват, други неща си отиват.

— Аз му дадох тази заповед. Аз лично.

— Такова е бремето на един Боен водач, съпруже.

Той едва надви хлипа.

— Чувствам се толкова самотен…

Тя хвана ръката му.

— Това е истината, пред която се изправяме всички. Оттогава имах седем деца, и да, повечето от тях са твои. Чудил ли си се някога защо не мога да се откажа? Какво е това, което кара жените отново и отново да изстрадват това? Чуй добре тази тайна, Гал: то е защото да носиш дете означава да не си сама. А да загубиш дете означава да си толкова самотна, колкото никой мъж не би могъл да изпита… освен навярно сърцето на владетел, водач на воини, Боен водач.

И той усети, че отново може да я погледне в очите.

— Напомняш ми.

Тя разбра.

— И ти на мен, Гал. Твърде лесно забравяме, и твърде често напоследък.

Да. Той усети мазолестата й ръка в своята и нещо от самотата му се отчупи, откърши се. Гал прокара ръцете им по издутия й корем.

— Какво ли очаква този? — зачуди се на глас.

— Това не можем да кажем, съпруже.

— Днес ще съберем всичките си деца. Ще вечеряме като семейство — какво мислиш?

Тя се засмя.

— Почти мога да видя лицата им — всички около нас. Погледите им, толкова озадачени, объркани. Какво ли ще си помислят?

Гал сви рамене. Изведнъж се почувства отпуснат, стегнатото в гърдите му изчезна с едно поемане на дъх.

— Събираме ги не заради тях, а заради теб и мен, Ханават.

— Тази вечер — каза тя и кимна. — Ведит отново играе с нашия син. Мога да ги чуя как викат и се смеят, а небето е пред тях и е безкрайно.

Много искрено — за първи път от години — Гал взе жена си в прегръдката си.

15.

Видя различно минало. Минало, което се разгърна след избори, които не бяха направени. Видя познатото пленено в непознатост. Присвито край огньове, докато в мрака отвън виеха ветрове и се движеха нови неща. Провалени възможности терзаеха него и расата му. Коварен съперник се прокрадваше хлъзгав като влечуго в мъхнатите храмове на иглолистни гори, плъзгаше се покрай тъмни потоци, а животът се превърна в ровене из отдавна убит дивеч и мръщене над счупени сечива от камък, различни от всичко, което бе виждал. Това — всичко това — осъзна той, беше бавният провал, който, в собственото му минало, бе избегнат.

С ритуала на Телланн. Запечатването на живи души в безжизнена кост и плът, пленяването на искри в съсухрени очи.

Тук, в това друго място, не беше имало ритуал. А ледът, който в неговия свят бе играчка за Джагът, тук вдигаше непреодолими прегради. Навсякъде светът се свиваше. Разбира се, пред такива предизвикателства се бяха изправяли и преди. Страдаха, мнозина умираха, но все пак надвиваха и оцеляваха. Този път обаче беше различно.

Този път имаше непознати.

Не знаеше защо му се показва това. Някаква нелепо подробна лъжеистория, която да го терзае? Твърде сложна, твърде напрегната в подробностите си. Имал беше рани, които можеше да се отворят. Да, видението му се надсмиваше, но в мащаб по-широк от личните му провали. Показваше му се вродената слабост на собствената му раса — изпитваше чувствата на онези последни оцелели в онзи друг, горчив свят, мъглявото знание за неща, които стигат до своя край. Краят на семейства, краят на приятели, краят на…

Краят всъщност на единственото нещо, което никога не подлежи на оспорване. „Продължението. Казваме си, че всеки от нас трябва да се спомине, но че расата ни ще продължи да живее. Това е най-дълбоко заровеният корен, който подхранва самата ни воля да живеем. Отсечи този корен и животът угасва. Засъхва безцветен, заглъхва.“

Подканен беше да заплаче за сетен път. Да заплаче не за себе си, а за своя вид.

„Кога капна последната сълза на Имасс? Пръстта, която я пое, усети ли колко е различен вкусът й от този на всички други, капнали преди? По-горчива ли беше? По-сладка? Опари ли пръстта като киселина?“

Видя тази сълза, убийствената й капка проточена в безкрайността, пътуване твърде бавно, за да може да се измери. Но знаеше, че това, което вижда е заблуда. Последният, който умря беше с пресъхнали очи — Онос Т’уулан беше видял мига тук, в това лъжливо минало — окаяният смелчак, който лежеше вързан и окървавен и чакаше костения нож с кремъчни зъбци в ръката на непознат. Те също бяха гладни, отчаяни, тези непознати. И щяха да убият Имасс, последния от неговия вид, и щяха да го изядат. Да оставят натрошените му кости пръснати на пода на тази пещера, с всички други, а след това, във внезапен суеверен ужас, непознатите щяха да избягат оттук, да не оставят нищо след себе си, за да не ги намерят онеправданите призраци по пътеките на терзанието.

В онзи друг свят краят на вида на Туул дойде с удара на един нож.

Някой виеше, плът се напрягаше до пръсване от напора на гнева.

Децата на Имасс, които изобщо не бяха техни деца, но наследници все пак, бяха наводнили света с вкуса на кръвта на Имасс на езиците си. Просто поредната плячка, преследвана и убивана с нищо повече от смътно безпокойство, затаено дълбоко вътре като дамга на грях, на ужас от първото престъпление.

„Синът поглъща бащата. Ядрото на хиляди митове, на хиляди полузабравени сказания.“

Съпричастие се изтръгна от него. Воят, който чу, изригваше от собственото му гърло. Гневът биеше като юмруци вътре в тялото му, демонично същество, жадно да излезе навън.

„Те ще платят…“

Но не. Онос Т’уулан залитна напред, овързаните с кожи стъпала изскърцаха по замръзналите мъхове и лишеи. Щеше да излезе от тази проклета, ненавистна съдба. Щеше да се върне в следсмъртния рай на своя свят, където ритуалите носеха и проклятие, и спасение. Нямаше да погледне назад. Сляп беше като звяр, тласнат до ръба на пропастта, но беше все едно. Онова, което го очакваше, беше смърт по-добра от тази смърт…

Видя конник пред себе си, изгърбен и закачулен, яхнал мършав сив кон, от който не излизаше дъх. Видя извит лък на риви, стиснат в костелива ръка, и осъзна, че познава този ездач.

Наследникът.

Туул спря на двайсет крачки от него.

— Не може да си тук.

Главата леко се кривна и блясъкът на единственото око проби тъмнината под качулката.

— Нито ти, стари приятелю, и все пак сме тук.

— Отдръпни се, Ток-младши. Пусни ме да мина. Спечелил съм си това, което ме чака отвъд. Това, при което ще се върна, е мое. Ще видя отново стадата, огромните ай и ранагите, оукрал и анкор. Ще видя своите близки и ще тичам в сянката на тенагите с големите бивни. Ще взема на коленете си засмяно дете. Ще покажа на децата бъдещето им и ще им кажа как всички ние ще продължим, безкрайно, защото тук ще намеря вечност от желания, изпълнени завинаги. Ток, приятелю, не ми отнемай това. Не ми го отнемай, след като ти и расата ти ми отнехте всичко друго.

— Не мога да те пусна да минеш, Туул.

Нашарените с белези ръце на Туул се свиха в юмруци.

— Заради обичта помежду ни, Ток, не прави това.

В другата ръка на Ток се появи стрела, тетивата звънна и по-бърза от погледа на Туул, стрелата блесна във въздуха и се заби в земята в краката му.

— Аз съм мъртъв — каза Туул. — Не можеш да ме нараниш.

— И двамата сме мъртви — отвърна Ток с чужд и студен глас. — Краката ще ти взема и ще те оставя плувнал в кръв, осакатен и в ужасна болка. Няма да минеш.

Туул пристъпи напред.

— Защо?

— Гневът гори ярко в теб, нали?

— Бездната да го вземе гнева — омръзна ми да се бия! Приключих с всичко това!

— Вкусът на кръвта на Имасс е на езика ми, Онос Т’уулан.

— Искаш да се бия с теб ли? Добре. Нима си въобразяваш, че жалките ти стрели могат да повалят един Имасс? Прекършвал съм врата на мъжки ранаг. Пронизвали са ме. Премазвал ме е оукрал. Когато расата ми ловува, поваляме плячката си с голи ръце и това тържество се изкупва с прекършени кости и болка.

Втора стрела се заби в земята.

— Ток… защо правиш това?

— Не трябва да минеш.

— Аз… дарих те с име на Имасс. Не осъзна ли величината на тази чест? Не разбра ли, че никой друг от расата ти не е получавал такова нещо? Нарекох те приятел. Когато умря, плаках.

— Сега те виждам в плът, с всичко, което имаше върху костите някога.

— Виждал си го и преди, Ток-младши.

— Не съм…

— Не ме позна. Извън стените на Черен Корал. Намерих те, но дори лицето ти не беше твоето. Променихме се и двамата. Ако можех да се върна… Ако можех да се върна, нямаше да позволя да ме подминеш. Щях да те накарам да разбереш.

— Това няма значение.

Нещо се прекърши в Онос Т’уулан. Той извърна очи.

— Да, може би няма.

— В равнината на Оул’дан ти видя как загинах.

Туул залитна като ударен с юмрук в гърдите.

— Не знаех…

— И аз, Туул. Ето как се завъртат истините, пълен кръг, с цялото изящество на проклятие. Не те познах при Черен Корал. Ти не ме позна в равнината. Съдбите имат навика… да се напасват. — Ток помълча, после се засмя горчиво. — А помниш ли когато се срещнахме в подножието на Морн? Виж ни сега. Аз съм изсъхналият труп, а ти… — Потрепери, поразен сякаш от невидим удар, но бързо се съвзе. — В равнината, Онос Т’уулан. За какво дадох живота си? Помниш ли?

Горчивината в устата на Туул беше непоносима. Искаше да закрещи, искаше да издере очите си.

— За живота на деца.

— Можеш ли да направиш същото?

По-дълбоко от стрели го поразиха ужасните му думи.

— Знаеш, че не мога — изхриптя Туул.

— Не искаш, имаш предвид.

— Те не са мои деца!

— Намерил си гнева на Имасс. Гнева, от който те избягаха, Туул, с Ритуала. Видял си истината на други минали времена. А сега искаш да избягаш, да избягаш от всичко. Наистина ли вярваш, Онос Т’уулан, че ще намериш мир? Мир в самозаблуда? Този свят зад мен, който търсиш — ще го заразиш с лъжите, които си казваш. Всеки детски смях ще звучи кухо, а погледът в очите на всеки звяр ще ти казва, че те виждат вярно.

Третата стрела го улучи в лявото рамо, завъртя го, но не го събори. Туул посегна към нея, счупи я, изтръгна я и захвърли края с перата. Зад гърба му кремъчният връх с една педя от стрелата падна на земята.

— Какво… какво искаш от мен?

— Не бива да минеш.

— Какво искаш?!

— Не искам нищо, Туул. Нищо не искам. — И сложи на тетивата нова стрела.

— Убий ме тогава.

— Ние сме мъртви — каза Ток. — Това не мога да направя. Но мога да те спра. Обърни се, Онос Т’уулан. Върни се.

— Към какво?

Ток-младши замълча, за първи път сякаш разколебан в тази безмилостна среща.

— Ние сме виновни — промълви той бавно. — За толкова много минали времена. Ще бъдем ли някога принудени да отговорим за което и да е от тях? Чакам съдбите да се напаснат. Чакам отровната им красота.

— Искаш да ти простя ли? Да простя на расата ти ли, Ток-младши?

— Веднъж, в град Мот, обикалях един пазар и се озовах пред много редици пискливи маймуни, блатните обитатели. Вгледах се в очите им, Туул, и видях страданието им, копнежа им, ужасното им престъпление да живеят. И въпреки всичко това разбрах, че просто не са достатъчно разумни. Да откажат прошка. Вие, Имасс, сте. Така че не ни прощавайте. Никога не ни прощавайте!

— Трябва ли да бъда оръжието на самоомразата ви?

— Де да знаех.

В тези три думи Туул чу приятеля си, мъжа в безизходица, който се мъчи да си спомни кой е, да върне себе си.

Ток продължи:

— След Ритуала вие избрахте погрешния враг за своята безкрайна война на възмездие. Щеше да е по-справедливо, не мислиш ли, да обявите война на нас, човешките същества. Може би един ден и Силвърфокс ще осъзнае това и ще избере за немрящите си армии нов враг. — Сви рамене. — Стига да вярвах в справедливостта… да можех да си въобразя, че е способна да разбере достатъчно ясно. Че вие и само вие, Т’лан Имасс, можете да се заемете с необходимия акт на възмездието — заради всички онези пискливи маймуни и всички онези тъй наречени по-низши същества, които паднаха и падат под неразумно алчната ни страст.

„Изрича думите на мъртвите. Сърцето му е студено. Единственото му око вижда и не трепва. Той е… изтерзан.“

— Това ли очакваше, когато умря? — попита Туул. — А Портата на Гуглата?

Лъснаха зъби.

— Заключена.

— Как е възможно това?

Следващата стрела пръсна капачката на дясното му коляно. Туул изрева от болка и рухна. Сгърчи се, огън прониза крака му. Болка… на толкова много пластове, наслагваше се и се трупаше — раната, убийството на едно приятелство, смъртта на една обич, история, запищяла сред вихрушка от пепел.

Конски копита бавно изтупаха към него.

Туул примига да махне сълзите и се взря в полуизгнилото лице на стария си приятел.

— Онос Т’уулан, аз съм ключът.

Болката беше смазваща. Не можеше да проговори. Пот защипа очите му, по-жестоко от сълзите. „Моят приятел. Единственото останало в мен е убито. Ти го уби.“

— Върни се — промълви Ток с неизмерима умора.

— Аз… не мога да вървя…

— Това ще мине, щом се обърнеш. Щом тръгнеш обратно по пътя си. Колкото по-далече отиваш… от мен.

С оцапани от кръв ръце Туул изтръгна стрелата от коляното си. Едва не припадна от болка и остана да лежи задъхан.

— Намери децата си, Онос Т’уулан. Не кръвните. Децата на духа.

„Няма ги, кучи сине. Както сам каза, ти и твоята раса ги убихте всичките.“ Разплакан, той се изправи и се обърна към пътя, по който бе дошъл. Осеяни с камъни ниски хълмове, сиво ниско небе. „Отне ми всичко…“

— И изобщо не сме свършили — каза зад него Ток.

„Отхвърлям вече обичта. Прегръщам омразата.“

Ток мълчеше.

Повлякъл осакатения си крак, Туул тръгна.

Ток-младши, който някога бе Анастер Първородния от Мъртвото семе, който някога бе малазански войник, едноок и син на изчезнал баща, седеше на гърба на немрящия си кон и гледаше куцукащия към далечната верига хълмове сломен воин.

Когато Туул най-сетне се скри от очите му, Ток погледна надолу. Единственото му око зашари по петната кръв по сухите треви, по лъсналите стрели, една счупена, другата не, по забитите в полузамръзналата пръст. Стрели, направени от ръцете на самия Туул, така отдавна, в една далечна равнина.

Изведнъж се преви като прободено в корема дете. От устата му се изтръгна окаян хлип. Тялото му потрепери, костите изпращяха в сухите стави и той заплака без сълзи, само хрипове излизаха от сухото му гърло.

— Това, че те принуждавам да правиш такива неща, не ме радва, Вестителю — чу се глас пред него.

Ток-младши простена, овладя се, изправи се в седлото и окото му се впи в древната гадателка на кости, застанала на мястото на Туул. Оголи потъмнелите си изсъхнали зъби и изръмжа:

— Ръката ти бе по-студена и от тази на Гуглата, вещице. Нима си мислиш, че Качулатият ще е доволен от това, че крадеш Вестителя му? Че го използваш по своя воля? Това няма да остане без отговор…

— Няма за какво да се боя от Качулатия…

— Но има за какво да се боиш от мен, Олар Етил.

— А как ще ме намериш, Мъртви ездачо? Тук съм, но и не съм. В живия свят съм свита под кожи, спя под ярки звезди…

— Ти нямаш нужда от сън.

Тя се изсмя.

— Пазена зорко от един млад воин — когото познаваш добре, нали? Когото нощем преследваш, там, зад очите му — и да, когато разбрах тази истина, той се оказа пътеката ми към теб. А ти ми проговори, помоли ме за живота му и аз го взех под своята опека. Всичко доведе… до това.

— А се бях отказал да вярвам в злото — измърмори Ток. — С колко други смяташ да злоупотребиш?

— С колкото трябва, Вестителю.

— Ще те намеря. Когато другите ми задачи най-сетне свършат, заклевам се, ще те намеря.

— За да постигнеш какво? Онос Т’уулан е откъснат от теб. И по-важното, от твоята раса. — Тя помълча, после добави с нещо като усмивка: — Не знам какво имаше предвид с онази глупост, която успя да избълваш, за Туул, да намерел децата си. Той ми е нужен за други неща.

— Измъквах го от теб, гадателко на кости. Той видя… чу…

— И не можа да разбере. Онос Т’уулан вече те мрази — помисли за това, помисли за обичта му и знай, че за един Имасс омразата е още по-дълбока. Попитай Джагът! Свърши се и никога повече няма да се поправи. Върви си, Вестителю. Освобождавам те.

— Очаквам с нетърпение да те срещна отново, Олар Етил.

Торент рязко отвори очи. Високо горе кръжаха звезди в размътени, обагрени в нефрит петна. Той вдиша дълбоко, но накъсано и потрепери под дебелите кожи.

Стържещият глас на Олар Едит се вряза в тъмното:

— Догони ли те?

Торент не бързаше да отговори. Не и този път. Все още усещаше сухия мухлясал мирис на смърт, все още чуваше тропота на конски копита.

Вещицата продължи:

— По-малко от половината нощ е минала. Спи. Вече ще те пазя от него.

Той се надигна.

— И защо ще го правиш, Олар Етил? Освен това сънищата са си мои, не твои.

Отвърна му хриплив смях.

— Видя ли единственото му око? Как блещука в тъмното като звезда? Чу ли вълчия вой, отекващ от празната яма на онзи, когото той загуби? Какво искат зверовете от него? Може би той ще ти каже, когато най-сетне те догони.

Торент преглътна един отговор и избра друг.

— Аз се спасявам. Винаги.

Тя изсумтя.

— Добре. Той е пълен с лъжи. Ще те използва, както мъртвите често правят със смъртните.

Торент оголи зъби в нощта.

— Като тебе ли?

— Като мен, да. Няма причина да го отричам. Но чуй добре, налага се да те оставя за известно време. Продължи на юг по пътя си. Съживила съм древни извори — конят ти ще ги намери. Ще се върна при теб.

— Какво точно искаш, Олар Етил? Аз съм нищо. Хората ми измряха. Скитам се без цел, все едно ми е дали ще живея, или ще умра. И няма да ти служа — каквото и да кажеш, не можеш да ме принудиш.

— Вярваш, че съм тиранка? Не съм. Аз съм гадателка на кости — знаеш ли какво е това?

— Не. Вещица.

— Да, става, за начало. Кажи ми, знаеш ли какво е соултейкън? Д’айвърс?

— Не.

— Какво знаеш за Древните богове?

— Нищо.

Чу нещо като ръмжене, а след това тя каза:

— Как може да живее твоята раса, толкова затънала в невежество? Какво е историята за теб, воине на Оул’дан? Множество лъжи, които ти печелят слава. Защо толкова се боиш от истината за нещата? Най-тъмните моменти от миналото ви — ти, твоето племе, цялото човечество? Имаше хиляди от моя народ, които не се включиха в Ритуала на Телланн — какво ги сполетя тях? Ами, вие. Където и да се криеха, вие ги намирахте. О, в редки случаи имаше сношения и раждания, мръсно смесване на кръв, но повечето пъти такива срещи свършваха с клане. Виждахте в нашите лица непознатото и познатото — кое от двете ви плашеше повече? Когато ни посичахте, когато изрязвахте месото от костите ни?

— Говориш безсмислици — каза Торент. — Казваш ми, че си Имасс, сякаш съм длъжен да знам какво означава това. Не знам. Нито ме интересува. Умират народи. Изчезват от света. Така е било и ще бъде винаги.

— Ти си глупак. От древната ми кръв тръгна всеки поток на соултейкън и д’айвърс. А кръвта ми, ах, беше едва наполовина Имасс, може би дори и по-малко. Стара съм, колкото не можеш да си представиш, воине. По-стара от този свят. Живяла съм в мрак, вървяла съм в най-чиста светлина, проклинала съм сянката. Ръцете ми бяха нащърбен камък, очите ми запалиха първите огньове, краката ми се разтвориха за първото смъртно дете. Знаят ме с толкова много имена, че дори съм забравила повечето.

Надигна се — гнилите кожи висяха от тромавото й тяло, косата й бе като ореол от безумие около сбръчканото й лице, — пристъпи и застана над него.

Внезапен мраз обзе Торент. Не можеше да помръдне. Вдиша с усилие.

Тя продължи:

— Части от мен спят, изтерзани от болест. Други бушуват с яростта на летни бури. Аз съм пиещата родилни води. И кръв. И дъжда от сълзи и маслото на мъките. Не излъгах, смъртни, когато ти казах, че духовете, които почиташ, са мои деца. Аз съм носителката на земното обилие, аз съм жестокият крадец на нуждата, жътварят на страданието.

— Толкова много имена… Еран’ишал, Майката за Ерес’ал — моя първи и най-сантиментален избор. — Сякаш се сепна за миг. — Рат Еваин за Форкрул Ассаил. Каменната кучка за Джагът. Имах лице в мрак, син в сянка, копеле в светлина. Наричали са ме Майката под Планината, Айала Алале, която гледа Лунните градини и вечно чака любовника си. Аз съм Бърн Спящата богиня, в чиито сънища живот цъфти безкрай, макар тези сънища да се кривят в кошмари. Разпръсната съм до самия ръб на Бездната, владетелка съм на повече лица от всеки друг Древен. — Изпъна сбръчканата си костелива ръка с дълги нацепени нокти и бавно сви пръсти. — И той мисли да ме убие! — Изви глава към небето. — Озапти слугите си, Качулати! — Впи отново очи в Торент. — Кажи ми, смъртни! Догони ли те?

Торент я гледаше. Стара вещица, готова да се пръсне от злост и гняв. Мъртвият й дъх вонеше на змии. Ониксът на очите й лъщеше с фарса на живот.

— Може би — рече той — си била някога всички тези неща, Олар Етил. Но вече не. Всичко това е откъснато от теб, нали? Разпръснато и изгубено, когато си предала живота — когато си избрала да се превърнеш в това нещо от кокали…

Ръката замахна, стегна се около врата му. Вдигна го от земята, все едно тежеше по-малко и от ортен, и го запокити. Той рухна на една страна и дъхът изригна от дробовете му.

Тя застана над него, гнилите зъби лъснаха като чуканчета от пушлив кварц.

— Обещана съм! Каменната кучка ще се пробуди наново, в чумни ветрове и всепоглъщащи скакалци, в пожарища, в давеща прах и жежък пясък! А вие ще падате един връз друг, ще дерете плът със зъби и нокти! Ще изберете злото с най-пълно съзнание на това, което вършите — аз ида, смъртни, земята, пробудена за съд! А вие ще коленичите и ще се молите — вашата раса, смъртен, ще превърне жалостта във ваш епитаф, защото нищо няма да ви дам, един-единствен миг на милост не ще отстъпя! — Вече едва дишаше и ревеше безсмислено, обзета от ужасен гняв. — Проговори ли ти той?

Торент се надигна.

— Не — процеди през стиснати зъби и опипа отоците на гърлото си.

— Добре. — Олар Етил се извърна. — Спи тогава. Ще се събудиш сам. Но не си мисли, че си се отървал от мен, изобщо не си го помисляй. — Замълча за миг. — Пълен е с лъжи. Пази се от него.

Торент се присви напред, зяпнал опръсканата с роса земя между кривите й крака. Затвори очи.

„Ще направя каквото ме помоли. Когато дойде времето, ще направя каквото ме помоли.“

Събуди се от вой на вълци. Бавно се надигна, прокара ръка през сплъстената си коса, после придърпа завивките около тялото си. Предутринната светлина гаснеше, почти удавена от блясъка на нефритените резки. Щом ехото от воя заглъхна, Сеток кривна глава… дали не я беше събудило нещо друго? Не можеше да е сигурна. Безмълвието на нощта ги обгръщаше. Тя погледна неподвижната фигура на Кафал. Беше го изтощила от бягане. Всяка нощ, откакто бяха започнали това пътуване, потъваше в дълбок сън веднага щом свършеха оскъдната си вечеря.

Вгледа се в лицето му. Беше измършавял, състарен от лишенията. Знаеше, че още не е стигнал трийсетата година от живота си, но изглеждаше по-стар с десетилетия. Лежеше като мъртвец, но долавяше от него неспокойни сънища. Той отчаяно копнееше да се завърне при своето племе.

„Нещо ужасно ще се случи.“

Тези думи се бяха изтръгвали от него отново и отново, молитва на страх, заклинание, понесено над измъчения му дъх, докато тичаха.

Долови миризма, внезапно появила се плесен в хладния сух въздух. Странни видения за изобилие от живот запърхаха пред очите й, сякаш настоящето се отдръпна, за да покаже този пейзаж в древни времена.

Оазис, естествена градина с пищни цветове и живот. Пъстрокрили птици пееха от палмови клони. Подскачаха маймуни, устите им бяха зацапани от сочни плодове. Малък свят, но пълен, привидно неизменен, недокоснат от нейната раса.

А после надвисна сив облак и я порази необяснимо скръбно отчаяние. Тя ахна. Видя как прахта уляга като дъжд. Сива патина загърна листата, плодовете, чистото доскоро езерце. И всичко започна да умира.

След малко вече нямаше нищо освен черна гнилоч, капеща по стволовете на палмите. Маймуните, покрити с гнойни отоци, с окапала козина се свиваха на кълбо и умираха. Птиците се опитваха да отлетят, но свършваха върху сивата земя, пърхаха и трепкаха, а след това застиваха.

Езерото пресъхна. Ветровете издухаха каквото бе останало, пясъци обкръжиха оазиса и накрая и той изчезна.

Сеток заплака.

Какво бе причинило това? Някаква природна сила? Някоя планина ли беше изригнала, за да изпълни небето с отровна пепел? Или беше горчивият дъх на някой бог? Някой окаян град ли беше изгорял и бе разпръснал във въздуха разлагащи алхимии? Случайно ли бе това оскверняване, или преднамерено? Нямаше отговор на тези въпроси. Имаше само донесената от тях скръб.

А после под тъгата й се надигна подозрение, противно и грозно. „Това… е оръжие. Но кой води война против всичко живо? Против самата земя? Какво изобщо може да победи в такава война? Това е просто… глупост?“ Тръсна глава. Не й харесваха тези мисли.

„Но гнева, който изпитвам, дали е на вълците? На зверовете на техните забравени тронове? Не, не само на тях. Това е гневът на всяка неволна жертва. Това е яростта на невинните. Богът, чието лице не е човешко, а е самият живот.“

Долови в тъмното множество смътни фигури: обикаляха бавно в кръг и се приближаваха. Любопитни като всички вълци, но и предпазливи. Стари спомени бяха оставили рани в душите им и те знаеха какво означава присъствието на тези двама двукраки натрапници за тях, за расата им.

Надушили бяха сълзите й. Детето им страдаше, тъй че вълците стягаха спиралата си все по-плътно. Носеха й топлината си, плътната истина за съществуването си, и щяха да се озъбят на всяка заплаха. Щяха да умрат вместо нея.

А тя знаеше, че изобщо не заслужава това.

„Как ме намерихте? След толкова време? Виждам те, побеляла майко — аз ли последна суках от цицките ти? Аз ли изпих всичката ти сила и те оставих с болни кости и отпаднали мускули? Виждам облаците в очите ти, но те не могат да скрият любовта ти — и точно тази любов разбива сърцето ми.“

Но все пак протегна ръка.

След няколко мига усети как широката глава се мушна под дланта й.

Топлите, познати стари миризми я обляха, опариха очите й.

— Не трябва да оставате — зашепна тя. — Там, където отивам… ще ви подгонят. Ще ви убият. Чуйте ме. Намерете последното диво място — скрийте се там завинаги. Бъдете свободни, мили мои…

Чу как се събуди Кафал и приглушеното му, стъписано ахване. Седем вълка се бяха струпали в малкия им бивак, свенливи като неканени деца.

Майка й се приближи още, отърка се в ръката й.

— Трябва да си идете — зашепна тя на звяра. — Моля ви.

— Сеток — каза Кафал. — Те носят магия.

— Какво?

— Не можеш ли да усетиш силата — толкова сурова, необуздана… Но си мисля, да, мога да я използвам. Лабиринт, толкова близо, че преградата е тънка като лист. Чуй, ако побегнем в него, мисля…

— Знам — отвърна тя прегракнало, отпуснала се на гърба на вълчицата, толкова плътна, истинска, вдъхваща сигурност. — Знам дара, който носят, Кафал.

— Можем — заговори той още по-възбудено и отметна завивките, — можем да стигнем там навреме. Можем да спасим…

— Кафал, нищо от това не е за теб. Нищо ли не разбираш? Не е за теб!

Той я гледаше, без да мига — зората най-сетне избелваше небето, — след това кимна.

— Къде ще те отведат тогава? Знаеш ли?

Тя извърна очи, видяла отчаянието му.

— О, Кафал, ти наистина си глупак. Разбира се, че се връщаме в стана на племето ти. Никой друг път не е възможен повече.

— Не… не разбирам.

— Знам. Все едно. Време е да тръгваме.

Дестраянт Калит огледа хоризонта на юг: голата пустош, ширнала се под монотонната светлина на изгряващото слънце.

— Е, къде са ръцете ми от огън? — промълви тя. Обърна се към двамата си изтощени спътници. — Разбирате, нали? Не мога да направя това сама. За да водя вашата раса, имам нужда от моята. Трябва да се взирам в очи малко по-различни от вашите. Трябва да виждам болките им призори, съня, все още затаен в лицата им — духовете да ме вземат, трябва да чувам как кашлят в нощта, а после да виждам как изпикават димящи реки!

К’Чаин Че’Малле я гледаха с очите си на влечуги — немигащи, нечовешки.

Отчаянието й се стопи и Калит впи поглед в Саг’Чурок, зачудена какво е видял — онези четиринайсет Джагът, битката, която — вече бе ясно — напълно бе изкоренила преследвачите им. Този път поне. Имаше ли нещо различно в Ловеца К’елл? Нещо, което можеше да е… безпокойство?

— Искахте дестраянт — заговори тя рязко. — Ако си мислехте, че това означава родара с плахи очи, най-после трябва да ви стане ясно колко сте сгрешили. Това, което ми е дадено, смятам да го използвам — разбирате ли? — За миг съжали, че нямаше силата да обвърже онези Джагът към волята си. Че не са с нея точно сега. „Все още нечовешки, но по-близо. Да, по-близо.“

Изсумтя, обърна се и отново се загледа на юг.

— Няма смисъл да чакаме тук, нали? Продължаваме.

„Дестраянт — зашепна в ума й Саг’Чурок, — времето ни изтича. Нашият враг се приближава — не, не гонят трима ни. Искат Вкоренения, последното ни убежище в този свят.“

— Всички сме последните от своя вид — отвърна тя. — И — вече би трябвало да сте го разбрали — в този свят и във всеки друг няма такова нещо като убежище. — „Светът те намира. Светът те убива.“

Време беше отново да яхне Гунт Мач, все едно тя не беше нищо повече от животно, и Саг’Чурок да затича до нея, огромните му железни мечове да улавят отблясъците от слънцето в ослепителни спазми. Да гледа как дребните същества в оплетените треви се сепват и бягат в паника. Да се гмурка през облаци от мушици, разцепвани от плуговете на змийски гърди и широки задъхани муцуни.

Да усеща допира на вятъра като милувка на непознат, стъписваща с неканената си фамилиарност, напомняща й отново и отново, че все още е жива, че все още е част от месото на света, вечно воюващо с дебнещата го по пътя му развала. Нищо от това не изглеждаше реално, тя сякаш просто очакваше реалността да я догони. Всеки ден носеше същото послание и всеки ден тя го посрещаше със същото смутено объркване и плаха предпазливост.

Тези К’Чаин Че’Малле изобщо не изпитваха такива неща, убедена беше в това. Не мислеха като нея. Всичко беше вкус, миризма — мисли и чувства, самата слънчева светлина, всичко се носеше сред вихър от течения. Съществуването бе океан. Можеш да се носиш по повърхността и да се вкопчваш в сенките или да се гмурнеш в дълбините, докато черепът не се пропука от натиска. Знаеше, че виждат нея и расата й като боязливи същества, уплашени от загадката на неизмерените дълбини. Същества, оплетени в страхове, ужасени да не се удавят в дълбоки до колене истини.

„Но вашата Матрона иска да се плъзнете в плитчините, да откриете моя свят на уязвимости — да разберете какво правим ние, за да ги надвием. Търсите нови стратегии за живот, търсите нашата тайна за успех. Но не разбирате, нали? Нашата тайна е унищожение. Ние унищожаваме всеки друг, докато не остане никой, а след това се унищожаваме взаимно. Докато изчезнем и ние.“

Каква удивителна тайна. Е, щеше да им я даде, ако можеше — великите й уроци по оцеляване. И само тя щеше да чуе воя на призраците, връхлетели душата й.

Яхна Гунт Мач и ръцете я засърбяха. Съдби се приближаваха. „Ще намеря ръцете си от огън и ще ви използваме, Саг’Чурок. Теб и Гунт Мач, и целия ви вид. Ще ви покажем ужасите на днешния свят, в който толкова искате да се влеете.“

Мислеше си за страховития им враг, за безликите убийци на К’Чаин Че’Малле. Чудеше се на тази война на геноцид и подозираше, че по същество не е по-различна от войната, в която хората бяха въвлечени непрекъснато. „Същата е, но също тъй и различна. Много по-… наивна.“

Пред това, което идеше, с това, което тя щеше да донесе… Усети дълбока, влудяваща болка.

Жегна я жалост.

В непрекъсната линия от всяка майка към всяка дъщеря паметта живееше, увековечила дълга история на опит. Гунт Мач таеше в ума си поколения живот, затворен в низ от гледки, рисуващи неизбежния срив, упадъка, провала на тяхната цивилизация. Това беше непоносимо. Знанието бе като несекващ писък в душата й.

Всяка Матрона рано или късно обезумяваше: никоя дъщеря, щом бъдеше издигната до ролята, не можеше дълго да понесе този потоп. Мъжките К’Чаин Че’Малле нямаха усета за това. Техният живот бе ограничен, мирисът на същността им — подрязан и затъпен. Непоклатимата им вярност се поддържаше в невежество.

Беше се постарала да наруши този шаблон със Саг’Чурок и с това — да измени на ненакърнимата самота на Матроните. Но й беше все едно. Всичко, което бе правено преди, се бе провалило.

Помнеше половин континент, сринат и подравнен, а след това направен гладък като замръзнало езеро, на който градовете се ширеха в мащаб изкривен дори за очите на К’Чаин Че’Малле, все едно величието и лудостта бяха едно и също. Куполи, големи толкова, че да глътнат цели острови, виещи се кули и шпилове като шипове по гърбовете на денрабъ. Здания с по една-единствена зала, толкова огромни, че облаци се трупаха под тавана и птици ги обитаваха с хиляди, без да съзнават стените на клетката, която ги държи. Помнеше цели планински вериги, съхранени все едно са изделия на изкуството, поне докато не бе разбрана ценността им като кариери за небесни крепости във времената на гражданските войни — когато тези планини бяха сринати до основи. Помнеше как гледа своята раса в широки цяла левга и двайсет левги дълги колони, колони, които се отправяха в поход, за да основат нови колонии. Стоеше присвита под тежестта си и гледаше как петдесет легиона Войници Ве’Гат — всеки по пет хиляди бойци — тръгват на война срещу Тартено Тел Акаи. И беше там, когато се върнаха осакатени, оставили диря от своите мъртви, диря, която се изпъваше през целия континент.

Помнеше родилните мъки на На’Рук, а след това разкъсващата болка от измяната им. Горящи градове и три пласта трупове по огромните бойни полета. И лукавата насмешка на вълните по бреговете, докато Матроната пускаше яйцата си в прибоя в безумната надежда, че може да се създаде нещо ново — хибрид от добродетели с всички слабости на заличените.

И още толкова много… бяг в мрак и заслепяващ дим… сеча на ноктите на Убиец. Хладна, внезапна присъда. Изцеждащ се живот, блаженото облекчение след това. Вкусове, пробудени жестоки и горчиви в следващата дъщеря — защото нищо не се губеше, нищо никога не се губеше.

Имало беше богиня на К’Чаин Че’Малле. Безсмъртна, всезнаеща, каквито се очаква да бъдат богините. Богинята беше Матроната, мхаби на вечното масло. А онова масло бе с такава сила и обем, че бяха нужни стотици Матрони за свещени съсъди.

Вече имаше само една.

Помнеше гордостта, силата на онова, което беше някога. И напразните войни, водени за да докажат тази гордост и сила, докато и двете не бяха напълно заличени. Помнеше как градовете изчезнаха. Помнеше раждането на пустините през половината свят.

Знаеше, че Гу’Рул все още е жив. Знаеше също така, че Убиецът Шай’гал е нейният съдник. Отвъд този път чакаше мигът на наследяването, когато Ацил най-сетне се предадеше на смъртта. Беше ли Гунт Мач достойна наследница? Шай’гал щеше да реши. Дори врагът над Вкоренения, с касапницата, развихрена в коридорите и залите, нямаше да има власт над тези неща. Щеше да се хвърли през изпадналите в паника тълпи, да търси къде да се скрие с дебнещите я трима Убийци.

Волята за живот бе най-сладкият вкус от всички.

Носеше дестраянта на гърба си, жена, чиято тежест буквално не беше нищо, и усещаше напрежението в малките й мускули, крехкостта на костите й. Дори нищожният ортен се озъбва в сетния си миг живот.

Провалът в това приключение бе неприемлив, но за Гунт Мач беше също така неизбежен.

Щеше да е последната Матрона, а с нейната смърт щеше да умре и богинята на К’Чаин Че’Малле. Маслото щеше да се изцеди в прахта и цялата памет щеше да се изгуби.

Толкова по-добре.

„Духове на камъка, какво е станало тук?“

Скиптър Иркулас бавно слезе от коня и зяпна втрещен полузаровеното бойно поле. Сякаш земята се беше надигнала, за да ги погълне всички, баргасти и ак’рини. Премазани тела, прекършени ръце и крака, остъргани лица, заличени сякаш от пясъчна буря. Други изглеждаха подути, с нацепена и напукана кожа, все едно бяха сварени отвътре.

Врани и лешояди щъкаха наоколо в отчаяно безредие, разчистваха каквото бе останало непогребано, докато воини ак’рини обикаляха заровената долина и измъкваха труповете на мъртви сънародници.

Иркулас знаеше, че тялото на дъщеря му е тук някъде. Мисълта стегна стомаха му като отровен възел, охлаби крайниците му, задържа дъха в гърлото му. Плашеше го мисълта да заспи в края на този ден, с връщането на мъката и отчаянието, които го дебнеха. Щеше да лежи смразен под кожите, със стегнати гърди, гаденето да го разтърсва, всеки дъх да излиза напрегнат и хриплив — на ръба на паниката.

Нещо неочаквано, нещо непознато се бе намесило в тази жалка война. Сякаш духовете на пръстта и камъка се гърчеха от гняв, и навярно от отвращение. „И са искали мир. Да, това ми казват духовете с това тук — този… ужас. Омръзнало им е кръвопролитието.“

„Трябва да сключим мир с баргастите.“

Чувстваше се стар, уморен.

Допреди ден възмездието изглеждаше бляскаво и чисто. Отплатата бе остра като току-що наточен нож. Четири големи битки, четири последователни победи. Клановете на баргастите бяха разпръснати в бягство. Всъщност само един бе останал, най-южният, най-големият клан, сенаните. Под властта на някой си Онос Т’уулан. Три армии бяха хвърлили ак’рините срещу Бойния водач и лагера му.

„Имаме фургони, скърцащи от тежестта на баргастки оръжия и брони. Сандъци, пълни с чужди монети. Купища чужди кожи. Накити, черги, купи и грънци от грубо изпечена глина. Имаме всичко, което притежаваха баргастите. Само телата, които ги притежаваха, бяха премахнати. Освен двайсетина жалки пленници.“

„Имаме пътуващ музей на народ, който ще бъде заличен.“

„И въпреки това ще моля за мир.“

Щом чуеха това, офицерите му щяха да се намръщят зад гърба му, да го помислят за старец с разбито сърце — и щяха да са прави. Щяха да приемат заповедите му, но това щеше да е за последен път. На път за дома щяха да гледат на него — всички щяха да го знаят — като на „владетел в своя сив заник“. Мъж без светлина на бъдеще в очите, мъж, който чака смъртта. „Но тя идва при всички нас. Всичко, от което се страхуваме, идва при всички ни.“

Гафалк, който беше с авангардната група, спря коня си наблизо, слезе от седлото, закрачи и застана пред Иркулас.

— Скиптър, огледахме западната част на долината — или каквото е останало от нея. Старият Яра — продължи той, имаше предвид говорителя на баргастките пленници, — казва, че веднъж се сражавал край някакво място, наречено Еднооката котка. Твърди, че кратерите му напомнят за нещо, наречено „морантски муниции“, но не когато тези муниции се хвърлят от небето, както правели морантите. По-скоро кратерите приличали на тези, които се получават, когато мунициите се използват от малазанците. Заровени в земята и нагласени така, че да се възпламенят всички наведнъж. Така вдигат самата земя. Нещо като минен взрив. Нарече ги „проклетии“…

— Знаем, че в Ледер има малазанска армия — каза Иркулас. — Дай ми обаче някаква причина малазанците да са тук. Включили са се в битка, която не ги засяга? Избиват и ак’рини, и баргасти…

— Баргастите са били някога врагове на тези малазанци, Скиптър. Така твърди Яра.

— Все пак съгледвачите ни намериха ли следи от силите им? Водят ли някакви дири оттук? Не. Призраци ли са малазанците, Гафалк?

Воинът разпери безпомощно ръце.

— Тогава какво е поразило земята тук, Скиптър?

„Гневът на боговете.“

— Магия.

Нещо проблесна в очите на Гафалк.

— Ледериите…

— Сигурно биха се зарадвали да видят как ак’рините и баргастите се унищожават взаимно.

— Казват, че малазанците са им оставили малко магове, Скиптър. А новият им Цеда е старец, който освен това е и канцлер — не би могъл да води армия…

Но Иркулас вече се бе отказал от предположенията си.

— Дори ледерийски Цеда не може да скрие цяла армия. Скептицизмът ти е основателен, Гафалк.

Разговор, обречен да се завърти в кръг и да захапе собствената си опашка. Иркулас пристъпи покрай воина и отново огледа долината.

— Изровете колкото можете от нашите воини. Привечер прекратяваме всички усилия — другите ги оставяме на земята. През нощта ще запалим кладата на нашите мъртви. Ще остана на бдение.

— Да, Скиптър.

Воинът се върна при коня си.

„Бдение. Да, това ще направя.“ Нощ без сън — щеше да остави на ярките пламъци да прогонят болката от душата му.

Щеше да е най-добре, ако не доживееше връщането у дома. Някой чичо или братовчед можеше да играе мечката за внуците му — който и да е, но друг. Още по-добре щеше да е, ако му се откажеше възможността да спи до самия миг на смъртта.

„Една последна битка… срещу лагера на сенаните? Избивам всички, а след това падам и аз. Кръвта ми изтича в червената кал. А щом умра, мога да сключа мир… с техните призраци. Едва ли си струва да продължим тази проклета война на пепелявите равнини на смъртта, това глупаво нещо.“

„Скъпа дъще, няма да скиташ сама задълго. Заклевам се. Ще намеря призрака ти и ще те защитавам във вечността. Като наказание за провала ми и като доказателство за обичта ми.“

Огледа се, сякаш в гаснещата светлина на деня можеше да види зареяния й дух, призрак със зацапано от пръст лице и невярващи очи. Не, очи, изпълнени с търпението на освободения завинаги. „Освободен от всичко това… от всичко. На ново място. Където болка не набъбва отвътре, където тялото не се присвива и гърчи, не трепва от зова на всяко терзание.“

„Духове на камъка, дайте ми мир!“

Армията на Марал Еб беше набъбнала двойно: оцелели от разбитите лагери се стичаха от всички посоки. Срам бе изписан на лицата им от това, че са живи, когато жени, съпрузи и деца бяха загинали под желязото на коварните ак’рини. Мнозина идваха без никакво оръжие, без броня — доказателство, че са били разбити, че са побягнали от страх. Знайно беше, че студени води обливат воините в разгара на битката, дори баргастките воини, и че напорът на теченията може да се надигне в бесен потоп, в който всякакъв разум се дави, в който спасението се превръща в нужда, надмогнала всякакъв дълг и чест. Студените води оставяха лицата на оцелелите сиви и подути, вмирисани на вина.

Но Марал Еб беше достатъчно отрезвен от вести за поражения, за да налага праведна присъда над тези бегълци с техните плахи очи. Явно разбираше, че ще му трябва всеки воин, който може да събере, макар Бакал да знаеше не по-зле от всеки друг как такива воини, веднъж удавени от паниката, вече са прекършени отвътре. Още по-лошо, в мига, в който една битка стигнеше преломния си миг, ужасът им щеше да се върне. Можеха да обрекат битката, щом паниката им изригнеше и залееше със заразата си всички останали.

Никаква вест не беше дошла от сенаните. Изглежда, че толкова далече на изток ак’рините все още щяха да се стичат към клана на Бакал. Скоро Марал Еб щеше да се докопа до армията на сенаните и да я присвои. А след това щеше да ги поведе всички срещу измамния Скиптър Иркулас.

Хиляди проклятия изригваха с дъха на множеството воини. Очевидно било, че ак’рините били замисляли тази война от дълго време, че били пускали тъй наречените си търговци като шпиони и подготвяли съвършения миг за измяната. Как иначе можел Скиптърът да събере толкова бързо такива сили? Всеки беглец твърдеше, че врагът наброявал десетки хиляди.

Бакал изобщо не вярваше на всичко това. Това бе войната, която Онос Т’уулан не искаше. Погрешната война. Марал Еб вървеше с двамата си братя от двете страни, и тримата обкръжени от тълпа наперени тъпаци, които се надпреварваха да намерят съвършените думи, с които да поласкаят новия си Боен водач и двамата му навъсени братя. Доводи, отпращащи стрелата на вината далече. Онос Т’уулан вече не беше жив, тъй че не ставаше вече за мишена, макар да бе останала мръсна утайка, като шепи лайна, чакащи възможните съперници сред сенаните. Мишената сега бяха ак’рините — Иркулас и неговите лъжливи, измамни, шпиониращи търговци на коне.

Докато стигнеше до лагера на сенаните, тази армия щеше да гори от праведния гняв заради невинните жертви…

— Точно това му трябва — беше казал Страл по време на обедния отдих. — Лъжите престават да са лъжи, когато им повярват достатъчно хора, Бакал. Лумват като вечни истини и горко на глупака, който се опита да се изпикае върху тях. Ще го разкъсат на парчета.

Думите на Страл бяха разумни, кънтяха ясно и вярно върху наковалнята на ума и оставяха отвращението на Бакал да го гложди отвътре без изход. Тази болка се бореше с другата от едва зарасналия му лакът и го караше да стъпва сковано и тромаво. Но и двете не можеха да надвият срама и самоомразата, която стягаше в юмрук душата му. „Убиецът на Онос Т’уулан. Толкова свиреп удар, че ръката му се счупи. Погледнете го, приятели, и вижте един истински баргаст Бяло лице!“ Чул го беше от блюдолизците на Марал Еб. А зад него се тътреха приятелите му воини на Сенан и изобщо не приличаха на тържествуващите убийци на Онос Т’уулан, каквито претендираха да са. Смълчани, мрачни като оплаквачки на погребение. „Защото споделят това престъпление. Той ни принуди да го убием, за да спаси живота ни. Направи ни страхливци. Мен направи страхливец.“

Бакал се чувстваше като старец и всеки миг, в който погледът му се спираше на трите широки гърба, кацнали като лешояди в челото на колоната, бе поредният нажежен до бяло камък, хвърлен в казана. Скоро щеше да кипне, да, да закипи, докато почернелият котел не изври до сухо. „Всичката тази безполезна пара… Какво ще направиш с народа ми, Марал Еб? Когато Иркулас ни разбие отново, накъде ще побегнем?“

Трябваше да помисли. Трябваше да намери изход от това. Можеше ли той и воините му да убедят останалите от клана да откажат на Марал Еб? Да откажат тази самоубийствена война? Стиснал зъби, Бакал започна да разбира бремето, под което се беше мъчил Онос Т’уулан. Невъзможността на нещата.

„Истинската война е срещу глупостта. Как съм могъл да не проумея това? О, отговорът на този въпрос е лесен. Аз бях сред най-глупавите. И все пак, Онос Т’уулан, ти застана пред мен и срещна погледа ми — даде ми това, което не заслужавах.“

„И виж ме сега. Когато Марал Еб застане пред мен, се задавям от самата гледка. От зачервеното му от тържествуване лице, от презрителната усмивка, от пияните му очи. Готов съм да повърна в лицето му — и ако имах някаква храна в корема, сигурно щях да направя точно това, нямаше да мога да се сдържа.“

„Онос Т’уулан, трябваше да ни убиеш — всеки воин, когото взе със себе си. Да приключиш с глупавите, да приключиш с всички нас — а вместо това ни оставяш с идеалния плод на глупостта ни. Марал Еб. Точно водачът, когото заслужаваме.“

„И заради неуместната ни вярност той ще убие всички.“

Бакал оголи зъби и след малко вятърът ги изсуши като огрени от слънцето камъни. Нямаше да направи нищо. Щеше да се опълчи дори на Страл и приятелите си тук. Щеше да има справедливост в края на краищата. Океан от справедливост, която да засити жадната земя. Стига да не прави нищо, да не казва нищо.

„Води ни, Марал Еб — ти се превърна в знаме на истината на Туул. Ти си неговото предупреждение към нас, в което отказахме да се вслушаме. Тъй че, воине на Имасс, ще получим отмъщението ти в края на краищата.“

Страл до него заговори:

— Виждал съм такива усмивки, приятелю, на лицето на воин, когото предстои да убия — храбрите, които посрещат смъртта си, без да трепнат. Виждам… лудо презрение, сякаш ми казват: „Направи каквото трябва. Не можеш да ме достигнеш — плътта ми, да, живота ми, но не и душата ми. Забий меча си, воине! Последната шега е за теб!“ — Изсмя се горчиво. — И е така, защото е шега, която няма да разбера, докато не се окажа на тяхното място, пред лицето на своята смърт.

— Тогава ще трябва да почакаш — каза Бакал. — „Но не задълго. А когато дойде този миг, аз също ще се смея на тази съвършена шега.“

Мястото принадлежеше на Столмен, но жена му бе тази, която крачеше в челото на колоната на Гадра. И на Секара Омразната донасяха съгледвачите по време на дългия поход към лагера на сенаните — който беше вече на по-малко от половин левга.

Навъсеният й съпруг се тътреше на три крачки зад нея. Но не се въсеше от обида. Смут и страх бяха източниците на гнева му, обърканото отчаяние на глупака. Нещата се движеха твърде бързо. Съществени подробности се криеха от него. Той не разбираше и това го плашеше. И с основание. Секара започваше да осъзнава, че ползата от него е на свършване — о, имаше си предимства в това да управлява чрез него, стига да се появеше такава възможност след неизбежната борба за власт, но по-добре съпруг, който всъщност разбира номиналната си функция — при условие, че това изобщо бе необходимо, след като много Бойни водачи в миналото бяха жени. Макар че, честно казано, такива жени бяха неизбежно воини, спечелили си слава в бойни кампании.

Секара беше водила много битки, разбира се, в своя собствен стил. Налагала беше обсади — в шатри и юрти. Пускала беше кръв под кожени завивки под покрова на нощта, забивала бе ножове — фигуративни и буквални — в сърцата на десетки любовници. Устройвала беше изрядни засади с пълна безскрупулност и бе поемала привидно невъзможни рискове. Списъкът й на триумфи бе почти безкраен. Но малцина щяха да подкрепят всичко това. Придържаха се към старомодните представи за храброст и слава, а за Секара това беше и винаги щеше да бъде най-голямото препятствие към възхода й.

Не, засега й трябваше мъж, зад който да се крие. Не че някой щеше да се излъже, но стига да се спазва благоприличието, щяха да се примирят.

Чакаха я предизвикателства. Столмен не бе готов да стане Бойният водач на Белите лица. Не и в родилните мъки на една жестока война. Не, в момента най-голямата необходимост бе да се гарантира оцеляването на баргастите, а това изискваше способен командир. Някой умен в тактиките и така нататък. Някой преливащ от амбиция, жаден бързо да бъде избутан начело останал без дъх и изчервен — бързо, да, за да не му остане възможност да стане предпазлив, да започне да съзнава крехките опори зад себе си, хитрите клопки, чакащи първата му погрешна стъпка.

Секара отдавна бе размишлявала над възможните кандидати. И трябваше да признае, че не бе съвсем доволна от окончателния си избор, но костите бяха хвърлени. Самотен, в мразовитата нощ на онази първа тайна среща след бурното събиране на бойните главатари, Марал Еб й се беше сторил съвършен. Презрението му към Онос Т’уулан го изпълваше с омраза, която тя хитро подклаждаше, докато не се превърна в нещо като трескава лудост. Нищо трудно нямаше в това, а неговата готовност да се обвърже със заговора й я беше поразила като почти комична. Като паленце, жадно да оближе каквото му предложи.

Беше сам тогава. И в това отношение може би бе проявила небрежност. За миг дори не бе помислила за двамата братя на Марал Еб.

С трима беше по-трудно да се справи, отколкото с един. Почти невъзможно всъщност. Секара знаеше, че ако ги остави да консолидират надмощието си, след като войната свърши, ще изгуби шанса си завинаги. Знаеше, че Марал Еб ще се погрижи да бъде убита, за да запуши завинаги устата й за всичко, което знае.

Е, братята му просто трябваше да умрат. В битка, от някоя погрешно насочена стрела — такива неща се случваха често. Или развалена храна, сбъркано лекуване, бърза треска с ужасни гърчове, докато сърцето се пръсне. Провалена любовна среща, разгневен съперник. Обвинения в изнасилване, позорен съд и осъждане на кастрация. О, възможностите бяха безкрайни.

Засега обаче подобни забавления трябваше да изчакат. Първо трябваше да бъдат надвити ак’рините или поне да бъдат изтласкани — още едно сражение ги очакваше и този път Скиптър Иркулас щеше да се изправи срещу обединената мощ на клановете Сенан, Баран и Гадра.

Двама съгледвачи на Баран я бяха намерили преди три дни. Носеха изумителната вест за убийството на Онос Т’уулан. Гадра вече бяха тръгнали в поход. Секара се беше погрижила хората й — малък клан, изолиран и опасно близо до земите на ак’рините — да не дочакат връхлитането на хиляди разгневени конници. Столмен бе обявил вдигането на лагера и сега бързо се оттегляха към безопасната земя на сенаните.

Съгледвачите на два пъти бяха засичали далечни ездачи, които ги наблюдаваха, но нищо повече. И както бе научила Секара от смущаващо несекващия поток бегълци от други кланове, няколко битки бяха разклатили здраво баргастите. Внезапно последвалата сдържаност на победоносните ак’рини беше смущаваща. Освен ако и те не търсеха окончателния сблъсък. Сблъсък, до който бяха готови да оставят гадра да ги отведат в своя бяг.

Столмен се оплакваше, че воините му са уморени, почти негодни да влязат в бой. И наистина, нервите им бяха стегнати на възли от недоспиване и от болезненото чувство за уязвимост. Малък клан бяха в края на краищата. Никакъв тактически смисъл нямаше Скиптърът да ги остави да стигнат до Сенан. Ордата на ак’рините трябваше вече да ги е помляла.

Е, това беше грижа на Марал Еб. Тази сутрин Секара бе изпратила агентите си напред при сенаните. Онос Т’уулан беше мъртъв. Но жена му не беше, нито децата му, кръвни или не. Дошъл бе моментът Секара да развихри отдавна отлаганата мъст.

Денят гаснеше. Макар да беше подканяла хората си с неумолимо нетърпение, нямаше да стигнат до сенаните преди полунощ.

А дотогава пролятата кръв щеше да е изстинала като земята под нея.

Стейви се намръщи.

— Той си има тайно име. Име на Имасс.

Челото на Сторий се свъси, щом погледна дребосъчето, заиграло се в пръстта. Намести се на камъка, на който седеше.

— Но не можем да го хванем, нали? В смисъл, той не го знае това име, как би могъл? Не може да говори.

— Не е вярно! Чух го да говори!

— Ами, говори! Казва „балабалабала“, само това казва. Не ми прилича на говорене.

Стейви зачеса разчорлената си коса, без да обръща внимание на кръжащите около главата й мушици.

— Ама аз чух татко…

Сторий вдигна рязко глава и я погледна обвинително.

— Кога? Издебнала си да си с него — без мен! Знаех си!

Стейви се ухили.

— Ти клечеше над една дупка. Пък и той не говореше на мен. Говореше си сам. Може би се молеше…

— Татко никога не се моли.

— Че на кой друг да е говорил освен на някой петглав бог на Имасс?

— Тъй ли? Коя глава?

— Какво?

— На коя глава е говорил?

— Откъде да знам? На тая, дето слуша. Има уши на стълбчета и се въртят. А после си отскубна едното око и го глътна…

Сторий скочи на крака.

— За да може да наднича от дупката си!

— Боговете точно така надничат.

Сторий запищя от смях.

Момченцето вдигна ококорени очи от играта си, усмихна се и каза:

— Балабалабала!

— Чу ли го това! Това е името на бога!

— На коя глава? — попита Стейви.

— Ами на тази с акото в ушите, разбира се. Виж, ако можем наистина да му намерим тайното име, можем да го прокълнем завинаги.

— Точно това казвах. Какви проклятия?

— От добрите. Да може да ходи на ръце. Да започва всяко изречение с „ако“. Даже като стане старец на двайсет години! Още по-стар даже.

— Още по-стар е много стар. Вече побелял старец. Хайде да измислим още проклятия.

Синът на Онос Т’уулан и Хетан седеше и правеше с пръстче завъртулки в меката прах. Четири завъртулки в точно една фигура, отново и отново, за да стане както трябва. Стъмваше се. Сенки излизаха от камъните. Сенките бяха част от фигурата.

Имасс нямаха писмен език. Нещо много по-древно бе заровено дълбоко в тях. Беше изменчиво. Беше магията на сенки, хвърляни от нищо — нищо реално. Беше дарът на несъгласуваното, заблудата на неестествени неща, промъкнали са в един естествен свят. Беше причина, търсеща следствие. Когато слънцето си идеше от небето, вместо него се вдигаше огън, а огънят бе създателят на сенки, разбулвачът на тайни.

Детето си имаше тайно име и то бе изписано в неуловими, непостоянни игри на светлина и мрак, нещо, което можеше да замъждука и да угасне в танца на пламъци или, както сега, в мига на смъртта на слънцето, докато самият въздух се разсипва на зърниста прах.

Абси Кайре, име, дадено от баща, обзет от неочаквана надежда много след смъртта на една обнадеждена младост. Име, жадуващо за вяра, когато вярата бе напуснала света му. Шепнеше като леден вятър, вдигнал се от Пещерата на Червея. Абси Кайре. Дъхът му бе сух, дърпаше уши, забравили да се затварят. Име, родено от любов. Вик на отчаяние.

Фигури в прахта, бързо потъващи в безформен сумрак.

Абси Кайре.

Есенно обещание.

Сторий вдигна ръка да спрат безкрайните проклятия и кривна глава.

— Чуваш ли? Някаква новина.

Стейви кимна и гушна детето. То се задърпа, после килна глава назад и я опря до гърдите й. Тя духна в лицето му, разроши косата по темето на леко издължената му глава и момченцето мигновено се укроти.

— Възбудени гласове.

— Не са радостни обаче.

— Не са — съгласи се Стейви и погледна към лагера — малко зад ивицата скални издатини. Блясъкът на огньове се отразяваше от пелената дим.

— Трябва да се връщаме.

Хетан се намръщи. Момичетата пак бяха отвлекли брат си, без да ги види. Когато ги нямаше пред очите й, огромната яма на самотата й зейваше под нея и тя усещаше как се обръща, върти се и пропада… и пропада. Толкова много тъмнина, толкова малко надежда, че пропадането ще свърши с милостиво трошене на кости, с внезапното блаженство на забравата.

Без децата си беше нищо. Седи вкочанено, скита се в черепа си с помръкнали очи, олюлява се като ритнато от копито псе. Носът души, ноктите дращят, но изход няма. Без децата й бъдещето изчезваше, пеперуда, гмурнала се в огъня. Примига да махне прашинките от очите си, дланите събрани, палците опипват раничките по ожулените от труд пръсти.

Замръзнала на място, потънала в безкрайно бягство.

Още една купа отвара от ръждивец? Дъранг? Бучка д’баянг? Бира д’рас? Твърде много усилие струваше всяко едно от тях. Ако седеше съвършено неподвижно, времето щеше да изчезне.

Докато дъщерите й не го върнеха. Докато не видеше близначките, преструващи се, че се усмихват, но плахи и разтревожени зад усмихнатите очи. И той щеше да се върти в прегръдките на едното момиче, да протяга ръчички към Хетан, и тя щеше да види тези странно големи широки длани с дебели пръстчета, как се свиват, после се изпъват, и вой щеше да се надигне в нея, вой от черна паст, нажежен като небесен камък, връщащ се към небето.

Щеше да го грабне в задушаващата си прегръдка, отчаяни искри щяха да лумнат в нея и насила да я съживят.

Нишки в краищата на тези пухкави пръстчета, нишки, дърпащи я към живота.

А тя виеше и виеше.

Покрай входа на шатрата тежко изтупкаха стъпки. Гласове, няколко вика. В стана бе дошъл вестоносец. Вестта бе донесена. И думата беше мъртъв.

Как може въображението да се надява да постигне чудесата на реалността? Накъсаният мъртвешки пейзаж се простираше във всички посоки, но с угасването на деня гледката се свиваше. Но нещо повече от тъмнина загръщаше това преобразяване. Появиха се куполи напукана скала, обрасла с лишей и мъх. Високи до пищялите дървета с дебели криви стволове, клони, пърхащи с последните есенни листа, като почернели пластове одрана кожа. Жесток леден вятър нахлу от северозапад, за да възвести нетърпеливото пристигане на зимата.

Кафал и Сеток тичаха през този нов свят. Леденият въздух хапеше дробовете им, но все пак бе по-богат и по-сладък от всичко, което бяха вдишвали в своя свят, в своето време.

Как да опишеш шума от сто хиляди тичащи вълци? Изпълваше черепа на Кафал с необятността на океан. Меки стъпки на лапи с тон и ритъм, не по-различен от този на подковани копита. Кипящ шепот на козина от търкащи се рамене. Топлината, вдигаща се от телата, бе гъста като мъгла, животинската миризма обсебваше — миризмата на свят без градове, ковачници, въглищари, без бойни полета, без пълни с мръсотии изкопи, без човешка пот и благоухания, без дима на ръждивец и дъранг, без прахта на трескавото унищожение.

Вълци. Преди хората да поведат войната си срещу тях, преди хилядолетната кампания на клане. Преди земите да опустеят.

Можеше почти да ги види. Всяко сетиво освен зрението бе оживяло със съществата. И двамата със Сеток се носеха на гребена на този призрачен прилив.

Всичко, което си бе отишло, се бе върнало. Цялата история, втурнала се да търси дом.

Нямаше да намерят това сред неговия народ. Не разбираше защо Сеток ги води към баргастите. Чуваше пеенето й, но думите бяха на някакъв непознат език. Тонът й бе някак странно напрегнат, сякаш воюващи сили се бяха сплели една в друга. Любопитство и боязън, събиране и ужас — почти можеше да види блясъка в зверските очи, докато гледаха от разстояние първата група човешки същества. Обещаваха ли тези двукраки непознати приятелство? Единение? Признание на братство и сестринство? Да, на всичко това. Но това не беше семейство в мир. Това бе нещо, което се гърчеше в лъжа, измяна, черна злоба и жестокост.

Вълците бяха невинни. Нямаха никакъв шанс.

„Бягайте от баргастите. Моля ви. Умолявам ви…“

Но молбите му кънтяха кухо дори за него. Той се нуждаеше от тях. Нуждаеше се от този бърз преход. Нощта бе паднала. Вятър се вдигаше и късаше пламъци от факли и огнища в лагера на сенан. Дъжд храчеше с пареща ярост и мълнии палеха хоризонта.

Очи блестяха, желязо облизваше мрака…

Боговете му показваха какво иде.

А той нямаше да стигне там навреме. Защото, както беше знаел винаги, боговете на Баргаст бяха кучи синове.

С разтуптяно от предчувствие сърце Сатанд Грил се измъкна от светлината на пердашените от вятъра огньове. Беше видял как децата се промъкват към хълмовете на североизток от стана, когато слънцето бе още на педя над хоризонта. Това бе неговата изключителна отговорност вече от седмици — да следи ужасните малки същества — и всичко водеше до този момент, до неговата награда.

Беше убил кучето на момчето, а сега щеше да убие момчето. Да мушне ножа в корема му с ръка над устата му, за да заглуши писъците. Голям камък, с който да строши черепа и да обезобрази лицето, защото никой не обича да гледа лице на мъртво дете, особено замръзнало в болка. Никакво желание нямаше да гледа полусклопените очи, които не виждат нищо, станали плоски след излизането на душата. Да, щеше да го обезобрази и след това да го хвърли в някое дере.

Близначките бяха предназначени за нещо далеч по-сложно. Щеше да им счупи краката. После да им върже ръцете. Щеше да накървави и двете, но не жестоко, защото не беше от онези, които жадуват да насилват, нито жени, нито деца. Но щеше да им даде семето си, за да го занесат на боговете.

Тази нощ на убийства бе за баргастите. За поправянето на грешки. За края на родословието на един узурпатор и изкореняването на позора на Хетан. Онос Т’уулан не беше от клановете на Бялото лице. Не беше дори баргаст.

Все едно. Вестта бе дошла. Онос Т’уулан беше мъртъв — убит от Бакал, който си беше счупил ръката при забиването на ножа — беше го забил в сърцето на Бойния водач. Предстоеше борба за власт — Сатанд Грил знаеше добре, че Секара се е спряла на бойния главатар на бараните Марал Еб. Но за Сатанд — и за мнозина други сред сенаните — Бакал имаше повече право на това и Сатанд щеше да го подкрепи. Още кръв за проливане, докато нещата се решат. Повечето бяха съгласни с това.

Секара Омразната. Съпругът й, онзи идиот Столмен. Марал Еб и двамата му подли братя. Новият Боен водач щеше да е сенан — никой друг клан не беше толкова могъщ в края на краищата, дори бараните.

Трябваше да стане бързо — всичко. Армията на проклетите ак’рини идваше.

Сатанд Грил застъпва безшумно в тъмното — хлапетата трябваше да се връщат вече. Дори те не бяха толкова глупави, че да останат навън след залез-слънце, при огладнелите вълци и тръгналите на лов мародери ак’рини. Тъй че… къде ли бяха?

От стана зад него долетя писък.

Беше започнало.

Три жени влязоха в шатрата. Хетан ги познаваше всичките. Видя как тръгнаха към нея и изведнъж всичко стана съвършено ясно, съвършено понятно. Загадките се отдръпнаха като завеси от дим, издухани от вятъра. „Сега идвам при теб, съпруже.“ Посегна за ножа си и напипа само празната кания на бедрото си — очите й се стрелнаха към плоския камък с останките от последното й ядене, и там я чакаше ножът… и Хетан се хвърли да го грабне.

Не успя. Едно коляно се заби в челюстта й, шибна главата й настрани, нишки кръв се завъртяха във въздуха. Ръце стиснаха китките й, дръпнаха я и я притиснаха на пода.

Юмруци заблъскаха лицето й. Искри изригнаха от очите й. Замаяна, изведнъж почувствала се твърде слаба, за да се бори, тя усети как я превъртат по корем. Груба кожа овърза ръцете й отзад. Пръсти се впиха в косата й и вдигнаха главата й нагоре. Мръсният дъх на Баламит зашепна по бузата й:

— Няма лесен изход за теб, курво. Не, за Хетан е окуцяването — пък и какво му е толкова различното? И с куче би се чукала, ако знаеше как да целува! Сто години да живееш дано!

Хвърлиха я на гръб, а след това я надигнаха отзад, ноктите на Джейвис се забиха дълбоко в подмишниците й.

Хега, дебелата Хега замахна с брадвата.

Предната половина на дясното й стъпало отлетя настрани и Хетан изпищя. Кракът подскочи, плисна кръв. Тя се опита да издърпа другия, но тежката дръжка на брадвата изпращя в капачката на коляното и кракът изтръпна. Брадвата се вдигна отново.

Болката изригна на черен потоп. Баламит се изкиска.

Хетан изгуби свяст.

Крин, чиято племенница бе омъжена за воин гадра и беше издула корем с дете, видя как кучките на Секара извлякоха Хетан от шатрата. Курвата беше в несвяст. Посечените й стъпала оставяха мокра диря, която сякаш пламваше, щом мълниите блеснеха в нощта.

Довлякоха я до най-близкото огнище. Малката Йедин извади нажеженото до бяло плоско острие от жаравата и го притисна в лявото стъпало на Хетан. Месото зацвърча и засъска. Хетан се сгърчи, очите й се оцъклиха. Втори писък процепи въздуха.

Деветгодишната Йедин трепна, но една от кучките я скастри и тя послушно обърна острието и обгори и другото стъпало на Хетан.

Крин се промуши напред и се намръщи, като видя подбелените очи на Хетан и клюмналата й глава.

— Събуди я, Хега. Аз съм първият.

Сестра му се ухили. Още стискаше окървавената брадва.

— Срещу сина ти.

Крин извърна лице отвратен. Момчето беше два пъти по-малко от нея. После кимна рязко.

— Добре. Тази нощ е за това.

— Дар за вдовицата! — викна ухилена Хега.

Джейвис донесе кратуна с вода и я плисна в отеклото лице на Хетан.

Тя се задави, закашля се.

Крин пристъпи към нея, зарадван от това колко много хора са се струпали наоколо и как другите мъже спорят за реда си.

— Оставете ръцете й вързани — рече той. — За първите десетина. След това няма да е нужно повече.

Вярно беше. Никоя жена от баргастите не се съпротивляваше дълго. След няколко дни Хетан щеше да пада на ръце и колене при един поглед само и да си вирва задника.

— Може да са две дузини — подхвърли някой от тълпата. — Хетан беше воин все пак.

Хега изрита Хетан в ребрата и изръмжа:

— Какво е един воин без оръжие? Ба, ще се облизва след четирима-петима само, ще видите!

Крин си замълча, както и другите. Воините си знаеха своите в края на краищата. Хега беше тъпачка да си помисли, че Хетан ще се прекърши толкова лесно. „Помня те, Хега. Моята сестра, прекалено дебела, за да се бие. И коя се облизваше по пет пъти на ден? О, знаем къде се таи омразата ти — богове, наистина ли давам сина си на това чудовище? Е, само за една нощ. И ще му дам ножа си, с позволение да го използва. На никого няма да липсваш, Хега. И никой няма да обвини момчето.“

Вятърът виеше — буря ги беше намерила в тази съдбовна нощ. Вече се чуваше и дъждът в далечината. Въжета се изпъваха и скърцаха. Кожени стени изтупваха и изпърхваха — воини баргасти се изливаха в стана, сякаш повикани от дивите удари на барабани. Някой викна, че бил дошъл Марал Еб, с воините на Сенан, които Туул беше взел със себе си. И Бакал с тях. Убиецът, освободителят на всички баргасти. Кой щеше да забрави тази нощ?

Кой щеше да забрави също тъй, че тъкмо Крин, първородният син на чичото на самия Хъмбръл Тор, пръв е нашибал Хетан?

Тази мисъл го втвърди. Той застана над нея и зачака подивелите й очи да се плъзнат по неговите, а когато трескавият поглед се поколеба и се върна, за да се сплете с неговия, се усмихна. Видя стъписването, след него болката от измяната и кимна.

— Съюзници ли, Хетан? Загуби ги всички. Когато го провъзгласи за свой съпруг. Когато защити лудостта на баща си.

Хега застана до него.

— Къде са ти дечицата, Хетан? Да ти кажа ли? Мъртви и студени в тъмното…

Крин я шибна през лицето с опакото на ръката си.

— Времето ти с нея свърши, вдовице! Върви! Бягай и се скрий в колибата си!

Хега отри кръвта от устните си, завъртя се към тълпата и извика:

— Бавалт, сине на Крин! Тази нощ си мой!

Крин едва се сдържа да не хвърли нож по нея, докато се буташе през тълпата. „Нож, сине, много преди да се увие около теб, много преди да потънеш в дупката на този паяк.“

Щом осъзнаха смисъла на думите на Хега, всички се разсмяха и Крин се почувства ужилен от презрението им. Погледна надолу към Хетан — тя го гледаше с немигащи очи.

Срамът го заля и открадна твърдостта му.

— Не си мисли, че можеш да гледаш — изръмжа той, наведе се и я обърна по корем. Докато смъкваше кожите й, възбудата се върна — събудена повече от гнева, отколкото от нещо друго. О, и тържество имаше, защото много мъже на Сенан я бяха гледали със страст и желание и сега спореха за реда си с нея. „Но аз съм първият. Аз ще те накарам да забравиш Онос Т’уулан. Аз ще ти припомня за мъжеството на баргастите.“ Клекна и разтвори краката й с колене. — Вдигни ми се, курво. Покажи на всички как приемаш съдбата си.

Болката беше далечен рев. Нещо студено, ледено изпълваше черепа й и всяко лице, което бе погледнала, след като се свести, изригваше в мозъка й. Лицата — израженията им и всичко, което издаваха те — бяха жигосани в душата й.

Беше играла с по-малката сестра на Хега — толкова близки бяха, — а сега тя бе някъде в тълпата, равнодушна и чужда. Джейвис бе изтъкала чудесен чул за кон като сватбен дар и Хетан помнеше гордата й усмивка, когато я отличи с благодарността си пред всички. Баламит, дъщеря на шаманка, беше пазачката й в нощта на първата кръв, когато Хетан беше едва на дванайсет. Беше седяла будна, държеше ръката й, докато сънят най-сетне взе детето, вече жена.

Йедин често играеше с близначките…

„Съпруже, аз те предадох! В нищетата си, в жалкото си самосъжаление — знаех, знаех, че това идва, как можеше да не дойде? Децата ми… изоставих ги.“

„Те ги убиха, съпруже. Убиха нашите деца!“

— Вдигни ми се, курво!

„Крин, смеех се на твоя глад за мен, глад, от който ми се повдигаше. Чака ли те призракът на баща ми, Крин? Вижда ли той това и какво искаш от мен?“

„Разбира ли срама ми?“

„Крин ме наказва сега. Той е само първият, но колкото и да са, наказанието никога няма да е достатъчно.“

„Сега… сега разбирам ума на една окуцена жена. Разбирам го.“

И тя се надигна, за да го поеме.

Малките отрепки го видяха, преди той да ги види. И видяха тежкия нож в ръката му.

Никой нямаше да отрече, че близначките бяха хитри, гадни същества, като змийчета, тъй че когато се обърнаха и побягнаха, Сатанд Грил не се изненада. Но едната носеше детето и то се разпищя.

О, можеха да го накарат да замълчи по единствения възможен начин — задушаваща длан върху устата и носа, с което да спестят на Сатанд кръвта по собствените му ръце — и той го очакваше, когато се спусна да ги догони, но бебешките врясъци продължиха.

Можеше да ги догони и рано или късно щеше да го направи. Сигурен беше, че разбират, че вече са мъртви. Добре, щом искаха да го превърнат в игра, щеше да я играе. Един последен жест към детството, преди да им го отнеме. Щяха ли да писнат, щом ги хванеше? Интересен въпрос. Ако не веднага, по-късно. Да, по-късно щяха да писнат не на шега.

Чу пред себе си дращене по полегатия бряг на каменистото дефиле и закрачи тежко натам… да, ето я едната, с момченцето в ръце, опитваше се да се изкатери по свлачището…

Големият камък едва не го уби, стовари се като чук в рамото му. Той изрева от болка, залитна — и за миг зърна другата близначка горе на ръба.

— Миризливо говно такова! — изръмжа й. — Ще си платиш за това!

Вече не беше игра. Щеше да им го върне тъпкано. Щеше да ги накара да съжалят за глупавите опити да му се измъкнат.

Момичето с детето отпред се отказа да се катери по сипея, спусна се надолу и вдясно и се скри в едно дере. Малко след това другото момиче се шмугна след тях.

Цялата работа беше уловка. Капан. Хитри ще му се пишат, така ли?

Побеснял от гняв, Сатанд затича след тях.

Сеток го дърпаше за ръцете.

— Кафал! Ставай!

Твърде късно беше. Вече виждаше каквото имаше да се види. Прокълнат от собствените си богове. Ако можеше само да ги стисне за вратовете и да ги удуши един по един, заклеваше се, че ще го направи.

Обичната му сестра… беше изпищял, когато брадвата посече. Беше паднал на колене, когато Крин пристъпи към нея — а сега се мъчеше да издере очите си, макар че гледките зад тях сякаш оставаха безразлични към раните, които им причиняваше. Кръв капеше със сълзите — щеше да дере и да дере, докато не престанеше да вижда света… но слепотата като че ли вечно щеше да му се изплъзва.

Видя как Крин изнасилва кръвната си сестра. Чу окуражителните викове на стотиците струпани наоколо воини. Видя Бакал, изпит и с блеснали очи, как излезе напред от тълпата, видя ужаса му и как кръвта се отцеди от лицето му, видя как великият убиец на Онос Т’уулан се обърна и побягна, все едно призрачната ръка на Бойния водач посегна да го хване. А беше само изнасилването на една осакатена жена — дори не се смяташе за изнасилване всъщност. Просто… използване.

А Сатанд Грил, с когото бе излизал на лов преди години, сега гонеше да убие Стейви и Сторий, и Абси, който риташе и махаше с ръчички в прегръдката на Стейви, сякаш с пълното съзнание, че този нов свят, който бе открил, рухва, че смъртта идва да го вземе още преди да е вкусил насладите му. И момчето беше обидено, възмутено, объркано. Ужасено.

Ничие сърце не можеше да понесе такива гледки.

Сеток дърпаше ръцете му, мъчеше се да ги задържи далече от лицето му.

— Трябва да продължим напред! Вълците…

— Гуглата да ги вземе вълците!

— Но няма да ги вземе, глупак такъв! Той не — но някой друг ще ги вземе! Трябва да бързаме, Кафал…

Ръката му замахна и я перна с все сила по скулата. Начинът, по който се изви вратлето й, докато падаше, го ужаси. Той извика и запълзя към нея.

Вълците не бяха вече призраци. Кръв замъгли очите му, капеше като сълзи.

— Сеток!

Тя беше още дете, толкова мъничка, толкова крехка…

Вълците виеха — хор, който го оглуши, който го блъсна по очи в замръзналата пръст. „Богове, главата ми! Спрете! Спрете, моля ви!“ Може би изкрещя, но не чу крясъка си. Зверовете връхлитаха от всички страни, искаха го.

Искаха кръвта му.

Отнякъде прозвуча ловджийски рог.

Кафал успя да стане и побягна. Побягна от света.

Сестра й й подаде плачещото момченце и Стейви го притисна до гърдите си. Сторий мина покрай нея, вкопчи се в жилавата трева и се закатери нагоре. Добре, ще излязат от дерето, а после накъде? Веригата накъсани хълмове беше тясна, остров изровен от водите варовик, а отвъд нея земята ставаше равна и нямаше къде да се скрият. Закатери се задъхана след сестра си по ронливия склон. Момченцето я биеше по лицето с юмручетата си.

Щяха да умрат. Вече го знаеше. Животът им, с цялата му безгрижна радост, със съвършената му безопасност, изведнъж беше свършил. Копнееше за вчерашния ден, за вдъхващото сигурност присъствие на втория им баща. Още веднъж да зърне лицето му, широко и загрубяло, всяка черта ярко откроена, топлите му очи, които винаги ги гледаха с обич — пред двете близначки гневът сякаш бе невъзможно да го обземе. Дори неодобрението се разколебаваше за миг. Мачкали го бяха като речна глина, но знаеха, че под тази глина има нещо желязно, нещо с огромна сила. Той беше истина, твърда и ненарушима. Мачкали го бяха, защото знаеха тази истина.

Къде беше той сега? Какво беше станало с майка им? Защо ги гонеше Сатанд Грил? Защо щеше да ги убие?

Сторий тичаше напред като зайче, мъчещо се да намери укритие, но нищо нямаше наоколо. Призрачна светлина обля равнината, щом Резките прорязаха нощта. Жесток вятър зашиба лицата им, грамадата буреносни облаци затули небето на север. Да гледа изпадналата си в паника сестра бе като нож в гърдите на Стейви — светът се сриваше като сипея в дерето зад тях, дерето, където беше Сатанд… Можеше да хвърли онзи камък по главата му — трябваше, — но мисълта, че може да му счупи черепа, я бе ужасила. Частица от нея бе поискала да повярва, че може да успее да му счупи рамото и че той ще се откаже, ще се върне в стана. Вече разбираше, унила и отчаяна, че тази вяра — че всичко това може да се оправи — е нелепа. Грешката й в преценката щеше да ги убие.

Чу как Сатанд се изкатери от дерето и извика и затича с все сила. И изведнъж брат й притихна, ръцете му се увиха плътно около врата й, пръстчетата му се вкопчиха в косата й.

Той също разбираше. Застинал като сърна в тревите, на по-малко от десет крачки от дебнещата котка, ококорил очи, дъхът му тежък и топъл на шията й.

Сълзи потекоха по бузите й — беше се вкопчил в нея с вярата, че тя може да го опази, да защити живота му. Но Стейви знаеше, че не може. Не беше достатъчно голяма. Не беше достатъчно яростна.

Видя как Сторий ги погледна през рамо, как се поколеба…

Тежките стъпки на Сатанд се приближаваха бързо.

— Махай се! — изкрещя Стейви на сестра си. — Бягай!

Но вместо да я послуша, Сторий се наведе, грабна един камък и затича към тях.

„Свирепа сестра, храбра. Глупачка такава.“

Щяха да умрат заедно.

Стейви залитна, падна на колене, ожули ги. Парещата болка донесе още сълзи и всичко се замъгли. Брат й се измъкна от ръцете й — вече можеше да побегне, колкото държат късите му крачета…

Но той остана на място, с лице срещу тичащия към тях воин. Мъжът не беше чужденец, нали? Не, беше им близък. А в сянката на близък човек беше безопасно.

— Не и този път — прошепна Стейви.

Сатанд намести ножа в ръката си и застъпва бавно. Гонитбата беше свършила — нямаше къде да отидат вече, нали?

Рамото му пулсираше, болката го жегваше рязко в ключицата — не можеше да вдигне тази ръка. Змийчето я беше счупило.

Но гневът на воина заглъхваше. „Не са си избрали родителите — кой си ги избира? Просто… нямат късмет. Но така е на този свят. Децата на владетели наследяват нещо повече от власт — наследяват онова, което става, щом тази власт рухне. Когато се развихри нощ на кръв и тщеславие бликне като черна отрова.“

Видя камъка в ръката на едното момиче и кимна доволен. Кръвта им беше само наполовина баргастка, но се беше събудила за това. Налагаше се да убие първо нея.

— Какво е станало? — попита момичето до момченцето. — Сатанд?

Той се озъби. Подходящите думи щяха да отнемат волята им за борба.

— Вие сте сираци. Вашите род…

Камъкът излетя като светкавица, перна го малко над лявото око. Той изруга от болка и изненада и тръсна глава. Кръв потече в окото му и го заслепи.

— Духовете да те вземат! — изсмя се той. — По-малко рани съм понасял в битка! Но… едно око стига. Една здрава ръка също. — И пристъпи напред.

Очите на момчето се бяха разширили неразбиращо. А после то изведнъж се усмихна и вдигна ръце.

Сатанд се поколеба. „Да, вдигал съм те и съм те подхвърлял във въздуха. Гъделичкал съм те, докато запищиш. Но онова свърши.“ Вдигна ножа.

Близначките се вторачиха в него, замръзнали. Щяха ли да защитят момчето? Да, щяха. Със зъби и нокти, щяха.

„Такива сме, каквито сме.“

— Гордея се с вас — каза той. — Гордея се с всички ви. Но това трябва да стане.

Момченцето извика, сякаш от радост.

Нещо го шибна в гърба. Той залитна. Ножът изпадна от ръката му. Сатанд го погледна намръщено. Защо бе изтървал оръжието си? Защо силата му се изцеждаше? Падна на колене и здравото му око се взря в очите на момченцето — сега бяха на едно ниво. „Не, той не гледа мен. Гледа зад мен.“ Объркване, грохот от нещо, нахлуло дълбоко в черепа му. Воинът изви глава назад.

Втората стрела го порази в челото, в самия център, проби костта и се взря в мозъка.

Той така и не видя откъде дойде.

Стейви се свлече с омекнали колене. Сестра й притича към брат им и го вдигна. Момчето изскимтя от радост.

В зеленикавия полумрак Стейви успя да различи силуета на воин, на кон, на шейсет, че и повече крачки от тях. Нещо тук изглеждаше нереално и тя се помъчи да го осъзнае, а след това ахна. „Стрелата. Сатанд се обръщаше — в движение — и все пак… от шейсет крачки! В този вятър!“ Погледът й се спря на тялото на Сатанд и тя присви очи към стрелата. „Виждала съм такива. Вижда…“ Стейви простена и запълзя напред, ръката й се сви около стрелата.

— Таткова е!

Ездачът се приближаваше в лек галоп.

Зад нея сестра й промълви:

— Това не е татко.

— Не е — но виж стрелите!

Сторий остави момченцето на земята.

— Виждам ги. Виждам ги, Стейви.

Воинът се приближи и видяха, че нещо в него не е както трябва — и в коня му също. Животното беше прекалено мършаво, кожата му накъсана на дрипи, дългите му зацапани зъби лъщяха сухо, дупките на очите му бяха празни, без светлина, безжизнени.

Конникът не изглеждаше много по-добре. Но държеше рогов лък, а в колчана на седлото се виждаха десетина от стрелите на Онос Т’уулан. Дръпнатата качулка скриваше онова, което бе останало от лицето му, неподатлива на силния вятър. Той забави коня до ходом, после спря на десет крачки от тях.

Като че ли ги огледа замислено и Стейви улови блесналата за миг искра в единственото му око.

— Момчето, да — заговори той на дару — но беше дару с малазански акцент. — Но не и вие двете.

Прониза я мраз. Усети как сестра й се вкопчва в ръката й.

— Това май се получи погрешно — продължи воинът. — Имам предвид, че го виждам в момчето, но не във вас двете.

— Познавал си го — възкликна обвинително Сторий и посочи колчана. — Той ги е направил тези. Откраднал си ги!

— Той ги направи, да, като дар за мен. Но това беше много отдавна. Преди да се родите.

— Ток-младши — прошепна Сторий.

— Говорил ви е за мен?

Нищо, че този воин беше немрящ. Момичетата се втурнаха напред, по едно от всяка страна, да прегърнат съсухрените му бедра. При допира им той като че ли потръпна, но после протегна ръце, поколеба се за миг и ги отпусна върху главите им.

А те заплакаха от облекчение.

Синът на Онос Т’уулан не беше помръднал. Но ги гледаше и се усмихваше.

Очите на Сеток трепнаха и се отвориха. В мига, в който раздвижи главата си, заслепяваща болка прониза черепа й. Простена. Нощта бе светла, с познатата зелена багра на родния й свят. Усещаше вълците, вече не като същества от плът и кръв около себе си, а отново като призраци. Безплътни, зареяни, тъжни.

Духаше студен вятър, на север бляскаха мълнии. Разтреперана и замаяна, Сеток с усилие се надигна на колене. Тъмната равнина се люшна около нея, завъртя се. Тя се опита да си спомни какво се беше случило. Паднала ли беше?

— Кафал?

Вместо отговор отекна далечен гръм.

Тя примига и се огледа. Намираше се в центъра на кръг от полузаровени грамадни камъни, нефритеното сияние от юг наслагваше зелен оттенък върху сребърната им лъскавина. Фигурите, всечени по тях, отдавна бяха изтрити от вятъра и дъжда до едва доловими резки. Но тук имаше сила. Стара. Стара като всичко в тази равнина. И шепнеща скръб, жалба по пустата земя. Вятърът пееше унило между голите грамади.

Вълчите призраци кръжаха бавно, привлечени сякаш към този пръстен от камъни и скръбната му песен.

От Кафал нямаше и следа. Дали се беше изгубил в света на Зверската крепост? Ако беше така, беше се изгубил завинаги, пропадаше назад и назад през столетията, във времена толкова древни, че нито едно човешко същество не бе стъпвало по света, свят, в който нямаше очертана кръвна линия, за да отдели ловеца от плячката — там всички бяха животни. Рано или късно Кафал щеше да падне жертва, плячка за някой хищник с остър поглед. Смъртта му щеше да е самотна, толкова самотна, че сигурно щеше да я приеме с охота.

Дори волята на стотиците хиляди вълци едва можеше да се докосне до неизмеримата мощ на изгубената Крепост.

Дъждът дойде с гнева на стършели.

Под камшиците на вятъра и плющенето на дъжда Кафал се добра до стана. Огнищата мъждукаха и гаснеха под пороя, но и на колебливата им светлина успя да види присвитите тълпи и малките, набързо вдигнати биваци на бараните по краищата. Между редиците шатри бързаха изгърбени в студа фигури. Почти не се виждаха постове.

Някъде там беше сестра му. Използваха я отново и отново. Воини, които бе познавал през целия си живот, вкарваха кървави дири в нея, бързаха да се включат в прекършването на тази горда, красива и силна доскоро жена. Кафал и Туул често бяха говорили за забрана на традицията на окуцяването, но твърде много хора се съпротивляваха на отмяната на традициите, та дори да са толкова жестоки като тази.

Не можеше да промени станалото, злодеянието вече бе извършено, но можеше да я отвлече, можеше да й спести месеците, дори години на ужас, които я очакваха.

Загърната в кожи, Баламит крачеше към юртата си. Каква нощ! Твърде много години се беше кланяла на онази кучка, твърде много години се беше отдръпвала от пътя й с наведени очи, както изискваше положението на Хетан като съпруга на Бойния водач. Е, сега курвата плащаше с душата си за всичко това, нали?

Отново превъртя в ума си съдбовния миг, когато Хега замахна с брадвата. И как се сгърчи цялото тяло на Хетан, и как оглушителният писък разцепи въздуха като нож. Някои хора живееха все едно, че привилегията е нещо, с което са се родили, все едно, че всички останали са по-нищожни от тях, все едно, че властта им е неотменима като природна истина. Е, имаше други истини в природата, нали? Събралата се глутница може да повали и най-свирепия вълк.

Баламит се усмихна широко. Дъждът плющеше леден в лицето й. Не просто глутница, хиляда като нея! Присвитите, пренебрегваните, обикновената тълпа, обектите на височайшето презрение. О, това беше велик урок, и още как! И най-сладката истина от всички — още изобщо не беше свършило.

Марал Еб беше глупак, поредният от кучите синове, които си въобразяваха, че проклетите им пръдни могат да купят корона. Бакал беше много по-добър избор — беше Сенан, първо, а бараните не можеха да се мерят с нейното племе… ама толкова нагли бяха, още повече че нямаха нищо общо с убийството на Онос Т’уулан… това беше направо срамота…

Между две купчини покрита с насмолена кожа суха тор изскочи огромна фигура и се блъсна в нея толкова силно, че тя залитна. Понечи да извика сърдито, но непознатият я хвана за ръката, стисна силно и я дръпна към себе си. Острие на нож потъна между ребрата й и преряза сърцето й на две.

Баламит примига във внезапно настъпилия мрак, краката й омекнаха и тя се свлече в калта.

Убиецът й я остави там, без дори да погледне назад.

Огънят най-сетне угасна под дъжда и Джейвис бавно се надигна. Костите я заболяваха ужасно, когато станеше студено, и тази несправедливост я глождеше. Едва-що бе навлязла в петдесетте си години все пак — но сега, след като беше една от силните на деня, можеше да поиска ритуал на изцеряване, който да прочисти гнилото в ставите й, и нямаше да трябва да плаща нищо, нищичко.

Секара бе обещала. А Секара знаеше колко важно е да угоди на съюзниците си.

Животът щеше да е хубав отново, какъвто беше в младостта й. Можеше да вземе колкото мъже си поиска. Можеше да си вземе от най-хубавите кожи, които да й пазят топло нощем. Можеше дори да си купи един-двама роби д’рас, за да мажат с масла кожата й и да я направят отново гладка. Чувала беше, че могат да махат браздите по корема и да стягат провисналите гърди. Можеха да загладят бръчките по лицето й, дори „птичия крак“ между веждите й, насъбрал цял живот негодувание и яд.

Погледна почернелите въглени в краката си и се обърна да си тръгне.

Двама воини стояха пред нея. Барани. Единият беше Кашат, брат на Марал Еб. Другия не го познаваше.

— Какво искате? — попита Джейвис, изведнъж обзета от страх.

— Само това — отвърна Кашат и замахна.

Тя успя да зърне за миг блясъка на острието. Нещо опари гърлото й изведнъж по гърдите й се изля топлина.

Болката в костите й изчезна, а след малко възелът между веждите й бавно се отпусна и направи лицето й, под целувките на дъжда, почти младо.

Малката Йедин се присви до тялото на Хега, вторачена в локвата кръв, която още димеше, макар дъждовните капки да плющяха в нея. Кошмарът нямаше да свърши, а тя все още усещаше горещината на желязото, с което бе обгорила отсечените стъпала на Хетан. Пулсираше като треска нагоре по ръцете й, но не можеше да стигне до студа, стиснал сърцето й.

Такова ужасно нещо, а Хега я беше накарала да го направи, защото Хега знаеше как да кара хората да правят разни неща, особено младите хора. Показваше им онова, опасното нещо в очите си — и нищо повече не бе нужно. А Хетан никога не беше зла, винаги беше мила, нежна и винаги готова да ти намигне добродушно. И Стейви и Сторий също. Винаги разсмиваха Йедин с игрите си, с лудите си хрумвания и хитрини.

Светът изведнъж бе станал тъмен, непознаваем. И гледай сега, някой беше дошъл и беше убил Хега. Опасното нещо в очите й не стигаше, но то пък какво ли стигаше?

Онова, което направиха онези мъже на Хетан…

Една ръка я сграбчи отзад за яката и я надигна.

Лице на непознат се вторачи в нея.

Друг глас заговори отстрани:

— Няма да помни много за това, Сагал.

— Една от пакостниците на Хега.

— Все пак…

Сагал я пусна и тя се олюля, но не падна. Той хвана главата й в огромните си шепи. Очите им се срещнаха и Йедин видя оживелия мрак там, опасното нещо…

Сагал прекърши врата й и пусна тялото й върху трупа на Хега.

— Намери Бефка. Още една жертва за тази нощ. За теб.

— А Секара и Столмен?

Сагал се ухили.

— С Кашат най-доброто го пазим за накрая. Хайде, върви, Корит.

Воинът кимна.

— А после ми е редът с Хетан.

— Заслужава го, както скимти в калта.

Страл излезе и Бакал остана сам в юртата. Знаеше, че жена му няма да се върне тази нощ, и си признаваше, че няма да се притесни много, ако изобщо не се върне. Удивително какви изненади можеха да споходят един брак след толкова години. Кълбото от правила се беше разнищило тази нощ, нишките — понесени от черния вятър. Хиляди възможности се бяха пробудили в хорските души. Отдавна погребани вражди изпълзяваха от земята и от ножове капеше кръв. Воин можеше да се взре в очите на приятел и да види чужд, можеше да се вгледа в очите на жена и да види пламъка на греховна страст.

Тя искаше друг мъж, но Бакал беше на пътя й. Този мъж пък искаше нея, но неговата жена беше на пътя му. Жената на Бакал бе застанала пред него, с усмивка на устните, живо същество, ликуващо от това, че може да нанесе болка — стига болката да беше възможна, но не беше, както бе открил той за свое изумление.

В мига, в който тя го разбра, лицето й се изкриви от омраза.

Когато излезе, държеше ножа си. Между нея и новия й любовник една жена щеше да умре тази нощ.

Щеше ли да ги спре?

Още не беше решил. Нищо не кипеше в него. Нищо не тлееше, готово всеки миг да изригне. Дори усилието да мисли за това го изтощаваше.

„Кръв изтича.“ Древна поговорка сред баргастите. Когато е убит владетел, хиляда ножа блясват и слабите подивяват. „Ние сме в своята нощ на безумие. Враг иде към нас, а ние сме се вкопчили в безумна касапница, избиваме свои.“ Смътно чуваше писъци през воя на вятъра.

Лицето на жена му, толкова грозно в страстта, изплува пред очите му.

„Не, няма да оставя това така.“ Стана и взе ризницата си от монети. Окажеше ли се твърде късно да спаси жената, щеше да убие жена си и любовника й. Акт, в който нямаше нищо безумно всъщност.

— Намери го! — настоя Секара. — Братята му са навън — избиват съюзниците ни! Марал Еб е сам…

— Не е — отвърна Столмен. — Точно в тази нощ това ще е безумие.

Тя го изгледа с гняв. Огромен, с броня, с тежкия крив нож в ръка — и с окаяно изражение на вяло отпуснатото лице.

— Кажи му, че искаш да обсъдите съюза с клана Гадра — просто намери някакъв повод. Щом му прережеш гърлото…

— Братята му ще ме хванат и ще ме убият. Слушай, жено, ти ми каза, че искаш Марал Еб да командва воините ни…

— Не очаквах, че ще тръгне срещу нас още тази нощ! Хега е мъртва! Джейвис я няма никъде. И Баламит. Не разбираш ли какво става?

— Май ти не разбираш. Щом те са мъртви, ние сме следващите.

— Няма да посмее да ни докосне! Имам сто убийци — имам шпиони във всеки клан! Не, още му трябваме…

— Няма да разсъждава така, когато се опитам да го убия.

— Не се опитвай, мъжо. Убий го и се увери, че си го убил. Остави глупавите му братя на мен.

Дъждът барабанеше тежко по дебелите кожи на юртата. Някой отвън изпищя. Лицето на Столмен посивя като пепел.

„Духове на бездната, боята дори не му трябва тази нощ.“

— И това ли трябва аз да направя? Ставаш ли изобщо за нещо?

— Секара, стоя тук готов да дам живота си — да те защитя. Веднъж да свърши тази нощ, ще свърши и безумието. Трябва само да оцелеем…

— Не искам просто да оцелеем!

Той се вторачи в нея все едно, че я виждаше за първи път. Нещо в този поглед, толкова чужд за него, я накара да потръпне. Секара пристъпи към мъжа си, докосна с длан люспестата броня на гърдите му.

— Разбирам, мъжо. Знаеш, че ценя това, което правиш. Просто не мисля, че е необходимо, това е всичко. Моля те, направи го заради мен. Намери Марал Еб — а ако видиш, че е обкръжен от телохранители, тогава се върни. Ще знаем, че се страхува за живота си — и ще трябва да нанесем първия си удар срещу него, без дори да вдигнем ръка.

Той въздъхна и се обърна към входа.

Вятърът зафуча покрай него, когато дръпна платнището и пристъпи навън.

Секара се отдръпна назад от студа.

Миг след това чу тежко изтупване, после нещо се хързулна по стената на юртата, преди да падне в калта.

Секара замръзна, със сърце в гърлото и с ръце на устата.

Сагал влезе първи. Брат му Кашат се появи зад него с тълвар в едната ръка — острието лъщеше от кръв и дъжд.

— Секара Омразната — каза с усмивка Сагал. — Жестока е тази нощ.

— Радвам се, че е мъртъв — отвърна тя и кимна към капещото острие. — Безполезен. Бреме за всяка моя амбиция.

— Амбиции, да — измърмори Кашат и огледа юртата. — Добре си се устроила, виждам.

— Имам много, много приятели.

— Знаем — каза Сагал. — Срещнахме се с някои от тях тази нощ.

— Марал Еб се нуждае от мен — от това, което знам. Шпионите ми, убийците ми. Като вдовица не съм заплаха за вас, за никого от вас. Брат ви ще бъде Боен водач и ще се погрижа да е неуязвим.

Сагал сви рамене.

— Ще помислим.

Тя облиза устни.

— Кажете на Марал Еб, че ще дойда утре при него. Имаме много да обсъдим. Ще има съперници… Ами Бакал? Помислихте ли за него? Мога да ви отведа право до юртата му, чакайте само да си взема наметалото…

— Няма нужда от това — каза Сагал. — Бакал вече не е заплаха. Срамота, убиецът на Онос Т’уулан да умре така неочаквано. — Обърна се към Кашат. — Задавил се с нещо, а?

— С нещо — отвърна Кашат.

— Ще има други — заговори Секара. — Други, за които знам, а вие — не. Между сенаните и дори между моите хора.

— Да, да, всички ще ги продадеш, жено.

— Служа на Бойния водач.

— Ще видим, нали?

И Сагал се обърна и излезе от юртата. Кашат избърса кръвта на мъжа й от тълвара си в безценното знаме, провесено от централния пилон, ухили й се, после тръгна след брат си.

Секара се свлече на походния сандък. Трепереше цялата, чак кокалите й тракаха. Опита се да преглътне, но устата й гърлото й бяха съвсем пресъхнали. Стисна ръце в скута си, но те се изхлъзнаха една от друга — не можеше да се задържи за нищо.

Вятърът блъскаше кожените стени, студен въздух пронизваше от входа — платнището не беше наместено както трябва. Трябваше да стане и да го оправи. Но остана да седи разтреперана и да се мъчи да овладее хлъзгавите си непослушни ръце.

— Столмен — изхлипа тя. — Ти ме остави. Изостави ме. За малко… за малко щях да умра!

Погледна натам, където стоеше той доскоро, толкова голям, толкова здрав и непоклатим, а после очите й се отклониха към знамето и ужасното петно на него.

— Съсипа го — прошепна тя. — Съсипа го.

Обичаше да го глади с ръце. Тази коприна, тече и тече, като поток от власт и богатство, който така и не мокри дланите й. Но вече не. Щеше да усеща налепа на засъхналата му кръв, прахта, цапаща ръцете й.

— Трябваше да се сети, че го чакат. Трябваше.

Когато двамата барани нахлуха, Бакал тъкмо стягаше оръжейния си колан, мъчеше се с токата. Дясната му ръка посегна съвсем самичка на педя вляво, кривото острие изсъска от ножницата и посрещна тежкото посичане на тълвара. И го отби — но се прекърши малко над дръжката.

Бакал скочи напред и заби щръкналото парче в гърлото на нападателя. Кръв рукна по китката му.

Другият заобиколи покрай горящия мангал.

Бакал се отдръпна от давещия се в собствената си кръв воин. Нямаше нищо, с което да се защити.

„Ти май печелиш, жено…“

Баранът вдигна тълвара да го посече, но зад него се появи сянка. Криви остриета облизаха гърлото му от двете страни. Мангалът засъска и запращя от пръските. Баранът се олюля, рухна върху оръжейния сандък, краката му потрепериха и застинаха.

Бакал изпъшка от болката в ръката и извърна очи към новодошлия.

— Кафал.

— Сънувах го — промълви жрецът, лицето му бе потъмняло от гняв и скръб. — Ръката ти, ножът ти — в сърцето му…

— А сънува ли и кой нанесе удара, Кафал?

Едрият воин отпусна рамене и пристъпи тромаво към него; очите му се смъкнаха към оръжията в ръцете му.

— Дойдох за нея.

— Не тази нощ.

Кривите ножове се вдигнаха рязко за удар, но Бакал вдигна ръка.

— Ще ти помогна, но не тази нощ. Тя е в несвяст — две дузини воини я използваха, може би и повече. Още малко и щеше да издъхне, а те няма да го позволят. Жените я взеха, Кафал. Ще се погрижат за нея, цвърчат като скворци — знаеш за какво говоря. Докато плътта й не се изцери, не можеш да влезеш в онази юрта. Жените ще те разкъсат. Моята… жена ми отиде там първа, преди другите си… работи. Да види, да се включи и тя… и ми се изсмя. На ужаса ми. Кафал, тя ми се изсмя.

Лицето на жреца беше прорязано с кървави бразди — беше го драл с нокти, личеше си.

— Твоите сънища — прошепна Бакал. — Ти си видял!

— Видях.

— Кафал…

— Но не е свършило. Те не знаят това — никой от тях не знае това. Боговете ни вият. От ужас. — Подивелите му очи се впиха в Бакал. — Нима си мислеха, че ще се измъкнат с това? Нима забравиха какво беше той? Откъде дойде? Ще ги хване и ще ги размаже! — Оголи зъби. — А аз ще стоя отстрани — чуваш ли ме? Ще стоя отстрани и ще гледам, Бакал, и няма да направя нищо.

— Сестра ти…

Кафал се сепна, все едно го зашлевиха през лицето.

— Да. Ще изчакам…

— Не можеш да се скриеш тук, Кафал. Още убийци на Марал Еб ще дойдат за мен…

— Тази нощ е на свършване — каза жрецът. — Лудостта вече угасва. Намери съюзниците си, Бакал, събери ги около себе си.

— Върни се след три дни — каза Бакал. — Ще ти помогна. Ще я измъкнем. Ще я отведем далече. Но… Кафал, трябва да знаеш…

Мъжът потрепери.

— Ще е твърде късно. Да, знам. Знам.

— Иди си — каза Бакал и се огледа за някое от по-старите си оръжия, но спря и се вторачи в двата трупа. — Аз трябва да свърша нещо. Едно последно нещо. — Вдигна тъжните си очи към жреца. — Лудостта май не е угаснала съвсем.

Конникът се появи от мрака на нощта. Държеше дете, момченце. Две момичета от двете страни на коня залитаха от умора.

Раздраната опашка на бурята завиваше на юг, понесла дъжда със себе си.

Сеток гледаше приближаващите се непознати. Знаеше, че мъжът е привидение, немрящ войник на Жътваря. Но знаеше също, че докато седи в центъра на каменния кръг, няма от какво да се бои. Древната сила тук се опълчваше на глада за кръв — беше създадена точно за тази цел. Тя беше убежище срещу Древните богове и тяхната вечна жажда и вечно щеше да остане такава.

Той спря точно извън кръга, както трябваше да стане.

Сеток се изправи и погледна момичетата. Облечени като баргасти, но кръвта и на двете не беше чиста баргастка. Близначки. Очи, помръкнали от потрес, който вече угасваше, заменен от безстрашно спокойствие. Момченцето пък й се усмихваше.

Призракът вдигна детето с една ръка — то се вкопчи в нея като маймунка болкандо — и внимателно го сложи да стъпи на земята.

— Вземи ги — заговори привидението на Сеток и немрящите очи се впиха в нея — едното човешко и съсухрено в смъртта, другото — ярко кехлибарено, око на вълк.

Сеток ахна.

— Ти не си слугата на Жътваря!

— Това е слабостта ми — отвърна той.

— Кое?

— Прокълнат съм с… нерешителност. Вземи ги, направи бивак в кръга. Изчакай.

— Какво да изчакам?

— Да свърши неговата война, дестраянт. — Ездачът замълча за миг и добави: — Тръгваме, когато се върна.

Тя гледа след него, докато се отдалечаваше на запад, сякаш бягаше от изгряващото слънце. Момичетата хванаха малкото момче за ръцете и предпазливо се приближиха.

Сеток въздъхна.

— Рожби сте на Хетан, нали?

Те кимнаха.

— Аз съм приятелка на вуйчо ви, Кафал. Не — добави уморено, — не знам къде отиде той. — Помисли си за последните думи на призрака и добави: — Може би ще се върне. Сега елате при мен, ще запаля огън. Ще хапнете и ще си починете.

Щом влязоха в кръга, момчето се отскубна от ръцете на сестрите си и отиде до югозападния край на каменния пръстен. Загледа се в привидно пустия тъмен хоризонт и поде някакво странно ритмично бърборене. Почти като песен.

Сеток потръпна от звука. Когато се обърна, видя, че близначките са се сгушили в постелята й. Спяха.

Лешоядите бяха изкълвали и последното късче месо. Чакали бяха дъвкали костите, но бяха открили, че дори техните силни челюсти не могат да ги натрошат достатъчно, за да ги изгълтат, нито да оглозгат краищата им, както правеха обикновено. Накрая оставиха парчетата пръснати в отъпканите треви. Освен това можеше да се намери още, не само тук, но по многобройни други места из равнината. Беше сезон за мухи, накацали по муцуните, и за пълни кореми.

След няколко дни всички хранещи се с леш птици и зверове си бяха отишли — оставиха мястото на слънцето, вятъра и звездите. Стръковете трева се изтръгнаха от засъхналата кръв, корените се впиха в наторената пръст и насекоми запълзяха като зъбите на земята, за да погълнат всичко, което могат.

В една нощ с буря, забушувала на югоизток, нощ, в която чужди богове виеха и призрачни вълци се носеха като тъмен прилив по невидим пейзаж, нощ, в която огньове на армии съскаха и пращяха, а чакалите тичаха като полудели, защото вонята на пролята кръв биеше в ноздрите им от всички страни, долината с пръснатите из нея камъни и кости и с купчината пепел от изгорени останки започна да се раздвижва. Късчета се засъбираха. Заоформяха се в ребра, в кокалчета на пръсти, бедрени кости, прешлени — пропити сякаш с желязо, привлечено от магнит, плъзгаха се и се завъртаха на пресекулки.

Вятърът, надигнал се на югоизток, се втурна над земята, хала от сто хиляди извисили се гласове. Треви заплющяха неистово. Прах се извиси, завихри се и изпълни въздуха с песъчинки.

Горе, в безоблачното все още небе, Резките сякаш запулсираха и затрептяха като през вълни от зной.

Затракаха кости. Изпод грамадите от камъни и разбита броня в долината се заизтръгваха късчета гниеща плът, жили се загърчиха като змии, сухожилия запълзяха като червеи, изтръгнаха се от пръстта и залазиха към купчината кости — които се снаждаха в разпознаваема форма — скелет, хлабаво сглобен все още, но костите не бяха на ак’рини, нито на баргаст. По-дебели бяха, с по-очертани ръбове. Натрошеният череп отново ставаше цял, очукан и почернял от саждите. Стоеше неподвижен, с горните зъби върху земята, докато долната челюст не изщрака към него, а след това натисна отдолу, избута го назад, та връзките да се наместят в ставите.

Плът и изсъхнала кожа, туфи зацапана с прах коса. Сухожилия стегнаха дългите кости, краищата се сплетоха да ги свържат в ръце и крака. Извити снопчета мускул се докопаха до жили, издърпваха се и полепваха, жилите се изпъваха. Сглоби се ръка, десетки кокалчета на пръсти се събраха и се наместиха с пукот в края на китката.

Гнило месо стегна прешлените в змийска извивка. Ребра изщракаха в жлебовете от двете страни на гръдния кош и го надигнаха от земята.

Когато Резките задълбаха хоризонта на югоизток, а вятърът вече издъхваше в сетния си спазъм, в тревите лежеше тяло. Късчета кожа се сливаха, за да го загърнат, всеки шев — като белег от рана. Нишки коса пуснаха корени по темето на черепа.

Щом вятърът заглъхна съвсем, доехтя далечна песен. Груб, немощен глас на старица, а в мелодията на тази песен имаше стегнати в здрави възли юмруци, имаше мускули, набъбващи за ужасно насилие, имаше лица, неподвластни за зноя на слънцето и житейската жал. Гласът омагьосваше, извличаше сила от най-дълбоките спомени на земята.

Зората пропълзя на хоризонта и обагри небето в кръв.

И един Т’лан Имасс се надигна от земята. Застъпва с бавни колебливи крачки към опаления в огъня кремъчен меч, оставен да лежи до кладата на баргастите. Една съсухрена, но огромна длан се пресегна надолу, стегна се около дръжката и вдигна оръжието високо.

Онос Т’уулан се обърна на югоизток. И тръгна.

Имаше да убива един народ.

16.

Дарът на оскверняването бе тишина. Благословеният някога камък, огромен като фургон, беше разбит. Наблизо имаше хлътнатина и извор се мъчеше да захрани езерце с черна вода. Кости на газели и гризачи бяха осеяли тревите и камъните на лъкатушещото надолу от хлътнатината корито на поток — свидетелство за отровената вода.

Тази тишина гъмжеше от истини, повечето толкова ужасни в естеството си, че караха Секул Лат да потреперва. Изгърбил рамене, обгърнал се с ръце, той се взираше към изгряващото слънце. Килмандарос се провираше из късовете натрошена скала, сякаш се радваше на гледката на собственото си творение отпреди хилядолетия. Ерастас бе събрал шепа камъчета и ги хвърляше в езерцето едно по едно — всяко потъваше без звук, без да остави вълнички. Тези подробности като че ли забавляваха Блудния, ако полуусмивката на лицето му означаваше нещо.

Секул Лат бе достатъчно разумен, за да не вярва на привидностите. Особено у Древен бог, спечелил си лоша слава с умението да заблуждава. Възможно бе да размишлява над задоволството си от неопровержимата безапелационност на призива си, а може би обмисляше да прекърши гръкляна на някой самонадеян бог. Или на някой по-недостоен. Той беше Блудния все пак. Храмът му беше измяна, олтарът му — лошият късмет, и в този храм, и на този олтар, той жертваше смъртни души, мотивиран единствено от прищявката. И може би от скуката. Луксът на тази негова власт бе това, което толкова ценеше и толкова искаше да си върне.

„Но това свърши. Не можеш ли да го разбереш? Нашето време свърши. Не можем да заиграем отново онази игра. Децата наследиха този свят, и всички останали, над които тиранствахме някога. Пропиляхме всичко, което имахме — вярвахме в своето всемогъщество. Този свят… Ерастас, не можеш да си върнеш нещо, което вече не съществува.“

„«Ще си взема трона», така каза ти. И хилядата лица, претендиращи за него, всяко едно от тях блеснало ярко за миг и веднага угаснало, всички те се сливат като в мъгла. Толкова много животи — за едно мимолетно мигване. Ако спечелиш, ще имаш своя трон, Ерастас, и ще стоиш зад него като някога, и присъствието ти ще издава лъжовността на смъртните амбиции и мечти, на всеки порив за съвестно управление, за справедливост. За мир и благоденствие.“

„Ще превърнеш всичко в прах — всички мечти на прах, която се изсипва между пръстите им.“

„Но тези човешки същества — те са те загърбили. Не си им нужен да превръщаш в прах всичките им мечти. Не им е нужен никой, за да прави това.“

— Това трябва да обмислим — каза той на Ерастас.

Веждите на Блудния се вдигнаха, единственото му око блесна.

— Кое по-точно, моля?

— Да застанем пред децата ни — младите богове — и да им кажем истината.

— А тя е?

— Всичко, за което претендират, че е тяхно, може да се намери в смъртната душа. Тези богове, Ерастас, не са нужни. Също като нас, те нямат предназначение. Никакво. Също като нас, те са разхищение на пространство. Несъществени.

Ръцете на Блудния потрепериха. Той хвърли камъчетата.

— Само отчаяние ли ще получим от теб, Ашици? Още не сме започнали войната си, а ти вече си капитулирал.

— Да — съгласи се Секул Лат. — Но ти не разбираш напълно това понятие. Има различни видове капитулация…

— Несъмнено — прекъсна го Блудния. — И все пак лицето на всяка от тях е едно и също — лице на страхливец!

Ашици го изгледа с насмешка.

Ерастас стисна юмрук и изръмжа:

— Какво ти е толкова смешно?

— Онзи, който капитулира пред собствените си заблуди, според определението ти, е не по-малко страхлив от всеки друг.

Килмандарос се изправи. Беше се предрешила в тялото на Тел Акаи и все още се извисяваше над тях, но не чак толкова, колкото преди. Усмихна се криво на Блудния.

— Не си играй игри с тогова, Ерастас. Нито на кости, нито на думи. Ще овърже мозъка ти на възли и главата ще те заболи.

Ерастас я погледна ядосано.

— За глупак ли ме смяташ?

Усмивката изчезна.

— Явно ти го смяташ за такъв.

— Когато мислиш с юмруците си, не се оплаквай, че изглеждаш глупав на другите.

— Но аз също се оплаквам с юмруците си — отвърна тя. — И когато го правя, дори и ти нямаш друг избор, освен да слушаш, Ерастас. Тъй че внимавай, защото съм в настроение да се оплаквам. Стояхме тук цялата нощ, докато етерът отвън пробуди нещо за живот… нервите ми са кипнали дори тук, където всичко е безжизнени руини. Казваш, че си призовал другите. Къде са тогава?

— Идват — отвърна Блудния.

— Колко?

— Достатъчно.

Ашици се изненада.

— Кой ти се опълчва?

— Не е опълчване! По-скоро… длъжен ли съм да се обяснявам?

— Би могло да помогне — каза Секул Лат.

— Не ми се опълчват по свой избор. Драконъс… в Драгнипур едва ли би могъл да чуе нещо. Гризин Фарл е мъртъв, мисля. Телесната му плът вече не съществува. — Поколеба се и добави намръщено: — Само Ардата успя да ми се изплъзне, но пък от нея никога не е имало кой знае каква полза, нали?

— Тогава къде…

— Виждам една — рече Килмандарос и посочи на север. — Кълна се във вкуса на кръвта, благоразумна е, че е приела тази форма! Но, о, надушвам миризмата на Елейнт по нея!

— Обуздай се — каза й Ерастас. — Мъртва е от твърде дълго, за да можеш да надушиш нещо.

— Казах…

— Въобразяваш си, нищо повече. Дъщерята на Тиам не надживя майка си — това същество е приело Ритуала на Телланн — по-малка е, отколкото беше някога.

— По-малка и по-голяма според мен — каза Ашици.

Ерастас изсумтя: не разбра преднамерената подигравка на Секул Лат.

Килмандарос, разтреперана от гняв, изсъска:

— Тя беше! Предната нощ. Онова пеене — тя разбуди древната сила! Олар Етил!

Секул Лат забеляза внезапната тревога на лицето на Блудния. Нещата вече кръжаха извън контрола му.

Зад тях проговори глас:

— Аз също го усетих.

Обърнаха се и видяха Маел. Имаше тяло на старец и лице на старец, а воднистите очи, които впи в Блудния, бяха студени.

— Вече се разплита, Блуден. Войната е така — всички играчи губят самообладание. „Хаос взима меча.“

— Цитираме Аномандър Рейк? — изсумтя Ерастас. — Хайде стига, Маел. Освен това той го каза в пророчество. Другите резонанси дойдоха по-късно.

— Да — измърмори Маел. — Колкото до въпросното пророчество…

Секул Лат го зачака да продължи, но Маел замълча и се загледа с присвити очи към Олар Етил. Преди много време тя бе избрала тялото на жена Имасс, с широки бедра и едри гърди. Ашици си спомни, че когато я видя за последен път, все още беше смъртна. Спомни си странния шлем-маска, който носеше, подобен на плетен въжен кош — ни повече, ни по-малко. Без никакви дупки за очите или за устата. Матрона на всички гадателки на кости, майка на цяла раса. „Но дори майките имат тайни.“

Вече не носеше маската. Плът почти не беше останало по нея. Съсухрена, само жили и кости. Т’лан Имасс. Оплетка от змийски кожи висеше от раменете й и по нея бяха навързани всевъзможни загадъчни предмети — продупчени камъчета, необработени скъпоценни камъни, костени тръбички, които можеше да са свирки или проклятия-клопки, душеловки от кух еленов рог, връзка малки мъртви птици. Във въжения й колан беше затъкнат грубо изработен обсидианов нож.

Усмивката й беше небрежна, големите й зъби бяха с цвета на тъмен кехлибар. Никаква светлина в дупките на очите й.

— Как го направи пак? — попита я Секул. — Любовник на майка си и детето едновременно? Как точно зачена самата себе си, Олар Етил?

— Елейнт! — изръмжа Килмандарос.

— Странствала съм в света на родилни огньове — заговори Олар Етил. — Плавала съм в мъртвото небе на Проклятието на Каллор. Видяла съм всичко, което трябва да се види. — Вратът й изпука и изстърга, когато извърна глава към Блудния. — Теб те нямаше никъде. Криеше се зад жалкия си трон, за да доказваш вечно колко илюзорна е властта — светът отдавна е схванал посланието ти, макар че по природа никога няма да се вслуша в него. Ти, Ерастас, си губиш времето.

Секул Лат се изненада колко съвпадаха думите й с това, което мислеше той. „Спести си го, Олар Етил. Той не слуша.“

Тя се обърна към Маел.

— Дъщерите ти беснеят.

Старецът сви рамене.

— За дъщери е редно да го правят. По-точно трябва да го правят. В противен случай щях да съм разочарован. Лош баща си, ако първо не ги стягаш, а после не ги освободиш от опеката си — сигурен съм, че Блудния с охота ще се съгласи, щом посъбере малкото ум, който му е останал. Когато оная вещица ти отмъкна окото, какво още се изля оттам, а?

Олар Етил се изкикоти.

Ерастас се изправи.

— Призовал съм ви. Не можете да ми откажете, никой от вас!

— Спести ми гоненето — каза Маел. — Имаш да отговаряш за много, Блуден. Страстта ти да съсипваш живота на смъртните…

— Това ми е работата! Винаги съм го правил. А я се погледни ти, Маел! Колко милиони души си удавил? Стотици милиони, само за да подхранваш силата си. Не, старче, не смей да ме укоряваш точно ти.

— Какво искаш? — попита Маел. — Не си въобразяваш, че можем да спечелим тази война, нали?

— Не си внимавал — отвърна Ерастас. — Боговете се събират. Срещу Падналия. Не искат да делят този свят с други…

— Май и ти не искаш.

— Никога не сме отказвали на асцендент място в нашия пантеон, Маел.

— Нима?

Блудния се озъби.

— Имало ли е изобщо риск някога да свърши смъртната кръв? Нашите деца ни предадоха, като се отказаха от този източник на сила, като приеха предложеното им от К’рул. И на свой ред ни отказаха подобаващото ни се място.

— Къде е той тогава? — попита Секул. — Брат К’рул? И Сестрата на Студените нощи? А Вълците, които властваха над този свят още преди да се появят хората? Ерастас, да не би да си взел лично решение да не ги поканиш?

— К’рул заслужава съдбата, която очаква боговете — неговото предателство беше най-жестокото. — Блудния махна пренебрежително с ръка. — С Вълците изобщо не можеш да се разбереш — отдавна съм се отказал да опитвам. Оставяме им Зверския трон, там им е мястото.

— А и амбиция не ги изкушава — добави сухо Маел. — Късмет за теб.

— За нас.

Маел само сви рамене.

Олар Етил отново се изкиска и заговори:

— Никой от вас нищо не разбира. Твърде дълго се крихте от света. Неща се връщат. Надигат се. Глупавите човешки същества дори не са забелязали. — Помълча за миг, след като вече бе привлякла вниманието на всички, и нещо подобно на дъх изхъхри от нея. — Каллор разбра — видя какво точно беше Силвърфокс. Какво е. Някой от вас наистина ли си въобразява, че времето на Т’лан Имасс е свършило? И макар тя да направи детинска грешка с освобождаването на Първия меч, аз й го простих. Всъщност подпомогнах връщането му.

— А Джагът? Никнат като отровни гъби! Колко удобно е да се вярва, че са неспособни да действат заедно — но пък лъжите често са много удобни. А ако ви кажа, че в Пустинните земи само преди няколко дни четиринайсет немрящи джагъти унищожиха сто На’Рук? Ако ви кажа, че пет хиляди човешки същества с кръвта на Тайст Андий в жилите извървяха Пътя на Галан? Че един с кралската андийска кръв мина през портите на мъртвия Карканас? А Пътят на Галан? Ами, точно по този път от кръв ловуват Тайст Лиосан. И… — главата й изпука, когато се извърна към Килмандарос, — нещо много по-лошо. О, всички вие сте слепи. Сакатия бог? Той е нищо — съюзниците му между боговете го изоставят и се пръсват. Развала поглъща култа му сред смъртните и неговите поклонници са нищите и окаяните. Каминсод няма армия, която да вдигне в негова защита. Тялото му е разпръснато на късове по седем континента. Все едно, че е мъртъв. — Олар Етил изпъна костелив пръст към Блудния. — Дори Драконовата колода си има нов Господар и ти казвам, Ерастас: не можеш да му се противопоставиш. Не стигаш.

Вятърът простена след думите й.

Всички се бяха смълчали. Дори Ерастас стоеше стъписан.

С тракане на кости, Олар Етил се приближи до разбитата канара.

— Килмандарос. Ти си крава. Жалка безмозъчна крава. Имасс направиха това светилище в акт на обич, като място, където никой от нас да не може да стигне, за да трови душите им.

Килмандарос сви юмруци и я изгледа сърдито.

— Не ме интересува.

— Аз мога да унищожа младите богове — заяви изведнъж Ерастас. — Всички до един.

— А казал ли си на Килмандарос за своя таен убиец? — попита Олар Етил. — О, да, знам аз. Разбирам какво си направил. Какво замисляш.

Секул Лат се намръщи. Беше изтървал нишката. Таен убиец?

— Кажи й — продължи Олар Етил. — За онзи Елейнт.

— След като убиецът се развихри, след като свърши каквото трябва — усмихна се Ерастас, — Килмандарос получава подарък.

— Убива убиеца.

— Тъй че, когато всичко свърши, ние сме сами и оставаме. Олар Етил, всички тези неща, които каза, са несъществени. Джагът са твърде малко, живи или немрящи, за да представляват някаква заплаха. Прахта на Т’лан Имасс е прехвърлила океана и сега уляга над бреговете на Ассаил, а всички знаем какво ги очаква там. А Карканас е мъртъв, както каза. Какво значение има, че някой от кралската андийска кръв се е върнал в него? Майката Тъма се е отвърнала от децата си. Колкото до Тайст Лиосан, те са без водач. Да не би някой от вас сериозно да си мисли, че Оссерк ще се върне при тях?

Секул Лат се сви още повече в себе си. Отбягваше да погледне Килмандарос. И Олар Етил, и Ерастас не бяха споменали Форкрул Ассаил. Не знаеха ли? Знанието, което Секул таеше в себе си — което притежаваше и Килмандарос, — наистина ли беше тайна? „Олар Етил, не можем да ти се доверим. Ерастас изобщо не биваше да те кани тук. Ти си по-лоша и от К’рул. По-голяма заплаха си за нас от Драконъс и от Ходещия по ръба. Ти си и Елейнт, и Т’лан Имасс, а и едните, и другите винаги са били неподвластни нам.“

— Господарят на Колодата има съюзник — каза Маел. — Съюзничка, за която, изглежда, си в неведение, Олар Етил, и е по-необуздан ашик от всичко, което хвърля Секул Лат. — Студените му очи се спряха на Блудния. — Готов си да погълнеш децата ни, но дори това желание доказва, че си изгубил усет, че ти — че всички ние тук не сме нищо повече от изчерпани сили на историята. Блуден, нашите деца са пораснали. Разбираш ли значението на това?

— Що за глупости дрън…

— Достатъчно пораснали — намеси се Секул Лат, изведнъж разбрал, — за да имат свои деца. — В името на бездната!

Ерастас примига, но бързо се овладя и махна пренебрежително с ръка.

— Лесно ще бъдат съкрушени, след като се справим с родителите им, не мислите ли?

— Съкрушени? Като нас ли? — обади се Маел.

Ерастас го изгледа с яд.

Секул Лат се изсмя горчиво.

— Разбирам те, Маел. Избиването на боговете от нас може просто да разчисти пътя за децата им.

— Това е нелепо — каза Ерастас. — Не съм усетил нищо за… внуци. Нищичко.

— Качулатия събира мъртвите — заговори Олар Етил, все едно думите на Маел я бяха отправили по диря, която можеше да види само тя. — Четиринайсетте немрящи джагъти — те не са негови. Няма никаква власт над тях. Бяха призовани от асцендент, който беше смъртен само допреди няколко години. — Обърна се към Маел. — Видях мъртвите. Вървят в марш не като някаква неразумна тълпа, а като войска. Сякаш светът откъм безжизнената страна на Портата на Гуглата се е променил.

— А това води до въпроса: какво замисля Качулатия? Той някога беше Джагът. Откога джагътите делегират власт? Олар Етил, кой беше този нов асцендент?

— Дваж въвеждан в света на култа. Веднъж от племенен народ под името Искар Джарак. Носител на мъдрост, спасител. А втория път като командир на рота войници — на които бе обещано възнесение с песен, изтъкана от Бродник на духа Танно. Да, цялата рота се възнесе след смъртта.

— Войници ли? — Ерастас се мръщеше. — Възнесени? — Беше объркан от тази мисъл. Дори уплашен като че ли.

— А какво име носеше сред тези възнесени войници? — попита Маел.

— Уискиджак. Беше малазанец.

— Малазанец. — Маел кимна. — Такъв е и Господарят на Колодата. А също и непредсказуемата, непознаваема съюзничка на Господаря — адюнкта Тавори, която води малазанска армия на изток, през Пустинните земи. Води ги… — и се обърна към Секул Лат — към Коланси.

„Кучият син знае! Разбира играта, която играем!“ Успя да се сдържи да не издаде всичко, като погледне към Килмандарос. Спокойното разбиране в очите на Маел го смрази.

Олар Етил ги дари с трети кикот — дар, който не зарадва никого.

Ерастас не беше глупак. В окото му блесна подозрение.

— Тъй значи — заговори той тихо. — Всички онези нощи хвърляне на кости за Килмандарос… май сте имали много неща, за които да си говорите, колкото да убиете времето. Някои планове може би, Сек? Вече разбирам. Колко глупаво от моя страна: да си въобразявам, че сте се примирили да угаснете, да се откажете от всичко. — Усмивката му стана опасна. — Излиза, че сте ме изиграли. С вашите крайно впечатляващи дарби.

— Тази среща беше преждевременна — обади се Маел. — Блуден, смятай се за изгонен от Ледерас. Усетя ли, че си се върнал, ще те хвана и ще те удавя толкова лесно, колкото ти — Пернатата вещица.

Отиде до извора, стъпи в него и изчезна.

Олар Етил изпъна пръст към Килмандарос, размаха го заканително, след което тръгна на север. Жалка купчина кожа и кости. Тримата останали Древни богове се загледаха след нея. Т’лан Имасс се отдалечи на петдесетина крачки, превъплъти се в драконовия си облик сред вихрушка от прах и се извиси в небето.

Килмандарос тихо изръмжа.

Секул Лат се потърка по челото, въздъхна и каза:

— Силата, която искаш да изцедиш, Ерастас… Оказва се, че всички работим за сходни цели.

— Изпреварили сте ме.

Секул сви рамене.

— Не очаквахме, че просто ще цъфнеш на вратата.

— Не обичам да ме изиграват, Сек. Изобщо ли не цените съюза ми?

— Променил си стратегията необратимо. Както изтъкна Маел, макар може би и по други причини, тази среща бе преждевременна. Сега враговете ни са предупредени за нас. — Въздъхна отново. — Ако си беше стоял настрана, кротко, аз и Майката… щяхме да им измъкнем силата изпод носовете.

— За да си я поделите само между вас.

— Плячката е за победителите. — „Но не тази безумна узурпация, това желание да се върне каквото беше някога.“ — Смея да кажа обаче, ако бе дошъл да се помолиш, като нищо можеше да се окажем великодушни… заради старите времена.

— Разбирам.

Килмандарос се обърна към него.

— Нима, Господарю на Крепостите? Ти ни събра тук, за да се разбере накрая, че си най-слабият, най-невежият между нас. Принуди ни всички — Секул, Маел, Олар Етил, да те поставим на мястото ти. Да те накараме да осъзнаеш, че ти единствен се валяш в самосъжалението си и се похабяваш, без да правиш нищо. Маел може да си твърди, че времето ни си е отишло, но тогава защо се погрижи култът му да е във възход? Ами че точно в момента един жрец джистал на Маел се издига, за да заеме трона на най-могъщата империя, която този свят е виждал от времето на Каллор и Дессимбелакис! Кой между нас се оказа глупавият, а?

Ерастас изръмжа и им обърна гръб.

— Мисля, че Маел ни предупреждаваше — каза Секул на майка си. — Тази адюнкта Тавори, за която спомена. Тези ужасни малазанци.

— И децата на боговете. Да, много предупреждения, Секул. От Олар Етил също. Джагът, Т’лан Имасс, Тайст Андий — ба!

— Цялата изтънченост се загуби — съгласи се Секул Лат. — Ерастас, ела при нас де, много неща имаме да обсъдим. Хайде, ще ти кажа за пътя, който вече сме подготвили. Ще ти кажа колко точно сме близо до постигането на всичко, което желаем. А ти, от своя страна, можеш да ни кажеш защо се каниш да освободиш елейнта отатарал. Такава размяна на сведения е в сърцевината на всеки съюз, нали?

Горкият му приятел беше унизен. Какво пък, има полза от някои уроци. „Стига да ги получава друг.“

— Дошло е време да построим моста отново, Ерастас — каза Килмандарос. — Нека се постараем да бъде силен, неуязвим за огън и за всякаква заплаха. Кажи ми как ще убия елейнта отатарал — само заради това обещание ще остана с теб.

Накрая се върна при тях, както знаеха, че ще стане.

— Никога не изгаряха моста зад тях, преди да довършат този пред тях. Но после дойде ден, когато мостовете свършиха. Нищо нямаше напред. Напред беше краят на пътя.

Кътъл се пресегна и тикнаха в ръката му глинена стомна. Той отпи глътка, без да поглежда младите войници, с които делеше топлината на мангала. Шумът от водата под плоския корпус бе непрекъснато влажно скърцане, твърде близо под сапьора, за да му е по вкуса. Тъпо: да си морски пехотинец и да мразиш водата. Реки, езера, морета, дъжд — презираше ги всичките.

— Черен Корал — каза някой с тих, почти благоговеен глас.

— Като десетте хиляди жили в ръката — рече кисело Кътъл, — историите се разпространяват. Няма и една малазанска армия, която да не знае за тях. Кучешката верига. Пропада. Пътят за Ейрън. Черното псе. Пейл. И… Черен Корал, където умряха Подпалвачите на мостове.

— Не всички — възрази същият войник.

Беше много тъмно, за да може да се види говорещият, а Кътъл не познаваше гласа.

— Висшият маг Бързия Бен. Мъртвия Хедж — но той умря там и затова го наричаме Мъртвия Хедж, тъй че и той не можа да се измъкне. Може би шепа други успяха. Но Подпалвачите на мостове бяха свършени и така ще ти го разкажат историите. Унищожени при Черен Корал в края на войната на Панион. Малцината, които успяват да изпълзят от такива неща, изчезват като последните струйки дим. — Отпи нова глътка. — Така стават нещата.

— Казват, че били пуснати в града от Черните моранти — заговори друг войник. — И отишли и завзели двореца. Бил ли е мъртъв вече Уискиджак тогава? Знае ли някой? Защо не ги е водел той? Ако ги беше водил, може би нямаше да…

— Този начин на мислене е глупав.

Кътъл поклати глава. Чуваше смътния плясък от другите баржи — проклетата река гъмжеше от тях и ледерийските екипажи се бореха ден и нощ да избегнат сблъсъци и оплитане на въжета. Ловците на кости и ескортът на командир Брис — почти двайсет хиляди войници, поддържащ персонал, товарни животни — всичко се придвижваше на юг по реката. По-добре от вървенето пеш все пак. По-добре и по-лошо, като си спомнеше предишни десанти, в които морските пехотинци залягаха под дъжд от стрели и камъни от прашки, умираха и се давеха. Обгърнати в пламъци баржи, крясъците на изгарящи мъже и жени…

Не че този път щяха да слязат под огън. Не и този път. Това пътуване беше забавна разходка в компанията на съюзници. Толкова цивилизовано, толкова мирно, че направо му късаше нервите.

— Просто така става. Правят се избори, вземат се решения, случват се злополуки, сполетяват ни съдби. Не забравяйте това, когато ни сполети нашата съдба.

— Никой няма да пее песни за нас — каза същият войник. — Не сме Подпалвачите на мостове. Нито Сивите мечове. Нито Седма на Колтейн. Адюнктата го каза.

— Я отворете последната стомна — подхвърли някой.

Кътъл довърши тази в ръката си. Три бързи глътки. Хвърли я настрана.

— Ловци на кости. На Фидлър ли беше идеята? Може би. Не мога да си спомня. — „Помня само отчаянието. Помня адюнктата. И тихите улици на Ейрън, и празните стени. Помня, че бях отчаян, и сега се чудя дали нещо се е променило, изобщо.“ — Историите са само това, което е оцеляло. Но те никога не са цялата случка, защото цялото никога не може да се знае. Помислете за всичките истории, които сме изгубили. Не само на кралства и империи, но историите във всеки от нас, всяка личност, която е живяла някога. — Щом новата стомна с ром от праскови се появи, ръката на Кътъл се стрелна и я сграбчи. — Какво искате вие? Който и да е от вас? Искате славата на Подпалвачите на мостове? Защо? Всички те са мъртви. Искате велика кауза, за която да се биете? За която да умрете? Покажете ми нещо, което си заслужава това.

Най-сетне вдигна глава и огледа навъсен огрените от жаравата лица, толкова млади и така посърнали вече. А зад него заговори нов глас:

— Показването не е достатъчно, Кътъл. Човек трябва да види, да разбере. Стоя тук, слушам те и чувам рома. Тече през войник, който си мисли, че е стигнал до края на пътя си.

Кътъл отпи и изсумтя:

— Просто приказки, сержант Геслер. Нищо повече.

— Лоши приказки. — Геслер се приближи — войниците се заотдръпваха, та да мине — и се настани срещу сапьора. — Те искат истории, Кътъл. Не основание да се хвърлят през борда. Тези основания са най-евтините — би трябвало да го знаеш.

— Приказваме си тука приятелски, сержант, нещо друго.

— Знам. Това не е официално мъмрене. Мъмренето ще го направи сержантът ти и ако той беше тук, вече щеше да ти е съдрал кожата. Не, тук двамата с тебе сме само едни стари войници.

Кътъл кимна.

— Добре де. Казвах само, че…

— Знам. Чух. Славата е скъпа.

— Точно.

— И не си заслужава.

— Правилно.

— Но точно тук грешиш, Кътъл.

Беше само един приятелски разговор и нищо повече, но Кътъл не беше глупак.

— Щом казваш.

— И онези избори и решения, за които се оплакваше, които те водят до мястото, което не можеш да избегнеш, мястото, което никой от нас не може да избегне. Казваш, че не си струват, Кътъл, обаче това също е избор. Изборът, който ти си решил да направиш. И може би ти трябва компания, и всичко е заради това. Лично аз мисля, че си една проклета пречка — не защото не си добър войник. Добър си. И знам със сигурност, че когато запее желязото, съм даже доволен да ми пазиш гърба. Обаче ти непрекъснато пикаеш на въглените, Кътъл, а после се оплакваш, че миришело на пикня.

— Аз съм само един сапьор с шепа муниции, Геслер. И когато свършат, влизам в редиците на арбалетите, а вече не зареждам толкова бързо като някога.

— Вече казах, че не ме притеснява работата ти като войник. Може и да презареждаш по-бавно, обаче изстрелите ти още са точни и не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

Кътъл само кимна. Сърдито. Сам си го беше изпросил това мъмрене, до което уж нямаше да се стига. Това уж приятелско говорене, което сега го заковаваше като ръждив пирон за дървената палуба. Пред цяла пасмина кутрета.

— Имаше сапьори — продължи Геслер — много преди да се появят морантските муниции. Всъщност на сапьорите ще им трябват ветерани като теб, такива, които помнят онези дни. — Помълча, след това каза: — Имам един въпрос към теб, Кътъл.

— Давай.

— Кажи ми: кое е онова, което скапва армиите.

— Времето без нищо за правене.

— Нищо освен приказване. И защо ли тъкмо хората, които имат най-малко полезни неща за казване, говорят най-много?

Невидимият войник, говорил преди, се обади зад Геслер:

— Защото купчината им лайна никога не намалява, сержант. А става все по-голяма.

Кътъл чу облекчението в смеха, който последва. Лицето му беше пламнало, но пък можеше да е от жаравата или от рома, или и от двете. Можеше просто да се е напил.

— Стига с тия приказки за пикня и лайна — измърмори той и се надигна. Олюля се, успя да се задържи на крака, обърна се и се заклатушка към кърмата.

След като сапьорът се отдалечи, Геслер рече:

— Ти, дето се обади зад мен… Уидършинс, ти ли си?

— Да, сержант. Мотаех се наоколо и го чух да точи сълзи и сополи.

— Върви след него и гледай да не се катурне през перилото.

— Слушам, сержант. И, ъъ, благодаря, той и мене вече почти ме беше разплакал.

Геслер се почеса по бузата. Кожата му беше отпусната, цялата стегнатост отдавна си бе отишла. Остаряването е гадна работа, реши той.

— Трябва му едно яко кастрене, та да се стегне — измърмори под нос. — И не само на него. Я дайте тая стомна насам, че ожаднях.

Не познаваше нито един от войниците около мангала. Бяха млади, пехотинци, едва бяха научили какво е бой. Бяха гледали щурма на морската пехота на Ю’Гатан и боя при дебаркирането в град Малаз. Бяха гледали как морските пехотинци тръгнаха, за да завземат земята на ледериите. Много бяха гледали. А никакви маршове, упражнение и военни игри не могат да направят един млад войник по-жаден за слава от гледането.

Геслер знаеше как гледат тези момчета на морските пехотинци. Знаеше как повтарят имената, раждащите се легенди. Троутслитър, Детсмел, Хелиан, Мейсан Джилани, Кръмп, Мейфлай и всички останали. Знаеше, че почти боготворят проклетия сержант Фидлър. „Боговете да не дават да му се случи нещо лошо.“

Може би Кътъл имаше право с препикаването на всичко това. На неща като слава и създаването на легенди. Може би с основание подронваше всички тези романтични представи. „Не разчитай на никаква вяра. Дори легендите умират.“ Геслер потръпна и отпи глътка ром.

Имаше вкус на лайна.

Ботъл се измъкна. Послушал беше Кътъл. Погледал беше как Геслер се намести вкиснат на мястото на сапьора, за да се отдаде на нощно пиянство.

Цялата армия безделничеше по откритите палуби. Ставаше отегчена и мързелива. След прехода на изток от Ледерас бяха прехвърлили река Ледер и продължиха в марш през богатите земи на юг, докато не стигнаха река Грес. Не липсваше нито храна, нито пиене, нито курви по целия проклет път. Предпазливо придвижване, поход, който едва можеше да поизпоти човек. Левга след левга дърления, гадни махмурлуци и никой няма и най-малката идея с какво са се захванали, накъде отиват и какво ги очаква.

Из войнишките редици вървеше една шега: че щом речното пътуване до град Грес на Морето на драконите свърши, цялата армия просто ще възвие обратно на запад, ще се върне до Ледерас и ще започне всичко отново — и ще се върти, и върти в кръг. Никой не й се смееше много на тази шега. Беше от онези, дето са досадни като дрисък.

Четиридесет и двете баржи, които ги бяха очаквали южно от планините Блуроуз, малко след водопадите на Грес, бяха нови, построени специално за превоза на армията надолу по течението. Щом пътуването свършеше, баржите щяха да бъдат разглобени и пренесени с армията по суша до река Западен Крин, където щяха да ги сглобят отново и да ги пуснат по Хиацинтовия проток, а оттам до д’расиланите, които вече бяха изкупили дървения материал. Ледериите бяха умни в това отношение. Ако можеш да вземеш нещо и да извлечеш изгода от него веднъж, защо да не го направиш два пъти? Достойна за уважение черта, поне според Ботъл. Може би. Но той подозираше, че подобни наклонности може да станат болезнени, да се превърнат в отрова за душата.

Отиде до парапета и се загледа над огряната от нефритената светлина вода. Корпусът на друга баржа затулваше гледката към брега, нощта бе пълна с прилепи. Видя на другата баржа друг човек, загледан към него, и се зачуди дали го познава. Мъж ли беше, или жена? Отделенията бяха разпръснати — сигурно нечия гениална идея между войниците да се завържат нови връзки и приятелства. Или още по-гениалното осъзнаване, че отделенията имат нужда да попрестанат поне за малко да си гледат омръзналите си гадни физиономии. Омешай ги, за да не почнат да се избиват едни други. Гуглата знае, изобщо не му липсваше Корик, нито дори Смайлс. Просто беше извадил скапано лош късмет, че се озова на една и съща палуба с Кътъл.

Този човек беше жива напаст за духа. Почти толкова лош като Юмрук Блистиг. Но пък коя армия си нямаше такива? Кисели, навъсени и непрекъснато мърморят. Някога се възхищаваше на такива войници — тези, които бяха видели всичко и чакаха тепърва нещо да ги впечатли. Тези, които се вглеждаха в лицето на новобранец, все едно виждат смъртна маска. Но вече презираше такива войници.

Можеше и да не е прав обаче. Мъките и ужасът, които ги бяха докарали до тази студенина и безжизненост, не бяха нещо, за което човек може да жадува в живота си. Нали? Това, което той и всички други по-млади войници трябваше да търпят, беше проклятието на оцелелите, дамгата на ветераните, от която течеше като от гнойна рана. Зацапваше. Замърсяваше. Убиваше мечтите.

Той не беше от тях. Никакво желание нямаше да влезе в редиците им. И не можеше да си представи цяла армия, съставена от такива осакатени, покрити с белези от жестоки рани същества. Но това бяха Подпалвачите на мостове. Това беше армията на Колтейн накрая. Воинството на Едноръкия. Камъкът на Греймейн. Първият меч на Дасем. Само мъртвило в очите. Потръпна и придърпа промазаната със смола пелерина около раменете си. Ловците на кости бяха поредната армия, тръгнала в същата посока — ако тази армия първо не се разпаднеше.

„Но чакай, Ботъл, чакай. Забрави Фидлър. Той не е като тях. Все още му пука… нали?“ Дори самият въпрос го безпокоеше. Напоследък сержантът му все повече се отчуждаваше. Въпрос на поколенческа разлика? Може би. Началническото бреме? Възможно. Като Мостовак Фидлър не беше имал никакви отговорности извън тези на редовия войник. Сапьор всъщност — а сапьорите бяха прословути със заплахата, която представляваха и за собствените си другари освен за врага. Тъй че какви ти отговорности — Мостоваците си бяха направо безотговорни. Но сега Фидлър беше сержант, а и нещо много повече. Гадател на Драконовата колода. Легендарен оцелял от Подпалвачите на мостове. Беше железният прът, забит дълбоко в земята, и колкото и свирепо да бушуваха ветровете, държеше здраво — и всички на свой ред се вкопчваха в него, цялата проклета армия като че ли. „Държим се здраво. Не за адюнктата. Не за Бързия Бен или Юмрук Кенеб. Държим се здраво за Фидлър, един проклет сержант.“

„Дъх на Гуглата. Не бива да мисля за нещата по този начин. Фид заслужава нещо по-добро. Заслужава да му се върне животът.“

„Нищо чудно, че побягна, когато тя поиска гадаенето.“

Черната вода, равнодушна към въртопа на мислите му, носеше каквото може към далечното море. Студена със спомените за сняг и лед във високите планини, забавена от наносите свлечена пръст и стрити на прах камъни. Огромни костенурки пълзяха долу из тинята. Пиещи кръв миноги — само челюсти и опашка — се хлъзгаха в теченията и търсеха меките кореми на шарани и сомове. Наноси се трупаха и обръщаха по заоблените камъни и чакълестите брегове. Заровени в тинята амфори от печена глина, парчета ръждясал метал — сечива, прибори, оръжия, огладените кости на безброй животни — коритото на тази река гъмжеше наистина, разгърнато като свитък, изписващ история надолу към морето.

Вече бе освободил ума си да блуждае, да се плъзга от искра на искра сред многобройните живи твари. Това му беше станало нещо като навик. Където и да се озовеше, пускаше филизи, които се протягаха като корени, за да разширят оплетеното кълбо от сетива. Без това се чувстваше изгубен. И все пак тази чувствителност невинаги беше дар. Колкото повече осъзнаваше необятната взаимосвързаност на нещата, толкова повече нарастваше подозрението, че всеки живот има свой собствен кръг, затворен и буквално сляп за всичко извън него. Какъвто и да беше мащабът, каквито и да бяха претенциите на нещата вътре в този кръг, каквито и да бяха убежденията им, те странстваха в своя жизнен кръг в дълбоко неведение за необятността на вселената извън тях.

С ума нещата не стояха по-добре. Умът не беше изграден за дълбочина и при всеки допир с удивителното се отплесваше, без да може да намери опора. „О, ние се справяме чудесно с треските, разлитащи се под удара на брадвата, с клиновете, които набиваме, със семената, които разпръсваме, с вкуса на бирата в устата ни, с допира на любов и страст на връхчетата на пръстите ни. Утехата не е в загадката на непознатото и непознаваемото. Тя е в дома, който обитаваме, в лицата, които разпознаваме, в миналото зад нас и в бъдещето, което искаме за себе си.“

„Всичко това е стабилното. Това е, в което се вкопчваме. Докато в същото време копнеем за другото.“

Толкова просто ли беше определението за религия? Копнеж за другото? Захранването на това желание с вяра, подражанието на страст чрез ритуали? „Че това, което желаем да го има, следователно го има. Че това, което търсим, наистина съществува. Че като вярваме, създаваме и в създаването намираме.“

„По силата на този аргумент не е ли и обратното също толкова вярно? Че това, което отхвърляме, престава да съществува. Че «истината» се поражда в това, което търсим. Че създаваме, за да вярваме. Че намираме само това, което сме създали.“

„Че чудото не съществува извън самите нас?“

„Със своята вяра ние създаваме богове. И тъй, на свой ред можем да ги унищожим. С една-единствена мисъл. Мигновен отказ, внезапно отричане.“

„Това ли е истинското лице на предстоящата война?“

Смразен от тази мисъл, Ботъл присви сетивата си, изостави безразличните искри, завихрени из речните дълбини. Трябваше му нещо… по-близко. Нещо човешко. Трябваха му плъховете.

Детсмел се покашля и пусна две монети в нощвите.

— Няма да вкараш, Троутслитър. Гледай как ще си върна четирите. — Вдигна глава и се намръщи. — Какво има? Хвърляй кокалчетата, глупако.

— Майтапиш ли се, Иброн?

— Да бе, омагьоса коритото.

Троутслитър се наведе напред.

— Проблем си създаваш, Детсмел — слушай и ти, Иброн, щото и ти си маг…

— Ей! Аз ти го казах току-що…

— И много мило от твоя страна, да. Но все едно, слушай. Детсмел, може да е безопасно да омагьосваш хвърлянията, докато играеш с тъпаци или с приятелчетата ти духове. Но виж, аз съм Троутслитър, нали? Убивам хора за препитание, по начини, които никой разумен здравомислещ войник не би могъл да си представи. Ясен ли съм тука? Вкараш ли си дарбите в тая игра, може и аз да го направя.

— Богове на бездната — изпъшка Детсмел. — Що се дразниш толкова?

— Ти измами.

— Е, и?

— С магия!

— Не ме бива толкова за другото вече. Може да съм се отчаял.

— Може? Иброн — трябва да се съгласиш с мен тука, — чистото мамене добре, очаква се. Но с магия е неприемливо. Това плаче за целувката на ножа и ако не бях толкова скапано великодушен, да не говорим, че съм достатъчно трезвен да знам, че убиването на отдельонен лечител май не е добра идея, тук по дъските вече щеше да се лее кръв.

— Прав е, Детсмел. Ей на, аз мислех да се включа в тая игра чисто като…

Детсмел го прекъсна със сумтене.

— Ти хвърли мрежа върху цялото поле още като седна, Иброн. Аз само я усуках малко.

Троутслитър зяпна, после вдигна първото лъскаво кокалче.

— Виждаш ли това, Иброн? Като обичаш толкова да омагьосваш всичко, да видим как ще го изядеш това. И следващото. Всъщност какво ще кажеш да ги изядеш всичките?

— Няма начин…

Троутслитър се хвърли през разчертаното с тебешир върху палубата поле. Иброн изпищя.

Нещата станаха гадни и плъхът на Ботъл извади късмет, че се измъкна невредим.

Скълдет седеше свит под завивките, загледан мрачно в изпадналата в несвяст Хелиан. Беше се отнесла, докато правеха любов, което вероятно не беше необичайно. Наблизо седеше друг войник и гледаше принца на Седемте града с разбиращо изражение.

Нуждата от утеха на младия мъж не беше обречена тази нощ и скоро щеше да се задоволи отново. Добре беше, че единственото нещо, от което Хелиан бе обсебена, беше ромът и разни такива. Поглеждаше в стомната в нечия чужда ръка с цялата пламенна ревност на зарязана любовница. Все едно, колкото и пияна да беше, не беше глупава, станеше ли въпрос за обърканите желания на Скълдет.

Не, истинският глупак в уравнението седеше отстрани. Сержант Ърб, чиято любов към Хелиан искреше като чистите води на извор, захранван от неизчерпаема жила в скалата на детинската му вяра. Вяра в убеждението, че един ден мислите й ще се прояснят достатъчно, за да види какво стои точно пред нея. Че изкушението на алкохола изведнъж ще й загорчи.

Ърб беше идиот. Но идиоти на света колкото щеш. Непрекъснат приток всъщност.

Когато Скълдет почна пак, Ботъл предпазливо се измъкна от ума на плъха. Гледането на такива неща — правене на любов — беше прекалено гадно. А и баба му още като малък му беше набила в главата какъв риск от пристрастяване към опасни перверзни предлагат дарбите му. Да, точно така — беше му го набила в главата.

Сканароу застана до капитан Рутан Гъд, който се бе опрял на перилото, и промърмори:

— Ама че черна вода.

— Нощ е.

— Обичаш нещата да са прости, нали?

— Защото са си прости, Сканароу. Всички усложнения, които претърпяваме, се мътят в собствените ни черепи.

— Нима? Това не ги прави по-малко реални обаче. Нали?

Той сви рамене.

— Искаш ли нещо?

— Много неща, Рутан Гъд.

Той я погледна и като че ли се изненада от това колко близко стои — висока почти колкото него, канийските й очи тъмни и лъскави, — после отново се загледа към водата.

— И какво те кара да мислиш, че мога да помогна с което и да е от тях?

Тя се усмихна и макар капитанът да не обърна внимание, усмивката беше прелестна.

— Кой те повиши? — попита го.

— Един побеснял луд.

— Къде?

Той разроши брадата си с пръсти и се намръщи.

— И какво точно цели всичко това?

— Кайндли беше прав, знаеш ли. Трябва да работим заедно. Искам да знам повече за теб, Рутан Гъд.

— Не си струва.

Тя се облегна на перилото.

— Криеш нещо, капитане. Но нищо. Бива ме в разкриването на разни неща. Беше сред първите в списъка офицери за Четиринайсета. Което значи, че си бил в град Малаз, вече повикан и очакващ назначение. Е, кои армии бяха изхвърлени на остров Малаз, твърде разбити, за да не се разформироват? Осма. Тринайсета. И двете от кампанията в Корелри. Значи, Осма пристигна почти по същото време, когато отплава Четиринайсета, но предвид мудността на военните чиновници едва ли си бил от Осма — освен това Фарадан Сорт беше, а тя не те познава. Попитах. Тъй че остава Тринайсета. Което е доста… интересно. Служил си при Греймейн…

— Объркала си всичко — прекъсна я Рутан Гъд. — Дойдох на транспортен от флотата на Нок, Сканароу. Дори не бях от морската пехота…

— На кой кораб служеше?

— „Денрабъ“…

— Който потъна край Резкия завой…

— Да…

— Преди почти осемдесет години.

Той я изгледа.

— Тези напомняния граничат с налудничавост, не мислиш ли?

— За разлика от патологичното лъжене ли, капитане?

— Ти говориш за първия „Денрабъ“. Вторият се разби в Стената при пет възела. От двеста седемдесет и двама на борда само петима бяхме измъкнати от Гвардията на бурята.

— Стоял си на Стената?

— Не, върнат бях при размяна на пленници.

— В Тринайсета?

— Обратно във флотата, Сканароу. Успяхме да пленим четири триреми на Меър, натоварени с доброволци за Стената — да, трудно е да се повярва, че някой би се писал доброволец за това. Все едно, Гвардията на бурята имаха отчаяна нужда от свежа кръв. Тъй че можеш да оставиш подозренията си настрана, капитане. Биографията ми е скучна, еднообразна и в нея няма нищо героично. Някои загадки не си заслужават да се знаят, Сканароу.

— Всичко звучи много убедително, признавам ти.

— Но?

Тя отново го дари с лъчезарна усмивка и този път той я видя.

— Все пак мисля, че си лъжец.

Той се оттласна от перилото.

— Много плъхове има на тези баржи, не мислиш ли?

— Можем да ги трепем.

Рутан Гъд помълча, разчеса брадата си и сви рамене.

— Едва ли си заслужава усилието според мен.

И си тръгна. Канийката се поколеба за миг и го последва.

— Богове на бездната — измърмори Ботъл. — Всеки си го взима тази нощ.

Усети жегване някъде дълбоко в себе си, старо и познато. Не беше от типа мъже, дето жените ги преследват. Имал беше приятели, които скачаха от едно легло в друго, и всяко от тези легла меко и топло. Той нямаше такъв късмет. Толкова по-остра бе иронията на онова, което го навестяваше в сънищата му.

Не че се беше появявала напоследък, не и от месец. Може би й бе омръзнал. Може би беше взела всичко, което й трябваше, каквото и да беше то. Но последните няколко пъти бяха плашещи с отчаянието си, със страха в нечовешките й очи. Събуждаше се със силната миризма на пожари в саваната, с лютивината на пушек в очите и грохота на бягащи стада, кънтящ в черепа му. Смазан и объркан, оставаше да лежи и да трепери под изтърканите завивки като дете в треска.

Месец на мир, но защо отсъствието й го изпълваше с копнеж?

Баржата отсреща се беше плъзнала напред, понесена от някое капризно течение, и той вече можеше да вижда източния бряг на реката. Нисък бряг с големи канари и тръстики, а зад него хълмисти равнини, огрени призрачно зелено от нефритените резки в южното небе. Тези степи трябваше да гъмжат от живот. Но бяха пусти.

Континентът изглеждаше по-стар от Кюон Тали, по-стар и от Седемте града. Беше земя, изхранвала твърде дълго.

На западния бряг земеделската земя бе на тесни ивици: единият им край стигаше до реката, а другият, на една трета левга навътре в сушата, до мрежата пътища, кръстосали района. Без тези ферми ледериите щяха да гладуват. Но Ботъл бе обезпокоен от занемареното състояние на много от къщите, на хлътналите плевници и на обраслите с бурени зърнохранилища. Една горичка не беше останала. Дори пъновете бяха изтръгнати от изсъхналата земя. Противоветрените пояси от елша и трепетлика около фермите бяха голи като скелети, може би пострадали от болест. Малко зад отводнителните канали се бяха оформили тинести островчета и правеха тази страна на реката коварна. Богата пръст се отнасяше.

По-добре да гледа източния бряг, колкото и пустинен да беше.

Някакъв войник правеше дежурната обиколка — крачеше по баржата като в клетка. Бе чул стъпките да минават зад него два пъти, откакто бе спрял при перилото. Третия път ботушите спряха, поколебаха се за миг и се приближиха.

Вляво от него се появи тъмнокожа жена и отпусна ръце на перилото.

Ботъл затърси трескаво името й в ума си, накрая се предаде и въздъхна.

— Ти си от ония, дето Бадан Грук смяташе, че са се удавили, нали?

Тя го погледна.

— Сержант Синтър.

— С красивата сестра — о, не, че ти не си…

— С красивата сестра, да. Кисуеър. А ти си Ботъл. Магът на Фидлър, за който той не иска да говори — защо така?

— Защо не иска да говори за мен ли? Откъде да знам? Все едно, сержантските ви бъзикни не са моя работа — тъй че ако си любопитна какво говори или не говори Фидлър, защо просто не го попиташ?

— Щях. Само че го няма на тази баржа, нали?

— Лош късмет.

— Лош късмет, но пък ти си тук. Когато Фидлър изрежда своите, м-м, активи, ти все едно изобщо не съществуваш. Тъй че се чудя дали е защото не ни се доверява? Или може би не вярва на теб? Две възможности, две посоки — освен ако не можеш да измислиш друга?

— Фид е бил единственият ми сержант — отвърна Ботъл. — Ако не ми вярваше, отдавна щеше да се е отървал от мен, не мислиш ли?

— Значи не вярва на нас.

— Не мисля, че има нещо общо с това, сержант.

— Скритият му коз си, нали?

— Не кой знае какъв, опасявам се. Но предполагам, че е единственото, с което разполага. В отделението си, искам да кажа.

Имаше съвсем късо подрязана коса, сигурно за да се отърве от въшките — няколко месеца в мръсна килия обикновено правеха оцелелите невротични на тема хигиена — и сега прокара пръстите и на двете си ръце по черепа си. Профилът й, забеляза с изумление Ботъл, беше ами… съвършен.

— Все едно — заговори Ботъл със стегнато гърло, — в първия миг си помислих, че си сестра ти. — И зачака.

След малко тя изсумтя.

— Доста усилие ти струваше, бас слагам. Самотен се чувстваш, а?

Ботъл се помъчи да измисли нещо, което да не прозвучи жалко. Не успя. Всичко звучеше жалко.

Синтър се облегна на перилото. Въздъхна.

— Първите групи за набези, които събирахме ние, далхонийците — много преди да ни завладеят, — бяха, как да го кажа, самоубийствени. Виждаш ли, нямаше начин жена да се откаже от шанса да се включи, тъй че групата винаги се съставяше от мъже и жени. Но пък всичките бракове и годежи започнаха да създават неприятности — съпрузи и съпруги невинаги тръгваха в едни и същи групи; понякога единият просто не тръгваше. И след седмица-две бой… ами, воюването и похотта сучат от една цица, нали? Тъй че вместо цялото село да започне да се разкъсва от вражди, изблици на ревност и прочие, се реши, че щом един воин — мъж или жена, женен или сгоден — напусне селото на набег, всички съществували дотогава връзки престават да важат.

— Аха. Изглежда разумно решение.

— Зависи. Докато се усетиш, по десет-дванайсет бойни групи тръгваха наведнъж. Селото оставаше почти празно. При избора между това да живееш по правилата — дори да са удобни — и да избягаш от тях за известно време, е, какво ще предпочетеш? И още по-лошо, щом това се разчу сред другите племена, те до едно възприеха същата практика и всички тия бойни групи почнаха да се чукат. Докарахме си първата пълномащабна война. Защо да си някакъв жалък земеделец или пастир с една жена или мъж, като може да си воин и да се чукаш с нов партньор всяка нощ? Цялата конфедерация Дал Хон за малко да се самоунищожи.

— Какво я спаси?

— Две неща. Изтощение… о, добре, три неща всъщност. Първо изтощението. Другото беше грозният факт, че дори безплатното всъщност не е безплатно. И най-после, освен неизбежния глад, всичките тия ревящи бебенца, които се появяваха след девет месеца — рязко увеличаване на населението всъщност.

Ботъл се беше намръщил.

— Синтър, можеше просто да ми кажеш „не“, знаеш ли. Не за първи път чувам тази дума.

— Отказах се от далхонийския живот, Ботъл, когато се включих в малазанската морска пехота.

— Нарочно ли се опитваш да ме смутиш?

— Не. Просто казвам, че съм разпъната на две — вече си имам един мъж, който ме преследва, но е лош плувец и кой знае в коя баржа е в момента. А не мисля, че съм давала някакви специални обещания. Но пък отзад при кърмата — и това е най-забавното — е онзи войник, от тежките, дето прилича на мраморна статуя — знаеш, от онези, дето се показват при отлив край канийския бряг. Като бог, но без всичките там водорасли…

— Добре, сержант, разбирам накъде вървиш, или накъде се връщаш, искам да кажа. Не съм подходящ за това, а щом той предлага…

— Предлага, но пък чукането с него би могло да усложни нещата. В смисъл, може много да започна да държа на него.

— Но с мен — едва ли.

— Точно това си мислех.

Ботъл се загледа в тъмните води, които се отнасяха назад, зачуден колко ли бързо ще потъне и изобщо колко време му трябва на човек да се удави, ако не се бори.

— О — въздъхна тя, — не беше много окуражаваща покана, нали?

— Добре казано, сержант.

— Обаче има и още.

— Още какво? — Винаги можеше да си среже вените, преди да се гмурне. Срязани в паниката и прочие.

— Имам усет за някои неща, и за някои хора също. Чувства. Любопитство. И съм се научила, че си заслужава да се тръгне по тая следа. Тоест, мисля си, че си струва да те опозная по-добре. Защото си нещо повече от това, което изглеждаш на пръв поглед, и точно затова Фид си мълчи.

— Много щедро, сержант. Знаеш ли, какво ще кажеш да хапнем заедно един-два пъти през следващите няколко дни и да оставим нещата дотам. Поне засега.

— Оплесках всичко, нали? Добре, имаме много време. До скоро, Ботъл.

Отрова от паралт, цяла стъкленица — най-добре, после ножът в сърцето, след прерязаните вени, разбира се, и скачането през борда накрая. Удавяне — друг път. Вслуша се в заглъхващия тропот на ботушите й, зачуден дали в един момент ще спре да изтрие каквото бе останало от него на подметките й.

Някои жени просто бяха недостижими. Факт. Имаше такива, до които можеш да се добереш, и такива, които можеш само да гледаш отстрани. А те на свой ред можеха да си направят сметките за едно мигване на окото — да се доближат, да заобиколят или да избягат.

Маймуните правеха същото проклето нещо. Маймуните и папагалите, и змиите. Светът беше само това, съвпадения и несъвпадения, стойки и пози, непрекъснатото преценяване на годност. „Цяло чудо е, че безполезните между нас изобщо се размножаваме.“

Покрит с платнище участък осигуряваше подслон за адюнктата и едноличния й персонал Лостара Юил, както и за съмнителния й гост, бившия жрец Банашар. Заслонено с платнени стени против насекомите, прохладно в горещия ден и топло нощем, когато се вдигаха речните мъгли. Едно помещение служеше за подвижен щаб, въпреки че нямаше голяма нужда от администриране, докато армията пътуваше по реката. Върху единствената маса лежаха разгънати карти — бегло нахвърляни — на Пустинните земи и няколко скици, очертаващи разпръснатите райони на Коланси. Последните представляваха най-вече описания на крайбрежните линии, начални проучвания, направени за целите на търговията. Голямата празнота в знанията обхващаше територията между Пустинните земи и тези далечни брегове.

Банашар проучваше картите. Беше сам. Не държеше на компания. Всъщност разговорите го уморяваха, а и убиваха духа му. Виждаше нарастващото нетърпение у адюнктата, мъждукащия пламък в очите й, който вероятно издаваше отчаяние. Тя бързаше и Банашар смяташе, че знае защо, но съчувствието бе твърде скъпо чувство, за да си го позволи, дори към нея и Ловците на кости, които я следваха сляпо. Лостара Юил беше може би по-интересна. Физически — със сигурност, не че той имаше някакъв шанс. Но го привличаше онази измъчена сянка на лицето й, петната на стара вина, горчивият вкус на съжаление и скръбна загуба. Подобни страсти, разбира се, го изправяха лице в лице срещу собствената му извратеност, увлечението му към разпада, съблазънта на падналите. После обикновено си казваше, че има нещо ценно в себепознанието. Предизвикателството следователно бе в това да измериш стойността му. Купчина златни монети? Три купчини? Шепа скъпоценни камъни? Прашен чувал, пълен с тор? Стойност, и то каква, имаше в тези немигащи очи и в този не особено съсредоточен поглед.

За щастие Лостара не проявяваше особен интерес към него и скритите му апетити отлитаха към безопасното въображение, където илюзиите придаваха блясък на жалките реалности. Разпадът замъгляваше подробностите, докато пламенното здраве и жизненост можеха само да накарат реалист като него да се задави от ирония. Смъртта в края на краищата играеше против шансовете с измамна ръка. Сериозно усилие струваше да намери човек справедливост и моралност в това кой живее и кой умира. Той често си мислеше за бутилката, към която посягаше, и си казваше: „Добре, аз поне знам какво ще ме убие. Какво да кажем за образеца на съвършен живот, покосен от бенка на гърба му, която дори не може да види? Какво да кажем за бляскавия млад великан, който се спъва в собствения си меч още в първата си битка и кръвта му изтича от срязана артерия още на трийсет крачки от врага? За идиота, който пада от стълбите? Шансове, не ми говорете за шансове — погледнете Данта на Хрътките, ако не ми вярвате.“

Все пак не жадуваше за компания, тъй че този разговор трябваше да почака. Омерзението му беше разочароващо и донякъде озадачаващо. Беше образован, нали? Ерудит, когато бе трезвен, а понякога и когато не беше трезвен. Способен да се смее весело като всеки низвергнат жрец без бъдеще. А колкото до собственото му саморазрушение, е, не беше стигнал чак толкова далеч, че да не си дава сметка за пакостите, които го придружаваха, нали?

Сигурно можеше да обикаля по палубите, но тогава нямаше да има друг избор, освен да позволи покварата на живото да го обгърне с цялата вмирисана настойчивост на толкова многото потни немити тела. Да не говорим за доловените откъслеци от жалки разговори, които го измъчваха, докато се провираше между проснатите по палубата хора — нищо не беше по-гадно всъщност от отдъхващи войници. Нищо не беше по-блудкаво, по-упадъчно — и по-искрено. На кого му трябва да му се напомня, че повечето хора са глупави, мързеливи или и двете едновременно?

Не, още след внезапното изчезване на Телораст и Кърдъл — почти преди месец вече — се чувстваше много по-добре с тези карти, особено с белите петна по тях, които толкова го привличаха. Трябваше да подхранват въображението му, дори усещането му за чудо, но не го обсебваха с това. Празните петна по пергамент и кожа бяха като празни обещания. Край на въпросите, провал в търсенето на познание. Бяха като забравени сънища, амбиции, изгорели на кладите толкова отдавна, че и една прашинка от пепелта не беше останала.

Толкова копнееше за такива бели петна, разпръснати по картите на собствената му история, карти, приковани по накъдрената кост, която бе вътрешността на черепа му, пещерните стени на душата му. „Ето ги твоите провали. Пещера от екот, загадка и истина. Ето ги планините, чезнещи в мъгли, за да не се появят никога. Ето ги реките, потъващи в пясъците, вечно подвижните пясъци. И небето, което гледа отгоре и нищо не вижда. Ето го, да, света зад мен, защото така и не бях кой знае какъв картограф, кой знае какъв проучвател на дела.“

„Избели лицата, заличи съдбите, остържи предателствата. Накисни тези карти, докато всички мастила се размътят, потекат и се отмият.“

„В края на краищата задачата на жреците е да предложат освобождение. И аз ще започна, като освободя себе си.“

„Това, виждате ли, е съблазънта на саморазрушението.“

И той гледаше замислено картите, всичките тези празни петна.

Реката бе обещание. Че би могла да измъкне ножа от ръката на Лостара. Мигновен блясък и го няма, завинаги. Наносите пък щяха да погълнат всичко, да превърнат съхранението и разпадането в едно и също. Тежестта на оръжието можеше да се опълчи на течението — това беше важно, начинът, по който ножът щеше да откаже да бъде отнесен. Някои неща можеха да направят това. Някои неща имаха нужната тежест, за да придобият своя собствена воля.

Можеше да последва ножа, но знаеше, че течението ще я дърпа и тегли, ще я върти и търкаля все напред, защото никой не е нож, никой не може да остане на едно място, колкото и упорито да се опитва.

Нож в ръката следователно беше стабилно и разумно решение. По-добре да не го дава на тези неспокойни води.

Червените мечове. Чудеше се дали онзи елитен отряд от фанатици все още служи на императрицата и кой ли е поел командването? Е, имаше много, достатъчно, та издигането да се окаже кърваво. Ако беше там, с тях, тя също щеше да се опита. Един нож в ръката следователно бе отговор на много неща. Раздразнението на адюнктата заради него граничеше с маниакалност, но тя не разбираше. В края на краищата едно оръжие трябва да се поддържа. Да е наточено, смазано, да се хлъзга бързо от канията. С този нож Лостара можеше да среже въжето си и да се освободи, когато поиска.

Малко преди това беше седяла на вечеря с Тавори, техен ритуал, откакто бяха напуснали Ледерас. Всички усилия на Лостара да предразположи адюнктата към разговор, да я опознае по-добре — на по-лично ниво — се бяха провалили. От много време Лостара бе стигнала до извода, че жената, която командваше Ловците на кости, просто е неспособна да разкрие уязвимата си страна. Слабост в характера, толкова невъзможно да се отхвърли или промени, колкото цвета на очите. Но Лостара бе започнала да вярва, че Тавори страда и от още нещо. Държеше се като вдовица, от онези, които превръщат траура в начин на живот, в ритуализирана система от навици. Светлината на деня се бе превърнала в нещо, което трябва да се отбягва. На предразполагащия жест се отвръщаше с измърморено съжаление. И маската на скръб така и не напускаше лицето й.

Една вдовица не биваше да командва армия и мисълта, че адюнкта Тавори води тази армия към война, едновременно безпокоеше и плашеше Лостара. Да носиш вдовишката маска означаваше да отхвърляш самия живот, да разпръсваш пепел пред собствената си пътека, да правиш бъдещето сиво като миналото. Все едно, че всички ги очакваше клада и в мига на заставането на прага на онези убийствени пламъци тя виждаше как Тавори Паран тръгва напред, дръзка и изпълнена с решимост. А армията зад нея щеше просто да я последва.

Двете, седнали една срещу друга, смълчани и затворени в света на своите неизречени, лични мисли. Водите така и не се сливаха, а теченията на другата бяха все така чужди и отблъскващи. Никаква утеха нямаше в тези вечери. Бяха мъчителни всъщност.

Измъкваше се бързо в отделената си с коприни спалня. Където наточваше и смазваше ножа, за да махне червените петна. Самотата може да е нежелано място, но дори нежеланото може да се превърне в навик.

Бе чула стъпките на Банашар, когато се запъти към своя храм от карти. Стабилни бяха стъпките му тази нощ, което означаваше, че е трезвен, повече или по-малко. Рядкост, уви, което беше твърде лошо — или може би не. Понякога — в ясните му, трезви моменти — унилият ужас в очите му можеше да смаже човек. Какво ли трябваше да е да упражняваш култа към Червея на есента, онази бледа кучка на развалата? Сигурно трябваше да си особен човек, за да те привлече такова нещо. Човек, за когото жалкият ужас означава да се опълчи на кошмара. Или обратно, човек, който жадува за неизбежното, прекършването на плът и мечти, знанието за многобройните хранещи се с мърша, които го чакат в края на живота.

Но Червея го беше низвергнала. Прегърнала беше всичките си други любовници, но не и Банашар. Какво означаваше това за него? Хранещите се с мърша трябваше да почакат. Кошмарът все още не бе готов да срещне погледа му. Преклонението пред неизбежното бе отказано. Махай се.

Тъй че той бе започнал гниенето отвътре навън. С възлияния, които да удавят олтара на собствената му душа. Не беше оскверняване, беше обожаване.

Ножът каза шшък по бруса, стабилно като удар на сърце, всяка страна в контраудар, докато обръщаше оръжието в съвършен ритъм. Шшък, шшък, шшък…

Тук, в тази къща от плат, другите имаха своите ритуали. Докато тя… тя си имаше своите задачи с поддържане и готовност. Както подобава на войник.

Сторми седеше с гръб към перилото. Нефритените резки грееха в южното небе свирепо и злокобно и му се струваше, че небесата идат за него, лична и съвсем интимна мъст. Мъчеше се да измисли някаква своя вина, достойна за такъв мащаб. Кесията, която беше свил от оня пиян благородник във Фалар? Беше си купил приличен нож с парите. На колко бе тогава? Десет? Дванайсет?

Или онази пияната, припадналата, която бе опипал? Онази, приятелката на леля му, сигурно два пъти на годините му — гърдите й бяха огромни в шепите му, тежки и непокорни, и тя беше простенала, когато ощипа циците й, краката й се раздвижиха и разтвориха — а какво да направи едно петнайсетгодишно момче при това положение? Ами, очевидното, нали. Муш пръста вътре, после още няколко след него.

В един момент тя отвори очи и го изгледа намръщено, сякаш се чудеше кой ли пък е този. После въздъхна, както въздъхва майка, когато ококореният й син я притисне с неудобни въпроси. И му хвана ръката с все опипващите пръсти — той очакваше, че ще я измъкне. Вместо това тя я натика вътре, цялата. Дори не беше си помислял, че е възможно.

Пияните жени все още имаха известно обаяние за Сторми, но той никога не се занимаваше с тях, за да не би да чуе отново онази въздишка, която щеше да го превърне отново в плахо, облизващо устните си петнайсетгодишно хлапе. Чувството за вина е ужасно нещо, да. Светът се накланя, връща се, идва, готов да те премаже. Защото правенето на нещо грешно го избутва настрани, нали така? Буташ го, докато не изгубиш опора под краката си, и после чакаш внезапната сянка, онова огромното, затулилото небето. Бух беше другата дума за справедливост, ако питаха него. Когато всичко се върне и се стовари отгоре ти, да.

А как хвърли сестра си в онова езерце… Но пък тя го беше правила с него години наред до деня, в който бе осъзнал, че е по-голям и по-силен от нея. И тя излезе от водата, съскаше и плюеше, възмущаваше се, моля ви се. Сторми се усмихна, като си го спомни. Справедливост от собствената му ръка — нямаше причина да се чувства виновен за това.

Беше убил много хора, разбира се, но само защото те се бяха опитвали да го убият и щяха да го направят, ако им беше позволил. Тъй че това не се броеше. То си беше част от войнишкия занаят в края на краищата, понеже срещу всички правилни решения, които те опазват жив, има хиляди неща, срещу които не можеш да направиш нищо. Врагът не е просто този срещу теб — врагът е несигурният терен под краката ти, случайната стрела, заслепяващият лъч слънчева светлина, внезапното схващане на мускул или счупеният меч. Един войник винаги и непрекъснато се бори срещу свят от врагове и да оцелее в този свят е слава, на която боговете завиждат. Чувството за вина може би наистина идва, но това е много по-късно, като останал на езика спомен за вкус, когато самият вкус вече е забравен. И този спомен не е съвсем реален и да го дъвчеш прекалено дълго си е просто самоугаждане, лошо като да опипваш с език някой разклатен зъб.

Загледа се намръщено на юг. Този небесен съдник беше безразличен към всичко освен към наказанието, което щеше да нанесе. Пет нефритени меча в небето.

Разбира се, не всички бяха насочени към него. Просто усещането бе такова в тази нощ и по тази река, пълна с лъскавите очи на проклетите крокодили — а те също го искаха. Чувал беше от екипажа на баржата как обръщали лодка, когато могат, а след това налитали върху нещастните жертви и ги разкъсвали на парчета. Потръпна.

— Има сияние около теб, адютант.

Сторми вдигна очи.

— Ефрейтор съм, Висш маг.

— А пък аз съм отдельонен маг, да.

— Беше отдельонен маг, също както аз може да съм бил адютант някога, но сега си Висш маг, а аз съм ефрейтор.

Бързия Бен сви рамене под промазаната пелерина, с която се беше загърнал.

— Отначало си помислих, че са просто Резките, че те ти придават това сияние. Но после видях как мъждука — като пламъци под кожата ти, Сторми.

— Привижда ти се. Върви да плашиш някой друг.

— Къде е Геслер?

— Откъде да знам? На някоя друга баржа.

— Огньове горят по Пустинните земи.

Сторми се сепна. Погледна намръщено Бързия Бен.

— Какво?

— Моля?

— Какво каза? За огньове?

— Под кожата ти?

— Не, в Пустинните земи.

— Представа нямам, адютант.

Бързия Бен се обърна, странно призрачен, и се отдалечи.

Сторми се загледа след него, захапал долната си устна. Усети по космите под нея вкуса на яхния. Стомахът му изкъркори.

Нямаше ги в никакъв официален списък, което означаваше, че никой оцапан с мастило чиновник нямаше шанс да ги раздели за това пътуване. Сержант Сънрайз трижди благославяше Блудния за това. Беше се излегнал върху купчина резервни походни одеяла и се чувстваше полупиян от цялата тази свобода. И от приятелството. Вече обичаше всички войници в тази рота и мисълта, че е продължение на прочута малазанска рота, го караше да се чувства горд и жаден да се докаже, а знаеше, че не е единственият в това.

Мъртвия Хедж беше съвършеният командир, ако питаха него. Мъж, пращящ от ентусиазъм и безгранична енергия. Щастлив, че се е върнал, допускаше Сънрайз. От онова мъртво място, където отиват мъртвите, след като станат мъртви. Дълъг път трябваше да е било, поне така твърдеше Хедж, докато ги залъгваше по дългия път до реката.

— Мислите си, че това е лошо? Опитай се да вървиш по равнина от кости, която се простира до проклетия хоризонт! Опитай се да си представиш, че те гонят дераготи… — каквото и да бяха тези дераготи, звучеше лошо — и че те дебнат зли Т’лан Имасс!

Сънрайз нямаше представа и какво са Т’лан Имасс, но Хедж беше казал, че са зли, тъй че се радваше, че не ги е срещал.

— Смъртта, скъпи войници, е просто поредният лабиринт. Знае ли някой от вас какво е лабиринт?… Богове, все едно живеете в пръстени колиби! Един лабиринт, приятели, е като ред стомни на рафт зад тезгяха. Вземеш една, дръпнеш запушалката и пиеш. Точно това правят маговете. Пиеш ли твърде много, ще те убие. Но ако пиеш само колкото трябва, можеш да го използваш, за да си правиш магията. Гориво е, но всяка стомна е различна — вкусът е различен, различна магия прави. Е, има неколцина тука, като нашия Висш маг, дето могат да изпият всичкото, но той е побъркан.

Сънрайз се чудеше къде ли е този тезгях, защото му се искаше да опита някоя от ония стомни. Но го беше страх да попита. Сигурно трябваше специално разрешение, за да влезеш в тая кръчма. От друга страна, пиенето винаги му създаваше неприятности, тъй че може би беше по-добре, че Кръчмата на лабиринтите се намираше в някой град в далечен Малаз. А пък и там щеше да гъмжи от магове, а маговете го изнервяха. Особено Висшият маг Бързия Бен, който май беше бесен на Мъртвия Хедж по някаква причина. Бесен ли? Ядосан по-скоро. Но Мъртвия Хедж просто го беше подминал със смях, защото нищо не можеше да развали настроението му задълго.

Ефрейтор Ръмджъгс изникна пред очите му, поклащаше ханш. Въздъхна тежко и намести телесата си върху една бала.

— Каква тренировка! Човек да си помисли, че тия войници никога досега не са държали прилична жена в ръцете си.

— Добра нощ значи? — подхвърли Сънрайз.

— Кесията ми се изду, Съни, и тека отвсякъде.

Беше поизгубила тегло, също като приятелката си, Суитлард. Този поход почти ги беше изцедил двете. Но все още бяха големи, големи така, че да глътнат един мъж, и явно имаше много мъже, на които това просто им харесваше. Колкото до него, предпочиташе да може да напипа малко повече истинско тяло под цялата тази тлъстина. Още няколко месеца марш и щяха да са идеални.

— Ще почна да взимам пари и на тия, дето обичат да гледат. Защо трябва да е безплатно?

— Права си, Ръмджъгс. Нищо не бива да е безплатно. Но точно това ни различава нас ледериите от малазанците. Виждаме истината и това не ни е проблем. Малазанците само негодуват.

— Най-лошото са всичките тия предложения за женитба, които получавам. Не искат да спра работата си, разбираш ли, искат само да са женени за мен. Отворени са, признавам го. С малазанците май върви почти всичко. Нищо чудно, че са завладели половината свят.

Суитлард се присъедини към тях от другата страна на палубата.

— Кълна се в спаружената пишка на Блудния, едва вървя!

— Отпусни мръвките, мила — предложи й Ръмджъгс и й махна към една бала до фенера.

— Къде е Ноуз Стрийм? — попита Суитлард. — Чух, че щял да говори с Шефа. Да пробваме от тия, новите миции…

— Муниции — поправи я Ръмджъгс.

— Добре де, муниции. В смисъл, тоя меч, дето ми го дадоха, какво трябва да правя с него? Като малка ме бяха прибрали и ме накараха да очистя един обрасъл парцел, обаче само като ги видях ония мачете, повърнах и олях цялата Старшата на каторгата. Тръпки ме побиват, като видя ножове и разни остри неща — имам твърде много, което просто плаче за отрязване, ако ме разбирате.

— Нищо не можем да правим с тия, дето ги измисли Бейвдикт — каза Сънрайз. — Не и преди да слезем от тия баржи. А и тогава ще трябва да работим тайно. Шефа не иска някой да чуе за тях, нали разбирате?

— Но защо? — попита Суитлард.

— Щото, скъпа — провлече Ръмджъгс, — има други сапьори, нали? При Ловците на кости. Видят ли какво е измислил Бейвдикт, всички ще ги искат и докато се усетиш, всички прахове и смески са свършили и за нас нищо.

— Алчни копелета, ей!

— Тъй че внимавай да не казваш нищо, ясно? Дори когато работиш, искам да кажа.

— Разбрах те, Ръми. Нямай грижа за това — бездруго не мога една дума да кажа при всичките тия предложения за брак.

— И ти ли? Защо са толкова настойчиви тия, а?

— Деца — каза Сънрайз. — Искат деца, и то бързо.

— Че защо ще искат деца? — попита Суитлард.

Единственият отговор, който хрумна на Сънрайз, беше кофти и той се поколеба.

Ръмджъгс обаче се сети и въздъхна.

— Защото всички са сигурни, че ще умрат.

— Лошо. — Суитлард извади навито листо и го поднесе към фенера, полюшващ се до лявото й рамо. Щом краят задимя, го разпали и се отпусна. — Духове на бездната, почвам да се ядосвам.

— Кога за последен път си пила? — попита Ръмджъгс.

— От седмици вече не съм. Защо?

— И аз. Странно, как започват да се проясняват нещата.

— Странно, м-да.

Сънрайз се усмихна на себе си, като чу как Суитлард се опитва да говори в малазанския стил. „«М-да». Хубава дума. По-скоро цяло отношение, отколкото дума всъщност. С много значения при това. Малко като «да» и малко «е, майната му», и може би малко «всички сме заедно в тая гадост». Дума, която резюмира малазанците.“ Отпусна глава и въздъхна:

— М-да…

А двете кимнаха. Знаеше го и без да ги поглежда. „Стягаме се. Точно както Мъртвия Хедж каза, че ще стане. Точно така, м-да.“

— Ще се скапеш от мързел, войник. Хващай оня сандък там и ме последвай.

— Имам идея к-какво можеш да хванеш, старши сержант, и н-няма да ти трябва помощта ми при това.

Поурс се обърна рязко.

— Какво беше това? Безочливост? Неподчинение? Бунт?

— К-карай в-все така, старши, м-може и до к-кралеубийство да с-стигнем.

— Виж ти — измърмори Поурс, закрачи и застана пред едрия навъсен кучи син. — Не знаех, че си от устатите, ефрейтор. Кое отделение и кой ти е сержантът?

Дясната буза на войника се беше издула от нещо гадно — малазанците прихващаха отвратителни местни навици — и той се затрудни за миг, преди да каже:

— Осми легион, девета р-р-рота, четвърто о-о-отделение. Сержант Ф-Ф-Ф-Фидлър. Ефрейтор Тар, н-н-н-не на вашите услуги, старши сержант.

— Мислиш си, че имаш гръб ли, ефрейтор?

— Гръб? Аз съм едно ш-ш-ш-шибано дърво, а те са еднакви отвсякъде, пък и вие не сте в-в-ятърът, който ще ме и-и-и-здуха. Начи, както в-в-в-виждате, опитвам се тука да се събудя, щото ми идва с-с-с-смяната. Ако искате някой глупак да ви м-м-мъкне зле спечелената плячка, н-н-намерете си някой друг.

— Какво е това в устата ти?

— Рилиг м-м-му казват. Д’рас. Взимаш го, за да се събудиш б-б-б-ързо.

Поурс се вгледа в лъсналите очи на мъжа, отбеляза и внезапните резки тикове по лицето му.

— Сигурен ли си, че трябва да дъвчеш цялото парче, ефрейтор?

— Може и д-д-да сте п-п-п-рав тука.

— И-и-и-зплюй го, ефрейтор, преди да ти се е пръснала главата.

— Н-н-не м-м-мога, с-с-старши ш-ш-ш-ибаняк, с-с-с-къпо е.

Идиотът беше готов да се разпука като зърно върху нажежен камък. Поурс го стисна за врата и го натисна над перилото.

— Изплюй го бързо, глупак!

Чу храчене, последвано от раздрана кашлица. Коленете на ефрейтора поддадоха и Поурс задърпа силно, за да го задържи прав. Вгледа се продължително в очите му.

— Следващия път, ефрейтор, се постарай да слушаш, когато местните ти казват как да го използваш, ясно?

— Д-д-дъх на Г-г-гуглата!

Поурс го пусна и Тар се олюля.

— Хайде, върви и си направи двайсетте обиколки за всеки две, които прави партньорът ти. Но преди това — добави Поурс, — защо не ми помогнеш с онзи сандък?

— М-да. Леко, сър, леко. Момент. Глей сега.

Глупаците, които сами си правеха главите на каша, бяха най-лесната плячка, помисли си Поурс. Може би си струваше да вложи малко в този рилиг.

Двамата полукръвни д’рас се изтягаха при кърмата.

— Цялото? — попита единият и се ококори невярващо.

— Цялото — потвърди другият. — Просто го лапна и си тръгна.

— И къде е сега?

— Сигурно изгребва баржата с тенекиено канче. Течовете не се и надяват да го изпреварят.

Двамата се разсмяха.

Още се смееха, когато ефрейтор Тар ги намери. Влезе им отзад. По една ръка на колана на всеки. Ревнаха, когато ги дръпна нагоре, и изреваха още веднъж, когато изхвърчаха през кърмовото перило. Два шумни плясъка, последвани от писъци.

Съвсем ясно за неестествено изостреното зрение на Тар десетина крокодила бързо се събраха около тях. Беше забравил за тези гадини. Щеше да помисли за това по-късно.

Тревожният зов на месинговите камбани покънтя известно време и се утаи в нещо, което напомняше по-скоро траурен плач, преди да заглъхне.

Животът по реката беше гадна работа, гадна колкото може да е гадно гадното, но просто си беше така. Гигантските влечуги бяха достатъчно ужасни със зъбатите си челюсти, обаче местните моряци разправяха и за речните крави надолу по течението, не че речни крави звучеше особено плашещо, ако питаха Тар, дори да бяха с огромни рога и свински очи. Чул беше десетки объркващи описания при обиколките си, но само откъслечно, и бързо подминаваше, за да закачи от поредния чудат и несвързан разговор, задъхан и забързан като тропота на ботушите си по палубата. Бдителен патрул, м-да, никакво време за мотаене, никакво време за всички тия маловажни глупости. Крачиш покрай перилото и покрай перилото, обикаляш и обикаляш, и си беше съвсем добро упражнение, но трябваше да си облече ризницата и да си вземе и походната торба, и сгъваемия шанц може би, и да удвои скоростта май трябваше, просто за да опознае всички тия лица, дето изведнъж изскачаха пред него, да ги опознае отвътре и отвън, и имената им да научи, и дали обичат пушена риба и студена бира или топъл като пикня ейл и колко много боси крака, и ами ако някой вземе да го нападне точно тук и сега? На всичките щеше да им набие пирони в подбитите пети и щеше да си е съвсем сам и да води атаката, но това щеше да е съвсем добре, след като точно сега можеше да убие всичко, даже прилепите, щото те не бяха достатъчно бързи, нали така, поне не толкова бързи като тия малки парещи искри, дето гъмжаха навсякъде из мозъка му и влизаха и излизаха през ушите му и гледай сега! Марширува на колене, глей ти, то било лесно! А сега пък палубата се надигаше да го фрасне в носа, понеже няма и капка ум в главата, а само прилепи, само прилепи…

— Ще живее ли? — попита Бадан Грук.

— Е? Хът го г’едам май да, кухия фин.

— Добре. Дръж го под тия одеяла — не бях виждал човек да се поти толкова, все едно изцеждаш парцал. Давай му вода. Много, ама по малко.

— Н’дей ми снява хо да п’ая, жант! Н’го ли внам вехе, е?

— Добре, просто гледай да го изцериш. Сержант Фидлър няма да е доволен, ако чуе, че ефрейторът му е умрял под твоите грижи.

— Фибла а ходи на майната фи! Немош ма упуаши!

— Сериозно? Значи си идиот, Неп.

Бадан Грук огледа намръщено Тар. Някаква нова треска ли ги беше подгонила? Дано да не беше. Изглеждаше адски гадно и му напомняше за спазматичната треска, само че още по-лошо. Тук имаше почти толкова гадни болести и паразити, колкото в джунглите на Дал Хон.

Изсумтя и остави Тар на грижите на Неп Фъроу. Щеше да е по-щастлив, ако беше на една баржа със Синтър, дори с Кисуеър. Ефрейтор Ръфъл му беше подръка, но тя пък бе почнала игра на кокалчета и нощви с няколко тежки пехотинци и се беше запътила или към рязко повишаване на доходите си, или към сериозен бой. Тъй или иначе, щеше да си спечели врагове. Ръфъл си беше такава.

Все още не знаеше какво да мисли за тази армия, за тези Ловци на кости. Не можеше да намери нищо — нито един детайл, който да ги опише какво точно са. „Какво сме. Вече съм един от тях.“ Нищо особено славно нямаше в историята на тези легиони — беше се озовал в разгара на завоюването на Ледер и се беше оказало жалка работа. Когато зъбът е изгнил чак до корена, не е кой знае какъв подвиг да го извадиш. Може би беше справедлива война. Може би не. Имаше ли някакво значение? Един войник получава заповеди и се бие. Врагът носи хиляда маски, но всички те се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти. Това уж трябваше да е достатъчно. Беше ли? Не знаеше.

Да е сред чужденци, приятели или не, оказваше някакъв натиск върху всеки малазанец тук. Предполагаше се, че тази армия трябва да има някаква форма, но все пак нещо се съпротивляваше на това, нещо у самите Ловци на кости, сякаш някакви скрити сили упорстваха срещу този натиск. „Ние сме и не сме, ще бъдем и няма да бъдем. Нима просто сме кухи в сърцевината си? Нима всичко започва и свършва с адюнктата?“ Е, не, едва ли. Просто хората бяха неспокойни, притеснени от цялото това незнание.

Кой беше врагът, който ги очакваше? Що за маска щяха да видят този път?

Бадан Грук не можеше да си спомни да е познавал някога човек, който съзнателно избира погрешното, злото — без съмнение такива хора съществуваха, онези, на които просто им беше все едно, и онези, които, доколкото знаеше, обичаха да носят тъмните одежди на злобата. Армиите обаче просто служеха и понякога служеха на тирани — кръвожадни кучи синове — и воюваха срещу свестни, честни хора поради страх или от интерес да се самосъхранят, както и поради алчност, ако щеш. Виждаха ли себе си като зли? А как не? „Но пък в колко кампании би могъл да се бие човек, ако е в такава армия? Колко, преди да започне да му се гади? В червата. В главата. Когато инерцията на всички тези завоевания започне да забавя, тогава какво?“

„Или когато твоята тиранична императрица те предаде?“

Никой не говореше за това и все пак Бадан Грук подозираше, че тъкмо то е парчето нащърбено желязо, заседнало в сърцето на Ловците на кости, а кървенето така и не спираше. „Направихме всичко, което поиска от нас. Адюнктата следваше заповедите й и ги изпълняваше. Съкрушихме въстанието, избихме водачите му и отново поставихме Седемте града под имперската пета. В името на реда и закона — и доволно усмихващите се търговци. Но всичко това беше без значение. Императрицата махна с пръст и коловете за главите ни бяха приготвени.“

Гневът горя само толкова. Колкото да всече кървава диря през империята на Ледер. И после угасна. Това „после“ беше сега. Какво имаха, с което да заменят този гняв? „Ние ще бъдем Незасвидетелстваните, каза тя. Трябва да се бием един за друг и за самите себе си, и за никой друг. Трябва да се бием за оцеляване, но това не може да ни сплоти — също толкова възможно е да ни разкъса.“

Адюнктата се придържаше към една ирационална вяра — в своите войници, в тяхната решимост. „Ние сме крехка армия и има достатъчно причини да е така. Онова парче желязо трябва да се извади, раната трябва да се зашие.“

„Далече сме от Малазанската империя, но носим името й с нас. Дори се наричаме така. Малазанци. Богове на бездната, няма измъкване от това, нали?“

Извърна очи от мастиленотъмната вода, която ги носеше, и огледа спящите си другари. Налягали по цялата палуба, неподвижни като трупове.

Бадан Грук надви трепета и се обърна отново към реката, където нищо не можеше да устои на течението задълго.

Беше стара история, толкова стара, че почти я беше забравил. Дядо му го заведе на кейовете на Малаз да ловят риба. „Гледай стръвта да е малка, момче. Има един демон на дъното на този залив. Понякога огладнява или може би просто се ядосва. Чувал съм за рибари, грабнати точно от този кей, тъй че слагай малка стръв и дръж водата под око.“ Старците живееха заради такива истории. Да плашат ококорените хлапета, докато малките им крачета се полюшват от ръба на кея, да се подсмиват на всички детски и детински надежди, а не е ли ловенето на риба тъкмо надежда?

Фидлър не си спомняше дали хванаха риба в онзи ден. Но пък надеждите потъват бързо, щом човек излезе от детството. Както и да е, за да избяга от пъстрата войнишка тълпа, беше намерил отнякъде корда и кука от гръбнак на морска котка. Сложи късче осолен бедерин за стръв и огъната пробита монета за примамка и пусна кордата зад баржата. Винаги съществуваше вероятността да закачи нещо гадно, някой от ония крокодили например, но не вярваше. Все пак се въздържа да провеси крака през борда. Не бяха най-добрата стръв.

След малко Балм дойде и седна до него.

— Закачи ли нещо?

— Едно-две предположения и ще улучиш.

— Странно, Фид, видях доста да подскачат преди малко.

— Понеже тъкмо се стъмваше. Утре по залез ще пусна нещо, което да прилича на муха. Намери ли някой от отделението си?

— Никой. Все едно някой ми е отрязал пръстите. Вече с нетърпение чакам да слезем на сушата.

— Винаги си бил калпав морски, Балм.

Далхониецът кимна.

— И още по-лош войник.

— Е, не казах това…

— Но съм си такъв. Притеснявам се. Обърквам се.

— Трябва ти само да ти посочат правилната посока и се справяш чудесно. Зъл и много опасен всъщност.

— М-да, докато се измъкна с бой от цялата каша. Ти си друг, Фид. Има го онова хладно желязо у теб, което прави мисълта ти бърза и ясна. Аз не съм нито горещ, нито хладен, виждаш ли. По-скоро съм като олово или нещо такова.

— Никой от отделението ти не се е оплаквал, Балм.

— Е, аз си ги харесвам и така нататък, обаче не мога да кажа, че са най-умните на света.

— Троутслитър и Детсмел като че ли имат достатъчно мозък.

— За имане — имат. Но не са умни. Помня като бях малък. В селото ни имаше едно момче, някъде на моите години. Винаги се усмихваше, дори когато нямаше за какво да се усмихва. И винаги си навличаше неприятности — вреше си носа навсякъде. Някое от по-големите момчета ще го спипа — веднъж видях как го удариха в лицето с юмрук, а той стои и му тече кръв и пак с оная проклета усмивка на лицето. Както и да е, един ден си напъха носа където не трябва — никой изобщо не приказваше какво е било, но го намерихме мъртъв зад една колиба. Всичките му кости бяха натрошени. А на лицето му, цялото в кръв, беше оная усмивка.

— Виждал ли си някога маймуни в клетка, Балм? Не може да не си виждал. Онази усмивка, която си виждал непрекъснато, е било страх.

— Знам го вече, Фид, няма нужда да ми го казваш. Работата е, че Троутслитър и Детсмел ме подсещат за онова момче, както винаги се забъркват в неща, в които не бива. Имат достатъчно мозък, за да са любопитни, но не са достатъчно умни, за да са предпазливи.

— Опитвам се да се сетя за някой войник в моето отделение, който да отговаря на това описание — изсумтя Фидлър. — Май у тях трудно може да се намери много мозък, освен може би Ботъл — но той е достатъчно умен, за да си трае. Поне така мисля. Засега де. Колкото до останалите, те обичат нещата да са прости, а ако не са, просто побесняват и чупят нещо.

— Добро отделение си имаш, Фид.

— Стават.

Внезапно дръпване и той започна да намотава кордата.

— Не се бори много, не може да е много голямо.

След малко двамата се вторачиха в уловената риба — не много по-голяма от самата стръв, но с много зъби.

— Виж, усмихва се! — изсумтя Балм.

Беше късно и Брис Бедикт мислеше да си ляга, но по лицето на ординареца личеше, че вече е изтърпял една тирада.

— Добре, да влезе.

Ординарецът се поклони и заотстъпва заднешком с явно облекчение, обърна се изрядно кръгом до копринената завеса й се измъкна навън. След малко Брис чу тропот на ботуши по голите дъски на коридора, водещ към личната му каюта, въздъхна, стана от походния стол и нагласи наметалото на раменете си.

Атри-Цеда Араникт отдръпна завесата и влезе. Беше висока, някъде в края на тридесетте, макар дълбоките бръчки около устата — от цял живот дъвчене на ръждивец — да я състаряваха. Но пък някак си й отиваха. Избелялата й от слънцето права кафява коса висеше свободно. Униформата й стоеше зле, но пък не бе имала време да свикне с нея — Бъг я беше намерил в последния си лов на потенциални Цеда. Беше се наела на работа като слугиня в едно домакинство в Трейт, град, пострадал ужасно в началото на едурското нашествие. Най-голямата й дарба беше в лечителството, макар Бъг да беше уверил Брис, че притежава потенциал и за други магии.

До този ден впечатлението на Брис за нея бе като за изключително кисела и необщителна жена, тъй че въпреки късния час се усети, че я гледа с искрен интерес.

— Атри-Цеда, какъв е този толкова спешен въпрос?

Тя като че ли се обърка за миг, сякаш не бе очаквала да получи тази аудиенция.

— По-добре… Извинявам се, искам да кажа, трябва да видите сам. Ще позволите ли?

Озадачен, Брис кимна.

— Проучвах лабиринтите — малазанския подход към магията. Оказва се много по-… елегантен. — Докато говореше, тя бръкна в малката кожена кесия на колана си и извади шепа зърниста пръст. — Вижте, сър.

— Какво да видя, Араникт? Най-обикновена пръст.

Раздразненото й намръщване му допадна.

— Погледнете по-внимателно, сър.

Той погледна. И видя как зрънцата улегнаха, улегнаха още… не, пръстта се движеше.

— Омагьосали сте тази шепа пръст? Ъъ, браво, Атри-Цеда.

Тя изсумтя недоволно, след това се смути и каза:

— Моля да ме извините, командире. Явно не обясних достатъчно яс…

— Все още не сте обяснили нищо.

— Извинете, сър. Помислих си, че ако не ви го покажа, няма да ми повярвате…

— Араникт, вие сте моя Атри-Цеда. Не бихте ми служили добре, ако не ви вярвах. Всъщност тази мърдаща пръст е изключително интересна.

— Не, сър. Не сама по себе си. Всеки малазански маг би могъл да постигне това с едно щракване с пръсти. Фактът е, че не аз съм източникът на това.

— О, а кой тогава?

— Не знам. Преди да се качим, сър, бях застанала до водата — имаше едно люпило водни змии и гледах как малките плъзват в тръстиките — живите същества ме интересуват, сър. И забелязах нещо в калта, където бяха изпълзели влечугите. Части от нея се движеха, мърдаха, както виждате тук. Естествено, заподозрях, че е някакво насекомо или мекотело, тъй че бръкнах…

— С гола ръка? Благоразумно ли е?

— Вероятно не, след като целият бряг гъмжи от тинести твари, но виждах, че това е различно. Все едно, сър, не намерих нищо. Но калта в шепата ми буквално кипеше като оживяла.

Брис отново погледна пръстта в свитата й шепа.

— И това ли е странното вещество?

— Да, сър. И точно тук се намесват малазанските лабиринти. Нарича се симпатично свързване. По-точно, с тази шепа пръст мога да намеря други като нея.

— По реката?

Очите им отново се срещнаха и отново нейните се извърнаха смутено — и Брис с изумление осъзна, че Араникт е свенлива. Стана му някак по-близка при тази мисъл и го обля вълна на съчувствие, топла като милувка.

— Сър, започна там — тъй като съм нова в този вид магия, — но после се разпространи, навътре в сушата, и можех да усетя местата на най-силното му проявление — тази вряща сила в земята имам предвид. В кал, в пясъци, обхватът е огромен, сър. Но най-много е в Пустинните земи.

— Разбирам. И какво могат да означават тези вълнения според теб?

— Че нещо започва, сър. Но трябва да поговоря с някой от малазанските магове — те знаят много повече от мен.

— Атри-Цеда, ти едва си започнала да проучваш малазанските лабиринти и въпреки това си разширила чувствителността си чак до Пустинните земи. Вече разбирам защо Цеда те цени толкова. Утре сутринта ще те прехвърлим на някоя малазанска баржа.

— Може би при Иброн или Уидършинс…

— Отдельонни магове? Не, Атри-Цеда. Харесва ли ви, или не, вие сте моят еквивалент на Висш маг. Съответно прилягащият ви контакт сред Ловците на кости е с техния Висш маг, Адефон Бен Делат.

Тя пребледня. Коленете й се огънаха.

Брис едва успя да я хване, за да не падне. Беше изгубила съзнание.

— Грантос! Бързо доведи лечител!

Пръстта се беше пръснала по рогозката и с крайчеца на окото си Брис долови смътно движение. Зрънцата се събираха на купчинка. Стори му се, че успя да различи смътни фигури вътре, преди всичко да се разпадне и да започне отново да се събира.

Араникт се оказа по-тежка, отколкото бе очаквал. Погледна лицето й, леко разтворените устни, после отново викна към завесата:

— Грантос! Къде си, в името на Блудния?

17.

Костите на ритена лежаха върху ложе от блещукащи люспи, сякаш в смъртта си съществото бе разстлало килима си от гущерска кожа, разгънало я беше върху твърдите кристали по безжизненото дъно на Стъклената пустиня: място, където да легне, последното гнездо за последната му нощ. Гущерът-вълк беше умрял сам, а звездите, видели отгоре сцената на самотното му поражение, не бяха мигнали. Нито веднъж.

Никакъв вятър не бе дошъл да разпръсне люспите и неумолимото слънце беше оглозгало отровното месо по костите, а след това беше избелило и излъскало тези кости до фин златист блясък. Нещо опасно имаше в тях и Бадале стоя дълго, взряна в жалките останки и съвсем неподвижна, освен когато не духаше мухите, накацали по раничките на устата й. Кости като злато, съкровище, прокълнато със сигурност.

— Алчността носи смърт — прошепна тя, но гласът секна и звуците, които излязоха, сигурно бяха неразбираеми дори за Садик, който стоеше до нея.

Крилете й бяха изсъхнали, изгорени до чуканчета. Летенето бе само спомен, покрит с тънък слой пепел, и тя не можеше да намери в себе си нищо, с което да оправдае почистването. Отминали триумфи заглъхваха в далечината. Зад нея, зад тях, зад всички тях. Но спускането й не беше свършило. Знаеше, че скоро ще запълзи. А накрая да лази като изсъхващ червей, да се гърчи безцелно и да прави безсмислени жестове. След това щеше да дойде вцепенението на пълното изчерпване.

Трябваше да е видяла някога такъв червей. Трябваше да е клекнала до него, както правят децата, за да наблюдава по-добре жалките му усилия. Измъкнат навън от своя уютен тъмен свят от някой жесток клюн навярно, а после изтърван във въздуха, в полета, и паднал върху твърдата неподатлива повърхност — каменна плоча, да, от онези по лъкатушещата пътека в градината. Накълван, заслепен от жарката слънчева светлина, червеят можеше само да се моли на каквито там богове му се искаше да съществуват. Блаженството на влагата, нишката, по която да се вмъкне пак в меката почва, внезапно изсипалата се над него шепа сладка пръст или протегналата се надолу ръка на някое милостиво божество, издърпала го към спасението.

Сигурна беше, че е гледала как се бори. Но не можеше да си спомни дали бе направила нещо друго, освен да гледа. Децата още от съвсем малки разбират, че да не правиш нищо е израз на власт. Неправенето на нищо е избор, набъбнал от всемогъщество. Божествен избор всъщност.

И точно това, разбираше сега тя, бе причината боговете да не правят нищо. Доказателство за всемогъществото им. В края на краищата да действаш означава да оповестиш съществуването на ужасни ограничения, защото разкрива, че първо действа случайността. Злополуките бяха точно това — събития извън волята на боговете — и единственото, което те можеха да направят в отговор, бе да се опитат да поправят последствията, да променят естествения ход. Да действаш следователно беше признание за погрешимост.

Тези идеи бяха сложни, но и ясни също така. Остри като кристалите, стърчащи от земята под краката й. Бяха решителни в улавянето на слънчевите лъчи и разсичането им на съвършени късчета, за да докажат, че дъгите не са мостове в небето. И че не предстои никакво спасение. Змията се бе превърнала в червей, а червеят се гърчеше по нажежения камък.

Децата не предлагаха помощ. Преструваха се на богове. Отците правеха същото: дори не мигваха, когато децата ги умоляваха за храна, за вода. Знаеха какво е скръб и затова не правеха нищо, а нямаше храна и нямаше вода, и сладката хладна пръст беше спомен, покрит с тънък слой пепел.

Тази сутрин Брейдерал каза, че видяла високи странници, стояли под изгряващото слънце. Стояха така, каза, върху опашката на ребърчатата змия. Но да гледаш в онази посока означаваше да ослепееш. Можеха или да повярват на Брейдерал, или да не й повярват. Бадале предпочете да не й повярва. Никой от Квидаторите не ги беше преследвал, дори Отците отдавна си бяха отишли, както и ребърчатите и всички, които се хранеха с мъртво и умиращо месо, освен елитрите — които можеха да долетят от цели левги. Не, ребърчатата змия пълзеше сама по Стъклената пустиня, а боговете гледаха отгоре и не правеха нищо, за да покажат точно колко всемогъщи са.

Но тя можеше да отвърне със собствената си сила. Това бе сладката истина. Можеше да ги види как се гърчат в небето, как изсъхват под слънцето. И избра да не им се моли. Избра да не казва нищо. Когато се понесе през небесата, се беше зареяла близо до тези богове, свежа и волна като току-що полетяло птиче. Беше видяла дълбоките бръчки около угрижените им очи. Беше видяла дълбоко врязаните дири на техния нарастващ страх и отчаяние. Но никое от тези чувства не беше дар за техните поклонници. Лицата им бяха лица на самообсебени. Това знание се оказа огън. Пера пламнаха. И тя закръжи надолу в безумна спирала, оставяше подир себе си диря дим. Изригваща болка, истини, разкъсали плътта й. Гмурна се през облаци от елитри, оглуша от съскащия рев на крилете. Видя ребърчатата змия, изпънала се над искрящо море, видя — стъписана — колко къса и тънка е станала.

Отново си помисли за боговете, вече високо над нея. Лицата им не бяха по-различни от собственото й лице. Боговете бяха също толкова отчаяни като нея. Също като нея се скитаха из пустиня, без да има къде да отидат.

„Отците ни прогониха. Децата им омръзнаха.“ Вече вярваше, че бащите и майките на боговете също са ги прогонили, изхвърлили са ги в пустото небе. А през цялото това време далече долу хората си пълзяха в своите кръгове и отвисоко никой не можеше да проумее шарките. Боговете, които се опитваха да ги проумеят, полудяваха.

— Бадале.

Тя примига да прочисти очите си от прашните облаци, които плуваха в тях, но те се върнаха. Дори боговете, знаеше вече тя, бяха заслепени от прашните облаци.

— Рут.

Лицето му бе като на старец, сбръчкано от полепналата прах. Хелд бе в пъстрото одеяло. Очите на Рут, мътни вече от толкова време, че Бадале мислеше, че винаги са били такива, сега бяха блеснали. Сякаш някой ги беше облизал.

— Много умряха днес — каза тя. — Можем да ядем.

— Бадале.

Тя издуха мухите.

— Имам стихове.

Но той поклати глава.

— Аз… не мога да продължа.

Той се вторачи в нея.

— Значи тя е права.

— Да, Брейдерал е права. Тя има нишки в кръвта. Рут, тя ще ни убие всички, ако й позволим.

Видя, че е готов да заплаче.

— Не, Рут. Недей.

Лицето му се сгърчи.

Тя го хвана, докато се свличаше, задържа го и някак си намери силата да го изправи. Той трепереше и хлипаше.

Вече и той беше прекършен. Но не можеха да си позволят това. Тя не можеше да го позволи, защото ако той се прекършеше, Квидаторите щяха да ги вземат всичките.

— Рут. Без теб Хелд е нищо. Слушай. Аз летях високо — имах криле, като боговете. Стигнах толкова високо, че можах да видя как се извива светът, както ни разказваха старите жени, и видях… Рут, чуй… видях края на Стъклената пустиня.

Но той поклати глава.

— И още нещо видях. Видях град, Рут. Град от стъкло — ще го намерим утре. Квидаторите няма да идат там — страх ги е от него. Градът… те знаят за него от легендите си, но са престанали да вярват в тези легенди. И той вече е невидим за тях. Можем да се спасим от тях, Рут.

— Бадале… — Гласът му бе приглушен, шепнеше по кожата и костите на шията й. — Не ми се предавай. Ако и ти се предадеш, аз няма да… няма да мога да…

Беше се предала отдавна, но нямаше да му го каже.

— Тук съм, Рут.

— Не. Не… Исках да кажа… — Отдръпна се и се втренчи в очите й. — Не полудявай. Моля те.

— Рут, не мога вече да летя. Крилете ми изгоряха. Но няма нищо, успокой се.

— Моля те. Обещай ми, Бадале. Обещай!

— Обещавам, но само ако ти обещаеш, че няма да се предадеш.

Той кимна колебливо. Самообладанието му бе изтъняло и напукано като изгорена кожа. „Няма да полудея, Рут. Не разбираш ли? Имам силата да не правя нищо. Имам всичките сили на един бог.“

„Ребърчатата змия няма да умре. Не е нужно да правим нищо, само да продължаваме да вървим. Летях дотам, където слънцето залязва, и ти казвам, Рут, вървим към огън. Красив, съвършен огън.“

— Ще видиш — каза му тя.

До тях стоеше Садик. Гледаше и запомняше. Врагът му беше прахта.

Каквото е, беше. Илюзии за промяна се трупат, навявани от вятъра в деретата, между камъни и оголените корени на отдавна мъртви дървеса. Историята профучава отгоре, както е правила винаги, и всичко, което е ново, намира стари форми.

Там, където се бяха издигали грамади от лед, сега личаха рани в земята. Долини носеха теченията на призрачни реки и вятърът странстваше по пътеки от топлина и студ, за да донесе обрата на всеки сезон.

Това знание носеше мъчителна болка, като нажежен нож, забит в сърцето. Раждането бе само повторение на онова, което си е отишло. Внезапната светлина бе завръщането на мига на смъртта. Безумието на борбата беше без начало и без край.

Пробуждането на тези мисли изтръгна раздран хлип от окаяната изгнила фигура, която изпълзя от корените на рухнала топола върху стария волски хомот. Фигурата се надигна и се изправи, огледа се, сивите кухини под ръба на челото събраха откъслечните подробности във форми и смисъл. Широка плитка долина, далечни хребети, обрасли с папрат и огненочервен храст. Сивокрили птици, прелитащи над склоновете.

Въздухът миришеше на пушек и носеше вкус на клане. Може би някое стадо бе подгонено, за да се хвърли от ръба на стръмнина. Може би купища трупове гъмжаха от личинки и мухи и това бе източникът на ужасното несекващо бръмчене. Или бе нещо по-сладко? Спечелил ли беше светът спора? Беше ли тя вече призрак, завърнал се, за да се надсмее на заслужения провал на своята раса? Щеше ли да намери някъде наблизо последните разложени останки от своя народ? Горещо се надяваше на това.

Беше наречена Горчивия извор на езика на клана Бролд, Лера Епар, име, което заслужено си беше спечелила заради ужасните престъпления, които бе извършила. Беше единственото цвете между всички полски цветя, чийто мирис бе смъртоносен. Мъже бяха прокуждали жените си, за да я отскубнат като своя. Всеки път си беше позволявала да я откъснат — виждаше в очите на всеки онова, което искаше да види: че я цени над всички други и особено над женската, която е изоставил, и затова мислеше, че любовта им ще е ненакърнима. Преди любовта да се обърка, преди да се окаже най-слабата връзка от всички. А после идваше друг, със същия жаден плам в очите, и тя си мислеше: „Този път е различно. Този път, сигурна съм, любовта ни е неимоверно силна.“

Всички бяха съгласни, че тя е най-умната във всички кланове на Бролд. Не беше плитко същество, не, умът й се гмуркаше до най-мрачни дълбини. Беше онази, която копаеше надълбоко в гибелните житейски рискове, която говореше за проклятието, каквото бе пламващата искра на разума. Намираше проникновение не в пропуканите в огъня раменни кости на елен, а в трепкащите отражения на лица в езерца, в извори и в кратуни — лица, които познаваше добре като свои братя и сестри. Като близки, да, но и повече. Знаеше, че подробностите, отличаващи всяко едно от всички други, са илюзии, служещи за бързо разпознаване, но за нищо друго. Под тези подробности, разбираше тя, всички бяха едни и същи. Нуждите им. Страстите им. Страховете им.

Бяха я смятали за велика ясновидка, притежателка на дарена от боговете мощ. Но истината беше, и това тя го знаеше с абсолютна сигурност, че в прорицанията й нямаше никаква магия. Искрата на разума не пламваше спонтанно сред тъмните води на първичното чувство. Нито беше изолирана от другите. Горчив извор разбираше твърде добре, че искрите се раждат от скрити огньове — от низа огнища на самата душа, всяко огнище посветено на прости, непроменими истини. Едно за всяка нужда. Едно за всяка страст. Едно за всеки страх.

Щом я споходи това проникновение, разгадаването на бъдещето на нейните ближни стана лесна задача. Разумът поднасяше илюзията за сложност, но зад всичко това…

„Зад всичко това ние сме прости като бедерините, прости като ай, като ранаг. Съешаваме се, зъбим се и оголваме гърлата си. Зад очите ни нашите мисли могат да горят ярко с любов или да помръкват с гнилото на ревността. Търсим обкръжение, за да намерим своето място в него, и ако това място не е на върха, всичко, което намираме, ни оставя недоволни, отравя сърцата ни.“

„В обкръжение сме способни на всичко. На убийство, на измяна. В обкръжение изобретяваме ритуали, които да потушат всяка искра, да яхнат мътната вълна на чувството, да станем отново невиждащи и безгрижни като зверовете.“

„Аз бях мразена. Бях боготворена. А накрая, сигурна съм, бях убита.“

„Лера Епар, защо се събуди отново? Защо се завърна?“

„Бях прахта по земята, бях спомените изгубени.“

„Ужасни неща правех някога. Сега стоя тук, готова да им го направя на всички… Отново.“

Беше Горчивия извор, от Бролд Имасс, и нейният свят от лед и същества с бяла козина си бе отишъл. Тръгна. Боздуганът от кремък и челюстна кост се полюшваше в едната й ръка. Пожълтялата кожа от бяла мечка бе провиснала от раменете й.

Беше и красива някога. Но времето никога не е милостиво.

Надигна се от калта до пълната с вода дупка и отърси от себе си черни корени, рибешки люспи и безформени буци глина и пясък. Устата зейна, челюстите се разтвориха широко и той нададе беззвучен вой.

Беше тичал право към тях. Трима Ловци К’елл, които извърнаха глави, за да го погледнат. Бяха застанали над труповете на жена му и двете му деца. Телата щяха да отидат при изкормения леш на другите зверове, паднали в техния лов. Една антилопа и една сърна. Мъжкарите на падналите тревопасни не се бяха опълчили на убийците им. Бяха избягали. Но този, този мъжки Имасс, който изрева бойния си вик и се втурна към тях с вдигнато копие, той явно беше луд. Беше готов да даде живота си за нищо. Ловците К’елл не разбраха.

Посрещнаха атаката му с плоското на мечовете си. Прекършиха копието му и го пребиха до несвяст. Не искаха месото му, понеже бе омърсено с лудостта му.

Така свърши първият му живот. В прераждането си беше мъж, лишен от любов. И беше сред първите, пристъпили да прегърнат Ритуала на Телланн. Да прогони спомените от предишни животи. Такъв бе дарът, толкова скъп, тъй съвършен.

Беше се вдигнал от калта, призован отново — но този път бе различно. Този път помнеше всичко.

Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс стоеше затънал до пищялите в калта, отметнал глава, и виеше без звук.

Ристале Ев се беше присвила върху купчина мокра глина на двайсет крачки от Калт. Разбираше го. Разбираше всичко, което го беше обзело. Тя също се бе събудила обладана от всичко, което бе мислила, че е изгубено отдавна, тъй че сега гледаше Калт, когото бе обичала винаги, дори по времето, когато ходеше като мъртвец с пепелта на скръбта на дебел пласт по лицето; и в предишни времена, когато таеше ревнива омраза към жена му, когато се молеше на всички духове за нейната смърт.

Възможно бе неговият вой никога да не секне. Възможно бе, докато се вдигаха и събираха в неверието си за своето възкресение — докато разкрият онзи, който тъй жестоко ги бе призовал, — да се наложи да го остави тук.

Макар да беше безгласен, воят му оглушаваше ума й. Ако не спреше, лудостта му щеше да зарази всички.

Последния път, когато оршайните бяха тръгнали по земята, беше на място далече оттук. С останалите само три разбити клана — едва шестстотин и дванайсет воини и трима увредени гадатели на кости, бяха избягали от Шпиловете и се разпаднаха на прах. Вдигнали се бяха високо над ветровете и бяха пренесени на половин свят разстояние — нямаше и мисъл за връщане към костта и изсъхналата плът, — за да се утаят накрая в дълга десетки левги ивица.

Тази земя, знаеше Ристале Ев, не беше непозната за Имасс. Не беше непозната и за К’Чаин Че’Малле, както ясно показваше терзанието на Калт. Какво правеха тук?

Калт Урманал се свлече на колене и викът му заглъхна, но остави кънтящ ек в черепа й. Тя се изправи и се подпря на предлагащата здрава, утешителна опора дръжка на копието от вкаменено дърво. Това завръщане беше безсъвестно — определение, което знаеше, че нямаше да даде без спомените си, — да, безсъвестно завръщане към онова време на сурова, възхитителна тленност, изпълнена с ужасните си грехове на любов и страст. Усещаше как собственият й гняв се надига като разтопената кръв на земята.

Отвъд водната яма зърна три приближаващи фигури. Т’лан Имасс от Оршайн. Гадатели на кости. Може би щяха да успеят да съберат някои отговори.

Бролос Харан открай време беше едър, дори костите на тялото му, сега ясно очертани под стегнатата изсъхнала кожа, изглеждаха необичайно здрави. Ясните му, почти кристалносини очи, дали му името му, си бяха отишли отдавна, разбира се, и на тяхно място се виждаха спаружените останки, потъмнели и безжизнени. Червената му коса се вееше като зацапана с кръв паяжина над сиво-кафявата кожа от емлава, загърнала раменете му. Съсухрените му устни оголваха плоски яки зъби с цвета на груба мед.

Вляво от него беше Илм Абсинос, тънка и висока, загърната със сивите люспи на енкар’ал, черната й коса стегната със змийски кожи. Змийската тояга в кокалестите й длани сякаш се гърчеше. Вървеше с леко накуцване заради стара рана в бедрото.

Улаг Тогтил беше широк като Бролос Харан, но по-висок от Илм Абсинос. Беше пришълец в клановете на Оршайн, мелез, роден сред първите племена на Трелл. Беше дошъл в стана на Кебрале Кориш, обект на напрегнато любопитство, особено сред жените. Да, чужденците можеха да дойдат сред Имасс и ако приемеха живота им и не се развихреше някакво насилие, можеха да си устроят свой дом и да престанат да са чужденци. Така бе станало и с Улаг.

Във войните с Ордена на Червения шарф той се беше доказал като един от най-могъщите гадатели на кости сред оршайните. Щом го видя сега, Ристале Ев се почувства спокойна, уверена — сякаш дори само той можеше да направи нещата такива, каквито бяха някога.

Не можеше. Беше пленен в Ритуала като всички останали.

Улаг заговори пръв:

— Ристале Ев, Калт Урманал. Привилегия е за мен, че най-сетне намерих двама от своя клан. — Думите бяха придружени от лек жест на огромната ръка. — От изгрев-слънце съм тежко отруден под натиска на тези двама танцуващи в облаците, чиято несекваща радост се оказа непосилно бреме.

Ако можеше да се засмее, Ристале щеше да го направи. Образът на танцуващи в облаците толкова нелепо прилягаше на тези две вгорчени същества, че щеше да се посмее добре. Но беше забравила как.

— Улаг, знаеш ли истината за това?

— Крайно неуловим заек. Скача и се стрелва встрани, избягва всеки хвърлен с прашката камък. Прелита над клопките и помръдва уши при всяка стъпка. Пробягах достатъчно кръгове, без да мога да го докопам, да усетя разтуптяното му сърчице, уплашения му трепет.

— Инистрал Оуван ни очаква — заговори Илм Абсинос. — Ще се съберем повече на връщане. Не беше толкова отдавна, когато вървяхме за последен път. Малцина трябва да са се изгубили, ако изобщо има такива.

Бролос Харан — беше се загледал на юг — каза:

— Ритуалът е нарушен. И все пак не сме освободени. Надушвам в това мръсния дъх на Олар Етил.

— Вече го каза — сряза го Илм Абсинос. — И все пак, колкото и да предъвкваш едни и същи думи, няма никакво доказателство.

— Не знаем кой ни е призовал — въздъхна Улаг. — Любопитно е, но сме затворени към нея или него. Все едно стена от сила стои между нас и може да бъде разбита само от другата страна. Призовалият трябва да избере. Дотогава трябва просто да чакаме.

Едва сега Калт Урманал заговори:

— Никой от вас не разбира нищо. Водите са… препълнени.

Единственият отговор на това бе мълчание.

Калт изръмжа, обзет от нетърпение към всички тях. Все още стоеше на колене, сякаш нямаше никакво желание да се изправи. Вместо това посочи.

— Там. Идва още някой.

Ристале и другите се обърнаха.

Внезапно обзелото ги вълнение беше почти осезаемо.

Носеше жълто-бялата кожа на бролд, мечката на снеговете и леда. Косата й беше лъскаво черна, лицето й широко и плоско, кожата — мътно тъмен кехлибар. Ямите на очите й бяха скосени. Птичи нокти на някакво дребно същество бяха пришити в бузите й.

„Т’лан Имасс, да. Но… не от нашите кланове.“

Три остри харпуна бяха стегнати на гърба й. Боздуганът, който носеше в едната си ръка, бе изработен от бедрената кост на някакво животно, с набити по него нащърбени остриета от зелен риолит и бял кварц.

Спря на петнайсет крачки от тях.

Илм Абсинос посочи с тоягата си.

— Ти си гадателка на кости, но не те познавам. Как е възможно това? Умовете ни бяха слети при Ритуала. Нашата кръв изтъка хиляди по хиляди нишки. Ритуалът те обявява за наша родственичка, Т’лан Имасс. Кой е твоят клан?

— Аз съм Ном Кала…

Бролос Харан я прекъсна:

— Не знаем тези думи.

Самото признание беше стъписващо за оршайните. Беше всъщност невъзможно. „Езикът ни е мъртъв като нас самите.“

Ном Кала кривна глава и каза:

— Вие говорите на Старата реч, тайния език на гадателите на кости. Аз съм от Бролд Т’лан Имасс…

— Няма кланов вожд, който да претендира за името на бролдите!

Тя го изгледа някак замислено, след което отвърна:

— Нямаше кланов вожд, който да носи името Бролд. Всъщност нямаше никакъв кланов вожд. Нашият народ се управляваше от гадателите на кости. Клановете Бролд бяха победени в Тъмната война. Ние се Събрахме. Имаше Ритуал…

— Какво!? — викна Илм Абсинос. — Друг Ритуал на Телланн?!

— Провалихме се. Бяхме вдигнали стан под стена от лед, стена, която стигаше чак до небесата. Бяхме нападнати…

— От Джагът ли? — попита Бролос.

— Не…

— К’Чаин Че’Малле?

Тя само завъртя глава.

Вятърът простена.

Сива лисица пристъпи предпазливо сред тях, подуши въздуха и затича към водата. Розовият език се изпъна, лоченето й загъделичка въздуха.

Калт Урманал вдигна ръце и закри очите си. Ристале се извърна — не можеше да гледа това.

— Не! — каза Ном Кала. — Господството и на едните, и на другите отдавна бе отминало. — Помълча за миг, после добави: — Мнозина от нас поддържаха, че врагът, който притиска народа ни, са човешките същества — нашите наследници, нашите съперници в начина на живот. Ние, гадателите на кости — тримата, които останахме, — знаехме, че това е не повече от полуистина. Не, бяхме притиснати от самите себе си. От лъжите, които си казвахме едни на други, от лъжливите утешения на легендите ни, на историите ни, на самите ни вери.

— Защо опитахте Ритуала на Телланн тогава? — попита Улаг.

— Само трима сте били! Как сте могли да се надявате, че ще успеете? — възмути се Илм Абсинос.

Ном Кала впи погледа си в Улаг.

— Кръв на Трелл, очите ми се радват да те видят. Да отговоря на въпроса ти: казано е, че никакъв спомен не надживява Ритуала. Смятахме това за справедливо. Казано е също така, че Ритуалът носи проклятието на безсмъртието. Това също намирахме за справедливо.

— Тогава срещу кого водехте война?

— Срещу никого. Омръзнало ни беше да воюваме, кръв на Трелл.

— Тогава защо просто не избрахте смъртта?

— Прекъснахме всякакви клетви към духовете — бяхме ги лъгали твърде дълго.

Лисицата вдигна глава, очите й изведнъж се разшириха, ушите щръкнаха. После затича с леки стъпки покрай езерцето, шмугна се под някакъв храст и изчезна.

Колко време изтече, преди някой да изрече дума? Ристале не можеше да е сигурна, но лисицата се появи отново, с мармот в челюстите, и мина толкова близо покрай Ристале, че тя можеше да я погали по гърба. Ято птичета кацна на разкаляния бряг. Шаран изпляска в плитчините.

— Духовете умряха, когато умряхме ние — каза шепнешком Илм Абсинос.

— Нещо, което умира за нас, не е непременно мъртво — отвърна Ном Кала. — Нямаме тази сила.

— Какво означава името ти? — попита Улаг.

— Капещ нож.

— Как се провали Ритуалът?

— Стената от лед се срути върху нас. Всички умряхме мигновено. Поради това Ритуалът не бе довършен. — Помълча и добави: — Предвид последвалата забрава провал изглеждаше разумно предположение — бяхме способни да правим предположения. Но сега изглежда, че сме били в грешка.

— Преди колко време? — попита я Улаг. — Знаеш ли?

Тя сви рамене.

— Джагътите си бяха отишли преди сто поколения. К’Чаин Че’Малле бяха заминали към източните земи двеста поколения преди това. Търгувахме с джхеките, а след това с Кринан Оул и колонистите от империята на Дессимбелакис. Следвахме леда в последното му отдръпване.

— Колко от вас ще се върнат, Капещ нож?

— Другите двама гадатели на кости са се пробудили и в момента идват насам. Лид Гер — Кисел камък. И Епар — Горчив извор. От народа ни — все още не можем да кажем. Може би всички. Може би никой.

— Кой ни призова?

— Кръв на Трелл, това е наша земя. Чухме ясно нейния зов. Вие не можете ли? Призовани сме, Т’лан Имасс, от Първия меч. Легенда сред Бролд, която, изглежда, не е била лъжа.

Улаг беше стъписан.

— Онос Т’уулан? Но… защо?

— Призовава ни под знамето на мъстта — отвърна тя — и в името на смъртта. Мои нови приятели, Т’лан Имасс тръгват на война.

Ятото се понесе във въздуха като шатра, откъсната от въжетата си. В меката глина останаха само мънички разпилени дири.

Горчив извор крачеше бавно към другите Т’лан Имасс. Пустата земя я задушаваше. „Когато всичко си отиде, подобава да бъдем прокълнати със завръщане, безжизнени като света, който сме създали. Все пак… надмогнала ли съм измяната? Престанала ли съм да робувам на надеждата? Ще вървя ли отново по старите отъпкани пътеки?“

„Животът е свършил, но уроците остават. Животът е свършил, но капанът все още ме държи здраво. Това е смисълът на завещанието. Това е смисълът на справедливостта.“

Каквото беше, е.

Вятърът бе настойчив, дърпаше опърпаните ивици плат, оръфаните краища на кожените каишки, разчорлените кичури коса. Стенеше, сякаш търсеше гласа си. Но безжизненото същество Ток-младши оставаше безмълвно и непроменливо сред обкръжилия го живот.

Сеток се смъкна на схванатите си крака и зачака. Двете момичета и странното момченце се бяха сгушили наблизо и спяха дълбоко.

Спасителят им ги беше отнесъл на левги от територията на сенаните, на североизток през хълмистата прерия. Конят под тях не бе издал нито един от обичайните за кон звуци. Нито едно пръхтене, никакво цвилене, дъх дори. Нито веднъж не беше дръпнал юздечката или навел глава да скубне трева. Накъсаната му кожа бе суха и изобщо не потръпваше от големите обезсърчени мухи, докато възлестите му мускули се напрягаха и копитата кънтяха по твърдата земя. Сега стоеше неподвижно под неподвижния си ездач.

Трябваше им вода. Трябваше им храна. Не знаеше къде са. Близо до Пустинните земи? Може би. Струваше й се, че може да различи верига хълмове или планини на изток, прашна гримаса от скали, блещукащи през вълните зной. Докато се полюшваше в седлото зад Ток, беше потъвала и излизала от сънища, накъсани видения за запустял чифлик, животинска смрад и викащи момчета. Лицето на едно — стори й се, че го познава — беше разкривено от страх, а след това изведнъж се изопна във внезапна решимост. Лице, преобразило се за миг като на човек, виждащ смъртта. Нищо не можеше да е по-ужасяващо от такава гримаса у толкова младо същество. Сънуваше деца, но не тези деца тук, нито баргастки деца. Понякога сякаш кръжеше високо над този самотен воин, който яздеше с едно момиче отпред, едно зад себе си, момиче и момченце в прегръдката му. Усещаше миризмата на опърлени пера и изведнъж земята далече долу се превръщаше в море от диаманти, прерязано на две от тънка лъкатушеща линия.

Беше в треска или поне така реши сега, докато седеше с пресъхнала уста и с подлютени от прахта очи. Почивка ли трябваше да е това? Нещо вътре в нея се съпротивляваше на съня. Трябваше им вода. Трябваше им храна.

Ниска могила наблизо привлече погледа й. Тя се надигна със стон и се затътри натам.

Каменна грамада, почти скрита във високата трева. Камък с клиновидна форма, поставен върху по-тънка плоча, а под тях — купчина ъгловати камъни. По страните на клина бяха изваяни вълчи очи. Отворена уста — плочата оформяше долната челюст с надрасканите по нея остри зъби, изтъркани от столетия вятър и дъжд. Пресегна се с разтреперана ръка и пипна грубия топъл камък.

— Преследват ни.

Хрипливо изречените думи я накараха да се обърне. Видя, че Ток изпъва тетивата на лъка си, и чу как избръмча вятърът в обтегнатото сухо черво. Проследи погледа му на запад. Над дузина ездачи.

— Ак’рини. Ще видят баргасткото ни облекло. Ще се опитат да ни убият. Но ако препуснеш към тях, може и да се откажат.

— И защо ли ще е тъй? — попита той, докато пришпорваше коня си напред.

Ак’ринските воини се развърнаха, навели дългите си копия за бой.

Ток препусна право към тях, с поставена на тетивата стрела.

И ак’рините се поколебаха, вдигнаха копията си към небето, пръснаха се, конете под тях заподскачаха. След миг всички се разбягаха. Ток бавно обърна коня си и препусна обратно към нея.

— Май се оказа права.

— Конете им го разбраха преди тях.

Той спря коня, прибра стрелата в колчана и ловко свали тетивата.

— Всъщност онези ще ти трябват — каза Сеток. — Трябва ни храна. И вода също.

Той като че ли беше престанал да я слуша, главата му бе извърната на изток.

— Какво има? Още ловци ли?

— Тя не беше доволна — промърмори той. — Разбира се. Какво може да направи един по-добре от армия? Не много. Но на него няма да му хареса. Никога не му е харесвало. Всъщност може да ги прогони всички. Е, гадателко на кости, какво ще направиш? Ако той ги освободи?

— Не знам за какво говориш. Тя? Той? Каква армия?

Той извърна глава и погледна зад нея. Тя се завъртя. Момченцето беше станало и вървеше към каменната грамада. Запя:

— Балалалалала…

— Ще ми се да престане да го прави това.

— Не си само ти, Сеток от Вълците.

Тя се сепна и изгледа немрящия воин.

— Сега те виждам, Ток Анастер, и като че ли имаш само едно око — макар и мъртво. Но онази нощ видях…

— Какво? Какво видя?

„Окото на вълк.“ Махна към каменната могилка.

— Ти ни доведе тук.

— Не. Отведох ви. Кажи ми, Сеток, зверовете невинни ли са?

— Невинни? От какво?

— Заслужиха ли съдбата си?

— Не.

— Важно ли е? Дали я заслужиха, или не?

— Не.

— Сеток, какво искат вълците?

От тона му разбра, че има предвид бога и богинята. Знаеше, че съществуват, макар да не знаеше имената им, нито дори дали имат имена.

— Искат всички ние да се махнем. Да ги оставим на мира. Тях и децата им.

— Ще го направим ли?

— Не.

— Защо?

Тя не можа да намери отговор.

— Защото, Сеток, да живееш значи да воюваш. И просто се оказва, че никое друго същество не го бива толкова във воюването, колкото нас.

— Не ти вярвам! Вълците не воюват срещу нищо!

— Една глутница маркира територията си и ще прогони всяка друга глутница, която се опита да я наруши. Глутницата брани владението си — на земята и на животните, които лови в тази земя.

— Но това не е война!

Той сви рамене.

— В повечето случаи е просто заплаха за война, докато само заплахата не се окаже недостатъчна. Всяко същество се стреми към господство — сред своя вид и в своята територия. Дори глутница кучета ще намери своя крал или кралица и те ще властват благодарение на своята сила и заплахата, която внушава силата им, докато не бъдат свалени от власт от следващите. Какъв извод можем да направим от това? Че политиката е присъща за всички социални същества? Така изглежда. Сеток, ако вълците можеха да избият нас, хората, всеки един от нас, щяха ли да го направят?

— Ако разбираха, че въпросът е те или ние, да! Защо не?

— Само задавах въпроси — отвърна Ток. — Познавах някога една жена, която можеше да срине цял град до основи само с вдигане на една от съвършените си вежди.

— Нима? — възкликна Сеток, доволна, че този път тя задава въпроси.

— Понякога. Но не всеки град, не всеки път.

— Защо?

Немрящият воин се усмихна и изражението му я смрази.

— Обичаше да си взима прилична баня от време на време.

След като Ток тръгна да подири храна, Сеток се зае да стъкми огнище с малкото камъни, които можеше да намери. Момченцето седеше пред грамадата и си пееше песента. Близначките се бяха събудили, но и двете не продумваха. Очите им бяха оцъклени и Сеток разбра, че нещо ужасно ги е стъписало.

— Ток ще се върне скоро — заговори им тя. — Вижте, не можете ли да го накарате да спре да бърбори? Моля ви. Направо настръхвам от това. В смисъл, умът ли си е загубил малкият? Или всички са такива? Баргастките деца не са, поне доколкото помня. Стоят си кротко, точно като вас двете в момента.

Нито едно от момичетата не отвърна. Само я гледаха.

Момчето изведнъж извика.

И на двайсет крачки отвъд каменната грамада земята изригна. Камъни се разхвърчаха из облака прах. И нещо огромно се изкатери нагоре.

Близначките изпищяха. Но момчето се смееше. Сеток зяпна слисана. Огромен вълк, дългокрак, с дълга плоска глава и тежки челюсти с остри зъби пристъпи от прахта, после спря и отърси зацапаната си рошава козина. Жестът преряза последните нишки страх у Сеток.

Момчето поде нова песен:

— Ай, ай, ай, айайайайайайай!

Изгърбеното същество беше по-високо от Сеток. И беше умряло много, много отдавна.

Очите й пробягаха към момчето. „Той го призова. С онази безсмислена песен. Той го призова.“

„Мога… мога ли аз да направя същото? Какво е момчето за мен? Какво става тук?“

Едната близначка проговори:

— Той има нужда от Ток. До него. До нашия брат. Има нужда от единствения приятел на Туул. Трябва да са заедно.

А другото момиче каза, впило очи в Сеток:

— А те имат нужда от теб. Но ние нямаме нищо. Нищо.

— Не ви разбирам — каза Сеток, подразнена от жегналото я с нищо неоправдано чувство за вина от думите на момичето.

— Какво ще стане, когато вдигнеш една от съвършените си вежди? — попита момичето.

— Какво?!

— Където и да минеш, някой е стъпвал преди теб. Татко ни казваше така.

Огромният вълк стоеше до момчето. Прах все още се сипеше от козината му. Изведнъж я споходи видение как този вълк разкъсва гърлото на кон. „Виждам ги, но като призраци. Призраци на живи същества, не само гнила кожа и кости. Държаха се на разстояние. Изобщо не бяха сигурни в мен. И все пак… аз плачех за тях.“

„Не мога да сривам градове.“

„Нали?“

Привиденията се надигнаха изведнъж и оформиха кръг около Ток, който кормеше антилопата — беше я убил със стрела в сърцето. Той бавно се изправи.

— Ако царството на Качулатия беше по-малко, може би щях да познавам всички ви — каза им. — Но не е и не ви знам. Какво искате?

Един от немрящите джагъти отвърна:

— Нищо.

Другите тринайсет се изсмяха.

— Нищо от теб — поправи се заговорилото същество. Беше женска — някога, когато тези различия бяха означавали нещо.

— Тогава защо сте ме обкръжили? — попита Ток. — Едва ли сте гладни…

Последва нов смях и оръжията изщракаха в ножниците и изстъргаха в клуповете на коланите. Жената се приближи.

— Чудесен изстрел, Вестителю. Още по-забележителен с това, че ти е останало само едното око.

Ток изгледа ядосано другите.

— Ще спрете ли да се смеете, в името на Качулатия!

Разсмяха се още по-силно.

— Грешен призив, Вестителю — каза жената. — Аз съм Варандас. Ние не служим на Гуглата. Направихме услуга на Искар Джарак и вече сме свободни да правим каквото намерим за добре.

— А какво намирате за добре?

Смях от всички страни.

Ток пак клекна и продължи с корменето на антилопата. Бръмчаха мухи. Погледът му за миг се спря на едното око на животното, още незамръзнало, зяпнало в нищото. „Искар Джарак, кога ще ме призовеш? Скоро, предполагам. Привлича ни всички — но това няма нищо общо с Вълците. Тях ги интересува друго. Какво ще се случи? Дали просто ще бъда разкъсан на две?“ Вдигна глава и огледа джагътите.

— Какво правите тук?

— Странстваме — отвърна Варандас.

Друг добави с дълбок глас:

— Търсим нещо, което да убием.

Ток пак погледна невиждащото око на антилопата.

— Избрали сте погрешния континент. Т’лан Имасс са се разбудили.

Изведнъж веселието около него сякаш се стопи и въздухът се смрази.

Ток остави ножа на земята и изтръгна вътрешностите на антилопата.

— Никога не сме се изправяли срещу тях — каза Варандас. — Бяхме мъртви много преди ритуала им на вечен неживот.

Друг джагът проговори:

— К’Чаин На’Рук, а сега Т’лан Имасс. Никой никога ли не си отива?

След миг всички отново се разсмяха.

Докато траеше веселбата, Варандас попита:

— Защо си убил това? Не можеш да го ядеш. А след като това е вярно, ми остава да заключа, че ловуваш за други. Къде са те?

— Наблизо — отвърна той. — И не са никаква заплаха за вас.

— Колко лошо.

— На’Рук. Те ли бяха услугата за Искар Джарак?

— Бяха.

— Какво търсите?

— Не „какво“. Кого. Но не питай повече за това — обсъдили сме проблема и не можем да го решим. Светът е изгубил простотата си.

— Светът никога не е бил прост, джагът, и ако вярвате, че е бил, заблуждавате се.

— Какво би могъл да знаеш ти за древните времена?

Той сви рамене.

— Познавам само отскорошните времена, но защо древните трябва да са различни? Спомените ни лъжат. Наричаме го носталгия и усмивка. Но всяка лъжа има цел. И тя включва изкривяване на усета ни за миналото.

— А за какво служи това, Вестителю?

Той избърса ножа в тревите.

— Не би трябвало да ти се налага да питаш.

— Но питам.

— Лъжем за миналото си, за да се смирим с настоящето. Ако приемем истината за историята си, няма да можем да намерим мир — съвестта ни няма да го позволи. И гневът ни.

Варандас явно беше развеселена от отговора му.

— От гняв ли си погълнат, Вестителю? Да не би да виждаш твърде ясно с това единствено око? Силните чувства винаги са пречка за сетивата и това трябва да е вярно и за теб.

— В смисъл?

— Не успя да засечеш подигравателния ми тон, когато казах, че светът е изгубил простотата си.

— Важността му трябва да ми се е изгубила покрай иронията във всичко останало, което каза. Колко глупаво от моя страна. Е, приключих с корменето. — Прибра ножа в канията и вдигна трупа на раменете си. — Бих могъл да пожелая на всички ви успех в убиването на нещо. Но нямате нужда от това.

— Мислиш ли, че Т’лан Имасс ще са жадни да ни предизвикат, Вестителю?

Той нагласи антилопата зад седлото. По очите й веднага накацаха мухи. Ток пъхна ботуш в стремето, вдигна високо крак, за да не закачи антилопата, и се качи на седлото. Хвана юздите.

— Познавах някога един Т’лан Имасс. Научих го как да се шегува.

— Имаше ли нужда от учене?

— По-скоро от припомняне, мисля. Ако си нежив толкова дълго като него, все ще забравиш нещо, нали? Все едно, сигурен съм, че ще им донесете голяма утеха с хубавите си брони и прочие, докато ви секат на парчета. За жалост и с риск да уязвя надутото ви самочувствие, те не са тук за вас.

— На’Рук също не бяха. Но… — Варандас кривна покритата си с шлем глава. — Какво имаш предвид с това, че ще им донесем утеха?

Ток я изгледа мълчаливо, а след това погледът му обходи останалите. Безжизнени лица, толкова жадни за смях. „Проклети Джагът.“ Сви рамене и отвърна:

— Носталгия.

След като Вестителят с безжизнената антилопа се отдалечи на безжизнения кон, Варандас се обърна към спътниците си.

— Ти какво мислиш, Хаут?

Воинът с яките мишци и гърления глас и отвърна:

— Мисля, капитане, че трябва да се изпарим.

— Имасс са жалки — съмнявам се, че дори неживи биха могли да ни причинят голяма неприятност — изсумтя Сувалас. — Капитане, да намерим някои от тях и да ги унищожим. Забравил съм колко забавно е убиването.

Варандас се обърна към един от лейтенантите си.

— Буругаст?

— Хрумна ми нещо, капитане.

Тя се усмихна.

— Казвай.

— Ако Т’лан Имасс, които воюваха срещу джагътите, бяха толкова жалки, колкото предполага Сувалас, защо не е останал нито един джагът?

Никой не намери отговор. Тишината се проточи.

— Трябва да се изпарим — повтори Хаут. А след това се разсмя.

Другите се включиха. Дори Сувалас.

Капитан Варандас кимна. Толкова много неща носеха радост, нали? Всички тези непривични чувства като унижение, смут и безпокойство. Да ги изпитват отново, да се смеят на присъщата им нелепост, да се подиграват на всякакъв инстинкт за оцеляване — сякаш тя и приятелите й все още бяха живи. Сякаш все още имаха нещо да губят. Сякаш миналото заслужаваше да бъде пресътворено тук, в настоящето.

— Сякаш — добави тя почти на себе си — си струва да се държи на старите вражди. — Изсумтя и заяви: — Ще тръгнем на изток.

— Защо на изток? — попита Гедоран настойчиво.

— Защото така ми харесва, лейтенант. Към раждането на слънцето, сенките ни зад нас, нов ден пред нас. Ха-ха-ха-ха.

Ток-младши видя мършавия ай отдалече. Стоеше неподвижно, а момченцето се бе вкопчило в единия му преден крак. Ако имаше живо сърце, щеше да се разтупти по-бързо. Ако дишаше, дъхът му щеше да се учести. Ако окото му плуваше в локва от сълзи, както беше с живите очи, щеше да заплаче.

Разбира се, звярът не беше Баалджаг. Гигантският вълк — осъзна той, докато се приближаваше — не беше дори жив. Съществото бе призовано. Не от владението на Гуглата, защото душите на такива зверове не обитаваха там. „Зверската крепост, дарът на Вълците. Ай, да тръгне отново по живия свят, да пази момчето. И тяхната избрана дъщеря.“

„Сеток, от твоята ръка ли бе това?“

Можеше и да е едноок, но не беше сляп за схемите, които се оформяха. Нито бе нечувствителен, в сухата прах на ума си, за изкривените нюанси в тези схеми, сякаш далечните сили на съдбата извличаха зла наслада от това да се надсмиват над всичко, което той ценеше — спомените, в които се беше вкопчил като удавник, вкопчил се в последния дъх в дробовете си.

„Виждам теб в лицето му, Туул. Все едно, че бих могъл да се върна към времената преди Ритуала на Телланн, все едно, че бих могъл да зашепна като призрак в онзи малък стан, където си се родил, и да те видя съвсем мъничък, загърнат против студа, да видя излизащия ти на бели облачета дъх и зачервените ти бузки — не бях си и помислял, че такова пътуване е възможно.“

„Но е. Трябва само да погледна сина ти, и виждам теб.“

„Прекършени сме, ти и аз. Трябваше да те отблъсна. Трябваше да ти откажа онова, което най-много искаше. Но онова, което не можах да направя за теб, ще го направя за твоя син.“

Знаеше, че е глупаво да дава такива клетви. Беше Вестителят на Смъртта. И Качулатия скоро щеше да го призове. Щеше да бъде откъснат от момчето. „Освен ако Вълците не поискат да остана. Но никой не може да знае какво искат те. Те изобщо не мислят като нас. Нямам никаква власт… над нищо.“

Стигна до бивака. Сеток беше напалила огън. Близначките не бяха мръднали от мястото, където бяха преди, но очите им сега бяха впити в Ток, сякаш той можеше да задържи в прегръдката си всичките им надежди. „Но не мога. Животът ми си е отишъл, а онова, което е останало, не ми принадлежи.“

„Мечтая да мога да спазя клетвите си. Мечтая да мога да бъда Ток-младши, който знаеше как да се усмихва и да обича. Който знаеше какво е страст към жена, която е недостижима — богове, колко сладко терзание! Когато твоето «аз» се свива на кълбо, когато копнежът те залива с най-сладката вълна.“

„Спомни си! Някога пишеше стихове! Някога пропълзяваше във всяка своя мисъл, във всяко свое чувство, за да видиш и докоснеш, и разрушиш, и в разгара на пресъграждането да изпиташ чудото. Възхитен, смирен пред сложността, изтерзан от състрадание. Непроумяващ пред лицето на жестокостта и безразличието.“

„Спомни си как мислеше: Как могат някои да разсъждават така? Как може да са тъй безразсъдни, тъй покварени, тъй прекланящи се пред смъртта, тъй безразлични към страдание и отчаяние?“

Взря се във вълка. Баалджаг и не Баалджаг. Измамно отражение, лъжливо подобие. Погледна в смаяните очи на Сеток и разбра, че тя няма нищо общо с това призоваване. „Момчето. Разбира се. Туул ми направи стрели. Синът му ми намира спътник, мъртъв като самия мен.“

— Казва се Баалджаг — каза Ток.

— Балаблалаблалаблалала!

Скиптър Иркулас седеше изгърбил рамене, защитен от света със скръбта си. Офицерите му го умоляваха, блъскаха по високите стени. Врагът бе на ръка разстояние, врагът се придвижваше — цял народ, тръгнал в марш. Конните им съгледвачи бяха открили силите на ак’рините. Гигантските многоглави зверове маневрираха за позиция настръхнали и скоро щяха да захапят с челюсти, скоро зъбите им щяха да се забият дълбоко и съдбата щеше да загорчи като желязо.

Едно убеждение бе задълбало дълбоко в душата му. Предстоеше му да разкъса гърлото на погрешния враг. Но нямаше тръни, които да ужилят съвестта му, нищо, което да съживи трепетния танц на благоразумието. Много скоро обичните му щяха да заплачат. Деца щяха да извисят виковете си, без никой да се отзове. И вълни щяха да се надигнат, възбудени и безредни, и нищо нямаше да е същото като преди.

Има времена, когато историята се стяга в юмрук и прекършва всичко, което е стиснала. Той очакваше съкрушителната й прегръдка с цялата жажда на любовник. Офицерите му не разбираха. Щом стана и даде знак да донесат бронята му, видя облекчението в очите им, сякаш бързеят на войнствеността отново бе намерил предначертаното си русло. Но той знаеше, че изобщо не мислят за пурпурното море, към което вече се бяха устремили. Намираха облекчение в утехата на познатото, в изучените вече шаблони, предшестващи гибелната касапница. Щяха да се изправят пред кървавия миг, щом дойдеше.

Завиждал бе понякога на младостта. В този момент, докато ярката слънчева светлина на утрото прорязваше прахта, завихрена над неспокойните коне, се загледа в онези, които можеше да види — оръжията им проблясваха като намигвания на хиляди черепи, — и изпита само жал.

Великите пълководци бяха, всички до един, безумци. Можеха да стоят, както той стоеше сега, в центъра на надигащия се ужас, и да не виждат нищо друго освен мечове, които ще всекат вярна пътека към желанията им, сякаш желанието само по себе си е добродетел, нещо толкова чисто и праведно, че не може да бъде оспорвано, не може да бъде отричано. И всеки велик пълководец можеше да хвърли хиляди воини към тяхната смърт и мазната повърхност на съвестта му да остане гладка и непокътната.

Да, той беше велик пълководец някога, и устата му бе пълна с железни слова, и пламъци облизваха върховете на пръстите му. А гърдите му бяха издути от неоспорима добродетелност.

— Ако ги подгоним, Скиптър, можем да се срещнем по здрач. Смяташ ли, че ще приемат сблъсъка тогава? Или ще изчакат до следващото утро? Ако сме бързи…

— Ще стисна челюстите си още веднъж — каза Иркулас. — Ще ги накарам да бързат и да не помислят за захапката, за топлата струя. Ще се изненадате какво може да глътне човек.

Гледаха го неразбиращо.

През току-що отминалата нощ армията на ак’рините се бе отърсила от лагера си. Вдигнала се беше, разляла се беше на неудържими потоци по дирята на ранения враг, разгърнала се беше като порой.

Утрото загуби блясъка си. Странни облаци се струпаха, ята птици се вдигнаха в небето и побягнаха на север. Скиптър Иркулас подкара коня си, гордо изправен.

Юмрукът започваше да се стяга.

— Събирачо на черепи, къде ни води този глупак?

Страл, помисли си Бакал, имаше навика да се повтаря, все едно въпросите му бяха обсадно оръжие, обичаше да мята камъни по онова, което се надяваше да е слабото място в здравата стена на невежеството му. Рано или късно, през прахта и парчетата ронещ се хоросан, щеше да зърне отговорите, които търсеше.

Бакал нямаше време за такива неща. И да имаше въпроси, изгаряше ги по земята, където изникваха, и се усмихваше през пелената от вдигаща се пепел. Стената, която ги очакваше всички, скоро щеше да рухне отгоре. „За наше съжаление.“

— Оставихме кървава диря — добави след малко Страл. Бакал знаеше, че очите на воина са впити в гърба на Хетан, която куцаше, подтичваше и се препъваше малко пред тях в колоната. В началото на деня, когато воините все още бяха свежи, а дъхът им сгорещен в очакване на битката — може би едва на ден пред тях, — някой току я издърпваше встрани от колоната и я обладаваше край пътя, докато други наоколо ревяха окуражително. Десетина пъти се беше случило това от разсъмване. Сега всички крачеха бавно като нея и никой нямаше сили да я използва. Храна имаха в изобилие — водата не им стигаше. Тази окаяна земя бе като стара вещица, със сбръчкани и пресъхнали цици. Бакал почти можеше да види беззъбата й усмивка през вълните зной, вдигащи се над прежълтелите треви от всички страни.

Кървавата диря, за която говореше Страл, бележеше жестокото консолидиране на властта от Боен главатар Марал Еб и двамата му братя, Сагал и Кашат. И вдовицата, Секара Омразната. Какво мило семейство правеха те! Той извърна глава и се изплю — от самата мисъл за тях му се повдигаше.

Имало беше още два опита за покушение над живота му. Ако не беше Страл и няколкото други воини сенани, които се бяха самоизбрали за негова охрана, сега щеше да е мъртъв като жена си и нейния кандидат-любовник. Една прясна вдовица вървеше на няколко крачки зад него. Естарал. Щеше да е умряла от ръката на съпруга си, ако не беше Бакал. Истината беше, че спасяването на живота й бе страничен резултат от кръвожадността му, макар да я бе уверил в обратното. Онази нощ на бури бе като треска, разтресла народа на баргастите. Такава нощ им бе отказана на всички, когато Онос Т’уулан пое властта след удавянето на Хъмбръл Тор — той извади каменния си меч пред всички събрали се вождове на кланове и заяви:

— Аз лично ще отговоря на първото убийство тази нощ. Овладейте страстите си и въображаемите си нужди и изтръгнете живота от тях.

Волята му не бе оспорена. Както се оказа обаче, твърде много бе затаено и този път всички бяха скочили в бездната на безумието.

— Няма да спрат, докато не умреш, знаеш го.

— Тогава по-добре да побързат — отвърна Бакал. — Защото утре се бием с ак’рините.

— Казват, че имало д’рас с тях — изсумтя Страл. — И легиони сафински копия.

— Марал Еб ще избере мястото. Това може да реши битката. За разлика от нашия враг, за нас няма отстъпление. Или печелим, или падаме.

— Те вземат роби.

— Баргастите не коленичат пред никого. Бабите ще прережат гърлата на децата ни, а след това ще отсекат корена на собствените си сърца.

— Боговете ни ще запеят и ще ни призоват всички през булото.

Бакал се озъби.

— Боговете ни дано да са достатъчно благоразумни и да си навлекат всичката броня, която имат.

На три крачки зад двамата воини, Естарал се взираше в Бакал, мъжа, който бе убил съпруга й, мъжа, който бе спасил живота й. И току я спохождаше чувството, че крачи по най-тесния възможен мост над бездънна пропаст, мост, който се проточваше зад Бакал. А в следващия момент светът изведнъж се разтваряше пред нея, огромен като връхлитащ океан, и тя се мяташе в паника, докато в същото време, в изблик на секващо дъха изумление, осъзнаваше истината за своята свобода. Това, че вече е сама на света, водеше до мъчително раждане на страх и възбуда, а двете пращяха при допир. Естарал ту проклинаше, ту благославяше воина, който крачеше пред нея. Беше нейният щит, да, щит, зад който можеше да се скрие. Но я терзаеше и споменът за ужасната нощ, когато погледна в очите на съпруга си и видя там само презрение — а после мрачното желание да я убие.

Наистина ли беше толкова ненужна и презряна за него? Толкова противна? Не беше възможно да я е приемал винаги така, иначе нямаше да се е оженил за нея — вярно, помнеше, че е виждала усмивки на лицето му, преди години, но бе готова да се закълне, че в очите му не бе имало коварство. Претегляше в ума си сезоните след онези ярки, стремглави дни и търсеше признаци за своя провал, мъчеше се да намери онзи фатален праг, който тъй безразсъдно беше престъпила. Но спомените кръжаха като въртоп, повличаха я и всичко се размиваше, завърташе се и отминаваше, и единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе споменът за неговите две лица, усмихнатото и загрозеното от злост: проблясваха и се сменяха едно друго.

Твърде стара беше вече, за да я пожелаят отново, а и да не беше така, вече бе ясно, че не може да съхрани задълго любовта на мъж жива. Слаба, глупава, сляпа, а вече и вдовица на съпруг, който бе поискал да я убие.

Бакал не се беше поколебал. Убил беше мъжа й, както щеше да извие врата на плъх в юртата. После се бе обърнал към жена си — която стоеше непокорно до първата му стъпка към нея, но после се свлече на колене и се замоли да пощади живота й. Но онази нощ бе нощта на окуцяването на Хетан. Звярът на милостта бе изкормен и кървавата му кожа бе просната на земята. Беше се молила, докато Бакал разпаряше гърлото й.

„Помислих, че след това ще се обърне към мен и ще направи същото — нали бях свидетелка на неговия срам, на гнева му. А и той знаеше, ако се бях оказала по-добра жена, мъжът ми никога нямаше да спре погледа си на неговата. Тъй че провалът и престъплението бяха и мои.“

„Нямаше да се моля.“

Но той бе почистил ножа си и го беше прибрал. А когато я погледна, тя видя, че гневът му е угаснал.

— Ще ми се да не беше видяла това, Естарал.

— Съжаляваш, че той не ме уби ли?

— Не. Дойдох, за да ги спра да направят точно това.

Отговорът му я обърка.

— Но аз не съм нищо за теб, Бакал.

— Напротив. Без теб нямаше да имам друг избор, освен да видя тази нощ — това, което направих тук — като черно отмъщение. Като яростта на ревнив мъж. Но виждаш ли, всъщност ми е все едно. Можеше да си ходи с когото си ще. Но двамата със съпруга ти нямаха право да убият теб.

— Ти си убиецът на Онос Т’уулан.

Все още не знаеше защо го каза. Дали бе искала да каже, че нощта на кръв е негова и само негова?

Той потръпна и лицето му пребледня. И тя си помисли, че съжалява, че е пощадил живота й. Че може дори да промени решението си. Но той се обърна и след миг вече го нямаше.

Думите й го бяха наранили. Но защо? Не беше ли горд със славния си подвиг?

Разбира се, след това Бакал не бе успял да стане водач на баргастите. Може би вече бе разбрал, че властта се изплъзва от ръцете му в онази нощ. Тъй че сега тя го следваше. Беше се лепнала като репей с единственото намерение да върне думите си назад, но нито една стъпка след него не я беше доближила до него. Нощем витаеше като призрак извън кръга светлина от лагерния му огън. Беше станала свидетелка на опита за покушение над него от първия убиец, воин баран, обсебен от желание да се издигне — Страл го бе посякъл на пет крачки от Бакал. Втория път беше стрела, пусната в тъмното — изсвистя на по-малко от педя покрай главата на Бакал. Страл и още трима воини хукнаха след стрелеца, но не можаха да го хванат.

На връщане Страл мърмореше за призрачното присъствие на Естарал. Нарече я Очите на Жътваря и се зачуди дали не дебне около тях, за да види смъртта на Бакал. Страл, изглежда, вярваше, че тя мрази Бакал, защото е убил съпруга й. Мисълта за омраза изобщо не беше й хрумвала — не и към него поне.

Искаше да поговори с Бакал. Искаше да обясни. А ако можеше да разбере собствените си мотиви от онази нощ, толкова по-добре. Да облекчи раната, може би да я изцери напълно. Все пак между тях двамата имаше нещо общо, нали? Той трябваше да е разбрал, дори Страл да не беше.

Но сега те си говореха за битка с ак’рините, последен сблъсък, който да реши кой ще властва над тази земя. Марал Еб щеше да поведе баргастите, десетки хиляди воини. Едно беше ак’рините да нападат лагери на кланове — сега всички от Бялото лице на Баргаст се бяха събрали и никое племе на света не можеше да надвие такава армия. И все пак Бакал можеше да загине в битката — щеше да командва сенаните в края на краищата, а беше невъзможно да си представи човек, че Марал Еб ще е толкова нагъл да не постави най-могъщия си клан в центъра на бойния си строй. Не, сенаните щяха да оформят острия клин и той щеше да се вреже дивашки и дълбоко.

Скоро трябваше да се доближи до него, може би още тази нощ. „Макар и само за да върна думите си назад. Той ги уби, за да спаси живота ми. Така каза. Въпреки че бях причината за толкова много…“

Беше се разсеяла и бе пропуснала, че Бакал е отпратил Страл. Сега забави ход и се задържа до нея. Изведнъж гърлото й пресъхна.

— Естарал, трябва да те помоля за една услуга.

Тя се стресна. „Никаква смърт повече. Моля те. Ако е имала други любовници…“

— Хетан — каза той тихо. — Ти си една от жените, които я пазите нощем.

Тя примига.

— Не задълго, Бакал. Мина й времето да бяга. В очите й няма нищо. Тя е окуцена. Предната нощ бяхме само две.

— А тази ще е само една.

— Може и толкова да няма. Воините сигурно ще я използват цяла нощ.

— Дрисък на боговете, не помислих за това!

— Ако я искаш…

— Не. Слушай, по залез-слънце всички ще вечерят. Можеш ли да си тази, която ще я храни?

— Храната просто изпада от устата й — каза Естарал. — Даваме на децата да я хранят — забавлява ги да я тъпчат като бебе.

— Не и тази вечер. Поеми го ти.

— Защо?

„Искам да говоря с теб. Искам да върна нещата. Искам да спя с теб, Бакал, и да поправя толкова неща…“

Той впи очи в нейните, затърси нещо в тях. Естарал бързо извърна глава, за да не разкрие мислите й.

— Не разбирам — рече той. — Защо вие, жените, сте толкова жадни да осакатите друга жена?

— Нямам пръст в това.

— Знам. Просто питам.

Никога не се беше замисляла за това. Просто така се правеше. Открай време.

— Някои жени имат нокти.

— Знам. Виждал съм го достатъчно често. Виждал съм го в битка. Но окуцяването — това е друго. Нали?

Тя все така гледаше встрани.

— Не разбираш. Нямах предвид нокти на воин. Имам предвид ноктите, които крием, онези, които използваме само срещу други жени.

— Но защо?

— Ето, че ми говориш като Онос Т’уулан — всичките негови въпроси за нещата, които винаги сме правили. Не беше ли това, което доведе до убийството му, Бакал? Непрекъснато оспорваше неща, които нямаше право да оспорва.

Видя го как вдигна дясната си ръка. Като че ли я огледа.

„Ръката, която е забила ножа.“

— Кръвта му ме е отровила — прошепна той.

— Когато се нахвърлим срещу свои… — почна тя, мъчеше се да облече мислите си в думи. — То е като вода в мях, намерила дупка. Има толкова много… тежест…

— Натиск.

— Да, това е думата. Нахвърляме се срещу свои, за да облекчим натиска. Всички очи върху нея, не върху нас. Всички страсти… — И млъкна, за да преглътне сълзите си.

Но той ги беше усетил — усетил беше всичко.

— Мъжете ли са причината тогава? Това ли ми казваш?

Гневът, който я обзе, полази по гръбнака й като кокалчета на пръсти.

— Отговори ми на едно нещо, Бакал… — И този път срещна погледа му, без да мигне. — Колко пъти докосването ти наистина е било нежно? С твоята жена. Кажи ми, колко пъти си се смял с приятелите си, когато видиш някоя жена да излезе от дома си с кръв, засъхнала по устната, със синина под окото? „О, дивият вълк е чукал нощес!“ А после се хилите и се смеете — мислиш ли, че не чуваме? Мислиш ли, че не виждаме? Осакатете я! Вземете я, всички. И докато тя си вдига задника за вас, ни оставете на мира!

Няколко глави се бяха извърнали при злъчния й тон, макар да не можеха ясно да доловят думите й, понеже ги бе изрекла тихо, като съсък на змия. Видя няколко насмешливи усмивки, видя приглушените вихри на нечути шеги. „Яко свързани в убийство, тия двамата, а вече се плюят един друг! Нищо чудно, че техните се хвърлиха в прегръдките си!“

Бакал издържа гневния й поглед, сякаш можеше да отблъсне яростните й, горчиви думи, след това отново се загледа напред. От устата му се изтръгна въздишка; приличаше повече на пъшкане.

— Помня глупостите му — или поне тогава ги мислех за глупости. Приказките му за Имасс… казваше, че най-голямото доказателство за силата на един воин мъж било в това нито веднъж да не докосва женската си с нещо друго освен с нежност.

— И му се надсмиваше.

— Виждах и жени да се присмиват на това.

— А ако не бяхме, Бакал? Ако бяхте видели нещо друго в очите ни?

Той се намръщи и кимна.

— Нощ-две на дивия вълк…

— За да избие такива опасни идеи, да. Не разбираше — нито един от вас не разбираше. Ако не го беше убил, той щеше да ни промени всички.

— И жени като Секара Омразната ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Алчността и властта са единствените й любовници — изсумтя Бакал. — В това тя не е по-различна от нас, мъжете.

— Какво искаш от Хетан?

— Нищо. Няма значение.

— Вече не ми вярваш. Може би никога не си ми вярвал. Сигурно е само заради локвата кръв, в която стояхме двамата.

— Ти ме преследваш. Дебнеш край огъня ми всяка нощ.

„Сама съм. Не можеш ли да разбереш това?“

— Защо го уби? Ще ти кажа. Защото видя в него заплаха. А и той всъщност наистина беше заплаха, нали?

— Аз… не го… — Замълча и тръсна глава. — Искам да я отвлека. Да сложа край на това.

— Твърде късно е. Хетан е мъртва отвътре. Отдавна. Ти отне съпруга й. Отне й децата. А после… ние… отнехме тялото й. Едно цвете, откъснато от корена си, умира бързо.

— Естарал…

Тя разбра, че има някаква тайна.

Бакал я погледна и каза само:

— Кафал.

Гърлото й се стегна — паника ли беше това? Или обещанието за мъст? Отплата? Дори да означаваше собствената й смърт? „О, вече разбирам. Още падаме.“

— Той е наблизо — продължи почти шепнешком Бакал. — Иска да я върне. Иска да я отвлека. Естарал, трябва ми помощта ти…

Тя се взря в лицето му.

— Защо ще правиш това за него? Толкова ли го мразиш, Бакал?

Все едно го удари през лицето.

— Той… той е шаман, лечител…

— Никой баргастки шаман никога не е изцерявал окуцена.

— Никой не е опитвал!

— Може би е така, както казваш, Бакал. Разбирам, че не искаш да нараниш Кафал. Готов си да направиш това, за да му дадеш каквото иска.

Той само кимна, сякаш бе изгубил дар слово.

— Ще я измъкна от децата — каза Естарал. — Ще я отведа към западния край на лагера. Но, Бакал, ще има постове — в навечерието на битка сме…

— Знам. Воините ги остави на мен.

Не знаеше защо прави това. Не разбираше — и него не го разбираше. Но какво значение имаше разбирането? Също толкова лесно бе да живееш в незнание, прочистена от всякакво очакване, опразнена от убеждения и вяра, дори от надежди. „Хетан е окуцена. Не по-различна в крайна сметка от всяка друга жена, претърпяла същата съдба. Посечена е отвътре и стръкът лежи посърнал и безжизнен. Тя беше велик воин. Беше горда, умът й беше остър като трън, винаги се смееше весело, но никога със злоба.“ Да, Хетан бе побрала в себе си множество добродетели, но те не й бяха донесли нищо. „Никоя сила на волята не надживява окуцяването. Нито една добродетел. Това е тайната на унижението: най-смъртоносното оръжие, което имат баргастите.“

Можеше да види Хетан напред, сплъстената й коса, залитащата й походка — подпираше се на кривата тояга, която разрешаваха на окуцелите при поход. Дъщерята на Хъмбръл Тор беше едва разпознаваема. Дали духът на баща й виждаше всичко това, там в сянката на Жътваря? Или й беше обърнал гръб?

„Не, той язди душата на своя последен син. Това трябва да е подлудило толкова Кафал.“

Добре, за да почете бащата на Хетан, щеше да го направи. Щом спряха за отдих в края на този ден. Беше уморена. Беше жадна. Надяваше се да е скоро.

Кашат посочи.

— Виж там, братко. Хребетът оформя полукръг.

— Не е кой знае какъв склон — промърмори Сагал.

— Огледай наоколо. Това май е най-доброто, което можем да постигнем. Тази земя е нашарена с хълмове, но хълмовете са стари и изронени. Все едно, онзи хребет обхваща най-големите хълмове — можеш да го видиш и сам. И склонът е каменист — ще изгубят коне, докато атакуват нагоре.

— Тогава ще ни ударят по фланговете.

— Вдигаме отбранителни позиции в двата края, с полумесеци от стрелци зад тях, които да поемат всички конници, опитващи се да ни обкръжат.

— С тила, преграден от фургоните.

— Отбранявани от стрелци и тежки копиеносци, да. Слушай, Сагал, утре по това време ще събираме плячка от грамади трупове. Армията на ак’рините ще е разбита, селата им ще са незащитени — можем да навлезем дълбоко в земята им и да си я присвоим.

— Край за Бойния водач, издигаме първия крал на Баргаст.

Кашат кимна.

— Да. А ние ще станем принцове и кралят ще ни дари провинции, които да управляваме. Наши собствени стада. Коне, бедерини, родара. Ще имаме роби ак’рини, толкова техни млади жени, колкото си поискаме, и ще живеем в цитадели… помниш ли, Сагал? Когато бяхме млади, първата ни война, когато навлязохме в Капустан — видяхме големите каменни цитадели по реката, всичките в руини. Ще си построим по една такава.

Сагал се ухили.

— Добре. Хайде сега да се върнем при ордата и да видим дали великият ни крал е в по-добро настроение, отколкото го оставихме.

Обърнаха се, метнаха копията си на раменете и затичаха да догонят авангарда на колоната. Слънцето грееше ярко през облака прах над искрящата гора от настръхнало желязо и го превръщаше в ореол от злато. Лешояди кръжаха в тъмносиньото небе. По-малко от две обръщания на стъкленицата, докато дойде здрачът — предстоящата нощ обещаваше да е оживена.

Половин дузина ак’рински съгледвачи минаха по тесните криволичещи дефилета и излязоха в низините, където прахта все още се стелеше над оставената от баргастите смет. Пресякоха разораната пътека и продължиха в лек галоп на юг. Слънцето тъкмо бе залязло зад ивица облаци, тъмни като потънала в сенки стена на пропаст.

Когато барабанът на конете им най-сетне заглъхна, Кафал се измъкна от клисурата, където се криеше. Кучите синове го бяха забавили прекалено много — големите казани вече щяха да димят в лагера на баргастите, с мръсната воня на шест части животинска кръв и две части вода, и кисело вино, и на несварено месо от току-що заклани животни. Отделения бойци щяха да тръгват на патрул и да ругаят, че им се налага да ядат солени ивици опушен бедерин и да си делят мях с вода в обиколките между постовете. Баргасткият лагер щеше да кипи от дейност.

Малко преди това един воин му донесе подробностите от плана. Вероятно щеше да се провали, но на Кафал му беше все едно. Ако загинеше в опита да я отвлече, поне мъчението щеше да свърши. За един от двамата поне. Егоистична мисъл, но само егоистични мисли му бяха останали.

„Аз съм последното от децата на баща ми, последният жив и необезчестен. Татко, ти толкова се бори да станеш великият водач на Белите лица. А сега се чудя, ако се беше отказал, ако беше потиснал амбицията си, къде щеше да си сега ти и децата ти? Духове преродени, щяхме ли изобщо да сме тук, на този прокълнат континент?“

„Знам със сигурност, че Онос Т’уулан искаше мирен живот, снишил глава под ветровете, които някога са опустошавали душата му. Той беше плът, беше живот — след толкова дълго време, — а какво направихме ние? Прегърнахме ли го? Приеха ли го Белите лица на Баргаст като гост? Бяхме ли почтените домакини, каквито твърдим, че сме? Ах, какви лъжи си казваме. Всяка наша утеха се оказва лъжлива накрая.“

Вървеше предпазливо по разровения път. Отблясъкът от огньовете вече зацапваше пътя напред. Не можеше да види стоянките на постовете или патрулите — това, че идваше от запад, го поставяше в неизгодно положение, но скоро тъмнината щеше да ги изрисува като силуети на фона на по-светлия лагер. Все едно, не му се налагаше да се приближава много. Бакал щеше да я доведе, или поне беше заявил така.

Лицето на Сеток се появи в ума му, а зад него проблесна ужасната сцена: как тялото й се завъртя от удара му, отпуснатият й врат… беше ли чул изпукване? Не знаеше. Но начинът, по който падна… Как размаха ръце и изрита конвулсивно — да, имаше изпращяване, болезнен звук от прекършени кости, звук, който се врязваше като шип в черепа му. Беше го чул и бе отказал да го чуе, но отказът не бе успял, тъй че ужасният звук продължаваше да отеква в него. Беше я убил. Как можеше да се изправи пред това?

Не можеше.

„Хетан. Мисли за Хетан. Нея можеш да спасиш. Същата ръка, която уби Сеток, може да спаси Хетан. Можеш ли да направиш така, че това да е достатъчно, Кафал? Можеш ли?“

Презрението му към самия себе си можеше да се сравни единствено с презрението му към баргастките богове — знаеше, че те са причината зад всичко това. „Още един дар от собствената ми ръка.“ Бяха презрели Онос Т’уулан. Неспособни да стигнат до чуждата му кръв, до чуждите му представи, бяха отровили сърцата на всеки баргастки воин срещу Бойния водач. А сега държаха своите смъртни деца в ръцете си и всяко чуждо лице беше лице на враг, всяка непозната идея бе смъртна заплаха за баргастите и начина им на живот.

„Но единствените, спасени от промяна, са лежащите в запечатани гробници. Ти удави своя страх в амбиция и виж къде ни доведе! Това е навечерието на нашата гибел.“

„Видях армията на ак’рините и няма да изрека никакво предупреждение. Няма да се втурна в лагера и да умолявам Марал Еб да търси мир. Нищо няма да направя, за да спася когото и да било от тях, дори и Бакал. Той знае какво предстои, макар и не в подробности, и не трепва.“

„Запомни го, Кафал. Той ще загине верен на чистите добродетели, с които тъй бързо злоупотребяват онези, които не притежават нито една от тях. Ще бъде използван, както използват такива като него от хиляди години, сред хиляди цивилизации. Той е от ония, що са кървавата храна за празни тирани и техните жалки желания. Без него големият посичащ меч на историята кънти в пустия въздух.“

„Да можеше тази добродетел да се опълчи на тираните. Да можеше оръжието да се обърне в изпотените им ръце. Да можеше единствената пролята кръв да е тяхната и само тяхната.“

„Хайде, Марал Еб. Излез на равнината и кръстосайте мечове с Иркулас. Избийте се и след това всички ние просто да си отидем. Мечове ли? Защо тази формалност? Защо не просто с голи ръце и зъби? Разкъсайте се на парчета! Като два вълка, които се бият кой да води глутницата — който изкуцука тържествуващо обратно, ще бъде гледан под око от следващия поред. И така ще продължава и продължава, и наистина, дали изобщо му пука на някого от нас? Вълците поне не карат други вълци да водят битките им. Обаче нашите тирани са по-умни от вълците, нали?“

Спря и приклекна. Беше на мястото, където трябваше да бъде.

Нефритените нокти задраха нагоре от хоризонта на юг, в равнината на запад лисица нададе зловещ пронизващ лай. Нощта бе дошла.

Естарал сграбчи момичето за плитката и го дръпна назад. Опитваха да натикат кози дърдонки в устата на Хетан — бузите и брадичката й бяха зацапани.

Разпенено от гняв, момичето се надигна; приятелките й се струпаха около нея; очите им блеснаха.

— Баща ми ще се погрижи ти да окуцееш за това!

— Съмнявам се — отвърна Естарал. — Кой мъж иска да вземе жена, вмирисана на лайна? Късмет ще имаш, ако си опазиш кожата цяла, Фаранда. Хайде, всички — да ви няма. И знайте: още не съм решила дали да кажа на бащите ви.

Разбягаха се.

Естарал коленичи до Хетан и изскубна стиска трева, за да я избърше.

— Дори лошите владетели се прекършват — заговори тя, докато я чистеше. — Ние непрекъснато падаме и падаме, Хетан. Радвай се, че не можеш да видиш какво е станало с твоя народ.

Но тези думи прокънтяха фалшиво. „Радвай се? Радвай се, че ти отсякоха половината стъпала? Радвай се, че те изнасилиха толкова пъти, че вече не можеш да усетиш дори да те тъпче проклет бедерин? Не. А ако утре ак’рините отсекат нашите крака и ни изнасилят, кой ще плаче за Белите лица?“

„Не Кафал.“

— Нито ти, Хетан. — Хвърли стиската трева и помогна на Хетан да стане. — Ето ти тоягата, подпри се на нея.

Сграбчи я за мръсната риза и я поведе през лагера.

— Не я бави много!

Тя погледна през рамо и видя воина зад тях. Беше дошъл да я вземе и сега стоеше ухилен, но зад усмивката се таеше нещо мрачно и жестоко.

— Храниха я с лайна — взимам я да я почистим както трябва.

По лицето му пробяга отвращение.

— Децата ли? Кои бяха? Един здрав бой…

— Избягаха, преди да се приближа достатъчно, за да ги видя. Разпитай наоколо.

И дръпна Хетан да тръгне.

Воинът не ги последва, но тя го чу как изруга недоволно. Не мислеше, че ще се натъкне на много като него — всички се трупаха около лагерните огньове на клановете си, гладни, ожаднели и изнервени, блъскаха се за място. Щеше да има няколко бързи двубои с ножове тази нощ, да. Винаги ги имаше в нощ преди битка. Глупаво, разбира се. Безсмислено. Но, както можеше да си позволи да каже Онос Т’уулан, истинското значение на традицията беше… как го беше нарекъл? „«Преднамерена глупост», точно това каза. Поне така мисля. Не слушах много внимателно.“

„А трябваше. Всички трябваше да слушаме.“

Наближиха западния край на лагера. Фургоните вече бяха подредени за отбрана. Зад тях говедарите колеха добитък. Първите огньове — за карантиите — бяха разпалени с гнили парчета плат, наръчи тръстика, суха тор и щедро разплискано масло за светилници. Пламъците огряваха уплашени очи в пълните кошари. Хаос и ужас бяха обзели животните, въздухът бе наситен със смърт.

За малко да замръзне на място. Никога досега не беше виждала нещата по този начин. Никога досега не бе усещала ехото на отчаяние и страдание да я връхлита от всички страни — всяка сцена, оживяла под светлината на пламъците, беше като безумно видение. „Ние правим това. Правим го непрекъснато. Всичките тези същества, които гледат към нас за защита… Правим го и изобщо не мислим какво правим.“

„Казваме, че сме велики мислители, но вече си мисля, че повечето от това, което правим всеки ден — и всяка нощ, — е безразсъдно. Насила опразваме душите си, за да изтръпнем за своята жестокост. Вцепеняваме лицата си и казваме, че имаме нужди. Но да си празен означава да нямаш опора, нищо, за което да се хванеш, и така се хлъзгаме надолу и надолу в празното.“

„Пропадаме.“

„О, кога ще свърши?“

Придърпа Хетан зад един фургон. На трийсет крачки напред, осветени от смътните останки на залеза, трима воини вдигаха насип.

— Клекни… не, не си вдигай задника. Просто седни и чакай.

— Виж, Страл, ти направи достатъчно. Остави това на мен.

— Бакал…

— Моля те, стари приятелю. Всичко това е от моята ръка — стоях сам пред Онос Т’уулан. Трябва да съществува надеждата… надеждата за равновесие. В душата ми. Остави ми това, моля те.

Страл извърна очи и за Бакал беше ясно, че думите му са твърде искрени, твърде сурови. Воинът запристъпва нервно на място, без да може да скрие притеснението си.

— Върви, Страл. Иди легни в прегръдките на жена си тази нощ. Забрави всичко друго — нищо друго вече няма значение. Намери лицата на тези, които обичаш. Децата ти, жена ти.

Страл успя да кимне — без да го поглежда — и си тръгна.

Бакал провери за последен път оръжията си и тръгна през лагера.

Войнствеността се усилваше, кипеше под грубите гласове. Разпалваше огън в наперените войници, докато ревяха клетвите си в кръговете около огньовете. Зъбеше се във всеки техен груб смях. Войната бе лицето, в което да се взреш или от което да побегнеш, но лагерът в нощ като тази беше клетка, затвор за всички тях. Тъмнината скриваше онези с боязливите очи и треперещи ръце; дръзките пози и свирепите погледи прикриваха ледения ужас. Страх и възбуда бяха стегнали челюсти на гърлото на всеки и никой не смееше да го признае.

Това бе древният танц, това ритуализирано плюене в очите на съдбата, подклаждащо мрачна пристрастеност. Беше виждал старци, твърде грохнали, за да могат да правят нещо друго, освен да стоят подпрени на тоягите си, и беше виждал блясъка в очите им, чувал беше хрипливите им насърчителни подвиквания — но най-вече бе виждал в очите им болката от загубите им. Сякаш бяха принудени да предадат най-скъпата си любов. Не беше странна самонадеяност воините да се молят на духовете за привилегията да загинат в битка. Мислите за безполезните години, проточили се извън воинския живот, можеше да смразят сърцето и на най-храбрия от храбрите.

Баргастите не бяха войници, поне не като малазанците или Пурпурната гвардия. Баргастите бяха воини. Една професия може да се изостави, човек може да си намери ново бъдеще. Но за воина войната е всичко, самата причина да се живее. Създателката на герои и страхливци, единствената сила, която изпитва душата по начини, които не може да бъдат заобиколени със спазаряване, не може да бъдат покварени с шепа сребро или злато. Войната изковава връзки, сплетени по-здраво от кръвното роднинство. Изрисува стената на гробницата зад всеки чифт очи — на врага, както и на приятеля. Войната всъщност е най-чистият, най-истински култ от всички. Защо трябва да се чудим тогава, че толкова много младежи толкова копнеят за такъв живот?

Бакал разбираше всичко това, защото беше воин. Разбираше го — и въпреки това сърцето му бе вгорчено от отврат. Не мечтаеше вече да привлече синовете и дъщерите си в такъв свят. Прегръщането на тази страст поглъщаше твърде много, отвътре и отвън.

Той — като мнозина други — се беше вглеждал в лицето на Онос Т’уулан и бе видял състраданието му, видял го бе толкова ясно, че единствената му реакция бе да се отврати. Самият Имасс беше вечен воин. Беше воювал с воинската благословия в безсмъртие, даден му беше дарът на безконечните битки, а той доброволно се беше предал. Как можеше такъв мъж, макар и прероден, да намери толкова много все още жива в него човечност?

„Аз нямаше да мога. Дори след само три десетилетия война… ако в този момент бях прероден, нямаше да мога да намеря в себе си… какво? Очукано тенекиено канче, наполовина пълно със страдание, недостатъчно, за да оплискам десетина души най-близо до мен.“

„И все пак… все пак той беше порой, несекващ порой — как е възможно това?“

„Кого убих аз? Бягай от този въпрос, ако трябва, Бакал. Но една истина не можеш да отречеш: неговото състрадание стисна ръката ти, ножа ти, и ти показа силата на своята воля.“

Той се огледа замаян. „Изгубил съм се. Къде съм? Не разбирам. Къде съм? И какви са всички тези натрошени неща в ръцете ми? Продължават да се трошат — ревът е оглушителен!“

— Спаси я — промълви той. — Да. Спаси я — единствената, която си струва да се спаси. Дано да живее хиляда години, доказателство за всички, които я виждат, доказателство кои и какво бяха баргастите. Белите лица.

„Осакатяваме се и наричаме това слава. Ставаме на крака на олигавени старци, жадни да ни изпълнят до пръсване с горчивите си отрови. Старци ли? Не, бойни водачи и бойни главатари. И нашата скъпоценна традиция на безсмислено самоунищожение. Хубаво ще ни оправи тая шибана традиция.“

Ругаеше, но мълчаливо. Кой щеше да иска да чуе такива неща? Нали с очите си видя какво стана с последния, протегнал състрадателно ръка? Представи си как върви между отвратените редици на своите събратя воини. Вървеше, ръсеше след себе си изкормените черва на своите кървави аргументи, а от двете страни го плюеха и засипваха с проклятия.

„Истините отегчават уплашения ум. Отегчени ли сме? Да! Къде е кръвта? Къде са бляскащите ножове? Дайте ни безразсъдния танц! Зареди преситените ни сърца, плачещи робе! Пикал съм на сложните ти мисли и мрачните ти откровения.“

„Стой мирно, докато те осакатя — да видим как ще вървиш сега!“

Бакал излезе от лагера, спря на десет крачки от фургоните и развърза каишките, стегнали дългото копие на гърба му. Хвана го с дясната си ръка. Рамото го заболя — разкъсаното сухожилие и мускул още не бяха зараснали. Нищо, болката щеше да го разбуди, да го стегне.

Пред него беше насипът на окопа на външния пост. Три глави с шлемове — като буци, щръкнали над червеникавата купчина пръст.

Бакал затича безшумно в тревите и метна копието. Железният връх се заби между плешките на мъжа отляво и закова тялото му за стената на окопа. Докато другите двама се обръщаха, вече беше стигнал до изкопа и скочи между тях. Ятаганът се вряза в бронзовата шапка на жената отдясно, разцепи черепа и заседна. Ножът в лявата му ръка посече последния воин във врата — но мъжът се беше извил достатъчно, за да спаси гръбнака си, и докато се обръщаше, заби кама дълбоко в гърдите на Бакал, точно под лявото му рамо.

Бакал видя как мъжът отвори уста, за да извика и да вдигне тревога, дръпна ножа назад и му разпра гърлото. Камата обаче натисна още, изпука и заседна между ребрата му.

Кръв изпълни гърлото на Бакал и той се свлече върху издъхващия воин, закашля в наметалото му.

Беше ужасно уморен, но все още имаше да свърши някои неща. „Намери я. Спаси я.“ Изпълзя от окопа. Трудно му беше да диша. Изведнъж го споходи стар спомен, отпреди десетилетия: последния път, когато се бе озовал на ръба на смъртта — Давещата треска го бе поразила и дробовете му се бяха напълнили със слуз. Лапата, стегнала гърдите му, щипещата очите миризма на счукан синап, лицето на майка му, замъглено, надвиснало над него, страхът, преливащ в примирение зад очите й. „Стени на гробница. Всички ги имаме, там вътре — и не влизаме често там, нали? Там пазим своите мъртви. Мъртви близки, мъртви мечти, мъртви обещания. Мъртви «аз», толкова много, толкова много. Когато плячкосваме, взимаме само най-добрите неща. Нещата, които можем да използваме, нещата, които можем да продадем. А когато запечатаме отново всичко това, тъмнината остава.“

„Остава. Ах, майко, остава.“

„Моята гробница. Стените на моята гробница.“

Помъчи се да стане, но не можа. „Майко? Чуваш ли ме? Татко? Десорбан, синко, о, скъпи ми синко — аз ти дадох меча. Престорих се на горд, макар че страхът впиваше ноктите си в сърцето ми. По-късно, когато се вгледах в толкова спокойното ти лице, докато другите възпяваха блясъка на храбрите ти мигове — само мигове, да, само това имаше, — се престорих, че песента облекчава раната в душата ми. Престорих се, защото да се престоря означаваше да утеша тях, да ги утеша за мига, когато те застанат на мястото ми и се вгледат в лицата на своите обични деца.“

„Синко? Чуваш ли ме?“

„Стени на гробница. Сцени и лица.“

„В тъмното дори не можеш да видиш боята.“

Естарал се взираше към далечния пост. Случило ли се беше нещо там? Не беше сигурна. В лагера, зад редицата фургони зад гърба й, се чуваше детски глас, викаше нещо настойчиво и злобно. Полазиха я тревожни тръпки и тя погледна към Хетан. Окуцената седеше, зяпнала в нищото.

Много дълго продължаваше това. Воините щяха да започнат да търсят куцата си плячка. Щеше да се разчуе, че са я видели да влачи Хетан през лагера. На запад, да. Отвъд светлината на огньовете.

Стана и дръпна Хетан да се изправи. Вдигна тоягата и я пъхна в ръцете й.

— Ела!

Задърпа я към поста. Никакво движение нямаше там. И нещо лежеше на земята, нещо голямо. С пресъхнала уста и със свито сърце тя поведе Хетан към него.

Блъсна я миризмата на изпражнения, урина и кръв. Беше тяло, застинало в смъртта.

— Бакал? — прошепна тя.

Нищо. От самия окоп — пълна тишина. Наведе се над мъртвия и го обърна по гръб. Бакал. Струи кръв бяха оцапали брадичката му, невиждащите му очи я гледаха някак объркано.

От лагера отекнаха нови викове, вече по-близо. „Фаранда… и Секара. Духовете да ги осерат и двете!“

Прониза я ужас и тя се присви като заек. Никакво укритие нямаше наоколо.

Хетан понечи да се смъкне на колене.

— Не! — изсъска й тя. — Стой права, проклета да си!

Сграбчи я за ризата и я задърпа покрай окопа и навън в равнината.

На стотина крачки напред се издигаше хълм. Колоната го бе заобиколила, преди да спре за нощувка.

— Хетан! Чуй ме! Върви към хълма — виждаш ли го? Качи се на него. Разбираш ли ме? Един мъж те чака там. Нетърпелив е. Ядосан. Бързай към него или ще съжаляваш. Бързай!

Бутна я напред.

Хетан се олюля. За един ужасен миг остана неподвижна, след това закуцука напред и нагоре по склона.

Естарал я погледа още десетина удара на сърцето — за да се увери, — след което се обърна и затича към лагера. Можеше да се шмугне вътре незабелязано. Да, беше почистила лицето на Хетан, а след това я беше оставила до фургоните. Да е избягала? Нелепо. Но ако все пак искате да я търсите в равнината, където чакат ак’рините — моля, вървете.

Сви се в сенките между два фургона. Из лагера се движеха фигури. Виковете бяха спрели. Ако заобикаляше огньовете, можеше да се промъкне до бивака на Страл и другите. И да им каже за смъртта на Бакал. Защото кой щеше да поведе сенаните утре? Трябваше да е Страл. Трябваше да го знае, за да е готов за командването, за съдбовното бреме на своя клан.

Тръгна крадешком напред.

Видяха я след трийсетина крачки. Шест жени, водени от Секара, с дебнещата зад тях Фаранда. Притичаха да я обкръжат и Естарал извади ножа си. Знаеше какво искат да й направят. Знаеше, че няма да задават въпроси, че не ги интересуват обяснения. „Ще ми направят това, което направиха на Хетан.“ Бакал си бе отишъл, защитника й го нямаше. „Толкова много начини има да останеш сама…“

Те видяха ножа й. Алчна страст блесна в очите им — да, искаха кръв.

— Убих я! — изкрещя Естарал. — Бакал я използваше — убих и двамата!

И се хвърли между тях.

Блеснаха ножове. Естарал залитна и се свлече на колене. Ликуващи лица отвсякъде. „Такава пламенна страст — о, колко живи се чувстват!“ Кръвта й изтичаше — четири, може би пет рани, топлината изтичаше от тялото й.

„Толкова глупаво. Всичко това… толкова глупаво.“ И с тази мисъл изсмя сетния си дъх.

Грамадата облаци на запад вече изпълваше половината нощно небе, непроницаема и плътна като стена, трупаше се къс след къс, за да затули звездите и нефритените резки. Вятър шумолеше в тревите, притеглен от изток, сякаш бурята си поемаше дъх. Но никакви блясъци не огряваха облаците и Кафал нито веднъж не беше чул гръм. Въпреки това трепетът му се усилваше с всяко поглеждане към надвисващия мрак.

Къде беше Бакал? Къде беше Хетан?

Увитата с кожа дръжка на кривия му нож бе хлъзгава от студена пот. Въздухът изстиваше.

Можеше да я спаси. Сигурен беше в това. Щеше да поиска силата от боговете на Баргаст. Откажеха ли му, беше се заклел да ги унищожи. „Никакви игри, никакви сделки. Тъкмо вашата жажда за кръв доведе до това. И ще ви накарам да платите.“

Боеше се от мига, в който щеше да види сестра си, това извратено подобие на жената, която бе познавал през целия си живот. Щеше ли тя изобщо да го познае? Щеше, разбира се. Щеше да се хвърли в прегръдката му — край на мъчението, възраждане на надеждата. Страх, да, но след това всичко щеше да се оправи, всичко. Щяха да избягат на запад — чак в Ледер…

Смътен шум зад него. Кафал се обърна рязко.

Боздуганът го порази в лявото слепоочие. Той залитна надясно, опита се да се извърти и да замахне с ножа. Удар в гърдите го надигна от земята, ножът изхвърча от ръката му, после нещо го блъсна надолу, по гръб. Изпукаха и се пръснаха кости.

Гледаше неразбиращо приковалото го към земята копие — стърчеше от гърдите му като прът на знаме.

Тъмни сенки над него. Облечените в метал ръце, стиснали копието, извиха и натиснаха.

Желязното острие изстърга в пръстта под него.

Помъчи се да осмисли ставащото, но всичко му се изплъзваше. Три, вече четири фигури бяха надвиснали над него, но не изрекоха нито дума.

„Гледат как умирам. Правил съм същото. Защо правим това? Защо сме толкова очаровани от този провал?“

„Защото виждаме колко е лесен.“

— Свърши — каза воинът ак’рин, който бе приковал врага с копието си, и изтръгна оръжието.

— Ако е разузнавал лагера ни — каза мъжът с боздугана, — защо гледаше на другата страна?

— Баргаст — измърмори трети, а другите кимнаха. Капка разум нямаха проклетите диваци.

— Утре — каза воинът, който вече чистеше копието си, — ще избием останалите.

Залиташе, впила очи в черната стена, която като че ли връхлиташе насреща й и после се отдръпваше отново, сякаш светът пулсираше. Вятърът я тласкаше напред, плътен като ръка на гърба й, а тоягата в ръката й тупаше и тупаше по твърдата земя.

Когато четиримата воини ак’рини изникнаха пред очите й, тя забави крачка, а след това спря и зачака да я вземат. Но те само направиха жеста „зло да пази“ и бързо изчезнаха в тъмното. След малко тя тръгна отново, вече едва дишаше. Мехурите по ръката й се спукаха и тоягата стана хлъзгава.

Вървя, докато светът не изгуби силата си, а после седна в мокрите треви до обрасла с лишеи скала. Вятърът плющеше в разкъсаната й риза. Гледаше, без да вижда; тоягата се изплъзна от ръцете й. След малко тя се смъкна на една страна и се сви на кълбо.

Зачака черното да погълне света.

Беше все едно нощта в целия й естествен ред е открадната. Страл гледаше как Белите лица подклаждат огньовете с всичко, което може да гори, и зоват боговете. „Вижте ни! Намерете ни! Ние сме ваши деца!“ Влачеха кози към вдигнатите набързо олтари и им прерязваха гърлата. Кръв плисваше, краката изритваха и потръпваха вяло. Кучета бягаха от внезапното, необяснимо посичане на кривите остриета. Ужас и безумие плющяха като дима, искрите и пепелта от огнищата. Знаеше, че до разсъмване няма да е останало живо нито едно животно.

„Ако утрото изобщо дойде.“

Чул беше за смъртта на Естарал. Чул беше какво е твърдяла, че е направила. Всичко това беше безумие. Бакал не би използвал Хетан — явно Естарал бе повярвала, че може да е с Бакал, че може да стане негова жена, и когато го е видяла с Хетан, безумието й е изрисувало сцената с мокрите цветове на страстта. Беше убила двамата в гневен изблик на ревност.

Страл изруга. Трябваше да прогони вдовицата още преди дни. Трябваше ясно да й даде да разбере, че Бакал изобщо не се интересува от нея. Духове на бездната, ако беше видял проблясъка на лудост в очите й, щеше да я е убил на място.

Командването на сенаните в битката тази утрин се падаше на него. Даваше му се възможност да осъществи най-скритата си амбиция — след като вече я бе отстъпил доброволно, за да остане в сянката на Бакал. Но желанието, стигнало вече до устата му, изобщо не беше толкова сладко на вкус. Всъщност го задавяше.

Бакал бе обсъждал с него предстоящия сблъсък. Казал му беше какво смята да направи. Страл разполагаше поне с това. И когато сенаните се съберяха на разсъмване, щеше да призове вождовете на клана и да им предаде думите на Бакал все едно, че са негови. Щяха ли да се вслушат?

Много скоро щеше да разбере.

Слънцето отвори очи на изток и сякаш потръпна срещу плътната стена тъмни облаци, погълнали половината небе. Две армии се раздвижиха по огромната равнина, която бе някога земята на Оул. Знамена със зверовете на баргастките кланове се вдигнаха като неспокойни мачти над притиснатите от вятъра треви, пепелта от огромните лагерни огньове кръжеше и се вихреше из въздуха гъста като сняг. От югозапад се приближаваше огромен полумесец от конни и пеши воини. Пряпорци плющяха над легиони сафински войници, настъпващи във фаланги, с извъртени на една страна щитове, за да отбият вятъра, и дълги копия, грейнали с пламъците на зората. Отряди лека пехота и стрелци на Д’рас се развръщаха пред главната сила в рехав строй. Конни стрелци настъпваха на върховете на рогата на бедерина, тежките пиконосци бяха зад тях.

Боен водач Марал Еб бе поставил в центъра сенаните, а около тях по-малките кланове. Своите барани бе разделил между двамата си братя и ги бе поставил на фланговете.

С пробуждането на деня полумесецът подходи към позициите на баргастите; съгледвачи препускаха назад, за да докладват за бойното поле.

Вятърът ненадейно стихна и студ стисна въздуха в смразяващ юмрук. Беше разгарът на лятото, но дъхът заизлиза на облачета и от гърбовете на хилядите коне се заиздига пара. Воините затрепериха, колкото от студа, толкова и от внезапно обзелия ги страх.

Битка между богове ли беше това? Щяха ли да се покажат духовете на ак’рините като зъби в щракащи челюсти? Щяха ли всеки миг немрящите богове праотци на Белите лица да изригнат от коравата замръзнала земя и да запеят древния химн за кръвта? Бяха ли смъртните мъже и жени осъдени да се свият от ужас под страховития сблъсък на асценденти? Над всички тях небето бе разцепено на две — колебливата утринна светлина на изток, неподатливият нощен мрак на запад. Никой — нито баргасти, нито ак’рини, нито сафини или д’рас — не беше виждал такова небе. Изпълваше ги с ужас.

Слана загърна земята и лъсна по желязо и бронз, щом леденостуденият въздух се разля под фронта на бурята. Никакви яростни песни или бойни викове не закънтяха в предизвикателство между двете армии. Свръхестествено безмълвие обгърна изправените едно срещу друго пълчища.

Нито една птица не се рееше в тръпнещото небе.

И все пак армията на ак’рините настъпи към омразния си враг. А врагът стоеше неподвижно и чакаше.

На хиляда крачки от позицията на баргастите лежеше тялото на жена, свито на кълбо в замръзналите треви, с гръб, опрян в обрасла с лишей канара. Място, където да легне, последното гнездо на последната й нощ. Сланата лъщеше по бялата й кожа като диамантени люспи.

Беше умряла сама, на четирийсет крачки от трупа на брат си. Но тази смърт бе на плътта. Жената, някогашната Хетан, съпруга на Онос Т’уулан, майка на Абси, Стейви и Сторий, беше умряла много по-рано. Тялото подминава с тътрене мъртвата коруба на душата си, понякога с дни, понякога — с години.

Лежеше на замръзналата земя. Примига ли небето горе, видяло сцената на самотното й поражение? Поне веднъж? Когато небето примига, колко време е нужно между повея на мрака и възраждането на светлината?

Призраците с изгорели на чукани криле чакаха да й кажат отговорите на тези въпроси.

Садик, още ли си жив? Сънувах нещо. Това нещо беше видение, смъртта на гущер вълк, лежи свит на кълбо, опасни кости под слънцето. Чуй съня ми, Садик, и запомни.

Алчността е ножът в канията на амбицията. Виждаш злия й блясък едва когато си се приближил твърде много. Твърде близо, за да се махнеш, и както ти казах: алчността привлича смъртта, а смъртта сега си я взима. Това нещо беше видение. Тя умря на по-малко от четирийсет крачки от брат си, а над нея две армии воюват в небесата и зверове, които са братя, скоро ще стегнат челюсти около гърлата си. Странни имена, странни лица. Боядисани в бяло като Квидаторите. Мъж с тъжни очи, казва се Скиптър Иркулас.

Такова небе, такова небе!

Алчност и амбиция, Садик. Алчност и коварство. Алчност и справедливост. Това са основанията на съдбата, а всяко основание е лъжа.

Тя беше мъртва преди разсъмване. Държах прекършената й душа в ръцете си. Още я държа. Както Рут държи Хелд.

Познавах едно момче.

Абси, къде си?

Садик слушаше, после промълви:

— Бадале, студено ми е. Разкажи ми пак за огньовете. Чудесните огньове.

Но тези огньове бяха изгорели на въглени и пепел. Студът бе студът на друг свят.

Садик, слушай. Видях врата. Отваряше се.

18.

Слаба и изтощена, Ян Товис последва брат си през портите и в мъртвия град Карканас. Тайните легенди, които бе наследила по кръвна линия, бяха врязали в душата й подробностите пред нея. Когато мина по моста, екът на камъните под ходилата й я обгърна, познат и просмукан от скръб като наметалото на собствената ти мъртва баба. Докато минаваше под високата арка, изпита чувството, че се завръща у дома — но този дом бе място забравено, сякаш бе наследила нечия чужда носталгия. Безпокойството й премина в тъга, щом излезе от прохладния мрак и пред очите й се разстла безмълвна, безжизнена гледка с високи зацапани от пушеци здания, посивели кули и обезобразени статуи. Висящи градини бяха обрасли с бурени и гъсти криви дървета, чиито корени бяха взривили крепящите ги стени, плъзнали бяха надолу по тях и по разровената каменна настилка. Птици бяха свили гнезда по издатините и бяха боядисали стените в бяло с курешки. Купища навети сухи листа гниеха в ъглите, трева и тръни бяха изникнали между каменни плочи.

Можеше да усети древната магия — пърхаше някъде на ръба на полезрението. Градът бе надживял еоните далеч по-добре, отколкото му се полагаше по право. И магията продължаваше да се съпротивлява на неумолимата обсада на времето. Ян Товис гледаше град, който можеше да е изоставен само преди малко повече от едно поколение, докато всъщност бе напуснат в невъобразимата древност.

Тъй бе написал някой поет от същия този град и Ян Товис го разбираше много добре. „Детето и домът никога няма да се променят, ако това зависи от майката на детето. Но обясненията правят истините досадни. Поетът се стреми да пробуди у слушателя всичко, което е знайно и все пак неизречено. Думи, които да извикат във въображението отсъствие на думи. Но децата ще пораснат, а времето ще забие копия и в най-дебелите стени. А понякога стените се разбиват и отвътре.“

Винаги — и го знаеше много добре — сееше около себе си несигурност. За нея нерешителността бе начин на живот. Брат й, разбира се, беше пълната противоположност. Двамата се противопоставяха в крайностите, застанали един срещу друг от двете страни на пропаст, която не можеше да бъде премината. Когато Йедан Дериг престъпи чертата на предизвикателството, волята му бе нещо жестоко, ужасна сила, която унищожи живот. Докато го нямаше насреща й — с ръце, плувнали в кръв, с очи, корави като камък, — тя бе започнала да вярва, че нерешителността е естественият ред на света, състояние на ума, който чака, докато му въздействат, обречен да реагира и никога да не инициира, примирен с всичко, което носи съдбата.

Бяха предопределени да стоят заедно, предназначени бяха да упражняват натиск един над друг като контрафорсите в двата края на мост и в това напрегнато равновесие можеха да намерят мъдрост да управляват, можеха да направят здрави и сигурни камъните под нозете на своя народ.

Той беше избил вещици и магьосници и не се беше наложило да я заобикаля, за да се добере до тях, защото тя не се беше оказала никакво препятствие пред него. Не, тя бе замръзнала. „Чаках ножа на съдбата. Ножа на Йедан.“

„Забравих. И така се провалих. Трябва да си го върна. Нужен ми е моят Убиец на вещици.“

Зад нея влезе авангардът на народа й. Пули и Скуиш, пухкави и розови като девици — лицата им се отпуснаха, докато утаилата се магия се процеждаше през жалките им защити. Двамата офицери, командващи отряда на Стражата, Бревити и Пити, вече бяха започнали да разпращат отделения по страничните улици, за да огледат места, подходящи за приютяването на бежанците. Спокойните им провлечени заповеди стържеха като ковашка пила по грапавия ръб на страха и паниката.

Не можеше да види Йедан, нито коня му, но напред, близо до центъра на града, се издигаше огромно здание, отчасти храм, отчасти палат и крепост, от което се извисяваха пет кули и пронизваха тежкия сумрак на небето. Цитаделата. Заемаше остров, обкръжен от ров, който можеше да се прехвърли само по един мост, и до този мост се стигаше по този главен булевард.

Ян Товис погледна през рамо и каза на Пити:

— Настанете хората възможно най-добре, но не ги разпръсвайте прекалено. О, и кажете на вещиците, че няма да могат да мислят ясно, докато не вдигнат защитен кръг около себе си.

Пити кимна и Ян отново се обърна към центъра на града и пое натам.

Тръгнал беше към Цитаделата. Разбира се. Той беше Йедан Дериг. „И иска лично да види мястото на кръвопролитието.“

Някакво огромно сътресение бе пропукало мраморните колони от двете страни на Голямата зала. Зееха пукнатини, много от колоните се бяха наклонили застрашително, мозаичният под бе покрит с тънък слой бяла прах. На места прахта се беше слепила на мътни петна.

Йедан мина през просторната зала, без да обръща внимание на отломките. Усещаше, че го залива топлина, все едно му предстоеше да нагази в битка. Тук все още се носеха течения, наситени с разногласия чувства. Ужас, скръб, черен гняв и ужасно предсмъртно страдание. Лудост бе връхлетяла тази цитадела и кръв бе напоила света.

Стигна до коридор, чийто вход бе украсен със странни ваяния: жени, крачещи в тържествена процесия. Високи чернокожи жени. Щом влезе в прохода, образите по стените се преобразиха в чувствени сцени, които ставаха все по-лъстиви. След низ от сводести галерии, чието предназначение бе недвусмислено, Йедан се озова в куполовидна камера. Терондаи — това ли беше думата? Кой можеше да каже колко я бе изопачило времето? Свещеното око в мрака, свидетелят на всички неща.

Имало беше време, според тайните легенди, когато светлината не навестявала този свят и тъмнината била абсолютна. Но само истинските деца на Майката можели да оцелеят в такъв свят, а никоя кръв не остава вечно чиста. Нещо повече, в Нощ обитавали и други същества. Някои виждали вярно, други — не.

Светлината бе това, което се процеждаше в раната на Майката — рана, която тя бе избрала да позволи, рана, а после раждането от нея.

— Всички деца — каза тя — трябва да могат да виждат. Даряваме живота със светлина, мрак и сянка. Истината за нашето естество не може да се намери в отсъствието на онова, което не сме. Излез от мрака, тръгни в сянката, излез от нея в светлината. Това са истините на съществуването.

— Без земна твърд не може да има небе. — Тъй рекоха Азатанаи в прахта на своите каменоломни.

Тайни легенди, едва ли нещо повече от безсмислица. Думи, които да придадат смисъл на онова, което вече съществува, което съществува със или без насочващата ръка на разумни същества. На тази скала, на онази река, на течните огньове, изригващи отдолу, и на замръзналия дъжд, сипещ се отгоре. Йедан не се впечатляваше много от такива неща.

Терондаи беше зацапана с пепел и затрупана с изсъхнали листа. Само безформени купчини бяла прах бяха останали от телата, оставени там, където бяха паднали. Нямаше и помен от оръжия или скъпоценни накити, което накара Йедан да заключи, че в залата са влизали плячкаджии — както и навсякъде из Цитаделата навярно. Колкото и странно да беше, тайните легенди на родословието му не споменаваха нищо за такива крадци. „И все пак не бяхме ли ние тук в онзи кървав край? Без оръжия. Без героичен отпор. Само… какво? Да гледаме? Което налага въпроса: кои, в името на Брега, сме били ние? Техните проклети слуги? Техните роби?“

„Тайни легенди, кажете ни своите тайни истини.“

А тази древна претенция за някакво кралско родословие? Владетели на какво? На бараката за дърва? На острова-градина в реката? Да, щеше да изтъква справедливите уверения, че той и сестра му са годни да командват, ако това бе нужно, за да подчини другите на волята си. Имаха титли, нали? Сумрак. Страж. А и Ян Товис бе направила съвсем същото, като бе поела ролята на кралица на шейките. „Бремето на привилегията — виж как се огъваме под тежестта му.“

Стиснал челюсти, той огледа отново камерата, този път по-внимателно.

— Проклет глупак.

Обърна се и изгледа сестра си.

— В храма си, идиот — изкарай проклетия кон.

— Има висящи градини — каза той. — Намери няколко селяни и ги прати да започнат да ги разчистват. Ще пратя други долу при реката — имаме много мрежи.

— Искаш да заемем града?

— Защо не?

Тя сякаш онемя.

Йедан обърна коня си и я погледна в очите.

— Сумрак, ти ни изведе на Пътя на Галан. Пътят на Слепеца. Сега сме в царството на Мрака. Но този свят е мъртъв. Съхранен е в смърт и магия. Ако това е било нашият дом някога, можем да го направим отново наш дом. Това ли е предопределението ни?

— Предопределение? Кълна се в топките на Блудния, защо произнасянето на тази дума звучи като изваждане на меч от ножницата? Йедан, може би сме познавали някога този град. Може би родословната ни линия стига дотук и всяка история, която сме научили, е била вярна. Блясъкът на Карканас. Но нито една от тези истории не ни казва, че сме властвали тук. В този град. Че сме били господарите на този свят.

Той я изгледа.

— Тогава продължаваме.

— Да.

— Накъде?

— Към гората отвъд реката. През нея и от другата страна. Йедан, стигнахме толкова далече. Нека свършим пътуването си там, откъдето е започнало. В нашия истински дом. Първият бряг.

— Ние дори не знаем какво означава това.

— Ще го разберем.

— Реката все пак си струва да се види. Храната ни не достига.

— Разбира се. Сега, в чест на тези, които са паднали тук, братко, изведи навън проклетия кон!

Малко след като двамата излязоха, безмълвието, царило тук от хилядолетия, се наруши. Мъртви листа се раздвижиха и закръжиха, надигнати сякаш от малки вихрушки. Прах замъгли въздуха и странно приглушеният сумрак — сякаш самата светлина тук бе нежелан гост — изведнъж потрепери.

И нещо подобно на бавно поет дъх изпълни камерата. Отекна отчаяно като стон.

Бревити последва Пити в една задънена уличка. Носеха фенери и сенките подскачаха по стените на тесния проход. Спряха и зяпнаха телата.

— Мъртви ли са? — попита Бревити.

— Не, мила. В света на сънищата са, и двете.

— Кога е станало това?

— Не може да е отдавна — отвърна Пити. — Видях ги как влязоха тук, за да си направят ритуала или каквото е там. Малко след това надникнах и видях, че факлите им са угаснали. Тъй че реших да погледнем.

Бревити клекна и остави фенера на земята. Сграбчи по-близката вещица, обърна я и огледа лицето й.

— Мисля, че е Пули. Заприличали са на близначки вече.

— И все повече си заприличват — отвърна Пити. — И на мен ми направи впечатление.

— Клепачите им пърхат като полудели.

— В Света на сънищата са, нали казах.

— Легнали по очи? Може ритуалът да се е обърнал срещу тях.

— Може. Какво да правим?

— Мен ако питаш, да ги погребем.

— Но те не са мъртви.

— Знам. Но възможности като тази не възникват всеки ден.

„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

Галан беше изпаднал в ужас. Не можеше да понесе този нов свят. Искаше да се върне в мрака и когато избоде очите си, го намери. Сандалат, стиснала здраво малката ръчичка на своя син, стоеше и гледаше отгоре безумеца, виждаше, без да може да проумее, цялата тази кръв по лицето му и по пода — невъзможността й тук, на самия праг на Терондаи. Той плачеше и се давеше с нещо — но каквото и да имаше в устата му, не искаше да го изплюе — и устните му лъщяха посинели, зъбите му — като парчета червен кедър.

— Майко — промълви синът й, — какво се е случило?

„Светът се променя. Галан, глупак такъв. Това, което си направил, не може да се поправи.“

— Злополука — отвърна тя. — Трябва да намерим някой да помогне…

— Но защо той яде очите си?

— Върви намери жрица. Бързо, Орфантал!

Галан се давеше, мъчеше се да глътне очните си ябълки, но само ги изхрачваше обратно в устата си. Дупките в главата му плачеха с кървави сълзи.

„Вечният поетичен изказ, Галан. Грандиозният символ, изящно поднесен на входа на храма. Ще лежиш тук, докато не дойде някоя важна особа, и чак тогава ще ги преглътнеш тези проклети очи. Дори шедьовърът е слуга на точния разчет във времето.“

„Ще бъде ли Майката Тъма поразена в сърцето от това, Галан? Или просто ще се отврати?“

— Свършено е, старче — промълви тя. — Няма връщане.

Той явно не я разбра, защото започна да се смее.

Едното око изскочи от устата му и за един безумен миг сякаш се вторачи отдолу в нея.

„Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

Изсъска, щом онова ехо отново нахлу в спомените й. Не му беше мястото в сцената, която бе възкресила. Мястото му беше някъде другаде, с някой друг. С някой друг, не при. Разбира се, точно това му беше ужасното. Чу онези думи и те всъщност идваха от нея, пристигаха в собствения й глас, и този глас бе на жена, която наистина разбираше какво е да си прекършен.

„И това е горчивата истина. Аз не съм се поправила. След всичкото това време…“

— Спиш ли? — попита лежащият зад нея Уидал.

Тя се замисли дали си струва да отговори, реши, че не, и не каза нищо.

— Пак говореше насън — промърмори той и се размърда под кожите. — И какво точно се прекърши?

Тя скочи като ужилена от скорпион.

— Какво?!

— Будна си все пак…

— Какво каза току-що?

— Какво значение има? Важното е, че си готова да ме скъсаш от бой…

Тя изръмжа, избута кожите настрана и стана. Трите демона Венат, незнайно защо, ровеха огромна дупка недалече от пътя. Мейп беше на дъното, вдигаше грамадни камъни и ги даваше на Райнд, който бе застанал на ръба. Райнд на свой ред се завърташе, за да ги даде на Пюл, който ги трупаше настрана. „Какво правят, в името на Гуглата?“ Сандалат се потърка по лицето.

„Говорила съм насън? Не и онези думи. О, дано да не са онези думи.“

Повървя малко по Пътя, нетърпелива да тръгнат. Но Уидал се нуждаеше от още сън. Човешките същества бяха нелепо крехки. Всяко тяхно достижение изглеждаше също толкова крехко. Ако не бяха толкова ужасно много и ако не проявяваха от време на време онази трескава като мравуняк жажда за творчество, отдавна щяха да са измрели. „По-важното, ако останалите от нас не се бяхме присмивали, докато гледаме разсеяно жалките им усилия — ако бяхме проявили малко повече благоразумие всъщност, отдавна щяхме да сме ги заличили. Тайст Андий, Джагът, К’Чаин Че’Малле, Форкрул Ассаил. Богове, Тайст Едур дори. Скабандари, ти уби погрешния враг. Дори ти, Аномандър — ти си играеш с тях все едно, че са домашни любимци. Но тези мили животинчета ще се обърнат против теб. Рано или късно.“

Знаеше, че отбягва люспестия звяр, който глождеше в корените на ума й. Тласкаше мислите си надалече, далече от мястото, където все още лъщеше родствена кръв. Но нямаше полза. Думите бяха изречени. Насилието бе получило отговор и вдигането и спадането на гърдите заглъхваше във вечна неподвижност. А онзи звяр, е, той имаше най-острите зъби.

Сандалат въздъхна. Карканас. Градът я очакваше. Не толкова далечен вече, нейният древен дом, нейната лична гробница, теснините й — здраво натъпкани с безполезните вещи от живота на една млада жена.

Изсумтя, обърна се рязко и тръгна назад към съпруга си, който още спеше. Демоните — „Венат, които бяха някога съюзници на Джагът. Които отдадоха своята кръв на Трелл — а каква гадна смес се оказа това“ — се бяха скрили в дупката, която бяха изровили. Защо се бяха привързали тези проклети същества към Уидал? Той бе казал, че ги намерил на острова, където бил държан в плен от Сакатия бог. А това предполагаше, че Сакатия бог е призовал и обвързал демоните. Но след това нахтите бяха съдействали на Уидал в бягството му и като че ли всъщност бяха в съюз с Маел. „А сега… копаят дупка.“

— Уф! — въздъхна Уидал и се надигна от постелята. — По-лоша си от комар в стая. Щом бързаш толкова, дай просто да вървим, докато не стигнем. Тогава ще си почина.

— Изтощен си.

Той я погледна накриво.

— Не вървенето ме изтощава, скъпа.

— Няма да е зле да го обясниш това.

— Ще обясня. Но не точно сега.

Видя непокорството в очите му. „Мога да го накарам да говори. Но този поглед в очите му… хубав е.“

— Събирай си багажа тогава, мъжо. А докато го правиш, ще ти обясня нещо. Следваме пътя, който води до града, в който съм се родила. Значи, това само по себе си е достатъчно стъписващо. Но не е нещо, с което да не мога да се справя. Не с охота, забележи, но все пак. Има обаче още нещо.

Той навиваше походната постеля.

— Какво?

— Представи си езеро с черна вода. Бездънно, скрито в пещера, където никакъв въздух не се движи и нищо не капе. Повърхността на езерото не е познала и една вълничка от хиляди години. Идваш и коленичиш до него — цял живот, — но това, което виждаш, никога не се променя.

— Добре. И какво?

— Все още не виждам нищо да се променя, Уидал. Но… някъде далече под повърхността, в невъобразимите дълбини… нещо се движи.

— Ами тогава май трябва да бягаме в обратната посока.

— Може би си прав, но аз не мога.

— Този твой стар живот, Санд — казвала си ми, че не си боец, че нищо не знаеш за оръжия или за война. Тогава какво си била в този свой роден град?

— Имаше фракции… борба за власт. — Извърна очи по Пътя. — Поколения наред — да, може би е трудно да се повярва. Поколения сред Тайст Андий. След столетия би трябвало да са улегнали и може би са били, поне за известно време. Но в живота си не познавах нищо друго освен вълнения. Съюзи, предателства, примирия, коварства. Не можеш да си представиш как тези неща извратиха нашата цивилизация, културата ни.

— Санд…

— Бях заложничка, Уидал. Високо ценена, но заменима.

— Но това не е живот! Това е прекъсване в един живот!

— Всичко се разпадаше. — „Би трябвало да сме неприкосновени. Ценни.“ — Вече е все едно — добави тя. — Не е кариера, която бих избрала отново, нали?

Той се втренчи в нея.

— А би ли я избрала? Ако можеше?

— Глупав въпрос. — „Каквото е прекършено, не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.“

— Санд?

— Разбира се, че не. Хайде, оседлавай.

— Но защо яде очите си?

— Някога, много отдавна, синко, нямаше нищо освен тъмнина. И това нищо, Орфантал, беше всичко.

— Но защо…

— Той е стар. Видял е твърде много.

— Можел е просто да ги затвори.

— Да, можеше.

— Майко?

— Да, Орфантал?

— Не си изяждай очите.

— Не се безпокой. Аз съм като повечето хора. Мога да си запазя очите и пак да не виждам нищо.

„Не лъжи, не каза такова нещо. И бъди благодарна за това. В сила е друго правило. Устата говори, без да казва нищо. И това е леснината, която намираме за себе си. В края на краищата, ако казвахме всичко, което можем да си кажем, отдавна да сме се избили един друг.“

„Галан, ти беше поет. Трябваше да си глътнеш езика.“

Беше наранил някого, веднъж. И беше разбрал, че го е направил, а разбирането го караше да се чувства зле. А на никого не му харесва да се чувства зле. По-добре да смениш чувството за вина и срам с нещо, насочено навън. Нещо, което изгаря всичко наоколо, нещо, което може да впрегне всичките ти енергии и да ги насочи извън самия теб. Нещо, наречено гняв. Когато свърши — когато гневът му се прибра в руслото си, — се озова обкръжен от пепелища и животът, който бе познавал, завинаги си бе отишъл.

Погледът назад е акт на върховна смелост, на каквато са способни малцина. Но когато всичко, което си оставил, е купчина натрошени кости, какво можеш да направиш?

Бягството само удължаваше мъчението. Спомените се вкопчваха в ужасите и единственото истинско бягство бе да се гмурне в лудостта — а лудостта беше последното, което би избрал за себе си. „Толкова по-жалко.“ Не, колкото по-ясно откроим бе вътрешният пейзаж, толкова по-жесток в чистотата си оставаше разумът.

Вярваше, че фамилното му име е Вийд. Беше някога грал, воин и съпруг. Беше направил ужасни неща. Кръв имаше на ръцете му и горчивият вкус на лъжи пареше езика му. Миризмата на опърлен плат още изпълваше главата му.

„Аз убих.“ В това признание имаше място, откъдето да започне.

После всички тези мисли се съчетаваха в рамката на бъдещето му.

„Ще убивам отново.“

Никой от тези, които бе набелязал сега, не можеше и да се надява да му се противопостави. Жалкото им кралство не беше по-внушително от мравуняк, но за самите насекоми то беше величаво и несъкрушимо, беше всички онези неща, които ги правеха гиганти в тяхното владение. Вийд беше ботушът, обкованият с бронз ток, който разбива стените и носи пълно разрушение. „Точно за това съм създаден.“

Пътят му бе непогрешим. Надолу в ямата и през входа, след това в залата, пълна с трупове на влечуги, гъмжащи от ортени и личинки. Прекоси помещението и спря пред вътрешния портал.

Бяха някъде горе — бяха го видели, сигурен беше в това. Наблюдавали го бяха от очите и устата на дракона. Не знаеха кой е, тъй че нямаха причина да се страхуват от него. При все това той знаеше, че ще са предпазливи. Ако просто се хвърлеше между тях и размахаше оръжията, някои можеше да избягат. Някои можеше да му се опълчат. Един късметлийски замах и… не, трябваше да прибегне до своя чар, до способността си да ги предразположи. „Възможно е да не се окаже толкова бързо. Вече го разбирам. Но съм проявявал търпение и преди, нали? Показвал съм истински талант да заблуждавам.“

„Не само празни колиби съм оставял след себе си в края на краищата.“

Извади оръжията си.

Плю на ръцете си и приглади косата си назад. И започна дългото изкачване.

Можеше да вие в лицата им и нямаше да чуят нищо. Можеше да стегне невидими ръце около гърлата им и те нямаше дори да ги усетят. „Убиец е дошъл! Онзи долу — носих се над бурята на неговата страст. Иска да ви избие!“ Окаяното му семейство оставаше в пълно неведение. Да, бяха видели непознатия. Видели бяха решителното му приближаване към огромното каменно здание, което си бяха присвоили. А след това бяха подновили рутинните си занимания, омагьосани сякаш от безгрижно равнодушие.

Таксилиан, Раутос и Брет бяха със Сулкит: търтеят К’Чаин се трудеше над безбройните механизми. Изглеждаше неподвластен на умора, сякаш целта, която го движеше, надмогваше потребностите на плътта. Дори Таксилиан не можеше да прецени дали усилията на търтея водят до някакъв резултат. Нищо не се раздвижваше внезапно, събудено за живот. Никакви скрити трансмисии не зацепваха и не се завъртаха с грохот. Тъмнината продължаваше да властва във всички коридори. Диви същества продължаваха да щъкат из тъмните помещения и да правят гнезда в сметта.

Когато не ловяха ортени или не събираха вода от капещите тръби, Ласт и Асейн бързаха да свият своето си гнездо. Шеб продължаваше да бди над празните руини от високия си пост, който наричаше Короната, а Напет обикаляше безцелно, мърмореше под нос и кълнеше лошия си късмет, че се е озовал в такава жалка компания.

Слепи глупци, всички до един!

Призракът, който блестеше някога със своето всезнание, избяга от чудатия ум на грала, наречен Вийд, и се запъти да намери тези, които придружаваха Сулкит. Вещицата Брет беше опитна, с усет към магията. Ако можеше да се добере до някого и да го разбуди за крайната си потребност, то това беше тя.

Намери ги в кръглата зала зад Очите, но просторното обиталище на мъртвата вече Матрона беше свят, преобразен до неузнаваемост. От тавана и стените капеше горчива слуз. Гъсти лепкави локви покриваха пода под издигнатия подиум и въздухът бе размътен от лютиви изпарения. Необятното ложе, властвало някога над подиума, сега изглеждаше посърнало от болест, изкривено като корените на паднало дърво. От краищата на провисналите пипала капеше. Атмосферата, загърнала уродливия кошмар на подиума, бе толкова сгъстена, че всичко вътре в нея бе размътено и смътно, сякаш самата реалност тук беше зацапана.

Сулкит стоеше неподвижен като статуя пред подиума. По люспите му се стичаше течност — сякаш се стапяше пред очите им — и от устата му изригваха странни гърлени звуци.

— … разбуждане зад всяка стена — говореше Таксилиан. — Сигурен съм.

— Но нищо като това! — каза Раутос и посочи Сулкит. — Богове на бездната, този въздух… едва мога да дишам!

— И двамата сте глупаци — сопна се Брет. — Това е ритуал. Това е най-старата магия от всички — магията на пот, мирис и сълзи. Срещу това сме безпомощни като деца! Да го убием, казвам аз! Забийте нож в гърба му, срежете му гърлото! Преди да е станало късно…

— Не! — прекъсна я Таксилиан. — Трябва да позволим да стане — усещам го. В това, което прави търтеят, ще намерим спасението си.

— Заблуди!

Раутос бе застанал между двамата, лицето му бе изопнато от страх и объркване.

— Има модел — заговори той на себе си. — Всичко, което прави търтеят — навсякъде — води към един определен момент. Модел… почти мога да го видя. Искам… искам…

Но не знаеше какво иска. Призракът се завъртя диво, понесен от теченията на неизразимите му искания.

— Ще има отговор — каза Таксилиан.

„Да! — изкрещя призракът. — И той идва с ножове в ръце! Идва да ви убие всички!“

Напет стоеше до някаква странна тръба, минаваща по дължината на коридора под нивото на Утробата. Беше вървял покрай нея доста време, преди да усети, че високата до кръста му бронзова обвивка е започнала да излъчва топлина. Даже горещина — вече целият беше потен. Поколеба се. Дали да се върне? Можеше да се разтопи, докато стигне до стълбите, по които беше слязъл. В тъмното отпред не можеше да различи нищо, което да издава страничен проход. Горещият сух въздух изгаряше дробовете му. Заля го паника.

Нещо в тръбата изкъркори и потече. От устата му се изтръгна стон — можеше да умре тук!

„Бягай, глупако! Но накъде? Побързай. Мисли!“

Най-сетне с усилие се затътри напред… някъде там, напред, щеше да има спасение. Трябваше да има. Сигурен беше.

Въздухът запращя, искри засвяткаха от повърхността на тръбата. Напет изпищя и затича. Мълния изтрещя в коридора и го заслепи. Сребристи корени изплющяха и го пронизаха, болката лумна в жилите му… писъците изригнаха от гърдите му и разкъсаха гърлото му и той замаха безпомощно с ръце. Дъги от мълнии засвяткаха между пръстите му. Нещо закипя — там напред — и заизригва пламъци.

„Грешната посока! Тръгнах в…“

Внезапен мрак. Тишина.

Напет спря. Пое си дълбоко дъх и го задържа.

В тръбата се чуха несвързани капещи звуци и бързо заглъхнаха.

Той издиша пресекнато.

Въздухът вонеше на нещо странно и горчиво, щипеше очите му. Какво се беше случило току-що? Беше убеден, че ще умре, изпечен като поразено от мълния псе. Усетил бе как енергиите потекоха през него, все едно киселина бе изпълнила жилите му. Потрепери.

Чу стъпки и се обърна. Някой идваше. Никакъв фенер не осветяваше коридора обаче. Чу стържене на желязо.

— Шеб? Ти ли си? Ласт? Проклет тъпак, запали фенер!

Фигурата не отвърна.

Напет облиза устни.

— Кой е там? Кажи нещо!

Призракът с ужас видя как Вийд пристъпи към Напет. Острието на брадвата блесна в свирепа дъга и го удари във врата. От устата на Напет изхвърча слюнка и той залитна. Кост изпращя, докато Вийд изтръгваше оръжието си. Кръв швирна от раната и Напет посегна към врата си, ококорил невярващо очи.

Вторият удар дойде от другата страна. Отсечената глава се задържа за миг върху рамото му, после се търкулна по гърба му. Обезглавеното тяло се свлече на пода.

— Няма смисъл да се губи време — измърмори Вийд и се наведе да почисти острието. След това се изправи и се обърна към призрака. — Спри да пищиш. Кой според теб ме призова тук, а?

Призракът се стъписа от ужас. „Аз… аз не…“

— Сега ме отведи при другите, Крадецо на живот.

Призракът нададе отчаян вой и побягна от ненавистното изчадие. Трябваше да предупреди другите!

Ухилен, Вийд го последва.

Смачка с крак последните догарящи въглени на жалкото огнище и се обърна към безжизнената старица. Взря се с гняв в люспестия й гръб, сякаш безмълвното му обвинение можеше да я посече на място.

— Това са кулите от легендите на моя народ — зъбите на Пустинните земи. Ти открадна звездите, вещице. Измами ме…

Олар Етил изсумтя, но не се обърна. Взираше се на юг — или поне той си мислеше, че е юг, но подобни уверености, които някога смяташе за неопровержими, вече се бяха оказали толкова уязвими за магията на немрящата, колкото самите камъни, която тя запалваше всяка нощ. Уязвими като туфите суха трева, от които сътворяваше късове сочно месо, и като скалата, от която избиваше вода с едно драсване на кокалестия си пръст.

Торент се почеса по рехавата брада. Беше свършил и последното масло, с което младите воини оули изгаряха мъха, та да им порасте истинска брада, и сигурно изглеждаше глупаво, но нищо не можеше да се направи. Не че някой го интересуваше, тъй или иначе. Никакви кикотещи се девойки с премрежени очи нямаше, никакви игриви отскоци от пътя му, докато крачи наперено през селото. Всичките тези стари порядки вече ги нямаше. Отишли си бяха и всичките бъдещи възможности, които му бяха обещавали те.

Представи си ледерийски войник, застанал над грамада от кости — планина от бяло, единственото, което бе останало от народа на Торент. Лицето на войника под ръба на шлема му беше бяло като кост и с нетрепваща усмивка.

Осъзна, че си е намерил любима и че нейното име е омраза. Подробностите около ледериеца бяха несъществени — можеше да е всеки и всякакъв. Но беше символ на алчност и потисничество. Беше Грабещата ръка, алчният блясък в очите, онзи, който отнема всичко, защото има достатъчно сила и мощ.

Торент мечтаеше за унищожение. Ужасяващо, всеобхватно унищожение, след което остават само кости.

„Защо ме искаш, вещице? Какво ще ми дадеш? Това е век на обещания, нали? Трябва да е така, защото иначе съществувам без причина.“

— Когато гласът ти се върне — продума тя, без да се обръща, — говори.

— Защо? Ти какво ще ми отговориш?

Смехът й беше хриплив и накъсан.

— Когато го направя, планините ще се срутят. Моретата ще изврят. Въздухът ще се налее с отрова. Моят отговор, воине, ще оглуши небесата. — Обърна се рязко, дрипите изплющяха по тялото й. — Усещаш ли го? Портала — пропуква се и пътят ще срещне с охота това, което мине по него. И какъв път! — Изсмя се отново.

— Омразата ми е безмълвна — каза Торент. — Няма какво да каже.

— Но аз все пак я подхранвам.

Очите му се разшириха.

— От теб ли идва тази треска, вещице?

— Не, винаги се е таила в душата ти като усойница в нощта. Аз само я съживих до праведност.

— Защо?

— Защото ме забавлява. Оседлай коня си, воине. Тръгваме към върховете на твоите легенди.

— Легенди, надживели народа, който ги разказва.

Тя кривна глава и го изгледа.

— Още не. Още не.

И се засмя отново.

— Къде е той? — изпищя Стейви, вдигнала юмручета, сякаш се канеше да я удари.

— Не знам — отвърна спокойно Сеток. — Досега винаги се е връщал.

— Но минаха толкова дни! Къде е той? Къде е Ток?

— Той служи на повече от един господар, Стейви. Цяло чудо беше, че можа да остане толкова дълго с нас.

Сестрата на Стейви изглеждаше готова да избухне в сълзи, но все още не беше проговорила. Момченцето се бе облегнало на безжизнения хълбок на Баалджаг — огромният звяр лежеше като заспал, отпуснал нос между предните си лапи — и си играеше с камъчета, все едно не забелязваше отчаянието на сестрите си, и тя се зачуди дали наистина не е малоумно. Въздъхна и каза:

— Той ни насочи на изток. Значи това е посоката, в която трябва да продължим…

— Но натам няма нищо!

— Знам, Стейви. Не знам защо иска да тръгнем натам. Не обясни. Но не бихте тръгнали против неговите желания, нали? — Знаеше, че това е нечестна тактика, от тези, които трябва да принудят децата да се подчинят.

Действаше, но както знаеше всеки възрастен, не задълго.

Сеток махна с ръка. Ай се изправи и затича напред. Сеток гушна момченцето и махна на близначките. Скоро жалкият бивак остана зад тях.

Зачуди се дали Ток изобщо ще се върне. Зачуди се дали има някаква цел зад решението му да се погрижи за тях, или всичко е само някаква утайка от чувството му за вина или усещането му за отговорност към децата на приятеля му? Беше оставил живота зад себе си и не можеше да се придържа към порядките му, нито да е подвластен на изискванията, които животът налага над всяка смъртна душа. Не, никакъв човешки мотив не можеше да има в действията на такова същество.

Окото, с което я бе погледнал, беше око на вълк. Но дори в глутницата имаше напрегната игра на подчинение и господство. Блаженството на братството и сестринството прикриваше политически машинации и безскрупулни решения. Жестокостта се нуждаеше само от удобен повод. Тъй че той водеше тази тяхна жалка глутница и господството му бе неоспоримо — в края на краищата едва ли можеше да бъде заплашен със смърт, нали?

Най-сетне разбра, че не може да му вярва. И че облекчението й, че бе поел командването, бе реакцията на дете, същество изгарящо от нетърпение да се свие в сянката на някой възрастен, да се моли за закрила и доброволно да си затвори очите пред възможността същинската заплаха да е в мъжа — или жената — до него. Разбира се, близначките бяха изгубили всичко. Отчаяната им преданост към един мъртвец, някогашен приятел на баща им, беше обоснована, предвид обстоятелствата. Стейви и Сторий искаха Ток да се върне. Разбира се, че го искаха, и бяха започнали да гледат на Сеток с известно негодувание, сякаш тя бе виновна, че го няма.

Глупаво беше, но близначките не виждаха спасение в Сеток. Не виждаха никаква закрилничка в нея. Всъщност им се искаше нея да я няма.

Момчето си имаше своя гигантски вълк. Щеше ли той да ги защити? На това едва ли можеше да се разчита.

„А имам сила, макар че все още не мога да различа формата й, нито предназначението й дори. Кой в сънищата си не е всемогъщ? Ако насън ми порастват крила и летя високо над земята, това не означава, че ще се събудя загърната в пера. Ние сме богове в сънищата си. Бедствието ни поразява, когато започнем да вярваме, че същото е вярно и в реалния ни живот.“

„Жалко, че Торент не е тук. Иска ми се изобщо да не ме беше напускал. Все още го виждам в ума си. Виждам го застанал над планина от кости, очите му тъмнеят под ръба на шлема.“

„Торент, къде си?“

— Изглеждат почти умрели — каза Йедан Дериг.

Ян Товис, която яздеше до брат си, се намръщи.

— Сигурно са пробудили нещо. Казах им да се защитят, но си мисля, че с това може да съм ги убила и двете.

— Може да приличат и да се държат като кикотещи се момиченца, Сумрак, но не са. Не си убила никого.

Тя се изви в седлото и се загледа назад по пътя. Светлината на факли и фенери образуваше ярък остров между сградите. Приличаше на рана. Отново се обърна напред. Тъмнина, но тъмнина, през която можеше да вижда — всеки детайл точен, всеки намек за цвят и тон изглеждаше странно наситен, плътен почти. Сякаш зрението, което бе имала през целия си живот — в онзи вече далечен, отдалечен свят, — бе всъщност нещо хилаво, осакатено. И все пак не го чувстваше като дар — зад очите й се трупаше напрежение.

— Освен това те все още не са мъртви — добави Йедан.

Яздеха в лек галоп през долината, през обрасли с бурени полета и покрай обвити с трънливи храсти стопански постройки. Пред тях се издигаше стената дървета, очертала началото на леса Ашайн. Ако приказките бяха верни, Ашайн беше паднал — до последното дърво — под безумната индустрия на града, а в левгите отвъд тази пустош големи пожари бяха унищожили останалото. Но лесът се беше върнал и стволовете бяха огромни — и дузина мъже, хванати за ръце, не биха могли да ги обхванат. Никаква следа нямаше от път или конска пътека, но земята под високия горски балдахин бе чиста от шубраци.

Щом навлязоха под извисилите се дървета, сумракът се сгъсти. Освен черното дърво имаше и други видове, с гладка кора чак до извитите като змии корени. Високо горе някакво паразитно растение образуваше острови от мъх, назъбени листа и черни цветове като огромни гнезда, надвиснали от дебелите плетеници. Въздухът бе мразовит, наситен с мириса на плесен, на мокър въглен и мъзга.

Третина левга, после половина, конските копита отекват, шумолене на ризници и скърцане на сбруи, но от самата гора — само безмълвие.

Сякаш шип беше забит в челото й. От движението на коня й призляваше. Тя дръпна юздите, избърса лицето си с ръка и видя светлата кръв, бликнала от ноздрите й.

— Йедан…

— Знам — изръмжа той. — Все едно. Спомени се връщат. Има нещо напред.

— Мисля, че не…

— Каза, че искаш да видиш Първия бряг.

— Не и ако от това ще ми се пръсне главата!

— Връщането е невъзможно — рече той и плю настрани. — Това, което ни мъчи, Ян, не идва от това, което ни очаква.

Тя успя да вдигне глава и го погледна.

Брат й плачеше кръв. Изплю се отново — светлочервена храчка — и каза:

— Карканас… празният мрак — погледна я — вече не е празен.

Тя си помисли за двете изпаднали в несвяст вещици в града зад тях. „Няма да преживеят това. Не могат. Доведох ги по целия този път само за да ги убия накрая.“

— Трябва да се върна…

— Не можеш. Още не. Подкараш ли натам, Сумрак, ще умреш. — И смуши коня си напред.

След миг тя го последва.

„Богиньо на Тъмата, завърна ли се? Събуди ли се в гняв? Ще убиеш ли всички, които докоснеш?“

Черните колони се точеха напред, катедрала, изоставена в някое безвременно селение, и вече можеха да чуят звук, идващ някъде отвъд накъсаната черна стена пред тях. Нещо като грохот на вълни.

„Първият бряг.“

„Откъдето водим началото си…“

Мъждукане между стволовете, бели проблясъци…

Брат и сестра излязоха от гората. Конете под тях забавиха, спряха, щом усетиха безжизнено отпуснатите юзди.

Със загърнати от червена мъгла погледи, сред тишина като рана, двамата се взираха неразбиращо.

Първият бряг.

Черните облаци на запад се бяха споили в непроницаема стена. Земята бе посребряла от слана, тревите хрущяха и се кършеха под краката. Изгърбен под коженото наметало, Страл гледаше как вражеските сили се строяват по полегатия склон срещу тях. На двеста крачки вдясно от него Марал Еб стоеше начело на елитните воини на клана Баран и смесените части на четири по-малки клана — беше поел командването на воините, вкусили унижението на разгрома. Достатъчно храбро решение, за да изгори няколко тръна в очите на Страл. Няколко, не всички.

Дъхът на хора и животни излизаше на бели облачета. Пряпорци висяха сиви и унили, щандартите бяха вкочанени като плоски дъски.

Железният вкус на паника витаеше в мразовития въздух и всички очи се вдигаха отново и отново, за да се взрат в ужасяващото небе — на запад кипяща черна стена, на изток светлосиньо, искрящо като лед и с нажежено до бяло слънце, обградено от гибелни лъжливи слънца. Точно отгоре раздрана бразда свързваше — или разделяше? — двете половини. Черното печелеше битката, виждаше Страл, изригваше напред пипала като корени, кървящи в утринното зарево.

По дъното на долината фаланги сафини с триъгълни щитове вече държаха центъра, дългите им копия бяха затъкнати в кожените гнезда на бедрата. Леката пехота на Д’рас се развръщаше около настръхналите карета и започваше бавно да се приближава. Конницата на ак’рините държеше крилата и се мъчеше да опази строя, докато настъпваше ходом.

Скиптър Иркулас не губеше време. Никакви лични предизвикателства на бойното поле, никакви насърчителни слова пред войските. Ак’рините искаха това сражение да започне, касапницата да се развихри, сякаш хорът от трясъка на оръжия и писъците на ранени и издъхващи можеше да върне света в нормалното му състояние, можеше да оправи небето горе, можеше да прогони студа и тъмнината.

„Кръв да плати, кръв да умилостиви. В това ли вярвате, ак’рини?“

Страл излезе на пет крачки пред бойния строй на сенаните. Обърна се рязко и огледа най-близките лица.

Войнственост под лъскавата пот на страха. Твърди погледи се впиваха в него, отместваха се и се връщаха на очите му. Боядисани в бяло лица, пропукващи се в студа. Помощник-командирите му пък го жилеха с проницателността си, сякаш търсеха първия знак за колебание, първия трепет на съмнение в лицето му. Не им го даде.

От сребристото небе отекна странно изпукване, като от замръзнало езеро, пропукало се в първото топене, и воините се заприсвиваха уплашени, че отгоре ще се изсипят ледени късове. Но нищо не последва зловещите звуци. „Юмруците на боговете блъскат по стъклото на небето. Цепнатини пропукват гледката. Скоро всичко ще се пръсне. Можете да се свивате, колкото щете. Това няма да помогне.“

— Бакал — каза Страл достатъчно високо, за да стресне бойците, срещу които стоеше, и видя как самотната дума се понесе като вълна по редиците и ги съживи. — А преди Бакал Онос Т’уулан. Преди него Хъмбръл Тор. Дойдохме да потърсим враг. Дойдохме, за да намерим война.

Зачака и видя в най-близките лица развихрилата се гмеж от лични войни. Видя в израженията им най-свирепите битки на волята. Видя разширяващото се петно на срама. И кимна.

— И ето ни, застанали тук, сенани. — Чуваше и усещаше зад себе си тътена на настъпващите пешаци, на вълните конници, изсипващи се на двата фланга. — И аз съм пред вас, сам. И ще изрека думите на онези преди мен.

Вдигна високо тълвара с дясната ръка, а с лявата — ножницата.

— Не този враг! Не тази война!

И с рязък замах натика оръжието в ножницата, а след това го вдигна високо с две ръце.

Блеснаха остриета. И се скриха. Отзад изреваха команди и бойците на клана Сенан се обърнаха кръгом.

„А сега се махаме.“

„Това ли искаше, Марал Еб? Ето ти го.“

Някой викаше, но очите на Марал Еб оставаха впити в настъпващия враг. Първите стрели засъскаха в блещукащия въздух, почти невидими в спускащия се сумрак. Фалангите се подготвяха за атака, дългите копия на първите три редици се наведоха напред. Крилата на конните стрелци се приближаваха бързо, всеки момент щяха да пуснат стрелите и да възвият обратно.

Биеха се като бебенца. Като страхливци. Виж, дойдеха ли още по-близо сафините, всичко щеше да се промени…

Виковете изведнъж се усилиха и нечия ръка го стисна за рамото и го дръпна. Той се взря с гняв в лицето на един от телохранителите си… но мъжът сочеше нещо, крещеше и от устата му хвърчаха слюнки. Какво му казваше? Проклетият му идиот… какво…

А после видя разширяващата се празнина в центъра на бойния си строй.

„Какво? Атакуват ли… не… нищо не виждам… но…“

— Те отстъпват! Боен водач! Сенаните!

— Глупости! — Разбута настрана струпаните плътно около него телохранители, докато нищо вече не закриваше гледката му. Сенаните наистина ги нямаше. Най-могъщите воини от Белите лица на Баргаст бягаха!

— Върнете ги! — изрева той. — Върнете ги веднага!

Скиптър Иркулас дръпна юздите на коня и смръщи чело под широкия ръб на шлема. Какво правеше центърът? „Примамвате ни да навлезем в онази паст? Наистина ли си мислите, че това ще подейства? Проклети варвари, никога ли не сте се изправяли срещу фаланга?“

— Вестоносец! Съобщи на командира на сафините да задържи каретата си — ако баргастите държат да се задавят с тях, да заповядат. — Обърна се към друг конен вестоносец. — Пиконосците да се задържат до центъра ни и да чакат моите заповеди за атака!

Друг вестоносец, върнал се от напредващите леки пехотинци и стрелци, спря пред него и отдаде чест.

— Скиптър! Централният клан се оттегля от битката!

— Това е уловка…

— Моля за извинение, Скиптър, но водачът им излезе пред воините си, прибра оръжието си в ножницата и го вдигна високо, сър. А те направиха същото, а след това се обърнаха и напуснаха бойната линия!

„Късметът на Блудния!“

— Сафините да настъпят! Преди кучите синове да са запушили зева! Тръбачи! При мен!

Секара Омразната се провираше през гъстото множество, за да види измяната с очите си. Командваше ариергарда, старците, непусналите още кръв млади и майките им, плюс осемстотин воини, които още не се бяха съвзели от раните си. Задачата им беше да бранят редицата фургони, ако ак’рините заобиколят, за да ударят отзад. Но след като центъра на фронта вече го нямаше, врагът щеше да ги удари в гръб.

Спря и засипа с проклятия оттеглящите се воини.

— Страхливци! Ще ви чакам при Портата!

Притича няколко крачки — последните редици на сенаните бяха почти в обсега й. Не на ноктите й — това щеше да е твърде рисковано, — но можеше да плюе като всяка баргастка жена, а сега…

Някой пристъпи до нея. Тя се обърна рязко, озъбена.

Облечената в метална ръкавица ръка се стовари в лицето й. Мълния изригна между очите й. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. Устата й беше пълна с натрошени зъби.

Гласът на Страл заговори точно над нея:

— Чакай при Портата колкото щеш, Секара. Но помни — съпругът ти вече е там. И чака точно теб. Мъртвите казват онова, което не са смеели да кажат приживе. А, и не забравяй да заведеш и ордата си с теб.

Чу как изскърцаха мокасините му в тревата, когато тръгна след клана си.

„Съпругът ми? Кога не се е свивал от страх пред мен? — Изплю слузеста кръв. — Ще стоим рамо до рамо, Страл, за да ви посрещнем. Да ви разкъсаме на парчета! Проклятие над Сенан! Каквото и да изберете, няма да видите зъбите, преди да е станало късно!“

Земята се разтресе. Крясъци изригнаха в замръзналия въздух. Битката бе започнала.

Секара се надигна и изкрещя:

— Оттатък фургоните! Всички! И дръжте здраво!

„Да задържат малко, да. Достатъчно, за да избягам. Благословена тъмнина!“

Нов дъжд от стрели и Сагал се присви зад кожения си щит. Два върха глухо изтупкаха в гъсто сплетените тръстики и той потрепери, когато единият прониза ръката му. Топла кръв бликна под металния предпазител и Сагал изруга. Брат му бе направил всичко, което можеше, за да избере най-удобната позиция за тази битка, но за да се справят с конните стрелци на ак’рините щеше да е по-добре да избере пресечен терен. Удобна верига хълмове, много скали, дерета и урви.

Вместо това на кучите синове дори не им се налагаше да се доближат — поне докато все още имаха стрели — и баргастите измираха, без дори да са удостоени с честта да сблъскат мечовете си с враговете. Конните стрелци се оттеглиха, за да се престроят за нов убийствен набег.

Следващия път Сагал щеше да се изправи и да поведе атака — точно на пътя на конниците. „Да видим как ще се оправите с три хиляди Бели лица!“

Пороят стрели спря и Сагал изчака още миг — все още чуваше конските копита, но пък тази сутрин звуците се държаха странно. Сякаш бяха… по-тежки отпреди. Той се изправи, примига и се взря в зловещия сумрак.

Нещо огромно се задвижи нагоре по склона и сякаш целият хълм потрепери…

Три клина пиконосци бяха настъпили зад паравана от стрелци. Нямаше време да стягат редиците. Той извади тълвара си и изрева:

— Идат! Идат!

От редиците на баргастите се понесе ръмжене като на огромен събудил се звяр. Хиляди снишени пики кипнаха нагоре по склона, а Белите лица отвърнаха с рев и в следващия миг огромната вълна на бараните се изля върху железните зъби. Предните линии изчезнаха, тежки остриета засякоха предните крака на конете. Върховете на настъпващите клинове се затъпиха в свирепия вихър на битката.

Сагал зави като демон. „Време е за клане! Глупаците се приближиха — атакуваха! Можеше да се задържат, докато бараните на този фланг се превърнат в грамада настръхнало от стрели месо — но тяхното нетърпение им измени!“ Посичаше със смях всичко, което се изпречеше пред погледа му. Сечеше дълбоко в бедра, сечеше китки и тъпчещите крака на конете.

Усети, че конницата се мъчи да се отскубне назад като гигантско заклещено оръжие с очукани и затъпени ръбове. Изрева и се вряза още по-надълбоко в гъстата гмеж: знаеше, че съратниците му правят същото. Нямаше да се дадат лесно, да, нямаше да го направят.

„Половината Свободни градове на Дженабакъз хвърлиха конницата си срещу нас — и ние ги унищожихме всичките!“

Скиптър Иркулас се взираше в редиците тежки пиконосци, които се мъчеха да се изтръгнат от фланговете на баргастката позиция. Десетки великолепни воини и превъзходно обучени коне падаха с всеки дъх, който поемаше в стегнатите си дробове, но нищо не можеше да се направи. Трябваше му това отстъпление — толкова грозно, колкото можеше да е, и достатъчно бавно, за да привлече все повече и повече враговете надолу по склона. Трябваше му целият фланг да се увлече в избиването, преди да може да заповяда на конните си стрелци да минат зад баргастите, последвани бързо от леката му пехота, а след това от фаланга сафини, които да ги отрежат от основното ядро. Тогава щеше да пусне напред пиконосците и конните бойци с брадви — чука върху сафинската наковалня.

Нещата на другия фланг също не вървяха добре: баргасткият командир бе успял да стегне щитовете и да вдигне пиките, за да отблъсне конната атака, и сега стрелците налитаха и отстъпваха, налитаха и отстъпваха — игра на изтощение, която служеше съвсем добре на ак’рините, но отнемаше повече време. Колко стрели можеха да понесат баргастите?

Накрая погледът му се спря на центъра и го заля вълна на задоволство, отми смразяващия студ на деня. Сафинските фаланги се бяха врязали дълбоко в празнината и успешно разсичаха вражеската линия на две. Баргастите бяха най-добрата пехота, която бе виждал, но губеха плътност, биеха се хаотично, докато сафинските копия ги изтласкваха назад и назад; в същото време сафинските кесандераи — сражаващите се с джалаки в близък ръкопашен бой — се врязваха дълбоко във всяка празнина и извитите им къси мечове сечаха и кълцаха.

Части на първата фаланга натискаха към ариергарда. От фургоните вече се вдигаха пламъци — сигурно ги бяха запалили самите баргасти, след като бяха разкъсали строя си. Фалангата се развръщаше в извита линия, за да пресече всякаква надежда за отстъпление.

Диваците бяха намерили сетния си ден и бяха добре дошли в него.

Иркулас вдигна поглед към небето. Гледката го ужаси. Денят умираше пред очите му. Назъбени черни жили като бавни мълнии се бяха врязали през утринното небе и ги бяха разсекли на сини парчета. „Троши се. Денят се троши!“

И се спускаше тъмнина: падаше и пропадаше надолу, все по-близо.

„Какво става? Въздухът — толкова студен, толкова празен — Блудния да ни опази… какво…“

Кашат се пресегна през рамо и изтръгна стрелата. Някой извика зад него, но той нямаше време за това.

— Държим! — изкрещя и се олюля, когато струята кръв бликна по гърба му. Дясната му ръка изведнъж увисна безпомощно, след миг и кракът му изтръпна. „Духове на бездната, та това е само една стрела — проклета жалка стрела…“ — Държим! — Викът изпълни ума му, но излезе от устата му слаб като шепот.

Армията беше разцепена на две. Скиптърът несъмнено беше повярвал, че това ще се окаже смъртоносно за баргастите. Чакаше го изненада обаче този глупак. Белите лица се сражаваха по кланове от поколения. Дори едно проклето семейство можеше да окаже отпор само. Истинската кървава баня все още не бе започнала.

Стисна зъби и се помъчи да се изправи.

— Проклета стрела. Проклета шиба…

Втора стрела го прониза през лявата буза, точно под костта и дълбоко в носоглътката. Главата му се отметна назад. Кръв изпълни гледката му. Кръв потече в гърлото му. Той хвана стрелата със здравата си ръка и я измъкна. Понечи да изругае, но от устата му излезе само глухо клокочене.

Помъчи се да намери прикритие зад щита си, но отгоре изсвистяха още стрели. Земята под него беше мокра от кръв — неговата кръв — и той зяпна черната локва. Преглъщаше лепкавата течност в устата си колкото може по-бързо, но започваше да се дави, а коремът му бе натежал като чувал със зърно.

„Опитайте нова атака, страхливци. Ще стегнем челюсти на гърлото ви. Ще изтръгнем живота от вас. Ще застанем върху планина от телата ви.“

Стрела улучи шлема на някакъв воин — почти на ръка разстояние — и Кашат видя как пръчката се пръсна все едно, че беше най-тънко късче лед. После видя как шлемът се хлъзна на две парчета от главата на мъжа. Воинът залитна назад, зяпна за миг към Кашат — с издути и заскрежени очи, — преди да рухне на земята.

Стрели се пръскаха навсякъде около него. Писъците на воините секнаха така внезапно, че ужас стегна душата на Кашат. Нов удар по щита му и ратанът под кожата се пръсна като стъкло.

„Какво става?“ Убийствената болка от раните му беше престанала. Почувства се странно топъл и усещането го замая.

Пред бойната линия падаха коне. Изпънатите жили на лъкове потръпваха и се разпадаха на искряща прах. Видя как войници ак’рини — с разкривени посинели лица — се свличат от седлата. Врагът се бе превърнал в объркана тълпа.

„Атака! Трябва да атакуваме!“ Кашат се надигна с усилие. Захвърли останките от щита си и издърпа меча в лявата си ръка. Натисна напред, сякаш дращеше да изплува от убийствено течение и вдигна оръжието.

Последваха го стотици, бавно като в сън.

Марал Еб поведе смесените кланове срещу настръхналата стена на сафините. Виждаше ужаса в очите им, неверието им пред дивашката ярост на Белите лица.

Въздухът бе станал необяснимо плътен, а и вече падаше нощта — толкова дълго ли се бяха сражавали? Възможно беше, да — виж редиците мъртви от всички страни! Сафини и баргасти, а там, на склона, купища мъртви ездачи и коне — върнали ли се бяха сенаните? Трябваше да са се върнали!

Каква касапница!

Свирепата атака напираше в стената от плът, кожа, дърво и желязо. Чуваше се глухото пращене и трясък на чупещи се копия. Марал Еб се вряза напред, размахал тълвара, видя тъмнокожо лице, видя замръзналата маска на изгубилия куража си глупак, изсмя се и посече отгоре…

Желязното острие се вряза точно в центъра на островърхия шлем.

Меч, шлем и глава се пръснаха. Марал Еб се олюля, щом десницата му отскочи настрани, невероятно олекнала. Очите му се впиха в чукана на мястото на китката му — замръзнали капки кръв се разсипаха като мъниста. Нещо се удари в рамото му, отхвърча настрани, а след това две преплетени тела се свлякоха на земята — сблъсъкът ги беше слял и Марал Еб зяпна неразбиращо слятата им плът, оголените мускули под разцепената кожа.

Чуваше предсмъртни стонове от всички страни, приглушени писъци.

Беше паднал на колене. Опита да се надигне, но бронята на прасците му бе замръзнала за земята. Кожените връзки се кършеха като пръчки. Вдигна глава… червеникава мъгла бе погълнала света. Какво беше това? Магия ли? Някаква отровна пара, която да изсмуче цялата им сила?

„Духове, не — мъглата е кръв — кръв от пръскащи се тела, слуз от спукани очни ябълки…“

И разбра. Откършената му китка, пълната липса на болка, дъхът, който се мъчеше да всмуче в дробовете си — този студ, този мрак…

Падна на земята и конят го настъпи с предния си крак — крак, останал без копито, само с щръкнали от коляното кости. Врязаха се през ризницата и в гърдите му и го заковаха в пръстта. Огромното животно изцвили от ужас, срути се на една страна и изхвърли от седлото безжизнената черупка на ездача си — тялото на ак’рина се натроши като глинена делва.

Сагал отхвърча на няколко крачки, примига и видя как мразът обели кожата на конвулсивно ритащия кон. В първия момент това му се стори смешно, но след това го заля тъга — не за нещастното животно, никога не беше обичал особено конете, а за всички на този склон. Подмамени от тази битка, от славата на праведната победа и от честта на доблестното поражение.

Боговете бяха жестоки. Но пък той винаги го беше знаел.

Отпусна се и се взря в зацапаната с червено тъмнина. Натискът отгоре се усилваше. Усещаше го върху гърдите си, в черепа си. Жътваря стоеше над него и натискаше гърдите му с пета. Сагал изпъшка, щом ребрата му изпращяха, ръцете и краката му потрепериха.

Камъкът от прашката улучи зайчето и го превъртя във въздуха. Сърцето ми тупкаше от радост, докато тичах, лек като шепот, към тревите, където бе паднало. И стоях, и го гледах, тупкащите му гърдички, капчиците кръв, опръскали муцунката му. Гръбчето му беше прекършено и дългите задни крачета бяха съвършено застинали. Но предните лапички мърдаха.

Първата ми жертва.

Стоях над него — великан, бог — и гледах как животът го напуска. Гледах как дълбините в очите му се проясняват и си проличава колко са плитки.

Майка ми дойде. Лицето й изобщо не показваше радостта, която трябваше да покаже, нито гордостта. Казах й за плиткото, което бях открил.

А тя каза:

— Лесно е да повярваш, че кладенецът на живота е бездънен и че само духовете могат да се взрат до другия край на очите. До края, който е душата. Въпреки това цял живот се опитваме да надникнем до долу. Но скоро откриваме, че когато душата напусне плътта, отнася дълбочината със себе си. В това зайче, Сагал, ти просто си видял истината. И ще я виждаш много пъти. Във всяко животно, което убиеш. В очите на всеки враг, който посечеш.

Гласът й бе спокоен и жесток. Говореше, сякаш всичко, което струва нещо на този свят, не заслужава да се говори за него.

Осъзна, че все още не я разбира.

Все едно. Плиткото идваше да го посрещне.

Скиптър Иркулас изпълзя изпод и встрани от трупа на коня си. Не можеше да понася повече писъците му, тъй че му беше прерязал гърлото с ножа си. Разбира се, трябваше да го направи, след като слезе, вместо просто да се наведе от седлото, но умът му бе станал размътен, муден и глупав.

А сега пълзеше и счупената му бедрена кост стърчеше от крачола на кожените му гащи. Поне не болеше. „Не си пожелавай лек живот, лека смърт си пожелай“, имаше такава поговорка. Той мразеше поговорките. Особено когато идеално пасваха на действителността.

„Но това само ни напомня, че пътеката, по която вървим, е стара. И новото е само собственото ни невежество, което развяваме като знаме. Ха!“

Бойното поле бе почти неподвижно. Хиляди воини бяха замръзнали в убийствени прегръдки, сякаш някой безумен художник се бе постарал да нарисува гнева във всичките му уродливи изблици на безсмислено унищожение. Той отново си помисли за грамадата от заблуди, която бе натрупал, и как всяка от тези заблуди бе довела до тази битка. Натрошени, помлени, разпадащи се в хаос… толкова му се искаше да се изсмее, но дъхът не излизаше, беше се вледенил в гърлото му.

Долината бе загърната в полумрак, свличащото се отгоре небе смазваше всичко с убийствената си тежест.

Успя да седне, изпънал счупения си крак напред, и се огледа.

Десетки хиляди трупове и парчета от трупове, всичко покрито с убийствена слана. Нищо не се движеше, нищичко. Пепел се сипеше от беззвездните непроницаеми небеса.

— Свършвай тогава — изхриптя той. — Всички са си отишли… освен мен. Свършвай, моля те. Умолявам те…

Отпусна се на земята и затвори очи.

Идваше ли някой? Студеният събирач на души? Чуваше ли скърцане на ботуши, самотни приближаващи се стъпки — или някой идваше от мрака на ума му? „Очите ми са затворени. Сигурно така трябва да бъде.“

Идваше ли нещо? Не смееше да погледне.

Беше селяк някога. Сигурен бе в това. Но го беше сполетяла някаква беда. Дълг? Може би, въпреки че думата бе лишена от жило, ако питаха Ласт, а това подсказваше, че не е натрапчиво присъствие в ума му, а след като спомените бяха толкова малко и разхвърляни като неговите, това трябваше да означава нещо.

Откъслечни неща: воня на горяща смет, пепеляви петна по разчистената земя, навсякъде боклуци. Струпани на купчини клони, мъх по клоните. Корени, от които капе лепкава тиня. Кал и в нея огромни стволове, оголени от кората. Зацапано от червена мъзга дърво и черни ръбати камъни, щръкнали от разровената пръст.

Земята можеше да се надига и да носи такива разрушения, но не беше го направила тя. Само беше потреперила, но не от изригнал от дълбините трус, а от падащите дървета, от рева на воловете, напрягащи се да изтръгнат пъновете, и от стъпките на улисани хора.

„Променяй всичко, което видиш. Това е, което те кара да чувстваш. Да чувстваш… каквото и да е.“

Помнеше ръцете си, заровени дълбоко в топлата пръст. Помнеше как затваря очи — само за миг — и усеща онзи пулс на живот, на обещание и цел. Щяха да засеят със зърно разчистената земя и да пожънат обилие за бъдещия си живот. Това беше справедливо. Беше праведно. Ръката, която сече, изкоренява и после сее, е ръката, която пожънва. Това беше чисто. Въздъхна, усмихна се и отвори очи. Издърпа ръцете си от топлата земя.

И видя, че са плувнали в кръв.

Никога не се беше смятал за умен. Умът му стигаше, за да знае това, и не му трябваше много повече. Но светът си имаше пластове. На простоватия предлагаше простота. На мъдрия предлагаше дълбочина. И единствената мяра за достоен за признание кураж бе в това да приемеш мястото си в тази схема — с твърда и непоклатима честност, колкото и унизително да е то.

Загледа се в ръцете си и осъзна, че споменът не е негов. Беше измислица, небрежно, дори грубо натрапване на нещо дълбоко. Лишено от изтънченост, и то съзнателно, което правеше нещата още по-сложни.

Дори тези мисли бяха чужди. Ласт не беше мислител.

Сърцето изпитва потребност, а умът намира основание да я оправдае. Умът казва: унищожението води до сътворение, така ни показва светът. Но светът ни показва нещо повече от това. Понякога унищожението води до забвение. До заличаване. Но пък какво му е толкова лошото на това? Ако глупостта не заслужава заличаване, какво друго тогава? Умът никога не е толкова умен, че да заблуди някой и нещо друго освен самия себе си и собствения си вид.

Ласт реши, че не го е страх от правосъдие, така че не направи нищо и дори не трепна, когато убиецът се появи в другия край на коридора. Писъците на Асейн бяха заглъхнали. Знаеше, че е мъртва. Всичките й страхове най-сетне се бяха сбъднали и в забравата тя бе намерила облекчение. Мир.

Убийството може да носи наистина хубави маски.

Убиецът го погледна в очите и в този сетен миг двамата споделиха разбирането си. Необходимостта на нещата. И Ласт падна под меча без звук.

Имало бе кръв по ръцете му. Достатъчно основание. Правосъдието беше въздадено.

Шеб не можеше да си спомни какъв е бил. Длъжник, затворник, човек, презрял закона — това да, но къде бяха подробностите? Всичко му бе избягало в усилващата се паника. Чул беше смъртта на Асейн, отекнала по коридора. Знаеше, че го дебне убиец. Нямаше никаква причина за това. Не беше направил нищо, за да го заслужи.

Освен ако не се броеше това, че бе прекарал целия си живот в подлост, разбира се. Но винаги беше имал добро основание да прави всичко, което правеше. Сигурен бе в това. Избягване на затвора — е, че кой иска да загуби свободата си? Никой, освен ако не е идиот, а Шеб не беше идиот. Бягство от отговорност? Разбира се. Насилниците не печелят много съчувствие, а виж, жертвите ги утешават и глезят под път и над път. По-добре да си жертвата, отколкото насилникът, стига бъркотията да е приключила, цялата заплаха за опасност да е отминала и да е време за обяснения, приказки за самозащита и извинения, и честно казано, всичко това е без значение, а ако можеш да убедиш самия себе си с извиненията си, толкова по-добре. По-леко се спи нощем, още по-леко е да се изправиш върху струпаната купчина праведно възмущение. „Никой не е по-благочестив от виновника. И точно аз би трябвало да го знам.“

„И никой не е по-добър лъжец от обвиняемия.“

Така че не бе направил нищо, за да заслужи това. Беше правил само каквото трябваше, за да се измъкне, да се провре и да се шмугне. Да продължи да живее, като задоволява всичките си навици, всичките си искания и нужди. Убиецът нямаше причина!

Тичаше задъхан по безкрайни коридори, по виещи се на спирали изкачвания и спускания. Казваше си, че вече толкова се е изгубил, че никой изобщо няма да го намери.

„Изгубен в своя бълвоч от извинения… Не! Не си помислих това! Изобщо не казах това! Намери ли ме той? Намери ли ме кучият син?“

Незнайно как си беше оставил оръжията някъде — всички до едно. Как се беше случило това? Шеб изхлипа и продължи да тича напред. Имаше нещо като мост ей там, минаваше през мрачна като пещера зала, която сякаш се изпълваше с облаци.

„Цял живот се опитвах да съм незабележим. Изобщо не исках да ме забелязват. Просто грабвам каквото мога и се измъквам, докато не се появи следващото нещо, което ми трябва. Толкова просто. Толкова логично. Никой не би трябвало да ме убие за това.“

Никога не си беше и представял колко изтощително може да е мисленето. Залиташе по моста, под ботушите му заскърца желязо… какво му ставаше на проклетото дърво? Закашлян в отровните пари на облаците, с подлютени очи и пламнал нос, той се олюля и спря.

Беше стигнал достатъчно далече. Всичко, което беше правил, го беше правил с основание. Беше толкова просто.

„Но толкова много пострадаха, Шеб.“

— Не съм аз виновен, че не можаха да се отдръпнат от пътя ми. Ако имаха малко мозък в главите, щяха да видят, че идвам.

„Начинът ти на живот превърна живота на други в мизерия, Шеб.“

— Какво да правя, като не са могли да се справят по-добре?

„Не можаха. Те дори не бяха хора.“

— Какво? — Вдигна глава нагоре, към очите на убиеца. — Не, не е честно.

— Точно така, Шеб. Не е и никога не е било.

Мечът замахна.

Призракът запищя. Изведнъж се бе оказал пленен в залата на Матроната. Вихреше се мъгла. Раутос беше на колене и плачеше неудържимо. Брет хвърляше плочите си, които вече не бяха плочи, а монети, лъскави и блестящи — но всяка фигура, която оглеждаше, изтръгваше от нея глухо ръмжене и тя ги замиташе отново с ръка — влудяващо дрънчене на монети изпълваше въздуха.

— Никакви отговори — изсъска тя. — Никакви, никакви отговори!

Таксилиан стоеше пред огромния трон и мърмореше:

— Сулкит го преобрази… и сега той чака… Всичко чака. Не разбирам.

Сулкит стоеше наблизо. Цялото му тяло се беше преобразило, издължено, с изгърбени рамене, муцуната му скъсена и по-широка, ноктите блестяха покрити с масла. Сивите очи на влечуго бяха впити в една точка, немигащи — търтеят не беше повече търтей. Срещу призрака вече стоеше Страж Дж’ан.

Нечовешкият поглед беше непоносим.

Вийд пристъпи в залата и спря. От меча капеше кръв, предницата на кожения елек с метални шипове бе зацапана и ожулена. Лицето му беше безжизнено. Очите му бяха очи на слепец.

— Здравей, стари приятелю — рече той. — Откъде да започна?

Призракът се присви от ужас.

Раутос стоеше смълчан пред жена си. Поредната нощ, прекарана в мълчание, но този път във въздуха имаше нещо горчиво. Тя се взираше в лицето му и в изражението й имаше нещо странно и студено.

— Никаква жалост ли нямаш, съпруже?

— Нищо друго нямам освен жалост — отвърна той.

Тя извърна очи.

— Разбирам.

— Ти се предаде отдавна — каза той. — Така и не го разбрах.

— Не всеки се предава доброволно, Раутос.

Той я изгледа.

— Но къде намери радостта си, Ескил? Ден след ден, нощ след нощ, къде намери радостта си от живота?

— Ти отдавна престана да търсиш това.

— В смисъл?

— Намери своите увлечения. Единствения път, когато очите ти оживяваха. Моята радост, мъжо, беше в теб. Докато си отиде.

Да, сега си го спомни. Една нощ, една-единствена нощ.

— Онова беше грешно — изхриптя той. — Да вложа всичко онова… в друга.

Равнодушно свитите й рамене го ужасиха.

— Потиснат беше, нали? Но, Раутос, това просто не е така, нали? В края на краищата не можеш да си потиснат от нещо, което дори не си правиш труда да забележиш.

— Забелязвах го.

— И затова се отчужди от мен. Докато, както каза, ето те тук пред мен, с нищо в сърцето си освен жал. Някога казваше, че ме обичаш.

— Някога те обичах.

— Раутос Хиванар, какви са тези неща, които изравяш от речния бряг?

— Механизми. Мисля.

— Какво му е толкова възхитителното в тях?

— Не знам. Не мога да отгатна предназначението им, функцията им… Но защо говорим за това?

— Раутос, чуй. Това са просто парчета. Машината, каквото и да е била, каквото и да е правила, е счупена.

— Ескил, легни си.

И тя си легна, и приключи последния истински разговор помежду им. Помнеше как седна, с ръце на лицето, външно смълчан и неподвижен, но вътрешно разтърсван от хлипове. Машината беше счупена, да. Знаеше го. И нито едно парче нямаше смисъл. И цялата тази жалост… е, оказа се, че тя е единственото, което има и за себе си.

Мечът изсвистя и в мига преди да нахлуе болката, Раутос успя да се усмихне.

Погледът на Вийд се люшна към Таксилиан, задържа се за миг върху него, после вниманието му се отклони към Брет. Тя беше на колене и събираше монетите.

— Никакви решения. Никакви отговори. Би трябвало да са тук, да, тук! Тези монети оправят всичко — всички го знаят! Къде е магията?

— Илюзиите искаш да кажеш — каза Вийд и се усмихна широко.

— От най-добрите! Водата се вдига — не мога да дишам!

— Той изобщо не трябваше да те приеме, Перната вещице. Разбираш това, нали? Да, всички те бяха грешки, откъслеци чужд живот, които той пое в себе си като дим и прах, но ти бе най-лошата от всички. Блудния те удави — а след това си отиде от душата ти. Не трябваше да прави това, защото ти беше твърде силна, твърде опасна. Ти изяде проклетото му око!

Главата й се извърна рязко, безумна усмивка разкриви лицето й.

— Древна кръв! Аз държа дълга му!

Вийд кимна към призрака.

— Той се опита да направи онова, което преди много време направи К’рул. Но Икариум не е Древен бог. — Погледна отново Пернатата вещица. — Искаше свои лабиринти, достатъчно, за да го пленят на едно място като в паяжина. Да го задържат на място. Да го задържат във времето.

— Дългът е мой! — изпищя Пернатата вещица.

— Вече не — отвърна Вийд. — Вече е на Икариум Крадеца на живот.

— Той е прекършен!

— Да.

— Вината не е негова!

— Да, не е, и не е честно освен това. Но на ръцете му има кръв, и ужас в сърцето му. Изглежда, всички ние трябва да го захраним с нещо, нали? Или беше обратното? Но призракът сега е тук, с нас. Време е да умрете, Перната вещице, Таксилиан.

— А ти? — попита Таксилиан.

Вийд се усмихна.

— Аз също.

— Защо? — настоя Таксилиан. — Защо точно сега?

— Защото Крадеца на живот е там, където трябва да бъде. В този момент той е на мястото си. И всички ние трябва да се отдръпнем. — Вийд се обърна към призрака. — Дж’ан вижда само теб, Икариум. Гнездото е готово, миризмите са променени… за твоя вкус. — Махна с ръка и Пернатата вещица и Таксилиан изчезнаха. — Не си мисли, че напълно си се отървал от нас — ние просто отново сме в ума ти, стари приятелю. Ние сме петната по душата ти.

Призракът погледна надолу и видя сиво-зелена кожа, дългопръсти нашарени с белези ръце. Вдигна ги, за да пипне лицето си, и пръстите му погладиха бивните, стърчащи от долната челюст.

— Какво трябва да направя?

Но Вийд вече го нямаше. Беше сам в залата.

Стражът Дж’ан, Сулкит, стоеше в другия край и го гледаше. Чакаше.

Икариум се обърна към трона. Машина. Създание от вени и артерии, и горчиви масла. Споител на времето, създател на сигурност.

Миризмите се завихриха около него. Целият гигантски град от камък и желязо потрепери.

„Аз съм пробуден… не. Аз съм… прероден.“

Икариум Крадеца на живот закрачи напред, за да заеме трона си.

Брегът бе тъмен, небето — оникс над главите, като беззвездна нощ и все пак зацапано с калаени облаци. Целият свят бе като необятно обещание за чистота. Но брегът и сияеше и когато Ян Товис тръгна по него, ботушите й затънаха в искрящия пясък. Тя се наведе — все още не бе готова да погледне онова, което бе отвъд бреговата линия — и гребна шепа. Хладен и изумително светъл пясък. Тя примижа.

Не беше натрошен корал. Нито камък.

— Кости — каза Йедан Дериг, застанал на няколко крачки вляво от нея. — Виждаш ли онзи плавей? Дълги кости, предимно. Онези заоблените там са…

— Да — отсече тя. — Знам. — Захвърли шепата кости.

— Беше по-лесно оттам — продължи той. — Бяхме твърде близо…

— Ще млъкнеш ли?

Изведнъж обзета от непокорство, тя се насили да погледне… и залитна назад, дъхът й излезе на съсък между зъбите.

Море, но море, което се издигаше като стена, вълните се завихряха надолу и покриваха брега с пяна. Ян Товис изпъшка. Но това изобщо не беше вода. Беше… светлина.

Зад нея Йедан Дериг заговори:

— Спомени. Връщат се. Когато са излезли от Светлината, чистотата им ни е заслепила. Помислили сме, че е благословия, докато всъщност е било атака. И като сме заслонили очи, сме им позволили да наложат коварството си.

— Йедан, историята ми е известна…

— Различно.

Тя само дето не въздъхна облекчено, обърна гръб на огромната пропадаща стена и погледна брат си.

— Какво имаш предвид?

— Стражът служи на Брега по свой начин.

— Тогава на свой ред аз трябва да притежавам знание, което ти нямаш — това ли ми казваш, братко?

— Кралицата е Сумрак, защото не може да бъде нищо друго. Тя задържа падането на нощта. Тя е първата защитничка срещу легионите светлина, които искат да унищожат самата тъмнина. Но ние не молим за това. Майката Тъма отстъпва и за да означи това отстъпление, Сумрак го съживява.

— Отново и отново. Вечно.

Брадатите челюсти на Йедан се стегнаха.

— Нищо не е вечно, сестро.

— Наистина ли ни е липсвала разсъдливост, Йедан? Наистина ли сме били толкова суеверни, толкова невежи?

Той повдигна вежди.

Ян махна с ръка към кипналия свят зад себе си.

— Това е истинската граница на Тирлан. И нищо повече. Първият бряг е брегът между Тъмата и Светлината. Мислехме си, че сме родени на този бряг — точно тук, — но това не може да е вярно! Този бряг унищожава — не можеш ли да го усетиш? Откъде според теб са дошли всичките тези кости?

— Това не е дар за никого — отвърна Йедан. — Погледни във водата, сестро. Погледни надълбоко.

Нямаше да го направи. Видяла беше каквото трябваше да види.

— Не е възможно да се давят — както и да изглежда…

— Грешиш. Кажи ми, защо има толкова малко Лиосан? Защо силата, която е Светлина, е толкова слаба в другите светове?

— Ако не беше, всички ние щяхме да умрем — никъде нямаше да има живот!

Той сви рамене.

— Нямам отговори на това, сестро. Но мисля, че Майката Тъма и Бащата Светлина, свързвайки се един с друг, са свързали и съдбите си. И когато тя обръща гръб, той прави същото. Нямат никакъв избор — станали са преплетени една в друга сили, съвършени отражения. Бащата Светлина изоставя децата си и те се превръщат в изгубен народ… и си остават изгубени.

Тя трепереше. Проникновението на Йедан бе чудовищно.

— Не може да бъде! Тайст Андий не са били пленени. Измъкнали са се.

— Намерили са изход, да.

— Как? Къде?

Той кривна глава.

— В нас, разбира се.

— Какво искаш да кажеш?!

— В Сумрака се роди Сянката.

— Нищо такова не ми е казано! Не ти вярвам! Това, което казваш, е безсмислено, Йедан. Сянката е незаконната рожба на Тъмата и Светлината — неподвластна на нито един от двамата…

— Сумрак, Сянката е всичко, което изобщо сме познавали някога. Всъщност тя е навсякъде.

— Но е била унищожена!

— Разбита, да. Погледни брега. Тези кости — те са на шейките. Били сме ударени от двете страни — без никакъв шанс. Това, че някои от нас изобщо са оцелели, е чудо. Сянката е разбита от легионите на андиите и легионите на Лиосан. Чистотата не може да търпи несъвършенство. В очите на чистотата то е нечестиво.

Ян клатеше глава.

— Сянката е селението на Едур — нищо общо няма с нас, шейките.

Йедан се усмихна — тя не можеше дори да си спомни кога за последен път се е усмихвал и се стъписа — и кимна.

— Тя е нашата незаконна рожба.

Ян се смъкна на колене в натрошените кости. Вече можеше да чуе морето, можеше да чуе загръщащите се надолу вълни — а под всичко това можеше да чуе удавените гласове на обречените под повърхността. „Той е обърнал гръб, когато и тя е обърнала гръб. Но децата му са нямали изход. Срещу нас, тук. Тук сме стояли и тук сме загивали, бранейки нашия свят.“

— Кръвта ни е кралска — прошепна тя.

Брат й вече беше до нея. Отпусна ръка на рамото й.

— Скар Бандарис, последният принц на Едур. Вече крал по това време, предполагам. Видял е в нас греховете не на бащата, а на майката. Оставил ни е и взел със себе си всички едури. Казал ни е да държим, за да осигурим бягството му. Казал ни е, че това е всичко, което сме заслужили, защото сме деца на майка си, а не е ли тя съблазнителката, а бащата съблазнителят? — Помълча за миг, след това изсумтя: — Чудя се дали последните останали от нас са тръгнали по дирята му с мисълта за отмъщение или защото е нямало къде другаде да отидат? В края на краищата по това време Сянката се е била превърнала в бойното поле за всяка сила на Едур, не само Тайст — разкъсвали са я, плувналите в кръв сили са си делили всяка плячка, всяка територия… как ги наричаха? Да, лабиринти. Всеки свят е бил превърнат в остров, изолиран сред океан от хаос.

Очите й горяха, но нито една сълза не потече от тях.

— Не сме могли да преживеем това — промълви тя. — Нападението, което описа. Нарече го чудо, че сме оцелели, но вече знам как — макар изобщо да не разбирах смисъла му — не и преди днешните ти думи.

— Стражът е командвал легионите — каза Йедан. — И сме държали, докато не ни е било казано да се оттеглим. Казано е, че само шепа от нас са оцелели тогава, всички елитни офицери, до един. Те са били Стражата. Пътят вече е бил отворен — ние само сме тръгнали в поход.

— Отворен заради Слепия Галан.

— Да.

— Защото… — Тя вдигна очи към него. — Било му е казано да ни спаси.

— Галан е бил поет…

— И сенешал на Двора на маговете в Карканас.

Той се замисли над това. Извърна очи и се загледа в кипналата стена светлина и безбройните фигури в дълбините й, в лицата, разкривени в безмълвни писъци — цяла цивилизация, пленена във вечно изтезание, — но тя не видя никакво чувство да трепне по лицето му.

— Велика сила значи.

— Да.

— Имало е гражданска война. Кой е могъл да му заповяда да направи каквото и да било?

— Някой с кръвта на Тиам и принц на Карканас.

Видя как очите му бавно се разшириха, но продължаваше да гледа в стената.

— А защо един принц Андий трябва да е направил това?

Ян поклати глава.

— Казано е, че е слязъл до Първия бряг ужасно ранен, плувнал в кръв. Казано е, че погледнал шейките и как сме били останали едва малцина, и разрухата около нас — гибелта на горите, овъглените останки от домовете ни. Държал прекършен меч в едната си ръка, меч Хуст, и видели как изпаднал от ръката му. Оставил го тук.

— Това ли е всичко? Тогава откъде знаеш, че е заповядал на Галан да направи каквото и да било?

— Когато пристигнал Галан, казал на Сумрак — вече бил изтръгнал очите си и го придружавала жена андийка, която го извела за ръка от унищожената гора… наглед умирал от треска, но когато проговорил, гласът му бил ясен и чист като музика. Казал й следните думи:

Изправи се и изтръска костената прах от коленете си.

— Тогава го попитали кой е тази Крилата скръб? А Галан рекъл: „Има само един, който би дръзнал да ми заповяда. Един, който не би заплакал и все пак е поел в душата си скръбта на цял народ, скръбта на цял свят. Името му е Силхас Руин.“

Йедан огледа пясъчния бряг.

— Какво е станало с прекършения меч?

Тя се сепна и се взря в него. Защо след толкова време брат й все още можеше да я изненада?

— Жената с Галан го взела и го хвърлила в морето.

Той рязко извърна глава към нея.

— Защо?

Ян Товис безпомощно разпери ръце.

— Така и не е обяснила.

Йедан се обърна отново към блестящата стена, сякаш се мъчеше да прониже с поглед дълбините, сякаш търсеше меч, счупен при това.

— Било е само един прекършен меч…

— Меч Хуст — така каза.

— Дори не знам какво означава това, освен че е име за оръжието на Руин.

— Трябва да се е изцерил вече — промълви той с гримаса и тръгна по брега, очите му обхождаха бялата ивица. — Светлината трябва да го е отхвърлила.

Тя зяпна след него. Изцерен?

— Йедан!

Той я погледна през рамо.

— Какво?

— Не можем да живеем тук.

— Разбира се, че не можем.

— Но нещо става в Карканас — дори не знам дали изобщо мога да се върна там.

— Щом тя се завърне напълно — каза Йедан и отново й обърна гръб, — силата ще се освободи.

— Тя? Коя тя?

— Не ставай глупава, сестро. Майката Тъма. Кой друг идва като юмрук в черепите ни?

И продължи да търси по Първия бряг.

— Ерастас — прошепна старицата. — Какво ще правиш сега?

Торент я погледна навъсено.

— Слушаш ли ме изобщо?

Олар Етил се изправи и придърпа наметалото си от гнила козина и люспеста кожа.

— Такъв красив килим, такова щедро богатство, всички тези наситени цветове!

„Съсухреният орех на този вещерски мозък най-после се пропука.“

— Казах, че тези дири от впряг са пресни, вероятно от не повече от ден.

Олар Етил беше вдигнала едната си ръка, сякаш се канеше да махне на някого на хоризонта. Вместо това ноктестият й пръст започна да изписва фигури във въздуха.

— Заобиколете, приятели, забавете стъпките си. Изчакайте да мине единият, да мине и замине. Няма смисъл от сблъсъци на воли, щом всичко това е безцелно. Каква оживена равнина! Все едно, ако някой има причина да я разтърси, не съм аз, ха!

— Огромен впряг — продължи Торент, — натоварен тежко. Но макар това да е интересно, факт е, че дирите просто започват — сякаш от нищото — и виж как земята се е пропукала, все едно проклетото нещо е паднало от небето, с конете и всичко останало. Не възбужда ли любопитството ти това?

— А? О, скоро, много скоро. — Тя смъкна ръката си и след миг същият пръст посочи към него. — Първият храм е бъркотия. Превзет преди десетилетие, само една изгоряла коруба вече. Никой не беше пощаден. На Матроната й трябваха седмици, докато умре — не е лесно да ги избиеш, знаеш ли. Трябва да продължим напред, да намерим друг.

Торент изръмжа и яхна коня си.

— Бива ли те в бягането, вещице? Толкова по-зле.

И препусна по дирята на впряга. Нека кокалите на съществото да тракат в прахта след него — най-доброто решение на всичките му беди. Или можеше просто да си стои там, да зяпа от един хоризонт към друг и да ломоти колкото си ще — сякаш небето изобщо щеше да й отвърне.

Впряг. Хора. Живи хора. Точно това му трябваше сега. Връщането към здравия разум… „Чакай, паднал е от небето, не забравяй. Какво му е нормалното на това?“

— Все едно — промърмори Торент. — Поне са живи.

Сандалат стигна до моста и рухна. Уидал изруга, коленичи до нея, вдигна главата й и я положи в скута си. Кръв течеше от носа й, от ушите и ъгълчетата на очите й. Устните й лъщяха като боядисани.

Трите нахти — или както там се наричаха в това селение — бяха изчезнали, избягали, предположи той, от онова, което мъчеше жена му. Колкото до самия него, не изпитваше нищо. Този свят беше пуст, безжизнен, безводен.

А жена му като че ли умираше.

От устата й бликна червена пяна и тя започна да ломоти нещо. Той се наведе по-близо… думи, да, разговор. Когато си мислеше, че е заспал, тя непрекъснато повтаряше същите фрази. Сякаш бяха някаква молитва — или началото на молитва.

— Прекършеното не може да се поправи. Ти ни прекърши, но това не е всичко — виж какво си направил.

Имаше нотка на скръб в гласа й, но толкова лишена от чувство, че режеше като нож. Вопъл, да, но изпълнен с омраза, нащърбена буца лед. Сложен, да, напластен — освен ако не си въобразяваше разни неща. Истината можеше да се окаже глупава като песен от детството, пята на счупена кукла, главата й се люшка нелепо, глупавите очи те зяпат над нарисуваната уста…

Уидал тръсна глава. Най-старите спомени можеше да са миризми, вкусове или откъслечни картини — но рядко и трите наведнъж, поне доколкото знаеше от собствения си опит. Струпани в черепа му, гъста гмеж, и всичко е толкова плътно натикано в дъното, че всички мебели са натрошени и когато се добереш до тях, можеш да измъкнеш само парчета, които не носят никакъв смисъл…

Богове, беше уморен. А и тя да го влачи по целия този път само за да му умре в скута и да го изостави пред портите на мъртъв град.

— … виж какво си направил.

Дъхът й бе станал по-дълбок. Кръвта бе спряла да блика… Той забърса устата й с мръсния си ръкав и тя изведнъж въздъхна.

— Санд? Чуваш ли ме?

— Хубава възглавница… освен миризмата.

— Нали няма да умреш?

— Вече се свърши — промълви тя и отвори очи, но изохка и ги затвори отново. — О, колко боли!

— Да ти донеса ли вода? От реката…

— Да, донеси.

Той я вдигна от скута си и я сложи да легне на пътя.

— Радвам се, че е свършило, Санд. Между другото, какво е свършило?

Тя въздъхна.

— Майката Тъма. Върнала се е в Карканас.

— О, много мило.

Тръгна към осеяния с отломки бряг с меховете и изкриви лице в дивашка гримаса.

— О, здрасти, Майко Тъма, радвам се, че се появи. Ти и всички останали там, богове и богини. Върнахте се, за да прецакате отново хиляди и хиляди милиони, а? Значи, имам нещо наум за вас, м-да. Знаете ли, вземете се разкарайте някъде. Изчезнете. По-добре ще е да не виним вас за нашата си бъркотия. Разбираш ли ме, Майко Тъма? — Наведе се над черната вода, натика първия мях под повърхността и се заслуша в гъргоренето. — А колкото до жена ми, не страда ли тя достатъчно?

Глас изпълни главата му:

„Да.“

Реката се носеше надолу, мехурите бликаха от натопения мях, докато не останаха мехури. Но Уидал продължаваше да го държи, все едно давеше сакато куче. Замръзнал. Не беше сигурен дали изобщо ще помръдне отново.

Спускащият се мрак кършеше замръзнала кост и плът из цялата долина, изсипваше се зад северния хребет и поглъщаше последните мъждукащи пламъци от горящите фургони на баргастите.

Огромното бойно поле проблясваше и искреше, трупове и леш се свиваха, изгубили последните останки влага, а земята се надигаше в дълги клинове твърда като камък глина и подмяташе тела. Желязо димеше и просветваше между мъртвите.

Небето бе лишено от всякаква светлина, но сипещата се надолу пепел се виждаше, сякаш всяка частица бе огряна отвътре. Налягането продължи да притиска всичко към земята, докато коне и мъже и жени в броня не се превърнаха в смачкани, сплескани фигури. Оръжия избухваха и нажежени до бяло късове изсъскваха във въздуха.

Хълмовете застенаха и се отдръпнаха, когато нещо се завихри в самия център на долината — толкова дълбок мрак, че сякаш бе плътен.

Един хълм се пропука с гръмовен грохот. Въздухът сякаш се раздра.

От вихрещото се петно се появи фигура, първо един ботуш, после другият, заскърцаха по съсухрена плът, кожа и кост и съществото излезе от цепнатината с тежки като камък стъпки.

Мракът закипя, запулсира. Фигурата спря и протегна лявата си, облечена в метал ръка.

Мълния прониза чернилката с грохота на хиляди барабани. Самият въздух нададе вой и мракът се оттече. Сухи черупки, доскоро били живи същества, се завихриха нагоре като преродени, изскубнаха се от земната твърд и се понесоха към небето като рояци есенни листа.

Вятър запищя, накъсани пряпорци мрак закръжиха, заизвиваха се и се скупчваха. Студен въздух се изля като потоп през пропукан яз и всичко, през което помете, се пръсна на прах.

Оглушителен трясък разтърси хълмовете, преряза склоновете и груби канари се затъркаляха и заподскачаха през останките от касапницата. А мракът продължаваше да се свлича надолу, да се слива и да се стапя в издължена ивица в протегнатата ръка на фигурата.

Последен грохот, силен като пращене на гръбнака на дракон, а след него — внезапна тишина.

Меч, от който кърви мрак и капе студ.

Слънчевата светлина на късния следобед прогори небето.

Сухите късове кожа и плът заваляха от небесата. Той бавно огледа земята, а след това пристъпи напред, наведе се, вдигна очукана ножница и хлъзна острието в нея.

Лъхна зноен вятър и подгони валма пара.

Той бавно огледа долината.

— Ах, любов моя. Прости ми.

И тръгна. Ботушите заскърцаха по мъртвите.

Върна се в света.

Драконъс.