Последната империя

Епилог

— Ако питате какво смятам, господарю Марш — заяви Сейзед, — то е, че лорд Владетеля е бил едновременно ферохимик и аломант.

Седяха на покрива на пустееща къща в покрайнините на бордеите. Счупеният крак на Вин — грижливо шиниран от Сейзед — висеше от стрехата и се поклащаше във въздуха.

Беше спала почти целия ден — както очевидно и Марш, който стоеше до нея. Сейзед бе отишъл да осведоми останалите членове на групата, най-вече да им разкаже за това, че е жива. Изглежда, нямаше сериозно пострадали сред другите — за което Вин беше благодарна. Но все още не се бе срещнала с тях. Сейзед им бе казал, че има нужда от почивка, а и те бяха заети със съставянето на новото правителство на Елънд.

— Ферохимик и аломант — повтори Марш замислено. Беше се възстановил невероятно бързо — макар че Вин все още бе покрита с рани, синини и ожулвания от битката, при него, изглежда, счупените ребра вече бяха зараснали. Той се наведе напред, опря лакът на коляното си и огледа града със стоманените си очи.

„Как ли всъщност вижда?“ — помисли Вин.

— Да, господарю Марш — обясняваше Сейзед. — Разбирате ли, младостта е едно от нещата, които ферохимиците могат да складират. Това е доста безполезен процес — за да запазиш способността да се чувстваш и изглеждаш с години по-млад, трябва да прекараш известна част от живота си, като се чувстваш и изглеждаш поне с година по-възрастен. Пазителите най-често използват тази способност, за да се преобразяват, да променят възрастта си, за да объркват преследвачите си и да се крият. И това като че ли е единственото й приложение. Но ако един ферохимик е и аломант, може да разпали собствените си метални запаси и да освободи десетократно по-голяма енергия. Господарката Вин веднъж се опита да разпали някои от моите метали, но не можа да си осигури достъп до силата в тях. Но ако ферохимичните запаси са си ваши собствени и ги разпалите за допълнителна енергия…

Марш се намръщи.

— Нещо не следя мисълта ти, Сейзед.

— Извинявам се — отвърна Сейзед. — Сигурно е трудно да го разберете, ако нямате основни познания по аломантична и ферохимична теория. Ще се опитам да ви го обясня по-добре. Каква е основната разлика между аломантията и ферохимията?

— Аломантията черпи енергията си от погълнати метали — отвърна Марш. — Ферохимията я изсмуква от тялото на потребителя си.

— Именно — кимна Сейзед. — И така, това, което е правил лорд Владетеля — предполагам, — е да комбинира тези две способности. Използвал е едно от свойствата на ферохимията — а именно да променя възрастта си, — но го е подхранвал с аломантия. Като разпалвал натрупаните от него ферохимични запаси, той създал един нов, личен аломантичен метал — такъв, който при горенето ще го прави по-млад. Ако предположенията ми са верни, вероятно е разполагал с неограничени запаси от младост, тъй като е черпел силата си от металите вместо от собственото си тяло. Достатъчно било да прекарва известно време в старост, за да си осигури нова порция ферохимични запаси, които при разпалване да му помагат да остане млад.

— Но — рече Марш, — като разпалва тези запаси, той ще стане по-млад, отколкото преди да е започнал, нали?

— Значи ще се наложи да съхранява тази допълнителна младост в други ферохимични хранилища — обясни Сейзед. — Виждате ли, аломантията е зрелищна наука — силата й обикновено се изразява в изблици и горене. Лорд Владетеля не би искал да има цялата тази младост наведнъж, затова е трябвало да я съхранява в метал, откъдето да я черпи по малко, за да се поддържа млад.

— Гривните?

— Да, господарю Марш. Но ферохимията изисква повече, отколкото дава — така например, необходимо е повече от съответното количество сила, за да си четири пъти по-силен от обикновен човек, отколкото ако искаш да си само два пъти по-силен. В случая с лорд Владетеля това означава, че се е налагало да изразходва повече и повече младост, за да се предпази от стареене. Когато господарката Вин му отне гривните, той остаря невероятно бързо, защото тялото му се опитваше да се върне към състоянието, в което трябваше да бъде.

Вин седеше, подложила лице на прохладния вечерен вятър, и гледаше към Цитаделата Венчър. Крепостта бе озарена от ярки светлини: не беше изминал и ден, а Елънд вече се срещаше с водачи на скаа и благородници и ковеше законите на своя нов народ.

Вин седеше мълчаливо и опипваше обицата си с пръст. Беше я намерила в тронната зала и веднага я сложи на ухото си. Не знаеше всъщност защо. Може би защото бе връзка с Рийн и майка им, която се бе опитала да я убие. Или просто защото й напомняше за неща, които не бе успяла да направи.

Имаше толкова много да учи, най-вече за аломантията. От хиляда години благородниците приемаха за чиста монета всичко, което им казваха инквизиторите и лорд Владетеля. Какви тайни бяха крили, какви нови метали?

— Лорд Владетеля… — промълви тя. — Значи е използвал най-обикновен трик, за да се преструва на безсмъртен. Това означава, че не е бил бог, нали? Че е късметлия. Всеки, който владее едновременно ферохимия и аломантия, може да го направи.

— Изглежда, е точно така, господарке — потвърди Сейзед.

— Може би затова толкова се е страхувал от Пазителите. Преследвал е и е избивал ферохимици, защото е знаел, че това умение е наследствено — също като аломантията. Ако териска кръв се смеси с тази на имперските благородници, резултатът може да е дете със сили, равни на неговите.

— Оттам и развъдните програми — рече Марш.

— Очевидно. За да е абсолютно сигурен, че терисците няма да се кръстосват с останалото население, за да не предадат в рода ферохимични способности.

Марш поклати глава.

— И като си помисля, че става въпрос за собствения му народ. Извършил е такива ужасни неща само за да запази властта си.

— Но… — Вин свъси вежди, — ако силата на лорд Владетеля е породена от смесването на ферохимия и аломантия, какво е станало при Кладенеца на Възнесението? Коя е тази сила, която човекът, написал дневника — който и да е бил той — е трябвало да намери там?

— Не зная, господарке — отвърна Сейзед.

— Отговорът ти не обяснява всичко — укори го Вин. Все още не им бе разказала за странните си способности, а само за това, което лорд Владетеля бе извършил в тронната зала. — Той беше толкова силен, Сейзед. Усещах аломантията му. Можеше да Тласка метали вътре в тялото ми! Може би е подсилвал ферохимията си, като е горял своите запаси, но откъде тази сила в аломантията?

Сейзед въздъхна.

— Боя се, че единственият човек, който би могъл да отговори на тези въпроси, умря тази сутрин.

Вин се замисли. Лорд Владетеля бе отнесъл със себе си тайни за териската религия, които колегите на Сейзед издирваха от векове.

— Съжалявам. Може би не трябваше да го убивам.

Сейзед поклати глава.

— Скоро възрастта му щеше сама да го довърши, господарке. Това, което сторихте, бе съвсем правилно. Ще запиша, че лорд Владетеля е бил повален от една от потисканите от него скаа.

Вин се изчерви.

— Ще запишеш?

— Разбира се. Аз съм Пазител, господарке. Трябва да съхраня тези неща за историята.

— Нали няма… да разказваш твърде много за мен? — По някаква причина мисълта, че за нея ще се разказват легенди, й се стори смущаваща.

— На ваше място не бих се безпокоил за това, господарке — отвърна с усмивка Сейзед. — Но мисля, че със събратята ми ни чака доста работа. Има толкова много неща, които трябва да възстановим, толкова да разкажем на света… Съмнявам се, че засега подробностите за вас трябва да станат достояние на всички. Ще запиша какво е станало и ще го запазя в себе си, ако позволите.

— Благодаря ти.

— Силата, която лорд Владетеля е открил в пещерата — продължи замислено Марш, — вероятно е аломантията. Нали каза, че няма сведения за аломанти отпреди Възнесението.

— Напълно е възможно, господарю Марш — отвърна Сейзед. — Има много малко легенди за възникването на аломантията и почти всички твърдят, че аломантите „просто се появили от мъглите“.

Вин се намръщи. Винаги бе смятала, че названието „Мъглородни“ се дължи на факта, че аломантите предпочитат да работят нощем. Но никога не й бе хрумвала тази странна връзка.

„Мъглите реагират на аломантия. Завихрят се, когато аломант използва уменията си наблизо. И… какво почувствах в края? Все едно, че тегля нещо от мъглите“.

Каквото и да означаваше това, засега тя нямаше обяснение.

Марш въздъхна и се надигна. Беше се пробудил преди няколко часа, но вече изглеждаше уморен. Главата му клюмаше, сякаш тежестта на шиповете бе непосилна.

— Марш… тези неща… болят ли? — попита тя. — Шиповете.

Той се замисли.

— Да. Всичките единадесет… пулсират. По някакъв начин болката реагира на емоциите.

— Единадесет? — повтори смаяно Вин.

— Да. Два в главата, осем в гърдите, един в гърба, който ги запечатва. Това е единственият начин да убиеш инквизитор — трябва да отделиш горните шипове от долните. Кел го направи чрез обезглавяване, но е по-лесно да извадиш средния шип.

— Смятахме те за мъртъв — рече Вин. — Нали намерихме тялото и кръвта в Усмиряващата станция…

— Щях да ви пратя вест, че съм жив, но първия ден ме следяха изкъсо. Не очаквах Кел да реагира толкова бързо.

— Никой от нас не очакваше, господарю Марш — рече Сейзед. — Никой от нас не го очакваше.

— Той успя, нали? — попита Марш и поклати учудено глава. — Този копелдак. Две неща никога няма да му простя. Първото е, че ми открадна мечтата да сваля Последната империя. И дори го направи.

Вин го погледна въпросително.

— А второто?

Марш извърна стоманените си очи към нея.

— Че позволи да го убият.

— Ако ми разрешите да попитам, господарю Марш — рече Сейзед, — чий беше трупът, който господарката Вин и господарят Келсайър откриха в Усмиряващата станция?

Марш извърна поглед към града.

— Всъщност труповете са няколко. Процесът на създаване на нов инквизитор е доста… кървав. Предпочитам да не говоря за това.

— Разбирам — промърмори Сейзед и склони глава.

— Но ти, от своя страна — обърна се към него Марш, — би могъл да ни разкажеш за онова създание, което Келсайър използва, за да имитира лорд Реноа.

— Кандрата ли? — попита Сейзед. — Страхувам се, че дори Пазителите не знаят много за тях. Те са в родство с Мъгливите духове — може би дори са същите като тях, но по-възрастни. Заради репутацията си предпочитат да остават в сянка — макар че понякога благородниците ги наемат за различни задачи.

Вин смръщи вежди.

— Но… защо Кел не остави кандрата да се превъплъти в неговия облик и да издъхне вместо него?

— О. — Сейзед поклати глава. — Виждате ли, господарке, за да се превъплъти в някого, кандрата трябва да погълне плътта му и да смели костите. Кандрите са като Мъгливите духове — те нямат собствен скелет.

Вин потрепери.

— Знаете ли, той се върна — каза Марш. — Говоря за онова същество. Вече не използва тялото на брат ми — има друго, — но търсеше теб, Вин.

— Мен?

Марш кимна.

— Каза, че Келсайър бил прехвърлил договора си върху теб, преди да умре. Предполагам, че сега те смята за своя господарка.

Вин потрепери. „Това… нещо е изяло тялото на Келсайър“.

— Не го искам край мен — рече тя. — Ще го отпратя.

— Не съдете прибързано, господарке — възрази Сейзед. — Кандрите са скъпи слуги — трябва да им плащате в атиум. Ако Келсайър е купил договор за продължителна служба, ще е хубаво да се възползвате от него. През следващите месеци тази кандра може да се окаже полезен помощник.

Вин поклати глава.

— Не ме е грижа. Не искам това нещо край мен. Не и след онова, което направи.

Тримата потънаха в мълчание. Най-сетне Марш въздъхна и се изправи.

— Както и да е. Ще ме извините, но трябва да отида в Цитаделата — новият крал очаква от мен да представлявам Министерството в предстоящите преговори.

Вин се намръщи.

— Не разбирам защо Министерството трябва да участва в това.

— Принудителите все още имат голяма власт, господарке — посочи Сейзед. — А те са най-ефективната и добре обучена чиновническа гвардия в Последната империя. Ще е мъдро от страна на Негово величество да ги примами на своя страна, а господарят Марш би могъл да е важен фактор в това дело.

Марш сви рамене.

— Стига да успея да си осигуря контрол над Ортодоксалния отдел, през следващите няколко години Министерството ще се промени съществено. Ще действам бавно и внимателно, но когато свърша, принудителите дори няма да са осъзнали какво са изгубили. Макар че останалите инквизитори все още са проблем.

— Те колко са всъщност? — попита Вин.

— Не зная — рече Марш. — Съвсем отскоро съм в ордена. А и Последната империя е почти необятна. Говори се, че са към двайсетина, но така и не успях да се добера до точния брой.

И тръгна. Вин поклати глава. Но колкото и да бяха опасни, инквизиторите я безпокояха много по-малко, след като вече знаеше тайната им. Друго не й даваше покой.

„Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…“

Последните думи на лорд Владетеля. Тя бе решила, че говори за Последната Империя като това, което прави „за човечеството“. Но сега не беше толкова сигурна. Помнеше страха в очите му, докато произнасяше тези думи. Страх, а не гордост.

— Сейз? — попита тя. — Какво е Дълбината? Онова нещо, което героят от дневника трябваше да победи?

— Ще ми се да знаех отговора, господарке — отвърна Сейзед.

— Но тя не е победила, нали?

— Изглежда, че е така — потвърди Сейзед. — Според всички легенди, ако Дълбината не била спряна, целият този свят щял да бъде разрушен. Разбира се, вероятно тези истории са преувеличени. Може би заплахата на „Дълбината“ е самият лорд Владетел — а битката на героя е със собствената му съвест. Трябвало е да избере дали да властва над света, или да му остави свободата.

На Вин това й се стори малко вероятно. Имаше още нещо. Помнеше страха в очите на лорд Владетеля. Ужаса.

„Той каза «правя», а не «направих». Което означава, че все още го правеше, каквото и да е то.

Вие ще се обречете…“

Потрепери във вечерния хлад. Слънцето залязваше и сега вече осветената отвън Цитадела Венчър се виждаше съвсем ясно — Елънд я бе избрал за свой щаб на първо време, макар че не беше изключено скоро да се премести в Кредик Шау. Не беше решил още.

— Трябва да идете при него, господарке — посъветва я Сейзед. — Той има нужда да се увери, че с вас всичко е наред.

Вин не бързаше да отговори. Гледаше града.

— Ти беше ли там, Сейзед? Чу ли речта му?

— Да, господарке — отвърна той. — След като установихме, че в съкровищницата няма атиум, лорд Венчър настоя да потърсим помощ за вас. Бях готов да се съглася с него — никой от нас не е воин, а моите ферохимични запаси бяха изчерпани.

„Няма атиум — помисли Вин. — След всичко, което направихме, не открихме и прашинка. Какво ли е направил със запасите лорд Владетеля? Или… някой ги е изпреварил?“

— Когато с господаря Елънд стигнахме при армията — продължаваше Сейзед, — бунтовниците избиваха дворцовата охрана. Някои от последните се опитваха да се предадат, но нашите войници не бяха съгласни. Гледката беше… неприятна, господарке. Вашият Елънд… не хареса това, което видя. Когато се изправи срещу всички онези скаа, реших, че ще убият и него. — Сейзед спря да си поеме дъх. — Но той им наговори такива неща, господарке… сподели мечтите си за новото управление. Осъди кръвопролитията и безредиците… боя се, че не ще мога да повторя думите му дословно. Жалко, че нямах металоем, за да запаметя изказването му съвсем точно. — Въздъхна и поклати глава. — Господарят Бриз също помогна да се усмири бунтът. Веднага щом едва от групите се заслуша в думите на господаря Елънд, оставалите последваха примера им и оттам нататък… каквото и да говорите, според мен е добре, че избраха благородник за крал. Така ще си осигурим подкрепата на аристокрацията и търговците.

Вин се усмихна.

— Кел сигурно щеше да ни се разсърди за това. Той свърши цялата работа, а ние взехме, че поставихме на трона благородник.

Сейзед поклати глава.

— Мисля, че пропускате нещо много важно. Поставихме на трона не само благородник, но и добър човек.

— Добър човек… — повтори Вин. — Какво пък, познавам още неколцина такива.

Вин коленичи в мъглата на върха на Цитаделата Венчър. Беше й трудно да се движи с ранения крак, но повечето от усилията, които полагаше, бяха аломантични. Трябваше само да внимава винаги да се приземява меко.

Нощта се спусна и мъглите я заобиколиха. Те я пазеха, криеха я, даваха й сила…

Елънд Венчър седеше зад едно бюро под нея, под същия този прозорец, който се бе строшил, когато Вин хвърли тялото на убиеца през него. Не я беше забелязал. А и кой би могъл, когато един Мъглороден е във вихъра си? В известен смисъл тя бе като някоя от създаваните призрачни сенки от Единайсетия метал. Безтелесна. Нещо, което би могло да съществува.

Би могло…

Трудно беше да подреди в главата си събитията от последния ден, а все още не се бе опитала да разбере чувствата си. Може би затова не бе посмяла да слезе при Елънд.

Гледаше го как седи и спокойно нанася бележки в малкия си тефтер. Срещите му, изглежда, бяха преминали успешно — всички бяха склонили да го признаят за крал. Но Марш смяташе, че зад това съгласие се крият политически игри. Благородниците смятаха Елънд за марионетка, която ще могат да контролират, а сред главатарите на скаа вече се образуваха фракции.

Ала за Елънд по-важното бе, че най-сетне има възможност да прокара своите нови закони. Да създаде идеалното управление, да приложи на практика наученото от философите. Сигурно щеше да срещне огромни затруднения и Вин подозираше, че в края на краищата ще трябва да се примири с нещо много по-реалистично от идеалистичната си мечта. Но това нямаше особено значение. Той щеше да бъде добър крал.

„Разбира се, сравнена с лорд Владетеля, дори прашинка пепел би била добър крал…“

Искаше да отиде при него, да се спусне в топлата стая, но… нещо я задържаше. Беше преживяла твърде много обрати в живота си, твърде много емоционални сривове — както аломантични, така и неаломантични. Вече не знаеше какво точно иска, дали да е Вин, или Валет — и дори коя от двете да бъде в този момент.

Усети хладния допир на мъглата в тихата нощ. Мъглата, която й даваше сили, пазеше я, криеше я… дори когато не се нуждаеше от нито едно от трите.

„Не мога да го направя. Онази, която ще е с него, няма да е като мен. Тя ще е илюзия, мечта. Аз съм дете, израснало в сенките, момиче, което трябва да остане само. Не го заслужавам.

Не заслужавам Елънд“.

Това беше краят. Както бе предвидила, всичко се промени. Истината бе, че от нея нямаше да излезе благородна дама. Време беше да се върне към онова, за което я биваше. Да е сянка сред сенките, далече от балове и забави.

Време беше да си върви.

Обърна се, готова да си тръгне, и преглътна сълзите, ядосана на себе си. Тръгна с прегърбени рамене по металния покрив и постепенно се изгуби в мъглата.

Но изведнъж…

„До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години“.

В цялата тази бъркотия едва не бе забравила думите на инквизитора за Рийн. Сега обаче споменът я накара да се замисли. Мъглите я застигнаха, обгърнаха я, кълбяха се около нея.

Рийн не я бе изоставил. Беше попаднал в плен при инквизиторите, които търсеха незаконороденото дете на своя враг. И те го бяха измъчвали.

А той бе умрял, за да я опази.

„Рийн не ме е предал. Все ме заплашваше, но не го е направил“. Макар да не беше идеалният брат, беше я обичал.

Един глас зашепна в мислите й. Гласът на Рийн. „Върни се“.

Преди да размисли, тя се втурна назад, към отворения прозорец, и метна монета на пода.

Елънд извърна учудено глава и погледна монетата. Вин се спусна секунда по-късно — Тласна се внимателно, за да стъпи на здравия си крак.

— Елънд Венчър — каза тя и го погледна право в очите. — Има нещо, което исках да ти кажа от известно време. — Спря, премигна и преглътна сълзите си. — Четеш прекалено много. Особено в присъствието на дами.

Той се засмя, скочи и я стисна здраво в прегръдката си. Вин затвори очи и се остави на топлината му да я погълне.

И осъзна, че винаги е искала само това.