Последната империя

1.

От небето се сипеше пепел.

Вин наблюдаваше реещите се във въздуха едри сажди. Лениви. Безгрижни. Свободни. Пухкави като черни снежинки, те се стелеха над мрачния град Лутадел. Виеха се по ъглите, разнасяни от полъха на вятъра, и танцуваха в миниатюрни вихрушки над калдъръма. Изглеждаха толкова нехайни. Кой би могъл да бъде като тях?

Беше се притаила в една от наблюдателниците на шайката — скрита ниша, прокопана в тухлената стена от едната страна на къщата, която използваха за тайна квартира. Оттук членовете на шайката можеха следят улицата за назряваща опасност. Вин не беше на смяна — просто наблюдателницата бе едно от малкото места, където можеше да си осигури усамотение.

А тя харесваше усамотението. „Когато си сам, никой не може да те предаде“. Думи на Рийн. Брат є, който я бе научил на толкова много неща, а после ги затвърди, като направи онова, което открай време є бе обещавал — да я изостави. „Това е единственият начин да се научиш. Всеки може да те предаде, Вин. Всеки“.

Пепелта продължаваше да се сипе. Понякога Вин си представяше, че е като саждите, или вятъра, или самата мъгла. Нещо без мисъл, способно на най-обикновено съществуване, без да разсъждава, да се обвързва и да страда. Едва тогава можеше да е… свободна.

Долови шум и след миг тайната врата в задната част на малкото помещение се отвори.

— Вин! — рече Улеф и подаде глава в стаичката. — Ето те! Кеймън те търси от половин час.

„Тъкмо затова се скрих тук“.

— Трябва да вървиш — продължи Улеф. — Операцията започва съвсем скоро.

Беше дългурест хлапак. Приятен, по свой собствен начин — наивен, ако някой, израсъл в подземния свят, въобще може да се нарече така. Разбира се, това не означаваше, че не би я предал. Предателството няма нищо общо с приятелството, то е неотменна част от оцеляването. Животът на улицата е безжалостен и ако един крадец скаа не иска да бъде заловен и екзекутиран, трябва да е прагматичен.

А жестокостта е най-прагматичното от всички чувства. Още един от цитатите на Рийн.

— Е? — подкани я Улеф. — Какво чакаш? Кеймън е бесен.

„Че кога ли не е?“ Но въпреки това Вин кимна и се измъкна от тясната и уютна вътрешност на наблюдателницата. Промуши се покрай Улеф, излезе през вратичката, мина по един тесен коридор и се озова в занемарено килерче — едно от многото помещения в задната част на магазинчето, служещо за прикритие на тайната квартира. Самото леговище на бандата бе скрито в каменна изба под къщата.

Вин излезе от постройката през задната врата, следвана по петите от Улеф. Операцията, за която говореше, щеше да се проведе на няколко пресечки оттук, в заможната част на града. Доста сложна операция, една от най-изпипаните, които Вин бе виждала. Стига да не заловяха Кеймън, печалбата наистина щеше да е тлъста. Ако пък го хванеха… Какво пък, да се мамят благородници и принудители беше опасно занятие — но със сигурност за предпочитане пред ковачницата или тъкачната фабрика.

Вин свърна от широката улица и продължи по тъмна жилищна уличка в един от многото градски бордеи. По ъглите и в канавките се свиваха болни скаа, твърде слаби, за да идат на работа, и пепелта бавно ги засипваше. Вин сведе глава и придърпа качулката, за да се предпази от сипещите си сажди.

„Свободна? Не, никога няма да съм свободна. Рийн беше сигурен в това, когато си тръгна“.

— Ето те най-сетне! — Кеймън вдигна тлъстия си показалец и почти го завря в лицето й. — Къде беше?

Вин се постара да прикрие омразата и бунта в очите си. Просто сведе поглед, та Кеймън да види само онова, което би желал. Имаше и други начини да си силен. Този урок го бе научила сама.

Кеймън изръмжа, после я зашлеви с опакото на ръката си. Вин отлетя назад и се свлече по дървената стена, но понесе наказанието мълчаливо. Синина и нищо повече. Беше достатъчно силна, за да го превъзмогне. И преди се беше справяла.

— Слушай — изсъска Кеймън. — Чака ни важна работа. Става въпрос за хиляди боксинги — стотици пъти повече, отколкото струваш ти. Няма да ти позволя да я провалиш. Разбра ли ме?

Вин кимна.

Кеймън я изгледа втренчено, с почервеняло от гняв лице. После отмести поглед и си замърмори под нос.

Беше ядосан от нещо — със сигурност не от Вин. Вероятно бе чул за бунта на скаа на север преди няколко дена. Говореха, че един от провинциалните господари, Темос Трестинг, бил убит, а имението му — изгорено до основи. Подобни случки не влияеха добре на бизнеса — благородничеството ставаше по-бдително и не толкова лековерно. Което на свой ред можеше да доведе до сериозен спад в печалбите на Кеймън.

„Търси някого, на когото да си го изкара — помисли си Вин. — Винаги е нервен преди работа“. Вдигна очи към него и облиза кръвта по устните си. Изглежда, бе показала с нещо увереността си, защото той я стрелна с поглед и за миг лицето му потъмня. Вдигна ръка, сякаш се готвеше да я удари пак.

Вин използва частица от Късмета.

Взе само трохичка, останалото й трябваше за предстоящата работа. Насочи Късмета към Кеймън, за да го успокои. Главатарят застина — не беше усетил докосването на Вин, но изпитваше ефекта му. Постоя така няколко секунди, после въздъхна, обърна се и отпусна ръка.

Докато Кеймън се отдалечаваше, Вин избърса кръвта от устните си. Главатарят изглеждаше наистина убедително в костюм на благородник. Досега не беше виждала толкова скъп костюм — снежнобяла риза под тъмнозелена жилетка с гравирани златни копчета. Дълъг черен сюртук по последна мода и шапка в същия цвят. На ръцете му проблясваха пръстени и дори носеше фехтоваческо бастунче. Кеймън наистина се бе справил отлично в опита да заприлича на благородник — когато трябваше да се играе роля, малцина крадци можеха да се сравняват по компетентност с него. Ако можеше само да овладее буйния си нрав…

Стаята обаче не беше толкова впечатляваща. Докато Вин се изправяше, Кеймън взе да се кара на останалите членове на шайката. Бяха наели малък апартамент на последния етаж на местния хотел. Не твърде луксозен, но тъкмо това беше идеята. Кеймън щеше да играе ролята на „лорд Джедуи“, провинциален благородник, сполетян от финансови затруднения и пристигнал в Лутадел, за да се сдобие с отчаяно лелеян договор.

Голямата стая бе преоборудвана в нещо като гостна — имаше масивно бюро за Кеймън и стени, украсени с евтини картини. Зад бюрото стояха двама души, облечени с униформи на лакеи — те щяха да са личната прислуга на Кеймън.

— Каква е тая гюрултия? — попита един мъж от прага. Беше висок, облечен със скромна сива риза и широки панталони, на пояса му бе закачена тънка сабя. Терън беше вторият главатар — предстоящата операция бе всъщност по негова идея. Беше повикал Кеймън за съдружник, трябваше му някой, който да изиграе ролята на лорд Джедуи, а всички знаеха, че Кеймън е най-добрият.

Кеймън вдигна глава.

— Ха? Гюрултия? Само дребен проблем с дисциплината. Не обръщай внимание, Терън. — Кеймън придружи думите си с небрежно махване на ръка — което само подчерта умението му да се претворява в ролята на истински аристократ. Беше толкова арогантен, сякаш принадлежеше към някоя от Големите къщи.

Терън присви очи. Вин се досещаше какво може да си мисли — питаше се дали ще е твърде рисковано да забие нож в тлъстия гръб на Кеймън, след като приключат с тази работа. Но след малко високият мъж отмести очи от Кеймън, погледна Вин и попита:

— Коя е тази?

— От моята банда.

— Мислех, че не ни трябват още хора.

— Да, но тя ми е нужна. Не й обръщай внимание. Моята част от операцията не е твоя грижа.

Терън огледа Вин и очевидно забеляза разкървавената й устна. Тя извърна очи, но усети, че той плъзва поглед по тялото й. Носеше семпла бяла риза с копчета и тесен клин. Едва ли бе особено примамлива — мършава, с детинско личице, сигурно не изглеждаше на повече от шестнайсет. Но някои мъже си падаха по такива жени.

Тя се зачуди дали да не използва малко от Късмета и върху него, но той вече се обръщаше.

— Принудителят скоро ще е тук — обяви Терън. — Готови ли сте?

Кеймън завъртя очи с досада и отпусна масивното си туловище в креслото.

— Всичко е подготвено, Терън. Остави ме на мира! Върни се стаята си и чакай.

Терън се намръщи, обърна се и излезе.

Вин огледа помещението, като обръщаше специално внимание на украсата, слугите и атмосферата. Накрая се доближи до бюрото на Кеймън. Главатарят ровеше в купчина документи и изглежда, се чудеше кои да постави отгоре.

— Кеймън — тихо каза Вин. — Прислугата е твърде лъскава.

Кеймън вдигна глава и смръщи вежди.

— Какви ги плещиш?

— Прислугата — повтори Вин почти шепнешком. — Нали лорд Джедуи трябваше да е разорен? Има скъпи дрехи, които са му останали отпреди, но не би могъл да си позволи и богато облечена прислуга. По-скоро ще използва скаа.

Кеймън я изгледа ядно, но се замисли. На външен вид нямаше голяма разлика между благородник и скаа. Слугите, които Кеймън бе избрал обаче, бяха облечени като дребни аристократи — имаха шарени жилетки и се държаха твърде уверено.

— Принудителят трябва да бъде убеден, че си на ръба на оцеляването — продължи Вин. — Повикай за прислуга няколко скаа.

— Ти пък какво разбираш от това? — озъби се Кеймън.

— Достатъчно разбирам. — И още щом го каза, съжали — беше твърде предизвикателно. Кеймън помръдна тлъстата си ръка и Вин се присви в очакване на поредната плесница. Не можеше да си позволи да използва повече Късмет върху него. Беше и останал съвсем малък запас.

Но този път Кеймън не я удари. Вместо това въздъхна и положи ръка на рамото й.

— Вин, защо непрестанно ме предизвикваш? Знаеш в какви дългове бе затънал брат ти, преди да избяга. Даваш ли си сметка, че не толкова милостив човек на мое място отдавна щеше да те е продал на развратителите? Щеше ли да ти хареса да обслужваш някой сластолюбив благородник, докато не му омръзнеш и не нареди да те екзекутират?

Вин сведе поглед към земята.

Кеймън заби пръсти в рамото й и този път тя не можа да се сдържи и изстена от болка. Той се ухили доволно.

— Честно казано, Вин, не зная защо те държа. — И я стисна още по-силно. — Трябваше да се отърва от теб още преди месеци, когато брат ти ме предаде. Но сигурно съм с твърде добро сърце.

Най-сетне я пусна и й посочи да застане в ъгъла, до едно високо декоративно растение. Тя направи каквото й нареди, като се намести така, че да вижда цялото помещение. „Болка и нищо повече. Свикнала съм да търпя“.

Кеймън помълча известно време. След това, както се очакваше, махна на „слугите“.

— Вие двамата! Дрехите ви са прекалено лъскави. Идете и се облечете така, че да приличате на скаа — и доведете още шестима.

Скоро стаята се напълни със скаа — както бе предложила Вин. Принудителят пристигна малко след това.

Вин наблюдаваше как прелан Лейрд пристъпва надменно в помещението. Облечен в тъмносиво расо и с обръсната глава, като всички принудители. Татуировката около очите показваше, че е прелан, старши чиновник в Отдела на финансите. Зад него вървяха двама по-дребни принудители — техните татуировки не бяха толкова заплетени.

Кеймън се надигна да посрещне прелана, знак на уважение, което дори някой виден благородник от Голяма къща би оказал на принудител от ранга на Лейрд. Влезлият нито склони глава, нито отвърна по някакъв начин, а бавно прекоси стаята и се настани в креслото срещу Кеймън. Един от „прислужниците“ се завтече и му поднесе изстудено вино и плодове.

Лейрд си взе плод и остави прислужника да стърчи до него с подноса, сякаш беше част от мебелировката.

— Лорд Джедуи — заговори той. — Радвам се, че най-сетне се срещаме.

— Аз също, ваша милост — отвърна Кеймън.

— И пак ще попитам: защо не можахте да дойдете до сградата на Отдела и вместо това се налага да ви навестявам тук?

— Коленете ми, ваша милост — отвърна Кеймън. — Лекарите ме посъветваха да ги товаря колкото се може по-малко.

„Да не говорим, че за нищо на света не би се натикал сам в зандана на Министерството“ — помисли Вин.

— Ясно. — Лейрд кимна. — Слаби колене значи. Сериозна пречка за човек, който се прехранва от транспорт.

— Не ми се налага да пътувам, ваша милост — отвърна Кеймън и сведе глава. — Аз съм само организатор.

„Добре — помисли Вин. — Трябва да изглеждаш раболепен, Кеймън. Нали си отчаян“.

Вин се надяваше малката им пиеска да успее. Кеймън я заплашваше и я биеше — но вероятно си даваше сметка, че дължи късмета си на нея. Тя не знаеше дали осъзнава, че плановете му се реализират по-успешно, когато тя е в стаята, но изглежда бе забелязал някаква връзка. Което я правеше ценна — а Рийн често повтаряше, че най-сигурният начин да оцелееш в подземния свят е ако убедиш другите, че си незаменим.

— Ясно — повтори Лейрд. — Само че се опасявам, че срещата ни е малко закъсняла, що се отнася до плановете ви. Финансовият отдел вече обсъди вашето предложение.

— Толкова скоро? — попита Кеймън с непресторена изненада.

— Да — отвърна Лейрд и сръбна от виното, без да освобождава слугата. — Отказахме се да сключваме договор с вас.

Кеймън го погледна сащисано.

— Съжалявам да го чуя, ваша милост.

„Но Лейрд все пак дойде на срещата — помисли Вин. — Това означава, че има за какво да се преговаря“.

— Наистина — продължи Кеймън, който, изглежда, бе стигнал до същия извод. — Крайно неприятно, предвид на това, че се готвех да направя още по-изгодно предложение на Министерството.

Лейрд повдигна татуираните си вежди.

— Съмнявам се, че това вече има значение. Някои в Съвета са на мнение, че Отделът ще получи по-добро обслужване, ако сключим договор с някоя по-стабилна Къща.

— Това би било сериозна грешка — посочи любезно Кеймън. — Ваша милост, позволете да бъда откровен. И двамата знаем, че споменатият договор е последна надежда за фамилията Джедуи. Сега, след като изгубихме сделката с Фаруан, не можем да си позволим вече да пращаме ладии до Лутадел. Без подкрепата на Министерството моята Къща ще бъде обречена.

— С такива доводи едва ли ще ме спечелите, ваше благородие — отвърна принудителят.

— Наистина ли? — попита Кеймън. — Задайте си въпроса, ваша милост, кой ще ви служи по-добре? Дали някоя Къща, която има десетки договори и трябва да дели вниманието си между тях, или такава, за която договорът с вас е последна надежда? Финансовият отдел едва ли ще намери по-подходящ партньор от някой, който е на ръба на отчаянието. Позволете на моите ладии да докарат служителите ви от север — и нека моите войници ги ескортират — и няма да останете разочаровани.

„Добре се справя“ — помисли Вин.

— Хм… разбирам — рече принудителят, изглеждаше замислен.

— Ваша милост, готов съм да ви предложа нов договор, с твърда цена от петдесет боксинга на курс. Вашите служители ще пътуват с пълни удобства и ще бъдат ескортирани навсякъде.

Принудителят отново вдигна вежди.

— Това е половината от официалната тарифа.

— Казах ви — потвърди Кеймън. — Положението ни е отчайващо. Моята Къща трябва да намери начин да държи ладиите на вода. Петдесет боксинга няма да ни осигурят печалба, но това едва ли има значение. Получим ли договор с Министерството, който да ни даде така желаната стабилност, ще можем да разчитаме и на други клиенти, за да си върнем приходите.

Лейрд се замисли наистина. Предложението бе толкова примамливо, че при други обстоятелства щеше да буди подозрения. Но Кеймън бе успял да представи драматичната картина на Къща на ръба на фалита. Терън, другият главатар, бе отделил пет години, за да създаде правдоподобна легенда, чийто кулминационен момент бе сега. Министерството не би си позволило да пропусне с лека ръка подобна възможност.

Лейрд несъмнено осъзнаваше всичко това. Стоманеното министерство не беше само юмрук на бюрокрацията, а и законна власт в Последната империя — нещо като благородническа къща, действаща за своя изгода. С колкото по-голямо богатство разполагаше, толкова по-голяма бе силата, която упражняваше върху другите министерства — и върху благородническите фамилии.

Но въпреки това Лейрд очевидно се колебаеше. Вин го четеше в очите му, долавяше добре познатата подозрителност. Изглежда, все пак нямаше да приеме предложението.

„Сега — помисли тя — идва моят ред“.

И Вин използва Късмета върху Лейрд. Пресегна се малко неуверено — без да е съвсем сигурна какво прави, нито дали може да го направи. Докосването й беше почти инстинктивно, тренирано през дългите години тайна практика. Беше едва десетгодишна, когато осъзна, че другите не могат като нея.

Притисна лекичко чувствата на Лейрд и се опита да ги укроти. Почти веднага подозрителността му намаля, също и страхът. Сега вече той бе почти покорен. Тревогите му се разсеяха и Вин забеляза в погледа му да се надига нарастващо вътрешно спокойствие.

И все пак неувереността му не бе изчезнала напълно. Вин натисна малко по-силно. Той завъртя глава и се поколеба, отвори уста да заговори — и тя го Тласна отново, използва в едно отчаяно усилие последните резерви Късмет.

— Е, добре — каза Лейрд след кратка пауза. — Ще запозная Съвета с новото предложение. Може би все още ще можем да постигнем съгласие.

2.

Според Келсайър град Лутадел — седалището на лорд Владетеля — беше доста мрачно място. Повечето сгради бяха от камък, с керемидени покриви за богатите. Гушеха се една до друга и изглеждаха ниски, въпреки че повечето бяха поне триетажни.

Жилищните сгради и магазините не се отличаваха особено — това не беше място, където обитателите да се опитват да привличат внимание. Освен, разбира се, ако не принадлежаха към висшата аристокрация.

Разпръснати из града стърчаха десетина монолитни кули. Със сложна конструкция, покрити с редове заострени бойници и украсени с дълбоки арки, това бяха домовете на висшите благородници. Всъщност тъкмо те бяха отличителният знак на висшата аристокрация — всяко семейство, което можеше да си позволи строежа и поддръжката на такава Цитадела, несъмнено принадлежеше към Големите къщи.

Ако имаше някакви открити места в града, те бяха около кулите. Петната незастроена площ сред жилищните квартали приличаха на поляни в гора, а кулите — на самотни хълмове, щръкнали над останалата част от пейзажа. Черни планини. Подобно на всичко останало в града стените на кулите бяха потъмнели от безбройните години саждопади.

Всяка постройка в Лутадел — всяка, която бе виждал Келсайър — бе почерняла до известна степен. Дори градската стена, на която стоеше в момента, бе покрита с петна от сажди. По правило къщите бяха по-тъмни в горната си част, където падаше пепелта, но дъждовете и вечерната влага отнасяха чернилката надолу по стените. Като стичаща се по платно боя тъмното покривало се спускаше по стените на къщите с неравно темпо.

Улиците, разбира се, бяха съвсем почернели. Докато чакаше на стената, Келсайър забеляза група скаа работници да разчистват долу поредните купчини пепел. Изсипваха ги в река Чанерел, която преминаваше през центъра на града, вършеха това непрестанно и неуморно, сякаш се страхуваха, че някой ден целият град ще бъде заровен в пепел. Понякога Келсайър се чудеше дали империята не е само една голяма купчина сажди. Предполагаше, че с времето пепелта се разпада и се превръща в почва. Но въпреки това бяха необходими неимоверни усилия, за да се поддържат градовете и нивите сравнително чисти.

За щастие винаги имаше достатъчно свободна работна ръка. Работниците долу на улицата носеха захабени и изпъстрени с тъмни петна палта и панталони. Също като земеделците от плантацията, която бе напуснал преди няколко седмици, и тези имаха обезверен, потиснат вид. Други групи скаа вървяха забързано по улиците, подканяни от далечните камбани да заемат работните си места в ковачниците и фабриките. Лутадел изнасяше основно метали — разполагаше със стотици ковачници и леярни. От друга страна, близостта на реката осигуряваше движеща сила за многобройните мелници — едни за ковачници, други за брашно и за обработка на платове.

Работниците долу продължаваха да се трудят. Келсайър им обърна гръб и се загледа в далечината, към градския център, където подобно на масивно многогърбо насекомо се издигаше дворецът на лорд Владетеля. Кредик Шау, Хълмът на хилядите кули. Дворецът бе няколко пъти по-голям от най-високата благородническа Цитадела и без съмнение бе най-импозантната постройка в града.

Започна нов саждопад и черните снежинки заподскачаха игриво пред погледа на Келсайър, покриваха пътища и сгради. „Напоследък доста често вали — помисли си той, доволен от възможността да придърпа качулката напред. — Саждивите кратери пак са се активизирали“.

Малко вероятно бе да го разпознаят в Лутадел — бяха изминали три години от предишното му залавяне. И въпреки това с качулката се чувстваше по-уверено. Ако всичко минеше добре, щеше да дойде време, когато не би имал нищо против да го виждат и разпознават. Засега обаче анонимността бе за предпочитане.

Най-сетне към стената се доближи неясен силует. Мъжът, казваше се Доксон, бе по-нисък от Келсайър и имаше квадратно лице, сякаш изсечено специално за набитото му тяло. Беше загърнат в безлично кафяво наметало с качулка, покриваща черната му коса, и носеше същата къса проскубана брада, която си бе пуснал още преди двайсетина години — веднага щом по страните му набодоха първите рехави косъмчета.

И той, подобно на Келсайър, носеше отдолу благороднически дрехи: шарена жилетка, тъмен сюртук и панталони и тънко наметало срещу саждите. Дрехите не бяха скъпи, но с аристократична кройка, сочеща принадлежността им към средната лутаделска класа. Повечето благородници не бяха достатъчно богати, за да се числят към някоя Голяма къща, но пък в Последната империя аристократизмът невинаги се измерваше само с пари. Съществуваха и други понятия като потекло и фамилна история, а лорд Владетеля беше безсмъртен и несъмнено все още помнеше хората, които го бяха подкрепили през първите години от управлението му. Наследниците на тези хора, независимо дали бяха богати, или бедни, винаги щяха да се радват на неговото благоволение.

Освен това подобни одежди предпазваха от опасността градските патрули да задават неудобни въпроси. В случая с Келсайър и Доксон, разбира се, дрехите бяха фалшиво прикритие. Нито един от двамата не беше благородник, макар че Келсайър имаше смесена кръв. В много случаи обаче това бе дори по-лошо, отколкото да си обикновен скаа.

Доксон го подмина небрежно, но после спря и опря яките си ръце на една близка бойница.

— Доста закъсня, Кел.

— Реших да се отбия до няколко плантации на север.

— О? — възкликна Доксон. — Дали пък нямаш нещо общо със смъртта на лорд Трестинг?

Келсайър се усмихна.

— Би могло да се каже.

— Кончината му предизвика голям отглас сред местното благородничество.

— Такава беше и моята идея — призна Келсайър. — Макар че, честно казано, не планирах да се стига до толкова драматична развръзка. Стана случайно.

Доксон повдигна вежди.

— Как по-точно „случайно“ убиваш един благородник в собственото му имение?

— С нож в гърдите — отвърна безгрижно Келсайър. — Или, по-точно, с два ножа в гърдите — винаги е добре да се застраховаш.

Доксон завъртя очи.

— Смъртта му не е кой знае каква загуба, Докс — продължи Келсайър. — Дори сред благородниците Трестинг имаше репутацията на жесток човек.

— Не ми пука за Трестинг — отвърна Доксон. — Просто се чудех колко трябва да съм изкукал, за да се съглася пак да работя с теб. Нападение над провинциален благородник, заобиколен от собствената му охрана… Честно, Кел, бях забравил какви безразсъдства си склонен да вършиш.

— Безразсъдства? — попита Келсайър и се разсмя. — Това не беше безразсъдство, по-скоро лека диверсия. Да знаеш само какви неща съм намислил!

Доксон го погледна втренчено, после се разсмя.

— В името на лорд Владетеля, Кел, радвам се, че пак си тук. Последните няколко години бяха доста скучни.

— Това ще го поправим — обеща Келсайър и си пое дълбоко въздух. Саждите продължаваха да се сипят. Уличните чистачи отново се бяха заловили за работа. Наблизо премина градски патрул и поздрави двамата с леко кимване. Те изчакаха в мълчание, докато войниците се отдалечат.

— И аз се радвам, че се върнах — заговори Келсайър. — Има някакъв уют в Лутадел — въпреки потискащия вид на тази каменна дупка. Организира ли срещата?

Доксон кимна.

— Можем да започнем още тази вечер. Как влезе, между другото? Имам свои хора, които наблюдават портата.

— А? Уф, промъкнах се през нощта.

— Но как… — Доксон се сепна. — Хубаво де. Май ще трябва да свиквам.

Келсайър сви рамене.

— Не виждам защо. Винаги си работил с Мъгливи.

— Да, но сега е различно. — Доксон вдигна ръка, за да изпревари възраженията му. — Не шикалкавя, Кел. Просто ми трябва време, за да привикна.

— Добре де. Кой ще дойде довечера?

— Ами, Бриз и Хам със сигурност. Ужасно се заинтересуваха от тази твоя тайнствена работа — да не говорим, че ми се сърдят, задето не искам да им кажа какво си правил през изминалите няколко години.

— Това е добре — рече усмихнато Келсайър. — Нека се чудят. Ами Трап?

Доксон поклати глава.

— Трап е мъртъв. Преди няколко месеца Министерството най-сетне го спипа. Дори не си направиха труда да го пращат в Ямите — обезглавиха го на място.

Келсайър затвори очи и въздъхна. Изглежда, Стоманеното министерство в края на краищата слагаше ръка на всеки. Понякога му се струваше, че целта на живота на един тръгнал срещу властта скаа не е да оцелее, а да подбере подходящия момент, в който да умре.

— Оставаме без Задимител — проговори най-сетне Келсайър и отвори очи. — Имаш ли някакви предложения?

— Ръди — рече Доксон.

Келсайър поклати глава.

— Не. Той е добър Задимител, но не става като човек.

Доксон се засмя.

— Не става дори за група крадци… Кел, едва сега осъзнах колко ми е липсвала работата с теб. Добре, кой тогава?

Келсайър се замисли.

— Клъбс все още ли държи онова дюкянче?

— Доколкото знам — отвърна бавно Доксон.

— Казват, че е един от най-добрите Задимители в града.

— Така казват — потвърди Доксон. — Но не мислиш ли, че и с него се работи трудно?

— Не е чак толкова непоносим — отвърна Келсайър. — Особено като му свикнеш. Освен това мисля, че тази работа ще го привлече.

— Ами добре. — Доксон повдигна рамене. — Ще го поканя. Ако не се лъжа, един от роднините му е Калаено око. Искаш ли да поканя и него?

— Добра идея.

— Хубаво. Остава само Йеден. Стига все още да го интересува…

— Той ще дойде — заяви Келсайър.

— Дано — отвърна Доксон. — Нали той ще ни плаща.

Келсайър кимна, после се намръщи.

— Забрави Марш.

Доксон повдигна рамене.

— Предупредих те. Брат ти никога не е одобрявал нашите методи и сега… е, познаваш Марш. Не желае да има нищо общо с Йеден и бунтовниците, камо ли с престъпна пасмина като нас. Май ще трябва да намерим някой друг, който да проникне при принудителите.

— Не — отсече Келсайър. — Той ще го направи. Ще се наложи да се отбия, за да го убедя.

— Щом настояваш. — Доксон млъкна и двамата се загледаха към почернелия град. След известно време Доксон поклати глава. — Безумие е, нали?

— Но пък е приятно — засмя се Келсайър.

— Направо фантастично — изхъмка Доксон.

— Ще е работа като никоя друга — продължи Келсайър, загледан на север — над града, към зловещата сграда в центъра.

Доксон се отдръпна от стената.

— Остават ни няколко часа до срещата. Искам да ти покажа нещо. Мисля, че ще имаме време — ако побързаме.

Келсайър го погледна с любопитство.

— Какво пък, и без това смятах да отида да подразня егото на брат си. Но…

— Мисля, че си заслужава — увери го Доксон.

Вин седеше в един от ъглите на голямата стая на тайната квартира. Както винаги се придържаше към сенките — колкото по-незабележима беше, толкова повече я игнорираха другите. Не можеше да си позволи да хаби Късмета, за да държи настрана мъжките ръце. Времето едва й бе стигнало да възстанови използваното преди няколко дни на срещата с принудителя.

По масите цареше обичайната суматоха: едни играеха на зарове, други обсъждаха текущи дребни задачи. Димът от десетина лули се събираше под тавана — стените бяха потъмнели от годините подобно третиране. Подът бе нашарен с петна от сажди. Като повечето шайки, бандата на Кеймън не се славеше с хигиенни навици. В дъното на стаята имаше врата и зад нея започваше вита каменна стълба, водеща до фалшив отточен канал на съседната улица. Това помещение, като много други подобни скривалища в имперската столица Лутадел, официално не съществуваше.

Силен смях изригна в другия край на стаята, където в компанията на половин дузина съратници седеше Кеймън. Целия следобед се развличаха с бира и пиперливи истории. Масата на Кеймън бе разположена до бара, защото доста скъпите напитки бяха още един начин главатарят да експлоатира тези, които работеха за него. Лутаделските престъпници бързо възприемаха уроците на благородничеството.

Вин полагаше максимални усилия да остане незабелязана. Преди половин година едва ли би повярвала, че животът й ще стане дори по-лош без Рийн. Но въпреки грубия си нрав брат й поне не позволяваше на другите членове на шайката да й посягат. По правило в бандите имаше съвсем малко жени и тези, които се обвързваха с подземния свят, бързо свършваха като курви. Рийн често й повтаряше, че едно момиче трябва да е силно — по-силно от мъжете, — ако иска да оцелее.

„Да не мислиш, че главатарите ще те защитят? — повтаряше й. — Дори аз не искам да работя с теб, макар че съм ти брат“.

Гърбът още я болеше — предния ден Кеймън я бе нашибал с камшика. Ризата й беше изцапана с кръв, а не можеше да си позволи да си купи друга. Кеймън непрекъснато й намаляваше заплатата, за да покрие дълговете на Рийн.

„Но аз съм силна“ — помисли си тя.

Повратите на живота. Вече не я болеше толкова от боя — благодарение на системното малтретиране от страна на Рийн, изглежда, бе привикнала, а същевременно се беше научила как да изглежда жалка и прекършена. В известен смисъл боят имаше обратен ефект. Раните и синините заздравяваха, но след всяко поредно бичуване Вин неизменно ставаше по-твърда. По-силна.

Кеймън се надигна, бръкна в джобчето на жилетката си и извади златния си часовник. Кимна на един от съратниците си, после огледа помещението, търсеше… нея.

Очите му се втренчиха във Вин.

— Време е.

Тя се намръщи. „Време за какво?“

Финансовият отдел на Министерството беше импозантна сграда, но от друга страна, всичко, свързано със Стоманеното министерство, изглеждаше импозантно.

На фасадата на високата масивна сграда имаше огромен прозорец, но стъклото беше потъмнено. Две големи знамена висяха отстрани на прозореца — покрити със саждиви петна червени флагове във възхвала на лорд Владетеля.

Кеймън огледа сградата с преценяващ поглед. Вин почти долавяше безпокойствието му. Финансовият отдел едва ли беше най-страховитата структура на Министерството — Отделът за инквизиции и дори Ортодоксалният отдел имаха много по-зловеща репутация. Но да влезеш доброволно в който и да било Министерски отдел… да се оставиш във властта на принудителите… подобно решение изискваше внимателно обмисляне.

Кеймън пое дъх с пълни гърди и закрачи напред, като потропваше с фехтоваческото бастунче на всяка стъпка. Беше облякъл благородническия костюм, следваха го половин дузина членове на шайката — включително и Вин, — които изпълняваха ролята на „слуги“.

Вин последва Кеймън нагоре по стъпалата и спря, докато друг член на бандата се втурна напред, за да отвори вратата на своя „господар“. От шестимата участници, изглежда, само Вин бе посветена в плана на Кеймън. Колкото и да бе странно, дори подозрително, Терън — който трябваше да е партньор на Кеймън в операцията — не беше с тях.

Влязоха. През прозореца се процеждаше трепкаща пурпурна светлина, изпъстрена със синкави нишки. Зад бюрото в дъното на коридора седеше принудител със среден ранг, ако се съдеше по татуировките около очите.

Кеймън го приближи, като потропваше с бастунчето по килима.

— Аз съм лорд Джедуи.

„Какво правиш, Кеймън? — запита се мислено Вин. — Нали ти настояваше пред Терън, че не бива да се срещаш с прелан Лейрд в неговата канцелария. А ето, че дойде тук“.

Принудителят кимна и си отбеляза нещо в книгата. След това махна с ръка.

— Можете да вземете само един придружител с вас в чакалнята. Другите ще останат тук.

Кеймън изсумтя недоволно, за да покаже какво мисли за това ограничение. Принудителят обаче дори не вдигна поглед от книгата. Кеймън се подвоуми за миг и Вин не можа да прецени дали наистина е ядосан, или само се преструва на недоволен благородник. Накрая той я посочи с пръст и нареди:

— Ела.

Обърна се и се отправи към посочената врата.

Стаята беше обзаведена пищно, с плюшени мебели, на които вече се бяха настанили неколцина благородници с изражения на досадно очакване. Кеймън избра едно кресло и се отпусна в него, след това посочи масата с вино и сладкиши. Вин послушно му донесе чаша вино и чиния с храна. Устата й се наля със слюнки.

Кеймън се нахвърли лакомо върху сладкишите, мляскаше доволно.

„Нервен е. Никога не съм го виждала толкова нервен“.

— Влезем ли, ще мълчиш — изръмжа той между две хапки.

— Ти предаде Терън — отвърна тя шепнешком.

Кеймън кимна.

— Но защо? — Планът на Терън бе сложен за изпълнение, но прост като идея. Всяка година Министерството превозваше новозавършилите принудители от училището на север до Лутадел за последни наставления. Но Терън бе открил, че тези дякони и техните наставници носят скрита в багажа солидна сума от министерската хазна — за да бъде прибрана на сигурно място в Лутадел.

Бандитизмът беше опасно занятие в Последната империя, където край каналите постоянно сновяха патрули. Кражбата обаче не беше неосъществима, особено ако крадците са на същата лодка, на която и дяконите и техните наставници. Ако се избере подходящият момент, в който пазачите да се нахвърлят върху собствените си пътници… печалбата щеше да е голяма. А вината щеше да падне върху неизвестни нападатели.

— Хората на Терън не стават — заяви тихо Кеймън. — Профукал е твърде много средства за подготовката на тази операция.

— Но печалбата, която ще ни осигури…

— Нищо няма да ни осигури, защото смятам да си го взема още сега, а после да изчезна — отвърна усмихнато Кеймън. — Ще убедя принудителите да ми изплатят аванс, за да пусна лодките на вода, после ще изчезна и ще оставя Терън да се оправя с бъркотията, когато Министерството разбере, че е било измамено.

Вин го погледна смаяно. Ако планът на Кеймън успееше, това щеше да струва на Терън хиляди боксинги — развалеше ли се сделката, той щеше да е разорен. Освен това, ако Министерството го погнеше, нямаше да има време за отмъщение. Кеймън щеше да си осигури бърза печалба и същевременно да се отърве от един от най-силните си съперници.

„Терън е глупак, че включи Кеймън в това“ — помисли Вин. Но от друга страна, делът, който бе обещал на Кеймън, бе наистина много щедър — вероятно Терън предполагаше, че алчността ще го накара да е честен, докато той на свой ред не го изиграе. Кеймън обаче просто бе действал по-бързо. Как би могъл Терън да предположи, че Кеймън ще изложи на риск цялата операция, вместо да почака и да се опита да заграби скъпоценната стока в лодките?

Стомахът й се сви. „Това е само поредното предателство — помисли си с отвращение. — Защо трябва да ме интересува? Всеки предава всекиго. Такъв е животът…“

Ужасно й се искаше да намери някой пуст ъгъл — местенце, където да се почувства на сигурно — и да се скрие. Сама.

„Всеки ще те предаде. Всеки“.

Но нямаше къде да иде.

Скоро влезе млад принудител и ги повика. Вин последва Кеймън към стаята за аудиенции.

Мъжът, който ги очакваше вътре, седнал зад бюрото, не беше прелан Лейрд.

Кеймън спря на вратата. Стаята беше аскетично обзаведена, имаше само бюро и прост сив килим. Каменните стени не бяха украсени с картини, единственият прозорец бе тесен колкото човешки лакът. Принудителят зад бюрото имаше най-заплетените татуировки, които Вин бе виждала. Нямаше представа какъв ранг обозначават, но се простираха до ушите му и нагоре по цялото чело.

— Лорд Джедуи — каза непознатият принудител. Също като Лейрд и той носеше сиво расо, но инак се отличаваше от строгия чиновник, с когото Кеймън бе преговарял. Този мъж бе строен и мускулест и гладко избръснатата му почти триъгълна глава му придаваше някак хищен изглед.

— Останах с впечатлението, че ще се срещна с прелан Лейрд — заговори Кеймън, който още стоеше на прага.

— Прелан Лейрд е зает с друга работа. Аз съм архипрелан Ариев — председател на съвета, който разглежда молбата ви. Ще имате рядката възможност да разговаряте направо с мен. По правило не изслушвам лично просителите, но заради отсъствието на Лейрд се налага да се нагърбя с тази задача.

Инстинктът на Вин я накара да се напрегне. „Трябва да си вървим. Веднага“.

Видя, че Кеймън се колебае. Да избягат? Или да рискуват заради голямата печалба? Вин не даваше пукнат грош за печалбата, просто искаше да живее. Но Кеймън не би станал главатар на шайка, ако не умееше да рискува. Пристъпи бавно в стаята и се настани на стола срещу принудителя.

— И тъй, архипрелан Ариев — поде той предпазливо, — предполагам, че след като бях поканен на тази среща, съветът все още обмисля предложението ми?

— Именно — потвърди Принудителят. — Но трябва да призная, че някои от членовете не са склонни да се обвързваме с фамилия, която е на ръба на финансовия крах. По принцип Министерството се старае да е консервативно във финансовите си операции.

— Разбирам.

— Но… — продължи Ариев, — други членове на съвета нямат нищо против да се възползват от икономиите, които ни предлагате.

— И към коя от двете групи принадлежите вие, ваша милост?

— Аз все още не съм взел решение. — Принудителят се наведе напред. — И по тази причина ще ви призная, че имате рядка възможност. Убедите ли ме, лорд Джедуи, договорът ви е вързан в кърпа.

— Предполагам, че прелан Лейрд ви е запознал с подробностите по моето предложение? — попита Кеймън.

— Да, но бих предпочел да чуя аргументите ви лично. Направете ми тази услуга.

Вин се намръщи. Стоеше близо до вратата и все още се чудеше дали да не побегне.

— Е? — подкани го Ариев.

— Ваша милост, ние имаме нужда от този договор — почна Кеймън. — Без него няма да сме в състояние да поддържаме нашите транспортни услуги. Договорът ще ни осигури така нужния период на стабилност — възможност да държим на вода нашите ладии, докато търсим други клиенти.

Ариев го разглеждаше замислено.

— Предполагам, че можете да се справите и по-добре от това, лорд Джедуи. Лейрд твърдеше, че сте много настоятелен човек — искам да убедите и мен, че заслужавате нашата подкрепа.

Вин се приготви за Късмета. Би могла да накара Ариев да стане по-податлив на убеждение… но нещо я възпираше. В цялата тази ситуация имаше нещо нередно.

— Ваша милост, ние сме най-добрият ви избор — продължи Кеймън. — Боите се, че моята къща може да рухне от финансов крах? Добре, дори това да стане, какво ще изгубите? В най-лошия случай моите ладии ще бъдат спрени от движение и тогава ще намерите други търговци, които да ви обслужат. Но от друга страна, ако покровителството ви се окаже достатъчно да се задържим на повърхността, ще си осигурите изгоден и дълготраен договор.

— Ясно — подхвърли нехайно Ариев. — Но защо Министерството? Защо не потърсите сделка с някой друг? Със сигурност съществуват и други възможности за вашите лодки — има хора, които ще подскочат от радост при подобни цени.

Кеймън се намръщи.

— Не става въпрос за пари, ваша милост, а за победа. За проява на увереност — от това, че сме спечелили договор с Министерството. Щом вие ни се доверите, ще ни се доверят и други. Нуждаем се от вашата подкрепа. — Кеймън бе плувнал в пот. Вероятно вече съжаляваше, че е поел този риск. Дали не ги бяха предали? Дали зад тази странна среща не стоеше Терън?

Принудителят чакаше търпеливо. Вин не се съмняваше, че е по силите му да ги унищожи. Дори само да заподозреше измама, веднага щеше да ги предаде на Инквизиторския отдел. Не един благородник, влязъл в сградата на Инквизицията, бе изчезвал безследно.

Тя стисна зъби, пресегна се и използва Късмета върху принудителя, за да разсее подозренията му.

Ариев се усмихна и внезапно заяви:

— Какво пък, мисля, че ме убедихте.

Кеймън въздъхна облекчено.

Ариев продължи:

— В последното си писмо споменавате, че се нуждаете от три хиляди боксинга в аванс, за да подновите снаряжението си и да възстановите транспортните операции. Обърнете се към писаря в приемното и той ще оформи нужните документи, за да получите парите. — Принудителят взе някакви документи, подпечата ги и ги подаде на Кеймън. — Вашият договор.

Кеймън се усмихна лъчезарно.

— Знаех си, че посещението ми в Министерството ще е от полза — заяви, докато вземаше договора. Изправи се, кимна почтително на принудителя, после даде знак на Вин да му отвори вратата.

Тя натисна дръжката. „Нещо не е наред. Нещо изобщо не е наред“. Изчака, докато Кеймън излизаше, обърна се и погледна принудителя. Той все още се усмихваше.

Щастливият принудител винаги е лош знак.

Но никой не ги спря, докато минаваха през чакалнята с останалите благородници. Кеймън отнесе договора на съответния писар и през това време също не се появиха войници, за да ги арестуват. Писарят извади малко ковчеже, пълно с монети, и го подаде с безразличие на Кеймън.

След което напуснаха сградата безпрепятствено и Кеймън с нескрито облекчение повика останалите членове на групата. Никакви тревожни викове. Никакво тропане на войнишки ботуши. Бяха свободни. Кеймън бе успял да измами Министерството — и Терън също.

Поне така изглеждаше.

Келсайър лапна още една курабийка и я схруска с наслада. Дебелият крадец и неговата мършава помощничка излязоха от чакалнята. Принудителят прие следващия просител.

— Е? — попита Доксон. — Какво мислиш?

Келсайър погледна курабийките.

— Бива ги. — Взе си още една. — Министерството винаги се е славело с добър вкус.

Доксон завъртя очи.

— За момичето, Кел.

Келсайър се засмя, нареди четири курабийки на дланта си, после кимна към вратата. Чакалнята на Отдела бе твърде пълна, за да обсъждат подобни деликатни въпроси. Отвън се отби при секретаря и го осведоми, че искат друг час за среща.

Минаха през преддверието тъкмо когато дебелият главатар разговаряше с писаря. Келсайър излезе на улицата, вдигна качулката заради продължаващия саждопад и избра една странична пряка, откъдето можеха да наблюдават входа на Отдела.

Келсайър се зае с курабийките.

— Как разбра за нея? — попита с пълна уста.

— От брат ти — отвърна Доксон. — Преди няколко месеца Кеймън се опита да измами Марш и тогава също водеше момичето. Всъщност в някои среди Кеймън взе да се прочува с невероятния си късмет. Все още не съм сигурен дали осъзнава, че го дължи на нея. Известно ти е колко са суеверни крадците.

Келсайър кимна и изтупа ръцете си от трохите.

— Откъде знаеше, че тя ще дойде и днес?

Доксон сви рамене.

— С дребни рушвети на нужните места. Наблюдавам я, откакто Марш ми обърна внимание върху нея. Исках да видиш лично как работи.

Вратата на Отдела се отвори и Кеймън излезе, заобиколен от своята „прислуга“. Дребното момиче с късо подстригана коса го следваше плътно. Келсайър се намръщи. Походката й издаваше безпокойство и тя трепваше всеки път, когато някой наблизо правеше резки движения. На дясната страна на лицето й имаше голяма синина.

Келсайър премести поглед върху надутия Кеймън. „Ще трябва да измисля нещо подходящо за този тип“.

— Бедното дете — промърмори Доксон.

— Скоро ще се отърве от него. Цяло чудо е, че никой не я е открил по-рано.

— Значи брат ти е бил прав?

Келсайър повдигна вежди.

— Тя несъмнено е Мъглива и ако Марш смята нещо повече, готов съм да му повярвам. Малко съм изненадан, че си позволи да прилага аломантия върху служител на Министерството, при това в сградата на Отдела. Може би не осъзнава, че притежава подобни способности.

— Това възможно ли е?

Келсайър кимна.

— Водата съдържа микроскопични минерали, които при изгаряне осигуряват известна сила. Това е една от причините лорд Владетеля да построи града тук — почвата е богата на метали. Бих казал, че…

Млъкна и се намръщи. Нещо не беше наред. Той погледна към Кеймън и хората му, които тъкмо пресичаха улицата.

На вратата на Отдела се появи строен мъж с властна осанка и татуировки на архипрелан от Финансовия отдел. Вероятно това бе човекът, с когото Кеймън се бе срещнал преди малко. Принудителят излезе от сградата, следван от още един човек.

Застаналият зад Келсайър Доксон замръзна.

Вторият мъж бе висок, с едро тяло, което излъчваше сила. А очите му… На мястото на очите му лъщяха главите на два дълги метални гвоздея, чиито остри върхове стърчаха на два сантиметра от тила на гладко обръснатия череп.

Стоманен инквизитор.

— Това нещо какво прави тук? — попита Доксон.

— Запази спокойствие — прошепна Келсайър, докато се мъчеше да направи същото. Инквизиторът погледна към тях, металните му очи се спряха за миг на Келсайър, преди да се обърнат в посоката, в която бяха поели Кеймън и момичето. Типично за всички инквизитори, той имаше сложна плетеница от татуировки около очите — повечето черни, с една права червена линия, която го определяше като високопоставен член на Инквизиторския отдел.

— Не е тук заради нас — обясни Келсайър. — В момента не горя нищо — ще ни сметне за обикновени благородници.

— Момичето — промълви Доксон.

Келсайър кимна.

— Нали каза, че Кеймън подготвял тази операция с Министерството от доста време. Вероятно някой от принудителите е засякъл момичето. Те са обучени да познават, когато някой аломант се опитва да въздейства на чувствата им.

Доксон се намръщи замислено. От другата страна на улицата инквизиторът размени няколко думи с принудителя, после двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположна на Кеймън посока. Вървяха забързано.

— Вероятно са пратили някой да ги проследи — измърмори Доксон.

— Говорим за Министерството. — Келсайър поклати глава. — Опашките ще са поне две.

— Кеймън ще ги отведе право в тайната квартира. Тези хора са обречени. Не че са ми особено симпатични, но…

— По свой начин и те се сражават срещу Последната империя — посочи Келсайър. — Освен това нямам намерение да позволя на един вероятен Мъглив да ни се изплъзне — искам да си поговоря с това момиче. Ще можеш ли да се справиш с опашките?

— Оплаках ти се, че скучая. Кел. А не, че съм се отпуснал. Мога да се оправя с лакеите на Министерството.

— Чудесно. — Келсайър пъхна ръка под наметалото си и извади малка стъкленица. Вътре, в алкохолен разтвор, плуваха метали и сплави. Желязо, стомана, калай, пютриум1, мед, бронз, цинк и месинг — осемте основни аломантични метала. Келсайър измъкна тапата и гаврътна съдържанието на един дъх.

Прибра празната стъкленица и избърса устни.

— Остави инквизитора на мен.

Доксон го изгледа обезпокоено.

— Да не си си наумил му видиш сметката?

Келсайър поклати глава.

— Прекалено е рисковано. Само ще го отклоня. А сега тръгвай — не искаме преследвачите да стигнат до тайната квартира, нали?

— Среща на петнайсето кръстовище — каза Доксон, забърза по улицата и изчезна зад ъгъла.

Келсайър преброи до десет, за да му осигури известна преднина, после се пресегна вътре в себе си и разпали металите. Тялото му се изпълни със сила, чистота и мощ.

Келсайър се усмихна, разпали цинка, посегна и разтърси емоциите на инквизитора. Съществото замръзна насред крачка, после се завъртя и погледна назад, към сградата на Отдела.

„А сега двамата с теб ще си поиграем на гоненица“ — помисли Келсайър.

3.

Кеймън броеше плячката, като пускаше златните боксинги един по един в ковчежето на масата. Все още изглеждаше леко озадачен и това бе съвсем обяснимо. Три хиляди боксинга бяха солидна сума — много повече, отколкото Кеймън би спечелил за цяла една, при това успешна година. Около масата бяха насядали най-близките му другари, ейл и смях се лееха на воля.

Вин седеше в ъгъла и се опитваше да си изясни защо страхът не я напуска. Три хиляди боксинга. Министерството не би трябвало да се раздели с такава сума толкова лесно. Прелан Ариев изглеждаше твърде хитър, за да бъде измамен с подобна лекота.

Кеймън пусна поредната монета в ковчежето. Вин не можеше да определи дали постъпва глупаво, или хитро, като се перчи с подобно богатство. В бандите от подземния свят действаха строги правила: всеки получаваше дял от печалбата в зависимост от положението си в групата. Беше голямо изкушение да убиеш главатаря и да сложиш ръка на богатствата му, но хората си даваха сметка, че успешният водач осигурява добра печалба за всички. Убиеш ли го не навреме, ще изгубиш бъдещите си постъпления — да не говорим, че ще си навлечеш гнева на останалите членове на бандата.

И все пак три хиляди боксинга… такава сума би изкушила не един местен крадец. Кеймън не биваше да го прави.

„Трябва да се махна — реши Вин. — Да избягам от Кеймън, от това леговище, преди да се е случило нещо“.

Но от друга страна… да си тръгне? Съвсем сама? Никога не бе оставала самичка, винаги с нея бе Рийн. Той я водеше от град на град, за да постъпват в различни банди. Тя предпочиташе самотата. Но мисълта да остане сама в големия град я ужасяваше. Тъкмо затова не бе посмяла да избяга от Рийн, затова остана при Кеймън.

Не можеше да си тръгне. Но трябваше да го направи. Вдигна глава и огледа стаята. Нямаше много хора в бандата, към които да изпитва някаква привързаност. За един-двама вероятно щеше да съжалява, ако принудителите решаха да разбият бандата. Това бяха хората, които не й бяха посягали или — в редки случаи — бяха проявявали известна топлота.

Улеф беше на върха на този списък. Не бяха приятели, но се бяха сближили доста, след като Рийн я напусна. Ако можеше да тръгне с нея, поне нямаше да е сама. Вин предпазливо се надигна и заобиколи стаята до мястото, където Улеф пиеше с още неколцина крадци.

Дръпна го за ръкава. Той се обърна. Беше пийнал.

— Какво има, Вин?

— Улеф — прошепна тя. — Ела. Той се намръщи.

— Къде?

— Навън — продължи да шепне тя. — Ела с мен.

— Сега ли?

Вин кимна нетърпеливо.

Приятелите на Улеф се подхилкваха и им хвърляха неприлични погледи. Той се изчерви.

— Искаш да идем някъде, само аз и ти?

— Не става дума за това — отвърна Вин. — Аз… трябва да напусна леговището. И не искам да съм сама.

Улеф се намръщи. Наведе се към нея и от устата му я лъхна мирис на алкохол.

— Какво си намислила, Вин?

— Улеф, мисля… че ще се случи нещо — прошепна тя. — Нещо с принудителите. Просто не искам точно сега да съм в леговището.

Улеф помълча, после каза:

— Е, добре. Колко време ще отнеме това?

— Не зная. Поне до довечера. Но трябва да тръгваме. Веднага.

Той бавно кимна.

— Почакай ме тук за малко — добави тя и погледна към Кеймън, който се кискаше на поредния виц. След това мина безшумно по покрития с тъмни петна от сажди под и влезе в задната стая.

Спалното помещение на бандата бе обикновен коридор с наредени на пода постели. Беше тясно и неудобно, но все пак бе за предпочитане пред студените улици, на които неведнъж бе замръквала през годините, прекарани с Рийн.

„Нищо чудно тези улици пак да ми станат убежище“ — помисли си. Беше оцеляла на тях преди. Щеше да се справи отново.

Приближи се до сламеника си, заслушана в приглушените гласове на мъжете в голямата стая, коленичи и огледа оскъдните си вещи. Ако нещо се случеше с бандата, нямаше да може да се върне за тях. Никога. Но от друга страна, не можеше да вземе сламеника — щеше да е прекалено подозрително. Оставаше само малката кутия с разни дребни предмети — камъче от всеки град, където бе живяла, обицата, която според Рийн й била подарък от майка й, и парче обсидиан с размера на голяма монета. Беше с неравни краища — Рийн го носеше като талисман за късмет. Единственото, което й остави, когато избяга от бандата преди половин година. Когато я изостави.

„Както винаги казваше, че ще направи. Само дето не вярвах, че ще си тръгне. И тъкмо затова той си отиде“.

Стисна обсидиана в шепа и напъха камъчетата в джоба си. Сложи си обицата — беше съвсем обикновена изработка. Не ставаше дори за крадене, тъкмо затова не се боеше да я държи в кутията. Но все пак я носеше рядко, защото се страхуваше, че украшението ще й придаде по-женствен вид.

Нямаше никакви пари, но Рийн я бе научил как да проси и да намира храна. И двете занятия не бяха от лесните в Последната империя, особено в Лутадел, но щеше да се справи — нямаше избор.

Остави кутията на сламеника и се върна в общото помещение. Може би преувеличаваше и нямаше да се случи нищо лошо. Но ако се окажеше, че е права… какво пък, ако имаше нещо, на което Рийн я бе научил добре, то бе как да си пази гърба. Идеята да вземе Улеф беше добра. Той имаше връзки в Лутадел. Ако нещо станеше с Кеймън и бандата, вероятно щеше да им намери някаква работа…

Прекрачи прага и замръзна. Улеф не седеше до масата, където го бе оставила. Беше в другия край на стаята. До бара. До… Кеймън.

— Какво значи това? — Кеймън се надигна, лицето му беше зачервено. Изрита стола назад и пристъпи към нея, олюляваше се пиянски. — Ще бягаме, а? Решила си да ме предадеш на Министерството, така ли?

Вин се стрелна към стълбата, като заобикаляше отчаяно маси и хора.

Кеймън запокити един стол и я удари в гърба. Остра болка я прониза между плешките, неколцина от присъстващите извикаха, когато столът отскочи и помете близките маси.

Вин се просна замаяна. После… нещо вътре в нея, нещо, което не разбираше, й даде сила. Главата й спря да се върти, болката се смали до малка точка. Тя се изправи и залитна.

Кеймън вече беше до нея. Зашлеви я с такава сила, че щеше да й счупи врата. Вин почти не усети сблъсъка с пода.

Кеймън се наведе над нея, сграбчи я за ризата, вдигна я и замахна с юмрук. Тя нямаше време нито да мисли, нито да говори — можеше да направи само едно нещо. Използва целия си наличен Късмет в един-единствен тласък срещу Кеймън, за да успокои гнева му.

Кеймън се поколеба. За миг погледът му омекна и хватката му се отпусна.

Но в следващия миг гневът блесна отново в очите му. Непоклатим. Ужасяващ.

— Проклета пачавра — изръмжа той, стисна я за раменете и я разтърси. — Онзи подлец, брат ти, никога не ме е уважавал и ти си същата. Трябваше да съм по-строг с вас. Трябваше…

Вин опита да се освободи, но Кеймън я държеше здраво. Тя се огледа отчаяно, с надеждата някой от присъстващите да й помогне, макар да знаеше, че това е безполезно. Безразличие. Всички извърнаха лица, засрамени, но не и загрижени. Улеф стоеше до масата на Кеймън и гледаше гузно.

В главата й зашепна познат глас. Гласът на Рийн. „Глупачка! Тук царува жестокостта. В подземния свят нямаш приятели. И никога няма да имаш!“

Тя се задърпа, но Кеймън я удари отново и я повали на земята. Ударът я зашемети.

„Трябва да търпиш — мина й през ума. — Той няма да те убие. Има нужда от теб“.

Но когато вдигна очи, видя надвесения над нея Кеймън, пиян и разярен. Знаеше, че този път е различно, че няма да е само побой. Кеймън си беше наумил, че е решила да го предаде на Министерството. И вече не се владееше. В очите му се четеше желание да убива. — „Моля те!“ — помисли си отчаяно Вин посегна към Късмета и направи нов опит. Но нямаше реакция. Като всичко останало, късметът също я беше предал.

Кеймън се наведе и я сграбчи за рамото. Вдигна месестия си юмрук, мускулите му се напрегнаха. От брадичката му се откъсна тежка капка пот и падна на бузата й.

Само на няколко крачки от тях вратата на стълбището се отвори рязко и Кеймън спря, с вдигната ръка, и погледна да види кой е негодникът, избрал най-неподходящия момент да се върне в леговището.

Вин си даде сметка, че това е последният й шанс. Дръпна се рязко, с надеждата да се освободи от хватката му, но беше твърде слаба. Лицето й вече подпухваше, усети на устните си вкуса на кръв. Рамото я болеше нетърпимо, също и хълбокът, на който бе паднала. Бе твърде слаба, нямаше и следа от онази вътрешна сила. Болката внезапно нарасна, стана нетърпима… всеобхватна.

Вин погледна с отчаяна надежда към вратата. Беше близо… толкова близо. Още малко и щеше да се измъкне. Съвсем мъничко…

И тогава видя мъжа, застанал мълчаливо на прага. Не го познаваше. Висок, с изпито лице, светлоруса коса и дрехи на благородник, загърнат небрежно в наметало. Вероятно малко над трийсетте. Не носеше шапка, нито фехтоваческо бастунче.

И изглеждаше много, много ядосан.

— Кой си ти бе? — викна Кеймън.

„Как се е промъкнал покрай пазачите?“ — зачуди се Вин, докато се мъчеше да си поеме въздух. Болка. Можеше да се справя с болката. „Дали не са го пратили принудителите?“

Новодошлият я погледна и за миг изражението му се смекчи. После вдигна глава към Кеймън и очите му потъмняха.

Кеймън зяпна, пусна рамото на Вин, отхвърча назад, блъснат от невидима сила, и се свлече на земята.

Възцари се тишина.

„Сега е моментът да изчезна“ — помисли Вин и изпълзя под близката маса. Леговището имаше таен изход, капак на пода до отсрещната стена. Ако успееше да допълзи до него…

Изведнъж я завладя непреодолимо спокойствие. Заля я като огромна вълна и прогони всички останали чувства. Страхът й се стопи като догаряща свещ и дори болката вече не изглеждаше толкова важна.

Тя спря. Питаше се защо изобщо бе трябвало да се безпокои. Изправи се и се обърна към тайния изход. Дишаше тежко, все още замаяна.

„Кеймън се опита да ме убие! — крещеше един глас в нея. — Някой нападна леговището. Трябва да се махна оттук!“ Но чувствата й не вървяха в крак с разума. Изпитваше някаква… ведрост. Безгрижие. И слабо любопитство.

Някой току-що бе използвал Късмета върху нея. По някакъв начин го позна, макар да не й се бе случвало никога. Спря до масата, подпря се с ръка на нея и бавно се обърна. Новодошлият все още стоеше на вратата. Гледаше я внимателно и се усмихваше обезоръжаващо.

„Какво става?“

Непознатият най-сетне пристъпи в стаята. Хората на Кеймън все още седяха край масите. Изглеждаха изненадани, но колкото и да бе странно, доста спокойни.

„Той използва върху тях Късмета. Но… как може да го прави едновременно върху много хора?“ Вин никога не бе успявала да събере Късмет за повече от един кратък опит.

Едва сега, когато новодошлият влезе, тя забеляза зад него втори мъж. Не толкова внушителен. Нисък, с черна рехава брада и къса права коса. И той носеше благороднически дрехи, но неговите не бяха толкова фини.

Кеймън изстена, седна, хвана се за главата и погледна влезлите.

— Господарю Доксон! Уф… брей, каква изненада!

— Тъй де — потвърди по-ниският мъж, когото бяха нарекли Доксон. Вин се намръщи — имаше нещо странно познато в тези двамата. Беше ги виждала.

„Финансовият отдел. Бяха в чакалнята“.

Кеймън се изправи, втренчи се в русолявия непознат, после сведе поглед към покритите му със странни преплетени белези ръце и прошепна:

— В името на лорд Владетеля… Оцелелият от Хатсин!

Вин сбърчи вежди. Трябваше ли да е чувала за този човек? Раните все още я боляха, въпреки странното спокойствие, което изпитваше, и малко й се виеше свят. Тя се подпря по-здраво на масата, но не посмя да седне.

Който и да беше новодошлият, Кеймън очевидно го смяташе за важен човек.

— О, господарю Келсайър! — запелтечи той. — Това е необикновена чест!

Новодошлият — Келсайър — поклати глава.

— Знаеш ли, не държа да чуя мнението ти.

Кеймън извика от болка, залитна назад и рухна на пода, ударен пак от невидима сила. Келсайър дори не помръдна.

Този път Кеймън си взе поука и замълча. Келсайър огледа стаята.

— Останалите знаят ли кой съм?

Мнозина от присъстващите кимнаха.

— Добре. Дойдох в леговището ви, приятели, защото сте ми много задължени.

В стаята се възцари мълчание, чуваха се само стенанията на Кеймън. Най-сетне главатарят намери сили да заговори:

— Ние ли… господарю Келсайър?

— Тъкмо вие. Виждате ли, двамата с господаря Доксон току-що ви спасихме живота. Вашият доста некомпетентен главатар напусна Финансовия отдел на Министерството преди около час и се върна право в тайната ви квартира. Беше проследен от двама съгледвачи на Министерството, един архипрелан и… един Стоманен инквизитор.

Никой не посмя да заговори.

„О, Боже!“ — помисли си Вин. Значи беше права, само дето не бе реагирала достатъчно бързо. Но щом бяха пратили инквизитор…

— Справих се с инквизитора — добави Келсайър и млъкна, за да ги остави да осмислят чутото. Що за човек би могъл да твърди така нехайно, че се е „справил“ с един инквизитор? Говореше се, че тези същества били безсмъртни, че можели да надзъртат в душата на човек, че били несравними в боя.

— И сега искам да ми бъде заплатено за услугите — приключи Келсайър.

Този път Кеймън не направи опит да стане: изглежда, се беше ударил доста лошо и беше замаян от падането. В стаята продължаваше да дари тишина. После Милев — мургавият заместник на Кеймън — сграбчи ковчежето със спечелените боксинги и изтича да го предложи на Келсайър.

— Тези пари са от Министерството. Три хиляди боксинга.

„Иска да му се подмаже — помисли Вин. — Това не е само Късмет — или ако е Късмет, никога не съм притежавала такъв“.

Келсайър огледа ковчежето.

— А ти кой си?

— Милев, господарю Келсайър.

— Е, главатар Милев, да речем, че възнаграждението ме удовлетворява, ако ми направиш още една услуга.

Милев го погледна раболепно.

— Само кажете каква.

Келсайър кимна към стенещия Кеймън.

— Да се оправиш с него.

— Разбира се — отвърна Милев.

— Искам да остане жив — продължи Келсайър. — Но да не изпитва удоволствие от това.

Милев кимна.

— Ще го направим просяк. Лорд Владетеля не одобрява подобно занятие — на Кеймън няма да му е лесно да живее в Лутадел.

„Милев ще се отърве от него веднага щом Келсайър си тръгне“.

— Добре — рече Келсайър, отвори ковчежето и отброи на масата купчинка златни боксинги. — Виждам, че си надежден човек, Милев. Бързо си стъпваш на краката и не се плашиш като другите.

— И преди съм имал вземане-даване с Мъгливи, господарю Келсайър.

Келсайър кимна, после се обърна към спътника си.

— Докс, къде ще се проведе срещата ни довечера?

— Мислех да е в магазинчето на Клъбс — обясни черособрадият.

— Не бих го нарекъл неутрална територия — коментира Келсайър. — Особено ако откаже да се присъедини към нас.

— Вярно.

Келсайър погледна Милев.

— Подготвям операция в този район. Ще имам нужда от подкрепата на местни хора. — Побутна купчинката боксинги към него. Бяха поне стотина. — Ще ни трябва сигурна квартира за тази вечер. Можем ли да го уредим?

— Разбира се — отвърна Милев и побърза да прибере монетите.

— Чудесно — рече Келсайър. — А сега, всички вън.

— Вън? — попита колебливо Милев.

— Да — потвърди Келсайър. — Вземай хората си — включително бившия ви главатар — и да ви няма. Искам да си поговоря насаме с госпожица Вин.

В стаята отново се възцари тишина. Вин знаеше, че не е единствената, която се чуди откъде Келсайър й знае името.

— Е, чухте какво ви казват! — провикна се Милев, махна на двама да вдигнат Кеймън и подгони останалите нагоре по стълбите.

Вин ги изпрати с поглед. Усещаше нарастваща тревога. Този Келсайър очевидно беше могъщ човек, а инстинктът й подсказваше, че такива хора са опасни. Дали знаеше за нейния Късмет? Очевидно. Иначе защо щеше да иска да говори с нея?

„Ами ако иска да ме използва?“

— Между другото, Милев — подхвърли нехайно Келсайър. — Като казвам „насаме“, това означава, че не желая да бъда шпиониран от четиримата, които ни следят през отворите в отсрещната стена. Бъди така добър да ги изкараш с останалите на улицата.

Милев пребледня.

— Разбира се, господарю Келсайър.

— Добре. Навън ще откриете двама мъртви съгледвачи на Министерството. Отървете се от труповете, ако обичате.

Милев кимна и се обърна.

— И, Милев… — подхвърли Келсайър. Милев се обърна отново.

— Погрижи се никой от хората ти да не ни предаде — рече тихо Келсайър. Вин го долови отново — подновения натиск върху чувствата й. — Тази банда вече попадна в полезрението на Стоманеното министерство — внимавай да не направиш и мен свой враг.

Милев кимна отсечено, изтича по стълбите и затвори вратата. След няколко секунди Вин чу стъпки зад стената, където беше стаята с отворите, после настъпи тишина. Вин остана сама с човек, който — по някаква причина — будеше такъв страх, че можеше да опразни цяло помещение, пълно с крадци и убийци.

Погледна към тайната врата. Келсайър я наблюдаваше. Какво щеше да направи, ако тя побегнеше?

„Твърди, че е убил инквизитор — припомни си тя. — И… умее да използва Късмета. Трябва да остана, поне докато разбера какво знае“.

Келсайър я погледна усмихнато, после се разсмя.

— Добре се позабавлявахме, Докс.

Мъжът, когото Кеймън бе нарекъл Доксон, изсумтя и тръгна през стаята. Вин се напрегна, но той не я доближи, а отиде при бара.

— Кел, винаги си бил непоправим. Как обаче ще се справиш с новата си репутация? Лично аз едва ли ще мога винаги да гледам страшно.

— Завиждаш, нали?

— Да — потвърди Доксон. — Завиждам ти за способността да плашиш дребни престъпници. И ако те интересува, ще ти кажа, че беше твърде суров с Кеймън.

Келсайър въздъхна и се отпусна на един стол. Усмивката му се стопи.

— Видя го как постъпи с момичето.

— Всъщност не можах — отвърна Доксон, който преглеждаше съдържанието на бара. — Някой бе запречил вратата.

Келсайър повдигна рамене.

— Погледни я, Докс. Бедното дете. Бита е почти до припадък. Не мога да изпитвам симпатия към онзи тип.

Вин не ги изпускаше от поглед. С намаляването на напрежението болката отново се усили. Утре щеше да има голяма синина между плешките от удара със стола — и друга на лицето. Все още й се виеше свят.

Келсайър я наблюдаваше. Вин стисна зъби. Болка. Можеше да се справи с нея.

— Искаш ли нещо, дете? — попита Доксон. — Мокра кърпа за лицето?

Тя не отговори, гледаше Келсайър.

„Хайде. Кажи какво искаш от мен. Изиграй си хода“.

Доксон видя, че няма да отговори, зарови в бара и след малко извади две бутилки.

— Нещо заслужаващо внимание? — попита Келсайър.

— Ха! Дори сред крадците Кеймън не е известен с финеса си. Чорапите ми сигурно са по-скъпи от това вино.

Келсайър въздъхна.

— Нищо, налей ми една чаша. — Отново се обърна към Вин. — Ти искаш ли нещо?

Тя не отговори.

Келсайър се усмихна.

— Не се тревожи — не сме толкова страшни, колкото ни мислят приятелите ти.

— Не мисля, че са й били приятели, Кел — подхвърли Доксон иззад бара.

— Добре казано — потвърди Келсайър. — Въпреки това, дете, не бива да се боиш от нас. Освен от дъха на Докс.

— Или от шегите на Кел — парира Доксон.

Вин ги гледаше мълчаливо. Можеше да се престори на слаба, както постъпваше с Кеймън, но инстинктът й подсказваше, че при тези двамата тактиката й няма да е успешна. Ето защо тя мълчеше и се опитваше да прецени ситуацията.

Отново я завладя спокойствие, подтикна я да забрави притесненията, да им повярва, да прави каквото й казват…

Не! Тя не помръдна от мястото си.

Келсайър повдигна вежди.

— Виж, не очаквах това.

— Кое? — попита Доксон, докато наливаше.

— Нищо — отвърна Келсайър, разглеждаше Вин внимателно.

— Е, малката, ще пийнеш ли нещо? — подкани я Доксон.

Вин не отговори. Притежаваше Късмета, откак се помнеше. Той й даваше сили, беше тайно оръжие срещу крадците. Но въпреки това през цялото време не знаеше какво представлява, нито как точно го използва. Разумът и инстинктът й подсказваха, че трябва да разбере какво знае този мъж.

Както и да възнамеряваше да я използва, каквито и да бяха плановете му, тя бе готова да го изтърпи. Само и само да се научи, да разбере как е станал толкова силен.

— Ейл. — Първата й дума, откакто бяха влезли.

— Ейл? — попита Келсайър. — Само това?

— Обичам ейл.

Келсайър се почеса по брадичката и заяви:

— Какво пък, ще трябва да поработим по въпроса. Добре де, седни.

Вин се поколеба, после отиде до масата на Келсайър и седна срещу него. Натъртените места я боляха, но не можеше да си позволи да прояви слабост пред този човек. Трябваше да се преструва, че й няма нищо. Поне, след като седна, спря да й се вие свят.

Доксон донесе на Келсайър вино, а на нея — халба ейл. Тя обаче не побърза да отпие, а попита тихо:

— Кой си ти?

Келсайър сбърчи чело.

— Брей, че сме прями!

Вин не каза нищо.

Доксон изпръхтя.

Келсайър се усмихна.

— Казвам се Келсайър. Аз съм нещо като главатар — но едва ли познаваш някой от бандата ми. Хора като Кеймън се смятат за хищници, които се прехранват от благородниците и от различни операции на Министерството.

Вин поклати глава.

— Не са хищници. Лешояди са. — Кой би повярвал, че е възможно да съществуват банди крадци толкова близо до лорд Владетеля? И въпреки това Рийн й бе показал, че е истина: около Владетеля се събираха могъщи, богати благородници. А където има сила и богатство, винаги има и поквара — особено след като лорд Владетеля държеше юздите на своите благородници много по-отпуснати, отколкото тези на скаа. Вероятно заради благодарността му към техните предци.

Както и да е, важното бе, че престъпни шайки като тази на Кеймън бяха плъховете, хранещи се от градската поквара. И подобно на истинските плъхове бяха неизтребими — особено в град с населението на Лутадел.

— Лешояди — повтори усмихнато Келсайър. — Доста добро сравнение, Вин. Е, ние с Докс също сме лешояди… само че от по-високо качество. От по-добра порода, ако мога така да се изразя, или може би сме по-амбициозни.

Тя се намръщи.

— Да не сте благородници?

— Не, за бога — отвърна Доксон.

— Или, по-точно, нечистокръвни.

— Нечистокръвни няма — заяви Вин. — Министерството ги лови и ги изтребва.

— Нечистокръвни като теб? — попита Келсайър.

Вин го погледна стъписано. „Откъде…?“

— Вин, дори Стоманеното министерство не е безпогрешно — рече Келсайър. — Щом са пропуснали теб, пропуснали са и други.

Вин го погледна замислено.

— Милев… Той те нарече Мъглив. Това нещо като аломант ли е?

Двамата се спогледаха и Доксон подхвърли със задоволство:

— Брей, че е наблюдателна!

— Прав си — съгласи се Келсайър. — Вин, онзи човек ни нарече Мъгливи, но това не е съвсем вярно. Нито аз, нито Доксон сме Мъгливи. Макар че имаме много общо с тях.

Вин не отговори, местеше поглед от единия към другия и обратно. Аломантия. Тайнствената сила, която владееха благородниците, дарена им от лорд Владетеля преди хиляди години като награда за тяхната вярност. Един от основополагащите принципи на Министерството — дори скаа като Вин го знаеха. Благородниците притежаваха аломантия и привилегии заради своите предци; скаа, по същата причина, търпяха наказания.

Истината обаче беше, че тя не знаеше какво е аломантията. Винаги бе смятала, че е нещо като бойно изкуство. Говореха, че Мъгливите можели да изтребват цели банди. Хората, които разказваха подобни неща, го правеха винаги шепнешком, с изплашени гласове. Преди днешната случка тя не бе допускала, че може да прилича на нейния Късмет.

— Кажи ми, Вин — заговори Келсайър, разглеждаше я с нескрит интерес. — Знаеше ли какво правиш с онзи принудител във Финансовия отдел?

— Използвах Късмета — отвърна тихо Вин. — Правя го, за да успокоявам хората, когато са ядосани.

— Или подозрителни — добави Келсайър. — Тогава лесно се мамят.

Вин кимна.

Келсайър вдигна пръст.

— Има много неща, които ти предстои да научиш. Техники, правила и упражнения. Един урок обаче не търпи отлагане. Никога не прилагай емоционална аломантия върху принудител. Те са обучени да познават, когато някой Тегли и Притиска чувствата им. Дори на висшите благородници е забранено да въздействат емоционално на принудителите. Заради теб принудителят е пратил да повикат инквизитор.

— И се моли онова същество никога вече да не надуши дирите ти — добави Доксон.

Вин пребледня.

— Значи не си убил инквизитора?

Келсайър поклати глава.

— Само му отвлякох вниманието — което само по себе си също е много опасно. Не се тревожи, много от слуховете за тях не са верни. Но сега, след като изгуби следата ти, няма да може да те намери.

— Най-вероятно — подхвърли Доксон.

Вин погледна изплашено ниския мъж.

— Най-вероятно — съгласи се Келсайър. — Има много неща, които не знаем за инквизиторите — те, изглежда, не се придържат към нормалните правила. Тези шипове в очите им например би трябвало да ги убият. Нито едно от познанията ми за аломантията не дава обяснения за това как съществуват тези създания. Не бих се притеснявал, ако в дирите ти е влязъл някой обикновен Мъглив Издирвач. Но инквизитор… Какво пък, ще трябва да си нащрек. Както изглежда, те бива в това.

Вин не знаеше какво да отговори. Келсайър кимна към халбата.

— Защо не пиеш?

— Ами ако си пуснал нещо вътре?

— О, защо ми е да ти пускам нещо в питието? — отвърна Келсайър с усмивка и извади от джоба на сюртука си малка стъкленица. — Ще изпиеш тази загадъчна течност съвсем доброволно.

И постави стъкленицата на масата. На дъното имаше тъмна утайка. Вин се намръщи.

— Какво е това?

— Ако ти кажа, няма да е загадъчна — отвърна Келсайър все така усмихнато.

— Алкохолен разтвор на метали — обади се Доксон.

— Метали? — повтори тя озадачено.

— Два от осемте основни аломантични метала — поясни Келсайър. — Трябва да направим някои изпитания.

Вин не откъсваше поглед от стъкленицата. Келсайър сви рамене.

— Ще трябва да я изпиеш, ако искаш да научиш нещо повече за този твой Късмет.

— Ти пий пръв — запъна се Вин. Келсайър повдигна вежди.

— Малко сме параноични, както виждам. Вин не отговори.

Той въздъхна, вдигна стъкленицата и дръпна тапата.

— Първо я разклати — каза Вин. — За да пийнеш и от утайката.

Келсайър въздъхна с досада, но направи каквото го помоли: разклати стъкленицата и отпи от течността. След това я остави на масата и потрепери.

Вин смръщи вежди. Келсайър продължаваше да се усмихва. Знаеше, че е приковал вниманието й. Беше й демонстрирал силата си и сега я изкушаваше с нея. „Единствената причина да се подчиняваш на човек, който владее подобна сила, е надеждата да научиш това, което знае“. Думи на Рийн.

Вин протегна ръка, вдигна стъкленицата и я пресуши на един дъх. Отпусна се назад и зачака да преживее някаква вълшебна трансформация или да почувства прилив на тайнствена сила. А може би първите признаци на отравяне? Но не усещаше нищо.

„Какво разочарование…“ Намръщи се и се облегна на стола. От любопитство изпробва Късмета.

И се ококори от изненада.

Беше си на мястото, като огромно златно съкровище. Със запаси от сила, които надминаваха всякакви представи. А преди се налагаше да пести всяка трошичка от Късмета, да оставя резерви и да го изразходва предпазливо. Сега се чувстваше като изгладняла гостенка на банкет при висш благородник. Изумена оглеждаше огромните си запаси.

— И тъй — подкани я Келсайър. — Опитай. Искам да ме Усмириш.

Вин се пресегна, черпейки от новонатрупаните запаси Късмет. Взе малко и го насочи към Келсайър.

— Добре. — Той се наведе заинтригувано напред. — Но вече знаем, че това го можеш. Време е за по-сериозен изпит, Вин. Би ли могла да поемеш в противоположна посока? Виждам, че умееш да потискаш чувствата, но ще можеш ли да ги разпалваш?

Тя го погледна озадачено. Никога не бе използвала Късмета по такъв начин, дори не си бе давала сметка, че е възможно. Защо Келсайър изглеждаше толкова заинтригуван?

Изпълнена с подозрение, тя отново посегна към Късмета. И докато го правеше, забеляза нещо интересно. Това, което в началото й се бе сторило един могъщ източник на сила, бяха всъщност два различни източника. Два различни типа Късмет.

„Осем. Той каза, че са осем. Но… какво ли правят останалите?“

Келсайър продължаваше да чака. Вин се съсредоточи върху непознатия източник и както преди го насочи към него.

Усмивката на Келсайър се разшири, той се изправи и погледна Доксон.

— Това е. Тя го направи.

Доксон поклати глава.

— Честно казано, Кел, не зная какво да мисля. Досега и един като теб ми беше малко множко. Но двама…

Вин ги оглеждаше с присвити, изпълнени със съмнение очи.

— Двама какво?

— Вин, дори сред благородничеството аломантията се среща изключително рядко — обясни Келсайър — Вярно, че това е наследствено умение, характерно най-вече за висшата аристокрация. Но дори успешното кръстосване не гарантира аломантична сила. Много висши благородници притежават само по едно аломантично умение. Такива хора — които могат да прилагат един от осемте основни аломантични аспекта — се наричат Мъгливи. Понякога тези способности се проявяват и при скаа — но само ако споменатият скаа има благородническа жилка в кръвта си. Честотата, с която се среща при скаа, е по-малко от едно на десет хиляди. Колкото по-силна е благородническата жилка на някой скаа, толкова по-вероятно с той да се окаже Мъглив.

— Кои са родителите ти, Вин? — попита Доксон. — Спомняш ли си ги?

— Отгледана съм от брат ми Рийн — обясни тихо и сконфузено Вин. Не обичаше да обсъжда подобни теми с непознати.

— Той говорил ли ти е за майка ти и баща ти? — поинтересува се Доксон.

— Понякога — призна тя. — Рийн казваше, че майка ни била курва. Не по свой избор, но в подземния свят… — Млъкна. Майка й бе направила опит за самоубийство, когато тя беше съвсем малка. Почти не помнеше случката. Рийн я бе спасил.

— Ами баща ти, Вин? — продължи с разпита Доксон. Вин вдигна глава.

— Той е архипрелан в Стоманеното министерство. Келсайър чак подсвирна.

— Ето това наричам ирония на съдбата.

Вин сведе поглед към масата. Едва сега се пресегна и вдигна халбата.

Келсайър продължаваше да се усмихва.

— Повечето високопоставени принудители в Министерството са и висши благородници. Баща ти ти е оставил в наследство доста рядка дарба.

— Значи… и аз съм една от тези Мъгливи, за които говориш?

Келсайър поклати глава.

— Всъщност не. Виждаш ли, тъкмо това ме заинтригува в теб, Вин. Мъгливите имат достъп само до едно аломантично умение. Ти доказа, че владееш две. А тези, които притежават две умения, всъщност могат да владеят и осемте. Такъв е принципът — ако си аломант, притежаваш или само едно умение, или всичките осем. — Келсайър се наведе към нея. — Ти, Вин, си от онези, които обикновено наричат Мъглородни. Дори сред благородниците те са изключителна рядкост. А при скаа… какво пък, ще ти призная, че съм срещал само още един Мъглороден през целия си живот.

Изведнъж в стаята се възцари тишина. Изпълни я някакво странно спокойствие. Вин разглеждаше халбата с унесен, разсеян поглед. Мъглородните. Беше чувала истории, разбира се. Легенди. Келсайър и Доксон мълчаха, чакаха я да възприеме чутото. Най-сетне тя намери сили да заговори:

— Но… какво означава това? Келсайър се усмихна.

— Означава, че ти, Вин, си много специален човек. Притежаваш сила, на която би завидял всеки висш благородник. Сила, която, ако се бе родила аристократка, щеше да те превърне в един от най-опасните и влиятелни хора в Последната империя. — Отново се наведе към нея. — Но ти не си се родила аристократка. Не си благородничка, Вин. Не се налага да играеш по техните правила — и това те прави още по-силна!

4.

— Нали чу какво казах! Той подготвя операция. — Очите на Улеф блестяха от вълнение. — Питам се, коя от Големите къщи смята да удари.

— Трябва да е някоя от най-могъщите — заяви Дистен, един от главните съгледвачи на Кеймън. Беше еднорък, но слухът и зрението му бяха ненадминати. — Келсайър никога не се е занимавал с дреболии.

Вин седеше мълчаливо, стиснала халба в ръка — същата, която й бе дал Келсайър. Все още бе пълна до половината. Масата бе заобиколена от неголяма тълпа — Келсайър бе позволил на крадците да се приберат за малко, преди да започне срещата. Вин обаче би предпочела да остане сама. Животът с Рийн я бе накарал да свикне със самотата — допуснеш ли някого твърде близо, само ще му дадеш възможност да те предаде.

Дори след изчезването на Рийн Вин продължаваше да се придържа към тази практика. Нямаше куража да си тръгне, но и не направи опит да се сближи с някой от останалите членове на шайката. Те, от своя страна, избягваха да я закачат. Положението й в бандата бе малко особено и сближаването с нея можеше да им създаде неприятности. Улеф единствен бе опитал да й бъде приятел.

„Допуснеш ли някого твърде близо, само ще те боли повече, когато те предаде“ — сякаш прошепна Рийн в ума й.

Дали Улеф наистина й беше приятел? Защото несъмнено я бе продал доста бързо. Другите също присъстваха безропотно на побоя и не направиха никакъв опит да я спасят. Всъщност бяха постъпили точно така, както следваше да се очаква.

— Напоследък Оцелелия не се проявявал с някакви дела — обясняваше Хармън, възрастен крадец с проскубана брада. — За последните няколко години са го виждали само един-два пъти в Лутадел. Като стана дума, не е правил нищо сериозно, откакто…

— Това първата ли му е? — прекъсна го разпалено Улеф, — Първата операция, след като избяга от Ямите? Сигурно ще е нещо забележително!

— Вин, каза ли ти нещо по въпроса? — обърне се Дистен към нея. — Ей, Вин? — И махна с ръка да й привлече вниманието.

— Какво? — Тя вдигна поглед. Беше се измила след побоя и Доксон й бе дал кърпичка да си избърше кръвта. Но не можеше да направи нищо за синините. Все още я болеше от ударите. За щастие нямаше нищо счупено.

— Келсайър — повтори Дистен. — Каза ли нещо за тази работа, дето я готви?

Вин поклати глава и погледна окървавената кърпичка. Келсайър и Доксон си бяха тръгнали преди малко, след като обещаха да се върнат, когато обмисли това, което бе научила, от тях. В думите им се усещаше намек — скрито предложение. Каквато и работа да готвеха, тя бе поканена да участва.

— Интересно, Вин, защо се спря точно на теб да ни бъдеш свръзка? — обади се Улеф. — Обясни ли ти нещо?

Крадците бяха предположили, че Келсайър я е избрал да осъществява контакт с бандата на Кеймън… на Милев.

В лутаделския подземен свят имаше два типа престъпници. Едните бяха от стандартно естество, като бандата на Кеймън. Но имаше и други… специални. Групи, съставени от изключително опитни, невероятно смели и талантливи хора. Аломанти.

Двата типа престъпници никога не се смесваха — обикновените крадци предпочитаха да не закачат своите събратя по професия. Но понякога главатарите на специалните банди наемаха хора от обикновените, за да вършат рутинната работа, и тогава назначаваха свръзка — посредник, който да работи и с двете банди. Ето откъде и предположението на Улеф за Вин.

Хората на Милев забелязаха неохотата й да обсъжда този въпрос и се насочиха към друга тема: Мъгливите. Говореха за аломантията с неуверени, шепнещи гласове, а тя ги слушаше объркана. Как можеше да има общо с нещо, което всява такъв страх? Късметът й… нейната аломантия… беше съвсем дребна дарба, използваше я, за да оцелява, но не я смяташе за особено важна.

„Но такава сила…“ Тя отново надзърна в запасите си от Късмет.

— Какво ли е правил Келсайър през последните години? — продължаваше да разсъждава на глас Улеф. В началото на срещата я поглеждаше малко гузно, но скоро го преодоля. Беше я предал, какво толкова — така става в подземния свят. Тук няма приятели.

„Само дето не ми се стори да е същото между Келсайър и Доксон. Те, изглежда, си имат доверие“. Дали само се преструваха? Или бяха от онази рядка порода, която не знае що е предателство?

Най-обезпокоително в поведението им бе откритият начин, по който се държаха с нея. Сякаш бяха готови да й се доверят, въпреки че я познаваха съвсем отскоро. Едва ли бяха искрени — никой не би оцелял дълго в подземния свят с подобна тактика. И все пак дружелюбието им я смущаваше.

— Две години… — рече един крадец с плоско лице, казваше се Хръд. — Сигурно през цялото време е подготвял тази операция.

— Значи ще е нещо забележително — заяви Улеф.

— Разкажете ми за него — обади се тихо Вин.

— За Келсайър ли? — попита Дистен.

Вин кимна.

— На юг не говорят ли за него?

Вин поклати глава.

— Той беше най-добрият главатар в Лутадел — обясни Улеф. — Легенда, дори сред Мъгливите. Обрал е няколко от Големите къщи в града.

— И? — подкани го Вин.

— Някой го предаде — обади се тихо Хармън.

„Ама разбира се“ — помисли си Вин.

— Лорд Владетеля лично го залови — заговори Улеф. — Прати Келсайър и жена му в Хатсинските ями. Но той избяга. Избяга от Ямите, Вин! Единственият, който го е правил.

— А жена му? — Попита Вин.

Улеф погледна Хармън, който поклати глава.

— Тя не успя.

„Значи там е изгубил близък човек. Как може да се усмихва толкова често? И така искрено?“

— Там е получил и белезите — рече Дистен. — По ръцете. В Ямите, от камъните по отвесните стени, които е катерил.

— Не е така. — изсумтя Хармън. — По време на бягството убил инквизитор — от това са му раните.

— Аз пък чух, че ги получил, докато се бил с едно от чудовищата, дето пазят Ямите — подметна Улеф. — Бръкнал му в устата и го удушил отвътре. Зъбите му го издрали по ръцете.

Дистен се намръщи.

— Как можеш да удушиш някого отвътре?

Улеф сви рамене.

— Точно това бих искал да разбера.

— Този човек не е като нас — прошепна Хръд. — Нещо му се е случило в Ямите, нещо ужасно. Преди това не е бил аломант. Влязъл в Ямите като обикновен скаа, а сега… Няма съмнение, че е Мъглив — ако въобще е човек. Скитал се е доста навън, в мъглата. Някой казват, че Келсайър е мъртъв, а това нещо, което носи лицето му… е съвсем друго.

Хармън поклати глава.

— Дрънканици на онези скаа от плантациите. Всички сме излизали в мъглата.

— Не и в мъглата извън града — посочи Хръд. — Където се въдят Мъгливите духове. Те, те сграбчват и ти вземат лицето, точно като лорд Владетеля.

Хармън изсумтя пренебрежително. Не вярваше на такива измислици.

— Хръд е прав за едно — заговори Дистен. — Келсайър не е човек като нас. Може би не е мъглив дух, но не е и скаа повече. Чувал съм, че може да прави неща, които могат само те. Онези, които излизат нощем. Нали видяхте какво направи на Кеймън?

— Мъглороден — промълви Хармън.

Мъглороден. Вин, разбира се, бе чувала тази дума и преди Келсайър да я спомене. Кой не беше? Слуховете за Мъглородните правеха историите за инквизиторите и Мъгливите още по-реални. Говореше се, че Мъглородните са вестители на самите мъгли, надарени с огромна мощ от лорд Владетеля. Само висши благородници можели да бъдат Мъглородни, били някаква тайна секта убийци, която го обслужвала и която излизала само нощем. Рийн все повтаряше, че всичко това е мит, и Вин бе решила, че е така.

„А Келсайър каза, че аз съм една от тях — като него“. Възможно ли бе? Тя, дете на проститутка, никоя в този свят?

„Никога не вярвай на човек, който ти носи добри новини — казваше Рийн. — Това е най-старият и най-лесният начин да те изиграят“.

Но пък нали притежаваше Късмета. Нейната аломантия. Все още усещаше нарасналата сила, която й бе дала течността в стъкленицата на Келсайър, и дори бе изпробвала уменията си върху крадците. Без необходимостта да се ограничава бе постигнала изумителни резултати.

Беше на път да осъзнае, че старата й цел в живота — просто да оцелее — вече не е достатъчна. Имаше толкова други неща, с които да се занимава. Беше робиня на Рийн, после на Кеймън. Готова бе да робува и на Келсайър, ако това й осигури свободата.

На своята маса Милев си погледна часовника и се изправи.

— Е, добре, всички вън.

Стаята започна да се изпразва заради предстоящата среща на Келсайър. Вин си припомни новото си положение — Келсайър бе заявил недвусмислено, че е поканена само тя. Така че остана на мястото си. Сега, когато бе сама, се чувстваше малко по-добре.

Първият, който слезе по стълбите, беше войник. Беше облечен с широка риза без ръкави и се виждаха добре оформените му мускулести ръце. Тялото му беше яко, без да е масивно, късо подстриганата му коса едва покриваше главата.

Спътникът му бе облечен в благороднически дрехи — виолетова жилетка със златни копчета, черен сюртук, широкопола шапка и фехтоваческо бастунче. Беше по-възрастен от войника и доста пълен. При влизането си свали шапката и се видя добре вчесана черна коса. Двамата разговаряха оживено, докато слизаха по стълбите, но като видяха пустата стая, спряха.

— А това трябва да е нашата свръзка — рече мъжът с бастунчето. — Келсайър пристигна ли вече, скъпа? — Говореше фамилиарно, сякаш бяха стари приятели. Изведнъж, въпреки подозренията си, Вин усети, че харесва този добре облечен любезен мъж.

— Не — отвърна тя тихо. Кой знае защо, за първи път съжали, че е облечена с раздърпан клин и риза от груб плат. Щеше й се да има по-хубави дрехи. Мъжът пред нея сякаш изискваше с присъствието си по-официална атмосфера.

— Трябваше да се сетя, че Кел ще закъснее за собствената си среща — измърмори войникът и се настани на една маса в центъра.

— Тъй де — потвърди другият. — Но пък благодарение на това имаме време да се освежим. Бих пийнал нещо…

— Аз ще ви донеса — рече Вин и скочи на крака.

— Колко мило от твоя страна — кимна костюмираният, настани се на стола до войника, кръстоса крака, опря бастунчето в пода и отпусна ръце на дръжката му.

Вин отиде при бара и започна да оглежда в напитките.

— Бриз… — рече войникът и в гласа му се долови скрит укор. Вин бе избрала една бутилка от най-скъпото вино на Кеймън и вече наливаше.

— Да? — отвърна костюмираният и повдигна вежда. Войникът кимна към Вин.

— Уф, добре де — рече благородникът и въздъхна.

Вин застина с бутилката в ръка и се намръщи озадачено. „Какво направих?“

— Хам, кълна се, че понякога си ужасно превзет — оплака се костюмираният.

— Бриз, това, че можеш да разкарваш хората като марионетки, не значи, че трябва да го правиш.

Вин ги погледна шашардисано. „Той… е използвал върху мен Късмета“. Когато Келсайър се опита да й въздейства, тя бе усетила докосването му и донякъде бе успяла да се възпротиви. Но този път дори не си бе дала сметка какво прави.

Погледна мъжа и присви очи.

— Мъглороден.

Бриз, костюмираният, се изкиска.

— Не чак толкова. Келсайър е единственият Мъглороден скаа, когото вероятно ще срещнеш, скъпа — и се моли да не се изправиш някога срещу благородник с подобни способности. Не, аз съм само един скромен обикновен Мъглив.

— Скромен? — попита Хам.

Бриз сви рамене.

Вин погледна недопълнената чаша.

— Теглил си чувствата ми. Искам да кажа… с аломантия.

— Малко ги Притиснах, признавам — отвърна Бриз. — Тегленето кара човек да стане по-недоверчив и непоколебим. Притискането — Усмиряването — го прави доверчив.

— Каквото и да е, опитвал си се да ме контролираш — продължи Вин. — Накара ме да ти донеса напитката.

— О, не бих казал, че съм те карал — възрази Бриз. — Просто коригирах леко чувствата ти така, че да си по-склонна да направиш това, което искам.

Хам се почеса по брадичката.

— Не зная, Бриз. Това е интересен въпрос. Като въздействаш на чувствата й, не я ли лишаваш от възможността да решава сама? Ако например трябва да убие или да открадне, докато е под твой контрол, нейно ли ще е престъплението, или твое?

Бриз завъртя очи.

— Задаваш безсмислени въпроси, Хамънд. Не би трябвало да си занимаваш мозъчето с подобни неща — ще си го повредиш. Аз само я окуражих, като използвах малко необикновен начин.

— Но…

— Няма да споря с теб, Хам.

Якият въздъхна и поклати отчаяно глава.

— Ще ми донесеш ли чашата? — попита Бриз с надежда и погледна Вин. — Искам да кажа, след като така и така си станала и си при бара…

Вин надзърна в чувствата си. Дали симпатията й към този човек беше естествена? Или той отново я манипулираше? Тя поклати глава и се отдалечи от бара, като остави чашите там.

Бриз въздъхна. Но не стана да ги вземе.

Вин беше свикнала с ъглите и сенките — за да е достатъчно близо, за да подслушва, и достатъчно далеч, за да избяга. Но от тези двамата не можеше да се скрие — не и докато стаята бе празна. Ето защо предпазливо седна при тях. Трябваше й информация — невежеството й беше сериозен недостатък в този нов свят на Мъгливи.

Бриз се засмя.

— Изнервена ли си, малката ми?

Вин пренебрегна въпроса.

— Ти… — рече тя и погледна Хам. — И ти ли си Мъглив?

Хам кимва и отвърна:

— Аз съм Главорез.

Вии се намръщи объркано.

— Горя олово — добави Хам. — По-точно пютриум.

Вин го погледна въпросително.

— Това му дава физическа сила, скъпа — поясни Бриз. — Удря разни неща — най-вече други хора, — които се опитват да ни пречат, докато вършим това, с което сме се захванали.

— Не е само това — възрази Хам. — Аз отговарям за общата сигурност по време на работа, доставям на главатаря работници и войници, когато има нужда от такива.

— А през останалото време ще ти досажда с пустословно философстване — добави Бриз.

Хам въздъхна.

— Бриз, честно казано, понякога не зная защо… — И млъква, защото вратата се отвори и влезе друг човек.

Новодошлият беше загърнат в захабено кафяво наметало, под което носеше кафяви панталони и семпла бяла риза. Но виж, лицето му бе много по-забележително от дрехите. Беше сбръчкано и съсухрено, като изгнило парче дърво, а в очите му се четеше недоволство, характерно за възрастните хора. Вин не можеше да определи възрастта му — беше достатъчно млад, та все още да не е прегърбен, но достатъчно възрастен, та в сравнение с него хора на средна възраст като Бриз да изглеждат младежи.

Новодошлият ги огледа, изпухтя презрително, отиде до едва маса в другия край и седна. Вин забеляза, че накуцва.

— Трап ще ми липсва — въздъхва Бриз.

— На всички ще ни липсва — обади се тихо Хам. — Но Клъбс е много добър. Работил съм с него.

Бриз хвърли кос поглед към новодошлия.

— Чудя се дали ще мога да накарам него да ни донесе питиетата.

— Бих платил, за да видя как ще стане — засмя се Хам.

— Не се и съмнявам — отвърна Бриз.

Вии погледна към новодошлия, който демонстративно ги игнорираше, и попита:

— Той какъв е?

— Клъбс ли? — попита Бриз. — Той, мила моя, е Задимител. От него се иска да попречи на инквизитора да ни намери.

Вин прехапа долната си уста, обмисляше новата информация. Мъжът я изгледа втренчено и тя отмести поглед. Докато се обръщаше, забеляза, че Хам я гледа.

— Харесваш ми, малката — рече той. — Другите свръзки, с които съм работил, или бяха твърде изплашени от нас, или ревнуваха, че сме навлезли в тяхна територия.

— Така е — съгласи се Бриз. — Ти не си като повечето дребосъци. Но ще ми харесваш още повече, ако ми донесеш онази чаша вино…

Вин не му обърна внимание, а повтори:

— Дребосъци?

— Така по-надутите членове на нашата крадлива общност наричат второстепенните крадци — обясни Хам. — Казват ви дребосъци, защото ви използват за… по-незначителни задачи.

— Без да се обиждаш, разбира се — добави Бриз.

— О, не бих се обидила от… — Вин млъкна, усетила странното желание да се хареса на издокарания мъж. Погледна го. — Престани с това!

— Виждаш ли? — обърна се Бриз към Хам. — Тя все още е запазила способността си да решава сама.

— Ти си безнадежден.

„Те си мислят, че съм свръзка. Значи Келсайър не им е казал коя съм. Защо?“ Не беше имал време? Или това бе тайна, която не смяташе да споделя с другите? Доколко може да се довери на тези хора? И щом я смятаха за обикновен „дребосък“, защо бяха мили с нея?

— Кой още чакаме? — попита Бриз и погледна към вратата. — Освен Кел и Докс, искам да кажа.

— Йеден — отвърна Хам.

Бриз направи кисела физиономия.

— А, да.

— Напълно съм съгласен с теб — рече Хам. — Но съм готов да се обзаложа, че той храни същите чувства към нас.

— Изобщо не разбирам защо е поканен — подхвърли Бриз.

Хам сви рамене.

— Сигурно има някаква връзки с плана на Кел.

— Ах, прословутият „план“ — рече замислено Бриз. Какво ли ни е подготвил този път?

Хам поклати глава.

— Кел и проклетата му склонност към драматизъм.

— Тъй де.

След малко вратата се отвори и влезе въпросният Йеден. Беше невзрачен човечец и Вин не можа да си обясни защо двамата бяха говорили за него с неприязън. Дребен, с къса къдрава кестенява коса, Йеден беше облечен с простички дрехи на скаа и загърнат в лекьосано кафеникаво наметало. Огледа стаята недоволно, но не се държеше с откритата враждебност на Клъбс, който продължаваше да седи в другия край на стаята и да ги поглежда навъсено.

„Доста малобройна група — помисли Вин. — С Келсайър и Докс стават шестима“. Разбира се, Хам бе споменал, че е главатар на банда Главорези. Дали хората на тази среща не бяха само представители? Водачи на малочислени специализирани банди? Някои крадци действаха по този начин.

Бриз извади още три пъти джобния си часовник, преди Келсайър най-сетне да пристигне. Мъглородният главатар влезе в помещението с енергична стъпка. Доксон го следваше по петите. Хам веднага стана, усмихна се и му протегна ръка. Бриз също стана и макар поздравът му да бе по-резервиран, Вин трябваше да признае, че досега не е виждала главатар да бъде посрещан толкова сърдечно от хората си.

— Аха — рече Келсайър. — Клъбс и Йеден. Значи всички са тук. Добре, защото ужасно мразя да ме карат да чакам.

Бриз повдигна недоволно вежди — все пак те бяха чакали — и изсумтя:

— Ще получим ли някакво обяснение за твоето закъснение?

— С Доксон навестихме брат ми — отвърна Келсайър, отиде до бара, облегна се на него и ги огледа. Когато погледът му стигна до Вин, й намигна.

— Брат ти? — повтори Хам. — Марш ще дойде ли?

Келсайър и Доксон се спогледаха.

— Не тази вечер — отвърна Келсайър. — Но по-късно ще се присъедини към групата ни.

Вин долови някакво напрежение покрай тая история с Келсайър и брат му. Е, нея какво я интересуваше?

Бриз посочи Келсайър с върха на бастунчето.

— Е, добре. Кел, вече осем месеца държиш в тайна от нас тази твоя „работа“. Знаем, че е нещо голямо, усещаме, че си развълнуван, и сме малко обидени, че не я споделяш с нас. Така че защо най-сетне не ни разкажеш за какво става въпрос?

Келсайър се усмихна, поизправи се и махна с ръка към невзрачния мръсноват Йеден.

— Господа, запознайте се с новия си работодател.

Това очевидно беше доста шокиращо изказване.

— Този ли? — попита Хам.

— Точно той — потвърди Келсайър.

— Какво има? — заговори за пръв път Йеден. — Имате проблеми да работите с човек, който има морал ли?

— Не е това, скъпи приятелю — отвърна Бриз и положи бастунчето в скута си. — Просто бях останал с впечатлението, че не харесваш хората като нас.

— Така е — потвърди студено Йеден. — Вие сте егоистични, недисциплинирани и нехаете за събратята си скаа. Обличате се с хубави дрехи, но отвътре сте черни като сажди.

— Едно ми е ясно — изсумтя Хам. — Ако не друго, тази работа ще се окаже доста полезна за морала на бандата.

Вин ги наблюдаваше как се дърлят. Йеден очевидно беше прост скаа работник, вероятно от някоя ковачница или текстилна фабрика. Но какви връзки можеше да има с подземния свят? И… как би могъл да си позволи услугите на високоспециализирана група като тази на Келсайър?

Изглежда, Келсайър забеляза объркването й, защото тя откри, че я гледа, докато другите разговаряха.

— Трябва да призная, че съм малко смутен — рече Хам. — Йеден, всички си даваме сметка как гледаш на крадци като нас. Но… защо тогава ни наемаш?

Йеден се начумери.

— Защото — рече накрая — всички знаят колко добре се справяте.

Бриз се засмя.

— Значи не одобряваш моралните ни устои, но си готов да се възползваш от уменията ни. Добре де, каква е тази работа? Какво може да искат от нас бунтовниците скаа?

„Бунтовници скаа?“ — помисли Вин, докато поредното парче от мозайката падаше на мястото си. Подземният свят се състоеше от две сили. Едната, по-голямата по численост, бяха крадците, бандите, курвите и просяците, които се опитваха да оцелеят по различен от установения за скаа начин на живот.

Другите бяха бунтовниците. Хората, които работеха срещу Последната империя. Рийн ги наричаше глупаци — отношение, според Вин, споделяно от много други, както хора от подземния свят, така и обикновени скаа.

Всички погледи бавно се извърнаха към Келсайър, който продължаваше да се обляга на бара.

— Бунтовниците, с любезното разрешение на своя водач Йеден, ни наемат за една специална задача — каза той.

— И каква по-точно? — попита Хам. — Кражба? Убийство?

— По малко от двете — отвърна Келсайър. — И същевременно нито едното, нито другото. Господа, тази работа няма да е като никоя друга. Ще е по-трудна от всичко, срещу което сте се изправяли досега. Трябва да помогнем на Йеден да събори Последната империя.

Тишина.

— Моля? — попита невярващо Хам.

— Чу ме добре, Хам — рече Келсайър. — Това е операцията, която подготвям от известно време — разрушаването на Последната империя. Или поне на нейния център на управление. Йеден ни наема да съберем армия и да му осигурим възможността да овладее този град.

Хам и Бриз се спогледаха, после едновременно се обърнаха към Доксон, който кимна сериозно. Известно време в стаята беше съвсем тихо. Накрая Йеден се засмя унило и поклати глава.

— Не биваше да се съгласявам. Сега, когато го каза на глас, си давам сметка колко е абсурдно.

— Довери ми се, Йеден отвърна Келсайър, Тези хора неведнъж са се справяли с абсурдни задачи.

— Може и така да е. Кел — обади се Бриз. — Но в този случай съм склонен да се присъединя към неодобрението на твоя приятел. Да свалим Последната империя… че бунтовниците се опитват да го направят от хиляда години! Защо смяташ, че ще успеем там, където всички други са се провалили?

Келсайър се усмихна.

— Ще успеем, защото сме по-далновидни, Бриз. Нещо, което липсва на бунтовниците.

— Какво?! — Йеден като че ли малко се ядоса.

— За съжаление е точно така — отвърна Келсайър. — Бунтовниците осъждат хора като нас заради алчността ни, но въпреки високите си морални ценности — които между другото аз уважавам — никога не постигат целите си. Йеден, твоите хора се крият в горите и хълмовете и говорят за това как един ден ще се вдигнат и ще подхванат величествена война срещу Последната империя. Но нямат ни най-малка представа как да подготвят и осъществят плановете си.

Йеден се начумери.

— А сега ти нямаш представа какво говориш.

— Така ли? — попита нехайно Келсайър. — Кажи ми, какво са постигнали твоите бунтовници през тези хиляда години борба? Къде са вашите успехи и победи? Тужиерското клане преди триста години, със седем хиляди избити бунтовници? Някое случайно нападение на канална ладия или отвличането на дребен благородник?

Лицето на Йеден пламна.

— Това е най-доброто, което можем да постигнем с такива хора! Не ги обвинявай за провалите — хвърли вината върху останалите скаа. Не можем дори да си осигурим помощта им. Вече хиляда години понасят да ги тъпчат, не им е останал никакъв дух. Трудно е да намериш един на хиляди, който да те изслуша, а какво остава да участва в борбата!

— Успокой се. Йеден. — Келсайър вдигна ръка. — Не се опитвам да омаловажа смелостта ви. Забрави ли, че сме на една и съща страна? Обърна се към мен, защото имаш затруднения в набирането на собствена армия.

— И все повече съжалявам за решението си, крадецо — рече Йеден.

— Е, ти вече ни плати — отвърна Келсайър. — Така че е малко късно да се отказваш. Ние ще ти съберем желаната армия, Йеден. В тази стая се намират най-способните, най-умните и най-опитните аломанти в града. Ще видиш.

Отново се възцари тишина. Вин седеше и ги гледаше, смръщила вежди. „Каква е играта ти, Келсайър?“ Изявлението му за свалянето на Последната империя бе очевидно само за параван. Най-вероятното обяснение бе, че е решил да припечели от бунтовниците. Но… щом вече му бяха платили, защо продължаваше тази игра?

Келсайър се обърна към Бриз и Хам.

— Е, господа? Какво мислите?

Двамата се спогледаха и след кратко мълчание Бриз каза:

— На всички е известно, че не съм от хората, които бягат от предизвикателствата. Но, Кел, имам известни съмнения относно твоите аргументи. Сигурен ли си, че можем да се справим с това?

— Напълно — отвърна Келсайър. — Предишните опити за свалянето на лорд Владетеля са били неуспешни, защото е нямало подходяща организация и планиране. Ние сме крадци, господа — при това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни и да ги решим една по една. Знаем как да получим това, което искаме. Всичко това ни прави идеалните кандидати за тази операция.

Бриз се намръщи.

— И… колко ще получим за постигане на непостижимото?

— Трийсет хиляди боксинга! — възкликна Йеден. — Половината сега, половината, когато ми осигурите армията.

— Трийсет хиляди? — попита Хам. — За операция с подобни размери? Че това едва ще покрие разходите. Ще трябва да шпионираме сред благородниците, да следим слуховете, ще са ни нужни поне две сигурни квартири, да не говорим за място, достатъчно голямо, за да скрие цяла армия…

— Безсмислено е да се пазариш с мен, крадецо — тросна се Йеден. — За теб трийсет хиляди може да не са толкова много, но тази сума е резултат от дългогодишни спестявания. Не можем да ви платим повече просто защото нямаме.

— Работата си я бива, господа — обади се Доксон.

— Да, така е — съгласи се Бриз. — Аз също съм човек с добро сърце. Но… тази работа ми се струва прекалено алтруистична. Да не кажа глупава.

— Какво пък… — въздъхна Келсайър. — Мисля, че за всеки от нас ще има и по нещо отгоре…

Вин го погледна втренчено, а Бриз се усмихна.

— Съкровищницата на лорд Владетеля — продължи Келсайър. — В настоящия си вид планът е да осигурим на Йеден армия и възможност да превземе града. Нахлуе ли в двореца, ще сложи ръка на хазната и ще използва парите, за да увеличи силата си. А най-важното нещо в съкровищницата, както знаем, е…

— Атиумът на лорд Владетеля — довърши Бриз.

Келсайър кимна.

— С Йеден се уговорихме да получим половината от това, което намерим вътре, независимо от количеството.

Атиум. Вин бе чувала за този метал, но никога не бе виждала и късче от него. Беше невероятно рядък и според слуховете се използваше само от благородниците.

Хам се усмихваше.

— Какво пък — рече той, — награда, достатъчно голяма, за да е изкушаваща.

— Предполага се, че запасът от атиум е огромен — продължи Келсайър. — Лорд Владетеля продава съвсем ограничени количества атиум и смъква по три кожи от благородниците за него. Би трябвало да разполага с голям запас, за да е сигурен, че напълно контролира пазара, и да има и резерви за непредвидени случаи.

— Това е така — потвърди Бриз. — Но сигурен ли си, че си готов да извършиш нещо такова толкова скоро след… какво се случи предишния път, когато опитахме да проникнем там?

— Този път ще изпробваме различен подход — заяви Келсайър. — Господа, ще бъда откровен с вас. Задачата няма да е лесна, но е осъществима. Планът е прост. Ще трябва да намерим начин да неутрализираме Лутаделския гарнизон, с което градът ще остане без въоръжена охрана. След това ще всеем в Лутадел хаос.

— Имаме няколко възможности да го постигнем — обади се Доксон. — Но ще ги обсъдим по-късно.

Келсайър кимна.

— После, насред хаоса. Йеден ще влезе с армията си в Лутадел, ще завладее двореца и ще вземе лорд Владетеля в плен. Докато Йеден въвежда ред в града, ние ще плячкосаме атиума. Ще дадем на Йеден половината и ще изчезнем с другата половина. А той ще трябва да задържи онова, което е завладял.

— Май ще е доста опасно за теб, Йеден — отбеляза Хам.

Водачът на бунтовниците сви рамене.

— Може би. Но ако успеем, ако по някакво чудо сложим ръка на двореца, ще постигнем нещо, с което не може да се похвали нито една бунтовническа сила досега. Моите хора не се интересуват от богатствата, не ги е грижа дори дали ще оцелеят. Те искат да извършат нещо велико, нещо прекрасно, да дадат надежда на всички скаа. Не очаквам другарите ти да разберат подобни неща.

Келсайър метна свъсен поглед на Йеден и дребният мъж подсмръкна и се сви на стола. „Дали използва аломантия?“ — зачуди се Вин. Беше ставала свидетел и преди на взаимоотношения между работодател и подчинени и, изглежда, в този случай Келсайър държеше Йеден в джоба си, а не обратното.

Келсайър се обърна към Хам и Бриз.

— Всичко това е доста повече от демонстрация на дързост. Ако успеем да откраднем атиума, ще нанесем сериозен удар върху финансовите устои на лорд Владетеля. Той разчита на средствата, които си осигурява от продажбата на метала — без него вероятно няма да може да издържа армията си. Дори да се измъкне от нашата клопка — или пък ако решим да завладеем града, когато той отсъства, за да избегнем риска да се изправяме лице в лице с него, — той ще е финансово съкрушен. Няма да може да си върне града със сила. Междувременно благородниците ще са твърде слаби, за да се изправят срещу бунтовническата армия. В бъркотията лорд Владетеля няма как да събере достатъчно голяма армия.

— А колосите? — попита тихо Хам.

Келсайър помисли малко, после каза:

— Ако прати тези създания срещу собствената си столица, разрушенията, които ще предизвикат, ще са по-опасни от финансовата нестабилност. В последвалия хаос провинциалните благородници ще се разбунтуват и ще се обявят за крале, а лорд Владетеля няма да разполага с армия, за да ги усмири. Бунтовниците на Йеден ще могат да удържат Лутадел, а ние, приятели мои, ще сме много, много богати. Всеки получава каквото иска.

— Забрави Стоманеното министерство — обади се Клъбс от другия край на стаята. — Инквизиторите няма да ни позволят да хвърлим в хаос любимата им теокрация.

Келсайър извърна поглед към навъсения мъж.

— Значи ще трябва да открием начин да се справим и с Министерството — имам някои идеи за това. Целта на нашата група е тъкмо такава — да преодолява проблеми от подобно естество. Но първата ни задача е да се отървем от Лутаделския гарнизон — няма начин да свършим каквото и да било, докато те владеят градските улици. Ще трябва да измислим как да създадем в града хаос и същевременно да не допускаме принудителите да влязат в дирите ни. Успеем ли, лорд Владетеля ще бъде принуден да прати дворцовата охрана — може би дори инквизиторите — да възстановят реда в града. Така дворецът ще остане без охрана и Йеден ще получи удобна възможност да нанесе удар. След това вече няма да има значение какво ще стане с Министерството или гарнизона — лорд Владетеля няма да има нужните финансови средства, за да контролира империята си.

— Не зная, Кел — рече Бриз и поклати глава. От насмешливостта му не беше останала и следа: изглежда, вече гледаше сериозно на плана. — Лорд Владетеля все трябва да се е сдобил с този атиум отнякъде. Ами ако просто отиде в някоя мина и си набави още?

— Да, никой не знае къде се добива атиумът — обади се Хам.

— Не бих казал чак никой — рече с усмивка Келсайър.

Бриз и Хам се спогледаха и Хам попита:

— А ти знаеш, така ли?

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Една година от живота си работих там.

— В Ямите? — попита Хам с нескрита изненада.

Келсайър кимна и каза:

— Точно затова лорд Владетеля се е постарал никой от работещите там да не оцелее — не може да си позволи тайната му да бъде разкрита. Това не е просто каторга, нито късче от яда, където пращат размирни скаа, за да умрат. Това е и мина.

— Да, логично… — измърмори Бриз.

Келсайър тръгна към масата на Бриз и Хам.

— Имаме необикновена възможност, господа. Възможност да направим нещо велико — нещо, което не е постигала нито една друга банда. Ще оберем самия лорд Владетел! Но има и още. Ямите едва не ме убиха, а после видях неща… които ме промениха. Видях скаа, които работят без надежда. Видях банди, които се прехранват, като крадат от благородниците, заради което ги залавят и убиват. Видях бунтовници, които безуспешно се мъчат да се противопоставят на лорд Владетеля. Бунтовническото движение се проваля, защото е зле организирано и разпръснато. Всеки път, когато някоя негова фракция набере сили, Стоманеното министерство я смазва. Господа, това не е начинът да се победи Последната империя. Но за една малка група — специализирана, с разнообразни умения — има надежда. Ще работим без голям риск да бъдем разкрити. Знаем как да избягваме пипалата на Стоманеното министерство. Познаваме начина на мислене на благородниците и умеем да се възползваме от слабостите му. Можем да се справим!

Той млъкна, изправен до масата на Бриз и Хам.

— Какво да ти кажа, Кел — рече Хам. — Не че изразявам несъгласие с мотивите ти. По-скоро всичко това ми се струва твърде… дръзко.

Келсайър се усмихна.

— Съгласен съм, че е дръзко. Но си готов да участваш, нали?

Хам помисли и кимна.

— Знаеш, че ще се присъединя към групата ти, независимо от работата. Може да ми изглежда налудничаво, но същото може да се каже и за други твои планове. Кажи ми нещо обаче. Сериозно ли смяташ да свалиш лорд Владетеля от власт?

Келсайър кимна. По някаква причина Вин бе почти готова да му повярва.

— Добре тогава. Брой ме — заяви Хам.

— Бриз? — попита Келсайър.

Облеченият като благородник мъж поклати глава.

— Колебая се, Кел. Струва ми се малко прекалено, дори за теб.

— Бриз, нуждаем се от твоята помощ. Никой не умее да Успокоява тълпата по-добре от теб. Ако ще събираме армия, ще ни трябват колкото се може повече аломанти.

— Което си е вярно, вярно си е — съгласи се Бриз. — Но все пак…

Келсайър се усмихна и постави нещо на масата — чашата, която Вин бе наляла на Бриз. Тя дори не бе забелязала, че я е взел от бара.

— Помисли за предизвикателството, Бриз — рече Келсайър.

Бриз погледна чашата, после вдигна очи към Келсайър. Накрая се разсмя и протегна ръка към виното.

— Добре. Ще участвам.

— Това е невъзможно — отекна един сърдит глас от дъното на стаята. Клъбс седеше, скръстил ръце, и гледаше навъсено Келсайър. — Какво всъщност си намислил, Келсайър?

— Бях искрен с вас — отвърна Келсайър. — Възнамерявам да прибера атиума на лорд Владетеля и да съборя империята му.

— Не можеш — заяви намръщеният мъж. — Това е пълна глупост. Инквизиторите ще ни обесят на куки в гърлата.

— Може би — отвърна Келсайър. — Но помисли за наградата, ако успеем. Богатство, власт и земя, където всички скаа ще живеят като хора, а не като роби.

Клъбс изсумтя, после се изправи и бутна стола си назад.

— Нито една награда не е достатъчна. Лорд Владетеля се опита да те убие веднъж… и виждам, че няма да се успокоиш, докато не го постигне. — Той се обърна, излезе и затръшна вратата.

Възцари се тишина.

— Е, май ще ни е нужен друг Задимител — наруши я Доксон.

— Нима ще го оставиш да си тръгне просто така? — попита Йеден. — Та той знае всичко!

Бриз се засмя.

— Не трябваше ли ти да си моралистът на нашата малка група?

— Моралът няма нищо общо — възрази Йеден. — Глупаво е да го оставим да си иде! Ами че той може да доведе принудителите след броени минути.

Вин кимна в знак на съгласие, но Келсайър само поклати глава.

— Аз не работя така, Йеден. Поканих Клъбс на среща, на която разкрих доста рискован план — някои дори биха го нарекли глупав. Нямам намерение да го убивам само защото го е сметнал за твърде опасен. Ако действаш по този начин, скоро никой няма да иска да работи за теб.

— Освен това — намеси се Доксон — не бихме поканили на срещата човек, на когото не вярваме.

„Невъзможно“ — помисли Вин и се намръщи. Келсайър сигурно блъфираше, за да поддържа високия дух на групата. Не бива да се доверяваш на никого. Та нали казаха, че самият Келсайър бил заловен, след като го предали? Вероятно вече бе пратил убийци по дирите на Клъбс, за да му попречат да докладва на властите.

— И така, Йеден — заговори Келсайър, за да ги върне към прекъснатото обсъждане. — Те приеха. Планът е одобрен. Ти участваш ли?

— Ще върнеш ли парите, които ти дадох, ако кажа не? — попита Йеден.

Единственият отговор беше тихият смях на Хам. Йеден се намръщи, после поклати глава.

— Ако имах друга възможност…

— О, стига си се оплаквал — скастри го Келсайър. — Вече официално си част от нашата банда, така че ела да седнеш при нас.

Йеден се поколеба, въздъхна и се премести на масата на Бриз, Хам и Доксон. Вин седеше на съседната. Келсайър се наведе към нея.

— Вин, ти какво ще кажеш?

Тя мълчеше. „Защо ме пита? Той осъзнава, че има власт над мен. Работата няма значение, важното е да науча това, което знае“.

Келсайър търпеливо очакваше отговора.

— Бройте ме — каза Вин. Знаеше, че той иска да чуе точно това.

Келсайър се усмихна, после й кимна към свободния стол до масата.

Вин стана и се премести.

— Кое е това дете? — попита Йеден.

— Свръзка — отвърна Бриз.

Келсайър повдигна вежди.

— Всъщност Вин е по-скоро ново попълнение. Преди няколко месеца брат ми я уловил да Усмирява чувствата му.

— Усмирителка значи? — попита Хам. — Е, винаги са нужни.

— Всъщност — посочи Келсайър — тя умее и да разбунтува хората.

Бриз се ококори.

— Наистина? — попита Хам.

Келсайър кимна и каза:

— С Докс я изпитахме преди няколко часа.

Бриз се засмя.

— А преди малко й обяснявах, че никога няма да срещне друг Мъглороден, освен теб.

— Втори Мъглороден в групата… — Хам кимна доволно. — Какво пък, това увеличава шансовете.

— Какви ги приказвате? — ядоса се Йеден. — Скаа не могат да бъдат Мъглородни. Дори не съм убеден, че Мъглородните съществуват! Аз поне не съм срещал такъв!

Бриз се подсмихна и сложи ръка на рамото на Йеден.

— Не бива да говориш толкова много, приятелю. Ако си мълчиш повечко, поне няма да приказваш глупости.

Йеден сърдито се отърси от ръката му. Вин обаче все още мислеше върху думите на Келсайър. Идеята да се откраднат запасите атиум звучеше примамливо, но да завладеят целия град? Тези хора толкова безразсъдни ли бяха?

Келсайър дръпна един стол, яхна го на обратно и опря лакти на облегалката.

— Е, добре. Групата е събрана. На следващата среща ще уточним подробностите, но искам всички да помислите върху предстоящата задача. Имам някои планове, но ми се ще да чуя и други мнения. Трябва да обмислим по какъв начин да изкараме Лутаделския гарнизон от града и как да предизвикаме такъв хаос, че Големите къщи да не могат да мобилизират частите си, за да спрат настъплението на армията на Йеден.

Останалите членове на групата, с изключение на Йеден, кимнаха.

— Преди да приключим за тази вечер — продължи Келсайър, — има нещо, свързано с плановете ни, за което бих искал да ви предупредя.

— Какво, още ли? — Бриз се засмя. — Значи да откраднем съкровищата на лорд Владетеля и да съборим империята не ти е достатъчно?

— Да, не ми е достатъчно — потвърдя Келсайър. — Ако ми се удаде възможност, смятам да го убия.

Тишина.

— Келсайър — почна бавно Хам. — Лорд Владетеля е Отломък от безкрая. Той е частица от самия Бог. Не можеш да го убиеш. Дори залавянето му може да се окаже невъзможна задача.

Келсайър не отговори. В очите му обаче се четеше непоколебимост.

„Ето това е — помисли си Вин. — Той е безумец“.

— С лорд Владетеля — заяви Келсайър — имаме някои неуредени сметки. Той ми отне Мейр и едва не ме докара до лудост. Ще ви призная, че донякъде се съгласих да участвам, за да отмъстя. Ние ще му отнемем властта, дома и съкровищата. Но за да успеем, трябва да се отървем от него. Може би като го затворим в неговата собствена тъмница — или, най-малкото, да го прогоним от града. Аз обаче имам по-добра идея. Когато бях в Ямите, пратен там от него, аз се Преобразих и изведнъж осъзнах собствените си аломантични сили. Сега възнамерявам да ги използвам, за да го убия. — Бръкна в джоба си и извади нещо. Постави го на масата. — На север имат една легенда — продължи. — В нея се казва, че лорд Владетеля не е безсмъртен — не съвсем. Казват, че може да бъде убит, с подходящия метал. Единайсетият метал. Ето този метал.

Всички погледи се насочиха към масата. Там лежеше дребно късче с гладки страни, колкото малкия пръст на Вин. Беше сребристобяло.

— Единайсетият метал? — попита несигурно Бриз. — Не съм чувал тази легенда.

— Защото лорд Владетеля се е погрижил да не се разпространява — отвърна Келсайър. — Но все още може да се чуе, ако знаеш къде да я търсиш. Аломантичната теория проповядва десет метала: осем основни и два висши. Но има още един, непознат за повечето аломанти. Много по-мощен от останалите десет.

Бриз скептично вдигна вежди.

За разлика от него, Йеден изглеждаше заинтригуван.

— И този метал по някакъв начин може да убие лорд Владетеля?

Келсайър кимна.

— Да. Това е неговата слабост. Стоманеното министерство иска да повярваме, че е безсмъртен, но дори той може да бъде убит — от аломант, който разпали това.

Хам протегна ръка и взе металното късче.

— Къде го намери?

— На север — отвърна Келсайър. — В една страна близо до Далечния полуостров, страна, където хората все още помнят как се е наричало тяхното старо кралство в дните преди Възнесението.

— Как действа? — попита Бриз.

— Не съм сигурен — призна Келсайър. — Но смятам да открия.

Хам заоглежда късчето метал.

„Да убие лорд Владетеля?“ — помисли си Вин. Лорд Владетеля беше сила, като вятъра или мъглите. Човек не може да убие подобни неща. Те не са живи. Просто съществуват.

— Но нека това не е ваша грижа — продължи Келсайър, посегна и взе късчето метал от Хам. — Премахването на лорд Владетеля е моя задача. Ако се окаже невъзможно, ще опитаме да го примамим извън града и после да го оберем. Исках само да сте в течение на плановете ми.

„Обвързала съм се с безумец“ — помисли си отчаяно Вин.

Но това едва ли имаше значение — не и докато я учеше на аломантия.

5.

— Аха! — Келсайър се появи триумфално иззад бара на Кеймън — на лицето му грееше задоволство — и тупна на тезгяха прашна бутилка вино.

Доксон го погледна учудено.

— Къде го намери това?

— В едно тайно чекмедже — отвърна Келсайър и почна да бърше прахта от бутилката.

— Мислех, че съм ги преровил всичките.

— Да де. Но едно имаше двойно дъно.

Доксон се засмя.

— Хитро.

Келсайър кимна, отпуши бутилката и наля три чаши.

— Номерът е да не спираш да търсиш. Винаги има още някоя тайна. — Взе чашите и ги донесе на масата.

Вин взе своята чаша неуверено. Срещата бе приключила преди малко и Бриз, Хам и Йеден си бяха тръгнали, за да обмислят онова, което им бе съобщил Келсайър. Вин също би си тръгнала, но нямаше къде да иде. Доксон и Келсайър, изглежда, приеха за съвсем естествено, че остава с тях.

Келсайър отпи и се усмихна.

— О, наистина е добро.

Доксон също отпи и кимна. Вин само ги гледаше.

— Ще ни трябва друг Задимител — заяви Доксон.

— Да — съгласи се Келсайър. — Останалите обаче го приеха съвсем добре.

— Бриз все още не е сигурен.

— Няма да се откаже. Бриз обича предизвикателствата, а никога няма да се изправи пред по-голямо предизвикателство от това. — Келсайър се усмихна. — Направо ще се побърка само от мисълта, че сме се захванали с нещо, в което не участва.

— Но въпреки това има право да се безпокои — настоя Доксон. — Аз самият също съм малко разтревожен.

Келсайър поклати глава и Вин се намръщи. „Значи ли това, че сериозно смятат да се захванат с този план? Или всичко е само представление заради мен?“ Двамата изглеждаха толкова компетентни… Но от друга страна — да съборят Последната империя? По-скоро биха спрели движението на мъглите или изгрева на слънцето.

— Кога ще се появят другите ти приятели? — попита Доксон.

— След два дни — отвърна Келсайър. — Дотогава трябва да намерим Задимител. Освен това ще ми трябва още малко атиум.

Доксон се намръщи.

— Вече?

— Да. Използвах част от запасите, за да платя Оресурския договор, останалото изчерпах в плантацията на Трестинг.

Трестинг. Благородникът, когото бяха убили в собственото му имение преди седмица. „Да не би Келсайър да има пръст в това?“ И какво бе казал по-рано за атиума? Че лорд Владетеля държи под контрол висшата аристокрация чрез монопол върху този метал.

Доксон се почеса по брадата.

— Кел, атиум не се намира лесно. Трябваше да подготвям цели осем месеца операцията по набавянето на предишното количество.

— Защото държеше да пипаш внимателно — отвърна Келсайър с дяволита усмивка.

Доксон го погледна обезпокоено. Келсайър продължаваше да се усмихва и накрая Доксон не издържа и въздъхна. После погледна Вин и каза:

— Така и не опита виното.

— Не обичам да пия нещо, което не съм приготвила сама.

Келсайър се изкиска.

— Напомня ми за Вент.

— За Вент? — Доксон изсумтя. — Малката е прекалено предпазлива, но в това няма нищо лошо. Докато онзи тип бе толкова страхлив, че подскачаше дори от ударите на собственото си сърце.

Двамата се изсмяха. Вин се чувстваше малко неудобно в компанията им. „Какво очакват от мен? Дали ме смятат за тяхна ученичка?“

— Е, ще ми кажеш ли как възнамеряваш да си набавиш още атиум? — попита Доксон.

Келсайър понечи да отговори, но откъм стълбите се чу тропот и двамата се обърнаха натам. Вин, разбира се, бе седнала така, че да вижда и двата входа, без да помръдва.

Очакваше, че ще е някой от групата на Кеймън, пратен да провери дали Келсайър още е в тайната квартира, и се изненада, когато на прага се появи навъсеният Клъбс.

Келсайър обаче се усмихваше със закачлив блясък в очите.

„Не изглежда изненадан. Даже по-скоро е доволен“.

— Добре дошъл пак, Клъбс — каза Келсайър.

Клъбс ги изгледа недоволно, но влезе. След него се вмъкна някакъв мършав хлапак.

— Усмирителят тръгна ли си? — попита Клъбс, щом седна до тях.

— Бриз ли? — попита Келсайър. — Да, отиде си.

Клъбс изсумтя все така недоволно, после погледна шишето.

— Налей си — предложи му Келсайър.

Клъбс махна на момчето да му донесе чаша и се обърна към Келсайър.

— Искам да съм сигурен. Човек изобщо не може да вярва на мислите си, ако наблизо има Усмирител — особено такъв като него.

— Ти си Задимител, Клъбс — отвърна Келсайър. — Нищо не може да ти направи, освен ако не му позволиш.

— Не харесвам Усмирителите. Не е въпросът само в аломантията… тези типове… никога не си сигурен дали не те манипулират. С мед или без мед.

— Не бих използвал подобни методи, за да си осигуря лоялността ти — посочи Келсайър.

— Така съм чувал — отвърна Клъбс. Момчето му наля втора чаша. — Но трябваше да съм сигурен. И да помисля върху предложението ти, без Бриз да ми се пречка. — Намръщи се неясно защо и отпи.

— Бива го винцето — рече и пак изсумтя. След това погледна Келсайър. — Та значи в Ямите човек направо може да се побърка, а?

— Направо — потвърди Келсайър съвсем сериозно.

Клъбс се усмихна, от което лицето му само се разкриви още повече.

— И наистина си решил да го направиш? Да осъществиш този свой план?

Келсайър кимна.

Клъбс Гаврътна остатъка от виното.

— В такъв случай смятай, че си намерил Задимител. Не става въпрос за парите. Ако наистина си решил да събаряш властта, аз съм готов да участвам.

Келсайър се усмихна.

— И не ми се присмивай — скастри го Клъбс. — Мразя го това.

— Никога — увери го Келсайър.

— Е — обади се Доксон, — това решава проблема със Задимителя.

— Едва ли ще има голямо значение — заяви спокойно Клъбс. — След като и без това ще се провалите. Прекарал съм целия си съзнателен живот да укривам Мъгливи от лорд Владетеля и неговите принудите ли. Все някога ще ме спипат.

— Защо тогава реши да ни помагаш? — попита Доксон.

— Защото — отвърна Клъбс и се надигна — Владетеля рано или късно ще ме залови. А така поне ще имам възможност да му плюя в лицето. Да събориш Последната империя… — Той се усмихна. — Виж, това е нещо велико. Да вървим, хлапе. Трябва да подготвим магазина за посетителите.

Вин ги изпрати с поглед, докато Клъбс куцукаше нагоре по стълбите, а хлапето го следваше. После погледна Келсайър и каза:

— Ти знаеше, че ще се върне.

Келсайър сви рамене и се протегна.

— Надявах се. Хората лесно се увличат от велики идеи. Работата, която им предложих, не е нещо, от което е лесно да се откажеш… особено ако си отегчен, вече на години и обиден на целия свят. А сега, Вин, нека те попитам — вашата банда цялата къща ли държи?

— Да. Магазинчето на горния етаж е за параван.

— Хубаво. — Келсайър си погледна джобния часовник, после го подаде на Доксон. — Кажи на твоите приятели, че могат да се прибират в леговището — и без това мъглите скоро ще се спуснат.

— А ние? — попита Доксон.

Келсайър се засмя.

— Ние отиваме на покрива. Както ти казах, трябва да си набавя малко атиум.

Денем Лутадел беше сумрачен град, почернен от сажди и озарен от бледа червеникава светлина. Изглеждаше неприветлив, суров, потискащ.

Нощем обаче се скриваше под завесата на мъглите. Високите кули на благородниците се превръщаха в призрачни силуети. Улиците сякаш се стесняваха, всяка се превръщаше в самотен опасен каньон. Дори благородниците и крадците избягваха да излизат навън през нощта — трябваше доста кураж, за да се скиташ из тази навяваща лоши мисли мъглива тишина. Нощем тъмният град бе място за отчаяните и дръзките — земя на спотаени загадки и странни създания.

„Странни като мен“ — помисли Келсайър. Стоеше на ръба на плоския покрив. Сенчести постройки се мержелееха в мрака, мъглите караха всичко да се мести и движи в тъмнината. Мъждива светлина надзърташе от редките осветени прозорчета, наподобяващи изплашените очи на сгушени мънички същества.

Хладен вятър раздвижи мъглата и погали страните му като ледено дихание. Навремето — във времената, преди всичко да се обърка — той често излизаше вечер на покрива, за да се полюбува на града. Не си бе дал сметка, че просто е станал жертва на стария навик, докато не се огледа, сякаш очакваше да види до себе си Мейр.

Но видя само пустота. Самота. Тишина. Мъглите я бяха заменили — неуспешно.

Въздъхна и се обърна. Зад него стояха Вин и Доксон. И двамата очевидно се притесняваха навън сред мъглите, но успяваха да овладеят страха си. Не можеш да напреднеш в подземния свят, ако не се научиш да съжителстваш с мъглите.

Келсайър можеше много повече, отколкото да „съжителства“ с тях. През последните няколко години бе излизал толкова често нощем, че вече се чувстваше по-спокоен в тяхната сумрачна прегръдка, отколкото през деня.

— Кел — обади се Доксон, — трябва ли да стоиш точно на ръба? Планът ти може да е налудничав, но не бих искал да се обезсмисли, като се претрепеш на калдъръма.

Келсайър се усмихна. „Все още не може да свикне, че съм Мъглороден. Ще му трябва време — както и на останалите“.

Преди години Келсайър бе станал най-прочутият главатар в Лутадел дори без да владее аломантията. Мейр беше Калаено око, но двамата с Доксон… тогава бяха обикновени хора. Единият нечистокръвен без никакви способности, другият — избягал от плантацията скаа. Заедно бяха поставили Големите къщи на колене, бяха обирали дръзко най-могъщите хора в Последната империя.

Сега Келсайър беше много, много повече. Навремето мечтаеше за аломантия, за сила като тази на Мейр. Но тя издъхна, преди той да се Преобрази, преди в него да се пробудят силите. Така и не можа да види какво постигна с тях.

Някога висшите благородници се бояха от него. Наложи се самият лорд Владетел да му постави капан, за да го заловят. Сега… цялата Последна империя щеше да се разтресе, преди да е приключил с това.

Огледа града още веднъж, вдиша мъглите, после се приближи до Доксон и Вин. Не носеха фенери, бледата разсеяна от мъглите светлина беше напълно достатъчна, за да се ориентират.

— Е, добре — рече Келсайър. — С кого да започнем?

Доксон се намръщи.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Келсайър продължаваше да се усмихва.

Доксон въздъхна.

— Къщи Урбейн и Тениерт бяха удряни наскоро, макар и не заради атиума.

— Коя е най-силната къща в момента? — попита Келсайър, докато размотаваше връзките на торбата, която бе оставил в краката на Доксон. — Кой не би очаквал нападение?

Доксон помисли, после каза:

— Венчър. От няколко години са на върха.

Келсайър отвори торбата и извади сиво-черно наметало, достатъчно голямо, за да го обгърне целия. Не бе от цяло парче, а от стотина тесни ленти, съшити една за друга на раменете и гърдите, но надолу висяха свободно, като плътна завеса.

Келсайър се загърна със странното наметало, чиито краища се извиваха и поклащаха като мъгливите повлекла.

— Какво е това? — попита Вин.

— Пелерина на Мъглороден — отвърна Доксон. — Те всички ги носят — нещо като знак за принадлежност към клуба.

— Всъщност е оцветено и съшито така, че да те скрива в мъглите — обясни Келсайър. — И предупреждава градската стража и други Мъглородни да не те закачат. — Завъртя се и пелерината се разтвори грациозно. — Мисля, че ми отива.

Доксон изсумтя с досада.

— И така — рече Келсайър, докато вадеше от торбата някакъв колан. — Къща Венчър. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Лорд Венчър вероятно е в кабинета си — отвърна Доксон. — Там се предполага, че са и запасите от атиум. Кабинетът му е на третия етаж, през три стаи от горния южен балкон. Внимавай, в Къща Венчър държат около дузина Мътни убийци в добавка към редовната охрана и Мъгливите.

Келсайър кимна, докато завързваше колана — нямаше катарама, но към него бяха прикачени две малки кании. Извади от торбата два стъклени кинжала, провери ги за шупли и ги пъхна в каниите. Изу обувките и чорапите и остана бос върху студените камъни. Така единственият метал, който носеше сега, бяха монетите в кесията и трите стъкленици с метални разтвори на колана. Той избра най-голямата, изпи я на един дъх и я подаде на Доксон.

Вин следеше подготовката на Келсайър с нарастващо любопитство. Мълчалива, присвита, незабележима, тя притежаваше стаена решителност, която той харесваше. Може би наистина беше малко параноична, но не и боязлива.

„Ще получиш своя шанс, хлапе — рече си той. — Но не тази вечер“.

— Е — каза той, развърза кесията, извади една монета и я метна през ръба на покрива. — Време е да тръгвам. Ще се срещнем в магазинчето на Клъбс.

Доксон кимна.

Келсайър доближи ръба на сградата, засили се и скочи.

Мъглата се завъртя около него. Той разпали стомана, втория от основните аломантични метали. Прозрачни синкави линии се появиха около него, видими единствено за неговите очи. Всяка извираше от средата на гърдите му и се насочваше към най-близкия източник на метал. Линиите бяха съвсем тънки — признак, че металните източници, които сочат, са дребни — панти на врати и прозорци, гвоздеи и други от този род. Видът на метала нямаше значение. Разпалването на желязо или стомана насочваше синкавите линии към всички видове метал, стига да са достатъчно близо и в количество, позволяващо да се видят.

Келсайър избра линията, която водеше право надолу, към монетата, която бе хвърлил, разпали стомана и Тласна монетата.

Снижаването му мигом се забави и той подскочи обратно нагоре, като следваше синята линия. Докато се издигаше, избра една метална дръжка на прозорец, Тласна я и се понесе настрани. Добре премереното побутване го отведе отвъд ръба на сградата срещу тайната квартира на бандата.

Приземи се гъвкаво, приклекна и се затича по стръмния покрив. Спря в сумрака от другата страна и надзърна през мътните талази на мъглата. Разпали калай и почувства огъня да се пробужда в гърдите му, да подсилва всичките му сетива. Изведнъж мъглите вече не изглеждаха така гъсти. Не че нощта бе просветляла, по-скоро бе нараснала способността му да възприема околния свят. Далече на север вече различаваше една по-масивна постройка. Цитаделата Венчър.

Остави калая да гори — металът пламтеше бавно и вероятно нямаше нужда да се безпокои, че ще се изчерпи. Докато стоеше неподвижно, мъглите неусетно обгърнаха тялото му, завъртяха се и се завихриха, носеха се край него като едва забележимо течение. Мъглите го познаваха, те имаха свои права над него. Можеха да усетят аломантията.

Той се Оттласна от металния комин зад себе си, скочи и се понесе през празнотата. Докато летеше, метна една монета, която блесна в мъглата и мрака. Тласна монетата, преди тя да тупне на земята, и силата му я пришпори рязко надолу. Веднага щом монетата иззвънтя на калдъръма. Тласкащата сила на Келсайър го издигна нагоре, превръщайки втория му скок в грациозна дъга.

Стъпи на поредния островръх дървен покрив. Тласкането на стомана и Придърпването на желязо бяха първите две упражнения, на които го бе научил Геммел. „Когато Тласкаш нещо, все едно хвърляш цялата си тежест върху него — припомни си той думите на стария ексцентрик. — А човек не може да променя теглото си, ти си аломант, не си някакъв северен мистик. Никога не Придърпвай нещо, което тежи по-малко от теб, освен ако не искаш да полети към теб, и не Тласкай нещо по-тежко от теб, ако не искаш да се понесеш в обратна посока“.

Почеса белезите по ръцете си, загърна се по-плътно в мъглопелерината и приклекна, усещаше грапавото дърво с босите си ходила. Неведнъж му се бе искало разпаленият калай да не усилва всички сетива — или поне не всички едновременно. Имаше нужда от подобрено зрение, за да вижда в мрака, и можеше да се възползва от подсиления си слух. Но горящият калай правеше нощта още по-студена за свръхчувствителната му кожа, а ходилата му усещаха всяко камъче или треска, върху които стъпваше.

Пред него се издигаше Цитаделата Венчър. Сравнена с мрачния град, твърдината изглеждаше обгърната от ярко сияние. Благородниците водеха различен живот от обикновените хора, те можеха да си позволят газени лампи и свещи и така не се налагаше да се съобразяват с прищевките на сезоните и слънцето.

Цитаделата беше наистина величествена — личеше си и по най-дребните архитектурни детайли. Без да нарушава принципите на всяко отбранително съоръжение, тя сама по себе си беше истинско произведение на изкуството. Яки подпори я крепяха от всички страни, над тях се виждаха красиво оформени прозорци и множество високи бойници. Блестящите витражи на прозорците пропускаха светлината и озаряваха околните мъгли с призрачно сияние.

Келсайър разпали желязо, подсили горенето и потърси в нощта големи източници на метал. Беше твърде далече от Цитаделата, за да използва дребни предмети като монети и панти. Нуждаеше се от по-масивна котва, за да преодолее това разстояние.

Повечето синкави линии бяха съвсем бледи. Келсайър забеляза, че две от тях се местят лениво встрани — вероятно следваха крачещи по покрива стражи. Значи бе засякъл нагръдниците и оръжията им. Въпреки аломантичните изисквания повечето благородници все още въоръжаваха войниците си с метал. Мъгливи със способности да Притеглят и Тласкат метали се срещаха доста рядко, още по-рядко пък Мъглородни. Мнозина господари смятаха за непрактично да оставят войниците си относително беззащитни заради опасността, произхождаща от една толкова малочислена група.

Всъщност повечето висши благородници разчитаха на други средства, за да се справят с аломантите. Келсайър се усмихна. Доксон го бе предупредил, че лорд Венчър държи отряд Мътни убийци. Ако това беше вярно, Келсайър вероятно щеше да се срещне с тях, преди да отмине нощта.

Пренебрегна войниците на стената и се съсредоточи върху плътната синкава линия, сочеща право към заострения връх на Цитаделата. Предполагаше, че покривът е с бронзова или медна обшивка. Разпали желязото, пое дълбоко дъх и Придърпа тази линия.

Тялото му се разтресе и излетя във въздуха. Келсайър продължи да гори желязо и се понесе към Цитаделата с невъобразима скорост. Мнозина разправяха, че Мъглородните можели да летят, но това си беше чисто преувеличение. Дърпането и Тласкането на метали обикновено предизвикваха по-скоро усещането за падане, отколкото за полет — само че в друга посока. Аломантът трябваше да Дърпа с всички сили, за да набере нужната инерция, и това често го запращаше към неговата котва със зашеметяваща скорост.

Келсайър се стрелна към Цитаделата, следван от мъглявите повлекла. Преодоля с лекота защитната стена, но тялото му постепенно започна да се снижава под влияние на собствената си тежест. Дори най-бързите стрели постепенно се снижават към земята.

Тежестта му доведе до това, че вместо да лети право нагоре към покрива, той се изви в дъга. Доближи стената на Цитаделата на няколко десетки стъпки под покрива, като продължаваше да се носи с ужасяваща скорост.

Пое си дъх, запали олово и го използва, за да увеличи физическата си сила по същия начин, по който калаят изостряше сетивата. Завъртя се във въздуха и се удари в стената с крака. Мускулите му възроптаха срещу подобно натоварване, но той успя да спре, без да си строши костите. Веднага прекъсна връзката си с покрива, пусна една монета и я Тласна, докато падаше след нея. Пресегна се и намери източник на метал по-високо — металния обков на един витраж. Придърпа го.

Монетата тупна на земята и най-сетне можеше да поддържа тежестта му. Келсайър се изстреля нагоре, като Тласкаше монетата и едновременно Теглеше обкова на прозореца. После изгаси и двата метала и остави на инерцията да го отнесе на няколко стъпки нагоре в тъмните мъгли. С тихо плющене на пелерината се преметна през каменните перила и стъпи на тясната площадка.

На три крачки от него стоеше сащисан пазач. Келсайър скочи върху него, като Притегли съвсем леко металния му нагръдник и го принуди да изгуби равновесие. Измъкна единия от стъклените кинжали и щом Желязното дърпане го отнесе при пазача, го блъсна с два крака в гърдите, приклекна и нанесе подсилен от оловото удар.

Пазачът рухна с прерязано гърло. Келсайър стъпи безшумно до него, наострил слух в нощта за признаци на опасност. Засега поне нямаше никакви.

Бавно се отдалечи от агонизиращия пазач. Мъжът вероятно бе дребен благородник. Враг. Можеше да е и скаа войник, подмамен да измени на собствения си народ за шепа дребни монети… Какво пък, в такъв случай Келсайър щеше да е още по-щастлив, че го е пратил във вечността.

Оттласна се от нагръдника на умиращия войник, скочи от тясната площадка и се озова на самия покрив. Бронзовият обков беше леденостуден под босите му крака. Келсайър изтича по него към южния край на сградата, където трябваше да е споменатият от Доксон балкон. Не се страхуваше, че могат да го открият — една от целите му тази вечер беше да открадне известно количество атиум, десетия и най-мощен от всички основни аломантични метали. Другата беше да предизвика суматоха.

Не беше трудно да открие балкона. Дълъг и широк, той вероятно бе предназначен за гости, ако решат да излязат на открито. В момента там нямаше никого — ако се изключеха двамата стражи. Келсайър се притаи в мъглата над балкона, почти невидим благодарение на сивата пелерина. Под него двамата стражи разговаряха безгрижно.

„Време е да вдигна малко шум“.

Скочи от ръба право върху пазачите. Разпали олово, за да подсили тялото си, протегна ръка и предизвика мощно Стоманено дръпване на двамата противници едновременно, а после ги Тласна и ги запокити в противоположни посоки. Те изкрещяха изненадано, впримчени от невидимите сили, които ги преметнаха през перилата.

Виковете им отекваха още няколко секунди. Келсайър разтвори вратите на балкона и остави мъглата да го обгърне — пипалата й бързо се запрокрадваха в тъмната стая.

„Третото помещение от входа“ — припомни си той, докато тичаше приведен по коридора. Втората стая беше парник. На ниски стойки бяха поставени култивирани храсти и малки дръвчета, една от стените бе остъклена, за да пропуска слънчева светлина за растенията. Макар че беше тъмно, Келсайър знаеше, че растенията ще са с малко по-различен цвят от нормалното кафяво — едни щяха да са бели, други червеникави и може би дори щеше да има светложълти. Растенията, които не бяха кафяви, се смятаха за особено редки и се отглеждаха за развлечение на благородниците.

Прекоси забързано парника и спря при следващата врата, забелязал светлата черта над пода. Потуши калая, за да не бъде заслепено подсиленото му зрение, когато влезе в осветената стая, и рязко отвори вратата.

Шмугна се вътре, примижал срещу светлината и стиснал стъклените кинжали. Но стаята беше празна. Изглежда, беше кабинет — на стените до лавиците с книги горяха фенери, в ъгъла бе поставено бюро.

Келсайър прибра ножовете, разпали стомана и потърси източници на метал. В единия ъгъл имаше голям сейф, но той бе на твърде очевидно място. Но виж, на източната стена се разгоря синкав пламък, сочещ големи метални залежи. Келсайър се приближи и прокара пръсти по мазилката. Както по повечето стени в къщите на благородниците, върху тази също имаше изрисувани фрески.

„Винаги има и друга тайна“ — помисли той. Дори не си направи труда да открие как се отваря скривалището. Вместо това разпали стомана, пресегна се и Придърпа един малък източник на метално сияние, който вероятно бе заключващият механизъм. Отначало почувства леко съпротивление, дори притегляне към стената, но разпали пютриум и усили Дърпането. Бравата изхвърча и в стената се отвори вратичка, зад която се виждаше вградена каса.

Келсайър се усмихна. Беше достатъчно малка, за да може да я носи човек с подсилени от пютриум мускули, стига да успее да я изтръгне от стената.

Той подскочи, използва желязо, за да се Придърпа към касата, завъртя се във въздуха и опря крака в стената от двете й страни. Продължи да Дърпа, като се задържа на място и разгоря още пютриум. Краката му се наляха със сила, а той разгоря и стомана и напъна мишци. Пъхтеше от усилието. Беше като изпитание кое ще поддаде първо — касата или краката му.

Касата се размърда. Келсайър Дръпна по-силно, усещаше нарастваща болка в мускулите. За един кратък мъчителен момент не се случи нищо. После касата изстърга и се измъкна от стената. Докато падаше назад, Келсайър разгоря стомана и Тласна касата, за да не се стовари отгоре му. Падна по гръб, с плувнало от пот чело, а касата изтрещя на дървения под.

В стаята нахлуха двама изплашени пазачи.

— Време беше — изхриптя Келсайър, протегна ръка и Дръпна меча на единия. Оръжието се изниза със стържене от ножницата, завъртя се във въздуха и литна с острието към Келсайър. Той потуши желязото, пристъпи встрани и улови меча за дръжката, докато той профучаваше покрай него.

— Мъглороден! — изкрещя войникът.

Келсайър се усмихна и се хвърли напред.

Войникът извади кинжал. Келсайър го Тласна и изтръгна оръжието от ръката му. Острието се завъртя, заби се в шията на войника и му отряза главата. Вторият войник изруга и заразвързва с треперещи ръце презрамките на нагръдника си.

Келсайър Тласна меча в ръката си. Тежкото острие изсвистя във въздуха, насочено право към втория войник. Нагръдникът на мъжа се смъкна надолу — за да не позволи на Келсайър да го Тласне — точно когато тялото на първия войник рухна на пода. Миг по-късно мечът се заби в оголените гърди на войника. Мъжът се олюля и рухна, без да издаде звук.

Келсайър обърна гръб на труповете и пелерината му се завъртя с тихо шумолене. Гневът му днес бе тих, не както в нощта, когато бе убил лорд Трестинг. Но въпреки това го усещаше, в сърбежа на белезите, в спомена за писъците на жената, която бе обичал. Доколкото зависеше от него, всеки, който подкрепяше Последната империя, не заслужаваше да живее.

Разпали пютриум, за да подсили изнуреното си тяло, наведе се и вдигна касата. За един кратък миг се олюля под тежестта й, успя да запази равновесие и тръгна към балкона. Може би в касата имаше атиум, а може би не. Но нямаше време да търси на други места.

Беше някъде по средата на помещението, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя, че кабинетът се изпълва с тъмни фигури. Бяха осем на брой, облечени с широки сиви раса и въоръжени с фехтовачески бастунчета и щитове вместо с мечове. Мътни убийци.

Келсайър пусна касата на пода. Мътните убийци не бяха аломанти, но бяха обучени да се бият с Мъгливи и Мъглородни. На телата им нямаше нито късче метал и бяха подготвени за всички негови номера.

Келсайър отстъпи назад, протегна се и се усмихна. Осемте мъже се разпръснаха из кабинета, движеха се с безшумна прецизност.

„Взе да става интересно“.

Мътните убийци атакуваха, като се втурваха по двама през парника. Келсайър извади кинжалите, отскочи при първото нападение и остави дълбока диря през гърдите на единия от мъжете. Мътният убиец отстъпи, но не позволи на Келсайър да го последва — защити се с рязко замахване с бастунчето.

Келсайър разпали пютриум, отскочи назад с подсилените си крака, разпръсна шепа монети и ги Тласна срещу противниците си. Металните дискове изсвистяха във въздуха, но Мътните бяха подготвени за това: всички вдигнаха дървените си щитове и монетите отскочиха от тях. Разхвърчаха се трески, но Мътните убийци останаха невредими.

Докато настъпваше бавно през помещението, Келсайър оглеждаше противниците си. Едва ли разчитаха да го въвлекат в продължителна схватка — тактиката им по-скоро щеше да е да му се нахвърлят едновременно, надявайки се да приключат бързо, или поне да го задържат, докато не събудят и не доведат аломантите.

Погледна касата на пода. Не можеше да си тръгне без нея. Разпали пютриум и скочи напред, като замахна с кинжала хоризонтално. Но и този път не можа да преодолее защитата на противника срещу себе си едва успя да се отдръпне, за да не получи удар с бастунчето по главата.

Трима от Мътните убийци го заобиколиха и му отрязаха пътя за отстъпление към балкона. „Страхотно“ — помисли си Келсайър, докато се мъчеше да наблюдава едновременно и осмината. Те напредваха с добре трениран синхрон, като опитна група.

Келсайър стисна зъби и разпали още пютриум — и забеляза, че запасите му привършват. От осемте основни метала оловото гореше най-бързо.

„Сега не е време да се безпокоя за това“. Мъжете зад него се хвърлиха в атака и Келсайър отскочи встрани — Придърпа се към касата, за да се придвижи към центъра на помещението. Тласна веднага щом стъпи на пода до касата и се изстреля под ъгъл във въздуха. Присви се, преметна се над главите на двамата нападатели и се приземи на пода зад едно дръвче. Завъртя се, разпали пютриум и вдигна ръка, за да отбие удара, който очакваше да последва.

Фехтоваческото бастунче се стовари върху ръката му. Остра болка го проряза до рамото, но подсилената с пютриум кост издържа. Келсайър замахна с другата си ръка и заби стъкления кинжал в гърдите на противника си.

Мъжът се олюля назад с изцъклени от изненада очи и при движението освободи окървавения кинжал. Вторият убиец продължи атаката, но Келсайър отскочи, посегна надолу с ударената си ръка и откъсна кесията с монетите от колана си. Мътният убиец се приготви да блокира кинжала, но вместо това Келсайър запокити кесията с монети към щита му.

След това Тласна монетите вътре.

Мътният убиец извика. Мощният железен Тласък буквално го отхвърли. Келсайър разпали стомана и Тласна толкова силно, че той самият отхвръкна назад — далече от двамата други, които се опитваха да го атакуват. С противника му полетяха в противоположни посоки. Келсайър се блъсна в стената, но продължи да Тласка и блъска Мътния — с кесията, щита и всичко — в дебелия прозорец на парника.

Чу се звън на строшено стъкло и отраженията от стенните фенери затрептяха по сипещите се късчета. Изплашеното лице на Мътния убиец се изгуби в мрака отвъд прозореца и мъглата — смълчана и злокобна — започна да се прокрадва през нащърбените отвори.

Останалите шестима настъпваха неумолимо. Келсайър отби два поредни удара, завъртя се рязко, блъсна се в едно малко дръвче и в този момент върху него се нахвърли трети Мътен и заби бастунчето си под ребрата му.

Келсайър залитна, почти падна в голямата саксия и се претърколи на пода. Изпусна кинжала, изпъшка, надигна се на коляно и притисна удареното. Друг на негово място сигурно щеше да има няколко строшени ребра. Е, дори Келсайър щеше да се сдобие с огромна синина.

Шестимата пристъпиха напред, разделиха се, за да го заобиколят. Замаян от болка и изтощение, Келсайър стисна зъби, посегна към колана си и дръпна една от останалите стъкленици с метали. Гаврътна съдържанието й на един дъх, за да попълни запасите от пютриум, после разпали калай. Светлината почти го заслепи, болката в ръката и хълбока внезапно стана още по-остра и нетърпима, но избликът на подсилените сетива проясни главата му.

Шестимата Мътни убийци се хвърлиха във внезапна координирана атака.

Келсайър протегна ръка настрани, разпали желязо и потърси метал. Най-близкият източник беше масивно сребърно преспапие на бюрото в кабинета. Келсайър го изтегли в ръката си, изръмжа свирепо и замахна към настъпващите мъже.

Разпали стомана. Тежкото преспапие изхвърча от ръката му и профуча във въздуха. Предният убиец вдигна щита си, но реагира твърде бавно. Металният къс го удари по рамото, чу се сухо хрущене, мъжът изпусна щита и нададе болезнен вик.

Келсайър се извъртя настрани, избягна един удар с бастунче и се шмугна между новия нападател и падналия. Разпали желязо и Дръпна преспапието към себе си. Тежкият слитък се понесе във въздуха, удари втория Мътен право в слепоочието и той рухна на пода.

Един от останалите изруга и се хвърли в атака. Келсайър Тласна все още въртящото се във въздуха преспапие и го отдалечи от себе си — и от атакуващия Мътен, който бе вдигнал щита си. Чу как преспапието се удря в пода зад него, посегна — като разпали пютриум — и улови бастунчето на Мътния, докато се стоварваше върху него.

Мътният убиец изсумтя, докато се мъчеше да надвие подсилената от метал хватка на Мъглородния. Келсайър дори не се опита да му отнеме оръжието. Вместо това Дръпна рязко преспапието и го насочи към собствения си гръб с убийствена скорост. Извъртя се в последния момент, като използва инерцията, за да си разменят местата с Мътния, който се озова на пътя на парчето метал.

Мътният падна.

Келсайър разпали още пютриум, за да възстанови силите си за новата атака. И наистина, миг по-късно върху рамото му се стовари още едно бастунче. Той падна на колене, но разпаленият калай му помогна да не изгуби съзнание. Едновременно го прорязаха болка и ярки проблясъци. Той Дръпна преспапието, изтръгна го от гърба на убития и отстъпи встрани, докато набиращото скорост оръжие профуча покрай него.

Двамата Мътни убийци най-близо до него се наведоха светкавично. Преспапието се удари в щита на единия, но Келсайър спря да го Тласка, за да не изгуби равновесие. Вместо това разпали желязо и го придърпа обратно. Наведе се, потуши желязото и усети как тежкият къс метал изсвистя над него. Чу се пукот от сблъсъка му с Мътния, който се прокрадваше зад Келсайър.

Келсайър разпали първо желязо, сетне и стомана, и запокити преспапието към последните двама оцелели. Те се отдръпнаха. Келсайър Притегли преспапието и го пусна да тупне на пода пред тях. Мъжете втренчиха в него обезпокоени погледи и Келсайър използва момента, за да скочи. Оттласна се от преспапието с разпалена стомана и се преметна над главите им. Мътните убийци изругаха и се обърнаха. Докато стъпваше на пода, Келсайър пак Дръпна слитъка и го стовари върху черепа на единия.

Мътният убиец рухна, без да издаде и звук. Преспапието се претърколи в тъмнината, Келсайър го Притегли към себе си и усети, че хладната му повърхност е лепкава от кръв. Мъгла от разбития прозорец обгръщаше краката му. Той вдигна ръка и я насочи право към последния Мътен убиец.

Някъде в стаята един от повалените мъже изстена.

Последният убиец захвърли оръжието си и побягна. Келсайър се усмихна и отпусна ръка.

Изведнъж нещо Дръпна преспапието от ръката му и то профуча през стаята и пръсна отсрещния прозорец. Келсайър изруга и се обърна. Нова, по-голяма група нахлуваше в помещението. Благородници. Аломанти.

Те вдигнаха ръце и към Келсайър се стрелна дъжд от монети. Той разпали стомана и ги Тласна встрани. Чу се звънтене на строшени прозорци. Келсайър усети силно Придръпване и последната стъкленица с метал се откъсна от пояса му и полетя към съседната стая. Няколко яки мъже се втурнаха напред приведени, за да избегнат свистящите над тях монети. Главорези — Мъгливи, които, подобно на Хам, можеха да горят калай.

„Време е да се махам“ — помисли Келсайър, отби нова вълна монети и стисна зъби от болката в рамото. Оставаха му броени секунди и едва ли щеше да се добере до балкона. Още няколко Мъгливи се хвърлиха към него. Келсайър си пое дълбоко дъх и скочи към един от счупените прозорци. Излетя навън в мъглата, превъртя се във въздуха, докато падаше, пресегна се и Дръпна останалата горе в стаята каса.

Насред полета подскочи и се люшна към стената на сградата, сякаш с касата го свързваше невидимо въже. Усети как касата се плъзва по пода, дърпана от тежестта на тялото му. Удари се в стената, но продължи да Тегли, като същевременно се улови с ръце за перваза на един прозорец. Напъна мишци, покатери се на перваза и отново Дръпна касата.

Металната кутия се подаде над ръба на прозореца на един етаж над него, заклати се, падна от перваза и полетя право към Келсайър. Той се усмихна, потуши желязото, отблъсна се с два крака от стената и се метна в мъглите като безразсъден гмуркач. Докато летеше с гръб надолу в мрака, зърна нечие гневно лице, надничащо от прозореца горе.

Дръпна лекичко касата и полетя към нея. Мъглите го обгърнаха, накараха го да се почувства сякаш не пада, а е увиснал насред нищото.

Мина над касата, преобърна се, Тласна я надолу, а самият той литна нагоре.

Касата се стовари с трясък на калдъръма. Келсайър лекичко се Оттласна от нея, забави падането си и застина само на няколко стъпки над земята. Остана да виси няколко секунди сред мъглите — вятърът поклащаше краищата на пелерината, — после стъпи до касата.

При удара тя се беше счупила. Келсайър отвори изкривената вратичка, наострил подсиления си от калай слух за викове за тревога отгоре, и бръкна. Извади малка кесия със скъпоценни камъни и две кредитни писма за десет хиляди боксинга. Прибра ги и пъхна ръка навътре, изпълнен с опасения, че цялото среднощно усилие може да се окаже напразно. Изведнъж пръстите му напипаха нещо съвсем мъничка торбичка в дъното на касата.

Извади я, развърза я и видя тъмни метални зрънца. Атиум. Белезите му пламнаха, в душата му отново се пробудиха спомени от Ямите.

Завърза торбичката и се изправи. Едва сега забеляза лежащото наблизо обезобразено тяло — тялото на Мътния, когото бе хвърлил през прозореца. Пристъпи към него и прибра кесията с монети с кратко Желязно дръпване.

„Не, тази нощ не беше провал“. Дори да не беше намерил атиум, всяка нощ, в която умираха неколцина благородници, можеше да се брои за съвсем успешна. Поне според него.

Все още държеше пютриума разпален — без неговата сила тялото му вероятно щеше да рухне от болка и изтощение. Пое си дъх и се втурна в мрака, право към магазина на Клъбс.

6.

Вин се събуди в тишина. През щорите се процеждаше червеникава утринна светлина. Известно време тя остана да лежи, наслаждаваше се на спокойствието. Но нещо не беше наред. Не само че се събуждаше на непознато място — пътуванията с Рийн я бяха приучили към чергарски начин на живот. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да открие източника на нарастващата си тревога.

Стаята беше празна.

Не само празна, но и просторна. Пуста. И освен това… уютна. Лежеше на истинско легло, при това с плюшени завивки. До стената имаше голям гардероб, а на пода — кръгъл килим. Може би друг на нейно място би намерил стаята за оскъдно обзаведена и тясна, но за Вин тя бе истински лукс.

Седна и се огледа намръщено. Беше толкова непривично да разполага със собствено помещение. Последните години бе спала на пода, заобиколена плътно от другите членове на бандата. Дори когато пътуваха, обикновено пренощуваха в тесни улички или бунтовнически свърталища и Рийн бе неизменно до нея. Налагаше се да се бори за всеки миг усамотение. Да го получи сега, толкова лесно, сякаш обезсмисляше годините, които бе прекарала в мечти за него.

Измъкна се от леглото. Дневната светлина беше бледа, което означаваше, че е още ранна утрин, но в коридора вече се чуваха стъпки. Тя се прокрадна до вратата, открехна я и надзърна навън.

След като предната вечер Келсайър бе тръгнал, Доксон я бе отвел в магазина на Клъбс. Беше късно и Клъбс веднага ги настани в отделни стаи. Вин обаче не бързаше да си легне. Почака всички да заспят, а после се измъкна да огледа къщата.

Помещението отпред бе по-скоро странноприемница, отколкото магазин. Макар че имаше тезгях и лавици за стоката и малка работилница в задния край. Целият втори етаж се състоеше от стаи за гости. Имаше и трети и тук вратите бяха разположени на по-голямо разстояние, което предполагаше по-просторни помещения. Тя не потърси с почукване тайни врати или фалшиви стени — шумът можеше да събуди някого, — но от опит знаеше, че това няма да е истинско леговище, ако не е оборудвано поне със скрито подземие и няколко наблюдателници.

Общо взето беше доволна. Дърводелските инструменти и полудовършените мебели говореха за солидно, вдъхващо доверие прикритие. Леговището изглеждаше сигурно, добре обзаведено и поддържано.

Видя шестима сънени младежи с груби дрехи да излизат от отсрещното помещение. Насочиха се към работилницата.

„Чираци — помисли Вин. — Това е прикритието на Клъбс — нали е скаа занаятчия“. Повечето скаа се прехранваха като ратаи в плантациите и дори тези, които живееха в градовете, обикновено бяха принудени да вършат тежка физическа работа. Но някои от по-умелите успяваха да се захванат със занаят. Оставаха си скаа, плащаха им по-малко и винаги бяха жертва на прищевките на благородниците, но поне разполагаха с известна свобода, на която другите само можеха да завиждат.

Клъбс вероятно бе майстор дърводелец. Какво ли бе накарало такъв човек — преуспял според представите на обикновения скаа — да рискува с връзки с подземния свят?

„Той е Мъглив. Келсайър и Доксон го нарекоха Задимител“. Очевидно трябваше сама да се досети какво означава това — от опит знаеше, че хора като Келсайър ще ограничават информацията и ще й подхвърлят само малки късчета. Тъкмо с това я държеше Келсайър — от негова страна нямаше да е разумно, ако веднага й разкрие всичко.

Чуха се други стъпки. Вин продължаваше да наднича през цепката.

— Време е да се приготвяш, Вин — подхвърли Доксон, докато минаваше покрай нея. Беше с благороднически дрехи. — В стаичката в дъното са ти приготвили вана с чиста вода. Казах на Клъбс да ти намери дрехи. Носи ги на първо време, докато ти купим нещо по-подходящо. Не бързай с ваната — Кел планира среща за следобед, но няма да започнем, докато не пристигнат Бриз и Хам.

Усмихна й се, след това продължи по коридора. Вин се изчерви, че я бе хванал да наднича.

„Тези хора са наблюдателни. Не бива да го забравям“.

Щом в коридора се възцари тишина, тя се шмугна през вратата, изтича до указаната стаичка и наистина откри вана с топла вода. Намръщи се, когато подуши миризмата на благоухания. Ваната беше приготвена като за аристократка.

„Тези хора са по-издигнати от обикновените скаа“. Не знаеше как да тълкува това. Но очевидно очакваха от нея да се държи като тях, затова тя затвори вратата, дръпна резето, съблече се и влезе във ваната.

Тялото й миришеше странно.

Въпреки че уханието бе едва доловимо, Вин усещаше от време на време приятния полъх. Така миришеха аристократките, с които се разминаваше на улицата. С напредването на сутринта уханието взе да отслабва, но въпреки това я безпокоеше, защото я отличаваше от другите скаа. Ако в тази банда очакваха от нея да се къпе редовно, трябваше да ги помоли поне да не слагат във водата благоуханни масла.

Закуската бе поредната изненада. Няколко скаа жени на различна възраст шетаха из кухнята и правеха тестени рулца — завити на руло кори, напълнени с лющен ечемик и зеленчуци. Вин спря на вратата и втренчи поглед в жените. Нито една от тях не ухаеше като нея, макар че всичките бяха доста по-чисти от обикновените скаа.

Всъщност в цялата къща се поддържаше изрядна чистота. Не го беше забелязала предната нощ заради тъмнината, но подът бе старателно измит. Всички работници — жените от кухнята и чираците — бяха с умити лица и ръце. Това й се стори странно. Докато живееше с Рийн, беше свикнала ръцете й да са почернели от сажди; дори когато си миеше лицето, след това бързаше да го натърка с пепел. Чистото лице правеше твърде силно впечатление на улицата.

„Няма сажди в ъглите — мислеше тя, докато оглеждаше пода. — Стаята се мете редовно“. Никога не бе живяла на подобно място. Все едно че я бяха допуснали в дома на някой благородник.

Погледна отново жените. Носеха простички сиво-бели рокли, косите им бяха прибрани в кърпи и само отзад се спускаха дългите им плитки. Вин неволно докосна своята коса. Беше подстригана късо, като на момче — последния път за това се погрижи един от крадците в бандата. Това беше идея на Рийн — да гледат на нея като на един от бандата, а не като на момиче.

„Но сега каква съм?“ Изкъпана в ароматна вана, а същевременно с кафяв панталон и риза с копчета, каквито носеха чираците — със сигурност не изглеждаше особено привлекателно. Изглеждаше по-скоро странно и това не може да не се забелязваше.

Обърна се и погледна към работилницата. Чираците вече се бяха заловили с ежедневните си задължения, надвесени над различни части от мебелировка. Тезгясите им бяха в дъното и само Клъбс работеше отпред — занимаваше се с финото шлайфане и дооформяне на детайлите.

Задната врата на кухнята внезапно се отвори и Вин по рефлекс отскочи и се притисна до стената.

На прага стоеше Хам, озарен от червеникавата слънчева светлина. Носеше няколко пакета. Не беше изцапан със сажди — същото важеше за всички членове на групата, които Вин бе видяла досега.

Хам мина през кухнята, влезе в работилницата, пусна пакетите на пода и попита:

— Е, някой ще ми каже ли коя е моята стая?

— Ще попитам майстор Кладент — отвърна един от чираците и тръгна към предната част на работилницата.

Хам се засмя, протегна се и се обърна към Вин.

— Добро утро, Вин. Знаеш ли, няма нужда да се криеш от мен. Все пак сме от един отбор.

Вин се отпусна, но остана, където беше — зад купчина недовършени столове.

— И ти ли ще живееш тук?

— Винаги е предимство да си в близост до Задимител — отвърна Хам, влезе в кухнята и се върна с четири големи рулца. — Някой да знае къде е Кел?

— Спи — рече Вин. — Снощи се прибра късно и още не е станал.

Хам изсумтя и отхапа половината от едно рулце.

— Докс?

— В стаята си на третия етаж — отвърна Вин. — Събуди се рано, слезе да закуси и се качи пак. — Пропусна да отбележи, че го бе видяла да седи на бюрото и да подписва някакви документи.

Хам вдигна вежди.

— Винаги ли следиш кой къде е?

— Да.

Хам млъкна и се засмя.

— Ти си странно дете, Вин. — Взе пакетите и се качи с един от чираците по стълбите. Вин стоеше неподвижно, заслушана в стъпките им. Спряха на първия етаж, вероятно близо до нейната стая.

Миризмата на печени рулца я примамваше. Вин надзърна в кухнята. Хам бе влязъл и си бе взел рулца. Дали и тя не можеше да направи същото?

Придаде си уверен вид и влезе в кухнята. В една голяма чиния на масата имаше купчина рулца, вероятно за чираците. Вин си взе две. Нито една от жените не възрази, нещо повече, кимнаха й с уважение.

„Ето, че вече съм важна личност“ — помисли тя, но изпита неудобство. Дали знаеха, че е… Мъглородна? Или просто се отнасяха към нея така, защото е гостенка?

Престраши се, взе си още едно рулце и изтича в стаята си. Разполагаше с повече храна, отколкото можеше да изяде, но възнамеряваше да излапа пълнежа и да запази останалото — можеше да й потрябва по-късно.

На вратата се почука и Вин предпазливо отвори. В коридора стоеше момчето, което бе придружавало Клъбс в леговището на Кеймън.

Беше мършаво и дългуресто, облечено със сиви дрехи. Някъде на четиринайсет, но заради ръста си изглеждаше почти порасъл младеж. По някаква причина й се стори, че е нервно.

— Да? — попита Вин.

— Ами…

Вин се намръщи.

— Какво има?

— Ами такова… Викат те — продължи момчето. — Горе. С майстор Скочко, на третия етаж. Уф, трябва да вървя. — Изчерви се, обърна се и изтърча по стълбите.

„Как да тълкувам това странно послание?“

Момчето бе жестикулирало така, сякаш очакваше да го последва. Вин въздъхна и тръгна нагоре по стълбите.

От отворената врата в дъното на коридора се чуваха гласове. Вин се приближи и надникна. Видя добре обзаведена стая с фин килим и удобни кресла. В единия край имаше горяща камина. Креслата бяха обърнати към голяма черна дъска, поставена върху триножник.

Келсайър стоеше, опрял лакът на перваза на тухлената камина, и държеше чаша вино. Вин проточи врат още малко и видя, че разговаря с Бриз. Усмирителят бе пристигнал посред нощ и бе пратил половината чираци на Клъбс да му разтоварват багажа — Вин ги бе гледала от прозореца как мъкнат нагоре към стаята му някакви странни дървени сандъци. Самият Бриз не си направи труда да помогне.

Хам вече беше тук, а също Доксон и Клъбс, настанени в удобните кресла. Момчето, което бе повикало Вин, седеше до Клъбс и очевидно се стараеше да не я поглежда. В последното кресло седеше Йеден, облечен — както и преди — с обикновени работнически дрехи. Беше се привел напред, сякаш изпитваше отвращение към плюшената тапицерия. Лицето му бе почерняло от сажди, нещо типично за всички скаа работници.

Имаше и две празни кресла. Келсайър забеляза застаналата до вратата Вин и я дари с една от подканящите си усмивки.

— Ето я и нея. Влизай.

Вин огледа стаята. Прозорец със спуснати завеси. Кресла, подредени в полукръг. Въздъхна, влезе и се настани в празното кресло до Доксон. Беше твърде голямо за нея и тя сви крака под себе си.

— Това сме всички — обяви Келсайър.

— За кого е последното кресло? — попита Хам.

Келсайър се усмихна и намигна — но само толкова. После продължи:

— Добре, да си поговорим. Чака ни важна задача и колкото по-скоро се захванем с планирането, толкова по-добре.

— Мислех, че вече имаш план — обади се объркано Йеден.

— По-скоро предварителна схема — уточни Келсайър. — Зная какво трябва да стане и имам няколко идеи как да стане. Но човек не събира група като нашата само за да й съобщи какво се очаква от нея. Трябва да обмислим всичко заедно, като започнем със списък на проблемите, с които предстой да се справим, ако искаме планът ни да успее.

— Добре — каза Хам. — Да се захващаме тогава. Схемата е да съберем армия за Йеден, да предизвикаме хаос в Лутадел, да завладеем двореца, да откраднем атиума на лорд Владетеля и после да оставим империята да рухне. Така ли е?

— В най-общи черти — потвърди Келсайър.

— В такъв случай — продължи Хам — главният ни проблем е гарнизонът. Ако искаме хаос в Лутадел, трябва по някакъв начин да разкараме двайсетте хиляди войници, които пазят реда. Армията на Йеден никога няма да завладее града, докато защитниците му са зад стените.

Келсайър кимна, взе тебешир и написа на дъската „Лутаделският гарнизон“.

— Какво друго?

— Как да всеем хаос в Лутадел? — обади се Бриз и размаха чашата си в широк жест. — Тук инстинктите ви са съвсем верни, приятели. В този град Министерството държи всички свои щабове, а Големите къщи управляват търговските си империи. Ако искаме да лишим лорд Владетеля от възможността да управлява, трябва на всяка цена да го завладеем.

— Като споменахте благородниците, изниква един друг въпрос — добави Доксон. — Всички Големи къщи имат свои военизирани отряди в града, да не говорим за техните аломанти. Ако държим да предадем града на Йеден, трябва да се справим с благородничеството.

Келсайър кимна и написа „хаос“ и „Големите къщи“.

— Министерството — обади се Клъбс и се облегна по-удобно в креслото. — Не можем да говорим за смяна на властта, докато не решим въпроса със Стоманените инквизитори.

Келсайър написа „Министерството“.

— Какво друго?

— Атиумът — обади се Хам. — Напиши го и него — след като започне суматохата, трябва да завладеем двореца бързо и да се подсигурим никой да не избяга със съкровището.

Келсайър кимна и написа „Атиум: да се обезопаси съкровищницата“.

— Трябва да намерим начин да съберем армията на Йеден — добави Бриз. — Да действаме тихо и същевременно бързо и да я обучим някъде, където лорд Владетеля няма да я открие.

— Освен това трябва да сме сигурни, че бунтовниците ще са в състояние да контролират Лутадел — добави Доксон. — Завладяването на двореца звучи примамливо, но въпросът е дали Йеден и хората му ще съумеят да поемат лостовете на управлението след това.

„Армията“ и „бунтовниците“ бяха добавени на дъската.

— Освен това — заговори Келсайър — смятам да напиша и „лорд Владетеля“. Ако останалите планове се провалят, ще потърсим начин да го примамим извън града. — Написа на дъската и „лорд Владетеля“ и се обърна към групата. — Забравих ли нещо?

— Да — каза Йеден. — Щом изброяваш проблемите, които трябва да решим, добави, че всички ние сме безумци — макар че се съмнявам, че този въпрос може да се реши.

Всички се разсмяха, а Келсайър написа на дъската „Йеден се съмнява“. Отстъпи назад и прочете списъка.

— Като го подредиш по този начин, не изглежда чак толкова зле, нали?

Вин се намръщи, питаше се дали Келсайър се шегува. Списъкът не беше просто неизпълним — беше направо плашещ. „Двайсет хиляди имперски войници? Събрани със силите на благородничеството? Министерството? Стоманените инквизитори — нали се говори, че дори един е по-силен от хиляда войници! Нещо, което да отвлече вниманието на Министерството и на самия лорд Владетел, докато армията се приближава?“

— Първото, което ми хрумна, е всеобщо въстание — подметна Хам.

— Няма да стане — заяви твърдо Йеден.

— Защо? — попита Хам. — Знаеш на какво са подложени местните. Живеят в бордеи, бъхтят по цел ден в мелници и работилници и половината гладуват.

Йеден поклати глава.

— Не разбираш ли? Бунтовниците от хиляда години се опитват да вдигнат скаа в този град на въстание. Досега не са успели. Тези хора са твърде потъпкани — нямат никаква воля за съпротива. Затова се обърнах към вас да съберете армията.

Възцари се тишина. Вин обаче бавно кимна. Тя не само го виждаше — чувстваше го. Човек не се изправя срещу лорд Владетеля. Дори когато е крадец и живее извън обществото — знаеше го от опит. Нямаше да има въстание.

— Боя се, че Йеден е прав — въздъхна Келсайър. — Скаа няма да въстанат, не и в сегашното си положение. Ако искаме да съборим властта, ще трябва да го направим без подкрепата на масите. Вероятно бихме могли да наемем войници, но не и да разчитаме на цялото население.

— Не можем ли да предизвикаме някакво бедствие? — попита Хам. — Пожар например?

Келсайър поклати глава.

— Може да смути търговията за известно време, но няма да ни донесе търсения ефект. Освен това скаа ще понесат най-големите щети. Ще изгорят бордеите, но не и каменните кули на благородниците.

— Добре, какво ни остава тогава? — попита с въздишка Бриз.

Келсайър се усмихна и в очите му просветнаха пламъчета.

— Какво ще кажете да настроим Големите къщи една срещу друга?

— Война на къщите… — Бриз млъкна и отпи от виното. — От доста време не сме имали такова нещо в града.

— Което означава, че се е натрупало достатъчно напрежение — отбеляза Келсайър. — Напоследък висшите благородници са се сдобили с нечувана власт — самият лорд Владетел едва успява да ги контролира. Лутаделските Големи къщи са ключът — те контролират имперската търговия, да не говорим, че са поробили по-голямата част от скаа. — Келсайър посочи надписите „хаос“ и „Големите къщи“. — Ако настроим Къщите в Лутадел една срещу друга, градът лесно ще падне в ръцете ни. Мъглородните ще започнат да избиват старейшините на Къщите. Ще се сриват състояния. Няма да отнеме много време, преди да се стигне до улична война. Съгласно договора ни с Йеден трябва да му осигурим възможност за превземането на града. Можете ли да измислите по-добър начин от този?

— В тази идея има хляб — каза Бриз. — Харесва ми най-вече с това, че благородниците ще се избиват едни други.

— Винаги ти харесва, когато някой друг свърши работата — подметна Хам.

— Скъпи ми приятелю — отвърна Бриз, — смисълът на този живот е да намериш други хора, които да ти вършат работата. Не познаваш ли основите на икономиката?

Хам повдигна вежди.

— Всъщност аз…

— Това беше риторичен въпрос, Хам — въздъхна Бриз.

— Риторичните най ги обичам! — озъби се Хам.

— По-късно ще философстваме, Хам — прекъсна ги Келсайър. — Да се върнем на задачата. Какво мислите за моето предложение?

— Може да се получи — отвърна Хам. — Но не вярвам лорд Владетеля да остави нещата да стигнат толкова далече.

— Тъкмо затова ще се погрижим да му отнемем възможността да се меси — продължи Келсайър. — Известно е, че позволява на благородниците да се карат, за да може да ги контролира по-лесно. Ще разпалим тлеещото напрежение, после по някакъв начин ще го накараме да изведе гарнизона от града. Когато между Къщите избухне истинска война, лорд Владетеля няма да има с какво да ги спре — освен, разбира се, ако не извади на улицата дворцовата охрана, а ние искаме точно това.

— Би могъл също така да прати армията на колосите — отбеляза Хам.

— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тя е разположена сравнително далече. Още един недостатък, който трябва да използваме. Колосите са свирепа сила, но гледат да ги държат настрани от цивилизованите градове. Сърцето на Последната империя е беззащитно, но лорд Владетеля е уверен в своята сила — и защо да не е? От векове не се е изправял срещу сериозни предизвикателства. Повечето градове се нуждаят от съвсем малобройни полицейски сили.

— Двайсет хиляди души не са „малобройна“ сила — посочи спокойно Бриз.

— Това е в национален мащаб — рече Келсайър и вдигна пръст. — Лорд Владетеля държи повечето си войски по границите на империята, където опасността от бунтове е най-голяма. Ето защо ще го ударим тук, в самия Лутадел — и затова ще успеем.

— Стига да се справим с гарнизона — подчерта Доксон.

Келсайър кимна, обърна се и написа под „Големите къщи“ и „хаос“ „война между Къщите“.

— Е, добре тогава. Да поговорим за гарнизона. Какво да измислим?

— Ами — Хам присви очи, — исторически погледнато, най-добрият начин да се справиш с голяма армия е да разполагаш с още по-голяма. След като ще съберем армия на Йеден, защо тя да не нападне гарнизона? Нали това е целта на всяка въоръжена сила?

— Няма да се получи, Хамънд — възрази Бриз погледна празната си чаша, подаде я на момчето, което седеше до Клъбс, и то веднага я напълни.

— Ако искаме да разгромим гарнизона — продължи Бриз — ще трябва нашата армия да е поне със същите размери. Вероятно дори по-голяма, тъй като хората ни ще са новаци. Сигурно ще можем да съберем достатъчно голяма армия, за да задържи града за известно време. Но да надвие гарнизона, докато той е зад стените?

Настъпи мълчание. Вин се намести в креслото и плъзна поглед по лицата на присъстващите. Думите на Бриз бяха оказали сериозно въздействие. Хам понечи да заговори, отказа се и се замисли.

— Хубаво де — взе отново думата Келсайър. — След малко ще се върнем на темата за гарнизона. Да си поговорим за нашата армия. Как ще съберем такива значителни сили без лорд Владетеля да разбере?

— И това ще е много трудно — призна Бриз. — Ненапразно лорд Владетеля се чувства толкова сигурен в централната част на страната. По пътищата и каналите има постоянни патрули, не можеш да изминеш и ден, без да стигнеш село или плантация. Тук не можем да сформираме армия, без да привлечем внимание.

— Пещерите, които обитават бунтовниците на север — подхвърли Доксон. — Може би ще можем да скрием част от хората там.

Йеден пребледня.

— Знаете за Аргойските пещери?

Келсайър завъртя очи.

— Йеден, дори лорд Владетеля знае за пещерите. Но не смята тамошните бунтовници за достатъчно опасни, че да се занимава с тях.

— Колко души имаш, Йеден? — попита Хам. — В Лутадел и около него, плюс пещерите? С какво ще започнем?

Йеден сви рамене.

— Може би триста. Включително жените и децата.

— И колко могат да се скрият в пещерите?

Йеден отново повдигна рамене.

— Доста по-голяма група, със сигурност — обади се Келсайър. — Може би десет хиляди. Бил съм там, бунтовниците ги обитават от много години, но лорд Владетеля никога не си е правил труда да ги изтреби.

— И е ясно защо — рече Хам. — Боят в пещера е неблагодарно занятие, особено за атакуващия. Лорд Владетеля не обича да губи — и не само от суета. Както и да е, десет хиляди. Това е доста сериозна бройка. С толкова хора спокойно ще удържим двореца — може би дори целия град, ако сме зад стените.

Доксон се обърна към Йеден.

— Когато поиска от нас да ти съберем армия, за колко хора мислеше?

— Десет хиляди е добра цифра — отвърна Йеден. — Всъщност… това е дори повече, отколкото очаквах.

— По принцип Хамънд е този, дето се заяжда, но мисля, че е време да се върнем на предишния проблем — рече Бриз. — Десет хиляди мъже. Едва ли ще уплашат гарнизона. Срещу нас има двайсет хиляди добре обучени и въоръжени професионални войници.

— Той е прав, Кел — обади се Доксон. Беше извадил тефтерче и си водеше бележки.

Келсайър се намръщи.

Хам кимна.

— Кел, както и да го погледнеш, гарнизонът е костелив орех. Може би трябва да се съсредоточим върху благородниците. Да предизвикаме такъв хаос, с който и гарнизонът да не може да се справи.

Келсайър поклати глава.

— Съмнявам се. Основната задача на гарнизона е тъкмо да поддържа ред в града. Не успеем ли да се справим с него, няма как да осъществим целите си. — Млъкна и погледна Вин. — Ти какво смяташ, Вин? Имаш ли някакви предложения?

Тя замръзна. Кеймън никога не я бе питал за мнението й. Какво искаше от нея Келсайър? Забеляза, че останалите членове на групата също са втренчили погледи в нея.

— Аз… — почна тя колебливо.

— О, Келсайър, не измъчвай бедното дете — прекъсна я Бриз и махна с ръка.

Вин кимна, но Келсайър не спираше да я гледа.

— Не, наистина. Вин, кажи ми какво мислиш. Имаш силен враг, който те заплашва. Какво ще направиш?

— Ами… — Тя се замисли. — Не можеш да се биеш с него, това е ясно. Дори и да спечелиш, ще си в тежко състояние и няма да можеш да продължиш.

— Това е вярно — съгласи се Доксон. — Но ако нямаме избор? По някакъв начин трябва да се отървем от гарнизона.

— Ами ако гарнизонът напусне града? — попита Вин. — Тогава няма ли да се получи? Ако трябва да се боря с някой, който е по-силен от мен, първо ще се опитам да го подмамя другаде. За да мога да действам на спокойствие.

Хам се засмя.

— Само че не виждам как ще подмамим гарнизона да изостави Лутадел. Лорд Владетеля праща понякога малки групи да патрулират, но единствения път, когато целият гарнизон е излизал зад стените, е било преди половин век, когато избухнало въстанието долу при Къртлайн.

— Идеята на Вин е твърде добра, за да я отхвърляме толкова лесно — каза Доксон. — Вярно е, че не можем да се бием с гарнизона — поне не и докато са зад стените. Значи по някакъв начин трябва да ги накараме да излязат от града.

— Да — съгласи се Бриз. — Но за това се изисква доста сериозен прецедент. Нещо, заради което лорд Владетеля да мобилизира целия гарнизон. И което не е чак толкова опасно, че да прати колосите.

— Бунт в някой от близките градове? — предложи Хам.

— Това ни връща на предишния проблем — възрази Келсайър. — Ако не можем да вдигнем тукашните скаа на бунт, няма да успеем и в други градове.

— А ако опитаме с някаква измама? — рече Хам. — Нали ще разполагаме със солидни сили. Нека се престорят, че нападат някой съседен град. Може би лорд Владетеля ще прати гарнизона да го защити?

— Съмнявам се — отвърна Бриз. — Не и ако така ще остави Лутадел без защита.

Отново настъпи мълчание. Вин вдигна очи и видя, че Келсайър продължава да я наблюдава.

— Какво? — попита той. — Казвай де.

Тя сведе поглед, после тихо попита:

— На какво разстояние са Хатсинските ями?

Всички се обърнаха към нея като един.

Пръв се разсмя Бриз.

— О, това вече е наистина хитро. Благородниците не знаят, че в Ямите се добива атиум, и лорд Владетеля няма да посмее да вдигне шум — не и без да разкрие колко са важни те за него. А това значи колосите.

— И без това няма да пристигнат навреме — рече Хам. — Ямите са само на няколко дни път. Ако се окажат под заплаха, лорд Владетеля ще трябва да реагира бързо. А единствената значителна сила, с която разполага, е гарнизонът.

Келсайър се усмихна доволно.

— А не е необходима кой знае каква армия, за да бъдат нападнати Ямите. Хиляда души ще свършат работа. Пращаме ги да атакуват, гарнизонът напуска града и ние влизаме с останалите сили. Докато гарнизонът разбере, че е бил измамен, вече ще е късно да ни спрат.

— Въпросът е, ще успеем ли да задържим града? — попита тревожно Йеден.

Хам кимна ентусиазирано.

— С десет хиляди скаа мога да задържа този град срещу гарнизона. Лорд Владетеля ще бъде принуден да прати колосите.

— А ние ще разполагаме с неговия атиум — посочи Келсайър. — Големите къщи няма да са в позиция да ни спрат — ще са отслабени от вътрешните боричкания.

Доксон драскаше трескаво в тефтерчето.

— Но ще трябва да използваме пещерите на Йеден. Те са достатъчно близо и до двете цели и са малко по-близо до Лутадел, отколкото до Ямите. Ако разположим армията там, тя ще стигне града, преди гарнизонът да се прибере от Ямите.

Келсайър кимна.

Доксон продължаваше да пише.

— Ще трябва да подсигурим припаси в пещерите. Дали да не отскоча да проверя какви са условията?

— И как ще закараме войниците там? — попита Йеден. — Това е на седмица път от града — на скаа не се разрешава да пътуват сами.

— Имам човек, който ще ни помогне за това — отвърна Келсайър и написа под „Лутаделският гарнизон“ „нападение на Хатсинските ями“. — Един приятел, който ще ни осигури прикритие. Превозва товари с ладии на север.

— Ако въобще успееш да събереш толкова голяма армия — рече Йеден. — Десет хиляди души са сериозна сила, но все още очаквам да чуя как ще го постигнеш. Вече ти казах за проблемите ни, докато се опитвахме да бунтуваме хората в Лутадел.

— За момента подкрепата на масите не ни трябва — отвърна Келсайър. — Достатъчен е малък процент от тях — в Лутадел и околностите има поне един милион работници. Всъщност това ще е най-лесната част от плана, тъй като сред нас е един от най-великите Усмирители на света. Бриз, разчитам на теб и на твоите аломанти да ни осигурите достатъчно новобранци.

Бриз сръбна от виното.

— Драги Келсайър, ще ми се да не използваш изрази като „осигурите“, когато става въпрос за мен и моите приятели. Аз просто окуражавам хората.

— А ще можеш ли да ни окуражиш цяла армия? — попита Доксон.

— С колко време разполагам? — попита Бриз.

— Една година — отвърна Келсайър. — Планът трябва да се задейства идната зима. Ако лорд Владетеля ще ни напада, докато сме зад стените на собствената му столица, най-добре ще е това да стане през зимата.

— Десет хиляди мъже — повтори Бриз с усмивка, — събрани сред лишено от ентусиазъм население за по-малко от година. Това си е истинско предизвикателство.

Келсайър се засмя.

— Тъкмо работа за теб. Започнете в Лутадел, после се прехвърлете към околните градове. Трябват ни хора, които не живеят много далече от пещерите.

Бриз кимна.

— Освен това ще са ни нужни оръжия и припаси — добави Хам. — И трябва да обучим тези хора.

— Вече имам план откъде да намерим оръжие — обясни Келсайър. — Ще можете ли да съберете хора, които да се заемат с обучението?

Хам се замисли.

— Вероятно. Познавам някои скаа, които са участвали в Потъпкващите кампании на лорд Владетеля.

Йеден пребледня.

— Предатели!

— Повечето от тях не се гордеят с това, което са правили — тросна се Хам. — Но и те трябва да ядат. Живеем в суров свят, Йеден.

— Моите съратници никога няма да работят с такива хора — рече Йеден.

— Ще се наложи. — Келсайър го изгледа строго. — Вашите въстания не успяват, защото бунтовниците са зле обучени. Ние ще ти осигурим армия от добре екипирани и нахранени войници — и проклет да съм, ако позволя да ги избият само защото не знаят от коя страна се държи мечът. — Пое си дъх и се обърна към Хам. — Но все пак се постарай да наемаш войници, които ненавиждат Последната империя заради онова, което им е сторила. Не вярвам на хора, чиято лоялност не се простира по-далече от парите в джоба.

Хам кимна, а Йеден премълча. Келсайър се обърна и написа на дъската „Хам: обучение“ и „Бриз: наемане“.

— Заинтригуван съм от твоя план за набавяне на оръжие — каза Бриз. — Как по-точно смяташ да въоръжиш десет хиляди души, без да събудиш подозренията на лорд Владетеля? Той държи всички големи оръжейни доставки под много строг контрол.

— Можем да си изработим оръжия — рече Клъбс. — Имам достатъчно дървен материал за бойни тояги. А също и за стрели.

— Клъбс, благодаря за предложението — отвърна Келсайър. — И мисля, че идеята е добра. Но ще ни трябват по-сериозни неща от твоите тояги. Нуждаем се от мечове, щитове и ризници — при това скоро, за да можем да започнем обучението.

— Но как ще го направиш? — настоя Бриз.

— Големите къщи могат да доставят оръжие — обясни Келсайър. — За въоръжаване на собствените си хора.

— Предлагаш да крадем от тях?

Келсайър поклати глава.

— Не, този път всичко ще е съвсем законно — ще си купим наши оръжия. Или, по-скоро, ще накараме някой симпатизиращ ни благородник да ни купи.

Клъбс се изсмя огорчено.

— Благородник, който симпатизира на скаа? Няма такова животно.

— Вече има, приятелю — отвърна небрежно Келсайър. — Защото открих един, който ще ни помогне.

Настъпи тишина. Чуваше се само пукотът на дървата в камината. Вин се размърда притеснено в креслото.

— Кой? — попита Хам.

— Лорд Реноа — обясни Келсайър. — Пристигна по тези места преди няколко дни. Настанил се е във Фелисе — няма достатъчно влияние, за да се установи в Лутадел. Освен това смятам, че е добре засега да е далече от полезрението на лорд Владетеля.

Вин го погледна заинтригувано. Фелисе беше малко градче на час път от Лутадел, с Рийн бяха работили там, преди да се преместят в столицата. Но как Келсайър бе наел този лорд Реноа? С подкуп? С измама?

— Чувал съм за този Реноа — заговори бавно Бриз. — Той е от Запада, има голямо влияние в Най-далечната област.

Келсайър кимна.

— Да. Лорд Реноа наскоро реши да се опита да осигури на семейството си по-високо положение. Според официалната версия е тук по търговски дела. Надява се чрез доставка на висококачествени южняшки оръжия за Севера да спечели достатъчно пари — и да си създаде връзки, — с които да се премести в Лутадел до края на това десетилетие.

Отново тишина.

— Но — почна объркано Хам — тези оръжия ще идват при нас, така ли?

— Да — отвърна Келсайър. — За всеки случай обаче ще трябва да подправим товарителниците.

— Кел, идеята ти е доста амбициозна — рече Хам. — Благородническо семейство на наша страна.

— Но, Кел — обади се Бриз, — ти мразиш благородниците.

— Този е различен — отвърна Келсайър.

Всички се втренчиха в него. Очевидно не им се нравеше идеята да работят с благородници, Вин го четеше в очите им.

Внезапно Бриз се разсмя, облегна се в креслото и допи виното си.

— Ах, ти! Убил си го, нали? Говоря за Реноа — убил си го и си го заместил със самозванец.

Усмивката на Келсайър се разшири.

Хам също се ухили.

— Аха! Вече разбирам. Или поне щеше да ми е ясно, ако те бяха кръстили Келсайър Дръзкия.

— Реноа ще се настани за постоянно във Фелисе — продължи Келсайър. — Ще бъде нашето прикритие, ако трябва да се свърши нещо официално. Ще го използвам да закупува оръжия и припаси.

Бриз кимна замислено.

— Отлично.

— Отлично? — възмути се Йеден. — Убил си благородник? И то изтъкнат!

— Йеден, ти пък искаш да събориш цяла империя — посочи Келсайър. — Реноа няма да е единствената жертва в твоето начинание.

— Да, но да заемеш мястото му? — упорстваше Йеден. — Струва ми се прекалено рисковано.

— Драги Йеден — заговори Бриз и подаде чашата си да му налеят, — събрал си ни тук, защото очакваш от нас да постигнем непостижимото. В такъв случай е съвсем оправдано да прибягваме до крайно рисковани начинания.

— Йеден, ще се постараем да ги сведем до минимум — успокои го Келсайър. — Човекът, когото избрах за тази роля, е наистина много добър. В предстоящата работа често ще ни се налага да вършим подобни неща.

— А ако ви наредя да не ги вършите? — попита Йеден.

— Можеш да се откажеш по всяко време — заяви Доксон. — Но докато планът е в действие, Келсайър ще издава заповедите и ще взема решенията. Така работим и ти го знаеше, когато ни потърси.

Йеден клатеше унило глава.

— Е? — попита Келсайър. — Ще продължим ли, или не? Ти решаваш, Йеден.

— Ако се съмняваш, приятелю, просто се откажи — посъветва го Бриз с глас, в който се долавяше надежда. — Не се страхувай, че ще ни обидиш. Аз например нямам нищо против леката печалба.

Йеден пребледня. Според Вин той дори бе извадил късмет, че след като Келсайър му бе взел парите, не го бе намушкал в гърдите. Но пък започваше да разбира, че тези хора не действат по такъв начин.

— Това е безумие — въздъхна Йеден.

— Кое? Че смятаме да свалим лорд Владетеля? — попита Бриз. — Защото ако говориш за същото, прав си.

— Е, добре — въздъхна Йеден. — Продължаваме.

— Хубаво — кимна Келсайър и написа под „войници“: „Келсайър: снаряжение“. — Заместникът на Реноа ще ни осигури достъп до лутаделското висше общество. Това е много важно предимство — ако ще започваме война, трябва да следим политическата атмосфера между Големите къщи отблизо.

— Келсайър, тази война между Къщите може да не се окаже толкова лесна работа — предупреди го Бриз. — Повечето благородници са предпазливи и внимателни.

Келсайър се усмихна.

— Бриз, радвам се, че можем да разчитаме на помощта ти. Ти си експерт в това да накараш хората да правят каквото искаш — двамата с теб ще измислим как да настроим благородниците едни срещу други. Големи войни между Къщите избухват през няколко века. Групата ни се състои от опитни, врели и кипели хора, които лесно ще допринесат това да се случи точно сега. В интерес на истината дори поразпалих този процес…

Бриз повдигна вежди и погледна към Хам. Главорезът изръмжа, извади от джоба си златна монета от десет боксинга и му я хвърли през стаята. Бриз се ухили доволно.

— Това пък какво беше? — попита Доксон.

— Облогче — отвърна Бриз. — Дали Келсайър е забъркан, или не в нощешната шумотевица.

— Шумотевица? — попита Йеден. — Каква шумотевица?

— Някой е нападнал Къща Венчър — отвърна Хам. — Според слуховете трима опитни Мъглородни били пратени да убият самия Страф Венчър.

Келсайър се изсмя.

— Трима? Страф май има твърде високо мнение за себе си. Въобще не съм бил там заради него. Отидох заради атиума — и за да ме забележат.

— Венчър не знае на кого да хвърли вината — рече Бриз. — Тъй като са замесени Мъглородни, всички предполагат, че е дело на някоя от Големите къщи.

— Тъкмо това беше идеята. — Келсайър кимна доволно. — Висшата аристокрация гледа много сериозно на атаките на Мъглородни — имат негласна уговорка да не ги използват, когато се изтребват взаимно. Още няколко подобни удара и ще се сдавят като помияри.

Обърна се и добави на дъската под „Големите къщи“ и „Бриз: планиране“ „Келсайър: всеобщ хаос“. После продължи:

— Както и да е. Ще трябва да следим внимателно политическата обстановка, за да знаем кои Къщи се съюзяват. А това означава да пратим при тях шпиони.

— Наистина ли е нужно? — попита объркано Йеден.

Хам кимна.

— Всъщност това е стандартната процедура при всички по-важни операции в Лутадел. Няма по-съществен фактор от информацията, а тя може да се събира само ако имаме свои хора в техните среди.

— Какво пък, поне тази част не ми изглежда трудна — рече Бриз. — Ще доведем тук нашия фалшив благородник и ще го пратим на празненствата, които се устройват.

Келсайър поклати глава.

— За съжаление лорд Реноа няма да може да пристигне в Лутадел лично.

Йеден се намръщи.

— Защо? Самозванецът няма ли да издържи проверка отблизо?

— О, той много прилича на лорд Реноа — отвърна Келсайър. — Всъщност е досущ като него. Само дето не бива да допускаме да се доближи до някой инквизитор…

— Аха — обади се Бриз. — Един от онези. Какво пък.

— Какво? — попита Йеден. — За какво говориш?

— По-добре да не знаеш — отвърна Бриз.

— Как така?

Бриз поклати глава.

— Нали помниш колко се обезпокои, когато Келсайър ти каза, че е заместил лорд Реноа със самозванец? Е, това е десет пъти по-лошо. Повярвай ми — колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно ще спиш.

Йеден погледна Келсайър, който се усмихваше широко, пребледня и се облегна в креслото.

— Май си прав.

Вин смръщи вежди и огледа останалите. Изглежда, бяха наясно за какво става дума. Трябваше да отдели малко време, за да проучи въпроса с този лорд Реноа.

— Та значи — заговори Келсайър, — ще се наложи да изпратим човек, който да следи какво става във висшето общество. Докс ще играе ролята на племенника и наследник на лорд Реноа, издънка на семеен клон, който наскоро е спечелил доверието на лорда.

— Почакай малко, Кел — спря го Доксон. — Не си ми казал нищо за това.

Келсайър сви рамене.

— Ще ни трябва някой, който да се върти сред местните аристократи. Ти си най-добрият за тази роля.

— Не може да съм аз — възрази Докс. — Разкриха ме само преди няколко месеца, по време на Ейсерската операция.

Келсайър се намръщи.

— Какво? — попита Йеден. Някой разбира ли за какво говорят тези двамата?

— Иска да каже, че Министерството го следи — отвърна Бриз. — Че се е преструвал на благородник, а те са узнали истината.

Доксон кимна.

— Самият лорд Владетел ме видя веднъж, а той има безпогрешна памет. Дори да го избягвам, все някой ще ме познае.

— И в такъв случай… — почна Йеден.

— В такъв случай — продължи Келсайър — ще ни е нужен друг, който да играе наследник на лорд Реноа.

— Не гледай мен — тросна се Йеден.

— Повярвай ми — отвърна безизразно Келсайър, — нямах подобна мисъл. Клъбс също се изключва — твърде добре е познат в гилдията на занаятчиите.

— И аз не съм в играта — обади се Бриз. — Вярно е, че имам познати сред тукашните благородници. Предполагам, че бих могъл да ги използвам, но не и за да ходя по балове и забави — ще е доста конфузно, ако срещна там някой от тях.

Келсайър потъна в замислено мълчание.

— Аз мога да го направя — предложи Хам. — Но знаеш, че не ме бива да играя роли.

— А какво ще кажеш за моя племенник? — попита Клъбс и кимна към младежа до себе си.

Келсайър погледна момчето.

— Как ти е името, младежо?

— Лестибърнс.

Келсайър повдигна вежда.

— Прекалено е сложно. Нямаш ли си прякор?

— Още не съм си вързал.

— Ще трябва да поработим върху това — рече Келсайър. — Винаги ли говориш на Източния уличен жаргон?

Момчето повдигна рамене, твърде нервно, че е център на вниманието.

— Ми там съм си расъл още откак бях дребен.

Келсайър погледна Доксон, който поклати глава.

— Кел, не става.

— Съгласен — рече Келсайър и погледна усмихнато Вин. — Така че май ни оставаш само ти. Какво ще кажеш да те издокараме в благороднически дрешки?

Вин пребледня.

— Брат ми ме е учил на някои неща, но никога не съм опитвала…

— Ще се справиш отлично — увери я Келсайър и написа на дъската под „Големите къщи“ „Вин: внедряване“. — Чудесно. Йеден, май е време да се заемеш с обмисляне на това как ще управляваш империята, след като свалим властта.

Йеден кимна. Вин изпита леко съжаление към него — личеше си, че самата мисъл за подобна задача го плаши. И въпреки това й беше трудно да му съчувства, особено предвид думите на Келсайър за нейната роля.

Да играе благородничка? Че нямаше ли по-добри занимания?…

Бриз обаче — продължаваше да гледа втренчено Йеден — подметна:

— На се мръщи, приятелю. Едва ли ще се наложи да управляваш града. Възможността да ни спипат всичките е много по-голяма от тази да успеем.

Йеден се усмихна унило.

— Ами ако наистина успеем? Какво ще ви попречи да ми теглите ножа и сами да поемете империята?

Бриз въздъхна театрално.

— Ние сме крадци, драги, не сме политици. Да се управлява цяла нация е неблагодарно занятие. Стига ни да приберем атиума.

— Да не говорим за другите богатства — добави Хам.

— Това са синоними, Хамънд — посочи Бриз.

— Освен това, Йеден — продължи Келсайър, — ти няма да получиш цялата империя. Защото тя най-вероятно ще се раздроби, когато Лутадел падне. Ще получиш само този град и може би част от Централната област — ако успееш да подкупиш местните армии да те подкрепят.

— Ами… лорд Владетеля? — попита Йеден.

Келсайър се усмихна.

— Все още смятам да се разправя лично с него. Преди това обаче искам да разбера как действа Единайсетият метал.

— И ако не успееш?

— Ако не успея — отвърна Келсайър, докато пишеше на дъската под „бунт на скаа“ и „Йеден: да се подготви за управление“, — ще потърсим начин да го примамим извън града. Може би ще успеем да го накараме да поведе армията към Ямите, за да ги запази от падане в чужди ръце.

— И след това? — упорстваше Йеден.

— След това ти ще си се оправяш с него. — Келсайър се подсмихна. — Все пак не си ни наел, за да убием лорд Владетеля. Това е само една възможност, която ще се опитам да осъществя.

— Йеден, на твое място не бих се притеснявал излишно — добави Хам. — Без пари той няма да може да поддържа армията дълго. Може да е силен аломант, но това не значи всесилен.

Бриз се засмя.

— Макар че, като си помислиш, враждебно настроените детронирани псевдобожества никак не са подходящи за съседи. Ще трябва да измислиш как да се отървеш от него.

На Йеден тази идея очевидно никак не му се понрави, но той реши да не настоява.

— Е, май приключихме — обяви Келсайър.

— Хъм — рече Хам. — Ами въпросът с Министерството? Не трябва ли поне да държим под око инквизиторите?

Келсайър се усмихна.

— Ще оставим на брат ми да се погрижи за тях.

— Как ли пък не! — избумтя един нов глас в стаята.

Вин подскочи, извъртя се и погледна към вратата. На прага стоеше висок широкоплещест мъж, неподвижен като статуя. Носеше скромни дрехи — семпла риза, панталони и широк елек, каквито носеха скаа. Беше скръстил недоволно ръце. Решителното му квадратно лице й се стори странно познато.

Погледна към Келсайър. Сходството беше очевидно.

— Марш? — попита Йеден и се надигна. — Марш, това си ти!? Той ни обеща, че ще се присъединиш към нас, но аз… както и да е… добре дошъл отново при нас!

Лицето на Марш остана безстрастно.

— Йеден, не съм сигурен, че съм се върнал при вас. Ако нямаш нищо против, бих искал да поговоря насаме с по-малкия си брат.

Останалите се надигнаха и излязоха един по един, като заобикаляха Марш отдалече. Вин ги последва, затвори вратата и слезе в стаята си.

След по-малко от три минути беше долепила ухо до вратата и слушаше внимателно разговора, който се водеше вътре.

7.

Марш не изглеждаше особено променен, макар да бяха минали цели три години. Все още беше строг и властен, какъвто Келсайър го помнеше от детството си. В очите му все така блещукаше недоволство и говореше със същия неодобрителен тон.

Но ако можеше да се вярва на Доксон, възгледите му се бяха променили сериозно от онзи ден преди три години. Келсайър все още не можеше да повярва, че брат му се е отказал да предвожда бунтовниците. Винаги се бе отнасял със страст към работата си.

Изглежда обаче страстта му се бе изпарила. Марш пристъпи в стаята и втренчи поглед в дъската. Дрехите му бяха покрити с петна от сажди, макар че за скаа лицето му бе относително чисто. Зачете бележките на Келсайър, после се обърна и хвърли на креслото до брат си един лист.

— Какво е това? — попита Келсайър, докато го вдигаше.

— Имената на единайсетимата, които си убил нощес — отвърна Марш. — Помислих си, че може да искаш да ги знаеш.

Келсайър хвърли листа в камината.

— Те служеха на Последната империя.

— Те бяха хора, Келсайър — ядоса се Марш. — Със свой живот, със свои семейства. Неколцина от тях бяха скаа.

— Предатели.

— Хора — повтори Марш. — Хора, които се опитват да оцелеят, както могат.

— Е, аз правя същото — рече Келсайър. — И за щастие, животът ме е дарил със способността да хвърлям такива като тях от високи сгради. Щом искат да се изправят срещу мен в защита на благородниците, могат да умрат като благородници.

Лицето на Марш потъмня.

— Как можеш да говориш с насмешка за подобни неща?

— Мога, Марш — отвърна Келсайър, — защото смехът е единственото, което ми остана. Смехът и непоколебимостта.

Марш изсумтя тихо.

— Трябва да се радваш — продължи Келсайър. — След като десетилетия наред слушах нравоученията ти, най-сетне реших да се захвана с нещо, което подобава на моя талант. Предполагам, че ти също си тук, за да помогнеш…

— Ни най-малко — прекъсна го Марш.

— Тогава защо дойде?

— За да ти задам един въпрос. — Марш пристъпи напред и се изправи пред Келсайър. Бяха почти еднакви на ръст, но заради непреклонния си вид Марш винаги изглеждаше по-висок. — Как смееш да го правиш? — попита той тихо. — Посветих живота си на събарянето на Последната империя. Докато ти и крадливите ти приятели се забавлявахте, аз укривах бегълци. Докато подготвяхте жалките си обири, аз организирах набези. Докато живеехте в лукс, пред очите ми храбреци умираха от глад. — Марш вдигна ръка и забоде пръст в гърдите на Келсайър. — Как смееш?! Как смееш да използваш съпротивителното движение за твоите жалки „операции“? Как смееш да използваш мечтата за собственото си обогатяване?

Келсайър избута пръста му встрани.

— Не става въпрос за това.

— Така ли? — Марш се обърна и чукна с нокът върху думата „атиум“ на дъската. — А защо са тези усилия, Келсайър? Защо трябваше да включваш в играта Йеден и да го наречеш ваш „работодател“? Защо се държите така сякаш ви пука за скаа? И двамата знаем какво всъщност целите.

Келсайър стисна зъби, забравил навика си да се усмихва във всяка ситуация. „Защо винаги успява да ме ядоса?“

— Марш, ти вече не ме познаваш — заговори той тихо. — Не става въпрос за пари — някога притежавах богатства, които човек трудно ще похарчи за цял живот. Тази операция е нещо съвсем различно.

Марш остана надвесен над него, втренчен в очите му, сякаш търсеше истината в тях.

— Винаги си бил добър лъжец — рече накрая.

Келсайър въздъхна.

— Мисли каквото си щеш. Но не ти искам нравоученията. Събарянето на империята може някога да е било твоя мечта — но сега ти се превърна в послушен прегърбен скаа, който си кисне в магазинчето и се подмазва на благородниците, които влизат.

— Защото осъзнах истината — заяви Марш. — Нещо, в което никога не те е бивало. Дори планът ти да е сериозен, ти ще се провалиш. Всичко, което бунтовниците опитаха досега — набези, кражби, убийства, — беше напразно. В най-добрия случай успявахме да ядосаме малко лорд Владетеля.

— Виж, мене пък точно в това ме бива — рече Келсайър. — Нещо повече: аз не само ядосвам малко хората, а мога дори да ги доведа до бяс. Защо да не използвам този мой талант за една добра кауза?

Марш въздъхна и се извърна.

— Не става дума за „кауза“, Келсайър. Ти търсиш отмъщение. Както винаги всичко се върти само около теб. Готов съм да приема, че не го правиш заради парите — дори да повярвам, че ще съберете на Йеден жадуваната армия, за която ще ви плати. Но не ти вярвам, че те е грижа.

— И точно в това грешиш, Марш — отвърна тихо Келсайър. — Точно в това винаги си грешал по отношение на мен.

Марш се намръщи.

— Може би. И как започна всичко това? Йеден ли те потърси, или ти него?

— Има ли значение? — попита Келсайър. — Виж, Марш. Трябва ми човек, който да се внедри в Министерството. Този план няма да стигне доникъде, ако не успеем да държим под око инквизиторите.

Марш се обърна и го изгледа.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

Келсайър кимна.

— Тъкмо затова дойдох тук. Веднъж ти спомена, че мога да извърша велики дела, стига да избера стойностна цел. Е, точно това правя сега — и очаквам да ми помогнеш.

— Вече не е толкова лесно, Кел. — Марш поклати глава. — Някои хора се промениха. Други… вече не са между нас.

Келсайър се заслуша в тишината на стаята. Дори огънят беше загаснал.

— Тя ми липсва.

— Не се и съмнявам — но ще съм искрен с теб, Кел. Въпреки това, което направи тя… понякога ми се ще да не беше оцелял в Ямите.

— На мен също. Всеки ден.

Марш огледа Келсайър с хладен поглед. Поглед на Издирвач. Каквото и да видя в очите му, изглежда, Келсайър най-сетне постигна някакво одобрение.

— Аз си тръгвам — заяви Марш. — Не зная защо, но ми се струва, че този път си съвсем искрен. Така че ще се върна и ще изслушам безумния ти план. А след това… ще видим.

Келсайър се усмихна. Под грубата си обвивка Марш беше добър човек — по-добър, отколкото Келсайър щеше да е някога. Докато Марш крачеше към вратата, Келсайър зърна някаква сянка да отстъпва отвън, веднага разпали желязо и от тялото му се стрелнаха прозрачни синкави линии и се свързаха с най-близкия източник на метал. Марш, разбира се, не носеше никакъв метал — дори монети. Пресичането на обитаваните от скаа райони беше опасно занятие дори за хора, които наглед едва свързваха двата края.

Някой друг обаче не знаеше този урок. Синкавите линии бяха тънки и бледи — не преминаваха добре през дърво, — но бяха достатъчно силни да засекат катарамата на колана на човека, който се отдалечаваше безшумно по коридора.

Келсайър се подсмихна. Това момиче притежаваше забележителни способности. Но животът на улицата бе оставил в душата й някои сериозни белези. Можеше само да се надява, че ще й помогне да развие уменията си и да излекува раните си.

— Ще се върна утре — каза Марш от вратата.

— Само не идвай рано — помоли Келсайър и намигна. — Тази нощ трябва да свърша някои важни неща.

Вин изчака притаена зад вратата в тъмната си стая. Стъпките навън стихнаха, в коридора се възцари тишина и тя започна да диша по-спокойно.

После на вратата се почука — на сантиметри от главата й.

От изненада тя едва не тупна на пода. „Ама че е добър!“ — помисли си.

Бързо разчорли косата си и разтърка очи, за да изглежда сънена. Измъкна ризата от клина и изчака почукването да се повтори, преди да отвори.

Келсайър се беше облегнал на рамката — тъмен силует на фона на светлината отзад. Огледа я и повдигна вежди.

— Да? — попита Вин, опитваше се да говори уж сънено.

— Та какво мислиш за Марш?

— Не зная — отвърна Вин. — Не можах да го огледам, преди да ни изгони.

Келсайър се усмихна.

— Не искаш да признаеш, че те спипах, нали?

Вин насмалко да отвърне на усмивката. Но и този път й помогна обучението при Рийн. „Страхувай се най-много от човека, който иска да му се довериш“. Гласът на брат й бе почти доловим шепот в главата й. Беше поукрепнал, откакто се запозна с Келсайър, сякаш инстинктите й непрестанно бяха нащрек.

Келсайър я огледа за миг, после отстъпи назад.

— Загащи си ризата и хайде с мен.

Вин се намръщи.

— Къде ще ходим?

Ще започнем обучението ти.

— Сега ли? — попита Вин и погледна към мрака зад завесите на стаята.

— Разбира се — отвърна Келсайър. — Чудесна нощ за разходка.

Вин си оправи дрехите и го последва. Ако наистина бе решил да я обучава, нямаше да се оплаква, независимо от това колко е часът.

Слязоха на първия етаж. Работилницата тънеше в тъмнина, но за разлика от нея, кухнята бе ярко осветена.

— Само момент — рече Келсайър и тръгна нататък.

Вин остана да го чака в работилницата. През открехнатата врата виждаше част от кухнята. Около голямата маса седяха Доксон, Бриз, Хам и Клъбс с чирака си. Пред тях имаше вино и ейл, чинии с храна и няколко питки.

До ушите й долетя смях. Не пиянски, какъвто се чуваше край масата на Кеймън. Този беше изпълнен с веселие и добронамереност.

Вин не знаеше защо остана в работилницата. Поколеба се — сякаш светлината и смехът бяха невидима преграда, — но не посмя да прекрачи прага. Гледаше от тъмното и се мъчеше да потисне желанието си да се присъедини към останалите.

Келсайър се върна, метнал на рамо торбата си и с вързоп в ръка. Вин погледна вързопа с любопитство и той й го подаде.

— Подарък.

Вързопът беше тънък и мек и тя осъзна какво държи чак след няколко секунди. Пропусна мекия плат между пръстите си и той се разгъна в мъглородна пелерина. Също като наметалото, което Келсайър носеше предната вечер, дрехата бе съшита от отделни ленти плат.

— Изненадана ли си? — попита Келсайър.

— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.

— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.

Тя го погледна учудено, заметна раменете си с пелерината и я завърза отпред. Изведнъж се почувства… различна. Пристегната в раменете, но свободна около ръцете и краката. Усещането бе като да си в обвивка. Защитна обвивка.

— Как се чувстваш? — попита Келсайър.

— Добре — отвърна лаконично Вин.

Келсайър кимна и извади няколко стъкленици. Подаде й две.

— Изпий едната, другата запази в случай, че ти потрябва. По-късно ще ти покажа как сама да си приготвяш разтвора.

Вин кимна. Гаврътна едната стъкленица и пъхна втората в колана си.

— Поръчах да ти ушият нови дрехи — продължи Келсайър. — Ще трябва да свикнеш да не носиш по себе си метални изделия — коланите ти трябва да са без катарами, обувките без закопчалки, панталоните без копчета. Може би по-късно, когато си готова, ще изпробваш и женски дрехи.

Вин се изчерви.

Келсайър се засмя.

— Само те закачам. Но все пак трябва да осъзнаеш, че навлизаш в нов свят — може да се озовеш в ситуации, в които ще е по-добре, ако приличаш по-скоро на млада дама, отколкото на крадец. Имам предвид по-добре за самата теб.

Вин кимна и последва Келсайър към входната врата. Навън мъглата вече ги очакваше на талази. Келсайър пристъпи в мътилката. Вин си пое дълбоко дъх и го последва.

Келсайър затвори вратата. Заради плътната мъгла видимостта бе силно ограничена, улицата в двете посоки се губеше в тъмнината, сякаш водеше към безкрая. Над тях нямаше небе, а само сивкави пластове.

— И тъй, да започваме — заяви Келсайър. Гласът му прозвуча прекалено силно на пустата улица. В тона му се долавяше увереност, каквато Вин не изпитваше, особено така заобиколена от мъглите.

— Първият ти урок — рече Келсайър — не е по аломантия, а за начин на мислене. — Размаха бавно ръка. — Това, Вин. То е наше. Нощта, мъглите — те ни принадлежат. Скаа избягват мъглите, сякаш са смъртта. Крадците и войниците излизат нощем, но въпреки това се страхуват. Благородниците се преструват на нехаещи, но мъглите ги карат да се чувстват неловко. — Той се обърна и я погледна. — Вин, мъглите са твой приятел. Те, те крият, пазят те… и ти дават сила. Според тайната доктрина на Министерството — тайна най-вече от скаа — Мъглородните са потомци на единствените хора, останали верни на лорд Владетеля по време на неговия Възход. В други легенди се твърди, че сме същества извън властта на лорд Владетеля, родени в деня, когато мъглите за пръв път се спуснали над земята.

Вин кимаше едва забележимо. Струваше й се странно, че Келсайър говори така открито. От двете страни на улицата се издигаха къщи, в които спяха скаа. И въпреки това мракът и тишината я караха да се чувства така, сякаш е съвсем сама. Сама в най-плътно заселения район на най-големия град в Последната империя.

Келсайър я поведе по улицата.

— Не трябва ли да се пазим от войниците? — попита тихо Вин. В бандата винаги гледаха да избягват срещи с патрули.

Келсайър поклати глава.

— Дори и да допуснем да ни забележат, нито един имперски патрул не би закачил Мъглороден. Видят ли пелерините ни, се преструват, че ни няма. Помни: почти всички Мъглородни са членове на Големите къщи — а останалите са от аристократични лутаделски семейства. И в единия, и в другия случай това са важни хора.

Вин смръщи вежди.

— Значи патрулите се правят, че не виждат Мъглородните?

Келсайър сви рамене.

— Проява на лошо възпитание е да забележиш, че притичващият по покрива силует принадлежи на някой изтъкнат благородник или на знатна дама. Мъглородните са толкова редки, че всички Къщи избягват да се отнасят към тях с предразсъдъци. Както и да е, повечето Мъглородни водят двойствен живот — от една страна, те са придворни аристократи, от друга — промъкващи се и шпиониращи аломанти. Самоличността им е сред най-зорко охраняваните тайни на всяка Къща — както и тема за несекващи сплетни сред висшата аристокрация.

На ъгъла Келсайър зави и Вин го последва, все още изпълнена с безпокойство. Не знаеше накъде я води, а не беше никак трудно да се изгубят в нощта. Може би пък той въобще нямаше цел, а просто искаше да я научи да свиква с мъглите?

— Така — рече Келсайър, — Време е да се запознаеш с основните метали. Долавяш ли собствените си запаси от тях?

Вин спря, съсредоточи се и постепенно различи в себе си осем източника на сила — всеки доста по-голям от двата, които бе усетила, когато Келсайър я изпитваше. Оттогава се бе старала да не прибягва до своя Късмет. Беше осъзнала, че е използвала оръжие, което не разбира — оръжие, което случайно бе привлякло вниманието на Стоманен инквизитор.

— Започни да ги разпалваш — един по един — нареди Келсайър.

— Да ги разпалвам?

— Така казваме, когато задействаме някоя аломантична способност — обясни той. — „Разпалваш“ метала, свързан с тази способност. Скоро ще разбереш какво имам предвид. Започни с металите, които все още не познаваш — друг път ще поработим над Усмиряване и Размиряване.

Вин кимна и внимателно се пресегна към един от новите източници на сила. Струваше й се странно познат. Дали го бе използвала преди, без да си дава сметка? Какво ли можеше да прави?

„Единственият начин да разбера…“ Без да знае какво точно прави, Вин се вкопчи в източника на сила и се опита да го използва.

Изведнъж в гърдите й се разгоря огън. Силен, но не неприятен. Заедно с топлината дойде още нещо — чувството за обновяване, за сила. Беше някак… по-сигурна.

— Какво стана? — попита Келсайър.

— Чувствам се… различна — отвърна тя. Протегна ръка и забеляза, че мускулите й реагират малко по-бързо. — Тялото ми е някак странно. И вече не съм уморена, а по-скоро изпълнена с бодрост.

— Аха! — каза Келсайър. — Пютриум. Той увеличава физическите способности, прави те по-силна, по-издръжлива на умора и болка. Когато го разпалиш, ще реагираш по-бързо и тялото ти ще е по-здраво.

Вин изпробва мускулите си. Не й се сториха уголемени, ала усещаше, че в тях се таи повече сила. И не само в мускулите — във всичко в нея. В костите, в плътта, в кожата. Посегна към запасите и усети, че намаляват.

— Запасите ми привършват!

Келсайър кимна.

— Пютриумът гори относително бързо. В стъкленицата, която ти дадох, има запаси за десетина минути постоянно горене — макар че ще свършат по-бързо, ако разпалваш по-силен огън, и ще издържат повече, ако го държиш да тлее.

— Ако го разпалвам по-силно?

— Можеш да гориш металите по-силно, ако опиташ — обясни Келсайър. — Вярно, така свършват по-бързо, но пък ти придават допълнителна сила.

Вин смръщи вежди и се опита да го направи. Със съвсем леко усилие разпали пламъка в гърдите си…

Беше като да си поеме въздух преди рискован скок. Внезапен прилив на сила и мощ. Тялото й се изпълни с едва овладяно напрежение и за момент дори й се струваше, че е неуязвима. После усещането отмина и тя се отпусна.

„Интересно“ — помисли си, забелязала колко силно се бе разпалил пютриумът през този кратък момент.

— Има нещо, което трябва да знаеш за аломантичните метали — продължи Келсайър и отново закрачи сред мъглите. — Колкото са по-чисти, толкова по-ефективно въздействат. Стъклениците, които приготвяме, обикновено съдържат абсолютно чисти метали, приготвени и продавани специално за аломанти. Метали с примеси — като пютриума — са по-трудни за изработване, тъй като сместа трябва да отговаря на строги изисквания. Нещо повече, ако не внимаваш къде купуваш металите, може да попаднеш на някоя погрешна сплав.

Вин се намръщи.

— Искаш да кажеш, че някой може да ме измами?

— Не преднамерено — поясни Келсайър. — Проблемът е, че повечето термини, които използват хората — думи като „месинг“, „пютриум“ и „бронз“ — са доста неточни, когато става въпрос за формули. Пютриумът например обикновено се възприема като смес от калай и олово, с леки добавки на мед и сребро, в зависимост от употребата и обстоятелствата. Аломантичният пютриум обаче е смес от деветдесет и един процента калай и девет процента олово. Ако искаш от него максимална сила, ще трябва да се придържаш към тези проценти.

— Ами… ако разпалиш сплав в друго съотношение?

— Ако промените са малки, пак ще получиш известна сила — продължи Келсайър. — Но ако са твърде големи, може да пострадаш.

Вин бавно кимна.

— Мисля, че веднъж съм разпалвала този метал. Само веднъж, в доста малко количество.

— Следи от метал — каза Келсайър. — От питейна вода, или ако си ползвала калайдисана посуда.

Вин кимна. Някои от чашите в бърлогата на Кеймън бяха калайдисани.

— Ясно. — Келсайър се подсмихва. — Изгаси пютриума и да преминем към следващия метал.

Вин направи каквото й каза. С изчезването на вътрешната сила се върна умората и усещането за безсилие.

— Сега — рече Келсайър — би трябвало да забележиш известно чифтосване между твоите запаси от метали.

— Метали за противоположни чувства ли?

— Именно. Намери метала, който се свързва с пютриума.

— Виждам го! — възкликна Вин.

— За всяка сила има по два метала — рече Келсайър. — Единият Тегли, или Дърпа; другият Притиска, или Тласка. Първият обикновено е сплав на втория. За чувствата — външни психични сили — Дърпаш с цинк и Тласкаш с пиринч. Ти току-що използва пютриум, за да Тласнеш собственото си тяло. Това е една от вътрешните физически сили.

— Като Хам — сети се тя. — Той разпалва пютриум.

— Да. Мъгливите, които горят пютриум, се наричат Главорези. Доста грубовато название — но пък и те са груби хора. Нашият скъп Хамънд е нещо като изключение от правилото.

— А какво правят другите вътрешни физически метали?

— Опитай и ще видиш.

Вин се впусна ентусиазирано в експеримента и светът около нея изведнъж стана по-ярък. Или… това не беше съвсем вярно. Виждаше по-добре и по-надалече, но мъглите не се бяха вдигнали. Само дето бяха станали… прозрачни. Бледата нощна светлина някак се беше усилила.

Имаше и други промени. Тя усещаше дрехите си. Осъзна, че винаги ги е усещала, само дето не им бе обръщала внимание. Но сега ги чувстваше по-близо. Усещаше тъканта, особено на местата, където я притискаше.

И беше гладна. Нещо, на което обикновено също не обръщаше внимание — но сега гладът й бе по-настойчив. Кожата й беше влажна и тя долавяше миризмата на студен въздух, примесена с мирис на сажди, мръсотия и отпадъци.

— Калаят подсилва сетивата — обясни Келсайър и изведнъж гласът му й се стори много по-силен. — Той е един от най-бавно горящите метали — калаят в тази стъкленица ще ти стигне за часове. Повечето Мъглородни разпалват калай още щом излязат в мъглите — както направих и аз, когато напуснахме работилницата.

Вин кимна. Богатството от усещания бе почти смазващо. Чуваше тихо шумолене и поскърцване в мрака и тези звуци я караха да замира от тревога, уверена, че някой се прокрадва зад тях.

„Ще трябва да мине време, преди да свикна с това“.

— Остави го да гори — посъветва я Келсайър и й даде знак да го последва по улицата. — Трябва да свикнеш с усиленото възприятие. Само не го разпалвай постоянно. Не само ще свърши твърде бързо, но и постоянно горящите метали причиняват странни неща на хората.

— Странни неща ли?

— Металите — особено калаят и пютриумът — разпъват тялото. Колкото повече ги разпалваш, толкова повече се разпъваш. Ако прекалиш, някои неща ще започнат да се късат.

Тя кимна изплашено. Продължиха да вървят. Вин изучаваше разкрития й от калая нов свят. Преди зрението й бе ограничено до малка зона в нощта. Сега обаче тя виждаше целия град, обгърнат в покривалото на местещата се на талази мъгла. Различаваше кулите като малки тъмни планини в далечината, виждаше светлите петънца на прозорците, наподобяващи главички на карфици в нощта. И над тях… видя светлини в небето.

Спря и ги загледа с почуда. Бяха съвсем бледи, замъглени дори за подсилените й от калая очи, но въпреки това ги виждаше. Стотици. Хиляди. Съвсем мънички, като гаснещи пламъчета на свещи.

— Звездите — рече Келсайър. — Рядко се забелязват, дори с помощта на калай. Нощта трябва да е доста ясна. Някога хората са ги гледали всяка нощ — но това е било преди да дойдат мъглите, преди Кратерите да започнат да бълват пепел и дим в небето.

— Откъде знаеш?

Келсайър се усмихна.

— Лорд Владетеля полага всички усилия да изтрие спомените от онези дни, но все нещичко е останало. — Обърна се, без всъщност да отговори на въпроса й, и продължи по улицата. Вин го настигна. Изведнъж, благодарение на калая, мъглите около нея не изглеждаха толкова зловещи. Сега вече разбираше защо Келсайър крачи така уверено.

— Дотук добре — отсече той. — Да опитаме с друг метал.

Вин кимна, остави калая да гори и избра нова сплав. Още в същия миг се случи нещо много странно — от гърдите й изникнаха множество светещи синкави линии и се разпростряха в мъглите. Тя замръзна, ококори се и сведе поглед към тялото си. Повечето линии бяха съвсем тънки, като прозрачни нишки, но други бяха дебели като вълнена прежда.

Келсайър се разсмя.

— Остави за момент този метал и неговия двойник. Те са малко по-сложни от другите.

— Но какво… — почна Вин, втренчила поглед в синкавите линии. Те сочеха към различни предмети. Врати, прозорци — няколко дори към Келсайър.

— Ще стигнем и до това — обеща той. — Изгаси този и опитай с последните два.

Вин загаси странния метал, игнорира и двойника му и се насочи към последните метали. Почти веднага почувства странни вибрации и спря. Пулсациите не издаваха звуци, които да чуе, но въпреки това усещаше как преминават през нея. Изглежда, идваха откъм Келсайър. Тя го погледна озадачено.

— Това вероятно е бронз — обясни той. — Вътрешният Придръпващ мисловните способности метал. Той ти помага да усетиш, когато наблизо друг използва аломантия. Употребяват го Издирвачи като брат ми. Невинаги е полезен — освен ако не си Стоманен инквизитор и не търсиш Мъгливи скаа.

Вин пребледня.

— Инквизиторите владеят ли аломантия?

Келсайър кимна.

— Те всички са Издирвачи. Не съм сигурен дали са ги взели, защото са такива, или са станали, след като са били посветени в инквизиторството. И в двата случая основната им задача е да откриват нечистокръвни и благородници, използващи аломантия незаконно. В това е главната им сила — и нашата слабост.

Вин понечи да кимне, но спря. Пулсациите бяха изчезнали.

— Какво стана? — попита тя.

— Разпалих мед — обясни Келсайър. — Това е двойникът на бронза. Когато гориш мед, прикриваш способностите си от други аломанти. Ако искаш, опитай и ти, макар че нищо няма да усетиш.

Вин го послуша. Единствената промяна бе леката вибрация вътре в нея.

— Медта е метал, който трябва да изучиш добре — обясняваше Келсайър. — Тя може да те скрие от инквизиторите. Тази нощ вероятно няма от какво да се страхуваме — и да срещнем инквизитор, ще реши, че сме тукашни Мъглородни, излезли да потренират. Но ако си облечена като скаа и се налага да разпалваш метали, постарай се да започнеш с мед.

Вин кимаше отривисто.

— Нещо повече — не спря да говори Келсайър, — мнозина Мъглородни поддържат своята мед непрестанно запалена. Тя гори бавно и те прави невидим за другите аломанти. Крие те от бронза и освен това пречи да манипулират чувствата ти.

Вин настръхна.

— Помислих си, че това може да те заинтригува — подсмихна се Келсайър. — Всеки, който гори мед, е неподатлив на емоционалната аломантия. В добавка медното влияние се оформя около теб като облак. Този облак — наричат го меден облак — те крие от сетивата на Издирвачите, макар че няма да ги направи неподатливи на емоционална аломантия, независимо дали ти харесва, или не.

— Клъбс — сети се тя. — Значи това е занятието на Задимителите.

Келсайър кимна.

— Ако някой от хората ни бъде засечен от Издирвач, може да се върне в бърлогата и да изчезне. Освен това може да практикува способностите си без страх, че ще бъде разкрит. Аломантични пулсации, излизащи от някоя работилница в скаа квартал на града, лесно ще привлекат вниманието на преминаващ наблизо инквизитор.

— Но ти можеш да гориш мед — посочи Вин. — Защо толкова се безпокояхте дали ще намерите Задимител за групата?

— Вярно е, че мога — потвърди Келсайър. — Също и ти. Можем да използваме всички сили, но не можем да сме навсякъде. За да успее, главатарят трябва да знае как да разпределя работата, особено при операция с мащабите на тази. Стандартната практика изисква бърлогата постоянно да е скрита в меден облак. Клъбс няма да го направи сам — ще са му нужни още няколко помощника, също Задимители. Когато наемаш човек като него, от само себе си се разбира, че той ще осигури собствена група, достатъчно опитна, за да те крие през цялото време.

Вин кимна. Но повече я интересуваше способността на медта да забулва чувствата й. Реши да си набави повечко и да я държи разпалена постоянно.

Отново закрачиха и Келсайър я остави да поработи с разпалената мед. Мислите й обаче поеха в друга посока. Нещо… не й се струваше в реда на нещата. Защо Келсайър й казваше всички тези неща? Сякаш твърде лесно се разделяше с тайните си.

„Освен с една — помисли си тя и подозренията й нараснаха. — Металът със сините линии. Така и не се върнахме на него“. Може би това бе тайната, която смяташе да запази от нея, силата, която да задържи в резерва, за да може да я контролира.

„Трябва да е нещо много опасно. Най-могъщата сяла от всичките осем“.

Пресегна се внимателно към металните резерви, хвърли поглед към Келсайър и разгоря непознатия метал. Сочещите в най-различни посоки линии се появиха отново.

Движеха се заедно с нея. Единият им край оставаше прикачен към гърдите й, другият — към определени места на улицата. Докато вървеше, изникваха нови линии, а някои от старите избледняваха или се губеха съвсем. Бяха с различна дебелина, някои по-ярки от други.

Завладяна от любопитство, тя напрегна ума си, с надеждата да разкрие поне тази тайна. Съсредоточи се върху една тънка линия и постепенно откри, че може да усеща само нея. Сякаш докосваше света с тази линия. Пресегна се с ума си и съвсем леко я дръпна.

Линията се разклати и в мрака към нея полетя нещо. Вин извика, опита се да се отдръпне, но нещото — беше ръждясал гвоздей — се носеше право към лицето й.

Внезапно друго нещо сграбчи гвоздея, дръпна го настрани и го запокити в мрака.

Вин отскочи и приклекна и докато пелерината все още пърхаше около нея, огледа тъмнината. Келсайър се кискаше тихо.

— Трябваше да се сетя, че ще опиташ нещо подобно.

Вин се изчерви от срам.

— Стига де. — Той спря да се смее. — Нищо страшно не е станало.

— Този гвоздей ме нападна! — Дали разгореният метал не пробуждаше живот в мъртви предмети? Това би било наистина невероятна сила.

— Всъщност по-скоро ти сама се нападна — уточни Келсайър.

Вин предпазливо се изправи. Продължиха по улицата.

— След малко ще ти обясня какво направи — обеща той. — Но първо, има едно нещо, свързано с аломантията, което искам да разбереш.

— Пак ли някое правило?

— По-скоро философия — отвърна Келсайър. — Става въпрос за последствията.

Вин се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Вин, всяко наше действие има последствия. Открих, че както в аломантията, така и в живота, успех има онзи, който най-добре преценява тези последствия. Вземи например горенето на пютриум. Какви са последствията?

Вин сви рамене.

— Ставаш по-силен.

— А какво ще се случи, ако носиш голяма тежест и пютриумът изгори докрай?

Вин се замисли.

— Ами… сигурно ще я изпусна.

— И ако е прекалено голяма, можеш да се нараниш. Много Мъгливи Главорези са издържали на опасни наранявания по време на бой, за да умрат от същите тези рани, след като изгорят запасите си от пютриум.

— Ясно — отвърна тихо Вин.

— Бау! — викна изведнъж Келсайър.

Вин подскочи от изненада и си запуши ушите.

— Ох! — И изгледа Келсайър кръвнишки.

Той се усмихваше.

— Разпалването на калай също има своите последствия. Ако някой внезапно те освети или извика високо, ще бъдеш заслепена или оглушена.

— Но какво общо има това с последните два метала?

— Желязото и стоманата ти дават възможност да боравиш с другите метали около теб — обясни Келсайър. — С желязото можеш да Теглиш метални източници към себе си. Със стоманата пък ги Тласкаш надалече. Аха, ето, че пристигнахме.

Келсайър спря и вдигна глава.

През мъглата Вин различаваше градската стена, която се извисяваше над тях.

Какво правим тук?

— Ще практикуваме Дърпане на желязо и Тласкане на стомана — отвърна Келсайър. Но първо, някои основни правила. — Той извади нещо от джоба си — беше клипс, най-дребната монета. Протегна я пред нея и застана встрани.

— Разпали стомана, противоположния метал на този, който гори допреди малко.

Вин кимна. Сините линии отново изникнаха около нея. Една сочеше към монетата в ръката на Келсайър.

— Добре — каза той. — Тласни я.

Вин избра подходящата нишка и Тласна леко. Монетата излетя от пръстите на Келсайър и започна да се отдалечава. Тя продължи да я Тласка, докато монетата не се удари със звън в стената на близката къща.

Вин изведнъж отхвърча назад, но Келсайър я улови, преди да е паднала на калдъръма.

От другата страна на улицата монетата издрънча на земята.

— Какво стана? — попита я Келсайър.

Тя поклати глава.

— Не зная. Тласнах монетата и тя отлетя. Но когато се блъсна в стената, Тласна мен.

— Защо?

Вин смръщи замислено вежди.

— Ами… предполагам, че… тъй като монетата нямаше къде да иде, трябваше да се преместя аз.

Келсайър кимна одобрително.

— Последствия, Вин. Използваш собствената си тежест, когато Тласкаш стомана. Ако си много по-тежка от твоята опора, тя ще отлети от теб, както направи монетата. Но ако обектът е по-тежък от теб — или ако се сблъска със солидна преграда на пътя си, — ти ще си Тласната. Тегленето на желязо е сходно — или ще те Придърпа към обекта, или той ще полети към теб. Ако теглото ви е сходно, ще се преместите заедно. Това е голямото изкуство на аломантията, Вин. Ако знаеш колко ще се преместиш, когато гориш стомана и желязо, ще имаш огромно преимущество спрямо противниците си. С течение на времето ще откриеш, че тези два метала са най-многостранни и полезни от всички, с които боравиш.

Вин кимна.

— А сега запомни — продължи той. — И в двата случая силата на твоето Теглене или Тласкане е директно към и от теб. Не можеш да въртиш предмети около себе си и да ги контролираш, както ти скимне. Това не е начинът, по който действа аломантията, защото такива са законите на физическия свят. Когато тласкаш нещо — независимо дали чрез аломантия, или с ръце, — то се движи точно в противоположна посока. Сила, реакция и следствие. Разбра ли?

Вин кимна повторно.

— Добре — рече доволно Келсайър. — Дай сега да прескочим тази стена.

— Какво?

Изгледа го слисано. Той се приближи до стената и тя го последва плахо.

— Ти си се побъркал!

Келсайър се усмихна.

— Струва ми се, че ми го казваш за втори път. Трябва да си по-внимателна — ако беше слушала какво говорят другите, щеше да знаеш, че лудостта ми е преминала отдавна.

— Келсайър — почна тя и погледна стената. — Не мога… искам да кажа, никога досега не съм използвала аломантия!

— Да, но се учиш доста бързо — похвали я той, докато вадеше нещо изпод пелерината. Оказа се, че е колан. — Ето, сложи си го. На него има метални тежести. Ако нещо се обърка, аз вероятно ще те уловя.

— Вероятно? — попита Вин с видимо безпокойство, докато си слагаше колана.

Келсайър се усмихна, после пусна един метален слитък в краката си.

— Застани точно над слитъка и не забравяй да Тласкаш стомана, не да Дърпаш желязо. Не спирай да Тласкаш, докато не стигнеш ръба на стената.

После приклекна и скочи.

Тялото му излетя право нагоре и се изгуби в мъгливите талази. Вин почака малко, но Келсайър не се появи от мрака.

Цареше пълна тишина, дори за подсиления й слух. Синята линия излъчваше бледа призрачна светлина. Тя застана над слитъка и постави крака от двете му страни. Погледна нагоре в мъглите, после надолу.

Пое си дъх и Тласна слитъка с цялата си сила.

8.

Вин излетя във въздуха. Едва успя да сподави вика си. Въпреки всичко се стараеше да продължава да Тласка. Каменната стена бе само на няколко стъпки от нея, замъглена от високата скорост. Земята отдолу изчезна, линията, сочеща към слитъка, ставаше все по-бледа.

„Какво ще стане, когато изчезне?“

Движението й започна да се забавя. Колкото по-слабо светеше линията, толкова повече намаляваше скоростта й. Само след няколко секунди тя застина — и остана да виси във въздуха над почти невидимата синя линия.

— Винаги ми е харесвала гледката отгоре.

Вин изви глава. Келсайър стоеше спокойно на стената, съвсем наблизо. Втренчила поглед в синята линия, тя не бе забелязала, че се е издигнала почти до ръба й.

— Помощ! — почти извика тя и Тласна отчаяно, изплашена, че ще падне. Мъглите под нея се кълбяха и блъскаха като някакъв черен океан, пълен с прокълнати души.

— Не бива да се безпокоиш толкова много — посъветва я Келсайър. — По-лесно е да балансираш във въздуха, ако разполагаш с три котви, но и с една ще се справиш чудесно. Тялото ти е свикнало само да намира точката на равновесие. Част от това, което си научила покрай ходенето, се прехвърля и върху аломантията. Достатъчно е да стоиш неподвижно, на ръба на способността си да Тласкаш, и ще си съвсем стабилна — умът и тялото ти ще коригират всички леки отклонения от центъра на котвата под теб и ще ти пречат да се прекатуриш настрани. Но ако Тласнеш нещо друго или се придвижиш леко встрани… тогава ще изгубиш котвата долу и няма да можеш да Тласкаш право нагоре. Ще полетиш към земята като пусната от стената оловна топка.

— Келсайър… — прошепна тя.

— Вин, надявам се, че не се боиш от височината — рече той. — Това е доста сериозен недостатък за всеки Мъглороден.

— Аз… не се… страхувам… от високото — процеди тя през стиснати зъби. „Но и не съм свикнала да вися във въздуха на сто крачки над проклетата улица!“

Келсайър се изкиска, но Вин усети някаква сила да я тегли за тежестите на колана към него. Той я улови за ръкава, прехвърли я през ръба и когато тя стъпи до него, протегна ръка над стената. Миг по-късно металният слитък профуча нагоре и се озова в шепата му.

— Добра работа — рече той. — А сега, да се спуснем долу.

И хвърли слитъка през рамо, право в тъмните мъгли от другата страна на стената.

— Там ли? — попита Вин. — Извън градските стени? През нощта?

Келсайър се усмихна по своя вбесяващ начин, пристъпи към отсрещния ръб и се покатери на бойниците.

— Да се променя силата, с която Тласкаш или Теглиш, е трудно, но възможно. По-добре е да паднеш малко надолу, а после леко да усилиш силата на Тласъка. Пак отпускаш, пак Тласкаш и така до земята. Лесно ще уловиш ритъма.

— Келсайър… Аз не мога…

— Вин, сега си на върха на градската стена — рече той и пристъпи във въздуха. Остана да виси там, докато продължаваше с обясненията. — Има само два пътя надолу. Или трябва да скочиш, или да обясниш на патрула защо една Мъглородна предпочита да използва стълбите.

Вин се огледа загрижено и едва сега забеляза приближаващи се светлинки на фенери.

Погледна към Келсайър, но той беше изчезвал. Изруга тихо, наведе се през ръба на стената и втренчи поглед в мъглите. Вече чуваше ясно тихите гласове на стражите.

Келсайър беше прав: нямаше голям избор. Вярно, че не се страхуваше особено от високото, но на кого не би се свило сърцето, докато стои на ръба на високата стена и гледа към мрака долу, където може би го дебне смъртта?

„Дано Келсайър не е под мен“ — помисли тя и провери синята линия, за да се увери, че е точно над слитъка. После пристъпи напред…

И полетя надолу. Тласна рефлексивно стоманата, но траекторията й беше встрани от слитъка, а не точно над него. Като последствие от това Тласъкът я измести още по-далече и тя се запремята във въздуха.

Завладяна от нарастваща паника, Тласна отново — този път по-силно, като разпали стоманата. Внезапното усилие я изстреля обратно нагоре и тя се извиси високо над стената. Преминаващите наблизо стражи се извърнаха изненадано, но лицата им се изгубиха в мъглите веднага щом Вин отново профуча надолу.

Със замъглен от ужас ум тя машинално посегна и се Притегли към слитъка, опита се да се закотви към него. И, разбира се, металният къс полетя право към нея.

„Изгубена съм!“

После тялото й подскочи, дръпнато за колана. Падането й се забави и накрая тя остана да виси кротко във въздуха. Келсайър се появи от мъглите, изправен на земята точно под нея. С обичайната си усмивка.

Остави я да се спусне последните няколко крачки и я улови, преди да стъпи на меката земя. Вин трепереше и се опитваше да си поеме дъх.

— И това ако не беше забавно — подметна Келсайър.

Тя не отговори.

Келсайър седна на един камък и млъкна, очевидно, за да й даде възможност да се окопити. След малко тя разпали пютриум, за да овладее нервността си.

— Добре се справи — рече Келсайър.

— За малко да умра.

— Всеки си мисли така първия път — рече Келсайър. — Тегленето на желязо и Тласкането на стомана са опасни занятия. Можеш да се набучиш на някой къс, докато го Теглиш към себе си, или да скочиш толкова високо, че да се откъснеш от котвата. Има цял куп подобни грешки. От опит знам, че колкото по-рано се сблъскаш с тези неприятни обстоятелства, толкова по-добре. Особено когато до теб има човек, който да те улови в нужния миг. Както и да е, предполагам, вече разбираш защо за аломанта е важно да носи колкото се може по-малко метал върху тялото си.

Вин кимна, после вдигна ръка към ухото си.

— Обицата ми. Ще трябва да се откажа да я нося.

— С клипс ли е? — попита Келсайър.

Вин поклати глава.

— Не. На винтче.

— Тогава няма проблем — успокои я Келсайър. — Металът в тялото ти — дори ако част е върху него — не може да бъде Теглен и Тласкан. В противен случай всеки аломант би могъл да изтръгне металните късчета в стомаха ти, докато ги гориш.

„Добре е да се знае“ — помисли тя.

— Тъкмо по тази причина инквизиторите се разхождат така спокойно със стоманени шипове в главата. Металът пронизва тялото им и не може да попада под въздействието на друг аломант. Задръж си обицата — тя е мъничка и няма опасност да пострадаш от нея, но пък би могла да я използваш при извънредни случаи.

— Добре.

— Готова ли си да продължим?

Тя погледна нагоре към стената, приготви се за скок и кимна.

— Няма да се връщаме горе — каза Келсайър. — Ела.

И тръгна към най-гъстите мъгли. Вин се намръщи. „Значи все пак имаме някаква цел — или той просто е решил да поскитаме?“ Колкото и да бе странно, но нехайното му поведение й пречеше да разбере намеренията му.

Ускори крачка, за да го настигне, тъй като нямаше никакво желание да остава сама в мъглите. В този район около градските стени нямаше почти никаква растителност, ако не се брояха дребните храсталаци. Докато вървяха, тя настъпваше изсъхнали клони и листа, покрити със сажди. Тревата беше влажна от росата.

От време на време минаваха покрай купчини пепел, изкарани с колички извън стените. В повечето случаи пепелта се изхвърляше в река Чанерел, която минаваше през града. С времето водата разтваряше саждите — или поне така предполагаше Вин. Инак досега целият континент да е затрупан от пепелища.

Вин се стараеше да не се отделя от Келсайър. Макар че и преди бе излизала от града, винаги бе пътувала с лодкарите — работници, обслужващи ладиите, с които се прекарваха товари. Тежка работа, тъй като нерядко благородниците използваха човешка сила, вместо конска, за теглене на ладиите в каналите — но това се компенсираше донякъде от свободата да пътуваш, тъй като повечето скаа, дори крадците, никога не напускаха плантациите или градовете.

Рийн настояваше непрекъснато да се местят от един град в друг — беше завладян от натрапчивата мания да не се задържа на едно място. Обикновено пътуваха с канални ладии, управлявани от нелегални екипажи, и никога не оставаха на едно място повече от година. Той винаги беше готов за път. Сякаш бягаше от нещо.

Продължаваха да вървят. Нощем дори голите хълмове и обраслите с шубраци поляни изглеждаха зловещо. Вин не говореше и се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. Беше чувала всякакви истории за скитащи се из нощните мъгли създания и макар че бе разпалила калай, имаше странното усещане, че я наблюдават.

Усещането се засилваше и не й даваше покой. И наистина, не след дълго тя започна да чува звуци в мрака. Бяха приглушени и слаби — пукот на клони, тътрузене в мъглата.

„Започваш да се плашиш от сянката си!“ — помисли си тя, когато подскочи при поредния шум. И изведнъж си призна, че не издържа повече.

— Келсайър! — заговори с изплашен шепот, който звучеше като вик за подсиления й слух. — Мисля, че там има нещо.

— А? — Той вдигна глава, унесен в мисли.

— Струва ми се, че някой ни следва!

— Ох — въздъхна той. — Да, права си. Това е мъглив дух.

Вин замръзна насред крачка. Келсайър обаче продължи напред.

— Келсайър! — повика го тя. — Искаш да кажеш, че са истински?

— Разбира се — рече той. — Откъде иначе според теб ще се вземат тези истории?

Вин стоеше парализирана от ужас.

— Искаш ли да го погледнеш? — попита Келсайър.

— Да погледна мъглив дух? — възкликна тя. — Ти да не си се… — И се сепна. Наистина почваше да се повтаря.

Келсайър се изкиска и се върна при нея.

— Мъгливите духове може да са малко страшни на вид, но в действителност са относително безвредни. Хранят се с мърша. Хайде, ела.

И й махна да го последва към един обрасъл с ниски шубраци хълм. На върха се приведе и й даде знак да направи същото.

— Слухът им е слаб — обясни й, когато тя клекна в пепелта до него. — Но имат остър нюх — всъщност по-скоро вкус. Вероятно следват дирята ни и се надяват да хвърлим нещо, което става за ядене.

Вин примижа в мрака.

— Нищо не виждам…

— Ето там. — Той посочи една ниска могилка.

Вин се намръщи. Представи си, че на могилката клечи някакво създание и ги гледа.

И тогава могилката се раздвижи.

Вин трепна. Тъмната могила — висока вероятно десетина стъпки и два пъти по-широка — се придвижваше със странна тромава походка. Вин се наведе напред, за да я разгледа по-добре.

— Разпали калай — рече Келсайър.

Вин кимна и подкладе аломантичните си сили. Изведнъж всичко наоколо стана по-ярко и мъглите вече не бяха непрогледна завеса.

Това, което видя, я накара да потрепери — беше едновременно смаяна, погнусена и изплашена. Съществото имаше опушена прозрачна кожа и Вин можеше да различи костите му. Имаше няколко десетки крайници и всеки от тях изглеждаше, сякаш е взет от различно животно. Виждаха се човешки ръце, волски копита, кучешки лапи и други, които не можа да разпознае.

С тази причудлива колекция създанието пълзеше като някаква невъобразима стоножка. Много от крайниците дори не помръдваха и вероятно бяха неизползваеми — стърчаха от туловището по неестествено разкривен начин.

Самото тяло беше подуто и издължено и във формите му имаше някаква странна логика. Различаваше се скелетна структура и полупрозрачни мускули, прихванати със сухожилия за костите. Докато съществото крачеше, мускулите се свиваха и разпускаха, а под тях се виждаха дузина разнородни гръдни клетки. По дължината на корпуса на неравни интервали висяха ръце и крака.

И глави — тя преброи поне шест. Мярна конска глава, до нея еленска. Още една се извърна към нея и едва сега Вин забеляза, че е човешка. Бе прикачена върху нещо като гръбначен стълб, който на свой ред бе заловен за бъркотия от странни кости.

Усети, че й се гади.

— Какво… как…?

— Мъгливите духове имат аморфни тела — обясни Келсайър. — Могат да оформят кожата около скелетната структура и дори да създават мускули и органи, стига да разполагат с модел за имитация.

— Искаш да кажеш, че…?

— Да. Когато открият труп, те го поглъщат и бавно смилат мускулите и органите. След това използват изяденото за модел и създават точно копие на мъртвото същество. Понякога променят реда на отделните елементи — екскретират костите, които не искат, и ги заменят с някои от тялото си — и така се оформя бъркотията, която виждаш в момента.

Вин наблюдаваше съществото, което се тътрузеше бавно по следите им. От корема му се спускаше мастна престилка, която се влачеше по земята. „Вкусва мирисите — припомни си тя обясненията на Келсайър. — Уловило е миризмата и я следва“. Намали силата на горящия калай и Мъгливият дух отново се превърна в тъмна могилка. Силуетът му обаче само подсилваше усещането за нереалност.

— Те разумни ли са? — попита Вин. — Щом могат да разчленяват тела и да поставят частите, където искат…

— Разумни? — попита Келсайър. — Не, не и този млад екземпляр. По-скоро следват инстинктите си.

Вин отново потрепери.

— Хората знаят ли, че съществуват? Искам да кажа — освен в легендите?

— Какво имаш предвид под „хората“? Много аломанти знаят за тях, сигурен съм, че Министерството също е в течение. Обикновените хора… те не излизат нощем. Повечето скаа се страхуват и проклинат Мъгливите духове, но през живота си не са виждали нито един.

— Късметлии — промърморя Вин. — Защо никой не предприеме нещо по въпроса?

Келсайър повдигна рамене.

— Те не са опасни.

— Но този има човешка глава!

— Вероятно се е натъкнал на труп — обясни Келсайър. — Не съм чувал мъглив дух да напада хора, имам предвид големи хора. Вероятно затова никой не им обръща сериозно внимание. И, разбира се, благородниците са открили свой начин да ги използват.

Вин го погледна питащо, но той млъкна и тръгна надолу по склона. Тя хвърли боязлив поглед към Мъгливия дух, надигна се и го последва.

— Затова ли ме доведе тук? Келсайър се засмя.

— Мъгливите духове може да са малко страшнички, но не си заслужават толкова ходене. Сега ще отидем ей там.

Тя проследи ръката му и едва сега забеляза известна промяна в пейзажа.

— Имперският път ли е това? Значи сме заобиколили града?

Келсайър кимна. След още стотина крачки — време, през което Вин погледна поне три пъти през рамо, за да се увери, че Мъгливият дух не ги застига — излязоха от шубраците и се озоваха на равната настилка. Келсайър спря и огледа пътя в двете посоки. Вин смръщи вежди. Какво търсеше?

И тогава видя каретата. Беше спряна край пътя и до нея стоеше някакъв човек.

— Здрасти, Сейзед — поздрави го Келсайър, когато се приближиха.

Мъжът се поклони.

— Господарю Келсайър. — Спокойният му глас отекна надалече в нощния въздух. В него се долавяше леко писклива нотка и приятен мелодичен акцент. — Вече си мислех, че няма да дойдете.

— Познаваш ме, Сейз — отвърна Келсайър и го потупа приятелски по рамото. — Аз съм самата точност. — Обърна се и посочи Вин. — Това боязливо малко създание се казва Вин.

— А, да — каза Сейзед, говорейки бавно и отчетливо.

Наистина имаше нещо странно в акцента му. Вин се приближи предпазливо и го огледа внимателно. Плоско лице и жилаво тяло. Беше по-висок и от Келсайър — достатъчно висок, за да изглежда неестествено — и ръцете му бяха необичайно дълги.

— Ти си терисец — сети се тя. Възглавничките на ушите му бяха провиснали, а по ушната мида бяха подредени халки. Носеше пищни пъстри дрехи на териски стюард — навсякъде имаше бродирани клиновидни знаци, изрисувани с трите основни цвята на дома на неговия господар.

— Да, малка госпожице — рече Сейзед и се поклони. — Познавате ли и други мои сънародници?

— Нито един — призна Вин. — Но зная, че благородниците предпочитат терисци за стюарди и прислужници.

— Така е, дете мое — потвърди Сейзед, после се обърна към Келсайър. — Трябва да тръгваме, господарю Келсайър. Късно е, а до Фелисе има час път.

„Фелисе — помисли Вин. — Значи ще отидем да видим лъжливия лорд Реноа“.

Сейзед отвори вратата на каретата и я затвори, след като се качиха. Докато Вин се настаняваше на плюшената седалка, терисецът се покатери на капрата и подкара конете.

Келсайър седеше мълчаливо. Завесите на прозорците бяха спуснати, за да спират мъглите, и в единия ъгъл се поклащаше мъждукащ фенер. Вин седеше срещу него — краката й бяха свити под нея — и се беше загърнала в пелерината.

„Винаги го прави — помисли си Келсайър. — Където и да иде, се опитва да бъде дребна и незабележима“. Тя не вървеше, а се прокрадваше. Дори когато се намираше на открито, изглеждаше, сякаш се опитва да се спотаи.

„Но иначе е куражлийка“. По време на собственото си обучение Келсайър не бе посмял да скочи от стената. Наложи се Геммел да го бутне.

Вин не сваляше от него черните си тъжни очи. Когато забеляза, че я гледа, отмести поглед и се сгуши в пелерината. После неочаквано го заговори.

— Брат ти… — почна почти шепнешком. — Двамата май не се разбирате много.

Келсайър повдигна вежди.

— Да. И никога не сме се разбирали. Жалко, наистина. Би трябвало, но… не е така.

— Той е по-големият, нали?

Келсайър кимна.

— Често ли те биеше?

Келсайър се намръщи.

— Да ме е биел? Не, никога не ми е посягал.

— Ти ли го надвиваше? — попита Вин. — Може би затова не те обича. Как му избяга? Или не се наложи, защото си бил прекалено силен за него?

— Вин, Марш никога не се е опитвал да ме бие. Вярно, карали сме се — но никой от нас не е искал да нарани другия.

Вин не му възрази, но той виждаше в очите й, че не му вярва.

„Какъв живот…“ — помисли си. В подземния свят често се срещаха деца като Вин. Разбира се, повечето умираха, преди да стигнат нейната възраст. Келсайър бе един от късметлиите — майка му бе находчива любовница на висш благородник, умна жена, успяла да скрие от господаря си, че е скаа. Келсайър и Марш бяха израсли с някои привилегии — въпреки незаконния си статут все пак бяха благородници, — докато баща им не откри истината.

— Защо ме научи на всички тези неща? — попита тя, прекъсвайки мислите му. — Говоря за аломантията.

Келсайър се намръщи.

— Обещах ти, че ще го направя.

— Сега, след като узнах тайните ти, какво ми пречи да избягам от теб?

— Нищо.

И отново по погледа й позна, че тя не му вярва.

— Има метали, за които не ми разказа. Първия път, когато се срещнахме, спомена, че са десет.

Келсайър кимна и се наведе напред.

— Така е. Но не премълчах за последните два, защото искам да ги запазя в тайна от теб. Те просто… са много трудни за употреба. Ще ти е по-лесно, ако в началото се поупражняваш с основните. Но ако толкова държиш да узнаеш и за тях, ще те науча веднага щом пристигнем във Фелисе.

Вин присви очи.

Келсайър въздъхна с лека досада.

— Не се опитвам да те измамя. Вин. Хората работят с мен, защото го искат, и успяваме, тъй като всички разчитаме един на друг. Няма недоверие, няма предателства.

— С изключение на едно — прошепна Вин. — Предателството, което те е пратило в Ямите.

Келсайър замръзна.

— Къде си чула това?

Вин сви рамене.

Келсайър въздъхна и разтърка челото си с ръка. Не това искаше да направи — предпочиташе да си разчеше белезите, същите, които се извиваха от пръстите през ръцете до раменете. Но се сдържа.

— Не си заслужава да говорим за това.

— Но е имало предател — настоя Вин.

— Не можем да сме сигурни. — Това прозвуча твърде неубедително, особено за него. — Но както и да е, сега хората ми си вярват. Което предполага липса на каквато и да било принуда. Ако искаш да се откажеш, още сега ще потеглим обратно за Лутадел. Ще ти покажа последните два метала, после си свободна.

— Нямам достатъчно пари да се издържам сама.

Келсайър бръкна под пелерината, извади кесия и я постави до нея.

— Три хиляди боксинга. Парите, които взех от Кеймън.

Вин погледна кесията с недоверие.

— Вземи ги — рече Келсайър. — Заслужаваш ги. Твоята аломантия стои зад успехите на Кеймън, ти си тази, която рискува да манипулира чувствата на принудителя.

Вин не помръдваше.

„Чудесно“ — помисли Келсайър, пресегна се и чукна с юмрук по предната стена. Каретата спря и Сейзед надникна през прозорчето.

— Сейз, ако обичаш, обръщай — рече Келсайър. — Връщаме се в Лутадел.

— Да, господарю Келсайър.

След минута каретата вече подскачаше в обратна посока. Вин мълчеше, все още неуверена как да постъпи. Погледна натъпканата кесия.

— Вин, говоря сериозно — рече Келсайър. — Не мога да държа в групата си човек, който не желае да работи с мен. Това, че те освобождавам, не е наказание, просто така стоят нещата.

Вин не отговори. Като я пускаше на свобода, той рискуваше неимоверно много — но принудителното й оставане също щеше да е нож с две остриета. Келсайър я наблюдаваше, опитваше се да прозре какво се крие в главата й. Дали би ги издала на властите, след като ги напусне? Съмняваше се. Тя не беше лош човек.

Просто мислеше, че всички останали са лоши.

— Ако питаш за мнението ми, планът ти е налудничав — заяви тя тихо.

— Така смятат половината от хората ми.

— Не можеш да победиш Последната империя.

— Не е необходимо — отвърна Келсайър. — Достатъчно е да осигурим на Йеден армията и да завладеем двореца.

— Лорд Владетеля ще ви спре — заяви тя. — Не можете да го победите — той е безсмъртен.

— Разполагаме с Единайсетия метал. Ще открием начин да го убием.

— Министерството е твърде могъщо. Ще намерят армията ви и ще я унищожат.

Келсайър се наведе и надзърна в очите й съвсем отблизо.

— Довери ми се достатъчно, за да скочиш от стената, и аз те улових. Ще трябва да ми повярваш и за това.

Тя очевидно никак не харесваше тази дума — „доверие“. Известно време го гледа мълчаливо на трепкащата светлина на фенера. Накрая взе кесията и с бързо движение я скри под пелерината си.

— Ще остана. Но не защото ти вярвам.

Келсайър повдигна вежди.

— А защо?

Тя сви рамене и отвърна съвсем искрено:

— Защото ми е интересно какво ще стане.

Да притежаваш Цитадела в Лутадел бе признак на високо положение. Но това съвсем не означаваше, че притежателят й трябва да живее в нея, във всеки случай не и през цялото време. Много семейства поддържаха луксозни жилища в съседните градове.

Като Фелисе. Тук нямаше тълпи, беше по-чисто и имперските закони не се спазваха така стриктно. Нямаше ги и импозантните укрепени кули — постройките бяха най-вече богаташки къщи и вили. По тротоарите имаше дървета, повечето трепетлики, чиято снежнобяла кора, изглежда, отблъскваше по някакъв начин саждите.

Вин разглеждаше обгърнатото в мъгла градче от прозореца на каретата. По нейна молба Келсайър угаси фенера и тя разпали калай, за да огледа по-добре потъналите в мрак улици. Беше идвала рядко в тази част на Фелисе — бедняшкият квартал, в който живееха навремето, не се различаваше особено от други подобни в останалите градове.

Келсайър също гледаше от своя прозорец, но намръщено.

— Зная какво не ти харесва — рече тя с тих глас; предполагаше, че и той като нея чува добре. — Виждаш богатствата на този град, а си даваш сметка, че са създадени от скаа.

— И това също — отвърна Келсайър също почти шепнешком. — Но има и друго. Ако се вземат предвид парите, които са били похарчени, този град трябваше поне да е красив.

— Че той е — рече Вин.

Келсайър поклати глава.

— Къщите са оцапани със сажди. Почвата е занемарена и безжизнена. Листата на дърветата са кафяви.

— Разбира се, че са кафяви. Какви искаш да бъдат?

— Зелени — отвърна Келсайър. — Всичко трябва да е зелено.

„Зелено? — помисли си Вин. — Ама че чудата мисъл“. Опита се да си представи дървета със зелени листа, но дори идеята за това й се струваше глупава. Келсайър имаше странни хрумвания — но сигурно е така с всеки, прекарал известно време в Хатсинските ями.

Той се обърна към нея.

— Преди да съм забравил, има още някои веща, които трябва да знаеш за аломантията.

Вин кимна и зачака.

— Първо — продължи Келсайър, — в края на нощта винаги изгаряй докрай остатъците от метал в теб. Някои от металите може да са отровни за организма, така че е най-добре да не преспиваш с тях в стомаха.

— Разбрано.

— Освен това — рече Келсайър — никога не се опитвай да разпалваш метал, който не е от десетте. Предупредих те, че нечистите метали и сплави могат да навредят на здравето ти. Но ако се опиташ да разпалиш метал, несвързан с аломантията, нищо чудно да се окаже смъртоносен.

Вин кимна сериозно. „Добре, че ми каза“.

— Аха — възкликна Келсайър, загледан отново през прозореца. — Ето, че пристигнахме. Наскоро закупеното имение Реноа. Хубаво ще е да си свалиш пелерината — хората тук са лоялни към нас, но винаги е добре да проявяваш предпазливост.

Вин беше напълно съгласна. Съблече пелерината и я подаде на Келсайър, за да я прибере в торбата. След това подаде глава през прозорчето, за да огледа забуленото в мъгли имение.

Дворът бе заобиколен от ниска каменна стена. Двама пазачи отвориха вратата от ковано желязо веднага щом Сейзед им подвикна.

Покрай алеята вътре се редяха трепетлики, а на близкия хълм се издигаше къщата, от чиито прозорци струеше призрачна светлина.

Сейзед спря при вратата на къщата, подаде юздите на един слуга, скочи на земята и отвори вратата на Вин.

— Добре дошла в имението Реноа, господарке Вин. — И й подаде ръка да слезе.

Вин я погледна, но не я пое, а слезе сама. Терисецът не изглеждаше оскърбен от отказа й.

Стълбището бе осветено от две редици фенери. Докато Келсайър слизаше от другата страна, Вин забеляза, че на площадката вече са се събрали неколцина посрещачи. Келсайър изкачи стълбите с бърза походка, Вин го последва, като пътьом си отбеляза колко е чисто всичко наоколо. Дали отговарящите за поддръжката скаа знаеха, че господарят им е самозванец? Как планът на Келсайър да срази Последната империя помагаше на обикновените хора, които метяха стълбището?

Слабичкият застаряващ „лорд Реноа“ беше издокаран в лъскав костюм и носеше аристократични очила. Редки посивели мустаци красяха горната му устна и — въпреки възрастта — той не стискаше бастунче. Кимва почтително на Келсайър, но запази достолепен вид. Вин веднага си даде сметка, че този човек знае какво прави.

Кеймън също имаше опит в играта на благородник, но прекалено много важничеше или пък се държеше детински. Вярно, че имаше благородници като Кеймън, но много по-впечатляващи бяха тези като лорд Реноа — спокойни и самоуверени. Мъже, чието благородство се усещаше в осанката, а не в поведението, в това да разговарят надменно и презрително с околните. Вин едва се сдържа да не се свие раболепно, когато погледът на самозванеца попадна върху нея — по навик се опита да избегне вниманието му.

— Имението изглежда доста по-добре — заяви Келсайър, докато стискаше ръката на Реноа.

— Да, впечатлен съм от напредъка — потвърди Реноа. — Чистачите се справят задоволително. Дай ни още малко време и не бих се поколебал да поканя самия лорд Владетел.

Келсайър се засмя.

— Ей, това щеше да е страхотна забава. — Отстъпи назад и кимна към Вин. — Това е младата дама, за която ти говорих.

Реноа я огледа и Вин неволно отмести поглед. Не обичаше, когато я гледаха така — винаги смяташе, че преценяват как най-добре да я използват.

— Ще трябва да обсъдим подробно този въпрос, Келсайър — рече Реноа и посочи към входа. — Но сега може би е късно…

Келсайър влезе в къщата и подхвърли през рамо:

— Късно? Че то още няма полунощ. Нареди да ни поднесат нещо за ядене — лейди Вин пропусна вечерята.

Пропуснатото ядене не беше нищо ново за Вин. Но Реноа незабавно даде знак на прислужниците и те се раздвижиха чевръсто. Реноа последва Келсайър, а Вин влезе след него. На входа обаче спря и Сейзед изчака търпеливо зад нея.

Келсайър също се задържа, забелязал, че не го следва.

— Какво има, Вин?

— Тук е толкова… чисто — рече тя, неспособна да измисли друга дума. И друг път й се беше случвало да влиза в къщи на благородници, но това винаги ставаше късно нощем и на тъмно, в компанията на крадците. Не беше подготвена за ярките светлини, които ги очакваха.

Белите мраморни стъпала на имението Реноа сякаш сияеха, отразявайки светлината на десетина фенера. Всичко беше… девствено чисто. Стените бяха бели, освен на местата, където ги красяха традиционните фрески на животни. Великолепен полилей сияеше над двойното стълбище, а останалата украса на помещението — кристални статуетки, вази с клонки и листа от трепетлики — лъщеше, без следа от сажди и мръсотия.

Келсайър се засмя и каза на лорд Реноа:

— Тази реакция е достатъчна оценка за положените от теб усилия.

Вин прекрачи прага. Завиха надясно и влязоха в помещение, където белите стени контрастираха с тъмни мебели.

Реноа спря и се обърна към Келсайър.

— Може би дамата ще иска да се освежи? Пък и има някои… деликатни въпроси, които ми се ще да обсъдя с теб.

Келсайър сви рамене.

— Нямам нищо против. — И последва Реноа към една врата. — Сейз, ще правиш ли компания на Вин, докато двамата с лорд Реноа си поговорим?

— Разбира се, господарю Келсайър.

Келсайър се усмихна и я погледна. Тя се сети, че оставя Сейзед с нея, за да й попречи да ги подслушва, и преди Келсайър да излезе, успя да му хвърли обиден поглед. „Какво стана с «доверието», Келсайър?“ Но не биваше да се ядосва напразно. Какво я интересуваше, че Келсайър я държи настрана? През целия си живот бе пренебрегвана и пропъждана. Досега не й бе правило впечатление, когато главатарите не й позволяваха да участва в подготовката на операциите.

Настани се в едно меко плюшено кресло и сви крака под себе си. Знаеше какъв е проблемът. Келсайър бе проявил твърде голямо уважение към нея и я бе накарал да се чувства важна. И тя бе започнала да смята, че е неотменна част от всички тайни обсъждания. Смехът на Рийн прекъсва мислите й и тя се намръщи, обидена на себе си и засрамена, макар да не знаеше защо.

Прислугата на Реноа поднесе плато с плодове и хляб. Сложиха до креслото малка масичка и дори й дадоха кристална купа, пълна с блестяща червеникава течност. Не знаеше дали е сок, или вино и нямаше намерение да разбере. Но опита храната — инстинктът я подканяше да не пропусне едно безплатно ядене дори когато е приготвено от непознати.

Сейзед я заобиколи и зае позиция зад креслото й и малко вдясно. Стоеше изпънат като струна, с ръце, скръстени отпред и втренчен поглед. Поза, която, изглежда, целеше да вдъхне уважение, но с нищо не помагаше на мрачното й настроение.

Вин се опита да се съсредоточи върху обстановката, но това само й припомни колко скъпи са мебелите. Чувстваше се некомфортно сред този лукс, като черно саждиво петънце върху бяло покривало. Не опита от хляба от страх да не изпусне трохи на пода и когато погледна надолу, забеляза, че краката й са изцапани със сажди.

„Цялата тази чистота е само благодарение усилията на скаа — помисли си. — Защо се притеснявам, че мога да изцапам нещо?“ Но беше ядосана, защото си даваше сметка, че всичко това е само за прикритие. „Лорд Реноа“ беше длъжен да поддържа определено ниво на лукс. В противен случай щеше да събуди подозрения.

Освен това слугите не изглеждаха нещастни или потиснати. Щъкаха наоколо с делови вид и в движенията им не се усещаше и намек за принуда. Дори чу смях откъм коридора. Тези скаа не бяха подлагани на гонения, независимо дали бяха включени в плановете на Келсайър, или не.

И така, Вин се настани удобно и почна да похапва от плодовете, като от време на време се прозяваше. По някое време прислугата си тръгна и само Сейзед остана да стърчи зад нея.

„Не мога да се храня така“ — помисли тя ядосано и попита:

— Не може ли да не ми надничаш през рамото?

Сейзед кимна и пристъпи две крачки напред. Сега се намираше до креслото, а не зад него. Зае същата изпъната поза и отново се извисяваше над нея, както преди.

Вин се намръщи ядосано, после забеляза, че на устните на Сейзед трепка усмивка. Той сведе поглед към нея и в очите му блеснаха шеговити пламъчета, после заобиколи масичката и се настани в креслото отсреща.

— Не знаех, че терисците имат чувство за хумор — рече сухо тя.

Сейзед вдигна вежди.

— Господарко Вин, останах с впечатлението, че до днес не сте познавали нито един терисец.

Вин преглътна.

— Добре де, не бях чувала, че терисците имат чувство за хумор.

— Просто не сме явни, господарке — рече Сейзед. Въпреки че отново бе изпънал гръб, в позата му се усещаше отпуснатост. Сякаш му беше толкова удобно седейки правилно, както на другите им беше докато са облегнати.

„Такива трябваше да бъдат. Идеалните прислужници, верни докрай на Последната империя“.

— Нещо безпокои ли ви, господарке Вин? — попита Сейзед, докато тя го разглеждаше.

„Докъде ли се простират знанията му? Може би дори не си дава сметка, че Реноа е самозванец?“

— Чудех се как… си се озовал тук.

— Искате да кажете как един териски стюард се е забъркал с бунтовници, намислили да събарят Последната империя? — попита той меко.

Вин се изчерви. Той очевидно беше в течение на всичко.

— Това е интересен въпрос, господарке — продължи Сейзед. — И наистина, положението ми е необичайно. Бих казал, че вярата ме е довела тук.

— Вярата?

— Да — кимна Сейзед. — Но кажете ми, господарке. Вие в какво вярвате?

Вин сбърчи вежди.

— Що за въпрос е това?

— Много важен въпрос, мисля.

Вин се облегна назад замислено.

— Не зная.

— Хората често го казват — отвърна Сейзед, — но това не винаги е истина. Вярвате ли в Последната империя?

— Вярвам в силата й.

— Че е безсмъртна?

Вин сви рамене.

— Досега поне е.

— А лорд Владетеля? Наистина ли той е Божие превъплъщение? Вярвате ли, че, както ни учи Министерството, той е Отломък от безкрая?

— Аз… никога не съм мислила за това.

— А вероятно е трябвало — посочи Сейзед. — Защото ако вероученията на Министерството не ви се понравят, съм готов да ви предложа алтернатива.

— Каква алтернатива?

Сейзед се усмихна.

— Ами зависи. Правилната вяра, казват, е като добро наметало. Ако ви е по мярка, ще ви топли и ще ви пази. Ако ли пък не, може да ви задуши.

Вин го погледна намръщено, но Сейзед продължаваше да се усмихва. Тя въздъхна и се върна към прекъснатото ядене. След малко вратата се отвори и Келсайър и Реноа се върнаха.

— Сега — рече Реноа, докато двамата с Келсайър се настаняваха, а слугите поднесоха още храна, — да обсъдим въпроса с това дете. Човекът, който щеше да играе мой племенник, не е подходящ, така ли?

— За съжаление — призна Келсайър, докато нагъваше лакомо.

— Това сериозно усложнява нещата — заяви Реноа.

Келсайър сви рамене.

— Ще направим Вин твоя наследничка.

Реноа поклати глава.

— Момиче на нейната възраст би могло да стане наследница, но ще будя подозрение с избора си. В рода Реноа има много подходящи мъжки кандидатури. Щеше да е трудно дори ако имахме човек на средна възраст. Но младо момиче… не, твърде много хора ще се заровят в миналото й. И ако някой се сети да прати вестоносец, за да провери какво се знае за нея…

Келсайър се намръщи.

— Освен това — продължи Реноа — има и един друг въпрос. Избера ли за наследник млада девойка, тя неизбежно ще се превърне в прицел за всички ергени в Лутадел. Ще й е много трудно да шпионира, обкръжена от толкова внимание.

Вин се изчерви. Кой знае защо, усети, че сърцето й се свива. „Това е единствената роля, която Келсайър бе готов да ми отреди в операцията си. Ако не мога да се справя с нея, какво ще търся в групата?“

— И какво предлагаш? — попита Келсайър.

— Какво ли? Не е задължително да е моя наследница — отвърна Реноа. — Защо вместо това да не я представим като млада издънка на нашия род, която ме придружава в Лутадел? Може би съм обещал на родителите й — мои далечни братовчеди — да въведа дъщеря им в придворния живот? Всеки би си помислил, че тайната ми цел е да я омъжа за представител на висшата аристокрация и така да си осигуря още една силна връзка. От друга страна, така тя няма да привлича излишно внимание — всички ще знаят, че произходът й не е висок, може и дори идва от някое селско семейство.

— Което ще обясни защо не е толкова изтънчена, колкото другите знатни дами — отбеляза Келсайър. — Без да се обиждаш, Вин.

Вин вдигна глава. Тъкмо бе мушнала един загънат в салфетка комат в джоба си.

— Че защо да се обиждам?

Келсайър се усмихна.

— Няма значение.

Реноа кимна достолепно.

— Да, така ще е много по-добре. Хората ще предположат, че Къща Реноа скоро ще влезе във висшето общество, и ще приемат Вин от любезност. Но тя самата ще е маловажна и следователно те ще я игнорират. Идеална ситуация за това, което очакваме от нея.

— Идеята ми харесва — потвърди Келсайър. — На твоята възраст не върви много да ходиш по балове и приеми, а така ще разполагаш с достоверно оправдание за активния си светски живот.

— Именно — рече Реноа. — Но ще й трябва малко школовка — и не само във външния вид.

Вин неволно се присви под втренчения му поглед. Изглежда, отново беше в играта. И изведнъж осъзна какво има предвид Реноа. Все още се чувстваше неудобно в компанията му — при това знаеше, че той е лъжеблагородник. Как ли би се държала, ако стаята бе пълна с истински?

— Боя се, че ще трябва да ти взема Сейзед за малко — подхвърли Келсайър.

— Нямам нищо против. Всъщност той не е мой стюард, а твой.

— Ако трябва да сме точни, той не принадлежи никому. Нали, Сейзед?

Сейзед изви глава.

— Терисец без господар е като войник без оръжие, господарю Келсайър. Беше ми приятно да служа при лорд Реноа и ще ми бъде не по-малко приятно да се върна на служба при вас.

— О, няма да се върнеш на служба при мен.

Сейзед вдигна вежди. Келсайър кимна към Вин и поясни:

— Реноа е прав, Сейз. Вин има нужда от сериозна подготовка. Мислиш ли, че ще можеш да й помогнеш?

— Сигурен съм, че бих могъл да предложа на младата дама някои съвети — отвърна Сейзед.

— Чудесно. — Келсайър лапна последното парче сладкиш и се надигна. — Радвам се, че го уредихме, защото вече се чувствам доста уморен — а бедната Вин изглежда така, сякаш ще заспи направо на масата.

— Нищо ми няма — побърза да отвърне Вин и прикри една прозявка.

— Сейзед — обади се Реноа, — ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в стаите им?

— Разбира се, господарю Реноа — отвърна Сейзед и се надигна с плавно движение от креслото.

Вин и Келсайър последваха високия терисец към коридора, а прислугата влезе да прибере масата. „Оставих храна“ — помисли си укоризнено Вин, докато се бореше с дрямката. Не знаеше как да прецени случващото се.

Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора на горния етаж.

— Вин, съжалявам, че долу трябваше да те оставя сама, но… — почна Келсайър.

Тя сви рамене.

— Не е необходимо да съм в течение на всички твои планове.

— Глупости — тросна се Келсайър. — С решението си тази вечер ти ставаш равноправен член на групата. С Реноа трябваше да обсъдим някои лични въпроси. Той е чудесен актьор, но се чувства малко неудобно в компанията на хора, запознати с обстоятелствата, при които е заел мястото на лорд Реноа. Повярвай ми, нищо от това, което обсъждахме, не е свързано с нашия план.

— Аз… ти вярвам.

— Чудесно — засмя се Келсайър и я тупна по рамото. — Сейз, знам пътя за гостната. В края на краищата нали аз купих това имение. Мога и сам да се оправя нататък.

— Добре, господарю Келсайър — отвърна Сейзед и кимна почтително. Келсайър се усмихна на Вин, свърна по един страничен коридор и се отдалечи с характерната си енергична стъпка.

Вин го изпрати с поглед, сетне последва Сейзед по друг коридор, замислена за урока по аломантия, за разговора си с Келсайър в каретата и за обещанието му отпреди малко. Трите хиляди боксинга — истинско състояние — се поклащаха с непривична тежест на колана й.

Сейзед спря, отвори една врата, влезе и запали лампите.

— Чаршафите са чисти, а утре ще пратя прислужница да ви приготви банята. Ще ви трябва ли нещо друго?

Вин поклати глава. Сейзед се усмихна, пожела й лека нощ и излезе. Вин огледа стаята, после надникна навън и повика тихо:

— Сейзед?

Стюардът спря и се обърна.

— Да, господарке Вин?

— Келсайър… — тихо почна тя. — Той е добър човек, нали?

Сейзед се усмихна.

— Много добър човек, господарке. Един от най-добрите, които съм срещал.

Вин кимна лекичко.

— Добър човек… — повтори тихо. — Аз пък досега не бях срещала такива.

Сейзед продължи да се усмихва, поклони се почтително и се обърна.

Вин затвори вратата.