Четвърта глава

Щом се върнаха в стаята на Хал, Аджийла включи контролното табло и на екрана се появи мъж с тясно лице и прошарена коса.

— Аджийла! — възкликна той.

— Джери — отвърна тя, — това е Хал Мейн, който пристигна едва вчера. Той иска да замине за Коби колкото е възможно по-скоро. Какви възможности имаш?

— Ще погледна. — И екранът потъмня.

— Ваш приятел? — запита Хал.

Тя се усмихна.

— Постоянният персонал тук сме около хиляда и петстотин човека — рече тя. — Всички се познаваме.

Екранът отново заблестя с образа на Джери.

— Има един лайнер пътуващ за Нова Земя, който трябва да излезе на орбита тук след тридесет и два часа и осемнадесет минути — съобщи той. — Хал Мейн?

— Да? — Хал се премести така, че да се вижда на екрана на Джери.

— От Нова Земя след два дни можеш да се прехвърлиш на един търговски кораб, който ще пътува за самата планета Коби. Той ще те закара там за около девет дена субективно време. Това устройва ли те?

— Идеално — рече Хал.

— Твоите кредитни документи има ли ги в картотеката тук?

— Да.

— Добре — каза Джери. — Ако искаш да продължа, мога да ти резервирам място?

Хал усети леко раздразнение.

— Не искам никакви специални протекции… — започна той.

— Това не са протекции — ухили се Джери. — Това ми е работата — да уреждам пътуванията на учените, които ни посещават.

— О, разбирам. Благодаря ви — рече Хал.

— Моля, няма защо — и Джери прекъсна връзката.

Хал се извърна към Аджийла.

— Благодаря ти, че се обади — каза той. — Изобщо не познавам местните правила.

— Нито пък който и да било извън постоянния персонал. Би могъл да ги научиш от помощник-оператора, но така се пести време. Наистина ли ще ти бъде приятно да те разведа из Енциклопедията?

— Да. Абсолютно… — Хал се поколеба. — Бих ли могъл наистина да поработя с Енциклопедията?

— Естествено. Само че защо не го оставиш за накрая? След като си видял туй-онуй, работата с нея ще ти се види по-смислена. Бихме могли да се върнем в Точката на прехода и да започнем от там.

— Не. — Не му се искаше отново да чуе гласовете — или поне не засега. — А можем ли първо да хапнем нещо?

— Тогава първо ще те заведа в Академичния контролен център — искам да кажа, след като се нахраниш, разбира се.

* * *

Станаха от масата, излязоха от столовата в нещо като къс коридор и влязоха през разтворена докрай диафрагма в едно помещение, което беше на половината на столовата. Стените бяха отрупани с командни конзоли, а в центъра на помещението, във въздуха плаваше купчина червени светещи маркучи, които образуваха възел с височина около метър, широчина два и дължина три метра. Аджийла го заведе до него. Отблизо той видя, че маркучите са нереални — просто това бяха видими изображения.

— Какво е това? — попита Хал.

— Нервните пътеки на Енциклопедията, които в момента действат, защото с тях работят хора. — Тя му се усмихна съчувствено. — Не изглежда да има особен смисъл, нали?

Той утвърдително кимна.

— Трябва доста време, за да се научиш да разпознаваш типичните схеми — каза тя. — Специалистите, които работят с тях, ги разбират много добре. Само че, единствено Там Олин може само с един поглед да разбере всичко, което в момента се прави.

— А ти? — запита Хал.

— Мога да разпозная основните мотиви — и толкова — рече тя. — Ще ми трябват поне още десет години, за да започна да се квалифицирам и то само като специалист на начално равнище.

Той я изгледа с леко подозрение.

— Преувеличаваш — каза. — Не би могло да ти отнеме толкова много време.

Аджийла се засмя и той усети известно удовлетворение.

— Е, може би не чак толкова.

— Предполагам, че ти сега си на равнището на начеващ специалист — каза Хал. — Играеш ми ония екзотични номера, за да се изкараш по-незабележима. Не би могла да си тръгнала от нулата и да станеш специален помощник на Там за шест години, ако самата ти не си нещо специално.

Тя се втренчи в него, внезапно отрезвяла.

— Очевидно — рече, — и ти самият си малко необикновен. Но разбира се, това е една даденост.

— Така ли? Защо?

— Защото си чул гласовете в Точката на прехода.

— Уф — каза Хал, — това ли било?

Тя го заведе близо до реещата се блестяща плетеница от червени маркучи и започна да проследява някои от тях, обяснявайки, че един от тях очевидно прехвърля данни от онази зона на паметта на Енциклопедията, която е отделена за историята, към зоната за изкуството, което означавало, че някакъв учен от Индонезия е открил странични сведения по темата, която разработва, а че друг маркуч показвал, че самата Енциклопедия прехвърля към изследванията, които прави друг човек, свързани с тях знания, като на практика му предлага нови линии на проучване.

— И на всичко това ли Там казва „библиотечна“ употреба на Енциклопедията? — запита Хал.

— Да — кимна Аджийла.

— Можеш ли да ми покажеш как би изглеждала другия вид работа по тия нервни пътеки? — запита той.

Тя поклати глава.

— Не. Енциклопедията все още чака някой, който да може да го прави.

— Защо Там е толкова сигурен, че това е възможно?

Аджийла го погледна мрачно.

Той е Там Олин. И той решава.

Хал си спести преценката. После тя го заведе до механичното сърце на Енциклопедията — помещението, където бяха командните табла за натрупаната и използвана слънчева енергия, която се използваше за управление на сферата и преместване на силовите панели, които я защитаваха. Всъщност панелите използваха малка част от енергията. Също като фазовия преход, от който водеха началото си, те бяха почти нематериални. Докато фазово преходния двигател всъщност не толкова придвижваше кораба, колкото променяше описанието на неговото местоположение, предпазните панели на практика изграждаха една неописуемо тънка преграда от нулево пространство. Също както един кораб в момента на фазовия преход биваше разпръснат теоретично из цялата вселена и незабавно събран повторно в точката на местоназначението, която не съвпадаше с началната, така и всеки материален предмет, който се опиташе да мине през завесата от нулево пространство пред панелите, на теория се разпиляваше из цялата вселена, но без надежда да се събере отново.

— Знаеш ли нещо за това? — запита Аджийла, докато стояха в механичната контролна зала.

— Малко — каза той. — Като всеки друг съм учил как фазовият преход е бил разработен на основата на принципа за неопределеността на Хайзенберг.

— Не всеки — поправи го тя, а Хал се намръщи.

— Така ли?

Аджийла се усмихна.

— Ще се изненадаш какъв голям процент от всички хора нямат никаква представа за това как се движат космическите кораби.

— Предполагам — каза той малко умърлушено. — Но във всеки случай силовите панели не са чак толкова трудни за разбиране. По същество, това, което те правят, е същото, което би се случило с кораба, ако се осъществи онзи лош шанс от едно на милион. Просто след като се разпилеят, частиците му никога вече не се събират отново.

— Да — бавно отвърна Аджийла. — Хората говорят за грешките при фазовия преход, като за нещо романтично — като за някаква вселена на изгубените кораби. Само че това съвсем не е романтично.

Хал внимателно се взря в нея.

— Защо това те натъжава толкова? — запита той, покъртен от факта, че приветливостта й се бе изпарила.

Тя го погледна за секунда и каза:

— Чувствителен си.

Преди Хал да успее да реагира на това твърдение, Аджийла продължи.

— Няма ли за какво да съм тъжна? — запита тя. — Умирали са хора. За тях в това не е имало нищо романтично. Загинали или загубени завинаги са хора, които, ако бяха останали живи, биха могли да променят пътя на човечеството. Какво ще кажеш за Донал Грейм, който само преди стотина години е докарал четиринадесетте свята почти до това да станат едно общо политическо цяло? Той е бил само на тридесет и няколко години, когато тръгнал за Дорсай от Мара и така и не стигнал до там.

Хал повдигна рамене. Историята, на която тя се позоваваше, му беше донякъде позната. Но въпреки чувствителността, в която Аджийла току-що го бе обвинила, че притежава, той не бе в състояние да покаже особена симпатия към Донал Грейм, който все пак беше изживял почти една трета от нормалната продължителност на живота си, преди да изчезне. Хал усети, че Аджийла се бе вторачила в него.

— Ох, забравих! — възкликна тя. — Ти самият едва не си изчезнал така. Истински късмет е, че са те открили. Съжалявам. Изобщо не се сетих, когато повдигнах темата.

„Колко типично за нея“, помисли си той — защото вече мислеше за характерните й маниери, макар да я познаваше само от няколко часа — „да изтълкува по най-благоприятния начин безразличието му към нещо, което я бе покъртило дълбоко“.

— Нищо не си спомням за това — рече той. — Когато са ме намерили, съм бил на две години. От моя гледна точка, това спокойно би могло да се е случило и на някого другиго.

— Никога ли не си се изкушавал да се опиташ да установиш кои са били родителите ти?

Хал потрепна вътрешно. Беше се изкушавал стотици пъти. Беше плел хиляди фантазии, в които по някаква случайност ги откриваше някъде — все още живи.

Той пак повдигна рамене.

— Искаш ли да слезем в Архивите? — попита тя. — Мога да ти покажа факсимилета от цялата история на човечеството, от палеолитните пещерни рисунки от Дордоните, та до днес; както и всяко оръжие, предмет или машина, които някога са били направени.

— Добре — каза той и с усилие се отърси от мисълта за неизвестните си родители. — Благодаря.

Отидоха в Архивите, които представляваха друго помещение непосредствено под истинската метална кожа на Енциклопедията. Всички постоянни помещения оформяха под тази кожа слой с дебелина от десет до двадесет метра. С разположените отвън силови панели това местоположение бе също така безопасно, както навсякъде в самата сфера; а това подреждане освобождаваше огромното кухо вътрешно пространство за подвижните помещения.

Както обясни Аджийла, в действителност помещенията бяха постоянно в движение, като се местеха така, че да освободят пътя на целенасоченото движение на другите помещения, когато те се насочваха едно към друго. В лишения от гравитация център на сферата, където всяко помещение имаше своя собствена вътрешна гравитация, това движение беше почти незабележимо, обясни Аджийла, макар че всъщност Хал вече бе започнал да го долавя — не самото движение, а промяната в посоката. Той предположи, че дългогодишното познаване на процеса е създало у хората от постоянния персонал като Аджийла такава привичка, че те вече не го забелязваха.

Той я остави да приказва, макар че още преди години бе научил от Уолтър Наставника фактите, които тя му съобщаваше сега. Съзнаваше, че тя му говори не само за да го информира, а за да го накара да се отпусне.

Когато стигнаха до Архивите, се оказа, че те заемат едно много голямо помещение, което по съответен начин бе направено да изглежда чудовищно голямо. Налагаше се то да е достатъчно голямо, за да изглежда, че съдържа триизмерните изображения — в естествена големина и масивни на вид — на такива големи обекти като земния Колизей в Рим или построената от Нютън, Симфония на пламъците.

Хал не очакваше да се трогне особено от онова, което щеше да види тук, тъй като смяташе, че повечето неща беше ги виждал и по-рано, но както обаче се оказа в крайна сметка, щеше да се предаде на чувствата си.

— Какво ще искаш да видиш първо? — запита го тя.

Без да мисли, тъй като в ума му още се въртеше идеята да провери изчерпателността на Енциклопедията, той спомена първото нещо, което смяташе, че е редно да бъде тук, но почти бе сигурно, че не присъства.

— Какво ще кажеш за надгробния камък на Робърт Луис Стивънсън.

Тя докосна бутоните на командното табло и на едва ли не една ръка разстояние от него прозрачният въздух се превърна в изправен блок от сив гранит с изсечени на него слова.

Дъхът му спря. Очите му казваха, че това е само видимо копие, ала то дотолкова отговаряше на истинското, че той се стресна. Протегна ръка към ръба на каменното изображение и пръстите му го известиха за гладка студена повърхност — истинско усещане за камък. С цялото си присъщо чувство за поезия, което винаги бе съществувало у него, и от всички други епитафии, Хал винаги бе отеквал вътрешно най-вече на тази — епитафията, която Стивънсън бе написал за самия себе си за времето, когато ще бъде положен в черковния двор.

Хал се опита да разчете изсечените в камъка редове букви, ала те се размазаха пред очите му. Нямаше значение. Той ги знаеше и без да ги вижда:

„Под звездните просторни небеса,

гроб изкопай да сложа телеса.

Живях аз весел, умирам с веселба

и сам ще полегна ведно със завета:

На камъка ти издълбай стиховете:

Гдето жадуваше, легнал е — ето,

морякът се върна у дома от морето,

а вкъщи от хълма се върна ловецът.“

Недостижимите слова отново събудиха у него спомена за тримата мъже, които бяха умрели на терасата и разпалиха в гърдите му толкова остра болка, че за секунда-две му се стори, че няма да може да я понесе. Извърна се встрани от камъка и Аджийла и застана, без да вижда нищо, докато не почувства дланта й на рамото си.

— Съжалявам — рече тя, — но ти помоли…

Гласът й бе мек, а докосването до рамото му — така леко, че той едва го долавяше, ала двете заедно изплетоха едно въже, с което той още веднъж успя да се изтегли от парещата болка на личната си загуба.

— Погледни — каза тя. — Имам още нещо за теб. Погледни!

Той се извърна неохотно и видя пред себе си бронзова скулптура, която нямаше и двадесет сантиметра височина. Беше статуя на еднорог, застанал на малка ивица земя, откъдето близо до нозете му никнеха неразцъфнали рози. Гърбът му беше извит, опашката описваше изящен кръг, гривата му се развяваше, а главата бе вдигната закачливо. Очите му имаха невероятно изражение, а устата бе така извита, сякаш се присмиваше на света.

Това беше „Смеещият се еднорог“ на Дарлин Колтрейн. Беше непобедим, лукав, конте и красив. Животът и радостта напираха и бликаха от него във всички посоки.

Не бе възможно такава болка и радост да заемат едно и също място и след малко болката започна да изтича от Хал. Без да иска, той се усмихна на еднорога и бе почти убеден, че в отговор той също ще му се усмихне.

— Имате ли оригиналите на някои от тези факсимилета? — запита той Аджийла.

— Някои — отговори тя. — Съществува проблем с наличния складов обем, а да не говорим, че такива неща не мога да се купят на кредит. Това, с което разполагаме в повечето случаи ни е било подарено.

— А този? — попита той, сочейки „Смеещият се еднорог“.

— Струва ми се… да, струва ми се, че този го притежаваме — рече тя.

— Може ли да го видя? Бих искал наистина да го докосна.

Тя се поколеба, а сетне бавно, но решително завъртя глава.

— Съжалявам — каза. — Никой не пипа оригиналите, освен регистраторите… и Там. — И му се усмихна. — Ако някога се добереш до директорския пост, можеш да го държиш на бюрото си, ако желаеш.

По някакъв странен и необясним начин Хал жадуваше да притежава малката статуетка и когато потегли сам сред звездите към мините на Коби, да я вземе със себе си за утеха. Разбира се, това бе невъзможно. Дори да притежаваше самия оригинал, той бе прекалено ценен, за да бъде носен в багажа на един обикновен пътник. Загубата или открадването му би представлявала огромна трагедия за страшно много хора, освен за самия него.

После Хал потъна в разглеждане на много други копия на предмети на изкуството — всевъзможни творби, книги и други предмети, които Аджийла извикваше от контролното табло. По някакъв странен начин заедно с чувствата, които надгробната плоча на Робърт Луис Стивънсън, а сетне и „Смеещият се еднорог“, бяха предизвикали у него, изчезна и преградата между двамата. Когато привършиха, отново бе станало време за ядене. Този път се храниха в друга столова — проектирана и декорирана тъй, че да изглежда като бирария, изпълнена с музика, шумни разговори и предназначена за по-младите обитатели на Енциклопедията, при все че малцина измежду тях бяха по-млади от Аджийла, а никой не бе тъй млад като Хал. Той обаче вече беше разбрал, че когато не забравя да действа разумно и да се възползва от ръста си, другите често пъти го вземат за година-две по-възрастен, отколкото бе в действителност. Никой, поне измежду хората, които се спираха край сепарето, където седяха те, не показа с нещо, че е разбрал, че той е с две години по-млад от нея.

Само че след големите събития от последните два дни храната и напитките му се отразиха като силно лекарство. След като прекара в столовата около час, той едва държеше очите си отворени. Аджийла му показа как да набере кода на собствената си стая на контролното табло и го поведе по друг къс коридор от столовата до една подвижна диафрагма, където всъщност се оказа вратата към неговите покои.

— Как мислиш, утре ще се намери ли време да поработя с Енциклопедията? — попита той, когато тя вече си тръгваше.

— Спокойно — рече Аджийла.

Хал спа дълбоко и се събуди с радостно усещане, но изведнъж се сети за случката на терасата и мъката отново го връхлетя. Отново наблюдаваше иззад прикритието на храсталака в края на езерото и видя какво бе станало. Болката беше непоносима. Размина му се на косъм. Чувстваше, че трябва да избяга — както го чувства давещият се, който трябва да избяга от дълбините към въздуха и светлината. Трескаво търсеше нещо, за което да се захване, и се вкопчи в спомена, че днес ще има шанс да работи със самата Енциклопедия. Вкопчи се в тази перспектива и изпълни ума си с нея и с това, което бе правил предишния ден, когато Аджийла го беше развеждала.

Стана, все още мислейки за тия неща, поръча си закуска, а след час Аджийла се обади да провери дали вече се е събудил. Като разбра, че е станал, тя пристигна в стаята му.

— Повечето хора работят с Енциклопедията от стаите си — каза му тя. — Но ако желаеш, аз мога да добавя към твоята стая една карула1 или да ти устроя карула някъде другаде.

— Карула — повтори той като ехо. От няколко години насам бе приел, че няма думи, които да си струва да се знаят, а той да не ги знае. Тази обаче беше нова за него.

— Това е помещение за учене.

Тя докосна бутоните на бюрото му и в средата на стаята се появи триизмерен образ. Той представляваше неголям килер с едно-единствено плаващо във въздуха кресло и фиксирана писалищна повърхност с контролен панел. Стените бяха безцветни и монотонни, ала щом тя повторно докосна бутоните в стаята на Хал, те се разтвориха сред пълното със звезди пространство, така че креслото и писалището сега сякаш се носеха сред звездите. Хал затаи дъх.

— Може ли да присъединя карулата към моята стая? — запита той.

— Да — отвърна Аджийла.

— Тогава мисля, че точно това ми трябва.

— Добре. — И тя пак докосна бутоните. Проблясъците върху стената, срещу вратата, която служеше за вход в стаята му, се дръпнаха назад и се появи още една врата. Докато той наблюдаваше, вратата се отвори и зад нея се показа малкото помещение, което Аджийла бе нарекла карула. Тръгна към нея и влезе вътре като пчела, привлечена от разцъфнало цвете. Аджийла го последва и двайсетина минути го обучава как да извиква от Енциклопедията информацията, която би могъл да поиска. Сетне се обърна да си ходи.

— Ще използваш ресурсите на Енциклопедията по-добре — рече тя, — ако следваш конкретна линия на изследване или проучване. Ще установиш, че си струва първо да помислиш малко, преди да започнеш, и да си уверен, че търсиш точно определена информация, която трябва да разработиш въз основа на източниците, които Енциклопедията ще ти даде, а не просто да зададеш въпрос, на който може да се отговори.

— Разбирам — потвърди той, изпълвайки се с вълнение.

Когато обаче тя си тръгна и той отново остана сам, вълнението избледня и мъката у него, съчетана със студената древна ярост към Блейс Аренс, която Хал бе усетил по-рано, заплаши отново да се разгори. Той решително я отблъсна от себе си. Натисна бутона в подлакътника на креслото си, които изолира помещението и направи стените му така прозрачни, че Хал сякаш увисна в пространството между звездите. Умът му се втурна почти безнадеждно, знаейки, че той трябва да му открие някакво занимание, защото иначе ще се върне отново към спомена за имението, към езерото и терасата. Хал си спомни и думите на извикания от него образ на Малачи: „Живите трябва да се грижат за живите, та дори ако тези живи са самите те…“.

Той напрегна всички сили, за да мисли единствено за настоящия момент. Какво щеше да поиска, ако просто беше дошъл тук в Последната Енциклопедия и нищо не се беше случило у дома? Умът му се пресегна и отново се улови за мечтите, които четенето бе изградило у него. Вчера беше пожелал да види надгробната плоча на Робърт Луис Стивънсън. Може би просто трябва да поиска Енциклопедията да му каже за Стивънсън нещо, което досега не е знаел? Умът му обаче се отдръпна от тази идея. Сега образът на Стивънсън беше свързан в ума му с образа на един надгробен камък, а Хал не желаеше да мисли за такива неща.

Той пришпори ума си. Тримата мускетари? Д’Артанян? Или Найджъл Лоринг, измисленият герой на два исторически романа от създателя на Шерлок Холмс — романите „Сър Найджъл“ и „Белият отряд“?

Въображението му посрещна идеята за сър Найджъл — дребния, но непоколебим герой на тези два романа за мъже, облечени в кожа и желязо — като убежище. Найджъл Лоринг беше персонаж, който в неговите представи винаги бе сиял с необичайна светлина и цвят. Може би Конан Дойл е започнал трети роман за него и така и не го е завършил? Не, едва ли. Ако беше така, той почти сигурно досега щеше да се натъкне на нещо писано по тоя повод. Хал натисна бутона за въпроси върху подлакътника на креслото си и запита на глас Енциклопедията:

— Направи ми списък с всичко, което Конан Дойл е писал за персонажа Найджъл Лоринг, който се появява в романите „Белият отряд“ и „Сър Найджъл“.

От пустотата се появи един свит на руло лист, който падна в скута му. В същото време иззвънтя нежна камбанка и един приятен женски глас му отговори:

— Данните от наличните източници са дадени на разпечатка. Бихте ли искали биографични подробности за историческата личност, която е прототип на героя?

Хал озадачено сбърчи чело.

— Не питам за данни за Конан Дойл — каза той.

— Това се подразбира. Историческата личност, за която споменах, е истинският Найджъл Лоринг, рицар от четиринадесети век след Рождество Христово.

Хал се вторачи в звездите. Току-що чутите думи отекнаха в главата му, а вътре в себе си усети надигащо се вълнение. Почти уплашен, че това ще се окаже някаква грешка, той запита повторно:

— Да не ми казвате, че през четиринадесети век в Англия наистина е съществувал човек на име Найджъл Лоринг?

— Да. Искате ли биографични подробности за тази личност?

— Да, моля. Всички възможни подробности — и той бързо добави, — и бихте ли направили списък на документите от онова време и по-късно, в които се споменава за истинския Найджъл Лоринг? Искам тяхна разпечатка, ако можете да ми ги дадете.

От писалището се появи друго руло хартия, последвано от разпечатка на куп откъси и илюстрации. Хал пренебрегна първото руло, но взе втората част от поръчката си и бързо я прегледа. Имаше удивително много неща, като се почне от откъси от „Хроники“ на Жан Фроасар и описание на подаръците, дадени от Едуард, Черния принц на Англия, на царедворците от неговата свита, и се свърши с изображението на един църковен трон. Заедно с изображението на трона имаше отпечатано описание, което го идентифицираше и което Хал намери за най-завладяващо от целия материал.

Църковният трон, прочете той, все още съществувал. Найджъл Лоринг бил един от членовете основатели на Ордена на жартиерата. Църквата била Сейнт Джордж в Английския дворец на Уинзър. Сега съществуващата обаче, не била истинската, научи той. Оригиналната църква била построена от Едуард Трети, и след това възстановена от Едуард Четвърти, като вероятно всичко е било довършено по време на царуването на Хенри Осми. Работата продължавала нощем на светлината на стотици горящи свещи, за да може тя да бъде довършена по спешната заповед на Хенри Осми за една от неговите сватби.

За момент, терасата и случилото се на нея бяха забравени. Истинският исторически Найджъл Лоринг и измисленият персонаж на Дойл се сляха в ума на Хал. Стори му се, че бе протегнал ръка през времето, за да докосне истинският човек, който се е казвал Найджъл Лоринг. За момент той можеше да повярва, че всички хора от книгите, които беше чел, могат да се окажат също тъй живи и осезаеми, като всеки истински човек, стига само да знаеш къде и как да ги потърсиш. Очарован от това, той почти наслука извади от ума си друг персонаж и заговори на Енциклопедията.

— Кажете ми — запита, — дали персонажът Беларион от романа „Беларион“ на Рафаело Сабатини също е бил вдъхновен от реална историческа личност със същото име.

— Не — отговори Енциклопедията.

Хал въздъхна, а въображението му се върна обратно на земята. Би било прекалено хубаво, за да бъде вярно, в историята да съществува един истински Беларион.

— … обаче — продължи Енциклопедията, — Сабатиниевият Беларион до голяма степен се опира на военния гений на реално съществувалия през четиринадесети век кондотиер сър Джон Хоукууд, от когото Конан Дойл също донякъде заимства при създаването на книгите, в които се появява персонажът сър Найджъл. Общоприето е, че Джон Хоукууд е бил донякъде модел и за двата измислени персонажа. Бихте ли желали откъси от по-важните произведения, стигащи до това заключение?

— Да… не! — изкрещя Хал и се облегна назад, почти разтреперан от възбуда.

Джон Хоукууд му беше известен. Хоукууд бе привлякъл вниманието му отрано и то не само заради това, което Хал бе прочел за него, но и защото Малачи Насуно му беше говорил за Хоукууд, определяйки го като първия съвременен генерал. Клетус Греъм също на няколко пъти цитираше военните операции на Хоукууд в своя многотомен труд върху стратегията и тактиката — същият онзи Клетус Греъм, прадядото на Донал Грейм, за когото бе споменала Аджийла. В крайна сметка Донал Грейм беше наложил със сила мир на всичките четиринадесет свята. В ума на Хал внезапно се очерта ясна пътека, която водеше от Донал към Клетус Греъм, а оттам назад през военната част на западната история към Хоукууд.

Хоукууд бе произлязъл от село Сайбъл Хедингам в провинциална Англия през четиринадесети век, бе си пробил път в началото на Стогодишната война във Франция и бе свършил като генерал-капитан на Флоренция, Италия. Накрая бе умрял в леглото си, вероятно над осемдесетгодишен, след един живот на непрекъснати въоръжени битки лице в лице. И други преди Малачи го бяха наричали „първият от съвременните генерали“. Точно той бе въвел със забележителен резултат английските стрелци с дълъг лък в италианската военна практика от четиринадесети век.

От мига, в който го откри, Хал беше омаян от него. И то не само заради звънкия и цветист живот на Хоукууд, гледан от близо хиляда години по-късно, но и защото за своя живот англичанинът, който бе изминал пътя от Сайбъл Хедингам в младостта си до Флоренция в последните си години, всъщност бе пропътувал от обществото на тъмното Средновековие до началото на съвременната епоха. Флагът, който се вееше над терасата на Хал и който Уолтър Наставника бе свалил, за да го предупреди, бе излитащ ястреб от гората и бе дело на самия Хал. Той го бе измъкнал от въображението си след задълбочено търсене из книгите в библиотеката на имението, като не бе успял да изрови каквато и да било информация за герба на Хоукууд. С внезапен порив Хал отново заговори на Енциклопедията.

— Какъв герб е носил сър Джон Хоукууд?

Последва кратка пауза.

— Гербът на сър Джон Хоукууд е бил сребрист с три раковини върху самурен шеврон.

На екрана се показа сребърен щит, пресечен от дебела V-образна черна лента, наречена „шеврон“, сочеща нагоре в средата на фона, и три сребърни раковини, разположени на черния шеврон.

Защо пък раковини, зачуди се Хал. Единственото нещо, свързано с раковините, за което можеше да се досети, беше Сейнт Джеймс от Компостела, Испания. Възможно ли е Хоукууд по него време да е бил в Компостела? Или в един герб раковините означават нещо друго? Той реши да запита Последната Енциклопедия.

— Раковините са често срещани в много гербове — отвърна Енциклопедията, — и ако искате, аз мога да ви дам подробности. Има ги, например на някои от най-старите съвременни гербове, като този на Грейм и на гербовете, носени от членовете на семейство Грейм, каквито са всеизвестните гербове на Дънди и Дънбър. Искате ли подробности, пълна справка за раковините, като елемент от гербовете през миналите векове?

— Не — каза Хал.

Той се облегна назад и се замисли. Нещо в най-затънтените кътчета на ума му се задейства от откритието, че зад измислените персонажи на Дойловия Найджъл Лоринг и Сабатиниевия Беларион се е криел истинският Хоукууд, нещо, което продължаваше назад в миналото, за да се преплете в тая работа с раковините и Хоукууд. Раковините и Хоукууд някак си си пасваха; те бяха свързани и събуждаха някакви мисли. Хал чувстваше умствената химия на тяхното взаимодействие като раздвижване в неговото подсъзнание. Това бе познато нему усещане, нещо като дълбоко вълнение, което настъпваше непосредствено преди да започне да оформя в ума си някоя поема. Не бе обаче по силите на неговото съзнание да види или проследи логическата верига, която водеше от тези неща до онова, което сега се изграждаше в неговото творчество несъзнавано, но опитът му го бе научил колко безполезни са подобни опити. Хал усещаше как действа то в момента по същия начин, както човек усеща сблъскващите се ветрове, които го връхлитат в абсолютната тъма на нощта. Това бе натиск, треска, заповед! Търсенето и откритието бяха докоснали нещо безкрайно по-завладяващо и много по-голямо от онова, заради което бе седнал тук в очакване да го открие — също както океанът е по-голям от зрънцето сол на някой от неговите брегове. То се пресегна към него като зов, като нота на тромпет, пресегна се чак до сърцето му, за да го призове за нещо далеч по-важно от всичко онова, което бе усетил през всичките си предишни шестнадесет години.

Усещането беше страхотно. Почти с облекчение той откри, че в главата му започват да се въртят строфите на някаква поема — странни, архаично звучащи строфи, които се оформяха от мъглите на неговото откритие… Пръстите му автоматично потърсиха клавиатурата, която бе на подлакътника на неговото кресло, но не за да извикат пак Енциклопедията за друг въпрос или команда, а просто за да превърнат в думи поетичните образи, оформящи се в него. Щом той натисна бутоните, тези думи започнаха да придобиват видима форма и заблестяха като златен огън на фона на звездния пейзаж пред него.

„A OUTRANCE2

Сред рухналата катедрала, мечоположеният рицар

се вдигна от ковчега на нощесното легло;

и задрънча с бронирани нозе по счупените плочи…“

Пръстите му застинаха върху бутоните. Сякаш изведнъж през него мина мразовит и влажен вятър. Хал се отърси от моментното вцепенение, отиде до прозореца, взря се навън и продължи.

„Над пустата околност бе метнала мъглата

плащ на несигурност и неяснота —

той скриваше земята; бродеха из таз надиплена мъгла

от сън за смърт нестройни гласове.“

Внезапно му хрумна, че това, което чувстваше, че духа през него, е вятърът на самото Време, вятър, който прониква през плътта и костите. Бе чул гласа на тоя вятър и сега го въплътяваше в стихове. Той отново продължи:

„Хрупащият до стената черковна, боен кон

глава белязана надигна и плочите с бодли поръси;

с копита изтрополи той и цялата му броня зазвънтя.

Спокойно — рече рицарят — Мирувай.

Днес ний ще почиваме.

Мъглата скрила е напълно бойното поле

В морето вятър шиба глутниците вълни.

От нас не по-малко е скован от туй врагът ни.

Почивай — рече рицарят. — Днес няма да се бием.

Отново конят боен крак удари. Изтракаха копита

звънко върху заобления влажен калдъръм.

Изцвили: «Яхни ме ти! Яхни! Яхни!». А рицарят го оседла

полека. И бавно тръгна с него на война.“

Звънът на телефона го изтръгна от мислите му. Хал осъзна, че от доста време седи с написаната поема пред себе си, а мисълта му се носи на огромни разстояния. Автоматично се протегна към апарата.

— Кой е?

— Аджийла — гласът й долетя ясен и топъл нейде иззад пустотата и светещите строфи на неговата поема и донесе със себе си цялата реалност, която бе зарязал при далечните пътувания на мисълта си. — Време е за обяд — ако това те интересува.

— О, разбира се — каза той, като докосна клавиатурата. Стиховете изчезнаха, заменени от изображението на нейното лице, което засенчи въображаемите звезди.

— Е — рече тя, като му се усмихна, — успешна ли беше работата с Енциклопедията?

— Да — отвърна Хал. — Много.

— И къде ще искаш да ядеш?

— Където и да е — каза той и бързо се допълни, — стига да е тихо.

Аджийла се разсмя.

— Вероятно най-тихото място е това, където си сега.

— В такъв случай, нека да е тихо и да не е в моята стая.

— Добре. Ще се върнем в столовата, където те заведох първия път. Но ще уредя маса по-встрани от останалите, където никой няма да седне близо до нас — рече тя. — Ще се видим на входа след пет минути.

Докато съобрази как да премести стаята си по-близо до столовата и да стигне до там, Аджийла вече го чакаше. Както си вървеше по късия коридор, който сега водеше от входната врата на неговата стая до входа на столовата, той изведнъж осъзна, че вероятно това е последният път, когато ще я види, преди да замине от тук. Двата изминали дни бяха направили много, за да я изместят в ума му от категорията на човек, принадлежащ само на Енциклопедията, към човек, когото познаваше — и към когото изпитваше известни чувства.

В резултат възприятията му сега бяха изострени. Откакто се помнеше, неговите възпитатели го бяха тренирали да наблюдава; и докато той се срещна сега с нея, докато разговаряха и докато тя го водеше към една маса в празния край на помещението, той я виждаше такава, каквато вероятно трябваше да я види от самото начало.

Изглеждаше като че ли неговото виждане за нея се бе фокусирало. Забеляза колко изправена стои и как, докато го водеше към масата, върви с нещо като властен вид — определено с такова излъчване на твърдост и решителност, което бе почти чуждо за един екзотик. Днес беше облечена в зелено — със светлозелена туника, която стигаше до средата на бедрата й и плътно обгръщаше тялото й, над дълга до глезените пола, която бе разцепена от всички страни, така че при всяка крачка разкриваше тясно прилепнали панталони в по-тъмнозелено. Цветът на туниката бе на млада пролетна трева. На фона на хладното перленосиво на светлинната стена в далечния край на столовата раменете й изглеждаха прави. Светлорусата й коса бе събрана в конска опашка с една полирана дървена шнола, която разкриваше строежа на дървото. Конската опашка танцуваше върху раменете на туниката, повтаряйки с движенията си вълнистите гънки на полата. Тя стигна до масата и седна, а той зае платформата срещу нея.

Когато решиха какво ще се хранят, тя пак го запита как е прекарал сутринта с Енциклопедията, а той отговори лаконично, понеже не желаеше да се впуска в подробности за това как наученото е засегнало толкова дълбока струна у него. Тъй като я наблюдаваше, по лекото присвиване на очите й разбра, че тя е забелязала неговата сдържаност.

— Не съм искала да любопитствам — каза тя. — Ако предпочиташ да не говориш за това…

— Не, не, не е това — отговори бързо той. — Просто умът ми е се е разпилял във всички посоки.

Аджийла го заслепи с неочакваната си усмивка.

— Няма защо да се извиняваш — рече. — Просто го отбелязах. Колкото до начина, по който се чувстваш, Енциклопедията влияе така на мнозина изследователи.

Хал бавно поклати глава.

— Аз не съм изследовател — отговори той.

— Не бъди толкова сигурен — внимателно възрази тя. — Е, размисли ли дали все още искаш да продължиш и както възнамеряваше, да си тръгнеш от тук само след няколко часа?

Хал се поколеба. Не можеше да си признае, че би предпочел да остане, без да изглежда, че я подканва да го убеждава да остане. Изведнъж той напълно проумя самия себе си. Неговият проблем се криеше в нежеланието му да й каже, че трябва да тръгне, че няма никаква друга възможност, освен да си тръгне. Уловен между тези свои мисли, никоя от които не искаше да сподели, Хал продължи да мълчи.

— Разбирам, че имаш причини да заминеш — каза тя след малко, като продължи да го наблюдава. — Би ли ми разказал за тях? Дали изобщо би искал да говорим за това?

Той поклати глава.

— Ясно — рече тя с нежен глас. — А имаш ли нещо против да ти кажа какво мисли Там Олин за това?

— Разбира се, че не — отвърна той.

Чиниите им заедно с храната, която бяха поръчали, се издигнаха върху повърхността на масата. Тя погледна за миг своите, а после спокойно се взря в него.

— Ти видя Там — каза Аджийла, когато започнаха да се хранят, и мекотата в гласа й отстъпи място на някаква увереност, която съответстваше на властността в нейната походка. — Видя колко е стар. За теб една година или няколко може и да не изглеждат толкова много, обаче той е твърде стар. Той просто е много стар. Той трябва да мисли какво ще стане с Енциклопедията, ако няма кой да я поеме след… след като престане да бъде директор.

Докато Аджийла говореше, той наблюдаваше като омагьосан очите й. Бяха в такова синкавозелено, което сякаш нямаше дъно и отразяваше цвета на дрехите й.

Секунда след като тя млъкна, сякаш очаквайки отговор от него, той каза:

— Някой друг ще трябва да поеме Енциклопедията, нали?

Тя поклати глава.

— За сега няма такъв човек. Съществува Съвет на директорите, който ще поеме властта и ще я управлява. По план Съветът е трябвало да поеме властта след смъртта на Марк Торе. Тогава Марк открил Там Олин и променил тази част от плана. Ако обаче сега Там умре без наследник, Съветът ще поеме властта и от тук нататък Енциклопедията ще бъде управлявана от него.

— А това е нещо, което ти не искаш да се случи?

— Разбира се, че не искам! — Гласът й стана твърд. — Там е работил цял живот, за да насочи Енциклопедията към това, което тя всъщност следва да прави, вместо да я остави да се превърне в една управлявана от комисия библиотека! Какво мислиш, че бих искала?

Сега очите й станаха съвсем зелени с онзи рядък отблясък, който може да оцвети пламъците от дървата в някой лагерен огън. Хал изчака още една секунда, за да й даде възможност да чуе ехото от собствените си думи в ушите си, преди той да й отговори.

— Трябва да искаш всичко, което ти е на сърце — каза той, повтаряйки онова, на което бе научен и в което вярваше.

Очите й гледаха изгарящо неговите още една секунда, а после тя сведе поглед надолу към чинията си. Когато проговори отново, силата на гласа й също бе паднала надолу.

— Аз… ти не разбираш — рече бавно тя. — За мен е много трудно…

— Но аз наистина те разбирам — отвърна Хал.

— Нали ти казах, че един от моите възпитатели беше екзотик. Той се казваше Уолтър Наставника.

От уроците на Уолтър той знаеше, че онова, което Аджийла има предвид, е, че й е трудно да го моли да остане на Енциклопедията, колкото и явно да беше, че го желае. Като екзотичка, на нея още от детството й би трябвало да й внушават никога да не се опитва да влияе на други хора. Това бе заради убеждението на екзотиците, че участието в историческия процес, било то и в най-малка степен, разрушава яснотата на погледа на изолирания и безстрастен наблюдател; а основната причина за съществуването си екзотиците виждаха в това, да начертават ходовете на историята изолирано и безстрастно. Те бленуваха единствено за някакъв завършек, към който могат да ги доведат тези ходове. Както обаче самата вече си бе признала повече или по-малко охотно, помисли си Хал, тя беше една странна екзотичка.

— Всъщност — каза й той, — ти настояваш по-добре за моето оставане тук, когато не говориш за това, отколкото би могла, ако използваше думите си.

Хал й се усмихна, за да я подкани да му се усмихне в отговор, и почувства облекчение, когато тя го стори. Това, което й каза, бе казано тромаво, ала въпреки това беше истина, а тя бе твърде интелигентна, за да не види това. Ако тя бе привела разни доводи, той щеше да разполага с още някого, освен със себе си, заради когото да подрежда своите собствени доводи против оставането си. По този начин той оставаше да спори със собствените си желания, което, както тя би могла да предположи, може би правеше от него самия далеч по-труден за побеждаване противник, отколкото бе тя самата.

Сега обаче съвестта му впи зъбите си в него. Той знаеше, че я кара да се надява — което беше нечестно. Той не бива да се предава и да остава тук. Но тъй като тя бе екзотичка и тъй като той знаеше какво означава това, доколкото засяга нейните убеждения, Хал не бе способен да измисли никакъв начин да й го обясни, без да я нарани или разстрои. Почти отчаяно той си помисли, че не знае достатъчно за нея — достатъчно за нея, като уникален индивид — за да разговаря с нея. А и нямаше време да научи кой знае колко.

— Ти откъде си? Мара? Култис? — запита той, подхвърляйки наслуки. — Как тъй се озова накрая тук?

Аджийла неочаквано се усмихна.

— О, аз бях особнячка — каза тя.

— Особнячка? — Насаме той бе наричал тъй себе си. Само че не можеше да си представи някой да използва това прозвище за човек като нея.

— Добре де, тогава да речем, че бях една от особняците — отвърна тя. — Ние се наричаме така сами. Чувал ли си някога за един екзотик от Мара на име Падма?

— Падма… — Хал се навъси.

В името имаше някаква странно позната нотка, сякаш бе чувал Уолтър или някой от другите си възпитатели да го споменава, но нищо повече. Паметта му, както и всичко останало у него бе фино тренирана. Ако му бяха говорили за този човек, би следвало да е в състояние да си спомни. Но ровейки се из паметта си, сега той никъде не можеше да намери каквото и да било ясно позоваване за някой наречен Падма.

— Сега той е много стар — каза Аджийла. — Но по едно или друго време той е бил Консул на Мара или на Култис при всяка важна култура на четиринадесетте свята. Той е още от времето на Донал Грейм. Всъщност… точно това е причината да съм тук.

— Толкова ли е стар? — облещи се в нея Хал. — Той трябва да е по-стар и от Там Олин.

Тя внезапно стана сериозна. Усмивката изчезна от лицето и гласа й.

— Не. По-млад е — но само с няколко години. — Тя поклати глава. — Разправят, че дори когато е бил съвсем млад е имал вид на човек, който не остарява. И още тогава е бил блестящ — дори сред неговите връстници на Екзотиките. Но ти почти позна. Когато пристигнах тук, открих, че дори Там Олин смята Падма за по-възрастен от него. Това обаче не е вярно. Толкова стар човек като Там, а и въобще такъв като него не е имало — никога. Дори и Падма.

Той я изгледа доста скептично.

— Все пак има четиринайсет свята — рече той.

— Знам — отвърна тя. — Само че в Последната Енциклопедия няма данни за човек, който в момента да е на над сто и осемнадесет години. Там е на сто двадесет и четири. Само волята му го държи все още жив.

Той долови в гласа й призив да влезе в положението на Там. На Хал му се искаше да й каже, че ще опита, но отново не се довери на себе си, за да вложи в думите си онази увереност, на която можеше да разчита, за да я убеди.

— Ти обаче ми разправяше как си дошла тук — каза вместо това той. — Рече, че си била една от особняците. Какво имаш предвид? И какво общо има с това Падма?

— Именно една негова идея ни създаде — мен и останалите — каза тя. — Всичко е започнало много отдавна с нещо, което е станало между него и Донал Грейм — когато Донал е бил жив, а Падма — все още млад. После, случилото се помежду им накарало Падма да почувства, че той е бил твърде млад и твърде самоуверен, за да забележи нещо важно — че Донал е притежавал нещо, което Падма е трябвало да долови и от което да се възползва. Нещо жизненоважно, казваше той, за изследванията, които вече от три столетия провеждаме на Екзотиките. Това са били собствените думи на Падма пред парламента на двата екзотични свята преди четиридесет години. Най-подир, Падма започнал да смята, че Донал може би е бил прототип на същото онуй нещо, което ние търсим — онзи еволюирал човешки вид, който винаги сме мислели, че човечеството най-накрая ще създаде.

Хал се намръщи, опитвайки се да проумее. Знаеше за Донал от общата история и от разказите на Малачи. Самият Донал никога не го бе впечатлявал особено, въпреки триумфите си. Измежду представителите на рода Грейм от Форали на Дорсай, чичовците на Донал — Йън и Кенси — бяха тези, които пленяваха въображението му. Въпреки това неприятното усещане, че това име би трябвало да му е познато, продължаваше да го тормози на прага на съзнанието му.

— Падма — продължи Аджийла, — чувствал, че екзотиците трябвало да потърсят какво са пропуснали да съзрат у Донал, и тъй като Падма бил невероятно уважаван — щом си имал за учител екзотик, знаеш какво означава думата уважаван на Мара и Култис — освен това предложил вариант, който никога до сега не бил изпробван и всички се съгласили той да направи един експеримент. Аз и някои други като мен сме били елементи на този експеримент. Той избрал петдесет от най-интелигентните деца на Екзотиките, които успял да открие, и уредил да ни възпитават при специални условия.

Той отново се навъси насреща й.

— Специални условия?

— Теорията на Падма била, че нещо в нашето собствено общество на Екзотиките възпрепятства този вид личностно развитие, което е направило възможна появата на човек като Донал Грейм. Каквито и други неща да се говорят за него, никой не може да отрече, че Донал е имал такива способности, каквито нито един екзотик никога до сега не е постигал. Падма казваше, че това е показател за някакво сляпо петно в нашата представа за нас самите.

Потокът на онова, което му разправяше я увлече и очите й отново станаха синьо-зелени и бездънни.

— Така че — продължи тя, — той получил общото съгласие да му позволят да експериментира с петдесетима от нас — тогава ни наричаха децата на Падма — и той се постара веднага щом станем способни да разбираме, да ни запознаят не само с елементите на собствената ни култура, но и с културите на Дорсай и Дружествените светове, които нашият манталитет на екзотици винаги е отхвърлял автоматично. Знаеш, че семейната структура на Мара и Култис е далеч по-свободна от тази на Дорсай или на Дружествените светове. Като деца, ние се отнасяме към всички възрастни почти също тъй, както към родителите или близките ни роднини. Нас петдесетимата никой не ни тласкаше в една или друга посока, обаче ние разполагахме с повече свобода да се привързваме към отделни личности и да си позволяваме романтични увлечения, вместо логично мислене. Нали разбираш — романтичната нагласа е онзи позволен на дорсайските и дружествените деца общ елемент, от който на Екзотиките винаги са ни отклонявали.

Хал седеше и я изучаваше, докато тя говореше.

Все още не разбираше накъде са насочени думите й, но през малкото физическо разстояние, което ги разделяше, ясно усещаше, че онова, което Аджийла говореше не само е изключително важно за нея, но е и нещо, което й е трудно да сподели с него. Той кимна, за да я насърчи да продължи и тя го направи.

— Накратко казано — рече тя, — беше ни позволено свободно да се влюбваме в нещо или някого, за което обикновено биха ни казали, че това са непродуктивни субекти на подобно внимание. В моя случай още щом пораснах достатъчно, за да науча за нея, аз се влюбих в историята на Там Олин — блестящия и мрачен междузвезден новинар, който се опитал и почти успял да унищожи Дружествената култура заради лична вендета — само за да промени изведнъж и напълно държанието си, да се върне на Земята и да поеме цялата отговорност за Последната Енциклопедия, където той се оказал единственият човек, освен Марк Торе, който е чул гласове в Точката на прехода.

Лицето й се бе оживило. Емоциите й завладяха Хал така, както би могла да го завладее само музиката.

— Това е мъжът, който все още ръководи Последната Енциклопедия — продължи въодушевено тя, — който през всичките тези години я управлява в името на човечеството и отказва да позволи на който и да било друг човек или сила да я контролира. Когато станах на девет години, аз вече знаех, че трябва да дойда тук; когато станах на единадесет, ми го позволиха — на личната отговорност на Там Олин.

Ненадейно Аджийла се усмихна.

— Изглежда — рече тя, — Там е бил заинтригуван, че някой на моята възраст може да бъде дотолкова изпълнен с решимост да дойде тук, а и както открих по-късно, донякъде се е надявал, че бих могла да чуя гласовете, както ги чухте вие с него. Само че аз не успях.

След последните думи, тя внезапно млъкна. Усмивката й се стопи. Почти не бе докоснала малката салата, която бе поръчала, а Хал с изненада установи, че собствената му чиния е съвършено празна — и въпреки това не можеше да си припомни да е ял, докато я слушаше.

— Значи си тук, единствено заради Там? — попита най-накрая той, когато се видя, че тя няма да продължи. Беше започнала да ровичка в салатата си, ала щом той се обади, тя остави вилицата и спокойно го погледна през масата.

— Да, дойдох тук заради него — каза тя. — Но оттогава насам взех да виждам в Енциклопедията онова, което той вижда в нея — и което ти трябва да видиш. Сега вече дори и да го нямаше Там, аз пак бих останала тук.

Хвърли поглед към салатата си и бутна настрани прозрачната купичка. После отново се втренчи в него.

— Това е надеждата на човечеството — каза тя. — Единствената му надежда. Вече не вярвам, че отговорът се крие в екзотиците или в някой друг. Той е тук — тук! Никъде другаде. И само Там Олин съумява да поддържа тази надежда жива. Той се нуждае от теб.

Тонът на гласа й при последните й думи го разтърси. Хал я погледна и окончателно разбра, че не е в състояние да й откаже твърдо — не тук и не сега. Той измъчено си пое дълбоко дъх.

— Нека да поразмисля… още малко — каза той. И изневиделица почувства отчаяна необходимост да избяга от нея, преди да й обещае нещо, което нито ще бъде вярно, нито възможно да се спази. Без да може да свали очи от лицето й, Хал бутна платформата си назад от масата. „Ще й кажа по-късно“, рече си той, „ще й се обадя от моята стая и ще й кажа, че скоро ще се върна“. Въпреки тия телефонни екрани, все пак между тях щеше да има физическо разстояние, което ще намали ужасната сила на убеждението, което усещаше да се излъчва в момента от нея, и това щеше да му позволи да я увери, че някой ден отново ще се върне тук.

— Сега ще отида в моята стая, за да помисля — каза той.

— Добре — отвърна тя, без да помръдне. — Но помни, че си чул гласовете. Трябва да разбереш: само ние тримата знаем за това. Ти, Там и аз. Спомни си какво рискуваш, ако си тръгнеш сега. Ако заминеш и докато те няма Там стигне до положение да не е в състояние да продължи да бъде директор, докато се върнеш, на власт ще бъде Съветът, а те няма да ти позволят ти да поемеш управлението. Ако тръгнеш сега, можеш завинаги да загубиш шансовете си!

Той кимна и стана. Тя бавно се изправи от другата страна на масата и без да си кажат нищо повече един на друг, двамата излязоха от столовата. На изхода Аджийла докосна едно контролно табло, вградено в стената и се появи същият къс коридор с врата в далечния край, която би трябвало да води към неговите покои.

— Благодаря ти — каза той, почти без да я поглежда. — Ще ти се обадя, веднага щом имам какво да ти кажа.

След още миг очите й се срещнаха с неговите. Безмълвният й поглед сякаш минаваше през него.

— Ще чакам да ми позвъниш — каза тя.

Хал тръгна по коридора, все още чувствайки, че тя стои и го гледа в гръб, тъй като долавяше пронизващата сила на погледа й. Едва когато вратата на стаята му се затвори зад него, той се почувства свободен от нея. Хал се стовари в платформата срещу леглото.

Усещаше у себе си празна самота и някакъв копнеж. Това, от което се нуждая, рече си той, е някаква гледна точка извън ситуацията, която го задържаше — място откъдето би могъл да застане и да я погледне, а също и да се вгледа в очакванията на Аджийла и Там. Тя, разбира се, няма да види никакъв смисъл в неговото заминаване. От нейна гледна точка с това, което Енциклопедията му предлагаше, тя бе толкова по-напред от Коби, че всяко сравнение между двете би било смешно. Всичко, което Коби можеше да му предложи, беше само място, където да се скрие.

Ала Енциклопедията му предлагаше не само това, а и щита на силовите панели, закрилата на хората, принадлежащи към единствената институция, която Другите вероятно никога няма да могат да контролират, а напълно възможно да не са и заинтересовани да контролират. Всъщност каква заплаха може да представлява той за Другите, докато стои и работи тук, в Последната Енциклопедия? Само на тяхна територия, на Новите светове той беше истинска заплаха за тях. Дори да го открият тук, напълно бе възможно просто да решат да го оставят жив.

От друга страна, бе всичко онова, което самата Енциклопедия му предлагаше. Уолтър Наставника обичаше да казва, че преследването на знания е най-голямото приключение, което човечеството е измислило. Аджийла току-що бе затрогнала Хал толкова много, че насмалко не го бе лишила от властта да има какъвто и да било личен избор. Да бъде в състояние да работи с Енциклопедията така, както бе правил доскоро, беше все едно да му дадат да си играе с Вселената. Беше дори нещо повече…

Хал изведнъж си помисли, че това е все едно да изпълняваш ролята на Господ.

На Коби той щеше да бъде чужденец сред чужденци — и то вероятно чужденци, които са изметта на четиринадесетте свята, защото кой би отишъл да работи в мините на Коби, ако може да бъде някъде другаде? Докато тук, той вече познаваше Аджийла… и Там.

А и последните й думи здравата го бяха разтърсили. Аджийла беше права, че ако той си тръгне сега и Там умре или престане да бъде директор, собствените му шансове за този пост в Енциклопедията ще бъдат изгубени завинаги. Умът му се дърпаше от отговорността на тази перспектива. Само че да бъдеш човекът, който може да се смята за приемник на директора на Енциклопедията бе страхотна и почти нечувана работа. Там изглеждаше раздразнителен чешит — може би възрастта имаше нещо общо с това, или пък такава беше естествената му нагласа — обаче Аджийла очевидно го намираше за човек, когото би могла да обича. В крайна сметка Хал откри, че по време на кратката си среща с него, също е изпитал топли чувства към стареца.

Възможно беше това да идва и от приликата му с Авдий. Нищо чудно Хал нарочно да се стараеше да види Авдий в директора, така че това го караше да изпитва по-голяма близост към Там Олин, отколкото бе оправдано от положението. В действителност обаче, нямаше никакво значение дали двамата с Там са близки или не. Несравнимо най-важното нещо беше самата Енциклопедия и тя да бъде непрекъснато управлявана от директори. И ако Хал наистина разполагаше със сериозна вероятност след време да поеме управлението от ръцете на Там, то…

Умът на Хал се отнесе в един неясен, но приятен блян за това, каква може да бъде Енциклопедията, след като той е изкарал тук няколко години и най-накрая е поел управлението като директор. Вероятно би могъл да накара Аджийла да се съгласи да остане с него, като взаимоотношенията им донякъде наподобяват сегашните й с Там — разбира се, че тя може да се съгласи заради Енциклопедията, ако не заради нещо друго. И ако те наистина си паснат добре…

Той погледна часовника на китката си. Пръстенът, който бе нагласен на местното време, показваше, че по разписание остава малко по-малко от час и половина до отделянето на неговия кораб от дока, току под изградената от метал и силови панели кожа на Енциклопедията.

Докато умът му все още бе в плен на неясния блян, Хал стана и пресече стаята, за да намери пътната чанта, с която бе пристигнал на Енциклопедията. Преди да проумее какво върши, вече я държеше в ръце.

Той се изсмя.

Вече беше потеглил за Коби.

Разбирането му дойде като притъпен, но очакван шок. И сетне внезапно осъзна, че това не е защото мъртвите ръце на Уолтър, Малачи и Авдий са се протегнали, за да го направляват против волята му. Нито пък пресметливостта на неговото обучение осъществяваше против волята му своето решение чрез някакъв вбит в ума му лост. Той просто знаеше — по причини, които не бе в състояние ясно да формулира — че се налага да тръгне, и чутото от Аджийла и преживяното при по-раншната му работа с Енциклопедията наместо да отслабят тази увереност, я затвърждаваха.

Унило се зае да събира необходимите оскъдни документи и лични вещи. Да се преструва, че въпросът за оставането му тук все още е открит, означаваше да мами не само Аджийла, но и себе си.

На масата, той не се бе оказал в състояние да изправи Аджийла пред тази истина. Знаеше, че като екзотичка тя не би го притиснала да дава обяснения, но все пак би заслужавала — и все още заслужаваше известно обяснение. Само че той не би бил способен да й го даде. Така че, в крайна сметка той просто се измъкваше от Енциклопедията крадешком — така, както всъщност се бе и вмъкнал. А съобщение за нея и за Там щеше да изпрати по-късно, след като невъзвратимо бе поел пътя си сред звездите.

Събра нещата си, набра номера на своя изход от контролното табло в стаята и излезе през диафрагмата в един къс коридор. Коридорът го отведе надолу към друг изход, покрай още един екран, където възрастна жена небрежно прелисти документите му и Хал влезе в чакалнята на космодрума.

Трябваше да изчака четиридесет минути, преди да може да се качи на кораба. Пет минути по-късно обаче, вече беше в каютата си, а след още четиридесет минути корабът затвори врати и излетя. Високоговорителят над главата му се пробуди.

— Първи фазов преход след два часа — рече той. — Първи фазов преход след два часа. Веднага след прехода ще бъде сервирана вечеря. Всички каюти отляво са първа смяна, всички каюти отдясно — втора смяна.

Каютата на Хал беше отляво, но той не усещаше глад, макар че доколкото се познаваше, след два часа вероятно щеше да бъде гладен като вълк — както обикновено. Приседна на едната от двете фиксирани седалки в каютата — онази, дето беше разположена под сгънатото към преградата легло.

След фазовия преход нямаше да има пряка връзка с Енциклопедията. За един миг щяха да се озоват на светлинни години разстояние и най-бързият начин за връзка щеше да се окаже съобщение, отнесено от някой кораб, запътил се към Земята. Във всеки случай Хал не желаеше да разговаря очи в очи с Аджийла. Нещо дълбоко в него обаче се бунтуваше срещу това да изчака, докато не се отдалечи достатъчно много, преди да й съобщи решението си.

Тя щеше да гледа часовника и да си мисли, че той е решил да не потегля и че работи с Енциклопедията — и щеше да получи съобщението му нейде около вечеря.

Хал се надигна, отиде до миниатюрното бюро, долепено до преградата на каютата, седна на втората седалка и набра номера на корабния комуникационен център. Екранът светна и се показа масивен мъж, облечен в бялата униформа на екипажа.

— Бих искал да пратя съобщение до Енциклопедията — каза Хал.

— Добре. Искате ли да бъде лично шифровано? Писмено или устно да бъде то?

— Устно — отвърна Хал. — Зарежете личната шифровка. Съобщението е до Аджийла, специалният помощник на директора. „Аджийла, съжалявам. Налага се да замина“.

От екрана собственият му глас повтори думите.

Аджийла, съжалявам. Налага се да замина.

— Това ли е всичко? — каза човекът от кораба.

— Да. Подпишете го… Името ми е Хал Мейн. — И бързо се поправи. — Почакайте, я добавете… „веднага щом мога, ще видя двама ви отново“.

Екранът пак повтори думите му.

Аджийла, съжалявам. Налага се да замина. Веднага щом мога, ще видя двама ви отново. Хал Мейн.

— Така добре ли е? — запита служителят. — Или предпочитате последното изречение да е като послеслов?

— Не, така е добре. Благодаря ви.

Хал прекъсна връзката и стана от седалката. Издърпа леглото и се изтегна на него. Лежеше по гръб и гледаше тавана и стените на каютата си, оцветени навсякъде във все същото убито кафяво. Слабата вибрация в материята на кораба наоколо бе единственият белег, че се движат, и щеше да си остане единственото усещане за движение — дори по време на фазовия преход — докато не влезеха в режим на приземяване в орбита около Нова Земя.

Никога не бе имало друго възможно решение, освен да замине за Коби. Само че трябваше Енциклопедията да му помогне да види неизбежността на това решение, а дори и тогава осъзнаването бе дошло през една задна вратичка на ума му. Именно поемата му го бе съобщила, тъй като образите в нея говореха от неговото подсъзнание също така, както образите на Уолтър, Малачи и Авдий му бяха говорили оттам първата нощ на огромната сфера. Той беше рицарят и бе призован да върви само в една посока.

Поемата не беше нищо друго, освен шифрограма на онова усещане за океан, което го бе докоснало, докато работеше с Енциклопедията. Хал бе доловил слепешката някакво огромно усилие, което като с фанфари бе оповестило своя характерен зов вътре в него. Без да знае, за известно време той бе доловил това нещо — и то обещаваше тъй много, че в сравнение всичко друго губеше значение. Само че пътят към него не минаваше през прашната стаичка на учения, нито дори през бюрото на Там в Енциклопедията. Поне засега. У Хал имаше неща, които трябваше да израснат достатъчно, за да се изравнят по мащаби с онова, което бе почувствал в Енциклопедията; и някакъв дълбоко заровен инстинкт се бе проявил, за да му каже, че те не биха израснали в една стерилна, закриляща околна среда. Именно сред материята, от която бе създадено човечеството Хал трябваше да открие онази специфична сила, от която щеше да се нуждае, за да може да използва могъщия лост на Енциклопедията.

И щом я откриеше, той щеше да се върне — независимо дали го иска, или не.

Докато лежеше, слабата вибрация на кораба барабанеше по цялото му тяло. Чувстваше самия себе си впримчен и все едно че наблюдаваше друг човек, увиснал в очакване между световете.

Загрузка...