Единадесета глава

Хал не беше идвал на главния космодрум на Коби, откакто пристигна на този свят, ала знаеше, че почти всички миньори се отправяха натам в свободното си време, особено през почивката от ден и половина, която имаха между работните си седмици, състоящи се от шест и половина дни. Тези шест дни и половина се получаваха, защото на всеки три работни дни тук имаше допълнителни дванадесет часа почивка между работните периоди. През това време товарачите на шлаката правеха общо почистване и в мината се провеждаха експлоатационни и други административни мероприятия. Всяка трета седмица допълнителният половин ден от седмичната почивка отпадаше, понеже всяка смяна се изместваше напред към новото си работно време със същия брой часове.

Хал се беше озадачил, че изобщо има нужда от работните смени на този свят, където нямаше нито слънце, нито естествени дневни или нощни часове, които да се въртят. После обаче научи, че мнозина миньори имат партньори или други лични ангажименти около космодрума, където по административни съображения денят и нощта бяха стриктно определени и се спазваха. Когато групата им пристигна на космодрума и водена от единодушно съгласие, те се запътиха към точно определено място. Стана ясно, че всички други, освен него познаваха много добре космодрума.

— Къде отиваме? — запита той Джон.

— В „Пещерата“ — отвърна Джон. Двамата вървяха един до друг най-отзад на групата и сега Джон улови Хал за лакътя, за да забавят крачка, докато изостанаха на няколко метра от всички останали. Дори Тонина се забърза напред, като видя, че Джон е уловил Хал за ръката. — Нали имаш достатъчно кредит за това?

— Да — успокои го Хал.

— Добре — каза Джон. — Ако усетиш, че затъваш прекалено яко, помни, че мога да те авансирам с колкото ти трябва, за да покриеш разликата. Само че ще ми върнеш този аванс веднага, щом можеш, или няколко седмици ще ти удържам от процента от печалбата, докато не изплатиш всичко.

— Не, наистина имам достатъчно средства, колкото ми трябват — настоя Хал.

— Чудесно.

Джон го пусна и се забърза към тълпата пред тях. Когато Хал също разтегна крачка, за да ги догони, усети угризение на съвестта. Макар да познаваше документите на Хал, Джон очевидно не знаеше, че той е донесъл със себе си такова количество кредит, колкото един водач на бригада не би могъл да заработи за двадесет години в мините — и при това голяма част от тази сума беше в междузвездни кредити.

Припомняйки си кредитния си баланс, Хал подхвана нова мисъл. Малко вероятно бе Другите да го проследят дотук, ала това не значеше, че те не могат или няма да го направят. Някой ден може би пак ще се наложи да бяга, за да спаси живота си, и ако стане тъй, няма да е добре те да открият парите му записани на негово име и да ги запорират, така че той да не може да ги използва, за да избяга. Това, от което се нуждаеше, беше да скрие междузвездния си кредит така, че ничие чиновническо око да не може да го проследи, а той самият да има бърз достъп до него в случай на спешна нужда. Той си отбеляза наум, че трябва да стори това колкото се може по-скоро.

Междувременно бяха стигнали до целта си; всички се изсипаха през входната арка на фасадата на един от изграждащите се комплекси в космодрума. Над арката сред сини пламъци плаваше названието — „Пещерата“.

Вътре бе толкова тъмно, че първоначално той не виждаше нищо и като тръгна напред се запрепъва, докато не разбра, че ходи по някаква мека повърхност. Когато очите му се нагодиха, Хал видя, че това е дебел килим или нещо, което приличаше страшно много на трева, и че таванът над главата му създава илюзия за нощно небе с луна, която е скрита зад облаците.

Той тръгна подир останалите и като премина заедно с тях през една светлинна завеса, се озова на място, обляно в лунна светлина, която след късия период на почти пълен мрак му се видя тъй ярка, че той се слиса. Илюзията бе, че луната огрява малък залив на брега на някакво тропическо море, осеян с маси и реещи се във въздуха платформи, размесени със скали и такива форми на релефа, които също осигуряваха място за сядане или сервиране. Вълните нежно шепнеха на пясъчния бряг за всички тях. Вееше мек ветрец с аромат на подправки, а над главите им в сега безоблачното небе висеше една пълна луна, заобиколена от безброй звезди.

Мястото очевидно бе подготвено за пристигането им, защото, при все че имаше и други посетители, една голяма част от брега, заедно с местата за сядане и за сервиране беше празна. Един слаб рус мъж между четиридесет и петдесет години се надигна от една от масите, където бе седнал заедно с един от другите клиенти, и приближи до масата на Хал, на която към него се присъединиха Джон, Тонина и Уил Нани.

— Доколкото разбирам, вие сте домакинът? — каза той, усмихвайки се на Хал. Зъбите му бяха бели и равни, но въпреки това той бе от хората, които е по-добре да не се усмихват.

— Точно така — потвърди Хал.

— Мога ли да получа номера на кредитната ви сметка?

Хал му подаде идентификационната си карта. Другият я допря до ръчния си декодер, дръпна я встрани и погледна екранчето, а сетне я върна обратно.

— Приятно забавление — каза той. Усмихна се повторно на Хал и се оттегли. На масите около Хал започнаха да се издигат питиета и разни неща за ядене, поръчани от останалите членове на компанията.

Хал погледна хората от своята маса. Тонина си беше взела някаква жълта напитка, изпълваща догоре нейната тясна чаша с високо столче. Уил Нани и Джон имаха керамични халби с нещо, което на вид, а и на мирис приличаше на бира. Хал взе за себе си също бира от разположения върху масата автоматичен келнер, като избра същата марка, която бяха поръчали Джон и Уил, а и същата халба.

— Това ме устройва — рече Джон. — Следващият път ще бъдеш с Уил.

Хал го зяпна.

— Преди да се спреш на туй, което сам ще си избереш — обясни малко мрачновато Джон, — ще трябва да изпиеш по чаша с всеки. Такъв е обичаят.

— Ох — рече Хал. Не му бе трудно да пресметне наум. Дванадесет човека от бригадата означаваха дванадесет питиета. С Уил Нани числото ставаше тринадесет, а ако очакваха от него да пие и с Тонина, това правеше четиринадесет. За момент изпита безпокойство.

Друга приемлива алтернатива обаче нямаше. Той отхвърли настрани безпокойството, надигна своята халба бира и я изпи. Беше леко газирана и не изглеждаше много силна, така че я преглътна по-лесно, отколкото очакваше.

— По-добре не бързай толкова — каза Тонина. — С това темпо, с което пиеш, няма да стигнеш и до третата маса.

Усещаше главата си съвършено ясна, а вечно гладният му стомах изобщо не можеше да се напълни с една бира. Ала Тонина несъмнено знаеше какво приказва. Той изпи следващата си бира с Уил Нани по-бавно. В края на краищата, никой не му бе казал, че има някакъв час, до който той трябваше да направи всичко това. Бирата с Уил също се стече приятно в гърлото му. Хал реши, че бирата като че ли му харесва. Единственият път, когато по-рано бе опитвал бира, беше когато като шестгодишен го заведоха на пикник и там Малачи пийна малко. Тогава тя му се видя горчива и непривлекателна напитка. Сега обаче си припомни, че бирата има и голяма хранителна стойност. Може би именно за това тя му се хареса повече в тия негови години на огромен апетит.

Погледна иззад втората опразнена чаша към Тонина.

— Защо не ме запазиш за най-накрая? — запита тя.

— Добре — каза Хал. Чувстваше се някак безгрижен. — От коя маса да започна?

— Няма значение — обясни Уил. — Почни от първата, където идеш.

Хал стана и като поразмисли, си избра една маса с трима души от бригадата, единият от които бе Дейвис.

Откри, че му е забавно да пие с Дейвис и другите — макар че всички напитки, които те бяха поръчали, бяха достатъчно силни, за да опарят гърлото му. Остана малко изненадан, когато му напомниха, че след като вече е пил с всеки от тях, е време да продължи нататък.

Хал продължи нататък.

Отдавна не се беше забавлявал така. На следващата маса напитките също бяха до една различни. Те също пареха в гърлото му, ала не изглеждаха тъй силни, както питиетата на масата, където седеше Дейвис. Той пак забрави какво се полага да направи и трябваше да му напомнят да мине по-нататък. В един неопределен момент по-късно Хал установи, че някакви хора, които вървят от двете му страни, го водят към неговата маса. Той се пльосна на стола си и се ухили на Джон, Уил и Тонина.

Сега изглежда всички от групата им се бяха събрали в кръг около масата и го наблюдаваха. Тонина почти не беше докоснала питието си през цялото туй време. Течността се бе снижила съвсем малко от мига, когато се бе появила от процепа за сервиране на масата. Тонина бутна чашата към него.

— Можеш спокойно да изпиеш това — рече Тонина.

Около масата избухнаха протести.

— Не е честно! Мамиш! Той трябва всеки път да изпива пълна чаша…

— Какво искате — разбесня се изведнъж Тонина. — След всичко, което изляхте у него, той не би трябвало дори да е в съзнание! Да не искате да го убиете!

— Добре — намеси се Джон. — Добре… и без друго от тая чаша е изпито толкоз малко, че няма значение.

Протестите замряха. Тонина бутна чашата си пред Хал. Той се пресегна предпазливо, сключи пръсти около нея и я вдигна към устните си. След толкова много изминало време тя беше топла и по-сладка, отколкото би искал, с плътен лимонов вкус. Само че доколкото вкусовите му рецептори можеха да разпознаят в сегашното си вцепенено състояние, вътре едва ли имаше някакъв алкохол. Той реши, че ако ще прави нещо, трябва да го направи както трябва, и пресуши чашата, преди да я остави на масата.

Стената от хора около него избухна шумно. Удряха го по гърба, подбутваха го приятелски с рамо, поздравяваха го… и без предупреждение стомахът му сякаш се освободи и се заиздига в тялото му тъй, че му се догади.

Хал запази лицето си ухилено и се опита да заповяда на стомаха си да стои мирен. Само че физическите задръжки, които бе научил от Уолтър и Малачи го бяха изоставили. Стомахът му бунтовно се размърда и…

— Извинете ме… — Хал се надигна на крака, обърна гръб на масата и се огледа с нарастваща паника.

— Помогнете му! — нареди остро Тонина, заглушавайки гълчавата.

Гласовете замлъкнаха. Всички се извърнаха към Хал.

— Ти между другото, какво поръча? — попита някой.

Хал обаче не остана да чуе отговора. Дейвис го улови за ръката и го насочи настрани от масата.

— Оттук — рече Дейвис.

С помощта на Дейвис, Хал някак се добра до тоалетната и там като че ли от него излезе не само всичко, което беше изпил тая вечер, но и всичко изпито и изядено през последните две седмици. Малко по-късно той неуверено се върна — самичък, изтормозен и блед — на своята маса.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — запита Тонина, когато той седна.

— Малко — отвърна. После впи поглед в нея. — Да не си ми дала нещо, за да повърна?

— Дадох ти това, което си бях поръчала — отговори Тонина, — и то беше хубаво. Ако не ти го бях дала, сега щеше да лежиш в болницата. Какво те накара да си мислиш, че можеш да пиеш по тоя начин?

— Аз се справях добре — немощно възрази Хал.

— Добре! По-голямата част от алкохола още не ти беше влязъл в кръвта. При тая скорост, с която пиеше, след още тридесет минути трябваше да ти дават кислород. Не разбираш ли, че единственият начин да се справиш с толкова много пиене, е да го поемаш много бавно, така че през това време да можеш да преработваш по-голямата част от него?

Тя му прозвуча досущ като Малачи.

— Зная — рече той. — Мислех, че карам бавно.

— Ха!

— Все пак — тежко каза Уил, — това не е правилният начин, по който той би трябвало да го направи. Той би…

— Защо да не е? — обърна се яростно Тонина към другия бригадир. — Какво още искаш? Той изпи всичко, което бригадата му даде преди това. Аз бях тук само за добавка. Нали вече ти казах. Дадох му просто това, което си бях поръчала за себе си. Ако той не го беше изпил, аз щях да го изпия. Искаш ли да си поръчам едно ей сега и да го изпия, за да се почувстваш по-щастлив?

— Няма нужда от това — каза Джон, когато дланта на Тонина се стрелна към автоматичния келнер. — Уил, тя има право. Той преди това изпи по чаша с всеки от бригадата, а също и с теб.

— Ти забравяш какъв е той — продължи Тонина. — За бога, забравяш какъв е той! Я го погледни. Дванайсет големи напитки за по-малко от три часа и той не само, че все още е в съзнание, но е и наполовина разумен. Колко възрастни мъже познаваш, дето да могат да направят това?

— Не е там въпросът — възрази тихо Хал.

Тонина обаче не му обърна внимание, а и останалите също не го слушаха. Както седеше на стола, той се усети непоносимо уморен. Очите му се затваряха напук на всичко, което би могъл да стори…

Събуди се по някое време по-късно и откри, че е сам на масата. Имаше чувството, че ако помръдне, костите му ще изскърцат. Цялото му тяло бе някак пресъхнало, а умът — бавно схващащ. Само че в известен смисъл се чувстваше по-добре, отколкото когато заспиваше. Като се огледа, видя, че половината от бригадата беше напуснала „Пещерата“, заедно с Уил Нани. Джон и Тонина седяха с Дейвис и още двама членове на бригадата на една маса близо до ръба на илюзорния океан.

Хал стана, за да се присъедини към тях, но промени решението си и пак отиде в тоалетната. Там имаше водно фонтанче и след като изпи, както му се видя, няколко литра вода, той се почувства по-добре. Излезе, намери все още пълната маса и седна там.

— Добре! Върна ли се от оня свят? — попита Тонина.

Той се усмихна смутено.

— Хайде — рече тя, като се изправи. — Аз ще те заведа у дома.

— Хей, той още не иска да си ходи — възрази Дейвис.

— Аз не искам да си ходя — повтори Хал.

Тя се втренчи в него.

— Добре, аз си тръгвам — реши след малко Тонина. — Трябва да си ходя. И без това пропуснах половин смяна. Някой от вас ще се погрижи ли да го закара читав у дома, без да се опита междувременно да го убие с алкохол?

— Аз ще имам грижа — обади се Джон.

— Добре тогава — и тя погледна Хал. — Ще видим какво ще мислиш за това оставане, когато утре дойде време да отиваш на работа.

Хал се почувства неловко, но с някакво упорство реши да не си ходи. Проследи я с поглед, докато тя си отиваше.

— Как се чувстваш? — попита го Дейвис.

— Пресъхнал — отвърна Хал.

— Бира — каза Дейвис. — За това бирата наистина я бива.

— По-кротко — обади се Джон.

— Че аз не го насилвам! — рече Дейвис. — Сам знаеш, че с малко бира в себе си ще се почувства по-добре.

Джон седна на мястото си и Дейвис взе една бира от келнера.

Хал грабна халбата, без изобщо да се усеща така ентусиазиран по отношение на тази напитка, както по-рано. Все пак тя се оказа студена, мокра и не толкова неприятна за преглъщане. Щом Хал остави празната халба, Дейвис настоя да си вземе още една.

След като изпи и втората бира, Хал забеляза, че откакто се събуди, първоначалната им компания бързо е намаляла. На другата маса бяха останала само двама души, освен Дейвис, Джон и него самия, а Дейвис показваше признаци, че се умълчава и се оклюмва. Другите двама се преместиха при тях, за да поседят заедно и да си поприказват. Докато те говориха, Дейвис задряма на стола. Сетне другите довършиха питиетата си и поеха обратно към мината и стаите в общежитието.

Хал отново се съживи, макар да не бе ясно дали е заради двете нови бири, или поради собствената му физическа способност да се възстановява. Същевременно той дори видя смисъла в това да се върнат и да си легнат. Но вместо да предложи това, Джон престана да зяпа двамината, които тъкмо излизаха от помещението и бегло погледна към все още спящия Дейвис. После обърна очи към Хал.

— Какво всъщност стана в Хала Стейшън, когато за пръв път отиде там? — запита мрачно той.

— Влязох и човекът, който отговаряше за нещата там — той се казва Дженисон — подхвана Хал, — ми каза да си намеря легло. Тогава аз отидох да погледна и…

Той мина накратко през събитията в Хала Стейшън едно по едно, точно както се бяха случили. Джон го слушаше, без да каже и дума, облегнал се назад в стола си. Масивната му длан държеше чашата бира, а клепачите му наполовина прикриваха очите.

— … това е — каза в заключение Хал, когато накрая свърши, а Джон все още не беше казал нищо. — Няма нищо друго. Изглежда всички си мислят, че съм направил нещо кой знае какво, като съм спрял тоя човек, който се опита да ми строши главата. После слухът трябва да е стигнал до вашата мина и до Уил Нани, преди още аз да се появя тук. Тогава не знаех колко бърже се разпространяват слуховете тук.

— Не си направил кой знае какво ли? — рече Джон, без да помръдне, а клепачите му все още прикриваха очите. — Възрастен мъж, висок колкото теб или дори повече, по-тежък от теб и ти просто си го хвърлил към стената и си го проснал на земята. Просто ей тъй?

— Аз… — Хал се поколеба. — Аз имах един… чичо, който ме научи на някои работи. Тогава още растях и си мислех, че е по-скоро игра, тъй че се научих да го правя, без всъщност да мисля. Когато той ми налетя, просто действах, без да мисля.

— Ами оная малка схватка с Нейф? И тогава ли не мислеше?

— Аз много-много не успях да се държа на краката си, след като той ме удари силно в началото. Нещата просто се случиха.

— Сигурно — рече Джон. — Нали ме виждаш?

Хал кимна.

Джон протегна ръка и я сложи на масата с дланта нагоре. После затвори пръсти. Не го направи драматично или особено емоционално, ала дебелите пръсти и широката длан се затвориха, създавайки усещане за несъмнена сила.

— Когато бях на четиринайсет години — рече той сякаш на себе си, — бях толкова висок, колкото съм сега. След това не съм пораснал и един сантиметър. Обаче, още тогава можех да вдигна двама възрастни мъже наведнъж и да ги разнасям наоколо.

Хал го гледаше през масата, неспособен да отмести очи от него.

— Когато дойдох тук… — отрони Джон и за момент Хал помисли, че е престанал да говори, — когато дойдох тук, бях на двайсет. Още не бях улегнал. Когато си такъв, какъвто бях аз, някои хора могат да те надушат от километър и да дойдат да те видят. Тогава бях в Хала Стейшън. Някой трябваше да ме пробва и стана тя каквото стана. Счупих му гръбнака. Той започна боя, но аз бях този, дето му счупи гръбнака. Когато отидох в първата си мина, на първото си работно място, ми излезе име на човек, който винаги е бил биткаджия.

Той пак млъкна. Този път не продължи нататък.

— Затова ли ме взе? — запита изненадано Хал.

Джон дълбоко си пое въздух и въздъхна.

— Време е да се връщаме — рече той. — Събуди го.

Хал стана, пресегна се и внимателно потупа Дейвис по рамото. Миньорът отвори очи.

— Охо! — рече Дейвис. — Време ли е да си ходим?

Понадигна се, хвана се за ръба на масата и се изправи на крака.

— Май съм закъснял — долетя един познат глас. Хал вдигна очи и видя, че Сост стои в края на масата. — Всичко свърши, нали?

— Сядай — каза Джон. — Можем да издържим по още едно питие.

— Без мен — рече Сост. — Защо само не ви откарам всички вкъщи? Ще говорим по пътя.

— Много любезно — отвърна Джон и се изправи на крака.

Хал също стана. Обърна се да си ходи и видя до лакътя си една непредразполагаща усмивка.

— Заповядайте пак — каза собственикът на „Пещерата“. — За нас беше удоволствие да ви посрещнем.

— Той ще иска сметката — обади се Джон. — Подробна сметка.

— Боя се, че това ще отнеме няколко минути…

— Не би трябвало — възрази Джон.

Собственикът излезе и се върна след няколко секунди с една разпечатка, която подаде на Хал. Джон пое разпечатката и я прегледа.

— Доста точна — отбеляза. — Разбира се, ние ще я проверим.

— Убеден съм, че ще я намерите такава, каквато трябва да бъде.

— Сигурно. Пак ще се видим — каза Джон. Той подаде разпечатката на Хал и излезе навън.

— За нас беше удоволствие да ви обслужим — обади се зад гърба им собственикът, докато излизаха.

Отвън камионетката на Сост ги чакаше на улицата пред „Пещерата“. До нея стоеше един шериф от космодрума със зелен пояс на кръста.

— Вие ли сте водачът? — запита той, когато Сост понечи да се качи на мястото на шофьора. — Налага се да ви призова в съда, загдето сте оставили това превозно средство тук.

— Тогава, синко, изпрати призовката на Ама Вон — отсече Сост и се огледа. — Всички ли се качиха?

Джон и Дейвис се качиха в празната каросерия на камионетката отзад и като се разположиха, затвориха очи. Хал, който започваше да огладнява и бе дори прекалено буден, се качи на другата предна седалка до Сост.

— Ама Вон? — Шерифът стоеше абсолютно неподвижно, а тясното лице, на което личеше единствено средната му възраст, бе съвършено безизразно.

Сост бръкна в един вътрешен джоб на ризата си, измъкна оттам портфейл, отметна горната му част и го показа на шерифа, преди Хал да успее да види какво е показал.

Шерифът отстъпи назад. Сост вдигна камионетката на въздушна тяга и отпраши.

— Коя е Ама Вон? — попита Хал, щом завиха зад квартала по една от основните пътни артерии.

— Директор на фрахтовката3 в космодрума — отвърна Сост.

— Познаваш ли я?

— Работя за нея.

— Аха — заключи Хал, без да е узнал нещо много повече, отколкото преди първия си въпрос. — Можем ли да спрем някъде и да вземем нещо за хапване?

— Гладен ли си? — Сост му хвърли един кос поглед. — Щом паркирам камионетката във фрахтовия вагон, ще можеш да вземеш нещо за ядене от машината в метрото.

Хал се ококори в него.

— Ще ни откараш чак до мината? — рече той. — Смяташ да качиш камионетката и всички нас на влака?

— Правилно — кимна Сост.

Минута-две пътуваха мълчаливо.

— Мислех, че си тръгнал за вкъщи с Тонина — рече Сост.

— Тя тръгна по-рано — заяви Хал. — От къде на къде си мислиш, че ще си тръгна с нея, когато събирането е мое?

Сост се изкиска.

— Най-дивият двадесетгодишен, когото някога съм виждал — рече той полу на себе си. После погледна Хал. — Стори ми се, че тя иска да си поговорите насаме за нещо.

— Така ли? — На свой ред Хал се втренчи в него. — Но тя нищо не ми каза. Кога ти е казала, че иска да разговаря насаме с мен?

— Когато я видях тук, на космодрума, миналата седмица.

— Миналата седмица? — Хал тръсна глава. Не знаеше изобщо Тонина да е била на космодрума през последните седмици. — За какво искаше да поговорим?

— Не каза — отвърна Сост.

Загрузка...