Полунощ

1.

Обрасли със зелени храсти хълмове заобикаляха изоставения хотел „Икар“. Лалугери, полски мишки, зайци и няколко лисици се бяха измъкнали от дупките си, зъзнеха на дъжда и се ослушваха. В двете близки борови горички, изпъстрени с каучукови дървета и брези с окапали листа, катерички и миещи се мечки, бяха замръзнали в очакване.

Първи реагираха птиците. Въпреки дъжда те излетяха от притулените в дървесата гнезда, от срутената стара плевня и от полусрутените стрехи на главната сграда. С крясъци и писукане започнаха да правят спирали във въздуха, снишаваха се и се издигаха, след което нахлуха в къщата. Скорци, орехчета, гарги, бухали и ястреби долетяха, като пищяха пронизително и пляскаха с криле. Някои се блъснаха в стената като слепи и изпопадаха с пречупени криле. Подскачаха, пърхаха и се блъскаха, докато умрат. Останалите успяха да улучат отворени врати и прозорци, през които влетяха в къщата, без да се наранят.

Макар дивите същества в радиус от сто метра да бяха чули мамещия зов, само по-близките животни моментално реагираха. Зайците и катеричките заскачаха, койотите и лисиците се впуснаха в див бяг, а миещите мечки тромаво се заклатушкаха през мокрите треви и превитите от дъжда тръстики, през калните мочурища към източника на мамещия звук.

Някои бяха хищници, други по природа бяха лесна плячка, но между тях цареше странно спокойствие. Това по-скоро приличаше на сцена от анимационен филм на Уолт Дисни — хищници и тревопасни животни, примамени от сладката музика на китара или от хармониката на някой чернокож чародей, който след като всички се съберат и го наобиколят, започва увлекателно да разказва за магии и чудни приключения. Но нямаше мил, сладкодумен негър там, където отиваха, а музиката, която ги събираше, беше зла, студена, без никаква мелодия.

2.

Докато Сам се потеше, влачейки Хари нагоре по стълбата към тавана, Теса и Криси скриха инвалидния стол в гаража. Това беше солиден моторизиран модел, а не лек и сгъваем и нямаше да мине през капака на тавана. Теса и Криси го оставиха зад голямата гаражна врата, за да изглежда, сякаш Хари е стигнал дотук с него, а после се е качил в колата на някой приятел и е заминал.

— Дали ще се хванат? — запита с безпокойство Криси.

— Да се надяваме, че да — отвърна Теса.

— Може да си помислят, че Хари е избягал вчера, преди да вдигнат блокадата.

И двете не се заблуждаваха, че трикът им ще успее. Все пак трябваше да опитат.

Те се върнаха с асансьора до третия етаж, където Сам сгъваше стълбата и слагаше капака на мястото му. Мууз го наблюдаваше с любопитство.

— Пет и четиридесет и две — забеляза Теса, гледайки часовника си.

Сам закачи обратно пръта, с който беше повдигнал капака:

— Помогнете ми да прикрием с дрехите отвора.

Ризи и панталони, както бяха на закачалките, бяха нахвърляни по леглото. Започнаха бързо да си подават дрехите като при обучение по гражданска отбрана и скоро възстановиха предишния вид на килера.

Теса забеляза по дебелия бинт на дясната китка на Сам капки прясна кръв. Раните му се бяха отворили от усилието. Макар и да не бяха опасни, изглежда, го боляха много повече, а всяко нещо, което го изтощаваше и отслабваше, намаляваше шансовете им.

Затваряйки вратата, Сам каза:

— Господи, не искам да го оставя така!

— Пет и четиридесет и шест — му напомни Теса.

Докато тя навличаше коженото си яке и Криси нахлузваше голям за нея дъждобран, Сам зареди отново револвера си, като взе патрони от Хари.

След като прибра оръжието в кобура, отиде до телескопа и огледа улиците на запад и на юг в посока към Централното училище.

— Все още има много народ — обясни той. — Продължава да вали, а и мъглата се сгъстява.

Здрачи се рано заради бушуващата буря. Мрачни облаци притискаха земята и нощта се спусна над мокрия и сгушен град.

— Пет и петдесет — отчете времето Теса.

Криси се обади:

— Ако господин Талбот е в началото на списъка им, всеки момент ще дойдат.

Сам се отдръпна от телескопа.

— Добре, да вървим.

Теса и Криси тръгнаха след него, излязоха от спалнята и слязоха по стълбите на първия етаж.

Мууз си тръгна с асансьора.

3.

Тази вечер Шедак се чувстваше като дете.

Обикаляше Муунлайт Къв от морето до възвишенията, от Холиуел Лейн на север до Педък Лейн на юг и си мислеше, че никога не е бил в по-добро настроение. Промени посоката на обиколките си, за да бъде сигурен, че ще успее да огледа всяка пресечка и всяка улица в града. Видът на къщите и на хората, тръгнали пеша в тази буря, го вдъхновяваше с мисълта за могъщество — скоро всички те щяха да бъдат негова собственост.

Беше изпълнен с вълнение и трепетно очакване, каквото изпитваше само на Коледа, когато беше момче. Муунлайт Къв беше една голяма играчка и след няколко часа, когато удари полунощ, когато тази тъмна нощ премине в очаквания празник, щеше да се забавлява толкова много с великолепната си играчка. Щеше да се вълнува от игри, които отдавна искаше да играе, но от които се въздържаше. Оттук нататък нямаше да има нито рефери, нито власти да го наказват.

Затова като дете, промъкнало се в дрешника да измъкне дребни монети от джоба на баща си, така изцяло се беше унесъл в мечти за бъдещите си придобивки, че сякаш забрави за опасностите. С всяка минута заплахата от регресиралите избледняваше в съзнанието му. Не забрави напълно само за Ломан Уоткинс, но сякаш не помнеше защо беше прекарал цял ден в гаража на Паркинс.

След повече от тридесетгодишно упражняване на самоконтрол, потискане на желанията, изцеждане на умствените и физическите запаси, започнало от деня, когато уби родителите си и Ранингдиър, мечтата му се сбъдваше. Не можеше да има съмнение. Да се съмнява в своята свещена мисия и да се тревожи за крайния й изход, означаваше да охули Великите духове, които го бяха благословили. Сега вече не можеше да си представи връщане назад. Изключваше от мозъка си всяка прокрадваща се мисъл за неуспех.

Почувства присъствието на Великите духове в бурята.

Почувства тайнственото им движение през неговия град.

Те бяха пристигнали, за да наблюдават и да одобрят възкачването му на трона.

От деня, в който беше убил майка си, баща си и индианеца, не беше хапвал сладкиш от кактус, но с годините ярките спомени се връщаха. Те го връхлитаха неочаквано. В един момент беше в сегашния свят, а в следващия се пренасяше на онова, другото място, в страховития свят, паралелен на този. Там той винаги отиваше след вкусването от кактусовия сладкиш. В онази другата реалност всички цветове бяха едновременно по-ярки и по-меки, всеки предмет сякаш имаше повече ъгли и по-други размери от предметите в обикновения свят. Там чувстваше странна лекота — беше като балон с хелий, и там в онзи свят му шепнеха гласовете на духове. Тези пренасяния бяха чести в годината след убийствата и му се явяваха около два пъти седмично. След това постепенно намаляха, но когато се явяваха, бяха все така наситени. През годините на юношеството му почти изчезнаха. Тези моменти на транс с продължителност час или два понякога се приписваха от околните на гибелта на семейството му. Естествено изпитваха към него симпатия, тъй като свързваха тази негова отнесеност с жестоката травма, която беше понесъл.

Сега когато обикаляше наоколо със своя бус, пак изпадна в познатото му състояние. Това дойде неочаквано, но то не беше моментно, както другите. Сега някак си се пренесе в него отдалече, далече… И колкото повече се пренасяше, толкова повече разбираше, че този път няма да бъде грубо възвърнат в реалния свят. Отсега нататък щеше да бъде обитател на два свята, защото духовете живееха така и познаваха и висшата, и низшата форма на живот. Дори започна да смята, че това, което сега преживява, всъщност беше личната му Промяна, хиляди пъти по-дълбока от тази на жителите на Муунлайт Къв.

В едно такова възвишено състояние Шедак виждаше всичко особено и прекрасно. Блещукащите светлини на окъпания от дъжда град приличаха на диаманти, поръсени в припадащия здрач. Течната, сребриста красота на дъжда го омайваше, както и бавно помръкващото буреносно небе.

Когато удари спирачки на пресечката на Педък Лейн и Седлбек Драйв, опипа гръдта си за телеметричния апарат, окачен на верижка на врата му, и сякаш за миг забрави какво представлява и колко тайнствен и прекрасен е той. След това си спомни, че този уред регулира и предава биенето на сърцето му приемано от специална апаратура в „Ню Уейв“. Той предаваше в обсег около десет километра даже ако Шедак се намираше на закрито. Ако приемането на ударите на сърцето му се прекъсне дори за минута, Сън, главният компютър, беше програмиран да зададе заповед за деструкция чрез микровълни или чиповете-микросфери в организмите на всички хора от Новата раса.

След няколко минути на друга улица пак го обзе същото чувство за този мъничък апарат върху гърдите му. Знаеше, че е мощен, че този който го носи, държи живота на другите в свои ръце, и детето, живо в него, изпълнено с фантазии, реши, че той представлява амулет, дарен от Великите духове, един допълнителен знак, че краката му стъпваха в два свята — единият при обикновените хора, а другият — в един по-висш свят на Великите духове и на кактусовите сладкиши.

Бавно се връщаше мислено назад, като упоен от наркотик се пренасяше далеч в детството към онези седем години, през които беше във властта на Ранингдиър. Някога беше дете, а сега — полубог. Беше любимата рожба на лунния ястреб, така че имаше пълна власт над всичко…

От време на време тихо се изкискваше, а очите му блестяха като на някое извратено и жестоко момче, което изпитва удоволствие да измъчва и да изгаря беззащитни мравки.

4.

Докато Мууз се въртеше около тях и махаше силно с опашка, Криси, Теса и Сам чакаха в кухнята да се стопи денят.

Най-сетне Сам каза:

— Добре. Стойте близо до мен. Правете точно това, което ви казвам.

Дълго гледа Криси и Теса, преди да се реши да отвори вратата. Прегърнаха се безмълвно и се разцелуваха. Нямаше нужда да си обясняват защо изведнъж станаха толкова любвеобилни. Бяха хора, истински хора и за тях беше важно да изразят чувствата си, защото преди нощта да се стопи, можеше да се превърнат в нещо друго. Можеше никога повече да не изпитат човешки чувства, затова отношенията им в този момент бяха необикновени топли.

Какво ли изпитваха странните господари на този град? Как те променяха хората?

Страхуваха се, че може да не успеят да се измъкнат и да станат жертва на безумните чудовища. Затова искаха, докато още можеха, да си вземат сбогом.

Най-накрая Сам ги поведе към верандата.

Криси внимателно затвори вратата зад тях. Мууз не се опита да излезе. Беше прекалено добро и благородно куче, за да постъпи така, но все пак провря муцуна през тесния процеп, когато момиченцето затваряше вратата, подуши я и се опита да й близне ръката. Криси се уплаши, че може да му защипе носа. В последния момент Мууз се дръпна и тя затръшна вратата.

Сам ги поведе по стълбите през двора към съседната къща. Прозорците й бяха тъмни и Криси с ужас си помисли, че вътре може да дебнат ужасни чудовища.

Сега дъждът й се стори по-студен от миналата нощ. Небето на запад се озаряваше от бледосива светлина. Ледените полегати струи сякаш изтръгваха от облаците последните лъчи и ги отвеждаха в тъмната, мрачна земя. Следваше ги мокра, непрогледна тъмнина. Още преди да достигнат оградата, отделяща имота на Хари от съседния, Криси вече благодареше за мушамата с качулка.

Оградата беше дървена, лесна за изкатерване. Те тръгнаха след Сам през двора на съседа към друга ограда. Криси и Теса я прескочиха и се намериха в имота на Колтрейнови.

Тук прозорците също бяха тъмни, което означаваше, че никой не беше открил останките на собствениците след посещението на Сам.

Докато пресичаше двора към следващата ограда, Криси беше обзета от страх, че Колтрейнови някак си са успели да се съживят, след като Сам беше изстрелял всичките си патрони в тях, изправени пред някой прозорец в кухнята, може би ги наблюдават. Дори си представи, че точно сега отварят задната врата. Очакваше два робота, дрънчащи с металните си ръце, да изскочат пред тях като бродещите мъртъвци в старите филми за зомбита. Очакваше да види миниатюрните антени на радарните им чинии, въртящи се около главите им, и да чуе съскането на пара през порите на телата им.

Изглежда, тези страшни мисли я изплашиха, защото Теса за малко да се препъне в нея и леко я побутна, за да я подкани да върви. Криси се приведе и забърза към дъното на двора.

Сам й помогна да прехвърли една островърха ограда от ковано желязо. Ако трябваше сама да я прескочи, сто на сто би се набучила на остриетата. Щеше да стане на кайма.

В следващата къща имаше някой и Сам се скри зад някакви храсти, за да разучи обстановката, преди да продължи. Криси и Теса се приближиха към него.

Докато прехвърляха последната ограда, Криси удари охлузената си ръка и макар да беше превързана, я заболя. Стисна зъби и не се оплака.

През клоните на нещо като черничев храст Криси надникна в къщата. През прозорците на кухнята видя четирима души. Те приготвяха вечерята. Една двойка на средна възраст, сивокос мъж и момиче в пубертета.

Питаше се дали все още не бяха променени. Подозираше, че не, но нямаше как да провери. Тъй като роботите и „чудовищата“ понякога добре прикриваха нечовешката си същност под маската на обикновени хора човек не можеше да се довери на никого… дори и на родителите, дори и на най-добрия си приятел. Беше както при нашествие на извънземни.

— Няма да могат да ни забележат — каза Сам. — Хайде.

Криси излезе от черничевия храст и го последва през откритата поляна към следващия двор, благодарейки на Бога за тъмнината, която ставаше с всяка минута все по-гъста.

Най-накрая стигнаха до поляна, която се простираше около последната къща в квартала.

Когато изминаха две трети от пътя през поляната, една кола зави иззад ъгъла някъде нагоре по възвишението и тръгна надолу. По примера на Сам Криси се просна по корем върху мократа земя, защото наблизо нямаше храст, зад който да се скрие. Ако сега се опитаха да тичат, шофьорът на приближаващата кола можеше да ги забележи.

По улицата нямаше лампи, което беше предимство за тях. И последната пепелява светлина беше изчезнала на запад и това беше още един плюс за тях.

Колата наближи бавно или заради лошото време, или защото хората в нея патрулираха. Светлините на фаровете се разтвориха в мъглата. В нощта предметите от двете страни на колата изплуваха като неясни силуети, странно разкривени от бавно движещите се, извиращи от земята осветени пластове мъгла.

Когато колата скъси разстоянието, някой от задната седалка включи ръчно фенерче. Насочи го към крайния прозорец, зашари по предните дворове на къщите откъм улицата и към страничните дворове на къщите към пресечките.

— Назад — тревожно зашепна Сам. — Залегнете и пълзете.

Колата съвсем приближи.

Криси запълзя след Сам не към пътя по който бяха дошли, а към най-близката къща. Мястото около задната веранда беше доста открито и не се виждаха големи храсти, така че трудно щяха да се скрият. Може би той се надяваше да се шмугне зад къщата, докато мине патрулът, но тя се съмняваше дали щяха да имат време за това.

Когато се обърна да погледне, видя, че фенерчето още шари по предните дворове на къщите и пространството между тях. Нямаха време за губене. Само след секунди патрулът щеше да ги открие.

Криси ту пълзеше по корем, ту на прибежки тичаше, като размазваше много червеи и гъсеници, излезли да се поразходят по мократа трева, но сега нямаше време да мисли за това. Достигна една пътечка от бетон близо до къщата и тогава разбра, че Сам е изчезнал.

Замръзна на място. Огледа се наоколо.

Теса се появи до нея.

— По стъпалата към мазето, мила. Бързо!

Залитайки напред, видя външни бетонни стълби, водещи към вход на мазе. Сам се беше свил долу, където се беше образувала локва дъждовна вода, бълбукаща тихо, докато се оттичаше в канала пред затворената врата на мазето. Криси бързо се спусна в този „рай“ под земята. Теса ги последва. След няколко секунди лъч светлина премина по стената на къщата над главите им.

Стояха свити мълчаливи и неподвижни почти цяла минута, след като светлината се отмести от тях и колата отмина. Криси беше сигурна, че отвътре са ги чули, че вратата зад Сам ще се отвори всеки момент и някой ще се хвърли върху тях.

Нищо не се случи.

Почувства облекчение, когато най-накрая Сам прошепна:

— Да вървим.

Те пак пресякоха двора към улицата, която за техен късмет беше пуста.

Както им беше казал Хари, под каменната настилка минаваше канал. Според него каналът беше широк метър и дълбок метър и половина. Водата в него, дълбока около петнайсет сантиметра, изглеждаше черна, бърза и до тях достигаше шумното й бълбукане.

Каналът им предлагаше един много по-сигурен път от улицата. Извървяха няколко метра, докато откриха монтираните в бетона железни скоби, за които Хари им беше казал, че ще намерят на всеки двайсет метра по откритата част на канала. Сам бързо се смъкна надолу, Криси и Теса го последваха.

Сам и Теса снишиха глави, за да не ги забележат от улицата. На Криси не й се наложи. Да си на единадесет години имаше своите предимства, особено когато човек бяга от вълчеподобни чудовища, от хищни извънземни или от роботи.

Бълбукащата вода заливаше краката им до прасците. С учудване Криси забеляза, че течението беше силно. Тласкаше я и я влачеше неумолимо като живо с единствената цел да я събори. Нямаше опасност да падне, докато стоеше на място с широко разтворени крака, но не беше сигурна докога щеше да успее да се задържи права. Водният поток се спускаше по стръмнината. Старото каменно корито беше като полирано от бързо течащите води. Можеше да служи и за водна пързалка. Ако паднеше, щеше да бъде повлечена надолу по възвишението, където каналът се разширяваше и свършваше над един ров. Хари беше споменал нещо за предпазни решетки, разделящи прохода на тесни коридори точно преди оттичането, но тя се страхуваше, че ако водата я завлече и тези решетки липсват, или са изкривени, ще падне право долу. След това каналът отново продължаваше до подножието на хълма, минаваше през плажа и се оттичаше в морето.

За щастие Хари ги беше предупредил за всичко, така че Сам беше подготвен. Отмота едно старо, но още здраво въже, скрито под якето, което беше взел от гаража на Хари. Единият му край Сам завърза около кръста си, а другият закачи за колана на Криси и след това за Теса, като остави около метър разстояние между тях. Ако един от тях паднеше, другите щяха да го издърпат и да го спасят.

Това горе-долу беше планът.

Надеждно свързани един за друг, потеглиха по канала. Сам и Теса се снишиха още повече, за да не бъдат забелязани от случайно преминаващ патрул. Дори и Криси се наведе малко с разкрачени крака, сякаш имитираше походка на джудже.

По инструкциите на Сам тя държеше въжето с две ръце и когато се приближаваше до него, го дръпваше, за да не се препъне и след като изостанеше малко, отново го отпускаше. Зад нея Теса правеше същото — Криси почувства лекото обтягане на въжето.

Насочиха се към един страничен коридор на канала.

Когато Сам стигна до него, зави и след няколко стъпки съвсем изчезна от погледа им, Криси го последва предпазливо. Те продължиха по-бавно, тъй като дъното на канала беше наклонено и заоблено и беше по-опасно от предишния в откритата му част.

Сам имаше фенерче, но избягваше да го използва. Отражението от светлината му можеше да привлече вниманието на патрулите.

В канала беше тъмно като в корема на кит. Криси не знаеше колко тъмно е в корема на кит, но сравнението й хареса, защото я преследваше призрачното чувство, че тая тръба е някакъв корем, че клокочещата вода е стомашен сок и че маратонките и крачолите на джинсите й се разтваряха в тази разяждаща течност.

Точно тогава падна. Краката й се подхлъзнаха в тинята, полепнала така здраво за бетона, че буйната вода не беше я отмила. Изпусна въжето, замаха с ръце в опит да запази равновесие. Цопна долу със страхотен плясък и моментално беше понесена от водата.

Запази самообладание и не извика. Писъкът би привлякъл вниманието на разузнавателните екипи. Можеше да стане и по-лошо.

Полузадушена, като плюеше водата, влязла в устата й, тя се блъсна в краката на Сам и го събори. Усети го как пада. Помисли си колко ли време всички те щяха да лежат мъртви и разложени на дъното на дългия отвесен канал в подножието на билото преди някой да открие подпухналите им тела.

5.

В тъмнината Теса чу, че момиченцето падна и веднага спря, разкрачи се широко, доколкото й позволяваше кръглото наклонено дъно, и хвана с две ръце въжето. След секунда то се обтегна, което означаваше, че Криси е паднала във водата.

Сам изохка и Теса разбра, че момичето се е блъснало в него. За момент въжето се отпусна, но после пак се обтегна, което показваше, че Сам опитва да се задържи на крака и да повдигне Криси.

Чу пляскането пред себе си и една сочна ругатня. Водата се качваше по-високо. Отначало помисли, че си въобразява, но после осъзна, че е стигнала до коленете й.

Проклетата тъмнина беше най-лошото. Нищо не можеше да се види, бяха като слепи.

Отново силно беше дръпната напред. Метър, два… три.

За Бога, Сам, не падай!

Теса залитна, едва не изгуби равновесие и разбра, че са на ръба на катастрофата. Молеше се на Бога да не се подхлъзне.

Залитна. Въжето силно се вряза в китката й.

Водата я избутваше с голяма сила.

Краката й се пързаляха.

Странни мисли преминаха в мозъка й като на видеолента, всичките нежелани и някои учудващи. Искаше й се да живее, да оцелее, да не умира и това не беше толкова странно, но си мислеше и за Криси и че не искаше да изостави това дете. После видя как с Криси живеят някъде в уютна къща, като дъщеря и майка. Учуди се колко много го искаше, което изглеждаше странно, тъй като родителите на момиченцето не бяха мъртви и може би не бяха променени завинаги. След това си помисли за Сам, за това че не можа да го люби и това я стресна. Разбира се, силата му да отстои на опасността беше забележителна и напълно сериозният му вид, когато говореше за четирите си причини да живее, го правеха още по-привлекателен. Можеше ли тя да бъде петата причина за него? Едва сега, когато водата застрашаваше живота й, разбра колко много го харесва.

Пак се подхлъзна. Под клокочещата вода дъното беше още по-хлъзгаво, отколкото в каменния канал, сякаш и върху бетона растеше мъх.

Сам изпсува тихо. Криси изплашено се изкашля.

Нивото на водата в центъра на тунела се беше вдигнало с трийсетина сантиметра.

Миг по-късно въжето се обтегна изведнъж, след което напълно се отпусна. Навярно се беше скъсало. Сам и Криси бяха пометени надолу в тунела.

Ехото от бълбукането и плясъкът на прииждащата вода ту заглъхваха, ту се засилваха. Потокът ги понесе. За една ужасяващо кратка секунда настъпи тишина.

Сърцето на Теса подскочи, когато отново чу покашлянето на Криси.

Светна фенерче. Сам прикриваше стъклото с ръка.

Момичето стоеше на метър-два от Теса, притиснало гръб към стената.

Сам беше застанал с широко разкрачени нозе и гледаше нагоре.

Все пак въжето не се беше скъсало. Беше престанало да се опъва, защото и мъжът и момичето бяха възстановили равновесието си.

— Добре ли си? — прошепна той.

Криси кимна, плюейки мръсната вода, която беше погълнала.

Сам се обърна към Теса:

— Добре ли си?

Тя не можеше да говори. Гърлото й се беше свило на буца. Преглътна няколко пъти и примигна. Вълна на облекчение мина през нея и намали почти непоносимото напрежение в гърдите й. Едва успя да прошепне:

— Аха.

6.

Сам се успокои, когато най-сетне се добраха до изхода от канала. Погледна към небето, но поради гъстата мъгла всъщност не го видя, ала това беше дребна подробност. Беше щастлив, че е отново на чист въздух, макар и до колене в мръсната вода.

Сега се озоваха сред буйна река. Или дъждът валеше по-силно в далечния източен край на града, или някоя от дигите беше разрушена. Водата вече стигаше до кръста и струята от тръбата зад тях се изливаше с впечатляваща мощ. Да се държат на крака ставаше все по-трудно.

Сам се обърна, пресегна се към малката, придърпа я към себе си и каза:

— Отсега нататък ще ти държа здраво ръката.

Тя кимна.

Нощта беше тъмна като гроб и макар че беше толкова близко до момичето, съзираше само очертанията на лицето му. Когато погледна към Теса, застанала на няколко сантиметра зад Криси, видя само черен силует.

Без да пуска момичето, обърна се и погледна пред себе си.

Тунелът, през който бяха минали, след две пресечки се съединяваше с друг открит канал. Хари добре помнеше тези неща от детските години, когато въпреки предупрежденията на своите родители беше играл там.

Този тръбопровод завършваше в устието на големия вертикален отход в западния край на града. Беше вероятно в последните метри на главния канал да има здрави, вертикални железни пръти на разстояние тридесет сантиметра един от друг, разположени от земята до тавана; служещи за преграда, през която минаваха само водата и по-дребните предмети. На практика нямаше никаква опасност течението да ги отнесе в пропастта.

Но Сам не искаше да рискува. След като реката ги изхвърлеше в предпазната бариера, ако можеха да се изкатерят по стръмните стени на канала, борейки се с водата, тогава изпитанието им щеше да свърши.

През по-голямата част от живота си мислеше, че не е оправдавал доверието на хората. Макар че беше само седемгодишен, когато майка му почина при катастрофата, винаги го разяждаше чувството за вина, сякаш беше длъжен да я спаси. По-късно въобще не успя да се спогоди с пропилия се, сърдит на света свой баща. Както Хари и той си казваше, че е предал своите другари във Виетнам, макар че решението му да ги изостави беше взето от висши военни. Нито един от агентите на Бюрото, загинали при съвместна акция, не беше убит заради него, но все пак го гризеше съвестта и за тях. Мислеше и за жена си Керън, обвиняваше се, макар хората да му казваха, че не носи отговорност за нейния рак. Но все мислеше, че ако я беше обичал по-силно, тя би намерила сили да оздравее. Отгоре на всичко се чувстваше виновен и заради Скот.

Криси му стисна ръката.

Той й отвърна.

Дланта й бе толкова малка.

Той изведнъж разбра, че чувството му за отговорност граничи с маниакалност, но беше съгласен с казаното от Хари — предаността на човека към другите, особено към приятелите му и към семейството, никога не може да бъде в излишък. Никога не си беше представял, че едно от ключовите прозрения в живота му ще дойде, когато отходната вода в един мръсен канал го облива и когато се крие от някакви врагове с човешка форма, но ето че се случи. Разбра, че това, което не му дава покой, е лекотата, с която загърбваше отговорността. Всички хора грешаха от време на време и често грешките не бяха техни, а се дължаха на съдбата. Когато се проваляше, беше усвоил правилото не само да продължи напред, но и да продължава с радост. Разбра защо беше загубил Скот — защото беше загубил собствената си любов към живота. Беше изгубил способността да споделя нещо значимо с момчето, да спре още в началото потъването му в нихилизъм.

Сега, в този момент, ако трябваше да изброи причините да живее, списъкът му би се удължил с повече от четири точки. Би набъбнал със стотици, с хиляди.

Цялото това прозрение го връхлетя само за миг, докато държеше ръката на Криси. Разбра, че ако не успееше да спаси детето и Теса, и останеше жив, пак щеше да се зарадва на спасението си и да продължи да живее. Макар че положението им беше тежко и надеждата за спасение малка, духът му се повдигна и Сам се засмя почти на глас. Действителният кошмар, който те преживяваха в Муунлайт Къв, дълбоко го беше разтърсил. Изпитанието беше предизвикало яснота върху жизненоважни идеи, които бяха прости и лесно биха могли да му хрумнат през онези години на терзания; сега обаче ги прие с благодарност, въпреки привидната им простота и характерното му дебелоглавие. Истината винаги е проста, щом веднъж я откриеш.

Добре, сигурно щеше да продължи напред, дори да загубеше Криси и Теса, но нямаше да го позволи. За нищо на света!

Държеше ръката на Криси и внимателно пристъпваше по каменното корито. Водата беше достатъчно дълбока, за да му създаде известно чувство на безтегловност, което затрудняваше движенията му.

След по-малко от минута достигнаха железни скоби, служещи като стъпала. Хванаха се за най-долната и за няколко секунди си отдъхнаха.

Дъждът изведнъж спря. Само беше готов да тръгнат. Като внимаваше да не стъпва върху ръцете на Теса и Криси, изкачи няколко стъпала и се огледа.

Нищо не помръдваше, само мъглата се стелеше над улицата.

От тази част на канала се виждаше Централното училище на Муунлайт Къв. Игрището беше само на няколко метра и зад него, едва забележимо в тъмнината и мъглата, беше самото училище, осветено от няколко сигнални лампи.

Дворът беше ограден от висока ограда, но Сам не се изплаши. Всички огради имаха врати.

7.

Хари очакваше най-лошото и все пак имаше надежда за спасение.

Беше облегнал гръб на стената, свит в отдалечения ъгъл. Нямаше къде да се скрие.

Все пак ако някой си направеше труда да се качи и да огледа, едва ли би видял Хари.

Това, разбира се, беше абсурдно. Всеки, който би си направил труда да огледа тавана, би го сторил внимателно, изследвайки всеки ъгъл. Но независимо че този лъч от надежда беше абсурден, Хари се вкопчи в него — умееше да подхранва надеждите си като от най-тънкото им влакънце изплиташе дебело въже.

Не се чувстваше неудобно. С помощта на Сам се беше облякъл топло.

Странно беше как много хора си мислеха, че парализирания човек е напълно безчувствен. В някои случаи имаха право — нервите му бяха притъпени, цялата му чувствителност беше изгубена. Но гръбначните травми не са равнозначни.

Макар че беше с парализирани ръка и крак и другият му крак беше почти безполезен, Хари все пак усещаше топлина и студ.

Но не всички чувства бяха физическо усещане. Макар да знаеше, че малко хора биха му повярвали, неговият недъг всъщност обогати душевния му живот. По принуда беше изолиран от хората и се беше научил да компенсира липсата на общуване. Помогнаха му книгите, които отвориха света пред него. Също и телескопът. Но най-вече огромното желание да води пълноценен живот поддържаше ума и сърцето му.

Ако сега изживяваше последните си часове, щеше да духне свещта на своя живот без горчивина. Естествено съжаляваше за пропуснатото, но най-вече се гордееше с това, което беше запазил. Като си правеше последна равносметка, реши, че беше живял уравновесено, полезно, с доброта и всеотдайност.

Беше взел две оръжия — пистолет калибър 45 и пистолет калибър 38. Ако го откриеха на тавана, щеше да стреля, докато ги изпразни. Последният патрон щеше да запази за себе си.

Не беше взел допълнителни амуниции. При такава престрелка сакат човек не би могъл да презареди достатъчно бързо, за да се спаси.

Дъждът тихо барабанеше по покрива. Хари се питаше дали това е поредният промеждутък или бурята най-накрая заглъхваше.

Колко хубаво щеше да бъде да види слънцето отново!

За Мууз се тревожеше повече, отколкото за себе си. Горкото обречено куче беше долу само. Когато „вампирите“ или създателите им пристигнеха най-после, той се надяваше, че няма да навредят на стария Мууз. Ако го откриеха и го принудеха да се самоубие, надяваше се кучето да си намери добър стопанин.

8.

Докато Ломан обикаляше Муунлайт Къв, градчето му изглеждаше и мъртво, и кипящо от живот.

Ако търсеше обичайните признаци на оживление, селището изглеждаше някак призрачно. Баровете, магазините и ресторантите бяха затворени. Дори обикновено претъпканият ресторант на Перес беше със спуснати ролетки. Единствените пешеходци в бурята бяха пешите патрули или екипите по Промяната.

Все пак градът като че водеше скрит живот. На няколко пъти видя странните гъвкави фигури да се мяркат в нощта и мъглата, все още предпазливи, но далеч по-смели от преди. Когато спираше да огледа тези мародери, някои от тях също се спираха в дълбоките сенки и се блещеха с кехлибарено-жълтите или с червените си очи, сякаш пресмятаха възможностите си да нападнат полицейската кола и да го измъкнат от нея, преди да успее да потегли. Като ги гледаше, изпълваше го желание да изостави автомобила, да свали дрехите си, да изостави скования си човешки вид и да се пренесе в по-простия свят на дивото, на лова, плячката и гонитбата. Но всеки път бързо се извръщаше и отминаваше, преди да се е поддал на подобни импулси. Тук-там подминаваше къщи, в които горяха зловещи светлини, и пред прозорците на които преминаваха такива гротескни сенки, че от вида им пулсът му се ускоряваше. Не спря да оглежда тези места и съществата, обитаващи къщите, защото се досети, че може би приличаха на „нещото“, в което се беше претворил Дени, и в много отношения бяха по-опасни от сновящите регресирали хищници.

Сега се намираше в свят на Лъвкрафт, на първични космически сили, обитаван от чудовищни създания, дебнещи в нощта. Свят, който беше заменил християнско-юдейския човешки свят със зловещи стари божества, повеляващи жестокост и неутолима жажда за власт. Във въздуха, в завихрената мъгла сред тъмните дървета и дори сред лампите по улиците витаеше странно извратена атмосфера, която не вещаеше нищо добро. Светът на Лъвкрафт.

Познаваше добре Лъвкрафт от безбройните му романи, които беше прочел. Харесваше Луис Ламур, защото извличаше идеите си от действителността, докато Лъвкрафт се стремеше към невъзможното. Или поне Ломан мислеше така тогава. Сега знаеше, че хората умеят да създадат в действителния свят ад, който и въображението не може да роди.

Отчаяние и насилие от света на Лъвкрафт се носеха из Муунлайт Къв. Докато шофираше из тези зли улици, Ломан държеше револвера си готов на седалката до себе си.

Шедак.

Трябва да открие Шедак.

Спря на пресечката на Джунипър Лейн с Оушън Авеню. В същото време друга полицейска кола спря срещу Ломан.

По Оушън Авеню нямаше движение. След като свали страничния прозорец, Ломан потегли бавно и спря до другата патрулна кола.

От номера, написан на вратата, разбра, че това е машината на Нейл Пениуърт, но когато погледна вътре, не видя младия офицер. Видя нещо, което някога е било Пениуърт, осветено от лампичките на километражното табло и от екрана на подвижния компютър. Два идентични кабела, като онези, изригнали от челото на Дени, за да го свържат с личния му компютър, бяха изникнали от черепа на Пениуърт и макар да не се виждаше добре, сякаш един от тях беше включен в таблото, докато другият вървеше надолу към компютъра, формата на черепа на Пениуърт беше променена: бе изтеглен напред, с малки антени, които приличаха на сензори и леко блестяха. Раменете му бяга уголемени, странно заоблени на места. Ръцете му не бяха на волана, нямаше ръце изобщо. Ломан предположи, че Пениуърт не се беше слял единствено с компютъра, а и с патрулната кола.

Промененият бавно извърна глава към него.

В очните кухини проблеснаха електрически искри.

Шедак беше казал, че освобождаването на хората от Новата раса от чувства им дава способност да използват по-добре умствените си възможности, като можеха дори да упражнят умствен контрол над формите и функциите на материята.

Сега тяхното съзнание диктуваше формата им. Когато се измъкваха от свят, в който нямаха право на емоции, можеха да се превърнат в каквото си искат, макар че не можеха да станат каквито някога са били. Очевидно киборгът беше освободен от страхове, тъй като Пениуърт е искал точно това.

Но какво ли чувстваше сега? Какви бяха целите му? И трябваше ли да остане в тази друга форма само защото я предпочиташе? Дали не беше като Пайзър — впримчен по физически причини, или защото някаква страна от психологията му му пречи да се върне в човешкия облик, към който се стремеше?

Ломан посегна към револвера.

Някакъв кабел изскочи от лявата врата на колата, сякаш беше част от нея — с тази разлика, че беше полуорганичен. Пипалото с пукане удари страничното стъкло на Ломан, който в смайването си забрави оръжието.

Стъклото не се счупи, но част от него се разтопи и изду като мехур и сондата се вмъкна в колата право към лицето на Ломан. На върха имаше уста като на Змиорка, в която се виждаха малки стоманени зъби.

Ломан наведе глава и натисна газта до дъно. Шевролетът сякаш подскочи, после изведнъж потегли на юг от Джунипър Лейн.

Известно време пипалото между колите поддържаше връзка, отърка се в носа на Ломан и изведнъж изчезна.

Сякаш най-лошите страхове на Ломан се сбъдваха. Онези от Новата раса, които не бяха избрали регресията, щяха да се самотрансформират, или да се трансформират по желание на Шедак в адски хибриди между човек и машина.

Трябваше да намери Шедак. Да убие създателя и да освободи измъчените чудовища, създадени от него!

9.

Следвайки Сам и Теса по петите, Криси прекоси спортното игрище. Струваше й се, че прилича на голям, непохватен космичен пришълец, който джапа с огромни, непохватни стъпки. След това й се стори, че в известен смисъл самата тя беше чужденец в Муунлайт Къв, по-друго същество от онези, в които се бяха превърнали повечето хора в града.

Вече бяха прекосили две-трети от игрището, когато ги спря пронизителен вик, разцепил нощта рязко като секира, разсичаща сухо дърво. Този нечовешки вик ставаше ту по-слаб, ту по-силен, беше зловещ и див, но някак познат — викът на онези чудовища, които тя считаше за извънземни пришълци. Дъждът беше спрял, но въздухът беше пропит с влага, която пренасяше ясно този звук като мелодията на далечен тромпет.

На този вик отговориха други. Почти половин дузина смразяващи крясъци долетяха от юг, от север, от високите възвишения в източния край на града и от скалистия бряг.

Внезапно Криси закопня за студения канал с бълбукаща мръсна вода, която сякаш се изцеждаше от ваната на самия дявол. Откритото пространство беше много по-опасно.

Извиси се нов вик, точно когато другите заглъхнаха, и сякаш беше много по-близко до тях.

Прекалено близо.

— Да се вмъкваме вътре — каза припряно Сам.

Криси си помисли, че от нея май няма да излезе смела героиня. Беше изплашена, преуморена, започваше да се самосъжалява и да огладнява. Повдигаше й се От всичките приключения. Копнееше за топли стаи и дни на мързелуване, с хубави книги, с хубави филми и пасти с двойна глазура. Досега всяка истинска героиня на приключенски роман би разработила ясна стратегия, с която би сломила чудовищата в Муунлайт Къв. Би открила начини да превърне хората-роботи в безвредни миялни машини на леки коли и щеше да е на път да си извоюва короната на принцеса в обществото.

Дотичаха до края на игрището и прекосиха празния паркинг на път към задната врата на училището.

Не им се случи нищо.

„Благодаря ти, Господи! Твоята приятелка Криси.“

Нещо пак нададе вой.

Сградата беше с шест врати. Сам опитваше бравите им и оглеждаше ключалките, закрил с ръка светлината от фенерчето си. Не може да се справи с нито една и това разочарова Криси, защото си мислеше, че агентите на ФБР бяха така добре обучени, че при спешни случаи биха могли да отворят подземие на банка с плюнка и фиба за коса.

Пробва и няколко прозореца и прекара доста дълго време, оглеждайки ги с фенерчето си.

Всъщност разглеждаше первазите и рамките на прозорците. Когато стигнаха последната врата, единствената с прозорче в горната част, Сам изключи фенерчето, погледна към Теса и прошепна:

— Едва ли има сигнална система, но може да греша. Съществуват аларми, улавящи движенията чрез звукови предаватели или чрез електрическо око. Обаче са доста скъпи за обикновено училище.

— А сега какво?

— Сега ще счупя прозореца.

Криси очакваше да измъкне маскировъчна лепенка, да залепи един от прозорците, за да омекоти шума от падащо стъкло. В книгите точно така постъпваха. Но той само се извърна към стъклото, замахна и удари прозореца в десния долен ъгъл. Стъклото се счупи и издрънча на пода. Сигурно си беше забравил лепенката.

Сам се пресегна през дупката, опипа за ключалката, отключи и влезе пръв. Криси тръгна след него, като заобикаляше натрошените стъкла.

Сам включи фенерчето, но не се опита да го прикрие, както беше направил навън.

Намираха се в дълъг коридор, наситен с миризма на дезинфектанти. Плочките вече бяха поели миризмата на химикалите. Тази миризма й беше позната от началното училище „Томас Джеферсън“ и Криси с отвращение потръпна.

Теса бавно затвори външната врата.

Напрегнато се ослушваха.

Сградата беше безлюдна.

Тръгнаха по коридора, оглеждайки класните стаи и тоалетните, както и всички шкафове, търсейки компютърната стая. След трийсет метра стигнаха до друг коридор. Спряха за малко и наостриха уши.

Все още навред беше тихо.

И тъмно. Единствената светлина беше от фенерчето на Сам, което държеше с лявата ръка. Беше измъкнал револвера от кобура и затова дясната му ръка трябваше да бъде свободна.

След дълго мълчание той каза:

— Тук няма никой.

За кратко Криси се почувства по-добре, в безопасност.

Но, ако той наистина вярваше, че са сами, защо ли не прибираше оръжието си?

10.

Докато Шедак шофираше из „кралството“ си и нетърпеливо очакваше полунощ, до голяма степен беше регресирал към детството си. Сега, когато имаше причини да тържествува, щеше да изостави маската си на солиден човек, която се наложи да носи твърде дълго, и с облекчение щеше да го стори. Всъщност до ден-днешен си бе останал момче, чието емоционално развитие беше спряло на възрастта дванадесет години; тогава посланието на лунния ястреб беше внедрено у него.

Но повече не беше необходимо да се преструва.

Знаеше за тази своя черта и я считаше за преимущество. Даваше му предимство пред онези, които наистина бяха загърбили детството. Едно момче на дванадесет години имаше възможност да мечтае без задръжки, защото възрастните винаги се тревожеха от конфликтни нужди и желания. С други думи, дванайсетгодишното момче беше идеалният самовлюбен маниак.

Проектът „Муунхок“, грандиозният му сън за неземна власт, нямаше да даде плодове, ако подхождаше към него като нормален човек. Своят приближаващ триумф той дължеше на забавеното си развитие.

Искаше да задоволи всички желания на момчето, което живееше в него, да вземе каквото искаше, да направи всичко, което рушеше традициите. Дванадесетгодишните момчета се наслаждаваха на разрушаването на общоприетите норми, на предизвикателствата си към порядките.

Но той беше нещо повече от нарушител на закона — беше момче, политнало във въображаемия свят на сладкиши от кактус, отдавна забравени на вкус, но които бяха оставили у него ако не психически, то физически отпечатък. Беше момче, което знаеше, че е бог. Способностите на всяко момче за изобретяване на жестокости засенчват дори злите дела на боговете.

За да убие времето до полунощ, започна да си представя какво ще направи със своята власт, когато и последният човек от Муунлайт Къв му се подчинеше. Някои от мислите му го накараха да потрепери от странна смесица на вълнение и отвращение.

Вече караше по Айсбъри Уей, когато разбра, че индианецът седи до него. Спря рязко по средата на шосето, беше шокиран и изплашен.

Но Ранингдиър дори не го погледна и не му проговори, само гледаше през предното стъкло.

Нещата бавно се изясниха за Шедак. Духът на индианеца се беше вселил в него. Великите духове му го бяха пратили за съветник, за награда, че е успял да разработи „Муунхок“. Но този път той, а не Ранингдиър контролираше положението, а индианецът говореше само когато Шедак решеше.

— Привет, Ранингдиър — каза му.

— Здравей, Малък вожде.

— Сега ти си мой.

— Да, Малък вожде.

Внезапно Шедак си помисли, че е луд, че Ранингдиър е просто продукт на болното му въображение. Но момчетата с мания за величие нямат умствени възможности за задълбочен анализ и тази мисъл се изплъзна толкова бързо, колкото бързо беше се появила.

— Ще правиш това, което ти казвам — каза на Ранингдиър.

— Обещавам.

Шедак отпусна спирачния педал и продължи. Пред фаровете му изскочи „нещо“ с кехлибарени очи, което лочеше вода от локва. Не му обърна внимание и когато то заподскача надалеч, го остави да се изпари от паметта му.

Обърна се към индианеца:

— Знаеш ли какво искам да направя един ден?

— Какво, Малък вожде?

— Когато всички минат през Промяната — не само хората в Муунлайт Къв, но и в целия свят — когато никой не застава вече срещу мен, тогава ще започна да търся твоето семейство… ще ги накарам да си платят за твоите престъпления, наистина да си платят.

В гласа му се прокраднаха гневни нотки. Това го подразни, но не можа да се въздържи.

— Ще убия всички тези хора, ще ги накъсам на парченца! Ще им кажа, че трябва да понесат страданията заради връзката им с теб и те ще прокълнат името ти. Всичките жени ще изнасиля и ще ги изтезавам, след което ще ги убия. Какво мислиш?

— Това ли е, което желаеш, Малък вожде?

— Точно това.

— Тогава го направи.

Шедак с учудване забеляза, че очите му се насълзиха. Спря на едно кръстовище и отново заговори:

— Онова, което ти ми направи, не беше хубаво.

Индианецът не каза нищо.

— Отговори!

— Не беше хубаво.

Шедак извади от джоба си кърпа, издуха носа си и избърса очите си. Сълзите му пресъхнаха.

Усмихна се. Въздъхна, сетне се обърна към Ранингдиър:

— Разбира се, без теб никога нямаше да стана дете на лунния ястреб.

11.

Компютърната стая беше на първия етаж. Прозорците й гледаха към двора и не се виждаха от нито една улица, ето защо Сам запали лампите.

Залата беше голяма, обзаведена като езикова лаборатория. Тридесет компютъра бяха наредени до стените и по средата на помещението.

Оглеждайки това „богатство“, Теса промърмори:

— „Ню Уейв“ е била доста щедра, а?

— Все пак да използваме думата „може би“ — отвърна Сам.

Обиколи редиците в търсене на телефонни линии и модеми.

Теса и Криси останаха до отворената врата, взирайки се в тъмния коридор.

Сам седна до един от апаратите и го включи. Знакът на „Ню Уейв“ се появи на екрана.

Сигурно тези компютри бяха подарени на училището за обучение, свързано с проекта „Муунхок“.

Знакът избледня и на монитора излезе меню. Менюто му предостави три избора:

Сам се поколеба, не защото не можеше да реши коя опция да избере, а защото изведнъж се изплаши да използва машината. Споменът за Колтрейнови беше ярък. Въпреки че изборът им да се слеят с компютрите изглеждаше личен, не знаеше дали не е било обратното. Възможно беше компютрите да са ги обсебили. Но това изглеждаше невъзможно. Благодарение на наблюденията на Хари знаеше, че хората в Муунлайт Къв се променяха с инжекции, не чрез тайнствена сила, предадена чрез клавиатурата. Все пак се колебаеше.

Накрая натисна „Други“ и получи списък на училищните предмети:

Натисна „Е“. Появи се трето меню и този процес продължи, докато най-накрая получи меню, в което последният избор беше „Ню Уейв“. Когато избра тази точка, на монитора започнаха да се появяват фрази.

Като си спомни изобилието от менюта в системата на полицейския отдел, си каза, че може да остане тук цяла вечер, докато намери каквото търси. Написа:

Той предположи, че учителите имаха индивидуални кодови номера. В зависимост от това дали бяха видоизменени, щяха да получат достъп до закодираните данни. Единственият начин да се открият кодовете им беше да се избират произволни числа, но това означаваше наличието на милиарди възможности. Не можеше да седи тук, докато му побелеят косите и му изпадат зъбите, без да открие комбинацията.

Миналата нощ беше използвал личния код за достъп на полицай Рийз Дорн и се питаше дали действа само на определени връзки, или пък всеки компютър, свързан със „Сън“, щеше да го приеме. Нищо не губеше, ако опита. Написа 262699.

Екранът се изчисти. След това:

Той пак поиска данните от полицейския участък.

Този път му ги дадоха.

Натисна „Г“.

Сега му предоставиха списък на компютри из цялата страна, с които можеше да се свърже чрез полицейския участък. Дланите му внезапно се изпотиха. Сигурен беше, че е възможно да се случи нещо, дори само защото от минутата на влизането му в града досега нищо не беше лесно.

Погледна Теса.

— Всичко наред ли е?

Тя погледна към тъмния коридор, после към него.

— Май да. Има ли нещо?

— Аха… май да. — Той пак се обърна към компютъра и прошепна: — Моля…

Огледа дългия списък на възможни връзки чрез изходната система. Намери код „ФБР“, което беше наименованието на най-новите и най-модерните компютърни мрежи на Бюрото. Сигурна система, работеща от миналата година. Сигурно само проверените агенти имаха достъп до код „ФБР“.

Все още очакващ беда, Сам избра код „ФБР“. Менюто изчезна. След това на дисплея се появи значката на ФБР в син и златист цвят, а отдолу — думата „код“.

Последва серия от въпроси: какъв е отличителният номер на вашето бюро? Име? Дата на раждане? Моминско име на майката? Когато отговори, беше „възнаграден“ с достъп.

— Точно попадение! — възкликна с оптимистичен тон.

— Какво става? — обади се Теса.

— Вече съм в главната система на Бюрото във Вашингтон.

— Ти си майстор! — каза му Криси.

— Само любител. Все пак го направих.

— А сега какво? — попита пак Теса.

— След минута ще извикам дежурния оператор, но първо искам да отправя поздрав към всяка една проклета служба в страната, да ги накарам да приемат зова ми.

— Зов?

По кода на меню „ФБР“ Сам избра точка „Г“ — незабавно съобщение. Искаше да изпрати послание до всички клонове на Бюрото в страната, не само до Сан Франциско, който беше най-близо и откъдето се надяваше на помощ. Все пак имаше минимален шанс дежурният оператор в Сан Франциско да пропусне съобщението измежду десетки други послания, въпреки грифа „спешно“. Ако това станеше, ако някой беше заспал в този тъй неподходящ момент, нямаше да спи дълго, защото от всяка служба в страната щяха да отправят запитвания до централата за подробности по бюлетина от Муунлайт Къв.

Половината от случилото се в този град му беше неизвестно. Но бързо направи резюме, по възможност най-точно, като се надяваше да предизвика незабавна реакция.

Добави, че се намират в гимназията, така че пристигащото подкрепление да знае къде да ги търси, макар да не беше сигурен, че той, Криси и Теса щяха все още да са тук, докато пристигнеха подкрепленията. Даде името си и номера на картата си от ФБР.

Това съобщение нямаше да подготви колегите му за шока, който ги очакваше в Муунлайт Къв, но поне щяха да пристигнат готови на всичко.

Написа „предавам“ но после се сети за нещо и изтри думата от екрана. Написа: „повтарям съобщението“.

Компютърът попита: „Брой на повторенията?“

Той написа: „99“. След това отново „предавам“ и натисна бутона „влизам“.

„Какви служби?“

Написа: „Всички“.

Екранът избледня. След това се появи: „Предавам“.

В този момент всеки лазерен принтер във всеки офис на Бюрото отпечатваше първите деветдесет и девет повторения на посланието му. Дежурните служители скоро щяха да се задействат.

Почти изкрещя от радост, но имаше още толкова много да се върши. Въобще не бяха излезли от бъркотията.

Превключи на кодовото меню и избра точка „А“ — нощен оператор. Пет секунди по-късно беше във връзка с агента в централната служба във Вашингтон. На екрана просветнаха номер, кодът на оператора и името — Ан Дентон. С ирония си помисли, че използва именно висши технологии в борбата си срещу Томас Шедак, „Ню Уейв“ и проекта „Муунхок“.

12.

Макар Ломан вече да беше престанал да се интересува от работата в полицейския участък, на всеки десет минути включваше компютъра в колата, за да проверява какво става. Очакваше Шедак от време на време да поддържа връзка с членове от състава. Ако имаше късмет да хване диалог между Шедак и останалите полицаи, би могъл да засече местоположението му.

Не оставяше компютъра включен, защото се страхуваше. Не мислеше, че ще изпие мозъка му, но се плашеше, че ако работи прекалено дълго с него, може да се изкуши да се превърне в онова, което Пениуърт и Дени се бяха превърнали.

Спря на Холиуел Роуд и тъкмо се канеше да провери дали някой разговаря, когато думата ВНИМАНИЕ се появи на екрана. Отдръпна ръката си от клавиатурата, сякаш нещо го беше ужилило.

Компютърът му каза:

„Сън“? Суперкомпютърът при „Ню Уейв“? Защо ли иска достъп до полицейския участък?

Преди да може полицай от друга кола да запита нещо, Ломан се намеси и написа:

Ломан изписа „ДА“, което можеше да означава „ДАВАЙ“.

Построявайки въпросите си по собствената си програма, което му позволяваше да действа като страничен наблюдател, „Сън“ написа:

Доста объркан, Ломан изписа:

Търпеливо „Сън“ му обясни, че има свои телефонни линии извън главния указател, чрез които потребителите можеха да получат достъп до всички компютри в страната.

Той знаеше за това, и написа „ДА“.

Ако обичаше компютрите като Дени, сигурно веднага би разбрал за какво става дума, но засега беше объркан. Затова изписа:

Ломан би се изсмял, ако бе лишен от емоции. Агентът беше намерил изход от Муунлайт Къв и кашата беше пълна.

Преди да разпита за местоположението на Сам, в горния ляв ъгъл на екрана се появи друго име — ШЕДАК. Това означаваше, че д-р Моро на „Ню Уейв“ наблюдаваше този диалог по екрана и се намесваше. Ломан със задоволство остави своя създател и машината да си говорят.

Шедак попита за още подробности.

„Сън“ отвърна:

Ломан можеше да си представи шока на Шедак.

Искането на господаря на зверовете се появи на екрана:

Това означаваше, че той искаше менюто с подробностите от „Сън“, за да се справи със ситуацията.

„Сън“ му предостави пет избора, петият от които беше „ЗАТВАРЯНЕ“ и Шедак избра него.

Момент по-късно „Сън“ обясни:

Ломан хранеше надеждата, че Букър беше успял да предаде достатъчно информация, за да ликвидира опасността, която заплашваше града.

На екрана се появи от Шедак за „Сън“:

Ломан беше на три минути път от гимназията.

Питаше се на какво разстояние се намира Шедак. Близо или далеч, непременно щеше да се озове там, за да попречи на Букър да провали проекта „Муунхок“.

Най-после Ломан разбра къде ще открие своя създател.

13.

Когато Сам беше на шестата фраза от диалога си с Дентон от Вашингтон, връзката се прекъсна. Екранът потъмня.

Би искал да вярва, че е прекъснат от обичайните проблеми по линията, но знаеше, че не е така.

Стана от стола си толкова бързо, че го преобърна.

Криси подскочи от учудване, а Теса попита:

— Какво има?

— Разбрали са, че сме тук! Те идват!

14.

Хари чу звънеца на входната врата.

Стомахът му се сви.

Звънецът пак иззвъня.

Последва дълга пауза. Знаеха, че е инвалид. Щяха да му дадат време да отвори.

Най-накрая позвъниха отново.

Погледна часовника си. Бе само 7:24. Не се успокои от факта, че го бяха оставили за най-накрая.

Последва ново позвъняване.

Мууз бясно залая.

15.

Теса сграбчи ръката на Криси и заедно със Сам бързо напуснаха компютърната зала. Изглежда батериите на фенерчето бяха отслабнали, защото светлината намаля. Коридорите им се сториха като лабиринт, защото бягаха от смъртта.

Изминаха около двадесет метра, преди Теса да схване, че са тръгнали в грешна посока.

— Не дойдохме оттук.

— Няма значение — прошепна Сам. — Всяка врата ще ни свърши работа.

Изминаха още десет метра и се озоваха в задънен коридор.

— Оттук — рече Криси, отскубна се от Теса и зави обратно в тъмнината, откъдето дойдоха, като ги принуди да я последват.

16.

Шедак реши, че те едва ли са влезли в гимназията през входа откъм улицата, затова заобиколи училището. Подмина металните врати, които бяха непреодолима пречка, и разгледа прозорците, търсейки счупено стъкло.

Последната врата, единствената остъклена, беше в ъгъла на сградата. Той забеляза, че липсва едно стъкло.

Паркира близо до вратата и зареди дванайсеткалибровата пушка. Кутията с патрони беше на седалката до него. Отвори я, взе четири-пет, натика ги в джобовете си, после излезе от буса и се запъти към вратата със счупеното стъкло.

17.

Хари дочу четири приглушени удара и му се стори, че чува чупенето на стъкло.

Мууз лаеше бясно като свирепо бойно куче, не като благонравен лабрадор. Може би бе твърдо решен да защитава своя дом и господаря си.

„Недей, момче — мислеше си Хари. — Не бъди герой. Свий се в някой ъгъл и ги остави да минат, лизни ръцете им, ако те погалят, но недей…“

Кучето изквича и настъпи тишина.

„Не!“ — помисли сакатият и го обзе тъга. Беше изгубил не само кучето си, но и най-добрия си приятел.

В къщата настъпи тишина. Сега те претърсваха приземния етаж.

Мъката на Хари намаля с нарастването на гнева му. Бяха убили безобидния Мууз! Почувства как гневът зачервява лицето му. Искаше да ги избие всичките.

Взе пистолета със здравата си ръка и го постави на скута си. Известно време нямаше да го намерят, но с оръжието до себе си беше по-сигурен.

В армията беше печелил състезания по стрелба с пушка и пистолет, но това беше отдавна. Не беше стрелял близо двадесет години, откакто се беше завърнал от красивата далечна азиатска страна, където една сутрин под прекрасното й синьо небе беше осакатен за цял живот. Поддържаше пистолетите калибър 38 и 45 чисти и смазани по навик. Наученото в армията оставаше за цял живот. Сега беше доволен, че го е правил.

Нещо издрънча.

Забръмча мотор.

Асансьорът!

18.

Точно когато настигна Криси, Сам чу сирена. Не бе до тях, но беше близо. Не можеше да каже дали патрулната кола се задава откъм гърба на училището, накъдето бяха тръгнали, или по улицата.

Очевидно и Криси не можа да определи. Спря да тича и попита:

— Накъде, Сам, накъде?

Зад тях Теса извика:

— Сам, вратата!

Отначало не разбра какво иска да му каже, след това видя да се отваря врата в дъното на коридора. Влезе някакъв човек. Сирената се чуваше все по-близо. Мъжът, който беше влязъл, сигурно беше първият от преследвачите. Беше висок над метър и осемдесет, но отдалеч изглеждаше като сянка.

Сам стреля, без да го е грижа точно какъв е този човек — всички тук бяха врагове. Но не улучи заради наранената си китка, която адски го болеше.

Когато трясъкът от пистолета на Сам заглъхна, непознатият откри огън с ловна пушка. За щастие не беше добър стрелец. Първият куршум се заби в тавана, като изби една от лампите. Той опита да компенсира ритането на пушката, като насочи дулото надолу, но този път уцели пода.

Сам не остана пасивен наблюдател. Сграбчи Криси и я бутна в една тъмна стая, когато вторият изстрел изби керамични плочки от пода. Теса ги следваше. Блъсна вратата зад себе си и я затисна с гръб, сякаш мислеше, че е неуязвима и куршумите щяха да отскочат от гърба й.

Сам й подаде фенерчето.

— С тази китка ще имам нужда от двете си ръце, за да стрелям.

Теса освети помещението. Намираха се в музикалната зала. Отдясно на вратата имаше столове с нотни триножници пред тях, отляво — открита площ, подиум за диригента на състава и метално бюро. И две отворени врати, водещи към съседните стаи.

Криси не изчака подкана, за да последва Теса към най-близката от тези врати, а Сам ги прикриваше, движейки се зад тях.

Сирената навън беше замлъкнала. Враговете бяха пристигнали.

19.

Вече бяха претърсили първите два етажа. Сега се намираха в спалнята на третия етаж.

Хари ги чуваше, че си говорят. Гласовете им достигаха глухо до него. Не можеше да различи думите.

Вече желаеше да са горе при него. Жадуваше за възможността да изпрати неколцина на оня свят. Заради Мууз. След двадесет дълги години в позицията на жертва му беше дошло до гуша. Искаше да разберат, че Хари Талбот все още беше мъж, с когото трябваше да се съобразяват. Нямаше лесно да им се даде.

20.

През завихрящата се мъгла Ломан видя само една патрулна кола, паркирана до буса на Шедак. Закова спирачки до нея, точно когато Пол Амбърлей слезе. Амбърлей беше висок, мускулест и много интелигентен, един от най-добрите младши служители на Ломан. Но сега му заприлича повече на гимназист, може би защото бе изплашен до смърт.

Когато Ломан излезе от колата, Амбърлей се спусна към него и възкликна:

— Къде са останалите?

От всеки район на града десетки подивели гласове надаваха зловещ вой.

Ломан изтича към патрулната кола и отвори багажника. В екипировката си имаше една двадесет калиброва пушка, така наречената „пушка за размирици“. Такива пушки имаха и останалите полицаи. „Ню Уейв“, която щедро беше екипирала полицейската власт, не се скъпеше на подобни „подаръци“. Извади оръжието от багажника. Амбърлей се приближи и прошепна:

— Значи твърдиш, че всички са регресирали, всеки един от нашите колеги?

— Ослушай се — каза Ломан.

— Все пак това е лудост! Искаш да кажеш, че чудовищата връхлитат сега върху нас?

Ломан взе една кутия с патрони и скъса капака.

— Не ти ли се ще и на теб?

— Не! — изплашено каза Амбърлей.

— Обаче на мене ми се прииска — каза Ломан и зареди пушката с пет патрона. — О, Пол, така ми се щеше. Исках да разкъсам дрехите си, да се променям, да бягам, да плячкосвам, убивам, да бягам с тях. — После стреля от упор в полицая, като му откъсна главата.

Не можеше да му се довери, не можеше да му обърне гръб, не и при този силен зов на дивото.

Докато пъхаше патрони по джобовете си, чу изстрел откъм училището.

Не знаеше дали това беше оръжието на Букър или на Шедак. Съпротивляваше се на напиращия гняв, на изкушението да изостави човешкия си облик и влезе в гимназията, за да разбере какво става.

21.

Томи Шедак чу изстрел от друго оръжие, но не му обърна внимание. Повече го интересуваха Букър, жената и онова момиче, които видя в коридора; онази кучка бе сигурно Локланд, а момичето Криси Фостър, макар да не се досещаше как са се събрали.

Подражавайки на войниците в хубавите филми, ритна вратата и влезе в стаята, изпразни един пълнител и тогава прекрачи прага. Потърси ключа за електричеството, намери го и видя, че се намира в празната музикална зала.

Очевидно бяха излезли през една от другите две врати и когато разбра какво се е случило, се ядоса. За пръв път в живота си беше използвал оръжие във Финикс, когато уби индианеца, но тогава стреля от близо и не пропусна. Мислеше си, че все още е добър стрелец. Във филмите, които бе гледал, всичко ставаше лесно — прицелваш се и натискаш спусъка. Но когато уби, видя, че не беше толкова безобидно и се разгневи.

Сега разбра къде му беше грешката и реши като стреля, да разкрачи крака и да стъпи здраво, така че куршумите му повече да не попадат в тавана или в пода. Ще ги надупчи здраво като му паднат и ще си изпатят, че го принуждават да се занимава с тях, вместо покорно да се проснат и да умрат.

22.

От музикалната зала се излизаше в коридор. В края на този тесен коридор Теса бутна друга врата и фенерчето изцеди достатъчно светлина, за да се види, че сега се намираха в друга зала, голяма почти колкото стаята за оркестъра.

Когато Криси и Сам влязоха след нея, в далечината изгърмя пушка. После се разнесе втори изстрел от същата посока.

И тук имаше две врати, но първата водеше към стаята на диригента.

Върнаха се бързо към другата врата, зад която имаше коридор и надпис „СТЪЛБИ“, осветен в червено. Не пишеше „ИЗХОД“, а „СТЪЛБИ“, което означаваше, че водят към вътрешно помещение без изход.

— Заведи я горе — извика Сам.

— Но…

— Горе! Сигурно вече влизат през всеки възможен вход на партера.

— А ти какво ще…

— Ще устроя малка засада.

Една врата се блъсна и в музикалната зала проехтя изстрел.

— Вървете! — прошепна Сам.

23.

Хари чу, че отварят дрешника със скритата стълба.

На тавана беше студено, но той беше вир вода, сякаш се намираше в сауна. Сигурно вторият пуловер му идваше много.

"Махайте се — мислеше той, — махайте се. — Но след това си каза: „Не, елате за подаръка!“

24.

Сам се отпусна на едно коляно и зае по-стабилна позиция, за да компенсира по-слабата си дясна ръка.

Съзираше силуета на нападателя, очертан от светлините в коридора зад него, но не виждаше лицето му. Обаче нещо в този силует му се стори познато.

Стрелецът, който не видя Сам, изръси куп сачми. Дръпна спусъка. Празният пистолет изщрака силно в тишината на стаята. Край на амунициите.

Това променяше плана на Сам. Скочи на крака и се втурна обратно в музикалната стая, без да чака човекът да си светне и да презареди, защото сега беше моментът да го атакува. Изстреля в движение и последните четири патрона, като си пожелаваше всеки да попадне в целта. При втория или третия изстрел онзи на прага изпищя и побягна.

Сам тичаше, опипваше джобовете си с лявата ръка за още патрони, докато с дясната изтърси празните гилзи от пистолета. Когато стигна до затворената врата към тесния коридор, спря и зареди оръжието си.

Ритна вратата и погледна в коридора, където луминесцентните лампи светеха.

Беше пуст.

На пода нямаше кръв.

Дявол да го вземе! Дясната му ръка беше почти безчувствена. Усещаше, че китката му се подува под бинта, напоен с прясна кръв. С това неточно стреляне май трябваше да отиде при онзи копелдак, вежливо да го помоли да лапне дулото и тогава да стреля.

Вратите на десетте стаи бяха затворени. Онази, която водеше към музикалната стая, беше отворена и вътре светеше. Високият би могъл да е там или в една от десетте стаи за упражнения. Но където и да беше, досега навярно е презаредил и беше глупаво да го гони.

Тъкмо затваряше вратата, когато видя врага на десет метра от него.

Та това беше самият Шедак.

Пушката изгърмя.

За щастие вратата беше достатъчно дебела, за да спре куршумите.

Сам се обърна и прекоси тичешком стаята на хора, после се втурна нагоре по стълбите.

Когато достигна най-горния етаж, завари Теса и Криси да го чакат под надписа „СТЪЛБИЩЕ“.

Шедак се качваше по стъпалата.

Сам стъпи на площадката, надвеси се над перилата, погледна надолу, видя преследвача си и стреля два пъти.

Шедак пак изпищя като момче и се притисна към стената.

Сам не знаеше дали е улучил. Но със сигурност знаеше, че Шедак не е смъртно ранен, защото идваше нагоре стъпка по стъпка, притиснат към стената. А когато стигнеше до площадката, щеше да стреля срещу всеки, който се криеше горе.

Букър безшумно се оттегли към коридора. Алената светлина на надписа озари лицата на Криси и Теса… като че ги заля с червена кръв.

25.

Разнесе се странен звук.

Хари разпозна шума. Дърпаха закачалките за дрехи по металната тръба.

Откъде са разбрали? По дяволите, дали не са го надушили тук горе? Възможно беше преобразяването да изостря сетивата им.

Звуците заглъхнаха.

Миг по-късно чу, че измъкват металната тръба, за да достигнат капака.

26.

Фенерчето продължи да примигва и Теса трябваше да го разклаща, за да изцеди от него слабата трептяща светлина.

Бяха се озовали в нещо като химическа лаборатория с маси, покрити с черен мрамор, със стоманени мивки и високи дървени столове.

Нямаше къде да се скрият.

Провериха прозорците, но до земята имаше два етажа.

В дъното на лабораторията имаше врата, през която влязоха в малка стая, препълнена с химикали в запечатани кутии с надпис „ОПАСНО!“. Теса предполагаше, че тук има средства, които можеха да се използват като оръжие, ала нямаха време да проверят съдържанието на кутиите.

От склада с химикалите се влизаше в друга лаборатория, която, изглежда, беше по биология. Табла по анатомия висяха на една от стените. Тук също нямаше къде да се скрият.

Притиснала Криси до себе си, Теса погледна към Сам и прошепна:

— И какво? Да стоим тук, да се надяваме, че няма да ни на: мери… или да се движим?

— Струва ми се, че е по-безопасно да се движим. По-лесно ще ни пипнат, ако стоим на едно място.

Той се оправи към коридора.

Зад гърба им се чу леко дрънчене.

Сам се закова на място, даде знак на Теса и Криси да вървят напред и се обърна да пази изхода.

С Криси до себе си младата жена се промъкна до вратата и натисна внимателно дръжката.

Шедак изскочи от тъмнината и допря дулото на пушката си в корема й.

— Сега вече ще съжаляваш — процеди той.

27.

Вдигнаха капака. Лъч светлина от килера се стрелна към гредите, но не освети отдалечения ъгъл, в който се бе свил Хари.

Сакатата му ръка беше свита на скута му, с другата стискаше пистолета.

Сърцето му биеше до пръсване. Гърлото му беше така стегнато, че не можеше да диша. Замаян беше от страх. Но, Велики Боже, все още беше жив!

Разтегнаха стълбата със скърцане и дрънчене.

28.

Томи Шедак притискаше в корема й дулото на пушката. Внезапно осъзна колко е красива и реши да не я убие веднага, не преди да му направи някои неща. Беше негова и по-добре да разбере това или щеше да я накара да съжалява.

Тогава видя и момичето до нея, едно малко хубаво момиченце само на десет или на дванадесет, и то го развълнува още повече. Първо щеше да се наслади на него и след това на по-възрастната, щеше да ги има по всички начини и да им причини болка, тъй като цялата власт беше в ръцете му. Беше видял лунния ястреб три пъти.

Влезе в стаята с дуло, притиснато към корема на жената. Зад тях стоеше Букър със стреснато изражение. Томи Шедак заповяда:

— Хвърли оръжието и се отдръпни, или тази кучка ще се превърне в малиново сладко, ако не си достатъчно бърз.

Букър се поколеба.

— Хвърли го — настоя Томи Шедак.

Агентът пусна оръжието и отстъпи встрани.

Томи накара жената да се обърне и да натисне ключа за осветлението. Сенките в стаята се стопиха.

— Добре, а сега всички седнете на онези три стола и не хитрувайте.

Отдръпна се от жената, като ги държеше на прицел. Изглеждаха изплашени и това го разсмя.

Сега се предаде на вълнението, защото реши да убие Букър преди жената и момичето; не изведнъж, а бавно: първо ще го простреля в краката, ще го остави да лежи на пода, да се гърчи, след това пак ще стреля, но така, че все още да е жив, момичето и жената да го гледат и да разберат какъв мъж бе Шедак, да му бъдат благодарни, че ги е пощадил, да паднат на колене и да го оставят да прави с тях каквото си иска. Да изпусне парата, събирана в него тридесет години.

29.

Зловещият вой нахлу през отдушниците на покрива от противоположни посоки. Сякаш вратите на ада се бяха отворили.

Хари се замисли за Сам, Теса и Криси.

Под него невидимият екип по Промяната намести стълбата. Един от тях започна да се катери към тавана.

Хари се питаше на какво ли приличаха. Дали бяха наглед като обикновени хора — старият доктор Фиц със спринцовка, в компанията на няколко полицаи? Или пък бяха някакви чудовища? Или някои от полумашините — получовеци, за които говореше Сам?

Първият се покатери през отворения капак. Беше доктор Уърти, най-младият лекар в града. Хари си помисли да го убие, докато още беше на стълбата. Но от двадесет години не беше стрелял и не желаеше да прахосва малкото патрони. Най-добре беше да изчака.

Уърти не носеше фенерче. Сякаш нямаше нужда от него. Погледна в най-тъмния ъгъл, където беше седнал Хари, и каза:

— Как разбра, че идваме, Хари?

— Интуиция на инвалид — отвърна саркастично сакатият.

В центъра на таванското помещение имаше достатъчно място Уърти да се придвижва прав. Когато пристъпи напред, Хари стреля два пъти в него.

Първият изстрел не го улучи, но вторият го удари в гърдите.

Уърти политна назад и падна тежко върху голите дъски на пода. Загърчи се, но след секунди се изправи.

Хари си спомни какво му беше казал Сам за Колтрейнови: „Стреляй в процесора за данните!“

Прицели се в главата на Уърти и пак стреля два пъти, но от това разстояние — около осем метра — не успя да улучи. Започна да се колебае. Оставаха му още само четири патрона.

Още един човек се катереше по стълбата.

Хари стреля по него, но той продължи да се изкачва.

Оставаха му три патрона.

— Хари, ние не сме дошли да ти сторим зло. Не зная какво си чул или кой ти е разказвал за проекта, но не е каквото си мислиш — заяви доктор Уърти.

Прекъсна речта си и наклони глава, сякаш заслушан в нечовешките вопли, които изпълваха нощта. Странно изражение, видно дори на слабата светлина, идваща от отворения капак, премина по лицето му.

После поклати глава, като че да се отърси от него, примигна и си спомни, че е дошъл да продаде своя еликсир на един упорит купувач.

— Не е лошо нещо, Хари. Особено в твоя случай. Ще можеш отново да ходиш не по-зле от другите. Ще се освободиш от парализата.

— А, не, благодаря. Не на такава цена.

— Каква е цената? — попита Уърти, разпервайки ръце с дланите нагоре. — Я ме виж. Каква цена съм платил?

— А душата ти?

Още някой се изкачваше по стълбата.

Човекът, когото Хари не успя да убие, бе заслушан във вибриращите вопли, долитащи през отдушниците на таванската стая. Стисна зъби, започна да примигва. Вдигна ръце, за да покрие лицето си, сякаш изведнъж го беше обзела непреодолима мъка.

Уърти забеляза състоянието на другаря си:

— Ванър, добре ли си?

Но ръцете на Ванър се… промениха. Китките му се издуха, пръстите му се удължиха — всичко това за няколко секунди. Когато свали ръце, челюстта му беше деформирана като на вълк. Ризата му се накъса от напора на тялото, придобиващо друга форма. Оголи зъби и изръмжа.

— …нужда… нужда, нужда, искам…

— Не! — извика Уърти.

Третият, който беше влязъл, се изтърколи на пода, същевременно променяйки се в отвратително насекомо.

Още преди да осъзнае какво върши, Хари изпразни пистолета в насекомото. Сетне сграбчи 45-калибровия револвер, стреля три пъти и най-после улучи „нещото“ в мозъка. То зарита, загърчи се и падна през отвора.

Ванър, който вече беше успял напълно да се промени в подобие на върколак от филмите на ужасите, изпищя в отговор на съществата отвън.

Уърти яростно дереше дрехите си, сякаш го подлудяваха, и беше на път да се промени в чудовище много по-различно от Ванър или от другия придружител. Някакво гротескно физическо превъплъщение, следващо собствената му налудничава фантазия!

На Хари му бяха останали само три патрона. Един трябваше да запази за себе си.

30.

Вечерта след перипетиите в канала Сам си беше обещал, че ще се научи да приема провалите. Ето че отново го заплашваше провал.

Не можеше да го допусне, не и когато Теса и Криси бяха зависими от него. В най-лошия случай трябваше да се хвърли върху Шедак, преди онзи да натисне спусъка.

Шедак сякаш не разбираше, че е в опасност, беше напълно полудял. Можеше да натисне спусъка всеки момент.

— Ставай! — обърна се той към Сам.

— Моля?

— По дяволите, ставай! Легни на пода или ще те накарам да съжаляваш!

Сам разбра, че Шедак възнамерява да го застреля.

Поколеба се, след това се подчини, защото нямаше какво друго да направи. Пристъпи към откритото място, посочено от Шедак.

— Долу — заповяда безумецът. — Искам да чуя как се подмазваш!

Отпускайки се на едно коляно, Сам бръкна във вътрешния си джоб и измъкна металната пластинка, използвана от него вместо шперц в къщата на Колтрейнови. Хвърли я към прозореца.

Пластината издрънча, като се удари в стола.

Побърканият машинално обърна оръжието си по посока на звука.

С яростен вик Сам се хвърли върху Шедак.

31.

Теса сграбчи Криси и я дръпна към стената на коридора. Надяваше се да не попаднат в престрелката.

Сам успя да сграбчи дулото на пушката, преди Шедак отново да я насочи към него. Използвайки свободната си ръка, запрати безумеца в една пейка.

Когато Шедак изпищя от болка, той изсумтя доволно, сякаш беше на път да се трансформира в едно от виещите навън същества. Сетне изрита Шедак между краката.

Високият мъж изпищя.

— Давай, Сам! — обади се одобрително Криси.

Докато Шедак, превит на две, се опитваше да си поеме дъх, Сам измъкна оръжието от ръцете му и отстъпи назад… и… и… един мъж в полицейска униформа нахълта в стаята.

— Не! Не… хвърлете пушката! Шедак е мой!

32.

„Нещото“, което преди малко беше Ванър, пристъпи към Хари. Басово ръмжеше и бълваше жълтеникава слюнка. Хари стреля два пъти, но не успя да го убие. Раните на чудовището мигновено се затваряха.

Оставаше му само един патрон.

— …нужда, нужда…

Отвратителното същество се надвеси над него. Издутата му глава беше три пъти по-голяма от нормалното. От огромната уста стърчаха зъби на акула. Ванър не се беше задоволил да се превърне в хищник. Искал е да придобие ужасяващ вид.

Когато понечи да го захапе, Хари извади дулото на пистолета от устата си и прошепна:

— Не, дявол да те вземе, не… — и простреля отвратителното „нещо“ в главата. То се изтърколи назад, падна с трясък и остана неподвижно.

Хари неволно бе улучил процесора за данни.

Обзелата го радост беше краткотрайна. Уърти беше привършил своето превъплъщение и сякаш беше изпаднал в транс от труповете в стаята и от възбуждащите вопли, които долитаха отвън. Обърна пламтящите си очи към Хари и в тях проблесна нечовешки глад.

Патроните бяха свършили.

33.

Когато се озова пред дулото на пушката, Сам с нежелание хвърли ремингота.

— Аз съм с вас — повтори полицаят.

— Никой не е с нас.

Шедак, който се опитваше да стане, ужасено изгледа полицая.

Най-хладнокръвно униформеният стреля четири пъти в него. Сякаш ударен от гигант, Шедак полетя назад и се блъсна в стената.

Полицаят хвърли пушката си и се наведе над мъртвеца. Разтвори горнището на анцуга му и скъса златната верижка, на която висеше правоъгълен медальон.

— Шедак е мъртъв, така че „Сън“ сега ще изпълни извънредната си програма. След половин минута всички ние ще приемем покоя. Най-после покой!

В първия момент Сам помисли, че бяха на път да загинат, че онова в ръката му беше бомба или нещо подобно. Бавно отстъпи към вратата и разбра, че същата мисъл е хрумнала и на Теса. Беше прегърнала Криси и бе отворила вратата.

Изведнъж лицето на полицая се изкриви. През стиснатите си зъби изрече:

— Господи!

Не беше възклицание, а молитва. След миг се просна на земята. Беше мъртъв.

34.

Когато излязоха през задната врата, първото, което направи впечатление на Сам, беше тишината. Воплите на „променящите се“ вече не ехтяха в обвития от мъглата град.

На таблото на буса имаше ключове.

— Ти карай — обърна се той към Теса.

Китката му се беше подула още повече. Болката изпълваше цялото му тяло.

Намести се на седалката до шофьора.

Криси се сви в скута му и той я прегърна. Беше необичайно притихнала, преуморена, на границата на припадъка, но Сам знаеше, че не само умората я прави такава.

Теса включи двигателя. Нямаше нужда да й казват накъде да кара.

По пътя към къщата на Хари видяха, че улиците бяха препълнени с телата не на обикновени мъртъвци, а на някакви същества от рисунките на Иеронимус Бош — изкълчени и фантастични форми. Бяха измрели очевидно от същата тайнствена сила, убила полицая в гимназията.

Сам непрекъснато си казваше, че падналите същества са само призраци, че подобни неща не съществуваха, че нито висшата наука, нито магиите можеха да ги създадат. Очакваше да изчезнат в мъглата, но когато тя се отдръпваше, все още бяха там, сгърчени на пътя, по тротоарите, дворовете и ливадите.

Сред тази уродливост не можеше да повярва, че всичките години на изминалия му досега живот бяха прекарани в мрак, без да види красотата на света. Обеща си, че никога повече няма да пропусне да се любува на цветята и да боготвори всичко живо.

— Я ми кажи… — подхвана Теса, когато наближиха къщата на Хари.

— Какво да ти кажа?

— Опиши какво си видял, когато си бил в клинична смърт. Какво видя от другата страна и от какво се изплаши?

Той се изсмя нервно:

— Бях просто идиот!

— Сигурно. Но разкажи, нека аз преценя.

— Е, не бих могъл да ти го разкажа много точно. Онова беше по-скоро някакво прозрение, по-скоро духовно възприятие, отколкото визуално.

— И какво точно разбра?

— Разбрах, че ни извеждат от този свят. Разбрах, че има живот в друго измерение, много животи в много прераждания… умираме и пак се прераждаме. Не съм сигурен, но го почувствах дълбоко, когато стигнах края на онзи тунел и видях светлината, онази искряща светлина.

Тя го погледна:

— А от какво беше толкова ужасен?

— Точно от това.

— Искаш да кажеш — от прераждането.

— Да. Защото за мен животът беше празен, серия от трагедии и болка. Бях загубил способността да ценя красотата му и радостта. Затова не исках като умра, всичко това да започва отново. Бях закоравял, бях станал безчувствен към болките.

— Това означава ли, че четвъртата причина да останеш жив не беше просто страх от смъртта?

— Май не.

— Страхувал си се, че ще живееш отново.

— Да.

— А сега?

Замисли се за секунда. Криси се размърда в скута му. Той я погали По главата и промълви:

— Сега… съм готов пак да живея.

35.

Хари чу шума на асансьора, след това някой затрополи в спалнята на третия етаж. Помисли си, че две чудеса за един ден са твърде много, за да е истина, но после чу гласа на Сам откъм стълбата.

— Тук, Сам! Тук съм!

Миг по-късно агентът се изкатери на тавана.

— Теса? Криси? — попита развълнувано сакатият.

— Долу са. И двете са добре.

— Слава Богу! — Хари пое дълбоко въздух. — Я погледни тези чудовища.

— Не бих искал.

— Изглежда Криси е била права за извънземните нашественици.

— Не, това е нещо по-странно.

— Какво е? — рече Хари, когато Сам коленичи до него и с отвращение отблъсна трансформираното тяло на Уърти.

— Проклет да съм, ако знам. Дори мисля, че въобще не искам да знам.

— Навлизаме във век, който ни позволява да моделираме нашата среда, не е ли така? Науката ни дава тази възможност. Преди само лудите си представяха това.

Сам не отвърна нищо.

Хари продължи:

— Сигурно намесата ни в моделирането на средата не е правилна. Може би не бива да променяме онова, което природата е създала.

— Сигурно. От друга страна мисля, че трябва да опитаме. Само трябва да молим Бога хората, които ще се занимават с това, да не приличат на Шедак. Добре ли си, Хари?

— Благодаря, доста добре. — Той се усмихна. — Само дето все още съм инвалид. Виждаш ли този изрод? Беше се навел да ми извади гръкляна, а аз нямах патрони! Беше впил ноктите си в шията ми и изведнъж падна мъртъв. Това чудо ли е, или какво?

— Това чудо е из целия град — рече Сам. — Всички са измрели след смъртта на Шедак. Свързани са били по някакъв начин. Хайде да те свалим долу, далеч от тази помия.

— Убиха Мууз.

— Ами, убили са го. С кой ли мислиш Криси и Теса се занимават там долу?

Хари прошепна:

— Но аз ги чух…

— Изглежда някой го е ритнал. На главата му има дълбока рана. Сигурно е паднал в безсъзнание, но не изглежда раната да е сериозна.

36.

Криси седна отзад в буса с Хари и Мууз. Постепенно започна да се чувства по-добре. Вече не приличаше на предишната Криси, но се чувстваше по-добре.

Потеглиха към парка в началото на Оушън Авеню. Теса се качи на бордюра и паркира върху тревата.

Сам отвори задните врати, така че Криси и Хари да ги наблюдават.

С Теса докараха в парка колите, паркирани наоколо, и ги наредиха в огромен пръстен, с работещи двигатели и запалени фарове.

Сам обясни, че скоро щели да пристигнат хеликоптерите и тази светлина ще им помогне да кацнат.

Още преди да оформят напълно площадката за приземяване, няколко души се появиха на улицата. Живи хора, а не странни същества, без остри зъби, жила и нокти, напълно изправени и напълно нормални, ако се съдеше по външния им вид. Разбира се, досега Криси беше разбрала, че не бива да се приеме никого само по външния му вид. Не можеше да бъде сигурна дори за собствените си родители, но сега нямаше сили да мисли за това.

Тя не смееше да мисли какво беше станало с тях. Знаеше, че малката надежда, която хранеше за спасението им, навярно беше безпочвена, но й се искаше поне още малко да се надява.

Малкото хора, появили се на улиците, започнаха да прииждат към парка, докато Теса и Сам привършваха с подреждането на последните коли в пръстена. Всички изглеждаха като замаяни. Колкото по-близо идваха, толкова по-неспокойна ставаше Криси.

— Те са наред — увери я Хари, прегръщайки я със здравата си ръка.

— Откъде си сигурен?

— Нали виждаш, че са обезумели от страх. О! Май използвам силни думи!

— Няма значение.

Мууз изскимтя и се размърда на скута й. Главоболието му сигурно беше като на онези каратисти, чупещи тухли с главите си.

— Погледни ги — каза Хари. — Те са изключително изплашени, с което приличат на нас. Не вярвам да си видяла някое от онези същества изплашено.

Момичето се замисли, сетне отвърна:

— Да, видях. Полицаят, който застреля господин Шедак в училището. Беше изплашен.

— Добре де, но тези хора са наред — повтори Хари, когато непознатите се приближиха. — Сигурно са част от хората, подлежащи на Промяната преди полунощ, но изглежда никой не е стигнал до тях. Сигурно има още по къщите — барикадирани и изплашени от мисълта, че светът около тях е обезумял или че извънземните нашественици са между нас.

Това обяснение й подейства успокояващо.

Само секунда по-късно Мууз вдигна глава от скута й и излая.

Отвън хората, приближаващи буса, извикаха от учудване и страх, а Криси чу Сам да мълви: „Какво, по дяволите, става тук?“

Отметна топлите одеяла и слезе от буса.

Обезпокоен въпреки уверенията си, Хари попита:

— Какво има? Какво се е случило?

В първия миг Криси не разбра от какво се бяха изплашили хората, но след това видя животните. Десетки, стотици мишки, няколко плъха, котки от всякакъв вид, дузина кучета и множество катерички, слезли от дърветата. Все повече мишки, плъхове и котки прииждаха от улиците, пресичаха Оушън Авеню, тичаха като обезумели, пресичаха парка и бягаха към черния път. Напомниха й нещо, което някога беше чела. През определени периоди, когато настъпвала пренаселеност, излишните малки същества се заточвали към морето и се давели сами. Тези животни се държаха точно така, бягаха в същата посока, не се спираха пред нищо, водени от вътрешния си глас.

Мууз изскочи от буса и се присъедини към бягащото множество.

— Мууз, не! — изкрещя Криси.

Кучето сякаш се спъна от вика. Погледна назад, после към черния път, сякаш го дърпаха с невидима верига. След това отново побягна.

Инстинктивно Криси разбра, че прочетената случка за „излишните“ сега се разиграваше в действителност. Тези животни бягаха към смъртта си, макар да не тичаха към океана. Бягаха към някаква зловеща смърт, която беше част от зловещите неща, случили се в Муунлайт Къв. Ако сега не спреше Мууз, нямаше да го види никога.

Хукна с все сила след него.

Бе измокрена до кости, гореше отвътре, всеки мускул и става я болеше. Беше я страх, но намери сила и воля да следва лабрадора, защото сякаш никой друг не разбра, че той и другите животни бягаха към смъртта си. Дори Теса и Сам, макар да бяха толкова умни не разбраха това. Те само стояха и наблюдаваха. Затова Криси се затича още по-бързо; представяше си че е най-младата олимпийска шампионка по маратон, бягаща по пистата под овациите на публиката. Викаше на Мууз да спре. Всеки път, когато чуваше името си, той спираше, поколебаваше се и после пак се втурваше, но момичето скъсяваше разстоянието. Кучето още един път спря, когато го извика, и тя успя да го сграбчи. То изръмжа и я заръфа, но Криси прошепна „Мууз“, сякаш да го засрами. За пръв път се опитваше да я ухапе и се дърпаше бясно. Вкопчи се в него и той я повлече, следвайки шествието от по-малки животни, което се стопяваше в мъглата.

Когато кучето се успокои достатъчно, тя го поведе обратно към парка.

— Какво има? — попита Сам.

— Всички тичат към смъртта си — рече Криси. — Просто не ми се искаше да оставя и Мууз да загине.

— Към смъртта си? Откъде знаеш?

— Не знам. Но… накъде другаде?

Взираха се след животните, които бяха изчезнали в мрака.

Теса се обади:

— Наистина, накъде другаде?

37.

Мъглата постепенно се вдигаше, но видимостта все още беше малка.

Малко след десет часа Сам чу шума на хеликоптерите и след това видя светлините им. Тъй като мъглата изкривяваше звука, не успя да определи от коя посока идват, но предположи, че пристигат от юг, където нямаше хълмове и възвишения. Пилотите сигурно носеха специални очила за нощно виждане и летяха под триста метра независимо от лошото време.

Тъй като ФБР поддържаше тесни връзки с въоръжените сили, особено с морските пехотинци, Сам знаеше какво следва. Спасителният екип беше с хеликоптер СН-46, придружаван от още два бойни хеликоптера „Кобра“.

Теса се огледаше във всички посоки:

— Не ги виждам. Без светлини ли летят?

— Не. Имат сини светлини, които не се виждат от земята, но много добре осветяват мястото под тях.

При обикновена акция срещу терористи хеликоптерът СН-46, наричан „морски рицар“, би отлетял заедно с „кобрите“ до северния край на града. Три въоръжени отряда от по трима души биха преминали през Муунлайт Къв, оглеждайки мястото.

Но тъй като съобщението на Сам беше изпратено на Бюрото още преди главният компютър „Сън“ да прекъсне връзките със света, спасителният екип подхождаше по-смело към операцията. Хеликоптерите няколко пъти минаха над градчето, слизайки до двадесетина метра над земята.

Най-сетне закръжиха близо до пръстена от светлина в парка.

Не се приземиха веднага. Осветиха с прожекторите си хората в парка, застанали извън светлото петно, и изследваха странните проснати тела по улиците.

Най-накрая хеликоптерът СН-46 сякаш неохотно се приземи. Мъжете, които скочиха от него, носеха автоматично оръжие, но не приличаха на войници, защото бяха облечени в изолационни бели костюми и носеха бутилки с кислород на гърба си. Повече приличаха на астронавти, отколкото на морски пехотинци.

Лейтенант Рос Далгуд отиде при Сам и Теса и се представи. Позна ги, защото имаше снимка на агента.

— Има ли биологична опасност, агент Букър?

— Не мисля.

— Все пак не сте сигурен?

— Да.

— Ние сме предният отряд — рече Далгуд. — Следват ни хора от редовната армия и от ФБР. Вашите скоро ще пристигнат.

Далгуд, Сам и Теса се приближиха до едно от мъртвите чудовища, проснато на тротоара.

— Не повярвах на очите си, когато го видях отгоре — каза лейтенантът.

— Вече трябва да вярвате — каза Теса.

— Но какво е това? — възкликна Далгуд.

— Вампири — поясни Сам.

38.

Теса се безпокоеше за Сам. Тя, Криси и Хари се върнаха в къщата на Хари в един часа сутринта, след като три пъти бяха разпитани от мъжете в предпазните костюми. Макар да бяха преживели страшен кошмар, успяха да поспят няколко часа. Обаче Сам остана навън през цялата нощ. Когато приключваха със закуската, още го нямаше.

— Може да си мисли, че е неуязвим — каза Теса, — но не е така.

— Безпокоиш ли се за него? — попита Хари.

— Разбира се.

— Друго имах предвид.

— Е… не мога да кажа.

— Обаче аз мога.

— И аз — обади се Криси.

Сам се завърна в един часа, мръсен и пребледнял. Не успя да се съблече, просна се на леглото и заспа.

Теса го наблюдаваше. От време на време той изпъшкваше. Произнасяше нейното и името на Криси и понякога името на Скот, сякаш ги беше изгубил и ги търсеше из мрачно и пусто място.

Хората от Бюрото в защитни костюми дойдоха да го търсят към шест в сряда вечерта, след като Сам беше спал по-малко от пет часа. Тази нощ не се прибра.

По това време всички тела с най-разнообразните си превъплъщения бяха събрани от местата, където бяха намерени, бяха прибрани в найлонови торби и предадени в хладилните камери на патолозите.

Тази нощ Криси и Теса спаха в едно легло. В мрака момичето промълви:

— Отидоха си.

— Кои?

— Татко и мама.

— Май си права.

— Умряха.

— Съжалявам, Криси!

— О, зная! Зная това! Много си мила! — След това се разплака в обятията на Теса.

По-късно, когато заспиваше, каза:

— Вие със Сам говорихте нещо. Какво каза той… за онези животни… накъде тичаха те?

— Не ми каза нищо. Все още не се знае…

— Много страшно е.

— И мен ме е страх.

— Страшно е, че нямат сведения.

— Зная. И аз имам това предвид.

39.

До четвъртък сутринта екипите на Бюрото и външните консултанти се бяха запознали с достатъчно данни по проекта „Муунхок“ в главния компютър „Сън“, за да се произнесат, че присажданията на небиологичен контролен механизъм е причината за резките физиологични промени на жертвите. Все още никой от тях не можеше да обясни как работеше този механизъм, как точно тези микросфери причиняваха подобна радикална метаморфоза, но в едно бяха сигурни — нямаше бактерии, вируси или генно инженерство. Работата беше изцяло механична.

Армейските части все още бяха заети с налагането на карантина и опазването на града от журналисти и други любопитни, но хората с облекчение свалиха защитните си облекла. Така сториха и стотиците учени и агенти на Бюрото.

На Сам, както на Криси и Теса, беше разрешено да напуснат града в петък сутринта. Съдът, който прояви разбиране, даде на Теса временно настойничество над детето. Тримата казаха на Хари не „сбогом“, а „довиждане“, и излетяха с един от хеликоптерите на Бюрото.

За да се избегнат спекулации, в градчето беше наложена строга цензура. Но Сам се увери за интереса към тази история едва когато прелетяха над блокадата на шосето. Стотици коли на информационни агенции бяха паркирани из полето. Пилотът летеше ниско и Сам видя множество камери, насочени към тях.

— Същата история е и на черния път, северно от Холиуел Роуд — каза пилотът. — Там също има блокада. Репортери от цял свят спят на земята, защото не искат да отидат в някой мотел и да изпуснат момента.

— Няма защо да се тревожат — каза Сам. — Цели седмици ще минат преди да се допуснат репортери в града.

Хеликоптерът на ФБР ги отведе до международното летище на Сан Франциско, където имаха резервации за Лос Анжелес. В чакалнята Сам прегледа вестниците и прочете НЯКОЛКО заглавия:

„Изкуствен интелект в основата на трагедията в Муунлайт Къв. Суперкомпютър побеснява.“

Това, разбира се, бяха глупости. Суперкомпютърът на „Ню Уейв“ не беше изкуствен интелект. Никъде на земята нямаше такова нещо, макар милиони учени да се стремяха да станат бащи на първия самостоятелно мислещ електронен мозък. „Сън“ не беше полудял — просто служеше на човек, както и всички други компютри.

Перифразирайки Шекспир, Сам си каза: „Бедата не е в технологиите, а в самите нас.“

В наши дни обаче хората обвиняваха за неуспехите си компютърните системи, както преди векове са обяснявали провалите си с подреждането на небесните тела.

Теса посочи друго заглавие: „Таен експеримент на Пентагона в основата на кошмара в Муунлайт Къв.“

Пентагонът беше идеалния вампир за някои кръгове, защото убеждението, че той е коренът на злото беше много по-лесно. За мнозина, които мислеха по този начин, Пентагонът се превръщаше почти във Франкенщайн — страшен, но разбираем и предпочитан пред много по-опасни престъпници.

Криси взе едно специално издание на национално списание, изпълнено с истории за Муунлайт Къв. Показа им заглавието:

„Извънземни се настаняват на калифорнийския бряг. Хищни човекоядци обсаждат града.“

Те се спогледаха мълчаливо, след това се усмихнаха. За пръв път от няколко дни Криси се разсмя. Не беше истински смях, само хълцукане и в него се долавяше известна ирония, неприсъща за единайсетгодишно дете, ала все пак беше смях. На Сам му стана по-добре, когато го чу.

40.

От сряда сутринта Джоел Ганович от Юнайтед Прес Интернешънъл бродеше из околността на Муунлайт Къв. Спеше в спален чувал направо на земята, използваше храстите вместо тоалетна и плащаше на един безработен дърводелец от Абърдийн Уелс да му носи храна. Никога през цялата си кариера не се беше отдавал на идея така, но сега на всяка цена искаше да разрови тази история. Не знаеше точно по каква причина. Разбира се, това беше най-сензационната история на десетилетието. Обаче защо му трябваше да виси тук и да търси най-незначителната информация? Защо беше така вманиачен? Собственото му поведение беше загадка за него.

Но той не беше единствения маниак.

Макар случката в Муунлайт Къв да се разкриваше на медиите на час по лъжичка, вече цели три дни и да беше подробно обсъждана в четвъртък вечерта на пресконференция, и макар репортерите да бяха интервюирали повече от двеста души, още никой не беше удовлетворен. Ужасът от странната смърт на жертвите и броят им — около три хиляди, много повече от онези в легендарния Джоунстаун, бяха потресли вестниците и телевизията. До петък сутринта тази история предизвикваше все по-голям интерес.

Все пак Джоел усещаше, че причината не беше само в мрачните подробности или статистиката на измрелите, които привличаха вниманието на обществеността.

В петък сутринта в десет часа той седеше до черния път само на десетина метра от барикадата на север от Холиуел Роуд и се наслаждаваше на топлата октомврийска утрин. Започваше да вярва, че тези събития се възприемаха така, защото ставаше въпрос не само за конфликт между човека и машината, а за вечния човешки конфликт между безотговорността и отговорността. За противостоенето на човешкото срещу диващината, за човешките импулсивни желания за вяра и нихилизъм.

Когато стана и тръгна из полето, Джоел все още си мислеше за това, но след пет-шест минути престана да мисли и закрачи по-енергично.

Не беше сам. И другите пред блокираните места като един се обърнаха и закрачиха на изток с внезапна решителност, вървейки направо през ливадите, през горичките.

Джоел беше обзет от чувството, че трябва да отиде на едно особено място, където няма да има никакви грижи, където няма да се безпокои за нищо. Ще бъде напълно сигурен и няма да се налага да мисли за бъдещето. Не знаеше как изглежда това място, но беше сигурен, че ще го познае, когато го види. Забърза напред странно развълнуван, сякаш го притегляше магнит.

Ну-ж-д-а.

Нещото в мазето на хотел „Икар“ беше в хватката на глада. То не беше загинало, когато другите деца на проекта „Муунхок“ бяха поразени, тъй като компютърът в него се беше повредил, още когато си пожела тази странна форма. Не беше получило заповед за смърт от главния компютър „Сън“. Дори да беше получило тази команда, нямаше да реагира, защото нямаше сърце, което да спре.

Нужда.

Нуждата му беше така всеобхватна, че то се гърчеше и пулсираше. Тази нужда беше по-сложна от едно просто желание, по-страшна, от която и да е болка.

Нужда.

По цялата му повърхност бяха зейнали усти. Нещото отправи зов към света около себе си с глас, който беше беззвучен, но проникваше в мозъка на жертвите му.

И те идваха към него.

Нуждите му скоро щях да бъдат задоволени.

Полковник Луис Таркър, командващ полевия щаб в парка в източния край на Оушън Авеню, получи спешно повикване от сержант Сперлмонт, който отговаряше за блокадата на шосето. Сперлмонт докладва, че дванадесет души бяха изчезнали, когато бяха тръгнали безмълвни като зомби, заедно със стотина репортери в същото състояние.

— Нещо не е наред — докладва той на Таркър. — Все още има странно присъствие.

Таркър незабавно се свърза с Орен Уестром, човекът от Бюрото начело на разследването на проекта „Муунхок“, с когото съгласуваше всички операции.

— Става нещо — каза на свой ред Таркър на Уестром. — Мисля, че тези хора не подлежат на описание. Познавам Сперлмонт, изплашен е до смърт.

Уестром на свой ред даде заповед на хеликоптера на Бюрото да разузнае. Обясни ситуацията на пилота Джим Лобов и каза:

— Сперлмонт ще изпрати неговите хора да ги следват по суша, за да види накъде, по дяволите, са тръгнали и защо. Но ако това стане невъзможно, искам да наблюдаваш от въздуха.

— Потеглям — отвърна Лобов.

— Зареди ли с гориво?

— Резервоарите преливат.

— Добре.

Джим Лобов не можеше да прави друго така добре, както да пилотира.

Женил се бе три пъти и всеки брак завършваше с развод. Беше живял с толкова жени, че не им знаеше броя, ала не умееше да ги задържи. Имаше син от втория си брак, но го виждаше едва два-три пъти годишно за по един ден. Макар да беше католик и братята и сестрите му да бяха много набожни, това не важеше за Джим. Неделята беше единственият ден, когато си поспиваше, и да ходи на неделните служби беше напрежение за него. Макар че мечтаеше да стане търговец, всеки малък бизнес, който подхващаше, се проваляше. Винаги се плашеше, когато работата го затрупваше, и рано или късно се отказваше.

Но никой не беше по-добър пилот на хеликоптер от Джим Лобов. Той излиташе при условия, при които всички оставаха на земята. Можеше да каца на всякакъв терен.

По заповед на Уестром полетя към блокадата на шосето, където пристигна за минута, защото денят беше ясен. Блокадата беше само на два километра от мястото, където беше оставил вертолета. Войници от редовната армия му махаха да кара на изток към хълмовете.

Лобов полетя в указаната посока и след около минута забеляза пешеходците, катерещи се по хълма с огромно усилие, но продължаващи упорито напред. Беше необичайно.

В главата му нахлу странно писукане. Помисли си, че нещо става със слушалките и ги свали за малко, но писукането не спря. Всъщност сякаш не беше звук, а по-скоро чувство.

„И какво става с мен?“ — чудеше се той.

Опита се да изключи усещането.

Пешеходците вървяха на югоизток и той ги изпревари, търсейки нещо особено. Почти веднага достигна разпадащата се викторианска постройка.

Нещо в това място го привлече.

Закръжи над него веднъж, два пъти.

Макар да виждаше разрухата, внезапно разбра, че тук би бил безоблачно щастлив, без бивши съпруги, търсещи пари, без дете с издръжка.

По хълма от северозапад стотина или повече пешеходци идваха насам тичешком. Някои падаха, но ставаха на крака и пак се затичваха.

— И Джим знаеше защо идват. Пак закръжи над къщата и му се стори най-привлекателното място, място за отдих Имаше нужда от почивка и от свобода повече от всички. Спусна се към къщата, към прекрасната къща, в която трябваше да влезе. Вкара машината направо през предната веранда, през изкъртената врата, висяща на пантите си.

Н-у-ж-д-а.

Безбройните усти на съществото пееха за нуждата му и то знаеше, че незабавно щеше да бъде удовлетворена. Цялото пулсираше от възбуда.

След това дойдоха вибрациите. Силни вибрации. После жегата.

То не се сви от жегата, защото всички нерви и сетива, необходими да регистрират болка, бяха изчезнали.

Жегата не беше от значение за чудовището. Не беше храна и не задоволяваше нуждите му.

Горящо и пулсиращо, то се опита да изпее песента, която щеше да му донесе това, от което имаше нужда. В този момент пламъци изпълниха устите му и го умъртвиха.

Джоел Ганович се озова на стотина метра от разнебитената горяща къща. Беше грандиозен пожар, лумнал високо в синьото ясно небе. Черен пушек се изви, старите стени се срутиха. Жегата го лъхна, той примигна и отстъпи назад.

Погледна ръцете си. Бяха изподраскани и мръсни.

Дрехите му бяха изпокъсани, обувките — съсипани.

Огледа се и с изненада видя десетки хора в същото състояние, мръсни и замаяни. Не можеше да си спомни как се беше озовал тук и определено не помнеше да е тръгнал на излет.

Но къщата все пак гореше. Тухла върху тухла нямаше да остане.

Джоел се намръщи и потърка челото си.

Нещо се беше случило с него. Нещо… Той беше репортер и любопитството му постепенно измести всичко друго. Нещо се беше случило и трябваше да разбере точно какво. Нещо неясно, но добре, че поне беше приключило.

Той потрепери.

41.

Когато влязоха в къщата в Шерман Оукс, музиката от стереоуредбата на Скот беше толкова силна, че прозорците се тресяха.

Сам изкачи стълбите до втория етаж, като даде знак на Теса и Криси да го последват. Те неохотно тръгнаха след него. Изглеждаха смутени, чувстваха се не на място, но той не беше уверен, че сам ще може да извърши онова, което искаше.

Вратата към стаята на Скот беше отворена.

Момчето лежеше на леглото. Беше се разположило така, че да вижда плакатите на стената. Снимки на рокери, облечени в кожи и опасани с вериги, някои от тях с кървави ръце, други с кървави устни, сякаш бяха вампири. Някои държаха черепи, един от тях целуваше череп, друг държеше в шепата си блестящи гъсеници.

Скот не чу шума от влизането на Сам. С музиката, надута до тази степен, не би чул и термоядрен взрив в съседната стая.

Когато се добра до стереоуредбата, Сам се поколеба, сякаш не знаеше дали постъпва правилно. Натисна копчето и спря компактдиска.

Стреснат, Скот се изправи на леглото:

— Хей!

Сам взе компактдиска, хвърли го на земята и го стъпка.

— Божичко, какво правиш?

Четиридесет или петдесет компактдиска бяха наредени на полицата над уредбата. Сам ги хвърли на пода.

— Хей, стига де! — рече Скот. — Да не си луд?

— Нещо, което трябваше да направя отдавна.

Забелязал Теса и Криси пред вратата, Скот каза:

— Кои са тези, по дяволите?

Сам отвърна:

— Тия, по дяволите, са приятели!

— Нямат работа тук!

Сам се изсмя. Почти му се виеше свят. Не знаеше защо. Може би защото най-накрая се беше престрашил.

— Имат, защото са с мен.

И пак се изсмя.

Започна да съжалява, че беше изложил и Криси на това, но после я погледна и видя, че тя не само не беше смутена, а се кикотеше. Разбра, че сега всички лоши думи на света не можеха да я наранят, след това, което беше преживяла. Всъщност след онова в Муунлайт Къв детинският нихилизъм на Скот изглеждаше смешен, дори невинен.

Сам се качи на леглото и започна да къса афишите от стената, а Скот закрещя. Сам свърши с постерите и се обърна към другата стена.

Скот го удари.

Сам прие удара и го погледна.

Лицето на момчето беше яркочервено, ноздрите му разширени, очите му — изцъклени от омраза.

Букър здраво стисна сина в прегръдките си.

В първия момент Скот не разбра какво става. Помисли, че баща му го хваща, за да го накаже, и се опита да се изскубне. Но изведнъж разбра. Някой го прегръщаше, за Бога, прегръщаше го и то пред чужди хора! Когато това го осени, момчето започна наистина да се бори, да се извива, защото тази любов не отговаряше на неговия свят без любов.

Точно това беше причината за отчуждението на Скот. Страх, че ще трябва да откликва на любовта, или че отговорността за взаимността беше непоносимо тежък товар.

Всъщност за момент момчето дори откликна на любовта на баща си и на свой ред силно го прегърна. Сякаш истинският Скот, скрит под пластове от цинизъм, се беше появил. Имаше нещо добро в него, добро и чисто, което си заслужаваше да бъде спасено.

Но изведнъж запсува. Сам го притискаше още по-силно до себе си и започна да му обяснява, че го обича. Каза му го не по този начин както когато му се беше обадил по телефона от Муунлайт Къв, без никакви резерви, породени от безнадеждността му, защото тя вече не съществуваше.

Скот ридаеше и Сам усети, че и той самият плаче, но не знаеше причината.

— Чуй ме, Скот, рано или късно и ти ще ме заобичаш! И не само мен, ще започнеш да обичаш и себе си и не само това, не, по дяволите, ти ще започнеш да обичаш много хора. Ще започнеш да обичаш онази жена, изправена пред вратата, ще заобичаш малкото момиче, ще я обичаш като сестра. Има един инвалид, който ще ни дойде на гости. Той вярва, че животът си заслужава да се живее. Този човек има едно куче, страшно куче и ти ще се влюбиш в него! — Сам се засмя и хвана здраво Скот. — На кучето няма да можеш да кажеш: „Я се махай оттук!“ и да очакваш да те послуша. След това и мен ще обикнеш, защото аз ще бъда само едно куче, усмихващо се старо куче.

Скот беше престанал да се съпротивява. Изглежда се беше изморил. Сам знаеше, че ядът му още не беше преминал. Сам беше оставил злото в живота им да се загнезди и сега изкореняването му щеше да е трудно. Месеци борба им предстояха, може би години борба, още много силни прегръдки.

През рамото на Скот видя, че Криси и Теса бяха влезли в стаята. Те също плачеха. В очите им той видя същата решителност, знак, че борбата за щастието на Скот беше започнала.

Борбата беше започнала. Това беше прекрасно. Най-после беше започнала!