Полунощ

1.

Дженис Кепшоу обичаше да тича нощем.

Почти всяка вечер между десет и единайсет часа Дженис обличаше сивия си анцуг, прибираше косата си с лента, обуваше новите си маратонки и пробягваше около осем километра. Беше на трийсет и пет, но би могла да мине и за двайсет и пет годишна, и отдаваше младежкия си вид на дългогодишния си навик да тича.

В неделя вечер на двайсет и първи септември напусна дома си в десет часа и протича четири пресечки в северна посока към крайокеанската магистрала — главната пътна артерия, минаваща през Муунлайт Къв. След това зави наляво и се насочи към брега. Магазините бяха затворени и тъмни. Освен от уличните лампи светлина се процеждаше от разположените над магазините апартаменти, от бара „Моста на рицаря“ и от католическата църква „Св. Богородица“, която никога не заключваше вратите си. Улиците бяха пусти.

Муунлайт Къв беше тих малък градец, в който крайбрежният бизнес нямаше място — дейност, подчертано характерна в подобни райони. Дженис обичаше ленивия ритъм на живота тук, въпреки че напоследък градчето изглеждаше не само заспало, но и мъртво.

Докато бягаше по наклонената главна улица, през сноповете от жълтеникава светлина и напластените от обрулените кипариси и лампи нощни сенки, тя не усети друго движение освен своето и това на мудно разстилащата се мъгла. Единствените звуци бяха мекото шляпане на гумените й подметки по тротоара и задъханото й дишане. Тишината внушаваше чувството, че тя сякаш беше единственият жител на земята, ритуално пробягващ маратон.

Мразеше да става призори, за да тича преди работа. През лятото беше по-приятно да пробяга осемте си километра, когато жегата на деня попреминеше. Не само отвращението към ранното ставане или жегата беше истинската причина за предпочитанието й към сумрачните часове. Тя бягаше по същото време и през зимата. Бягаше в този час, просто защото обичаше нощта.

И като дете предпочиташе нощта пред деня. Обичаше да седи навън след залез слънце под обсипаното със звезди небе, заслушана в нощните звуци. Тъмнината освобождаваше. Тя омекотяваше ярките цветове на деня и очертанията на сетивния свят. Със спускането на здрача се увеличаваше усещането за безкрайност. Нощта беше по-дългата част на деня и в нейните владения животът изглеждаше по-лесен.

Дженис пристигна на площадката, откъдето магистралата се спускаше по възвишението, и спринтира към паркинга. Оттам се спусна към плажа. По небето се влачеха разпокъсани облаци, а сребристата светлина на пълната луна пронизваше мъглата, хвърляйки достатъчно светлина наоколо. Понякога вечер мъглата беше твърде гъста, а небето прекалено облачно, за да се бяга по брега. Сега обаче бялата пяна на вълните прииждаше от тъмния океан с призрачна белота, а широката пясъчна ивица просветваше между напиращите вълни и крайбрежните възвишения. Мъглата меко пречупваше есенната лунна светлина.

Докато прекосяваше плажа към по-твърдия и мокър пясък до водата, Дженис се насочи на юг с намерението на пробяга около два километра към началото на залива. Почувства се невероятно жизнена. Покойният й съпруг Ричард, починал от рак преди три години, беше казал, че биологичният й ритъм е до такава степен синхронизиран с нощта, че тя е повече от нощна птица. „Ти вероятно ще станеш вампир, така както живееш между деня и нощта“ — беше й казал той, а тя изръмжа в отговор: — „Ще ти изпия кръвта!“. Боже, как го обичаше!

Отначало си мислеше, че животът й като съпруга на лютерански свещеник ще бъде отегчителен, но нито за миг не беше така. Бяха изминали три години от смъртта му, а той още й липсваше и денем, и нощем.

Изведнъж, докато минаваше край един застинал огромен кипарис, преплел се с друг по средата на плажа, Дженис почувства, че не е сама в нощта и мъглата. Тя не забеляза нищо, нито долови други звуци освен тези на собствените си стъпки, задъханото си дишане и тупкането на сърцето си. Само инстинктът й подсказваше, че не е сама.

Отначало не се разтревожи. Помисли си, че има друг бегач на брега. Няколко фанатици от местния културистки клуб тичаха от време на време нощем, не по свой избор както в нейния случай, а по необходимост. Два-три пъти месечно тя ги срещаше по маршрута си.

Когато спря и се обърна да погледне зад себе си, видя единствено пясъчната пустош, окъпана от лунната светлина, извития гребен на светещата пяна, смътните, но познати форми на скалите и на разхвърляните дървета, които стърчаха тук-там по плажната ивица. Единственият звук беше от прибоя.

Като си даде сметка, че инстинктът й не беше винаги точен и че е съвсем сама, отново се насочи на юг по брега, бързо влизайки в ритъм. Измина само петдесет метра, когато забеляза с крайчеца на окото си някакво движение на стотина метра вляво. Една гъвкава сянка, прикрита от мъглата и нощта, се появяваше ту около кипарисите, ту изчезваше зад корозиралите скали.

Дженис спря, обърна се към скалите и се зачуди какво беше това. Бе по-голямо от куче, може би с размерите на човек. Тя наистина само го зърна, без всякакви подробности. Скалите бяха разрушавани от вятъра и дъжда, докато бяха заприличали на безформена грамада, достатъчно голяма, за да прикрие нещото, което тя видя.

— Има ли някой там? — извика.

Не очакваше отговор и не го получи.

Беше неспокойна, но не уплашена. Навярно беше видяла нещо друго, а не само играта на лунната светлина с мъглата. Вероятно това е било животно, но не куче, защото появата му не би била тайнствена. Тъй като по брега нямаше хищници, беше повече любопитна, отколкото изплашена.

Застанала на място, плувнала в пот, почувства хладината на въздуха. Тогава заподскача на място в очакване да побегне на север или на юг, ако някакво животно внезапно се втурне към нея.

Някои хора в този район гледаха коне, а Фостърови имаха конеферма близо до морето, на около три километра оттук, зад северното възвишение на залива. Беше възможно някой от конете им да е избягал. Нещото, което беше видяла с периферното си зрение, беше по-малко от кон, може би колкото пони. От друга страна, нямаше ли да чуе тропота на копитата на това пони въпреки мокрия пясък? Най-после, когато нищо не помръдна, тя дотича до скалите и ги обиколи. В основата на скалното възвишение и в пукнатините на камънаците имаше някакви кадифени сенки, но по-голямата част от него беше осветено от млечната лунна светлина. Нямаше никакво животно.

Тя не си помисли сериозно, че действително беше видяла нещо друго освен бегач или животно и че се намира в истинска опасност. Местната полиция се занимаваше само с немногобройните престъпления като дребно хулиганство и кражби, дело на един или шепа отритнати пубертети, и пътни произшествия. Престъпления като изнасилвания, похищения и убийства бяха рядкост в малкото сплотено градче Муунлайт Къв. Сякаш тук хората живееха в друг, по-добър свят от останалото население на Калифорния.

Като заобиколи скалното възвишение и стъпи пак на по-твърдия пясък близо до пенещото се море, Дженис реши, че навярно лунната светлина и мъглата са я заблудили. Беше сама на брега.

Забеляза, че мъглата бързо се сгъстява, но продължи покрай водата към южната част на залива. Сигурна беше, че ще успее да стигне и да се върне в подножието на океанската магистрала още преди видимостта да намалее съвсем.

Откъм морето задуха лек бриз и подгони нахлуващата лепкава мъгла.

Когато Дженис достигна южния край на криволичещия бряг, ветрецът застудя, а морето се пенеше още по-бясно, като изхвърляше пелени от пръски, блъскайки се във вълнолома.

Някакъв мъж беше застанал върху тази шестметрова стена от камъни и гледаше към нея. Дженис погледна нагоре. Мъглата се раздвижи и луната открои силуета му.

Обхвана я страх.

Въпреки че непознатият бе точно срещу нея, тя не виждаше лицето му в здрача. Изглеждаше висок над метър и осемдесет, въпреки че това би могло да бъде оптическа измама.

Освен силуета му се виждаха и очите и точно те подсилиха страховете й. Фосфоресцираха като очите на животно, осветено нощем от фарове.

Осъзнала присъствието му, Дженис замря като хипнотизирана. Освен от луната, надвесен над нея, изправен неподвижно в цял ръст върху грамадата от камъни до пенестото море в дясно от него, той би могъл да мине за каменен идол с диамантени очи, издигнат от поклонници през далечни мрачни времена. Дженис искаше да се извърне и да побегне, но не можеше да се движи, бе като вкопана в пясъка от парализиращ ужас, който преди беше усещала само в сънищата си.

Не беше сигурна дали беше будна. Навярно нощният й крос действително беше част от някакъв кошмар и сигурно спеше в леглото си в безопасност между топлите завивки.

Изведнъж мъжът глухо изръмжа. Беше нещо като израз на гняв, а също и просъскване — може би рязък, припрян вик, изразяващ нужда, но смразяващ.

И той помръдна.

Свлече се на четири крака и започна да се спуска по високата скала, не както обикновено човек би се спуснал по тези насъбрани камънаци, а с котешка бързина и грация. След секунди щеше да я връхлети.

Дженис се стресна от унеса си, обърна се и побягна към входа на обществения плаж, който се намираше на цяла миля оттук. Къщи със светещи прозорци проблясваха по стръмното възвишение, обърнати към залива. Някои от тях имаха стълби, спускащи се до брега, но тя не беше сигурна, че ще ги намери в тъмнината. Нямаше време да извика, а и не искаше да губи от енергията си, тъй като едва ли някой щеше да я чуе. Освен това, ако писъците й я забавеха дори малко, можеше да бъде изпреварена и заглушена, преди някой от града да се отзове на виковете й.

Двайсетгодишната й практика в бягането никога не е била по-важна от сега. В този момент тичането й не беше за здраве, а за оцеляване. Прибра ръце до тялото, наведе глава и спринтира за скорост, не за издръжливост. Трябваше само да стигне до първата пресечка на океанската магистрала, за да се спаси. Не й се вярваше, че човекът или нещото ще продължи да я преследва по осветената и гъмжаща от хора улица.

Разкъсани облаци минаваха пред пълната луна. Светлината й ту грейваше, ту изчезваше, пулсирайки в бързо сгъстяващата се мъгла, за да роди ято призраци, които непрекъснато я стряскаха и сякаш се движеха прилепнати към нея. Мрачната пулсираща светлина допринасяше за зловещия фон на преследването и тя почти я накара да повярва, че си е в леглото и спи дълбоко. Но не спря, защото насън или наяве, мъжът с фосфоресциращите очи беше зад нея.

Беше прекосила половината път между залива и океанския булевард с нарастваща увереност, че ще успее, когато разбра, че два от призраците в мъглата бяха различни. Единият беше на двайсет метра в дясно от нея и тичаше изправен като човек. Другият беше от лявата й страна на по-малко от петнайсет метра. Той шляпаше в прииждащите вълни със своеобразни скокове. Беше с форми на мъж, но не истински, защото никой мъж не можеше да бъде толкова бърз и грациозен на четири крака. Тя доби само общо впечатление от външния им вид и не можеше да види лицата или други части от телата им, освен жълтите им, искрящи очи.

В един момент някак си разбра, че нито един от тези преследвачи не беше човекът, когото беше видяла на купчината. Той беше изправен зад нея или тичаше на четири крака. Призраците почти я обкръжиха.

Дженис не направи опит да си ги представи. Анализ на това странно преживяване можеше да направи по-късно. Сега тя просто прие съществуването на невъзможното, защото като вдовица на свещеник и жена-медиум имаше свойството да обединява видимото и невидимото, когато то й се изпречваше.

Тя ускори ход, подтиквана от страха, който преди я беше парализирал. Същото направиха и преследвачите й. Чу особено скимтене и едва сега разбра, че това беше собственият й глас.

Очевидно възбудени от страха й, призрачните фигури около нея започнаха да вият. Гласовете им се издигаха и заглъхваха, колебаейки се между провлечено блеене и гърлено ръмжене. Най-лошото беше, че накрая тези зловещи звуци завършваха с думи, изречени задъхано и бързо: „Хванете кучката, хванете кучката, хванете кучката…“

Какви, за Бога, бяха те? Със сигурност не хора, въпреки че можеха да се изправят като хора и да говорят като хора, тъй че какво ли друго биха могли да бъдат, ако не хора?

Дженис почувства как сърцето в гърдите й ще се пръсне.

„Хванете кучката…“

Тайнствените фигури около нея започнаха да се приближават и тя се опита да набере скорост, за да ги изпревари, но те не изоставаха. Продължиха да скъсяват разстоянието. Тя можеше да ги види с периферното си зрение, обаче не смееше да ги погледне директно, тъй като се боеше, че уплахата от вида им ще я парализира отново и замръзнала от страх ще стане лесна плячка.

Все пак я хванаха. Нещо скочи върху нея изотзад. Тя падна под огромна тежести трите същества я заобиколиха, като я докосваха, скубеха и дърпаха дрехите й.

Все повече облаци затулваха луната. Падаха сенки като кръпки по черното, разпокъсано небе.

Натикаха лицето на Дженис в мокрия пясък, но главата й беше извърната настрани, така устата й се освободи и тя най-после изпищя, въпреки че не го направи както трябва, защото остана без дъх. Жената блъскаше, риташе и махаше с ръце в отчаян опит да ги удари, но улучваше само въздуха и пясъка.

Сега не можеше да види нищо, луната беше напълно забулена.

Тя чу как дрехите й се късат. Човекът, който я беше прекрачил, скъса якето й „Найк“, раздирайки плътта й. Тя почувства докосването на ръце, които изглеждаха груби, но човешки.

Освободена за миг от тежестта му, тя се провря напред, опитвайки се да избяга, но те скочиха и я натиснаха към пясъка. Лицето й беше във водата.

Виейки един по един, задъхани като кучета, съскайки и ръмжейки, нейните нападатели отприщиха потоци от думи:

— „хванете я, хванете я, хванете я…“

— „…искам, искам, искам, искам…“

— „…веднага, веднага, бързо, веднага…“

Те дърпаха анцуга й, за да го съблекат, обаче тя не знаеше ще я изнасилват ли, или ще я ядат — сигурно нито едното от двете. Желанието им всъщност беше извън обсега на догадките й. Разбра, че те са обладани от някакво безкрайно желание, тъй като студеният въздух сякаш беше напоен с нуждата им, както беше напоен с мъгла и мрак.

Един от тях натика лицето й по-дълбоко в мокрия пясък. Навсякъде около нея имаше вода, само няколко сантиметра дълбока, но достатъчно да я удави. Не можеше да диша. Знаеше, че ще умре, беше прикована долу и съвсем безпомощна, щеше да умре само защото обичаше да тича нощем…

2.

На тринадесети октомври в понеделник, двайсет и два дни след смъртта на Дженис Кепшоу, Сам Букър тръгна с взетата под наем кола от международното летище в Сан Франциско към Муунлайт Къв. По пътя той разигра мрачна, но развлекателна с жестокостта си игра. Правеше на ум списък на нещата, за които заслужава да се живее. Въпреки че пътуваше вече час и половина, успя да измисли само четири неща: черно-кафявата бира „Гинес“, истински добрата мексиканска храна, актрисата Голди Хоун и страха от смъртта.

Гъстата, тъмна ирландска бира винаги му доставяше удоволствие и го откъсваше за малко от досадните грижи. Намираше се лесно. По-трудно бе да се открият ресторанти, предлагащи първокласна мексиканска кухня. Затова усамотяването му в подобен ресторант изглеждаше съмнително.

Сам отдавна беше влюбен в Голди Хоун или по-точно в екранното изображение на актрисата, защото беше красива и сладка, естествена и умна и очевидно владееше изкуството да живее. Шансовете да срещне Голди Хоун бяха милион пъти по-малко от възможността да намери хубав мексикански ресторант в северен пристанищен град в Калифорния, какъвто беше Муунлайт Къв, така че той бе доволен, че тя не е единствената причина да живее.

Докато наближаваше целта си, навлезе в сиво-син тунел с високи ели и кипариси, обграждащи шосе № 1. Дърветата хвърляха дълги сенки в светлината на късния следобед. Денят беше ясен, но странно печален. Въпреки че небето беше кристално чисто, синевата му с нищо не напомняше жизнерадостния син цвят над Лос Анжелис, към който той беше привикнал. Температурата беше под нулата. Слънчевата светлина като пречупена през ледени кристали фиксираше цветовете на пейзажа, обсипан със ситен скреж.

Страх от смъртта. Това в списъка му беше първата причина да живее. Макар че беше едва на четиридесет и две и в цветущо здраве, Сам Букър се беше сблъсквал със смъртта шест пъти.

Отстрани на шосето се появи табела с надпис:

„Оушън Авеню, Муунлайт Къв, 3 км 200 м“

Сам не се боеше от болката на смъртта — това минаваше мигновено. Нито пък го беше страх да остави живота си недовършен — от няколко години той не си поставяше цели, не мечтаеше и нямаше нищо за свършване. Нямаше цел, не влагаше смисъл в съществуването си, обаче беше загрижен за нещата отвъд него.

Преди пет години, по време на операция беше изпаднал в клинична смърт. Докато хирурзите трескаво се бореха да го спасят, беше излязъл от тялото си и от тавана беше погледнал към себе си и към медицинския екип. И изведнъж се усети увлечен в тунел, към блестящата светлина на отвъдното. Запечаталата се в съзнанието му картина от това преживяване напомняше плакат в супермаркет.

В последния момент опитните лекари го бяха върнали в света на живите, но той беше успял да зърне онова, което се намираше след тунела и видяното го беше разтърсило. Животът, въпреки жестокостта си, беше за предпочитане пред онова, което съзря отвъд.

Достигна изхода на океанската магистрала, където пътят се отделяше за Муунлайт Къв. Видя нова табела с надпис: „Муунлайт Къв — 800 м“.

Няколко къщички бяха сгушени в мрака около дърветата, обграждащи тясното асфалтирано шосе. Прозорците им отразяваха меката жълта светлина на залеза. Някои бяха в баварски стил, други бяха бунгала в стил „Монтерей“. Тъй като през последните десет години Муунлайт Къв се развиваше по-интензивно, къщите бяха елегантни, модерни, с много прозорци, напомняха на кораби, изхвърлени от прилива.

Сам продължи по Оушън Авеню и навлезе в търговската част на градчето. Внезапно го обзе особеното чувство, че нещо не е наред. Магазини, ресторанти, барове, супермаркети, две църкви, градската библиотека, киносалон и други заведения се редяха по главния път, който се спускаше към океана, но тези сгради излъчваха нещо странно, от което кръвта му се смразяваше.

Не можеше да определи причините за внезапната неприязън, която изпита към това място. Може би чувството му се породи от странната игра на светлини и сенки. В есенната вечерна дрезгавина каменната католическа църква приличаше на извънземна конструкция, въздигната не за земни грижи. Витрините на магазините отразяваха последните слънчеви лъчи, като че да скрият онова, което се вършеше зад тях. Сенките, хвърляни от сградите, елите и кипарисите, бяха застинали.

Сам закова на светофара на излизане от търговския район. След като видя, че зад него няма коли, не потегли, а се загледа в хората по тротоарите. Те не бяха много, но тези, които видя, му се сториха странни. Общото впечатление от обстановката оформяше у него усещане за нещо особено. Хората се движеха енергично, целенасочено, с вдигнати глави, с особена припряност, която не беше привична за ленивото морско градче.

Въздъхна и продължи, като си мислеше, че въображението му го подвежда. Муунлайт Къв и жителите въобще нямаше да му изглеждат необикновени, ако само минаваха през градчето. Но беше пристигнал със сведения, че тук има нещо нередно, беше естествено да вижда зловещи знаци в един съвсем обикновен пейзаж.

Опитваше се да си го внуши, но знаеше, че не е така. Лекарската експертиза за многото смъртни случаи го изпълваше с подозрения. Предчувстваше, че ако се добере до истината, тя ще бъде ужасяваща.

С годините се беше научил да се доверява на инстинкта си, благодарение на който много пъти беше оцелявал.

Паркира наетия форд пред магазин за подаръци.

На запад, в далечния край на оловно-сивия океан, анемичното слънце потъваше зад хоризонта, а последните му отблясъци обагриха небето.

3.

В килерчето до кухнята, седнала на пода, опряла гръб на полица с консервирани храни, Криси Фостър погледна часовника си. На слабата светлина на единствената крушка тя забеляза, че малкото помещение, в което бе затворено, е без прозорец. Преди повече от четири месеца, на единадесетия й рожден ден, й бяха подарили ръчен часовник. Тя му се зарадва, защото не беше детски часовник с фигури от комикси върху циферблата. Беше изящен дамски часовник с позлатен циферблат, с римски числа, истински таймекс като този на майка й. Поглеждайки го, Криси се натъжи. Часовникът беше символ на семейната задружност и щастие, което беше отлетяло завинаги.

Освен че се чувстваше тъжна и някак неспокойна от часовете в плен, тя беше и изплашена. Разбира се, не беше така изплашена както сутринта, когато баща й я довлече в килерчето. Риташе и крещеше, ужасена от онова, което беше видяла. От онова, в което се бяха превърнали родителите й. Уплахата й постепенно се превърна в панически страх. Тресеше я, повдигаше й се, болеше я глава, сякаш се разболяваше от грип.

Питаше се какво ли щяха да й направят, когато най-после я пуснат да излезе. Разбира се, не се чуди дълго, тъй като определено знаеше отговора. Щяха да я превърнат в техен образ и подобие. Озадачаваше я само как щяха да извършат промяната и точно в какво щеше да се превърне. Знаеше че родителите й вече не бяха обикновени хора, че бяха нещо друго, но не можеше да опише в какво се бяха превърнали.

Страхът й се подсилваше от факта, че наистина не можеше да си обясни какво цареше в собствения й дом. Тя винаги беше имала доверие в думите и вярваше в тяхната сила. Обичаше да чете всичко: поезия, къси разкази, романи, ежедневните вестници, списанията или опаковките на кутиите с овесени ядки, ако нямаше друго.

Беше в шести клас, но учителката й, г-жа Токава, й казваше, че чете като десетокласник. Когато не четеше, пишеше свои разкази.

Но сега не намираше думи. Животът й се очертаваше по-различен от представите й за него. Едновременно се страхуваше както от загубата на привлекателното си бъдеще на писателка, така и от промените, които родителите й бяха претърпели. Само осем месеца преди дванадесетия си рожден ден Криси изведнъж почувства несигурността на живота и мрачните му повратности, за които беше зле подготвена. Не че тя се беше предала. Решена беше да се бори. Нямаше да им позволи да я променят без съпротива. Веднага щом я заключиха в килера, щом пресъхнаха сълзите й, тя прегледа съдържанието на полиците, като търсеше оръжие. В килера имаше главно бутилирана и консервирана храна, но също дрехи за пране, аптечка и инструменти. Беше открила перфектно средство — флаконче спрей с машинно масло. Ако можеше да ги изненада и да ги пръсне в очите, би могла да се измъкне.

Мисълта й се оформи като заглавие от вестник: „Изобретателно младо момиче се спасява с обикновено смазочно масло“.

Тя стисна флакона. Притежанието му й вдъхна спокойствие и смелост.

От време на време яркият и обезпокояващ спомен се връщаше: лицето на баща й, когато я хвърли в килера — зачервено, подуто от гняв, очите му с тъмни ивици, ноздрите разширени, отдръпнати от зъбите устни над яростната паст, всички черти изкривени от гняв.

— Ще се върна за теб — беше й казал, като пръскаше слюнка. — Ще се върна!

Тръшна вратата и залости бравата с кухненски стол. По-късно, когато къщата утихна и родителите й изглежда излязоха, Криси се беше опитала да отвори, блъскайки вратата с пълна сила, но кухненският стол се оказа непреодолима преграда.

„Ще се върна! Ще се върна за теб!“

Изкривеното му лице и кръвясалите му очи й напомниха описанието на жестокия мистър Хайд от романа „Д-р Джекил и мистър Хайд“, който тя прочете преди няколко месеца. От баща й бликаше лудост. Той не беше същият човек както преди.

По-тревожен бе споменът от онова, което видя в предверието на втория етаж, когато изпусна училищния рейс. Беше се върнала и изненада родителите си. Не. Не бяха нейните родители. Те бяха… нещо друго.

Тя потрепери.

Стисна флакона.

Изведнъж, за пръв път от часове, чу шум в кухнята. Задната врата на къщата се отвори. Чу стъпки. Най-малко двама, трима или четирима души.

— Тя е тук — каза баща й.

Сърцето на Криси затуптя трескаво.

— Няма да стане бързо — каза някой.

Криси не разпозна дълбокия му, леко дрезгав глас.

— Нали знаете, че е по-сложно с деца. Шедак не е сигурен готови ли сме вече за деца. Рисковано е.

— Тя трябва да бъде преобразена, Тъкър. — Това беше майката на Криси, Шарон, въпреки че гласът й беше променен. Нейният беше, но без характерната мекота, без вродената музикалност, така красив за четене на приказки.

— Разбира се, че трябва да се преобрази — каза непознатият, чието име очевидно беше Тъкър. — Знам това. Шедак го знае също. Нали той ме изпрати тук. Само казвам, че може да отнеме повече време от обикновено. Трябва ни място, където да я вържем и да я наблюдаваме през време на преобразяването.

— Ето тук. Горе в стаята й.

Преобразяване?

Трепереща, Криси се изправи с лице към вратата. С тътрузене залостеният стол беше отместен.

С дясната си ръка хвана флакона, скри го зад гърба си и постави пръст на дюзата.

Вратата се отвори и баща й я погледна.

Алекс Фостър. Криси предпочете да мисли за него като за Алекс Фостър, но беше трудно да се отрече, че в известна степен той все още беше неин баща. Освен това едва ли можеше да се назове Алекс Фостър, защото той беше изцяло променен. Лицето му вече не беше изкривено от ярост. Сега повече приличаше на себе си — гъста руса коса, широко приятно лице със смели черти, рояк лунички по бузите и носа. Въпреки това виждаше се рязка промяна в погледа му. Той беше изпълнен със странна припряност, сякаш беше на края на силите си. Гладен? Да, това беше. Татко изглеждаше гладен, изсмукан от глада, побеснял от глад, прегладнял, но за друго, не за обикновени хора. Тя не разбираше за какво, но усещаше яростна нужда, която пораждаше непрестанно напрежение в мускулите. Той изпитваше такова яростно желание, така горещо, че то на вълни се надигаше у него, като пара над кипяща вода.

— Ела, Криси, излез оттам! — каза той.

Криси си позволи да не изпълни веднага нареждането, примигна, сякаш преглъщаше сълзи, потрепери повече отколкото трябваше, опита се да изглежда малка, уплашена, победена. Неохотно пристъпи напред.

— Хайде, хайде — нетърпеливо я подкани той да излезе от килера.

Криси прекрачи прага и видя майка си, застанала зад Алекс. Шарон беше симпатична, с червено-кафява коса, зелени очи, които вече не издаваха майчини чувства. Външно изглеждаше жестока и променена, пълна със същата с мъка сдържана енергия, която изпълваше съпруга й.

До кухненската маса стоеше непознат, облечен с джинси и плетена фланела. Очевидно беше Тъкър, с когото майка й бе разговаряла — висок, слаб, с кокалесто тяло. Ниско подстриганата му черна коса беше като четка. Тъмните му очи бяха потънали в орбитите под високото му оголено чело, носът му с остра гърбица беше като клин от камък, забучен в средата на лицето, устата му напомняше на прорез, а челюстите — изпъкнали като на хищник. Държеше черна лекарска чанта.

Бащата сграбчи Криси, когато излезе от килера. Тя вдигна флакона и пръсна в очите му от разстояние около метър. Баща й извика от изненада и болка, а Криси се обърна и пръсна майка си също в лицето. Заслепени от болка, те опипаха пространството за нея, но тя им се изплъзна и се втурна през кухнята.

Тъкър беше изненадан, но успя да я хване за ръката.

Тя се извърна към него и го ритна в слабините.

Той не я изпусна, но отхлаби хватката. Тя успя да се откъсне и побягна към предверието на долния етаж.

4.

Здрачът се спусна над Муунлайт Къв, сякаш беше не мъгла от водни пръски, а от димяща розова светлина.

Когато Сам Букър слезе от колата, въздухът беше мразовит. Беше доволен, че под спортното си кадифено сако носеше вълнен пуловер. В очакване да бъдат запалени всички улични лампи, той тръгна по Оушън Авеню и надзъртайки във витрините на магазините, се опитваше да улови атмосферата на града.

Беше чул, че Муунлайт Къв просперира и че тук почти няма безработица благодарение на завода за електронно оборудване, който беше построен тук преди десет години. Въпреки това забеляза признаци на западаща икономика. Скъпият магазин за подаръци и този за бижутерия бяха затворени. „Ню Атитюд“ — моден магазин за облекла, предлагаше голяма разпродажба преди закриването си и, съдейки по малцината купувачи, стоката се разпродаваше мудно — дори с петдесет-, седемдесет процентното намаление.

Докато Сам прекоси двете пресечки към края на града и се върне обратно от другата страна на Оушън Авеню на път към бара „Мостът на Рицаря“, здрачът бавно се сгъсти. Мъгла като креп нахлуваше откъм океана, а въздухът трептеше, наситен с цветове, подсилени от сиво-синкавия падащ мрак. Нощната тъмнина обхвана всичко освен местата около уличните лампи.

В далечината се виждаше само една кола и в момента Сам беше единственият пешеходец. Чувството му за самотност се подсилваше от странната светлина на отмиращия ден, внушавайки му, че това беше град на призраци, обитаван единствено от мъртвите. Непрекъснато сгъстяващата се мъгла, нахлуваща от Тихия океан, допълваше илюзията, че всички околни магазини бяха празни, изпълнени само с паяжини, тишина и прах.

„И на теб не може да ти се угоди“ — каза си той.

Опитът го беше направил песимист. Житейските несгоди го разделиха със сияйния му оптимизъм.

Талазите на мъглата се плъзгаха край краката му. Към хоризонта на потъмняващото море слънцето гаснеше. Сам потръпна и влезе в бара за едно питие.

От тримата клиенти нито един не беше в приповдигнато настроение. В едно от черните сепарета отляво мъж и жена на средна възраст разговаряха тихо. Мъж с посивяло лице беше увесил нос над чаша бира. Стиснал чашата с две ръце, той я гледаше с отвращение, като че ли в бирата имаше муха.

За да оправдае названието си, барът беше обзаведен псевдоанглийски. Рицарска броня украсяваше един от ъглите. На стените висяха картини, изобразяващи лов на лисици.

Сам се намести на висок стол. Барманът забърза към него, забърсвайки с парцал и без това безупречно излъскания дъбов плот.

— Моля, сър, какво желаете? — Беше закръглен човек във всяко отношение — закръглено коремче, месести космати ръце, кръгло лице, устата прекалено малка в сравнение с останалите му черти, издаден нос като топка и кръгли очи с постоянен израз на удивление.

— Имате ли бира гинес? — попита Сам.

— Задължителна е за всяка кръчма, сър. Ако нямахме гинес… е, по-добре да станеме чайна.

Гласът му беше мелодичен. Всяка изречена от него дума звучеше мазно и закръглено, някак угоднически.

— Студена ли я искате? Сервирам я по желание.

— Съвсем леко изстудена.

— Дадено, човече.

Когато пак се появи с гинес и чаша, барманът каза:

— Името ми е Бърт Пекам. Собственик съм на заведението.

Като сипваше бирата бавно, за да избегне пяната, Сам отвърна:

— Аз съм Сам Букър. Хубаво е тук, Бърт.

— Благодаря. Може да ми направите реклама. Старая се да го поддържам уютно и добре заредено, но напоследък, изглежда, по-голямата част от града или се е присъединила към движението на трезвениците, или си вари домашен алкохол. Едно от двете.

— Не се отчайвай, едва понеделник е.

— През последните месеци нямаше никой, дори в съботните вечери, което преди рядко ставаше.

Лицето на Бърт Пекам доби загрижен вид. Отново залъска плота, докато разговаряше.

— Навярно причината е мания за мускули, от която калифорнийците са обзети. Стоят си у дома, играят аеробика, хранят се само с белтъчини, овесени ядки или други изчанчени ястия, пият минерална вода, плодов сок или козе мляко. Но една-две глътки алкохол дневно са полезни за човека.

Сам отпи от бирата, пое дъх и с удоволствие отбеляза:

— Наистина има вкус на нещо полезно за организма.

— Така е. Помага на кръвообращението. Проповедниците всяка неделя трябва да изтъкват достойнствата на алкохола, не да го хулят. Всичко умерено, а това означава няколко бири дневно.

Вероятно усетил, че лъска плота прекалено усърдно, Бърт закачи кърпата и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти само пътьом ли минаваш, Сам?

— Всъщност — излъга Сам — пътешествам от Лос Анжелис до Орегон, мотая се и търся място, където да се оттегля след пенсия.

— Май си правиш майтап. Та ти си… само на четиридесет… четиридесет и една?

— Четиридесет и две.

— Хей, да не обираш банки?

— Брокер съм. През последните години направих добри инвестиции. Време ми е да се оттегля от бизнеса. Искам да заживея на тихо място без смог и престъпления. Писна ми от Лос Анжелис.

— Печелят ли се още пари с акции? — попита барманът. — Винаги съм мислил, че там парите се хвърлят като на маса за хазарт в Рино. Не бяха ли съсипани всички, когато преди няколко години пазарът се срина?

— Дребните риби не успяват, но ако човек е печен и знае кога да спре, ще натрупа малко парици.

— Пенсионер на четиридесет и две, а — промърмори Пекам. — Когато се захванах с бара, мислех, че е за цял живот. На жена си казах, че в добрите времена хората пият, за да празнуват, в лошите времена пият, за да забравят, така че няма по-доходен бизнес от кръчмата. Вижте — той посочи почти празната зала, — щях да изкарам повече, ако продавах презервативи в манастир.

— Ще дадеш ли още една бира? — попита Сам.

Когато Бърт донесе втората бутилка черна бира, Сам му каза:

— Муунлайт Къв вероятно е това, което търся. Мисля, че ще остана няколко дни да почувствам атмосферата. Ще ми препоръчаш ли мотел?

— Остана само един. Градчето не е туристическо. До това лято имахме четири мотела. Три от тях вече не работят. Не зная защо… въпреки красотата си, това градче умира. Доколкото разбирам населението не емигрира, но… дяволска работа, ние губим нещо. — Сграбчи кърпата и отново започна да бърше плота. — Все пак опитай в „Къв Лодж“ или в „Сайпръс Лейн“, последната пресечка на Оушън Авеню. Лесно ще го намериш и сигурно ще получиш стая с изглед към океана.

5.

Като стигна долния етаж, Криси Фостър блъсна входната врата. Втурна се през широката веранда надолу по стълбите, спъна се, но запази равновесие, обърна се надясно, пробяга през двора, покрай синя хонда, вероятно собственост на Тъкър, и се втурна към конюшнята. Тропотът от бесния й бяг беше като оръдеен изстрел в бързо спускащия се здрач. Искаше й се да тича по-бързо и по-тихо. Дори ако родителите й и Тъкър да не я хванеха преди сенките да я погълнат, те все пак щяха да чуят накъде се насочва.

Небето беше черно, с изключение на аления хоризонт. Стигна до обора и бутна голямата врата. Познатите приятни миризми на слама, сено, хранителни смески, конска плът, масло за разтриване, кожа на седло и изсъхнала тор я блъснаха в носа.

Щракна електрическия ключ и три крушки с малък волтаж осветиха помещението, без да смущават обитателите му. От двете страни на замърсената централна пътека имаше по десет широки клетки, от които любопитни коне надничаха над ниските вратички. Някои принадлежаха на родителите на Криси, но повечето бяха наети от хора, живеещи в Муунлайт Къв или околностите. Криси се стрелна към последната клетка отляво, която беше на петниста кобила на име Гъдайва.

В конюшнята можеше да се проникне и от задната врата, която сега беше залостена. Гъдайва беше спокойна кобила и много дружелюбна към Криси, но не обичаше да я пипат в тъмното. Можеше да зарита или да подскочи, ако отвореха внезапно вратата на клетката й. Но Криси нямаше време да успокоява кобилата, налагаше й се да стигне до нея, без да пали лампата.

Криси погледна към входа на конюшнята в очакване да види Тъкър и родителите си и открехна вратата. Гъдайва излезе на пътеката.

— Бъди храбра, Гъдайва! Моля те, моля те, бъди послушна.

Нямаше време да я оседлае. Поведе кобилата край склада и покрай хамбара в дъното на обора. Една мишка се подплаши и се шмугна в най-отдалечения ъгъл. Криси отвори задната врата и в обора нахлу студен въздух.

Без стремена не можеше да яхне кобилата. Ниското столче на ковача стоеше в ъгъла до склада. Като успокояваше Гъдайва, Криси придърпа стола с крак към кобилата.

От другия край на конюшнята Тъкър извика:

— Ето я! В обора! — и затича към нея.

Столът не беше достатъчно висок и момиченцето не успя да възседне коня.

Чуваше бързите стъпки на Тъкър все по-близо, но не се огледа.

Той извика:

— Хванах я!

Криси сграбчи гривата на Гъдайва и се метна върху й. Това, изглежда, причини болка на кобилата, но тя не изцвили, като че ли някакъв вътрешен инстинкт й подсказа, че животът на момичето зависи от нея. Криси я възседна, сграбчи гривата й, притисна колене към хълбоците й и я шляпна по задницата.

Тъкър я настигна тъкмо когато да извика „дий“, сграбчи крака й, скъса джинсите й. Хлътналите му очи бяха потъмнели от гняв, ноздрите му — разширени, а тънките му устни бяха разтегнати в ужасяваща гримаса. Тя го ритна под брадичката и той я изпусна.

Гъдайва се втурна през отворената врата.

— Взе кобилата — изкрещя Тъкър. — Тя избяга с кобилата!

Гъдайва пое право към затревения склон, който извеждаше към морето. Но Криси не искаше да слезе на брега, защото се страхуваше от прилива. Водата заливаше тесните места на брега и можеше да се окаже невъзможно да ги премине. Не искаше да рискува и да се озове в капан.

— Ти си страхотна! — извика Криси на кобилата. — Обичам те, Гъдайва!

Момичето свърна покрай обора и видя Тъкър, който тъкмо излизаше оттам. Той явно беше слисан, че тя се връща към къщата, а не бяга към океана. Той се спусна към нея със завидна бързина, но не можеше да се мери с Гъдайва.

Когато стигнаха алеята, Криси я задърпа към мекия банкет на пътя. Тя се прилепи до гърба й, изплашена да не падне. Успя да види къщата отляво, цялата осветена, но изгубила уюта си. Това вече не беше нейният дом, а самият ад между четири стени, така че светлината в прозорците й приличаше на пъкления огън в мрачното царство на Хадес.

Внезапно видя нещо да бяга по поляната към нея. То беше ниско, но бързо, с ръста на човек, но спринтиращо на четири крака. Подскачаше и скъсяваше разстоянието между тях. Забеляза още една фигура. Въпреки че и двете същества бяха осветени, Криси едва различаваше силуетите им, но все пак доби представа за тях. Не, не, по-скоро тя предполагаше кои са те, тъй като ги беше видяла в хола тази сутрин. Знаеше какво са били — хора като нея, но не и какво са сега.

— Дий, Гъдайва, давай!

И без юзда кобилата ускори ход, като че действаше по телепатия с Криси. Отминаха къщата, препускайки по затревената поляна към черния път, който се намираше на по-малко от миля на изток.

Тя погледна зад рамото си и не видя двете движещи се с подскоци същества, въпреки че сигурно още я следваха, забулени от сенките.

Въпреки че не виждаше вече тичащите след нея фигури, тя без усилие забеляза фаровете на синята хонда на Тъкър. Той потегли от двора на къщата зад нея, зави по алеята и я погна.

Криси знаеше, че Гъдайва може да надбяга човек или животно, стига да не е по-бързо от кон, но също така знаеше, че не е по-бърза от кола. Тъкър за секунди ще ги догони. Лицето му беше запечатано ясно в съзнанието й. Около него витаеше същата атмосфера на неестествена жизненост, която Криси понякога усещаше у своите родители — изобилие от припряност и енергия, наред със загадъчен гладен поглед.

Знаеше, че той ще направи всичко, за да я спре. Дори можеше да блъсне Гъдайва с хондата. Тъкър не можеше да ги преследва с колата през поляната. Затова Криси неохотно реши да се отклонят от черния път, където се надяваше на помощ. Гъдайва реагира без колебание.

Криси виждаше гората само като черна ивица, като назъбен силует на фона на по-светлото небе. Спомни си подробностите на терена, който трябваше да пресече, но не разчиташе много на себе си, затова се молеше на Бога кобилата да се ориентира по-добре.

— Браво, моето момиче, дий, дий! — ободрително извика тя.

Бясното препускане завихряше мразовития въздух. Сърцето й отмерваше ритъма на гонитбата и усещаше, че с Гъдайва не бяха кон и ездач, а едно цяло с общо сърце, кръв и дъх.

Изправена лице в лице пред нещо по-лошо от смъртта, изживяването беше особено вълнуващо, с мрачна привлекателност, извън представите й. Беше изплашена и от това, което се случваше, и от хората, които я преследваха.

Притискаше се плътно към петнистата кобила, от време на време опасно излиташе нагоре, но се държеше здраво. С всеки удар на копитата Криси ставаше по-уверена, че ще успеят да избягат. Когато почти прекосиха поляната, Криси реши да не поеме пак към черния път, но изведнъж… Гъдайва падна.

Криси се уплаши да не я затисне и да й счупи крака. За щастие нямаше стремена или седло и тъй като инстинктивно пусна гривата, излетя веднага през главата на Гъдайва високо във въздуха. Въпреки че земята беше мека, покрита с килим от трева, тя тупна силно, остана без въздух и така удари зъбите си, че за малко щеше да си прехапе езика.

Гъдайва първа колебливо се изправи. С широко отворени от страх очи, тя закуца край Криси. Момичето я извика, изплашено да не би да се отдалечи. Но още не можеше да си поеме въздух и само успя да прошепне името й: „Гъдайва“!

Кобилата продължи обратно към конюшнята.

Когато Криси коленичи, разбра, че осакатената кобила е вече безполезна и не направи повторно усилие да я повика. Едва си поемаше въздух и беше зашеметена от падането, но знаеше че трябва да върви, защото съществата още я дебнеха. Виждаше хондата със запалени фарове на около триста метра от нея, паркирана на алеята. Стана съвсем тъмно.

Момичето се изправи, тръгна накуцвайки към гората и накрая хукна.

6.

С годините Сам Букър беше разбрал, че калифорнийският бряг изобилства с очарователни хотелчета с дворчета, засадени с екзотични растения. Въпреки уюта, за който се загатваше в името на мотела, въпреки разположението му в живописната местност „Къв Лодж“, не беше един от „калифорнийските бисери“. Беше обикновена сграда на два етажа, с бяла гипсова мазилка, със западнало кафене, нямаше дори басейн. Удобствата бяха ограничени до машини за лед и сода на двата етажа.

Нощният администратор му даде стая на втория етаж с изглед към океана, въпреки че местоположението на стаята нямаше значение за Сам. Всеки етаж на мотела имаше по двайсет стаи с общ хол с оранжеви изкуствени килими, които дразнеха окото. Стаите на изток гледаха към Тихия океан. Стаята му беше в северозападното крило, с огромно легло с провиснал матрак, стара синьо-зелена кувертюра, нощни шкафчета, изгорени от цигари, телевизор на стойка, маса, два стола с прави облегалки, очукано бюро, телефон, баня и голям прозорец, от който се виждаше забуленият от нощта океан.

Банкрутиралите търговци, на които не им оставаше нищо друго освен самоубийство, се уединяваха в подобни мотели. Сам изпразни двата куфара и подреди дрехите си в шкафа и чекмеджетата на скрина. След това седна на ръба на леглото и се загледа в телефона върху шкафчето.

Искаше да се обади на сина си Скот, който си беше у дома в Лос Анжелис, но от този телефон не трябваше да го направи. По-късно, ако от него се заинтересува местната полиция и провери телефонните му разговори, с анонимността му щеше да бъде свършено. За да запази прикритие, трябва да употреби шифровия си телефонен номер, като от телефона в стаята се обади в службата си в Лос Анжелис. Това беше сигурна линия и щяха да отговорят: „Ценни книжа «Бърчфийлд», моля?“ Освен това в телефонния указател тази линия фигурираше под името „Бърчфийлд“, несъществуваща фирма, в която Сам бе мним акционер. Не можеха да го проследят чак до ФБР. Още нямаше какво да докладва, така че не вдигна слушалката. Когато излезе да вечеря, щеше да се обади на Скот от уличен телефон.

Не искаше да разговаря с него. Обаждането им щеше да е формално. Сам се плашеше от разговора. Общуването със сина му престана да бъде приятно още преди три години, когато Скот беше на тринайсет и вече без майка. Тези мисли го насочиха към собствената му вина за възпитанието на момчето. Щеше ли да стане лош, ако той не му беше баща? Съдбата му ли е такава или обстоятелствата го направиха такъв? Тези мисли го отчайваха.

Черна бира гинес.

Добра мексиканска храна.

Голди Хоун.

Страх от смъртта.

Причините да живее не бяха много, но очевидно бяха достатъчно.

Влезе в банята, изми ръцете и лицето си със студена вода. Въпреки това не се освежи, чувстваше се уморен.

Свали кадифената си жилетка и се препаса с мек тънък раменен кобур, който извади от куфара. Беше взел „Смит и Уесън“, 38-ми калибър. Зареди го. Мушна го в кобура, преди да си облече жилетката. Саката му бяха скроени така, че да скриват оръжието.

Сам беше създаден за тайни мисли. Беше среден на ръст. Тежеше деветдесет килограма. Тялото му беше мускулесто и никак не приличаше на щангист с дебел врат. Лицето му не се запомняше — нито грозно, нито красиво, без особени белези. Русолявата му коса беше подстригана късо. Нищо във външния му вид не привличаше вниманието.

Само сиво-сините му очи бяха необикновени. Жените често му казваха, че има най-красивите очи. Преди се радваше на онова, което жените му казваха. Сам провери дали кобурът е легнал добре. Не очакваше да използва оръжието веднага. Не беше започнал да души и още никой не беше го забелязал. Въпреки това трябваше да носи пистолета. Не можеше да го остави в стаята на мотела или да го заключи в наетата кола.

Ако някой направеше обиск, щеше да намери оръжието и прикритието щеше да се провали. Нямаше брокери на средна възраст, които търсеха своя рай по крайбрежието, въоръжени с 38-ми калибър с отрязана цев. Това бяха полицейски пистолети.

Пъхна ключа на стаята в джоба си и излезе да вечеря.

7.

След като се регистрира в мотела, Теса Джейн Локланд дълго гледа през големия прозорец на тъмната си стая в „Къв Лодж“. Взираше се към огромния мрачен океан и към брега, където се предполагаше, че сестра й Дженис се беше самоубила.

Официалната версия беше, че когато Дженис е излязла, за да тича, е била в силна депресия. Била погълнала огромна доза валиум, била свалила дрехите си и навлязла навътре в океана. Загубила съзнание от хапчетата, морето я погълнало.

— Глупости! — промълви Теса, сякаш говореше на отражението си в стъклото.

Дженис Локланд Кепшоу беше оптимистка, непоправима оптимистка. Това беше семейна черта на Локландови. Никога не се самосъжаляваше. Ако й се случеше, след секунди се разсмиваше на глупостта си, ставаше и отиваше на кино или излизаше да тича. Дори когато Ричард почина, Дженис не позволи мъката да я доведе до депресия, независимо че го обичаше много.

Тогава какво е предизвикало у нея тази остра емоционална криза? Припомняйки си версията на полицаите, Теса едва не се разсмя. Сигурно Дженис е отишла на ресторант, сервирали са й отвратителна вечеря и до такава степен е била „покрусена“, че самоубийството е било единствения й изход. Точно така. Или може би телевизорът й гръмнал, тя изпуснала любимия си сериал и потънала в мрачно отчаяние. Нищо чудно.

Глупостите, записани от следователите в Муунлайт Къв бяха толкова правдоподобни, колкото сценариите на сапунените опери. Самоубийство?

— Глупости! — повтори Теса.

От прозореца виждаше само тясна ивица от брега и прииждащите пенести вълни. Пясъкът светлееше на лунната светлина.

Теса пожела да отиде на този бряг, откъдето сестра й навярно се беше отправила на среднощното си плуване към смъртта, същият бряг, на който приливът беше изхвърлил издутото й разпокъсано тяло няколко дни след това.

Извърна се от прозореца и запали нощната лампа. Взе тъмнокафявото яке от закачалката в шкафа, облече го, преметна чантичката си през рамо и излезе от стаята.

Беше сигурна, или по-точно интуицията й подсказваше, че ако отиде на мястото, където Дженис по всяка вероятност е била, ще намери някаква правдоподобна следа.

8.

Лунният сърп се издигна над притъмнелите възвишения на изток. Криси се луташе между дърветата с надеждата да намери път, преди странните същества да я догонят. Стигна бързо до каменната пирамида — скално, не много високо възвишение. Когато беше малка, играеше често тук, измисляше си истории за тази пирамида и познаваше отлично местността, а това й даваше предимство. Детето се шмугна край пирамидата в мрака между дърветата по тясна пътека, която водеше на юг.

Безсмислено беше да се ослушва и оглежда. Щеше само да загуби ценно време, защото родителите й и Тъкър ще дебнат безшумно като хищници.

Гората беше борова, тук-там имаше каучукови дървета, чиито аленожълти листа грееха денем, но сега сплетените клони тъмнееха еднакво. Криси пое по виещата се пътека, която се спускаше в дерето. Лунната светлина все още проникваше между клоните и надигащата се мъгла. Но дори през осветените места тя не смееше да тича, за да не се спъне в коренищата и за да не се оплете в надвисналите клони.

Като че ли всичко, което я сполетя, не се случваше с нея, като че ли четеше откъс от любимите си приключенски романи. Мислено насърчаваше главната героиня: „Мила, малка Криси, ти си бързонога и хитрушка, ти не се плашиш от тъмнината, може би малко те е страх от чудовищата, които те преследват, но ти си смела!“

Скоро щеше да се добере до края на склона, където трябваше да реши накъде да тръгне — на запад към морето, или на изток към черния път, опасващ дерето. Малко семейства живееха в тази местност, а още по-малко до морето, тъй като част от брега беше държавна собственост и строежите бяха забранени. И в двете посоки нямаше изгледи да намери помощ, а Тъкър може би я дебнеше с хондата си точно на пътя, решил, не без основание, че момиченцето ще се опита да спре някоя кола.

Напълно объркана накъде на тръгне, тя извървя последните сто метра по склона. Дърветата по пътеката оредяха и се заредиха ниски, гъсто преплетени храсти и тръни. Огромни туфи папрат, идеално приспособени към крайбрежния климат, обграждаха пътеката и Криси потръпна, когато се провираше между тях. Сякаш десетки малки ръце посягаха към нея.

От другата страна на склона гората беше прорязана от дере. В дъното му лениво се влачеше поток, чиито води в това време на годината бяха много плитки. Детето се спусна натам.

Нощта беше безветрена.

Чувстваше се премръзнала, останала без дъх, изплашен и несигурна. Упрекваше се за слабостта си и за да се окуражи, си припомни безстрашните малки героини от романите на Андре Нортън.

Мисълта за героините на Нортън я подтикнаха да продължи. Затича се към потока по хлъзгавата земя и го прескочи. След кратко колебание се закатери по другия склон на дерето, на юг, към гората.

Познаваше добре и тази, макар и по-отдалечена част на гората. Знаеше да се ориентира и лесно щеше да върви все на юг. Нахлуващата от морето мъгла и разположението на луната й помагаха. Надяваше се да намери помощ при първите къщи на около километър и половина оттук.

И тогава, разбира се, ще започнат истинските й проблеми. Ще се наложи да ги убеждава, че нейните родители вече не са същите, че са се изменили, че може би са обладани от някакъв дух… или от тъмна сила. И че искаха да я направят като тях.

Беше умна, говореше ясно, но все пак беше единайсетгодишно дете. Ще й бъде трудно да обясни всичко така правдоподобно, че някой да й повярва. Не си правеше илюзии за това. Те ще я изслушат, ще поклатят глави и ще се смеят, след това ще се обадят на родителите й и ще повярват на тях.

„Длъжна съм да опитам — си каза тя, катерейки се по южния склон на дерето. — Ако никой не ми повярва, какво да правя? Да се предам ли? В никакъв случай!“

На няколкостотин метра зад нея, от далечната страна на дерето, се чу писък. Не беше човешки, нито животински. На първия пронизителен зов отвърна друг, трети… Издаваха ги явно различни същества. Криси замръзна на мястото си. Озърна се и се ослуша — нейните преследвачи започнаха да вият в хор. Писъкът им напомняше плач на койоти, но беше по-страшен и по-необикновен. Звукът беше вледеняващ, проникна в плътта й и я прониза чак до костите.

Воят им изразяваше увереност — знаеха, че ще я хванат и вече не се криеха.

— Кои сте вие? — прошепна тя.

Предполагаше, че виждат в тъмното като котки. Дали и обонянието им беше животински чувствително?

Сърцето й лудо заби.

Беше съвсем беззащитна, съвсем сама, но събра сили и продължи да се катери.

9.

Теса Локланд пресече Оушън Авеню, мина през празния паркинг и излезе на брега. Вечерният бриз откъм Тихия океан едва повяваше, беше слаб, но леден. Беше доволна, че се е облякла с панталон, вълнен пуловер и кожено яке.

Нагази мекия пясък към тъмния бряг. Уличната светлина не стигаше дотук и високият кипарис, покрай който мина, й заприлича на модерна скулптура.

Теса спря до пенещите се вълни и се загледа на запад. Оскъдната светлина на новата луна не достигаше, за да види подробностите от пейзажа, освен белите гребени на близките вълни, никнещи от мрака.

Опита се да си представи сестра си, застанала на пустия бряг, да поглъща трийсет-четирийсет таблетки валиум, след което хладнокръвно се съблича и се хвърля в ледените води.

Не. Не и Дженис.

С нарастващо убеждение, че властите в Муунлайт Къв бяха пълни глупаци или лъжци, Теса бавно тръгна на юг по извития бряг. В бледата седефена лунна нощ тя огледа пясъка, раздалечените кипариси и ерозираните скали. Не търсеше материални доказателства за случилото се с Дженис. Положително бяха заличени от вятъра и прилива през последните три седмици. Надяваше се самата обстановка и силите на нощта — тъмнината, студеният вятър и танцът на бледнеещата и постепенно сгъстяваща се мъгла, да й помогнат да си състави версия за онова, което наистина се бе случило с Дженис.

По професия тя беше продуцент на документални филми. Когато имаше съмнения за значението и смисъла на даден обект, тя често се отправяше към географското местоположение на обекта и там получаваше представа за структурата на филма си.

Беше изминала по-малко от сто метра в южна посока по брега, когато чу пронизителен странен писък, който я накара да замръзне на място. Звукът идваше отдалече, усилваше се и изчезваше, пронизваше тишината й пак заглъхваше, докато накрая се стопи в мрака.

Писъкът я вледени повече от мразовитата октомврийска нощ. Беше озадачена. Не приличаше на нито един от познатите й животински звуци. Тъкмо си тръгваше, когато същият зловещ звук пак проряза нощта и тя се убеди, че се разнася откъм възвишението.

Писъкът завърши с провлечена, гърлена нота, сякаш беше кучешко ръмжене, макар тя да усещаше, че е от нещо друго. Горе на хълма навярно някой си имаше екзотичен домашен любимец.

Тази мисъл не я успокои. Колебаеше се, писъкът имаше някаква особеност, която не можеше да определи, но не беше на животно. Във всички случаи за пръв път чуваше подобен звук. Ослушваше се, но не чу нищо повече.

Мракът около нея стана непроницаем. Мъглата се сгъстяваше и облаците тежко се повлякоха край лунния сърп. Реши да огледа мястото по-добре сутринта и тръгна към забулените от мъгла улични лампи по Оушън Авеню. Не усети кога побягна и брегът остана зад нея, кога пресече паркинга и се изкачи по стръмното към светлините. Едва когато спря, почувства ускореното си дишане и осъзна паническото си бягство.

10.

Томас Шедак потъна в безтегловност, обграден от тъмнина. Температурата беше равномерна. Нямаше сетивни усещания. Тънка нишка го свързваше с истинското му аз и в мъглявото му съзнание едва проблясваше мисълта, че още е човек — висок, кокалест, с тясно лице, високо чело и жълто-кафяви очи.

Едва осъзнаваше, че е гол, лишен от усещания, потопен в съвършена от технологично гледище камера, наглед като железен котел. През прозрачния капак на камерата не проникваше светлина. Басейнът, в който Шедак се беше потопил, беше дълбок няколко метра. Разтворените във водата магнезиеви соли, които улесняваха плуването, се контролираха с компютър, както и всеки елемент от сложната процедура. Температурата на водата се колебаеше между 35°С, когато гравитацията действа най-слабо, и 40°С, пределната за човешкото тяло.

Той не страдаше от клаустрофобия. Минута-две след като влезе в камерата и я затвори, чувството му за пространство изчезна.

Усещанията на физическия свят като светлина, звук, допир, обоняние, вече не го дразнеха. Умът му се освободи от оковите на плътта и се издигна към света на идеите, недостижими при нормални условия.

Разбира се, и без помощта на това устройство той беше гений. Това писа списание „Тайм“, така че сигурно беше вярно. Беше развил „Нови микротехнологии“ от малка фирма с начален капитал двайсет хиляди долара до фирма с годишен оборот триста милиона.

В момента обаче Шедак не се занимаваше с изследователски проблеми. Използваше камерата само за отмора и за да потъне във виденията, от които винаги се опияняваше. Те го пренасяха в гигантска машина, която беше безпределна като вселената.

Всичко, което виждаше, беше като на сън, но много по-ясно. Носеше се като мушица във вътрешността на въображаемия механизъм покрай масивни зидове, подвижни колони с жужащи двигателни валове, тракащи трансмисии, хиляди бутала.

Жужаха мозъчни устройства, пухтяха компресори, разпределителните релета проблясваха, докато електрическият ток светкавично преминаваше по преплетените жици.

За Шедак най-вълнуващото нещо от този въображаем свят беше начинът, по който стоманените двигателни валове, буталата от специални сплави, твърдите гумени уплътнения и алуминиевите капаци бяха съединени с органични части, създавайки свръхмодерно устройство с две форми на живот — механична и пулсиращо органична.

Вместо помпи имаше човешки сърца, туптящи неуморно, свързани чрез дебели артерии към гумени тръби. Те доставяха кръв до онези части от системата, които се нуждаеха от органична смазка, а към механичните — смазочно масло.

На други места в необятната машина имаше десетки хиляди мехове, които вместо бели дробове служеха за филтри. Използваха се сухожилия за свързване на дълги тръби и гумени маркучи с далеч по-голяма гъвкавост, отколкото би могла да се постигне с неорганични връзки.

Това беше най-добрата конструкция, съчетаваща мъртва и жива материя.

Докато Томас Шедак пътешестваше въображаемо през безкрайните алеи на това приказно място, той беше възхитен или може би загрижен за това, какви биха били крайните функции на механизмите, какъв продукт, какви услуги щяха да предложат те. Беше развълнуван от перфектната цялост на системата, защото органичните й и неорганични части идеално се допълваха.

Беше на четирийсет и една години и през по-голямата част от живота си беше се съпротивлявал срещу ограниченията, беше се борил с цялата си воля и сърце да се извиси над съдбата на себеподобните си. Искаше да бъде нещо повече от човек. Мечтаеше за божествена сила, за да управлява не само своето бъдеще, но и това на човечеството.

Потопен в собствената си система и пренесен във видението на кибернетичния механизъм, той беше по-близо до така желаната метаморфоза, отколкото би могъл да бъде в материалния свят и това му даваше сили.

За него това видение не беше само стимул за интелекта му, но и нещо твърде еротично. Докато плуваше във въображаемата полуорганична машина, гледаше как тупти и пулсира, той стигна до оргазъм, който почувства не само в гениталиите, но и във всяка клетка на тялото си. Наистина не беше подготвен за внезапното сексуално преживяване, за гърчовете на тялото си. Почувства удоволствието силно не само в пениса си. Семето му се пръсна в тъмната, наситена с магнезиеви соли вода.

Няколко минути по-късно часовникът на сензорната камера задейства алармен сигнал. Шедак се върна от съня си в истинския свят на Муунлайт Къв.

11.

Очите на Криси Фостър се приспособиха към тъмнината и тя лесно успя да намери пътя в непознатия терен.

Когато стигна до върха над дерето, мина между два кипариса и пое по пътека, извеждаща на юг от гората.

За миг се поколеба дали да не се покатери сред листата с надеждата преследвачите да минат отдолу, без да я забележат. Не го направи. Ако я подушеха или ако усетеха присъствието й, нямаше накъде да избяга.

Побърза и скоро намери просека между дърветата. Зад тях имаше широка ливада.

Докато тичешком я прекосяваше към дърветата, тя видя голям камион, накичен със светлини като коледна елха, насочил се на юг по околовръстното шосе, почти на километър източно от нея.

Тя изключи възможността да търси помощ от някого на отдалеченото шосе, тъй като повечето от пътуващите бяха непознати, запътени към далечни места, и затова щяха да имат повече съмнения към разказа й от местните хора. Освен това тя четеше вестници и гледаше телевизия — беше чула всичко за серийните убийци, които скитаха в околността, и лесно си представи заглавията с едри печатни букви: „МАЛКО МОМИЧЕ УБИТО И ИЗЯДЕНО ОТ СКИТАЩИ КАНИБАЛИ В КАРАВАНА «ДОДЖ». БИЛА Е СЕРВИРАНА С ЦВЕТНО ЗЕЛЕ И МАГДАНОЗ. КОКАЛИТЕ Й СА ИЗПОЛЗВАНИ ЗА СУПА.“

Околовръстното шосе вече беше близо. Така или иначе, тя се беше отказала да търси помощ там, страхуваше се да не я пресрещне Тъкър с хондата си.

Разбира се, уверена беше, че дочу точно три смразяващи писъка от преследвачите. Това означаваше, че Тъкър е изоставил колата и сега беше с родителите й. Дали пък въпреки всичко да не тръгне към околовръстния път?

Докато обмисляше това, преди да хукне през поляната, страховитите писъци пак се понесоха някъде зад нея, все още от гората, но по-близо. Няколко гласа виеха в хор, като че шайка побеснели псета бяха по петите й.

Кри пристъпи и усети, че пада в нещо, което й се стори като пропаст. Оказа се дълбока канавка, която минаваше през поляната, и детето се претърколи невредимо на дъното.

Гневните викове на преследвачите й станаха по-силни, бяха по-близо. Сега в гласовете им се долавяше жесток глад.

Изправи се на крака и понечи да се изкатери обратно, но внезапно забеляза отвор на канализационна тръба. Беше нова възможност, от която реши да се възползва.

Затича се към отвора. Той беше с диаметър около сто и двайсет сантиметра. Ако се наведеше малко, би могла да върви в него. Криси направи само няколко стъпки и спря, прикована от толкова силна воня, че й се повдигна. Нещо се разлагаше в неосветения тунел. Не можеше да го види и слава Богу.

От север долитаха писъци, от които косата й се изправи.

Преследвачите скъсяваха дистанцията и идваха към нея. Нямаше избор, освен да се скрие дълбоко в канала и да се моли на Бога да не я надушат. Без да се колебае повече, хлътна в черния отвор и тръгна по извития под, който се губеше долу под поляната. След пет-шест метра стъпи върху нещо хлъзгаво и меко. Ужасната воня я блъсна в носа с още по-голяма сила и тя разбра, че е настъпила разложен труп.

Повдигна й се, почувства конвулсия в стомаха, но стисна зъби и не повърна. Когато мина покрай гнилата маса, спря за да изтърка обувките си в бетонния под на канала. Както беше с наведена глава и със сгънати колене, си помисли, че прилича на джудже, бързащо към убежището си.

На около двеста метра от мършата Криси спря, клекна и се обърна към входа. През кръглия отвор се виждаше долът, осветен от луната. Видя повече, отколкото очакваше, тъй като навън беше по-светло отколкото в канала.

Всичко утихна.

В тръбопровода стана течение, което отнесе вонята, така че започна да диша по-свободно. Сега въздухът беше пропит единствено от мирис на влага и плесен.

Тишина завладя нощта.

Затаи дъх и се заслуша.

Нищо.

Все още клекнала, започна да мести тежестта си от крак на крак.

Пак тишина.

Колебаеше се дали да се скрие по-дълбоко в канала, но страхът от змии я спря.

Отново пълна тишина.

Къде ли бяха родителите й, Тъкър?

Преди минута бяха близо зад нея, можеха да я хванат.

Отново тишина.

Имаше доста гърмящи змии по крайбрежните хълмове, но в този сезон не бяха много. Дали някакво гнездо гърмящи…

Така се изнерви от продължителната, неестествена тишина, че й се щеше да изкрещи, за да разруши жестоката магия.

Остър писък разчупи тишината. Прокънтя из бетонния тунел, отскочи от стените в лабиринта зад нея, като че преследвачите я наближаваха не само отвън, но щяха да изскочат изпод земята.

Странни сенки се появиха пред отвора на канала.

12.

Сам откри мексикански ресторант през две пресечки от мотела. Ароматът, който долови, обещаваше хубава кухня.

Ресторантът на семейство Перес беше непретенциозен. Представляваше продълговат салон със сепарета покрай стените, маси в средата и кухня в задната част. Семейство Перес имаха добра клиентела. С изключение на една маса с два стола, където младата Перес заведе Сам, ресторантът беше препълнен. Сервитьорите бяха облечени в пуловери и джинси. Единствено белите препасани престилки загатваха за униформа.

Сам не поиска гинес, защото в мексикански ресторант не сервираха черна бира, но имаха корона, която би му дошла добре, ако храната е хубава. А тя беше много вкусна, по-вкусна, отколкото можеше да се очаква в малко градче на северния бряг на океана с население три хиляди души. Докато си получи порцията от миди в доматен сос, се убеди, че трябва да се пресели в Муунлайт Къв възможно по-скоро, дори ако се налагаше да обере банка.

След като се наслади на храната, Сам прехвърли вниманието си върху посетителите. Долови някои странни неща.

Салонът беше необичайно тих, въпреки че беше претъпкан. При Перес малко от хората разговаряха оживено. Останалите вечеряха мълчаливо.

След като си наля от току-що сервираната бира, Сам огледа някои от мълчаливо вечерящите. Трима мъже на средна възраст седяха в дясната страна на салона, вторачени в храната си или във въздуха пред тях, като се поглеждаха от време на време, но не обелваха нито дума.

В друго сепаре две двойки тийнейджъри лапаха ордьоври от голяма табла, без да бърборят и без да се смеят, което е характерно за деца на тяхната възраст. До такава степен се бяха съсредоточили в храната, че колкото повече Сам ги гледаше, толкова по-странни му се струваха.

Тук хора от всички възрасти в разнородни групи се бяха съсредоточили в храната си. Те се хранеха с апетит и опитваха всичко: ордьоври, супа, салати и допълнителни блюда. Дъвчеха енергично и веднага щом преглътнеха, бързо налапваха още храна. Някои въобще не затваряха устата си, други преглъщаха с такава сила, че на Сам му се стори, че ги чува. Бяха зачервени и потни, без съмнение от лютите сосове, но никой не възкликна: „Божичко, люти!“ или „Много вкусно!“, или пък някаква закачка към съседа си.

Само малка част от клиентите оживено бърбореха помежду си и спокойно се хранеха, като не забелязваха трескавите движения на останалите.

Обществото в ресторанта на Перес не познаваше добрите маниери на масата. Чревоугодничеството на много от клиентите на ресторанта порази Сам. Той си помисли, че по-изисканите от тях бяха свикнали с простащината на другите, тъй като нееднократно я бяха наблюдавали.

Възможно ли беше студеният морски въздух да засилва апетита до такава степен? Дали някакви особени етнически черти или нескопосаната социална политика в Муунлайт Къв се опълчваше срещу общоприетия етикет?

Видяното в семейния ресторант на Перес приличаше на загадка, достойна за всеки социолог. Сам измести вниманието си от най-лакомите посетители, тъй като поведението им убиваше собствения му апетит.

По-късно, когато плащаше, пак огледа тълпата и този път забеляза, че нито един от посетителите не пиеше бира, текила или друга алкохолна напитка. Пиеха само ледена сода или кока-кола, а някои — мляко. Спокойно би могъл да не забележи въздържанието им, ако не беше полицай, при това опитен, трениран не само да наблюдава, но и да размишлява.

Спомни си, че в „Найтс бридж“ никой не пиеше алкохол. Коя от етническите или религиозни групи проповядваше отказ от алкохола и поощряваше тези животински маниери и лакомство? Не се сещаше.

Когато допи бирата си и стана да си върви, Сам се утешаваше, че се е раздразнил от някакви селяндури и че тази очевидна лакомия беше присъща само на шепа хора. Все пак от мястото си на последната маса не можеше да види целия салон и всеки един от клиентите. Но когато се запъти към изхода, подмина маса, на която три привлекателни и добре облечени млади дами гълтаха храната лакомо, без да си продумат, със светнали погледи.

Сам изпита облекчение, когато най-сетне излезе навън и вдъхна свежия нощен въздух.

Запотен както от лютите ястия, така и от топлината в ресторанта, искаше да си свали якето, но не можеше заради кобура под мишницата.

Наслаждаваше се на студената нощ, загледан в мъглата, понесена на изток от лекия постоянен бриз.

13.

Криси ги видя, когато се спуснаха в рова, и за миг й мина през ума, че те ще се изкачат по другата му страна и ще побягнат през поляната в посоката, в която тя искаше да тръгне. После единият от тях се обърна към отвора на канала, фигурата се вмъкна там на четири крака, предпазливо, с дебнеща крачка. Въпреки че детето не можеше да види нищо друго, освен засенчената фигура, трудно й беше да повярва, че това нещо е или някой от родителите й, или оня човек Тъкър.

А какво ли друго можеше да бъде?

След като влезе в бетонния канал, съществото се взря в мрака. Очите му фосфоресцираха.

Криси се запита колко можеше да вижда в непрогледната тъмнина. Едва ли погледът му би могъл да проникне в тъмния тунел до мястото, където се бе свила. Такова зрение би било неестествено.

То се втренчи право в нея.

Кой ли би могъл да каже, че това същество не е свръхестествено? Вероятно нейните родители се бяха превърнали в праисторически вълци.

Обляна в лепкава пот, тя се надяваше вонята от мъртвото животно да прикрие миризмата на тялото й. На четири крака, закрила сребристата лунна светлина, дебнещата фигура бавно тръгна към нея. Криси дишаше леко с отворена уста, за да не издаде присъствието си.

Изведнъж, едва пролазило в тунела, съществото заговори с дрезгав, шепнещ глас и с такава припряност, че думите почти се сляха в дълга верига от срички: „Криси, там ли, там ли си? Ела при мен, ела, ела, искам, искам, нужда, нужда, моя Криси!“

Странният, задъхан глас породи в ума на Криси ужасяващия образ на същество, което отчасти беше гущер, отчасти вълк, отчасти човек. Все пак тя подозираше, че ако го види в действителност, то щеше да изглежда по-потресаващо от представата й за него.

„Искам помощ, искам помогна, ела, ела мене, ела! Ти там ли, там ти, ти?“

Най-лошото беше, че гласът, въпреки ледения си тон, въпреки че беше чужд, беше едновременно познат. Криси разбра, че това е майка й. Да, променена, но все пак беше тя.

Стомахът й се беше свил от страх. И друга болка я прободе, която не осъзна веднага. После разбра, че я боли от раздялата — липсваше й майка й, искаше майка си обратно. Ако имаше едно от ония сребърни разпятия, които винаги използваха във филмите на ужасите, тя вероятно би излязла напред срещу ужасното нещо и би поискала то да върне майка й, истинската й майка. Това едва ли би помогнало, тъй като нищо в истинския живот не ставаше лесно като във филмите. А и случилото се с родителите й беше много по-странно дори и от появата на чудовища, вампири и демони от ада. Но ако тя имаше разпятие, все пак би опитала.

„Смърт, надушвам мирис, мирис, смърт…“

Съществото, което наподобяваше майка й, долази до мястото, където Криси беше стъпила в разложената хлъзгава маса. Блестящите очи от бледата лунна светлина станаха по-ярки. Съществото видя мъртвото животно.

Откъм отвора на тунела се чу шум от нещо, което скочи в рова. Последва шум от срутени камъни, от стъпки и от друг глас, почти толкова страшен, колкото този на съществото, надвесено над разложеното животно. Гласът отекна в канала:

— Тя е там, нали? Какво намери, какво, какво?

— Умрял чакал.

— Какъв е, какъв?

— Чакал, чакал умрял, мушици, личинки — отвърна първото същество.

Криси ужасно се уплаши, че е оставила следа от маратонките си в разлагащия се труп.

— Криси? — извика второто същество, след като влезе в тунела.

Гласът на Тъкър. Очевидно баща й я търсеше из поляната или в другата част на гората.

И двамата нападатели непрестанно се движеха. Криси ги чуваше как драскат. „Дали имат нокти?“. Сякаш и двамата бяха паникьосани. Не, не точно паника, защото никакъв страх не се долавяше в гласовете им. Бяха тревожни, изпълнени с желание, в екстаз. Някакъв механизъм ги управляваше на все по-бързи обороти, докато останеха без контрол.

— Криси, там ли си, Криси? Там ли е, там, там? — попита Тъкър.

Нещото, прилично на майка й, вдигна глава и се взря право в Криси през неосветения тунел.

„Не можете да ме видите! — молеше се Криси мислено. — Невидима съм.“

Блясъкът в очите на съществото беше намалял. Сега срещу себе си тя виждаше само нещо като две лъскави сребърни монети.

Криси притаи дъх.

— Да ям, трябва да ям — каза Тъкър. — Да вървим, да ядем, да ядем.

Това, което някога беше майка й, отвърна:

— Намери момичето, първо момичето, тогава да ядем, да ядем!

Те сякаш бяха диви животни, които от някаква черна магия бяха добили способността да говорят.

— Горя, горя сега, горя — каза Тъкър тревожно, настоятелно.

Криси се тресеше така силно, че се страхуваше да не я чуят.

Тъкър добави:

— Горя, горещо на поляната чувам малки животни, малки. Има следи, следи. Да идем да ядем, сега… сега.

Момичето затаи дъх.

— Нищо тука, нищо — каза нещото, наподобяващо майка й. — Личинки, мушици, вони, вони. Да вървим да ядем, после търсим нея, търсим, търсим!

Двете същества излязоха от тунела и се изпариха.

Криси се осмели да си поеме дъх.

След като изчака минута, за да се увери, че са си отишли, тя се обърна и тръгна слепешком навътре в канала, превита на две. Сигурно измина около двеста метра, преди да открие това, което търсеше — шахта за оттичане, по-малка от главния канал. Тя се хързулна в нея с краката напред. Щеше да прекара нощта тук. Ако те се върнеха в канала, за да се опитат да я надушат в по-чистия въздух зад разложената мърша, тя щеше да бъде извън въздушното течение в голямата тръба.

Беше въодушевена от неуспеха им да проникнат по-дълбоко — това доказваше, че не бяха свръхсетивни, не бяха нито всезнайковци, нито всевиждащи. Те бяха ненормално силни и бързи, странни и страшни, но те също допускаха грешки. Момичето помисли, че когато се съмне, шансовете й да се измъкне от гората и да намери помощ, преди да я хванат, са петдесет на петдесет.

14.

Навън на светлината от ресторанта Сам Букър свери часовника си. Беше едва седем. Тръгна да се поразходи по Оушън Авеню, събираше смелост да позвъни на Скот в Лос Анжелис. Мисълта за разговора със сина прогони спомена за странните лакоми клиенти в ресторанта на Перес.

В 7:30 той намери телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“, до ъгъла на алея „Юнипър“ и Оушън Авеню. Използва кредитната си карта, за да проведе междуградски разговор с къщата си в Шери Оукс.

На шестнайсет години Скот си мислеше, че е достатъчно голям, за да се справя с живота сам, когато баща му заминеше по работа. Сам не бе съвсем съгласен и предпочиташе момчето да стои при леля си Една. Но Скот постигна своето, като подлуди леля си, и Сам не искаше да я подлага отново на мъчение.

Нееднократно беше давал инструкции на момчето за мерките за безопасност — да държи всички врати и прозорци затворени, да знае къде са пожарогасителите, да умее да се измъкне от къщата, от която и да е стая, при земетресение или при други обстоятелства.

Беше му показал също как се борави с пистолет. Според Сам Скот беше още малък, за да остава дълго сам и беше добре момчето да бъде подготвено за всичко.

Телефонът звънна девет пъти. Сам тъкмо се канеше да затвори, облекчен донякъде, че разговорът се отлага, когато Скот се обади.

— Ало?

— Аз съм, татко ти, Скот.

— Аха.

Хеви метъл дънеше с всичка сила. Вероятно беше надул така уредбата, че прозорците дрънчаха.

Сам каза:

— Би ли намалил музиката?

— Чувам те — изломоти Скот.

— Обаче аз не те чувам.

— Нищо нямам за казване, каквото и да питаш.

— Моля те, намали го — каза Сам, наблягайки на „моля“.

Скот хвърли слушалката, тя издрънча на шкафчето му. Острият звук раздразни Сам. Момчето намали, но съвсем малко, после каза:

— Да?

— Какво правиш?

— Добре съм.

— Там всичко наред ли е?

— Защо да не е?

— Просто питам.

Вяло му отговориха:

— Ако се обаждаш да провериш дали не събирам купон, не се бой. Сам съм.

Сам преброи до три, стараейки се да овладее гласът си. Сгъстяващата се мъгла обви стъклената телефонна будка.

— Как беше в училище днес?

— Мислиш, че не съм ходил?

— Знам, че си ходил.

— Нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие — излъга Сам.

— Мислиш си, че не съм ходил?

— Ходи ли?

— Да.

— Как беше?

— Загубена работа. Същата глупост.

— Скот, моля те, знаеш, че съм те молил да не се изразяваш така, когато разговаряш с мен — каза Сам, съзнавайки че започва да му се кара въпреки желанието си.

— Извинявай. Не се уточних. Същите говна — отвърна Скот, сякаш ставаше дума не за училище, а за Сам.

— Тук природата е хубава — каза Сам.

Момчето не му отговори.

— Гориста хълмове, които се спускат към океана.

— Е, и?

Следвайки съвета на семейния лекар, при който поотделно Скот и той ходеха да се съветват, Сам стисна зъби, пак преброи до три и опита отново.

— Вечеря ли?

— Аха.

— Написа ли си домашните?

— Нямам домашни.

Сам се поколеба и реши да прекрати разпита. Лекарят им, д-р Адамски, би се гордял с неговото търпение.

Отсреща, срещу телефонната будка, осветлението на бензиностанцията „Шел“ изглеждаше като нимб и градът се стопяваше в бързо сгъстяващата се мъгла.

Накрая Сам каза:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Слушам си музика.

Понякога на Сам му се струваше, че музиката беше превърнала момчето в неврастеник. Думкащият, френетичен, монотонен звук сякаш беше музика, създадена от компютри, дълго след като човечеството е било заличено от лицето на земята.

След известно време Скот беше изгубил интерес към хеви метъл и беше се влюбил в „Ю ту“, но опростеното им социално послание не го привлече достатъчно. Скоро след това Скот отново се запали по метъла, обаче втория път се влюби в блек метъл, в групите, използващи драматичните послания на сатанизма. В резултат стана много затворен, изолира се, стана прекалено сериозен.

Неведнъж Сам беше искал да счупи плочите на сина си, но беше отхвърлил мисълта като излишна реакция.

Самият той беше на шестнайсет години, когато изгряха „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Родителите му протестираха срещу тази музика и предвещаваха гибел за него и цялото му поколение. Стана достоен човек, независимо от Пол, Джон, Джордж и Ринго и „Ролинг Стоунс“.

Той също не искаше да бъде като родителите си, с ограничено съзнание.

— Е, аз затварям — каза Сам.

Момчето мълчеше.

— Ако се случи нещо, обади се на леля си Една, тя те обича, Скот.

— Аха, разбира се.

— Тя е сестра на майка ти и те обича като собствен син. Ти само й дай възможност. — След още тишина Сам пое дълбоко въздух и продължи: — Аз също те обичам, Скот.

— Аха? Какво означава това? Искаш да ти стана бебенце?

— Не.

— Защото това е глупост.

— Само ти казвам.

Очевидно цитирайки една от любимите си песни, момчето каза:

Щрак.

Сам закачи слушалката на вилката.

Нервността му се изостри, почти го обзе ярост. Искаше да срита някого, да отмъсти на някого, загдето му беше отнел сина.

Изпитваше болезнено чувство, тъй като обичаше Скот. Отчуждението на момчето го нараняваше. Знаеше, че още не може да се върне в мотела. Не беше готов за сън и перспективата да прекара няколко часа пред „кутията за идиоти“, да зяпа глупави драми и комедии, беше непоносима.

Когато отвори вратата на телефонната будка, талази мъгла нахлуха вътре и сякаш го подканяха да излезе в нощта. Близо час се шля из улиците на Муунлайт Къв, из околните жилищни квартали, където нямаше улично осветление, а дърветата и къщите сякаш плуваха в мъглата, като че ли бяха изтръгнати и мъртви.

Отмина четири пресечки на север от Оушън Авеню по улица „Айсбери“. Сам вървеше бързо, за да забрави яда си, когато чу забързани стъпки. Някой тичаше. Трима, четирима души. Нямаше грешка, ориентираше се по звука, който все пак не беше обичайното шляпане от маратонките на тичащи за здраве хора, а предпазливи и забързани стъпки.

Той се обърна и огледа потъналата в мрак улица.

Стъпките заглъхнаха.

Тъй като полумесецът се беше скрил зад облаците, улицата беше осветена само от светлината от прозорците на къщите, които се гушеха между ели и хвойнови насаждения от всички страни. Кварталът беше солиден, но къщите бяха старомодни и мрачни. Една или две от тях имаха фенери в началото на алеите си, забулени от влажната мъгла.

Доколкото Сам успя да забележи, беше сам на улица „Айсбери“.

Продължи да върви, но съвсем скоро отново чу забързаните стъпки. Обърна се, но пак не видя никой. Този път звукът заглъхна, сякаш бягащите се бяха скрили между къщите.

Вероятно се бяха шмугнали в друга улица. Студеният въздух и мъглата заглушаваха шумовете.

Заинтригуван и предпазлив, тихо се промъкна в нечий двор и се скри в тъмната сянка на огромен кипарис. Огледа се и след около минута забеляза някакви сенки в западната част на улицата. Четири фигури се появиха до ъгъла на една къща. Бягаха гъвкаво като котки. Успя да зърне зловещите им размазани очертания пред снежнобяла къща, преди да потънат в един гъсталак. Всичко стана така бързо, че не забеляза никакви подробности.

„Момчетии — каза си Сам, — играят си зловещи игри.“

Не знаеше защо беше така уверен, че това са деца, сигурно защото нито бързината им, нито поведението им беше като на възрастни. Те или бяха намислили някаква магария срещу омразен съсед, или преследваха Сам. Инстинктът му подсказа, че именно него следят.

Дали малкото градче Муунлайт Къв имаше проблеми с малолетни престъпници?

Във всеки град има няколко лоши момчета. Но в подобно малко градче със селски манталитет малолетните престъпници рядко извършваха тежки престъпления като въоръжени грабежи, изнасилвания или садистични убийства. В провинцията малолетните се забъркваха в кражби на бързи коли, в пиянски гуляи, с жени и дребни, непретенциозни кражби, но не бродеха из улиците на глутници, както връстниците им в големите градове.

Въпреки това Сам се стресна от тази група, изчезнала ненадейно в гъсталака между сенчестия папрат и азалиите от другата страна на улицата, през три къщи от него.

Все пак ставаше нещо в Муунлайт Къв, очевидно предизвикано от малолетни престъпници. Полицията криеше истината за няколко смъртни случая през последните месеци и възможно беше да крие някого, колкото и трудно да беше това. Може би искаше да прикрие деца на влиятелни родители, които бяха излезли от рамките на цивилизованото поведение.

Сам не се страхуваше от тях. Знаеше как да се справи, беше и въоръжен. Щеше да е доволен да даде урок на мамините синчета. Но един скандал с група малолетни хулигани означаваше пристигането на местната полиция. Той предпочиташе да не привлича вниманието на властите, за да не провали мисията си.

Виждаше му се странно да си позволят подобно нападение в гъсто населен квартал. Един вик за помощ ще разтревожи хората и те ще надникнат да видят какво става. Помисли си, че ще се постарае да не извика, за да не привлече вниманието към себе си.

Старата поговорка, която гласеше, че дискретността е за предпочитане пред смелостта, отговаряше точно за случая. Напусна сянката на кипариса и се насочи към неосветената къща зад гърба си. Сигурен, че злосторниците не подозират накъде е отишъл, реши да се измъкне от квартала и да се отдалечи от тях.

Сам стигна до къщата, мина край нея и влезе в един заден двор, където една висяща люлка беше така изкривена от сенките и мъглата, че приличаше на гигантски паяк, протегнал пипала към него в мрака. В края на двора прескочи ограда от железопътна релса, зад която се виждаше тясна алея с канал за поправка на коли.

Отначало имаше намерение да се върне към Оушън Авеню и към центъра на градчето, но реши да смени маршрута.

Пресече тясната задна улица, прехвърли се през друга ниска ограда и се озова в задния двор на къща, разположена на улица, успоредна на „Айсбери“.

Едва беше стъпил на алеята, когато пак чу леки, бягащи стъпки по тротоара.

Преследвачите се промъкваха пак много ловко, но не така предпазливо, както преди. Приближаваха се към пресечката. Усещаше, беше сигурен, че могат да разберат къде е влязъл и че ще се нахвърлят върху него, преди да достигне следващата улица. Инстинктът му подсказа да не бяга, а да залегне.

Наистина беше в добра форма, но беше на четирийсет и две, а те, изглежда, бяха на седемнайсет или по-малко, а всеки мъж на средна възраст, който вярва че може да надбяга младежи, се заблуждава.

Вместо да побегне през друг двор, прелази незабелязано до страничната паянтова врата на близкия гараж с надеждата, че е отворена. Влезе и се озова в непрогледна тъмнина. Затвори вратата след себе си точно когато чу, че четирима от преследвачите се спряха на алеята пред входния портал в другия край на двора. В мрак, като в гробница, Сам опипа вратата за заключалка или за райбер, за да я залости. Не откри нищо.

Чу четиримата да си разменят реплики, но не можеше да разбере какво говореха. Говорът им беше странен и преминаваше в припрян шепот.

Подпря се на вратата и стисна с всички сили бравата.

Настъпи тишина. Сам се вслуша внимателно. Нищо.

Студеният въздух миришеше на грес и прах. Не виждаше нищо, но предполагаше, че една или две коли бяха паркирани тук.

Не се страхуваше, но се чувстваше глупаво. Как се беше забъркал в това? Беше възрастен човек, агент на ФБР, обучен в различни изкуства за самоотбрана, носеше пистолет, с който стреляше отлично, а се криеше от четири хлапета в гараж. Беше се вмъкнал тук, защото действаше по инстинкт. Обикновено се доверяваше на инстинкта си, но това тук…

Чу трескав шум откъм външната врата на гаража. Замръзна на място. Чу шум от драскане върху малката врата, зад която се криеше. Стори му се, че това е само едно от хлапетата. Придърпа още по-яко вратата. Стъпките спряха точно пред него. Задържа дъха си. Мина секунда, две, три…

„Отваряй и изчезвай!“ — мислеше си трескаво Сам.

С всяка изтекла секунда се чувстваше по-глупав и бе на ръба да си изпусне нервите и да нападне момчето. То сигурно щеше да се изплаши и да се развика.

Тогава чу глас от другата страна на вратата на сантиметри от себе си и въпреки че чуваше ясно думите, не разбра смисъла им. Беше постъпил правилно, като се бе доверил на инстинкта си.

Гласът беше тънък, дрезгав, смразяващ и трескавият накъсан говор приличаше на реч на психопат или на наркоман, останал без дрога.

— Горя, горя… нужда…

Сякаш говореше на себе си и не съзнаваше какво казва, като че ли бе в делириум.

Нещо твърдо застърга от външната страна на вратата. Сам се опита да разбере какво е то.

— Поддържай огъня, да гори, гори… — каза хлапето с тънък, обезумял глас, полушепот, полускимтене, преминаващо в сподавено ръмжене. Не приличаше много на глас на тийнейджър, нито пък на глас на възрастен.

Въпреки студения въздух челото му се покри с капчици пот.

Нещото задраска отново.

Въоръжено ли беше хлапето? С дуло на пистолет ли драскаше по вратата? С острие на нож? Или само с пръчка?

— …гори, гори…

С нокът?

Това беше налудничаво хрумване. Но си мислеше, че е точно така. В съзнанието му се оформи ясна картина на остри, извити нокти като на орел, които цепеха трески от вратата.

Сам държеше бравата здраво. Пот се стичаше по слепоочията му.

Най-после хлапето напъна вратата. Бравата почти се изкриви в ръцете на Сам, но той не допусна вратата да подаде.

— …Боже, гори, гори, боже, боли, ооо, боже!

Сега вече се уплаши. Хлапето говореше странни неща. Бълнуването му напомняше дрогиран наркоман, прелетял до Марс, само че беше по-страшно, по-ужасяващо от онова, което фантазираха натъпканите с ангелски прахчета хора. Сам се уплаши, тъй като не знаеше какво има пред себе си.

Хлапето се опита да отвори.

Сам притискаше вратата отвътре.

Долетя припрян, бърз говор:

— …раздухвай огъня, поддържай огъня…

„Дали ще ме надуши?“ — помисли Сам и внезапното хрумване да мисли за него като за животно беше така реално, както представата му преди малко за драскащи нокти.

Сърцето му биеше силно. Щипеща пот се стече в ъгълчетата на очите му. Мускулите на врата, раменете и ръцете го заболяха силно, бореше се ожесточено.

След малко нападателят, изглежда, реши, че плячката му не е в гаража. Той се затича покрай сградата към алеята. Докато тичаше, изръмжа глухо с болка, нужда или животинска възбуда. Бореше се с порива да не ръмжи, но не успяваше.

Сам чу тихите котешки стъпки на останалите, забързани към съучастника им. Групата от кой знае какви същества се събра на алеята и дрезгавите им шепнещи гласове издаваха същата ярост, въпреки че сега бяха далеч и той не разбра говора им. Те изведнъж се умълчаха, а после, сякаш бяха част от глутница, реагираща инстинктивно на приближаваща опасност, се понесоха по алеята. Скоро котешките им стъпки утихнаха и нощта отново се смълча като гробница.

Сам стоеше в тъмния гараж и придърпваше бравата дори след като разбра, че нападателите си бяха отишли.

15.

Мъртвото момче лежеше в един открит канал на околовръстното шосе откъм югоизточната страна на Муунлайт Къв. Бялото му като сняг лице беше напръскано с кръв. Мъртвешките му очи, осветени от полицейските прожектори, се взираха, без да мигат в някакъв бряг, много по-далечен от тихоокеанския.

Застанал до един от прожекторите, Ломан Уоткинс погледна към малкото тяло. Пожела си душевни сили, за да може да даде показания за смъртта на Еди Валдоски, защото осемгодишният Еди беше негов кръщелник. Ломан беше учил в горните класове с брата на Еди — Джордж, и беше влюбен платонически в майката на Еди — Нела, от двайсет години. Еди беше изключително хлапе, умно, любопитно, добре възпитано. Беше преди. Но вече… Страхотно насинен, яростно хапан, одран и разкъсан, със счупен врат, той се бе превърнал в куп загниващ боклук, с угаснали сили, лишен от живот.

От неизброимите ужасяващи неща, които Ломан видя през двайсет и една годишния си стаж в полицията, това изглежда беше най-страшното. Най-вече заради личната връзка с жертвата. Гледката на малкия труп обаче почти не му правеше впечатление. Напираха други чувства, като тъга, гняв, но вълнението му беше повърхностно, усещаше го като докосване до риба, закачила плувец в тъмно море. Мъка, която би трябвало да го прободе, не изпитваше.

Бари Шолник, полицай от новото попълнение на полицейския отряд в Муунлайт Къв, прекрачи канавката и засне тялото на Еди Валдоски.

Стъклените очи на момчето отразяваха светкавицата.

Странно, но неспособността на Ломан да изпитва чувства пораждаше у него страх. Напоследък все повече се плашеше от емоционалното си отчуждение, от нежеланото, но, изглежда, необратимо втвърдяване на сърцето.

Сега беше един от „новите хора“, много по-различен от това, което някога представляваше. На външен вид беше същият — метър и седемдесет и пет, с добродушно лице за човек с такава професия, но в действителност беше дълбоко променен. Вероятно отличното владеене на нервите, точният и аналитичен поглед върху нещата бяха от непредвидените добри страни на промяната. Все пак добре ли беше да не изпитваш чувства, да не изпитваш мъка?

Въпреки че нощта беше хладна, го обля лепкава пот.

Съдебният лекар д-р Ян Фицджералд беше зает на друго място, така че Виктор Калан, собственик на погребална къща „Калан“, заедно с помощника на лекаря помагаха на полицая Жул Тимерман да огледат терена между канавката и близката гора. Те търсеха улики, оставени от убиеца.

Всъщност те разиграваха театър заради десетината души от близките къщи, събрали се от другата страна на шосето. Дори да намереха улики, никой нямаше да бъде арестуван. Нямаше да има съдебни процедури. Ако откриеха убиеца на Еди, те щяха да го прикрият и да се разправят с него по свой начин, за да скрият съществуването на „New people“ от останалите, които все още не бяха претърпели промяната. Убиецът без съмнение беше „регресиращ“ тип, както Томас Шедак наричаше отклонилите се от предвиденото поведение „нови хора“. Отклонението беше много сериозно.

Ломан се извърна от мъртвото момче. Той тръгна по пътя към къщата на Валдоски, обвита в мъгла, съвсем близо до местопрестъплението.

Не обърна внимание на зяпачите, въпреки че един от тях му подвикна:

— Какво, по дяволите, става тук, шефе?

Това беше селскостопанският район на Муунлайт Къв. Къщите бяха отдалечени една от друга и светлините им мъждукаха далеч. Преди да измине и половината път до къщата на Валдоски и въпреки че беше съвсем близо до полицаите на местопрестъплението, се почувства изолиран. Дърветата, брулени векове от морските ветрове, в нощи много по-неспокойни от тази, се накланяха към пътя и преплетените клони почти докосваха чакълестия банкет, по който вървеше той. Представяше си движещи се фигури в тъмните клони над него и сред мъглата и тъмнината, измежду извитите дънери на дърветата.

Ръката му докосна дръжката на револвера в кобура на кръста.

Ломан Уоткинс беше шеф на полицията в Муунлайт Къв от девет години и през последния месец в неговия район се беше проляла повече кръв, отколкото през последните осем години и единайсет месеца. Беше убеден, че идват по-лоши дни. Имаше чувството, че „регресиралите“ бяха много повече, че представляваха по-голям проблем, отколкото си мислеше.

Изглежда, че регресиралите се бояха от новото си безбрежно бъдеще почти колкото и той.

За разлика от чувства като щастие и мъка, радост и тъга, сега голият страх беше механизмът за оцеляване, затова сигурно нямаше да изгуби и това чувство, както беше станал студен за другите човешки вълнения. Тази мисъл го изнервяше, както сенките, движещи се сред дърветата.

Дали страхът, чудеше се той, ще бъде единственото ни чувство в този непознат нов свят, който създаваме?

16.

След като похапна с мазен сандвич със сирене, пържени картофки и изпи една леденостудена бира в празното кафе на мотела „Къв Лодж“, Теса Локланд се върна в стаята си, седна на леглото, облегна се на възглавниците и набра телефона на майка си в Сан Диего.

Марион вдигна слушалката при първото позвъняване. Теса се обади:

— Здравей, мамо.

— Откъде се обаждаш, Ти-Джей?

Като дете Теса просто не можеше да реши как предпочита да я наричат — с първото й име, или с презимето й Джейн. Ето защо майка й винаги я назоваваше с инициалите й, сякаш те представляваха някакво име.

— Аз съм в „Къв Лодж“ — обади се Теса.

— Хубав ли е мотелът?

— Най-удобният в града. Тук няма удобства за туристи. Предимството на „Къв Лодж“ е изгледът към океана, други плюсове няма. Горе-долу е чисто.

— Ако не е, настоявам да се преместиш веднага.

— Мамо, когато съм някъде, за да снимам филм, знаеш, че невинаги разчитам на лукс. Когато снимах документалния филм за индианците мискито в Централна Америка, ходех на лов с тях и спях в калта.

— Ти-Джей, миличка, никога не казвай пред хора, че си спала в калта. Прасетата спят в калта. Може да обясняваш, че си била сред природата и си спала в палатка. Дори неприятните места могат да се опишат с по-привлекателни думи, ако говориш за тях с чувство за лично достойнство.

— Да, мамо, зная. Само исках да ти кажа, че „Къв Лодж“ не е супер, но е по-добре от въргаляне в калта.

— Нещо като палатъчен лагер.

— Малко по-добре.

И двете се умълчаха за малко.

После Марион каза:

— Дявол го взел, трябваше да бъда при теб.

— Майко, та ти си със чупен крак!

— Трябваше да дойда в Муунлайт Къв веднага щом разбрах, че са намерили Дженис. Ако бях отишла, нямаше да кремират тялото й. Кълна се в бога, нямаше! Щях да ги спра и щях да поискам друга аутопсия от надеждни лекари. Нямаше да е необходимо ти да се намесваш. Не мога да си простя.

Теса се отпусна на възглавниците и въздъхна:

— Мамо, не се измъчвай. Счупи си крака три дни преди да намерят тялото на Дженис. Не можеш лесно да пътуваш сега, не можеше да пътуваш и тогава. Нямаш никаква вина.

— Имаше дни, когато един счупен крак не можеше да ме спре.

— Вече не си на двайсет години, мамо.

— Да, зная, че остарях — каза горчиво Марион. — Понякога се замислям за това и се плаша.

— Та ти си само на шейсет и четири, хората не ти дават повече от петдесет и си счупи крака при гмуркане във вода от самолет, така че, за Бога, няма да предизвикаш състрадание у мене.

— Утеха и състрадание, това очаква възрастният родител от добрата дъщеря.

— Ако усетиш, че мисля за тебе като за старица или че се отнасям към тебе със състрадание, можеш да ме сриташ по задника.

— Възможността да срита дъщеря си по задника от време на време е едно от удоволствията в живота на застаряващата майка, Ти-Джей. По дяволите, откъде се взе онова дърво? От трийсет години се гмуркам от самолет и никога не съм скачала върху дърво, и бих се заклела, че нямаше нищо, когато си избрах онова място за скачане.

Теса бе наследила голяма доза непоклатим оптимизъм от баща си, а смелостта й явно беше наследство от майка й.

Теса продължи:

— След като тази вечер се настаних, отидох на брега, където са я намерили.

— Това сигурно е ужасно изпитание за теб, Ти-Джей?

— Ще се оправя.

Когато Дженис загина, Теса беше далеч, странстваше из селските райони на Афганистан, като търсеше факти за геноцида над афганистанския народ и подготвяше документален филм за тази страна. Майка й се беше свързала с нея една-две седмици, след като тялото на Дженис беше изхвърлено на брега при Муунлайт Къв.

Преди пет дни, на осми октомври, тя долетя от Афганистан с гузното чувство, че е закъсняла, без да може да помогне на сестра си. Изпитваше голяма скръб, но това, което каза, беше истина. Тя по-лесно се справяше с мъката.

— Имаше право, мамо. Официалната версия не струва.

— Какво научи?

— Още нищо. Но бях там на пясъка, където се предполага, че е погълнала валиума, откъдето се е хвърлила за последното си плуване и където са я открили два дни по-късно — разбрах, че цялата им версия е измислица. Шестото чувство ми го подсказва, майко. По един или друг начин ще разбера точно какво е станало.

— Внимавай много, момичето ми!

— Ще внимавам.

— Ако… Дженис е била убита…

— Ще внимавам.

— Още повече, ако е така, както мисля, че тамошната полиция има пръст в тази история…

— Мамо, висока съм метър и шейсет и осем, дръзко момиче съм с руса коса, сини очи и с външност, вдъхваща страх, като на чипмънк от Уолт Дисни. През целия си живот съм се борила с външността си, за да ме възприемат насериозно. Жените изпитват майчинско чувство към мен, а мъжете или бащинско чувство, или гледат да ме вкарат в леглото. Много малко хора са по-проницателни и виждат в мен външност, зад която се крие ум, по-голям от този на мравка. Те стават мои приятели. Така че ще използвам външността си, за да се боря срещу това. Никой тук не ме възприема като опасен човек.

— Ще ми се обаждаш ли?

— Разбира се.

— Ако разбереш, че си в опасност, веднага ще се махнеш оттам, нали?

— Ще се оправя.

— Обещай, че няма да останеш, ако е опасно — настоя Марион.

— Обещавам. Но ти трябва да ми обещаеш, че няма повече да скачаш от самолети, поне засега.

— Вече остарях, миличка. Налага се да преследвам цели, подходящи за възрастта ми. Водните ски винаги са ме привличали и твоят документален филм за мотокроса в кален терен издигна мотоциклетизма в очите ми.

— Винаги ще те обичам, мамо.

— Обичам те и аз, Ти-Джей. Повече от самия живот.

— Ще ги накарам да си платят за Дженис.

— Ако има такива, на които си заслужава да отмъщаваш. Просто приеми факта, Ти-Джей, че нашата Дженис я няма, но ти си жива и твоята всеотдайност няма да те подведе.

17.

Джордж Валдоски беше седнал до кухненската маса, покрита с керамични плочки. Макар изхабените му от работа ръце да стискаха здраво чаша с уиски, той не можеше да спре треперенето им.

Когато Ломан Уоткинс влезе и затвори вратата, Джордж дори не го погледна. Еди беше единствената му рожба.

Джордж беше висок, с широк гръден кош и силни рамене. Очите му бяха разположени близо, устните му бяха тънки, чертите на лицето — заострени и въпреки че беше красив, общото впечатление беше на суров и зъл човек. Външният му вид лъжеше, защото всъщност бе чувствителен и говореше любезно и тихо.

— Как си? — попита го Ломан.

Джордж захапа долната си устна и кимна, сякаш да покаже, че ще преодолее този кошмар, но не се осмели да срещне погледа на Ломан.

— Ще отида да погледна какво прави Нела — каза Ломан.

Джордж този път дори не кимна.

Когато Ломан мина през осветената кухня, обувките му заскърцаха по линолеума. Той спря на прага на миниатюрната столова и погледна към приятеля си:

— Ще открием негодника, Джордж! Кълна ти се!

Най-после Джордж вдигна глава от уискито. Сълзи замрежиха очите му, но не им позволи да потекат. Беше горд, твърдоглав поляк, решен да бъде силен духом. Той каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, ето точно ей там, откъдето се виждаше от всеки прозорец. Когато Нела го повика за вечеря, вече се беше стъмнило. Не отговори и не се беше обадил. Решихме, че е отишъл при някое от съседските деца, без да ни пита, както обикновено правеше.

Джордж беше вече разказвал всичко това много пъти, но сякаш трябваше да го повтаря, като че повторението щеше да изтрие уродливия факт за смъртта на Еди, както десет хиляди завъртания на една аудиокасета изтриват записа й и оставят само съскащ, призрачен шум.

— Започнахме да го търсим, не го намерихме, но не се изплашихме в началото. Постепенно се разтревожихме. После се изплашихме, а аз се наканих да ти звъня за помощ. Тогава го открихме, мили Господи Исусе, така разкъсан в канавката.

Той въздъхна дълбоко, после още веднъж и задържаните сълзи потекоха по лицето му.

— Какво е това чудовище, което ще грабне детето, ще го отмъкне някъде, ще извърши това, после с необикновена жестокост ще го върне тук, ще го остави на видно място, за да го намерим? Така ще да е станало, защото, ако беше наблизо, щяхме да чуем писъци. Взел го е, сторил му е това и го е върнал, за да го открием ние. Що за човек е това, Ломан? За Бога, що за човек?

— Психар — отвърна Ломан и в това имаше много истина. „Регресиралите“ бяха психари. Шедак беше дал наименование на състоянието им — психоза, свързана с метаморфното им състояние.

— Вероятно наркотици — добави той, като излъга.

Наркотиците или конвенционалните, нелегални лекарствени препарати нямаха нищо общо със смъртта на Еди. Ломан се чудеше на себе си колко лесно беше да лъже сега, да мами един близък приятел — нещо, което преди не умееше да прави.

Само „изостаналите хора“, както класифицираше Шедак нормалното общество, смятаха лъжата за нещо безнравствено. „Новите хора“ нямаха нужда от морални норми, защото те трябваше да се подчинят на нови изисквания, целящи максималното им себеотдаване и които ще бъдат единствените морални ценности.

— Тази страна е прогнила, гъмжи от гнили наркомани, без цели и морал, със стремеж за съмнителни удоволствия. Те са наследени от свободното възпитание. Този тип е бил друсан, а аз ти се кълна, че ще го хвана.

Джордж отново погледна уискито си. Пийна си малко.

Тогава, говорейки повече на себе си отколкото на Ломан, каза:

— Еди играеше в задния двор привечер, точно ей тук, в задния двор, виждаше се от всеки прозорец… — гласът му секна, без да довърши изречението.

Неохотно Ломан се качи горе в голямата спалня, за да види Нела.

Тя лежеше в леглото, облегната на възглавници, а д-р Джим Уърти седеше на стол до нея. Той бе най-младият от тримата лекари в Муунлайт Къв, само на трийсет и осем години, енергичен мъж със старателно подстригани мустачки и склонност към цветни вратовръзки.

Лекарската му чанта лежеше на пода в краката му. На врата му висеше слушалка. Той пълнеше необикновено голяма спринцовка от литрова бутилка със златиста течност. Уърти се обърна и погледна Ломан. Очите им се срещнаха, но нямаше нужда да разговарят.

Дали беше чула тихите стъпки на Ломан, или някакво чувство й бе подсказало, че той идва, но Нела Валдоски отвори очи, зачервени и подути от плач. Тя все още беше красива жена, със златиста коса и изваяни черти. Когато произнесе името му, устните й се отпуснаха и потрепериха:

— О-о, Ломан!

Той заобиколи леглото, застана срещу д-р Уърти и взе протегнатата й ръка. Беше лепкава, студена и трепереща.

— Давам й успокоително — каза Уърти. — Трябва да отпочине, да поспи, ако може.

— Не ми се спи — каза Нела. — Не мога да спя. Не и… не и след това… никога след това.

— Спокойно — каза Ломан, разтривайки леко ръката й. Той седна на крайчеца на леглото. — Остави на д-р Уърти да се погрижи за тебе. Това е за твое добро, Нела.

През половината от живота си Ломан беше влюбен в тази жена, съпруга на най-добрия му приятел, но, разбира се, не беше предприемал нищо. Винаги се утешаваше, че това просто е една платонична любов. Сега, когато я наблюдаваше отблизо, се увери, че е изпитвал и страст към нея.

Странното беше, че сега само си спомняше за предишните си чувства към нея. Любовта, страстта и меланхоличното му трепетно желание бяха избледнели, както повечето от човешките му чувства. Още съзнаваше какво бе чувствал към нея преди, но спомените му сякаш бяха друга негова част, която се беше откъснала от него, както духът се отделя от тялото.

Уърти постави пълната спринцовка на нощното шкафче. Той откопча и нави нагоре единия ръкав на блузата на Нела, завърза стегнато гумен маркуч около ръката й, за да изпъкне вената. Докато лекарят търкаше ръката на Нела с памук, напоен със спирт, тя попита:

— Ломан, какво ще правим?

— Всичко ще бъде наред — каза той, гладейки ръката й.

— Не. Как можеш да говориш така? Еди е мъртъв. Беше толкова сладък, толкова малък, а вече го няма. Вече нищо няма да бъде същото.

— Съвсем скоро ще се почувстваш по-добре — увери я Ломан. — Още преди да усетиш и мъката ще ти премине. Няма да скърбиш както сега. Обещавам ти, няма.

Тя премигна и го изгледа, сякаш й говореше глупости, без да подозира какво ще се случи с нея.

Уърти заби спринцовката в ръката й.

Тя трепна.

Златистата течност се изцеди от спринцовката в кръвта й.

Тя отново затвори очи и тихо заплака, но не от болка, а от мъка за загубата на сина си.

Сигурно е по-добре човек да не го е грижа, да не обича до такава степен, помисли си Ломан.

Спринцовката се изпразни. Уърти изтегли бавно иглата.

Ломан пак срещна погледа на лекаря.

Нела потрепери.

За промяната бяха нужни още две инжекции и някой трябваше да остане при Нела през следващите четири-пет часа не само за да й инжектира препарата, но и да следи да не се нарани по време на конверсията. Превръщането в нов човек не беше съвсем безболезнено.

Нела потрепери още веднъж.

Уърти наклони главата си и светлината падна под ъгъл върху очилата му, превръщайки стъклата в огледала, които скриха очите и му придадоха необичайно ужасяващ вид.

Нови тръпки, този път по-продължителни и по-силни, преминаха през тялото на Нела.

Джордж Валдоски се появи на вратата и попита:

— Какво става тук?

Ломан беше съсредоточил вниманието си изцяло върху Нела и не чу стъпките на Джордж. Той скочи и пусна ръката й.

— Лекарят каза, че тя има нужда от…

— За какво е тази конска игла? — попита Джордж, сочейки огромната спринцовка. Всъщност самата игла беше с най-обикновен размер.

— Успокоително — отвърна д-р Уърти. — Тя има нужда от…

— Успокоително? — прекъсна го Джордж. — Май си и сложил волска доза.

Ломан се намеси:

— Виж сега Джордж, лекарят знае какво да…

Нела, легнала на леглото, попадна под въздействието на инжекцията. Тялото й изведнъж се скова, ръцете й се свиха в стегнати юмруци, тя стисна зъби и челюстните й мускули се издуха. Вените на слепоочията и на шията й се подуха и се виждаше как пулсират, пулсът й се ускори. Очите й се замрежиха и тя премина в царството на странна полусветлина, което представляваше Промяната. Тя не беше нито в съзнание, нито в безсъзнание.

— Какво й става? — поиска да разбере Джордж.

С отворени в болезнена гримаса устни Нела процеди през стиснатите си зъби странен, ръмжащ звук. Тя изопна неестествено тялото си като дъга и само раменете и петите и докосваха леглото. Изглеждаше изпълнена с бясна енергия и като че ли щеше да се пръсне всеки момент. След това се отпусна на леглото, потрепери по-силно отпреди и започна да се поти обилно.

Джордж погледна първо Уърти, след това Ломан. Ясно разбра, че нещо не е наред, но още не знаеше каква беше причината.

— Спри — Ломан измъкна пистолета си, когато Джордж понечи да се измъкне заднешком в коридора. — Ела тук, Джордж, и легни до Нела.

Джордж Валдоски замръзна на мястото си до вратата, втренчен, невярващ в пистолета.

— Ако се опиташ да избягаш — каза Ломан, — ще се наложи да те застрелям, а аз не искам да сторя това.

— Ти няма да стреляш — каза Джордж, разчитайки на дългогодишното им приятелство.

— Не, ще стрелям — отвърна студено Ломан. — Ще те убия, ако е нужно, и ще измислим нещо, което няма да ти хареса. Ще кажем, че си излъгал, че сме намерили доказателства, че ти си този, който е убил Еди, че си убиец на собствения си син в изблик на сексуална лудост. Ще кажем, че когато сме разбрали, ти си сграбчил револвера ми. Сбили сме се и си бил застрелян. Случаят е приключен.

Тази заплаха, изречена от човек, който му беше близък приятел, беше така потресаваща, че Джордж се стъписа. Върна се в стаята и каза:

— Ще разкажеш на всички, че аз… аз съм сторил онези ужасни неща на Еди? Какво вършиш, Ломан? Какво, по дяволите, правиш? Кой… кого защитаваш?

— Лягай на леглото — заповяда Ломан.

Д-р Уърти подготвяше друга спринцовка за Джордж.

Нела трепереше непрекъснато, гърчейки се. Пот се стичаше по лицето й, косата й беше мокра и разрошена. Очите й бяха отворени, но нищо не виждаше. Гледаше някъде извън стаята или навътре в себе си. Ломан не си спомняше ясно как бе преживял Промяната, но помнеше, че бе имал ужасни болки.

Джордж Валдоски неохотно отиде към леглото и попита:

— Какво става, Ломан? Исусе, какво става? Какво не е наред?

— Всичко е наред — успокои го Ломан. — Това е за добро, Джордж. Наистина за добро.

— За чие добро? Какво, за Бога…

— Лягай долу, Джордж. За добро е — каза Ломан.

— Да, за добро е — потвърди д-р Уърти, вече напълнил спринцовката от друга бутилка със златиста течност.

— Наистина е за добро — каза Ломан. — Имай ми доверие.

Той направи знак на Джордж с пистолета, подканвайки го да легне, и му се усмихна окуражително.

18.

Къщата на Хари Талбот беше старомодна постройка с множество големи прозорци. Намираше се на три пресечки от центъра на Муунлайт Къв, откъм източната страна на Конкистадор Авеню, наречен така, защото преди векове в този район са лагерували испанските завоеватели заедно с католически мисионери. Понякога Хари сънуваше, че той е един от завоевателите, нахлуващи на север към неизвестните територии, и този сън винаги му се нравеше, тъй като в опасните си авантюри никога не седеше в инвалидния си стол.

По-голямата част от Муунлайт Къв беше застроена върху залесени хълмове, а къщата на Хари се издигаше над Конкистадор Авеню. Беше идеална наблюдателница, сякаш построена за човек, чиято основна дейност е наблюдението на неговите съграждани. От стаята си на третия етаж виждаше почти всяка улица между Конкистадор Авеню и залива — Джунипър Лейн, Серра Стрийт, Рошмър Стрийт, Сайпръс Лейн, както и пресечките, които бяха на изток. На север виждаше част от Оушън Авеню и още по-нататък.

Разбира се полезрението щеше да бъде по-ограничено, ако къщата му не беше с един етаж по-висока от заобикалящите я сгради и ако той не притежаваше мощен телескоп и силен бинокъл.

В понеделник вечерта на 13 октомври, както винаги, Хари беше на обичайното си място, взиращ се през телескопа. Високият му стол беше така приспособен, че да не се преобърне, когато се прехвърляше от инвалидната количка на него и обратно. Имаше също и колани като тези в автомобилите, които му даваха възможност да се навежда към телескопа, без опасност да се хлъзне и да падне.

Тъй като левият крак и лявата му ръка бяха съвсем безжизнени, а десният беше много слаб, за да го издържи и понеже разчиташе само на дясната си ръка, която благодарение на Бога виетнамците му бяха пощадили, дори прехвърлянето от един стол на друг беше тежка задача. Но усилието си струваше, защото Хари Талбот с всяка изминала година живееше все повече само с бинокъла и телескопа си. Кацнал на специалния си стол, понякога почти забравяше, че е инвалид, тъй като по свой начин вземаше участие в живота.

Любимият му филм беше „Прозорец към задния двор“ с Джими Стюърт. Беше го гледал може би стотина пъти.

В момента телескопът беше фокусиран върху задната страна на погребална къща „Калан“. Намираше се източно от Джунипър Лейн, паралелна на Конкистадор Авеню. Погребалната къща имаше заден вход, който излизаше на Джунипър Лейн, и Хари добре виждаше ъгъла на гаража, в който беше паркирана катафалката, и входа на близкото крило, където труповете са балсамираха и подготвяха за погребения или се кремираха.

През последните два месеца беше забелязал странни неща в „Калан“. Тази вечер обаче нямаше необикновена суетня.

— Мууз?

Голямото куче се надигна от дрямката си в ъгъла и тихо дотича през полутъмната стая до Хари. То беше едър, черен лабрадор, почти невидим в тъмното. Зарови нос в десния крак на Хари, който той все още чувстваше донякъде.

Хари потупа кучето по гърба:

— Бягай за бира, стари друже.

Мууз беше куче, обучено от фирмата „Другари на човека“, и с удоволствие изпълняваше поръчките. То забърза към малък хладилник в ъгъла, който се използваше в магазини и ресторанти, защото се отваряше с педал.

— Там няма — каза Хари. — Забравих да сложа пакета от кухнята този следобед.

Кучето беше разбрало, че в хладилника няма бира. То изтича в коридора и ноктите му зачаткаха по полирания под. В стаите нямаше килими, за да може инвалидният стол да се движи по-лесно. В коридора кучето подскочи и удари копчето на асансьора с лапа. Почти веднага шумът на идващата кабина изпълни къщата.

Хари насочи отново вниманието си към задния двор на погребалното бюро.

Мъглата се движеше на талази из града, някъде гъста като пелена, на други места разкъсана. Но дворът се осветяваше и той виждаше добре. Телескопът създаваше илюзията, че е застанал между двете тухлени кули в началото на алеята. Ако нямаше мъгла, той би могъл да види и нитовете на металната врата към стаята за балсамиране и кремиране.

Зад него вратата на асансьора се отвори. Чу Мууз да влиза вътре и да слиза към първия етаж.

Отегчен от гледката при „Калан“, Хари бавно насочи телескопа наляво към голямото празно място, непосредствено до погребалната къща.

Като нагласи фокуса, огледа празното място, след което го прекоси с поглед и насочи тръбата към имението „Госдейл“, западно от Джунипър, и по-конкретно вътре в голямата столова.

Със здравата си ръка отвинти окуляра, сложи го на висока метална маса до стола си, бързо го подмени с друг и гледката в столовата на Госдейлови стана ясна. Понеже мъглата изтъняваше, той сякаш беше застанал на верандата им и надничаше през прозореца, такова беше качеството на телескопа му. Херман и Луиз Госдейл играеха пинокъл със съседите си Дан и Вера Кайзер, както всяка вечер в понеделник и понякога в петък.

Асансьорът стигна до първия етаж, моторът престана да вие и къщата стана отново тиха. Мууз сега беше два етажа по-долу, забързан по коридора към кухнята.

При съвсем ясна нощ, когато Дан Кайзер седеше с гръб към прозореца под подходящ ъгъл, Хари понякога виждаше козовете в ръката му. Няколко пъти се изкушаваше да се обади на Херман Госдейл и да му назове картите на противника, дори да му даде съвет как да го измами.

Но той не смееше да издаде страстното си занимание. Стаята, която му служеше за наблюдателница, винаги беше затъмнена, за да участва незабележимо в личния живот на хората. Ако знаеха, едва ли биха го разбрали. Поначало хората със здрави крайници бяха скептично настроени към инвалидите. Лесно свързваха нарушеното равновесие на крайниците с хармонията на мисълта. Биха го приели за човек, който си навира носа навсякъде, за махленска клюкарка.

Това не беше истина. Хари Талбот беше съставил строги правила за удоволствието си с телескопа и бинокъла и страстно се придържаше към тях. Например никога не гледаше, ако се събличаше жена.

Арнела Скарлати живееше срещу него, три врати по на север и веднъж, без да иска, той откри, че тя прекарваше някои от вечерите си в стаята или пък слушаше музика съвсем гола. Палеше само една малка нощна лампа и дърпаше само леките прозрачни пердета. Винаги се разполагаше далече от прозореца и нямаше защо да дърпа винаги пердетата. Всъщност никой без техниката на Хари не можеше да я види. Арнела беше прекрасна. Дори през лекото перденце и на слаба светлина превъзходното й тяло се бе открило веднъж пред Хари. Удивен от голотата й, закован на място от учудване от сексапилното й едрогърдесто дългокрако тяло, не бе отместил поглед може би минута. Тогава еднакво разгорещен от смущение и желание, той беше отместил далекогледа от нея. Въпреки че Хари не беше имал жена повече от двайсет години, той никога не погледна вече в стаята на Арнела.

Много утрини поглеждаше през страничния прозорец на кухнята й на първия етаж и я наблюдаваше, когато закусва, изучавайки съвършените й черти, докато пиеше сок и ядеше кифла или препечена филия и яйца. Беше по-хубава, отколкото му стигаше речниковият запас да я опише, а от това, което беше чул за нея, изглежда, беше и добра жена.

Донякъде беше влюбен в нея, както момчето обича учителка, до която никога не може да се докосне, но несподелената любов не беше достатъчно извинение да гали с поглед голото й тяло.

При подобни, не съвсем удобни сцени той извръщаше бинокъла от прозорците и на други съседи. Гледаше ги как се карат, как се смеят, хранят, играят на карти, нарушават диети, мият чинии и извършват безброй други дела от ежедневието си, но не с цел да ги проучва или да ги окаля. Не се радваше и на някакво евтино удоволствие. Искаше да участва в живота им, да общува с тях, макар и по този начин, да бъде семейство с тях. Желаеше мисълта му за тези хора да го вълнува и радва и така Хари се чувстваше по-пълноценен.

Асансьорът пак забръмча. Мууз явно беше влязъл в кухнята, беше отворил една от четирите врати на хладилника с педала и беше измъкнал една студена кутия бира. Сега се връщаше от първия етаж, захапал кутията.

Хари Талбот беше стаден хомосапиенс и когато се върна от войната само с един здрав крайник, беше посъветван да се настани в пансион за инвалиди, където щеше да бъде сред хора и в грижовна атмосфера.

Лекарите му обясниха, че няма да бъде приет в света на здравите хора. Казаха му, че ще срещне несъзнателна жестокост, изразена в мълчаливо отдръпване, която ще го нарани.

Но Хари беше с независим характер, който надделяваше над стадното му чувство, и изгледите да живее в пансион в компанията на инвалиди и надзиратели, бяха по-лоши, отколкото пълната липса на компания. Сега съжителстваше с Мууз, идваха му малко гости, освен домакинята г-жа Хансбук, от която винаги криеше телескопа и бинокъла в шкафа на спалнята си.

Много от предсказанията на неговите лекари ежедневно се сбъдваха, но те не знаеха за способността на Хари да намира утеха и чувство за принадлежност, като участваше в живота на съседите си, наблюдавайки ги.

Асансьорът стигна до третия етаж. Вратата се отвори и Мууз зашляпа към стаята, право при Хари.

Телескопът стоеше върху количка с колела и Хари го бутна встрани. Той се пресегна и погали кучето по главата. Взе студената бира от муцуната на лабрадора. Мууз предвидливо я беше захапал откъм долната й част. Хари постави кутията между безжизнените си крака, взе малко фенерче от масата и освети кутията, за да се увери, че това беше бира, а не диетична кола.

Това бяха двата вида питиета, които кучето беше обучено да носи и повечето пъти схващаше разликата между думите „бира“ и „кока-кола“ и можеше да помни това през целия път до кухнята. Понякога по пътя забравяше и се завръщаше не с това, което трябва. Още по-рядко носеше странни предмети, които нямаха нищо общо със зададената му команда, например чехъл. Два пъти донесе вестник, неотворена кесия бисквити за кучета. Веднъж донесе твърдо сварено яйце така майсторски, че черупката бе останала здрава. Най-странният предмет беше четка за тоалетната чиния. Когато сбъркваше, при втория опит Мууз улучваше.

Хари беше разбрал отдавна, че кучето много често нарочно му носеше други неща. Близкото му приятелство с Мууз го беше убедило, че на кучетата им е присъщо чувство за хумор.

Този път без да греши, без да се шегува Мууз донесе онова, което му бяха поръчали. Хари ожадня още повече, като видя бирата.

— Добро момче, добро, добро куче! — погали го той.

Мууз изскимтя щастливо. Той застана мирно в тишината до стола и очакваше да го изпратят по друга задача.

— Върви, Мууз, легни долу. Добро куче.

Разочарован, лабрадорът се свря в ъгъла и се сви на пода, а господарят му отвори кутията бира и отпи голяма глътка.

Хари остави бирата и нагласи телескопа. Пак започна да изследва нощта, околността и голямото си семейство.

Рай Чанг, собственик на единствения в града магазин за електроника и телевизионни апарати, разхождаше кучето си Джек, златисто гонче. Те се движеха бавно и Джек душеше всяко дърво на тротоара — избираше подходящо място да се облекчи.

Спокойствието и фамилиарността на този пейзаж се нравеха на Хари, но душевното му равновесие се наруши, когато насочи вниманието си към прозореца на Симпсънови.

Ела и Денвър Симпсън живееха в кремава къща с цигли от другата страна на Конкистадор Авеню, малко по на север, точно зад старото католическо гробище. Тъй като нищо в гробището, с изключение на един изсъхнал дънер, не пречеше на Хари да наблюдава имението на Симпсън, той успя да види, макар и под ъгъл, всички прозорци от двете страни на къщата.

Фокусира върху осветената къща. Точно когато образът в окуляра се превърна от цапаница в контрастна картина, той забеляза Ела Симпсън да се боричка със съпруга си, който я притискаше към хладилника. Тя се извиваше в ръцете му, драскаше с нокти лицето му и пищеше.

Тръпка премина през болния гръбначен стълб на Хари.

Веднага разбра, че онова, което ставаше в къщата на Симпсън, беше свързано с други смущаващи неща, видени от него напоследък.

Денвър беше началник на пощата в Муунлайт Къв, а Ела ръководеше успешно козметичен център. Те бяха в средата на трийсетте, една от малкото двойки местни съпрузи цветнокожи и доколкото Хари знаеше, имаха щастлив брачен живот. Физическият им конфликт беше толкова необичаен, че се налагаше да го свърже със скорошните, необясними и зловещи събития, видени от Хари неотдавна.

Ела се отскубна от Денвър, успя да направи само една стъпка встрани от него, преди той да я удари с юмрук. Ударът попадна встрани от шията й. Падна лошо.

Мууз, излегнал се в ъгъла, забеляза, че господарят му се раздвижи напрегнато. Кучето вдигна глава и изскимтя.

Приведен, Хари видя че двама души излизат от кухнята на Симпсън, която не виждаше добре. Въпреки че не бяха в униформа, той ги разпозна като полицаи от Муунлайт Къв — Пол Хоуторн и Рийз Дорн. Присъствието им потвърди интуитивното му чувство, че това съставляваше част от странния сбор от престъпления и конспирации, за които беше научил много през последните няколко седмици. Не за пръв път молеше Бога да разбере какво става в спокойния малък град. Хоуторн и Дорн вдигнаха Ела от пода и я стиснаха здраво. Имаше вид на замаяна, зашеметена от удара, нанесен от съпруга й.

Денвър беше започнал да разговаря с Хоуторн или с Дорн, или с жена си — не можеше да види точно с кого. Лицето му беше изкривено от такава силна ярост, че на Хари му се смръзна кръвта.

Трети човек се появи и забърза към прозореца, за да дръпне сенника.

Дебел пласт мъгла запълзя откъм океана.

След минута в стаята на втория етаж на къщата на Симпсънови се появи светлина. Хари моментално насочи телескопа към прозореца на спалнята. Въпреки гъстата като сметана мъгла той видя Хоуторн и Дорн да носят Ела към стаята на горния етаж. Хвърлиха я върху огромното легло.

Денвър и д-р Фиц влязоха в стаята след тях. Докторът постави черната си кожена чанта на нощното шкафче. Денвър дръпна пердетата на предния прозорец, който гледаше към Конкистадор Авеню, след това отиде до прозореца с изглед към гробището, наблюдаван от Хари. Денвън надзърна навън и Хари получи неприятното чувство, че човекът го е видял, макар че те бяха през две пресечки от него.

Същото чувство беше обхващало Хари при други случаи, когато говореше очи в очи с някои хора, преди да започнат тези странни случки в Муунлайт Къв. Макар да знаеше, че Денвър не може да го види, все пак беше изплашен. След това началникът на пощата спусна и тези пердета, но не както трябва и остави пролука от два-три сантиметра.

Треперещ от вълнение и мокър от пот, сега Хари сменяше окуляр след окуляр, регулирайки мощността на телескопа, докато най-сетне успя да надникне в стаята. Сякаш не беше пред прозореца, а зад него, застанал в голямата спалня зад пердетата.

Гъстите талази на мъглата се плъзнаха на изток и гледката пред Хари се откри по-ясно. Ела Симпсън се мяташе на леглото, но Хоуторн и Дорн я държаха за краката и ръцете.

Денвър беше хванал жена си за брадичката и напъха нещо като бродирана кърпичка или парче бял плат в устата й.

Хари зърна за момент лицето на жената, докато тя се бореше със своите нападатели. Очите й бяха разширени от ужас.

— О, по дяволите!

Мууз стана и дойде до него.

Докато Ела отчаяно се боричкаше, полата й се вдигна над кръста. Копчетата на зелената й блуза се разхвърчаха. Въпреки това сценката не подсказваше, че ще я изнасилват. Нямаше намек за сексуално напрежение. Това, което й правеха, беше може би още по-заплашително и по-жестоко. Може би по-странно от изнасилване.

Д-р Фиц отиде до леглото и закри гледката. Той вдигна бутилка кехлибарена течност и напълни спринцовка от нея.

Правеха инжекция на Ела.

Но каква?

И защо?

19.

След разговора с майка си в Сан Диего, Теса Локланд седна на края на леглото в мотела и се загледа в някакъв документален филм по Пи Би Ес. На глас разкритикува работата с камерата, композицията на кадрите и други страни на предаването, когато изведнъж се усети, че си говори сама. Продължи въображаемата игра, като имитираше различни филмови критици, повечето надути и претенциозни. Шегуваше се и със себе си и излезе смешно. Теса се забавляваше, но фактът, че си говори сама, на глас, беше ексцентричен дори за човек като нея, който не спазваше условностите. Мястото на „самоубийството“ на сестра й я беше разстроило. Търсеше утеха в шегата, но понякога дори бликащото чувство за хумор на Локландови не можеше да помогне.

Изгаси телевизора и взе съда за лед от бюрото. Потърси дребни монети, излезе, като остави вратата отворена и тръгна към машината за лед и сода на другия край на коридора.

Бутна тежката обезопасена срещу пожар врата и излезе на стълбищната площадка, където се намираха машината за лед и автоматът за разхладителни напитки. Напитки можеше да си купи, но замразителят беше повреден. Трябваше да си вземе лед от първия етаж. Слезе по стълбите, стъпките й отекваха самотно, като че ли обикаляше мрачните коридори на изоставена къща, населена с призраци.

Не откри това, което търсеше, където предполагаше, че е. Указание, закачено на стената, я отпрати чак в северния край на първия етаж.

Когато посегна да отвори вратата към коридора на първия етаж, й се стори, че чу вратата на горната площадка да се отваря. Това беше първият знак, че не е единственият гост в мотела. Това място изглеждаше запустяло.

Озова се в коридора на долния етаж, застлан с безвкусни оранжеви пътеки. Би предпочела да е по-състоятелна, за да отсяда в по-уютни хотели. Но този беше единственият мотел в Муунлайт Къв, така че дори евентуалното й богатство не би я спасило от ослепителния оранжев цвят.

Там машината за лед работеше. Напълни съдчето си и тогава отново чу шум откъм стълбището. Чу вратата на стълбите да се отваря с продължително изскърцване.

Отиде до автомат за безалкохолни напитки, за да си вземе кола, като очакваше да види някой да слиза от втория етаж. Едва след като пусна трета монета в автомата, усети, че имаше нещо тайнствено в начина, по който горната врата се отвори — продължително изскърцване, като че някой знаеше, че пантите не бяха смазани и се опитваше да отвори безшумно.

С пръст върху бутона за безалкохолна кола Теса все още се колебаеше, като напрегнато се вслушваше.

Нищо.

Хладна, мъртва тишина.

Тя се почувства точно така, както по-рано на брега, когато чу странния далечен звук. И сега, както тогава, кожата й настръхна.

Дойде й безумната идея, че някой стои на площадката горе и държи вратата отворена. Изглежда, очакваше да натисне копчето така, че шумът от автомата да заглуши шума, издаден от него.

Много еманципирани жени не биха си признали уплахата и биха се засрамили от треперенето си. Обаче Теса добре се познаваше. Не се поддаваше на истерия или параноя и нито за миг не се усъмни, че всичко, което беше чула или усетила е наистина, а не някаква изострена от смъртта на Дженис чувствителност. Беше сигурна, че на горната площадка има скрита враждебна сянка. Вместо да натисне бутона за кока-кола и да вземе леда, тя се шмугна бързо и безшумно в коридора на първия етаж.

Окото й улови движение в другия край на коридора. Някой също крадешком се измъкваше през другата врата. Зърна само неясна сянка — беше на прага и всеки момент щеше да се скрие от погледа й.

Вратата леко се затвори след тайнствените преследвачи.

Бяха поне двама души. Предположи, че са мъже, а не жени.

На втория етаж несмазаните панти изскърцаха едва уловимо. Търпението на този, който я причакваше до нейната стая, навярно се беше изчерпало и той вече не се прикриваше.

Теса не можеше да влезе в коридора. Щяха да я притиснат от двете страни.

Въпреки че можеше да изпищи за помощ и да подплаши тези хора, тя се поколеба, тъй като осъзнаваше, че мотелът може да е точно толкова пуст, колкото изглежда. Писъкът може би нямаше да й помогне, а по-скоро преследвачите й щяха да разберат, че знае, че са там и повече няма защо да се крият.

Някой крадешком слизаше по стълбите над нея.

Теса тръгна към източната врата и хукна в мъгливата нощ към рецепцията на мотела.

Офисът бе отворен, окъпан в разтворените в мъглата цветове на розови и жълти неонови светлини, а мъжът зад гишето беше същият, който я беше регистрирал в мотела преди часове. Беше висок, леко напълнял, около петдесетте, гладко избръснат, добре подстриган, обут в измачкани кафяви кадифени панталони и зеленикав пуловер. Той остави списанието, намали музиката, стана и недоумяващо я слушаше, докато тя, почти останала без дъх, му разказа какво се беше случило.

— Е, това не е големият град, мадам — каза той, когато Теса млъкна. — Муунлайт Къв е мирно градче. Тук няма защо да се боите от такива неща.

— Но точно това стана — наблегна тя, нервно поглеждайки навън към обляната от неона мъгла.

— О, сигурен съм, че сте видели и чули някой, но сте се уплашили напразно. Наистина имаме няколко други гости. Точно тях сте чули и видели и те вероятно са отишли за кола или лед, както и вие — бащински усмихнат, обясняваше служителят. — Това място изглежда малко призрачно, когато няма много гости.

— Чуйте, господин…

— Куин. Гордън Куин.

— Чуйте, господин Куин, въобще не беше така. — Теса се почувства малко глупаво.

— Не бих могла да объркам обикновените гости със злосторници. Не съм истерична жена. Тези момчета нямаха добри намерения.

— Е, добре. Струва ми се, че грешите, обаче нека да погледна. — Куин излезе през вратичката на гишето.

— Просто така ли отивате? Без оръжие?

Той се усмихна отново. Както и преди, тя се почувства глупаво.

— Мадам — каза й той, — от двайсет и пет години съм в администрацията на мотела и още няма човек, с когото да не съм се справил.

Въпреки че любезният бащински тон на Куин разсърди Теса, тя излезе с него, без да спори. Мъжът беше огромен, а тя дребна, така че се почувства като дете, чийто баща говори до спалнята, за да му покаже, че под леглото няма чудовище.

Той отвори металната врата, през която Теса беше избягала по северната сервизна стълба. Беше пусто.

Автоматът за безалкохолни напитки бръмчеше. Съдът, който беше оставила, си беше там, пълен с кубчета лед.

Куин пресече малкото пространство до вратата, водеща към коридора за първия етаж, и я отвори.

— Няма никой — каза той, кимвайки към смълчания коридор. Отвори вратата на западната страна и се огледа навън, наляво и надясно. Направи й знак да дойде до прага и настоя да огледа добре.

Тя забеляза тясна пътечка с железни перила, между задната част на сградата и стръмнопускащият се бряг, осветена от уличните лампи. Пълна пустош.

— Казахте, че сте пуснали парите в машината, обаче не сте си взели колата? — попита Куин и остави вратата да се затвори сама.

— Точно така.

— Какво искахте?

— Е… диетична кола.

Той натисна нужното копче и една кутия се изтърколи. Той й я подаде, като добави:

— Не си забравяйте леда.

Стиснала в ръце кофичката за лед и колата, силно изчервена и ядосана, Теса го последва по северното стълбище. Не се мяркаше никой. Несмазаните панти на вратата проскърцаха, когато влязоха в коридора на втория етаж, който също беше опустял.

Вратата към стаята й беше открехната, както я бе оставила. Поколеба се дали да влезе.

— Хайде да проверим — каза Куин.

В съседните стаи нямаше наематели.

— По-добре ли сте? — попита той.

— Не съм си въобразила, истина беше.

— Зная. — Мъжът се усмихна бащински.

Когато Куин се върна в коридора, Теса каза:

— Те бяха там наистина, но предполагам, че вече са се махнали. Вероятно са избягали, когато са усетили, че съм ги видяла и съм отишла за помощ.

— Е, всичко е наред тогава — отвърна той. — Вие сте в безопасност. Ако вече ги няма, все едно, че не са съществували.

На Теса й беше нужно голямо усилие, за да се овладее.

— Благодаря — каза тя и затвори вратата, заключи я, сложи райбера и бронзовата верига.

Отиде до прозореца и го огледа внимателно. Не можеше да се отваря отвън, освен ако някой го счупи и се пресегне да освободи заключалката. И тъй като стаята й беше на втория етаж, нападателят щеше да има нужда от стълба.

Легна си, заслушана в приглушените шумове на мотела. Сега всеки звук изглеждаше странен и заплашителен. Замисли се каква можеше да бъде връзката между нейното тревожно преживяване и смъртта на Дженис преди повече от три седмици.

20.

Криси Фостър усети пристъп на клаустрофобия след няколко часа, прекарани в канала под стръмната ливада. В килера, където я бяха затворили родителите й, беше по-тясно и прекара там значително по-дълго време. Черният като гроб бетонен канал беше много по-страшен от домашния затвор. Започваше да се чувства притеснена, останала без въздух.

От магистралата, високо горе, откъдето започваше системата за оттичане на дъждовната вода, тежкият тътен на камионите разтърсваше тунела и умът й рисуваше въображаеми картини на освирепели дракони. Запуши ушите си, за да изгони шума. Понякога камионите бяха нарядко и шумът идваше на промеждутъци, обаче имаше моменти, когато се движеха в керван по шест или дузина и продължителният грохот ставаше влудяващ и потискащ.

Легнала в мрака, под непрестанния тътен на камионите, в очакване да чуе стъпките на родителите си и Тъкър, на Криси започна да й се струва, че се намира в бетонен ковчег и е жертва на преждевременна смърт.

Яркото й въображение започна да рисува неописуеми и страшни картини на преследвания от привидения и неспокойно бродещи духове на умрели хора.

Криси беше на единайсет години, но много развита и амбициозна за възрастта си. Тя упорито си казваше, че няма такива неща като привидения, но тогава се сети за родителите си и Тъкър, който приличаше на вампир и я обзе силен страх.

Тя трябваше да се измъкне оттам.

21.

Когато излезе от тъмния гараж, където се беше скрил от глутницата натъпкани с наркотици малолетни, които не знаеше как по друг начин да определи, Сам Букър се озова точно на Оушън Авеню. Отби се в бара „Найтс бридж“ само за да си купи кашон черна бира гинес.

След това в стаята си в мотела седна до малката маса и си наля бира, докато прехвърляше фактите по случая.

На пети септември трима организатори от „Нешънъл Фармуъркс Юниън“ — Жулио Бустаменте, сестра му Мария Бустаменте и годеникът на Мария, Рамон Санчес, пътували на юг в лозарските райони, където разговаряли със собствениците на лозя за приближаващия гроздобер. Те пътували с шевролет комби, почти нов, на четири години. Спрели за вечеря в Муунлайт Къв, в ресторанта на семейство Перес. Били изпили прекалено много коктейли маргарита според свидетелите и по черния път към магистралата не успели да вземат един опасен завой, колата им се преобърнала и се запалила. Никой от тримата не оцелял.

Този разказ би бил достоверен и ФБР нямаше въобще да се намесва, ако не бяха възникнали някои недоразумения. Според официалния доклад на полицейското управление в Муунлайт Къв, колата била управлявана от Джулио Бустаменте, а той никога в живота си не бил карал автомобил. Страдал от кокоша слепота и след мръкване нищо не виждал. Как би шофирал вечер, дори да можеше. Освен това според свидетелите споменати в полицейския доклад, Джулио, Мария и Рамон били пияни, но всеки, който ги бе познавал, казваше, че не обичали да пият, а Мария в живота си изобщо не била пила, била пълна въздържателка.

На семействата Санчес и Бустаменте от Сан Франциско не им беше съобщено за трите смъртни случая до десети септември, пет дни след събитието. Полицейският шеф Ломан Уоткинс беше разяснил, че документите на Джулио, Мария и Рамон били унищожени от пожара и че телата им също били изцяло изгорели. Експертиза за отпечатъци от пръсти била невъзможна.

А нещо за регистрационните номера? Странно, но Ломан не беше ги открил всред останките. И тъй като преценил, че идентифицирането на останките е невъзможно, упълномощил адвоката да попълни смъртните актове, след което ги кремирал.

— Нямаме възможност да поддържаме голяма градска морга, нали разбирате — беше обяснил Уоткинс. — Ние не бихме могли да знаем колко време ще ни е нужно, за да идентифицираме тези трупове. Смятахме ги за пътуващи скитници или незаконно пребиваващи. В този случай никога не бихме успели да разберем кои са те.

„Добре нагласено“ — помисли си горчиво Сам, като се облегна на стол и отпи голяма глътка гинес.

Трима души бяха починали от катастрофа. Бяха регистрирани като жертви на произшествие и бяха кремирани, преди да бъдат уведомени техните роднини, преди намесата на други власти, които да подложат останките на съдебната експертиза. Трябваше да се изясни дали смъртните актове и полицейските отчети са достоверни.

Заподозряха Бустаменте и Санчес в нечиста игра, докато „Нешънъл Фармуъркс Юниън“ бяха убедени в това. Към дванайсети септември президентът на синдиката поиска намесата на ФБР под предлог, че антисиндикални сили били отговорни за тяхната смърт. Обикновено престъпления като убийства попадаха във ФБР само при по-особени обстоятелства.

На двайсет и шести септември, след недопустимо забавяне, екип от шестима агенти на ФБР, трима от тях от научния отдел за разследване, отседнаха в красивия Муунлайт Къв за десетина дни. Те разпитваха полицейски служители, изследваха полицейски и съдебни дела, вземаха показания от свидетели, посетили ресторанта на Перес вечерта на пети септември. Преровиха останките на шевролета на бунището и търсиха и най-дребни улики на местопроизшествието.

Муунлайт Къв нямаше развито земеделие и никой не откликна на призива на „Нешънъл Фармуъркс Юниън“, нито пък някой се развълнува. Нямаше мотиви за убийството на организатори на фермерския съюз.

През цялото време на разследването си агентите от ФБР получаваха пълното и искрено сътрудничество на местната полиция. Ломан Уоткинс и хората му дори стигнаха дотам, че се подложиха на детектора на лъжата, през който всички преминаха без затруднение. Съдебният следовател също беше подложен на теста и се оказа човек с непоклатима честност.

Все пак имаше нещо гнило.

Местните официални лица прекалено настойчиво предлагаха помощта си. Шестимата агенти на ФБР започнаха да се чувстват като обект на присмех и подигравки, щом си обърнеха гърба, с местната полиция общуваха само със суха реплика или повдигане на вежди. Това можеше да се назове маниер на ФБР, който според Сам приличаше на чувството за самосъхранение на всяко живо същество.

Освен това имаше и други смъртни случаи.

Докато разследваха случая Бустаменте — Санчес, агентите прегледаха съдебните и полицейските архиви за последните няколко години, за да се запознаят с обичайната практика в Муунлайт Къв при смъртни случаи и други произшествия. Търсеха да установят със сигурност евентуалното съучастие на полицията. Това, което откриха, беше учудващо и смущаващо. С изключение на забележителната катастрофа на тийнейджър с последен модел додж Муунлайт Къв беше тих като санаториум. Жителите му не бяха обезпокоявани от насилствена смърт, но това беше до двайсет и осми август, седмица преди смъртта на Санчес и Бустаменте, след което съобщения за серии смъртни случаи започнаха да заливат медиите.

В ранното утро на двайсет и осми август четиримата членове на семейство Мейзер бяха първите жертви — Мелинда, Джон и двете им деца Кери и Били. Те бяха загинали в пожар, който според властите бил причинен от Били при игра с кибрит. Четирите тела бяха така изгорели, че успяха да ги разпознаят само по зъболекарските им картони.

Сам изпи първата бутилка гинес и посегна за втора, но се поколеба. Тази вечер имаше още работа. Понякога, когато беше особено потиснат, пиеше, без да усеща какво поглъща, чувството му за мярка се стопяваше и в съзнанието му се появяваха бели петна.

Хванал за успокоение празната бутилка, Сам учудено съпоставяше фактите по случая. Само огън от газ или друго запалително вещество, за които не се споменаваше в докладите, можеше да изпепели всичко, без да има възможност някой да се спаси. Ако малкият беше подпалил в детска игра нещо, нима не би извикал на помощ родителите си, нима не би се спасил поне някой от семейството.

Отново всичко беше като че обмислено. Телата бяха така изгорели от огъня, че аутопсията би била безполезна. Пожарът беше заличил всякакви улики.

По предложение на погребалния агент, собственикът на погребалното бюро „Калан“ и на помощник-съдебния следовател, който точно заради това беше заподозрян, майката на Мелинда Майзер даде съгласие за кремация на тленните останки. Така евентуалните доказателства, неунищожени от пожара, бяха напълно заличени.

— Прилична работа — каза на глас Сам, вдигайки краката си на другия стол. — Изящно свършена работа!

Четири трупа.

След това случаят със семействата Санчес и Бустаменте на пети септември. Друг пожар. Пак спешни кремации.

Седем трупа.

На седми септември двайсетгодишният Джим Армс излиза в морето с десетметровата си лодка „Мери Лиандра“ на утринна разходка и никой повече не го вижда. Макар и опитен мореплавател, макар денят да е бил ясен, а океанът тих, той очевидно е бил погълнат от стихиен прилив, тъй като никакви отломки не бяха изхвърлени на брега.

Осем трупа.

На девети септември, докато рибите са се справяли с тялото на Армс, Паула Паркинс е била разкъсана от пет добермана. Двайсет и девет годишната жена живеела сама, отглеждала и обучавала кучета пазачи в имение от два акра край града. Очевидно един от доберманите се нахвърлил срещу нея, а останалите побеснели, надушвайки кръв. Оглозганите останки на Паула били изпратени в занитен ковчег на семейството й в Денвър.

Кучетата бяха проверени за бяс, застреляни и кремирани.

Девет трупа.

Шест дни след започване на делото Бустаменте-Санчес, на втори октомври, ФБР ексхумира останките на Паула Паркинс от гроба й в Денвър. Аутопсията доказа, че жената наистина е била хапана и драскана от многобройни чудовища.

Сам си припомни най-интересната част от онзи доклад за аутопсията дума по дума:

„…все пак белезите от ухапвания, разкъсвания и особеният начин по който са разкъсани гърдите и половите органи, не са изцяло характерни за нападение на животно. Захапката на зъбите и големината й не отговарят на челюстната характеристика на средния доберман или на други животни, които са известни като кръвожадни и могат успешно да нападнат възрастен човек.“ По-нататък в същия доклад определението на нападателите на Паркинс е „неизвестен вид“.

Как наистина беше загинала Паула Паркинс?

Какъв ужас и агония е изпитала тя?

Кой искаше да припише това на доберманите?

И какви бяха уликите, докъде беше истина и откъде започваше лъжата?

Сам си спомни далечния вик, напомнящ му писъка на койот. Помисли си също за страховитите, задъхани гласове на преследващите го тийнейджъри. Някак всичко си идваше на място. Инстинкт на агент от ФБР.

Неизвестен вид.

Дълбоко обезпокоен, Сам посегна към бирата, но взе празната бутилка, потънал в размишления.

Шест дни след смъртта на Паркър и много време преди ексхумацията на тялото й в Денвър още двама души бяха загинали преждевременно от насилствена смърт в Муунлайт Къв. Стив Хайнц и Лаура Далко — неженени, но живеещи заедно, бяха открити мъртви в къщата им на Айсбери Уей. Хайнц оставил неразбрана, неподписана бележка, след което застрелял Лаура с пушка, докато тя спяла, и после се самоубил.

Докладът на д-р Ян Фицджералд обобщаваше: убийство — самоубийство, край на делото.

По предложение на съдебния следовател семействата Далко и Хайнц се разпоредили за незабавна кремация на зловещите тленни останки.

Единайсет трупа.

„В този град стават дяволски много кремации“ — каза Сам на глас и повъртя в ръцете си празната бутилка от бира.

Повечето хора предпочитаха да виждат покойниците си балсамирани и положени в ковчег, без оглед на състоянието на тялото. В повечето градове само едно на четири-пет погребения ставаше чрез кремация.

Най-накрая в хода на разследването на случая Бустаменте — Санчес екипът на ФБР от Сан Франциско откри, че Дженис Кепшоу е картотекирана като самоубила се с валиум. Обезобразеното й тяло беше изхвърлено от прилива два дни след изчезването й, три дни преди пристигането на агентите, изпратени да разследват смъртта на организаторите от фермерския съюз.

Джулио Бустаменте, Мария Бустаменте, Рамон Санчес, четиримата Мейзерови, Джим Армс, Паула Паркинс, Стивън Хайнц, Лаура Далко, Дженис Кепшоу. Дванайсет трупа за по-малко от месец. Дванайсет пъти повече насилствена смърт през последните двайсет и три месеца.

В град с население от три хиляди души дванайсет случая на зверски причинена смърт бяха твърде много.

Озадачен дори от собствената си реакция към тази главозамайваща верига от събития, главният инспектор Ломан Уоткинс беше казал:

— Да, ужасно нещо! Освен това страшно! Толкова дълго време беше спокойно, че, изглежда, ще се наложи да догонваме статистиките.

В толкова малко градче дванайсет садистични убийства надминаха всякакви прогнози и статистики.

Шестчленният екип на ФБР не откри дори най-малка следа от съучастие на местните власти. Въпреки че разполагаха само с полиграф, който не беше напълно надежден уред за установяване на лъжа, все пак, ако бяха виновни Ломан Уоткинс и подчинените му полицаи, съдебният следовател и неговият асистент, щяха да бъдат засечени, че лъжат.

Все пак…

Дванайсет смъртни случая! Четирима души кремирани от жилищен пожар! Трима изгорели в катастрофирал шевролет. Три самоубийства, две от тях с пушка, едно с валиум. Всички жертви бяха кремирани в погребално бюро „Калан“. Един изчезнал в морето. Тялото не беше намерено. Освен това единствената жертва, предоставена им за аутопсия, изглежда, не беше изпохапана от кучета, както се отбелязваше в доклада на съдебния следовател. Дявол го взел, все пак жертвата е драскана и хапана!

Всичко това даваше на ФБР достатъчно основание да остави делото открито. До девети октомври, четири дни след като екипът на ФБР от Сан Франциско отпътува от Муунлайт Къв, беше взето решение да се изпрати цивилен агент, за да огледа отблизо нещата, тъй като подобни загадъчни случаи могат да се изследват най-пълноценно от човек, който пребивава инкогнито.

Ден след като беше взето това решение — на десети октомври, в отдела на ФБР в Сан Франциско пристигна писмо, което затвърди решението на федералното бюро.

Сам запомни и това писмо:

„Господа,

Разполагам с информация за серия от смъртни случаи в Муунлайт Къв. Имам причини да вярвам, че местните власти участват в конспирация за прикриване на убийства.

Бих предпочел да се свържете с мен лично, тъй като нямам доверие на телефоните. Настоявам за пълна дискретност, тъй като съм инвалид от войната във Виетнам със сериозен физически недостатък и естествено бих искал да се предпазя.“

Подписано от Харолд Г. Талбот. Архивите на американската армия потвърдиха, че Талбот беше наистина осакатен ветеран от Виетнам. Нееднократно е бил награждаван за храброст при битки. Утре Сам дискретно щеше да го посети.

Все още му се пиеше втора бутилка бира. Бирата беше на масата пред него. Той я гледа дълго време.

Гинес, добра мексиканска кухня, актрисата Голди Хоун и непрекъснатият страх от смъртта…

Мексиканската храна беше в стомаха му, но вече беше забравил вкуса й. Голди Хоун живееше някъде в ранчо с Кърт Ръсел, когото за нещастие бе предпочела пред обикновения наглед, лишен от чувство, федерален агент. Той си спомни дванайсетте мъртви и кремирани мъже и жени. Спомни си убийството с пушката и самоубийството. Спомни си наядените от рибите тела и страховито изпохапаната жена.

Всички тези неща го наведоха на болезнени мисли за човешката тленност. Видя образа на жена си, починала от рак, припомни си Скот и телефонния им разговор и най-после си отвори втората бутилка бира.

22.

Гонена от въображаеми паяци, змии, бръмбари, плъхове, прилепи и от сътворените от страха й призраци, подканвана от драконовия рев на далечни камиони, Криси изпълзя от отточния ръкав, в който се беше скрила, преви се като джудже, зашляпа по главния канал, пак се спъна в хлъзгавата, започнала да се разлага мърша, и изхвръкна навън от покрития с тиня канал. Въздухът беше чист и сладък. Макар че ровът беше с отвесни стени, високи над два метра, въпреки прецежданата през мъглата лунна светлина и забулените звезди, тя се почувства освободена. Вдиша хладния влажен въздух с пълна сила, като се стараеше да не вдига шум.

Заслуша се в нощта и не след дълго беше възнаградена — чу познатия странен вой, който идваше от южния край на ливадата. Уверена беше, че чу три различни гласа. Ако майка й, баща й и Тъкър бяха на юг от нея, дирейки я в гората, те навярно се бяха отдалечили доста. Трябваше да се върне към северната част на гората, през ливадата, където я беше хвърлила Гъдайва, след това да се насочи на изток, докато стигне Муунлайт Къв. Нека я търсят в погрешната посока.

Едно беше сигурно — не можеше да остане повече тук.

Не можеше да върви и на юг.

Тя се изкатери от рова и се затича през ливадата пак по стария маршрут, по който беше дошла. Докато вървеше, прехвърли проблемите си на ум. Беше гладна, не беше вечеряла и беше уморена. Мускулите на раменете и гърба я боляха от прекараното време в тесния, студен бетонен канал. Краката също я наболяваха.

„Е, какъв ти е проблемът? — запита се тя, стигайки до дърветата в края на поляната. — Или ще е по-добре Тъкър да те отмъкне и да те превърне в един от тях?“

23.

Ломан Уоткинс излезе от дома на Валдоски, където д-р Уърти контролираше Промяната на Ела Джордж. По-надолу по черния път полицаите и съдебният лекар товареха момчето в ковчег. Тълпата зяпачи беше прикована от гледката.

Ломан влезе в патрулната кола и включи мотора. Екранът на компютъра проблесна в бледозелено. Терминалът беше монтиран на конзола между предните седалки. Започна да премигва, което означаваше, че централата имаше съобщение за него, което не трябваше да се предава по полицейския канал.

Въпреки че от няколко години работеше с подвижни компютри, свързани с компютър майка, той все още понякога се стряскаше, когато дисплеят на компютъра му се включваше. В големите градове като Лос Анжелис през последното десетилетие повечето патрулни коли бяха снабдени с компютърна връзка, но подобни чудеса на електрониката все още бяха рядкост в по-малките градове, а за миниатюрни селища като Муунлайт Къв бяха само блян.

Неговият полицейски отдел се гордееше с оборудване по последна дума на техниката не защото банките в града пращяха от пари, а защото заводът „Ню Уейв“, водещ в компютърните технологии, беше в родния му градец. Фирмата беше снабдила полицейското управление и патрулните им коли със софтуер и хардуер, актуализираше непрестанно системите им, като ги използваше за опитно поле на нови технологии.

Този начин беше един от многото, чрез които Томас Шедак се беше вклинил в структурите на обществото, като се стремеше изцяло да го подчини с проекта „Муунхок“. По това време Ломан сглупи и прие щедростта на „Ню Уейв“ като манна небесна. Сега разбра нещата.

От подвижния си компютър Ломан имаше достъп до базата данни в централата на ул. „Якоби“. Можеше да разговаря с дежурния диспечер, който с лекота общуваше с него чрез компютъра, както и чрез полицейската радиовръзка. Освен това можеше удобно да седи в колата и чрез главния компютър да се свърже с транспортния отдел в Сакраменто, за да поръча регистрационни номера. Можеше да се свърже с отдела на затворите в същия град, за да събере информация за някой престъпник, или пък с всеки друг компютър, свързан с електронната мрежа из цялата страна.

Намести кобура си, защото беше седнал върху него.

Натисна клавиатурата под терминалния дисплей и вкара отличителния си знак в системата.

Компютърът прие кода му.

Дисплеят се стабилизира.

Разбира се, ако всички хора по света бяха Нови хора и ако проблемът с регресиралите се разреши, в бъдещето нямаше да има повече престъпления и нужда от полиция. Някои престъпници се раждаха от социалната несправедливост, но в новия свят, който се раждаше, всички хора щяха да са равни, така равни както бяха машините, щяха да преследват едни и същи цели, да имат еднакви желания без стремеж за потискане или конфликти. Повечето престъпници бяха генетично увредени, социопатологичното им поведение беше закодирано в хромозомите им. Ако не беше регресията, проявяваща се при някои от тях, генетично Новите хора щяха да отстранят тези недостатъци. Това беше мечтата на Шедак.

Понякога Ломан Уоткинс се питаше къде е доброволното начало в целия план? Сигурно липсваше, но това не го интересуваше твърде. Понякога новопридобитата му безчувственост направо го плашеше.

Редове от думи започнаха да се появяват на екрана, изреченията се редяха едно по едно със светлозелени букви на по-тъмен фон:

Шедак имаше пряк достъп до полицейския компютър от домашния си компютър. Той имаше възможност да оставя съобщения за Уоткинс или за други хора и никой не можеше да ги сбърка.

Екранът избледня.

Ломан Уоткинс освободи ръчната спирачка, включи лоста за смяна на скоростите и даде газ към конюшнята на Фостърови, въпреки че се намираше извън границите на града и извън неговия район. Вече не го интересуваха неща като районни ограничения и правни процедури. Той още беше полицай, тъй като тази роля трябваше да играе, докато целият град преминеше през Промяната. Нито едно от старите правила вече не се отнасяше до него, тъй като се беше превърнал в Нов човек. Такова незачитане на закона би го ужасило само преди два месеца, но сега новото му самочувствие и презрението му към старите норми на поведение бяха основните му чувства. През по-голямата част от времето беше без чувства. Ден след ден, час след час ставаше все по-малко емоционален.

От цялата гама на чувствата изпитваше единствено страх. Това се допускаше от новото ниво на съзнанието му. Изпитваше страх, защото той беше средство за оцеляване, много по-сигурно от любовта, радостта или надеждите.

Ето сега беше просмукан от страх, това бе факт. Страхуваше се от регресиралите. Страхуваше се да не би проектът „Муунхок“ да се разкрие пред останалия свят, да се провали и той да загине заедно с него. Боеше се от единствения си господар Шедак. Понякога, за кратко, се боеше и от себе си, боеше се от Новия свят, който се задаваше.

24.

Мууз дремеше в ъгъла на неосветената спалня. От време на време изскимтяваше, сигурно гонеше насън зайци. Беше отлично куче и по-скоро сънуваше, че изпълнява поръчките на господаря си.

Закопчан с коланите за стола, Хари се взираше в окуляра на телескопа и изучаваше гърба на погребалната къща „Калан“ на Джунипър Лейн, където току-що беше влязла катафалката. Виждаше как Виктор Калан и помощникът на гробаря Ней Редлок тикаха тяло в носилка на колела, което бяха свалили от черната катафалка кадилак. Те го бутаха към крилото на сградата, в което се извършваше балсамирането и кремирането. Личеше, че е дребно тяло, толкова малко, че черната пластмасова торба, в която беше закопчано, изглеждаше полупразна. Дали не беше тяло на дете? След това вратата зад тях се затвори и Хари не видя нищо повече.

Понякога успяваше да надникне през двата високи, тесни прозореца в тази зала. Виждаше разхвърляната, наклонена маса, върху която готвеха за оглед и балсамираха мъртвите.

Понякога виждаше повече, отколкото беше нужно, но тази вечер пердетата бяха спуснати и нищо не се виждаше.

Прехвърли вниманието си по на юг, към забулената от мъгла алея, която излизаше между Конквистадор и Джунипър. Не търсеше нищо определено, бавно оглеждаше мястото и изведнъж забеляза две чудновати фигури. Бяха гъвкави и тъмни, тичаха бързо по алеята, докато навлязоха в голямото празно място до погребалната къща. Не бягаха на четири крака, нито пък бяха изправени, въпреки че някак му напомняха на котки.

Това бяха съществата.

Сърцето на Хари лудо заби.

Виждал беше подобни същества три пъти през последните четири седмици, макар че първия път дори не повярва на очите си. Те му се видяха така забулени в тайнственост, толкова странни, че приличаха на въображаеми призраци. Ето защо той ги наричаше „призраците“.

Бяха по-бързи от котки. Стрелнаха се и изчезнаха от полезрението му. Скриха се в тъмнината, преди да превъзмогне удивлението си и да ги проследи с поглед.

Хари претърси с телескопа мястото от край до край, като се взираше в половинметровата трева. Храстите също представляваха убежище. Бодлива зеленина и няколко групи дървета спъваха и задържаха мъглата, като да беше памук.

Ето ги! Две свити сенки. С големината на човек. Само малко по-светли от нощта. Без определени черти на лицето. Бяха се свили в сухата трева в центъра на празното място, точно на север от огромната ела, която разстилаше клоните си като навес над половината от мястото.

Треперещ от възбуда, Хари ги взе на фокус. Очертанията на „призраците“ станаха по-ясни. В контраст с нощта около тях телата им изглеждаха по-бледи. Още не можеше да ги види добре заради мъглата.

Въпреки че беше много скъп и труден за намиране, той мечтаеше за бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно виждане, които военните използваха от години. За подобен съвършен уред нощната тъмнина не беше пречка. Обикновено светлината беше достатъчна за целите на Хари, тъй като наблюдаваше добре осветени помещения, но за да изучи ловките и гъвкави „призраци“, му беше нужна прецизна техника.

Сенчестите фигури се огледаха на запад към Джунипър Лейн, след това на север към „Калан“. Те се озъртаха с котешки движения, въпреки че очевидно не бяха от котешкото семейство.

Една от тях извърна глава към Хари. Зърна очите й — излъчваха мека, златиста, леко искряща светлина. Никога преди не беше ги виждал. Тръпка премина през тялото му, но не от зловещия им вид. Имаше нещо познато в тези очи, нещо, което докосваше дълбините на съзнанието и подсъзнанието му, сякаш разбудиха спомен за древен инстинкт и той осъзна същността им.

Внезапно почувства смразяващ до костите хлад и сковаващ страх, какъвто беше изпитвал само във Виетнам.

Мууз в дрямката си усети тревогата на господаря си. Лабрадорът стана и дотича до стола. Изръмжа гърлесто.

През телескопа за част от секундата Хари мерна кошмарното лице на едно от съществата. Беше осветено единствено от лунните отблясъци.

Хари се вцепени от ужас.

Мууз излая въпросително.

Не можеше да се откъсне от окуляра, като че животът му зависеше от това. Взря се в маймуноподобното същество. Забеляза, че е по-грозно и по-свирепо от маймуна и макар лицето му да напомняше маймунско, изглеждаше по-различно. В конструкцията му имаше нещо от вълчата природа и нещо от змийската. Стори му се, че вижда блясък на зловещи остри зъби през разтворената паст. Но светлината беше така призрачна, че не беше сигурен дали това, което виждаше, не се дължеше на трескавото му въображение. Човек с два осакатени крайника и една неподвижна ръка беше длъжен да притежава ярко въображение, ако се надяваше да продължи да живее.

Съществото внезапно погледна към него и също така внезапно извърна глава. Двете фигури се движеха с животинска енергия и бързина, която стресна Хари. На големина бяха колкото диви горски котки и също толкова бързи. Опита се да ги проследи, но те буквално прелетяха през тъмнината в южна посока, прескочиха оградата на задния двор на Клейморови и изчезнаха от полезрението му.

Хари продължи да ги търси до гимназията на хълма Рошмор, но видя само нощта, мъглата и познатите сгради от квартала. Съществата се бяха стопили в нощта така внезапно, както изчезваха призраците от стаята на малко момче, когато се запалеха лампите.

Най-после вдигна глава от окуляра и се отпусна на стола си.

Мууз се изправи и се подпря с лапи на облегалката на стола, просейки ласка, като че беше видял всичко онова, което господарят му видя, и имаше нужда да бъде успокоен, че злите духове не скитаха на свобода по света.

Със здравата си дясна ръка, която отначало силно се тресеше, Хари поглади лабрадора по главата. Милувката му го успокои и този жест на близост възвърна самочувствието и на самия Хари.

Ако най-после ФБР отговореше на писмото, изпратено от него преди повече от седмица, той не беше сигурен, ще може ли да им разкаже за „призраците“. Ще им опише всичко друго, което беше видял, знаеше, че много неща ще са им от полза в разследването. Но това… От една страна, беше сигурен, че съществата, видени от него, досега четири на брой, бяха някак свързани с всичко случило се през последните седмици. Но човек трудно би повярвал и дълбоко би се усъмнил в здравия му разум, ако не ги е видял сам. Имаше нещо налудничаво в тази история и би хвърлило съмнение върху всички негови думи.

„Дали съм луд? — чудеше се той, галейки кучето. — Или съм на път да полудея?“

След двайсетгодишно приковаване към инвалидния стол, затворен у дома си, принуден да се развлича само с телескопа и бинокъла, сигурно вече беше отчаян до степен, до която не можеше да си позволи да участва в живота. В очите на федералните агенти ще прилича на човек, жаден за приключения, който след като не може да участва в тях, си ги измисля.

За съжаление не беше така. Войната беше оставила тялото му осакатено и слабо, но умът му беше остър и ясен. Именно болестта го беше накарала да обърне поглед навътре към себе си, да развие чиста и одухотворена мисъл.

— „Призраци“ — каза той на Мууз. Кучето кихна. — А сега какво? Дали някоя вечер, ако погледна нагоре, ще забележа силуета на вещица, яхнала метла?

25.

Криси излезе от гората и се озова при пирамидата от натрупани скали. Погледна на запад към дома си и конюшнята и видя цветните като дъждовна дъга сияния на светлината. За малко се поколеба дали да не се върне и да вземе Гъдайва или друг кон. Би могла да се вмъкне в къщата и да си грабне якето. Обаче реши, че ще бъде по-незабележима и в по-голяма безопасност, ако продължи пеша. Освен това тя не беше така наивна като филмов герой, който хем знае, че лошият е в лошата къща, хем се връща упорито там. Тя зави на изток и навлезе в ливадата край черния път.

Напрегна целия си ум (Криси се държеше като персонаж от любимите си приключенски романи), разумно избягна омагьосаната къща и пое в нощта, като се питаше ще види ли някога отново кътчетата от детството си, ще я прегърне ли пак майка й.

Висока суха трева, останала от есента, дереше краката й, докато бързаше към средата на ливадата. Вместо да върви в сянката на дърветата, тя предпочете откритото място, за да бъде в безопасност от нещо, притаено в гъсталака. Не си фантазираше, че ще може да ги надбяга, ако я забележеха, дори с известна преднина, но беше длъжна да опита.

Нощният хлад се засили, стана по-студено дори от убежището, което беше намерила в бетонния тунел. Лекият й пуловер не помагаше особено срещу режещия хлад. Все едно, че беше по блузата си с къс ръкав. Чувстваше се безпомощна и депресирана.

Вече имаше достатъчно неща, които я притесняваха. Изгонена беше от къщи. Беше сама, трепереше от студ, беше объркана — дебнеха е странни, опасни същества. И друго я мъчеше. Въпреки че родителите й винаги са били малко студени към нея и не даваха израз на чувствата си, Криси ги обичаше. Сега тях ги беше изгубила сигурно завинаги, бяха се изменили по някакъв начин, който не беше ясен за нея — бяха живи, но нямаха души, затова бяха като мъртви.

Когато се приближи на около петдесет метра от шосето, което се извиваше паралелно на дългата алея пред тяхната къща, тя чу шум от кола. Видя фарове, задаващи се от юг. След това видя колата, тъй като откъм морето мъглата беше по-рядка и видимостта беше по-добра. Разбра, че това е полицейска патрулна лимузина, нищо че сирената не беше включена. На покрива й се сменяха сини и червени светлини. Патрулната кола намали ход и зави по алеята към конюшнята на Фостърови.

Криси за малко да извика от радост и да се затича към колата, тъй като винаги я учеха, че полицаите са нейни приятели. Дори вдигна ръка да помаха, но веднага размисли, защото в свят, в който не можеше да има доверие на родителите си, не можеше да очаква добри намерения и от полицаите.

Изплашена от мисълта, че и полицаите може би са променени по същия начин, по който Тъкър искаше да промени нея, тя се свлече във високата трева. Фаровете не я осветиха, когато колата зави по алеята. Тъмнината и мъглата я прикриха.

Загледа се след колата. Полицаите спряха до форда на Тъкър, изоставен насред алеята, след това пак тръгнаха. После потънаха в гъстата мъгла.

Криси стана от тревата и пак забърза към черния път. Тя възнамеряваше да върви на юг по това шосе, докато пристигне в Муунлайт Къв. Ако останеше нащрек при всеки шум от приближаваща кола, спокойно можеше да се изтърколи от шосето в канавката или да се скрие зад някой храст.

Въобще нямаше да се покаже пред някой, когото не познава. Щом стигне в града, ще отиде в църквата „Св. Богородица“ и ще поиска помощ от отец Кастели.

Той твърдеше, че е модерен проповедник и предпочиташе да го наричат отец Джим, но Криси нямаше възможност да се сближи дотолкова с него, че да бъде така фамилиарна.

Момиченцето всеотдайно се труди за летния църковен празник и от все сърце желаеше да участва и идната година за голямо удоволствие на отец Кастели. Ако той не й повярва, тогава ще отиде при учителката си — госпожа Токава.

Стигна черния път, спря и погледна към къщата в далечината, от която се виждаха само искрици в мъглата.

Трепереща от студ, тръгна на юг към Муунлайт Къв.

26.

Входната врата на къщата на Фостърови скърцаше в тъмнината.

Ломан Уоткинс прерови всичко от долу до горе и обратно. Единствените странни неща, които откри, бяха събореният стол в кухнята и черната чанта на Джек Тъкър, изоставена заедно със спринцовките и дозите с лекарството, с което се извършваше Промяната. На пода във входното антре се търкаляше флаконът със смазочно масло, с който Криси се беше защитила.

Излезе от верандата, затвори вратата след себе си, застана пред стълбите, водещи до предния двор, и се заслуша в дълбоката необикновена тишина. По-рано вечерта имаше лек ветрец, но сега бе напълно утихнал. Въздухът беше неподвижен. Мъглата сякаш поглъщаше всички звуци и околността приличаше на гробище.

Ломан се огледа и извика:

— Тъкър! Хей, Тъкър! Има ли някой там?

Отвърна му само ехото. Звучеше студено и самотно.

— Тъкър? Фостър?

В една от дългите конюшни бяха запалени светлините, откъм по-близкия край беше открехната врата. Помисли си, че трябва да огледа и там.

Ломан беше преполовил разстоянието до сградата, когато чу накъсан стон, идващ отдалече слаб, но ясен. Писъкът на регресирал, който преследва плячката си.

Спря и се ослуша с надеждата, че не е чул добре. Звукът пак се чу. Този път можеше да разпознае поне два гласа, може би три. Бяха далече, на повече от миля. Страховитият им вой не би могъл да бъде в отговор на виковете на Ломан.

Виенето им го смрази.

Изпълни го със страстен копнеж.

Не може да бъде!

Той стисна с все сила юмруци, така че ноктите му се впиха в дланите и той се заборичка с тъмнината, която сякаш се надигаше в него. Опита се да се концентрира върху полицейските си проблеми.

Ако тези викове са на Алекс Фостър и Джек Тъкър, както му се струваше, то къде е това момиче Кристин?

Сигурно се е измъкнала, докато са я подготвяли за Промяната. Преобърнатият кухненски стол, изоставената черна чанта на Тъкър и отворената входна врата сякаш подкрепяха това обезпокоително предположение. По следите на момичето, увлечени от преследването, Фостърови и Тъкър, изглежда, са се поддали на тайния повик на дивото — регресирали са. Възможно е това да не е станало тайно. Възможно беше регресията да е започнала преди и сега с желание да са преминали в това диво състояние. Навярно я дебнеха в горите на юг. Възможно беше отдавна да са я сграбчили, накъсали на парчета със сатанинско удоволствие, което ги приковаваше към животинската им същност.

Вечерта беше хладна, ала Ломан започна да се поти.

Искаше… трябваше…

Не!

Днес, по-рано, Шедак му беше разказал, че детето на Фостърови беше изпуснало училищния автобус и когато се върнало у дома, беше изненадало родителите си, докато упражнявали новите си умения. Така че момичето трябваше да се подложи на Промяната малко по-скоро от планираното време. Трябваше да бъде първото дете, на което предстоеше да се „извиси“.

Възможно беше експериментът да е глупост, измислена от Фостърови, за да прикрият деянията си. Вероятно са били в дълбока регресия, когато момичето е влязло. Те не са посмели да обяснят случката на Шедак, за да не се издадат, че първи измежду хората на Новата раса са започнали да дегенерират.

Промяната има за цел да промени човечеството. В същността си представлява ускорена еволюция.

Регресии по желание обаче бяха извратена перверзия на силата, придобита от Промяната. Онези, които регресираха, бяха боклук. А онези от регресиралите, които убиваха, за да утолят първични чувства на наслада само заради кървавия спорт, бяха най-лоши. Това бяха психопати, предпочели да регресират, вместо да еволюират.

Отново долетяха далечните викове.

Гръбнакът на Ломан сякаш изпука от преминалата тръпка. Беше приятна. Беше обладан от яростно желание да хвърли дрехите, да скочи на земята и да препуска гол и свободен в нощта с дълги, грациозни скокове през широката поляна към гората, където всичко беше диво и красиво, където плячката сама чакаше да бъде хваната и разкъсана.

Не!

Самоконтрол!

Силен самоконтрол!

Далечните викове го пронизаха.

Силен самоконтрол!

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Виковете! Сладки, страстни, диви викове…

Ломан започна да трепери, после се раздруса яростно, когато в ума си се видя най-после свободен от изправената походка на хомосапиенс, освободен от задръжките на цивилизованото поведение. Ако първичният човек, затворен в него, можеше да бъде пуснат на свобода, да му се позволи най-сетне да живее в естествено състояние…

Не. Невъзможно.

Краката му омекнаха, свлече се на земята, макар и не на четирите си крака. Сви се в ембрионална поза с колене към гърдите и се съпротивляваше на надигащото се желание да регресира. Плътта му стана толкова жежка, като да беше лежал с часове на обедното лятно слънце, но Ломан разбираше, че топлината не идваше от външни източници, а от самия него. Огънят не излизаше от жизнените му органи, а от клетъчното вещество, от милиардите нуклеиди, които произвеждаха генетичния материал, от който беше създаден. Сам в тъмнината и мъглата пред къщата на Фостърови, съблазнен от ехото на виковете на регресиралите, той силно пожела да се превъплъти в нещо друго, което Промяната беше направила възможно. Но знаеше, че ако се поддаде на това изкушение, нямаше повече да бъде Ломан Уоткинс. Щеше да бъде един дегенерирал човек под маската на Ломан. Един господин Хайд в тяло, от което завинаги беше прокудил д-р Джекил.

С наведена глава той гледаше към ръцете си, свити на гърдите. На бледата светлина, хвърляна от къщата на Фостърови, забеляза, че няколко от пръстите му се променят. През дясната му ръка премина болка. Почувства пукането и разместването на костите, подуването на кокалчетата на ръцете, удължаването на крайниците, уголемяването на възглавничките на пръстите, надебеляването на сухожилията и жилите, втвърдяването на ноктите и изострянето им като нокти на орел.

Изкрещя от неподправен ужас, съпротивляваше се, с усилие на волята се задържа към онова, което беше останало от човешкия му облик. През стиснати зъби повтаряше името си „Ломан Уоткинс“, сякаш това беше заклинание, предпазващо го от злокобната промяна.

Мина време. Минута. Десет. Един час. Не знаеше колко точно. Борбата да задържи човешката си физика го хвърли в безсъзнание.

Бавно се съвзе. С облекчение видя, че лежи на земята пред къщата, без да се е променил. Окъпан беше в пот. Но силният, изгарящ плътта му огън, беше намалял. Ръцете му бяха същите, без уродливото издължаване на пръстите.

Заслуша се в нощта. Вече не се чуваха далечните викове и беше благодарен за тази тишина.

Страхът, единственото чувство, което изпитваше, и като Нов човек сега го бодеше като нож, караше го да пищи. За известно време го бе страх, че е от онези склонни към регресиране, а сега това мрачно предположение за малко не се потвърди. Но ако се беше предал на желанието, той щеше да изгуби и оня свят, който познаваше, преди да претърпи Промяната, както и смелия Нов свят, подготвян от Шедак. Нямаше да притежава нито един от тях.

Още по-зле: започваше да се съмнява, че самият той не е уникален, че всъщност всички хора от Новата раса криеха в себе си семето на регресията. Нощ след нощ броят на регресиралите се увеличаваше.

Изправи се на крака, залитайки.

Капки пот блестяха като ледена коричка по кожата му, когато най-сетне вътрешният пожар угасна.

Тръгна като на сън към патрулната кола. Вече не знаеше дали изследването на Шедак и технологичният му завършек са успешни. Не беше така сигурен, че Промяната има смисъл.

Ако хората от Новата раса бяха обречени да регресират рано или късно.

Той помисли за Томас Шедак в голямата къща в северната част на залива, контролиращ града, в който неговите чудовища бродеха из сенките, и го обзе празнота.

Тъй като четенето за удоволствие беше любимото му занимание от детските години, той си спомни д-р Моро на Хърбърт Уелс и се запита в това ли се беше превърнал Шедак. Превъплътил се в Моро, Шедак сигурно беше Моро за века на микротехнологиите, връхлетян от болното видение за трансценденталност, постигната чрез насилственото сливане на човек и машина. Очевидно страдаше от мания за величие и беше достатъчно надменен, за да повярва, че е в състояние да ускори развитието на човечеството на по-високо стъпало, тъй като неговият оригинал Моро е вярвал, че може да направи човеци от диви животни и да победи Бога.

Ако, не дай, Боже, Шедак не беше гений, ако беше само маниак като Моро, тогава всички те бяха прокълнати.

Ломан влезе в колата и затвори вратата. Запали мотора и включи отоплението, за да стопли изпотеното си и замръзнало тяло.

Екранът на компютъра светна, готов за работа.

За да защити изпълнението на проекта „Муунхок“, който, погрешен или не, беше сега единственото му бъдеще, той трябваше да приеме, че момичето Кристин беше избягало и че Фостърови и Тъкър не са я хванали. Трябваше да постави хора да наблюдават тайно черния път и улиците в северната част на Муунлайт Къв. Ако момичето пристигнеше в града да търси помощ, те можеха да я посрещнат. Твърде вероятно беше тя, без да знае, да разкаже на някой от Новата раса историята за подивелите си родители, а това щеше да бъде нейният край. Дори ако отидеше при все още непроменени хора, едва ли щяха да повярват на чудната й история. Но нямаше избор.

Налагаше се да разговаря с Шедак за куп неща и да се занимае с някои полицейски дела.

Беше гладен. Беше нечовешки гладен.

27.

Нещо ставаше, нещо не беше в ред.

Майк Пайзър се беше шмугнал в тъмната гора на път към дома си в югоизточната периферия на градчето. Препускаше покрай саморасли храсти и дървета, бърз, предпазлив, незабележим. Прибираше се от лов с окървавена муцуна, все още възбуден, ала изморен след двучасова игра с плячката. Заобикаляше внимателно домовете на комшиите, някои от които бяха като него, други не.

Къщите в този район бяха раздалечени една от друга, така че за него беше относително лесно да скача от дърво на дърво или да се промъква през високата трева, прилепнал към земята, забулен от нощта. Ловко прескочи верандата на едноетажната къща, където живееше сам, нахълта през отключената врата в кухнята, все още с вкус на кръв в устата — онази вкусна кръв, — силно възбуден от лова, все пак радостен, че е у дома си. Но…

Но имаше нещо.

Нещо лошо, Господи! Изгаряше, гореше от огън, нажежен, гладен. Храна, храна! Ах, колко нормално беше, колко желано! Обмяната на веществата в организма му беше зашеметяващо ускорена. Този процес беше характерен за регресиралите човешки същества, но жегата си беше нормална, този вътрешен пожар беше правилен, този хубав огън, този трескав апетит. Лошото беше, че не можеше, не можеше…

Не можеше да се нормализира.

Тръпнеше от удоволствието, което му доставяха силните, плавни движения, от удоволствието да вижда в тъмнината. За няколко минути обиколи стаите, ловко и тихо, почти уверен, че ще открие някого, когото да гони, да разкъсва, да… да…

Но къщата беше няма. Седна на пода в спалнята, свит като ембрион, и се опита да си възвърне онова състояние, в което го беше родила майка му, да стане Майк Пайзър. Искаше да стане човек на два крака, да върви изправен. Вътре в себе си чувстваше повика на човешкото, чувстваше как се бунтува цялото му същество, но недостатъчно силно, за да си върне разума. Човешката му същност се отдръпна като отлив, който оголва пясъка, далеч от нормалния си вид. Мъчеше се, опитваше се, но промяната не настъпи, дори частично не заприлича на онова, което някога беше. Беше окован в новата си физическа структура, която преди вярваше, че е път към свободата. Струваше му се необходимо, но това, че вече не по свободна воля се променяше, нямаше нищо общо със свободата. Беше заклещен, хванат в капан, обзе го паника.

Той скочи и избяга от спалнята. Макар да виждаше сравнително добре в тъмното, спъна се в нощна лампа, тя падна с трясък и стъклото се посипа наоколо, но той продължи към хола през малкото антре. Някакво килимче се омота около краката му. Усещаше се в плен. Неговото тяло, собственото му променено тяло, беше станало негов затвор. Изменените му кости бяха решетките на килията му, не го пускаха да излезе, беше затворен в собствената си видоизменена плът. Обикаляше стаята, блъскаше се наоколо, обикаляше обезумял, паникьосан. Завесите плющяха от течението, което създаваше. Щураше се между мебелите. Една малка масичка се обърна в краката му. Можеше да бърза, но не и да избяга. Носеше затвора в себе си. Не можеше да бяга. Нямаше къде.

Това прозрение го ужаси. Объркан, ритна куп списания, те се разпиляха на пода, бутна тежък пепелник и две глинени вази от коктейлната маса. Разкъса възглавниците на дивана, дунапренът се разпиля, а главата го заболя така силно, че страхът, че болката никога няма да премине, го изпълни с желание да пищи.

Ядене!

Гориво!

Подклаждай огъня, подклаждай огъня!

Изведнъж прозря, че невъзможността да си върне човешкия облик се дължи на острия недостиг на енергия, необходима за подхранване на драстичните промени на метаболизма му. За да се сбъдне неговото желание, тялото му трябваше да произведе огромни количества ензими, хормони и широка гама от активни биологични вещества. За броени минути то трябва да премине през форсирано възстановяване на тъканите, равни по време на години обикновен растеж. За да се справи с това, тялото му имаше нужда от горивен материал — от протеини и въглехидрати в големи количества.

Прегладнял, припадащ от глад, Пайзър нахълта в полутъмната кухня, сграбчи дръжката на хладилника, изсъска, заслепен от светлината, забеляза почти пълна двукилограмова консерва с шунка, прекрасна шунка, опакована в мека хартия върху син картон. Той я сграбчи, обели хартията, хвърли картона, свлече се отново на пода, заръфа месото, трескаво задъвка, после пак захапа.

Обичаше да съблича дрехите си, да преживява другата си същност веднага след полунощ, когато беше възможно, да тича из гората зад къщата, нагоре в планината, където гонеше зайци, лисици и мечки, и земни катерици. Разкъсваше ги с ръце, със зъби, потушаваше огъня, големия вътрешен пожар. Обичаше всичко това не само защото в това превъплъщение имаше толкова свобода, но и защото се чувстваше като бог, по-еротично, по-задоволяващо чувство от секса и всичко изпитано преди това. Това беше сила, естествена сила, силата на човек, който имаше властта да управлява природата си, преминал генетичните ограничения. Това беше силата на човек, напълно освободен от ограничения. Тази вечер, след като се беше нахранил, се понесе из горите с увереността на непогрешим хищник, неудържим като стихия. Но храната, която беше погълнал, изглежда, не стигаше да възвърне човешкия облик на Майкъл Пайзър, проектанта на софтуер, ерген, притежател на порше, усърден колекционер на видеофилми, маратонец и любител на минералната вода „Перие“.

И ето, сега той изяде шунката, почти цял килограм, изяде и останалите продукти, като ги тъпчеше в устата си с две ръце с дългите си извити нокти. Изяде още чиния със студени макарони и едно кюфте, половинка ябълков кейк, пакетче масло, почти четвърт кило, мазно и лепкаво, но полезно, добра храна, добро гориво, подходящо за утоляване на огъня, четири сурови яйца и още много, много неща. Този огън, ако не се подклаждаше, не гореше, а утихваше, изгасваше, защото не беше действителен, а израз на физическа нужда за горивен материал, който поддържа метаболизма в тялото. Най-после огънят започна да губи малко от топлината си, редуцира се от високи пламъци до малки огнени езичета, големи колкото въглените в изгасващ пожар.

С утолен апетит Майк Пайзър се свлече на пода пред отворения хладилник сред счупени чинии, храна, черупки от яйца и пластмасови опаковки. Пак се сви, пожела си другия вид, в който беше познат в обществото, и отново почувства гъдела на разместванията на тъкани и кости, сгорещяването на кръвта, обтягането на сухожилията, пукането на хрущялите, докато едновременно с това вълна от хормони и ензими мина през него. Но както преди трансформацията спря и тялото му придоби още по-уродлив вид. Продължаваше да регресира, въпреки че се бореше с всички сили да си възвърне човешкия облик.

Вратата на хладилника се затвори. Кухнята отново беше завладяна от сенки, а Майк Пайзър си мислеше, че тази тъмнина не беше само около него, но и вътре в тялото му.

Накрая изпищя. И веднъж започнал да пищи, вече не можеше да спре.

28.

Малко преди полунощ Сам Букър напусна мотела. Беше облечен в кафяво кожено яке, син пуловер, джинси и сини маратонки. Този екип му позволяваше да се скрие добре в нощта и да не бие на очи, макар да беше малко младежко за човек, надянал маска на вечна меланхолия. Въпреки че не беше нещо особено, якето му имаше няколко необикновено дълбоки вътрешни джобове, в които беше мушнал някои необходими инструменти за отваряне на коли и врати. Слезе по южното стълбище, излезе от задната врата на мотела и застана на пътеката зад сградата.

От билото на хълма пълзеше гъста мъгла. Разстилаше се, гонена от вятъра, който наруши нощния покой. След няколко часа бризът ще подгони мъглата към сушата и ще остави брега очистен. По това време Сам ще си е свършил работата, която имаше да върши. Тогава мъглата нямаше да му трябва и вече щеше да спи или по-вероятно щеше да се боричка с безсънието си в мотела.

Беше неспокоен. Не беше забравил тайфата пубертети, от които беше избягал по Айсбъри Лейн. Тъй като не можа ясно да ги определи, предпочете да ги смята за злосторници, обаче нещо му подсказваше, че бяха нещо различно. Беше странно, но сякаш знаеше какво са, а това беше дълбоко шесто чувство.

Заобиколи южния край на сградата, мина край задната врата на бара, който беше затворен, и след десет минути се озова пред кметството на Муунлайт Къв на ул. „Якоби“. Сградата изглеждаше точно такава, каквато я бяха описали агентите на ФБР от Сан Франциско: на два етажа, първият тухлен, боядисана в бяло по-нагоре, с наклонен покрив, зелени дървени капаци на прозорците и големи лампи от ковано желязо на главния вход. Общинската сграда заедно с двора заемаше почти половин пресечка в северната част на улицата, но лишената й от стил архитектура по странен начин се вместваше в декора от жилищни домове наоколо. Вътрешните и външните светлини на първия етаж дори в този час бяха запалени, тъй като тук освен общинските данъчни служби и водоснабдяването се намираше и полицейският участък, който въобще не се затваряше.

Сам огледа мястото от противоположната страна на улицата, преструвайки се, че се разхожда. Не забеляза суетня. Тротоарът пред главния вход беше пуст. Видя ярко осветеното фоайе през остъклените врати. На следващия ъгъл зави по алеята, която водеше до задната страна на кметството, където имаше голям паркинг.

Сам се притули в един трап зад двуметров вечнозелен храст. Въпреки че алеята беше съвсем тъмна, две неонови лампи хвърляха жълта светлина над големия паркинг, като осветяваха дванайсет коли — четири нови форда, произвеждани специално за федерални, щатски и общински нужни, пикап и фургон с герба на градчето. Виждаше още метачна машина, голям камион с дървени прегради и четири полицейски шевролета тип лимузина.

Тези четири коли в бяло и черно го интересуваха, защото бяха оборудвани с видеотерминали, свързани с полицейския централен компютър. Муунлайт Къв имаше осем патрулни коли, доста за заспалото малко градче, с пет повече от други подобни места — явно тук можеха да си ги позволят.

Все пак всичко, свързано с този участък, беше по-голямо и по-лъскаво от обикновено и това изостри вниманието на федералните агенти, дошли да разследват смъртта на Санчес и Бустаменте. В Муунлайт Къв имаше дванайсет щатни полицаи, още трима на половин щат и четирима обслужващ персонал. Твърде много. Освен това всички получаваха заплати, равни на полицейските в големите градове по Западното крайбрежие. Твърде високи за това затънтено място. Бяха екипирани с най-хубавите униформи, канцелариите бяха обзаведени елегантно, имаха завиден арсенал от пистолети и пушки срещу бунтове, сълзотворен газ. Най-смайващото беше, че бяха така компютъризирани, че биха събудили завистта на стратегическите военновъздушни служби в Колорадо.

От убежището си в ароматния вечнозелен храст Сам внимателно огледа паркинга, за да се увери, че нямаше никой в колите и че никой не се криеше в дълбоките сенки край задната част на сградата. Щорите на осветените прозорци на първия етаж бяха спуснати, така че отвътре никой не можеше да види какво става на паркинга.

Извади чифт меки ръкавици от шевро и си ги сложи.

Беше готов да тръгне, ала чу нещо в алеята зад себе си. Някакъв драскащ звук.

Легна по-дълбоко в храста и се озърна за източника на звука. Вятърът подмяташе картонена кутия, която се спря до боклукчийската кофа.

Гъстата мъгла проникваше навсякъде, вече приличаше на пушек, като че целият град се беше подпалил. Прикрит от мъглата, успокоен, че освен него на паркинга няма жива душа, Сам се стрелна към най-близката от четирите патрулни коли.

Беше заключена.

От вътрешния джоб на якето Сам извади електронен полицейски шперц за отключване на всички видове ключалки, без да ги поврежда. Отключи, плъзна се зад волана и затвори вратата бързо и безшумно.

Луминесцентната лампа хвърляше достатъчно светлина, за да вижда какво прави, макар че беше сръчен и на тъмно. Прибра шперца и измъкна ключ за арматурното табло. След секунди измъкна цилиндъра на ключалката за запалване на кормилната колона и оголи жиците.

Това беше трудната част. За да включи видеодисплея на компютъра, монтиран на таблото на колата, се налагаше да включи двигателя. Този компютър беше много по-мощен от портативен модел и комуникираше с интензивни енергийни микровълни. Използваше прекалено голяма мощност, за да работи само на акумулатор. Мъглата щеше да прикрие изгорелите газове, но не и шума на мотора. Патрулният автомобил беше на около двайсет метра от зданието, така че едва ли някой вътре щеше да го чуе. Но ако някой излезеше да подиша чист въздух или да вземе патрулна кола, порещият двигател едва ли щеше да остане незабелязан. Тогава Сам трябваше да се защитава и като имаше предвид смъртността в този град, си даваше сметка, че шансът да оцелее беше малък.

Въздъхна, натисна леко газта с десния си крак и даде на късо оголените жици. Моторът моментално се завъртя без излишно стържене.

Екранът на компютъра светна.

Супермодерната компютърна мрежа на полицейския отдел беше доставена безплатно от „Ню Уейв Майкротекноложи“ под предлог, че използваха Муунлайт Къв като опитно поле за собствените си системи и софтуер. Сам подозираше, че източникът на рога на изобилието, чиито дарове се бяха изсипали върху отдела, беше „Ню Уейв“ и шефът му Томас Шедак. Всеки гражданин имаше свободата да подкрепя своята местна полиция или други общински власти, но Шедак така щедро даряваше огромни средства, защо ли не се отчиташе официално в полицейските архиви? Никой невинен човек не дава самоотвержено току-така големи парични суми. Ако Шедак пазеше в тайна подкрепата си за местните власти чрез учредяване на лични фондове, тогава съществуваше реална възможност за подкуп на полицаи и на официални лица. И ако полицаите в Муунлайт Къв всъщност бяха част от армията на Шедак, то подозрително големият брой смъртни случаи през последните седмици можеше да се обясни с този дяволски съюз.

Ето че на видеодисплея в колата се появиха инициалите на „Ню Уейв“ в десния долен ъгъл.

По време на разследването на случая Санчес-Бустаменте един от опитните агенти от службата в Сан Франциско, Мори Стейн, бил в патрулната кола заедно с един от служителите на Уоткинс, Рийз Дорн, когато Дорн получил достъп до централния компютър. По това време Мори вече подозирал, че компютърът бил много по-съвършен, отколкото Уоткинс и хората му го представяли и че те го използвали по незаконен начин. Именно поради това се беше постарал да запомни кода, набран от Дорн. Когато се върна в Лос Анжелис, побърза да информира Сам.

— Струва ми се, че всяко ченге в онова изчанчено градче има собствен код за достъп в компютъра и този на Дорн ще ни свърши работа. Сам, трябва да влезеш в техния компютър, да разгледаш менюто му, когато Уоткинс и хората му не надничат през рамото ти. Може би ще ти се стори, че съм параноик, но техниката им е прекалено съвършена за техните нужди, та сигурно има нещо мътно. На пръв поглед това ми прилича на забавно градче, дори по-забавно от много други, красиво… Дявол го взел, след известно време те спохожда чувството, че целият град се следи, че те наблюдават където и да идеш. Големият брат надзърта през рамото ти всяка проклета минута. Честен кръст, след няколко дни шестото ти чувство ти подсказва, че се намираш в миниатюрен полицейски свят, където си контролиран така хитро, че да забележиш нищо. Тези полицаи са престъпници, Сам, те са затънали в нещо дълбоко. Възможно е да е афера с наркотици, кой знае, а компютърната електроника да е част от играта.

Кодът, записан от Рийз Дорн, беше 262699 и Сам го набра на клавиатурата на терминала. Инициалите на „Ню Уейв“ изчезнаха. Екранът за миг побеля, а след това се появи менюто:

За Сам първият ред от менюто означаваше, че патрулният полицай можеше да общува с диспечера в централата не само чрез полицейската честота, чрез радиото, инсталирано в колата, но също и чрез компютърната връзка. Но защо ли би се нагърбил с изписването на въпроси към диспечера и с разчитането им от екрана, когато информацията беше по-лесна и побърза за получаване по радиото? Освен… освен ако имаше някои неща, за които тези полицаи не искаха да разменят информация по радиочестоти, лесно засичани от всеки притежаващ полицейски приемник.

Сам не установи връзка с диспечера, тъй като в такъв случай би трябвало да започне диалог, да се представи за Рийз Дорн, а това можеше да го провали.

Вместо това той въведе „Б“. Появи се друго меню:

За собствено удовлетворение, за да провери достоверността на менюто и да се убеди, че тези точки бяха точно това, а не код за друг вид информация, той натисна „Е“ за достъп до данни за осъдени, живеещи в областта. Появи се друго меню от десет точки:

Той избра четвъртия файл за убийства и откри трима осъждани убийци. И тримата бяха намерени за виновни в извършване на деянието в първа или втора степен. Сега живееха на свобода в областта след излежаване на различни срокове затвор — от дванайсет до четирийсет, преди да бъдат пуснати под гаранция. Техните имена, адреси и телефонни номера се появиха на екрана наред с имената на жертвите им. Появи се сбита информация за престъпленията им, както и за датите на задържането им. Никой от тях не живееше в очертанията на градчето Муунлайт Къв.

Сам отмести очи от екрана и огледа паркинга. Беше все така пуст. Вездесъщата мъгла се носеше на талази покрай колата. Имаше чувството, че се намира в морските дълбини в батискаф, обгърнат от дълги ленти водорасли, които се извиваха от течението.

Той пак се върна на главното меню и поиска точка „В. Бюлетини“. Това се оказа сбор от съобщения, които Уоткинс и хората му си оставяха един на друг относно работи, които понякога имаха отношение към полицейските проблеми, а понякога бяха лични. Повечето от тях бяха стенографирани и нямаше смисъл да губи време, за да ги дешифрира.

Натисна „Г. Модем (външни системи)“ и получи списък на компютри из цялата страна, с които можеше да се свърже посредством модем в близкото кметство. Възможните връзки на отдела го удивляваха: полицейското управление в Лос Анжелис, Сан Франциско, Хюстън, Далас, Чикаго, Маями, Ню Йорк Сити и десетина други големи градове. Имаше връзка с различни ведомства, които нямаха пряко отношение към полицията. Например калифорнийската служба за моторни превозни средства, управление на затворите, контрол на магистрали и много други щатски отдели без връзка с полицейската работа. Можеше да се свърже с персонални досиета на Американската армия, с въздушната отбрана, с криминалните досиета на ФБР, със системата за бързи действия на ФБР (относително нова служба). Имаше връзки дори с Интерпол в Ню Йорк, откъдето имаше връзка с международните организации на службата в Европа.

За какво, дявол го взел, им трябваха на малък отряд в провинциален градец в Калифорния толкова източници на информация?

Освен това имаше още данни, до които дори напълно компютъризирани полицейски агенции в градове като Лос Анжелис нямаха лесен достъп. По закон някои от данните дори полицията получаваше само чрез съдебно разрешение.

Потресен, Сам излезе от „Г. Модем (външни системи)“ и се върна на главното меню.

Той се загледа замислено към паркинга. Преди няколко дни Мори Стейн беше подхвърлил, че полицията на Муунлайт Къв вероятно търгува с наркотици и че щедростта на „Ню Уейв“ навярно означава съучастничество на някои неизвестни служители от фирмата. Но бюрото най-вече се интересуваше дали „Ню Уейв“ нелегално продаваше високочувствителна технология на Съветския съюз. Във ФБР нямаха обяснение за скорошните смъртни случаи. Престъпленията на „Ню Уейв“ все още бяха в областта на догадките и връзка между фактите не беше установена, но все пак трябваше да започнат отнякъде.

Сега вече Сам трябваше да отхвърли идеята, че „Ню Уейв“ търгуваше със Съветския съюз и че някои служители на фирмата бяха замесени с наркотици. Огромната мрежа от бази с данни, които полицията си доставяше с режима си (те бяха сто и двайсет на това меню), беше повече, отколкото ши е нужно за трафик на опиати или за контакти с СССР.

Те бяха създали информационна мрежа, достатъчна за функциите на цял щат или дори на малка държава. На една малка, враждебно настроена държава. Тази информационна мрежа беше създадена да осигури на собственика й огромна власт. Сякаш живописното малко градче се управляваше от властната ръка на мегаломан, чиято главна мания беше да създаде зловещо кралство, откъдето да покорява евентуално огромни територии. Днес Муунлайт Къв, утре света.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита се на глас Сам.

29.

Надеждно заключена в стаята си в Къв Лодж, готова да си ляга, облечена в бледожълти бермуди и бяла тениска с усмихнатия лик на Кърмит Жабока, Теса отпи от диетичната си кола и се помъчи да гледа повторението на предаването „Довечера“, обаче скучните разговори не успяха да я заинтригуват. Постни мисли към диетичната кола.

Бяха изминали час-два след бурните й преживелици във фоайетата и по стълбищата на мотела, беше се поуспокоила и се двоумеше дали преследването беше истинско, или само си беше въобразила. Беше разстроена от смъртта на Дженис, обзета от мисълта, че е било убийство, а не самоубийство. Още й се гадеше от сандвича със сирене, с който беше обядвала и който беше прекалено мазен.

Теса мислено пак се върна към онези тайнствени фигури, които я бяха изплашили. Възможно беше тревожните й мисли да бяха плод само на лошо храносмилане.

Докато траеше телевизионната програма, Теса стана от леглото, за да измие лицето и зъбите си. Изцеждаше пастата за зъби върху четката, когато усети, че някой пробва бравата на стаята й.

Малката тоалетна беше до самото антре. Погледна и видя, че кръглата брава се върти напред-назад и някой се опитва да отвори. Не си правеха труда да се прикриват. Бравата скърцаше и прещракваше, а вратата се тресеше.

Теса захвърли четката и се метна към телефона на нощната масичка.

Нямаше сигнал.

Натисна аварийните бутони, натисна „О“, за да извика оператора, но нищо не работеше. Телефонната централа на мотела не отговаряше. Телефонът мълчеше.

30.

Криси няколко пъти бързо се потулваше в канавката, докато приближаващият се камион или кола не отфучаваха. Една от колите беше полицейска, от Муунлайт Къв, тръгнала към града, и тя беше почти сигурна, че е същата, дошла до дома й. Наведе се във високата трева между стебла от отровна млечка, притисната към земята, докато габаритните светлини на черно-бялата кола не се превърнаха в малки червени точки, изгубвайки се зад завоя.

Къщите в тази част на шосето бяха нарядко. Криси познаваше някои от хората, които живееха в тях — семействата Томас, Стоунс, Елзуикуви. Изкушаваше се да отиде и да потърси помощ. Но вече не можеше да бъде сигурна, че тези хора са все още същите добри хора като някога. Те, както родителите й, вероятно бяха променени. Ставаше нещо противоестествено или се намесваха външни сили от Космоса. Те се вселяваха в хората от Муунлайт Къв, а Криси беше чела и гледала достатъчно книги и филми на ужасите и знаеше, че когато действат такива сили, човек не може да вярва на никого.

Вече разчиташе само на отец Кастели от църквата „Св. Богородица“, защото беше свят човек и никакви демони от ада не можеха да го обладаят. Но ако бяха същества от Космоса, и отец Кастели нямаше да е в безопасност, макар да беше отдаден на Бога.

В случай че свещеникът беше обладан, Криси щеше да избяга от него и да отиде направо у госпожа Ирен Токава, нейната учителка. Г-жа Токава беше най-умната жена, която познаваше. Ако извънземните превземеха Муунлайт Къв, г-жа Токава първа щеше да разбере, че нещо не е наред, преди да е станало късно. Тя би взела мерки да се защити и щеше да е последният човек, който би се превърнал в плячка на чудовищата. Последният човек, който би им позволи да я сграбчат с извити нокти, пипала или с каквото имаха.

Така че Криси се скри от преминаващите коли, промъкна се между къщите, накацали по околовръстното шосе, и се отправи колебливо, но целенасочено към града. Лунният сърп, надничащ иззад мъглата, беше прекосил небето и скоро щеше да се скрие. Студен вятър нахлуваше от запад на силни тласъци, които рошеха косата й, сякаш главата й беше обгърната от златисти пламъци. Въпреки че температурата беше спаднала до 16 градуса, нощта ставаше по-студена, когато поривът на вятъра се превръщаше в брулеща стихия. Положителното беше, че колкото повече страдаше от студа и вятъра, толкова по-малко осъзнаваше другото си неудобство — глада.

Вече се доближаваше до кръстовището на Холиуел Роуд с черния път когато едва не се натресе в ръцете на онези, от които бягаше.

Холиуел Роуд беше пътека, пълзяща нагоре към възвишението чак до стария изоставен хотел „Икар“, разнебитена къща с дванайсет стаи, плевня и разпадащи се сервизни сгради, където група художници се опитаха да организират комуна през петдесетте години. Оттогава без успех тя беше превръщана в конеферма, пазар за седмични разпродажби, ресторант за вегетарианци. Сега беше в руини. Децата добре я познаваха, тъй като беше призрачно място и арена за много изпитания за храброст. На запад Холиуел Роуд беше павирана и водеше до покрайнините на града, край някои от новите домове в тази част, край „Ню Уейв“, най-накрая до северната част на залива, където Томас Шедак, компютърният гений, живееше в огромна, чудата къща. Криси нямаше намерение да върви нито на изток, нито на запад по Холиуел Роуд, пътеката просто й служеше за ориентир. Когато я пресечеше, щеше да се озове в североизточната част на града.

Намираше се на стотина метра от Холиуел, когато чу приглушения, но явно приближаващ се рев на кола. Тя се отдръпна от пътя, прескочи тясната канавка, промуши се през тръстиката и се прислони зад дебелия ствол на стар бор. Въпреки неудобната си позиция успя да определи посоката, от която идваше колата — запад, след това видя фаровете, осветяващи кръстовището зад нея. Един пикап изскочи на Холиуел, без да обърне внимание на знака „Стоп“ и спря в средата на кръстовището. Около него плуваше мъглата.

Момичето виждаше добре големия черен пикап с продълговата каросерия и тъй като на кръстовището на Холиуел и черния път често ставаха произшествия, там беше монтирана улична лампа за по-добра видимост. Пикапът имаше герб на „Ню Уейв“ на вратата, който тя позна отдалече, вече го беше виждала хиляди пъти — кръг, наполовина бял, наполовина син. Пикапът беше голям и сега беше натоварен с хора — шестима или седмина мъже. В момента, в който спря на кръстовището, двама от мъжете прескочиха задния капак. Един от тях се запъти към залесената част на кръстовището и се шмугна в дърветата, на не повече от сто метра от бора, където беше скрита Криси. Другият прекоси терена в противоположна посока и се скри между плевелите и дивите храсти.

Пикапът зави на юг по черния път и набра скорост.

Детето реши, че останалите от камиона ще бъдат оставени на други места по източните граници на Муунлайт Къв, където ще се скрият и ще наблюдават. Освен това пикапът побираше поне двайсетина души, значи имаше още преследвачи. Поставяха постове около Муунлайт Къв. Беше сигурна, че точно нея търсят. Беше забелязала нещо, което не трябваше да вижда. Беше видяла своите родители в акта на зловещата им трансформация, напускащи човешкия си облик. Сега търсеха и нея, за да я видоизменят, както се беше изразил Тъкър.

Шумът от колата заглъхна.

Тишината се свлече като мокро одеяло.

Мъглата се въртеше и плуваше, но въздушните течения неумолимо я избутваха към назъбените тъмни възвишения.

След това вятърът внезапно се усили, като нашепваше нещо на високите треви и свиреше между клоните на елите.

Макар Криси да знаеше къде се бяха скрили двамата мъже, не успя да ги види. Бяха се прикрили добре.

31.

Мъглата обгръщаше патрулната кола, в която беше Сам. Мисълта му течеше бързо, като че ли в ритъм със засилващия се вятър. Бяха така тревожни, че му се щеше да престане да разсъждава.

От богатия си опит знаеше, че част от възможностите на системата могат да се скрият, ако просто се заличат някои от точките на зададеното меню, което излиза на екрана. Той се втренчи в основното меню, излязло на дисплея в колата:

След това натисна „Д“, макар да нямаше такава точка.

На екрана се появиха думите:

Ето, имаше „Д“! Той беше влязъл или в тайна база данни, изискваща ритуални кодове за достъп, или във взаимодействаща информационна система, която отговаря на въпроси, изписани от клавиатурата. Ако трябваше да се използва код, ако бяха нужни кодови думи или фрази и ако изпишеше грешен код, чакаха го неприятности. Компютърът ще изключи и ще изпрати алармен сигнал в полицията, за да ги предупреди, че нарушител използва кода на Дорн.

Треперейки от вълнение, той написа:

Сам реши да продължи по обикновения начин — въпроси и отговори. Натрака по клавиатурата „Меню“.

Екранът избледня за секунди, след това се появиха същите думи:

Когато човек използва непозната система, на която задава въпроси с определена насоченост, повече разчита на случайността. Сам опита отново:

Най-после беше възнаграден.

Беше открил тайна връзка между „Ню Уейв“, нейния основател Томас Шедак и полицията в Муунлайт Къв, но все още не знаеше точно каква беше и в какво се изразяваше.

Подозираше, че точка „В“ може да го свърже с личния терминал на Шедак и да му позволи да разговаря с Шедак много по-дискретно от един разговор по полицейската радиочестота. Ако нещата стояха така, това означаваше, че Шедак и местните полицаи наистина бяха забъркани в нещо престъпно, изискващо голяма секретност. Не натисна „В“, тъй като, ако се свържеше с личния компютър на Шедак и самият господин Супермен се обадеше от другия край, по никакъв начин нямаше да може да се преструва, че е Рийз Дорн.

Точка „А“ вероятно ще му даде списък на служителите на „Ню Уейв“ и на шефовете на отдели с вероятни кодови думи за връзка с техните лични терминали, но въобще не желаеше разговори с тях.

Най-лошото беше, че нямаше време. Пак огледа паркинга и особено по-сенчестите места извън светлината. От петнайсет минути седеше в патрулната кола и през това време никой нито влезе, нито излезе. Съмняваше се, че късметът му ще работи много дълго и искаше да разбере с колко време разполага.

„МУУНХОК“ беше най-мистериозната и най-интересната от всички точки и Сам натисна „Б“, след което се появи друго меню:

Той натисна точка „А“ и колонка от имена и адреси се появи на екрана. Те бяха хора от Муунлайт Къв и в началото на колонката беше изписано: „1967 — вече променени“.

Променени? Как? В какво? Дали това не беше законспирирана религиозна операция? Някакъв странен култ? Или пък „промяна“ беше дума, която означаваше нещо зашифровано?

Думата го стресна.

Сам се сети, че може да набере списъка или произволно, или по азбучен ред. Погледна имената на жителите, с които или се познаваше, или се беше срещал. В списъка на видоизменените беше Ломан Уоткинс. Също така и Рийз Дорн. Бърт Пекам, собственикът на „Найтс бридж“, не фигурираше между променените, но цялото семейство Перес, вероятно същото, което притежаваше мексиканския ресторант, беше в този списък.

Потърси Харолд Талбот, ветерана инвалид, с когото тази сутрин се беше опитал да се свърже. Нямаше го в списъка.

Озадачен от всичко това, Сам изключи този файл, върна се на главното меню и натисна „Б. ПРЕДСТОЯЩИ ПРОМЕНИ“. В този списък той откри Бърт Пекам и Харолд Талбот.

Натисна „В. РАЗПИСАНИЕ ЗА ПРОМЕНИ — МЕСТНИ“ и се появи допълнително меню с три заглавия:

Днес беше вторник, 12:39 ч., по средата на времето, обозначено в точка „А“. Натисна този код. Получи друг списък от имена, озаглавен „380 ПРЕДСТОЯЩИ ВИДОИЗМЕНЕНИЯ“.

Косите на Сам се изправиха, без да разбере точно от какво. Само знаеше, че думата „видоизменения“ дълбоко го безпокои. Накара го да си спомни един стар филм с Кевин Маккарти — „Нашествието на похитителите на тела“.

Спомни си също за групата, която го преследваше по-рано тази вечер. Дали, дали бяха… променени?

Когато потърси Бърт Пекам, откри кръчмаря в списъка за промени преди 6 ч. сутринта. Но Хари Талбот го нямаше.

Колата се разлюля.

Сам вдигна глава и посегна към скрития под якето пистолет.

Вятърът. Само вятърът. Няколко силни тласъци раздвижиха мъглата и леко разлюляха колата. След малко поривът утихна и разкъсаната бяла пелена отново се сгъсти, но сърцето на Сам продължаваше да блъска в гърдите.

32.

Докато Теса блъскаше безполезния телефон, бравата престана да се тресе. Изправи се до леглото, ослуша се, след това пристъпи на пръсти в антрето и постави ухо на вратата.

Чу гласове, но не съвсем близо. Чуваха се по-далече, от коридора, странни гласове, които сякаш шепнеха припряно и бързо. Не можеше да разбере нищо от разговора им.

Сигурна беше, че са същите, които я дебнеха, когато беше отишла за лед и кола. Ето че се върнаха. Бяха отрязали телефонните кабели и тя не можеше да повика помощ. Не беше за вярване, но ставаше пред очите й.

Тяхната настойчивост подсказа на Теса, че не са обикновени изнасилвани или побойници, а се бяха спрели на нея, тъй като беше сестра на Дженис и разпитваше за смъртта й. Все пак се питаше по какъв начин бяха разбрали за появата й в града. Защо бяха решили да я нападнат, без да видят какво ще предприеме. Само тя и майка й знаеха, че възнамерява да установи самостоятелно фактите по убийството на Дженис.

Голите й крака настръхнаха и се почувства уязвима само по тенисфланелка и бермуди. Бързо отиде до шкафа и навлече джинси и пуловер.

Не беше сама в мотела. Имаше други гости. Така й бе казал господин Куин. Не бяха много, сигурно двама или трима. Но ако станеше опасно, щеше да вика, другите гости щяха да я чуят и нападателите щяха да си плюят на петите.

Взе сака си, където беше напъхала белите си спортни чорапи, и се върна до вратата.

Тих дрезгав шепот съскаше в далечния край на коридора, след което изведнъж смразяващ трясък проехтя из мотела и я накара да изкрещи от ужас. Веднага последва друг трясък. Чу как изкъртиха врата в друга стая.

Жена изпищя, мъж извика, но не тези гласове смразиха Теса, а други три или четири, страховити и диви. Коридорът беше изпълнен с вълчи вой, убийствено ръмжене, накъсани, задъхани писъци и смразяващо скимтене, което изразяваше задоволството на хищника, уловил жертвата, и други неописуеми звуци, но най-страшно беше, че онези, същите зловещи гласове, явно на зверове, не на хора, все пак изговаряха някои смислени думи: „…нужда, нужда… хванете я, хванете… хванете, хванете… кръв, кучка, кръв…“

Облегната на вратата, Дженис се опита да се успокои, внушавайки си, че чутите думи са изречени от мъжа или жената, чиято врата беше изкъртена, ала това не беше истина, тъй като те само пищяха. Техните писъци бяха ужасяващи, почти непоносими, пълни със страх и агония, като че ги биеха до смърт или още по-зле, много по-зле, като че ги разкъсваха къс по къс или ги изкормваха.

Преди няколко години Теса беше в Северна Ирландия, за да направи филм за безкрайното и ненужно насилие там, за безбройните „мъченици“, католици и протестанти. Беше на гробището. Тук за мъртъвците битката беше приключена. Изведнъж тълпата се преобрази, превърна се в глутница диваци. Бяха се стекли от църковния двор към близките улици и скоро попаднаха на двама цивилни британски офицери, обикалящи квартала в кола без знаци. Множеството беше спряло колата, беше я обградило, беше разбило стъклата. След това измъкнаха жертвите си на паважа. Техническите сътрудници на Теса веднага избягаха, но тя се втурна между биещите се тела, с камерата на рамо и през обектива видя пропадането в самия ад. С подивели очи, разкривени от ярост и омраза лица, напълно забравили скръбта си, обзети от кървава омраза, оплаквачите без умора ритаха падналите на паважа британци. После ги изправиха на крака, продължиха да ги удрят и мушкат с ножове, блъскаха ги, докато им счупиха гръбнаците и им пукнаха черепите. После ги хвърлиха на паважа, ритаха ги, пак ги мушкаха, макар че те отдавна бяха мъртви. С дюдюкания и викове, с псувни като рояк лешояди блъскаха вече разкъсаните тела. Повече напомняха на демони, излетели от ада, дошли не само да пируват с плътта им, но горящи от желание да разкъсат гърдите им и да изтръгнат душите им. Двама от тези обезумели хора бяха забелязали Теса, бяха изтръгнали камерата й и я бяха стъпкали. За един ужасяващ миг си помисли, че ще разкъсат и нея в яростта си. Двамата се бяха надвесили, сграбчили дрехите й. Лицата им бяха така изкривени от омраза, че повече приличаха на чудовищата, изсечени на фриза на катедрала, не на човешки лица. Бяха изгубили човешкото и бяха отприщили дивашкото, закодирано в гените им от древни времена.

— Не, за Бога, не! — беше извикала тя. — В името Божие, не!

Вероятно споменаването на Бога или просто звукът на човешка реч, а не на животински рев, ги накара да я пуснат. Тя се възползва и изпълзя, стана, промуши се през тълпата и избяга.

Онова, което сега чуваше в другия край на коридора в мотела, беше нещо подобно, или по-лошо.

33.

Плувнал в пот, макар парното отопление на колата да беше изключено, все още стряскан от всеки порив на вятъра, Сам набра точка „Б“ от допълнителното меню, която представи промените, предвидени да започнат от 6 ч. тази сутрин до осемнайсет часа вечерта. Тези имена бяха предшествани от заглавие: „ПЛАНИРАНИ 450 бр. ВИДОИЗМЕНЕНИЯ“. Името на Хари Талбот не фигурираше и в този списък.

Точка „В“ сочеше, че от шест часа вечерта във вторник до полунощ в същия ден бяха планирани 274 броя видоизменения. Най-после на третата и последна страница се показаха името и адресът на Хари Талбот.

Сам събра наум числата, споменати за всеки от трите периода, включващи Промяната, 380, 450 и 274. Разбра точния брой на предстоящите видоизменения — 1104. Това число, сумирано с 1967, даваше сбора 3071, колкото вероятно беше цялото население на Муунлайт Къв.

Следващият път, когато часовникът извести полунощ (след по-малко от двайсет и три часа), целият град щеше да бъде видоизменен, без значение какво точно означаваше това.

Изключи допълнителното меню и тъкмо се канеше да изключи мотора на колата и да излезе навън, на дисплея се появи думата „ВНИМАНИЕ!“ и екранът започна да примигва. Сам се изплаши, тъй като беше сигурен, че са го открили. Трябва да бе задействал някакъв сигнал в програмата.

Вместо да отвори вратата и да побегне, той остана пред екрана още няколко секунди, воден от любопитство.

Съобщението се отнасяше до него, макар да не знаеха сегашното му местоположение. Очевидно онези типове бяха свързани с данните на телефонната компания и периодично ги проверяваха, за да видят кой какви обаждания е осъществявал, включително и от уличните телефони, които при нормални условия би трябвало да са сигурни за таен агент. Явно бяха параноици в манията си да вграждат максимална сигурност в електронните си играчки.

Поне не бяха в ежеминутна връзка с телефонната компания. Техният компютър проверяваше телефонните бази с данни в строго програмиран срок, сигурно на всеки четири, шест или осем часа. Иначе отдавна щяха да го търсят, още след разговора му със Скот тази вечер.

Следвайки фразата …"ОБАЖДАНЕ ДО…", се появи неговият домашен телефон, а след това името и адресът му в Шерман Оукс. Следваше:

Ще започнат проверки на мотели в цялата област, но тъй като в Муунлайт Къв имаше само един мотел, търсенето щеше да е кратко. Зачуди се дали би имал време да спринтира до „Къв Лодж“, за да вземе колата си и да отпътува до близкия град Абърдийн Уелс, откъдето да позвъни в бюрото в Сан Франциско от неконтролиран телефон. Знаеше вече достатъчно, за да се увери, че в този град ставаше нещо странно и има достатъчно основание за намеса на федералните власти и провеждане на задълбочено разследване.

Но още от следващите думи, появили се на екрана, стана ясно, че ако побегне към мотела за колата си, ще го хванат преди да може да излезе от града. И ако го пипнеха, просто щеше да увеличи статистиката на нещастните смъртни случаи в града с още един.

Знаеха домашния му адрес, така че Скот навярно също беше застрашен, не точно сега, там в Лос Анжелис, но може би утре.

Ето, някакъв полицай Шолник беше тръгнал да проверява дали Сам е регистриран като гост в „Къв Лодж“. Прикритието, че е преуспял борсов агент от Лос Анжелис, както обясни на рецепцията, и че е тръгнал да търси удобно местенце, където да се установи след пенсия, беше разкрито.

Едва ли имаше нужда да изписват имената си. Връзката на всеки човек с главния компютър беше достатъчна, той го познаваше и името му автоматически се изписваше пред кратката информация, която съответното лице изписваше. Чиста работа, лесно и удобно.

Из целия Муунлайт Къв полицаите общуваха чрез компютри в патрулните си коли, надалеч от обществените вълнови честоти, по които лесно можеха да бъдат чути. Макар Сам да ги подслушваше, без да подозират това, той съзнаваше, че е изправен срещу могъщ враг, всезнаещ като Бога.

Сам се стресна при появата на името на Шедак. Импулсът сигурно е минал през домашния му компютър, задействал е слухов алармен сигнал и го е събудил.

За Томас Шедак Сам беше чел в списания и вестници. Този човек беше някаква знаменитост, компютърен гений и малко чалнат на външен вид.

Още замаян от разобличителния диалог, който замесваше този прочут човек с подкупената полиция, Сам не обърна внимание на диалога между шефа Уоткинс и Данбери:

Разбра, че полицай Данбери се намира в щаба, което означаваше в общинската сграда. Всеки момент щеше да се появи от задната врата и да се втурне към една от четирите патрулни коли на паркинга.

— По дяволите! — Сам сграбчи жиците и ги раздалечи. Моторът се изкашля и спря, видеоекранът потъмня.

Секунди по-късно Данбери наистина излезе от задната врата на общината и се затича към паркинга.

34.

Когато писъците утихнаха, Теса излезе от вцепенението си и отново се запъти към телефона. Той мълчеше.

Къде ли е Куин? Рецепцията на мотела затваряше в този час, но нали управителят живее в съседния апартамент. Би чул шума. Или пък самият той беше един от глутницата в коридора?

Бяха счупили вече една от вратите. Можеха да изкъртят и нейната.

Тя сграбчи един от столовете с прави облегалки, изтича към вратата и я залости.

Вече не си правеше илюзии, че я преследват само защото беше сестра на Дженис и защото беше решила да разкрие истината. Това беше изключено, тъй като „те“ нападаха останалите гости, които нямаха нищо общо с Дженис. Това беше глупаво. Не разбираше какво точно става, но по шумовете се досещаше, че е нещо ужасно. Сякаш убиец-психопат, не, няколко убийци-психопати трополяха навън, ако се съдеше по шума, който вдигаха. Някаква странна секта от религиозни маниаци се подвизаваше тук в мотела. Те вече бяха убили двама души, можеха да убият и нея, най-вероятно за удоволствие. Помисли, че живее в страшен, кошмарен сън.

Очакваше стените да се издуят и да се втечнят както във филмите на ужасите, обаче те бяха солидни, здрави, а цветовете около нея бяха прекалено ярки и реални, за да си мисли, че е сън.

Бясно заобува чорапи и обувки, изнервена, чувстваше се уязвима, както от голотата си преди малко. Сякаш облеклото беше броня срещу смъртта.

Тя пак чу същите гласове, но вече не долитаха от дъното на коридора. Бяха тук, до нейната врата. Все по-близо. Поиска й се вратата да имаше една от онези шпионки, използвани в Европа, през които можеше да погледне.

Долу, на прага, имаше пукнатина, широка около сантиметър, така че Теса легна по корем и се втренчи в коридора. От неудобната си позиция забеляза нещо да притичва с бясна скорост край вратата, ала не успя да го види добре. Все пак зърна краката му, което й стигаше, за да промени коренно представата си за това, което ставаше. Това тук не беше проява на нисшата човешка природа както кървавата баня, от която едва не пострада в Северна Ирландия. Това беше по-скоро взривяване на реалността, внезапно преобразяване на нормалния свят в друг, населен от чудовища.

Краката им бяха космати, с тъмна груба кожа и плоски ходила. Бяха удивително дълги, с много гъвкави пръсти, които служеха като пръсти на ръце.

Нещо удари силно вратата.

Теса скочи на крака и излезе от антрето.

Подивели гласове изпълниха коридора. Същата странна смесица от остри животински звуци, накъсани от припрени, задъхани части от думи.

Заобиколи леглото, втурна се към прозореца, отключи го и плъзна подвижното крило встрани.

Вратата пак се разклати. Трясъкът беше толкова силен, че на Теса й се стори, че се намира в барабан. Вратата нямаше да рухне така лесно, както на съседите й, тъй като беше залостена, но едва ли щеше да издържи дълго.

Теса седна на перваза, провеси крака и погледна надолу. Мократа от мъглата пътечка блестеше, осветена от мътните, нощни лампи на около четири метра под прозореца. Щеше да скочи лесно.

Пак заблъскаха вратата. Още по-силно. Разхвърчаха се трески. Теса се отблъсна от перваза и се приземи на мократа пътечка, като само се подхлъзна леко, без да падне.

Чу, че в стаята й дървото още по-силно изтрещя и металът на бравата зловещо изскърца, което й подсказа, че всеки момент ще влязат.

Намираше се близо до северния край на сградата, където нещо й се привидя в тъмнината. Възможно беше това да е само облак от мъгла, понесен на изток от вятъра, но не й се щеше да рискува, затича се на юг, оставяйки огромния мрачен океан зад себе си.

Докато стигна до края на сградата, чу трясъкът от разбитата врата, последван от воя на глутницата, която я търсеше.

35.

Не беше възможно Сам да излезе от патрулната кола, без да привлече вниманието на Данбери. Имаше четири полицейски коли, така че шансът да остане незабелязан, ако останеше в колата, беше около седемдесет и пет процента. Той се смъкна надолу в шофьорската седалка, колкото беше възможно, и облегна глава на арматурното табло.

Данбери спря до следващата кола. Сам направи усилие, за да може да погледне през прозореца откъм пасажерската седалка. Видя как Данбери отключва вратата на другата кола. Помоли се на Бога полицаят да остане гърбом, тъй като вътрешността на колата, в която беше скрит, се осветяваше от лампите на паркинга. Дори ако Данбери само погледнеше към него, щеше да го види.

Полицаят влезе в другия черно-бял автомобил и тресна вратата. Сам въздъхна с облекчение. Данбери бавно излезе от общинския паркинг и бързо изчезна.

Въпреки че страшно му се искаше пак да съедини жиците, за да включи компютъра и да разбере дали Уоткинс и Шедак все още разговарят, знаеше, че повече не можеше да остава. С разгорещяването на гонитбата службите на полицията в кметството със сигурност щяха да се размърдат.

Не искаше да разберат, че е бърникал в компютърът им или че е видял разговора на дисплея. Колкото по-голям невежа го смятаха, по-малко рафинирани щяха да бъдат методите им на преследване. Сам сръчно върна всичко на място, както си беше. Излезе и заключи вратата.

Не желаеше да напусне мястото по алеята, тъй като от единия или другия й край можеше да се появи патрулна кола и да го освети с фаровете си. Вместо това побягна по тясната пътечка в паркинга и отвори една врата в простата ограда от ковано желязо. Влезе в задния двор на стара къща във викториански стил, чиито собственици бяха оставили храстите да си растат на воля. Мина тихо край къщата, през предната поляна и се отправи към Пасифик Драйв, една пресечка на юг от Оушън Авеню.

Тишината на нощта не беше нарушена от сирени. Не чу викове, тичащи стъпки или крясъци на ужас. Но беше сигурен, че е разбудил многоглавото чудовище и тази особено опасна ламя вече го търсеше из целия град.

36.

Майк Пайзър не знаеше какво да прави, беше изплашен, объркан и не можеше да мисли ясно. Въпреки, че беше крайно наложително да мисли като човек, дивата му, животинска природа надделяваше. Мозъкът му работеше бързо, беше остър, но не можеше да задържи в паметта си последователността на мислите повече от няколко минути. Светкавично мислене, мълниеносно мислене не разрешаваше подобен проблем. Обаче възможностите му за съсредоточаване на бяха такива, както преди.

Когато най-после успя да спре писъците си и да стане от кухненския под, прекоси неосветения хол и влезе в тъмната трапезария, оттам в антрето пред банята, след това в самата баня, движейки се повече на четири крака, без да може да се изправи. В банята, където единствено бледата лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец, сграбчи ръба на мивката и се втренчи в огледалото над шкафчето за лекарства. Там съзря само неясно отражение на образа си.

Искаше му се да вярва, че отново ще приеме предишния си вид, че видоизменената й външност е просто някаква халюцинация. Да, искаше да вярва в това, много искаше да вярва, макар че не можеше да се изправи, макар че виждаше неестествено удължените си пръсти, странната форма на врата си и странния начин, по който гърбът му се сливаше с бедрата. Нужна му беше вяра.

„Запали лампата“ — си каза той.

Не можеше.

„Запали я!“

Страх го беше.

Но беше длъжен да я запали и да се погледне.

Сграбчил мивката, не можеше да се помръдне.

„Запали лампата!“

Вместо това се наведе към тъмното огледало и се взря в неясното отражение, където странните му очи блестяха с фосфоресциращ пламък.

„Запали лампата!“

Измяука леко от страх и мъка.

„Шедак“ — каза си той. Трябва да намери Шедак. Том Шедак знае какво да направи. Шедак беше надеждата му, сигурно единствената.

Пусна мивката, свлече се на пода, изскочи от банята и тръгна към спалнята, към телефона на нощната масичка. Докато вървеше, шепнеше с гръден, дрезгав, пронизителен глас едно име, сякаш то беше магическа дума, ключ за спасението му: „Шедак, Шедак, Шедак…“

37.

Теса Локланд се скри в една денонощна пералня на самообслужване съвсем близо до Оушън Авеню. Искаше да се приюти на светло, където нямаше сенки. Беше сама в пералнята. Седна на изподраскан пластмасов стол. Загледа се в кръглите, стъклени отвори на сушилните, като че ли можеше, осенена свише, да разчете там послание за спасението си.

Като документалист умееше да усеща нюансите и тоновете в живота, тъй като това правеше филма достоверен. Затова сега безпогрешно забеляза сенките на тъмнината и смъртта и незнайните сили, действащи в този изтормозен град. Странните същества в мотела вероятно издаваха онези звуци, които беше чула на плажа. Без съмнение сестра й беше убита от същите същества, без значение кои бяха те. Значи точно затова властите така много настояваха Марион да одобри кремацията на тялото на Дженис, не защото онова, което беше останалото от него, е било разрушено от морската вода и изядено от рибите, но главно защото кремацията щеше да прикрие раните, които биха провокирали неудобни въпроси при евентуална аутопсия. Забеляза също занемарените витрини и общия външен вид на Оушън Авеню. Рафтовете за витрините бяха празни, липсваше оживление, което беше необяснимо за град, където нямаше безработица. Беше забелязала мрачната външност на хората по улиците, както припряността им и тяхната целенасоченост, доста странна за спокоен, крайбрежен град.

Все пак нямаше правдоподобно обяснение защо полицията иска да скрие причината за убийството на Дженис. Или пък защо градът беше затънал в икономическа депресия въпреки просперитета си. Или какви бяха онези кошмарни същества в мотела. Нюхът й към нещата разкриваше някои истини, но умението й да ги разпознава не означаваше, че ще намери отговорите и че ще разкрие загадките, които се криеха зад всичко това.

Трепереше от студ под ярката светлина на луминесцентните лампи, вдишваше ароматите на перилните препарати и слабия мирис на цигарени угарки откъм двата пълни с пясък пепелника и се чудеше каква ще бъде следващата й стъпка. Не беше изгубила твърдостта си да отиде докрай при разследването на смъртта на Дженис, но вече губеше смелостта да играе на детектив съвсем сама. Беше й нужна помощ и сигурно можеше да я намери от областните или щатските власти.

Първото, което трябваше да направи, беше да се измъкне невредима от Муунлайт Къв.

Колата й се намираше в „Къв Лодж“, ала тя не искаше да се връща там. Онези… онези същества вероятно още бяха в мотела или го наблюдаваха от гъстите храсти и от вездесъщите сенки, неразделна част на града. Както Кармел в Калифорния, Муунлайт Къв беше град, застроен на планина и море. Теса обичаше Кармел, защото и природата и архитектурата сякаш бяха произведение на изкуството. Обаче Муунлайт Къв не се къпеше в артистични полусенки и не се радваше на изобилието на Кармел, по-скоро този град беше свалил цялата си лакировка, под която дебнеше нещо диво, примитивно. Всяка група дървета или тъмна улица, не излъчваха красота, а смърт и ужас. Муунлайт Къв би й се сторил по-атрактивен, ако улиците и алеите бяха осветени от толкова луминесцентни лампи, колкото имаше в пералнята.

Може полицията вече да се беше отзовала на виковете и писъците. Но Теса едва ли би се чувствала в безопасност просто заради полицаите. Това е част от проблема. Те ще настояват да разкаже за останалите гости на мотела. Ще узнаят, че Дженис й е сестра, въпреки че нямаше да признае, че е тук, за да разпитва за смъртта на сестра си. Те щяха да я подозират. Ако бяха съучастници в сделка за прикриване на истинското естество на смъртта на Дженис, сигурно нямаше да се поколебаят да се отнесат грубо с нея.

Налагаше се да изостави колата.

По дяволите, нямаше да напусне града тази вечер. Би могла дори да спре някой шофьор на черния път, без да попадне на моторизиран психопат. Но междувременно, докато стигне шосето, трябваше да върви през тъмна безлюдна местност, където рискът да се натъкне на онези тайнствени същества беше много голям.

Те я бяха гонили в осветено обществено място. Нямаше причина да вярва, че е в безопасност в пералнята, тъй както и посред гората. Когато тънкото було на цивилизацията падне и първобитният ужас избухне, човек няма да е в безопасност дори на стъпалата на черквата, както се беше уверила от преживяването си в Северна Ирландия.

Все пак ще предпочете светлината, ще избяга от тъмнината. Беше преминала невидимата стена между реалността, която добре познаваше, и другия свят на враждебността. Докато самата тя се намираше в Зоната на здрача, беше мъдро да потърси сигурността на светлината.

Това не й оставяше голям избор за действие, освен да остане в пералнята и да изчака утрото. През деня можеше да рискува едно дълго пътешествие до шосето.

Лицето й се отрази в стъклото на сушилнята. Някакво насекомо се блъскаше в пластмасовите капаци на луминесцентните лампи.

38.

Криси не можеше да влезе в Муунлайт Къв, както беше планът й, затова се отби на Холиуел Роуд и се върна обратно по пътя, по който беше дошла. Навлезе в гората, притичвайки предпазливо от дърво до дърво, като се стараеше да избегне шумоленето, което би довело тук пазачите, скрити около кръстовището.

След стотина-двеста метра, когато вече не можеха да я чуят или видят, тя забърза. След малко се озова пред една от къщите до черния път. Едноетажното ранчо, сгушено в дъното на голяма поляна, едва се виждаше зад боровете и елите, незабележимо на бледата лунна светлина. Прозорците не светеха.

Трябваше да размисли, но крайно време беше да се постопли. От все сърце се надяваше да няма кучета в двора на къщата. Побърза към гаража, без да стъпва на чакълестата алея, за да не вдига шум. Както очакваше, освен голямата гаражна врата, през която колите влизаха и излизаха, имаше малък страничен вход. Вратата му беше отключена. Влезе в гаража и затвори вратата.

Последните лъчи на избледняващата луна влизаха през остъклената врата и през двата високи тесни прозореца на западната стена, но светлината й не беше достатъчна.

Виждаше само блясъка на хромираните брони и на предните стъкла на две паркирани коли. Тя се промъкна към едната, простряла ръце като слепец пред себе си, от страх да не катурне нещо. Колата беше отключена. Бързо се вмъкна зад кормилото, като остави вратата отворена, за да използва лампата на купето. Помисли си, че тази светлина може да се забележи през прозорците на гаража, ако някой в къщата се събудеше и погледнеше навън, но се налагаше да рискува.

Прерови жабката и джобовете на вратите с надеждата да намери храна, защото много хора държаха там шоколадчета, ядки или някакви пръчици за закуска. Макар да беше закусвала следобеда, докато още беше в килера, от десет часа не беше хапвала нищо. Стомахът й се свиваше от глад. Нямаше надежда да намери фунийка с течен шоколад или сандвич с желе, но поне намери дъвка и един зелен марципан, забутан под прашната седалка.

В другата кола откри два шоколада с лешници.

— Господи, благодаря ти!

Изяде бързо първия шоколад, но следващия погълна на малки хапки, като го остави да се разтопи в устата си.

Ядеше и размишляваше как да се вмъкне в Муунлайт Къв. Съставяше си план за действие.

Обичайното време за лягане беше отдавна минало и изтощена от безкрайната гонитба и огромното физическо напрежение, просто искаше да остане в колата и да поспи няколко часа, преди да изпълни плана си. Прозя се и се отпусна в седалката. Всичко я болеше, очите й натежаваха като тежки монети.

Картината на собствената й смърт, която изникна в съзнанието й, беше така тревожна, че тя стана и излезе. Ако заспеше в колата, нямаше да се събуди, докато някой не я откриеше сутринта. Сигурно хората, които държаха колите си в този гараж, бяха видоизменени като родителите й. В такъв случай беше обречена.

Навън, трепереща от щипещия студ, Криси се върна обратно до черния път и зави на север. Мина край още две смълчани къщи, през още една горичка и стигна до четвъртата къща, пак едноетажна, с покрив от червени керемиди, облицована с червено дърво.

Познаваше хората там. Господин и госпожа Юлан. Госпожа Юлан продаваше на лавката в училище, а господин Юлан беше градинар и имаше много ангажименти в града. Рано всяка сутрин господин Юлан влизаше в града с белия си камион, натоварен с косачки за трева, резачки за храсти, лопати, чувалчета с тор и всичко необходимо на един градинар. Оставяше госпожа Юлан в училище и отиваше да си гледа работата. Криси реши, че може да намери място, за де се скрие в каросерията на камиона, която беше покрита. Сгуши се между градинарските принадлежности на господин Юлан.

Камионът беше в отключения гараж на Юланови. Това си беше провинция, все пак тук хората си имаха доверие. Това беше добре, обаче даваше предимство на преследвачите й.

Криси рискува и запали осветлението във фургона на камиона. Светлината не можеше да се забележи от къщата. Тя внимателно се промъкна между градинарските принадлежности, натрупани до задната врата. На гърба на шофьорската кабина наред с две двайсеткилограмови торби с тор, стръв за риба и пръст за саксии бяха наредени сгънати найлонови торби, в които господин Юлан прибираше окосената трева. Можеше да използва някои от тях като дюшек, други като одеяла, за да преспи до сутринта, свита между торбите.

Направи си гнездо сред чувалчета, които леко я бодяха. От дългата употреба те бяха напоени с мириса на прясно окосена трева. След малко се стопли и за пръв път се почувства уютно.

„И докато нощта напредва — мислеше малката Криси, — човешката миризма ще се слее с мириса на трева. Така хитро ще се прикрия от преследващите ме извънземни. Кой знае, може да бяха вампири! Те душеха миризмите не по-зле от хрътките.“

39.

Сам реши да се скрие в неосветения двор на началното училище. Седна на една от люлките, хвана се с две ръце за веригите, полюля се малко, докато премисляше възможностите си.

Не можеше да избяга от Муунлайт Къв с кола. Наетата кола беше в мотела, където щяха да го арестуват, ако си покажеше носа. Можеше да открадне кола, но си спомни разговора от компютъра, когато Ломан Уоткинс беше наредил на Данбери да блокира Оушън Авеню и щатското шосе. Досега сигурно бяха завардили всички изходи.

Можеше да върви пеша, сменяйки улиците до самия край на града, след това да мине през гората до магистралата. Обаче Уоткинс беше споменал също и за ограждането на цялата околност с постове, за да пресрещнат Фостъровото момиче. Макар да се доверяваше на инстинкта си за оцеляване, Сам не беше се промъквал под прикритие от войната, преди двайсет години. Ако имаше постове около града, очакващи момичето, много вероятно беше Сам да налети на някой от тях.

Готов беше да рискува, но не трябваше да го хванат, преди да успее да доложи в бюрото и да поиска спешна помощ. Дори ако попълнеше статистиката на смъртните случаи в този град — първенец по смъртни случаи в света, с още един, Бюрото ще изпрати нови хора на негово място. Истината щеше да излезе наяве, но сигурно твърде късно.

Докато тичаше през бързо оредяващата мъгла, разнасяна от вятъра, спомни си за разписанието, което видя на видеодисплея. През следващите двайсет и три часа всеки един гражданин щеше да бъде видоизменен. Да се стигне до истината в Муунлайт Къв нямаше да е по-лесно от разчупването на безконечна серия от заварени с лазер титанови кутии, подредени като китайски кръстословици.

Най-добре беше да се добере до телефон и да се обади в бюрото. Телефоните в Муунлайт Къв бяха компрометирани, ала много не го беше грижа дали ще запишат разговора му и дали ще го запишат на компютъра. Трябваха му само трийсет секунди или една минута разговор със службата и големи подкрепления щяха да тръгнат на помощ. Дотогава щеше да му се наложи да бъде в движение и да избягва полицаите няколко часа, докато не пристигнеха други агенти.

Не би могъл просто да отиде до някоя къща и да поиска да ползва телефона, защото не знаеше на кого можеше да се довери. Мори Стейн беше казал, че след ден-два, прекарани в града, човек придобива параноидното чувство, че е следен навсякъде и където и да отиде, ръката на Големия брат все ще го достигне. Сам почувства пристъп на параноя, който премина в състояние на непрекъснато напрежение и подозрение, които той познаваше от бойното поле в джунглата отпреди две десетилетия.

Сети се за една телефонна будка. Не, не беше същата при бензиностанцията „Шел“, от която се беше обадил преди това. Един издирван човек не трябва да се връща към вече посещавани от него места.

От разходките си в града помнеше още един или два улични телефона. Стана от люлката, мушна ръце в джобовете на якето си, сви рамене срещу мразовития вятър и тръгна през училищния двор към съседната улица.

Замисли се за Фостъровото момиче, за което Шедак и Уоткинс разговаряха. Коя ли беше? На какво беше станала свидетелка? Подозираше, че тя е ключът към разгадаването на тази мистерия. Навярно можеше да обясни какво значи изразът „видоизменение“.

40.

Стените сякаш кървяха, червена течност браздеше бледожълтата боя.

Изправен в същата стая на „Къв Лодж“, Ломан Уоткинс се ужаси от клането, но същевременно бе погъделичкан от едно странно чувство.

Тялото на госта беше проснато до разхвърляното легло, безобразно изпохапано и разпокъсано. Отвън пред стаята в още по-плачевно състояние лежеше мъртва жена — алена купчина върху оранжевия килим в коридора на втория етаж.

Въздухът беше напоен с вонята на кръв, жлъчна течност, изпражнения и урина — смес от миризми, с които Ломан свикваше, тъй като жертвите на регресиралите се появяваха час след час, ден след ден. Обаче този път, както никога преди това, през отвратителната миризма долови мамеща сладост. Пое дълбоко дъх, без да осъзнава защо така му допада. Но не можеше да я забрави или да устои на нейната привлекателност така, както хрътката не устоява на мириса на лисица. Не само че беше привлечен от нея, но се стресна от реакцията си. Кръвта в жилите му сякаш ставаше по-студена и удоволствието от вдишването на миризмата като биологичен процес стана по-голямо.

Бари Шолник, офицерът, изпратен от Ломан в мотела да задържи Сам Букър, пръв видя тази ужасна картина. Сега се беше изправил в ъгъла до прозореца, загледан в мъртвеца. Той пристигна преди другите. Беше тук вече половин час, достатъчно дълго, за да свикне с гледката и да наблюдава жертвите с безпристрастността на полицай, като че ли мъртвите разкъсани тела бяха просто част от мебелировката. Въпреки това Шолник не можеше да вдигне очи от изкорменото тяло, опръсканите с кръв изпочупени мебели и окъпаните в кръв стени. Сякаш беше наелектризиран от насилието.

„Ненавиждам това, в което са се превърнали регресиралите, и това, което правят“ — помисли си Ломан, но по свой начин също им завиждаше за голямата свобода. Страхуваше се, че нещо вътре в него, както сигурно във всички хора от Новата раса, му заповядва да се присъедини към регресиралите. Отново, както в дома на Фостърови, Ломан изпита чувство не на въздигане, както беше проектирал Шедак, а на регресия към диво състояние. Жадуваше да стигне до онова ниво на съзнанието, в което нямаше да го безпокоят мисли за смисъла и целта на живота. Искаше да достигне равнище на мислене, където интелектуалното предизвикателство няма да го има, където ще бъде същество, чието съществуване ще се определя почти изцяло от сетивата му, където всяко решение ще се взема на базата на онова, което му доставя удоволствие. Да достигне едно състояние, необезпокоено от сложни мисли. Боже, ако можеше да бъде освободен от товара на цивилизацията и висшия разум!

Шолник леко възкликна.

Ломан също отмести поглед от мъртвеца.

Див блясък загоря в кафявите очи на Шолник.

„И аз ли съм блед като него? — запита се Ломан. — Също с хлътнали очи и така особен?“

За малко Шолник срещна погледа на шефа си, след това извърна глава, сякаш се срамуваше от нещо. Сърцето на Ломан заби силно.

Шолник отиде до прозореца и се взря в тъмния океан. Сви ръце в юмруци към тялото си.

Ломан трепереше.

Сладка зловеща миризма! Мирис на улов, смъртоносен поход!

Той се извърна от мъртвото тяло и излезе от стаята. Озова се в коридора, където гледката на мъртвата жена, полугола, раздрана и разкъсана, не беше по-успокояваща. Един от новото попълнение на полицаите, Боб Трот, който увеличи числеността им на дванайсет души през миналата седмица, се наведе над мъртвото тяло. Той беше голям мъж, с осем сантиметра по-висок от Ломан, с насечено лице със сурови черти. Той гледаше трупа и леко се усмихваше.

Зачервен, със замрежен поглед, с очи, сълзящи от ярката светлина, Ломан му каза остро:

— Трот, ела с мен!

Излезе в коридора и тръгна към другата стая, в която бяха влезли. Трот го последва с явно неудоволствие.

Докато Ломан стигне до разбитата врата на другата стая, друг полицай, Пол Амберлей, се появи на площадката на северното стълбище, завръщайки се от рецепцията на мотела, където Ломан го беше изпратил да провери регистрацията на лицата.

— Двойката от стая двайсет и четири се казва Дженкс, Сара и Чарлз — доложи Амберлей. Той беше на двайсет и пет, строен и доста умен. Тъй като лицето на младия полицай беше изострено, с малко хлътнали очи. Ломан си помисли, че му напомня на лисица.

— Те са от Портланд.

— А в стая трийсет и шест?

— Там е регистрирана някоя си Теса Локланд от Сан Диего.

Ломан премигна:

— Локланд?

Амберлей произнесе името на срички.

— Кога се е регистрирала?

— Тази вечер.

— Онази жена, съпругата на свещеника — каза Ломан. — Моминското й име е Локланд. Нужно беше да говоря с майка й по телефона в Сан Диего. Една отракана стара кучка. Зададе ми милион въпроси. Доста ми струваше да получа съгласието й за кремация. Каза ми, че другата й дъщеря е в провинцията, някъде доста надалеч и не могла да се свърже с нея, но щяла след месец да пристигне тук да уреди делата на госпожа Кепшоу и да опразни къщата. Това сигурно е тя, предполагам.

Ломан ги поведе към стаята на Теса, две врати след стая номер четирийсет, в която беше регистриран Букър. От отворения прозорец духаше вятър. Мястото беше разхвърляно — счупени мебели, скъсани чаршафи и парчета от стъклата на разбития телевизор, но нямаше следи от кръв. „Те“ или не са намерили никой, или (както сочеше отвореният прозорец) жертвата им беше избягала още преди регресиралите да разбият вратата.

— Значи Букър е бил тук — заключи Ломан, — и трябва да приемем, че е видял регресиралите или че е чул писъците на жертвите. Знае, че тук нещо не е наред. Още нищо не разбира, обаче знае достатъчно, дори прекалено много…

— Бас държа, че си скъсва задника, за да се свърже с проклетото си бюро — каза Трот.

Ломан кимна в съгласие:

— А сега и тази кучка Локланд ни попадна в ръцете, а тя сигурно е убедена, че сестра й не се е самоубила, а е била умъртвена от същите същества, разкъсали двойката от Портланд…

— По-логично е — каза Амберлей — да дойде при нас, в полицията. Ще влезе направо в капана.

— Възможно е — отвърна Ломан, без да бъде убеден. Той започна да се рови из отпадъците. — Помогни ми да намеря портфейла й. Когато „те“ са задумкали по вратата, тя е скочила от прозореца, без да се бави да си търси чантата.

Трот я намери заклещена между леглото и едно от нощните шкафчета.

Ломан изпразни съдържанието й на дюшека. Разтвори портмонето, разгледа пластмасовите джобове, пълни с кредитни карти и фотографии. Най-после намери шофьорската книжка. Според данните Теса беше на двайсет и четири, петдесет и два килограма, блондинка със сини очи. Ломан показа документа на Трот и Амберлей, за да разгледат снимката й.

— Красавица — каза Амберлей.

— Тази искам да си я хапна — допълни Трот.

Фразата на полицая смрази кръвта на Ломан. Зачуди се дали думата „хапвам“ Трот беше употребил като сексуален израз, или изразяваше действително подсъзнателно желание да разкъса жената, както регресиралите бяха разкъсали онази двойка от Портланд.

— Поне имаме представа как изглежда — каза Ломан. — Това ще помогне.

Острите, сурови черти на Трот не можеха да изразят по-нежни емоции, като удоволствие или любов, ала бяха прекрасен израз на животинския глад и на жаждата за насилие, които се надигаха дълбоко в него.

— Искаш да я хванем?

— Да. Всъщност тя не знае много, но все пак достатъчно. Знае, че двойката, отседнала до нея, е била нападната и ликвидирана и сигурно е видяла някой от регресиралите.

— Сигурно регресиралите са тръгнали след нея през прозореца и са я хванали — предположи Амберлей. — Може да открием тялото й навън на територията на мотела.

— Възможно е — съгласи се Ломан. — Обаче ако не го намерим, трябва да я потърсим и да я хванем. Обади ли се на Калан?

— Аха — отвърна Амберлей.

— Това място трябва да се подреди — нареди Ломан. — Не трябва да затваряме очи до полунощ, преди всеки жител на града да премине през Промяната. След това, когато всичко в Муунлайт Къв се оправи, можем да започнем търсенето на регресиралите и да ги ликвидираме.

Трот и Амберлей срещнаха погледа на Ломан, след което двамата се спогледаха. От погледите, които си размениха, Ломан изпита мрачно усещане, че те всъщност бяха жертви на дивия повик към онова необременено, примитивно състояние. Чувстваха го всички, но никой не смееше да изрази опасенията си на глас, защото да си признаят страха беше равнозначно да признаят, че проектът „Муунхок“ беше една голяма грешка.

41.

Майк Пайзър чу телефонния сигнал и зашари с ръка по бутоните, но те бяха прекалено малки и близко един до друг за животинските му нокти. Смътно схващаше, че не може да се обади на Шедак, че не смее да се обади на Шедак, макар че именно той беше неговият създател. Съзнаваше, че този път Шедак ще го помисли за дезертьор, тъй като беше регресирал. Или ще го затвори в лаборатория и ще се отнася към него с особена нежност, като тази на препаратора към жертвата си, или ще го унищожи заради заплахата, която той представляваше за нормалния ход на Промяната в Муунлайт Къв. Пайзър нададе писък, породен от безизходицата. Изскубна телефона и го запрати в огледалото на гардероба.

Внезапната промяна на отношението му към Шедак като към мощен враг, а не като към приятел и наставник, беше последната ясна и рационална мисъл на Пайзър. Страхът му беше нещо като капан, който се отвори и го хвърли в бездната на примитивното, на дивото съзнание, отприщено в него за наслада от нощния лов. Вървеше напред-назад из къщата ту като обезумял, ту с мудността на костенурка, без да знае защо настроението му се променя така рязко — ту силно се вълнуваше, ту беше потиснат, ту го раздираха животински страсти. Воден беше повече от чувствата, отколкото от интелекта си.

Облекчи се в ъгъла на гостната, помириса урината си, след това отиде в кухнята да търси още храна. От време на време мозъкът му се проясняваше и той се опитваше да върне тялото си в нормален вид, но тъй като собствената му тъкан не се поддаваше на желанието му, отново потъваше в мрака на животинското си съзнание. На няколко пъти главата му беше достатъчно бистра, за да оцени иронията на превръщането — вместо да бъде въздигнат до положението на свръхчовек, той беше деградирал до животно. Тази мисловна нишка не се задържа дълго и Пайзър се зарадва на новото си поредно пропадане в бездната на дивите страсти.

От време на време, когато погледът му за малко се проясняваше, виждаше отново Еди Валдоски, нежното момче, и се опияняваше от спомена за кръвта му, сладката кръв, димяща на студения нощен въздух.

42.

Макар че беше физически и умствено изтощена, Криси не можа да заспи. Сгушена между чувалчетата в задната част на камиона на господин Юлан, беше на границата между съня и бодърстването, със силното желание да се отпусне и да заспи.

Чувстваше се непълноценна, сякаш не беше свършила нещо, което беше по силите й. Най-после се разплака. Заровила лице в чувалчетата с дъх на сено, тя хлипаше, което не беше правила от бебе. Плачеше за майка си и баща си, навярно загубени за нея завинаги, не покосени от смъртта в пълния смисъл на думата, а превзети от нещо нечисто, нечовешко, сатанинско. Плачеше за загубеното си юношество, за пропуснатата езда по крайбрежните ливади, за приятните часове с книга в ръка на плажа. Всичко това беше разбито докрай. Плачеше за нещо друго, загубено от нея, нещо неясно, което тя не можеше да назове. Струваше й се, че беше нейната невинност или може би вярата й в тържеството на доброто над злото.

Нито една от героините на книгите, които четеше, не би се отдала на самосъжаление и Криси се засрами от потока сълзи. Но да плаче бе съвсем човешко. Навярно трябваше да плаче, за да си докаже, че не носи в себе си чудовищните семена, които бяха покълнали и пуснали филизи в нейните родители. Макар и да плачеше, тя си оставаше Криси. Плачът беше доказателство, че никой не беше откраднал душата й.

Най-сетне тя заспа.

43.

Сам беше забелязал друга телефонна будка до сервизен гараж на Юниън 76, една пресечка на север от Оушън Авеню. Гаражът не работеше. Прозорците бяха покрити с пласт прах. Небрежно изписан надпис „ПРОДАВА СЕ“ висеше на един от тях, сякаш собственикът въобще не се интересуваше дали мястото ще бъде продадено или не и беше оставил този надпис просто така. Мъртви листа и сухи борови иглички от околните дървета, подгонени от вятъра, се бяха накамарили около бензиновите колонки.

Телефонната будка се намираше до южната стена на сградата и се виждаше откъм улицата. Сам влезе през в кабината, но не я затвори, защото се боеше да не задейства автоматичното осветление и да привлече вниманието към себе си. Полицаите моментално щяха да дойдат, ако бяха наблизо.

Телефонът мълчеше. Пусна монета с надеждата, че ще задейства някакъв сигнал. Не получи линия.

Тресна вилката на слушалката. Монетата се върна.

Пробва отново, без резултат.

Сигурно бяха прекъснали телефона, когато гаражът на Юниън 76 беше престанал да работи.

Все пак се съмняваше, че полицаите, използвайки достъпа си до компютъра на телефонната компания, са прекъснали всички улични телефони в Муунлайт Къв. В момента, в който бяха разбрали, че таен федерален агент пребивава в града, са взели извънредни мерки да му попречат да се свърже с външния свят.

Разбира се, възможно беше да надценява техните способности. Длъжен беше да пробва някой друг телефон, преди въобще да се е отказал от връзка с бюрото.

По време на разходката си, на север от Оушън Авеню, беше минал край една обществена пералня. Беше забелязал телефон през витрината в края на редицата от сушилни апарати.

Напусна Юниън 76. Стараеше се да избягва уличните лампи. Използваше алеите, промъквайки се през смълчания град към мястото, където беше забелязал пералнята. Молеше се вятърът да стихне и мъглата да се задържи още малко.

На една пресечка от пералнята за малко да налети на полицай, шофиращ към центъра на града. Патрулният се приближаваше бавно, оглеждаше двете страни на улицата, Сам не успя да избегне силната светлина на уличната лампа, но за щастие полицаят гледаше на другата страна.

Сам отстъпи заднешком и се напъха във входа на триетажна сграда, където се помещаваха различни служби. Олющената табела отляво на вратата изброяваше — зъболекар, двама адвокати, доктор и пирографист. Ако патрулният завиеше на ъгъла и минеше край него, вероятно щеше да го забележи. Но ако колата продължеше направо към океана или завиеше надясно в западна посока, никой нямаше да го види.

Облегнат на заключената врата, скрит в сенките, доколкото беше възможно, Сам се замисли и забеляза, че дори в един и трийсет сутринта Муунлайт Къв беше странно притихнал и улиците бяха необикновено пусти. Дори и малките градове си имаха своите нощни птици, както и оживените градове. Би трябвало да види поне един-двама пешеходци, някоя кола или други признаци на живот освен полицейския патрул.

Черно-бялата кола зави надясно и изчезна.

Макар че опасността го беше отминала, Сам остана в тъмния вход. Представи си отново пътя, по който беше минал от „Къв Лодж“ до кметството, оттам до Юниън 76 и накрая до сегашното си местоположение. Не можеше да се сети за къща, в която свири музика, гърми телевизор или в която смехът на закъснели гуляйджии да подсказва, че има празненство. Не видя млади двойки да се целуват в паркирани коли. Малкото ресторанти и кръчми бяха затворени, киното не работеше и ако той и полицаите не бяха единствените движещи се фигури, то Муунлайт Къв би приличал на град-призрак. Всички гостни, спални и кухни в града биха могли да бъдат обитавани от сковани трупове или от роботи, представящи се за хора през деня, изключвани през нощта за пестене на енергия, когато не беше необходимо да се създава илюзия за наличието на живот.

Все по-загрижен от думата „промяна“ и свързването й с понятието, наричано от тях проект „Муунхок“, той излезе от входа, зави на ъгъла и се затича по ярко осветената улица към пералнята. Видя телефона още докато отваряше остъклената врата.

Бързо прекоси половината помещение. От дясната му страна имаше сушилни апарати, в средата два реда перални машини, наредени с гръб една към друга, няколко стола до пералните, още до лявата стена, до автоматите за дъвка и прах за пране. Стигна до гишето за сгъване на прането и разбра, че мястото не е пусто. Една дребна блондинка в избелели джинси и син пуловер беше седнала на един от жълтите пластмасови столове. Нито един от сушилните или пералните апарати не работеше, а жената не носеше кошница с пране.

Сам се стресна от присъствието й — жив човек посред зловещата нощ. Закова се на място и примигна.

Тя седеше на края на стола явно напрегната. Ръцете й бяха стиснати в скута. Сякаш не смееше да диша.

Разбрал, че я е изплашил, Сам каза:

— Съжалявам.

Тя го стрелна с поглед, сякаш беше зайче, изскочило пред лисица.

Съзнаващ, че погледът му сигурно гори и външно е разтревожен, той добави:

— Не съм опасен.

— Те всички казват така.

— Кои са тези „те“?

— Но аз съм.

Попита объркан:

— Вие сте какво?

— Опасна.

— Наистина ли?

Тя стана на крака.

— Имам черен колан.

От дни насам на лицето на Сам се появи истинска усмивка.

— Можете да убивате само с ръцете си?

Бледа и трепереща, тя се загледа в него за малко. Когато заговори, пролича сдържаният й гняв:

— Ей, задник, я не ми се подигравай. Така ще те натупам, че като си тръгнеш, ще дрънчиш като счупена латерна!

Най-сетне, впечатлен от избухливостта й, Сам започна да осъзнава наблюденията, които беше направил. Нито един от апаратите не работеше. Тя не носеше кошница за пране. Не носеше прах за пране или шише с перилен препарат.

— Какво има? — попита той, станал внезапно подозрителен.

— Ако стоиш далеч от мен, няма да стане нищо.

Запита се дали тя знаеше нещо за местните полицаи, които бяха по петите му. Това беше налудничаво. Откъде ли ще знае?

— Какво правите тук, щом не носите дрехи за пране?

— Защо ти е да знаеш? Да не е твоя тая дупка? — попита тя.

— Не. Сигурен съм, че не е и ваша.

Тя се облещи срещу него.

Той бавно я огледа и чак сега забеляза колко е привлекателна. Очите й бяха ясносини като юнско небе, кожата чиста, като летен въздух. Изглеждаше не на мястото си на този мрачен октомврийски бряг, още повече във влажната пералня, в един и трийсет сутринта. Наред с красотата й забеляза и други неща — силният страх, стаен в очите й, бръчките около тях и стиснатите устни. Този страх беше твърде голям, за да бъде породен единствено от присъствието му. Ако беше висок един и деветдесет и тежък сто килограма татуиран мотоциклетист с пистолет в едната ръка и десетинчов нож в другата, ако беше нахълтал в пералнята, ревейки сатанински химни, безкръвната й бледност и страхът в очите й щяха да бъдат разбираеми. Ала той беше само Сам Букър, чиято най-привлекателна черта на агент бяха голямото му добродушие и ореолът от спокойствие.

Разтревожен от нейното безпокойство, каза:

— Идвам за телефона.

— Какво…

Сам посочи монетния апарат.

— Да — каза тя, сякаш потвърждаваше, че е телефон.

— Дойдох да се обадя.

— Аха.

Без да сваля поглед от нея, отиде до апарата, пусна четвърт долар, но не получи сигнал. Върна монетата, опита отново. Нямаше късмет.

— Проклятие! — изръмжа той.

Блондинката се беше запътила към вратата. Закова се на място, сякаш се боеше, че той ще се втурне към нея и ще я повали на земята, ако се опита да излезе.

Атмосферата в градчето беше породило у Сам силна параноя. Все повече през последните часове си мислеше, че всеки в този град е негов потенциален враг. Изведнъж усети, че поведението на тази жена се дължеше на състояние подобно на неговото.

— Да, разбира се, та вие не сте оттук, от Муунлайт Къв?

— Е, и?

— И аз не съм.

— И какво от това?

— Сигурно сте видели нещо.

Тя го погледна.

Сам добави:

— Видели сте нещо и ви е страх. Хващам се на бас, че имате основание!

Беше готова да се затича към вратата.

— Чакайте малко — произнесе бързо той. — Аз съм от ФБР. — Гласът му леко потрепери. — Честна дума.

44.

Тъй като Томас Шедак беше нощна птица и предпочиташе да спи през деня, сега той се намираше в кабинета си, облицован с дъбова ламперия, облечен в сиви спортни дрехи и работеше върху точка от проекта „Муунхок“ на компютърен терминал. Еван, нощният му слуга, позвъни и му съобщи, че Ломан Уоткинс чака пред входната врата.

— Изпрати го в кулата — нареди Шедак. — След малко ще дойда.

Напоследък носеше само спортни екипи. В гардероба си имаше повече от двайсет — десет черни, десет сиви и няколко в морскосиньо. Бяха по-удобни от другите дрехи, спестяваха времето, което би изгубил, ако всеки ден трябваше да мисли за тоалета си, едно от нещата, които не умееше. Модата не го вълнуваше. Освен това не беше със стандартни размери — големи крака, тънки бедра, издути колена, дълги ръце, кокалести рамене. Беше твърде слаб, за да изглежда добре дори в превъзходно скроен костюм. Когато се налагаше да облече сако и панталон, те или висяха на тялото му, или подчертаваха мършавата му конструкция до такава степен, че представляваше реално изображение на Смъртта — един злощастен образ, подсилен от бялата му като вар кожа, почти черната коса и жълтеникавите очи.

Дори на директорските съвети на „Ню Уейв“ носеше същото облекло. От всеки типичен гений хората очакваха ексцентричност. И ако плюс това личното му богатство надхвърляше стотици милиони, то всяка ексцентричност се приемаше без забележки.

Ултрамодерната му къща от железобетон, построена на ръба на скалите до северната част на залива, беше още един израз на необичайния му характер. Трите етажа бяха като при пласта на торта, макар че всеки от тях беше различен по големина от другите. Най-големият беше най-отгоре, най-малкият в средата. Те не бяха хармонично разположени, през деня къщата приличаше на гигантска авангардна скулптура.

Кулата сякаш беше изградена от ексцентрични окръжности. Започваше от центъра на третото ниво на къщата и се извисяваше още десет метра нагоре. Не беше кръгла и не напомняше на онези кули, в които принцесите плачеха за потеглилите на кръстоносен поход принцове, или на кулите, където кралете затваряха и измъчваха противниците си. Приличаше на перископ на подводница. До голямата остъклена стая на върха можеше да се стигне с асансьор или по стълби, пълзящи спираловидно от вътрешната страна на кулата около металната шахта, в която се движеше асансьорът.

Шедак нарочно остави Уоткинс да почака десет минути за авторитет, след това взе асансьора, за да отиде при него. Кабината беше облицована с излъскан бронз и въпреки че не се движеше бързо, имаше усещането, че се намира в снаряд.

Беше прибавил кулата към проекта на конструктора просто като приумица, но след това тя се беше превърнала в любимото му място в огромната къща. Оттук наблюдаваше океана на запад, а на изток и на юг се откриваше целият град Муунлайт Къв. Чувството му за превъзходство се подхранваше и от този поглед отгоре върху всички други човешки творения, От това място за трети път в живота си беше видял лунния ястреб. За него това беше знакът, че е предопределен от съдбата да стане най-могъщия човек, стъпвал на земята.

Асансьорът спря. Вратите се отвориха.

Когато Шедак влезе в полутъмната стая, разположена около асансьора, Ломан Уоткинс бързо стана от стола и почтително поздрави:

— Добър вечер, сър.

— Седнете, инспекторе — каза Шедак великодушно, дори малко доброжелателно, но с нотка на превъзходство, което показваше, че точно Шедак, а не Уоткинс определяше взаимоотношенията.

Шедак беше единственото дете на Джеймс Рандолф Шедак, съдия-изпълнител във Феникс, вече покойник. Семейството им не беше богато, макар че произхождаше от горните слоеве на средната класа и това обществено положение, заедно с престижа му като съдия, бяха донесли на Джеймс известност. Също така и власт. Когато беше дете и юноша, Том беше поразен как баща му, политически деец и съдия, използваше властта си не само да придобие богатство, но и да контролира другите. Контролът беше съвършен израз на властта, беше онова, което допадна на Том и точно то от най-ранна възраст го вълнуваше изключително много.

Сега Том Шедак държеше в своя власт Ломан Уоткинс и Муунлайт Къв със силата на богатството си. Той беше главният работодател в града, дърпаше конците на политическата система и три пъти беше видял „лунния ястреб“, вдъхновил проекта „Муунхок“. Но възможностите на Шедак да манипулира хората бяха много по-големи от всичко, което можеше старият Джеймс, когато практикуваше като съдия и ловък политик. Шедак беше господар на живота и смъртта. Ако вземеше решение за унищожение, само след час всички жители в околността щяха да бъдат мъртви. Щеше да ги изпрати в гроба съвсем безнаказано, както може би някой от боговете, който поразява със светкавици създанията си.

Осветлението в кабинета, на върха на високата кула, беше дискретно, прикрито в ниши между гигантските прозорци, спускащи се от тавана до пода. При ясно време Шедак, застинал в тъмнината на кабината, съзерцаваше света, над който господстваше.

Прекоси сивия като пепел килим. Седна на другото кресло и погледна Ломан Уоткинс над ниската маса за коктейл от бял мрамор.

Полицаят беше на четирийсет и четири години, с три години по-възрастен от Шедак, ала физически бе негова пълна противоположност. Висок беше един и седемдесет и осем, тежеше деветдесет килограма, беше с едър кокал, широки рамене и дебел врат. Лицето му беше широко, отворено и невинно, в контраст със затвореното и лукаво лице на Шедак. Сините му очи срещнаха за миг жълтеникавия поглед на Шедак, после се наведоха към силните му ръце, стиснати толкова здраво в скута, че кокалчетата щяха да пробият кожата му. Темето му прозираше през ниско подстриганата като четка коса.

Очевидното раболепие на Уоткинс задоволи Шедак, но той се зарадва най-вече на страха на шерифа, който прозираше в израза му на подгонено животно, и от треперенето, което не успяваше да потисне. Заради проекта „Муунхок“ и заради всичко онова, което му беше сторено, Ломан Уоткинс в много отношения притежаваше по-съвършени качества от обикновените смъртни, но, от друга страна, сега беше завинаги подчинен на Шедак. В известен смисъл Шедак беше създателят на Уоткинс и той го почиташе като Бог.

Облегнат на стола, скръстил бледите си дългопръсти ръце на гърдите, Шедак почувства, че членът му набъбва и се втвърдява. Външността на Ломан Уоткинс не го възбуждаше, тъй като нямаше хомосексуални наклонности. Единствено съзнанието за огромната си власт върху този човек го стимулираше неудържимо към ерекция. Властта възбуждаше Шедак по-лесно от сексуалния стимул. Дори като юноша, когато гледаше снимки на голи жени в еротични списания, не го възбуждаха разголените гърди, извивките на женските задни части или елегантния профил на дългите им крака, а мисълта изцяло да ги контролира, да доминира над тях, да държи живота им в ръцете си. Ако някоя жена го погледнеше с неприкрит страх, той я желаеше много повече, отколкото ако го погледнеше със страст. Неговата възбуда не зависеше от възраст, пол или физическа привлекателност, единствено лице, треперещо от ужас и страх в негово присъствие, го възбуждаше.

Шедак заговори като се наслаждаваше на покорството на полицая.

— Пипнахте ли Букър?

— Не, сър. Нямаше го в „Къв Лодж“, когато Шолник отиде там.

— Трябва да го открием и да го променим. Не за да му затворим устата, а за да имаме наш човек в Бюрото. Точно това ще бъде обрат. Присъствието му тук може да се окаже огромен плюс за проекта.

— Добре, добре. Не зная дали Букър е в наш плюс или не, но има нещо по-лошо. Регресиралите са нападнали някои от гостите на мотела. Самият Куин или е отвлечен, или убит и оставен някъде, където няма да можем да го открием… или и той е един от регресиралите и се е измъкнал, за да върши онова, което правят след пируването — вият срещу проклетата луна.

Шедак се заслуша в разказа му с нарастваща апатия и гняв.

Почтително седнал на крайчеца на стола, Уоткинс примигна колебливо и добави:

— Тези регресирали ме плашат до смърт.

— Неприятни са — съгласи се Шедак.

През нощта срещу четвърти септември бяха налетели на един регресирал, Джордан Куумбс, в киносалона на главната улица. Куумбс работеше като чистач в „Ню Уейв“. В тази нощ той се беше превърнал в някакво същество, така странно и диво, че в човешката реч нямаше нито една дума, която да го опише. Терминът „регресирал“ се оказа най-подходящ, тъй като преживяването при среща с някое от съществата беше ужасът от злия примитивизъм. Опитът им да пленят Куумбс жив не беше успял, тъй като той се беше оказал много агресивен, много силен, за да бъде хванат. За да се спасят, трябваше да откъснат главата му.

Уоткинс каза:

— Повече от неприятни са. Те са… психо.

— Зная, че са ненормални — отвърна нетърпеливо Шедак. — Дал съм диагноза на състоянието им: психоза, свързана с метаморфно състояние.

— Радват се, когато убиват.

Томас Шедак се намръщи Не беше предвидил проблема с регресиралите и отказваше да повярва, че са сериозна пречка за проекта му, който целеше да създаде от населението на Муунлайт Къв облагородената Нова раса.

— Е добре, те се наслаждават да убиват, защото в регресирало състояние трябва да бъдат такива. Обаче засега нямаме достатъчно екземпляри за изследване. Погледнато като статистика, те са незначителен процент от всички, подложени на видоизменение.

— Май процентът не е толкова незначителен — колебливо изрече Уоткинс, без да смее да срещне погледа на Шедак човек, който не понасяше да му се противоречи.

— От тези хиляда и деветстотин видоизменени тази сутрин има петдесет или шестдесет регресирали.

— Не може да бъде!

За да признае съществуването на голям брой регресирали, Шедак трябваше да признае, че изследванията му са грешни, че е приложил резултатите от лабораторните опити, без зачитане на опасностите от странични отклонение и че ентусиазираното приложение на революционните открития на проекта „Муунхок“ върху населението на Муунлайт Къв беше трагична грешка. Това той не можеше да признае.

През целия си живот се беше стремил към върховна, неограничена власт и сега психологически не беше готов да се оттегли от набелязаните цели. От пубертета се спотайваше и си отказваше някои удоволствия, защото, ако си ги позволеше, законът можеше да го подведе под отговорност и цената би била висока. Всичките години на въздържане бяха натрупали у него огромно вътрешно напрежение, с което беше длъжен да се справи. Беше потиснал антисоциалните си желания, беше фокусирал енергията си в полезни за обществото предприятия, които по силата на иронията му дадоха независимост. Откритията, които направи, му позволяваха да действа без страх от наказание.

Не толкова психологически, колкото на практика беше отишъл твърде далеч, за да може да се върне назад. Беше автор на нещо революционно в този свят. Само заради него хиляда и деветстотин души вървяха по земята толкова различни от останалите хора, колкото кроманьонците са били различни от неандерталците. Нямаше способността да отхвърли откритието си, тъй както другите учени не можаха да върнат назад откритието на атомната бомба.

Уоткинс поклати глава:

— Съжалявам… не мисля, че сте прав. Петдесет или шестдесет регресирали. Сигурно са и много повече от това. Много, много повече!

— Ще се наложи да докажеш това. Искам имена! Можеш ли да разпознаеш поне един от тях? Например някой друг освен Куин.

— Алекс и Шарон Фостър, струва ми се. И май вашият човек Тъкър.

— Невъзможно.

Уоткинс описа какво беше открил в дома на Фостърови и виковете в далечните гори.

Неохотно Шедак си помисли, че и Тъкър се е присъединил към регресиралите. Разтревожи се от факта, че и хората от неговото близко обкръжение излизаха извън контрола му. Ако не беше сигурен в тези, с които пряко работеше, как можеше да е сигурен в способностите си да контролира масите?

— Възможно е Фостърови да са регресирали, макар да се съмнявам че и с Тъкър е станало същото. Но дори и той да е един от тях, това означава, че сте открили четирима, а не петдесет-шестдесет. Само четирима. Кои са останалите според вас?

Ломан Уоткинс се загледа в мъглата, която рисуваше фигури върху стъклените стени на кулата.

— Сър, боя се, че не е лесно. Имам предвид… но вие сам помислете. Ако щатските или федералните власти разберат какво сте извършили, ако те разберат какво точно става и решат да ни спрат да извършим Промяната, то те ще се затруднят много, нали? Все пак ние, видоизменените… по нищо не се различаваме от другите хора. Ние сме като тях, няма разлика.

— Е и?

— Е… имаме подобен проблем и с регресиралите. Те са хора от Новата раса като нас, но тяхната жестокост ги различава от нас и е невъзможно да се предвиди, когато не са в регресирал вид.

Ерекцията на Шедак бе намаляла. Изгубил търпение от негативизма на Уоткинс, той се вдигна от креслото и отиде до най-близкия от огромните прозорци. Застана с ръце в джобовете на анцуга си и се загледа в отражението на дългото си прозрачно бледо лице, напомнящо вълча муцуна. Срещна собствения си поглед, след това погледна през образа си към тъмнината, където вятърът от океана тъчеше платното на мъглата. Стоеше с гръб към Уоткинс, тъй като не желаеше човекът да види загрижеността му, избягваше и отражението на очите си, защото не искаше да признае, че зад загрижеността може да забележи и сянката на страха.

45.

Сам настоя да се преместят в дъното на помещението, за да не ги видят лесно от улицата. Теса още се страхуваше да седне до него. Той й обясни, че работи под прикритие, затова не носи карта на ФБР, но й показа други документи: шофьорска книжка, кредитни карти, пропуск за библиотека, видеоабонаментна карта, снимки на сина си и починалата съпруга, купон за безплатни вафли от всеки магазин на фирма „Фийлдс“, снимка на Голди Хоун, откъсната от списание. Дали вманиачен убиец ще мъкне със себе си купон за вафли? Теса започна да му разказва за клането в „Къв Лодж“, а той я разпитваше за подробности в най-дребни детайли. Поведението му я изпълни с доверие. Ако само се преструваше на агент, не би се старал до такава степен.

— Вие всъщност видяхте ли някой убит?

— Те бяха убити — настоя тя. — Не бихте се съмнявали, ако бяхте чули виковете им. Била съм сред тълпа от хора-чудовища в Северна Ирландия и гледах как бият хора до смърт. Друг път снимах документален очерк в стоманолеярно предприятие, когато се разля втечнен метал и заля лицата и телата на работниците. Бях при индианците мискито в Централна Америка, в джунглата, където ги бомбардираха с антихуманни бомби. Хората умираха от милиони малки стоманени частици, чувах виковете им. Зная как звучи викът на смъртта, но тези викове бяха от най-ужасните.

Той я гледа дълго. След това каза:

— Изглеждате измамно…

— Хубава? — довърши изречението му тя.

— Да.

— Което означава зелена, малка и наивна?

— Да.

— Това е проклятието ми.

— Не е ли предимство понякога?

— Вярно е — призна тя. — Знаете ли, мисля че сте надушили нещо. Какво става в този град?

— Нещо става с хората.

— Какво?

— Не зная. Първо, никой не ходи на кино. Театърът е затворен. Те не се интересуват от луксозни стоки, подаръци, тъй като тези магазини са затворени. Вече не пият шампанско. — Той леко се усмихна. — Баровете опустяват. Интересуват се само от ядене и убийства.

46.

Все още изправен пред един от прозорците в кулата, Том Шедак заговори:

— Е, Ломан, ето какво ще направим. Във фирмата „Ню Уейв“ почти всички са минали през Промяната. Ще ти дам сто души, за да увеличиш числеността на полицията. От този момент можеш да ги използваш в работата си по твой избор. При толкова много потенциални регресиращи сто на сто ще заловиш един от тях в момента на превръщането, а освен това шансовете да откриете Букър също са по-големи.

Хората от Новата раса нямаха нужда от сън. Помощник-шерифите можеха незабавно да встъпят в длъжност.

Шедак продължи:

— Те могат да патрулират по улиците пеша и с коли — съвсем незабележимо, без да привличат внимание. С такава помощ ще хванеш поне един от регресиралите, а може и всичките. Ако пипнем един от тях, ще имам възможност да го изследвам, ще мога да разработя тест — физически или физиологически, чрез който ще проверяваме за регресия хората от Новата раса.

— Мисля, че това не е моя работа.

— Но това е полицейска работа.

— Не, в никакъв случай!

— Същото, както когато гониш най-обикновен убиец — заяви Шедак с раздразнение. — Ще използваш същите средства.

— Но… сред хората, които ще ми дадете, може да има регресирали.

— Няма да има такива.

— Но… как можете да бъдете сигурен?

— Нали ти казах, че такива няма да има — отвърна остро Шедак, все още с лице към прозореца, вторачен в нощта и мъглата.

Двамата се умълчаха.

След това Шедак продължи:

— Трябва да вложиш всички сили, за да хванеш тези отклонени лица. Всичко, чуваш ли? Преди да превземем Муунлайт Къв, искам поне един от тях за изследване.

— Но аз си мислех… дали да не изоставим временно Промяната, докато не разберем какво става тук?

— Не, дявол го взел! — Шедак се извърна от прозореца и се облещи към полицейския шеф, който за негово удоволствие, трепна. — Тези регресирали са нищожен проблем, съвсем нищожен. Та ти нищо не знаеш за това! Не си ти този, който проектира Новата раса, Новия свят. А аз. Този сън беше мой, виденията се явиха на мен. Аз имах ума и смелостта да осъществя този сън. Това е само някаква аномалия, която не доказа нищо. Така че Промяната ще се направи според разписанията.

Уоткинс погледна към побелелите кокалчета на ръцете си.

Докато говореше, Шедак закрачи край кръглата стъклена стена.

— Вече притежаваме достатъчно дози, за да се справим с останалите граждани. Всъщност тази вечер сме подготвили, нова серия промени. Още стотици ще се преобразят до зори, а останалите до полунощ. Освен ако всички не бъдат с нас, винаги има опасност да ни разкрият, има риск някой да предупреди външния свят. Сега, когато проблемът с производството на биочипове остана зад нас, трябва бързо да завземем Муунлайт Къв, за да продължим по-нататък спокойни, че имаме сигурна база. Ясно ли е?

Уоткинс кимна.

Шедак тръгна към стола си и седна.

— Сега кажи за какво друго ми се обади преди малко, каква е тази работа с Валдоски?

— Отнася се за Еди Валдоски, осемгодишно момче — рече Уоткинс загледан в ръцете си, които несъзнателно извиваше, сякаш ги изстискваше, както се изстисква вода от мокра кърпа. — Бил е намерен мъртъв в осем и нещо. В една канавка на извънградското шосе. Изтезаван е… хапан, изкормен.

— Измислиш, че някой от регресиралите го е сторил?

— Съвсем сигурен съм.

— Кой е открил тялото?

— Родителите на Еди. Татко му. Момчето си е играло в двора, после… изчезнало към залез слънце. Започнали да го търсят, не могли да го намерят, изплашили се, извикаха ни, после продължили да търсят и докато пристигнем, открили тялото.

— Явно Валдоски не са променени?

— Не бяха променени, сега вече са.

Шедак въздъхна.

— Ако преминат през Промяната, няма да имаме проблеми с момчето.

Полицейският шеф вдигна глава и намери сили да погледне Шедак право в очите.

— Но момчето е мъртво — пресипнало каза той.

— Това, разбира се, е трагедия — отвърна Шедак. — Този елемент на регресия в Новата раса беше предвидим. Но в историята няма прогрес без жертви.

— Той беше добро момче — продължи полицаят. — Учих с баща му Джордж Валдоски. Кръстник съм на Еди.

Премервайки си думите, Шедак каза:

— Това е ужасно. Ние ще открием регресиралия, който го е извършил. Ще открием всички и ще ги елиминираме. Междувременно, за наше успокоение, ще си мислим за каузата, за която загина Еди.

Уоткинс удивено загледа Шедак.

— Кауза? Та какво знаеше Еди за голямата кауза? Той беше само на осем години!

— Въпреки това — натърти Шедак, — Еди е станал жертва на неочаквано регресиране на индивид от нашата програма. Това го прави част от този голям исторически експеримент.

Шедак знаеше, че Уоткинс е патриот, горд със страната си и предполагаше, че малко от старото сантиментално чувство още гори в този човек, дори след Промяната. Затова му каза:

— Чуй ме, Ломан. По време на Революцията, когато колониалните американци се биеха за свободата си, загинаха много невинни хора, жени и деца, не само войници, и тези хора също са загинали за каузата. Те са били мъченици не по-малко от войниците, загинали на бойното поле. Така става във всяка революция. Важното е, че тържествува истината и онези, които загиват, дават живота си за благородна кауза.

Уоткинс погледна настрани.

Шедак заобиколи ниската масичка и застана до полицая. Надвесен над него, сложи ръка на рамото му.

Уоткинс се сви от това докосване.

Шедак остави ръката си и заговори като евангелист. Речта му беше хладна евангелска проповед, без горещата религиозна страст, а ледена с логика и разумни доводи:

— Сега ти си един от Новата раса. Това означава не само, че си по-силен и по-бърз от обикновените хора, че си неуязвим за болести и че имаш възможност да се възстановяваш от всякакви рани. Това означава също, че мозъкът ти е по-ясен и работи по-рационално от този на Старомодните хора. Затова ако помислиш внимателно за смъртта на Еди и връзката на това с нашето „чудо“, ще се убедиш, че платената цена не е висока. Не се отнасяй емоционално към тази ситуация, Ломан, това не е характерно за Новата раса. Ние създаваме свят, който ще бъде по-ефикасен, по-подреден и по-стабилен, защото мъжете и жените ще имат контрол над емоциите си, ще гледат на събитията с прецизността на компютър. Погледни на смъртта на Еди Валдоски като на още една случка, в тази последователност от случаи, свързана с раждането на Новата раса. Сега имаш силата да преодоляваш емоционалните, човешки проблеми, а когато действително се откъснеш от тях, ще получиш мир и спокойствие за пръв път в живота си.

След малко Ломан Уоткинс вдигна глава, обърна се и погледна към Шедак.

— Наистина ли това ще ни даде мир?

— Да.

— Когато и последният се „промени“, ще има ли вече братство?

— Да.

— А спокойствие?

— Вечно.

47.

Къщата на Талбот на „Конквистадор“ бе триетажна сграда с множество големи прозорци. Мястото беше наклонено и стръмни каменни стъпала отвеждаха от алеята до тясна веранда. Улицата не се осветяваше от улични лампи, за което Сам беше благодарен.

Докато той натискаше звънеца, Теса Локланд се притискаше до него, както през целия път от пералнята дотук. Въпреки шума на вятъра в клоните на дърветата, звънът вътре в къщата ясно се чу.

Загледана към улицата, Теса каза:

— Тук повече ми прилича на морга, отколкото на град, на място, населено от мъртъвци, но… но въпреки спокойствието и тишината, човек усеща стаената енергия в това място, сякаш има огромна машина, под самата улица… сякаш всички къщи са пълни с машини, напрягащи зъбните си колела, чакащи някой да натисне съединител и да ги включи.

Това беше точното описание на Муунлайт Къв, но Сам не успяваше да обрисува с думи чувствата си. Пак натисна звънеца и каза:

— Винаги съм мислил, че кинопроизводителите нямат богат речник.

— Вярно е за повечето от Холивуд, но аз съм аутсайдер-документалист, така че ми се дава правото да мисля, стига да не прекалявам.

— Кой е? — попита слаб глас и Сам подскочи. Прозвуча от домофон, който не беше забелязал. — Кой е там, моля?

Сам се наведе близо до домофона:

— Господин Талбот? Харолд Талбот?

— Да. Кой те вие?

— Сам Букър — агентът внимава, че гласът му да не се чуе извън верандата на Талбот. — Извинете, че ви събудих, но пристигам в отговор на писмото ви от осми октомври.

Талбот не отговори. След малко домофонът изпращя и гласът му се чу отново.

— На третия етаж съм. Слизам бавно. Преди това ви изпращам Мууз. Дайте му личната си карта, за да ми я донесе.

— Не нося лична карта — прошепна Сам. — Тук съм под прикритие.

— Шофьорска книжка? — попита Талбот.

— Да.

— Това ми стига. — Той изключи домофона.

— Кой е този Мууз? — учуди с Теса.

— И аз не зная — отвърна Сам.

Чакаха почти минута, някак уязвими на откритата веранда, когато едно куче изскочи от малка врата, която не бяха забелязали. Умилкваше се около тях и в първия момент Сам не разбра какво става. Учудено отскочи назад, като едва не загуби равновесие.

Теса се наведе да погали кучето и прошепна:

— Мууз?

През отворената от кучето вратичка се беше прокраднал лъч светлина, но след като се затвори вратата, тя изчезна. Кучето беше черно и почти се сливаше с нощта.

Сам клекна до него и го остави да оближе ръката му.

— На теб ли трябва да си дам личната карта?

Кучето джафна леко сякаш в утвърдителен отговор.

— Но ти ще я изядеш — каза му Сам.

Теса се обади:

— Няма.

— Вие откъде знаете?

— Той е добро куче.

— Нямам му доверие.

— Да не ви е май професионален навик.

— Да, това е в нрава ми.

— Този път можете да опитате.

Сам подаде портфейла си. Кучето го грабна от ръката му, стисна го със зъби и се върна в къщата през специалната врата.

Останаха още няколко минути на верандата, като Сам едва прикриваше прозевките си. Часът беше след два сутринта и той сериозно си мислеше да прибави точка пета към списъка си с причини да живее: добра мексиканска кухня, черна бира Гинес, Голди Хоун, страх от смъртта и сън. Блаженият сън. След това чу щракането на ключалка и вратата най-после се отвори навътре, като откри слабо осветен коридор.

Хари Талбот седеше в моторизирания си стол, облечен в синя пижама и зелен халат. Главата му беше леко наклонена наляво и това придаваше на лицето му вечно питащо изражение. Това беше наследство от Виетнам. Беше привлекателен мъж, макар да беше преждевременно остарял и доста сбръчкан за четиридесет годишен мъж. Гъстата му коса беше съвсем посивяла, а очите му бяха очи на мъдрец. Сам виждаше, че Талбот някога е бил буен млад мъж, макар сега да беше омекнал от годините, прекарани в инвалиден стол. Едната му ръка беше положена безжизнена в скута. Беше жив паметник на това, което е бил, на унищожените надежди, на изгорелите мечти, суров спомен от войната.

Докато Теса и Сам влизаха и затваряха вратата зад себе си, Хари Талбот протегна здравата си ръка и каза:

— Боже, как се радвам да ви видя! — Усмивката невероятно го преобрази. Беше светлата, топла и истинска усмивка на човек, който вярва, че е с единия крак на небето и душата му е изпълнена с благодат.

Мууз върна невредим портфейла на Сам.

48.

След като излезе от къщата на Шедак, преди да се върне в управлението, за да определи задачите на стотината мъже, които му предостави от „Ню Уейв“, Ломан се отби в дома си. Беше скромна двуетажна къща с три спални, стил „Монтерей“, бяла, с бледосин цокъл, сгушена между иглолистни дървета.

Ломан постоя в алеята, до патрулната кола, и внимателно огледа мястото. Преди го обичаше като своя крепост, обаче сега това чувство не го вълнуваше. Бяха му останали сухи спомени, някак документално си спомняше за щастието, свързано с тази къща, с неговото семейство. Много весел смях беше огласял живота в този дом, но сега споменът за него не предизвика дори усмивка на лицето му. А и тези дни повечето от усмивките му бяха без истинска радост.

Най-странното беше, че смехът и радостта бяха част от живота му само до миналия месец август. Бяха изчезнали само няколко месеца след Промяната и споменът за тези чувства беше съвсем избледнял.

Странно. Всъщност нямаше нищо странно.

Когато влезе вътре, видя, че на първия етаж няма никой. Слаба миризма на застояло се долавяше от празните стаи.

Изкачи се по стълбите. В тъмния коридор на втория етаж забеляза светлина под прага на стаята на Дени. Влезе и видя момчето седнало на бюрото, пред компютъра си, който имаше огромен екран и осветяваше стаята.

Дени не вдигна глава от терминала.

Синът му беше на осемнайсет години, преминал детската възраст. Точно затова беше минал през Промяната заедно с майка си, малко след като самият Ломан беше минал през нея. Беше с пет сантиметра по-висок от баща си и изглеждаше по-добре. Той до такава степен успяваше в училище, че тестовете за коефициент на интелигентност бяха истински триумф за него. Баща му се плашеше малко от мисълта, че детето му е толкова умно. Винаги се беше гордял с Дени. Сега той пак се опита да възстанови старото си чувство, но не успя. Не че Дени беше сгрешил и изгубил доверието на баща си. Но чувството „гордост“, както ред други силни емоции бяха пречка за по-висшия ред на мисли на Новата раса и разбъркваха мисловните им схеми.

Дори и преди Промяната Дени беше компютърен фанатик, за когото компютрите не бяха само инструмент за забавление, а начин на живот. След Промяната от интелигентността и технологичния му опит се заинтересуваха в „Ню Уейв“. Снабдиха го с по-мощен терминал за вкъщи с модемна връзка с главния компютър в управлението на „Ню Уейв“. Това беше чудо на науката, което по причини, неразбираеми за Ломан, наричаха Сън. Беше подходящо, тъй като всички други служби в „Ню Уейв“ го използваха и следователно се въртяха около него.

Докато Ломан стоеше надвесен над сина си, безброй данни преминаваха през екрана: Думи, цифри, графики и таблици се появяваха и изчезваха с такава скорост, че Само индивид от Новата раса, с изострен нюх и повишена съсредоточеност, би могъл да извлече някакъв смисъл от тях.

Ала Ломан нищо не разбираше, тъй като не беше минал обучението, получено от Дени в Ню Уейв. Освен това нямаше нито време, нито необходимост да учи, за да прилага новите си изключителни способности.

Дени обаче попиваше придошлите вълни от данни, загледан безизразно в екрана, с напълно отпуснато лице. Откакто беше видоизменен, представляваше цялост от чипове, също така както и беше цялост от плът и кръв. Новата му същност беше сродена с компютъра с интимност, надхвърляща взаимоотношението човек-машина на Старомодните хора.

Ломан се досети, че синът му разучава проекта „Муунхок“. Той евентуално щеше да стане част от програмната група на „Ню Уейв“, която непрестанно усъвършенстваше софтуера и хардуера, свързан с проекта. Работеше, за да направи всяко следващо поколение от Новата раса по-съвършено и по-ефикасно от това преди него.

Безкрайна река от данни течеше през екрана.

Дени толкова дълго беше приковал поглед към екрана, без да мигне, че ако беше от Старомодните хора, очите му биха заплували в сълзи.

Светлината от непрекъснато движещите се данни танцуваше върху стените.

Ломан постави ръка върху рамото на момчето.

Дени не погледна нагоре. Никаква реакция от докосването. Устните му започнаха да се движат, сякаш разговаряше, но не издаде звук. Говореше на себе си, без да забелязва баща си.

В една от бурните си евангелски речи Томас Шедак беше говорил за разработването на връзка между гръбначния стълб и компютъра, като по този начин щяха да се слеят истинският и изкуственият разум. Ломан не беше схванал необходимостта от това и Шедак му беше обяснил:

— Новата раса е мостът между човека и машината, Ломан. Но един ден нашите създания изцяло ще прекосят този мост и ще се слеят с машините, защото само в такъв случай човечеството ще стане напълно съвършено и напълно контролирано.

— Дени — произнесе тихо Ломан.

Момчето не отговори.

Ломан излезе от стаята.

В края на коридора беше голямата спалня. Грейс лежеше в леглото на тъмно.

От Промяната насам не можеше да се оплаче от недостиг на светлина, тъй като зрението й беше подобрено. Дори в тъмната стая Грейс виждаше добре, както и Ломан. За тях светът на тъмнината вече не беше черен, а тъмносив.

Той седна на ръба на леглото.

— Здравей!

Тя не отговори.

Постави ръка на главата й и разроши дългата й кестенява коса. Докосна лицето й, по което се стичаха сълзи, нещо, което дори със силното си зрение не беше забелязал.

Плачеше. Тя плачеше и той подскочи, защото хората от Новата раса не плачеха.

Пулсът му се ускори и кратък, но прекрасен лъч на надежда се прокрадна в него. Дали заглъхването на емоциите беше преходно явление?

— Какво има? — попита той. — За какво плачеш?

— Страх ме е.

Лъчът на надеждата му се стопи. Значи страхът е предизвикал сълзите й, страхът и отчаянието, а той знаеше, че тези чувства си оставаха и в Новия свят, всъщност бяха единствените, които се усещаха.

— От какво те е страх?

— Не мога да заспя.

— Но ти нямаш нужда от сън.

— Така ли?

— Никой от нас няма нужда от сън.

Преди Промяната мъжете и жените имаха нужда от сън, тъй като човешкото тяло беше ограничено във функциите си. Много време беше необходимо да си почине и да се съвземе от натоварването през деня, да се справи с токсичните вещества, вътрешно произведени от него, и с онези, поети от външната среда.

Но при Новата раса всеки телесен процес и всички функции бяха превъзходно регулирани. Работата на природата беше усъвършенствана. Всеки орган, всяка система, всяка клетка работеха по-ефикасно, произвеждаха по-малко излишества, по-лесно ги изхвърляха, прочиствайки се и подмладявайки се във всеки час на деня. Грейс знаеше това не по-зле от него.

— Копнея за сън — каза тя.

— Чувствата ти още зависят от навика.

— Денят стана много дълъг.

— Ще изпълним времето. Новият свят ще бъде зает свят.

— А какво ще правим в Новия свят, когато го достигнем?

— Шедак ще ни каже.

— А дотогава…

— Имай търпение — рече той.

— Страх ме е… Копнея за сън, жадувам за сън.

— На нас не ни е нужен сън — увери я той търпеливо.

— Не ни е нужен сън — повтори тя механично, — но трябва да спим.

Двамата замълчаха за малко.

После хвана ръката му и я постави на гърдите си.

Беше гола.

Опита се да се отдръпне от нея, боейки се от повторението на случилото се преди, когато правеха любов. Не. Не беше любов. След Промяната това се превърна в чист секс. Освен физическото усещане те не изпитваха други чувства, не изпитваха нежност или любов. Мятаха се силно един върху друг, извиваха се с цел да увеличат възбудата на сетивата си. Никой от тях не мислеше за удоволствието на другия, а само за собственото си задоволяване. Сега поради бедността на духовния им живот се опитваха да компенсират тази загуба със сетивни удоволствия — главно храна и секс. Обаче без вълнението всеки техен акт беше празен. Опитваха се да компенсират тази празнота с измислици. Обикновен обяд превръщаха в празненство, а празничните гуляи — в невъобразимо чревоугодничество. Сексът им беше сведен до животинско, зверско съвкупление.

Грейс го дръпна на леглото.

Той не искаше, но не можеше да откаже.

Трепереща от възбуда, Грейс дишаше тежко. Трескаво го разсъблече и се качи върху него. Издаваше странни звуци, без да говори.

Възбудата на Ломан съответстваше на нейната. Притискаше се до нея, загубил чувство за време и пространство, сякаш в момента живееше само за да засили огъня в слабините си, да го засили безкрайно, докато стигнеше до непоносима жега, влажна и изгаряща. Да го засили до точката, при която цялото тяло ще бъде погълнато от пламъци. Сменяше позите, притискаше я плътно, блъскаше се в нея, вътре, все по-навътре толкова грубо, че сигурно я нараняваше, но не го интересуваше. Тя се протягаше и забиваше до кръв нокти в него и той я драскаше, защото кръвта носеше възбуждащ мирис. Беше сладка и нямаше значение, че взаимно се нараняват, тъй като това бяха изкуствени рани, зарастващи за секунди, защото те бяха от Новата раса. Телата им бяха съвършени, потичаше малко кръв, а след това раните бързо се затваряха и те пак започваха да се дерат. Това, което искаха, беше да се откъснат от действителността, да бъдат обладани от дивия дух, да отхвърлят забраните на цивилизования свят, включително и изправената човешка форма, да подивеят, да регресират, да се предадат, тъй като сексът щеше да бъде по-вълнуващ по този начин. Празнотата щеше да се запълни, щяха да се задоволят. После, когато свършат, ще отидат на лов заедно, ще ловуват и убиват, бързи и ловки, ще хапят и разкъсват, сперма и кръв, сладка и ароматна кръв…

За момент Ломан загуби представа за околния свят.

Когато чувството за място и време се възвърна у него, първо погледна към вратата и видя, че тя е открехната. Ако Дени не ги е видял, когато е идвал насам по коридора, със сигурност ги е чул, но Ломан не знаеше с точност. След Промяната срамът и скромността се превръщаха в непростими недостатъци.

Когато възвърна усещането си за околния свят напълно, у него се прокрадна страх и той бързо се опипа, за да се увери, че нищо не беше станало с него. По средата на акта, когато дивото В него взе връх, си помисли, че по време на оргазма ще се промени, ще регресира. Но сега се увери, че всичко беше наред.

Обаче лепнеше от кръв.

Щракна нощната лампа.

— Изгаси я! — веднага му заповяда Грейс.

Светлината на лампата не го удовлетвори. Сякаш искаше подробно да я разгледа… да види дали тя не беше променена по някакъв начин.

Не беше регресирала. Или ако е била „нещото“, пак се е върнала в човешкия си вид. Тялото й беше изцапано с кръв и няколко подутини личаха по плътта й, все още неуспели да се затворят.

Изгаси лампата и седна на края на леглото.

В резултат на Промяната драскотините и леките рани се затваряха за секунди. Можеше да наблюдава как плътта сама зараства. Сега бяха неуязвими за болести, имунните им системи работеха безупречно и срещу най-заразния вирус. Шедак казваше, че животът им ще се удължи много, сигурно стотици години.

Те също умираха, разбира се, но само от рани, които разкъсваха и спираха сърцето, разрушаваха мозъка или унищожаваха дробовете им и спираха потока на кислород към кръвта. Ако вена или артерия беше разкъсана, снабдяването с кръв към този кръвоносен съд драстично намаляваше, докато заздравее. Ако друг важен орган, освен сърцето, дробовете или мозъка беше наранен, тялото с часове, поддържаше живота, докато се прилагаха ускорени процедури на лечение. Те все още не бяха надеждни като машините, защото машините не можеха да умират. Посредством необходимите резервни части една машина можеше да се възстанови и пак да заработи, ала те все пак биологично бяха по-издръжливи.

Живот стотици години…

Понякога Ломан мислеше за това.

Стотици години живот само със сетивни усещания и чувство на страх.

Стана от леглото и отиде в банята, взе душ, за да измие кръвта.

Не можеше да срещне погледа си в огледалото.

Върна се в стаята и без да пали лампата, си облече чиста униформа.

Грейс още лежеше.

— Бих искала да заспя.

Ломан усети, че тя все още тихо плаче.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

49.

Събраха се в кухнята. Това се хареса на Теса, тъй като най-щастливите моменти от юношеството й бяха семейните разговори в кухнята на къщата им в Сан Диего.

Кухнята беше душата на дома и на семейството. По някакъв начин и най-големите проблеми се превръщаха в незначителни, когато се обсъждаха в затоплена кухня, ухаеща на кафе, горещо какао и на домашни кифлички или кекс. В кухнята се чувстваше уверена в себе си.

Кухнята на Хари Талбот беше широка. Беше направена, за да бъде удобна за човек в инвалиден стол, с много място около кухненските уреди, разположени в центъра. Шкафовете бяха поставени ниско, за да се достигат от седнал човек. Иначе беше кухня като всички други кухни — шкафовете боядисани в приятен кремав цвят, подът покрит с бледожълти керамични плочки, в ъгъла тихо жужеше хладилник. Щорите „Леволор“ на прозорците се управляваха с електричество и Хари ги спусна.

След като изпробваха телефоните и откриха, че цялата телефонна система е прекъсната, Хари покани Сам и Теса да се настанят около кръглата маса в ъгъла, докато той приготви хубаво колумбийско кафе в малка кафемашина.

— Пийнете да се стоплите — каза той. — Ще ви дойде добре.

Съвсем премръзнала и изморена, Теса не отклони поканата. Следеше действията на Хари възхитена. Въпреки физическия си недостатък, той добре се справяше с домакинството.

Със здравата си ръка и няколко трудни движения той измъкна пакет с кифлички с ябълкова плънка от кутията за хляб, половин шоколадов кекс от хладилника, чинии, вилици и хартиени салфетки. Когато Сам и Теса предложиха помощта си, той отклони жеста им с усмивка.

Тя усещаше искреността на този човек. Той просто беше радостен, че има гости, независимо от необикновения час и зловещите обстоятелства. Навярно това беше рядкост за него.

— Ще го пиете без сметана — оправда се той. — Имам само мляко.

— Няма значение — отговори Сам.

— Страхувам се, че нямам и елегантна каничка за сервиране — каза Хари, когато поднесе млякото.

На Теса веднага й хрумна идея за документален филм за Хари, в който да покаже смелостта му да бъде независим при такива тежки обстоятелства. Въпреки че преди малко беше преживяла неописуем ужас, у нея пак заговори професионалното чувство. Доста отдавна беше разбрала, че стремежът на един творец да създава трудно се притъпява и че окото на документалиста не се затваря лесно. И сега, когато мъката от смъртта на сестра й все още беше силна, не преставаха да я спохождат идеи и проекти за филми, разсъждения, интересни гледни точки. Дори в ужаса на войната, когато тичаше редом с афганските бунтовници, докато съветските самолети подпалваха земята по петите им, мислеше за бъдещия си филм. Не се чувстваше неудобно, че винаги гледа професионално на нещата. Това беше част от съществуването.

Столът на Хари можеше да бъде повдигнат и той се настани удобно до Теса срещу Сам.

Мууз лежеше в ъгъла, наблюдавайки ги, като от време на време повдигаше муцуна сякаш се интересуваше от разговора им, макар че по-скоро беше привлечен от миризмата на кекса. Лабрадорът не дойде при тях, за да си изпроси парченце и Теса беше впечатлена от неговата дисциплина.

Докато си подаваха каничката с кафе и разрязваха кекса, Хари каза:

— Казахте ми какво ви води тук, Сам, не само писмото ми, но и тези така наречени нещастни случай. — Той погледна Теса и тъй като тя беше от дясната му страна, непрекъснато извитата му глава създаваше впечатление, че се извръща от нея и я гледа подозрително и скептично, макар че топлата му усмивка изразяваше истинското му чувство.

— Но каква е вашата роля тук, госпожице Локланд?

— Наричайте ме Теса, моля ви. Та… сестра ми Дженис Кепшоу…

— Съпругата на Ричард Кепшоу, лютеранския свещеник! — възкликна Хари учуден.

— Точно така.

— Та те често ме посещаваха! Не бях член на тяхното паство, но те си бяха такива. Бяхме приятели. Дори след като той почина, тя пак се отбиваше от време на време. Сестра ви беше мил и добър човек, Теса. — Той остави чашата си и протегна здравата си ръка. — Тя беше приятел.

Теса хвана ръката му. Тя беше с груба кожа, мазолеста от работа и много силна, сякаш цялата мощ на парализираното му тяло беше преминала в нея.

— Гледах, когато я караха в крематориума на погребалната къща „Калан“ — каза Хари. — С телескопа си. Аз съм наблюдател. Точно това правя през по-голямата част от времето си. — Той леко се изчерви. Стисна малко по-силно ръката на Теса. — Не че любопитствам. Въобще не правя това. Само… вземам участие. О-о-о! Обичам също да чета. Имам много книги, размишлявам, но това, което ме крепи, е наблюдението. После ще се качим горе. Ще ви покажа телескопа, цялото устройство. Може би ви е познато, надявам се. Както и да е, видях ги когато внасяха Дженис в „Калан“ онази нощ, макар тогава да не знаех чие беше тялото. Разбрах го едва два дни след това, когато разказът за смъртта й се появи в областния вестник. Не повярвах, че е починала по начина, описан от тях. Все още не вярвам.

— Нито пък аз — рече Теса. — Точно затова съм тук.

Неохотно, с последно стискане, Хари пусна ръката й.

— Толкова тела напоследък, повечето ги мъкнат в „Калан“ нощем, понякога наоколо има полицаи, сякаш че нищо не виждат. Всичко това е много странно за толкова малък град.

Сам каза от отсрещната страна на масата:

— Дванайсет смъртни случая, нещастно стечение на обстоятелства или самоубийства за по-малко от два месеца.

— Дванайсет? — удиви се Хари.

— Не знаехте ли, че са толкова много?

— О, цифрата е много по-голяма.

Сам примигна.

— Според мен са двайсет — каза Хари.

50.

След като Уоткинс си отиде, Шедак се върна при компютърния терминал в кабинета си, поднови връзката си със Сън, съвършения главен компютър на „Ню Уейв“, и отново започна работа с един проблематичен аспект от текущия проект. Макар да беше два и половина, щеше да поработи още няколко часа, тъй като си лягаше най-рано в зори.

След няколко минути личният му телефон звънна.

До арестуването на Букър компютърът в телефонната компания свързваше само „промените“ помежду им. Другите линии бяха прекъснати, а обажданията от вътрешния свят бяха прекъсвани още преди да бъдат чути. Обажданията до Муунлайт Къв се обслужваха от запис, който съобщаваше, че има повреда на апаратурата и обещаваше отстраняването й до двайсет и четири часа, изразявайки учтивото си съжаление.

Именно затова Шедак разбра, че го търси някой от „променените“, а тъй като това беше телефонът само за лични връзки, си помисли, че това е някой от най-близките му сътрудници в „Ню Уейв“. Дигиталният брояч на апарата показа номера, от който се обаждаха. Търсеше го Майк Пайзър. Той взе слушалката и каза:

— Шедак слуша.

Човекът от другата страна дишаше тежко и накъсано в слушалката, но не каза нищо.

Мръщейки се, Шедак повтори:

— Ало?

Пак дишане.

— Майк, ти ли си? — попита Шедак.

Гласът, който най-после се обади, беше дрезгав, гръден с остра нотка, шепнещ, но силен. Гласът на Пайзър и все пак различен от неговия:

— …Нещо има, нещо лошо, лошо, не мога, не мога да се променя… лошо… лошо…

Шедак не искаше да повярва, че позна гласа на Майк Пайзър, с тези странни повторения на думи и странна интонация. Все пак попита:

— Кой е?

— …нужда, нужда… искам, нужда…

— Какво е това? — сърдито каза Шедак, обаче друг въпрос се оформяше в главата му. „Що за история?“

Събеседникът му изохка, като че изпитваше силна болка. Чу се трясък от падането на слушалката.

Шедак затвори телефона, върна се към компютъра и набра номера на полицията със спешно съобщение до Ломан Уоткинс.

51.

Седнал на високия стол в тъмната стая на трития етаж, наведен над окуляра, Сам Букър разгледа гърба на погребална къща „Калан“. Вече само разпокъсани парцали от мъглата, носени от вятъра, още свистящ край прозореца, се мяркаха навън. Той разклащаше клоните на дърветата по хълмовете, на които беше построен Муунлайт Къв. Лампите по алеята бяха изгасени и задният двор на „Калан“ беше потопен в мрак, освен слабата светлина, струяща от покритите със сенници прозорци в крилото на крематориума. Без съмнение сега трескаво подклаждаха огъня, за да изгорят тялото на двойката, убита в мотела.

Теса седеше на ръба на леглото зад Сам и галеше Мууз, поставил муцуната си в скута й.

Хари седеше наблизо в стола си. Той включи с джобно фенерче, за да освети едно тефтерче, в което си водеше записки за необикновената дейност в моргата.

— Първия път, когато нещо необичайно ми направи впечатление, аз отбелязах, беше в нощта на двайсет и осми август — каза Хари. — Двайсет минути преди полунощ. Докараха четири тела наведнъж с катафалката и градската линейка. Полицията ги придружаваше. Телата бяха завити в найлонови чували и нищо особено не видях по тях, но санитарите, полицаите и персоналът в „Калан“ бяха е… малко… разстроени. Прочетох го по лицата им. Изпитваха страх. Оглеждаха се към съседните къщи и алеята, като че ли се опасяваха, че някой ще ги види, тъй като те само си вършеха работата. Нали? Както и да е, по-късно прочетох в областния вестник за семейство Майзер, загинало от пожар, и разбрах, че точно техните дела са били докарани в „Калан“ през онази нощ. Мисля, че те са умрели от пожар, толкова колкото и сестра ви се е самоубила.

— Сигурно е така — потвърди Теса.

Без да вдига поглед от погребалната къща, Сам каза:

— И аз имам Майзерови в списъка си. Те бяха открити по време на разследването на случая Санчес-Бустаманте.

Хари се покашля и продължи:

— На трети септември, шест дни по-късно, малко след полунощ, в „Калан“ бяха докарани две тела. Този път беше още по-обезпокоително, тъй като не ги докараха с катафалката или с линейка. Дойдоха две полицейски коли, от всяка разтовариха тяло, увито в напоени с кръв чаршафи.

— Трети септември? — озадачи се Сам. — В списъка ми няма никой на тази дата. Санчес и Бустаманте бяха на пети. На трети не са издавани смъртни актове. Тези двамата не са регистрирани в официалната статистика.

— В областния вестник също нямаше нищо за смъртен случай на тази дата — каза Хари.

Теса се намеси;

— И кои са били тези двама души?

— Възможно е да са били гости на града, имали нещастието да се отбият в Муунлайт Къв и да се натъкнат на нещо опасно — каза Сам. — Били са хора, чиято смърт е било лесно да се скрие, за да не може никой да узнае къде са умрели. Ако се направи допитване, ще се разбере, че просто са изчезнали някъде по пътя.

— Следващите бяха Санчес и Бустаманте в нощта на пети — каза Хари, — а след това Джим Армс в нощта на седми.

— Армс се води изчезнал в морето — поясни Сам, като погледна човека в стола.

— Донесоха тялото в „Калан“ в единайсет вечерта. — Хари погледна в тефтера за справка. — Щорите на прозорците в крематориума не бяха дръпнати, така че можех да погледна направо вътре, и то така добре, сякаш бях вътре в самата стая. Видях тялото… боже каква пихтия! Особено лицето. Няколко дни по-късно, когато във вестника се появи историята за изчезването на Армс, познах по снимката, че е същият, с когото подкладоха пещта.

Голямата стая беше потънала в сенки освен тънката струя светлина от джобно фенерче, наполовина прикрита от ръката на Хари, над отвореното тефтерче. Белите му страници сякаш излъчваха собствена светлина, като от книга за магия — бяла или черна.

Лицето на Хари Талбот беше призрачно осветено. Всички бръчици се открояваха и го правеха по-възрастен, отколкото беше. Сам знаеше, че всяка една от тях е следа от трагично преживяване или болка. У него се събуди дълбока симпатия. Не съжаление. Той никога не съжаляваше хората като Талбот. Но Сам разбираше самотата и тъгата на уединения живот на Хари. Сега, когато гледаше този прикован в инвалиден стол човек, Сам се разсърди на съседите му. Защо не са го приобщили към тях? Защо не са го канили на обяд по-често, на празнични увеселения? Защо са го оставили толкова сам, че единствено с телескопа си да може да участва в живота на обществото? Трепна несъзнателно, защото си спомни неспособността си да общува със своя син, което още повече го натъжи. Обърна се към Хари:

— Какво имаше предвид, когато каза, че тялото на Армс е било като пихтия?

— Беше целият накълцан — въобще не приличаше на удавник.

— Накълцан? Какво точно имаш предвид? — попита Теса.

Сам разбра, че тя се е сетила за хората, чиито викове е чула в мотела. Сигурно и за сестра си.

Хари не отговори веднага, после каза:

— Е, видях го на масата в крематориума точно преди да го набутат в пещта. Беше… изкормен. Главата му… почти отрязана. Страхотно… разпокъсан. Изглеждаше така, сякаш под него е избухнала бомба и го е разкъсала.

Всички се умълчаха под въздействието на това описание.

Само Мууз изглеждаше невъзмутим. Той блажено изръмжа, когато Теса го потърка около ушите.

Сам си каза, че не е толкова зле да беше едно по-нисше създание, едно същество, зависещо единствено от инстинкта си, необезпокоявано от сложни чувства. Или пък другата крайност. Един истински интелигентен компютър, съставен само от ум, без други чувства. Двойният товар от емоции и висш разум беше присъщ единствено на човека и точно това правеше живота сложен. Той винаги мислеше за онова, което вършеше, вместо да действа импулсивно, или пък страдаше от скрупули, че не е направил нещо както трябва. Оценките и мислите му неизбежно бяха оцветени от чувствата, като някои от тях бяха подсъзнателни, така че понякога не разбираше защо взема определени решения или защо се държи по определен начин. Обикновено мисленето се засенчваше от чувствата, но ако човек непрекъснато разсъждаваше върху тях, и те се притъпяваха. Опитът му да мисли задълбочено и ясно, беше нещо като каране на колело по въже и жонглиране едновременно.

— След историята за изчезването на Армс във вестника — каза Хари, — очаквах опровержение, но не се отпечата нищо. Точно тогава започнах да разбирам, че странните неща, които се случваха при „Калан“ не бяха само странни, но и престъпни и че полицаите участват във всичко това.

— Паула Паркинс също беше разкъсана — вметна Сам.

Хари кимна.

— Сигурно от нейните добермани.

— Добермани? — за пореден път възкликна Теса.

Още в пералнята Сам й беше казал, че случаят със сестра й е един от многото загадъчни и злополучни случаи, но не се беше впускал в подробности. Сега набързо разказа за Паркинс.

— Надали са били кучетата й — съгласи се Теса. — Тя е била разкъсана от „нещото“, което е убило Армс. Също така и хората в „Къв Лодж“.

Хари Талбот едва сега чу за убийствата в мотела. Налагаше се Сам да му разкаже и как той и Теса се бяха намерили в пералнята.

Преждевременно остарялото лице на Хари помръкна тревожно. Обърна се към Теса:

— Вие не видяхте ли нещо в мотела?

— Само крака на един от тях, през пролуката под вратата.

Хари понечи да каже нещо, ала спря и се замисли.

„Знае нещо — каза си Сам. — Повече, колкото казва.“

По някаква причина Хари не беше готов да сподели мислите си, защото пак се зачете в тефтерчето и продължи:

— Два дни, след като умря Паула Паркинс, около девет и трийсет вечерта, в „Калан“ закараха още едно тяло.

— Значи на единайсет септември? — попита Сам.

— Да.

— Няма данни за издаден смъртен акт през този ден.

— И във вестника нямаше нищо.

— Сетих се. Това навярно са Стив Хайнц и Лаура Далко. Версията е, че той я убива, след което слага край на живота си — каза Сам.

— Поредната бърза кремация — отбеляза Хари. — А три нощи по-късно, на осемнайсети, още две тела бяха закарани в „Калан“, малко след един сутринта, точно когато се канех да си лягам.

— И за тези случаи няма данни — отвърна Сам.

— Дали не са били още двама гости на града, отклонили се от шосето, за да вечерят? — зачуди се Теса. — Или някой от друга част на щата, минавал покрай града?

— Може да са били и местни хора — каза Хари. — Искам да кажа, винаги си има хора, които са се установили наскоро тук, новодошли, които нямат особени връзки с обществото, така че, ако се наложи да се прикрие тяхната смърт, може да се съчини приемлив разказ, как те внезапно са заминали да търсят нова работа, и съседите им сто на сто ще повярват.

Да, ако тези съседи вече не са били „променени“ и самите те да са станали част от този заговор — помисли си Сам.

— След това на двайсет и трети септември — каза Хари. — Това трябва да е било тялото на сестра ти, Теса.

— Да.

— Тогава чашата преля. Знаех, че трябва да кажа на някого какво съм видял. На някого, който има власт. Обаче на кого? Не можех да се доверя на никой от местните, тъй като бях наблюдавал как полицаи карат някои от телата, за които нямаше нито дума във вестника. Да кажа на областния шериф? Той първо щеше да повярва на Уоткинс, не на мен. По дяволите, всеки смята, че инвалидите не са съвсем в ред с главите заради физическите им недостатъци. Така че те нямаше да ми повярват. Да си призная, това наистина са неправдоподобни истории — всички тези кремации, тайни пренасяния на тела… — Хари замълча. Лицето му помръкна. — Фактът, че съм ветеран с медали едва ли щеше да ми помогне. За някои от тях това са отдавна отминали работи. Дори… без съмнение щяха да обърнат военните ми успехи срещу мен. Щяха да го нарекат следвоенен виетнамски синдром. Бедният, стар Хари най-после се побърка, нали разбирате. От войната!

Досега Хари излагаше фактите хладно, без вълнение. Но думите, които беше изрекъл, бяха като прозрачно стъкло върху повърхността на набраздена вода и под него се откриваха други простори — в неговия случай царство на болката, на самотата и отчуждението.

Сега вече даде израз на дълго потисканото чувство.

— Ето защо, длъжен съм да си призная, едната причина, поради която не казах на никого, беше… страхът. Не знаех какво, по дяволите, става. Не знаех какъв е залогът. Не знаех точно коя нощ и мен ще ме умъртвят и ще ме натикат в пещта на „Калан“. Мислите си, че след като съм инвалид, вече не се интересувам от живота, но не е така. За мен животът е може би по-ценен, отколкото за хора с пълноценно здраве. Изхабеното ми тяло стана причина да изляза от вихъра на живота за разлика от вас здравите хора, но пък имах достатъчно време наистина да видя неговата красота. В края на краищата недостатъците ми ме накараха да обикна и оценя живота още повече. Така че се страхувах, че ще дойдат и ще ме убият, затова не исках да кажа на никого какво съм видял. Бог ми е свидетел, ако се бях свързал с ФБР по-рано, сигурно някои хора щяха да бъдат спасени. Сигурно… и сестра ви щеше да бъде жива.

— Да не сте посмели да мислите за това — скара му се Теса. — Ако бяхте избързали, без съмнение и вашият прах щеше да задръсти пещта на „Калан“. Съдбата на сестра ми е била предопределена. Вие не бихте могъл да й помогнете.

Хари кимна, след това изключи фенерчето и стаята потъна в тъмнина, макар да не беше приключил четенето. Сам предположи, че прямотата на Теса е предизвикала сълзи в очите му, които не е искал да скрие.

— На двайсет и пети — продължи Хари, без да поглежда в тефтерчето за подробности, — едно тяло беше докарано в „Калан“ в десет и петнайсет вечерта. Това беше странно, тъй като не пристигна нито в кола, нито в катафалка или в патрулна кола. Беше докарано от Ломан Уоткинс…

— Шефа на полицията — обясни Сам, за да чуе Теса.

— …Той обаче караше личния си автомобил и не носеше униформа — каза Хари. — Измъкнаха тялото от багажника, увито в одеяло. Онази нощ щорите на моргата не бяха спуснати и успях да разгледам с телескопа. Не разпознах тялото, но видях, че е в същото състояние, както беше тялото на Армс.

— Разкъсано? — предположи Сам.

— Да. Тогава дойдоха хора от Бюрото във връзка със случая Санчес-Бустаманте и когато прочетох за това, се успокоих, тъй като си мислех, че най-после всичко ще излезе наяве. Но в нощта на четвърти октомври още две тела бяха докарани при „Калан“…

— Тогава нашите хора бяха в града, по средата на разследването си — каза Сам. — Тогава не са видели никакви смъртни свидетелства. Та казвате, че това е станало под носа им?

— Да, и не се налага да правя справка в тефтерчето си. Телата бяха докарани с фургона на Рийз Дорн. Той е местен полицай, но онази нощ беше цивилен. Домъкнаха вкочанените трупове в „Калан“. Щорите бяха дръпнати и пак успях да видя как ги натикват в крематориума, сякаш дяволски бързаха да се отърват от тях. Късно през нощта на седми при „Калан“ имаше още работа, но мъглата беше гъста и не мога да се закълна, че още трупове са внесени. И най-накрая… по-рано тази вечер, докараха тялото на дете. На малко дете.

— Плюс двамата убити в мотела — каза Теса, — прави двайсет и две жертви, не дванайсет, както Сам твърди. Този град е станал кланица.

— Възможно е да са повече — вметна Хари. — Не съм сигурен, че съм видял всичко. Лягам си към един и половина, най-късно в два. Кой знае, може да съм изпуснал нещо, може още трупове да са докарани в мъртвилото на нощта.

Замислен, Сам пак погледна в окуляра. Гърбът на погребалната къща беше тъмен и притихнал. Бавно завъртя обектива надясно, като оглеждаше квартала на север.

Теса се обади:

— Но защо убиват тези хора?

Никой не можеше да й отговори.

— И с какво? — допълни въпроса си тя.

Сам разгледа гробището малко по-нагоре по „Конквистадор“, после въздъхна и разказа за преживяването си тази вечер на Айсбери Уей. — Мислех, че са деца, малолетни нарушители, обаче сега си мисля, че това са същите „същества“, убили хората в мотела, същите, чиито крака сте видели през цепнатината под вратата.

Стори му се, че вижда изражението на Теса в тъмнината, когато тя попита:

— Но какво представляват те?

Хари Талбот се поколеба. После прошепна:

— Вампири.

52.

Без да посмее да използва сирената и след като изключи фаровете през последния половин километър до целта си, Ломан Уоткинс пристигна в дома на Майк Пайзър в три часа и десет минути сутринта, придружен от две коли с петима помощник-шерифи, въоръжени с автоматични пушки.

Ломан се надяваше, че пушките няма да се използват за друго, освен за сплашване. Преди това в единствената си досега среща с регресирал, Джордан Куумбс, на четвърти септември, не бяха подготвени за бурна схватка и бяха принудени да му откъснат главата, за да спасят живота си. На Шедак успяха да предадат само трупа. Той се вбеси от изпуснатия шанс да изследва психологията на регресирал. Ставаше въпрос за психологията на един от метаморфните психопати. Пистолетът с упойваща сачма не би помогнал, тъй като регресиралите бяха Нова раса, деградирали в нисш вид, а всички от Новата раса, независимо в какво състояние бяха, регресирало или не, притежаваха коренно изменен метаболизъм, който не само помагаше за скоростното заздравяване на раните, но и отхвърляше всякакви отровни или токсични вещества. Единственият начин да се упои регресирал, беше с негово съгласие да му се сложи система с продължително действие. Това, разбира се, не можеше да стане.

Къщата на Майк Пайзър беше едноетажно бунгало с предна и задна веранда, с изглед на запад и на изток, добре поддържано, разположено върху един и половина акра земя, затулено от няколко огромни каучукови дървета с все още неокапали листа. Прозорците не светеха.

Ломан нареди на един от хората си да наблюдава северната страна, а на друг — южната, за да попречат на Пайзър да им се изплъзне през някой прозорец. Трети човек постави на предната веранда, за да наблюдава вратата. Заедно с останалите двама — Шолник и Пениуърт, заобиколиха къщата и бавно се изкачиха по стъпалата на задната веранда.

Вятърът беше разнесъл мъглата и видимостта беше добра, но свистящият вятър поглъщаше всички други звуци, които можеха да им помогнат, докато дебнеха Пайзър.

Пениуърт прилепна към стената на къщата, вляво от вратата, а Шолник застана отдясно. И двамата носеха полуавтоматични пушки, двадесети калибър.

Ломан пробва вратата. Беше отключена. Бутна я и тя се отвори.

Първо един след друг влязоха помощник-шерифите с наведени пушки, готови да стрелят, макар да им беше наредено да хванат Пайзър по възможност жив. Но никой нямаше намерение да рискува живота си, за да хване едно истинско чудовище за Шедак. Миг по-късно един от тях напипа електрически ключ.

Стиснал пушката си, Ломан ги последва в къщата. Празни тенджери, счупени чинии и мръсни найлонови торби за боклук бяха разпилени на пода, както и остатъци от макарони с доматен сос, черупки от яйца, трохи от кекс и други хранителни отпадъци. Един от четирите дървени стола от кухненската гарнитура беше катурнат, другият беше разбит на парчета.

Оттам сводест коридор водеше към трапезарията. Светлината, процеждаща се от кухнята, слабо осветяваше масата и столовете.

Вляво до хладилника имаше врата. Бари Шолник я отвори предпазливо. Откриха се стълби, водещи надолу. По стените имаше полици с консерви.

— Тук ще прегледаме по-късно — каза тихо Ломан, — след като претърсим къщата.

Шолник мигновено сграбчи столовете от кухненската гарнитура и залости вратата, така че да не бъдат нападнати в гръб откъм мазето, когато претърсваха другите стаи.

За миг всички се заслушаха, заковани на място.

Поривите на вятъра блъскаха къщата. Прозорците подрънкваха. Дървената постройка скърцаше и се тресеше, разхлабена керемида на покрива глухо потракваше.

Помощниците погледнаха Уоткинс за нареждания. Пениуърт беше само на двайсет и пет години, но изглеждаше на осемнайсет. Лицето му беше толкова младо и невинно, че повече приличаше на разпространител на религиозна литература, отколкото на полицай. Шолник беше с десет години по-възрастен и изглеждаше по-суров.

С жест Ломан ги подкани да вървят към трапезарията. Влязоха, като палеха лампите по пътя си. В трапезарията нямаше никой и те внимателно влязоха в гостната.

Пениуърт щракна ключа на стената и запали лампа от хром и бронз, един от малкото оцелели предмети. Възглавниците на дивана и креслата бяха скъсани, навсякъде бяха разпръснати парченца от шуплест пълнеж, които напомняха на отровни гъби. Книгите бяха смъкнати от полиците и раздрани на парчета. Една керамична лампа, няколко вази и стъкленият плот на малка маса също бяха разбити. Вратичките на шкафа, в който беше поставен телевизора, бяха откъртени, екранът на апарата бе разбит. Тук явно бяха действали сляпа ярост и дивашка сила.

В стаята вонеше на урина и на още нещо не толкова остро, но с непознат мирис. Това сигурно беше миризмата на съществото, причинило безпорядъка. Сред вонята се долавяше киселият мирис на пот и на нещо по-странно, нещо, което беше причина стомахът на Ломан да се свие от страх.

Друг коридор вляво водеше към спалните и баните. Ломан тръгна с насочено оръжие. Помощниците му го последваха. Отдясно имаше дрешник. Шолник застана пред него с наведена цев. Пениуърт се отстрани и отвори вратата. Там висяха само палта.

По-лесната част от претърсването приключи. Пред тях беше само тесният коридор с трите отворени врати на непроверените стаи. Тук имаха по-малко място за маневри и повече места, откъдето нападателят можеше да се появи.

В стряхата нощният вятър продължаваше да буйства. Свиреше във водосточната тръба като на флейта с ниски, тъжни тонове.

Ломан не беше от онези шефове, които рискуваха хората си, докато те самите се таяха в безопасност. Макар да считаше, че е изоставил гордостта и самоуважението си наред с останалите чувства на Старомодните хора, дългът все още беше част от него. Беше се превърнал в рефлекс и поведението на Ломан отпреди Промяната не беше много различно. Първи се вмъкна в коридора. Отляво имаше две врати и една отдясно. Той ловко се придвижи до втората врата отляво, която беше полуотворена, и я ритна. На светлината от коридора видя малка, празна тоалетна.

Пениуърт влезе в първата стая вляво. Бързо намери електрическия ключ още преди Ломан да прекрачи прага. Беше кабинет с бюро, работна маса, два стола, шкафове, висока библиотека, претъпкана с книги с ярки корици, два компютъра. Ломан влезе и насочи оръжието към шкафа, докато Пениуърт бавно разтваряше огледалните врати на шкафовете.

Пак нищо.

Бари Шолник остана в коридора, насочил пушката си към стаята, в която още не бяха влезли. Когато Ломан и Пениуърт се върнаха при него, Шолник отвори вратата с дулото. Когато тя се разтвори широко, той отскочи назад, почти уверен, че нещо ще го удари от тъмнината, макар че нищо не стана. Поколеба се, после прекрачи прага, опипа с една ръка за ключа, намери го и каза:

— О, Господи! — и бързо отстъпи в коридора.

Като надникна през рамото на помощника си, Ломан видя невероятно нещо, сгърчено на пода и притиснато в отсрещната стена. Това беше един регресирал, Пайзър без съмнение, но не приличаше на регресиралия Джордан Куумбс, както очакваше Ломан. Имаха някакво сходство, но не голямо.

Избутвайки Шолник, Ломан влезе в стаята и извика:

— Пайзър?

Нещото в другия край на помещението примигна към него и раздвижи изкривената си уста. С дрезгав, шепнещ, гръден и дивашки изтерзан глас, като на същество без интелект, нещото произнесе:

— …Пайзър, Пайзър, Пайзър аз, аз, … Пайзър, аз… аз…

Мирисът на урина се усещаше и тук, ала другата миризма сега преобладаваше — остра, животинска смрад.

Ломан навлезе по-навътре в стаята. Пениуърт го последва. Ломан спря на четири метра от Пайзър, Пениуърт се приготви да реагира, вдигнал пушката си.

Когато бяха притиснали Джордан Куумбс в разнебитения киносалон на четвърти септември, видът му напомняше донякъде на горила. Майк Пайзър беше доста по-слаб и източен. Облегнат на стената, повече приличаше на вълк, отколкото на шимпанзе. Бедрата му бяха под ъгъл с гръбначния стълб, като не му позволяваха изцяло да се изправи или да седне изправен, и му бяха много по-къси от прасците. Беше покрит с много косми, но не достатъчно, за да образуват козина.

— …Аз Пайзър, аз… аз, аз…

Лицето на Куумбс все пак напомняше на човешко, на примат от по-висш тип — с кокалесто чело, сплескан нос и издадена челюст, скриваща големи, остри зъби като на орангутан. Ужасното превъплъщение на Пайзър по-скоро наподобяваше вълк. Устата и носът му бяха изтеглени напред в муцуна. Масивното чело напомняше челото на шимпанзе, а в кръвясалите му очи, хлътнали в тъмните очни кухини под челото, се четеше мъка и страх, които бяха напълно човешки.

Вдигайки едната си ръка и сочейки към Ломан, Пайзър произнесе:

— …Помогни на мен, помощ, помощ, нещо стана, нещо, нещо… помощ…

Ломан се загледа в тази обезобразена ръка с почуда и страх и си спомни как в дома на Фостърови беше почувствал зова на регресирането и собствената му ръка беше започнала да се променя. Удължени пръсти. Големи, груби кокалчета. Зловещи нокти вместо човешки. По сръчност ръце на човек, но иначе напълно различни.

„Мръсна работа — помисли си Ломан, — тези ръце, тези ръце. Виждал съм ги в някакъв филм или по телевизията, във филма «Воят» с Роб Ботин.“ Беше художникът по специални ефекти, който създаде вампир. Помнеше го, защото Дени полудяваше за такива ефекти преди Промяната. Тези проклети ръце толкова напомняха на ръцете на оня вампир!

Това беше прекалено за него, фантазия, превърната в реалност. Сега, в края на двадесети век науката и технологичният прогрес бяха достигнали онази точка, в която животът на човека ставаше по-хубав, едновременно с това кошмарните сънища се превръщаха в реалност. Пайзър беше един лош, много лош сън, материализирал се в реалния свят. Сега не можеше да избяга от него, като се събуди. Пайзър нямаше да изчезне както чудовищата в призрачните сънища.

— Как мога да ви помогна? — попита предпазливо Ломан.

— Застреляй го — подсказа му Пениуърт.

Ломан отвърна остро:

— Не!

Пайзър вдигна ръката си с извити нокти нагоре, сякаш я виждаше за пръв път. От гърдите му се изтръгна рев, който премина в жалостиво скимтене.

— …Промяна… не мога да се променя, не мога… опитах, исках… не мога, … опитах, не мога…

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне! Мислех, че регресиралите се изменят по свое желание!

— Така е — каза Ломан.

— Но той не може! — загрижи се Шолник.

— Така казва той — съгласи се Пениуърт с нервен, надебелял глас. — Казва, че не може да се промени.

Ломан каза:

— Може да не може, може и да може. Но останалите регресирали могат, защото ако не можеха, досега щяхме да ги открием. Те се връщат от алтернативния си вид и ходят между нас.

Пайзър сякаш не ги чуваше. Зяпаше ръцете си, издаваше гърлени звуци, ужасен от себе си.

След това ръцете му започнаха да се променят.

— Ето, виждате ли — извика Ломан.

Той никога не беше виждал такава трансформация. Беше обхванат от любопитство, удивление и страх. Ноктите намаляха. Плътта стана като восък, мека и податлива. Издуваше се, пулсираше не от ритъма на кръвта в артериите, а от нещо друго, някак по циничен начин. Приемаше друга форма, сякаш невидим скулптор работеше над нея. Ломан чу как костите щракат и пукат, докато се трансформираха. Плътта се топеше, после се втвърдяваше с гаден, влажен звук. Ръцете започнаха да губят вълчия си вид и станаха почти човешки. По лицето на Пайзър личеше, че човешкият му дух се бори да изгони дивашкото, което се беше вселило у него. Чертите на хищник се стопяваха и на тяхно място се възстановяваше човешкият облик. Сякаш чудовищният Пайзър беше само отражение върху водна повърхност, от която се надигаше истинският Пайзър.

Макар да не беше учен или гений в микроелектрониката, а само полицай с гимназия зад гърба си, Ломан знаеше, че тази бърза, сложна трансформация не можеше да се отдаде единствено на драстично изменения метаболизъм на хората от Новата раса и на способностите им да се самолекуват. Без значение какви количества от хормони, ензими и други биологични вещества се произвеждаха от организма на Пайзър, по никакъв начин костите и плътта не можеха да се преобразяват за такъв драстично кратък срок. За седмици или месеци да, обаче не и за секунди. Сто на сто физиологически това не беше възможно и все пак ставаше. Това означаваше, че друга сила действа в Майк Пайзър, нещо повече от биологични процеси, нещо тайнствено, плашещо.

Изведнъж трансформацията спря. Ломан усети, че Пайзър се стреми към пълно възвръщане на човешкия си образ, стиснал полувълчите си, получовешки челюсти, скърцайки със зъби. С очи, изпълнени с отчаяние и желязна решителност, но без никакъв резултат. За миг беше на ръба да си възвърне човешкото. Сякаш само още малко му трябваше, само още една малка стъпка и той щеше да прекоси границата, след което останалата част от преобразяването му щеше да се осъществи почти автоматично, без излишно напрягане на волята. Но той не премина тази граница.

Пениуърт нададе нисък, приглушен звук, сякаш споделяше мъчението на Пайзър.

Ломан погледна помощника си. Лицето на Пениуърт беше покрито с тънък слой пот.

Ломан почувства, че той също се поти. Струйка пот застана по лявото му слепоочие. Бунгалото беше затоплено, но едва ли се потеше от това. Тази пот беше студена, от страх и от още нещо. Почувства стягане в гърдите, надебеляване на шията, което му пречеше да преглъща, и дишането му се учести, сякаш беше изкачил на един дъх сто стъпала.

С жален, агонизиращ писък Пайзър отново започна да регресира. Костите му шумно се наместваха, плътта му съскаше и ужасното същество пак застана пред очите им. Пайзър отново се превърна в онова, което бяха видели — в отблъскващ звяр.

Едновременно отблъскващ, но и впечатляващ с някаква странна ужасяваща красота. Издадената напред огромна глава беше неестествено наклонена и макар да му липсваше грациозната извивка на човешкия гръбначен стълб, това нещо излъчваше някаква привлекателност.

Стояха мълчаливо.

Пайзър се свлече на земята с наведена глава.

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне!

Макар проблемът на Пайзър да можеше да се свърже с пропуск в технологията на превръщане от Старомоден в Нов човек, Ломан допускаше, че Пайзър още има силата да се преобразява, да стане човек при по-силно желание, но може би просто не искаше да приеме човешки вид отново. Беше се превърнал в това, защото явно намираше тази алтернативна форма за по-привлекателна от човешкия си вид и не желаеше да я подмени.

Пайзър вдигна глава и погледна към Ломан, после към Пениуърт, към Шолник, най-накрая пак към Ломан. Ужасът от това негово състояние вече не личеше. Сякаш се хилеше срещу тях с изкривената си муцуна. Дивият блясък в очите му ту изразяваше молба, ту хищническа свирепост. Пак издигна ръце пред очите си, сгърчи дългите си пръсти и ги загледа с възхищение:

— …да ловя… ловя… убивам… кръв, кръв, убивам… нужда…

— Как, по дяволите, да го хванем, щом не ни позволява? — запита Пениуърт с особено надебелял леко провлачен глас.

Пайзър спусна ръка към чатала си и се почеса леко, разсеяно. Отново погледна Ломан, след това нощта, напираща през прозореца.

— И аз се чувствам… — Шолник не довърши изречението си.

Пениуърт също не беше многословен.

— И ние… нали… и ние бихме могли…

Напрежението в гърдите на Ломан нарастваше. Гърлото му ставаше по-стегнато и той се потеше непрекъснато.

Пайзър издаде лек зовящ звук, някакво животинско предизвикателство към нощта, провъзгласяващо мощта си и животинската си хитрост. Скимтенето му би трябвало да възмути Ломан, ала то събуди в него необяснимо желание, същото, което го беше обзело пред къщата на Фостърови, когато чу трима регресирали да си подвикват в тъмнината.

Стиснал зъбите си с такава сила, че челюстта го заболя, Ломан се напрегна, за да устои на дяволското желание.

Пайзър нададе още един вик:

— Тичай на лов… свободен, свободен… ела с мен, ела, ела, нужда, нужда…

Ломан усети, че отпуска пушката. Мерникът се насочи към пода вместо към Пайзър.

— …тичай, на свобода… свобода…

Зад гърба си Ломан чу вик на облекчение.

Погледна и видя как Шолник сваля оръжието. Странни трансформации ставаха с лицето и ръцете на помощника му. Той свлече подплатеното си черно униформено яке, хвърли го и разтвори ризата си. Скулите на лицето и челюстите му се сгърчиха и се разтегнаха напред, челото му се дръпна назад и той се преобрази.

53.

Когато Хари Талбот престана да разказва за вампирите, Сам на свой ред погледна през телескопа. Той го обърна наляво, докато намери мястото до двора на „Калан“, където неотдавна „съществата“ се бяха събрали.

Не беше съвсем сигурен точно какво търси. Предполагаше, че „съществата“ няма да се върнат точно по това време само за да му позволят да ги разгледа. А в сенките и в изпотъпканата трева, в която само преди няколко часа се бяха въргаляли „те“, нямаше нищо, което да му подскаже как точно изглеждаха. Нито пък нещо за целите, преследвани от тях. Сигурно самият той искаше да свърже в представата си образа на маймуната-куче с вампир и да го направи по-осезаем, за да знае какво преследва.

Както и да е, Хари имаше и други истории освен тази. Както си седяха в тъмната стая и го слушаха, си представиха, че са се събрали да си разказват страшни случки около лагерен огън. Той обаче им разказа истинска случка за това, как е видял Денвър Симпсън, Док Фиц, Рийз Дорн и Паул Хоуторн да връзват Ела Симпсън и да я мъкнат нагоре към спалнята. Бяха приготвили огромна спринцовка със златиста течност, готова за инжектиране.

Насочил телескопа към мястото, определено от Хари, Сам успя да открие и разгледа добре къщата на Симпсънови от другата страна на „Конквистадор“, северно от католическото гробище. Беше глуха и тъмна.

С главата на кучето в скута си, Теса се обади от леглото:

— Всичко това трябва да се свърже — първо, нещастните смъртни случаи, онова, което онези хора са правили на Ела Симпсън и накрая тези… таласъми…

— Да, може да се върже — съгласи се Сам. — А възелът за разплитане е електронната фирма „Ню Уейв“.

Той им разказа какво беше открил, докато работеше с компютъра в патрулната кола зад общинската сграда.

— „Муунхок“? — озадачи се Теса. — Промени? В какво ще променят хората?

— Нямам представа.

— Нима в… подобни таласъми?

— Не, аз не виждам смисъла от това, а както разбирам, почти две хиляди души в този град са минали през тази процедура, каквато и да е тя, по дяволите. Ако наистина има толкова много от тези таласъми, описани от Хари, то градът ще гъмжи от тях като зоологическата градина в Зоната на здрача.

— Две хиляди — замисли се Хари. — Това е две трети от населението на града.

— А останалите ще минат през Промяната към полунощ — каза Сам. — След по-малко от двайсет и четири часа.

— Сигурно и аз съм включен в списъка — каза Хари.

— Да. Видях ви в списъците им. Вие сте определен за промяна в последния етап между шест тази вечер и полунощ. Така че имаме около четиринайсет и половина часа, преди да дойдат да ви търсят.

— Това е чудовищно — каза Теса.

— Да — съгласи се Сам. — Напълно.

— Не вярвам, че това е истина — каза Хари. — Но ако не е, то защо косите ми настръхват?

54.

— Шолник!

Като смъкваше ризата си, събуваше обувките и трескаво хвърляше всичко, което му пречеше, Бари Шолник не обърна внимание на Ломан.

— Бари, спри, за Бога! Не разрешавай да ти се случи! — извика разгорещено Пениуърт. Беше блед и се тресеше. Ломан погледна от Шолник към Пайзър и в погледа му долови същия див огън, който предшестваше регресията.

— …тичай на свобода, на лов, кръв, нужда, кръв…

Кошмарният напев на Пайзър се заби като клин в главата на Ломан и той поиска да се изскубне от него. Обаче… не, не беше като клин! Беше странно мелодичен, проникващ дълбоко. Пронизваше го не като стоманено копие, а като музика. Точно по тази причина искаше това да спре, защото му допадаше, съблазняваше го, подтикваше го да отхвърли грижите и отговорностите си. Караше го да се оттегли от прекалено сложния интелектуален живот и да приеме съществуване, изтъкано главно от физически удоволствия, да приеме различен свят, чиито граници бяха фиксирани от секса и храненето, от тръпката от лова. Животинският напев на Пайзър го теглеше към свят, където споровете се уреждаха главно със сила и в който никога повече нямаше да се тревожи или да се замисля.

— …нужда, нужда, нужда… да убивам…

Тялото на Шолник се наведе напред и гръбначният му стълб се видоизмени. Гърбът му загуби формата си, характерна за човешкия вид. Кожата му стана пореста…

— …ела, бързо, бързо, ловът, кръв, кръв…

И докато лицето на Шолник се преобразяваше, устата му се разчекна невероятно чак до ушите и заприлича на някое вечно ухилено влечуго.

Напрежението в гърдите на Ломан растеше с всяка секунда. Беше разгорещен, подуваше се, жегата напираше отвътре, сякаш метаболизмът му действаше хиляди пъти по-бързо от обикновено, подготвяйки го за преобразяване. „Не!“ Пот се стичаше от него. „Не!“ Стаята му се стори като голям казан, в който вреше, сякаш плътта му вече започваше да се топи.

Пениуърт повтаряше:

— …искам, искам… искам… — ала едновременно с това бясно клатеше глава с желание да отрече каквото иска. Ревеше и трепереше блед като платно.

Пайзър стана от земята и се отлепи от стената. Движеше се плавно и гъвкаво и въпреки че можеше да стои изцяло изправен, в променено състояние беше по-висок от Ломан, едновременно съблазнителна и застрашителна фигура.

Шолник изпищя.

Пайзър оголи страшните си зъби и изсъска към Ломан, сякаш искаше да му каже: „Ела с нас или умри…“

С вик, изразяващ отчаяние и радост, Нейл Пениуърт хвърли пушката си и хвана лицето си с ръце. Сякаш това докосване беше катализатор на алхимична реакция — и двете му ръце и лицето, започнаха да се променят.

У Ломан се надигна гореща вълна и той извика, ала без радостта на Пениуърт и без вика на облекчение на Шолник. Докато все още можеше да се контролира, той вдигна оръжието и изстреля цял пълнител от упор в Пайзър.

Куршумът удари чудовището в гърдите, блъсна го назад към стената на спалнята и причини поток от кръв. Пайзър се свлече долу, скимтящ, задъхан, извиващ се на пода като недоубито насекомо, но не беше мъртъв. Навярно сърцето и дробовете му не бяха достатъчно поразени. Ако в тялото му все още имаше кръвообращение и то снабдяваше клетките с кислород, то той вече се възстановяваше от изстрелите. Неговата неуязвимост беше някак по-голяма от тази на вампирите, тъй като дори и със сребърен куршум не можеше да бъде убит. След миг щеше да стане здрав, както преди.

Вълни от топлина, все по-горещи, минаваха през Ломан. Той чувстваше напрежение отвътре не само в гърдите, но и във всяка част на тялото. Оставаха му секунди с чисто съзнание и със силна воля, за да вземе мерки. Той изтича към Пайзър, мушна гърчещият се регресирал в гърдите и изпразни още един пълнител в него.

Този път сърцето трябваше да е надупчено. Тялото подскочи от пода, поглъщайки метала. Чудовищното лице на Пайзър се изкриви, после застина, очите му, отворени, невиждащи, устните му дръпнати назад, оголващи нечовешки големите му, остри и извити зъби.

Някой зад Ломан изпищя.

Обърна се, видя нещото Шолник да се запътва към него. Изстреля трети пълнител, после четвърти и уцели Шолник в гърдите и стомаха.

Помощникът му падна, покосен на земята, и запълзя към коридора, за да се отдалечи от Ломан.

Нейл Пениуърт се беше свил в ембрионална поза на пода до леглото. Пееше, но не за кръв и нуждата да бъде свободен. Произнасяше името на майка си непрекъснато, сякаш беше свещената дума, която щеше да го предпази от връхлитащото зло.

Сърцето на Ломан биеше така, сякаш някой биеше тимпани в друга стая на къщата. Почти беше убеден, че цялото му тяло се тресе от това пулсиране и че всеки удар на сърцето се променяше по някакъв невидим ужасяващ начин.

Приближи Шолник откъм гърба, насочи дулото на пушката в мястото, където предполагаше, че се намира сърцето на регресиралия, и дръпна спусъка. Шолник изпищя тънко, когато усети дулото, но нямаше сили да се претърколи и да сграбчи пушката на Ломан. Гърмежът прекъсна писъка му завинаги.

Стаята се заля от кръв. Смесената миризма беше толкова сладка и примамлива, че подмами Ломан към промяна повече от съблазнителните припеви на Пайзър.

Облегна се на шкафа и затвори очи в усилието си да установи контрол върху себе си. Стисна пушката с две ръце не с цел да се защити — нямаше вече патрони, — а само защото това беше съвършено техническо изобретение, оръдие, изделие на цивилизацията, нещо, което му напомняше, че е човек, че е връх на еволюцията и не бива да замени тези ценности с нисшите, животински страсти.

Ала миризмата на кръв беше така привлекателна и мамеща…

Отчаяно се опитваше да си спомни други скъпи неща от живота си, които би изгубил ако сега се предаде. Спомни си за Грейс, съпругата си, и колко много я обичаше. Но у него вече нямаше любов, както у повечето от Новата раса. Мислите за Грейс нямаше да го спасят. Успя да си припомни само дивашкото им мятане върху леглото, но това не я направи любимата Грей, за него тя беше само женска и спомена за тяхното бясно съвкупление го развълнува и приближи до регресията.

Огромното желание да регресира го караше да се чувства във водовъртеж, който го влачеше надолу. Помисли си, че подобно чувство изпитва вампирът, когато се взре в нощното небе и види пълната луна да възлиза към хоризонта. У него се разгоря бесен конфликт.

…кръв…

…свобода…

— Не. Разум, знание —

…лов…

…убийство…

— Не. Стремеж към знание, учение —

…Храна…

…бягство…

…лов…

…сношение…

— Не, не! Музика, изкуство, език.

Терзаеше се непоносимо.

Опита се да устои на властния зов на дивото чрез разума си, ала това не стана и той извика образа на Дени, сина си. Дано мисълта за него му помогне да остане човек! Опита се да призове любовта си към детето, опита се да остави тази любов да надделее, но в него се обади сам лек шепот от някогашното чувство. Способността му да обича се бе отдалечила от него така, както частиците на материята се бяха отдалечили от центъра на Съществуването след Големия взрив, създал Вселената. Любовта му към Дени беше толкова далеч, колкото една звезда от далечната точка на безкрая, с едва доловима светлина, без силата да топли. Опита се да събуди това избледняло чувство, около което да изгради представата за себе си като човешко същество, преди всичко човек и след това мъж. Не, не нещо, което тича на четири крака и драпа земята, а човек, човек.

Задъханото му дишане малко се успокои. Пулсът му беше ускорен, както при бягане, но постепенно се връщаше към нормалното. Също и главата му се проясни, макар и не напълно, тъй като мирисът на кръв все още го замайваше като силен парфюм.

Той се отблъсна от шкафа и се примъкна до Пениуърт. Мъжът все още лежеше свит на кълбо. Само следи от животински черти имаше върху лицето и ръцете му и сега много повече приличаше на човек. Припевът с името на майка му действаше почти така добре, както споменът на Ломан за любовта му към близките.

Ломан остави пушката и със скована от напрежение ръка се пресегна към Пениуърт и го хвана за ръката.

— Хайде да се махаме оттук, приятелче, да се махаме от тази миризма!

Пениуърт го разбра и с мъка се вдигна на крака. Притисна се към Ломан и се остави да бъде изведен от стаята далече от двамата мъртви регресирали. Влязоха в трапезарията.

Тук мирисът на урина преобладаваше и задушаваше мириса на кръв, който се носеше откъм спалнята. Така беше по-добре. Това въобще не беше неприятна миризма, както си мислеше преди, а прочистваща и стипчива.

Ломан сложи Пениуърт да седна на един стол, единствения оцелял в стаята.

— Оправяш ли се?

Пениуърт го погледна, поколеба се и кимна. Всички признаци на звероподобно превъплъщение бяха изчезнали от ръцете и лицето му, въпреки че плътта му беше странно подпухнала още в преходна форма. По лицето му имаше сякаш следи от кожна болест, с големи бучки от челото до брадичката. Цялото беше в подутини, чиято червенина му придаваше гневен израз. Обаче пред очите на Ломан тези болестни симптоми изчезнаха и Нейл Пениуърт възвърна човешкия си вид.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Ломан.

— Да.

— Стой тук.

— Добре.

Ломан излезе и отвори входната врата. Помощникът, застанал на пост отвън, беше напрегнат от стрелбата и писъците и едва не простреля шефа си, преди да го познае.

— Дявол го взел! — рече помощникът.

— Свържи се с Шедак по компютърната връзка — каза Ломан. — Той ми трябва тук. Веднага! Трябва да го видя веднага!

55.

Сам дръпна тежките сини завеси, а Хари запали една нощна лампа. Слабата светлина не успя да прогони мрака и въпреки това заслепи Теса, чиито очи вече бяха зачервени от умора.

Сега тя за пръв път успя да разгледа стаята. Беше оскъдно мебелирана — стол, висока маса до него, телескоп, лакиран черен шкаф с авангардна форма, две еднакви нощни шкафчета, малък хладилник в ъгъла, голямо сгъваемо болнично легло без покривка, но с много възглавници и шарени чаршафи с различни фигури в червено, оранжево, виолетово, зелено, синьо и черно, като някакво платно, нарисувано от умопомрачен художник-далтонист.

Хари усети, че тя и Сам реагираха на тази гледка и заобяснява:

— Ето на, това е цяла история, но си струва да я разкажа. Моята прислужница, госпожа Хансбок, идва веднъж седмично и пазарува вместо мен. Обаче аз всеки ден изпращам Мууз за вестници. Той носи две торбички, овесени на врата му, по една от всяка страна. В тях слагам бележка и малко пари и той отива до близкия универсален магазин — единственото място, където ходи, когато не съм с него. Продавачът в малката бакалница, Джими Рамис, ме познава много добре. Джими прочита бележката и слага кутия мляко, шоколад или онова, което ми трябва, в торбичките и Мууз ги носи. Той е надеждно и добро куче-помощник, най-доброто. В службата „Приятели на човека“ ги обучават много добре. Мууз никога не гони котките, когато ми носи вестника и млякото.

Кучето надигна глава от скута на Теса, джафна и се ухили, сякаш разбра похвалата.

— Един ден то се върна и освен нещата, за които го бях изпратил, носеше тези чаршафи и калъфки за възглавници. Та аз се обаждам на Джими Рамис, питам го какво става, а Джими ми казва, че нищо не знае, казва, че никога не е виждал тези чаршафи. Универсалният магазин е собственост на бащата на Джими. Той също притежава и изкупвателен пункт за обезценени стоки до магистралата. Помислих, че тези чаршафи са били нещо, което не е могъл да възприеме. Джими ги е видял, решил е, че са глупави, но че стават, за да си направи шега с мене. Обаче по телефона ми каза: „Хари ако знаех нещо за чаршафите, щях да ти кажа, но аз не знам.“ А аз му отговарям: „Искаш да кажеш, че Мууз е отишъл сам да ги купи?“ Джими отвръща: „Е, не, сигурно ги е свил отнякъде“. И аз казвам: „А как ги е пъхнал толкова добре в торбичките?“ Джими отговори: „Не зная, Хари, но това е едно гениално куче, макар да изглежда грубиянин.“

Теса забеляза, че Хари с наслада разказва историята и се досещаше защо. Това куче беше дете, брат и приятел на Хари и той се гордееше, когато хората си мислеха, че Мууз е умен. Освен това шегата на Джими донякъде приобщи Хари към това общество и като инвалид му даде известно място в живота в този град. Самотните му дни не бяха пълни с подобни инциденти.

— Ах, ти умно, умно куче — обърна се Теса към Мууз.

— Както и да е — продължи Хари, — реших да кажа на госпожа Хансбок да оправи леглото с тях на шега, но после ми харесаха.

След като дръпна пердетата и на втория прозорец, Сам седна пак на високия стол и се обърна към Хари:

— Това са най-крещящите на цвят чаршафи, които съм виждал. Нима не ти пречат да спиш?

Хари се усмихна:

— Нищо не ми пречи. Спя като бебе. Само грижите за бъдещето държат хората будни, техните мисли за нещо, което може да им се случи. Но с мене вече се е случило най-лошото. Други лежат будни и си мислят за миналото, за нещо, което би могло да бъде по-иначе, обаче аз не мога, защото е безполезно.

Усмивката му се стопи, докато говореше.

— Е, и сега какво? Какво ще правим в бъдеще?

Теса нежно отмести главата на Мууз от скута си, изправи се, изтупа космите от джинсите си и каза:

— Е, телефоните не работят, така че Сам не може да се обади на Бюрото, а ако се опитаме да излезем извън града, рискуваме да се срещнем с полицията на Уоткинс или с „таласъмите“. Освен ако не познавате радиолюбител, който да ни предостави апарата си, за да предадем съобщение. Ако не намерим, все пак трябва да се измъкнем по някакъв начин от града.

— Забравихте за пътните блокади — рече Хари.

Тя отвърна:

— Е, представям си, че се намираме в камион, нещо голямо и страховито, пробиваме скапаната блокада, добираме се до шосето, а след това оставяме преследвачите зад гърба си. Дори да ни преследват областните полицаи, няма да ни попречи, тъй като Сам ще им нареди да се обадят в Бюрото, да се уверят, че е агент, след което ще преминат на наша страна.

— Ама кой тук всъщност е федералният агент? — повиши тон Сам.

Теса почувства, че се изчервява.

— Извинявай. Вижте, творецът на документалния филм почти винаги е режисьор на собствените си идеи, а понякога и продуцент, и разказвач. Това значи, че ако искам художествената му стойност да е висока, цялата предварителна работа да е на равнище и затова трябва да изчислявам и планирам нещата. Нямах намерение да засягам болните ти места.

Сам се ухили. Тя го харесваше, когато се смееше. Разбра, че дори в известна степен я привличаше. Той не беше красив, нито пък грозен, не и обикновен (в рамките на значението на тази дума, прието от хората). Той беше доста недодялан, но приятен. Усети някаква тъмнина в него, нещо по-дълбоко от неговата загриженост за събитията в Муунлайт Къв, навярно тъга по нещо изгубено, сигурно дълго потискан гняв, свързан с някаква несправедливост, претърпяна от него. Може би беше някакъв песимизъм, породен от непрекъснатия контакт с отрепките на обществото. Но когато се усмихваше, целият се преобразяваше.

— Наистина ли ще пробвате с камион? — попита Хари.

— Може би като последно спасение — отвърна Сам. — Но се налага да намерим достатъчно голяма машина, да я отмъкнем, а това само по себе си е трудна работа. Освен това при тези блокади е възможно да са въоръжени със специално оръжие и автоматични пушки. Не ми се ще да рискувам срещу подобни огнехвъргачки дори с мощна машина. С танк може да се влезе и в ада, но може да те спипа дяволът, така че най-добре е въобще да не се влиза там.

— И така, къде отиваме? — попита Теса.

— Да спим — каза Сам. — Има начин да се излезе от това затруднение, начин да се свържем с Бюрото. Улавям го с шестото си чувство, но опитам ли се да го задържа, ми се изплъзва, а това е, защото съм уморен. Нужни са ми няколко часа сън, за да започна да разсъждавам трезво.

Теса също беше изтощена, макар че след случилото се в „Къв Лодж“, не вярваше, че може да й се приспи. Докато стоеше в стаята си в мотела, заслушана в писъците на умиращите и в дивашките крясъци на убийците, тя си мислеше, че повече никога няма да може да заспи.

56.

Шедак пристигна в дома на Пайзър в четири без пет сутринта. Караше сивия си като пепел бус със затъмнени прозорци, а не мерцедеса си, тъй като на една конзола между седалките беше инсталиран компютърен терминал на мястото, на което производителят се е канил да инсталира подвижен хладилник. Понеже нощта изобилстваше със събития, идеята да бъде близо до източника на данни, които се виеха като паяжина и оплитаха целия Муунлайт Къв, не беше лоша. Той паркира на широкия банкет на двупосочното асфалтово шосе точно пред къщата.

Докато Шедак прекосяваше двора към предната веранда, далечен тътен се надигна над Пасифика. Със силния вятър, подгонил мъглата на изток, идваше и буря откъм запад. През последните няколко часа черни облаци се скупчваха в небесата и засенчваха ярките звезди, които проблясваха иззад мъглата. Далечни светкавици раздираха тъмнината. Нощта стана още по-мрачна. Под шлифера, подплатен с кашмир, Шедак почувства студа.

Двама помощник-шерифи седяха в черно-белите си коли в алеята. Бледите им лица надзъртаха зад прашните прозорци на колата. Помисли си, че те го гледат със страх и почит, тъй като в известен смисъл той беше техният създател.

Ломан Уоткинс го чакаше в първата стая, в която цареше пълна разруха. Нейл Пениуърт седеше върху единствения оцелял стол. Изглеждаше зле и с неохота срещна погледа на Шедак. Уоткинс крачеше напред-назад. Няколко пръски кръв обагряха униформата му, но изглеждаше здрав. Ако е бил ранен, раните му са били малки и вероятно са се затворили. Вероятно тази кръв беше на някой друг.

— Какво става тук? — попита Шедак.

Без да обърне внимание на въпроса, Уоткинс нареди на помощника си:

— Иди при колата, Нейл. Стой по-близо до другите.

— Да, сър — съгласи се Пениуърт. — Седеше свит на две, втренчен в обувките си.

— Ще се оправиш, Нейл.

— Аха.

— Не го казвам просто така. Заповядвам ти да се поправиш. Вече си доказал, че можеш.

Пениуърт кимна, стана и се запъти към вратата.

Шедак повтори:

— Какво става тук?

От другия край на стаята Уоткинс го подкани:

— Елате с мен.

Гласът му беше твърд и студен като лед, проникнат от гняв и страх едновременно, но видимо лишен от боязливия респект, с който той разговаряше с Шедак, откакто беше променен през август.

Недоволен от промяната в поведението на Уоткинс и доста обезпокоен, Шедак намръщен го последва по коридора.

Полицаят спря пред затворена врата и се обърна към Шедак:

— Вие ни казахте, че след инжектирането на тези… биочипове биологичната ни жизненост ще се увеличи.

— Всъщност, не употребяваш правилен израз. Това въобще не са чипове, а невероятно малки микросфери.

Независимо от регресията и от някои други проблеми, възникнали около проекта „Муунхок“, гордостта на Шедак от неговото откритие не беше намаляла. Всякакви недоразумения можеха да бъдат отстранени. Дребните пречки лесно щяха да се премахнат от системата. Той продължаваше да бъде геният на своето време. Не само беше уверен в това, беше непоколебимо сигурен, както беше сигурен откъде изгрява слънцето.

— Гений…

Обикновеният силиконов микрочип, причинил компютърната революция, беше голям колкото нокът и съдържаше милиони схеми, отпечатани чрез фотолитография. Най-малката схема върху чипа беше една стотна от ширината на човешки косъм. Откритията в литографията с Х-лъчи, чрез използването на огромни акселератори на частици, наречени синкротони, в края на краищата позволиха отпечатването на милиарди схеми върху един чип, с елементи, дребни колкото една хилядна от дебелината на човешки косъм. Намалените размери позволяваха увеличаване бързината на компютъра, подобрявайки функциите и качествата му.

Микросферите, разработени от „Ню Уейв“, бяха една четири хилядна от размерите на микрочип. Върху всеки чип бяха гравирани четвърт милион схеми. Това беше постигнато чрез прилагането на коренно нова форма на литография с Х-лъчи, което даде възможност да се гравират схеми върху учудващо малки повърхности, без да е необходимо тези повърхности да са неподвижни.

Промяната на старомодните хора в хора на Новата раса започна с инжектиране в кръвта. Те въздействаха, обаче самият материал беше биологически инертен, така че имунната система не се задействаше. Съществуваха различни видове микросфери. Някои бяха предназначени да променят сърцето, което означаваше, че минаваха през вените към сърцето и се установяваха там, закрепвайки се към стените на кръвоносните съдове, които обслужваха сърдечния мускул. Други сфери бяха предназначени за черния дроб и белите дробове, за бъбреците и т.н. Те се събираха накуп около тези места и бяха устроени по такъв начин, че когато се допираха, схемите им се свързваха.

Тези натрупвания, разпръснати из тялото, в крайна сметка осигуряваха около петдесет милиарда работещи схеми, които съдържаха потенциал за обработка на данните значително по-голям от най-големите суперкомпютри от осемдесетте години на века. В известен смисъл в човешкото тяло беше вкаран суперкомпютър чрез инжекция.

Муунлайт Къв и околните места непрестанно се обливаха от микровълнови излъчвания от предаватели, разположени върху главната сграда на „Ню Уейв“. Една част от тези мрежи включваше сигнал за полицейската компютърна система, а другата се използваше като енергия за микросферите във всеки от Новата раса.

Малък брой от сферите бяха изработени от различен материал и служеха като проводници и разпръскватели на енергия. Когато някой от старомодните хора си поставяше третата инжекция от микросфери, захранващите сфери веднага привличаха тези микровълнови трансмисии, като ги преобразяваха в електричество и ги разпръскваха из цялата мрежа. Количеството електроенергия, необходимо за задвижване на системата, беше изключително малко.

Други специализирани сфери от всяко натрупване бяха елементи на паметта. Някои от тях помнеха програмата, която задействаше системата, и при проникване на ток я включваха.

Шедак каза на Уоткинс:

— Още преди много време се убедих, че основният проблем при човешкото нисше съзнание е неговата крайно емоционална природа. Аз ви освободих от този товар. По такъв начин станахте не само умствено, но и физически по-здрави.

— Но как? Аз почти нищо не знам. До какво води програмата?

— Ти вече си кибернетичен организъм, отчасти човек, отчасти машина, но не разбираш това, Ломан. Говориш по телефона, но не знаеш как се прави този апарат. Не знаеш как работи компютъра, но си играеш с него. Така че не е нужно да знаеш как функционира компютърът в теб, той и без това ще си работи.

Очите на Уоткинс помръкнаха от страх.

— Аз ли го използвам… или… или той ме използва?

— Не, разбира се, той не те използва.

— Разбира се, но…

Шедак се зачуди какво се беше случило тук тази вечер, че Уоткинс е толкова разстроен. Повече от всякога любопитстваше да види какво има в стаята зад този праг, пред който спряха. Обаче остро съзнаваше, че Уоткинс беше в опасно възбудено състояние и беше необходимо, макар да му беше унизително да разговаря с него с по-мек тон.

— Ломан, сборът от микросфери в тебе не представлява оформено съзнание. Той само ти служи, твой слуга е. Освобождава те от токсични емоции. Силните емоции като омраза, любов, завист, пълният списък от човешки чувства, които системно разстройват биологичните функции на човешкото тяло, са отстранени. Научни медицински работници са доказали, че различните емоции водят до образуването на различни вещества в мозъка и че тези химически съединения на свой ред принуждават органите и тъканите на тялото да намалят или прекратят функциите си. — Шедак беше убеден, че човек, чието тяло се управлява от емоциите му, не може да бъде напълно здрав или психически уравновесен.

Компютърът-микросфера, внедрен в хората от Новата раса, управляваше всеки орган в тялото му. Когато установи производство на различни аминокиселини и други химически вещества, произведени след силни емоции, използва електрически сигнал и заповядва на мозъка да ги ограничи, като по този начин елиминира физическите последствия от дадена емоция, ако не самата нея. В същото време компютърът-микросфера стимулира едновременно производството на други вещества, които лекуват не само причините, но и дефектите, причинени от емоциите.

— Освободил съм ви от всички други емоции, без страха — продължи Шедак, — който е необходим за самосъхранение. Сега, когато химията в тялото ти не търпи бурни промени, ще мислиш много по-добре.

— Досега не съм забелязал да съм станал гений.

— Е, още не си доловил остротата на ума си, но с времето и това ще стане.

— Кога?

— Когато тялото ти напълно се изчисти от емоционалната мръсотия, натрупана в него през живота ти. Междувременно този компютър вътре — той леко почука гърдите на Уоткинс — е програмиран да използва комплексен електрически стимул, който ще накара тялото да произвежда изцяло нови аминокиселини, предпазващи кръвта от съсирване. Те ще изтребват раковите клетки в момента, в който се появят, и ще извършват десетки други дейности, които ще те поддържат поздрав от обикновения човек и без съмнение, ще удължат живота ти.

Шедак знаеше, че оздравителният процес при Новата раса ще бъде ускорен. Въпреки това беше изненадан от фантастичната скорост, с която раните им се затваряха. Той все още не можеше да разбере по какъв начин така бързо се формираха новите тъкани и текущата му работа върху „Муунхок“ целеше да обясни именно това явление. Това оздравяване не се осъществяваше без цена, тъй като обмяната на веществата фантастично се ускоряваше, натрупаната тлъстина в тялото гореше бясно, за да може да затвори раната за секунди или минути, в резултат на което излекуваният човек олекваше с килограми, окъпан от пот, и животински огладняваше.

Уоткинс се намръщи и прокара трепереща ръка по мокрото си чело.

— Това и аз го виждам, заздравяването на раните, обаче откъде получаваме способността така коренно да се изменяме, да търсим друг биологичен вид? Нали и кофи да погълнем от тези биологични химикали, те не са проектирани да разкъсват телата ни и да ги реконструират за минута-две. Как става това?

Шедак за момент срещна погледа на другия човек, извърна очи, покашля се и отговори:

— Виж какво, всичко това мога да ти обясня по-късно. Точно сега искам да видя Пайзър. Надявам се, че сте го хванали, без да му навредите.

Когато Шедак направи крачка към вратата, за да я отвори, Уоткинс сграбчи китката му и я стисна силно. Шедак беше потресен. Той не разрешаваше да го докосват.

— Пусни ми ръката.

— Как така тялото приема друг вид толкова бързо?

— Казах ти, това ще обсъдим по-късно.

— Сега! — Решителността на Уоткинс набразди лицето му. — Сега, защото ме е обхванал такъв страх, че не мисля ясно. Когато страхът ми е на това ниво, все едно не живея, Шедак. Я ме погледни. Треса се. Чувствам се така, сякаш ще се разпадна на части, на милион парчета. Ти нямаш понятие какво стана тук тази вечер, инак би се чувствал като мен. Кажи ми. Трябва да знам. Защо телата ни се променят така внезапно?

Шедак се поколеба:

— Сега изяснявам това.

Удивен, Уоткинс пусна ръката му и каза:

— Ти… ти искаш да кажеш, че не знаеш?

— Това е страничен ефект. Вече навлязох в проблема (което беше лъжа), но имам много повече работи да върша.

Първото, което трябваше да разбере, беше феноменът с оздравителните сили на Новата раса, който без съмнение имаше нещо общо с метаморфозата им в друг вид.

— Значи вие ни подложихте на това, без да знаете какви могат да бъдат, последиците? — Ломан се задъхваше.

— Няма учен, който да предвиди всички странични ефекти. Той работи с вярата, че те няма да попречат много на крайната цел.

— Но те пречат на крайната цел — каза Уоткинс с гняв, доколкото можеше да го изрази като човек от Новата раса. — Господи, как направихте това с нас?

— Аз направих това за вас.

Уоткинс го изгледа, после отвори вратата на стаята.

— Гледайте!

Шедак влезе вътре. Килимът беше подгизнал от кръв и стените бяха изпръскани целите. Намръщи се от вонята. Намираше всички биологични миризми за необикновено отблъскващи, навярно защото му напомняха, че човешките същества са много по-неефикасни и по-нечисти от машините. След като спря до първото тяло, проснато с лице надолу близо до вратата, и го разгледа, той се извърна към другото тяло.

— Вече две? Две тела на регресирали, двама убити? Две възможности да изследвам психологията им, а ти ми ги отне.

Уоткинс не се плашеше от критика.

— Беше на живот и смърт. Нямаше как да постъпя иначе.

Беше разгневен до степен, несъответстваща на личност от Новата раса, макар че главното чувство, възбуждащо гнева му, беше страхът, а не яростта. Страхът беше възможен.

— Пайзър вече беше регресирал, когато дойдохме тук — продължи Уоткинс. — Претърсихме къщата, заварихме го в тази стая.

Докато Уоткинс описваше стълкновението, Шедак беше обзет от притеснение, което се опитваше да прикрие. Когато проговори, остави единствено гневът да изостри гласа му, а не страхът.

— Искаш да кажеш, че и двамата ти помощници, Шолник и Пениуърт, са регресирали, че дори ти си един от тях?

— Да, Шолник беше регресирал. За мен Пениуърт още не е, все още не, защото той успешно устоя на изкушението. Точно както и аз. — Уоткинс смело изтърпя погледа на Шедак, не го отмести, което още повече обезпокои Шедак.

— Онова, което се опитвам да ви обясня, е същото, което надълго ви обяснявах преди няколко часа във вашия дом. Всеки от нас е потенциален регресиращ. Това не е рядка болест сред Новата раса. Тя е във всички нас. Вие не сте създали нови, по-съвършени хора, така както Хитлер не успя да създаде по генетичен път по-висша раса. Вие не сте Бог, вие сте д-р Моро!

— Ти нямаш право да ми говориш по този начин — каза Шедак, озадачен кой беше този д-р Моро. Името му беше малко познато, но не можа да се сети. — Когато разговаряш с мен, не трябва да забравяш кой съм аз.

Уоткинс понижи глас, досети се, че Шедак има власт да унищожи Новата раса с такава лекота, с каквато се гаси свещ. Въпреки това запази грубия си тон, без всякакво уважение:

— Вие все още не сте чули най-лошата новина.

— А каква е тя?

— Не ме ли чухте? Казах ви, че Пайзър не успя да си върне човешкия вид.

— Силно се съмнявам. Новата раса има пълен контрол върху телата си, по-голям отколкото очаквах. Ако не е могъл да си възвърне човешкия вид, това вероятно се е дължало на психологически фактори. Надали въобще е искал да се върне.

За момент Ломан се загледа в него, след което поклати глава и каза:

— Ти наистина си много задръстен! Говоря ти същото. По дяволите, наистина няма значение дали нещо е станало с мрежата от микросфери вътре в него или отклонението е на психична основа. Каквото и да е било, ефектът беше същият, резултатът също. Беше затворен в дегенериралия си вид.

— Нямаш право да разговаряш с мен по този начин — повтори Шедак твърдо, сякаш повторението на повелителната форма щеше да окаже въздействие върху Ломан, както при тренировката на куче.

Въпреки физиологичното съвършенство и огромното умствено превъзходство хората от Новата раса за зла участ все пак бяха само хора, а това означаваше, че бяха по-неефективни от машините. При работа с компютър командата се задаваше само веднъж. Компютърът я приемаше и винаги я изпълняваше. Шедак се запита дали ще може да усъвършенства Новата раса толкова, че бъдещите поколения да функционират така точно и надеждно както Ай Би Ем.

Целият мокър от пот, със странен блуждаещ поглед, Уоткинс изглеждаше зловещо. Когато полицаят направи две стъпки, за да намали разстоянието между тях, Шедак се уплаши и поиска да избяга, но все пак остана на мястото си и посрещна погледа на Уоткинс, както би посрещнал погледа на зла немска овчарка.

— Вижте, Шолник — каза Уоткинс, сочейки трупа в краката им. С върха на обувката си обърна мъртвеца. Въпреки че беше надупчен от куршуми и подгизнал от кръв, странната мутация на Шолник ясно се виждаше. Безжизнените му, втренчени очи бяха навярно най-зловещото в него: жълти, с черен ирис, но не кръгъл както при хората, а овално удължен като очите на змия.

Навън изтрещя гръмотевица много по-силна от тази, която Шедак чу, когато прекосяваше ливадата на Пайзър.

Уоткинс продължи:

— Така както ми обяснихте, разбирам, че тези регресирали по своя воля приемат революцията.

— Точно така.

— Вие обяснявахте, че целият процес на човешката еволюция се съдържа в нашите гени, че все още в нас имаме следи от древната форма на видовете. Регресиралите по някакъв начин използват този генетичен материал и деволюират в същества от далечното минало.

— Накъде биеш?

— Това обяснение по някакъв маниакален начин ми се струваше логично, когато сгащихме Куумбс в киносалона през септември и добре го разгледахме. Той повече приличаше на шимпанзе, отколкото на човек, или пък на нещо между двете.

— Защо да е маниакално обяснението, то е перфектно!

— Но, Господи, вижте, Шолник! Вижте го! Когато го застрелях, той почти се беше превърнал в някакво изчадие, което отчасти беше човек, отчасти…, по дяволите, и аз не знам! Полу-гущер, полу-змия. Вие обяснявате, че произлизаме от влечуги, че в нас има гени на гущери отпреди десет милиона години?

Шедак пъхна и двете си ръце в джобовете на шлифера, за да не издадат притеснението му, да не се налага да прави нервни жестове.

— Първичният живот на Земята е възникнал в морето, след това нещо е изпълзяло на сушата — някаква риба с примитивни крайници, след това от рибата се оформили първите динозаври, след което започнали бозайниците да се разграничават. Ако този генетичен материал от първите динозаври не е в нашите гени, а аз вярвам, че е там, то ние поне имаме расова памет от онзи етап на еволюция, закодиран в нас по начин, който не разбираме напълно.

— Ти ме пързаляш, Шедак!

— А ти ме дразниш!

— Хич не ме интересува. Ела тук, ела с мен, погледни отблизо Пайзър. Той беше твой приятел от дълги години, нали не греша? Затова добре гледай в какво се беше превърнал, когато умря.

Пайзър лежеше гол по гръб, изпружил пред себе си десния си крак, левият — сгънат под него под ъгъл, едната ръка изметната встрани, другата — свита на гърдите му, които бяха размазани от изстрелите на пушката. Тялото и лицето, нечовешката муцуна с животински зъби донякъде подсказваха чертите на Майк Пайзър. Но сега принадлежаха на едно шокиращо създание, човек-куче, на някакъв вампир, на чучело от карнавална процесия или на изрод от стар филм на ужасите. Кожата му беше грапава. Залепналата му коса беше насукана като реотан. Ръцете му изглеждаха груби, ноктите остри.

Тъй като гледката повече го опияни и това надделя над отвращението и страха, Шедак се наведе над тялото на Пайзър, за да го погледне отблизо.

Уоткинс се наведе от другата страна на трупа.

Отвън се разнесе гръм и трясък, раздиращи нощното небе. Мъртвецът втренчено гледаше тавана на спалнята с очи, които бяха прекалено човешки за разлика от останалите части на тялото му.

— Та вие искате да ми кажете, че някъде в еволюционното си родословие ние сме били кучета или вълци? — попита Уоткинс.

Шедак не му отговори.

Уоткинс настоя:

— Искате да кажете, че в нас има гени от кучета, които ние будим при желание да се трансформираме? Означава ли това, че Бог, преди да създаде жената от реброто на мъжа, е взел ребро от праисторическо куче и е създал човека?

От чисто любопитство Шедак докосна една от ръцете на Майк Пайзър, служеща му по-скоро като оръжие, както щикът служи на боеца. Почувства само хладна плът.

— Науката биология не дава обяснения за това — каза Уоткинс, втренчил поглед в Шедак над трупа. — Този вид на вълк не е нещо, което Пайзър може да извлече от кодирания спомен, запечатан в гените му. И така, как е успял той да се промени по този начин? Тук действат не само вашите биочипове. Това е нещо… нещо много странно.

Шедак кимна.

— Да. — В главата му се зароди мисъл, която го развълнува. — Точно така, нещо много по-странно… ала все пак май разбирам проблема.

— Тогава ми обясни. Искам и аз да го разбера. Проклет да съм, ако лъжа. Искам да го разбера изцяло. Преди и на мен да ми се случи същото.

— Съществува теория, че видът е функция на съзнанието. Ние сме онова, за което мислим че сме. Искам да кажа, че е възможно ние физически да притежаваме потенциалната сила да бъдем нещо, за което се мислим, за да надхитрим морфологичната форма, продиктувана ни от генетичното наследство.

— Врели-некипели — нетърпеливо произнесе Уоткинс.

Шедак се изправи. Пъхна дълбоко ръце в джобовете си.

— Нека тогава да разгледаме нещата по следния начин. Има теория, която гласи, че съзнанието е най-висшата сила във вселената, че то може да оформя материята според избора си.

— Първо съзнанието, след това материята.

— Точно така.

— Сигурно както някой циркаджия, който огъва лъжица или спира часовник от разстояние — каза Уоткинс.

— Обикновено такива хора, по мое мнение, са фокусници. Но от друга страна, защо не, може би тази сила наистина се крие в нас, само че не знаем как да я събудим, тъй като милиони години сме позволявали на материалното да властва над нас. По навик или заради предпочитания ред пред хаоса, ние му оставаме подвластни. Но това, за което говорим, сега — каза той, посочвайки Шолник и Пайзър, — е много по-сложно и по-вълнуващо от огъването на лъжица чрез мисъл. Пайзър е почувствал желание да регресира, но аз не проумявам по каква причина, възможно е заради самото приключение…

— Заради приключението — Уоткинс шептеше. Гласът му се изпълни с толкова силен страх и мъка, че Шедак се смрази още повече. — Животинската сила е самото приключение. Животинската нужда. Когато почувстваш животински глад, животинска похот, завинаги ще си привлечен от тях, защото това е просто, естествено, силно. Това е свободата.

— Свобода?

— Освобождаване от отговорност, от грижи, от ограниченията на цивилизацията. Освобождаване от необходимостта да се мисли прекалено много. Изкушението да се регресира е изключително силно, тъй като животът в това състояние изглежда много по-лесен и вълнуващ. — Уоткинс очевидно разказваше за преживяното от него, когато е бил на път да се промени. — Когато човекът се превърне в звяр, животът е единствено болка и удоволствие, без нужда от интелект.

Шедак мълчеше, обезпокоен от вълнението, с което Уоткинс, иначе спокоен човек, говореше за регресирането.

Поредният гръм разтърси небето, по-мощен от другите преди него. Този път беше близо и прозорците в стаята задрънчаха.

Съсредоточил максимално мисълта си, Шедак каза:

— Предполагам, че когато Пайзър е почувствал желанието да регресира, да стане звяр, ловец, той не е сторил това, следвайки човешката генетична линия. Очевидно си е мислил, че вълкът е най-големият от всички ловци, че това е съвършеният звяр и е пожелал да бъде вълк.

— Просто така? — попита скептично Уоткинс.

— Да, просто така. Съзнанието доминира над материята. Метаморфозата е предимно умствен процес. Разбира се, има и физиологични промени. Тук не става дума за цялостната промяна на материята… само на биологичните структури. Основните ядра на клетките остават същите, но драстично се променя последователността им. Структурните гени чрез силата на волята се трансформират в оперативни гени.

Гласът на Шедак се снижи до шепот, защото вълнението му достигна до равнището на страха в него и той остана почти без дъх. Работата му по проекта „Муунхок“ надмина очакванията му. Това главозамайващо дело беше източник както на голяма радост, така и на основателен страх — радост, защото беше дал на хората умението да властват над физиологичния си вид, а навярно и над цялата материя чрез волята си, и страх, защото не беше сигурен, че Новата раса ще се научи да управлява способностите си, и че той няма да може да ги контролира.

— Този дар, който получихте от мен — физиология, подпомогната от компютър и пълно освобождаване от чувства, отприщва мощта на разума спрямо материята. По този начин съзнанието диктува формата.

Уоткинс поклати глава, явно ужасен от смисъла на казаното.

— Сигурно Пайзър по своя воля се е превърнал в онова нещо. Сигурно и Шолник. Но случаят с мен не беше такъв. Когато бяха обладан от желанието да се променя, аз го отблъсквах, подобно на лекуван наркоман, полудял за доза. Аз не го исках. То просто ме сполетя… подобно на влиянието на луната, която дава сили на вампирите.

— Не — сряза го Шедак. — Подсъзнателно си искал да се промениш, Ломан, защото говореше колко привлекателно е да регресираш. Устоял си на мощта на разума над тялото, защото си решил, че тази метаморфоза ще бъде неприятна за теб. Ако някой път загубиш страха си от нея или алтернативният вид ти се понрави повече… тогава психическият ти баланс ще се наруши и ти ще се трансформираш, но това няма да бъде в резултат на външна сила. Ще бъде дело на твоя мозък.

— Тогава защо Пайзър не успя да се върне?

— Както ти се досети и както аз споменах, може да не е искал!

— Той беше впримчен.

— Единствено от неговото собствено желание.

Уоткинс погледна към раздутото тяло на регресиралия.

— Какво направи с нас, Шедак?

— Пак ли трябва да повтарям?

— Какво направи с нас?

— Дадох ви голям подарък!

— Да нямаме други чувства, само страх!

— Точно това освобождава ума ти и ти дава сили да контролираш своя вид — развълнувано произнесе Шедак. — Но не разбирам, защо всички регресирали избират връщане в минали видове. Сигурен съм, че вие притежавате способността да минете през еволюция, не регресия, и да се възвисите от обикновени хора към по-чисти видове. Дори може би вие притежавате силата да се превърнете в самото съзнание, да се превърнете в интелект без физическа форма. Защо ли всичките тези от Новата раса избират регресията?

Уоткинс вдигна глава. Очите му имаха мъртвешки израз, сякаш попиваха смъртта от проснатото тяло.

— От каква полза ще ми бъде божествената сила, щом няма да мога да изпитам обикновените човешки удоволствия?

— Но ти ще можеш да правиш и да опиташ от всичко — каза отегчено Шедак.

— Но не и любов.

— Какво?

— Нито любов, нито омраза, нито радост, само страх.

— Но ти нямаш нужда от тези чувства. Точно това те освобождава.

— Ти не си глупав — каза Уоткинс, — но сигурно не ме разбираш, защото си психически… изкривен, отклонен…

— Нямаш право да разговаряш с мен така…

— Опитвам се да ти обясня защо всички те избират прачовешкия, а не суперчовешкия еволюирал вид. Това е, защото за едно мислещо същество с висок интелект не може да има удоволствие, лишено от емоции. Ако се отнемат емоциите на хората, отнемат се и техните удоволствия и те търсят алтернативен вид, в който сложните чувства и удоволствията нямат взаимна връзка — това е вида на примитивния звяр.

— Бабини деветини. Ти си…

Уоткинс отново го прекъсна, този път остро:

— Я ме чуй, за Бога! Ако помня добре, дори Моро е изслушвал своите създания!

Сега лицето му беше силно зачервено, бледността беше изчезнала. Очите му бяха изгубили мъртвешкия си израз, в тях сега светеше нещо диво. Той стоеше само на една-две стъпки от Шедак и сякаш висеше над него, макар да беше по-ниският от двамата. Изглеждаше изплашен, изпълнен със страх и много опасен. Той каза:

— Например секса — основното удоволствие на човека. За да го задоволява напълно, трябва да е придружен от любов или поне взаимна симпатия. Дори и за един психически болен човек сексът също е удоволствие, стига да е свързан с омраза, гордост или превъзходство. Дори отрицателните емоции при ненормален човек могат да направят от акта удоволствие, но ако отсъства всякаква емоция, всичко това е глупаво, безцелно. Само инстинкт за съвкупление на някакво животно, само ритмичната функция на машина!

Светкавица подпали тъмнината и освети за малко прозорците на стаята. Последва силен гръм, който сякаш раздруса къщата. Небесният огън за миг погълна меката светлина на единствената лампа, осветяваща стаята.

На тази особена светлина Шедак си помисли, че нещо става с лицето на Ломан Уоткинс… Стори му се, че чертите му се изместиха. Но когато светкавицата угасна, Уоткинс си изглеждаше същият, така че Шедак се успокои и отдаде заблудата си на въображението си.

Уоткинс продължи да говори с огромно въодушевление, със страст, породена от голия страх.

— И това не се отнася единствено до секса. Същото важи и за останалите физиологични удоволствия. Например яденето. Вярно, все още парчето шоколад има вкус, когато го ям. Но получавам само частичка удоволствие от него, сега след като съм променен. Нима не забеляза това?

Шедак не отговори и тайно се надяваше, че събеседникът му няма да разбере, че самият той не се беше подложил на „промяната“. Той, разбира се, изчакваше този процес още повече да се рафинира чрез опити с бъдещи поколения от Новата раса. Но знаеше, че ако Уоткинс разбере това, няма да реагира положително.

Уоткинс каза:

— И искаш ли да знаеш, защо изпитваме по-малко удоволствие? Когато си хапвахме шоколад преди „промяната“, вкусът му имаше хиляди нюанси. Когато го смучехме, в подсъзнанието си неволно си спомняхме кога за първи път сме яли шоколад, колко пъти сме го опитвали, с кои празници беше свързан и всичко това правеше вкуса му още по-хубав. Сега, когато го ям, получавам само неговия вкус, добър вкус, но вече не изпитвам същото удоволствие. Зная, че би трябвало да усещам същото, спомням си, че съм имал чувството на удоволствие от него, но някога, не сега. Вкусът на шоколада не извиква вълнение у мен. Ароматът му е откраднат от мен. Всъщност ароматът на абсолютно всичко вече го няма. Остана ми само страхът. Сега всичко е сиво, странно сиво, пусто, сякаш съм полужив.

Лявата страна на главата на Уоткинс се изду. Костта на бузата му изпъкна. Ухото от същата страна започна да променя формата си.

Шокиран, Шедак отстъпи назад.

Уоткинс пристъпи към него, в говора му се забелязваше леко провлачване, но патосът му беше същият. Гневът му по-скоро приличаше на страх, преливаше в диво, животинско бърборене.

— Защо, дявол го взел, някой от нас ще иска да еволюира в по-висш вид, където удоволствията за тялото и душата са още по-малко? Интелектуалното удоволствие не стига, Шедак. Животът е нещо повече. Един живот, който се състой само от интелектуални занимания, не е живот.

Докато челото на Уоткинс постепенно се дърпаше назад и бавно се разтапяше като буца сняг на слънцето, по-едри парчета кост започнаха да се струпват около очните му кухини.

Шедак отстъпи назад и влезе в гардероба.

Уоткинс продължи да пристъпва към него и да говори:

— Господи! Нима не виждаш! Дори един човек, прикован към болничното легло парализиран от шията надолу, има и други неща в живота си извън интелектуалните си интереси. Никой не е отнел чувствата му. Никой не му е оставил само страха и разума. Ние имаме нужда от удоволствия, Шедак. От удоволствия! Без тях животът е ужасен. Заради удоволствията животът си струва да се живее.

— Престани!

— Ти ни отне дори удоволствието да се освобождаваме от приятните емоции и ние не можем да изпитаме напълно удоволствието на плътта. Ние сме висши създания и имаме нужда от емоционален аспект, за да можем истински да се насладим на физическото удоволствие. Това е характерно за всички човешки същества.

Ръцете на Уоткинс, свити в юмруци на хълбоците, се уголемяваха, кокалчетата им се подуваха, ноктите добиваха тютюнев цвят и се изостряха.

— Ти се трансформираш! — ужаси се Шедак.

Без да му обръща внимание, с надебелял глас, тъй като формата на устните му започна да се променя, Уоткинс продължи:

— Ето как ние търсим дивия, променен вид. Бягаме от интелекта си. В кожата на звяра, единственото ни удоволствие е удоволствието на плътта, плътта, плътта… но все пак ние не съзнаваме какво губим и удоволствието ни става наситено, добре наситено със сладост, голяма, сладка сладост. Ти превърна живота ни в изпитание сив, мъртъв… затова… трябва да регресираме тялом и духом… за… да намерим пълноценно съществувание. Ние… трябва да… бягаме от ужасните вериги на мизерния ни живот, този мизерен живот, сътворен от теб! Хората не са машини. Хората… хората… не са машини!

— Регресираш. За Бога, Ломан!

Уоткинс спря речта си объркан. След това заклати глава, сякаш да отхвърли смущението си, както се отхвърля покривало. Вдигна ръцете си, погледна ги и извика от ужас. Погледна към огледалото на гардероба и викът му стана още по-пронизителен, по-зловещ.

Изведнъж и Шедак усети миризмата на кръв, към която самият той вече се беше приспособил. Изглежда, Уоткинс беше още повече възбуден от нея, не отблъснат, не, съвсем не, а възбуден.

Проблесна светкавица и гръм отново раздра нощта. Изведнъж се изсипа пороен дъжд, стече по прозорците и зачука по покрива.

Уоткинс отмести поглед от огледалото към Шедак, вдигна ръка, сякаш да го удари, после се измъкна в коридора, далеч от свежата миризма на кръв. Там се отпусна на колене, после легна на хълбок. Сви се на топка, тресейки се силно, скимтеше, ръмжеше и си припяваше: „Не, не, не!“

57.

Когато се измъкна от дълбоката пропаст на „промяната“ и вече се контролираше, Ломан се изправи и се облегна на стената. Отново се почувства гладен като вълк. Частичната трансформация и изразходваната енергия да си задържи човешкия вид го изтощиха напълно. Беше облекчен, но сега се почувства непълноценен, като че някаква трофейна награда е била под носа му и в последния момент, преди да я докосне, някой я беше измъкнал от ръцете му.

Някакъв кух, леко съскащ звук достигна до него. Отначало си помисли, че шумът беше в главата му. Навярно мозъчните му клетки изгаряха от напрежението да отхвърли промяната към регресия. Скоро обаче разбра, че дъждът ромолеше по покрива на бунгалото.

Когато отвори очи, погледът му беше замрежен. Щом се проясни, той се озова очи в очи в Шедак, който се беше изправил от другата страна на коридора, точно зад отворената врата на спалнята. Висок, с дълго, сухо лице, блед като албинос, с жълти очи и тъмен шлифер този човек сякаш беше самата смърт, дошла на посещение.

Само че ако беше смъртта, Ломан щеше да стане и да го прегърне. Вместо това, той изчака, докато събере сили, и каза:

— Стигат ни тези трансформации, трябва да ги спреш.

Шедак не отговори.

— Значи няма да ги спреш, ще продължиш?

Шедак го гледаше с празен поглед.

— Ти си луд — каза Ломан. — Ти си опасен луд, само че аз нямам избор освен да направя онова, което желаеш или пък… да се самоубия.

— Никога не разговаряй така с мен. Никога. Помни кой съм!

— Зная кой си — отвърна Ломан. Най-после той колебливо се изправи на крака, все още слаб и замаян. — Ти стори това с мен без съгласието ми. И ако дойде време, когато не ще успея да устоя на повика на дивото, когато се превърна в звяр, когато вече не ще се боя от теб, в ъгълчето на мозъка ще запазя спомена за теб и ще дойда да те намеря.

— Ти ме заплашваш? — Шедак беше шокиран.

— Не — отвърна Ломан. — „Заплашвам“ не е точната дума.

— Дано не е. Защото, ако нещо ми се случи, Сън е програмиран да предаде заповед, която ще се приеме от всички микросфери вътре в теб и…

— …всички ние ще умрем — довърши изречението му Ломан. — Да, знам. Сто пъти ми го повтори. Ако умреш, умираме и ние. Досущ като онези хора в Джоунстаун, които се самоубиха в мината заради почитаемия отец Джим. Ти си нашият Джим Джоунс, един Джоунс на техническия век. Но аз не те заплашвам, почитаеми Джоунс, тъй като думата „заплашвам“ съдържа прекалено много драматизъм. Един човек, който заплашва, трябва да се ръководи от силни чувства, трябва да е освирепял от гняв. А аз съм само от Новата раса. Само се страхувам. Това е. Страх. Не е заплаха. Няма такова нещо. Моето е обещание.

Шедак прекрачи прага на спалнята и излезе в коридора. С него сякаш нахлу студено течение. Може би си въобразяваше, но на Ломан коридорът му се стори по-студен.

За миг впиха поглед един в друг.

Най-после Шедак проговори:

— Ти ще продължиш да изпълняваш заповедите ми!

— Нямам никакъв избор — отвърна Ломан. — Така съм създаден — човек без избор. Аз съм в ръцете ти, Господарю, но не стоя там от любов към теб — само от страх.

— Още по-добре — каза Шедак.

Той обърна гръб на Ломан, тръгна по коридора, после излезе от къщата навън в дъждовната нощ…