Полукрал

Врани

Ярви се уви в дебелата кожена яка на новото си наметало и сбърчи нос от острата миризма на сол от морето. А също от вонята на робите зад греблата. Докато беше един от тях, беше свикнал с нея, спеше, заровил лице под мишницата на Рълф, и това дори не му правеше впечатление. Той самият вонеше наравно с останалите, знаеше го. Но това с нищо не помагаше срещу вонята на тези роби.

Всъщност правеше я още по-непоносима.

— Горките добичета.

Джоуд се подпря на парапета на мостика на кърмата и се загледа смръщен в бъхтещите отдолу роби. За такъв огромен здравеняк имаше меко сърце.

Рълф се почеса по израсналата посивяла коса над ушите си — темето му си бе все така голо.

— Би било добре да ги освободим — каза.

— И как тогава ще стигнем в Торлби? — попита Ярви. — Все някой трябва да гребе. Ти ли ще седнеш зад греблото?

Някогашните му другари по гребло извърнаха едновременно глави към него.

— Променил си се — каза Джоуд.

— Наложи се.

Ярви им обърна гръб, също на пейките, на които някога беше превивал гръб. Сюмаел стоеше до парапета и на лицето ѝ грееше огромна усмивка. Соленият вятър опъваше назад израсналата ѝ гарвановочерна коса.

— Изглеждаш доволна — каза ѝ.

Радваше се да я види щастлива. Рядко му се отдаваше такава възможност.

— Хубаво е да си отново на вода. — Тя разпери широко ръце и размърда пръсти. — Без вериги!

Ярви усети усмивката си да повяхва. Неговите вериги все още не бяха скъсани. Едната беше изковал сам, давайки клетва. Другата, вързана за Черния трон, го теглеше назад към Торлби. Знаеше също така, че рано или късно Сюмаел ще стои на кърмата на друг кораб. Кораб, който я отнася към Първия сред градовете и завинаги далеч от него.

Нейната усмивка също посърна, сякаш в този момент същата мисъл бе споходила и нея. Двамата извърнаха погледи един от друг и в неловко мълчание се вторачиха в преминаващия бавно покрай кораба баща Земя.

За две страни с толкова кървава вражда помежду си Ванстерланд и Гетланд изглеждаха почти напълно еднакви. Голи плажове, гори, мочурища. Нямаше много хора, а малцината, които видяха, се скриваха в мига, в който зърваха кораба им.

Напрягайки очи на юг, Ярви забеляза тънък стърчащ зъб върху вдаден в морето нос, а в бялото небе отгоре му — тъмните петна на дим от комини на къщи.

— Кой е този град? — попита Сюмаел.

— Амвенд — отвърна тя. — Почти на границата е.

Амвенд, където предвожда нападението. Или по-скоро, където се пльосна без щит от кораба в прибоя и падна право в заложения му капан. Зъбът на носа беше кулата, на чийто връх Киймдал даде живота си за него. Където Хюрик го предаде. Откъдето Одем го хвърли в сърдитото море, а оттам — в робство.

Ярви осъзна, че притиска до болка усуканата длан на сакатата си ръка в парапета. Отмести поглед от земята и се загледа в бялата следа зад кораба. Браздите от греблата им постепенно изчезваха и морето заличаваше следите от присъствието им. Същата съдба ли очакваше и него? Ще избледнее и постепенно ще бъде забравен?

Сестра Ауд, чиракът на майка Скаер, която тя беше изпратила с тях, не откъсваше очи от него. Хвърляше скришом поглед през рамо, после навеждаше очи към малкото листче — подръпвано и шумолящо на вятъра — и продължаваше да пише.

Ярви отиде бавно до нея:

— Държиш ме под око, а?

— Знаеш, че го правя — отвърна тя, без да вдигна поглед. — Затова съм тук.

— Нямаш ми доверие?

— Аз просто пиша на майка Скаер какво виждам. Тя избира на какво да вярва.

Беше дребничка, с кръгло лице, от онези хора, чиято възраст просто не можеш да определиш, но въпреки това Ярви се съмняваше, че е много по-възрастна от него.

— Кога издържа изпита?

— Преди две години. — Тя извъртя рамо, за да прикрие листчето.

Ярви се отказа да надзърта. И бездруго пасторите използваха свои собствени знаци и символи — и да ги видеше, съмняваше се, че ще успее да ги разчете.

— И как беше?

— Лесен, ако си подготвен.

— Бях подготвен — отвърна Ярви и в мислите му изплуваха спомените за нощта, в която Одем дойде в стаята на майка Гундринг. Проблясващите светлини по бурканите на рафтовете, бръчките около устните на майка Гундринг, когато се усмихваше, простотата на ежедневие на въпроси и отговори. Внезапно го връхлетя носталгия по онзи живот, в който нямаше чичо за убиване, клетви за изпълнение и тежки решения за взимане. Домъчня му за книгите, за билките и за благата дума. Коства му огромно усилие да ги прогони от главата си. В момента не можеше да си позволи такива мисли. — Но така и не ми се отдаде възможност да го издържа.

— Нищо не си пропуснал. Много суетня пред вратите. Куп изпитателни погледи от бабите. — Тя свърши да пише и започна да навива листчето на малък свитък. — И накрая честта от целувката на баба Вексен.

— А тя как беше?

Сестра Ауд изду бузи и въздъхна тежко:

— Може и да е най-мъдра измежду мъдрите, но аз все се надявах последната ми целувка да е от някой по-млад. Видях върховния крал отдалеч.

— Аз също, отдавна. Изглеждаше дребен, стар и съсухрен, алчен и недоволен от всичко. Беше го страх дори от храната. Имаше обаче много силни воини около себе си.

— Не се е променил с времето, значи. Освен че сега почита Единствен бог, че е по-обсебен от властта от всякога и както се говори, че не може да изкара повече от час, без да задряма. Колкото до воините около него — сега са повече.

Тя отметна нагоре покривалото на клетката. Птиците в нея не помръднаха, не се подплашиха от светлината, просто вторачиха в Ярви дузината си лъскави немигащи очички. Черни птици.

— Врани? — изгледа ги Ярви, свъсил вежди.

— Да. — Сестра Ауд нави ръкав, отвори вратичката, промуши ловко ръка в клетката. Хвана една от птиците и я извади навън, а тя все така не помръдваше, сякаш беше издялана от въглен. — Майка Скаер не е използвала гълъби от години.

— Нито веднъж?

— Не и откакто чиракувам при нея. — Тя привърза свитъка за единия крак на враната. — Ако може да се вярва на слуховете — продължи тихо тя, — един от гълъбите, изпратен от майка Гундринг, се опитал да издере с нокти лицето ѝ. Оттогава им няма доверие. — Тя се наведе и прошепна до главата на враната: — На ден път от Торлби сме.

— Торлби — изграчи птицата.

Сестра Ауд я хвърли нагоре, тя изпляска с криле и полетя на север.

— Врани — промърмори Ярви и се загледа в черната, носеща се над белите гребени на вълните птица.

— Обет за вярност на новия ти господар, Гром-гил-Горм?

Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.

— Той е мой съюзник, не господар — отвърна Ярви.

— Разбира се, вече не си роб. — Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. — Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.

— Всички бяхме на колене — изръмжа Ярви.

— Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.

— Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?

— Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.

— Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо — просъска през зъби Ярви.

— Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.

— Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?

Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.

— Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра — каза накрая.

— Хубаво. — Ярви му обърна гръб. — Надявам се да не се отметнеш от думата си.

Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.

Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.

„Все някой трябва да гребе.“

— Ускори темпото — изръмжа на надзирателя.

Къщата на врага

Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.

— Казвам се Шадикшарам — каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. — Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.

Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото ѝ домакинство, втория — от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв — кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят:

— Ти не си Шадикшарам. — Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? — Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна…

Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:

— Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Последната врата. Удави се в ледените води на Севера. — Гласът ѝ потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. — Остави търговията си на мен, любящата ѝ дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. — Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. — Идвам по работа при кралица Лейтлин!

— Тя вече не е крали…

— Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?

— Обикновено е в броителницата си…

— Отивам да говоря с нея! — Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.

— Може да не приема посетители… — промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.

Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:

— Нищо лично, тя с всички се държи така.

— Майсторски изиграно — каза Ярви, когато настигна Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. — Какво щяхме да правим без теб?

— За малко да се подмокря — изсъска тя. — Върви ли някой след нас?

— Дори не гледат.

Отговорничката за доковете беше заета да си го изкарва на следващия новопристигнал пред масата ѝ.

Най-после у дома, а Ярви се чувстваше като чужденец. Освен това всичко изглеждаше някак по-малко, отколкото го помнеше. Някогашното оживление се беше стопило, имаше празни стоянки за кораби по кейовете, празни сергии и пустеещи къщи. Всеки път, когато зърваше познато лице, сърцето му спираше, чувстваше се като крадец, минаващ покрай местопрестъплението си. Прегърби рамене и наведе още повече глава. Въпреки студа гърбът му беше плувнал в пот.

Ако някой го разпознаеше, вестта до крал Одем нямаше да закъснее, а той нямаше да се забави да приключи започнатото на върха на кулата в Амвенд.

— Това са, значи, погребалните могили на предците ти?

Нищо се взираше през чорлавите кичури коса пред лицето си на север в пустия плаж и редицата покрити с трева могили. Най-близката беше само на няколко месеца, ако се съдеше по рядката трева, покарала по голите ѝ склонове.

— На убития ми баща Утрик. — Ярви стисна зъби. — На удавения ми чичо Удил и останалите крале на Гетланд от незапомнени времена.

Нищо се почеса по обраслата си с прошарена брада буза:

— Пред тях ли даде клетва?

— Както ти своята пред мен.

— Няма страшно. — Докато се провираха през тълпата пред портата на външната стена на града, Нищо се усмихна с онази негова налудничава усмивка, която така плашеше Ярви. — Плътта забравя, стоманата — никога.

Оказа се, че сестра Ауд познава улиците на Торлби по-добре от Ярви, родения и израснал там. Кралят на тези земи. Поведе ги по тесните криволичещи нагоре по стръмния склон улички. Къщите — високи и тесни — бяха сбутани покрай стърчащите скали на хълма — костите на Гетланд, пробили плътта на града. Минаха по мостове над бързи потоци, от които роби пълнеха стомни, които да отнесат в къщите на богатите си господари. Накрая тя ги преведе през дълъг тесен площад, току пред стената на крепостта, в която Ярви бе роден и израснал, ежедневно унижаван, учил за пастор, после открил, че вместо това трябва да е крал.

— Това е къщата — каза сестра Ауд.

Беше най-обикновена къща, покрай която Ярви бе минавал стотици пъти.

— Защо ще държи пасторът на Горм къща в Торлби?

— Майка Скаер казва, че добрият пастор познава дома на врага си по-добре от своя.

— Явно също като майка Гундринг майка Скаер е извор на мъдрости.

Сестра Ауд завъртя ключа в ключалката:

— Около тях се върти целият Събор.

— Вземи Джоуд със себе си — каза тихо Ярви, придръпвайки Сюмаел настрана. — Иди в броителницата на майка ми и говори с нея. — С малко късмет по това време Хюрик щеше да е при тренировъчния квадрат.

— И да ѝ кажа какво? — попита Сюмаел. — Че мъртвият ѝ син я търси?

— А също, че най-после се е научил да си закопчава наметалото както трябва. Доведи я тук.

— Ами ако не ми повярва?

Лицето на майка му изплува в спомените на Ярви, надвесено сърдито отгоре както обикновено. Много вероятно, реши той, щеше да се усъмни.

— В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго.

— Ами ако не ми повярва и заповяда да ме убият за наглостта ми?

Ярви се замисли.

— В такъв случай аз ще трябва да измисля нещо друго.

— Кой от вас е вечно спохождан от лош късмет? — понесе се над площада нечий звънлив глас. Пред една новопостроена сграда с величествени колони от бял мрамор на фасадата стоеше проповедник. Беше облечен в роба от небелено платно, разперил широко ръце пред събралата се отпред тълпа и крещеше: — Чии молитви към многото богове остават нечути?

— Моите са нечути от толкова отдавна, че спрях да ги отправям — промърмори под нос Рълф.

— Нищо чудно! — извика проповедникът. — Защото няма много богове, има само един! Всичката мощ на елфите не успяха да я разкъсат! И днес ръцете на Единствен бог и вратите на храма ѝ са широко отворени за всички ви!

— Храм? — извърна се намръщен Ярви. — Майка ми построи това място за монетен двор. Щеше да сече монети със своя лик и еднакво тегло.

Погледна слънцето със седем лъча на Единствен бог — бога на върховния крал, — което сега красеше фасадата над портала.

— Нейната утеха, нейните милост и закрила ви очакват! — изрева проповедникът. — Единственото, което тя иска в замяна, е да я обичате така, както тя вас!

Нищо се изплю на каменната настилка на площада:

— Какво общо имат боговете с обичта?

— Всичко се е променило — каза Ярви, оглеждайки се, после придърпа надолу качулката си.

— Нов крал. — Сюмаел подаде върха на езика си през цепката на устната си. — Нови порядки.

Големи залози

Ярви се сепна при шума от отварянето на външната врата. Стъпките в коридора го накараха да преглътне тежко. Вратата се отвори рязко и той направи крачка напред, но после застина, останал без дъх…

Двама роби наведоха глави под ниската врата и влязоха в стаята. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете. Бяха широкоплещести инглингци със сребърни нашийници. Нищо се наежи и острието на меча му проблесна наполовина изтеглено от ножницата.

— Не! — спря го Ярви.

Познаваше ги. Роби на майка му.

В този момент собственичката им влезе в стаята, следвана по петите от Сюмаел.

Не се беше променила.

Висока, със строго лице, златистата ѝ коса пригладена с помада и навита на безупречни лъщящи къдрици. Носеше по-малко бижута отпреди, но по-големи. Ключът на кралицата от хазната на Гетланд беше изчезнал от огърлицата ѝ и на него висеше друг, по-малък и инкрустиран с тъмночервени, наподобяващи капки кръв рубини.

Ярви се бе провалил в опитите си да убеди спътниците си, че е крал, но майка му просто влизайки в стаята, успя с лекота да я изпълни до тавана с кралско величие.

— Богове — изграчи Рълф и направи болезнена гримаса, докато коленичеше.

Сестра Ауд, Джоуд, Сюмаел и двамата роби побързаха да сторят същото. Нищо коленичи последен, опря върха на меча си в пода и сведе поглед в него, така оставяйки само Ярви и майка му на крака.

Тя почти не обърна внимание на хората около тях. Погледът ѝ беше прикован в Ярви, а неговият — в нея, сякаш бяха сами в стаята. Тя тръгна към него с каменно изражение на лицето, което Ярви намери за толкова красиво, когато тя спря на крачка от него, че чак очите го заболяха. Усети сълзите си да напират.

— Синът ми — прошепна тя и го обгърна с ръце. — Синът ми.

Стискаше го до болка в прегръдките си. Сълзите му потекоха по рамото ѝ, а нейните усети да мокрят косата му.

Ярви най-после беше у дома.

Мина време, докато тя го пусне от прегръдките си, после протегна ръце и стисна раменете му, накрая бавно изтри сълзите от бузите си. Ярви осъзна, че вече не я гледа от толкова ниско. Беше пораснал. И не само в буквалния смисъл.

— Изглежда, приятелката ти е казвала истината — каза тя.

— Жив съм — кимна бавно Ярви.

— И си се научил да си закопчаваш наметалото — каза тя и провери с подръпване катарамата.

Тя изслуша историята му в пълно мълчание.

Мълча, докато слушаше за нападението и опустошаването на Амвенд. За предателството на Одем и дългото падане на Ярви в сърдитото море.

„Нима Гетланд заслужава полукрал?“

Мълча, докато той разказваше за това как бе превърнат в роб, продаден като роб, само погледът ѝ се спря за момент на бледия белег на шията му.

„Това са едни много окаяни създания.“

Мълча по време на бягството от кораба, дългия преход през ледовете и битката на живот и смърт в елфическата руина. Като се замисли над разказа си, Ярви си каза, че от него би излязла чудесна песен, дано само доживееше да я чуе с мелодия.

„В добрите песни не всички герои оцеляват, няма как.“

Когато стигна до смъртта на Анкран, а после на Шадикшарам, си спомни за червения нож в ръката си, за това как пъшка и хърка, докато я ръгаше в гърба, и гърлото му се сви, той стисна очи и трябваше да спре.

„Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една, за да го наръга в гръб.“

Тогава усети ръката на майка си върху своята.

— Гордея се с теб — каза тя. — Баща ти също щеше да се гордее. Сега е важно само това, че се върна при мен.

— Благодарение на тези четиримата.

Ярви преглътна тежко.

Майка му ги огледа един по един:

— Приемете благодарностите ми.

— За нищо — изръмжа Нищо, все така забол поглед в пода, със скрито в чорлави кичури коса лице.

— За мен е чест — отвърна Джоуд и кимна почтително.

— Нямаше да се справим без него — смотолеви Рълф.

— Беше ми като таралеж в гащите през целия път — каза Сюмаел. — Ако можех да избирам отново, щях да го оставя в морето.

— А откъде тогава щеше да намериш кораб да те върне у дома? — усмихна ѝ се широко Ярви.

— О, щях да измисля нещо друго — отвърна на усмивката му тя.

Майката на Ярви не се присъедини към усмивките им. Тя проследи много внимателно погледите, които двамата си размениха, после присви подозрително очи.

— Какъв ти е синът ми, момиче?

Сюмаел замига смутено и мургавите ѝ бузи поруменяха.

— Аз, ъъъ…

Ярви никога досега не я беше виждал толкова смутена.

— Приятел ми е — побърза да отговори той. — Рискува живота си, за да спаси моя. Другар по гребло. — Замисли се за момент. — Семейство.

— Така, значи? — Майка му продължаваше да се взира изпитателно в Сюмаел, която в този момент старателно изучаваше пода. — В такъв случай е и мое семейство.

В интерес на истината Ярви не беше сигурен нито каква му е на него Сюмаел, нито той на нея, но не гореше от нетърпение да се впуска в разискване по въпроса пред майка си.

— Нещата са се променили тук — каза и кимна към прозореца, откъдето призивите на проповедника от храма на Единствен бог долитаха приглушени.

— Нещата тук лежат в руини. — Майка му извърна отново поглед към него и Ярви видя в него гняв, какъвто не беше виждал преди. — Тъкмо бях свалила черните дрехи след смъртта ти и пристигна орел от баба Вексен. Покана за сватбата на върховния крал в Скекенхаус.

— Отиде ли?

— Хм — изсумтя тя. — Не бях, не съм и никога няма да бъда склонна да присъствам на тази сватба.

— Защо?

— Защото баба Вексен отправи поканата до мен не като гост, а като булка, Ярви.

— Ооо — Ярви се облещи от изненада.

— Точно така. Ооо. Мислят си, че могат да ме оковат за веригата с ключа на онази съсухрена древна останка, за да им преда злато от слама. А междувременно онази змия, чичо ти, и онзи червей, дъщеря му, се изпречват на пътя ми при всяка крачка, зарекли са се да унищожат всичко, което съм изградила тук.

— Изриун? — промърмори пресипнало Ярви.

Тъкмо щеше да добави „годеницата ми“, но един бегъл поглед към Сюмаел му подсказа, че е по-добре да спре дотук.

— Знам името ѝ — изръмжа майка му. — Предпочитам да не го изричам. Разрушиха съюзи, градени от мен с години, за миг обърнаха спечелени с труд и мъка приятели във врагове, заприщят стоките на чуждоземни търговци и ги прокуждат от пазара. Ако целта им е да съсипят Гетланд, справят се великолепно. Дадоха монетния ми двор за храм на фалшивия Бог на върховния крал, видя ли това?

— Досетих се…

— Един Бог над всички останали, точно както един крал е над всички останали. — Тя избухна в дрезгав горчив смях, който накара Ярви да подскочи. — Боря се с тях, но губя позиции. Те не познават като мен бойното поле, но имат Черния трон. У тях е ключът от хазната. Боря се с тях всеки ден, с всяко оръжие и стратегия…

— Освен меч — изръмжа Нищо, без да вдига очи от пода.

Майката на Ярви извърна към него остър поглед:

— Това ще е следващата ми крачка. Но Одем не рискува със сигурността си и има всичките воини на Гетланд зад гърба си. А аз имам не повече от две дузини мъже на служба в домакинството ми. Разбира се, Хюрик…

— Не — прекъсна я Ярви. — Хюрик е човек на Одем. Опита се да ме убие.

— Хюрик е мой избран щит — ококори невярващо очи тя. — Никога не би ме предал…

— Мен предаде с лекота. — Ярви си спомни как кръвта на Киймдал пръсна в лицето му. — Повярвай ми. Беше момент, който няма да забравя лесно.

Тя оголи зъби и постави треперещ от ярост юмрук на масата:

— Ще се погрижа да бъде удавен в тресавището. Но за да победя Одем, имам нужда от армия.

Ярви прокара език по устните си:

— Аз имам такава на път за насам.

— Нима загубих син, а си върнах магьосник? Откъде?

— Ванстерланд — отвърна Нищо.

Майка му посрещна вестта с каменно изражение на лицето.

— Разбирам — каза след известно мълчание и извърна леден поглед към сестра Ауд, която се усмихна половинчато, покашля се и сведе поглед към пода. Малцина бяха онези, които можеха да си позволят да гледат другаде в присъствието на майката на Ярви. — Сключил си съюз с Гром-гил-Горм? Човекът, който уби баща ти и те продаде в робство?

— Не той уби баща ми. Убеден съм в това. — Не напълно, помисли си Ярви, но да кажем три четвърти. — Одем уби съпруга ти и сина ти, собствените си брат и племенник. А и в момента трябва да сграбчим за съюзник, когото ветровете изберат да довеят на пътя ни.

— Каква е цената на Горм?

Ярви прокара език из пресъхналата си уста. Трябваше да се досети, че Златната кралица няма да пропусне тази подробност от сделката.

— Да коленича пред него като негов васал.

От ъгъла на стаята Нищо изръмжа сърдито.

Очите на майка му трепнаха:

— Кралят им коленичи пред най-върлия им враг? Какво ще си кажат хората ни за тази сделка с дявола?

— Стига Одем да свърши на бунището, да мислят каквото си искат. По-добре крал на колене, отколкото просяк с високо вдигната глава. Пък и после винаги мога да се изправя отново.

Крайчетата на устните ѝ се повдигнаха в загадъчна усмивка:

— Ти си много повече мой син, отколкото син на баща си.

— И се гордея с това.

— При все това. Нима ще отвържеш ръцете на този дивак в Торлби? Нима ще превърнеш града ни в касапница?

— Ролята му е просто да послужи за примамка на отбраната на града — отвърна Ярви. — Да ги примами към стените, за да остане крепостта леко охранявана. Тогава ние ще влезем през тайните проходи, ще затворим зад тях Пищящата порта и ще нападнем Одем, когато най-малко очаква. Можеш ли да намериш достатъчно добри хора за това?

— Вероятно. Така мисля. Но чичо ти не е глупак. Ами ако не падне в капана ти? Ами ако остави воините в крепостта и зачака първата стъпка на Горм?

— И да се покаже като страхливец? С Трошача на мечове на прага си, предизвикващ го открито на битка? — Ярви се приведе напред и погледна майка си право в очите. — Бил съм на неговото място и знам как мисли. Одем е отскоро на Черния трон. Няма велики победи, възхвалявани в песните. Има само спомените за баща ми и легендите за чичо Удил, с които да се мери. — Ярви се усмихна, знаеше какво е да стоиш в сянката на по-добрия брат. — Одем няма да пропусне такава златна възможност да направи онова, което братята му никога не успяха. Да срази Гром-гил-Горм и да се докаже като велик пълководец.

Устните на майка му се разтеглиха в усмивка и той се замисли дали някога я беше виждал да го гледа с възхищение.

— Брат ти може и да получи от боговете всичките пръсти на ръцете си, но за теб те запазиха целия разум и находчивост. Станал си много хитър и прозорлив, Ярви.

Явно съпричастието, използвано намясто, е смъртоносно оръжие.

— Годините обучение за пастор не са били пропилени. Независимо от това малко помощ от някого, на когото Одем има доверие, ще повиши шансовете ни. Може да поговорим с майка Гундринг…

— Не. Тя е пасторът на Одем.

— Тя е моят пастор.

Майка му поклати глава:

— В най-добрия случай лоялността ѝ ще е раздвоена. Кой знае къде ще види всеобщото благо? Имаме достатъчно други неща, които може да се объркат.

— Но и отплатата е голяма. Високите залози означават големи рискове.

— Самата истина. — Тя стана, оправи полите си и го погледна учудено. — Кога любимият ми син стана комарджия?

— Когато чичо му го хвърли в морето и открадна престола му.

— Той те подцени, Ярви. Аз също. Но сега се радвам да се поуча от грешката си. — Усмивката ѝ изчезна. — А той ще плати за своята с кръв — добави с леден тон. — Изпрати птица на Гром-гил-Горм, малка сестро. Кажи му, че трепетно очакваме пристигането му.

Сестра Ауд се поклони ниско:

— Разбира се, кралице моя, но… направя ли това, няма връщане назад.

— Питай господарката си — подсмихна се горчиво майката на Ярви. — Аз не съм човек, който се отмята от думата си. — Пресегна се през масата и постави силна длан върху сакатата ръка на Ярви. — Синът ми също.

Тъмнина

— Това е огромен риск — прошепна Рълф и гласът му бързо заглъхна в тъмнината.

— Целият живот е риск — отвърна Нищо. — Всичко от раждането нататък.

— Въпреки това човек може да избира дали да хукне гол с крясък на уста към Последната врата, или да запристъпя предпазливо в обратната посока.

— Без значение Смърт ще ни преведе оттам до един — каза Нищо. — И аз предпочитам, когато дойде времето ми, да я погледна в очите.

— А аз мога ли да предпочета в това време да съм другаде?

— Стига вече, вие двамата! — изсъска им Ярви. — Джавкате се като две стари кучета за последния кокал!

— Е, не може всички да се държим като крале — отвърна Рълф, без да крие иронията.

Може би, когато си гледал някой всеки ден да клечи до теб над кофата, не е лесно да си представиш, че същият седи между богове и хора.

Болтовете изскърцаха от трупаната с години ръжда и сред посипалия се отгоре облак прахоляк решетката се отвори. Един от инглингците на майка му стоеше приведен под арката и ги гледаше смръщено отгоре.

— Видя ли те някой? — попита Ярви.

Робът поклати глава, обърна се и тръгна нагоре по тясното стълбище, все така навел глава под ниския таван. Ярви се замисли дали можеше да му има доверие. Майка му смяташе така. От друга страна, тя се доверяваше и на Хюрик. Ярви вече беше надраснал детинската заблуда, че родителите знаят всичко.

Всъщност през последните няколко месеца беше надраснал всякакви заблуди.

Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.

— Под крепостта ли сме? — попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.

— Целият хълм е прорязан от проходи — отвърна Ярви. — С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.

— Тъжна история — промърмори Нищо.

— Направо жалка. — Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. — Но все още може да свърши с щастлив край.

— Възможно е. — Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. — Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.

— Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.

Инглингът ги спря с вдигане на ръка.

Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.

— Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.

Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.

Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:

— … тя продължава да отказва.

— А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?

— Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи между богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно…

Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.

— Колко мъже успя да купи кралицата? — попита Рълф.

— Трийсет и трима — отвърна инглингът през рамо. — Досега.

— Свестни мъже?

— Мъже. — Инглингът сви рамене. — Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.

— А за колко такива Одем може да каже същото? — попита Нищо.

— Много — каза инглингът.

— Това са сигурно едва четвърт от тях.

Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други — клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред — точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.

— Това са много мъже — отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.

— Добре обучени, калени в битките и на своя земя — добави Рълф.

— Моя земя — изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. — Виждаш ли това?

Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.

— Пищящата порта — каза му той.

— Откъде това име? — попита Рълф. — Да не е заради писъците на ужас, които ще нададем, когато планът ни се обърка?

— Забрави за името. Бронзовата плоча се спуска отгоре и запечатва крепостта. Шестима пастори са правили механизма ѝ. Всичко се държи на един-единствен сребърен щифт. Винаги е охраняван, но до стаята, в която е механизмът, води таен проход. Когато настъпи моментът, аз и Нищо ще поведем една дузина мъже и ще я превземем. През това време ти ще си със стрелците на покрива, откъдето ще направите на игленици стражите на чичо ми.

— Безсъмнено ще станат прекрасни игленици от тях.

— И когато назрее моментът, издърпваме щифта, бронзовата плоча пада и затваря Одем в капана.

Ярви си представи ужаса на лицето на Одем, когато види плочата да пада, и не за пръв път му се прииска нещата да са така лесни на дела, както и на думи.

— Одем е в капан, да… — Очите на Нищо проблеснаха в мрака. — Но и ние сме в него.

Победоносни викове откъм двора оповестиха края на последното упражнение в квадрата. Едната половина победители, другата с наведени глави.

Ярви кимна към роба на майка му:

— Той ще ви покаже проходите. Запомнете ги.

— Ти къде отиваш? — попита Рълф, после добави уклончиво: — Кралю мой.

— Трябва да свърша нещо.

Сдържайки дъха си — страхуваше се, че и най-малкият шум ще го издаде, — Ярви пълзеше в спарения мрак към тайната вратичка между краката на статуята на баща Мир. Притисна лице в процепа и надзърна в Залата на боговете.

Беше преди пладне и кралят на Гетланд беше на отреденото си място — Черния трон. Одем седеше с гръб към Ярви и той не виждаше лицето му, само очертанията на раменете и лъскавата корона на главата му. Майка Гундринг седеше на столчето си, от дясната страна на трона и ръката ѝ трепереше от усилието да държи изправен пасторският жезъл от елфически метал.

Под подиума — море от бледо осветени лица — стояха знатните жители на Гетланд. Или по-скоро според Ярви мижавите и посредствените. Златните катарами на наметалата и ключовете на шиите блестяха, лицата, застинали в сервилни усмивки. Същите мъже и жени, които хлипаха жално при вдигането на погребалната могила на баща му и питаха ще имат ли отново крал като него. Със сигурност не виждаха такъв в тази саката подигравка, малкия му син.

Гордо изправена, току пред подиума, с Хюрик зад гърба си, стоеше майката на Ярви.

Той не виждаше лицето на Одем, но чу гласа на фалшивия крал да кънти в залата. Сдържан и кротък, както винаги. Търпелив като зимата — Ярви почувства ледени тръпки, когато го чу.

— Мога ли да попитам доблестната ни сестра, кога възнамерява да отпътува до Скекенхаус?

— При първа възможност, кралю мой — отвърна майката на Ярви. — Имам важни държавни дела, които…

— Сега аз нося ключа от хазната.

Ярви изви поглед към ръба на процепа и видя Изриун да седи от другата страна на Черния трон. Годеницата му. Да не забравяме — на брат му преди него. Наистина носеше ключа от хазната на шията си и както изглеждаше, не ѝ тежеше толкова, колкото някога се бе опасявала.

— Аз ще се погрижа за това, Лейтлин.

Не звучеше като срамежливото малко момиче, което някога изрецитира обета си към него в същата тази зала. Спомни си блясъка в очите ѝ, когато докосна Черния трон, и сега го видя отново, когато тя извърна поглед към седящия си на него баща.

Явно Ярви не беше единственият променил се след плаването до Амвенд.

— Погрижи се да е скоро — каза Одем.

— За да застанеш над всички ни като върховна кралица — добави майка Гундринг, повдигайки леко лъскавия си тъмен жезъл.

— Или да коленича като писар на баба Вексен — отвърна троснато майка му.

Настъпи мълчание, после Одем заговори отново:

— Има и по-тежки съдби, сестро. Всеки изпълнява дълга си. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Погрижи се.

— Кралю мой — насили през стиснати зъби майката на Ярви, докато се покланяше, и въпреки че толкова пъти беше мечтал за подобна гледка, виждайки я преклонила смирено глава, Ярви почувства изпепеляващ гняв.

— Сега ме оставете насаме с боговете — каза Одем и отпрати с ръка свитата около трона си.

Вратите се отвориха, знатните мъже и жени изразиха с поклон безкрайното си почитание към своя крал и се отправиха в колона навън. Майката на Ярви беше сред тях, с Хюрик зад гърба си, майка Гундринг вървеше най-отзад, а Изриун — след нея. На вратата тя спря, извърна се през рамо и се усмихна на баща си, точно както някога на Ярви.

Тътенът от затварянето на вратите отекна в залата и вътре се възцари пълна тишина. Одем се надигна с пъшкане от Черния трон, сякаш седенето на него му причиняваше неудобство. Обърна се и дъхът на Ярви секна.

Лицето на чичо му бе такова, както го помнеше. Мъжествено, с остри черти и сребърни нишки в брадата. Толкова наподобяващо лицето на баща му, само че с повече мекота и загриженост, които дори като негов син Ярви никога не получи от крал Утрик.

Омразата трябваше да нахлуе и да изтика назад всички страхове, да удави тормозещите го съмнения за това, че отскубването на Черния трон от пръстите на чичо му не си заслужава кръвта, която щеше да се пролее.

Вместо това, очи в очи с врага си, с убиеца на семейството си, крадеца на трона си, Ярви бе предаден от собственото си сърце и от всички възможни чувства го завладя прилив на любов. Любов към единствения човек от семейството му, който някога се отнесе мило с него. Единственият, успял да го накара да се почувства като човек. Последвалото чувство в гърдите му беше на тъга от загубата на този човек и Ярви усети очите му да се наливат със сълзи. Притисна юмруци в студения камък и се намрази за слабостта си.

— Спри да ме гледаш!

Ярви се дръпна като попарен от процепа, но погледът на Одем беше насочен високо горе. Той тръгна бавно настрани и ударите от токовете на ботушите му отекнаха в сумрака.

— Изоставихте ли ме? — провикна се той. — Както аз изоставих вас?

Говореше на кехлибарените статуи в купола на тавана. Говореше на боговете и в острия му тон имаше всичко друго, но не и сдържаност. Свали металния обръч, който някога Ярви бе носил, и изкривил в гримаса лице, започна да търка следите, които беше оставил на челото му.

— Какво можех да направя? — прошепна толкова тихо, че Ярви едва го чу. — Всеки служи някому. Всичко има цена.

Ярви си припомни последните думи на Одем към него, остри като кинжали в спомените му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут. Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Саката кукла на конци в ръката на майка си?“

И сега омразата заклокочи в гърдите му, изпепеляваща, вдъхваща увереност. Нима не даде клетва? Заради баща си? И майка си?

Заради себе си?

С едва доловим звън мечът на Шадикшарам излезе от ножницата и Ярви опря кривия юмрук на лявата си ръка в тайната врата. Рязко бутане ще я отвори отведнъж, знаеше го. Едно рязко бутане, три стъпки и един замах с меча напред щяха да сложат край на всичко. Прокара език по устните си, намести пръсти около дръжката, напрегна рамене, кръвта нахлу в главата му…

— Достатъчно! — изрева Одем и залата се огласи от ехото на гласа му, а Ярви застина на място. Чичо му намести отново короната на главата си. — Стореното, сторено! — Размаха юмрук към тавана. — Ако искахте друго, защо не ме спряхте? — Обърна се рязко и тръгна към вратата.

— Изпратиха мен да го сторя — прошепна Ярви и плъзна обратно меча на Шадикшарам в ножницата. — Не сега. Не още. Не просто така.

Но от колебанията му не бе останала и следа.

Дори ако за целта Торлби трябваше да бъде удавен в кръв.

Одем трябва да умре.

Битката на моя приятел

Ярви дърпаше с всички сили греблото, знаеше, че бичът е надвиснал над гърба му. Опъва, ръмжа през стиснати зъби, дърпаше дори с недораслия показалец на безполезната си ръка, но как би могъл да го помръдне сам?

Майка Море нахлу с рев в трюма на „Южен вятър“ и Ярви се спусна отчаяно към стълбата. Видя мъжете да опъват веригите в борба за последна глътка въздух, но водата заля лицата им.

— Хитрите момченца се давят точно като глупавите — каза Триг и от гладко разцепения му череп бликна кръв.

Ярви направи поредната залитаща крачка в снега, подхлъзна се и стъпи, олюлявайки се, върху нагорещения, гладък като стъкло камък. Колкото и бързо да тичаше, кучетата чаткаха със зъби току зад гърба му.

Оголените зъби на Гром-гил-Горм са почервенели, лицето му е омазано с кръв, а на шията му виси огърлица от пръстите на Ярви.

— Аз идвам — изпя той със звънлив като камбана глас. — И водя със себе си майка Война!

— Готов ли си да коленичиш? — попита майка Скаер.

Ръцете ѝ са покрити с лъскавите елфически гривни, а враните на раменете ѝ се смеят.

— Та той вече е на колене — каза Одем, облегнат на лакти на Черния трон.

— Винаги е бил — каза с усмивка на уста Изриун и продължи да се усмихва.

— Всеки служи някому — каза баба Вексен и очите ѝ грейнаха алчно.

— Стига! — изсъска Ярви. — Стига вече!

Отвори рязко тайната врата и полетя навън с насочен напред меч. Очите на Анкран се облещиха, когато закривеното острие потъна в гърдите му.

— Стоманата е отговорът — изграчи той.

Шадикшарам изпъшка, замахна назад с лакът и Ярви започна да удря с юмрук, усещаше стоманата да жвака в плътта ѝ, но тя само се усмихна през рамо:

— Той идва — прошепна му. — Той идва.

Ярви се събуди плувнал в пот, оплетен в завивката, млатещ с юмрук постелята.

Нечие дяволско лице изплува над него — лице от огън, тъмнина и вонящо на дим. Сви се боязливо назад, после се отпусна с въздишка на облекчение, осъзнавайки, че това е Рълф с факла в ръка.

— Гром-гил-Горм идва — каза той.

Ярви се освободи от завивката. Иззад капаците на прозореца звуците долитаха изкривени. Трясък. Викове. Бой на камбани.

— Прекосил е границата с повече от хиляда мъже. Или сто хиляди, в зависимост от това на кой слух решиш да повярваш.

Ярви замига на парцали в опит да прокуди съня:

— Вече?

— Придвижва се по-бързо от горски пожар и всява повече паника. Вестоносците едва са го изпреварили дотук. На три дни път от града е. Торлби е в пълен хаос.

На долния етаж бледата зора надничаше през капаците на прозорците и осветяваше още по-бледи лица. Беглата миризма на дим погъделичка носа на Ярви. Дим и страх. Чу приглушените викове на проповедника на площада, който призоваваше с треперещ глас хората да коленичат пред Единствен бог и да бъдат спасени.

Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.

— Враните ти летят бързо, сестро Ауд — каза Ярви.

— Казах ти, че е така, кралю мой.

Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд — всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.

— Това е моята битка — каза Ярви. — Ако решите да си вървите, няма да ви виня.

— Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. — Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. — Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.

Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:

— Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.

Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.

— Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват — каза Рълф.

— Притесняваха те и на границата — каза му Нищо, — но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.

— И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.

Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам:

— В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.

— Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. — Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. — Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.

Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“

— Имаш благословията ми да си вървиш — каза му Ярви, — но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягахме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.

Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:

— Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.

Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъхна дълбоко:

— И гребец.

— Не по избор.

— Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?

— Това не е наша битка — изсъска нетърпеливо Сюмаел.

— Битката на моя приятел е моя битка — сви рамене Джоуд.

— Ами най-сладката вода на света?

— По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. — Джоуд се усмихна вяло на Ярви. — Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.

— Накрая май всички ще се жалваме. — Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните ѝ очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. — Йорв, моля те…

— Името ми е Ярви.

И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката ѝ. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!

Искаше да хване ръката ѝ, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.

— Ами ти, Рълф? — попита.

Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.

— Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? — Широкото му лице се разтегна в усмивка. — Лъкът ми е твой.

Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената ѝ устна се изви в горчива гримаса:

— Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?

— Нищо — отвърна Нищо.

Сделката на майка Война

Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.

— Проклятие, умирам от студ — промърмори Ярви.

— Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? — Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.

— Знаеш, че не е така.

И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.

— Съжалявам — каза ѝ, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. — За онова, което ти каза майка ми… за това, че накарах Джоуд да остане… че не…

Тя стисна зъби и слепоочията ѝ заиграха:

— Не мисля, че един крал трябва да се извинява.

Ярви замижа.

— Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият…

— Нима? — Тя най-после извърна поглед към него, но в очите ѝ Ярви не видя топлота. — Там, над онзи хълм. — Сюмаел му подаде далекогледа. — Дим.

— Дим — изграчи един от гълъбите. — Дим.

Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение — или заповед — от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.

— Дим, дим, дим…

— Можеш ли да ги накараш да спрат? — попита Сюмаел.

— Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят — отвърна Ярви. — Не се тревожи. Не разбират какво казват.

Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.

— Там има ферма.

Собственикът ѝ беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща…

„Добрият пастор избира всеобщото благо — казваше майка Гундринг — и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?

Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.

Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.

— Кралят на Гетланд — промърмори той. — Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.

— Боговете забъркват странни гозби напоследък — каза Сюмаел.

Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.

— Рядко отправям молитви към теб, знам това — прошепна Ярви. — Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.

Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плесна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?

Той изскърца със зъби.

— Ако решиш да не ме направиш отново крал… ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата… поне ми позволи да изпълня клетвата си. — Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. — Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.

Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.

— Кралят трябва да умре — изсъска Ярви.

— Кралят трябва да умре! — изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. — Кралят трябва да умре!

— Време е — каза Ярви.

— Добре.

Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.

— Добре — отвърнаха в един глас двамата инглингци.

Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.

— Добре — промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.

Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.

В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море — че и една-две по-далечни — беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд — препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, — които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.

— Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си — промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.

— А какво ще кажеш за каузата ни — промърмори на свой ред Джоуд, — щом всички свестни хора са на другата страна?

— Много начинания искат свестни хора. — Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. — Убийството на крал не е сред тях.

— Това не е убийство — изръмжа Ярви. — И Одем не е истински крал.

— Шшш.

Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.

— Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.

Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойство:

— По местата.

Бяха преговорили плана си многократно. Рълф поведе една дузина умели стрелци. Всеки от двамата инглингци поведе по една дузина по проходите към тайни врати, водещи към двора на крепостта. Останалата дузина запълзя нагоре по витото стълбище след Ярви и Нищо. Към стаята над единствения изход от крепостта. Към Пищящата порта.

— Да бъдем разумни — прошепна Ярви, когато спря пред тайната врата. Гърлото му беше така свито, че едва успяваше да говори. — Хората вътре не са наши врагове…

— Днес са — прекъсна го Нищо. — Пък и майка Война мрази проявите на разум.

Той изкърти с ритник вратата и влетя вътре приведен под ниския горен праг.

— Проклятие! — изсъска Ярви и се втурна след него.

В стаята беше сумрачно — единствената светлина идваше от тесните прозорци — и беше огласена от тропота на крака в тунела на портата под нея. На масата седяха двама мъже. Единият се обърна през рамо и усмивката му посърна, когато видя Нищо с изваден в ръката меч.

— Кой си…

Стоманата проблесна, преминавайки през един от сноповете светлина от прозорците, и в следващия момент главата на мъжа се отдели от тялото му и се изтърколи в ъгъла на стаята. Направо смехотворна сцена според Ярви, шега, изиграна от пътуващи артисти по време на пролетния панаир, само дето този път не се разнесе детски смях. Нищо пристъпи покрай свличащото се тяло на мъжа, хвана другия под ръка, докато той се надигаше от масата, и го прониза в гърдите. Онзи изпъшка задавено и заопипва с ръка по масата, където лежеше секирата му.

Нищо помести внимателно масата с крак, за да не може да я достигне ръката на мъжа, изтегли меча си от гърдите му и положи бавно потреперващото му тяло на пода, с гръб към стената, където да изчака Смърт да отвори докрай пред него Последната врата.

— Стаята е наша — обяви Нищо, надникна навън през сводестия вход на отсрещната стена, затвори вратата и дръпна резето.

Ярви коленичи до умиращия мъж. Познаваше го. Някога го бе познавал по-точно. Улвдем, така се казваше. Не точно приятел, но далеч не от най-лошите. Веднъж се засмя на една от шегите на Ярви и той се зарадва.

— Трябваше ли да ги убиваш?

— Не. — Нищо избърса внимателно острието на меча си от кръвта. — Можехме също така да оставим Одем да си седи на трона.

Наемниците влязоха в стаята и заоглеждаха, свъсили вежди, основната ѝ забележителност и тяхна цел — Пищящата порта. Долният ѝ край чезнеше в пода, а горният — в тавана. Представляваше огромна като стена лъскава бронзова плоча, върху която бяха гравирани стотици лица, всичките изкривени в пищящи озъбени физиономии, виещи от болка или гняв лица. Преливаха се едно в друго като в огледалната повърхност на вода.

— Мисля, че сега се досещам защо я наричат Пищящата порта — каза Сюмаел, застанала пред нея с ръце на хълбоците.

— Грозновато нещо да опреш на него всичките си надежди — каза Джоуд.

Ярви докосна метала с върховете на пръстите си — хладен и твърд.

— Грозновато нещо да се стовари на главата ти, спор няма. — До плочата, върху метален стълб, на който бяха гравирани имената на петнайсет богове, имаше плетеница от зацепени едно в друго зъбни колела, ролки с гравирани по тях надписи и навити вериги. Дори с познанията си от обучението за пастор Ярви нямаше и най-малка представа как точно действаше всичко това. В средата му обаче имаше сребърен щифт. — Това е механизмът.

Джоуд протегна ръка:

— Просто дръпваш този щифт, така ли?

— В точния момент! — Ярви плесна ръката му. — В последния момент. Колкото повече от воините на Одем са навън, за да посрещнат Гром-гил-Горм, толкова по-добре за нас.

— Чичо ти говори — каза Нищо, застанал пред един от тесните прозорци.

Ярви открехна капака на съседния и надзърна навън. Видя познатия, покрит със зелена трева двор пред извисяващите снага сиви стени, с разпрострелия клони в единия му ъгъл кедър. Мъжете се бяха събрали отпред, едни готови за битка, други все още препасващи оръжия и потягащи припряно снаряжението си. Ярви облещи очи, когато осъзна колко много бяха. Триста на пръв поглед, но знаеше, че извън стените имаше още много. Над тях, на мраморните стъпала на Залата на боговете, в сребриста ризница и кожено наметало, с кралска корона на главата стоеше чичо му Одем.

— Кой застава днес пред стените на Торлби? — изрева той на събралите се воини. — Гром-гил-Горм, Трошача на мечове!

Мъжете започнаха да трамбоват гневно с крака и над двора се понесе вълна от ругатни.

— Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!

Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.

— Но в арогантността си той е довел малко хора! — продължи Одем. — Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?

Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци — в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.

Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът ѝ беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.

— Тогава нека окажем чест на майка Война и да ѝ дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!

— Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера — каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.

— Тръгват на бой — каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. — Правилно отгатна мислите на чичо си.

— Дори не се наложи да гадая — отвърна Ярви.

— Майка ти беше права. — Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. — Станал си много хитър и прозорлив.

Младите воини бяха най-отпред — неколцина по-млади и от Ярви, — възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.

Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.

— Кралят тръгва — каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.

Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.

— Рано е — промърмори Нищо.

— Виждам това! — изсъска Ярви.

С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.

Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.

— Да издърпам ли щифта? — викна Джоуд.

— Не! — изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. — Не още!

Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея — цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.

Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.

— Кралю мой! — Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг — от другата. — Братко мой!

Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.

— Одем, да поговорим, моля!

Ярви не смееше да си поеме дъх от страх, че така може да развали всичко. Времето сякаш спря. Одем погледна към портата, после към майката на Ярви, изруга под нос и тръгна обратно, следван по петите от най-приближените си.

— Чакай! — изсъска Ярви и облещилият очи Джоуд отдръпна бавно пръсти от сребърния щифт.

Ярви доближи колкото можа глава до тесния прозорец, хладният ветрец погали плувналото му в пот лице, но колкото и да напрягаше слух, не можа да чуе какво ставаше на стъпалата на Залата на боговете. Майка му коленичи пред Одем, притисна длани към гърдите си и смирено склони глава. Вероятно се разкайваше горчиво за твърдоглавието и неблагодарността си към Одем и върховния крал. Или пък се кълнеше в покорство и молеше за прошка. Тя взе ръката на Одем в шепите си, целуна я и Ярви усети как целият настръхва.

Чичо му погледна към майка Гундринг и кимна едва. Пасторът отвърна на погледа му и повдигна рамене. Тогава Одем докосна леко с пръст бузата на Лейтлин и се отправи отново към портата, а хората от свитата му хукнаха да го догонят.

Последните воини бързаха след другарите си през тунела и в двора бяха останали не повече от три дузини накуп. Майката на Ярви сплете пръсти на гърдите си и вдигна очи към прозорчетата на стаята над портата, а на Ярви му се стори, че гледаше право в него.

— Благодаря ти, майко — прошепна той.

Вдигна отново кривата си лява ръка. Зачака Одем да доближи портата. Но този път, вместо да разбиват плановете му на пух и прах, видя боговете да му изпращат златна възможност.

— Чакай — прошепна той и усети горещия си дъх да гъделичка устните му.

— Чакай. — Денят дойде. Часът настъпи.

— Чакай. — Време е.

— Сега.

Той замахна със сакатата си ръка и колкото и немощна да бе тя, благодарение на изобретателността на шестимата пастори от древността се стовари тежка като планина. Джоуд издърпа рязко сребърния щифт, зъбните колела забръмчаха, една от веригите се изопна и изведнъж причината за името на портата стана ясна на всички. С писък, сякаш излязъл от гърлата на всички мъртви в ада, и порив на вятър, толкова силен, че отвя шлема от главата на Ярви и го залепи с гръб към стената, Пищящата порта полетя надолу.

Долният ѝ ръб се стовари в тунела с оглушителен трясък и със сила, която разтърси цялата крепост, чак до древните елфически проходи в дълбините на хълма. Тя запечати тунела към крепостта с такава тежест, която самият баща Земя би отместил с мъка.

Подът на стаята се разтресе и разлюля и за момент Ярви си помисли, че цялата стена над тунела се срутваше от страховития удар на портата.

Пристъпи, залитайки, към процепа в пода и разтърси глава, за да се освободи от замайването и пищенето в ушите си. Тунелът отдолу беше пълен с хората от свитата на Одем. Едни се препъваха заднешком, стиснали с ръце главите си. Други посягаха с несигурни ръце към оръжията си. Трети, скупчени пред бронзовата плоча, крещяха без глас, въртяха се объркани, тупкаха с длани по пищящите лица. Сред тях самият фалшив крал беше вдигнал глава и гледаше към тавана. Очите му срещнаха очите на Ярви и лицето му пребледня така, сякаш беше видял демон, изпълзял обратно през Последната врата.

Ярви се усмихна.

Тогава усети някой да го сграбчва за рамото.

Нищо го дръпна назад и закрещя в лицето му. Ярви виждаше устните му да мърдат в тесния процеп на шлема, но чу просто глъхнещо клокочене.

Подът на стаята се успокои и той хукна след Нищо към вратата, оттам надолу по тясното вито стълбище, където се блъска, залитайки, в стените, бутан от напиращите зад него. Нищо отвори рязко някаква врата, в мрака нахлу светлина и в следващия момент Ярви излетя навън.

Последната врата

В двора на крепостта цареше хаос. Летяха остриета, хвърчаха трески, стоманата звънтеше, стрелкаха се облещени озъбени лица, летяха стрели, падаха тела и всичко това в неестествена тишина.

Точно както го беше планирал, наемниците на майка му бяха изскочили от скривалищата си и бяха ударили ветераните на Одем в гръб. Мнозина вече бяха посекли намясто, други преследваха из двора, оставяйки след себе си пръснати по тревата кървящи тела.

Онези, оцелели след първоначалния шок, сега се биеха ожесточено. Нямаше битка в истинския смисъл на думата, просто отделни схватки на биещи се на живот и смърт. Мигащ на парцали, Ярви видя една от жените шенд да ръга воин на Одем, докато онзи я млатеше с ръба на щита си в лицето, оставяйки по него кървави бразди.

Точно по план той видя Рълф и стрелците му да засипват двора с поредния залп стрели. Те се издигнаха безшумно в небето и полетяха надолу, надупчвайки щитовете на воините от личната охрана на Одем, скупчени нагъсто около своя крал. Един получи стрела в лицето, но дори не я забеляза — продължи да сочи с меча си към стълбите на Залата на боговете и да крещи. Друг се свлече със стрела в корема, вкопчи се в крака на човека до себе си, но онзи се отскубна безцеремонно от ръката му и го остави да се свлече на земята. Ярви познаваше и двамата. Доказали се воини, които някога бяха удостоени с честа да стоят на стража пред кралската спалня.

„Битката превръща хората в животни“, му казваше някога баща му. Ярви видя озъбен главорез с татуировка на бузата, гласяща „крадец на овци“, да посича един невъоръжен роб, който изпусна стомната си и тя се пръсна в стената.

Възможно ли е да бе планирал това? За това ли се моли?

Беше отворил широко вратата и беше поканил майка Война на гости. Вече не можеше да спре това. Никой не можеше да го спре. Оцеляването в него беше достатъчно предизвикателство.

Видя Нищо да подсича краката на един от воините на Одем, после да посича в гръб друг, обърнал се да побегне, след това да изблъсква щита на трети, който залитна силно назад, спъна се в ниския зид около кладенеца, преметна се заднешком и изчезна в дупката.

Вцепенен, Ярви изтегли бавно меча на Шадикшарам от ножницата. Това прави човек в битка, нали? Но, богове, как тежеше само. В него се блъскаха хора, тичащи като обезумели да се присъединят към този ад, но неговите крака сякаш бяха пуснали корени в земята.

Видя, че вратите на Залата на боговете бяха отворени и към тях, приклекнали зад надупчените си със стрели щитове, воините на Одем пълзяха крачка по крачка заднешком, прикрили зад себе си фалшивия крал.

Посочи с меч към тях и изкрещя:

— Там!

Слухът му се възвърна достатъчно, че да чуе нечии тежки стъпки зад гърба си, и навреме, за да се обърне рязко назад.

Но само толкова.

Чу звън на стомана и усети меча си да полита избит настрани, почти отскубнат от ръката му. Зърна за миг белязаното лице на Хюрик, чу гърленото му ръмжене, преди щитът му да го фрасне в гърдите, повдигайки го напълно от земята и запращайки го по гръб в тревата две крачки назад.

Погледът на Хюрик се стрелна настрани и той се извърна рязко, за да парира с щита си летящото острие на секира. Ударът беше толкова силен, че откъртените от дървото трески хвръкнаха във въздуха. Джоуд нададе рев и го връхлетя отново, размахвайки секирата като обезумял. Хюрик отстъпи, докато парираше втория удар, но третият не беше добре премерен и той бе готов за него. Посрещна го стабилно приклекнал и щитът му изби с лекота тежкото острие. То прелетя на една педя от рамото на Хюрик и се заби с глух удар в тревата. Докато Джоуд залиташе след него, Хюрик вряза ръба на щита си в главата му, извади го от равновесие и с къс, добре премерен удар на меча си изби дръжката на секирата от ръцете му.

Очевидно един хлебар не можеше да се мери с избрания щит на кралицата на Гетланд, независимо колко добър човек беше.

Оголените зъби на Хюрик се откроиха ясно на фона на черната му брада, в следващия миг мечът му полетя напред и потъна до дръжката между ребрата на Джоуд.

— Не — изграчи сподавено Ярви.

Опитваше се да стане, с всички сили, но едно бе да искаш, друго да можеш.

Джоуд се свлече на колене и лицето му се изкриви от болка. Хюрик постави огромен ботуш на рамото му, издърпа меча си и събори Джоуд по гръб в тревата. Обърна се към Ярви.

— Да довършим каквото започнахме в Амвенд.

Направи крачка напред, вдигнал почервенелия меч пред гърдите си. На Ярви му се искаше да посрещне Смърт с усмивка на уста, но малцина бяха способните да го направят, когато Последната врата зее широко отворена пред тях, дори кралете. Всъщност може би най-малко кралете. Той запълзя заднешком, вдигнал пред лицето си сакатата ръка, сякаш беше способна да спре меч. Устните на Хюрик се извиха в презрителна гримаса:

— Какъв крал би излязъл от теб…

— Тепърва ще видим това.

Брадичката на Хюрик се вирна нагоре и под прошарената му брада проблесна стомана. Острие на кинжал, излъскано до ослепителен блясък. Зад рамото на Хюрик се подаде лицето на майката на Ярви, беше присвила свирепо очи и стиснала здраво зъби.

— Пусни меча, Хюрик.

Той се поколеба за момент и тя се доближи и прошепна в ухото му:

— Познаваш ме. Малцина ме познават така добре като теб. Възможно ли е… — Тя извъртя острието и по дебелия врат на Хюрик потече струйка кръв — да подлагаш на съмнение решимостта ми?

Хюрик преглътна тежко, примижа от болка, когато буцата на гърлото му остърга острието на кинжала, пусна меча и той издрънча на земята. Ярви скочи на крака, вдигна меча на Шадикшарам и го насочи към гърдите му.

— Чакай — спря го майка му. — Първо ще получа отговор. От деветнайсет години си мой избран щит. Защо пристъпи клетвата си?

Погледът на Хюрик спря на Ярви и той видя тъга в очите му.

— Одем каза, че или момчето ще умре, или ти.

— Защо тогава не уби Одем на място?

— Защото заповедта идваше от върховния крал! — изсъска Хюрик. — А върховният крал не търпи неподчинение. Дал съм клетва да пазя теб, Лейтлин. — Той изправи бавно рамене и притвори очи. — Не сакатия ти син.

— Тогава смятай клетвата си за отменена.

Последва рязко, едва доловимо движение на острието и Ярви залитна назад с опръскано с кръв лице. Хюрик се свлече на колене, после падна по очи на земята. Ярви отстъпи заднешком с увиснал в ръката меч, вторачен в разрастващата се локва кръв в тревата.

Беше настръхнал. Дъхът му свистеше и дращеше гърлото му. Пред очите му затанцуваха светлини, ръцете и краката му натежаха, гърдите му тръпнеха от болка. Искаше просто да седне. Да седне в тъмното и да плаче.

Дворът, където беше играл като дете, беше целият осеян с телата на мъртви и ранени — посечени, надупчени със стрели. Ревниво пазени мечове и щитове, предавани по наследство в знатните родове, бяха паднали в калта, изпуснати от безжизнени пръсти, лежаха натрошени и омазани в кръв. Вратите на Залата на боговете бяха залостени. Оцелелите от наемниците се събраха пред тях. По лицето на Рълф течеше кръв от раната на главата му. Двамата инглингци млатеха със секирите си, но тежкото дърво не помръдваше.

Облегнат на дънера на вековния кедър, същия, за който брат му се подиграваше, че го е страх да изкатери, Джоуд седеше неподвижно, с килната на назад глава и отпуснати ръце в плувналия си в кръв скут. Сюмаел беше коленичила до него, увесила глава между раменете си, оголила зъби и стискаше в юмрук ризата му, сякаш се опитваше да го вдигне от земята. Сякаш щеше да го отнесе далеч оттук, в безопасност, както той някога отнесе нея. Само дето, дори и да имаше силата да го вдигне, нямаше къде да го отнесе.

Никъде освен през Последната врата.

В този момент Ярви осъзна, че Смърт не се покланяше почтително на онези, които пропускаше покрай себе си, не им посочваше пътя с вежливо протегната ръка, нито изричаше дълбокомислени слова, не я отключваше дори. Ключът висеше на гърдите ѝ забравен и ненужен, защото Последната врата зееше непрестанно отворена. И тя просто изтикваше вътре мъртвите, без много да се церемони, наред, без значение от слава, ранг или заслуги. Защото я чакаше огромна опашка. Безкрайна, неизчерпаема процесия.

— Какво направих? — прошепна Ярви и залитна към Джоуд и Сюмаел.

— Каквото трябваше. — Пръстите на майка му върху ръката му бяха от желязо. — Сега не е време за траур, сине мой. Кралю мой. — Едната половина на пребледнялото ѝ лице беше опръскана с кръв и в този момент приличаше на същинска майка Война. — Върви след Одем. — Тя стисна още по-силно ръката му. — Убий го и вземи обратно Черния трон.

Ярви стисна зъби и кимна. Нямаше връщане назад.

— Спрете! — провикна се на двамата инглингци. — Има друг начин. — Те свалиха секирите и го изгледаха мрачно. — Майко, остани с тях, пазете вратите. Никой да не излиза.

— Не и докато Одем не падне мъртъв — отвърна тя.

— Нищо, Рълф, съберете една дузина мъже и тръгвайте с мен.

Задъхан, Рълф огледа касапницата в двора на крепостта. Ранените, умиращите, куцащите и кървящите. И Джоуд, смелия Джоуд, който остана рамо до рамо с другарите си по гребло — облегнал гръб на дънера на кедъра, без гребло пред себе си, което да тегли, без товар, който да вдига, без другар, когото да окуражава.

— Ще успея ли да събера цяла дузина? — прошепна той.

Ярви се извърна през рамо:

— Събери каквото успееш.

Самотно място

— Готови? — прошепна Ярви.

— Винаги — отвърна Нищо.

Рълф протегна шия на едната страна, после на другата. Кръвта по лицето му изглеждаше черна в тъмнината.

— По-готов от това не виждам накъде.

Ярви пое дълбоко дъх и докато издишваше, подпря усуканата длан на лявата си ръка до тайната врата, блъсна я с рамо и влетя в светата обител на Залата на боговете.

Празен на подиума си, Черният трон се изпречи пред него — под взора на върховните богове с блещукащи гранатни очи. Над тях, от купола, кехлибарените статуи на малките богове гледаха отвисоко на жалките човешки деяния без коментар, без емоция, без интерес дори.

От хората на Одем бяха останали едва десетима, при това в жалко състояние. Бяха се скупчили при вратите, които се поклащаха леко от ударите отвън. Двама се опитваха да ги залостят с копията си. Други двама бяха съборили на пода приношенията за боговете и влачеха огромната маса от излъскано с годините дърво към вратите, където да я използват за барикада. Останалите стояха като вцепенени, седяха облегнати на стените с празни, вторачени в нищото погледи, още неможещи да проумеят как кралят им се оказа нападнат от тълпа главорези в сърцето на собствената си крепост. Майка Гундринг беше клекнала на пода до Одем и преглеждаше кървящата ръка на знаменосеца му.

— Защитете краля! — изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.

Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.

Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.

Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.

Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите ѝ се ококориха:

— Спрете! — изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. — Спрете!

Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щедро предоставена от възрастния пастор.

— Мъже на Гетланд! — провикна се той. — Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! — Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. — Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! — Ярви забоде палец в гърдите си. — Законният крал на Гетланд се завърна!

— Женска кукла на конци? — кресна Одем. — Полукрал? Крал на сакатите?

Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.

— Не — отвърна той. — Законният крал.

Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.

Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкия просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.

В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.

И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.

Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.

Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.

— Що за магия е това? — прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.

Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.

— Удил — прошепна тя, когато ехото заглъхна.

— Да. — Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. — Добра среща, братко.

И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.

Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.

Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.

Чичо му Удил стоеше пред него в момента.

— Време за разплата — каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.

— В Залата на боговете няма да се пролива кръв! — извика майка Гундринг.

Удил се усмихна:

— Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?

— Убийте го! — кресна панически Одем, но никой не се впусна да изпълни заповедта му. Никой дори не помръдна от място. — Аз съм вашият крал!

Но властта се оказа крехко създание. Бавно, внимателно, но като един, воините му отстъпиха назад и застанаха в полукръг зад гърба му.

— Черният трон е самотно място, така е — каза Удил и хвърли поглед през рамо към празния черен стол на подиума.

Слепоочията на Одем потрепваха, докато той, стиснал зъби, огледа едно по едно мрачните лица около себе си — на воините, на наемниците, на майка Гундринг и на Ярви, най-накрая на Удил, така подобно на неговото, ако не бяха по него следите от двайсет години на ужас и нищета. Изсумтя и се изплю на пода в краката на брат си.

— Така да бъде.

Одем изтръгна щита си, обкантен с лъскава, инкрустирана със скъпоценни камъни стомана, от ръцете на щитоносеца си и го изблъска грубо настрана.

Рълф подаде своя на Нищо, но той поклати глава:

— Дървото си има предназначенията, но тук стоманата е отговорът. — Той вдигна пред себе си меча, същия най-обикновен меч, който беше носил през цялото време, с излъскано до блясък стоманено острие.

— Дълго те няма, братко. — Одем вдигна своя меч, онзи, изкован за бащата на Ярви, с позлатена дръжка, завършваща с топка от слонова кост, с гравирани по острието благославящи руни. — Да се прегърнем.

Бърз като скорпион, той се хвърли напред и Ярви подскочи и инстинктивно направи крачка назад, повтаряйки движенията на другия си чичо. Одем замахна право напред, после пак, изсъска от напрежение, докато сечеше. Първо високо горе, после ниско долу. Замахваше с такава сила, че ударите му можеха да разполовят човек. Но колкото и бързи да бяха движенията му, брат му беше по-бърз. Удил приличаше на понесен от вятъра дим, виеше се, въртеше се, ярката стомана сечеше въздуха покрай него, но така и не успяваше да го докосне.

— Помниш ли последната ни среща? — попита той, без да спира танца си. — В бурята, стояхме на носа на кораба на баща ни. Смеех се в лицето на вятъра с братята си зад гърба ми.

— Друго никога не те е интересувало, само собственият ти смях!

Одем атакува отново отляво, отдясно, карайки стоящите наоколо воини да отстъпят още крачка назад. Но Удил за пореден път се измъкна от атаките му, без дори да вдигне меча си.

— Затова ли двамата с Утрик ме хвърлихте в сърдитото море? Или за да ми открадне той престола? А после ти да го откраднеш от него?

— Черният трон е мой!

Острието на Одем описа светкавична дъга над главата му, но Удил го парира със своето. Той сграбчи ръба на щита на Одем и за момент двамата чичовци на Ярви застанаха един срещу друг, кръстосали стържещи остриета пред лицата си. Тогава Удил наведе рамо, блъсна нагоре щита и ръбът му се вряза в брадата на Одем. Натисна с другото рамо напред и изтласка брат си назад. Одем се запрепъва заднешком и се блъсна в мъжете зад гърба си. Те го изтикаха обратно напред и той се сниши зад щита си, готов за нова атака, но Удил дори не помръдна от средата на оформилия се около двама им кръг.

— Въпреки погребалната ми могила на брега аз не се удавих. Търговци на плът ме извадиха от водата и ме вкараха да се бия в кръга за залози. В продължение на дълги мрачни години за развлечението на тълпа кръвожадни животни аз убих деветдесет и девет мъже. — Удил допря показалец до ухото си, наклони глава и за момент отново беше Нищо. — Понякога още ги чувам да шепнат. Чуваш ли ги как шепнат, Одем?

— Ти си луд! — излая Одем през окървавените си устни.

Но усмивката на Удил само се разтегли още повече:

— Естествено. Обещаха ми, че стотната победа в кръга ще ми донесе свободата, но ме изиграха и ме продадоха отново. — Одем запристъпя в кръг около него, дебнеше като хищник, приклекнал зад щита си, с лъщящо от пот лице, запъхтян от тежката ризница. Удил просто стоеше насреща му, отпуснал небрежно меч покрай крака си, дори не дишаше тежко. — Превърнаха ме в боен роб, после в гребец на галера, а после… в нищо. Дванайсет кошмарни години прекарах на колене. Добро място за размисъл.

— Мисли за това тогава!

Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.

Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.

Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.

— Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти — нищо освен суета!

— Самата истина. — Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. — И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. — Той кимна към Ярви. — Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. — Оголи бавно зъби и изсъска: — Той е мой.

Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече не успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опряния в пода меч.

— Последната врата се отваря за теб — каза му Удил.

Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.

— Знам това. — Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. — Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. — С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. — Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.

Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.

— Отговори ми само на един въпрос… — прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.

Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.

— Говори, братко.

Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.

„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“

Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.

Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.

— Какъвто и да е въпросът ти — прошепна в ухото на чичо си, — стоманата е моят отговор!

Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.

Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.

— Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико — каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. — Ще бъде ли стоманата отговорът ни?

Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.

Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на Далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.

Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.

Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?

Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.

— Аз получих отмъщението си — каза Ярви. — Черният трон е твой. — Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. — Кралю мой.

Вината

Гром-гил-Горм, крал на Ванстерланд, най-кървавият син на майка Война, Трошач на мечове и правяч на сираци, влезе в Залата на боговете. Зад него вървяха майка Скаер и десет от ветераните му. Огромната му длан висеше отпусната небрежно върху топката на дръжката на гигантския меч.

Ярви забеляза новата бяла кожа, с която бяха наметнати широките му рамене, а също новия огромен камък на един от дебелите му пръсти, както и няколкото нови топки от дръжки на мечове, с които се беше удължила веригата около врата му. Спомени от кървавия му поход през Гетланд по покана на Ярви, откраднати от невинни наред с живота им, естествено.

Но най-голямото нещо, докато минаваше през нащърбените от секирите врати на тронната зала на заклетия му враг, беше усмивката му. Усмивката на покорител, на човек, видял плановете си да се увенчават с успех, враговете си на колене — всички зарове в своя полза. Усмивката на човек, на когото се усмихват боговете.

Тогава видя застаналия между майка си и майка Гундринг в подножието на подиума Ярви и усмивката му повехна. След това забеляза кой седи на Черния трон и тя изчезна от лицето му на мига. Спря на средата на залата, горе-долу на същото място, където кръвта на Одем все още стоеше в пукнатините между камъните на пода, и се озова заобиколен отвсякъде от навъсените лица на гетландци.

Почеса се замислено по главата и каза:

— Не този крал очаквахме да видим.

— Мнозина тук ще кажат същото — каза Ярви. — Но този, когото виждаш, е истинският крал на Гетланд. Крал Удил, моят чичо, се завърна.

— Удил — изсъска през зъби майка Скаер. — Гордият гетландец. Знаех си, че съм виждала някъде това лице.

— Можеше да го споменеш. — Горм огледа смръщено събраните в залата воини и жените им с излъскани до блясък ключове и златни катарами на наметалата и въздъхна тежко. — Имам неприятното чувство, че няма да коленичиш пред мен като мой васал.

— Прекарах предостатъчно време на колене. — Удил се изправи, прегърнал меча си както преди. Същия най-обикновен меч, който беше взел от палубата на потъващия „Южен вятър“, чието острие лъщеше като огряно от луната спокойно море. — Ако някой ще коленичи, това ще си ти. Стоиш на моя земя, в моята тронна зала, пред моя трон.

Горм повдигна върховете на ботушите си и погледна под тях.

— Така изглежда — отвърна. — Но ставите ми са сковани. Боя се, че ще откажа.

— Жалко. Може пък да ги пораздвижа с меча си, когато те навестя през лятото във Вулсгард.

Горм свъси вежди.

— О, всеки пресякъл границата гетландец го чака топъл прием, това ти го обещавам.

— Защо да чакаме лятото, тогава? — Удил слезе бавно по стъпалата на подиума и спря на последното, така че лицето му да е на едно ниво с лицето на Горм. — Бий се с мен сега.

Едното око на Горм потрепери, после цялата скула под него заигра. Ярви видя надраните кокалчета на юмрука му да побеляват върху дръжката на меча. Воините зад гърба му зашариха нервно с очи. Лицата на воините на Гетланд се свъсиха още повече.

— Трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е никой човек да не може да ме убие…

— Бий се тогава, куче! — изрева Удил и ехото от гласа му се понесе между стените на залата.

Всички присъстващи затаиха дъх. Ярви се замисли дали няма да види втори крал да се прощава с живота си в един и същи ден. Ако трябваше да залага, не знаеше на кого от двамата щеше да го направи.

Тогава майка Скаер протегна дълга ръка и постави длан на рамото на Горм:

— Боговете помагат на онзи, който сам си помага — прошепна тя.

Кралят на Ванстерланд пое дълбоко дъх. Раменете му се отпуснаха, пръстите му пуснаха дръжката на меча и той ги зарови замислено в брадата си.

— Новият им крал е много невъзпитан — каза ѝ той.

— Така е — отвърна майка Скаер. — Не си ли го научила на дипломация, майко Гундринг?

Възрастният пастор на Гетланд ги изгледа сурово от мястото си до Черния трон.

— Разбира се — отвърна тя. — А също кой я заслужава.

— Мисля, че тя имаше предвид, че ние не сме от заслужилите — каза Горм.

— Така изглежда — отвърна майка Скаер. — Намирам и нея за невъзпитана.

— Така ли удържаш на думата си, принц Ярви?

Гетландците, събрани в тази зала, някога се бяха изредили да целуват ръката на Ярви. Сега изглеждаха готови да се наредят отново на опашка, за да прережат гърлото му. Той сви рамене:

— Вече не съм принц, освен това удържах на думата си, доколкото успях. Никой не очакваше подобен развой на събитията.

— Събития, а — отвърна майка Скаер. — Никога не потичат в каналите, които си им изкопал.

— Значи няма да се биеш с мен? — попита Удил.

— Защо всичката тази кръвожадност? — нацупи престорено устни Горм. — Нов си в занаята, но скоро ще научиш, че кралят е нещо повече от обикновен убиец. Да дадем шанс на баща Мир, да се подчиним на заповедите на върховния крал и да разтворим стиснатата в юмрук ръка. Пък през лятото, на терен, който ме устройва повече, може да подложиш на изпитание дъха на майка Война, който е положила върху мен още в люлката. — Той се обърна и се запъти към вратите, следван от пастора и воините си. — Благодаря за гостоприемството, гетландци! Скоро ще чуете пак за мен! — Спря на прага и силуетът на огромната му фигура се очерта в черно в светлия отвор. — И в този ден аз ще говоря с гръмотевици.

Вратите се затвориха след тях.

— Ще дойде ден, в който ще ни се иска да ги бяхме убили днес — промърмори майката на Ярви.

— Смърт чака всички ни — каза Удил и седна обратно на Черния трон. Продължаваше да стиска в прегръдките си меча. Отпусна се небрежно на облегалката. Умееше да седи на трона, отдаваше му се с лекота, както никога — на Ярви. — А сега имаме други въпроси за обсъждане. — Погледът на краля спря върху Ярви. Очите му святкаха също както в деня на първата им среща на борда на „Южен вятър“. — Племеннико мой. Някога принц, после крал, а сега…

— Нищо — отвърна Ярви и сви рамене.

Удил се усмихна и в усмивката му се прокрадна частичка от човека, с когото Ярви извървя дългия път през ледовете, с когото дели последна коричка хляб и до когото се изправи лице в лице със смъртта. Но тя не трая дълго, само миг. В следващия лицето на краля бе отново изковано от стомана, а погледът му режеше остър като меч.

— Ти сключи сделка с Гром-гил-Горм — каза той и през залата се понесе гневен шепот. „Мъдрият крал винаги намира върху кого да хвърли вината“ — казваше майка Гундринг. — Ти покани заклетия враг на Гетланд да сее смърт и огън в земите ни. — Ярви не смяташе да отрича, дори и ако имаше някакъв шанс протестите му да бъдат чути през надигналия се гняв на насъбралото се множество. — Умряха добри мъже и жени. Каква отплата иска законът за това, майко Гундринг?

Пасторът отмести поглед от лицето на краля си към лицето на някогашния си чирак и Ярви усети майка му да стиска още по-силно ръката му, защото и двамата знаеха отговора.

— Смърт, кралю мой — отвърна пресипнало майка Гундринг и сякаш се смали още повече, прегърбена на столчето си. — Или най-малкото — изгнание.

— Смърт! — изкрещя пронизително жена от сумрака в дъното на залата и ехото дълго кънтя в настаналата гробна тишина.

Ярви се бе изправял пред смъртта и преди. Колко пъти вече отваря тя за него Последната врата, но ето че все още хвърляше сянка. И въпреки че не можеше да каже, че вече се чувства удобно в присъствието ѝ, както с много други неща, повторението правеше нещата по-лесни. Този път, въпреки че устата му беше пресъхнала и сърцето му напираше да изскочи от гърдите, ако не друго, поне я посрещаше на крака.

— Допуснах грешка! — Гласът му се понесе из залата, звънлив и равен, без да потрепне. — Много грешки. Знам го. Но дадох клетва! И не видях друг начин да я изпълня. Да отмъстя за смъртта на баща си и брат си. Да сваля предателя Одем от престола. И въпреки че съжалявам за пролятата кръв, по Божията милост… — Ярви вдигна поглед към статуите, после сведе очи и разтвори ръце. — Законният крал се завърна.

Удил се загледа в ръката си, в разперените си върху черния метал пръсти. Малко напомняне, че кралят дължеше завръщането си на плановете на Ярви нямаше да навреди. Гневният шепот се понесе отново, усили се, но тогава Удил въдвори тишина с вдигане на ръка.

— Вярно е, че Одем те насочи по този път — каза той. — Неговите престъпления са по-тежки от твоите и ти изпълни присъдата му. Имал си причини да направиш каквото направи, а и за днес видяхме достатъчно смърт, мисля аз. Твоята няма да донесе справедливост никому.

Без да вдига очи от земята, Ярви преглътна с облекчение. Въпреки несгодите от последните няколко месеца обичаше живота. Обичаше го дори повече заради тях.

— Но разплата трябва да има — каза Удил и в очите му имаше тъга, докато го изричаше. — Съжалявам наистина. Присъдата ти е изгнание. Човек, веднъж седял на Черния трон, винаги ще иска да се върне на него.

— Не го намерих за удобен.

Ярви пристъпи към подиума. Знаеше какво трябва да направи сега. Знаеше го от мига, в който Одем падна мъртъв в краката му и той вдигна глава и видя надвисналото над него лице на баща Мир. Изгнанието имаше своите предимства. Нямаше да дължи нищо никому. Можеше да е каквото си поиска. Но Ярви се беше наскитал до насита. Неговият дом беше тук и той не смяташе да го напуска повече.

— Никога не съм искал Черния трон. Никога не съм очаквал, че ще седна на него. — Той вдигна високо сакатата си ръка и я разтресе пред погледа на всички. — Не това е представата ви за крал, моята — още по-малко. — Той коленичи пред подиума. — Предлагам друго решение.

Удил присви очи и Ярви отправи мълчалива молитва към баща Мир чичо му да е търсил изход от положението, възможност да опрости престъплението му.

— Говори тогава — отвърна той.

— Позволи ми да постъпя така, както е най-добре за Гетланд. Позволи ми да се откажа завинаги от претенциите си към престола. Позволи ми да издържа изпита за пастор, както щях да направя преди смъртта на баща ми. За да се откажа от титла и наследство и да приема Събора за свое семейство. Мястото ми е тук, в Залата на боговете. Но не на Черния трон, а до него. Покажи величие, като проявиш милост, кралю мой, позволи ми да изкупя грешките си, като служа на теб и на земята ни.

Удил се облегна бавно назад и се загледа замислено в Ярви. После се наведе към пастора си:

— Какво мислиш ти, майко Гундринг?

— Това е решение, над което баща Мир се усмихва — промърмори тя. — Винаги съм знаела, че от Ярви ще излезе добър пастор. И още го вярвам. Той се доказа като много хитър и прозорлив мъж.

— Това и сам видях — отвърна Удил, но все още не беше готов да отстъпи.

Продължи да гледа изпитателно Ярви и да потрива замислено брада.

Тогава майката на Ярви пусна ръката му и се втурна нагоре по подиума. Полите на червената ѝ рокля се разпиляха по стъпалата, когато коленичи в краката на Удил:

— Великият крал е милостив крал — промълви тя. — Моля те, кралю мой. Не отнемай единствения ми син.

Удил се размърда смутено на трона, отвори уста, но не намери думи. Дори не трепна пред погледа на Гром-гил-Горм, но пред погледа на майката на Ярви беше готов да се разтрепери като лист.

— Някога бяхме обещани един на друг — продължи тя. В този момент и въздишка би прозвучала като гръмотевица в гробната тишина, възцарила се в Залата на боговете, но присъстващите бяха затаили дъх. — Мислехме те за мъртъв… но боговете те върнаха на мястото, което ти е отредено… — Тя постави ръка върху ръката на Удил, отпусната върху черния метал на трона. Той не можеше да откъсне очи от лицето ѝ. — В момента най-съкровеното ми желание е да видя този обет изпълнен…

Майка Гундринг се примъкна към трона и заговори тихо:

— Върховният крал предлага многократно брак на Лейтлин, ще го приеме като обида…

Удил не я погледна дори:

— Нашият обет предхожда предложенията на върховния крал с двайсет години — отвърна остро той.

— Но тази сутрин пристигна нов орел от баба Вексен…

— Баба Вексен ли седи на Черния трон, или аз?

Този път Удил извърна поглед към пастора си.

— Ти.

Майка Гундринг сведе очи към пода. Мъдрият пастор придумва, увърта, спори и съветва, но преди всичко се подчинява.

— Тогава изпрати на баба Вексен птица с покана за сватбата ни. — Удил обърна покрита с мазоли и изкривена от дългите години стискане на трупчето за лъскане на палубата длан и пое ръката на майката на Ярви. — Ти ще носиш ключа от хазната ми, Лейтлин, и ще ръководиш държавните дела, в което си се доказала многократно.

— С удоволствие — отвърна тя. — А синът ми?

Крал Удил измери Ярви с продължителен поглед. После кимна:

— Ще заеме обратно мястото на чирак на майка Гундринг — каза той и така с един замах се показа като строг и милостив едновременно.

Ярви въздъхна облекчено:

— Гетланд най-после има крал, с който да се гордее. Всеки ден ще благодаря на майка Море за това, че те изпрати обратно.

Изправи се и тръгна към вратите. Докато вървеше сред подигравките и презрителния шепот на тълпата, Ярви се усмихваше. Вместо да крие както някога саката ръка в ръкава си, той я остави гордо на показ. В сравнение с избите на търговците на роби от Вулсгард, в сравнение с тормоза от бича на Триг и студа и глада на необятните ледове на Севера присмехът на тези глупаци не тежеше хич.

Благодарение на двете си майки, всяка със своите причини да стори каквото стори, Ярви излезе жив от Залата на боговете. Отново сакат и низвергнат, отново обречен на Събора. Където му беше мястото.

Беше извървял кръга и се беше върнал там, откъдето беше тръгнал. Тръгна момче, но се върна мъж.

Мъртвите лежаха върху каменните плочи в хладната изба в подземието на крепостта. Ярви не искаше да ги брои. Знаеше, че са много. Това му беше достатъчно като бройка. Реколтата от добре скроените му планове. Последствията от една необмислена клетва. Нямаше лица, просто плащаници, надигнати от носа, брадичката и стъпалата. Нямаше как да разбере под кои лежаха наемниците на майка му и под кои — доблестните воини на Гетланд. А може би нямаше и разлика, веднъж минали през последната врата.

Знаеше обаче кое е тялото на Джоуд. Тялото на неговия приятел. И другар по гребло. Човекът, прокарвал му пъртина през снега. Чийто глас мълвеше окуражително „загребване по загребване“, докато той скимтеше от болка над греблото. Беше приел битката на Ярви като своя, въпреки че не беше боец. До него стоеше Сюмаел, опряла стиснати юмруци в студения камък, с огряно наполовина от пламъка на дебелата свещ мургаво лице.

— Майка ти ми намери място на кораб — каза тя, без да вдига поглед.

Гласът ѝ бе мек, какъвто Ярви не бе свикнал да го чува.

— Добър навигатор се търси навсякъде — отвърна Ярви.

Боговете му бяха свидетели, той самият имаше нужда от такъв, който да му показва правилния път.

— Заминаваме по изгрев-слънце за Скекенхаус — каза тя. — След това на юг.

— Към дома? — попита Ярви.

Сюмаел притвори очи и кимна. Устните ѝ се разтегнаха в усмивка.

— Към дома.

Когато я видя за пръв път, Ярви не я намери за кой знае колко привлекателна, но сега му се стори красива. Толкова, че не можеше да извърне очи от нея.

— Мислила ли си, че… може да останеш?

Намрази се от самия факт, че го каза. Заради това че я принуждаваше да го отхвърли. Та той бе обречен на Събора. Нямаше какво да ѝ предложи. А и тялото на Джоуд лежеше помежду им като пропаст, която нямаше прекосяване.

— Трябва да вървя — каза тя. — Вече почти не си спомням коя бях някога.

Той можеше да каже същото за себе си.

— Важното е коя си сега.

— И това не помня вече. Освен това Джоуд ме носи в снега. — Ръката ѝ посегна към единия край на плащаницата, но за най-голямо облекчение на Ярви не го повдигна. — Най-малкото, което мога да направя, е сега аз да нося него. Ще отнеса прахта му в селото му. Може дори да пия от онзи прословут кладенец. Да пия и за двама ни. — Тя преглътна тежко. Незнайно по каква причина през цялото време Ярви усещаше в гърдите му да се надига гняв. — Кой би отказал най-сладката вода на…

— Той избра да остане — прекъсна я гневно Ярви.

Сюмаел просто кимна, без да вдига очи от плащаницата.

— Всички избрахме да останем.

— Не съм го карал насила.

— Не.

— Можеше да тръгнеш без него или да го убедиш да тръгне с теб, само да се бе опитала малко повече…

Този път тя вдигна очи, но в тях Ярви не видя гнева ѝ, който заслужаваше, само нейния дял вина.

— Прав си. Сега този товар ще тежи на моите рамене.

Ярви извърна рязко поглед и усети очите му да се насълзяват. Поредица от постъпки и направени избори, всеки на вид по-малкото зло, но ето как го бяха довели дотук. Възможно ли бе това да е нечие всеобщо благо?

— Не ме мразиш? — прошепна той.

— Загубих един приятел. Не искам да изгубя втори. — Тя постави внимателно ръка на рамото му. — Не ме бива много в намирането на приятели.

Ярви постави длан върху ръката ѝ и му се прииска никога да не я отдръпва оттам. Странно, човек никога не забелязва нещо, докато не дойде моментът, в който осъзнае, че не може да го има.

— Не ме виниш дори? — прошепна отново.

— Защо да го правя аз? — Тя стисна рамото му, после отдръпна ръка. — Сам по-добре ще се справиш.

Спасение за едни

— Радвам се, че дойде — каза Ярви. — Приятелите ми са съвсем на изчерпване.

— Ще се радвам да го направя — отвърна Рълф. — За теб и заради Анкран. Не смея да твърдя, че долюбвах много кльощавото копеле, докато се разпореждаше със склада на кораба, но накрая започнах да го харесвам. — Той се усмихна и покритият с коричка белег на челото му помръдна. — Към някои хора се привързваш от самото начало, но онези, дето искат време да се привържеш към тях — тях никога не забравяш. Да освободим малко роби, а?

Стоката се надигна на крака с мърморене, пъшкане и подрънкване на вериги. Вторачиха в тях очи, пълни със смесица от срам, страх, надежда и отчаяние, и Ярви неволно вдигна ръка и опипа белезите на шията си, оставени от нашийника. Вонята го връхлетя, а с нея и спомените, които така му се щеше да забрави. Странно как бързо бе привикнал обратно към свободата.

— Принц Ярви!

Собственикът изникна от тъмната вътрешност на магазина. Беше едър мъж с бледо лице с меки черти, бегло познато отнякъде. Един от процесията кършещи ръце оплаквачи при вдигането на могилата на баща му може би. Е, сега щеше да има възможността да ги покърши отново.

— Вече не съм принц — отвърна Ярви, — но иначе да. Ти си Йоверфел, нали?

Търговецът на плът изпъчи гордо гърди от честта да го познават по име.

— Да, разбира се, това съм аз и съм дълбоко поласкан от посещението ти! Ако позволиш да попитам, какви роби…

— Името Анкран говори ли ти нещо?

Погледът на търговеца се стрелна към Рълф, наблюдаващ с мрачно изражение отстрани, пъхнал палци в колана на меча си.

— Анкран ли?

— Нека опресня паметта ти, както вонята на магазина ти опресни моята. Продал си мъж на име Анкран, а после си го изнудвал за пари, за да държиш жена му и детето му в безопасност.

Йоверфел се покашля:

— Не съм нарушил никой закон…

— Нито пък аз, като поискам да ми върнеш дълга си.

Цветът се отдръпна съвсем от бледото лице на търговеца:

— Не ти дължа нищо…

Ярви се разсмя.

— На мен? Не. Но на майка ми Лейтлин, която скоро ще е отново Златната кралица на Гетланд, на чиято шия ще виси отново ключът от хазната… На нея, както разбрах, дължиш известна сума, прав ли съм?

Буцата на тънката шия на търговеца подскочи, докато той преглъщаше тревожно:

— Аз съм най-смирен слуга на моята кралица…

— Неин роб, ако питаш мен. Всичко, което притежаваш, да продадеш, няма да изплатиш и една трета от това, което ѝ дължиш.

— Да, да, неин роб, разбира се. — Йоверфел изсумтя натъжено. — Щом си толкова заинтересуван от търговията ми, именно заради нейните лихви трябваше да изстискам каквото можах от Анкран. Не че съм искал да го правя, не исках…

— Ааа, но ти загърби личните си желания и стремежи — прекъсна го Ярви. — Колко благородно от твоя страна.

— Какво искаш?

— Да започнем с жената и детето.

— Много добре.

Забол поглед в земята, търговецът изчезна в сумрака на магазина. Ярви погледна към Рълф и възрастният воин отвърна с повдигане на вежди. Робите продължаваха да стоят и да гледат мълчаливо. На Ярви му се стори, че един дори се усмихваше.

Не знаеше какво бе очаквал да види. Невиждана красота, зашеметяваща грация или поне нещо, което да грабне отведнъж сърцето му. Но семейството на Анкран се оказа съвсем обикновено на вид. Повечето хора са, естествено, за онези, които не ги познават. Майката беше дребничка, с крехко телосложение и непокорно вирната брадичка. Синът имаше косата на баща си и не откъсваше очи от земята.

Йоверфел ги побутна напред, застана отстрани и зачопли нервно пръсти:

— Живи и здрави, както обещах. Твои са. Подарък, естествено, заедно с благодарностите ми.

— Благодарностите можеш да си задържиш — каза Ярви. — А сега искам да си събереш нещата и да се преместиш във Вулсгард.

— Вулсгард?

— Да. Там е пълно с търговци на плът, ще се почувстваш у дома си.

— Но защо?

— За да държиш под око търговията на Гром-гил-Горм. Човек познава къщата на врага си по-добре от своя дом, така съм чувал да казват.

Рълф изсумтя одобрително, изпъчи гърди и намести палци в колана с меча.

— Или това, или ще бъдеш продаден в собствения си магазин, ти решаваш. Как мислиш, колко струваш?

— Ще уредя преместването — покашля се Йоверфел.

— И ще го направиш скоро — каза Ярви и побърза да се отдалечи настрана от вонята, където притвори очи и пое дълбоко глътка чист въздух.

— Ти… си новият ни собственик, значи?

Жената на Анкран стоеше до него, пъхнала показалец в нашийника си.

— Не. Казвам се Ярви, а това е Рълф.

— Бяхме приятели на мъжа ти — добави Рълф и разроши косата на момчето, от което то не остана много доволно.

— Бяхте? — попита тя. — Къде е Анкран?

Ярви преглътна тежко и затърси думите, с които да ѝ съобщи вестта…

— Мъртъв е — отвърна просто Рълф.

— Съжалявам — добави Ярви. — Той даде живота си, за да спаси моя, което в момента не ми изглежда никак добра сделка. Но поне вие сте свободни.

— Свободни? — смотолеви тя.

— Да.

— Аз не искам свобода, искам просто безопасност.

Ярви примига озадачен, после се усмихна натъжено. Той самият не бе искал повече за себе си.

— Бих казал, че ще имам нужда от прислужница, ако си готова да работиш.

— Винаги съм била — отвърна тя.

Ярви спря пред една ковачница и подхвърли монета на дървения, отрупан с инструменти тезгях. Беше една от новите, прясно изсечена, съвършено кръгла, щампована от едната страна със строгото лице на майка му.

— Свали нашийниците им — каза.

Семейството на Анкран не изрази с думи благодарност за свободата си, но на Ярви му стигаше звънтенето на чука по длетото. Рълф гледаше отстрани, вдигнал крак на един нисък дувар, облегнал кръстосани ръце на коляното си.

— Не съм голям разбирач на справедливостта — каза той.

— Че кой е?

— Но намирам това за голяма добрина.

— Гледай да не се разчуе, ще ми съсипе репутацията. — Ярви забеляза една възрастна жена да го гледа гневно от другата страна на площада. Усмихна ѝ се и ѝ помаха с ръка, после я изпроводи с поглед да се отдалечава забързана по пътя си. — Изглежда, сега съм злодеят по тези земи.

— Ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че няма злодеи. Просто хора с най-добри намерения.

— Моите най-добри намерения се доказаха като същинско бедствие.

— Можеше да е къде по-зле. — Рълф изви език и се изплю. — Млад си. Опитай отново. Следващия път ще се получи по-добре.

Ярви присви подозрително очи и изгледа възрастния воин:

— Ти кога стана такъв мъдрец?

— Винаги съм бил изключително проницателен, но ти беше заслепен от собственото си хитроумие.

— Често срещан недостатък при кралете. За късмет, достатъчно млад съм да се науча и на смирение.

— Хубаво, че поне един от двама ни е.

— А ти какво смяташ да правиш с остатъка от дните си? — попита Ярви.

— След като питаш, великият крал Удил ми предложи място в личната си стража.

— Ууу, каква чест! Прие ли?

— Отказах.

— Отказа?

— Честта е за глупаците, пък и имам чувството, че Удил ще се окаже от господарите, чиито хора мрат като мухи.

— От мъдър по-мъдър — каза Ярви.

— Доскоро мислех, че с живота ми е свършено. Сега, като го имам обратно, не виждам належаща нужда да му слагам преждевременен край. — Ярви погледна крадешком към Рълф и видя, че той прави същото. — Мислех си, че ти може да имаш нужда от другар по гребло.

— Аз ли?

— Има ли какво да се опре на един еднорък пастор и един попрехвърлил младостта разбойник?

С последен удар на чука нашийникът на сина на Анкран се отвори и момчето се надигна, примига смутено и потърка с пръсти шията си. Майка му го прегърна и го целуна по главата.

— Не съм сам — промърмори Ярви.

Рълф преметна ръка през раменете му и го стисна в смазваща прегръдка.

— Не и докато съм жив, приятелю.

Това беше знаменателно събитие.

Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за завръщането на крал Удил ги достигнеше едва след сватбата му, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, когато научеха, вестта. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин отново бе Златната кралица. Думата ѝ беше хвърлен камък.

Статуите на боговете бяха украсени с гирлянди от първите пролетни цветя, сватбените подаръци бяха струпани на разноцветни купчини около Черния трон, хората прииждаха под купола на Залата на боговете, скупчени нагъсто като овце в зимна кошара, още и още, чак докато въздухът не стана спарен от дъха им. Благословената двойка изпяха един на друг обетите си за вярност пред богове и хора. Падащите отгоре снопове светлина палеха огньове по излъсканата броня на краля и зашеметяващите бижута на кралицата и хората ги аплодираха въодушевено, въпреки че според Ярви гласът на Удил не беше от най-певческите, а на майка му — още по-малко. След това Бриньолф занарежда монотонно една от най-протяжните и подробни благословии, на които беше ставала свидетел тази свята зала, а застаналата до него майка Гундринг, вкопчила ръка в жезъла си и превита на две от изтощение, едва сдържаше нетърпението си. Накрая всички камбани в града забиха тържествено.

О, радостен ден!

Как нямаше да е доволен Удил? Върна си Черния трон и получи най-добрата жена, за която един мъж можеше да мечтае, жена, ухажвана от самия върховен крал. Как да не била очарована Лейтлин? Инкрустираният със скъпоценни камъни ключ от хазната отново висеше на шията ѝ, а проповедниците на Единствен бог бяха извлечени от монетния ѝ двор и бичувани през цял Торлби на пътя към доковете. Как можеха да не ликуват хората от Гетланд? Имаха железен крал и златна кралица, владетели, на които да могат да се доверят и с които да се гордеят. Владетели без певчески способности, вярно, но с по две здрави ръце всеки.

Въпреки цялото веселие — или може би именно заради него — Ярви не изпита от сватбата на майка си повече радост отколкото от погребението на баща си. От тази церемония поне успя да се измъкне преди края. Ако някой въобще го беше видял да се измъква от залата, с нищо не показа, че е натъжен от липсата му.

Времето навън подхождаше повече на настроението му от ухаещата на цветя атмосфера вътре. Духаше вятър търсач в този ден откъм сивото море. Виеше — мокър и солен — в бойниците, пронизваше го до кости, докато изкачваше издълбаните от крака каменни стъпала и вървеше по празните пътеки на крепостната стена.

Видя я отдалеч. Стоеше на покрива на Залата на боговете, облечена в прекалено тънки за такъв студ и залепнали по нея от дъжда дрехи и развяна от яростните напори на вятъра коса. Видя я навреме. Можеше да отмине и да намери друго място, откъдето да гледа намръщен в небето. Но краката му го понесоха към нея.

— Принц Ярви — каза тя, когато го видя да се приближава. Откъсна със зъби парче нокът от палеца си и го изплю срещу вятъра. — Каква чест.

Ярви въздъхна. През последните няколко дни чуваше проклетата титла навсякъде и вече му омръзваше от нея.

— Вече не съм принц, Изриун.

— Нима? Майка ти е кралица, нали така? На нейната шия виси ключът от хазната на Гетланд? — Бледата ѝ ръка се стрелна към гърдите ѝ, където вече нямаше нищо — нито ключ, нито огърлица. — Какъв е синът на кралицата, ако не принц?

— Сакат глупак? — промърмори Ярви.

— Беше, когато се срещнахме за пръв път, и безсъмнено ще си останеш такъв завинаги. А да не забравям и син на предател.

— Значи сега двамата с теб имаме много повече общо помежду си — отвърна троснато Ярви, но когато видя лицето ѝ да трепва, съжали на мига.

Само да се бяха развили малко по-иначе събитията, сега тях двамата щяха да приветстват хората долу. Той на Черния трон, тя на столчето до него. Очите ѝ щяха да греят радостно, докато докосва нежно сакатата му ръка. Щяха да са споделили вече онази по-добра целувка, която тя поиска на раздялата им…

Но нещата бяха каквито са. За него нямаше да има целувки. Нито днес, нито когато и да било. Той се обърна, подпря юмруци на парапета и се загледа в развълнуваното море.

— Не дойдох да се караме.

— Защо дойде тогава?

— Реших, че трябва да ти кажа, след като… — Ярви стисна гневно зъби и сведе поглед към бледата си усукана длан на парапета. След като какво? „След като бяхме сгодени. След като някога означавахме нещо един за друг“, помисли си, но не намери сили да го каже. — Заминавам за Скекенхаус. Ще положа изпита за пастор. Няма да имам семейство, претенции към престола… жена.

Тя се разсмя с глас.

— Ха, още нещо общо помежду ни. Аз пък нямам приятели, зестра и баща. — Тя се обърна да го погледне в очите и от омразата, която видя в тях, стомахът му се сви на топка. — Изхвърлиха тялото му на бунището.

Това трябваше да донесе радост на Ярви. В края на краищата неведнъж бе мечтал за подобна развръзка, за нея отиваха всичките му молитви и воля. В нейно име разруши всичко, жертва приятели и приятелства. Но гледайки лицето на Изриун, хлътналите ѝ, зачервени от плач очи, той не изпита радост.

— Съжалявам. Не за него, за теб.

Устата ѝ се изви презрително:

— Какво, мислиш, струват съжаленията ти?

— Нищо. Но въпреки това съжалявам.

Той вдигна ръце от парапета, обърна гръб на годеницата си и тръгна към стъпалата.

— Дадох клетва!

Ярви спря. Искаше му се просто да слезе от този брулен от вятъра покрив и никога повече да не стъпи на него, но тилът му настръхна и той не намери сили да продължи. Обърна се:

— О?

— Слънчева и лунна клетва. — Очите на Изриун святкаха гневно, вятърът замяташе яростно кичури коса през бледото ѝ лице. — Заклех се пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Изрекох я пред предците ми, погребани на плажа. Пред Той-който-гледа и Тя-която-пише. Сега ще я изрека и пред теб, Ярви. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми. Кълна се!

Тя му се усмихна — крива присмехулна усмивка, подигравателна имитация на онази, с която го дари в деня на годежа им.

— Виждаш ли, една жена може да даде същата клетва като мъж.

— Стига да е достатъчно глупава да го направи — отвърна през рамо Ярви, докато се отдалечаваше.

По-малкото зло

В деня, в който брат Ярви се завърна у дома, майка Слънце се усмихваше дори докато скриваше лицето си от света.

Първият ден от лятото, бяха го провъзгласили гетландци. Котките се припичаха на горещите каменни покриви на Торлби, морските птици крякаха лениво една на друга, лекият бриз носеше солта от морето по тесните улички на града, довяваше го до отворените прозорци на къщите.

Довя го и до вратата на стаята на майка Гундринг, когато Ярви най-после се пребори с тежката дръжка на бравата и успя да я натисне със сакатата си ръка.

— Скитникът се завръща — каза възрастният пастор, остави настрана книгата си и от нея се вдигна облаче прах.

— Майко Гундринг. — Ярви се поклони ниско и ѝ поднесе чашата чай.

— И ми носиш чай. — Тя притвори очи, вдъхна парата над чашата, сръбна и преглътна. На сбръчканото ѝ лице се разтегли огромната усмивка, която носеше на Ярви толкова гордост всеки път, когато я заслужеше. — Нищо не е същото, когато те няма.

— Ако не друго, поне чаят няма да ти липсва повече.

— Издържа изпита, значи?

— Съмняваше ли се?

— Не и аз, брат Ярви, не и аз. Но ето че си препасал меч. — Тя погледна намръщено към ножницата на меча на Шадикшарам на кръста му. — Благата дума спира повече удари.

— Нося го за онези, които тя пропусне. Напомня ми откъде идвам. Пасторът застава зад баща Мир, но майка Война не му е чужда.

— Ха! Самата истина.

Майка Гундринг го покани на столчето от другата страна на огнището. На същото, откъдето толкова често бе слушал запленен историите ѝ, на което научи езици, история, да познава билки и растения и да говори както подобава с крале. Възможно ли бе да са минали едва няколко месеца откакто за последно седя на него? Струваше му се, че това беше в друг свят. В сън.

От който днес се беше пробудил.

— Радвам се, че се върна — каза тя — и не само заради чая ми. Чака ни много работа в Торлби.

— Не мисля, че хората тук ме обичат.

Майка Гундринг махна пренебрежително с ръка:

— Забравили са вече. Хората имат къса памет.

— За това работата на пастора е да помни.

— А също да съветва, да лекува, да говори истината и познава тайните проходи, да избира по-малкото зло и всеобщото благо, да изглажда пътя на баща Мир на всички езици, да разказва притчи…

— Да ти разкажа ли аз една?

— За какво се разказва в нея, брат Ярви?

— За кръв и измама, за пари и убийство, за предателство и жажда за власт.

Майка Гундринг се засмя и отпи от чая.

— От единствените притчи, които наистина харесвам, значи. Има ли в нея елфи? А дракони? Тролове?

Ярви поклати глава:

— Хората са способни на предостатъчно зло, повече отколкото някога ще имаме нужда.

— И това е истина. Нещо, което си научил в Скекенхаус?

— Отчасти. Работя по тази притча отдавна. От нощта, в която разбрах за смъртта на баща ми. Но сега мисля, че най-после я наредих с всички подробности, от началото до края.

— Познавайки таланта ти, ще е наистина вълнуваща история.

— Ще тръпнеш, докато я слушаш, майко Гундринг.

— Започвай тогава!

Ярви се наведе напред, загледа се огъня и потърка с палец дланта на сакатата си ръка. Беше я репетирал от деня, в който издържа изпита, отказа се от престола и прие Събора за свое семейство. От момента на целувката по бузата на баба Вексен, когато погледна в очите ѝ, видя в тях онази жажда, онази алчност и разбра истината.

— Ами, не знам откъде да започна.

— От самото начало, разбира се. Почни с предисторията.

— Добър съвет — отвърна Ярви. — Твоите съвети винаги са били добри. И така… Един върховен крал, отдавна прехвърлил златните си години, и Първият пастор от Събора — тя също своите, ревностно обсебени от властта си, както често става с онези, които я имат, един ден погледнали на север от Скекенхаус и видели заплаха за величието си. Не била заплахата от стоманата в ръката на железен воин, ами от жена, която предяла злато и сребро. Златна кралица, с планове да сече монети с еднакво тегло, за да става всичката търговия из земите около Разбито море с нейния образ.

Майка Гундринг се облегна назад и сбърчи замислено чело:

— В тази притча май има частица истина.

— В добрите притчи винаги има. Ти си ме учила на това. — Веднъж започнал разказа си, думите потекоха с лекота. — Върховният крал и пасторът му видели търговците да напускат доковете им и да отиват при тази северна кралица. Месец след месец приходите в хазната им се топели, а с тях и властта им. Трябвало да действат незабавно. Но да убият жена, която може да преде злато от слама? Не. Мъжът на северната кралица бил прекалено горд и гневен, за да се разберат с него. Ще го убият, тогава ще съборят кралицата от високия ѝ престол и ще я накарат да запреде за тях. Такъв бил планът им.

— Да убият крал? — промърмори майка Гундринг и изгледа изпитателно Ярви над ръба на чашата чай.

Той сви рамене:

— Така обикновено става в притчите.

— Но кралете са предпазливи, добре охранявани.

— Особено този крал. Затова те се нуждаели от помощта на някой, на който той има доверие. — Ярви се приведе отново напред и топлината на огъня лъхна лицето му. — И те научили един орел с бронзови пера на послание. Кралят трябва да умре. И го изпратили на пастора на северния крал.

Майка Гундринг примига и бавно отпи глътка чай.

— Тежка задача за един пастор, да убие човека, на когото се е клела да служи.

— Но нима тя не е дала клетва за вярност и към върховния крал и Първия пастор?

— Всички сме я дали — прошепна майка Гундринг. — Ти също, брат Ярви.

— О, аз давам клетви под път и над път, вече съвсем им изгубих края, коя да изпълнявам, коя не. Този пастор имал същия проблем. Защото кралят седи между богове и хора, а върховният крал — между богове и крале. А този напоследък си мислел, че седи дори още по-високо. Тя знаела, че заповедта му трябва да бъде изпълнена. Затова скроила план. Да замени своя крал с по-сговорчивия му брат. Да отстрани всички законни наследници на трона. Да хвърли за това вината върху заклет враг от далечния север, където кракът на цивилизован човек рядко стъпва. Да каже, че е дошъл гълъб от друг пастор с предложение за мир, и така да примами своя крал в капан…

— Може би там е открила по-малкото зло — каза майка Гундринг. — Може би не е имала друг избор, или това, или да гледа майка Война да разперва кървави криле над земите около Разбито море.

— По-малкото зло и всеобщото благо. — Ярви пое дълбоко дъх и той прониза болезнено гърдите му. Замисли се за черните птици в клетката на сестра Ауд. — Само дето набеденият пастор никога не изпращала гълъби. Само врани.

Чашата застина на половината път към устните на майка Гундринг.

— Врани?

— Толкова често става така, една дребна подробност и целият добре скроен план се срива в руини.

— Ах, тези досадни подробности. — Едното ѝ око потрепери, докато се взираше в чашата. Тя отпи нова голяма глътка и двамата с Ярви замълчаха, заслушани в пращенето на огъня. — Досетих се, че един ден ще разплетеш историята — каза накрая тя, — но не очаквах да е толкова скоро.

— Хм, нека позная, не преди да умра в Амвенд.

— Това не беше мое решение — отвърна възрастният пастор. Тя, която му бе като майка. — Ти трябваше да издържиш изпита, да се откажеш от престола и един ден да заемеш мястото ми, това винаги е бил планът ми за теб. Но Одем ми нямаше доверие. Избърза. Не можех да спра майка ти да те качи на Черния трон. — Тя въздъхна горчиво. — А и баба Вексен нямаше да остане доволна от такъв развой на събитията.

— Затова ме остави да падна в капана на Одем.

— С огромно съжаление. Там видях по-малкото зло. — Тя остави чашата на пода до себе си. — Как свършва притчата ти, брат Ярви?

— Току-що свърши. С огромно съжаление. — Той вдигна поглед от огъня и я погледна право в очите. — И искаш да кажеш отец Ярви.

Възрастният пастор сбърчи чело, погледна го учудено, после сведе поглед към чашата на пода.

— Черен език?

— Дадох клетва, майко Гундринг. Да отмъстя на убийците на баща ми. Може и да съм получовек, но дадох цяла клетва.

Пламъците в огнището подскочиха и оранжевите им светлини заблестяха в бурканите по рафтовете.

— Баща ти и брат ти — изграчи пресипнало тя. — Одем и хората му. И още толкова други. А сега Последната врата се отваря за мен. И всичко… за едни монети.

Майка Гундринг примига и залитна напред. Ярви се пресегна рязко и я подпря с лявата си ръка. С дясната намести възглавничката зад гърба ѝ и я облегна внимателно назад в стола.

— Изглежда, монетите могат да бъдат истински смъртоносни.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Аз също. В цял Гетланд няма да намериш човек с повече съжаления от мен.

— Не мисля така. — Тя се усмихна немощно. — Ти ще бъдеш добър пастор, отец Ярви.

— Ще се постарая.

Тя не отговори.

Ярви пое разтреперан дъх и притвори клепачите ѝ. Кръстоса сбръчканите ѝ ръце в скута и се отпусна обратно прималял на столчето. Продължаваше да седи на него, когато вратата се отвори с трясък. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете билки, провесени от тавана, започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.

Беше един от младите воини, наскоро издържал изпита в квадрата. Оказа се по-млад и от Ярви, когато застана на входа и светлината на огъня освети голобрадото му лице.

— Крал Удил иска да поговори с пастора си — каза той.

— Нима?

Ярви лисна останалия на дъното на чашата чай в огъня и обви пръсти около студения елфически метал на жезъла на майка Гундринг. На своя жезъл.

Изправи се.

— Предай на краля, че идвам.