Полукрал

Най-евтината стока

Ярви клечеше в смрадливия мрак, опипваше внимателно изгорените места по шията си и пресните корички на раните по грубо остриганата си до кожа глава. Денем се потеше, нощем трепереше от студ и слушаше стонове, пъшкане и нечути молитви на дузина езици от пресипналите гърла на човешката измет около него. Собствените — най-вече.

На горния етаж добрата стока — чисти, нахранени и с излъскани робски нашийници — стояха подредени на улицата, за да привличат купувачи. Във вътрешността на магазина оковани с вериги за железни прътове по стените, недотам красивите, силни и без умения роби биваха бити, докато не се научеха да се усмихват на купувачите. Тук долу, в тъмнината и мръсотията, старите, болните, малоумните и сакатите се боричкаха като свине за подхвърлените им отгоре остатъци храна.

Във вечно разрастващия се пазар за роби на Вулсгард, столицата на Ванстерланд, всеки имаше цена и парите не се пилееха с лека ръка за неща, които нямаше да донесат печалба. Разходи и печалба, прости, лишени от сантименталност сметки. Тук човек научаваше какво наистина струва и Ярви получи потвърждение на отколешните си съмнения.

Той струваше малко повече от нищо.

Първоначално главата му напираше да се пръсне от всевъзможни планове, стратегии и фантазии за отмъщение. Мислите за милион неща, които можеше да направи иначе, не му даваха мира. Но всички те бяха за миналото, сред тях нямаше мисъл за нещо, което можеше да направи сега. Ако изкрещеше с пълно гърло, че е законният крал на Гетланд, кой щеше да му повярва? Та той самият не си вярваше много. И ако все пак успееше да ги накара да повярват, тогава какво? Тези хора си вадеха хляба с продажбата на хора. Естествено, ще поискат откуп за него. Щеше ли крал Одем да приеме своя изчезнал племенник обратно под нежните си грижи с усмивка на уста? Безсъмнено. С мека като непокътнат, прясно навалял сняг усмивка.

Затова Ярви продължи да клечи в непоносимата смрад и мръсотия и откри с какви невероятни неща свиква човек.

На втория ден вече почти не забелязваше вонята.

В края на третия, в студената нощ, се гушеше с охота в телата на останалите забравени от боговете.

На четвъртия, когато отгоре изсипаха помията, ровеше в мръсотията по-настървено от всички останали.

На петия почти не помнеше лицата на онези, които бе познавал така добре. Лицето на майка му почти не се отличаваше от това на майка Гундринг. На баща му и подмолния му чичо се сляха в едно. Между Хюрик и Киймдал вече нямаше разлика. Чертите на Изриун избледняха и се размиха като на призрак.

Странно колко бързо един крал става животно.

Или полукрал — полуживотно. Явно дори онези, които хората издигат най-високо, в крайна сметка не са кой знае колко далеч от калта.

Малко след изгрев-слънце на седмия ден в този сътворен от човешка ръка ад, тъкмо когато виковете на търговеца на използвани, свалени от телата на мъртвите брони от съседния магазин се впуснаха в надпревара с крясъците на морските птици, Ярви чу гласовете.

— Търсим мъже, годни да опъват гребло на кораб — каза първият, плътен и безцеремонен. Глас на човек, който говори право и без заобикалки.

— Девет чифта ръце. — Този беше по-мек и рафиниран. — Треската остави празнини по пейките на палубата ни.

— Разбира се, приятели мои! — Гласът на собственика на магазина — и на Ярви — се проточи угоднически, сладък, гъст и лепкав като мед. — Погледнете този шенд, Намев се казва, воин първенец сред своите! Виждате ли колко висок е той? Погледнете само тези рамене. Сам-самичък може да гребе на кораба ви. Няма да откриете по-високо качество никъде…

Първият купувач го прекъсна с презрително пръхтене:

— Ако търсехме качество, щяхме да сме на другия край на улицата.

— Човек не смазва оста на каруца с първокачествено масло — добави вторият.

Чуха се стъпки, снопчетата светлина от пролуките между дъските над главата на Ярви се разместиха и от тавана се посипа прахоляк. Робите около него притаиха дъх и той усети телата им да се сковават от напрежение. Гласът на собственика на магазина достигна до ушите им приглушен, изгубил солидна доза сладникавост:

— Тук имам шестима здрави инглингци. Говорят малко от езика ни, но този на камшика разбират достатъчно добре. Добър избор за тежка работа и на отлична цена…

— И доброто масло не е за смазване на оста на каруца — прекъсна го вторият купувач.

— Води ни до долнопробното, търговецо на плът, до свинската мас — изръмжа първият.

Старите панти на вратата на горния край на стълбите изскърцаха и робите, а сред тях и Ярви се скупчиха един в друг и примижаха боязливо срещу нахлулата светлина. Той може и да бе нов в робството, но в боязливото мижене имаше дългогодишен опит. С порой от ругатни и удари на пръчката търговецът на плът успя да ги строи в залитаща несигурно редица от пъхтящи, подрънкващи с вериги човешки останки.

— Скрий тая ръка — изсъска той на Ярви и той я свря колкото по-високо успя в дрипите на ръкава си.

В момента всичките му амбиции се свеждаха до това да бъде купен, притежаван от друг, вън от този смрадлив ад, отново под погледа на майка Слънце.

Двамата купувачи слязоха внимателно по стъпалата. Първият беше оплешивяващ здравеняк, от чийто покрит с метални капси колан висеше навит дълъг кожен бич. От начина, по който гледаше свирепо изпод рунтавите си вежди, ставаше ясно, че не е човек, с когото можеш да се будалкаш. Вторият беше значително по-млад. Висок и слаб, с красиво лице и рядка брада около извити в горчива усмивка тънки устни. Ярви забеляза на врата му да проблясва нашийник. Очевидно той самият беше роб, но ако се съдеше по дрехите му — роб с привилегии.

Търговецът на плът се поклони и посочи с пръчката към редицата.

— Най-евтината ми стока.

Не си направи труда да разкрасява нещата. Изтънчените думи биха прозвучали абсурдно на място като това.

— Това са едни много окаяни създания — отбеляза робът и сбърчи нос от вонята.

Широкоплещестият му спътник не изглеждаше притеснен от нея. Той преметна една мускулеста ръка през раменете на роба, притегли го в здрава прегръдка и зашепна в ухото му:

— Трябват ни гребци, не крале.

Говореше на халийн, езика на Сагенмарк и островите му, но благодарение на обучението си за пастор Ярви владееше достатъчно добре повечето езици от земите около Разбито море.

— Капитанът не е глупачка, Триг — отвърна красивият роб и зачопли нервно нашийника си. — Ами ако разбере, че сме я прекарали?

— Казваме, че това е било най-доброто, което е имало. — Равнодушният поглед на Триг обходи печалната редица. — После ти ѝ даваш нова бутилка и тя забравя за всичко. Или може би вече нямаш нужда от среброто, Анкран?

— Знаеш, че не е така. — Анкран се отърси от ръката на Триг и изкривените му от погнуса устни се извиха още повече. Без да си прави труда да ги поглежда дори, той започна да издърпва един по един хора от редицата. — Този… този… този… — Ръката му спря на Ярви и понечи да отмине…

— Мога да греба, господарю. — По-голяма лъжа Ярви не беше изричал през целия си живот. — Чиракувах на рибарска лодка.

Анкран приключи с избора на деветимата от редицата. Сред тях бяха сляп тровенландец, чийто баща бе избрал да продаде него вместо кравата, стар гърбав островитянин и сакат ванстерландец, на когото и пари да даваха, нямаше да успее да потисне достатъчно дълго кашлицата си, че да ги вземе в ръка.

А също така Ярви, законният крал на Гетланд.

Пазарлъкът за цената беше свиреп, но накрая Триг и Анкран успяха да се споразумеят с търговеца на плът. Малка част от среброто им премина в шепата на търговеца, още по-малка — обратно в кесията, а основната част бе поделена намясто и изчезна в джобовете на двамата купувачи, така според Ярви открадната от капитана им.

По бърза сметка току-що бе купен на цената на прилична овца.

Нямаше възражения.

Задружно семейство

„Южен вятър“ се полюшваше на док и изглеждаше всичко друго, но не и топъл бриз. В сравнение с тесните бързоноги кораби на Гетланд той беше тромаво чудовище — дълбоко газещо и с огромен „търбух“ между притъпения нос и заоблената кърма, — зле поддържаното дърво на чийто корпус беше обрасло със зелена морска трева и полипи. Имаше две къси дебели мачти, две дузини огромни гребла на всеки борд и тесни прозорци на ниските пристройки на носа и кърмата.

— Добре дошли у дома — каза Триг и блъсна Ярви към трапа, пред който стояха двама навъсени стражи.

Млада чернокожа жена наблюдаваше докарването на новите роби от покрива на пристройката на кърмата и полюшваше небрежно единия си провесен надолу крак.

— Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? — попита тя и скочи с лекота на палубата.

Говореше почти без акцент. Тя също имаше нашийник, но изплетен от тънка метална нишка. Беше вързана с верига, но също като нашийника — лека, фина и достатъчно дълга. Беше я преметнала около едната си ръка, сякаш беше украшение, което сама бе избрала да носи. Очевидно се ползваше с повече привилегии дори от Анкран.

Тя провери зъбите на кашлящия ванстерландец и зацъка с език. Побутна с пръст гърбицата на шенда и направи гримаса от погнуса:

— Капитанът няма да остане доволна от подобна сган.

— И къде е в момента славният ни водач? — попита Анкран, но нещо в тона му подсказа, че вече знаеше отговора.

— Спи.

— Пияна?

Жената се замисли, преди да отговори, и устните ѝ замърдаха, все едно пресмяташе нещо наум:

— Не е трезва.

— Ти си гледай определянето на курса, Сюмаел — изръмжа Триг и избута напред Ярви и останалите. — Гребците са моя грижа.

Докато Ярви влачеше крака покрай нея, Сюмаел го изгледа подозрително през присвитите си клепачи. Тя имаше белег на горната устна, завършващ с триъгълна цепка, през която белееше зъб, и Ярви се улови в мисли за нея: в коя южна земя беше родена, как се бе озовала тук, по-млада ли беше от него, или по-стара, не можеше да се каже с тази остригана глава…

Тя посегна рязко, сграбчи го здраво за китката и изви ръката му нагоре.

— Този има саката ръка. — Не го каза като подигравка, просто констатираше факт като пастир, забелязал куцаща крава в стадото си. — Има само един пръст освен палеца. — Ярви опита да отскубне ръката си, но жената се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. — При това недорасъл.

— Проклетият търговец на плът! — Анкран си проправи с лакти път до Ярви, на свой ред сграбчи китката му и огледа ръката. — Каза, че можеш да гребеш!

— Не казах добре — смотолеви просто Ярви и сви рамене.

— Каква изненада, ще вземе да се окаже, че в днешно време не можеш да имаш вяра никому — каза Сюмаел и повдигна многозначително едната си вежда. — И как го виждаш да гребе с една ръка?

— Ще трябва да намери начин — отвърна Триг и пристъпи към нея. — Имаме девет свободни места по пейките и девет роби. — Той се надвеси над Сюмаел и дебелият му нос почти опря в тънкия остър нос на жената. — Или може би искаш да се пробваш на пейката вместо него?

Тя облиза цепката на горната си устна и отстъпи внимателно назад:

— Аз по-добре да си гледам определянето на курса, а?

— Добра идея. Сложете сакатия на греблото на Джоуд.

Повлякоха Ярви по вдигнатия до борда трап, после през средата на палубата, покрай пейките, от двете страни на които зад всяко огромно гребло седяха по трима гребците — всичките с остригани до кожа глави, жилести, с нашийници на вратовете. Гледаха го със смесица от съжаление, самосъжаление, отегчение и презрение.

Някакъв мъж, прегърбен на четири крака, лъскаше дъските на палубата. Лицето му беше скрито в чорлава сплъстена коса и брада и беше толкова опърпан, че в сравнение с него и най-окаяният гребец изглеждаше като принц. Един от надзирателите на палубата го разкара от пътя си с небрежен ритник, с който човек прогонва бездомно куче, и той пропълзя настрани, провлачвайки след себе си дебела тежка верига. Като цяло корабът не изобилстваше от нищо, но от вериги определено нямаше недостиг.

Стовариха Ярви ненужно грубо между двама гребци, които още от пръв поглед не му се сториха обещаваща двойка. Този на края на греблото беше огромен южняк, чийто врат се губеше сред масивни буци мускули. Беше килнал назад глава и се взираше в реещите се отгоре морски птици. Този откъм борда беше възрастен и намусен. Беше нисък и набит, с жилести, покрити с гъсти посивели косми ръце. Скулите му бяха нашарени от спукани капиляри и червендалести като на човек, прекарал целия си живот на открито. Седеше и чоплеше с мрачно изражение на лицето мазолите по широките си длани.

— Проклятие — изропта той и заклати глава, докато надзирателите оковаваха Ярви на пейката до него. — Имаме си сакат на греблото.

— Молеше се за помощ, нали? — обади се южнякът, без да извръща глава. — Ето ти я.

— Молех се за помощ с две ръце.

— Бъди благодарен и за половината от това, което искаш — каза му Ярви. — Вярвай ми, аз не съм се молил за това тук.

Устните на огромния южняк се разтеглиха в усмивка, докато извръщаше поглед към Ярви.

— Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш. Аз съм Джоуд. Вкиснатият ти другар по гребло е Рълф.

— Казвам се Йорв. — Ярви вече беше съчинил и преговорил наум историята си. „Пести лъжите, както се пести зърното през зимата“, би казала майка Гундринг. — Чиракувах в кухнята и…

С добре отработено движение на езика и рязко вирване на главата старият гребец се изплю през борда:

— Сега обаче си нищо и това е положението. Забравяш за всичко останало и мислиш само за следващото изтегляне на греблото. Това улеснява нещата.

Джоуд въздъхна дълбоко:

— Не оставяй Рълф да изстиска и последната капка веселие от живота ти. Кисел е като лимон, но е добър човек, точният човек, когото да искаш зад гърба си. — Той изду бузи и изпуфтя. — Но честно казано, това няма как стане, защото е окован за пейката до теб.

Ярви се засмя тъжно, може би за пръв път откакто беше взет в робство. Сигурно и за пръв път откакто беше крал. Без значение, смехът му не трая дълго.

Вратата на пристройката на кърмата се отвори с трясък. На прага ѝ се появи жена, излезе с наперена походка, разпери с театрална превзетост ръце и извика пронизително:

— Будна съм!

Беше много висока, а чертите на лицето ѝ бяха остри като на ястреб. През едната ѝ мургава буза се спускаше дълъг блед белег, а косата ѝ бе вдигната нагоре в плетеница от щръкнали и провиснали във всички посоки кичури. Облеклото ѝ представляваше безвкусна сбирщина от най-крещящите и непрактични дрехи от сигурно десетки различни земи: копринена риза с пищни, ниско провиснали и протрити бродерии по маншетите, кожено палто от сребриста животинска кожа, с разрошван от вятъра дълъг косъм, една ръкавица без пръсти на едната ръка, а другата — накичена с пръстени, украсен с едри кристали колан, чийто край се полюшваше над дръжката на извит меч, окачен абсурдно ниско, почти опиращ с ножницата си земята.

Тя побутна с острия връх на ботуша си най-близкия до нея гребец, стъпи с един крак на пейката, огледа добре палубата и устните ѝ се разтеглиха в широка, пълна с тук-там проблясващи златни зъби усмивка.

В този момент гребци, моряци и надзиратели започнаха да ръкопляскат като един. Единствените, които не се включиха, бяха Сюмаел, наблюдаваща издула с език буза от покрива на пристройката на кърмата, окаяният просяк, чието дървено трупче продължаваше да стърже пътеката между пейките на палубата, и Ярви, бившият крал на Гетланд.

— Проклетата кучка — процеди през престорена усмивка Рълф, докато пляскаше.

— По-добре започни да ръкопляскаш — промърмори Джоуд.

Ярви вдигна ръце:

— В това ме бива по-малко и от гребането.

— Мъничките ми, мъничките ми те! — провикна се жената и притисна обсипан с пръстени юмрук към гърдите си. — Такава чест ми оказвате, няма нужда! Но нека това не ви спира да продължавате. За онези, които са отскоро с нас, аз съм Ебдел Арик Шадикшарам, вашият капитан и грижовен покровител. Може би сте чували за мен, защото името ми е прославено по всички земи около Разбито море, че и отвъд тях, чак до стените на Първия сред градовете и така нататък и така нататък.

Името ѝ не беше стигало до Ярви, но майка Гундринг винаги казваше: „Преди да се научи да говори, мъдрият се научава да мълчи.“

— Мога да ви захласна с вдъхновяващите истории от славното си минало — продължи тя, полюшвайки дългата златна обеца на едното си ухо, чиито птичи пера висяха до под рамото ѝ. — За това как командвах могъщата армада на императрицата в битката за Фулку, за това как някога бях любовница на самия дюк Микедас, но отказах да стана негова жена, как разбих блокадата на Инкхим, как плавах през най-свирепата морска буря, невиждана от времето на Разцепването на света, как изкарах цял кит на сушата, дрън, дрън, дрън, но какъв смисъл? — Тя потупа дружески по бузата роба до себе си, достатъчно силно, че пляскането да се чуе до другия край на палубата. — Да кажем просто, че сега за вас този кораб е целият свят и на него аз съм велика, а вие сте нищожества.

— Ние сме велики — повтори Триг и огледа намръщен пейките. — Вие сте нищожества.

— Ударихме добра печалба днес въпреки неизбежната подмяна на неколцина от вас. — Множеството катарами по ботушите на капитана задрънчаха, когато тя тръгна наперено по пътеката между пейките. — Тази вечер ще получите хапка хляб и вино. — Тук-там някой приветства с радост тази невиждана проява на щедрост. — Въпреки че вие принадлежите на мен…

Триг се покашля шумно.

— … и на останалите с дял от този славен кораб…

Триг закима одобрително.

— … аз мисля за нас като за едно голямо задружно семейство! — Капитанът разпери ръце, сякаш да прегърне целия кораб, и вятърът развя провесените маншети на ризата ѝ, придавайки ѝ вид на огромна чудата птица, готвеща се за полет. — Аз съм глезещата ви баба, Триг и надзирателите му са добрите мили чичовци, а вие сте непослушните дечица. Заедно ние се изправяме срещу майка Море, най-коварния враг на всеки мореплавател! Вие, малки мои дечица, сте големи късметлии, защото снизхождение, великодушие и доброта са моите най-големи слабости. — Рълф се изхрачи шумно. — Повечето от вас ще проявят здрав разум и ще изберат да бъдат послушни, но… може би… — усмивката на Шадикшарам посърна и на мургавото ѝ лице се изписа престорена гримаса на разочарование — неколцина непослушни бунтари ще си помислят, че могат да правят каквото си поискат.

Триг изръмжа сърдито.

— Че могат да обърнат гръб на любящото си семейство. Да изоставят братята и сестрите си. Да напуснат това задружно семейство в някое пристанище. — Тя прокара пръст по тънкия белег на бузата си и оголи зъби. — Вероятно дори да вдигнат предателска ръка над грижовните си предани родители.

Триг пое шумно въздух през стиснати зъби в престорен ужас.

— В случай че някой дявол ви втълпи подобни мисли… — капитанът се наведе към палубата. — Искам да си спомните за последния, който се опита. — Когато се изправи, държеше дебелата верига и я дръпна яростно. Мърлявият търкач на палубата полетя с писък назад и се стовари на кълбо от дрипи, ръце, крака и коса. — Не искам това неблагодарно създание да припарва до острие, никога! — Тя стъпи на гърба му. — Дори до нож за хранене, ножче за рязане на нокти, до рибарска кука дори! — Тръгна по гърба му и въпреки високите токове на ботушите и предизвикателния терен под тях, нито за миг не наруши наперената си походка. — Той е нищо, чувате ли какво ви казвам?

— Проклетата кучка — промърмори Рълф, когато капитанът скочи ловко от тила на окаяния просяк.

Ярви проследи с поглед злощастния търкач на палубата, който се надигна отново на четири крака, изтри кръвта от устата си, придърпа дървеното трупче и без да издаде и звук, се върна към обичайното си занимание. Само за миг вдигна поглед към отдалечаващата се с гръб към него Шадикшарам и очите му просветнаха яростни и диви през сплъстената коса пред лицето му.

— А сега! — викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. — На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?

— Капитане? — Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.

— Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.

— Чухте баба си! — изрева Триг и размота бича.

Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.

— А сега какво? — промърмори Ярви.

Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежество.

— Сега ли? — Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. — Сега гребем.

Тегли

Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.

— Тегли.

Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.

— Тегли.

Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръсти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци. — Тегли.

С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.

— Тегли.

Страданието му премина категорично предела, който Ярви си бе представял като краен, но това, от което остана още по-изненадан, бе на какви чудеса е способен един бич в правилната ръка. Съвсем скоро му трябваше само да чуе плющенето му в другия край на палубата или дори само приближаващия шум от стъпките на Триг, за да стисне очи и плюейки и скимтейки през стиснати зъби, да изтегли греблото една идея по-здраво отпреди.

— Момчето няма да изкара дълго — изръмжа Рълф.

— Загребване по загребване — промърмори тихо Джоуд. Неговите бяха неуморни, мощни, плавни и равномерни, сякаш не чувстваше умора, сякаш и той като греблото беше от дърво. — И дишай бавно. Дишай с греблото. Вдишваш, издишваш.

Ярви не знаеше защо и как, но това помагаше.

— Тегли.

И така, с тракане и тропот на греблата в кръглите отвори по бордовете, с дрънчене на вериги, съскане на въжета и скърцане на дървения корпус, с пъшкане, ругатни или мрачно мълчание от страна на гребците, „Южен вятър“ се носеше бавно по своя курс.

— Загребване по загребване. — Тихият глас на Джоуд бе пътеводна нишка в мъглата от страдание. — Вдишваш, издишваш.

Ярви не беше сигурен кое бе най-голямото изтезание — жиленето на бича, щипането на раните му, изгарящата болка в мускулите, гладът, студът или мизерията и мръсотията. При все това безкрайното стържене от дървеното трупче в ръцете на безименния търкач на палубата — напред, назад, напред, назад, — прозиращият през дрипите му нашарен от белези гръб, треперещите му устни, оголили пожълтели зъби, му припомняха, че може да е много по-зле.

Винаги има по-зле.

— Тегли.

Понякога боговете се смиляваха над злощастието му и изпращаха попътен вятър. Тогава Шадикшарам се усмихваше с онази нейна, пълна със златни зъби усмивка, заповядваше греблата да се приберат и тежкото, обкантено с кожа вълнено платно да се вдигне. После обявяваше безгрижно как състрадание и великодушие са ѝ най-големите слабости.

Просълзен от умиление, Ярви се облягаше с гръб на неподвижното гребло на другарите си зад него, заглеждаше се в плющящото издуто платно отгоре и поемаше с пълни гърди вонята на над сто потни, отчаяни и съсипани мъже.

— Кога се къпем тук? — промърмори веднъж по време на един от тези блажени моменти.

— Когато майка Море благоволи — изръмжа Рълф.

А това не беше рядкост. Ледените вълни, които се разбиваха в бордовете, често ги прескачаха, понякога просто ги поръсваха, понякога пръскаха или направо обливаха гребците. Майка Море измиваше палубата, препускаше през краката им и оставяше всичко покрито с твърда солена коричка.

— Тегли.

Всяка тройка гребци беше окована за пейката, веригите и на тримата бяха заключени с една ключалка, а единствените, които имаха ключ, бяха капитанът и Триг. Всяка вечер робите ядяха оскъдните си дажби оковани за пейката. Всяка сутрин клечаха един по един над една и съща очукана кофа, отново както си бяха оковани за пейката. Нощем спяха оковани за пейката, покрити с вмирисани одеяла и щавени кожи, а над палуба се носеха пъшкане, сумтене, хъркане и парата от дъха им. Веднъж седмично седяха кротко оковани на пейката, докато косите и брадите им биваха остригвани до кожа — вечната битка с въшките, която така и не успяваше да откаже малките пътници.

Единственият път, когато Триг с неохота извади ключа си и отключи една от ключалките, беше една мразовита сутрин, когато намериха кашлящия ванстерландец мъртъв на пейката си. Надзирателите го извлякоха оттам под равнодушните погледи на съседите му и го изхвърлиха през борда.

Единственият, който отбеляза по някакъв начин смъртта му, бе Анкран, който подръпна рядката си брада и каза: „Ще трябва попълнение.“

В първия момент Ярви си каза, че сега оцелелите ще трябва да гребат и за него. В следващия си помисли обнадежден, че това може да означава допълнително храна. След това се отврати от себе си за това, че е започнал да мисли така.

Но не дотам, че да откаже дажбата на ванстерландеца, в случай че му я предложеха.

— Тегли.

Не знаеше колко вечери вече падаше като труп, безчувствен и съсипан от изтощение, колко сутрини скимтеше от болка, докато разкършваше сковани от цял ден теглене на греблото ръце, и всичко това, за да посрещне нов ден на гребане и бич по гърба. Не знаеше колко дни бяха минали без друга мисъл в главата си освен тази за следващото загребване и изтегляне на греблото. Но накрая дойде вечерта, в която не затвори моментално очи и не потъна в безпаметен сън. Усещаше мускулите си стегнати, първите мехури по дланите се бяха спукали и бичът не го бе навестявал така често както преди.

„Южен вятър“ се полюшваше леко на котва в тесен проток. Валеше силно, платното беше свалено и опънато като заслон над палубата и капките барабаняха по него. На робите с умения бяха раздадени въдици и Рълф, един от тях, седеше прегърбен до дупката за греблото и мърмореше тихо на рибата.

— За човек с една ръка — каза Джоуд и веригата му издрънча, когато вдигна бос крак на греблото — днес греба добре.

— Хъ. — Рълф се изплю през дупката и сноп светлина от лъчите на баща Луна освети широката усмивка на четвъртитото му лице. — Май все пак ще излезе от теб полугребец.

И въпреки че единият беше роден на стотици мили от Ярви, а другият — десетки години преди него, въпреки че не знаеше за тях повече от това, което виждаше по лицата им, независимо че опъването на гребло на търговска галера не бе сред великите дела, с които да се гордее един син на крал Утрик от Гетланд, той почувства такъв остър прилив на гордост, че очите му почти се насълзиха. Странно, могъщо чувство на другарство се раждаше сред гребците.

Когато си окован до някого, когато споделяш с него храна и несгоди, бича на надзирателя и плесниците на майка Море, когато теглиш огромната дървена греда в същото темпо като него, а нощем се сгушваш в него срещу студа — само така опознаваш истински някого. Само след седмица между Джоуд и Рълф Ярви се чудеше дали някога бе имал двама по-добри приятели.

Това може би говореше по-зле за другарите от миналото му, отколкото за тези от настоящето.

На следващия ден „Южен вятър“ влезе в пристанището на Торлби.

През цялото време, докато Сюмаел, намръщена от покрива на пристройката на кърмата, направляваше с мъка „дебелата“ и неповратлива галера между корабите в пристанището и към пренаселените докове, Ярви си казваше, че е невъзможно настоящият му свят да е същият като този, в който беше крал. Но ето го тук. У дома.

Познатите сиви къщи се издигаха отпред по терасите на стръмните склонове на хълма, по-стари и по-величествени, колкото по-нагоре се вдигаше погледът му, отрупали прорязаната от тунели скала, черни силуети на фона на ясното небе, чак до крепостта, в която се беше родил и израснал. Видя шестостенната кула, в която беше стаята на майка Гундринг, там, където бе научил уроците ѝ, отговарял на загадките ѝ, там, където бе планирал щастливото си бъдеще като пастор. Видя медния купол на Залата на боговете, където бе сгоден за братовчедка си Изриун, където двамата държаха ръце под свещеното платно, където устните ѝ докоснаха неговите. Видя в подножието на хълма погребалните могили на предците си, пред тях, пред богове и хора бе положил клетвата си да отмъсти на убийците на баща си.

Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.

Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.

Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин наследник, храни ли гълъбите ѝ и носи ли ѝ вечерната чаша чай? Че как иначе?

Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият ѝ годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.

Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата ѝ хитрост и лукавост, хватката ѝ върху властта няма как да е същата без малката ѝ марионетка на малкото си столче в тронната зала.

Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.

Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.

— Какво те мъчи? — попита Джоуд.

— Това беше моят дом.

Рълф въздъхна.

— Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.

— Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.

Рълф въздъхна отново.

— Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Никога не давай клетви.

— Да, ама като вече си се заклел? — каза Джоуд. — Тогава какво?

Ярви се загледа в крепостта и стисна до болка зъби. Може би боговете му бяха изпратили това премеждие като наказание. За това, че е твърде доверчив, прекалено наивен, толкова слаб. Бяха му дали шанс да изпълни клетвата си. Да пролее кръвта на подмолния си чичо. Да си върне Черния трон.

Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.

Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.

Затова трябва да се освободи.

Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все по на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.

Така продължи и войната на Ярви с греблото — безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.

Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.

— Строком — промърмори Ярви.

Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.

— Баща Мир да ни е на помощ — изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.

В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.

Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата — това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.

„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.

Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото — в несвяст от пиене. Понякога хъркането ѝ се чуваше през затворената врата на каютата ѝ в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на покрива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше напред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите ѝ бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.

Триг беше главен надзирател, отговорник за ключалките, здравата ръка на кораба. Беше втори по старшинство след капитана и имаше пълен дял от търговията. Командваше надзирателите, сигурно цели две дузини от тях, държеше под око робите и гледаше те да държат каквото темпо поискаше капитанът. Беше брутален човек, но в действията му, по свой ужасяващ начин, имаше справедливост. Той нямаше любимци и не правеше изключение за никого. Всеки получаваше бича наравно с останалите заслужили.

Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден — купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали — и делеше печалбата с Триг.

Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:

— За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?

— Някои хора просто обичат парите — отвърна спокойно Джоуд.

— Дори робите?

— Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.

— Самата истина — отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.

Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата ѝ за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.

Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли и тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.

В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд — обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.

— Домът ми беше наблизо — каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. — На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.

— И как свърши тук? — попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.

— Бях боец — стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. — Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. — Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.

— Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот — каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.

— Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. — Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. — Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек — високомерен, много перчене и малко мозък в главата.

— Понякога баща и син не си приличат — промърмори Ярви.

— Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.

— Горчив край — каза Ярви.

— Много сладки истории свършват с такъв — обади се Джоуд.

Рълф вдигна рамене:

— Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. — Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. — Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.

— Значи не би избягал, ако можеше, така ли? — промърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.

Джоуд изсумтя шумно.

— В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. — Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. — Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. — Разпери длани. — Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. — Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.

— Каква е неговата история? — попита Ярви.

— Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.

Ярви примига с недоумение към немощния търкач:

— Всичко това само с нож?

— При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.

— Милостта ѝ е голям недостатък — обади се Рълф и се подсмихна горчиво.

— Тя заши раната си — продължи Джоуд, — на него сложи огромната верига, нае повече надзиратели и ги предупреди никога да не го оставят да припари до острие отново. Оттогава търка палубата и не съм го чул да продума и веднъж.

— Ами ти? — попита Ярви.

— Аз ли? — Ухили му се Джоуд. — Аз говоря, когато имам нещо смислено за казване.

— Не. Имах предвид, каква е твоята история?

— Бях хлебар. — Въжетата засъскаха, когато моряците започнаха да вдигат котвата. Джоуд въздъхна, намести длани върху дръжката на греблото — излъскани също като дървото. — А сега тегля това гребло.

Глупакът удря

Джоуд опъваше греблото, до него Ярви също. Сега и дланта на сакатата му ръка беше покрита с корави мазоли. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Усещаше тялото си стегнато, здраво и жилесто като бича на Триг. Заобиколиха нос „Бейл“ в ревяща буря и проливен дъжд, толкова силен, че мрачната крепост на носа не се виждаше. Обърнаха на изток и навлязоха отново в тихи води, пълни с кораби с всякакви форми и размери, идващи от всевъзможни земи. Ярви не спираше да се обръща през рамо, нетърпелив да зърне Скекенхаус.

Разбира се, елфическите руини съзря най-напред. В основите си гигантските стени бяха масивни и съвършено гладки, не носеха и следа от гнева на майка Море, по-нагоре бяха напукани, нащърбени, а в пукнатините им като белеещи кости в отворена рана лъщеше усукан метал. Бяха надстроени с иззидани от камък бойници, над които се вееха гордо знамената на върховния крал.

Кулата на Събора се извисяваше над всичко останало. Беше най-високата постройка в земите около Разбито море, ако не се брояха елфическите руини на Строком и Ланангад, където повече никой човек не смееше да стъпи. Три четвърти от зашеметяващата ѝ с височината си фасада беше строена от елфите: издялани от един каменен блок квадратни колони, с идеално гладки и съвършено прави стени, в някои от огромните прозорци все още блестеше черно елфическо стъкло.

На височината, под която най-високата кула на Торлби би се нанесла сигурно пет пъти, елфическите стени носеха следите от Разкъсването на бог — стените бяха като прерязани с нажежен нож, а разтопеният камък се беше стекъл и втвърдил под формата на гигантски сълзи. Над тях поколения пастори бяха надстроявали гъста и хаотично нахвърляна гора от дърво и камък — ниски кули, платформи, схлупени покриви, тераси и безброй димящи комини и всичко това опасано и накичено от въжета и вериги, покрито със следите на времето и птичи курешки. Човешките творения изглеждаха паянтови, смехотворни в сравнение със съвършенството под тях.

Над най-високия купол се рееха в кръг сиви точици. Гълъби може би като онези, за които Ярви някога се грижеше. Като онзи, който подмами баща му към смъртта. Кряскаха вести от пасторите из земите около Разбито море. Възможно ли бе да зърне оттук орела с бронзови пера да отнася обратно желанията на върховния крал?

В тази древна кула Ярви трябваше да положи изпита. Там, след като го издържеше, щеше да целуне бузата на баба Вексен. Там щеше да свърши животът му на принц и да започне този на пастор, а на низвергнат роб въобще нямаше да съществува.

— Прибери греблата! — извика Сюмаел.

— Прибери греблата! — изрева Триг, за да е ясно на всички кой раздава заповедите тук.

— Прибери греблата, спусни греблата — изсумтя сърдито Рълф. — Знаят ли въобще какво точно искат?

— Скекенхаус — прошепна Ярви и разтърка зачервеното от ремъците по лявата си китка. „Южен вятър“ биваше изтеглян към кея и Сюмаел крещеше от кърмата на борещите се с въжетата докери да внимават. — Центърът на света.

— Хм — изсумтя пренебрежително Джоуд. — В сравнение с великите градове на Каталия е като конюшня.

— Не сме в Каталия.

— Не. — Едрият роб въздъхна натъжено. — За съжаление.

Доковете миришеха на гнило и застояла солена вода с такава сила, че се усещаше дори през миризмата на Ярви и другарите му по гребло. Много от кейовете стояха празни. Прозорците на порутените къщи покрай тях зееха. Огромна купчина зърно гниеше изоставена край един от тях, цялата обрасла в покарали стръкчета. Стражи в ливреи с цветовете на върховния крал бездействаха и играеха на зарове. Може и да беше по-голям град, но му липсваха оживлението и глъчта на Торлби, нямаше я шумотевицата от кипяща търговия, нямаше ги новите постройки.

Елфическите руини може и да представляваха впечатляваща гледка, но построената от човешка ръка част на Скекенхаус беше истинско разочарование. Ярви изплези език и се изплю умело през борда.

— Браво — поклати одобрително глава Рълф. — Гребането ти не го бива много, но компенсираш с умения в истински важните неща.

— Ще трябва да потърпите малко без мен, мъничките ми! — Шадикшарам изприпка навън от каютата си. Беше се наконтила в най-крещящите си дрехи и нанизваше допълнително пръстени на едната си ръка. — Очакват ме в Кулата на Събора!

— Очакват парите ни — избоботи сърдито Триг. — Колко искат за лиценз тази година?

— Предполагам, малко повече от миналата година. — Шадикшарам облиза един пръст, за да успее да наниже поредната особено безвкусна дрънкулка. — Кралските такси традиционно се движат нагоре.

— По-скоро бих изхвърлил парите си през борда, вместо да ги давам на тия чакали в Събора.

— Аз по-скоро бих изхвърлила теб през борда, ако не бях убедена, че майка Море ще те хвърли обратно. — Шадикшарам протегна ръка и разпери пръсти да се полюбува. — С кралски лиценз можем да търгуваме навсякъде из Разбито море. Без него… пуф. — Тя духна шумно и размърда пръсти, за да му покаже как ще се изплъзнат между тях печалбите.

— Върховният крал следи ревностно събирането на приходите за хазната си — промърмори Джоуд.

— Естествено — отвърна Рълф и проследи с поглед капитана, която срита небрежно Нищо, преди да се отправи надолу по трапа, следвана от подтичващия на края на веригата си Анкран. — Именно данъците и таксите му го правят върховен. Без тях ще се срине в калта като всички останали.

— Пък и великите мъже имат нужда от могъщи врагове — продължи Джоуд. — А войната е едно много скъпо занимание.

— А веднага след нея се нарежда строенето на храмове.

Рълф кимна към подаващия се иззад покривите огромен скелет на постройка. Беше така гъсто окичен с въжета, макари и паянтови скелета, че беше невъзможно да отгатнеш формата.

— Това е храмът на върховния крал?

— На неговия нов бог. — Рълф се изплю през отвора за греблото, но не уцели и плюнката му плесна на дървото на борда. — И паметник на собствената му суета. От четири години го строи, а дори не го е преполовил.

— Понякога си мисля, че такова нещо като богове въобще не съществува — каза замислено Джоуд, прокарвайки бавно пръст по стиснати устни. — Но после започвам да се чудя кой тогава прави живота ми такъв ад.

— Стар бог — намеси се Ярви. — Не нов.

— Какво имаш предвид? — попита Рълф.

— Преди елфите да тръгнат на война срещу Нея, тя е била Единствен бог. Но в арогантността си те използвали магия, толкова силна, че разбила Последната врата, избила ги до един и разкъсала Единствен бог на много богове. — Ярви кимна към строежа на храма. — В земите на юг някои вярват, че всъщност Тя въобще не може да бъде разкъсана. Че многото богове са просто различни аспекти от Нея. Изглежда, върховният крал е намерил достойнства във вярванията им. Или ако не той, баба Вексен. — Замисли се за момент. — Или ако не достойнствата, то изгодата от това да се подмаже на императрицата на Юга, като започне да се моли на нейния бог. — Той си спомни гладния блясък в очите ѝ, когато коленичи пред нея. — Или пък просто мисли, че хората, които коленичат пред един бог, ще коленичат по-лесно пред един крал.

Рълф се изплю отново.

— Предишният върховен крал беше достатъчно лош — каза той, — но поне се смяташе за пръв измежду братя. А този колкото повече остарява, толкова по-обсебен става от властта. Двамата с проклетия му пастор няма да мирясат, докато не се възкачат по-високо и от новия им бог и целият свят не падне на колене да им целува сбръчканите задници.

— Онзи, който почита Единствен бог, не избира пътя си, той му е предначертан свише — продължи отнесен в мисли Ярви. — Той не отказва молби и се подчинява на заповедите с поклон. — Придърпа веригата си и се загледа в нея. — Единствен бог прокарва верига през света, от върховния крал до малките крале, а оттам до всеки от нас. И всяка брънка е на мястото си. И така всички са нейни роби.

Джоуд го изгледа със сериозно изражение на лицето:

— Голям мислител си бил ти, Йорв.

Ярви сви рамене и пусна веригата до пейката.

— И от това по-малко полза, отколкото гребец с две здрави ръце.

— Всъщност как е възможно един бог да отговаря за всичко на тоя свят? — Рълф разпери ръце пред западащия град и хората му. — Как един бог може да е за всичко, за добитък и риба едновременно, за морето и небето, войната и мира? Пълни глупости са това.

— Може би Единствен бог е като мен. — Сюмаел се беше излегнала на покрива на пристройката на кърмата, подпряла глава на едно кльощаво рамо и полюшваше провесения си крак.

— Мързелива? — изръмжа Джоуд.

Тя се усмихна:

— Тя избира курса, но има много малки богове, които държи оковани на пейките, за да гребат в правилната посока.

— О, прости ми, всемогъща — каза Ярви, — но оттук ми се струва, че виждам и на твоя врат нашийник.

— Засега — отвърна тя и преметна небрежно тънката верига през рамото си като шал.

— Единствен бог — изсумтя отново Рълф и пак поклати глава, загледан в недостроения храм.

— По-добре един, отколкото никакви — отбеляза Триг, който в този момент минаваше покрай него.

Гребците се умълчаха. Знаеха, че оттук курсът им минаваше през земята на шенд, които не проявяваха милост към чужденците, не се молеха на никой бог и не коленичеха пред никой крал, без значение за колко върховен се смята.

Големите рискове обаче означават големи печалби, както ги информира Шадикшарам, когато скочи на палубата и вдигна гордо изписания с руни кралски лиценз. Очите ѝ грееха така, все едно го бе получила лично от ръката на върховния крал.

— Парче хартия няма да ни предпази от шенд — изропта някой от пейките отзад. — Те дерат пленниците живи и ядат мъртвите си.

Ярви прихна развеселен. Беше изучавал езиците и обичаите на повечето народи от земите около Разбито море. „Невежеството е храна за страха — казваше майка Гундринг. — Познанието е гибелта на страха.“ Когато опознаеш един народ, виждаш, че са просто хора като всички останали.

— Шенд не обичат чужденците, защото непрекъснато ги нападаме и отвличаме в робство. Но са толкова диваци, колкото всеки друг народ.

— Толкова лоши? — промърмори Джоуд, без да откъсва поглед от Триг, който размотаваше бича си.

Загребаха на изток с нов лиценз и нов товар в трюма, но със старите вериги и постепенно Кулата на Събора се стопи в далечината. По залез-слънце хвърлиха котва в закътано заливче. Докато скриваше лицето си от света, майка Слънце запали златисти огньове по водата и обагри облаците в причудливи цветове.

— Не ми харесва това небе! — Сюмаел се беше покатерила на една от мачтите, седеше на напречната греда и гледаше смръщено към хоризонта. — По-добре да останем утре тук!

Шадикшарам отмина предупреждението с небрежно махване на ръка, все едно пропъждаше досадна муха.

— Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.

Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да ѝ донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.

Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.

Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.

— Кой знае друга? — провикна се някой.

За всеобща изненада, не на последно място — негова, оказа се, че Ярви знае песен. Беше една от онези, които някога му пееше майка му, когато беше малък и изплашен от тъмното. Не знаеше защо именно тя му дойде наум, но гласът му се извиси, ясен и звънлив, и понесе мъжете зад греблата далеч от вонята на кораба, към отдавна забравени места. Джоуд замига насреща му, Рълф го зяпна с отворена уста, но Ярви, окован за пейката на това противно корито, продължи да пее както никога преди.

Когато свърши, на палубата настана гробна тишина, нарушавана само от тихото поскърцване на дървото, плискането на морето в бордовете, свистенето на вятъра в такелажа и крясъците на реещите се високо горе морските птици.

— Дай друга — каза някой.

И Ярви изпя друга, след нея още една и още една. Пя песни за изгубена и намерена любов, за славни дела и долни деяния. Изпя „Погребението на Фроки“, който бил толкова хладнокръвен, че спял като къпан по време на битка, изпя песента за Ашенлиър, който имал такъв остър поглед, че можел да преброи песъчинките на брега. Пя за Хоралд Пътешественика, който победил в съревнование чернокожия крал на Дайба и плавал толкова надалеч, че накрая паднал от ръба на света. Пя за Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд, но не спомена, че това е прадядо му.

И всеки път, когато свършеше една песен, те искаха нова и така чак докато баща Луна не показа лицето си иззад хълмовете. Звездите надничаха през небесното платно, когато заглъхна последният тон от легендата за Берег, който беше дал живота си, спасявайки света от магия и създавайки Събора.

— Като малка еднокрила птичка. — Когато Ярви се обърна, видя Шадикшарам да го гледа отгоре, докато наместваше иглите в сплетената си коса. — Добре пее, а Триг?

Надзирателят подсмръкна, изтри око с опакото на ръката си и отвърна задавено:

— За пръв път чувам такова нещо.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент — казваше майка Гундринг, — но никога не го пропуска.“ Затова Ярви се поклони и се обърна към Шадикшарам на родния ѝ език. Не го владееше добре, но един истински пастор трябваше да може поне да поздрави подобаващо всеки:

— За мен е чест — каза той благо, въпреки че в този момент мислеше само за това колко много искаше да сипе отвара от черен език във виното ѝ — да пея за такава знаменита личност.

Тя го изгледа подозрително през присвити клепачи:

— Ама ти си бил голяма загадка. — Тя му подхвърли почти празната бутилка и се отдалечи, тананикайки така фалшиво, че Ярви едва разпозна „Погребението на Фроки“.

Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил — имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.

Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.

— Защо ме гледат? — промърмори той на Джоуд.

— Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.

Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.

Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.

Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря — му каза майка му, когато го откри. — Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“

Диваци

Като малък Ярви получи корабче, издялано от корк. Брат му го взе и го хвърли в морето, а Ярви лежа на острия скален ръб и дълго гледа как вълните го подмятат, въртят и си играят с него, преди да изчезне от поглед.

Сега майка Море си играеше по същия начин с „Южен вятър“.

Всеки път, когато прехвърляха хребета на поредната висока като планина вълна, Ярви усещаше киселата слюнка в устата си и стомахът му да се качва чак до гърлото, а после, когато политаха надолу към побелялата от пяна долина от другата страна, да се свлича в задника му. Всеки следващ склон ставаше по-стръмен, а долината — все по-дълбока, зейнала като паст, докато накрая не бяха обградени отвсякъде от огромни талази вода и той не бе напълно убеден, че ще бъдат погълнати от дълбините и издавени до крак.

Рълф беше спрял да повтаря, че е виждал и по-лошо. Не че можеше да го чуе човек. Вече не можеше да различи къде свършваше грохотът на гръмотевиците и къде започваха ревът на вълните, пращенето на въжетата и дървото на изтерзания кораб и стоновете на мъжете на борда му.

Джоуд беше спрял да повтаря, че му се струвало, че небето просветлява. Вече не можеше да се каже къде свършваше бесуващото море и къде започваше проливният дъжд. Бурята бичуваше Ярви през лицето така свирепо, че той не виждаше по-далеч от най-близката мачта. После поредната светкавица разсичаше сумрака и корабът и ужасеният му екипаж застиваха като образите на черно-бяла картина.

Джоуд — очертани в бяло остри черти на мрачното лице и изпъкнали мускули — се бореше с греблото. Очите на Рълф напираха да изскочат от напрежение, докато той отдаваше своя принос в борбата. Сюмаел се беше вкопчила в желязната халка, за която я оковаваха, когато акостираха в пристанище, и крещеше, но никой не можеше да я чуе от воя на вятъра.

Шадикшарам беше още по-малко склонна да я чуе и отпреди. Стоеше на покрива на пристройката на кърмата, прегърнала с ръка мачтата, както пияница прегръща другар по бутилка, размахваше меч към небе и светкавици, крещеше и се смееше с пълно гърло. И когато воят на бурята отслабваше достатъчно, Ярви я чуваше да предизвиква ветровете да духат още по-силно.

От заповеди нямаше нужда — бяха безсмислени. Греблата се бяха превърнали в побеснели зверове. Вързан с ремъци за своето, Ярви биваше размятан напред-назад както някога, като малък, го влачеше майка му. Устата му беше пълна със соления вкус на морето и кръвта от многократните удари на греблото.

Никога досега през целия си живот не се бе чувствал така изплашен и безпомощен. Беше по-изплашен, откогато се криеше от баща си в тайните проходи под крепостта. Дори откогато погледна опръсканото с кръв лице на Хюрик и чу Одем да казва: „Убий го“. Дори когато лежеше в краката на Гром-гил-Горм. Колкото и могъщи да бяха те, ужасът от срещите с тях бледнееше пред този от сблъсъка с гнева на майка Море.

Поредната светкавица загатна очертанията на бряг — огромни, разбиващи се в остри черни скали вълни, черни дървета и бели пръски вода.

— Боговете да са ни на помощ — прошепна Ярви и стисна очи.

Корабът се разтресе, той полетя заднешком и фрасна главата си в греблото отзад. Гребците се запремятаха по пейките, оплетоха ръце и крака в греблата, изпързаляха се по палубата, колкото далеч позволяваха веригите им, вкопчиха се кой в каквото успя, за да не се обесят на собствените си робски нашийници. Ярви усети силната ръка на Рълф през раменете си — натискаше го силно надолу към пейката. Подейства му успокояващо това, че усещаше човешки допир в последните си мигове живот.

Започна да се моли както никога досега. На всеки бог, за когото се сети, и върховен и малък. Не се молеше за Черния трон, нито за отмъщение на коварния си чичо, нито за по-хубавата целувка, обещана от Изриун, не се молеше дори за свобода от нашийника.

Молеше се единствено за живота си.

Нещо изтрещя, палубата се разтресе и корабът се лашна силно. Греблата изпращяха и се пречупиха като клечки. Една огромна вълна заля палубата, задърпа мощно дрехите на Ярви и в този момент той осъзна, че щеше да умре като чичо си Удил, погълнат от безжалостното море…

Небето просветля с размитата безмилостна светлина на зората.

„Южен вятър“ бе изхвърлен на брега, полегнал на една страна върху студения чакъл, безпомощен като заседнал на сушата кит. Ярви седеше на силно наклонената пейка, прегърбил рамене, подгизнал до кости и треперещ от студ, но жив.

Бурята беше отминала на изток, но леденият вятър не беше отслабнал много, а и проливният дъжд продължаваше да се сипе върху окаяните гребци. Повечето пъшкаха сърдито от синини и ожулвания, но имаше и такива, които виеха от болка заради по-сериозни рани. Една от пейките липсваше, очевидно се бе откъртила от палубата и бе изчезнала в морето, отнасяйки тримата си злощастни гребци през Последната врата.

— Извадихме късмет — каза Сюмаел.

Шадикшарам почти я събори по очи с пляскане по гърба:

— Казах ти аз, че имам отличен късмет с времето за плаване!

За разлика от останалите тя изглеждаше в прекрасно настроение след неравната битка с морето.

Ярви ги проследи с поглед, докато обикаляха кораба, Сюмаел, с надничащ от цепката на устната ѝ език, оглеждаше оставените от скалите бразди по корпуса, опипваше щръкналите трески.

— Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.

— Да не споменаваме тримата изчезнали гребци — избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. — Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.

— Дупката в корпуса е главният ни проблем — каза Анкран. — В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.

— Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?

Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.

— Тя принадлежи на шенд. — Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. — Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.

— Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! — Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. — Защо не търкаш, копеле такова?

Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание — приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.

Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.

Триг отключи няколко ключалки — същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, — окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стиснала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.

— Какво си се нахилил така? — попита го тя.

Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.

— Свободен съм от пейката — отвърна той.

— Хъ. — Тя повдигна вежди. — Не свиквай.

— Там! — чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.

Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.

Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въпреки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста — секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.

— Боговете да са ни на помощ — прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.

— Работете по-бързо — кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.

Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.

Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:

— Аз не бих спрял.

— Нито пък аз — обади се Джоуд. — Ще трябва да си помогнем сами.

Ярви просто кимна:

— Аз не бих помахал дори.

В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина — въоръжени до зъби — и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.

— Не спирай работа! — изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. — Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.

Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:

— Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.

— Какво ще правим тогава? — промърмори Анкран.

— Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. — Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. — А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. — Тя се изкикоти и отпи.

Триг кимна към Нищо, който продължаваше да търка на колене палубата:

— Или пък може да дадем острие на този.

Смехът на Шадикшарам секна отведнъж:

— В никакъв случай.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“

— Капитане — каза Ярви, остави дъската на земята и пристъпи напред, склонил почтително глава. — Имам предложение.

— Ще ги омаеш с пеене ли, сакат? — сопна се Триг.

— Ще говоря с тях.

Шадикшарам го изгледа апатично, почти затворила очи:

— Говориш езика им?

— Достатъчно, за да отърва кожите ни. Вероятно дори да изтъргувам нещо с тях.

Надзирателят стрелна дебел показалец към нарастващата група воини с боядисани тела.

— Мислиш, че тия диваци ще са склонни да те изслушат?

— Убеден съм, че ще го направят.

На Ярви му се искаше да е поне наполовина толкова сигурен, колкото, незнайно как, успяваше да звучи.

— Това е лудост! — намеси се Анкран.

— Тръпна от нетърпение да чуя ти какво предлагаш. — Погледът на Шадикшарам се плъзна към отговорника за склада. Той примига озадачено, зяпнал с уста, и започна да кърши нервно пръсти. Капитанът извъртя нагоре очи и на лицето ѝ се изписа досада. — Толкова малко герои останаха в днешно време. Триг, ти ще заведеш нашия еднорък емисар да преговаря. Анкран, ти ще изприпкаш с тях да им правиш компания.

— Аз ли?

— Колко страхливци на име Анкран притежавам? Продоволствието е твоя работа, нали така? Върви търгувай тогава.

— Но никой не търгува с шенд!

— Значи сделките, които ще сключиш днес, ще влязат в историята. — Шадикшарам се изправи. — Всеки има нужда от нещо. Това ѝ е хубавото на професията на търговеца. Сюмаел ще ти каже какво ни трябва на нас. — Наведе се към Ярви, блъсна го с вмирисан на вино дъх в лицето и го потупа по бузата. — Пей, момче. Омайно като онази вечер. Пей, ако искаш да отървеш кожата.

И така, Ярви се озова, крачейки бавно към гората, с високо вдигнати ръце, следван от Триг, стиснал в месест юмрук веригата му, в отчаяни опити да убеди себе си в това, че високите рискове означават големи печалби. Повече шенд наизлязоха от гората и гледаха мълчаливо към тях. Отзад Анкран промърмори тихо на халийн:

— Ако сакатият успее да се спазари с тях, обичайната уговорка?

— Защо не? — отвърна Триг и подръпна веригата на Ярви.

Не можеше да повярва, че тези двамата са способни да мислят за пари в момент като този, но явно когато Последната врата зейне отпред, човек се хваща за каквото му е най-близко по сърце. Така де, той се хвана за наученото като пастор. Мъдрост и познание, какъв жалък щит срещу диващината на приближаващите отпред наклепани с боя шенд.

Те не крещяха, нито размахваха оръжия. Бяха достатъчно страховити и без да го правят. Просто отстъпиха настрани и пропуснаха Ярви и Триг покрай себе си. Стигнаха до поляна, на която около огньове седяха останалите шенд. Ярви преглътна тежко, когато осъзна колко много бяха те. Превъзхождаха екипажа на „Южен вятър“ три пъти.

В средата на поляната седеше жена и дялкаше пръчка. На шията ѝ на кожена връв висеше елфическа плочка — зелено, инкрустирано с черни скъпоценни камъни стъкло, цялото изписано с неразбираеми символи и фини златисти линии.

Първото, което научава един пастор, е да разпознава власт и авторитет. Да чете по погледите, по позите и движенията, по тона и така да отличава водача от онези, които го следват. В края на краищата кой има време за губене в приказки с нисши и подчинени? Затова Ярви тръгна покрай мъжете, все едно въобще не съществуваха, без да откъсва очи от смръщеното лице на жената. Воините затвориха кръга зад него, Триг и Анкран и насочиха гора от стомана към тях.

Ярви се поколеба. За момент насладата от страха в очите на Триг и Анкран надделя над собствения му страх. В този момент той имаше власт над тях и чувството му хареса.

— Говори! — изсъска Триг.

Ярви се замисли дали не бе възможно да издейства някак смъртта на надзирателя. Да използва шенд, за да се освободи, а защо не и Джоуд и Рълф… Не, залогът беше прекалено голям, а шансовете за успех — твърде ниски. Добрият пастор избира всеобщото благо, по-малкото зло и проправя пътя на баща Мир на всички езици. Затова застана на коляно, опря сакатата ръка в гърдите си, а другата на челото си — както го бе учила майка Гундринг, — за да покаже, че говори истината.

Дори когато лъжеше на поразия.

— Казвам се Йорв — заговори на езика на шенд — и коленича смирено пред теб, до днес непознат, но вече не, да моля за правото на гостоприемство за мен и спътниците ми.

Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:

— Проклятие.

— Право на гостоприемство? — промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. — От тези диваци?

— Произношението ти е трагично. — Жената махна с ръце. — Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безопасност.

Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.

Свидур го изпроводи с поглед:

— Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.

Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.

— За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.

— Така е. — Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. — Това трябваше да е печеливш ден за нас.

— Все още може да е. — Ярви се изправи и сплете пръсти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. — Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим…

Грозни малки тайни

Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите ѝ. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото ѝ, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви — ако това въобще можеше да се нарече живот, — тя бе самото олицетворение на лукса.

— Кръпката няма да изкара дълго — казваше Сюмаел. — Трябва да се върнем в Скекенхаус.

— Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. — Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. — В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус. Сюмаел примига озадачена:

— Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!

— Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. — Погледът ѝ се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. — Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?

— Трябва да говоря с теб, капитане. — Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. — Насаме.

— Хм. — Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. — Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.

Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:

— На вода или под вода — чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.

— Е? — Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката ѝ изтрака, докато я слагаше на пода.

— Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.

— Хитро — каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.

— После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.

— Още по-хитро — отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.

Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.

— Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.

Очите ѝ се присвиха леко.

— И защо така?

— Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.

Шадикшарам замълча и започна бавно и внимателно да забива една по една иглите за коса в плетеницата от кичури. Лицето ѝ остана непроменено, но Ярви изведнъж изпита усещането, че стои на ръба на бездънна пропаст.

— Така направиха, значи? — отвърна накрая тя.

Беше очаквал всичко друго, но не и пълна липса на реакция. Възможно ли е да е знаела през цялото време, но просто да не я е грижа? Ще го върне ли сега обратно на греблото? Ще разберат ли Триг и Анкран, че ги е издал? Ярви облиза бавно устни. Знаеше, че стои върху ужасяващо тънък лед, но не му оставаше друго, освен да продължи започнатото с надеждата да се добере някак до твърда земя.

— И не за пръв път — изграчи пресипнало.

— Нима?

— Във Вулсгард им даде достатъчно пари за здрави и силни гребци, но те ти доведоха най-евтиното измежду човешките отрепки, които успяха да намерят, измежду тях — мен. Предполагам, си получила обратно малък остатък от парите.

— Смехотворно малък. — Шадикшарам вдигна бутилката с два пръста за гърлото и отпи голяма глътка. — Но започвам да се чудя дали въпреки това не съм излязла на печалба с теб.

Ярви едва се сдържа да не избълва всичко на един дъх, но знаеше, че трябва да говори бавно, сдържано, както подобава на добър пастор.

— И двата пъти се договаряха на халийн, мислейки, че никой няма да ги разбере. Но аз говоря и този език.

— И пееш на него, нека позная. За роб имаш прекалено много таланти.

Добрият пастор никога не трябва да позволява да му бъде зададен въпрос, чийто отговор не знае, затова Ярви беше готов с поредната лъжа:

— Майка ми беше пастор.

— Поясът на пастора трябва да е винаги завързан. — Шадикшарам пое шумно дъх през стиснатите си зъби. — Ау, грозни малки тайни.

— Светът е пълен с тях.

— Така е, момчето ми, така е.

— Тя ме научи на езици, на числа, да познавам растенията и още куп неща. Неща, които могат да са ти от полза, капитане.

— Полезно дете си, спор няма. Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого, но само от една, за да го наръга в гръб, права ли съм? Анкран! — провикна се напевно тя към отворената врата. — Анкран, капитанът ти иска да си поприказва с теб!

Ярви чу шума от стъпките на Анкран, но колкото и забързано да бе тупкането им, не можеше да се сравнява с думкането на сърцето му.

— Проверявах склада, капитане, една брадвичка липсва… — Докато влизаше приведен, той забеляза Ярви и на лицето му се изписа изненада, която бързо се смени с подозрение, но накрая се усмихна простодушно. — Да ти донеса ли още вино…

— Никога повече. — В каютата настана зловеща тишина. Капитанът се усмихваше, но очите ѝ горяха с особен блясък. Кръвта постепенно се отдръпваше от лицето на Анкран, а тази в слепоочията на Ярви бушуваше като река. — От Триг очаквам да ме измами. Той е свободен човек и има лични интереси. Но от теб? Да ме краде нещо, което притежавам? — Тя пресуши бутилката, изсмука и последната капка и я претегли лениво в ръка. — Разбираш ме, нали, срамота е.

Тънките устни на отговорника за склада се изкривиха:

— Той лъже, капитане!

— Лъжите му обаче се доближават прекалено много до подозренията ми.

— Всичко това е лъ…

Стана толкова бързо, че Ярви не видя движението, просто чу глухия удар, когато Шадикшарам фрасна Анкран с дъното на бутилката. Той изпъшка, стовари се по гръб на пода и остана да лежи, мигайки към тавана. По лицето му потече кръв. Тя пристъпи напред, вдигна крак над главата му и бавно, много спокойно и съсредоточено, започна да го стоварва върху лицето му.

— Да ме мамиш? — изсъска през зъби тя и токът на ботуша ѝ разцепи бузата на Анкран.

— Да крадеш от мен? — Подметката приплеска носа му настрани.

— Да ме правиш на глупачка?

Ярви извърна поглед към ъгъла на каютата. Противното хрущене накара дъха му да секне.

— След всичко… което… направих за теб?

Шадикшарам клекна до Анкран, подпря лакти на коленете си и провеси китки. Вирна брадичка и издуха рязко един кичур коса от лицето си.

— За пореден път съм отвратена от човешката низост.

— Жена ми — прошепна Анкран и Ярви не се сдържа и извърна обратно очи към съсипаното му лице. На устните му се изду кървав балон. — Жена ми… и синът ми.

— Какво за тях? — отвърна сопнато Шадикшарам, свъси вежди при вида на няколко капки кръв по опакото на ръката си и я избърса в дрехите на Анкран.

— Търговецът на плът… от когото ме купи… в Торлби — изхриптя Анкран. — Йоверфел. Той ги държи. — Разкашля се и избута с върха на езика си парче зъб. — Каза, че ще са в безопасност… стига да му изплатя цената им… всеки път, когато минаваме оттам. Ако спра да плащам…

Ярви усети коленете си да омекват. Имаше чувството, че всеки момент ще се свлече на земята. Сега разбираше за какво му бяха на Анкран парите.

Шадикшарам просто сви рамене:

— Мен това какво ме касае? — Зарови пръсти в косата на Анкран, изви главата му настрани и извади нож от колана си.

— Чакай! — извика Ярви.

Капитанът извърна рязко глава:

— Нима? Сигурен ли си?

Ярви събра колкото сили му бяха останали и успя да докара нещо като усмивка:

— Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш?

Шадикшарам се вторачи изпитателно в него и за момент Ярви се зачуди дали просто няма да убие и двама им, но тогава тя избухна в смях и свали ножа.

— Кълна се. Някой ден това мое добро сърце ще ме довърши. Триг!

Когато влезе, главният надзирател се стъписа, пък макар и само за миг, при вида на кървавата пихтия, която представляваше лицето на Анкран.

— Оказва се, че отговорникът за склада ми е крал от мен — обяви капитанът.

Триг изгледа навъсено Анкран, после капитана и накрая погледът му се спря върху лицето на Ярви:

— Някои хора мислят само за себе си.

— А аз смятах, че сме едно голямо задружно семейство. — Капитанът се изправи и изтупа колене. — Имаме нов отговорник за склада. Намери му по-добър нашийник. — Тя преобърна с ботуш тялото на Анкран към вратата. — А това тук окови на греблото на Джоуд.

— Разбрано, капитане. — Триг подхвана Анкран под мишница, извлече го навън и затръшна с крак вратата.

— Виждаш колко съм милостива — каза ведро Шадикшарам, подчертавайки думите си с жест на опръсканата си с кръв ръка, в която все още държеше ножа. — Това мое великодушие ми е огромен недостатък.

— Великодушието е качество, присъщо на великия — отвърна сподавено Ярви.

— Нали? — грейна Шадикшарам. — Но колкото и да съм велика… смея да твърдя, че Анкран изразходва всичката ми милост за тази година. — Тя преметна дългата си ръка през рамото на Ярви, пъхна палец в нашийника му и го притегли към себе си, толкова близко, че долови винения ѝ дъх, когато прошепна в ухото му. — Ако още един отговорник за склада предаде доверието ми… — Тя не довърши, но мълчанието ѝ бе по-красноречиво от които и да било думи.

— С мен няма за какво да се тревожиш, капитане. — Ярви извърна глава и я погледна право в очите, които от толкова близо се сливаха в едно. — Аз нямам жена и деца, които да ме отвличат от работата ми. — „Само чичо, когото трябва да убия, дъщеря му, за която да се оженя, и трона на Гетланд, който да си върна“, помисли си Ярви, но вместо това каза: — Аз съм твоят човек, мъж на място.

— Мъж е силно казано, но иначе нямам възражения! — Тя бавно избърса в ризата на Ярви едната страна на острието на ножа си, обърна го и повтори с другата. — А сега изприпкай в склада, мой едноръки пасторе, хубавичко се разтършувай и намери къде Анкран е скрил парите ми, после ми донеси вино! И, хей, усмихни се, момче! — Шадикшарам свали златна верижка от шията си и я окачи на една от високите колони в четирите края на леглото си. На нея висеше ключ. Ключът за веригите на гребците. — Обичам приятелите си усмихнати и враговете си мъртви! — Разпери ръце, размърда чевръсто пръстите на двете си ръце и се просна по гръб върху кожите на леглото. — Днешният ден не започна никак обещаващо — тя се вторачи замислено в тавана, — но накрая всеки получи каквото искаше.

„С изключение може би на Анкран, да не говорим за жена му и детето му“, помисли си на излизане Ярви, но не счете за уместно да я поправя.

Врагове и съюзници

Оказа се ничия изненада, че складът прилягаше на Ярви много повече от греблото. Първоначално заради хаоса от безразборно струпани бъчви, кутии, разпилени сандъци и полюшващи се на куки на тавана торби и чували той едва се промъкваше из тази потънала в мрак и огласена от скърцане негова нова обител под палубата. Скоро обаче, само след ден-два, трюмът бе подреден, а в склада цареше същият ред, какъвто имаше по рафтовете на майка Гундринг. Всичко беше на мястото си, с изключение може би на бледите дъски, с които беше поправен корпуса и от които непрекъснато сълзеше морска вода. Не беше приятна работа всяка сутрин да изгребваш насъбралата се през нощта солена локва.

При все това в пъти по-приятна от тази на греблото. Ярви държеше подръка къс железен прът, с който млатеше по всеки пирон при първия признак за разхлабване и се опитваше да не мисли за това, че от другата страна на тези немощни парченца грубо одялано дърво майка Море напира с цялата си опустошителна мощ.

„Южен вятър“ „закуца“ на юг, бавно и мъчително като осакатено, останало без сили животно, но въпреки това след няколко дни достигна големия пазар при Ройсток — стотици малки магазинчета, сбутани нагъсто върху блатист остров в устието на река Божествена. Гъстата плетеница от кейове беше впримчила множество малки бързоноги кораби като паяжина — мухи, а пазарът се беше погрижил същата участ да сполети жилестите им, загорели от слънцето моряци. Мъже, гребали здраво нагоре по течението в продължението на седмици, след което бяха мъкнали на ръка корабите през високите проходи в продължение на още толкова, сега биваха изстисквани от хитрите търговци, които успяваха да им измъкнат до шушка причудливи и скъпоценни товари в замяна на само нощ или две на удоволствия. Сюмаел остана да ругае и да притяга протеклите кръпки по корпуса, а Ярви бе поведен на верига от Триг, за да изтъргува продоволствие и роби, с които да попълнят празнините, оставени от бурята.

Тук, в тесните улички и гъмжилото от народ с всевъзможен цвят на кожата, Ярви започна да се пазари. Беше гледал много пъти как майка му го прави — Лейтлин, Златната кралица, най-набитото око и пъргав език из земите около Разбито море — и с изненада установи, че без дори да го е осъзнавал, беше усвоил всичките ѝ номера. Пазари се на шест различни езика и със задоволство гледа стъписването по лицата на търговците, когато разбираха, че не могат да хитруват на собствените си езици. Ласка, руга и заплашва, възмущава се на всеослушание от обявените цени, смя се с глас от предложеното качество, обръща се възмутен и си тръгва от сергии, после, след куп молби и извинения се оставя да бъде върнат. Подемаше пазарлъка угоднически, гласът му — мек и мазен като масло, но го завършваше непреклонен, по-корав и от желязо. И така, докато не остави след себе си върволица от разплакани търговци.

През цялото време Триг държеше веригата му така леко, че в даден момент забрави за него. До момента, в който не приключи с търговията и спестеното сребро не издрънча обратно в кесията на капитана. Тогава чу шепота на надзирателя в ухото си и усети как космите на тила му настръхват.

— Мислиш се за много хитър, а, сакато момченце?

Ярви се замисли добре, преди да отговори:

— Разбирам от… някои неща.

— Безсъмнено. Очевидно си разбрал мен и Анкран, а после си предал тези си разбирания на капитана. Доста отмъстителен нрав има тя, а? Историите за себе си, случките, които разказва, те може и да са измислица, но едно да знаеш от мен, истинските, които съм видял с очите си, ще те смаят не по-малко. Веднъж уби човек, защото я настъпи, без да иска. Едър, много едър мъж при това.

— Може би затова я е заболяло толкова.

Триг дръпна рязко веригата, нашийникът се впи в шията на Ярви и той изписка от изненада.

— Не се осланяй прекалено много на добротата ми, момче.

И наистина добротата на Триг нямаше вид на нещо здраво и силно, способно да понесе кой знае какъв товар.

— Изиграх картите си такива, каквито ми се паднаха — изграчи сподавено Ярви.

— Важи за всички ни — изгука нежно Триг. — А Анкран изигра своите зле и си плати за глупостта. Аз обаче не смятам да го последвам. Ще ти отправя същото предложение като на него. Половината от това, което заделиш от парите на Шадикшарам — даваш на мен.

— Ами ако не заделям нищо?

— Хъ — прихна Триг. — Всеки заделя, момче. Част от това, което получа от теб, ще поделя с останалите надзиратели и така всички ще са доволни и щастливи. Приятели и усмивки навред. Не ми ли дадеш нещо обаче, ще си спечелиш само врагове. Лоши врагове. — Той намота веригата около дебелата си длан и дръпна рязко Ярви към себе си. — Не забравяй, хитрите момченца се давят точно като глупавите.

Ярви преглътна. Майка Гундринг казваше: „Добрият пастор никога не казва «не», когато може да каже «може би».“

— Капитанът е предпазлива. Още не ми се доверява. Дай ми малко време.

Триг го отблъсна от себе си и го подкара отново напред към „Южен вятър“:

— Гледай само да е наистина малко.

За Ярви това бе предостатъчно. Старите приятели в Торлби — за старите врагове и дума да не става — също нямаше да чакат вечно. Колкото и прекрасна личност да бе главният надзирател, Ярви искрено се надяваше пътищата им да се разделят много скоро.

След Ройсток потеглиха на север. Минаха покрай безименни мочурливи земи, покрити с гладки като огледала езерца и локви — чак докъдето стигаше погледът. От тях надничаха хилядите отражения на небето и облаците — безбройното, незаконородено потомство на земя и небе. Над пустошта се рееха и крякаха самотни птици, а Ярви вдишваше дълбоко солта и студа и копнееше за дома.

Често мислеше за Изриун, опитваше се да си спомни уханието ѝ, когато се доближи до него, извивката на устните ѝ, когато се усмихна, как сияеше слънцето през косата ѝ, когато застана на вратата на Залата на боговете. Оскъдни спомени, прехвърляни наум отново и отново, докато накрая не се протриха и изтъняха като дрипите на просяк.

Обещана ли е вече на по-добър съпруг? Усмихва ли се другиму? Целува ли друг любим? Ярви стисна зъби. Трябва да се върне у дома.

Всеки свободен момент прехвърляше наум планове за бягство.

Когато спряха до едно тържище, чиито постройки бяха така нескопосано скалъпени, че човек рискуваше да се сдобие с треска само вървейки покрай тях, той посочи на Триг една прислужница и докато надзирателят беше зает да я зяпа, успя да скрие между току-що закупената сол и подправки една специална придобивка. Достатъчно листа сплетница, за да замае главите на всички надзиратели на кораба, дори да ги приспи за кратко, ако докараше правилната доза.

— Какво става с парите, момче? — Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.

— Всичко съм намислил, скоро — усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.

Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен — успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.

Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.

„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.

Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство — подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.

— Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран — промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.

— Достойна за капитан с твоите постижения.

Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата ѝ да украси Пищящата порта, а прокълнатият ѝ кораб да стане на пепел.

Понякога, когато се спускаше нощта, тя протягаше крак и Ярви събуваше един по един ботушите ѝ, а тя занареждаше някоя от историите от славното си минало. С всяко следващо разказване имената и местата се сменяха безогледно. После му казваше какво добро и кадърно момче е и ако извадеше късмет, му позволяваше да обере останките от вечерята ѝ, като не забравяше да му напомни, че това нейно милостиво сърце един ден ще я затрие.

Когато Ярви успяваше да се удържи да не натъпче остатъците набързо в устата си още там, намясто, той ги даваше скришом на Джоуд, който от своя страна ги поделяше с Рълф. През това време Анкран седеше между двама им, намръщен и вторачен в празното пространство пред себе си. По остриганата му до кожа глава имаше белези от последното бръснене, а покритото му с корички и рани лице беше придобило други черти след недоразумението с ботуша на Шадикшарам.

— О, богове — изръмжа Рълф веднъж. — Махни този двурък идиот от греблото и ни върни Йорв!

Гребците наоколо избухнаха в смях, а Анкран продължи да седи, вперил поглед пред себе си, неподвижен като статуя, и Ярви се замисли дали в момента не повтаря наум своята клетва за отмъщение. Когато вдигна поглед, видя Сюмаел да го наблюдава от напречната греда на мачтата. Напоследък непрекъснато го гледаше, държеше го под око, преценяваше го като карта и се мръщеше, сякаш не беше доволна от нещо по нея. Въпреки че нощем бяха оковани на една и съща халка пред капитанската каюта, освен някое случайно сумтене или ръмжене не бяха разменили и дума.

— Почвайте да гребете — кресна Триг, докато минаваше по пътеката, изблъска с рамо Ярви от пътя си и той се блъсна в греблото, зад което доскоро седеше.

Очевидно освен с приятели се беше сдобил и с врагове.

Но както казваше майка му: „Враговете са цената на успеха.“

— Ботушите, Йорв!

Ярви се сепна и подскочи рязко. Беше се отнесъл в мисли, както често напоследък, и те го бяха отвели далеч оттук. Към склона на хълма над бащината погребална могила, където пред боговете се закле да отмъсти за него. Към върха на кулата в Амвенд. Към миризмата на изгоряло, изпълнила ноздрите му. Към благата усмивка на чичо му.

„От теб щеше да излезе чудесен шут.“

— Йорв!

Измъкна се от завивката си, надигна се и притегли дългата верига след себе си. Прекрачи увитата в завивката си Сюмаел, която промърмори нещо в съня си. С напредването им на север беше застудяло. Във вятъра се стелеха снежинки, които белееха по кожите, с които се бяха завили гребците. Двамата надзиратели на пост се бяха отказали да обикалят и стояха в предната част на кораба, надвесени над един мангал до капака на палубата, под който беше стълбата за слизане в трюма, с огрени в оранжево лица.

— Тия ботуши струват повече от теб, проклетнико!

Шадикшарам седеше на леглото си. Очите ѝ лъщяха насълзени. Навеждаше се и се опитваше да докопа ботуша си, но беше толкова пияна, че не можеше да го уцели. Когато го видя да влиза, се отказа и се просна по гръб на леглото.

— Да сложиш една ръка за помощ, а?

— Стига да не искаш две — отвърна Ярви.

Тя се задави от смях.

— Хитроумно сакато копеленце си ти, а? Кълна се, боговете те изпратиха. Изпратиха те… да ми събуваш ботушите.

Кискането ѝ премина в хъркане и докато Ярви успя да се пребори с втория ботуш и вдигна крака ѝ на леглото, тя спеше дълбоко. Главата ѝ беше килната силно назад и един кичур коса подскачаше над отворената ѝ уста при всяко хъркане.

Ярви остана намясто, закован като камък. Горното копче на ризата ѝ беше разкопчано и златната верижка се беше изхлузила навън. Върху кожата до шията ѝ проблясваше ключът за всяка ключалка на кораба.

Ярви извърна поглед към вратата — беше открехната и през процепа се виждаха прехвърчащи снежинки. Отвори капачето на газения фенер, духна фитила и каютата потъна в мрак. Рискът беше огромен, но когато човек е притиснат от времето, просто трябва да хвърли заровете.

„Мъдрият не бърза, изчаква търпеливо, но никога не пропуска удобния момент.“

Целият настръхнал, Ярви пристъпи леко към леглото и подпъхна дланта на сакатата си ръка под главата на Шадикшарам.

Повдигна я бавно и много внимателно и се изненада колко тежеше. Когато тя изхърка и лицето ѝ потрепна, беше сигурен, че ей сега ще отвори очи. Вече виждаше как ботушът ѝ размазва лицето му също като лицето на Анкран.

Пое дълбоко въздух, протегна ръка към ключа, който в този момент бе осветен от лъч светлина от баща Луна, промушил се през един от тесните прозорци. Пресегна се колкото можа… но пръстите му не достигаха до него.

Усети задушаващо стягане около шията си. Веригата му се беше закачила за нещо. Обърна се с намерението да я откачи и замръзна от изненада. Сюмаел стоеше на прага, стиснала решително зъби, сграбчила с две ръце веригата му и дърпаше.

За момент двамата замръзнаха един срещу друг. После тя започна да тегли.

Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.

Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.

Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.

— Проклет глупак! — изсъска озъбена в лицето му. — Смъртта ли си търсиш?

— Теб какво те е грижа? — изсъска на свой ред Ярви.

Пръстите ѝ бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.

— Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!

Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. И изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите ѝ и лъскавия зъб през цепката на устната ѝ, да долови топлината ѝ. Толкова близко, че да усети забързания ѝ дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите ѝ пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.

Ярви се замисли над думите ѝ, но откъдето и да ги погледнеше, заключението беше все същото.

— Смяната на ключалките би била проблем само за човек, който вече има ключ. За роб, който е намерил начин да се сдобие с копие може би? — Той седна върху завивките си, прибра саката ръка под мишницата си на топло, а със здравата разтри протритото от нашийника по врата си. — А единствената причина един роб да се нуждае от ключ е, за да избяга.

— Затваряй си устата! — Тя седна до него и двамата отново замълчаха.

Снежинките се въртяха покрай тях и падаха по косата ѝ, по коленете му.

Едва когато Ярви почти беше загубил надежда, че Сюмаел някога ще проговори отново, тя го направи толкова тихо, че едва я чу през вятъра:

— Роб с ключ може да освободи и други роби, не само себе си. Всичките може би. И в бъркотията, знае ли човек, някой като нищо може да се измъкне от кораба.

— Може да се пролее кръв — промърмори Ярви. — И в бъркотията кой знае чия? Много по-сигурно ще е, ако надзирателите са приспани. — Сюмаел вдигна рязко поглед и Ярви видя блясъка в очите ѝ. — Роб, който разбира от растения и билки и който налива ейл на надзирателите и вино на капитана, може би ще намери начин. — Беше рисковано и го знаеше, но с нейна помощ щеше да е много по-лесно, а и когато си притиснат от времето, просто хвърляш заровете. — Вероятно двама роби заедно биха постигнали нещо…

— … което поотделно не могат — довърши тя вместо него. — Най-добре ще е да го направим, докато сме в пристанище.

— Сигурно си права — кимна равнодушно Ярви.

Всъщност напоследък за друго не мислеше.

— Шансовете ни са най-големи в Скекенхаус. Голям град, а стражата е мързелива, пък и Триг и капитанът прекарват много време на сушата…

— Или пък другаде, където човек има приятели, да кажем.

Той я остави да премисли и тя моментално налапа стръвта.

— Приятели, които ще подслонят двама избягали роби?

— Именно. Да речем… в Торлби?

— „Южен вятър“ ще мине отново през Торлби след около месец-два — изписка на един дъх тя.

Ярви долови вълнението в гласа ѝ. Едва се сдържаше да не звучи по същия начин.

— И тогава робът с ключа… и този, който разбира от билки… ще са свободни.

Продължиха да седят в тъмното и студа, без да обелят и дума, също като толкова много нощи преди. Но когато този път извърна погледна към Сюмаел, бледата светлина на баща Луна разкри загадъчна усмивка на устните ѝ.

Според Ярви ѝ отиваше.

Приятел или съюзник

Вече бяха далеч на север. Греблата теглеха „Южен вятър“ по гладката черна вода, а зимата беше в разгара си. Валеше често и снегът се натрупваше по покривите на пристройките на кърмата и носа, по раменете на премръзналите гребци, които духаха върху вкочанените си пръсти при всяко изтегляне на греблото. Нощем корпусът стенеше. Сутрин мъжете се надвесваха през бордовете и разбиваха леда по надраните му страни. По залез-слънце Шадикшарам излизаше от каютата си увита в кожи, със зачервен от пиене нос и очи и обявяваше, че не било чак толкова студено.

— Опитвам се да тая само обич в сърцето си — каза Джоуд, обвивайки с длани купичката супа, която му подаде Ярви. — Но, о, богове, как само мразя Севера.

— Оттук по̀ на север няма — каза Рълф, разтри зачервените върхове на ушите си и се загледа в побелелия бряг.

Както винаги Анкран не каза нищо.

Морето представляваше осеяна с ледени парчета черна бездна. От скалистия бряг ги наблюдаваха с натъжени очи налягали на групички тюлени. Разминаха се с няколко кораба и всеки път Триг ги изпровождаше с навъсен поглед и ръка на дръжката на меча си чак докато не се изгубваха на хоризонта. За колкото и могъщ да се смяташе върховният крал, търговският му лиценз нямаше да ги предпази по тези места.

— На повечето търговци не им стиска да плават из тези води. — Шадикшарам вдигна ботуш и стъпи небрежно върху коляното на един от гребците. — Но аз не съм като повечето търговци. — Ярви благодари на боговете за това. — Бания, които живеят в този леден ад, ме боготворят. Нося им тенджери, ножове и железни инструменти, които за тях са същинска елфическа магия, а в замяна искам само кожи и кехлибар, които са в такова изобилие тук, че на практика не струват нищо. Готови са на всичко за мен, горкичките дръвници. — Тя потри енергично длани. — Тук избивам най-големите печалби.

И наистина, когато „Южен вятър“ най-после си проби път през леда покрай брега и акостира на един малък пристан, бания вече чакаха с нетърпение на чакълестия плаж. В сравнение с тях шенд бяха най-напредналата и развита цивилизация. Увити от глава до пети в дебели кожи, приличаха повече на вълци и мечки, отколкото на хора. Брадясалите им лица бяха пронизани на всевъзможни места от излъскани остри клинове кост и кехлибар. Лъковете им бяха целите в пера, а късите им дървени сопи бяха покрити със зъби. Ярви се зачуди дали бе възможно да са човешки, после се досети, че хората, оцеляващи по тези земи, не могат да си позволят да прахосват на вятъра каквото и да било.

— Няма да ме има четири дни. — Шадикшарам прескочи настрани борда и ботушите ѝ изчаткаха върху кривите дъски на пристана от другата страна. Моряците на „Южен вятър“ я последваха със стоката, която натовариха на няколко тромави шейни. — Триг, поемаш командването, корабът е твой!

— Ще го намериш в по-добро състояние, отколкото го оставяш! — Провикна се след нея надзирателят и се усмихна широко.

— Четири дни бездействие — изсъска гневно Ярви, докато последните светлини на деня обагряха небето в червено на хоризонта.

Пъхна палец под нашийника си и го намести. Всяка следваща нощ на това прогнило корито сякаш го убиваше все повече.

— Търпение — процеди през стиснати зъби и напукани устни Сюмаел, без да откъсва тъмните си очи от надзирателите и в частност от Триг. — След няколко седмици ще сме при приятелите ти в Торлби. — Тя извърна поглед към него и Ярви видя познатото начумерено изражение. — По-добре наистина да имаш приятели в Торлби.

— Ще се изненадаш кого познавам. — Ярви се намърда и се сгуши в кожената си постеля. — Имай ми доверие.

— Хм — изсумтя тя. — Доверие?

Обърна ѝ гръб. Сюмаел беше опърничава и своенравна, но наред с това бе умна и силна и на този кораб нямаше друг, когото да иска повече на своя страна. В края на краищата имаше нужда от съучастник, не приятел, а тя беше човек, който винаги знаеше какво и кога точно трябва да се направи.

Вече виждаше как ще стане всичко, виждаше го така, все едно вече е станало. Всяка нощ заспиваше с тези мисли. „Южен вятър“ се полюшва леко на пристана под крепостта на Торлби. Надзирателите похъркват блажено край изтърколилите се от ръцете им празни чаши. Ключът се завърта гладко в ключалката. Двамата със Сюмаел се измъкват тихомълком от кораба. Веригите им са увити с парцали и не дрънчат. Двамата хукват по тъмните стръмни улички, които Ярви познава така добре. Покрити са с нашарена от стъпки киша, а стръмните покриви, надвесени от двете им страни, са затрупани със сняг.

Усмихна се при мисълта за лицето на майка си, когато го види. Усмивката му се разтегли още повече, когато си представи това на чичо си Одем точно преди да забие нож в корема му…

Ярви ръга, забива острието, а ръцете му са лепкави и хлъзгави от кръвта на подмолния му чичо, който квичи като свиня на заколение.

— Законният крал на Гетланд! — провиква се някой и всички започват да ръкопляскат, а най-силно от всички пляска Гром-гил-Горм, чиито лапи шляпат в такт с жвакането на острието в корема на Одем.

Майка Скаер квичи от удоволствие, подскача от радост и в следващия момент се превръща в ято пляскащи с криле гълъби.

Жвакането на острието се променя и скоро звучи като мляскане. Ярви извръща поглед към брат си, който лежи вкочанен и пребледнял върху студената каменна плоча. Изриун се е надвесила над него и го целува ли, целува, не спира да го целува.

Вдига очи и поглежда към Ярви през провисналата пред лицето ѝ коса. Усмихва му се. Същата усмивка.

— Ще очаквам по-добра целувка след победата ти.

Одем се надига на лакът:

— Колко още ще се мотаеш?

— Убий го — казва майката на Ярви. — Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

— Аз съм мъж! — крясва Ярви и продължава да забива острието, продължава да ръга, но ръцете му изгарят от умора. — Добре де… полумъж?

— Чак толкова? — повдига озадачен вежда Хюрик.

Дръжката на ножа е така хлъзгава в ръката на Ярви, а и тези проклети гълъби само го разсейват. Гледат го втренчено, зяпат, а сред тях стои величествен бронзовият орел на баба Вексен.

— Замислял ли си се да се присъединиш към Събора? — грачи той.

— Аз съм крал! — крещи насреща му Ярви и крие зад гърба си тази безполезна шутовска ръка.

— Кралят седи между богове и хора — казва Киймдал и от прерязаното му гърло блика кръв.

— Кралят е сам на трона си — казва бащата на Ярви и се навежда напред от Черния трон.

Раните му отново са пресни и от тях пръска кръв, шурти по пода на Залата на боговете.

Ужасените писъци на Одем се превръщат в кикот.

— От теб щеше да излезе чудесен шут.

— Проклет да си! — крещи Ярви и замахва да го наръга още по-силно, но ножът е така тежък в ръката му, едва я вдига.

— Какво правиш? — пита майка Гундринг. Изплашена е.

— Млъквай, кучко — казва ѝ Одем, сграбчва Ярви за гърлото и започва да стиска…

Ярви отвори рязко очи и застина ужасѐн. Ръцете на Триг бяха на гърлото му. Останалите надзиратели стояха в полукръг срещу него, надвесени над Ярви, зловещо нахилени до уши, и светлината на факлите проблясваше в оголените им зъби. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да помръдне, беше прикован по гръб, по-безпомощен от муха в мед.

— Трябваше да приемеш сделката, момче.

— Какво правиш? — повтори Сюмаел.

Ярви никога не я беше чувал да говори така. Беше изплашена, но в пъти по-малко от него самия.

— Казах ти да си затваряш устата! — кресна в лицето ѝ един от надзирателите. — Освен ако не искаш да го последваш!

Тя се сви обратно в постелята си. Естествено, Сюмаел винаги знаеше какво трябва да се направи и кога. Май беше сбъркал, приятел в този момент беше за предпочитане пред съучастник, но вече беше прекалено късно да търси такъв.

— Казах ти, умните момченца се давят точно като глупавите. — Триг мушна ключа си в ключалката и отключи веригата на Ярви. Свобода, но не така, като си я беше представял. — Сега ще те пуснем във водата и ще проверим дали е вярно.

Триг вдигна Ярви за гушата и го понесе по палубата покрай спящите на пейките гребци като прясно оскубано пиле, готово за тенджерата. Тук-там някои надничаха над кожените завивки, но никой не помръдна дори да му се притече на помощ. И защо им бе да го правят? Как биха могли?

Краката на Ярви ритаха безпомощно във въздуха, дращеха дървото на палубата. Ръцете му драпаха към рамото на Триг, и здравата и сакатата еднакво безпомощни. Трябваше да опита да увърта, да лъже, да се моли, но дробовете му напираха да се пръснат и от гърлото му излизаше само тихо хъркане.

В такъв момент изкуството на пастора нямаше приложение.

— С момчетата сме заложили на това за колко време ще потънеш.

Ярви се вкопчи в ръката на Триг, задра с нокти рамото му, но надзирателят сякаш дори не усещаше. С периферното си зрение зърна Сюмаел — надигаше се от постелята, хвърляше завивката назад. Когато Триг отключи веригата на Ярви, беше отключил и нейната.

Но Ярви знаеше, че не може да очаква помощ от нея. Не можеше да очаква помощ от никого.

— Нека това да е за урок на всички ви! — Триг заби палеца на свободната си ръка в гърдите си. — Това е моят кораб. Опълчи ли ми се някой, свършено е с него.

— Пусни го! — изръмжа някой. — Нищо не ти е направил. — Беше Джоуд, видя Ярви, докато го влачеха покрай него. Никой не обърна внимание на едрия южняк. До него, на старото място на Ярви, Анкран гледаше право пред себе си и разтриваше кривия си нос. Сега старото място зад греблото не изглеждаше никак зле.

— Трябваше да приемеш сделката. — Триг преметна безцеремонно Ярви през прибраните в кораба гребла. — Мога да простя много на добър певец, момче, ама…

Надзирателят извика от изненада, изгуби равновесие и падна на палубата. Пусна шията на Ярви и той заби кутрето си в окото на Триг, срита го в корема и скочи на крака.

Триг се беше спънал във веригата на Нищо, която незнайно как се беше озовала опъната зад него. Търкачът на палубата клечеше в сянката до борда и очите му срещнаха тези на Ярви иззад провесената пред лицето му коса.

— Бягай — прошепна му той.

Май все пак беше спечелил приятел.

От първия дъх, който успя да си поеме, му се зави свят. Хукна, залитайки, изхлипа и изхърка, блъсна се в пейка, после в друга, газеше през спящите гребци, преметна се през гребло, мушна се под следващото, продължи напред.

Хората крещяха, но Ярви не ги чуваше през грохота на шумящата в главата му кръв.

Видя капака на пода при носа на кораба, който водеше към трюма — подскачаше, люшкаше се пред очите му. Ръката му сграбчи халката. Дръпна я нагоре. Ярви се хвърли в тъмния отвор с главата напред.

Смърт чака

Ярви падаше. Удари рамото си, фрасна главата си, преметна се през някакви чували и се просна по очи на пода.

Нещо мокро по бузата. В трюма е.

Претърколи се с мъка настрани и запълзя към тъмнината.

Тъмно е. Тъмно като в рог, но добрият пастор винаги знае пътя. Ярви протегна ръка и напипа своя с върховете на пръстите си.

Ушите му бучаха, гърдите му изгаряха, целият беше настръхнал от ужас, но трябваше да се пребори с него, да го овладее, да мисли.

„Винаги има начин“, казваше майка му.

Чу виковете на надзирателите, надвесени над стълбата към палубата, близо са, толкова близо. Придърпа веригата си и се запровира през сандъци и бъчви. Оскъдната светлина от факлите отгоре проблесна в металните скоби и нитове по дървото — показа му пътя навътре, пътя към склада.

Промуши се през ниската вратичка, тръгна между рафтовете, газейки из ледената локва на пода. Клекна и долепи гръб в студения борд. Дъхът му свистеше и хриптеше в гърлото. Светлината се усили, надзирателите бяха слезли след него в трюма.

— Къде е?

Трябва да има начин. Нямаше време за кроене на нови планове, а старите се бяха изпарили яко дим. Триг чака там горе. Триг е ядосан.

Погледът му се стрелкаше при всеки шум, при всяко проблясване на светлина, търсеше отчаяно път за бягство, търсеше скривалище, но така и не ги откриваше. Имаше нужда от съюзник. Беше безпомощен. Облегна гръб на студеното дърво, усети влагата, чу капките солена вода. В мислите му изплува образът на майка Гундринг, седнала край огнището, чу тихия ѝ глас.

„Когато е заобиколен отвсякъде с врагове, мъдрият пастор изправя срещу един враг по-лош враг.“

Ярви се хвърли напред и заопипва слепешката под най-долния рафт. Пръстите му напипаха железния прът, с който заковаваше пироните.

„Най-върлият враг на моряка е морето“, не спираше да повтаря Шадикшарам.

— Къде си, момче?

Очертанията на кръпката на Сюмаел бяха едва забележими в тъмнината. Ярви заби края на желязото между дървото на корпуса и пресните дъски на кръпката и задърпа с всички сили. Изскърца със зъби, натика още по-надълбоко желязото и виейки от ярост, болка и отчаяние, задърпа отново. Нахвърли се върху дъските с такова настървение, сякаш бяха Триг, Одем и Гром-гил-Горм накуп. Дърпа, натиска, помага си с китката на сакатата ръка. Дървото заскърца. На няколко пъти блъсна с рамо рафта и изпопадалите от него тенджери и кутии издрънчаха на пода.

Чу надзирателите, приближаваха. Видя светлината от газените фенери по бордовете, прегърбените им сенки пред ниската врата, проблясването на стомана.

— Я ела тука, сакат!

Ярви изкрещя и напрегна сили за последен опит. Дъските поддадоха изведнъж с остър пукот и той полетя назад. Майка Море нахлу в трюма с яростното съскане на изпуснати от ада дяволи.

Политайки назад, Ярви събори един от рафтовете и миг по-късно беше подгизнал до кости от ледената вода. Претърколи се настрани и скочи на крака. Запрепъва се към кърмата, оставяйки зад гърба си какофония от викове, гнева на морето и пращенето на дърво.

Докато се добере, залитайки, до стълбата, водата вече беше стигнала до коленете му. Един от надзирателите беше по петите му, протегнал напред ръка да го сграбчи. Ярви запрати по него парчето желязо и той залитна назад, попадна право в струята нахлуваща вода, която го отнесе и запремята през склада като кукла. Ярви забеляза, че сега и на други места по корпуса избиваше вода. Морето шуртеше от няколко страни и заглушаваше с рева си виковете на надзирателите.

Ярви изкатери няколко стъпала по стълбата, блъсна нагоре капака, мушна се през отвора и застана, олюлявайки се, на палубата. Зачуди се каква ли магия го бе пренесла на този съвсем различен кораб, при това в разгара на битка.

Пътеката между пейките гъмжеше от биещи се мъже. Фигурите им бяха окъпани в оранжевата светлина от горящото масло, разплискано навсякъде по кърмата от няколко счупени газени фенера. Светлината от пламъците блещукаше по черната вода, в ужасените очи на робите и извадените мечове на надзирателите. Ярви видя Джоуд да сграбчва с две ръце един от тях и да го изхвърля през борда.

Не беше окован за пейката. Веригите бяха отключени и гребците — свободни.

Или поне част от тях. Повечето все още бяха оковани и се гушиха боязливо един в друг, притискаха се към бордовете, колкото може по-далеч от битката. Неколцина лежаха в кръв на пътеката. Други скачаха през борда. Бяха предпочели да опитат късмета си с майка Море вместо с хората на Триг, които вървяха сред робите и ги посичаха наред.

Ярви видя Рълф да удря с глава в лицето един от надзирателите. Носът на онзи изхрущя, а мечът му издрънча и се изтъркаля по палубата.

Трябваше да помогне на другарите си по гребло. Здравата му ръка ту се свиваше в юмрук, ту се отпускаше безпомощно. Трябваше да помогне, но как? Последните няколко месеца бяха потвърдили нещо, което знаеше отдавна — той не беше герой. Надзирателите ги превъзхождаха по численост, бяха въоръжени. Един от тях посече със секирата си поредния безпомощен роб и Ярви трепна и примижа от ужас. Вече се забелязваше наклонът на палубата — водата пълнеше трюма и теглеше „Южен вятър“ надолу.

Добрият пастор претегля фактите и спасява каквото успее. Добрият пастор избира по-малкото зло. Ярви скочи върху най-близката пейка и изтича към борда и черната вода отвъд него. Събра сили за скок.

Беше във въздуха, когато усети рязкото дръпване за нашийника си. Всичко се завъртя и той се стовари по гръб на пейката. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо, но не можеше да си поеме дъх.

Триг се надвеси отгоре. В едната си ръка държеше края на веригата му.

— Никъде няма да ходиш, момче.

Наведе се и постави другата си ръка на гърлото на Ярви, точно под нашийника, който се впи в челюстта му. Този път стисна още по-здраво. Вдигна Ярви от пейката и го изправи пред себе си толкова високо, че само върховете на ботушите му останаха да драпат едва-едва по дървото на палубата. Извърна бавно лицето му към хаоса, който беше обзел кораба. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, а сред тях двама надзиратели налагаха с пръчки един от гребците.

— Виждаш ли какви неприятности ми причини? — изкряска той в лицето му.

Окото му, в което беше забил пръста си Ярви, беше зачервено и сълзеше. Надзирателите крещяха един през друг:

— Къде е Джоуд, къде е онова копеле Рълф?

— Видях ги на пристана. Не ги мисли, със сигурност ще измръзнат до смърт там навън.

— О, богове, пръстите ми!

— Как са се освободили?

— Сюмаел.

— Малката кучка имаше ключ.

— Откъде, по дяволите, извади тази брадвичка?

— Отсече ми пръстите! Къде са ми пръстите?

— Какво значение има къде са? Вече не са ти от никаква полза!

— Той проби кораба! — викна смаян един подгизнал до кости надзирател, изпълзявайки от трюма при кърмата. — Долу нахлува вода!

Сякаш в подкрепа на думите му „Южен вятър“ се разтърси и палубата му се наклони още повече. Триг трябваше да се хване за една от пейките, за да остане прав.

— Боговете да са ни на помощ! — изпищя един от все още окованите роби и впи пръсти в нашийника си.

— Потъваме ли? — викна друг и извъртя облещени от ужас очи надолу.

— Как ще обясним това на Шадикшарам?

— Проклятие! — изрева Триг и фрасна главата на Ярви в най-близкото гребло. Пред очите му блеснаха ярки светлини и той усети как устата му се пълни с пареща слюнка, в следващия миг беше по гръб на палубата и Триг го душеше с всичка сила.

Започна да се мята и рита колкото сили имаше, но цялата тежест на надзирателя беше отгоре му. Не успяваше да си поеме лъх, виждаше само озъбената физиономия на Триг, която постепенно ставаше все по-неясна, отдалечаваше се от него, а той сякаш потъваше в тъмен тунел.

През последните няколко седмици беше успял да излъже Смърт сигурно половин дузина пъти, но без значение колко силен или умен е човек, колко добър е късметът му, никой не залъгва Смърт вечно. Герои и върховни крале, майки и баби от Събора, дори те рано или късно минават през нейната врата. Тя не прави изключения за едноръки момченца с остър език и сприхав нрав. Черният трон ще остане за Одем, баща му няма да бъде отмъстен, клетвата му ще остане неизпълнена…

Тогава през шуртенето на кръвта в ушите си Ярви чу глас.

Дрезгав, хриптящ, стържещ като дървено трупче за лъскане на палубата. Изненада се не от това, че не беше гласът на Смърт, нейният глас не би го изненадал. Изненада го това, което каза.

— Не чу ли какво каза Шадикшарам?

Ярви извърна с усилие насълзени очи.

Нищо стоеше в средата на палубата. Сплъстената му мазна коса беше отметната назад и Ярви за пръв път видя ясно лицето му — криво, чепато, изпито и белязано. Облещените му очи лъщяха насълзени.

Беше намотал дебелата верига около едната си ръка и от юмрука му висяха металната халка на края ѝ и откъртеното от палубата парче дърво, все още с дългите пирони на него. В другата си ръка държеше меча, който Рълф беше избил от ръцете на надзирателя, когото фрасна с глава в лицето.

Нищо се усмихна. Усмивката му беше пълна с изпочупени зъби — уместно олицетворение на съсипания му разсъдък.

— Тя каза да не ми даваш острие в ръката.

— Пусни меча! — излая заповедта Триг, но гласът му потрепери и Ярви долови в него нещо, което никога преди не беше чувал.

Страх.

Страх, какъвто човек би изпитал, ако самата Смърт стоеше пред него на палубата.

— О, не мисля, Триг, не мисля да го пускам. — Усмивката на Нищо се разтегли и от зачервените му обезумели очи бликнаха сълзи и се стекоха по сбръчканите бузи. — Мисля да го сложа в теб.

Един от надзирателите се хвърли към него.

Докато търкаше палубата, Нищо изглеждаше стар и муден. Крехка останка. Човек от слама и съчки. С меч в ръката се носеше плавно като водата, танцуваше като пламък. Сякаш острието в ръката му се движеше от само себе си, светкавично и безпощадно, а Нищо просто го следваше по пътя му.

Мечът се стрелна напред и върхът му лъсна за миг между плешките на надзирателя, който залитна, изхриптя и се хвана с ръка за гърдите. В същия момент втори надзирател замахваше със секира и Нищо се отмести спокойно от пътя ѝ, пропусна я покрай себе си и острието ѝ откърти ръба на една от пейките. То се издигна отново, но тогава се чу остър звън на метал и ръката, която го държеше, се запремята във въздуха и изчезна в тъмнината. Надзирателят облещи очи, свлече се на колене пред Нищо, който вдигна крак и го просна с едно босо стъпало по гръб.

Третият надзирател го връхлетя в гръб, с вдигнат над главата меч. Без дори да се обръща, Нищо изпъна рязко ръка и го прониза в гърлото. Изби с края на веригата си летящата към себе си къса сопа, заби топката на дръжката на меча в устата на надзирателя, който я държеше, и от нея хвръкнаха зъби. Сниши се и подсече ниско краката на друг, който се превъртя във въздуха, преди да се просне по лице на палубата.

И всичко това за един дъх време. Естествено, ако Ярви можеше да си поеме дъх.

Първият нападател на Нищо продължаваше да стои и да опипва стъписан дупката в гърдите си, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаха само кървави мехури. Нищо го отмести внимателно от пътя си с опакото на ръката си и тръгна напред, пристъпяйки безшумно с босите си крака. Погледна надолу към оплисканите с кръв дъски и цъкна с език:

— Палубата е толкова мръсна. — Вдигна поглед. Изпитото му, омазано с чернилка лице беше опръскано с кръв. — Да започна ли да търкам, Триг?

Главният надзирател отстъпи внимателно назад и повлече безпомощния Ярви със себе си:

— Приближиш ли, ще го убия!

— Убий го — сви рамене Нищо. — Смърт чака всички ни. — Подкосеният надзирател започна да вие от болка, докато се опитваше да се надигне по наклонената палуба. Нищо го прониза мимоходом в гърба. — Но днес тя чака теб. Посяга с ключа, Триг. Отключва Последната врата.

— Да поговорим, а! — Триг продължи да отстъпва, протегнал напред ръка и разперил пръсти. Палубата се накланяше все повече и от капака към трюма на кърмата започна да блика черна вода. — Нека просто поговорим!

— Говоренето носи само проблеми. — Нищо вдигна меча пред себе си. — Стоманата е отговорът, винаги. — Завъртя острието в ръката си и то проблесна в червено, жълто и бяло — всичките прекрасни цветове на огъня. — Стоманата не увърта, не прави компромиси. Стоманата не лъже.

— Просто ми дай възможност! — каза умолително Триг.

Водата прехвърли борда и потече между пейките.

— Защо?

— Имам мечти! Имам планове! Имам…

Мечът разцепи с глух удар главата на Триг до основата на носа. За момент устните му продължиха да мърдат, но от устата му не излизаше звук. Той се строполи по гръб и ритна няколко пъти с крак. Ярви се отскубна от безжизнената му ръка, пое задавено въздух, разкашля се и задърпа нашийника си.

— Може би не трябваше — каза Нищо, докато измъкваше меча си от главата на Триг, — но се чувствам толкова по-добре.

Навсякъде наоколо крещяха хора. Малкото оцелели надзиратели избираха морето пред меча на Нищо. Някои от гребците прескачаха към по-горни пейки, когато водата доближаваше техните, други, изчерпали вече дължината на веригите си, се дърпаха колкото сили имат по-далеч от прииждащото море, трети — само глава над водата, блещеха очи, а устите им поемаха жадно последни глътки въздух. Ярви се досещаше, че има и такива, които вече не вижда, защото са под черната повърхност, стиснали устни, дърпащи отчаяно веригите.

Свлече се на четири крака. Давеше се, главата му се маеше. Затършува из окървавените дрехи на Триг за ключа. Опитваше се да не поглежда към разцепената му глава, но въпреки това зърваше, без да иска, изкривеното му лице и лъскавата пихтия в огромната рана и стомахът му се надигаше, но той преглъщаше обратно повърнатото и продължаваше да търси. Писъците на прикованите за пейките гребци кънтяха в ушите му.

— Спри.

Нищо застана над него, по-висок отколкото някога си бе представял, че ще го види. Опръсканият с кръв меч висеше отпуснат покрай крака му.

Ярви примига неразбиращо към него, после надолу към наклонената палуба и давещите се роби.

— Но те ще умрат.

Гласът му бе изтънял и пресипнал.

— Смърт чака всички ни.

Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.