Полукрал

Всеобщото благо

Духаше бурен вятър в нощта, в която Ярви разбра, че е крал. Или по-скоро полукрал.

Вятър търсач, така го наричаха хората в Гетланд, защото търсеше и винаги намираше всяка пролука и всяка ключалка, през които да влети с воя на майка Море в стаята и да я изпълни с мъртвешка леденина, независимо колко високо беше накладен огънят и колко скупчени един в друг седяха хората около него.

Той натискаше капаците на тесните прозорци на стаята на майка Гундринг, тресеше дори обкованата с желязо врата. Тормозеше пламъците в огнището и те му отвръщаха с гневно съскане и пращене, караха сенките от провесените от тавана снопове билки да танцуват по стените и светлината да играе по корена в чепатите пръсти на майка Гундринг.

— Ами този?

Приличаше на най-обикновено коренище с пръстта по него, но Ярви знаеше, че е повече от това.

— Черен език.

— И защо един пастор би посегнал към него, принце мой?

— Пасторът се надява никога да не се налага да го прави. Отварата му няма вкус, нито мирис или цвят, но е смъртоносна отрова.

Майка Гундринг хвърли корена настрана:

— Понякога се налага пасторът да посяга към зловещи неща.

— Пасторът трябва да избира по-малкото зло — отвърна Ярви.

— И винаги да се ръководи от всеобщото благо. Позна пет от пет. — Майка Гундринг кимна одобрително и Ярви се изчерви от гордост. Одобрението на пастора на Гетланд не се печелеше лесно. — А въпросите на изпита ще са по-лесни.

— Изпитът. — Ярви потърка нервно с палец кривата длан на сакатата си ръка.

— Ще го издържиш.

— Не можеш да си сигурна.

— Пасторът винаги се съмнява…

— Но никога не показва неувереност — довърши Ярви.

— Ето, виждаш ли? Познавам те. — Беше истина, никой не го познаваше така добре като нея, дори хората от семейството му. Най-малко хората от това семейство. — Никога не съм имала по-схватлив ученик. Ще издържиш от първия път.

— И повече няма да бъда принц Ярви. — Мисълта го изпълни с облекчение. — Няма да имам повече семейство и наследствено право върху трона.

— Ще бъдеш брат Ярви и Съборът ще бъде твоето семейство. — Светлината на огъня огря бръчките покрай очите на майка Гундринг, когато тя се усмихна. — Твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово. Ще помниш и съветваш, ще лекуваш и говориш истината, ще знаеш тайните проходи и ще проправяш пътя на баща Мир на всички езици. Също като мен. Няма по-благородна кауза от тази, пък каквото щат да дрънкат мускулестите дръвници в тренировъчния квадрат.

— Не е лесно да игнорираш мускулестия дръвник в квадрата, когато си вътре с него.

— Ха. — Майка Гундринг изви презрително устни и се изплю в огъня. — Веднъж издържиш ли изпита, ще ходиш там само да лекуваш счупени глави, когато играта им загрубее. Един ден ще носиш моя жезъл. — Тя кимна към подпряния на стената, заострен в долния край прът от елфически метал, покрит по цялата си дължина с поредица от вдлъбнатини и изпъкнали навън щифтове. — Един ден ще седиш до Черния трон и ще бъдеш отец Ярви.

— Отец Ярви. — Той се сгърчи неловко на ниското столче. — Нямам мъдростта за това. — Всъщност му липсваше смелост, но не намери кураж да го признае.

— Мъдростта идва с учене, принце мой.

Ярви вдигна лявото си подобие на ръка:

— Ами ръцете? Те порастват ли с учене?

— Може да ти липсва една ръка, но бог ти е дал по-рядко срещан дар.

— Хм — изсумтя той. — Хубав глас и певчески умения ли имаш предвид?

— Защо не? Но също така остър ум, състрадание и сила. Е, такава сила, с която се става велик пастор, не велик боец, но все пак. Докоснат си от баща Мир, Ярви. Не забравяй: силни мъже — много, мъдрите са малко.

— Ето защо от жените стават по-добри пастори.

— Те правят и по-добър чай, като цяло. — Гундринг сръбна от чашата, която като всяка вечер ѝ бе донесъл, и отново кимна с одобрение. — Но ето че и правенето на чай е сред множеството ти дарби.

— Работа за герои, няма що. Ще ме ласкаеш ли по-малко, когато вече не съм принц, а пастор?

— Ще получаваш колкото ласкателство заслужаваш, а през останалото време — ритник по задника.

— Е, някои неща никога не се променят — въздъхна Ярви.

— А сега история.

Майка Гундринг свали една книга от рафта и камъните по златистия кожен гръб проблеснаха в зелено и червено.

— Сега? Трябва да ставам преди първите лъчи на майка Слънце, за да нахраня гълъбите ти. Надявах се да поспя малко преди това…

— Ще те оставя да се наспиш, когато издържиш изпита.

— Не, няма.

— Прав си. Няма. — Тя облиза пръст и древната хартия зашумоля, когато започна да прелиства страниците. — Кажи сега, принце мой, на колко части елфите разкъсаха бог?

— Четиристотин и девет. Четиристотинте малки богове, шестимата върховни богове, първата жена, първият мъж и Смърт, който пази Последната врата. Но не е ли по-скоро работа на молитвоплетеца отколкото на пастора да знае това?

Майка Гундринг цъкна с език:

— Работа на пастора е да знае всичко, защото само онова, което познаваш, можеш да контролираш. Назови шестимата върховни богове.

— Майка Море и баща Земя, майка Слънце и баща Луна, майка Война и…

Вратата се отвори с трясък и вятърът търсач влетя в стаята. Пламъците в огнището подскочиха в същия момент, в който и Ярви скочи на крака. Светлината им заблещука в стотиците стъклени буркани и бутилки по рафтовете. Фигурата на новодошлия изкачи тичешком стъпалата и сноповете провесени от тавана билки започнаха да се полюшват като тела под бесилката, докато той се провираше през тях.

Косата на чичото на Ярви, Одем, беше мокра от дъжда и залепнала за бледото му лице, а гърдите му се вдигаха и спускаха учестено. Вторачи се в Ярви с широко облещени очи, отвори уста, но не проговори. Не се искаше рядка дарба, за да разбереш, че раменете му не бяха превити под тежестта на добри новини.

— Какво има? — изграчи сподавено Ярви със свито на топка от страх гърло.

Чичо му се свлече на колене и опря длани в мърлявата слама на пода. Склони глава и изрече дрезгаво само две думи:

— Кралю мой.

Така Ярви разбра, че баща му и брат му бяха мъртви.

Дълг

Въобще не изглеждаха мъртви. Просто много бледи, положени по гръб върху хладните каменни плочи, в хладната стая, покрити до подмишниците с плащаници, върху които лъщяха извадени от ножниците мечовете им. Ярви имаше чувството, че всеки момент устните на брат му ще потрепнат и той ще се събуди. Че баща му ще отвори очи и погледът му, изпълнен с обичайното презрение, ще срещне неговия. Но това не стана. Това никога повече нямаше да стане.

Смърт беше отворил пред тях Последната врата, а от нея досега никой не се беше върнал.

— Как е станало?

Чу Ярви гласа на майка си откъм вратата. Както винаги, дори не потрепваше.

— Предателство, кралице моя — промърмори чичо Одем.

— Вече не съм кралица.

— Разбира се… съжалявам, Лейтлин.

Ярви протегна ръка и докосна леко рамото на баща си. Толкова студено. Замисли се кога последно го беше докосвал. Беше ли го докосвал някога въобще? Добре помнеше последния път, когато размениха нещо повече от дума. Беше преди месеци.

„Мъжът размахва коса и бойна секира — беше казал тогава баща му. — Мъжът тегли рало в полето и стяга възел на палубата. Но преди всичко мъжът удържа мястото си в бойния ред. Той стои рамо до рамо с онзи до него. Що за мъж е този, който не може да направи това?“

„Не съм искал половин ръка“, беше отвърнал Ярви, хванат в капана, в който така често се озоваваше — прикован натясно между срама и гнева.

„А аз не съм искал половин син.“

И сега крал Утрик беше мъртъв и кралската корона, набързо стеснена, тежеше на главата на Ярви. Прекалено тежък товар за такъв най-обикновен тънък златен обръч.

— Попитах как са загинали? — проговори отново майка му.

— Отиваха да преговарят за мир с Гром-гил-Горм.

— Не може да има мир с проклетите ванстерландци — разнесе се плътният боботещ глас на Хюрик, избрания щит на майка му.

— Трябва да бъдат отмъстени — каза майката на Ярви.

Чичо му се опита да укроти страстите:

— Разбира се, но първо е време за траур. Освен това върховният крал забрани открита война, докато не…

— Мъст! — Гласът ѝ разцепи тишината, по-остър от бръснач. — Светкавична и изпепеляваща.

Погледът на Ярви се премести към трупа на брат му. Искаш бързина и жар, ето ги, той е всичко това, беше всичко това. Масивна челюст, дебел врат и наченки на тъмна като на баща им брада. Пълна противоположност на Ярви. Брат му го обичаше, поне така предполагаше. Странна, грубиянска и изпълнена със синини любов, където братското потупване по бузата се доближаваше силно до шамар. Любов, която човек изпитва към нещо значително по-нисше от него.

— Мъст — изръмжа Хюрик. — Ванстерландци трябва да си платят.

— Забрави проклетите ванстерландци — каза майка му. — Заради собствените си хора сме длъжни да го направим. Те трябва да видят, че новият крал има желязо в жилите. И чак тогава, когато са преклонили глави и са застанали удобно на колене, тогава, ако щеш, накарай майка Море да прелее от сълзите ти.

Чичо му въздъхна тежко:

— Така да бъде, мъст. Но той готов ли е, Лейтлин? Момчето не е боец…

— Той трябва да се бие, готов или не! — отсече майка му. Ярви беше свикнал хората да говорят за него в присъствието му така, все едно не беше просто сакат, но и глух. Очевидно изненадващото му издигане на власт не беше в състояние да промени старите навици. — Подготви нападението.

— Къде ще ги ударим? — попита Хюрик.

— Няма значение, важно е само че ще ги ударим. Остави ни насаме.

Ярви чу вратата да се затваря, после тихите стъпки на майка си по студения под.

— Престани да плачеш.

Едва в този момент Ярви осъзна, че очите му се бяха налели със сълзи. Изтри ги засрамен и подсмръкна. Засрамен, вечно засрамен.

Тя стисна раменете му:

— Застани изправен, Ярви.

— Съжалявам — извини се той, изпъна гръб и опита да изпъчи гърди, както би направил брат му.

Извиняваше се, вечно се извиняваше.

— Сега си крал. — Тя оправи изкривената закопчалка на наметалото му и опита да приглади светлорусата му коса — късо подстригана, но все така непокорно щръкнала във всички посоки. Постави хладни пръсти на бузата му. — Повече никога не се извинявай. Сега трябва да препашеш меча на баща си и да поведеш нападението срещу Ванстерланд.

Ярви преглътна тежко. Мисълта за участие в нападение винаги го изпълваше с ужас. А да предвожда такова?

Одем явно беше забелязал ужаса в погледа му.

— Аз ще съм рамо до рамо с теб в редицата, кралю мой, щитът ми ще е винаги изправен пред теб. С каквото мога да ти помогна, ще го направя.

— Приеми благодарностите ми — смотолеви Ярви.

Всичко, което искаше в момента, бе да отиде в Скекенхаус, където да положи изпита за пастор, и после да седи в сянката и никога да не излиза напред, в светлото. Но тези му мечти бяха станали на прах. Като зле забъркана вар надеждите му бяха обречени да се изронят.

— Трябва да накараш Гром-гил-Горм да си плати за стореното — каза майка му. — А след това да се ожениш за братовчедка си.

Невярващ на ушите си, Ярви се вторачи в стоманеносивите ѝ очи. Гледаше я от долу нагоре, защото тя все още беше малко по-висока от него.

— Какво?

Лекият допир изчезна и пръстите ѝ стиснаха здраво брадичката му.

— Чуй ме, Ярви, добре ме чуй. Сега си крал. Това може и да не е каквото и двамата с теб сме искали, но това е всичко, с което разполагаме. Сега всичките ни надежди са в твои ръце и ти ги държиш застанал на ръба на пропаст. Нямаш уважението на хората. Имаш много малко съюзници. Длъжен си да сплотиш семейството ни, като се ожениш за дъщерята на Одем, Изриун, точно както щеше да направи брат ти. Уговорено е. Решено е.

Чичо Одем побърза да компенсира леда с топлина.

— Нищо не би ме зарадвало повече от това да стана твой баща по женитба, кралю мой, и да видя семействата ни свързани завинаги.

За чувствата на Изриун не стана дума, забеляза Ярви, нито за неговите.

— Но…

Веждите на майка му се сключиха. Очите ѝ се присвиха. Беше виждал корави мъже, герои, да треперят под този поглед, а той със сигурност не беше герой.

— Аз бях сгодена за чичо ти Удил, за чиито умения с меча воините все още шептят от страхопочитание. За чичо ти Удил, който трябваше да стане крал. — Гласът ѝ леко потрепери, сякаш думите ѝ причиняваха болка. — Когато майка Море го погълна и хората вдигнаха празна погребална могила на брега, вместо за него аз се омъжих за баща ти. Аз загърбих чувствата си и изпълних дълга си. И ти ще направиш същото.

Ярви сведе поглед към мъртвото тяло на брат си и се замисли как успяваше тя да запази хладнокръвие и да крои планове за бъдещето, когато труповете на съпруга и сина ѝ лежаха само на ръка разстояние.

— Нима няма да пророниш и сълза за тях?

Лицето ѝ внезапно се сгърчи в спазъм и всичката красотата от него изчезна. Устните ѝ се изкривиха и оголиха зъби, клепачите се стиснаха и жилите на шията ѝ изскочиха. После тя пое разтреперана дъх, приглади на място един златист кичур коса и само след миг отново беше както преди.

— Поне един от двама ни трябва да се държи като мъж.

След този „кралски“ подарък тя се обърна и излезе от стаята.

Ярви стисна гневно юмруци. Естествено, успя само наполовина — палецът на сакатата му ръка просто се притисна в кривото чуканче на единствения пръст.

— Благодаря за окураженията, майко.

Ядосан, вечно ядосан. И винаги чак след като вече няма полза от гняв. Чу зад себе си тихите стъпки на чичо си.

— Знаеш, че майка ти те обича — прошепна той, сякаш говореше на плашливо жребче.

— Знам ли?

— Но сега тя трябва да е силна. За теб. За земята ни. За баща ти.

Ярви отмести очи от лицето на баща си и ги спря на това на чичо си. Толкова еднакви и същевременно така различни.

— Благодаря на боговете, че те има — каза той и думите заседнаха в гърлото му.

Поне един човек в това семейство го беше грижа за него.

— Съжалявам, Ярви. Наистина. — Одем сложи ръка на рамото му и в очите му имаше сълзи. — Но Лейтлин е права. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Трябва да загърбим чувствата си.

Ярви пое дълбоко дъх:

— Знам.

Неговите чувства бяха загърбени откакто се помнеше.

Как да победиш

Ярви трябваше да положи усилия, за да сподави напушилия го смях, когато чу оръжейника да го нарича така. Вероятно всеки от четирийсетината млади воини отсреща трябваше да направи същото. Със сигурност, ако не сега, то после, когато видеха как се бие новият им крал. Безсъмнено, когато това станеше, на Ярви съвсем нямаше да му е до смях.

Сега те бяха негови поданици, естествено. Негови слуги. Неговите воини, готови да дадат живота си за него. При все това сега те изглеждаха като люти врагове, дори повече отколкото си ги спомняше от моментите, в които като момче трябваше да се изправя срещу тях.

Той още се чувстваше като момче. Повече от всякога досега.

— За мен е чест.

Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота — явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви — половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.

— Готов ли си, кралю мой? — прошепна Одем в ухото на Ярви.

— Повече от очевидно, не — изсъска в отговор Ярви.

Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.

Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си — просто не виждаше такъв.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа — дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него — на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката — защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен — в случая на Ярви.

Но повечето битки в земите около Разбито море се водеха по нагънатата брегова ивица, ето защо на брега тренираха най-често, в резултат на което на Ярви му беше дошло до гуша от това да пълни уста с пясък в опитите си да изтегли заедно с останалите кораба на брега. Когато майка Слънце се скриваше зад хълмовете, ветераните се биеха нагазили до колене в прибоя. Но сега беше отлив и брегът представляваше широка гладка ивица от пясък, нашарена от лъскави като огледала локви, и единствената влага беше онази, довяна от соления вятър, и тази от потта, бликаща от Ярви, заради непознатата тежест на ризницата.

О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.

— Внимавай с краката, кралю мой — прошепна Одем.

— Краката са най-малкият ми проблем — сопна се Ярви. — От тях поне имам два.

От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета — тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство — бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.

Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.

— Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.

Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.

— Кралят отсъства от тренировките в квадрата в последно време — провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. — Затова днес по-кротко.

— Ще се опитам да не го нараня зле! — провикна се Ярви.

Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.

Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.

— Начало! — кресна той.

Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.

Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.

За момент остана така, мигайки на парцали към небето. Все още се носеха легендите за несравнимите умения на чичо му Удил в тренировъчния квадрат. А сега и тези за неговото представяне щяха да останат задълго в устите на хората. За беда по съвсем различни причини.

Киймдал заби меча в пясъка и подаде на Ярви ръка:

— Кралю мой.

Беше много по-добре прикрита отпреди и едва загатната, но ехидната усмивка на устните му не убягна на Ярви.

— Станал си по-добър — призна през зъби той, докато измъкваше сакатата си ръка от ремъците на щита.

Подаде я и Киймдал нямаше друг избор, освен да я хване, за да му помогне да стане.

— Ти също, кралю мой.

Ярви забеляза погнусата в очите на Киймдал, когато докосна уродливия израстък, и се погрижи да го погъделичка с чуканчето на показалеца по дланта, преди да е успял да я пусне. Долна закачка, спор нямаше, но слабият се радва на дребни победи.

— Станал съм още по-нескопосан — промърмори под нос Ярви, докато Киймдал се отдалечаваше към групата на останалите воини. — Да не повярваш, че е възможно.

Сред по-младите ученици около квадрата зърна момичешко лице. Беше на около тринайсет, със святкащи свирепо очи и тъмна коса, която вятърът размяташе през острите черти на лицето ѝ. Сигурно трябваше да е признателен на Хъннан, че не избра нея да го натупа пред всички. А може би това щеше да е следваща му стъпка в дългата процесия от унижения, които беше предвидил за него.

Оръжейникът поклати глава, докато извръщаше презрителен поглед, и Ярви усети гневът да се надига в гърдите му, свиреп като зимния прилив. Брат му може и да бе наследил силата на баща им, но той беше взел всичката му избухливост.

— Да опитаме още веднъж? — провикна се Ярви.

Киймдал повдигна учудено вежди, сви уклончиво едрите си рамене и отново взе щита и меча:

— Ако това е заповедта ти.

— О, да.

От групата на възрастните воини се надигна ропот и Хъннан свъси още повече вежди. Трябва ли да понесат още от този унизителен фарс? Когато кралят се посрами, това е срам за всеки от воините му, а в Ярви те виждаха потенциал за цял един живот, изпълнен със срам.

Усети ръката на чичо си да го подхваща внимателно под мишницата.

— Кралю мой — заговори той нежно и успокояващо. Винаги така шептеше в ухото му, нежно и успокояващо като летен бриз. — Може би не е добра идея да се напрягаш толкова…

— Прав си, разбира се — отвърна Ярви. „Глупакът е роб на гнева си — беше му казала някога майка Гундринг, — а този на мъдреца е негов инструмент.“ — Хюрик. Ти ще ме заместиш.

Настъпи пълна тишина, докато всички погледи се извръщаха към избрания щит на кралицата, който до момента беше седял мълчаливо на красиво резбования си стол, който го отличаваше сред най-доблестните воини на Гетланд. Дългият белег на бузата му се спускаше надолу и преминаваше в побеляла ивица по гъстата му брада.

— Кралю мой — избоботи той, докато се изправяше, после вкара ръка в ремъците на изоставения на пясъка щит.

Ярви му подаде дървения меч. В огромния му покрит с белези юмрук приличаше на детска играчка. Въпреки мекия пясък човек можеше да чуе тежките му стъпки, когато пристъпи в квадрата и застана срещу Киймдал, който вече изглеждаше точно на шестнайсет. Хюрик приклекна, намести стъпала и заби ботуши в пясъка, после оголи стиснати зъби и нададе боен вик, плътен, кънтящ, все по-силен и пронизителен и целият квадрат прокънтя от него. Ярви видя колебанието и страха в облещените очи на Киймдал, точно такива, както бе мечтал някога да ги види.

— Начало — каза той.

Този двубой приключи по-бързо и от предишния, но него никой не би нарекъл милостив.

Трябваше да му се признае на Киймдал, хвърли се смело срещу противника си, но Хюрик изби с лекота удара му, след което въпреки огромното си телосложение с едно светкавично движение подсече и двата му крака. Момчето веднага понечи да скочи на крака, но викът секна в гърлото му, когато ръбът на щита на Хюрик го фрасна в едната вежда и го просна обратно на земята почти в несвяст. Огромният воин смръщи чело, настъпи ръката с меча на Киймдал и токът на ботуша му я премаза в пясъка. Киймдал изпъшка. Едната половина от лицето му беше полепнала с пясък, а другата беше опръскана с кръв от разцепеното му чело.

Момичетата може би нямаше да се съгласят, но според Ярви той никога не беше изглеждал по-добре.

Сега Ярви обходи с намръщен поглед редицата от воини. Същият поглед, с който майка му поглеждаше провинил се роб.

— Една победа за мен — каза и прекрачи невъзмутимо падналия меч на Киймдал.

Избра да напусне квадрата точно оттам, където стоеше оръжейникът, така принуждавайки го да се отдръпне неловко от пътя му.

— Неблагородна постъпка, кралю мой — каза чичо Одем, когато го последва и закрачи до него. — Същевременно забавна.

— Радвам се, че успях да те разсмея — процеди сърдито през зъби Ярви.

— Много повече, накара ме да се гордея с теб.

Ярви извърна поглед настрани и видя, че чичо му го гледаше, спокоен и сдържан както винаги. Винаги спокоен и сдържан, с непокътнато от емоция лице.

— От славните победи стават чудесни песни, Ярви, но когато пътуващите певци приключат с написването им, и тези за безславните си ги бива. Славните поражения, от друга страна, са просто поражения.

— На бойното поле няма правила — каза Ярви, спомняйки си думите на баща си от един от редките моменти, когато беше говорил с него — една вечер беше пиян и явно отегчен да вика по кучетата си.

— Именно. — Одем сложи тежка длан на рамото на Ярви и той се замисли колко по-хубав би бил животът му, ако чичо му беше негов баща. — Един крал трябва да побеждава. Останалото е прах на вятъра.

Между богове и хора

— Майко Слънце и баща Луна, огрейте със златни и сребърни лъчи този съюз между Ярви, син на Лейтлин, и Изриун, дъщеря на Одем…

Високите статуи на шестимата върховни богове гледаха страховито отгоре с безмилостните си гранатни очи. Над тях от нишите по цялата окръжност на купола на тавана грееха кехлибарените статуетки на малките богове. Измерваха с погледи достойнствата на Ярви и явно също като него го намираха за отчайващо посредствен.

Сви колкото можа сакатата си ръка в опит да я скрие напълно в ръкава си. Не че всички присъстващи в Залата на боговете не знаеха какво има на края на ръката му. Или по-точно, какво няма.

И въпреки това опита да я скрие.

— Майко Море и баща Земя, дарете ги с реколта и изобилие, с хубаво време за плаване и късмет в битките…

В центъра на залата, върху подиум, стоеше Черният трон. Беше елфическа реликва от времената преди разкъсването на Бог, изработен с непознато умение от цяло парче метал, изключително деликатен и същевременно неимоверно здрав — безброй години не бяха оставили и една-единствена драскотина по него.

Седалище на крале, между богове и хора. Прекалено висок за такова окаяно създание като Ярви. Чувстваше се недостоен дори да го погледне.

— Майко Война и баща Мир, дайте им сила да посрещнат каквото Съдба реши да изпрати на пътя им…

Трябваше да стане пастор. Да се откаже от жена, потомство и семейство. Най-близкото до романтика преживяване щеше да бъде целувката по сбръчканата буза на баба Вексен, когато издържеше изпита. А сега беше на път да сподели живота си, доколкото го имаше, с почти напълно непознато момиче.

Дланта на Изриун беше влажна на допир под свещеното платно, с което бяха увити ръцете им. Стояха хванати за ръце, вързани един за друг, притиснати един в друг от желанието на родителите си и обременени от нуждите на Гетланд, но въпреки това между двама им лежеше необятна пропаст.

— О, Той-който-посява-семето, дари ги със здраво потомство…

Ярви знаеше какво си мислят всички в момента. „Не сакато потомство. Не едноръко потомство.“ Хвърли крадешком поглед към дребното крехко русокосо момиче, което до онзи ден беше сгодено за брат му. Изглеждаше изплашена и пребледняла, сякаш всеки момент щеше да повърне. Но коя не би изглеждала така на нейно място, принудена да се омъжи за полумъж?

Никой не беше очарован от този избор. Празничен ден на всеобщ траур. Злощастен компромис.

— О, Тя-която-пази-ключалките, бди над дома им…

Единствено Бриньолф, молитвоплетецът, се наслаждаваше на церемонията. Не само че беше изплел безкрайна молитва по случай годежа на Изриун и брата на Ярви, но сега — ако не за нейна, то за негова огромна радост — му се отдаваше случай да изплете нова. Гласът му нареждаше монотонно, призовавайки върховни и малки богове да ги дарят с плодородие в полето, подчинение от робите и какво ли още не. Ярви нямаше да се учуди, ако след малко не ги помолеше да ги дарят със здрави стомаси и редовно ходене по нужда. Прегърби се под тежката кожена наметка, някога принадлежала на баща му, и с ужас си представи благословията, която Бриньолф щеше да сътвори за сватбата им.

— О, Тя-която-лее-изобилие, дари просперитет на кралската двойка, на родителите им, на поданиците им и на цяла Гетланд!

Молитвоплетецът отстъпи назад, доволно нахилен като млад баща на първороден син, и брадичката му потъна в огромната двойна гуша.

— Аз ще бъда кратка — каза майка Гундринг, хвърли заговорнически поглед на Ярви и той аха да прихне, когато срещна погледа на майка си — леденостуден като зимното море. Повече не му трябваше, за да потуши напушилия го смях.

— Едно кралство се крепи на две колони — заговори пасторът на Гетланд. — Вече имаме силен крал. — Никой не се засмя. Завиден самоконтрол. — Скоро по Божията милост ще имаме и силна кралица.

Ярви видя бледата шия на Изриун да потреперва, докато преглъщаше тежко.

Майка Гундринг прикани с жест майката на Ярви и чичо му — единствения присъстващ, който изглеждаше доволен, че е тук — да поставят длани върху увитите със свещеното платно ръце на Ярви и Изриун и така да благословят връзката им. После, не без известно усилие, вдигна високо жезъла си — лъскав елфически метал, същия като този на Черния трон — и извика:

— Сгодени са!

Приключи се. Мнението на Изриун не беше потърсено, нито на Ярви. Изглежда, мнението на кралете не е от съществено значение. Или поне на този крал. Стотината присъстващи отвърнаха със сдържани аплодисменти. Мъжете — глави на знатните родове от Гетланд, закопчали наметала с катарами от чисто злато и препасали мечове с инкрустирани със злато дръжки — удариха тежки юмруци в широки гърди. От другата страна на залата жените с лъщящи, пригладени с помада коси и лъскави ключове на шиите си, висящи на украсени със скъпоценни камъни верижки, тупкаха сдържано пръсти в дланите си.

Майка Гундринг размота платнището и Ярви побърза да отскубне здравата си ръка — влажна и изтръпнала — от ръката на Изриун. Чичо Одем сложи ръце на раменете му и прошепна „Браво!“ в ухото му, все едно беше направил нещо повече от това да изрецитира някакви почти неразбираеми обещания, а после просто да стои и да зяпа.

Гостите започнаха да си тръгват един по един и накрая Бриньолф затвори вратите и глухият удар на дървото прокънтя в празната зала, в която Ярви и Изриун бяха оставени насаме с боговете, Черния трон, огромния товар на несигурното им съвместно бъдеще и цял океан от неловко мълчание.

Тя разтърка леко ръката, която допреди малко беше държала ръката на Ярви, и заби поглед в пода. Той направи същото, не че там имаше нещо кой знае колко интересно за гледане. Покашля се. Намести колана, на който висеше мечът му. Все още не беше свикнал с усещането. Имаше чувството, че никога нямаше да свикне.

— Съжалявам — каза накрая.

Тя вдигна очи:

— За какво съжаляваш — попита, после се сети и добави уклончиво, — кралю мой?

„За това, че ще имаш полумъж за съпруг“, изкуши се да отвърне Ярви, но вместо това каза:

— За това, че преминаваш от ръка в ръка в семейството ми като бокал по време на пир.

— Всеки се радва, когато бокалът стигне до него по време на пир. — Устните ѝ се разтеглиха в горчива усмивка. — Аз съм тази, която трябва да се извинява. Представи си ме само като кралица. — Тя прихна, все едно по-голяма шега не беше чувала.

— Представи си мен като крал.

— Но ти си крал.

Ярви примига учуден. Беше така вторачен в недостатъците си, че въобще не му беше хрумнало, че може би тя е притеснена от своите. Това, както често става с чуждото нещастие, го накара да се почувства малко по-добре.

— Ти управляваш цялото домакинство на баща си. — Той погледна към окачения на шията ѝ златен ключ. — Това не малка работа.

— Но кралицата управлява домакинството на цялата страна! Всички казват, че майка ти има рядка дарба за това. Лейтлин, „Златната кралица“! — Тя произнесе името, все едно изричаше тайнствено заклинание. — Говори се, че хиляди са ѝ задължени, а също, че да си ѝ задължен за нещо, е чест и повод за гордост. Казват, че сред търговците думата ѝ струвала повече от златото, защото неговата цена може да падне, но тази на думата ѝ — никога. Говори се дори, че някакви търговци от Севера спрели да се молят на боговете и вместо тях започнали да почитат нея. — Тя говореше все по-бързо и по-бързо, с ококорени от възбуда очи, гризеше нокти и кършеше пръсти. — Носи се слух дори, че снася сребърни яйца.

Ярви не се сдържа и се засмя:

— Със сигурност мога да кажа, че този не е верен.

— Но тя напълнила силози, прокопала канали, сложила повече земя под ралото, за да няма повече глад и на хората да не им се налага повече да теглят сламка кой трябва да напусне и да си търси нов дом от другата страна на морето. — Раменете на Изриун се вдигаха все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая почти не опряха в ушите. — И хора се стичали да търгуват в Торлби от другия край на света. И градът нараснал трикратно и прелял извън стените, а майка ти построила нови, за да го огради отново.

— Вярно, но…

— Чух също, че имала план да изсече монети с еднакво тегло, които да се използват навсякъде в земите около Разбито море, и така всичката търговия да става с нейното лице и това да я направи по-богата дори от върховния крал в Скекенхаус! Как мога… аз? — Тя увеси рамене, побутна с нокът ключа на гърдите си и той се завъртя на верижката. — Как може някой като мен…

— Винаги има начин. — Ярви хвана ръката на Изриун, преди тя успее да захапе отново нокти. — Майка ми ще ти помогне. Тя ти е леля, нали така?

— Тя ще помага на мен! — Тя не само не отдръпна ръката си, но го придърпа към себе си. — Баща ти може и да беше велик воин, но според мен от двамата ти родители той беше по-малко страховитият.

Ярви се усмихна, но не отрече:

— Ти си щастливка. Чичо ми е тиха вода.

Изриун стрелна с нервен поглед вратата.

— Не познаваш баща ми като мен.

— Ами тогава… аз ще ти помогна. — Беше държал ръката ѝ цяла сутрин и усещането беше като да държиш умряла риба. В момента усещането беше съвсем различно — силна, хладна и пълна с живот ръка. — Не е ли това смисълът на женитбата?

— Не само това.

Изведнъж тя бе така близо. Светлината от свещите блещукаше в очите ѝ, в зъбите между леко разтворените ѝ устни.

Ухаеше на нещо, нито приятно, нито не, не можеше да определи на какво точно. Едва доловимо ухание, но накара сърцето му да запрепуска.

Не знаеше дали да затвори очи, но тя затвори своите и той направи същото и носовете им се сблъскаха.

Дъхът ѝ погали бузата му и тя пламна. Изгаряше.

Устните ѝ едва бяха докоснали неговите, когато Ярви се дръпна рязко с цялата грация и финес на подплашен заек, спъна се в ножницата на меча и за малко да падне.

— Извинявай — каза тя, увеси отново рамене и заби поглед в пода.

— Не, аз трябва да се извиня. — За крал се извиняваше прекалено много в последно време. — Аз съм най-често извиняващият се човек в цял Гетланд. Не се съмнявам, че брат ми те е целунал по-добре. Повече опит… предполагам.

— Единственото, което брат ти направи, беше да говори за битките, които щял да спечели — промърмори тя, без да откъсва очи от пода.

— С мен такава опасност няма. — Не знаеше защо го направи — да я шокира или като отмъщение за провалената целувка, — но вдигна кривата си ръка пред лицето ѝ и я разтърси, за да се свлече ръкава надолу и да разкрие цялата ѝ уродливост.

Очакваше Изриун да изкриви от погнуса устни, да пребледнее или поне да отстъпи назад, но вместо това тя просто я изгледа замислено.

— Боли ли?

— Не точно… понякога.

Тогава тя посегна, плъзна пръсти по кривите кокалчета, притисна палец в усуканата длан и това накара дъха му да секне. Никой досега не беше докосвал тази ръка, все едно е просто ръка. Плът и кръв, с усет, като всяка друга.

— Чух, че въпреки това си победил Киймдал в квадрата — каза тя.

— Просто дадох заповед. Отдавна знам, че не ме бива в честните двубои.

— Воинът се бие — каза тя и го погледна в очите. — Кралят заповядва. — Усмихна се и го поведе към подиума. Ярви пристъпи несигурно след нея. Въпреки че това беше неговата тронна зала, с всяка следваща крачка се чувстваше все повече натрапник.

— Черният трон — каза той, когато застанаха до него.

— Твоят трон — каза Изриун и за ужас на Ярви протегна ръка, прокара пръсти по съвършено гладкия метал на подлакътника и съскането от допира ѝ го накара да настръхне. — Трудно е да си представиш дори, че това е най-старото нещо тук. Изработено е от ръцете на елфи преди Разцепването на света.

— Интересуваш се от елфи?

Гласът му беше изтънял от ужас при мисълта, че сега тя може да накара него да го докосне, или още по-ужасяващата — да седне на него.

— Прочела съм всички книги на майка Гундринг за тях.

— Ти четеш? — примига невярващ на ушите си Ярви.

— Някога се обучавах за пастор. Бях ученичка на майка Гундринг преди теб. Обречена на живот, отдаден на книги, билки и благото слово.

— Тя не ми е казвала.

Изглежда, с Изриун имаха много повече общо помежду си.

— Тогава бях сгодена за брат ти и с това обучението ми приключи. Трябва да правим това, което е най-добре за Гетланд.

Двамата въздъхнаха едновременно и почти по един и същи начин.

— Така ми казват всички — отвърна Ярви. — И двамата изгубихме Събора.

— Но получихме друг. — Тя прокара още веднъж ръка по съвършените извивки на Черния трон. — Нелош сватбен подарък. — Пръстите ѝ се плъзнаха леко по подлакътника на трона и оттам по ръката на Ярви и той установи, че допирът им определено му допада. — Предполага се, че сега трябва да обсъждаме кога ще се оженим.

— Веднага след като се върна — отвърна Ярви с леко пресипнал глас.

Изриун стисна нежно сакатата му длан:

— Ще очаквам по-добра целувка след победата ти, кралю мой.

Докато я гледаше да се отдалечава, Ярви почти не съжаляваше, че и двамата не бяха стигнали до Събора.

— Ще гледам да не се спъна в меча си — провикна се след нея, преди да е излязла.

Тя му се усмихна през рамо и в следващия момент дневната светлина нахлу в залата и накара косата ѝ да блести. Вратите се затвориха тихо зад гърба ѝ и оставиха Ярви сам на подиума, насред океана от мълчание и изведнъж тревогите му го налегнаха с нова сила, струпаха се една връз друга — по-високи от върховните богове наоколо. Костваше му неимоверно усилие да извърне поглед към Черния трон.

Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.

Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.

Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му — винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.

„Не съм искал полусин.“

Ярви отстъпи от празния трон по-плахо дори отколкото когато баща му седеше на него. Не тръгна към вратата и чакащата отвън тълпа, а към статуята на баща Мир. Притиснат в камъка, напипа процепа до огромния крак на покровителя на пасторите. Тайната врата се отвори безшумно и като крадец, бягащ от местопрестъплението, Ярви потъна в тъмнината зад нея.

Цялата крепост беше опасана от тайни проходи, но най-много имаше именно в Залата на боговете. Минаваха под пода, в стените, в купола на тавана дори. Пасторите от старите времена ги бяха използвали, за да демонстрират Божията воля посредством някое и друго „чудо“ — реещи се из въздуха птичи пера, дим иззад някоя статуя. Веднъж, когато кралят на Гетланд призовавал на война, за да бъдат убедени в правотата му, воините били поръсени с кръв от тавана.

Проходите бяха тъмни и пълни с шумове, но Ярви не се страхуваше. Тези тунели отдавна бяха негов дом. В тях се беше крил от изпепеляващия гняв на баща си. От болезнената и пълна със синини обич на брат си. От хладното разочарование на майка си. По тях можеше да стигне където си поиска из крепостта, без дори веднъж да трябва да излезе на светло.

Познаваше тайните проходи, както подобава на добър пастор.

Тук беше в безопасност.

Гълъби

Гълъбарникът беше на върха на една от най-високите кули на крепостта, покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър.

Като чирак и ученик на майка Гундринг, храненето на гълъбите беше работа на Ярви. Хранеше ги и ги учеше на посланията, които трябваше да разнасят, гледаше ги как се издигат в небето с плясък на криле, отнасяйки вести, предложения и заплахи до останалите пастори в земите около Разбито море.

Те го гледаха иззад решетките на струпаните покрай стените клетки, гледаше го и покритият с бронзови пера орел, който ще да беше пристигнал с вест от самия върховен крал в Скекенхаус. Единственият човек в земите около Разбито море, който имаше правото да изисква каквото и да било от Ярви. И въпреки това ето го сега, седнал с гръб към оцвъканата с курешки стена, чоплеше единствения нокът на сакатата си ръка, погребан под могила от очаквания, които не можеше да изпълни.

Откакто се помнеше, беше слаб, но никога досега не се бе чувствал така безпомощен както сега, когато го направиха крал.

Чу шумоленето на стъпки и видя запъхтяната майка Гундринг да се провира под горния праг на ниската врата.

— Започвах да мисля, че никога няма да успееш да се изкачиш дотук — каза Ярви.

— Кралю мой — отвърна пасторът, когато най-после успя да си поеме дъх. — Хората очакваха да те видят пред Залата на боговете.

— Нима проходите не са измислени с цел да може кралят да се измъкне незабелязано?

— От въоръжени врагове. От семейството ти, поданиците ти, да не споменавам бъдещата ти жена — не съвсем. — Тя се загледа в купола на тавана и изрисуваните на него като птици богове, политащи в ясносиньо небе. — Готвиш се да отлетиш нанякъде ли?

— До Каталия може би или земята Алиюкс, а защо не по течението на Божествена река, чак до Калийв. — Ярви сви рамене. — Само че аз две здрави ръце нямам, камо ли криле.

Майка Гундринг кимна замислено:

— В края на краищата човек е това, което е.

— А какво съм аз?

— Кралят на Гетланд.

Ярви преглътна тежко. Досещаше се колко голямо бе разочарованието ѝ. Познаваше собственото си. Погледът му спря на орела, докато извръщаше очи, огромен и величествен в клетката си.

— Баба Вексен е изпратила послание?

— Послание, послание — чу се отнякъде присъщият на гълъбите дращещ гласец.

Майка Гундринг вдигна очи към неподвижния като препариран орел.

— Дойде от Скекенхаус преди пет дни. Баба Вексен пита кога пристигаш за изпита си.

Ярви си спомни единствения път, когато беше виждал Първия пастор. Беше преди години, когато върховният крал посети Торлби. Тогава върховният крал му се стори мрачен алчен старец, обиден от всичко. Майката на Ярви трябваше непрекъснато да го успокоява, когато някой не му се поклонеше точно както той очаква. Брат му се смя, че такова съсухрено старче е владетелят на Разбито море, но смехът му секна в мига, в който видя колко воини го следваха. Баща му беше бесен, че върховният крал прие множество дарове, но не донесе нито един. Майка Гундринг цъка с език и каза: „Колкото по-заможен е човек, толкова повече ламти за още.“

Баба Вексен почти не се отдели от мястото си — от дясната страна на върховния крал — и през цялото време се усмихва, точно както можеш да очакваш от една мила баба. Когато Ярви коленичи пред нея, тя погледна сакатата му ръка, наведе се и прошепна: „Принце мой, мислил ли си да се присъединиш към Събора?“. И в този момент той видя гладния блясък в очите ѝ и това го изплаши повече от всичките навъсени воини на върховния крал.

— Такъв интерес от Първия пастор? — промърмори Ярви и се отърси от неприятния спомен от онзи ден.

Майка Гундринг сви рамене:

— Рядкост е принц с кралска кръв да полага изпит за влизане в Събора.

— И сега също като всички останали тя ще е разочарована, че вместо това ще седна на Черния трон.

— Баба Вексен е достатъчно мъдра и знае как да извлече максимална полза от това, което ѝ предоставят боговете. Това трябва да направим и ние.

Ярви обходи с очи клетките в търсене на нещо, което да го отвлече от мислите му. Макар и безмилостни, птичите погледи бяха по-лесни за понасяне от тези на поданиците му.

— Кой гълъб донесе посланието на Гром-гил-Горм?

— Изпратих го обратно във Ванстерланд. Изпратих на пастора му, майка Скаер, отговора на баща ти, че е съгласен да преговаря за мир.

— Къде е трябвало да се срещнат?

— На границата, близо до Амвенд. Баща ти така и не е стигнал дотам.

— Бил е нападнат от засада в Гетланд?

— Така изглежда.

— Не е в стила на баща ми да слага край на война с такава охота.

— Война — изграчи един от гълъбите. — Край на война.

Майка Гундринг свъси вежди и се вторачи в посивелия от курешки под:

— Аз го посъветвах да отиде. Върховният крал поиска мечовете да се приберат в ножниците, докато не бъде завършен новият храм, който строи за неговия Единствен бог. Не подозирах, че някой, било то дивак като Гром-гил-Горм, може да наруши такова свято обещание и дадена дума. — Тя стисна юмрук и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари в лицето си, после бавно разтвори пръсти и отпусна ръка. — Един пастор трябва да изглажда пътя пред баща Мир.

— Но не е ли имал баща ми хора със себе си? Не е ли…

— Кралю мой. — Майка Гундринг го изгледа строго изпод вежди. — Трябва да вървим.

Ярви преглътна. Стомахът му беше на топка и напираше да изпълни устата му с горчилка.

— Не съм готов.

— Никой не е, никога. Баща ти не беше.

От гърлото на Ярви се отскубна нещо средно между смях и вопъл. Той изтри избилите сълзи с опакото на саката ръка.

— Баща ми плака ли, когато бе сгоден за майка ми?

— Всъщност да — отвърна майка Гундринг. — В продължение на години. Майка ти, от друга страна…

Ярви не сдържа поредния порив на горчив смях:

— На майка ми сълзите ѝ се свидят повече отколкото златото. — Ярви вдигна поглед към жената, която доскоро бе негов учител, а сега бе негов пастор, към това миловидно сбръчкано лице, към ясните очи, изпълнени със загриженост, и прошепна — Ти ми бе като майка.

— А ти на мен като син. Съжалявам, Ярви. Съжалявам за всичко, но… така трябва в името на всеобщото благо.

— И по-малкото зло. — Ярви разтърка чуканчето на пръста си и оглеждайки клетките по стените, преглътна сълзите. Всичките гълъби и големият орел. — Кой ще ги храни сега?

— Ще намеря някой. — Майка Гундринг му подаде кльощавата си длан, за да му помогне да стане от пода. — Кралю мой.

Обещания

Това беше знаменателно събитие.

Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вестта за смъртта на крал Утрик ги достигнеше едва преди или след като той бъде изгорен на погребалната си клада, така лишавайки ги от възможността да получат признание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, очаровани, както майка Гундринг отбеляза, от факта, че не са получили покана. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин може и вече да не бе кралица, но нямаше друга титла, която да ѝ подхожда повече, а и Хюрик — заклел се да ѝ служи до гроб — беше неизменно огромен и мрачен зад гърба ѝ. Думата ѝ беше хвърлен камък.

Процесията тръгна от Залата на боговете и мина през вътрешния двор на крепостта, чиято трева бе осеяна с провалите на Ярви, и под клоните на вековния кедър, неспособността на които да изкатери бе повод за подигравките на брат му.

Естествено, Ярви вървеше най-отпред, следван по петите от майка си, която го засенчваше с присъствието си във всеки смисъл на думата, и майка Гундринг, която се подпираше прегърбена на жезъла си и едва успяваше да не изостава. Чичо Одем предвождаше кралската свита от воини и жени в най-хубавите си одежди. Най-отзад вървяха робите с подрънкващи железни нашийници и погледи, забити в земята, както подобаваше.

Докато минаваха през стената на тунела, Ярви вдигна тревожен поглед нагоре и зърна долния ръб на Пищящата порта да проблясва едва в тъмното, готов да се стовари за секунда и да прегради пътя на всеки враг към крепостта. Знаеше се, че досега бронзовата плоча е падала само веднъж, при това много преди Ярви да се роди, но всеки път, когато минаваше отдолу, той просто не се сдържаше да не погледне тревожно към ръба. Тежка колкото планина, лъскава бронзова плоча, крепяща се на един-единствен сребърен щифт, можеше с лекота да разклати нервите на всекиго. Особено на човек, запътил се към клада, на която да изгори половината си семейство.

— Справяш се добре — прошепна чичо Одем в ухото на Ярви.

— Просто вървя.

— Вървиш като крал.

— Ами, аз съм крал и вървя. Какво друго да е?

— Добре казано, кралю мой — усмихна се Одем.

Ярви зърна през рамо и усмивката на Изриун. Светлината на факлата в ръката ѝ блещукаше в очите ѝ и в огърлицата ѝ. Скоро на нея щеше да виси ключът от хазната на Гетланд и тя щеше да е кралица. Неговата кралица. Като искрица светлина в непрогледен мрак мисълта за това — тази едничка надежда — се прокрадна сред тревогите му.

Всички носеха факли и въпреки че по пътя към портите вятърът беше успял да угаси половината от тях, процесията приличаше на огнена змия, виеща се по голия склон на хълма в сгъстяващия се мрак.

Личният кораб на краля, най-добрият дракар в пренаселеното пристанище на Торлби, с двайсет гребла от всяка страна и високи нос и кърма, покрити с изящна, достойна за Залата на боговете дърворезба, сега биваше изтеглян на брега от удостоените с честта воини към избраното място между дюните, оставяйки с кила си дълбока бразда в пясъка. Същият дракар, с който крал Утрик прекосил Разбито море при славното си нападение над Сагенмарк. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.

На палубата бледите тела на крал и наследник бяха положени върху носилки от мечове — воинската слава на Утрик отстъпваше единствено на тази на брат му Удил. Според Ярви великите воини умираха като всички други.

Обикновено преди всички други.

Около мъртвите бяха струпани приношения, подредени така, както молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете. Имаше брони и оръжия, пленени от краля в битка. Златни гривни и сребърни монети. Струпани на лъскави купчини скъпоценности. Ярви постави инкрустиран със скъпоценни камъни бокал в ръката на брат си, а майка му загърна раменете на мъртвия крал с наметало с яка от бяла животинска кожа с дълъг косъм. После сложи ръка на гърдите му и стоя до него, стиснала силно зъби, докато Ярви не ѝ каза: „Майко!“.

Без да продума, тя се обърна и двамата тръгнаха към поставените на склона на хълма столове. Соленият вятър развяваше високата кафява трева и я шибаше в краката им. Ярви се въртя на твърдия висок стол в търсене на удобна поза. Майка му седна от дясната му страна и застина неподвижно, потънала в огромната сянка на изправения зад гърба ѝ Хюрик. Майка Гундринг се намести на малкото трикрако столче от лявата му страна и стисна жезъла в чепатия си юмрук. Елфическият метал беше като жив от играещите по него жълти отблясъци от съскащите факли.

Ярви седеше между двете си майки. Тази, която вярваше в него. И другата, която го беше родила.

Майка Гундринг се наведе към него и заговори тихо:

— Съжалявам, кралю мой. Не това исках за теб.

В този момент Ярви не можеше да си позволи проява на слабост:

— Човек трябва да извлича най-доброто от това, което му предоставят боговете — отвърна той. — Дори кралете.

— Най-вече кралете — отбеляза хладно майка му и даде знак да започват.

Две дузини коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Утрик и сина му по пътя към Последната врата и полагащото им се признание сред останалите мъртви.

Чичо Одем излезе пред редиците от воини, строени в пълно бойно снаряжение на пясъка. Със сребристата си ризница, украсен с криле шлем и яркочервено плющящо на вятъра наметало изглеждаше точно както се очаква от един син, брат и чичо на крале. Той кимна тържествено на Ярви и Ярви кимна на него. Усети майка му да хваща дясната му ръка и да я стиска силно.

Одем поднесе факлата към напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм събралото се множество се разнесе тъжен вопъл. От знатни и заможни по високите тераси на хълма, току пред стените на Торлби, от занаятчии и търговци под тях, селяни и чужденци по-долу, просяци и роби, пръснати навред, сврени в ниши и пролуки — всеки на отреденото му от боговете място.

Ярви преглътна тежко, когато изведнъж осъзна, че баща му никога повече нямаше да се върне и той щеше да е крал оттук насетне, докато не дойдеше неговият ред да бъде изгорен на брега.

Седя на стола премръзнал, с положен напряко на коленете меч, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и телата на семейството му огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Постепенно заблещукаха светлини в прозорците на каменните къщи на града, на измазаните с глина колиби, сгушени покрай външната страна на градските стени, на кулите на крепостта. Неговата крепост, въпреки че в нея обикновено се чувстваше като в затвор.

Нужни бяха геройски усилия да остане буден. Последната нощ почти не беше спал, всъщност това важеше за всяка друга нощ, откакто сложиха кралската корона на главата му. Сенките в студената, огромна като пещера спалня на баща му изглеждаха изпълнени със страховити неща, а съгласно древната традиция нямаше врата, която да залости, защото кралят на Гетланд е част от земята и хората и няма какво да крие от тях.

Тайни и врата на спалнята бяха лукс, който кралете не можеха да си позволят.

Върволица от горди мъже в бойно снаряжение и горди жени с излъскани ключове на шиите, неколцина от които бяха вгорчавали живота на крал Утрик приживе, сега се изредиха пред Ярви и майка му, тикаха насила в ръцете им безвкусни погребални дарове и редяха помпозни речи за великите дела на мъртвия владетел. Жалваха се как Гетланд никога повече няма да има крал като него, после се опомняха, покланяха се, добавяха сконфузено „кралю мой“ и се усмихваха благо, но Ярви знаеше какво си мислеха зад тези усмивки — каква лична полза могат да извлекат от това едноръко нищожество на Черния трон.

През цялото време с майка му не размениха и дума, ако не броеше спорадичното съскане от нейна страна: „Изправи се“, „Ти си крал“, „Не се извинявай“, „Ти си крал“, „Оправи закопчалката на наметалото си“, „Ти си крал“, „Ти си крал“, „Ти си крал“. Все едно се опитваше да убеди себе си, него и целия свят в това, противно на очевидното.

Разбито море не познаваше по-лукав и изкусен търговец от нея, спор нямаше, но Ярви се съмняваше, че дори тя е в състояние да пробута такава калпава стока.

Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил, завършващ с драконова глава на носа, не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците и медния купол на Залата на боговете и морските птици подеха крясъците си. Тогава майка му плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдигнат висока могила до тези на чичото на Ярви, Удил, погълнат от буря в морето, на дядо му Бревеър и прадядо му Ангулф Копитото. И тя също като останалите обрасли с трева могили по протежението на брега постепенно щеше да се изгуби сред дюните и да потъне в мъглата на забравата на времето, оставайки единствено в големите книги, в които пастори и жени, на които Тя-която-пише бе поверила дара на словото, записваха имената на мъртвите.

Майка Слънце показа ослепителното си лице и запали огньове по водата. Скоро приливът щеше да се оттегли, повличайки след себе си многото кораби, изкарани в плитчините. Освен заострен нос те имаха и заострена кърма, което им позволяваше да се плъзгат обратно във водата, така гладко и бързо, както когато нагазваха в прибоя. Съвсем скоро щяха да са готови да отнесат воините на Гетланд до Ванстерланд, където да отмъстят на Гром-гил-Горм.

Чичо Одем изкачи хълма, поставил ръка на дръжката на меча. Лицето му беше смръщено, а обичайната блага усмивка се беше сменила с воинско изражение.

— Време е — каза той.

И Ярви се изправи, мина покрай него, вдигна високо взетия назаем меч, преглътна сълзите и изрева срещу вятъра колкото сила имаше:

— Аз, Ярви, син на Утрик и Лейтлин, крал на Гетланд, полагам клетва! Слънчева и лунна клетва. Давам думата си пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Нека брат ми, баща ми и всичките ми предци, погребани тук, ми станат свидетели. Нека Той-който-гледа и Тя-която-пише ми станат свидетели. Нека всички вие станете свидетели. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми и брат ми. Кълна се!

Воините заудряха остриетата на бойните секири в шлемовете си, юмруци в ярко боядисаните щитове и ботуши по земята.

— Тежка клетва, кралю мой — свъси вежди чичо Одем.

— Може да съм полумъж — отвърна Ярви, докато се бореше да прибере меча в увитата с агнешка кожа ножница, — но мога да дам цяла клетва. Мъжете явно оценяват това.

— Това са мъже от Гетланд — изръмжа Хюрик. — Те оценяват дела.

— Аз мисля, че това беше добра клетва. — Изриун стоеше наблизо с развяна от вятъра руса коса. — Кралска клетва.

Ярви установи, че се радва да я види тук. Прииска му се да бяха само двамата на хълма, за да може да я целуне отново, този път може би по-добре. Но нямаше какво друго да направи, освен да се усмихне и да вдигне наполовина тази негова полуръка, за да ѝ махне за довиждане.

Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.

— Кралю мой. — Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. — Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.

— Не се тревожи, пасторе мой — отвърна той, — винаги има шанс да оцелея.

Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:

— Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.

— Аз съм крал — успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. — Ще те накарам да се гордееш с мен — добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.

Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.

— Бди над сина ми, Хюрик — чу я да казва задавено. — Той е всичко, които имам.

Миг по-късно Златната кралица вървеше обратно към града, следвана от стражата, прислужниците и армията си от роби, а Ярви крачеше надолу по склона към корабите с полюшващите се на фона на стоманеносивото небе мачти. Опита се да върви като баща си, надъхан и нетърпелив за битка, независимо колко омекнали бяха коленете му, колко свито бе гърлото му и колко зачервени очите, въпреки всичките тревоги и съмнения, обсадили сърцето му. Още долавяше миризмата на дим.

Остави баща Мир да рони жални сълзи в пепелта на кладата и забърза към стоманената прегръдка на майка Война.

Мъжка работа

Всяка родена от майка Море вълна го повдигаше, претъркулваше, дърпаше подгизналите му дрехи и той мърдаше, потрепваше и изглеждаше така, сякаш напряга сили да се изправи. Но тогава вълната се оттегляше със съскане назад и оставяше тялото му заседнало върху чакъла, а косата му — оплетена и покрита с пяна и пясък, също като сноповете морска трева наоколо.

Ярви го гледа замислено, чудейки се кой е той. Или по-скоро, кой е бил. Момче или мъж? Беше ли умрял, бягайки или докато се е бил смело?

Какво значение имаше?

Килът задра в пясъчното дъно, палубата се разтресе, а Ярви залитна силно напред и трябваше да се хване за ръката на Хюрик. С тракане и тропот мъжете прибраха греблата, откачиха щитове от борда и наскачаха в прибоя. Бяха намусени, че са последни на брега — закъснели за слава и плячка. Място на кралския дракар бе огромна чест при крал Утрик.

И никаква при крал Ярви.

Няколко от мъжете хванаха въжето на носа и започнаха да теглят кораба напред покрай трупа в прибоя, нагоре по чакълестия бряг. Останалите извадиха оръжия и се отправиха с бърза крачка към Амвенд. Градът вече гореше.

Ярви прехапа устни и понечи да се прехвърли през борда с колкото кралско достойнство можа да събере, но дръжката на щита се изплъзна от жалката хватка на сакатата ръка, дървеният ръб се закачи в наметалото му и той едва на се пльосна с главата напред в прибоя.

— Проклето нещо!

Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.

— Кралю мой — каза Киймдал. — Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно…

— Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.

— Но, кралю мой…

— Той е крал — избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. — Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.

— Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя — каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.

Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.

— Чичо ти Одем те търси, кралю мой — каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.

— Къде? — попита Ярви.

Устата му беше пресъхнала.

— Горе, в малката крепост. — Мъжът посочи към сивата каменна кула на отвесната скала над града. От едната ѝ страна морето бесуваше и блъскаше скалата, а от другата беше навлязло в сушата и тесният проток беше целият побелял от натрупаната по повърхността морска пяна.

— Не са затворили портите? — учуди се Киймдал.

— Бяха, но се оказа, че трима от синовете на старейшината са останали отвън, в града. Одем преряза гърлото на един и им каза, че ще направи същото с останалите, ако не отворят портите.

— И те ги отвориха — обади се втори воин и веднага след това се изкиска доволно при вида на зара, който беше хвърлил. — Нови чорапи!

Ярви примига озадачено. Не можеше да си представи вечно усмихнатия си чичо като безмилостен воин. Но Одем беше издънка от същото семе, родило баща му, следите от чийто гняв още носеше по тялото си, и брат им Удил, при спомените за когото калени в битки ветерани все още се просълзяваха около тренировъчния квадрат. Понякога под тихата вода се крият най-страховитите течения.

— Проклет да си!

Една жена излезе от колоната роби, колкото позволяваше въжето, с което беше вързана. От едната страна косата ѝ беше сплъстена от кръв и залепнала за лицето.

— Шибан крал от шибана страна, дано майка Море те погълне…

Един от воините я зашлеви с опакото на ръката и я просна на земята.

— Да ѝ отрежем езика — каза друг и я сграбчи за косата, а трети извади нож.

— Не! — извика Ярви. Мъжете го погледнаха изпод свъсени вежди. Накърняването на честта на краля им бе предизвикателство към собствената им чест и проявата на милост не съществуваше като възможност. — Ще донесе повече печалба с език в устата.

Той отмина превил рамене под тежестта на ризницата и затътри крака нагоре към крепостта.

— Ти си истински син на майка си, кралю мой — каза Хюрик.

— Чий друг мога да бъда?

Очите на баща му и на брат му грееха от възбуда, докато те говореха за отминалите набези по брега, за великите дела, които са извършили, и големите печалби, които са донесли, докато той се спотайваше в далечния край на масата, мечтаейки да можеше да вземе дейно участие в мъжката работа. Но сега, видял истината с очите си, участието в нападение вече не изглеждаше завидно занимание.

Битката, ако въобще беше имало нещо достойно да се нарече така, беше свършила, но независимо от това Ярви вървеше като през същински кошмар, потеше се под ризницата, гризеше нервно вътрешността на бузите си и подскачаше при всеки шум. Чуваше писъци и смях, зърваше стрелкащи се в маранята над пламъците фигури, димът дращеше гърлото му. Гарваните кълвяха, кръжаха и крякаха триумфално. Ако имаше истински победител в тази битка, това бяха те. Днес майка Война, майка на гарвани, тя, която събира мъртвите и свива разтворената длан в юмрук, ще танцува, докато баща Мир ридае, заровил в шепи лице. Тук, по протежението на вечно менящата се граница на Ванстерланд и Гетланд, той често ридаеше.

Скалата, на която стоеше крепостта, изплува отпред с щръкнала нагоре черна кула и шумът от разбиващите се в основата ѝ вълни се усили.

— Спрете — каза Ярви. Беше задъхан, замаян, а лицето му плувнало в пот. — Помогнете ми да сваля ризницата.

— Кралю мой, протестирам, в никакъв случай! — избълва на един дъх Киймдал.

— Протестирай колкото искаш, но направи каквото ти казвам.

— Мой дълг е да те пазя…

— Представи си тогава срама, който те чака, когато умра от цялото това потене на половината път до върха на кулата! Хюрик, разкопчай ризницата.

— Кралю мой.

Двамата му помогнаха да свали ризницата и Хюрик я преметна през рамо.

— Води — сопна се Ярви на Киймдал, докато се бореше да закопчае с нескопосаната си ръка златистото бащино наметало — прекалено тежко за него, а и тази катарама непрекъснато заяждаше…

Гледката, която се разкри пред отворените порти, го накара да закове на място.

— На това казвам аз реколта — отбеляза Хюрик.

Тесният двор пред кулата на крепостта беше покрит с трупове. Бяха толкова много, че Ярви трябваше непрекъснато да гледа в краката си, за да не гази по тях. Имаше жени, а също и деца. Навсякъде жужаха мухи. Ярви усети стомаха си да се надига, но успя да го укроти.

Все пак сега е крал, а истинският крал ликува при гледката на труповете на враговете си.

Един от воините на чичо му седеше до вратата на кулата и чистеше острието на секирата си бавно и спокойно, все едно седеше край тренировъчния квадрат.

— Къде е Одем? — прошепна Ярви.

Мъжът се усмихна широко и посочи:

— Там горе, кралю мой.

Ярви се мушна приведен под арката, преглътна насъбралата се в устата си слюнка и тясното пространство се огласи от ехото на запъхтяното му дишане и от стъпките му по каменните стъпала.

„На бойното поле — казваше баща му — няма правила.“

Продължи нагоре в тъмното, следван по петите от Хюрик и Киймдал. Спря до тесния прозорец, за да улови хладния полъх по горещото си лице, погледна надолу, видя разбиващата се в подножието на скалата вода и трябваше да положи усилия да надвие надигналия се страх.

„Изправи се, стой като крал — казваше майка му. — Говори като крал. Бий се като крал.“

Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд — от другата, страхът се върна с пълна сила.

Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.

— Добра работа свършихме днес! — провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. — Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.

— А самият Гром? — попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.

Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше — трябваше поне да опита да говори като такъв.

Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:

— Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?

— Безсъмнено. — Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. — Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.

— Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето — каза Одем.

— Тръгваме си? — попита Киймдал. — Толкова бързо?

Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.

— Така ли отмъщаваме ние, Одем? — Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. — И на кого, на жени, деца и селяни?

— Отмъщението се гради парче по парче. — Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. — Но ти не бери грижа за това сега.

— Нима не положих клетва? — изръмжа Ярви.

През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.

— Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. — Одем посочи към коленичилия пленник. — Но той ще те отърве от този товар.

— Кой е той?

— Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.

Ярви примига озадачен:

— Какво?

— Аз се опитах да го спра, но страхливецът имаше скрито в ръкава острие.

Одем вдигна ръка и Ярви видя в нея дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Изведнъж, въпреки че лицето му още пламтеше от изкачването, Ярви усети да го побиват ледени тръпки.

— Никога няма да мога да си простя, че се забавих толкова и не успях да спася любимия си племенник.

Небрежно, все едно разфасоваше месо, Одем заби кинжала между шията и рамото на старейшината, събори го с крак по очи и кръвта му бликна по дъските.

— Какво имаш предвид?

Гласът на Ярви беше изтънял, а думите излязоха накъсани от свитото му на топка гърло, когато изведнъж осъзна колко много от хората на чичо му бяха на платформата, въоръжени до зъби и целите в брони.

Одем пристъпи леко напред, бавно, спокойно и Ярви заотстъпва назад с разтреперани колене, все по-близо до парапета и пропастта под него.

— Помня нощта, в която се роди. — Тонът на Одем беше равен и леденостуден като повърхността на замръзнало езеро. — Баща ти се гневи на боговете за това, дето имаш вместо ръка. Но мен ти винаги успяваше да разсмееш. Според мен от теб щеше да излезе чудесен шут. — Той повдигна вежди и въздъхна. — Но нима дъщеря ми заслужава еднорък слабак за съпруг? Нима Гетланд заслужава полукрал? Саката кукла на конци в ръката на майка си? Не, племеннико, аз… не мисля… така.

Киймдал сграбчи Ярви за ръката, придърпа го зад гърба си и извади с рязко движение меча си:

— Стой зад мен, кра…

Кръвта плисна в лицето на Ярви и го заслепи.

Киймдал се свлече на колене, изхърка, задави се, стисна гърлото си и между пръстите му плъзнаха червени струйки. Ярви извърна глава настрани и видя смръщеното лице на Хюрик. В ръката му имаше нож, целия почервенял от кръвта на Киймдал. Той пусна ризницата на Ярви и тя се свлече със звън на пода.

— Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд — каза Одем. — Убий го.

Ярви залитна заднешком и зяпна с широко отворена уста, когато Хюрик го сграбчи за предницата на наметалото. Чу се звън и тежката златна катарама на бащиното наметало се откопча. Ярви полетя назад.

Парапетът го блъсна в сгъвката на коленете, дъхът изсвистя от гърлото му и той се преметна заднешком.

Скала, вода и небе се завъртяха стремително и кралят на Гетланд полетя надолу. Водата го блъсна, както чукът удря наковалня.

И майка Море го пое в студената си прегръдка.

Врагът

Ярви се опомни в тъмнина. Балончета въздух шуртяха покрай лицето му. Започна да се мята и суче, да блъска с крака и ръце в борба за живот. Боговете май все още имаха някакво предназначение за него, защото, когато изглеждаше, че гърдите му щяха да се пръснат, и той отвори уста да поеме дъх — или вода, без значение какво, — главата му изскочи на повърхността. Водните пръски го ослепиха, задави се и зарита бясно с крака, но водата го всмука отново и започна да го премята и върти.

Една вълна го захвърли върху скала и Ярви се вкопчи отчаяно в острите раковини и хлъзгавите зелени водорасли, с които беше обрасла, достатъчно дълго, преди да го всмуче обратно, за да успее да си поеме въздух. Пребори се с катарамата и успя да се отскубне от задушаващата прегръдка на колана, на който висеше мечът му. Краката му изгаряха от болка, докато риташе безмилостното море, но накрая успя да свали тежките като олово ботуши.

Събра всички сили и когато следващата вълна го повдигна, се задържа, треперещ от усилие, за тесен, обрасъл с полипи и миди скален ръб.

Осъзнаваше какъв невероятен късмет бе извадил, че е още жив, но в момента не се чувстваше късметлия.

Намираше се в протока от северната страна на крепостта — тясно пространство между две назъбени скални стени, срещу които напираха разпенените вълни, плискаха в тях, хапеха камъка и изпълваха въздуха с блестящи пръски. Ярви отлепи мокрите кичури коса от очите си и изплю малко солена вода. Двете му ръце, и здравата и сакатата, бяха надрани и щипеха.

Безразсъдното му решение да се отърве от ризницата му беше спасило живота, но дебело подплатеният жакет под нея сега беше подгизнал от морска вода и той започна да се бори с кожените ремъци, с които беше закопчан. Накрая успя да разкопчае катарамите, изхлузи жакета и се сгуши треперещ на скалата.

— Виждаш ли го?

Гласът дойде отгоре, толкова отблизо, че Ярви се залепи за хлъзгавата скала и прехапа език.

— Трябва да е мъртъв. — Друг глас. — Паднал е върху скалите. Майка Море със сигурност го е прибрала.

— Одем иска тялото.

— Одем да си го търси тогава.

— Или Хюрик. — Трети глас. — Той остави сакатия да падне.

— И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?

Разнесе се смях.

— Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.

— Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините…

Гласовете постепенно заглъхнаха.

„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога не бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става.“

Майка му.

Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.

„Винаги има начин.“

Ако трябва да върви стотици мили през гората бос, ще го направи. Ще отмъсти на проклетия си чичо и на онзи предател, Хюрик, ще си върне Черния трон. Закле се в това и продължи да се кълне чак докато майка Слънце не скри лицето си зад скалите и сенките не се издължиха.

Едно нещо обаче не беше взел под внимание, най-безмилостния отмъстител — прилива. Скоро ледените вълни започнаха да обливат скалния ръб, на който седеше. Водата покри глезените му, после и коленете и не след дълго морето нахлу в тесния проток с още по-голяма ярост отпреди. Щеше му се да можеше да прехвърля наум възможностите за изход от положението, но за това човек трябваше да има повече от една.

Започна да се катери. Трепереше от студ и изтощение, пъшкаше от болка и кълнеше под нос чичо си при всяко движение на ръка или крак. Катеренето беше огромен риск, но шансовете му пак бяха повече, отколкото ако се оставеше на милостта на майка Море, защото, както знаеше всеки моряк, тя нямаше никаква милост.

С последни усилия се прехвърли над ръба на скалата и остана да лежи в треволяка, докато си поеме дъх. После простена и се претърколи настрани, надигна се.

Нещо го халоса отстрани по главата и Ярви извика. Пред очите му заплуваха светлини. Земята се люшна, надигна се и го блъсна в ребрата. Замаян, пропълзя напред и от устата му се проточи кървава струйка.

— Гетландско куче, ако се съди по косата.

Ярви изписка, когато някой го сграбчи за косата и го вдигна нагоре.

— Кутре по-скоро.

Нечий ботуш го срита в задника и той се просна по очи. Надигна се и успя да направи две залитащи крачки напред, преди следващият ритник да го свали отново на земята. Бяха двама и го подкарваха напред с ритници. Двама мъже с ризници и копия. Ванстерландци безсъмнено, въпреки че като изключеше дългите плитки, които висяха от двете страни на лицата им, не се отличаваха по нищо от воините с навъсени физиономии около тренировъчния квадрат в Торлби.

За невъоръжения всички мъже с оръжие в ръка изглеждат еднакво.

— Ставай — каза един и го претърколи с ритник.

— Бих могъл, ако спреш да ме риташ обратно долу — отвърна запъхтян Ярви.

Това му докара дръжката на копие в лицето и той реши, че е време да спре с шегите. Един от мъжете го вдигна за яката на прокъсаната риза и го повлече напред.

Навсякъде имаше воини, неколцина на коне. Имаше и селяни с почернели от сажди лица и плувнали в сълзи очи, вероятно онези, успели да избягат от града при вида на приближаващите кораби. Сега се бяха върнали да ровят в останките от домовете си. Имаше и трупове, увити в подръпвани и развявани от морския вятър плащаници, наредени по земята и приготвени за изгаряне.

На Ярви не му дожаля за тях, сега всичкото му съжаление отиваше за него самия.

— На колене, куче.

За пореден път се озова по очи на земята и този път не намери за необходимо да става. Нямаше нужда, дъхът му така и така излизаше само под формата на стонове от подутата, тръпнеща от болка уста.

— Какво ми носите? — Попита някой. Гласът му бе силен и звънлив, все едно подемаше песен.

— Гетландец. Изкатери се до крепостта откъм морето, кралю мой.

— Майката на Всички води понякога изхвърля странни дарове. Погледни ме, морско създание.

Бавно, изтръпнал от страх, Ярви надигна глава и видя два огромни ботуша, чиито върхове бяха обковани с надрана и олющена стомана. Над тях висяха широки торбести крачоли на червени и бели ивици. По-нагоре видя стоманена ризница с вплетени на зигзаг златни нишки. Над нея, преметната през широки рамене, висеше бяла вълча кожа с главата на животното в единия край, от чиито очни кухини блещукаха едри гранати. Върху кожата на гърдите на мъжа висеше верига от масивни буци златист и сребрист метал, инкрустиран със скъпоценни камъни — топки, откъснати от дръжките на мечовете на победени воини. Бяха толкова много, че макар и преметната три пъти около дебелия като ствол на дърво врат на мъжа, веригата все още висеше ниско на гърдите му. Най-отгоре, толкова високо, че човекът му се стори направо великан, Ярви видя лицето на мъжа — остри като скални зъбери черти, чепато като брулено от ветровете дърво. Дългата му чорлава коса и брада се вееха свободно и бяха прошарени. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, а очите му грееха като на човек, който стои надвесен над бръмбари и се чуди кой точно да смачка първо.

— Кой си ти, човеко? — попита гигантът.

— Кухненски чирак съм. — Думите излязоха завалени от подутата уста на Ярви. Придърпа сакатата ръка нагоре в мокрия ръкав, за да я скрие от погледите. — Паднах в морето.

„Добрият лъжец втъкава толкова истина в платното, колкото успее“, казваше майка Гундринг.

— Да поиграем на гатанки, а? — продължи гигантът и започна да намотава на пръста си един дълъг прошарен кичур коса. — Как ли ми е името на мен?

Ярви преглътна. Нямаше нужда да гадае.

— Ти си Гром-гил-Горм, Трошач на мечове и правяч на сираци, крал на Ванстерланд.

— Позна! — плесна огромни длани Горм. — Но каква ще е наградата ти, още не е ясно. Аз съм крал на Ванстерланд и тези злощастни хорица тук, които твоите гетландци така свободно ограбиха, изклаха и взеха в робство и всичко това против волята на върховния крал, който поиска мечовете да се приберат. Обича той да ни пречи на развлеченията, но каквото такова. — Погледът му обходи разрушенията наоколо. — Струва ли ти се това тук справедливо, кухненски чирако?

— Не — изграчи Ярви и този път не му се наложи да лъже.

До краля пристъпи жена. Прошарената ѝ глава беше остригана до кожа, а дългите ѝ бели ръце бяха изрисувани до раменете в синьо. Част от символите Ярви разпозна, беше ги учил: диаграми за гадаене на бъдещето по звездите, кръгове в кръгове, показващи връзките между малките богове, и руни, описващи позволени и забранени времена, разстояния и количества. На едната ѝ ръка бяха нанизани пет елфически гривни — скъпоценни реликви от далечни времена, — златни, стоманени, инкрустирани с ярко стъкло и изписани със символи, чиито значения се бяха размили в дълбините на времето.

Ярви знаеше коя е тя, майка Скаер, пасторът на Горм. Същата, която изпрати гълъб на майка Гундринг с фалшиви обещания за мир и така подмами бащата на Ярви към смъртта му.

— И кой ще да е този крал на Гетланд, който заповядва подобно клане? — Гласът ѝ беше дрезгав и хриптящ, също като на гълъбите.

— Одем — отвърна Ярви и с болка осъзна, че това беше самата истина.

Устните ѝ се извиха като от погнуса:

— Значи лукавата лисица е убила брат си, вълка.

— Коварни зверове — въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. — Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.

— Ти уби крал Утрик. — Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.

— Така казват, значи? — Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. — Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? — Разсмя се и свали ръце. — Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам — не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.

Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.

— А, искаш тази дрънкулка, така ли? — Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. — Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.

Колко огромен изглеждаше на фона на светлото небе, с вееща се от вятъра коса и лъскава ризница и с тази приветлива усмивка на съсипаното от битки лице. На този гигант ли се закле да отмъсти? Той, получовек с тънка бяла ръчица? Ако не трепереше от студ и страх, сигурно щеше да избухне в смях от собствената си арогантност.

— Да бъде разпънат на брега и вътрешностите му пръснати за храна на враните — каза пасторът на Горм, без да откъсва сините си очи от Ярви.

— Винаги това казваш, майко Скаер. — Горм плъзна обратно кинжала в колана си. — Но враните никога не ми благодарят. Той е просто момче. Пък и това безчинство надали е негова идея. — Беше по-близко до истината, отколкото можеше да си представи. — Аз за разлика от доблестния крал Одем няма нужда да се доказвам, като убивам слаби и немощни създания.

— Ами правосъдието? — Пасторът обходи с поглед увитите в плащаници трупове и слепоочията ѝ заиграха. — Простолюдието жадува мъст.

Горм изпъчи устни и изпръхтя шумно.

— На простолюдието това им е работата, да жадуват. Нищо ли не си научила от Златната кралица, мъдрата красива Лейтлин? Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш? Сложете му нашийник и го водете при останалите.

Ярви изписка сподавено, когато един от воините го вдигна на крака, а втори щракна грубия нашийник от ковано желязо на врата му.

— Ако си промениш решението за ножа — провикна се след него Горм, като не спираше да се усмихва, — ела ме потърси. Желая ти всичко добро, кухненски чирако!

— Почакайте! — изсъска Ярви. Досещаше се какво предстоеше и мислите му препускаха трескаво в търсене на начин да го отложи поне с малко. — Почакайте!

— За какво? — попита майка Скаер. — Някой да сложи край на това блеене.

Ритник в корема свърши работата и остави Ярви без дъх. Стовариха го върху стар дръвник и докато единият от воините го държеше, другият донесе железен щифт — нажежен до жълто, току-що изваден от пещта. Наниза го с помощта на дългите щипци през двете халки на нашийника. Другият взе чук и замахна да го приплеска с един удар, но го улучи накриво и хвърли пръски разтопено желязо върху шията на Ярви.

Никога досега не бе изпитвал подобна болка. Изпищя пронизително като свистящ над огъня чайник и започна да се мята на дръвника, като не спираше да хленчи и бръщолеви несвързано. Някой го сграбчи за ризата, хвърли го в корито с мръсна воняща вода и железният нашийник изсъска.

— Един кухненски чирак по-малко. — Лицето на майка Скаер беше бяло като мляко, а кожата ѝ гладка като мрамор. Очите ѝ искряха по-сини от небето и в тях нямаше и следа от милост. — Един роб повече.