Половин свят

Първи урок

„Южен вятър“ се полюшваше на пристана, с нови гребла и платна, прясно боядисан и зареден с провизии. Издължен и тесен като бързонога хрътка, с гордо блестящите пасторски бели гълъби на носа и кърмата, беше наистина красив кораб. Като излязъл от песните за геройски подвизи.

За беда, същото не можеше да се каже за новия му екипаж.

— Изглеждат… — Майката на Трън винаги намираше начин да разкраси нещата, но в този случай дори тя се провали. — Колоритна група.

— Страховита е първата дума, която на мен ми идва наум — изръмжа Трън.

Но след нея се нареждаха „изпаднали“, „противни“ и „главорези“. И всичките бяха уместни при описанието на паплачта, плъзнала по „Южен вятър“ и кея, на който беше привързан. Пренасяха чували и бъчви, теглеха въжета, блъскаха се, крещяха, смееха се и ругаеха и всичко това под зоркия поглед на отец Ярви.

Бяха бойци, но по-скоро разбойници, отколкото воини. Мъже с много белези и малко скрупули. Мъже с дълги, сплетени или раздвояващи се бради, с обръснати причудливи форми по остриганите им до кожа глави или с боядисани и щръкнали нагоре като бодли масури. Мъже, облечени в дрипи, но с обсипани със златни пръстени мазолести ръце, с тежки златни вериги на дебелите вратове и с нанизани до лактите на мускулестите им ръце сребърни гривни.

Трън се замисли каква ли планина от трупове беше оставила зад гърба си подобна сган, но тя не беше от хората, които се плашат лесно. Особено когато нямаше друг избор. Остави на земята сандъка с всичките си принадлежности, сред които бащиният ѝ меч, увит в промазано с мас платно. Нахлузи като маска смелото изражение на лицето си, пристъпи към най-големия измежду главорезите и го потупа по рамото:

— Аз съм Трън Бату.

— Аз съм Досдувой. — Трън осъзна, че гледа право нагоре, към най-голямата и месеста на глава света, в средата на която беше сбутано най-малкото лице, което беше виждала — толкова високо горе, че първоначално си помисли, че онзи е стъпил на нещо. — Какъв лош късмет те води тук, момиче? — попита той и в потрепващия му глас се прокрадна трагична нотка.

Щеше ѝ се да имаше друг отговор:

— Ще плавам с теб — отвърна сопнато тя.

Мъжът сбърчи озадачено чело и лицето му се смали още повече.

— По „Божествена“ до Калийв и отвъд?

Трън вирна предизвикателно брадичка насреща му:

— Ако това корито успее да отплава с всичката тая тлъстина на борда.

— Спокойно, ще балансираме пейките с някои по-кльощави — обади се един дребосък, толкова малък и жилав, колкото Досдувой бе голям и месест. Гъстата му рижа коса стърчеше на остри като на таралеж бодили и имаше най-налудничавия поглед в яркосините му, дълбоко хлътнали очи, който Трън беше виждала. — Казвам се Одда, известен по цялото Разбито море.

— Известен с какво?

— С какво ли не. — Той я дари с вълча усмивка и Трън видя, че пожълтелите му зъби бяха изпилени до остри шипове. — Нямам търпение да плавам с теб.

— Аз също — отвърна пресипнало Трън, и колкото и да не ѝ се искаше, отстъпи боязливо назад. И се спъна в нещо. Онзи беше клекнал и когато вдигна глава и се извърна към нея, смело лице или не, тя отскочи уплашено назад. От слепоочието му тръгваше огромен белег, минаваше през клепача на окото — разполовена и безформена розова маса — после се спускаше през брадясалата буза и двете му устни. И като капак на всичко, дългата му коса беше сплетена на две прави плитки покрай лицето — щеше да плава с ванстерландец.

Той посрещна неприкрития ѝ ужас с пълно безразличие и това я изплаши повече, отколкото ако ѝ се беше озъбил насреща.

— Аз съм Фрор — отвърна спокойно мъжът.

Сега Трън трябваше да избира, или се наежва насреща му, или се снишава боязливо, което според нея не беше никакъв избор, затова изпъна гръб и го погледна право в очите:

— Как се сдоби с този белег? — викна сопнато.

— А ти как се сдоби с твоя?

— С моя? — сбърчи чело Трън.

— О, това лице ти е по рождение, значи? — Устните на ванстерландеца се разтеглиха в нещо като усмивка и той се върна към намотаването на въжета.

— Баща Мир да ни е на помощ — проплака майка ѝ, докато се промушваше покрай него. — „Страховити“ е точната дума за тези хора.

— Скоро те ще се страхуват от мен — каза Трън и за пореден път ѝ се прииска да бе възможно да накараш нещо да се случи просто като го кажеш достатъчно уверено.

— И това е хубаво, така ли? — Майка ѝ зяпна ококорено един от главорезите с обръсната глава и татуирани на лицето руни, които оповестяваха открито престъпленията му. Той се кискаше дрезгаво с някакъв кльощав тип, чиито ръце бяха покрити с белещи се на люспи рани. — Подобни хора да се страхуват от теб?

— По-добре те от теб, отколкото ти от тях. — Бяха думи на баща ѝ, но както винаги, майка ѝ бе подготвена да ги чуе.

— И това са единствените два избора в живота?

— За един воин, да. — Всеки път ставаше така, разменеше ли повече от десет думи с майка си, Трън неизбежно се озоваваше в това положение — защитник на изгубена кауза. Знаеше и какво следва. „Защо ти е притрябвало да си воин, щом единствената ти отплата е страх?“ Но майка ѝ просто замълча. Изглеждаше още по-изплашена и пребледняла и мълчаливият ѝ упрек я вбеси още повече. Както винаги.

— Защо просто не се върнеш у дома? — тросна ѝ се тя.

— Дошла съм да изпратя единственото си дете. Не може ли да ми дадеш поне това? Отец Ярви каза, че може да мине цяла година, докато се върнете. — Гласът ѝ потрепери и Трън имаше чувството, че ще се разкрещи от ярост. — Ако въобще се върнете…

— Не се бойте, гълъбчета! — Трън подскочи от изненада, когато някой я прегърна през раменете. Странната жена, която преди два дни гледа двубоя ѝ с Бранд в склада, натика остриганата си до кожа глава между нея и майка ѝ. — Защото мъдрият отец Ярви постави образованието на дъщеря ти в моите способни ръце.

Трън тъкмо започваше да мисли, че оттук по-лошо нямаше накъде да става, но ето, че боговете намериха начин.

— Образование?

Жената ги стисна в прегръдката и ги обгърна с миризмата си — главозамайваща смесица от пот, тамян, билки и пикня.

— Това е, когато аз те уча и ти се научаваш — отвърна ѝ тя.

— А коя… — майка ѝ погледна тревожно дрипавата жена — или по-скоро… какво си ти?

— В последно време крадец. — Когато видя тревогата в погледа на майка ѝ да преминава в ужас, жената продължи окуражаващо. — Но освен това съм опитен убиец! Също така навигатор, борец, звездоброец, пътешественик, историк, поет, изнудвач, пивовар… и още едно-две, но не си ги спомням. О, да не споменавам, изключително надарен пророк любител!

Тя обра с пръст някаква прясна птича курешка от една от дървените подпори на кея, размаза я по палеца си, помириса я и беше на път да я пробва и на вкус, когато размисли и изтри пръсти в опърпаното си наметало.

— Неприятно — изръмжа тя и вдигна поглед към кръжащите в небето гларуси. — Добави към всичко това ненадминатите ми познания в… — тя разкърши предизвикателно ханш, — любовното изкуство и ще видите, гълъбчета, че почти няма нещо от значение за едно съвременно момиче, в което да не съм в състояние да обуча дъщеря ти.

Ако самата тя не беше зяпнала с отворена уста, Трън щеше да се радва да види майка си поне веднъж останала без думи.

— Трън Бату! — Рълф си проправи път по кея. — Закъсня! Размърдай си кльощавия задник и започвай да пренасяш тези чували. Приятелят ти, Бранд, вече… — Той преглътна тежко. — Не знаех, че имаш сестра.

Трън направи кисела физиономия:

— Майка.

— Как не! — Рълф прокара пръсти през брадата си в напразен опит да приглади щръкналата посивяла четина. — Ако позволиш комплимента на един стар воин, красотата ти огрява този кей както фенер разкъсва мрака. — Той хвърли бърз поглед към сребърния ключ на гърдите на майка ѝ. — Съпругът ти сигурно е…

Майката на Трън не просто позволи комплимента — вкопчи се в него с две ръце:

— Мъртъв — отвърна припряно. — Осем години станаха, откакто го погребахме.

— Съжалявам да го чуя — каза Рълф, но в тона му нямаше и капка съжаление. — Аз съм Рълф, кормчията на „Южен вятър“. Екипажът може и да изглежда малко по-мърляв и див, но опитът ме е научил на по-чистичкия, питомен, да нямам вяра. Подбрал съм тези мъже собственоръчно и мога да гарантирам, че си разбират от работата. Трън ще гребе на най-сигурното място — точно под брадата ми. Ще се отнасям с нея с бащинската топлота и здрава ръка, като към своя дъщеря.

Трън извъртя с досада очи, но очевидно си хабеше усилията.

— О, имаш деца? — попита майка ѝ.

— Двама синове, но не съм ги виждал от години. Боговете избраха да ме разделят от семейството ми.

— Някакъв шанс да направят същото и с мен? — промърмори сърдито Трън.

— Шшшт — изсъска ѝ майка ѝ без да откъсва поглед от Рълф. И в частност — от тежката златна верига на врата му. — За мен ще е огромна утеха да знам, че мъж от такава величина ще се грижи за дъщеря ми. Опърничава или не, Хилд е всичко, което имам на този свят.

Много силен вятър и, със сигурност, много силен ейл бяха положили постоянна руменина по бузите на Рълф, но на Трън ѝ се стори, че в този момент те почервеняха още повече.

— Колкото до „мъж от такава величина“, малцина биха се съгласили, но що се отнася до това да се грижа за нея, обещавам да дам всичко от себе си.

Майка ѝ го дари с престорена усмивка:

— Какво повече мога да искам?

— Богове… — изсъска Трън и се обърна на другата страна. Ако мразеше нещо повече от това да ѝ нареждат, това беше да я игнорират.

Молитвоплетецът Бриньолф беше заклал някаква злощастна животинка и омърлян до китките, мажеше кръвта ѝ по гълъбите на носа на „Южен вятър“. Мажеше и виеше молитви към майка Море, Тя-която-избира-посоката, Той-който-направлява-стрелата и още дузина малки богове, за които Трън не беше и чувала. Тя не си падаше по молитвите, пък и се съмняваше, че природата и времето ги е грижа за тях.

— Какво прави момиче в бойния екипаж на кораб?

Трън се обърна и видя, че някакво момче се е промъкнало незабелязано зад гърба ѝ. Прецени, че беше на около четиринайсет, слаб и чевръст, с искрящи очи, светло кестенява коса и набол мъх по острата брадичка.

— Искаш да кажеш, че нямам място тук, така ли? — изгледа го навъсено тя.

— Не аз избирам екипажа. — Той сви непринудено рамене. — Просто питам как става така?

— Я да я оставиш на мира! — Една дребничка, слаба жена го плесна зад врата. — Не ти ли казах да си намериш нещо полезно за вършене? — Тя го побутна към „Южен вятър“ и Трън видя на гърдите ѝ да се поклащат провесени на връв бронзови теглилки, което я правеше или търговец, или отговорник за склад, жена, на която е поверено да претегля вярно и справедливо.

— Аз съм Сафрит — каза жената и постави ръце на хълбоците си. — Младежът с многото въпроси е синът ми, Кол. Тепърва има да открива, че колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш собственото си невежество. Не искаше да обиди никого.

— Нито пък аз — отвърна Трън. — Но изглежда успявам въпреки това.

— На някои просто се отдава с лекота — усмихна ѝ се приветливо Сафрит. — Аз съм тук да наглеждам склада, да готвя и да държа под око стоката. Така че долу лапите, ясно?

— Мислех, че отиваме да търсим съюзници? И стока ли караме?

— Кожи, кехлибар, моржови бивни и… други неща. — Сафрит погледна свъсено към обкантеното с желязо сандъче до мачтата, оковано с верига за палубата. — Мисията ни е да говорим с думите на баща Мир, но кралица Лейтлин плаща експедицията.

— Аха! Ето ти жена, която никога през живота си не е изпускала добра сделка!

— Че защо да го правя?

Трън се сепна за пореден път и когато се обърна, се озова лице в лице, на не повече от крачка от кралицата. Някои хора изглеждаха по-впечатляващи отдалече, но това не важеше за Лейтлин. Беше по-лъчезарна от майка Слънце и по-сурова от майка Война, големият златен ключ от хазната блестеше на гърдите ѝ, а строените зад гърба ѝ роби, стражи и прислужници представляваха всяваща страхопочитание тълпа.

— О, богове… ъъ, исках да кажа, кралице моя. — Трън се свлече нескопосано на коляно, залитна напред и едва се удържа да не се хване за роклята ѝ, за да не падне по очи. — Съжалявам, никога не ме е бивало много в колениченето…

— Може би трябва да се упражняваш повече. — Макар и почти на една възраст, кралицата беше пълна противоположност на майка ѝ. Вместо мекушава и нерешителна, тя бе корава и бляскава като шлифован диамант, директна и недвусмислена като юмрук в лицето.

— За мен е чест да плавам в твоята експедиция — изпелтечи Трън. — Кълна се да служа вярно на сина ти… ъъъ, на отец Ярви исках да кажа — поправи се тя, осъзнавайки, че той вече не ѝ е син. — Ще служа вярно на пастора ти…

— Ти си момичето, което се закле да хвърли добър пердах на едно момче, малко преди той да опердаши теб. — Златната кралица повдигна многозначително вежда. — Глупакът се хвали с това, което ще направи. Героят просто го прави. — Тя щракна с пръсти и занарежда на изтичалия до нея роб, докато се отдалечаваше.

Ако Сафрит не я беше вдигнала за ръката, Трън сигурно никога нямаше да се изправи на крака.

— Мисля, че те харесва — прошепна ѝ тя.

— Чудя се как ли се отнася с онези, които не харесва?

— Моли се никога да не узнаеш. — Сафрит се хвана за главата: синът ѝ се катереше по мачтата ловко като маймуна, прехвърли се на рейката и започна да проверява възлите на платното. — О, богове, Кол, слизай веднага от там!

— Ти ми каза да си намеря нещо полезно за вършене! — Той пусна рейката, разпери демонстративно ръце и повдигна рамене.

— И каква полза от това да паднеш оттам и се пребиеш, глупако?

— Толкова се радвам, че все пак успя да се присъединиш към нас. — За пореден път Трън се обърна и се озова до отец Ярви и възрастната гологлава жена.

— Дадох ти клетва, нали — промърмори тя.

— Да ми служиш както намеря за добре, доколкото си спомням.

Чернокожата жена се изкикоти под нос:

— Оуу, ама този избор на думи е ужасно неясен и двусмислен.

— Нали? — каза отец Ярви. — Радвам се, че си се запознала с екипажа.

Трън огледа мъжете наоколо и завъртя език из устата си. Майка ѝ и Рълф все още бяха погълнати в разговор.

— Благородна задруга са — отвърна накрая тя.

— Благородството е надценено. Запознала си се със Скифър, както разбирам?

— Ти си Скифър? — Трън облещи очи към възрастната жена. — Крадецът на елфически реликви? Убиецът Скифър? Издирваната от баба Вексен?

Скифър помириса върха на пръстите си и сбърчи чело, очевидно озадачена от наличието на птичи курешки по тях:

— Колкото до това, че съм крадец на реликви, те просто се търкалят из Строком. Нека елфите ме съдят за кражба! А това дали съм убиец, разликата между убиец и герой е в това кой е убитият. Че съм издирвана, е, слънчевият ми характер ме прави изключително популярна навред. Отец Ярви ме нае да свърша… някои неща, едно от които, — тя опря показалец в гърдите на Трън — и по причини известни само нему, е да те науча да се биеш.

— Аз мога да се бия — изръмжа Трън и се наежи колкото можа.

Скифър отметна назад глава и избухна в смях.

— Не говориш за това смехотворно представление онази вечер в склада, нали? Отец Ярви ми плаща да те направя смъртоносна. — Скифър зашлеви Трън със светкавична бързина и такава сила, че тя полетя настрани и се блъсна в една от бъчвите.

— Това пък за какво? — попита Трън, притиснала длан в парещата си буза.

— Това е първият ти урок. Бъди винаги готова. Щом мога да те ударя, значи си го заслужаваш.

— Предполагам същото ще важи и за теб.

— Ама, разбира се — ухили се до уши Скифър.

Трън се нахвърли върху нея, но тя беше изчезнала. Залитна силно напред в нищото, усети ръката си да се извива зад гърба ѝ и в следващия момент лигавите дъски на кея я фраснаха в лицето. Бойният ѝ вик секна и премина в жално скимтене, после, когато нещо изви с всичка сила кутрето ѝ — в протяжен, болезнен стон.

— Все още ли мислиш, че няма на какво да те науча?

— Не! Не! — проскимтя Трън и започна да се гърчи. Болката беше изпепеляваща във всички стави на ръката ѝ. — Искам да се науча!

— И какъв е първият ти урок?

— Щом можеш да ме удариш, значи го заслужавам!

Хватката около кутрето ѝ отслабна.

— Болката е най-добрият учител, както скоро сама ще се убедиш.

Трън се надигна на колене, разтърси изтръпналата си ръка и когато вдигна поглед, видя Бранд — с чувал на рамо и усмивка на лице.

— Смешно, а? — усмихна му се Скифър.

— Малко, да — отвърна Бранд.

Скифър го зашлеви и той залитна, блъсна се в една от подпорите на кея, изпусна чувала на крака си и замига на парцали.

— И мен ли ще учиш да се бия?

— Не. Но не виждам причина и ти да не си винаги готов.

— Трън? — Майка ѝ се беше надвесила над нея и ѝ подаваше ръка. — Какво стана?

Трън отказа демонстративно ръката ѝ:

— Предполагам щеше да знаеш, ако беше дошла да изпращаш дъщеря си, а не да се задяваш с кормчията ни.

— Богове, Хилд, имай милост, не знаеш що е прошка, нали?

— Трън, проклятие, баща ми ме кръсти Трън!

— О, баща ти, да, на него можеш да простиш всичко…

— Може би защото е мъртъв.

Очите на майка ѝ вече се пълнеха със сълзи. Както винаги.

— Понякога си мисля, че ще си по-щастлива, ако се присъединя към него.

— Понякога и аз така си мисля! — Трън вдигна сандъка си и бащиният меч издрънча в него, метна го на рамо и тръгна сърдито към кораба.

— Харесва ми непокорството ѝ — чу Скифър да казва зад гърба ѝ. — Скоро ще го насочим в правилната посока.

Един по един, мъжете се качиха на кораба и наредиха сандъците си по палубата. За най-голям ужас на Трън Бранд получи второто задно гребло — двамата седяха толкова близо един до друг, че всяко поклащане на кораба ги буташе един в друг.

— Просто гледай да не ме ръгаш с лакът — изръмжа му тя, ядосана както никога досега.

Бранд поклати уморено глава:

— Да взема просто да скоча в морето, а?

— Би ли бил така добър? Благодаря.

— Богове — промърмори Рълф от рулевата платформа над тях. — През целия път по „Божествена“ ли ще ви слушам да врякате като разгонени котки?

— Повече от вероятно — каза отец Ярви, вдигнал поглед и присвил очи към надвисналите сиви облаци, през които майка Слънце се виждаше като малко, бледо петънце. — Лошо време за определяне на курс.

— Лош късмет с времето за плаване — обади се Досдувой от мястото си някъде в средата на кораба. — Ужасен късмет с времето за плаване.

Рълф изду бузи и въздъхна:

— В такова време ми се иска Сюмаел да беше тук.

— В такова и във всяко друго — добави отец Ярви и на свой ред въздъхна.

— Кой е Сюмаел? — промърмори Бранд.

— Откъде да знам кой е — сви рамене Трън. — На мен никой нищо не ми казва.

Поставила длан на издутия си корем, кралица Лейтлин изпроводи с поглед отблъскването на „Южен вятър“ от кея, кимна отривисто на отец Ярви и тръгна обратно към града, последвана от многобройната си свита от роби и прислужници. Екипажът се състоеше от мъже, които се носеха като листа по вятъра и групата от изпращачи на пристана беше печално малка. Сред тях, майката на Трън, маха от кея с просълзено лице, чак докато не се смали до прашинка в далечината. Крепостта на Торлби, а после и целият бряг на Гетланд, постепенно се стопиха и изчезнаха зад сивия хоризонт на майка Море.

Проблемът с гребането на кораб е, че винаги гледаш назад. Гледаш все в миналото и никога в бъдещето. Пред очите ти е само това, което губиш и нищо от онова, което ще получиш.

Изражението на лицето ѝ беше смело, както винаги, но тази маска беше по-крехка, отколкото изглеждаше. Рълф беше приковал присвити очи в хоризонта. Бранд се беше съсредоточил в темпото на греблото. Ако някой от тях я видя да трие сълзите в ръкава си, не каза нищо.

Втори урок

Ройсток представляваше воняща, изсипана върху малък блатист остров в устието на река „Божествена“ скупчина от дървени, накачулени една връз друга къщурки. Пръскаше се по шевовете от бръщолевещи просяци и перчещи се напред-назад моряци, от носачи с груби лапи и търговци с медни езици. Паянтовите му кейове се задушаваха от причудливи на вид кораби и лодки, странни екипажи и непознати товари. Товареха вода и храна и разтоварваха роби и стока.

— Богове, имам нужда от питие! — кресна Одда в момента, в който „Южен вятър“ остърга кея и Кол прескочи борда да го привърже за него.

— Няма да ти е трудно да ме убедиш да дойда с теб — каза Досдувой. — Стига да няма зарове. Никак не ми върви на зарове. — Бранд можеше да се закълне, че когато той се прехвърли през борда, „Южен вятър“ се вдигна с няколко пръста във водата. — Ти идваш ли, момче?

Изкушението беше огромно. След целия този път през Разбито море, всичката тежка работа и още по-тежки думи, лошото време и още по-лошо настроение. Представите и очакванията му за славно пътешествие се оказаха много по-славни от действителността. Екипажът се оказа не толкова сплотено и задружно семейство с обща цел, колкото торба, пълна с отровни змии — плюеха отрова един по друг все едно пътуването беше надпревара, в която печелеше само един.

Бранд си припомни вкуса на ейла на Фридлиф, докато се стичаше надолу по пресъхналото му гърло и облиза устни. После зърна лицето на Рълф и неодобрението, изписано на него, му припомни вкуса на ейла по обратния път навън и реши да застане в светлото.

— По-добре да не идвам — отвърна той.

Одда се изплю гневно на кея:

— Едно питие не е навредило никому!

— Едно не е — каза Рълф.

— Спирането на едно ми е проблемът — каза Бранд.

— Освен това аз имам повече нужда от него. — Скифър се шмугна между Бранд и Трън и преметна ръце през вратовете им. — Донесете оръжията, фиданки мои. Крайно време е да започнем с образованието!

Бранд изпъшка. Последното, което му се искаше в момента, бе да се бие. Особено с Трън, която през целия път от Торлби дотук не спря да му блъска греблото при всяко загребване. И на всяка негова дума да отвръща с презрителна усмивка — нямаше търпение да му го върне за последния двубой. Ако екипажът беше торба, пълна с отровни змии, тя беше най-отровната измежду тях.

— Искам ви обратно тук до пладне — извика отец Ярви след по-голямата част от екипажа, които в този момент потъваха в лабиринта на Ройсток. Обърна се и прошепна на Рълф — Останем ли за през нощта, никога няма да успеем да ги върнем обратно зад греблата. Сафрит, погрижи се никой от тях да не убие някого. И най-вече да не се избият помежду си.

Сафрит тъкмо препасваше на кръста си един толкова дълъг кинжал, че още малко и можеше спокойно да се нарече меч:

— Един, устремил се по пътя на саморазрушението мъж, ще стигне целта си, рано или късно.

— Тогава се погрижи да е късно.

— Предполагам нямаш идея как точно да го направя?

— Езикът ти е достатъчно остър, че да накара дърво да извади корени от земята и да тръгне по нея. — Кол, който в този момент намотаваше някакво въже, избухна в смях. — Но ако това не проработи, и за двама ни не е тайна, че няма да се посвениш да използваш този твой кинжал.

— Така да бъде, но да знаеш, не давам никакви клетви. — Сафрит кимна на Бранд. — Ще се опиташ ли, моля те, да държиш този мой изкушаващ Смърт син по-далеч от мачтата?

Бранд погледна към Кол и момчето го дари с пакостлива усмивка.

— Предполагам нямаш идея как точно да го направя?

— Де да имах — въздъхна Сафрит и тръгна към града. В това време Рълф раздаваше на неколцината, изтеглили късата сламка, дървени трупчета за лъскане на палубата.

Бранд се прехвърли през борда. Дъските на кея изглеждаха опасно неподвижни след толкова време на клатещата се палуба и простенаха, когато той разкърши сковани от гребането ръце и крака и отърси засъхналата по дрехите му морска сол.

Скифър стоеше с ръце на кръста и оглеждаше съсредоточено Трън:

— Трябва ли да ти привържа гърдите?

— Какво?

— Женските гърди са проблем в боя, подмятат се насам-натам като торби с пясък. — Преди Трън да се усети какво става, тя стрелна ръка и опипа гърдите ѝ. — Няма значение, при теб явно не е проблем.

— Много благодаря за това — изгледа я кръвнишки Трън.

— Няма нужда да ми благодариш, плащат ми да те уча! — Възрастната жена скочи обратно на кораба и остави Бранд и Трън един срещу друг на кея, с дървени мечове в ръце, той откъм града, тя откъм морето.

— Е, деца мои, орел с покана ли чакате?

— Тук ли? — Трън свъси вежди и погледна тесния дървен кей и плискащата в подпорите му студена вода на майка Море.

— Че къде другаде? Почвайте!

Трън изръмжа и връхлетя Бранд, но при толкова малко място пред себе си успяваше единствено да мушка бясно с меча. Не му представляваше никакъв проблем да парира ударите ѝ с щита си и същевременно да я изтиква стъпка по стъпка назад.

— Спри да го гъделичкаш! — кресна Скифър. — Убий го!

Трън зашари с поглед, търсейки пролука за атака, но Бранд не беше оставил такава и продължи да пристъпва напред и да я изтиква към края на кея. Тя се хвърли към него с типичната ѝ свирепост и щитовете им застъргаха един в друг, но Бранд беше подготвен — използва тежестта си и я спря с лекота. Тя се озъби и кресна гневно, но краката ѝ продължиха да се пързалят назад по позеленелите от мъх дъски. Продължи да замахва отгоре с меча, но ударите ѝ нямаха сила.

Беше неизбежно. Трън извика отчаяно и се пльосна в разтворените обятия на майка Море. Бранд направи болезнена гримаса — съмняваше се, че го чака цяла година щастливо гребане до Трън.

Знаеше, че Калийв е далеч, много далеч, но сега му се стори още по-недостижим.

Екипажът се подхилкваше доволно. Кол, яхнал рейката на „Южен вятър“ въпреки предупрежденията на майка си, извика възторжено. Скифър постави дълги пръсти на слепоочията си и ги разтри:

— Неприятно — обяви тя.

Трън хвърли щита си на кея и се изкатери по обраслата с полипи въжена стълба. Изправи се, вир-вода и почервеняла от ярост.

— Изглеждаш ми малко потисната — каза Скифър. — Не беше ли честно?

— На бойното поле няма нищо честно — процеди през зъби тя.

— Такава мъдрост от някой толкова млад! — Скифър ѝ подаде дървения меч. — Още веднъж?

Втория път Трън се озова във водата още по-бързо. Третия път свърши по гръб върху греблата на „Южен вятър“. Четвъртия път удари с такава сила щита на Бранд, че мечът ѝ се счупи. После той я изблъска отново от края на кея.

В този момент на пристана се беше събрала весела тълпа зяпачи — мъже от техния екипаж, от други кораби и хора от града, дошли да погледат как някакво момиче пада във водата. Тръгнаха дори залози.

— Да спрем, а? — умоляваше я Бранд. — Моля те. — Както той виждаше нещата, щеше или да я вбеси още повече, или на свой ред да свърши във водата и не намираше нито една от тези възможности за особено примамлива.

— Проклети да са молбите ти! — кресна гневно Трън и се подготви за пореден опит. Безсъмнено, ако зависеше от нея, щеше да пада в морето, докато баща Луна не изгрееше на небето, но Скифър отмести с пръст дървения ѝ меч настрана.

— Мисля, че на добрите хорица от Ройсток им стига толкова забавление. Висока си, силна си.

— По-силна от повечето мъже — стисна зъби Трън.

— По-силна от повечето момчета в тренировъчния квадрат, но… — Скифър махна небрежно към Бранд. — Какъв урок научи от него?

Трън се изплю на дъските, изтри малко потекла по брадичката ѝ слюнка и не отговори.

— Толкова ли ти допада вкусът на морската вода, че да си готова да опиташ отново? — Скифър отиде до Бранд и стисна раменете му. — Погледни му врата. Виж раменете му. Какъв е урокът?

— Той е по-силен. — Фрор се беше облегнал на лакти, провесил ръце през борда на „Южен вятър“, в едната парцал, а в другата дървено трупче за лъскане на палубата. Бранд се замисли дали това не беше първият път, когато го чуваше да говори.

— Именно! — викна Скифър. — Смея да твърдя, че „разговорливият“ ванстерландец разбира от битки. Как се сдоби с този белег, гълъбче?

— Една кошута падна върху мен, докато я доих — отвърна Фрор. — Тя после съжаляваше ужасно, но станалото-станало. — Бранд се зачуди дали не забеляза нещо като намигане от осакатеното му око.

— Геройски белег, няма що — изръмжа гневно Трън.

Фрор сви рамене:

— Все някой трябваше да донесе млякото.

— И сега някой трябва да ми държи наметалото. — Скифър свали рязко парцаливото си наметало и му го хвърли.

Беше слаба и жилава като фиданка, с тънка като на оса талия, около която беше препасала няколко колана, отрупани с всевъзможни ножове, куки, кесии и шила за отваряне на ключалки, сгънати листове хартия, къси метални пръти и някакви устройства, за чието предназначение Бранд не смееше да предполага дори.

— Никога ли не си виждал баба без наметало? — Тя посегна зад гърба си и извади отнякъде секира с дръжка от тъмно дърво и тънко, обло острие. Беше красиво оръжие, с изписани по ярката стомана и виещи се като змии низове от странни букви. Протегна другата си ръка напред, изпъна пръсти и прибра палец до дланта. — Това е мечът ми. Като излязло от песните геройско оръжие, а? Хайде, момче, хвърли ме във водата, ако можеш.

При тези думи тя започна да се движи. Представляваше смайваща гледка — залиташе като пияна, а ръцете и краката ѝ изглеждаха меки като тези на парцалена кукла. Размахваше секирата наляво, надясно, удряше дъските на кея и от тях хвърчаха трески. Бранд я гледаше над ръба на щита си и се опитваше да открие някаква последователност в движенията ѝ, но не успяваше да отгатне дори къде щеше да стъпи в следващия момент. Затова изчака поредния широк замах на секирата и нанесе предпазлив удар с меча си под нея.

Не можа да повярва на очите си колко бързи бяха движенията на Скифър. Дървеният му меч прелетя на косъм от нея и в следващия момент тя се стрелна напред, закачи щита му с острието на секирата си, отметна го настрани и го сръга с всичка сила с пръстите на свободната си ръка в ребрата. Той изпъшка и залитна заднешком.

— Мъртъв си — каза тя.

Секирата ѝ проблесна отгоре и Бранд вдигна рязко щит, за да я парира. Но удар така и не последва. Вместо това пръстите на Скифър го смушкаха в чатала и когато той сведе изкривено от болка лице, я видя да наднича с ехидна усмивка под долния ръб на щита му.

— Мъртъв си за втори път.

Бранд опита да я изтика назад с щита, но се оказа, че имаше повече шанс да изтика вятъра, отколкото нея. Незнайно как тя се беше шмугнала покрай него и пръстите ѝ го боднаха зад едното ухо и той усети цялата половина на тялото си да изтръпва.

— Мъртъв — повтори Скифър.

Докато се опитваше да се обърне към нея, тя го посече с длан през кръста:

— Мъртъв.

Бранд оголи зъби и замахна с всичка сила с дървения меч на нивото на шията ѝ, но когато се извъртя след меча, тя вече не беше там. Нещо подкоси глезена му и бойният му вик секна. Извъртането му се превърна в просто въртене на място, замаян, изгубил равновесие, почти на ръба на кея…

Изведнъж спря като закован, задавен от нещо около шията му.

— Ти си най-мъртвото момче в цял Ройсток.

Скифър беше поставила крак на глезена му и натискаше напред. Той висеше под ъгъл над водата от ръба на кея и единственото, което го държеше да не падне, беше острието на секирата, закачило яката му, и изпъналата се назад Скифър, която балансираше теглото му с тялото си. Тълпата от зяпачи беше притихнала, смаяна от представлението повече и от самия него.

— Ще надвиеш някой по-силен от теб със сила толкова, колкото аз мога да се меря с теб по младост — изсъска Скифър на Трън. — Трябва да удряш първа и да удряш бързо. Да си по-корава и по-умна от него. Не спирай да нападаш и се бий без чест, без съвест, без милост. Разбираш ли?

Трън кимна бавно. Сред момчетата в тренировъчния квадрат тя бе тази, която най-много мразеше да ѝ дават наставления, но същевременно ги научаваше най-бързо.

— Какво става тук? — Досдувой се беше приближил и гледаше смаяно задавения, надвиснал над водата Бранд.

— Тренират — отвърна му Кол от рейката, премятайки ловко монета между кокалчетата на пръстите си. — Защо се връщаш толкова бързо?

— Изгубих на зарове — отвърна той и потърка посърнал дебелата си ръка, от която липсваха няколко сребърни гривни. — Ужасен късмет извадих.

Скифър изсумтя сърдито:

— Онези с лош късмет поне могат да опитат да го поправят с малко здрав разум. — Тя изви китка, острието на секирата ѝ разпра яката на Бранд и сега беше негов ред да свърши в студената вода. И после на свой ред да се изкатери по въжената стълба. И на свой ред да се изправи на кея, вир-вода, обект на подигравките на тълпата.

Осъзна, че това му допадна по-малко, отколкото когато беше ред на Трън.

Ванстерландецът хвърли обратно наметалото на Скифър.

— Впечатляващо представление — каза той.

— Същинска магия! — Кол подхвърли монетата с палец във въздуха, но не успя да я хване и тя полетя надолу към морето.

— Магия ли? — Възрастната жена стрелна ръка настрани и хвана монетата с два пръста. — Това се нарича обучение, опит и дисциплина. Може би друг път ще ви покажа магия, но се надявам да не се стига дотам. — Тя хвърли обратно монетата нагоре и Кол я сграбчи във въздуха, засмян до уши. — Магията има цена, която няма да сте готови да платите.

Тя се намърда обратно в наметалото си и се обърна към Трън:

— Този стил на бой, който си научила, в редица от щитове, с ризница на гърба и тежко острие в ръка, не ти подхожда. Не е създаден за теб. — Тя издърпа щита от ръката ѝ и го захвърли насред сандъците на палубата на „Южен вятър“. — Ще се биеш с по-леки и бързи оръжия. И с по-лека броня на гърба.

— И как ще стоя в редицата от щитове без щит?

— Да стоиш ли? — Очите на Скифър се облещиха като паници. — Ти си убиец, момиче! Ти си вихрушка, непрекъснато в движение! Скачаш да пресрещнеш врага си или го подмамваш да скочи към теб и тогава, на терен, който те устройва повече и по начин, който те устройва повече, го убиваш.

— Баща ми беше известен воин, той винаги казваше…

— Къде е баща ти?

Трън замълча за момент, намръщена, с отворена уста, докосна някаква издутина на гърдите си през мократа риза и бавно затвори уста:

— Мъртъв е.

— Дотук значи с неговия опит. — Скифър ѝ хвърли секирата си и Трън я улови във въздуха и претегли в ръка, замахна на една страна, после на другата.

— Какво казват буквите на острието?

— Казват на пет езика „за боеца всичко е оръжие“. Добър съвет, ако имаш акъл да го приемеш.

Трън кимна и свъси вежди:

— Аз съм вихрушка.

— За момента си по-скоро ветрец, но ние тепърва започваме.

Трети урок

„Божествена“ река.

Трън помнеше вечерите, когато слушаше като в транс историите на баща си за пътешествията по посестримата ѝ — „Непристъпна“ река. Очите му горяха от възбуда, докато говореше, почти шепнешком, за отчаяни битки, братство, изковано в пещите на опасността и купчини злато, които само чакат да бъдат спечелени. Оттогава не беше спряла да мечтае един ден да тръгне на такова пътешествие. Имената от историите бяха като магически заклинания за нея, могъщи и мистериозни — Прохода, Калийв, Първият сред градовете.

Странно как мечтите ѝ не включваха протрити от гребане длани и задник, нито нестихващи рояци от кръвожадни папатаци, нито толкова гъста мъгла, че освен бегли силуети, от тези легендарни земи не се виждаше нищо. Нищо, освен тресавища и гъсти гори — „радост за окото“, достъпна из цяла Гетланд.

— Надявах се на повече вълнения — изръмжа Трън.

— Хм, надежди, какво да ги правиш? — обади се Бранд.

Естествено, не му беше простила за унижението, което ѝ нанесе пред кралица Лейтлин, нито за всичките падания в студеното пристанище на Ройсток, но не се сдържа да не кимне мрачно в съгласие.

— Ще има предостатъчно вълнения, докато не поемем обратно по същия път — каза Рълф и побутна руля на една страна. — Толкова вълнения, че ще се молите за малко скука. Ако доживеете.

Майка Слънце беше слязла ниско над гъстите корони на дърветата, когато отец Ярви най-после даде заповед да изтеглят „Южен вятър“ на брега за през нощта и Трън най-после можа да прибере греблото — разбирай, да го тръшне със сила в скута на Бранд — и да разтрие покритите си с мазоли длани.

Скупчиха се при въжето на носа и напрягайки сили и залитайки в калта, изтеглиха кораба от водата. Брегът беше толкова блатист, че не можеше да се каже къде свършваше водата и къде започваше земята.

— Съберете дърва за огън — нареди Сафрит.

— Сухи дърва? — попита Кол, подритвайки из купчините гнили, довлечени от реката клони.

— Горят по-лесно.

— Ти не, Трън. — Скифър се беше облегнала на едно от резервните гребла, чиято лопата стърчеше високо над главата ѝ. — Денем принадлежиш на Рълф, но по здрач и на зазоряване си моя. Докато има светлина, ще тренираме.

Трън присви очи към мрачното, сиво небе, надвиснало ниско над унилата, сива земя:

— На това светлина ли му казваш?

— Враговете ти ще чакат ли до сутринта, ако могат да те убият в тъмното?

— Какви врагове?

— За боеца всеки е враг — присви очи Скифър.

Точно думите, които самата Трън не веднъж бе казвала на майка си. Но не звучаха така лековато, както когато ги чуеш от друг.

— Кога ще почивам, тогава?

— В песните за велики герои често ли се пее за почивки?

Трън видя Сафрит да раздава на екипажа тънки пити хляб и устата ѝ се напълни със слюнка.

— Споменава се ядене.

— Да тренираш на пълен стомах е на лош късмет.

След цял ден в надпревара с Бранд зад греблото, дори на Трън не ѝ бяха останали сили за бой, но си каза, че колкото по-скоро започнат, толкова по-скоро ще свършат.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Аз ще се опитам да те ударя. Ти ще се опиташ да не бъдеш ударена.

— С греблото?

— Че защо не? Да удариш и да не бъдеш ударен е в основата на всеки бой.

— Никога не бих се досетила — промърмори сърдито Трън.

Не успя дори да се стресне, когато Скифър я зашлеви с опакото на ръката. Започваше да свиква с шамарите.

— Ще те удрят и когато това стане, силата от удара не бива да те замайва, болката не бива да те забавя, изненадата не бива да те разколебава. Ще се научиш да удряш без милост. Ще се научиш да понасяш ударите без страх. — Скифър насочи греблото напред и лопатата се запоклаща пред гърдите на Трън. — Но все пак те съветвам да опиташ да ги избягваш. Ако можеш.

И Трън определено опита. Първоначално заляга под тях, извива се покрай тях, прескача ги, претъркулва се през глава. После просто се препъва, залита, подхлъзва се и пълзя на четири крака. В началото се опитваше да намери пролука покрай греблото, с надеждата да докопа Скифър, но бързо установи, че само това да се държи настрана от него изстискваше до капка силите ѝ. Греблото сякаш изскачаше отвсякъде, тряска я по главата и раменете, ръга я в ребрата и корема и тя пъшка и ахка, пищя от изненада, когато подкосяваше краката ѝ.

Миризмата от готвенето на Сафрит караше стомахът ѝ да къркори. Мъжете от екипажа ядяха, пиеха, разперваха пръсти пред огъня и се изтягаха на лакти. Гледаха, кикотеха се и залагаха на това колко още ще издържи. И така докато от слънцето не остана само бледо, светло сияние на западния хоризонт, а Трън не подгизна до кости, омазана с кал от глава до пети, насинена и останала без дъх.

— Искаш ли сега ти да опиташ да ме удариш? — попита я Скифър.

Ако в този момент имаше нещо на този свят, способно да я накара да хване отново гребло, това беше възможността да фрасне Скифър с него.

За съжаление, възрастната жена имаше друго предвид.

— Бранд, я ми донеси онзи прът.

Той обра дъното на паницата си, изправи се без да сваля от раменете одеялото си и донесе нещо на Скифър. Оказа се прът от грубо излято желязо, с дължината на меч, но поне пет пъти по-тежък.

— Много благодаря — каза ехидно Трън.

— Е, какво можех да направя?

Искаше ѝ се само да го види да докарва отново онова глуповато изражение на лицето, както когато Хъннан изпрати срещу нея трима, за да ѝ откраднат мечтите.

— Какво ли въобще можеш ти? — Не беше честно може би, но в момента не ѝ беше до справедливост. С нея никой никога не се отнасяше справедливо.

Бранд сбърчи чело и отвори уста като да каже нещо, но явно размисли, тръгна обратно към огъня, увесил рамене и се загърна в одеялото.

— Точно така! — провикна се след него Трън. — Иди си поседни! — Жалко от нейна страна, предвид че би дала мило и драго да направи същото.

Скифър намъкна щит на ръката ѝ:

— Е, какво чакаш? Удари ме.

— С това? — Искаше се истинско усилие просто да държи напред проклетото нещо. — Предпочитам с греблото.

— За боеца всичко е оръжие, забрави ли? — Скифър почука с кокалчетата си по челото ѝ. — Всичко. Земята. Водата. Онази скала. Главата на Досдувой.

— Ъ? — изръмжа гигантът и вдигна поглед.

— От главата на Досдувой ще излезе страховито оръжие, от мен да го знаеш — каза Одда. — Корава е като камък.

Разнесе се смях, но на Трън той прозвуча като чужд, непознат език, докато претегляше в ръка железния прът.

— Засега това е оръжието ти. Ще изгради сила в ръцете ти.

— Мислех, че със сила не мога да победя.

— Но може да загубиш заради слабост. Успееш ли да въртиш пръта достатъчно бързо, че да ме удариш, след това мечът ти ще е по-бърз от светкавица и по-смъртоносен от нея. Почвай. — Скифър ококори очи насреща ѝ и изписука престорено, имитирайки я. — Или може би това не е честно?

Трън стисна зъби с всичка сила, намести стъпала, нададе боен вик и се зае с пръта. Не беше лесна работа. Едва няколко замаха и ръката ѝ пламна от болка — от рамото до върха на пръстите. Прътът я повлече с тежестта си, вдигна облаци кални пръски от земята, а когато един от ударите му попадна в жаравата — и облак искри и вълна от негодувание от екипажа.

През това време Скифър се носеше в странния си танц, избягваше тромавите удари на Трън с лекота и я оставяше да залита безпомощно покрай себе си. От време на време избиваше небрежно пръта с щита си като не спираше да крещи наставления, които Трън едва успяваше да осмисли, камо ли да изпълни.

— Не така, опитваш се да водиш, а трябва да следваш оръжието. Не така, повече китка. Не, вкарай рамото. Оръжието е продължение на ръката! Не, под ъгъл, под ъгъл, ето така. Не така, вдигни рамото. Не, разтвори повече краката. Това е твоята земя! Владей я! Ти си кралицата на тази кал! Опитай отново. Не. Отново. Не. Отново. Не, не, не, не, не. Не!

Трън изкрещя и запрати пръта в калта. Скифър изкрещя, изблъска я с щита и я просна по гръб.

— Никога не сваляй гарда! Направиш ли го, мъртва си. Разбираш ли?

— Разбирам — изсъска през зъби Трън.

— Хубаво. Да видим дали в лявата ти ръка няма повече живец.

Когато Скифър най-после сложи край на тренировката, баща Луна се усмихваше на небето и нощта беше огласена от жабешки хор. Освен неколцината оставени на стража, екипажът спеше дълбоко и хъркаше гръмогласно, увит в одеяла, кожи, а малцина щастливци — в чували от съшити тюленови кожи. В червеникавата светлина на догарящия огън се виждаха облачетата па̀ра от дъха им.

Сафрит седеше кръстосала крака, положила главата на спящия Кол в скута си и галеше нежно косата му.

— Заделих ти малко. — Тя ѝ подаде паница.

Трън увеси глава, посърнала, с изкривено в гримаса лице. Срещу присмех, болка и омраза имаше здрава броня, но тази малка проява на състрадание я свари неподготвена и от гърлото ѝ се изтръгна хлипане.

— Всичко ще е наред — каза ѝ Сафрит и я потупа по коляното. — Ще видиш.

— Благодаря — прошепна тя, започна да тъпче студената яхния в устата си и да облизва лакомо пръсти.

Стори ѝ се, че видя очите на Бранд да проблясват отворени, когато го избута да ѝ направи място. Той се обърна на една страна и на свой ред избута Одда, който изскимтя протяжно в неспокойния си сън. В този момент Трън можеше да легне и между трупове. Не си направи труда да си сваля ботушите дори, просто се строполи на още топлата от тялото на Бранд земя.

Унасяше се в сън, когато Скифър придърпа нагоре одеялото ѝ и я зави.

Гневът на боговете

Дните се сляха в мъгла от гребане, скърцане на дърво и плискане на вода в бордовете на „Южен вятър“. Трън стискаше зъби при всяко загребване, напрягаше очи нагоре по реката, а отец Ярви стоеше с ръце на гърба, стиснал юмрука на сакатата си ръка в този на здравата. Кол не спираше да задава въпроси, а майка му — да го скастря. Вечер край огъня мъжете разказваха истории, сенките играеха по белязаните им лица, после Бранд заспиваше под съпровода от нестихващия ропот от наставленията на Скифър, звънтенето и тропота от оръжията и пъшкането на Трън.

Не можеше да каже, че я харесва, но не можеше и да отрече, че ѝ се възхищава. За това как не се отказваше, въпреки че всичко беше срещу нея и как, колкото и да падаше, винаги ставаше отново на крака. Това изискваше истинска смелост. Щеше му се и той да имаше такава.

Понякога се натъкваха на села по брега, които не принадлежаха на никой крал или господар. Сгушени в извивките на реката рибарски колиби с торфени покриви, кирпичени съборетини, които овчари деляха с добитъка си, сгушени под стрехите на вековна гора — обители, в сравнение с които колибата на Бранд и Рин беше същински палат. Гледката им го разнежваше и извикваше приливи на тъга по дома. Отец Ярви успяваше да изтъргува кога мляко, кога ейл, кога дори цяла коза — очевидно знаеше всеки език, говорен от хора и зверове по тези земи — но едно така и не успя да размени — усмивка. Усмивките може и да не струваха нищо, но явно бяха най-дефицитната стока по тази част от течението на „Божествена“.

Разминаваха се с кораби и лодки, плаващи на север и понякога екипажите им ги изпровождаха с навъсени, предпазливи погледи, а друг път извикваха за поздрав. И в двата случая обаче Рълф ги държеше под око чак докато не се скриеха от поглед, а черният му лък — страховито оръжие, почти колкото човешки бой, направено от ръбатите рога на звяр, какъвто Бранд не беше виждал, не искаше и да вижда — беше неизменно в ръката му.

— Изглеждаха приятелски настроени — каза му Бранд след една от почти дружелюбните размени на поздрави.

— Стрелата на усмихнат стрелец те убива също като тази на намръщения — отвърна Рълф, докато оставяше лъка до руля. — Някои от тези екипажи се връщат у дома с ценни товари на кораба си, но някои не са извадили същия късмет и ще се оглеждат за възможност по обратния път. Възможност като тази да пленят някой „тлъст“ кораб и да продадат в робство красавците на задните му гребла.

— На този ще намерят само един красавец на задно гребло. — Трън кимна към Бранд.

— И ти може да си красива, ако не се мръщиш толкова — каза Рълф и това я накара да се намръщи още повече, което явно му беше целта.

— Сигурно пасторските гълъби на носа държат разбойниците настрана — каза Бранд и прибра секирата до сандъка с вещите си.

— Хм — изсумтя Трън и също прибра бащиния си меч в ножницата. — По-вероятно извадените ни оръжия ги държат настрана.

— Така е — съгласи се Рълф. — Дори порядъчните мъже се самозабравят в такива диви места. Дългата ръка на Събора има край. А властта на стоманата се простира до всяко пристанище. Хубав меч е това, Трън.

— Беше на баща ми. — Тя се замисли за момент, после му го подаде.

— Ще да е бил голям воин.

— Беше заклет щит — отвърна Трън и се изпъчи гордо. — Заради него тръгнах да ставам воин.

Рълф огледа с одобрение дългото острие — бе видяло доста работа, но беше добре поддържано — ала когато погледът му стигна до топката на дръжката, нескопосано отлято парче желязо, свъси вежди — Не мисля, че това е първата му дръжка.

Трън се вторачи в дърветата по брега и стисна зъби:

— Имаше по-добра, но сега виси на врата на Гром-гил-Горм.

Рълф повдигна учудено вежди. Настъпи неловко мълчание.

— Ами ти, Бранд? И твоят баща ли беше воин?

Бранд се загледа в една газеща в плитчините на отсрещния бряг чапла.

— Можеше да удря — отвърна той.

Рълф изду бузи, очевидно темата беше изчерпана:

— Да гребем, тогава!

Трън се изплю през борда и намести пръсти на греблото.

— Проклето гребане. Кълна се, върнем ли се в Торлби, никога повече няма да пипна гребло.

— Навремето един мъдър мъж ми каза, че тънкостта в гребането е да мислиш само за следващото загребване, загребване по загребване. — Отец Ярви се оказа точно зад нея. Да си на задно гребло имаше много недостатъци, но сигурно най-големият бе, че никога не знаеш кой стои зад гърба ти.

— Ти лично си видял много гребане, а? — промърмори Трън, приведена напред над греблото, точно преди да го изтегли назад.

— Ей! — Рълф срита греблото ѝ и тя подскочи от изненада. — Моли се никога да не видиш толкова гребане, колкото той е видял!

— Остави я. — Отец Ярви се усмихна и разтърка китката на сакатата си ръка. — Не е лесно да си Трън Бату. И тепърва ще става все по-трудно.

„Божествена“ се стесняваше отпред и гората беше по-тъмна и гъста покрай бреговете. Дърветата ставаха все по-стари и високи, потапяха дебели корени в бавно течащата вода и провесваха чепати клони отгоре ѝ. Докато Скифър налагаше Трън с греблото, екипажът нави платното, свали мачтата и я положи в средата на палубата, легнала върху дървени подпори между сандъците. И като не можеше повече да се катери по нея, Кол извади нож и се зае да я дялка. Бранд очакваше да види детински драскотини, но когато погледна, с изненада откри преплетени един в друг животни, растения и воини, изящно издялани по дължината на дървото.

— Синът ти има дарба — каза на Сафрит, когато му донесе вода.

— Има, и не е само една — съгласи се тя, — но мозъкът му е колкото на нощна пеперуда. Не се задържа на нещо за повече от миг-два.

— Защо въобще я наричат „Божествена“? — Обади се Кол от кърмата, загледан нагоре по течението. Беше спрял с дялкането — потвърждение на току-що казаното от майка му — и премяташе ловко ножа около пръстите си. — Не виждам кой знае какво свято в нея.

— Аз съм чувал, че е защото Единствен бог я е благословил за вода над всички останали води — избоботи Досдувой.

— Елфите са знаели истинските имена на двете реки. — Скифър си беше направила нещо като легло между товара на палубата и се изтягаше лениво на него. — Ние ги наричаме „Божествена“ и „Непристъпна“, защото тромавите ни човешки езици не са способни да изрекат повече.

Споменаването на елфи попари доброто настроение сред мъжете и Досдувой смотолеви молитва към Единствен бог, а Бранд начерта светия знак на гърдите си.

Одда изглежда не беше толкова набожен.

— Да им пикая на елфите! — той скочи от сандъка, смъкна панталони и изпрати една жълта струя през борда. Тук-там някой се разсмя, но онези зад него се развикаха, когато един по-остър порив на вятъра отнесе струята му и ги опръска.

И както често става, когато един започне, в следващия момент Рълф държеше кораба стабилно по течението в средата на реката, а по дължина на бордовете лъснаха косматите задници на половината екипаж. Трън прибра греблото си — както обикновено това означаваше просто да го стовари в скута на Бранд — и без да става, смъкна панталони, откривайки дълго, мускулесто бедро. Знаеше, че от гледане натам няма да излезе нищо добро, но Бранд просто не можа да се сдържи да не погледне скришом, когато тя се надигна и преметна задник през борда.

— Не мога да повярвам на очите си! — извика ѝ Одда, когато тя се смъкна отново на сандъка.

— Че пикая ли?

— Че клякаш, когато пикаеш. Бях готов да се обзаложа, че криеш пишка там долу в гащите. — Тук-там някой се изкиска.

— А аз си мислех същото за теб, Одда. — Трън придърпа нагоре панталони и закопча колана си. — Май и двамата сме сбъркали.

Целият кораб избухна в смях. Кол се залива в звънлив кикот, Рълф тупа по статуята на носа, но от всички най-много се смя Одда, килнал назад глава, оголил изпилените си като шипове зъби. Сафрит потупа Трън по рамото и тя се ухили до уши. Рълф беше прав, помисли си Бранд. Не беше никак грозна, когато се усмихваше.

Острият порив на вятъра, който опръска съседите по гребло на Одда, се оказа първият от много. Небето притъмня и Тя-която-изпява-вятъра им изпрати студена песен, която накъдри гладката повърхност на „Божествена“ и зашиба косата на Бранд през лицето му. От брега се вдигна огромно ято малки бели птички и се понесе като виещ се облак на фона на посивялото небе.

Скифър пъхна ръка под наметалото си и затършува из дузината окачени на врата ѝ руни, талисмани и свещени символи:

— Това е зла поличба.

— Май се задава буря — промърмори Рълф.

— Виждала съм градушка колкото детска глава да се изсипва от такова небе.

— Да изкараме ли кораба на брега? — попита отец Ярви.

— На брега, нагоре с кила, а ние под него — отвърна Скифър без да откъсва очи от облаците, сякаш бяха прииждаща вражеска армия. — При това бързо.

Приближиха брега до първия изпречил се пред погледите им чакълест плаж. Бранд беше присвил очи срещу вятъра, а първите едри капки дъжд го жегнаха като игли през лицето.

Първо свалиха мачтата и платното, после товара и накрая оръжията и щитовете. Бранд помогна на Рълф да откачи с помощта на чук и клинове дървените статуи от носа и кърмата и да ги увие в промазано с мас платно. През това време Трън и Кол заклиниха едно по едно греблата за бордовете, за да ги използват като дръжки. Отец Ярви отключи веригата на обкованото с желязо сандъче и Досдувой — с изпъкнали от напрежение по врата жили — го нарами и свали от кораба. Рълф избра местата на шестте здрави бъчви, върху които щяха да обърнат кораба, а Одда се зае да копае ямите, в които щяха да се наместят високите нос и кърма и демонстрира завидни умения с лопатата.

— Да го вдигнем — изрева Рълф и Трън се нахили до уши докато прескачаше борда.

— Виждам, че всичко това наистина те радва — каза ѝ Бранд, когато на свой се прехвърли през борда и студената вода накара дъха му да секне.

— Предпочитам да вдигна десет кораба, вместо да тренирам със Скифър — отвърна тя.

Дъждът се усили и вече нямаше значение дали са нагазили в реката или не — бяха подгизнали до кости, със залепнали дрехи по телата и бради и коси по осеяните с едри капки вода лица.

— Никога не плавай на кораб, който не можеш да носиш на ръце — изръмжа Рълф през стиснати зъби. — Вдигай! Вдигай! Вдигай!

Всеки негов вик биваше последван от хор от ръмжене, пъшкане и пухтене. Всеки мъж, жена също, беше напрегнал докрай сили. Жилите по шията на Сафрит бяха изскочили, изпилените зъби на Одда лъщяха оголени в животинска гримаса, дори отец Ярви вдигаше със здравата си ръка.

— Да преобърнем сега тая лодка! — изрева Рълф, когато корабът беше изцяло над водата. — Но леко, нежно като любовница!

— Ако я преобърна като любовница, ще получа ли целувка? — викна Одда.

— Да — изсъска през здраво стиснати зъби Трън. — От юмрука ми.

През това време небето беше притъмняло като по здрач и Той-който-говори-гръмотевици забоботи в далечината. „Южен вятър“ бе обърнат нагоре с кила и носът и кърмата му се заровиха дълбоко в тинестата плитчина. Сега го хванаха за бордовете и затътриха крака нагоре по калния бряг.

— Внимателно! — направляваше ги отец Ярви. — Бавно! Малко към мен! Точно там! Спускай!

Положиха кораба на шестте бъчви и Одда изпищя и взе да тръска ръка — беше си прещипал пръстите — но освен него, други жертви нямаше и „Южен вятър“ лежеше стабилно по гръб. Вир-вода, изтощени и запъхтени, хората от екипажа му се шмугнаха под бордовете и наклякаха сгушени един в друг в тъмнината отдолу.

— Добра работа — каза Рълф и гласът му отекна странно под палубата. — Май ще излезе все пак екипаж от тази шайка глупаци. — Той се засмя, последваха го други и скоро всички се смееха от сърце, тупаха се по раменете, прегръщаха се, защото знаеха, че наистина бяха свършили добра работа и че общите им усилия ги бяха сближили.

— Същинска тронна зала — каза Досдувой и потупа дъските над главата си.

— За която в такова време съм повече от признателен — добави Одда.

Отвън валеше като из ведро и дъждът се стелеше на пелени и течеше на капчуци от бордовете на „Южен вятър“, които в момента служеха за стрехи. Чуха гръмотевица да пада съвсем наблизо, а вятърът нахлу ледено студен под бордовете. Кол се сгуши в Бранд и той го прегърна през рамо, точно както някога правеше с Рин, когато бяха деца и нямаха и толкова покрив над главите. Усещаше Трън от другата си страна — коравото ѝ като дърво рамо беше притиснато в неговото — и му се прииска да прегърне и нея, но мисълта за юмрук в лицето го възпря.

Сигурно трябваше да ѝ каже, че той отиде да говори с отец Ярви. И че това му коства мястото на кралски кораб. Това вероятно би я накарало да се позамисли следващия път, когато решеше да го удари с греблото си. Или поне да сложи край на заяждането ѝ.

Но боговете му бяха свидетели, че не го биваше в казването на неща, още по-малко на нея, пък и колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше. Не изглеждаше като правене на добро това, да я натовари с такъв дълг към него.

Затова мълчеше, притиснал рамо в нейното. Усети я да подскача стреснато, когато нещо изтрополи по дървото отгоре.

— Градушка — прошепна Скифър. Тропотът се усили, и още, и още, заприлича на ударите на секири в щитове. Едни поглеждаха боязливо нагоре, други се снишаваха към земята, трети покриваха глави с ръце.

— Погледни това. — Фрор взе в ръка един от ледените късове, изтърколил се под кораба. Беше ръбеста, покрита с бабуни ледена топка с размерите на юмрук. В сумрака навън Бранд видя още такива да млатят здраво земята, да отскачат и да се търкалят по нея.

— Боговете са ни ядосани, нали? — обади се Кол.

— Това е просто замръзнал дъжд — отвърна отец Ярви. — Боговете се гневят на тези, които не са подготвени и помагат на онези, които имат добри приятели до себе си, добри мечове в ръцете и здрав разум в главите. Тревожете се повече за това, което вие правите, вместо за това, какво боговете ще направят. Такъв е съветът ми.

Но въпреки съвета му, Бранд чу много молитви. Не го биваше в избирането на правилния бог, иначе сигурно и той би казал някоя.

За разлика от него, Скифър ломотеше на поне три езика, нито един от които познат.

— На Единствен бог ли се молиш или на многото? — попита я.

— На всичките. А също така и на рибешкия бог на народа бания, на трите духа на шенд, на великия осморък Топал, за когото алюкци вярват, че в края на дните ще погълне света. Един приятел в повече никога не е излишен, момчето ми, права ли съм?

— Ъъ… предполагам?

Досдувой надникна унило под борда:

— Аз започнах да почитам Единствен бог, защото проповедниците ѝ ми казаха, че тя ще ми донесе добър късмет.

— И как е? — попита го Кол.

— Засега, нищо. Но може би аз не съм се отдал напълно на вярата.

Одда се изплю на земята:

— За Единствен бог никой поклон не е достатъчно нисък.

— В това отношение си приличат с баба Вексен — промърмори отец Ярви.

— А ти на кого се молиш? — попита той Трън, чиито устни мълвяха шепнешком, а ръката ѝ стискаше нещо, висящо на кожена връв на шията ѝ.

— Аз не се моля. — Очите ѝ проблеснаха в тъмното, когато тя извърна сърдит поглед към него.

— Защо?

— Някога се молих за баща ми — отвърна тя след кратко мълчание. — Сутрин и вечер, на всеки бог, чието име знаех. На две дузини от проклетите копелета. Но той пак умря. — Тя се обърна на другата страна и отдръпна рамото си от неговото.

Навън бурята продължи да бушува.

Готов или мъртъв

— Богове — прошепна Бранд.

Елфическите руини притискаха бреговете от двете страни — извисяващи се кули, каменни блокове и кубове, блестящо на бледата светлина на слънцето елфическо стъкло.

Тук „Божествена“ течеше толкова широка, че приличаше повече на езеро, отколкото на река, а от плитчините ѝ стърчаха натрошени каменни „зъби“ и мъртвешки „пръсти“ от усукан метал. Всичко беше обвито в бръшлян и обрасло в трънлив пущинак, през който се провираха фиданки. Не се чуваше птичи глас, едничко насекомо не жужеше над черната вода и само потапянето на греблата нарушаваше гладката ѝ като стъкло повърхност. И въпреки това Трън беше настръхнала, имаше чувството, че я наблюдават от всеки зеещ прозорец.

Цял живот я бяха предупреждавали да стои настрана от елфическите руини. Това беше единственият въпрос, по който майка ѝ и баща ѝ бяха на едно мнение. Мъжете рискуваха ежедневно корабокрушение, като плаваха току до самия скалист бряг на Гетланд, само и само да са по-далеч от призрачния град Строком, където Съборът беше забранил да стъпва човешки крак. Там дебнеше болест, там се спотайваше Смърт, там имаше неща по-страшни и от Смърт — елфите бяха използвали магия, толкова могъща, че беше разкъсала бог и разрушила света.

А ето ги сега, четиридесет нищожни човечета в едно дървено корито — гребат през най-огромните руини, които беше виждала.

— Богове — прошепна отново Бранд като не спираше да се върти и гледа през рамо.

Отпред се издигаше мост, ако нещо толкова огромно можеше да се нарече така. Някога беше прехвърляло реката в една-единствена, замайваща с височината си арка от тънък каменен път между две великански колони, пред които и най-високата кула на Крепостта на Торлби беше като джудже. Но мостът се беше сринал преди векове и сега от металните му въжета висяха големи, колкото къщи, каменни блокове. Един се поклащаше бавно, с едва доловимо скърцане, докато гребяха под него.

Рълф стискаше до болка руля и зяпаше с отворена уста една наклонена кула. Когато минаваха покрай нея, приклекна неволно, сякаш очакваше да се срути и смаже мъничкия им кораб и нищожния екипаж на борда му.

— Ако някога ти потрябва място, да ти напомни колко си незначителен — промърмори той, — това е то.

— Цял град — прошепна Трън.

— Елфическият град Смолод. — Скифър се беше изтегнала на рулевата платформа и изучаваше съсредоточено нещо под ноктите си, все едно колосалните руини наоколо не заслужаваха никакво внимание. — Във времената преди Разкъсването на бог е бил дом на хиляди. На стотици хиляди. Окъпан в сияйната светлина на магията им, огласен от песента на машините им и забулен в дима на могъщите им пещи. — Тя въздъхна дълбоко. — Всичко това е изгубено. Минало. Но това чака всички ни. Велик или нищожество, Последната врата е единственото сигурно и неизбежно нещо на този свят.

От водата, на тънки ръждясали колове, стърчеше плосък и изкривен метален лист, на който бяха изрисувани напряко стрелки, чиято боя се лющеше. Изписаните около тях с дебели и неразбираеми елфически букви думи изглеждаха подозрително като предупреждение, но за какво, Трън нямаше представа.

Рълф хвърли една клечка през борда, проследи я с поглед да отплава по течението и явно остана доволен от скоростта им. Като никога, в момента нямаше нужда от окуражаващите му викове — разбирай ругатни — за да поддържа подобаващо темпо на гребане. Целият кораб сякаш шептеше молитви и заклинания против уроки, промълвени на дузина различни езици. Скифър, която иначе имаше мнение по всеки въпрос или за всеки бог, като никога мълчеше.

— Пестете си молитвите за после — каза тя. — Тук няма нищо опасно.

— Нищо опасно? — изписка задавено Досдувой и пусна греблото си, за да начертае светия знак на гърдите си и то се блъсна в човека отпред.

— Прекарала съм ужасно много време из елфическите руини. Обследването им е един от многото ми занаяти.

— Някои биха го нарекли ерес — каза отец Ярви и я погледна изпод вежди.

Скифър се усмихна:

— Ерес и напредък понякога изглеждат така еднакви. В Юга нямаме Събор, който да се меша в тия неща. Там богатите плащат щедро за добра елфическа реликва. Самата императрица Теофора притежава завидна колекция. Но руините в Юга са отдавна обрани до шушка. Тези около Разбито море обаче предлагат толкова много възможности. Недокоснати са, някои от тях, чак от Разкъсването на бог. Нещата, които можеш да откриеш там…

Погледът ѝ се насочи към сандъчето до мачтата и Трън си спомни черната кутия и светлината, струяща от нея. От забранените дълбини на място като това ли бе изровено нещото в кутията? Имаше ли в него магия, способна да разруши света? Мисълта я накара да потрепери.

Но Скифър се усмихна още повече.

— Ако си добре подготвен, в елфическите градове ще се натъкнеш на по-малко опасности, отколкото в тези на хората.

— Говори се, че си вещица. — Кол издуха стърготините от най-прясната си творба върху мачтата и вдигна глава.

— Говори се? — Скифър облещи широко очи. — Истина и лъжа стават неразличими, когато ги вплетеш в тъканта на платното, наречено „говори се“.

— Ти сама каза, че владееш магия.

— Вярно е. Достатъчно магия, че да сътворя куп злини и недостатъчно, че да направя нещо кой знае колко добро. Така стоят нещата с магията.

— Ще ми покажеш ли?

— Млад и необуздан си — изсумтя Скифър. — Не знаеш какво искаш, момче. — В този момент гребяха в сянката на гигантска стена, чиято основа беше под водата, а горният ѝ край беше пречупен и представляваше бъркотия от щръкнали във всички посоки парчета метал. — Магията, издигнала този град, е същата, която го е превърнала в руина. Тя крие ужасяващи рискове и идва на непоносима цена. Винаги има ужасна цена. На колко богове знаеш имената?

— На всичките — отвърна Кол.

— Тогава се моли на всички тях никога да не видиш магия. — Скифър изгледа сърдито Трън. — Сваляй ботушите.

— Защо? — примига озадачено тя.

— За да се порадваш на добре заслужена почивка от гребането.

Трън и Бранд се спогледаха и той сви рамене. Прибраха греблата и тя събу ботушите си. Скифър свали наметалото си и го преметна през руля. После извади меча си. Трън никога досега не го беше виждала извън ножницата — имаше дълго, тънко, леко закривено и остро като бръснач острие, в което майка Слънце се оглеждаше като в огледало.

— Готова ли си, гълъбче?

Изведнъж почивката от гребането не ѝ изглеждаше толкова примамлива.

— За какво? — попита Трън с изтънял от тревога глас.

Като по чудо, чист инстинкт и никаква мисъл, тя успя да вдигне греблото пред лицето си и острието на Скифър се заби в дървото между ръцете ѝ.

— Ти си луда! — изпищя Трън скачайки назад.

— Далеч не си първата, която ми го казва. — Скифър посегна да я промуши и тя отскочи наляво, после надясно, накрая се прехвърли през свалената мачта. — Приемам го като комплимент. — Тя се ухили и размаха рязко меча пред себе си, което накара гребците да се дръпнат уплашено назад. — Приемай всичко като комплимент и никой няма да успее да те обиди.

Тя се хвърли напред и Трън се шмугна под мачтата и чу мечът ѝ да удря дървото над главата ѝ — два пъти в бърза последователност.

— Хей, резбата ми! — извика Кол.

— Дялкай около резките! — отвърна сърдито Скифър.

Трън се спъна във веригата на сандъчето и се стовари в скута на Одда. Грабна окачения на борда до него щит и успя да парира веднъж меча на Скифър, преди тя да го изскубне от ръцете ѝ, да я срита в корема и просне по гръб на палубата.

Докопа едно навито въже и го запрати в лицето на възрастната жена, после посегна към меча на Фрор, но той я плесна през ръката.

— Имаш си меч! — каза ѝ.

— В сандъка ми е! — почти проплака тя, претърколи се през греблото на Досдувой, скри се зад гърба му и надникна над едно от огромните му рамене.

— Бог да ми е на помощ! — извика той, когато острието Скифър се стрелна покрай ребрата му от едната страна, после от другата, пронизвайки ризата му.

Трън продължи да избягва отчаяно острието на меча, но носът на кораба, откъдето отец Ярви наблюдаваше усмихнат гонитбата, приближаваше с всяка крачка.

— Спри! — извика накрая тя и протегна умолително напред трепереща длан. — Моля те! Дай ми шанс!

— Спират ли яростните нискоземци пред враговете си? Ще спре ли Ийлинг Светлия, ако го помолиш? Гром-гил-Горм ще ти даде ли шанс?

Скифър замахна отново с меча и Трън скочи покрай Ярви, успя да запази равновесие върху най-горната подсилваща греда на борда, оттам, с една широка крачка, се озова на парапета му и отскочи, полетя във въздуха покрай кораба и се приземи върху първото гребло от външната страна на борда. Усети как то се огъна под тежестта ѝ и се разклати, когато гребецът от другата страна се опитваше да го удържи. Разперила ръце настрани, прескочи върху следващото гребло, а босите ѝ стъпала се извиха около мокрото дърво. Да спре дотук, да размисли, бяха равносилни на поражение. Оставаше ѝ единствено да хукне покрай борда, с широки скокове, над блестящата повърхност на водата, от едно скърцащо гребло на следващото. Одобрителните викове на екипажа кънтяха в ушите ѝ.

Тя изкрещя възторжено, опиянена от вълнение и продължи да тича. Усещаше вятъра по лицето си, пълнеше широко отворената ѝ уста. Бягането по греблата беше славен подвиг, често възпяван, но рядко предприеман. Радостта ѝ обаче се оказа кратка. „Южен вятър“ имаше само шестнайсет гребла на всеки борд и краят им се виждаше. Стигна последното, видя Бранд надвесен през борда, протегнал ръка към нея, разперил пръсти. Трън посегна към протегнатата му ръка, той сграбчи ръкава на ризата ѝ…

Греблото я фрасна в ребрата, ръкавът ѝ се разпра и тя пльосна във водата с главата напред. Изскочи на повърхността, сред балончета въздух, с отчаяно отворена за дъх уста.

— Добър опит! — извика Скифър от рулевата платформа, преметнала небрежно ръка през врата на Рълф. — Плуването е по-добра тренировка от гребането! Ще спрем за през нощта няколко мили по-нагоре по реката, ще те чакаме там.

— Мили? — Трън плесна гневно ръка във водата.

Гневът ѝ не спря „Южен вятър“. Ако постигна някакъв ефект, той бе гребците да усилят темпото. Бранд продължаваше да протяга ръка през борда, с онова негово глуповато изражение на лицето, после сви рамене.

— Ще ти пазя ботушите! — понесе се над водата гласът на Скифър.

Крещейки ругатни при всяко загребване, Трън заплува след кораба, оставяйки руините зад гърба си.

Сърбеж

Бранд се строполи тежко, дървеният меч излетя от ръката му и той се запремята с пъшкане по склона. Накрая се просна по гръб и простена. Виковете на екипажа кънтяха в главата му.

Остана да лежи по гръб, загледан в притъмняващото небе, посинен, изтръпнал от болка, с разбито на пух и прах достойнство. Ако трябваше да гадае, беше подкосила глезените му, отново, но този път нямаше представа как точно успя да го направи.

Трън заби меча си в осеяната с туфи поляна, където бяха очертали тренировъчния квадрат и му подаде ръка:

— Три подред ли станаха или четири?

— Пет — изръмжа Бранд, — както много добре знаеш. — Остави я да го вдигне на крака. По принцип не можеше да си позволи много гордост, а двубоите с нея имаха пагубен ефект върху малкото му останала такава. — Богове, станала си много бърза. — Разкърши с изкривено от болка лице гръб, още изтръпнал от ботуша ѝ. — Като змия, но не толкова милостива.

Трън се ухили доволно и избърса малко кръв от носа си — единственото, което бе успял да ѝ причини в пет двубоя. Не го каза като комплимент, но очевидно тя го прие като такъв, Скифър също.

— Мисля, че младият Бранд отнесе достатъчно бой за един ден — провикна се възрастната жена към екипажа. — Убедена съм, че сред вас има окичен със сребърни гривни герой, с достатъчно кураж да се изправи срещу ученика ми, права ли съм?

До неотдавна подобно предложение щеше да предизвика бурен смях. Мъже, които бяха нападали всеки непристъпен скалист бряг по земите около Разбито море. Мъже, за които меч и кръвна вражда бяха закон, а стената от щитове — дом. Мъже, които накуп бяха пролели достатъчно кръв за кораб да плава в нея. Да се бият с някакво пернато през устата момиче?

Никой не се смееше.

В продължение на седмици я гледаха да тренира в слънце, студ и дъжд. Виждаха я да пада и става на крака, отново и отново, докато не ги заболяваше само от гледане. В продължение на месец ударите на оръжията ѝ им бяха приспивна песен, а бойните ѝ викове — кукуригането на петел на зазоряване. Ден подир ден я виждаха да става по-бърза, по-силна и по-умела. Ужасяващо умела, с меч в едната ръка и секира в другата. На всичкото отгоре беше усвоила пиянското залитане на Скифър и вече не беше възможно да отгатнеш нито къде ще е тя, нито къде ще са оръжията ѝ в следващия момент.

— Не ви го препоръчвам — каза им Бранд докато сядаше до огъня и опипваше внимателно прясната рана на главата си.

Трън завъртя ловко дървената секира все едно беше просто клечка:

— На никой ли не му стиска?

— Проклета да си, момиче! — Одда скочи на крака. — Ще ти покажа какво може един истински мъж!

Одда първо ѝ показа как истинският мъж вие от болка, когато го фраснат в чатала с дървен меч, после ѝ показа най-успешния опит, който Бранд бе виждал, да отхапе парче от собствения си щит и накрая ѝ показа калния си задник, докато прелиташе през един трънлив храст, за да се пльосне в локвата от другата му страна.

Той се надигна на лакът, омазан до ушите в кал и изсекна малко мътна вода от носа си:

— Стига ли ти толкова? — попита я.

— На мен ми стига. — Досдувой се надигна бавно и взе изпуснатия от Одда дървен меч. Изправи се в цял ръст и изпъчи огромни гърди. Дървеният меч приличаше на играчка в масивния му юмрук.

Трън вирна предизвикателно брадичка:

— Големите дървета падат най-тежко.

Че беше трън в задника на целия свят, беше, но Бранд установи, че неволно се усмихва. Не можеше да ѝ се отрече, че колкото и всичко да бе срещу нея, тя никога не се отказваше.

— Това дърво ще отвръща на ударите ти — каза Досдувой, разтвори широко стъпала и зае бойна стойка.

Одда се върна, седна до огъня и взе да разтрива едната си ръка:

— Ако оръжията бяха истински, това щеше да е история с различен край, така да знаете!

— Ъхъ — съгласи се Бранд. — Много кратка история, в която накрая си мъртъв.

Сафрит щракаше с лъскави ножици и подстригваше косата на сина си.

— Спри да се въртиш — сопна се тя на Кол. — Иначе никога няма да свърша.

— Косата трябва да се подстригва. — Бранд постави длан на рамото на момчето. — Послушай майка си. — Почти добави „късметлия си, че имаш такава“, но си замълча. Някои неща са по-добре неизказани.

— Аз като съм започнала, ще взема да подкастря и тази твоя брада. — Сафрит посочи с ножиците към Бранд.

— Дръж ги тези ножици далеч от моята обаче — каза Фрор и намести една от плитките покрай лицето си.

— Воини! — изсумтя Сафрит. — По-суетни от девици! Повечето от тия лица не са за показване, вярно, но такова хубаво момче като теб не бива да се крие зад тая четина.

Бранд прокара пръсти през брадата си:

— Сгъстила се е през последните няколко седмици. И да си призная, почва малко да сърби.

Мъжете изкрещяха възторжено — Досдувой беше вдигнал високо меч за удар отгоре, но Трън се шмугна между широко разтворените му крака, извъртя се рязко, стовари един здрав ритник в задника му и той залитна и се запрепъва.

— Всички ни сърби. — Рълф почеса няколко скупчени нагъсто пъпки на врата си, където нещо го беше изпохапало.

— На такъв дълг път неканените пътници са неизбежни — добави Одда, който беше пъхнал ръка в панталоните си и чешеше ли чешеше. — И те като нас просто търсят най-прекия път на юг.

— Боят се, че предстои война с върховния крал на въшките, — каза Сафрит — и са тръгнали да търсят съюзници измежду папатаците. — Тя плесна един от въпросните на тила си.

Кол изтърси няколко отрязани кичура от главата си, която изглеждаше все така чорлава, все едно въобще не беше подстригвана:

— Има ли наистина съюзници за нас там? — попита той.

— Принцът на Калийв може да свика под знамената си толкова ездачи, че прахолякът от копитата им ще засенчи слънцето — отвърна Одда.

Фрор кимна:

— А аз съм чувал, че императрицата на Юга има толкова много кораби, че ако ги нареди един до друг, ще направят мост през морето.

— Не става дума за коне и кораби — каза Бранд, докато разтъркваше замислено мазолите на дланта си. — А за търговията по „Божествена“. В едната посока вървят роби и кожи, а коприна и сребро — в другата. А войните се печелят колкото със стомана, толкова и със сребро. — Той осъзна, че всички бяха извърнали глави към него и се засрами. — Така поне ми казваше Гейден… в ковачницата…

Сафрит се усмихна и побутна насам-натам теглилките, увесени на врата ѝ:

— Мълчаливият крие най-много изненади.

— Тихите води са най-опасни — съгласи се отец Ярви, приковал в Бранд бледосините си очи. — Богатството е власт. Именно богатството на кралица Лейтлин е в основата на завистта на върховния крал. Той може да затвори Разбито море за корабите ни. Да откъсне Гетланд от търговията по него. А с принца на Калийв и императрицата на Юга на негова страна, може да направи същото и с търговията по „Божествена“. Така ще ни задуши без една пролята капка кръв. Но ако принцът и императрицата минат на наша страна, среброто продължава да тече.

— Богатството е власт — повтори Кол замислено, сякаш да провери звучат ли достоверно двете думи заедно. После се обърна към Фрор. — Ти как се сдоби с този белег?

— Задавах много въпроси — отвърна ванстерландецът, без да извръща усмивка от огъня.

Сафрит се надвеси над Бранд и защрака с ножиците. Беше странно усещане, някой да стои така близо до него, надвесен и вторачен в лицето му, заровил нежни пръсти в брадата му. Винаги казваше на Рин, че помни майка им, но в действителност помнеше само историите за нея, преразказвани, изкривени от повтаряне, докато не изместят напълно истинските спомени. У дома Рин подстригваше косата му. Той докосна кинжала, който тя направи за него и внезапно го обзе тъга по дома. Домъчня му за колибата, която им костваше толкова труд и усилия. В мислите му изникна огряното от светлината на огнището лице на сестра му и тревогите му за нея го пронизаха като нож и той изкриви болезнено лице.

Сафрит се дръпна уплашено:

— Порязах ли те?

— Не — отвърна пресипнало Бранд. — Просто ми домъчня за дома.

— Някой специален те чака там, а?

— Само семейството.

— Красавец като теб, не ми се вярва.

Досдувой най-после беше сложил край на усилията на Трън, държеше я с една ръка за разчорлената коса и сега я сграбчи за колана с другата, вдигна я над главата си като бала сено и я запрати в една падинка.

— Някои сме проклети с лош късмет в любовта — обяви натъжено Рълф. Скифър в този момент обяви край на двубоя и надникна в падинката след ученичката си. — Отсъствах от фермата прекалено дълго и жена ми се ожени повторно.

— Лош късмет за теб може би, — промърмори Сафрит и пусна в огъня едно снопче от брадата на Бранд, — но добър за нея.

— Ще ви кажа какво е лош късмет в любовта — въздъхна отец Ярви. — Лош късмет в любовта е да дадеш клетва никога да нямаш любов в живота си. Колкото повече остарявам, толкова по-малко топлите грижи и нежността на баба Вексен ми изглеждат като добра сделка.

— Аз имах жена — каза Досдувой, седна обратно до огъня и намести внимателно насинения си от ритника на Трън задник, — но тя умря.

— Това, че си я смазал с телесата си, не се брои за лош късмет — подметна Одда.

— Не е смешно — отвърна гигантът, но ако се съдеше по кикота около огъня, екипажът не беше съгласен с него.

— За мен жена няма — обяви Одда. — Не вярвам в такова нещо като съпруга.

— Убедена съм, че всички жени са на едно мнение с теб — каза Сафрит. — От друга страна, дожалява ми за ръката ти, горката, прокълната да е единствената ти любовница.

Одда се ухили и изпилените му зъби блеснаха на светлината на огъня:

— Ти за ръката ми не бери грижа. Тя е нежна любовница, която никога не отказва.

— И за разлика от всички нас, зловонният ти дъх не я отблъсква — отвърна Сафрит, изтръска няколко кичурчета брада от рамото на Бранд и седна до огъня. — Готов си.

— Ще ми заемеш ли ножиците? — попита Скифър.

Сафрит огледа сивия мъх по главата ѝ:

— Май нямаш много за подстригване.

— Не са за мен. — Тя кимна към Трън, която излизаше от падинката, закуцука към огъня, като същевременно търкаше чорлавата си глава, от която стърчаха кичури навсякъде. — Мисля, че едно от агънцата ми се нуждае от стригане. Досдувой доказа, че тази „метла“ на главата ѝ е слабост.

— Не. — Трън захвърли тренировъчните оръжия на земята и прибра няколко кичура зад ушите си. Странен жест от страна на човек, който обикновено не го вълнуваше как изглежда.

Скифър я изгледа учудено:

— Не смятах суетата за един от многото ти недостатъци.

— Обещах на майка ми — отвърна Трън, грабна една питка и натъпка с мръсни пръсти половината в устата си. Може и да не успя да победи трима в квадрата, но Бранд не се съмняваше, че в момента беше способна да ги надяде.

— Не мислех, че те интересува толкова какво мисли майка ти — каза Скифър.

— Така е. Като таралеж в гащите ми е. Вечно нарежда как да правя това или онова и никога не е както аз искам. — Трън заби зъби в питата и откъсна огромно парче, задъвка и продължи с пълна уста, от която полетяха трохи. — Все кърши ръце какво ще си помислят хората, какво могат да ми направят, как мога да пострадам или как ще я изложа. Яж така, говори така, усмихвай се така, пикай така.

Докато я слушаше, Бранд не можа да спре да мисли за сестра си, сама у дома, без никой до себе си и гневът се прокрадна незабелязано:

— Богове — изръмжа внезапно той. — Има ли благословия на този свят, която да не си способна да изкараш проклятие?

Трън свъси вежди и продължи да дъвче, издула бузи:

— Това пък какво означава?

— Означава, че имаш майка, която я е грижа за теб и дом, в който си в безопасност, но ти пак се оплакваш!

Настъпи неловко мълчание около огъня. Отец Ярви присви очи, Кол облещи своите, а Фрор повдигна озадачено вежди.

Трън преглътна бавно и на лицето ѝ се изписа такава изненада, все едно ѝ бяха ударили шамар. Всъщност, по-голяма изненада, защото в последно време беше свикнала да отнася шамари от Скифър по всяко време.

— Как само мразя… хората — промърмори тя и грабна питката от ръката на Сафрит.

Знаеше, че не бива, но като никога, Бранд не можеше да задържи езика си зад зъбите:

— Не се безпокой. — Той се загърна с одеялото си и ѝ обърна гръб. — И те изпитват същото към теб.

Проклети да са

Миризмата на храна накара Трън да сбърчи нос. Тя примига, отвори очи и моментално разбра, че нещо не беше наред. Не помнеше кога за последно се беше събуждала без помощта на ботуша на Скифър.

Явно дъртата вещица все пак имаше сърце. Припомни си съня си — някакво куче я ближеше по главата — и Трън се опита да го прогони от мислите си. Сънищата може и да бяха послания от боговете, но проклета да бе, ако можеше да прозре смисъла на такова послание. Кол беше клекнал до водата, роптаеше и миеше паници.

— Добро утро — каза му и се протегна доволно. Болката в ръцете и гърба ѝ беше почти приятна. В началото сутрин едва успяваше да се размърда от всичкото гребане и тренировки, но напоследък откри, че беше свикнала с тежката работа и мускулите ѝ бяха корави като дърво и жилави като въжета.

Кол вдигна очи от водата и се облещи насреща ѝ:

— Ъъъ…

— Нали? Скифър ме остави да се наспя. — Тя се усмихна и зарея поглед над реката. За пръв път „Божествена“ отговаряше на името си. Годината напредваше и майка Слънце ставаше по-ярка и гореща с всеки изминал ден. В гората чуруликаха птички, а над водата жужаха насекоми. Провисналите над водата клони на дърветата бяха обсипани с бели цветове и тя пое с пълни гърди аромата им и издиша доволно. — Имам чувството, че денят ще бъде чудесен. — Тя разроши игриво косата на Кол, обърна се и почти се сблъска с Бранд.

Той я зяпна и глуповатото изражение отново се изписа на лицето му:

— Трън…

— Да пукнеш дано. — Половин нощ лежа будна и мисли как точно ще му го върне на сутринта, но сега, когато моментът беше настъпил, успя да измисли само това. Избута го с рамо на разминаване и отиде до жаравата, край която беше насядал екипажът.

— Наяжте се добре — им казваше в този момент Рълф. — Сигурно днес ще стигнем до Прохода. Тогава ще ви е нужна всяка капка сила, че и повече, защото ще носим… кор… — Той се отнесе нанякъде, вторачен в нея, докато вървеше към огъня с паница в ръка.

— Няма нужда да спираш заради мен — каза му тя и надникна в котела. Тогава видя, че всички се бяха вторачили в нея и това я разтревожи.

Одда прихна и от устата му пръснаха трохи.

— Прилича на оскубана на половина четка! — викна той.

— На недостригано агне — каза Досдувой.

— На наполовина окастрена върба — промърмори Фрор.

— Оу, това ми харесва. Има поезия в това. Трябва по-често да говориш ти.

— А ти трябва да говориш по-малко, но животът е такъв, какъвто е — отвърна му Трън.

Откъм реката подухна и тя усети полъха необичайно хладен от едната страна на главата си. Погледна към рамото си и с изненада откри полепнали по него кичури коса. Протегна внимателно ръка, изплашена от това, което ще почувства, когато докосне главата си. Отдясно напипа обичайната плетеница, която минаваше за плитка. Лявата беше остригана неравномерно до кожа и пръстите ѝ се разтрепериха, когато заопипваха непознатата повърхност на черепа ѝ.

— Спиш на дясната си страна. — Скифър се наведе покрай нея и извади с два пръста парче месо от котела. — Направих каквото можах без да те будя. Лицето ти е така миловидно докато спиш.

— Каза, че няма да ме караш да го правя! — зяпна я Трън.

— Именно затова го направих вместо теб. — Възрастната жена ѝ се усмихна, сякаш чакаше благодарности за услугата.

Дотук с вещицата със сърце и чудесния ден. Трън не знаеше да плаче ли, да крещи ли или да се нахвърли върху Скифър и впие зъби в лицето ѝ. Затова просто стисна в ръце глава и тръгна с бърза крачка към реката под съпровода на гръмогласния смях на екипажа.

Най-ценното притежание на майка ѝ беше малко сребърно огледалце. Трън непрекъснато ѝ се подиграваше, че го обича толкова много, защото е ужасно суетна, но знаеше, че истинската причина е, че ѝ беше от баща ѝ, донесено отдавна от Първия сред градовете. Тя лично мразеше да се оглежда в него. Лицето ѝ беше прекалено продълговато, а бузите силно хлътнали. Носът ѝ бе по-остър от необходимото, а погледът ѝ прекалено гневен. И въпреки това, сега на драго сърце би заменила този образ за кривото недоразумение на природата, което я гледаше от гладката повърхност на водата.

Помнеше вечерите, когато майка ѝ пееше тихо и решеше косата ѝ, а баща ѝ ги гледаше отстрани и се усмихваше. Помнеше смеха и топлината на ръцете им, когато я прегръщаха. Семейството ѝ. Домът ѝ. Стисна кесийката на гърдите си и се замисли колко жалка беше, че носи костите на баща си окачени на кожена връв. Но само това ѝ беше останало от него. Тя поклати огорчено глава и се загледа в грозното си отражение във водата. Ненадейно, нечие друго изникна до него — издължено, слабо и бледо.

— Защо ме доведе тук? — попита и плесна гневно длан върху двете отражения във водата.

— За да ми помогнеш в намирането на съюзници сред враговете ни — отвърна отец Ярви. — В намирането на помощ за Гетланд.

— В случай, че не си забелязал, не ме бива в сприятеляването.

— Всеки има недостатъци.

— Но защо мен? Защо плащаш на Скифър да ме учи да се бия?

Пасторът клекна до нея:

— Имаш ли ми доверие, Трън?

— Да. Ти ми спаси живота. — После се вгледа в бледосините му очи и се замисли за това доколко може да вярва на хитър и лукав човек като него. — Дадох ти клетва. Какъв избор имам?

— Никакъв. Затова ми имай доверие. — Той огледа съсипаната ѝ коса. — Може да отнеме време, докато свикнеш, но мисля, че ти отива. Придава ти необичаен и страховит вид. Неповторим вид.

— Хм — изсумтя Трън. — Необичаен е, в това спор няма.

— Някои сме създадени да бъдем особени. Мислех си, че искаш да изпъкваш над останалите. За теб хорските подигравки са като тора за растението — карат те да цъфтиш като цвете.

— По-трудно е отколкото изглежда — промърмори тя. — Винаги със смело изражение на лицето.

— О, това го знам, имай ми доверие.

Двамата замълчаха загледани във водата.

— Ще ми помогнеш ли да острижа и другата половина?

— Ако питаш мен, остави я.

— Така както е? Защо?

Ярви кимна към екипажа:

— Защото проклети да са всички останали, ето защо.

— Проклети да са — промърмори Трън, загреба с шепа вода и приглади останала по главата ѝ коса. Трябваше да си признае, идеята му ѝ допадаше. Наполовина остриганата до кожа глава — особена, страховита — щеше да е предизвикателство за всеки, изпречил се на пътя ѝ. — Проклети да са — повтори тя и се засмя.

— Няма да си единствената особнячка в екипаж като този. Пък и — Ярви протегна сакатата си ръка и изтърси няколко кичура от рамото ѝ, — косата расте.

Оказа се тежък ден зад греблото — „Божествена“ се стесни, бреговете ѝ станаха по-високи и течението ѝ се усили. Свъсил вежди, Рълф направляваше кораба покрай стърчащи над разпенената повърхност скали. На свечеряване, когато залезът огря в розово гористите хълмове, стигнаха Прохода.

На брега имаше странно село, в което нямаше две еднакви къщи. Някои бяха от дърво, други от камък, а трети просто издълбани отвътре могили, не по-различни от тези, в които погребваха героите на Гетланд. Селото беше дом на хора от Разбито море, спрели по пътя си на юг и отседнали в него, както и на хора от Калийв и империята, направили същото по пътя си на север. Имаше също хора от горските племена и хората коне, прекратили тук пътя си на запад и изток. Семена, довети от вятъра от всички посоки на света и незнайно защо пуснали корени тук.

Но без значение от дрехите и обичаите им, нито от това колко се бяха изхитрили от дългите години дране кожите на преминаващите през Прохода екипажи на кораби, в жилите на отец Ярви течеше кръвта на Златната кралица, а с нея — познания за това как той да одере техните кожи. Пазари се с всеки на родния му език, един омайва с чаровни усмивки, друг стъписа с каменно пренебрежение и така, докато не се озова наобиколен от търговци, които се препираха помежду си кой ще му предложи най-ниската цена. Накрая той нае шест брадати вола от старейшината на селото, която дълго гледа недоумяващо малкото монети в ръката ѝ.

— Отец Ярви не е глупак — каза Бранд, докато екипажът го гледа как прави тази негова магия.

— Той е най-мъдрият и лукав мъж, когото съм виждал — добави Рълф.

Край реката имаше цяло дървено гробище: изоставени шейни и колелета, мачти и гребла, дори цял усукан кил, все още с ребрата и подсилващите надлъжни греди по него — скелетът на кораб, слязъл прекалено повреден от хълмовете на Прохода и разпарчетосан за части. Екипажът грабна брадви и длета и когато баща Луна изгря на небето, „Южен вятър“ стоеше изтеглен на сушата и качен на закрепените покрай кила му дървени шейни с плътни колела от нарязан ствол на дърво. Всичкият товар качиха на два наети фургона.

— Ще тренираме ли? — попита Трън, докато екипажът се разполагаше около запаления огън, а Кол ги разсмиваше с имитация на Одда, разказващ поредната си небивала история.

Скифър я изгледа учудено:

— Късно е, а утре ни чака тежък ден. Искаш ли да тренираш?

— Поне малко.

— Ще излезе убиец от теб. Донеси оръжията.

Рълф тръгна с ритници покрай постелите при първите лъчи на зората. Въздухът беше влажен и дъхът им излизаше на пара.

— Ставайте, говна такива! Чака ви най-тежкият ден в живота ви!

Не бяха имали лек ден, откакто тръгнаха от Торлби, но кормчията се оказа прав. Носенето на кораб на ръце през планина се оказа точно толкова трудно, колкото звучеше.

Пъшкаха докато теглеха въжетата, зъбеха се от напрежение, докато бутаха заклинените гребла, които сега служеха за дръжки, напрягаха гърбове и натискаха с рамене кила всеки път, когато колелетата запецнеха, оплитаха ръце и крака в гъста, потна, ругаеща тълпа. Дори с четирите впрегнати за носа волове, скоро всички бяха насинени от падания, прежулени от въжетата, нашарени от жилавите клони покрай пътеката и набодени с трески.

Сафрит тръгна отпред, за да разчиства пътеката от паднали клони, а Кол се шмугваше под кила с кофа катран и свинска мас и мажеше осите на колелетата. Отец Ярви даваше нареждания на воларите на майчиния им език, а те направляваха воловете и никога не използваха остен, ами просто шепнеха в ушите на животните.

И така, нагоре и пак нагоре, по пътеката, осеяна с камъни и прорязана от корени на дървета. Част от мъжете вървяха от двете страни през гората и се оглеждаха за разбойници, които често се спотайваха по тези места, устройваха засади и обираха или отвличаха в робство екипажите.

— Естествено, да продадеш екипажа на кораб като роби носи повече печалба, отколкото да продадеш нещо на екипажа на кораб — въздъхна Одда и от начина, по който го каза, стана ясно, че говореше от опит.

— И е по-лесно, отколкото да влачиш цял кораб през гората — изпъшка Досдувой.

— Пазете си силите за вдигане — процеди през стиснати зъби Рълф. — Ще ви трябват.

С напредване на деня, майка Слънце прежуряше все по-силно с лъчите си, а около хората и воловете жужаха рояци тлъсти мухи. Потта течеше на струйки по остриганата част от главата на Трън, капеше на едри капки от челото ѝ, попиваше в кожения ѝ елек и караше кожата ѝ да сърби до болка. Мнозина се бяха съблекли до кръста, а неколцина бяха отишли и по-далеч. Одда беше останал само по ботуши и беше изложил на показ най-косматия задник, принадлежал на човек или дива твар.

Трън знаеше, че е по-добре да си гледа в краката, но откри, че погледът ѝ все по-често е насочен към Бранд от другата страна на кораба.

Останалите роптаеха, препъваха се и ругаеха под нос, но той мълчеше. Косата му беше залепнала по потното лице, беше се вторачил право напред и мускулите по едрите му рамене играеха докато вдигаше и теглеше безропотно. Това се казва сила. Такава сила имаше баща ѝ — здрав и непоклатим като самия баща Земя. Припомни си последните думи на кралица Лейтлин: „Глупакът се хвали с това, което ще направи. Героят просто го прави.“ Погледна отново към Бранд и ѝ се прииска да беше повече като него.

— Да, о, да — промърмори Сафрит и допря гърлото на меха с вода към напуканите устни на Трън, за да отпие без да пуска въжето. — На това казвам аз добре сложен младеж.

Трън извърна рязко очи и се задави с водата:

— Нямам представа за какво говориш.

— Разбира се, че нямаш. — Сафрит я изгледа замислено. — Сигурно затова не спираш да го зяпаш.

В един момент се разминаха с плувнали в пот нискоземци, които влачеха кораба си в обратната посока. Останали без дъх, двата екипажа не намериха сили за повече от просто кимване за поздрав. Трън имаше усещането, че гърдите ѝ изгарят, цялото тяло я болеше, от главата та чак до пръстите на краката.

— Не съм много по… гребането — изръмжа тя, — но съм повече от… сигурна, че предпочитам… да греба на кораб… отколкото да го нося… на ръце.

С един последен напън изтикаха „Южен вятър“ на билото на хълма и колелата спряха със скърцане на равното отгоре.

— Спираме за почивка! — обяви отец Ярви.

Думите му бяха посрещнати от хор от признателни въздишки. Вързаха въжетата за стволовете на околните дървета и изпопадаха изнурени в корените им.

— Слава на боговете — прошепна Трън, постави длани на кръста си и разкърши гръб. — Надолу ще е по-лесно. Няма как да не е.

— Предполагам, ще видим като тръгнем надолу — отвърна Бранд, засенчил с длан очи. След равното отпред земята наистина се спускаше надолу, но в далечината, забулена в мараня, се издигаше отново. Друг горист склон тръгваше нагоре, до било по-високо от това, на което стояха.

Трън го зяпна с отворена уста и безпомощно провиснала брадичка:

— От ден на ден пребиването с камъни ми изглежда като по-малко болезнения избор.

— Не е късно да си промениш решението — отвърна отец Ярви. — Може и да ни липсват удобства тук, но камъни ще се намерят.

Човекът, който се пребори с кораб

Мрачен и изтощен екипаж се измъкна от постелите на следващата сутрин — покрит със синини екипаж след цял ден изнурителен труд, пред когото стоеше поредният тежък ден. Дори Одда — загледан в спускащия се надолу горист склон и заветното, искрящо петънце вода в далечината — нямаше сили за шеги. — Поне е по нанадолнище — каза му Бранд.

— Ха! — изсумтя той и тръгна нанякъде.

Съвсем скоро Бранд разбра какво имаше предвид с това „ха“. Нагоре по склона предизвикателството се състоеше в теглене и бутане на „Южен вятър“. По нанадолнището обаче ставаше дума за удържането му да не полети надолу — не по-малко тежка работа, но много по-опасна. Нямаше достатъчно място по криволичещата пътека за воловете и затова една дузина от мъжете поеха тяхната работа. Те намотаха парцали по мазолести длани, увиха въжета около тях, намотаха ги още веднъж нагоре, през вече прежулени от работа ръце, оттам ги преметнаха през изнурени рамене и гърбове, подпъхнаха под тях сгънати одеяла и тръгнаха покрай кораба, по шест от всяка страна. Напрягаха сили да го държат да не подскача много по неравната, стръмна пътека, а Кол притичваше и мажеше с катран и мас колелетата всеки път, когато някое започнеше да пуши.

— Бавно! — ръмжеше Рълф, вдигнал ръка. — По-бавно!

— На думи е много лесно — изпъшка Бранд. Беше един от дузината с въжетата, естествено. Проблемът да си силен и да те бива във вдигането на товари е, че има ли нещо тежко за вдигане, хората просто ти правят място и ти се усмихват очаквателно. Беше вършил всякаква тежка работа, за да изкарва прехрана за себе си и Рин, но никога нещо толкова изнурително. Конопеното въже, увито около едната му ръка, минаващо през раменете и после увито около другата, беше подгизнало от пот и го прежуляше при всяка крачка. Краката му трепереха от напрежение, докато ботушите му се пързаляха надолу по изронената земя, сухи листа и борови иглички. Задушаваше се от прахоляка, вдигнат от вървящия пред него Одда, сепваше се при всяка внезапна ругатня на Досдувой зад него.

— Кога най-после ще стигнем проклетата река — кресна гневно през рамо Одда, докато чакаха да отместят едно паднало на пътеката дърво.

— Скоро ще можем да спуснем кораба в тази, която тече от мен. — Бранд разтърси глава и от мократа му коса хвръкнаха едри капки пот.

— Сафрит още не се е отдалечила с меха и водата, която току-що съм изпил, вече излязла от гърба и се е стекла по задника ми. — Обади се зад него Досдувой. — Ще ни кажеш ли как се сдоби с този белег, Фрор?

— Порязах се, докато се бръснех — извика ванстерландецът от другата страна на кораба. — Един съвет, никога не се бръсни със секира.

Трън и още четирима носеха мачтата и Бранд усещаше погледа ѝ в гърба си, остър като стрела, и се досещаше, че още е бясна за онова, което каза за майка ѝ. Не можеше да я вини. Не Трън хукна през глава и остави Рин сама самичка, нали? Май всеки път, когато изпускаше нервите си, всъщност беше, защото го бе яд на себе си. Знаеше, че трябва да ѝ се извини, но така и не намери точните думи, с които да го направи, никога не знаеше точните думи. Понякога прекарваше дни в мислене за това какво ще каже, а после, когато дойдеше време да го направи, от устата му се изливаха все грешните думи.

— Май по-добре повече да не си отварям устата — промърмори под нос.

— Никакви възражение от моя страна — чу Трън да казва някъде отзад и тъкмо се обърна, за да я нареди добре — нещо, за което беше убеден, че много скоро ще съжалява — когато усети рязко опъване на въжето. Залитна силно напред, нагази в купчина сухи листа и едва успя да запази равновесие.

— Дръж! — изрева Досдувой и опъна здраво въжето си. Нещо изплющя като камшик, възелът на въжето му се отвърза и той викна от изненада и полетя заднешком.

— Богове! — изпищя Одда преди да се просне по очи и повлече със себе си човека пред него, който изпусна въжето си и то хвръкна из въздуха като оживяло.

Някаква птица се вдигна с плясък на криле и „Южен вятър“ се лашна силно напред. Един от мъжете от другата му страна изкрещя, когато въжето му се изопна и го завъртя шеметно на място. Той събори Фрор и внезапно натежалият кораб понесе останалите напред като вейки.

Бранд видя Кол, приклекнал с кофа в ръка, с облещени от ужас очи пред тресящия се към него нос на кораба. Той опита да се дръпне от пътя му, но се подхлъзна, падна по гръб и изчезна под кила.

Нямаше време за мислене. И по-добре. Баща му все повтаряше, че не е голям мислител.

Бранд хукна с огромни скокове, встрани от пътеката, сред вихрушка от сухи листа, към най-близкото дърво — дебело, вековно чудовище с дълбоко вкопани в билото на хълма чепати корени — и го обиколи с въжето си.

Хората крещяха, чу скърцане и пращене на дърво, но не им обърна внимание. Опря един крак в дървото, после и другия. Изръмжа и изпъна крака, оттласна се от дървото, изпъна гръб, облегна се с цялата си тежест на въжето и остана да виси във въздуха, напряко на ствола като клон.

Де да беше и той от дърво обаче. Въжето бръмна като струна и се изопна с такава сила, че имаше чувството, че очите му щяха да изскочат. Конопът се приплъзна върху кората на дървото, запари в дланите и се впи в ръцете му. Бранд стисна зъби, затвори очи и се вкопчи с всички сили в омотаното в парцали въже. Стиска ги както Смърт стиска умиращия.

Тежко. Ужасно тежко, но веднъж нарамил товара, какво друго ти остава?

Усети „Южен вятър“ да помръдва със стържене и тежестта се усили, и още, и още, и от гърлото му се откъсна протяжен стон, но знаеше, че не може да пусне — отпуснеше ли макар и малко ръце, гръб или крака, въжето щеше да го прекърши на две.

Отвори леко очи. Слънцето надничаше през листата на дърветата. Кръв по треперещите му юмруци. Въжето около ствола на дървото пушеше. Далечно ехо от гласове. Въжето трепна и се приплъзна, вряза се в ръцете и гърба му като трион и Бранд изсъска през зъби.

Не можеше да пусне. Не можеше да предаде екипажа си. Конопът се впи в раменете му и той чу костите си да пукат, дъхът му излизаше накъсан, хриптящ през стиснатите зъби.

Не можеше да пусне. Не можеше да изостави семейството си. Цялото му тяло се разтрепери, изгаряше от божа.

Светът изчезна и останаха само той и въжето. И мъка и болка. Накрая остана само тъмнина.

И тогава чу гласа на Рин, шепнеше тихо в ухото му: „Пусни.“

Бранд проскимтя, разтърси гневно глава и продължи да дърпа.

— Пусни, Бранд!

Чу удар на брадва в дърво и в следващия миг усети, че полита назад. Светът се завъртя шеметно. Нечии силни ръце го подхванаха и положиха внимателно на земята — отмалял, омекнал като парцалена кукла.

Трън и майка Слънце, надничаща през мъха на остриганата половина на главата ѝ.

— Къде е Рин? — прошепна той, но от гърлото му излезе само грачене.

— Можеш да пуснеш вече.

— Ъ? — Осъзна, че юмруците му продължаваха да стискат въжето. С огромно усилие тя успя да разтвори пулсиращите му пръсти и започна да размотава почервенялото от кръв въже.

На лицето ѝ се изписа болезнена гримаса и тя изкрещя:

— Отец Ярви!

— Съжалявам — изграчи Бранд.

— Какво?

— Не трябваше да казвам… това, за майка ти…

— Млъквай, Бранд. — Отнякъде долетяха гласове, после остър птичи крясък от клоните отгоре. — Най-лошото е, че започвам да мисля, че беше прав.

— Прав съм?

— Не се самозабравяй. Съмнявам се, че ще ти се случи отново.

Дойдоха хора — неясни силуети, надвесени над него.

— Виждали ли сте нещо подобно?

— За момент държеше сам целия кораб.

— Достоен за песен подвиг.

— Вече съм готов с първия куплет. — Бранд разпозна гласа на Одда.

— Ти ми спаси живота. — Кол се надвеси отгоре, ококорил очи, с омазана с катран буза.

Сафрит допря гърлото на меха с вода до устните на Бранд:

— Корабът щеше да го премаже.

— Корабът можеше да се разбие — добави Рълф. — И каква помощ за Гетланд щяхме да намерим тогава?

— Ми, то ние самите щяхме да се нуждаем от помощ.

Дори преглъщането на водата изискваше усилия.

— Всеки… би го направил — каза Бранд.

— Напомняш ми за стар приятел — каза отец Ярви. — Мъж със здрави ръце и огромно сърце.

— Загребване по загребване. — Гласът на Рълф потрепери.

Бранд надигна глава да види какво правеше пасторът и от гледката му прималя. Протритото от въжето се виеше като червени змии по ръцете му — лъскаво, кървавочервено.

— Боли ли?

— Малко щипе.

— Малко щипе! — изрева Одда. — Чухте ли това? Какво се римува с щипе?

— Скоро ще заболи и ще боли много — каза отец Ярви. — Ще ти останат белези.

— Да ти напомнят за едно велико дело — промърмори Фрор, който очевидно разбираше от белези. — Геройски белези.

Бранд примижа, когато отец Ярви започна да превързва ръцете му, вече болеше порядъчно:

— Голям герой съм, няма що — прошепна той, докато Трън му помагаше да се надигне от земята. — Борих се с въже и изгубих.

— Не. — Отец Ярви забоде с игла превръзките и постави сакатата си ръка на рамото му. — Бори се с кораб. И победи. Сложи това под езика. — Той натика някакво сухо листо в устата му. — Ще помогне за болката.

— Възелът се отвърза — каза Досдувой и замига озадачено, въртейки из ръце протрития край на въжето си. — Що за ужасен късмет е това?

— Такъв, който сполетява мъже, които не проверяват възлите си — изгледа го сърдито отец Ярви. — Сафрит, размести товара във фургона и направи място за Бранд. Кол, стой до него. И гледай днес да не върши повече геройства.

Сафрит натрупа одеялата и направи легло сред багажа. Бранд се опита да ѝ каже, че може да ходи, въпреки че беше повече от очевидно, че не е така.

— Лягай там, — тя тикна показалец в лицето му. — И да не съм чула, че искаш да ставаш.

И това беше. Кол седна на една бъчва до Бранд и фургонът се заклати надолу по склона.

— Спаси ми живота — промълви след известно мълчание момчето.

— Бърз си. Щеше да се измъкнеш.

— Не, нямаше. Гледах към Последната врата. Остави ме поне да ти благодаря.

Двамата се спогледаха.

— Хубаво — каза накрая Бранд. — Благодари ми.

— Как си станал толкова силен?

— От работа, предполагам. На пристанището. Зад греблото. В ковачницата.

— Работил си като ковач?

— За жена на име Гейден. Когато мъжът ѝ умря, тя пое ковачницата му и се оказа два пъти по-кадърна от него. — Бранд си припомни усещането на чука в ръката, звънтенето на наковалнята и горещината на въглищата. Не би си и помислил, че някога ще му липсват, но ето, че сега му домиля за тях. — Добър занаят е работата с желязо. Честен занаят.

— Защо спря.

— Винаги съм искал да бъда воин. Да си спечеля място в песните. Да плавам с екипаж. — Погледна към Одда и Досдувой, които се препираха за нещо, докато опъваха въжетата и Фрор, който клатеше с отвращение глава и се усмихна. — По-чист и почтен екипаж имах наум, но семейството не се избира. — Болката беше намаляла, но явно и езикът му се беше развързал. — Майка ми умря, когато бях малък. Каза ми да върша добро. Баща ми не ме искаше…

— Моят баща умря — каза Кол. — Много отдавна.

— Е, сега имаш отец Ярви. И всички тези братя. — Бранд улови за момент погледа на Трън, преди тя да се начумери и извърне очи към дърветата покрай пътеката. — И Трън за сестра, ако щеш.

Усмивката на Кол не закъсня:

— Съмнителна благословия е тя.

— Няма благословия, която да не е. Може и да е чепата, но съм убеден, че ще се бие до смърт за кой да е от нас.

— О, обича тя да се бие.

— Определено обича.

Бранд се заслуша в скърцането на колелата, тропането на товара и виковете на екипажа.

— И ти си ми брат, значи? — попита в един момент Кол.

— Предполагам. Ако ме искаш.

— Хм, може и по-зле да е. — Той сви рамене, все едно нямаше значение. Но Бранд остана с впечатлението, че не беше така.

С един последен напън „Южен вятър“ се плъзна в течението на „Непристъпна“ и екипажът извика въодушевено.

— Успяхме — каза Бранд, невярващ на очите си. — Успяхме ли?

— Ъхъ — Рълф изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Един ден ще можете да разказвате на внуците си как сте носили кораб през Прохода. Но сега ни чака още гребане! — Викна той и сложи край на въодушевлението. — Да товарим и оставим няколко мили зад гърба си преди залез-слънце!

— Ставай, безделнико! — Досдувой вдигна Бранд от фургона и го изправи на все още несигурните му крака.

Отец Ярви и предводителят на воларите разговаряха на някакъв непознат език, изведнъж избухнаха в смях и се прегърнаха.

— Какво ти каза? — попита Бранд.

— Пазете се от хората коне — отвърна отец Ярви. — Защото са опасни диваци.

Трън изгледа навъсено воловете, най-после отървали се от тежкия товар:

— Не виждам нищо смешно.

— Аз го питах какво казва на хората коне, когато търгува с тях.

— И?

— Пазете се от хората лодки, защото са опасни диваци.

— Кои са хората лодки? — попита Кол.

— Ние — отвърна Бранд, докато се прехвърляше с мъка през борда на „Южен вятър“. Всяка става и сухожилие изгаряха от болка. Той закуца прегърбен към мястото си под кърмата и се тръшна тежко на сандъка в момента, в който Трън го стовари на палубата.

— Сигурен ли си, че можеш да гребеш?

— От теб нямам проблем да не изоставам — промърмори Бранд, въпреки че самото седене му костваше огромни усилия.

— От мен едва успяваше да не изоставаш като беше здрав.

— Да видим дали ти ще успееш да не изоставаш от мен, остроумна торба кокали такава. — Рълф застана зад Бранд. — Седнал си на мястото ми, момче.

— А аз къде да отида?

Рълф кимна към рулевата платформа:

— Мисля тази вечер ти да управляваш кораба.

— Аз ли? — замига учудено Бранд.

— Заслужи си го. — Рълф го потупа по рамото, докато му помагаше да стане.

Бранд стисна зъби и примижа от болка, докато премяташе ръка през руля и се обърна към носа. Целият екипаж гледаше право в него. Сафрит и Кол при товара. Одда, Досдувой и Фрор от греблата си. Отец Ярви и Скифър от носа, с белите пасторски гълъби и течащата на юг, обляна от светлината на майка Слънце зад гърбовете им „Непристъпна“.

Бранд се ухили до уши:

— Харесва ми гледката оттук.

— Гледай да не свикваш.

Отведнъж и като един, мъжете започнаха да тупкат с длани по греблата и над палубата се понесе същински грохот от ударите на плът върху дърво. Уважение. Към него. Човек, който цял живот бе просто никой.

— Честно да ти кажа, това, което направи, беше голяма работа. — Очите на Трън почти се усмихваха, докато тупкаше по греблото си. — Голяма работа.

Бранд усети да го обзема гордост, каквато не бе изпитвал допреди. Беше изминал дълъг път откакто Хъннан го остави сам на брега пред Торлби. Не беше положил воинска клетва, но въпреки това се сдоби с екипаж. Семейство, от което да е част. Прииска му се Рин да беше тук да го види, представи си лицето ѝ, все едно, че беше на кораба и го гледаше в този момент. Подсмръкна и се престори, че нещо му влезе в окото. Това е усещането да стоиш в светлото, нямаше как да не е.

— Е, стига сте тупали по греблата, мързеливи копелдаци такива! — извика задавено той. — Тегли!

Екипажът се разсмя и започна да гребе. „Южен вятър“ се плъзна плавно по бързото течение на „Непристъпна“ и остави зад себе си воларите и воловете на брега, да чакат друг товар, който да прекарат през Прохода.

Странни времена

Гората отстъпи пред необятна степ. Ужасяващо необятна. Безмилостно равна. Миля подир миля тучна, зелена, полюшваща се на вълни трева.

За Трън, която бе израснала сред хълмовете и планините на Гетланд, тази огромна празнота, всичкото това пространство под бездънно небе, чак до хоризонта, имаше смазващ ефект.

— Защо никой не обработва тази земя? — попита Кол. Беше яхнал свалената мачта, дялкаше с ножа си, а вятърът отнасяше стърготините.

— Хората коне пасат стадата си по нея — отвърна Досдувой. — И не обичат да виждат други хора.

— Хм, не обичат — изсумтя ехидно Одда. — Дотам не обичат, че като ги срещнат, ги дерат живи.

— На това ги е научил принцът на Калийв.

— Който пък го е научил в Първия сред градовете — добави Фрор и избърса с показалец влагата от обезобразеното си око.

— Доколкото знам аз, там обичаят е дошъл с пътници от Сагенмарк — каза Рълф.

— Които са го научили от Бейл Строителят, когато ги покорява за пръв път — добави отец Ярви.

— И така, дерящият бива на свой ред одран — промърмори замислено Трън. — И кървавите уроци се предават в кръг.

— Нищо лошо от това. — Рълф напрегна очи надолу по течението на реката, извърна се и огледа внимателно нагоре, после необятната степ от двете страни. — Стига да не влезем и ние в кръга.

— Какво те тревожи толкова — попита Трън. — Не сме виждали друг кораб с дни.

— Именно. Къде са?

— Ето ти два. — Отец Ярви посочи нещо надолу по течението.

Явно имаше остър поглед. Едва когато наближиха достатъчно, напрягайки очи през рамо, Трън успя да види какво бяха двете черни купчини на брега на реката — овъглените скелети на малки кораби, насред широк кръг от отъпкана трева. Имаше и следи от угаснал огън. Такъв, около какъвто седяха всяка вечер.

— Не изглежда да е свършило добре за екипажите — промърмори Бранд. Отдаваше му се на него да казва на глас очевидното.

— Мъртви са — изчурулика Скифър. — С изключение може би на неколцина щастливци, взети в плен. Не, по-скоро неколцина нещастници. Хората коне не се славят като милостиви господари.

Одда огледа смръщено степта:

— Дали и ние ще се натъкнем на тях?

— Като си знам късмета — промърмори Досдувой.

— Отсега нататък ще търсим сигурно място за лагеруване! — извика Рълф. — И удвояваме стражата! Искам осем будни мъже по всяко време!

И така, с обтегнати нерви, вперили очи в степта и подскачащи при всеки шум, продължиха да гребат. Докато не се натъкнаха на плаващ в обратната посока кораб.

Беше горе-долу със същата големина като „Южен вятър“, с по шестнайсет гребла на всеки борд. От статуята на носа — черен вълк — Трън се досети, че бяха тровенландци, а по белезите по окачените покрай бордовете щитове се досети, че разбираха от бой. Нещо повече, може би дори бяха тръгнали да го търсят.

— Дръжте оръжията подръка! — викна Рълф, вече стиснал в своята черния рогов лък.

На лицето на Сафрит се изписа тревога при вида на мъжете, които прибираха гребла и вадеха оръжия:

— Не трябваше ли да проправяме пътя на баща Мир?

— Разбира се — отвърна отец Ярви и разхлаби меча си в ножницата. — Но думите на въоръжения тежат повече. Добра среща! — провикна се към другия кораб.

На носа му се изправи брадясал мъж в ризница:

— И на вас, приятели! — Щеше да звучи много по-приятелски настроен, ако от двете му страни не се бяха появили мъже с насочени лъкове и опънати тетиви. — Корабът ни е „Черно куче“, плаваме нагоре по „Непристъпна“ от Първия сред градовете!

— „Южен вятър“, надолу по „Непристъпна“ от Ройсток! — извика в отговор отец Ярви.

— Как беше през Прохода?

— Жадна работа за онези, които носиха. — Той вдигна сакатата си ръка. — На мен ми се размина.

Другият капитан се разсмя:

— Добрият водач трябва да споделя несгодите с хората си, но никога поравно, че иначе бързо губят респект! Може ли да приближим?

— Може, но имайте предвид, че сме добре въоръжени.

— По тези земи невъоръженият буди съмнение. — Той даде знак на екипажа си — брадясали ветерани с множество белези и сребърни гривни по ръцете — които умело придвижиха „Черно куче“ към средата на течението и го изравниха с „Южен вятър“.

Капитанът избухна в смях:

— Кое е дъртото копеле на руля ви? Да пукна, ако това не е Рълф Злия! Бях сигурен, че си мъртъв! Не че загубих сън от това, де!

Рълф също избухна в смях:

— Ще пукнеш и още как, Синия Дженър! Пък аз чух, че ти си умрял! Набих канелката на буренце ейл като разбрах!

— Рълф Злия? — промърмори Трън.

— Много отдавна — махна с ръка кормчията и остави лъка до себе си. — С времето злината отшумява.

Мъжете от „Черно куче“ хвърлиха въже откъм носа и, не без известна доза ругатни заради оплетените гребла, двата екипажа долепиха бордовете. Синия Дженър се надвеси през борда към Рълф и го стисна здраво за рамото и двамата се нахилиха до уши.

Трън не се усмихна, нито свали ръка от дръжката на бащиния меч.

— Как се измъкна от тая каша, в която ни забърка Младия Халстам? — попита го Рълф.

Дженър свали шлема си и го хвърли назад към един от хората си. Оправи разчорлената си, изтъняла и посивяла коса:

— Срам не срам, пробвах си късмета с майка Море и доплувах до брега.

— Винаги си имал добър късмет в битката.

— А, отнесох една стрела в задника въпреки това. Но макар да съм кльощав, благословен съм с достатъчно месест задник, та нямаше кой знае какви последствия. Тая стрела я броя за добър късмет — отърва ме от робския нашийник.

Рълф опипа шията си и Трън видя бледия белег под брадата му, който не беше забелязала досега.

— Аз нямах твоя късмет. Но благодарение на отец Ярви съм отново свободен човек.

— Отец Ярви? — облещи се Дженър. — Пасторът на Гетланд и някогашен син на Златната кралица Лейтлин?

— Същият — каза отец Ярви, докато си проправяше път през сандъците на гребците към кърмата на кораба.

— За мен е чест. Чувал съм, че си мъдър и прозорлив мъж. — Синия Дженър забеляза Трън и веждите му подскочиха от учудване.

— Качвате жени да гребат на корабите ви вече, а?

— Щом гребе, качвам всекиго — отвърна Рълф.

— Защо такава шантава коса, момиче?

— Защото проклет да си — изръмжа Трън, — ето защо.

— Уу, свирепа е! Зарежи гребането, като я гледам, може да прекърши мъж на две.

— Мога да ти покажа, ако искаш — отвърна Трън, явно недотам поласкана от комплимента.

Дженър я дари с усмивка от пожълтели и тук-там оредели зъби:

— Да бях десет години по-млад, щях да приема на драго сърце, но годините ме направиха предпазлив.

— Колкото по-малко ти остава, толкова по-малко си склонен да го рискуваш — каза Рълф.

— Самата истина — поклати глава Дженър. — Рълф Злия прекрачил на обратно прага на Последната врата, момичета гребат на кораб и кой знае още какво. В странни времена живеем.

— Кога не са били странни времената? — каза отец Ярви.

— И това е самата истина. — Синия Дженър вдигна глава и примижа към избледняващото слънце. — Става време за вечеря. Да слезем заедно на брега и седнем да разменим вести?

— Под размяна на вести имаш предвид да пийнем? — попита Рълф.

— Точно така, при това порядъчно.

Намериха удобна за защита извивка на реката, поставиха силна стража откъм сушата и запалиха огромен огън, чиито пламъци нестихващият вятър задърпа сред облак искри към водата. Всеки екипаж наби канелката на буре ейл и се впусна в шумна веселба, много фалшиво пеене и разказване на много небивали истории. Някой има неблагоразумието да даде ейл на Кол, който явно му се услади, защото малко по-късно, за най-голям ужас на майка му и огромна всеобща радост — той повърна и заспа.

Подобно веселие никога не бе успявало да развесели Трън. Колкото и да се бяха нахилили до уши, всички държаха оръжията си под ръка, а и сред тях имаше неколцина, които се усмихваха по-малко и от нея. На кормчията на „Черно куче“, мъж на име Крауч, с посивяваща оредяла коса, явно целият свят му беше крив. В един момент отиде да пикае в реката и Трън го видя да оглежда добре товара на палубата на „Южен вятър“ и в частност — обкованото с желязо сандъче на отец Ярви.

— Този не ми харесва — промърмори тя на Бранд.

Той я изгледа над ръба на чашата си:

— Че ти не харесваш никого.

Трън реши да не му казва, че за него не се отнася.

— Хубаво — каза тя. — Този не го харесвам повече от останалите. Виж го само, пълно нищожество, ама гледа накриво и се мисли за много страшен. От онези хора е, с лице като прясно опердашен задник.

Надвесен над чашата, Бранд се усмихна:

— О, мразя такива хора. Я, колко си прозорлива.

Сега Трън се усмихна:

— Под страховитата ми външност се крие неподозирана дълбочина, да знаеш.

— Явно е добре прикрита, — той отпи голяма глътка — но мисля, че вече започвам да прониквам до дъното ѝ.

— Нагло от твоя страна. Да проникваш в неподозираните дълбочини на момиче без позволение.

Бранд прихна, ейла потече от носа му и той се задави и разкашля. Одда го потупа по гърба и измуча с пълно гърло зле скалъпената си песен за това как Бранд удържа сам целия кораб. С всяко следващо изпяване ставаше все по-изопачена и сега склонът беше по-стръмен, опасността по-голяма, а подвигът по-впечатляващ. Сафрит се нахили до уши и посочи към Бранд:

— Той спаси живота на сина ми.

Явно единственият, който подложи на съмнение истината, беше самият Бранд. Ако седеше на заострен кол, сигурно щеше да се чувства по-удобно, отколкото в момента, обект на толкова хвалби.

— Как са нещата около Разбито море — попита Синия Дженър след края на песента. — Не сме се прибирали у дома от година.

— Нищо ново — отвърна Ярви. — Баба Вексен отправя все повече искания от името на Върховния крал. Последно се говореше за данъци.

— Чумата да го тръшне! И него и неговия Единствен бог! — викна Дженър. — На каквото сложи ръка човек, си е за него, не е редно да го дели с друг крадец, само защото седи на по-висок стол.

— Колкото повече имат някои, толкова повече ламтят за още — каза Ярви и мъжете от двете страни на огъня закимаха одобрително.

— Чисто ли беше по „Божествена“?

— Ние поне нямахме никакви проблеми — отвърна Рълф. — Ами „Непристъпна“?

Дженър пое шумно дъх през стиснати зъби:

— Проклетите хора коне са се разбунили като оси, нападат кораби, кервани, палят ферми току под стените на Калийв.

— Кое племе? — попита Ярви. — Ужаки? Бармеки?

— Различни племена ли са? — зяпна го учудено Дженър.

— Всяко с нравите и обичаите си.

— Е, на мен стрелите им ми изглеждат доста еднакви, пък и принцът на Калийв не прави много разлика между тях. Дошло му е до гуша от предизвикателствата им и се е заканил да им даде кървав урок.

— Най-добрият урок — ухили се Одда, излагайки на показ изпилени зъби.

— Така е, само дето не смята да го направи със собствените си ръце.

— Принцовете рядко си цапат ръцете — каза Ярви.

— Прекарал е верига през „Непристъпна“ и не пуска никой да премине. Иска ние, северняците, да накажем хората коне от негово име.

Рълф се изпъчи:

— Нека опита да спре пастора на Гетланд с веригата си.

— Не познаваш принц Варослаф. Никой нормален човек не иска да го познава. Не знаеш какво ще направи плешивото копеле в следващия момент. Ние се отървахме единствено защото му замазах очите с това как сме щели да разтръбим вестта и доведем още воини от земите около Разбито море. Ако бях на ваше място, обръщам кораба и тръгвам обратно.

— Ние продължаваме — каза Ярви.

— Тогава ви желая много късмет с времето за плаване и да се надяваме, че няма да имате нужда от късмет в битката. — Синия Дженър отпи голяма глътка ейл. — Но се боя, че ще ви трябва.

— Същото важи за онези, тръгнали през Прохода. — Скифър се беше изтегнала по гръб, с ръце на тила и протегнати към огъня боси крака. — Може би е добра идея да изпробвате вашия, преди да сте стигнали там.

— Какво имаш предвид, жено? — изръмжа Крауч.

— Приятелски двубой с тренировъчни остриета. — Скифър се прозя. — Ученикът ми вече победи всички от нашия екипаж и има нужда от нови противници.

— Кой е ученикът ти? — Дженър надникна към Досдувой, който приличаше на планина, загърнат в одеялото си в тъмнината.

— О, не, не — отвърна гигантът. — Не съм аз.

Трън нахлузи смелото изражение на лице, изправи се и пристъпи в светлината на огъня:

— Аз съм.

Настъпи мълчание. После Крауч се изкиска невярващ на очите си и екипажът му го последва.

— Тази недостригана вейка?

— Момичето може ли въобще да държи щит?

— Обзалагам се, че може да държи игла и конец обаче. Имам нужда някой да ми зашие чорапите!

— Ще имаш нужда от шиене и още как — изръмжа Одда. — Но не чорапите ти, ами ти самият.

Едно момче, може би година по-голямо от Трън, измоли привилегията да я натупа пръв и двата екипажа запалиха факли и се наредиха в кръг. Разнесоха се окуражителни подвиквания, подигравки, тръгнаха и залози. „Страхът е хубаво нещо. Страхът те прави предпазлив. Страхът те пази жив“, казваше бащата на Трън. И добре, защото в момента главата ѝ кънтеше, напираше да се пръсне от ударите на собственото ѝ сърце.

— Залагате на това нищожество? — викна Крауч, разцепи с брадвичка една от сребърните си гривни и заложи половината срещу Трън. — По-добре си хвърлете среброто в реката! Ще се включиш ли?

Синия Дженър погали замислено брада и гривните на ръката му издрънчаха:

— Моето сребро си е добре там, където съм го сложил.

С първия сблъсък на дървените остриета напрежението и тревогите на Трън се изпариха и тя знаеше, че вече е спечелила този двубой. Избегна втория замах на момчето, отдръпна се от третия и пропусна залитащия дангалак покрай себе си. Беше силен, но нападаше с прекалено много гняв, млатеше слепешката и не успяваше да пази добре равновесие. Приклекна под поредния му, зле насочен замах отстрани и почти се разсмя — толкова нескопосан беше. Закачи със секирата си щита му, свали го надолу и плесна рязко момчето през лицето с плоската страна на дървения си меч. Той се тръшна тежко на задника си, замига на парцали и от носа му шурна кръв.

— Ти си вихрушка — чу през виковете тихите думи на Скифър. — Не чакай противника. Накарай го да се страхува от теб. Разколебай го.

Трън връхлетя с крясък следващия си противник в момента, в който Синия Дженър даде начало на двубоя. Изблъска го върху стъписаните му другари по гребло, посече го през корема с меча и стовари с едно звучно „дрън“ секирата си върху шлема му. Онзи запреплита крака, докато опитваше да вдигне вдлъбнатия, нахлупен на очите му шлем, а екипажът на „Южен вятър“ избухна в смях.

— Мъже, свикнали да се бият в стената от щитове, гледат само напред — продължаваше да мърмори Скифър. — Щитът се превръща в слабост. Нападай отстрани.

Следващият беше нисък, но набит, широк като ствол на дърво и много предпазлив. Трън го остави да я изтиква назад с щита си достатъчно дълго, че гневните викове на екипажа на „Черно куче“ да преминат в аплодисменти. Тогава оживя — подлъга го, че тръгва наляво и се стрелна вдясно, направи лъжлив замах с меча отгоре и онзи послушно вдигна щита. Трън закачи глезена му със секирата си, дръпна рязко нагоре и го просна по гръб, после опря върха на дървения меч в гърлото му.

— Точно така. Никога, където те очакват. Не спирай да нападаш. Удряй първа. Удряй последна — мълвеше Скифър.

— Безполезни псета! — кресна Крауч. — Срам ме е, че съм един от вас! — Грабна падналия дървен меч, взе щит с изрисувана на него бяла стрела и влезе в кръга.

Беше злобен, бърз и хитър, но Трън беше по-бърза, по-хитра и свирепа, а Скифър я беше научила на неща, за които той дори не подозираше. Тя затанцува около него, изтощи го, засипа го с удари и накрая той нямаше представа накъде да гледа дори. Изчака го да се хвърли към нея, шмугна се покрай него и на разминаване го плесна през задника с меча си така, че сигурно и в Калийв чуха плющенето.

— Това не е справедливо изпитание — изръмжа Крауч. Беше очевидно, че едва се удържа да не разтърка изтръпналия си задник.

— На бойното поле няма място за честност — сви рамене Трън.

— На бойното поле се бием със стомана, момиче. — Той захвърли гневно дървения меч в тревата. — С истински оръжия щеше да е различно.

— Така е — отвърна Трън. — Вместо да ближеш рани по накърнената си гордост, щеше да си пилееш червата през разцепения задник.

Мъжете от „Южен вятър“ се разсмяха и Дженър се опита да успокои кормчията си, като му предложи нова чаша ейл, но онзи избута ръката му настрани.

— Сега ще си взема секирата и ще видиш, кучко!

— Донеси си секирата, свиньо, чакам!

— Не. — Скифър постави ръка пред гърдите на Трън. — Ще дойде денят, в който ще се изправиш лице в лице със Смърт, но този ден не е днес.

— Ха — изджавка Крауч. — Страхливци!

Трън изръмжа, но Скифър я избута назад и присви очи:

— Ти си просто торба с пръдни, кормчийо. Празен човек си ти.

Одда пристъпи покрай нея:

— Не съм съгласен, пълен е до ушите с лайна. — Трън с изненада забеляза проблясващия в ръката му нож. — Никога не съм имал по-смел другар по гребло, без значение мъж или жена. Следващата ти обида ще приема лично и ще те убия.

— Само ако ме изпревариш — избоботи Досдувой, отметна одеялото и се изправи в цял ръст.

— Мен също. — Бранд беше застанал от другата ѝ страна, поставил превързана ръка върху дръжката на онзи негов хубав кинжал.

Трън забеляза множество ръце по дръжките на оръжията. След всичкия изпит ейл, накърнена гордост и изгубено в залозите сребро — нещата отиваха на зле. Но преди някой да помръдне от място, отец Ярви притича чевръсто между двата наежени един срещу друг екипажи.

— Имаме достатъчно врагове и без да превръщаме приятелите си в такива! Всяка пролята капка кръв тук, ще е пролята напразно! Нека разтворим свитата в юмрук длан. Да отдадем този ден на Бащата на гълъби. Ето! — Той бръкна в джоба си и подхвърли нещо лъскаво на Крауч.

— Какво е това? — изръмжа кормчията.

— Среброто на кралица Лейтлин — отвърна Ярви, — със собствения ѝ лик на него. — Пасторът може и да нямаше пръсти на едната ръка, но тези на другата компенсираха липсата с ловкост. Монетите полетяха към екипажа на „Черно куче“ с небивала бързина.

— Не ни е притрябвала милостинята ти — кресна Крауч, но другарите му вече бяха на колене и събираха лъскавите монети.

— Приемете го като предплата, тогава! — провикна се Ярви. — За онова, което ще ви плати кралицата, когато се явите пред нея в Торлби. Тя и съпругът ѝ, крал Удил, никога няма да отпратят дръзки мъже и добри бойци. Особено такива, които недолюбват Върховния крал.

Синия Дженър вдигна високо чаша:

— Да пием за красивата и щедра кралица Лейтлин! — Когато екипажът му извика възторжено и заблъска чаши, добави тихо — И за хитрия ѝ пастор — а после, още по-тихо на Трън, — да не забравяме и страховития гребец от задното гребло на кораба му.

— Какво става? — викна в този момент Кол, надигна се и залитна, чорлав, с блеснали, зачервени очи. Спъна се в одеялото си, падна и повърна отново. Мъжете избухнаха в смях.

В следващия момент двата екипажа отново седяха край огъня и разказваха истории, говореха за стари познати, спореха чий нож е по-добър. Сафрит завлече сина си до реката и натопи главата му във водата. Крауч остана сам, с ръце на хълбоците и вперен в Трън гневен поглед.

— Имам чувството, че току-що се сдоби с враг — промърмори Бранд, докато прибираше кинжала си в ножницата.

— О, станало ми е ежедневие. Какво казваше отец Ярви? „Враговете са цената на успеха.“ — Тя преметна една ръка през врата на Бранд, другата през този на Одда и ги стисна здраво. — Изненадана съм от това, че съм се сдобила с приятели.

Червен ден

— Щитове! — изрева Рълф.

Викът отскубна Бранд от щастливия сън за дома и го хвърли в паника. Измъкна го от топлината одеялото, навън, в мразовитото утро, под небе с цвят на кръв.

— Щитове!

Мъжете изскачаха от постелите, блъскаха се, щураха се като обезумели из лагера — полуоблечени, невъоръжени, полузаспали. Някой притича през жаравата и вдигна облак искри. Друг крещеше от гняв, оплетен в ризницата си.

— На оръжие!

Трън беше станала. Неостриганата половина на главата ѝ беше същински хаос в последно време — тънки плитки, щръкнали настрани кичури, оплетени масури и нанизани по тях парчета сребро, откъснати от монети — но оръжията ѝ бяха наточени и излъскани, а на лицето ѝ беше изписана решителност. Да я види така смела и непоколебима вдъхна кураж на Бранд. Боговете му бяха свидетели, в момента имаше нужда нещо да му вдъхне кураж. Освен това имаше нужда да се изпикае.

Бяха установили лагера си на единственото възвишение в мили околовръст — ниска могила с равно било, сгушена в извивка на реката, с няколко щръкнали в подножието на склоновете скали и тук-там недорасло, изтормозено от вятъра дърво на билото. Бранд изтича до източния край, където се бяха събрали мъжете и погледна надолу по склона и над безкрайния океан от трева с изгряващото над него слънце. Треперещите му пръсти разтъркаха очи и прогониха напълно съня и тогава ги видя — призрачни, забулени в мараня фигури в далечината.

— Хората коне? — изграчи Бранд.

— Ужаки, мисля. — Отец Ярви засенчи очи и напрегна взор към бледото кърваво сияние на зората. — Но те живеят на брега на Златно море. Нямам представа какво ги е довело тук.

— Огромното желание да ни убият? — каза Одда, когато фигурите придобиха форма на ездачи и червената зора огря върховете на копията, извитите мечове и шлемовете им, с формата на животински глави.

— Колко са? — промърмори Трън и мускулите на челюстта ѝ заиграха, когато стисна зъби.

— Осемдесет? — Фрор ги гледаше с такова безразличие, с което човек гледа съсед да плеви градината си. — Деветдесет? — Той развърза една кожена кесия, изплю се вътре и започна да размесва съдържанието ѝ с пръст. — Сто?

— Богове — прошепна Бранд. Въпреки глъчта от приготовлението на екипажа и отправените към боговете молитви за късмет в битката, вече чуваше тропота на копитата, виковете и крясъците на ездачите и някакъв странен, клокочещ вой, който се носеше с тях над равнината. Един от ездачите, с вееща се като знаме дълга коса, се отдели от останалите и приближи достатъчно, за да пусне стрела към могилата. Бранд се сниши боязливо, но стрелата падна някъде в средата на склона — просто премерване на разстоянието, подигравка към врага.

— Стар приятел някога казваше, че колкото по-многоброен е врагът, толкова повече слава от победата — каза Рълф, започна да подръпва замислено с върха на мазолести пръсти тетивата на черния лък и тя забръмча гневно.

Досдувой свали промазаното платно от острието на огромната си секира:

— Но и вероятността за среща със Смърт е по-голяма.

— Че кой иска да срещне Смърт на стари години, седнал удобно край огъня? — Изпилените зъби на Одда лъснаха в поредната му налудничава усмивка.

— На мен лично не ми звучи никак зле. — Фрор пъхна ръка в кесията и я извади, покрита с нещо синьо. Разпери пръсти, притисна я в лицето си и остави един огромен, син отпечатък от ръка на бузата си. — Но съм готов да я срещна и днес.

Бранд не беше. Стискаше щита с изрисуваната на него драконова глава. Имаше чувството, че Рин я беше нарисувала там преди сто години, в друг живот на другия край на света. Стисна дръжката на секирата. Протритото от въжето по дланта му още болеше под превръзката. Хората коне не спираха нито за миг, приличаха на буйното течение на река, тъмно петно, което се виеше през равнината, разтягаше се и пак се събираше, но не спираше да приближава. Над него се вееше бяло знаме, на чийто прът беше побит череп с дълги рога. Скоро Бранд можеше да различи лица, смели лица, животински лица, надъхани за битка — озъбени, облещени лица. Толкова много.

— Богове — прошепна отново той. Наистина ли беше избрал това? Вместо приличен, безопасен и скучен живот в ковачницата на Гейден?

— Скифър! — провикна се настоятелно отец Ярви.

Възрастната жена седеше намръщена с кръстосани крака под едно от дърветата, загледана в угасналия огън, все едно отговорът на всичките им проблеми беше скрит някъде там в пепелта.

— Не! — кресна тя през рамо.

— Стрели! — изкрещя пронизително някой и Бранд ги видя — черни трески високо в небето, понесени от вятъра. Една се заби наблизо в тревата и вятърът разроши перата ѝ. Един по-силен порив и това тънко парче дърво с малко метал на края можеше да стърчи от гърдите му. Щеше да умре на тази могила, под кървавото небе, никога повече нямаше да види сестра си, нито пристанището, нито бунището на Торлби. Дори омразните неща изглеждаха прекрасни, погледнати от мястото, на което стоеше в момента.

— Съберете стената от щитове, мързеливи псета! — изрева Рълф и Бранд се втурна напред, между Фрор и Одда. Дърво и метал изстъргаха, когато скопчиха щитове — левият ръб зад този на човека отляво, десният пред този на човека отдясно. Беше го правил хиляди пъти в тренировъчния квадрат и ръцете и краката му се движеха сякаш от само себе си. И слава на боговете за това, защото имаше чувството, че главата му е пълна с кал. Мъже с копия и лъкове се струпаха зад стената, тупаха по раменете онези с щитовете отпред, ръмжаха окуражения. Работата им щеше да е да довършат всеки, промъкнал се през стената, както и да попълват празнините в нея, когато някой паднеше. Когато някой умреше, защото скоро щяха да умрат хора, тук, днес, скоро.

— И преди закуска, копелета! — викна гневно Одда.

— Тръгна ли да убивам някого и аз бих го искал гладен — изръмжа Фрор.

Сърцето на Бранд напираше да изскочи, коленете му трепереха от нетърпение да побегне назад, но зъбите му скърцаха от стискане, от увереност, че трябва да остане. Рамо до рамо с екипажа си, братята си, семейството си. Размърда рамене, просто да се увери, че още са притиснати в тези на другарите му. Богове, щеше да се напикае.

— Как се сдоби с белега? — изсъска той.

— Сериозно, сега ли? — изръмжа Фрор.

— Предпочитам да умра, знаейки нещо за човека до мен.

— Така да бъде. — Ванстерландецът разтегли устни в налудничава усмивка и здравото му око се облещи бяло насред синята боя. — Като тръгнеш да умираш, ще ти кажа.

Отец Ярви беше клекнал зад стената и крещеше нещо на езика на хората коне, опитваше се да даде възможност на баща Мир, но единственият отговор, който получи бяха още стрели. Чаткаха в щитовете, профучаваха над главите. Една намери пролука до нечий крак и собственикът му закрещя.

— Денят принадлежи на майка Война — промърмори отец Ярви и намести ръка върху дръжката на извития си меч. — Дай им урок по стрелба с лък, Рълф.

— Стрели! — извика кормчията и Бранд отстъпи крачка назад и изви щит на една страна, за да отвори пролука за стрелците отзад. Рълф пристъпи до него с опъната до скъсване тетива. Бранд усети полъха от политащата стрела по бузата си и скопчи отново щит с този на Фрор.

Остър писък откъм ездачите проехтя над равнината — стрелата беше попаднала в целта — и мъжете в стената изкрещяха въодушевено, разсмяха се и на свой ред показаха на врага своите решителни лица, обезумели, животински лица. На Бранд не му беше до смях. На Бранд му се пикаеше.

Тактиката на хората коне беше известна — отделни ездачи доближават, прелитат покрай врага, опитват се да го подмамят да нападне и не спират да го тормозят със стрелите си. Но добре построената стена от щитове не беше лесна плячка за стрели, а и този черен лък в ръцете на Рълф се оказа още по-страховит в действие. С височината на могилата в негова полза, обхватът на кормчията беше по-голям от този на врага и, независимо от годините му, беше ужасяващо точен. Спокоен като повърхността на езеро и непоклатим като канара, той продължи да пуска стрела след свистяща стрела. Екипажът изригна въодушевено, когато една от тях успя да повали коня на един от приближилите ездачи, после отново, когато свали друг от седлото. Останалите се изтеглиха обратно извън обхвата на лъка и се събраха с основната група.

— Не могат да ни нападнат отстрани заради завоя на реката. — Отец Ярви се мушна между Бранд и Одда и надникна над щитовете. — Нито да се възползват от конете си, заради канарите в основата на могилата, а и наклонът е в наша полза.

— Не го танцувам за пръв път този танц — каза Рълф и изтегли поредна стрела от колчана. — Сега ще дойдат пеша. И ще се разбият в стената ни както майка Море се разбива в скалите.

Но скалите не изпитват болка. Скалите не кървят. Скалите не умират. Бранд се надигна на пръсти, надникна над стената от щитове и видя ужаките да скачат от седлата и да се приготвят за ново нападение. Бяха толкова много. Според него превъзхождаха екипажа им две към едно. Поне две към едно.

— Какво искат от нас? — прошепна той и уплахата в гласа му го изплаши още повече.

— Има дни, в които може да се питаш какво иска от теб човек. — В този на Фрор нямаше и следа от страх. — В други просто му разцепваш главата със секирата си. Този е от втория вид.

— Ще ги посрещнем тук! — изрева Рълф. — Когато извикам „напред“, изтикваме копелетата надолу по склона. Изтикваме ги, изколваме ги, стъпкваме ги. Пазете си милостта за друг път, ясно? Стрела.

Щитовете се разтвориха отново и Бранд видя тичащи мъже. Стрелата на Рълф улучи един от тях в гърдите и го повали на колене. Онзи изпищя и протегна умолително ръка към препускащите покрай него.

— Дръжте се сега, момчета! — провикна се Рълф, захвърли лъка си в тревата и сграбчи едно копие. — Дръжте се!

Мъжете в стената ръмжаха, плюеха, шепнеха молитви към майка Война, почти допрели устни до дървото на щитовете. Запръска дъжд и шлемовете и металните кантове на щитовете се покриха със ситна роса и Бранд имаше чувството, че всеки момент ще се напикае.

— О, единствен Боже! — извика Досдувой в момента, в който врагът приближи и вече чуваха стъпките им по склона. — Всемогъщи Боже! Всезнаещ Боже! Покоси тези неверници!

— Аз лично ще покося копелетата! — изкрещя Одда.

Сблъсъкът остави Бранд без дъх. Той залитна назад, но веднага натисна с цяло тяло щита и пристъпи отново крачка напред. Продължи да натиска, колкото и да се пързаляха ботушите му по мократа трева. Стоманата задрънча, затрополи в дървената им стена. Същински порой от стомана. Нещо звънна в железния кант на щита му и той сниши глава, в лицето му пръснаха трески, някой пищеше пронизително от другата страна на щита.

Здравото око на Фрор беше изхвръкнало от напрежение, докато той крещеше с пълно гърло думите от „Песен за Бейл“.

— Ръка от желязо! Желязна глава! Сърце от желязо! — Фрор замахна слепешката с меч над ръба на щита си. — Смъртта ви идва, пееха стоте!

— Смъртта ви идва! — изрева и Досдувой. Не беше време за песни и стихове, но останалите подеха думите и те наляха огън в гърлата им, в гърдите им, запалиха пламъци в очите им. — Смъртта ви идва!

Дали Смърт идваше за хората коне или за екипажа на „Южен вятър“, не беше ясно. Нямаше значение. Майка Война беше разперила железни криле над равнината и те засенчваха всяко сърце. Фрор замахна отново с меча си, топката на дръжката му удари Бранд в скулата и ушите му писнаха.

— Напред! — изрева Рълф.

Бранд изскърца със зъби и тръгна напред. Видя един от стената да пада и крещи — върхът на копие се стрелна под щитовете и разкъса бедрото му — но Бранд продължи да бута. Чу глас от другата страна на щита, толкова ясен, толкова близо, делеше ги просто парче дърво. Изтика рязко щита напред, замахна отгоре със секирата си, отново, чу някой да стене, острието му попадна в нещо. Между щитовете се стрелна копие, върхът му остърга ръба на този на Бранд и той чу някой отзад да вие от болка. Фрор удари с глава някого и счупи носа му. Мъжете ръмжаха, плюеха, ръгаха и тикаха напред с щитовете, оплитаха ръце и крака с тези на другарите си от ляво и дясно.

— Мри, копеле, мри!

Нечий лакът фрасна Бранд в челюстта и той усети вкуса на кръв в устата си. В лицето му пръсна кал, влезе в очите му и той замига на парцали, полузаслепен. Крещеше, ругаеше, подхлъзна се, изплю нещо солено и продължи да тика напред с щита. Наклонът беше на тяхна страна. Мъжете около него си знаеха работата и скоро, стъпка по стъпка, стената тръгна напред, изтиквайки врага надолу по склона.

— Смъртта ви идва, пееха стоте!

Бранд видя един от техните да впива зъби в шията на един от ужаките. Кол ръгаше с ножа си друг, паднал на земята. Досдувой замахна настрани с щита си и запрати трети надолу по склона. Видя острието на меч да излиза през нечий гръб. Нещо го перна през лицето и той си помисли, че беше стрела, но после видя, че беше човешки пръст.

— Напред, казах! Напред!

Натиснаха още по-силно напред — плетеница от напрягащи сили тела и озъбени лица — бяха прекалено нагъсто за секирата и Бранд я пусна в краката си, плъзна ръка и извади изкования от Рин кинжал.

— Ръка от желязо! Сърце от желязо!

Усещането на дръжката в ръката му извика спомена за огряното от огнището лице на Рин. Копелетата отпред стояха между него и нея и Бранд усети гневът да се надига в гърдите му. Видя лице и нанизани в сплетена коса ръбести железни рингове. Удари го с ръба на щита си и видя главата му да се лашка назад. Замахна с кинжала под долния ръб на щита и усети острието да престъргва в нещо със звън на метал. Замахна отново. Ръката му беше топла и лепкава. Мъжът падна и Бранд стъпи върху него, спъна се, но Одда съскаше нещо през стиснати зъби и го теглеше напред и той продължи да гази падналия.

— Смъртта ви идва!

Колко пъти беше слушал в захлас тази песен? Колко пъти беше мълвял думите, мечтаейки за място в стената от щитове и бойна слава? За това тук ли беше мечтал? Та тук нямаше място за майсторство с оръжията, всичко бе просто щур късмет. Нямаше противоборство между доблестни воини, просто надпревара в диващина и лудост. Нямаше хитрост, ум, нито кураж дори, освен ако това да се носиш безпомощно с напъните на тълпата, като понесена от порой съчка, не се броеше за кураж. А може би се броеше.

— Убийте ги!

Шумът беше ужасяващ — какофония от дрънчене на метал, тропот на дърво и дерящи се с пълно гърло мъже, с пресипнали от ругатни гласове. Имаше и звуци, които Бранд не разбираше. Звуци без смисъл. Последната врата зееше широко отворена пред всички тях и всеки я посрещаше посвоему, както успяваше най-добре.

— Смъртта ви идва!

Дъждът се беше усилил и ботушите изтръгваха снопове трева и превръщаха червеникавата пръст в кал. Бранд беше уморен, болеше го, но нямаше спиране. Богове, имаше нужда да се изпикае. Нещо се сблъска с щита му и почти го отскубна от ръката му. Някакво червено острие се стрелна покрай ухото му и Бранд видя Трън до себе си.

Едната половина от лицето ѝ беше опръскана с кръв, но тя се усмихваше. Усмихваше се така, сякаш беше у дома си.

Опиянението

Трън беше убиец. В това вече нямаше съмнение. Окаляната и окървавена, отъпкана от ботуши, тревата зад стената от щитове беше нейна територия и за всеки, осмелил се да стъпи на нея, тя бе Смърт. Стената от щитове пълзеше бавно напред, с грохот, по-силен от този на градушката по време на бурята онази вечер. Мъжете в нея косяха врага, стъпкваха падналите, завличаха хора между щитовете си — стената поглъщаше ужаките като гладна змия. Един се опита да се надигне от земята и Трън го прониза с меча си в гърба. Окървавеното му лице беше изкривено от болка и страх, докато той падаше по очи.

Уж трябваше да е по-трудно, отколкото с тренировъчните остриета, а се оказа толкова по-лесно. Стоманата беше така лека и така остра, а ръката ѝ така силна и бърза. Оръжията ѝ летяха от само себе си сякаш бяха обладани от зъл дух. От много безмилостен, жаден за смърт дух.

Трън беше убиец. Скифър го каза и ето го сега доказателството, изписано с кръв по телата на враговете. Искаше ѝ се баща ѝ да бе тук, за да я види. А може би духът му беше тук, ликуваше заедно с нея, надвесен над рамото ѝ. Искаше и Хъннан да беше тук, за да навре лицето му в пролятата от ръката ѝ кръв. За да го предизвика да ѝ откаже воинско място. За да го убие.

Хората коне не разбираха този начин на водене на битка. Тичаха право към стената и я връхлитаха поединично, по двама-трима наведнъж — смелостта им ги водеше към собствената им гибел. Трън видя един да вдига копието си над стената и да го насочва надолу — искаше да прониже Бранд. Скочи напред, закачи го през тила със секирата си, усети как единият остър ръб на облото острие потъна в плешката му, придърпа го към себе си между щитовете и го сграбчи с две ръце.

Запрепъваха се заднешком в неловка прегръдка, кряскаха в лицата си, дългата му коса беше в устата ѝ, ръгаха се един друг с колена, с лакти. Тогава отец Ярви изникна зад него, посече го през краката и Трън отскубна с крясък секирата си от плешката му, фрасна го отстрани през главата и шлемът му отлетя и се затъркаля надолу по отъпкания склон на могилата.

Беше чувала баща си да говори за опиянението от битката. За този червен дар, който майка Война изпраща на най-любимите си чада. Беше го слушала в захлас да говори за това край огнището, с ококорени от възбуда очи и пресъхнала уста. Майка ѝ му каза тогава, че това не са истории за момичешки уши, но той се надвеси над Трън и продължи да разказва, шепнешком, толкова близо до ухото ѝ, че тя долавяше дъха му по бузата си. Беше го чувала да говори за опиянението от битката и сега сама го изпитваше.

Целият свят беше в пламъци, в бляскави огньове, танцуваше. Дъхът ѝ свистеше, горещ като излязъл от пещ, докато Трън тичаше към единия край на стената, който беше започнал да се огъва, да се извива назад, аха да се откъсне. Двама ужаки се бяха проврели през канарите от едната страна на склона и изскочиха зад Досдувой. Трън посече първия през ребрата и го преви о две. Копието на втория летеше към нея, но така бавно, сякаш минаваше през мед. Почти със смях на уста се отдръпна от пътя му и посече ужака през свивките на коленете със секирата си.

Отнякъде профуча стрела и Досдувой я сграбчи и придърпа зад щита си, от който вече стърчаха две от стрелите на ужаките. Сега стената се огъваше в средата — лицата на мъжете бяха изкривени от напрежение, докато се опитваха да я удържат. Разнесе се трясък, един от тях падна, от устата му потече кръв с парчета потрошени зъби и стената се разкъса. Един огромен ужак изникна в пролуката — носеше маска от череп на морж, с дълги бивни от двете страни на зловещо озъбената му уста. Пръхтеше като разярен бик, размахваше с две ръце огромен боздуган с шипове и държеше настрана втурналите се да затворят стената мъже.

Трън не изпитваше страх, само опиянението от битката, все по-свирепо, все по-завладяващо.

Кръвта ѝ бушуваше като майка Море, докато летеше към огромния ужак. Облещените му очи се извърнаха към нея и Трън се хвърли на земята. Изпързаля се на една страна по мократа трева между огромните му крака и се извърна по гръб в момента, в който боздуганът му се стовари след нея с глух удар в земята. Посече го през сгъвката на едното коляно и пръсналата струя кръв застина във въздуха, докато той се свличаше на колене. Фрор пристъпи напред, довърши го с няколко последователни удара и кръвта опръска синия отпечатък на лицето му.

Трън видя хората коне да се пръскат и хукват надолу по склона, обратно в равнината, към изоставените си коне. Тя вдигна победоносно оръжия над главата си и изкрещя. Цялото ѝ тяло гореше. Духът на баща ѝ нареждаше настоятелно в ухото ѝ и тя хукна след врага, погна бягащите ужаки като ловна хрътка.

— Спри я! — изкрещя Рълф и някой я сграбчи изотзад. Тя изруга и започна да се дърпа, останалата на главата ѝ коса се беше оплела пред лицето ѝ. Беше Бранд, усещаше дращенето на брадата му по бузата си. Лявата му ръка беше под мишниците ѝ, а щитът му пред нея. Зад бягащите ужаки Трън видя други, те не бягаха, прокрадваха се, снишени в тревата, с опънати лъкове и облещени към стената очи. Много бяха. Опиянението от битката се отдръпваше като вълна и на нейно място нахлуваше друга — тази на страха.

— Затворете стената! — изрева Рълф. Мъжете се дръпнаха заднешком, сближиха щитове, наместиха ги и те изтракаха отново скопчени. Тук-там някое снопче светлина остана да се провира през пролуките между кантовете. Трън чу чаткането на стрелите в дървото, видя една да отскача от железния кант на този на Бранд и да се премята във въздуха през рамото му. Одда беше на земята, със стрела в гърдите, ругаеше през стиснати зъби и се влачеше на лакти заднешком по склона.

— Назад! Назад! Бавно!

Трън сграбчи Одда за едната ръка и го повлече нагоре по склона. Той изпъшка, започна да рита с пети и от устата му излязоха кървави мехури. Тя се спъна и падна, завличайки Одда върху себе си, скочи отново на крака и продължи да го влачи. Кол притича отнякъде, хвана го за другата ръка и двамата го изтеглиха до билото на могилата, следвани от пристъпящите бавно назад мъже от стената. Спряха там, откъдето бяха тръгнали само допреди малко, с реката зад гърба си и необятната равнина отпред.

Трън стоеше претръпнала, онемяла, не знаеше колко от мъжете от екипажа бяха мъртви. Трима? Четирима? Всички бяха отнесли поне по драскотина, а някои бяха зле пострадали. Не знаеше дали тя самата беше ранена. Не знаеше чия е кръвта по нея. Гледайки стрелата в гърдите на Одда, не таеше големи надежди за него. Всъщност не таеше големи надежди за каквото и да било. През пролуките в накълцаните щитове в стената виждаше, че изпотъпканият склон е осеян с тела, някои от които все още мърдаха, стенеха и опипваха рани.

— Да я изтикаме навътре или да я изтеглим навън? — кресна Сафрит, приклекна до Одда и стисна силно окървавената му ръка.

Отец Ярви гледаше смръщено отгоре, докосна замислено брадичка и остави червени следи по бузите си.

Яростта беше изчезнала, все едно никога не бе съществувала и от огъня в гърдите ѝ беше останала само пепел. Баща ѝ не ѝ беше казал, че опиянението от битката е взета назаем сила, която после трябва да връщаш с лихви. Трън стисна кесията с костите му, но не намери утеха в тях. Огледа кървящите рани наоколо, стенещите мъже — касапницата, която бяха сътворили. Касапницата, която тя бе сътворила.

Трън беше убиец, в това съмнение нямаше.

Преви се рязко, сякаш я бяха ударили в корема и изповръща тънка струйка лиги в тревата. Изправи се разтреперана, огледа се, светът беше станал прекалено ярък, коленете ѝ трепереха, очите ѝ се замъглиха.

Трън беше убиец. И искаше майка си.

Видя, че Бранд я гледа, извърнат през рамо. Половината му лице беше издрано, по шията му се стичаха струйки кръв и попиваха в яката на ризата му. Раздърпаната превръзка на едната му ръка се вееше около почервенелия кинжал.

— Добре ли си? — изграчи той.

— Не знам — отвърна Трън и се преви отново. Ако беше яла нещо на закуска, сигурно никога нямаше да спре да повръща.

— Да се върнем на „Южен вятър“ — извика панически някой, с изтънял от ужас глас.

Отец Ярви поклати глава:

— Ще ни засипят със стрели от брега.

— Трябва ни чудо — издиша тежко Досдувой и извърна очи към розовеещото небе.

— Скифър! — извика отец Ярви и възрастната жена стисна рязко очи, сякаш да пропъди досадна муха от лицето си, промърмори нещо и прегърби още повече рамене. — Скифър, имаме нужда от теб!

— Тръгват отново! — извика някой откъм стената.

— Колко? — попита Ярви.

— Повече от преди! — извика Рълф и запъна стрела в тетивата на черния лък.

— Колко повече?

— Много повече!

Трън опита да преглътне, но устата ѝ беше пресъхнала. Беше толкова отмаляла, че нямаше сили да вдигне бащиния меч. Кол занесе вода на мъжете в стената и те започнаха да пият, да ръмжат, да опипват с изкривени от болка лица раните си.

Фрор изжабурка малко вода, изплю я и каза:

— Време е значи да се простим с живота си, но поне ще го направим на висока цена. Смъртта ви идва!

— Смъртта ви идва — повториха неколцина в стената, но този път думите прозвучаха унило, по-скоро отчаяние, отколкото предизвикателство към врага.

Трън чу хората коне да идват, чу бойните им викове и бързи стъпки по склона. Чу мъжете в стената да ръмжат, подготвяйки се за поредния сблъсък и колкото и отмаляла да бе, стисна зъби и вдигна опръсканите с кръв меч и секира. Тръгна посърнала към стената, обратно през отъпканата, окаляна трева зад нея.

— Скифър! — изкрещя отец Ярви.

Жената нададе гневен, пронизителен писък, скочи на крака и свали рязко наметалото си.

— Проклет да си! — Тя започна да нарежда монотонно, тихо, гърлено, но с всяка следваща дума гласът ѝ се извисяваше. Докато минаваше покрай нея, Трън я чу да припява — не разбра думите, но беше убедена, че никога не бе чувала подобен език. Досещаше се обаче, че това не беше човешки език.

Това бяха елфически думи, елфическа магия. Същата, която беше разкъсала бог и унищожила света и Трън почувства как всяко косъмче по тялото ѝ настръхва.

Скифър продължи да нарежда монотонно, все по-пронизително, по-бързо и яростно, извади от коланите, препасали тялото ѝ, две парчета черен метал — неравни, с прорязани, прави вдлъбнатини и ръбове — плъзна едното в другото и то изщракаха като превъртането на ключалка.

— Какво прави тя? — Досдувой понечи да тръгне след нея, но отец Ярви го спря със сакатата си ръка.

— Каквото трябва.

Скифър протегна напред ръка с елфическата реликва в нея:

— Дръпнете се!

Стената от щитове се разтвори и отдръпна, поклащайки се, и Трън се вторачи в пролуката. Хората коне бяха от другата страна — пъплеща нагоре по склона маса — заобикаляха телата на падналите си другари, прескачаха ги ловко. Смърт надничаше от безмилостните им очи.

Проехтя остър гърмеж, като паднала наблизо гръмотевица, нещо проблесна ярко и един от ужаките полетя назад като отнесен от невидима великанска ръка и се запремята по склона.

Последва нов гърмеж и от смаяния екипаж на „Южен вятър“ се надигна вълна от тревожно мърморене. Още един от ужаките се търкаляше в тревата, а едното му рамо беше в пламъци.

Сега Скифър виеше пронизително. От елфическата реликва в ръката ѝ изхвърча малко парченце метал и се запремята във въздуха. Когато падна в тревата, Трън видя от него да се извива тънка струйка дим. Някой проскимтя от ужас, друг зяпаше с широко отворена уста, трети стискаше талисмана на гърдите си — бяха по-ужасени от магията, отколкото от прииждащите ужаки. Шест гръмотевици се изтърколиха с грохот над равнината и шестима ужаки лежаха мъртви, обгорени в тревата. Останалите хукнаха обратно, пищящи от ужас.

— Велики боже — прошепна Досдувой и начерта светия знак на гърдите си.

Настъпи тишина. За пръв път от началото на битката. Останаха само шепотът на вятъра в тревата и накъсаното, тежко дишане на Одда. Миришеше на изгоряло месо. Едно от парченцата метал, изскочили от елфическата реликва, беше подпалило тревата. Скифър пристъпи с мрачно изражение напред и го стъпка с подметка.

— Какво направи? — прошепна Досдувой.

— Изговорих името на бог — отвърна Скифър. — Изписано с огън и впримчено в елфически руни във времена от преди Разрушението на света. Откъснах Смърт от мястото ѝ пред Последната врата, подчиних я на волята си и я изпратих в равнината. Но за това винаги има цена.

Тя тръгна към Одда, облегнат на едно от дърветата, пребледнял, докато Сафрит се бореше да извади стрелата от гърдите му.

— Името на бог има седем букви — продължи Скифър и насочи смъртоносното парче метал към Одда. — Съжалявам.

— Не! — викна Сафрит и понечи да го прикрие с тялото си, но той я отмести внимателно с ръка.

— На кого му е притрябвало да умира стар? — Нахили се с онази негова налудничава усмивка и зъбите му лъснаха почервенели. — Смърт чака всички ни.

Последва нов оглушителен гръм, Одда изви рязко гръб, потрепери и не помръдна повече. От черната дупка в ризницата му се изви струйка дим.

— Казах, че ще ви покажа магия — каза Скифър, без да вдига поглед от него.

Не като в песните

— Тръгват си. — Вятърът шибаше косата на Трън през окървавеното ѝ лице. Ужаките, конници и коне с празни седла, се стопяваха в далечината на тревното море.

— Не мога да ги виня — промърмори Бранд, загледан в Скифър, която се загърваше в наметалото си. После седна обратно с кръстосани крака, стисна в ръка един от светите символи на врата си и заби гневен поглед в жаравата.

— Бихме се добре — каза Рълф, но в гласа му нямаше много увереност.

— Ръце от желязо — кимна Фрор и изтри синята боя от лицето си с един мокър парцал. — Достойна за песните победа.

— Да кажем просто, че победихме.

Отец Ярви вдигна едно от металните парченца, оставено от реликвата на Скифър и го огледа внимателно. Мъничко, лъщящо на слънцето и кухо парче метал, от чийто отвор все още се виеше струйка дим. Как е възможно нещо такова да прелети през равнината и убие човек от разстояние?

Сафрит гледаше навъсено към Скифър и бършеше кръвта от ръцете си:

— Победихме с помощта на черни изкуства.

— Но победихме — сви рамене отец Ярви. — От двата възможни изхода от всяка битка, този е за предпочитане. Нека баща Мир лее сълзи над начините. Майка Война се усмихва над резултатите.

— Ами Одда? — смотолеви Бранд. Доскоро дребничкият човек изглеждаше безсмъртен, но ето че мина през Последната врата. Край на шегите.

— Нямаше да оцелее — отвърна отец Ярви. — Нямаше друг начин, или той, или всички ние.

— Безмилостни сметки — каза Сафрит и стисна устни.

— Такива са задачите, които стоят пред всеки водач. — Отец Ярви не намери сили да я погледне в очите.

— Ами ако тази магия ни навлече проклятие? — попита Досдувой. — Ами ако отново разкъсаме бог? Ами…

— Победихме. — Тонът на отец Ярви беше по-остър и хладен от стомана. Той сви ръка в юмрук и стисна с всички сили парчето елфически метал в нея. — Благодарете за живота си на който бог искате, ако знаете как, после се погрижете за телата.

Досдувой затвори зяпналата си уста и се отдалечи, клатейки невярващо глава.

Бранд разтвори пръсти и остави щита си да се свлече на земята. Изрисуваната от Рин драконова глава беше цялата накълцана, по железния кант лъщяха пресни драскотини, а превръзката на ръката му беше пропита тук-там с кръв. Богове, целият беше надран и посинен, болеше го навсякъде. Едва намираше сили да се държи на крака, за размисли дали беше направил добро или не и дума не можеше да става. Усещаше парене по шията си, нещо мокро на допир. Драскотина, но от враг или свой, нямаше представа. Раните болят еднакво, без значение кой ги е причинил.

— Положете ги с достойнство — продължи отец Ярви. — Отсечете тези дървета за клади.

— Онези копелета също ли? — Кол посочи окървавените тела на хората коне, осеяли склона. Неколцина от екипажа вече ги претършуваха за ценности.

— Да, тях също.

— Защо да си правим труда да ги горим както подобава?

— Защото ако си извоювал победа срещу просяци, не си нищо повече от просяк. — Рълф подхвана момчето за лакътя. — Но ако победиш достойни воини, победата ти е дважди по-голяма.

— Ранен ли си? — попита Сафрит.

Бранд я зяпна така, сякаш му говореше на непознат език:

— Какво?

— Седни.

Това не беше никак трудно. Коленете му бяха така омекнали, че и без нея беше на път да се свлече на земята. Зарея поглед през билото на могилата — хората започнаха да оставят оръжия и да влачат телата на мъртвите. Едни ги нареждаха едно до друго в редица, други вече сечаха кривите, недорасли дървета, за да приготвят клада. Сафрит се надвеси над Бранд и заопипва раната на врата му.

— Не е дълбока — каза тя. — Други са къде по-зле.

— Убих човек — промърмори Бранд. Не го каза на някого конкретно. Може би прозвуча като хвалба, но определено не беше умишлено от негова страна. — Човек с надежди, тревоги, семейство.

Рълф клекна до него и се почеса по посивялата брада:

— Убиването на човек не е толкова лесна работа, колкото го изкарват бардовете. — Той сложи бащински ръка на рамото на Бранд. — Днес се справи добре.

— Нима? — промърмори Бранд и потри превързани длани една в друга. — Не спирам да мисля кой беше той, какво го е довело тук и защо беше тръгнал да се бие с нас. Все още виждам лицето му.

— Най-вероятно ще го виждаш чак докато не минеш през Последната врата. Такава е цената на стената от щитове, Бранд. — Рълф му подаде меч. Беше хубаво оръжие, със сребро по дръжката и износена от дълга употреба ножница. — На Одда е. Сигурен съм, че щеше да иска ти да го получиш. Истинският воин заслужава добро оръжие.

Бранд беше мечтал за деня, в който ще има собствен меч. Сега му се повдигаше само от гледката.

— Аз не съм воин.

— Си, и още как.

— Истинският воин не изпитва страх.

— Глупакът не изпитва страх. Воинът остава и се бие въпреки страха. Ти остана и се би.

Бранд подръпна с два пръста мокрите си панталони:

— Останах и се напиках.

— Не си единствен.

— В песните героят никога не се напикава в гащите.

— Е. — Рълф стисна рамото му и се изправи. — Затова песните са едно, а животът — друго.

Когато потегляха, майка Слънце беше високо над степта и димът от кладата се издигаше към нея. Въпреки че кръвта се беше оттеглила от небето и го бе оставила ясно синьо, тя все още чернееше под ноктите на Бранд, по превръзките на ръцете и врата му. Това все още беше червен ден. Имаше чувството, че оттук насетне всеки ден от живота му щеше да е червен.

Четири гребла лежаха на палубата покрай мачтата, а пепелта на мъжете, чиито ръце ги бяха теглили, се носеше с вятъра по равнината. Скифър седеше навъсена сред товара, с качулка на главата, а гребците в близост до нея се бяха дръпнали встрани, колкото можеха по-далеч, без да паднат през бордовете.

Започнаха да гребат и Бранд погледна към Трън и срещна погледа ѝ. Лицето ѝ беше пребледняло и изпито, точно като това на Одда, когато го положиха на кладата. Опита да ѝ се усмихне, но устните му не се подчиниха.

Днес се биха в стената от щитове. Днес застанаха пред Последната врата. И оставиха богата реколта за Майката на враните. Каквото ще да казва мастър Хъннан — сега и двамата бяха воини.

Но не беше като в песните.

От каквото се нуждае Гетланд

Калийв представляваше гъмжило от постройки, превзело като напаст единия бряг на „Непристъпна“ и плъзнало като мръсна зараза по отсрещния. Ярко синьото небе над него беше омазано в кафяво от дима на безброй огньове и опръскано с черните точки на кръжащи лешояди.

Тронната зала на принца гледаше към реката от билото на нисък хълм. Огромните греди на покрива ѝ бяха украсени с позлатени дървени статуи на коне, а обкръжаващите я стени представляваха повече кални насипи, отколкото каменна зидария. От външната им страна се простираше кръг от скупчени в гъста плетеница дървени постройки, опримчени с палисада от побити в земята, заострени колове, над които лъщяха върховете на копията на крачещите по пътеките часови. Извън палисадата цареше още по-голям хаос от шатри, юрти, фургони, бараки и всевъзможни временни постройки от неописуемо окаяно естество — самото олицетворение на мизерията, разстлано във всички посоки върху поле от кал.

— Богове, огромен е — промърмори Бранд.

— Богове, отвратителен е — промърмори Трън.

— Калийв е бавно пълнещ се пикочен мехур. — Скифър ровеше замислено с показалец в носа си, оглеждаше съсредоточено находките, после ги размазваше по рамото на най-близкия до нея гребец, толкова внимателно, че онзи дори не усещаше. — Напролет се пълни със северняци, имперци и хора коне, които се стичат тук да търгуват. През лятото се разкъсва и излива мръсотията си в равнината. Дойде ли зимата, хората си тръгват кой откъдето е дошъл и Калийв се свива обратно до едното нищо.

— Със сигурност мирише като пикочен мехур — сбърчи нос Рълф.

Една срещу друга от двете страни на реката се мъдреха две ниски кули, вдигнати набързо от масивни дървени колове. Между тях беше прокарана плетеница от тежки вериги, от чиито бримки от черно желязо стърчаха дебели шипове. Мрежата се беше провлачила леко под напора на течението, беше впримчила камари от довлечени от реката клони и боклуци и правеше невъзможно плаването по „Непристъпна“.

— Принц Варослаф е хванал завиден улов в желязната си мрежа — каза отец Ярви.

Трън никога не беше виждала толкова много кораби. Полюшваха се във водата, задръстваха кейовете, лежаха изтеглени на бреговете със свалени мачти, подредени в гъсти редици. Имаше кораби от Гетланд, Ванстерланд и Тровенланд. От Ютмарк и Островите. Имаше и странни кораби, които трябваше да са доплавали от юг — с черни, прекалено широки, за да са минали през Прохода, корпуси. Имаше дори две гигантски галери, с по три реда гребла на всеки борд, пред които „Южен вятър“ изглеждаше като играчка.

— Погледнете тези чудовища — прошепна Бранд.

— Кораби от Империята — отвърна Рълф. — С екипаж от по триста човека.

— И именно екипажите са целта на Варослаф — каза отец Ярви. — Да се бият за него в глупавите му войни с хората коне.

Трън не изгаряше от желание да се бие отново с хората коне. Нито пък да прекара лятото в Калийв. В историите на баща ѝ градът миришеше доста по-приятно.

— Мислиш, че ще помоли за помощта ни? — попита тя.

— Със сигурност, точно както ние ще молим за неговата. — Отец Ярви вдигна поглед към тронната зала на хълма. — Дали ще настоява да я получи, е въпросът.

Очевидно го беше направил с мнозина. Пристанището гъмжеше от начумерени северняци, „закотвени“ в Калийв, докато принц Варослаф не благоволеше да вдигне веригата си. Бездействаха на малки групички, мамеха се взаимно на зарове, псуваха на поразия и гледаха навъсено де що мине, най-вече — новопристигналите.

— Варослаф по-добре да намери враг за всички тези мъже и при това скоро — каза отец Ярви, докато слизаха от „Южен вятър“. — Преди сами да са си намерили някой местен.

Фрор кимна, докато привързваше въжето на носа за пристана:

— Няма по-страшно нещо от бездействащи бойци.

— Всички ни гледат — каза Бранд. Бяха свалили превръзките му същата сутрин и той не спираше да чопли заздравяващите рани по ръцете си.

Трън го сръчка с лакът в ребрата:

— Може би геройската ти слава ни предхожда, повдигачо на кораби.

— По-скоро ни предхожда тази на отец Ярви. Не ми харесва тая работа.

— Тогава се преструвай, че ти харесва. — Трън нахлузи любимата маска на лицето си и започна да отвръща на всеки предизвикателен поглед. Доколкото успяваше, с пълни с прахоляк очи от горещия вятър и плющяща, потна на гърба риза.

— Богове, как вони само — задави се Бранд, когато изминаха скърцащия кей и най-после стъпиха върху баща Земя. Ако успееше да си поеме дъх, Трън сигурно щеше да се съгласи с него. Виещите се улички бяха осеяни с изпечени от слънцето пити тор, джавкащи се за боклуци кучета и трупове на животни, нанизани на кол до всяка врата.

— Тези за продан ли са? — промърмори Бранд.

— Приношения са — отвърна отец Ярви. — Така боговете знаят кой дом е принесъл жертва и кой не.

— Ами онези? — Трън кимна към няколко одрани трупа, висящи от висок пилон в средата на площада — полюшваха се леко от вятъра, обгърнати в облак мухи.

— Диваци — промърмори Рълф, вдигнал поглед нагоре.

Трън усети стомахът ѝ да се обръща, когато осъзна, че лъскавите трупове бяха на хора:

— Хора коне? — едва успя да изграчи тя.

Отец Ярви поклати мрачно глава:

— Ванстерландци.

— Какво? — Боговете ѝ бяха свидетели, малцина бяха хората на този свят, които мразеха ванстерландци повече от нея, но дори тя не виждаше причина принцът на Калийв да ги дере живи.

Ярви посочи към дървена табела и издраскания на нея надпис:

— Екипаж, опълчил се на волята на принц Варослаф и опитал да си тръгне без позволение. Назидание за всеки, решил да последва примера им.

— Богове — прошепна Бранд, който едва сега чу жуженето на мухите отгоре. — Нима Гетланд иска помощта на човек, способен на това?

— Какво искаме и от какво се нуждаем са две различни неща.

През многолюдието на пристанището си проправяха път една дузина въоръжени мъже. Принцът на Калийв може и да беше във война с хората коне, но воините му с нищо не се отличаваха от ужаките, които Трън уби в битката по-нагоре по „Непристъпна“. Сред тях имаше жена, много висока и слаба, с гарвановочерна коса, увита в копринен шал, с пришити по краищата му монети.

Тя спря пред групата им, поклони се дълбоко и окачената на тънката ѝ шия торбичка се провеси надолу:

— Аз съм прислужница на Варослаф, великият принц на Калийв.

— Добра среща. Аз съм…

— Отец Ярви, пастор на Гетланд. Принцът заповяда да те отведа в тронната му зала.

Ярви и Рълф се спогледаха.

— Да се тревожа ли, или да се чувствам поласкан?

Жената се поклони отново.

— И двете. Но преди всичко трябва да побързаш.

— Изминах дълъг път за тази аудиенция, не виждам причини да отлагам. Води ме.

— Ще подбера няколко мъже да те придружат — изръмжа Рълф, но отец Ярви поклати глава.

— Ще взема само Трън и Бранд. Ако отида придружен от малка и млада свита, ще се изтълкува като израз на доверие в домакина.

— Имаш доверие на този Варослаф? — промърмори тихо Трън, когато воините се наредиха от двете им страни.

— Мога да се престоря.

— Но той ще знае, че се преструваш.

— Разбира се. На такива паянтови основи се градят добрите обноски.

Трън погледна към Бранд, но той просто я зяпна с онова негово безпомощно, глуповато изражение на лицето.

— Внимавай — каза ѝ Скифър преди да тръгнат със стражата на принца. — Дори сред дивотията на степта принц Варослаф е известен с безскрупулността си. Не се оставяй да попаднеш в ръцете му.

Трън погледна към тежката верига, препречила реката, после към висящите одрани трупове и сви рамене:

— Ние вече сме в ръцете му.

Отвътре тронната зала на принца на Калийв изглеждаше още по-голяма. За колони по протежението на стените ѝ служеха вековни дървета, чиито корени все още бяха дълбоко вкопани в здраво отъпкания пръстен под. От високите прозорци падаха сноповете светлина, пълни с танцуващи прашинки. В средата имаше дълго огнище, но пламъците бяха ниски, почти угаснали. След жегата навън, в просторната зала беше почти хладно.

Варослаф, принцът на Калийв, се оказа много по-млад, отколкото Трън предполагаше. Едва няколко години по-възрастен от отец Ярви, но вече напълно плешив, с нито едно косъмче по главата и брадата, нито дори по веждите — беше гладък като яйце. Не беше възкачен на висок престол, седеше на трикрако столче край огнището. Не беше огромен, не се беше накичил със скъпоценности, не носеше и оръжие. Голобрадото му лице не беше изкривено в страховита гримаса, а излъчваше каменно безразличие. Нищо у него не го правеше страховит, но Трън не се сещаше как иначе би го описала. И с всяка следваща крачка по кънтящия под ставаше все по-страшен.

В момента, в който двамата с Бранд спряха от двете страни зад отец Ярви, на десетина крачки от трикракото столче, Трън се страхуваше от принц Варослаф така, както от никого досега.

— Отец Ярви. — Гласът му, глух и шептящ като стара хартия, изпрати ледени тръпки по потния ѝ гръб. — Пасторът на Гетланд. Висока чест за нас е посещението ти. Добре дошъл в Калийв, Кръстопътят на света. Погледът му се насочи към Трън, после към Бранд и накрая се върна към отец Ярви. Той спусна ръка и погали зад ухото огромната хрътка, свита на кълбо в краката му. — Приемам като комплимент мъдрото ти решение да се явиш пред мен — за човек с твоя ранг — почти без придружители.

И наистина, Трън се почувства неловко и самотна в огромната зала. Освен голямото колкото мечка куче, из залата бяха пръснати множество стражи в странни брони, въоръжени с лъкове, извити мечове и дълги копия.

Дори и да споделяше страхопочитанието ѝ, отец Ярви не го показа по никакъв начин:

— Знам, че в твоето присъствие няма да се нуждая от нищо, велики принце.

— Така е, няма. Чувам, че водиш със себе си вещицата Скарейой, Търсачката на реликви.

— Добре информиран си, както подобава на велик водач. Ние я наричаме Скифър, но да, тя е с нас.

— При все това предпочете да я държиш настрана от тронната ми зала. — Смехът на Варослаф прогърмя остро като кучешки лай. — Още едно мъдро решение от твоя страна. А кои са тези двама млади богове?

— Гребците от задните гребла на кораба ми. Трън Бату, която собственоръчно уби шестима ужаки в битка по „Непристъпна“ и Бранд, който сам удържа целия кораб на раменете си, докато прекосявахме Прохода.

— Убиецът на ужаки и Повдигачът на кораби. — Бранд запристъпя неловко на място под изпитателния поглед на принца. — Толкова сила, умения и смелост сгряват душата ми, особено у някой толкова млад. Човек почти би повярвал в съществуването на герои, а, отец Ярви?

— Почти.

Принцът кимна отривисто на тънката като фиданка прислужница:

— Знак на признателност към бъдещите легенди.

Тя извади нещо от торбичката на врата си и го постави в дланта на Бранд, после направи същото с Трън. Беше голяма, грубо отлята монета, с препускащ кон на нея. Монета от червеникаво злато. Трън преглътна тежко, опита да пресметне наум стойността ѝ и установи, че никога в живота си не бе държала в ръка нещо толкова ценно.

— Прекалено щедро от твоя страна, велики принце — изграчи смутено Бранд, зяпнал монетата в ръката си.

— Великият се отплаща подобаващо за велики дела. Иначе има ли смисъл човек да се издига над останалите? — Варослаф извърна немигащи очи към Ярви. — Ако това са гребците от задните ти гребла, чудя се на какви чудеса са способни онези от предните?

— Боя се, че някои от тях са способни да накарат всичкото ти злато да изчезне пред очите ти.

— Няма екипаж без черна овца. Не може всички да сме праведни, прав ли съм, отец Ярви? Особено ние, които водим и управляваме.

— Властта означава едното ти рамо да е винаги в сянката.

— Така е. Как е бижуто на севера, майка ти, кралица Лейтлин?

— Тя повече не ми е майка, велики принце. Когато положих клетва в Събора се отрекох от семейството си.

— Странни обичаи имате вие, северняците. — Принцът подръпна лениво ухото на хрътката. — Според мен кръвната връзка не може да се прекъсне с дума.

— Някои думи режат по-сигурно и от меч, особено клетвите. Кралицата очаква дете.

— Наследник на Черния трон, може би? Новина като злато в тези смутни времена.

— Светът ликува, велики принце. Тя често говори за желанието си отново да посети Калийв.

— Не толкова скоро, моля! Хазната ми още носи белези от последното ѝ посещение.

— Можем да сключим съюз, който ще излекува тези белези, нещо повече, ще напълни хазната ти до пръсване.

Варослаф замълча. Погледна прислужницата си, тя се поклони и монетите, зашити по кантовете на шала на главата, се завъртяха, проблеснаха и издрънчаха, после тя се оттегли.

— Затова ли измина всичкия този път, отец Ярви? За да напълниш хазната ми?

— Дойдох да търся помощ.

— Аа, значи ти също искаш знак на признателност от великия? — Той замълча отново. Трън имаше усещането, че двамата с Ярви играят някаква игра. И макар на думи, не с мечове, играта искаше не по-малко умения от онези, необходими в тренировъчния квадрат. Само дето беше по-опасна. — Просто назови желанието си и аз ще го изпълня. Стига да не е съюз срещу Върховния крал в Скекенхаус.

Усмивката на отец Ярви дори не трепна:

— Трябваше да се досетя, че нищо не може да убегне острия ти взор, велики принце. Аз, а също кралица Лейтлин и крал Удил, се боим, че въпреки усилията ни, майка Война разгръща криле над Разбито море. Върховният крал има много съюзници и ние просто се опитваме да наклоним везните в наша полза. Онези, които благоденстваме от търговията по „Божествена“ и „Непристъпна“, трябва да вземем страна…

— Но ето, че аз не мога да го направя. Както сам виждаш, имам си свои грижи и не мога да си позволя други.

— Ако мога да попитам, можеш ли да си позволиш помощ за Върховния крал?

Принцът присви очи:

— В последно време доста пастори пристигат от север със същия въпрос.

Отец Ярви се замисли за момент:

— Пасторът на Гром-гил-Горм?

— От името на баба Вексен. Застана пред мен заобиколена от една дузина воини на Върховния крал и ме предупреди да не плавам в Разбито море. Човек би го изтълкувал почти като заплаха. — Хрътката вдигна глава, издаде продължително ръмжене и от оголените ѝ зъби се проточи лига. — Тук. В тронната ми зала. Много се изкуших да я одера и провеся на площада, но… реших, че не би било далновидно. — Той изсъска тихо и укроти хрътката.

— Значи майка Скаер си е тръгнала с кожа на гърба?

— Кожата ѝ не би ми била по мярка. Отплава на юг, на кораб със знака на Върховния крал на носа, към Първия сред градовете. Колкото и да предпочитам твоите маниери и подход пред нейните, боя се, че ще дам същия отговор като на нея.

— И той е?

— Ще помогна на всичките си добри приятели от земите около Разбито море поравно.

— Имаш предвид, никак.

Принцът на Калийв се усмихна и усмивката му накара Трън да настръхне.

— Известен си като прозорлив и лукав мъж, отец Ярви. Сигурен съм, че нямаш нужда от помощ в тълкуванието на това, което имам предвид. Виждаш къде седя. Между хората коне и огромна гора. Между Върховния крал и императрицата. На кръстопътя на света, заобиколен отвсякъде от опасности.

— Всички имаме своите си опасности, с които да се съобразяваме.

— Но принцът на Калийв се нуждае от приятели както на запад, така и на изток. Както на север, така и на юг. За принца на Калийв най-важното нещо е балансът. Принцът на Калийв трябва да е с едно стъпало през всеки праг.

— И колко стъпала имаш?

Хрътката наостри уши и изръмжа. Усмивката на Варослаф се стопи бавно като сняг:

— Ще ти дам един съвет. Спри да говориш за война, отец Ярви. Върни се в Гетланд и започни да проправяш пътя на баща Мир, което, доколкото знам, е работата на пастора.

— Значи аз и екипажът ми сме свободни да си вървим, велики принце?

— Да задържа пастора на крал Удил против волята му? Това не би било далновидно.

— В такъв случай, благодаря смирено за гостоприемството и съвета ти, признателен съм ти и за двете. Но ние не можем да се върнем обратно. Трябва да продължим незабавно пътя си, към Първия сред градовете и да потърсим помощ там.

Трън погледна към Бранд и го видя да преглъща тежко. Първият сред градовете — на другия край на света. Мисълта я накара да потрепери от вълнение. Но също от страх.

Варослаф изсумтя пренебрежително:

— Желая ти късмет. Но се боя, че няма да получиш нищо от императрицата. Старостта ѝ я е направила още по-набожна и богобоязлива и вече отказва да говори дори с хора, които не почитат нейния бог. Единственото, което я радва повече от бръщолевенето на проповедниците ѝ, е кръвопролитието. А също така, елфическите реликви. Но ако човек иска да спечели благоволението ѝ, ще му е нужна най-невероятната реликва, намирана някога.

— О, велики принце, откъде да намеря аз такова нещо? — Отец Ярви се поклони ниско, самата невинност и смиреност.

Но Трън видя лукавата му усмивка преди да се изправи.