Половин свят

Цветът на мъжеството

Той се поколеба само за миг, но на Трън не ѝ трябваше повече, за да го фрасне в топките с ръба на щита си.

Въпреки глъчката, чу как Бранд изпъшка. Момчетата се деряха с пълно гърло, до един викаха срещу нея. „Моментът, в който се поколебаеш, е моментът, в който ще умреш“, казваше баща ѝ и тя бе прекарала целия си живот и в добро, но предимно в лошо, следвайки заветите му. Оголи зъби и направи страховита гримаса — най-любимото ѝ изражение в края на краищата — и скочи към Бранд.

Връхлетя го с рамото напред и щитовете им се сблъскаха и застъргаха един в друг. С изкривено от болка лице той се запрепъва заднешком сред вдигнатите от краката му пръски пясък. Бранд замахна рязко, но тя приклекна под дървения му меч и на свой ред, в широка дъга, стовари своя в прасеца му, точно под шляпащия край на ризницата.

Трябваше да му се признае, той не само че не се просна по гръб, но дори не простена, просто закуцука заднешком с изкривено в болезнена гримаса лице. Трън се изпъчи гордо и зачака да види дали мастър Хъннан ще обяви победата ѝ, но той дори не помръдна, стоеше безмълвен, досущ статуите в Залата на боговете.

Някои оръжейници считаха дървения тренировъчен меч за истински и спираха двубоя при всеки удар, който би бил фатален със стоманено острие. Но не и Хъннан, той обичаше да вижда учениците с натрити носове, хубаво опердашени, научили добър урок. Боговете ѝ бяха свидетели, Трън бе получила не един и два в тренировъчния му квадрат. Крайно време беше тя да даде урок другиму.

Хвърли на Бранд една подигравателна усмивка — второто ѝ най-любимо изражение в края на краищата — и изкрещя насреща му:

— Хайде да те видя, страхливецо!

Бранд беше як като вол и нямаше да се даде лесно, но сега беше изморен, куцаше, а и Трън се беше погрижила наклонът на плажа да е в нейна полза. Следеше го зорко, избегна първия му удар, после втория, накрая се шмугна покрай нескопосания му замах отгоре и се озова откъм незащитената му страна. „Най-доброто място за меча не е ножницата му, а гърбът на врага ти“, казваше баща ѝ, но и ребрата щяха да свършат почти същата работа. Дървеният меч на Трън изтрещя в ребрата на Бранд със звука на разцепен от брадва пън, него запрати препъвайки се настрана, а нейната усмивка разтегли още повече. Нищо на този свят не е по-сладко от това да фраснеш някого, ама точно както си трябва.

Трън постави подметката на ботуша си на задника на Бранд и го просна по очи в прибоя. Вълната тъкмо се отдръпваше със съскане по чакъла и завлече със себе си дървения му меч, който остана някъде в ниското, оплетен в морската трева.

Тя пристъпи напред и Бранд извърна лице нагоре и примижа насреща ѝ. Мократа му коса беше залепнала от едната страна на лицето, а зъбите му бяха окървавени от един от ударите ѝ. Сигурно в този момент трябваше да ѝ дожалее за него. Само дето беше минало много време от последния път, когато Трън беше съжалявала за каквото и да е било.

И тя опря върха на нащърбеното дървено острие в гърлото му и попита:

— Е?

— Добре, добре — махна вяло с ръка Бранд, останал почти без дъх. — Дотук бях.

— Ха! — изкрещя в лицето му Трън.

— Ха! — провикна се към посърналите момчета около квадрата.

— Ха! — извика към мастър Хъннан, вдигна високо меч и щит и ги размаха победоносно към навъсеното небе.

Тук-там някой плесна вяло ръце, друг промърмори под нос, но толкоз. Беше чувала къде по-възторжени овации за къде по-мижави победи, но Трън не беше дошла за овациите им.

Беше дошла да побеждава.

Случеше ли се момиче да е докоснато от майка Война, то биваше вкарвано в квадрата наред с момчетата, където да се научи да се бие. Винаги имаше по няколко сред най-малките, но с всяка следваща година броят им намаляваше — сами извръщаха глави към по-подходящи занимания. Ако ли не, други им ги извръщаха, с викове, заплахи, с бой, докато и последното срамно кълнче плевел не бъдеше изкоренено и не останеше само цветът на мъжеството.

Когато ванстерландци минеха границата, или островитяни слезеха на бреговете на Гетланд, или пък ако разбойници се промъкнеха тихомълком нощем, жените на Гетланд хващаха оръжие на мига и се биеха до смърт, някои от тях много добре. Така беше открай време. Но кога за последно жена бе издържала изпитанието в квадрата и положила клетва? Кога последно жена бе спечелила място сред воините на боен кораб от Гетланд?

Да, пееха се песните. Разказваха се историите. Но дори старата Фен, най-възрастният жител на Торлби, а според някои и в целия свят, не помнеше такова нещо.

Досега.

Толкова усилия. Толкова присмех и презрение. И толкова болка. Но Трън издържа, тя победи. Притвори очи и усети целувката на соления вятър на майка Море върху потното си лице. Помисли си за това как щеше да се гордее с нея баща ѝ.

— Издържах — прошепна тя.

— Не още. — Трън никога не беше виждала мастър Хъннан да се усмихва. Но и никога не беше го виждала така навъсен. — Аз решавам какво е изпитанието ти. Аз казвам кога си го издържала. — Той огледа момчетата на нейната възраст. Шестнайсетгодишни, някои вече вирнали носове и напращели от гордост след издържането на собствените си изпитания в квадрата. — Раук, сега ти ще се биеш с Трън.

Раук повдигна учудено вежди, извърна очи към Трън после сви рамене:

— Защо не? — отвърна, проправи си път през момчетата и пристъпи в квадрата. Пристегна щита към ръката си и взе един от дървените мечове.

Беше злобар, Раук, но доста умел. В никакъв случай толкова силен, колкото Бранд, но със сигурност по-непоколебим. Какво пък, помисли си Трън, беше го побеждавала преди, щеше…

— Раук — продължи Хъннан и чепатият му показалец затърси из тълпата от момчета, — а също така Сордаф и Едуал.

Победоносното изражение на Трън се изпари. Разнесе се шепот, докато Сордаф — огромен и бавен, без грам въображение, но идеалният избор за човек, който да те стъпче, когато си паднал — запристъпя тежко напред, закопчавайки с дебели пръсти ризницата си.

Едуал — жилав и пъргав, с гъсти кестеняви къдрици — не помръдна от мястото си. Трън винаги го бе смятала за един от що-годе свестните.

— Мастър Хъннан, трима… — промърмори Едуал.

— Ако искаш място на кралски кораб, — отвърна оръжейникът — ще правиш каквото ти се казва.

Всички искаха воинско място. Искаха го почти толкова силно, колкото и Трън. Едуал се озърна бавно, но всички мълчаха. Неохотно, той си проправи път през другарите си, влезе в квадрата и взе меч.

— Не е честно. — Трън беше свикнала с това нейно дръзко, непреклонно изражение, носеше го като маска през цялото време, независимо колко малки бяха шансовете ѝ за успех, но сега гласът ѝ я предаде, прозвуча като отчаяното блеене на агне, поведено към ножа на касапина.

Хъннан отвърна с презрително сумтене:

— Този квадрат, момиче, е бойно поле, а на бойното поле няма нищо честно. Приеми това като последния ми урок.

Тук-там някой се изкиска. Вероятно онези, които беше посрамила в квадрата. Бранд я гледаше през провесените през лицето му кичури коса и разтриваше бавно окървавената си уста. Останалите бяха забили погледи в земята. Всички знаеха, че не е честно. Но никой не го беше грижа.

Трън стисна зъби, обгърна с пръстите на лявата си ръка кесийката, провесена на шията ѝ, и я стисна здраво. Откакто се помнеше, беше все така — сама срещу целия свят. Ако имаше една дума, която да я описва напълно, това беше „боец“. Щом искат бой, ще го получат и дълго ще помнят.

Раук кимна на другарите си и тримата запристъпяха бавно настрани, обкръжавайки я от три страни. Това само по себе си не беше толкова зле. Ако нападнеше бързо, имаше шанс да отдели един от останалите и така да си осигури поне някакъв, макар и нищожен, шанс срещу останалите двама наведнъж.

Вгледа се в очите им, искаше да прочете в тях намеренията им. Едуал пристъпваше по-бавно от останалите, очевидно с неохота. Сордаф внимаваше, беше се прикрил добре зад щита. Раук държеше меча небрежно провесен покрай крака си, перчеше се пред тълпата.

Ако можеше да се отърве поне от тази усмивка. Да му разкървави физиономията, ѝ беше достатъчна награда.

И усмивката му посърна на мига, в който Трън нададе боен вик. Той пое първия ѝ удар с щита си, но отстъпи крачка назад. После и втория, сред облак от полетели трески. Трън го подлъга с поглед и той вдигна щита си високо, очаквайки атака отгоре, после в последния момент изви меча си надолу и го посече отстрани през кръста. Раук изквича от болка и се извъртя настрани, откривайки тила си за атака и тя вече замахваше за нов удар.

Забеляза движение с периферното си зрение, после нещо изтрещя. Почти не почувства падането. В следващия момент усети дращенето на грубия пясък и накрая се озова по гръб на земята, зяпнала небето.

Това е проблемът, когато се нахвърлиш върху един и оставиш другите двама необезпокоявани зад гърба ти.

Отгоре гларусите кръжаха и врякаха.

Кулите на Торлби се открояваха в ясни, черни силуети на фона на светлото небе.

„Сега ставай“ — каза баща ѝ — „с лежане по гръб не се побеждава.“

Трън се претърколи тромаво, кесийката се изплъзна от пазвата ѝ и увисна на връвта около шията ѝ. Цялото ѝ лице пулсираше от болка.

Една студена вълна плисна нагоре по брега и обля коленете ѝ. Видя Сордаф да стоварва крак и чу как нещо изпука като прекършена съчка. Опита да се надигне, но ботушът на Раук се вряза в ребрата ѝ и я претърколи настрани. Задави се в кашлица.

Вълната се отдръпна, кръвта по горната ѝ устна гъделичкаше, закапа на едри капки по мокрия пясък.

— Да спрем ли? — долетя отнякъде гласът на Едуал.

— Казах ли да спрете? — чу се този на Хъннан. Трън стисна здраво дръжката на меча за един последен опит.

Видя Раук да пристъпя за пореден ритник. Успя да хване крака му във въздуха, стисна го в прегръдка и се надигна рязко нагоре, крещейки с пълно гърло и той политна назад, размахал безпомощно ръце. Хвърли се към Едуал, или по-скоро залитна насреща му. Майка Море, баща Земя, намръщената физиономия на Хъннан и лицата на момчетата се сляха в шеметна вихрушка. Едуал я сграбчи, не толкова колкото да я повали на земята, а по-скоро сякаш искаше да я задържи на крака. Тя се вкопчи в рамото му, усети китката ѝ да се усуква и мечът да се изплъзва от ръката ѝ, докато залиташе покрай него, после се свлече отново на колене. Докато се извръщаше, щитът ѝ провисна на скъсания ремък. Трън се изплю на земята, изруга и замръзна на място.

Сордаф стоеше като истукан, с увиснал в ръка меч, зяпнал.

Раук лежеше по гръб, облегнат на лакти върху мокрия пясък, зяпнал.

Видя сред момчетата Бранд, зяпнал с широко отворена уста. Всички бяха зяпнали в нещо.

Едуал понечи да проговори, но от устата му излезе само гърлено клокочене. Изпусна тренировъчния меч и вдигна немощно ръка към шията си.

От нея, от едната страна, стърчеше дръжката на тренировъчния меч на Трън, чието дървено острие се беше пречупило под ботуша на Сордаф. От другата стърчеше, лъскав и почервенял, острият връх не останалата дебела треска.

— Богове — прошепна някой.

Едуал се свлече на колене и от устата му бликна кървава пяна.

Мастър Хъннан го прихвана преди да падне на една страна. Бранд и неколцина други се скупчиха около тях. Всички закрещяха един през друг. Трън не можеше да различи думите от бумтенето на сърцето си.

Не можеше да помръдне от място, просто се поклащаше леко, с изтръпнало от болка лице и разпиляна, шибана през очите ѝ от вятъра коса. Чудеше се дали това не е просто кошмар. Трябва да е кошмар. Молеше се да е. Затвори очи и ги стисна здраво, стиска колкото сила имаше.

Точно както когато я поведоха да види баща си, блед и леденостуден, под купола на Залата на боговете.

Но тогава не беше просто кошмар, не беше и сега.

Когато отвори рязко очи, момчетата все още бяха скупчени на колене около Едуал и тя виждаше само отпуснатите му, леко разтворени стъпала. По пясъка потекоха тъмни струйки. Майка Море изпрати вълна, която ги пое, направи ги червени, после розови и накрая отнесе със себе си.

И за пръв път от много време насам Трън беше истински изплашена.

Хъннан се изправи бавно и се извърна към нея. Беше винаги намръщен, особено когато извръщаше поглед към нея. Но този път Трън видя в очите му непознато пламъче.

— Трън Бату. — Той насочи към нея почервенял показалец. — Назовавам те убиец.

В сянката

„Прави добро“, му каза майка му в деня, в който умря. „И винаги стой в светлото.“

На шестгодишна възраст Бранд нямаше представа какво означава да правиш добро. Сега, на шестнайсет, все още не беше сигурен, че разбира. Така де, ето го сега, уж най-щастливият миг в живота му, а той го пропилява в догадки що е то добро.

Да стоиш на стража край Черния трон, е огромна чест. Приет сред воините от Гетланд, в очите на богове и хора. Малко ли пот беше хвърлил? Или малко кръв пролял? Не беше ли заслужил това място? Откакто се помнеше, мечтаеше един ден да стои рамо до рамо с братя по оръжие върху свещения каменен под на Залата на боговете.

Но в момента нямаше усещането, че стои в светлото.

— Безпокоя се за това нападение над островитяните — казваше отец Ярви, връщайки спора в отправната му точка, както обикновено правеха пасторите. — Върховният крал забрани да се вадят мечове. Ще го приеме като много тежка обида.

— Върховният крал забранява всичко — отвърна му бременната кралица Лейтлин, поставила длан върху издутия си корем — и всичко приема като тежка обида.

До нея крал Удил се наведе напред от Черния трон:

— А същевременно заповядва на островитяни, ванстерландци и на всички останали псета, върху които успее да наложи волята си, да извадят мечове срещу нас.

През множеството от знатни мъже и жени на Гетланд пред подиума на тронната зала премина вълна от гневно негодувание. Допреди седмица Бранд щеше да е сред най-гласовитите от тях.

Но сега в главата му бяха само Едуал, щръкналата от шията му дръжка на дървения меч, кървавата пяна на устата му и онова свинско грухтене, с което я избълва. Последният излязъл от гърлото му звук. А също Трън, олюляваща се на брега, със залепнала за окървавеното ѝ лице коса. И как зяпна с широко отворена уста, когато Хъннан я назова убиец.

— Два от корабите ми в плен! — Един търговец размаха гневно юмрук към подиума и инкрустираният със скъпоценни камъни ключ подскочи на гърдите ѝ. — И не говоря само за загуба на стока, имам хора убити!

— И ванстерландци са минали границата, отново! — долетя плътен глас откъм мъжката страна на залата. — Запалили ферми, отвлекли добри хора от Гетланд в робство!

— Гром-гил-Горм е видян на мястото! — извика друг и самото споменаване на името изпълни купола на Залата на боговете с ехото от сподавени ругатни. — Самият Трошач на мечове!

— Островитяните трябва да платят с кръв — изръмжа един възрастен, едноок воин, — а също ванстерландци и Трошачът на мечове.

— Разбира се, че трябва! — провикна се отец Ярви към разгневеното множество, повдигайки кривата си като щипка на рак ръка, призовавайки към спокойствие, — но въпросът е кога и как. Мъдрият изчаква своя момент, а ние в момента не сме готови за война с върховния крал, ни най-малко.

— Един мъж е или винаги готов за война, — Удил завъртя лекичко топката на дръжката на меча си и острието улови лъч светлина и проблесна в сумрака на залата, — или никога няма да бъде.

Едуал беше от първите. Мъж, който стоеше рамо до рамо с другарите по оръжие. Точно както се очаква от един воин на Гетланд. Това ли заслужи в отплата, да умре?

Трън не даваше пет пари за каквото и да било отвъд върха на носа ѝ, а и ръбът на щита ѝ в топките на Бранд със сигурност не я издигна по-високо в очите му. Но тя се би до последно, въпреки че нямаше никакъв шанс за успех, точно както се очаква от един воин на Гетланд. Заслужи ли тя нейната отплата да я назоват убиец?

Бранд вдигна виновно очи към шестте огромни статуи на върховните богове, приковали в осъдителни погледи Черния трон. Съдеха и него. Сгърчи се плахо под погледите им все едно той беше убил Едуал, все едно той назова Трън убиец. Не беше, просто стоя там и гледа.

Гледа и мълча.

— Върховният крал може да призове половин свят под знамената си срещу нас — занарежда отец Ярви, спокойно и търпеливо, както оръжейникът разяснява основни тактики на най-малките си ученици. — Ванстерландци и тровенландци са положили клетва пред него, инглингци и островитяни се молят на неговия Единствен бог, а баба Вексен сключва нови съюзи с народите от юга. Ние сме обградени от врагове, а ни трябват съюзници, ако ще…

— Стоманата е отговорът — сряза пастора си крал Удил и тонът му беше по-остър от стомана. — Стоманата трябва винаги да е отговорът. Събери мъжете на Гетланд. Ще дадем на тези мършояди, островитяните, урок, който дълго ще помнят. — От дясната страна на залата навъсените мъже изразиха одобрението си с удари с юмруци по облечени в ризници гърди, а жените им, с лъскави от масло коси от другата страна, ги подкрепиха с гневно мърморене.

Отец Ярви склони глава. Негова работа беше да говори с думите на баща Мир, но сега дори той беше останал без думи. Днес царуваше майка Война.

— Така да бъде, стомана.

Нападение, военен поход, точно като в песните. И той сред воините! Някога Бранд щеше да се разтрепери от вълнение само при мисълта. Но сега беше като хванат в капан, стоеше още там, в тренировъчния квадрат, и чоплеше като коричка на рана мисълта за това какво щеше да стане, ако беше постъпил иначе.

Ако не се беше поколебал. Ако беше ударил без милост, както се очаква от един истински воин, щеше да победи Трън и това щеше да е краят. Или пък, ако се беше обадил като Едуал, когато мастър Хъннан изпрати трима срещу един, може би двамата щяха да го разубедят. Но не се обади. Да се изправиш лице в лице с врага на бойното поле се иска смелост, но поне другарите ти са до теб. Да се изправиш лице в лице срещу другарите си — за това се иска съвсем друга смелост. От нея Бранд нямаше.

— И сега остава въпросът с Хилд Бату — каза отец Ярви и споменаването на името накара Бранд да подскочи от страх, като крадец хванат с ръка върху чужда кесия.

— Кой? — попита кралят.

— Дъщерята на Сторн Хедланд — отвърна кралица Лейтлин. — Тя предпочита да я наричат Трън.

— Само дето този път не просто е убола нечий пръст — каза отец Ярви. — Убила е момче в тренировъчния квадрат и е била назована убиец.

— От кого? — провикна се Удил.

— От мен. — Златната катарама, с която беше закопчано наметалото на мастър Хъннан проблесна, когато той пристъпи в снопа светлина в подножието на подиума.

— Мастър Хъннан. — По устните на краля пробяга загадъчна усмивка. — Добре си спомням двубоите ни в тренировъчния квадрат.

— Скъпи спомени, кралю мой, за беда болезнени за мен.

— Ха-ха! Видял си това убийство, значи?

— Изпитвах най-възрастните си ученици, за да отбера достойните за войската ти. Трън Бату беше сред тях.

— Излага се като се опитва да вземе воинско място! — извика една от жените.

— Излага всички ни — додаде друга.

— На бойното поле няма място за жени — изръмжа някой откъм мъжката страна на залата и от двете страни закимаха глави.

— Ами майка Война, нима тя самата не е жена? — Кралят посочи към статуите на върховните богове извисяващи се над подиума. — Ние просто ѝ предлагаме избор. Тя, Майката на врани, избира достойните.

— И тя не избра Трън Бату — каза Хъннан. — Момичето има отровен нрав. — Самата истина, каза си наум Бранд. — Провали се в изпитанието, което ѝ поставих. — Отчасти вярно. — Без да ме послуша се нахвърли и уби момчето, Едуал. — Бранд замига на парцали. Не точно лъжа, но много далеч от истината. — Посивялата брада на Хъннан се люшна в такт с поклащането на главата му. — И ето как загубих двама ученици.

— Много небрежно от твоя страна — обади се отец Ярви.

Кралският оръжейник стисна гневно юмруци, но кралица Лейтлин заговори преди той да успее да отвори уста:

— Какво е наказанието за такова убийство?

— Пребиване с камъни, кралице моя. — Пасторът говореше така равнодушно, сякаш ставаше дума за смачкване на бръмбар, не на човек, още повече човек, когото Бранд познаваше откакто се помни. И мразеше почти оттогава, но не там беше работата.

— Някой ще се застъпи ли за Трън Бату? — прогърмя гласът на краля.

След като ехото от думите му заглъхна, настана гробна тишина. Сега е моментът да направи добро. Да застане в светлото. Бранд огледа залата на боговете. Думите напираха да излязат. Видя Раук на мястото му, усмихваше се. Видя и Сордаф, но месестото му лице беше просто безизразна маска. Никой дори не промърмори.

И Бранд също си замълча.

— Тежка задача е това да заповядаш смъртта на някого, при това толкова млад. — Крал Удил се изправи от Черния трон и залата се изпълни с подрънкване на ризници и шумолене на рокли, когато всички, с изключение на кралицата, коленичиха. — Но не можем да извръщаме глави от това що е редно само защото е трудно.

Отец Ярви се поклони още по-ниско:

— Ще раздам кралското правосъдие според закона.

Удил подаде ръка на Лейтлин и двамата слязоха по стъпалата на подиума. Така въпросът с Трън Бату беше решен, оставаше само пребиването ѝ с камъни.

Бранд не можеше да повярва на ушите си. Беше убеден, че поне едно от всички тези момчета ще каже нещо, като цяло бяха свестни, честни момчета. Или пък Хъннан ще каже своята част от историята такава, точно както се случи, все пак беше уважаван оръжейник. Кралят, или кралицата, ще прозре истината, защото и двамата са мъдри, справедливи хора. Боговете няма да допуснат такава неправда. Някой ще направи нещо.

А може би и те като него чакаха някой друг да сложи нещата в ред.

Кралят закрачи сковано, притиснал към гърдите си извадения от ножницата му меч, а стоманеносивите му очи гледаха право напред. Кралицата вървеше до него и едва доловимото ѝ кимане към човек биваше посрещано като скъп дар, а едничка дума за друг му даваше благословията ѝ да я посети в броячницата ѝ, където да въртят търговия и обсъждат поверителни дела. Двамата приближаваха към Бранд, все повече и повече.

Ударите на сърцето му кънтяха в ушите. Той отвори уста. Когато минаваха покрай него, кралицата извърна за миг към Бранд смразяващия си взор и той засрамен наведе глава. Отминаха.

Сестра му все казваше, че не е негова работа да оправя целия свят. Но ако не той, кой тогава?

— Отец Ярви! — почти извика Бранд и когато пасторът се извърна към него, изграчи едва доловимо — Трябва да говоря с теб.

— За какво, Бранд? — Това го стъписа. Не би си и помислил, че отец Ярви ще има и най-малка представа кой беше той.

— За Трън Бату.

Пасторът замълча. Може и да беше само няколко години по-възрастен от Бранд, може и да беше толкова блед, все едно всичкият цвят беше изтекъл и от кожата, и от косата му, и така кльощав, че всеки по-силен порив на вятъра да го отнесе, но отблизо в очите му имаше нещо смразяващо кръвта. Нещо, което накара Бранд да се сниши под погледа му.

Но вече нямаше връщане назад:

— Тя не е убиец — промърмори едва.

— Според краля е.

Богове, гърлото му беше съвсем пресъхнало, но Бранд си наложи да продължи, точно както се очаква от един истински воин.

— Кралят не беше на брега. Кралят не видя това, което видях аз.

— И какво видя ти, Бранд?

— Биехме се, за да си спечелим място на кралски кораб…

— Никога повече не ми губи времето с неща, които вече знам.

Този разговор определено не потръгваше така гладко, както се беше надявал. Но така е то с надеждите.

— Излязох на двубой срещу Трън, но се поколебах… тя трябваше да издържи изпитанието си, да си спечели мястото. Но тогава мастър Хъннан изпрати трима срещу нея.

— И как се справи тя срещу тях?

Въпросът свари Бранд неподготвен и той замига на парцали:

— Ами… тя уби повече от тях, отколкото те от нея.

— Това е ясно. Съвсем наскоро утешавах родителите на Едуал и им обещах правосъдие. Тя е на шестнайсет зими, прав ли съм?

— Трън ли? — Бранд нямаше представа какво общо има това с присъдата ѝ. — Ъъ… така мисля.

— И през цялото това време е издържала в тренировъчния квадрат срещу момчета? — Той огледа Бранд от глава до пети. — Срещу мъже?

— Обикновено се справя много по-добре, отколкото просто да издържи.

— Ще да е много свирепа значи. Целеустремена. И порядъчно твърдоглава.

— Доколкото знам, главата ѝ е от камък. — Бранд осъзна, че това надали е от полза, затова побърза да смотолеви, — но… тя не е лош човек.

— Никой не е в очите на майка му. — Отец Ярви въздъхна тежко. — Какво предлагаш да направя, Бранд?

— Какво да… аз, какво?

— Да освободя опърничавото момиче и така да се сдобия с врагове в лицето на Хъннан и семейството на момчето, или да я оставя да бъде пребита с камъни? Какво е твоето предложение?

Бранд не беше очаквал, че мнението му може да бъде потърсено.

— Предполагам… трябва да постъпиш както казва законът?

— Законът? — прихна отец Ярви. — Законът е повече майка Море, отколкото баща Земя, непрекъснато в движение. Законът е кукла на конци, Бранд, казва каквото аз реша, че казва.

— Помислих просто, че трябва да кажа на някого… ъъ… да кажа истината?

— Все едно истината има някаква стойност. Под всяко сухо листо ще намериш стотици истини, Бранд. Всеки си има своя истина. Но ти не помисли за по-нататък, нали, за след като стовариш тежестта на тази твоя истина върху раменете ми? Хиляди благодарности, сякаш предотвратяването на война с всички народи около Разбито море не ми е достатъчна грижа.

— Помислих, че… така правя добро. — Изведнъж правенето на добро не изглеждаше така примамливо като преди, все по-малко ясната, силна светлина на майка Слънце и все повече просто проблясък в сумрака на Залата на боговете.

— Чие добро, Бранд? Моето? Това на Едуал? Твоето? Също като истината, всеки си има свое добро. — Ярви пристъпи към Бранд и сниши глас. — Мастър Хъннан сигурно ще се досети, че си споделил своята с мен и тогава какво? Помисли ли за последствията?

Едва в този момент същите засипаха Бранд, студени като пресен сняг.

Той вдигна поглед, забеляза Раук в сумрака на опразнената вече зала и блясъкът на очите му не остави съмнение накъде гледаха.

— Човек, който мисли само за правене на добро и нехае за последствията… — Отец Ярви вдигна сакатата си ръка и опря кривия ѝ показалец в гърдите на Бранд — … е опасен човек.

При тези думи пасторът се извърна, елфическият му жезъл зачатка по излъсканите като стъкло от годините каменни плочи и остави Бранд сам в сумрака, по-разтревожен от всякога.

Никак нямаше усещането, че стои в светлото.

Правосъдие

Трън седеше, забила поглед в босите си стъпала. В тъмното пръстите на краката ѝ приличаха на бледи, тлъсти ларви върху калния под.

Нямаше представа защо ѝ бяха взели ботушите. Едва ли щеше да хукне нанякъде с ляв глезен, окован с верига за едната, сълзяща от влагата, стена и дясна китка за другата. Едва стигаше с протегната ръка до желязната решетка на килията, камо ли да я изтръгне от пантите. Освен да седи, чоплейки и разкървавявайки отново раните под счупения си нос и да размишлява, друго не можеше да направи.

Седене и мислене, двете ѝ най-малко любими занимания.

Пое дълбоко дъх и издиша тежко. Богове, каква смрад. Гниещата слама на пода и изпражненията на плъховете воняха. Кофата, която никой не си правеше дори труда да изхвърли, вонеше. Мухълът и ръждата воняха, но след две нощи в килията, от всичко най-много вонеше самата тя.

По това време Трън обикновено плуваше в залива, бореше се с майка Море, или се катереше по скалите, опълчвайки се на баща Земя, или тичаше, гребеше, тренираше в двора на къщата с бащиния стар меч и от накълцаните, побити в земята колове — преструваше се, че са Гром-гил-Горм, Стир от Островите, дори самият върховен крал — летяха трески.

Но днес тя нямаше да върти меч. Започваше да мисли, че никога повече нямаше да хване меч в ръка. Много, много нечестно. Но, както каза Хъннан, един воин не може да разчита на неща като „честно“.

— Имаш посетител — каза тъмничарят ѝ, жена с телосложение на лоена топка, една дузина дрънчащи на шията ѝ ключове и лице като торба със секири. — Но ще трябва да побързаш. — Тя отвори рязко тежката, скърцаща врата.

— Хилд!

Този път Трън не каза на майка си, че се беше отказала от това име още като беше на шест, когато убоде баща си със собствения му кинжал и той я нарече „трън“. Нямаше сили за повече от това да се надигне и застане срещу майка си, пребита и изнемощяла и незнайно защо — засрамена от вида си. Нея може и да не я беше грижа как изглежда това или онова, но знаеше, че за майка ѝ не е така.

Когато провлачи крака и излезе на светло, майка ѝ притисна опакото на бледа длан към устата си:

— Богове, какво са ти направили?

Трън вдигна небрежно ръка към лицето си и веригата издрънча:

— Това ли, това стана в квадрата.

Майка ѝ приближи решетката и Трън видя, че очите ѝ бяха зачервени от плач.

— Казват, че си убила момче.

— Не беше убийство.

— Но момчето е мъртво, нали?

Трън преглътна тежко:

— Едуал.

— Богове — прошепна майка ѝ и долната ѝ устна затрепери. — О, богове, Хилд, как не можа да…

— Да съм някой друг? — прекъсна я Трън. Някой сговорчив, нормален. Дъщеря, която по-тежко от игла да не вдига, да се облича в южняшка коприна вместо в ризница и да не мечтае за повече от това да окачи на шията си ключа на някой богаташ.

— Очаквах така да стане — отвърна горчиво майка ѝ. — От момента, в който стъпи в проклетия квадрат, от момента, в който видяхме баща ти мъртъв, знаех, че така ще стане.

Трън усети бузата си да потрепва.

— Е, утеши се с мисълта, че си била права.

— Мислиш, че нещо може да ми донесе утеха? Казват, че ще пребият единственото ми дете с камъни!

Трън изтръпна, стана ѝ ужасно студено. Едва успя да си поеме дъх. Имаше чувството, че камъните вече я затрупват и смазват под тежестта си.

— Кой казва така?

— Всички.

— Отец Ярви?

Пасторът говореше от името на закона. Пасторът произнасяше присъдите.

— Не знам. Не мисля. Не още.

Не още. Дотук се простираха надеждите ѝ. Почувства се толкова слаба, че едва успяваше да стиска прътите на желязната решетка. Беше свикнала да носи маската на смелото изражение, независимо колко бе изплашена, но пред Смърт не се застава така лесно лице в лице. Няма по-трудно нещо на света.

— Време е да си вървиш — намеси се тъмничарката, хвана ръката на майка ѝ и я затегли към вратата.

— Ще се моля — викна тя и от очите ѝ бликнаха сълзи. — Ще се моля на баща Мир за теб!

„Проклет да е баща Мир“, искаше да отвърне Трън, но не намери сили и дъх да проговори. От боговете се беше отказала още когато оставиха баща ѝ да умре, въпреки всичките ѝ молитви. Сега можеше да се надява само на чудо.

— Съжалявам — каза тъмничарката и затръшна вратата с рамо.

— Не колкото мен. — Трън затвори очи и опря чело в железните пръти на решетката. Стисна с всички сили кожената кесия през мърлявата риза. Кожената кесия, в която бяха костите от пръстите на баща ѝ.

„Не ни е отредено да сме дълго на този свят и всяко време, прекарано в самосъжаление, е пропиляно на вятъра.“ Трън пазеше всяка негова дума в сърцето си, но ако някога беше време за самосъжаление, то това беше сега. Не беше честно, в никакъв случай. Но върви обяснявай това на Едуал. Накъдето и да извърташе вината, тя го уби. Засъхналата кръв на ръкава ѝ не беше ли негова?

Тя уби Едуал. Сега те ще убият нея.

Дочу приглушен говор от другата страна на вратата. Разпозна гласа на майка си — умолителен, плачевен. После друг, мъжки глас — хладен и непреклонен. Не можа да различи думите, но не бяха утешителни. Вратата се отвори и Трън се дръпна уплашено от решетката, обратно в сумрака на килията. Отец Ярви прекрачи прага.

Беше странна птица пасторът на Гетланд. Мъж пастор бе не по-рядко явление от жена в тренировъчния квадрат. Беше само няколко години по-възрастен от Трън, но имаше очите на стар човек. Очи, видели много неща. Говореха се странни неща за него. Че е седял за кратко на Черния трон, но сам се отказал от него. Че е дал тежка клетва за мъст. Че убил чичо си Одем със същия този извит меч, който неизменно висеше на кръста му. Говореха, че е лукав и коварен като баща Луна, човек, на когото по-добре да нямаш вяра и когото никога да не ядосаш. И сега животът на Трън беше в неговите ръце — или по-скоро ръка, защото другото беше просто уродлив израстък.

— Трън Бату — каза той. — Назована си убиец.

Останала без дъх, Трън успя само да кимне едва.

— Има ли какво да кажеш?

Вероятно сега тя трябваше да изкрещи предизвикателно. Да се изсмее в лицето на Смърт. Казваха, че точно това направил баща ѝ, паднал окървавен в краката на Гром-гил-Горм. Но единственото, което Трън искаше в момента, бе да живее.

— Не исках да го убия — отвърна дрезгаво тя. — Мастър Хъннан изпрати трима наведнъж срещу мен. Не беше убийство!

— Това променя напълно нещата за Едуал.

Така беше, знаеше го. Трън запреглъща сълзите, срамуваше се, но не можеше да спре. Как само ѝ се искаше в този момент никога да не бе стъпвала в тренировъчния квадрат. Да се бе научила да се усмихва порядъчно, да брои монети, точно както искаше майка ѝ. Но с искане не става.

— Моля те, отец Ярви, дай ми шанс. — Тя се вгледа в равнодушните му, хладни, сиво-сини очи. — Ще приема всяко наказание. Ще изкупя вината си както прецениш. Кълна се!

Той повдигна учудено една светлоруса вежда:

— Внимавай какви клетви даваш, Трън. Клетвата оковава като верига. Някога се заклех да отмъстя на убийците на баща ми и тази верига още тегне на раменете ми. И твоята клетва ще тежи.

— Повече от камъните, с които ще ме пребият? — Тя протегна разтворени длани към него, колкото ѝ позволяваха веригите. — Давам слънчева и лунна клетва. Ще ти служа както намериш за добре.

Пасторът сведе поглед към протегнатите ѝ мръсни ръце. Вдигна го отново към обляното ѝ в сълзи лице. Килна леко глава на една страна, като търговец оглеждащ стока. Накрая въздъхна тежко и унило:

— Е, какво пък, така да бъде.

Настъпи мълчание, през което Трън трескаво запрехвърля наум чутото.

— Значи няма да ме пребиеш с камъни?

Пасторът размаха сакатата си ръка и показалецът ѝ се лашна напред-назад.

— Имам проблем с хвърлянето на големите.

Последва ново мълчание, достатъчно дълго, че съмнението да се прокрадне сред първоначалното облекчение.

— Тогава… каква е присъдата ти?

— Ще измисля нещо. Освободи я.

Тъмничарката изсумтя възмутено, сякаш отварянето на килията ѝ нанасяше кръвна обида, но се подчини. Трън разтри зачервената от оковата си китка и не можа да повярва колко лека усещаше ръката си без нея. Толкова лека, че се замисли дали не сънува. Затвори очи, после изпъшка, когато тъмничарката запрати ботушите ѝ към нея и те я удариха в корема. Не беше сън значи.

Не можа да спре да се усмихва, докато ги обуваше.

— Носът ти изглежда счупен — каза отец Ярви.

— Не му е за пръв път. — Ако се отървеше само със счупен нос, щеше да е късметлийка.

— Дай да погледна.

Пасторът е преди всичко лечител, затова Трън дори не трепна, когато той приближи и сбърчил чело, заопипва леко костите на носа ѝ.

— Ау — промърмори тя.

— О, съжалявам, заболя ли те?

— Съвсем малк…

Той натика пръст в едната ноздра, а палецът му натисна силно гърбицата на носа и Трън се свлече на колене. Дъхът ѝ секна, нещо изпука, изпепеляващата болка преряза лицето ѝ и сълзите бликнаха с пълна сила.

— Готово — каза отец Ярви и избърса пръста си в ризата ѝ.

— Богове! — изскимтя Трън, стиснала в шепи лице.

— Понякога малко болка сега спестява много болка после. — Пасторът вече вървеше към вратата и Трън хукна след него. Все още не можеше да повярва, че това не е просто шега.

— Благодаря ти за нежните грижи — промърмори тя, докато минаваше покрай тъмничарката.

Жената я изгледа навъсено:

— Надявам се повече да не са ти нужни.

— Аз също, нищо лично. — Трън последва отец Ярви по тъмния коридор, после нагоре по стълбите и накрая замижа, когато светлината я блъсна в очите.

Може и да имаше само една здрава ръка, но краката му работеха отлично — пасторът наложи убийствено темпо, докато крачеше през двора на Крепостта. Вятърът шепнеше в листата на вековния кедър.

— Трябва да кажа на майка ми… — поде Трън, докато подтичваше след него, за да не изостава.

— Аз вече го направих. Казах ѝ, че си невинна за убийството, но си дала клетва да ми служиш от тук насетне.

— Но… откъде знаеше, че аз ще…

— Работа на пастора е да знае какво мислят и правят хората. Не си чак такава неразгадаема загадка, Трън Бату.

Минаха под Пищящата порта и тръгнаха през града към майка Море, надолу по огромната скала, върху която стоеше Крепостта. Заслизаха по стъпала, през стръмните, тесните и пълни с народ улички между скупчените нагъсто къщи.

— Не ме водиш към някой от корабите на крал Удил, а? — Глупав въпрос, знаеше го, но сега, след като бе излязла от сянката на Смърт, и мъничкото светлина в края на тунела стигаше да огрее съсипаните ѝ мечти.

Отец Ярви явно не бе в настроение да ги оплаква заедно с нея:

— Радвай се, че не вървиш към гроба си.

Тръгнаха по „Улицата на наковалните“, където Трън бе прекарала безброй дни и часове в зяпане, като прегладнял просяк пред сергията на пекар. Колко пъти бе минавала по нея, качена високо на раменете на баща си, опиянена от гордост, когато ковачите се надпреварваха да го молят на колене да погледне стоката им. Сега всичката изложена на показ лъскава стомана сякаш ѝ се присмиваше.

— Никога няма да бъда воин от Гетланд. — Трън прошепна думите, но слухът на отец Ярви се оказа достатъчно остър.

— Докато си жива на този свят, какво може да станеш и какво ще бъдеш зависи първо от теб самата. — Пасторът потри с пръсти тънкия блед белег на шията си. — Винаги има начин, както ми казваше навремето кралица Лейтлин.

Само споменаването на името накара Трън да изпъне назад увесените си рамене. Вярно, тя не беше воин, но Трън не се сещаше за друг, когото да уважава повече.

— Златната кралица е жена, с която никой мъж не смее да се мери — отвърна тя.

— Така е. — Ярви я изгледа косо. — Научи се да контролираш тази твоя твърдоглавост с малко здрав разум и един ден може да си като нея.

Този ден обаче изглеждаше много далеч в бъдещето. Откъдето и да минаваха, хората свеждаха почтително глави, измърморваха с уважение: „Отец Ярви“ и правеха път на пастора на Гетланд. После, когато зърваха спотайващата се зад гърба му Трън — мърлява и изпаднала в немилост — клатеха сърдито глави. И така, през градските порти и навън през гъмжащото от народ пристанище. Проправяха си път през тълпи от моряци и търговци от всички краища на Разбито море, а някои и от още по-далеч, навеждаха глави под провесените, капещи мрежи на рибарите, пълни с люспест и още мърдащ улов.

— Къде отиваме? — попита Трън.

— Скекенхаус.

Трън закова на място, зяпна от изненада и една количка със стока насмалко да я прегази. През целия си живот не се бе отдалечавала на повече от половин ден път от Торлби.

— Ти ако предпочиташ, остани тук — подхвърли през рамо отец Ярви. — Камъните са приготвени.

Тя преглътна тежко и побърза да го догони:

— Идвам.

— Умна си колкото си и красива, Трън Бату.

Това бе или огромен комплимент, или огромна обида и Трън подозираше, че е последното. Старите дъски на кея затропаха под краката им и Трън видя през пролуките плискащата се в побелелите дървени подпори морска вода. До кея се поклащаше кораб — малък и тесен, с резбовани бели гълъби на носа и кърмата. Ако се съдеше по окачените по протежението на бордовете разноцветни щитове, екипажът бе на борда и корабът беше готов за отплаване.

— Тръгваме веднага?

— Призован съм да се явя пред върховния крал.

— Върховният… крал? — Трън погледна дрехите си, покрити с мръсотия от килията и засъхнала на кори кръв — нейната и тази на Едуал. — Не може ли поне да се преоблека?

— Нямам време за суетата ти.

— Но аз смърдя.

— Ще те теглим на въже зад кораба и ще измием вонята.

— Наистина ли?

Пасторът повдигна озадачено вежда:

— Нямаш никакво чувство за хумор, а?

— Стоенето лице в лице със Смърт ти избива всичкия смях от главата — промърмори Трън.

— А именно тогава имаш най-много нужда от него. — Един набит възрастен мъж размотаваше въжето, с което беше привързана кърмата на кораба, после го хвърли на борда. — Но не се тревожи. Докато стигнем до Скекенхаус ще ти е дошло до гуша от баните, които ти е подготвила майка Море. — Беше боец, личеше си както по стойката и телосложението му, така и по широкото му, белязано от битки, вятър, слънце и дъжд лице.

— Боговете решиха да ми отнемат ръка. — Ярви вдигна кривия израстък, който представляваше лявата му ръка и разклати единствения ѝ пръст. — Но в замяна ми дадоха Рълф. — Той плесна сакатата длан на масивното рамо на възрастния мъж. — И въпреки че не винаги е лесно, смятам, че извадих късмет с тази сделка.

Рълф повдигна многозначително една рунтава вежда:

— А искаш ли да чуеш какво мисля аз по въпроса?

— Не — отвърна небрежно Ярви и се качи на борда. Трън сви рамене докато минаваше покрай посивелия воин и го последва. — Добре дошла на „Южен вятър“.

Тя завъртя език из устата си докато оглеждаше палубата и се изплю през борда:

— Не се чувствам никак добре дошла.

Четиридесетимата мъже, посивели ветерани, седяха зад греблата върху сандъците с вещите си и я гледаха свирепо и за нея не бе загадка какво си мислеха: „Какво търси тук това момиче“?

— Старата песен на нов глас — промърмори Трън.

— Уви — кимна в съгласие отец Ярви. — Почти няма грешка на този свят, която човек допуска само веднъж в живота си.

— Може ли да попитам нещо?

— Подозирам, че и да кажа „не“, ти пак ще попиташ.

— Явно не съм чак такава неразгадаема загадка.

— Говори тогава.

— Какво правя тук?

— Аа, мъже на вярата и мъдри жени с познания за билки и заклинания си задават този въпрос от хилядолетия и все още са далеч от отговора.

— Пробвай да поговориш с Бриньолф, молитвоплетецът, — изръмжа Рълф, докато отблъскваше кораба от кея с едно дълго копие. — Ще ти продъни ушите с „кой, защо и откъде“.

— А има ли човек на този свят — продължи отец Ярви и се загледа замислено в хоризонта, сякаш четеше отговора по облаците, — способен да прозре грандиозния план на боговете? Ми, то все едно да питаш къде са се дянали елфите! — Двамата с Рълф се спогледаха и се нахилиха до уши. Явно не за пръв път разиграваха сцената.

— Ясно — каза Трън, — имах предвид какво правя тук, на този кораб?

— Аа. — Ярви се обърна към Рълф. — Защо, според теб, вместо да избера лекия път и да я пребия с камъни, аз рискувам живота ни като качвам на кораба си всеизвестния убиец Трън Бату?

Рълф се подпря на копието и почеса замислено брада:

— Нямам никаква представа — отвърна той.

Ярви се извърна към Трън и облещи очи:

— Виждаш ли, щом не споделям мислите си със собствената си лява ръка, защо ще ги споделям с такива като теб? С други думи, смърдиш.

Трън разтри слепоочията си:

— Имам нужда да поседна.

Рълф постави бащински ръка на рамото ѝ:

— Напълно те разбирам. — Тръшна я по задник на един от празните сандъци с такава сила, че тя изписка, падна заднешком и се озова в скута на седящия отзад гребец. — Това е твоето гребло.

Семейство

— Закъсня.

Рин беше права. Заобиколен от децата си, звездите, баща Луна се усмихваше ярко от небосклона. Когато Бранд наведе глава под горния праг на ниската врата, тясната, схлупена къщурка беше осветена единствено от тлеещите въглени в огнището.

— Съжалявам, сестричке. — Влезе приведен и се стовари с пъшкане върху ниската пейка. Изсули ботушите си и размърда пръсти пред жаравата. — Но Харпър имаше много торф за рязане, после някой трябваше да пренесе дървата на старата Фен. Не че ги нацепи сама, пък и секирата ѝ беше толкова притъпена, че трябваше първо да я наточа и накрая, на път за вкъщи, каруцата на Лем счупи ос и аз и няколко момчета му помогнахме да…

— Проблемът ти е, че превръщаш проблемите на другите в свои проблеми.

— Помагаш на хората и някой ден, ако ти имаш нужда от помощ, може пък те на теб да помогнат.

— „Може.“ — Рин кимна към висящото над жаравата в огнището гърне. — Има вечеря. Боговете са ми свидетели, не беше лесно да ти заделя каквото и да било.

Бранд я плесна дружески по коляното, докато посягаше за гърнето:

— Благословена да си, сестричке. — Умираше от глад, но не забрави да отправи благодарности на баща Земя за храната. Помнеше какво е да нямаш нищо за ядене.

— Вкусно е — каза, докато лапаше лакомо.

— Беше още по-вкусно, докато беше топло.

— Още го бива.

— Не, не мисля.

Бранд сви рамене и обра хубаво дъното на гърнето. Искаше му се да имаше още.

— Сега, след като си издържах изпитанието, всичко ще е различно. Хората се връщат богати от такива походи.

— Преди всеки поход идват в ковачницата и говорят за това колко богати ще се върнат. Но понякога не се връщат.

Бранд ѝ се усмихна:

— Няма да се отървеш така лесно от мен.

— Не се и опитвам. Глупак или не, ти си цялото ми семейство. — Тя измъкна нещо иззад гърба си и му го подаде. Беше омотано в парче протрита, мърлява щавена кожа.

— За мен? — Бранд се пресегна над умиращото огнище и го пое в ръка.

— Да ти прави компания в геройските странствания. Да ти напомня за дома. И за семейството ти. Колкото и малко да е.

— Ти си ми достатъчно семейство, по-голямо не ми е нужно. — В кожата беше увит нож с добре излъскано стоманено острие. Боен кинжал, дълъг и прав, с напречен гард под формата на две преплетени змии и озъбена драконова глава на края на дръжката.

Рин се надигна, нетърпелива да види как стои кинжалът в ръката му.

— Някой ден ще ти направя и меч. Но засега това е всичко, което можах.

— Ти си го направила?

— Гейден ми помогна малко с дръжката. Но острието е изцяло мое.

— Майсторска изработка, Рин. — Колкото повече се вглеждаше, толкова по-хубав ставаше кинжалът. Всяка люспа по змийските кожи се виждаше ясно, драконовата глава се зъбеше насреща му, стоманата лъщеше като сребро, а острието беше наточено като бръснач. Направо не смееше да го пипне. Прекалено хубава вещ за такива мръсни ръце като неговите. — Богове, това е майсторска изработка.

Тя се облегна отново назад, небрежно, сякаш не беше кой знае каква работа.

— Мисля, че открих нов начин за претопяване на стоманата. По-горещ начин. В глинено гърне, или нещо подобно. Слагам кост и въглен, за да се стегне добре стоманата и пясък и стъкло, за да се очисти по-добре от мръсотиите. Но всичко е в горещината… не ме слушаш.

Бранд сви рамене:

— Въртя чука, но само дотам, не я разбирам магията на стоманата. Ти си десет пъти по-добър ковач от мен.

— Гейден казва, че съм докосната от Тя-която-удря-наковалнята.

— Сигурно умира от щастие, че аз напуснах и вместо мен получи теб като чирак.

— Имам дарба.

— Дарба, наречена скромност.

— Скромността е за хора, които няма с какво да се хвалят.

Бранд претегли кинжала в ръка и остана доволен от разпределението на тежестта между дръжка и острие.

— Малката ми сестричка, кралица на пещта и наковалнята. Никога не съм получавал по-добър подарък. — Не че някога беше получавал какъвто и да е. — Ще ми се да имах и аз нещо за теб.

Тя се изтегна на пейката си и се зави с протритото одеяло:

— Всичко, което имам, дължа на теб.

— Не е кой знае какво, нали? — Бранд примижа сякаш думите му причиняваха болка.

— Не се оплаквам. — Рин протегна през огнището силната си, надрана и покрита с мазоли от работата в ковачницата ръка и Бранд я стисна в своята.

Той се покашля и заби поглед в пръстения под.

— Ще се оправиш сама тук, докато ме няма, нали?

— Ще съм като плувец, който току-що се е отървал от тежката си ризница. — Тя му хвърли обичайния закачлив поглед, но Бранд не се подведе. Тя беше едва на петнайсет, той беше единственото ѝ семейство и тя се страхуваше да го загуби, което накара и него да изпита страх. Страх от предстоящата битка. От това, че ще напусне дома. Че ще я остави сама.

— Ще се върна, Рин, преди да си усетила, че ме няма.

— С куп съкровища, нека да позная.

Той ѝ намигна:

— А също така с песни за славните ми подвизи и една дузина роби — взети в плен островитяни, лично от мен.

— И къде ще държиш толкова много роби?

— В голямата каменна къща, която ще ти купя близо до Крепостта.

— Ще имам цяла стая само за дрехите ми — тя погали с върха на пръстите си кирпичената стена. Не беше кой знае какъв дом, но боговете им бяха свидетели, бяха благодарни и на толкова. Помнеха времето, когато имаха небето за покрив.

Бранд също легна — със свити в колене крака, защото малката пейка вече му беше умаляла и краката му висяха — и взе да размотава вмирисаното си, протрито одеяло.

— Рин, мисля, че направих нещо глупаво. — Не го биваше в пазенето на тайни. Особено от нея.

— Този път какво?

Бранд зачопли една от дупките в одеялото:

— Казах истината.

— За какво?

— Трън Бату.

Рин плесна гневно длани върху лицето си:

— Какво ви става на вас двамата?

— Какво имаш предвид? Че аз дори не я харесвам.

— Никой не я харесва. Трън в задника на целия свят е тя. Но ти все в нея си се вторачил.

— Боговете просто ме сблъскват с нея навсякъде, това е.

— А пробвал ли си да се обърнеш на другаде? Тя уби Едуал. Уби го. Мъртъв е, Бранд.

— Знам. Бях там. Но не беше убийство. Какво трябваше да направя? Кажи ми де, като си такава умница. Да си замълча като всички останали? Да си замълча и да ги оставя да я пребият с камъни? Не мога да живея с тежестта на такава вина! — Осъзна, че почти вика, усети гневът да се надига с клокочене в гърдите му и понижи глас. — Просто не мога.

Двамата замълчаха, вторачени гневно един в друг. Жаравата в огнището слегна сред облаче искри.

— Защо все на теб се пада да оправяш света? — попита Рин.

— Ми сигурно защото никой друг не го е грижа.

— Винаги си бил добро момче. — Рин се загледа в дупката за дима на тавана и осеяното със звезди небе надничащо през нея. — Сега си добър мъж. И там ти е проблемът. Никога не съм виждала някой да върши толкова добро, което да свършва зле. На кого си казал?

Бранд преглътна тежко и на свой ред намери дупката в тавана за изключително интересна гледка.

— Отец Ярви.

— О, богове, Бранд! Не си по половинчатите мерки ти, нали?

— Така и не видях ползата от такива — смотолеви той. — Но си мисля, че все пак всичко ще се нареди, а? — продължи уклончиво, надявайки се отчаяно, че тя ще се съгласи с него.

Но Рин не отговори, продължи да мълчи, все така загледана в тавана, затова Бранд взе отново кинжала в ръка и се вторачи в отражението на жаравата в лъскавата стомана.

— Наистина, Рин, майсторска изработка е това.

— Заспивай, Бранд.

На колене

— Не си ли сигурна какво да направиш, коленичиш. — Мястото на Рълф — кормчията на „Южен вятър“ — бе на издигнатата над палубата платформа на кърмата, където той стоеше, стиснал под мишница дългия рул. — Коленичиш ниско и често.

— Коленичиш — промърмори Трън. — Ясно. — Беше получила задно гребло — най-много работа и най-малко почит — точно под зоркия поглед на кормчията. Не спираше да се върти и наднича през рамо с надеждата да зърне Скекенхаус, но всичко беше забулено в мъгла и ситен ръмеж и единственото, което успяваше да види, бяха призрачни сенки в далечината. Извисяващите се „привидения“ на древните елфически стени. Но също, едва забележима, високата кула на Съборът.

— Всъщност най-добре се влачи на колене през цялото време докато сме тук — продължи Рълф. — И богове, дръж си езика зад зъбите! Обидиш ли баба Вексен, пребиването с камъни ще ти се стори за предпочитане.

Когато корабът наближи доковете, Трън различи фигури на брега. Фигурите постепенно се превърнаха в хора. После хората — във воини. Почетната стража, въпреки че след като привързаха „Южен вятър“ за пристана и отец Ярви и опърпаният му екипаж слязоха на подгизналия от дъжда кей, се доближи повече до тъмничарска охрана.

На шестнайсет зими, Трън беше по-висока от повечето мъже, но онзи, който излезе напред от групата воини на брега, можеше спокойно да мине за великан от легендите. Стърчеше с поне глава и половина над нея. Дългите му, прошарени коса и брада бяха потъмнели от дъжда, а косъмът на бялата животинска кожа на раменете му беше обсипан със ситни капчици вода.

— Аа, отец Ярви. — Мекият му глас никак не се връзваше с огромното му телосложение. — Много сезони се смениха откакто за последно разменихме дума-две.

— Три години минаха — отвърна Ярви и се поклони. — От онзи ден в залата на Боговете, кралю мой.

Трън замига на парцали. Беше чувала, че върховният крал е съсухрен, полусляп старец, който се страхува и от храната в чинията си. Подобно описание не бе никак оправдано. Беше се научила да преценява силата на противника си в тренировъчния квадрат и се съмняваше, че някога бе виждала по-силен мъж от този. А в това, че беше боец, нямаше никакво съмнение, за това свидетелстваха и белезите му и множеството оръжия в закопчания му със златна катарама колан. Точно така трябваше да изглежда един истински крал.

— Добре го помня — каза гигантът. — Тогава всички бяха толкова, ама толкова груби с мен. Гостоприемството на гетландци, а, майко Скаер? — Застаналата до него жена с остригана до кожа глава изгледа Ярви и хората му така, все едно бяха купчини тор. — А, това кой е? — попита той, когато погледът му спря на Трън.

Със забъркването в неприятности Трън нямаше никакви проблеми, но етикетът беше истинска загадка за нея. Всеки път, когато майка ѝ говореше за това как трябва да се държи едно момиче, как да се покланя, как да носи ключа на шията си, тя кимаше, но в главата ѝ бяха само мечове. Но Рълф каза да коленичи, затова тя приклекна тромаво, опря коляно върху мокрите камъни на пристана, опита да отлепи от лицето си кичурите подгизнала коса, при което залитна и насмалко не падна настрани.

— Кралю мой. Ъъ, така де… върховен кралю…

— Това е Трън Бату — прихна отец Ярви. — Новият ми шут.

— И как се справя?

— Успява да ни разсмее от време на време.

Гигантът се усмихна:

— Не съм върховен крал, дете. Аз съм просто малкият крал на Ванстерланд. Казвам се Гром-гил-Горм.

Трън усети как стомахът ѝ се свива на топка. От години мечтаеше да срещне човека, убил баща ѝ. Никоя от другите ѝ мечти не се бе сбъднала така успешно като тази. Осъзна, че коленичеше в краката на Трошачът на мечове, Правяч на сираци, заклетият враг на Гетланд, който сигурно дори в този момент изпращаше воините си на походи през границата. Тя погледна към омотаната четири пъти около дебелия му врат верига от топките на мечовете на победени врагове. Една от тях бе откъсната от меча, който пазеше у дома. От най-ценното ѝ притежание.

Надигна се бавно, събирайки малкото ѝ останало достойнство. Не носеше меч, на чиято дръжка да постави предизвикателно ръка, но вирна брадичка насреща му, все едно беше острие, с което ще го прониже.

Кралят на Ванстерланд я изгледа отгоре и за момент двамата заприличаха на огромно куче, надвиснало над настръхнало коте.

— Свикнал съм с омразата на гетландци, но в този поглед виждам особена неприязън.

— Все едно има сметки за уреждане — каза майка Скаер.

— Ти уби баща ми. — Трън стисна кесийката, висяща на шията ѝ.

— Е, — сви рамене Горм — много деца на този свят казват така. Как се казваше той?

— Сторн Хедланд.

Трън бе подготвена за присмех, заплахи, гневен изблик дори, но вместо това чепатото лице на гиганта грейна от радост.

— Оо, това беше двубой, достоен за песните! Помня всяка стъпка, всеки удар. Хедланд беше велик воин, достоен противник! В мразовита утрини като тази още ме наболява кракът, където ме рани. Но майка Война беше на моя страна. Положила е дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, че не се е родил още мъж на този свят, който ще ме убие. И пророчеството бе потвърдено в онзи ден. — Той продължи да се усмихва и върти небрежно една от топките на веригата. — Гледай ти колко е пораснала дъщерята на Сторн Хедланд! Как лети времето, а, майко Скаер?

— Неизменно — отвърна пасторът му и вторачи присвитите си сини очи в Трън.

— Но да не губим цял ден в умиление по миналите славни времена. — Горм протегна широко ръка в подканящ жест. — Върховният крал те очаква, отец Ярви.

Той ги поведе през мокрото пристанище и Трън затътри неохотно крака — премръзнала, мокра до кости, гневна и безпомощна. Току-що ѝ бяха откраднали вълнението от посещението на най-великия град из земите около Разбито море. Ако вторачването в гърба на човек можеше да убива, Трошачът на мечове щеше да лежи в локва кръв пред Последната врата, но гневният поглед не е острие и колкото и силна да бе омразата на Трън, тя прониза единствено нея.

Екипажът на „Южен вятър“ бе въведен през огромна порта, зад която тръгваше дълъг коридор, чиито стени бяха окичени с оръжия — от излъскания под чак до високия таван. Имаше древни, разядени от ръжда мечове. Копия, разпукани и натрошени. Накълцани и надрани щитове. Оръжия, някога принадлежали на планина от трупове, по чиито гърбове Бейл Строителят се бе изкатерил до трона на върховен крал. Оръжията на цели армии, които неговите наследници бяха изклали до крак, покорявайки Ютмарк, Ниските земи, Ингълфолд, чак до другата страна на Разбито море — свидетелство за стотици години победоносни походи. И макар сами по себе си мечовете, секирите и разполовените шлемове да нямаха гласове, събрани на куп те говореха по-изразително от всеки пастор и крещяха по-гръмогласно от кой да е оръжейник в тренировъчния квадрат.

Да се опълчиш на върховния крал не е добра идея.

— Осмелявам се да кажа, че съм изненадан, — говореше в този момент отец Ярви — да видя Трошача на мечове на портиерска служба при върховния крал.

Горм свъси вежди:

— Всеки коленичи пред някого.

— Някои по-охотно от други обаче.

Горм се навъси още повече, но пасторът му го изпревари:

— Баба Вексен може да бъде много убедителна.

— Убеди ли те вече да започнеш да се молиш на нейния Единствен бог? — попита Ярви.

Майка Скаер прихна с такава сила, че бе истинско чудо как нищо не хвръкна от носа ѝ.

— Нищо не е в състояние да ме отскубне от кървавата прегръдка на майка Война — изръмжа Горм. — В това можеш да си убеден.

Ярви му се усмихна така, сякаш двамата с него бяха стари приятели:

— Чичо ми говори със същите думи. Колко много неща свързват Гетланд и Ванстерланд. Молим се на едни и същи богове, говорим на един език, бием се по един и същи начин. Дели ни единствено една нищо и никаква река.

— А също стотици години вражда и мъртви бащи и синове — смотолеви под нос Трън.

— Шшт — изсъска ѝ Рълф.

— Миналото ни е кърваво — продължи отец Ярви. — Но мъдрият водач загърбва миналото и отправя взор в бъдещето. Колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че тази наша вражда единствено и само ни отслабва и носи полза другиму.

— Значи след толкова много битки ни остава какво? — Трън видя устните на Горм да се разтеглят в усмивка. — Да се хванем за ръце и затанцуваме над гробовете на мъртвите ни към едно по-светло бъдеще?

Усмивки, танци? Трън хвърли поглед към стената и се зачуди дали бе възможно да отскубне оттам някой меч и разцепи главата на Горм, преди Рълф да успее да я спре. Ето това е подвиг, подобаващ на един истински воин от Гетланд.

Само дето Трън не беше воин от Гетланд и никога нямаше да бъде.

— Красиви мечти рисуваш, отец Ярви. — Горм изду бузи и въздъхна. — Но ти и преди си ми ги рисувал такива. Прекрасни сънища, но сега е време да се събудим, защото, харесва ли ни да коленичим или не, утрото принадлежи на върховния крал.

— И неговия пастор — добави майка Скаер.

— На нея пред всичко. — При тези думи Трошачът на мечове отвори широките врати в края на коридора.

Трън помнеше единствения път, когато бе стъпвала в Залата на боговете. Помнеше как гледа втрещено в бледия, студен труп на баща си и стиска с всичка сила ръката на майка си, с надеждата, че ще спре да ридае. Тогава си помисли, че това е най-голямата стая на света, прекалено голяма, за да е построена от човешка ръка. Но не хора, а елфи бяха строили Камарата на въздишките. Залата на боговете можеше да се побере пет пъти в нея и пак щеше да остане място за прилична по размери ечемична нива. Стените бяха от гладки елфически камък и черно стъкло и бяха толкова високи, че краищата им чезнеха в сумрака на тавана.

Шестте статуи на върховните богове гледаха строго от високо, но върховният крал се бе отрекъл от тях. Очевидно скулпторите му бяха хвърлили доста труд в залата, защото сега сред тях, много по-високо от тях, се извисяваше седма статуя. Тази на южняшкия бог, Единствен бог, нито мъж нито жена, нито усмихнат, нито плачещ, с широко разтворени като за задушаваща прегръдка ръце. Гледаше с равнодушно пренебрежение на жалкото човешко битие.

В далечния край на залата, а също на балкон от сив елфически метал — десет пъти по-висок от човешки бой — и на втори над него, толкова висок, че лицата им се виждаха просто като ситни, светли петънца, се бяха събрали хора. Трън различи сред тях ванстерландци със сплетени на плитки дълги коси и тровенландци с нанизани до лактите сребърни гривни. Видя и островитяни с обветрени лица, ниски и набити нискоземци и инглингци с чорлави бради. Високите, слаби жени тя определи като шенд, а червендалестите, пълнички търговци — като жители на Сагенмарк. Имаше и чернокожи емисари от Каталия, Южната империя, а сигурно и по-далечни земи.

Всички хора на света, както изглеждаше, се бяха събрали там с една обща цел — да лижат задника на върховния крал.

— Най-велики сред мъжете — провикна се отец Ярви, — седящ между крале и богове! Коленича в нозете ти! — При тези думи той почти се просна по очи на пода. Ехото от гласа му отекна в балконите и се върна накъсано на стотици тихи шепоти, идващи отвсякъде, оправдавайки името на залата.

Трън осъзна, че всъщност слуховете бяха прекалено ласкателни към „най-великия сред мъжете“. Върховният крал представляваше съсухрена човешка останка на огромен трон. Лицето му беше просто провиснала върху черепа сбръчкана кожа, а от брадата му бяха останали тук-там някой оредял сив кичур. Единствено в очите му имаше някакъв живот — святкаха гневено като черни, лъскави камъчета, когато насочи поглед към пастора на Гетланд.

— На колене, глупачко! — изсъска Рълф, сграбчи Трън за колана и я свлече до себе си. И тъкмо навреме. Една възрастна жена се беше отделила от останалите и вече вървеше към тях.

Имаше кръгло лице с по майчински приветливи ситни бръчки около очите. Бялата ѝ коса беше подстригана късо, а краищата на грубата ѝ, сива роба се влачеха на мърляви, протрити фъндъци по пода. На шията си носеше огърлица от нанизани на изключително фина верижка парченца шумолящ пергамент, гъсто изписани със ситни руни.

— Разбрахме, че кралица Лейтлин чака дете. — Жената може и да нямаше геройски вид, но богове, гласът ѝ бе повече от подобаващ на герой. Плътен, мек, изпълнен с авторитет. Глас, който приковаваше вниманието. Глас, който не търпеше неподчинение.

Макар и на колене, отец Ярви някак успя да се поклони още по-ниско:

— Боговете я благословиха, най-почитана бабо Вексен.

— С наследник на Черния трон, може би?

— Можем само да се надяваме.

— Предай най-сърдечните ни благопожелания на крал Удил — изграка върховният крал, но съсухреното му лице не излъчваше нито сърдечност, нито доброжелателност.

— Аз ще се радвам да ги предам, а той да ги приеме. Мога ли да се изправя?

Първата сред пасторите го дари с миловидна усмивка, вдигна ръка и Трън видя, че дланта ѝ бе изрисувана с преплетени един в друг кръгове от ситни символи:

— Така ми харесваш повече — каза тя.

— Носят се тревожни вести от севера — изграчи върховният крал, повдигна горна устна и прокара език по дупките в оределите му предни зъби. — Чуваме, че крал Удил планира нападение над островитяните.

— Нападение ли, кралю мой! — Ярви остана истински озадачен да го чуе, нещо, което и децата в Торлби знаеха със сигурност. — Над така обичаните ни съседи от Островите на Разбито море? — Той махна небрежно със сакатата си ръка. — Не, не, крал Удил има войнствен нрав, често говори в Залата на боговете за нападение на този или онзи. Но накрая нищо не се случва, повярвайте ми, аз съм неотлъчно до него и проправям пътя на баща Мир, точно както ме е учила майка Гундринг.

Баба Вексен отметна назад глава и се разсмя с глас, а ехото от смеха ѝ — силен и звънлив — се понесе из залата като ромона на стотици поточета.

— О, забавен си ти, Ярви.

Тя го зашлеви със светкавична бързина. Макар и просто шамар, силата му бе достатъчна да просне Ярви на пода. Ехото полетя като канонада от плющящи камшици.

Трън облещи очи и без да го съзнава, скочи на крака. Всъщност успя едва наполовина, защото Рълф сграбчи мократа ѝ риза, смъкна я отново на колене и надигналата се от устните ѝ ругатня се превърна в просто гневен крясък.

— Не мърдай — изръмжа тихо той.

Изведнъж средата на огромния под на залата ѝ се стори като най-самотното място на света. Осъзна колко много въоръжени стражи имаше наоколо и мисълта пресуши още повече устата ѝ и напълни до пръсване пикочния ѝ мехур.

Баба Вексен извърна към нея очи, но в погледа ѝ нямаше нито страх, нито гняв. Просто учудване, като човек, открил непознато досега насекомо:

— Кой е… този човек?

— Просто малоумно създание на служба при мен. — Отец Ярви се надигна отново на колене и избърса кръвта от устата си. — Прости ѝ дързостта, страда от липсата на какъвто и да е здрав разум и прекалено много лоялност.

Баба Вексен се усмихна на Трън, топло и лъчезарно като самата майка Слънце, но когато заговори, тонът ѝ бе леденостуден и я смрази до кости:

— Лоялността е или истинска благословия, или ужасяващо проклятие. В зависимост от това към кого е насочена. Има ясно установен ред на този свят. Трябва да има ясно установен ред, но вие, гетландци, сте забравили мястото си в него. Върховният крал забрани да се вадят мечове.

— Забраних — изхриптя върховният крал, но гласът му го предаде и угасна в огромното пространство.

— Тръгнете ли на война срещу островитяни, тръгвате на война срещу върховния крал — продължи баба Вексен. — Тръгвате на война срещу инглингци и нискоземци, срещу тровенландци и ванстерландци, срещу Гром-гил-Горм, Трошачът на мечове, за когото е предречено, че не се е родил още мъж на този свят, който ще го убие. — Тя посочи убиеца на бащата на Трън, очевидно далеч от очарован, че е на колене. — Тръгвате на война дори срещу императрицата на Юга, с която съвсем наскоро сключихме съюз. — Баба Вексен разпери широко ръце пред огромната зала и многолюдието зад гърба си, в сравнение с които отец Ярви и нищожният му екипаж изглеждаха просто жалка гледка. — Нима ще тръгнете на война срещу половин свят, гетландци?

Отец Ярви се ухили простодушно:

— На нас, верни поданици на върховния крал, неговите много и могъщи съюзници вдъхват единствено сигурност и увереност.

— Тогава кажи на чичо си да спре да дрънчи оръжия. Извади ли меч без благословията на върховния крал…

— Стоманата ще е отговорът ми — изграчи върховният крал и очите му изхвръкнаха заплашително.

Баба Вексен продължи и в тона ѝ се прокрадна нотка, която накара Трън да настръхне:

— Тогава ви чака разплата, невиждана от времето на Разкъсването на света.

Ярви се поклони така ниско, че носът му почти докосна пода.

— О, най-почитана и милостива, кой би искал да понесе последствията от отприщването на подобен гняв? А сега може ли да се изправя?

— Само още нещо — долетя тих глас някъде отзад. Една млада жена вървеше към тях с бързи стъпки. Имаше златиста коса и едва загатната усмивка.

— Мисля, че познаваш сестра Изриун? — попита баба Вексен.

Трън за пръв път виждаше отец Ярви останал без думи.

— Аз… ти… присъединила си се към Събора?

— Подходящо място е за низвергнатия и бездомния. Сам знаеш това. — Изриун извади кърпичка и изтри внимателно кръвта от крайчеца на устните му. В допира ѝ имаше нежност, но в погледа — никаква. — Сега отново сме едно семейство.

— Издържа изпита си преди три месеца, без нито една грешка — каза баба Вексен. — И вече е напреднала значително в познанията си по елфическите реликви.

— Гледай ти — преглътна тежко Ярви.

— Най-свят дълг на Събора е да ги запази непокътнати — каза Изриун. — А също да предпази света от повторно разкъсване. — Тя закърши тънки ръце. — Чувал ли си за крадец на име Скифър?

Ярви примига озадачено, сякаш не разбираше въпроса:

— Може би съм чувал името…

— Съборът я издирва. — Очите на Изриун придобиха мъртвешка студенина. — Влязла е в елфическите руини на Строком и е изнесла реликва оттам.

Всеобщото възклицание огласи залата, последвано от боязлив шепот откъм балконите. Хората чертаеха светите знаци на гърдите си, шепнеха молитви и клатеха невярващо глави.

— В какви времена живеем? — прошепна отец Ярви. — Имаш думата ми, само да чуя за местонахождението на тази Скифър, гълъбите ми ще полетят към теб на мига.

— Такова облекчение е да го чуя — отвърна Изриун. — Защото онзи, който бъде хванат да я укрива, ще бъде изгорен жив. — Тя разпери пръсти и бавно, много бавно ги сгърчи в треперещ, побелял от напрежение юмрук. — А ти знаеш колко ще ме натъжи това да те видя в пламъци.

— Ха, ето още нещо общо помежду ни — отвърна Ярви. — Мога ли сега да се оттегля, о, най-велики сред мъжете?

Кралят беше клюмнал на една страна, най-вероятно заспал.

— Ще приема това като позволение. — Ярви се изправи и Рълф и останалите от екипажа му го последваха. Трън остана на колене, после се опомни и побърза да ги догони. Както винаги, коленичеше когато не трябва и не коленичеше, когато трябва.

— Не е късно да разтворим свитата в юмрук длан, отец Ярви. — Баба Вексен поклати натъжено глава. — Някога имах такива големи надежди за теб.

— За беда, както и сестра Изриун може да потвърди — разочаровал съм ужасно много хора. — Когато Ярви се обърна, в тона му се прокрадна желязна нотка. — Не минава и ден без да се боря с този си недостатък.

Навън дъждът се беше усилил и Скекенхаус бе забулен в сива пелена.

— Коя беше тази жена, Изриун? — попита Трън, догонвайки Ярви.

— Някога беше моя братовчедка. — Той стисна зъби и мускулчетата по изпитата му буза заиграха. — После бяхме сгодени. Накрая тя се закле един ден да ме убие.

Последното накара Трън да повдигне учудено вежди:

— Голям любовник ще да си.

— Е, не всички са благословени с нежност като твоята. — Той я изгледа сърдито. — Следващия път първо помисли преди да скачаш да ме защитаваш.

— Моментът, в който се поколебаеш, е моментът, в който ще умреш — смотолеви тя.

— Моментът, в който не се поколеба, беше моментът, в който почти уби всички ни.

Знаеше, че е прав и това я вбеси.

— Можеше да не се стига дотам, ако им беше казал, че островитяните ни нападнаха първи, ванстерландци също, че не ни оставиха друга възможност освен…

— Това те много добре го знаят. Баба Вексен ги е изпратила срещу нас.

— Но откъде зна…

— Думите, които тя не изрече, прозвучаха много по-силно от онези, които каза. Тя смята да ни унищожи и аз повече не мога да я възпирам.

Трън разтри уморено слепоочия. Пасторите явно никога не изричаха на глас онова, което искаха да кажат.

— Щом е наш враг, защо тогава не ни уби там, на място?

— Защото баба Вексен не иска децата си мъртви. Иска ги послушни. Първо изпраща островитяните срещу нас, после ванстерландци. Надява се да ни подмами към прибързани и необмислени действия и крал Удил е на път да ѝ достави това удоволствие. Вярно, ще ѝ отнеме доста време да събере войските си, но това е само защото са толкова много. В един момент обаче ще изпрати половината свят срещу нас. И ако смятаме да ѝ се опълчваме, ще са ни нужни съюзници.

— И откъде ще намерим съюзници?

Отец Ярви се усмихна:

— Сред враговете ни, къде иначе?

Ризницата на мъртвец

Момчетата се бяха събрали.

Мъжете се бяха събрали, осъзна Бранд. Може и да нямаше много брада сред тях, но кога щяха да се нарекат мъже, ако не сега, след като бяха издържали изпитанията си в квадрата и бяха на път да положат воинска клетва?

Бяха се събрали за последен път около мастър Хъннан, човекът, който ги обучи, изпита и изкова, също както Бранд някога кова стоманата в ковачницата на Гейден, в това, което бяха днес. Бяха на брега, където толкова пъти бяха тренирали, но този път мечовете им не бяха от дърво.

Стояха облечени в новите си ризници, с блеснали от възторг очи, тръпнещи при мисълта за първия си боен поход. Тръпнещи от вълнение, че ще обърнат гръб на баща Мир и ще се отдадат изцяло на кървавата му съпруга — майка Война. Че ще се сдобият със слава, място на кралската трапеза и в песните за герои.

А, също така, че ще се върнат богати.

Неколцина — благословени със семейства, които могат да си позволят да им купят добри мечове и подобаващи ризници — вече се бяха натъкмили повече и от герои и лъщяха подобаващо. И въпреки че я смяташе за повече благословия, отколкото заслужаваше, Бранд имаше само Рин. Неговата ризница беше взета назаем от Гейден срещу една десета от онова, което щеше да донесе. Стара ризница, свалена от гърба на мъртвец, потъмняла на места, набързо преправена и провиснала под мишниците. Секирата му поне си я биваше, излъскана до блясък и наточена като бръснач. Щитът му беше прясно боядисан от Рин, с изрисувана на него драконова глава и изглеждаше толкова добър, колкото и тези на останалите.

— И защо дракон? — попита Раук, повдигнал подигравателно вежда.

— Че защо не? — отвърна със смях Бранд. Нямаше да остави присмеха на някакъв си глупак да му развали деня на първия му боен поход.

Пък и не беше просто какъв да е поход. Беше най-големият, който хората в Торлби помнеха. По-голям дори от този на крал Утрик срещу Сагенмарк. Бранд се надигна на пръсти да огледа събралите се мъже. По цялото протежение на брега лъщеше стомана. Димът от огньовете им забулваше синьото небе. Пет хиляди, каза мастър Хъннан и Бранд разпери пръстите на ръката си и се вторачи в тях, опитвайки се да осмисли факта, че се падат по хиляда на всеки пръст. Зави му се свят.

Пет хиляди. Богове, колко е голям светът.

Имаше мъже всякакви, добре въоръжени, благодарение на подкрепата на някой търговец, имаше и опърпани бойци, слезли от планините. Мъже с горди лица и посребрени дръжки на мечовете и мъже с мърляви физиономии и копия с каменни върхове. Мъже с трупани с години бойни рани и белези и мъже, които не бяха пролели и капка кръв в битка.

Не всеки ден се виждаше подобна гледка и половин Торлби беше излязъл на склона под града. Майки и бащи, съпруги и деца бяха дошли да изпратят синове и съпрузи и да се молят за безопасното им и доходоносно завръщане. Семейството на Бранд, разбирай Рин, също беше там някъде. Той стисна юмруци и зарея поглед срещу вятъра.

Ще я накара да се гордее с него. Закле се, че ще го направи.

Атмосферата наоколо подхождаше повече на сватба, отколкото на война. Въздухът беше натежал от миризмата на дим, вълнение и глъчката от песни, шеги и закачки и дружески препирни. Молитвоплетците се провираха през тълпата и раздаваха благословии срещу заплащане. Търговците не изоставаха по-назад и се опитваха да убедят всеки в това как сериозните воини никога не тръгвали на война без резервен колан. И не само воините бяха надъхани да изкарат печалба от бойния поход на крал Удил.

— Една пара̀ ще ти донесе късмет в битката — нареждаше една просякиня. — Две ще те дарят и с късмет в плаването. Три…

— Млъквай — сряза я мастър Хъннан и я отпрати с ръка. — Кралят ще говори.

Мъжете се извърнаха като един. Към погребалните могили на отдавна умрели владетели, чезнещи в далечината на север сред загладените от вятъра дюни.

Крал Удил стоеше гордо изправен на върха на една от дюните и вятърът шибаше високата трева в ботушите му. Беше прегърнал нежно като болно дете меча си — най-обикновен, просто лъскава, сива стомана. Той нямаше нужда от оръжие с украса по дръжката, стигаха му белезите от безброй битки. Не му трябваха и скъпоценни камъни — очите му святкаха по-силно от тях. Беше човек, който не знае що са страх и милост. Крал, когото всеки воин би последвал на драго сърце до самия праг на Последната врата и отвъд.

Кралица Лейтлин стоеше до него, поставила длан на издутия си корем, със златен ключ на гърдите и развята като знаме златиста коса. И в нейния поглед нямаше страх, нито милост. Говореше се, че нейното злато бе купило мечовете на половината от тази войска и почти всички кораби, а тя не беше жена, която оставя подобно вложение без надзор.

Кралят пристъпи наперено напред, но не заговори веднага. Вълнението и напрежението накараха кръвта на Бранд да закипи.

— Това ли са мъжете на Гетланд? — изрева кралят.

Бранд и малката групичка от новоизлюпени герои около него имаха късмета да са достатъчно близо, за да го чуят. За онези, които не бяха, капитаните на корабите запредаваха по верига думите му и гласовете им се понесоха като вълна по протежението на брега.

Надигна се грохот и хилядите оръжия се стрелнаха над главите на воините към майка Слънце като блестяща, стоманена гора. Всички като един, братя по оръжие. Готови да умрат за човека до себе си. Може и да имаше само една сестра, но в този момент Бранд имаше усещането, че до него на пясъка стояха пет хиляди братя. Надигналият се от гърдите му гняв се примеси с обичта му към тях, напълни очите му със сълзи и сгря сърцето му. Беше готов да умре само заради самото чувство.

Крал Удил вдигна ръка и въдвори тишина:

— Каква радост е за мен да видя толкова много от братята си! Мъдри, възрастни воини, изпитани неведнъж на бойното поле, рамо до рамо с дръзките и млади, изпитани в тренировъчния квадрат. Събрани от обща кауза, пред богове и хора, пред погледа на предците ни. — Той разпери ръце над древните погребалните могили. — Дали са виждали някога такава могъща войска?

— Не! — изкрещя някой и над воините се понесе смях. — Не са! — Закрещяха други на свой ред, докато кралят отново не въдвори ред.

— Островитяни изпратиха корабите си срещу нас. Откраднаха от нас, превърнаха децата ни в роби, проляха кръвта ни върху плодородната ни земя. — Разнесе се гневен ропот. — Те обърнаха гръб на баща Мир, те отвориха вратите на майка Война и тя се настани у нас като неканен гост. — Гневният ропот на мъжете се усили и премина в животинско ръмжене и Бранд усети как то намери път и до неговото гърло. — Върховният крал обаче казва, че ние, гетландци, не бива да се показваме като добри домакини на Майката на враните! Върховният крал иска нашите мечове да не бъдат вадени. Върховният крал очаква да търпим обидите и да си мълчим! Кажете ми обаче вие, мъже от Гетланд, какъв ще е отговорът ни?

Едничката дума излетя от хилядите гърла и се понесе като грохот над брега:

— Стомана!

— Да. — Удил притисна меча до гърдите си и опря дръжката му в прорязаната си от бръчки буза, сякаш беше лицето на любима жена. — Стоманата ще е отговорът ни! Да дадем червен ден на островитяните, братя мои! Ден, от чиито спомени ще ридаят със сълзи!

При тези думи той тръгна надолу към плажа, последван от свитата си от приближени командири и прославени воини — мъже, чиито имена се знаеха от всички, и към които Бранд мечтаеше един ден да се присъедини. Онези, чиито имена тепърва щяха да тормозят странстващите певци, се скупчиха от двете страни на пътя на краля, да го зърнат отблизо, да докоснат наметалото му поне, че защо не и да срещнат стоманеносивите му очи.

Надигнаха се викове: „Железният крал!“ и „Удил!“. Накрая всички скандираха името му в такт с ударите на оръжията в щитовете им.

— Време е да изберете съдбата си, момчета.

Мастър Хъннан разтърси конопената торбичка и плочките в нея затракаха. Момчетата се скупчиха нагъсто около него, блъскаха се, викаха, звучаха като прасета пред подхвърлена храна. Хъннан започна да бърка в торбичката, да вади плочките една по една и да ги поставя в нетърпеливо протегнатите към него ръце. Бяха кръгли, с издялани в дървото знаци, отговарящи на дървените статуи на носа на всеки един от корабите на Гетланд. Така всяко момче — всеки мъж — знаеше при кой капитан да се яви, за да положи воинската си клетва, с кой точно екипаж щеше да плава, гребе и се бие рамо до рамо.

Получилите вече дървена плочка я вдигаха високо и крещяха възторжено. Едни спореха кой е извадил късмет с по-добър капитан или екипаж, други се смееха и прегръщаха, откривайки, че майка Война ги е направила братя по гребло.

Бранд чакаше с протегната ръка и биещо като лудо в гърдите му сърце. Все още бе опиянен от думите на краля и предстоящия поход, от мисълта за това, че повече не е момче, че е дошъл краят на бедността и самотата. Сега ще прави добро, ще стои винаги в светлото, заобиколен от братята си по оръжие.

Той чака, докато другарите му получаваха своята дървена плочка — момчета, които харесваше и такива, които не обичаше, някои от тях добри бойци, други не. Чака, докато плочките в торбичката намаляваха, и се зачуди дали пък не бе оставен за последно, защото му е отредено гребло на кралския кораб — най-желаното място от всички. Колкото пъти ръката на Хъннан подминаваше неговата, толкова повече се обнадеждаваше. Заслужил го беше, нали? Потрудил се бе за това място, полагаше му се, нали? Нима не бе постъпвал винаги както подобава на воин от Гетланд?

Освен него остана само Раук и Бранд видя лицето му да посърва, когато Хъннан извади дърво, не сребро, от торбичката. И така остана само Бранд. Само неговата длан, протегната нетърпеливо напред с треперещи пръсти. Момчетата притихнаха.

Хъннан се усмихна. Бранд никога не го беше виждал да се усмихва и осъзна, че на свой ред се усмихва.

— Това е за теб — каза оръжейникът, докато бавно, много бавно изваждаше грубата си ръка от торбичката. Разтвори я и в нея…

Нямаше нищо.

Не проблесна кралското сребро, нямаше и дърво. Торбичката беше празна, обърната наопаки с щръкнали нагоре груби шевове.

— Мислеше си, че няма да разбера ли? — каза Хъннан.

Бранд свали ръка. Всички погледи бяха насочени към него и той усети бузите му да пламват сякаш го бяха зашлевили.

— Какво да разбереш? — промърмори той, въпреки че вече знаеше отговора.

— Че си говорил със сакатия за това какво става в тренировъчния ми квадрат.

Момчетата продължиха да мълчат и Бранд усети стомаха му да се свива на топка.

— Трън не е убиец — успя някак да изрече думите Бранд.

— Едуал е мъртъв. Тя го уби.

— Постави ѝ изпитание, което нямаше как да издържи.

— Аз поставям изпитанията. Вашата работа е да ги издържите. И ти току-що се провали в твоето.

— Постъпих както е редно.

Хъннан повдигна учудено вежди. Не беше ядосан. Просто изненадан да го чуе.

— Успокоявай се с това, ако ще ти олекне. Но аз имам свои грижи за това, което е редно. За това, което е редно за мъжете, които обучавам. В тренировъчния квадрат ви изправяме един срещу друг, но на бойното поле ще трябва да стоите един до друг, а Трън Бату е винаги срещу всички. Щяха да умрат мъже само и само тя да си поиграе „на мечове“. Без нея те ще са по-добре. Без теб също.

— Майка Война избира кой е готов да се бие — каза Бранд.

— Нека тя ти намери кораб тогава — сви рамене Хъннан. — Ти си добър боец, Бранд, но не си добър човек. Добрият мъж стои рамо до рамо с другарите си. Добрият мъж удържа мястото си в редицата от щитове.

Сигурно в този момент Бранд трябваше да изкрещи насреща му, „Не е честно“ например, както направи Трън, когато той разби на пух и прах мечтите ѝ. Но Бранд не беше от хората, които ги бива много в приказките, още по-малко в момент като този. Не му бе останал гняв, сега, когато най-много имаше нужда от него. Не издаде и звук когато Хъннан се обърна и се отдалечи. Не стисна юмруци дори когато момчетата последваха оръжейника надолу към морето. Същите тези момчета, с които се бе обучавал в продължение на десет години.

Някои го изгледаха подигравателно, други учудено. Неколцина го потупаха съчувствено по рамото. Мимоходом, към прибоя и извоюваните си с толкова труд и пот места на полюшващите се зад него кораби. Където щяха да положат клетва за вярност преди да потеглят на боен поход — нещото, за което Бранд бе мечтал цял живот. Най-отзад вървеше Раук, положил небрежно длан на дръжката на чисто новия си меч, той се извърна и се нахили до уши:

— До после, като се върнем.

Бранд не помръдна от място. С взетата си назаем ризница и грачещите над главата му гларуси, той стоя и дълго гледа към морето, съвсем сам на огромната пясъчна ивица, осеяна с отпечатъците от стъпките на мъжете, които бе смятал за свои братя. Стоя и гледа, дълго след като и последният кораб не отплува, отнасяйки със себе си мечтите му.

Така става обикновено с мечтите.

Отрова

Тя-която-изпява вятъра им бе приготвила ужасяваща песен на тръгване от Скекенхаус и ги отнесе на няколко левги встрани от курса им. Гребяха като бесни под нестихващия порой от ругатни, които Рълф крещя до прегракване. Гребяха, оплитаха греблата и пуфтяха, останали без дъх, подгизнали от солените пръски на майка Море. Трън умираше от страх, но както винаги бе надянала като маска смелото изражение на лицето си. Всичките ѝ „маски“ бяха еднакви — смело изражение — само дето тази беше доста бледа, а на моменти и прежълтяла. От мятащия се като необязден кон кораб ѝ прилоша така, както никога досега. Имаше чувството, че всичко, което бе изяла през живота си, си замина през борда, върху греблото или в скута ѝ, половината от което излезе през носа ѝ.

Подобаваща буря бушуваше и в мислите ѝ. Първоначалното главозамайване от това, че си бе върнала живота си, се отдръпна като вълна и остави след себе си горчивото разочарование от истината — беше изтъргувала бъдещето на горд воин за това на пасторски роб, окован във веригата на една необмислено дадена клетва, обречен на цели, които отец Ярви не смяташе за необходимо да споделя с нея.

Като капак на всичко, усещаше че наближава времето на месечната ѝ кръв и стомахът ѝ бе постоянно пронизван от болка, гърдите я боляха и имаше чувството, че ще полудее от ярост. Всеки път, когато повръщаше, екипажът избухваше в смях и тя бе готова да ги избие до един, но за щастие пръстите ѝ бяха вкочанени от стискане на греблото и тя просто не можеше да ги откъсне от него.

Когато най-после слезе на пристанището на Йейлтофт, каменният бряг на Тровенланд беше осеян с блещукащи на утринното слънце локвички след нощния дъжд. Трън залиташе през тълпата с омекнали колене, прегърбена, сгушила глава между раменете си така, че ушите ѝ почти опираха в тях. Всеки вик на търговците и всеки крясък на гларусите, всяко тропване на колелото на каруца или топуркане на бъчва я пробождаха като нож, но още по-дълбоко я пронизваха прекалено дружеските потупвания по рамото и подигравателен кикот на мъжете от собствения ѝ екипаж.

Знаеше какво си мислят: „Какво очакваш, като сложиш момиче на мъжко място?“ Не спираше да ругае под нос, докато кроеше какви ли не планове за отмъщение, но не смееше да вдигне глава от страх да не повърне отново.

Подобаващо отмъщение щеше да е това, няма що.

— И гледай да не повърнеш пред крал Фин — каза Рълф, докато вървяха към издигащата се отпред тронна зала, чиито огромни греди на покрива и стрехите бяха красиво резбовани и позлатени. — Известен е с избухливия си нрав.

Но не крал Фин ги посрещна на върха на дузината стъпала към тронната зала, всяко издялано от различен цвят мрамор. Пасторът на Тровенланд, майка Кайър, беше красива жена, висока и слаба, с непринудена усмивка, но корав поглед. Нещо в нея напомняше на Трън за майка ѝ, което само по себе си беше черна точка в нейна полза. От много малкото хора, на които имаше доверие, никой не се усмихваше така лъчезарно и никой не ѝ напомняше за майка ѝ.

— Привет, отец Ярви — поздрави красивият пастор на крал Фин. — Макар да си винаги добре дошъл в Йейлтофт, боя се, че кралят не може да те приеме.

— А аз се боя, че ти си го посъветвала да не го прави — отвърна Ярви, поставил един подгизнал ботуш на най-долното стъпало. Майка Кайър не отрече. — Може би тогава ще мога да се срещна с принцеса Скара? Ще да е била на не повече от десет, когато се видяхме за последно. С нея бяхме братовчеди преди аз да положа изпита на Събора и…

— Но ти положи изпита — прекъсна го майка Кайър — и се отказа от семейството си и прие Събора за такова, също като мен. Така или иначе, принцесата не е тук.

— Боя се, че когато си чула за идването ми, си я изпратила някъде.

Майка Кайър не си направи труда да отрича и това.

— Баба Вексен ми изпрати орел. Знам защо си тук. Мога само да ти съчувствам.

— Съчувствието ти ме радва, майко Кайър, но помощта на крал Фин в предстоящите тежки времена ще ме зарадва още повече. Може дори да ги предотврати.

Майка Кайър направи една от онези съчувствени и загрижени физиономии, които човек прави, когато всъщност няма никакво намерение да помогне. Точно като майката на Трън, когато слушаше за мечтите ѝ за слава и подвизи.

— Знаеш, че кралят обича и теб, и племенницата си, кралица Лейтлин. Знаеш, че за теб е готов да се изправи срещу половин свят. Но също така знаеш, че не може да пристъпи волята на върховния крал. — Море от думи, каза си наум Трън, но какво очакваш — пастори. Отец Ярви също никога не говореше направо. — Именно затова той изпрати мен, с огромно съжаление да ти откажа аудиенция, но да те уверя, че под неговия покрив за теб винаги ще има храна, топлина и подслон.

Като изключим храната, Трън нямаше проблем с останалото.

Тронната зала на крал Фин се казваше Гората — беше пълна с огромни, поставени нагъсто колони от стволовете на донесени от „Божествена река“ дървета, чак от Калийв. Всичките бяха красиво резбовани и изрисувани със сцени от историята на Тровенланд. Не дотам красива гледка представляваха многото, прекалено много, воини, които не изпускаха от погледи опърпания, злощастен на вид екипаж на „Южен вятър“ — най-злощастна и опърпана измежду които самата Трън, стиснала корема си от болка.

— Приемът ни в Скекенхаус не беше… от най-топлите. — Ярви се наведе към майка Кайър, но въпреки че шепнеше, Трън го чу. — Друг на мое място би си казал, че сме в опасност.

— Тук сте в безопасност, отец Ярви, имай ми доверие. — Тя ги насочи с жест към отреденото им за подслон място в тронната зала, от която се носеше миризмата на застоял дим. От двете страни на вратата стояха двама от най-малко вдъхващите доверие воини, които Трън беше виждала.

— Това е водата ви. — Тя посочи към една огромна бъчва в единия край на общата им стая, сякаш беше най-изискан подарък. — Ще ви бъдат донесени и храна и ейл. Стаята ви за спане вече е приготвена. Сигурна съм, че ще искате да потеглите при първите лъчи на майка Слънце, за да хванете отлива и отнесете вестите на крал Удил.

Ярви почеса унило бледо русата си глава с китката на сакатата ръка:

— Виждам, че си помислила за всичко.

— Добрият пастор е винаги подготвен. — Майка Кайър затвори вратите след тях. Липсваше само превъртането на ключалката, за да е пълно усещането на затръшване на килийна врата.

— Подобен топъл прием ли очакваше? — изръмжа Рълф.

— Фин и пасторът му са предсказуеми като баща Луна. Предпазливи са. В крайна сметка живеят в сянката на Скекенхаус и върховния крал.

— Много дълга сянка е това — каза Рълф.

— И все повече се удължава. Изглеждаш ми прежълтяла, Трън Бату.

— Повръща ми се от липсата на съюзници в Тровенланд — отвърна Трън.

— Има време. — По устните на Ярви пробяга загадъчна усмивка.

Трън отвори рязко очи. Цареше непрогледна тъмнина.

Беше плувнала в студена под. Изрита одеялото си, усети лепкавата кръв между краката си и изруга под нос.

До нея Рълф изхърка гръмогласно и се обърна на другата страна. Чуваше равномерното дишане на останалите, тук-там някой се размърдваше в съня си, друг мърмореше насън. Мърлявите спални постели бяха сбутани така нагъсто една до друга, че приличаха на изложения за продан улов на някой рибар.

Нямаше специални привилегии за нея като жена, но тя и не искаше такива. Освен чисто парче плат, което да намотае и натика там долу в панталоните си, естествено.

Тръгна, залитайки по коридора. Косата ѝ беше разчорлена, щръкнала навсякъде, а коланът ѝ висеше разкопчан и катарамата блъскаше краката ѝ при всяка крачка. Пъхна ръка в панталоните си, за да види колко зле беше положението с кръвта. Точно това ѝ трябваше в момента, нищо нямаше да сложи край на подигравките на екипажа така, като голямо петно на чатала. Прокле Той-който-посява-семето за това, че сега трябваше да се занимава с подобни глупости, прокле и жените като цяло, глупачки такива, за които това беше нещо специално и достойно за почит. Прокле глупавата си майка, преди всичко, после прокле…

В общата стая имаше някой. Мъж, в сянката. Беше облечен в черно и стоеше до бъчвата с вода. С едната ръка държеше капака отворен. В другата държеше малък буркан. Сякаш току-що беше изсипал нещо от него. Единствената светлина идваше от една догаряща свещ, лицето му беше присвито, защото напрягаше очи в тъмното, но Трън беше сигурна, че гледаше право в нея.

Двамата останаха за момент един срещу друг, той с буркан над бъчвата, а тя с ръка в панталоните, после той проговори:

— Коя си ти?

— Коя съм аз ли? Ти кой си?

„Запомни добре къде е най-близкото оръжие“, казваше баща ѝ и Трън хвърли бърз поглед към масата, върху която лежаха пръснати останките от вечерята им. От дървото стърчеше забит нож за хранене и късото му острие просветваше на слабата светлина. Много далеч от подобаващо на герой острие, но когато си сварен неподготвен посред нощ, със смъкнати гащи, се хващаш за каквото намериш.

Тя извади бавно ръка от панталоните и пристъпи леко към масата. Мъжът свали бавно ръката с буркана, без да откъсва очи от нея, или нещо близо до нея, тя не можеше да каже със сигурност.

— Нямаш работа тук — каза онзи.

— Аз нямам работа тук? Какво слагаш във водата?

— Какво правиш с този нож?

Трън го изтръгна от масата и го насочи към него. Ръката ѝ потрепери, гласът ѝ също:

— Това отрова ли е?

Мъжът захвърли капака на бъчвата настрани и пристъпи към нея.

— Не прави глупости, момиче. — Когато се извърна, Трън видя меч на кръста му. Дясната му ръка посягаше към дръжката.

В този момент се изплаши. Или може би просто видя нещата по-ясно от всякога, защото без да го съзнава, полетя срещу него. Едната ѝ ръка сграбчи китката му, а другата заби ножа в гърдите му.

Не беше трудно. Оказа се много по-лесно, отколкото си го беше представяла.

Мечът беше изтеглен не повече от педя от ножницата. Мъжът пое треперещ дъх, кръстоса поглед, а едната му ръка задращи немощно рамото ѝ.

— Ти… — Той се строполи по гръб на земята, повличайки Трън със себе си.

Тя отскубна ръката му от рамото си и се изправи на крака. Черните му дрехи ставаха по-черни на гърдите, пропити от кръвта около забития до дръжката нож.

Трън затвори очи и ги стисна с всичка сила, но когато ги отвори, той продължаваше да лежи на земята.

Не беше сън.

— О, богове — прошепна тя.

— Рядко идват на помощ. — Отец Ярви стоеше на вратата и гледаше смръщено. — Какво стана?

— Той имаше отрова — смотолеви Трън и посочи неуверено към буркана на пода. — Или… мисля, че имаше…

Пасторът приклекна до трупа:

— Убиването на хора ти става навик, Трън Бату.

— Лошо, много лошо — проскимтя тя.

— Зависи кого убиваш. — Ярви се изправи бавно, огледа залата, отиде до нея и огледа лицето ѝ. — Ударил те е, а?

— Ъъ… не…

— Да, е. — Той я фрасна с юмрук в устата и тя се просна по гръб на масата. Когато се опомни, той вече отваряше вратата и крещеше с пълно гърло. — Кръвопролитие в тронната зала! На оръжие! На оръжие!

Пръв дотича Рълф, примига сънено, оглеждайки трупа и отбеляза:

— И това е свършило работа.

После дойдоха стражите от пред вратите, също мигаха на парцали над трупа, после извадиха мечове.

След тях пристигнаха останалите от екипажа, поклатиха чорлави глави, потриха наболи бради и промърмориха молитви.

Най-накрая се появи и самият крал Фин.

Трън имаше чувството, че след като уби Едуал, се движеше предимно сред богатите и властимащи. Досега бе видяла отблизо петима пастори и трима крале, единият дори върховен крал, но от всичките я впечатли единствено онзи, убил баща ѝ. Фин може и да се славеше с избухливия си нрав, но първото у него, което порази Трън, бе удивителната безформеност на краля на Тровенланд. Двойната му гуша се преливаше в дебел врат, той от своя страна в рамене, а те — в търбух. Оредялата му, посивяла коса, се вееше в пълен безпорядък.

— Така и не се научи кога да коленичиш, а? — изсъска Рълф докато смъкваше Трън на колене до себе си. — И, богове, закопчай най-после тоя проклет колан!

— Какво става тук? — изрева гръмогласно кралят и опръска с плюнка двамата стражи.

Трън сведе поглед и се засуети с колана. Пребиването с камъни изглеждаше неизбежно. Нейното със сигурност. Това на останалите от екипажа ѝ — много вероятно. Видя го в погледите им. „Виж какво става, като дадеш нож на момиче. Било то малък нож.“

Майка Кайър, безупречна дори в нощница, вдигна с два пръста буркана от пода, помириса го и сбърчи нос:

— Пфу! Отрова, кралю мой.

— О, богове! — Отец Ярви постави ръка на рамото на Трън, същата, с която само преди миг я фрасна в лицето. — Ако не беше бързата реакция на това момиче, аз и целият ми екипаж щяхме да сме минали през Последната врата още преди зазоряване.

— Претърсете всяко кътче от тронната зала! — изрева крал Фин. — Искам да знам как се е вмъкнало вътре това копеле!

Един от стражите, който беше коленичил и преравяше джобовете на мъртвеца, протегна ръка и в дланта му проблесна сребро:

— Монети, кралю мой. Сечени в Скекенхаус.

— Прекалено много Скекенхаус виждам напоследък в тронната ми зала. — Потрепващата двойна гуша на Фин порозовя. — Монетите на баба Вексен, орлите на баба Вексен, заповедите на баба Вексен. Заповядва на мен, кралят на Тровенланд!

— Но помисли за доброто на поданиците си, кралю мой — поде угоднически майка Кайър и не се отказа от обичайната лъчезарна усмивка, само дето този път тя не само не докосна очите ѝ, но почти не се задържа и на устните. — Помисли за баща Мир, Баща на гълъбите, който разтваря свитата в юмрук дла…

— Достатъчно унижения понесох в името на баща Мир. — Руменината плъзна по бузите на краля. — Някога върховният крал беше пръв сред братя. Сега нарежда като баща. На мъжете как да се бият. На жените как да търгуват. На всички ни как да се молим. Храмовете на този Единствен бог никнат из Тровенланд като гъби след дъжд, а аз си мълча!

— Много мъдро от твоя страна, — каза майка Кайър — но още по-мъдро ще е…

— Ще праща баба Вексен наемни убийци в кралството ми?

— Кралю мой, нямаме никакво доказателство…

— В собствения ми дом? — изрева крал Фин и порозовялото му лице пламна огненочервено. — Да трови гостите ми? — Той стрелна един тлъст като наденица показалец към трупа на пода. — Под моя покрив и покровителство?

— Приканвам към пестеливост…

— Както винаги, майко Кайър, както винаги, но търпението ми има граница и върховният крал току-що я пристъпи! — Лицето му придоби морави оттенъци, когато сграбчи здравата ръка на отец Ярви. — Кажи на моята любима племенница, кралица Лейтлин, и нейния почитаем съпруг, крал Удил, че в мое лице имат приятел. Приятел, без значение на каква цена! Кълна се!

Този път майка Кайър не успя да се усмихне, но отец Ярви го направи и за двама им.

— Приятелството ти е всичко, което те искат. — Стисна здраво ръката на краля и я вдигна високо.

Стражите приветстваха с викове неочаквания съюз между Тровенланд и Гетланд, видимо изненадани, екипажът на „Южен вятър“ също — с огромно облекчение. Трън Бату трябваше да е сред най-гръмогласните. Убийството на човек по погрешка я направи злодей. Съвсем преднамереното убийство на друг я изкара герой.

Но тя мълчеше. Мълчеше, гледаше втренчено в трупа, докато стражите го извлачваха навън и не можеше да се отърве от мисълта, че нещо не беше съвсем наред.

Изгубен

Бранд беше порядъчно пиян.

Напоследък му се случваше все по-често.

Мъкненето на товари на пристанището беше най-доброто, което успяваше да намери, а това беше „жадна“ работа. Така започна да пие и откри, че има талант за това. Явно беше наследил поне нещо от баща си.

Бойният поход се оказа огромен успех. Островитяните били така уверени в покровителството на върховният крал, че въобще не очаквали нападение. Половината им кораби били пленени, другата половина — изгорени. Бранд гледа как воините на Гетланд акостираха в пристанището и как тръгнаха наперено по тесните, виещи се улички на Торлби — натоварени с плячка, обкичени със слава, приветствани от всеки прозорец. Чу, че Раук бил взел в робство двама островитяни, а Сордаф се сдобил със сребърна гривна. Чу и че крал Удил собственоръчно извлякъл стария крал Стир гол от собствената му тронна зала, накарал го да коленичи в краката му и да даде слънчева и лунна клетва, че никога повече няма да вдигне меч над гетландец.

Чу и куп геройски истории, точно като в песните, но нищо на този свят не прави чуждия успех така горчив, както собственият провал.

И сега Бранд залиташе по една от уличките на Торлби между някакви къщи и крещеше по звездите. Някой му изкрещя в отговор. Дали звездите, дали просто човек от някой прозорец, не знаеше. Не го и интересуваше. Не знаеше накъде върви. Това вече нямаше значение.

Беше изгубен.

„Тревожа се“, му каза Рин.

„Не знаеш какво е да ти откраднат мечтите“, ѝ кресна той.

Какво можеше да му отвърне сега?

Опита да ѝ върне кинжала. „Не ми трябва. Не го заслужавам.“

„За теб го направих. Аз се гордея с теб, другото няма значение.“ Никога не я беше виждал да плаче, но тогава в очите ѝ имаше сълзи и от това го заболя повече от всичкия бой, който беше отнесъл, а той не беше малко.

Затова помоли Фридлиф да му напълни отново чашата. И пак. И пак. И Фридлиф клати унило посивяла глава — още един пропилян млад живот — но не ѝ беше за пръв път. На нея работата ѝ бе да пълни чаши.

Поне като беше пиян, Бранд можеше да се преструва, че вината е на друг. На Хъннан, на Трън, Раук, отец Ярви, боговете, звездите на небето и камъните по земята. Когато беше трезвен, мислеше само за това, че си го бе причинил сам.

Блъсна се в ръба на стена и залитна силно на една страна. Обзе го ярост.

— Направих добро! — изкрещя с пълно гърло. Замахна с юмрук към стената и за щастие не улучи. За нещастие, падна по очи в канавката.

После повърна върху ръцете си.

— Ти ли си Бранд?

— Бях — отвърна той, надигна се на колене и видя тъмния силует на човек, може би двама.

— Онзи Бранд, с когото Трън Бату се е обучавала в квадрата?

Бранд прихна. Усети вкуса на повръщано в гърлото и носа си и от това за малко да повърне отново.

— За беда.

— Тогава това е за теб.

Студената вода плисна в лицето му и го задави. Той опита да скочи на крака, но отново се просна в канавката. Едно празно ведро се изтърколи с трополене по паветата. Бранд отлепи мокрите кичури коса премрежили очите му и видя осветено от фенер лице — прорязано от бръчки, нашарено от белези, брадясало.

— Заслужаваш юмрук в лицето, дърто копеле такова — каза Бранд, но после реши, че ставането не си заслужаваше усилията.

— Сигурно, но тогава аз ще да ти отвърна, а разбитата мутра няма да реши проблемите ти. Знам го. От опит. — Възрастният мъж постави длани на коленете си и приклекна до него. — Трън казва, че си най-добрият, с когото се е била в квадрата. На мен не ми изглеждаш най-добър в каквото и да било, момче.

— Времената са тежки.

— Никога не са леки. Но боецът продължава борбата въпреки това. Мислех, че си боец.

— Бях — отвърна Бранд.

Мъжът му подаде една широка длан:

— Хубаво. Казвам се Рълф и имам битка точно като за теб.

Бяха очертали квадрата с въже по дъсчения под на осветения от факли склад. Нямаше толкова публика на колкото Бранд беше свикнал, но и от малкото такава имаше чувството, че ще повърне отново.

На едно трикрако столче, с блестящ на гърдите ѝ златен ключ от кралската хазна, седеше Лейтлин, Златната кралица на Гетланд. До нея седеше някогашният ѝ син, сега неин пастор — отец Ярви. Зад тях стояха строени четирима роби със сребърни нашийници — двама огромни инглингци със заплашителни на вид секири в коланите, още по-заплашителни погледи и каменни физиономии и две момичета, еднакви като две капки вода, с толкова дълги коси, че носеха плитките си преметнати през ръка.

А на отсрещната стена, опряла гръб и един ботуш в каменната зидария, с обичайната провиснала в единия край подигравателна усмивка на уста, стоеше любимият противник на Бранд — Трън Бату.

Беше прекарал дълги часове в пиене и хвърляне на вина за сполетелите го беди върху нея, но незнайно защо, сега се зарадва да я види. Не помнеше кога за последно беше бил по-щастлив. Не защото я харесваше кой знае колко, просто защото му напомняше за времето, когато харесваше себе си. Когато виждаше бъдеще пред себе си, хубаво бъдеще. Когато мечтите му бяха живи и светът пълен с нови и вълнуващи предизвикателства.

— Вече почвах да мисля, че никога няма да дойдеш. — Тя навря ръка в ремъка на щита и взе дървен меч.

— Аз пък мислех, че са те пребили с камъни — отвърна Бранд.

— Все още има такава вероятност — намеси се отец Ярви.

Рълф опря длан в гърба на Бранд и го блъсна към средата на квадрата:

— Хайде, хващай се на работна, момче.

Бранд знаеше, че не е от най-схватливите, още повече в момента, но разбра, за какво ставаше дума. Успя да отиде до оставените тренировъчни оръжия в почти права линия, взе щит и меч и през цялото време усещаше в гърба си проницателния, хладен поглед на кралицата.

Трън вече стоеше готова в квадрата.

— Жалка гледка си — каза му тя.

Бранд погледна мократа си, тук-там изцапана с повръщано риза и кимна в съгласие.

Досега едва загатнатата, подигравателна усмивка на Трън, се разтегли подобаващо.

— Не казваше ли навремето, че ще се върнеш богат от първия си поход?

Това го жегна.

— Не тръгнах — отвърна той.

— Не те мислех за страхливец.

От това заболя още повече. Тя винаги успяваше да го жегне.

— Не бях избран — изръмжа Бранд.

Трън избухна в смях. Повече от очевидно бе, че се перчи пред кралицата. Нали все повтаряше колко се възхищава от нея.

— Идвам аз тук, позеленяла от завист, че вече си прославен герой, а какво виждат очите ми, впиянчен просяк.

Бранд усети да го облива ледена вълна, която отнесе със себе си опиянението от изпития алкохол много по-успешно от студената вода на Рълф. Беше просил не веднъж, самата истина. Но от истината боли най-много.

Трън продължаваше да се подхилква на собственото си остроумие.

— Винаги си бил голям глупак. На мен Хъннан ми отне бъдещето, но ти как успя да пропилееш своето?

На Бранд му се прииска да ѝ каже как точно изгуби воинското си място. Искаше да го изкрещи в лицето ѝ, но не можа — от гърлото му се надигна животинско ръмжене. И той продължи да ръмжи, все по-силно и по-силно, докато накрая целият склад не прокънтя. Оголи свирепо зъби, стисна ги с такава сила, че се изплаши да не се пръснат на парчета. През това време Трън го гледа смръщено над ръба на щита си все едно беше побъркан. А може би беше.

— Почвайте! — извика Рълф и Бранд се нахвърли върху нея. Изби меча ѝ настрана и стовари своя с такава сила върху щита ѝ, че от него полетяха трески. Тя се усука светкавично настрани — открай време беше бърза, много бърза — и си освободи място за замах, но този път Бранд не се поколеба.

Пое меча ѝ с щита си и почти не го усети в рамото си. Изкрещя и се хвърли сляпо напред. Ръбовете на щитове застъргаха един в друг и тя се запрепъва заднешком. Спъна се във въжето, очертаващо края на квадрата и се блъсна в стената. Опита се да освободи меча си за нов замах, но Бранд все още го държеше над рамото си с щита си. Той сграбчи горния ръб на нейния и го свлече надолу. Бяха прекалено близко един до друг за оръжия и той хвърли меча си и започна да я млати с юмрук. Удряше побеснял от гняв, вложи всичкото си огорчение, удряше я така, все едно беше Хъннан, Ярви, всички негови така наречени другари, които си замълчаха и спечелиха от това, които му откраднаха мястото, откраднаха бъдещето му.

Удари я в ребрата и я чу как изпъшка. Удари я отново и тя се преви о две с изхвръкнали от напрежение очи. Следващият му удар я просна на земята, в краката му, задавена от кашлица, останала без дъх. Готвеше се да започне да я рита, когато Рълф прокара една дебела ръка през гърлото му и го издърпа назад.

— Мисля, че ѝ стига толкова.

— Ъхъ — промърмори Бранд и спря да се дърпа. — Стига ѝ и още как.

Отърси щита от ръката си и изведнъж осъзна какво беше направил и не се почувства горд от това. Знаеше от опит какво е да ти хвърлят такъв бой. Явно беше наследил още нещо от баща си. В този момент нямаше усещането, че стои в светлото. Ни най-малко.

Трън лежеше на земята, давеше се и плюеше кръв на пода. Кралица Лейтлин въздъхна дълбоко и се извърна на столчето:

— Чудех се кога ще се появиш?

Едва сега Бранд забеляза новодошлия. Стоеше небрежно облегнат в ъгъла, загърнат от глава до пети в парцаливо наметало от съшити парчета плат във всички нюанси на сивото.

— Както винаги, когато най-много имат нужда от мен и когато най-малко ме очакват. — Излезлият изпод качулката глас се оказа женски. И със странен акцент. — Или когато огладнея.

— Видя ли това? — попита отец Ярви.

— Имах… да го наречем привилегията.

— И какво мислиш?

— Жалка е. Прекалено гневна и самодоволна. Твърде самоуверена и същевременно неуверена. Не познава себе си. — Новодошлият отметна назад качулката си и Бранд видя, че беше чернокожа, възрастна жена с изпито като череп лице и остригана до кожа посивяла коса. Тя пъхна един дълъг показалец в носа си и взе да чопли, после огледа внимателно находката преди да я изстреля нанякъде. — Момичето е тъпо като пън. Не, по-зле. Повечето пънове имат достойнство и си гният кротко в земята, без да се натрапват на околните.

— Хей, чувам те, тук съм — успя да изсъска през длани Трън, все още свита на кълбо на земята.

— Да, там си, където те постави пияното момче. — Жената дари Бранд с огромна усмивка. — Него го харесвам обаче, красавец е и изпаднал. Любимата ми комбинация.

— Може ли да се направи нещо с нея? — попита Ярви.

— Винаги има какво да се направи, стига да се вложат достатъчно усилия. — Жената се отблъсна от стената. Имаше най-странната походка, която Бранд беше виждал, сучеше рамене, кълчеше се, подрипваше, все едно танцуваше на музика, която звучеше само в главата ѝ. — Въпросът е за колко, хвърлени върху това безполезно създание, усилия сте готови да ми платите. Имайки предвид, че вече сте ми длъжници. — От наметалото ѝ изникна една дълга ръка, с нещо в нея.

Беше кутия с размерите на детска глава — тъмен на цвят куб, с идеално гладки стени и златист надпис, инкрустиран на капака. Бранд не можеше да откъсне очи от нея. Едва се удържаше да не пристъпи напред да види по-отблизо. Видя, че и Трън е зяпнала кутията. Рълф също. Дори робите на кралицата. И по лицата на всички беше изписана същата смесицата от страх и любопитство, точно като при вида на ужасна рана, от която просто не можеш да извърнеш очи. Естествено, никой от тях не можеше да чете, но човек не трябваше да е пастор, за да знае, че това бяха елфически букви. Букви, изписани преди Разкъсването на бог.

Отец Ярви преглътна бавно, протегна сакатата си ръка и побутна внимателно с пръст капака нагоре. Каквото и да имаше там, от него струеше бледа светлина. Тя очерта острите скули и брадичка на пастора, когато устата му зяпна. Проблесна в ококорените от изненада очи на кралица Лейтлин, за която допреди това Бранд бе убеден, че няма нещо на този свят, което да я изненада.

— Богове — прошепна кралицата. — Взела си го.

Възрастната жена се поклони превзето и единият край на наметалото ѝ вдигна облак прахоляк от пода на склада.

— Изпълнявам каквото съм обещала, моя най-златна кралице.

— И все още работи?

— Да го пусна ли да се върти?

— Не — отсече отец Ярви. — Ще го накараш да се върти едва при императрицата на Юга.

— В такъв случай остава единствено въпросът с…

Без да откъсва очи от кутията, кралицата ѝ подаде сгънато парче хартия:

— Дълговете ти са изплатени.

— Точно въпросът, който имах предвид. — Чернокожата жена пое внимателно с два пръста парчето хартия и го погледна смръщено. — Наричат мен вещица, но на това казвам аз истинска магия, да втъчеш толкова много злато в едно парченце хартия.

— Времената се менят — промърмори отец Ярви, затвори рязко кутията и светлината угасна. Едва сега Бранд осъзна, че през цялото време беше затаил дъх и бавно го издиша. — Събери ми екипаж, Рълф, знаеш какъв.

— Корави мъже, нека позная — отвърна възрастният воин.

— Както гребци, така и бойци. От най-изпадналите и отчаяни. Мъже, на които да не им прималява при вида или мисълта за кръв. Пътят е дълъг, а залогът никога не е бил по-голям. Искам мъже, които нямат какво да губят.

— Точно моят тип мъже! — Чернокожата жена се плесна по бедрото. — Пиши ме в групата! — Тя мина покрай трикраките столчета и тръгна към Бранд и докато вървеше, наметалото ѝ се разтвори леко и той видя под него да проблясва стомана. — Да те почерпя едно питие, младежо?

— Мисля, че момчето вече е изпило достатъчно. — Сивите очи на кралицата бяха приковани в Бранд, тези на четиримата ѝ роби също и той преглътна тежко и установи, че устата му беше пресъхнала. — Първият ми съпруг ме дари с двама синове, за което ще съм му вечно признателна, но той пиеше много. Пиенето прави лошия мъж по-лош. Добрия съсипва напълно.

— Аз… реших да спра, кралице моя — смотолеви Бранд. В този момент вече знаеше, че няма връщане назад. Нито към чашата ейл, нито към просията, нито към носенето на товари на пристанището.

Чернокожата жена изду бузи, изпуфтя негодуващо и тръгна към вратата:

— Младежите в днешно време? Никаква амбиция.

Лейтлин се направи, че не я чу:

— Нещо в това как се биеш ми напомни за стар приятел.

— Благодаря…

— Недей. Наложи се да го убия. — Кралицата се отдалечи и робите ѝ я последваха.

— Така, — Рълф подхвана Бранд подмишница. — Мен ме чака екипаж за събиране, а теб те чака канавката. Сигурно много си ѝ липсвал…

— Тя ще се оправи и без мен. — Рълф беше силен, но Бранд не помръдна от място. Спомни си какво е усещането да се биеш и какво е усещането да побеждаваш. В момента беше по-убеден в това негово правене на добро както никога преди. — Имаш късмет, старче. Търси един по-малко за екипажа си.

— Ха — прихна Рълф. — Това да не ти е двудневна разходка, момче, или пък поход до Островите. Потегляме нагоре по „Божествена река“, ще носим на ръце кораба през Прохода, после продължаваме надолу по цялото протежение на „Непристъпна река“, че и по-далече. Отиваме да говорим с принца на Калийв. Ще искаме аудиенция при императрицата на Юга даже, в Първия сред градовете! Всякакви опасности дебнат по този път, дори и ако не си тръгнал да търсиш съюзници срещу най-могъщия човек на света. Ще минат месеци, докато се върнем. Ако се върнем.

Бранд преглътна. Опасности, да, но и възможности. Мъжете се връщаха, обсипани със слава, от плаване по „Божествена“. Нещо повече, мъжете се връщаха богати от плаване по „Божествена“.

— Трябват ли ти гребци? — попита той. — Аз мога да тегля гребло. Имаш ли нужда от мъкнене на товари? Аз мога да нося колкото трябва. Трябват ли ти бойци? — Бранд кимна към Трън, която тъкмо се беше надигнала на крака и разтриваше с болезнена гримаса на лицето посинените си ребра. — Мога да се бия. Трябват ти мъже, които нямат какво да губят, нали? Тук стои един.

Рълф понечи да отговори, но отец Ярви го изпревари:

— Пътуването може и да е тежко, но ние преди всичко ще проправяме пътя на баща Мир. Отиваме да търсим съюзници. — Той кимна на Бранд. — Ще имаме нужда на кораба си от поне един човек, който е тръгнал да прави добро. Дай му знака, Рълф.

Възрастният воин се почеса по посивялата брада:

— Получаваш най-долното място, момче. Най-тежката работа срещу най-малка отплата. Задно гребло. — Той кимна към Трън. — Точно срещу онзи образ там.

Трън изгледа навъсено Бранд, дълго и продължително, после се изплю на земята, но от това усмивката му се разтегли още повече. Отново виждаше бъдещето и то му хареса. Много повече от това, в което носи товари на пристанището.

— Нямам търпение. — Той грабна дървената плочка от ръката на Рълф, на която бяха издялани пасторските гълъби и я стисна с всичка сила в дланта си.

Майка Война все пак му намери кораб. Или по-скоро баща Мир го направи.