Подмененият

Петнайсета глава Купонът

Лежах прекалено дълго на земята, с лице, заровено в тревата, и с прогизнали от дъжда дрехи. Знаех, че ако просто останех така, все някога Тейт щеше да се появи с Розуел и тогава те щяха да ме отведат вкъщи или — а това щеше да бъде ужасно — дори в болницата.

Трябваше да се надигна и да се махна оттук. Процесът беше болезнен и много труден, но се справих. Улицата беше празна и дъждът ми пречеше да се ориентирам. Тръгнах, лутайки се, между бледите лъчи светлина и тъмните сенки. Уличните лампи бръмчаха толкова силно, че костите ме заболяваха винаги когато минавах под тях. Минах по улица „Уелш“, после по „Орчард“, след това надолу по склона на клисурата и пресякох моста. Коленете ми отмаляваха все повече и мислех само за едно — че всеки миг можех да се строполя или направо да умра. И че до този момент всъщност не съм разбирал какво означава това. Не съм разбирал колко много искам да живея.

Земята беше хлъзгава и кална, но аз се справях, плъзгах се стъпка по стъпка надолу по пътеката към дъното на клисурата. Хълмът от шлака беше огромна, надвиснала над мен в мрака неясна форма. Никога не ми се беше струвал толкова гостоприемен.

Препънах се в подножието на хълма и отпуснах глава на чакъла. Нямаше никакъв знак, който да ми подскаже къде се намираше вратата, нищо, което да ме подсети. Лежах върху шлаката и се опитвах да измисля какво да направя.

Започвах да се унасям, когато чух нечии стъпки — не от клисурата зад гърба ми, а от вътрешността на хълма. Чакълът се размести точно пред мен и вратата се отвори, разкривайки жълт правоъгълник светлина, идваща от вътрешността.

Беше Карлина.

— Значи все пак реши да дойдеш? — каза тя и повдигна фенера, който държеше, високо над главата си, така че светлината да падне върху двама ни. — Изглеждаш доста отчайващо.

Кимнах и успях да се повдигна достатъчно, за да седна, опитвайки се да си поема дъх.

— Моля те, мислиш ли, че мога да си получа сега… заплащането?

Карлина стоеше на прага. Фенерът светеше толкова ярко, че ми беше трудно да различа лицето й.

— Какво си си причинил? Не, зарежи. По-добре влизай.

Изправих се несигурно на крака и я последвах вътре.

— Какво ти става? Не си ли пазиш нещо в себе си за спешни случаи?

Поклатих глава.

С въздишка тя извади малко шишенце от джоба си и махна тапата му.

— Добре де, дишай дълбоко.

Поднесе шишенцето под носа им и аз вдишах с пълни гърди. Не беше болкоуспокояващо, но зеленият аромат на листа ме заля като вълна и след това изпитах силно, разтърсващо облекчение, че най-накрая имах достатъчно въздух.

Когато успокоих дишането си и успях да се задържа на крака, без да ми се налага да се подпирам на стената, Карлина ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по коридора към фоайето.

— Така по-добре ли е?

Кимнах, но все още бях леко стъписан от гигантската разлика между това да дишаш свободно и да се задушаваш до смърт.

Тя вървеше пред мен, като си мърмореше под носа и поклащаше глава.

— Защо всички момчета сте такива? Защо винаги трябва да стигате до самия край, само за да проверите какво има там? Само защото вече не си напълно изтощен, това не означава, че си безсмъртен и непобедим.

Направих жалък опит за поклащане утвърдително на глава и я последвах в тунела и през главното фоайе в голямата стая с високия таван, където подът беше покрит с локви и водата извираше изпод земята.

Залата беше претъпкана с хора, които говореха и се смееха. Някои свиреха на чело и на цигулки, а в единия ъгъл момиче с дълга, виеща се коса прокарваше пръсти по струните на арфа, но повечето просто стояха на групички и изглеждаха щастливи. На места по пода непрекъснато избиваше нова вода, а из локвите плаваха ярки есенни листа.

Мориган седеше край едно от тъмните вирчета. Беше свалила обувките и чорапите си и краката й бяха потопени във водата. Играеше си с малко хартиено корабче, като го буташе с пръчка напред-назад по повърхността.

Карлина постави ръка на рамото ми.

— Ето, седни тук. Ще помоля Джанис да ти донесе още малко от глогиновата отвара и скоро ще се оправиш напълно.

Отпуснах се на пода, като предпазливо си подбрах едно сухо местенце, и се облегнах на стената. Беше хубаво да мога да дишам отново, но бях изтощен.

Мориган погледна през рамото си и ме видя. Скочи и прекоси стаята, покатери се по краката ми и изтри мокрите си стъпала в дънките ми. Целуна ме с лепкавите си детски устни по бузата и се настани в скута ми, за да наблюдава тълпата край нас. Облегнах се отново на стената и я оставих да ме прегърне през врата. Все още бях мокър и ми беше ужасно студено, а тя беше много топла.

Няколко от мъртвите сини момичета се плискаха с вода край вирчето на Мориган, смееха се и се опитваха да се бутнат една друга в него. Малкото розово момиче от купона за Хелоуин подскачаше между тях, все още облечено с роклята си на принцеса, и размахваше жезъла си със звезда на върха му.

В друго, по-далечно вирче момиче със синьо лице бавно изплува на повърхността и излезе от водата, призрачно мълчаливо. Косата му беше в прашно зеленикавия цвят на пръстта и на места носът му беше започнал да се разпада.

Мориган притисна лицето ми между ръцете си.

— Не си ли доволен от себе си? Ти направи това — ти и останалите музиканти — доставихте наслада на всички.

Не знаех как да й отговоря. Имаше нещо притеснително в това да си отговорен за желанието за плуване на полуразлагащи се момичета.

Мориган отпусна глава на рамото ми.

— Те са щастливи — каза тя. — Изпълнението ви беше истински успех и всички в момента се чувстват доста весели.

Сред тълпата момиче с разкъсана рокля с кринолин и без никаква кожа по ключицата си вдигна чаша над главата си. Косата й беше сплетена във венец на главата й, а обръчите на кринолина се показваха изпод разкъсания плат като кости.

— Проклет да е Домът на мизерията! Нека Бог да порази брантията и тя да изгние в ада!

Другите момичета се разсмяха и закискаха, хвърляха във въздуха шепи червени и оранжеви листа, плискаха се с вода от локвичките и вирчетата.

— Да изгние! — пееха те. — Нека да изгние в Дома на мизерията!

Усмихнах се нервно на момичетата, които крещяха и танцуваха, но Мориган само въздъхна и завъртя пръчката си в ръка.

— Какво? — попитах аз. — За какво говорят?

— Всъщност се нарича Мистерия — каза Мориган. — Домът на почитаемата ми сестра, за която са длъжни да говорят с уважение. Вместо това те се подиграват и си правят шегички с нея, но това е само защото тя ги ужасява.

— Защо се страхуват толкова от нея?

— Защото трябва. — Момичето облегна тежко главата си на рамото ми и заговори приглушено: — Ако трябва да си призная, и аз се страхувам от нея.

Джанис си проправи път през тълпата и се насочи към нас. Ходеше все още боса, но беше сменила смешния си гащеризон или поне беше облякла нещо върху него. Косата й бе прибрана и вдигната високо, а в ръка носеше голямо изрисувано ветрило. Изглеждаше сънлива и изморена. Бутилката, която държеше в другата си ръка, беше много по-голяма от малките шишенца, които ми беше давала преди.

— Ето, за дивите нощи и за да подлудяваш тълпите — каза тя, подавайки ми бутилката. — Продължавай да използваш баса си за добро. А ти — обърна се към Мориган, — остави го на мира, за да дойде на себе си.

Мориган ме потупа леко по бузата. После слезе от скута ми и тръгна с подскоци към вирчето си с лодката й.

— Дано се почувстваш по-добре — извика ми тя през рамо, размахвайки пръчката си във въздуха.

Разчупих печата на бутилката и отпих голяма глътка. Очевидното ми облекчение разсмя Джанис.

— Ако живееше тук като нормално грозно момче, това нямаше да ти се случи.

Лутър и Карлина дойдоха при нас. Държаха се за ръце и се бяха привели един към друг, докато вървяха. Джанис поклати глава.

— Говорил ли си с този? Той живее горе в града като местен, като един от тях.

Лутър направи гримаса.

— Нямам представа защо го прави — продължи Джанис. — Едва ли е приятно или лесно. Ти си смахнат като онзи лунатик, Кори.

Погледнах към Лутър.

— Килан Кори? Мъжът от музикалния магазин?

Лутър кимна.

— Той беше странен. Мислеше, че може да живее горе само като си пие лекарствата и се държи мило с местните. И виж докъде го доведе това.

Погледнах към бутилката. Нямаше никакво съмнение, че в каквото и да беше вярвал Кори, то му беше докарало голяма беля на главата.

Край вирчето й Мориган и момичето с жезъла бяха пуснали играчките си във водата и се въртяха, хванати за ръце, в кръг.

Джанис ги наблюдаваше как се въртяха и падаха на земята.

— Тя е малко, сладко създание. Капризна като дявола понякога, но никога не злоупотребява с поданиците си, нито иска повече, отколкото можем да дадем. Грижи се за нас.

— Защо ни използва, за да свирим? — попитах аз. — Градът наистина ли се нуждае от това?

Отговори ми Карлина.

— Когато свирим за тях, ние им даваме нещо уникално и прекрасно, а в замяна те ни даряват със своето възхищение. Знам, че го почувства тази вечер. Трябва да знаеш, че принадлежиш на това място, при нас, и че твоята мисия е да свириш за тяхното обожание и да ни помагаш да запазваме равновесието и мира.

Лутър я хвана през кръста, придърпа я към себе си и се наведе, за да я целуне.

Извърнах очи встрани, защото ми се струваше невъзпитано да ги гледам. Целуваха се абсолютно всеотдайно и личеше, че се обичат. Беше ми странно, защото осъзнах, че когато обичах някого, дори хората в собственото ми семейство, това обикновено ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам.

Тук, в Дома на яростта, беше различно. Не беше нито срамно, нито странно, нито неестествено, защото всичко друго беше такова.

Когато се почувствах по-добре, се изправих, прекосих стаята и седнах на ръба на вирчето на Мориган, загледан в хартиената лодка. Тя беше напоена с восък, за да не потъва, но нямаше да изтрае още дълго и дъното й вече беше започнало да подгизва.

Купонът вече отмираше и хората бяха започнали да се изнизват от залата по двойки и тройки. Някои бяха легнали на пода, а други се натискаха, опрени на стените. Посинелите момичета обаче не бяха включени в забавленията. Дори и в Дома на яростта мъртвите явно не бяха особено популярни по купоните.

В единия ъгъл Карлина все още се прегръщаше с Лутър. Тя го целуваше страстно, хапейки гладно устните му, и изпитото му лице и остри зъби нямаха никакво значение, защото тя беше достатъчно красива и за двамата.

Първоначалната еуфория от отварата беше отшумяла и започнах да се чудя какво беше станало с Тейт. Какво ли щеше да си помисли, когато се върнеше на пътя с Розуел и видеше, че ме няма. Нямах избор. Можех или да остана там и да припадна, или да отида някъде, където щяха да ми помогнат. Дори и сега си спомнях болката, ужасяващата тежест в гърдите си, сякаш никога повече нямаше да мога да си поема дъх.

Не че исках да мисля чак толкова много за нея, но ми беше трудно да забравя очите й. Мъката й изглеждаше като нещо напълно материално и не можех да спра да мисля за това. Погледнах във водата, опитвайки се да видя дъното на вирчето. Беше прекалено тъмно, но все пак се забелязваха няколко стъпалца, изсечени в стената, водещи надолу.

— За какво са тези стъпала?

Мориган ме погледна изненадано.

— За да се слиза и качва по тях.

— Защо обаче някой ще слиза и ще се качва във водата?

Момичето завъртя лодката си с пръчката и тя се заклатушка по повърхността.

— Водата невинаги е била тук. Благородната ми сестра ме наказа с голямо наводнение. Ниските етажи на моя дом в момента са неизползваеми, освен от мъртвите, които не се тормозят от такива подробности като нуждата от въздух.

— Откъде идва водата? — казах аз, загледан във въртящата се и клатушкаща се лодка.

— Отвсякъде. Пада от покрива и извира от земята.

— Не се ли притесняваш, че иска да ви удави?

— Скоро ще се умилостиви и ще спре да ни тормози. Може би вече дори съжалява за изблика си на гняв. Докато това стане, ние се приспособяваме доста добре към положението.

Усмихна се и зарита с крака по повърхността на водата.

— Сестра ми направи грешката да предположи, че понеже живеем по един и същи начин от доста време, сме обвързани с него завинаги. Но това не е така. Дай ни труповете на децата и ние ще ги отгледаме. Дай ни вода и ние ще се научим да плуваме.

— Водата обаче е много. Какво ще правите, ако не спре?

— Сестра ми ще стане по-мила след Деня на вси души. След като получи своето възлияние, може да я убедим да спре дъжда.

— Не знам какъв е този Ден на вси души. Същото като Хелоуин ли е?

Мориган се разсмя и ме удари с пръчката си по главата.

— Не бъди глупак. Хелоуин е просто другото име на стар езически празник с подобно име — Ал Халоус Ийв, само сега е съкратено малко, — когато местните палели фенерите си и хвърляли костите на умрелите си животни в огъня, за да държат дявола надалече. След това идва Денят на вси светии, на който се почитат светците — много е смешно, първо им отрязали пръстите, а сега ги пазят като реликви в църквите. И накрая е Денят на вси души и той е за останалите, за нас.15

— За останалите?

Мориган кимна.

— Създанията под земята. В този ден моята сестра си възвръща властта и получава жертвоприношенията си. Тогава се събираме в двора на църквата и палим билки, градински чай и седефче. И точно преди слънцето да изгрее, ставаме свидетели на изливането на кръвта и светът отново е по-добър.

Произнесе думите като че ли рецитираше стихотворение или ми разказваше легенда, а не като нещо, което се случваше редовно, от години насам, в един застаряващ град.

Погледнах я гневно.

— И вие не виждате нищо лошо в това? Господарката взема деца, за да ги заколи пред очите ви, и за вас това е нормално? Държиш се, сякаш това е съвсем в реда на нещата. Постоянно повтаряш колко е лоша Господарката, че е извън контрол — тогава защо някой не направи нещо?

Наблюдавах лицето й, как докосва устните си, като че ли несъзнателно се опитваше да прикрие зъбите си.

— Направи си услуга и не й се пречкай. Тя е ината, жестока владетелка и ще те накаже, преди да успееш да мигнеш или да си поемеш дъх. В момента в нейния дом има дете и тя ще го пази до нощта на ритуала.

— Значи ми казваш, че просто ще си стоиш тук и ще я оставиш да убие едно малко дете?

Сетих се за изпълнените с болка очи на Тейт, за отчаяното й упорство, че умрялото момиче не е сестричката й. Майка ми не искаше да говорим за това, но децата, които бяха вземани, отиваха някъде. Те не изчезваха просто така. Ако имаше причина за подмяната, то тогава може би Натали беше все още жива и чакаше някъде нощта, в която щяха да пролеят кръвта й.

Мориган се изправи и вдигна пръчката си като меч или скиптър.

— Нищо не можеш да направиш за това дете. Сестра ми е извратено създание, тя е звяр, не жена, и само ще пострадаш, ако застанеш на пътя й.

— Говориш за убийство на дете. Тя е нечия дъщеря. — Затворих очи и си поех дъх. — Нечия сестра.

— Тя е просто малка прашинка в голямата картина на света. Съвсем малка частица, изиграваща важната си роля на всеки седем години. Незначителна цена, която трябва да се плати за благосъстоянието и просперитета на всички.

Джанис дойде при нас, седна и потопи краката си във водата.

— Градът се нуждае от това, Маки. Всички се нуждаем.

— Значи всички се подреждате в редичка на гробището, палите билките си и убивате деца? Страхотно, а? Направо невероятно.

— Не го правим ние.

Гърлото ми се беше свило, все едно щях да се засмея, но не по онзи начин, когато всичко е весело и прекрасно.

— Но позволявате да се случва.

Джанис въздъхна и постави ръка на рамото ми.

— Ние не мислим за това по такъв рационален начин. За всички е добре. За нас, за Дома на мизерията, за местните и за града.

— Не — казах аз. — Това не е добре за града. Наранява ги, ужасява ги. Как може да са щастливи, когато някой взема децата им?

Мориган закима въодушевено.

— Затова е музиката ни. Господарката наказва града, но ние ги правим отново щастливи.

— А не ви ли е хрумвало, че може изобщо да не ги тормозите и натъжавате?

Джанис поклати глава.

— Ти не разбираш, просто трябва да го правим.

— Така ли? — казах аз. — Е, аз обаче не трябва да го правя.

Мориган се протегна и ме стисна за китката. Ръката й беше мокра, но все още топла.

— О, не бъди толкова гневен. Много добре знаеш как живеем всички тук. Знаеш как трябва да свърши това.

— Да, знам — дръпнах пръстите й от ръката си и се изправих. — И затова ви напускам.

Шестнайсета глава Достатъчно нормален

Изкачих се по клисурата до „Орчард“ и тръгнах към къщи. Бях бесен и възмутен, и отвратен. Никога нямаше да участвам в нещо толкова грозно — не можех дори да си го представя. Но все пак аз самият бях роден в Дома на яростта, тук е бил моят дом, преди да дойда в Гентри. Ако исках да бъда здрав, трябваше да работя за Мориган, но само от мисълта за това ми се повдигаше.

Искаше ми се да си поговоря с Ема, но същевременно нямах желание да обсъждам с нея нещата, които в действителност ме измъчваха, а и тя едва ли щеше да бъде будна по това време. Когато погледнах телефона си, часовникът показваше два и четирийсет и пет. Все още валеше, но това не беше нещо ново.

Една кола идваше срещу мен по пътя, жълтите снопове светлина на предните фарове блестяха сред тъмната пелена на дъжда. Тя отби встрани толкова рязко, че една от предните гуми се блъсна в тротоара.

Тейт изскочи от колата и пресече улицата, като остави буика си напряко на алеята за велосипеди.

— Ей! — извика тя и преджапа през канавката, за да мине на тротоара от моята страна.

Спрях и я изчаках.

Когато стигна при мен, застана с ръце на кръста си. Беше пуснала аварийките и те пулсираха хипнотизиращо зад нея като оранжев сърдечен ритъм, измерван на някакъв болничен апарат.

— Китарата ти е в мен.

Исках да я попитам какво прави навън толкова късно, карайки сама по улиците.

— Знаеш ли колко е часът?

Тя се намръщи.

— Всъщност да. Много късно, средата на скапаната нощ. Какво, по дяволите, стана с теб?

Свих рамене и се опитах да си придам непукистки вид.

— Не се преструваше — каза тя. — Това, което ти се случи в колата — беше истинско.

Кимнах.

Тейт отметна мократа коса от челото си.

— Сега добре ли си?

— Добре съм. Не се притеснявай за мен.

Обърна се и погледна към пътя, поклащайки глава.

— Виж, кажи ми честно — какво не ти е наред?

Не й отговорих веднага. Имах чувството, че ако измъдрех някакъв завоалиран отговор, както обикновено, тя просто щеше да го подмине с презрение, да перифразира въпроса и да ме тормози така до безкрай, затова просто пропуснах най-съществената част от него.

— Имало ли е нещо от теб — от твоя живот, — което наистина, ама наистина да мразиш?

Тя се изсмя — остро, рязко, болезнено.

— Божичко, откъде да започна?

Все още гледаше към мен, с горчива усмивка на лицето, а после внезапно изражението й се промени.

— Какво?

— Нищо. Просто… очите ти са толкова тъмни…

Гледаше ме замислено, леко притеснено, сякаш не осъждаше или преценяваше, а просто наблюдаваше.

Поех си дълбоко дъх и поставих ръка на рамото й.

— Искам да ти кажа нещо за Натали. — Побутнах я към моравата на мисис Фийли. — Ето, седни тук.

Тя не изглеждаше много убедена, но се отпусна на земята, а аз седнах до нея.

— Може ли първо да те попитам нещо? — казах аз.

Тейт кимна и отскубна шепа изсъхнала трева, вперила поглед някъде встрани от мен. Вече не се усмихваше.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че някой е взел сестра ти, че ти си права и това е един скапан град, който позволява да се случват отвратителни, гнусни неща? Ще има ли някакво значение? Ще ти помогне ли това по някакъв начин?

Дъждът заливаше шосето и тънките пръски улавяха блясъка от аварийните светлини на колата на Тейт. Долу на пресечката светофарът светна в червено и паважът внезапно стана кървав. Имах чувството, че през целия ми живот е валяло.

Тейт не ми отговори, просто отскубна още една шепа трева. Лицето й имаше каменно изражение.

— За какво си мислиш? — Гласът ми беше почти шепнещ, въпреки че не възнамерявах да прозвучи така.

— За нищо. — Каза го наистина натъжено и изглеждаше едновременно твърда и отчаяна. — Само че си прав. Няма никакво значение. Дали знаеш нещо или не — няма значение, защото вече се е случило. Никой не може да я спаси. Нищо не може да се направи.

Преди два дни бях готов да платя, за да я чуя да казва такова нещо, да се предаде и просто да приеме положението такова, каквото е и да продължи напред. Сега обаче всичко се беше променило. Ако Мориган беше права, Натали все още беше жива — поне до залез-слънце този петък, но нямах абсолютно никаква идея какво мога да направя, за да й помогна.

Когато се пресегнах към ръката на Тейт, за моя изненада тя ми позволи да я докосна.

— Просто искам да знам какво е станало. Как е възможно нещо подобно да се случи.

Не знаех какво да й кажа, затова само продължих да държа ръката й, галейки внимателно с пръстите си горната страна на дланта й.

— Не е лично или злонамерено. Случило се е. Други хора в другите градове имат урагани или земетресения.

Тя кимна, загледана в улицата. Познавах изражението й — сякаш сдържаше дъха си. Протегнах свободната си ръка и докоснах косата й. Беше по-мека, отколкото изглеждаше. Отметнах встрани падналите на лицето й кичури и тя затвори очи.

— Цялото това място е пълно с такова лицемерие, че направо не е за вярване. Всички са ужасно добри, когато става дума да се правят торти за благотворителност и да се носят тенджери с храна на опечалените роднини, но не правят нищо, за да го спрат. Просто казват: „О, колко тъжно!“

Пуснах ръката й и я прегърнах. Чудех се дали ще заплаче. Ема плачеше на всичко, дори на анимационните филми и на рекламите, но Тейт не беше такава. Въпреки че бе по-дребничка и по-нежна, отколкото очаквах. Притеглих я към себе си, като внимателно прокарвах ръка по гърба й надолу и нагоре, за да я успокоя.

— Аз ти вярвах. От самото начало ти вярвах.

— Защо не го каза тогава? Можеше просто да ми кажеш.

Отпусна глава на рамото ми и за секунда това беше всичко, което исках от живота. После усетих остра, изгаряща болка през тениската си. Задържах дъха си и се опитах да не разваля момента, като се отдръпна встрани от нея.

Тя се облегна на мен и гласът й прозвуча съвсем тихо.

— Не се опитвах да те обвиня за нещо. Мислех, че ти ще знаеш какво е станало. Знам, че не е заради теб, че не ти си виновен. Знам го.

Кимнах и продължих да стискам зъби, за да издържа пронизващата болка в ключицата си. Трябваше да ме обвинява. Сега беше моментът да ме приклещи и да настоява да научи всичко. Знаех го, защото най-сетне аз самият бях наясно с нещата и имах доказателства. А тя дори не подозираше.

Тейт помръдна и болката премина рязко към рамото и надолу към гърдите ми като електрически шок, както когато лекарите ти пускат ток, уж за да те спасят. Простенах и я отместих леко от себе си.

Тя се отдръпна бързо и заби поглед в земята. Носеше метална верижка около врата си, пъхната под блузата й. Исках да й обясня защо я избутах, но думите ми се сториха безсмислени. Изправих се.

— Къде отиваш? — Гласът й звучеше пресипнало.

— Никъде. Хайде да се поразходим малко. — Подадох й ръка да стане. — Не мисля, че мога да вляза отново в колата ти. Ще ме изпратиш ли до нас?

Когато се надигна, тя се опита да издърпа ръката си, но аз я задържах. За секунда стояхме така, встрани на пътя, хванати за ръце. После тя се отскубна рязко, сякаш не можеше да понесе да я докосвам вече.

Вървяхме по улица „Уелш“, към църквата, без да говорим много. Пред двора спряхме и останахме неподвижни на тротоара.

Тейт кимна към малкото гробище.

— Сложиха тялото вътре. Мога да ти покажа, ако искаш.

Разтърсих глава.

— Така е добре.

— Обещавам ти, че няма да правя нищо лигаво, не съм като онези момичета…

— Не мога да вляза в гробището.

Погледът, който ми хвърли, показваше, че изобщо не беше впечатлена от думите ми. Или още не осъзнаваше какво й казвам.

— За какво говориш? Баща ти е свещеникът. Можеш да отидеш, където си поискаш.

— Сложно е — казах аз. — Има едно… нещо…

Тя се взираше мълчаливо в мен дълго време, сякаш обмисляше всички варианти на това, което можеше да ми каже. После тръгна напред покрай стената на гробището.

— Добре, тогава ще заобиколим и ще погледнем от другата страна.

Поведе ме край сградата, покрай оградата, докато стигнахме до място, където лехите с оранжеви цветя бяха избрали вече кафявия цвят.

— Ето — каза тя и посочи през оградата. — Тъкмо поставиха надгробния камък. Онзи малкият, белият, до стената.

Сочеше ми покрай безименните надгробни плочи и криптата към парцела неосветена земя, където някогашните вярващи погребвали всеки, когото смятали за нечист. В мрака изпъкваха само мраморните плочи. Те блестяха бледи сред сенките, докато гранитните камъни се сливаха в смътни линии. Камъкът, който Тейт ми сочеше, се издигаше изправен и квадратен, но повечето от другите се бяха килнали в различни посоки.

В гробището имаше и други парцели. Осветена земя. Но фактът, че не Натали, а нещо друго беше погребано тук с отхвърлените, защото това си беше неговото място, потвърждаваше, че тази неосветена земя е точно това, което Мориган беше казала, че е — просто още един начин, по който градът изпълняваше своята част от сделката и участваше в този отвратителен ритуал. Нещо, на което всички се бяха съгласили, без да им се налага да говорят за него.

Тейт стоеше до мен и ме гледаше и внезапно осъзнах, че тя не беше от онези момичета, които щяха да извърнат очи встрани и да избягат. Погледът й можеше да свали кожата от тялото ти, ако й позволиш да се взира в теб достатъчно дълго.

Затворих очи.

— Искаше ми се да мога да направя нещо. Не знам как да ти помогна.

Тя се приближи към мен и гласът й беше тих и задъхан, сякаш се канеше да ми каже някаква ужасна тайна.

— Знаеш ли как стана? Какво ме убеди напълно? Не беше това, че зъбите й внезапно започнаха да ми се струват по-големи, нито очите й, които се промениха. Да, естествено, това имаше значение, но не доказваше нищо. Бяха пантофите й. Розови, пухкави, с мечета върху тях — преди ги носеше постоянно, а после, няколко месеца преди да умре, те изчезнаха, но знаеш ли какво? Това нямаше значение, защото тя не си ги поиска. И вече не харесваше книжки с картинки и играчките си. Казвах си, че е така, защото е болна, но това не беше истина, защото нощем, когато си мислиш за всичко, за което не можеш да понесеш да мислиш през деня, аз знаех… Нощем истината идваше при мен — и просто знаех, че това не е моята сестра.

Стоях до лехата с увехнали цветя, облегнат на оградата. До мен Тейт изглеждаше съвсем дребничка и тъжна. Устните й бяха притиснати една до друга толкова силно, че и мен ме болеше. За пръв път от онзи следобед под дъба тя не гледаше към мен, с очакване да й кажа или да направя нещо.

Исках да я прегърна, но всичко беше погрешно — времето и мястото, и начинът, по който тя се свиваше и отдръпваше, като че ли не можеше да търпи някой друг да я докосва, затова само долепих чело до оградата.

— Трябва да ти кажа още нещо.

— Е, казвай.

— Харесвам те.

Когато го казах на глас, признанието прозвуча толкова безнадеждно — и същевременно необратимо. Бях открил нещо, което до този момент не знаех с какви думи да изразя. Но разбирах, че го чувствах по този начин, защото беше вярно.

Смехът й беше недоверчив.

— Ти какво?

Гледах ту към земята, ту към ръмящото небе, изобщо навсякъде другаде, само не и към нея.

— Харесвам те. Много.

Когато най-накрая вдигнах очи към Тейт, лицето ми беше пламнало и ми беше трудно да я гледам.

Тя се намръщи. После скръсти ръце на гърдите си.

— Това наистина е неподходящо място за подобен разговор.

— Знам. И въпреки това те харесвам.

Когато го казах за трети път, сякаш разруших някакво заклинание. Лицето й омекна и погледът й стана отнесен.

— Не казвай такова нещо, освен ако наистина не го мислиш.

— Никога не казвам нещо, ако наистина не го мисля. — Наведох се към нея и подуших отново миризмата на метал. — Свали си верижката.

— Защо?

— Защото ако не го направиш, няма да мога да те целуна.

Тя стоеше и се взираше в лицето ми. После се пресегна и откопча закопчалката на верижката си. Устните й бяха леко разтворени. Пъхна верижката в джоба си и постави ръката ми на бузата си. После се наведох към нея, преди да имам време да помисля за това достатъчно дълго, за да се уплаша.

Никога не бях очаквал много от Тейт. Дълги, отегчени погледи в училищните коридори, може би. Няколко страхотни удара на билярдната маса, където изобщо не й бях конкуренция. Можеше да ме разбие на дартс или пък на карти. Вместо това ето ме сега, целувах я зад църквата. Устните й бяха топли и се изненадах, че да не дишаш, можеше да бъде и много хубаво, когато някой друг отнемаше дъха ти.

Обви ръце около врата ми, после ме сграбчи за тениската и ме притегли до себе си на подгизналата земя. Държеше ме здраво и двамата се отпуснахме долу, на тревата. Над нея небето беше безгранично и пълно с вода. До оградата огромен дъб разперваше клоните си над църковния двор. Листата, които не бяха опадали, бяха мокри, покрити с малки капчици. Всяка от тях улавяше сиянието от уличните лампи, която просветваше на моменти като малки избухващи звезди. Тейт докосна лицето ми с пръсти, сякаш изтриваше от кожата ми ярките петна светлина. Но беше просто дъждът.

Тя погледна през рамото ми към блещукащото дърво, после се обърна и ми се усмихна с усмивка, която беше закачлива и някак нежна. Беше седнала върху мен, прекрачила ме с крака. Странно е, когато не си бил щастлив от дълго, много дълго време и после внезапно си щастлив. Наведе се към мен и можех да усетя аромата й — желязо и шампоан, и под него, онова свежо, чисто ухание.

Лежахме в тревата до оградата на гробището, целувахме се и треперехме. Зъбите й започнаха да тракат и аз я притеглих към себе си, което ме накара да се почувствам като супергерой, въпреки че беше абсолютно нелепо. Тя се беше вкопчила в якето ми, сякаш бях направил нещо изключително.

Постави ръка на гърдите ми, премести леко пръстите си и по цялото ми тяло ме побиха тръпки. Притиснах я още по-близо до себе си, главата й беше опряна под брадичката ми.

— Аз не съм съвсем нормален, Тейт.

— Знам. — Ръката й си пробиваше път под тениската ми, после докосна кожата ми, плъзна се по гърдите ми и по стомаха ми, надолу към дънките ми. — Така добре ли е?

Затворих очи и кимнах.

— Достатъчно нормален си.

Седемнайсета глава Признание

Следващия ден в училище ми беше като в мъгла. Бях спал съвсем малко, но пих от отварата и това сякаш изобщо нямаше значение. Розуел искаше да разбере защо Тейт е била толкова притеснена и аз му разказах някаква история за това как съм се почувствал зле в колата й и тя се е уплашила, на която той не повярва, но поне ме остави на мира.

Прекарах цялата сутрин, готвейки се за новата среща с Тейт, но тя не дойде на училище. За пръв път след погребението отсъстваше и за останалите това беше напълно естествено. Въпреки това не можех да спра да мисля, че след като ми беше казала всичко онова за сестра си и след целувките ни, тя ме избягваше нарочно.

Мисълта беше по-облекчаваща, отколкото предполагах. През последните няколко дни животът ми беше станал направо непоносим и Тейт беше усложнение, с което не знаех как да се справя. И все пак през целия ден, по време на часовете, на писането на домашните в библиотеката и ровенето из учебниците непрекъснато се улавях, че мисля за целувките ни. Когато се прибрах вкъщи, исках само да седна пред телевизора и да изключа мозъка си.

Щом стигнах до входната врата и влязох вътре, чух смеха на Ема. Тя се появи от дневната, докато чистех обувките си и събличах мокрото си яке. Усмихваше се по онзи неудържим, искрен начин, като че ли дори и да искаше, просто не можеше да спре — нещо беше толкова забавно. На главата си носеше мека черна шапка.

— На Джанис е — каза тя, докато я сваляше и оправяше косата си. — Имаме малко работа.

Протегна се към мен, хвана лицето ми в ръце и наведе главата ми, за да ме погледне по-внимателно.

— Изглеждаш изтощен. Сигурен ли си, че си добре?

Кимнах и с изненада осъзнах, че казвах истината. Единствената причина за изтощението ми беше, че цяла нощ бях навън.

— Просто съм уморен.

Ема ме погледна със съмнение и влезе отново в гостната. Взех си една ябълка от кухнята и после отидох в другата стая, за да проверя каква е тази работа с Джанис. Тя седеше на дивана и разгръщаше някакъв учебник. Косата й беше пусната свободно край лицето й и отново изглеждаше съвсем обикновена и нещастна.

— Какво правиш тук? — казах аз. — Дадох ти каквото искаше, така че спри да тормозиш Ема.

Джанис погледна нещо в съдържанието, после отново се върна в началото на учебника.

— Не тормозя Ема. Имаме да правим домашно. И не че искам да съм дребнава, но тя дойде при мен, не аз при нея. Не съм излязла навън, за да търся хубави музиканти, просто се записах на училище.

Седнах срещу нея и я наблюдавах как си води записки в малка тетрадка с кожена подвързия.

— Защо някой като теб изобщо ще ходи на училище? Извинявай, но какъв е смисълът?

Тя прокара пръста си по бележката под цветна диаграма на клетка, после вдигна глава.

— Смисълът е да науча всичко, което мога, в моята област. Повдигнах въпросително вежди.

— Твоята област?

— Фармацевтика, така я наричат сега. — Затвори учебника и се облегна назад. — Научното познание се променя толкова бързо, че е трудно да се следи цялата информация, но Ема е наистина много мила с мен. Обясни ми много неща за градинарството. Всъщност досега никога не бях отглеждала растения и беше важно да разбера всичко за семената и процесите на растежа. Ема ми даваше уроци.

Кимнах, защото си дадох сметка, че в място като Дома на яростта отглеждането на растения сигурно беше наистина сложна работа.

— Ема — провикна се майка ми от коридора. — Ще използваш ли целия този торен мъх, или да го изхвърля?

При звука на гласа й, Джанис трепна и лицето й доби странно, стреснато изражение.

— Ема — обади се отново мама и влезе в гостната. После спря рязко.

Джанис се изправи и протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм…

— Махай се оттук — каза мама. — Знам какво си ти. Махни се от дома ми.

— Моля ви… — Джанис отстъпи назад, отдръпвайки ръката си.

Майка ми стоеше с вдигната брадичка и изпънати рамене, сякаш се страхуваше, че ако погледне дори за миг встрани, това време щеше да бъде достатъчно на Джанис, за да направи нещо ужасяващо. Ема влезе в стаята след нея с ръце, пълни догоре с книги, и после застина на място. Джанис вече се изнасяше към вратата с тъжно изражение, но същевременно личеше, че напълно разбира и приема положението. Ема я погледна. После се обърна и се втренчи в майка ни.

— Какво става? Какво й каза?

Майка ми издиша тежко и ми се стори, че като че ли изведнъж стана по-висока, отколкото беше.

— Кажи й да си ходи — каза тя с такова изражение, каквото никога не бях виждал на лицето й. — Кажи й, че не е желана тук.

Ема повдигна вежди и стисна решително устни. Бузите й поруменяха, а това беше сигурен признак, че ще каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Беше нормално за нея да се кара с татко, но никога не беше крещяла на майка ни. Все още не можех да реша дали не го правеше, защото скандалите и споровете с нея щяха да бъдат прекалено лесни за печелене, или защото нещо в нейното ледено спокойствие и мълчание можеше да бъде наистина плашещо.

Най-накрая тя затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш се насилваше да прояви търпение.

— Джанис ми помага със задачите по ботаника.

Звучеше почти убедително, но майка ми не беше разколебана и за секунда.

— Тя не е създание от този свят.

Забих пръсти в дланите си, докато Джанис просто си стоеше там.

Ема запази хладнокръвие за около три секунди. После захвърли купчината книги на земята.

— Значи си твърдо решена да я мразиш само защото не е точно като теб? И няма никакво значение, че е мила или че откакто съм я срещнала, не е направила нищо лошо и непрекъснато ми помага?

— Нямаш представа за какво говориш. Тя е от най-ужасния вид подземни твари.

— Ти дори не я познаваш! Не смятай автоматично всеки от тях за лош. Ами Маки?

— Да не си посмяла да го сравняваш с тях. Маки си е добре. Той израсна в почтено семейство, с почтени принципи. Той е като нас.

Ема стоеше над разпилените книги и каза много спокойно:

— Е, може би и те са като нас.

Мама не отговори веднага. Усмихна се язвително и тъжно.

— Като нас. Кажи ми някой от нашите приятели и съседи дали е фанатично отдаден на демон? Дали краде деца? Дали енориашите на Обединената методистка църква отвличат бебета и ги охранват като добитък, за да ги принесат после в жертва на загубена кауза? Маки е сладко, нормално момче, а те са чудовища.

Всички застинахме мълчаливи. Изпуснатите книги се разместиха и се разпиляха съвсем по килима. Майка ми изглеждаше като че ли искаше да сложи ръка на устата си и да прибере обратно думите си, преди да каже още нещо.

Внезапно бях убеден, че моментът е настъпил. Че най-накрая ще поговорим за всички отвратителни, гнусни неща в Гентри, за това как мили, нормални бебета бяха подменяни с изроди. Може би дори за това, че аз всъщност не съм неин син и едно дете на име Малкълм Дойл е мъртво заради групичка хора, които живеят под земята и се нуждаят от прясна кръв.

Щяхме да се заровим в мръсотията.

Майка ми въздъхна тежко и притисна дланите си една в друга.

— Те винаги се връщат. Само въпрос на време е. Наблюдават и чакат и когато се отпуснеш, идват и си вземат всичко.

— Спри да я наричаш „те“. Тя е личност!

Майка ми просто продължи със същия мъртвешки глас:

— Знаех, че ще вземат детето ми, ако им дам възможност. Направих всичко, което можех, за да го предотвратя — всеки номер, всяко заклинание. Напълних къщата с камбанки и монети, с ножици, но в крайна сметка се оказа напразно. Някой махна ножиците и те дойдоха и го взеха.

Тя и Ема стояха неподвижно и не откъсваха очи една от друга. Представих си къщата ни, пълна с амулети и всякакви джунджурийки, които според поверията отблъскват демоните. Как по-късно сигурно ги беше изхвърлила само за да спра да крещя в люлката.

Ема издиша шумно.

— Да — каза тя. — Да, аз ги свалих — аз взех ножиците и не ги сложих обратно. Аз го направих. Това ли искаше? Това гигантско признание ли очакваше? Че бях глупаво, малко четиригодишно дете?

Стаята се смали ужасно и вече не можеше да побере нас, четиримата, въпреки че аз се опитвах отчаяно да стана невидим в този момент, а Джанис отстъпваше назад към шкафа с книги. Ръцете ми трепереха, а Ема направо беше побесняла.

Осъзнах, че не беше нужно някой друг да я обвинява, тя сама се беше осъдила отдавна.

И наистина имаше причини да вярва в това — защото беше свалила ножиците от кошчето ми, защото не беше изпищяла или извикала, когато някой беше влязъл през прозореца и беше взел братчето й. Защото не беше изтичала да потърси помощ, след като бебето беше изчезнало, а беше останала с мен цяла нощ, провирайки ръцете си през решетките на люлката. Но това бяха привидните причини. По-важното беше, че аз бях тук, защото години наред тя ми се усмихваше, изслушваше ме и ме закриляше. Защото ме обичаше. Аз съществувах само заради нея.

— Добре! — изкрещя Ема и гласът й изплющя като плесник, висок и остър. — Добре, вината е моя, доволна ли си!

Майка ни стоеше сама в средата на стаята, раменете й се бяха отпуснали надолу, ръцете й висяха безжизнено край тялото й.

— Не — каза тя. — Моя е.

Но тонът й беше предизвикателен, както когато хората казват нещо, но всъщност искат да кажат, че вината наистина е на другия.

Джанис все още стоеше до шкафа с книги, все още докосваше вътрешната част на едната си ръка, сякаш я болеше там. Когато погледът ми се насочи към коридора, тя просто наклони глава и се измъкна навън. Няколко секунди по-късно чух как входната врата се отваря и затваря и ние останахме сами, с петнайсет години мълчание и с тъжния, търпелив призрак на Маки Дойл.

Никой от нас не каза нищо и стаята сякаш жужеше, наситена със силно електричество, което нямаше нищо общо с лампите или другите уреди в къщата.

Ема въздъхна и отпусна ръце. Погледна ме с отчаяние и излезе. Майка ми стоеше с гръб към мен и с притиснати до лицето си ръце.

— Мамо? — Протегнах се към нея и я обърнах към себе си. — Мамо, недей.

— Какво си направил? — попита тя и гласът й беше ужасно писклив, граничещ с истерията. — Да не си слизал под земята? Какво, за Бога, си направил?

Отскочих назад. Паниката в гласа й ме стресна и зяпнах с уста.

— Седни — каза тя. — Трябва да поговорим.

Седнах на ръба на дивана и когато тя се настани до мен, дълго време мълча. На стената големият изправен часовник тиктакаше с постоянство. В главата ми премина ужасяваща картина на бъдещето ми — как двамата седим така един срещу друг до края на живота ми и не знаем какво да си кажем.

След дълго време тя се пресегна през масичката за кафе и ме хвана за китката.

Стоях неподвижно и чаках.

Тя търкаше разсеяно дланта ми с палеца си.

— Когато срещнах баща ти, помислих, че той може да е шансът ми да забравя. Ново начало. Но просто бях толкова наивна. Те никога не си отиват, когато има възможност да спечелят още нещо.

Затворих очи и се опитах да се сетя за нещо, което искаха да спечелят от мен — нещо, което можех да им дам. Те имаха целия Дом на яростта, пълен със смеещи се чудовища и наводнени тунели.

— Вече им дадох каквото искаха. Не беше лошо или опасно. Просто искаха да бъдат обичани.

Тя се разсмя и звукът беше неприятен, остър и огорчен.

— Обич? Да не би да си повярвал на това? Те търсят топли тела. Трябва да си плащат данъка, също както всеки енориаш на Методистката църква дава своята лепта в кутията за дарения и всеки април си плаща данъците на правителството. И при тях е същото, само дето сметките трябва да се разчистват на всеки седем години и паричната система в тяхното царство е кръвта.

Кимнах, но не помислих за Малкълм Дойл. Не помислих за русата му коса или сините му очи, или за ужасната му, кървава смърт. Ако допуснех да си го представя, щях да го сънувам с години.

Майка ми седеше с приведена глава, загледана в ръцете си.

— Те пазят града и ни осигуряват безопасност и ни правят щастливи. За това са нужни обаче някои жертви. И понеже не са напълно лишени от сантименталност, предпочитат да проливат кръвта на нечии други деца.

— Твоята ли…? — Но това, което исках да кажа, беше — кръвта на Малкълм Дойл, на Натали Стюарт, на всяко друго дете, което беше откраднато, за да могат да пролеят кръвта му.

Аз бях особен случай. Не бях предназначена за обща употреба. — Очите й бяха празни, съкрушени и имах чувството, че се предполагаше да видя някаква ирония в случилото се. — Господарката ме харесваше. Наричаше ме „съкровище“, гледаше ме като свой домашен любимец и ми разказваше за всичките жертвоприношения, които правеха в нейна чест. Малки деца, които пищяха и викаха. Как преди шестстотин години воините идвали при нея, за да й принесат в дар победите и пораженията си. Как тя никога няма да позволи да ми се случи нещо. Държа ме толкова дълго при себе си, че бях като затворена в пашкул.

— Но ако Господарката не е искала да се върнеш у дома си, защо просто не те е спряла?

— О, тя щеше да ме спре. Щеше да ме държи завинаги при себе си, но някой дойде и ме върна обратно. Странно създание — чудовище — ме изведе от хълма една нощ и ме поведе през гората. После ме остави на стъпалата на родната ми къща така, както се захвърля загубено куче.

Взирах се в нея, опитвайки се да проумея болката в гласа й. Не виждах никакъв смисъл да е наранена.

— Но това е било добре, нали? Върнала си се у дома.

— Не можеш — каза тя. — Никога вече не можеш да се прибереш у дома си в истинския смисъл. След като изчезнеш, близките ти намират начин да не им липсваш. Продължават с живота си напред. А и какво можеш да правиш с момиче, което не може да понася газовете от колите? Което ослепява на слънчевата светлина? Чуй ме внимателно. Познавам ги. Знам как мислят и те винаги мислят само за едно — какво могат да спечелят от теб.

— Но за какво съм им нужен аз?

Тя сви рамене и потръпна силно.

— Не знам, но може да си сигурен, че искат нещо. Те ще те използват, ще те манипулират и когато вече не им вършиш работа, ще те захвърлят. — Внезапно се усмихна — плашеща, тъжна усмивка. — Седях на възглавничка в краката й и си играех с часовник с кукувичка. Пеех й песнички и тя ги повтаряше след мен. Не можеш да се върнеш при тях. За нищо на света няма да го позволя.

Поех си дълбоко дъх.

— Казаха ми, че ако не им помогна, ще наранят Ема. Не можех просто да си седя тук и да позволя да й направят нещо.

Мама се изправи и се наведе по-близо към мен.

— Ема е почти на двайсет години. Може да се грижи сама за себе си. Ти си уникален — може би дори ценен за тях — и те искат нещо от теб. Когато някой от подземните иска нещо, то никога не е безобидно. Не се връщай там.

— Ами ако й направят нещо ужасно, за да ме накажат?

— Те така или иначе ще те накажат — каза тя, — защото мразят да губят. Когато откраднаха Малкълм, го направиха, за да ме накажат, че си тръгнах.

— Но нали не си го решила ти сама? Била си дете — била си жертва.

— Но ги напуснах и Господарката не може да прости такова нещо, защото само това е от значение. — Свали ръце от лицето си и ме погледна. — Те просто ще те използват, Маки. Как да те накарам да разбереш колко са опасни тези създания?

Но когато се опитах да си представя опасността, в главата ми се появяваше изражението на Джанис, тази смесица от загуба и объркване. Това, че Емай обясняваше процесите на разпространение на семената не беше използване от нейна страна, беше споделяне на общи интереси. Така правеха хората, когато искаха да бъдат приятели.

— Чувствам се по-добре — казах накрая. — Може би за пръв път в живота си се чувствам толкова добре и това е само заради тях.

— Не разбираш ли? Те са те купили. Открили са каква е цената ти.

Но за мен в голямата схема на нещата цената ми не беше неразумна. Бяха ми дали повече, отколкото някога се бях надявал да получа, и най-важното беше не облекчението от болката или липсата на изтощение, или дори обещанието, че мога да бъда нормален. В главата ми внезапно се появи една-единствена мисъл, толкова ясно и категорично, че нямаше място за нищо друго — Ема.

— Нямах друг избор.

Мама седна на стола с висока облегалка и обви ръце около себе си. Очите й бяха ясни и тъжни.

— Всичко в живота е въпрос на избор.

Осемнайсета глава Истина и красота

Ема и мама бяха вече излезли, когато слязох за закуска в четвъртък и ядох сам зърнените си ядки, надвесен над мивката.

Затворих очи и се опитах да чуя шума на тълпата в „Старлайт“, да вкуся целувката на Тейт, да усетя допира на ръката й в моята. Но в главата ми беше само разговорът с майка ми от предишния ден — като белег, издълбан в кожата ми, който можех да напипам с пръст. Нещо в неговата суровост ме караше да искам да се протегна и да се заровя още по-дълбоко навътре в плътта си.

В дневната баща ми стоеше до прозореца и се взираше в пустата улица. Седнах на пода и се облегнах на дивана. Звукът от дъжда ме замайваше, сякаш още спях и не бях сигурен в кое пространство се намирах. Отпуснах глава и се замислих колко трудно беше да общуваш с хората. Как дори не можех да се сетя по какъв начин да изразя всички неща, които исках да споделя с близките си. Защото беше толкова сложно. По-сложно от това да целунеш Тейт и по-сложно от ужасната тайна, която знаех за сестричката й. Мисълта да бъдеш толкова близко до някого, да знаеш толкова много за него ми се струваше ужасно клаустрофобична. Може би за нея наистина бях нещо реално, бях някой.

Не спирах да мисля за устните й. Как беше пъхнала ръце под тениската ми. Как винаги правех най-неправилния избор и сигурно нямаше да мога да разбера кога нещо е това, което всъщност исках.

Не можех да не си мисля и че това, което се случи между нас до гробището, беше нещо като възнаграждение, задето съм й повярвал, или пък подкуп, за да й кажа и останалото, което знаех. Че Натали беше все още жива. Но аз самият току-що бях научил този важен факт, така че нямаше начин тя да го знае или дори да го подозира, затова станалото в тревата трябваше да е истинско. Трябваше да означава, че тя наистина беше искала да ме целуне. Поне мъничко?

— Умислен си тази сутрин — каза татко, като се обърна към мен.

Свих рамене и не го поправих. Състоянието ми беше далеч от замислено, направо бях изпаднал в гигантска бездънна дупка, лишен от всякаква мисъл.

Тръгнах за училище по-рано от обикновено, влачейки се с бавна крачка по „Орчард“ и оттам през моста над клисурата. Беше мъгливо и трябваше да гледам внимателно къде ходя, докато мислех за предупреждението на майка си, което по ирония съвпадаше абсолютно с това, което ми беше казала и Мориган — да не се пречкам на пътя на Господарката.

Пресякох улица „Уелш“, вървях с ръце в джобовете. Кварталът беше пуст и започнах да се чувствам отново изгубен и самотен, по същия начин както се чувствах понякога нощем — все едно не съществувах, — когато видях човек пред себе си. Човек със сиво яке и къса, разрошена коса и се забързах, за да го настигна.

— Тейт, здравей!

Тя погледна през рамо и направи физиономия, която беше доста далеч от усмивка. Махна небрежно с ръка и отново я отпусна. Закрачих до нея.

— Как си?

Тейт сви рамене и не отговори.

Изпреварих я и се обърнах, ходейки с гръб напред.

— Написа ли си есето по английски?

— Недей — каза тя. — Не се преструвай, че това е нормален разговор. Не се дръж така, сякаш всичко е наред.

— Какво искаш да кажа?

Тейт въздъхна.

— Защо продължаваш да ме питаш едно и също нещо? Не искам да казваш нищо. Искам за някого да е важно, че сестра ми я няма.

Внезапно ми стана ужасно горещо и неловко, но не извърнах поглед.

— Никой не е казал, че това не е важно. Просто няма какво да се направи, разбираш ли — нито ти, нито някой друг може да направи нещо.

И това беше вярно. Беше безспорна истина, но се почувствах като лъжец, когато я казах. Натали щеше да бъде жива до петък. Точно сега трябваше да търся начин да я спася, защото това правеха смелите, почтени хора и имах странното чувство, че Тейт можеше да види вината и петното на непочтеност, изписани на лицето ми.

Всичко, свързано с нея, вече се свеждаше само до петнайсетте минути, които бяхме прекарали на гробището. Притеснявах се, като си помислех, че я бях целувал, а сега не можех дори да я погледна.

— Защо не си с колата си?

Тя ме подмина.

— Не запали.

Застанах отново пред нея.

— Какво не й е наред?

— Ако знаех, щях да я поправя, нали? — Погледна ме отегчено. — Виж, малко бързам. Ще ме оставиш ли да вървя?

Когато влязох в часа по английски, бях доста раздразнен, но не знаех дали заради мен самия или заради Тейт. Мисълта, че се беше натискала с мен, за да ми благодари, че най-накрая й бях повярвал за сестра й, или заради нещо друго, все още се прокрадваше в съзнанието ми, но на едно друго ниво изобщо не ми пукаше от това. Все още исках да я целуна.

Няколко чина пред мен Алис се взираше в дъската и си играеше с косата си. Не спираше да я навива около пръста си и после да я развива отново. Лицето й беше спокойно, нормално, като нещо, което знаеш, че винаги ще бъде недокоснато от всякакви несъвършенства.

— Тейт — каза мисис Бръмел със захаросана усмивка на лицето, с която упорито се опитваше да докаже на всички ни, че нищо неудобно не се беше случило миналия петък. — Ще раздадеш ли тестовете, моля те?

Тейт се измъкна иззад чина си. Приличаше на нещо, нарисувано от Ван Гог — цялата цвят, плътност и светлина. Косата й беше щръкнала като гребен на петел и лактите й изпъкваха остри и кокалести изпод дебелата блуза. Тръгна по редиците с купчината тестове, ровейки из тях.

Наведох се напред.

— Джена, ей, Джена… Имаш ли още една химикалка?

Джена се порови из чантата си и ми подаде химикалка с широка усмивка като от реклама на паста за зъби или както би се усмихнала някоя котка, дебнеща мишка, ако имаше брекети, изрусена коса и нещо, за което да се усмихва. Не си бях взел бележника, затова започнах да тършувам из джобовете си за билетчета, обвивки от дъвки или други хартийки. Най-накрая намерих парченце от някакъв флайър и написах на гърба му: „Може ли да те изпратя до вас след училище?“

Когато Тейт стигна до моето място, й подадох бележката, но тя не я погледна. Постави теста на чина ми и се накани да продължи напред по редицата.

Хванах я за китката. Не го бях планирал предварително и дори аз самият се изненадах. Кожата й беше студена, а костите й ми се сториха изключително малки и крехки, сякаш можех да ги строша, ако я стиснех по-силно.

За секунда стояхме така — аз, държейки я за китката, тя — без да помръдва. След това се отдръпна, сякаш бях прокажен.

Наблюдавах я, но тя не повдигна глава, нито се озърна край себе си.

През целия час отговаряхме на въпросите от теста и обсъждахме всеки от тях до втръсване. Разглеждах учебника си, търсейки интересни картинки или може би някакво магическо решение на всичките ми проблеми.

Минавах през частта с Романтизма, когато обърнах страницата и видях снимка на изрисувана древна делва. Хората върху съда бяха само в профил. Те танцуваха, подскачаха и се въртяха в кръг, свирейки на малки флейти. Напомниха ми на купона след концерта в Дома на яростта, на странното празненство с неговото неловко, зловещо веселие.

На другата страна имаше стихотворение. В него се казваше, че истината и красотата са по-важни от всичко. И че са едно и също.

Но всъщност нямаше никакво значение колко красиво описваш света. Фактът беше, че приятелите ми не ме познаваха. Тейт не ме искаше и истината имаше много грозно лице. Затворих учебника и се загледах в часовника на стената, молейки се стрелките да се движат по-бързо.

Пред мен Алис и Джена обсъждаха купона за Хелоуин, който щеше да се проведе на езерото и дали щеше да има голям огън, или заради дъжда щяха да се задоволят само с малките огньове в барбекютата под навесите. Загледах се в тях, защото и двете бяха красиви и беше приятно да има нещо нормално, което да ме разсейва от мислите за собствения ми мизерен живот.

Алис беше облечена в една от многобройните си блузки с голямо деколте и се наслаждаваше на мъчението ми — Розуел би казал, че съм доста мазохистично настроен, щом постоянно я гледам и не правя нищо по въпроса. И щеше да бъде прав, но косата й беше кестенява със златисти оттенъци и лъскава, а когато мислех за Тейт, се чувствах като идиот. Алис се обърна рязко и видя, че ги наблюдавах. Хвърли ми отегчен поглед.

— Ще ходиш ли на купона, Маки? — Веждите й бяха повдигнати, но клепачите й бяха сведени надолу, сякаш дори само фактът, че ме гледаше, й беше досаден и я уморяваше.

В друг ден — всеки друг ден — щях да възприема въпроса й съвсем буквално. Нейна версия да покаже, че е по-добра от мен и да ме накара да се почувствам по-нисш. Но напоследък нещата се развиваха — или по-скоро трябваше да кажа „се прецакваха“ — скоростно. Всичко беше ужасно противно и аз просто се усмихнах, повдигнах вежди и се наклоних напред така, както бях виждал Розуел да прави милиони пъти.

— Защо? Да не би да искаш да отидеш с мен на партито?

Алис направо зяпна и премигна невярващо. Затвори уста, а аз се изненадах, но и се почувствах донякъде възнаграден, когато видях, че тя се изчерви. Пред нея Тейт си водеше старателно бележки по теста си. Стори ми се, че видях как раменете й се напрегнаха, но не бях сигурен. Алис продължаваше да ме гледа изумено, но после си възвърна самообладанието.

— Да не ме каниш да отида с теб?

Гласът й беше закачлив, предизвикателен, а аз продължих да се усмихвам, загледан в нежните й и лъскави устни.

— Е, зависи от това дали ще кажеш да или не.

— Да — отвърна тя, хапейки долната си устна, и ми се усмихна съзаклятнически.

Тейт седеше, без да помръдва на чина си, вперила поглед в листа си, сякаш отговорите на теста имаха някакво значение.

Деветнайсета глава Езерото

Това не беше среща. Или поне така се убеждавах, за да ми бъде по-лесно да възприема нещата. Не беше в истинския смисъл на думата, защото щях да се срещна с Алис там. Но все пак беше нещо, защото имах истински план да се видим — както нормалните хора, които отиваха на купон и правеха планове за общуване с момичета. Розуел все още имаше желание да се забие със Стефани, но изобщо не се притесняваше какво щеше да стане. Когато го попитах как да се държа с Алис, просто сви рамене и каза:

— Ами, може да започнеш с някакъв разговор.

След вечеря отидох до неговата къща. Майка му ми отвори и ми се усмихна. Беше с хубава прическа, някаква много сложна плитка, и се мъчеше със закачалката на колието си.

— Той е в стаята си, конти се за срещата със своите фенки. Ще го убедиш ли да бъде отговорен и да кара внимателно тази вечер?

— Ще опитам. Не знам дали имам чак такова влияние върху него.

Това я разсмя и когато го направи, заприлича много на сина си. Очите й бяха със същата форма и същия дълбок, чист син цвят. Нагласи най-накрая колието си и ме прегърна с една ръка.

— Не се подценявай, момченце. Той те слуша.

Роузел беше в стаята си на горния етаж и се опитваше да си сложи изкуствените вампирски зъби. Беше се постарал малко повече с външния си вид, защото беше истинският Хелоуин, и косата му беше зализана назад в странна прическа стил помпадур.

Седнах на бюрото му, което беше покрито с части за последния му проект на часовник, и го наблюдавах как прилепва зъбите с лепило, а после се опитва да го изчисти от пръстите си, като ги трие в дънките си.

След като намести вампирската си захапка достатъчно стабилно, ми хвърли неодобрителен поглед.

— Какво каза на майка ми, че я накара да се кикоти като ученичка?

— Нищо компрометиращо, уверявам те. Защо тя винаги смята, че караш като луд?

Розуел се ухили и направи гримаса. — Защото тийнейджърите правят така. Те, освен това, си татуират свастики на ръцете, крадат рецепти за лекарства от старите хора и се друсат с кокаин. Трябва да й забраня да гледа новини и полицейски риалити програми.

Разглеждах наполовина сглобения часовник. Тялото му беше от стар телефон, а циферблатът беше заменен с различни по големина чуждестранни монети. Бюрото беше покрито с болтове и зъбци.

Взех една месингова монета с дупка по средата и започнах да я оглеждам.

— На мен майка ти никога не ми е говорила за такива неща.

— Защото смята, че си добро момче.

— Аз наистина съм такъв. Откъде намери тези части?

— Ти откъде мислиш? Близнаците ми ги дадоха. Кълна се в Бог, всеки път, когато Дани оправя нещо, накрая остава цял тон допълнителни „ненужни“ части. — Розуел скръсти ръце и ме огледа отгоре до долу. — А ти без костюм ли ще бъдеш?

Поклатих глава.

— И откога имам нужда от костюм?

Той се захили и ме потупа по рамото.

— Откакто спря да изглеждаш откачено и изродски от само себе си и го докарваш почти нормален на вид.

Погледнах го иронично и се надигнах.

— А може би бъркаш. Може би това е моят костюм.

Езерото беше пресъхнало още преди да се родя. Намираше се извън очертанията на града, една голяма, миризлива и празна кална дупка. Брегът му беше насечен от скали, но в средата беше заблатено, сякаш бе пълно с дъждовна вода. Районът край него беше парк с навеси за пикник и дървени лодки за разходки и риболов, но хората се бяха отказали от повечето дейности, когато езерото пресъхнало. Някои все още тичаха за здраве по пътеките или разхождаха кучетата си из шубраците, но това беше най-вече царството на дребните наркопласьори и перфектното място за купоните на гимназистите.

Отидохме с колата до южния край на езерото и спряхме до групичка от порутени навеси за пикник. Всички огнища бяха запалени и светеха ярко като маяци. Докато паркирахме на покритото с чакъл свободно пространство встрани, пламъците премигваха и се полюшваха от силния вятър. Пътеката до заслоните беше обрасла с бурени и навсякъде се търкаляха пликчета и опаковки от всякакви закуски и празни кенчета от бира. Дъждът си ръмеше по същия досаден начин, както правеше упорито от седмици наред.

Алис, Джена и Стефани се бяха скупчили под третия навес, облечени със зимни палта върху костюмите си. Алис държеше с две ръце бирата си, стоеше съвсем близо до огъня и присвиваше рамене от студа. С Розуел се приближихме до тях и когато ме видя, Алис се усмихна и ми махна да отида до нея. Розуел ми подаде една бира и аз я отворих. Беше ми странно и объркващо да съм в центъра на събитията, вместо да стоя и да наблюдавам някъде от периферията.

Джереми Сейърс се приближи до мен. Беше маскиран като пират с висока шапка и превръзка за окото.

— Дойл — извика той и ме тупна силно по рамото. — Ах, ти, шибана откачалке!

Не знаех дали това трябваше да бъде комплимент, но той се усмихваше, така че го приех за нормален поздрав в света на популярните и му се усмихнах в отговор.

Тайсън Нол се вмъкна от другата страна на нашия кръг. Той също се беше маскирал като пират.

— Пич, каза ли му за кръвта?

Опитах се да не прозвуча много стреснато.

— Каква кръв?

— На шкафчето ти! Хареса ли ти номерът, а? Изкефи ли се?

Отпих глътка бира и кимнах, но не бях сигурен какво очакваха да кажа. Определено щях да използвам друга дума за реакцията си. Не „харесвам“. Нито „изкефих се“.

Джереми преметна ръка през раменете ми. Миришеше на дезодорант „Акс“ и твърд алкохол.

— Помниш ли как Мейсън си прехапа устните миналата година в час по физическо и ти се строполи на пода като труп? Помниш ли? Беше толкова яко, копеле!

Стоях до Алис и се насилвах да се държа непукистки, сякаш историята изобщо не беше срамна, но тя просто ми се усмихваше насреща. Изненадах се колко параноичен ме бяха направили всичките тези години на криене и спотайване. Как всяка непредвидена случка ми се струваше заплаха и всяка среща ме караше да заставам нащрек. Бях прекарал толкова дълго време в опити да се защитавам от всичко, че вече не можех да кажа какво всъщност беше опасно и какво не.

Тези момчета бяха шумни и непредсказуеми и преди винаги ги бях наблюдавал със същото възхищение, с каквото гледах Розуел. Както по-непопулярните момичета следяха всяко движение на Джена и Алис, не точно възмутено или със завист, а просто с желанието да бъдат като тях. Кеми Уинслоу стоеше до оградата на съседния заслон. Беше облечена в прекалено голям клоунски костюм и изглеждаше отчаяна и не на място, готова да даде всичко на света само за да бъде тук при нас, и да се смее и да пие евтина бира с хора като Джереми и Тайсън. И, да, принципно те бяха идиоти, но досега не знаех какво беше да съм част от харесваното мнозинство, а сега те се държаха с мен така, като че ли принадлежах по право към компанията.

Въздухът беше влажен и студен, а жегата от огъня пареше лицето ми, въпреки че стоях малко по-далече от него в сравнение с другите. Оградата на барбекюто и скарата бяха метални, обгорени и покрити със сажди, но мирисът на желязото все пак се прокрадваше в надигащия се към небето дим. Аз обаче бях спокоен и щастлив. Всичко беше чудесно и така трябваше да бъде. На голия парцел с чакъл няколко момчета от отбора по борба се опитваха да накладат голям огън, за да подпалят плашилото на Калната вещица, направено от слама и конопени чували, но дъждът беше прекалено силен и само вдигаха ужасно много пушек. Той се носеше към нас на тъмни талази и миришеше неприятно и задушаващо.

Алис се приближи към мен и ме хвана за ръката. Нейната беше по-малка, но по-широка от ръката на Тейт, с мека, гладка длан и искрящо син лак на ноктите. Стискаше ме силно и внезапно се сетих за Мориган, която винаги искаше да е близо до мен и да ме докосва. Като малко дете, копнеещо капризно любимите му играчки да са до него и да не избягат.

Алис обаче беше красива и по нищо не приличаше на чудовищата от Дома на яростта. Красотата й не беше странна и субективна като тази на Джанис и Карлина, а уверена и постоянна, привличаща вниманието на хората и караща ги да жадуват тя да ги забележи, пък било то и за секунда.

Стояхме с момчетата от отборите по борба и по бейзбол, които разказваха истории за това какви простотии бяха правили и как бяха тормозили другите — за забавление, естествено — и си подавахме един на друг в кръга бутилка бърбън, „Мейкерс Марк“, която някой беше отмъкнал от барчето на техните. Розуел и Стефани бяха изчезнали неизвестно къде да си говорят, което вероятно означаваше, че се натискаха из храстите. Бях оставен сам да се оправям в света на нормалните хора, но това се оказа по-лесно, отколкото някога си бях мислел, че ще бъде. Поне засега не се провалях с гръм и трясък.

Поех бутилката от Алис и когато отпих, топлината се стече приятно по гърлото ми. Стори ми се, че почувствах лекия метален привкус на обицата на езика й, но не бях сигурен. Алис се взираше в мен. Очите й бяха тъмни, искрящо сини и тя се усмихваше с онази сладка усмивка, която казваше, че всичко беше прекрасно и винаги щеше да бъде такова. Поставих ръце на раменете й и я целунах.

Топлите й устни се притиснаха силно в моите. Имаше вкус на алкохол и нещо неопределено, но след него като вълна дойде дъхът на медицинския метал и главата ми се замая.

Целунах я отново, притискайки я по-близо до себе си. Огънят пареше силно и дъждът трополеше нежно по чакъла. Ръцете й се придвижиха по гърба ми и ясно почувствах допира на тялото й до моето, а после и езика й, отровен от желязото, движещ се по долната ми устна, плъзгащ се в устата ми.

И тогава дойде болката.

За миг не осъзнах откъде беше дошла или къде се намирах. Беше като ярка, изгаряща светлина. Заслепи ме отвсякъде и на света не остана нищо друго, освен нея.

Алис се притисна към мен. Беше поставила ръката си на врата ми и ме придърпваше към устните си и към студената си, разкъсваща ме целувка. Аз се отскубнах и я изблъсках назад.

Запрепъвах се извън кръга край огъня, стигнах до дървената ограда, която заобикаляше отвън навеса, подпрях се на нея и се опитах да помисля. Болката беше гигантска, никога досега не бях изпитвал такава. Дори не знаех, че е възможно да има толкова различни начини, по които можеха да болят тялото и съзнанието.

Ръцете ми бяха тежки и вцепенени. Бръкнах в джоба на палтото си за бутилката с отварата и издърпах корковата тапа, като разплисках течността по целите си длани.

Отпих голяма глътка от лекарството и притиснах чело до оградата, повтаряйки си наум, че нищо не беше станало, нищо не беше станало, нищо, по дяволите, не беше станало.

После нещо стана, но определено не беше хубаво. Заля ме нова вълна, но не на облекчение или подобрение, и се превих над дървената ограда и повърнах. Беше отвратително и гадно и продължи цяла вечност.

Алис ме викаше, но аз не можех да отговоря. Купонът като че ли течеше на милиони километри от мен, в друга държава. По-скоро в друга вселена. При мен имаше само земята, оградата и нищо повече.

— Отцепил се е — каза Розуел някъде над мен и после усетих как ме вдига и подпира на рамото си. — По дяволите, напил се е като за последно.

— Да му дадем ли малко вода? — каза Алис и аз нарочно останах със затворени очи и се облегнах на оградата, докато ледената вълна ме заливаше отново и треперенето пак започна.

Розуел застана до мен и допря ръката си до врата ми.

— Ще се оправи, не се притеснявай за това. Ще го заведа вкъщи.

— Да, може би е добра идея — каза Алис и гласът й беше напълно безразличен и отегчен. — Божичко, каква отврат!

Давах си сметка за някои неща — как Розуел ме придържаше и мъкнеше към паркинга. Как спираше и ме оставяше да полегна, за да повърна на чакъла. Накрая ме метна в колата, спусна прозореца от моята страна и затвори вратата.

След това влезе вътре и запали двигателя, поглеждайки към мен.

— Какво става? — Гласът му беше силен, толкова остър, че звучеше гневно.

Знаех, че трябваше да съм внимателен, да пазя тайната си, но прекалено дълго бях избягвал този разговор. По тялото ми преминаха болезнени спазми и едва успях да си поема дъх.

— Целунах я.

— И после получи пристъп? Задуши ли се?

Затворих очи и оставих дъждът да се стича по лицето ми през отворения прозорец.

— Имаше обица на езика си.

Розуел не каза нищо повече. Подкара колата на задна и излезе от паркинга, после обърна по неравната кална пътека, която водеше до главния път. Отпуснах се на седалката, облегнах глава на вратата и се постарах да се стегна и да не повърна в колата му. Някъде между гаденето и болката си спомних гласа на Лутър. Той отекна в главата ми, с онова прошепнато обещание. Ти умираш. Преди фаталната целувка нощта беше почти нормална, но това не продължи дълго. Нямаше такова нещо като „нормално“. Не и за хора като мен.

Щом излязохме на павирания път, Розуел започна отново да ми задава въпроси. Звучеше по-притеснено и развълнувано от всеки друг път, говореше прекалено бързо и ми беше трудно да следвам мисълта му.

— Добре, какво трябва да правим? Ако искаш да отбия, само ми кажи. Да ти донеса ли вода? Може да се обадя на Ема, да й кажа, че те водя у вас и че се чувстваш много зле.

— Закарай ме до края на „Орчард“, до задънената улица.

Розуел издиша тежко и отвърна с леден глас:

— Добре, вече започваш да бълнуваш. Кажи ми отново какво искаш, защото току-що ме помоли за нещо напълно безумно.

— Закарай ме до края на „Орчард“. Трябва да отида до насипа в клисурата.

Двадесета глава Ужасният малък свят

Розуел спря над клисурата и отвори вратата. На бледата светлина видях лицето му, цялото потънало в сенки, толкова остро и напрегнато, че едва го познах.

Очаквах, че ще спори с мен, но той просто ме извади от колата и ме побутна надолу по пътеката към моста. С притъпеното си съзнание си казах наум, че той е истински приятел, ако можеш изобщо да наречеш някого, който оставя човек почти в безсъзнание сам на някакъв мост, приятел.

Веднага щом стигнах до дъното на клисурата, се почувствах безумно облекчен. И много, много по-зле. Коленичих в калта, притиснах челото си до влажната пръст на хълма, шепнейки имената на Карлина, на Джанис, на който и да е. Когато вратата се появи в чакъла пред мен, пропълзях през нея и паднах вътре в тунела.

Пътят ми надолу беше объркан и хаотичен, поредица от плъзгания и претъркулвания. После се озовах отново в просторното фоайе, в Дома на яростта, и ме завладя дълбоко и смразяващо чувство, че никога няма да се измъкна от техния ужасен малък свят. Моят свят. Нямаше къде другаде да отида.

Мориган седеше на пода до голямото бюро и си играеше с малко тенекиено влакче. Вдигна глава, когато се запрепъвах из стаята към нея, и от изражението на лицето й разбрах, че състоянието ми беше наистина много зле. Тя скочи на крака, изрита влакчето встрани и се затича към мен.

Сграбчи ме за ръката и я дръпна толкова рязко, че за малко да падна.

— Божичко, какво е станало? Кой ти причини това?

Поклатих глава, но нямах сила да й обяснявам, че вината беше по-скоро единствено моя, отколкото на някой друг.

Момичето ме пусна и изтича отново до бюрото. Отвори най-горното чекмедже и извади голямо месингово звънче. Разклати го над главата си и изкрещя: „Джанис!“ Отиде до един от входовете, като продължаваше да клати звънеца, а през главата ми премина полуоформена мисъл, че може да припадна от силния звук.

— Джанис! Донеси си серума и иглата!

И после Джанис вече беше тук, протягаше се към ръката ми и навиваше нагоре ръкава на блузата ми.

— Ето, не мърдай.

Опитах се да се успокоя и да се съсредоточа. Тя държеше спринцовка, но вместо метална игла, на нея имаше месингов връх, който изглеждаше прекалено дебел, за да пробие кожата. Все още замаян, осъзнах, че тя въпреки това щеше да забие иглата в мен, но главата ми бучеше и изобщо не можех да формулирам каквато и да било протестна мисъл. Беше ми все едно какво щеше да стане с мен.

Трябваше да се облегна на бюрото, за да се задържа изправен. Джанис намести спринцовката, постави иглата във вътрешността на лакътя ми и я заби в плътта ми. Изгаряща болка премина по ръката ми, докато тя изпразваше съдържанието на спринцовката. Серумът беше тъмнокафяв и се вливаше в кръвта ми, парейки, все едно идваше право от адските пещи. Затворих очи и облегнах главата си назад, докато болката стигна своя връх и после изведнъж изчезна. Джанис издърпа иглата, а аз започнах да се треса целият. След това усетих как коленете ми отмаляха и главата ми се замая. Неприятно чувство, но познато. Отпуснах се на пода.

Джанис остави спринцовката встрани, а след секунда вече виждах по-ясно. Тя се беше надвесила над мен, облечена в смешния си гащеризон-бельо, върху който беше наметнала дълга, извезана хавлия. Косата й беше наполовина вдигната, наполовина паднала върху раменете, сякаш току-що беше станала от леглото.

— Не исках да те будя — изломотих аз и се надигнах, за да се облегна на бюрото. — Благодаря за инжекцията. Вече съм по-добре.

Тя се наведе, хвана лицето ми с двете си ръце и се вгледа в очите ми, за да провери зениците ми. После разтвори устата ми, като че ли бях дете в кабинета на лекаря, и поклати глава.

— Да не се опитваш да се самоубиеш? Какво, по дяволите, си пъхал в устата си?

Обърна се към Мориган, която все още стоеше неспокойно встрани, държейки в ръка звънеца си.

— Трябва да лежи известно време. Заведи го на някое спокойно място.

Досега не бях чувал някой в Дома на яростта да говори така на Мориган — като на малко дете или на слугиня, но тя просто кимна и ме хвана за ръка. Нейната беше толкова топла, че почти не можех да издържа допира й. Тръгна към един от по-малките входове на залата и ме поведе по тъмен коридор. Влязохме в стая с висок таван и бях сигурен, че това е нейната спалня. Подът беше покрит със зелено килимче на цветя, а в единия ъгъл имаше четириетажна къщичка за кукли, но най-много място заемаше гигантското легло с балдахин.

— Ето — каза тя и отметна завивката. — Полегни си тук.

Отпуснах се в леглото с мокрото си яке и калните обувки, треперейки, и се обърнах на една страна.

Момичето се надвеси над мен.

— Ще разбереш ли някога, че имаш определени граници? Можеш да живееш в техния свят, можеш дори да оцелееш, но не можеш да бъдеш като тях. Нямам серум или отвара за това. Няма значение колко се насилваш и какво си причиняваш. Никога няма да имаш същия живот, който имат те.

Не изкоментирах абсурдността на това „тях“. Всички в Гентри бяха „те“, както и всички в Дома на яростта. Аз бях единственият, който не принадлежах към нито едно „тях“. Бях просто един излишен странник, стоящ встрани от всичко това.

— Не искам същия живот като техния — прошепнах аз и гласът ми прозвуча задъхано и пресипнало. — Искам просто своя живот.

— Е, за това ти е нужно лекарството и трябва да обръщаш повече внимание на здравето си. Държиш се много небрежно, но сега си тук, в безопасност си и ние ще се погрижим добре за теб.

Взе кърпичка и я потопи в купа с вода, стояща до леглото. Навлажни внимателно лицето ми и изтърка следите, останали от котешките мустачки на Алис.

После се наведе по-близо и прошепна в ухото ми:

— Помислих си, че сестра ми ти го е причинила. Видях те на вратата и реших, че тя е повикала Резача и те е наранила.

Поклатих глава, опитвайки се да й кажа, че никой друг не е виновен за станалото. Че никой не ме е наранил.

— Обичах сестра си — каза тя и навлажни клепачите ми с кърпичката. Водата беше студена и миришеше на блато, но освежаваше приятно лицето ми. Започвах да си мисля, че може би това наистина беше моят дом, дори и да бе зловещ, странен дом, в който не исках да живея. Ръцете й бяха мънички и внимателни. — Обичах я толкова много, но просто вече не можех да я подкрепям. Лицемерно ли е да обичаш някого и все пак да смяташ, че той постъпва неправилно?

Премигнах, за да се оттече водата от клепачите ми, и не отговорих. Въпросът нямаше никакъв смисъл. Когато обичаш, не съществуват правила или инструкции, които трябва да следваш.

— Направих нещо лошо — прошепна Мориган, покатери се на леглото и се настани върху краката ми.

Стените на стаята се движеха в лека мъгла около мен и над мен, балдахинът се спускаше и издигаше ефирно като паяжина. Чувствах се замаян, като че ли това, което ми беше инжектирала Джанис, беше премахнало болката ми, но беше притъпило реакциите ми и ме беше дрогирало така, че бях напълно безжизнен.

Мориган се сви на кълбо върху възглавницата до мен.

— Сестра ми понякога краде деца. Не за нещо конкретно, а просто защото иска. Може да вземе някое бебе, защото е красиво или я забавлява. И тогава взе едно момиченце, малко, умно момиченце и си го отгледа като своя играчка.

Не успявах да следвам напълно разказа й, но някак си схванах идеята, че Мориган смята това, че сестра й взема деца и ги държи при себе си като домашни любимци, за по-лошо от убиването им на всеки седем години за кръвния ритуал. Затворих очи и си представих малко момиче в синя официална рокля за църква и с красива руса коса. Образът беше замъглен и познат, като стара снимка, намачкана и прегъната на много места, но главата ми беше така изпълнена с бели светлини и отекващи гласове, че не можех да го разпозная.

Мориган усука кърпичката и прокара края й по лицето ми.

— Аз я върнах обратно. Отидох в покоите на сестра ми, навътре в Дома на мизерията, и я взех. Върнах я на семейството й. Постъпих правилно, но сестра ми се вбеси. Езерото пресъхна скоро след това и се изля в тунелите, за да ни унищожи. Тя изцеди всяка радост от града и изпрати дъжда. — Момичето допря устните си до ухото ми и в гласа й имаше искрена, дълбока тъга. — Предадох сестра си и сега сме отчуждени една от друга. Тя ще ме наказва до края на живота ми заради едно малко момиче.

Кимнах и затворих очи. Мократа кърпа охлаждаше лицето ми и вече знаех какъв беше онзи смътен образ. Бях виждал тази снимка хиляди пъти у дома, в коридора, всеки път, когато минавах покрай стъклената витрина с порцелановите статуетки и сервиза за чай.

— Майка ми — казах аз и гласът ми отекна в стаята странен и чужд, като че ли някой друг беше казал тези думи в ухото ми, а не аз.

Двайсет и първа глава Благословен

Събудих се в тъмнина, свит на леглото на Мориган, завивката се беше смъкнала в краката ми. Миризмата на чаршафите беше влажна и непозната, като въздух в мистериозен таван на стара къща.

Когато очите ми привикнаха с мрака, започнах да различавам обектите. Гигантската къща за кукли в единия ъгъл, солидния гардероб с огледало на вратата в другия. Мориган спеше до мен, сгушена на кълбо, засмукала палеца в устата си и с мръсна кукла, притисната до гърдите си. Косата й се беше отдръпнала от лицето й и тя изглеждаше непривично спокойна, като малко дете. Измъкнах се от завивката и стъпих на пода. Ръката още ме болеше на мястото, където Джанис беше забила иглата, но се чувствах по-добре от друг път след подобна реакция и много по-добре, отколкото имах правото да се чувствам, като се имаше предвид, че Алис беше вкарала железния си език в устата ми.

Оставих момичето да спи в гигантското си легло и изминах пътя си през фоайето, нагоре по коридора и навън, сред дъжда.

Когато отидох до къщата на Розуел, лампата на верандата беше изгасена, а колата му беше паркирана на алеята. Минаваше полунощ, но стаята му светеше. Застанах сред лехите на майка му, в сянката на гаража, и му написах съобщение да слезе долу.

Посрещна ме на страничния вход и ме погледна така, сякаш щеше да каже нещо, но аз поклатих глава. Той сви рамене и посочи към парка. Изминахме двете пресечки, без да говорим.

В парка Розуел се запъти към една дървена маса за пикник в края на детската площадка за игра, седна на пейката и се облегна назад с вдигната на главата качулка. Ръкавите на якето му бяха смъкнати и покриваха пръстите му. Замислих се, че всички вече бяха започнали да свикват с лошото време и не след дълго просто щяхме да се научим да живеем така, без чадъри и дъждобрани. Просто щяхме да сме постоянно подгизнали и мокри.

Седнах до него и се опитах да оформя по-точно в главата си това, което исках да му кажа, но гърлото ме болеше и никоя от думите не изглеждаше правилна.

— Е, защо не спиш още?

Той сви рамене.

— Работех по часовника, чаках някакъв знак, че не си умрял. Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти беше извън обхват, дори не можах да оставя гласова поща.

Звучеше спокойно, типичният Розуел, но начинът, по който ме гледаше, ме изнервяше. Той се обърна и сложи ръка на рамото ми, нещо средно между удар и сграбчване.

— Адски ме уплаши! Какво, по дяволите, стана?

Погледнах към празната площадка с ръждясалата пързалка и изоставените люлки и се опитах да се държа нормално. Сърцето ми биеше силно, както когато се изнервях, преди да изляза в час пред класа за някоя презентация. От другата страна на ниската ограда очертанията на хълма бунище се открояваха смътно на тъмния фон на дърветата и небето. Усещах погледа на Розуел, прикован в лицето ми.

— Добре — каза той най-накрая. — Не че те нападам, но напоследък се държиш по-странно от обикновено. Ще бъдеш ли така добър да изплюеш какво става с теб?

Сърцето ми биеше толкова бясно, че направо ме болеше. Затворих очи, преди да отговоря.

— Аз не съм истински.

Това изявление го разсмя — силен и остър смях, почти като лай.

— Да. Истински си. Може и да си смахнат и странен, но определено не си говоря сам в парка.

Думите му бяха като освобождение за мен. Предполагаше се да съм щастлив, но вместо това се чувствах ужасно. Наведох се напред и хванах главата си с ръце.

— Какво е? — попита той много тихо. — Просто ми кажи защо си такъв, какъвто си.

Сякаш ми липсваше някаква основна съставка, която щеше да ме направи цял и нормален като всички други. Сведох очи към тревата, за да не трябва да гледам към него. И тогава му разказах историята, парченце по парченце. Отвореният прозорец, скърцащата мрежа, люлката и как Ема не се уплаши от мен, как протегна ръка през пръчките. Как, принципно погледнато, аз бях просто един паразит — като кукувиците.

Зачаках да ме нарече лъжец или побъркан. Гентри умело пазеше тайните си и хората бяха свикнали отдавна да отричат всяка част от картинката, която не им изнасяше.

Площадката беше в края на парка, след игрищата за бейзбол и един голям правоъгълник от окосена трева. Когато бях малък, повече от всичко исках да играя там с другите деца, но ми бяха разрешени само игрите на трева, първо гоненица, после фризби и леки спортове с топка, но Розуел никога не възразяваше, че трябваше да стоя далече от катерушките и въртележката.

Той си пое дълбоко дъх и хвърли бърз поглед през рамо към улицата.

— В нашето семейство никога не се е случвало — каза най-накрая. — Отвличанията, подмените, каквото и да е там. На нас не се случва.

За минута не знаех какво да му отговоря. Твърдението беше прекалено дръзко, като се имаше предвид историята на града.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— На мен ми се струва, че някъде по линията на рода се е случвало едва ли не на всяко семейство в Гентри. Всеки има някакъв братовчед или баща, или баба, или чичо, който знае история за роднина, който внезапно е започнал да се държи странно и после е умрял.

Розуел се ухили и поклати глава.

— Гадно, нали? Но в рода на Рийд това никога не е ставало.

Зяпнах го изненадано.

— Защо?

Той сви рамене.

— Защитени сме. — Каза го така, сякаш се шегуваше с това, но и двамата знаехме, че беше истина.

Розуел беше енергичен, пълен с живот, недосегаем. Беше синът, който всяко нормално семейство трябваше да има. Ако поне мъничко приличах на него, животът ми щеше да бъде напълно различен. Сетих се за това, което ми беше казала Мориган. Мисълта, намерението беше от значение. Ако вярваш, че си защитен, способен, популярен, харесван от всички, наистина си такъв.

Внезапно обичайната усмивка изчезна от лицето на Розуел. Взираше се в краката си.

— Не че трябва да се чувствам виновен…

— Но всъщност е така.

Той кимна към обувките си и се усмихна тъжно.

— Дали това не е причината да се мотаеш с мен, как мислиш? Може би нямаш нищо против колко съм смахнат, защото и ти си малко странен?

Розуел спря да изучава обувките си и ме погледна.

— Не е така. Не искам да споря с теб, но има и други причини да си приятел с някого, освен че си странен колкото или почти колкото него. Ти си наистина интересен човек, знаеш ли? И когато съм с теб, не ми се налага винаги да съм щастлив или забавен. Мога да ти кажа всичко, което мисля. Понякога си труден за разгадаване, Маки, но с теб е лесно да се говори.

Беше ми приятно да си мисля, че Розуел имаше и друга, основателна причина да ми бъде приятел, освен че бащите ни работеха заедно в църквата, но това не променяше факта, че бях нещо ненормално, че бях лъжа.

— Маки Дойл е мъртъв. Аз съм никой.

Розуел се наведе напред и се облегна на коленете си.

— Виж, Маки си ти. Започнах да те наричам така в първи клас — теб, не някой друг. Никога не съм познавал Малкълм Дойл. Ако той е мъртъв, това е наистина много жалко, но не променя нищо. Той не си ти.

Не можех да го погледна.

— Ти… виж, ако си играеш с мен, трябва да ми кажеш.

— Маки, не ме разбирай погрешно, но през целия ми живот ти си бил най-странната личност, която съм познавал. Това обаче не означава, че не си истински. Всъщност те прави доста специален.

Забих пръсти в ръба на масата за пикник.

— Това е най-важното и определящо събитие в живота ми, а ти говориш за него така, сякаш е нещо нормално. Сякаш е нищо.

Той се облегна назад и вдигна глава към небето.

— Е, може би трябва да спре да бъде такова. В един средностатистически живот се случват много повече събития и едва ли най-важното трябва да остане нещо, което е станало, преди да навършиш една година.

Знаех, че е прав, но си беше плашещо. Погледнах встрани, защото не исках той да види колко самотен бях в този момент. Чувствах се объркан, като си помислех, че това, което ме беше определяло толкова дълго, за някой друг можеше да бъде съвсем незначително.

— Тази вечер направих нещо много глупаво — казах и долових издайническата нотка на страх в гласа си.

— Досетих се. Когато започна да се гърчиш, разбрах, че този път е нещо голямо. Обица на езика, а? Толкова ли я харесваш наистина — искам да кажа, толкова, че да я целунеш въпреки всичко?

Поклатих глава.

— Тя… тя се държи с мен, сякаш съм нормален. Като че ли не съм различен, нито странен. Просто съм като всеки друг.

Розуел се засмя толкова силно, че се притесних някой отвън да не чуе и да дойде да види какво става.

— Това ли ти е критерият? Момиче, което те смята за съвсем обикновен, за всеки друг?

— Не. — Подпрях се на лакти и се загледах в дъжда. — Просто понякога е приятно да бъдеш с някого, който не те кара да се чувстваш като пълен изрод.

Стояхме на пейката и зяпахме към детската площадка. Розуел проговори пръв, сякаш току-що му беше хрумнало нещо много забавно и той се опитваше да не се разсмее.

— А с кого би излизал, ако изключим фактора „нормалност“? Искам да кажа, ако не искаше да те мислят за обикновен и скучен.

— Да излизам? — Наклоних глава и придърпах ръкавите на якето си надолу. — Сигурно с Тейт.

Очаквах да се разсмее, може би да ме попита дали имам предвид Тейт Стюарт или говоря за някое друго момиче със същото име, но с не толкова дръпнато отношение.

Той просто кимна и ме побутна закачливо с рамо.

— Така значи. Не ме разбирай погрешно, тя е малко плашеща, но може да бъде и готина. Поне не е начинаеща кучка, която ще развие пълния си потенциал в някое колежанско сестринство като Алис и сие.

Засмях се, но смехът ми прозвуча фалшиво, така че млъкнах.

— Няма начин. Не можеш да си представиш колко я вбесих. Нищо не може да се направи.

Розуел поклати глава.

— Нищо не е непоправимо. Господи, фактът, че близнаците направиха машина за сняг от две стари неработещи и от части от сушилня е доказателство за това. А и хората са доста предсказуеми, след като ги опознаеш. Не се променят чак толкова много. Помниш ли как в седми клас Тейт и Дани спореха в час и двамата се скараха жестоко за смъртното наказание? Тя не му говори цял месец, но после му прости.

— Супер. Онова беше презентация в час. И тя беше на дванайсет. — Въздъхнах и потърках лице с дланите си. — Роз, нямаш си идея колко прецаках нещата. Ако има и малко здрав разум в главата си, тя сигурно ме мрази.

Розуел сви рамене.

— Добре, тя те мрази. Ако обаче искаш да излизаш с нея, преглътни го и й кажи, че съжаляваш. Ако тя е разумен човек, ще ти прости. Ако не е, може би ще се наложи да я забравиш и да се задоволиш с момичета, които те мислят за нормален. Но да са без обици на езиците си, ей!

Седяхме на пейката, не говорехме и не се поглеждахме, но всичко беше наред. Дъждът почти беше спрял и във въздуха се носеше само лека, хладна мъгла. В момента това ми беше абсолютно достатъчно, да си седя така с него и нещата да са толкова прости и ясни.

Двайсет и втора глава Боят

Следващият ден беше забележителен най-вече защото беше първият ден от седмици, в който не валеше. Небето все още беше мрачно, но въздухът беше прохладен и сух. Сякаш някой ни даваше знак, че дъждът не може да продължи вечно и зимата може би скоро ще дойде Дрю и Дани бяха в странно настроение на обяд, изглеждаха много доволни от себе си и се хилеха постоянно един на друг. Когато Розуел ги попита какво им е толкова смешно, те само се спогледаха и се разсмяха.

Облегнах се на лакти и се опитах да не се прозявам.

— Изглеждате щастливи.

Дани ми подхвърли пържено картофче.

— А ти изглеждаш като сдъвкан и изплют.

— Поправихме „Червената заплаха“ — каза Дрю. Усмихваше се, като се опитваше да сдържа емоциите си, но не му се удаваше. — Тази нощ. Прилича на нещо от стар фантастичен филм, но работи.

Исках да ги попитам как издържат да знаят истината за каквото и да било, когато това не водеше до нищо добро. Как някой въобще можеше да издържи да наблюдава ставащото отстрани. Какво е да позволиш на друг да знае тайните ти.

След училище тръгнах към къщи по дългия път, влачейки се покрай паркинга, забил поглед в подгизналата земя. Бях стигнал само до белия дъб, когато Тейт и Алис излязоха заедно от училище. Което беше доста неочаквано. Вървяха рамо до рамо и си говореха, докато пресичаха покрития с асфалт двор. Поне Алис говореше. Тейт зяпаше към пустия хоризонт над предградията и изглеждаше отегчена до смърт.

Когато спряха, сцената приличаше на филм за Дивия запад — бяха като стрелци, готови да извадят пистолетите си един срещу друг. Алис се усмихваше към Тейт по начин, който приличаше повече на заплаха, отколкото на израз на добра воля.

— Само казвам, че можеш да направиш малко усилие. Не е нужно да ходиш на всеки купон или да се присъединяваш към мажоретките. Просто бъди нормална.

Тейт не каза нищо.

Алис се наведе към нея.

— Ти просто си толкова странна. Това кара хората да се чувстват неудобно и, да, може би никой друг няма да ти го каже, но трябва да бъде казано.

— Добре — отвърна Тейт. — Добре, значи ти го каза. Сега може ли да се скриеш пак зад седалките на стадиона, откъдето изпълзя, и да продължиш да се натискаш с някого?

Алис се изсмя, но определено не доброжелателно.

— Божичко, такава загубенячка си! Изобщо нямам представа как ти е хрумнало, че можеш да се свалиш с Маки, но вие двамата напълно се заслужавате един друг.

Тейт я погледна продължително и изумено. Един от онези погледи, които можеха да изпепеляват хора.

— Ти си тотално неквалифицирана да казваш какво заслужавам. Само защото си избрала да споделяш подробности от любовния си живот с всекиго под път и над път, това не означава, че сме станали приятелки. Всъщност така просто изглеждаш по-голяма кучка.

Алис я зашлеви. Звукът беше много силен и тя изглеждаше изненадана от самата себе си.

Тейт само наклони главата си на една страна. После се пресегна и на свой ред зашлеви светкавично и силно Алис. Тя подскочи към нея, а Тейт се отдръпна назад с повдигнати в юмруци ръце. Тейт се движеше бързо, като че ли си играеше и това изобщо не беше сериозно. Сякаш беше просто една голяма, глупава шега.

И тогава Алис я удари истински. Дори не разбрах дали наистина възнамеряваше да го направи. Може би беше просто тъпа случайност или добра координация, но свърши работа. От носа на Тейт шурна кръв и покапа по фланелката й. За секунда тя не реагира. После се усмихна, а когато някой е покрит с кръв, това може би е най-зловещото нещо, което може да направи. Кръвта се стичаше по брадичката й и напояваше яката на блузата й. Извадих ръце от джобовете си и се забързах към паркинга. А когато Тейт свали Алис на земята, започнах да тичам.

Около тях вече се бяха събрали хора. Алис беше долу на асфалта, а Тейт я риташе с все сила. Кръвта й се лееше от брадичката й по шията й и после по земята, а стойката й беше агресивна, както рисуваха древните британски царици воини.

— Ей — изкрещях аз. — Ей, спри, спри!

Промъкнах се между хората и се опитвах да стигна до Тейт. Хванах я за тениската, но тя се отдръпна отново рязко напред. Алис пълзеше назад и се опитваше да се изправи на крака. Всички около тях крещяха, притискаха се към предните редици, но не се намесваха и не ги разделяха.

Пробих си с лакти път през тълпата в средата на кръга и сграбчих Тейт за китката.

— Тейт, Тейт!

Тялото й се изви в прегръдката ми, изплъзвайки се като риба. Стиснах я по-силно.

— Тейт — прошепнах в ухото й — Спри.

Кръвта по блузата й пареше ръцете ми. Алис все още беше на земята, паднала на дупето си. Гримът й се беше разтекъл, по лицето й се стичаха сиви линии и тя плачеше с накъсани хлипания.

— Тейт, спри. — Исках гласът ми да прозвучи твърдо и авторитетно, като на някой, който знаеше какво прави, но вместо това ми се стори, че идва отнякъде много далече. Ушите ми започнаха да бучат. — Моля те, спри.

Цялото й тяло се тресеше. От другата страна на кръга Алис вече се изправи на крака. Погледът, който ни хвърли — по-скоро на мен, — беше гневен и неразгадаем. После побягна и се скри сред тълпата.

Тейт постепенно се отпускаше в ръцете ми, изтощена и замаяна. Внезапно ме обхвана странно, познато чувство — сякаш тялото ми беше много, много леко. Това беше заблуждаващо, защото всъщност означаваше, че и двамата ще паднем на земята.

Пуснах я и се запрепъвах назад, с отпуснати ръце. За секунда бях почти сигурен, че ще припадна, но ми се размина.

Започнах да трия кръвта от себе си, опитвах се да се изчистя в мократа трева, в дънките си, във всичко наоколо само и само за да я махна от кожата си. Беше полепнала по вътрешната страна на китките ми, но не ми прилоша така, както беше станало по време на акцията за кръводаряване. Влязох в училище сам, а Тейт вървеше зад мен.

Във фоайето се отпуснах на последното стъпало и почти паднах на пода. Тя постави ръка на рамото ми.

— Какво става?

— Трябва ми вода. — Гласът ми звучеше пресипнало, а Тейт стоеше толкова близо до мен, че не можех да дишам от миризмата на кръв. — Ръцете ми…

Тя сграбчи ръцете ми и ги пъхна под течащата струя на чешмата в коридора. Водата беше ледена и се изливаше толкова болезнено силно върху дланите ми, че се уплаших да не откъсне парчета кожа от тях. Тейт стоеше точно зад мен, придържаше китките ми, долепила бедра до чешмата. След като кръвта се оттече в канала, тя ме пусна. Облегнах се отново на стената. Ръцете ми бяха просто оголени нервни окончания, а ушите ми все още бучаха, като че ли се давех сред бурен океан. Тейт стоеше със скръстени на гърдите ръце и ме наблюдаваше. Кръвта продължаваше да тече от носа й и да капе по пода. Взирах се в лицето й, в устните й, на които имаше размазано кърваво петно. Под цялата тази кръв тя беше красива по един ужасно смущаващ начин и аз неволно се усмихнах.

Тейт въздъхна и раменете й се отпуснаха леко.

— Добре ли си? — попита тя най-накрая.

Кимнах и обърсах ръцете си в тениската си.

— Тогава ще отида да се почистя. — Обърна се и влезе в дамската тоалетна, без да каже нищо повече.

Седнах на пода и затворих очи. Ръцете ми трепереха и пулсираха и се постарах максимално да ги изсуша в дрехите си. Когато Тейт излезе от тоалетната, беше притиснала салфетки до носа си, но те вече бяха напоени с кръв. Отпусна се до мен и аз се извърнах встрани, като допрях ръкава на блузата си до устата си.

Тейт, изглежда, не забелязваше как се опитвах да не дишам нейния въздух или пък се беше досетила, че това е последното нещо, което трябваше да я притеснява. Погледна ръцете ми.

— Божичко, какво ти се е случило?

— Всичко е наред, нищо особено — казах, повдигайки ръка към носа и устата си. — Да се махаме оттук.

Тейт продължаваше да затиска носа си със салфетките. Миризмата на кръвта беше силна, направо имаше собствена форма и цвят, мокра и наситеночервена.

— Да се махаме? Не тръгвам никъде с теб. Виж, съжалявам, че фраснах гаджето ти по лицето, но понякога тълпата има нужда от женски бой, нали? Освежаващо е.

— Изобщо не става дума за това. Трябва да говоря с теб.

Тя се изправи. Изглеждаше много по-страшна, надвесена над мен.

— За какво? За това как продължаваш да въртиш опашка като куче край Алис, независимо от факта, че е развалена като прогнила ябълка и не може да се сети къде си е заразяла мозъка? Не, благодаря. Тази история вече я знам.

— Тейт, моля те, дай ми шанс. Просто ме изслушай.

— Защо? — каза тя и ми хвърли най-злобния и гаден поглед. — Аз какво общо имам?

Не бих избрал точно това място за мига на откровение — така, както си седяхме на пода на западния вход, с Тейт, надвесена над мен, а аз внимателно избягвах капещата върху главата ми кръв. Когато проговорих, думите трудно си пробиха път навън от устата ми и заглъхнаха, приглушени в ръкава на блузата ми. Не можех да я погледна в очите.

Тя се обърна и изпъшка.

— Съжалявам, да не би презрението ми да те изнервя? Може би имаш нужда от приятелско успокоение? Някой да ти каже, че се справяш страхотно? Добре, Маки — продължавай да си мрънкаш, заровил лице в ръкавите си! Не ми пука, че си в това състояние, защото сам си избра да се държиш като пълен идиот!

Стиснах зъби и казах по-високо:

— Сестра ти не е мъртва.

Промяната беше незабавна. Свали ръката си от кървящия си нос и се втренчи в мен. Очите й бяха широко отворени и кръвта се стичаше на тънка струйка над устните й, но тя, изглежда, не забелязваше.

— Покрий лицето си — казах аз, забих нос в ръкава си и, сдържайки дъха си, се извърнах встрани.

Тя притисна салфетките отново към носа си и заби поглед в мен.

— Кажи го отново.

— Тя не е мъртва. Поне така мисля. Все още.

Тейт си пое разтреперано дъх и очите й светнаха така, сякаш носеше електрически заряд.

— По-добре да ми кажеш какво означава това.

— Виж, нека не говорим за това тук.

— О, не — каза тя. — Ще говорим веднага за това.

Притиснах клепачите си с пръсти.

— Права си, разбра ли? Права си за този град. Тук има такива… хора. Странни хора с много тайни. — Хора като мен. — Те са взели Натали и ще я държат жива до петък.

— Ясно. Как да си я върна обратно?

Свалих ръце от лицето си, но не я погледнах.

— Не знам.

Тейт издиша тежко, гневно.

— Това е просто страхотно. Направо невероятно.

— Не знам, но ще измисля нещо.

Тя продължаваше да стои, навесена над мен, с пронизващите си очи и със салфетките, напоени с кръв.

— И защо ще го правиш? Какво трябва да направя, за да спечеля помощта на благородния Маки Дойл?

Погледнах я. Отчаянието прозираше на лицето й, въпреки че тя безуспешно се опитваше да го прикрие.

— Моля те, може ли да те изпратя до вас?

За секунда ми се стори, че тя ще ми каже, че съм отвратителен и ме презира, че мога да вървя право в ада, но после кимна и тръгна към вратата.

Къщата на Тейт беше по-стара от нашата, с малък, обрасъл в храсталаци двор, пълен с боклуци и сухи листа.

Слабо момиче седеше на дивана в дневната и гледаше телевизия — някакъв крещящ анимационен филм с космически кораби. То извърна очи от екрана, когато влязохме, и погледна окървавените салфетки в ръката на Тейт.

— О, божичко! Да не си отстранена от училище?

— Млъкни, Кони.

Момичето се смъкна от дивана и изкрещя в коридора към една затворена врата.

— Мамо! Тейт се е била.

Тейт изпъшка и посочи към стълбището.

— Прибери се в стаята си. Веднага.

Кони се прибра отново в дневната и се заизкачва по стълбището към втория етаж. Вратата в коридора не се отвори.

Тейт въздъхна и аз я последвах в банята. Тя отвори веднага аптечката и започна да рови с една ръка из тубичките и шишенцата, докато с другата придържаше подгизналото снопче салфетки. Намери шишенце с кислородна вода и малко памук и затвори аптечката. После хвърли окървавените салфетки в тоалетната и миризмата се разнесе из цялото помещение. Хванах се за завесата на банята, за да не падна, и звукът накара Тейт да се обърне.

— Как се справяш, Маки?

— Не много добре.

— Не е нужно да стоиш тук. Седни или излез някъде, докато се почистя.

Отидох в кухнята и отворих фризера. Вътре нямаше много неща — няколко пластмасови кутии без етикети, но открих формичка за лед, наполовина пълна. Извадих кубчетата и ги сложих в една празна найлонова торбичка, която се показваше от кофата за боклук.

Напълних формичката отново с вода и я пъхнах във фризера. След това седнах на предната веранда с глава, отпусната в ръцете ми, и с торбичката лед до себе си.

След няколко минути Тейт дойде на верандата и застана над мен. Носът й вече не кървеше, но по лицето си имаше множество драскотини. Косата й беше мокра, щръкнала като на таралеж, беше си облякла и чиста тениска. В съзнанието ми се появи една великолепна, мъчителна картина — как мие кръвта от шията си, от голите си гърди… В моя сценарий сутиенът й беше черен, дантелен, но някак си не можех да си представя как Тейт влиза в магазина и си избира нещо такова.

Тя седна до мен и протегна ръка, все още без да ме поглежда. Подадох й леда и тя го взе. Ръцете й потрепваха леко, но лицето й беше сурово.

— Добре ли си? — попитах я тихо аз.

Тя прокара пръсти през косата си. Под лявото й око имаше малка червена рана.

— Не, но ще оживея.

За малко да се усмихна, защото гласът й беше толкова уморен и китките й изглеждаха ужасно крехки и мънички в сравнение с моите. Седяхме един до друг, без да се докосваме, без да си говорим.

— Иска ми се да бъда като теб — казах аз и беше странно да изразя на глас това, което желаех повече от всичко на света. Нямах предвид да бъда просто нормален. Тя беше тъжна и гневна, но знаеше точно коя е.

Тейт се засмя.

— Защо някой — особено ти — ще иска да е като мен?

— Винаги се държиш така, сякаш много добре знаеш какво правиш във всеки един момент.

Тя се усмихна лукаво.

— А защо си мислиш, че не знам?

Засмяхме се и двамата, после спряхме също толкова бързо, колкото бяхме започнали. Беше зализала косата си назад като момче, но дори с мокра и щръкнала прическа и изранено лице, дори приседнала така, на старата веранда, тя беше красива.

— Тейт.

Тя ме погледна над найлоновата торбичка с лед, опряна на носа й.

— Какво?

— Съжалявам.

Тейт се загледа към двора и въздъхна.

— Знам.

— Не, не знаеш. Поне не всичко. Не е… не е каквото си мислиш.

Тя остави торбичката с лед на стъпалото до себе си и се обърна към мен.

— А ти откъде знаеш какво си мисля?

— Най-вече от личен опит.

Тейт се протегна напред и придърпа главата ми към себе си. После ме целуна, жадно и бавно. Хвана ме напълно неподготвен. Дори не се бях замислял дали имам някакъв шанс да бъда отново с нея, но ето, ръцете й бяха обвити около мен, устните й се притискаха до моите. А не й бях дал нищо друго, освен потвърждение на нещо, което тя вече знаеше.

Вдигнах ръка и докоснах лицето й, плъзнах пръсти по шията й. Когато се отдръпнахме, очите й бяха напрегнати и неразгадаеми. Косата й беше влажна под дланите ми.

— Какво беше това? — попитах я аз, без да откъсвам пръсти от шията й.

Тя се наведе към мен и ме хвана за китката.

— Искаш ли да се качим в стаята ми? Ела. Само за малко.

— Сигурна ли си, че това е добра идея?

— Виж, искаш ли да дойдеш или не?

Кимнах. Бях целият наелектризиран и останал без дъх и се опитвах да реша дали отново отношенията ни се бяха върнали към странната й система на възнаграждения, или тя имаше нещо по-искрено предвид. Не знаех дали целувката й означаваше нещо повече, освен признание, че й бях дал това, което тя искаше, но я последвах, защото ръката й беше топла в моята и все още усещах вкуса на устните й.

Стаята й беше смесица от стилове. Навсякъде по стените имаше плакати — Куентин Тарантино, Роб Зомби, Сами Соса…16

Всичко беше подредено, но не по типичния момичешки начин. Основният цвят беше сив, с изключение на ярката цветна завивка на леглото й. Когато Тейт седна на него, аз нарочно спрях на прага, със скръстени на гърдите ръце. Тя се наведе да развърже обувките си.

— Тейт?

Тя повдигна глава и ме погледна.

— Да?

— Защо го правиш? Това ли се случва, когато ти кажа каквото искаш да чуеш?

Тейт разтърси глава, докато събличаше тениската си.

— Никой не може да ми каже това, което искам да чуя.

Сутиенът й беше съвсем обикновен, бял. Тялото й беше по-слабо и по-жилаво, отколкото си бях представял, но гърдите й изпъкваха ясно над сутиена, нежни и закръглени като плод. Господи, Господи, Господи.

Тя захвърли тениската си на пода и ми протегна ръка.

— Ела тук.

Седнах на леглото до нея. Чувствах се неловко и ми беше прекалено топло. Тя обви ръцете си около врата ми, после ме целуна и аз я целунах и вече нищо не беше странно и неловко. Отвън проблесна светкавица. Задаваше се буря, облаците се струпваха над нас и небето ставаше все по-мрачно. Тейт се бореше със суичъра ми и измъкваше тениската ми през главата ми. Сгънах ръцете си, за да й помогна, главата ми се омота в дрехите, после най-накрая успях да се съблека. И двамата се засмяхме и знаех, че косата ми явно беше ужасно разрошена, защото тя я отметна от очите ми и я приглади надолу.

Пресегнах се зад гърба й, за да разкопчея сутиена й. Катарамата беше метална и опари пръстите ми, но след няколко опита се справих. Тя свали презрамките, наведена към мен, и ме остави да плъзна ръце по ребрата и по гърба й.

Когато я докоснах, си пое дъх и застина на място. Кожата й беше настръхнала и навсякъде я бяха побили тръпки. Сърцето ми биеше лудо, щеше да изскочи всеки момент, и не можех да кажа дали бях по-скоро развълнуван или нервен, но това нямаше никакво значение. И двете чувства бяха еднакво приятни.

Вятърът се усили и клоните на дърветата започнаха да се удрят в стъклото на прозореца. После проблесна още една светкавица, последвана незабавно от силен гръм.

Тейт беше примижала с очи, както се прави срещу ярка слънчева светлина. Наведох се към нея и я целунах по лицето, после в нежната свивка, точно под ухото. Тя се обърна, отпусна лицето си на рамото ми и се прилепи до голата ми кожа и аз отново изпитах веднага онова усещане за пълнота, за правилността на действията ни — можех да си остана така завинаги и никога нямаше да искам нещо друго. Всичко си беше на мястото.

И тогава се разнесе силно тропане по вратата.

— Тейт? — Дръжката се завъртя. — Тейт, отвори!

Тя изпъшка и ме отблъсна, изправи се и потърси сутиена си. После се обърна към вратата.

— Спешно ли е?

— Тейт, просто ми отвори!

— Кони, спешно ли е?

— Да! — Гласът на момичето звучеше пискливо и паникьосано. Следващите й думи почти се изгубиха сред силния шум на бучащия отвън вятър и на гръмотевиците, които се сипеха от небето. — Дим! В църквата. Нещо гори!

Тейт вече беше закопчала сутиена си, после нахлузи бързо тениската си и ми метна моята, без да ме поглежда. Намъкнах се в дрехите си и се затичахме надолу по стълбището и навън към верандата.

Двайсет и трета глава Нашите грехове

Димът беше мазно черен. Издигаше се в колона, висока сто, може би двеста метра над града, зловещо като сцена от Страшния съд.

— Мамка му — казах аз, а гласът ми прозвуча напълно глухо, без всякаква емоция в него.

— Мамка му. Църквата гори.

Тейт беше на верандата до мен. Постави ръка утешително на рамото ми, съвсем плахо. Над нас избоботи гръмотевица и вятърът се засили, но и под неговия мощен тътен чувах глухото бучене на пламъците. Прескочих наведнъж стъпалата и се затичах към пожара. Улица „Уелш“ беше черна от струпалото се множество. В мига, в който завих зад ъгъла, усетих пулсиращата на вълни жега и тежкия, остър мирис на пушек и пепел. Навсякъде имаше светлини и сирени, коли и камиони бяха паркирани напряко по ъглите и блокираха движението. Църквата беше обхваната цялата в пламъци. Те ближеха стените на сградата с оранжевите си езици и след страшната им ласка тухлите оставаха черни. В основата на камбанарията имаше грозна дупка и от нея излизаше дим на талази. Навсякъде имаше вода, но този път тя се изливаше от маркучите на пожарната, а не от небето. Стичаше се по тротоарите и по улицата, черна от саждите, блещукаща от искрите и незагасналите въглени.

Пожарникарите препускаха напред и назад по тревата и извеждаха хората по двама, по трима от църквата. Открих Ема на моравата отпред. Стоеше сама, встрани от останалите, обвила ръце около себе си, загледана в изгарящото Неделно училище. Отидох при нея, придърпах я към себе си, прегърнах я силно. Когато вдигна глава, лицето й сякаш щеше да се разпадне.

— Как е започнало? — попитах аз, докато я прегръщах и я оставях да се отпусне напълно в ръцете ми.

— Не знам — може би от някоя светкавица. Имаше много светкавици. Параклисът беше пламнал, преди да дойдат пожарните коли. Не мисля, че ще успеят да спасят църквата. Покривът й вече го няма.

— Къде е татко?

Ема поклати глава. Устните й бяха разтворени, но като че ли не знаеше и нямаше какво да каже.

— Ема, Ема… Къде е татко?

— Не знам, не знам. Вътре имаше толкова много хора — женският хор, учениците, чистачите. — Поклащаше непрекъснато главата си, без да може да спре. — Бяха поне трийсет души.

Тръгнах през улицата към църквата и пресякох полицейската линия, минах под ограничителната лента, покрай служителите от пожарната и бързата помощ, които отвеждаха членовете на църковния хор към линейките с кислородни маски на лицата. Оглеждах кашлящите хора, завити с одеяла, търсейки баща си, и когато не го открих сред бродещите навън мъже и жени, отидох при носилките, поставени на земята. Една от тях беше покрита и сърцето ми спря за миг от страх, но още преди да стигна съвсем до нея, знаех, че не може да е той. Тялото беше малко и крехко под чаршафа. Тяло на жена. На момиче.

Отидох при шофьора на линейката и го хванах за ръката. Не беше от енорията на баща ми, но лицето му ми беше познато от многобройните пикници на болницата, които бях посещавал през годините с майка си — Брад или Брайън, някакво стабилно, приятно име. Дръпнах го силно и го накарах да се обърне към мен.

— Кой е?

Той поклати глава.

— Нямаме право да казваме такива неща. Трябва да бъде обявено официално от лекарите. — Гласът му беше печален и той се взираше в мен с дълбока мъка. — Не мога да ти кажа. Лекарят или съдебният патолог ще направят заключението за смъртта.

Пуснах ръката му и се извърнах, поразен от дълбоката формалност на процедурата — някой трябваше да те обяви официално за мъртъв. Вече знаех, че е мъртва, както и той, и нямахме нужда от потвърждението на съдебния патолог. Тялото й беше тук пред нас, под чаршафа, и нямаше никакво значение кой щеше да го каже на глас пред останалите. Нищо нямаше да се промени от това, че някой лекар с опулени очи или друго служебно лице щеше да я признае за мъртва. Погледнах към покритото тяло. Дъждът беше преминал и леката мъгла, останала след него, пропиваше бавно плата. Формата на лицето не се различаваше. Но познах обувките. Върховете им се показваха изпод чаршафа съвсем малко. Бяха с равен ток, от черна и червена кожа, с малки цветчета отпред. Виждах чорапите й през отворените пети. Бях ги забелязал още на купона на Стефани за Хелоуин. Изобщо не подхождаха на останалия костюм на Джена Потър.

Прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да разбера какво всъщност изпитвах. Тя беше мила. Небрежна и повърхностна може би. Но мила. Не заслужаваше да умре така, давеща се с отровен дим, докато дробовете й откажат. Поздравяваше ме, когато влизах в класната стая, и ми даваше химикалки, и стоеше спокойно встрани, когато Алис говореше гадни, злобни неща за другите момичета — а тя често го правеше, винаги съм го знаел, дори когато се зазяпвах по гъстите й клепки или гледах замаяно косата й, но Джена не постъпваше така. Тя не беше направила нищо лошо на никого.

Обърнах гръб на Брад, който изглеждаше изнемощял и психически разстроен, насочих се към кръга от зяпащи хора и започнах да оглеждам тълпата за баща си, докато най-накрая го намерих. Стоеше по средата на улицата, облечен в тъмносиния си костюм, който винаги носеше на работа. Косата му беше мокра, а бялата му риза вече не беше толкова бяла, цялата покрита сажди. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото, очите му се взираха в горящата и срутваща се църква. Изглеждаше напълно отчаян, безпомощен. Не ме видя. Знаех, че в момента можеше да види само разрушената църква. Тя беше историческа забележителност, една от най-старите сгради в Гентри, а сега вече я нямаше. Застанах до него и гледах как изчезват в пламъците и последните остатъци от нея, мислейки си колко е странно, че една постройка или един човек можеха да се превърнат в символ на толкова много неща. Това не беше просто сграда, беше самият Гентри, така както и Натали беше Гентри — символ на града, конкретно топло, живо тяло, което въплъщаваше всички останали.

Наблюдавах димящата църква и унищоженото Неделно училище, изпълнен със странна, неестествена нежност към тях. Те бяха построени, за да служат на Бога и да отблъскват нещастията и бедите далече от този град. В ъглите на покрива имаше два гръмоотвода и един върху камбанарията и именно там беше ударила светкавицата. Ударът беше направил контакт на сантиметри от най-високия гръмоотвод. Явно беше образувал волтова дъга встрани от метала, което нямаше нищо общо с принципите и логиката на светкавицата, но имаше много общо с друг вид бедствия.

Обърнах се и си тръгнах от дима и хаоса пред почернялата църква, защото исках да бъда далече от покритото тяло на Джена и съсипания ми баща, и се запътих към насипа в клисурата.

Стигнах до улица „Конкорд“, когато бурята се засили, вдигна във въздуха купчините сухи листа и ги завъртя в истинска вихрушка над главата ми.

— Маки, Маки, почакай!

Карлина тичаше по тротоара след мен. Беше облечена в черното си дълго палто и беше увила шал на главата си.

Дъждът беше толкова рехав, че приличаше на мъгла, стелеща се плавно под светлината на уличните лампи. Капките вода се стичаха от краищата на палтото й и се разпръскваха в краката й.

— Къде си тръгнал? — попита тя, спирайки под уличната лампа.

— Ти къде мислиш? Слизам долу да попитам Мориган защо, по дяволите, унищожи църквата! Цялата сграда я няма, Карлина! Просто я няма.

Тя притисна ръце към лицето си и раменете й се отпуснаха безжизнено.

— Не е така. — После го повтори. — Не е така, както си мислиш.

— Тогава ми кажи как точно е. Кажи ми какво стана с църквата. Вие ли изгорихте църквата на баща ми?

— Ние не сме чудовища, Маки. Не сме направили това.

Лицето й беше странно безизразно и за пореден път бях поразен колко различна изглеждаше от жената на сцената. Карлина Карлайл означаваше дим и цветни светлини. Тази нова жена беше загадъчна и студена. На улицата въздухът беше още горещ и тежък от пожара.

— Кои сме всъщност тези „ние“? — казах аз уморено, защото вече ми беше все едно какво щеше да ми отговори.

— Не обичаме много имената. Когато назовеш нещо, ти вземаш част от силата му. То става известно, познато на хората. Наричали са ни с различни имена — добрите съседи, приказният народ. Сивите, старите, другите. Духове, призраци, демони. Тук никога не са давали имена. Ние сме нищо за тях.

Замълча за минута и когато продължи, гласът й звучеше различно.

— Господарката обича да причинява болка и страдание на града. Обича да подпалва пожари.

— Къде е тя?

— В хълма от шлака край парка има врата. Но не ти препоръчвам да отиваш там. Тя е изключително опасна и Мориган може да побеснее, че си се изложил на риск.

— Е, да побеснее тогава.

Карлина се обърна и се загледа към пътя.

— Трябва да помислиш добре какво правиш. Може и да си ядосан в момента на това, което прави Господарката, но не е твоя работа да се изправяш срещу нея заради тях.

— Спри да говориш за тях и ние. Аз съм един от тях.

Карлина кимна, очите й бяха големи и тъжни.

— Тогава вземи нож със себе си. — Гласът й беше съвсем тих. — Обикновен кухненски нож. Завий го в кърпа, в каквото и да е парче плат, но го вземи със себе си и го забий в земята в основата на хълма. Вратата няма да се отвори по друг начин.

— И това ли е? Просто да забия ножа и вратата ще се отвори? А после? Да се усмихна и да вляза вътре, така ли?

Карлина пъхна ръце в джобовете си.

— На захвърлените е позволено да се върнат у дома, ако пожелаят. Тя може и да е истинска кучка, но поне това ти го дължи.

Дъждът продължаваше да вали упорито. Усещах думата „захвърлени“ да плющи като шамар в лицето ми. Може би Карлина забеляза промяната в изражението ми, защото въздъхна и сведе смутено очи към земята.

— Мога само да ти пожелая „късмет“.