Подмененият

Девета глава Целият този блясък

Пред дома на Стефани Бийчам улицата беше пълна с коли, с шума на тряскащи се врати, глъчката от гласовете на хората, пъплещи към и около къщата. Повечето бяха в карнавални костюми и въпреки че Хелоуин беше чак във вторник, целият квартал вече беше украсен като за празника — по прозорците имаше хартиени скелети, а на верандите — тиквени фенери. Дъждът беше решил да направи услуга на купонджиите и беше намалял до лек ръмеж. В предния двор на Стефани някой беше забучил плашило от зебло, направено да прилича на личното чудовище на Гентри — Калната вещица, с която местните плашеха малките деца от векове. Косата й беше направена от тел и канап, а някой беше нарисувал озъбено лице на зеблото с маркер. Плашилото се беше наклонило на една страна над верандата и изглеждаше огромно и зловещо. Розуел и аз влязохме в алеята, без да говорим. Той не беше с карнавален костюм, но си беше сложил изкуствени остри зъби, които пасваха идеално над истинските му. Постоянно ми хвърляше замислени бегли погледи.

— Какво? Защо ме гледаш така?

— Ти не си… ох… — Докосна устните си и новите си пластмасови зъби. — Не отвори прозореца. Знаеш ли колко време мина от последния път, когато пътувахме, без да отвориш прозореца на колата?

Осъзнах, че беше прав. Все още бях добре, дори след петнайсет минути в колата.

— Това проблем ли е?

— Не. Но е странно.

Кимнах и останахме така известно време в началото на алеята, гледайки се един друг. Зад нас някой крещеше думите на училищния химн, високо и фалшиво. Запътихме се към отворената странична порта и после към задната част на къщата. Вратата водеше към голяма, ярко осветена кухня, където имаше прекалено много неща във формата на крава или изрисувани като такива. И там беше и Тейт. Защото тя беше навсякъде, криеща се по ъглите, навлизаща грубо в живота ми и просто не можеше да ме остави на мира. Усмихна се, когато ме видя, но това беше жестока, победоносна усмивка, сякаш току-що ме беше победила в някаква особена игра.

Беше се облегнала на кухненския барплот между Дрю и Дани. И тя не беше облечена в костюм, но носеше на главата си една от онези странни диадеми — две искрящи звезди стърчаха от нея и се полюшваха напред-назад, премигваха от време на време много силно и хвърляха отблясъци във всички посоки.

Изпуфтях мислено, но се опитах да се държа нормално, докато минавах покрай нея, проправяйки си път към хладилника. Взех си една бутилка „Маунтин Дю“9 и се облегнах в далечния ъгъл на кухнята. Дани беше до мивката, трополеше с мерителните лъжички и бутилки и майстореше някакво странно и съмнително питие. Беше облечен в костюм на скелет с качулка с дълъг цип отпред като главния герой от филма „Дони Дарко“. Дрю беше облечен като заека Франк от същия филм, но маската му беше свалена и лежеше на барплота. Когато приключи с прибавянето на джин и гренадин, Дани побутна бутилката към брат си.

— Опитай го и ми кажи какво още му трябва.

Дрю отпи глътка, закашля се и остави бутилката.

— Това е отвратително.

Дани се намръщи и метна лъжицата към него.

— Ти си отвратителен. Имам нужда от конструктивна критика, задник. Какво му трябва?

Дрю му хвърли лъжицата обратно.

— Трябва да бъде изхвърлено.

— Направи си го сам, мистър Микстура.

Подкачаха се приятелски известно време, после Дани нахлупи заешката маска на главата на брат си и двамата се отправиха към трапезарията, където се вихреше купонът. Докато излизаха, Дрю се протегна и нахлупи качулката на скелет върху главата на Дани.

Розуел вече се беше измъкнал — вероятно, за да открие Стефани. Бях сам в кухнята с Тейт и не бях сигурен какво да правя, дали да планирам бягството си, защото въпреки че нямах никакво желание да говорим за мъртвата й сестра, знаех, че тя просто щеше да ме последва, и може би беше по-подходящо да проведем разговора тук, докато нямаше никой друг наоколо.

Виждах формата на тялото й под тениската, извивките й… Знаех, че трябва да стоя далече от нея, но внезапно всичко, което желаех, беше само да я докосна. Прекосих кухнята и застанах до нея, та поне да не ни се налага да крещим тайните си един към друг през стаята. Усмивката й беше изкуствена, леко цинична, и явно не ме очакваше нищо добро. Косата й ухаеше на грейпфрут и нещо леко и ефирно, което изобщо не й подхождаше, но беше приятно.

— На какво си се маскирала? — попитах аз, като се протегнах и докоснах закачливо една от антенките й.

— О, не знам — хищна богомолка робот. Или марсианка. Или кухненско фолио. А ти на какво си се маскирал?

Оставих бирата си и притиснах длани в плота. Да, въпросът беше много подходящ. Аз не бях аз — постоянно се маскирах на някой друг.

На нормален, съвсем обикновен човек, роден в обикновено семейство, с кафяви очи и нокти, които не ставаха сини, просто защото жените в кафенето използваха железни подноси за пържените картофки вместо алуминиеви.

Но не казах нищо. Очите й бяха напрегнати и странни. Протегна ръка към неуспешното питие на Дани, без да откъсва поглед от лицето ми.

Наведох глава и се зазяпах в пода.

— Спри да ме гледаш така.

— Как?

Сякаш съм глупав и жалък и ти ме мразиш?

Свих рамене.

— Не знам. Няма значение. — Вдигнах отново глава и я погледнах безпомощно. — Какво въобще правиш тук?

От уредбата гърмеше някакво бързо, живо парче — знаете ги, за това как всичко ще бъде наред и просто трябва да бъдеш себе си и как ако се постараеш максимално, всичко ще се получи, и всякакви други такива простотии. В съседната стая момичетата танцуваха заедно и припяваха на песента.

— Изумителното в тази песен — започна Тейт с глас, който звучеше подозрително ведро, сякаш изобщо не променяше темата на разговора ни — е, че в нея няма и капчица ирония.

Погледът й беше прям, изпълнен с толкова болезнена и видима тъга, че тя почти имаше собствени очертания. В зениците й се преливаха една след друга вълни от ръждивочервени експлозии, сякаш в очите й избухваха нови звезди, но Тейт се хилеше — онова плашещо, жестоко хилене. От него погледът й изглеждаше така, като че ли тя искаше точно в този момент да разкъса нечие гърло.

Облегнах се на барплота и се опитах да измисля нещо, което да сложи край на разговора ни. Трябваше ми нещо категорично, което щеше да прекрати завинаги този проблем. Тя изгълта наведнъж питието на Дани и отново ми се ухили.

Не проумявах какво всъщност искаше. Сестра й беше мъртва. Дали щеше да бъде мъртва в красив ковчег на улица „Уелш“ или някъде другаде, това не променяше нищо. Смъртта беше необратима. Постоянна. Не можеш да направиш нищо по въпроса и все пак Тейт изглеждаше решена да си я върне обратно, сякаш с правилния отговор можеше да оправи всичко. Очите й бяха напрегнати, а диадемата й продължаваше да блещука във всички посоки и по раменете й проблясваха звездички.

— Вярваш ли в приказките?

— Не.

— Дори в хубавите, които ги разправят на порасналите вече деца, че ако следваш правилата и се стараеш наистина упорито, намериш си добра работа и създадеш семейство, то тогава всичко ще бъде наред и ще живеете щастливи завинаги?

Изсумтях и поклатих глава.

— Добре. Значи трябва да ти е писнало също като на мен от факта, че всички тук обичат да си играят на „Нека да продължаваме да се преструваме“.

— Виж. Говориш за различни неща и си напълно объркана. Съжалявам за сестра ти, наистина. Станалото е ужасно. Но, за Бога, това просто не е мой проблем.

Усмивката й за секунда застина и очите й се отвориха още по-широко. Гласът й стана по-подигравателен, гаден и висок.

— О, нека да продължим да се преструваме, Маки! Нека да изиграем частта, в която най-накрая ти порастват топки, изправяш се смело срещу фактите и спираш да вярваш, че всичко е прекрасно и пред вратата те чака каляска с еднорози! Да си представим, че си спрял да се отнасяш с момичетата така, сякаш имат половин мозък и казваш на едно от тях, че понякога едни малки, грозни чудовища се показват от леглото, където преди спеше сладката й сестричка. Защо не й разкажеш за това?

Бузите ми пламнаха, сякаш ми бяха зашлевили шамар.

— Защо? — казах аз и въпросът прозвуча много високо, като силен рев. Снижих гласа си бързо. — Защо да го правя? Какво ме засяга това?

Тя ме погледна и поклати глава, сребърните звездички затанцуваха около нея.

— Ти наистина смяташ, че всички са много тъпи, нали?

За миг спрях да дишам. После се наведох към нея и се опитах гласът ми да прозвучи максимално твърд и зловещ.

— Значи се предполага да съм експерт по твоето семейство и да имам обяснение за трагедията, която ви сполетя? Какво точно те накара да смяташ, че имам нещо общо с каквото и да е било, свързано със станалото с вас?

Смехът на Тейт беше изпълнен с презрение.

— Повярвай ми, ако имах избор, щях да предпочета да бъде някой, който не е безгръбначно като теб. Но, за съжаление, ти си единственото, с което разполагам.

Излях напитката си в мивката, където тя се разпени, после се отблъснах рязко от плота и излязох. Далече от кухнята, далече от безмилостната, гадна усмивка на Тейт.

За пръв път, откакто Дрю и Дани изрисуваха шкафчето ми и замаскираха онази гадна дума, се сетих отново за това и се запитах дали Тейт не беше издраскала „изрод“ на вратичката му. Бързо отхвърлих идеята обаче. Беше станало в деня на погребението, което беше доста основателно алиби, най-вече, защото все още не я бях вбесил толкова, колкото сега. В дневната уредбата гърмеше силно, тълпата се блъскаше. Проправях си път между супергерои и секси вещици, опитвайки се да намеря място, където да избягам и да се скрия.

— Маки! — Алис седеше на дивана, усмихваше се и ми махаше с ръка. — Маки, ела тук.

Всичко, което правеше, изглеждаше толкова небрежно, леко, лъскаво островче сред хаоса на живота, напълно нормално, успокояващо… Точно това, от което имах нужда.

Когато седнах до нея, тя се премести по-близо до мен и кракът й се докосна до моя. Миришеше на текила и някакъв цветен парфюм, от който очите ми се насълзиха. Беше маскирана като котка, което според мен беше доста банален костюм. Беше ми по-лесно да мисля за нея, облечена в чистия и семпъл тенис екип. Но нямаше начин да пренебрегна щръкналите й ушички и черните мустаци, изрисувани на бузите й. Всяко трето момиче на купона беше котка.

— Ей — каза тя и се наведе още по-близо към мен. Шнолите й се бяха разхлабили и косата й гъделичкаше рамото ми. — Може би трябва да отидем някъде на по-спокойно място.

Устните й бяха гладки и блестяха, но обицата в устата й все още ме разколебаваше. Зачудих се дали „Най-полезната глогинова отвара“ щеше да бъде достатъчно силна, за да ме предпази от метала. И дали наистина исках това, което си мислех, че искам. Имах желание да я целуна, но не по чистия, изпълнен с копнеж начин, по който мечтаеш да целунеш първата си любов. Жадувах за това така, както понякога ти се иска да скочиш в ледената вода на някое езеро, макар да знаеш, че усещането няма да е никак приятно. Изпитвах раздираща, извратена нужда да се вцепеня. Да видя какво е да се чувстваш като някой друг.

— Искаш ли да седнем някъде другаде?

— Нали сме седнали сега тук. — Ръцете ми се потяха.

Тя ме погледна с досада и наклони главата си на една страна.

— Обзалагам се, че има и по-уютно местенце в тази къща, на втория етаж вероятно… Някоя спалня, например.

Не знаех какво да й отговоря. Да и да и не и да. Погледнах към стъпалата, водещи нагоре, и тогава за миг дъхът ми секна.

Две момичета стояха прави по средата на стълбището, с подпрени лакти на парапета, и си шепнеха нещо. Едната беше красива, облечена в голяма, пухкава рокля, на главата си носеше корона, а в ръка държеше жезъл със сребриста звезда на върха. Изглеждаше нежна и изящна, като истинска розова кукла или като момичетата, които ги целуват в края на приказките и те се събуждат, за да заживеят щастливо с принца, но беше ниска. Много ниска. Ако застанеше до мен, сигурно щеше да ми стигне едва до кръста. Освен това имаше най-големите уши, които бях виждал някога, и ми се струваше, че краката й излизат направо от хълбоците. Тя се държеше за парапета и говореше с другото момиче, което не беше нито ниско, нито розово, да не говорим пък за сладко.

Лицето на второто момиче беше лъскаво, каквато става кожата след лошо изгаряне. На врата си имаше колие с шипове и гърлото й беше разкъсано. Раните бяха изрисувани много добре. Изглеждаше много бледа, почти безкръвна, само с остри черти и ръбове на цялото тяло. Усмивката й беше лунатична, широка, като зейнала яма.

Наблюдаваше тълпата и когато се усмихна, усмивката й беше предназначена за мен.

Обърнах се към Алис.

— По-добре да излезем навън.

Тя поклати глава.

— Студено е.

В другия край на стаята момичето се отдръпна от парапета и започна да слиза надолу по стъпалата. Дори от дивана можех да усетя лекото зловоние на нещо мъртво. И това изобщо не беше костюм.

Сграбчих Алис по-грубо, отколкото възнамерявах, и я вдигнах рязко от дивана.

— Нека да излезем навън, става ли? Да се поразходим малко.

В задния двор хората стояха скупчени на малки групички в покритото патио, смееха се, пушеха и пиеха бири от пластмасови чаши. Опитах се да успокоя дишането си, но сърцето ми туптеше лудо в гърлото ми. До мен Алис се бореше с усукващия се котешки костюм.

— Божичко, тази опашка е ужасна.

Наистина беше, но не по начина, по който тя си мислеше.

Внезапно Алис се обърна към мен и се надигна на пръсти. Обицата в устата й издрънча леко. Ръката й беше топла в моята, от устните й ме деляха сантиметри. Преглътнах и се помъчих да се сетя защо изобщо не чувствам това като най-прекрасния миг от живота ми.

— Какво има? — попита тя, издишайки в лицето ми нова порция текила и метал. Постави драматично ръка на хълбока си. — Ей, да не си гей или нещо такова, а?

Зяпнах я втренчено. Беше красива на светлината от верандата и много, много чужда. Поклатих глава.

— Тогава какво има? Сериозно.

Но тя никога не ме беше виждала наистина. Никога. Ето я тук, измисляща си някакви безумно сложни и нелепи истории, а Тейт беше напълно права — отговорът винаги беше опасно ясен за всеки, който поискаше да го види.

Тейт, лицето й на сантиметри от моето, докато се взираше в мен и ми казваше, че съществото в онзи ковчег не е било сестра й, че нещо друго е умряло в легълцето й и че тя просто иска някой да чуе какво има да каже.

Алис се приближи още към мен.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

Не, не я слушах. Стоях под подгизналото дърво с момичето, чиято сестра беше поредната жертва на този шибан малък град и което имаше пълното право да бъде ядосано, а не тъжно. Само за това можех да мисля в момента и Алис беше на светлинни години от мен.

Мрежестата врата зад гърба ни се затръшна и аз се обърнах, готов да се изправя срещу двете странни момичета, но беше само Тейт. Излезе на задната веранда и погледна отвисоко към нас, както стоеше там на най-горните стъпала, подпряна на лакти на парапета, с подмятащите се напред-назад блещукащи звездички на главата си.

Светлината от кухнята сияеше зад нея и осветяваше краищата на косата й като някакъв ореол, сякаш тя беше свръхестествено неоново същество. Не можех да видя лицето й, но силуетът й се местеше между нас. Между мен и Алис. Мен. Алис.

Стоях в двора и погледнах към нея, сякаш тя беше момичето на балкона, а аз ухажорът отдолу. Тейт пристъпи напред извън светлината и най-накрая видях лицето й. Не знам какво бях очаквал. Нещо зашеметяващо, предполагам. Но тя изглеждаше както винаги. Напълно незабележително.

— Розуел те търси. — Устните й бяха присвити и ме гледаше право в очите.

Намерих го в дневната сред групичка момичета от ученическия съвет. Той се ухили и ми помаха, после продължи да гъделичка Стефани, която се разсмиваше шумно всеки път, когато Розуел се преструваше, че ще я захапе с изкуствените си вампирски зъби. Наместих се до Джена Портър, която изглеждаше отегчена и леко пияна. Беше облечена в тога, в косата си имаше листа, но носеше обичайните си обувки. Те бяха яркочервени с малки цветчета, гравирани на токовете, и изобщо не отиваха на костюма й.

— Ей — казах аз.

Тя кимна и ми се усмихна. В насрещния ъгъл на стаята, близо до малкия килер, в който си мятахме връхните дрехи, стояха двете странни момичета и си шепнеха нещо, прикривайки устите си с ръка. Престорих се, че не съм ги видял, но Джена погледна към тях и поклати глава.

— Нямам търпение да се разкарам оттук — измърмори тя и инстинктивно докосна металния кръст на врата си. — Веднага щом завършим, се местя в Ню Йорк.

— Какво има в Ню Йорк? — казах аз, повдигайки вежди. Гласът ми звучеше естествено, но зяпащите ме момичета ме притесняваха и чувствах, че не се държа нормално. Внезапно изгубих всякакво желание да водя разговор за каквото и да било.

Джена сви рамене.

— Чикаго тогава. Или Бостън, или път Ел Ей… Където и да е. — Очите й изглеждаха разфокусирани и тя се усмихваше, но изражението й издаваше, че го прави насила. — Майната му… Ще отида дори в Нюарк или Детройт, само и само да се махна от това забравено от бога място.

Не беше нужно да казва това, което всъщност си мислеше. Само и само, за да се махна от тези хора.

Отворих уста, като се опитвах да измъдря някоя банална и успокояваща фраза. И тогава усетих миризмата на загниващо месо. Момичето с разкъсаното гърло идваше към мен. Пробиваше си път през тълпата, а ниското розово момиче се препъваше зад нея. Пулсът ми направо излезе извън контрол.

Джена изсумтя презрително, нещо средно между отвращение и страх.

— Това е най-грозният костюм, който някога съм виждала. Сериозно. Какво се предполага да бъдеш?

Гниещото момиче не отговори. Просто се обърна към Джена с налудничавата си усмивка и Джена отстъпи назад, изглеждайки много доволна, че си тръгва. Бях останал сам с момичето, което без съмнение беше изпълзяло преди малко от гроба си.

— Да не би да ни избягваш? — попита тя и се приближи към мен. Дъхът й беше студен и миришеше на застояло. — Тъкмо бях решила, че сега е подходящо да си поговорим. Глогът е чудесна тема за разговор, не смяташ ли?

— Вървете си — прошепнах аз, като се опитвах да гледам встрани, а не към врата й, който зейваше и издаваше тих, шляпащ звук, когато тя говореше. Май раните не бяха рисунки…

Тя се ухили още повече. Зъбите й бяха остри и жълти.

— Какво има? Да не се тревожиш, че привличаме внимание? Че ще разкрием твоите малки тайни? Това е нашият сезон, скъпи — времето, когато и най-ужасните от нас могат да се появят в града и да изглеждат като всички останали.

— Видя ли метеорния поток Орионидите снощи? — попита ниското момиче, надзъртайки зад гърба на другото. — Сега падат постоянно — това са астралните тела, отделени от създалото ги тяло. Те са частици от Халеевата комета. Видя ли ги?

Поклатих глава. Бузите й бяха много розови.

— Пикът им е чак в понеделник. Имаш много време.

Другото момиче се обърна към нея.

— Млъкни, мухло. На никого не му пука за твоите звезди.

— На него му пука — каза малката розова кукла. — Видях го как гледа в кухнята. Определено копнееше за тях. — Махна с детския си жезъл към приятелката си и се опита да ме потупа по ръката.

— Всичко е наред, не се притеснявай. Повечето хора не са толкова безчувствени към красотата като нея.

Гледах право напред, като усещах миризмата на гранясало месо всеки път, когато си поемах дъх.

— Вижте, какво искате?

Зловещото момиче се ухили направо лъчезарно.

— Теб, разбира се. Ти си нашата плячка.

— Да — каза и ниското създание, усмихна се и очите й се присвиха и заприличаха на полумесеци. — Ти си нашата плячка, а ние сме ловците.

После отметна главата си назад и се разсмя, сякаш това беше най-забавното нещо, което някога беше чувала.

Приятелката й се наведе и се втренчи в мен с млечните си, белезникави очи.

— Твоята „сестричка“ прие нашата помощ и сега ни дължи услуга. Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия, и то бързо. Ако не дойдеш, ще намерим Ема и цената за помощта ни ще й излезе много скъпа.

— О, не се дръж така гадно — каза розовичката и тупна зловещото момиче с жезъла си.

После се обърна към мен.

— Малкълм, моля те, ако се държиш добре и ни съдействаш, всичко ще бъде наред.

И после те изчезнаха, а аз стоях в красивата цветна дневна на Стефани Бийчам и в устата си имах вкус, който ми напомняше за катастрофа. Тя ме беше нарекла Малкълм. Изведнъж Дрю се озова до мен, гледайки ме стреснато.

— Господи — каза той и свали заешката си маска. — Какво беше това?

Обърнах се към него.

— За какво говориш?

— За тези момичета. — Лицето му се напрегна. — Разговорът изглеждаше доста… сериозен.

Свих рамене и наведох глава.

— За първи път ги виждам.

Което, както и двамата знаехме, не беше отговорът на въпроса му, независимо че твърдението беше вярно.

Той повдигна многозначително вежди.

— Добре де, няма проблем. Стига да не смяташ да се мотаеш с някоя от тях. Високата беше грозна като смъртта.

— Няма такава опасност — казах аз и се протегнах към Розуел. — Ей, готов ли си да си тръгваме?

Той не изглеждаше изненадан — никога не беше, — просто щипна Стефани по бузата, стана от дивана и се запъти към вратата. Щом се настанихме в колата, поседяхме така известно време, гледайки пред себе си, без да говорим. Сърцето ми биеше неравномерно и се чудех кога ли най-накрая ще спре.

Розуел пъхна ключа в стартера.

— Е, готов ли си да се отбием до Мейсън?

— Тр… — Гласът ми прозвуча странно дори и на мен и се наложи да започна отначало. — Трябва да се прибера у дома. Да свърша нещо…

Розуел кимна и запали двигателя. Изглеждаше сериозен и по-момчешки и невинен от обикновено.

Не казах нищо друго, защото не можех да измисля какво. В главата ми имаше прекалено много неща. Казвах си, че Ема си е у дома и работи по проекта си по ботаника, може би, или пък се е свила на кълбо в леглото с книга в ръка. Че беше в безопасност. Трябваше да бъде, защото не можех дори да мисля за възможността, че не е.

Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия. Беше като някакъв вид покана, но хълмът от скрап беше просто ронлива купчина, образувала се от отпадъци. Беше буренясал и изоставен и нямаше да намеря нищо, ако отидех там. Освен ако момичетата наистина не бяха толкова свръхестествени създания, колкото изглеждаха, и онова място криеше своите тайни. Сигурно имаше нещо повече, вход към нещо зловещо, защото понякога нощем мъртвите се надигаха и тръгваха по пустите улици. Ако човек повярваше на слуховете и на мрачните поверия от историите за лека нощ, нещо страшно живееше под пластовете негасена вар и шисти. Не бях голям експерт, но бях сигурен в едно — момичето на купона с шиповете на врата беше мъртво. Миризмата, носеща се от нея, беше развалената, отвратителна смрад на разложение, а и нищо не би могло да бъде живо при разрязаните й вени и артерии. Усмивката й беше плашеща и треперех при мисълта, че това можеше да бъде само началото на нещо много по-страшно, което щях да намеря, ако отидех там.

Но само едно имаше значение за мен, докато пътувах в колата и зяпах през прозореца. Ема. Тя се беше опитала да ми помогне — и малкото шишенце с отварата от глог наистина беше помогнало, — но каква щеше да бъде цената за това? Какво трябваше да дадем в замяна? Когато си зададох този въпрос, разбрах, че всъщност отговорът нямаше значение. Не можех да допусна нещо да й се случи. Така че знаех какво трябва да направя.

Десета глава Чудовища

Когато Розуел ме остави пред нас, кварталът беше спокоен. Никакви странни създания, никакви мъртви неща, никакви зловещи твари в сенките.

Тръгнах по улица „Конкорд“ към „Орчард Съркъл“, покрай задънената улица без изход и надолу по склона към моста. Беше тъжна и самотна разходка толкова късно нощем и ми стана още по-самотно, докато се запътвах към дълбоката клисура между моя квартал и центъра на града, без да знам какво ме очаква там. Слизайки надолу, подуших влажната, задушна миризма, носеща се отдолу — като градинска тор и гнилоч.

Китаристът от „Распутин свири блус“ стоеше на алеята на моста, силуетът му едва се различаваше в мрака и цилиндърът го правеше да изглежда неестествено висок. Пушеше цигара и когато погледна нагоре, пламъчето й заблещука драматично, като по филмите, в яркочервено.

Стъпих на заграденото отстрани пространство за пешеходци.

— Мен ли чакаш?

Той кимна и махна с ръка към другия край на моста.

— Да се поразходим малко.

Бяха ме побили тръпки.

— Кой си ти? Как се казваш?

— Наричай ме Лутър, ако ти харесва.

— А ако не ми харесва?

— Тогава ме наричай по друг начин.

След достатъчно напрегната пауза посочи отново към другата страна на клисурата, после кимна с глава надолу, към насипа с шлака.

— Къде отиваме?

— В шахтата, естествено.

Гласът му накара врата ми да изтръпне целия. Трябваше да си напълно луд, за да слезеш в леговището на някакви мъртви твари. Да си изперкал тотално. Знам, че трябваше да му кажа, че няма сделка и да си тръгна. Обаче не можех. Имаше множество аргументи в подкрепа на решението да се обърна, да се изкача по пътеката, да изтичам до вкъщи и да заключа вратата. Но когато ставаше въпрос за Ема, лоялността ми беше извън всякакво съмнение. Бях готов да направя на практика абсолютно всичко за нея.

Последвах Лутър през моста и по лъкатушещата пътека, която минаваше в подножието на клисурата, където шлаката стоеше струпана на плътна, черна маса. Докато се придвижвахме навътре из клисурата, хълмът с отпадъците се издигаше все повече и по-високо в небето.

Лутър се усмихна и докосна периферията на цилиндъра си.

— Дом, сладък дом.

— Значи живееш в… насипа?

Той помръдна пренебрежително с рамене.

— По-точно, под него.

После бръкна в палтото си и извади нож. Острието му беше дълго и жълтеникаво, направено от слонова или някаква друга кост. Отстъпих назад.

Той се засмя.

— Не се дръж като глупак. Няма да те нараня.

Наведе се и заби ножа в основата на хълма, чак до дръжката. Когато острието потъна в насипа, в първия миг не се случи нищо. После пласт ситен чакъл се отдръпна встрани и под него се разкри тясна врата. Лутър прибра ножа в джоба си и отвори вратата с натиск, като направи гостоприемен жест с ръка, за да ме покани да мина пръв. Навътре по коридора беше тъмно и миришеше на плесен. Беше нещо като тунел, с нисък таван и въздухът в него бе влажен и студен, но щом Лутър ме побутна, за да продължа напред, не се поколебах. Тръгнах, а той ме последва. Когато погледнех назад, виждах само черната, полюшваща се маса на палтото му, а ако забавех крачка, усещах леко побутване, докато ме насочваше надолу.

Движехме се бавно и аз се подпирах с ръка на стената. Беше грапава, изградена от множество отпадъци, натрупани и сплъстени един върху друг, но тунелът изглеждаше стабилен, без опасност от срутване. Подът се спускаше постепенно надолу, докато вървяхме, и си давах сметка, че слизаме все по-надълбоко под земята. Много по-надълбоко от мазетата, подземията и водопроводната система на града, минаваща под улиците. Тежестта на пръстта над нас беше почти задушаваща, но освен това имаше и нещо успокояващо. Чувствах се заобиколен отвсякъде, сякаш бях приютен в нечия грижлива утроба.

Продължавахме да вървим и тунелът започна да се разширява, а въздухът ставаше по-влажен и по-студен. В далечината под нас имаше някаква светлина. Когато стигнахме края на тунела, Лутър спря, оправи яката си и приглади реверите си. Светлината идваше от тясна цепнатина между две тежки врати. След това свали цилиндъра си и направи нисък поклон.

— Добре дошъл в Дома на яростта.

Намирах се в нещо като фоайе с каменен под и висок таван. В редици по стените горяха факли и димът се издигаше нагоре, черен, с мазен мирис на керосин. Дръжките им бяха различни, някои направени от изсъхнали клони, други — от бейзболни бухалки, а една приличаше на дръжка на градинска мотика или брадва. В стените излизаха отворите на други тунели, по-ниски и по-тесни от този, по който бяхме дошли. На срещуположната страна на помещението имаше две масивни камини, но не бяха запалени.

Групичка момичета стояха около една от камините и ни наблюдаваха. Всички бяха облечени в дълги, мръсни рокли с твърди корсети, вързани на гърба. Миризмата, която идваше от тях, беше по-ужасна от тази на момичето на купона. Все едно се намирах в морга. В далечния край на фоайето имаше голямо дървено бюро, каквото можеше да се види в библиотека или на някоя рецепция, но столът зад него беше празен.

Лутър внезапно постави ръка на рамото ми и ме стисна така силно, че подскочих.

— Хайде — каза той. — Няма нужда да се тревожиш. Тя просто иска да се срещне с теб.

Побутна ме по-близо и двамата се приведохме над бюрото, за да погледнем зад него.

На пода се беше свило малко момиче. Беше облечено в бяла официална рокля, която сякаш бе направена от стара хирургична марля и освен това изглеждаше така, като че ли в някакъв момент е била хвърляна в огъня. Момичето седеше с подвити под себе си крака и рисуваше по пода с овъглена пръчка. Всички рисунки приличаха на очи и гигантски усти, пълни със зъби.

Лутър се облегна на бюрото и натисна звънеца.

— Ето го вашето момче.

Момичето се обърна и погледна към мен. Когато се усмихна, отстъпих крачка назад. Лицето му беше детинско и някак срамежливо, но устата му беше претъпкана с малки, остри зъби. Не нормалните, съвършени трийсет и два зъба, които се предполагаше да има едно човешко същество, а по-скоро петдесет или шейсет.

— О, скъпи — каза то, остави пръчката на пода и протегна към мен мръсната си ръка. — Трябваше да бъда по-внимателна. — Гласът й беше нежен, а изобилието от зъби я караше леко да фъфли. — Сега си мислиш, че съм грозна.

Беше напълно вярно, да. Изглеждаше грозна, може би дори плашеща, но очите й бяха големи и хубави. Щеше да бъде направо ужасяваща, когато пораснеше и станеше по-голяма, но за момента беше сладка по някакъв странен начин, както малката пуйка или бебето опосумче.

Тя потупа с ръка тежкия стол с огромната седалка.

— Ела, седни и поговори с мен. Разкажи ми за себе си.

Не седнах веднага. Беше ми трудно да си съставя мнение за нея. Беше различна от Лутър и от момичетата на купона на Стефани. Зъбатата й уста и дребният й ръст я правеха по-неприемлива, по-абсурдна от всички тях.

Когато приседнах внимателно на ръба на стола, тя отново започна да рисува по пода.

— Бях любопитна — каза, докато чертаеше нова уста с пръчката си. — Толкова се зарадвахме, че оживя през детските си години. Подхвърлените обикновено не оцеляват.

Кимнах, вперил поглед в нея отвисоко.

— Коя си ти?

Тя се изправи и се приближи към мен, взирайки се в лицето ми. Очите й бяха черни като бездънни ями, като перата на мъртва птица.

— Аз съм Мориган10.

Името ми прозвуча странно, сякаш беше на чужд език.

— Толкова се радвам, че намери смелост в сърцето си да ни посетиш — прошепна тя и се протегна да докосне брадичката ми. — Чудесно е, че се нуждаеш от нас, защото и ние се нуждаем от теб, а бизнес отношенията винаги са много по-удовлетворяващи, ако са взаимно изгодни.

— Какво искаш да кажеш с това, че се нуждая от вас? Не се нуждая от нищо.

— О, скъпи — каза тя с усмивка и ме хвана за ръката. — Не бъди глупав. Разбира се, че се нуждаеш. Вече си отслабнал ужасно много и ще става само по-лошо. Това наистина е най-доброто решение за всички нас. Ти ще ми помогнеш и в замяна ще те снабдя с всички лекарства и болкоуспокояващи, които ще ти трябват, и няма да ти се наложи да изживееш остатъка от живота си в бавна агония.

Наблюдавах я и се опитвах да разбера истинската причина, поради която бях тук.

— Какво искаш? — казах аз и гласът ми прозвуча издайнически нервно, което не ми хареса.

— Не бъди толкова подозрителен. Няма да поискам от теб нищо, което вече да не си пожелал в сърцето си. — Обърна се и коленичи отново на пода, рошейки небрежно с пръсти косата си, като от време на време скубеше тънки кичурчета от нея. — Въпреки че музиката едва ли е най-мощното средство за отдаване на почит, все пак върши работа доста прилично. И винаги търсим нова, свежа кръв за нашата сцена.

— Какво общо има това с мен? Аз съм… никой.

— Имаш хубаво лице — каза тя, скръсти крака и се заигра с роклята си. — И запазено, здраво тяло. Твоята цялост те прави неизмеримо ценен за мен. Ако това е приемливо за теб, ще те изпратя на сцената с останалите ми красавци, за да се появиш с тях пред града и да приемеш обожанието на хората.

Всеки път, когато изскубваше кичур коса, тя го поставяше отстрани до рисунката си, сякаш си правеше някаква колекция.

— Имаш предвид „Распутин“? Кога?

— Утре, в онзи прекрасен клуб, „Старлайт“.

— Но аз тъкмо ги гледах. Те свириха там миналата вечер.

— Намираме се в лош период — отвърна тя. — Не ми казвай, че не си видял признаците.

Помислих си за ръждясалите решетки и скоби в „Старлайт“ и кимнах.

— Градът се отдалечава от нас. Дъждът ги обезсърчава и вниманието на феновете не е и наполовина толкова отдадено, колкото би могло да бъде. Имаме нужда от цялото обожание, което можем да си осигурим. Ако сезонът е лош, ще ги изпращам навън всяка нощ, докато най-слабите дни отминат.

— А какво искаш да направя аз?

Мориган се усмихна.

— Дойдохме си на думата. Сестра ти е доста активно и напористо момиче, както сигурно знаеш. Тя се обърна към нас заради теб и помоли за лечение и лекарства, които ние с радост й предоставихме. За нас не беше никак трудно да забъркаме съставките на отварата, от която се нуждаеш. И сега просто те молим да ни помогнеш в нашето усилие да получим нужното ни възхищение и аплодисменти.

Не я попитах каква беше ползата им от аплодисментите или откъде въобще знаеше, че мога да свиря. Вместо това изтърсих нещо ужасно тъпо и нелепо.

— Защо е толкова важно да направиш тези хора, които идват да слушат групата ви, щастливи?

Мориган си изскубна още един кичур.

— Любовта им към нас е по-силна, когато са щастливи.

Започваше да ми се струва, че се въртим в кръг.

— Какво означава това — „любовта им към нас“? Как може да ви обичат? Те дори не вярват, че съществувате?

— Те трябва да ни обичат, защото в противен случай се страхуват и ни мразят и всички политаме надолу в пропастта. Ще започнат да ни преследват — както са го правили и преди. Ако не пазим равновесието, ще ни убият.

Знаех, че това беше истина. Цялото ми ежедневие, всичко, което определяше живота ми — всичко бе свързано с историята за Килан Кори.

Мориган се намръщи и погледът й стана страшен.

— Те могат да бъдат опасни, ако проумеят какво се случва, затова е много важно да бъдат държани спокойни. Тяхното обожание ни крепи живи и нашата музика ги кара да се усмихват, въпреки че не осъзнават, че се усмихват на нас.

— Живеете от групитата11?

Тя сви рамене и нарисува голямо тромаво животно на пода.

— От тяхното внимание и техните дребни услуги. — Добави чифт очи, после и две цепки за зеници. — Това не е единствената форма на признание, която получаваме, но е доста добра.

— Ако не е единствената форма на почит, какви са другите?

— Имам сестра. Тя вярва повече във въпросните други начини за издигане и съживяване на култа към нас. — Каза го небрежно, но извърна поглед встрани и гласът й прозвуча странно пискливо. — Тя е зла, порочна крава.

— Не е много хубаво да говориш така за сестра си.

— Е, не е хубаво и да отмъкваш деца. Градът става неспокоен, изнервя се. — Пусна пръчката и се сви съвсем до ъгъла на бюрото, взирайки се в главния вход на помещението. — А и това означава, че трябва да оставим нашите скъпоценни бебета в замяна на техните.

Двете момичета от купона на Стефани влязоха през дългия тунел, от който бяхме дошли и ние. Онази с прерязаното гърло се облегна на вратата, докато малката розова принцеса се промуши покрай нея, размахвайки жезъла си със звездата.

Мориган се изправи и посочи към разлагащата се девойка.

— Семейството й разбрало какво представлява тя. Извели я една нощ навън, в котловината край „Хийт роуд“ и прерязали гърлото й със сърп.

Опитах се да дишам, но за секунда дробовете ми не се подчиниха. Момичето беше ужасно, но историята й беше още по-страшна. Мориган само кимна и ме потупа по ръката.

— Ужасно е, нали? Тя беше много млада. Още бебе всъщност.

Момичето стоеше до двойната врата, високо и парцаливо. Прокарваше пръсти по прерязаното си гърло и си играеше с краищата на раната си. Когато погледите ни се срещнаха, ми се усмихна. Извърнах поглед встрани и се обърнах отново към Мориган.

— Как може да е умряла, когато е била бебе? Тя вече не е малка, пораснала е…

Мориган кимна.

— И защо да не е?

— Защото когато хората умрат, те не правят така — не растат повече.

Тя махна небрежно с ръка и тръсна глава — Това е нелепо. Как бих могла да поддържам домакинството си, ако трябваше да прекарвам цялото си време да се занимавам с питомци, които не могат да се погрижат сами за себе си? — Усмихна се, явно доволна от себе си. — Мъртвите се грижат и за мен. Не е толкова сложно да ги съживиш отново, ако притежаваш нужните символи и амулети и знаеш правилните имена, с които да ги назовеш.

— Не знам, мисля си, че повечето хора ще кажат, че това си е доста сложна работа.

Тя ме погледна и този път сериозно поклати глава.

— В повечето случаи хората просто не искат да се занимават с това, не че не могат.

— Хората като сестра ти?

Момичето грабна пръчката си и я запрати в пода.

— Сестра ми живее от кръв и жертвоприношения. Не се интересува от нищо, което вече е мъртво. Но пък и тя има едно забележително предимство — родена е без сърце.

— Нима е безсърдечно да мислиш, че мъртвите неща трябва да си останат мъртви?

— Не — каза Мориган. — Безсърдечно е да използваш деца толкова безчувствено и да ги захвърляш само защото искаш да имаш нещо друго. Но виж ме, аз се справям и ще продължа напред. Ти дойде тук за глогиновата отвара и възнамерявам да ти я дам.

Заобиколи бюрото, протегна се към мен, хвана ме за ръката и аз я последвах. Поведе ме през една тясна врата и надолу по късо каменно стълбище. Въздухът беше влажен и наситен с мириса на различни минерали, но беше приятно и исках да вдишвам дълбоко и още, и още него. Вървях след нея, изненадан от това колко далече се беше разпрострял Домът на яростта.

Завихме по широк коридор и се озовахме в голяма стая, много по-голяма от фоайето. Подът беше покрит с локви застояла вода, толкова много, че нямаше начин да ги избегнеш.

Мориган подскачаше щастливо, цопваше в някои от по-малките локвички и разплискваше водата наоколо. Аз бях по-внимателен и ги заобикалях, където беше възможно.

— Внимавай — каза тя, като ме дръпна от ръба на една по-голяма локва. — Някои от тях са доста дълбоки и ще трябва да викам Лутър да те измъква оттам.

Погледнах по-внимателно в локвата, в която за малко да стъпя. Ръбовете й бяха скосени, изрязани право надолу в камъка и водата беше толкова дълбока, че не виждах къде е дъното.

В края на стаята заобиколихме езерце, което беше много по-голямо от останалите. Една жена се носеше по гръб във водата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, обвити с ленени ленти, за да прилепват до тялото й, но тя плуваше по повърхността, без да потъва. Роклята й беше прилепнала по краката й и краят й изчезваше надолу в тъмната вода. Очите й бяха отворени и се взираха в тавана, а преплетената й с листа и клонки коса се вееше около главата й. По бузите й се спускаха дълбоки белези, пресичащи се така, сякаш някой беше издълбал решетка на лицето й.

Мориган почти не й обърна внимание, но аз се спрях и се наведох напред, за да погледна по-отблизо.

— И тя ли е мъртва?

Момичето дойде с подскоци при мен.

— Тя ли? Не, изобщо не.

— Какво й се е случило тогава?

Мориган си пое дълбоко дъх, като че ли се опитваше да реши как е най-добре да ми обясни нещо, и после каза внимателно:

— Някои могат да излизат навън, някои — не, а други могат да го правят само в нощи, когато странностите им се приемат за нещо обичайно, като по време на карнавали и празненства. А има и такива, които преди са можели да излизат, но поради някаква случайност или нещастен инцидент вече не могат да го правят. — Пъхна ръката си в моята и прошепна: — Мъжът на сестра ми й причини това — Резача. Наряза лицето й с желязо, защото му беше забавно, и сега трябва да връзваме ръцете й, за да не си издере сама кожата.

В езерцето жената открехна устата си, но не издаде никакъв звук. Устните й бяха посинели от студ и тя се взираше в мен с широко отворените си очи, изпълнени с болка, докато накрая не издържах и се извърнах встрани.

Погледнах към Мориган.

— Защо? Каква е ползата, какво ще постигнеш, като нараниш някого така?

— Нищо. Не става въпрос за полза или не. Но сестра ми обича да наказва невинните за нашите провинения. Тя беше недоволна от мен и затова си го изкара на друг. — Потърси отново ръката ми. Нейната беше мъничка и гореща. — Нямах намерение да те натъжавам. Моля те, не се терзай толкова. Ела с мен и ще вземем нещо хубаво, за да те разсее от неприятните мисли.

Когато погледнах през рамо, жената все още се носеше по повърхността на езерцето и се взираше в тавана, докато водата нежно заливаше израненото й лице.

Мориган ме погледна.

— Невинаги е толкова зле — каза тя. — Сестра ми е прекалено жестока само към тези, които й противоречат. Иска да бъде сигурна, че знаем къде ни е мястото и пред кого отговаряме за постъпките си, но ако изпълняваме нарежданията й, няма от какво да се страхуваме.

Излязохме от вратата в далечния край, слязохме надолу по още няколко стъпала и се озовахме пред малка стая в дъното на коридора. Стоях на прага и се взирах в стаичката, пълна със стъклени шкафове. Мраморен плот минаваше по цялата дължина на стената, а над него имаше рафтове и чекмеджета. Плотът беше покрит с тръбички, епруветки и стъклени съдове във всякакви размери и форми.

Приятелката на Ема, Джанис, седеше на ниска възглавничка пред плота и се ровеше из струпаните върху него купчинки клонки, корени и листа. Косата й този път не беше разпиляна, а беше прибрана назад и вдигната на стегнат кок, както правеше Ема преди лягане. Прическата правеше лицето на Ема да изглежда нежно и крехко, но при Джанис ефектът беше обратен. Лицето й беше напълно открито и се очертаваха ясно високите й остри скули и деликатната й челюст.

Беше поразително красива, но по начин, който никога не би могъл да съществува в реалния свят. Някак толкова загадъчно и свръхестествено, че когато хората се сблъскваха с такъв вид красота, обикновено не можеха да я приемат и трябваше да я разрушат. Беше подпъхнала единия си крак зад себе си под странен ъгъл, а другия беше потопила в малко езерце с бълбукаща и извираща от камъните вода.

— Привет, грознико, който не е грозен — каза тя, без да ме погледне. — Да не си дошъл за още от моите чудотворни лекове?

Мориган прескочи малките локвички, отиде до нея и я прегърна през врата.

— Ще вземе още малко от глогиновата отвара, моля. Само да вкуси, като за начало. Ако се справи добре утре и ни накара да се гордеем, ще видим дали не можем да му дадем по-сериозно количество.

Джанис се изправи и отиде до редицата с чекмеджетата. Носеше нещо като гащеризон, с копчета отпред, с дантела около врата и оголени рамене, който приличаше на старомодно долно облекло. Отвори един шкаф със стъклена вратичка и започна да рови из шишетата. Когато намери това, което й трябваше, го взе и го донесе на плота. Много внимателно облиза едно хартиено етикетче, прокарвайки целия си език по него, и го залепи на шишенцето. Взе молива, който беше забучен в кока й, и написа върху етикета нещо, което приличаше на голямо, небрежно 3. После се обърна и ме погледна.

— Една доза — каза тя и сложи шишенцето в дланта ми. — Не е много, но трябва да ти стигне, докато спечелиш правото за повече.

Зад гърба й Мориган се примъкна към работната маса и се протегна към купчината клонки. Джанис се обърна рязко и я плесна по ръката.

— Палавнице!

Момичето отстъпи назад с виновно изражение на лицето.

Джанис порови из листенцата и клонките, намери малко жълто цветенце и го постави внимателно зад ухото на Мориган. Тя прокара лекичко пръсти по цветето, усмихна се и закачливо наведе глава.

— Нашата Джанис е много мила, нали?

Вдигнах малкото шишенце.

— Заради това ли мъртвите момичета и хората от групата изглеждат добре?

Мориган поклати глава. Завъртя се и облегна топлата си брадичка на рамото ми.

— Вие сте напълно различен вид едни от други. Всеки има своя начин на оцеляване. Мъртвешко сините момичета са доста жилави и могат да бъдат напълно унищожени само чрез разчленяване и огън. Моите музиканти се нуждаят само от възхищение и обожание, за да оцелеят, а многоуважаемата ми сестра живее от кръвта и жертвоприношението на нещастни създания като Малкълм Дойл.

Втренчих се в нея.

— Искаш да кажеш, от мен? Ще ме убие ли?

Тя поклати глава.

— О, не. Малкълм Дойл беше малко момченце, взето от кошарката му, за да задоволи ненаситния апетит на сестра ми. Ти си някой друг.

Беше вярно, но все пак се чувствах странно да чуя да ми го казват така. Аз не бях Малкълм Дойл. Бях някой друг.

— Това означава ли, че са го… наранили?

— Тя преряза гърлото му — каза Мориган. — Беше много бързо. Предполагам, че даже е било почти безболезнено, но не мога да съм сигурна. Да — добави след минутка, увивайки и развивайки косата около китката си. — Всъщност, като се замисля, по-вероятно е да е боляло.

— Значи, когато казваш, че тя и нейните приятелчета се хранят от града, имаш предвид, че убиват?

— О, не, не… Това не са убийства, а жертвоприношения. И цената, която плащат хората, е доста ниска. Едва ли може да се определи като чак толкова голямо лишение и се случва едва на всеки седем години, а през това време градът расте и процъфтява. А когато градът е добре, и ние сме добре.

Спомних си колко зле се почувствах край кръводарителския център само от мириса на желязото в кръвта.

— Пиете ли… кръв?

Мориган поклати глава.

— Методите на Господарката12 са си нейна работа и нямат нищо общо с Дома на яростта. Нашето задължение е само да отидем в двора на църквата и да станем свидетели на принасянето на жертвата.

— За какво говориш? Вие не можете да влизате в църковния двор.

— Не ставай глупав. Там има място, запазено специално за нас — знаеш, за еретиците и нечистите.

— Искаш да кажеш за самоубийците, за некръстените бебета, за убийците… Не за такива като вас.

Момичето се усмихна с чудовищните си зъби и стисна ръката ми.

— Това място е за нас. На всеки седем години отиваме в неосветената земя и наблюдаваме даряването на кръвта за нашата Господарка.

Все още не проумявах напълно какво ми казва и я погледнах замислено.

— Но това означава, че вие дори не я използвате, щом те просто я изливат.

— Намерението е една от най-могъщите сили. Това, което имаш предвид, когато правиш нещо, винаги предопределя резултата от действията ти. Този закон създава света.

— Но ти не можеш да излееш някаква кръв върху земята и да я накараш да те направи силен само защото мислиш, че трябва да стане така. Светът си е просто… светът.

Мориган отново поклати глава с усмивка.

— Всички постъпки са ръководени от намерението. Това, за което мислиш, това получаваш. В Дома на яростта получаваме това, от което се нуждаем, когато хората ни обичат. Затова имаме нужда от такива красиви създания като теб — красотата е могъща сила, нали знаеш.

Замислих се за Алис, как се намираше на върха на социалната стълбичка единствено защото съвършената симетрия на лицето й караше хората винаги да правят това, което тя искаше.

Зъбатото момиче беше обвило ръце около себе си и се полюшваше напред-назад. Наведе се внезапно към мен и облегна бузата си на ръката ми.

— Ние обичаме града колкото можем, с цялото си сърце, и хората там ни обичат в замяна, въпреки че невинаги знаят какво правят. Но това не е достатъчно за сестра ми. Тя се нуждае от жертвоприношения.

Заигра се с цветенцето зад ухото си и каза с тих, напевен глас.

— Тя взема хубавите им бебета и в замяна оставя нашата собствена болна плът. Тези, които ще умрат. И те почти винаги умират. За нас на практика е невъзможно да живеем извън хълма. Така че, виждаш, ние също жертваме своите. Но и това е ниска цена, защото се отказваме от болните бебета, от онези, които така или иначе ще загубим. Само че…

— Само че какво?

Ръката й беше топла, съвсем мъничка, когато се протегна да хване моята. Обърна се и ми се усмихна, разкривайки щедро многобройните си зъби. Все още не можех да свикна с гледката.

— Само че ти не умря. Не е ли чудесно?

Не отговорих. Бях се отнесъл в най-мрачните си, далечни спомени, мислех за тъмната, зловеща сянка, за плющенето на завесите, за тропота по прозореца… За това какво е да бъдеш оставен някъде и никога да не бъдеш намерен. Мориган преплете пръстите си в моите, стисна ги силно. Погледнах надолу към нея — тя беше ниска и грозна и се усмихваше тъжно, сякаш знаеше най-опустошителната тайна на света. Сякаш ме познаваше. Очите й бяха големи и тъмни и аз й се усмихнах в отговор, защото въпреки вида си някак предизвикваше жал, както стоеше така. Изглеждаше толкова тъжна.

— Обещай ми — каза тя, като се вкопчи още по-здраво в ръката ми и ме поведе към вратата. — Обещай ми, че ще ми помогнеш и ще свириш прекрасна музика за мен, и в замяна аз ще се погрижа никога да нямаш нужда от нищо. Обещай ми, че ще стоиш далече от лапите на сестра ми, и в замяна ще спрем да тормозим твоята сестра.

— Обещавам — казах аз, защото Ема беше най-важният човек в живота ми и защото щеше да бъде хубаво отново да мога да дишам. — Обещавам.

Единайсета глава Човешката любов

Когато излязох от хълма, въздухът беше студен и мъглив, влажен от есента и дъжда, който сякаш никога нямаше да спре. Покатерих се по стръмния склон на клисурата и пресякох пешеходния мост, после тръгнах по „Орчард Съркъл“ към къщи. На улица „Конкорд“ светлините от верандите блещукаха в правилна редица пред всяка къща. Влязох в нашата и спрях за миг в началото на стълбището, облегнах се на парапета и се постарах да се овладея напълно, преди да мина по коридора до стаята на Ема. Отворих вратата съвсем леко и прошепнах в процепа, като се стараех да не влезе много светлина.

— Ема?

Чу се изпъшкване, шумолене на чаршафи и завивки.

— Да?

Облекчението ме заля като вълна и издишах дълбоко. Влязох вътре и затворих вратата зад себе си, сега светлината влизаше само през тънкия процеп под нея. Легнах на килима до леглото на Ема и се загледах в сенките на тавана. Тя не каза нищо и знаех, че чака аз да продължа.

— Тази вечер се срещнах с едни хора.

Над мен сестра ми се завъртя в леглото си, но пак не каза нищо. После си пое дълбоко дъх.

— Какви хора?

Ами… мъртви. Но все още мотаещи се наоколо. Смърдящи, вонящи, разлагащи се отвътре. Зъбати и ухилени, противни и спотайващи се в мрака и в калта на изоставените мини. Но и това не беше цялата истина. Те бяха много повече от това. Бяха Карлина и Лутър, които наелектризираха сцената със своята музика, и Мориган с нейната ръка върху моята, сякаш ме познаваше и аз я познавах през целия си живот. И Джанис, не онази, която се отби вкъщи след училище, за да работи по ботаническия си проект, и беше костелива и изглеждаше странно, а онази, която живееше долу в Дома на яростта и беше красива. И момичето, което харесваше звездите и беше щастливо, и розово, и някак сладко.

— Защо Джанис ти е лабораторна партньорка?

Ема отговори със спокоен, овладян глас:

— Защото в груповите проекти обикновено участва група.

— Лъжеш ли ме?

Тя мълча дълго време, а когато отговори, звучеше отбранително.

— Забелязах я как се блъсна в една желязна маса. Отдръпна се веднага и после се огледа, за да провери дали някой не я е видял. Помислих си, че може… да е като теб. Попитах я дали иска да работим заедно.

— Взела си нещо от нея — казах аз и допрях дланите си до пода.

— За да ти помогна — прошепна тя. — Само за да ти помогна.

— Нищо не е безплатно, Ема. Мисля, че нейните… хора искат нещо в замяна.

— Тогава ще им платим — каза тя и аз затворих очи, когато чух решителността в гласа й. — Ще направим това, което искат.

— Ами ако не е толкова просто? Ако искат нещо странно, невъзможно или лошо?

Никой от нас не проговори известно време след това. Понякога нещата са толкова големи и сложни, че дори не можеш да говориш за тях.

— Те правят кървави жертвоприношения — казах аз. — Точно като в книгите. Знам, че звучи налудничаво, сякаш някой си го е измислил. Но е истина.

Ема не отговори веднага. Когато го направи, гласът й беше неестествено спокоен.

— Не е изненадващо. В много култури са се извършвали човешки жертвоприношения.

— Изненадващо е, защото е абсурдно. Не сме в каменната епоха. Не обикаляме в кръг, за да принасяме в жертва на боговете враговете или съседите си.

Тя се изсмя, но звукът звучеше задъхано и треперливо, почти като хлипане.

— Ние принасяме обаче. Приемаме за нормално, че понякога в града ни умират деца. И понякога всички други стават жертва на рецесията. Навсякъде другаде безработицата расте до небесата и фабриките и мандрите фалират и затварят, но не и нашите. Никога нашите, защото ние храним земята си и тя ни храни в замяна. Имаме храна и просперитет, и спокойствие, в града ни няма сериозни заболявания, епидемии и нищо лошо не се случва.

— Освен че на всеки седем години някой убива едно от децата ни.

— Трябва да разбереш: невинаги е толкова зле.

— Значи просто някое малко детенце бива убито, но това е готино?

За секунда Ема се умълча дълбоко, сякаш нарочно сдържаше дъха си. Когато отговори, все още беше съвсем спокойна.

— Мисля, че е по-сложно. Невинаги се принася в жертва дете. Някои древни германски племена вярвали, че ако човек се жертва доброволно, това е само по себе си магия. Като трансформация. В един от старите друидски текстове пише как един човек влязъл в пещера, за да бъдат изяден от някаква богиня, и излязъл оттам като най-великия поет на всички времена. Хората влизали в мрака и излизали преродени.

Присвих силно очите си, докато започнах да виждам звезди.

— Как може да бъдеш изяден и след това да станеш поет?

— Не бъди такъв буквалист. Това е метафора и ти го знаеш.

Ема се завъртя в леглото си и гласът й прозвуча някъде от много далече, сякаш говореше на стената.

— Ритуалите за просперитет действат на принципа на размяната. Цената, която си готов да платиш, е доказателство, че си сериозен, че ще дадеш нещо, за да получиш подаръка и услугите на боговете.

Кимнах, но знаех, че е много по-сложно от обикновена търговия, както звучеше. Тя не говореше само за това какво ще е нужно, за да се „нахрани“ Господарката, или да извръщаме поглед встрани и да се правим, че нищо не се случва, докато децата изчезват от легълцата си. Аз самият бях дошъл отнякъде. Можех да водя ужасен живот в тунелите, сред черната, блатна вода и мъртвите момичета, с една малка татуирана принцеса, която да се грижи за всички нас. Можех да принадлежа на онова място. Вместо това бях просто странник в една странна къща, с прекалено много светлини. Това също беше част от цената, която трябваше да се плати.

— Трудно ти е — каза тя най-накрая. — През цялото време. Как смяташ, че се чувствам, когато виждам, че всичко е отровно за теб и те наранява и нищо не мога да направя? И всичко трябва да се пази в тайна. Всички постоянно ме питат как може да сме толкова различни един от друг. Защо ти си толкова деликатен и фин, сякаш е моя грешка, че брат ми е по-красив от мен.

Гласът й беше по-остър и по-плах от нормално.

— Момичетата просто трябва да бъдат по-красиви.

— Ти си красива — казах аз и знаех, че ако го произнеса на глас, то ще стане истина.

Над мен Ема се изсмя така, все едно й бях казал, че искам като порасна, да стана жираф или микровълнова печка. Станах и запалих лампата на бюрото.

Тя присви очи към мен, заслепена от светлината.

— Какво? Какво не е наред?

Приседнах на ръба на леглото й и се опитах да си представя това, което виждаха другите хора.

— Спри — каза тя. — Какво правиш?

— Гледам те.

Лицето й беше нежно, по-широко от моето, косата й беше тънка, спускаща се малко под раменете. Беше кестенява, но изглеждаше някак бледа на фона на пижамата й на ярки маргаритки. Ема беше седнала в леглото си, притиснала яростно завивките към гърдите си. Бузите й бяха розови и сияещи.

Около нас лавиците с книги стигаха почти до тавана. Книги за химия и физика, за градинарство, но освен това и за митология и история, всякакви видове народни приказки и истории за митични създания. Ема четеше научни списания и си поръчваше книги по интернет. Събираше на купчини статии с литературна критика и есета. Стаята й беше нейната лична библиотека, в която тя търсеше отговори, опитваше се да ми помогне, да ме спаси, да ме разгадае. И това беше само още една част от всичко, което я правеше толкова красива.

Погледът й беше забит някъде в стената над мен.

— Те подменят болните си деца с човешки здрави бебета.

Кимнах.

Тя обгърна коленете си, все още без да поглежда към мен.

— Понякога, ако новата майка го обикне и се грижи наистина добре за него, болното бебе се възстановява. То престава да бъде грозно и израства силно, здраво и нормално. Понякога, ако майката го обича достатъчно, то става и красиво.

И аз знаех тази част, но начинът, по който ми я разказваше сега, беше много тъжен, сякаш искаше да ми каже нещо друго. Продължаваше да гледа покрай мен. Може би частица от нея си мислеше, че ако нашата майка я беше обичала повече, и тя щеше да стане красива, като момичетата от списанията, а не като обикновеното момиче, което познавах през целия си живот. Искаше ми се да й изтъкна, че силен, здрав и нормален определено не са епитетите, с които можех да бъда описан.

Както и да е, в тези истории винаги липсваше едно съществено нещо. Майките не обичаха гладните, плашещи твари, заменили децата им. Кой би могъл да ги вини за това? Просто не можеха да се насилят да обичат нещо толкова ужасяващо. Но понякога и сестричките можеха да го направят, ако по някакво чудо бяха напълно неегоистични същества и ако подмяната беше станала, когато те самите са били все още малки.

През целия ми живот Ема просто беше тук. Подстригваше косата ми с алуминиевите градински ножици, за да не трябва да ходя при бръснаря в центъра на града с неговите метални машинки и ножици от неръждаема стомана. Правеше ми закуска, грижеше се винаги да съм ял нещо, да излизам да си играя с приятелчетата си от квартала, да си напиша домашните. Внимаваше да не ми се случи нищо лошо.

Исках да я прегърна и да й кажа, че всичко е много по-добре, отколкото тя смяташе. Беше толкова странно, че тя не можеше да го види.

— Ема… — Усетих колко е пресъхнало гърлото ми и преглътнах, преди да започна отначало. — Ема, не майка ни ме направи такъв. Не тя ме опази жив толкова дълго… Ти го направи.

Дванайсета глава Свято място

Следващият ден беше неделя и се събудих от дъжда, стичащ се упорито по прозореца ми. Лежах в леглото и наблюдавах равномерните струйки в очакване алармата на будилника ми да звънне и да се разсъня напълно. На дневната светлина всичко изглеждаше сиво и болнаво. Предишната нощ не ми се струваше вече толкова странна, нито дори съвсем реална.

Обърнах се по гръб, опитвайки се да реша дали искам да стана, или да си полежа така още малко. Най-накрая отметнах завивката. Макар да беше облачно, светлината ми се стори по-ярка в сравнение с предишните седмици, но очите ми не ме боляха. Навън в двора всичко изглеждаше повехнало.

Извадих шишенцето, което Мориган ми беше дала, счупих восъчния печат и отпих голяма глътка. Веднага се почувствах по-добре. Отражението ми в огледалото беше шокиращо, прекрасно нормално. Чувах как на долния етаж баща ми си тананикаше. Стъпките му бяха леки и енергични и ми беше странно как неделите можеха да правят някого толкова щастлив.

Когато слязох в кухнята, Ема вече седеше на масата. Четеше книга и щом вдигна глава и ме видя, се усмихна. Стоях на прага и я гледах. Беше нисичка и крехка, с нежни ръце и хубава, права коса.

Исках да бъда потресен. Исках да бъда ужасен и онемял от възмущение, но не можех. Просто не ми се струваше чак толкова шокиращо, че в света ни има чудовища, тайни ритуали и подземни дупки, пълни с мъртъвци, когато в моя собствен свят аз самият бях тайна и в известна степен истинско чудовище. Само дето не смятах, че двете неща бяха съвсем еднакви.

Все още стоях на прага, когато майка ми се появи в униформата си, плъзгайки се почти безшумно с удобните гуменки, които носеше в болницата. Облеклото й беше абсолютно неподходящо за църква и се зачудих дали знае кой ден е. Косата й бе прибрана назад на конска опашка и изглеждаше много руса на слънчевата светлина.

— Добро утро, съкровище. — Сипа си чаша кафе и сложи вътре повече захар, отколкото би понесло всяко нормално човешко същество. — Защо си станал толкова рано?

Свих рамене.

— Мислех си, че може да дойда на църква с вас.

Ема остави книгата си на масата.

— По новините казаха, че днес ще вали. Сигурен ли си, че не предпочиташ да си останеш вкъщи?

— Не, не е чак толкова зле. Ще се помотая на двора или някъде наблизо.

Излязохме късно от вкъщи само защото баща ми отказа да запали колата, докато мама не се качи горе и не се преоблече наново.

След като влязоха вътре и затвориха вратите, аз седнах на моравата пред пристройката на Неделното училище и се загледах в църквата. Сградата беше голяма, уютна и красива. Дори под сивото небе ме караше да мисля за слънчева светлина със своя сводест покрив и бели тухли. Прозорците бяха съставени от малки, отделни парченца цветни стъкълца, искрящи като истински диаманти.

Зад нея на почти десетина декара се простираше гробището, с подредените в редици гробове, изкопани в грижливо окосената трева. Откъм северната му страна се намираше неосветената част, която не беше толкова подредена. Надгробните камъни бяха мръсни и стари, имената върху тях бяха почти напълно изтрити, а имаше и такива, на които никога въобще не са били гравирани. Повечето се бяха килнали в различни посоки край малка крипта от бял мрамор, висока близо пет метра. Не знаех откога е, но това беше една от най-старите постройки в гробището. Всичко друго беше издигнато около нея.

Отпуснах глава назад и погледнах нагоре. Облаците бяха ниски, тъмни от неспиращия дъжд. В парка от другата страна на улицата дърветата вече бяха сменили зеления си цвят с червено, жълто и оранжево. Повечето листа дори бяха станали кафяви. Легнах по гръб в мократа трева, земята под якето ми беше студена и аз затворих очи, опитвайки се да забравя за дъжда и за надвисналата форма на криптата. Това беше мястото, където всичко в живота ми беше ясно разделено на две. Майка ми, баща и Ема изчезваха зад двойната врата на църквата всяка неделя, а аз оставах отвън.

Нямаше никакво значение колко книжки с картинки на Давид и Голиат щях да оцветя или колко упорито баща ми щеше да се опитва да направи всичко да изглежда нормално и чудесно. Простичката истина беше, че моето семейство беше вътре в църквата, под камбанарията, а това беше мястото, където аз никога нямаше да мога да отида.

Но може би нещата щяха да се променят. Не спирах да усещам и да мисля за това колко добре се чувствах. Колко странно и напълно различно от нормалното ми, мъчително аз.

— Добро утро — каза някой над мен. Гласът беше дрезгав и познат.

Отворих очи и открих, че гледам Карлина Карлайл. Стоеше над мен, облечена с дълго черно палто и с протрити ботуши на краката. Имаше странна кожена шапка, като на пилотите, с кожени каишки, вързани под брадичката й. Сякаш всеки момент щеше да излезе на сцената в „Старлайт“. И същевременно не приличаше на себе си. Чертите на лицето й бяха обикновени. Наперената й сценична походка изглеждаше непохватна и не на място, по същия начин както Джанис можеше да бъде странна и зловеща в кухнята ми и красива, когато се беше навела над стъклениците си с отвари и цветя. Без дяволския блясък, който им придаваха прожекторите, очите й бяха безжизнено бледи.

Когато не казах нищо, тя просто се отпусна до мен на тревата.

— Не ти ли е студено тук?

— Понася се.

Тя сякаш чакаше да кажа още нещо. Устните й бяха плътни и хубави, но днес ми се струваха по-свити от обикновено, спокойно извити надолу, като че ли тя ми показваше, че беше човек, който можеше да разбере всичко.

— По-скоро се чувствам малко самотен.

Карлина кимна.

— Обикновено ни харесва да мислим, че сме толкова самотни, толкова независими.

Усмихна се уморено и леко иронично. Косата й се беше разпиляла изпод шапката и къдриците се виеха около лицето й.

— Доста глупаво е да се гордееш с такова нещо, нали?

— На кого му харесва? — попитах аз и почувствах, че устните ми са изсъхнали и лепнат. Не бях сигурен, че всъщност исках да чуя отговора.

Тя се прегърби напред, облегнала брадичка на дланите си. Очите й бяха извърнати встрани от облачното небе и сега изглеждаха по-тъмносини.

— Наистина ли искаш да знаеш откъде сме дошли? — каза тя. — През всяка епоха, във всяка държава са ни наричали различно. Казвали са, че сме призраци, ангели, демони, природни стихии, наричали са ни с имена, които не са били от полза за никого. Кога въобще името е променяло същността на това, което се назовава?

Разбирах за какво говореше. Защото нямаше значение колко пъти баща ми ме наричаше Малкълм или ме представяше като неговия син. Това само влошаваше положението. Всъщност, когато го кажеше веднъж, нещо в него го караше да го повтори, сякаш след като беше казано на глас, трябваше да продължи — отново и отново, толкова много пъти, че то просто загубваше всякакъв смисъл.

— Дали Бог ни мрази? — попитах аз, забил поглед в земята.

Карлина не ми отговори веднага. Облегна се напред и се загледа в полираната пейка, направена от яркочервения като кръв ствол на кленово дърво.

— Не знам за Бог — каза тя най-накрая. — Но знам какви са народните поверия. Ние сме хора, аз и ти. В каквато и да вярват другите, това е нашата истина. Когато църквата в миналото измислила своите закони, тя създала прецедент. Нейните последователи вярват, че тази осветена земя отхвърля нашите души и понеже го вярват наистина силно, нашите тела страдат.

Кимнах, но беше обезкуражаващо, че един неодушевен обект можеше да отхвърли човек. Че някое място можеше да ме мрази, без дори да се бяхме срещали.

Карлина погледна към мен.

— Тази вечер ще дойдеш в „Старлайт“, нали?

— Имам ли друг избор?

— Аха… — Тя изтръска листата от палтото си и се изправи. — Май нямаш.

След това тръгна бавно през двора, надолу по улицата, с гордата си походка и изглеждаше суперготина и абсолютно чужда на това място и на това време.

Легнах отново по гръб и се загледах в небето, през ситните капки дъжд. Моравата умираше по един тъжен, влажен и златист начин, беше ми студено, а окапалите листа мърдаха и пукаха под мен, когато си поемах въздух. Щом се замислех за църквата, в съзнанието ми се появяваше яркият образ на баща ми, изправен на подиума там, вътре. Речите му винаги бяха спокойни и разумни, но той самият не беше спокоен човек и знаех, че когато чете думите на глас, те сигурно звучаха силно и категорично.

Изправих се.

Исках да открия тази най-истинска част от него, как се появява на лицето му, как ехти в гласа му. Исках да видя това, което той виждаше. Никога не бях наблюдавал истинското му аз, онова, което беше единственото важно за него, и сега разбрах, че това никога нямаше да стане.

Пресякох моравата и стигнах до църковния двор, преди да размисля. Щом пристъпих вътре обаче, силната, разтърсваща болка се появи отново, както винаги. Бузите и челото ми пламнаха и отстъпих бързо назад. Толкова отчаяно исках земята да повярва и в другата истина — в моята, но църквата не се разколебаваше. Това не можеше да се промени. Болеше ме силно, сякаш бях разтърсен от мощен токов удар, защото никоя специална отвара — независимо от убеждението или вярата ми — не можеше да ме превърне в нещо, което не бях.

Тринайсета глава Аплодисменти

Тази вечер Розуел дойде да ме вземе и не ми зададе никакви въпроси. Част от мен искаше да ме попита защо си нося бас китарата, но той не го направи. Слушахме радио в колата. Всички песни бяха за истинската любов и за разкаяли се наркомани.

Когато спряхме пред „Старлайт“ и влязохме вътре, все още никой от „Распутин“ не беше дошъл. С Розуел стояхме в средата на залата и гледахме тълпата. Мнозина бяха в костюми, въпреки че до Хелоуин оставаха още два дни. Хората се движеха с лекота наоколо, погледите им се плъзгаха покрай мен и аз се запитах какво ли виждаха, когато погледнеха в моята посока. Едва ли бог или чудовище. Може би нищо.

После чух висок, писклив смях и се обърнах навреме, за да видя Алис. Отново беше облечена в котешкия си костюм, но този път около врата си носеше колие с изкуствени камъчета и мустачките й бяха изрисувани с червен молив. Вървеше с момче на име Ливай Андерсън и направо се беше провесила на ръката му, докато се запътваха към нас. Когато почти се изравниха с мен, тя ми хвърли злобен поглед, после се залепи за Ливай.

— Класически ход — каза тихичко Розуел, но аз не изпитах нито гняв, нито болка. Сърцето ми беше започнало да препуска бързо и вече не чувствах нищо.

Намерих свободна маса в ъгъла и седнах, зазяпан в ръцете си, докато Розуел отиде да вземе нещо от бара.

— Добре ли си? — каза той, когато се настани на стола срещу мен. Държеше хартиена чаша с „Маунтин Дю“ в ръка. — Защото изглеждаш ужасно.

Кимнах и забих поглед надолу. По пода имаше купища фасове.

— Какво има? — попита отново Розуел.

— Мислил ли си понякога за тайните на Гентри, за грозните неща? Като това защо умират толкова малки деца?

Той се втренчи в мен и дълго мълча, преди да отговори. Въртеше чашата си и ледчетата в нея потракваха, а напитката с цвета на антифриз в нея се разливаше на вълнички.

— Мисля, че хората са сложни създания и всички пазят някакви свои тайни.

Кимнах пак и се зачудих защо говори така уклончиво. Защо не ми задава въпроси. Исках да ме накара да кажа нещата, които не бих облякъл в думи, освен ако той не ме принудеше. Ако ми зададеше правилните въпроси, щеше да ми се наложи да му отговоря. Но той не ме попита нищо повече.

В другата страна на залата Карлина Карлайл беше застанала до една от тонколоните. Когато ме видя, че я гледам, отвори широко очи и ми помаха с ръка да отида при нея.

Косата й беше прибрана на висок кок и изглеждаше странно и фантастично, и поразяващо, и същевременно напълно нормално.

Изправих се и се протегнах към баса си.

— Трябва да вървя — казах на Розуел.

— Къде отиваш?

— Да работя за тях, да свиря за тях. Да правя нещо. Затънал съм до гуша и не мисля, че мога да се измъкна. Не знам как да постъпя.

Той просто сви рамене.

— Тогава върви там и ги разбий.

Карлина ме поведе зад кулисите по тесен коридор към малка съблекалня, приличаща по-скоро на килер, отколкото на стая. Вътре имаше гравиран дървен скрин с огледало, стол и нищо друго. Миришеше на прах и застояло.

Застанах в средата на стаичката, а сърцето ми препускаше бясно.

— Само това ли ви е нужно, за да оцелявате? Искам да кажа, трябва ли да правя нещо специално, за да бъде по-ефектна музиката?

Карлина ровеше из скрина. Затвори го и се обърна към мен, поклащайки глава.

— Това е животът ни. — Гласът й беше спокоен. — Хората от Гентри невинаги осъзнават, че сме тук, но помнят, че обичат доброто забавление. Всички го обичат.

Метна някакви дрехи към мен.

— Облечи това.

Порових се сред тях. Черни размъкнати панталони и бяла риза, ослепително излъскани черни ботуши, тиранти. Нищо не променяше обаче факта, че всъщност не бях басист на тази група. Бях съвсем обикновен кльощав шестнайсетгодишен хлапак, с ужасно гадно чувство в стомаха, все едно щяха да ме изпитват пред целия клас. Карлина въздъхна и ми обърна гръб.

— Просто побързай и се преоблечи.

Започнах да се събличам. Намъкнах панталоните и закопчах ризата. Опитах се да разгадая закопчалките на тирантите, но ръцете ми трепереха.

— Ето така. — Карлина се протегна и ми показа как се отварят. — Трябва да се успокоиш.

Когато се облякох, тя ме настани да седна върху скрина и се протегна да вземе един гребен. Среса косата ми назад и я замаза с някакъв гел, който миришеше на мента, мед и вакса. Студените й ръце се допираха до челото ми и ме охлаждаха, като че ли нещо се изливаше върху мен.

Наведох се настрани и се опитах да се огледам в огледалото.

— Искаш да ме направиш да приличам на някой друг ли?

— Не, все още приличаш на себе си, но не чак толкова, че всички от публиката да те разпознаят. За повечето хора дори Лутър не прилича съвсем на Лутър, нито аз на себе си. — Докосна зъбите на гребена, намазни отново върховете на пръстите си и изви един кичур така, че да падне напред на челото ми. — Това не е магия или номер, нищо не е променено. Те просто виждат това, което искат да видят.

Погледнах към лъскавите си обувки, а когато вдигнах отново очи към образа в огледалото, успях да се разпозная, но едновременно с това видях там и някой друг. Бях свикнал, че видът ми коренно се променяше, когато очите ми ставаха тъмнокафяви, а не черни, и тенът на лицето ми беше по-нормален и здрав, но това беше съвсем различно. Изражението ми беше много странно, някак далечно, сякаш аз наистина гледах в огледалото, но оттам ми отвръщаше погледът на друг човек.

Виждах това, което исках да видя, защото това, което исках, беше да бъда някой друг — който и да е, само не себе си. Гледката обаче не беше утешителна. Момчето в огледалото изглеждаше уморено и отчаяно.

Карлина остави гребена и ме обърна настрани. Хвана лицето ми в ръцете си и се усмихна с нейната странна, тъжна усмивка.

— Така че ние им даваме друг вид развлечение — казах аз. — Още една лъжа.

Тя затвори очите си и притисна челото си до моето.

— Не, това, което им даваме, е неподправената истина. Те просто не го знаят. Когато излезеш на сцената, ще бъдеш по-близо до самия себе си, отколкото някога си бил, и това е прекрасно. И те плащат, за да го видят.

Но това не ме накара да се почувствам по-добре. Ръцете ми трепереха, а устата ми беше пресъхнала.

— Само че аз съм притеснен. Чувствам се странно и нелепо, и безсмислено и едва ли някой иска да види подобно нещо. Не съм гледка, за която биха платили.

— Тогава значи трябва да се чувстваш така, затова излез и си свърши работата — прошепна ми тя и усетих как дъхът й влиза през ноздрите ми. — Излизаме на сцената след минутка и когато го направим, трябва да ги накараш да повярват, че това, което им показваш, е истинското ти аз, защото понякога да ти повярват, означава, че няма да умреш.

Но аз цял живот чаках да умра. Години наред се събуждах всеки ден изненадан, че го правя, защото усещах, че животът се изцеждаше от мен. Излизането на сцена беше нещо различно. „Старлайт“ щеше да бъде тъмен, прожекторите щяха да бъдат насочени към групата и всички щяха се взират в новото момче, а това не беше нещо, с което бях свикнал. Да бъда наблюдаван, беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого като мен.

— Просто… никога досега не съм свирил пред публика.

Карлина кимна.

— Те обаче ще те обикнат, също както обичат нас. Искаш ли да те обявя като специален гост — музикант?

— Не, моля те, нека изляза на сцената просто като един от групата.

Отстъпи назад, спря и ме погледна.

— Да, ти си един от нас.

При вдигането на завесата шумът, който тълпата вдигаше, беше зашеметяващ. Прожекторите светнаха в очите ми и отвъд светлината нямаше нищо друго, освен море от гласове и силни, остри подсвирквания.

Очакваше се двамата с барабаниста да задаваме темпото, но Лутър започна с интрото, сякаш той го притежаваше, сякаш това беше неговата песен — бърза и яростна, която и моите пръсти по някакъв чудотворен начин знаеха, без да съм я чувал някога. Малко по-рано Лутър ми се беше изсмял, когато го помолих да видя списъка с песните и нотите, и сега вече разбирах, че това наистина беше безсмислено. Музикантите от групата просто свиреха това, което им харесваше.

Лутър се ухили, докато ме наблюдаваше, и ме поведе през всеки стих, през всяка мелодия, като ме предизвикваше да се състезавам с него. Вслушах се в неговите фрази и в острите, режещи ноти, защото песента беше за хаоса, за яростта и за това да бъдеш тотално, безочливо, арогантно извън всякакъв контрол.

Адреналинът потече през пръстите ми, вля се в кръвта ми… Сигурно така се чувстваха рок звездите. Към края на песента обаче чувството избледня, после изчезна напълно. Отпуснах рязко китарата си и тя увисна на ремъка, а ръцете ми отново трепереха и бяха леденостудени. Внезапно си дадох ясна сметка, че стоях на сцената пред двеста души и си бях същият, само с нечии чужди обувки и един яркочервен „Гибсън“, преметнат през рамото.

Лутър само размаха китарата си високо, гледайки презрително надолу към публиката в залата. След това засвири „Обикновени хора“, без да му пука, че за тази песен трябваше и синтезатор или че беше отпреди трийсет години и повечето хлапета в „Старлайт“ дори не бяха чували за „Пълп“13.

Просто свиреше и китарата пееше в ръцете му, докато Карлина изпълняваше и двете роли в разговора между богатото момиче и момчето от работническата класа и дрезгаво пищеше за всички причини, поради които беше гадно да си беден. Лутър не откъсваше очи от мен и аз се опитвах да разгадая погледите му. Той избра по-бърза мелодия, показваше ми как всяка песен всъщност беше разговор, спор между ритмите и тоновете. Само трябваше да слушам и да му отговарям. Свирихме заедно, надигравахме се, докато той внезапно превключи на едно старо парче на „Пърл Джем“, „Жълтият Ледбетър“. Басовата линия беше ниска и категорична. Забих първата нота и цялата сграда сякаш се пропука и потрепери. Това беше песен за загубата, но мелодията бе готина и ако Еди Ведър звучеше като препъващ се алкохолик в оригиналната версия, Карлина пееше пресипнало, но ясно. Гласът й беше като самота. Като съжаление. Тя пееше за минало, което не можеш да забравиш, а и не искаш, за това какво е да стоиш сам сред студената синя светлина. Беше красива — по-красива, отколкото когато ридаеше, подскачаше и се мяташе по сцената, много по-красива, отколкото когато стоеше надвесена над мен в църковния двор. Хванала микрофона с двете си ръце, тя беше най-истинската личност в „Старлайт“, най-истинският глас в Гентри. С Лутър създавахме мелодията, но всички ноти водеха към нея. Тя беше най-чистата, най-голямата истина, докато всички в публиката бяха просто деца, облечени в нелепи костюми.

Тя изплака първия рефрен с вдигната високо брадичка и изпънат гръб. После придърпа микрофона по-близо до нас и се усмихна към Лутър.

— Хайде сега, разплачи ме.

Лутър също й се усмихна. Не с неговото лукаво, зъбато хилене, а с истинска усмивка, открита и честна. Наведе се над китарата си и засвири соло, което беше точно за нея — бавно, тежко и остро, все по-високо и по-високо. Последвах го, но моята мелодия беше по-ниска, по-шепнеща под неговата — като сърдечен ритъм, и оставях всяка нота да виси във въздуха минути, дори години. И тогава нещо се случи.

Не беше като с другите песни. В тази нямаше история, нямаше разговор. Беше само чувство, без думи или картини, и нямаше нищо общо с мелодията на Лутър и с неговата чиста, язвителна китара.

Това беше звукът на човека, който винаги оставаше отвън, на онзи, който се чувстваше чужд. Беше пулсът, който туптеше във всичко и никога не ти позволяваше да забравиш, че си странник, че светът ти причинява болка, дори с най-лекото докосване. Чувствата, прекалено сложни, за да бъдат изразени с думи, сега се изливаха от колоните, просмукваха се във въздуха и изпълваха пространството.

Всички в залата бяха спрели да се движат. Стояха под сцената, взираха се в мен и когато престанах да свиря, започнаха да ръкопляскат.

— Маки — каза Карлина, като се приближи към мен, за да ми прошепне в ухото. — Не можеш да правиш това.

— На хората обаче им хареса.

Тя кимна и докосна разсеяно яката на роклята си.

— Просто… не е добре за тях да чувстват това дълго време. Прекалено е изтощително.

Под нас пляскането вече беше почнало да затихва. Хората гледаха към сцената и цветните светлини. Лутър се впусна в бясна версия на „Твоят човек идва“ на „Пиксис“14, която звучеше като тридневен луд пиянски купон, но всички стояха наоколо като дойни крави.

Когато „Пиксис“ не свършиха работа, премина към Ник Кейв, после към „Найн Инч Нейлс“, но явно нищо не можеше да ги раздвижи отново. Изсвири един последен, мощен акорд и спря да измъчва една от любимите ми песни на „Найн Инч“, „Мистър Саморазрушител“, по средата на рефрена.

Зад нас барабанистът удари вяло още няколко пъти по барабаните и после спря и се предаде. Четиримата стояхме неподвижни на сцената. Току-що бях прецакал специалното шоу за предстоящия Хелоуин, и то с гръм и трясък. Лутър погледна отчаяно Карлина и посочи с глава зад кулисите.

— Трябва да изкараме пианото.

Тя тръсна глава.

— Давай, изсвири им една от онези тъжни балади и ни довърши. В момента искат само това.

— Добре — каза Карлина след дълго мълчание. — Добре, докарай го тук.

Лутър и барабанистът довлякоха старо пиано иззад кулисите и го поставиха в центъра на сцената. Лакът по капака му беше изтъркан и в дървото се виждаха издълбани бледи ивици. Карлина преметна косата си през едното си рамо и седна на столчето. Повдигна ръце и разпери пръстите си над клавишите. После намери първия си акорд. Песента беше на Ленард Коен. Знаех я, но никога не я бях чувал по този начин. Не беше тъжна или цинична. Беше прекършена. Пианото не беше настроено, но това нямаше никакво значение. Нотите се препъваха, трепереха, начупваха. Цялата зала беше абсолютно притихнала, докато Карлина довършваше интрото и започваше първия стих. Гласът й беше болезнен. Тя пищеше, хлипаше и шепнеше алилуя, но нито веднъж не изпя думата. Долу в публиката хората се протягаха един към друг, прегръщаха се, държаха се за ръце… Близо до сцената някакво момиче с идиотски подстригана коса и прекалено много пиърсинг плачеше толкова силно, че носът й течеше. Гримът й изглеждаше загадъчно и плашещо, но устните й се бяха обърнали надолу като на малко дете.

Карлина блъскаше с все сила по клавишите, но гласът й беше висок и ясен, говорещ за това какво е да си използван, да си отхвърлян от всички. Как, когато обичаш някого, понякога това означава, че трябва да се разголиш, да отвориш сърцето си, да пуснеш другия до себе си и да не мислиш колко много ще те боли. Стисках китарата си прекалено силно и когато Карлина свърши, усетих, че пръстите ми бяха изтръпнали.

— Алелуя — каза тя спокойно, стигайки до последната нота, и после я остави да увисне във въздуха.

И след това нямаше нищо.

Лутър и барабанистът вече бяха започнали да прибират нещата, но аз стоях на ръба на сцената и се взирах в тълпата. Повечето бяха в костюми и не приличаха на себе си, но внезапно изглеждаха просветлени, всеки един сякаш беше огрян от своя лична версия на песента. Тя беше проникнала вътре в тях. Стоях над претъпканата зала, гледах към тези сияещи като запалени фенери хора, с техните любовни истории и с техните трагедии.

Просто си стоях така там, докато Карлина не ме хвана за ръката и не ме избута обратно към малката съблекалня. Не дишаше тежко и се усмихваше, но лицето й беше бледо и изглеждаше уморена.

— Забавлява ли се?

Кимнах и свалих тирантите си. Стаята беше студена и вълнението от концерта вече беше започнало да отшумява. Съблякох ризата си и се пресегнах за тениската и суичъра си.

Карлина стоеше до вратата, с гръб към мен, за да не се притеснявам.

— Тази нощ долу ще има празненство. Нещо като афтърпарти. Трябва да дойдеш.

Засмях се и поклатих глава.

— Благодаря ти, но мисля, че ще пасувам.

— Сигурен ли си? Все още не си имал шанса да ни видиш, когато му отпуснем края. Домът ни се нарича „Дом на яростта“ неслучайно.

Знаех, че се опитва да се държи приятелски с мен, а когато ставаше въпрос за моето оцеляване, приятелските отношения с хора като Карлина може би бяха най-добрият ми избор. Все пак това не означаваше, че бях фен на „царството“ на Мориган или на което и да е друго място, където мъртви момичета ходеха на групички и си шушукаха заговорнически и където осакатени жени плуваха в малки езерца. Не бях сигурен, че искам да видя тяхната версия на „отпускам му края“.

— Може би някой друг път.

Карлина сви рамене.

— Както желаеш. Но не се чувствай като натрапник. Нашият дом е и твой.

По някаква странна причина изобщо не се съмнявах в това.

Когато се намъкнах отново в собствените си дрехи, седнах на скрина и се загледах в странното отражение, което вече изглеждаше отново като самия мен.

— Това беше магия, нали? Което се случи току-що там, на сцената?

Жената се усмихна и за пореден път сви рамене.

— Предполагам. Доколкото всяка музика винаги е магия. Музиката е най-подходящият език, с който разполагаме. Тя е това, което правим.

— Може да превземеш света по този начин.

Карлина се разсмя, много по-нежно и по-свенливо, отколкото я бях чувал някога. Допреди седмица не бих си и помислил, че е способна на такава мекота.

— И Гентри ни стига.

Четиринайсета глава Сгромолясване

Когато се смесих отново с тълпата, никой не ми обърна внимание. Носех бас китарата си и косата ми лепнеше от гела, но всичко друго си беше напълно нормално. Осъзнах, че се усмихвам, което беше странно, но по-странното беше, че наистина ми идваше отвътре. Обикновено се усмихвах само когато наоколо имаше други хора. Когато се очакваше да го правя.

Някой ме докосна по рамото и когато се обърнах, Тейт Стюарт стоеше съвсем близо до мен.

— Наистина си бил ти. — Гласът й беше тих. — Не бях сигурна.

Сърцето ми биеше силно, но равномерно. Добър ритъм, не уплашено препускащ. Чувствах се различен, напълно нов, все едно бях друг човек.

Над нея можех да видя Дрю и Дани, седнали край най-далечната маса за билярд. Дрю погледна към нас и ми се ухили. После помаха с ръка да отидем при тях.

Не тръгнах веднага. Вместо това стоях в средата на залата и гледах Тейт. Тя се взираше в мен упорито и разбрах, че виждаше през пластовете безсмислени, обикновени неща чак до дъното — до това, което наистина изпитвах към нея, каквото и да беше, — сякаш то се намираше в очите ми, а бях забравил да мигам и да го прикривам. Лицето й беше съвсем близо до моето.

— Не те разбирам — каза тя. — Всеки ден в училище се опитваш да се скриеш, да се слееш с другите, а сега излизаш на сцената като някаква шибана рокзвезда, като че ли нямаш какво да криеш? Кой си ти, по дяволите?

Нямах подходящ отговор за нея. Не знам какво беше видяла на сцената, но аз определено не се бях чувствал свободно и безгрижно там горе.

Тейт поклати глава и ми обърна гръб и въпреки че излъчваше истинско презрение към мен и се мръщеше, щом ме погледнеше, ми се прииска да я последвам. За пръв път обаче проявих неподозирано добра преценка и се запътих към Дани, който се беше привел над масата и подреждаше топките.

— Добре се справи — каза той, без да вдига глава. Ударът му беше осма топка към втора за ъгловия джоб и го изигра чудесно. Топката влезе.

Загледах се в наведената му глава и се усмихнах по-широко.

— Позна ли ме?

Дани се изправи и ми хвърли отегчен, невярващ поглед.

— Ами, да. Защо да не те позная?

— Господи — каза Дрю. — Не си се променил чак толкова за една вечер. Вчера се видяхме на купона, не помниш ли? Да не ти приличаме на изкукали старци?

— Не ви ли изглеждах различен?

Дани се подпря с щеката си на пода.

— Да, различен беше, но по някакъв хубав начин. Изглеждаше щастлив, Маки. Дори не си спомням последния път, когато съм те виждал щастлив.

— Просто… напоследък се чувствам по-добре.

Дрю си играеше с кредата и правеше сини резки по дланта си.

— Това е хубаво — каза той, но не погледна към мен.

— Какво? Какво не е наред?

Дани поклати глава.

— Нищо. Само внимавай. Нали знаеш?

Кимнах и зачаках да ми каже за какво или защо да внимавам, но той не добави нищо и двамата отново се обърнаха към масата.

След минутка обаче Дрю повдигна глава. Очите му се втренчиха към сводестата галерия, където стоеше Тейт и повдигна вежди.

— Какво става между вас двамата? Очаквам всеки момент някой да изтръгне гръкляна на другия.

Не отговорих. Наистина нямаше дума за това, което се случваше между нас, освен че беше глупаво и смущаващо и Тейт имаше навика да навирва брадичката си по странен начин, който ме караше да искам да застана по-близо от необходимото до нея.

Отидох отново в залата сред тълпата, като се опитвах да избягвам съучениците си, познатите си и съмнителните непознати. На практика всички присъстващи.

Тейт стоеше в галерията, играеше на флипер „Земетресение“ и пускаше монети с методична съсредоточеност.

— Ей — казах аз, когато застанах зад гърба й.

Тя дръпна ръчката и изстреля първата топка в морето от бляскащи светлини и ярки пластмасови сирени. Облегнах се на машината.

— Е, хареса ли ти шоуто?

Тя се беше навела напред и гледаше как топката се лута между миниполето от звънци и коли.

— Беше доста добре, ако си падаш по такива неща.

— Каква музика харесваш ти?

— Каквато и да е. Много неща. Ще се махнеш ли от стъклото?

От звука на гласа й косъмчетата на врата ми настръхнаха и ми беше трудно да кажа дали е само от нерви, защото донякъде ми харесваше. Стоях до флипера и наблюдавах как топката се движи между препятствията. Действието на отварата на Мориган тъкмо започваше да отслабва и усещането беше объркващо, но не и неприятно. Чувствах се лениво и свободно, сякаш бях леко пиян. Намирах се на съвършеното място, където светът ти се струва напълно приемлив и нищо не е нито прекалено стресиращо, нито прекалено лошо. Стоях в галерията и наблюдавах Тейт. Тя не каза нищо повече.

Когато и последната топка изчезна в машината, момичето въздъхна и се обърна към мен.

— Какво? Какво искаш?

— Ще ме закараш ли до вкъщи? — Думите излязоха от устата ми, преди да имам време да ги обмисля.

Изражението на лицето й беше неразгадаемо, очите й се взираха в мен, а челюстта й беше толкова напрегната, че ми се прииска да я хвана за раменете и да я разтреса само за да спре да ме гледа така. След дълго мълчание, изпълнено със звука на сирените от флипера и мигащи светлини, тя кимна.

Бяхме само на една пресечка от „Старлайт“, когато ми хрумна, че може би бях взел погрешно решение. Ефектът на глога отшумяваше по-бързо в сравнение с предишната вечер, както и еуфорията от свиренето пред публика. Всяка неравност и дупка по пътя разклащаше колата и отекваше болезнено в костите ми.

Тейт като че ли не забелязваше нищо. Взираше се право пред себе си, опитвайки се да гледа през дъжда, заливащ стъклото, говореше за училище и някакви независими филми. Гласът й беше спокоен, сякаш не бързаше за никъде и чакаше съвършения момент. Когато щеше да изстреля важния въпрос и аз нямаше да имам друга възможност, освен да й отговоря. Въздухът беше наситен с миризмата на желязо. Опитах се да не дишам дълбоко и вдигнах прозореца до горе.

Бяхме на шест пресечки от вкъщи, когато положението стана неудържимо и болката се завърна съвсем официално. Затворих очи и започнах да броя отзад напред, за да овладея треперенето на ръцете си и да изкарам лошия въздух от дробовете си. Нещо се преобърна в стомаха ми и се опитах да го пренебрегна, като си поемах бавни, дълбоки вдишвания. Потях се.

Когато топлото, гърчещо се нещо се надигна отново, успях да си прочистя гърлото и да кажа със сравнително нормален глас:

— Тейт, може ли да отбиеш за малко встрани?

— Ей, ей. Какво става?

— Не се чувствам добре. — Което беше най-гигантското подценяване, което някога бях правил.

Никога досега не бях имал подобна реакция, дори и към окървавено желязо или към неръждаема стомана, дори и в най-лошите си дни. Замайването идваше на вълни и всичко ми се изплъзваше, ушите ми бучаха, пред себе си виждах само милиони пулсиращи черни точки, мирисът на метал изпълваше устата и носа ми. Беше влязъл под кожата ми, в кръвта ми, биеше в костите ми, в ставите ми.

Тейт отби рязко на банкета.

— Това…

Отворих вратата, докато колата още не беше съвсем спряла. Излязох навън, но едва се държах на краката си. В тъмното земята просто полетя към мен. Сгромолясах се на колене и останах така с наведена глава, докато най-лошото отмине и се почувствах достатъчно добре да полегна долу. Имах нужда да бъда някъде на тихо и спокойно място, сам. Имах нужда да се свия на кълбо в тъмна стая, без да издавам никакъв звук, без да мърдам…

Притиснах лице в тревата и вдишах зеления аромат на листата, на клонките и корените. Дъждът придаваше свежест и прохлада на въздуха, който заливаше лицето ми. Имах нужда от Мориган.

— Маки, добре ли си?

Тейт коленичи до мен и се протегна напред, сякаш искаше да постави ръка на рамото ми, но се страхуваше да ме докосне. Тялото ми се тресеше от силни, внезапни спазми. Стиснах силно очите си и се опитах да остана спокоен. Всеки път, когато си поемах дъх, той нахлуваше с агонизираща ярост в гърдите ми.

— Маки, кажи ми какво става? — Гласът на Тейт звучеше притеснено.

Болката в коленете и лактите ми се влошаваше, вече не беше тъпа и бучаща, а като силен удар с чук. Погледнах към Тейт и се опитах да измисля нещо, което да я накара да замълчи. Но се страхувах как ли ще прозвучи собственият ми глас.

Тя се пресегна към ръката ми, пръстите й се плъзнаха по кокалчетата ми, по дланта ми. Докосването й беше грубо, но натискът накара болката да се премести нагоре към рамото ми и аз се дръпнах рязко встрани, хапейки устни, за да не изкрещя.

— Ръцете ти са студени — каза тя.

От загрижеността, която пролича в гласа й, гърлото ме заболя още повече. Затворих отново очи и се помолих наум тя да си отиде, да ме остави на мира, така че да мога да се отпусна и да измисля какво да правя. Притеснението й ми показваше съвсем ясно колко ужасно беше състоянието ми. Не можех да дишам. Исках да си тръгне, но нищо не можеше в момента да я накара да го направи. Дори и да наранях чувствата й, да й изкрещях най-обидните думи, които можех да се сетя, тя нямаше да си тръгне. Особено когато беше ясно, че точно това исках от нея. Лицето й беше странен бял овал, носещ се във въздуха над мен. Единственото място, където можеха да ми помогнат, беше Домът на яростта.

— Трябва да си тръгваш — казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.

— Моля?! Не мога просто да те зарежа край пътя. Божичко, мисля, че си в шок. Ти си болен и някой трябва да остане с теб.

— Тейт, чуй ме. Искам да намериш Розуел и да го доведеш тук, става ли?

— Маки, плашиш ме.

— Моля те, просто доведи Розуел.

Това явно никак не й хареса, но се изправи и се запъти към колата си. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Когато буикът й излезе от отбивката отново на шосето и потегли, затворих очи. Издишах — жалък, раздиращ звук, който изобщо не приличаше на облекчение. Беше съвсем тих и така по-лесно можех да се преструвам, че излиза отнякъде другаде, а не от мен. Да се преструвам, че всичко идва отнякъде другаде и аз просто спях, може би у дома, и сънувах как гърдите ми се присвиват, останали без въздух. Въздухът беше прекалено плътен, за да се диша, почти като вода, а земята вече не ми се струваше студена. Зарових лице в тревата и се зачудих дали така се чувстваха хората, когато разбираха, че умират.