Подмененият

Първа глава Тайните на живота

Не си спомнях нищо от истинските, от важните събития, но помнех този сън. Беше студено и клоните удряха по прозореца. Гигантските дървета се поклащаха, листата им шумоляха. Дъждът се стичаше и оставяше струйки по стъклото, завесите плющяха. Теменужки, слънчогледи. Познавах десена наизуст. В главата ми имаше и някакви думи, нещо като стихотворение.

Сънувах поля, мрачни тунели, но всичко беше замъглено, неясно. Сънувах как тъмна сянка ме поставя в кошчето, слага ръка на устата ми и прошепва в ухото ми: „Шшш…“ И още: „Чакай.“ Тук нямаше никой, никой не ме докосваше и когато вятърът проникваше в стаята през процепите на рамката на прозореца, ми ставаше студено. Събуждах се с усещането за самота, бях научил, че светът е голям и вледеняващ, и плашещ. Сякаш никога повече нямаше да бъда докоснат от човешка ръка.

До рафтовете в закусвалнята се бяха скупчили ученици. От управата бяха пуснали дълга завеса, за да скрият пункта за кръводаряване, и тя стигаше чак до пода, но всички знаеха какво има зад нея. Игли, с които щяха да ни боцкат, шишенца, вече пълни с кръв. До входа беше закачен плакат, на който с гигантски букви бе написано, че днес ще се проведе кампания за кръводаряване.

Тъкмо бяхме дошли тук след обяда. Аз, близнаците Корбет и Розуел Рийд. Дрю Корбет ровеше из джобовете си, за да намери монета и да ми покаже как може да хвърля винаги ези или тура по избор. Звучеше трудно, но той имаше ловка ръка, знаеше всякакви трикове и правеше нещата да изглеждат много лесни.

Когато подхвърли монетата във въздуха, за секунда ми се стори, че тя се превъртя, но после се приземи върху обърнатата му длан и видях, че все още си е ези. Дрю ми се усмихна широко и лъчезарно, сякаш току-що сме си разменили някаква много смешна шегичка, без никой от нас двамата да бе казал нищо на глас. Зад нас брат му Дани продължаваше да спори с Розуел дали единствената местна група, която ставаше за нещо, имаше шанс да бъде поканена в някое телевизионно шоу, или песните й да бъдат пуснати по радиото.

Ако ги погледнеш отдалече, близнаците можеха да ти се сторят като един и същи човек. Имаха еднакви издължени крайници, еднакви тесни, винаги присвити очи и тъмна коса. Бяха добри в едни и същи неща — да рисуват, да строят и да поправят разни джаджи, но Дрю беше по-спокоен. Той умееше да изслушва другите, движеше се по-бавно. Дани бе бъбривецът.

— Виж само какво се продава, човече! — каза Розуел и прекара ръка през косата си, за да я накара да стои нагоре на неравни, щръкнали ръждивочервени кичури. — Защо смяташ, че същите хора, които изперкват, щом чуят по-твърда музика, ще оценят редкия талант на „Распутин свири блус“?

Дани въздъхна и ме сграбчи за ръката.

— Маки, възможно ли е някой да предпочете нещо, което очевидно е боклук, пред нещо безспорно качествено?

Звучеше припряно и нетърпеливо, сякаш вече знаеше, че е спечелил спора, независимо дали ще го подкрепя или не, така че защо въобще продължаваха да говорят за това?

Не отговорих. Зяпах Алис Хармс, което си беше обичайното ми поведение, нещо като хоби.

Дани ме дръпна рязко.

— Маки, спри да се държиш като абсолютен пън и ни чуй поне веднъж. Наистина ли смяташ, че някой съзнателно ще избере лошото пред доброто?

— Хората невинаги знаят какво всъщност искат — казах аз, без да откъсвам поглед от Алис.

Тя беше облечена със зелена тениска с голямо деколте, което разкриваше горната част на гърдите й. Жълт стикер за донорство бе закачен точно там, където би трябвало да е зърното на едната й гърда. Беше прибрала косата си зад ушите и всичко това изглеждаше ужасно красиво.

Само дето можех да усетя кръвта — сладникава, металическа. Усещах аромата й в устата си, как се плъзга по небцето ми, и стомахът ми започна да се бунтува. Бях забравил за тази работа с донорството, докато днес сутринта не влязох в училището и не видях огромните, написани на ръка плакати.

Дрю ме удари още по-силно по рамото и реши да се избъзика с мен.

— Гаджето ти идва, пич.

Алис пресече закусвалнята заедно с други две от „цариците“ на гимназията, Джена Потър и Стефани Бийчам. Чувах скърцането от подметките на кецовете им, плъзгащи се по балатума. Звукът беше приятен и ми напомняше за есенна разходка из гората, когато стъпваш по изсъхнали, мъртви листа. Наблюдавах Алис, не че наистина се надявах на нещо.

Момичетата винаги са си падали по Розуел, не по мен. Той бе висок и някак ръбат, с плътни, красиви устни. През лятото се покриваше с лунички, косата му бе червена и падаше по раменете му, и никога не си бръснеше бакенбардите, но беше хубавец и ги привличаше. Или пък причината беше по-простичка — че бе като тях.

Аз бях странният — блед и зловещ. Русата коса може и да е преимущество при други, докато в моя случай бе само фон, на който още по-ясно се виждаше колко невъзможно черни бяха очите ми. Никога не се шегувах, не подхващах разговор. Понякога на хората им бе трудно дори само да ме гледат. Затова предпочитах да стоя на заден план. Но ето ме сега, по средата на закусвалнята и Алис идваше все по-близо. Устните й бяха розови. Очите й бяха много сини.

И вече бе точно пред мен.

— Здрасти, Маки.

Усмихнах се, но излезе май по-скоро като гримаса или потрепване от болка. Едно беше да я гледаш от другия край на стаята и да си мислиш как някой ден, евентуално, може би ще я целунеш. Съвсем друго — да разговаряш с нея.

Преглътнах и се опитах да формулирам някое от нормалните неща, за които си говореха хората. Но можех да мисля само за това как я бях видял миналото лято с униформата й за тенис и краката й бяха толкова загорели, че имах чувството, че сърцето ми ще спре от възхищение.

— Е, даде ли кръв? — попита тя, докосвайки жълтия си стикер. — По-добре ми кажи, че си го направил.

Когато отметна косата от лицето си, зърнах отблясък на нещо сребърно в устата й. На езика си имаше пиърсинг.

Поклатих глава.

— Не съм. Не понасям игли.

Това я разсмя. Внезапно, без причина постави ръка на рамото ми.

— Леле, това е толкова сладко! Добре, простено ти е, макар че си такъв женчо. Е, родителите ти изперкаха ли напълно заради последната драма? Нали знаеш за сестрата на Тейт Стюарт?

Зад мен чух как Розуел си пое дълбоко дъх и издиша шумно. Близнаците вече не се усмихваха. Ровех из главата си, за да открия начин да сменя темата, но нищо не ми хрумваше.

Миризмата на кръв беше сладникава и тежка, прекалено силна, за да я пренебрегвам повече. Трябваше да се закашлям и да прочистя гърлото си, преди да отговоря.

— Да. Баща ми доста се връзва на такива неща.

Алис отвори престорено широко очи.

— О, божичко, наистина ли ги познаваш?

— Баща му ще проведе церемонията — каза със спокоен глас Дани.

Той и Дрю гледаха някъде встрани. Когато проследих погледите им, видях, че се взираха в Тейт, която седеше сама на една от дългите маси и зяпаше през големите френски прозорци на закусвалнята към небето.

Не я познавах. Искам да кажа, цял живот ходех с нея в едно и също училище, освен това тя живееше съвсем близо до Дрю и Дани и от прогимназията двамата имахме всеки срок поне по един общ предмет. Но не я познавах. Не познавах и сестра й, но ги бях виждал и двете на паркинга пред църквата на баща ми. Сестричката й беше малко топчесто момиченце, на име Натали. Съвсем обикновено здраво хлапе.

Тейт премести стола си и той проскърца по пода. Погледна към нас. Косата й бе тъмнокестенява и подстригана късо, което правеше лицето й да изглежда странно оголено. Отдалече беше дребничка, но раменете й бяха изпънати, сякаш бе готова да поеме удар. Допреди два дни имаше приятели. Може би не от гукащия, обожаващия и неразделния вид като приятелите на Алис, но все пак хората я харесваха.

Сега около нея се беше оформило свободно пространство, което ми навяваше мисли за карантина. Беше притеснително да осъзнаеш, че не е необходимо чак толкова много, за да се превърнеш в аутсайдер. Просто трябваше да се случи нещо ужасно.

Алис изобщо не си направи труда да погледне към Тейт. Отметна косата си през рамо и внезапно се наведе още по-близо до мен.

— Човек никога не смята, че и малките деца умират, нали? Просто е толкова… тъжно. Майка ми напълно се смахна, откакто научи, и навсякъде е окачила медальони с разни светци покровители и само се моли на Дева Мария и други подобни. Ей, тук ли ще сте в събота? Стефани ще прави купон.

Розуел също се наведе над мен.

— Супер. Можем да се отбием. Значи сте ходили да ви изсмучат кръвчицата, а? — гледаше към Стефани, докато говореше. — Как беше? Болеше ли?

Стефани и Джена започнаха да кимат с глава, но Алис направи презрителна гримаса.

— Всъщност не. Съвсем малко в началото, когато сестрата те закача към системата, но не е чак толкова лошо. Сега боли повече. След като извади иглата, ти разкъсва леко кожата и все още не е спряло да кърви. Виж.

Протегна ръката си. От вътрешната страна на лакътя й имаше залепнало топче памук, което закриваше следата от иглата. Червеното петно в средата, под лепенката, се просмукваше през памука и се разрастваше.

Желязото беше навсякъде. В колите, в кухненските уреди, във всички индустриални машини, които се използваха за пакетирането на храната, но в повечето случаи бе смесено с други неща — въглерод и хром, и никел. То причиняваше болка по бавен, изтощаващ начин. Но можех да го понеса.

Желязото, смесено с кръв обаче, беше нещо различно. Навлизаше яростно през устата и носа ми, раздираше гърлото ми. Внезапно вече не можех да се фокусирам. Сърцето ми заби много бързо и после прекалено бавно и слабо.

— Маки? — гласът на Алис звучеше съвсем тихо, неясно, идващ от много далече.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Шкафчето ми… Забравих нещо и ще отида да…

За миг си помислих, че някой от тях или дори всички ще ме последват. Алис като че ли протегна ръка към мен, но Розуел я докосна по рамото и я спря. Лицето му беше напрегнато, устните му — плътно стиснати, сякаш полагаше усилия да не каже нещо. Поклати глава в посока към коридора, едва забележимо. Просто върви.

Успях да мина през масите и да се измъкна от закусвалнята, без да се спъна, но почти не виждах нищо пред себе си и усещах как сърцето ми туптеше бясно из цялото ми тяло, по вените ми, в ушите, в китките ми… Почувствах се по-добре, след като се отдалечих от сладникавата, задушаваща миризма на кръводарителския център. Поех си дълбоко дъх и изчаках замайването да отшуми.

Шкафчетата на долните класове в гимназията бяха абсолютно еднакви — метър и петдесет високи, боядисани в светлобежово. Моето беше в най-далечния край, покрай коридора, водещ към крилото на кабинетите по математика и вратите, през които се отиваше към двора на училището. Щом завих зад ъгъла, разбрах, че нещо не беше наред.

На вратичката на шкафчето ми, на нивото на очите ми, имаше червено петно с размера и формата на човешка длан. Преди да доближа съвсем, вече можех да усетя миризмата на кръв. Не беше толкова зле, колкото онази от раната на ръката на Алис, пропита с желязото от иглата. Тя беше топла, металическа. Тази беше студена, лепкава, тъкмо започнала да изсъхва.

Огледах се наоколо, но коридорът беше пуст. Вратите към двора бяха затворени. Цял ден валеше и никой не се мотаеше навън по тревата.

Петното беше тъмно, убито червено. Стоях с ръце, допрени на челото си. Беше шега, някакъв тъп, просташки номер. Не беше нужна кой знае каква гениалност, за да я измислиш. Бях известен като момчето, което сядаше на пода с глава между коленете всеки път, когато на някого му потечеше кръв от носа.

Беше шега, защото трябваше да бъде това. Но вътре в себе си знаех, че е нещо повече. Някой се беше пробвал да прояви фантазия и с кламер или ключ беше издраскал думата „изрод“ в средата на червеното съсирващо се петно.

Издърпах ръкава на блузата си и започнах да го търкам, като се чувствах все по-зле, напълно останал без дъх. Изчистих по-голямата част от него, но „изрод“ си стоеше там, на вратичката. Беше издраскана и в боята, а кръвта беше попила в буквите, така че думата се открояваше на светлия бежов емайл. Докато я гледах, вълната ме заля отново. Отстъпих назад и за малко да се строполя на пода. Сърцето ми отново биеше бавно, сякаш се препъваше или заекваше.

Опрях със сетни сили ръка на стената, напипах дръжката на вратата, трябваше да изляза навън… празният двор, свежият въздух…

Бях в детската градина, когато чух за пръв път от баща ми за Килан Кори.

Историята беше кратичка и той ми я повтаряше отново и отново, като „Мечо Пух“ или някоя друга детска приказка. Когато татко я разказваше вечер, пред очите ми оживяваха най-съществените части от нея като на кино, трептящи и отчетливи.

Килан Кори бил кротък и вежлив човек. Възраст — някъде около трийсетте.

Бил като мен. До голяма степен. Само дето имал по една допълнителна става на пръстите си и аз винаги си го представях в черно и бяло, като от старите филми.

Имал магазин и работилница за поправка на музикални инструменти на улица „Хановер“ и живеел в малкото апартаментче на втория етаж на къщата. Не можел да акордира пиана, защото не издържал допира до металните струни, но бил честен и работлив и всички го харесвали. Специалността му била поправката на цигулки.

Когато започнали да изчезват деца, никой не помислил за него. Била Голямата депресия, никой нямал достатъчно храна или достатъчно пари, а и винаги има деца, които изчезват. Разболявали се или бягали от семействата си, умирали при инциденти или от изтощение и това било ужасно, но хората не задавали въпроси и не подозирали никого.

После изчезнала дъщерята на шерифа. Годината била 1931-ва, точно преди края на октомври.

Килан Кори никога в живота си не бил наранил друг човек, но това нямало значение. Те дошли за него въпреки всичко.

Извлекли го от малкия му апартамент и го влачили по улиците. Подпалили магазина му и го пребили с гаечни ключове и тръби. Обесили го на дърво в двора на църквата с чувал на главата и с вързани на гърба ръце. Оставили тялото му да виси там цял месец.

Първия път, когато татко ми разказа това, не разбрах какво иска да ми каже, но когато бях в началните класове в училище, вече започнах да схващам идеята.

Поуката от историята беше, че не бива да се привлича внимание. Не трябва да имаш деформирани пръсти. Не позволявай хората да разбират колко майсторски можеш да настройваш инструментите по слух. Не разкривай на никого истинската си същност, защото ако нещо някога се обърка, можеш да се озовеш на дървото.

Всички имат родно място. Място, откъдето са дошли.

Просто местата на някои хора са по-обикновени от тези на другите.

Не помнех нищо от това, но сестра ми, Ема, се кълнеше, че е вярно и аз й вярвах. Това е историята, която тя ми разказваше нощем, когато се измъквах от леглото си и се промъквах по коридора в нейната стая.

Бебето в кошчето плаче по онзи тревожен, дразнещ начин. Лицето му сияе между решетките на люлката. Мъжът влиза през прозореца — мършав, костелив, с черно палто — и грабва бебето. Минава отново през перваза, смъква прозореца долу, спуска мрежата. Изчезва. В кошчето има нещо друго.

В историята Ема е на четири години. Става от леглото си и изтопурква с босичките си крачета по пода, облечена в топлата си пижама. Когато се хваща с ръчичките си за решетките, нещото в люлката се примъква по-близо. Опитва се да я ухапе и тя дърпа ръката си назад, но не си отива. Прекарват цялата нощ, гледайки се един друг в мрака. На сутринта нещото все още лежи свито на матрачето с десен на агънца и патенца и се взира в нея. Това не е брат й.

Аз съм.

Втора глава Не разговаряй с непознати

Розуел ме намери в двора. Дългият предупредителен звънец вече беше бил и навън нямаше никой, който можеше да ме види. Бях се облегнал на стената на училището, със затворени очи, и дишах тежко.

— Ей — каза той, точно до ухото ми, преди да разбера, че е дошъл.

Преглътнах и отворих очи. Небето беше мрачно, ситният слаб дъждец, който беше толкова непривичен за октомври, продължаваше да ръми.

— Ей — звучах пресипнало и объркано, като че ли бях сънен.

— Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?

Исках да свия рамене и да кажа, че всичко е наред, но замаяността ме заливаше на вълни, отново и отново.

— Доста зле.

Розуел се облегна до мен на стената и внезапно ми хрумна, че ще ме попита какво се случи или поне защо стоях сам и полуприпаднал на двора. Чудех се дали е видял шкафчето ми.

Поех си дълбоко дъх и го изпреварих, преди да е успял да каже нещо.

— Нищо не може да се сравни с историите за мъртво дете, гарнирани с малко свежа кръв.

Той се разсмя и ме сръга с рамо.

— Е, момичето не е виновно, че мозъкът й постоянно засича. Но трябва да съм мил с нея, ако искам да ми излезе късметът със Стефани, а и като изключим фамилията й1, е почти безобидна. Освен това знам, че не си безразличен към природните й дадености, нали?

Засмях се, но излезе насилено и някак жалко. Все още имах гадното чувство, че мога да повърна всеки момент.

— Виж какво — започна Розуел с неочаквано тих глас. — Знам, че не си падаш много по говоренето с момичета. Знам го. Но тя ще излезе с теб. Просто казвам, че възможността е налице, ако искаш, разбираш ли?

Не отговорих. Алис беше толкова невероятно, болезнено секси, особено когато човек я гледаше от другия край на стаята, но мисълта наистина да изляза с нея и да бъдем двамата заедно на някакво място караше сърцето ми да се свива. Последният звънец се разнесе гръмко от уредбата, закачена на покрива, и Розуел се отдръпна от стената.

— Ще влизаш ли в часа по история?

Поклатих глава.

— Мисля, че ще се прибера у дома.

— Искаш ли да те закарам? Ще кажа на Кроули, че имаш някакъв спешен семеен случай или нещо такова.

— Добре съм.

Погледът му издаваше, че изобщо не е убеден в това. Почеса се с ръка по брадичката и се загледа към двора.

— Предполагам, че ще се засечем по-късно. Ще ходиш ли на погребението?

— Може би. Не знам. Най-вероятно не.

Той кимна. Аз кимнах. И двамата стояхме на двора и си кимахме, но без да се гледаме. Понякога Розуел задаваше много трудни въпроси, но друг път беше достатъчно тактичен да не го прави. Не каза нищо повече. Влезе вътре в училището, а аз излязох през другата врата.

Веднага щом се озовах на паркинга, далече от училище, далече от закусвалнята, пълна с игли, и далече от острата метална миризма на кръв се почувствах по-добре. Вдигнах качулката на суичъра си и тръгнах към къщи. Как въобще щях да си намеря някога гадже? А и защо момиче като Алис Хармс ще прояви интерес към такъв като мен? Истински загубеняк.

И все пак, тя беше докоснала ръката ми.

Въздухът беше свеж и влажен и вече дишах по-лесно. Беше ми студено, потрепервах леко, но беше хубаво. Чувствах се добре. Не можех обаче да се отърва от досадното усещане, че нещата ще стават по-зле и по-зле. В училище. По света. Майката на Алис се молеше на Дева Мария от сутрин до вечер и май всички бяха на път да полудеят, търсейки демоните около себе си, жадувайки да открият някого, когото да обвинят за бедите и нещастията си. Цялото ми тяло беше отслабнало, сякаш се бях надрусал с нещо.

Едно обаче беше ясно: трябваше да направя всичко необходимо, за да не привличам излишно чуждото внимание. Дъждът капеше упорито по тротоара и ме притесняваше, без видима причина. Може би нещата бяха зле, но те винаги са били такива. Бях свикнал с това. Истинският, сериозният проблем беше онова усещане, което не ме напускаше, че тепърва ще се влошават.

В един друг, предишен живот Гентри е бил град на стоманата, но през последните четири-пет десетилетия се беше превърнал в море от миниванове, ливади и голдън ретривъри.

В зависимост от нивото на образованието си почти всички тукашни жители работеха в някоя от многобройните компютърни фабрики, където сглобяваха електронни табла и чипове, в местните мандри или в държавния колеж — жалкия заместител на университет, с който разполагахме, предлагащ само двугодишно обучение след завършване на гимназията за ентусиастите. Имаше много други компании в съседните окръзи и предградия, които всъщност бяха малки, странни общности, защото нямаше един голям град, около който да се развиват. Всички те се бяха групирали около някоя фабрика или технически компании. Гентри беше просто малко по-самостоятелен и самодостатъчен от повечето от тях. Хората се раждаха тук, порастваха и умираха, без да изпитат желание да отидат някъде другаде. Всичко, от което се нуждаеха, вече беше тук.

Гимназията беше построена на края на това, което преди е било рафинерията „Гейтс“. В продължение на четирийсет години „Гейтс“ е била туптящото сърце на Гентри и много от местните фирми и училищни талисмани все още носеха нейното име. Когато компанията „Гейтс“ започнала да се разраства след края на Втората световна война, тук дошли първо малките магазини за техника, после по-големите заводи също създали работни места, спонсорирали изграждането на мостове, пътища и жилищни квартали. Незнайно защо всички те решили, че Гентри е по-добър вариант от останалите осем или девет малки градчета в съседство. Рафинерията била затворена малко преди да се родя.

Повечето хора от училище минаваха през територията на неработещата вече фабрика, за да се приберат по домовете си. Почти всички жилищни райони бяха от другата й страна, като от бизнес квартала и училището ги разделяше тясна клисура. Из израсналата трева все още се въргаляха всякакви останки и метални отпадъци и желязото се беше просмукало дълбоко в земята. Аз винаги избирах различен път.

Сега вървях сам по „Бентхевън“, заобикаляйки откритото поле, където преди години е била разположена рафинерията, и се опитвах да проумея какво се беше случило току-що. Някой беше оставил кърваво петно на шкафчето ми. Но важният въпрос беше „Защо?“. Какво бях направил, за да накарам някого да поиска да ме засегне и съсипе? Защо сега?

Атмосферата в Гентри винаги ставаше напрегната, когато умираха деца. Погребенията бяха нещо ужасно — сериозен проблем за мен и особено трудна тема за обсъждане, но аз бях внимателен. Стараех се да бъда почти невидим. Правех каквото се очакваше от мен.

И двамата с Розуел знаехме, че нямаше да отида на тази церемония, но понякога трябва да играеш играта, дори когато няма никого другиго наоколо. Беше ми станало навик, направо втора природа да се преструвам, че вярвам в това, което казвам. Дори когато бяхме само ние двамата — двама души, които знаеха една тайна, но се преструваха, че тя не съществува.

Осветената земя не беше като неръждаемата стомана или желязото, опетнено от кръвта. Не беше нещо, с което просто можех по някакъв начин да се справя. Ако пристъпех и на половин метър в двора на църквата, целият се изприщвах и по кожата ми избиваха гигантски мехури, както става при другите хора, когато получат сериозно слънчево изгаряне.

Имаше някои места от района на църквата, в които можех да влизам без проблем — бараките, които служеха за склад, пристройката на Неделното училище и неосветената част от гробището, запазена за самоубийците и некръстените бебета. Но мисълта да вляза в църковния двор само за да стоя в най-отдалечения ъгъл на гробището и да зяпам към останалите беше потискаща.

Когато бях малък, посещавах Неделното училище. Баща ми накара да изградят допълнителна пристройка върху съседния парцел до църквата, когато бях на три или четири години. Разширението беше напълно логично, защото наистина имаха нужда от допълнително място, но той имаше и друг, личен мотив. Някак си между другото остана фактът, че така и не освети земята под помещението.

Новата сграда разреши част от проблемите ни за известно време, но сега бях прекалено голям, за да посещавам библейските класове и трябваше да играя ролята на разбунтувалото се хлапе, което не иска да има нищо общо с баща си, местния пастор.

Вървях по улица „Уелш“, докато стигнах до мястото, където пътят свършваше. Прескочих ниския циментов бордюр и тръгнах по пътеката, която криволичеше между купчините шлака. Когато затворили рафинерията, работниците просто изхвърлили чакъла и негасената вар в клисурата, за да се отърват от боклуците. С годините купчините бяха заприличали на почти естествени хълмчета, обрасли с трева и бурени и на места с тънки, рехави дръвчета. Това беше единствената част от бившата компания „Гейтс“, която все още съществуваше.

Навсякъде из окръга имаше такива насипи и купчини от боклуци, но в Гентри хлапетата никога не прескачаха оградите им, нито се катереха по тях, както биха направили всички любопитни деца по света. Хълмовете от стара шлака на другите градове бяха оградени почти символично. Бяха ниски и сиви и не особено голямо предизвикателство. Нашите бяха високи и толкова черни, че изглеждаха сякаш бяха горели. Около тях имаше огради, защото беше по-добре да не се припарва там.

Историите, които се разказваха за тях, бяха като онези, които можеш да чуеш край лагерния огън — за духове и обладаване от демони. Озъбени, разлагащи се твари се надигат от смъртта посред нощ и обикалят из пустите улици. Нито една от тях не звучеше достоверно, но това нямаше никакво значение. Беше все тая дали бяха просто стари градски легенди или обикновени измислици. Просто не искаш да ходиш по такива места.

В долната част на хълма пътеката се разделяше и в едната посока тръгваше по пешеходен мост, който водеше от другата страна на клисурата. Някакъв мъж стоеше по средата на моста, което беше странно, защото възрастните обикновено не се мотаеха наоколо. Беше се облегнал на парапета и се взираше надолу, с глава, подпряна на дланите си. Изглеждаше ми странно познат, но не можех да се сетя къде съм го виждал. Не исках да го приближавам, но се налагаше да мина покрай него или трябваше да се изкача обратно по хълма и да измина целия обиколен път по улица „Брейкър“. Пъхнах ръце в джобовете на якето си и стъпих на моста.

— Изглеждаш ужасно — каза той, когато стигнах до него. Беше странно, защото е изключително грубо да кажеш такова нещо, особено на непознат. Но още по-странно бе, че той изобщо не беше погледнал към мен.

Носеше дълго палто с протрити маншети и военни нашивки, пришити към ръкавите. В предната му част имаше редица от дупки, сякаш някой нарочно беше изрязал не само копчетата, но и плата под тях.

— Очите ти — каза той и се обърна внезапно към мен. — Очите ти са черни като камъни. Погледнах през рамо, за да видя дали на моста зад мен няма някой друг скитник и това да е номер, за да ме оберат. После кимнах с глава. Очите ми винаги бяха тъмни, но желязото влошаваше нещата още повече. Замаяността вече почти беше изчезнала, въпреки, че все още се чувствах потен и знаех, че кожата ми е много бледа.

Мъжът се наведе към мен. Кожата около очите му беше натъртена и същевременно изглеждаше мазна. Тенът му беше нездрав, жълтеникав.

— Мога да ти помогна.

— Не съм голям експерт, но като те гледам, приятел, май ти се нуждаеш малко повече от помощ, отколкото аз.

Това го накара да се усмихне, но усмивката не подобри изобщо външния му вид.

— Лицето и видът ми са просто резултат от недохранване, но ти, приятелче, си наистина в лоша форма. Имаш нужда от нещо да те изправи на крака. — Посочи с ръка към другия край на клисурата, в посоката на моя спокоен квартал и нашата къща. — Там се намира нещастието. Това ще откриеш в дома си и мисля, че ти го знаеш.

Дъждът барабанеше по моста. Погледнах през парапета надолу към купчината шлака. Беше толкова тъмно и черно, че почти можех да различа и другите нюанси, които черният цвят съдържаше в себе си. Сърцето ми биеше притеснително бързо.

— Не проявявам интерес — казах аз. Устата ми беше пресъхнала.

Мъжът кимна замислено.

— Не за дълго. Скоро ще се заинтересуваш.

Не прозвуча като заплаха или предупреждение. Гласът му беше равен, спокоен. Извади стар джобен часовник от палтото си и ми обърна гръб. Беше отворил капака му, но гледаше не циферблата, а надолу, към насипа с боклуци.

След секунда минах покрай него, като внимавах раменете ни да не се докоснат. Мостът свърши и стигнах до мястото, където пътеката извеждаше от другата страна на клисурата. Излязох на пресечката на „Орчард“ и „Конкорд“. Продължих да вървя, като се опитвах да се преборя с паниката, надигаща се в гърдите ми. Бях убеден, че мъжът ще ме последва, че ме дебне, но когато рязко се обърнах назад към моста, там нямаше никого.

На улица „Конкорд“ всички къщи бяха двуетажни, с големи веранди, които ги обикаляха от всички страни. През три къщи от нашата мисис Фийли беше излязла в двора си и заковаваше конска подкова на парапета на верандата си. Косата й беше сива, на дребни къдрици като на пудел. Носеше жълт дъждобран. Погледна през рамо и когато ме видя, се усмихна и ми смигна.

После продължи да заковава конската подкова, сякаш желязото щеше да я предпази от нещо страшно и ужасно. Продължих към къщи, а ударите на чука ме следваха надолу по улицата.

Трета глава Ударите на сърцето

В антрето веднага пуснах на пода раницата си и свалих качулката от главата си. По целия ми ръкав имаше кръв и за миг се поколебах дали просто да не изхвърля суичъра, но знаех, че баща ми ще има нещо против.

Пералното помещение беше в малка ниша в края на коридора. Не обичах да ходя там. Пералнята и сушилнята бяха от неръждаема стомана, а стаичката беше толкова малка, че въздухът беше плътен, тежък, изпълнен с направо отровна за мен миризма. Замислих се дали да не пусна все пак пералната машина, но дори когато стоях вътре при отворена врата, пулсът ми побесняваше и усещах ударите на сърцето си чак в ушите, все едно ме удряха по главата с чук. Нагънах суичъра и реших да помоля по-късно Ема да го изпере вместо мен. С гореща вода и избелващ препарат. Напъхах го на дъното на коша за мръсните дрехи и се запътих към кухнята.

От задната част на къщата се чуваше тракането на клавиатура. Майка ми беше в кабинета си и пишеше на компютъра.

— Маки — провикна се тя, — ти ли си?

— Да.

— Гледай баща ти да не разбере, че си избягал от час, става ли?

— Да, добре.

Сипах си чаша вода и седнах на масата, загледах се в десена на покривката и се опитах да проследя линиите на шотландското каре. Първо беше червено, после черно, червено, бяло, зелено, а след това загубих реда на цветовете.

Когато Ема влезе в кухнята, бях толкова отнесен, че ръката й на рамото ми ме накара да подскоча. Тъкмо се канех да я помоля за суичъра, но спрях, защото осъзнах, че в стаята има още някой. Второто момиче беше високо и със сериозно изражение, с издължено, слабо лице.

Ема извади буркана с фъстъчено масло от килера и пластмасов нож от чекмеджето.

— Здрасти, грознико — каза тя и се пресегна да разроши косата ми. — Прибрал си се по-рано. — Хвърли поглед към вратата на кабинета на мама и каза тихо, почти шепнейки: — Добре ли си?

Направих с ръка жест за „горе-долу“.

— Не трябва ли да си на лекция по ботаника?

Ема беше на деветнайсет години и определено не от типа студенти, които пропускат лекции. Беше записала всеки научен курс, който нашият колеж предлагаше, и отдадеността й на учението направо ме плашеше.

— Професор Кранстън ни даде свободно време, за да изпълним груповия си проект. — Махна с пластмасовия си нож към другото момиче. — Това е Джанис.

Джанис седна срещу мен и постави ръцете си върху масата.

— Здрасти — каза тя. Косата й имаше странен, мръсно кестеняв цвят, а отстрани на лицето й висяха непокорни кичури.

Кимнах й, но не казах нищо.

Тя се взираше в мен, сякаш бях лабораторен екземпляр, една от онези буболечки, прободени с карфици. Очите й бяха големи и тъмни.

— Защо те нарича „грозник“?

Повечето хора могат да превърнат всяка ситуация в нещо съвсем нормално, просто като казват правилните думи в подходящия момент. Но аз не бях такъв. Гледах упорито дланите си и чаках Ема да дойде като рицар на бял кон и да ме спаси, отговаряйки — както обикновено — вместо мен.

Ема, майсторът на лъжата. Царицата на преструвките от типа „брат ми е съвсем нормален“, „малкото ми братче просто е срамежливо“… Можеше да обяснява с часове, без да й мигне окото, че съм болнав, за милионите алергии, които имам, за постоянните ми хранителни натравяния и настинките. И най-голямата лъжа от всички: моят брат.

На Ема винаги можеше да се разчита. Тя дойде зад мен и отпусна брадичката си на главата ми. Косата й беше мека и ухаеше хубаво. Няколко кичура бяха избягали от ластика й и ме гъделичкаха по лицето.

— Когато беше бебе, бе най-грозното нещо, което си виждала през живота си. Целият жълтеникав и сбръчкан. И имаше всички онези зъби. — Вдигна глава и се провикна към кабинета: — Зъбите му поникнаха супер рано, нали, мамо?

— И то пълен комплект, точно като на Ричард Трети — извика майка ми в отговор.

Джанис не откъсваше поглед от мен, облегнала се върху масата, с някак гладно изражение на лицето.

— Е, вече не е грозен.

— Ще се кача горе — казах аз и бутнах стола си назад.

Проснах се на леглото в стаята си, но не можех да се успокоя. Бях нервен, сякаш стотици малки буболечки пълзяха под кожата ми. Мъжът на моста ме чакаше — мен, не някое случайно минаващо оттам хлапе. Бе ме погледнал право в лицето, сякаш търсеше да открие нещо там. Все още ми беше студено и треперех от кръвта в училище, не бях се чувствал толкова зле от много отдавна. Всъщност май никога не е било толкова зле.

Най-накрая се надигнах и отидох до гардероба. Извадих бас китарата си и усилвателя и включих слушалките към него. Струните на баса ми бяха „Black Beauties“2 и бях махнал металните прагчета от китарата. Когато песента беше бърза, използвах перце, а когато свирех нещо по-леко, специалният черен лак на струните предпазваше пръстите ми от тънките стоманени жици. Но дори и ако се наложеше да свиря на оголени струни, сигурно пак щях да го правя, само за да изкарам отново този нисък, бръмчащ звук и да усетя това чувство… Понякога единствено свиренето ми помагаше. Всичко, което ме плашеше или притесняваше, внезапно изчезваше далече, далече от мен.

Свирех мелодии на песни, които знаех, и такива, които сам си измислях. Свирех високи, чисти ноти, които отекваха между стените на стаята ми и обещаваха да останат тук завинаги, и тежки, ниски тонове, които бумтяха и се повтаряха сами отново и отново, и отново.

След известно време започнах да изпитвам особено усещане. Сякаш някой ме слушаше. Но не беше както когато родителите ми бяха у дома, нито когато усещах присъствието на Ема, стояща отвън в коридора. По-скоро беше притеснителното, тревожно вълнение, което те обхваща, когато свириш пред непознати. Свалих слушалките и отидох до прозореца, погледнах навън, но задният двор беше пуст. Беше минало повече време, отколкото мислех, и вече се смрачаваше. Зяпах към храстите и моравата пред къщата, но бе нелепо да си мисля, че някой отвън ме е слушал. Напълно абсурдно, особено както си стоях там и звукът пулсираше в слушалките ми. Нямаше как да бъда чут от друг, нали?

Седнах отново на края на леглото с „Гибсън“-а на коленете си и засвирих мелодия с много баси, която се издигаше и спускаше, и растеше във всички посоки, докато накрая се сля с ударите на сърцето ми.

Когато се събудих малко по-късно, някой викаше името ми.

Измъкнах се от леглото, размотавайки се от кабелите и жиците. Бях задрямал със слушалките на ушите си. На пода усилвателя жужеше тихо, а аз се чувствах замаян и вкочанен. Навън небето беше съвсем тъмно.

В къщата беше много светло, което означаваше, че баща ми се бе прибрал. Той имаше голяма слабост към електричеството. Ако някоя лампа можеше да се включи, тя се включваше. Когато пристъпих на площадката пред стаята си, затворих очи, заслепен от целия този блясък.

— Малкълм — провикна се баща ми от кухнята. — Ела тук, ако обичаш.

Слязох долу, като все още премигвах и заслонявах очите си с ръка.

Той седеше на масата и от изражението, и от вратовръзката му беше ясно, че току-що се е прибрал от църквата. От погребението на Натали Стюарт. Лицето му беше закръглено и обикновено дружелюбно, но точно сега изглеждаше някак сурово. Исках да го попитам за церемонията, но не знаех какво да кажа. Прелистваше купчина със свои стари речи и си водеше някакви бележки по тях. Сакото му беше метнато на гърба на стола. Вдигна глава, когато влязох, но не спря да пише. Беше уморен и може би малко отчаян и имаше вид, сякаш няма търпение този ден да свърши.

— Искаш ли да поговорим защо получих обаждане от училищната канцелария този следобед?

— Днес имаше акция за кръводаряване…

Татко се взираше в мен и разсеяно въртеше химикалката между пръстите си.

— Денят не беше особено подходящ за привличане на какъвто и да било вид внимание. Предполагам, че са обявили предварително тази акция, нали?

— Забравих — казах аз. — Както и да е, не е станало нещо особено.

— Малкълм — каза той. — Основната ти отговорност е да не допускаш да те забележат. Да не се отличаваш от другите.

Забих поглед в балатума.

— Не съм. — След секунда вдигнах глава и го погледнах. — Наистина не съм.

Той подреди речите си в спретната купчина, подравнявайки краищата на листата. После се изправи и отиде до кухненския плот. Взе пластмасов нож и започна да реже една ябълка на малки парченца. Искаше ми се да го попитам защо просто не я изяде цялата, както правят нормалните хора, но всеки си има своите странности. След като осакати донякъде ябълката, захвърли ножа в мивката. Той отскочи рязко и се счупи на две.

— Защо няма нормален нож за белене в тази къща?

— Хубавият е в шкафа. Над хладилника — казах аз, когато засякох празния му поглед.

Майка ми местеше кухненските прибори, сякаш играеше шах. Понякога просто ги изхвърляше. Всичко, което не можеше да бъде пластмасово или керамично, беше от алуминий. Нещата, които не бяха алуминиеви, ги криеше.

Той отвори шкафа, прерови ножовете и останалите метални прибори, намери ножа от неръждаема стомана и се върна отново до плота.

Наблюдавах го в гръб, докато режеше ябълката. Раменете му бяха напрегнати. От него се излъчваше аромат на лосион за след бръснене и онзи характерен, остър мирис, който имаше, когато беше нервен.

— Мислех си… — започна той, без да се обръща. — Миси Бранд спомена, че ще бъде добре някой да й помага с децата от предучилищната група от време на време. Дали би се заинтересувал от това?

Имах чувството, че Миси не беше споменавала нищо подобно, че сам беше взел решение за това, но, разбира се, тя беше приела идеята, защото какво друго да направиш, когато свещеникът на града те помоли да намериш някаква работа на неговия смахнат и странен син?

Когато не отговорих, той ме погледна през рамо.

— Нещо не е наред ли? Стори ми се, че това може да е добро решение за нас. По този начин ще имаш ясно изразено, официално място в общността.

Забих пръсти в дланите си и се опитах да овладея гласа си.

— Просто там е толкова… шумно. Винаги е истинска лудница…

— Е, може да ти е нужно известно време, за да свикнеш с малките деца, но мисля, че ще бъде добре да пробваш. — Въздъхна, поклащайки глава. — Това е проблемът с теб и с майка ти. И двамата се сблъсквате с нещо неприятно и веднага приемате, че всичко е ужасно зле. Никога не давате шанс на нещата да се подобрят.

Значи отново си дойдохме на думата — за заемането на страни. От едната бяхме аз и майка ми, винаги песимистични реалисти. От другата, баща ми и Ема, искрящи от въодушевление и вярващи, че светът може да бъде едно добро място. А аз просто не можех да се съглася с тях, защото не вярвах в това. Колкото и да ми се искаше.

Започнах да подръпвам и да чопля покривката, но спрях, защото се усетих, че така изглеждам несигурен, а не се чувствах по този начин. Наистина бях убеден в това, което щях да му кажа. Просто все още нямах желание да го правя.

— Татко, това няма нищо общо с даването на шанс на каквото и да било. Просто нещата са такива, каквито са, и няма да се подобрят с магическа пръчица. И двамата знаем, че няма да мога да изживея живота си като нормалните хора.

Баща ми се извърна към прозореца, за да не мога да виждам лицето му.

— Не го казвай отново. Нищо от това, което става, не е по твоя вина.

Отпуснах главата си назад и притворих очи, чувствайки силна, пулсираща болка в гърдите си, сякаш някой ме беше ударил.

— Напротив. Заради мен е. Ти дори не се отнасяш към мен по същия начин, както се отнасяш с Ема.

Това го накара да избухне в нещо като смях.

— Ти изобщо не приличаш на Ема. Старая се с всички сили да разбера от какво имаш нужда, но е трудно. Нещата никога не са били ясни с теб, но това не означава, че не съм опитвал и не продължавам да го правя. Само това ни е останало, наистина — да се опитаме да постъпваме правилно.

Тъкмо се канех да му кажа, че правилното в случая е да ме остави на мира и да не ме кара да отговарям за глутница малки хлапетии, когато Ема влезе в кухнята. Пресече стаята и отвори хладилника. Млъкнах, а баща ни обърна гръб и на двама ни.

Ема порови из отделението със зеленчуците, после ни погледна.

— Не трябваше да бъдеш толкова груб с Джанис — каза тя и отначало помислих, че говори на мен.

Баща ми остави ножа на плота и се обърна към нея.

— Знаеш, че имаме правила за неочакваните гости. Имахме правила. Всъщност имахме много правила. Розуел можеше да идва у нас, но само защото баща ни му вярваше. На някой случаен посетител сигурно щеше да му се стори странно, че нямахме никакви метални кухненски прибори или консервирана храна.

Татко прокара пръсти през косата си.

— И двамата, моля ви. Очите на цялата общност са втренчени в нашето семейство и трябва да бъдем изключително внимателни и благоразумни за образа, който създаваме.

Ема затвори рязко хладилника.

— Какъв образ? Не сме те посрамили по някакъв начин. Джанис дойде тук, за да направим заедно научния си проект за семената.

— Е, това не е най-подходящото място за учене. Не можете ли да се срещате в библиотеката, например?

Тя сложи предизвикателно ръце на кръста си.

— За нещастие в библиотеката имат строга политика, която забранява дейности, свързани с пръст и тавички с кълнове за разсад.

— Ами онази симпатична книжарничка в центъра на града? Или някое кафене?

— Татко!

Взираха се един в друг, но никой от двамата не казваше нищо.

Те бяха шумните в семейството, винаги викаха или се смееха. Замислих се колко странно беше, че също така именно те бяха овладели до съвършенство и изкуството да спорят без думи. Можеха да общуват помежду си по всевъзможни начини, съвсем естествено, както дишаха.

Татко изпуфтя шумно, а Ема направи гримаса и възмутено извърна очи встрани. Тя стоеше срещу хладилника и се взираше втренчено в пода. Внезапно се впусна напред и го прегърна през кръста, сякаш му се извиняваше. Стояха така, гушнати един в друг, и знаех, че никога не е имало съмнение дали той ще отвърне на прегръдката й.

Ема притисна лице в ризата му и каза:

— По-добре прибери този нож, когато свършиш. Знаеш, че мама мрази да й разбъркваш нещата в кухнята.

Татко се засмя и се обърна да я цапне лекичко с кърпата за чинии.

— Е, определено не искам да й разбърквам кухнята, нали?

— Не и ако знаеш какво е добро за здравето ти.

Тя се протегна да разроши косата ми, но все още не сваляше очи от него. После се обърна и с танцова стъпка излезе от стаята. Той я наблюдаваше как си тръгва. Двамата имаха истинска връзка — такава, каквато никога нямаше да успея да проумея напълно, нито да наподобя с което и да е човешко същество.

Баща ми остави разпарчетосаната си ябълка в чинията на плота и седна на стола срещу мен.

— Не се опитвам да те затруднявам или да вгорчавам живота ти, но знаеш колко е важно да пазим добро поведение.

— Някои хора припадат, когато видят кръв. Това си е всеизвестен факт.

Той се приведе напред, за да ме погледне по-отблизо. Очите му бяха бледозелени, като стъкло, а косата му преливаше от измито кестеняво на места към сиво. Притежаваше умението да изглежда безкрайно разбиращ и опрощаващ и съм сигурен, че тези, на които не им се налагаше да живеят с него, смятаха, че той винаги знае как е редно да се постъпи и че можеха да отидат при него по всяко време и да намерят утешение за своите неволи.

— Ти не можеш да си позволиш този лукс да бъдеш като някои хора. Трябва да приличаш на мнозинството и да се слееш с него. Не казвам, че е лошо да си различен, но това е нервен, подозрителен град и за известно време ще бъде доста по-зле. Днес едно семейство погреба дъщеря си. Знаеш го. — После изражението на лицето му се смекчи. — Припадна ли?

— Не. Просто ми се наложи да изляза на двора и да подишам чист въздух.

— Някой видя ли те?

— Розуел.

След секунда той кимна.

— Добре. — Пое си дълбоко дъх и го каза отново, като че ли решаваше нещо. — Добре. Ти си прав, това не е криза, не е станало нещо особено.

Кимнах, зяпайки в пода и към лъскавите гранитни плотове. Ако някой оценяваше семейните ни отношения само въз основа на ставащото в кухнята ни, вероятно щеше да реши, че бяхме като герои от сапунен сериал. Облегнах лакти на масата, сякаш проверявах дали може да издържи тежестта ми. Миризмата на лосиона му за след бръснене беше толкова силна, че продължаваше да навлиза през носа в устата ми и ми беше трудно да преглъщам. Часовникът на стената тиктакаше тихо и стрелките се приближаваха към единайсет.

Не. Не беше криза. Само дето някой бе издраскал „изрод“ на вратичката на шкафчето ми.

Но изобщо не ми беше хрумнало да му кажа за това. Нямаше начин да го накарам да разбере, че никое от неговите правила и никоя от мерките му за сигурност вече нямаха значение.

Думата все още бе там. И беше вярна.

Четвърта глава Нощният Гентри

По-късно вече лежах по корем в леглото си. Звуците в къщата ми бяха познати. Хладилникът, климатикът. Водата в тоалетната на горния етаж, която никога не преставаше да тече.

На долния етаж се чу как входната врата се отваря и затваря. Шумолене от оставянето на пощата върху масата. Нямаше тракане на токове или тътрене на подметки. Майка ми носеше бели удобни гуменки както всички медицински сестри. Напълно безшумни.

— Шарън — провикна се баща ми. Гласът му май идваше от кухнята. — Ще дойдеш ли тук, ако обичаш?

Мама отвърна нещо неразбираемо. Явно е било „не“, защото минута по-късно чух шума от пускането на душа в банята. Винаги се къпеше веднага щом се прибереше у дома, защото в работата си беше постоянно сред кръв. Защото през целия ден докосваше инструменти от неръждаема стомана.

Превъртях се по гръб и се загледах в тавана, към прикрепената над главата ми лампа. Вентилаторът се въртеше и създаваше сенки, подобни на драконови криле. Най-накрая отворих прозореца и се измъкнах навън, на покрива.

От толкова високо имах гледка към съседните къщи и към задния ни двор. Приклекнах, наведох се напред и се подпрях с лакти върху коленете си. Дъждът беше спрял, но в небето все още припръскваше приятна, прохладна мъгла.

Под мен на тротоара имаше мотоциклети, пожарни кранове и паркирани коли. Дърветата се простираха в стройна редица по цялата улица. Целият град миришеше на просмукалото се в него желязо, но отдолу ароматът на зеленината все още беше жив и се усещаше.

Някой ходеше из коридора пред стаята ми, влачейки краката си по килима. После се чу тихото и предпазливо потропване по вратата.

Наведох се през прозореца и надникнах в стаята.

— Да?

Ема отвори вратата. Косата й беше прибрана и се беше приготвила за лягане, а на краката си носеше ужасните си мъхнати пантофи. Покатери се на леглото ми и се измъкна навън при мен, на покрива. Пазейки равновесие с две ръце, седна предпазливо до мен върху влажните плочи на покрива.

Гледахме надолу към улицата. Ема се облегна на мен и отпусна главата си на рамото ми. Извърнах се леко и подпрях брадичката си върху нейната глава.

— Значи с татко сте се скарали, така ли?

— Зависи как го възприемаш. Според него аз наруших основно семейно правило, а според мен той се държа като изперкал. Ти хвана края на скандала и малко го отнесе заради мен. Съжалявам.

Поклатих глава.

— Той не е изперкал. Просто иска да се държа по-внимателно и да не привличам внимание. Заради хлапето, което погребваха днес. Или заради Килан Кори.

— О, Господи, иска ми се да спре да говори за това. Изобщо не помага, като ти разказва тези прашасали ужасяващи истории.

Плъзнах пръстите си по повърхността на покрива. Плочите бяха груби, с множество поцинковани гвоздеи по тях. Когато ги докоснех, ме пронизваше изгаряща болка, не силна, но достатъчна, за да привлече вниманието ми.

— Не ми е разказвал историята от доста отдавна. Но знам, че имаше точно това предвид. Има едно момиче, Тейт, от училище. Погребението беше на нейната сестричка.

Ема кимна и вдигна глава от рамото ми.

Въздухът беше студен. Тя потръпна и обви ръце около себе си, за да се стопли.

— Трудно му е. — Вече не ме докосваше и гласът й звучеше странно. — И на двамата им е тежко. Предполагам, че това означава, че и на мен би трябвало да ми е тежко, но просто не го чувствам по този начин, разбираш ли? Ти си единственият брат, който някога съм имала.

Взирах се в чорапите си. Бяха изцапани от плочите и по тях бяха полепнали множество малки камъчета и песъчинки.

— Може ли да не говорим за това?

Ема си пое дълбоко дъх и се обърна към мен.

— Омръзна ми да не говоря за това. Не си ли забелязал, че всички в този град отчаяно се опитват да се преструват, че всичко е просто чудесно? Че нищо нередно не се случва тук?

Кимнах, но устоях на желанието си да й отвърна, че понякога това е по-лесният начин. Дращех разсеяно с нокти по плочите и не казах нищо.

Ема скръсти ръце на гърдите си.

— Ти приличаш много на него.

Инстинктивно присвих рамене и се прегърбих. Тя говореше за брата, който трябваше да има, и всичко, свързано с него, дори най-дребните неща, ме притесняваха и целият се вцепенявах.

Ема продължи с тихия си, сънлив глас:

— Беше рус, поне така си мисля, като теб… Знам, че имаше сини очи, защото и твоите бяха такива за известно време. Но после синьото някак се изтърка. Като че ли цветът се процеждаше някъде, капка по капка, нещо такова… Може би беше някаква магия или заклинание, но просто се променяше и един ден синьото изчезна и се появи ти.

— Но всъщност не си спомняш какъв беше?

Ема се загледа в ръцете си и смръщи вежди, опитвайки се усилено да си спомни.

— Бях много малка — каза тя най-накрая. — Невинаги осъзнавам разликата между преди и след това. Спомням си някоя подробност, но не знам дали е свързана с теб или с него. Най-добре си спомням ножиците. Мама беше завързала едни ножици на панделка над кошчето. Бяха красиви.

Сетих се за суеверията на Стария свят. Номера, с които хората се опитвали да предпазят добитъка си и да защитят дома си. Беше все по-очевидно, че те изобщо не вършеха работа.

Ема въздъхна.

— Предполагам, че изобщо не си го спомням — каза тя. — Имам откъслечни спомени за разни неща, които мама правеше, за да не го откраднат.

Повдигна едното си коляно, за да може да го обвие с ръце. Косата й беше започнала да се изплъзва изпод ластика и тя я прибра отново. Вперила поглед в нищото навън, изглеждаше самотна и тъжна. Като маяк в мрака. Като монахиня.

Исках да й кажа, че я обичам, и то не по сложния начин, както обичах родителите ни, а по онзи простичък, естествен начин, за който изобщо не се замисляш. Обичах я така, както дишах.

Тя въздъхна и ме погледна отново.

— Какво? Защо ме гледаш така?

Свих рамене. Беше съвсем естествено и лесно за мен да изпитвам това чувство към нея, но думите просто не излизаха от устата ми.

Ема се взира дълго време в мен. После ме докосна нежно по бузата.

— Лека нощ, грознико.

Намъкна се обратно в стаята през прозореца, с главата напред, и краката й за известно време стърчаха навън. Пантофите й се бяха изцапали от плочите и за миг ми се поиска да се протегна и да я ощипя по глезена, но не го направих.

Кварталът под мен беше заспал и спокоен. Облегнах се напред на лакти и погледнах към улицата.

Гентри имаше две различни лица и нощем виждах едното по-ясно. Градчето имаше обичайните зелени морави в спокойните предградия, но също така строго пазеше своите тайни. Беше от онези места, където нощем хората проверяваха два пъти ключалките на вратите или придърпваха близо до себе си децата си, когато обикаляха из магазините. Те заковаваха конски подкови над входните си врати и слагаха истински камбанки вместо онези играчки, които другите закачаха на дърветата, за да звучат красиво, когато задуха вятър. Носеха железни кръстове вместо златни, защото златото не можеше да ги защити от хора като мен.

Може би по-смелите заравяха кварцови или ахатови късове в градините си или оставяха чинийки с мляко навън за късмет — малки дарове в задния двор за каквото и да дебнеше там, в сенките. Ако някой ги попиташе за това, те свиваха рамене или се засмиваха, но не спираха да го правят, защото, ей, ние живеехме на място, където хората оставяха лампите на верандите си светнати и не се усмихваха на непознати. Защото когато слагаха няколко красиви камъка сред лехите си с невени, ранният сняг никога не падаше върху клоните на дърветата им и техните градини изглеждаха по-хубави от тези на другите. И защото, най-вече, нощем сенките оживяваха и изчезваха деца, а ние живеехме в място, където никой никога не говореше за това.

След известно време се прекатурих през рамката на прозореца и се пъхнах в леглото си. Оставих прозореца отворен, за да мога да дишам. Атмосферата в къщата не беше лоша, но въпреки това ми беше трудно да спя, когато въздухът наоколо миришеше на гайки, железни скоби и гвоздеи.

Когато вятърът влезе вътре, потръпнах от студа и се свих по-дълбоко под завивките си. Навън в двора пееха щурци и клоните на дърветата се удряха един в друг. Надолу по пътя, сред израсналата трева, щъкаха мишки, а нощните птици цвърчаха безспирно като че ли бяха тенекиени механични играчки, навити до безкрай.

Сложих възглавницата върху главата си, за да избягам от звука. Шумовете от двора станаха малко по-приглушени и се запитах дали Розуел възприемаше нещата винаги по този начин. Дали всички други, освен мен чуваха тези звуци толкова тихо? Той можеше да влезе в класната стая и вниманието му не се отвличаше от шумоленето на листовете, нито от бученето на вентилационната система. Трябваше да си напомням да не трепвам всеки път, когато някой затвореше вратата или изпуснеше книга, в случай че звукът не беше достатъчно силен, за да стресне някой друг.

Такъв беше животът в Гентри — ходене на училище всеки ден, опит за сливане с другите в свят, където всички с щастливи усмивки пренебрегваха нещата, които не им понасяха, винаги готови да извърнат поглед встрани и да се направят, че нищо не са забелязали, стига ти да следваш неписаните правила на играта.

Иначе как щяха да продължат да живеят чистичкия си, спретнат живот в предградията?

Може би не беше чак толкова трудно. Винаги, навсякъде са умирали деца. Защо не и тук? Те се разболяваха и състоянието им се влошаваше и никой не можеше да разбере какво точно им има. Някой някъде загубваше син или дъщеря. Организации измерваха нивото на замърсяване и обвиняваха подземните води. Олово, може би, или пък токсично просмукване от старите насипи с отпадъци от рафинерията.

Натали Стюарт беше просто поредният случай на починало дете, погребано в гробището на улица „Уелш“, с баща ми, стоящ над нея, докато провеждаше церемонията, и това беше тъжно. Знаех сценария, какви трябва да бъдат нормалните реакции, но когато се опитвах да изпитам тъга или съжаление, дори от най-любезния и дистанциран вид, просто виждах Тейт как седи сама в закусвалнята. И когато се замислех за нея, чувството, което усещах, че излъчва, не беше тъга, а самота. Когато си представях празните столове, които я обграждаха, не скърбях за сестра й. Изпитвах само същата стара, тъпа болка, която ме тормозеше всеки ден.

Простичката истина беше, че всеки от нас можеше да разбере този град. Можехме да го опознаем и или да го обикнем, или да го намразим. Можехме да го обвиняваме и да го отхвърляме, но това нямаше да промени нищо. В крайна сметка и ние бяхме просто част от него.

Пета глава Алената буква

В петък беше студено и сиво. Бяха раздигнали кръводарителския център, но все още се чувствах несигурен и слаб, затова си напомних да не ходя в закусвалнята. Дъждът се стичаше по гигантските прозорци в преддверието на главния вход на училището и стъклата сякаш се топяха.

Прекарах цялата сутрин, като се опитвах да избягвам разни неща. Тълпите и разговорите и всеки, който можеше да ме попита защо се мотаех из коридорите като зомби — което означаваше, че избягвах най-вече Розуел, — но към четвъртия час вече приключих с наличните извинения и трябваше да отида до шкафчето си. Не че имах огромно желание да ходя там точно в момента.

Думата „изрод“ обаче беше изчезнала. Вместо нея имаше някаква странна спирала, оформена от тънки, неравни линии. Боята по шкафчето беше издраскана още повече и върху мястото, където преди беше обидната дума, инкрустирана с кръв, имаше нещо, наподобяващо паяжина. Някои от местата по „рисунката“ бяха потъмнени с черен маркер, други бяха бели.

— Оправихме ти шкафчето — каза Дани зад гърба ми.

Дрю кимна и вдигна ръката си, в която държеше маркер и бял коректор.

Вгледах се в плетеницата от спирали и кръгове. Във външния край на рисунката бялата боя беше внимателно положена върху черния цвят, после беше изтрита леко, така че тъмното мастило да прозира отдолу и да се получи призрачен ефект на спиралите. За проект, ограничен от по-ранната вандалистка проява, и от ресурсите, включващи само маркер и коректор, си беше истинско произведение на изкуството.

Дани се облегна театрално на стената.

— Не искахме да потискаме желанието ти за творческа изява. Но решихме, че може би ще е лош ход да се разкриваш прекалено агресивно и прекалено рано. Може, не знам как точно да го кажа, да създаде погрешни впечатления.

И двамата се опитваха да изглеждат напълно равнодушни, за да не покажат колко са горди от постъпката си. Дрю подхвърляше небрежно коректора във въздуха и го хващаше отново. Бяха застанали от двете ми страни и чакаха да видят реакцията ми.

Исках да направя нещо, за да им покажа колко облекчен и колко благодарен им бях, но казах само едно „Благодаря“.

Дани ме сръга в ребрата.

— Не ни благодари. Ти ще трябва да се изръсиш с шейсет долара на училището, за да го пребоядисат.

Ако не беше очевидно вчера, вече нямаше никакво съмнение — Тейт Стюарт беше новата сензация в училището. Тя бродеше из коридорите покрай групичките ученици, които я обсъждаха зад гърба й. Погледите им обаче не бяха внимателни, съчувствени и състрадателни. Това бяха бързи, страхливи погледи, изпълнени с нездраво любопитство.

Гимназистите прекарваха всяко междучасие, взирайки се в нея, като се преструваха, че не го правят. Май обаче нямаше никакво значение. Тя се движеше сред тълпата, сякаш беше сама. Сякаш клюките и погледите не можеха да я докоснат. Очите й бяха притворени, изражението й беше отсъстващо, но нещо в начина, по който стискаше устните си, ме накара да изпитвам съжаление към нея. Не изглеждаше тъжна, което правеше всичко сто пъти по-тъжно.

Тейт никога не се беше интересувала какво мислеха хората за нея. Никога не се опитваше да ги впечатли или да ги накара да я харесат. Веднъж, в седми клас, се записа в момчешкия бейзболен отбор, въпреки че той изобщо не струваше, само за да докаже, че ръководството не може да я спре.

Денят напредваше и устните й се притискаха все повече една в друга.

Тя излъчваше някакво странно усещане, почти като електрически заряд. Напрежението висеше във въздуха, сякаш всеки момент щеше да експлодира, но нещата бяха под контрол до часа по английски език и литература.

Привършвахме Романтизма като период и бяхме стигнали до „Алената буква“3.

Мисис Бръмел беше висока и слаба, с побеляла коса и с много различни пуловери. Беше изключително ентусиазирана от книги, които никой нормален човек не би прочел доброволно и за забавление.

Стоеше пред катедрата и пляскаше с ръце, защото това й беше навик.

— Добре, днес ще говорим за вината и за това как самото съществуване на Пърл осъжда Хестър много повече от буквата А. Това личи най-вече от факта, че някои от съселяните й вярват, че Пърл е дете на дявола.

После записа на дъската: Пърл е конкретно проявление на вината.

— Някой има ли желание да обясни това твърдение?

Никой нямаше. Пред мен Том Ричи и Джереми Сейърс си побутваха хартиени топчета един към друг и възклицаваха въодушевено, когато успяваха да хванат някое от тях между пръстите си. Алис и Джена все още зяпаха Тейт, шепнеха си и прикриваха уста с ръка, сякаш си бяха казали нещо толкова шокиращо, че то трябваше да остане скрито, и си хвърляха многозначителни погледи.

Мисис Бръмел се взираше в класа и чакаше някой да вземе думата. Аз гледах Алис. Когато беше седнала на мястото си, полата й се беше дръпнала достатъчно нагоре, за да разкрие почти целите й бедра, и в момента се наслаждавах на гледката. Косата й беше разпусната на гърба и изглеждаше като бронзова на флуоресцентната светлина.

Тя облегна лакти на чина си и се наклони напред, за да прошепне в ухото на Джена.

— Чух, че майка й не е ставала от леглото, откакто се е случило това. Дори и за погребението. Не мога да повярвам, че тя се държи така, сякаш всичко е наред. Ако бях аз, изобщо нямаше да идвам на училище.

Очевидно този път репликата беше достатъчно силна, за да чуе Тейт част от нея или дори цялата, защото тя се изправи рязко и чинът й изскърца шумно по пода. Погледът й беше суров, плъзгаше се над нас и не можех да кажа дали се чувствах замаян от винтовете и металните жици в стените или от начина, по който се взираше в мен.

— О — каза Тейт с ясен, предизвикателен глас. — Това ли искате? Да ме огледате по-добре? Моля, заповядайте — нямам нищо против.

Може би никой в стаята не се вълнуваше от Хестър Прин и нейната незаконна дъщеря, но сега вниманието им определено беше привлечено. Бях навел глава и се опитвах да изглеждам колкото се можеше по-незабележим. Сърцето ми биеше толкова бързо, че го усещах как пулсира чак в гърдите ми, а аз продължавах да си повтарям, че всичко е наред, че само си представям, че тя гледа към мен, защото трябваше да бъде така. Трябваше да вярвам, че никой в Гентри не вперва поглед в мен, щом чуе думите „дете на дявола“. Но никой не казваше нищо.

В стаята беше толкова тихо, че чувах само жуженето на флуоресцентните лампи. Струваше ми се, че те бръмчат точно над главата ми като някакъв сигнал или предупреждение, но никой не се обърна да ме погледне обвинително. Никой не шепнеше, никой не сочеше с пръст към мен.

Мисис Бръмел стоеше с гръб към дъската и с маркер в ръка, готвейки се да напише още нещо с него, и се взираше в Тейт.

— Нуждаеш ли се от нещо, скъпа?

Тейт поклати глава и продължи да стои права.

— Не ми обръщайте внимание. Просто си чакам голямата червена буква А.

— Това не е смешно — каза мисис Бръмел и сложи капачката на маркера си.

— Не — отвърна Тейт. — Не е. Но всички можем да се споразумеем да продължим да си се усмихваме, защото така нещата изглеждат много по-приятни и лесни.

Мисис Бръмел се оттегли зад бюрото си и извади кутия с носни кърпички, въпреки че Тейт не плачеше.

— Искаш ли малко време да дойдеш на себе си?

— Не. Защото не съм разстроена или поразена от скръб, ясно ли е? Просто ми писна.

— Искаш ли да отидеш до кабинета на психолога?

— Не, искам някой да ме чуе най-накрая, мамка му!

Гласът на Тейт беше силен, неестествено пронизителен. Внезапно тя се дръпна назад и изрита чина си толкова яростно, че ударът от ботуша й отекна като металически звън в цялата стая.

— Извинена си, можеш да излезеш — каза мисис Бръмел, но не с внимателния, разбиращ глас, който учителите понякога използват. Беше по-скоро категоричен, сякаш ако Тейт не излезеше сама, имаше вероятност да бъде изведена навън от училищната охрана.

За секунда Тейт имаше такова изражение, като че ли щеше да остане и да предпочете принудителното извеждане. После грабна книгите от чина си и излезе, без да се обърне назад.

Останалата част от класа седеше в неловко мълчание. Държах се за ръба на чина си и се опитвах да накарам ръцете си да не треперят, а мисис Бръмел положи всички усилия да ни върне към Натаниел Хоторн и темата за тъпата дилема на Хестър, докато звънецът удари.

Отвън в коридора Розуел тъкмо излизаше от часа си по математика и се тръсна на стълбището до мен.

— Е, готов ли си за малко разговорен френски?

Поклатих глава и погледнах в посока към паркинга в задния двор.

— Имам нужда от чист въздух.

Той ме погледна така, сякаш искаше да ми каже нещо, но се чудеше как да го направи.

— Мисля, че трябва да влезеш в часа по френски — каза най-накрая.

— Не мога.

— Искаш да кажеш, че не ти се ходи.

— Не, искам да кажа, че не мога.

Розуел изпъна рамене и внезапно стана много по-едър.

— Не, искаш да кажеш, че не ти се ходи. Така е по-правилно да се изразиш.

Придърпах ръкавите на суичъра надолу към китките си и тръгнах към вратата.

— Трябва да изляза навън — казах аз. Гласът ми беше тих и неуверен. — Само за малко. Наистина имам нужда от свеж въздух.

— Не, имаш нужда да ми кажеш защо изглеждаш като мъртвец. Маки, какво става? Нещо не е наред ли?

— Мразя това — не издържах най-накрая. — Мразя, когато хората винаги си пъхат носа в неща, които не са тяхна работа. Мразя, че не те оставят на мира. И мразя Натаниел Хоторн.

Розуел пъхна ръце в джобовете си и ме погледна.

— Добре. Не е точно това, което очаквах.

Не ме последва навън.

Стоях в най-далечния край на паркинга, облегнат на един от големите бели дъбове, а дъждът се процеждаше между листата на дървото и капеше по лицето ми. Звънецът би, но аз си останах там, където бях, вцепенен и дишащ прекалено бързо, защото може и да не бях най-добрият ученик, когато ставаше въпрос за литература, но познавах достатъчно добре книгата, за да съм наясно, че макар Хестър да се разхождаше с аленото А на роклята си, пасторът Димсдейл беше онзи, когото вината изгаряше под кожата. Той беше този, който умираше.

Зад мен имаше само една редица от коли и мислех, че съм сам, когато чух внезапно познат глас да казва:

— Хей, Маки…

Тейт беше спряла до бордюра с абсолютно чудовищния си буик. Очевидно беше решила, че е приключила с училището за днес. Или, по-вероятно, беше приключила с ангажимента си на публично зрелище. Постави ръка на ръба на отворения откъм нейната страна прозорец.

— Дъждът скоро няма да спре. Искаш ли да те закарам донякъде?

Двигателят на колата продължаваше да работи на празен ход, а чистачките се движеха неуморно напред и назад по стъклото. Буикът имаше издължено, сивкаво тяло, с направо отровни за мен калници. Приличаше ми на зловеща метална акула.

— Всичко е наред. Благодаря ти, но няма нужда.

— Сигурен ли си? Не ми е проблем.

Поклатих глава, зазяпан в завесата от дъжд, спускаща се върху предната броня на колата, за да не ми се налага да поглеждам към Тейт. Лицето й беше по-нежно и по-младежко, отколкото изглеждаше обикновено. Стоях под капещия върху ми дъб и се чудех дали да я поздравя за начина, по който се изправи срещу хората в класа и мисис Бръмел, само за да не мълча като пън — да й споделя колко ме впечатли как можеше да тъгува и да понесе да бъде в устата на всички и същевременно да се изправи и да им каже да вървят по дяволите.

След минута тя загаси двигателя и излезе от колата.

— Чуй. Трябва да говоря с теб.

Когато прекоси полянката и тръгна към мен, изражението на лицето й беше странно — сякаш тук, навън на паркинга, вече не беше толкова уверена в себе си. Като че ли я плашех. Устата й изглеждаше някак болезнено. Под очите й имаше сини сенки, каквито се получават след продължително недоспиване.

Дойде под дървото при мен и се обърна настрани, така че стояхме един до друг, с лице към паркинга. Лакътят й беше на сантиметри от моя ръкав.

— Имаш ли минутка?

Не отговорих.

— Господи, защо никога не казваш нищо?

Извърна се и се втренчи в мен, хапейки долната си устна. Тя изглеждаше направо възпалена, като оголено месо, очевидно я дъвчеше постоянно. Макар и да беше пропита с миризмата на желязо от буика, от нея се излъчваше и свежо, сладко ухание. Напомняше ми за цъфтящи дървета или за нещо, което ти се иска да сложиш в устата си. Аромат, който не би трябвало да се усеща от момичета, потънали в трагедия и детройтска стомана.

— Не беше на погребението вчера — каза тя.

Стори ми се, че вятърът задуха по-силно между нас. Кимнах.

— Защо? Искам да кажа, баща ти изглежда много отдаден на цялата тази работа с обединяването на общността и като се има предвид, че той организира цялото нещо… А и Розуел беше там.

— На баща ми това си му е работата — отвърнах аз с равен, прекалено безразличен глас, който ми показваше какво бях — ужасен лъжец, повтарящ чужди думи. — Както и да е, погребенията не са представата ми за идеално социално събитие. Не бих посетил някое просто за забавление или защото всички други ще отидат.

Тейт просто ме гледаше. После скръсти ръце на гърдите си и внезапно стана много мъничка и крехка, вече мокра до кости. Косата й беше полепнала на кичури по челото й.

— Както и да е. Вече няма значение.

— Добре го каза.

Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна.

— Това не беше тя.

За секунда-две не казах нищо. Никой от нас не проговори.

Но и не откъснахме поглед един от друг. Можех да видя петънцата зелено и златисто в очите й и малките, толкова дълбоки и студени точици, че изглеждаха направо алени. Осъзнах, че от години не я бях поглеждал истински в очите.

Тейт отпусна клепачи, за да ми попречи да надникна по-дълбоко в нея, и раздвижи устните си, преди да проговори, като че ли репетираше думите.

— В онази кутия не беше сестра ми, беше нещо друго. Познавам сестра си и каквото и да умря в креватчето й, не беше тя.

Кимнах. Внезапно ми стана студено и по кожата ми ме побиха тръпки по начин, който нямаше нищо общо с дъжда. Ръцете ми изтръпнаха и се вцепених целият.

— Е, така ли ще си стоиш тук, като част от обзавеждането на паркинга?

— Какво искаш да кажа?

— Не искам да казваш нищо — искам някой да ме чуе!

— Може би трябва да поговориш с училищния психолог — отвърнах аз, вперил поглед в обувките си. — Нали това им е работата…

Тейт ме погледна и очите й бяха широко отворени и наранени и, за пръв път, изпълнени със сълзи.

— Знаеш ли какво? Върви на майната си.

Прекоси моравата обратно до колата си и се пъхна вътре. Затръшна вратата, запали двигателя и потегли бясно. Едва след като профуча по „Бентхевън“ и се скри зад ъгъла, си позволих да се отпусна на дъба, свличайки се на земята с гръб, опрян на дебелия ствол. Почти не усещах дъжда, стичащ се върху главата и по гърба ми.

Не издадох тайната си, защото дори не знаех как да кажа на глас думите. Никой не знаеше. Вместо това хората се вкопчваха в лъжата, че децата, които умираха, бяха техните, а не някакви удобни заместители. Така никога нямаше да им се налага да си зададат въпроса какво беше станало всъщност с истинските им деца. Аз никога нямаше да се запитам какво беше станало с тях.

Това беше кодът в този град — не говориш и не питаш за това. Но Тейт беше попитала. Тя имаше куража да каже това, което всички си мислеха — че нейната истинска сестра е била подменена с нещо друго, с нещо зловещо, свръхестествено. Дори собственото ми семейство не беше достатъчно честно да излезе и да го каже.

Тейт беше станала по собствено желание аутсайдерът на училището, неудачницата, когато се предполагаше аз да заема мястото на изрода. Бях се отдръпнал встрани, сякаш можеше да ме зарази, но тя беше просто обикновено момиче, опитващо се да получи искрен отговор от най-очевидния източник.

И да, аз наистина бях очевиден. Фактите си бяха такива и не можеха да се пренебрегнат — бях странен, неприличащ на никого, направо неестествен, и играта можеше да продължи само докато останалите се съгласяваха да се преструват, че не виждат нищо. Ако вземете всички деца от училище и ги подредите в редица, веднага ще стане ясно, че не пасвам в картинката, че не принадлежа към тях. Бях като болест. Свих се под капещото дърво и покрих главата си с ръце.

Отнесох се с нея отвратително, защото нямах друг избор. Такива бяха правилата на играта и когато колелото се завъртеше, единственото важно нещо беше да не се набиваш на очи. Всичко останало беше без значение. Нямаше начин да оправя това, което бях направил, да си взема думите назад, защото просто бях такъв.

— Съжалявам — казах аз на бледото, дъждовно небе и на умиращата трева, и на дървото. На празния паркинг и на треперещите си ръце.

Шеста глава Петъци в „Старлайт“

Когато Розуел ме взе след вечеря, за да отидем в центъра на града както всеки петък и да слушаме местните банди, не говорихме много. Зяпах през прозореца, докато той въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо, което да му хареса.

Най-накрая се отказа.

— Е, ще ми кажеш ли какво не е наред?

Гласът му прогърмя сред тишината на колата.

— Какво?

Той не откъсваше очи от пътя.

— Тази вечер не си весел, както обикновено.

Свих рамене и продължих да гледам търговските центрове, покрай които минавахме.

— Тейт Стюарт… тя просто изперка днес в час. Искаше да говори с мен, а аз не знаех какво да й кажа. Сестра й е умряла — има нужда от професионалист. — И понеже това беше истина, но не и цялата истина, му казах и нещо друго, с пресипнал и тих глас, почти шепнейки: — Роуз, не се чувствам добре. Не се чувствам добре от много време насам.

Розуел кимна, пръстите му потропваха ритмично по волана.

— Какво е? — попита внезапно той. — Да бъдеш… нали знаеш…

От устата му звучеше толкова лесно, сякаш просто бях болен от хемофилия4 или имах палци с двойни стави. Едва след секунда-две осъзнах, че съм спрял да дишам. Беше ми трудно да опиша нещо, за което дори не се предполагаше да говоря. И, да, баща ми го наричаше необикновеното — с тази неутрална, чиста дума, но понякога само от израза на лицето му, когато ме гледаше, можех да кажа, че всъщност имаше предвид неестественото.

До мен Розуел продължаваше да си тактува с пръсти по волана. Най-накрая се извърна и ме погледна.

Той не беше глупав. Познаваше ме през почти целия ми живот, така че не мислех, че можех да го заблудя. Продължавах да мълча само защото се страхувах, че ако го кажа на глас, вече щеше да ме гледа по различен начин. Може би нямаше да бъде толкова явно — той със сигурност щеше да се опитва да се прикрие, — но аз знаех, че разликата ще бъде там.

Това си беше достатъчно лошо, но по-странният, по-дълбокият страх, който ме измъчваше, беше, че можеше и нищо да не се промени. Ами ако Розуел просто свиеше рамене и продължеше да кара? В известна степен щеше да бъде дори по-ужасно. Истината беше грозна и не можех да понеса възможността, че той ще я приеме за нещо нормално, когато тя не беше. Изобщо.

Розуел беше все така спокоен и само от време на време, когато спирахме на светофарите, хвърляше по някой поглед към мен в очакване на отговора ми.

Смъкнах прозореца и показах главата си навън, оставяйки дъждът да се плиска в лицето ми. Знаех, че ако си отворя устата, щях да му кажа. Студеният въздух помагаше, поне за малко, но независимо от цялото стъкло и картон, в колата имаше и достатъчно стомана и вече започвах да се чувствам зле. Ставаше все по-лошо.

Розуел изпуфтя, после въздъхна тежко и пресилено, което означаваше, че му беше хрумнало нещо.

— Мислех си… — започна той след минутка. — Не че съм специалист и може би дори изобщо не е моя работа, но дали не страдаш от някаква форма на депресия?

Погледнах надолу към дланите си и ги свих в юмруци.

— Не.

Знаех как изглежда отстрани. Напоследък се бях превърнал в истински саможивец, отговарях кратко, предимно едносрично, избягвах всякакви физически дейности и спях прекалено много. Исках да му кажа, че положението не е толкова зле, колкото изглежда. Че просто изпълнявах своята роля, като се преструвах на невидим. Че когато си постоянно уморен и трябва да придърпваш ръкавите си надолу, за да скриваш дланите си, та да не докоснеш случайно някоя метална дръжка и за добър ден смяташ този, в който никой не забележеше, че съществуваш, това си е доста депресиращо. Но все още не стигаше, за да ми поставят диагноза.

Музикалната зала „Старлайт“ е била кинотеатър през 50-те години на XX век и обикновен театър преди това. Сградата беше триетажна, с бяла мазилка, със спираловидни орнаменти от ковано желязо по покрива и покрай прозорците, някога красиви, но сега ръждясали като всичко друго и оставящи грозни петна, които по време на дъжд се стичаха по фасадата като изсъхнала кръв. Наредихме се на опашката и когато ни дойде редът, дадохме на охраната по два долара за входа.

Вътре тълпата се блъскаше по-близо до сцената. Старата кадифена завеса все още висеше на подиума на едри драперии. По стените бяха иззидани колони, а корнизът по тавана беше с орнаменти на птици, цветя и листа. В момента на сцената бяха „Детско насилие“ и се деряха срещу правителството и корпоративните стимули. Вокалът им звучеше така, сякаш някой беше смесил пътна катастрофа с кухненски робот. Цялото място вонеше на ръждясало желязо и разлята бира и това лошо чувство, което ме караше да се разтрепервам и го усещах през целия ден надвиснало над мен, ме заля моментално като гигантска, зловеща вълна.

Розуел казваше нещо много логично за това как музикалната сцена винаги е била барометър за гражданското неподчинение, но гласът му се губеше и устата ми се пълнеше с прекалено много слюнка.

— И освен това има такива групи като „Хортън чува“5 — каза той. — Никой не може да ги обвини, че са социално ангажирани, но…

Внезапно усетих, че ще повърна, и то не в някакво абстрактно, отдалечено бъдеще, а точно в този момент. Вдигнах ръка, за да му кажа нещо от типа на „задръж тази мисъл“ и се впуснах към тоалетната. Превих се на две в кабинката без врата и се опитах да повърна, без да коленича на пода, който беше отвратително мръсен.

Розуел застана зад мен на прага.

— Още един ден от бляскавия живот на Маки Дойл?

Звучеше прекалено небрежно, фалшиво и знаех, че се опитва да ме разсее и да разведри ситуацията. Защото просто не знаеше какво друго да направи. През целия си живот бях сигурен, че мога да разчитам на него за това — че ще извърне поглед встрани и ще се престори много упорито, че всичко си е нормално.

След това отидох до мивката, за да се почистя и освежа. Над нея имаше старо, изписано с всякакви надписи огледало, и аз се стараех да не гледам отражението си в него през плетеницата от черен маркер. Зад неразбираемите драскулки лицето ми изглеждаше бледо и ужасено. Не можех да спра да мисля за Натали. От факта, че тялото беше погребано под нейното име, когато можеше дори да не е истинско тяло, ми се гадеше и имах чувството, че ще припадна.

— Трепериш — каза Розуел. Беше се облегнал на стената до мен, докато се миех и избягвах да гледам лицето си.

Кимнах и се извърнах от мивката.

— Трепериш много лошо.

Изтрих устата си със салфетка и казах, без да вдигам очи към него:

— Скоро ще спре.

Гласът ми звучеше пресипнало, толкова тихо, че почти не се чуваше.

— Никак не е забавно — каза той. — Не мислиш ли, че трябва да се прибереш? Ако ти е по-добре у вас, може би…

После просто млъкна.

Захвърлих салфетката в кошчето и се протегнах за нова.

Той приближи до мен.

— Маки… Маки. Погледни ме.

Когато се обърнах с лице към него, той се взря настойчиво в мен. Очите му бяха сини, но се променяха в зависимост от светлината. Исках моите да бъдат какъвто и да е друг цвят, само не това еднообразно, неестествено черно.

— Не е нужно да се мотаеш наоколо и да се държиш сякаш всичко ти е наред през цялото време.

— Напротив, трябва. — Думите ми прозвучаха прекалено високо и отекнаха в облицованите с плочки стени. Облегнах се на мивката и затворих очи. — Моля те, не искам да говорим за това.

След секунда той се приближи още и после усетих ръката му на рамото си. Беше неочаквано, но тежестта й ми подейства успокояващо, почувствах се сигурен поне в едно нещо в този живот, стабилен.

Когато отворих очи, Розуел все още стоеше до мен, но незабележимо беше свалил ръката си. След малко извади пакетче дъвки. Избута едната с палеца си нагоре през опаковката, предложи ми я и аз я взех.

— Хайде — каза той, обръщайки се към вратата. — Да намерим Дрю и Дани.

Близнаците бяха в салона до бара и играеха билярд с Тейт. Розуел отиде при тях, но аз се забавих. Тейт стоеше с гръб към мен, а аз не знаех какво да направя; исках да върна времето назад и между нас всичко да бъде както преди. Да не се бях държал като дърво на паркинга, да не я бях оставил да си тръгне сама, без да й кажа нито дума.

Ако смятах, че тя ще вдигне голям скандал заради поведението ми, скоро разбрах, че съм грешал. Тейт ме погледна веднъж, после отново се обърна към масата. Направи отличен удар. Не беше много труден, но успя да го накара да изглежда ефектен и майсторски. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш току-що беше станала от леглото. Но най-вече изглеждаше спокойна, не като човек, погребал сестра си преди ден, и определено не като някой, който беше потърсил най-странното момче в училище, за да обсъди с него теорията си, че това, което бяха погребали в земята, всъщност не беше сестра й.

Следващият удар беше още по-добър — разби струпалите се топки в ъгъла и направо закова тази, която й трябваше. Топката влезе директно в джоба, но изражението на Тейт изобщо не се промени.

— Страхотно — каза Розуел, когато приближихме до масата им.

Тя кимна с глава към Дрю и Дани.

— Да… А тези момчета са големи леваци.

Дрю просто сви рамене, но Дани изсумтя възмутено и я замери с хартиено топче.

— Върви на майната си, Стюарт.

Застанах на известно разстояние зад нея и я наблюдавах как се подготвя за следващия удар. Не беше толкова труден колкото предишните и едва ли щеше да има проблем, но в последната секунда тя трепна, топката се удари в ръба на масата и мина покрай джоба.

Дани я сръга в ребрата, захилен до уши.

— Кой сега е левак, а?

Тейт му подаде щеката.

— Да, да… Отивам да взема кока-кола.

Дрю дойде при мен. Изглеждаше нетипично жизнерадостен.

— Почти сме готови с „Червената заплаха“. Купихме купища части по интернет и мисля, че този път някои от тях са точно тези, които ни трябват. За малко да си останем у дома и да работим.

Майката на близнаците, мисис Корбет, беше антиквар, което бе политически коректният термин за човек, който събира всякакви боклуци. Братята се ровеха из купчините със завоеванията й откакто бяха съвсем малки, разглобяваха стари тостери и радиа и после отново ги сглобяваха. „Червената заплаха“ беше техният проект през последните шест месеца. Представляваше полиграф някъде от 1950 година, който обаче не работеше. Не исках да бъда песимист, но независимо от това, което каза Дрю, се съмнявах искрено, че ще успеят да го оправят.

Ниска полустена заобикаляше салона и аз се облегнах на нея, за да погледна към залата с танцуващата тълпа. Или по-скоро, с блъскащата се тълпа. Те се бутаха, въртяха се в кръг, мятаха се един върху друг и се отдръпваха на вълни отново и отново. Изморявах се само като ги гледах. Приклекнах, облегнах се с гръб, за да подпра глава на стената, и затворих очи.

— Защо въобще дойде тази вечер? — каза Розуел някъде отвисоко над мен. Гласът му почти не се чуваше от музиката.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да докарам поне намек за енергичност в отговора си.

— Защото е по-добре от алтернативата.

— Аха… — каза той, но така, сякаш това беше най-тъпото нещо, което някога беше чувал.

Когато се изправих и погледнах отново към тълпата, видях Алис. Стоеше с други момичета, от по-новите й дружки. Облегнах се на преградата, разделяща двете зали, и се загледах в нея. Светлината падаше красиво върху лицето й.

На сцената „Детско насилие“ бяха приключили с изпълнението си и излизаха, покланяйки се по начин, който се предполагаше да бъде ироничен. Тишината, която настана, след като изключиха усилвателите си, беше толкова тежка, че зъбите ме заболяха. Просто се концентрирах върху Алис и шарените светлини.

Според Розуел имах шанс с нея. Но дори и да беше вярно, едно беше да имаш шанс, съвсем друго да знаеш как да се възползваш от него. Тя беше ярка точка в центъра на всичко, докато аз бях осъден да прекарвам купоните и танците в училище, опрян до стената с момчетата от класическия клуб, които и насън говореха на латински и бяха посмешище за всички. Само дето и това не беше правилният начин да опиша какво точно бях аз.

Розуел беше в класическия клуб, както и в клуба по дебати, и в почетното общество на учениците от училището. Правеше разни неща — например, събираше капачки от бутилки и необикновени химикалки. В свободното си време сглобяваше часовници от различни материали, но и това не изразяваше напълно същността му. Играеше футбол и ръгби и участваше постоянно в училищните избори. Усмихваше се. Прегръщаше всички, през цялото време, и се държеше така, сякаш нямаше никаква вероятност някой да не го харесва. Можеше да направи каквото си поиска, да се мотае с всяка компания, която си избереше, после да отидеше другаде. Когато говореше с момичетата, дори най-красивите, най-популярните като Стефани Бийчам се усмихваха и кикотеха, като че ли не вярвайки, че той наистина ги беше забелязал. Розуел просто приемаше за даденост, че всичко ще бъде наред, докато аз си намирах удобна стена и полагах големи усилия да овладея изкуството на изчезването.

Зад нас завесите се отвориха отново и на сцената излязоха „Распутин свири блус“. В клуба винаги свиреха поне по пет групи, но „Распутин“ бяха царете на това място. Всички останали просто го използваха от време на време.

Не ставаше въпрос само за това, че другите групи не можеха да се конкурират с тях по отношение на сценичното поведение и магическите номера, които правеха. Когато „Распутин“ свиреха, музиката просто беше по-добра. Когато правеха кавър на чужда песен, тяхната версия сякаш беше единствената истинска версия.

Вокалистката, Карлина Карлайл, излезе наперено. Косата й беше прибрана на висок кок, носеше тъмна рокля с висока яка, която изглеждаше старомодна, като от някое минало столетие, само че беше къса, над коленете й, а обувките й бяха с петнайсетсантиметров ток.

Грабна микрофона и зае готина поза, малко като на супергерой. Очите й бяха големи и ужасно светлосини, а целите й клепачи бяха плътно покрити с черни сенки, които я правеха да прилича на луда.

Изпълняваха песен на Ленард Коен6.

Беше бавна и тежка, а барабаните гърмяха силно, като нечие раздирано от болка сърце.

Дрю дойде до полустената и се облегна до мен, гледайки към залата пред нас, сякаш беше най-досадното нещо на света.

— До гуша ми дойде вече от Ленард Коен — каза той. — Човече, колко готино ще бъде, ако изпълнят нещо на Менсън или на „Салива“7.

На сцената Карлина пееше „съжалявам“ отново и отново, не като беквокалистките на оригиналното изпълнение, а ръмжейки и пищейки с отметната назад глава. Отдолу тълпата пищеше в отговор и размахваше юмруци във въздуха в ритъма на песента. Ленард Коен можеше да бъде тежък като Трент Резнър8 или Мерилин Менсън, ако го правиш както трябва.

Подкараха едно свое парче, наречено „Формула за летене“, и Карлина извади цигара зад ухото си. Първият куплет беше „Високи кули ти гориш! Дълбоко под земята спиш!“. Карлина захапа цигарата с ъгълчето на устата си и публиката направо експлодира.

В другия край на залата Алис се смееше с Джена и Стефани и с няколко други готини мацки. Всички бяха облечени с ярки, цветни блузки и тесни дънки. Когато танцуваха, изглеждаха, че се движат в унисон, сякаш бяха репетирали предварително стъпките си.

На сцената басистът рязко спря да свири, направи крачка напред под светлината на прожекторите и извади от джоба си шепа кибритени клечки. Катарамите на тирантите му отразяваха светлината като огледалца.

— Запали ги! — изкрещя някой от тълпата.

Той поздрави публиката и пъхна една клечка между зъбите си, после я запали с леко, небрежно движение и я вдигна високо. Карлина постави грациозно ръка на високата си яка и затвори очи, навеждайки се към клечката. Той я пусна на земята.

Басистът запали втора, като я драсна в маншета на ризата си, но когато Карлина се наведе, тя изгасна от само себе си. Третата клечка не я драсна в нищо, просто щракна с пръсти и тя пламна.

Поднесе я към цигарата на Каролина и тя духна към нея, пламъкът трепна и угасна. Карлина започна да крачи напред-назад по сцената, китаристът я последва, свирейки соло, което ме накара да мисля за изпочупени стъкла и преплетени телени жици. Мъжът носеше черен цилиндър и сянката, която периферията хвърляше, правеше лицето му да изглежда измъчено и гладно.

Отзад барабанистът все още следваше темпото, но всеки път, когато Карлина извиваше рязко хълбока си на една страна, той добавяше силен двоен удар на бас барабана. Ако тя извиеше гърба си, забавяше ритъма, сякаш бе уловен в плен от нейните движения. Аз поне бях напълно фокусиран върху танца й на сцената, както бяха и всички останали момчета в публиката.

Тя застана в светлината на прожектора, докато китаристът продължаваше да свири, кръжейки около нея и дишайки тежко като запъхтяно куче. Карлина намигна и постави цигарата на езика си. Китаристът продължаваше да следва сложните й движения, а в залата пънкарите бяха вече напълно полудели и се блъскаха така, сякаш беше дошъл краят на света.

Карлина сграбчи микрофона и запя припева.

Зад нея китаристът пръсна във въздуха шепа пепел, докато свиреше последното си соло. Когато тълпата спря да се блъска и започна да крещи за още и още, той повдигна глава и се усмихна широко, осветен от светлината на прожекторите, сякаш току-що беше открил слънцето.

Студена тръпка тръгна от върха на главата ми и се плъзна по гърдите и ръцете ми, разливайки се по цялото ми тяло. Познавах го.

Заради ъгъла, от който гледах към сцената, ми беше трудно да видя очите му, а цилиндърът скриваше отчасти лицето му, но дори в тъмното бях сигурен. Мъжът от моста. Беше изкоментирал черните ми очи и ми се беше подиграл заради треперещите ръце и посинелите ми устни.

Стоях в тълпата и се взирах в плашещия мъж с плашещата усмивка.

Знаех тайната му и той знаеше моята.

След като „Распутин“ приключиха със свиренето, момчетата събраха оборудването си и на сцената излезе следващата група, „Концертина“. Гласът на вокала беше приличен, но аранжиментите им бяха небрежни, с прекалено много и напълно излишни орнаменти, а без ефектното присъствие на изпълнител като Карлина Карлайл, „Старлайт“ отново се превърна в прашасалата и ръждясала развалина, каквато си беше. Просто поредното място под наем за жалки местни рок групи.

Алис все още стоеше сред малкото си стадо от приятелки и ми хрумна, че може би ще се почувствам по-добре, ако пийна малко вода. Така щях да имам извинение и да се приближа. Можех да мина покрай нея, да кажа нещо или пък тя да ми каже нещо. Запътих се към бара.

Китаристът от „Распутин“ се появи без никакво предупреждение, напълно безшумно. В един миг бях сам и вървях покрай ниската стена към пожарния изход. В следващия той беше точно до мен, хилейки се странно под зеления знак „Изход“.

Кимна към Алис и се усмихна така, сякаш знаеше нещо много забавно.

— Прекрасна е. Но трябва да внимаваш с момичета като нея. Може да те приклещи на тясно на паркинга. Да те целуне с този студен, железен език.

Отстъпих назад, но той ме сграбчи, хвана ме за брадичката и пръстите му потънаха в меката част под нея. Придърпа ме към себе си и вратът ми се изви под неудобен ъгъл. Дъхът му беше горещ и миришеше на изгорели листа. Стояхме под зеления блясък на знака и се взирахме един в друг, хватката му беше силна и ми причиняваше болка, но нарочно не се съпротивлявах. На сцената можеше и да се прикрива под облеклото си на ексцентричен музикант, но тук долу не беше много умно да се разкриваш толкова много. Аз можех и да минавам метър повечето време, но неговите очи бяха наистина прекалено тъмни. Зъбите му бяха остри и тесни, наблъскани много близо един до друг. Продължавах да не помръдвам, готов да изтърпя каквото е необходимо, само за да не направим шумна сцена.

Той се наведе към мен и периферията на цилиндъра му засенчи и двама ни.

— Ти си блед и ти е студено и вониш на желязо. — Гласът му беше напрегнат, сякаш думите му засядаха между зъбите. — Не се преструвай, че не си заразен и че не те боли. То е в дъха ти и в бялото на очите ти. В кръвта ти.

Стоях там, неспособен да извърна поглед встрани, когато той се наведе още по-близо към мен, стисна ме по-силно за брадичката и прошепна с пресипнал глас:

— Наистина ли трябва нещастник като мен да ти казва, че умираш?

Седма глава Да умреш млад

Пулсът ми започна да блъска като с чук в цялото ми тяло и протегнах ръка напред, за да се подпра на нещо. Стените в стаята се впуснаха към мен и после се завъртяха бясно, но се задържах на крака. Просто продължавах да гледам китариста и да се подпирам на стената. Не исках да направя нещо, което да му покаже, че може би е прав. Умирах? Идеята беше толкова невероятна, че още не можех да я обхвана. Може и да бях болен, но чак да умирах? Дълбоко в себе си обаче знаех, че в думите му имаше истина. Спомних си всички пъти, в които бях реагирал зле на пътуване с кола или на металните плотове в лабораториите в училище, как всеки път беше малко по-зле от предишния. А ако трябваше да се върнем към основните факти, всъщност изобщо не се предполагаше да съм жив. При обичайните обстоятелства в този град щях да съм погребан много, много отдавна в земята, също като Натали Стюарт. Не. Не като Натали — като нещото, което бяха погребали под нейното име.

Въздухът внезапно беше станал много студен и аз треперех. Мъжът се беше прегърбил над мен и се усмихваше — почти мило, — а носът му беше неприятно близо до моя.

— Мога да променя живота ти — прошепна той. — Ела с мен тази нощ и ще те спася.

На сцената „Концертина“ свиреха песен, наречена „Убий всички страхливци“, а и никой не беше спасил Килан Кори. Нямаше никакво значение, че т.нар. правосъдие на обществото беше просто обикновено, брутално убийство с различно име или че той е бил напълно безвреден. Не можеше да се разхождаш наоколо и да те свързват със странници. Ако го правиш, можеш да увиснеш на някое дърво.

Хванах китката на мъжа и я извих. Очите му бяха просто тъмни сенчести дупки, но внезапно се възпламениха яростно и злостно под периферията на шапката му. Обърнах се бързо, преди да успее да ме сграбчи отново, и тръгнах с бърза крачка към залата, откъдето бях дошъл.

Сърцето ми биеше силно и паникьосано, докато си проправях път през тълпата към Розуел, който се смееше прекалено високо и ръкомахаше оживено, когато говореше. Струваше ми се, че ако бях до него, той щеше да ме накара да се почувствам почти нормален. Знаех обаче, че този път ще трябва да направя нещо много повече, отколкото само да се престоря, че всичко е наред. Все още чувах гласа на китариста. Той вибрираше в главата ми като тихо ехо. Ти умираш. Когато отидох до билярдните маси, Дрю измъчваше Розуел, като вкарваше топка след топка, започваше нов сет и така отново и отново.

— Е, какво ставаше там? — попита Дани, кимайки в посоката, от която бях дошъл, като се облегна на щеката си.

— Нищо — отвърнах аз и се закашлях леко, за да прочистя гърлото си. — Малко недоразумение.

Дани ме погледна настойчиво. Обикновено можех да разчитам на него да превърне и най-неприятната и странна ситуация в майтап, но сега изобщо не се усмихваше.

— Необичайно място за недоразумения. Какво искаше онзи?

Ти умираш. Ти умираш.

Погледнах, без да искам, към пожарния изход. Вратата беше празна и зеленият знак все още проблясваше над нея, премигвайки от време на време.

Дани ме гледаше втренчено.

Какво наистина искаше мъжът? Искаше да ме заведе някъде или да ми каже нещо, или да ми даде нещо. Каза, че иска да ме спаси и аз исках същото, само че не по средата на „Старлайт“, където всички можеха да ни видят. А и не исках спасителят ми да бъде някой с черни, искрящи очи и жълти зъби. Потръпнах леко от начина, по който Дани ме гледаше — сякаш очакваше да се разкрия.

Тейт се появи и ми спести необходимостта да отговоря на въпроса му. Тя се върна на масите, беше запъхтяна. Лицето й блестеше от пот, а ръкавът на тениската й беше скъсан на рамото от някой от беснеещите по време на изпълненията хлапак. Повдигна се и седна на ниската полустена между салоните, тъкмо когато Алис слезе по стълбището зад нея. Хрумна ми, че може двете да са танцували заедно, въпреки че никога не ги бях виждал дори да разговарят, но Алис мина покрай нея, без да й обърне никакво внимание, и дойде при мен.

— Ей, Маки! Търсех те. Вчера ми се стори леко болнав. Розуел каза, че си се прибрал у дома. Сега по-добре ли си?

Не бях, но просто свих рамене.

— Не беше нищо особено.

Тя ме погледна и прибра косата си зад едното си ухо.

— Исках да те питам нещо — за купона на Стефани утре вечер. Ще дойдеш ли?

Погледнах към нея и се усмихнах. Хареса ми, че се усмихвах.

— Да, защо не.

Вдясно от себе си усещах подсъзнателно очите на Тейт върху лицето си. Искаше ми се да погледна към нея и същевременно да бъда на място, далече оттук.

Алис въздъхна и се облегна на стената, като се доближи толкова до мен, че рамото й се докосваше до моето. На приглушената светлина от лампата над билярдната маса косата й изглеждаше като бронз.

— Е, успя ли да отидеш до сцената? Тази вечер беше истинска лудница. Някакво момче ме бутна в тонколоната — нарочно. Аз не съм някое хардкор говедо, скапаняк! Аз съм момиче!

Тейт се смъкна надолу и ни хвърли отегчен поглед.

— Тогава не ходи сред говедата…

Алис отвори уста, сякаш искаше да каже нещо в отговор, но Тейт просто ни подмина и измъкна щеката на Розуел от ръката му.

Алис въздъхна и когато се обърна към мен, очите й изглеждаха тъжни.

— Леле. Това момиче е в такова отрицание за смъртта на сестра си. Тя просто се държи сякаш нищо не се е случило.

Не отговорих нищо, защото това не беше въпрос, а и случаят не беше такъв. Просто Тейт смяташе, че беше станало нещо съвсем различно от това, в което вярваха всички останали.

Тя се подготвяше за новата игра и подреждаше топките в пластмасовия триъгълник. Внезапно изпитах желание да й се извиня. Да й кажа, че съжалявам, че не бях достатъчно смел да я изслушам и че я оставих да се изправи сама пред целия клас, когато аз трябваше да съм на нейното място.

Алис се наведе към мен, докато гледаше как Тейт маха триъгълника.

— Е, знаеш ли каква е историята със семейството й? Все пак тя би трябвало сега да си е у дома, да тъгува, да утешава родителите си или нещо такова, нали?

Свих рамене. Близнаците се мотаеха с Тейт от прогимназията, но всъщност човек не можеше да се доближи до нея и да я опознае, ако тя сама не го поискаше.

— Ей, Маки, ще поиграеш ли? — подвикна ми Дрю и кимна към масата.

Поклатих глава. Той сви рамене и подаде щеката на Дани, който натърка върха й с креда и разби топките. Ударът беше добър, но нито една топка не влезе в някой от джобовете.

Тейт ми се усмихна лукаво, но нещо в погледа й ми подсказа, че май си представя как ще изглеждам с щека, забита в гърдите.

— Само за да няма недоразумения, гарантирам ти, че ако се навиеш, ще те разбия на пух и прах — каза тя.

Кимнах, но в главата ми един тих гласец не спираше да шепти. Няма да ти се наложи. И без това умирам.

За секунда просто се гледахме един друг. После, без предупреждение, тя бутна щеката си в ръцете на Дрю и закрачи към мен с много апокалиптично изражение. Алис сигурно също бе забелязала погледа й, защото се отдръпна рязко встрани.

Тейт спря на сантиметри от мен и се втренчи в лицето ми.

— Добре. Стига толкова. Трябва да започнеш да ми говориш.

Исках да прозвуча уверено, но трябваше да погледна над главата й, за да не позволя на гласа си да се разтрепери.

— Няма за какво да говорим.

Тя ме хвана за китката и ме придърпа към себе си.

— Виж, може би не ти пука, но аз няма да седя и да се преструвам, че всичко това е нормално!

— Тейт, не знам за какво говориш.

Тя поклати глава и извърна поглед.

— Ти ми повярва днес. Повярва ми и се уплаши, а сега се държиш като страхливец и не смееш да излезеш и да го кажеш. — Стоеше пред мен, с отпуснати рамене и сведени надолу очи, но пръстите й стискаха силно китката ми. — Защо просто не го кажеш?

Гледах я със зяпнала уста. Беше стиснала зъби, но знаех, че без съмнение тя не беше дори наполовина толкова бясна, колкото бях аз.

Не е нужно да ми казваш какво да правя. Това трябваше да й кажа. Не бъди толкова дразнещо самодоволна, сякаш само ти си единствената права в този град, защото си нямаш и представа какво е да бъдеш като мен. Хора бяха пребивани до смърт, защото бяха като мен. Хора разбираха съвсем отблизо какво означава да си линчуван, защото бяха като мен. Бях обречен да живея извън обществото, завинаги, без шанс за нормален живот, без да мога намеря своето място, да се впиша някъде. Ако се докоснех до гюлетата и щангите във физкултурния салон, отивах право в спешното, ако хапнех нещо от консерва, това автоматично означаваше хранително натравяне. О, и между другото, май има голяма вероятност да умирам в момента, така че всичко е просто страхотно.

Това трябваше да й кажа, но не го направих. Просто я погледнах и когато тя също не каза нищо повече, издърпах ръката си. Алис стоеше до стената и ни зяпаше с втренчен поглед. Исках да й кажа, че съжалявам за прекъсването, че животът ми обикновено не е толкова странен, но гърлото ми се беше свило и знаех, че от него нямаше да излязат никакви думи. Просто си тръгнах от залата с билярда и се смесих с тълпата, за да намеря Розуел.

Той стоеше до бара със Стефани и Джена. Сграбчих го за яката на якето и го издърпах от тях. Когато той не се отскубна от мен, нито ме попита защо се държа като лунатик, благодарих на Бога, че го има, и двамата се запътихме към вратата.

Бягството ми не беше съвсем чисто. Трябваше да бъде скоростно, решително напускане, но не бях чак толкова твърд. Погледнах назад — само веднъж. Но беше достатъчно. Тейт стоеше в салона, където я бях оставил, с билярдната щека в ръка и с най-нараненото изражение на лицето, което някога бях виждал в човешко същество.

Осма глава Кой се нуждае от спасяване

Когато Розуел ме остави пред нас, се забавих на стъпалата и изчаках, докато светлините на стоповете му се скриха зад ъгъла. После седнах на бордюра и отпуснах глава на коленете си. Въздухът беше студен и аз просто си стоях там, дишах дълбоко и слушах дъжда.

Сърцето ми биеше много силно, а погледът, който Тейт ми хвърли накрая, ме разяждаше като дълбока, прясна рана в гърдите ми. След известно време се надигнах и се затътрих към къщи. Опитах се да закача суичъра си на закачалката. Той падна, но го оставих на земята, защото навеждането ми се стори прекалено голямо усилие. По стълбището към втория етаж ми се наложи да спра, за да си почина. Тъмнината ме караше да се чувствам самотен, но това ми беше познато и аз се строполих в леглото, без да отмятам завивките или да събувам обувките си. Не бях имал толкова лоши сънища от много време.

Сънувах, че бях сам, изоставен, а листата блъскаха по прозореца. Завесите плющяха от острия, сух вятър. Ставите ме боляха и дори полузаспал осъзнавах как бие сърцето ми — препуска, изостава, прекъсва. Бавно, бавно, бързо. Нищо.

Сънувах Килан Кори. Сънувах, че тълпата от Гентри разбива вратата на малкия му апартамент и го извлича на улицата. Образът беше неясен и размит, сякаш гледах сцената в мелницата от стария черно-бял „Франкенщайн“. Хората от града носеха факли в ръце. Сънувах очертанията на тялото му, висящо от дъба в края на „Хийт роуд“.

На сутринта станах късно, но въпреки това се чувствах уморен и изтощен.

Домъкнах се до банята и влязох под душа. След като стоях под водата петнайсет минути, без да се пресегна за сапуна и да си помръдна ръцете, се докопах до една кърпа, избърсах се, облякох се криво-ляво и слязох на долния етаж. В кухнята майка ми трополеше нещо с един меден таван на печката. От този звук изпитах огромно желание съзнанието ми да излезе извън черепа и тялото ми да остане просто празна, куха обвивка, докато аз се рея някъде свободно сред космическата тишина.

Наблюдавах я как отвори чекмеджето и се зарови да търси шпатула. Косата й беше красива и руса, няколко кичура бяха избягали от конската й опашка. Изражението на лицето й беше обичайното — спокойно, търпеливо. Напълно неразгадаемо.

— Закуси ли вече? — попита тя, като ме погледна през рамо. — Ще направя пържени картофи.

Поклатих глава и тя въздъхна.

— Добре, няма да те насилвам, но хапни нещо.

Взех една от кутиите със зърнени закуски и започнах да ям направо от нея, без да си сипвам в купа, да слагам мляко или нещо друго. Майка ми повдигна възмутено вежди, но не каза нищо.

Навън беше сиво и дъждовно, но в сегашното ми състояние дори и тази светлина ми се струваше неприлично ярка, както навлизаше свободно през прозорците, истинска светлинна бомба. Сухите есенни листа се въртяха и носеха из въздуха, искрящи от капките неспирен дъжд по тях.

Седях на масата и похапвах ядките на малки шепи. Исках да отпусна главата си или да попитам колко е часът, но не можех да измисля как да формулирам въпроса. Усещах костите в тялото си много крехки, сякаш всеки момент щяха да се изпочупят от само себе си.

— Къде е Ема? — попитах аз, взирайки се в отворената кутия пред себе си. Отвътре тя беше тъмна.

— Обясни ми нещо за някакъв лабораторен проект. Отиде в кампуса на колежа да се срещне с приятелка. Джанет, мисля.

— Джанис.

— Май така беше. — Мама се обърна и ме погледна. — Сигурен ли си, че си добре? Тази сутрин си много блед.

Кимнах отново и затворих капака на кутията от закуската. Когато отпуснех клепачи, все още чувах дрезгавия глас на китариста. Ти умираш. Ти умираш.

— Мамо — казах внезапно, напълно отчаян и изтощен. — Мислила ли си някога какво става с взетите деца?

Тя спря да бели картофите.

— Какво имаш предвид?

— Малките деца. Искам да кажа… след като ги подменят с… хора като мен, сигурно има някаква причина, нали? Не може просто да е това. Отвеждат ги някъде.

— Със сигурност не на някое хубаво и добро място.

Гласът й звучеше толкова спокойно, но и така решително, че не се въздържах и попитах:

— Казваш го, защото знаеш, че съм дошъл от някое наистина лошо място, така ли? Заради това, което съм?

— Не, знам го, защото се случи и на мен.

Седях на масата и се чувствах все по-отпаднал и глупав.

— Как така се е случило и на теб?

Очите на мама бяха странни, винаги широко отворени, прекалено ясни. Можеха да заблудят всекиго, караха хората да мислят, че тя няма тайни, а това далеч не беше така. Но този път погледна встрани, преди да отговори на въпроса ми, и знаех, че казва истината.

— Взеха и мен, това е всичко. Не е нещо особено вълнуващо или бляскаво. Някаква сензация. Просто така се случи. Това е.

— Но сега си тук — тук в Гентри, и имаш напълно нормален живот. А и, какво… Взеха те къде?

— Темата не е особено подходяща за разговор — каза тя рязко. — Знаеш, че не искам на масата да се говори за грозни и неприлични неща. Не желая да го споменаваш друг път.

После се зае с лука и започна да го реже на малки кубчета, мърморейки си тихичко нещо. Затворих очи. Информацията беше странна, опасна и напълно неочаквана за мен. Нямах никаква представа какво да правя с нея.

Баща ми влезе в кухнята, абсолютно неосъзнаващ неловкото мълчание, възцарило се между нас двамата. Плесна ме по рамото и аз се опитах да не трепна.

— Е, Малкълм, някакви големи планове за този ден?

— Той не се чувства добре — каза мама, с гръб към него. Наведе се над лука, докато го кълцаше на все по-малки кубчета. И по-малки. Направо микроскопични.

Баща ми се наведе да ме погледне в лицето.

— Така ли е?

Кимнах, но не казах нищо. Допреди малко не се чувствах добре, но през последните две минути ми беше станало много, много по-зле.

Мама си мънкаше отново, но този път по-силно. Беше ни обърнала гръб и на двамата, кълцаше бясно и ножът се спускаше и вдигаше, спускаше и вдигаше. После тя изохка. Миризмата на кръв се разнесе из стаята, а тя пресече кухнята, за да отиде до мивката и да постави пръста си под течащата вода.

Запуших си носа и закрих уста с ръка, докато подът на стаята се надигна и се олюля като вълна. Без да каже и дума, баща ми притича до шкафа над хладилника и извади кутията за първа помощ. Двамата стояха един срещу друг, после тя му протегна мълчаливо ръката си. Татко подсуши дланта й със салфетка и сложи внимателно лепенка върху порязаното. Тя винаги се порязваше или се блъскаше в стените, или си изкълчваше глезените. Никога не бях чул да е имала някакви инциденти на работа по време на операция, но у дома постоянно се блъскаше в разни неща, сякаш беше забравила къде стоят и че те заемат пространство в света, в който живееше и тя.

Когато превърза пръста й, татко се отдръпна назад и пусна ръката й. На печката картофите бяха започнали да цвърчат и миришеха на леко изгоряло.

— Благодаря ти — каза тя.

Той я целуна по челото и излезе от стаята. Мама просто остана така до мивката, загледана през прозореца. След секунда се сепна и изключи котлона.

Закрих лицето си с ръка и си поех дъх. Мирисът на кръв пълзеше бавно и изпълваше кухнята. Тъпа, пулсираща болка се появяваше и изчезваше зад лявото ми око.

— Мисля, че ще си легна отново.

Щом се прибрах в стаята, си свалих тениската и спуснах транспарантите. Легнах с лице към стената и придърпах завивките над главата си.

Събудих се с ужасна болка в цялото си тяло. Беше тъмно, телефонът ми жужеше на нощната масичка и аз се завъртях в леглото. В мрака можех да различа само формите на бас китарата си, на усилвателя и на някои от другите мебели. Исках да спя още. Телефонът обаче не спираше да вибрира. Най-накрая се протегнах към него.

— Да?

— Леле. Не звучиш много ентусиазирано. — Беше Розуел.

— Съжалявам. Спях.

— И така, Стефани ще прави тази вечер купон, може би ще има още един у Мейсън. Искаш ли да мина да те взема?

Завъртях се по гръб и затворих очи.

— Не мисля.

Розуел въздъхна.

— Хайде, не искаш да пропуснеш това. В такива вечери момичетата се обличат и се държат като курви. Ще вземем и близнаците, ще се поотъркаме малко в готини мацки. Социален живот, нали знаеш? Имам чувството, че Алис ще се оглежда специално за теб.

Потърках клепачите си.

— Виж, не искам да ти развалям настроението. Господи, колко е часът?

— Почти девет.

От другата страна се чу как се отвори врата и Розуел изпъшка. Майка му обясняваше сърдито, че някой трябва да нахрани кучето и по-добре това да е той. Розуел отвърна нещо, но беше прекалено завалено и после чух как тя се разсмя някъде отдалече.

Малко по малко започнах да си спомням, че рано сутринта бях имал наистина ужасен разговор с майка си. Всичко обаче ми беше като някакъв ужасен сън и все още не можех да сглобя парченцата заедно.

После чух отново Розуел.

— Добре ли си?

— Да, напълно. Просто не ми се излиза точно сега. Не и тази вечер.

След като затворих, захлупих възглавницата върху главата си и тъкмо започнах наново да се отнасям в състоянието на блажена забрава, когато телефонът пак звънна.

Този път първо погледнах кой ме търси, но беше непознат номер. Все пак вдигнах, защото реших, че може да е някой от училище, съученик, който иска да пита за домашно или нещо друго, също толкова невероятно. Всъщност си мислех, без да си го признавам, че може да е Алис.

Дори да се бях затруднил да разпозная веднага гласа на Тейт, липсата на нормалните встъпителни думи и поздрави щеше да ми подскаже веднага кой ме търси.

— Маки — каза тя. — Трябва да ме изслушаш.

Поех си дълбоко дъх и се претърколих в леглото.

— Откъде ми имаш номера.

— Ако не си искал да ти се обаждам, да беше казал на Дани да не ми го дава. Сега, къде можем да се срещнем, защото наистина трябва да говоря с теб.

— Не мога — казах аз.

— Да, можеш. Добре де… Ще дойда до вас. Вкъщи ли си? Ще бъда пред вас до десет минути, така че по-добре да си там.

— Не! Няма да съм тук. Ще ходя на онзи купон с Розуел и тъкмо тръгвах.

— Купон… — повтори тя.

Гласът й прозвуча студено и внезапно си представих лицето й — странната комбинация от безсилие и болка. За частица от секундата имах нещо като видение как докосвам лицето й, как прокарвам нежно пръст по бузата й, за да я накарам да спре да изглежда толкова тъжна, но образът се разби на парченца като строшено огледало, когато тя каза:

— Нещо е отвратително сбъркано и ти го знаеш, но въпреки това ще ходиш на купон? Ти си невероятен.

— Не знам нищо, разбра ли? Ще затварям.

— Маки, ти си такъв…

— Чао — казах аз и затворих.

После се обадих на Розуел.

Той вдигна още на първото позвъняване с обичайния си жизнерадостен и бодър глас.

— Какво става? Да не се обаждаш да ми пожелаеш късмет в похода ми за спасяване на Стефани от тиранията на дрехите?

— Може ли все пак да дойда с теб?

— Да, става. Но няма да ми правиш компания и в битката ми с дрехите на моята бъдеща мацка, нали? Това си е работа за един мъж, двама ще бъдат много.

Засмях се и с облекчение установих, че смехът ми звучеше почти нормално.

Розуел продължи да се прави на интересен.

— Е, помниш ли, че преди петнайсет минути ти звъннах? И че по време на разговора те попитах дали ще дойдеш с мен на купона, където ще имаш възможност да промениш химическия баланс на организма си с помощта на вредни вещества и евентуално да оскверниш тялото на Алис, но ти каза не? Нали си го спомняш?

Закашлях се леко.

— Да, но промених мнението си.

Той мълча известно време на телефона. После каза:

— Много се радвам, че ще дойдеш, но, човече… Звучиш ужасно. Добре ли се чувстваш?

— Не, но няма значение.

— Маки! Сигурен ли си, че наистина искаш да дойдеш на този купон?

Поех си дълбоко дъх.

— В момента просто искам да се махна от тази къща.

След като затворих, потърках очите си и се опитах да дойда на себе си. Изтърколих се от леглото и се изправих. Ако щях да излизам с Розуел, трябваше да направя нещо за състоянието на косата си и все пак да се намъкна в някаква тениска. Прекосих стаята и започнах да ровя из скрина. Обикновено едно толкова дълго спане беше достатъчно да ме отърве от световъртежа, но този път щом обърнех глава, стаята правеше лениво полузавъртане, ей така между другото, и трябваше да отпусна глава върху скрина, за да не падна на пода.

— Маки?

Когато погледнах през рамо, видях Ема, застанала на прага на стаята ми. Беше вече облечена с раздърпан суичър, а косата й беше вдигната на обичайния небрежен кок. Той бе отпуснат и хаотичен, както го носеше още откакто бяхме деца. Тя не излизаше много често и сега, изглежда, се беше приготвила да си легне в леглото с хубава книга. Затворих чекмеджето и се обърнах към нея.

— Можеш да влезеш, нали знаеш?

Тя направи няколко крачки навътре, после отново спря.

— Джанис, моята партньорка за лабораторното упражнение, ми даде нещо — каза тя. Държеше хартиена торбичка в ръка. — Било някакъв специален вид… холистичен екстракт. — Гласът й потреперваше странно, сякаш я изнервях. — Тя каза… просто каза, че ще ти помогне. — Прекоси стаята и спря до бюрото ми.

— Благодаря — казах, гледайки я как оставя торбичката и се отдръпва назад. — Ема…

Но тя вече се беше обърнала и излезе от стаята ми. Вдигнах торбичката и я отворих. Вътре имаше малко шишенце от кафяво стъкло с етикет, на който на ръка беше написано: „Най-полезната глогинова отвара. За пиене.“ Вместо да има капачка или тапа, шишенцето беше запечатано с восък. Когато го махнах с нокътя на палеца си, уханието на листа, което се разнесе отвътре, беше много остро, но не миришеше на нещо развалено или отровно. Вярвах на Ема. През целия си живот тя имаше една мисия и я изпълняваше с всеотдайност — да се грижи за мен, да е сигурна, че съм добре. Но да пия от нещо неидентифицирано, беше доста лекомислено, и колкото и да вярвах на Ема, изобщо не се доверявах на Джанис. По-силно обаче беше убеждението ми, чувството, което не ме напускаше в последно време, че ако нещо не се променеше, ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, една сутрин просто щях да се събудя, но нямаше да успея да стана от леглото. Или, по-вероятно, щях да си легна и изобщо да не се събудя. Докоснах устието на шишенцето, после облизах предпазливо полепналите остатъци по върха на палеца си и зачаках. Няколко минути ровех безцелно из стари домашни и из дрехите си за пране и след като прецених, че хипи-вуду магията на Джанис явно не ме е убила, отпих една голяма глътка и после още една. Не беше лошо. Не беше и хубаво, но не беше гадно. Имаше вкус на нещо средно между ликьор и пръст.

Пъхнах празното шишенце в раницата си и намерих блуза с яка и не прекалено измачкана. Тъкмо я намъквах през главата си, когато внезапно усетих, че ми е по-добре — много по-добре. От толкова време бях изтощен, че донякъде бях забравил, че се чувствам така, докато изтощението не изчезна. Протегнах се и мускулите ми не ме боляха. Отидох в банята и се погледнах в огледалото. Очите ми все още бяха тъмни, но не и странни, изродско тъмни. Бяха просто нормални, с черни зеници и с тъмнокафяво в ириса. Кожата ми все още беше бледа, но можеше да бъде наречена „свежа“, а не „смъртнишка“. Изглеждах като обикновен човек, излизащ в събота вечер. Изглеждах нормален.

Прибрах се в стаята си и извадих шишенцето, за да го разгледам по-добре. Етикетът беше обикновена, проста лепенка, без никакъв друг надпис, освен загадъчното „Най-полезната глогинова отвара“, и инструкцията за изпиването. Знаех, че глогът е ниско дърво с бодли, което растеше край селските пътища, но етикетът не даваше никаква друга информация за това какво представляваше всъщност питието.

В главата ми се блъскаха купища въпроси. Каква беше тази отвара и как действаше? Дали просто въздействаше добре за кратко или наистина можеше да ме излекува? Дали Ема отново щеше да ме спаси? Въпреки че инстинктът ми ме караше да се съмнявам в това, усетих как на лицето ми се появява усмивка. Широка, щастлива. Не се бях чувствал толкова добре от седмици. А може би дори от месеци. Изпитах огромна, завладяваща нужда да направя нещо, което изискваше много енергия. Исках да скачам из стаята или да се смея необуздано, или да намеря Ема и да я прегърна, докато и тя започнеше да се смее и двамата останехме без дъх и се стоварехме на пода. Исках да направя стойка на ръце или салто, но нямаше достатъчно пространство за това. Исках да тичам. Загасих лампата и излязох в коридора.

— Ема. — Облегнах чело на вратата на стаята й, а когато тя не отговори, я бутнах, за да се отвори. — Ема, какво е това нещо? Страхотно е!

Но тя не беше в стаята си, нито в къщата. За пръв път от сблъсъка ми с китариста предишната вечер гласът в главата ми не се обаждаше. Може би смъртта ми не беше толкова категорично предрешен въпрос, може би все пак имаше начин да водя истински, напълно нормален живот. Нещо вътре в мен не вярваше напълно на това. Тази малка част от мен стоеше встрани и наблюдаваше с огромно съмнение, докато разглеждах шишенцето. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Но на останалата част от мен не й пукаше. Удоволствието да чувствам пак тялото си здраво и силно беше неописуемо. Бях отново свободен.

Когато чух колата на Розуел да се задава по алеята, се затичах по стълбището. На предната веранда бях посрещнат от ударна доза аромати: суровата миризма на издълбани тикви, мирисът на опърлено от изгорените сухи листа по дворовете и вонята на блато, идваща от пресъхналото езеро край път номер 12. Нощта беше тъмна и дива, вибрираща от живот. На три пресечки оттук чух мисис Карсън-Скот да вика котката си да се прибере. И това беше нормално. После чух съвсем ясно звънчето на каишката на котката и шумоленето, докато се прокрадваше из храстите. Дори колите, които профучаваха по „Бентхевън“, звучаха така, сякаш караха по улицата пред нас.

Забравих Тейт. Забравих мъртвите деца и окървавените шкафчета и силното, пулсиращо главоболие, което изпитвах винаги когато се замислех за семейството си или за бъдещето си. Това беше животът ми, това тук, сега.

И аз го желаех с цялото си сърце и душа.