Почти безобидна

Капитанът веднъж бе изпълнил инструкцията, но някои неприятни обстоятелства му бяха попречили да постави кръстчето.

Едно от тези обстоятелства бе множествената природа на галактическия сектор, където възможното непрекъснато се объркваше с вероятното. Обикновеното унищожение не беше нещо по различно от това да се мъчиш да махнеш въздушен мехур изпод залепен тапет. Всичко унищожено неизменно се появяваше пак. Но с това много скоро щеше да се справи.

Другото обстоятелство бе, че малка група хора не се намираха там, където би трябвало да бъдат, когато би трябвало да бъдат там. И с това скоро щеше да се справи.

Третото обстоятелство беше архаичното, досадно малко устройство, наречено Пътеводител на галактическия стопаджия. Сега вече и то не беше проблем и дори с помощта на реверсивното инженерство се бе превърнало в основно средство за решаване на останалите проблеми. Капитанът бе дошъл единствено, за да гледа последното действие на тази драма. Сам нямаше нужда да помръдне и малкия си пръст.

— Покажи ми — каза той.

Една тъмна птица разпери криле и се издигна във въздуха край него. Мрак обхвана мостика. В черните очи на птицата за миг проблеснаха мътни светлини и в същото време някъде дълбоко в адресното пространство за инструкции една след друга започнаха да отпадат скобите, да се слага край на логическите операции „ако“, а цикличните функции да викат себе си за последен път.

Ярко видение освети мрака — воднистосиньо и зелено, с удължена еластична форма като накъсана връзка кренвирши.

С високопарен възглас на задоволство капитанът на вогоните се отпусна назад, за да гледа.

— Точно тук, на номер четиридесет и две — извика Форд Префект на шофьора на таксито. — Точно тук.

Колата спря, Форд и Артър изскочиха навън. По пътя бяха спрели пред доста банкови автомати и Форд мушна шепа банкноти през прозореца.

Входът на клуба беше тъмен, строго елегантен. Името му бе изписано единствено на малка метална плочка. Членовете знаеха къде се намира, а за нечленовете нямаше никакво значение дали знаят или не.

Форд Префект не беше член на клуба на Ставро, макар че бе посещавал другия му клуб в Ню Йорк. Знаеше много лесен начин за влизане в клубове, в които не членува. Просто отвори вратата, влезе, посочи назад към Артър и каза:

— Всичко е наред. Този е с мен.

Хукна надолу по тъмните, лъснати стъпала, чувствайки се отлично в новите си обувки. Бяха велурени и сини и му беше много приятно, че въпреки всичко, което ставаше, бе успял да ги зърне на витрината на магазина от задния прозорец на бързащото такси.

— Мисля, че ти казах да не идваш тук.

— Какво?

Един слаб, злобен на вид човек с провиснали италиански дрехи се изкачваше по стълбите покрай тях. Той спря неочаквано и запали цигара.

— Не говоря на теб. На него — каза той.

Вгледа се в Артър и сякаш се смути.

— Извинете — добави след малко. — Струва ми се, че ви взех за друг човек.

Тръгна нагоре по стълбата, но почти веднага се обърна пак, още по-смутен. Втренчи се в Артър.

— А сега пък какво има? — попита Форд.

— Моля?

— Попитах сега какво има? — повтори Форд с раздразнение.

— Да, струва ми се — каза мъжът, олюля се леко и изпусна кибрита, който държеше. Устните му едва се движеха. Сложи длан на челото си. — Извинете ме, но отчаяно се мъча да си спомня какво хапче изпих току-що. Сигурно е някое от онези, които не ти дават да си спомняш.

Мъжът поклати глава, отново се обърна и тръгна към мъжката тоалетна.

— Хайде — каза Форд и затича надолу. Артър го последва нервно. Срещата с мъжа го бе потресла и той не можеше да си обясни защо. Не обичаше такива заведения. Въпреки всички мечти за Земята и за дома сега изпитваше тъга по колибата си на Ламуела, по ножовете и сандвичите. Дори и по стария Трашбарг.

— Артър!

Ефектът беше поразителен. Чу името си стерео.

Погледна в едната посока. В горния край на стълбата зад себе си видя Трилиън, която тичаше към него с чудесно изпомачканите си дрехи от „Римплон“. Изведнъж лицето й придоби ужасен вид.

Артър се обърна към долния край на стълбата, за да види кое бе предизвикало промяната.

Там стоеше Трилиън, облечена с… не, това беше Триша. Триша, която преди малко бе видял по телевизията, докарана до истерия от объркване. Зад нея беше Наслуки, с по-безумен поглед от когато и да било. Още по-назад, в мрака на заведението, като на някаква замръзнала картина стояха останалите вечерни посетители и угрижено наблюдаваха срещата на стълбите.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна. Единствено музиката зад бара не се сещаше да спре.

— Оръжието, което държи — прошепна Форд и леко кимна към Наслуки, — е Уабаната 3. Беше на кораба, който ми открадна. Много е опасно. Не мърдай. Нека всички останат по местата си, за да разберем какво я тревожи.

— Къде ми е мястото! — изпищя Наслуки неочаквано. Ръката с оръжието трепереше страховито. Другата й ръка бръкна в джоба и извади останките от часовника на Артър. Тя ги размаха пред очите им.

— Мислех, че мястото ми е тук — в света, който ме е създал! Но се оказва, че дори майка ми не знае коя съм аз!

Наслуки запрати гневно часовника настрани и той изпочупи чашите на бара, пръсвайки се на съставните си части.

Всички останаха безмълвни още известно време.

— Наслуки — обади се Трилиън от горния край на стълбата.

— Млъквай! — изкрещя Наслуки. — Ти ме заряза!

— Наслуки! Много е важно да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш — продължи Трилиън тихо. — Нямаме много време. Трябва да се махнем оттук. Всички трябва да се махнем оттук веднага.

— Какви ги дрънкаш!? Вечно се махаме отнякъде! — сега и двете й ръце стискаха оръжието, и двете трепереха. Не беше насочено конкретно към никого. Беше насочено към света въобще.

— Слушай — каза Трилиън отново. — Оставих те, защото трябваше да отразявам една война за мрежата. Беше много опасно. Поне си мислех, че ще е така. Пристигнах на мястото и изведнъж войната престана да съществува. Имаше някаква аномалия във времето и… слушай! Моля те, слушай! Един разузнавателен кораб не се появи, а останалата флотилия беше разпръсната като в някакъв фарс. Сега такива неща се случват непрекъснато!

— Не ме интересува! Не искам и да чуя за гадната ти работа! — изкрещя Наслуки. — Искам дом! Искам някъде да си намеря място!

— Твоят дом не е тук — каза Трилиън все още със спокоен глас. — Ти нямаш дом. Никой от нас няма дом. Вече едва ли някой има. Изчезналият кораб, за който споменах… Съществата на него също нямат дом. Не знаят откъде са. Дори не са в състояние да си спомнят кои са и какви са. Те са заблудени, объркани и много изплашени. Сега те са тук, в тази слънчева система и ще направят нещо много… много неразумно, защото са заблудени и объркани. Ние… ние трябва да се махнем оттук… веднага. Не знам къде можем да отидем. Може би няма къде. Но не бива да оставаме и тук. Моля те! Още веднъж. Идваш ли?

Наслуки трепереше, изпаднала в паника.

— Всичко е наред — обади се Артър внимателно. — Аз съм тук, в безопасност сме. Не ме карай да ти обяснявам сега, но знам, че съм в безопасност, значи и ти си в безопасност.

— Какво говориш? — попита Трилиън.

— Бъдете спокойни — каза Артър. Сам той се чувстваше много спокоен. Беше неуязвим и всичко наоколо му се струваше нереално.

Бавно, постепенно Наслуки се отпусна и цевта на оръжието сантиметър по сантиметър се насочи надолу.

Две неща се случиха едновременно.

Вратата на мъжката тоалетна в горния край на стълбата се отвори и мъжът, който бе заговорил Артър, излезе, подсмърчайки.

Стресната от раздвижването, Наслуки вдигна оръжието, точно когато мъжът зад нея се опита да го сграбчи.

Артър се хвърли на пода. Чу се оглушителен гърмеж. Строполи се тромаво, а Трилиън падна върху него. Настъпи тишина.

Артър вдигна поглед към горния край на стълбата и видя, че мъжът го гледа абсолютно вцепенен.

— Ти… — промълви той и се разпадна.

Наслуки хвърли оръжието и избухна в ридания.

— Съжалявам! — проплака тя — Толкова съжалявам! Толкова, толкова съжалявам!

Триша отиде при нея. Трилиън — също. Артър седна на стълбите, подпрял главата си с ръце, без да има и най-малка представа какво да направи. Форд беше на стъпалото под него. Той вдигна нещо от земята, огледа го с любопитство и го подаде на Артър.

— Това говори ли ти нещо?

Артър го пое. Беше кибритът, изпуснат преди малко от убития мъж. На него беше написано името на клуба. И името на собственика му. Изглеждаше така:

СТАВРО МЮЛЕР БЕТА

Остана втренчен в кибрита известно време, докато нещата започнаха да се изясняват в ума му. Зачуди се какво да направи, но вяло. Хората наоколо бяха започнали да тичат насам-натам и да крещят, но на него изведнъж му стана напълно ясно, че вече няма какво да се направи — нито сега, нито когато и да било. В суматохата, която му се струваше чужда и непозната, успя да зърне Форд Префект, който се смееше като обезумял.

Обзе го дълбоко спокойствие. Знаеше, че сега, най-накрая, веднъж и завинаги с него окончателно е свършено.

В полуосветения мостик във вътрешността на кораба на вогоните Простотник вогон Джелтс седеше сам. На екраните за външно виждане, монтирани на стената, за миг проблесна светлина. Във въздуха над него зеленосинята кренвиршоподобна форма постепенно изчезна. Вариантите рухнаха, възможностите се нагънаха в себе си и след малко всичко престана да съществува. Настъпи дълбок мрак. Капитанът на вогоните остана обгърнат от него в продължение на няколко секунди.

— Светлина! — нареди той.

Не последва отговор. Птицата също бе изчезнала от всякакви възможности.

Капитанът запали осветлението сам. Взе листа хартия и постави малкото кръстче в квадратчето.

Е, свърши и с това. Корабът му потъна в мастилената бездна.

Въпреки че бе предприел много конструктивни, според него, действия, Лидерът на Гребулоните в края на краищата прекара тежък месец. Той с нищо не се отличаваше от предишните, освен по факта, че вече по телевизията не даваха нищо, вместо това си пускаше по малко лека музика.