Почти безобидна

— Откъде си толкова сигурен? — попита тя.

— Защото всичко, свързано с Форд Префект, няма как да не е по-лошо и по-смущаващо от всичко, което не е. Вярвай ми.

— Нещо те тревожи, нали?

Артър въздъхна.

— Просто се чувствам малко изнервен — това е, струва ми се — отвърна той.

— Съжалявам — каза Наслуки и отново остави пакета.

Виждаше, че ако го отвори, наистина ще го ядоса. Трябваше да го направи, когато не гледа.

Артър не беше съвсем сигурен кое забеляза най-напред, че липсва. Когато видя, че едното го няма, умът му веднага се насочи към другото и той в миг осъзна, че и двете са изчезнали и че се е случило нещо безумно лошо, с което ще е много трудно да се справи впоследствие.

Наслуки я нямаше. Както и пакетът. Беше го оставил на рафта, цял ден пред очите на всички. Нещо като проверка на доверието.

Знаеше, че като родител трябва да проявява доверие към детето и да създаде у него чувство за сигурност и увереност. Бе му минала зловещата мисъл, че може би постъпва идиотски, но въпреки това го направи и се убеди, че постъпва идиотски. Човек живее и се учи. Във всеки случай — живее. И изпада в паника.

Изтича навън от колибата. Беше вечер. Смрачаваше се, и скоро щеше да се разрази буря. От Наслуки нямаше и следа. Не я видя никъде. Попита. Никой не знаеше къде е. Попита пак. Пак не знаеха къде е. Хората се прибираха по домовете си, защото бе късно. Надигаше се лек вятър, който вдигаше разни неща във въздуха и ги хвърляше наоколо с опасна небрежност.

Намери стария Трашбарг и го попита. Трашбарг го изгледа с каменно лице и след това вдигна ръка в посоката, която изпълваше Артър с ужас, поради което и с опасението, че е тръгнала точно натам.

Сега вече знаеше най-лошото. Беше отишла на мястото, на което бе сигурна, че той няма да я последва.

Вдигна очи към небето, което беше смръщено, на синкаво-черни ивици, и си помисли, че конниците на Апокалипсиса не биха се чувствали нелепо, ако решат да излязат от подобно небе. Изпълнен с тежки предчувствия, той тръгна по пътеката, която водеше към гората в съседната долина. Опита се да тича и в този момент закапаха първите тежки капки.

Наслуки стигна билото на хълма и погледна надолу, към следващата долина. Изкачването бе по-дълго и по-тежко, отколкото бе предполагала. Притесняваше се, че да тръгне през нощта не е най-добрата идея, но пък баща й през целия ден се навърташе около колибата и се мъчеше да се прави — или пред себе си, или пред нея, — че не пази пакета. Най-накрая му се наложи да отиде до ковачницата на Стриндър, за да поговори за ножовете. Наслуки се възползва от шанса си, грабна пакета и избяга.

Бе повече от ясно, че не би могла да го отвори в колибата или някъде из селото. Баща й щеше да я открие много скоро. Трябваше да отиде някъде, където той няма да я последва.

Можеше да спре там, където бе стигнала. Едва ли щеше да тръгне след нея, но дори и да го направеше, нямаше да успее да я открие нощем в гората, при това в дъжда.

През цялото време, докато се изкачваше, пакетът подскачаше под мишницата й. Беше приятно масивен — кутия, с квадратен капак, широка колкото лакътя й, дълбока колкото дланта й, пристегната в кафява хартия с хитро, новоизмислено самозавързващо се въженце. Когато го клатеше, не се чуваше дрънкане, но пък се усещаше, че тежестта възбуждащо е съсредоточена в центъра. След като беше стигнала чак дотук, тя изпита някакво задоволство, че не спря, а продължи нататък, в онова, което бе почти забранена зона — мястото, където се беше разбил корабът на баща й. Тя не знаеше какво точно означава „населен с духове“, но можеше и да е забавно да научи. Щеше да запази пакета за там.

Само че ставаше все по-тъмно. Все още не бе запалила малкото си електрическо фенерче, защото не искаше лъчът му да издаде къде се намира. Сега вече щеше да се наложи да го използва. И без това възвишението между двете долини щеше да скрива светлината.

Запали фенерчето. Почти в същия миг една светкавица раздра небето над долината, към която се спускаше, и я уплаши значително. Когато тъмнината отново я обгърна, гръмотевицата разтърси земята и Наслуки изведнъж се почувства малка и изоставена. Може би трябваше да спре и да отвори пакета тук? Или беше по-добре да се върне и да излезе отново на другия ден. Но това беше само моментно колебание. Знаеше, че тази вечер няма да се върне, предусещаше, че няма да се върне никога.

Продължи надолу по склона. Дъждът се усилваше. Едрите капки бяха започнали да падат от небето само преди няколко минути, а сега вече се изливаше истински порой и почвата под краката й ставаше хлъзгава.

Поне я утешаваше мисълта, че не друго, а дъждът свисти и фучи в клоните на дърветата. Пред нея изскачаха и се кокореха всевъзможни сенки. Все едно. Напред и надолу, с малкото фенерче в ръка.

Продължи забързано още десетина или петнадесет минути, мокра до кости и трепереща от студ, и някъде напред забеляза друга светлина. Беше много слаба и Наслуки не бе сигурна дали си я въобразява или не. Угаси фенерчето, за да види по-добре. В далечината напред наистина се долавяше някакво бледо сияние. Не можеше да се разбере какво е то. Запали отново фенерчето и продължи надолу.

Самата гора обаче беше доста странна. Не можеше да каже веднага защо й се струваше странна, но някак си не изглеждаше жизнена и здрава, като гора, очакваща пролетта. Дърветата бяха изкривени във всевъзможни зловещи посоки, а листата им имаха нездрав, попарен вид. На няколко пъти й се стори, че протягат клони към нея, за да я уловят, но това бе само илюзия, предизвикана от лъча на фенерчето й.

Изведнъж от едно дърво нещо падна пред нея. Наслуки отскочи уплашено назад, изпускайки и пакета, и фенерчето. Бързо извади подострения камък от джоба си и приклекна.

Нещото, паднало от дървото, се движеше. Търкалящото се на земята фенерче бе насочено към него и в светлината му се виждаше гротескна, огромна сянка, която дебнешком приближаваше. В монотонния шум на дъжда долови някакво църкане и драскане. Пропълзя до фенерчето, грабна го и го насочи към съществото.

В същия момент отгоре падна още едно, само на няколко разкрача от нея. Като обезумяла тя насочи лъча към него. Стисна камъка, готова да го запрати.

Всъщност съществата бяха много малки. Сенките им изглеждаха големи поради ъгъла на светлината. Освен че бяха малки, те бяха космати и пухкави. Падна още едно, точно в лъча на фенерчето, така че успя да го разгледа съвсем добре.

Падна ловко и грациозно, както и другите две, и запристъпва към нея.

Наслуки стоеше като закована на мястото си. Все още стискаше камъка, готова да го запрати, но вече беше съвсем сигурна, че съществата са катерички. Или поне приличаха на катерички. Пухкавите, космати, симпатични животинки приближаваха към нея по начин, който никак не й харесваше.

Тя насочи фенерчето към най-близкото от тях. То цвъртеше заплашително, а в малките си предни лапички стискаше малък, изпокъсан, прогизнал вързоп парцал. Наслуки вдигна предупредително камъка, но това никак не впечатли съществото, напредващо към нея с парцал в лапата. Ако бяха някакви зли, ръмжащи и нападателни зверове, щеше да хвърли камъка с всички сили, но не знаеше как да реагира на катерички, които се държат като тези.

Отстъпи назад. Другото животинче направи обходна маневра и се появи вдясно от нея. То стискаше чашка, подобна на жълъд. Третото също не бе престанало да напредва, а в лапите си стискаше някаква мокра хартия.

Наслуки направи още крачка назад, спъна се в някакъв корен и падна по гръб.

Веднага първата катеричка се озова върху корема й и със студена решителност в погледа, продължи да напредва към лицето й, стиснала розовия парцал.

Наслуки се опита да подскочи, но успя да се отдели от земята само на сантиметър. Катеричката на корема й се стресна, което на свой ред стресна нея. Животинчето замръзна, впило малките си нокти през мократа риза в кожата и. След това съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, стигна до брадата й и й поднесе парцала.

Наслуки бе като хипнотизирана от странната постъпка и от блясъка в очите на съществото. То пак й предложи парцала и продължи да го прави, без да престава да цвърчи настойчиво, докато тя не го пое. След това се втренчи изпитателно в лицето й. Наслуки не знаеше как да реагира. Дъждът я обливаше, а върху нея имаше катеричка. С парцала избърса малко кал от очите си.

Катеричката изпищя възторжено, грабна отново парцала, скочи на земята, втурна се в тъмнината, покатери се на едно дърво, мушна се в хралупата, отпусна се и запали цигара.

Междувременно Наслуки се мъчеше да се отърве от катеричката с чашката, която бе пълна с дъждовна вода, и от другата с хартията. Успя да седне.

— Не искам! — извика им. — Махайте се!

Животинките отскочиха уплашено назад и пак се втурнаха напред с подаръците си. Наслуки размаха камъка заплашително и извика:

— Махайте се!

Катеричките се заозъртаха объркано. След това едната скочи към нея, остави чашата в скута й и изчезна в тъмнината. Другата продължи да трепери още малко, после остави парчето хартия пред краката й и също изчезна.

Наслуки отново беше сама, но напълно объркана. Изправи се с олюляване, взе пакета и камъка, след което се поколеба и взе и парчето хартия. Беше толкова подгизнало, че трудно можеше да се разбере какво е. Изглежда беше част от бордова рекламна брошура.

Тъкмо се мъчеше да разбере точно какво е, когато от тъмнината изникна някакъв мъж, насочи към нея зловеща цев и я застреля.

Артър шляпаше безпомощно в калта две-три мили по-назад и все още се изкачваше по склона.

Само няколко минути след като тръгна, той се върна, за да вземе лампа. Не електрическа. Единственият електрически уред наоколо беше фенерчето на Наслуки. По-скоро напомняше мъждив газен фенер — надупчен метален контейнер от ковачницата на Стриндер, в който имаше резервоар за рибено масло и плетен фитил от суха трева. Всичко това бе увито в полупрозрачна мембрана, направена от черво на Съвършено нормално животно.

Вече бе угаснала.

Артър започна да я удря и клати без никаква нужда. Много добре знаеше, че няма как да я накара да пламне отново насред пороя, но просто трябваше да направи всичко възможно. Най-накрая неохотно я запрати в тъмнината.

Какво да прави? Беше мокър до кости, дрехите му бяха натежали и подгизнали, а сега се бе оказал и без лампа.

За миг го обля ослепителна светлина, после ослепителна тъмнина.

Светкавицата поне му помогна да види, че е много близо до билото на склона. Веднъж след като стигнеше до него, щеше… Не, не беше много сигурен. За това щеше да мисли, когато стигнеше там.

Продължи да куцука напред и нагоре.

След няколко минути застана задъхан на върха. Долу в далечината се виждаше някаква слаба светлина. Не знаеше каква е тя, а не му се и мислеше за нея. Нямаше към какво друго да върви, така че се заклатушка уплашен нататък.

Смъртоносният лъч мина право през Наслуки, а след около две секунди същото направи и мъжът, който го изстреля. Повече не й обърна никакво внимание. Беше стрелял по някой, застанал зад нея, и когато тя се обърна, видя, че вече пребърква джобовете му.

След миг картината застина и изчезна. На нейно място се появиха два гигантски зъба, очертани на фона на перфектни начервени устни. Отнякъде се появи огромна четка, покрита с пяна, и започна да мие зъбите, които продължаваха да блестят зад завесата от дъжд.

Наслуки премигна два пъти, преди да разбере какво става.

Беше реклама. Мъжът, който я бе застрелял, бе част от холографски филм. Това означаваше, че вече е много близо до мястото, където се бе разбил корабът. Очевидно някои от системите му не можеха да бъдат унищожени толкова лесно.

Следващата половин миля й се видя особено тежка. Не само трябваше да се бори със студа и дъжда, но й с останките на системата за забавления на разбилия се кораб. Наоколо непрекъснато експлодираха реактивни коли, самолети, ракети и осветяваха нощното небе, кръвожадни на вид същества със странни шапки продаваха опасни наркотици през корема й, а някъде в дерето, вляво от нея, хорът и оркестърът на Халиполиската държавна опера изпълняваха финалния марш на звездния гвардеец Анжа Куантин от четвърто действие на Бламуеламумът на Ризгар Уонтски.

След това се оказа застанала край назъбения ръб на един зловещ на вид кратер. Дъното му все още излъчваше топла червена светлина и напомняше карамелизирана дъвка — разтопените останки на голям космически кораб.

Остана загледана в тях доста време, след което тръгна покрай ръба на кратера. Вече не беше много сигурна какво търси, но продължаваше да ходи, оставяйки ужаса в дупката вляво от себе си.

Дъждът започваше да намалява, но все още бе много мокро и тъй като Наслуки не знаеше какво има в пакета — може би нещо деликатно и неустойчиво на влага — реши да потърси някъде сравнително сухо място и да го отвори там.

Насочи лъча на фенерчето си към околните дървета, повечето от които бяха овъглени и изпочупени. Някъде недалеч съзря нещо като скала и реши, че би могла да се подслони зад нея. Навсякъде наоколо се търкаляха останките, разлетели се от кораба, преди окончателно да го погълне огненото кълбо.

След като се отдалечи на известно разстояние от кратера, Наслуки видя парцаливите остатъци от нещо пухкаво и окаляно, висящи на някакви храсталаци. Предположи и беше права, че това е чувалът, който бе спасил живота на баща й. Тя се приближи, за да го разгледа по-добре, и в този момент видя нещо друго — съвсем близо, потънало в кал.

Вдигна го и го избърса. Беше някакво електронно устройство с размерите на малка книга. Когато го докосна, върху едната му страна се появиха големи приветливи букви. Пишеше: „НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙ!“ Тя разбра какво е това. „Пътеводителят на галактическия стопаджия“, принадлежал на баща и.

Устройството веднага върна самоувереността й. Тя вдигна поглед към буреносното небе и остави дъжда да мие лицето и да пълни устата й.

Поклати глава и забърза към скалата. Когато стигна до нея, почти веднага видя точно това, което й трябваше — вход на пещера. Покатери се дотам и освети вътрешността й с фенерчето си. Беше сухо и безопасно. Влезе, стъпвайки внимателно. Пещерата беше плитка, но просторна. Изтощена и с чувство на облекчение, Наслуки седна на един удобен камък, сложи пакета пред себе си и веднага се залови да го отваря.

В продължение на много време се бяха водили дълги спорове за това, къде се дява така наречената „липсваща материя“ на Вселената. Из цялата Галактика изследователските институти към по-големите университети непрекъснато разработваха все по-сложна и съвършена техника, за да могат да претърсят и най-далечните галактики, центъра и краищата на цялата Вселена, но се бе оказало, че това, което търсят, всъщност се намира в опаковките на оборудването им.

В пакета имаше доста големи количества липсваща материя — малки, бели парченца стиропор, които Наслуки захвърли, за да могат да ги открият бъдещите поколения физици, след като изследванията на сегашните бъдат забравени и загубени.

Изпод парченцата липсваща материя тя извади гладкия черен диск. Сложи го на камъка до себе си и прерови кутията, за да види дали няма още нещо — някакъв наръчник, допълнителни принадлежности или нещо друго. Нямаше. Само черния диск и нищо повече.

Освети го с фенерчето си.

По гладката му повърхност започнаха да се появяват пукнатини. Наслуки се отдръпна нервно, но тогава забеляза, че нещото — каквото и да бе то — просто се разгъва.

Процесът бе удивително красив. Много сложен, но едновременно с това красив и елегантен. Напомняше розова пъпка, която разцъфва само за няколко секунди.

На мястото на гладкия диск се появи птица. Да, там имаше птица.

Наслуки продължаваше да отстъпва назад внимателно, без да я изпуска от поглед.

Донякъде напомняше пика, но беше доста по-малка. Не, всъщност беше по-голяма или, още по-точно, същата на големина, или, още по-точно, поне два пъти по-голяма, само че доста по-розова, докато в същото време бе напълно черна.

Освен това у тази птица имаше нещо много странно, но Наслуки не можа веднага да разбере какво е то.

Както и птиците пика, тя оставяше впечатлението, че вижда нещо, което ти не можеш.

Изведнъж изчезна.

След което, също така неочаквано, всичко стана черно. Наслуки приклекна напрегнато и отново стисна подострения камък в джоба си. После чернотата се отдръпна, сви се на топка и отново стана птица. Тя увисна във въздуха пред лицето й, размахала бавно крила, и се втренчи в лицето й.

— Извинете — каза птицата неочаквано. — Налага се да се калибрирам. Чувате ли ме, когато казвам това?

— Когато казваш какво? — попита Наслуки.

— Добре — кимна птицата. — А чувате ли, когато казвам това? — Сега говореше с доста по-висок глас.

— Да, разбира се, че чувам — отвърна Наслуки.

— А чувате ли ме, когато казвам това? — този път гласът беше гробовно дълбок.

— Да!

Последва пауза.

— Не, очевидно не — каза птицата след няколко секунди, — Ясно. Слуховият ви обхват е между 20 херца и 16 килохерца. Това не би трябвало да ви дразни в такъв случай — добави тя с приятен лек тенор. — Не долавяте ли неприятно стържене на хармоничните в горния регистър? Очевидно не. Много добре. Ще мога да ги използвам за предаване на данни. Колко като мен виждате?

Изведнъж въздухът се изпълни с блъскащи се една в друга птици. Наслуки бе свикнала да прекарва времето си във виртуални реалности, но това тук й се струваше по-странно от всичко, което бе виждала досега. Сякаш цялата геометрия на пространството бе прекроена в птичи форми, без нито един шев.

Наслуки ахна и размаха ръце пред лицето си в пространството с форма на птица.

— Да, очевидно са твърде много — обади се птицата. — А сега?

Тя се превърна в тунел от птици, сякаш се оглеждаше в успоредни огледала и отражението й се умножаваше до безкрайността.

— Какво си ти? — изкрещя Наслуки.

— Ще стигнем до това след минута — отвърна птицата. — Кажете ми колко, моля.

— Ами, виждам нещо като… — Наслуки посочи безпомощно в далечината.

— Разбирам. Все още се простираме до безкрайността, но поне сме в нужната матрица на измеренията. Добре. Не, отговорът е портокал и два лимона.

— Два лимона?

— Ако имам три лимона и три портокала и загубя два портокала и един лимон, колко ще ми останат?

— Какво?

— Добре. Значи смятате, че времето тече в тази посока, нали? Интересно. Все още ли стигам до безкрайността? — попита птицата и се разду насам и натам в пространството. — И сега ли? Колко жълта съм?

Всеки миг променяше по невероятен начин формата и големината си.

— Не мога… — прошепна Наслуки объркано.

— Не е необходимо да отговаряте. Сега вече разбирам какво искате да кажете само като ви гледам. Така. Аз ли съм майка ви? Скала ли съм? Изглеждам ли огромна, приличам ли на мармалад, преплетени ли са жилите ми? Назад ли се движа? — За първи път птицата бе застанала неподвижно на мястото си.

— Не — отговори Наслуки.

— А всъщност се движех. Движех се назад във времето. Хъммм. Е, смятам, че сега вече изяснихме всичко. Ако искате да знаете, мога да ви кажа, че във вашата Вселена вие се движите свободно в три измерения, които наричате „пространство“. В едно четвърто, което наричате „време“, се движите само по права линия и сте неподвижно закрепени в още едно — пето измерение. Това е първият фундамент на вероятността. Оттам нататък нещата са малко объркани, а в измеренията от 13 до 22 стават един куп събития, за които не бихте искали да знаете. Единственото, което трябва да знаете в момента, е, че Вселената е много по-сложна, отколкото може би си мислите, дори и ако за отправна точка ви служи мисълта, че е дяволски сложна. Ако не ви е приятно няма никакъв проблем да престана да употребявам думи като „дяволски“.

— Употребявай каквото си искаш, по дяволите!

— Добре.

— Какво, по дяволите, си ти? — повтори въпроса си Наслуки.

— Аз съм Пътеводителят. Във вашата Вселена аз съм вашият пътеводител. Населявам това, което в практиката е известно като Цялостен всеобхватен миш-маш, което означава… Е, по-добре е да ви покажа.

Птицата се завъртя във въздуха, излетя навън от пещерата и кацна на една скала под някаква скална козирка, за да не я вали дъжда, който отново се бе усилил.

— Елате — каза тя. — Гледайте.

Наслуки не й хареса, че я командва някаква си птица, но въпреки това се подчини и застана на изхода на пещерата, без да изпуска камъка в джоба си.

— Дъжд — каза птицата. — Виждате ли? Само дъжд.

— Знам какво е дъжд.

От небето се изливаха пороища, а през облаците се процеждаше лунна светлина.

— И какво е то?

— Какво искаше да кажеш с този въпрос? Слушай, коя си ти? Какво търсеше в тази кутия? Защо толкова време тичах през гората и се занимавах с побъркани катерички? За да се срещна с една птица, която ме пита какво е дъжд ли? Дъждът е вода, падаща през скапания въздух, ето това е! Искаш ли да знаеш още нещо или вече можем да си вървим у дома?

Мина доста време и накрая птицата попита:

— Значи искате да си отидете у дома?

— Аз нямам дом! — Наслуки изкрещя тези думи толкова силно, че едва не стресна сама себе си.

— Погледнете дъжда… — настоя птицата Пътеводител.

— Гледам дъжда? Какво друго има за гледане?

— И какво виждате?

— Какво искаш да кажеш с това, глупава птицо!? Виждам проливен дъжд. Просто от небето пада вода!

— И какви фигури виждате във водата?

— Фигури? Няма никакви фигури! Само…

— Само миш-маш — каза птицата Пътеводител.

— Да…

— А сега какво виждате?

От очите на птицата заструи тънък, едва видим лъч. В сухия въздух под козирката не се виждаше нищо. Там, където лъчът се врязваше в дъждовните капки, се бе появила плоска ивица светлина, толкова ярка и реална, че сякаш бе твърда.

— Страхотно! — Възкликна Наслуки капризно. — Никога не съм виждала такова нещо, освен на около пет милиона рок-концерта.

— Кажете ми какво виждате.

— Някакво светло петно. Глупава птица!

— Там няма нищо, което го е нямало преди. Просто използвам светлина, за да привлека вниманието ви към определени дъждовни капки, в определени моменти. А какво виждате сега?

Светлината изчезна.

— Нищо.

— Правя абсолютно същото, но с ултравиолетова светлина. Не можете да я видите.

— А какъв смисъл има да ми показваш нещо, което не мога да видя?

— За да можете да разберете, че ако просто виждате нещо, това не означава, че то е там. И че ако не виждате нещо, това не означава, че то не е там. Зависи само от сетивата ви.

— Това ме отегчава — каза Наслуки и ахна. Увиснал в дъжда, тя видя триизмерен образ на баща си, който изглеждаше уплашен от нещо.

На около две мили от Наслуки баща й, който все още напредваше мъчително през гората, спря. Стресна го яркото изображение на него самия, уплашен от нещо, увиснал в дъжда на около две мили. На около две мили и доста встрани от посоката, към която се бе насочил.

Чувстваше се изгубен, уверен, че ще умре от студ, мокрота и изтощение и започваше да му се иска това да стане по-бързо. Вече една катеричка му бе връчила списание за голф и умът му започваше да вие и заеква.

Когато зърна образа си, проектиран върху пелената от дъжд, прецени, че може би има право да вие и заеква, но не е прав по отношение на посоката, в която се движи.

Пое дълбоко дъх и тръгна към необяснимите светлинни ефекти.

— Добре, а какво доказва това? — попита Наслуки. Беше я стреснал ликът на баща й, а не фактът, че изобщо се е появил. За първи път бе видяла холограма на двумесечна възраст и я бяха пуснали в нея, за да си поиграе. Последната видя едва преди половин час, при останките на разбития кораб.

— Единствено, че образът съществува толкова, колкото и светлината преди малко — отговори птицата. — Чисто и просто това е взаимодействие между падащата от небето вода, която се движи в една посока, и честотите на светлинното излъчване, които могат да доловят сетивата ви, които се движат в друга. В ума ви възниква образ, който изглежда реален. Но в миш-маша има само образи. Ето ви още един.

— Майка ми! — възкликна Наслуки.

— Не — възрази птицата.

— Много добре познавам майка си!

Виждаше се жена, която излиза от космически кораб, намиращ се в голяма сива, подобна на хангар, постройка. Придружаваха я няколко високи, слаби, пурпурнозелени същества. Съвсем определено беше майка й. Е, почти. Трилиън не би крачила толкова несигурно при понижена гравитация, не би оглеждала толкова изумено допотопната животоподдържаща техника и не би носила такава гигантска стара камера.

— Коя е тази? — настоя Наслуки.

— Това е част от проекцията на майка ви по вероятностната ос — отвърна птицата Пътеводител.

— Изобщо нямам представа за какво говориш.

— Пространството, времето и вероятността имат оси, по които е възможно да се движим.

— Нищо не разбирам. Но си мисля… Не, обясни ми.

— Реших, че искате да си отидете у дома.

— Обясни ми!

— Искате ли да видите вашия дом?

— Да го видя? Та той е унищожен!

— Той е непостоянен по вероятностната ос. Вижте!

Сега в дъжда се появи нещо много красиво и чудно. Беше огромно, синкавозелено кълбо, покрито с мъгли и облаци, което се въртеше величествено на фона на тъмното, обсипано със звезди небе.

— Сега го виждате — каза птицата. — А сега — не.

На малко по-малко от две мили от тях Артър Дент замръзна на място. Не можеше да повярва на очите си — обвита в дъжда, но странно реална и ярка, във въздуха бе увиснала Земята. Когато я видя, той простена. В момента, в който простена, гледката изчезна отново. И пак се появи. После — и това го накара да се откаже от всичко и да забучи сламки в косата си — се превърна в кренвирш.

Наслуки също бе поразена от този синкавозелен, покрит с мъгли и облаци кренвирш, увиснал във въздуха. Той се превърна във връзка кренвирши или по-скоро във връзка кренвирши, от която много от кренвиршите липсваха. Цялата ярка връзка затанцува в небето, завъртя се с шеметна скорост, после постепенно забави движението си, избледня и се разми в блестящата тъмнина на нощта.

— Какво беше това? — попита Наслуки с изтънял глас.

— Поглед по протежение на вероятностната ос към един обект с непостоянна вероятност.

— Аха.

— Повечето обекти мутират и се променят по продължение на вероятностната си ос, но светът, от който произхождаш, се държи по малко по-различен начин. Той се намира в нещо, което би могло да се нарече дефект в тъканта на вероятността, което пък означава, че в много вероятностни координати просто престава да съществува. Притежава вродена нестабилност, която е типична за всичко, което се намира в така наречените „Множествени сектори“. Разбирате ли?

— Не.

— Искате ли да отидете и да видите със собствените си очи?

— До… до Земята?

— Да.

— Възможно ли е това?

Птицата Пътеводител не отговори веднага. Тя разпери криле и с лекота и грация се издигна във въздуха, в дъжда, който отново бе започнал да намалява.

Тя се понесе в нощното небе, сякаш изпаднала в екстаз, а около нея заблестяха светлини, запреплитаха се измерения. Спусна се стремително надолу, преобърна се, направи лупинг, после пак се преобърна и най-накрая, с бавно и безшумно размахани криле, спря на метър от лицето на Наслуки.

Заговори отново:

— Вашата Вселена за вас е огромна. Огромна във времето, огромна в пространството. Това е така заради филтрите, през които я възприемате. Но аз нямам никакви филтри, което означава, че възприемам миш-маша, който съдържа всички възможни вселени и който при това няма размери. За мен всичко е възможно. Аз съм вездесъщ, всемогъщ и безкрайно суетен. И нещо повече — разпространявам се в самоносеща се опаковка. Сама трябва да прецените каква част от гореказаното е истина.

По лицето на Наслуки бавно се плъзна усмивка.

— Гадно животно! Значи ме будалкаш през цялото време!

— Както казах, всичко е възможно.

Наслуки се засмя.

— Е, добре — каза тя. — Да опитаме да стигнем до Земята. В някоя точка от…

— Вероятностната ос?

— Да. Там, където все още не е унищожена. О’кей. Ти си Пътеводителя. Как ще стане това?

— Чрез реверсивно инженерство.

— Какво?

— Реверсивно инженерство. За мен посоката на времето не е от значение. Вие ще решите какво искате. След това аз просто ще се погрижа то вече да се е случило.

— Шегуваш се!

— Всичко е възможно.

Наслуки се намръщи.

— Наистина се шегуваш, нали?

— Да го кажем по друг начин — продължи птицата. — Реверсивното инженерство ни дава възможност да избегнем чакането някой от малкото космически кораби, преминаващи веднъж годишно или по-рядко през галактическия сектор, в който се намираме, да реши дали иска да ни вземе, или не. Искаш да заминеш за някъде — появява се кораб и те взема. Пилотът може да си мисли, че има поне милион причини да спре заради теб. Истината обаче е, че аз го карам да го направи.

— Значи в това се заключава суетата ти, малка птицо?

Птицата мълчеше.

— Добре — каза Наслуки. — Искам да дойде кораб и да ме закара на Земята.

— Този допада ли ви?

Беше толкова тихо, че Наслуки не забеляза спускащия се от небето космически кораб, докато едва не я затисна.

Артър го забеляза. Сега беше на около миля и скъсяваше разстоянието. Малко след края на илюминацията с кренвиршите той видя далечните светлини, които се спускаха от облаците и в началото реши, че и това е нещо подобно.

Трябваше да минат минута-две, преди да осъзнае, че светлините принадлежат на истински космически кораб и още толкова, за да си даде сметка, че той се спуска точно там, където би трябвало да се намира дъщеря му. Тогава — без да го интересува дали вали или не, дали го боли крака или не — започна да тича не на шега.

Препъна се почти веднага, хлъзна се и удари коляното си на някакъв камък доста зле. Изправи се с мъка на крака и опита отново. Бе го обзело ужасното, ледено чувство, че ще изгуби Наслуки завинаги. С ругатни и куцане продължи нататък. Не знаеше какво е имало в кутията, но на опаковката бе написано името на Форд Префект и ругатните му бяха насочени към него.

Корабът бе едно от най-красивите и секси летателни устройства, които някога бе виждала.

Беше изумителен. Сребрист, издължен, неведом. Ако не разбираше толкова, щеше да си помисли, че е Е\У6. Когато се плъзна безшумно край нея, Наслуки разбра, че наистина е Е\У6, и едва можа да си поеме дъх от вълнение. Е\У6 можеше да се види само в списанията, предназначени да събуждат обществения интерес.

Освен това бе много нервна. Начинът и времето на пристигането на кораба бяха дълбоко обезпокоителни. Или бе станала свидетел на най-странното съвпадение, или се случваше нещо особено обезпокоително. Изчака леко напрегната да се отвори люкът. Пътеводителя й — сега вече мислеше за птицата като за своя — висеше над рамото й с едва потрепващи крила.

Люкът се отвори. Навън се процеди лъч мъждива светлина. След миг се появи и фигура. Застана неподвижно, като явно изчакваше очите й да привикнат с тъмнината. След това зърна Наслуки и доби изненадан вид. Тръгна към нея. След миг изненадано и хукна.

Наслуки не обичаше да тичат към нея, особено в тъмна нощ, когато се чувстваше напрегната. Още когато видя спускащия се от небето космически кораб, започна несъзнателно да опипва подострения камък в джоба си.

Най-накрая, след дълго падане, ставане, хлъзгане и блъскане в дърветата, Артър разбра, че е закъснял. Корабът престоя на земята не повече от три минути и след това тихо и грациозно се издигна към небето. Почти веднага стана голям колкото дъждовна капка и продължи да се смалява, докато изведнъж без никакво усилие се мушна в облаците и изчезна. Бурята бе утихнала и валеше само дъжд.

Отиде си. Наслуки беше в него. Нямаше как Артър да е сигурен в това, но продължи да върви нататък и въпреки всичко бе сигурен. Тя си бе отишла. Бе получил своя шанс да бъде родител и просто не можеше да повярва, че се бе справил толкова зле. Пак се опита да тича, но краката му се влачеха. Коляното го болеше ужасно и знаеше, че е закъснял.

Струваше му се, че не е възможно да изпадне в по-окаяно състояние и да се чувства по-зле, но се оказа, че греши.

Най-накрая докуцука до пещерата, в която Наслуки бе отворила кутията. На земята отпред личаха вдлъбнатините, оставени от космическия кораб, но от дъщеря му нямаше и следа. Влезе отчаян в пещерата и видя празната кутия заедно с парченцата липсваща материя, пръснати наоколо. Това малко го ядоса. Бе се опитал да я научи да почиства след себе си. Ядът му помогна да не се чувства толкова тъжен заради заминаването й. Знаеше, че няма начин да я намери.

Изведнъж се спъна в нещо неочаквано. Наведе се, за да го вдигне, и се изненада. Беше старият му Пътеводител. Как се бе оказал в пещерата? Бе останал на мястото на катастрофата и той не бе отишъл да го вземе. Не искаше да се връща на това място — не искаше да си вземе Пътеводителя. Смяташе, че ще остане на Ламуела и ще прави сандвичи завинаги. Как това нещо се бе оказало в пещерата? Беше активирано. На предния капак пишеше: „Не се паникьосвай.“

Излезе отново навън и го обгърна слабата, мокра лунна светлина. Седна на един камък, за да огледа добрия стар Пътеводител, и откри, че не е седнал на камък, а на същество.

Артър скочи на крака, обзет от страх. Беше трудно да се каже от какво се уплаши повече — от това, че може да е причинил болка на съществото, на което седна, без да иска, или че съществото може да му причини болка в отговор.

Когато се вгледа по-внимателно, разбра, че по втория пункт няма защо да се безпокои. Този, върху който седна, бе в безсъзнание. Може би това щеше да обясни до голяма степен защо бе легнал там. Виждаше се, че диша, но въпреки всичко Артър опипа пулса му. Имаше и пулс.

Лежеше на една страна, леко присвит. Беше минало толкова време, откакто Артър бе учил как се оказва първа помощ, че просто не знаеше какво трябва да направи. Спомни си, че най-напред трябва да носи със себе си комплект за оказване на първа помощ. По дяволите!

Да го обърне ли по гръб или не? Ами ако имаше счупени кости? Ами ако си глътне езика? Ами ако го даде под съд? И, всичко останало настрана, кой беше той?

В този момент падналият простена и се обърна.

Артър се зачуди дали да не…

Погледна го.

Погледна го отново.

Погледна го още веднъж, за да е абсолютно сигурен.

Въпреки че преди малко смяташе, че не може да изпадне в по-окаяно състояние, сега изведнъж започна да помръква още повече.

Падналият простена още веднъж и бавно отвори очи. Трябваше му известно време, за да фокусира погледа си, след това мигна и замръзна.

— Ти! — възкликна Форд Префект.

— Ти! — възкликна Артър. Форд простена пак.

— Какво искаш да ти обясня този път? — каза той и затвори очи, изпаднал в нещо като отчаяние.

Пет минути след това вече седеше и разтриваше лявата страна на главата си, където се виждаше голяма цицина.

— Коя, по дяволите, беше тази жена? — попита той. — Защо сме обкръжени от катерички и какво искат те?

— Тези катерички ме тормозят цяла нощ — отговори Артър.

— Опитваха се да ми дават разни списания и други подобни.

Форд се намръщи.

— Така ли?

— И парцалчета.

Форд се замисли.

— Аха. Да не би корабът ти да се е разбил наблизо?

— Да — отвърна Артър с половин уста.

— Вероятно заради това. Може да се случи. Роботите от пътническата кабина се разрушават, но кибернетичният мозък, който ги управлява, оцелява и започва да се вселява в дивите животни наоколо. Може да превърне цяла екосистема в откачен обслужващ сектор, който да подава на минувачите топли кърпи и напитки. Трябва да го забранят със закон. Вероятно има такъв. Вероятно има и закон, който забранява него, така че всичко да върви гладко. А? Какво каза?

— Казах, че жената е моя дъщеря.

Форд престана да разтрива главата си.

— Повтори го.

— Казах — каза Артър троснато, — че жената е моя дъщеря.

— Не знаех, че имаш дъщеря.

— Вероятно има доста неща, които не знаеш за мен. Като стана дума за това — вероятно има много неща, които и аз не знам за себе си.

— Добре, добре. И кога се случи това?

— Не съм много сигурен.

— Това ми се струва по-познато — отбеляза Форд. — Замесена ли е и майка?

— Трилиън.

— Трилиън! Не мислех, че…

— Не. Слушай, всичко това е малко объркано.

— Помня, веднъж ми каза, че имала хлапе, но само го спомена бегло. От време навреме се чувам с нея, но никога не съм я виждал с детето.

Артър не каза нищо. Форд отново започна да разтрива главата си озадачено.

— Сигурен ли си, че е твоя дъщеря? — попита той.

— Кажи ми как попадна тук.

— О-о-о, това е дълга история. Дойдох да взема пакета, който изпратих до себе си, чрез теб…

— И защо беше нужно всичкото това?

— Струва ми се, че в него има нещо невероятно опасно.

— И го изпрати на мен! — възропта Артър.

— Най-безопасното място, което ми дойде наум. Реших, че си достатъчно загубен, за да не го отвориш, и че мога да се доверя на това ти качество. Както и да е, дойдох по тъмно и не можах да намеря селото. Разполагах с много бегла информация. Не можах да открия никакви сигнали и подобни неща. Предполагам, че нямате такива тук?

— Затова мястото ми харесва.

— След това улових сигнала от стария ти Пътеводител и се насочих към него, защото реших, че ще ме отведе до теб. Оказах се в някаква гора. Не можах да разбера какво става. Слизам и виждам онази жена пред себе си. Тръгнах, за да й кажа „Здрасти“, и тогава видях, че в ръката си държи онова нещо!

— Кое нещо?

— Което ти изпратих! Новия Пътеводител! Птицеподобното нещо. Бях ти го изпратил, за да го пазиш, идиот с идиот, а видях, че жената го държи на рамото си. Изтичах към нея, а тя ме удари с камък.

— Ясно — каза Артър. — А какво направи ти?

— Паднах, разбира се. Удари ме много лошо. Тя и птицата хукнаха към кораба ми. И като казвам кораб, имам предвид КТО.

— Какво?

— КТО, Зарк да го вземе! Установил съм чудесни взаимоотношения между кредитната си карта и централния компютър на Пътеводителя. Няма да повярваш, Артър, но корабът КТО е…

— Значи КТО е кораб.

— Да!… О, няма значение. Артър, опитай се да схванеш поне в общи линии… Или поне да запомниш. В този момент се разтревожих сериозно. Май имах и сътресение на мозъка. Бях паднал на колене и ми течеше кръв, така че направих единственото, което можех. Започнах да се моля. Казах: „Моля, в името на Зарк, не вземайте кораба ми. И не ме захвърляйте в тази ужасна гора без медицинска помощ и с ранена глава.“ Можех сериозно да си изпатя, тя също.

— И какво каза тя?

— Удари ме с камъка по главата още веднъж.

— Според мен това доказва, че е била дъщеря ми.

— Сладко хлапе.

— Трябва да я опознаеш по-добре.

— С познатите си се държи по-кротко, така ли?

— Не, но се научаваш кога да се пазиш.

Форд подпря глава на ръката си и се помъчи да фокусира погледа си.

Небето на запад започваше да просветлява, защото оттам изгряваше слънцето. Артър не гореше от желание да го види. След адска нощ като тази последното нещо, което искаше, бе да настъпи проклетият ден.

— Какво правиш на място като това, Артър? — попита настойчиво Форд.

— Ами… Най-вече правя сандвичи.

— Какво?

— Аз съм, или може би бях, сандвичар на едно малобройно местно племе. Получи се малко неудобно… Искам да кажа, когато ме спасиха от останките на този свръхмодерен кораб, който се разби на планетата им, те се държаха много мило с мен и си помислих, че трябва да им помогна. Нали съм образован човек, от развита в технологично отношение цивилизация… Можех да им покажа някои неща… Само че не бях в състояние, защото всъщност нямам никаква представа как точно работи едно или друго. Нямам предвид неща като видеомагнетофоните, например, никой не знае как работят те… Имам предвид нещо като химикалка или поне помпа за вода. Пълен провал. Изобщо не можех да им бъда от полза. Един ден ми стана много тъжно и си направих сандвич. Това изведнъж ги развълнува. Дотогава не бяха виждали такова нещо. Никога не им бе хрумвала подобна идея, а аз обичам да правя сандвичи, така че нещата тръгнаха сами.

— И на теб ти харесваше?

— Е, да, струва ми се, че да. Имах добри ножове.

— А не ти ли хрумна например, че това е изумително, главозамайващо, побъркващо, убийствено тъпо?

— Не, не. Нищо такова. Поне не убийствено.

— Странно. Аз бих си го помислил.

— Предполагам, че имаме различен мироглед.

— Да.

— Като птиците пика.

Форд нямаше представа за какво говори, но го мързеше да попита. Вместо това каза:

— А как, по дяволите, ще се измъкнем от това място?

— Най-лесно е да се тръгне по долината към равнините, има може би час път, а след това да се заобиколи оттам. Не мисля, че бих могъл да се върна по пътя, по който дойдох.

— Да се заобиколи оттам накъде?

— Ами към селото. — Артър въздъхна тъжно.

— Не искам да ходя в никакво проклето село! — избухна Форд. — Трябва да се махнем оттук!

— Къде? Как?

— Не знам. Ти ми кажи. Нали живееш тук? Не може да няма начин да се махнем от тази дяволска планета!

— Не знам. Ти как постъпваш обикновено? Седиш и чакаш да мине някой кораб, предполагам.

— Така ли? А колко кораба са посетили този въшкарник напоследък?

— Ами моят се разби преди няколко години, след това дойде, ъ-ъ-ъ, Трилиън, след това донесоха пакета, сега ти и…

— А освен това?

— Ами доколкото знам никой друг не е идвал. Спокойно място.

Сякаш за да покаже, че греши, от далечината се понесе тътен на гръмотевица.

Форд скочи неспокойно на крака и се заразхожда напред-назад в слабата, болнава светлина на новата зора, която оцветяваше небето на ивици, сякаш някой го бе намазал с черен дроб.

— Нямаш представа колко важно е това.

— Кое? Че дъщеря ми е сама в Галактиката ли? Да не мислиш, че не…

— Може ли да жалим Галактиката малко по-късно? — прекъсна го Форд. — Виж какво, става дума за нещо много, много сериозно. Пътеводителят е сменил собственика си. Купен е…

Артър подскочи.

— О, да! Много сериозно, наистина! — извика той. — Моля те, веднага ме осведоми за новата издателска политика на корпорацията, че напоследък сън не ме хваща!

— Ти не разбираш! Има съвсем нов Пътеводител.

— О! — извика Артър отново. — О! О! О! Изгубих ума си от вълнение! Нямам търпение да излезе, за да видя кои са най-добрите космодруми, където да се отегчаваш, висейки в някой звезден куп, за който не си и чувал! Моля те, не може ли да изтичаме до някой магазин, където го продават още сега?

Форд присви очи.

— Това е, което се нарича сарказъм, нали?

— Знаеш ли — кресна Артър в отговор, — мисля, че е. Мисля, че едно малко диво нещо, наречено сарказъм, се промъкна в речта ми! Форд, прекарах тежка нощ! Би ли се опитал да вземеш това предвид, преди да се зачудиш с каква друга тривиалност, подобна на язовецка пикня, да ме залееш?

— Опитай се да си починеш. Трябва да помисля — отговори Форд.

— А защо трябва да мислиш? Не можем ли само да си седим и да си бърборим? Дрън, дрън, дрън? Не можем ли да се отпуснем поне за няколко минути? Писна ми, Форд! Писна ми всичкото това мислене и измисляне! Може да си мислиш, че съм застанал тук и лая…

— Не ми беше минало през ум.

— Но точно това имам предвид! Какъв смисъл има? Смятаме че всеки път, когато решим да правим нещо, знаем какви ще бъдат последствията, тоест смятаме, че ще са такива, каквито искаме. Това не винаги е така. Това е безумно, смахнато, тъпашки, кривогледо погрешно!

— Което пък искам да кажа аз.

— Благодаря — каза Артър и седна. — Какво?

— Темпорално реверсивно инженерство.

Артър подпря глава на ръцете си и я поклати внимателно вляво и вдясно.

— Съществува ли някакъв хуманен способ да ти попреча да ми обясниш какво е темпорално реверсивно инженерство?

— Не — отвърна Форд, — защото дъщеря ти е попаднала право в центъра му и проблемът е ужасно сериозен.

В паузата отекна тътенът на гръмотевица.

— Добре, добре — примири се Артър. — Кажи ми.

— Скочих от един висок прозорец.

Това развесели Артър.

— О! — възкликна той. — Защо не го направи пак?

— Направих го.

— Хъм… — каза Артър разочаровано. — Очевидно нищо добро не е последвало.

— Първия път успях да се спася благодарение на изумителната си, казвам го с цялата си скромност, невиждана, гениална способност да мисля бързо, на пъргавостта на краката и на саможертвата си.

— Каква беше саможертвата?

— Разделих се с половината от любимия си и, мисля, незаменим чифт обувки.

— А защо наричаш това саможертва?

— Защото обувките бяха мои — отвърна Форд троснато.

— Мисля, че ценностните ни системи са различни.

— Е, моята е по-добра.

— Така е според твоята… не, няма значение. Значи след като се спаси толкова ловко, ти прояви разум и отиде да скочиш пак? Моля те, не ми казвай защо. Кажи ми само какво се случи, ако толкова се налага.

— Попаднах право в кабината на една реактивна градска кола, чийто пилот бе натиснал копчето на катапулта по невнимание, когато искал да смени музиката по радиото. Дори и аз не мога да кажа, че се искаше особен ум, за да го направя.

— Знам ли? — каза Артър уморено. — Предполагам, че предишната вечер си се промъкнал в тази кола и си настроил радиото на най-скучната станция — или нещо такова.

— Не, не съм.

— Само проверявам.

— Странното е, че някой друг го е направил. И това е важното. Веригата на важните събития и съвпадения може да се проследи назад. Излиза, че го е направил новият Пътеводител, Тази птица.

— Каква птица?

— Не я ли видя?

— Не.

— О, смъртоносна е. Изглежда хубавка, говори големи приказки, може да колабира произволна вълноформа, когато си пожелае.

— Какво означава това?

— Темпорално реверсивно инженерство.

— О! — каза Артър. — О, да.

— Въпросът е, за кого всъщност прави всичко това!

— В джоба си имам един сандвич — каза Артър и бръкна. — Искаш ли малко?

— Да. Добре.

— Страхувам се, че е малко сплескан и подгизнал.

— Няма значение.

Двамата задъвкаха.

— Много е вкусен — похвали го Форд. — Какво е месото?

— От Съвършено нормално животно.

— Не съм попадал на такова. Та въпросът е — продължи Форд — за кого тази птица върши всичко това? Коя е истинската игра?

— М-м-м — продължи да яде Артър.

— Когато намерих птицата — продължи Форд, — а я намерих в резултат на поредица съвпадения, които са интересни сами по себе си, тя ми демонстрира най-съвършената многоизмерна пиротехника, която някога съм виждал. След това ми каза, че ще бъде на моите услуги в моята Вселена. Казах: „Благодаря, не.“ Птицата каза, че ще го направи при всички случаи независимо дали ми харесва или не. „Само опитай“, казах й аз и тя отговори, че ще опита. Всъщност вече беше започнала. Казах й, че ще видим тази работа и тя се съгласи, че ще видим. Тогава реших да я опаковам и да ти я изпратя, за по-голяма безопасност.

— Така ли? Чия?

— Няма значение. След това, така или иначе, прецених, че ще е по-благоразумно да скоча през прозореца, защото нямах никакъв друг избор. За щастие там се оказа реактивната кола, иначе пак щеше да се наложи да прибягна до бързо мислене, пъргавина, може би другата обувка и, в краен случай — земята. Но всичко това означава, че Пътеводителят се грижеше за мен независимо дали ми харесва или не. Точно това ме тревожи.

— Защо?

— Защото ако притежаваш Пътеводителя, си мислиш, че той работи за теб. Всичко вървеше удивително гладко, до момента, в който срещнах това куку с камъка тук. Изведнъж, бам! Заминавам в историята. Излизам от играта.

— За дъщеря ми ли говориш?

— Колкото се може по-учтиво. Тя е следващата по веригата, която ще си мисли, че всичките й неща се нареждат фантастично. Ще може да удря по главата когото си поиска с парчета от пейзажа. Всичко ще тече по мед и масло докато не направи онова, което се очаква от нея. После всичко ще свърши. Това е реверсивното темпорално инженерство и очевидно никой не разбира какво нещо е пуснато на свобода.

— Като мен, например.

— Какво? О, събуди се, Артър! Слушай, ще опитам отново. Новият Пътеводител е разработен в лабораториите. В него се използва технологията на нефилтрираните възприятия. Знаеш ли какво означава това?

— Виж какво, от известно време правя само сандвичи, за Боба!

— Кой е този Боб?

— Няма значение. Продължавай.

— Нефилтрирано възприятие означава да възприемаш всичко. Ние имаме сетивни филтри. Новият Пътеводител няма никакви филтри. Той възприема всичко. Идеята технологически не е сложна. Просто трябва нещо да се остави настрана. Разбираш ли?

— Защо да не кажа, че разбирам, а ти да продължиш, независимо от всичко?

— Добре. Понеже птицата може да възприема всички възможни вселени, следователно тя присъства във всички възможни вселени. Да?

— Да-а-а-а.

— Та, ето какво се е случило. Корифеите от счетоводството и отдела за маркетинг си казват: „Ей, това звучи добре. Не означава ли то, че можем да направим само един Пътеводител и да го продаваме безброй много пъти?“ Не се пули така, Артър, по този начин мислят счетоводителите.

— Много умно, нали?

— Не! Това е фантастично глупаво! Гледай, машината е само един малък Пътеводител. В него е използвана съвсем модерна кибертехнология, но понеже притежава нефилтрирани сетива, и най-малкото му движение има силата на вирус. Може да се движи през пространството, времето и през милиони други измерения. Всичко във вселените, в които сме аз и ти, може да бъде фокусирано. Силата на Пътеводителя е рекурсивна. Представи си една компютърна програма. Някъде в нея има една главна инструкция, а всичко останало са функции, които викат сами себе си или пък скоби, които се намират в безкрайното пространство на адресите. Какво ще стане, когато скобите паднат? Къде е финалното „КРАЙ“? Разбираш ли, Артър?

— Извинявай, бях задремал за миг. Говореше нещо за вселената, струва ми се.

— Нещо за вселената, наистина — каза Форд уморено и седна отново. — Добре. Помисли за това. Знаеш какво ми се струва, че видях в сградата на Пътеводителя? Вогони. А, най-накрая произнесох дума, която разбираш.

Артър скочи на крака.

— Този шум — каза той.

— Какъв шум?

— Гръмотевицата.

— Е?

— Не е гръмотевица. Това е пролетната миграция на Съвършено нормалните животни. Започва.

— Какви са тези животни, които непрекъснато споменаваш?

— Не ги споменавам. Слагам парчета от месото им в сандвичите.

— Защо се наричат Съвършено нормални животни?

Артър му каза.

Рядко имаше удоволствието да види очите на Форд Префект широко ококорени от изумление.

Това беше гледка, с която Артър все още не бе успял да обикне и от която не можеше да се умори. Той и Форд бързо изминаха пътя покрай рекичката, течаща в дъното на долината, и когато най-накрая стигнаха до началото на равнината, се покатериха сред клоните на едно дърво, за да получат по-добър изглед към едно от най-странните и чудни явления, които предлага Галактиката.

Огромното препускащо стадо от хиляди и хиляди Съвършено нормални животни се носеше величествено през равнината Анхондо. В слабата светлина на ранното утро, докато големите животни препускаха през фината мъгла от собствената им пот, смесена с прахоляка, вдигнат от копитата им, видът им и без друго бе призрачен и нереален, но това, от което можеше да ти спре сърцето, бе мястото, където се появяваха, и мястото, където изчезваха, а то, поне на пръв поглед изглеждаше, че е чисто и просто никъде.

Стадото оформяше правоъгълник, широк горе-долу сто метра и дълъг около половин миля. Този правоъгълник не се местеше, ако не се брои лекото полюшване встрани, което продължаваше през осемте или деветте дни, докато траеше редовната миграция. Въпреки че големият правоъгълник стоеше почти неподвижно, животните в него препускаха стремглаво напред със скорост поне двадесет мили в час, появявайки се съвсем неочаквано направо от въздуха в единия край на равнината и изчезвайки също така неочаквано в другия.

Никой не знаеше откъде идват те и къде отиват. Тези животни бяха толкова важни за живота на ламуелците, че никой не искаше да пита за тези неща. Старият Трашбарг бе обяснил, че веднъж след като получат отговора, въпросът може да им бъде отнет. Някои от селяните бяха споделили на четири очи, че според тях това е най-мъдрото нещо, което е казвал Трашбарг, и след кратки дебати хората се съгласиха да оставят нещата в ръцете на случайността.

Тътенът на копитата беше толкова силен, че едва се чуваше каквото и да било друго.

— Какво каза? — извика Артър.

— Казах — извика Форд Префект в отговор, — че е възможно да е някаква проява на преместване в измеренията.

— Което означава какво? — извика пак Артър.

— Мнозина се притесняват, че пространство/времето започва да проявява признаци на пропукване при всичкото това, което се случва в него. Има много светове, в които тектоничните маси са се напукали и изместили единствено заради странните и дълги миграционни пътища на някои животни. Може би и тук имаме нещо такова. Живеем в изкривени времена. Все пак, при липсата на приличен космодрум…

Артър го погледна някак си смразен.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искаш да кажеш с това какво искаш да кажеш? — изкрещя Форд. — Много добре знаеш какво искам да кажа. Ще се махнем оттук, яздейки.

— Сериозно ли предлагаш да се опитаме да яхнем някое Съвършено нормално животно?

— Да. Да видим къде отиват.

— Ще умрем! Не — добави Артър изведнъж. — Няма да умрем. Поне аз няма да умра. Форд, чувал ли си за планета, наречена Ставромула Бета?

Форд се намръщи.

— Не мисля — каза той, извади стария си, очукан пътеводител и го включи. — Да не би да се пише по някакъв особен начин?

— Не знам. Чувал съм само да го произнасят, при това с уста, пълна с чужди зъби. Помниш ли, когато ти казах за Аграджаг?

Форд се замисли за момент.

— Да не би да е онзи, който беше убеден, че го убиваш отново и отново?

— Да. Едно от местата, на които твърди, че съм го убил, е Ставромула Бета. Изглежда някой се опитва да ме застреля, аз залягам и вместо мен улучва Аграджаг или някое от многобройните му превъплъщения. Това се случва в някаква точка от времето, така че предполагам, няма как да умра, докато не залегна на Ставромула Бета. Изглежда никой не е чувал за такова място.

— Хъм. — Форд се опита да потърси под други рубрики в Пътеводителя, но безуспешно.

— Няма нищо — каза той накрая. — Мислех си… не, никога не съм чувал такова нещо.

Все пак името му звучеше познато и той се зачуди защо.

— Все едно — каза Артър. — Виждал съм как ламуелците ловят тези животни. Ако убиеш някое, докато препуска със стадото, останалите просто го стъпкват, така че трябва да го подмамиш да се отклони и тогава да го пронижеш. Правят го както матадорите, с яркооцветен плащ. Разядосваш някое за да се втурне след теб, и елегантно се извърташ с плаща. Имаш ли нещо като яркооцветен плащ?

— Това ще свърши ли работа? — попита Форд и извади пешкира си.

А да скочиш на гърба на тежащо повече от тон и половина Съвършено нормално животно, мигриращо през твоя свят със скорост двадесет-тридесет мили в час, не е толкова лесно, колкото може би изглежда на пръв поглед. Със сигурност не беше така лесно, както изглеждаше, когато го правеха ламуелските ловци, и Артър Дент очакваше, че наистина ще е трудна работа. Не очакваше, че ще бъде толкова трудно да се стигне до трудната част. Струваше му се, че това ще е лесно, но се оказа, че е практически невъзможно.

Не можеха дори да привлекат вниманието на някое от животните. Съвършено нормалните животни бяха толкова съсредоточени в галопирането си — с леко приведени глави и копита, раздробяващи земята на каша, — че за да отвлечеш вниманието им трябваше не просто нещо стряскащо, а направо зоологическо.

Самият тътен беше нещо, с което Артър и Форд не можеха да се справят. След като прекараха близо два часа в подскачане и правене на все по-големи глупости със средния по размери пешкир за баня на цветя, все още не бяха успели да накарат дори и едно-единствено животно да погледне към тях.

Намираха се на крачка от тътнещата лавина потни туловища. Да се приближат повече би означавало да рискуват моментална смърт — (хронологична или не хронологична). Артър бе виждал какво става със Съвършено нормалното животно, ако някой неопитен ловец го прониже с копието си, докато все още препуска със стадото.

Една невнимателна стъпка би била напълно достатъчна. Никакви предварително уговорени срещи със смъртта на Ставромула Бета, където и да е това място, не биха спасили когото и да било от тъпчещите, тътнещи копита.

Най-накрая Артър и Форд се отдръпнаха съкрушени. Седнаха на земята изтощени и победени и започнаха да критикуват взаимно техниката си с пешкира.

— Трябва да го размахваш повече — укори го Форд. — Трябва да правиш движението от лакът, ако искаш тези проклети животни да ти обърнат внимание.

— От лакът? — възрази Артър. — А на теб ти трябва повече гъвкавост в китката!

— Трябва ти по-голям замах — контрира Форд.

— Трябва ти по-голям пешкир.

— Трябва ви — обади се друг глас — птица пика.

— Какво?

Гласът се чу някъде отзад. Обърнаха се и видяха стария Трашбарг, огрян от първите лъчи на утринното слънце.

— За да привлечеш вниманието на Съвършено нормалното животно — продължи той, приближавайки се към тях, — ти трябва птица пика. Ето така.

Изпод грубата си, подобна на роба одежда той извади малка птица пика. Тя застана неспокойно на ръката му и се втренчи напрегнато в Боб знае какво, което се стрелкаше насам-натам на няколко пръста от клюна й.

Форд мигом зае тревожната, полуприклекнала поза, която заемаше, когато не бе съвсем сигурен какво става или пък не бе наясно как да реагира. Размаха ръце бавно и, както се надяваше, заплашително.

— Кой е този? — просъска той.

— Това е старият Трашбарг — обясни Артър спокойно. — На твое място не бих си направил труда да правя тези странни движения. Той умее да блъфира не по-зле от теб. Ако не престанете, може да си танцувате един около друг цял ден.

— Птицата! — просъска Форд отново. — Каква е птицата?

— Птица като птица — отговори Артър нетърпеливо. — Като всяка друга. Снася яйца и кряка „кар“ „рит“ и „хук“ срещу неща, които не можеш да видиш.

— Виждал ли си някоя от тях наистина да снася яйца? — попита Форд подозрително.

— Дявол да го вземе, разбира се, че съм. И съм изял стотици. Става приличен омлет. Тайната са малките парченца студено масло и лекото разбиване с…

— Не искам да слушам готварски рецепти! Просто искам да съм сигурен, че е истинска птица, а не някакъв киберкошмар!

Той бавно се изправи и започна да се изтупва от прахоляка. Но не отделяше поглед от птицата.

— И така — каза старият Трашбарг на Артър, — писано ли е, че Боб всемогъщи отново ще прибере при себе си благодатта на дарения ни нявга сандвичар?

Форд почти приклекна отново.

— Няма нищо — промърмори Артър под нос, — винаги говори така.

След това добави силно:

— О, достопочтени Трашбарг! Хъм, да. Боя се, че ще трябва да се върна. Но от младия Дримпъл, моят помощник, ще стане добър сандвичар на моето място. Той притежава нужния апетит и дълбоката любов към сандвичите, а уменията му, макар и още неукрепнали, с времето ще съзреят и… Мисля, че ще се справи, както трябва. Това всъщност се мъчех да кажа.

Старият Трашбарг го изгледа мрачно. Уморените му сиви очи се насочиха тъжно нагоре. Вдигна ръце. В едната държеше жезъла си, а в другата — птицата пика.

— О, сандвичарю, изпратен ни от Боб! — произнесе отчетливо. Замълча, сбърчи чело и въздъхна, затворил очи в смирен размисъл. — Животът без теб ще бъде много по-малко странен!

Артър го гледаше стъписан.

— Знаеш ли — каза той, — че това е най-милото нещо, което някога съм чувал?

— Не може ли да продължим по същество? — настоя Форд.

Но нещо вече се бе случило. Присъствието на птицата пика в издигнатата ръка на Трашбарг възбуждаше трепетни вълни на интерес сред препускащите Съвършено нормални животни. Някои глави вече се бяха обърнали към тях и ги оглеждаха. Артър си припомни как ловуваха местните хора. Зад онези, които размахваха плащовете, винаги имаше други с птици пика в ръце. Досега смяташе, че те, както и той, са дошли само за да погледат.

Старият Трашбарг се приближи към препускащото стадо.

Някои от животните сега се извръщаха любопитно, дори след като са отминали.

Протегнатите ръце на Трашбарг трепереха. Единствено птицата изглежда не се интересуваше от това, което става. Нещо невидимо ангажираше цялото й птиче внимание.

— Сега! — извика Трашбарг накрая. — Сега можеш да работиш с пешкира!

Артър направи крачка напред с елегантни движения, наподобяващи тези на ловец-матадор, които никак не му идваха отръки. Но сега вече знаеше какво да прави. Размаха пешкира няколко пъти и зачака, готов да посрещне мига.

Забеляза нужното животно на известно разстояние. То препускаше с наведена глава в самия край на стадото. Старият Трашбарг размаха птицата, то вдигна поглед за миг и тъкмо се канеше да продължи да препуска, когато Артър размаха пешкира пред очите му. Животното тръсна озадачено глава и проследи движението.

Беше привлякъл вниманието му. Оттук нататък бе съвсем лесно да подмами животното към себе си. Главата му бе вдигната и леко наклонена. Постепенно галопът премина в тръс, след това в бавен ход. След още няколко секунди съвършено нормалното животно застана неподвижно пред тях, задъхано, пръхтящо, потно, душещо възбудено птицата пика, която изобщо не забеляза присъствието му. С някакво странно люлеене старият Трашбарг приближи птицата пред главата му — но така, че да не може да я достигне — и я сниши към земята. Със чудати движения на пешкира Артър отвличаше вниманието му, но винаги го насочваше надолу.

— Не мисля, че през живота си съм виждал по-глупаво нещо — промърмори Форд под носа си.

Най-накрая животното се свлече на колене, укротено и объркано.

— Хайде! — прошепна Трашбарг на Форд. — Хайде, сега!

Форд се метна на гърба на гигантското същество и се вкопчи в гъстата му козина, за да се закрепи.

— Твой ред е, Сандвичарю! Върви!

Трашбарг направи някакъв сложен ритуален жест, чието значение Артър не бе в състояние да схване, защото очевидно бе измислен специално за случая, и го избута напред. Артър си пое дълбоко дъх, покатери се върху голямото, горещо, надигащо се туловище и се улови здраво. Огромните мускули, големи колкото морски лъв, се свиваха и отпускаха под краката му.

Старият Трашбарг изведнъж вдигна птицата. Животното изправи глава, за да я проследи с поглед. Трашбарг я издигна и спусна няколко пъти, докато Съвършено нормалното животно се изправи на крака с леко поклащане. Двамата ездачи се бяха вкопчили напрегнато в козината му. Артър впи поглед в далечината над морето от препускащи туловища, за да види накъде са тръгнали, но нямаше нищо освен мараня.

— Виждаш ли нещо? — попита той Форд.

— Не.

Форд се обърна назад, за да провери дали може да се разбере откъде идват. Не можеше.

— Знаеш ли откъде идват? — извика Артър на Трашбарг. — Или накъде отиват?

— Във владенията на Краля — извика Трашбарг в отговор.

— Крал? — изненада се Артър — Какъв крал?

Съвършено нормалното животно се поклащаше неспокойно под краката им.

— Как така какъв крал? — извика Трашбарг. — Кралят!

— Никога не си споменавал за някакъв крал! — Артър беше смутен.

— Какво? — попита старият Трашбарг.

Тропотът на копитата беше твърде силен и бе много трудно да се чуе каквото и да било друго. Старецът се бе съсредоточил върху това, което правеше.

Без да снишава птицата, той направи няколко крачки встрани, докато Съвършено нормалното животно отново застана успоредно на посоката на движение. Трашбарг тръгна напред. Животното го последва. Продължи да крачи. Животното също. Най-накрая започна да подтичва.

— Казах, че никога не си споменавал за някакъв крал — извика отново Артър.

— Не казах някакъв крал — извика в отговор Трашбарг. — Казах Кралят.

После замахна с ръка и хвърли птицата пика с всички сили към небето. Това изглежда я завари напълно неподготвена, защото до този момент изобщо не бе обръщала внимание на нещата, които ставаха около нея. След известно време се ориентира в обстановката, разпери малките си крила и отлетя.

— Върви! — изкрещя Трашбарг. — Върви да срещнеш съдбата си, Сандвичарю!

Артър не беше убеден, че иска да срещне съдбата си. Засега искаше само да стигне дотам, закъдето бяха тръгнали, за да може отново да слезе от животното. Никак не се чувстваше в безопасност на гърба му. То набираше скорост, следвайки полета на птицата пика. Присъедини се към величествено препускащото стадо, забрави за птицата и бързо се понесе към точката, в която то изчезваше. Артър и Форд се бяха вкопчили в козината му, заобиколени отвсякъде с огромни пръхтящи туловища.

— Вървете! — продължаваше да крещи Трашбарг. Гласът му отекваше едва чуто в ушите им. — Яздете звярът! Яздете го! Яздете го!

— Къде каза той, че отиваме? — изкрещя Форд в ухото на Артър.

— Спомена за някакъв крал — отговори Артър и се вкопчи още по-отчаяно в козината.

— Какъв крал?

— Аз казах „някакъв“. Той каза Кралят.

— Не знаех, че може да има някакъв си „Кралят“ — извика Форд. — Освен, разбира се. Кралят. Но не мисля, че е имал предвид Него.

— Какъв крал?

Вече се намираха почти до точката на изчезване. Съвсем малко по-напред галопиращите Съвършено нормални животни се превръщаха в нищо.

— Как така какъв крал? — продължи да крещи Форд. — Откъде да знам какъв! Казах само, че не е възможно да е имал предвид Кралят, така че не знам за какво говори.

— Форд, и аз не знам за какво говориш.

— Е, и?

Тогава със свистене към тях се втурнаха звездите, завъртяха се като вихрушка около главите им и след това също толкова неочаквано изчезнаха.

Замъглените сиви конструкции трептяха и подскачаха по доста смущаващ начин.

Що за постройки бяха те?

За какво служеха? За какво й напомняха?

Толкова е трудно да разбереш какво е едно или друго, когато неочаквано попаднеш на съвсем различен свят, със съвършено различна култура, различен набор фундаментални предположения за живота и освен това със съвършено тъпа и безсмислена архитектура!

Небето над сградите беше студено и враждебно черно. Звездите, които на такова голямо разстояние от слънцето би трябвало да изглеждат ослепително ярки, се виждаха затъмнени и размити от дебелия прозрачен защитен купол. Плексиглас или нещо подобно. Във всеки случай бе тъпо и тромаво.

Триша пусна лентата да се пренавива.

Знаеше, че във всичко това има нещо странно.

Всъщност имаше поне милион странни неща, но някое от тях не й даваше спокойствие, а тя не беше в състояние да разбере кое е то.

Въздъхна и изпусна една прозявка.

Докато чакаше лентата да се върне в началото, събра натрупаните върху масата мръсни пластмасови чашки за кафе и ги хвърли в кошчето за боклук.

Намираше се в малка стаичка за монтаж в една компания за видеофилми в Лондон. Беше окачила на вратата надпис „Не ме безпокойте!“ и бе казала на телефонистката да не я свързва с никого. В началото си мислеше, че това трябва да предпази сензацията й от любопитни погледи, но сега си даваше сметка, че трябва да предпази нея самата от срама.

Смяташе да прегледа целия запис от самото начало още веднъж. Ако беше в състояние да го понесе. Тук и там можеше да пренавие напред.

Беше около четири часът, понеделник следобед, и я бе обзело някакво болезнено чувство. Мъчеше се да разбере коя е причината за него и кандидати не липсваха.

Всичко се бе случило веднага след среднощния й полет от Ню Йорк. Недоспиването винаги се отразява зле.

После в двора й кацнаха извънземни и я отведоха на планетата Рупърт. Нямаше достатъчно опит, за да знае дали и това се отразява зле, но бе готова да се обзаложи, че тези, които летят в космоса често, проклинат съдбата си. В списанията непрекъснато се публикуваха таблици за стреса. Петдесет стресови точки, ако загубиш работата си. Седемдесет и пет, ако се разведеш или промениш прическата си и така нататък. Никъде не се споменаваше за извънземни, кацнали в градината ти, или за пътешествие до планетата Рупърт, но не се съмняваше, че са поне няколко дузини точки.

Не че самото пътуване представляваше някакъв стрес. Всъщност то бе удивително скучно. Едва ли бе по-различно от полета й през Атлантика, а й отне горе-долу същото време — около седем часа.

Това бе доста странно, нали? Да прелетиш до периферията на Слънчевата система за времето, за което прелиташ до Ню Йорк, означаваше, че корабът използва някаква нечувана, фантастична двигателна сила. Опита се да измъкне от домакините си нещо по въпроса и те се съгласиха, че корабът си го бива.

— Но как се движи? — попита ги тя с вълнение. В началото на пътуването все още беше доста развълнувана.

Намери това място на лентата и пусна видеомагнетофона, за да изгледа записа отново. Гребулоните — така пришълците наричаха себе си — любезно й показваха кои копчета натискат, за да се движи корабът им.

— Да, но на какъв принцип работят двигателите му? — чу тя гласа си извън кадър.

— О, интересува ви дали има някакъв по-особен двигател?

— Да! Какъв е той?

— Сигурно има нещо такова.

— Какво?

— Ами по-особен двигател. Фотонен, например, или нещо такова. Ще трябва да попитате бордовия инженер.

— Кой е той?

— Не знаем. Разбирате ли, загубили сме разсъдъка си.

— Да — съгласи се Триша едва чуто. — Вече ми казахте. А как точно го загубихте?

— Не знаем — казаха те търпеливо.

— Защото сте изгубили разсъдъка си — допълни Триша мрачно.

— Искате ли да гледате телевизия? Полетът е дълъг и ние гледаме. Приятно ни е.

Цялото това спиращо дъха нещо беше записано на лентата, но какво от това? Най-напред качеството на картината беше под всякаква критика. Триша не можеше да си обясни защо се бе получило така. Предполагаше, че гребулоните отразяват малко по-различна част от светлинния спектър и че около тях имаше доста ултравиолетови лъчи, които влияеха на камерата й. На екрана личеше честотната интерференция и се сипеше електронен сняг. А може би причината беше двигателят, за който никой не знаеше нищо.

В крайна сметка на екрана се виждаха няколко фигури, които гледаха телевизия на няколко монитора. Бе насочила камерата си нагоре към купола и се бе получила чудесна размазана картина на звездното небе. Знаеше, че всичко това е истина, но не би отнело повече от две-три минути, за да се фалшифицира тук, на Земята.

След известно време бе решила да запази останалата лента за самата планета и до края на пътуването седя и гледа телевизия с пришълците. Дори успя да подремне. Следователно част от болезненото чувство се дължеше на факта, че е прекарала известно време на чужд извънземен космически кораб с изумителни технологически качества. дремейки пред повторенията на стари филми. Но как иначе би могла да постъпи? Разбира се, бе направила и обикновени снимки, но и те след проявяването се оказаха почти неразбираеми.

Може би друга част от болезненото й чувство се дължеше на самото приземяване на Рупърт. Това поне наистина беше драматично и страховито. С приближаването на кораба тя бе успяла да разгледа тъмния, гол пейзаж, толкова отдалечен от топлината и светлината на слънцето, че приличаше на изображение на психологическите травми в ума на изоставено дете.

В ледения мрак блеснаха прожектори и насочиха кораба към входа на някаква пещера, която се отвори, за да го приеме.

За нещастие, поради малкия ъгъл на приближаване и твърде тесния илюминатор за наблюдение, направен от прекалено дебело стъкло, тя не бе успяла да насочи камерата директно натам. Пусна този участък от записа. Камерата бе насочена директно към слънцето.

По принцип това е много вредно за една видеокамера, но когато слънцето е горе-долу на три милиарда мили, няма никакво значение. Просто в средата на кадъра се вижда малко светло петно, което би могло да бъде каквото и да е. Една от многото звезди.

Триша пренави напред.

Да. От този пасаж бе очаквала много. От кораба излязоха в обширна, сива, подобна на хангар конструкция, очевидно строена по мащабна извънземна технология. Под тъмния плексигласов купол се виждаха големите сиви постройки, които бе видяла в края на записа. Няколко часа след това, малко преди да се качи на кораба, за да се върне на Земята, ги бе заснела по-продължително. За какво й напомняха те?

Ами най-напред й напомняха за декора на който и да било долнопробен научнофантастичен филм, правен през последните двадесет години. Разбира се, беше доста по-голям, но на видеоекрана изглеждаше също толкова смешен и неубедителен. Освен лошото качество на картината се бе оказало, че ниската гравитация също е сериозен проблем, тъй като камерата подскачаше и при най-малкото помръдване, като че ли бе в ръцете на пълен аматьор. Поради това не бе възможно да се различи нито един детайл.

След това се появи Лидерът, който я посрещна с протегната ръка.

Само така го наричаха — Лидер.

Гребулоните нямаха имена, просто защото не можеха да си измислят. Триша установи, че някои от тях са се опитвали да се нарекат с имената на герои от телевизионните филми, приемани от Земята, но колкото и да са се мъчели да се обръщат един към друг с Чък, Боб или Уейн, нещо дълбоко в подсъзнанието им, рожба на чужда, далечна цивилизация, им е казвало, че това не е правилно и няма да свърши работа.

Лидерът изглеждаше съвсем същия като останалите. Може би не беше чак толкова слаб. Каза й колко харесва предаванията й по телевизията, че е неин почитател, че е щастлив, задето е успяла да отиде при тях на Рупърт, как всички са очаквали посещението й с нетърпение, как се надявал да е пътувала приятно и така нататък. Нищо в поведението му не подсказваше, че е пратеник на далечните звезди или нещо подобно.

Естествено сега, когато го гледаше на видеозаписа, той приличаше на някакъв тип с театрален костюм и грим, заснет сред декор, който ще се срути, ако се облегнеш на него.

Тя седеше, подпряла глава на ръцете си, и се поклащаше ритмично. Чувстваше се объркана.

Беше ужасно.

Не само тази част беше ужасна. Триша знаеше и какво следва по нататък. Лидерът я попита дали е гладна и дали не би искала да хапне нещо. Могли да обсъдят нещата, докато вечерят.

Спомняше си какви мисли я бяха обзели в онзи момент.

Извънземна храна.

Как ще й се отрази?

Наистина ли трябваше да я изяде? Щяха ли да й дадат някаква книжна салфетка, в която тайно да плюе хапките? Нямаше ли да възникнат проблеми с различната й имунна система?

Оказа се, че ще ядат хамбургери.

Не просто хамбургери, а хамбургери от Макдоналдс, претоплени на микровълнова фурна. Не само видът им и миризмата им бяха същите — бяха в оригинални опаковки с надпис „Макдоналдс“.

— Приятен апетит — бе й пожелал Лидерът. — Само най-доброто за нашата почетна гостенка!

Това се случи в частния му апартамент. Триша бе огледала объркано обстановката, почти със страх, но въпреки това бе заснела всичко.

Имаше надуваемо, пълно с вода легло. И хайфи уредба „Сони“. И една от онези високи стъклени лампи, в които сякаш плуват късчета сперма. Стените бяха покрити с кадифе.

Лидера се бе облегнал на кадифена възглавничка и пред смаяния й поглед пръсна в устата си освежител за дъх.

Изведнъж я бе обзел страх. Намираше се по-далеч от Земята, отколкото което и да било друго човешко същество някога бе стъпвало (доколкото й беше известно), и седеше с извънземен тип, който се бе облегнал на кафява възглавничка от кадифе и пръскаше в устата си освежител за дъх.

Не искаше да прави никакви излишни движения. Не искаше да го обезпокои по какъвто и да било начин. Но трябваше и да научи някои неща.

— Как… как се сдобихте с всичко това? — попита тя нервно и посочи неопределено мебелировката в стаята.

— Декора? Харесва ли ви? Много е изискан. Ние гребулоните сме изискани и купуваме изискани стоки, С поръчка по пощата.

Когато чу това Триша кимна ужасно бавно.

— Поръчка по пощата — повтори тя едва чуто.

Лидера се засмя. Смехът му бе тъмношоколадов, копринен, окуражителен.

— Да не мислите, че те ги транспортират дотук? Не-е-е! Ха, ха! Запазили сме си специална пощенска кутия с номер в Ню Хемпшир. Редовно ходим, за да си прибираме доставките. Ха, ха! — Той се отпусна върху възглавницата си от кадифе, протегна се, взе претоплен пържен картоф и отхапа края му, без усмивката да слиза от устните му. Триша усети, че мозъкът й започва лекичко да бълбука. Видеокамерата продължаваше да работи.

— И как… хъм, как плащате за тези чудесни… неща?

Лидерът се засмя отново.

— С „Американ експрес“ — отвърна той и сви рамене с безразличие.

Триша пак кимна бавно. Знаеше, че дават кредитни карти на какви ли не.

— А как вземате тези? — тя вдигна хамбургера, който държеше в ръката си.

— Много просто — отвърна Лидерът. — Чакаме на опашка.

Триша си даде сметка, докато по гърба й пробягваха ледени тръпки, че чутото обяснява ужасно много неща.

Отново натисна бутона за пренавиване напред. Дотук не можеше да използва нищо. Всичко беше някаква кошмарна лудост. Би могла да направи фалшификат, който да изглежда по-убедително.

Едно друго болезнено чувство започна да я обзема, докато гледаше безнадеждния запис на лентата, и тя с ужас си даде сметка, че това трябва да е отговорът.

Трябва да е…

Поклати глава и се опита да се овладее.

Нощен полет на изток… Хапчетата за сън, които бе взела, за да спи, докато пътува, водката, с която ги бе глътнала…

Какво друго? Е, добре. Седемнадесет години терзания, че един фантастичен мъж с две глави, едната от които маскирана на клетка, се бе опитал да я вземе от някакво парти, но не я бе изчакал и веднага бе отлетял към друга планета с летяща чиния. Сега си даваше сметка, че във всичко това имаше повече причини за безпокойство, отколкото си бе представяла. За тях не бе и помисляла, в продължение на седемнадесет години.

Триша запуши устата си с юмрук.

Трябваше да потърси помощ.

И после Ерик Бартлет, който дрънкаше за извънземен космически кораб, кацнал на моравата й. И преди това… Ню Йорк наистина беше много горещ и изнервящ град. Големите надежди и горчивото разочарование. Астрологията.

Сигурно нервите й не бяха издържали.

Това бе обяснението. Беше преуморена, нервите й не бяха издържали и бе започнала да халюцинира. Беше сънувала извънземни същества, забравили историята си, заселили се на най-външната планета от Слънчевата система, заели се да попълнят културния си вакуум със земните културни отпадъци. Ха! По този начин природата й подсказваше, че колкото се може по-скоро трябва да постъпи в някое скъпо медицинско заведение.

Чувстваше се много, много зле. Даде си сметка, освен всичко останало, колко двойни кафета е изпила, забеляза колко тежко и учестено диша.

Каза си, че част от решаването на даден проблем е осъзнаването, че го имаш. Започна да овладява дишането си. Бе се уловила навреме. Бе разбрала къде се намира. Щеше да се дръпне назад от психическата пропаст, над чийто ръб се бе надвесила. Започна да се успокоява, да се успокоява, да се успокоява. Отпусна се на облегалката на стола и затвори очи.

След малко, когато задиша нормално, ги отвори пак.

Тогава откъде се беше взела тази лента?

Все още се въртеше.

Добре де, фалшификат.

Сама го е направила, това е всичко.

Сигурно беше така, защото навсякъде се чуваше нейният глас, задаващ въпроси. След всеки кадър камерата се насочваше надолу и тя виждаше собствените си крака и собствените си обувки. Беше фалшифицирала всичко това и не помнеше как и кога, нито пък имаше представа защо.

Докато гледаше трепкащия, неясен екран, дишането й отново стана трескаво.

Изглежда още халюцинираше.

Триша тръсна глава, за да прогони налудничавите видения. Нямаше никакъв спомен да е правила този очевиден фалшификат. От друга страна, имаше съвсем ясни спомени, които много приличаха на фалшифицираните кадри. Продължи да гледа, сякаш изпаднала в транс.

Съществото, което си бе въобразила, че наричат „Лидер“, й задаваше въпроси за астрологията, а тя отговаряше гладко и спокойно. Само тя би могла да долови нарастващия страх в собствения си глас.

Лидерът натисна някакъв бутон, една плюшена завеса се отмести и откри огромна видеостена.

Тя показваше калейдоскоп от различни образи — няколко секунди спорт, след това криминален филм, след това система за сигурност в супермаркет, после кадри от нечий любителски филм, няколко секунди секс, няколко секунди новини, няколко секунди комедия. Съвсем очевидно беше, че Лидерът се гордее с всичко това, защото размахваше ръце като диригент, без да престава да говори пълни глупости.

Той размаха ръце още веднъж, образите изчезнаха и на тяхно място се появи гигантски компютърен екран, на който графично бяха изобразени планетите от Слънчевата система на фона на съответните съзвездия. Картата беше напълно неподвижна.

— Ние притежаваме големи умения — каза Лидерът. — В компютърните науки, в космическата тригонометрия, в триизмерните навигационни изчисления. Големи умения. Големи, големи умения. Само че ги загубихме. Това е много лошо. Иска ни се да си ги върнем, но не можем. Носят се някъде в пространството. С имената ни, с подробностите за нашите домове и семейства. Моля ви — добави той и посочи стола пред екрана, — проявете вашите умения заради нас.

Очевидно след това Триша бе сложила камерата на триножника, за да може да запечати цялата сцена. Самата тя се появи в кадър и седна спокойно пред огромния компютърен екран. Запозна се с интерфейса в продължение на няколко секунди и после компетентно и уверено започна да се преструва, че има представа какво прави.

Всъщност не се бе оказало толкова трудно.

В края на краищата тя беше астрофизичка и математичка по образование и телевизионна журналистка по професия, така че много лесно би могла да изимитира научните знания, които бе забравила през годините.

Компютърът, на който работеше, даваше съвсем ясно да се разбере, че гребулоните принадлежат на далеч по-развита цивилизация, отколкото предполагаше сегашното им безпаметно състояние, и само за половин час тя успя да създаде груб работен модел на Слънчевата система.

Не беше кой знае колко прецизен, но пък изглеждаше добре. Планетите се движеха по сравнително правилно моделирани орбити, а движенията на този сложен виртуален космически механизъм можеха да се наблюдават от всяка произволно избрана точка в него — с голямо приближение в точността.

Можеше да се наблюдава от Земята, от Марс и така нататък. Можеше да се наблюдава и от планетата Рупърт. Триша бе силно впечатлена от себе си, но също така и от компютърната система. Ако се бе наложило да изпълни същата задача на Земята, може би щеше да й трябва година и повече.

Когато свърши, Лидерът се приближи и погледна резултата. Стана му много приятно и го обзе радостно чувство.

— Добре — каза й той. — А сега ви моля да ми покажете как да транспонирам информацията от тази книга върху системата, която конструирахте.

Той постави книгата пред нея.

Беше „вие и вашите планети“ от Гейл Андрюс.

Триша спря записа отново.

Наистина се чувстваше много зле. Усещането, че халюцинира, бе изчезнало, но на негово място в главата й не се бе появило нищо по-ясно или разбираемо.

Оттласна стола си назад и се замисли какво да прави. Преди години бе изоставила астрономическите си изследвания, защото без никакво съмнение на едно парти бе срещнала същество от друга планета. И знаеше през цялото време, че ако каже на някого за това, ще я вземат за луда и ще й се подиграват. А как би могла да изучава космоса и да не съобщи най-важното нещо, което бе научила за него? Оставаше единствената друга възможност — да изостави тази област.

Сега се занимаваше с телевизия и отново се бе случило същото.

Разполагаше с видеозапис, с истински видеозапис, документиращ най-изумителното събитие от историята на… на всичко — никому неизвестен наблюдателен пост на извънземна цивилизация, разположен на най-външната планета на Слънчевата система!

Тя можеше да разкаже за това.

Беше посетила мястото.

Беше го видяла.

По дяволите! Имаше видеозапис!

И ако го покажеше на някого, щяха да я сметнат за луда и да и се подиграват.

Как би могла да докаже каквото и да било? Дори не си струваше да се замисля. Цялата работа беше един кошмар, от който и ъгъл да го погледнеше. Главата й започваше да бучи.

В чантата си имаше аспирин. Излезе от монтажната и отиде до тоалетната през няколко врати надолу по коридора. Глътна аспирина и изпи няколко чаши вода.

Всичко наоколо изглеждаше прекалено тихо. Обикновено тук имаше хора. Надникна в монтажната до нейната. Беше празна.

Очевидно бе прекалила в желанието си да не я безпокоят. На вратата й все още висеше табелката: „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ — пишеше на нея — ДОРИ И НЕ СИ ПОМИСЛЯЙТЕ ДА ВЛЕЗЕТЕ! НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ЗА КАКВО СТАВА ДУМА. ВЪРВЕТЕ СИ. ЗАЕТА СЪМ!“

Когато отново влезе видя, че сигналната лампа на телефона свети и се зачуди, от колко ли време е така.

— Ало? — каза тя на телефонистката.

— О, мис Макмилън! Толкова се радвам, че се обадихте, всички се опитваха да говорят с вас. От телевизионната компания, искат на всяка цена да ви чуят. Да ви свържа ли?

— А защо не ме свързахте досега? — попита Триша.

— Забранихте ми да ви свързвам с когото и да било, по какъвто и да било повод. Казахте ми да отричам, че сте тук. Не знаех как да постъпя. Качих се, за да ви предам сама, но…

— Добре — каза Триша, проклинайки себе си, и зачака да я свържат с компанията.

— Триша! Къде, по скапаните дяволи, ходиш?!

— В монтаж…

— Казаха…

— Знам. Какво се е случило?

— Какво се е случило? Нищо! Само един скапан извънземен космически кораб!

— Какво? Къде?

— В Риджънтс Парк. Голям и сребрист. Някакво момиче с птица. Говори английски, хвърля камъни по хората и иска някой да поправи часовника му. Веднага отиди там!

Триша се втренчи в него.

Не беше гребулонски. Не че вече бе станала експерт по извънземните космически кораби, но този беше удължен и красив, сребристобял, с размерите на голяма презокеанска яхта, на каквато всъщност приличаше най-много. Очуканият гребулонски кораб приличаше на танков купол. Танков купол с оръдие. На това приличаха и онези мрачни сиви постройки. И й се бе сторило странно, че на тръгване, когато отново мина покрай тях, те помръднаха. Всичките тези неща минаха през главата й, докато тичаше от таксито, за да отиде при снимачния си екип.

— Къде е момичето? — извика тя, за да надвика шума от хеликоптерите и полицейските сирени.

— Там — отговори продуцентът, докато тонтехникът окачваше микрофона на дрехата й. — Казва, че майка му и баща му били от тук в някакво паралелно измерение, или нещо такова. Държи в ръка часовника на баща си и… не знам. Какво мога да ти кажа? Измъкни го от нея. Питай я как се чувства човек, когато е от друга планета.

— Много ти благодаря Тед — промърмори Триша, увери се, че микрофонът е закрепен както трябва, даде проба на тон-техника, за да нагласи нивото, пое дълбоко дъх, отметна косата си назад и се преобрази в професионален репортер на своя почва, готов на всичко.

Насочи се към момичето. Трябваше да е онова с рошавата коса и безумния поглед. Момичето се обърна към нея.

— Майко-о-о! — изпищя то и започна да хвърля камъни по Триша.

Около тях експлодира дневна светлина. Горещо, натежало слънце. Напред в маранята се простираше пустинна равнина.

— Скачай! — извика Форд Префект.

— Какво? — извика Артър Дент, вкопчил се в козината с всички сили.

Не последва отговор.

— Какво каза? — извика Артър отново и видя, че Форд вече го няма. Огледа се страхливо и започна да се изпуска. Разбра, че не би могъл да се задържи още много, напрегна сили и се оттласна от животното. Падна свит на топка и се изтърколи в прахоляка, надалеч от препускащите копита.

„Какъв ден!“ — помисли си той и започна да кашля от прахта в дробовете си. Не бе преживявал по-лош ден, откакто бе взривена Земята. Олюля се, изправи се на колене и хукна да бяга. Не знаеше накъде или от какво, но бягането му се струваше разумна постъпка. След малко налетя на Форд Префект, който го наблюдаваше.

— Гледай — каза Форд. — Точно каквото ни трябва.

Артър изкашля още малко прах от дробовете си и допочисти косата и очите си. Обърна се задъхано, за да види какво му сочи Форд.

Не изглеждаше като владение на някой крал или на Краля, или на какъвто и да било владетел. Все пак видът му беше примамлив.

Но най-напред обстановката. Намираха се в пустинен свят. Прашната земя беше корава и беше насинила всичко, което бе останало здраво по тялото на Артър след приключенията от предишната нощ. Някъде в далечината се виждаха големи скали, които приличаха на пясъчници, ерозирали от вятъра и редките валежи. Бяха придобили причудливи и фантастични форми, които подхождаха на фантастичните форми на гигантските кактуси, поникнали тук и там от сухата оранжева почва.

За миг Артър си помисли, че са попаднали в Аризона, Ню Мексико или Южна Дакота, но имаше множество неща, които показваха, че не е така.

Първото бяха Съвършено нормалните животни, които не преставаха да препускат с грохот. Десетки хиляди от тях идваха откъм далечния хоризонт, изчезваха за около половин миля, появяваха се пак и се губеха в противоположната посока.

Второто нещо бяха космическите кораби, кацнали пред „Кралския Бар & Грил“. „В пълен контраст със заведението“, помисли си Артър.

Всъщност само един от тях се намираше пред „Кралския Бар & Грил“. Останалите три бяха на паркинга до заведението. Но окото хващаше този отпред. Изглеждаше чудесно. Разкошни стабилизатори, като перки от акула, твърде много никел навсякъде и най-важното — по-голямата част от корпуса беше боядисана в розов електрик. Наподобяваше огромно замислено насекомо, готово всеки миг да подскочи към нещо на миля разстояние.

„Кралският Бар & Грил“ се намираше там, където съвършено нормалните животни щяха да го стъпчат, ако не се отклоняваха за малко от пътя си в друго измерение. Заведението стоеше усамотено и непокътнато. Най-обикновен бар & грил. Крайпътно заведение. Някъде сред нищото. Спокойно. Владението на Краля.

— Ще купя този кораб — каза Форд тихо.

— Ще го купиш? — изненада се Артър. — Не е типично за теб. Мислех си, че обикновено ги крадеш.

— Понякога се налага да показваме известно уважение — каза Форд.

— И известно количество пари, струва ми се — отбеляза Артър. — А колко, по дяволите, струва това нещо?

С ловко движение Форд извади от джоба си кредитната карта. Артър забеляза, че ръката, с която я държеше, леко трепери.

— Ще ги науча аз… Ще им покажа какви дописки мога да им изпращам за ресторантите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Артър.

— Ела и ще видиш — отговори Форд със зловещ блясък в очите. — Да направим малко разходи, какво ще кажеш?

— Две бири — каза Форд — и… не знам… два сандвича с бекон или каквото имате. И онова розово нещо отвън.

Той хвърли кредитната карта на тезгяха и се огледа небрежно.

Настъпи тишина.

И преди шумът не беше много голям, но сега определено настъпи тишина. Дори и тътенът от копитата на съвършено нормалните животни, които внимателно заобикаляха владението на „Краля“, сякаш бе приглушен.

— Току-що дояздих дотук — продължи Форд, като че ли в това, а и във всичко останало нямаше нищо странно. Беше се облегнал на бара под прекалено екстравагантен ъгъл.

В заведението имаше още трима посетители, които пиеха бира. Около трима. Някои хора биха казали, че са точно трима, но мястото не беше от онези, които предразполагат към точност. Някакъв едър тип подреждаше разни неща на малка сцена. Стари барабани. Две китари. Неща като за кънтри музика. Барманът не бързаше да изпълни поръчката на Форд. Всъщност стоеше съвсем неподвижно.

— Не съм сигурен, че розовото нещо вън се продава — каза той накрая с провлачен акцент, който му отне твърде много време.

— Разбира се, че се продава — прекъсна го Форд. — Колко искаш?

— Ами…

— Кажи едно число. Аз ще го удвоя.

— Не е мой, че да го продавам — каза барманът.

— На кого е?

Барманът кимна към едрия тип на сцената — голям, дебел, оплешивяващ.

Форд кимна и се ухили.

— Добре. Дай бирата, дай сандвичите. Недей още да правиш сметката.

Артър седна на бара и се отпусна. Беше обикнал това — да не знае какво става около него. Така се чувстваше спокоен. Бирата се оказа добра и го направи малко сънлив, срещу което нямаше нищо против. Сандвичите не бяха с бекон. Бяха с месо от Съвършено нормално животно. Той размени няколко професионални реплики за правенето на сандвичи с бармана и остави Форд да прави каквото ще.

— О’кей — каза Форд, когато се върна на стола си. — Работата е опечена. Имаме розовото нещо.

Барманът се изненада искрено.

— Продава ти го?

— Дава ми го без пари — отвърна Форд и отхапа от сандвича си — Ей, недей да правиш сметката. Ще вземем още някои неща. Хубав сандвич.

Отпи жадно глътка бира.

— И бирата е хубава. И корабът е хубав — добави той и изгледа розовото, покрито с никел насекомо, части от което се виждаха през прозореца. — И вечерта е хубава… до голяма степен. Знаеш ли — каза после Форд замислено и се облегна — във време като това човек се пита дали изобщо си струва да се тревожи за тъканта на пространство/времето, за причинно-следствената цялост на многоизмерната вероятностна матрица, за потенциалния колапс на всички вълнови форми в Цялостния всеобхватен миш-маш и за всички други неща, които ме тормозят. Може би онова, което каза едрият тип, е правилно: „Зарежи всичко. Какво значение има? Зарежи го!“

— Кой едър тип? — попита Артър.

Форд кимна леко към сцената. Мъжът там казваше „едно, две“, за да изпробва микрофона. При него се бяха качили още двама. Барабани и китара.

Барманът, който се бе умълчал, попита:

— Значи казваш, че ти дава кораба?

— Аха — отвърна Форд. — Каза: „Зарежи всичко. Вземи кораба. Вземи го с благословията ми. Бъди добър към него“. Ще бъда добър към него.

Форд отново отпи от бирата си.

— Та както казвах — продължи той, — във времена като тези на човек му идва да зареже всичко. Но като си спомня, за онези типове от Инфинидим Ентърпрайзис, си мисля, че не трябва да се измъкнат безнаказано. Ще ги накарам да страдат. Мой свещен и върховен дълг е да накарам онези типове да страдат. Чакай, искам да почерпя певеца. Помолих за специална песен и той се съгласи. Ще влезе в сметката, става ли?

— Става — отговори барманът предпазливо. След това сви рамене. — Както искаш. Колко?

Форд назова сумата и барманът падна назад сред чашите и бутилките. Форд скочи бързо зад бара, за да се увери, че всичко е наред и за да му помогне да се изправи. Беше си порязал пръста и лакътя, чувстваше се леко замаян, но иначе му нямаше нищо. Едрият тип започна да пее. Барманът взе кредитната карта на Форд и закуцука към офиса, за да потвърди автентичността й.

— Става ли нещо наоколо, което не разбирам? — попита Артър.

— Обикновено не е ли така?

— Няма нужда да се държиш по този начин — каза Артър и започна да се събужда. — Не е ли време да тръгваме? — изведнъж — се сети той. — Розовият кораб ще ни закара ли до Земята?

— Разбира се.

— Наслуки е отишла там! — възкликна Артър. — Можем да тръгнем след нея! Но… ъ-ъ-ъ…

Форд го остави да разсъждава върху положението сам и извади стария си Пътеводител.

— Но къде сме ние на тази вероятностна ос или каквото там беше? — попита Артър. — Земята на мястото си ли е или не? Толкова време я търсих! Открих само планети, които донякъде приличат на нея или изобщо не приличат на нея, но определено беше тя, защото формата на континентите бе същата. Най-лошият вариант се наричаше Знаеш-ли-какво и там ме ухапа някакво жалко малко животно. Така разговаряха помежду си те, с хапане. Ужасно болезнено. И естествено през половината време Земята изобщо я няма, защото е взривена от скапаните вогони. Разбираш ли ме?

Форд не отговори. Беше се заслушал в нещо. След малко подаде Пътеводителя на Артър и му посочи екрана. Там пишеше: „Почти безобидна.“

— Искаш да кажеш, че си е на мястото? — възкликна Артър развълнувано. — Земята си е на мястото!? Значи Наслуки е там! В бурята птицата й показваше Земята!

Форд направи знак на Артър да крещи малко по-тихо, защото слушаше музиката.

Артър ставаше нетърпелив. И преди бе слушал разни певци да пеят „Обичай ме нежно“ на Елвис Пресли. Беше малко изненадан, че чува това парче тук, където и да бе това място, (не на Земята, разбира се), но напоследък нещата не го изненадваха така силно, както преди. Певецът бе доста добър като за бар, ако ти допадат такива неща, но Артър започна да се чувства неспокоен. Погледна часовника си. Това само му напомни, че вече го няма. Беше го взела Наслуки. Или поне останките му.

— Не мислиш ли, че трябва да тръгваме? — попита той настойчиво.

— Шшшшт! Платил съм, за да чуя тази песен! — в очите на Форд сякаш се бяха появили сълзи, което до известна степен смути Артър. Досега не беше го виждал развълнуван от каквото и да било, освен от много, много силна напитка. Може би беше от прахоляка. Зачака, потропвайки нервно по бара с пръсти, не в такт с музиката.

Песента свърши. Певецът продължи с „Хотелът на разбитите сърца“.

— И освен това — прошепна Форд — трябва да напиша материал за бара.

— Какво?

— Трябва да напиша материал.

— Да напишеш материал за това заведение?

— Материалът ще оправдае разходите. Направил съм така, че това да става напълно автоматично и да не може да се улови. А тази сметка ще има нужда от оправдаване — добави той тихо, вперил поглед в бирата си със злокобна усмивка.

— За две бири и два сандвича?

— И бакшиш за певеца.

— Колко му даде?

Форд каза цифрата още веднъж.

— Не знам колко е това — отвърна Артър. — Какво прави в английски лири? Какво може да се купи с тези пари?

— Вероятно ще може да се купи… горе-долу… — Форд погледна към тавана, докато пресметне наум. — Швейцария — каза той накрая, взе Пътеводителя и започна да пише.

Артър кимна интелигентно. Понякога му се щеше да разбира малко по-добре за какво говори Форд, а друг път, като сега, чувстваше, че ще е по-безопасно, ако не се опитва. Погледна през рамото му.

— Това няма да ти отнеме много време, нали?

— Не. Обикновената помия. Споменавам, че сандвичите са добри, че бирата е хубава и студена, че местните диви животни са приятно ексцентрични и че певецът в бара е най-добрият в изследваната част на Вселената. Няма нужда от кой знае какво. Само колкото да се осчетоводят разходите без проблеми.

Той докосна мястото на екрана, на което пишеше „Enter“, и дописката потъна в мрежата Суб Ета.

— Значи певецът ти хареса?

— Аха — отвърна Форд.

Барманът се върна с лист хартия, който трепереше в ръката му.

Поднесе го на Форд с нервно страхопочитание.

— Странно. На два пъти системата не искаше да го приеме. Не мога да кажа, че се изненадах — по челото му бяха избили капчици пот. — След това изведнъж… светна „о’кей“ и потвърди. Ей така, като едното нищо. Искате ли… да подпишете?

Форд хвърли бърз преглед на формуляра и сви устни.

— На онези от Инфинидим ще им дойде доста нанагорно — каза той с угрижена физиономия и добави с благ тон: — Е, както и да е. Да вървят по дяволите.

Въздъхна прочувствено и върна формуляра на бармана.

— Повече пари, отколкото е спечелил през целия си живот от евтините филми и концертите по разни казина. За това, което прави най-добре — да пее в бар. И ги заслужава. Мисля, че това е добър момент за него. Кажи му, че му благодаря и че го черпя едно питие.

Форд хвърли няколко монети на бара. Барманът ги бутна обратно към него.

— Не мисля, че е необходимо — каза той.

— За мен е — отвърна Форд. — Хайде, трябва да тръгваме.

Излязоха навън в горещината и се вгледаха с възхищение в големия розов, покрит с никел кораб. Или поне Форд го гледаше така.

Артър го погледна критично.

— Не мислиш ли, че е малко безвкусен?

Когато се качиха, зададе въпроса отново. Седалките и много части от кабината бяха покрити с фина кожа или велур. На главния пулт за управление имаше златен монограм „ЕП“.

— Попитах го — каза Форд, след като стартира двигателите — дали наистина е бил отвлечен от извънземни и знаеш ли какво ми отговори?

— Кой?

— Кралят.

— Кой крал? О, вече проведохме този разговор, ако не се лъжа.

— Няма значение — отвърна Форд. — Каза ми, че не. Тръгнал бил сам.

— Все още не знам за кого говориш.

Форд поклати глава.

— Ей там вляво от теб има някакви записи. Защо не пуснеш малко музика?

— Добре — съгласи се Артър и извади една касетка. — Обичаш ли Елвис Пресли?

— Да, в интерес на истината. А сега се надявам този кораб да може да лети така, както изглежда на пръв поглед.

Включи главния двигател.

— Йо-х-о-о-о! — извика Форд, когато се понесоха нагоре с главозамайваща скорост.

Можеше да лети.

Новинарските телевизионни мрежи не обичат такива неща. Считат ги за похабяване на материала. Неподлежащ на съмнение космически кораб каца в центъра на Лондон и се превръща в най-голямата сензация. Три часа и половина след това долита още един, съвършено различен — и вече не е.

„ОЩЕ ЕДИН КОСМИЧЕСКИ КОРАБ!“, крещяха заглавията на първа страница на вестниците. „НОВИЯТ Е РОЗОВ.“ Ако беше дошъл месец-два по-късно, щеше да се вдигне много повече шум. Третият кораб, пристигнал половин час след това — малък, невзрачен четириместен „Хрунди“, едва намери място в местните новини.

Форд и Артър преминаха с писък през стратосферата и кацнаха меко на Портлънд Скуеър. Шест и половина вечерта минаваше и имаше свободни места за паркиране. Те се смесиха за малко с насъбралата се да гледа тълпа, заявиха на висок глас, че ако никой няма намерение да извика полицията, ще го направят те, и избягаха.

— У дома… — каза Артър с хрипкав глас. докато се оглеждаше с навлажнени очи наоколо.

— О, престани да сантименталничиш — сряза го Форд, — Трябва да намерим дъщеря ти и онази птица.

— Как? — попита Артър. — На тази планета живеят повече от пет милиарда човешки същества и…

— Да — възрази Форд, — но само едно от тях е пристигнало наскоро със сребрист космически кораб заедно с изкуствена птица. Предлагам да намерим телевизор и нещо за пиене, докато гледаме. Ще ни трябва сериозен румсървис.

Наеха голям двустаен апартамент в „Лангъм“. Странно, но кредитната карта на Форд, издадена на планета, намираща се на пет хиляди светлинни години разстояние, не създаде никакви проблеми на хотелския компютър.

Форд вдигна телефонната слушалка веднага, а в това време Артър започна да търси телевизора.

— О’кей — каза Форд. — Искам да поръчам коктейли с текила. Две кани, моля. Две салати и всичкия гъши дроб, който имате. И Лондонската зоологическа градина.

— Дават я в новините! — извика Артър от съседната стая.

— Точно това казах — продължаваше Форд по телефона. — Лондонската зоологическа градина. На моята сметка.

— Тя е… Боже мой! — крещеше Артър. — Знаеш ли кой я интервюира?

— Добре ли разбирате английски език? — продължаваше Форд. — Говоря за зоологическата градина, малко по-нататък на тази улица. Не ме интересува дали е затворена вече. Не искам да си купя билет. Искам да купя нея. Не, не ме интересува дали имате друга работа. Вие обслужвате стаите, аз съм в стая и искам да ме обслужите. Имате ли лист хартия под ръка? Добре. Ето какво искам да направите. Всички животни, които могат да бъдат пуснати сред природата без опасност за живота им, да бъдат пуснати. Да се създадат екипи, които да следят как се адаптират…

— Това е Трилиън! — крещеше Артър. — Или… ъ-ъ-ъ… Боже, как не мога да понасям тази дивотия с паралелните вселени! Твърде объркващо! Трилиън, но друга Трилиън. Това е Триша Макмилън, както се наричаше Трилиън преди… ъ-ъ-ъ… Защо не дойдеш да гледаш, за да разбереш каква е тази работа?

— Минутка! — извика Форд в отговор и продължи да преговаря с персонала. — Ще ни трябват и някои природни резервати за животните, които не могат да се адаптират към естествените условия за живот. Наберете екип, който да открие най-добрите места. Може да се наложи да купим нещо като Заир или някои острови. Мадагаскар, Бафин, Суматра. Нещо такова. Ще ни трябват места с различни условия. Вижте, не разбирам как можете да го смятате за проблем. Научете се да възлагате отговорности. Наемете когото поискате. Залавяйте се за работа. Вярвам, че заплащането ще ви удовлетвори. И малко синьо сирене към салатата. Благодаря.

Форд затвори телефона и отиде при Артър, който седеше на ръба на леглото и гледаше телевизия.

— Поръчах малко гъши дроб — информира го Форд.

— Какво? — попита Артър, чието внимание бе изцяло погълнато от екрана.

— Казах, че поръчах гъши дроб.

— О! — отвърна Артър разсеяно. — Винаги имам угризения с гъшия дроб. Жестоко е към гъските, нали?

— Майната им — каза Форд и се изтегна върху леглото. — Не можеш да се притесняваш за всяко проклето нещо.

— Лесно ти е да го кажеш, но…

— Зарежи това — сряза го Форд. — Ако не искаш, ще изям и твоя. Какво става?

— Хаос! — отговори Артър. — Пълен хаос. Наслуки продължава да крещи на Трилиън… или Триша, или която е всъщност, че я е зарязала. Иска веднага да я заведе в нощно заведение. Триша се облива в сълзи и твърди, че никога не е виждала Наслуки, да не говорим за раждане. След това изведнъж започна да крещи за някакъв Рупърт, който си изгубил разсъдъка или не знам какво. Наслуки пак започна да хвърля разни неща и прекъснаха картината, за да излъчат малко реклами, докато двете се опитат да се разберат. О, ето, пак включиха студиото. Мълчи и гледай!

Появи се доста потресен говорител и се извини за прекъсването на предишните кадри. Все още не можело да се каже нищо конкретно, но момичето, наречено Наслуки Чест Полет Дент, било напуснало студиото, за да, хъм, за да си почива. Надявал се, че Триша Макмилън ще се появи утре. Междувременно нови съобщения за неидентифицирани летящи обекти дошли от…

Форд скочи от леглото, сграбчи най-близкия телефон и набра номер.

— Портиер? Искаш ли да притежаваш хотела? Твой е, ако до пет минути разбереш в кои клубове членува Триша Макмилън. Всички разноски за моя сметка.

Някъде далеч, в мастилените дълбини на Космоса, се извършваха невидими движения.

Невидими за никой от жителите на странната и неспокойна множествена зона, в чийто център се намираха многобройните вероятности на планетата, наречена Земя, но не и без последствия за тях.

В самата периферия на Слънчевата система, свит на едно канапе от изкуствена кожа, втренчен неспокойно в няколко компютърни и телевизионни екрана, много разтревожен седеше Лидера на гребулоните. Нервничеше. Нервничеше с книгата по астрология. Нервничеше с клавиатурата на компютъра. Нервничеше с видеоекраните, които му подаваха цялата уловена от апаратурата информация за планетата Земя.

Беше отчаян. Задачата им бе да наблюдават. Но тайно. До известна степен това му бе омръзнало, ако трябваше да бъде честен. Беше почти сигурен, че мисията им не бе единствено да седят с години и да гледат телевизия. Разполагаха и със съвсем друго оборудване, а това едва ли бе случайно. Просто по стечение на обстоятелствата бяха загубили истинската си цел. Имаше нужда от цел в живота, която да изпълни зиналата бездна в ума и душата му, и затова бе прибягнал до астрологията. Тя трябваше да му подскаже нещо.

И му подсказваше.

Подсказваше му, доколкото можеше да се разбере, че го чака много тежък месец, че ако не поеме нещата в свои ръце, те ще се развиват от лошо към по-лошо. Трябваше да предприеме някои конструктивни действия и да премисли положението.

Наистина. От звездната карта, която си бе изработил с помощта на книгата и компютърната програма, която му бе направила милата Триша Макмилън, за да може да трансформира нужните астрономически данни, това личеше пределно ясно. Астрологията с център Земята трябваше да се преработи, за да бъде от полза на гребулоните, намиращи се на десетата планета от Слънчевата система.

Изчисленията показваха с абсолютна яснота, че наистина го чака тежък месец, още от днес. Защото днес Земята изгряваше в Козирог, а това беше много лошо за Лидера на гребулоните, чийто характер показваше всички особености на класически телец.

Сега беше време, говореха звездите, за предприемане на конструктивни действия и за вземане на тежки решения. Сега трябваше да види какво е нужно да се направи и да го направи. Това беше много трудно за него, но той знаеше, че никой никога не е твърдял, че трудните неща не са трудни. Компютърът вече следеше и предсказваше секунда по секунда местоположението на планетата Земя. Подаде команда на големите сиви куполи да се завъртят.

Тъй като всички уреди за наблюдение на гребулоните бяха насочени към Земята, те не успяха да разберат, че в Слънчевата система се е появил още един източник на данни.

По една случайност шансовете им да засекат този друг източник — масивен, жълт пътностроителен кораб — на практика бяха равни на нула. Той беше на същото разстояние от слънцето, на което и Рупърт, но в диаметрално противоположна посока, почти скрит зад звездата.

Почти.

Големият жълт кораб искаше да следи какво става на десетата планета, без да го забележат. Беше успял да го направи.

Този кораб беше пълна противоположност на гребулоните и в много други отношения.

Неговият лидер, неговият капитан, много добре знаеше каква е целта му. Беше много проста и ясна и той я следваше просто и ясно вече от доста време.

Всеки, който знаеше каква е тази цел, би казал, че тя е ненужна и грозна, че не служи на живота, не олекотява стъпките на хората, не кара птичките да пеят и цветята да цъфтят. Точно наопаки. Абсолютната противоположност.

Но не беше работа на капитана да се тревожи за такива дреболии. Неговата работа беше да си гледа работата. Ако това водеше до известно стесняване на възгледите и зацикляне в мисленето, не беше негова работа да се безпокои. Тези неща бяха препращани на други, които на свой ред също имаха на кого да ги препратят.

На много, много светлинни години оттук, всъщност отвсякъде, се намира една мрачна и отдавна изоставена планета — Вогсфера. Някъде там, на един вонящ, обвит от мъгла и покрит с кал бряг се издига малък каменен монумент, заобиколен от мръсните, изпочупени, кухи черупки на последните блестящи елмазени припкащи раци, който отбелязва мястото, на което се смята, че е възникнал видът gon Vogunblurtus. В монумента е издълбана стрелка, сочеща в мъглата, а под нея с четливи букви е написано: „Спирката е там.“

Дълбоко във вътрешността на грозния жълт кораб капитанът на вогоните изсумтя и взе леко избелелия и изпомачкан лист хартия от масата пред себе си. Заповед за унищожение.

Ако трябваше да се разгадае точно откъде започваше работата на капитана, — която беше да си гледа работата, — всичко щеше да се сведе до този лист хартия, връчен му преди много, много време от неговия непосредствен началник. На него бе написана инструкция и заповед да се изпълни тази инструкция, а след това малкото квадратче отстрани да се отбележи с кръстче.