Планетата на маймуните

Глава I

Събудих се рано, след като бях прекарал неспокойна нощ. Повъртях се в леглото и разтърках очи, преди да се опомня, тъй като все още не бях съвсем привикнал към цивилизования живот, който водех от един месец, и всяка сутрин се будех с тревога да не би да чуя шумоленето на сламата и да усетя топлото докосване на Нова.

Най-сетне дойдох на себе си. Бях настанен в един от най-хубавите апартаменти в института. Маймуните се бяха показали великодушни. Разполагах с легло, баня, дрехи, книги, телевизор. Четях всички вестници, бях свободен, можех да излизам да се разхождам по улиците, да присъствам на всички представления. Присъствието ми на обществено място неизменно предизвикваше значителен интерес, обаче вълнението от първите дни започваше да заглъхва.

Сега Корнелиус беше главен научен ръководител на института. Зайюс бе свален — бяха го преместили на друга длъжност и му бяха дали още едно отличие — така че годеникът на Зира зае неговото място. Последва подмладяване на състава, нарасна общият брой на шимпанзетата, което веднага повиши активността във всички дейности. Зира бе станала научна секретарка на новия ръководител.

Аз пък участвах в изследванията на учения вече не като опитно животно, а като сътрудник. Впрочем Корнелиус много трудно бе успял да преодолее множеството колебания на Големия съвет и да получи това благоволение. Авторитетите явно приемаха с неохота моята природа и произхода ми.

Бързо се облякох, излязох от стаята си и тръгнах към сградата на института, където преди бях затворен и където се намираше отделението, което Зира все още ръководеше, независимо от новите й функции. Със съгласието на Корнелиус там бях започнал да провеждам изследвания върху хората.

Ето ме в залата с клетките, пред решетките като един от господарите на тази планета. Дали да си призная, че посещенията ми са чести, по-чести, отколкото изискват проучванията ми? Понякога ми тежи, че непрекъснато съм заобиколен от маймуни, и там намирам убежище.

Сега затворниците ме познават добре и ми се подчиняват безпрекословно. Дали правят разлика между мен, Зира и пазачите, които им носят храна? Бих искал да е така, но се съмнявам. Въпреки търпението и усилията ми за един месец аз не успях да ги науча на нещо по-сложно от обикновените маймунджулъци на добре дресирани животни. И все пак някаква необяснима интуиция ми подсказва, че възможностите им са по-големи.

Опитвах се да ги науча да говорят. Това е голямата ми амбиция. Разбира се, не успях. Някои от тях едва могат да повторят два-три нечленоразделни звука, но това го умеят и някои наши шимпанзета. Малко е, но аз не се отказвам. Окуражава ме непознатата досега настойчивост, с която всички се стремят да уловят погледа ми, струва ми се, че от известно време очите им са се променили и сякаш в тях се появява някакво любопитство, по-висше по своята същност, отколкото животинското недоумение.

Бавно обикалям залата, като се спирам пред всяка клетка. Говоря им, говоря им ласкаво, търпеливо. Вече са свикнали с тази необичайна проява от моя страна. Като че ли ме слушат. Продължавам няколко минути, след което се отказвам от изреченията, и многократно произнасям отделни прости думи с надеждата, че ще ми отговорят. Един от тях неумело изговаря една сричка; едва ли мога да очаквам от него повече. Бързо се уморява, изоставя тази свръхчовешка задача и се стоварва върху сламата като след изнурителен труд. Въздъхвам и преминавам към следващия. Най-сетне стигам до клетката, в която сега живее Нова, самотна и тъжна. Или поне така ми се ще да вярвам на мен, самонадеяния земен човек, и всячески се стремя да открия това чувство върху нейното прекрасно и неизразително лице. Зира не е сложила нов другар при нея, за което съм й признателен.

Често мисля за Нова. Не мога да забравя часовете, прекарани с нея. Но никога повече не влязох в нейната клетка; човешкото достойнство не ми го позволи. Нали тя не е нищо повече от животно? Сега се движа във висшите научни кръгове и подобна постъпка е немислими за мен. Изчервявам се при спомена за предишната ни близост. Откак преминах в другия лагер, не си разрешавам дори да й засвидетелствам повече приятелство, отколкото на другите хора.

При все това трябва да призная, че тя е елитен екземпляр, и това ме радва. Показва по-добри резултати, отколкото другите. Щом се приближа, Нова се залепва за решетката и върху устните й се появява гримаса, която може да мине за усмивка. Преди да отворя уста, тя вече се опитва да произнесе малкото срички, които е научила. В това влага видимо усърдие. Дали наистина е по-способна от другите? Или пък съприкосновението й с мен е оказало благотворно влияние върху нея, направило я е по-възприемчива към моите уроци? Тази мисъл ми доставя известно удоволствие.

Произнасям името си, след това — нейното, като последователно посочвам с пръст ту единия, ту другия. Нова едва доловимо повтаря жеста. Виждам, че изведнъж изражението й се променя и тя се озъбва, а в същото време чувам зад гърба си тих смях.

Това е Зира, която, без да влага злонамереност, се подиграва на моите усилия и чието присъствие винаги разярява момичето. Придружава я Корнелиус. Той проявява интерес към моите опити и често ме навестява, за да се осведоми за резултатите. Днес ме търси за друго. Изглежда доста възбуден.

— Дали ще ви се понрави да предприемем заедно едно пътешествие, Юлис?

— Пътешествие?

— И то доста дълго, почти до обратната страна на планетата. Там археолозите са открили изключително любопитни останки, които според мен представляват интерес за нас. Един орангутан ръководи разкопките и въобще не може да се разчита на него да даде правилно обяснение на находката. Силно съм заинтересован от една загадка, която може да внесе решаващи допълнения в изследванията, които съм започнал. Академията ме изпраща там в командировка и смятам, че вашето присъствие ще бъде много полезно.

Не виждам в какво бих могъл да му помогна, но приемам с радост — това е случай да видя нови места на Сорор. Той ме отвежда в своя кабинет, за да ми обясни по-подробно.

Много съм доволен от този нов обрат на нещата, който ми служи за извинение да прекъсна обиколката си, тъй като ми предстои да видя още един затворник — професор Антел. Състоянието му не се е променило и затова не може да бъде освободен. Благодарение на мен все пак са го сложили отделно, в една доста удобна клетка. Посещенията си при него възприемам като мъчително задължение. Не се поддава на нито една от настоятелните ми молби и продължава да се държи като истинско животно.

Глава II

Заминахме след една седмица. Зира беше с нас, но няколко дни след това трябваше да се върне, за да ръководи работата в института, докато Корнелиус отсъства. Той смяташе да остане по-дълго на мястото на разкопките, ако действително се окажеха толкова интересни.

На наше разположение имахме специален самолет, доста напомнящ на нашите първи реактивни самолети, но твърде комфортен и с един малък, звуково изолиран салон, където спокойно можеше да се разговаря. Там срещнах Зира малко след тръгването. Бях щастлив от това пътуване. Вече добре се бях аклиматизирал в маймунския свят. Нито се изненадах, нито се уплаших, когато видях, че този грамаден самолет се пилотира от маймуна. Бях обзет единствено от радост пред пейзажа и внушителната гледка на изгрева на Бетелгойз. Намирахме се на височина приблизително десет хиляди метра. Въздухът беше необикновено чист и гигантската звезда се открояваше на хоризонта, както нашето слънце, гледано през бинокъл. Зира неуморно се възхищаваше.

— На Земята има ли толкова прекрасни утрини, а? — ме попита тя. — Твоето слънце красиво ли е колкото нашето?

Отговорих й, че то е по-малко и не е толкова червено, но на нас ни стига. Затова пък нашата Луна е по-голяма и пръска повече бледа светлина, отколкото нощната звезда на Сорор. Бяхме радостни като ученици във ваканция и аз се шегувах с нея, както с много добра приятелка. И когато след малко Корнелиус се присъедини към нас, почти му се разсърдих, задето наруши близостта ни. Беше загрижен. Впрочем от известно време той изглеждаше нервен. Работеше извънредно много над някакви свои изследвания, което на моменти му придаваше съвсем отсъстващ вид. Винаги бе пазил в тайна предмета на своята работа и мисля, че дори Зира не беше осведомена. Знаех само, че е свързана с произхода на маймуната и че възгледите на шимпанзето-учен все повече се отдалечаваха от класическите теории. През онази сутрин Корнелиус за пръв път ми откри някои неща и веднага разбрах защо факта, че аз бях цивилизован човек, беше толкова важен за него. Най-напред той отново поде една тема, по която бяхме спорили хиляди пъти.

— Казвали сте ми, Юлис, че маймуните на вашата Земя са истински животни, нали? Че човек се е издигнал до степен на цивилизация, равна на нашата, а в много случаи дори…? Не се страхувайте, че ще ме обидите; истинският учен не страда от честолюбие.

— … която в много случаи дори е по-висока, по този въпрос няма две мнения. Моето присъствие тук е едно от най-сигурните доказателства. Изглежда, вие сте на прага…

— Зная, зная — прекъсна ме той уморено. — Всичко това сме го обсъждали. Ние сега проникваме в тайни, които вие сте разкрили преди няколко века… Вълнуват ме не само вашите изявления — продължи той и нервно закрачи напред-назад из малкия салон. — Отдавна ме тормози едно предположение, подкрепено от някои конкретни доказателства: че в далечното минало тук, на нашата планета, други разумни същества са разполагали с ключа за тези тайни.

Бих могъл да му отговоря, че усещането за преоткриване е смущавало и някои умове на Земята. Може би то дори е разпространено навсякъде, може би е в основата на нашата вяра в бога. Но аз гледах да не го прекъсна. Той следваше една все още смътна мисъл, която изразяваше твърде колебливо.

— Разумни същества — замислено повтори той, — които може би не са били…

Неочаквано замълча. Изглеждаше нещастен, като че ли затормозен от проникването в някаква истина, която разумът му се противеше да възприеме.

— Казвали сте ми също, че маймуните при вас притежавали силно развито чувство за подражание, нали?

— Повтарят всичко, което правим, искам да кажа — всички наши действия, които не изискват мисъл. Стигнало се е дотам, че казваме „подражавам като маймуна“.

— Зира — прошепна Корнелиус някак подтиснат, — нали и за нас е характерен известен дух на подражание?

Без да й даде възможност да възрази, той продължи разпалено:

— При нас това води началото си още от ранно детство. Цялото ни образование е на основата на подражанието.

— Орангутаните са тези…

— Те, разбира се, имат решаващо влияние, защото техните книги формират младежите. Те принуждават детето-маймуна да повтаря всички грешки на дедите си. Това обяснява мудността на нашия напредък. От десет хиляди години ние тъпчем на едно място.

Бавното развитие при маймуните заслужава известен коментар. Това явление силно ме беше впечатлило, докато изучавах тяхната история, тъй като почувствувах, че твърде много се различава от бурното развитие на човешкия разум. Ние, разбира се, също сме преживели период на застой. Имали сме нашите орангутани, нашето несполучливо обучение, нашите смешни програми и това е продължило дълго.

Все пак не толкова, колкото при маймуните и най-вече не в същия стадий на еволюцията. Безпросветната ера, заради която шимпанзето се измъчваше, обхващаше почти десет хиляди години. Като се изключат последните петдесет години, през този период маймуните не бяха отбелязали никакъв значителен успех. За мен беше крайно любопитно, че техните първи легенди, първите им хроники, първите им спомени свидетелстваха за вече твърде напреднала цивилизация, в същност съвсем доближаваща се до днешната. Документите отпреди десет хиляди години сочеха общи познания и достижения, които биха могли да бъдат сравнявани със сегашните, докато преди това, изглежда, са живели в непрогледен мрак: никакъв признак за наличието на език или писменост. Казано накратко, създаваше се впечатление, че маймунската цивилизация изведнъж се бе появила изненадващо преди десет хиляди години и оттогава се беше запазила почти непроменена. Средноинтелигентната маймуна беше свикнала да приема този факт като естествен, без да си представя друго състояние на духа; обаче един проницателен ум като Корнелиус усещаше в него загадка, която не му даваше покой.

— Но нали има маймуни, които са истински творци — възрази Зира.

— Разбира се — съгласи се Корнелиус, — това е вярно, особено от няколко години насам. С течение на времето жестът може да се превърне във въплъщение на разума. Така и трябва да бъде; това е естественият ход на еволюцията… Но, Зира, това, което аз упорито търся, това, което искам да разбера, е как е започнало всичко това… Днес не ми изглежда невъзможно нашата цивилизация да е възникнала въз основа на простото подражание.

— Подражание на какво, на кого?

Но Корнелиус възвърна сдържаните си обноски, наведе поглед, сякаш съжаляваше, задето бе казал толкова много.

— Все още не мога да стигна до окончателен извод — каза той накрая. — Трябват ми доказателства. Може би ще ги намерим сред разкопките на затрупаното селище. Според сведенията то е съществувало преди много повече от десет хиляди години, в епоха, за която нищо не знаем.

Глава III

Корнелиус не ми каза нищо повече и сякаш му беше неприятно да говори за това, но аз съзирам в неговите теории нещо, което предизвиква у мен странна възбуда.

Археолозите са разкрили цяло селище, погребано под пясъците на една пустиня, от което за жалост са останали само развалини. Обаче аз съм убеден, че тези развалини крият в себе си изумителна тайна, която, кълна се, ще разгадая. Това сигурно е възможно за умеещия да наблюдава и да мисли, на което орангутанът, който ръководи разкопките, изглежда съвсем неспособен. Той посрещна Корнелиус с уважение, съответстващо на високото му положение, но с едва прикрита ненавист заради младостта и интересните идеи, които понякога изказваше.

Да изследваш камъните, които при всяко движение се раздробяват, и пясъка, който рухва под краката ти, това е кански труд. Вече месец работим по този начин. Зира отдавна си отиде, но Корнелиус упорства да продължи престоя си. И той като мен се е запалил, убеден е, че тук, сред тези останки от миналото, се намира разрешението на големите въпроси, които го терзаеха.

Той наистина притежава изумително обширни познания. Най-напред настоя сам да провери възрастта на селището. За тази цел маймуните разполагат с методи, подобни на нашите — използват задълбочени знания по химия, физика и геология. По тази точка шимпанзето постигна съгласие с представителите на официалната наука: градът е много, много стар. Възрастта му значително надхвърля десет хиляди години, т.е. представлява уникален документ, сигурно доказателство, че сегашната маймунска цивилизация не се е появила от нищото, благодарение на някакво чудо.

Имало е нещо предшестващо настоящата епоха. Какво? След този месец на напрегнати изследвания ние сме разочаровани, тъй като това праисторическо селище, както изглежда, не се отличава кой знае колко от днешните. Намерихме развалини на къщи, следи от заводи, останки, свидетелстващи, че прадедите са имали същите автомобили и самолети като днешните маймуни. Това дава възможност произхода на разума да бъде отнесен много по-назад в миналото. Корнелиус явно не очакваше само това, аз го чувствах, не бе и това, на което аз се надявах.

Онази сутрин той отиде преди мен на мястото на разкопките, където работниците бяха разкрили една къща с дебели стени от някакъв бетон, по-добре запазен от обикновено. Вътрешността е пълна с пясък и боклуци, които бяха започнали да пресяват. До вчера не бяха открили нищо повече, отколкото в останалите участъци: части от тръбопроводи, домакински уреди, кухненски съдове. Аз още мързелувах пред палатката, която заемаме заедно с учения. От своето място виждах как орангутанът дава заповеди на ръководителя на групата — младо шимпанзе с лукав поглед. Корнелиус не го виждах. Той беше в изкопа при работниците. Често сам вършеше работата от страх да не направят някоя глупост или да им убегне някоя интересна подробност.

Ето го и него; излезе от дупката и не след дълго забелязах, че е направил изключително откритие. С две ръце държеше малък предмет, но от мястото си не можех да го различа. Безцеремонно отстрани стария орангутан, който се опитваше да го вземе, и крайно предпазливо го постави на земята. Погледна към мен и започна да маха с ръка. Когато се приближих, бях поразен от промяната в изражението му.

— Юлис, Юлис!

Никога не го бях виждал в подобно състояние. Едва можеше да говори. Работниците, които също бяха излезли от изкопа, заобиколиха находката и ми пречеха да я видя. Сочеха я един на друг и изглежда, че това просто ги забавляваше. Някои искрено се смееха. Почти всички те бяха снажни горили. Корнелиус ги държеше на разстояние.

— Юлис!

— Какво се е случило?

На свой ред видях поставения на земята предмет, а в това време той прошепна с глух глас:

— Кукла, Юлис, кукла!

Това беше кукла, обикновена порцеланова кукла. Някакво чудо я бе запазило почти непокътната, с остатъци от коса и очи, върху които бяха останали цветни люспици. Тази гледка бе толкова обикновена за мен, че отначало не проумях вълнението на Корнелиус. Необходими ми бяха няколко мига, за да осъзная… Успях! Осъзнах чудото и то веднага ме смая. Тази кукла беше човек, представляваше момиченце, земно момиченце. Но аз не се оставих в ръцете на измамните илюзии. Преди да се крещи от удивление, трябваше да бъдат огледани всички възможни банални причини. Учен като Корнелиус сигурно го бе направил. Да видим: сред куклите на децата-маймуни има някои малко наистина, но все пак се срещат — с форма на животни и дори на хора. Само нейното присъствие не би могло да развълнува така шимпанзето… И още: играчките на малките маймуни не са порцеланови и преди всичко, общо взето, те не са облечени или поне никога не са облечени като разумни същества. А дрехите на тази кукла, казвам ви, бяха същите, както на нашите кукли — съвсем ясно се виждаха остатъци от роклята, елечето, фустата и гащите. Беше облечена така, както някое момиченце от Земята би издокарало своята любима кукла, така грижливо, както някоя малка маймуна от Сорор би облякла своята кукла-маймуна, но никога, никога не би наконтила толкова грижливо никоя фигура на животно или пък на човек. Разбирах, все по-добре разбирах вълнението на моя проницателен приятел-шимпанзе.

И това не беше всичко. Тази кукла имаше и още една особеност, още нещо странно, което разсмя всички работници и дори важния ръководител на разкопките. Куклата говореше. Говореше като нашите кукли. Корнелиус случайно бе натиснал механизма, който не се бе повредил, и тя проговори. Разбира се, не държа реч! Произнесе само една дума, обикновена двусрична дума: па-па. Па-па, повтори куклата, когато Корнелиус я взе отново и я завъртя във всички посоки в ловките си ръце. Думата звучеше еднакво на френски и на маймунски език, може би и на доста други езици в този загадъчен свят, а и значението й бе едно и също. Па-па, каза още веднъж малката кукла-човек, и явно поради тази причина муцуната на моя учен другар почервеня; това дотам ме обърка, че трябваше да направя усилия, за да не изкрещя, докато той ме дръпна настрани, със скъпоценната находка в ръце.

— Глупак на глупаците! — измърмори той след дълго мълчание.

Знаех кого имаше пред вид и споделих възмущението му. Старият орангутан бе видял само играчка за момиченцето-маймуна, която някой майстор-чудак, живял в далечното минало, бе дарил със слово. Безсмислено бе да му се предлага друго обяснение. Корнелиус дори не направи опит. Това, което естествено му дойде на ум, му изглеждаше до такава степен смущаващо, че го запази за себе си. Дори на мен не каза нито дума, но добре знаеше, че съм го отгатнал.

През останалата част от деня остана замислен и безмълвен. Имах впечатлението, че сега се страхуваше да продължи изследванията си и се разкайваше за полупризнанията, които бе правил. След като се поуспокои, започна да страда, че съм станал свидетел на неговото откритие.

На следващия ден вече имах доказателство, че той съжалява, че ме е довел тук. След като бе прекарал нощта в размисъл, той ме уведоми, избягвайки погледа ми, че е решил да ме изпрати обратно в института, където бих могъл да се занимавам с по-важни изследвания, отколкото в тези развалини. Билетът ми за самолет бил запазен. Щях да отпътувам след двадесет и четири часа.

Глава IV

Да предположим, казвах си аз, че някога хората са господствали на тази планета. Да предположим, че човешка цивилизация, подобна на нашата, е разцъфнала на Сорор преди повече от десет хиляди години…

Сега това вече съвсем не бе безумна хипотеза, дори напротив. Щом я формулирах, веднага усетих възбудата, която предизвика намирането на единствения верен път сред лабиринта от пътеки. Знаех, че в тази посока ще намеря разрешението на вълнуващата тайна на маймуните. Разбирах, че несъзнателно винаги бях търсил някакво разрешение от този род.

Намирах се в самолета, който ме отвеждаше към столицата; придружаваше ме един секретар на Корнелиус, не особено приказливо шимпанзе. Не изпитвах нужда да разговарям с него. Самолетът винаги ме е предразполагал към размисъл. Нямаше да ми се отдаде по-подходящ случай, за да сложа в ред мислите си.

… Да предположим впрочем, че в далечното минало на планетата Сорор е съществувала цивилизация, подобна на нашата. Възможно ли бе същества, лишени от разум, да са я продължили просто посредством подражание? Отговорът на този въпрос ми се стори рискован, но колкото повече го обмислях, толкова повече ставаха аргументите, които малко по малко премахваха безразсъдния характер на подобна постановка. Спомням си, че на Земята бе доста разпространена идеята, че един ден съвършени машини ще могат да останат след нас. Тя бе разпространена не само сред поетите и писателите, но във всички слоеве на обществото. Навярно защото бе толкова популярна, родена спонтанно във въображението на народа, тя дразнеше интелектуалците. Може би пък именно заради това в нея се съдържаше част от истината — машините винаги ще си останат машини, и най-съвършеният робот винаги ще бъде робот. Но ако става дума за живи същества, които притежават зачатъци от разум като маймуните? И точно тези маймуни притежават развита способност за подражание…

Затворих очи. Оставих се да ме люлее шумът на моторите. Изпитвах нужда да споря сам със себе си, за да докажа своето схващане.

Какво характеризира една цивилизация? Дали необикновеният гений? Едва ли, по-скоро — ежедневният живот… Хм! Да оставим разума настрана. Да допуснем, че най-напред са били изкуствата и на първо място литературата. Дали тя наистина е извън възможностите на нашите човекоподобни маймуни, ако, разбира се, допуснем, че те притежават способността да свързват думи? От какво се състои нашата литература? От шедьоври ли? Не, разбира се. Обаче след написването на оригинална книга — за един век такива са само една-две — писателите й подражават или, иначе казано, преписват я; така че са издадени стотици хиляди произведения на една и съща тема с известна разлика в заглавията и с промяна в комбинацията на изреченията. Маймуните, със своята подражателска същност, би трябвало да умеят да правят това, при условие, че могат да използват езика.

С други думи, единственото сериозно възражение остава езикът. Но внимание! Не е необходимо маймуните да разбират това, което преписват, за да съставят от една книга други сто хиляди. Това очевидно не им е нужно повече, отколкото на нас. И на тях им е достатъчно да могат да повтарят изреченията, които са разбрали. Всичко останало от литературния процес е гола техника. В това се състои и цялата стойност на мнението, което поддържат някои учени-биолози — в анатомията на маймуните не съществува никаква пречка, за да могат те да говорят, нищо освен волята. Много лесно може да се приеме, че един ден у тях може да възникне желание в резултат на внезапна мутация. Така че продължението на литература, каквато е нашата, от говорещите маймуни по никакъв начин не засяга взаимното разбиране. Впоследствие може би някои маймуни-писатели са се изкачили малко по-нагоре по стълбицата на разума. Както казва моят приятел Корнелиус, разумът се е въплътил в жеста — в случая това е механизмът на говорене — и в новия маймунски свят са могли да се появят някои оригинални идеи, равномерно, както при нас.

Следвайки смело тези мисли, бързо стигнах до убеждението, че добре дресирани животни спокойно биха могли да създадат картините и скулптурите, на които се бях възхищавал в столичните музеи, и въобще да станат специалисти във всички области на човешкото изкуство, включително и в киното.

Тъй като най-напред бях обмислил най-висшите форми на разумна дейност, сега ми беше съвсем лесно да приложа моята теория към други прояви. Нашата промишленост не можа да устои дълго на моя анализ. Стана ми ясно, че за своето продължително поддържане тя не се нуждае от никаква рационална инициатива. В основата й стояха действия, състоящи се от точно определени движения, които маймуните лесно можеха да извършват; на по-високо ниво бе трудът на служещите, които правеха едни и същи отчети и при дадени обстоятелства произнасяха определени думи. Всичко това беше въпрос на условни рефлекси. Що се отнася до най-важните ръководни органи, маймунското подражание беше дори по-лесно приемливо. За да управляват по нашата система, горилите трябваше само да научат няколко пози и понякога да произнасят скучни речи, скалъпени по един образец.

По този начин успях да погледна под нов ъгъл на различните земни дейности и да си ги представя, извършвани от маймуните. Отдадох се с известно задоволство на тази игра, която вече не ми струваше никакво умствено напрежение. Видях множество политически събрания, на които бях присъствал като журналист. Още веднъж си припомних шаблонните доклади, произнесени от някои личности, които бях интервюирал. С особена сила преживях отново един нашумял съдебен процес, който бях следил преди няколко години.

Защитникът беше един от най-видните адвокати. Защо ли сега ми се явяваше в образа на горда горила, както впрочем и главният адвокат — също известна личност? Защо възприемах нападателните им жестове и намеси като условни рефлекси, резултат на сполучлива дресура? Защо бърках председателя на съда с важен орангутан, който декламира наизустени фрази, с които инстинктивно реагира на еди-коя си дума на някой свидетел или на еди-какъв си шепот на тълпата?

Така прекарах края на пътуването, зает с показателни съпоставки. Когато стигнах до финансовия и деловия свят, в съзнанието ми изникна едно съвсем маймунско представление — пресен спомен от планетата Сорор. Става дума за борсата, където един приятел на Корнелиус настоя да ме заведе, защото това беше една от забележителностите на столицата. Ето че картината, която бях видял, със странна яснота се възстановяваше в съзнанието ми през последните минути на завръщането.

Борсата представлява грамадно здание. Още преди да влезе, човек се потапяше в необикновената атмосфера, създадена от плътния и неразбираем шепот, който по-отблизо се усилваше, докато се превърне в оглушителна врява. Влязохме и моментално се оказахме в центъра на суматохата. Притиснах се до една колона. Бях свикнал с маймуните поотделно, но многочислените тълпи продължаваха да ме смайват. Така беше и в този случай и зрелището ми се стори още по-неправдоподобно, отколкото събранието на учените по време на прословутия конгрес. Представете си една огромна във всичките й измерения зала, пълна, претъпкана с маймуни, които крещят, ръкомахат, тичат без никакъв ред, маймуни, обзети от истерия, маймуни, които се разминаваха и се блъскаха не само по пода, но това гъмжило се катереше чак до тавана, разположен на главозамайваща височина. Защото навсякъде имаше стълби, трапеци, въжета, посредством които непрекъснато се придвижваха. Така че маймуните изпълваха целия обем на залата, която напомняше гигантска клетка, предназначена за показ на невероятни номера на четириръки.

Маймуните буквално летяха из това затворено пространство и в момента, в който мислех, че вече ще паднат, те винаги успяваха да се уловят за нещо. И всичко това сред адска врява от възклицания, въпроси, отговори, викове и дори звуци, които нямаха нищо общо с никой цивилизован език. Там имаше маймуни, които лаеха, точно така, те лаеха без никаква видима причина и се мятаха от единия до другия ъгъл на залата, вързани за дълго въже.

— Виждали ли сте някога нещо подобно? — ме попита гордо приятелят на Корнелиус.

Охотно признах, че не съм. Наложи ми се да си припомня всичко, което знаех за маймуните, за да съумея да погледна на тях като на разумни създания. Никое мислещо същество, попаднало в този цирк, не би могло да избегне извода, че присъства на някакво забавление на луди или бесни животни. Тук всички си приличаха и в очите им не се четеше дори искрица разум. Не можех да ги различа един от друг. Облечени по един и същи начин, всички носеха маската на лудостта.

Това, което най-много ме смущаваше в сегашното ми видение, бе, че по силата на обратната връзка, участниците в подобна сцена на земята приемаха в съзнанието ми образ на горила или орангутан, а в тази обезумяла тълпа маймуните имаха човешки вид. Те крещяха, лаеха и се пускаха по въжетата, за да стигнат по-бързо до целта си. В пламналия ми мозък изникваха все нови и нови сцени. Помня, че след дълги наблюдения успях да различа няколко подробности, доказващи, че тази суматоха все пак има известно отношение към някаква цивилизована организация. От време на време сред животинските писъци се чуваше по някоя ясно изречена дума. Кацнала на главозамайваща височина на върха на едно скеле, някаква горила непрекъснато ръкомахаше истерично и сграбчваше със силния си крак парче тебешир, за да напише цифра, която навярно имаше някакво значение. Тази горила също ми приличаше на човек.

Удаде ми се да се избавя от тези халюцинации чак когато се върнах към моята теория за произхода на маймунската цивилизация, за чиято вярност намерих нови доказателства в спомените си за финансовия свят.

Самолетът кацаше. Завръщах се в столицата. Зира беше дошла да ме посрещне на аерогарата. Отдалеч забелязах студентската й шапка, килната над ухото, и изпитах голяма радост. Когато след митническите формалности се приближих до нея, едва се въздържах да не я прегърна.

Глава V

След завръщането си прекарах цял месец на легло, защото навярно се бях заразил от нещо на мястото на разкопките. Болестта ми бе съпроводена от силна треска, както при малария. Не ме болеше нищо, но мозъкът ми гореше; из главата ми непрекъснато се въртяха подробности от ужасната истина, в която бях надникнал. Вече не се съмнявах, че преди маймунската ера на планетата Сорор е съществувала човешка цивилизация, и това убеждение неизвестно защо ме опияняваше.

Все пак, като се замисля, не зная дали трябва да се гордея с откритието си, или да изпитвам дълбоко унижение. Честолюбието ми установява със задоволство, че маймуните нищо не са измислили, че те са били обикновени подражатели. А пък унижението ми се дължи на факта, че те с такава лекота са успели да погълнат една човешка цивилизация.

Как ли е могло да се случи това? В бълнуването си аз все се въртя около този въпрос. Ние, разбира се, отдавна знаем, че цивилизациите не са безсмъртни, но безследното изчезване на човешката цивилизация на Сорор ме подтиска. Някакъв ужасен сблъсък? Катаклизъм? Или бавна деградация на едните за сметка на постепенното развитие на другите? Склонен съм да приема последната хипотеза, още повече че в сегашното положение и в начина на живот на маймуните откривам крайно показателни признаци в подкрепа на тази еволюция.

Например голямото значение, което отдават на изследванията в областта на биологията. И така, вече ми е ясно! В древността, изглежда, много маймуни са служили на хората за опитни животни, което продължава и досега в нашите лаборатории. И точно те са били първите, поели щафетата, те са били пионери на революцията. Вероятно тогава са започнали да подражават на своите господари, имитирайки жестовете и постъпките им. А тези господари са били изследователи, учени-биолози, лекари, санитари и пазачи. Оттук и тяхното особено пристрастие към изследвания в определени области, запазило се и до днес.

Но какво е станало с хората през това време?!

Стига съм мислил за маймуните! Вече два месеца откак не съм виждал моите другари по клетка, моите човешки братя. Днес се чувствам по-добре. Вече нямам температура. Вчера казах на Зира — докато бях болен, тя се грижеше за мен като сестра, — казах й, че смятам да възобновя работата си в нейното отделение. Това сякаш не я очарова, но тя не възрази. Време е да отида да ги навестя.

Ето ме отново в залата с клетките. Странно вълнение ме обзема още на прага. Сега виждам тези създания в нова светлина. Преди да се реша да вляза, аз тъжно се питах дали ще ме познаят след дългото ми отсъствие. Но те ме познаха! Всички погледи се заковаха върху мен както преди и дори с известна почтителност. Може би това е само игра на въображението ми, но сега откривам някакъв нов нюанс в погледите им — гледат ме по-различно отколкото своите пазачи-маймуни. Този нов оттенък не може да бъде описан, но ми се струва, че в очите им откривам искрици любопитство, необикновено вълнение, сенки на отдавнашни спомени, които се стремят да изплуват над животинското, и може би… слаб проблясък на надежда.

Убеден съм, че от известно време и аз самият несъзнателно подхранвам същата тази надежда. Не е ли това причината за моето трескаво вълнение? Не съм ли аз, аз, Юлис Меру, човекът, захвърлен от съдбата на тази планета, комуто е съдено да стане оръдие за възраждането на човешкия род?

Ето най-сетне и обяснението на смътната мисъл, която ме терзае от месец насам. Добрият бог не си играе на зарове, както казваше един физик. В космоса няма случайности. Пътешествието ми към света на Бетелгойз е било предрешено от някакъв висш разум. Сега от мен зависеше да се покажа достоен за този избор и да стана новия Спасител на това човечество, изпаднало в немилост.

Както преди, бавно обхождам залата. Правя усилие да не се втурна към клетката на Нова. Избраникът на съдбата няма право да има любимци. Обръщам се към всеки един от поверените ми обекти… Те и днес няма да проговорят, но аз се утешавам — целият живот е пред мен, за да осъществя мисията си.

Приближавам се към бившата си клетка с добре пресметнато равнодушие. Поглеждам изпод око, но не виждам между решетките протегнатата ръка на Нова, не чувам радостния вик, с който тя бе свикнала да ме посреща. Обзема ме мрачно предчувствие. Не мога да се въздържа. Втурвам се. Клетката е празна.

Със заповеднически тон извиквам един от пазачите, при което всички затворници се стресват. Идва Занам. Не му се нрави особено да се подчинява на заповедите ми, но Зира му беше наредила да бъде в услуга на моята личност.

— Къде е Нова?

Той мрачно ми отвръща, че не знае нищо. Един ден я отвели, без да му дадат обяснения. Напразно настоявам. Най-сетне за щастие се появява Зира, която идва да на прави обичайния преглед. Вижда ме пред празната клетка и отгатва причината за вълнението ми. Изглежда смутена и първа подхваща разговор на друга тема:

— Корнелиус току-що се върна. Би искал да те види.

Плюя на Корнелиус и на всички шимпанзета, горили и прочие чудовища, населяващи небето или ада. Посочвам клетката:

— Къде е Нова?

— Болна е — ми отговаря маймуната. — Поставиха я в специално отделение.

Прави ми знак и ме извежда навън, далеч от пазача.

— Директорът ме накара да обещая, че ще пазя тайна. Но мисля, че все пак ти трябва да знаеш.

— Болна ли е?

— Нищо страшно. Но само по себе си събитието е достатъчно важно, че да обезпокои нашите власти. Нова е трудна.

— Тя е…

— Искам да кажа бременна — подхваща отново маймуната, като ме наблюдава с любопитство.

Глава VI

Стоях изумен, без да мога все още да осъзная всички последствия от това събитие. Отначало бях затрупан от множество глупави подробности и най-вече ме тревожеше въпросът: защо не са ме уведомили? Зира не ми остави време да изразя възмущението си.

— Забелязах го преди два месеца, когато се върнах от пътуването. Горилите нищо не бяха разбрали. Обадих се на Корнелиус, който проведе дълъг разговор с директора. Те бяха единодушни що се отнася до това, че е за предпочитане всичко да бъде запазено в тайна. Никой освен тях двамата и аз не е в течение. Тя е в самостоятелна клетка и аз лично се занимавам с нея.

Това, че не ми бе казал, го възприех като предателство от страна на Корнелиус и виждах съвсем ясно, че Зира е притеснена. Струваше ми се, че зад гърба ми се плете нещо нечисто.

— Успокой се. С нея се отнасят добре, нищо не й липсва. Аз следя как се грижат за нея. Никога бременност на жена не е била обект на толкова предпазни мерки.

Под насмешливия й поглед аз сведох очи като някой провинил се ученик. Зира се стараеше да говори иронично, но чувствах, че е развълнувана. Аз, разбира се, знаех, че физическата ми близост с Нова й бе станала неприятна от момента, в който се бе досетила за истинската ми природа, обаче сега в погледа й имаше нещо по-различно от яд. Тревожеше я привързаността й към мен. Тази тайнственост около Нова не предвещаваше нищо добро. Мислех си, че Зира не ми казва цялата истина, че Големият съвет също бе в течение на нещата и че вече са се състояли съвещания на високо равнище.

— Кога трябва да роди?

— След три-четири месеца.

В този момент внезапно осъзнах цялата трагикомичност на ситуацията. Щях да стана баща в системата на Бетелгойз. Щях да имам дете на планетата Сорор от жена, която непреодолимо ме привличаше физически и понякога изпитвах към нея съжаление, но която имаше животински мозък. Нито едно същество от вселената не бе изпадало в подобно положение. Искаше ми се едновременно да плача и да се смея.

— Зира, трябва да я видя!

На муцуната й се изписа досада.

— Знаех, че ще го поискаш. Говорила съм с Корнелиус и мисля, че ще се съгласи. Чакам те в неговия кабинет.

— Корнелиус е предател!

— Нямаш право да говориш така. Корнелиус се разкъсва между любовта си към науката и дълга си на маймуна. Съвсем естествено е това предстоящо раждане да му внушава сериозни опасения.

Докато следвах Зира по коридорите на института, тревогата ми нарастваше. Отгатвах мислите на учените маймуни и техния страх от възможността да възникне нова раса, която… По дяволите! Изведнъж разбрах по какъв начин мога да изпълня мисията, за която чувствах, че съм предопределен.

Корнелиус ме посрещна любезно, но помежду ни се усещаше известна напрегнатост. В някои моменти той ме гледаше с ужас. Аз правех усилие да не започна веднага с темата, която ме интересуваше повече от всичко. Питах го как е минало пътуването му и как е завършил престоят му на разкопките.

— Удивително! Вече разполагам с неопровержими доказателства.

Интелигентните му очички се оживиха. Не можа да се въздържи да не се похвали с успеха си. Зира беше права: той действително се разкъсваше между любовта си към науката и дълга си на маймуна. В този миг говореше ученият, ентусиастът, за когото тържеството на неговата теория единствено бе от значение.

— Скелети — каза той. — И то не един, а много, разположени по такъв начин, че в никакъв случай не може да бъде оспорено, че става дума за гробище. С тази находка ще убедя и най-тъпите. Нашите орангутани, разбира се, се запъват и не искат да видят нищо освен любопитни съвпадения.

— А какви са тези скелети?

— Не са маймунски.

— Това ми е ясно.

Погледнахме се в очите. Въодушевлението му се бе поохладило и той продължи бавно:

— Не мога да го скрия от вас. Вие отгатнахте: скелетите са човешки.

Зира явно бе в течение, защото не показа никакво учудване. Двамата продължиха да ме гледат настойчиво. Най-сетне Корнелиус пристъпи открито към въпроса:

— Вече съм сигурен — призна той, — че някога на нашата планета е съществувала човешка раса, надарена с разум, подобно на вас, на хората, който населяват вашата Земя, раса, която е деградирала и нейните представители на Сорор са се превърнали в животни… Освен това след завръщането си тук намерих нови доказателства за това, което казвам.

— Други доказателства ли?

— Да. Открил ги е завеждащият енцефалитното отделение — младо шимпанзе с голямо бъдеще. Той дори е изключително способен… Не трябва да мислите — продължи той с горчива ирония, — че маймуните открай време са били само подражатели. В някои клонове на науката, най-вече що се отнася до мозъчните изследвания, ние сме въвели забележителни новости. Ако имам възможност, един ден ще ви покажа резултатите. Сигурен съм, че ще бъдете поразен.

Изглежда, той се опитваше да убеди самия себе си в маймунския гений и затова в думите му се чувствуваше излишна нападателност. По този въпрос никога не се бях опитвал да го уязвя. Преди два месеца сам той се оплакваше от отсъствието на съзидателен дух у маймуните. Корнелиус продължи в изблик на гордост:

— Ще дойде ден, повярвайте ми, и ние ще надминем хората във всички области. Не сме станали техни последователи по силата на някаква случайност, както може би си мислите. Това се е случило в резултат на нормалния ход на еволюцията. Разумният човек е изживял своето време и е трябвало да бъде заместен от по-съвършено същество, което да съхрани основните постижения на хората, да ги усвои в течение на привиден застой, преди да се устреми към нови висоти.

Това беше нова постановка на нещата. Бих могъл да му отговоря, че много хора на Земята са предчувствали, че един ден след нас ще се появи някакво по-висше същество, но никой учен, философ или поет никога не си е представял този свръхчовек с маймунски черти. Само че не ми се щеше да споря по този въпрос. Но нали въпреки всичко най-главното е мисълта да се въплъти в някакъв организъм, чиято форма е без значение? Друго ме занимаваше в този момент. Насочих разговора към Нова и нейното състояние. Корнелиус изобщо не коментира думите ми и се помъчи да ме успокои.

— Не се безпокойте. Надявам се всичко да бъде на ред. Навярно детето ще бъде както всички малки на хората от Сорор.

— Аз пък се надявам да не бъде така. Сигурен съм, че то ще говори!

Не можах да сподавя своето възмущение. Зира смръщи вежди, за да ме накара да млъкна.

— Не го искайте толкова — мрачно каза Корнелиус. — В негов и във ваш интерес е.

И добави с по-дружески тон:

— Ако то заговори, не зная дали ще мога да ви защищавам и занапред, както досега. Вие очевидно не си давате сметка, че Големият съвет е разтревожен. Получил съм най-строга заповед да пазя в тайна това раждане. Ако властите знаеха, че вие сте в течение, веднага щяха да ме уволнят, както и Зира, а вие щяхте да останете сам сред…

— Сред врагове ли?

Той извърна очи. Точно това мислех и аз: че ме смятат за опасност за маймунската раса. Все пак бях щастлив, че ако не приятел, в лицето на Корнелиус имам поне съюзник. Изглежда Зира бе бранила моята кауза по-горещо, отколкото ми бе дала да разбера, а Корнелиус нямаше да направи нищо против волята й. Той ми разреши да видя Нова, разбира се, тайно.

Зира ме заведе до някакво малко изолирано здание, от което само тя имаше ключ. Влязохме в неголяма зала. Вътре имаше само три клетки, две от които бяха празни. Нова заемаше третата. Чула ни бе, че идваме, и инстинктът й бе подсказал моето присъствие, защото тя стана и протегна към мен ръце още преди да ме види. Стиснах ръцете й и потрих лице в нейното. Зира презрително повдигна рамене, но ми даде ключа от клетката и отиде да пази в коридора. Каква добра душа има тази маймуна! Коя ли жена би проявила подобна деликатност?! Зира разбра, че имаме да си кажем много неща, и ни остави насаме.

Да си кажем ли? Уви! Пак забравих какво представлява Нова. Втурнах се в клетката, стиснах я в прегръдките си, заговорих й, като че ли можеше да ме разбере, както бих говорил на Зира.

Нищо ли не разбираше? Нима нямаше дори смътно предчувствие за мисията, която бе определена за двама ни отсега нататък, както за мен така и за нея?

Легнах до нея на сламата. Попипах плода, роден от нашата странна любов. Струваше ми се все пак, че положението, в което се намира, я правеше личност, придаваше й достойнство, каквото по-рано не притежаваше. Когато погладих с пръсти корема й, тя потръпна. Без съмнение погледът й бе придобил нова сила. И изведнъж тя мъчително промълви сричките на моето име, които я бях учил да произнася. Не беше забравила уроците ми. Заля ме вълна от радост. Но погледът й отново се замъгли и тя се обърна, за да изяде няколкото плода, които й бях донесъл.

Зира се върна, време бе да се разделим. Излязох заедно с нея. Почувствувала отчаянието ми, тя ме съпроводи до моя апартамент, където се разплаках като дете.

— О, Зира, Зира!

Докато тя ме утешаваше като майка, аз започнах да й говоря, да й говоря нежно, без да спирам, изливайки пред нея вълната от чувства и мисли, които Нова не би могла да оцени.

Глава VII

Възхитителна маймуна! Благодарение на нея често можех да виждам Нова тайно от властите. В продължение на цели часове наблюдавах трептящото пламъче в погледа й и така, в очакване на раждането, се нижеха седмица след седмица.

Един ден Корнелиус се реши да ме заведе в енцефалитното отделение, за което ми бе разказал чудеса. Представи ме на завеждащия — младото шимпанзе на име Хелиус, когото толкова бе хвалил заради способностите му — и се извини, че няма да може лично да ме придружи, защото имал спешна работа.

— Ще се върна след час — каза, — за да ви покажа най-интересния опит, благодарение на който сега разполагаме с доказателствата, за които ви говорих. А през това време ще се запознаете с класическите опити. Сигурен съм, че ще ви бъде интересно.

Хелиус ме въведе в една зала с два реда клетки, която не се отличаваше от останалите помещения на института. Още на влизане ме блъсна силна миризма на аптека. Миришеше сякаш на хлороформ. Оказа се наистина някаква упойка. Моят водач ми обясни, че вече при всички операции пациентите се приспиват. Няколко пъти наблегна върху този факт, доказващ високата степен на маймунската цивилизация, която се стремеше да избави от излишно страдание дори хората. Можеше, значи, да бъда спокоен.

Това ме поуспокои, но само донякъде. Тревогата ми отново се засили, когато в заключение той спомена за едно изключение от това правило в случаите, когато опитите се правят с цел да се изучи механизма на болката и да се локализират нервните центрове, които я причиняват. Но днес подобни опити нямаше да ми бъдат показани.

Тези думи никак не дадоха мира на моята човешка чувствителност. Спомних си, че Зира се бе мъчила да ме разубеди да посещавам това отделение, където самата тя идваше само по задължение. Прииска ми се да се върна назад, но Хелиус не ми даде възможност:

— Ако имате желание да присъствате на една операция, сам ще се убедите, че пациентът не страда. Не искате ли? В такъв случай, да отидем да видим резултатите.

И като мина покрай затвореното помещение, откъдето идваше миризмата на лекарство, той ме поведе към клетките. В първата видях един младеж, доста красив, но поразително слаб. Беше се полуизлегнал върху сламата. Пред него, почти под носа му, бе поставена паница със сладка брашнена каша, любимо лакомство за всички хора от Сорор. Той я гледаше тъпо, без да се помръдне.

— Гледайте — ми каза завеждащият отделението. — Това момче е гладно; не се е хранило от двадесет и четири часа. И въпреки това не реагира на любимата си храна. Това е резултат от отстраняване на част от главния мозък. Операцията е извършена преди няколко месеца. Оттогава състоянието му не се променя и трябва да бъде хранен насила. Вижте го колко е слаб.

Направи знак на един санитар, който влезе в клетката и натисна главата на младежа, чийто нос се потопи в кашата.

— Това е най-обикновен случай, но ето и други, по-интересни. На всеки един от тези пациенти е бил повреден различен участък от мозъчната кора…

Минахме покрай няколко клетки, заети от мъже и жени на различна възраст. На всяка врата имаше табелки с най-подробни обяснения и технически данни за извършената операция.

— Някои от участъците ръководят безусловните рефлекси, а други — условните. Този например…

Табелката сочеше, че на въпросния „случай“ му е бил отстранен цял участък от малкия мозък, вследствие на което той вече не различаваше разстоянието между предметите, нито пък формата им. Това се прояви в множество объркани движения, когато санитарят се приближи до него. Той не можеше да прескочи тоягата, сложена на пътя му. Затова пък плодът, който му подадоха, го развълнува и той с ужас се опитваше да го избегне. Не можеше да се хване за решетките на клетката си и смешно свиваше пръсти в празното.

— А пък този — каза шимпанзето, като ми намигна, — по-рано беше забележителен екземпляр. Бяхме успели да го дресираме по удивителен начин. Знаеше си името и до известна степен изпълняваше прости команди. Решаваше доста трудни задачи и се научи да си служи с примитивни инструменти. Сега е забравил всичко. Не знае името си. Вече нищо не може да прави. След изключително сложна операция: отстраняване слепоочния дял на мозъка, той се превърна в най-тъпия от всички наши опитни хора.

От всичко това, което шимпанзето ми обясняваше, гримасничейки, на мен започна да ми се повдига; видях частично или напълно парализирани хора, други — изкуствено лишени от зрение. Видях една млада майка, която по думите на Хелиус е притежавала преди изключително развит майчински инстинкт, но след операция на мозъчната кора напълно го бе загубила. Грубо отблъскваше едно от малките си всеки път, когато се опитваше да се доближи до нея. Това вече бе прекалено. Помислих си за Нова, за това, че и тя скоро ще стане майка, и яростно стиснах юмруци. Добре, че Хелиус ме заведе в друга зала и по пътя се съвзех.

— Тук — каза ми той с тайнствен глас — се занимаваме с по-сложни изследвания. Скалпелът излиза от играта и е заменен от по-тънък инструмент. Става дума за електростимулация на различни мозъчни центрове. Успяхме да постигнем забележителни резултати. Вие на Земята правите ли нещо подобно?

— Да, върху маймуни! — бясно изкрещях аз.

Шимпанзето не се разсърди и се усмихна.

— Разбира се. Все пак мисля, че не сте постигнали успехи като нашите, като тези, които доктор Корнелиус иска лично да ви покаже. Докато го чакаме, да довършим разглеждането на по-обикновените случаи.

Побутна ме към едни клетки, в които хирурзи се готвеха да оперират. Хората бяха положени върху нещо като маса. Посредством трепанация на черепа разкриваха различни участъци от мозъка. Една маймуна-анестезиолог поставяше електродите, а друга наблюдаваше упойката.

— Нали виждате, че и тук обезболяваме пациентите; вярно, че използваме леки упойки, защото иначе резултатите щяха да бъдат грешни, но все пак хората не усещат никаква болка.

В зависимост от това до коя точка се допира електродът, обектът започваше да прави различни движения; на дразнението почти винаги реагираше само едната половина на тялото. Един мъж свиваше левия си крак при всеки електроимпулс, но щом токът спреше — веднага го отпускаше. Друг правеше същото движение с ръката си. Трети, под въздействието на тока, правеше конвулсивни въртеливи движения с раменната си става. Малко по-нататък върху един съвсем млад пациент се правеха опити за изучаване на центъра, ръководещ челюстните мускули. Включеха ли тока, нещастникът започваше да дъвче, да дъвче, без да може да се спре, правеше ужасни гримаси, докато останалата част от младото му тяло не помръдваше.

— Наблюдавайте какво става, когато се увеличи продължителността на въздействието на тока — ми каза Хелиус. — Този опит е напълно завършен.

Този път обектът на експеримента се оказа едно красиво младо момиче, което ми напомни Нова. Около голото му тяло се суетяха няколко мъжки и женски маймуни в бели престилки. Електродите бяха включени от една женска със замислено лице. Момичето веднага започна да движи пръстите на лявата си ръка. Маймуната не изключи тока веднага, както при останалите. Движението на пръстите се ускори, докато целият юмрук се разтрепера. След миг същото стана и с ръката до лакътя, а след това и до рамото, както и със самото рамо. Движението се разпространи надолу към хълбока, бедрото и крака чак до пръстите и нагоре — към лицевите мускули. Така че след две минути цялата лява половина на нещастницата бе разтърсена от конвулсии, които ставаха все по-бързи и по-ужасни. Гледката беше непоносима.

— Това явление се нарича екстензия — спокойно каза Хелиус. — То е добре изучено и обикновено завършва с конвулсии, притежаващи всички симптоми на епилептичните припадъци. Тази епилепсия впрочем е твърде странна, тъй като обхваща само едната половина на тялото.

— Стига!

Не можах да се въздържа и закрещях. Маймуните подскочиха и ме погледнаха с неодобрение. Корнелиус, който влизаше в този момент, приятелски ме потупа по рамото.

— Разбирам, че тези опити правят силно впечатление, когато някой не е свикнал. Само че помислете, че благодарение на тях нашата медицина и хирургията ни са постигнали огромен напредък през последния четвърт век.

Този довод ми прозвуча съвсем неубедително. Спомням си, че по същия начин ми въздействаха и опитите, които бях видял да правят върху шимпанзета в една лаборатория на Земята. Корнелиус сви рамене и ме побутна към един тесен коридор, който водеше към някакво по-малко помещение.

— Тук — каза той с тържествен тон, — ще видите нещо изключително и съвсем ново. До тази стая имаме достъп само трима: Хелиус, който лично се занимава с изследванията и вече е постигнал големи успехи, аз и един помощник, когото грижливо сме подбрали — той е няма горила, която ми е предана тялом и духом, а освен това е кръгъл глупак. Навярно разбирате от какво значение е за мен тази работа да се запази в пълна тайна. Реших да ви я покажа, защото зная, че сте дискретен, което е във ваш интерес.

Глава VIII

Влязох в стаята и отначало не видях нищо, което да оправдава подобна тайнственост. Апаратурата приличаше на тази, която вече бяхме видели в предишното помещение: генератори, трансформатори, електроди. Вътре имаше само две същества: мъж и жена. Лежаха върху две успоредни кушетки, за които бяха привързани с ремъци. Щом влязохме, те по странен начин се втренчиха в нас.

Горилата-асистент ни посрещна с нечленоразделно ръмжене. Размениха си с Хелиус няколко изречения на езика на глухонемите. Гледката беше доста интересна: горила и шимпанзе да разговарят с пръсти. Не зная защо, но това ми се стори толкова гротескно, че едва не избухнах в смях.

— Всичко е наред. Спокойни са. Можем незабавно да пристъпим към опита.

— Кажете за какво става дума? — помолих аз.

— Предпочитам да ви изненадам — каза Корнелиус, усмихвайки се.

Горилата упои двамата пациенти, които скоро спокойно заспаха, а той започна да включва разни апарати. Хелиус се доближи до мъжа, внимателно размота превръзката на главата му и постави електродите в една точно определена точка от черепа. Мъжът остана напълно неподвижен. Погледнах въпросително Корнелиус и в този миг стана чудо.

Мъжът заговори. Гласът му отекна в стаята така внезапно, че аз подскочих; заглуши бръмченето на генератора. Не беше халюцинация. Той се изразяваше на маймунски език; гласът му беше като на земен човек или като на маймуна от планетата Сорор.

Лицата на двамата учени бяха олицетворение на триумфа. Радваха се на моето изумление, а в очите им проблясваха лукави искрици. Щях да възкликна, но те ми направиха знак да мълча и да слушам. Думите на мъжа бяха несвързани и лишени от кой знае какъв смисъл. Изглежда отдавна беше в института и непрестанно произнасяше откъслеци от изречения, които санитарите и учените често повтаряха. След малко Корнелиус спря опита:

— От този не можем да очакваме нищо повече. Но най-важното постигнахме: той говори.

— Това е истинско чудо — промълвих аз.

— Още нищо не сте видели. Той говори като папагал или като автомат — каза Хелиус. — Обаче при нея съм постигнал много повече.

Сочеше ми жената, която спокойно спеше.

— Много повече ли?

— Хиляда пъти — потвърди Корнелиус, който споделяше голямото възбуждение на своя колега. — Слушайте ме внимателно. Тази жена също говори, ще я чуете. Само че тя не повтаря думи, чути по време на пленничеството. Казаното от нея е от изключително значение. Посредством комбинация от физико-химически процеси, чието описание ще ви спестя, гениалният Хелиус успя да пробуди у нея не само индивидуалната, но и родовата й памет. Под въздействието на електрическия ток в устата й оживяват спомени за най-далечните й прадеди, оживява атавистичната памет, която възкресява времена, отминали преди хиляди години. Разбирате ли, Юлис?

Стоях объркан, слушайки тези налудничави думи, и си мислех, че ученият Корнелиус наистина се е побъркал, защото лудостта е разпространена сред маймуните и най-вече — сред интелектуалците. Обаче другото шимпанзе вече приготвяше своите електроди и ги поставяше върху мозъка на жената. Известно време тя не помръдна, също като мъжа, но след това се чу дълга въздишка и тя заговори. И жената говореше на маймунски език, с малко глух, но съвсем отчетлив глас, чиято тоналност често се променяше, като че ли принадлежеше на различни хора. Всяка дума, която произнесе, се е запечатала в паметта ми.

— Тези маймуни, всички тези маймуни — казваше гласът, в който се усещаше известна тревога — напоследък непрестанно се размножават, а по-рано изглеждаше, че техният вид ще изчезне. Ако това продължи, те ще станат почти толкова многобройни, колкото и ние… Но не е само това. Стават нахални. Издържат погледа ни. Сгрешихме, че ги опитомявахме и че давахме известна свобода на тези, които използваме като слуги. Именно те са най-нахалните. Онзи ден едно шимпанзе ме блъсна на улицата. Вдигнах ръка, но то ме погледна толкова заплашително, че не посмях да го ударя.

Ана, която работи в лабораторията, ми каза, че и там много неща са се променили. Вече не се решава да влиза сама в клетките. Уверяваше ме, че вечер там се чувал някакъв шепот и дори смях. Една горила се подигравала на началника, имитирайки един от неговите тикове.

Жената замълча за малко, въздъхна тежко няколко пъти, след което продължи:

— Ето! Една от маймуните проговори. Няма лъжа: прочетох го във „Вестник за жената“. Има я на снимка. Шимпанзе е.

— Шимпанзе! Преди всички! Бях сигурен в това! — изкрещя Корнелиус.

— Вече има и други. Вестниците всеки ден пишат за нови случаи. Някои учени смятат, че това е голямо постижение на науката. Не виждат ли докъде може да ни доведе цялата тази работа? Струва ми се, че едно от говорещите шимпанзета е изрекло някакви груби ругатни. Първото, за което използват способността си да говорят, е да изказват недоволство, а не да се подчиняват, както ние искаме.

Жената отново млъкна за известно време и пак продължи, но този път гласът й беше мъжки, доста назидателен:

— Всичко, което става, можеше да се предвиди. Само че ни е завладяла леност на мисълта. Никой вече не чете, дори криминалните романи сякаш изискват прекалено интелектуално напрежение. Никой вече не играе; в краен случай някои редят пасианси. Дори детските филми не ни съблазняват. А през това време маймуните мълчат и мислят. И благодарение на тези вътрешни размисли, мозъкът им се развива… и те проговарят! О, говорят малко, почти никога с нас, освен презрително да откажат нещо на малкото смелчаци, които все още се осмеляват да им дават заповеди. Но през нощта, когато ни няма, шушукат помежду си и взаимно се обучават.

Отново последва мълчание и след това тъжен женски глас продължи:

— Много се страхувах. Не можех повече да живея така. Предпочетох да отстъпя мястото си на моята горила. Избягах от собствената си къща. Тя живееше при мен от дълги години и ми служеше вярно. Но малко по малко се промени. Започна да излиза вечер, да ходи по събрания. Научи се да говори. Отказваше да работи каквото и да било. Преди месец ми заповяда да готвя и да мия съдовете. Започна да се храни в моите чинии, с моите прибори. Миналата седмица ме изгони от стаята ми. Трябваше да спя в един фотьойл в хола. Опитах се да я спечеля с добро, защото вече не смеех да й се карам или да я наказвам. Тя се подигра с мен и изискванията й пораснаха. Бях много нещастна. Предадох се.

Намерих убежище в един лагер заедно с други жени, изпаднали в същото положение. Тук има и мъже; много от тях не са по-смели от нас. Животът ни извън града е жалко съществование. Срамуваме се от себе си, почти не разговаряме помежду си. През първите дни редях пасианси. Но вече нямам сили.

Жената отново млъкна и продължи с мъжки глас:

— Мисля, че бях открил лекарство против рака. Исках да го изпробвам, както винаги съм правил при предишните си открития. Бях предпазлив, но не достатъчно. От известно време маймуните се подлагат на тези опити с голяма неохота. Влязох в клетката на шимпанзето Жорж едва след като моите двама асистенти го бяха хванали. Готвех се да му сложа инжекцията, която причинява рак. Трябваше да му я направя, за да мога да го излекувам. Жорж като че ли се беше примирил. Не помръдваше, но хитрите му очи гледаха какво става зад гърба ми. Горилите, шестте горили, които държах заради чумата, бяха избягали. Конспирация. Хванаха ни. Жорж ги командваше на нашия език. Той подражаваше точно моето държание. Заповяда да ни завържат върху масата, което горилите незабавно изпълниха. Тогава шимпанзето взе спринцовката и инжектира и на трима ни смъртоносната течност. Така че аз съм болен от рак. Без съмнение, ефикасността на лекарството все още не е напълно проверена, но серумът отдавна е доказал своята.

След като изпразни спринцовката, Жорж приятелски ме потупа по бузата, както аз имах навика да правя с моите маймуни. Винаги съм се отнасял добре с тях. От мен те много по-често получаваха милувки, отколкото удари. Няколко дни след това в клетката, където бях затворен, усетих първите признаци на болестта. Жорж също и аз го чух да казва на другите, че щял да започне лечението. Това отново ме хвърли в ужас. Нали зная, че съм осъден. Но сега нямам доверие в това ново средство. Ами ако то ускори смъртта ми! През нощта успях да счупя решетката и да избягам. Укрих се в лагера извън града. Остават ми два месеца живот. Запълвам ги с пасианси и сън.

Нов женски глас поде след още една пауза:

— Аз бях звероукротителка. Представях номер с дванадесет орангутана, прекрасни животни. Днес аз съм в тяхната клетка заедно с други циркови артисти.

Но трябва да съм справедлива. Маймуните се отнасят добре с нас и ни хранят изобилно. Сменят ни сламата, когато стане много мръсна. Не са лоши; наказват само тези, които упорстват и отказват да изпълняват номерата, на които маймуните са си втълпили, че трябва да ни научат. А те са толкова интересни. Аз безропотно се подчинявам на прищевките им. Ходя на четири крака, премятам се. И те се държат прекрасно с мен. Не се чувствам нещастна. Вече нямам нито грижи, нито отговорности. Мнозинството от нас се приспособяват към този режим.

Този път жената дълго мълча. През това време Корнелиус ме гледаше толкова настоятелно, че аз се смутих. Съвсем ясно разбирах мисълта му: след като човешката раса е толкова слаба и лесно се подчинява, не означава ли това, че тя е изживяла своето време на планетата Сорор и сега трябва да отстъпи мястото си на друга, по-благородна раса? Изчервих се и извърнах очи. Жената отново заговори с още по-тъжен глас:

— Сега целият град е в ръцете им. В нашето убежище вече сме останали само няколкостотин души и положението ни е отчаяно. Това е последното човешко общество в околностите на града, но маймуните няма да ни търпят толкова близо до себе си. Няколко души от другите лагери избягаха далеч, в джунглата, а другите се предадоха на маймуните, за да могат да ядат до насита. Ние си останахме в лагера от мързел. Дремем по цял ден; неспособни сме да организираме съпротива…

Точно от това се страхувах. Чувам дивашка врява. Прилича на някаква пародия на военна музика… Помощ! Маймуните идват! Обкръжават ни! Предвождат ги огромни горили. Взеха ни тромпетите, барабаните, униформите и, разбира се, оръжието… Не, те не са въоръжени. О, какъв срам, какво жестоко унижение! Към нас приближава тяхната армия и всички размахват само камшици!

Глава IX

Някои от получените от Хелиус резултати все пак се разнесоха. Възможно е самото шимпанзе, замаяно от успеха, да се бе разприказвало. В града се носеха слухове, че някакъв учен успял да накара хората да говорят. Освен това в пресата се коментираха находките от затрупаното селище и въпреки че значението им, общо взето, бе замъглено, някои журналисти бяха доста близо до истината. В резултат на това у маймуните се породи известна тревога, а властите гледаха на мен с нарастващо недоверие, държанието им с всеки изминал ден ставаше все по-тревожно.

Корнелиус имаше врагове. Не се осмеляваше да оповести своето откритие. Как да иска такова нещо, след като предварително знаеше, че властите ще бъдат против. В клана на орангутаните, начело със Зайюс, се плетяха интриги срещу него. Говореше се за заговор против маймунската раса и повече или по-малко открито ме сочеха като един от организаторите. Все още не бе известна официалната позиция на горилите, но те неизменно бяха против всичко, което застрашаваше обществения ред.

Днес преживях дълбоко вълнение. Случи се дългоочакваното събитие. Отначало ме обзе неудържима радост, но след като поразмислих, потръпнах пред новата опасност. Нова роди момче.

Имам дете, имам син на планетата Сорор. Вече го видях. Това съвсем не беше лесно. Издаваха се все по-строги заповеди всичко да бъде запазено в пълна тайна, което ми попречи да посетя Нова през последната седмица преди раждането. Зира ми донесе новината. Каквото и да се случи, поне тя ще ми остане вярна приятелка. Толкова се развълнувах, че тя се нае да ми устрои среща с моето ново семейство. Няколко дни след раждането, късно през нощта Зира ме поведе при Нова, защото денем новороденото не го изпускаха от очи.

Видях го! Възхитително бебе! Лежеше върху сламата, сгушено до гръдта на майка си, като нов Христос. Прилича на мен, но е наследило и красотата на Нова. Тя издаде заплашително ръмжене, когато отворих вратата. И тя е тревожна. Изправи се, готова да разкъса врага, но ме позна и се успокои. Убеден съм, че майчинството е издигнало Нова няколко стъпала по-нагоре по стълбицата на еволюцията. Просветващата искра е отстъпила място на постоянен пламък. Нежно целунах сина си, като се стараех да не мисля за облаците, които се трупаха над главите ни.

Той ще стане човек, истински човек, сигурен съм. Разумът озарява чертите му, погледа му. Аз запалих отново свещения огън. Благодарение на мен човешката раса на тази планета се възражда и ще достигне нов разцвет. Когато порасне, той ще основе цял род и…

Когато порасне! Потръпвам само при мисълта за условията, в които живее, и за безбройните препятствия които ще се изпречат на пътя му. Но това е без значение! Ние тримата ще победим, сигурен съм. Казвам „тримата“, защото сега Нова премина в нашия лагер. Достатъчно е човек да види как гледа детето си. Наистина продължава да го лиже, както правят майките на тази необикновена планета, само че изражението й е одухотворено.

Положих го отново върху сламата. Вече съм спокоен за него. Все още не говори, но, боже мой, та той е само на три дни! Ще проговори! Ето че тихичко се разплаква, плаче като бебетата на Земята, а не квичи. Нова прекрасно разбира това и го гледа, замаяна от възхищение.

Зира също не се излъга. Приближи се, косматите й уши се наостриха и тя дълго, безмълвно наблюдава бебето със загрижена физиономия. След това ми даде да разбера, че повече не мога да остана. Ако ме завареха тук, би било лошо и за трима ни. Обещава ми да се грижи за сина ми и зная, че ще удържи на думата си. Но за мен не е тайна, че подозират Зира в съучастничество и възможността да бъде уволнена ме кара да потреперя. Не трябва да я излагам на този риск.

Прегърнах горещо семейството си и си тръгнах. На излизане се обърнах още веднъж и видях, че маймуната също се навежда над малкото човече и нежно докосва с муцуна челото му. И Нова не се противи! Тя приема тази ласка за нещо съвсем естествено. Като си помисля с каква ненавист се отнасяше преди към Зира, възприемам сегашното й държание като ново чудо.

Излизаме. Целият треперя, а забелязвам, че и Зира е не по-малко развълнувана.

— Юлис — възкликва тя, избърсвайки една сълза, — понякога ми се струва, че това дете е и мое!

Глава X

От време на време си налагам да посещавам професор Антел, но тези визити се превръщат за мен в мъчително задължение. Той все още се намира в Института, но, изглежда, са го махнали от комфортната клетка, в която го бяха настанили благодарение на мен. Непрестанно слабее и понякога изпада в диви пристъпи на ярост, по време на които става опасен. Опита се да ухапе пазачите. Тогава Корнелиус реши да приложи нов режим по отношение на него. Нареди да го настанят в една обикновена клетка със сламена постеля и да му дадат другарка — момичето, с което спеше в зоологическата градина. Професорът я посрещна с шумна животинска радост и поведението му веднага се промени. Той си възвърна вкуса към живота.

Намирам го точно в тази компания. Изглежда щастлив. Напълнял е и е сякаш подмладен. Направих невъзможното, за да вляза в контакт с него. Днес отново опитвам, но без всякакъв резултат. Той проявява интерес само към сладкишите, които му подавам. Когато чантата се изпразва, отива да легне до другарката си, която започва да ближе лицето му.

— Нали виждате, че разумът може да изчезне, както и да се появи — шепне някой зад гърба ми.

Това е Корнелиус. Търсил ме е, но не за да поговорим за професора. Има да ми каже нещо много сериозно. Следвам го към неговия кабинет, където ни чака Зира. Очите й са зачервени, сякаш е плакала. Изглежда имат да ми съобщят лоша новина, но никой от двамата не се решава.

— Какво е станало със сина ми?

— Добре е — бързо отговаря Зира.

— Прекалено добре — измърморва Корнелиус.

Зная, че е прекрасно бебе, но вече цял месец не съм го виждал. Предпазните мерки бяха станали още по-строги. Подозираха Зира и следяха всяка нейна крачка.

— Прекалено добре — настоява Корнелиус. — Усмихва се. Плаче като маймунче и… започва да говори.

— На три месеца!

— Бебешки думички, но по всичко личи, че ще говори. Вярно е, че се развива необикновено бързо.

Гордо се изпъчвам. Зира е възмутена от вида ми на блажен баща.

— Нима не разбираш, че това е истинска катастрофа?! Никога няма да го пуснат на свобода.

— Зная със сигурност — казва бавно Корнелиус, — че след петнадесет дни ще има заседание на Големия съвет, на което ще бъде взето важно решение относно детето.

— Важно решение ли?

— Много важно. Все още, поне за сега, не се поставя въпросът за неговото унищожение, но ще го отнемат от майка му.

— Ами аз, аз ще мога ли да го виждам?

— Изключено! Но оставете ме да продължа — заповядва шимпанзето. — Не сме се събрали, за да се оплакваме, а за да действаме. И така, сведенията ми са от сигурен източник. Синът ви ще бъде затворен в нещо като крепост под наблюдението на орангутани. Да, Зайюс отдавна плете интриги и сигурно ще успее да постигне своето.

Тук Корнелиус гневно стисна юмрук и измърморва няколко мръсни ругатни. След това продължава:

— Забележете, че Големият съвет прекрасно знае колко струва като учен този кретен, но всички си дават вид, че той ще съумее по-добре от мен да изучи този изключителен случай, в който вижда опасност за нашата раса. Разчитат, че Зайюс ще направи така, че детето да не може да ни навреди.

Аз изпадам в ужас. Не е възможно да оставят сина ми в ръцете на този опасен глупак. Но Корнелиус не е свършил.

— Не само детето е застрашено.

Млъква и поглежда Зира, която свежда глава.

— Орангутаните ви ненавиждат, защото вие сте живото доказателство за техните погрешни научни теории, а горилите намират, че сте твърде опасен, за да продължите да се разхождате на свобода. Страхуват се да не би да станете родоначалник на нова човешка раса на нашата планета. Но дори да се изключи подобна възможност, те се опасяват, че вашият пример е достатъчен, за да посее недоволство сред хората. В някои доклади се споменава за необичайна възбуда у тези, с които вие сте работили.

Така е. Последния път, когато бях в залата с клетките, забелязах видима промяна у хората. Сякаш някакъв тайнствен инстинкт ги бе известил за изумителното раждане. Посрещнаха ме с цял концерт продължителни писъци.

— За да ви кажа всичко — със суров глас завършва Корнелиус, — много се страхувам, че след петнадесет дни Съветът ще реши да ви унищожи… или поне да ви бъде извадена част от мозъка под предлог, че това е необходимо за научни опити. Що се отнася до Нова, мисля, че и тя ще бъде обезвредена, защото отблизо е общувала с вас.

Не е възможно! Аз, който смятах, че ми е отредена почти божествена мисия. Отново ставам най-нещастното същество и ме обзема страхотно отчаяние. Зира поставя ръка на рамото ми:

— Добре направи Корнелиус, че ти каза всичко. Пропусна само да ти съобщи, че ние няма да те изоставим. Решихме да спасим и трима ви. Ще ни помогнат няколко смели шимпанзета.

— Но какво мога да направя? Тук аз съм единственият представител на моята раса.

— Трябва да избягате. Трябва да напуснете Сорор. По-добре би било изобщо да не беше идвал. Трябва да се завърнеш на твоята Земя, за да можеш да спасиш себе си и своя син.

Гласът й се разтреперва, сякаш ще заплаче. Тя е привързана към мен повече, отколкото си мислех. Аз също съм потресен както от нейната мъка, така и от перспективата никога повече да не видя Зира. Но как да избягам от тази планета? Корнелиус отново взема думата:

— Наистина обещах на Зира — казва той — да ви помогна да избягате и ще удържа на думата си, дори ако заради това загубя положението си. Смятам, че така ще изпълня дълга си на маймуна. Ако ни заплашва някаква опасност, то тя ще бъде отстранена с вашето завръщане на Земята… Казвали сте ми, че вашият космически кораб не е пострадал и че с него ще можете да долетите до вашата планета, нали така?

— Точно така. В него има достатъчно гориво, кислород и храна, за да отидем до която и да било планета във вселената. Само че как да стигнем до кораба?

— Той продължава да се върти около Сорор. Един от моите приятели-астрономи го е видял и е изчислил най-подробно неговата траектория. А колкото до това как да се доберете до него… Слушайте! Точно след десет дни трябва да изстреляме изкуствен спътник с живи същества на борда, които, разбира се, ще бъдат хора. Искаме да изследваме върху тях влиянието на някои излъчвания… Не ме прекъсвайте! Предвидено е пътниците да бъдат трима: мъж, жена и дете.

Моментално схващам намерението му и оценявам неговата изобретателност. Но колко пречки ще се изправят пред нас!

— Някои от учените, отговарящи за изстрелването на спътника, са ми приятели и аз успях да ги привлека на ваша страна. Спътникът ще бъде пуснат в орбитата на кораба и до известна степен ще може да се управлява. Хората бяха научени да извършват някои манипулации, на базата на условните рефлекси Мисля, че вие ще се справите по-добре от тях… Защото в това се състои нашият план: вие тримата да заместите пътниците. Няма да бъде много трудно. Както вече ви казах, имаме необходимите съюзници; самата мисъл за убийство отвращава шимпанзетата. Останалите няма да забележат подмяната.

Това наистина изглежда напълно вероятно. За повечето маймуни човекът е човек и нищо повече. Дори не могат да различат отделните индивиди.

— През тези десет дни ще трябва да тренирате усилено. Мислите ли, че ще успеете да достигнете до вашия кораб?

Сигурно е възможно. Но в този момент аз не мисля за трудностите и за опасностите. Неволно ме завладява дълбока скръб при мисълта, че ще трябва да напусна планетата Сорор, Зира и моите братя, да, моите братя хората. По отношение на тях се чувствам като дезертьор. Все пак най-напред трябва да спася Нова и сина си. Но ще се върна. Спомняйки си пленниците в клетките, аз се заклевам пред себе си, че по-късно ще се върна и тогава ще разполагам с всички изгледи за успех.

До такава степен съм обезумял, че последните думи произнасям на висок глас.

Корнелиус се усмихва.

— След четири-пет години според вашето време, космонавте, но след повече от хиляда години според времето на неподвижните. Не забравяйте, че ние също познаваме теорията на относителността. Във връзка с това… аз обсъдих този риск с моите приятели-шимпанзета и решихме да го поемем.

Разделяме се, след като си определяме среща за следващия ден. Зира излиза първа. Останал за малко насаме с Корнелиус, аз се възползвам от случая горещо да му поблагодаря. Вътрешно се питам защо прави всичко това за мен. Той отгатва мисълта ми.

— Благодарете на Зира — казва той. — На нея дължите живота си. Ако не беше тя, не зная дали щях да поема толкова рискове и неприятности. Но тя никога не би ми простила, ако станех съучастник в убийство… от друга страна пък…

Той се колебае. Зира ме чака в коридора. След като се убеждава, че тя не може да чуе нищо, бързо прошепва:

— От друга страна, както за мен, така и за нея ще бъде по-добре, ако вие изчезнете от нашата планета.

Корнелиус затваря вратата зад мен. Оставам насаме със Зира и след като правим няколко крачки й казвам:

— Зира!

Спирам и я прегръщам. Тя е не по-малко развълнувана от мене. Една сълза се търкулва по муцуната й, докато я стискам в обятията си. Боже мой, има ли някакво значение тази отвратителна материална обвивка! Душата й. Нали душата й се слива с моята. Затварям очи, за да не виждам гротескното й лице, което вълнението прави още по-уродливо. Чувствам как безформеното й тяло тръпне до моето. Преодолявам отвращението си и притисвам бузата си до нейната. Щяхме да се целунем като двама влюбени, когато тя инстинктивно ме отблъсна с все сила.

Стоя объркан и не зная какво да предприема; в този миг отвратителната маймуна скрива муцуната си в дългите си космати ръце и отчаяно, през сълзи ми заявява:

— Скъпи мой, това е невъзможно! Жал ми е, но не мога, не мога. Ти наистина си ужасен!

Глава XI

И така, свърши се. Отново летя в космоса на борда на космически кораб; с все по-голяма скорост се нося като комета по посока на слънчевата система.

Не съм сам. Заедно с мен са Нова и Сириус, плода на нашата между планетна любов, който може да казва „татко“, „мама“ и разни други думи. На борда има също по една двойка кокошки и зайци, както и различни зърна, които учените поставиха в спътника, за да изучават влиянието на космическите лъчи върху организмите. Всичко това ще ни бъде от полза.

Планът на Корнелиус бе изпълнен изцяло. Лесно замениха с нас предвидената тройка. Жената зае мястото на Нова в института; детето ще бъде дадено на Зайюс. Той ще докаже, че то не може да говори и че е обикновено животно. Може би след това вече няма да ме смятат за опасен и няма да убият мъжа, който зае моето място и вече няма да говори. Малко вероятно е някога да се досетят за подмяната. Орангутаните, както вече споменах, не могат да различават един човек от друг. Зайюс ще тържествува. Корнелиус вероятно ще има известни неприятности, но всичко бързо ще бъде забравено… Какво говоря! Вече е забравено отдавна, защото за няколкото месеца, през време на които ние летим в космоса, на Сорор са изминали десетки години. Що се отнася до мен, с нарастването на пропастта пространство-време спомените ми избледняват по същия начин, както и свръхгигантът Бетелгойз; чудовищната планета заприлича на малка топка, а после — на портокал, докато най-сетне се превърна в блестяща точица в небосвода. Същото стана и с моите мисли за Сорор.

Трябва да съм луд, за да се тормозя. Успях да спася съществата, които са ми скъпи. За какво да съжалявам? За Зира ли? Да, за Зира. Само че чувството, което се породи помежду ни, няма име нито на Земята, нито където и да било другаде в космоса. Трябваше да се разделим. Тя сигурно е намерила покой, отглеждайки малките шимпанзета след женитбата си с Корнелиус. За професор Антел ли? По дяволите професора! Не можех нищо повече да направя за него, а пък и той видимо намери напълно удовлетворително решение на проблема за съществуването си. Само понякога потръпвам при мисълта, че ако не беше Зира и ако бях поставен в същите условия като него, и аз можех да падна толкова низко.

Скачването с нашия кораб мина благополучно. Посредством няколко маневри със спътника успях да го доближа и да вляза в отворения хангар, предвиден за завръщането на нашата „лодка“. Тогава роботите автоматически затвориха всички изходи. Бяхме на борда. Апаратурата беше съвсем изправна и електронният калкулатор започна да извършва операциите за отлитане. Нашите приятели от Сорор са обявили, че спътникът не е излязъл в орбита и се е взривил.

Вече пътуваме повече от година според нашето локално време. Достигнахме скоростта на светлината, за съвсем кратко време преодоляхме огромно разстояние и вече започваме да спираме, което трябва да продължи още година. В нашия малък свят аз непрекъснато се възхищавам на новото си семейство.

Нова прекрасно понася пътуването. Тя става все по-разумна и по-разумна. Майчинството я промени. По цели часове блажено се любува на сина си, който се оказа по-добър учител за нея, отколкото аз. Повтаря почти без грешка думите, които той произнася. Все още не разговаря с мен, но ние изработихме система от жестове, които ни помагат да се разбираме. Струва ми се, че винаги съм живял с нея. Колкото до Сириус, той е перлата на космоса. На година и половина е и въпреки повишеното налягане той ходи и непрестанно бърбори. Нямам търпение да го покажа на земните хора.

Днес сутринта изпитах голямо вълнение, когато забелязах, че слънцето започва да придобива забележими размери. Сега то е пред нас колкото билярдна топка и постепенно става жълто. Посочвам го на Нова и на Сириус. Обяснявам им какво представлява този нов за тях свят и те ме разбират. Сириус вече говори свободно, а Нова почти не изостава.

Тя се учи заедно с него. Какво чудно нещо е майчинството, чудо, сътворено от мен! Не можах да изтръгна хората на Сорор от тяхното унизително положение, но при Нова постигнах пълен успех.

Слънцето непрекъснато нараства. Опитвам се да видя планетите с телескопа. Лесно се ориентирам. Откривам Юпитер, Сатурн, Марс и… Земята. Ето я Земята!

Очите ми се наливат със сълзи. Човек трябва да е живял повече от година на планетата на маймуните, за да разбере вълнението ми… Зная, че след седемстотин години няма да намеря нито близките си, нито приятелите, но жадувам да видя отново истински хора.

Залепили сме лица до люковете и гледаме приближаващата се Земя. Вече можем да различаваме континентите с просто око. Корабът навлезе в постоянна орбита. Въртим се около моята стара планета. Виждам как под нас преминават Австралия, Америка и Франция, да, ето я Франция. Прегръщаме се и плачем.

Сядаме във втората „лодка“. Всички изчисления бяха направени така, че да се приземим в моята родина, недалеч от Париж, надявам се.

Навлизаме в атмосферата. Влизат в действие спирачните ракети. Нова ме гледа, усмихната. Научи се да се смее и да плаче. Синът ми протяга ръце, очите му сияят от възторг. Под нас е Париж. Айфеловата кула е на мястото си.

Преминавам на ръчно управление и се насочвам съвсем точно. Удивително чудо е това техниката! След седемстотин години аз кацам на Орли, което е останало почти същото, кацам почти на края на зелената площ, доста далеч от сградите. Сигурно са ме забелязали; трябва само да почакам. Изглежда няма полети. Дали пък летището не е закрито? Не, ето един самолет, който напълно прилича на тези от моето време.

Една кола тръгна от зданието към нас. Изключвам ракетите. Все повече и повече се вълнувам. Каква история ще им разкажа на моите братя — хората! Може би отначало няма да ми повярват, но аз имам доказателства. Имам Нова и сина си.

Автомобилът става все по-голям. Това е камионетка, доста стар модел: с четири колела и мотор с вътрешно горене. Машинално отбелязвам тези подробности. Според мен подобни машини трябва да са с отишли в музеите.

Честно казано, надявах се и на малко по-тържествено посрещане. Малко са тези, които ме посрещат. Струва ми се, че са само двама души. Колко съм глупав! Откъде могат да знаят?! Но когато разберат…

Двама са. Различавам ги доста неясно, защото залязващото слънце блести по стъклата, по мръсните стъкла. Шофьорът и един офицер в униформа. Виждам да проблясват пагоните му. Несъмнено, това е комендантът на летището. Другите ще дойдат след него.

Камионетката спря на петдесет метра от нас. Вземам сина си на ръце и излизам. Нова тръгва след нас с известно колебание. Изглежда уплашена. Нищо, ще й мине.

Шофьорът слиза. Застава с гръб към мен. Високата трева помежду ни го закрива до половина. Отваря вратичката, за да слезе пътникът. Не съм се излъгал — той е офицер; виждам блясъка на многобройните му нашивки. Скача на земята. Прави няколко крачки към нас, излиза от високата трева и най-накрая го виждам съвсем ясно. Нова надава писък, изтръгва детето от ръцете ми и хуква към „лодката“, а аз стоя като закован, неспособен нито да помръдна, нито да изрека някаква дума.

Пред очите ми стои горила.

Глава XII

Филис и Джин едновременно вдигнаха главите си, сведени над ръкописа, и дълго се гледаха, без да проговорят.

— Хубава мистификация — каза накрая Джин, като направи опит да се засмее.

Филис стоеше замислена. Някои пасажи от тази история я бяха развълнували и в тях тя виждаше известна истина. Обърна внимание на другаря си:

— Това доказва, че поети има навсякъде, във всички кътчета на космоса. И шегаджии — също.

Тя продължи да мисли. Струваше й се доста неубедително. Но с въздишка се съгласи:

— Прав си, Джин. И аз мисля така… Мислещи хора? Хора, надарени с мъдрост? Хора, на които разумът е вдъхнал душа?… Не, това е невъзможно. Тук разказвачът е минал всякаква граница. Жалко наистина!

— Напълно съм съгласен — каза Джин. — Време е да се връщаме.

Той изду докрай платното, излагайки цялата му повърхност на лъчите на трите слънца. След това с помощта на четирите си ловки ръце задвижи лостовете за управление, а през това време Филис тръсна енергично косматите си уши, за да пропъди и последния остатък от съмнение, извади пудриерата си и тъй като вече наближаваха пристанището, леко подсили розовия цвят на очарователната си муцунка на женско шимпанзе.