Планетата на маймуните

Глава I

Сега трябва да си призная, че със забележителна лекота се приспособих към условията на живот в клетката. От материална гледна точка живеех в пълно блаженство: денем маймуните се грижеха за мен, а през нощта споделях постелята с едно от най-красивите момичета в космоса. Толкова добре се приспособих към това положение, че престанах да усещам колко нелепо и позорно е то, и в течение на повече от месец не направих никакъв сериозен опит да го прекратя. Успях да науча само няколко нови думи от маймунския език. Не полагах повече усилия да установя контакт със Зира, така че ако в даден момент тя се беше догаждала за моя ум, сега навярно се бе оставила да бъде убедена от Зайюс и вече ме смяташе за човек от нейната планета, т.е. за животно — може би не съвсем глупаво, но във всеки случай лишено от разум.

Превъзходството ми над останалите затворници, което вече се стараех да не проявявам, за да не дразня пазачите, ме превръщаше в гордостта на заведението. Срам ме е да го призная, но това положение ме удовлетворяваше и дори ме ласкаеше. Зорам и Занам ми засвидетелстваха приятелските си чувства, показвайки, че им е приятно, когато се усмихвам, смея или произнасям разни думи. След като бяха изпробвали върху мен всички класически тестове, те се мъчеха да измислят други, по-сложни, и заедно се радвахме, когато намирах решението на задачата. Не пропускаха да ми донесат някое лакомство, което винаги разделях с Нова. Бяхме привилегирована двойка. Обзет от глупаво самодоволство, аз си мислех, че моята другарка разбира, че всичко дължи на моите способности, и част от времето прекарвах да важнича пред нея.

Все пак, след няколко седмици, почувствувах известно отвращение. Блясъкът в очите на Нова ли през тази нощ ми се беше сторил особено неизразителен? Или пък бучката захар, с която Зира ме възнаграждаваше, неочаквано ми беше загорчала? Но позорното ми примирение ме накара да се изчервя. Какво ли би помислил за мен професор Антел, ако по някаква случайност беше жив и ме намереше в това състояние? Скоро тази мисъл стана непоносима за мен и реших да се държа като цивилизован човек.

Докато галех ръката на Зира в израз на благодарност, взех бележника и писалката й. Не се побоях от нежните й упреци и като седнах върху сламата, започнах да скицирам силуета на Нова. Аз съм доста добър художник и тъй като моделът ме вдъхновяваше, успях да направя прилична скица, която подадох на маймуната.

Това веднага я развълнува отново и събуди съмненията й относно моята личност. Муцуната й почервеня и тя се втренчи в мен, леко потръпвайки. Възползувайки се от нейното объркване, аз отново авторитетно протегнах ръка към бележника й, този път тя ми го подаде, без да протестира. Как по-рано не се бях възползвал от този прост начин? Съсредоточавайки спомените си от училище, начертах геометричната фигура, която илюстрира Питагоровата теорема. Не случайно избрах нея. Спомнях си, че като малък бях чел в една научнофантастична книга как един стар учен бе използвал този метод, за да установи контакт с разумни същества от друг свят. Дори по време на пътуването бях говорил за това с професор Антел и той показа положително отношение към този метод. Даже бе добавил, прекрасно си спомням, че на него дължала своята универсалност и Евклидовата геометрия, въпреки че е съвсем погрешна.

Във всеки случай рисунката ми оказа върху Зира необикновен ефект. Муцуната й стана кървавочервена и тя силно възкликна. Успя да се съвземе чак когато дойдоха Зорам и Занам, озадачени от поведението й. Тя реагира по начин, който ми се стори доста странен: бегло ме погледна и грижливо прибра рисунките ми. Каза нещо на горилите, които излязоха от залата, и аз разбрах, че тя ги отдалечаваше под някакъв претекст. После се обърна към мен и ми стисна ръката. Пръстите й изразяваха нещо съвсем различно, отколкото преди, когато ме галеше като младо животно, показало ловкост. Накрая ми подаде бележника и писалката с умолителен вид.

Сега тя беше тази, която се стремеше да установи контакт. Благодарих на Питагор и отидох малко по-нататък в геометрията. Върху една страница от бележника начертах колкото можах по-добре елипса, парабола и хипербола с осите и директирисите им. След това на другата страница начертах един конус. Искам да припомня, че подобно тяло, пресечено от равнина, образува една от трите криви в зависимост от ъгъла на напречния разрез. Фигурата, която направих, беше елипса, а на първия си чертеж посочих съответстващата крива на смаяната маймуна.

Зира изтръгна бележника от ръцете ми, на свой ред очерта още един конус, пресечен от равнина под различен ъгъл, и с дългия си пръст ми посочи хиперболата. Бях толкова развълнуван, че очите ми се наляха със сълзи и конвулсивно стиснах ръцете й. В дъното на клетката Нова гневно изписка. Нейният инстинкт не я лъжеше за смисъла на тези излияния. С помощта на геометрията между мен и Зира се беше установила духовна връзка. Изпитвах почти чувствено задоволство, а в същото време чувствах, че и маймуната бе дълбоко развълнувана.

Тя рязко изтръгна ръката си и тичешком излезе от залата. Отсъствието й не продължи дълго, но през това време аз бях като замаян и не се решавах да погледна Нова, пред която се чувствах почти виновен и която се въртеше около мен с ръмжене.

Когато се върна, Зира ми подаде голям лист хартия, закрепен върху рисувална дъска. Позамислих се и реших да нанеса решителен удар. В единия ъгъл на листа изобразих системата на Бетелгойз, каквато я бяхме видели при пристигането си: гигантско звездно тяло в центъра с четири планети около него. Отбелязах точно местонахождението на Сорор заедно с малкия й спътник. Посочих я на Зира, после настойчиво насочих показалец към нея. Направи ми знак, че отлично ме разбира.

След това в друг ъгъл на листа нарисувах моята стара слънчева система с нейните главни планети. Посочих Земята, а след това — собствените си гърди.

Този път Зира се поколеба. Тя също посочи Земята, после вдигна пръст към небето. Кимнах утвърдително. Тя се беше стъписала и в нея се извършваше труден процес. Помогнах й колкото можах, като съединих с пунктирна линия Земята със Сорор, а в друг мащаб изобразих нашия кораб върху траекторията. За нея това бе светъл лъч! Сега бях сигурен, че тя разбра истинската ми природа и произхода ми. Отново понечи да се доближи до мен, но в този момент в дъното на коридора се появи Зайюс, за да извърши поредната си проверка.

Маймуната ми хвърли ужасѐн поглед. Бързо нави листа, мушна бележника в джоба си и преди орангутанът да дойде при нас, тя умолително насочи показалец към устата си. Молеше ме да не се издам пред Зайюс. Подчиних й се, без да разбирам смисъла на тази тайнственост, и понеже бях сигурен, че в нейно лице имам съюзник, отново започнах да се държа като интелигентно животно.

Глава II

От този момент благодарение на Зира познанията ми за света и езика на маймуните бързо се задълбочиха. Тя уреждаше почти всеки ден да се виждаме насаме под предлог, че ще ми задава особени тестове. Зае се с моето образование, като ме учеше на своя език, и в същото време научаваше моя с бързина, която ме смайваше. След по-малко от два месеца вече можехме да разговаряме на какви ли не теми. Малко по малко прониквах в същността на планетата Сорор и сега искам да се опитам да опиша тази странна цивилизация.

В момента, в който започнах да общувам със Зира, насочих разговора към главния обект на моето любопитство: дали маймуните са единствените мислещи същества, дали на тази планета те са венеца на сътворението?

— А ти как мислиш? — каза тя. — Маймуната, разбира се, е единственото разумно същество, само тя е надарена не само с тяло, но и с душа. Дори най-големите материалисти между нашите учени признават свръхестествената същност на маймунската душа.

Подобни изрази винаги ме караха да подскачам, без да искам.

— В такъв случай, Зира, какво представляват хората?

Тогава ние говорехме на френски, защото, както казах, тя с по-голяма лекота усвояваше моя език, отколкото аз нейния. Инстинктивно бяхме преминали на „ти“. В началото, разбира се, имахме някои затруднения. Думите „маймуна“ и „човек“ имаха различно значение за всекиго от нас, но бързо преодоляхме това неудобство. Когато тя кажеше „маймуна“, аз си превеждах: висше същество, връх на еволюцията. Когато говореше за хора, знаех, че става дума за животни, надарени с известни подражателни способности, които притежават някои анатомически прилики с маймуните, но чиято психика е в зародиш, и са лишени от съзнание.

— Едва преди век — заяви Зира с наставнически тон — ние отбелязахме значителен напредък в познанието за произхода на видовете. Някога се смяташе, че всички същества са били създадени със сегашните си отличителни белези от един всемогъщ Бог. Но цяла плеяда велики мислители — само шимпанзета — внесоха тотални промени в нашите възгледи. Сега знаем, че вероятно всички видове имат общ произход.

— Маймуната от човека ли е произлязла?

— Отначало някои мислеха така, но не е съвсем точно. Маймуни и хора са произлезли от различни клонове, които от един момент нататък са се развивали разнопосочно: първите лека-полека са се издигнали до съзнанието, а другите са останали животни. Много орангутани продължават упорито да отричат този очевиден факт.

— Зира, ти каза… цяла плеяда велики мислители — само шимпанзета?

Предавам тези разговори точно така, както ги бяхме водили с прекъсвания, като моята жажда за знания увличаше Зира в дълги отклонения.

— Почти всички големи открития са направени от шимпанзета — потвърди тя с въодушевление.

— Съществуват ли касти между маймуните?

— Както си забелязал, има три различни раси, всяка с характерни белези: шимпанзета, горили и орангутани. Расизмът, който някога съществуваше, бе премахнат и предизвиканите от него вражди — усмирени, най-вече благодарение на енергичните кампании, водени от шимпанзетата. Днес по принцип не съществуват разлики помежду ни.

— И все пак повечето големи открития са били направени от шимпанзета — настоях аз.

— Така е.

— А горилите?

— Те са месоядни — каза тя презрително. — Едно време са били господари и много от тях са запазили властолюбието си. Обичат да организират и да ръководят. Обожават лова и живота на открито. Най-бедните се хващат на работа, изискваща физическа сила.

— А орангутаните?

Зира ме погледна за миг, след което избухна в смях:

— Те са представители на официалната наука — каза тя. — Вече го установи и ще имаш достатъчно други случаи да се увериш в това. Научават страшно много неща от книгите. Всички са наградени с ордени. Някои минават за светила в една или друга тясна специалност, която изисква силна памет. За останалите…

Тя махна презрително с ръка. Не настоях повече, оставяйки тази тема за по-късно. Насочих разговора към по-общи въпроси. По моя молба тя ми нарисува родословното дърво на маймуната, както го бяха възстановили най-добрите специалисти. Много приличаше на схемите, които у нас представляват процеса на еволюцията. От един ствол, чиято основа се губеше в неизвестността, последователно се отделяха различни клони: растения, едноклетъчни организми, мешести, бодлокожи; по-нагоре следваха рибите, влечугите и най-накрая — млекопитаещите. Дървото продължаваше с един клас, аналогичен на нашите антропоидни. От него излизаше клонът на човека. Той бе къс, докато главният ствол продължаваше нагоре и от него произлизаха различни видове праисторически маймуни с непонятни названия, за да свърши накрая със Simiussapiens2, което представляваше крайните три върха на еволюцията: шимпанзето, горилата и орангутанът. Всичко беше съвсем ясно.

— Мозъкът на маймуната — заключи Зира — се е развил, той е сложен и организиран, докато този на човека не е претърпял никакви изменения.

— Но защо маймунският мозък се е развил точно по този начин?

Явно главна роля е изиграл езикът. Но защо маймуните са проговорили, а хората не? По тази точка учените били на различни мнения. Някои виждали в това тайнствена божествена намеса. Други поддържали становището, че разумът на маймуната се дължи главно на ловкостта на четирите й крайника.

— Само с две ръце с къси и неловки пръсти — каза Зира — навярно човекът от самото начало е бил поставен в неизгодно положение, неспособен да се развива и да придобива точно познание за света. По тази причина той никога не е могъл да си послужи умело с някакво оръдие… О, възможно е да е правил жалки опити, някога… Намерени са любопитни останки. Точно сега се правят много проучвания в това направление. Ако тези въпроси те интересуват, някой ден ще те запозная с Корнелиус. Той е много по-подготвен от мен и ще може да ти обясни всичко.

— Корнелиус?

— Моят годеник — каза Зира, като се изчерви. — Много голям, истински учен.

— Шимпанзе ли е?

— Разбира се… Да — заключи тя, — аз съм на мнение, че фактът, че имаме четири ръце, е изиграл решаваща роля за нашето умствено развитие. Това ни е помогнало най-напред да се покатерим на дърветата и така да възприемем трите измерения на пространството, докато човекът, прикован на земята поради физическо несъвършенство, е затъпявал на равното. После у нас е възникнала необходимостта от оръдията, тъй като сме могли умело да си служим с тях. Започнали сме да ги използваме и така сме достигнали до мъдростта.

На Земята често бях чувал да се прибягва до противоположни аргументи, за да се обясни превъзходството на човека. При все това, след като помислих, разсъжденията на Зира не ми се сториха нито повече, нито по-малко убедителни от нашите.

Много ми се искаше да продължим този разговор, имах още хиляди въпроси, но бяхме прекъснати от Зорам и Занам, които носеха вечерята. Зира скришом ми пожела лека нощ и си отиде.

Останах в клетката насаме с Нова. Бяхме се нахранили. Горилите си отидоха, след като угасиха лампите. Оставиха да свети само една слаба крушка над вратата. Гледах Нова и размишлявах върху наученото през деня. Тя явно не обичаше Зира и тези разговори я дразнеха. Още отначало бе възнегодувала по нейния си начин и се беше опитала да ме откъсне от маймуната, като подскачаше из клетката, изтръгваше стиски слама и ги захвърляше по главата на натрапницата. Наложи се да използвам сила, за да я усмиря. След като получи няколко звучни плесници по нежния си задник, тя най-сетне се успокои. Бях извършил тази грубост почти несъзнателно и после изпитвах угризения, но тя, изглежда, не ми се сърдеше.

Бях се напрягал, за да разбера теориите за еволюцията на маймуните, и сега се чувствах потиснат. Олекна ми, когато в полумрака видях, че Нова се приближава към мен и започва по присъщия й начин да иска получовешките, полуживотински милувки, чиито правила малко по малко бяхме установили — необикновени правила, за които подробностите не бяха кой знае от какво значение, съставени въз основа на компромиси и взаимни отстъпки, съобразени с цивилизования свят и с нравите на тези странни хора, които населяваха планетата Сорор.

Глава III

За мен това бе велик ден. Отстъпвайки пред молбите ми, Зира се съгласи да ме изведе от Института за висши биологически изследвания — така се наричаше учреждението — и да ме разходи из града.

Тя се беше решила на това след дълги колебания. Много време мина, докато окончателно я убедя в произхода си. В мое присъствие тя приемаше очевидното, но впоследствие отново я обземаха съмнения. Поставях се на нейно място. Не можеше да не бъде дълбоко шокирана от моето описание на хората и най-вече на маймуните на нашата Земя. По-късно ми призна, че дълго време й е било по-лесно да ме смята за магьосник или шарлатанин, отколкото да приеме моите твърдения. Все пак с натрупването на точни данни и доказателства тя най-накрая напълно ми повярва и дори започна да крои планове за моето освобождаване, което никак не било лесно, както ми обясни още същия ден. Междувременно, рано следобед дойде да ме вземе за разходка.

Сърцето ми се разтупа при мисълта, че отново ще бъда навън. Въодушевлението ми се поохлади, когато разбрах, че ще ме води на каишка. Горилите ме изведоха от клетката, затвориха вратата под носа на Нова и ми надянаха кожен нашийник, за който беше закачена здрава верига. Зира хвана другия край и ме поведе, а в това време сърцето ми се свиваше от жалните писъци на Нова. Но когато в израз на съжаление към нея й помахах приятелски, маймуната, изглежда, прояви недоволство и безпощадно ме дръпна за нашийника. Откакто се беше убедила в моя маймунски ум, близостта ми с момичето я дразнеше и възмущаваше.

Лошото й настроение я напусна, когато останахме сами в един безлюден и тъмен коридор.

— Предполагам, че земните хора не са свикнали да бъдат водени с каишка от маймуни, нали?

Уверих я, че нямаме такъв навик. Зира се извини и ми обясни, че някои питомни хора могат да бъдат разхождани свободно по улиците, без това да предизвиква скандали, но щеше да е много по-естествено, ако бях вързан. По-нататък, ако се покажех наистина кротък, можеше да ме изведе и без нашийник.

И като позабрави истинското ми положение, което все още често й се случваше, тя започна да ми дава всевъзможни съвети, които дълбоко ме засегнаха:

— Само да не ти хрумне да се зъбиш на минувачите или да одраскаш някое дете, което доверчиво идва да те погали. Не искам да ти слагам намордник, но…

Спря се и избухна в смях:

— Прощавай! Прощавай! — извика тя. — Все забравям, че имаш ум на маймуна.

Потупа ме приятелски в знак на извинение. Веселостта й разсея лошото ми настроение. Обичах да чувам смеха й. Неспособността на Нова да изразява по такъв начин радостта си, понякога ме караше да въздишам. Споделих веселостта на маймуната. Почти не различавах чертите й в полутъмния коридор — само муцуната й се белееше. За излизане беше облякла елегантен костюм и си беше сложила баретка, която скриваше ушите й. За момент забравих маймунския й произход и хванах ръката й. Тя сметна жеста ми за естествен и не се отдръпна. Така, притиснати един до друг, направихме няколко крачки. В края на коридора, осветен от един страничен прозорец, тя бързо издърпа ръката си и ме отблъсна. Възвърнала сериозния си вид, дръпна синджира.

— Не трябва да се държиш така — каза тя малко подтисната. — Първо, аз съм сгодена, а освен това…

— Сгодена ли си?!

Едновременно забелязахме, че между тази забележка и фамилиарното ми държание нямаше връзка. Тя се овладя, изчервявайки се:

— Искам да кажа, че все още никой не трябва да подозира истинската ти природа. В твой интерес е, уверявам те.

Примирих се и покорно се оставих да бъда воден. Излязохме. Портиерът на института — грамадна горила в униформа — ни пусна да минем, поздрави Зира, а мен ме огледа любопитно. Навън аз позалитнах, зашеметен от движението и заслепен от силната светлина на Бетелгойз — повече от три месеца бях прекарал затворен. С пълни гърди вдишвах хладния въздух и същевременно се изчервявах заради голотата си. В клетката си бях свикнал с нея, но тук се чувствах смешен и безсрамен под погледите на минувачите-маймуни, които упорито ме разглеждаха. Зира категорично бе отказала да ме облече, като твърдеше, че облечен съм щял да бъда още по-смешен и да приличам на някой от онези дресирани хора, които показват по панаирите. Тя несъмнено имаше право. Ако минувачите се обръщаха, то всъщност беше не защото бях гол, а защото бях човек — порода, която предизвикваше по улиците същото любопитство, каквото във всеки френски град би предизвикала появата на някое шимпанзе. Възрастните се засмиваха и продължаваха пътя си. Няколко деца-маймуни се струпаха около мен, възхитени от гледката. Зира бързо ме завлече до колата си, настани ме на задната седалка, седна зад волана и бавно потегли по улиците.

Градът бе столица на важна област в маймунската държава. Бях го зърнал за малко при пристигането си и сега отново трябваше да свиквам, че е населен с маймуни-пешеходци, маймуни-автомобилисти, маймуни-търговци, със забързани маймуни и униформени маймуни, надзираващи поддържането на реда. Иначе не ми направи особено впечатление. Къщите приличаха на нашите, улиците, както и у нас, бяха доста мръсни. Нямаше такова голямо движение като у нас. Най-много ме учуди начинът, по който пешеходците пресичаха. Нямаше пешеходни пътеки, а въздушни пътища от едра телена мрежа, за която те се улавяха с четирите си ръце, облечени в меки кожени ръкавици, които не им пречеха да се хващат.

Когато ме разходи достатъчно, за да добия обща представа за града, Зира спря колата си пред висока телена ограда, зад която се виждаха цветни лехи.

— Това е паркът — каза ми тя. — Ще можем малко да повървим. Бих искала да ти покажа други неща, нашите забележителни музеи например, само че това все още е невъзможно.

Уверих я, че много се радвам, дето ще мога да се разтъпча.

— Затова пък — добави тя, — тук ще бъдем на спокойствие. Има малко хора, а вече трябва да поговорим сериозно.

Глава IV

— Ти, изглежда, не си даваш сметка какви опасности те грозят при нас?

— Някои вече са ми известни, но струва ми се, че ако успея да разкрия истинската си природа, нещо, което мога да направя още сега, маймуните би трябвало да ме приемат като техен духовен брат.

— Точно тук бъркаш. Чуй ме…

Ние се разхождахме из парка. Алеите бяха почти безлюдни — срещнахме само няколко влюбени двойки, у които моето присъствие предизвикваше само бегло любопитство. Затова пък аз ги наблюдавах безочливо, твърдо решен да не изпусна нито един случай да изуча маймунските нрави.

Влюбените вървяха със ситни крачки, прегърната през кръста, а дългите им преплетени ръце образуваха нещо като гъста мрежа. Често спираха на завоя на някоя алея, за да се целуват. А понякога, след като скришом се бяха огледали наоколо, се хващаха за ниските клони на някое дърво и изчезваха нагоре. Правеха го, без да се разделят, като всеки си помагаше с един крак и една ръка и скоро се изгубваха в листака: толкова бяха ловки, че предизвикваха завистта ми.

— Слушай — каза Зира. — Твоята „лодка“ — бях й обяснил най-подробно как сме стигнали до планетата — е била намерена, или поне това, което е останало след грабежа. Тя предизвиква любопитство у нашите учени. Разбраха, че не е правена при нас.

— Вие имате подобни съоръжения?

— Не чак толкова съвършени. Съдейки по това, което ми каза, ние все още сме доста по-назад от вас. Все пак сме изстреляли изкуствени спътници около нашата планета, а в последния дори имаше живо същество: един човек. Наложи се да го разрушим във въздуха, защото иначе не можехме да го върнем.

— Разбирам — казах аз разсеяно. — Използвате хора и за подобни опити.

— Налага се… И така, твоята ракета е намерена.

— А нашият кораб, който от два месеца обикаля около Сорор?

— Нищо не съм чувала за това. Изглежда, нашите астрономи не са го забелязали. Само че не ме прекъсвай постоянно. Някои учени изказаха хипотезата, че съоръжението идва от друга планета и че в него е имало някой. По-далеч не могат да отидат и да си представят, че е възможно съществата да приличат на хора.

— Но това трябва да им се каже, Зира! — изкрещях аз. — Дотегна ми да живея като затворник дори и в най-хубавата клетка, дори и под твоите грижи. Защо ме криеш? Защо не кажеш истината пред всички?

Зира се спря, огледа се наоколо и постави ръка върху моята.

— Защо ли? Правя го само в твой интерес. Нали познаваш Зайюс?

— Разбира се. Точно за него исках да поговорим. И какво?

— Забеляза ли как реагира на първите ти опити за разумна изява? Знаеш ли колко пъти съм се опитвала да разбера мнението му за теб и да му внуша — о, съвсем внимателно! — че може би не си животно, въпреки че така изглеждаш?

— Видях, че често и дълго спорехте, без да постигнете съгласие.

— Упорит е като магаре и тъп като човек! — избухна Зира. — Такива са, уви, почти всички орангутани. Веднъж за винаги е постановил, че твоите способности се обясняват с високоразвит животински инстинкт и нищо не е в състояние да го накара да промени мнението си. Лошото е, че той вече е подготвил дълга дисертация върху твоя случай, в която доказва, че си дресиран човек, т.е. човек, обучен да извършва някои действия, без да ги разбира, вероятно по време на някое предишно пленничество.

— Тъпо животно!

— Така е. Само че той е представител на официалната наука и е силен. Той е един от най-големите авторитети в института и всичките ми доклади минават през него. Убедена съм, че ще ме обвини в научен еретизъм, ако се опитам да разкрия истината за теб, както ти искаш. Ще ме уволнят. Това не е нищо, но знаеш ли на тебе какво може да ти се случи?

— Има ли по-окаяна съдба от живота в клетка?

— Неблагодарник такъв! Знаеш ли, че трябваше да употребя всичката хитрост, на която съм способна, за да му попреча да те прехвърли в енцефалитното отделение? Зайюс нямаше да се спре пред нищо, ако беше продължил да настояваш, че си разумно същество.

— Какво е това енцефалитно отделение? — попитах разтревожен.

— В него извършваме някои твърде деликатни операции на мозъка, като присаждане, изследване и подменяне на нервни центрове, изрязване на части или дори отстраняване на целия мозък.

— И тези опити ги правите върху хора!

— Разбира се. Човешкият мозък, както и цялата му анатомия са най-близки до нашите. За щастие природата е поставила на наше разположение животно, върху което можем да правим проучвания относно нашата физиология. Използваме човека за много други опити, с които малко по малко ще се запознаеш… Точно сега работим върху серия много важни изследвания…

— За които е необходим много човешки материал?

— Да, много. Това обяснява хайките, които правим в джунглата, за да попълваме запасите си. За съжаление ги организират горили и не успяваме да им попречим да се отдават на любимото си занимание — стрелбата с пушка. Така голям брой индивиди са загубени за науката.

— Много жалко наистина — съгласих се аз, присвивайки устни. — Но, да се върнем към мен…

— Разбираш ли защо настоях да се пази тайна?

— Значи съм осъден да прекарам остатъка от живота си в клетка?

— Не, стига да успее това, което съм замислила. Но не трябва да се издаваш, докато не настъпи благоприятен момент, в който да бъдат приведени необорими доказателства. Ето какво предлагам: след месец ще се състои ежегодният конгрес на биолозите. Това е значително събитие. Допуска се широка публика и присъстват представители на всички големи вестници. При нас общественото мнение е по-силно от Зайюс, по-могъщо от всички орангутани, взети заедно, а дори и от горилите. Това ще бъде твоят шанс. По време на заседанията на конгреса трябва да бъдат направени разкритията около теб; ти ще бъдеш представен от Зайюс, а той, както ти казах, е подготвил обширен доклад за теб и твоя прословут инстинкт. Най-добре е тогава ти да вземеш думата, за да обясниш случая. Сензацията ще бъде такава, че Зайюс няма да може да ти попречи. Само трябва да се изразяваш ясно пред събранието, за да убедиш публиката и журналистите така, както убеди мен.

— Ами ако Зайюс и орангутаните се заинатят?

— Горилите, принудени да се подчинят на общественото мнение, ще поставят тези глупаци на място. Все пак много от тях са малко по-малко тъпи от Зайюс, а пък и между учените има няколко шимпанзета, които по принуждение бяха приети в Академията заради изключителните им открития. Един от тях е Корнелиус, моят годеник. С него, само с него съм говорила за теб. Обеща ми да се застъпи за тебе. Разбира се, иска предварително да те види и сам да се убеди в невероятните неща, за които му разказах. Донякъде и заради това днес те доведох тук. Имам среща с него и би трябвало да дойде всеки момент.

Корнелиус ни очакваше до една леха с гигантски папрати. Беше шимпанзе с приятно държание, без съмнение по-възрастен от Зира, но твърде млад за академик. От самото начало бях удивен от дълбокия, изключително проницателен поглед.

— Как го намираш? — тихо ме попита Зира на френски.

Този въпрос ми даде да разбера, че напълно бях спечелил доверието на маймуната. Пошушнах й една похвална оценка и ние се приближихме.

Годениците се прегърнаха, както правеха това влюбените в парка. Без дори да ме погледне, Корнелиус беше разперил ръце насреща й. Въпреки всичко, което му Зира му бе говорила за мен, присъствието ми не означаваше за него повече, отколкото ако бях домашно животно. Самата Зира ме забрави за малко и те си размениха дълги целувки по муцуната. После тя се сепна, бързо се отдели от него и погледна настрани, засрамена.

— Ние сме сами, скъпа.

— Аз съм тук — казах с достойнство на възможно най-добрия маймунски език.

— Ох! — извика шимпанзето, като подскочи.

— Казах, че съм тук. Много ми е мъчно, че съм принуден да ви го напомням. Вашите прояви не ме дразнят, но се боя, че по-късно бихте могли да ми се сърдите.

— Дявол да го вземе! — възкликна шимпанзето-учен.

Зира се разсмя и ни запозна.

— Доктор Корнелиус от Академията — каза тя, — Юлис Меру, жител на Слънчевата система, по-точно от Земята.

— Приятно ми е да се запознаем — казах аз. — Зира ми говори за вас. Поздравявам ви, че имате толкова очарователна годеница.

И му протегнах ръка. Той отскочи назад, като че ли отпреде му беше изскочила змия.

— Значи е истина? — промълви той, като гледаше Зира с блуждаещ вид.

— Нима някога съм те лъгала, мили?

Той се съвзе. Беше човек на науката. След известно колебание стисна ръката ми.

— Как сте?

— Добре — казах аз. — Още веднъж моля за извинение, че ви бях представен в това облекло.

— Само за това мисли — каза Зира със смях. — Това му е комплекс. Не си дава сметка какво впечатление щеше да направи, ако беше облечен.

— И вие наистина идвате от… от…?

— От Земята, една планета от Слънчевата система.

До този момент той явно не се беше отнасял с особено доверие към изповедите на Зира. Бе предпочел да вярна, че всичко е някаква мистификация. Започна да ме обсипва с въпроси. Разхождахме се бавно: те вървяха пред мен подръка, а аз след тях, на края на каишката, за да не привличаме вниманието на малкото минувачи, с които се разминавахме. Моите отговори обаче предизвикваха любопитството му на учен до такава степен, че той често се спираше, пускаше годеницата си и започнахме да спорим; застанали един срещу друг, размахвахме ръце и чертаехме фигури върху пясъка на алеята. Зира не се сърдеше. Напротив, изглеждаше възхитена от впечатлението, което бях произвел.

Корнелиус, естествено, особено се интересуваше от възникването на Хомо сапиенс на Земята и ме накара сто пъти да му повторя всичко, което знаех по този въпрос. След това дълго стоя замислен. Каза ми, че моите разкрития безспорно представляват документ от капитално значение за науката въобще и в частност за него, особено сега, когато започваше извънредно трудни изследвания за произхода на маймуните. Доколкото разбрах, за него този проблем не бе окончателно решен и той не бе съгласен с общоприетите теории. Но когато стана дума за това, той се затвори в себе си и по време на тази първа среща не изказа пред мен своите мисли докрай.

Както и да е, аз представлявах за него изключителен интерес и той би дал всичко, за да ме има в своята лаборатория. Тогава заговорихме за сегашното ми положение и за Зайюс, чиято глупост и късогледство му бяха известни. Корнелиус одобри плана на Зира. Самият той щеше да се погрижи да подготви почвата, намеквайки в присъствието на някои от колегите си, че в моя случай има нещо много загадъчно.

На тръгване без колебание ми протегна ръка, след като се беше убедил, че по алеята няма никой. След това целуна годеницата си и се отдалечи, като многократно се обръщаше, за да се увери, че не бях халюцинация.

— Очарователно младо шимпанзе — казах аз, докато вървяхме към колата.

— И много голям учен. Уверена съм, че с неговата подкрепа ще успееш да убедиш конгреса.

— Зира — прошепнах й на ухото, когато бях настанен на задната седалка, — на теб ще дължа свободата и живота си.

Давах си сметка за всичко, което бе направила за мен след залавянето ми. Ако не беше тя, никога нямаше да мога да установя контакт с маймунския свят. Зайюс би могъл да ги убеди да ми извадят мозъка, само и само да докаже, че не съм мислещо същество. Благодарение на нея сега имах съюзници и можех да гледам на бъдещето малко по-оптимистично.

— Направих го от любов към науката — каза тя, изчервявайки се. — Ти си уникален случай и трябва да бъдеш запазен на всяка цена.

Сърцето ми преливаше от благодарност. Оставих се да бъда завладян от вътрешната сила на погледа й, като успях да се абстрахирам от нейната физика. Поставих ръка върху дългата й космата лапа. Тя трепна и в погледа й усетих голям прилив на симпатия към мен. И двамата бяхме дълбоко смутени и по обратния път не продумахме. Когато ме върна в клетката ми, аз грубо отблъснах Нова, която ме посрещна със своите детинщини.

Глава V

Зира скришом ми бе дала едно електрическо фенерче и ми носеше книги, които криех под сламата. Сега чета и говоря свободно на езика на маймуните. Всяка нощ прекарвах по няколко часа в изучаване на тяхната цивилизация. Най-напред Нова се възпротиви. Дойде да подуши една книга, оголвайки зъби, сякаш имаше пред себе си опасен противник. Но достатъчно бе да насоча срещу нея светлината, за да я видя как отстъпва в едно ъгълче, разтреперана и стенеща. Откакто притежавах този инструмент, аз бях неин пълновластен господар и вече не се нуждаех от плесници, за да я укротявам. Усещах, че тя ме смята за съмнително същество, и по много признаци разбирах, че и останалите затворници ме възприемат така. Авторитетът ми значително нарасна. И аз злоупотребявах с това. Понякога ме обземаше желание да я измъчвам без причина и насочвах към нея лъча на фенерчето. След това тя ме молеше за прошка заради моята жестокост.

Ласкаех се от мисълта, че вече съм си създал точна представа за маймунския свят.

Маймуните не са разделени на нации. Цялата планета се ръководи от министерски съвет, начело на който стои триумвират от една горила, един орангутан и едно шимпанзе. Наред с това правителство съществува и Парламент от три камари: на горилите, на орангутаните и на шимпанзетата, всяка от които защитава интересите на своята раса.

В действителност това деление на три раси е единственото, което все още е в сила при тях. По принцип всички са равноправни и могат да заемат всякакъв пост. Но в действителност, с малки изключения, всяка раса е тясно специализирана.

Още от древни времена, когато са господствали благодарение на физическата си сила, горилите са запазили стремеж към властта и все още са най могъщата класа. Не се смесват с масите, никога няма да ги видиш сред народните демонстрации, обаче именно те ръководят отгоре повечето от големите предприятия. Общо взето, са доста невежи, но интуитивно знаят как да използват знанията. Най много се отличават в изкуството да набелязват общи директиви и да командват другите маймуни. Когато някой инженер направи интересно откритие, например осветителна лампа или нов вид гориво, с експлоатацията на изобретението и с извличането на пълната изгода от него почти винаги се наема горила. Без да са действително умни, те са много по хитри от орангутаните. Получават от тях всичко, което поискат, като се възползуват от гордостта им. Така в нашия институт, над Зайюс, който е научен ръководител, има и една горила, административен директор, която се появява съвсем рядко. В нашето отделение е идвала само веднъж. Така ме погледна, че моментално неволно се изправих и застанах мирно. Забелязах, че Зайюс се държи сервилно, а дори и Зира изглеждаше впечатлена от внушителния й вид.

Горилите, които не заемат високи постове, в повечето случаи изпълняват черна работа, изискваща сила. Зорам и Занам например вършат там само груба работа и най-вече възстановяват реда, когато е необходимо.

Някои горили стават ловци. Тази работа я пазят почти само за тях. Ловят диви животни и особено хора. Вече подчертах колко много хора са необходими на маймуните за техните опити. Те заемат в живота им такова място, че аз се обърквам, разкривайки постепенно значението му. Изглежда, част от маймунското население е заето с биологични изследвания, но на тази особеност ще се върна отново. Във всеки случай, набавянето на хора изисква организирани акции. В тази промишленост, начело на която винаги стоят горили, се използват голям брой ловци, преследвачи, преносвачи, продавачи. Мисля, че тези предприятия са преуспяващи, защото хората струват скъпо.

Наред с горилите — дори бих казал под тях, макар че йерархията може да бъде оспорвана, — съществуват орангутаните и шимпанзетата. Първите, твърде малобройни, Зира ги беше определила пред мен с кратката формула: представители на официалната наука.

Това отчасти е вярно, но понякога някои от тях се отдават на политиката, изкуствата или литературата. Във всички тези дейности характерът им остава един и същ: внушителни, важни, педантични, лишени от оригиналност и критичен усет, горещи привърженици на традицията, слепи и глухи за каквато и да било новост, обожаващи клишетата и готовите формули, те образуват основата на всички академии. Надарени със силна памет, научават наизуст много неща от книгите. След това самите те пишат книги, в които повтарят прочетеното, нещо, което им донася признание сред техните колеги-орангутани. Може би по отношение на тях съм малко повлиян от мнението на Зира и нейния годеник, които — както и всички останали шимпанзета — ги ненавиждат. Впрочем също толкова ги презират и горилите. Те се присмиват на тяхното раболепие, но ги използват за осъществяването на своите комбинации. Почти всички орангутани имат зад гърба си по една горила или съвет от горили, които им помагат да се издигнат и ги поддържат на високи постове, като се грижат да задоволяват страстта им по титли и ордени, но всичко това трае до деня, в който престанат да им носят полза. Тогава безмилостно ги уволняват и ги заместват с други маймуни от същия вид.

Остават шимпанзетата. По всичко личи, че са интелектуалците на планетата. Не от самохвалство Зира казва, че те са автори на всички големи открития. Най-много това обобщение да е малко преувеличено, тъй като все пак съществуват и изключения. Във всеки случай шимпанзетата пишат повечето интересни книги в най-различни области. Изглежда притежават силно развит търсачески дух.

Вече споменах по какъв начин орангутаните съчиняват своите произведения. Лошото е — Зира често се оплаква от това, — че така се правят всички учебници, които разпространяват груби грешки сред маймунската младеж. По нейните думи до неотдавна в уроците продължавали да твърдят, че планетата Сорор била център на света, макар че това погрешно схващане отдавна било отхвърлено от всяка средноинтелигентна маймуна. И всичко това само защото преди хиляди години на Сорор живяла една много авторитетна маймуна на име Харистас, която поддържала подобни идеи и чиито догми орангутаните оттогава повтарят. Отношението на Зайюс към мен ми стана по-ясно, откакто разбрах, че този Харистас учел, че единствено маймуните могат да имат душа. За щастие шимпанзетата имат много по-критичен ум. От няколко години насам те, изглежда, влагат необикновена страст да разгромят учението на този остарял идол.

Горилите рядко пишат книги. Ако не съдържанието, то формата им заслужава похвала. Прелиствал съм няколко, чиито заглавия помня: „В основата на изследванията — необходимост от солидна организация“, „Преимуществата на социалната политика“ или да кажем „Организация на големите хайки за хора в Зеления материк“. В тези произведения винаги има много документация, а всяка отделна глава е съставена от тесен специалист. Има диаграма, таблици, цифри, а често и хубави снимки.

Единството на Сорор, където войната и военните разходи са непознати, — там няма армия, а само полиция — ми се струваха фактори, които можеха да спомогнат за бързия напредък на маймуните във всички области. Но не е така. Макар че Сорор вероятно е малко по-стара от Земята, ясно е, че там в много отношения са по-назад от нас.

Имат електричество, промишленост, автомобили, самолети, но що се отнася до покоряването на космическото пространство, те са едва на етапа на изкуствените спътници. Мисля, че теоретичните им познания за безкрайно големите и безкрайно малките величини отстъпват на нашите. Това изоставане може би се дължи на чиста случайност — не се съмнявам, че един ден ще ни настигнат, вземайки пред вид работоспособността и изследователския ум на шимпанзетата. В действителност, изглежда, че в историята на маймуните съществува мрачен период на застой, продължил твърде дълго, по-дълго отколкото при нас и че едва неотдавна са навлезли в епохата на великите открития.

Трябва да подчертая и това, че голяма част от техните научни изследвания се правят в областта на биологията и изучаването на маймуната, за която цел използват човека. Той, впрочем, играе важна, макар и доста унизителна роля в тяхното съществование. За щастие на планетата има голям брой хора. Четох едно изследване, което доказва, че има повече хора, отколкото маймуни. Само че броят на маймунското население нараства, докато в същото време хората намаляват и някои учени вече са разтревожени за бъдещото снабдяване на своите лаборатории.

Всичко това не изяснява тайната на подема на маймуните до върха на еволюцията. Възможно е впрочем да няма никаква тайна. Без съмнение тяхното развитие е толкова естествено, колкото и нашето. Все пак аз съм против тази идея, която ми изглежда неприемлива и сега зная, че и някои учени от Сорор също смятат, че издигането на маймуните е явление, което все още далеч не е обяснено. Корнелиус принадлежи към тази школа и смятам, че последователите му са измежду най-светлите умове. Може би незнанието откъде идват, кои са и накъде отиват е причина да страдат от тази неизвестност? Навярно именно това чувство им вдъхва някаква френетичност в биологичните изследвания и дава такава странна насоченост на научната им дейност? С тези въпроси приключиха моите нощни размишления.

Глава VI

Зира доста често ме водеше на разходка в парка. Там понякога се срещахме с Корнелиус и заедно подготвяхме доклада, който той трябваше да произнесе пред конгреса. Денят на откриването му наближаваше и това доста ме изнервяше. Зира ме уверяваше, че всичко ще мине добре. Корнелиус бе нетърпелив да бъде признато моето положение и да ми върнат свободата, за да може основно да ме изследва… да сътрудничи с мен, поправи се той, щом забеляза моето недоволство от подобна постановка на въпроса.

Един ден, тъй като годеникът й отсъстваше, Зира ми предложи да отидем в Зоологическата градина, която се намираше в съседство с парка. Много ми се искаше да присъствам на някое представление или да посетя музей, но тези развлечения все още ми бяха забранени. Единствено от книгите бях получил известна представа за изкуството на маймуните. Бях се възхищавал на репродукции на класически картини, портрети на известни маймуни, сцени от селския живот, привлекателни голи тела на женски маймуни, около които пърхаше крилато маймунче-амурче, батални сцени, датиращи от времето, когато все още е имало войни, където бяха изобразени ужасни горили, облечени в мундири, покрити с нашивки. И маймуните бяха имали своите импресионисти, а някои съвременни художници бяха достигнали до абстрактната живопис. Всичко това го бях открил в моята клетка на слабата светлина на фенерчето. Можех да присъствам, без това да изглежда неприлично, само на спектакли на открито. Зира ме беше водила на някакво спортно състезание, което напомняше нашия футбол, на боксов мач между две горили, който ме накара да потръпна, и на едно състезание по лека атлетика, на което пъргави шимпанзета с помощта на летвата се издигаха на изумителна височина.

Съгласих се да отида в Зоопарка. Отначало нищо не ме учуди. Животните много приличаха на земните. Имаше хищници, дебелокожи, преживни, влечуги и птици. След всичко, което бях видял на планетата Сорор, в никакъв случай не можеше да ме смае наличието на тригърба камила и глиган с кози рога.

Удивлението ми започна в сектори на хората. Зира видимо съжаляваше, че ме е довела там, и се опита да ме убеди да не отиваме, но любопитството ми беше твърде силно и дърпах каишката, докато тя отстъпи.

В първата клетка, пред която се спряхме, имаше най-малко петдесетина човека — мъже, жени, деца, показани там за най-голяма радост на зяпачите-маймуни. Те трескаво и без ред се суетяха, подскачаха, блъскаха се, стараеха се да привлекат вниманието с всевъзможни фокуси.

Това беше истинско представление. Искаха да спечелят благосклонността на маймунчетата, които бяха наобиколили клетката и от време на време им подхвърляха плодове или парчета сладкиши, купени от една стара маймуна на входа на градината. Онзи, който най-добре успееше да се покатери по решетките, да върви на четири крака или на ръце, било възрастен или дете, получаваше възнаграждението. А попаднеше ли лакомството сред някоя група, хората веднага започваха да се хапят, да се дращят, да си скубят косите и всичко това бе съпроводено от остри крясъци на разярени животни.

Някои от по-улегналите пленници не вземаха участие в суматохата. Те стояха отстрани, близо до решетките, и щом видеха, че някое дете-маймунче бръква в кесията си, умолително протягаха ръка към него. Ако то беше малко, обикновено отстъпваше ужасено, но родителите или по-големите му приятели започваха да му се подиграват, докато то разтреперано се решеше да подаде наградата в ръката на човека.

Появата на човек извън клетката предизвика известно учудване както между затворниците, така и сред присъстващите маймуни. Първите за миг престанаха да подскачат, за да ме огледат подозрително, но тъй като аз кротувах и с достойнство пренебрегвах подаянията, които маймунчетата уж ми подаваха, то и едните, и другите изгубиха интерес към мене и можех спокойно да наблюдавам всичко. Отвращаваше ме мекушавостта на тези създания и почувствувах, че се изчервявам от срам, когато за сетен път установих колко си приличаме физически.

Другите клетки предлагаха същите унизителни гледки. Вече бях готов да се оставя да бъда отведен от Зира, с препълнено от мъка сърце, когато изведнъж едва успях да се въздържа да не извикам от учудване. Там, пред мен, сред стадото, се намираше той, моят спътник, ръководителят и душата на нашата експедиция, прочутият професор Антел. И него го бяха хванали, но късметът му бе излязъл по-лош и го бяха продали на Зоологическата градина.

Просълзих се от радост, че с очите си го виждам жив, но положението, в което бе поставен този голям учен, ме накара да потръпна. Вълнението ми малко по малко премина в болезнено смайване, когато забелязах, че държанието му по нищо не се отличава от това на другите хора. Поведението му беше изумително, но аз не можех да не повярвам на себе си. Той беше от кротките, който не вземаха участие в свадите, а протягаха ръка през решетката с изражение на просяк. Видях го точно когато се готвеше да действа, и по нищо в държанието му не можеше да се отгатне истинската му природа. Една маймунка му подаде някакъв плод. Ученият го взе, седна на земята със скръстени крака и лакомо го захапа, втренчил жаден поглед в благодетеля си, сякаш в очакване на друга щедрост. Тази гледка отново ме накара да се просълзя. Тихичко обясних на Зира причината за своето смущение. Искаше ми се да се приближа и да му кажа нещо, но тя решително се възпротиви. В момента не можех нищо да направя за него, а вълнението, че отново се бяхме намерили, ни излагаше на риска да предизвикаме скандал, който можеше да навреди на общите ни интереси и да провали собствените ми планове.

— След конгреса, когато ще бъдеш признат и приет като разумно същество, ще се заемем с него — ми каза тя.

Зира беше права и аз със съжаление се оставих да ме отведе. По пътя към колата й обясних кой беше професор Антел и с какво име се ползваше сред учените на Земята. Тя дълго мисли и обеща да направи всичко възможно да го измъкне от Зоопарка. Върна ме в института поуспокоен, но тази вечер отказах да изям храната, която ми донесоха горилите.

Глава VII

През седмицата преди конгреса посещенията на Зайюс зачестиха. Подлагаше ме на много нови смешни тестове; секретарката му изпълни няколко тетрадки с наблюдения и заключения, свързани с мен. Аз лицемерно се стараех да не се показвам по-умен, отколкото трябваше.

Най-после дългоочакваният миг настъпи, но при мен дойдоха едва на третия ден след започването на конгреса, тъй като най-напред маймуните водеха разпалени теоретични дебати. Зира ме държеше в течение на тяхната работа. Зайюс вече беше прочел обширен доклад, в който ме представяше като човек с удивително развити инстинкти, но в заключение изтъкваше, че съм напълно лишен от разум. Корнелиус му постави няколко коварни въпроса, за да разбере как ще обясни в такъв случай някои страни от моето поведение. Това поднови стари вражди и последната дискусия беше доста бурна.

Учените бяха разделени на два лагера — едните отричаха възможността животните да имат душа, докато другите намираха разлика само в степените на развитие на психиката на животните и тази на маймуните. Разбира се, никой не подозираше цялата истина освен Корнелиус и Зира. При все това в доклада на Зайюс бяха описани такива удивителни постъпки, че без този глупак въобще да се досети, той обърка ако не учените с титли, то поне някои безпристрастни наблюдатели и из града плъзна слух, че е намерен някакъв съвсем необикновен човек.

Когато ме извеждаше от клетката, Зира ми пошепна на ухото:

— Ще присъстват много големи учени и представители на цялата преса. Всички са възбудени и предчувстват сензация. Това е чудесно за тебе. Кураж!

Моралната й подкрепа ми бе необходима. Чувствах се ужасно изнервен. Цяла нощ бях преговарял речта си. Знаех я наизуст и тя трябваше да убеди и най-тесногръдите, но ме преследваше ужасът, че няма да ме оставят да говоря.

Горилите ме завлякоха до един камион с решетки, където се озовах в компанията на още няколко човешки индивида, които поради някои особености също бяха удостоени с честта да бъдат представени пред научния форум. Стигнахме до грамадно здание с купол. Пазачите ни въведоха в салон, съседен на заседателната зала, в който имаше клетки. Там останахме да чакаме благоволението на учените. От време на време важна горила, облечена в черен мундир, отваряше една врата и извикваше някой номер. Тогава пазачите слагаха нашийник на човека, чийто ред бе дошъл, и го отвеждаха. При всяка поява на разсилния сърцето ми се разтуптяваше. През открехната врата от залата се чуваше глъчка, а понякога възклицания или аплодисменти.

Тъй като откарваха хората веднага след представянето им, накрая аз останах в салона сам с пазачите, преповтаряйки трескаво основните моменти от своята реч. Бяха ме оставили за на края като някоя звезда. Черната горила се появи още веднъж и извика моя номер. Бързо се изправих, взех от ръцете на една слисана маймуна синджира, който тя се готвеше да закачи на нашииника ми, и сам си го сложих. Така, с двама телохранители от двете ми страни, с твърда стъпка влязох в заседателната зала. Още на входа се спрях, смаян и смутен.

Откакто бях дошъл на планетата Сорор, бях виждал странни зрелища. Смятах, че дотолкова съм свикнал с присъствието на маймуните и на техните прояви, че не можеха да ме учудят. И все пак пред очите ми се появи толкова своеобразно и грандиозно зрелище, че ми се зави свят, и отново се запитах дали не сънувам.

Намирах се на дъното на гигантски амфитеатър (не знам защо, това ме наведе на мисълта за деветте кръга на Дантевия ад), в който всички пейки около и над мен бяха заети от маймуни. Имаше няколко хиляди. Никога не бях виждал толкова маймуни, събрани на едно място; това множество надхвърляше и най-безумните представи на моето бедно земно въображение, броят им ме подтискаше.

Олюлях се и направих опит да се съвзема, търсейки някакъв ориентир сред тази тълпа. Пазачите ме тикаха към центъра на кръга, напомнящ циркова арена, където беше поставен подиум. Бавно се завъртях. Редовете се издигаха до тавана на височина, която ми се стори изумителна. На най-близките места седяха членове на конгреса — именити учени, облечени в раирани панталони и тъмни рединготи, всички с ордени, почти всички на почетна възраст и почти всички орангутани. В тази група все пак различих малък брой горили и шимпанзета. Потърсих Корнелиус между тях, но не го открих.

Зад една преграда, няколкото следващи реда бяха запазени за сътрудниците и помощниците на учените. На същата височина се намираше трибуната, определена за журналистите и фотографите. И накрая, още по-нагоре, зад друга една преграда, се блъскаше многобройната публика от маймуни, които ми се сториха свръхвъзбудени, ако се съди по всеобщия шепот, който съпроводи появата ми.

Опитах се също да открия Зира, която трябваше да бъде между асистентите. Чувствувах нужда да бъда подкрепен от нейния поглед. И този път бях разочарован, не успях да открия нито една позната маймуна сред маймунската навалица наоколо.

Отново насочих вниманието си към големците. Всички те седяха в червени фотьойли, докато на простосмъртните се полагаха само столове или пейки. На вид много приличаха на Зайюс. Свели ниско глави, с прекалено дълги, свити в лактите ръце, орангутаните от време на време драскаха някакви бележки или може би — някоя детска рисунка. За разлика от силната възбуда, която цареше по горните пейки, те ми се сториха съвсем затъпели. Създадоха у мен впечатлението, че влизането ми, обявено по един високоговорител, идваше точно навреме, за да разбуди задрямалото им внимание. Съвсем добре си спомням, че наистина видях как три орангутана се стреснаха и рязко вдигнаха глава, сякаш ги бяха изтръгнали от дълбок сън.

Сега всички бяха съвсем будни. Изглежда, моето представяне беше гвоздеят на програмата и аз почувствах, че ставам прицел на хиляди чифтове маймунски очи с различно изражение — от безразлично до ентусиазирано.

Моите пазачи ме накараха да се кача на подиума, където седеше горила с изискани обноски. Зира ми беше обяснила, че конгресите се ръководят не от учен, както е било преди, когато маймуните на науката, оставени без контрол, се впускали в безкрайни спорове, които никога не довеждали до някакво заключение, а от един организатор. Вляво от тази внушителна личност седеше секретар — шимпанзе, който водеше протокола на заседанието. Вдясно от него един след друг заставаха учените, които бяха на ред, за да изложат своята теза или да представят нещо. В момента Зайюс заемаше това място, посрещнат от вяли ръкопляскания. Благодарение на система от високоговорители, свързани с мощни прожектори, публиката от най-горните пейки не пропускаше нищо от това, което ставаше на подиума.

Горилата-председател размаха звънеца, изчака да се установи тишина и заяви, че дава думата на знаменития Зайюс, за да представи човека, за когото вече бе осведомил събранието. Орангутанът стана, поздрави и започна речта си. През това време аз се стремях да се държа възможно най-умно. Когато за пръв път ме спомена, аз се поклоних и сложих ръка на гърдите си, което предизвика бурен смях, но звънчето бързо го потуши. Веднага схванах, че подобни смешки не бяха в моя полза, тъй като можеха да бъдат изтълкувани просто като резултат на добра дресура. Застанах кротко, изчаквайки края на доклада му.

Зайюс припомни заключенията от доклада си и обяви какви подвизи ще ме накара да извърша с принадлежностите, които бе наредил да приготвят за проклетите му опити. В заключение съобщи, че като някои птици съм можел да повтарям отделни думи и че той се надявал да успее да ме накара да покажа тези постижения пред събранието. След това се обърна към мен, взе кутията с многото заключалки и ми я подаде. Но вместо да ги отключа, аз се отдадох на други упражнения.

Моят час беше настъпил! Вдигнах ръка, лекичко подръпнах синджира, приближих се до микрофона и се обърнах към председателя:

— Многоуважаеми господин председател — започнах аз на моя най-добър маймунски език. — С най-голямо удоволствие ще отворя тази кутия; както и на драго сърце ще изпълня всички номера от програмата. Преди обаче да пристъпя към тази проста за мен задача, моля за разрешение да направя едно съобщение, което, кълна се, ще порази научното събрание.

Всяка една от думите, които произнесох съвсем ясно, попадаше точно в целта. Резултатът оправда предварителните ми очаквания. Всички маймуни останаха по местата си като попарени, потресени, притаили дъх. Журналистите дори забравиха да си вземат бележки и нито един фотограф не прояви достатъчно присъствие на духа, за да запечата този исторически момент.

Председателят ме гледаше тъпо. Що се отнася до Зайюс, той изглеждаше вбесен.

— Господин председателю — изкрещя той, — аз протестирам…

Но тук внезапно спря, осъзнавайки колко нелепо е да спори с човек. Аз се възползвах, за да взема отново думата:

— Господин председателю, с най-дълбоко уважение настоявам решително да ми бъде дадено това благоволение. След като ви обясня, тогава, кълна се в честта си, ще се подчиня на изискванията на знаменития Зайюс.

Мъртвата тишина бе последвана от ураган. По пейките преминаваше вихрушка от безумие, която превърна маймуните в истерична маса. Чуваха се възклицания, смехове, плачове и възгласи, а от всички страни непрекъснато пращяха светкавиците, тъй като фотографите най-сетне си бяха възвърнали способността да използуват крайниците си. Врявата продължи цели пет минути, по време на които председателят, който се бе посъвзел, не откъсваше поглед от мен. Най-сетне взе решение и размаха звънеца.

— А-а-аз — започна да заеква той, — не ми е съвсем ясно как да се обръщам към вас.

— Просто „господине“ — казах аз.

— Да. И така, господине, смятам, че при наличието на такъв изключителен случай, научният конгрес, който имам честта да ръководя, е длъжен да изслуша вашето изказване.

Нова вълна от аплодисменти приветства това мъдро решение. Не исках нищо друго. Изправих се в центъра на подиума, закрепих микрофона на моята височина и произнесох следната реч.

Глава VIII

— Уважаеми господин председателю,

Достойни горили,

Мъдри орангутани,

Умни шимпанзета,

О, маймуни!

Разрешете на един човек да се обърне към вас. Зная, че външността ми е странна, видът ми — отблъскващ, профилът ми — животински, миризмата ми — ужасна, цветът на кожата ми — отвратителен. Зная, че гледката на това смешно тяло е обидна за вас, но също така зная, че се обръщам към най-учените и най-мъдри маймуни, към тези, чийто ум е способен да се издигне над сетивните възприятия и да открие разумната същност на съществото отвъд жалката материална обвивка…

Това високопарно и изпълнено със самоунижение начало ми беше наложено от Зира и Корнелиус, които знаеха, че това е начинът да бъдат поласкани орангутаните. Продължих в пълна тишина:

— Чуйте ме, о маймуни, тъй като аз говоря, и то, уверявам ви, не като машина или папагал. Мисля и говоря, и разбирам толкова добре казаното от вас, колкото и това, което изразявам самия аз. Ако ваши милости благоволят да ме разпитат в този момент, за мен ще бъде удоволствие да отговоря колкото ми е възможно по-добре на въпросите им.

Но преди това искам да открия пред вас следната изумителна истина: аз съм не само мислещо същество, не само това човешко тяло е парадоксална обвивка на душа, но аз идвам от една далечна планета, от Земята, от тази Земя, където по някаква все още необяснима прищявка на природата мъдростта и разумът са присъщи именно на хората. Моля за разрешение да уточня мястото на моя произход, не, разбира се, за уважаемите учени, които виждам около себе си, но за някои от моите слушатели, които навярно не са толкова вещи по въпросите на различните звездни системи.

Доближих се до черната дъска и с помощта на няколко схеми се постарах да изобразя Слънчевата система и нейното положение в галактиката. Изложението ми беше изслушано с благоговейно мълчание. Но след като завърших скиците си, на няколко пъти потупах ръце една в друга, за да ги отърся от тебеширения прах. Този прост жест предизвика шумен възторг сред тълпата от горните пейки. Обърнах се към публиката и продължих:

— И така, на Земята разумът се е вселил в човешката раса. Така е и аз не съм в състояние да направя нищо. Хората са еволюирали, докато маймуните — откак открих вашия свят, аз съм потресен — са останали в диво състояние. В човешкия череп мозъкът се е развил и се е превърнал в организирана материя. Хората са измислили езика, открили са огъня, използвали са оръдията на труда. Те са внесли порядъка на моята планета и са изменили облика й. И най-сетне те са тези, които са създали толкова съвършена цивилизация, която по много пунктове напомня вашата, о маймуни.

На това място се постарах да дам множество примери за нашите най-значителни постижения. Описах градовете, заводите, съобщителните средства, правителствата, законите, забавленията. След това се обърнах по-специално към учените и се опитах да създам у тях представа за нашите завоевания в благородната област на науката и изкуството. Колкото повече говорех, толкова по-твърд ставаше гласът ми. Започнах да изпитвам някакво опиянение, като богаташ, който се хвали със съкровищата си.

После преминах към разказа за собствените си приключения. Обясних по какъв начин бях достигнал света на Бетелгойз и на планетата Сорор, как бях хванат, затворен в клетка, как съм се опитал да установя контакт със Зайюс и как — поради липса на находчивост несъмнено — всичките ми усилия са били напразни. Накрая споменах за проницателността на Зира, за нейната ценна помощ, за тази на доктор Корнелиус. В заключение казах:

— Ето това исках да ви кажа, о маймуни! Сега оставям на вас да решите дали след такива приключения трябва да бъда третиран като животно и да завърша дните си в клетка. Остава да добавя, че при вас съм дошъл без никакви враждебни намерения, движен единствено от изследователски дух. Откак започнах да ви разбирам, вие все повече ми харесвате и аз ви се възхищавам с цялата си душа. Ето впрочем плана, който искам да изложа пред големите умове на тази планета. Аз безспорно мога да ви бъда полезен със земните си познания. От друга страна пък, за няколкото месеца, прекарани в клетката, аз научих повече неща, отколкото през цялото си предишно съществование. Да обединим нашите усилия! Да установим контакт със Земята! Да тръгнем, маймуни и хора, ръка за ръка и космосът ще ни открие всички свои тайни!

Изтощен, аз замълчах сред мъртва тишина. Неволно се извърнах към масата на председателя, сграбчих оттам чаша с вода и я изпих на един дъх. Както и първия път, когато бях потрил ръце, този прост жест също оказа огромно въздействие и предизвика страхотна врява. Внезапно залата се развихри по начин, който не би могъл да бъде описан от ничие перо. Знаех, че съм спечелил аудиторията, но не бих повярвал, че на света има събрание, което би изразявало чувствата си толкова шумно. Бях крайно озадачен, но не изгубих присъствие на духа дотам, че да не забележа една от причините за тази невероятна врява: маймуните, по природа излиятелни, ръкопляскаха с четирите си ръце, когато някое представление им хареса. Сега наоколо ми вилнееше вихрушка от неудържими същества, седнали на задниците си, и тъй бясно пляскащи с четирите си крайника, че човек можеше да си помисли, че куполът ще се сгромоляса — сред всички тези крясъци преобладаваха глухите гласове на горилите. Това беше едно от последните ми ясни впечатления от това паметно заседание. Усетих, че залитам. Огледах се с безпокойство. В този момент Зайюс гневно стана от мястото си и закрачи напред-назад по подиума, с ръце на гърба, също както се разхождаше пред моята клетка. Като насън видях празното му кресло и се отпуснах в него. Преди да припадна, успях да чуя нов изблик на възторг, който приветства тази постъпка.

Глава IX

Дойдох в съзнание едва след доста време — на такова изпитание ме беше подложило това напрегнато заседание. Намирах се в някаква стая, легнал в легло. Зира и Корнелиус се грижеха за мен, а през това време униформени горили задържаха групата журналисти и любопитни, които напираха към мен.

— Чудесно! — прошепна ми Зира. — Ти спечели.

— Юлис — ми каза Корнелиус, — нас ни чакат велики дела!

Каза ми, че Големият съвет на Сорор току-що е провел извънредно заседание и е взел решение незабавно да бъда освободен.

— Неколцина бяха против, — добави той, — но общественото мнение беше на ваша страна и нямаше как да постъпят по друг начин.

Беше помолил и бе получил разрешение да ме вземе за сътрудник и сега потриваше ръце при мисълта за помощта, която щях да му окажа в неговите изследвания.

— Ще живеете тук. Надявам се, че този апартамент ще ви хареса. Намира се съвсем близо до моя, в едно от крилата на института, определено за висшия персонал.

Огледах се объркан, понеже мислех, че сънувам. Стаята бе комфортно обзаведена. За мен започваше нова ера. След като толкова бях жадувал този миг, сега внезапно усетих, че ме обзема странно чувство на носталгия. Погледът ми срещна очите на Зира и разбрах, че проницателната маймуна отгатваше моята мисъл. Тя се усмихна доста двусмислено:

— Тук, разбира се, Нова няма да бъде при теб — каза тя.

Изчервих се, повдигнах рамене и седнах. Силите ми се бяха възвърнали и бързах да се впусна в моя нов живот.

— Имаш ли достатъчно сили, за да присъстваш на едно малко събиране? — попита Зира. — Поканили сме няколко приятели, само шимпанзета, за да отпразнуваме този велик ден.

Отговорих, че това би било голямо удоволствие за мен, но че вече ми е омръзнало да се разхождам гол. Чак тогава забелязах, че съм облечен в пижама — Корнелиус ми беше заел една от своите. Но ако все пак можех да навлека пижамата на шимпанзето, то в който и да било от костюмите му щях да бъда смешен.

— Утре ще имаш пълен гардероб. А за тази вечер ще ти ушият подходящ костюм. Ето го и шивача.

Влизаше дребно шимпанзе, което ме поздрави извънредно учтиво. Научих, че докато съм бил в безсъзнание, най-известните шивачи си бяха оспорвали правото да ме облекат. Клиентелата на този тук, най-реномирания, се състоеше от най-прочутите столични горили.

Сръчността и бързината му ме възхитиха. За по-малко от два часа успя да ми ушие приличен костюм. Когато почувствувах, че съм облечен, изпитах приятно чувство, а Зира ме разглеждаше с широко отворени очи. Докато майсторът ми пробваше костюма, Корнелиус пусна журналистите, които обсаждаха вратата ми. В продължение на повече от час ме обсипваха с въпроси, фотографите ме обстрелваха, караха ме да описвам най-пикантни подробности за планетата Земя и за тамошния живот на хората. Аз на драго сърце давах интервюта, тъй като сам бях журналист, прекрасно разбирах каква неочаквана находка представлявам за моите колеги и знаех, че пресата може да се окаже могъща подкрепа за мен.

Бе станало късно, когато си отидоха. Щяхме да излизаме, за да отидем при приятелите на Корнелиус, но ни задържа Занам. Той, изглежда, беше в течение на последните събития, защото ме поздрави съвсем тихо. Търсеше Зира, за да й каже, че в нейния отдел не всичко върви добре. Разярена от дългото ми отсъствие, Нова вдигала страхотна врява. Нервността й се бе предала на всички останали затворници и никакво мушене с копие не било в състояние да ги успокои.

— Отивам там — каза Зира. — Почакайте ме.

Погледнах я умолително. Тя се поколеба, след което повдигна рамене.

— Ела, ако искаш — каза тя. — В края на краищата сега си свободен, а може би и ще успееш да я успокоиш по-добре от мен.

Влязохме заедно в залата с клетките. Щом ме забелязаха, затворниците се укротиха и след врявата настъпи напрегната тишина. Без съмнение те ме познаха въпреки дрехите и изглежда разбираха, че присъстваха на изумително събитие.

Разтреперан, тръгнах към клетката на Нова, към моята клетка. Приближих се до нея, усмихнах й се, заговорих й. За момент ми се стори, както никога дотогава, че тя следи мисълта ми и ще ми отговори. Това беше невъзможно, но моето присъствие успокои както нея, така и останалите. Тя взе бучката захар, която й подадох, и я схруска, докато аз се отдалечавах с натъжено сърце.

От тази вечер, която прекарахме в едно модно кабаре — Корнелиус бе решил да ме въведе отведнъж в маймунското общество, тъй като така и така трябваше да живея сред тях — съм запазил смътно и смущаващо впечатление.

Неяснотата бе причинена от алкохола, който изгълтах още с идването си и от който организмът ми вече бе отвикнал. А смущението ми се дължеше на необичайното усещане, което впоследствие щеше да ме завладява при доста други случаи. Мога да кажа само, че в съзнанието ми все повече отслабваше представата за маймунското у заобикалящите ме личности, докато в същото време все повече внимание обръщах на тяхната, длъжност или роля, отредена им в обществото. В метр д’отела например, който раболепно дойде при нас, за да ни заведе до масата ни, аз виждах само метр д’отела, а не горилата. Възприемах старата маймуна, напудрена без мярка, като стара кокетка, а когато танцувах със Зира, напълно забравях нейното положение и усещах в ръцете си само тънката й талия. Оркестърът от шимпанзета вече беше само един обикновен оркестър и елегантните светски маймуни, които изказваха духовити мисли наоколо ми, се превръщаха просто в светски хора.

Няма да се разпростирам върху чувствата, които моето присъствие предизвика сред маймуните. Бях под прицела на всички погледи. Трябваше да дам автографи на множество любители, а двете горили, които Корнелиус бе имал благоразумието да доведе, положиха доста усилия, за да ме защитят от вихрушката женски маймуни на най-различна възраст, които си оспорваха честта да се чукнат или да танцуват с мен.

Вече беше доста късно. Бях полупиян, когато през съзнанието ми премина мисълта за професор Антел. Почувствувах се завладян от черни угризения. Бях готов да започна да проливам сълзи заради собствената си подлост само като си помислих, че аз тук се забавлявам и пия с маймуните, а в това време другарят ми мръзне върху сламата в някоя клетка.

Зира ме попита защо съм се натъжил. Обясних й. Корнелиус ми каза, че се бил осведомил за професора и че той се чувствувал добре. Сега нямаше никакви пречки за неговото освобождаване. Аз твърдо заявих, че не мога да чакам нито миг повече и че искам да му занеса новината.

— В края на краищата, защо не? — съгласи се Корнелиус, след като размисли. — Нищо не може да ви се откаже в такъв ден. Хайде! Познавам директора на зоологическата градина.

Тримата излязохме от кабарето и отидохме в зоопарка. Директорът, когото събудихме, се засуети. Той вече знаеше моята история. Корнелиус му каза кой е в действителност един от хората, поставен в клетка. Директорът не можеше да повярва на ушите си, но и той не искаше нищо да ми откаже. Трябваше, разбира се, да дочакаме сутринта и да изпълним някои формалности, за да може да освободи професора, но нищо не пречеше веднага да си поговорим. Той предложи да ни придружи.

Вече се разсъмваше, когато стигнахме до клетката, където нещастният учен живееше като животно сред петдесетина мъже и жени. Те все още спяха по двойки или на групи от четирима-петима. Щом директорът светна, всички отвориха очи.

Не след дълго открих моя другар. Той лежеше на пода като другите, свит до тялото на едно, както ми се стори, доста младо момиче. Видът му ме разтрепера и се разнежих, понеже в продължение на четири месеца и аз бях подложен на същото унижение.

Бях толкова объркан, че не можех да говоря. Хората, вече будни, не проявяваха никакво учудване. Те бяха опитомени и добре дресирани; взеха да изпълняват обичайните си дяволии с надеждата да получат някаква награда. Директорът им подхвърли остатъци от сладкиши. Както и през деня, веднага започна блъсканица и караници, а в това време най-кротките заставаха на любимото си място до решетката, като протягаха умолително ръка.

Професор Антел направи като тях. Доближи се колкото можеше по-близо до директора и изпроси едно лакомство. Това недостойно държание ми причини дълбока болка, която скоро се превърна в дълбоко безпокойство. Стоеше на три крачки от мен, гледаше ми и като че ли не ме познаваше. Погледът му, толкова жив някога, сега беше съвсем угаснал и внушаваше същата духовна нищета, както очите на другите затворници. С ужас открих израз на леко вълнение, същото, съвсем същото, каквото предизвикваше у останалите пленници присъствието на облечен човек.

Направих огромно усилие и най-сетне успях да проговоря, за да разсея този кошмар.

— Професоре — казах аз, — учителю, това съм аз, Юлис Меру. Спасени сме. Дойдох да ви го съобщя…

Замълчах озадачен. Звукът на моя глас събуди у не го същия рефлекс, както у хората от планетата Сорор. Рязко протегна врат и понечи да отстъпи.

— Професоре, професор Антел — настоявах едва ли не през сълзи аз, — това съм аз, аз, Юлис Меру, вашият спътник. Свободен съм, а след няколко часа и вас ще ви пуснат на свобода. Тези маймуни са наши приятели. Знаят кои сме и ни приемат като братя.

Не произнесе нито дума. Не прояви ни най-малко разбиране, но бързо се размърда и като някое уплашено животно отстъпи още малко.

Бях отчаян, а маймуните изглеждаха твърде заинтригувани. Корнелиус се мръщеше, както когато търсеше решението на някоя задача. Мина ми през ума, че ужасен от присъствието на маймуните, професорът може би симулираше отсъствието на съзнание. Помолих ги да се отдалечат и да ме оставят насаме с него, което те направиха на драго сърце. Когато се скриха от погледа ми, заобиколих клетката, за да се доближа до ъгъла, където ученият се беше скрил, и отново му заговорих:

— Учителю — умолявах го аз, — разбирам вашата предпазливост. Зная на какво са изложени земните хора на тази планета. Но сега сме сами, заклевам се, и вашите изпитания свършиха. Казвам ви го аз, вашият спътник, вашият ученик, вашият приятел, аз, Юлис Меру!

Той отстъпи още една крачка, като ми хвърляше бегли погледи. Целият разтреперан, аз стоях там и не знаех с каква дума да му въздействам, когато професорът полуотвори уста.

Дали най-сетне не бях успял да го убедя? Гледах го, задъхан от надежда. Но онемях от ужас пред начина, по който изрази вълнението си. Вече казах, че беше отворил уста, само че това не беше непринудено движение на създание, което се кани да проговори. Оттам излезе гърлен звук, подобен на тези, които издават странните хора от Сорор в израз на задоволство или страх. Там, пред мен, без да помръдне устни, докато уплахата вледеняваше сърцето ми, професор Антел издаде дълъг писък.