Пир за врани

Церсей

Денят бе студен, сив и мокър. Цялата сутрин валя, а дори когато спря следобеда, облаците не се разсеяха. Слънце така и не видяха. Такова окаяно време се оказа достатъчно, за да обезкуражи дори малката кралица. Вместо да излезе за езда с нейните кокошки и антуража им от гвардейци и обожатели, прекара целия ден в Девичия свод с квачките й, да слушат пеенето на Синия бард.

Денят не мина по-добре за самата Церсей, поне до вечерта. Когато сивото небе взе да почернява, й съобщиха, че „Сладката Церсей“ се е завърнала от морето с вечерния прилив и че Аурейн Водите е отвън и моли за аудиенция.

Кралицата се разпореди да го пуснат веднага. Още щом влезе, разбра, че й носи добри вести.

— Ваше величество — заяви той с широка усмивка, — Драконов камък е ваш.

— Великолепно! — Хвана го за ръцете и го целуна по бузите. — Зная, че Томен също ще е доволен. Това означава, че ще можем да освободим флотата на лорд Редвин и да изтласкаме железните от Щитовете.

С всеки нов гарван новините от Предела като че ли ставаха все по-мрачни. Железнородените явно не се бяха задоволили с новоспечелените си камънаци. Връхлитаха със сила нагоре по Мандър и бяха стигнали дори дотам да нападнат Арбор и по-малките обкръжаващи го островчета. Редвин бяха задържали в родните си води само десетина бойни кораба и всички те бяха надвити, пленени или потопени. А вече имаше и съобщения, че онзи безумец, който се наричаше Юрон Вранско око, изпраща дълги кораби дори нагоре по Шепнещия звук към Староград.

— Лорд Пакстър събираше провизии за пътуването си към дома, когато „Сладката Церсей“ отплава — докладва лорд Води. — Допускам, че ядрото на флотата му вече е в открито море.

— Дано да имат попътен вятър и по-добро време от днешното. — Кралицата отведе Води до скамейката при прозореца и го прикани да седне до нея. — На сир Лорас ли трябва да благодарим за този триумф?

Усмивката му се стопи.

— Някои ще кажат точно това, ваше величество.

— Някои? — Погледна го озадачено. — Не и вие?

— Не съм виждал по-храбър рицар от него — отвърна Води, — но той превърна в касапница това, което можеше да е безкръвна победа. Загинаха хиляда мъже, или почти толкова. Повечето наши. И не обикновени мъже, ваше величество, а рицари и млади лордове, от най-добрите и най-храбрите.

— А самият сир Лорас?

— Той ще е хиляда и първият, уви. След битката го внесоха в замъка, но раните му са тежки. Загубил е толкова кръв, че майстерите няма да могат да го спасят.

— Ох, колко тъжно. Томен ще е с разбито сърце. Толкова се възхищаваше на нашия галантен Рицар на цветята.

— Простолюдието също — отвърна адмиралът й. — Девици из цялото кралство ще ронят сълзи над виното си, когато Лорас умре.

Кралицата знаеше, че е прав. Когато сир Лорас потегли, през Калната порта се бяха изсипали три хиляди души градска тълпа, и три четвърти от тях бяха жени. Гледката я беше изпълнила само с презрение. Искаше й се да им изкрещи, че са овце, да им каже, че единственото, което изобщо могат да се надяват да получат от Лорас Тирел, е усмивка и цвете. Ала вместо това го беше обявила за най-храбрия рицар в Седемте кралства и се усмихна, когато Томен му поднесе обсипан със скъпоценни камъни меч, за да го носи в боя. Кралят дори го беше прегърнал, жест, който не влизаше в плановете на Церсей, но вече беше все едно. Можеше да си позволи да е щедра. Лорас Тирел умираше.

— Разкажи ми — заповяда Церсей. — Искам да знам всичко, от началото до края.

Когато разказът му свърши, в стаята вече притъмняваше. Кралицата запали свещи и прати Доркас до кухните да им донесе хляб, сирене и варено телешко с хрян. Докато вечеряха, прикани Аурейн отново да й разкаже, за да запомни точно всички подробности.

— Все пак не искам нашата скъпа Марджери да чуе тази вест от чужд човек. Ще й го разкажа лично.

— Ваше величество е толкова добра — отвърна с усмивка Води.

„Лукава усмивка“, помисли кралицата. Аурейн не приличаше чак толкова на принц Регар, колкото си бе помислила в началото. „Има същата коса, но така е и с половината курви в Лис, ако приказките са верни. Регар беше мъж. Това е само едно лукаво момче, нищо повече. Все пак — полезен донякъде“.

Марджери беше в Девичия свод, пийваше вино и се мъчеше да разгадае с трите си братовчедки някаква нова игра от Волантис. Макар и в такъв късен час, стражите пуснаха Церсей веднага.

— Дъще — започна тя, — най-добре е да чуете новината от мен. Аурейн се върна от Драконов камък. Вашият брат е герой.

— Винаги съм знаела това.

Марджери не изглеждаше изненадана. „А и защо да е изненадана? Тя го очакваше, от мига, в който Лорас помоли за командването“. Но малко преди да свърши разказът на Церсей, по страните на малката кралица блеснаха сълзи.

— Редвин е накарал миньори да подровят тунел под стените на замъка, но това се оказало прекалено бавно за Рицаря на цветята. Несъмнено е мислил за хората на лорд баща ви, страдащи на Щитовете. Лорд Води твърди, че е заповядал щурм няма и половин ден, след като е поел командването, след като кастеланът на лорд Станис отказал предложението му да разрешат проблема с обсадата в двубой. Лорас проникнал първи, когато овенът разбил портата на замъка. Препуснал право в драконовата паст, казват, целият в бяло, размахвал боздугана над главата си и избивал наляво и надясно.

Мега Тирел вече също хлипаше открито.

— Как е загинал? — попита тя. — Кой го е убил?

— Никой не е имал тази чест — отвърна Церсей. — Сир Лорас бил улучен с желязна стрела в бедрото, друга го пронизала в рамото, но продължил да се бие доблестно, макар кръвта му да изтичала. По-късно понесъл удар от боздуган, който му счупил няколко ребра. След това… но не, най-лошото бих искала да ви спестя.

— Кажете ми го — заяви Марджери. — Заповядвам.

„Заповядваш?“ Церсей за миг спря, но реши, че е по-добре да го подмине.

— Защитниците отстъпили към една вътрешна цитадела, след като предната стена била завзета. Лорас и там повел атаката. Залели са го с врящо масло.

Лейди Ала пребледня като креда и избяга от стаята.

— Майстерите правят всичко, което могат, уверява ме лорд Води, но се боя, че брат ви е изгорял ужасно. — Церсей взе Марджери в прегръдката си, за да я утеши. — Той спаси кралството. — Целуна малката кралица по бузата и усети вкуса на солта от сълзите й. — Джайм ще впише всички негови подвизи в Бялата книга, а певците ще го възпяват хиляда години.

Марджери се изтръгна от прегръдката й толкова яростно, че Церсей едва не падна.

— Умиращ не значи мъртъв.

— Да, но майстерите казват, че…

— Умиращ не значи мъртъв!

— Исках само да ви спестя…

— Зная какво искате. Напуснете.

„Вече знаеш как се чувствах в нощта, когато моят Джофри умря“. Поклони се, с маска на хладна учтивост.

— Мила дъще. Толкова ми е мъчно за вас. Ще ви оставя сама със скръбта ви.

Тази нощ лейди Мериуедър не се появи и Церсей дълго се въртя неспокойно в леглото. „Ако лорд Тивин можеше да ме види сега, щеше да разбере, че си има наследник, при това наследник, достоен за Скалата“, мислеше си, докато лежеше будна, а Джослин Суифт тихо хъркаше в другата възглавница. Марджери скоро щеше да пролее горчивите сълзи, които трябваше да изплаче по Джофри. Мейс Тирел сигурно също щеше да плаче, но не му беше дала повод да скъса с нея. Какво бе направила в края на краищата, освен да удостои Лорас с доверието си? Беше помолил за командването със сгънато коляно, пред очите на половината двор.

„Като умре, ще трябва да му вдигна статуя някъде и да му устроя погребение, каквото Краски чертог никога не е виждал“. Това щеше да се хареса на простолюдието. Както и на Томен. „Мейс дори може да ми благодари, горкият. Колкото до лейди майка му, ако боговете са добри, тази вест ще я убие“.

Изгревът бе най-красивият, който беше виждала от години. Скоро след това дойде Таена и сподели, че е прекарала нощта в утешаване на Марджери и дамите й, пиели вино, плакали и си разказвали истории за Лорас.

— Марджери все още е убедена, че той няма да умре — донесе тя, докато кралицата се обличаше за аудиенции. — Смята да изпрати своя майстер да се грижи за него. Братовчедките се молят за милостта на Майката.

— Ние също ще се молим. Утре ела с мен до Септата на Белор, ще запалим сто свещи за нашил доблестен Рицар на цветята. — Обърна се към прислужницата си. — Доркас, донеси ми короната. Новата, ако обичаш. — Беше по-лека от старата, бяло предено злато със смарагди, които искряха, щом завъртеше глава.

— Тази сутрин са дошли четирима за Дяволчето — съобщи сир Озмунд, след като Джослин го пусна да влезе.

— Четирима? — Кралицата се изненада приятно. В последно време към Червената цитадела се стичаше непрекъснат поток от осведомители, всички твърдяха, че знаят нещо за Тирион, но четирима за един ден беше необичайно.

— Да — потвърди Озмунд. — Един ви е донесъл глава.

— Него ще видя първи. Доведи го в малката зала.

„Този път дано да няма грешка. Дано най-сетне получа възмездието, за да може Джоф да почива в мир“. Септоните твърдяха, че числото седем е свято за боговете. Ако това беше вярно, то тази седма глава щеше да донесе балсама, от който се нуждаеше душата й.

Мъжът се оказа от Тирош: нисък, набит и с угодническа усмивка, която й напомни за Варис, и с раздвоена брада, боядисана в зелено и розово. Церсей не го хареса още от пръв поглед, но бе готова да преглътне недостатъците му, стига онова в сандъчето, който носеше, наистина да беше главата на Тирион. Беше от кедрово дърво, инкрустирано със слонова кост в шарки на лози и цветя, с панти и закопчалки от бяло злато. Великолепно изделие, но кралицата се интересуваше единствено от съдържанието му. „Поне е достатъчно голямо. Тирион имаше гротескно голяма глава за толкова дребен и недорасъл“.

— Ваше величество — промърмори тирошецът с нисък поклон, — виждам, че сте точно толкова великолепна, колкото разправят. Дори отвъд Тясното море сме слушали за сияйната ви красота и за скръбта, която разкъсва доброто ви сърце. Никой не би могъл да ви върне вашия храбър млад син, но се надявам, че поне ще мога да предложа балсам за болката ви. — Отпусна ръка върху сандъчето. — Нося ви справедливост. Нося ви главата на вашия валонкар.

Ледени тръпки я полазиха, щом чу старата валирианска дума, но също така тя й вдъхна и глътка надежда.

— Дяволчето не е вече мой брат, дори да е бил някога — заяви тя. — Нито ще произнеса името му. Беше гордо име някога, преди той да го обезчести.

— В Тирош го наричаме Червени ръце заради кръвта, която тече от пръстите му. Кралска кръв и бащина. Някои говорят, че той и майка си е убил, разкъсал утробата й с жестоките си нокти, за да излезе.

„Каква глупост“, помисли Церсей.

— Истина е — каза на глас. — Ако главата на Дяволчето наистина е в този сандък, ще ви издигна в лорд и ще ви дам богати земи и крепости. — Титлите бяха по-евтини от пръст, а Речните земи бяха пълни с порутени замъци, стоящи запуснати сред изоставени поля и изгорени села. — Дворът ме чака. Отворете кутията и да видим.

Тирошецът я отвори с пищен жест и отстъпи усмихнат назад. Отвътре я зяпна главата на джудже, положена върху меко синьо кадифе. Церсей я гледа дълго.

— Това не е моят брат. — В устата й загорча. „Предполагам, че беше прекалено да се надявам, особено след Лорас. Боговете никога не са чак толкова добри“. — Този мъж е с кафяви очи. Тирион имаше едно черно и едно зелено око.

— Тези очи просто… Ваше величество, очите на брат ви бяха… изгнили малко. Позволих си волността да ги заменя със стъкло… но с погрешния цвят, както казвате.

Това само я ядоса още повече.

— Главата може да има стъклени очи, но аз — не. На Драконов камък има водоливници, които приличат повече на Дяволчето от това същество. Той е плешив и два пъти по-възрастен от брат ми. Какво е станало със зъбите му?

Мъжът се сви пред яростта в гласа й.

— Имаше чудесни златни зъби, ваше величество, но ние… съжалявам…

— О, още не съжаляваш. Но ще съжалиш. — „Би трябвало да заповядам да го удушат. Да зяпне за дъх, докато лицето му не почернее, като на милия ми син“. Думите бяха на устните й.

— Невинна грешка. Джуджетата толкова си приличат и… Ваше величество ще забележи, той няма нос…

— Няма нос, защото сте му го отрязали.

— Не! — Потта, избила на челото му, издаде лъжата.

— Да. — В тона на Церсей се прокрадна отровна сладост. — За това поне ви е стигнал умът. Последният глупак се опита да ме убеди, че странстващ маг направил носа му да порасте отново. Все пак струва ми се, че дължите нос на това джудже. Домът Ланистър плаща дълговете си, вие също ще си платите вашия. Сир Мерин, отведете този мошеник при Кибърн.

Сир Мерин Трант хвана тирошеца под мишница и го повлече навън. Щом излязоха, Церсей се обърна към Озмунд Черно котле.

— Сир Озмунд, махнете това нещо от очите ми и ми доведете другите трима, които твърдят, че знаят за Дяволчето.

— Да, ваше величество.

Колкото и да беше тъжно, тримата уж осведомители не се оказаха по-полезни от тирошеца. Един каза, че Дяволчето се криел в курвенски бардак в Староград и задоволявал мъже с устата си. Ставаше за шутовска игра, но Церсей не го повярва нито за миг. Вторият твърдеше, че видял джуджето на представление на глумци в Браавос. Третият уверяваше, че Тирион станал отшелник, живеел на някакъв обладан от духове хълм. Кралицата отвърна на всеки от тях с едно и също.

— Ако бъдете така добри да заведете някой от моите храбри рицари при това джудже, ще бъдете щедро възнаградени — обеща им. — Стига наистина да е джуджето. Ако не… е, моите рицари не търпят измамници, нито глупци, които ги пращат да гонят сенки. Човек може да си загуби езика. — Веднага след това и тримата изведнъж загубиха вяра и признаха, че може да са видели друго джудже.

Досега Церсей изобщо не беше подозирала, че съществуват толкова много джуджета.

— Де не би целият свят да се е залял с тези извратени малки чудовища? — проплака, докато пъдеха третия осведомител. — Колко от тях може да има?

— По-малко, отколкото бяха — отвърна лейди Мериуедър. — Ще бъда ли удостоена с честта да придружа ваше величество до Тронната зала?

— Стига да можеш да понесеш досадата — отвърна Церсей. — Робърт беше глупак за много неща, но в едно беше прав. Уморителна работа е да управляваш кралство.

— Това, че виждам Нейно величество уморена от грижи, ме натъжава. Аз казвам да избягаме, да се позабавляваме и да оставим на Кралската ръка да изслуша тези досадни петиции. Бихме могли да се предрешим като слугинчета и да прекараме един ден сред простолюдието, да чуем какво говорят след падането на Драконов камък. Зная странноприемницата, в която свири Синият бард, когато не пее на малката кралица, и едно кътче в града, където магьосник превръща желязо в злато, вода във вино и момичета в момчета. Може би ще пожелае да направи заклинанията си и над нас двете. Няма ли да е забавно на Нейно величество да бъде мъж за една нощ?

„Ако бях мъж, щях да съм Джайм — помисли кралицата. — Ако бях мъж, щях да управлявам това кралство от свое име, не вместо Томен“.

— Само ако ти останеш жена. — Знаеше, че точно това иска да чуе Таена. — Много лукаво същество си, че ме изкушаваш така, но що за кралица щях да съм, ако оставех кралството си в треперещите ръце на Харис Суифт?

Таена нацупи устни.

— Ваше величество е твърде усърдна.

— Да — призна Церсей. — И до края на този ден сигурно ще съжаля. — Пъхна ръка под мишницата на лейди Мериуедър. — Хайде.

Джалабхар Ксхо бе първият с петиция за този ден, както се полагаше на ранга му на принц в изгнание. Колкото и пищен да изглеждаше в пъстрия си плащ от пера, беше дошъл само за да проси. Церсей го остави да изложи молбата си за мъже и оръжие, с които да си върне долината Червено цвете, след което отвърна:

— Негово величество води своята война, принц Джалабхар. Точно сега не разполага с мъже, които да задели за вашата. Следващата година може би. — Това Робърт му го казваше винаги. Следващата година щеше да му каже никога, но не и днес. Драконов камък беше неин.

Лорд Халайн от Гилдията на алхимиците се представи, за да помоли да се разреши на пиромантите му да измътят всяко драконово яйце, което може да се намери на Драконов камък, след като островът вече отново е в кралски ръце.

— Ако бяха останали такива яйца, Станис щеше да ги продаде, за да си плати бунта — отвърна му кралицата. Въздържа се да каже, че планът е безумен. Откакто бе умрял последният дракон на Таргариен, всички подобни опити свършваха със смърт, провал или опозоряване.

После дойдоха търговци да помолят Тронът да се застъпи за тях пред Желязната банка на Браавос. Браавошите явно настояваха да получат големите си дългове и отказваха всякакви нови заеми. „Трябва ни наша банка“, реши Церсей. „Златната банка на Ланиспорт“. Може би след като тронът на Томен бъдеше укрепен, щеше да го направи. Засега можеше само да отвърне на търговците да си платят дължимото на браавошките лихвари.

Делегацията от Вярата се оглавяваше от стария й приятел септон Рейнард. През града го бяха придружили шестима от Синовете на Воина — с него правеха седем, свято и благоприятно число. Новият Върховен септон — или „Върховен врабец“, както го нарече Лунното момче — правеше всичко на седмици. Рицарите носеха оръжейни колани с ивици в седемте цвята на Вярата. Кристали красяха ефесите на мечовете им и гребените на шлемовете. За защита носеха кайтшилди — дълги триъгълни и заоблени отгоре щитове, чийто стил беше забравен от Завоеванието насам, с герб, невиждан в Седемте кралства от столетия: меч със седемте цвята на дъгата на черно поле. Близо стотина рицари вече бяха врекли живота и меча си на Синовете на Воина, твърдеше Кибърн, и с всеки изминал ден ставаха повече. „Впиянчени с вяра, цялата им пасмина. Кой можеше да допусне, че ще се намерят толкова много като тях в кралството?“

Повечето бяха мъже от домашната гвардия на лордове или странстващи рицари, но шепа от тях бяха със знатно потекло: по-млади синове, дребни лордове, старци, пожелали да изкупят греховете си. А сред тях — и Лансел. Церсей бе помислила, че Кибърн се шегува, когато й съобщи, че побърканият й братовчед е зарязал замък, земи и жена и е дошъл в града, за да се включи в Знатния и могъщ орден на Синовете на Воина, но ето, че и той беше сред тия благочестиви глупци.

Това никак не се хареса на Церсей. Още по-малко — войнствеността и неблагодарността на Върховния врабец.

— Къде е Върховният септон? — попита тя строго. — Бях поканила него.

Септон Рейнард отвърна с извинителен тон:

— Негова върховна святост ме прати на свое място и ми нареди да предам на ваше величество, че Седмината са го призовали да срази порока.

— Как? Като проповядва целомъдрие по Улицата на коприната? Да не си въобразява, че като се помоли над курви, ще ги превърне отново в девици?

— Нашите тела са сътворени от Бащата и Майката, за да можем да съчетаваме мъжкото с женското и да имаме законородени деца — отвърна Рейнард. — Срамно и грешно е жени да продават свещените си части за пари.

Благочестивата мисъл щеше да прозвучи по-убедително, ако не беше публично известно, че септон Рейнард си има специални приятелки във всеки бардак по Улицата на коприната. Несъмнено бе решил, че да повтаря цвърченето на Върховния врабец е за предпочитане пред търкането на подове.

— Не си позволявайте да ме поучавате — отвърна му тя. — Съдържателите на градските бардаци започват да се оплакват, и с пълно право.

— Ако говорят грешници, защо трябва праведните да слушат?

— Тези грешници захранват кралската хазна — отвърна рязко кралицата — и техните петаци помагат да плащам на моите златни плащове и да строя галери, с които да пазя бреговете ни. А и търговията трябва да се вземе предвид. Ако в Кралски чертог нямаше курвенски бардаци, корабите щяха да ходят до Дъскъндейл или Града на гларуса. Негова върховна святост ми обеща мир по улиците ми. Курварството помага за опазването на този мир. Мъжете от простолюдието, лишени от курви, са склонни към насилие. Оттук насетне нека Негова върховна святост да си води молитвите в септата, където им е мястото.

Кралицата бе очаквала, че ще изслуша и лорд Джилс, но вместо него се появи Великият майстер Пицел, с посивяло и угрижено лице, и й съобщи, че Росби е твърде немощен, за да остави леглото.

— Тъжно ми е да го кажа, но се боя, че лорд Джилс скоро ще трябва да се събере с благородните си предци. Дано Бащата да го съди справедливо.

„Ако Росби умре, Мейс Тирел и малката кралица отново ще се опитат да ми наложат Гарс Грамадния“.

— Лорд Джилс има тази кашлица от години и тя така и не го уби досега. Кашляше си през половината управление на Робърт и през цялото на Джофри. Ако умира сега, може да е само защото някой иска да умре.

Великият майстер Пицел примига невярващо.

— Ваше величество? К-кой би искал лорд Джилс да умре?

— Наследникът му вероятно. — „Или малката кралица“. — Жена, която е презрял някога. — „Марджери и Мейс, и Кралицата на тръните, защо не? Джилс стои на пътя им“. — Някой стар враг. Или нов. Вие.

Старецът пребледня.

— Ваше величество се шегува. Аз… аз давах очистително на негово благородие, пусках му кръв, слагах му лапи и му давах запарки… инхалациите му носят малко облекчение, а отварата от сладък сън помага срещу тежките пристъпи на кашлицата, но се боя, че вече изхвърля парчета от белия си дроб с кръвта.

— Както и да е. Ще се върнете при лорд Джилс и ще го уведомите, че няма разрешението ми да умре.

— Както благоволи ваше величество. — Пицел се поклони сковано.

Имаше още, и още, и още, всеки молител бе по-досаден от предишния. А вечерта, когато и последният най-сетне си отиде, докато вечеряше със сина си, Церсей каза:

— Томен, когато си казваш молитвите преди лягане, кажи на Майката и на Бащата, че си благодарен, че още си дете. Да си крал е тежка работа. Уверявам те, няма да ти хареса. Кълват те като ято освирепели врани. Всяка иска да откъсне парче от плътта ти.

— Да, мамо — тъжно отвърна Томен. Малката кралица му бе казала за сир Лорас. Сир Озмунд беше уведомил Церсей, че момчето е плакало. „Още е малък. Докато порасте до годините на Джоф, ще е забравил как изглеждаше Лорас“. — Но не бих имал нищо против да ме кълват — продължи синът й. — Трябва всеки ден да съм на аудиенциите, да слушам. Марджери казва…

— … твърде много — сопна се Церсей. — За половин грош бих откъснала с радост езика й.

— Не! — изведнъж извика Томен и кръглото му личице почервеня. — Остави езика й на мира. Не я докосвай. Аз съм кралят, не ти.

Тя го зяпна невярващо.

— Какво каза?

— Аз съм кралят. Аз ще казвам на кого да се отреже езикът, не ти. Няма да ти позволя да нараниш Марджери. Няма! Забранявам.

Церсей го хвана за ухото и го повлече — той скимтеше — към вратата, където намери стоящия на пост сир Борос Блънт.

— Сир Борос, негово величество се е самозабравил. Придружете го учтиво до спалнята му и доведете Пейт. Искам този път Томен лично да набие момчето с камшика. Ще го бие, докато задникът му не закърви. Ако негово величество откаже или възрази дори с една дума, повикайте Кибърн и му кажете да отреже езика на Пейт, та негово величество да научи цената на безочливостта.

— Както заповядате — изпухтя сир Борос и притеснено погледна малкия крал. — Ваше величество, моля, елате с мен.

Щом нощта се спусна над Червената цитадела, Джослин напали огъня в камината на кралицата, а Доркас запали свещите покрай спалното ложе. Церсей отвори прозореца за глътка чист въздух и видя, че дъждовните облаци са се върнали и са затулили звездите.

— Каква тъмна нощ, ваше величество — промърмори зад нея Доркас.

„Да. Но не толкова тъмна като в Девичи свод. Или на Драконов камък, където Лорас Тирел лежи изгорен и кървящ, или долу в черните килии под замъка“. Кралицата не разбра защо й хрумна това. Беше решила да не мисли повече за Фалайс. „Двубой. Фалайс е трябвало да помисли, преди да се омъжи за такъв глупак“. Новината от Стоукуорт беше, че лейди Танда е умряла от треска. Лолис Малоумната беше обявена за лейди Стоукуорт, със сир Брон за неин лорд. „Танда е мъртва, а Джилс умира. Добре е, че си имаме Лунното момче, иначе дворът съвсем щеше да опустее откъм глупаци“. Кралицата отпусна глава на възглавницата и се усмихна. „Когато я целунах по бузата, вкусих солта на сълзите й“.

Сънува стар сън, за три момичета в кафяви наметала, старица с провиснала гуша и шатра, която миришеше на смърт.

Шатрата на вещицата беше тъмна, с висок островърх покрив. Тя не искаше да влезе, както не беше искала и тогава, на десет, но другите момичета я гледаха, тъй че не можеше да се върне. Бяха три в съня й, както бяха на живо. Дебелата Джейни Фарман най-отзад, както винаги. Цяло чудо беше, че е дошла чак дотук. Мелара Хедърспун беше по-храбра, по-голяма и хубава, макар и с лунички. Загърнати в груботъканите наметала и с качулки на главите, трите се бяха измъкнали от леглата и прекосиха турнирния терен, за да потърсят магьосницата. Мелара бе подслушала слугинчетата да си шепнат, че можела да прокълне човек или да го накара да се влюби, да призове демони и да предскаже бъдеще.

В живота момичетата бяха останали без дъх и замаяни, шепнеха си по пътя колкото уплашени, толкова и възбудени. В съня беше друго. В съня павилионите бяха загърнати в сенки, а рицарите и слугите, които подминаваха, бяха като от мъгла. Момичетата дълго се лутаха, докато намерят шатрата на вещицата. Когато най-сетне успяха, всички факли бяха догорели и гаснеха. Церсей ги гледаше как са се свили една до друга и си шепнат. „Върнете се — помъчи се да им каже в съня. — Махнете се оттам. Там няма нищо за вас“. Но колкото и да отваряше устата си, думите не излизаха.

Дъщерята на лорд Тивин първа пристъпи през процепа, Мелара бе по петите й. Джейни Фарман влезе последна и се опитваше да се крие зад тях, както правеше винаги.

Вътрешността на шатрата бе изпълнена с миризми. Канела и мускатов орех. Пипер, червен, бял и черен. Бадемово мляко и лук. Чесън и киселец, и скъп шафран, и други, още по-редки подправки. Единствената светлина идваше от железен мангал с форма на глава на базилиск — смътна зелена светлина, от която стените на шатрата изглеждаха студени, мъртви и гнили. Дали и в живота беше така? Церсей като че ли не помнеше.

В съня й магьосницата спеше, както беше спала в живота. „Оставете я — искаше й се да им извика. — Малки глупачки такива, никога не будете спяща магьосница“. Но лишена от език, можеше само да гледа как момичето свали наметалото си, изрита леглото на вещицата и каза:

— Събуди се, искаме да ни кажеш бъдещето.

Когато Маги Жабата отвори очи, Джейни Фарман писна уплашено, излетя от шатрата и хукна презглава в тъмната нощ. Пълничката, глупава и страхлива Джейни с месестото лице, която се плашеше от всяка сянка. „Но беше най-мъдрата“. Джейни си живееше и до днес на Белия остров. Беше се омъжила за един от знаменосците на лорд брат си и му народи цяла дузина деца.

Очите на старицата бяха жълти, с нещо гадно, полепнало около тях. В Ланиспорт разправяха, че била млада и красива, когато съпругът й я докарал от Изтока с товар подправки, но възрастта и злото бяха оставили следи по нея. Беше ниска, трътлеста и с брадавици, пъпчива, със зеленикава челюст. Зъбите й бяха окапали, а бозките й висяха до коленете. Човек можеше да подуши миризмата на старост, ако се доближеше много до нея, а дъхът й беше странен, силен и гнусен.

— Марш оттук — изхриптя тя на момичетата, щом ги видя.

— Дойдохме да ни предскажеш — каза й Церсей.

— Марш — изграчи им отново старицата.

— Чухме, че можеш да виждаш в бъдното — каза Мелара. — Искаме само да знаем за какви мъже ще се омъжим.

— Марш — за трети път изграчи Маги.

„Чуйте я — щеше да им извика кралицата, стига да имаше език. — Все още имате време да избягате. Бягайте, глупави малки тъпачки!“ Момичето със златните коси скръсти ръце.

— Дай ни предсказание или ще кажа на лорд баща ми да заповяда да те пребият с камшик за наглостта ти.

— Молим те — примоли й се Мелара. — Само ни кажи бъдещето и ще си идем.

— Някои, дето са тук, нямат бъдеще — измърмори с ужасно дълбокия си глас Маги. Придърпа робата около раменете си и прикани с пръст момичетата. — Елате, щом не искате да се махате. Глупачки. Елате, да. Трябва да вкуся кръвта ви.

Мелара пребледня, но не и Церсей. Една лъвица не се плаши от жаба, колкото и стара и грозна да е. Трябваше да си иде. Трябваше да я послуша, да побегне. Но вместо това взе камата, която Маги й подаде, и прокара закривения резец по върха на палеца си. А после го направи и на Мелара.

В сумрачно зелената шатра кръвта изглеждаше по-скоро черна, отколкото червена. Беззъбата уста на Маги потрепери, като я видя.

— Тук — изшепна тя, — тук ми я дай. — Когато Церсей й поднесе ръката си, тя засмука кръвта с венци, меки като на новородено бебе. Кралицата още помнеше колко странно студена и лепкава бе устата й.

— Три въпроса можеш да зададеш — каза старицата, щом си получи глътката. — Отговорите ми няма да ти харесат. Питай и да те няма.

„Иди си — помисли в съня си кралицата. — Задръж си езика зад зъбите и бягай“. Ала момичето не намери благоразумие да се уплаши.

— Кога ще се омъжа за принца? — попита то.

— Никога. Ще се венчаеш за краля.

Под златните къдрици лицето на момичето се набръчка озадачено. Години след това бе приемала тези думи в смисъл, че ще се венчае с Регар едва след смъртта на Ерис.

— Но ще бъда кралица, нали? — попита по-младата в съня.

— Да. — Злоба блесна в жълтите очи на Маги. — Кралица ще си… докато не дойде друга, по-млада и по-красива, да те свали и да ти отнеме всичко, що ти е скъпо.

По детското лице пробяга гняв.

— Само да се опита, ще накарам брат ми да я убие. — Дори тогава не спря, каквато си беше упорита. Имаше право на още един въпрос, още едно наздъртане в живота, който й предстоеше.

— Двамата с краля ще имаме ли деца? — попита тя.

— О, да. Шестнайсет за него и три за теб.

Това й прозвуча безсмислено. Палецът й пулсираше там, където го беше порязала, кръвта й капеше по килима. „Как е възможно това?“, искаше да попита, но беше свършила с въпросите си.

Старицата обаче не беше свършила с нея.

— Злато ще са короните им и от злато — плащаниците им — каза й. — А щом сълзите ти те пресушат, валонкарът ще стисне бялата ти шия в шепите си и ще ти отскубне живота.

— Какво е валонкар? Някакво чудовище ли? — Златокосото момиче не хареса това предсказание. — Ти си лъжкиня и пъпчива жаба, и дърта миризлива дивачка, и не вярвам и на една дума от това, което ми каза. Хайде да си ходим, Мелара. Не си струва да я слушаме.

— И аз имам три въпроса — настоя приятелката й. А когато Церсей я дръпна за рамото, се изтръгна и се обърна към вещицата. — Ще се омъжа ли за Джайм?

„Глупаво момиче — помисли кралицата, ядосана и досега. — Джайм дори не знае, че си жива“. В онези години брат й живееше само за мечове, кучета и коне, и за нея, близначката си.

— Нито за Джайм, нито за никой — отвърна Маги. — Червеи ще ти вземат девичото. Смъртта ти е тук, тази нощ, малкото ми. Надушваш ли й дъха? Много е близо.

— Единственият дъх, който надушваме, е твоят — й каза Церсей.

До лакътя й на масата имаше гърне с някаква гъста отвара. Грабна го и го хвърли в очите на старата. В живота вещицата им изпищя на някакъв чудат чужд език и ги прокле, когато побягнаха от шатрата. Но в съня лицето й се разпадна, стопи се на ивици сива мъгла и останаха само две присвити жълти очи, очите на смъртта.

„Валонкарът ще стисне бялата ти шия в шепите си и ще ти отскубне живота“, чу кралицата, но гласът не беше на старата жена. Ръцете изникнаха от мъглата на съня и се увиха около шията й: дебели длани, и силни. Над тях изплува лицето му, хилеше се над нея с кривогледите разноцветни очи. „Не“, опита се да изкрещи кралицата, но пръстите на джуджето се впиха дълбоко в шията й, задавиха всякакъв вик. Риташе и пищеше, ала напразно. Скоро взе да издава същия звук като сина си, онова ужасно и тънко всмукване, белязало последния земен дъх на Джоф.

Събуди се задъхана в тъмното, одеялото бе увито около врата й. Церсей го дръпна толкова яростно, че то се разпра, вдигна се рязко и задиша дълбоко. „Сън — каза си. — Само един стар сън и усукана завивка“.

Таена и тази нощ бе останала с малката кралица, тъй че до нея спеше Доркас. Кралицата грубо я разтърси за рамото.

— Събуди се и намери Пицел. Предполагам, че ще е с лорд Джилс. Доведи ми го веднага.

Още полусънена, Доркас се измъкна от ложето, заситни из тъмната стая за дрехите си и босите й пети зашумоляха по килимите.

Век по-късно Великият майстер най-сетне се дотътри и застана пред нея със сведена глава, мигаше с натежали клепачи и се мъчеше да надвие прозявката. Изглеждаше все едно, че тежката майстерска верига на сбръчкания му врат ще го смъкне на пода. Пицел беше стар, откакто Церсей го помнеше, но навремето у него имаше и величие: пищно облечен, достолепен, изключително вежлив. Огромната бяла брада му беше придавала осанка на мъдрец. Тирион обаче бе обръснал брадата му, а порасналото отново изглеждаше жалко — няколко проскубани туфи тънки бели косми, които едва скриваха отпуснатата розова плът на гушата под брадичката. „Никакъв мъж не е, жалка развалина. Черните килии му отнеха всичката сила, която имаше. И бръсначът на Дяволчето“.

— На колко си години? — изведнъж попита Церсей.

— На осемдесет и четири, ако съизволи ваше величество.

— С някой по-млад щях да съизволя повече.

Езикът му пробяга по устните.

— Бях само на четиридесет и две, когато ме призова Конклавът. Кает бе на осемдесет, когато го избраха, а Елендор на близо деветдесет. Бремето на поста ги съкруши и двамата умряха година след като ги издигнаха. После дойде Мерион, едва на шейсет и шест, но той умря от простуда на път за Кралски чертог. След това крал Егон помоли Цитаделата да пратят някой по-млад. Той беше първият крал, комуто служих.

„А Томен ще е последният“.

— Трябва ми отвара. Нещо, което да ми помогне да спя.

— Чаша вино преди лягане често…

— Пия вино, безмозъчен идиот такъв. Искам нещо по-силно. Нещо, което да ми попречи да сънувам.

— Вие… Ваше величество не иска да сънува?

— Какво казах току-що? И ушите ли са ти отслабнали като кура? Можеш ли да ми направиш такава отвара, или трябва да заповядам на лорд Кибърн да поправи поредния ти провал?

— Не. Не е нужно да въвличате този… да въвличате Кибърн. Сън без сънища. Ще получите отварата.

— Добре. Можеш да си вървиш. — Но щом се обърна към вратата, тя го повика отново. — Още нещо. Какво учи Цитаделата за пророчествата? Може ли бъдното, да се предрече?

Старецът се поколеба. Едната сбръчкана ръка заопипва слепешката по гърдите му, сякаш за да подръпне липсващата брада.

— Може ли бъдното да се предрече? — повтори замислено. — Навярно. В старите книги съществуват определени заклинания… но ваше величество би могла да попита „Трябва ли бъдещето да се предрича?“ А на това съм длъжен да отговоря: Не. Някои врати е по-добре да си останат затворени.

— Гледай да затвориш моята на излизане. — Трябваше да се досети, че ще й даде отговор, безполезен като него самия.

На заранта закуси с Томен. Момчето изглеждаше доста примирено — явно камшиците, изядени от Пейт, си бяха свършили работата. Ядоха пържени яйца, пържени хлебчета, бекон и кървавочервени портокали, дошли наскоро с кораб от Дорн. Синът й беше с котенцата си. Докато ги гледаше как се боричкат в краката му, Церсей се почувства малко по-добре. „Косъм няма да падне от главата на Томен, докато съм жива“. Готова беше да избие половината лордове във Веетерос и цялото простолюдие, ако се наложеше, само да го опази.

— Иди с Джослин — каза на момчето, щом се нахраниха. После повика Кибърн.

— Лейди Фалайс още ли е жива?

— Жива е, да. Може би не съвсем… във форма.

— Разбирам. — Церсей помисли за миг. — Този Брон… не мога да твърдя, че ми допада особено мисълта, че имаме враг толкова близо. Силата му произтича изцяло от Лолис. Ако можехме да извадим по-голямата й сестра…

— Уви. Опасявам се, че лейди Фалайс вече не е в състояние да управлява Стоукуорт. Дори да се храни сама. Научих доста от нея, ще споделя с радост, но уроците не бяха съвсем без цена. Надявам се, че не съм надвишил указанията на ваше величество.

— Не си. — Каквото и да беше възнамерявала, беше късно. Нямаше смисъл да се задълбочава в такива неща. „По-добре да умре — каза си. — Бездруго няма да иска да живее без съпруга си. Колкото и да беше тъп, тази глупачка явно го обичаше“. — Има още нещо. Сънувах ужасен сън.

— Всички страдаме от това от време на време.

— Този сън засягаше една вещица, която посетих като дете.

— Горска вещица ли? Повечето от тях са безвредни същества. Разбират по малко от билки и акушерство, но иначе…

— Тя беше нещо повече от това. Половината Ланиспорт ходеше при нея за отвари и за магии. Беше майка на дребен лорд, заможен търговец, издигнат от дядо ми. Бащата на този лорд я намерил, докато търгувал в Изтока. Според някои тя го замаяла с магия, макар че по-вероятно единствената магия, която й е трябвала, е била между бедрата й. Разправяха, че не винаги е била грозна. Името й не помня. Нещо дълго, източно и другоземно. Простолюдието я наричаше Маги.

— Майги?

— Така ли го произнасяш? Изсмуква капка кръв от пръста ти и ти предрича бъдното.

— Кръвната магия е от най-черните. Според някои освен това е и най-силната.

Церсей не искаше да чуе това.

— Та тази майги направи някои прорицания. Отначало им се изсмях, но… тя предсказа смъртта на една от приятелките ми. Когато направи прорицанието си, момичето беше на единайсет, здраво като младо конче и в пълна безопасност в Скалата. Но скоро след това падна в един кладенец и се удави.

Мелара я беше помолила никога да не говорят за нещата, които бяха чули онази нощ в шатрата на майги. „Ако никога не говорим за това, скоро ще го забравим и тогава ще бъде само един лош сън — каза Мелара. — Лошите сънища никога не се сбъдват“. Двете бяха толкова млади, че това бе прозвучало почти като мъдрост.

— Още ли скърбите за тази приятелка от детинството? — попита Кибърн. — Това ли ви тревожи, ваше величество?

— За Мелара? Не. Трудно си спомням дори как изглеждаше. Само че… майги знаеше колко деца ще имам и знаеше за копелетата на Робърт. Знаеше години преди да беше направил и първото. Увери ме, че ще бъда кралица, но каза, че щяла да дойде друга кралица… — „По-млада и по-красива, каза“. — … друга кралица, която щяла да ми отнеме всичко скъпо.

— И искате да предотвратите прорицанието? „Повече от всичко друго“, помисли Церсей.

— Може ли да бъде предотвратено?

— О, да. Изобщо не се съмнявайте.

— Как?

— Мисля, че ваше величество знае как.

Знаеше. „Знаех го през цялото време. Още в шатрата. Само да се опита, ще накарам брат ми да я убие.“

Но едно беше да знаеш какво да направиш. Съвсем друго — да знаеш как да го направиш. Не можеше да разчита повече на Джайм. Внезапна болест щеше да е най-добре, но боговете рядко биваха толкова услужливи. „Тогава как? Нож, възглавница, чаша отрова за сърце?“ Всички те създаваха проблеми. Ако старец умреше в съня си, никой нямаше да се замисли, но шестнайсетгодишно момиче, намерено мъртво в леглото си, щеше да събуди неудобни въпроси. Освен това Марджери никога не спеше сама. И макар сир Лорас да издъхваше, около нея винаги имаше мечове, ден и нощ.

„Мечовете обаче са с два ръба. Самите мъже, които я пазят, може да се използват, за да бъде премахната“. Доказателството трябваше да е толкова смазващо, че дори собственият баща на Марджери да няма избор, освен да се примири с екзекуцията й. А това нямаше да е лесно. „Любовниците й едва ли ще признаят, щом знаят, че освен нейната ще струва и тяхната глава. Освен ако…“

На другия ден кралицата намери Озмунд Черно котле на учебния двор, тренираше с един от близнаците Редвин. Кой точно от двамата — не можеше да каже; никога не беше успявала да ги различи един от друг. Погледа малко играта им с мечовете, след което повика сир Озмунд настрана.

— Повърви малко с мен. И ми кажи истината. Но този път не искам никакви празни хвалби, никакви приказки как един от Черно котле бил три пъти по-добър от всеки друг рицар. Много може да зависи от отговора ти. Брат ти Озни. Колко добър е с меча?

— Добър е. Виждали сте го. Не е силен колкото мен или Осфрид, но е бърз с фаталния удар.

— Ако се стигне до това, би ли могъл да надвие сир Борос Блънт?

— Борос Корема? — Сир Озмунд се изсмя. — На колко е той, на четирийсет? Петдесет? Полупиян повечето време, дебел и когато е трезвен. И да е имал вкус към битката, загубил го е. Да, ваше величество, ако сир Борос плаче да бъде убит, Озни може много лесно да го направи. Защо? Да не е извършил някакво предателство Борос?

— Не — отвърна тя. „Но Озни — да“.