Пир за врани

Бриен

На изток от Девиче езеро се заиздигаха диви хълмове, а боровете се сгъстиха като сиво-зелено войнство.

Дик Чевръстия каза, че пътят бил най-кратък и лек покрай брега, тъй че рядко губеха залива от поглед. Градчетата и селата ставаха все по-малки и по-нарядко. На свечеряване спираха в някой хан. Краб делеше общо легло с други пътници, а Бриен взимаше стая за нея и Подрик.

— По-евтино ще излезе, ако всички легнем в едно легло, милейди — току повтаряше Дик Чевръстия. — Можете да сложите меча си между двама ни. Дик Краб е безобиден човек. Почтен е като рицар и честен, колкото е дълъг денят.

— Дните се скъсяват — изтъкна Бриен.

— Е, може и тъй да е. Ако не ми вярвате за в леглото, може на пода да се свия, милейди.

— Не на моя под.

— Ама вие май хич не ми вярвате.

— Доверието се печели. Като златото.

— Както кажете, милейди. Но по на север, като свърши пътят, тогаз ще трябва да ми се доверите. Ако поискам да ви взема златото с върха на меча, кой ще ме спре?

— Ти нямаш меч. Аз имам.

Тръшна вратата между двамата и остана вслушана, докато не се увери, че се е махнал. Колкото и да беше чевръст, Дик Краб не можеше да се мери с Джайм Ланистър, нито с Лудата мишка, нито дори с Хъмфри Уагстаф. Беше мършав и недохранен, единственото му снаряжение беше един очукан и покрит с ръжда шлем. Вместо меч носеше стара нащърбена кама. Докато беше будна, нямаше да представлява опасност за нея.

— Подрик — рече тя, — скоро вече няма да има ханове да ни подслонят. На водача ни не вярвам. Когато си направим бивак, ще можеш ли да ме пазиш, докато спя?

— Да стоя буден ли, милейди? Сир? — Момчето помисли. — Имам меч. Ако Краб се опита да ви посегне, мога да го убия.

— Не — каза тя строго. — Няма дори да се опитваш да се биеш с него. Искам само да го следиш, докато спя, и да ме събудиш, ако направи нещо подозрително. Бързо се будя, ще видиш.

Краб си показа истинския нрав още на другия ден, когато спряха да напоят конете. Бриен отиде в храсталаците и докато клечеше, чу Подрик да казва:

— Ей, какво правиш? Я се махай оттам!

Щом си свърши работата, тя нахлузи бричовете, върна се на пътя и видя, че Дик Чевръстия изтупва брашно от пръстите си.

— В дисагите ми дракони няма да намериш — каза му. — Държа ги по себе си. — Една част бяха в кесията на колана й, другото го криеше в двата джоба, пришити от вътрешната страна на дрехите. Дебелата кесия, която държеше в дисагите, беше пълна с медни петаци, сребърни грошове и звезди… и ситно бяло брашно, да я направи още по-дебела. Брашното беше купила от готвача на „Седемте меча“ на заранта, когато тръгна от Дъскъндейл.

— Нищо лошо не ви мисля, милейди. — Обърна оцапаните си с брашно длани да покаже, че не държи оръжие. — Исках само да видя дали ги имате тия дракони, дето ми ги обещахте. Светът е пълен с лъжци, готови да измамят честния човек. Не че вие сте от тях де.

„Дано да е по-добър като водач, отколкото е като крадец“, помисли Бриен.

— Време е да тръгваме.

Метна се отново на коня.

Докато яздеха, Дик току подхващаше песен — никога цяла, само по някой стих от една, куплет от друга. Тя подозираше, че иска да я разсее, за да престане да е нащрек. Опитваше се да ги прикани с Подрик и те да запеят с него, но без успех. Момчето беше много срамежливо и с вързан език, а Бриен не пееше. „Опитвала ли си се да попееш на баща си? — попитала я беше веднъж лейди Старк в Речен пад. — Пяла ли си на Ренли?“ Никога, никога не беше пяла… а й се беше искало, искало…

Когато не пееше, Дик Чевръстия се разбъбряше, редеше им надълго и широко истории за нос Краклоу. Всяка мрачна долчина си имала владетел, повечето — съюзени само от недоверието си към външните хора. В жилите им течала тъмна и силна кръвта на Първите хора.

— Андалите се опитали да завземат Краклоу, но сме им изцедили кръвта в долчините и сме ги издавили в блатата. Само че каквото синовете им не могли да вземат с мечове — спечелили го хубавите им дъщери с целувки. Изпоженили се в къщите, които не могли да завладеят, аха.

Кралете на Дарклин и Дъскъндейл се опитали да наложат властта си над нос Краклоу; родът Мутън от Девиче езеро също се опитал, а след тях надутите Целтигар от Рачи остров. Но Краклоу познавали блатата и горите си така, както не ги познавал никой външен, и щом ги притиснел някой, изчезвали в безбройните кухини, с които били надупчени хълмовете им. Когато нямало завоеватели, с които да се бият, биели се помежду си. Кръвните им вражди били дълбоки и тъмни като блатата между хълмовете. От време на време по някой юначен герой донасял мир на Носа, но мирът никога не траел повече от живота му. Лорд Луцифер Харди, виж, той бил велик, и братята Брун също така. Старият Троши-кости още повече, но Краб били най-юначни от всички. Дик още отказваше да повярва, че Бриен така и не е чувала за сир Краб и подвизите му.

— Защо да лъжа? — попита го тя. — Всяко място си има местни герои. В моя край певците пеят за сир Галадон от Морн, Съвършения рицар.

— Сир кой? — Дик изсумтя. — Изобщо не съм чувал за него. Защо е бил толкова скапано съвършен?

— Сир Галадон бил герой толкова силен и доблестен, че самата Дева си изгубила сърцето по него. Дала му вълшебен меч в знак на любовта си. Праведната дева се наричал. Обикновен меч не можел да я спре, нито щит можел да устои на целувката й. Сир Галадон носел гордо Праведната дева, но само три пъти я извадил от ножницата. Не прибягвал до Девата срещу смъртен мъж, защото била толкова силна, че борбата ставала нечестна.

Краб, кой знае защо, реши, че това е смешно.

— Съвършения рицар? Ха! Съвършения глупак по-скоро. Какъв смисъл да имаш скапан магически меч, като не можеш да го използваш?

— Чест — отвърна тя. — Смисълът е в честта. Това само го разсмя още повече.

— Сир Кларънс Краб щеше да си изтрие косматия задник с вашия Съвършен рицар, милейди. Мен ако ме питате, ако се бяха срещнали двамата, сега на лавицата в Шепотите щеше да има още една глава. „Трябваше да си използвам магическия меч — щеше да разправя сега на всички други глави. — Трябваше да си използвам магическия меч“.

Бриен неволно се усмихна.

— Може би. Но сир Галадон не е бил глупак. Срещу осем стъпки висок враг, яхнал бизон, като нищо щеше да извади Праведната дева. Казват, че веднъж с нея убил дракон.

Дик Чевръстия не се впечатли.

— Троши-кости също се е бил с дракон, но без да му трябва магически меч. Просто му вързал врата на възел, тъй че все път щом блъвнел огън, си изпичал задника.

— А какво е направил Троши-кости, когато дошли Егон и сестрите му? — попита Бриен.

— Вече бил умрял. Милейди трябва да знае това. — Краб я погледна накриво. — Егон пратил в Краклоу оная сестра — Висения. Владетелите вече били чули за края на Харън. Не били глупави и положили мечовете си в нозете й. Кралицата ги приела като свои и им рекла, че не дължат вярност на Девиче езеро, нито на остров Краб или на Дъскъндейл. Проклетите Целтигар още си пращат хората на източния бряг да му събират данъци. Ако пратят повече, някои току-виж се върнат… иначе се кланяме само на нашите лордове и на краля. На истинския крал, не на Робърт и пасмината му. — Дик се изплю. — Имаше от Краб, от Брун и от Блатните, с принц Регар на Тризъбеца, и в Кралската му гвардия също. Един от Харди, от Кейв и Пайн, и трима Краб, Клемент, Рупърт и Кларънс Късия. Шест стъпки висок е бил, но по-нисък от истинския сир Кларънс. Всички на Краклоу сме драконови хора.

Движението по пътя на североизток все повече оредяваше и вече не можеше да се намерят ханове. Пътят всъщност вече не беше и път, а обрасла с бурени пътека. Нощуваха в едно рибарско селце. Бриен плати на селяците няколко медника да им позволят да спят в един плевник. Качи се с Подрик на листницата и издърпа стълбата.

— Оставите ли ме долу сам, току-виж съм ви откраднал скапаните коне — викна Краб. — Я по-добре пуснете стълбата и за мене, милейди. — Тя не отговори и той продължи: — Ще завали тая нощ. Студен силен дъжд. И к’во, вие с Под ще си спите горе на сухо и топло, а горкият стар Дик да трепери долу самичък. — Заклати глава и замърмори, докато си постилаше върху купчина сено. — Ей, не бях виждал такава недоверчива девица като вас.

Бриен се сви под наметалото си, Подрик се прозяваше до нея. „Не винаги съм била толкова недоверчива — можеше да извика на Краб. — Като малко момиче вярвах, че всички мъже са благородни като баща ми“. Дори мъжете, които й говореха колко хубаво момиче била, колко висока, прелестна и умна, колко изящно танцувала. Септа Роел й беше смъкнала пердето от очите.

— Говорят тези неща само за да спечелят благоволението на баща ти — така й каза. — Истината ще намериш в огледалото си, не на мъжките езици. — Урокът беше жесток и тя плака дълго, но й свърши добра работа, когато при Харънхъл сир Хюл и другите си завъртяха играта. „Една девица трябва да е недоверчива в този свят, иначе няма да остане задълго девица“, мислеше си.

Заваля.

В турнирния сблъсък при Горчив мост Бриен беше издирила и скъса от бой един по един ухажорите си — Фароу, Амброуз и Рунтавия, Марк Мюлендор, Реймънд Нейланд и Уил Щърка. Хари Сойър го събори от коня и счупи шлема на Робин Потър, и му остави грозен белег. А щом падна и последният от тях, Майката й поднесе самия Конингтън. Този път сир Ронет държеше меч, не роза. Всеки удар, който му нанасяше, бе по-сладък от целувка. За нея поне.

Него ден Лорас Тирел се оказа последният, озовал се срещу гнева й. Той изобщо не я беше ухажвал, едва ли изобщо я беше и поглеждал дори, но в този ден носеше три златни рози на щита си, а Бриен мразеше розите и това й вдъхна още повече ярост и сила. Заспа, сънувайки боя с него. И сир Джайм, как стяга многоцветния плащ на раменете й.

На заранта все още валеше. Докато закусваха, Дик Чевръстия предложи да изчакат да спре.

— Кога ще е това? Утре? След две седмици? Когато се върне лятото? Не. Имаме си наметала и ни чакат левги езда.

Валя през целия ден, Тясната диря на пътя, която следваха, скоро стана на кал под конските копита. Малкото дървета наоколо бяха голи, непрестанният дъжд бе превърнал опадалите листа в мокър кафяв килим. Въпреки подплатата от катерича кожа наметалото на Дик също беше подгизнало и като го гледаше колко трепери, Бриен за миг изпита жалост. „Недохранен е, ясно“. Зачуди се дали наистина има контрабандистки залив или срутен замък, наречен Шепотите. Гладните бяха способни на отчаяни ходове. Всичко това можеше да се окаже измислица, само колкото да я подлъже.

Ромонът на дъжда сякаш бе единственият звук на света. Дик Чевръстия упорито яздеше напред. Беше се свил над седлото, сякаш така можеше да се опази сух. Нямаше никакво село, дърветата, които да ги заслонят, също свършиха и трябваше да вдигнат бивака си между някакви скали на петдесетина разтега от линията на прилива. Скалите поне щяха да ги защитят от вятъра.

— Няма да е зле тая нощ да се пазим, милейди — каза Крас, докато се мъчеше да запали огъня: беше събрал сухи съчки. — На такова място може да се въдят млящери.

— Какво? — Бриен го изгледа подозрително.

— Млящери — повтори с наслаждение Дик Чевръстия. — Чудовища. Приличат на хора, само че главите им са много големи и имат люспи там, където му е косата на човек. Бели са като рибешки корем с паяжини между пръстите — ципи де. Винаги са мокри и миришат на риба, с издути устни и зелени зъби, остри като игли. Разправят, че Първите хора отдавна ги били избили, ама не е вярно. Идат нощем да крадат лоши дечица, и като стъпват с ципестите си крака, се чува мляс, мляс. Момичетата ги държат за приплод, но момчетата ги ядат с острите си зелени зъби. — Погледна ухилено към Подрик. — Ще те изядат, момче. Ще те изядат суров.

— Само да се опитат. — Подрик опипа меча си.

— Ти опитай. Само опитай. Млящерите хич не умират лесно. — Смигна на Бриен. — Вие лошо момиченце ли сте, милейди?

— Не. — „Само глупачка“. Дървата бяха много влажни и не се палеха, колкото и искри да изкарваше с кремъка и парчето стомана. Праханта задимяваше, но нищо повече. Отвратена, тя опря гръб на скалата, загърна се в наметалото си и се примири със студената мокра нощ. Дъвчеше коравото резенче осолено говеждо и си мечтаеше за горещо ядене, а Дик Чевръстия разправяше за времената на сир Кларънс Краб и как се бил с краля на млящерите. Сладкодумно разказваше, трябваше да му го признае. „Но и Марк Мюлендор също беше забавен с малката си маймунка“.

Твърде мокро беше, за да види как се скри слънцето, твърде мокро, за да види изгряващата луна. Нощта се възцари, студена и беззвездна. На Краб му свършиха приказките и заспа. Скоро и Подрик захърка. Бриен седеше с гръб на скалата и слушаше вълните. „Близо ли си до морето, Санса? Дали чакаш сега при Шепотите кораб, който така и няма да дойде? Кой ли е с тебе? Превоз за трима, каза той. Дали и Дяволчето е с тебе, и сир Донтос, или си намерила малката си сестра?“

Изтеклият ден беше дълъг и Бриен бе уморена. Усети как клепачите й натежават. На два пъти задряма. Втория път се събуди с разтуптяно сърце, убедена, че някой е надвиснал над нея. Крайниците й бяха изтръпнали, а наметалото се беше омотало около глезените й. Изрита го и се изправи. Дик Чевръстия лежеше свит на кълбо на мокрия пясък и спеше. „Сън. Беше само сън“.

Навярно беше сбъркала, като изостави сир Крейгтон и сир Илифер. Изглеждаха честни хора. „Де да беше дошъл и Джайм с мен…“ Но той беше рицар на Кралската гвардия, мястото му беше при неговия крал. А и тя си искаше Ренли. „Заклех се да го защитя и се провалих. После се заклех да отмъстя за него и пак се провалих. Вместо това избягах с лейди Кейтлин и нея също провалих“. Вятърът бе сменил посоката и дъждът биеше в лицето й.

На другия ден пътят се смали до тясна чакълеста пътека, а накрая — до жалък намек за път. Някъде към обед изведнъж свърши в подножието на обрулена от вятъра стръмнина. На върха й се издигаше малък, навъсен над вълните замък, трите му кули се очертаваха на фона на оловно-сивото небе.

— Това ли е Шепотите? — попита Подрик.

— Да ти прилича на скапана развалина? — сопна се Краб и се изплю. — Това е Злата бърлога, седалището на стария лорд Брун. Тук обаче пътят свършва. Оттук нататък ни чакат боровете.

Бриен огледа стръмнината.

— Как ще стигнем горе?

— Лесно. — Дик Чевръстия обърна коня си. — Обаче стойте близо до Дик. Млящерите много си падат по завеяни хора.

Пътят нагоре се оказа тясна каменна пътека, скрита в пропуканата скала. Тук-там имаше изсечени стъпала. От двете страни ги обграждаха стръмни проядени от вятъра стени. На някои места се бяха образували фантастични фигури. Докато се катереха, Дик Чевръстия им сочеше:

— Онова там е глава на великан, нали? — Бриен се усмихна, като я видя. — Виж ей там, онова пък е каменен дракон. Другото му крило паднало, когато баща ми бил още момче. Онова над него, провисналото е виме, като бозките на дърта вещица. — Хвърли кос поглед към гърдите й.

— Сир? Милейди — извика Подрик. — Конник.

— Къде? — Никоя от скалите не й напомняше за конник.

— На пътя. Не е скален конник. Истински. Следва нас. Там, долу. — Момчето посочи.

Бриен се обърна. Бяха се изкачили толкова нависоко, че се виждаше на няколко левги покрай брега. Конят идваше по същия път, откъдето бяха минали и те, на две-три мили назад. „Пак ли?“ Изгледа подозрително Чевръстия Дик.

— Не ми се мръщи така — рече Краб. — Който и да е, нищо общо няма с мен. Някой от мъжете на Брун ще да е, сигурно се връща от войните. Или от ония певци, дето скитат от място на място — обърна глава и се изплю. — Поне съм сигурен, че не е проклет млящер. Те не яздят коне.

— Не е — съгласи се Бриен. В това поне Дик беше прав. Последните стотина стъпки се оказаха най-стръмни и опасни. Под копитата на конете им се къртеха камъчета и се търкаляха надолу по пътеката. Накрая излязоха от пукнатината в скалата и се озоваха под стените на замъка. Над парапета надникна някакво лице и се скри. На Бриен й се стори, че е женско, каза го на Дик Чевръстия и той се съгласи.

— Брун е много стар да се катери по стените, а синовете и внуците му тръгнаха на война. Останали са само дърти пачаври и едно сополиво тригодишно бебе.

Беше й на устата да го попита на страната на кой от кралете е лорд Брун, но май вече нямаше никакво значение. Синовете на Брун бяха заминали; някои сигурно нямаше да се върнат. „Тук няма да намерим гостоприемство“. Замък, пълен със старци и старици, жени и деца, едва ли щеше да отвори портите си на въоръжени странници.

— Говориш за лорд Брун все едно, че го познаваш — рече тя на Дик Чевръстия.

— Може и да съм го познавал. Някога.

Тя погледна предницата на палтото му. На мястото на отпрания знак се виждаха конци и между тях по-тъмна тъкан. Водачът й явно беше дезертьор. Дали конникът зад тях нямаше да се окаже негов брат по оръжие?

— Трябва да продължим — изсумтя Дик, — преди Брун да вземе да се чуди какво търсим под стените му. Даже дъртите пачаври могат да стрелят с арбалет. — Махна с ръка към варовиковите хълмове, издигащи се отвъд замъка. — Оттук нататък вече няма пътища, само потоци и дивечови пътеки, но милейди хич да не я е страх. Дик Чевръстия ги знае тези места.

Точно от това се страхуваше Бриен. Вятърът по билото на стръмнината се усилваше, но единственото, което надушваше тя, беше капан.

— А онзи ездач? — Освен ако конят му можеше да върви по вълните, скоро щеше да се заизкачва по стръмнината.

— Ако е някой глупак от Девиче езеро, няма дори да може да намери проклетата пътека. А и да я намери, ще ни изгуби из горите. Там няма път, по който да хване.

„Само нашите следи“. Бриен си помисли дали няма да е по-добре да го пресрещне още тук, с меча в ръка. „Ще изглеждам пълна глупачка, ако се окаже странстващ певец или някой от синовете на Брун“. Краб май беше прав. „Ако утре още е след нас, ще се оправя с него тогава“.

— Както кажеш. — И обърна кобилата си към дърветата. Замъкът на лорд Брун се смали зад тях и скоро се изгуби от поглед. Около тях като воини на стража се заиздигаха смърчове и борове, забили в небето острите си копия. Земята беше постеля от нападали иглички, дебела колкото стена на замък и осеяна с шишарки. Копитата на конете не издаваха звук. Поваля малко, после спря и заваля пак, но под огромните борове едва усещаха по някоя капка.

Язденето през гората бе много по-бавно. Бриен смушваше кобилата през зеления сумрак, обръщаше я покрай дърветата. Разбра, че тук е лесно да се загуби човек. Накъдето и да погледнеше, всичко изглеждаше едно и също. Самият въздух сякаш стана сив, зелен и застинал. Борови клони я дращеха по ръцете и стържеха по прясно изрисувания й щит. Злокобната тишина я дразнеше все повече и повече.

И явно тя притесняваше и Дик Чевръстия. Когато взе да се смрачава, той се опита да запее.

— Имаше един мечок, мечок, мечок, черен, кафяв и космат. — Боровете попиваха песента му, както попиваха вятъра и дъжда. След малко спря.

— Тук е лошо — каза Подрик. — Лошо място е тук.

Бриен изпитваше същото чувство, но нямаше да помогне, ако го признае.

— Боровата гора е мрачно място, но в края на краищата е само гора. Тук няма нищо, от което да се боим.

— А млящерите? Ами главите?

— Умно момче — засмя се Дик Чевръстия.

Бриен го погледна ядосано.

— Никакви млящери няма. И никакви глави.

Хълмовете се издигаха, хълмовете се спускаха. По едно време Бриен се усети, че се моли дано Дик Чевръстия да е честен човек и дано да знае накъде ги води. Вече дори не беше сигурна, че ще може да намери морето сама. Ден или нощ, небето си оставаше все така сиво и облачно, без никакво слънце или звезди, по които да може да намери посоката.

Спряха на бивак до лъскаво зелено блато. На сиво-зелената светлина земята изглеждаше съвсем здрава, но щом подкараха, конете им затънаха до глезените. Трябваше бързо да обърнат и да се измъкнат към по-твърдия терен. И там решиха да пренощуват.

— Няма страшно — увери ги Краб. — Ще се върнем нагоре по хълма и ще се спуснем по друг път.

На другия ден беше същото. Яздеха през борове и блата, под тъмно небе и неспирен дъжд, покрай дерета, пещери, руини от древни твърдини и обрасли с мъх каменни зидове. Всяка купчина камъни си имаше своя история и Дик Чевръстия им ги разказваше всичките. Ако го слушаше човек, хората на нос Краклоу бяха напоявали боровете си с кръв. Търпението на Бриен взе да се изчерпва.

— Колко още? — попита ядосано най-сетне. — Вече сигурно минахме покрай всяко дърво на нос Краклоу.

— Не чак — отвърна Краб. — Вече сме близо. Вижте, дърветата оредяват. Близо сме до Тясното море.

„Този глупак, дето ми го обеща, сигурно ще излезе отражението ми в някое езеро“, помисли Бриен, но й се стори безсмислено да се връща, след като е стигнала толкова далече. Но беше уморена, това не можеше да го отрече. Бедрата й се бяха втвърдили като желязо от седлото, а напоследък беше поспивала само по час-два нощем, докато Подрик я пазеше. Ако Дик Чевръстия бе решил да се опита да ги убие, беше сигурна, че ще се случи тук, където теренът му е добре познат. Може би ги водеше към някоя разбойническа бърлога, при хората си, подли като него самия. Или пък просто ги въртеше в кръг и чакаше конникът да ги настигне. Не го бяха зърнали, откакто оставиха зад себе си замъка на лорд Брун, но това още не значеше, че се е отказал от гонитбата.

„Може би ще се наложи да го убия“, каза си тя през нощта, докато крачеше из бивака. От тази мисъл й призля. Старият й учител по оръжия винаги се беше съмнявал доколко е твърда за битка.

— В мишците си имаш сила на мъж — неведнъж й беше казвал сир Гудвин, — но сърцето ти е меко като на всяка девица. Едно е да се упражняваш на двора със затъпен меч в ръка, а съвсем друго — да забиеш цяла стъпка остра стомана в корема на човек и да видиш как светлината гасне в очите му. — За да я кали, сир Гудвин често я пращаше при касапина на баща й да коли агнета и прасенца. Прасенцата квичаха, а агънцата пищяха досущ като уплашени деца. Свършеше ли клането, очите на Бриен бяха заслепени от сълзи, а дрехите — толкова плувнали в кръв, че ги даваше на слугинята си да ги изгори.

Но сир Гудвин продължаваше да храни съмнения. — Прасето си е прасе. С човек е друго. Когато бях скуайър, млад колкото теб, имах един приятел, силен, бърз и гъвкав, всички надвиваше на учебния двор. Всички знаехме, че един ден от него ще стане блестящ рицар. После дойде войната, на Каменни стъпала. Видях как приятелят ми смъкна врага си на колене и изби брадвата от ръката му, но когато трябваше да го довърши, се поколеба само за миг. В битката един миг е цял живот. И онзи измъкна камата си и намери пролука в бронята на приятеля ми. Силата му, бързината, храбростта, цялото му с толкова мъка добито умение… струваше по-малко и от шутовска пръдня, защото трепна пред убийството. Запомни го това, момиче.

„Ще го помня“, обеща тя на сянката му и огледа боровата гора. Седна на един камък, извади меча си и почна да го точи. „Ще го помня и се моля да не трепна“.

Денят дойде сив, студен и облачен. Така и не видяха слънцето да се вдига, но щом черното отстъпи на сиво, Бриен разбра, че е време отново да яхнат конете. С Дик Чевръстия начело поеха през боровете. Бриен го следваше плътно, Подрик бе зад нея на дръгливото си конче.

Замъкът изникна пред очите им ненадейно. Допреди миг бяха в най-дълбокия лес, без нищо друго освен борове на левги и левги във всички посоки. После заобиколиха една канара и отпред зейна просека. На една миля по-натам гората изведнъж свършваше. Отвъд нея беше небе и море… и древен порутен замък, запустял и обрасъл с храсталаци и бурени, на самия ръб на стръмнината.

— Шепотите — каза Дик Чевръстия. — Слушайте. Чувате ли главите?

Подрик зяпна.

— Чувам ги.

Бриен също ги чу. Смътно, тихо мърморене, което като че ли идваше по-скоро изпод земята, отколкото от замъка. Щом наближиха скалите, звукът се усили. Морето е, изведнъж осъзна тя. Вълните бяха прояли дупки в скалите и буботеха в пещери и тунели под земята.

— Никакви глави няма — рече тя. — Това, дето го чувате да шепне, са вълните.

— Вълните не шепнат. Глави са.

Замъкът беше от стари неодялани камъни, всичките различни. Пролуките между тях бяха запълнени с мъх, а от основите бяха израсли дървета. Повечето стари замъци си имаха гора на боговете. Шепотите май нямаха друго. Бриен подкара кобилата до ръба на пропастта, където стената беше рухнала. Грамадата нападали камъни беше гъсто обрасла с отровен червен бръшлян. Тя върза кобилата за едно дърво и погледна надолу. Вълните се разбиваха и кипяха около останките на пропаднала кула. Зад нея зърна устието на голяма пещера.

— Това е старата кула на фара — каза зад нея Дик. — Срути се още когато бях на половината на годините на Под. Имаше стъпала надолу до заливчето, но като падна скалата, отидоха и те. От тогаз контрабандистите престанаха да спират тук. Едно време можеха с лодки да влязат в пещерата, но вече не. Виждаш ли там? — Опря ръка на гърба й и посочи с другата.

Бриен настръхна. „Едно бутване и ще съм долу при кулата“. Отстъпи назад.

— Не ме пипай.

— Исках само…

— Не ме интересува какво си искал само. Къде е портата?

— От другата страна, покрай стената. — Той се поколеба. — Тоя твой шут не е от тия, дето гонят карез, нали? — попита изнервено. — Щото снощи се сетих, че може да ми е сърдит, зарад оная карта, дето му я продадох, пък забравих да му кажа, че контрабандистите вече не спират тук.

— Със златото, което ще получиш, можеш да му върнеш каквото ти е платил за помощта. — Бриен не можеше да си представи, че Донтос Холард е заплаха за когото и да било. — Стига изобщо да е тук.

Тръгнаха да заобиколят стената. Някогашният замък беше триъгълен, с четвъртити кули на всеки ъгъл. Портите му бяха съвсем изгнили. Когато Бриен бутна една, дървото изпращя и се откърти на дълги трески и половината врата се срина. Отвътре се виждаше още зелен сумрак. Гората беше пробила през стените и бе погълнала двора и цитаделата. Но зад портата имаше портикул, зъбите му бяха забити дълбоко в меката разкаляна пръст. Желязото беше почервеняло от ръжда, но когато Бриен го разклати, не помръдна.

— От дълго време никой не е използвал тази порта.

— Мога да се прехвърля — предложи Подрик. — До пропастта. Където стената е паднала.

— Твърде опасно е. Камъните са разклатени, а червеният бръшлян е отровен. Трябва да има задна врата.

Намериха я от северната страна на замъка, полускрита в огромен къпинак. Всички плодове бяха обрани, половината храст беше изсечен, за да се отвори пътека до вратата. Това изпълни Бриен с тревога.

— Някой е минал оттук, и то скоро.

— Вашият шут и ония момичета, казах ви — отвърна Краб.

„Санса?“

Бриен не можеше да го повярва. Дори на затъпял от виното пияница като Донтос Холард щеше да му стигне умът да не я води в такова злокобно място. Нещо в тези руини я изпълни с безпокойство. Нямаше да намери Санса тук… но трябваше да провери. „Някой е бил тук — помисли тя. — Някой, който е трябвало да се крие“.

— Аз влизам. Краб, ти идваш с мен. Подрик, искам да наглеждаш конете.

— И аз искам да вляза. Аз съм скуайър. Мога да се бия.

— Точно затова искам да останеш тук. Из тези гори може да има разбойници. Не можем да си оставим конете непазени.

Подрик изрита едно камъче.

— Както кажете.

Тя се провря през къпинака и дръпна ръждясалата желязна халка. Вратичката се възпротиви за миг, после се отвори рязко, пантите изскърцаха жално. Бриен извади меча си. Макар и в броня, се чувстваше гола.

— Хайде, милейди — подкани я отзад Дик Чевръстия. — Какво чакате? Стария Краб е умрял преди хиляда години.

Какво чакаше наистина? „Наистина съм глупава“, каза си. Звукът беше само от морето, от неспирния му екот в кухините под земята, надигащ се и спадащ с всяка вълна. Но наистина звучеше като шепот и за един кратък миг тя като че ли видя главите, наредени по лавиците, и ги чу как шепнат: „Трябваше да използвам меча — казваше една. — Трябваше да използвам вълшебния меч“.

— Подрик. В походното ми одеяло е увит един меч. Донеси ми го.

— Да, сир. Милейди, Веднага. — Момчето затича.

— Меч ли? — Дик Чевръстия се почеса зад ухото. — Че ти си имаш меч в ръката. За какво ти е друг?

— Този е за теб. — Вриен му го подаде с дръжката напред.

— За мен? — Краб посегна колебливо, сякаш го беше страх, че мечът ще го ухапе. — Недоверчивата девица дава меч на Дик?

— Знаеш ли как се използва?

— Аз съм Краб. — Дръпна меча от ръката й. — Имам същата кръв като стария сир Клартнс. — Замахна във въздуха и се ухили. — Мечът прави господаря, нали така казват.

Подрик Пейн дотича: държеше до гърдите си Клетвопазител толкова нежно, все едно носеше дете. Дик Чевръстия подсвирна, като видя украсата по ножницата — редицата лъвски глави, но се смълча, щом Бриен извади острието и замахна във въздуха. „Дори звукът му е по-остър, отколкото на обикновен меч“.

— След мен — каза тя, провря се с едното рамо напред през малката портичка и наведе глава под арката.

Стъпи в обраслия двор. Вляво от нея беше главната порта и рухналата коруба на нещо, което трябваше да е било конюшня. През сухия кафяв сламен покрив от половината ясли надничаха млади дръвчета. На мястото на някогашната цитадела беше останала грамада от срутени камъни, обрасли с тъмнозелен и червеникав мъх. Целият двор беше в бурени и борови иглички. Смърчове се извисяваха отвсякъде, в строги войнишки редици. А по средата им се възправяше блед странник: тънко язово дърво със ствол, бял като снага на девица, кичестите клони бяха отрупани с тъмночервени листа. — Зад всичко това беше пустото небе и морето, където стената бе рухнала…

… и останки от огнище.

Шепотите дращеха в ушите й. Бриен коленичи до огнището. Вдигна една главня, подуши я, разбърка пепелта. „Някой снощи се е опитвал да се сгрее. Или са се опитвали да пратят сигнал на минаваш кораб“.

— Ей! — подвикна Дик Чевръстия. — Има ли някой?

— Млъкни — изръмжа Бриен.

— Може да се крият. За да ни огледат добре, преди да се покажат. — Спря се при стъпалата, спускащи се в земята, и надникна в тъмното. — Ееейййй! — извика отново. — Има ли някой долу?

Едно от дръвчетата се поклати и от храстите се измъкна някакъв мъж, толкова оцапан с пръст, че все едно беше изникнал от земята. Държеше счупен меч, но това, което я стресна, беше лицето му — малките очи и широкият плосък нос.

Познаваше това лице. Познаваше тези очи. Пъг, така го наричаха приятелите му.

После всичко сякаш стана за миг. От кладенеца се измъкна още един, тихо като змия, хлъзгаща се по мокри листа. Носеше шлем, увит с мръсно парче червена коприна, и държеше късо дебело копие за мятане. Бриен и него позна. Чу зад гърба си шумолене и от червените листа се показа глава. Краб стоеше точно под язовото дърво. Погледна нагоре и видя лицето.

— Ето го — извика на Бриен. — Ето го твоя шут.

— Дик, ела тук! — викна тя.

Шагуел скочи от язовото дърво и се изсмя — по-точно изрева. Беше се загърнал в пъстрото шутовско наметало, толкова избеляло, че по него имаше повече кафяво, отколкото сиво и розово. Вместо шутовски жезъл държеше троен боздуган — три топки с шипове, стегнати с верига за дървената дръжка. Замахна силно и ниско — и едното коляно на Краб се пръсна в кръв и кости.

— Е, т’ва е смешно — изграчи Шагуел, докато Дик падаше. Мечът, който Бриен му беше дала, изхвърча от ръката му и тупна някъде сред високите бурени. Той се загърчи на земята и запищя, стиснал потрошения си крак. — Я виж — рече Шагуел, — че т’ва е Дик Контрабандиста, дето ни даде картата. Би целия този път да ни върнеш златото, а?

— Моля ти се бе — изхленчи Дик, — моля ти се, недей! Кракът ми…

— Боли ли? Ей сега ще ти мине.

— Остави го! — извика Бриен.

— Недей бе! — ревна Дик и вдигна ръце пред лицето си. Шагуел завъртя веднъж топузите с шиповете над главата си и ги натресе право в носа му. Костите изпукаха болезнено и в настъпилата тишина Бриен чу само тупането на сърцето си.

— Лош Шаги — каза изпълзелият от кладенеца. После погледна Бриен и се изсмя: — Пак ли ти ма? Какво, да ни изтрепеш ли дойде? Или за хубавите ни очи ти домъчня?

Шагуел заподскача от крак на крак и завъртя боздугана над главата си.

— За мен е дошла. Всяка нощ ме сънува, като си пъхне пръстите в цепката. Мен иска тя, хубавци, на голямата кобила й е домъчняло за веселичкия й Шаги! Ще я шибам в задника и ще я тъпча с шутовско семе, докато не ми окучи едно като мене.

— Друга дупка ще ти трябва за това, Шаги — каза Тимеон.

— Ами ще й го натикам във всичките тогаз. За по-сигурно. — Измести се вдясно от нея, докато Пъг я заобикаляше отляво, принуждавайки я да отстъпи към разядения ръб на пропастта. „Превоз за трима“, спомни си Бриен.

— Вие сте само трима.

Тимеон сви рамене.

— Тръгнахме кой накъде свари, щом оставихме Харънхъл. Урсвик и пасмината му хванаха на юг за Староград. Рордж реши, че може да се измъкне към Солниците. Аз и момчетата хванахме за Девичето, но така и не стигнахме до кораб. — Дорнецът намести копието в ръката си. — Добре го нареди Варго с оная захапка, знаеш ли. Ухото му почерня и взе да му тече гной. Рордж и Урсвик държаха да се махаме, но Козела вика, ще си го държи замъка. Лорд на Харънхъл бил, вика, никой не можел да му го вземе. Олигави се цял, докато го каза, нали го знаеш как говори. После чухме, че Планината го убивал къс по къс. Един ден ръка, на другия крак, сечал ги чисто. После превързвали чуканите, та Хоут да не умре. Кура му оставил най за накрая, но една птица го повикала в Кралски чертог, тъй че го довършил и заминал.

— Не съм тук за вас. Търся… — за малко да каже „сестра ми“ — един шут.

— Аз съм шут — заяви щастливо Шагуел.

— Не тебе — спря го Бриен. — Онзи, който търся, е с едно благородно момиче, дъщерята на лорд Старк от Зимен хребет.

— Хрътката ти трябва тогаз — каза Тимеон. — Ама и той не е тук. Само ние сме.

— Сандор Клегейн? Какво искаш да кажеш?

— Той е спипал момичето на Старк. Както чух, била тръгнала за Речен пад и той я отвлякъл. Проклетото му псе.

„Речен пад — помисли Бриен. — Отивала е за Речен пад. При роднините си“.

— Откъде знаеш?

— Чух го от един от бандата на Берик. Господаря на мълнията също я търси. Разпратил си е хората по Тризъбеца да душат за нея. Случайно срещнахме трима от тях след Харънхъл и им го измъкнахме, преди да умрат.

— Може да е излъгал.

— Може, ама не е. После чухме как Хрътката претрепал трима от хората на брат му в един хан на кръстопътя. Момичето било с него. Ханджията се закле, преди Рордж да го убие, и курвите казаха същото. Ама грозна пасмина бяха, да знаеш. Е, не толкова грозни като тебе, но…

„Опитва се да ме разсее — помисли Бриен. — Да ми приспи ума с гласа си“. Пъг бавно се приближаваше. Шагуел направи още един скок към нея. Тя отстъпи назад. „Ще ме бутнат в пропастта, ако им позволя“.

— Не се приближавайте — предупреди ги.

— Мисля да ти го нашибам в носа, пачавро — заяви Шагуел. — Ще ти хареса, нали?

— Понеже курът му е малък — обясни Тимеон. — Хвърли го тоя хубав меч и може да го дадем по-нежно с тебе. Трябва ни злато да платим на проклетите контрабандисти, нищо повече.

— И ако ви дам злато, ще ни пуснете ли?

— Ами да. — Тимеон се ухили. — Като се начукаш с трима ни, и готово. Ще ти платим като на свястна курва. По един сребърник на тек. Иначе така и така ще ти вземем златото и ще те наебем, и ще направим с теб каквото Планината направи с лорд Варго. Какво избираш?

— Това. — Бриен се хвърли към Пъг.

Той вдигна счупения меч да си предпази лицето, но докато го вдигаше, тя замахна отдолу. Клетвопазител сряза кожа, вълна и мускул — и бедрото на наемника. Пъг посече дивашки, докато падаше, и счупеният му меч остърга ризницата й. Бриен заби своя в гърлото му, завъртя острието, измъкна го и се дръпна тъкмо когато копието на Тимеон изсвистя покрай лицето й. „Не трепнах — помисли, когато кръвта потече по бузата й. — Видя ли, сир Гудвин? Не трепнах“. Почти не усети раната.

— Твой ред е — подкани Тимеон, докато дорнецът вдигаше второ копие, по-късо и по-дебело от първото. — Хвърляй.

— Ха, че да ми се дръпнеш и да ме нападнеш, а? И да умра като Пъг. Не. Дръж я, Шаги.

— Ти я дръж — отвърна Шагуел. — Видя ли какво направи с Пъг? Побъркала се е от лунна кръв. — Шутът беше зад нея, Тимеон — пред нея. Както и да се обърнеше, единият щеше да й е в гръб.

— Дръж я и можеш да начукаш трупа й — викна Тимеон.

— [???], любима! — Боздуганът се завъртя.

„Единия избери — каза си Бриен. — Избери единия и го убий бързо“. После, сякаш отникъде, изхвърча камък и удари Шагуел в главата. Бриен не се поколеба. Полетя към Тимеон.

Беше по-добър от Пъг, но имаше само едно късо копие, а тя — меч от валирианска стомана. Клетвопазител сякаш оживя в ръцете й. Не помнеше да е била някога толкова бърза. Острието стана на сива мъгла. Тимеон я прободе в рамото, но тя му отпра ухото и половината буза, отсече острието на копието и заби цяла стъпка сребриста стомана в корема му през плетената ризница.

Тимеон още се мъчеше да се надигне, когато тя изтръгна острието от него и червата му се изсипаха, червени от кръв. Извади й обаче кама, тъй че се наложи да му отсече и ръката. „Това ти е за Джайм“.

— Майчице милостива — изохка дорнецът, кръв блъвна от устата му и рукна от отсечената китка. — Довърши ме. Върни ме в Дорн, кучко проклета!

Тя го направи.

Обърна се. Шагуел беше на колене, замаян, ръката му шареше за боздугана. Успя да се изправи, олюля се — и втори камък се натресе в слепоочието му. Подрик се беше покатерил на срутената стена и стоеше настръхнал сред червения бръшлян, с нов камък в ръката.

— Казах ти, че мога да се бия! — извика й. Шагуел запълзя назад и ревна:

— Предавам се! Недей да убиваш миличкия Шаги. Виж колко съм смешен, не бива да умра!

— Не си по-добър от другите. Крал си, насилвал си и си убивал.

— [???], да, да, няма да отричам… ама съм смешен. Карам мъжете да се смеят.

— И жените да плачат.

— Аз ли съм виновен? Жените нямат чувство за хумор.

Бриен отпусна Клетвопазител.

— Копай гроб. Тук, под язовото дърво. — Посочи с върха на меча.

— Нямам лопата.

— Имаш две ръце. — „Една повече, отколкото оставихте на Джайм“.

— Що да си правим труда? Остави ги на враните.

— Тимеон и Пъг могат да нахранят враните. Дик Чевръстия ще си има гроб. Той беше Краб. Това е родовият му замък.

Земята се беше размекнала от дъжда, но пак отиде целият ден, докато шутът изрови достатъчно дълбок гроб. Нощта вече падаше, когато свърши. Ръцете му бяха кръвясали и подути. Бриен прибра Клетвопазител в ножницата, вдигна Дик Краб и го отнесе при дупката. Лицето му не беше за гледане.

— Съжалявам, че не ти се доверих. Вече не мога.

Докато коленичеше да положи тялото, си помисли: „Сега ще се опита, докато съм с гръб към него“.

Чу хрипливия му дъх миг преди Подрик да й извика. Шагуел бе стиснал ръбест камък. Бриен пък стисна кама.

Една кама почти винаги надвива камък.

Замахна рязко назад и заби стоманата в червата му.

— Смей се! — изръмжа му в очите. Но той само изхленчи. — Смей се! — повтори тя и го стисна за гърлото с едната си ръка, докато с другата въртеше камата в корема му. — Смей се! — Повтаряше го и го повтаряше, — докато ръката й не почервеня до китката и вонята на умиращия шут не я задави. Но Шагуел така и не се засмя. Хлиповете които чу, си бяха само нейни. Като го разбра, хвърли камата настрани и се разтрепери.

Подрик й помогна да смъкнат Дик Чевръстия в дупката. Луната вече изгряваше. Бриен изтупа пръстта от ръцете си и хвърли в гроба два дракона.

— Защо го направихте това, милейди? Сир? — попита Под.

— Това е наградата, която му обещах, ако ми намери шута.

Зад тях се разнесе смях. Бриен издърпа рязко Клетвопазител и се завъртя вихрено. Очакваше да види още Кървави глумци… но беше само Хюл Хънт, седеше на порутената стена.

— Ако в ада има бардаци, тоя нещастник ще ти е благодарен — подвикна рицарят. — Иначе си е чиста загуба на хубаво злато.

— Спазвам си обещанията. Ти какво търсиш тук?

— Лорд Рандил ми нареди да те проследя. Ако по някаква шантава случайност се спънеш в Санса Старк, каза ми да я върна в Девиче езеро. Не бой се, заповядаха ми да не ти правя нещо.

— То пък все едно можеш — изсумтя Бриен.

— Сега какво ще правиш, милейди?

— Ще го заровя.

— За момичето питам. За лейди Санса.

Бриен помисли.

— Отивала е към Речен пад, ако Тимеон ми е казал истината. Някъде по пътя я е пленил Хрътката. Ако го намеря…

— … ще те убие.

— Или аз него — отвърна тя упорито. — Ще ми помогнете ли да заровя бедния Краб, сир?

— Никой истински рицар не би могъл да откаже на такава красавица.

Сир Хюл се смъкна от стената. Тримата заринаха Дик Чевръстия. Луната пълзеше високо в небето. А под земята главите на забравени крале шепнеха тайни.