Падналите богове

ГЛАВА 15ЗАВРЪЩАНЕТО НА ПИЛОТА

За младеж, макар и ученик в най-прочутата и мощна школа в Цивилизованите светове, времето, през което встъпва в зрялост, винаги изглежда нормално, независимо колко изключително и бурно е всъщност. Предстоящите промени и опасности действат на човешкия мозък като наркотик или по-скоро като обилна храна, подсилваща стремежа към повече живот. А само колко лесно се свиква с такава храна! Онези, които преживяват забележителните исторически събития — войни, епидемии, контакти с извънземни, уголемявания, възникване на нови видове и религиозни просветления — развиват вкус към еволюция и вълнения, в сравнение с които всички мигове на „нормално“ съществуване изглеждат тъпи, безинтересни и безсмислени. Всъщност, от божествена гледна точка, нищо в удивителното, продължило повече от два милиона години пътуване на човечеството от степите на Афарика до безбройните студени звезди на галактиката не може да се разглежда като нормално.

Макар че кариерата на Данло уи Соли Рингес наистина беше забележителна, наистина наситена с диви мигове, трагичност, исторически решения и действия, в същото време е вярно, че той рядко мислеше за себе си като за забележителен човек, нито пък смяташе вселената, в която бе роден, за враждебно или принципно трагично място. Беше трудно място, определено изпълнено със своенравно експлодиращи свръхнови, ужасни богове и нови екологии. Вселена на равновесие. Светът около него гъмжеше от пороци, неправди, лъжи, слелирани болести, всевъзможни проявления на човешкото зло. Всички светове около звездите бяха опетнени с шайда, навярно грешни до огнените си течни ядра. Може би злото във вселената не можеше да се победи, а може би той (заедно с цялото човечество) би могъл да открие начин да възстанови първичното равновесие на живота и да приведе всички неща в състояние на правилност и естествен порядък, което наричаше „хала“. Но дори хала-вселената, той го знаеше, не би могла да е в покой. Подобно на зимна буря, в нея винаги щяха да бушуват насилие, хаос и промяна. И тъкмо този изначален хаос на неговата епоха беше започнал да му харесва. Изобщо не му дойде наум — като на Хануман ли Тош, — че вселената може да се преобразява по фундаментални и ужасни нови начини.

Няма много за разказване за обучението на Данло в „Боря“ и първите му години като калфа в колежа на пилотите „Реса“. Той бе блестящ студент, макар и блестящ по естествен, непосредствен начин, който никога не предизвикваше завист или гняв у другите калфи. Математика, фуга, разклонителна навигация, халниране — дисциплините, които изучаваше, за да стане истински пилот, поглъщаха повечето му време, но не му оказваха силно въздействие, поне до края на този вълнуващ период. Естествено трябваше да усъвършенства интерфейса с корабния си компютър и той постепенно се увлече по различните състояния на кибернетично съзнание. Всички калфи пилоти трябва да изстрадат тази любов, тази пристрастеност към компютрите си. Данло бързо стана поклонник и майстор на великолепното състояние, известно като уголемяване самади. За разлика от първото и най-ниско състояние самади — това на савикалпа самади, — при уголемяването чрез компютъра няма осъзнаване на ума като отделен от мълниеносните числови потоци на компютъра. Себеусещането се разтваря сред електроните в микроскопичните влакна на компютърните неврологици. Следва усещане за единение, сливане с кибернетичното пространство на разклонеността. Времето почти спира. При навлизането в царството на чистата математика пилотът изпитва шеметното и радостно чувство, че мисли по-бързо, че прави връзки, че е по-огромен ум. За някои това мощно обезличаване и уголемяване на съществото е чудо, за други е кошмар — и е опасност за всички, които осъществяват дълбок интерфейс с компютрите си. Мнозина са пилотите, загубили се сред студа и ужасната красота на бурята от числа. Пилотите умират по хиляди начини и най-разпространеният от тях е смърт в компютъра. Макар че не беше проектирал компютъра, мозък и душа на светлинния кораб, Данло скоро се научи цялостно и удобно да слива ума си с него — но никога прекалено удобно.

Самият му кораб — красива източеност от изпреден диамант, който той нарече „Снежният бухал“ — обаче бе проектиран и построен от него с помощта на екип от работници архитекти, програмисти и роботи. Данло изведе кораба си в космоса до съседните планети Нинсън и Силваплана, а после и в онова блестящо, вечно математическо пространство което лежи отвъд и под пространството на видимата вселена. Дарбата и силата на Данло се състоеше не само в оцеляването му след първите колебливи навлизания в разклонеността, но и в извличането на познания, които би могъл да прилага и към собствените си, и към основните проблеми на огромната цивилизация, разпростряла се навсякъде около него, над ледените улици и блестящите кули на Никогея и сред звездите.

А какво научи през тези си години като калфа пилот? Научи се да не се плаши от новите истини за своя свят, а по-скоро да усъвършенства способността си да ги вижда. Това беше продължение на търсенето му на прозрение, започнало още в детството му, за да се засили по време на престоя му в дома на Стария отец и след влизането му в Ордена. Неговата цел бе „да види вселената такава, каквато е“. Да я види ясно, дълбоко и истински и да каже „да“ на всичко в нея. По ирония на съдбата обаче, колкото по-остро ставаше зрението му и колкото по-добре виждаше опустошената душа на човечеството, толкова повече се изкушаваше да каже „не“. Докато съзряваше, Данло ставаше все по-критичен към цивилизованите хора и техните странни вярвания, култури и институции. Той обличаше черната си спортна камелайка на калфа пилот и се пързаляше сам по забранените улици на Града, носеше се по сумрачните плъзги в Квартала на далечниците, сприятеляваше се с представители на всички класи и секти, където и да идеше. И почти винаги откриваше, че почти у всекиго нещо липсва. (Но тъй като бе състрадателен и продължаваше да почита фравашкия идеал, никога не си мислеше, нито напомняше на другите за тази липса. Дори в най-долните контрабандисти Данло винаги откриваше качества, които би могъл да харесва или даже да обича, и затова винаги получаваше в замяна обич.) Ходеше сред хариджаните, уличниците, автистите и архатите10 и търсеше в припрените им очи светлината на съзнанието. Много често — особено при господарите на Ордена — светлината беше слаба и крехка, като трептящ на вятъра гол пламък на каменна лампа. Като наблюдаваше начина, по който хората се гледаха един Друг, винаги с осъждане, желание или отвращение, винаги със страх от самите себе си, Данло откри основната грешка на ежедневното човешко съзнание: то бе откъснато от вселената. Всички човешки същества страдаха от болката и самотата на съществуването си като отделни същества, но през хилядолетията тази болка се беше задълбочила до расова агония. Докато човечеството се бе развивало от групи първобитни събирачи на плодове до високо образовани хора, живеещи в разпростряла се сред звездите цивилизация, пропастта между същността и другите елементи на творението беше станала огромна като безкрайната пустош между галактиките. Човешките същества се стремяха да преодолеят тази пропаст по различни начини. Някои ставаха природни мистици и се загубваха в екстаза си от земя, вятър и небе; някои използваха наркотици; някои сънуваха дълбоки и светли сънища; някои ставаха компютърни мистици: групата на невропевците сред сетиците, някои кибершамани: неговите другари пилоти от Ордена на мистичните математици и други. Мъжете и жените от няколко секти като звездителите не обръщаха внимание на по-сериозните проблеми на съществуванието. И го правеха като плодяха безброй деца. Понякога през едновековния си период на плодовитост една жена раждаше по веднъж на всяка година. Звездителите напълно се отдаваха на животинските дейности на живота: събиране на храна, вода, дрехи, пари, скъпоценности и често съновници и други устройства, с които да притъпят мозъка и душата. Други човешки същества отричаха порочността на съзнанието си. Мнозина — по време на Научната епоха — дори бяха възхвалявали откъсването на човек от природата, на субект от обект, на факт от значение, на съзнание от материя. Но най-универсалният човешки метод за прехвърляне на мост над Празнотата винаги беше създаването на религия. Съдбата на Данло бе да изучава религиите по същия начин, по който и математиката. През първата и втората си година в „Реса“ той прекара много време в опити да разбере основния стремеж, залегнал във всички религии: стремежът на същността да прегърне студената, тайнствена неизвестност на вселената.

Ако анимистичните тотемни системи, извънземните философии, холизмът, Веруюто на Случайността и вярванията на различни дисциплини като канторската математика и провидството се разглеждат като производни на този фундаментален стремеж, с основание може да се твърди, че когато навърши двайсет години, Данло бе изпитал четирийсет религии. Поне четирийсет. Вече се каза много за инициацията му в алалойското мечтано време на алтджиранга митджина, Старите и Песента на живота. От пристигането си в Никогея той беше усвоил значителна част от фравашката лингвистична философия, бе си играл с тайхизма и беше научил нещо за автистката сънна система на възстановяване на действителността. Бе си спечелил приятели сред провидците и ги беше прилъгал да му разкрият тайната доктрина на сарвам асти. Потапяше се в древната кабала и числовия мистицизъм. За да разбере омразата на Хануман към едеизма, потърси различните секти на Кибернетичната универсална църква, които все още изобилстваха в Никогея: Архитектите на универсалния бог, Църквата на Еде и Кибернетичните поклонници на разклонеността. Един-два пъти дори участва в техните ритуали, включващи екстатична интерфейсна церемония. Това негово екзотично и тайнствено преживяване — Хануман цинично го наричаше „религиозна лакомия“ — беше задължителен етап от живота му, за да постигне прозрение и да стане асаря. Проникването в страстите и вярванията на която и да е религия бе като да гледа действителността през кристална лупа. Подобно на детски калейдоскоп, лупата на ритуала и вярата винаги изкривяваше действителността и я обагряше по странни (и понякога красиви) начини. Но Данло се надяваше да открие във всяка религия, култ или вяра универсален център, безценна истина, чиста и ясна като диамант. Неговата задача и съдба, както я възприемаше той, беше да обхване всяка религия, която успееше да открие, да възприеме света чрез нейните вярвания и да разбие лупата с чука на волята си. Едва тогава можеше да разкрие диамантения център, едва тогава можеше ясно да види нещата. И някой ден може би щеше да погледне вселената само със собствените си очи, свободен дори от диамантена лупа, свободен да види безкрайните звездни огньове и изгарящата болка на човечеството със съзнанието на най-дълбоката си същност.

— Да търсиш свобода чрез религията — един ден му каза Хануман (вече бяха завършили „Боря“ и бяха станали калфи) — е все едно да се опитваш да разбереш скутарите, като им се предлагаш за вечеря.

Наистина, този път бе опасен, като пресичане на тесен леден мост. Трудно е да видиш пътя си в ледената мъгла на различни системи от вярвания. Онзи, който търси, лесно се загубва. Или пада. От всички религии, с които се сблъска, най-коварната и най-трудна за измъкване беше вездесъщият холизъм на Ордена. Разбира се, повечето майстори биха отрекли, че холизмът изобщо е религия. Те биха отбелязали, че за да станеш послушник в Ордена не е необходимо да имаш професия или вяра, да изповядваш определена теология, доктрина или представа за божествеността. И на пръв поглед това бе вярно. Затова за Данло беше още по-трудно да замахне с чука на проникновението си и да разбие тази фина, убягваща му лупа. Холизмът лежеше в самата душа на неговата цивилизация, хората приемаха холистичния мироглед за даденост и не оспорваха принципите му повече, отколкото мислеха за въздуха, който дишат. Малцина помнеха произхода му, малцина съзнаваха (или се интересуваха), че някога човечеството е възприемало вселената по съвсем различен начин.

— Холизмът — веднъж каза на Данло майстор Джонат — определя Шестата мисловност на човека. Някои го наричат „Последната мисловност“ — как би могъл да съществува по-съвършен начин за моделиране на действителността, можеш ли да ми кажеш?

Исторически погледнато, холизмът е представлявал огромна крачка напред от редукционистичните методи на науката. Холщмът — някои го наричат „втората наука“ — е начин на възприемане на вселената като мрежа от взаимодействия и връзки. Целите системи — а вселената може да се разглежда като всеобхватна система на системите — притежават свойства, надхвърлящи онези на техните части. В известен смисъл всички неща са живи или елемент от жива система. Реалният свят на ум и материя, тяло и съзнание, не може да се разбере като се сведе до отделни части. „Материята е ум“ — това навярно е квинтесенцията на холистичните разбирания. Основните теории на холизма са се опитали да изяснят, че умът се появява от материалната вселена, че съзнанието на всички неща е взаимосвързано.

Първата наука, разбира се, напълно се е провалила в опита си да постигне това. Тя свеждала човешките същества до обективни наблюдатели на механична и безсмислена вселена. Мъртва вселена. Според детерминистите човешкият ум бил просто вторичен продукт на мозъчната химия. Химичните закони, начинът, по който се свързват и взаимодействат елементите, били формулирани като окончателни и неизменни истини. Самите елементи се възприемали като невидими късчета материя, лишени от съзнание, недокоснати и неповлияни от същите тези съзнания, които се опитвали да разберат как живи умове могат да се състоят от мъртва материя. Логичното заключение от тези предположения и концепции било, че хората са като химични роботи, които не притежават свободна воля. Не е странно, че по време на Века на Холокоста човешката раса изпаднала в безумие и отчаяние.

Холизмът представлява опит за повторно вдъхване на живот в таза вселена и за ново свързване на човешките същества с нея. За запълване на пропастта между аз-а и всичко друго. Но в крайна сметка през вековете той също се провали. През трите хилядолетия от основаването на Никогея специалистите и академиците от Ордена почти бяха забравили, че холизмът трябва да обединява теорията с личния опит. Те прекалено надълбоко потъваха в абстракцията и теорията. Новите теории, родили холизма — квантовата механика, Бейтсъновата епистемология, общата системна теория, кибернетиката и информационната теория — се бяха превърнали в сложни системи, представящи действителността с езика и символите на универсалния синтаксис. Още от самата поява на холизма някои разглеждаха тази действителност като кибернетична. Природата се възприемаше като мрежа от подлежащи на програмиране обменящи информация единици, а животът — като информационен поток, завършващ, когато бъде прекъснат потокът. Компютърът се превърна в образец за ума и метафора за вселената. Най-догматичните от кибернетичните холисти разглеждаха вселената като истински компютър, ума като програми, изпълнявани от него или от неговите компоненти. С помощта на универсалния синтаксис на Омар Нараяма холистите от Ордена изградиха формална система или наука, която приемаше индивидуалния ум за подпрограми на универсален алгоритъм. Това беше блестящ, но напълно отчуждаващ начин на възприемане на вселената. Отчуждаващ, защото реши проблема с разделянето на аз-а от всичко друго само външно.

Например холистите са канонизирали известната с лоша слава теорема на камбаната от древната квантова механика. Те превъзнасят върховните свойства на светлината и учат, че всеки фотон от двойка фотони мигновено „запомня“ полярността на другия, независимо на какво разстояние в пространствовремето се намират. Учат, че тялоумът на всеки човек е напълно свързан, електрон с електрон, с цялата тъкан на вселената. Всяко квантово явление, всеки от трилионите пъти, когато частиците на действителността си взаимодействат, е като тон, който отеква и кънти из огромната камбана на творението. И този звук се разпространява мигновено, едновременно навсякъде, свързвайки всички неща. Това е истината за нашата вселена. Мистична истина е, че на най-дълбокото си равнище действителността е едно цяло. Тя е формализирана, канонизирана и преподавана на рояците на човечеството, търсещи фундаментално единство. Само че човешките същества са я научили като теорема и доктрина, не като опит. Истинският холизъм трябва да обхваща не само теорията за живите системи, но и действителността на корема, вятъра, глада и снежните червеи, печащи се на огън в студена зимна вечер. За да е истински човек, мъжът или жената (или детето) винаги трябва да се диви на тайнството на живота. Всички ние трябва да сме в състояние да приемаме вселената и да поглъщаме потока от фотони, искрящ из светлинните разстояния, да слушаме звъна на най-далечните галактики, да усещаме електроните на всяка хемоглобинова молекула, въртяща се и вибрираща дълбоко в кръвта. Никой не трябва да се чувства откъснат от океана от ум и памет, вълнуващ се навсякъде около нас, никой не трябва да поглежда към ледените звезди и да се чувства изоставен или самотен. Холизмът отчасти е виновен за това, че цяла цивилизация е изстрадала изоставянето на най-фините си чувства десетки хиляди трилиони островчета на съзнание, родени в болка и обещание за обреченост, очакващи смъртта с изцъклени очи и шепнещи абстракции, винаги със страх от живота, винаги с копнеж за по-дълбоко и по-истинско изживяване.

И все пак винаги е имало такива, които не се интересуват от догмите на холизма (или на науката, или на който и да е „изъм“), които се обръщат към себе си, за да слушат изящните ритми на ума и кръвта. Някои казват, че холизмът е неуспял мистицизъм, мистицизъм без сърце и затова древното търсене на тао или начин на живот продължава. През цялата история, още от працивилизациите на Старата Земя и първобитните шамани из горите и пустините, търсачите на този път са пренесли непрекъсната тайна традиция, еволюционно пътуване навътре в живота. Тези забележителни мъже и жени са изворите на енергия, на която разчита всяко човешко общество, щом жизнеността му отслабне. Самият Орден винаги е зависел от търсачите на незримото и иманентното: тайните групи на кибершаманите, неколцината пилоти скитници, клонът на йогините11 сред сетиците, разбира се, и най-добрите провидци и паметисти. И тук се крие ирония, дори трагичност. Защото това блестящо малцинство винаги се е стремяло да преобрази Ордена, докато той — в лицето на старите ортодоксални майстори и господари с техните студени сърца и каменни физиономии — е присвоявал най-добрите му открития, изсмуквал е живота от най-жизнените познания и е преработвал останките в теориите и формалните системи на холизма. Втвърдил се и закостенял като стар кокал, в много отношения Орденът е задълбочил основния порок на човешкото съзнание. Хората от Цивилизованите светове винаги са се обръщали към Ордена за истина и вместо това много често са получавали символите на универсалния синтаксис, изкуствен интелект, компютърни симулации на действителността, форма вместо същност, формализация на безкрайното вместо живот.

И така, след трихилядолетно съществуване, огромната звездна цивилизация от времето на Данло беше изхабена и крехка като старо стъкло. Навсякъде около него в Никогея и в милион други по-малки градове имаше мъже и жени, които живееха прекалено дълго и ставаха непознати за телата си, които се страхуваха от органичното, които потъваха прекалено дълго в сънища, в мъчителните сюрреалности на компютрите си или в студените каменни библиотеки. И все пак навсякъде по прекрасните улици и кафенета той виждаше хора, които копнееха за нещо повече, дори да не го съзнаваха. Дълбоко в себе си всички човешки същества се стремят да усетят как огънят на живота се разгаря в кръвта им и да се разбудят за този древен и свят пламък. Цивилизованите човешки същества, мислеше си Данло в по-циничните си моменти, бяха като трилиони купчини мъртва материя, очакващи да ги възпламени силна светлина. Някой изключителен мъж (или жена) неизбежно се връщаше от мрачния космос със звездна светлина в ръка и с огън в очите и пламъкът започваше да прескача от уста на уста и от чело на чело, и човешките същества се съживяваха за възможностите си. После настъпваше хаос. После човечеството се възпламеняваше и изригваше сред звездите или в истинско разбуждане, или в нещо друго, навярно в някакъв ужасен механизъм за унищожение, чиято форма Данло можеше само да зърне. Той изобщо не се изненадваше, че е роден в такива времена и че може да доживее да види това изригване. Но и изобщо не предполагаше, че първоначалният взрив ще се дължи на удивителен източник толкова близо до него или че ще попадне в пламъците му почти от самото начало.

На дванайсетия ден от лъжезимата на 2953-та година от основаването на Никогея в космоса над Града се спусна дълбочинен кораб. Казваше се „Пръстенът на славата“ и принадлежеше на пилота отстъпник от Ордена Пешевал Сароджин Вишну-Шива Лал, когото всички познаваха като Бардо. В продължение на три денонощия из атмосферата циркулираха фериботи. Техният гръм и огън цепеше въздуха над Дълбоките поля и изнасяше невероятно представление за неизбежните тълпи, покрили пистите в очакване на пристигането на дълбочинния кораб. Фериботите един по един се спуснаха на земята и докараха съдържанието на трюмовете му. Бардо беше донесъл със себе си много, много богатства от стотици светове: гошарпи и масло сиху, мебели, растения бонзай, свещени накити от Вечерница, почернящо масло, кръгли релефи, картини и драгински скулптури, много видове сетивни кутии, като съновници и други екзотични играчки, ярконски диаманти, тъмнолунийски рубини, смарагди, опали, пирит и перли от дъното на океаните на Нова Земя, фравашки килими, разбира се, и наркотици като джук, джамбул, тоалач, бира и скоч. Целият Град се питаше как ли се е сдобил с това огромно имане само за пет години. Едни твърдяха, че още като послушник нарушил обета си за бедност, че наследил част от Родовите си имения (той беше роден като принц на Летосвят) и че пазил парите си в тайна. Някои от старите му приятели казваха, че превърнал малкото си състояние в огромно. Други не бяха толкова добронамерени. Враговете му сред господарите и майсторите го обвиняваха в трафик на жени или на забранена техника. Неколцина — един от тях бе господарят пилот Чанот Чен Цицерон — намекваха, че е предал Ордена. „Пилотите винаги са се изкушавали да продават уменията си на търговците-пилоти от Трия — били го чули да казва. — Или да преподават учението на нашите математици, което винаги трябва да пазим в тайна.“

В тези слухове отчасти имаше истина, но само отчасти. Всъщност Бардо беше продал тайни за пари, но не тайните на Ордена. Години преди това, по време на злополучното си пътуване до Ксандария, той бе проникнал в забранените банки на голямата библиотека и незаконно беше копирал много информация. Тази информация — топологически карти на изчезнали светове, незаконна техника, исторически факти, които можеха да се използват за опровергаване на доктрините на основните религии, и антична музика, литература и мелодична поезия с несметна стойност — Бардо бе записал в огнен камък, който винаги носеше със себе си, обикновено на сребърна верижка на шията си. Освен него той нямаше почти нищо, защото отдавна бе прахосал останките от родовото си богатство. След като се отказа от обета си и му отнеха светлинния кораб, Бардо продаде всичко, което имаше, за осем хиляди градски диска и с тях си купи пропуск за молитвен кораб, пътуващ за Вечерница, Ларондисмънт и Трия. Отначало на Трия го взеха за поредния контрабандист и го третираха като такъв. Но когато откриха, че е Бардо, бивш майстор пилот от Ордена, търговците-принцове и търговците-пилоти започнаха да го почитат. Те му осигуриха къща, жени, най-фини наркотици, музика и храни. Предложиха му имение и титлата търговец-цар, ако се присъедини към тях и ги научи на тайнственото изкуство на математиката. Няма да е вярно, ако кажем, че това предложение не изкуши Бардо. Изкуши го, при това много. Нямаше да е първият пилот, дезертирал иа Трия, но щеше да е най-великият пилот, единственият майстор пилот, предал Ордена. Накрая той отказа да стане търговец-цар, не защото обичаше Ордена, а защото притежаваше много по-голяма далновидност и цел. И така, Бардо продаде на триянците своя огнен камък и цялата съдържаща се в него информация. Купи си огромен сребрист дълбочинен кораб. После напусна Трия без съжаление и навлезе в изкривеното пространство на разклонеността, което лежи под звездите, и накрая стигна в сърцето на Цивилизованите светове.

— Цялата история е опитът на човек да увеличи богатството си — веднъж каза Бардо и следващите няколко години от живота му бяха доказателство за правотата на думите му. Безсмислено ще е да описваме точната последователност на пътуванията му от звезда на звезда и трупането му на богатство. Той посещаваше много светове, купуваше и продаваше много неща. Беше опитен човек с дарба за търговия и огънят на целта му бе изпарил присъщата му леност. Бардо се замогна. Макар и с променливо темпо, богатството му постоянно се увеличаваше. Голяма част от него спечели като въртеше търговия между световете Симум, Яркона и Катава. Системата беше следната: на Симум товареше в трюмовете на кораба си хиляди семейства на звездители. Всички те бяха архитекти от един или друг вид. До това време симумската теокрация преследваше всички кибернетични църкви и всички архитекти, които можеха да си позволят пропуск, бягаха на Яркона и другите свободни светове. Най-богатите плащаха на Бардо баснословни суми. Правеха го, защото бе майстор на пилотското изкуство и неговият „Пръстен на славата“ можеше да вземе разстоянието между Симум и Яркона с по-малко скокове и по-бързо, отколкото който и да е дълбочинен кораб на триянските търговци. С пристигането на всяко семейство, отчаяно копнеещо да се установи, цената на недвижимите имоти на Яркона се покачваше. Оттук и паническото желание на архитектите да стигнат на тази богата планета преди следващата вълна от бежанци още повече да вдигне цените. Освен това архитектите изобщо не можеха да са сигурни кога Яркона ще затвори градовете си за тях и ще останат изолирани на Симум, навярно за да бъдат подложени на погроми и геноцид. На Яркона Бардо се освобождаваше от човешкия си товар. Забавляваше се в най-луксозните публични домове, хранеше се с пикантни люти ястия и потъваше в копринените обятия на ярконските жени, докато чакаше ежегодното откриване на ярконската борса на скъпоценни камъни. В първия час на тази борса той използваше парите на архитектите, за да изкупи най-качествените синьозвездни диаманти и огнени камъни. Винаги даваше повече от конкурентите си. После натоварваше камъните на „Пръстена на славата“, събираше няколко хиляди поклонници и поемаше на дългото пътуване до Катава. Тъй като беше бивш пилот от Ордена, един от най-добрите в историята му, той отново изминаваше това разстояние само с няколко скока. И всяка година пристигаше пръв от всички останали търговци на скъпоценности. Катава, разбира се, е седалището на Кибернетичните реформистки църкви. Това е единствената планета от Цивилизованите светове, на която се произвеждат безценните едически лампички, украсяващи олтара на всяка кибернетична черква в галактиката. А според ревизираната версия на „Принципи на кибернетичната архитектура“ на Николос Дару Еде, едическите лампички винаги трябва да се изработват от истински ярконски огнени камъни. Катавските архитекти никога не можеха да си осигурят достатъчно качествен материал и затова Бардо винаги продаваше тези скъпоценни живи компютри с невероятна печалба. След това натоварваше кораба си с интерфейсни, пречистващи и уголемителни компютри. Както се казва, „Катава произвежда най-святите компютри“.

После завършваше третия етап от пътуването си. На Симум продаваше свещените компютри на многобройните кибернетични църкви. Производството на компютри на този суров свят естествено винаги е било незаконно, но архитектите се нуждаят от тях за церемониите си. И затова Бардо даваше огромни подкупи на симумските си агенти и контрабандисти, които прекарваха стоката му. Той изпразваше трюмовете си, увеличаваше богатството си и отново продаваше пропуски на бежанци за Яркона. Бардо извърши това тройно пътуване пет пъти. Когато се върна в Никогея, той навярно беше най-богатият човек в Града. Удиви всички като си купи чудесна къща в Стария град и обяви, че ще прекара остатъка от дните си (и че ще изхарчи състоянието си) като води по-мащабен начин на живот.

На шейсет и деветия ден от лъжезимата, след като реконструира къщата си и подреди в нея много красиви неща, Бардо отвори вратите си за артистичния елит, търсачите, аутсайдерите и най-яростните бунтари в Града. Всяка вечер по здрач той започваше веселието — празник на живота, събуждане на всички сетива, които би трябвало да носят спомен за тайната на живота. „Малъри Рингес се жертва в търсене на древните еди — обичаше да казва на всички Бардо, докато им поднасяше редки храни, вино и лули с тоалач. — Древните еди, тайните на боговете — те са във всеки от нас, навити като трилиони змии в самите ни клетки, кодирани в проклетите ни хромозоми. Да се опитваме да си спомним тайната на живота — това е пътят на Рингес.“

Веселбите на Бардо бързо станаха много популярни. Той събра около себе си кръг от заклинатели, куртизанки, невропевци и стари приятели. А и други: повечето нощи стаите му бяха пълни с ронински поети-воини, контрабандисти, хибакуши и много неканени гости. Тези търсачи на земните наслади в дома му скоро се превърнаха в досада и Бардо трябваше да започне да праща покани за приемите си. През входната врата можеха да влязат само онези, които носят стоманена карта с гравирана холограма на два преплетени пръстена — черен диамантен и златен. Картата за дома му стана много желано нещо в Града. Към края на лъжезимата дори мнозина специалисти и академици от Ордена започнаха да любопитстват за странните и вълнуващи веселби на Бардо и търсеха начин да си осигурят покана, често досаждайки на самия него или на някой от близките му. Но не всеки имаше късмет — мнозина отчаяни се унижаваха да си купуват карта от контрабандистите на пазара пред „Хофгартен“ или подкупваха други майстори да им дадат своите. Затова, когато на осемдесет и осмия ден от лъжезимата в едно от общежитията в „Реса“ пристигна пратеник, носещ лъскава стоманена карта за Данло уи Соли Рингес, неговите другари калфи и майсторите пилоти наистина му завидяха.

Същата сутрин Хануман ли Тош също беше получил покана. Когато разбра това по време на обеда (двамата бяха останали приятели и често се хранеха заедно), Данло се уговори с него да отидат заедно. По залез слънце те се срещнаха пред западния портал на Академията, чиито стоманени врати винаги бяха отворени към светлината на Града. Хануман го чакаше под гранитните блокове на Ранената стена и както винаги го поздрави с усмивка и поклон.

— Здравей, Данло — каза той.

— Хану, Хану, готов ли си? — попита Данло. — Каква прекрасна вечер.

Въздухът наистина бе изпълнен с птичи песни и сладки аромати — една от онези неспокойни вечери, които изкарват гражданите на Никогея по улиците в търсене на наслаждения. Хиляди пеперуди с типичните за сезона лилави и сини криле пърхаха сред снежните гергини и другите цветя покрай Ранената стена. Плъзгите на Стария град блестяха от стопена вода, тук-там събрала се на малки локви. Щяха да минат часове докато въздухът започне да замръзва и улиците се заледят. Въпреки топлината обаче Хануман беше облечен в официална роба на сетик с дебела кожена стола, наметната на раменете му. Дрехите му бяха в оранжево-червените багри на сетиците, ужасен цвят за облекло на човешко същество. Всъщност със светлите си очи и светлоруса коса Хануман имаше призрачен вид. Млечнобялата му кожа имаше болнав оттенък, като на хартиен абажур, покриващ вътрешния огън, който поддържаше живота му. Той стоеше и кашляше заради рака в дробовете си, от който не можеше да се излекува. Макар да бе напълно израснал — двамата с Данло вече бяха на по двайсет и една — Хануман все още беше нисък и прекалено слаб.

— Хайде да се пързаляме по „Серпентината“ — предложи Данло. — По това време най-красивите жени се разхождат там.

Контрастът между Данло и Хануман бе поразителен. Данло също беше слаб, но като диво животно, което обича вятъра, небето и движението, което не взима от света нищо повече от необходимото му за живот. През последните пет години той бе станал още по-силен и доста висок. Носеше брада като истински алалойски мъж и черната му коса, Дълга и буйна като плевели в тундра, се спускаше по шията и раменете му. Все още носеше перото на Ахира. Нямаше я бялата шапка на „Боря“, нямаше го и покорството му към правилата и очакванията на другите. Носеше черна спортна камелайка, тясно опъната по тялото и крайниците му. Тази дреха беше подходяща за игра на хокий или блъсканица на лед, но не и за събиране, на което щяха да присъстват най-видните граждани на Никогея. Когато Хануман го упрекна за това, той се усмихна и не отговори. Понесе се по улиците в Стария град, движейки се леко като морска птица, зареяла се по студените въздушни течения.

Двамата си пробиваха път сред тълпите по „Серпентината“ тази най-дълга плъзга, която криволичи из целия Град, от Елфовите градини до Западния бряг. Един-два пъти спираха, за да се любуват на красавиците. Това бяха предимно млади звездителки, чиито семейства ги караха да се разхождат по кожени рокли или кимона с надеждата някой от богатите звездители, събиращи се всяка вечер в горните части на „Серпентината“, да им предложи брачен договор.

— Всички са… толкова прекрасни — каза Данло. Той привлече погледа на жена от отсрещната страна на плъзгата. Тя беше облечена в японско зелено кимоно и вървеше под ръка с други две жени, които навярно й бяха сестри. Макар че звездителите отбягват хората извън сектата си, особено пилотите от Ордена, защото обетът им забранява да се женят за тях, когато Данло й се усмихна, тя свенливо се поклони и отвърна на усмивката му.

— Любовта на жените ще е твоята смърт — каза Хануман.

— Но, Хану, ти казваше същото и за други неща, а ето, че все още съм жив.

— И винаги ще си жив — докато престанеш да си. Данло поглъщаше усещанията на улицата: тихите гласове, шумоленето на скъпи тъкани, блясъка на лъснати обувки и на кънки, мириса на влажен лед, редки парфюми и пот.

— Винаги съм признавал, че Бардо е опасен човек — каза Данло. — Опасен… поне за мен. Не трябва ли да се пазим от тези опасности?

— Защо? Нали обичаш всякакви опасности? Данло поглади синкавия белег над окото си и се усмихна.

— Мисля, че Бардо опитва нещо ново. Наистина. Да се опитваш да си спомниш древните еди — това е благородно, нали? Орденът би трябвало пръв да се стреми да възвърне и опише това познание. И паметистите. Вместо това се говори за налагане на забрана за посещаване на веселбите на Бардо.

— Да не би да очакваш Орденът да насърчава появата на нов култ?

— Култ ли? — попита Данло и отметна косата от челото си. — Но Бардо отрича да има каквито и да било религиозни убеждения.

— И колкото по-шумно го отрича — отвърна Хануман, — толкова по-сигурно се обрича.

— Понякога ми се струва, че цивилизованите хора… имат нужда от нова религия. Толкова са нещастни. Толкова мъртви вътрешно, толкова загубени.

— Никога няма да разбера страстта ти към религиите.

— Защото единственият ти религиозен опит е с едеизма.

— И това ми е достатъчно.

— А я ме виж мен — каза Данло и тихо се засмя. — Аз съм и тайхист, и холист, и архитект, и суфи, и дзенбудист, и поклонник на фравашите, и навярно дори… неуспял алалойски шаман. Понякога сигурно те ядосвам.

— Ядосваш ме — отвърна Хануман. — И тъкмо затова си ми приятел.

— Ако Бардо наистина е открил начин да си спомни древните еди — рече Данло, — това не е религия.

— Няма съмнение, че Бардо и неговият кръг са си спомнили нещо. Но древните еди? Наистина ли вярваш, че извънземна раса — или богове — е кодирала тайните си в човешките хромозоми?

— Защо не? — усмихна се Данло.

— Мислех си, че не вярваш в нищо. Твоите фраваши не учат ли, че „вярванията са клепачите на ума“? Че човек трябва да се откаже от всички вярвания?

— Да — все още усмихнат потвърди Данло, — включително от вярването, че човек трябва да се откаже от всички вярвания.

— Ти ме удивляваш. — Хануман се закашля и поклати глава. — Удивляваш ме. Мога ли да заключа, че следователно ще приемеш това преживяване на пръстенността, което Бардо твърди, че предлага на всекиго?

Сега Данло открито се смееше и постави ръка на рамото на приятеля си. Черната му кожена ръкавица потъна в оранжевата кожа на Ханумановата стола.

— Да, ще го приема. Но само за известно време. Навярно само за тази вечер.

Хануман се усмихна за миг, но после лицето му се напрегна и стана потайно.

— Страхувам се, че Бардо ще иска да те използва — каза той.

— О, Бардо използва всички. Иначе нямаше да е Бардо.

— Но ти си синът на Малъри Рингес. Самото ти присъствие утвърждава веселбите му, трябва да ти е ясно.

— Вярно е — съгласи се Данло. — И аз го приемам. Но можеш ли да приемеш, че Бардо… може да използва теб?

— Като сетик ли? Защото съм станал сетик?

— Да.

— Ами — отвърна Хануман, — ние сетиците си имаме нашите умения и не сме толкова податливи на поквара, колкото може би си мислиш. Навярно малко сетическа неврологика може да попречи на Бардо да мами последователите си. Може да запази разума им.

— Не мога да забравя… че Бардо изобщо не искаше да ставаш сетик.

Хануман рязко се закашля и се озърна дали някой не ги чува.

— Вярно е, не искаше, но няма нужда да го разгласяващ на целия свят.

— Извинявай — каза Данло.

— Трябва да го изправя пред сериозна дилема — рече Хануман. — Той си умира да ме използва и в същото време се страхува. Като с бирата, Данло. За него аз трябва да съм толкова опасен, колкото ужасната му бира.

— Но той със сигурност познава и друки сетици.

— Трябва да знаеш — сниши глас Хануман, — че господарят Пал издаде забрана, но само за сетиците. Ние нямаме право да посещаваме веселбите на Бардо.

— Значи ти нарушаваш заповедите на господаря си, така ли?

— Да и не — каза Хануман. Погледът му помрачня като старо, тъмно стъкло и Данло си спомни, че винаги беше мразил дяволските очи на приятеля си. — Господарят Пал трябва да е образец за нашата етика — продължи Хануман, — и затова очевидно е трябвало да ни забрани да контактуваме със сектата на Бардо. Но тайно — и не трябва да казваш на никого за това — тайно иска информация какво прави Бардо.

— Защо? Да не е станал търсач на древните еди? Господарят Пал?

— Господарят Пал — отвърна Хануман — е сложен човек.

— Говори се, че иска да разпусне Тетрадата. Че иска да стане господар на Ордена.

— Навярно.

— Значи си шпионин?

— Данло!

— Извинявай. Дано езикът ми замръзне между зъбите — не исках да те обидя.

— Простено ти е — каза Хануман.

— Мисля — каза Данло, — че самият ти си търсач… на древните еди. Така ли е?

Хануман го погледна. Очите му бяха като стар син лед. Лицето му беше като замръзнало и безизразно море. Всички чувства, спомни си Данло, се криеха в мускулните влакна на тялото, всички мисли бяха кодирани в реакцията на нервите, в електрохимичните сигнали, с които нервите докосваха мускулите. Немигащите очи на Хануман издаваха дълбоко презрение към много неща и в същото време говореха за стремеж да овладее себе си и любовта си към съдбата.

— Вярно е — продължи Данло. — Но не е… съвсем вярно, не мисля. Тъй като не вярваш в благословените еди, трябва да си се заел да ги търсиш. Търсене заради самото търсене, нали така?

Хануман тихо се засмя.

— Мога ли да запазя някаква тайна от теб? Знаеш ли, изобщо не трябваше да те уча на фигуриране и четене. Така наруших етиката си.

— Но тогава никога нямаше да зная… какво си мислиш. През последните години си толкова затворен.

— Мълчалив като сетик — цитира старата поговорка Хануман.

— Мълчалив, да — каза Данло. — И някак неземно загрижен.

— Е, позволи ми да дойда за малко в твоя свят — отвърна Хануман, изкашля се в оранжевата си ръкавица и със свирепа сила замахна, запращайки храчката към оранжевия лед. — Определено ми се иска да науча метода, с помощта на който Бардо си спомня едите. Методите на паметистите. Говори се, че Бардо е привлякъл майстор паметист, който е издал професионалните си тайни като безумец, който хвърли бисери на свиня.

Данло открито го погледна в очите и попита:

— И ти искаш да събереш няколко от тези бисери и да ги отнесеш в кулата си, така ли?

— Ами, щом се налага да съм шпионин на господаря сетик, би трябвало да получа някакво възнаграждение, не мислиш ли?

Докато улиците се изпълваха с все повече хора и от кафенетата се разнасяше миризма на печено кафе, курмаш, чесън и сладкиши, двамата поговориха за древното съперничество между сетиците и паметистите. Хануман, който беше изучавал повече история от Данло, му разказа, че преди пет хиляди години на Симум сетиците имали свой собствен орден. И паметистите били негов клон, посветен на разбирането на тайните на съзнанието, също като неврологистите, кибершаманите или йогините. Но когато сетиците се обединили с холистите на Арцит и се родил Орденът на мистичните математици, паметистите настояли да се организират като отделна професия — както направили и провидците. Много преди преместването в Никогея паметистите пазели тайните на изкуството си от сетиците, които смятали или за затъпели от древните ортодоксални мисловни изкуства, или за покварени от използването на компютрите. А сетиците пък пазели своите тайни от всички. Дори от най-добрите си приятели.

— Винаги съм се чудил какво правите в кулата си — каза Данло. — Всички се чудят за кулата на сетиците. Говори се, че използвате акашишки компютри… за да възстановявате загубени спомени, вярно ли е?

Хануман позволи на изящните си устни да се разтеглят в усмивка и сега лицето му наистина мълчеше, наистина не можеше да се прочете. Данло рядко обсъждаше с него изкуствата на съответните им дисциплини. Той знаеше, разбира се, че Хануман е избран за кибершаман и че сигурно е усъвършенствал електронната телепатия, гещалта, разклонителната навигация и другите състояния на компютърно съзнание. Очите му винаги гледаха с кухия, натрапчив поглед на човек, който е преживял прекалено много компютърен интерфейс, който е пътувал дълбоко в шиховото пространство, мисловното пространство, паметното пространство или метапространството, навярно дори в митичното божествено пространство, към което се твърдеше, че почти с религиозна набожност се стремят кибершаманите. Всъщност Данло се страхуваше, че същностната религиозност на Хануман е прераснала в обич към компютрите. Навярно, мислеше си той, скоро щяха го посветят в тайните степени на кибершаманите, навярно майсторите щяха да имплантират в мозъка му биочипове и той щеше да влезе в постоянен интерфейс с компютрите си, и така да се превърне в невропевец, поставен извън закона.

— Хайде някой друг път да говорим за компютри — каза Хануман. — Ако скоро не тръгнем за веселието, ще стигнем последни.

Двамата се отбиха от „Серпентината“ и се запързаляха по тесни плъзги, затворени за движение с шейни. Пресякоха район на кафенета, дюкяни на впечатници, библиотеки и прекрасни стари жилищни блокове от черен и розов гранит. В тях живееха предимно богати изгнаници и специалисти от Ордена и във всеки от апартаментите имаше частни тоалетни и камини. Въздухът бе сладък от мириса на дървесен дим и цветя. Накъдето и да погледнеха, имаше цветя: снежни гергини, сапфирени цветове и огнецветя, тъмночервени или златисти. По первазите имаше саксии и взривът от багри привлече погледа на Данло към небето.

„Благословеният Пръстен расте“ — помисли си той. Небето над Никогея беше изпъстрено на места с бледозлатист огън, нарастващ облак от газове и нов живот, през който проникваше само светлината на най-ярките звезди. Данло бе пътувал пет пъти до звездите, които не можеше да види. И никога не беше обсъждал тези пътувания с Хануман. Никога не бе разговарял за торисоновите пространства, които се извиваха като черни червеи из разклонеността, нито за прекрасната математика на Великата теорема, нито за ужаса си, че може да се загуби в безкрайна извивка, нито за радостта си след преминаване през числова буря и навлизането си в мечтаното време. (В компютърно генерираното мечтано време на пилотите, разбира се.) Никога не бе казвал на Хануман тайната, която бяха открили пилотите: докато растеше и се разпространяваше в близкото пространство над планетата им, Златният пръстен някак си изкривяваше същото това пространство. Някакъв вид живот в Пръстена, навярно някакъв огромен и чудесен бог, развил се от някой от безбройните видове новосъздадени организми, изкривяваше свръхсветлинната тъкан, от която беше изтъкана разклонеността. Правеше я по-възлеста, по-сложна. И разкъсваше отвори в разклонеността, създаваше нови прозорци, през които пилотите прекарваха корабите си, скачайки от звезда на звезда или от точка на точка в близост до звезда. Някой ден навярно дори плътнопространството край жълтото слънце на Никогея можеше да се навие около самото себе си. Плътнопространството — безкрайна плътност от източници на радиация, където се сливат пътищата от всички звезди — можеше да се загуби в ужасна сложност от възли, през които пилотите нямаше да могат да минават. И тогава Никогея вече нямаше да е центърът на галактиката. Градът на светлината щеше да се откъсне от звездите и това беше тайна, която Данло не трябваше да казва на никого, дори на най-добрия си приятел.

— Виж — извика Хануман. Двамата с Данло току-що бяха пресекли главната плъзга на Стария град и бяха завили по лилава улица, обточена с дървета ю и величествени стари къщи. Хануман протегна ръка и посочи. — Къщата на Бардо. Ужасна е, нали?

— Ужасна е — съгласи се Данло. — Но и прекрасна. Къщата се намираше откъм източната страна на плъзгата и бе най-голямата в района. Преди три хиляди години Орденът беше построил основната й част с класически линии от изсечен с лазер гранит, дълги прозорци и красиво влакнесто дърво: греди от кехлибарено дърво, японска череша и каменно дърво, пропити с ароматичен восък. Както и в съседните сгради, тук бяха живели различни посланици преди Орденът да премести всички далечници на Улицата на посолствата. И после, по време на управлението на Рикардо Лави, бяха прибавени северното и южното крило, за да има стаи за калфите, неуспели да си намерят място в общежитията на Академията. Това бе станало в началото на Златния век на Ордена, когато жените и мъжете от Цивилизованите светове бяха прииждали в Никогея на тълпи. Време на ентусиазъм, непостоянство и безразсъдни технологии. Всъщност крилата на къщата на Бардо бяха нараствали органично. Малки роботи с големината на бактерии бяха сглобявали елементите им атом по атом, парче по парче, безупречен диамант, бродерия и органичен камък. Гледана от улицата, къщата приличаше на огромно фантастично насекомо: централната част от естествен камък, сива и солидна, и крилата от органичен камък, прошарени с цветни частички, нишки и жилки — яркочервени, розови и лилави. Двете крила се развиваха нагоре и навън, на север и на юг петдесетина метра по улицата и изглеждаха дантелени и изящни като снежинки, невероятно изящни, сякаш острите кули и арките можеха да се огънат под внезапен вятър. Първоначално 256 прозореца от изпреден диамант бяха украсявали стаите на двете крила. Сега обаче бяха останали само няколко — през вековете останалите бяха разпродадени или откраднати. Докато стоеше и се любуваше на прекрасните осмоъгълни прозорци, на привечерната светлина, която падаше по диамантите и се разпръскваше в дъжд от цветове, Данло откри, че му се иска Орденът да не е унищожил тази строителна техника. Само няколко къщи в Стария град — построени между 620-а и 694-та година — представяха този вид градеж и това бе жалко.

— Мислех си, че Бардо изобщо няма да се върне — каза Хануман.

— Винаги… съм се надявал да се върне.

— Носиш ли си поканата?

— Да, ето я. — Данло протегна стоманената плочка в дланта си и я подаде на Хануман.

— Моля те, обещай ми, че внимателно ще си помислиш преди да приемеш веселбите на Бардовия дом.

— Само ако ми обещаеш тази вечер да забравиш, че си сетик, и да се забавляваш.

— О, добре — отвърна Хануман. — Обещавам.

— Тогава и аз обещавам.

— Ами да влизаме тогава.

ГЛАВА 16ПЪТЯТ НА ЗМИЯТА

Около къщата на Бардо имаше метална ограда, жестока конструкция от железни пики, вградени в каменна стена. Данло беше чувал да се говори, че понякога Бардо включва около дома си светлинна вътрешна ограда, но тъй като в Града притежаването на лазери бе забранено, той не вярваше в тези слухове. Порталът беше отворен и Данло и Хануман спряха, за да подадат поканите си на пазача — енергичен дребен мъж с весели очи и агресивен поглед на автист.

— Закъснели сте, почитаеми калфи, но добре дошли, добре дошли — възспоменуването скоро ще започне — каза той.

Те се поклониха и продължиха покрай сложни ледени скулптури, шихови дървета и морави със снежни цветя. Въпреки думите на пазача, Данло се пързаляше бавно и спокойно, наслаждавайки се на спускащата се нощ. Въздухът ухаеше на цветя и в него се долавяше лекота, която събуждаше у него едновременно нетърпение и ужас. Разнасяше се смях, тракане на чаши и странна музика. Пред къщата имаше просторна веранда или по-скоро каменен павилион, целият пълен с хора. Данло и Хануман свалиха кънките си и се смесиха с тълпата. Поклониха се на различни майстори от Ордена, хибакуши, заклинатели и дори на търговците-принцове в техните покрити със скъпоценни камъни якета. Накъдето и да погледнеше, Данло виждаше хора, които пиеха ледено вино, скоч или джамбул и пушеха тоалач. Всевъзможни хора: контрабандисти и ха риджани, поети и фантасти, дори две красиви куртизанки, които заемаха високо положение в Дружеството на куртизанките. Струваше му се, че Бардо е поканил на веселието си една трета от Града, но не беше така. Освен Хануман не се виждаха други сетици; имаше неколцина звездители и съвсем малко архитекти. Човек би си помислил, че провидците ще присъстват на всяко празненство в чест на спомена — тези безоки пророци понякога наричаха своите видения „спомени от бъдещето“, — но Бардо не вярваше на провидците и ги държеше на разстояние.

Тъй като бе прекалено шумно, за да разговарят, Данло леко докосна ръкава на Ханумановата роба, за да привлече вниманието му. С помощта на сетическия език с ръце, на който го беше научил приятелят му, той каза: „Хайде да намерим Бардо и да го поздравим“.

Влязоха в къщата, като последваха върволицата от хора през коридора и се озоваха в голям, богато украсен солариум. Бардо бе донесъл от пътуванията си най-прекрасните гошарпи, ярконски мебели, даргински скулптури, кръгли релефи, картини и бродерии. А също фравашки килими, разбира се, и много сетивни кутии. Данло се изненада, че броните, фоните, решетките сълки и другите видове забранена техника са изложени толкова открито, закачени по стените или поставени върху лъскави лакирани масички. Но пък и Бардо бе открит, простосърдечен човек и обичаше да се перчи с начина си на живот. Данло се развесели, когато видя двайсет и три дървета бонзай, подредени пред диамантените прозорци на солариума. Листата им изглеждаха болни и жълтеникавозелени — Бардо сигурно продължаваше да ги полива прекалено обилно.

Хануман срещна погледа му и каза:

— Чувал съм, че Бардо понякога не идва при гостите си чак до среднощното възспоменуване.

— Тогава навярно няма да е зле да похапнем — отвърна Данло. — Вечерял ли си?

— Не съм гладен — каза Хануман.

— Тогава ме извини, моля те. Не мога да издържам на аромата на всички тези ястия.

Данло, който винаги беше гладен и ядеше колкото за трима, отиде да види какви деликатеси ще успее да открие. В отсрещния край на стаята имаше дълга маса с купчини прозрачни чинии, пръчки за хранене, бокали за вино и много подноси с храна: пиперени ядки, зеленчуци с къри, сирена, томбу на скара, планини от блестящ червен хайвер и култивирани меса. И балдови орехи, нарязани снежни ябълки, кръвноплодове в сметана, хлебчета и десетки видове вълшебни ястия. Данло се провря между един треперещ автист и красива чернокожа жена, в която разпозна примадоната Нирвели, напълни си чиния с вдигащ пара курмаш и започна да лапа тези изключително люти ядки, като се оглеждаше наоколо. Нирвели не беше единствената известна личност. Данло видя Зора Бей, Морайя Ли Чен и Томас Гондървал, облечен в контешка роба — която навярно бе измислил сам. Зачуди се дали трябва да поздрави този пилот на пилотите, но нещо изведнъж го накара да се обърне. Облечена в широките копринени панталони на куртизанка, до Хануман стоеше най-красивата жена, която беше виждал. — Лошару шона! — промълви Данло. — Лошару хала!

Той я зяпаше прекалено открито и очите му горяха. Сърцето му започна да бие бързо. Данло дълго остана вцепенен като горско животно, което наблюдава друго. Забрави, че държи в ръката си чиния курмаш. Остави чинията да се наклони и жълто-кафявите ядки започнаха да се изсипват и да подскачат по мраморния под. Гладът му внезапно изчезна. Красотата на младата куртизанка го порази като мълния. Бе влюбен във всичко в нея: в грациозните движения на ръцете й, в спокойната й, естествена усмивка и най-вече в чистата й животинска жизненост. Тя беше висока, сладострастна и с гладки мускули като танцьорка на лед. Лицето й бе уникално и незабравимо, макар той смътно да съзнаваше, че чертите й като че ли не си съответстват съвсем. Устните й бяха малко прекалено червени, прекалено пълни, прекалено чувствени на фона на кремавата й кожа. Имаше дълъг надменен нос, поставен между високи скули, гъста руса коса и бадемовидни очи, интелигентни и прелестни, тъмни и течни като кафе. Челюстта й бе издадена — атавизъм, който загатваше за нещо дълбоко първично в нея. Данло мигновено намери тази първичност за предизвикателна. Част от него се чудеше дали по-късно ще я види в различна светлина, но сега другите му части горяха от много по-силна потребност. Гърдите му бяха горещи и напрегнати, очите му пламтяха, ръцете го боляха да докосне прекрасното й лице.

„Хала е жената, сияйна като слънце“ — помисли си той. И тогава тя погледна към него. Обърна глава и погледна покрай всичките ярки, бъбрещи хора, застанали помежду им. Погледна право към него, дръзко и открито. Погледите им се срещнаха и задържаха — двамата изпитаха шока от внезапно разпознаване, сякаш се познаваха от милиард години. Данло усети, че пропада в очите й, и светът около него се стесни, напрегна и спря. Знаеше, че никога не я е виждал, и все пак очите му горяха със спомен за древна връзка. Горяха устните, пръстите, кръвта му, всичко в него пламтеше от внезапно разбиране, което го накара да се задъха.

— Извинете ме — каза той, когато най-после възвърна дар слово. До него стоеше слаба весела жена, облечена в безвкусна сребърна рокля. Данло бе разсипал курмаша си по сребърните й пантофки. Без да откъсва очи от прекрасната куртизанка, той пак измърмори: — Извинете, имате ли нещо против да подържите чинията ми… за малко?

После бутна чинията в ръцете на жената, небрежно се поклони и се отдалечи. Почти прелетя през стаята. Приближи се право към Хануман и куртизанката, като през цялото време продължаваше да я гледа.

Хануман му се усмихна, но Данло почти не го забеляза. Почти и не го чу да казва:

— Данло, запознай се с Тамара Десета Ащорет. Тамара, това е приятелят, за когото ти разказвах, Данло уи Соли Рингес.

Данло се поклони и изведнъж забрави всичките си обноски. Посегна и хвана ръката й, облечена в синя копринена ръкавица. Нежно я задържа и незабавно му се прииска да може да свали черните си кожени ръкавици, за да докосне дългите й пръсти със своите.

— Толкова си красива! — задъхано промълви Данло. — Никога не съм виждал… толкова красива жена.

Този изблик накара Тамара да се усмихне — широка прелестна усмивка, която грейна на лицето й като слънце. Тя беше прекалено съвършена и уравновесена, за да отвърне на комплимента му с думи, но очите й бяха пълни със светлина, смях и откритост, които говореха: „И ти си много красив“.

— Това първото ти веселие ли е?

— Присъствала съм на още две — отвърна Тамара. Гласът й беше ясен, силен и прекрасен. — Бардо кани куртизанки на всяко от веселията си. Всички казват, че се опитва да покръсти нашето Дружество.

Данло пусна ръката й и рече:

— А може би Бардо просто обича да се заобикаля с красиви жени?

— Сигурна съм, че трябва да има много причини за това — каза Тамара. — Но той е твой приятел, нали? Сигурна съм, че трябва да знаеш намеренията му.

— Не, не съм го виждал от пет години. Хората се променят.

— Всички твърдят, че Бардо е религиозен човек — каза Тамара. В гласа й се долавяха предпазливост и ирония. — Аз мисля, че е обаятелен. Неговата пламенност впечатли всички ни. Но към какво е насочена тази пламенност? Той изглежда изцяло посветен на тази цел — възспоменуването на древните еди. Изглежда, се стреми към възвръщане на расовата памет. Познавам го съвсем отскоро — винаги ли е проявявал такава страст към възможностите на паметта и ума?

— Онзи Бардо, когото познавах аз — отвърна Данло и неочаквано се разсмя, — имаше страст към други свои части. Към други… възможности, нали така?

— Струва ми се, че разбирам какво искаш да кажеш — рече Тамара и също се засмя. Стояха един срещу друг, гледаха се в очите и се смееха.

В този момент Хануман се закашля и хвърли на Данло студен поглед. Именно той бе завързал разговор с Тамара — забележителен успех, като се имаше предвид, че тя беше куртизанка, а Хануман обикновен калфа сетик. Той кашляше и неодобрително наблюдаваше мигновеното безумно увлечение на приятеля си.

— Би трябвало да е очевидно — каза Хануман, — че Бардо се опитва да покръсти куртизанките. Ако исках да накарам Ордена да приеме нова религия, аз бих направил тъкмо така.

— Сигурна съм, че подценяваш значението ни — възрази Тамара.

— Нима?

— Нашето Дружество никога не е имало официална връзка с Ордена.

— Именно затова влиянието ви е толкова голямо. Тамара се усмихна и каза с прелестния си мелодичен глас:

— Но както всеки знае, нашата цел е удоволствието, не политиката. Мразя политиката.

— Много прелъстителки говорят така — отвърна Хануман и се изкашля. — И после, когато остареят — е, знаеш какво казват майсторите, нали?

— Не, мисля, че не.

— Казват: „Намери си любовница, загуби си душата“. Тамара отново се засмя и се усмихна на Хануман.

— Ти си циничен човек. Учили са ме, че нашето Дружество е основано точно за да не позволява на мъжете да губят душите си.

Всъщност Дружество на куртизанките бе основано през 1018-а година като инвестиционно дружество, предназначено да пази състоянията на няколко десетки жени, изключително умели в екстатичните изкуства. И да пази живота им. Когато новооснованото Дружество на куртизанките започнало да купува имоти в Квартала на далечниците и Да води финансите си само, те прекратили всякакви връзки със сводниците си. За отмъщение ги пребивали и дори ги измъчвали с невроножове, каращи красивите им тела да се гърчат и разтърсват. Не една куртизанка умряла така. И затова първите куртизанки обединили парите си и наели Убийци. Убийците, разбира се, унищожили сводниците и после предали самите жени, които ги наели. Поискали три четвърти от годишните доходи на Дружеството — иначе щели да убиват куртизанките една по една. Този данък бил по-голям, отколкото взимали сводниците, и куртизанките решили да не го плащат. Вместо това пратили най-съвършената си примадона — казвала се Наташа Юрит — на планетата Калар.

Там Наташа сключила договор с поетите-воини. В замяна на смъртоносните им услуги куртизанките обещали да обмислят странната религия на Калар и ако е възможно да помогнат за покръстването на майсторите и господарите от Ордена. По това време поетите-войни се мъчели да покръстят целите Цивилизовани светове и убивали заради чистата радост да живеят по-близо до смъртта и живота. Те искали да накарат всички хора по-наситено да изживяват живота, особено академиците от Ордена, които ценели единствено огромните си познания и ума си. Наташа Юрит обещала да запознае мъжете от Ордена с млади куртизанки, които да приложат изкуството си и да отворят сърцата на академиците за нови области на преживяване. Удоволствието било техният ключ към това отваряне, а в продължение на две хилядолетия куртизанките били научили всичко възможно за удоволствието. Много след като поетите-войни очистили всички наемни убийци в Никогея, много след като кръстоносният им поход приключил и те развалили договора си с Дружеството, куртизанките запазили жив пламъка на техните учения. И поддържали особена връзка с Ордена. През годините Дружеството растяло и се развивало, но те продължавали да обучават послушничките си в изкуствата на тантра12, еротични танци, музика, майдхуна и поддържане на тялото. А техните послушнички век след век съзрявали и се превръщали в прелъстителки, омайващи всеки младеж от Ордена, който можел да си ги позволи. После прелъстителките остарявали, връщали младостта на телата си и ставали любовници на майсторите и старите господари, които се научили да ги обичат. Орденът отдавна бе забранил на пилотите и другите специалисти да се женят и затова вместо жени те си взимаха любовници. Някои от тях дори незаконно раждаха деца. Неколцина от най-видните господари натрупваха пари и издържаха семействата си в таен разкош. И се вслушваха в съветите на любовниците си, като губеха независимостта си, ако не и душите си. Но най-добрите куртизанки, били любовници, примадони или прелъстителки, продължаваха да упражняват изкуството си само заради най-висшата причина.

— Ако нашето Дружество наистина искаше да влияе на Ордена — каза Тамара и се усмихна на Хануман, — щяхме да обучаваме мъже, които да доставят наслада на вашите жени. Почти половината от специалистите ви са жени.

— Вярно е — призна Хануман. — Но седем от всеки десет господари са мъже.

Данло отметна косата от очите си и погледна Тамара. Почти трябваше да вика, за да го чуят от музиката и многото кънтящи гласове.

— Наистина ли можете да направите това — да обучавате мъже, които да доставят наслада на жени?

В отговор Тамара тихо се засмя и кимна.

— Струва ми се, че в това се крие тайната на тяхното изкуство — каза Хануман. — Какъв по-добър начин да омагьосаш мъжа от това да възбудиш суетата му?

— Страхувам се, че не те разбирам — отвърна Тамара. Известно време Хануман и Тамара се закачаха като двама послушници, които си подават шайбата. Хануман я гледаше неспокойно, очите му бяха потайни и все пак напрегнати. Той се преструваше на млад калфа, който не би могъл да си позволи изкуствата на куртизанка: изглеждаше изпълнен с благоговение, яд, чувство на вина и зле прикрито желание. Но отчасти си играеше с тези емоции, както често правят сетиците. Най-вероятно се опитваше фино да манипулира Тамара, навярно за да пропука смайващия й повърхностен чар и да покаже на заслепения от любов Данло онова нейно лице, което той иначе не би могъл да види.

Но Тамара беше невъзмутима като диамант и въпреки манипулациите на Хануман продължаваше да се усмихва и блести.

— Сигурна съм, че когато станеш истински сетик — каза му тя, — ще откриеш куртизанка, която ще те научи на най-голямото от всички удоволствия.

— Бих ли могъл да попитам кое е то?

— Струва ми се, че вече знаеш — отвърна Тамара. Хануман кухо се засмя и каза:

— Да, аз съм сетик и се предполага, че трябва да разбирам такива неща.

Последва продължително мълчание, което Данло наруши като попита:

— И кое е най-голямото от всички удоволствия?

— Даряването на удоволствие, разбира се — отвърна Тамара и го погледна, после погледна Хануман. — Макар че някои мъже винаги са откривали най-голямото си удоволствие в причиняването на болка.

Тези думи очевидно свариха Хануман неподготвен. Лицето му стана за миг тъмночервено.

— Трябва да знаеш, Данло, че куртизанките имат много умели езици. Имат на какво да те научат — даже сетикът може да се поучи от тях.

— Много си любезен — каза Тамара. — Благодаря ти.

— Но имат и много да се учат, а нощите им са заети — прибави Хануман, поклони се на Тамара и на лицето му се изписа ледената му сетическа усмивка. — Тази вечер двамата с Данло сме дошли да се научим на възспоменуване. Моля те, извини ни, трябва да изразим почитанията си към Бардо.

Той отново дълбоко се поклони, малко прекалено дълбоко за такъв случай. После се обърна към Данло и каза:

— Как мислиш, дали през последните пет години е станал още по-дебел.

Данло знаеше, че трябва да се сбогува и да потърси Бардо, но нещо в тъмните бляскави очи на Тамара вцепени мускулите му и го накара да остане на място.

— Данло?

Мекият, прекалено сдържан глас на Хануман се изгуби сред стотиците други гласове в стаята и Данло почти не го ЧУ.

— Идваш ли?

— Не още — най-после отвърна Данло. — Защо не кажеш на Бардо, че с нетърпение очаквам да го поздравя? Ще дойда… след малко.

Погледът му все още бе впит в очите на Тамара, затова не видя яростта, която се изписа на лицето на Хануман. Изобщо не му дойде наум, че приятелят, му също като него може мигновено да се е влюбил в куртизанката. Всъщност той изобщо не подозираше, че Хануман е способен на такова чисто самоунищожително чувство.

Хануман нацупено си тръгна, а Данло поклати глава и призна на Тамара:

— Понякога обича да наранява хората, наистина. Но не разбирам защо иска да нарани теб.

— Понякога си мисля, че куртизанките и сетиците много си приличат — каза тя. — Отлично разбираме силата на думите.

Данло пристъпи толкова близо до нея, че можеше да усети влагата на дъха й. Можеше да говори, без да повишава глас.

— Чувал съм, че куртизанките са съвършени в изкуството на разговора.

— Разговорът е третото най-голямо удоволствие — отвърна Тамара.

— Никога досега… не съм разговарял с куртизанка.

Тя му се усмихна.

— И аз никога не съм познавала човек като теб.

— Но ти знаеш… за мен, нали?

— Хануман ми разказа как си пристигнал в Никогея. Че е трябвало да ядеш кучета, за да оцелееш. Струва ми се, че изпитва страхопочитание към теб.

— Каза ли ти как съм се родил? Къде съм се родил?

— Чувала съм тези истории — отвърна Тамара. — Сигурно не е лесно да си син на Малъри Рингес.

— О, не е чак толкова трудно — каза Данло. — Трудното е да живееш в град, чиито жители могат да боготворят мъж, станал бог.

— Мисля, че хората във всички градове си приличат.

— Всички цивилизовани хора, да. Но другите са… различни.

Тя го погледна с мигновено разбиране и попита:

— Говориш за алалоите, нали?

— Да.

— Но би ли могъл да се върнеш при алалойските племена? Към техния начин на живот? Данло потърка челото си и докосна перото в косата си.

— Не съм го казвал на никого, но често си мечтая да се върна.

— Защото алалоите живеят по-просто от нас ли?

— Не, не затова. Въпросът не е само в простотата. Струва ми се, че през целия си живот съм търсел особена красота, която наричам хала. Хала е… хармонията на живота. Връзката между всички неща, мрежата, начинът, по който всяко нещо е самото себе си единствено във връзка с всички други неща. Един-два пъти като дете, в тихите нощи, когато изгряваха звездите… Помня тази красота.

Тамара спусна ръка помежду им там, където панталонът й почти се допираше до камелайката, покриваща бедрото му, и стисна с дългите си пръсти неговите.

— Преди няколко години слушах запис на един от алалойските диалекти — каза тя. — Красив език.

— Езици ли изучаваш?

— Впечатала съм си четиринайсет езика и научих още три по бавния начин.

Подобно на повечето куртизанки, Тамара предпочиташе да разговаря с клиентите си на родните им езици и го правеше винаги, щом можеше. Онези, които познаваха дарбите им, понякога наричаха куртизанките — обикновено с гнусна двусмисленост — „езиковедки“.

— Спомняш ли си много от… алалойския език? — попита Данло.

— Не, но обичам да го слушам.

Той стисна пръстите й. Тамара стоеше съвсем близо до него, почти очи в очи. Данло се опиваше от чистия аромат на косите й.

— Хала лос ли девани кичарара ли пемафи нис ни мансе — каза той и я погледна.

— Но какво означава това?

— Означава „Хала е жената, която разгаря благословения огън в мъжа“.

Тамара се засмя с искрено удоволствие и му се усмихна сияйно.

— Ти си красив мъж и ми харесва да разговарям с теб. Но добре, че не каза това, докато приятелят ти още беше тук. Той много те ревнува, струва ми се.

— Хануман… да ревнува? Тамара кимна и въздъхна.

— Мисля, че тъкмо се канеше да ми предложи договор, когато ти ни прекъсна.

— Но той е калфа — твоето дружество сключва ли договори с калфи?

— Не, дружеството ми не. Но въпреки обета си някои калфи — надявам се, че не обиждам никого — някои младежи запазват парите си. И някои куртизанки сключват тайни договори с тях.

— Правят го, за да се обогатят, така ли?

— Да се обогатят за сметка на нашето дружество. Разбира се, ако ги разкрият, тези куртизанки получават наказание, но все още се случва.

— Не зная откъде Хануман може да е намерил пари — каза Данло.

— Е, няма значение — отвърна Тамара. — Боя се, че щях да го разочаровам, въпреки парите му.

— Толкова красива жена като теб… трябва да сключва много договори.

— Моето дружество ми е определило ангажименти за следващите петнайсет нощи.

Данло пусна ръцете й, безразсъдно си свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на панталона си. После нежно пое дланите й и свали тесните й копринени ръкавици. На средния пръст на лявата си ръка тя носеше златен пръстен, излят във формата на змия, захапала опашката си, но той изобщо не го забеляза. Данло докосна дългите й голи пръсти и внезапният допир до горещата й кожа го изпълни с наслада. Той я погледна и дръзко каза:

— Но нямаш договор за тази нощ, нали?

— Не — отвърна Тамара, — за тази нощ не. — Тя сплете пръстите си с неговите и се усмихна.

— Аз никога не съм имал… никакви пари — каза Данло.

— Това ли искаше да ми дадеш?

— Парите са просто символ, нали? — попита той. — Те нямат никакво значение като подарък. Ако можех да ти дам нещо… то щеше да е перла, която да носиш на шията си. Виждала ли си някога перла от пипалести миди? Толкова са прекрасни и редки.

— О, Данло, не трябва да обещаваш нещо невъзможно.

— Но какво мога да ти дам?

В отговор Тамара притисна ръцете му към долната част на корема си.

— Толкова си красив — каза тя. — Никога не съм сключвала договор с мъж само заради красотата му.

Той се засмя, свободно и весело, преизпълнен с чиста наслада. Загубил се сред стая, в която десетки хора пушеха психеделични семена от трия и също се смееха, смехът му можеше да остане незабелязан, но Тамара също се засмя и очевидната им взаимна страст привлече много погледи. В този момент обаче Данло не се интересуваше от никой друг освен от нея. Те впиха очи един в друг и сякаш бяха единствените живи хора в стаята, навярно дори във вселената. Внезапно осъзнаха ума и сърцето на другия: и двамата смятаха за невероятно странно, че могат открито да стоят пред погледите на другите, да докосват ръцете си и да се обичат. Това разбиране беше извънредно реално, по-реално дори от мускусния аромат на Тамариния парфюм или от мириса на собствената му пот. То привлече Данло в блестящо и диво бъдеще, което виждаше да се оформя, докато се вглеждаше в прекрасните й очи.

— Трябва да останем сами — каза той.

— Да, така ще е най-добре — отвърна Тамара, погали дланите му и стисна пръстите му. — Наемам къща близо до Северния бряг — можем да идем там.

— Прекалено е далеч. Ще ни отнеме много време, докато стигнем. Тамара се засмя и каза:

— Но къде другаде можем да идем?

— Чувал съм, че в тази къща има трийсет спални. — Той разпери ръце и се усмихна. — По това време не е възможно всички да са заети.

— Предлагаш да започнем договора си тук? Сега?

— Да, защо не?

— Това ще е безразсъдно — възрази тя. — Няма как да се подготвя.

Последната дума накара Данло вътрешно да потръпне. Много пъти след постъпването си в „Боря“ бе прелъстявал млади жени от Ордена, много пъти го бяха прелъстявали по-дръзките акашички, холистки, провидки или дори пилотки. И всеки път преди да започнат любовната си игра тези прелестни жени усърдно се бяха подготвяли. Всяка от тях носеше диафрагма, изкуствена тъкан, която покриваше вагината отвътре и ги предпазваше от бременност или болест. Как само мразеше ледения, чужд допир на тези тъкани! Но цивилизованите жени се страхуваха от зарази почти като от смърт и затова правеха всичко възможно, за Да изолират телата си и да се предпазят. Всъщност много жени и мъже изобщо се отказваха от съвкупяване в полза на други видове секс. Предполагаше се, че калфите от всички професии трябва да се самозадоволяват с мастурбиране или симулация. Макар че отлично познаваше цивилизованите обичаи, Данло презираше и двете възможности, смяташе ги за шайда неща, които можеха да го доведат до измамен екстаз. И двете изискваха извикване на образи в мозъка — били те измамни и напълно измислени, или непреодолимите образи и чувства на компютърно генерирана сюрреалност. Данло копнееше за истинско съвкупление, също както копнееше за живот и се стремеше към такава любовна игра винаги, щом можеше.

— Тогава нека сме безразсъдни — отвърна той.

— Толкова ли искаш да станеш баща на дете?

— Такъв ли ще е резултатът от договора ни?

— А ти искаш ли? — попита Тамара. Данло докосна дългата й коса и каза:

— Чувал съм, че куртизанките знаят кога могат да заченат. Че могат да се контролират. Така ли е?

— Някои от нас са усъвършенствали тези умения, вярно е.

— Тогава трябва да знаеш дали тази вечер… е опасно за теб.

— О, опасно е — отвърна тя. — Винаги е опасно, нали?

— Но колко опасно?

— Искаш да изчисля вероятността ли? — попита Тамара и се усмихна. Беше очевидно, че разговорът я забавлява. — Тази вечер има съвсем нищожна вероятност двамата да заченем дете.

— Ако се случи — каза Данло, — бих могъл да напусна Ордена и да сключим брачен договор.

Думите му предизвикаха продължителен смях.

— Не трябва да обещаваш нещо, което не си готов да извършиш — рече тя.

— Но аз и без това искам да се оженя за теб — обещах си го още в мига, в който те видях.

— Имаш сладък език — отвърна Тамара, — но хайде точно сега да не разговаряме за брак.

— За любов ли искаш да разговаряме?

— Не, това ще е още по-лошо.

— Тогава нека изобщо да не говорим — Лот? Нека сме безразсъдни… заедно.

Той докосна челото й и пръстите му изпитаха мигновена и силна възбуда. Докосна очите, страната, дългата й шия и първичното желание на живота към още живот ги увлече като пожар.

— Добре — отвърна тя.

Ръка за ръка, двамата си пробиваха път през стаята. Промушваха се покрай много жени: покрай хариджанска поетеса, чието старческо, разкривено лице Данло смътно разпозна; покрай дебелата съпруга на търговец-принц; покрай слаба наркоманка с угаснали, но интелигентни очи. Данло бе изпълнен с толкова силен възторг, че откри по нещо прекрасно във всяка от тях. Всички жени бяха красиви, помисли си той и си каза, че би могъл да се ожени едва ли не за която и да е, ако изобщо някога получеше право да се жени. Казваше си го, докато минаваха през блестящите стаи, пълни с блестящи хора, към вътрешността на къщата на Бардо. Влязоха в голяма зала с високи ярки и дълги прозорци, после се изкачиха по стълба, водеща към северното крило. Тук таваните бяха от прозрачни диамантени плоскости, а стените от лъскав органичен камък. Вратите на гостните — плочи от чисто кехлибарено дърво — от двете страни на коридора бяха затворени. Данло наслуки избра една, погледна Тамара и после почука по лъскавото кънтящо дърво. Чукането сякаш отекна по целия коридор. След като не получи отговор, той отвори вратата. Незабавно видя, че тази вечер някой вече е използвал стаята: прозорците бяха отворени и в камината тлееха и съскаха въгленчета. Миришеше на лимони, семена от трия и снежна гергина от моравата на Бардо — благоуханни аромати, които бързо го привлякоха вътре. Данло се засмя и издърпа Тамара за ръката, после затвори вратата с крак и усети други прекрасни ухания: на дим от дърво, свежи нови кожи и на Тамарината коса. Харесваше му всичко в стаята, макар отначало да беше толкова тъмно, че не виждаше нищо. Харесваха му прелестните диамантени прозорци, разбира се, и долапите от рядко дърво. Върху ниски лакирани масички бяха поставени лули и малки купички семена от трия, гарафи с вино, кутии с черен тоалач и още пет-шест други видове наркотик за смъркане, пушене или пиене. До камината имаше огромен матрак, покрит с кожи от шагшай. Данло застана до матрака и потърси в мрака очите на Тамара. Все още държеше ръката й и я притегли към себе си, така че да вижда лицето й.

— Хайде да дишаме заедно — каза тя.

После го целуна, докосна с устните си неговите. Той никога до този момент не бе целувал жена — алалоите не упражняваха това изкуство, нито пък повечето от цивилизованите народи. Данло намери играта на притискане на уста в уста и бързо плъзгане на езици за странна, но много възбуждаща. Всъщност неочакваното удоволствие от нея го смая и го остави без дъх. Тамара се притисна плътно в него и телата им се сляха. А после двамата бяха голи, целуваха се и се прегръщаха до забрава. Тя прокара пръсти по члена му и ахна от изненада, когато докосна твърдите белези, спомен от прехода му към мъжественост. Останаха дълго така, като се галеха и триеха един в друг. После Тамара го привлече върху себе си и двамата потънаха в кожите. Любеха се яростно, като се притискаха, задъхани, потни и стенещи от наслада. Тя бе млада, само две години по-голяма от него, и беше силна и дива като животно. Ръцете му бяха под нея и се движеха заедно в едновременен ритъм, и Данло не можеше да каже къде свършва неговото тяло и започва нейното. Сякаш клетките на тялото му обичаха клетките на нейното или по-скоро си ги спомняха от някакво отдавнашно екстатично сливане и най-после се завръщаха у дома. Тя се задъха, обви ръце около гърба му и го притегли още по-дълбоко в експлозивна радост, по-дълбоко във върховния риск на живота. Последва миг на пълно отдаване. Данло сякаш престана да съществува и се превърна в атом от съзнание, изпълняващо някакъв универсален план. И после внезапно извика и се разтърси, и двамата наистина се сляха, наистина се завърнаха. Викаха заедно в екстаз и той искаше мигът да продължи до безкрай, но удоволствието на страстта се бе превърнало в агония и трябваше да спре.

Изтощени останаха да лежат известно време, задъхани и слети един с друг. После през прозореца нахлу леден въздух, смрази потта по телата им и ги накара да се пъхнат под кожите. Полежаха още малко, после Данло стана и разпали огъня. Камината се изпълни с пропукващи оранжеви пламъци. Стана им горещо и те отметнаха кожите, прегърнаха се и останаха да лежат голи пред огъня. Разговаряха за дребни неща — за хубавото време в Града и превъзходните ястия, които им беше предложил Бардо. После разговорът им стана по-сериозен. Данло й разказа причините за пристигането си в Никогея, опита се да й обясни защо се е сприятелил с Хануман ли Тош. Но всъщност повече умееше да слуша, отколкото да разказва, затова през повечето време гледаше Тамара и внимателно кимаше, докато тя говореше за тъпото си детство сред звездителите и за по-късното си въвеждане в изкуствата на куртизанките. Била добра ученичка и можела да влезе в Ордена и да стане сетичка или паметистка, но като добри звездители и архитекти, родителите й отказали да й дадат такова образование. И затова още съвсем млада Тамара напуснала дома си и влязла в Дружеството на куртизанките. Станала съвършена прелъстителка. Всъщност мнозина казвали, че щяла да стане примадона. Прилагала ума и всичките си сетива с една цел: да разбуди себе си и другите за по-наситено изживяване на живота.

— Все още си горещ — каза тя и докосна лицето му. Погали гърдите му, после прокара пръсти през черните косми на корема му, докато не стигна до малката бяла течна перла, бликнала от върха на члена му. Нежно докосна голата му главичка и многобройните му белези. Отпусна глава на гърдите му и погледна надолу, докато галеше кръглите белези. — Болеше ли? — попита Тамара.

Данло си спомни за нощта, в която беше лежал по гръб под звездите, докато Трипръстия Соли го обрязваше. — Да… болеше — отвърна той.

— Всички алалои ли се украсяват така?

— Само мъжете.

— Колко странно — каза тя. — Да не би да смятат, че ще възбуждат жените и ще им доставят повече удоволствие?

— Не, не е това причината.

— Тогава защо го правят?

Данло я погали по косата и отвърна:

— Не искам да съм потаен, но… не мога да ти кажа. Тоест не трябва. — Всъщност двайсет и деветият стих на Песента на живота обясняваше за обрязването на мъжкия член и Данло нямаше право да разкрива това на никого. Макар че част от него отдавна бе отхвърлила вярванията на детството му, по-дълбоката му същност му нашепваше да запази тази тайна.

— Може би така намаляват чувствителността на члена си?

— Какво искаш да кажеш?

— Познавам неколцина мъже, предимно контрабандисти — бяха се обрязали. После кожата на главичката изсъхва, което намалява силата на усещанията. Или поне така си мислят те.

Данло стисна зъби, после попита:

— Но защо някой ще иска да се обреже… поради такива причини?

— Защото се надяват да удължат любовната игра. Да дадат на жените време също да достигнат екстаз.

— Но такова обрязване не удължава нищо — възрази Данло. — Аз съм обрязан, както виждаш — всички алалойски мъже са обрязани. Всеки знае, че мъжете най-често достигат екстаза си преди жените.

— И ги оставят незадоволени?

Данло, загледан в играта на отблясъците от огъня по голите й крака, прокара пръсти по бедрото й.

— Когато сме все още момчета, ни учат как да докосваме жените, за да стигнат до екстаз. Ако бях достигнал своя миг преди теб… нямаше да те оставя незадоволена.

Тя се усмихна, целуна го по пъпа и каза:

— Има различни степени на задоволеност.

— Възможно е — съгласи се той, — но така е устроена вселената, нали? Мъжете са такива, каквито са. Всички мъжки животни. Някога виждала ли си самец шагшай да яхва кошута?

— Не, не съм.

— Цялото съвкупление продължава по-малко от десет секунди — каза Данло. — Десет… тласъка, малко мучене и самецът е готов. Нима искаш да промениш природата?

— А ти? — попита Тамара и се усмихна, почти сякаш можеше да прочете мислите му. И после двамата избухнаха в смях.

— Често съм си мислил за този проблем — каза той — Защо страстите на мъжа и жената са толкова разностранни? И ако сме истински деца на… естествена природа, това не е ли доказателство, че цялата вселена е шайда?

— Шайда противоположност на хала ли е?

— Не точно. Шайда е… лявата ръка на хала.

— Разбирам. Искаш да правиш само онова, което е естествено — каза тя.

— Смяташ ли, че мъжът трябва да се опитва да задържи екстаза си, за да е едновременен с този на жената? — попита Данло след малко.

Тамара докосна белега на челото му, усмихна се и отвън на:

— Някои мъже намират, че като задържат екстаза си, го правят по-мощен. И после екстазите се умножават — твърди се, че възможностите между жената и мъжа са безгранични.

— Не зная как може да стане по-мощен — възрази той.

— Моята страст не винаги може да следва бързината на твоята — каза тя. — А и не искам, даже да можеше.

— Но как е възможно да се задържи такава сила? Когато настъпи мигът… все едно да попречиш на звезда да експлодира.

— Да ти покажа ли как?

— Можеш ли?

— За мен ще е удоволствие — отвърна Тамара. Тя отново започна да го целува по устата, целуваше очите му, целуваше тялото му от шията до коленете. Той също я целуваше. Прекараха дълго време в целувки и милване, после Данло понечи да легне отгоре й, както преди. Но тя го отблъсна с ръце, опрени в гърдите му, и го накара да се отпусне по гръб. После коленичи върху него, стиснала гъстите косми на гърдите му в юмруци, седна отгоре му и започна да се плъзга назад-напред. Правеше го не като метод за задържане на екстаза, а защото беше куртизанка и се подчиняваше на правилото на Дружеството й за промяна (и равенство) на сексуалните пози. Всъщност щеше да й е по-лесно да приложи тези методи, ако той бе отгоре й, но Тамара не нарушаваше правилата само заради целесъобразността. Тя се движеше назад-напред все по-бързо и по-бързо, плъзгаше се и се притискаше надолу към слабините му. Данло копнееше да проникне свободно в нея, да овладее ритъма на съвкуплението им. Потеше се, дишаше бързо и чувстваше всяка своя част подута и изпълнена. Умираше да достигне мига си и да свърши, беше съвсем близо и тогава внезапно Тамара спусна ръка зад себе си, докосна тестисите му и притисна опънатата му кожа под тях. Показа му точките на натиск за задържане на екстаза му. Показа му как да диша и охлади кипналата му кръв и сляпото му желание. Направи го на два пъти и всеки път оставяше страстта му да се усилва до невероятна напрегнатост, каквато до този момент не бе познавал. Накрая, след много време, тя се съжали над него. Пръстите й откриха други места по тялото му, които го тласнаха към екстаз. Той започна като ускоряване на енергия, която като че ли се уви около основата на гърба му или по-скоро бързо се разви и изпълни слабините му с рядка и чудесна мощ. Тя също беше изпълнена с тази мощ, Данло го виждаше в проблясването на сияещите й очи. Двамата се гледаха и помежду им премина нещо огромно и жизнено, очи в очи, ръка в ръка, клетка в клетка. После Тамара затвори очи и започна бясно да се люлее назад-напред, все още притиснала го с коленете, вулвата и изкусните си пръсти. Той беше млад, пълен със семе и мекото притискане на тялото й изцеждаше течния живот от него. Сега бе преизпълнен с живот, който гореше като река от огън в него, в корема му, нагоре до сърцето му, после зад очите му. За миг, докато все още можеше да вижда, Данло погледна Тамара — беше отметнала глава и се задъхваше. Очите й бяха плътно затворени, лицето й — маска на екстаз, сияеща на светлината на огъня. И след това той също затвори очи, и напрежението в слабините му стана толкова силно, че извика и стисна в шепи бедрата й. Последва див прилив на енергия, сякаш от мълния, пробягала по гръбначния му стълб от бедрата до главата. В този миг на чиста, ослепителна радост, Данло усети, че помежду им става нещо прекрасно. Той изпразни в нея бързия пулс на живота, отново и отново, докато Тамара не падна задъхана отгоре му, целуна го по шията и притисна главата си към неговата. Данло лежеше в пълно изтощение под нея и се чувстваше напълно изпразнен. И все пак беше пълен както преди и съзнаваше всичко, което става около него. Чуваше гласове от вътрешните части на къщата и вятъра, шибащ диамантените прозорци, усещаше аромата на огнецветята от градината на Бардо, острия дъх на семена от трия и сладкия мирис на секс. Дъхът на Тамара шумолеше в ухото му, сърцето й биеше до неговото и той съзнаваше, че никога не се е чувствал толкова силен, толкова цял, толкова напълно жив.

След малко се претърколиха настрани, постепенно излязоха от унеса си и започнаха да разговарят. Тамара прокара пръсти през косата му и докосна бялото перо.

— Никога не съм познавала човек като теб — каза тя.

— А аз досега не съм знаел… нищо — отвърна Данло. — Има много за учене, нали?

Тя кимна и се засмя.

— Някои мъже се упражняват с куртизанки години наред преди змията да ги удари.

— Змията?

— Ние наричаме изкуството си „Пътят на змията“. Той стисна ръката й и докосна пръстена на средния й пръст. Беше направен във формата на змия с дебело тяло — очите й бяха два малки рубина, инкрустирани в златото. Змията бе захапала опашката си, сякаш се канеше да се самопогълне. Тази непрекъснатост на златен зъб до златна плът образуваше съвършен златен кръг.

— Забелязах, че носиш пръстена на Ороборос — каза Данло.

— Значи знаеш за змията?

— Всъщност не. Разбира се, изучавал съм религиите и зная значението на символите им. На някои символи. Ороборос змията, захапала собствената си опашка — това е символ на самата природа, нали? На безсмъртието на всички неща. Начинът, по който животът се храни с живот, поглъща самия себе си и все пак продължава. Великият кръг на живот и съзнание, постоянно отхвърлящ смъртта като стара кожа.

Тамара местеше поглед между пръстена си и очите му.

— Струва ми се — каза тя, — че твоето тълкуване ми харесва повече от онова, на което са ме учили. По-просто е, по-дълбоко.

Данло наведе глава и се усмихна.

— За теб този символ означава нещо друго, нали?

— Някога чувал ли си за змията, наречена Кундалини?

— Не, това име не ми е познато.

— Но си чувал за тантрическата йога? Той поклати глава.

— Учили сме много йоги, разбира се. Но не и тази.

— Тантра е древното име за тази йога — поясни Тамара. — Това е йогата на секса и енергията, на жизнените енергии. Много от техниките й се използват в другите йоги.

— И куртизанките са майсторки на тази йога, така ли?

— Не точно — отвърна тя. — Ние си имаме свое изкуство, което дълго се е развивало. Нашите практики в много отношения се различават от тантрата. Други са и теориите ни.

— Кундалини теория ли е, или символ?

— И двете — каза Тамара. — В древната теория енергията кундалини лежи увита около основата на гръбначния стълб като огромна змия. Използват се различни техники, за да…

— Изпитах нещо такова! — внезапно възкликна Данло. — В основата на гърба ми — само че по-скоро беше като мълния, а не като змия.

— Наистина е като мълния, щом бъде раздразнена и събудена — потвърди тя. — Щом енергията й се разбуди, змията се развива, изпъва се и удря тялото като мълния. Пронизва гръбначния стълб и се хвърля нагоре през чакрите13. Чакра има под пъпа, има сърдечна чакра и…

— Това са енергийните центрове, нали?

— Откъде знаеш?

Той седна и се загледа в огъня. Помисли си за изпитанието си на площад „Лави“, когато топлината на лотсара бе пламтяла точно под пъпа му и го беше спасила от фатално измръзване. Разказа на Тамара за това и прибави:

— Алалоите също си имат теории.

— Мислех си, че твоят народ е бил прекалено зает просто да оцелее, за да се занимава с разбуждането на чакрите си.

— Това ли прави кундалини? Това ли правят куртизанките?

— Разказвах ти за древната теория — засмя се тя. — Според нея енергията кундалини преминава нагоре през всяка от седемте чакри. В идеалния случай минава през тях — понякога пътят й е препречен, разбира се, от стари рани на тялото или ума и енергията не може да продължи.

— Като светлина в бутилка от камък ли? Тя кимна.

— Щом така ти харесва.

— Няма поток — каза той. — Няма освобождаване, няма… връзка.

— За повечето хора това е така — потвърди Тамара. — Но при някои кундалини минава през чакрите една по една. И накрая излиза през хилядолистния лотос на темето.

Той седеше с гръб към огъня, слушаше и мислеше. Тамара се приближи зад него и притисна ръка към опашната му кост, заизвива пръсти по голата кожа на гърба му, после по тила и нагоре до темето му. Пръстите й затанцуваха в гъстата му коса и той потръпна от удоволствие.

— И после?

— После се осъществява връзка — отвърна Тамара. — Кундалини излита в небето и древната връзка между ума и висините е завършена.

Той обърна глава и целуна дланта й.

— И това е стара теория?

— Много стара — призна тя.

— И сте я изоставили?

— Повечето са я изоставили, разбира се. Макар все още Да сме запазили Кундалини като символ на жизнените енергии. Щом се събуди, Кундалини прониква във всеки нерв от тялото ти, във всяка клетка. И ги събужда.

Със сериозния си, сладък глас Тамара накратко му разказа част от теорията на куртизанките за Кундалини. Обясни му, че всяка клетка от тялото имала свое собствено съзнание, клетъчно съзнание от електронни транспортни вериги, протеинов синтез и ДНК. И че когато клетките напълно се разбудели за заключените в тях тайни, сегменти от ДНК, които никога преди не са били активни — тази ДНК понякога се наричала „спящият бог“ — щели да се активизират за истинското си предназначение. И тогава човечеството наистина щяло да еволюира. Това щяло да е съзнателна еволюция, съзнателно пътуване към нова симетрия на тялото и ума, за каквото малцина смеели да мечтаят. И някой ден, може би далеч в бъдещето, може би утре, мъжът и жената щели заедно да родят първото истинско човешко същество.

— Прекрасна теория — каза Данло. — Но дали е вярна?

— Никой не знае какво кара ДНК да се активизира или да еволюира — отвърна Тамара. — Някои от вашите есхатолози говорят за формиращи полета или свръхгени. Тези теории са почти толкова стари, колкото тантра. Чувала съм, че неколцина майстори все още смятат случайното мутиране на генома за изходна сила на еволюцията. Най-добрата теория, струва ми се, идва от школата „Риа“. Чувал ли си за Риа?

— Не, кой е той?

— Тя — поправи го Тамара. — Коприана Риа. Преди сто години е била господарка есхатолог. Постулирала е поле на съзнание, изоморфно на генните полета, които биолозите твърдят, че са открили. Разбира се, всичко това все още е само теория. Твоят Орден се опитва да разбере природата на съзнанието и материята вече от пет хиляди години.

Тя продължи да разказва за различните есхатологични школи, като привличаше теории от други дисциплини — например сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието, — за да подкрепя аргументите си.

— Разбира се, всичко известно за материята и съзнанието ще трябва да се преосмисли в светлината на откритието на баща ти.

— Искаш да кажеш древните еди ли? Тя кимна.

— Говори се, че баща ти е открил математика на съзнанието.

— И тази математика, това съзнание… е заключено в паметта?

— В паметта на клетките — уточни Тамара. — Ако успеем да събудим клетките си, ще си възвърнем тези спомени.

— Затова ли куртизанките толкова се интересуват от спомнянията на Бардо?

— Някои от нас, да — каза тя.

— А ти?

Тамара срещна очите му и го гледа дълго преди да отговори:

— Аз искам да разбудя тялото. Същността, целия тялоум. Ако това разбуждане включва клетъчните спомени, да — аз проявявам страстен интерес към възспоменуването.

— Изглежда знаеш много… за много неща — каза Данло. — Можела си да станеш холистка. Не знаех, че куртизанките са толкова образовани.

Тамара прокара пръсти през дългата си руса коса и просия от очевидно удоволствие от комплимента му. Данло виждаше, че тя обича да я хвалят — така, както някои хора обичат шоколадови бонбони. И беше много горда, не с физическата си красота, която приемаше за даденост, а с постиженията си в изкуствата на куртизанките и най-вече с паметта и ума си. Много куртизанки повърхностно изучаваха различните дисциплини на Ордена, за да разговарят интелигентно на важни теми с господарите и майсторите, но малко от тях имаха толкова дълбоки и цялостни познания като Тамара Десета Ащорет.

— Никога не съм знаела, че пилотите имат такава дарба за екстаз — каза тя. Данло се засмя и отвърна:

— Аз също.

— Рядко се случва Кундалини да се разбуди толкова лесно, с толкова малко изкуство.

— Ти наричаш това, което се случи тази вечер… „малко изкуство“? Тамара коленичи пред него. Изглеждаше едновременно щастлива и развеселена.

— Та ние дори не се докоснахме до първите неща от изкуството — отвърна тя. — Не сме се вслушвали в биенето на сърцата си, не сме синхронизирали дишането си или…

— Хайде да дишаме заедно — прекъсна я Данло.

— Късно е — отвърна Тамара. — Вече наближава полунощ.

— Значи имаме още три часа до зори. Хайде да дишаме заедно до изгрев слънце.

— Мислех си, че си дошъл да присъстваш на възспоменувателната церемония.

— Не — възрази той. — Дойдох, за да те срещна. Просто преди не го знаех. — О, красавецо — каза тя, — ще има и други нощи.

— Ами договорите ти?

— Договорите могат да се развалят — отвърна Тамара.

— Наистина ли?

Тя се засмя и целуна ръцете му.

— Това, че постъпваме в Дружеството, не значи, че се отказваме от свободната си воля.

Известно време Данло я гледа. После каза:

— Тогава хайде да слезем долу за възспоменуването.

— С удоволствие.

— Трябва да видя Бардо — рече той. — И да му благодаря за тази стая.

Бавно, лениво се облякоха, сякаш времето беше смазваща тежест, която можеше да съществува за други, но не и за тях. После се целунаха, засмяха се и се върнаха при гостите.

ГЛАВА 17ПЪТЯТ НА СЕТИКА

Данло и Тамара се върнаха ръка за ръка в солариума по същия път, по който бяха дошли. Беше претъпкано с гости.

— Данло! — изкънтя мощен глас. — Тамара Десета Ащорет, елате насам!

Заобиколен от осем-девет жени, по средата на стаята стоеше Бардо с чиния пиперени ядки в ръка. От големите му кафяви очи се стичаха сълзи. Откакто се бе отказал от бирата, той се беше пристрастил към люти храни, които изгаряха устата му и дразнеха очите му. Бе станал още по-огромен, отколкото го помнеше Данло, и изглежда, кипеше от енергия. Кънтящият му, басов глас приковаваше вниманието на всички. Носеше поне десет скъпоценни пръстена, а пъстроцветната му роба бе обсипана със смарагди, рубини и опали. На шията му висеше блестящ ярконски огнен камък. Такава демонстративност би унизила по-дребно човешко същество, но истинската същност на Бардо беше богата като скъпоценен камък и затова външният му вид само възвеличаваше вътрешното му аз, усилваше гордостта му и го правеше да изглежда още по-огромен.

— Млади приятелю! — извика Бардо и прегърна Данло. — Млади приятелю, за Бога, ти вече не си толкова малък!

Двамата бяха почти еднакви на ръст, макар че мускулите и тлъстините на Бардо бяха достатъчни за двама. Данло го погледна в очите, усмихна се и го прегърна без задръжки, както правят алалойските мъже, сякаш бяха братя от едно племе.

— Добре изглеждаш — каза Данло.

— И наистина съм добре. Никога не съм бил толкова добре. Понякога си мисля, че не е възможно да съм по-добре, но се опитвам, както виждаш.

Той се обърна към Тамара и се поклони толкова дълбоко, колкото позволяваше коремът му.

— За мен е чест, че най-красивата куртизанка отново присъства на моето веселие — каза Бардо и се усмихна с очевидна радост, но и с похотливо загатване. — Аз… хм… чух, че вече си се запознала с Данло.

В този момент зад Бардо проблесна оранжева роба и се появи Хануман. Изглеждаше спокоен и безразличен, но ги гледаше така, сякаш поглъщаше информация, която може да използва само сетик.

— Хануман ли Тош! — каза Бардо. — Не те видях — защо не се обади по-рано?

Хануман се поклони и му се усмихна.

— Здравей, Бардо. — Това бяха единствените му думи.

— Мълчалив като сетик, както виждам. О, но и ти си се справил добре. Надявах се да станеш пилот, но робата на сетик ти подхожда, млади Хануман. Знаеш ли, сред майсторите ти се говори, че си предопределен някой ден да станеш господар сетик.

Хануман стрелна Бардо с кратък пронизващ поглед, който говореше за старо напрежение и за мигновено разбиране между двамата. Данло видя, че приятелят му съвсем леко навежда глава и присвива очи. Видя едва доловимите очертания на фина и зловеща връзка между Хануман и Бардо. Но не успя да открие какъвто и да било по-дълбок смисъл в нея. Можеше само да слуша как Хануман произнася всяка дума със съвършена точност и яснота.

— Но аз дори още не съм истински сетик, още по-малко майстор. Майсторите сетици се обучават по-дълго, отколкото в другите професии. Никога не е имало калфа, който да стане майстор за по-малко от петнайсет години.

— Е, петнайсет години наистина са много време — съгласи се Бардо. — Особено напоследък. Преди петнайсет години Малъри Рингес все още беше човек, а аз бях просто пиян глупак.

Една дребна жена с червени очи и мораво-черна кожа също като на Бардо си проби път до него и каза:

— Никога не си бил глупак. Малъри Рингес щеше ли да те избере за приятел, ако беше глупак?

— О — отвърна Бардо, — представям ви братовчедка си, принцеса Суря Сурата Лал от Летосвят. Това са мои приятели. Първо, Тамара Десета Ащорет, прелъстителка от Дружеството на куртизанките.

Суря кратко и хладно се поклони на Тамара, сякаш не одобряваше титлата и начина й на живот. Тамара отвърна на поклона и мило се усмихна. Естествената й изящност и грация като че ли само раздразниха Суря и я накараха да се извърне.

— А това са Хануман ли Тош и Данло уи Соли Рингес — те са неразделни още от послушници.

При произнасянето на това име всички наоколо се обърнаха. Хороложка, облечена в яркочервена роба, търговец-принц, който отпиваше от чаша скоч, автист с отнесен поглед, хариджанско момче, което носеше чинии със съскаща храна от кухнята — всички спряха, за да погледнат Данло, любезно да му се поклонят и да застанат учтиво, сякаш чакат да каже нещо важно. Но Данло не можа да се сети какво да каже. Ароматът на къри и червен пипер пареше ноздрите му, острата миризма на собствената му пот също. Тамара се притисна плътно до него и прекрасното, силно ухание на секс му подейства като наркотик, разбуждащ всичките му сетива. Чу някой в стаята да прошепва:

— Синът на Малъри Рингес!

Данло внезапно осъзна, че всички знаят за него. Или по-скоро, че знаят за него като за син на баща му. И че следователно не могат да го видят истински, като мъж и човешко същество — и тази липса на разбиране от тяхна страна го накара да се засрами. Този срам щеше да изгаря гърлото му всеки път, щом влезеше в къщата на Бардо.

Суря му се поклони и каза:

— За мен е чест да се запозная с теб. Моят братовчед ми каза, че се надяваш скоро да напуснеш Никогея. Че ще станеш пилот като Малъри Рингес и че се надяваш да те изберат за пътуването до Вилда, ако си спомням точно?

— Да, вярно е — потвърди Данло и погледна Тамара, чието лице беше помрачняло от разочарование. Това го нарани. Бе имал намерение да й разкаже за плана си да участва в мисията до Вилда, но обстоятелствата го бяха изпреварили.

— Жалко, че Орденът обучава пилоти за тази мисия — каза Суря. — Той не може да попречи на звездите да избухват, не мислиш ли? Щеше да е по-добре, ако обучаваше паметисти вместо пилоти.

Тя говореше рязко и арогантно, което и забавляваше, и Дразнеше Данло, и непрекъснато търкаше кръвясалите си от пушене на силен канабис очи. Бе пристрастена към този наркотик, който се отглеждаше на Летосвят, макар че никога нямаше да го признае, а вместо това щеше да заяви, че за зачервените й очи е виновна алергията, получена от странната флора на Ледопад. Данло си помисли, че е амбициозна жена, която с лекота би излъгала, и незабавно се изпълни с недоверие към нея.

— Трябва да има начин… да се попречи на благословените звезди да умрат — тихо отвърна той. — Ако звездите умрат, ние ще ги последваме. Животните, птиците, дори ледените цветя и снежните червеи — всичко ще загине.

— О, млади Данло, трябва повече да вярваш в живота — отвърна Суря.

— Животът — каза той — наистина е благословен… но е крехък. Нищо не е толкова благословено и крехко.

Суря поглади ръкава на синьото си кимоно с малката си ръка, напомняща лапа на хищно животно, и рече:

— Ами Златният пръстен? Твоят баща го е създал, за да защити планетата от радиацията на Вилда. Целия живот нима не знаеш? Скоро всички Цивилизовани светове ще видят такива пръстени да израстват около тях. Самият Малъри Рингес е говорил за тези неща преди да напусне Никогея. Не е ли така, Бардо?

— О — каза Бардо, — Рингес никога не го е казвал пряко. Но намерението, за което ми разказа преди да замине, определено беше такова.

Данло погледна през прозореца, замислен за огромните светлинни разстояния на галактиката, за студените и почти безкрайни пространства, изпълнени с фотони, неутрино и гама-лъчи. Преди двайсет години, когато той все още бе бебе в изцапаните си с мляко кожи, една от звездите от групата Абел беше експлодирала в свръхнова. С всеки дъх, който бе поел оттогава, смъртоносната радиация на тази звезда беше изминавала през дълбокия космос по деветстотин хиляди километра. Докато той слушаше мърморещите гласове и гледаше смразеното от самодоволство и лицемерие лице на Суря Сурата Лал, радиацията на свръхновата бе само на шейсет и пет хиляди милиарда километра от Никогея и скоро, само след осем години щеше да се разпръсне над Града в дъжд от смърт. Или от живот. Навярно, помисли си той, Златният пръстен щеше да погълне тази смъртоносна светлина, да защити Никогея и да продължи да расте в небесата.

— Кой знае какво всъщност е Златният пръстен? — прошепна Данло. — И какво ще стане?

— Не вярваш ли в думите на собствения си баща? — попита Суря.

Тук Хануман, който стоеше срещу Данло, избухна в един от редките си изблици на смях. И после, с ясния глас на сетик — изключително ироничен глас — каза:

— Е, трябва да знаеш, че Данло не иска да вярва в нищо. Може да се каже, че е най-големият вярващ в безверието.

Всички се засмяха на тази шега, дори Тамара, която гледаше Хануман така, сякаш е красива, но отровна змия и с нея трябва да се отнасят изключително предпазливо.

Бардо протегна огромната си ръка и разроши косата на Данло.

— Вярванията са клепачите на ума, нали така? — изкънтя гласът му.

— Умът има много клепачи — отвърна Данло и докосна бялото перо на Ахира, за да се увери, че не е паднало. После укоризнено погледна към Хануман, сякаш му казваше: „Какво ти е тази вечер?“

След кратко мълчание Суря попита:

— Да не си бил ученик на фраваши? Бардо покани един фравашки Стар отец на нашето веселие, но той отказа да дойде.

— Всъщност — намеси се Бардо, като потриваше шкембето си, — поканих твоя Стар отец, онзи, който те е учил след пристигането ти в Никогея. За Бога, иска ми се тези фраваши да имаха истински имена! О, исках да демонстрирам на почитаемия фраваши силата на нашите възспоменувателни методи, но той отклони поканата ми, жалко.

— Защо? — попита Данло.

— Даде ми най-тъпото извинение. Каза, че не можел да влезе в дома ми, че фравашите имали суеверие, което не им позволявало да влизат в къщи, по-високи от един етаж.

Данло се засмя и каза:

— Но това е вярно!

— Наистина ли?

— Те вярват, че обитаването на големи сгради ще ги поболее и ще умрат.

— Не те ли смущава — попита Суря, — че раса от суеверни стари извънземни все още има власт в твоя Град? В твоя Орден?

Бардо внезапно подбели очи и въздъхна.

— Виждаш ли, Данло, братовчедка ми смята, че извънземните мисловни системи са… хм, неподходящи за хората.

— Предполага се, че фравашите — продължи Суря — преподават методи за освобождаване на личността от всички системи на вярвания. От всички мисловни системи освен от собствената си — разбирам тази цел. Има ли нещо по-съблазнително от абсолютната свобода?

— О — каза Бардо, — казах ли ти, че братовчедка ми е страхотен борец за свобода? Не? Знаеш ли, че тя освободи робите на Летосвят? Разбира се, това беше преди бунта. Преди нашият род да падне и да бъде изгонен. Но там все още помнят за Суря Сурата Лал, сигурен съм.

Всъщност Суря Лал бе принцеса от Летосвят, прекарала зрелите си години в борба за освобождаване на робите и роботите, също както беше прекарала част от младостта си в акции за правата на куклите, онези странни информационни екологии, които съществуват в компютърното пространство и за които твърдят, че са живи. Суря обичаше свободата и сега се бе посветила на братовчед си и на движението, което скоро щеше да бъде наречено „Пътят на Рингес“.

Данло прокара пръсти през косата си и каза:

— Всички хора смятат, че обичат свободата.

— Разбира се — съгласи се Суря. — Но за човешкото същество истинската свобода е в откриването на човешките възможности.

— Човешките възможности — тихо повтори Данло, затвори очи и живо си спомни съвсем човешкото лице на Тамара в мига, в който бе извикала в екстаз. Това беше миг на абсолютна свобода и в същото време, колкото и парадоксално да бе, на пълно отдаване на силите на живота. — Кой знае какво е възможно? — каза той.

Данло не очакваше отговор на реторичния си въпрос, затова се развесели, когато Суря отвърна:

— Баща ти даде живота си, за да ни върне тайната на човешките възможности. Начините, по които можем да превъзмогнем ограниченията си. Нашата глупост, нашата низост, даже нашите човешки тела. Особено телата и мозъците — ти ми се усмихваш, Данло уи Соли Рингес, но това е защото все още си млад и красив. Струва ми се, не си в състояние да си представиш какво е да остарееш толкова, че вече да не можеш да се върнеш към младост. Остарял в мозъка. Остарял, загнил и грозен.

Около тях се събираха хора и започваха да ги притискат по-близо един до друг. Данло усети, че Тамара се опира в него и сплита пръсти с неговите. Суря беше притисната до огромното шкембе на Бардо и Данло бе толкова близо до нея, че усети мириса на масло сиху и сладкия дъх на марихуана, пропил коприненото й кимоно. Точно срещу него стоеше Хануман, който само гледаше и слушаше, и Данло прочете на бледото му лице цинизъм. Видя, че приятелят му вдига пръст и сочи Суря. Никой друг не обърна внимание на това едва забележимо движение, също както никой друг не разбираше знаковия език. Хануман всъщност му казваше: „Тази жена е грозна. Винаги съм казвал, че красотата стига само до кожата, но грозотата прониква до костите.“

Данло поклати глава, сякаш за да укори Хануман за жестокостта му. Погледна Суря и по-точно бръчките около малките й зачервени очи и в ъгълчетата на присвитата й уста. Не се нуждаеше от сетическото изкуство, за да прочете страха й. Макар че беше едва на средна възраст и навярно щяха да минат още триста години преди окончателно да остарее, беше очевидно, че старостта и смъртта я ужасяват. Дори виещата, разтреперана стара Ириша в дните, през които племето му бе преминало оттатък, не беше загубила човешкото в себе си до такава степен.

— В цивилизованите хора има нещо, на което винаги съм се чудил — каза Данло. — Колкото повече живеят, толкова повече се страхуват от смъртта.

— О, но смъртта не е толкова ужасно нещо — отвърна Бардо и поглади гърдите си. Веднъж, като младеж, един от алалоите го беше пронизал с копието си и той умря от първата си смърт. Бяха го замразили, размразили и излекували само за да срещне смъртта отново, когато светлинният му кораб изчезна в огненото сърце на звезда. Беше го възкресила богиня на име Калинда или поне така обичаше да разказва на всички, и оттогава той започна да се отнася към такива жизненоважни въпроси философски. — Какво друго е смъртта освен кратък миг покой преди късчетата ни отново да се съберат и да ни обрекат на нов живот? — рече Бардо. — Всъщност животът дразни душата. Пълноценният хубав живот.

Тези думи накараха Суря да стисне устни, сякаш прекалено често търпеше размислите на братовчед си. После се намръщи на Данло и каза:

— Всеки се страхува от смъртта. Човешките същества са свързани със страха от смъртта.

— Съвсем вярно — съгласи се Хануман. — Ти си проницателна жена.

Суря очевидно не усети иронията му, защото възнагради Хануман с усмивка и лицето й грейна.

— Чувала съм, че според сетиците всички чувства произхождат от страха.

— Това е почти вярно — отвърна Хануман. — Възпроизводството на живота е негов фундаментален алгоритъм. Наистина ли стремежът за възпроизводство е едно и също със страха от смъртта? Да предположим, че е така. Ако се разглеждат като реакции, програмирани в организма, всички чувства в известен смисъл са предназначени да съхраняват живота, така че да може да се възпроизвежда.

— Чувала съм, че сетиците могат да четат чувствата по човешките лица.

— Това е едно от изкуствата ни — отвърна Хануман. — Едно от най-древните.

Всъщност веднъж Хануман бе казал на Данло, че сетиците проследяват генезиса на четенето на лицето поне до творбите на древните портретисти Тициан, Дюре и Леонардо. Според техния идеал портретът на човек трябвало да е огледало на душата.

— Чувала съм също, че сетиците могат да четат мисли — каза Суря, — но никога не съм го вярвала.

— Понякога можем да правим нещо подобно на четене на мисли.

— Но мислите не са програмирани в нас като чувствата — възрази тя.

— Нима?

Бардо потри ръце и каза на братовчедка си:

— Знаеш ли, Малъри Рингес също поназнайваше нещо от способностите на сетиците. Можеше да те погледне и да каже какво си мислиш, за Бога. Можеше да разголва душата ти и затова хората се страхуваха от него. Нещо повече, можеше да погледне непознат и да предвиди какво ще каже и ще направи.

— Ти можеш ли тези неща? — обърна се Суря към Хануман.

Хануман се поклони и отвърна:

— Понякога мога да чета знаците. Но това е обикновено използване на изкуството. Всъщност е доста тъпо, не смяташ ли?

— Можеш ли да го направиш сега? — попита тя. Очевидно беше очарована от идеята за четене на лица, а също и от самия Хануман. Внезапно Суря вдигна късия си костелив пръст и посочи към другия край на стаята. — Ето там, виждаш ли високия мъж в кафява роба?

— Историка ли? Онзи плешивия?

— Предполагам, че е историк — отвърна Суря. — Не съм имала възможност да науча какви цветове носят академиците. Можеш ли да ми кажеш какво си мисли?

Хануман се изпъна и впи поглед в плешивия мъж. Напрегнатата му съсредоточеност накара Суря и другите да погледнат към него, вместо към историка. Въпреки че се бе изказал скромно за дарбите си, Хануман всъщност обичаше да ги проявява.

— Мисли си за опасност — каза той. — Мисли си, че къщата на Бардо е пълна с опасни хора и че ще е добре да избяга от Града. Изпитва чувство на вина от собствената си страхливост. Би искал да вярва, че Златният пръстен ще предпази Града от радиацията на Вилда. Но е циник и малко страхливец, макар че може да се охарактеризира като разумен човек. Той е историк — обръща внимание на данните за емиграцията. Но също съзнава, че два пъти повече хора прииждат в Никогея и това не му е ясно. Наистина е озадачен. Тъкмо затова присъства на това веселие. Има въпроси от универсален мащаб или поне така си мисли. Търси отговори. Колкото е по-силно съмнението, толкова е по-силна потребността от вяра. Вяра — какво друго е това чувство освен отчаян опит да избягаш от страха, изгарящ ума ти?

Суря кимна, очевидно удивена от изпълнението на Хануман. И изведнъж Данло, който съсредоточено гледаше историка, избухна в смях.

— За Бога, какво е толкова смешно? — попита Бардо.

— Не, не е… смешно — отвърна Данло, когато успя да си поеме дъх.

— Тогава какво има? Данло затвори очи за миг и се заслуша. Слухът му беше изострен от живот, прекаран в разпознаване на най-тихите звуци на света. Можеше да чуе, макар и съвсем слабо, че историкът говори за Пътя на Рингес и други религии. Въпреки че стояха в двата срещуположни края на стаята, Данло различаваше високия му глас и уплашените думи на хората около него. Отвори очи и каза на Хануман:

— Струва ми се, че историкът току-що обсъждаше същите неща, които ни разкри ти.

— Да не би да искаш да кажеш, че ни е измамил? — попита Бардо.

— Чувал съм, че сетиците могат да четат по устните — отвърна Данло и се усмихна на Хануман. — Това е част от твоето изкуство, нали?

— Разбира се. Устните са част от лицето. Какъв по-добър начин да го четеш?

— Значи наистина си ни измамил? — попита Суря. — Знаех си, че не е възможно да четеш чужди мисли.

Хануман отново й се поклони и я изгледа от главата до петите с блестящи, твърди очи.

— Невъзможно е да измамиш, ако не съществуват правила, забраняващи измамата. Обаче. Виждаш ли жената до отсрещната стена?

Суря се обърна. Една жена стоеше сама пред една от картините на Бардо. Беше облечена в особено яке с торбеста качулка.

— Тя е афазичка — каза Хануман. — Чувала ли си за афазиците, принцесо Лал? Тази секта навярно е уникална в Никогея. Те имат глас, но не и език. Могат да чуват думи, но не са в състояние да ги разбират. Обезобразяват мозъците на децата си, за да унищожат езиковите им центрове. Не се шокирай толкова — те не са такива чудовища, за каквито ги смятат повечето хора. Правят така, защото мислят, че думите им пречат пряко да разбират действителността. Че изопачават действителността. Затова избрах нея. Тя не може да разговаря с никого, защото не може да говори. Дошла е тук тази вечер с надеждата, че вие, просветените, онези, които са били докоснати от Малъри Рингес, ще сте намерили начин да общувате пряко, сърце със сърце, без думи. Но е разочарована. Самотна е. Отегчена е. Не е успяла да осъществи контакт с никого. Мисли си — хората могат да мислят, трябва да го знаете, даже когато умовете им са лишени от думи — та тя си мисли да си тръгне.

— Не съм убедена — каза Суря. — Ако знаех за тези бедни афазици, можех само като я гледам да се досетя за всичко онова, което каза. Хануман я стрелна с опасен поглед и продължи:

— Когато дам знак с пръст, афазичката ще излезе от стаята. — Той изчака малко, после леко повдигна пръст. Сякаш по даден сигнал, сякаш невидима нишка свързваше афазичката с пръста на Хануман, жената рязко се обърна после с тежка, тътреща се походка излезе.

— За Бога, как разбра? Как го направи? — попита Бардо.

— Започвам да се убеждавам — каза Суря. — Но сигурен ли си, че пак не ни мамиш? Тази афазичка да не ти е позната, а?

В отговор Хануман се усмихна по типичния си потаен начин. После започна да избира различни мъже и жени.

— Виждате ли стария фантаст с огромната адамова ябълка? Когато дам знак, ще се закашля. — Той вдигна пръст и фантастът наистина се закашля. Хануман продължи с другите, като ги посочваше и познаваше момента, в който ще се закашлят, ще разтъркат очи, ще се засмеят, ще започнат да танцуват, ще се намръщят, ще заговорят или ще отпият от чашите си. Той вдигаше пръст и хората се държаха по посочения начин, сякаш Хануман бе кукловод и дърпаше конците им. Това беше мрачна, почти зловеща демонстрация на сетическото изкуство. Суря се убеди, че Хануман е човек с редки способности, но не бе съвсем готова да признае, че притежава каквато и да било власт над нея.

— Тези хора — каза тя — не подозират, че ги наблюдаваш.

Трудно ми е да повярвам, че можеш да четеш лицето на човек, който знае, че се опитваш да го направиш.

— Като теб ли, принцесо?

— За какво си мисля в момента? — попита Суря. Лицето й се напрегна като съсухрен кръвноплод. Почти примижаваше от усилието да не издава никакви чувства. — Можеш ли да ми кажеш?

— Не, Хану, недей — тихо каза Данло и поклати глава.

Мразеше тази игра на приятеля си. Мразеше да се отнасят с човешките същества като с роботи, чийто живот е програмиран. Но най-силно мразеше онова, което виждаше в Хануман — гордостта и внезапната ярост, заблестели в очите му.

— Трябва ли да замълча само защото ме е помолил най-добрият ми приятел? — попита Хануман. Явно се радваше, че е в центъра на вниманието, също както се наслаждаваше на упражняването на способностите си. Хануман погледна Суря и продължи: — Или трябва да замълча, защото моята етика не насърчава четенето на мисли по лицето на човека? Изобщо защо трябва да мълча? Не е ли време за безразсъдство и истина? Вярвам, че Данло ще се съгласи с мен. И Тамара. Нека тогава съм безразсъден. Нека съм искрен. Не, Данло, моля те, не ме гледай така — това е рядка възможност да откриеш какво си мислят за теб другите. Да се видиш така, както те виждат те. О, зная, че не те е грижа за себе си. И тъкмо затова всички те обичат. И се страхуват от теб. Заради твоята дивота, заради детинския характер: ти си прекалено погълнат от нещата на света, за да се тревожиш за себе си. Но другите се тревожат. Принцеса Лал например се тревожи. Тя би искала да вярва в това глупаво изкуство на четене на лица, защото би искала да прочете твоето. Мислеше си за теб още откакто Бардо те представи. Ти я смущаваш. Дразни я дори самото ти име.

Той се извърна от Данло към Суря, завъртя се така, сякаш изпълняваше похват от смъртоносното си изкуство. Лицето му беше твърдо и остро като нож.

— Всички го наричат Данло Дивия — каза й Хануман. — Ти се чудиш, принцесо, дало наистина е див като името си. Уверявам те, че е такъв. Дори е по-див, отколкото можеш да си представиш. Докъде ще доведе тази дивота, питаш се ти. Наистина ли е син на баща си? Данло уи Соли Рингес — казах, че това име те дразни, но не е заради името. Сега ще го кажа: Данло е Рингес, ако не и самият Рингес. Ти се съмняваш. Изпълнена си със съмнения. Чувала ли си за едновременността? За спирането на времето? Спри! Точно в този миг спри мислите си и ги фиксирай, сякаш са мравки в кехлибар. Това е начинът. Само да можеше да видиш лицето си сега, когато наистина вярваш. Мислиш си за Малъри Рингес и за всички неща, които е направил. За Златния пръстен. Чудиш се как тази мисъл, този златен образ може да се изпише на лицето ти. И още една мисъл, от която се страхуваш повече от смъртта: аз ли те карам да си мислиш тези неща? Аз ли? Дали мислите са програмирани в нас, или ние сме господари на собствената си воля? Моля те, не извръщай очи! Ако го направиш, само ще започнеш да се чудиш дали аз съм поискал така. Питаш се за човешката свобода. Това те мъчи в момента. Какво е възможно за човешките същества? Малъри Рингес е дал живота си, за да открие собствените си възможности. Кой е толкова безстрашен? Дали Данло, когото всички обичаме както обичаме слънцето, е замесен от същото тесто като баща си? Ти се молиш да не е и се страхуваш, че е. Страхът е същността на душата. Той е в основата на всичките ни действия. Какво би могъл да направи Данло, ако наистина е безстрашен и див? По-точно какво би могъл да не направи? Докъде ще доведе дивотата му? Чудиш се за тези неща. Мислите ти обикалят в кръгове. Обикалят ли обикалят. Тогава нека Разкъсам кръга и да те оставя с нова мисъл: кой от нас би могъл да стане също толкова див, колкото Данло? И защо му е това?

— Хайде стига вече — каза Бардо и прегърна Хануман през рамо. — Да спориш със сетик означава да го намразиш.

Но Суря не мразеше Хануман. Тя беше омаяна от него. Тя, чиято душа той бе разголил с пронизващите си очи и острия си език, го гледаше, сякаш е бог или по-скоро свръхчовек в личен контакт с царството на божествеността. Лицето й изразяваше различни чувства — от удивление и умиление до срам, че са разкрили мислите й. В усилието си да скрие срама си, тя се обърна към Данло и започна да лъже:

— Всъщност изобщо не съм си мислила за теб — каза Суря. Сега лицето й наистина беше грозно и неискрено. — Не зная защо приятелят ти каза тези неща. През цялото време си мислех за една рецепта за пиле с къри, знам я от майка ми. Винаги съм обичала ястия с къри. Е, всъщност това беше трик, за да скрия мислите си.

Данло докосна белега над окото си, погледна Тамара и се усмихна. Макар че не се засрамваше лесно, странният монолог на Хануман навярно би успял да постигне точно това, ако Данло не бе влюбен и не преливаше от прекрасно усещане за живот. Но се чувстваше засрамен заради Суря, макар че му се искаше да е останала на Летосвят със своите ястия с къри и с робите си. Той й се поклони и отвърна:

— Както ни напомни Хануман, не може да има измама в игра… която няма правила.

Хануман го погледна с предизвикателните си очи на сетик. Но Данло беше единственият човек, когото никога не можеше да накара да сведе поглед, затова накрая се отказа и се извърна.

Суря въздъхна. Изглежда, думите на Данло я бяха успокоили.

— Трябва да ти кажа — рече тя, — че нямам нищо против името ти. Ти не си виновен за раждането си.

— Всеки от нас има своя собствена съдба — отвърна Данло.

— И всеки от нас има свободна воля. Баща ти е учил, че в крайна сметка съдбата и свободната воля са едно и също.

— Изглеждаш жена с… необикновена воля — каза й той. Лицето на Суря просия и тя за първи път му се усмихна. Наистина имаше красива усмивка. Данло виждаше, че въпреки неискреността и страха си, тази жена може би е постигнала красотата шибуи, толкова рядко срещана сред хората от Града.

— Ти не се страхуваш — рече тя. — Не се страхуваш да се държиш мило с жена, която не се отнася много любезно с теб. Навярно наистина си безстрашен.

— Никой не е безстрашен — възрази Данло.

— Хануман беше прав поне за това — каза Суря. — Страхът измъчва всички ни — това е нормалното човешко състояние. Но има изход, не знаеш ли?

— Ако имаш предвид баща ми…

— Когато все още е бил човек — прекъсна го тя, — Рингес е изпитвал ужасен страх, също като всички. Но е открил изход от това, открил е начин да се освободи.

Бардо, който очевидно се радваше, че разговорът се е насочил към теми, по-близки до неговата цел, внезапно удари с юмрук по отворената си длан. Пръстените му изтракаха един в друг и гласът му изкънтя:

— За Бога, това е пътят на Рингес — да се изправи пред вселената като бог и никога уплашено да не поглежда назад!

— Пътят на Рингес — прибави Суря — е да търси свобода от страданието.

— Да, Рингес посочи пътя към истинската свобода — потВЪРДИ Бардо. Мощният му глас се извиси и всички погледнаха към него. Внезапно стана съвсем тихо. Той изглеждаше зарадван и облекчен, че отново е в центъра на вниманието. — А единствената истинска свобода е свободата на бога.

Последва миг на мълчание, после някой извика:

— И всеки може да стане бог.

— Или Бога — обади се някой.

— Дайте ми две глътки кала и ще видя Бога.

— Дайте ми три глътки кала и ще стана Бога.

— Е, това не е толкова лесно — възрази една закръглена жена, застанала до Бардо. Казваше се Коленя Мор, господарката Мор, господарката есхатолог на Ордена. — Поне за мен спомнянията не са толкова лесни. Защо трябва да е толкова трудно?

Бардо кимна, потърка ръце, огледа се, за да привлече погледите на гостите си, и мощно се засмя.

— Наистина е трудно и това отново ни връща към нашата работа. Или би трябвало да кажа към нашето веселие. За Бога, всеки знае, че Бардо е най-мързеливият човек в Града, така че щом аз пия кала и си спомням едите, значи всички го могат. О, вече е крайно време. Каня всеки от вас, който не е участвал във възспоменуване от десет дни, да дойде в музикалния салон. Тази вечер тук са един млад сетик и неговият приятел Данло уи Соли Рингес — синът на Малъри Рингес, който някой ден също може да стане бог.

Много хора отново се поклониха на Данло и той усети, че го облива гореща вълна от срам. Забеляза, че Хануман му се усмихва едновременно подигравателно и съчувствено, а навярно и с известно предизвикателство.

Бардо и другите се насочиха към вратата, а Тамара стисна ръката на Данло и го издърпа настрани. Макар че куртизанките обичаха да приказват, тя беше мълчала през повечето време, докато Данло разговаряше със Суря и Хануман, но сега каза:

— Трябва да внимаваш с Хануман ли Тош.

— Винаги внимавам с него — отвърна Данло. — Приятелите винаги трябва… да внимават един с друг, нали?

— Моля те, бъди внимателен по време на възспоменуването.

— Толкова ли е опасно?

— Да — каза Тамара. — Самият наркотик кала също е опасен, но мисля, че най-опасното е да се опитваш да си спомниш, когато душата ти гори. Не позволявай Хануман да те отрови със съмненията си. Или с отчаянието си.

— Тази вечер — отвърна Данло — съм възможно най-далеч от отчаянието.

— Не мога да дойда с теб — каза тя. — Минали са само пет дни от последното ми участие.

— И не си готова за друго?

— Не съм сигурна — отвърна Тамара. — Но даже да бях, Бардо смята, че кала трябва да се взима като причастие!

Човек не се причестява всеки ден.

— Не, но навярно би трябвало — отбеляза Данло.

— Съжалявам.

Той притисна ръцете й към устните си и ги целуна открито, пред всички. После каза:

— Значи трябва да се сбогуваме?

— Ако искаш, можем пак да се срещнем след няколко дни.

— Защо след толкова дълго?

— След възспоменуването ще искаш да останеш сам.

— Не мога да си представя, че ще искам такова нещо.

— Данло, моля те…

— Да?

Хората се нижеха покрай тях и се мъчеха да не забелязват взаимното им обожание, Данло докосна челото й, търсейки мислите й в тъмните й очи.

— Моля те, пази се — каза тя и го целуна.

ГЛАВА 18КАЛА

Данло последва групата почитатели на Бардо и излезе през северната врата. Реката от коприна и плът го повлече по ярко осветен коридор. Смътно съзнаваше, че повечето гости са останали в солариума. Чу много мърморене, стонове и кратки възражения, десетки гласове, протестиращи срещу ограничението, наложено от Бардо. Повечето смятаха, че трябва да им позволяват да участват във възспоменуване поне на всеки три дни. Неколцина безразсъдни — като например Джонатан Хър — се обявяваха за ежедневно или дори за постоянно възспоменуване на древните еди. Но Бардо очевидно владееше положението и беше господар на собствения си дом, затова позволи само на една десета от гостите си да го последват в северното крило. Освен Хануман, който вървеше до Бардо, групата се състоеше от трийсет и осем души, които вдигаха голяма глъчка. На Данло му се стори странен начинът, по който тя като че ли се стопяваше в блестящите стени и рязко изчезваше. Всичко в този коридор от органичен камък бе странно: странните ъгли или отсъствието на каквито и да било ъгли, сиянието на милиардите малки светлинни клетки в стените, внезапната тишина, която ги обгърна, докато вървяха към вътрешността на къщата. Данло изпитваше неспокойното усещане, че се спуска надолу, макар ясно да виждаше, че не е така. След като мина покрай гостните, пълни с редки мебели и цветя, Бардо си проби път назад през върволицата и прегърна Данло през рамо.

— В известен смисъл — каза той — е жалко, че тази къща изобщо е била продадена.

После му разказа част от историята на къщата. Обясни му, че Орденът я притежавал в продължение на две хиляди години, но след Войната на лицата, когато настъпил упадък и той едва не се разтурил, колегията на господарите внезапно се оказала във финансово затруднение. В резултат били продадени различни имоти из Града, включително къщата на Бардо. Оттогава била собственост на ексцентрици, хариджани, опитващи се да установят неофишиално посолство в Никогея, а после на богат род звездители, живели тук почти четиристотин години в очакване на нова планета, която да колонизират. Последният собственик бил търговец-принц, който обаче никога не бил живял в нея и с голяма радост я продал на Бардо.

— Жалко за Ордена — каза Бардо. — Но тяхната загуба е печалба за мен или по-точно късмет за онези, които желаят да изследват откритите от баща ти възможности. Ето защо Орденът постави пречки пред истинските търсачи като самия мен. Жалко.

— Навярно Орденът в крайна сметка ще подкрепи работата ти — отвърна Данло.

— Не, млади приятелю, няма такава вероятност. — Бардо наклони глава към него и сниши глас. Данло незабавно забеляза, че познатият дъх на бира в дъха му е изчезнал. — Да ти кажа ли нещо за паметистите? Тъжно е, но само малцина от тях успяха напълно да си спомнят едите. И всички те без изключение напуснаха Ордена, за да живеят с мен и да обучават наставници.

— Ами другите паметисти? — попита Данло.

— Те гласуваха и една трета от тях решиха, че древните еди не съществуват, че баща ти е лъжец. Че е искал да запали хората за вяра в незримото. Бил го направил само за да съживи Ордена, твърдят те. О, твоя Орден, разбира се. Друга една трета смятат едите за лъжеспомени, митове или универсални архетипи, заблуди за вечните истини, създадени от проклетите ни мозъци.

— Ами последната трета?

— Колебаят се — отвърна Бардо. — Орденът като цяло се колебае по отношение на тайните, които им разкри баща ти. Те са варвари, до един. О, добре де, повечето. Истината е, че повече се интересуват от мисията до Вилда. Направо са се вманиачили. Всеки, който има някаква дарба или далновидност, настоява да го включат във втория Орден, когато сегашният се разцепи, а това неизбежно ще се случи.

Бардо спря, стисна Данло за рамото и го стрелна с остър поглед. Стояха пред музикалния салон. Докато другите влизаха през кръглата врата един по един и заемаха местата си, Бардо каза:

— Разбирам защо трябва да отидеш във Вилда, млади приятелю. Ако бях млад, също щях да ида. Времената са ужасни, за Бога, но има предостатъчно други грижи освен експлодирането на звездите.

— Знаеш какви са моите грижи — отвърна Данло.

— Алалоите ли? Минаха пет години — значи не си забравил за техния, хм… проблем?

— Да съм забравил?!

— О, не, виждам, че не си! Е — надявам се, ако заминеш Вилда, да откриеш лек за чумния вирус. Данло докосна белега на челото си, натисна го, докато не опря до костта, и каза:

— А аз се надявам да откриеш едите.

— Е — отвърна Бардо, — Коленя Мор беше права — за повечето хора наистина е трудно да си спомнят древните еди. Жалко.

— Ти спомни ли си ги?

— Ох, ти винаги си задавал най-сложните въпроси! Данло се поклони и с усмивка попита:

— Нима?

— Всъщност наистина си спомних нещо — каза Бардо, почука с пръст по огромната си глава и погледна през вратата на музикалния салон. — Нещо прекрасно. Иначе защо щях да си правя целия този труд и да купувам тази проклета къща, ако не си бях спомнил нещо, което спокойно можем да наречем „древните еди“?

— Някои биха казали… мога ли да съм откровен, Бардо?

— А дали трябва? О, разбира се, че трябва — това е проклятието на твоя род.

— Някои биха казали, че се стремиш към власт. Или към слава. Или дори към… жени.

— Към жени ли? Хм, вярно е, мъжете като мен винаги са привличали жените. Като мушици към пламък. Е, аз обичам красивите жени, кой не ги обича? Но имам вкус и към други неща. Към свръхестественото, да си го кажа направо. Животът е сложен, нали? Ужасно сложен, както често казваше баща ти.

— И ти си сложен човек — отвърна Данло.

— Дълбок човек — съгласи се Бардо, — страстен човек.

— А хората на страстта… трябва да вършат страстни неща, нали?

— Колко добре ме разбираш!

Сякаш по даден сигнал и двамата се засмяха едновременно. Бардо отново го прегърна, шляпна го по гърба и каза:

— За Бога, радвам се да те видя отново! — И аз се радвам, че се върна — рече Данло. Бардо продължи да се смее и избърса насълзените си очи. На един от пръстените му — платина, инкрустирана с розово-син опал — случайно капна сълза. Той я изтри с прист и каза:

— Винаги съм обичал скъпоценностите, макар да признавам, че не харесвах пилотските пръстени. Черното е ужасен цвят и всъщност изобщо не подхожда за диамант. А, исках да те питам за пръстена — още ли пазиш пръстена на баща си? Данло извади от яката на камелайката си сребърната верижка, която Бардо му беше дал преди пет години. На нея висеше черен диамантен пръстен.

— Аха — рече Бардо, — ето го. — Бръкна в джоба на робата си и извади една от стоманените си покани. — Виждаш ли го, Данло?

Данло погледна пластината в ръката му. От стоманата изпъкваше холограма на два преплетени пръстена, златен и черен, които сякаш започнаха да се въртят, докато ги разглеждаше. Холограмата на черния пръстен очевидно бе образ на неговия диамантен пилотски пръстен.

— Хората имат нужда от символи, разбираш ли — каза Бардо.

Данло прочете в разплакалите му очи копнеж и тъга.

— Да ти върна ли пръстена? — попита той. — Ако предпочиташ ти да го пазиш… това е само обикновен пилотски пръстен, нали?

За миг Бардо се поколеба, после с въздишка отвърна:

— Не, не, ти го пази. Но го пази грижливо — не искам да се загуби.

Данло пъхна верижката под камелайката си, погледна към музикалния салон, видя, че всички са заели местата си, и каза:

— Чакат ни.

Бардо отново се засмя.

— И не само това ни чака там.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид древните еди — ако успееш да ги откриеш. Смут и сложност. Ужасна сложност, за Бога.

— Радвам се, че ме покани тази вечер — каза Данло. — Но се надявах да открия… други неща.

— Ще откриеш каквото ще откриеш. Но внимавай, млади приятелю. Най-често хората откриват онова, което искат да открият.

— Някога да не съм бил внимателен? — попита Данло.

— Не се шегувай — отвърна Бардо. — Пази се. Пази се и от Хануман. Не ми харесва онова, което направи току-що, този номер с четенето на лица, онова, което каза за теб. Начинът, по който го каза. За тези пет години е станал още по-жесток.

Влязоха в музикалния салон. Всички се бяха настанили върху матраци пред нисък дървен подиум. От време на време на сцената музиканти свиреха за гостите на Бардо, но сега подиумът се използваше за други цели. Върху него бяха наредени различни предмети, които можеха да привлекат вниманието или да възбудят сетивата. Някой беше покрил почти цялата сцена с вази с цветя. Имаше златни свещници с дълги свещи. По средата бе поставена висока маса със златна урна и лъскава синя купа на нея. А зад масата, полускрит сред снежни гергини и клюмнали цветове на ница, имаше уред или робот, какъвто Данло не беше виждал никога. Състоеше се от кварцови тръби, клапи, клокочещи химикали и неврологици. Когато седна на матрака, запазен му от Хануман, Данло кимна към това странно устройство и попита:

— Какво е това?

— Ароматен синтезатор — студено поясни Хануман. — Използват ги паметистите.

Двамата седяха на почетните места по средата на първия ред. Отляво на Данло бе Суря Сурата Лал, напрегната и тържествена. До нея беше Коленя Мор, а останалата част от първия ред и задните редове около сцената заемаха жени и мъже, които се въртяха и наместваха на матраците си в очакване на началото на възспоменуването. За Данло, който бе участвал в много ритуали в много църкви, в музикалната стая имаше нещо познато. И в същото време имаше нещо странно. Хората бяха прекалено много, за да се постигне атмосфера на уединеност, но и прекалено малко, за да подхранват взаимно плама си и да предизвикат истинска религиозна страст. Музикалният салон нямаше прозорци и вътре беше твърде мрачно, твърде пълно с лични надежди и очаквания. Отнякъде се разнасяше звук от капеща вода, носеше се мирис на влажен камък и мъх, силна миризма на прясно изкопана пръст. После влезе Бардо, последван от красив мъж с благородна външност, облечен в сребърната роба на паметист.

— Приятели и колеги, уважаеми търсачи — започна Бардо, — представям ви майстора паметист Томас Рейн. Двамата с него ще напътстваме тазвечерното възспоменуване.

Томас Рейн дълбоко се поклони. Имаше прекрасна черна коса, изсребряла по слепоочията. Беше горд мъж, малко арогантен, но очите му бяха ярки и тъжни от дълбокото му разбиране на човешките същества. Паметистът се качи на сцената и започна да пали свещите. Свещниците бяха три, с по единайсет свещи всеки, и Данло не можеше да не се сети, че когато според твърденията се е възкачил на небесата, баща му е бил на трийсет и три години.

Бардо седна на ръба на подиума, опря брадичка на пръстите си, отпусна лакти върху огромното си шкембе и се наведе към Хануман и Данло.

— Всички ме питат как Рингес е станал бог. „Наистина ли е станал бог?“ — питат те. Как е възможно човешко същество да стане бог, а?

— Навярно не е възможно — отвърна Данло и внезапно осъзна, че Суря и другите го гледат така, сякаш съжаляват, че е бил поканен да участва.

— О? — рече Бардо. — Моля те, поясни се.

— Кибернетичните църкви учат, че човешките същества не могат да стават богове — каза Данло. — Че не са способни. Освен Николос Дару Еде. Те твърдят, че Еде е каркирал същността си в компютър и е станал единственият истински бог, но че… никой не може да последва пътя му.

Бардо поглади брадата си, кимна и после извика:

— Има ли тук архитекти? Някой от вас приема ли принципните доктрини на едеизма? Не? О, това е добре, защото могат да ме убият заради онова, което ще кажа сега.

При тези думи Данло и Хануман размениха кратък многозначителен поглед. Бяха минали пет години от смъртта на Педар Сади Санат и на поета-воин, пратен, за да убие Хануман. През цялото това време нито един от двамата не бе споменавал за тази трагедия, но не беше минавал и ден, през който да не си я спомнят.

— Аз съм роден в Кибернетична църква — каза Хануман и грубо се засмя. — Ти вече каза достатъчно, че някой старейшина да заповяда да те убият.

— Е, тогава нека кажа още нещо — усмихна се Бардо и вдигна два пръста. — Архитектите грешат поне в две отношения. Човек не може да стане бог като каркира проклетата си душа в компютър. Но има начин, по който може да стане бог. И това е пътят на Рингес.

Някой зад Данло, скептичен стар хибакуша, живял прекалено дълго, попита:

— Как определяш концепцията за божественост?

— Не съм тук, за да определям — отвърна Бардо. — Не съм ви поканил, за да спорим за теология. Както за кой ли път вече казвам, отново и отново, докато устните ми изтръпнат, нашата задача не е да поправяме доктрините на едеизма, колкото и измамни и вредни да са те, нито пък да поставяме началото на нова религия. За Бога, на човечеството не му ли е дошло до гуша от религии? Не, ние сме се събрали, за да си спомним древните еди. Великата тайна. Тя е във всеки от нас, кодирана в проклетите ни хромозоми, тя е път към безсмъртието. Начин за развиване на нови сетива. Начин, чрез който тялото и умът могат да продължат да растат, да се уголемяват към безкрайността. Това е пътят на Малъри Рингес. Аз бях негов приятел и го зная, Някой ден — той ми го обеща — някой ден той ще се върне в Никогея и тогава ще видите какво е да си бог и да следваш пътя на Рингес.

Той погледна към Томас Рейн, чието лице сияеше от светлината на трийсет и трите мъждукащи свещи, и каза:

— Сега майстор Рейн ще ви представи няколко прости техники. И после ще започнем нашето възспоменуване.

Томас Рейн седна до Бардо и заговори. Гласът му беше студен и сериозен.

— Има шейсет и четири възспоменувателни техники — каза майсторът. — Макар че вие няма да сте в състояние да научите всички тази вечер, ще ви обясня по нещо за всяка от тях. Той задълбочено и увлекателно продължи да описва по-основните техники като асоциативна и имагинерна памет, редуване и логична памет. Тези методи се прилагаха в много професии и Рейн не искаше да отегчава публиката. Когато салонът се изпълни с шепнещите звуци на фравашки песенен наркотик, той заговори за мнемоника, митопоезия и гещалт. Обяснението продължи дълго. Бе очевидно, че изпитва дълбоко уважение към изкуството си. Данло си помисли, че е почтен човек, поне според повърхностното спокойствие на лицето му и студените му сиви очи.

— Ние смятаме, че древните еди са кодирани в нашите хромозоми — каза Рейн. — Възможно е да използваме техниката на повторение като врата към ДНК-паметта. За тази цел сме разработили опростен метод.

Коленя Мор, която се въртеше на матрака си, вдигна поглед към него и каза:

— Труден метод.

— За някои отначало е труден — отвърна Суря Сурата Лал.

— Труден е, признавам — съгласи се Томас Рейн. — Но спомените винаги остават. Всички спомени от човешкия живот. А и други. Паметта може да се помрачи, но никога да се унищожи. Ще запомниш ли това?

— Ще се помъча — кисело каза Коленя.

— Точно така — отвърна паметистът. — Тогава нека си спомняме надолу по спиралата на ДНК.

Той се изправи и отиде до Бардо на масата по средата на сцената.

— Нека си спомняме надолу по спиралата на ДНК — повтори с мелодичния си, глас Бардо и хората подеха думите му, сякаш бяха напев. Музикалният салон беше направен така, че да отразява и задълбочава звуците и в продължение на няколко секунди трийсетте и осем човешки гласа заглушиха тихия фравашки песенен наркотик. После Бардо плесна с ръце и стаята се изпълни с японска мелодична поема, която сякаш се понесе във въздуха като перлен наниз. Прекрасната тиха музика мигновено върна Данло към времето в дома на Стария отец, когато се бе научил да свири на шакухачи и беше навлязъл в мечтаното време на народа си. Той седеше на матрака и си спомняше други мелодии от детството си: покрития с кожа барабан на Хайдар, който отекваше на фона на воя на западния вятър, приспивните песни на приемната си майка на светлината на каменната лампа, свещената Песен на живота, която беше научил, макар и не докрай. Музиката го обгръщаше и туптеше в гърдите му. Той погледна покрай Хануман и потърси източника й. Стените представляваха пластове вибриращи органични кристали. Но музиката като че ли не идваше оттам, нито пък от друго място в пространството и времето. Тя звучеше навсякъде едновременно, сякаш всяка частица от въздуха носеше цели тонове. Той дълго се наслаждава на тази музика — и си спомняше. Не можеше да каже колко време е слушал, защото му се струваше, че цялата мелодична поема е затворена във всеки сребрист звук и всеки звук бе прекрасен, дълбок и вечен.

— Да си спомним — извика дълбок глас. Данло погледна към сцената и видя Бардо, който се беше навел над масата. Огромният мъж се пресегна напред и хвана дръжките на златната урна. Томас Рейн взе синята купа, вдигна я и зачака. Бардо наля в нея прозрачна течност, която приличаше на вода. Но не бе вода — това беше кала, наркотикът на паметистите. Пет хиляди години те го бяха усъвършенствали от най-различни съставки: свещени гъби от Старата Земя, извънземни растения и синтетични вещества, създадени по модела на информационните молекули в кибернетичните пространства. Да пиеш кала, казваха паметистите, е все едно да изчистиш прозорец от скреж, за да видиш друг свят, забравените области на познание, погребани под преспите на паметта.

— Хайде да застанем в кръг — каза Бардо. Томас Рейн му подаде купата с кала и той слезе от сцената. Данло се изправи, Хануман също. Последваха ги всички в стаята и застанаха в кръг около матраците. Паметистът и Бардо влязоха по средата на кръга. — Това е кала — поясни Бардо и показа купата, за да я видят всички. Той срещна погледа на Данло и се подсмихна. — Отпий една глътка и ще избягаш от Бог. Две глътки и ще видиш Бог. Три глътки и ще станеш Бог.

С тези думи Бардо вдигна купата към устата си и отпи от калата. После изтри устните си с опакото на дланта си.

— Моля, отпивайте по две глътки — предупреди той. — Не повече, не по-малко.

Бардо подаде купата на Томас Рейн, който бързо отпи две глътки и я предаде на Суря. Тя я пое така, сякаш бе направена от яйчена черупка и можеше да се счупи при най-лекото докосване. Малките й зачервени очи светеха като въгленчета. Принцесата поднесе синьото устие към тънките си устни. По този начин, като я предаваха от уста на уста и от ръка на ръка, купата обиколи кръга. Хануман случайно се оказа предпоследен. Той хвана купата, обърна се наляво и погледна Данло, който стоеше до него.

— Пий! — каза Бардо. — Това не е отрова, знаеш го. Пий и да свършваме.

Хануман плъзна пръсти по купата — направи го така, че само Данло да го види — трите пръста, покрити с оранжевата кожа на ръкавицата, притиснати до лъскавия син порцелан. Това бе сигнал, предизвикателство. Предизвикателство лъхаше от сковаността на тялото на приятеля му, от начина, по който отметна глава и отпи три големи глътки. Данло видя, че шията му се напряга три пъти, също толкова пъти подскочи и адамовата му ябълка, сякаш бе животно, което се опитва да избяга от капан. И през цялото време дяволските очи на Хануман нито за миг не се откъсваха от неговите. Той гледаше Данло с безмълвно предизвикателство, което говореше: „Ти си достатъчно дързък, когато играеш хокий и рискуваш с всякакви видове физическа смърт, но можеш ли да се изправиш пред дивотата на опасностите, която поглъща ума?“

С лукава усмивка Хануман подаде купата на Данло, който беше последен. Данло докосна с език калата и отпи дълга, дълбока глътка, после още една. Наркотикът бе студен и горчив. Тъй като беше в диво настроение, един от неговите пориви към дивота, той отпи и трета глътка. Всъщност това бе много повече от глътка — направи го три пъти и нямаше начин да се каже колко кала е изпил. Когато свърши, Данло погледна към Хануман, който стоеше до него, рамо до рамо, и го наблюдаваше напрегнато. „Как мрази този благословен наркотик — помисли си Данло. — Как мрази тази церемония.“

— А сега седнете — извика Бардо и се втурна сред матраците, сякаш калата беше ракетно гориво, заредило краката му. Почти танцуваше от енергията на нещо извън самия него. Бардо простена, засмя се и се облещи, после вдигна ръка към челото си, затвори очи и каза: — О, мммм, да, ето го. Виждате ли го? Седнете преди да паднете, спомените скоро ще започнат. Ние ще ви напътстваме през пластовете. Започнете с първия си спомен от детството. Можете да използвате имагинерна или обонятелна памет, ако желаете.

Всички насядаха. Данло усети как бамбуковата му флейта се врязва в бедрото му. Винаги я носеше в джоба на панталона си. Измъкна я и притисна мундщука към устните си. Откакто му я беше подарил Стария отец, той много пъти беше използвал напрегнатия й, пронизителен звук, за да се връща към спомените си. Но тази вечер не го направи, защото Хануман бе до него и го наблюдаваше, а той Добре знаеше, че приятелят му мрази шепнещия плач на шакухачи. Всъщност нямаше нужда от такава музика, помисли си Данло, нито пък от загубената музика на Хендел, която Бардо беше донесъл от пътуванията си и която сега отекваше в стаята. Спомените вече започваха да изплуват в него, огромни вълни от памет, които кипяха в ума му и се разбиваха в лупата на въображението му. Той гледаше тези спомени, слушаше ги, чуваше звуците. Сърцето му бе като барабан, който думтеше и изтласкваше богата кървава музика до всичките клетки на тялото му. Кожата на лицето му гореше, в отворите на жълтата като кост флейта капеше пот от пръстите му. Данло се чувстваше едновременно див, предпазлив и изпълнен с почуда. Дори да искаше да спре прилива от спомени, не би могъл, нито пък разбираше защо изобщо някой би пожелал да го направи. Не можеше да разбере защо Бардо и Томас Рейн вървят тихо из салона, тук нашепват напътствени думи в ухото на жена, там докосват затворените клепачи на мъж, артериите на нечие гърло или допират ръка до издигащия се корем, за да помогнат при дишането и да успокоят страха на вътрешния свят, на загубения свят от преживяване и спомен. Навярно, помисли си Данло, човек получаваше имунитет към калата след като я беше опитвал много пъти. А може би Бардо и неговият майстор паметист просто се бяха престорили, че отпиват, и сега не си спомняха нищо.

— Вътрешно всички ние сме деца — каза Бардо. Гласът му звучеше някъде отдалеч, сякаш от скала сред морето. И в същото време думите бяха близо до Данло като горещ дъх в ухото му. — Сега всички сме деца, ставаме бебета, зародиши, ембриони и яйцеклетки, връщаме се обратно в проклетата си ДНК. Открийте начина, по който е навита спиралата ви, и ще откриете древните еди.

Данло затвори очи и незабавно усети мириса на мляко, гъсто майчино мляко, топло, лепкаво и сладко. Предполагаше, че миризмата идва от синтезатора, но не можеше да е сигурен. Въздухът на музикалния салон беше натежал от остри миризми без конкретна посока или по-скоро миризми, които се носеха в трийсет и осем лични, индивидуални посоки, право през ноздрите и дълбоко в обонятелния център на мозъка. И там, в Данло, както и във всички некаркирани човешки същества, обонятелните нервни влакна се свързваха синапс със синапс с хипокампуса и тонзилите, тези древни мозъчни структури, които предаваха неврохимичните бури на паметта. „Ние използваме миризмите, за да разбудим първите спомени“ — бе казал Томас Рейн. Данло си спомни тези думи, вдъхна аромата на мляко и спомените, които дойдоха с него, бяха толкова живи и реални, че сякаш отново беше бебе, сучеше и преглъщаше, и носът му се притискаше до набъбналата гръд на приемната му майка. Докато вдишваше въздух през носа и поглъщаше топлия мирис на тюленово масло на майка си, Данло знаеше, че е потънал дълбоко в повторението. Всъщност той изобщо не си спомняше, а по-скоро отново преживяваше тези мигове от живота си.

— Паметта има много равнища — чу да казва Томас Рейн, — и най-дълбокото от всички е повторението.

„Аз съм двегодишен“ — помисли си Данло и отвори очи.

При повечето хора най-ранните спомени са като парчета лед, плаващи в здрачно море: несвързани и сложни за възприемане. Трудно е да се свържат в единството на минали събития, но това възстановяване винаги трепти като морски мираж и не носи удовлетворение. Данло се бе родил с рядка „памет за картини“, образна памет, която запечатваше цвета и подробностите на видяното, а после при желание връщаше тези съвършени образи във въображението му. Винаги можеше да вижда нещата по-ясно от другите, да си спомня, но дори той никога не беше предполагал, че образите от повторението могат да са толкова наситено реални.

„Завинаги съм двегодишен.“

Всъщност образната памет е като ключ, отключващ вратата на повторението, прозорец към гледки и звуци, които не могат да се изличат. Данло се отвори за повторното преживяване на миговете от живота си и ги виждаше с всичките си сетива. После го обля светлина, меката жълта светлина на каменните лампи, изпълваща пещера. Светлината бе навсякъде и докосваше всичко. Заоблените каменни стени на пещерата, пълните му детски шепи и лицето на майка му, внезапно засияло от светлина. Беше се сгушил гол в майчиния си скут, увит в меки бели кожи и потънал в топлите аромати на майчиното си тяло. Край каменната лампа седяха други хора, неговите племенни братя и сестри Розалехе, Иоши, Ари и той ясно можеше да ги види, да види лицата им, блестящите им кафяви очи и всяко от хилядите косъмчета по загорялата им от слънцето кожа. Те произнасяха нежни, мелодични думи, които почти не разбираше, но които той, Данло уи Соли Рингес, ясно разпозна в безвремието на спомена си. „Али, пела Али, лоса ли пеласа и халласа Ейейе.“ Да, Бог наистина бе благословена и красива сребърна птица, но Данло виждаше, макар и с двегодишните си очи, че Бог е и нещо друго. Мигове преди това, в отсрещния край на пещерата неговият брат Чокло беше довършил рисунката на Бог и всички гледаха към нея. Нарисуваните пера на Бог хвърляха сребристи отблясъци на черния фон на камъка. Крилете на Бог бяха разперени и той стискаше в огромните си черни нокти месечина, една от шестте сребърни луни, които заобикаляха планетата. А очите на Бог бяха черни и яростни и Бог умираше да забие клюна си в месечината, да я разкъса на парчета и да я погълне. Впил поглед в тази блестяща рисунка, Данло се изпълни със страх. Страхът развълнува тялото му и проникна чак в скротума му. Той ясно усещаше какво ще е, когато огромният клюн на птицата разкъса корема му. Притисна длани към пъпа си и изкрещя. Собственият му глас се понесе силен и див като на хищна птица и това бе по-ужасно от всичко друго. Ужасяващ крясък. В скута на майка си Данло хълцаше от страх, от омраза, от болка. Уплашената му майка се наведе над него и го докосна. Докосваше ръцете му, корема му, кожата над пулсиращото сърце, докосваше сълзите по лицето му. Данло видя и изживя този образ с всички клетки на тялото си. Зачуди се на начина, по който образът се свързваше с чувствата, с обичта му към майчиния му глас и ръце. Отдавна бе забравил тази обич, топлото й, течно удоволствие дълбоко в кръвта му. Но сега отново изживяваше детето в себе си и тази наслада беше чиста и вечна. Той свързваше не спомен със събитие, а радост с радост, устни с устни, свързваше се направо с пространствовремето на конкретен миг, в който майка му целуваше устата му, челото му, пламтящите му очи. Това беше чудото на повторението, помисли си Данло, начинът, по който наситеното изживяване на самия себе си го свързваше с източника на неговия живот и същество. И насред дълбоката му същност имаше само чист смях. Той винаги го беше знаел, но сега усети корема си да се отваря за вълни от смях. Братята и сестрите му се приближиха, наведоха се над него и започнаха да го гъделичкат с миришещите си на риба пръсти, за да го извадят от ужаса. „Смехът е най-святото състояние и доближава човек до Бог“ — спомни си поговорката Данло, докато се гърчеше от кикот и подритваше в скута на майка си. Лежеше по гръб на матрака в музикалния салон, гърчеше се и вълните на обич и смях го поглъщаха.

„Винаги ще съм двегодишен.“ Чу гласа, който му нашепна тези думи, и ги прие като истина. Изпитваше ясното и предизвикателно усещане, че всички събития от живота му (и навярно от вселената) са вечни и увити във всеки настоящ миг от времето. Почти можеше да види спиралата. Вслуша се в смеха си и го последва назад в себе си, във всичките същности, които някога е бил. Това беше класическа паметистка техника. Пътуването бе нещо като змия, захапала опашката си, или като дете, опитващо се да пропълзи обратно в кървавата утроба на времето. И в дълбочината на изживяването и живота винаги имаше ужас. Всеки търсач на възспоменуване винаги достига миг на върховен ужас. Подобно на дървен кол, забит в снежен капан, този миг можеше да е във всеки пластовете памет, но винаги го имаше. Докато преживяваше смеха на бебето в себе си, Данло си мислеше, че е избегнал най-страшния ужас, но не беше така. Само се приближаваше стъпка по стъпка към него. Неочаквано го усети под себе си, скрит от тънките ледени кори на паметта. Бяха му казали, че е важно да преживее мига на раждането си, но той внезапно разбра, че това не е възможно.

— Не! — чу се да извиква. Свил юмруци, с вцепенени мускули, Данло лежеше и се гърчеше от ужас на матрака. — Не… не мога!

Почти незабавно до него коленичи Томас Рейн и започна да масажира вдървените му крайници. Данло усещаше натиска на дългите му умели ръце и чуваше гласа му, но не можеше да го види, защото бе стиснал очи и не искаше, не можеше да ги отвори.

— Данло уи Соли Рингес — каза Томас Рейн, — ти бягаш от самия себе си.

— „Отпий една глътка и ще избягаш от Бог“ — промълви Данло. — Но аз отпих… повече от една глътка.

— Много добре, но наркотикът не може да те отнесе там, където не искаш да идеш.

— Би трябвало да е лесно — отвърна Данло. — Казват, че съм се родил в смях. Смехът би трябвало да ме върне назад към първия миг, нали?

— Винаги е трудно да си спомниш раждането си.

— Толкова е близо. Почти го виждам. Почти е… там, благословеният миг.

— Трябва да си го наложиш, млади пилоте.

— Не, не мога. Ако наистина съм се родил в смях, най-святото съзнание… Щом се върна там, никога повече няма да мога да си тръгна, не разбираш ли?

Томас Рейн докосна клепачите на Данло и с усилие отвори очите му. Той обърна глава. До него, на синия си матрак Хануман все още лежеше като труп. Навсякъде в музикалния салон лежаха изпънати жени и мъже.

— Какво има? — попита Бардо и също коленичи до матрака на Данло. Очите му бяха бездънни кафяви кладенци.

— Достигнал е до етапа на бягството — отвърна Томас Рейн. Лицето му бе сериозно и безстрастно, сякаш си мислеше, че майсторът паметист винаги трябва да има такова изражение.

— И от какво бяга?

— От раждането си. Казвали са му — и той го вярва, — че се е родил в смях.

— Ах — рече Бардо. — Ах!

— Трябва да му помогнем да мине през него.

— Трябва ли?

— Каза ни достатъчно — отвърна Томас Рейн. — Навярно вече ще можем да използваме думите ключове.

— Думите ли?

— За да го върнем обратно в образната буря.

— Но дали е разумно? За Бога, я го погледни! Той се върна по-бързо от всички други.

— Който си спомня по-бързо, си спомня и по-назад — каза Томас Рейн.

— Е, тогава да върви право назад, докъдето стигне. Може да си спомни раждането си някой друг път.

Данло се вгледа право в очите на Бардо и видя, че той също дълбоко е потънал във възспоменуване. Макар да си мислеше, че не е възможно Бардо да е присъствал на раждането му, Данло чувстваше, че огромният мъж преживява образите му, докато тъжно му се усмихва и го гледа в очите. Приятели, които заедно пиеха кала, понякога твърдяха, че споделят почти телепатично възспоменуване. Данло се загуби в дълбоките му очи и се зачуди дали Бардо не би могъл да изсмуква загубени образи от ума му.

— Върни се назад, ако можеш, млади приятелю — каза Бардо.

— Ако заобиколим правилното редуване — възрази Томас Рейн, — той може да не си спомни едите изцяло.

— Е, за Бога, някой друг освен Малъри Рингес спомнял ли си ги е изцяло?

Паметистът се усмихна и извади от джоба на робата си синя стъкленица.

— Още кала ли трябва да изпия? — попита Данло.

— Не — отвърна Томас Рейн, — това не е кала. Това е вода. Просто обикновена морска вода. Моля те, отвори си устата.

Данло лежеше по гръб с отворена уста. Томас Рейн отвори стъкленицата и с помощта на капкомера й изля няколко капки върху езика му. Чистата сол мигновено избухна в устата му.

— По-солена е от морето — промълви Данло. — Почти като кръв.

— Мирис и вкус са почти едно и също нещо — каза Томас Рейн. — Вкуси океана в себе си — така е било преди да се родиш.

— Умирам, за да живея — прошепна Данло.

— Не, недей да говориш. Вкуси онова, което е в устата ти, океана. Ти изобщо не си се раждал. Нероден, безкраен като океана — как можеш да умреш?

„Изобщо не съм се раждал — помисли си Данло. — Аз не съм аз.“

Той затвори очи и се отпусна по гръб, скръстил ръце на гърдите си. После се претърколи настрани и вдигна колене към корема си. И задълго заспа. Беше на двеста дни, спеше и често сънуваше: мрачни, ритмични, спокойни сънища. Когато най-после се събуди, устата му бе пълна с топла солена вода, вечният вкус на морето. Плуваше в абсолютно тъмно море в майчината си утроба. Всъщност идеята за пълен мрак нямаше смисъл, защото никога не беше виждал светлина, нито пък можеше да си представи, че някой ден ще има зрение. Имаше само мрак, неразчленен мрак, черен и плътен като дълбокия космос. Поглъщаше го толкова цялостно, че той не го съзнаваше. Но можеше да чува звуци: газът, къркорещ в червата на майка му, перисталтичните вълни на мускулите, екотът на майчиното му сърце, който бе навсякъде във водата. Собственото му сърце биеше по-бързо и той го чуваше, също както можеше да усети хранителния поток, проникващ в него през корема му. По хлъзгава увита тръба в него се вливаше кръв и го съживяваше. Не съзнаваше почти нищо, но дори сега, неродена мъжка рожба, плуваща в огромен океан, изпитваше изгарящото усещане на собствения си живот. И колкото да беше парадоксално, в същото време нямаше собствен живот, защото бе изцяло свързан с най-дълбоките тъкани на майчиното си тяло. През пластовете плацента край себе си усещаше пулсиращите артерии на утробата. Това беше нещо вълшебно, тази древна кръвна връзка. Тя го всмукваше и го теглеше, също както той всмукваше хранителните вещества от тялото на майка си. „Аз не съм аз“ — спомни си той. Беше вода, мазнини и настойчиви клетки, организиращи се в нещо ново. Бе мускули, памет и кожа и в същото време не можеше да каже къде свършва неговата плът и започва дългият, мрачен рев на майчината му утроба. Поглъщаше околоплодна вода, вдишваше я в дробовете си и усещаше, че няма граници. Като капка вода, сливаща се с морето, докато кръвта му обменяше въглероден двуокис и кислород с кръвта на майка му, той чувстваше, че става все по-голям, по-пълен и се стреми навън към безкрайни възможности.

„Аз съм безкрайна памет.“

Дълбоко потъна в повторението и преживя всички свои състояния от мига, в който беше — заченат. Всяка клетка от тялото му бе изтъкана от спомен за произхода си и всичките му клетки — на кръвта, стомаха и мозъка — си спомняха възникването си в него. Той беше възел от настойчиви възможности, не по-голям от балдов орех; той бе потръпваща топка от клетки, делящи се отново и отново, яростно организиращи се в черен дроб, стомах и сърце; той беше една-единствена оплодена яйцеклетка, сливане на полови клетки, образувани в майка му и баща му. Винаги щеше да е тази клетка и внезапно разбра, че е завършеност, сливане в екстаз, чудо от трилиони по трилиони химични явления, свързващи го с мига на сътворението на живота. „Всички живи неща са съзнателни“ — спомни си той. Не беше нищо ДРУГО освен съзнание, съзнанието на една-единствена клетка. В него цареше хаос от метаболизъм, митохондрии, откъсващи водородни атоми от глюкозни молекули, ензими, избухващи в плазма, но в него също цареше покой, по-съвършен от всичко, което познаваше. „Аз съм онова, което съм.“ Беше глад, прост и чист, поразително желание да яде и расте. И в същия миг живееше в тихата радост да плува по безкрайна тръба, да плува, да докосва и да вкусва захарите, които подслаждаха водите навсякъде около него. За първи и навярно последен път в живота си той бе съвършена хармония от съществуване и превръщане. Да улавя свободно носещите се молекули аланин, тритофан и други аминокиселини, да усеща разтварянето им през мембраните си — това беше хала и нещо повече: чувството как в него се разбужда съвършено и ужасно желание за живот. Щяха да минат много дни преди да се развият гърлото, устата и устните му, но ако можеше да изрази всичко, което знаеше, единствените му думи щяха да са: „Да, аз ще“. Такова бе съзнанието на зиготата, такова щеше да е винаги.

„Всички неща са съзнание — паметта на всички неща е във всички неща.“

Може би задълго щеше да е доволен да остане като тази единствена клетка. Но докато поглъщаше захари и богати молекули мазнини, той усети, че набъбва, расте и че е готов да се раздели на две. Страхуваше се от това деление и в същото време копнееше за него, защото никога не би могъл да преживее всички красоти на човешкия живот като тази единствена набъбнала клетка. Беше прекалено изпълнен със самия себе си и това бе вид болка, разкъсваща най-дълбоките му мембрани. Там, по средата на същността му, в ядрото му имаше съзнание за болка и спомен за живот. Чувстваше я да се извива и развива, тази дълга, вечна молекула памет. Неговата ДНК беше най-живата му и свята част. Тя бе винаги в движение, огъваше се, гърчеше се и вибрираше милиард пъти в секунда. Кънтеше в него като камбана, възвестяваща чудото на творението. И сега кънтенето беше силно и категорично и се носеше навън на вълни през цитоплазмата. И сега почти безкрайно дългата нишка ДНК се развиваше, разделяше се като цип по средата, възпроизвеждаше се и създаваше нов живот. В безкрайния наниз от кодони на ДНК беше тайната на живота.

„Тайната на живота е още живот.“

ДНК бе предназначена да се възпроизвежда и да подрежда аминокиселините в протеини, в самата материя на живота. Всички клетки, които той можеше да стане след раждането и детството си чак до дълбоката си старост, щяха да носят знака на тази ДНК. Щяха да носят и още нещо. Част от неговите хромозоми, в които ДНК беше древна и обикновено пасивна, кодирана за събирането на уникални и редки протеини.

„Паметта е химия, химията е памет.“

Той бе на двайсет и една години и винаги щеше да е на толкова, и молекулите на паметта прииждаха в най-дълбоките части на мозъка му. Опита се да си ги представи, протеините, невероятно сложно нагънати и увити. Наистина ли паметта можеше да е кодирана във вериги от валин, цистеин и аспартична киселина? Нима мозъкът просто четеше спомените, кодирани там? Или тези молекули бяха само химични ключове, подхождащи на невроните му и отключващи великите спомени, които винаги щяха да съществуват в него?

„Паметта е памет е памет е…“

Всъщност никой не беше успял да разбере загадката на паметта. В продължение на пет хиляди години паметистите бяха развили теорията, че паметта е като вода, затворена в лед, като информация, кодирана в компютър, или като холограма. Твърдеше се, че много отдавна раса от богове — йелдра — са променили човешкия геном и са каркирали всичките си познания в най-древната ДНК на човека. Всичките си спомени: говореше се, че древните еди не са нищо друго освен чиста памет, но никой не знаеше какво всъщност са или как човек може да си ги спомни.

Паметта е.

Черна дупка, поглъщаща въртящи се звезди и звезди и звезди в чернота в чернота кадифена утроба скъпоценни камъни от светлина и звезди и планети блестяща синьо-бяла светлина пространствовремеви изкривявания и гравитация светлина заключена в материя светлина светлина светлина светлина светлина.

И тогава великият спомен се върна. Данло продължи да лежи и го остави да го изпълва. Древните еди бликаха в него като извор на чисто съзнание или по-скоро като един-единствен огромен, вечен спомен, чист като океана. И в същото време, също като бурен океан, едите бяха мрачни и сложни, огромни вълни от памет, които се издигаха, разбиваха се и отново се образуваха за миг, само за да избухнат в пръски и да паднат обратно в дивите океански води. Древните еди бяха като капки вода, безкрайно много блестящи късчета познание, забранени технологии и безчет нови логики, философии, математики, езици и теории за вселената. Древните еди бяха спомени за религиозни движения, за възникването на звездите, за странни извънземни копнежи и за обичта и страха, които целият живот изпитва към друг живот. Тук бяха описани мечтите и страданията на древни цивилизации и спомените на боговете. Той преживя смъртта на галактика отвъд Облака от галактики на Голямата мечка и видя как се раждат звездите от мъглявината Росет. Да си спомня едите беше като да върви из непознати земи, светове от жълто-червено-лилав прах, въртящи се под светлината на червени гигантски звезди. А също светове от огън, светове от лед, светове, построени в божествени компютри, съвършени кристални светове, изградени от безброй пластове чиста информация. Голяма част от древните еди представляваше споменът за пътуването на една раса към божествеността. Този спомен — дълбок и мрачен като подводна пещера — съдържаше тайната на безсмъртието. Друга част беше план за нови сетива, за разширяване на естетичните и философските сетива, известни на Данло като пластовост, фуга и ших. Без тях нямаше да е възможно да разбира вселената в цялата й странна и безкрайна красота. Богът трябваше да притежава висш усет за красотата и затова в едите бяха кодирани хиляди концепции за красота, разнообразни и живи като палитра на художник. Дълбоко потънал в най-дълбоките паметни бури, Данло се опита да си представи какви чудеса може да разкрие вселената, но не можеше да ги види с божествените сетива, все още не. И затова не можеше напълно да ги разбере. Не разбираше божествената математика на континуума, парадоксалността на време и невреме, по-странна, отколкото би могъл да си представи. Не проумяваше и математиката на системите, теоремите на свързаността, начина, по който целият живот и всички екологични системи бяха свързани помежду си. Всъщност древните еди бяха ужасно сложни — кипящ хаос от спомени — и той разбираше само част от тях. Той бе човек, умиращ от жажда като ловец на тюлени, попаднал на плаващ лед, който се задоволява с няколко глътки стопен сняг, докато огромният океан на истината реве навсякъде около него.

В центъра на галактиката имаше черна дупка, въртяща се…

Той потъваше в мекотата на матрака и се опитваше да разбере спомените си. Древните еди идваха в ума му под формата на гласове, мелодии, образи и блестящи драми. Част от него автоматично кодираше много от тази памет в думи, в символите на универсалния синтаксис или дори в математика. Това беше изключително формализиран и абстрактен начин за обхващане на необятното. Но постепенно, докато потъваше по-дълбоко в спомените, той откри друг начин. Нововъзникналият му усет за образност — способността да вижда уравнения, теореми, информация или идеи като живи образи — постепенно се развиваше. Много добре си спомняше, че в центъра на галактиката се върти огромна черна дупка и че там звездите са гъсто разположени и блестящи като диаманти по пръстен. Почти съвършено си спомняше математиката на черните дупки. Спомняше си толкова наситено и живо, че започна да разбира гравитацията не чрез символи или изящни математически идеи, кодирани като символи, а по-скоро като някакво сериозно и мрачно „лице“, което му бе напълно познато. Това преобразяване на идеята в образ беше зловещо и страшно. Той се дивеше на начина, по който Шварцшилдовите геодезични линии се сливат в бузи, спинорите се превръщат във вежди, а флексорните полета се разгъват и се оформят в челото на това сияйно лице. Той виждаше голите черни дупки като блестящи черни очи, които го гледаха и поглъщаха цели галактики от светлина. Но най-предизвикателен беше начинът, по който кривата на Лави се сля с устата на лицето, усмихващата се уста, благословената и ужасна уста, чиито устни бяха извити нагоре в загадъчен смях. Образът на това лице бе толкова реален, колкото споменът за пещерата, в която се беше родил. Можеше да види чернотата й да се отваря в чернотата на нощта, усещаше с клетките си силното й притегляне и чуваше окотите на вселената в нея. Спомените които се връщаха в него, се състояха от милиард такива лица, изразяващи всевъзможни познания. Трябваше да се напряга, за да види някои от тях. Други повече приличаха на архетипи или на сънища на предците му, отколкото на лица, и той ги познаваше толкова дълбоко, колкото собственото си лице, което гледаше към него винаги, щом се видеше в огледалото. Но повечето от образните лица му бяха съвършено чужди и се редуваха в него с невероятна скорост. Това редуване ги караше да се сливат така, че изглеждаха като едно-единствено динамично лице, което плачеше, пееше, танцуваше и постоянно се развиваше в някаква непозната форма. Това, помисли си той, беше недовършеното лице на вселената, с ясни очи, яростно и сияещо с ужасна красота.

„Какъв е цветът на нощта? Какво е било лицето ти преди да се родиш?“

Веднъж като млад послушник той се опита да разпознае снимка на семейството си сред наглед хаотичните цветове и форми на обикновена снимка. И успя само с чистата сила на волята си. Но сега трябваше да проумее безкраен низ от мисловни пейзажи, идейни комплекси и извънземни усещания, да види и разбере тези спомени със сетиво, което все още не притежаваше напълно. Това извисено зрение и ново съзнание почти го погълна. Всъщност да проумее древните еди беше безкрайно по-сложно, отколкото да различи лицата на снимката.

В центъра на галактиката имаше огромна черна дупка, въртяща се безспир около точка с безкрайна плътност. Черната дупка бе като търбух — или като утроба — от безкрайна чернота. Силната й гравитация беше привлякла много звезди към центъра си и ги бе унищожила, разкъсвайки ги на лептони и фотони. И колкото да беше парадоксално, всяка от звездите бе съвършено запазена в невероятните времеви изкривявания на черната дупка, десет хиляди блестящи скъпоценни камъка, пръснати върху събитиен хоризонт от черно кадифе. Всяка звезда представляваше експлодираща маса от два милиарда трилиона трилиона грама материя, в която бяха заключени енергия и светлина. Черната дупка беше орган за сътворението на безкрайни потоци светлина. Някой ден в неподвижната точка по средата на черната дупка, в която всичко бе вечност и тишина, напред във времето щеше да избухне цяла вселена от светлина. Това беше истинската тайна на боговете, начинът, по който светлината сътворяваше все повече и повече ярка светлина.

Но и най-блестящите човешки същества не можеха да разберат тази тайна изцяло, а повечето хора изобщо. В продължение на много дълги и мъчителни мигове, като ловец, опитващ се да се измъкне от заслепяващите снегове на сарсара, Данло се приближаваше към прага на нов начин на виждане. В това пътуване най-вече го водеха неговата дивота и волята му. Той притежаваше силна воля да вижда, воля за нови изживявания и светогледи. Беше напълно готов да се откаже от всичко онова, което познава, включително от самия себе си, за да разбере древните еди. И затова правеше сложни асоциации и поразителни връзки между невъзможни идеи и явления и си спомняше неща, които малко други човешки същества си бяха спомняли. Почти проумя връзката на материята с паметта, почти можеше да я види, да види начина, по който паметта е заключена в ужасната симетрия на материята. Почти можеше да види зашеметяващото, неразчленено единство на вселената, докато тя вечно се разчленяваше, потъваше във времето, искайки, ставайки и еволюирайки. И така почти проумя най-важното нещо за боговете: че постоянно трябва да творят, иначе умират. Че трябва да творят самите себе си. Всички богове, включително йелдра, смятаха творението за върховно произведение на изкуството. И затова във всеки миг се сътворяваха от материята на вселената и сътворяваха вселената в прекрасните си, вечни спомени. „О, Боже, о, Боже, о, Боже…“

„Бог е памет“ — помисли си Данло и разбра една от истините за йелдра, онази раса от богове, които бяха каркирали спомените си в човешките същества и бяха каркирали съзнанията си в черната дупка в центъра на галактиката. Усещаше с езика си соления вкус на древните еди и в него се надигаше огромната вълна на шума на вселената. За миг разбра всичко, което имаше за разбиране. После спомените се сляха в див бял рев, извисиха се и го запратиха под безкрайната тежест на възспоменуването. Не можеше нито да вижда, нито да чува, нито да усеща, нито да диша, нито дори да мисли. Съзнаваше се като съставен от милиарди милиарди спомени, които искряха като капки светлина и се разтваряха в океан от спомен, студеният, ясен спомен, лежащ дълбоко във всички неща. Би умрял за този спомен и би прекарал цяла вечност, потънал в него. Но после си спомни, че съществува място, където спомените постоянно се създават от глад, страст и болка, цяла вселена от живот, и внезапно осъзна, че трябва да се върне там, да разкаже на Бардо и Хануман за спомена на боговете.

— О, Господи, о, Господи, о, Господи! — чу да вика някой.

На етапи, като костенурка, която пълзи по океанските плитчини, той се върна в музикалния салон. Отвори очи, седна и докосна перото в косата си, белега над окото си, острия мундщук на флейтата. Макар че беше много късно и трийсетте и три свещи почти бяха изгорели, всичко като че ли блестеше от светлина. И всичко — плочките от каменно дърво на пода, цветята, златната урна с кала — всички материални предмети, които виждаше, предизвикваха спомени. Спомен бе изписан във всички неща и той не можеше да не вижда връзките — във влакнестия строеж на своята шакухачи, в очертанията на бледите устни на Хануман и в собствените си дълги ръце, които бяха твърди, загрубели и изгорели от силното слънце на лъжезимата. Навярно отново щеше да потъне във възспоменуване, но Бардо бе коленичил до него и го стисна в основата на тила. В очите му танцуваха състрадателни точици.

— О, млади приятелю — каза Бардо. — Не бързай и известно време недей да говориш.

Но Данло трябваше да му каже какво си е спомнил, същността на едите и задъхано рече:

— Бардо, Бардо… они тло юстох!

— Какво? Звучи ми като брътвежите, на които учат фравашите.

Данло разпозна думите, изплъзнали се от устните му, като древна мокша и се зачуди защо (и как) е превел древните еди на такъв език. В края на краищата Стария отец никога не го беше учил на древна мокша. После се замисли за миг и прошепна:

— Слушай, Бардо, важно е: нищо не се губи.

— О, навярно. Но какво искаш да кажеш?

— Споменът за всички неща… е във всички неща. Математиката на спомена, безкрайностите и парадоксите са просто…

Бардо кимна и малко преждевременно каза:

— Имал си ясен спомен за едите, а? Рядко се случва някой да има ясен спомен.

Червенолик мъж, който седеше до тях, чу тези реплики и ги повтори на хариджанска жена. Данло го чу да казва:

„Той е имал ясен спомен“ — и после започнаха да говорят други, предавайки си информацията. Почти всички се бяха върнали в нормално състояние. Из стаята седяха мъже и жени, гледаха към кристалните стени, слушаха прекрасната плавна музика на Дебюси или разговаряха за спомените си. Всички сетива на Данло пламтяха и той едновременно проследи десет различни разговора. Преживяването на възспоменуването беше ужасило и объркало много хора, но дори те бяха обхванати от всеобща възбуда. Цареше възторжена атмосфера, която проливаше въздуха като опияняващ наркотик. Мнозина вярваха, че са създатели на нова насока в еволюцията на човечеството. Мнозина усещаха в себе си възможностите на вида и не можеше да се каже дали това е самозаблуда, или откровение. Данло слушаше хората в музикалния салон и ето какво чу:

— …неизбежността е единственият начин да се опише…

— …чувството на пълен покой трябва да е цялото…

— …за мен беше като огън, който изгаряше мозъка ми и…

— …как може някой да опише информация, кодирана в светлина…

— …не мисля, че разбрах нещо, преживяването ми беше…

— …сън, древните еди са сън, а не действителност…

— …можем да стане богове, разбира се, и Малъри Рингес…

— …ако едите са инструкции как да станем богове, тогава…

— …след това станах топка от светлина, пулсираща навън от…

— …енергийните плътности са почти безкрайни…

— …и разрастващ се, иначе просто ще се срути в…

— …черна дупка в центъра на галактиката, в която паднах…

— …зародишният етап беше толкова напрегнат, че трябваше да се върна, но…

— …щом започне транскрибирането на ДНК, никой не може да си спомни…

— …йелдра са кодирали всичко това в ДНК, спомените на…

— …безпределни възможности, но само бог би могъл…

— …прекалено дълъг спомен и е като да си пиян от огън…

— …в лудост, ако останеш прекалено дълго в паметното пространство…

— …вижте, дори синът на Рингес се върна, а той е…

— …Данло уи Соли Рингес, така се казва…

— …диви, и двамата, но само сетикът остава, а той е също толкова…

— …бог, слушайте, ако призовава Бог, той е загубен в…

— …великите спомени, редки като мълния, ударила два пъти…

— …същото място, което всички се мъчим да открием, но те са видели…

— …Боже, о, Боже, о, Боже…

Данло погледна към Хануман, който се въртеше на матрака си, отпускаше се по гръб и после пак се претъркулваше, като мърдаше тънките си устни. Именно Хануман, разбра той, бе извикал във възспоменуването си, призовавайки Бог. Очите му бяха стиснати, по страните му се стичаха капки пот и оставяха следи по бялата му кожа. Данло се наведе над него и постави ръка върху устата на приятеля си. Устните му бяха твърди и горещи.

— Шт, ми мокашу ла, шантих, шантих — каза Данло. — Събуди се сега, братко мой, и се успокой.

Но Хануман беше заключен в спомнянето и Бардо също се приближи и се пресегна да свали ръката на Данло от устата му.

— Внимавай да не го задушиш — каза огромният мъж. — С думи няма да го върнеш обратно, жалко.

Дойдоха Томас Рейн, Суря Сурата Лал и други. Застанаха в кръг около Данло и Хануман, гледаха надолу към тях и очите им бяха пълни със светлината на свещите и благоговение.

— Който си спомня най-дълбоко, си спомня най-дълго — каза Коленя Мор.

— Е, Данло имаше ясен и дълбок спомен — отвърна Бардо.

— Ясно е, че калфите, и двамата, са си спомняли прекалено дълбоко — рече Суря. — Трябва да овладеем тези преживявания преди някой от тях да умре.

— Тишина — нареди Томас Рейн. Лицето му бе спокойно, сребристите нишки на робата му лъщяха. — Никой не е умирал от спомняне.

— Струва ми се, че младият сетик е изпил прекалено много кала — каза Суря. — Е, той беше предупреден.

— Отпий три глътки кала и ще станеш Бог — рече някой.

— Трябва да упражняваме контрол — натърти Суря. — Казвала съм го и преди.

— Никога не съм виждала някой да си спомня толкова дълбоко — рече Коленя Мор. В гласа й се долавяше удивление.

Томас Рейн коленичи и започна да масажира лицевите мускули на Хануман. Но това не помогна, защото Хануман продължаваше да вика и думите му ставаха още по-болезнени и зловещи.

— Всичко е Бог, аз съм Бог, Боже мой, Боже мой… — Разбира се, не е само заради калата, разяждат го собствените му спомени — каза Суря и стрелна Данло с кратък, кисел поглед, сякаш го питаше защо приятелят му преживява такива дълбоки спомени.

Хануман беше притиснал ръце към пъпа си и Данло ги покри с дланта си. Той вдигна очи към кръга загрижени лица и истината на древните еди се върна в ума му. „Всички ние сме храна за Бог — спомни си Данло. — Всички ние сме…“

— Значи сега младият сетик е Бог — обади се Суря. — Е, всички сме се изкушавали да си го мислим, нали?

— Никой не трябва да тълкува чуждите преживявания — рече Бардо.

— Но Малъри Рингес не е станал бог като си е спомнил древните еди — възрази братовчедка му. — Поне не само като си ги е спомнил.

Данло премери пулса на китката на Хануман. Беше учестен като на птиче, надигащ се на неравномерни вълни до кожата на пръстите му. Приятелят му продължаваше да е потънал в спомен. Той затвори очи и се остави да го изпълнят собствените му спомени.

„Вселената е утроба за възникването на богове.“

— Трябва да се опитаме да повикаме Рингес в сърцата си — каза Суря. — Трябва да се оставим да ни води неговото състрадание. Без състраданието не е възможно да разберем великото познание. Малъри Рингес цял живот се е борил да открие състрадание и ние трябва да намерим начин да го обичаме и почитаме за това, иначе никога няма да последваме пътя му.

„Надеро девам аркайер — спомни си Данло. — Бог не може да се почита от никой друг…“

Данло отвори очи, усмихна се на Суря Лал, дълбоко си пое дъх и каза:

— Бог не може да се почита от никой друг освен от бог.

— Никой не говори за такова почитане.

— Но ти говориш за баща ми… и от всяка твоя дума лъха обожание. Той е бил просто човек. Твърди се, че сега е бог. Ние можем да станем богове, наистина, но най-големият грях за мъжа или жената е да боготворят нещо — каквото и да е.

— Грях ли е да следваш пътя, който Рингес посочи на човечеството?

— Но пътищата са много — възрази Данло. — Толкова много, колкото са човешките същества.

— Ние знаем само един път, по който можем да стигнем до божествеността, млади пилоте.

— Но дали предпочиташ да станеш бог… или Бог? Суря хвърли поглед към Бардо и отвърна:

— Братовчед ми постоянно подчертава, че не сме тук, за да поставяме началото на религия. Аз не зная нищо за Бог. Зная само за безсмъртието на един човек. За придобиването на огромни сили, развитие без край. Рингес често е говорил за това, за възможностите на човечеството.

„Безпределни възможности.“ Данло продължаваше да държи ръката си върху дланите на Хануман и усещаше как коремът на приятеля му се надига и хлътва с всеки дъх. Ритъмът го върна обратно в спомена и докато гледаше кървавите петънца по устните на Хануман, той се замисли за безпределните възможности. После с усилие заговори:

— Възможно е да придобиеш… нов начин на виждане. Възможно е за всекиго, човек или бог. По-рано не го знаех, но сега вече го зная. Разбира се, винаги съм го знаел, но тази вечер, в едите… това ново сетиво. Може да се нарече „юген“, по-подходяща дума не зная. Юген е… начинът на виждане зад повърхностите, боровите иглички, ледът или думите, дори крехкостта на вселената. Всичко е толкова крехко — очите ни, дъхът ни, нашата математика, нашите звезди. И в същото време е здраво като диамант, вечно. Парадоксите. Не можеш да видиш нещо, освен ако не го видиш не като нещо. Юген е виждането на свързаността на всички неща. Нагъването във времето, минало в настояще, тогава в сега. Материята е памет, ДНК, живот и всичко е нагънато във всекиго, спомените от бъдещето. За да ги видиш, очаквайки десет милиарда години да се родиш, възможностите на еволюцията — не можеш дори да започнеш да си представяш възможностите.

Известно време Данло седя и говори за древните еди или по-скоро разказваше на Суря и другите за начина, по който той ги бе преживял. Беше му трудно да опише неописуемото, но доста хора в стаята също си бяха спомнили едите, макар и плитко, и като че ли разбираха много от думите му. Накрая Бардо се изправи и постави ръка на главата на Данло, погледна към Хануман и после се обърна към събралите се. На лицата на всички се четеше възбуда и очакване.

— Данло уи Соли Рингес е преживял огромно спомняне — каза Бардо. — Това е ясно, нали? Навярно и неговият приятел. Малцина от нас са си спомняли толкова дълбоко, колкото младия сетик.

В този момент Хануман отново започна да говори. Думите му бяха като студени ножове, разкъсващи булото на времето. За миг Данло видя бъдещето да се разкрива в порой от образи и това видение го прониза с ужас и отчаяние.

— Аз съм Бог — мълвеше Хануман, — аз съм Бог, Боже мой, аз съм, аз съм Онзи, Боже мой, Боже мой. — И после, след кратко мълчание, извика: — Не, не, не, не!

Данло се отдръпна от приятеля си, изправи се и прошепна в ухото на Бардо:

— Какво ще правим?

— О, млади приятелю, всичко ще бъде наред — тихо отвърна Бардо. И после, така че другите да могат да го чуят, каза с най-успокояващия си глас: — Младият сетик не е първият, загубил се в спомените. Самият аз, Томас Рейн и другите наставници — всички сме пътували надълбоко. Но винаги има начини за връщане, техники, които паметистите могат да използват при необходимост. Сега ще отведем младия сетик до Извора. Докато го върнем, моля, останете тук и си помислете за спомените си. Това беше нощ на велико спомняне, за Бога!

С тези думи той се наведе и вдигна Хануман. Бе изключително силен и го носеше с лекота. На Данло му се стори, че приятелят му изглежда мъничък като момче в ръцете му — малък, крехък и измъчен от спомени.

— Томас Рейн! — извика Бардо. — Би ли дошъл да ни придружиш, моля те?

Паметистът и Бардо се поклониха към урната с кала на сцената, после на хората, все още застанали около Данло. После отнесоха Хануман в Извора — стая с тъмни резервоари и лечебни води в най-вътрешната част на къщата. Всички се върнаха на матраците си. Бе съвсем тихо. Данло вдигна флейтата към устните си и започна да свири протяжната мелодия, на която го беше научил Стария отец, и спомените го погълнаха.

„Всички ние сме храна за Бог.“

Знаеше че това е част от истински спомен, но все още не можеше да каже дали е велик. Вдигна поглед към сцената, към лъщящата златна урна на фона на черната лакирана маса. И си обеща, че следващия път, когато го поканят на спомняне, отново ще отпие три глътки кала.

ГЛАВА 19КУКЛИ

Минаха цели два дни преди Данло отново да види Хануман. Както беше казала Тамара, след нощта на спомнянето Данло откри, че копнее за уединение, и избягваше да разговаря с хора. Прекара повечето време като се пързаляше по улиците, пиеше сам шоколад в кафенетата или седеше на студените скали на Северния бряг и гледаше как вълните се издигат от океана и се разбиват в заледената суша. Макар да се чувстваше изтощен, не можеше да спи, нито пък всъщност искаше. Споменът за древните еди бе прекалено остър в ума му. Често си спомняше. Както вторичните трусове на земетресение разтърсват град, великите спомени потръпваха в него и заглъхваха съвсем бавно. Той съзерцаваше тези спомени, опитваше се да открие начин да си ги разтълкува. Накрая, вечерта на деветдесетия ден от лъжезимата, Данло се върна в къщата на Бардо. Портиерът го пусна, макар че нямаше покана. След като поздрави различни гости (Бардо очевидно се гордееше с постижението му и искаше да го представи на всичките си приятели) Данло се извини и се насочи към северното крило. Там, в разкошна стая, ухаеща на фравашки килими, ароматни скулптури и свежи цветя, той откри Хануман да се възстановява от спомнянето си.

— Хану, Хану — каза Данло.

Хануман седеше на огромен стол, тапициран с тюленова кожа, поставен точно пред пламтящата камина. Беше съвсем гол и изглеждаше така, сякаш не е спал след спомнянето. Обикновено безцветни и студени, сега очите му горяха като светлосин огън. Като че ли гледаше навътре към себе си, през себе си, към място на пълен мрак и болка. Данло си помисли, че има тъжния вид на човек, който прекалено често се е връщал към младостта си. Някой непознат, който го виждаше за пръв път, би си помислил, че е на хиляда години.

— Радвам се, че дойде — каза Хануман.

Данло забеляза, че приятелят му държи черна кристална сфера, голяма колкото птиче яйце. Той я задържаше за миг в лявата си ръка, после я стискаше и я оставяше да се претърколи в другата му длан. Много приличаше на камъка сатори, който използваха последователите на заншин, за да тренират ръцете си.

— Добре ли си? — попита Данло.

— Както виждаш — отвърна Хануман.

— Успя ли да се откъснеш от… спомените си? — Данло застана до стола и притисна пръсти до челото му. Кожата му беше мазна и гореща. Цялото му тяло изглеждаше сгърчено от силен вътрешен огън.

— Навярно ще е най-разумно да не разговаряме за спомнянето — каза Хануман.

— Страхувах се, че… калата те е отвела прекалено надълбоко.

— Калата — повтори Хануман. — Отпий три глътки и ще станеш Бог. Чудя се дали сред всички неща, които ни казаха, може да има по-голяма лъжа.

— Мисля, че калата е благословен наркотик.

— И навярно е така — за теб. Данло премигна.

— Суря Лал каза, че калата почти те е отровила. Че три глътки са прекалено много, че са отрова за човешките същества.

— Калата е прозорец — възрази Хануман. — Нищо повече. Всъщност прекалено продължителното гледане през прозореца изгаря очите и отравя душата.

— Всички казват, че си имал велик спомен. Хануман помълча за миг, после отговори по типичния си потаен начин:

— Видях каквото видях, спомних си каквото си спомних.

— Видя ли… взаимосвързаността на екологиите? Разбра ли правилата за вграждане, начина, по който всеки кварк, всяка клетка, всеки организъм, дори боговете се изграждат един върху друг, как екологиите се развиват като…

— Видях прекалено много, Данло.

— Наистина ли? Възможно ли е да видиш прекалено много?

— Видях прекалено ясно.

— Единственият спомен — отвърна Данло, — най-важният, блестящият — начинът, по който паметта е свързана с материята, с нашите умове, със самите нас. Прекарах последните два дни в опити да го видя, да запазя спомена ясен. Хануман се усмихна за миг и каза:

— Радвам се, че спомнянето ти е било толкова възвишено. Никога не съм те виждал толкова щастлив.

— Никога преди не съм виждал… толкова много възможности.

И Данло му разказа за еволюцията и възможностите на живота във вселената. За човешките същества, за тяхната свобода да се развиват към божественост или да останат прекрасно човешки, за първи път да станат истински човеци. Според Данло (представа, оформена от спомена му за древните еди) съдбата на човечеството не беше нито трагедия, нито проклятие, а по-скоро прекрасна, златна, никога неосъзнавана възможност всеки човек някой ден да твори. Говори дълго, като се опитваше да изтръгне от Хануман някакъв коментар или реакция. Но приятелят му просто седеше на кожения си стол, стиснал черната си сфера, мълчалив и загадъчен, истински сетик. После го погледна право в очите му и каза:

— Не. — Произнесе тази единствена дума с невероятна властност и после, като костенурка, скрила се в черупката си, отново потъна в мълчание.

— Не? Какво искаш да кажеш?

Хануман с невероятна сила се изправи и бързо закрачи пред камината. Мускулите на бледите му бедра потръпваха като струни на гошарп, цялото му тяло трепереше от изтощение. Данло си помисли, че може би се е разхождал така през последните два дни. Хануман не се притесняваше от голотата си, дори по-скоро я демонстрираше, сякаш искаше целият свят да го види такъв, какъвто е. Спря за миг пред камината и протегна ръце, за да се стопли. Светлината на огъня облиза твърдото му лъскаво тяло, после той се обърна и се приближи към Данло. Като че ли излизаше от огъня, като някаква внезапно оживяла древна статуя от метал. Данло можеше да види, че е нов човек, че пламъкът на спомнянето най-после сигурно е слял волята му и чувството му за обреченост. Лицето, изящното тяло на Хануман и новоизкованото му самосъзнание — всичко в него сияеше с ужасна красота. И в същото време, въпреки цялата му привидна жизненост и блясъка на очите му, в него имаше мрак, сякаш огромна част от душата му се бе откъснала. Той тъжно, разбиращо се усмихна на Данло и каза:

— Не. За вселената и следователно за всички човешки същества има само една възможност.

И разказа на Данло част от спомнянето си. За пръв и последен път. Но това единствено откровение — споменът му за древните еди — скоро щеше да го направи известен и Да причини на Данло най-ужасната му мъка.

— В небесата се води война — каза Хануман. — Боговете в тази галактика и във всички галактики, боговете са във война. Има много богове. Безкрайно много, дори от извънземните раси. Не можеш да си представиш колко много. Трябва да знаеш, че един от тях е баща ти. Тоест, бил е един — кой знае дали още е жив? Те се избиват помежду си Избивали са се от милион години. Това е екологията, която видях аз: оцеляване на най-яростните и най-огромните. И разбира се, Еде Бога не беше първият, както учат архитектите. Съвсем не беше първият. Казваш, че човешките същества можели да еволюират в богове, но това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Три са изискванията за безкраен растеж, само три: волята да се преобразиш, геният да оцелееш и силата да страдаш.

Той продължи да обяснява конкретна част от спомнянето си: разказа на Данло за велика битка, водена от двама богове в края на онзи ръкав на галактиката, който се нарича Стрелец. Отвъд осемнайсетия куп Дева, където звездите се разреждат като шепа сняг, хвърлена на вятъра, преди шейсет години някакъв бог на войната унищожил друг. Трупът на този неизвестен бог — Хануман каза, че бил голям, колкото малка планета — кръжал около червена гигантска звезда. С тих, уверен глас той му съобщи координатите на тази звезда. Това познание можеше да притежава само пилот. Имаше чисто математически характер и Хануман или го бе научил от пилот от Ордена, или наистина си го беше спомнил като част от древните еди. Тъй като пилотите нямаха право да издават такава информация на външни хора (и тъй като всеки пилот, имал късмета да открие мъртъв бог, със сигурност би направил името си прочуто, разгласявайки откритието си), Данло заключи, че приятелят му казва истината. Истината бе изписана на измъченото му лице: истината за човек, видял сила, прекалено ужасна, за да я забрави.

— Защото ето го най-старото от всички учения — усмихна се Хануман. Той вече рядко цитираше „Божията книга“ и го правеше само в мигове на печал. — Ето я мъдростта: „Няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог“.

Хануман не каза нищо повече. Не спомена за Единствения спомен, както правеха други, нито загатна, че се е просветлил. Но всеки, който го срещнеше през следващите дни, неминуемо забелязваше сиянието, което излъчваше цялото му същество. Самият Данло го беше видял още с влизането си в стаята. И сега стоеше лице в лице с Хануман, търсейки източника на светлината, опитвайки се да разбере промяната, настъпила в него. Реши, че „просветление“ е неподходяща дума за спускането в най-мрачните части на същността. Мислеше си за великото спомняне на Хануман като за помрачняване, като за някакво негативно просветление, накарало го да потъне още по-дълбоко в гордостта и любовта към съдбата си. Би могъл да опише приятеля си като напълно разбуден, но и това не бе съвсем точно.

„Той е противоположното на разбуден“ — внезапно разбра Данло.

Всъщност противоположността на разбуждането не е сън, а по-скоро пълно осъзнаване на голямото „Не“. Данло можеше да види, че Хануман дълбоко осъзнава абсолютното отрицание на живота и че зад усмивките и мълчанието му се крие огромно страдание. Знаеше, че Хануман никога няма да има сила за такова страдание. Ако не бъдеше изцерен от основния си порок, докато потъваше в небитие и в преследване на лична божественост, неговата най-слаба част щеше да се разтвори и да го унищожи като пукнатина в морския лед под горещо слънце.

— След осем дни ще ни поканят пак — каза Данло.

— Навярно — отвърна Хануман.

— Калата е див наркотик — продължи Данло. — Див като морето. Винаги можеш да се загубиш. Но би могъл да се научиш… да ходиш навсякъде, където пожелаеш.

— Ти си пилотът, не аз.

— Но ти си сетик!

— Сетик съм — съгласи се Хануман и погледът му се зарея надалеч.

— Сетиците са майстори на съзнанието, нали?

Хануман сведе очи към сферата в ръката си и каза само:

— Нима?

— Калата е благословен наркотик. Врата… към най-дълбокото съзнание.

— Наистина ли мислиш така?

— Видях го. Наистина. Аз бях… това съзнание. Само за миг — но и съм опитал кала само един път.

Хануман погледна право в очите му и думите му се изляха като стопена скала, кипяща от отвор в земята.

— Видял си го. Не трябва да оспорвам твоето видение, нали? Ти знаеш каквото знаеш. Иска ми се обаче да можеше да видиш онова, което видях аз, дори само един път. Но това не е възможно, зная. Глупаво е да искам такова нещо. Ти имаш своето благословено съзнание — никога не се страхуваш от унищожение, никога не изпадаш в паника, никога не мразиш, никога не ти се гади от отвращение.

Известно време Данло го гледа, като се опитваше да сподави отчаянието, което стягаше гърлото му. После преглътна и каза:

— Но, Хану, да си спомниш себе си, древните еди, да осъзнаеш Единствения спомен — всичко е там, нали? Всички събития, цялата светлина, цялото време, всички възможности.

— Иска ти се да вярваш в това. Но всъщност това съзнание, този твой спомен за Бог е като капан. Мислиш за него като за лава, покрита с твърда кора. Внимателно пристъпваш, отпиваш трите си глътки кала, разчупваш кората и падаш вътре. И после: потъване, горене, унищожение, небитие.

— Не, тъкмо обратното — възрази Данло. — Да си спомниш себе си означава отново да станеш цялостен. Да станеш напълно себе си, дълбоката си същност и после всичко е радост. Просто чиста радост.

— Не, споменът е чист огън.

— Не, споменът е просто…

— Данло, изслушай ме! — Хануман посочи масичката, на която имаше ваза със седем златни слънчогледа. — Виж тези прекрасни цветя! Виждаш ли същото, каквото виждам и аз? Не странността им, дори не красотата им, а пламъка. Те изгарят очите ми. Гледам ги, мъча се да открия слънцето в тази грозна малка стая и очите ми горят. Мога да видя листата, отделните клетки, молекулите хлорофил, изгарящи за слънце. Спомена за слънцето. Всичко си спомня. Мислиш ли, че клетките на стъблото не си спомнят как са го отрязали сутринта? Мислиш ли, че не се гърчат от болката, причинена им от ножа? Мислиш ли, че не изгарят да се слеят отново с корена? Да, те се гърчат, да, те си спомнят, да, те изгарят! Всичко гори. Кожата на този грозен стол, на който седях два дни, гори със спомена за всяка рана и всяка болка, която тюленът е изпитал през живота си. Въздухът, които минава през устните ми, докато говоря сега: той гори. Аз дишам и с всеки дъх поемам молекула от предсмъртния дъх на всяко животно и птица, живели някога на тази планета. Паметистите са прави! Споменът за всичко е във всичко. И гори, никога не спира. Това е то споменът. Това съм аз. Не, не ти казвам това, защото чакам състрадание. Това е последното нещо, което бих поискал от теб. Но ти винаги си твърдял, че искаш да виждаш нещата такива, каквито са. Ако това наистина е вярно, отвори очите си и гледай.

Данло докосна белега над окото си и се взря в слънчогледите, после погледна Хануман. Ето го — най-добрия му приятел, обременен, нещастен, обречен, треперещ от неописуема болка и все пак по свой собствен начин възвисен. Той имаше свое собствено изгарящо виждане, уникална връзка със силите на вселената. „Прилича на пророк“ — помисли си Данло. Хануман спря пред камината умислен, обречен, сякаш той, само той бе призван да изпълни някаква огромна задача. На тъжното му, красиво лице се беше изписала убедеността, че всички сили на еволюцията още от началото на времето са се слели в него, че бъдещето на човечеството зависи от неговата воля, гений и сила.

— Спомняш ли си деня в шиховата горичка? — попита Данло. — Тогава ти каза, че животните, растенията и хората… не изпитват истинска болка.

— Спомням си — отвърна Хануман. — Тогава грешах и в същото време бях прав. Тяхната болка е истинска. Те страдат — всичко страда. Но това е нищо в сравнение с болката на боговете.

— Болката си е болка — каза Данло. — И ти си все още човек.

— Това е почти вярно. Смяташ ли обаче, че клетките в мозъка ми не знаят какво е да растеш безгранично? Те знаят, спомнят си. В мозъка ми гори огън, по-силен от всеки огън. Той е над всякакъв цвят, дори над светлината, и продължава да гори.

— Има начин да сложиш край на това горене — отвърна Данло.

— Не, Данло, не и в тази вселена.

Хануман спря до масичка край камината и повика Данло. Масичката беше ниска, квадратна и повърхността й бе от някаква прозрачна материя. Изглеждаше студена и в нея имаше нещо мъртвешко, сивкаво, и Данло не можеше да си представи как някой е могъл да направи толкова грозен предмет.

— Цялата вселена е в огън — каза Хануман и постави на масата студената черна сфера. — Питал ли си се някога какво прави вселената такава, каквато е?

В същия момент масата оживя от светлина. Под стъклото заиграха сини точици и групи червени петънца. Данло разбра, че най-вероятно се генерират от течни кристали в масата.

— Що за компютър е това? — попита той.

— Изобщо не е компютър — отвърна Хануман. — Просто образна маса.

— И какво изобразява?

— Кукли — каза Хануман. — Не си ли виждал куклите?

— Чувал съм за… изкуствен живот — отвърна Данло. — Това са информационни структури, нали? Твърди се, че компютрите могат да съживяват информацията.

— В известен смисъл информацията наистина е живот — потвърди Хануман. — И компютърът е вселената, която обитава.

— Кой компютър?

— Този компютър — каза Хануман.

Той вдигна черната сфера към светлината на огъня и я погледна като астроном, взиращ се в самото сърце на вселената. После обясни, че сферата е специален вид компютър, който произвеждали сетиците. Представлявал четирийсетина кубични сантиметра кристални неврологици като онези, които се използвали за създаването на огнени камъни. Също като всеки качествен огнен камък, той генерирал безкрайно плътно информационно поле. Хануман го наричаше „универсален компютър“ и каза на Данло, че поддържал цели информационни екологии от живот.

— Масата може да представи този живот — рече той. — Да ти покажа ли изображение на онова, което става в този компютър?

Сега повърхността на масичката бе само гладка плоскост блестяща от точици светлина. Те бяха милиони, появяваха се и изчезваха във виелица от цветове: тъмночервено, сапфирено, лилаво и зелено. И пурпурно, розово, огненочервено, тъмносиньо, морскосиньо и стотици други багри. Всяка точица представляваше определена информационна конфигурация, съхранявана в универсалния компютър. Светлинките — или по-скоро информацията, която представляваха — бяха като изкуствени атоми, всеки програмиран с уникални свойства. Тези фундаментални информационни структури съществуваха в кибернетичното пространство, което сетиците наричат „алам ал-митрал“. Това е пространство, в което образите са действителни, а пространството е по средата между реалния свят и платоническия свят на идеали. На Старата Земя, хиляда години преди първите компютри, Авицени Мъдрия предположил област на съществувание по средата между материя и дух. Сетиците хилядолетия наред бяха прилагали изобретателността си, за да създадат такава област, и кибершаманите твърдяха, че са успели. Мнозина кибершамани притежаваха черни сфери като тази на Хануман. Мнозина кибершамани бяха създали и програмирали свои собствени, уникални информационни атоми, за да развият живот, състоящ се от чиста информация.

— Това е десетата вселена, която разработих — поясни Хануман. — Това е най-прекрасното, най-поразително нещо, с което съм се занимавал — да сътворявам вселени.

Всъщност той не беше сътворил своята вселена като завършен продукт, както човек би могъл да извае диамантен къс или да изтъче гоблен. По-скоро бе сътворил информационните атоми и правилата, по които те да взаимодействат със средата си и помежду си. Не беше направил нищо повече. Други специалисти, разбира се, експериментираха с изкуствения живот по други начини. Някои еколози обичаха да оформят вселените си в процес на еволюиране, постоянно прибавяха нови програми и коригираха различни видове информационен живот. Но кибершаманите мразеха тази лична намеса, смятаха, че не е изящна и че й липсва дълбочина. В тази своя десета вселена Хануман беше сътворил точно сто осемдесет и седем информационни конфигурации и бе програмирал двайсет и три закона, определящи начините, по които те могат да се съчетават. Беше го направил преди пет часа. И после бе оставил универсалния си компютър включен. Докато притискаше черната сфера до челото си и си мислеше какво става вътре, тя продължаваше да работи.

— Но защо е тази игра? — попита Данло. — Защо си играеш… сега?

— Мислиш ли, че това е игра?

— Правиш модели на вселената, нали? Модели на различни вселени… които могат да разкрият свои собствени възможности.

— Вече познавам тази вселена, Данло.

— Но еволюцията…

— Единствената еволюция, която вече е от значение — прекъсна го Хануман, — е онази, която можем да контролираме.

— Като например еволюцията на куклите ли?

— Разбира се — потвърди приятелят му. — Да ти покажа ли тяхната еволюция? — Да.

Данло сключи ръце зад гърба си и се загледа в масата. Сега облакът от пъстри светлинки не изглеждаше толкова хаотичен. На различни места под прозрачната повърхност, със скорост, почти непозволяваща на окото да ги следи, точиците яркочервена светлина започнаха да се вихрят около зелените и в тъмночервените избухнаха светлосини. По този начин сто осемдесет и седемте цвята се комбинираха и оформиха хиляди различни видове информационни молекули, а после още хиляди хиляди. Стъклената повърхност искреше от ярки нови конфигурации информация, почти геометрични в съвършенството си. Конфигурациите вибрираха, организираха се и се въртяха една около друга, докато се съчетаваха, за да образуват още по-сложни конфигурации, или се поглъщаха една друга и растяха, а понякога се унищожаваха в дъжд от златна и лилава светлина. И после от тази светлина се раждаха нови информационни молекули, които нарастваха и оформяха нови конфигурации толкова бързо, че Данло не смееше да мига, за да не пропусне гледката на всепоглъщащата конфигурация, която започваше да се оформя.

— Лошиша шона — прошепна той. — Тези светлинки са красиви.

Светлинките наистина бяха красиви, красиви с еволюиращия порядък, който се появяваше от хаоса. Никой не би могъл да предвиди какъв ще е той. Дори на теория не бе възможно да се предскаже какви форми могат да се развият в алам ал-митрал пространството на Ханумановия компютър.

— Тази програма работи от пет часа. Молекулите, които виждаш, са еволюирали в първите пет наносекунди.

— Тогава сегашното състояние на програмата далеч надхвърля това, така ли?

— Да, далеч го надхвърля.

— Колко време ще оставиш програмата да работи? Каква кукла… се опитваш да създадеш?

— Създал съм девет други вселени — отвърна Хануман, — но никога не съм ги оставял да работят до крайното им състояние. Не е изящно да търсиш някакво решение на живота или някаква крайна, съвършена форма на живот.

— Разбирам — каза Данло и се зачуди дали Хануман признава истината пред самия себе си.

— Всъщност красива е динамиката на изкуствения живот — продължи приятелят му. — Да създадеш информационните атоми и универсалните закони толкова съвършено, че всичко във вселената да е без недостатък или намек за грозота. Никога не съм понасял грозотата.

Данло гледаше как информационните молекули се съчетават в дълги вериги, а самите вериги се свързват в блестящи мембрани. След известно време тези мембрани пораснаха и се навиха на топчици, които приличаха на органични клетки. Само че не се състояха от протеин, мазнини или РНК, а бяха само светлина или информация, кодирана в светлина. Всяка информационна клетка представляваше мъничък скъпоценен камък, сияещ с десет милиона точици светлина. Той гледаше как клетките са събират в куп, който вибрираше с удивителен блясък от багри, после се обърна и видя, че Хануман също ги наблюдава.

— Красотата е в това — каза Данло, — че творецът може да се удиви от собствените си творения.

Огънят в камината гаснеше. Хануман показа на Данло как творенията му са еволюирали в кукли. За да обобщи накратко петте часа еволюция, той включи образната маса на бързи обороти. Данло видя как клетките се скупчват, обменят блестящи късчета информация и се съчетават в нови форми; видя еволюцията на прости информационни организми, които Хануман на шега нарече инфузории. От тези сияещи комбинации информация еволюираха нови царства от изкуствен живот. Хануман го беше класифицирал в типове и в съвсем нови класове и категории, които никога не бяха съществували в никое кибернетично пространство. Повърхността на масата, малка квадратна плоскост от блестящи геометрични мотиви и искрящо стъкло, можеше да представи само съвсем малка част от тази еволюция. Въпреки това изображението бе въртоп от цветове, които избухваха и се преобразяваха в десетки хиляди видове изкуствен живот. Видовете непрекъснато мутираха и се превръщаха в нови видове. Понякога оставаха стабилни за миг-два и изпълваха цели участъци от масата с еднообразен живот, който Хануман наричаше „синусия“. Но винаги имаше движение, мутация и информационен обмен, винаги имаше нови форми и агресивно разкъсани информационни порядъци. Върволици от екологични общности се редуваха толкова бързо, че Данло почти не можеше да различава конфигурациите им. Те постоянно ставаха все по-сложни и по-красиви. Последната, еволюирала в универсалния компютър само преди час, беше изпълнена с прекрасни форми, които изглеждаха като от сребърна светлина. По начина, по който се групираха и без предупреждение променяха посоката си, те много приличаха на ято риби. Понякога се бутаха една в друга в борба за жизнено пространство или вибрираха и пращаха вълни от информационни молекули и тогава невероятно напомняха на стадо ревящи сребърни тюлени. Хануман ги наричаше кукли и каза, че скоро щели станат също толкова разумни, колкото човешките същества.

— Сам ще се убедиш — рече той, — че те имат сложна социална организация. Строят си нещо като градове — могат да се нарекат „информационни аркологии“. По-важно е, че си правят оръжия и воюват. Какъв по-зловещ признак за разум бихме могли да желаем?

Без да откъсва очи от масата, Данло попита:

— Но какво означава… да наричаме тези кукли „разумни“? Те са просто информационни конфигурации, управлявани от програми. Всеки информационен бит… не може да избира начина си на взаимодействие с другите. Всяка клетка и група от клетки. И всеки организъм е изграден от тези информационни битове, нали така? Всеки организъм, всяка кукла, всичко, което правят — всичко е определено от програмите, които ти си заложил. Как е възможно да имат воля? Или ум? Как е възможно тези създания наистина да са живи?

— Задаваш очевидни въпроси — каза Хануман. — По-важният въпрос е как така ние като че ли съзнаваме нашата воля? Защо ние като че ли сме живи?

— Но, Хану… ние наистина сме живи.

— Нима?

— Да!

— Не сме ли създадени от атоми? Късчета въглерод и кислород, комбинирани според универсалните закони? Тези закони не са ли програмирани в самата тъкан на нашата вселена? И ако е така, ако всеки неутрон в твоя мозък гори единствено според законите на химията, защо трябва да смяташ, че изобщо имаш някаква воля?

— Но нашата воля — възрази Данло, — нашето съзнание не може да се редуцира… до функционирането на неутрони. Умът не може да се разбере като се редуцира до материя — до взаимодействията на все по-малки частици материя. Няма най-малка частица материя. Ако материята може да се редуцира до безкрай, тя изобщо не може да се редуцира. Поне не по начин, който да е в състояние да обясни съзнанието. Хануман погледна черната сфера в ръцете си и попита:

— А какво е съзнание, Данло?

Данло помълча малко, после отвърна:

— Съзнанието не е „какво“. То не е нещо. Съзнанието е. То е просто такова, каквото е, нищо повече.

— А какво е материя?

Високо над Данло, в ъгъла между тавана и стената имаше паяжина. На светлината на огъня тя лъщеше като злато и той се зачуди как обикновеният паяк знае да тъче толкова прекрасно нещо. И тогава отново преживя част от великото си спомняне. Гледаше паяжината и в него пламтеше отблясъкът на древните еди: „Материята е памет“. Материята, той знаеше, не представляваше частици от още по-малки, безжизнени частици, а поток от нещо, за което можеше да мисли само като за мисловна тъкан. „Материята е ум“ — спомни си Данло и го каза на Хануман, докато гледаше нагоре към прекрасната паяжина.

— А какво е ум? — попита приятелят му. — Спорът ни отново започва да зацикля. Данло се усмихна.

— А как иначе? Съзерцанието на съзнанието не е ли… като змия, захапала собствената си опашка?

Започнаха да обсъждат сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието. Тази редукция предполага, че човешкият ум подлежи на обяснение с помощта на невроанализ, а невроанализът — с помощта на мозъчна химия. А мозъчната химия се свежда до обикновена химия, която на свой ред може да се редуцира до чиста квантова механика, Хилядолетия наред квантовата механика беше представлявала точно описание на взаимодействията между най-малките частици наблюдаема материя, но никога не бе давала обяснение на това как — и защо — са се появили тези частици. До ден днешен някои механици продължават да се опитват да обяснят материята от гледна точка на самата нея, но повечето са се отказали от тези усилия като безнадеждни. (Механиците в Никогея, разбира се, бяха редуцирали цялата физика до чиста математика.) Именно сетиците по времето на Джонат Чу предложили радикалната идея за обяснение на материята от гледна точка на съзнанието, а не на съзнанието като вторично свойство на по-високо организираните форми материя. Според господаря Чу чистото съзнание представлявало самата тъкан на действителността и лежало в основата на цялата материя, цялата енергия, цялото пространствовреме. Винаги било в движение и в същото време в неподвижност, безформено и вечно като вода и все пак съдържащо възможности за всички неща. Господарят Чу създал физика на съзнанието, опитал се математически да обясни как чистото съзнание се разчленява във всички частици и елементи на вселената. В крайна сметка злощастно известната вълнова теория на Чу се оказала неадекватна и непоследователна, но Джонат Чу почти успял да затвори кръга на редуцирането на човешкото съзнание в чисто, универсално съзнание, което е единствено самото себе си и нищо повече.

— Мисля, че ти имаш своя теория за съзнанието — каза Данло.

— Всеки сетик си има теория.

— Да, но чух, че си усъвършенствал вълновата теория… като част от дипломната си работа.

— Кой ти каза?

Данло сви рамене и отвърна:

— Аз имам много приятели, Хану. Те не могат да не говорят за онова, което правиш.

— И какво съм направил? — попита Хануман. — Просто се отказах от тази идея за съзнанието. Какво можем да кажем за чистото съзнание? То не е това, не е онова, движи се, не се движи, то е неопределимо, неизмеримо, парадоксално. В известен смисъл дори не може да се каже, че съществува.

— Но ти съществуваш. Ние съществуваме. Ние съзнаваме… че съществуваме.

— Може би.

— Всичко е там, в древните еди, Единственият спомен… който е един и същ във всеки от нас. Начинът, по който съзнанието става…

— Знаеш, че аз имам друг спомен от древните еди.

— Но на по-дълбоко равнище, където изчезват всички различия, където споменът е универсален…

— Всеки от нас създава своя собствена вселена, Данло. Данло докосна перото в косата си, после погледна към черната сфера в ръцете на Хануман.

— Мисля, че прекалено обичаш своята вселена.

— А защо повече да обичам този свят? Тази осезаемост от камък и материя, стремяща се към унищожение? Цялата грозота на свят, който загнива и се разлага или се разпада на части? Не, не мога да го обичам. В него има толкова много болка. Дори злоба. Виждал си децата на хибакушите — как живеят. Как умират. Казваш, че болката е осъзнаване на живота. Но не е така — болката се подиграва с живота. Животът в тази грозна плът, в която сме заключени, е само страдание и мъчение. Изгаряне безкрай. И какво гори? Ние ли горим? Какво всъщност сме ние? Ние сме чистият пламък и пламъкът гори, вярно е, но не изгаря себе си. В плътта ми гори пламък — може да се нарече система, програма или душа, няма значение. Аз не съм материя. Не мога да изразя колко мразя всякаква връзка с тази порочна розова тъкан, която никога не престава да гори! — Той се ощипа по ръката и дръпна кожата си. — Как да обичам тези обикновени елементи от кръв и кост, които държат затворена истинската ми същност? Казваш, че материята е ум, но не — материята е нещастие. Материята е променливост и разпадане. Докато сме обвързани с материя, ние се разлагаме атом по атом или бързо се разболяваме, но накрая всички загиваме. И тогава има само смърт и край. Унищожение. Споменът за всяко прекрасно чувство, което сме изпитали, или за приятелите, които сме обичали — всичко се изличава. И тъкмо затова трябва да открия начин да освободя огъня от плътта си. И желанието да избягаш е чисто човешко. Всички ние се стремим към това.

Данло наведе глава — беше си спомнил за болестта, отнесла цялото девакско племе. После докосна белега над окото си и каза:

— Наистина, всеки иска да избегне страданието. Но, Хану, твоят свят от кукли, тази твоя нова страст… това е бягство от материалната действителност. Спомнянето е бягство в материалната действителност.

— Не виждам разликата.

— Но това е основната разлика в света. Това е разликата между онова, което е действително… и онова, което не е.

— Трябва ли един сетик да слуша пилот да описва природата на действителността? — попита студено Хануман.

— Нямах такова намерение — отвърна Данло. После почука по стъклената повърхност на масата, сияеща от светлината на Ханумановите кукли. — Исках само да разгранича реалния живот… от симулацията на живот.

— Ха! Един пилот да прави подобно разграничение!

— Животът не може да се състои… от информационни битове.

— Бъркаш — каза Хануман. — Информацията е най-реалното нещо. Същността на всичко е чиста информация.

И Хауман разказа на Данло част от приноса си към сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието. Призна, че не знае нищо за съзнанието, но знае почти всичко за ума. Целият ум, каза той (а и цялата материя), можел да се разглежда като точно подреждане на информация. Това особено се отнасяло за живота, за логичната форма, лежаща в основата на целия живот. Хануман твърдеше, че логичната форма на всяко живо нещо можела да се отдели от елементите на материалната действителност. Животът, каза той, човешкото себеусещане и съществуване като надарени с ум същества, можел да съществува само в тази логична форма, а не в материята. Човешките умове не били нищо друго освен системи, които можели да се кодират като програми и следователно да се съхраняват в кибернетичните пространства на компютър.

Внезапното завръщане на Хануман към философията на кибернетичния гностицизъм — вярването, че материята е зло и че умът или душата могат да се избавят от плътта и завинаги да се спасят в някакъв кибернетичен рай — удиви и смути Данло. От момента, в който бяха тръгнали за празненството на Бардо, той си беше мислил, че отчасти разбира влечението на Хануман към рингесизма: това си бе чиста ерес срещу фундаменталните доктрини на Кибернетичната универсална църква. Хануман обичаше да се прави на еретик, също както обичаше да играе шах. Обожаваше да се подиграва на лицемерието на църквата, в която се беше родил. Мразеше всичко в едеизма, особено лесните машинни екстази, които бяха възнаграждението на архитекта за пречистването на негативните програми от мозъка. Мразеше тази покварена стара религия и затова имаше намерение да изиграе ролята на пророк на новата вяра. И сега стоеше пред него, стискаше в ръце прецизно изградената топка от неврологици, гледаше го с отсъстващ поглед и собствените му думи сякаш натрапчиво го преследваха. Данло се чудеше дали Хануман наистина вярва, че умът може да се кодира като компютърна програма. Не искаше да си мисли, че приятелят му може да е неискрен, макар да се смая от мрака, който лъхаше от думите му. Можеше да види само бледата сянка на онова, което щеше да е очевидно за историците хиляда години по-късно: че геният на Хануман като човек и сетик щеше да внесе в рингесизма кибернетичния гностицизъм и екстатичното използване на компютъра и така щеше да предизвика появата на експлозивна и универсална религия.

Докато гледаше красивите кукли, сътворени от Хануман, Данло прокарваше пръст по перото в косата си. Освен стържещия звук от дращенето на нокътя му, в стаята беше съвсем тихо. Накрая той се приближи до Хануман и му каза:

— С годините ставаш все по-жесток. Към себе си.

— Може би — отвърна Хануман. — Макар че ако е вярно, от твоя страна е жестоко да ми го напомняш.

— Аз… извинявай — каза Данло и сведе засрамено глава. — Даже да съм жесток, не съм по-жесток от този грозен свят, в който съм роден.

— Светът си е свят. Вселената…

— Вселената върви към унищожение — прекъсна го Хаиуман. — Ако искаш да си представиш бъдещето на вселената, помисли си за Вилда. Десет хиляди светлинни години унищожени звезди и мъртви планети. Прах, гнилоч. Мисли за това, когато нощем поглеждаш през прозореца.

Данло притисна пръсти към челото си, после каза:

— Хану, никога ли не си стоял на океанския бряг точно преди да изгреят луните? Когато светът е само лед и звездна светлина? Защо всичко е толкова красиво?

— Наистина ли е красиво? Колко пъти съм те чувал да осъждаш този свят като шайда?

— Вярно е, светът е пълен с шайда.

— Тогава защо толкова сляпо се опитваш да го потвърдиш?

— Мислиш, че съм сляп… за света ли?

— Твоят стремеж да станеш асаря е стремеж на слепец.

— Но трябва да има начин да стигнеш отвъд шайдата. Да живееш, даже животът да е смъртоносен.

— Да живееш ли? — извика Хануман. — Това ли наричаш живот?

— Това е единственият живот, който някога ще имаме.

— Философия на слепец.

— Това е единственият живот, който бихме могли да имаме — каза Данло. — От всичките трилиони пъти, когато вселената е давала живот на живите неща, ти би могъл да се родиш… само тогава, когато си бил роден.

— Но защо човек изобщо трябва да се ражда?

— Не зная — отвърна Данло. — Но въпреки шайдата има нещо прекрасно в начина, по който вселената…

— Не, нашата вселена е порочна — прекъсна го Хануман и разтри зачервените си очи. — Ужасно и безнадеждно порочна. Накъдето и да погледнем: болест, заблуда, отчаяние. Навсякъде, всички елементи на това творение, неизменните закони на природата. Кой е създал тези елементи? Кой е написал тези закони? Бог ли? Тъпо е да вярваме в Бог, още по-тъпо е да пренебрегваме законите му. Ако изобщо е имало Бог, той трябва да е бил пиян, когато е създавал тази мерзост. Не, аз съм прекалено мек. Хайде да погледнем вселената такава, каквато е. Каква е тази безкрайна звездна машина, която ни натиска, докато кръвта ни изтече и умрем? Тя не е нищо друго освен компютър, направен от обикновена материя, програмирана според универсалните закони. Вселената изчислява последствията от тези закони. Защо? За да можем цял живот да се чудим ли? Не, не, не. Вселената е била програмирана да стигне до отговора на някакъв велик въпрос. Програмистът трябва да е получил отговора. Какъв въпрос, питаш се ти. Това е тъп въпрос, наистина, жесток въпрос, зададен по-скоро от математик или търговец: колко? Това е единственият въпрос, който задава вселената, и с всеки следващ път, когато дете умре от радиационни изгаряния или мъж остарее толкова, че забрави името и лицето на жена си, вселената все повече се приближава до отговора. Колко, Данло? Колко страдание и грозота може да понесе човек преди да полудее? Преди да се хвърли сред тълпите пред „Хофгартен“ със скърцащи зъби, от които капе пяна, с лазер или нож? Колко безумие може да понесе цивилизацията преди да започне да взривява звездите? Бог иска да знае. Не се заблуждавай, Бог е абсолютно жесток и тази вселена, която е създал, е ад. Бог иска да знае колко време можем да понасяме този ад, защото адският огън, който поглъща самия него, е безкраен, непоносим и никога не угасва. Бог измъчва творенията на собствената си ръка с надеждата, че ще се присъединим към него в страданието и така ще облекчим самотата на болката му.

Данло гледаше слънчогледите. После вдигна поглед към Хануман и каза:

— И затова ли седиш сам в тази стая и си играеш с кукли? Защо, Хану?

Хануман прехвърляше безспирно черната сфера от ръка в ръка.

— Ако можех да направя достатъчно голям компютър, ако можех да напиша достатъчно фини и изящни програми, смятам, че щеше да е възможно да еволюирам съвършен метаживот. Живот без война, без смърт, без горчивина, страдание и дори болка.

— Наистина ли? Вярваш ли, че това наистина е възможно? Хануман се усмихна и тихо отвърна:

— Трябва да е.

Каза го с такава искреност и рядка откровеност, че Данло не можеше да понесе да го гледа. Заболя го главата, очите го засмъдяха, просто не бе в състояние да понесе ужасната надежда, изписана на лицето на приятеля му. И затова извърна поглед към дънерите, които тлееха в камината. След доста време попита:

— Ами ти?

— Това не трябва да те безпокои.

— Даже да постигнеш… каквото искаш да постигнеш, какво ще стане с теб? Огънят, светлината — тя пак ще е там, нали?

— Може би.

— Но, Хану, има начин да угасиш огъня.

— Ти не разбираш.

— В спомнянията…

— Не, не.

— Благословената кала… е като океан, който ще угаси огъня.

— О, Данло — не, не, не, не.

— Единственият спомен — ние само сме започнали да го съзираме.

— В много отношения ти все още си сляп.

Думите на Хануман излъчваха горчивина и нещо повече. Данло се почувства така, сякаш змия е изплюла отровата си в очите му, и вдигна ръка към челото си.

— Може би е така — отвърна Данло. — Но приятелят не трябва да го казва на приятеля си, не и по този начин.

— Приятелят не трябва и да бута приятеля си в океана.

— Дори и да полудява от огъня ли?

Хануман рязко обърна глава към него и каза:

— Споровете ни винаги зациклят, нали? Сега ме остави сам. Върни се при своята уличница. Върви да пиеш своята кала и да плуваш в своето единение и в своите спомени — не ме е грижа.

От деня, в който едва не се убиха в горещия басейн в Дома на опасностите, помежду им никога не бе имало такава враждебност. Данло погледна Хануман и единственото което му дойде наум да каже, беше:

— Ще присъстваш ли на други сбирки? Хануман безмълвно отвърна на погледа му, сякаш питаше: „А ти?“.

— Значи не се интересуваш от Пътя? — каза Данло. Помисли си, че Хануман няма да отговори и на този въпрос, но след няколко мига на размисъл той каза:

— О, не, дотук беше интересът ми към Пътя на Рингес. Може би друг път ще поговорим за това. Но не сега. Моля те, остави ме сам — повече не мота да говоря.

След продължително и неловко мълчание Данло се сбогува. Беше прекалено натъжен, за да предположи, че двамата тясно ще се обвържат с Пътя на Рингес, при това скоро.

ГЛАВА 20РАЗГОВОР

Исторически факт е, че новите религии се развиват по начини, които техните основатели не са в състояние да предвидят. За да оцелеят, религиите трябва да се приспособяват към по-големите политически или екологични структури, които ги подхранват, трябва да се организират около система от доктрина, закон и ритуал, безсмъртна и осветена система, която техните последователи да не могат да нарушават с личните си откровения за безкрайността. И над всичко друго култовете, на които предстои да се превърнат в универсални религии, трябва да владеят и отвеждат духовната енергия на човечеството, защото в противен случай ще си създадат смъртни врагове сред световните императори, господари и архитектите на други религии — или пък ще бъдат погълнати от вътрешни страсти. Тази власт винаги е деликатен въпрос и в крайна сметка винаги се проваля. Повечето култове оставят божествения огън да се лее прекалено свободно и той за няколко години ги изпепелява. Също като свръхнови, те ярко сияят, докато се взривяват на парчета в хаос от разочарования, екстатични видения, мегаломании и разрушен живот. Някои култове още от самото начало потъпкват най-естествените и духовни човешки страсти, заменят преживяването на Бог с теории за вселената и по този начин се превръщат по-скоро във философии и науки, отколкото в истински религии.

Съвсем рядко религии като едеизма възникват, процъфтяват и заразяват с вярата си огромни части от човечеството. Но както всички други неща, участта на всички религии е да остаряват. Доктрините, създадени, за да насочват хората към най-дълбоките истини на вселената, се превръщат в стени от думи, отделящи общество от общество, мъже от жени и откъсващи хората от най-святата им част. Прозрението се изражда във верую, вярата се свежда до вярване, ревността и набожността изместват екстаза и мистичното сливане с божественото. След време сърцето на всяка религия се втвърдява и умира. И затова търсачите на божественото винаги ще се обръщат към нови пророци и нови пътища, без да разбират, че в крайна сметка всички религии отделят човека от Бог.

В опита си да открие защо вселената е изпаднала в шайда, Данло, разбира се, отдавна съзнаваше същностната ирония на религията. Но до обвързването си с рингесизма, както впоследствие нарекоха тази религия, той винаги си беше играл с религиозността, бе се прехвърлял от църква на църква, от ритуал на ритуал със същата лекота, с каквато кънките биха могли да го отнесат в различните квартали на Града. Никога никоя доктрина или канон не му бяха пречили да открива чистото и божествено ядро на религията. И после, една вечер в началото на зимата, когато първите снегове за сезона обгръщаха Никогея в облак от кристали и белота, Данло присъства на второ събиране в дома на Бардо. Отиде сам. Хануман остана в гостната на Бардо, където се усамотяваше и все още се възстановяваше от великото си спомняне (и продължаващо да си играе с куклите си), а тази вечер Тамара Десета Ащорет, която обичаше събиранията при Бардо почти също толкова, колкото и любовната игра, имаше предварително уговорен ангажимент. Данло отново влезе в музикалния салон, чу странните мелодии и усети древни аромати, но този път не успя да стигне до най-дълбоко изживяване на древните еди. Наркотикът кала беше неговият прозорец към великото спомняне и той се бе заклел отново да отпие три глътки. Но когато застана в кръга от търсачи и зачака да му подадат синята купа, не успя свободно да отпие от нея.

— Трябва да внесем промени в нашата церемония — каза на всички Бардо. Той стоеше в кръга заедно с Томас Рейн, който държеше в ръце купата с кала така, сякаш беше невероятно тежка. Бардо му кимна, после погледна право към Данло. — Както отбеляза братовчедка ми Суря Лал, калата е прекалено силен наркотик, за да се пие като бира. Ето защо трябваше да внесем промени.

Той държеше в ръка малка сребърна мярка, подобна на онези, които използват барманите, за да отмерват течния тоалач в чашите на клиентите си. Подобна, но не същата: бе я поръчал в бижутерски магазин на Улицата на диамантите. Представляваше истинско произведение на изкуството. Повърхността й беше инкрустирана със съзвездия от малки бели диаманти, докато отвътре тънки златни ленти показваха трите различни равнища, до които можеше да се напълни. Докато Томас Рейн държеше купата с кала, Бардо потопи мярката в бистрата течност, като внимаваше да я напълни само до втората лента.

— Това са точно две глътки — каза той. — Отпий две глътки и ще видиш Бог.

Бардо се приближи до Суря Лал. Тя коленичи пред него и отвори малката си уста като птиче. Братовчед й изля калата върху езика й. Принцесата бързо преглътна и го удостои с поклон. После Бардо продължи със следващия търсач на спомени и напълни втора мярка със свещената течност. Така един по един обиколи всички коленичили в кръга.

— Пътувайте надалеч и надълбоко — каза той. И Данло отново си спомни древните еди, много надалеч и надълбоко, но не толкова, колкото би му се искало. Макар да беше гордостта и чудото на Бардовия кръг, нарастващата му слава не означаваше нищо за него. Данло бе млад калфа, изпълнен с диви мечти и копнежи, и изпитваше омразата на всеки калфа към колениченето пред други.

— Промените, които си внесъл в церемонията, не са подходящи — няколко вечери по-късно каза на Бардо той. Бяха се уговорили да се срещнат в обсерваторията на върха на централната кула в дома му. Помещението беше кръгло, с каменен под и прозрачен купол. Вътре беше студено, но спокойно и уединено, и в ясни нощи се разкриваше прелестен изглед към Стария град. — Калата е благословен наркотик — продължи Данло. — Не трябва да молим на колене за две глътки от него.

Той заяви, че всички мъже и жени трябвало да могат да пият кала според нуждите и вдъхновението си, мнение, което споделяха мнозина от последователите на Бардо. Това мнение се лееше като мрачна подземна река на всяко събиране. Рингесисти с всякакъв произход негодуваха, че между всяко отпиване от калата трябва да чакат десет дни. Най-радикалните се обединиха в клика или по-точно в братство, за да си разказват спомените и да убеждават Бардо да остави урна с кала във входното фоайе, така че на влизане в дома му всеки да може да потопи ръце и устни в нея. Те мразеха покровителството на наставниците, дори това на майстори паметисти като Томас Рейн. Смятаха, че всеки трябвало да подхожда към великите спомняния индивидуално, без помощ, напътствия или чужда намеса. Да контролираш пътуването в себе си, вярваха те, означавало да попречиш на откритието, все едно да поемеш сред преспите и пукнатините на осветения от луната морски лед със навързани крака или да стоиш под странни нови звезди, покрил очите си с булото на чужди внушения. Твърдеше се, че само онези, които имали куража сами да се хвърлят в неизвестността, можели да се надяват да си спомнят себе си. Само онези, които сами придобиели проникновението и умението да пътуват в ревящата вселена в себе си, щели наистина да видят древните еди.

— Дори да предположим, че се съглася с теб, има и други съображения — каза Бардо. — Като собственик на тази къща и… хм, като инициатор на тези събирания, аз имам своите отговорности. За Бога, не можеш да си представиш какви отговорности! Имаш ли някаква представа колко храна изяждат всяка вечер моите четиристотин гости? Колко вино и тоалач изкъркват? О, Бардо е богат човек, казваш ти, но някога замислял ли си се колко струва контрабандното внасяне на кала в Града? Да, контрабандно. Недей да гледаш толкова изненадано, млади приятелю — откъде според теб идва твоят „благословен наркотик“? Не можем просто да го изстискваме като сок от кръвноплод в чаша, нали разбираш?

— Мислех си… че паметистите приготвят калата — отвърна Данло.

— Е, вярно е — приготвят я. На Симум. Известно ли ти е, че някога паметистите са били клон от сетиците преди и двете дисциплини да се слеят с Ордена? И знаеш ли, че сетиците са се установили на Симум главно защото там има растения, каквито не виреят никъде другаде в известната вселена? Не? Е, през всичките тези хилядолетия паметистите са запазили лабораторията си на Симум. Всяка година откарват малко количество кала на колегите си по всичките Цивилизовани светове. И в Никогея. И цялото това количество отива директно в кулата на паметистите. Разбира се, когато се съгласиха да ми помагат, Томас Рейн и неговите ученици донесоха със себе си личните си запаси от кала. Но те стигнаха за по-малко от десет дни. За щастие, бях успял да предвидя проблема и се бяха уговорил с един майстор на Симум — майсторът фармаколог на всички паметисти. Той обича парите повече от обета си. Може да се каже, че съм го подкупил — трябваше да му платя огромна сума, за да мога да натоваря на един от корабите си няколко варела кала. И това, млади приятелю, е източникът на твоя проклет наркотик.

— Но защо не можеш да синтезираш кала тук в Града? Лицето на Бардо стана тъжно като на клоун.

— Паметистите пазят добре някои от тайните си, пазят ги даже от самите себе си. Дори онзи продажен фармаколог изпитваше известни скрупули. Не мога да открия някой, който да знае как се прави кала, жалко. Не знае даже Томас Рейн, а той знае почти всичко. Пък и синтезирането на кала в Града е нарушение на споразуменията.

— Ако всичко това е вярно — каза Данло, — тогава трябва ли да ми казваш тези неща?

— Защо не? Да не си шпионин на господаря сетик и неговите слуги?

— Не — отвърна Данло. — Не съм шпионин, но все още съм калфа пилот… от Ордена.

— Да, Орденът. Е, проклет да е Орденът.

— Веднъж и аз се чувствах като теб — каза Данло. — Спомняш ли си? Но ти ме убеди да остана в Ордена.

— Нима? А, да наистина, жалко.

— Аз не съжалявам… че съм станал пилот — рече Данло. — Мечтаното време, числовата буря, звездите — научих толкова много.

— Ах — въздъхна Бардо, — но в моя музикален салон можеш да научиш повече, отколкото някога ще откриеш в галактическата пустош. Кой знае това по-добре от мен? Ти имаш дарба за спомняне, всички го виждат. Защо смяташ ти дадох постоянна покана за сбирките ми?

— Мислех си, че е защото… сме били приятели.

— За Бога, та ние сме приятели и сега! Макар да признавам, че трябва да съм две трети луд, за да съм приятел с още един Рингес.

— Приятелството ни изисква ли да пазя тайна… тайните на дома ти?

— Ами ако изисква?

Бардо впи поглед в него. Очите му бяха тъмни кладенци, пълни с тъга, войнственост и обич.

— Тогава ще пазя тайните ти.

— Наистина ли?

— Да — каза Данло и внезапно си спомни нещо: дори в ужасни мъки алалойският мъж не трябваше да разкрива на никой непосветен тайните на Песента на живота. Когато се налагаше, истинските мъже, Данло знаеше, можеха да мълчат като небето. Той погледна Бардо право в очите и рече: — По-скоро ще умра, отколкото да издам тайните ти.

— Наистина ли? Е, прекалено си благороден — вече съм го казвал. Всъщност ние нямаме какво да крием. Очевидно е откъде получаваме калата. Предполагам, че господарят паметист, ако не и господарят сетик скоро ще разкрият нашия фармаколог и ще го отлъчат. Затова сме се запасили с достатъчно кала за две години — освен ако ти и приятелите ти не я откриете и не я излочите.

Данло се усмихна и отвърна:

— Отпий три глътки от кала и ще станеш Бог.

— Трябва да си благодарен, че изобщо можеш да пиеш кала. Може и да не е задълго.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.

— Искам да кажа, че господарите на Ордена могат да попречат на младите калфи — и на всички останали — да се омърсяват със забранени наркотици.

— Да забранят използването на кала ли? — едва не извика Данло. — Как така? Ако го забранят, ще избухне война!

Данло смяташе, че най-страшният от всички ужаси на цивилизацията е начинът, по който цивилизованите хора винаги се стремят да контролират телата и умовете на другите. Тази вековна битка за власт беше довела до невероятно кървави войни. Бе учил достатъчно история, за да знае за войните на наркотика, водени на Старата Земя и на много от Цивилизованите светове. В тях бяха загинали милиарди хора. Данло си мислеше, че човешките същества отдавна — поне хилядолетие преди да започне втората вълна на Роенето — са установили правото при желание да променят съзнанието си. Самият той винаги беше смятал това за основно и неотменно човешко право, но сега Бардо намекваше, че не е така.

— О, война — каза Бардо и погледна през прозореца. — Някои войни ще се водят дотогава, докато последната жена роди последното бедно бебе.

— Дори войните на наркотика ли?

— Слушай, млади приятелю, всеки, който има достатъчно власт, може да обяви за незаконно каквото си ще. Или още по-лошо — да го направи недосегаемо.

— Но забраната на пиенето на кала… това ще е нарушение на споразуменията — възрази Данло.

— И какво от това? Мислиш ли, че споразуменията никога не са били отменяни?

— Зная… че са били.

— Всъщност — каза Бардо — няма нужда господарите да забраняват калата, за да отблъснат хората от Пътя. Трябва само да обезсърчат всички от Ордена да се свързват с мен или да влизат в дома ми. А могат да забранят имигрирането на търсачите на едите — изобщо да затворят достъпа им до Града. Могат и да разпространят слухове, че калата отравя мозъчните клетки. Или — признавам, че това е висша проява на параноя — тайно да пуснат отровена кала сред населението, за да обезсърчат употребата й. Ако пък ги принудим да прибегнат до крайни средства, могат дори да наемат поети-воини да убият лидерите ни.

— И затова ти ще омиротвориш господарите на Ордена, така ли?

— Да ги омиротворя! За Бога, бих искал да ги забравя, ако можех, целия прогнил Орден. Но не мога, жалко.

Данло отметна дългата си коса от очите си и каза:

— А не е ли възможно… да помогнеш на господарите да си спомнят древните еди?

— Да подкупя целия Орден, а? — изсмя се Бардо. — Ех, ако можех, бих подкупил цялата проклета вселена. Древните еди, тези проклети спомени са ключ към всичко. Спомените от бъдещето, които малцина от нас са виждали, нов начин на живот за нашия гаден вид. О, изслушай ме. Аз съм собственият си най-добър пропагандист! Но истината си е истина. Пътят на Рингес не е само някакъв култ, целящ да донесе на Бардо жени, пари и власт, заклевам се. Не само. Това е начинът, това е най-добрият начин човечеството да изпълни предопределението си.

— И ти вярваш… че нашето предопределение е да станем като богове? Наистина ли?

— Дали го вярвам! — изрева Бардо. — Та аз съм го виждал със собствените си очи! Видях баща ти, който стана проклет бог пред погледа ми.

„Вселената е утроба за възникването на богове“ — спомни си Данло, вгледа се дълбоко в очите на Бардо и каза;

— Отпий три глътки кала и…

— Твоят баща — прекъсна го Бардо — си спомни едите по-ясно от всеки друг, а никога през живота си не е опитвал кала.

— Често съм се чудил… какво си е спомнил баща ми. Какво е видял.

Бардо сключи ръце зад гърба си и започна да се разхожда из стаята. Крачките му бяха тежки и тромави.

— Е, ако е видял бъдещето, както вярвам аз, той е щял да разбере, че калата е опасен наркотик.

— Мисля, че с благословен наркотик.

— Нашите врагове — отвърна Бардо — вече задават въпроса как е възможно какъвто и да било наркотик да предизвика такова възвишено изживяване като спомнянето на древните еди.

— Но защо се съмняват в това?

— Ами това е старият проблем за химическите вещества и съзнанието. О, за материя и дух. Всеки знае, че дълбокото спомняне е духовно изживяване. Загадка е как е възможно сокът от някакви проклети растения да приближава някого към Бог.

— Но тук няма загадка, Бардо. Арфистката дърпа струните на гошарпа си и свири рапсодиите на Айондела. Обикновеният гошарп, този инструмент, направен от жица кася и каменно дърво… сътворява най-прекрасната музика. Човек отпива три глътки кала и възпламенява невротрансмитерите, ацетнлхолин, триптамин и серотонин. Нима музиката на ума не е толкова прекрасна, че да се създава с… тези благословени молекули?

— Томас Рейн ли ти обясни химичното въздействие на този наркотик? Тогава знаеш колко опасен е всъщност.

— Но опасността — отвърна Данло — е просто лявата ръка на възнасянето.

— Така казва Данло Дивия — въздъхна Бардо. — Ти отпи своите три глътки кала и постигна своето възнасяне. Други са имали, хм, други изживявания.

— Хануман ли имаш предвид?

— Известно време, млади приятелю, се страхувах, че ще полудее.

— Ами ти?

Бардо изду бузи, после каза:

— За толкова страхлив ли ме смяташ, че да не отпия три глътки? Е, тъкмо това направих. В шест различни вечери. И всеки път беше пътуване в рая и ада, нещо като божествена лудост. Спомних си себе си, струва ми се, но това всъщност не бях аз, аз бях моите спомени или станах моите спомени по някакъв адски начин, но нещо повече, аз… хм, по дяволите, млади приятелю! Кой може да говори за тези неща?

— Но ако ние не говорим за древните еди, кой друг ще го прави?

— Несъмнено скептиците, които никога не са се спомняли, ще дрънкат наляво и надясно и подробно ще обясняват заблудите на нашия наркотик.

— Тогава ще трябва да кажем на хората истината.

— И как ще го направим?

— Като използваме най-истинните думи, които успеем да намерим.

— Какви думи?

— Какви ли? — Данло затвори очи и докосна перото в косата си. — Трябва да кажем, че звездите, скалите и мечтите на мъжете и жените… споменът за всичко и всеки се съдържа в древните еди. Бдите са пълни като преливаща чаша вода и в същото време са празни като Празнотата, безкрайно празни, по-празни от пустошта отвъд Южната стена от галактики. Винаги ще има… място за още спомен. Ето какво сме видели: че споменът постоянно се създава и унищожава и че е вечен. И всичко е спомен, нали? Вселената е като океан, ревящ от спомен. Аз съм древните еди и това е моята истина, и ти също си, и това е твоята истина, и хората забравят това почти в мига, в който го видят. Трудно е да си спомниш едите. Най-дълбоката част. Тя сияе във всичко, тя е светлината, която ослепява. Тя е като танц на звездна светлина, безкраен фотонен поток, винаги в движение, винаги прекрасен и не е възможно истински да го видиш. И багрите, искрящи, преливащи една в друга, безкрайните точици от сребристо, лилаво и живо злато — всички цветове и дори такива, каквито никога преди не съм виждал, нито пък съм си представял. А зад цветовете и движението цари пълна неподвижност, тишина, по-реална от скалите, вятъра или морския лед. Това е просто чист спомен. Аз съм тази тишина, наистина, и нищо друго. Както и ти, и всичко.

Данло замълча и притисна чело в стъклото. Беше толкова студено, че опари кожата му. Дълго стоя неподвижен, загледан в прекрасните, спокойни светлини.

— Данло?

— Да?

Бардо се приближи до него и го прегърна. Гласът му бе почти шепот.

— Онова, което току-що каза — наистина ли ще го кажеш на хората?

— Да, защо не?

— Ами, твоите думи, колкото и да са хубави, сами си противоречат. Ти каза, че едите били празни и пълни, тихи и ревящи като проклетото море, и всичко това едновременно. Неподвижни и все пак винаги в движение — не се ли страхуваш, че хората ще ти се смеят?

Данло се усмихна.

— Не искам да преча на никого да се смее… ако такова е неговото желание.

— Но не можем ли просто да кажем, че това, хм, изживяване на едите е над всякакви думи? Не трябва ли просто да признаем, че е необяснимо и с това да сложим точка на въпроса?

— Но то не е необяснимо — възрази Данло.

— Ами, аз смятам, че е, млади приятелю.

— Ти си отпил своите три глътки кала — каза Данло. — Нима моето описание на пътуването ми ти се струва невярно?

Лицето на Бардо се наля с кръв и не можеше да се каже дали е ядосан, засрамен или раздразнен.

— Не, не е невярно — призна той. — Още по-лошо: абсурдно. Не можем да тръгнем да обясняваме, че най-дълбокото преживяване, което може да има човек, е парадоксално.

— Но най-дълбоките части на древните еди наистина са парадоксални — каза Данло.

— Но не можем да го кажем, нали?

— Можем да кажем… каквото трябва да кажем.

— Къде тогава е логиката? — изрева Бардо. — Живеем в свят на проклета логика, нали?

— Да, разбира се… прав си.

— Е? Готов ли си да отхвърлиш законите на логиката така, както лудият хвърля бисери в канала?

— Светът, какъвто обикновено го виждаме — както говорим за него — е сложен, нали? — отвърна Данло. — Всички сгради в Града, отделните хора, техните вещи и растения, всичко, каквото правят — всички неща или действия трябва да са разграничими едно от друго. Какво друго е логиката, ако не законите, които разграничават всички предмети и явления? Птицата е птица, разсъждаваме ние, и следователно не може да е човек. Човек или съществува… или не съществува, но не и двете едновременно. Ние изключваме всякаква средна възможност и живеем според този закон. И с основание. В противен случай никога не бихме могли да говорим за нещата или да твърдим, че дадено събитие поражда друго. Или дори че се случват отделни събития. Благословените закони на логиката… определят онова, което разбираме под понятието „многостранност“.

Бардо, който беше отдал половината си живот на изучаване на математика и логика, внезапно се оригна и разпръсна във въздуха пари от чесън и кози корен. Оригна се още един път и каза:

— Никога не съм разглеждал въпроса по този начин. Предполагам, заключението ти е, че логиката не е приложима към изживяването на едите заради, хм, единството на паметта, така ли?

Данло кимна и се усмихна.

— Думите, които казах… опитвал съм се да ги осмисля, да ги огладя като огледало. Смятам, че те вярно отразяват изживяването на спомнянето, доколкото думите могат да отразят каквото и да било изживяване. Но самото спомняне е над всякаква логика. В най-дълбоката част на едите между нещата няма разграничение. В начина, по който си ги спомня вселената. Видях… че това е вярно. В цялата памет има единство, нали? Благословено единство.

— И затова имаш намерение да тръгнеш по улиците и нехайно да разправяш за това — о, направо не мога да накарам устните си да произнесат тези проклети думи — за това единство?

— Както сам каза — припомни му Данло, — истината си е истина.

— И ако тръгнеш да го разправяш навсякъде, всеки ще дойде да чука на вратата ми и да иска покана.

— Но… не искаш ли тъкмо това?

— О, това ли наистина иска Бардо? — запита се Бардо и погледна към пода. Устните му започнаха да се разтягат в усмивка и Данло незабавно разбра, че Бардо през цялото време е замислял радикално разрастване на рингесизма. Данло също се усмихна и двамата се спогледаха във внезапно разбиране.

— Разбира се — каза Бардо, — дори верните думи могат само да привлекат хора към Пътя. Все пак трябва да им покажем истината.

— Ще е най-добре… ако те сами я видят.

— Отпий две глътки кала и ще видиш Бог — рече Бардо. — Ще трябва да научим хората да виждат.

— Не, Бардо. Човек сам се научава да вижда.

— Е, трябва да контролираме тези проклети спомняния, нали?

— Ако ги контролираш… ще унищожиш великия спомен.

— Съжалявам, нямаме друг избор, освен строго да разпределяме калата.

— Остави хората да пият кала колкото искат.

— Не, прекалено е опасно.

— И животът е опасен — възрази Данло. — Би ли разпределил и контролирал миговете от живота си?

— Отново говори Данло Дивия.

Данло прокара пръст по белега над окото си и каза:

— Всеки път, когато пием кала, всички ние се хвърляме в едно и също благословено море. Някои ще плуват, докато други ще потънат.

— А ако продължаваш да се наливаш с кала все едно че е вода — отвърна Бардо, — накрая и ти ще се удавиш. Дори ти.

— Възможно е.

— Е, не мога да ти позволя да полудееш, нали? „Всички ние сме храна за Бог“ — спомни си Данло. Някъде в ушите му ревяха древните еди и той знаеше: някой ден този велик спомен можеше да го погълне, можеше да смели тъканите на душата му толкова цялостно, че нямаше да има нито бягство, нито повторно кристализиране в онзи образ, който познаваше като себе си. Но ако изобщо, настъпеше, този момент бе далеч в бъдещето. Сега беше време за дръзки пътувания в мрачните течения на същността. Той вярваше, че волята и мъдростта винаги ще го връщат в света на живите неща.

— Но, Бардо, когато говорех за потъване… това беше само метафора. Винаги е възможно да се загубиш в морето на паметта. Но пък и винаги ще има ново пътуване, нали?

— Може и да е вярно — за паметистите — отвърна Бардо. — Но те се тренират с години преди да пият калата. Защо смяташ толкова ограничават използването й?

— Но Томас Рейн каза…

Бардо внезапно тропна с крак по каменния под и се изсмя.

— Томас Рейн! За Бога, та той е също толкова див в сърцето си, колкото и ти. Но даже Рейн трябва да знае, че ако тръгне да разлива нашата кала в устите на човечеството, някои бедни хорица ще се загубят в съвсем неметафорично безумие и ще умрат от съвсем истинска смърт.

Данло сведе поглед към празните си ръце и каза:

— Умирам, за да живея.

— Пак говориш със своите проклети метафори, а? Е, слушай, млади приятелю, не мога да ти позволя да се загубиш в калата.

— Моля те, не се безпокой за мен.

— Налага се — каза Бардо. — Може и да не ти харесва, но ти вече си пример за подражание. Както и Хануман. И двамата — господарите на Ордена следят какво правим и ние не можем да позволим най-добрите ни рингесисти да се самоунищожат с кала, нали?

Данло измъкна флейтата от джоба си и я стисна в ръце.

— Ако не можем да пием свободно кала — отвърна той, — как мислиш, че ще си спомним най-дълбоката част от едите?

— А, едите — повтори Бардо и разтърка очи. — Трябва да ти призная нещо. Изобщо не ми пука дали самият аз отново ще си ги спомня. Ето, казах го. Всъщност никой няма нужда да си спомня едите толкова дълбоко. Поне не повече от веднъж. Проклетите парадокси. Пътят на Рингес не може да е само за неколцина пророци и деца-чудо. Аз нося отговорност за духа на рингесизма, за всеки, който иска да следва Пътя. Даже за онези, които се удавят в едите, ако им позволим. Проклетите древни еди — да, признавам, че в тях има истина, истината за това как можем да станем богове. И тъкмо това е пътят на Рингес. Единственият път. Великите спомени могат да ни отведат към тази истина, но е лудост да се загубваме в нея.

Данло сведе глава в израз на уважение към разбиранията и страстта на Бардо. После вдигна флейтата към устните си и засвири песен, която беше композирал през последните няколко дни.

— Греша ли? Мислиш ли, че греша?

Данло погледна Бардо и усети, че в очите му се съсредоточва цялата му обич към огромния мъж. Не каза нищо, просто продължи да свири.

— За Бога, грешно ли е да пазиш приятелите си? Страхувам се за теб, млади приятелю.

Музиката бе изключително мелодична, но акустиката на стаята бе лоша и само подчертаваше острия звук на флейтата. Беше висок, дрезгав и студен и той го чуваше как се разбива на вълни в покрития със сняг купол. Внезапно му дойде наум, че Бардо е прав, че трябва да се откаже от пиенето на големи количества кала. Всъщност изобщо трябваше да се откаже от калата, но не заради опасността от полудяване. За него, ако не и за всички търсачи на спомен, имаше други, по-коварни и неуловими опасности. Калата наистина бе благословен наркотик, наистина беше прозорец към вътрешния свят. Както всички прозорци към дълбоката реалност обаче, Данло си помисли, че калата в действителност можеше да ограничи изживяването му на древните еди, да изкриви или замъгли виждането му по някакъв жизненоважен начин и така да му попречи да стигне до най-дълбоко разбиране на Единствения спомен.

Той свърши песента, пъхна флейтата в джоба си и каза:

— Не се страхувай, Бардо. Аз… вече няма да пия кала.

— Какво! — Бардо се опули. — Какво каза?

— Калата — отвърна Данло, — самата й благодат… е сила, на която не трябва да разчитам.

— И затова се отказваш от нея, така ли?

— Да.

— Напълно?

— Да.

— Как можеш след всичко, което се каза, да ми съобщаваш с усмивка на проклетото си лице, че толкова лесно се отказваш от калата? Сигурен ли си, че просто не си ми се ядосал? Да не би ограничението да те е разгневило?

Данло се засмя и поклати глава.

— Не съм ти се ядосал.

— Но повече няма да имаш спомени!

— Не съм казвал такова нещо.

— Но няма да си в състояние да споделяш калата на церемониите, нали?

— Прав си — призна Данло. — Но има други пътища към великите спомени. Ако все още съм добре дошъл в твоя дом, бих искал да помоля майстор Рейн да ме научи на паметистките методи.

— Но те са шейсет и четири! — изрева Бардо. — Повечето хора прекарват целия си живот в изучаването им.

— Навярно моят живот ще е кратък и ще ги науча бързо.

— Някои изобщо не ги научават — каза Бардо. Очевидно шегата на Данло не го бе развеселила. — Но даже да предположим, че си феномен или дори пророк и че постигаш всичко, за което мечтаеш, с естествени средства, какво тогава? Не можеш да прекараш остатъка от живота си, потънал в проклети спомени.

Известно време двамата обсъждаха изкуството на спомнянето, после Данло каза:

— Ти търсиш в едите ключ и насоки към лична божественост. Това е твоят път и той навярно е верен и прекрасен. Но аз мисля, че моят път… е нещо друго.

— И смея ли да попитам какво може да е то?

— Не съм сигурен — призна Данло. — Но някой ден, ако си спомня достатъчно дълбоко, ще ти кажа.

— Добре тогава — каза Бардо и потри ръце. — Желая ти успех. Иска ми се да можех да остана тук и да си говорим, но някой трябва да ръководи тазвечерното спомняне, нали?

С тези думи той се затътри надолу по стълбите, после изведнъж се завъртя и рече:

— А, млади приятелю, разбира се, че си винаги добре дошъл в дома ми.

Данло остана сам и се загледа през прозорците към улиците на Стария град. Валеше и далеч към плъзгата, пресичаща Града в посока изток-запад, ледът, дърветата и къщите бяха покрити с нов пласт сорееш. Тишината и белотата му напомниха за горите на детството му, където за първи път беше зърнал рядката бяла птица. Отдавна не си бе мислил за Ахира и още по-отдавна не се беше молил на второто си аз. Не искаше да вярва, че продължава да вижда света чрез символите на примитивна тотемна система но всъщност винаги, когато бе най-угрижен и вървеше сам сред горичка или през пустите гробища на Града, част от него се ослушваше за дивия вик на Ахира. Ослушваше се и сега и странно, макар да беше затворен в купол от синтетично стъкло и откъснат от нощта, той чу птицата да изкрясква в своя убийствен екстаз. Този крясък бе вътре в него, внезапно осъзна Данло. Това беше само спомен за Ахира, забил нокти в шията на хлъзгар. И после го осени по-дълбок спомен, истина за древните еди: „Това ти си“. Крясъкът на птицата се извиси и изпълни вселената в него, и той си спомни: „Аз съм този звук“.

И разбра, че пътят му към божествеността, ако такъв наистина съществуваше, ще е и прекрасен, и ужасен.

ГЛАВА 21ИЗКУСТВОТО НА ОДОРИ

В началото на зимата, докато изучаваше паметистките техники при майстор Томас Рейн или прекарваше дълги сладострастни часове с Тамара пред пламтящия огън в камината и овладяваше съвсем друго изкуство, Данло сдържа обещанието си да се откаже от кала. Но не можеше нито да се откаже, нито да забрави единственото си велико възспоменувание. Бардо го беше предупредил, че двамата с Хануман ще се превърнат в пример за подражание за другите. Така и стана: по ирония на съдбата радикалните рингесисти, онези, които свободно щяха да пият кала, смятаха Данло за нещо като герой и се стремяха да подражават ако не на отказа му, поне на дивотата и поведението му. Макар и никога голяма, тази група обединяваше рингесисти, които бяха приближени на Бардо, като примадоната Нирвели и Дарио Чу. И поне двама от наставниците, обучени от Томас Рейн, тайно започнаха да боготворят калата. Братята Джонатан и Бенджамин Хър (от злощастно известния род Хър от Тъмнолуния) откраднаха от складовете на Бардо голямо количество от наркотика и го лееха като река сред приятелите и съмишлениците си. Без знанието на Бардо те провеждаха тайни спомняния в различни жилища из Града и понякога, когато се чувстваха особено дръзки, дори в дома на Бардо. Самият Джонатан Хър прекарваше много време сам в Извора, плувайки в солената вода, докато калата кипеше в него на студени ярки потоци и го отнасяше в дълбоки спомени. Той успя да уреди приятелите му да получат свободен достъп до Извора. И после тайно им поднасяше кала, и оставяше всеки на собствения му разум, воля и прозорливост. Радикалните рингесисти суетно се гордееха, че във всеки момент някой от тях заема резервоар в Извора. Когато един от братството им свършеше пътуването си във вътрешния свят, друг отпиваше три глътки кала и заемаше мястото му, и като се редуваха по този начин, те се опитваха постоянно да си спомнят древните еди. Това диво и тайно боготворене на калата можеше да продължи много време, но бремето на лошия шанс неизбежно се стовари отгоре им. Един контрабандист, Айсъс Никитович, успя да се удави в един от резервоарите и нещо по-ужасно (от егоистична гледна точка на Бардо), една блестяща калфа акашичка погълна поне петнайсет глътки кала и не се върна от пътуването си. Или по-скоро се върна обезумяла, с очи, по-пусти от очите на автист. Когато чу, че една от любимите му любовници е полудяла, Бардо се разплака, после изпадна в ярост и докато Суря Лал успее да го успокои, разби девет безценни агатанджиански миди алая.

Чуха го да вика:

— За Бога, на кого да поверявам проклетата кала, щом не мога да вярвам на наставниците си?

Тази забележка се оказа извънредно злокобна. Тя предизвести огромните промени, които щяха да настъпят в Пътя на Рингес. По това време култът се разделяше на три фракции, нито една от които не вярваше напълно на другите. Това бяха братството на калата, ръководено от Джонатан Хър, а също и основната част от рингесистите, търсачите, които с радост присъстваха на церемониите и отпиваха своите две глътки кала. Те не се интересуваха толкова от древните еди заради самото изживяване, колкото от това да открият как могат да станат богове. Третата фракция беше разклонение на основната част. Още от самото начало много рингесисти не бяха в състояние да си спомнят едите — или пък не можеха да проумеят спомените си. Всъщност те бяха прекалено глупави или лениви, за да усвоят възпоменувателните техники и най-вече прекалено се страхуваха. Избягваха или отказваха да пият кала не защото се стремяха към по-ясен начин на виждане, а защото пътуването в самите тях ги ужасяваше. Рингесизмът ги привличаше заради най-основната причина: те усещаха, че Бардо и вътрешният му кръг са открили път към нещо огромно и важно, нещо над личните грижи, и отчаяно искаха да участват в движението му. Ако не бяха в състояние да разберат танца на чистия спомен в себе си, поне можеха да изпитат удовлетворението от силната религиозност. Домът на Бардо като че ли денонощно блестеше с мощ и загатване за възможности. За някои хора беше достатъчно да се греят на златните лъчи на светила като Данло, красивата и образована Нирвели или дори Томас Рейн, защото винаги е по-лесно да стоиш под светлината на друг, отколкото сам да сияеш. Мнозина говореха за нови насоки в еволюцията, за безграничните възможности на човешката раса, но малцина бяха готови да извършат дори незначителна промяна в самите себе си. Те мечтаеха да преобразят телата и умовете си в нещо ново, нещо огромно и прекрасно, но им липсваше смелостта сами да творят съдбата си. Мислеха си, че искат да станат богове, и някои от тях искаха да искат да открият път към божествеността, но бяха неискрени като богати звездители, които се преструват, че съчувстват на бедните и през цялото време трупат диаманти, огнени камъни и други скъпоценности.

И така, те се отказваха от калата и заместваха наркотика с възбуда, бъркаха религиозната ревност с истински екстаз, задоволяваха копнежите си за възвисяване с обещания и надежди и заобикаляха опасните опити да превъзмогнат себе си. По този начин те сами се предаваха и тласкаха човечеството към революция, вместо към еволюция. Бяха нервни и отчаяни хора, прекалено нетърпеливи да повярват, че Златният пръстен ще ги защити от яростта на Вилда или че ако се опитват да следват пътя на човек, станал бог, малка част от неговата божественост може да полепне по драпащите им пръсти. Това бяха неуспели и лъжливи търсачи и другите рингесисти презрително ги наричаха „божества“ или „кръщелници“. В началото на зимата на 2953-та година от основаването на Никогея тази фракция на кръщелниците все още наброяваше само една десета от последователите на Бардовия култ.

— Но с всеки ден стават все повече — призна една вечер на Данло Томас Рейн, след като му помогна да усвои четирийсет и първата възспоменувателна техника. Двамата се срещаха почти всяка вечер след вечеря — в онези вечери, когато Данло не можеше да посещава Тамара — и паметистът с радост го обучаваше на това изкуство. Макар че рядко го възнаграждаваше с похвали, Рейн го хвалеше непряко, негативно, като очерняше усилията и уменията на други. — Възспоменуването е най-коварното от всички изкуства: отначало всичко е в рози, рози, рози и съвсем скоро в тръни, тръни, тръни. Хората лесно се отказват. И някои никога не се научават на самодисциплина. За съжаление, страхувам се, че ако се опита да разшири този наш малък култ Бардо ще привлече тъкмо тях. Вече дадохме нашата кала на най-ярките в Града — кой тогава остава? А сега, искаш ли да се върнем към дереизма, или предпочиташ да продължим с митопоезията?

Естествено нито една от трите фракции не представляваше самостоятелна група, напълно отделена от другите. Мнозина от братството на калата се стремяха и към лична божественост, и към Единствения спомен. Мнозина търсачи щяха да пламтят за възвисяване като звезди в нощта, само за да се измъкнат някоя сутрин от леглото със зачервени очи обезсърчени, изпълнени със съмнения и охладнели към самите себе си и най-дълбоките си мечти. Малцина от тях можеха отново да разпалят страстта си, но повечето щяха да потърсят по-прости начини да потушат копнежите си. Никога не беше лесно да се определи кога търсачът е напуснал пътя си и е станал кръщелник на рингесизма, сляпо следващ пътя на други. Имаше такива, които обвиняваха другите в неискреност и безверие, а самите те изтръгваха вътрешните си очи и възторжено коленичеха, докато Данло или Бардо говореха за чудесата на древните еди. Домът на Бардо се превърна в нещо като арена, на която рингесисти от всички фракции се бореха помежду си за духовно превъзходство. Или по-скоро блестящо украсените му стаи бяха като декори на сцена: по всяко време из коридорите се мотаеха мъже и жени. Преструваха се, усмихваха се и сияеха, лицата им изобразяваха най-тъпи и прости гримаси в опитите им да излъчват аура на просветление. Държаха се така, както си представяха, че би трябвало да се държат божества, и неуловимо, бавно се мъчеха да се оформят един друг в идеализирания образ на съвършения рингесист. Хората винаги се стремяха да срещнат погледите на другите, винаги дълбоко се вглеждаха в очите, сякаш за да попитат: „Ти спомни ли си древните еди?“ Или: „Ти ставаш ли бог?“ И никой не беше по-страстен поклонник на тази игра от Суря Сурата Лал. Тя я играеше с Данло, Хануман и Тамара, играеше я и с братята Хър, играеше я с всеки нов рингесист, който идваше в дома на Бардо. Всъщност най-вероятно я играеше пред огледалото и със самата себе си.

— Тя няма истинска дарба за възспоменуване — призна на Данло Томас Рейн. — И това е жалко, защото полага огромни усилия. Даже прекалени, струва ми се.

В някои отношения Суря Лал бе типична представителка на онези, които се люшкаха между търсачи и обикновени последователи на Пътя. Макар че изобщо не беше ленива и притежаваше външен кураж и интелигентност, които заблуждаваха дори приятелите й (тя наистина бе рискувала живота си в опита си да освободи робите на Летосвят), когато настъпеше време да открие пътя в себе си, Суря премигваше с малките си зачервени очи, хапеше тънките си устни и ставаше упорита, тъпа и пасивна като мускусен бик. Нямаше въображение. И обработваше мнението на другите и се преструваше, че спомнянията й са по-дълбоки, отколкото в действителност. Тъй като се бе вкопчила в красотата на собственото си самомнение, колкото и да се опитваше, Суря винаги се проваляше в опитите си да приложи към себе си проникновенията на най-добрите си спомени. Тя се боеше от личностна промяна и завиждаше на онези, които не изпитваха такъв страх. Още от самото начало принцесата негодуваше срещу способността на Данло да прониква в сърцето на древните еди. Суря погрешно смяташе, че тази способност се дължи на калата и оттук идваше неодобрението й към този прекрасен наркотик.

Една вечер след церемонията я чуха да казва:

— Никой не знае дали първото възспоменувание на Данло е било велико, или просто е изпаднал в самозаблуда. Започвам да не вярвам в калата. Прекалено е опасно да я даваме на неопитни.

После Суря започна да не вярва в самия акт на възспоменуване. Завиждаше на Томас Рейн, Данло и честно казано, дори на Хануман ли Тош. Тъй като самата тя не притежаваше умение да разбира великите спомени, не можеше да учи и други на това изкуство, да стане наставничка и да се издигне в зараждащата се църква на Бардо. Затова се стремеше да контролира възспоменувателната церемония и в крайна сметка изобщо да я премахне. След удавянето на Айсъс Никитович Суря се обяви срещу даването на кала на нови рингесисти. Нейна беше идеята да заменят наркотика с обикновена морска вода. Тя умоляваше Бардо да направи тази промяна. И той, макар поради лични причини, се вслуша в настойчивите й думи. От вечерта на четирийсет и осмия ден на зимата онези, които носеха първата си покана за веселие, започнаха да получават вода като символ и причастие, докато по-опитните рингесисти отпиваха от скъпоценната мярка на Бардо своите две глътки кала. Нормално бе да се допусне, че това извращаване на церемонията ще отблъсне много хора, но по ирония на съдбата въздействието му се оказа положително. Сега неуспелите божества можеха да се събират в дома на Бардо без страх, че ще трябва да постигат нещо толкова трудно и опасно, като това да си спомниш себе си. Колкото до новопокръстените, изгарящи от желание да опитат свещения наркотик (в тази категория попадаха приблизително една трета от хората), те винаги можеха да се надяват да бъдат допуснати до избраните. Това би могло да стане, като присъстваха Поне на трийсет и три церемонии, изповядваха вярата, че човешките същества могат да станат богове само ако следват примера на Малъри Рингес и най-вече като даряват на Пътя поне една десета от земните си богатства и приходи.

— Трябват ни пари — призна Бардо една вечер. Беше събрал най-близките си в чайната стая. В този най-вътрешен кръг, разбира се, бяха Суря Сурата Лал и Томас Рейн, както и Коленя Мор, Нирвели, Хануман и Данло. След инцидента с Никитович братята Хър бяха загубили благоразположението му и затова не ги канеха на прекрасната чайна маса, за да пият редките чайове и гъсти кафета от Летосвят които Бардо поднасяше в малки бели чашки. — В момента за покана за спомнянията се чака двайсет и един ден — не можем да удовлетворим всички търсачи, които искат да дойдат на церемония в дома ми. Ето защо трябва да купим имот, който ще събира всички. На две пресечки от площад „Данлади“ има изоставена сграда и ми се иска да помислим за нейното закупуване. Величествена, прекрасна сграда. Но е ужасно скъпа. Както отбеляза братовчедка ми, единственият начин е за нея да платят новите рингесисти.

Бардо вече бе организирал култа си като повечето религии още от зорите на цивилизацията: той беше господар, първожрец и гуру на последователите на Пътя и управляваше всички църковни въпроси като абсолютен владетел. Всъщност нямаше действителна нужда да се съветва с други. Но по природа си бе разбран, мил човек, който обичаше доброто пийване и приятелските спорове. Сам беше поискал мнението им и затова се изненада, когато Томас Рейн каза:

— Кръщелниците и без това вече са прекалено много. Прекалено много нови рингесисти. Би трябвало да избираме най-добрите и да обезсърчаваме другите. Пътят не се нуждае от количество, а от качество.

— Категорично възразявам — отвърна Суря, като почука по чашата си. — Ние сме длъжни да разпространяваме Пътя на Рингес из Цивилизованите светове. А навярно и отвъд тях — навсякъде, където човешките същества все още са човеци.

Данло, който изобщо не разбираше от печелене и харчене на пари, погледна Бардо и каза:

— Ако поискаш от новите рингесисти да плащат пари, за да присъстват на церемониите, това е… все едно да продаваш калата, нали така?

— О, положението не трябва да се разглежда по този начин — възрази Бардо. — Ние — всеки, който нарича себе си рингесист — просто купуваме сграда. Ще я притежаваме съвместно, всеки рингесист ще има дял от нея съобразно приноса си към Пътя.

— Ами онези, които нямат никакви пари? — Е — отвърна Бардо, — те няма да имат никакъв дял от общата собственост.

— Но ще им позволиш да присъстват на церемониите така ли?

— Разбира се — каза Бардо. — Пътят на Рингес е отворен за всеки.

— Даже за автисти ли?

— Даже за автисти, млади приятелю.

— Ами Орденът? Послушниците и калфите, повечето академици… ами техният обет за бедност?

— Е, този въпрос е деликатен — каза Бардо, отпи от сладкото си черно кафе и си взе бисквита. — Ще искаме от всички нови рингесисти по една десета от цялото им имущество и приходи. Поне. Но една десета от нищо пак е нищо, а? Онези, които наистина са бедни, няма да плащат.

Докато Бардо и Данло спореха по финансови въпроси, стана ясно, че според бившия майстор малцина от Ордена наистина са бедни. Той отбеляза, че калфите и послушниците, които дори не притежавали дрехите на гърба си, често произхождали от богати семейства.

— От собствен опит зная, че всички обичат парите и всеки е скътал по нещо. А могат и да ги получат или да ги изработят.

— Аз дори не съм виждал градски диск — каза Данло. — Още по-малко съм държал пари в ръцете си.

— Е, това е заради начина, по който си израснал. Но дори Данло Дивия би могъл да намери пари, ако имаше чак толкова голяма нужда.

— Не мисля — възрази Данло. Всъщност той смяташе измислянето и използването на парите за шайда, за едно от най-ужасните извращения на цивилизацията и не можеше да си представи, че някога ще иска да има пари.

— Ако се налагаше, би могъл да се продаваш на Улицата на ягодите — каза Хануман ли Тош, който мълчаливо седеше в края на масата. Имаше предвид мъжките публични домове в най-долната част на Квартала на далечниците. Макар че не беше докоснал кафето си, очите му, движенията на ръцете му, цялото му тяло и същество изглеждаше наелектризирано от живост, сякаш бе изпил няколко чаши. Лицето му излъчваше съзнание за жестокостта на думите му. Тази рядка жестокост накара Данло да го погледне с отчаяние. — Прощавай, обидих те — каза Хануман. Говореше така, сякаш са сами на масата. — Не исках.

— Никой не би трябвало да се продава за пари — накрая каза с красивия си, сладък глас Нирвели. Тя носеше широк бял панталон и контрастът с черната й кожа бе поразителен. — Пътят на Рингес пари ли носи, или щастие? Удоволствието може да се купува и продава, отлично го зная, но щастието няма цена.

— Този разговор за пари ни унижава — отбеляза Томас Рейн. Лицето му излъчваше неодобрение.

— Парите са си просто пари — каза Суря. — И ние трябва да решим как да приемаме пари от онези от Ордена, които са в състояние да дадат своя принос. — Тя отправи на Бардо кратък укоризнен поглед, после продължи: — Младият пилот е прав, че повечето от Ордена са положили обет за бедност. Ето защо те не могат да притежават нищо, дори дял от обща собственост.

Бардо се оригна, махна с ръка, сякаш за да отпъди муха, и наглед безгрижно каза:

— Проблем със собствеността всъщност няма. Всички от Ордена, които не могат да имат собственост, могат да правят дарения на рингесисти. Дори да се наложи да го правят тайно. После тези рингесисти ще влагат даренията им от тяхно име. Това би трябвало да задоволи проклетите канони на Ордена.

Ако Суря Лал първа беше предложила да изцеждат пари от новите рингесисти и Бардо бе измислил как законно да въведат този десятък, на Хануман ли Тош принадлежеше заслугата за привличането на приток от новопокръстени, които скоро щяха неимоверно да разширят мащабите на новата църква. По същия начин пак той трябваше да бъде обвиняван за пълното покваряване на Пътя. Но за да опишем цялостно забележителното му преобразяване и издигането му в църквата, първо трябва да разкажем за неговия опит да разбере универсалния характер на страданието.

„Онези, които следват онази своя част, що е велика, са велики мъже. Онези, които следват онази своя част, що е низка, са низки мъже“ Това бяха думи на великия Лао Дзу, казани хилядолетия преди да се роди Хануман. Може би с тях той беше предрекъл удивителната кариера на Хануман, защото целият му живот представляваше трагично сливане на низкото и великото. Отначало обаче последователите на Пътя виждаха само великата му част. Той беше много млад, за да стане лидер на голямо религиозно движение. Някои смятаха, че е прекалено млад, но други отбелязваха, че когато се опитал да завладее Старата Земя, император Александар бил също толкова млад и че Джин Зенимура бил само с две години по-голям от него, когато напуснал Ордена на поетите-воини и основал заншин. Младостта на Хануман бе нож с две остриета, и двете насочени към неговото издигане: почитателите му използваха възрастта и постиженията му като доказателство за неговия гений, докато злословниците го смятаха просто за суетен младеж, изпълнен с претенции и неизпълними идеали, и не го възприемаха сериозно, докато не стана прекалено късно.

Навярно Данло бе единственият, който виждаше истинския потенциал на Хануман. Веднъж след пуста церемония, в която и двамата отпиха само солена вода, Данло откри приятеля си сам сред папратите до водопада в стаята за медитация на Бардо и каза:

— Най-опасният идеалист… е онзи, който притежава силата да осъществи идеалите си.

— И ти смяташ, че аз имам идеали? — изсмя се Хануман.

— Наистина, след вечерта на великото си възспоменуване в главата ти се е оформило нещо. Съдба и път за човешките същества. Почти го виждам. Никога не говориш за това, но в мълчанието ти, в сенките на твоите мисли… тази съдба си личи.

— Аз вярвам в свободната воля, трябва да го знаеш.

— Защо вече не можем да разговаряме? — попита Данло.

— Аз през цялото време приказвам. Но ти изобщо не слушаш.

— Но другите… те слушат, така ли? Кръщелниците. За тях думите ти са като живак и ти говориш ли говориш, и все повече хора чукат на вратата на Бардо, за да те слушат.

Как става така, че малцина изключителни хора могат да привличат вниманието на другите? Защо който и да е човек или цели тълпи хора трябва да стоят сред снежната виелица, омаяни да слушат думите на някой друг, да усещат пулсирането на страстта му и да се опиват от огъня в очите му? Ако е вярно, че Хануман ли Тош беше роден с дар слово, също толкова е вярно, че неговото образование и житейският му опит допринесоха за усъвършенстването на тази дарба. Никой никога не трябва да забравя, че той изучаваше една от най-старите дисциплини на Ордена, начин за връщане назад към пустините и горите на Старата Земя. За да сме точни, той бе кибершаман и на двайсет и една години почти беше усвоил различните състояния на компютърно съзнание. Това щеше да е от изключително значение за Ордена, за Никогея, за всички светове, на които живеят човешки същества, наричащи себе си цивилизовани. Но въпреки цялото си умение да влиза в интерфейс с кибернетичните пространства, той не бе пренебрегнал другите сетически науки. От йогините беше научил медитация, психеделика, телесни изкуства, рапсодия, мантра и вътрешен театър. От неврологистите: конфигуриране, лицев танц, ритуален анализ, митопоезия, харизма и външен театър. Всички сетически дисциплини участваха във фравашките лингвистични философии и Хануман овладя изкуството да използва словесни наркотици, за да успокоява чуждите подозрения. Научи се да анализира системите от вярвания и да проектира специфични словесни ключове, които освобождаваха слушателите му от затворите на концепциите им. И както за свой ужас скоро откри Данло, Хануман започна да изгражда в хората около себе си цели нови мисловни затвори, които ги заключваха в Ханумановите думи, в неговото въображение, в пламтящото му чувство за собствената му съдба.

В крайна сметка обаче именно великото му възспоменувание наметна на раменете му плаща на пророк. Той беше казал, че в древните еди е описана смъртта на един от боговете. Отначало мнозина му се присмиваха. Особено пилотите наричаха спомена му наркотична самозаблуда: нали преди шестстотин години Дарио Дръзкия бе картирал всички звезди и планети от осемнайсетия куп Дева, без да открие такъв бог, нито жив, нито мъртъв. Предсказанието — или споменът — на Хануман може би бързо щеше да бъде забравено, ако господарят пилот не се беше изказал толкова яростно срещу калата и възпоменувателните церемонии. Един ден в колегията на господарите Чанот Чен Цицерон използва спомена на Хануман като пример за опасността, която представлявал за Ордена култът на Бардо.

— Трябва да забраним на всички послушници и калфи да се свързват с култа на Бардо — каза той на събралите се господари. — Иначе умовете на най-умните ни младежи ще бъдат унищожени.

Сега господарят Цицерон имаше много врагове, не на последно място сред които беше независимият пилот Сондервал. По време на Пилотската война Сондервал се бе борил рамо до рамо с Бардо срещу Лиъполд Соли и господаря Цицерон. Тъй като мразеше господаря пилот и се надяваше да го унижи (и тъй като беше едно от най-арогантните човешки същества, които се бяха раждали), той реши да изпълни прищявката си и да замине за осемнайсетия куп Дева. На светлинния му кораб „Висша добродетел“ му трябваха само три дни, за да стигне до купа. Сондервал трябваше да определи точките на червената гигантска звезда, които Хануман бе съобщил на Данло. Той навярно беше най-добрият пилот в Града, навярно единственият, който можеше да използва хипотезата за континуума, великата теорема на пилотите, така, както би трябвало да се използва. Сондервал прекоси звездите от галактиката до купа Дева с един-единствен скок. Трябваха му петнайсет дни, за да открие трупа на мъртвия бог. Той беше голям колкото луна и имаше блестяща диамантена кожа, дебела петнайсет километра. Мозъкът му се състоеше от неврологици, каквито есхатолозите никога не бяха виждали. Както бе предсказал лануман, богът орбитираше около червена гигантска звезда, която Сондервал незабавно нарече Славата на Хануман. И наистина, това откритие донесе на Хануман слава. Донесе слава и на Пътя на Рингес. Половин ден след завръщането на Сондервал в Никогея новината за умрелия бог се Разпространи из целия Град.

— Това ще докаже силата на възспоменуването — каза Томас Рейн на Данло. — Сега всички ще дойдат при мен и ще поискат да им покажа пътя към древните еди.

Но Томас Рейн, който знаеше толкова много за възспоменуването и индивидуалния човешки ум, бе абсолютен невежа по отношение на масовата религиозна страст. Тази зима повечето от бъдещите последователи на рингесизма не дойдоха в дома на Бардо, за да бъдат напътствани от паметиста. Дойдоха, за да видят Бардо и Данло уи Соли Рингес и най-вече защото бяха любопитни за великото възспоменувание на Хануман. Искаха да са близо до него, да чуват гласа му, да докосват копринения ръкав на робата му, докато стояха и пиеха заедно с него ледено вино или ядяха пикантни меса в солариума на Бардо. Макар че Хануман никога не говореше за калата е никога вече не изрече ново пророчество, самото му мълчание създаваше атмосфера на загадъчност и сила. Той внимателно слушаше, докато непознати жени и мъже му изповядваха мечтите си, и през цялото време се вглеждаше в техните очи и скрити страхове, сякаш надникваше в самото сърце на древните еди. Почти всеки забелязваше неговото състрадание, рядкото му и уникално разбиране на чуждата болка. Самият той изгаряше от спомени, лицето му сияеше от съзнанието за ужасна и първична сила, скрита дълбоко в него. Хората усещаха това. Такова съзнание не може да се изгради само с воля, не може да се подправи с помощта на техниките харизма или външен театър. То е също толкова действително и непреодолимо, колкото електрическа буря в нощта, то е като мириса на озон във въздуха след удар на мълния. Хората се тълпяха около Хануман ли Тош, защото беше свързан с най-дълбоката сила и защото чрез него усещаха пулса на вселената, който бе по-жив и напрегнат, отколкото си бяха представяли, и безкрайно по-реален.

Скоро след великото си възспоменувание, след като се възстанови и започна да съветва рингесистите на събиранията у Бардо, той се зае да засили тази мрачна връзка. Тъй като искаше да научи всичко за болката и страданието, Хануман започна да води таен живот. Без знанието на колегите си сетици или на Данло, той започна да изкачва ледените скали на планината Атакел, извисяващи се като блестяща бяла стена над Елфовите градини. Обличаше камелайка с вътрешни нагреватели, обуваше контактни обувки и се изкачваше по неравните, разядени скали. Винаги се катереше сам, без помощта на въже или мрежа. Пръстите на ръцете му и лицето му многократно измръзваха и на два пъти загуби пръстите на краката си, след което трябваше тайно да му ги регенерират в клонистки дюкян. Много пъти беше близо до болката и ужаса от падане. Но сам, той можеше да познае само своя ужас и своята болка, затова потърси други възможности. Издирваше и участваше в турнири по заншин. Биеше се с юмруци, лакти и крака, докато и той, и противниците му потънеха в кръв и рухнеха от изтощение. Биеше се смело, никога не издаваше и най-малко напрежение или безпокойство и спечели много точки за демонстриране на съвършено отпусната и бдителна поза, въпреки опасността от осакатяване, а понякога, макар и рядко, от мозъчна травма и смърт. Други негови страсти не бяха толкова опасни, но бяха също толкова жестоки. Нощем навлизаше дълбоко в Квартала на далечниците и си купуваше извънземни наслади от извънземните Приятели на човека. Примамваше мъжки уличници и ги насилваше не защото това му доставяше удоволствие, а защото им причиняваше болка. Всъщност от половото сношение с извънземни женски и покварени, скулптирани млади мъже му се гадеше и той го правеше само за да открие докъде ще успее да издържи. Това спускане в мрака продължи през цялата дълга зима, като в същото време той изнасяше пред гостите на Бардо кратки проповеди за добродетелта на боговете и веднъж, когато Бардо бе болен след преяждане с шоколадови бисквити, Хануман лично проведе вечерната церемония в музикалния салон. Данло съвсем случайно (или навярно това беше съдба) откри тайния живот на приятеля си.

Една вечер, след като бе прекарал деня в изучаване на математиката на разклонеността, Данло се разхождаше из Стария град в търсене на кафене, в което да вечеря. Мислеше си за богата вечеря от курмаш, грах и ориз с шафран, когато зърна пред себе си Хануман, провиращ се сред кънкьорите по улицата. Приятелят му не бе облечен в цветовете на сетик — носеше официална камелайка и лъскава кафява кожа и можеха да го вземат за богат поклонник или далечник. Данло си помисли дали да не го повика, да го попита дали иска да си поделят огромна купа курмаш, но дрехите на Хануман и потайното му поведение го накараха да остане на разстояние. По чиста прищявка той реши да го проследи. Хануман зави по „Серпентината“ и тълпите се сгъстиха. Снегорините бяха натрупали блестящи бели преспи покрай улицата, блокирайки лентите за бавно пързаляне. Всички кънкьори бяха принудени да се плъзгат по ледената лента между тези снежни стени, а шейните летяха по средата на улицата. Данло трябваше да се пързаля плътно зад Хануман, за да не го загуби. Надути мъже и жени в скъпи кожи го блъскаха, препречваха му пътя и го стрелкаха с ядосани погледи, докато се промъкваше сред тях.

В края на Квартала на диамантите Хануман се отклони по странична плъзга. Червеният лед бе изцяло покрит със сняг и отначало Данло не разбра, че се насочват към Улицата на ягодите. После забеляза публичните домове от двете страни на пътя: студени каменни редици от къщи без осветление и прозорци. Улицата беше мрачна и пълна с контрабандисти, богати мъже и жени на средна възраст, жадни и нервни под качулките си. Пред вратите на публичните домове стояха красиви момчета и млади мъже, облечени в тесни копринени камелайки. Сред тях се разхождаха опасни наглед сводници, които грубо подсвирваха на минувачите. Данло изпитваше силното чувство, че е попаднал на място, на което не би трябвало да е, че много погледи го наблюдават, преценяват и се чудят какво може да търси тук млад пилот. Самият той се питаше как Хануман може да се пързаля по улицата с такова невероятно спокойствие, сякаш мирисът на тамян, парфюм и горящ джамбул му е съвсем познат. Мисълта, че Хануман може да има вкус към млади мъже, го забавляваше и безпокоеше. Очакваше, че приятелят му всеки момент ще спре пред зловещата врата на някой от бордеите, но Хануман внезапно зави в някаква тъмна алея и изчезна.

Вече силно обезпокоен, Данло го последва по ледения процеп между два бордея, които бяха построени толкова близо един до друг, че двама мъже не биха могли едновременно да се промъкнат помежду им. Беше съвсем близо до края на квартала. Пред него в мрака блестеше снежен насип, отделящ публичните домове от грохнали стари сгради, които може би бяха изоставени още преди три хиляди години. Данло си помисли, че тези грозни постройки сигурно са кръчми, защото въздухът миришеше на печен хляб и сладкиши, сирене и силка, чесън и месо, печено на открит огън. Улицата на ягодите минава край Квартала на камбаната, наречен така, защото от въздуха мрежата му от улици прилича на огромна лилава камбана. Изглежда, Хануман се насочваше нататък и имаше намерение някак си да влезе в квартала.

Данло не разбираше как може да стане това. Улицата на ягодите е червена плъзга, докато всички улици в Камбаната, освен главната, са лилави. В Никогея червените плъзга се свързват само с основните оранжеви писти или помежду си. Червените улици никога не се вливат в лилавите. Затова Градът понякога представлява топологичен кошмар и пътуването между кварталите често е заобиколно и трудно. Много отдавна Арбитъра беше заповядал Градът да бъде построен по този начин с цел да изолира различните секти и извънземни раси в случай на необходимост и да затвори улиците при бунт или война. Хората обаче бяха провалили плана му почти от самото начало. На много места хариджани и други бяха направили нелегални бели улици, свързващи червените и лилавите плъзги и съответно различните квартали.

Данло предположи, че е открил една от тези нелегални улици, защото алеята не бе задънена, както би трябвало.

Тя пресичаше насипа, минаваше през някакъв неосветен тунел и се вливаше в тесен леден тротоар, водещ към Камбаната. Данло енергично последва Хануман по този тротоар, после по добре осветена плъзга, от двете страни на която имаше жилища и различни магазини. Видя го да влиза в ресторант без прозорци — мръсна стара сграда от лющещ се пясъчник, която човек спокойно би могъл да подмине. Данло застана от другата страна на улицата, загледа се във вратата на ресторанта и се зачуди какво да прави.

Наложи се да чака дълго. Беше много студено — студ, който някога бе наричал хараду. Отново започна да вали. Милиони изящни снежинки танцуваха на лилавата и розова светлина на огнените глобуси. Навсякъде около него се носеше миризма на пикантни храни. По-късно вечерта Данло имаше среща с Тамара. Трябваше да се нахрани, за да се подкрепи. Накрая реши да влезе в ресторанта, макар да виждаше, че е частен, а нямаше пари. От пристигането си в Никогея се бе хранил само в безплатни ресторанти и беше пълен невежа в размяната на пари за храна.

Посрещна го изтощена жена в червено кимоно, взе кожите му и го попита дали иска маса.

— Всъщност не — отвърна Данло. — Исках да се срещна с… един приятел.

— Приятелят ви пристигнал ли е вече?

— О, да, сигурен съм, че е тук.

— Бихте ли ми казали името му? Данло, който все още се подчиняваше на алалойската забрана за изричане на истински имена, отвърна:

— Най-вероятно не ви е дал името си.

— Редовен клиент ли е, или нов?

— Струва ми се… че не е идвал тук повече от един-два пъти.

Жената неодобрително огледа изтърканата му спортна камелайка, брадата и чорлавата му коса със забодено в нея перо и каза:

— Бихте ли го описали?

Данло наведе глава от гняв и срам и й обясни как изглежда Хануман.

— Имате предвид знатния Хироши ли Тал от Симум — каза жената. — Той е един от най-видните ни редовни посетители. Последвайте ме, моля, ще ви отведа на масата му.

Тя отвори вътрешната врата и го въведе в богато украсено и уютно помещение. Светлината беше приглушена, така че отначало Данло не успя да види почти нищо — само полирани стени от каменно дърво, вилици и ножове от блестяща стомана и тъмните лица на клиентите по масите. Замаяха го прекалено много усещания — миризма на цвъртящо месо, сподавени разговори, дим от камина, ледено вино и пот. От всичко тук му се гадеше, но в същото време всичко странно го привличаше.

— Заповядайте — каза жената. — Добър апетит. Хануман седеше на тапициран с кожа стол с гръб към стената.

— Здравей, Данло — каза той. — Чудех се кога ли ще влезеш.

Данло удивено го изгледа и попита:

— Знаел си, че те следя?

— Сетиците би трябвало да знаят такива неща, нали?

— Исках да видя… къде отиваш — усмихна се Данло.

— Е, ето ме — отвърна Хануман. — Ето ни. Защо не седнеш?

Данло седна и си свали ръкавиците. Пред него бе най-странната маса, която беше виждал: имаше осмоъгълна форма и половината откъм неговата страна бе от черно каменно дърво, докато другата беше по-ниска и покрита със злато. Между двете половини минаваше плитка бразда. Данло тъкмо се канеше да заговори за тази уникална маса, когато сервитьорът им донесе поднос с начупени ядки кона в лют сос.

— Вечерял ли си? — попита Хануман. — Аз вече поръчах, главно меса, но ще има и друга храна. Тук всички, които седят на една маса, трябва да си поделят храната.

Данло хвана кестените пръчици за хранене и лапна няколко ядки. Бяха много лютиви и много вкусни.

— Откъде имаш пари, за да се храниш тук? — попита той. — А и я се погледни — какви дрехи! И защо се представяш за симумски архитект? Нали мразиш архитектите?

Приятелят му просто седеше, отпиваше от червеното си вино и го гледаше.

— По-добре си върви — накрая каза той.

Думите проникнаха в ушите на Данло като капки горещ восък. Той бавно поклати глава, неспособен да разбере защо Хануман му казва такова нещо.

— Да, върви си — повтори Хануман.

— Сериозно ли говориш? — попита Данло. — Защо тогава ме покани да седна?

Хануман отпи още една глътка вино, взе ножа си и леко прокара острието му по дланта си. Изглеждаше озадачен, потънал в себе си, натъжен. Някой провидец би могъл да каже, че е изпълнен с угризения за събития, които все още не са се случили. Данло се зачуди защо приятелят му посещава такъв долнопробен ресторант, при това често. Във въздуха тегнеше атмосфера на очакване, от която му се гадеше и която го караше да иска да избяга. И тъкмо понечи да се сбогува, когато Хануман внезапно се усмихна и каза:

— Не, остани. Трябва да останеш. Помислих си да пощадя чувствителността ти, но това е тъпо от моя страна. Моля те, остани.

Хануман вдигна кристалната гарафа и го попита дали иска вино. Данло кимна. Докато гледаше как рубинената струя се излива в бокала му, усети в салона едва забележима промяна. Всички гласове бяха стихнали. Точно под тях имаше маса от злато и дърво, на която седяха две двойки. Единият от мъжете беше смръщен контрабандист. Придружаваше го елегантно облечена обикновена уличница, която ако не бяха татуираните й устни и очертаните с червено очи, можеше да мине за съпруга на посланик. Другите мъж и жена имаха яркозелени очи, прекалено огромни за деликатните им лица. Очевидно бяха скулптирани далечници от някой нецивилизован свят и не бе ясно как така са седнали на една маса с престъпник и курва. Всички клиенти в салона гледаха към тях — всъщност по-скоро към дребния мъж, застанал до златната половина на масата. Мъжът бе готвач, изцяло облечен в бели памучни дрехи. Носеше бял тюрбан, бели пантофи и бели памучни ръкавици. Но всичко това беше изцапано с тъмночервени петна. Готвачът взе купичка с олио от стоманена количка до масата, бързо го изля върху златната повърхност и после равномерно го размаза с широка четка.

— Златото се нагорещява най-съвършено от всички метали — поясни Хануман. — Тъкмо затова масите са изковани от златна сплав.

Беше очевидно, че готвачът се кани да приготви ястие за постоянните клиенти. Данло не можеше да каже как се нагорещява масата — навярно с плазма или струи възпламенен водород, — но съвсем скоро тънкият пласт олио започна да пуска мехурчета и да дими. Готвачът бръкна в кошничката под плота на количката и измъкна за шията тлъст, съпротивляващ се женски хлъзгар. От муцуната до опашката тялото на животното представляваше потръпваща розово-бяла маса, от която капеше кръв — само преди минута помощниците на готвача го бяха одрали в кухнята. Дребният мъж го вдигна така, че всички да могат да преценят големината и пола му. В другата си ръка държеше метално устройство, което приличаше на орехотрошачка, и бързо строши всички крака на хлъзгара. Четирите движения бяха изпълнени толкова внезапно, че Данло почти не можа да повярва. Седеше замръзнал на стола си, стискаше зъби и наблюдаваше. Хлъзгарът остана странно неподвижен, но когато готвачът го метна върху масата, нададе ужасен свистящ писък — като всички хлъзгари, когато са смъртно ранени. Опита се да отскочи от горещата повърхност и да избяга, но скупчените му крака бяха напълно безполезни и не можеха да намерят опора върху цвъртящото олио. Единственото, което бе в състояние да прави, беше панически да се върти, докато цвъртеше, подсвирваше и пищеше.

— Не! — промълви Данло. — Не, не, не!

— Този метод кара животното да отделя огромни количества адреналин преди да умре — поясни Хануман, отпи от виното си и тъжно се усмихна. — Някои казват, че така месото става с по-остър вкус. Поне със сигурност е по-прясно. А сега да видим дали има малко.

Готвачът вече бе извадил ножовете си и ги бе вдигнал над животното, в чиито тъжни черни очи все още гореше живот. После с поразителна сръчност замахна и изведнъж хлъзгарът се оказа на парчета, които се пържеха в горещото олио и в собствената си кръв. Кръвта цвърчеше по златната повърхност, стичаше се в жлеба и изчезваше в тъмната дупка в ъгъла на масата. Готвачът използва част от кръвта, за да залее черния дроб, момиците и други парчета месо. После подправи соса със сок от снежна гергина и други цветя, като през това време отдели костите, вътрешностите и другите карантии. Данло се зарадва, че от разсечената утроба не се появи малко хлъзгарче, макар че явно някои от посетителите останаха разочаровани. Когато ястието най-после беше готово, готвачът го поднесе в изящни бели чинии, гарнирано с нарязани портокали и свежа мента. После се поклони и започна да бърше ножовете си с мека кърпа.

— Много изискано ястие — каза Хануман. — Все пак трябва да ти кажа, че никога не съм харесвал хлъзгари.

Данло чуваше гласа на приятеля си да съска от мрака, но не можеше да го погледне. Потеше се, дишаше с усилие, дланите му бяха притиснати към челото. Седеше абсолютно неподвижен, замаян и поразен от онова, което току-що бе видял.

— Ти… беше прав — каза той, когато най-после успокои дишането си. — Не трябваше да оставам.

— Но тогава никога нямаше да видиш изкуството на одори — възрази Хануман. — Не ми ли каза веднъж, че човешкото същество никога няма достатъчно опит?

— Но убиването на хлъзгар по този начин… това е шайда. — Данло погледна свещите на тавана и си спомни: „Шайда е онзи, който реже месо от живо животно“.

— Мислех си, че би трябвало да си доволен, че някои цивилизовани хора отхвърлят култивираното месо в полза на истинското.

Данло се загледа в клиентите, които ядяха вечерята си, и за първи път от години каза молитва за душата на убито животно.

— Пела Чуриянима — прошепна той, — ми алашария ла шантих, о шантих Л’Али.

— Разбира се, жестоко е — продължи Хануман, — но всяко убийство е жестоко.

Данло го погледна и отвърна:

— Грешно е да убиваш.

— Но твоите алалои убиват животни, нали? Мислех си, че си свикнал с гледката на убийството.

— Ловецът никога не убива… заради самото удоволствие — възрази Данло. — Алалойският мъж убива, за да живее. Просто защото няма друг начин.

— Някога виждал ли си котка да си играе с мишка? — попита Хануман.

— Никога не съм виждал мишка, но зная за снежните тигри. Хануман хвърли поглед към вратата на кухнята, после каза:

— Ти си дал обет за ахимса, Данло, и аз се възхищавам на верността ти. Уважавам я, макар да си мисля, че е малко тъпо. Но самият ти признаваш, че убийството е неотменна част от живота. Ако е така, защо да не му се наслаждаваме? Защо да не възхваляваме самия акт и да харесваме всичко в него?

Данло тъкмо се готвеше да му отговори, когато от кухнята се появи готвачка, едра жена с месести ръце и мрачно лице. Тя избута право до масата им стоманена количка с чекмеджета. На Данло му се прииска да се изправи и да избяга, но като че ли всички в ресторанта гледаха към него. Докато готвачката със сумтене се навеждаше да запали горелките под масата, той си каза, че това изкуство на пържене на живи животни е просто поредната проява на упадък на цивилизацията. Дясната му страна го зовеше да избяга колкото може по-бързо, но лявата му страна нашепваше да остане и да се поучи от този упадък. Подобно на морска птица, попаднала в океански лед, той седеше замръзнал на мястото си и гледаше как готвачката намазва златната маса с оранжево олио. Разбираше, че в удобните си кафенета, сред топлина и разкош, в уединението на професиите си, в своето трупане на познания или пари, в лесните си забавления цивилизованите хора толкова са закостенели и са толкова откъснати от живота, че не виждат нито ужасите, нито красотата на света. Различните наркотици и форми на изкуство, толкова разпространени в Града, бяха път към насилствено и изкуствено разбиране на красотата. Мерзостта, която се извършваше пред очите му, беше опит на изчерпани хора да преживеят — в безопасност — пълен ужас. Данло мразеше хората за това, че се нуждаят от такива стимули. Бе ужасен, откривайки това след седемгодишен престой в Никогея. Част от него беше свикнала с възприемането на цивилизоваността. Всъщност в този момент дясната му страна презираше лявата, докато стомахът му кипеше и се свиваше от миризмата на горещо олио. Той гледаше как готвачката отваря стоманено чекмедже, натъпкано с пресен сняг. Когато жената измъкна снежен червей, дълъг колкото предмишницата му, и го вдигна пред него, за да го види, Данло притисна юмрук към корема си. За първи път съзираше част от представата на Хануман за техния свят: че всички хора копнеят за страдание също толкова инстинктивно и яростно, колкото и за щастие.

— Това е шайда — каза Данло, после наведе глава към Хануман и прошепна: — Кажи й, че сме променили решението си.

— Нима? — попита приятелят му.

— Моля те, кажи й да спре.

Повърхността на масата беше съвсем гореща и готвачката вдигна снежния червей над нея. Той се опитваше да се навие и жената с усилие успя да го изпъне.

— Не, недей! — внезапно извика Данло. — Не знаеш ли, че Аулии… има рядка чувствителност към топлина?

Но готвачката не го слушаше. Нямаше да е първият новодошъл, загубил апетит. Готвачите в ресторанта имаха инструкции да се подчиняват само на заповедите на редовните клиенти и тъй като Хануман мълчеше, тя пусна червея върху масата.

— Не!

Разнесе се внезапно цвъртене и пред очите на Данло червеят заподскача и започна да се гърчи в горещата мазнина. Опита се да се увие, но протеините в сегментите му се скъсяваха, втвърдяваха и пържеха. С опакото на ножа готвачката го търкаляше назад-напред по масата. И животното не преставаше да се гърчи. Гърчеха се и червата, стомахът и хранопроводът на Данло, и кипяха в силни киселини. Очите му се насълзиха, гърлото му гореше. Той се закашля.

— Не го оставяй да умре по този начин! — помоли приятеля си Данло. — Нервите на Аулии са скрити… толкова дълбоко.

Омразата го давеше прекалено силно, за да е в състояние да каже нещо повече за анатомията на снежния червей. Искаше му се да обясни на готвачката, че когато изгарят, повечето животни изпитват болка за съвсем кратко време, защото най-чувствителните на топлина нерви са съсредоточени по кожата и бързо загиват. Искаше му се да каже на Хануман и на всички редовни клиенти в ресторанта, че съзнанието на снежния червей е различно от това на другите животни. Съзнанието на снежния червей за студа и топлината — за всичко — беше разпространено във всяка тъкан и клетка на тялото му. Снежният червей бе невероятно чувствителен към топлина. Щеше да мине много време докато умре, гърчейки се на масата, и всеки миг на горене щеше да продължава вечно.

— Убий го веднага — помоли Данло. — Моля те, веднага.

Но готвачката само му се усмихна с тънките си устни и обля целия червей с кехлибарена течност — навярно коняк или друг алкохол, — която засъска и вдигна пара. С помощта на малка ръчна запалка жената запали течността и сега червеят се гърчеше в облак от сини пламъци.

— Кажи й да го убие — рече Данло, яростно се вгледа за миг в очите на Хануман, после отново върна поглед към червея.

— Не мога — отвърна Хануман.

— Кажи й!

— Безсмислено е. След няколко секунди тя ще нареже червея на парчета и всичко ще свърши.

— Няма… да свърши — задъхано каза Данло. — Така не можеш да убиеш червей. Всеки сегмент… има свой собствен живот. Готвачката може да нареже Аулии в чинията ти, но парчетата още ще са живи.

— Тъкмо така се яде това ястие — отвърна Хануман. Гласът му беше абсолютно безизразен и в очите му нямаше нищо друго освен отражението на червей, гърчещ се в сини пламъци.

— Но червеят първо трябва да се убие!

— Сигурен съм, че готвачката не знае как.

— Трябва да се убие! — повтори Данло.

— Тогава може би ти трябва да го убиеш.

— Не мога — каза Данло. — Знаеш, че не мога.

— Да, това ще е ужасна постъпка — рече Хануман. — От състрадание към всички живи неща ти си се заклел никога да не нараняваш нищо, дори умиращ снежен червей.

Известно време, което му се стори цяла вечност, Данло не бе в състояние да помръдне. После отново погледна снежния червей и сърцето му внезапно пламна в огън. Той почти скочи от стола си, наведе се над масата, пъхна ръце в сините пламъци и хвана животното. Колкото можеше по-бързо стисна единия му край между палеца и показалеца си и по алалойски прокара пръсти нагоре-надолу по червея, като силно натискаше и спукваше нервната тръба сегмент по сегмент. Когато свърши, Данло го хвърли пред Хануман и се изправи, разперил обгорените си, мазни ръце.

— Какво ти става! — извика той на Хануман.

А приятелят му просто му се усмихна, погледна червея и отвърна:

— Сега вече разбираш.

И Данло наистина разбираше, и това разбиране беше болка, пламтяща в него по-силно от всяка болка, която бе познавал, Изпитваше дълбока омраза, омраза към Хануман и към удивените клиенти, омраза към самия себе си. Лицето му приличаше на горяща маска от кожа, която го задушаваше и ослепяваше. Той се наведе напред и хвана ръба на масата. Беше направена от плътно черно дърво и злато и тежеше ужасно, но с едно-единствено напрягане на мускулите си Данло я изправи и я преобърна. Тя се стовари на пода. Бокалите, чиниите и вазата с цветя се разбиха и из тъмното помещение се пръснаха парчета порцелан. Без да спира или да се замисля, Данло се хвърли към друга маса, на която готвач пържеше скариди, и прекатури и нея. После намери маса, на която в прозрачна тенджера кипеше омар, и повтори същото, без да чува писъците на клиентите, залети с кипяща вода, без да вижда разярените им лица. Двама готвачи се опитаха да му препречат пътя и да го хванат, но той ги отблъсна и избяга от салона. После грабна кожите си и се втурна навън в снежната буря.

Когато потъна в мрачните, лъкатушещи плъзги на Камбаната, Данло най-после спря и прошепна:

— О, Хану, Хану, защо наруших обета си?

Той погледна към един от огнените глобуси и там, сред прекрасните пъстри пламъци видя да му се усмихва лицето на Хануман. Част от него, неговата дясна страна очакваше Хануман да изтича от ресторанта и да му се извини. Но лявата му половина нашепваше, че това никога няма да стане.

ГЛАВА 22ОГНЕНАТА ПРОПОВЕД

На втория ден от дълбоката зима Бардо завърши преговорите за закупуване на катедрала в Стария град. Това наистина беше прекрасна сграда от древен камък с високо извисяващи се арки. По време на управлението на господаря Джему Флоутоу секта кристияни я построила близо до Академията с надеждата да привлече млади послушници към почитането на богочовек, когото наричали Месията. Но кристиянството било упадаща, болна религия, в чиито древни доктрини и ритуали имало също толкова жизненост, колкото в беззъб старец, отдавна минал последното си завръщане към младост. Кристияните не успели да се наложат в Никогея и затова продали красивата си черква и напуснали Града. В продължение на тринайсет века различни вложители и собственици я бяха поддържали в добро състояние. Бардо я купи от група архитекти, известна като Универсалната църква на Еде. Те също бяха напуснали Никогея, при това съвсем наскоро, не защото религията им загиваше, а тъй като се страхуваха, че светлината на Вилда скоро ще унищожи Града. Всъщност, тъй като бяха притежавали катедралата само двайсет години и изобщо не я бяха използвали, те отчаяно искаха да я продадат. И затова Бардо я купи за много по-малко пари, отколкото струваше в действителност. За да отбележи търговската си победа — и за да се подготви за годишнината от предполагаемото възнесение на Малъри Рингес в небесата — той обяви празник. На деветнайсетия ден от дълбоката зима на Огнения пръстен щеше да се проведе масово веселие, най-голямото събиране и тържество, което беше виждал Градът.

„Всички са поканени!“ Това бе посланието, записано на дискове-покани, които последователите на Бардо разпространяваха из четирите квартала на Никогея. Макар че никой не знаеше колко хора могат да присъстват на веселие на открито посред най-дълбоката зима, Бардо беше избрал най-големия от градските ледени пръстени. Естествено, когато научи, че хиляди любопитни ще се съберат на най-близкия до Академията леден пръстен, господарят Цицерон се разгневи. Но нямаше какво да направи — всички градски ледени пръстени бяха обществена собственост. Въпреки че замбоните на Ордена поддържаха всички улици и пръстени в Града (освен нелегалните), господарите на Ордена не можеха да забраняват на хората да се събират където си искат. Разбира се, те бяха в състояние да забранят на всички от Ордена да присъстват на веселието, но господарят Цицерон смяташе, че е възможно никой да се подчини на такава забрана, и затова благоразумно попречи на господарите от Тетрадата да издадат официално нареждане.

По много начини обаче той даде да се разбере, че Орденът не одобрява веселието. Отказа да заеме на Бардовата църква който и да е от подвижните затоплящи павилиони и в продължение на петнайсет дни преди празника не позволяваше на замбоните да се грижат за Огнения пръстен и съседните улици, така че ледът в целия район се покри с пукнатини и стана почти непроходим. И накрая господарят пилот свадливо заяви, че всички ресторанти и тоалетни на Ордена край ледения пръстен ще бъдат затворени. Но Бардо реши всички тези проблеми и ги превърна в свои преимущества.

Деветнайсетият ден от дълбоката зима беше ясен и ужасно студен. Небето бе съвършен синьо-черен кръг, безмълвно надвиснал над Огнения пръстен. Самият пръстен — леден кръг с диаметър четиристотин метра — блестеше като червено огледало на светлината на изгряващото иззад планините слънце. Около пръстена имаше много павилиони, големи отворени палатки от алена коприна, която плющеше на вятъра. Последователите на Пътя ги бяха издигали цяла нощ, а Бардо беше платил за тях с парите, събрани от новите рингесисти, също както бе платил и за павилионите с храни, осейващи леда на пръстена. Беше наел готвачи от най-добрите ресторанти в Града, от улични търговци бе купил огромни количества храна и напитки. Когато започна да се затопля и първите хора заприиждаха в пръстена, от павилионите вече се носеше миризмата на печени сладкиши и хляб. И на джамбалая15, лютиво къри и стотици други ястия. И непрестанно пристигаха все нови хора, които се трупаха на групички, ядяха апетитните деликатеси и пиеха кафе, шоколад и гореща бира. По обед се бяха събрали над три хиляди души.

После на издигнатата до южния край на пръстена дървена сцена засвириха музиканти и звуците на гошарпите и кънтящите барабани можеха да се чуят из целия Град. Улиците, водещи към пръстена, бяха изпълнени с хора. Тъй като ледът на тези плъзги бе напукан и на места покрит със сняг, те трябваше да свалят кънките си. Бардо успокои нетърпението им, като пусна сред тях стотици нови рингесисти, разнасящи кани с бира и вино. Беше отпуснал от собствените си складове сушени семена от трия и гъби теонанкатл, бе осигурил малки копринени кесийки тютюн, тоалач и марихуана, а също и други растения за пушене. Движението по „Серпентината“ покрай северния край на пръстена беше бавно и от тълпите се вдигаха облаци син дим. Стотици лули тлееха с червени и оранжеви пламъчета, милиони малки семена от трия пукаха и отделяха във въздуха психеделични пари. Навсякъде можеше да се види постоянен поток от хора, които се смееха, пееха и взаимно повдигаха духа си. Когато влизаха в ледения пръстен, повечето от тях вече бяха леко опиянени от този дим. И те се събираха рамо до рамо пред сцената, докато музиката на мантрите вибрираше в корема и по гърба им. Това бяха богати звездители, облечени в чуки и пелерини, дрипави автисти с боси, измръзнали нозе, контрабандисти, афазици, поети-воини, паратанцьори, архати и много, много академици в пъстрите кожи на съответните си професии. Там бяха почти половината от членовете на Ордена и спокойно стояха сред хибакушите, хариджаните и другите жители на Града. Хората прииждаха цял следобед — огромен развълнуван рояк от човеци и дори неколцина любопитни даргини и фраваши.

— За Бога, тук трябва да има осемдесет хиляди души! — възкликна Бардо. Той стоеше в огромен павилион в дъното на сцената. Мантра-музикантите бяха престанали да свирят и сега подиумът пустееше, което позволяваше на събралите се в павилиона да гледат към ледения пръстен. Бардо отправи очи към морето от хора, което се вълнуваше и чакаше под него, и се разсмя. — Навярно даже деветдесет хиляди — о, това ще е паметна нощ!

От дясната му страна стоеше Данло, отляво Хануман ли Тош. След вечерта в ресторанта двамата не си говореха и сега помежду им се издигаше стена от дребни любезности, официалности и напрегнато мълчание. Данло също гледаше към множеството и броеше присъстващите. Беше почти тъмно, но все още можеше да вижда черните, белите и кафявите лица, които лъщяха пред него.

— Преброих… деветдесет и шест хиляди — каза той. Трябваше да вика, за да го чуят сред рева от гласове, изпълващ пръстена. — И четирийсет и девет извънземни.

Бардо ахкаше, хъмкаше, поглаждаше брадата си и изглеждаше много доволен. С обточените си със злато черна кожена роба и пелерина той представляваше внушителна фигура. Всички рингесисти в павилиона — Суря Лал, Томас Рейн и хората от вътрешния кръг, както и много кръщелници, поднасящи горещи напитки и изпълняващи важни поръчения — гледаха към него в очакване да ръководи празненството. Той се усмихна на Хануман, оригна се и каза:

— Толкова много хора — кой някога е виждал толкова много хора?

Хануман беше облечен в официалната си роба на сетик. На главата си носеше оранжева сатенена шапка. Той мразеше всякакви шапки, дори в студени, ветровити нощи. Носеше я само за да не се вижда сетическата му хиюма — хромиран шлем от неврологици, покриващ главата му от челото до тила.

— Тук има деветдесет и шест хиляди триста деветдесет и един човека — каза той. Очите му бяха широко отворени, но слепи поради интерфейса с компютъра. Сетическата хиюма генерираше мощно поле, подхранващо мозъка му с информация. — И докато разговаряме, пристигат още.

— Време е да започнем с речите — каза Бардо. — Преди да е станало прекалено студено.

Очите на Хануман започнаха да се проясняват и той внимателно погледна към хората долу. За Данло бе очевидно, че за малко се е изключил от компютъра и че сега вижда с очите на сетик.

— Струва ми се, че бихме могли да ги отворим още повече — отвърна Хануман.

— С още музика ли? — изкънтя гласът на Бардо. Хануман кимна.

— Обаче бих предпочел да минем без импровизаторите и да отложим певците за по-късно. Сега ще е най-добре да повикаме концертистите. Трябва да свирят не повече от петнайсет минути.

— И после речите, така ли?

— И после речите — потвърди Хануман. — Но не трябва да са повече от пет.

— Включително моята ли? — попита Бардо, намръщи се и заудря с крака по дървото с такава сила, че цялата сцена се разтресе.

— Твоята реч — поясни Хануман — ще мине като част от церемонията с калата. И остават още пет.

— Речта на Данло, разбира се — каза Бардо, усмихна се на Данло и вдигна огромната си ръка, облечена в златна кожена ръкавица. — И на братовчедка ми. И не трябва да пропускаме Томас Рейн. Предполагам, че ще се наложи да включим и Джонатан Хър.

Хануман поклати глава.

— Аз бих променил реда в зависимост от пола. Първо трябва да е Томас Рейн, после Суря и Данло. А след това трябва да позволим и на Нирвели да говори. Чувал ли си я? Тя има изящен стил, мощен глас — като всяка куртизанка.

— Предпочитах да говори Тамара — възрази Бардо. — Но тя ми каза, че тази вечер имала ангажимент. Жалко.

Данло и Хануман се спогледаха. И двамата знаеха, че Тамара е отклонила предложението да присъства на веселието, защото не обича Хануман.

— Някой ден ще убедим Тамара да сподели своите спомени — отвърна Хануман. — Но тази вечер от името на куртизанките ще трябва да говори Нирвели.

— Ти ли ще си последен? — попита Бардо.

— Така ще е най-добре.

— За Бога, иска ми се да можехме просто да спазим първоначалния план.

Хануман се усмихна и каза:

— Когато съставяхме плана, заложихме в него възможности за промяна, защото знаехме, че може да се наложи.

Бардо отново се намръщи. Беше очевидно, че не му е приятно да позволява на Хануман да му помага, в ръководството на веселието. Всъщност Хануман бе истинският архитект на всичко, което ставаше тази вечер. Тъкмо той беше предложил да раздадат наркотици на хората, той бе Уредил фравашките напеви, мелодичните поеми и телесната музика, които да отворят тълпата за техните думи. Той беше майстор на надайога, йогата на звука, и грижливо бе разположил решетките сълки, които изпълваха ледения пръстен със симфонии, барабанен ритъм и мистични мелодии, които въздействаха на тялото и мозъка. Той беше подредил лазерите и дисковидните лунни светлини и бе надзиравал монтирането им около пръстена. Той беше свързал Цялата тази апаратура със скрития под сцената главен компютър, а после се бе включил в него, за да контролира всичко. Като сетик, Хануман беше чувствителен и към най-незначителните промени в съзнанието на хората и можеше да чете настроението им със същата лекота, с каквато алалойският ловец разпознава следите на мечка в снега. Можеше да променя това настроение и съзнание. Манипулирането на масите хора представляваше непростимо нарушение на сетическата етика. Данло мразеше това негово умение, но в същото време то го омайваше. Той видя, че Хануман мило се усмихва на Бардо, и внезапно разбра, че приятелят му се готви да го предаде.

— Тревожа се — каза Бардо на Хануман, изду тлъстите си бузи и изпусна огромен облак пара. — Тревожа се, че ще се компрометираш. Тук има и други сетици. Със сигурност ще открият, че си замесен във всичко това.

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Е, ще те отлъчат от Ордена.

— Това ли е най-ужасната участ, която може да ме сполети?

— Значи си готов да напуснеш Ордена, така ли?

— На Ордена ли трябва да остана верен — попита Хануман, — или на Пътя на Рингес?

— За Бога, надявам се, не ме обвиняваш, че насила съм те накарал да вземеш такова решение!

— Никой не ме е насилвал за нищо — отвърна Хануман.

— Знаеш ли, надявам се — каза Бардо, — че на никого няма да не му се наложи да вземе такова решение.

— И това не е несправедлива надежда. Аз също я споделям. Тазвечерното веселие би трябвало да сближи Ордена и Пътя.

— Или да ни унищожи — каза Бардо.

— Не — увери го Хануман, — няма такава вероятност.

— Е, даже да ни унищожи, надявам се, че хората никога няма забравят Пътя на Рингес.

— След тази вечер няма да го забравят — отвърна Хануман, обърна глава и срещна погледа на Данло. Лицето му бе студено, бледо и изпълнено с очакване.

После Хануман се усмихна и каза:

— Сто хиляди души и нито един от тях няма да забрави онова, което ще чуе и види тази вечер.

Те влязоха в павилиона и на сцената се качиха деветима концертисти, облечени в дрехи с нагревателни елементи. Музикантите застанаха в полукръг с лице към тъмното множество и пръстите им затанцуваха по клавишите на инструментите. Леденият пръстен завибрира от протяжна, ниска, гръмовна музика. Въздействието й беше ужасно. Тя изпразваше ума от всякакви мисли и караше сърцата на хилядите да кънтят в мозъците им. Трансовият концерт продължи точно петнайсет минути. После музикантите напуснаха сцената.

Бяха се договорили ораторите да говорят по всеки аспект на рингесизма, стига да са искрени и обръщенията им да са кратки. Блестящ и сериозен в сребърните си кожи, Томас Рейн трябваше пръв да излезе на сцената. Както на всяко друго събиране, той разказа за паметисткото изкуство и сподели размислите си за природата на древните еди. Рейн омаловажи опасностите на калата и в същото време възхвали нейните достойнства. Последва го Суря Сурата Лал. Данло я видя как излиза от затоплящия павилион и застава на самия край на сцената. Дребната жена студено погледна насъбралите се и заговори за същността на човешкото, за своята любов и омраза към прекалено човешкото си тяло. Суря говореше с брутална искреност. Всички хора, каза тя, изживявали целия си живот в глад, болка и похот. И най-вече в страх от смъртта. Но имало начин да надмогнат тялото и да постигнат безсмъртие. Това бил Пътят на Рингес: да жертват тялото и същността си, за да станат богове. Всички хора, каза тя, трябвало да отворят сърцата си за огромната и чудотворна саможертва на Малъри Рингес, всички хора трябвало да умрат, за да заживеят истински, всички хора трябвало да приемат в себе си образа на Малъри Рингес и да го почитат като откровение за онова, в което можели да се превърнат.

Когато свърши, беше ред на Данло. Той излезе на проскърцващата сцена и застана там, където усети, че го поглъща ревът на стоте хиляди гласа. Безразсъдно се беше облякъл само по спортната си камелайка. Вятърът развяваше косите му и той чу някой долу да вика: „Данло Дивия!“ Данло наистина съзнаваше колко див изглежда. Сетивата и умът му се бяха съсредоточили върху онова, което лежеше пред него: мрачният въздух, обливащ го на студени вълни, които го пронизваха до костите; стотиците хиляди погледи, които изгаряха да срещнат очите му; думите, които изричаха устните му и достигаха до всяка точка на ледения пръстен. Както бе казал на Бардо в обсерваторията, той добре беше обмислил речта си. Бе я изгладил дотолкова, доколкото можеха да се изгладят думи. Говореше с изключителна искреност, макар че ако някой го попиташе, навярно би казал, че говори прекалено свободно, с прекалена игривост и страст, неподхождащи за цивилизован човек. Когато свърши с разказа за великото си възспоменувание на древните еди, Данло беше потен, въпреки студа. Потеше се, трепереше и се усмихваше на хората, които тропаха с крака и го аплодираха. Аплодисментите им се превърнаха в рев, който отекна в слабините му и болезнено прониза ушите му. Никога не бе чувал толкова жив и ужасен звук, никога не си беше представял, че човешки същества са способни да го издадат.

— Добре говори — каза му Бардо, когато се върна в павилиона.

Данло му кимна, после си облече парката, сложи си кожената шапка и маската за вятър. Искаше да изслуша останалите речи заедно с множеството, затова мълчаливо се поклони на Бардо и Томас Рейн, излезе от павилиона и се спусна по стъпалата в задната част на сцената. После мина по края на ледения пръстен, за да се влее в тълпата. С черната маска за вятър на лицето никой не разпозна в него човека, току-що говорил за възспоменуването си и за Единствения спомен. Данло бавно си проби път към средата на пръстена. Навсякъде около него се разнасяше миризма на сирена, сладкиши и хляб, смесваща се с опияняващия аромат на тоалач, семена на трия и гореща бира. Всички изглеждаха възбудени. Облечени в нагревателните си копринени дрехи, неколцина паратанцьори танцуваха в екстаз, но повечето хора стояха на местата си, подскачаха от крак на крак върху утъпкания сняг и гледаха към южната част на пръстена. Данло не можеше да не си помисли, че никоя важна церемония не трябва да се провежда с лице на юг. Сто хиляди души не гледаха накъдето трябва, докато бъбреха помежду си и протягаха шии към сцената. Той беше по-висок от повечето и ясно можеше да види Нирвели, разперила ръце като птица крилете си. Тя говореше за щастието от възспоменуването на древните еди. Примадоната бе гъвкава и красива жена с кожа черна като космоса и говореше за щастието като сила, която е в състояние да преобрази както индивида, така и цели цивилизации, а някой ден навярно и цялата вселена.

„Всичко оживява от щастие, от чисто щастие и създаването на щастие е целта на вселената.“

Когато дойде редът на Хануман, хората около Данло и навсякъде по пръстена се смълчаха. Те не биха могли да знаят какво им предстои. И все пак сигурно изпитваха някакво предчувствие за велико събитие, защото когато на сцената излезе Хануман, се затвориха всички усти и замръзнаха всички погледи. Данло също гледаше омаян как приятелят му застава на самия ръб на подиума. В своите развяващи се на вятъра оранжеви дрехи и с напрегнатото си излъчване, от стотина метра разстояние той приличаше на пламък на тъмния фон на хоризонта. И после отметна глава назад, вдигна лице към небесата, протегна ръце нагоре и гласът му изкънтя:

— В този момент той ни гледа и докато стоим под звездите, той го знае.

Данло се беше чудил дали Хануман ще говори за великото си възспоменувание и скоро стана ясно, че наистина ще говори за това, но непряко. Гласът му падаше върху Данло като сребриста триизмерна мрежа от звук. Двайсет и трите огромни, блестящи решетки сълки около пръстена улавяха екотите и вибрациите и ги сливаха в съвършен холофоничен звук. Данло чуваше думите така, сякаш Хануман стоеше до него и му шепнеше в ухото. Или сякаш викаше в сърцето му. Такъв е характерът на тази техника, с която толкова се злоупотребява — тя прави така, че не е възможно да разграничиш симулираните звуци и образи от събитията в действителния свят. Тази вечер всички хора на ледения пръстен преживяваха думите на Хануман по един и същ начин. И почти всички ги преживяваха индивидуално. На скрити места около пръстена бяха монтирани стотици компютърни очи, които се насочваха към лицата на хората и ги четяха. Миг по миг чувствата и мисловните нагласи на стоте хиляди души се анализираха и кодираха в информация. Хануман тайно беше донесъл сетически компютър, който я използваше. Бе разработил ужасно сложна програма, която определяше думите му в зависимост от конфигурацията на всяко от лицата. Или по-скоро обагряше гласа и интонацията му, подчертаваше сричките и кодираше тези звуци в решетките сълки, така че думите да докосват всеки човек по уникален начин. Така всеки чуваше една и съща реч и все пак за всекиго тя беше различна. Това бе триумф на сетическото изкуство. Данло се удивляваше, че Хануман успява да манипулира толкова много хора по толкова много различни начини, и се ужасяваше, че е в състояние да направи такова нещо. Стоеше зад някакъв дебел контрабандист, слушаше приятеля си да говори за страданието и злото в света и се питаше какви ли шепоти и ридания чуват хората около него. После се приближи към сцената, за да чува по-добре, но ужасният глас на Хануман го заобикаляше и преследваше като облак бръмчащи мухи, без изобщо да се променя:

— И какво е първото нещо, което ще види Малъри Рингес, щом погледне към нас? Ще види, че всеки от нас страда, че всеки от нас гори в болката на чистото съществувание.

На Данло му дойде наум, че заради кожената маска за вятър компютърните очи не могат да четат лицето му и следователно Ханумановият компютър не е в състояние да определя специфичните звукови ключове, за да манипулира настроението му. Навярно единствено той от всички хора — хора с голи лица, чуваше сребърния глас на Хануман такъв, какъвто е в действителност.

— Всички неща горят — каза Хануман и гласът му се понесе във въздуха. — Горят атомите, електроните и ядрата. Горят планинските скали. Гори въздухът, горят всички звезди във всички галактики по небето. Звездите във Вилда избухват в огън една по една. И в огъня на какво горят всички тези неща? Те горят в огъня на чистото съществувание, те пламтят в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуват, да се организират във форми, да се свързват с други форми, да еволюират.

Данло затвори очи, за да чува по-ясно гласа на Хануман. Прекрасен, мощен глас, белязан от модулациите на хиляди други гласове от други епохи и други места. В този единствен красив глас той чуваше радостта и заплахата на поета-воин, както и замечтаните нотки на автиста, благородството, властността и жестокостта на царете от Старата Земя, напевността и тържествеността на свещеника, монотонната величественост на равина, произнасящ кадиш за покойник. В пулсиращите гласни струни на Хануман Данло чуваше напевите и барабана на шамана от горите и степите на Еразия. В гласа на Хануман сякаш се вливаха всички мъдрости и философии и го подсилваха, зареждаха го с електрическа енергия. В думите му имаше безкрайна тънкост, съвършенството на многовековно общуване. И все пак, въпреки цялата еволюция на сетическото изкуство, в глъбините на Ханумановия глас вибрираше един-единствен първичен звук. Това бе воят на животно, ревящо от глад, болка или копнеж при вида на зимната луна. Той се откъсваше от гърлото на Хануман, както трябваше да се е откъсвал из саваната на Афарика преди милион години. Цялата история беше само развитие на този единствен вой. Данло слушаше приятеля си да говори и воят се усилваше, задълбочаваше и увиваше, докато не стана висок и пронизителен като безспирното ридание на дете, което плаче за майка си. Този плач се криеше във всяка една от думите на Хануман, навярно се криеше в гърдите, клетките и атомите на стоте хиляди души, застанали в снега, и във всички мъже и жени, които някога бяха живели или щяха да живеят по всички звезда и светове из галактиките. Този протяжен, мрачен и безкраен плач, изтръгващ се от сърцето на Хануман, бе ужасен и гореше като огън в ушите на Данло.

— Горят всички живи неща на света — продължаваше Хануман. — Горят дърветата по планинските склонове и бактериите, които са прекалено малки, за да ги видиш с голо око, и снежните червеи, и хлъзгарите, и агнетата на шагшаите, които плачат за майчиното си мляко. Тигрите из нощните гори — те пламтят толкова ярко, че изгарят очите. Горите и вие, които тази вечер слушате тези думи. И в огъня на какво горим всички ние? Горим в огъня на чистото съществувание, пламтим в чисто съзнание, в първичния стремеж да съществуваме, да се организираме в нови форми, да се свързваме с други форми, да еволюираме. Горим в огъня на страстта за живот, на болка, страх, раждане, старост и смърт. На омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Какво друго е човечеството освен възел пламъци, изгарящи от носталгия за безкрайното? Ние горим от стремеж да превъзмогнем самите себе си и от ужас да не се провалим в еволюцията си. Пламтим в огъня на нашите възможности, на онова, което можем да станем. В огъня на ужас, копнеж и отчаяние.

ТУК Хануман отпусна ръце и спря, за да си поеме дъх. После отново ги вдигна и ги протегна напред към ледения пръстен, сякаш призоваваше, сякаш викаше някаква сила, която само той беше в състояние да види. Данло не можеше да откъсне поглед от него. Всички наоколо гледаха, тропаха с крака и кашляха от студения въздух. После развяващата се роба на Хануман избухна в пламъци и хората едновременно нададоха страшен вик. Робата на Хануман гореше така, сякаш беше напоена със сиху — оранжеви пламъци се издигаха без дим, гърчеха се около тялото му и изцяло го обгръщаха. Данло очакваше да го види да се задъхва от болка, кожата му да почернява и да се пропуква. Но разбира се, не се случи нищо подобно. Хануман протегна ръце и тъжно се усмихна — Данло имаше изключително зрение и от сто метра разстояние можеше да види тази усмивка на извратено състрадание. Хануман оставаше недокоснат от пламъците, защото пламъци нямаше и имаше само светлина, оформена от решетките сълки. Това бе само илюзия, симулация на огън, макар че изглеждаше съвсем реална.

— Всички неща горят — каза Хануман, — горим всички, ние и всичко ни показва, че е така. Горят очите ни, гори всичко, което виждаме. Гори съзнанието на окото, горят образите, получавани от окото, горят всички усещания или мисли, които тези образи предизвикват в нас.

Внезапно на много места по пръстена много хора сякаш избухнаха в тъмночервени пламъци. Огнени езици започнаха да облизват ужасеното лице на автиста до Данло, обгърнаха и някакъв хоролог, чиято червена роба неочаквано запламтя. Данло преброи поне сто такива човешки факли преди да се откаже и да се съсредоточи върху онова, което казваше Хануман.

— И от какво горят очите ни? От огъня на страстта за живот, от болка, страх, раждане, старост и смърт. От омраза, нещастия, мъка, скръб и страдание. Цялото ни същество гори да види нашите възможности и онова, което можем да станем. Изгаряме в ужас, копнеж, страх и отчаяние.

Вече хиляди души горяха в илюзорни пламъци. Някои крещяха от страх. За миг като че ли щяха да избухнат безредици и паника. Но после десетки хариджани и паратанцьори вдигнаха ръце над главите си и екстатично затанцуваха. Множеството беше обхванато от масова религиозна страст. Всяко голямо събиране на хора винаги изпада в групово опиянение, индивидуалната личност отстъпва пред груповото съзнание. Хората около Данло копнееха да се превърнат в част от това съзнание, да творят това съзнание, тази висша идентичност, това възпламеняващо религиозно безумие. И затова се докосваха, гледаха се, пляскаха с ръце, усмихваха се и се олюляваха по утъпкания сняг. И стоте им хиляди гласа запяха като един — протяжен мрачен рев, който разцепи нощта като зимен гръм. Хората оставиха отделните си същности да изгорят като хиляди клечки кибрит, самоунищожавайки се във всепоглъщащо възвисяване. Леденият пръстен беше обгърнат от огъня, запален от Хануман. И от друг вид огън. Между Данло и сцената се вълнуваше стена от сребристочервени пламъци. Ако беше истински огън от горещи, блестящи газове, никой не би могъл да вижда през него. Но това бе само светлина и накъдето и да погледнеше, Данло виждаше мъже и жени, танцуващи, друсащи се и гледащи нагоре към Хануман. В очите им гореше ужас, копнеж и страх, но лицата им излъчваха емоция, която беше пълна противоположност на отчаяние.

Хануман протегна пламтящите си ръце към Данло и другите и даде знак за тишина.

— Твърди се, че имало начин да се освободим от този огън. Ако горят очите ни, трябвало да ги покрием с влажни кърпи. Ако горят ушите ни, трябвало да ги натъпчем с восък. Трябвало да измислим как да избегнем образите, звуците, миризмите, информацията и всички неща, които могат да докоснат тялото ни или които бихме могли да докоснем самите ние. Твърди се, че трябвало да отхвърлим усещанията и всички мисли или идеи, които породят в ума ни тези усещания. Трябвало да измислим как да избегнем съзнанието на ума и самия ум. Трябвало да измислим как да избегнем всички неща на света, за да не се докоснем до тях и до изгарящия си копнеж за тях. Твърди се, че така можело да се избавим от страстта и чрез отсъствието на страст да станем свободни, и така да осъзнаем, че сме свободни, и после в живота да няма нищо, което да ни кара да страдаме и горим.

При тези думи пламъците, които го обгръщаха, като че ли придобиха по-горещ, синкав цвят. Той енергично закрачи по сцената, като жестикулираше и зовеше с ръце, сякаш го изгаряше истински огън, и отвън, и отвътре. От време на време заставаше съвършено неподвижен като човек, притежаващ огромна енергия. И после отново се раздвижваше, даваше словесен израз на страстите си и всичко в него бе живо, предизвикателно и свръхестествено.

— Твърди се, че трябвало да се откажете от всички неща, за да угасите огъня в себе си, но така би направило растение, буда или камък, не човешко същество. Истинското човешко същество гори, за да стане нещо повече, и докато горите, вие принадлежите на живота. Трябва да потънете в собствения си пламък. Как бихте могли да желаете да станете нещо ново, ако първо не се превърнете в пепел? Ето какво си спомних, какво почувствах и какво видях: всеки, който иска ярко да засияе, трябва да изтърпи огъня. За истинското човешко същество друг път няма.

По целия леден пръстен кобалтови и сини пламъци скачаха от дреха на дреха, от човек на човек. Стигнаха и до Данло и той също сякаш бе обгърнат в огън. Пламъци скачаха от кожите му, от очите му, от дивата му коса и пращяха по бялото му перо. Сега почти всички на леда горяха в този общ тъмносин огън.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Тези думи бяха толкова близки на Данло, колкото артериите, пулсиращи в ушите му. Цялото му тяло гореше в блестящ син огън. Той вдигна пламтящите си ръце пред очите си и се удиви, че в огъня няма никаква топлина. Въпреки пламъците въздухът около него продължаваше да е леден и пръстите на ръцете и краката му пареха не от огън, а от хапещ студ.

— Всеки мъж и жена е звезда! — извика Хануман. От пламъците около него внезапно се откъсна кобалтово огнено кълбо. — Звездната светлина е най-горещият огън, чистият огън, пречистващият огън, който ще изпепели най-слабите и най-низки части от нас. Всеки, който излъчва светлина, трябва да изтърпи огъня. Ние трябва да изгаряме от копнеж за по-висша организация на съществуванието ни, да горим за повече и по-дълбоко съзнание, да горим за повече живот. Всеки от нас трябва да потъне в собствените си пламъци. Едва тогава ще се роди по-огромна същност, която ще е господар на огъня. Едва тогава ще бъде разбрано пламтенето за безкрайните светлини. Едва тогава човешкото същество може да стане истинско. Едва тогава богът може да остави раждане, старост и смърт да изгорят и да изчезнат. Трябва да ви говоря за бога във всеки от нас. Този бог е господар на огъня и светлината. Този бог е огън и светлина и не е нищо друго освен огън и светлина. Всеки от нас е този бог. Всеки мъж и жена е звезда, която гори с безпределни възможности. Тази вечер трябва да ви говоря как да станете тази звезда, този вечен и безкраен пламък. Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от пламъците. Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от болката, от страха, от омразата, мъката, скръбта, страданието и отчаянието. Това е пътят на боговете. Това е пътят на Рингес — да гори с огъня на ново съществувание, да сияе с ново съзнание, ярко като всички звезди, огромно, съвършено и нерушимо като цялата вселена. Това е пътят на Малъри Рингес, който ни гледа, нас, всички хора в Града, където някога е бил човек като мен и вас.

Хануман свърши и застана с протегнати над главите на хората ръце като за тържествен благослов, после ги вдигна към небето. Беше едновременно изтощен и ликуващ, задъхан, потен и разтреперан от студ. Гореше и се извиваше в сфера от син огън, който изпълваше целия леден пръстен. Горяха павилионите, масите с храна, чашите с пенлива черна бира, лулите с тоалач, кабинките на тоалетните и ледът под краката на хората — всичко и всички бяха обгърнати в синкави пламъци. Пламтеше и самият въздух. И изведнъж тази огнена топка избухна нагоре в нощта. Хануман вдигна поглед и всички едновременно го последваха. Лилави и сини пламъци се носеха високо над ледения пръстен. Огнен стълб се издуваше, пламтеше и струеше от леда към небето. Тъмночервени, медни и розови пламъци скачаха от мъж на жена и подхранваха огромния огнен стълб, който се издигаше над тях. Внезапно хората около Данло ахнаха и извикаха в един мощен глас. Данло също бе увлечен от мига, от топазовите пламъци, свързващи го с това зрелище, въпреки всичките му съмнения. Той не беше знаел, че Хануман е програмирал компютрите си да генерират такава невероятна илюзия, изобщо не бе предполагал, че е възможно такова нещо. Данло вдигна длан над очите си. Сега огненият стълб бе широк половин километър и като че ли достигаше до върховете на планините. В небето изчезваха оранжеви, зелени и червени нишки. За този огън сякаш нямаше граници, сякаш можеше да става все по-буен и по-ярък и да възпламени цялата атмосфера. Но всъщност имаше граници. Решетките сълки, които Бардо беше взел под наем от някакъв отстъпник фантаст, можеха да излъчват илюзиите си само донякъде. На три хиляди метра над Града пламъците угасваха в нощта — граници за възможностите на тази сложна техника, които Хануман ли Тош очевидно не можеше да приеме. Както скоро всички щяха да видят, той се опита да направи още по-невероятна илюзия или по-скоро масова илюминация, която никой нямаше да забрави. Внезапно пламъците изчезнаха и в небето остана само мрак. За очите на Данло и за очите на стоте хиляди присъстващи, замаяни от огъня, хората, пъстрите павилиони, всичко наоколо внезапно потъна в море от вибрираща чернота. И внезапно отново блесна светлина, внезапен поток от ослепителна светлина, който прониза мозъка на Данло и го накара да притисне длан към очите си. Бяха се включили лунните светлини около ледения пръстен. Беше го наредил Хануман и заедно с лазерите те излъчваха мощни реки от светлина. Стотиците лъчи се докосваха и преплитаха в сияен купол, който изпълни небето. Фотони прогаряха въздуха, разпръскваха се и се отразяваха от малките ледени кристали високо в атмосферата. Лунните светлини осветяваха осемдесет километра над планетата и се отразяваха в микроорганизмите и йонизираните газове на Златния пръстен. Отвсякъде се сипеше дъжд от светлина, очертаваше ледения пръстен и небесата над Града — истинска искряща златна катедрала от светлина. „Хану, Хану, защо предаваш себе си?“

Данло стоеше и гледаше нагоре към прекрасните светлини като се чудеше за всичко, което Хануман беше казал и направил. Всъщност Хануман бе предал Бардо и Пътя на рингес, защото бяха планирали да включат лунните светлини едва накрая, когато Бардо обявеше началото на церемонията на калата.

„Единствено като се превърнете в огън, вие ще се освободите от пламъците.“

Данло внезапно усети горещия си дъх под маската за вятър и свали мокрото парче кожа от лицето си. Никой не го забеляза, никой не разпозна в него сина на Малъри Рингес. Всички погледи бяха приковани към светлините в небето. Хиляди обувки тропаха по снега, във въздуха се носеха стонове, кашляне и приглушени викове. Ахване, по-дълбоко от вятър се изплъзна едновременно от десетки хиляди усти и се понесе над ледения пръстен. Колко хора, зачуди се Данло, щяха да повярват в думите на Хануман? Колко щяха да вдигат поглед към златното небе и да се отворят за онова, което Хануман им беше посочил като истина?

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Близо до Данло стоеше странстващ кантор от Ордена, изцяло облечен в сиво. Лицето му бе тясно като резен лед и той гледаше с уморения, предпазлив поглед на човек, видял всичко, което може да се види. На яката на пътната му роба бяха избродирани гербовете на много планети: Яркона, Солскен, Алумит, Арцит и други места, където бе разпространявал чистото си математическо изкуство. Очевидно беше пътуващ учен, неуспял да стане майстор, и подобно на всички като него обречен да се скита по планетите на Цивилизованите светове, да преподава в елитните училища на Ордена и да мечтае за деня, в който може да се върне в Никогея. И ето че най-сетне се бе завърнал, не триумфално като майстор, а като поклонник в отпуска, търсещ свещения град на младостта си. На пръв поглед все още изглеждаше млад — нямаше бръчки и тялото му беше мускулесто. Но бе далеч от младостта, Данло ясно можеше да го види. Очите му бяха ярколилави и блестяха със светлината на луминесциращи колонии от бактерии, имплантирани в ирисите му. Тази мода беше отминала преди век. Наскоро бяха възстановявали плътта на бедния, изхабен мъж и бяха развили изпъкналите му нови мускули с помощта на изкуствена гравитация. Той бе тромав, чувстваше се неспокоен в новото си тяло и всичко в позата му говореше за стари навици и установени рефлекси, за броня на тялото и ума, изграждана в продължение на повече от два живота страдание. А че е страдал, можеше да забележи всеки. Страдаше от горчивината и разочарованието на живота. Изгаряше от всички видове мъка, скръб и отчаяние. И все пак дори тази празна човешка обвивка стоеше под сътворените от Хануман светлини и лицето му оживяваше от златно сияние. Бе прекалено горд, за да изпадне в екзалтация, и въпреки това небесните светлини докосваха душата му съживяваха цялото му същество и навярно го караха да се чуди дали всички тайни и възможности на вселената все още могат да станат негови.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Щом този циничен старец от Ордена можеше да гледа нагоре към небето и да гори, за да стане нещо ново, какво ли беше с всички други? Накъдето и да се обърнеше, Данло виждаше блесналите от възхита и надежда лица на множеството, сто хиляди лица, пламтящи от копнеж, от непреодолимата потребност да се освободят от страданието си. Хануман им беше казал, че само ако изтърпят свещения огън достатъчно дълго, могат да се освободят от пламъците си. Че могат да станат чист огън и светлина и да са свободни да творят собствените си възможности.

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Данло си запробива път към сцената, покрай стари шапки и мирис на парфюм, пот и възбуда. Промушваше се покрай изпаднали в благоговение жени, зяпнали към небето. Самият той имаше очи единствено за Хануман и го откри, застанал в края на подиума. Хануман обаче все още стоеше неподвижен като статуя, вдигнал ръце и отметнал глава. Очите му бяха затворени и лицето му се гърчеше, сякаш бе изпаднал в дълбок екстаз. Или още по-дълбоко в огъня, който никога не можеше да се угаси.

— Хану, Хану — промълви Данло, — защо не можа да им кажеш истината?

„Всеки мъж и жена е звезда.“

Всъщност всички неща горяха с уникален живот и също както човешките същества страдаха повече от снежните червеи или камъните, болката на боговете беше безкрайно по-силна от онази, която би могъл да познае който и да е мъж или жена. Цялата вселена изгаряше в болка, от Паво Индус до Облака от галактики Голяма мечка. Никой бог, колкото и блестящ или огромен да е, не можеше да избяга от тази болка и Данло искаше да го каже на Хануман. Искаше да му каже, да каже на всички, че да, те могат да станат богове, ако такъв е геният им, ако такава е съдбата им, но само студените и вечни бездни на древните еди могат да ги изцелят от страданието им. Но сцената вече не бе негова и моментът да каже истината беше отминал.

След малко Хануман отвори очи и се усмихна. Множеството избухна в безкрайни овации. От този шум се разтърси целият леден пръстен. После Хануман се върна в павилиона. Лунните светлини все още блестяха, когато на сцената се втурна разяреният Бардо, произнесе речта си и после изигра ролята си на наставник на масова (и фалшива) церемония на калата. Групи нови рингесисти разнасяха кани с морска вода. (Трябва да се отбележи, че Джонатан Хър тайно вървеше сред хората и раздаваше истинска кала на всеки, който търси древните еди. Братството на калата — и много, много други — скоро се събра до сцената и потъна в истинско възспоменуване.) Пиеха солената вода ритуално, механично. Потвърдиха, че Малърй Рингес е станал истински бог и че някои ден ще се върне в Никогея. Разкриха, че е дал на човечеството тайните на древните еди, за да насочи цялата раса по пътя към божественост. Повтаряха, че човешките същества могат да станат богове, ако, и единствено ако, следват Пътя на Рингес. След чудесата на Хануман церемонията изглеждаше куха и безсмислена. Хората пиеха водата и изповядваха веруюто, но всъщност бяха приковали очи в небесните светлини и на лицата им бе изписана възхита.

ГЛАВА 23ПЕРЛАТА

Като се вглеждаме назад към бурния поток на историята или като се вглеждаме напред в еволюцията на човешкия и изкуствения живот в галактиката, можем да наречем Огнената проповед на Хануман забележително събитие. Това беше моментът, в който рингесизмът възвести на вселената своето съществуване. Въздействието му върху Ордена бе незабавно и сериозно: в началото на дълбоката зима през 2953-та година много специалисти и академици започнаха да посещават събиранията в купената от Бардо катедрала. Мнозина прегърнаха онова, което щеше да бъде наречено „трите стълба на рингесизма“: твърденията, че Малъри Рингес е станал истински бог и че някой ден ще се върне в Никогея; че е дарил на човечеството тайните на древните еди, за да насочи цялата раса по пътя към божественост; че човешките същества могат да станат богове, ако, и единствено ако следват Пътя на Рингес. Мнозина прочути майстори и господари — Коленя Мор, Хю уи Сайри Саркисян, Джонат Парсънс, Дару Пенхалигън и други — влизаха в катедралата, коленичеха на студения каменен под и изповядваха веруюто наред със стотици нови кръщелници от целия Град. Само преди трийсет години, по време на управлението на Арбитъра, Орденът не би търпял такава религиозност сред членовете си. За да бъде запазен редът в каменните сгради на Академията, господарите и майсторите щяха да бъдат понижени, калфите наказани, а послушниците нямаше да могат да положат обета си. Но Арбитъра беше мъртъв вече от деветнайсет години и пилотите бяха водили помежду си война. Сега в колегията на господарите цареше разделение. Всъщност никой не управляваше Ордена. Четиримата господари от Тетрадата не притежаваха онази абсолютна власт, с която беше разполагал Арбитъра. И не можеха да функционират като едно цяло. Чанот Чен Цицерон хулеше рингесизма и рингесистите, докато тихият Николос Стария призоваваше към сдържаност. Навярно от чувство на вина, че е отхвърлила молбата на Данло за спасяване на алалоите, Мариам Ерендира Васкес силно се увличаше от разказите за великите спомняния. Тя съвсем открито се обявяваше за проучване на древните еди, макар и само с помощта на традиционните методи на паметистите, а не чрез церемониите на калата. Що се отнасяше до загадъчния господар Пал, никой не можеше да каже дали иска да унищожи новата религия, или само да подкопае основите й.

На трийсет и четвъртия ден от дълбоката зима, по време на открито заседание на колегията на господарите Чанот Чен Цицерон упрекна господаря Пал, че е позволил на най-блестящите си калфи сетици да се съюзят с демагога пророк на новата религия.

— Господарят Пал трябва да ни обясни защо Хануман ли Тош не е бил наказан за нарушаване на етиката. Господарят Пал трябва да обясни защо на Хануман ли Тош е било позволено да се свърже с отстъпника пилот, известен като Бардо.

Но разбира се, господарят Пал не трябваше да обяснява нищо, и най-малко на Чанот Чен Цицерон, когото смяташе за най-омразен от всичките си съперници за власт. Господарят Пал разтърка възрозовите си очи, изправи се и се обърна към господарите. На своя сетически език той направи няколко кратки жеста, които според личния му преводач означаваха: „Дарбите на господаря Цицерон са прекалено възвишени, за да ги изразходва като се занимава с някакъв калфа сетик. Аз ще се справя с Хануман ли Тош така, както трябва. Вярно е, че всички религии са опасни, но ние не трябва да смятаме, че не сме в състояние да овладеем тази малка религия на Бардо. Не трябва да се тревожим, че ще допуснем Пътят на Рингес, каквото и да е това, да раздели нашия вечен Орден.“

Но Пътят на Рингес вече бе започнал да разделя Ордена. Или по-скоро неговото радикално разпространение стана последната сред многобройните исторически причини, разделящи Ордена на две. По времето, когато Данло дойде в Никогея, стотици специалисти бяха проявили желание да участват в мисията до Вилда, защото мразеха религиите и техните богове и смятаха Вилда, светлинните години от избухнали звезди и опустошено пространство, за трагично дело на религиозна група, почитаща бог, наречен Еде. Гадеше им се от религиозността във всичките й форми, също както им се гадеше от вездесъщия и закостенял холизъм на Ордена. Искаха да избягат от Никогея, като се включат в освободителна мисия, и сега, когато техните колеги от „Уплиса“, „Лара Сиг“ и другите колежи почитаха Малъри Рингес като бог, желанието им да избягат от това безумие стана едновременно и паническо, и яростно. Други, които бяха пили кала или бяха слушали проповедта на Хануман, смятаха рингесизма за свеж, буен вятър, способен да отнесе вековете на остарели мисловни системи и догми и изтърканите начини на възприемане на вселената, които, подобно на уравненията на механик, издялани в камък, отдавна бяха въплътени в най-уважаваните институции на Ордена. Макар навярно да се безпокояха, че усилващата се религиозна страст на рингесизма може да ги помете, те твърдяха, че щели да са в състояние да овладеят това експлозивно движение, ако се били включили в него още от самото начало. Те бяха елитът на елитен Орден и смятаха, че могат да контролират недоволните и безумците, които винаги се събират под светлината на новите религии. Те се надяваха и се гордееха, че Хануман ли Тош е представител на този елит. Прекалено се вслушаха в изкусните му думи и не предусещаха, че ласкателствата им към него в крайна сметка ще унищожат Ордена.

Разбира се, повечето от онези, които величаеха Хануман, не бяха от Ордена. Това бяха хибакуши, хариджани или автисти от най-бедняшките улици на Града. Това бяха архати и принцеси. След проповедта на Хануман Суря Сурата Лал започна да го нарича „Агни“17, което означава „Горящият“ или „Господарят на огъня“. Други верни рингесисти също започнаха да се обръщат към него по този начин. Популярността му растеше толкова бързо, че удивляваше всички, особено Бардо, който много завиждаше на изгряващата му звезда. Той изпитваше нещо повече от завист — чувстваше се наранен и разярен, защото на великото сборище Хануман го беше предал.

— За Бога, никога вече няма да го каня! — каза той на Данло след няколко дни. — Ще го отлъча от проклетата ни църква! — И може би наистина щеше да го направи, но въпреки яростта си, Бардо смяташе Хануман за прекалено ценен за да го отритва като съсухрен кръвноплод. Хиляди кръщелници се тълпяха в новооткритата катедрала и Бардо притежаваше достатъчно здрав разум, за да проумее, че не са дошли да слушат него, а Хануман. Повечето от онези, които следваха Пътя, се надяваха да получат нещо за себе си — било божественост, просветление масово причастие или възспоменуване. Малцина обаче ставаха рингесисти само защото искаха да отдадат способностите си и самите себе си. Една от тях беше Тамара Десета Ащорет. Нейният стремеж бе да внесе в Пътя на Рингес древните тайни на тантрата. Тя ясно виждаше, че новата религия е като свещено златно дърво, което може да расте в различни посоки. Както беше предрекъл Хануман, то можеше да се извисява към огъня на звездите, към безкрайните светлини на вселената. Тамара обаче разбираше, че това дърво ще се състои от милиони хора в техните съвсем човешки тела. Тя вярваше — и това бе най-голямото й съкровено желание, — че човешките тела трябва да се подхранват колкото е възможно по-често с еликсира на чистата сексуална енергия и че иначе никога няма да станат наистина живи. И затова чистотата на сърцето й я накара да се посвети на Пътя на Рингес. Както Данло откри през най-студените дни на дълбоката зима обаче, Тамара беше сложна жена и имаше много причини да прави нещата, които правеше.

Данло се стремеше да прекарва колкото може повече вечери и нощи с нея. Тези нощи никога не бяха достатъчно. В изпълнение на професионалните си задължения Тамара излизаше дори в ужасно студени нощи, за да спазва уговорките си с други мъже (или жени), често с най-известните господари и майстори от Ордена. Данло би могъл да ревнува, но по природа не беше ревнив човек. Пък и животът му сред деваките го бе научил да се въздържа от ревност. Всички алалои имат най-безразборни сексуални контакти и са най-толерантният народ, поне докато не се оженят. Данло продължаваше да вярва, че за неженения мъж не е присъщо да ревнува неомъжена жена.

Ето защо в нощите, в които Тамара беше свободна, той я посещаваше в дома й в Квартала на пилотите и винаги се радваше на прекрасните й дарове. Обичаше да е сам с нея в къщата й, която се намираше на тиха улица на скалите над Северния бряг — малка къща от камък и голи подове от каменно дърво със съвсем аскетична обстановка — в никакъв случай не като къщите, които Данло си представяше, че имат куртизанките. Но срещите на Тамара винаги бяха в Квартала на далечниците, където нейното Дружество поддържаше най-великолепните развлекателни куполи в Града. Тъй като никога не канеше мъже в дома си, тя не трябваше да доставя удоволствие на никой друг, освен на самата себе си, а онова, което й доставяше удоволствие, не беше нито разкошът, нито скъпите мебели, а отворените прозорци, цъфтящите растения и подовете от рядко инкрустирано дърво, върху които обичаше да танцува боса. Всъщност Тамара обичаше да се разхожда из дома си без абсолютно никакви дрехи. Можеше да го прави без страх че ще скандализира съседите си, защото къщите от двете страни принадлежаха на пилоти, отдавна заминали да проучват Вилда. Тя седеше гола на обикновени памучни възглавници пред плъзгащите се прозорци в стаята си за медитация и гледаше към морските скали и замръзналите води на никогейския залив. В къщата й винаги бе много топло. В една от стаите имаше две камини и тя палеше и двете преди да покани Данло да легне с нея на кожа от шагшай по средата на стаята. Там, на светлината на огньовете, Тамара го обучаваше на позите на сексуалната си йога. Много често двамата започваха като той сядаше на кожата в поза „костенурка“ или „лотос“, докато тя седеше широко разкрачена. Дишаха заедно, докато се сливаха, с напрегнати мускули, с лъщяща кожа, потни, облени в солени реки, които се стичаха по гърбовете им. Както често му повтаряше тя, беше важно да повиши телесната си температура, за да се поти свободно.

Една нощ, след особено яростна любовна игра, Данло каза:

— Умирам от жега. Не можем ли да отворим прозореца?

— Свършихме ли? — Тамара седеше до него, гледаше го и между тежките й гърди към пъпа й се стичаха потоци пот. Златните косъмчета между краката й бяха влажни и цялото й тяло блестеше като сметана. Тя отметна дългата си мокра коса от лицето си и успокои дишането си, после му се усмихна и каза: — Ако сме свършили, да идем в чайната стая да се освежим.

Подсушиха се с хавлиени кърпи и се облякоха в кимона от черна коприна. После отидоха в чайната до стаята за медитация. Там беше много по-студено. Стаята бе скромно украсена, но Тамара обожаваше красивите неща и малкото предмети тук впечатляваха с красотата си: порцелановият сервиз за чай, поставен на ниска масичка, скулптура дофала от каменно дърво във формата на мечка, творение на мъж от едно от алалойските племена, и седем камъчета, които бе намерила на брега и беше подредила на перваза. Данло седна между масата и прозореца и се обърна да се възхити на тези камъни. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваха струи студен морски въздух.

— Чай ли искаш или кафе? — попита Тамара.

— Чай. Ментов, ако имаш.

Тамара отиде в кухнята да приготви закуската. Нейният дом беше един от малкото в Града, в който имаше кухня. Повечето хора смятаха идеята да се хранят сами за варварски, крайно антиобществен акт, но тя в крайна сметка бе куртизанка и й беше трудно да се храни в обществени ресторанти. След малко се върна в чайната с поднос, върху който имаше чайник, сребърни ножове и лъжици, купичка мед и по-голяма купа, пълна с кръвноплодове и мандарини. Остави подноса на масата и седна срещу Данло. Наля димящия златист чай в малки сини чаши и му го поднесе с прецизните и грациозни движения, които куртизанките усвояваха още в самото начало на обучението си.

Данло отпи от парещия чай, като следеше с поглед дългите й прелестни ръце.

— Обичам да те гледам — каза той. — Движенията ти.

Тя се усмихна на комплимента, както правеше винаги, и с дългия си нокът разкъса кората на една от мандарините. После я обели с изключително внимание и по много особен начин: отдели кората от плода на една-единствена дълга спираловидна ивица и когато свърши, я подаде на Данло. Той хвана краищата на спиралата между пръстите си и започна да си играе с нея — дърпаше я, оставяше я да се развие и после отново да се навие. Удивляваше го вниманието, което Тамара обръщаше на съвсем незначителни неща. Харесваше му начинът, по който тя наливаше чая точно по средата на чашата, като се съсредоточаваше върху златната струя. Като че ли всичко й доставяше наслада. Обръщаше внимание на всичко около себе си, обръщаше внимание и на него, както никой до този момент. Тъкмо в това се състоеше изяществото й, нейната дарба — да обръща внимание. В това се криеше тайната на изкуството й — да опознава хората и да им помага да се разбуждат за щастието. Тя искаше да е носителка на щастие и да го разпространява сред познатите си, също както използваше ножа си, за да намаже с мед всяко парченце мандарина преди да го постави в устата на Данло. Най-дълбокото й желание бе да оставя съзнанието си да се разпростира и да обгръща всяка скала и снежинка на света, да носи щастие на всичко и с всяко свое действие, било то миене на съдове, полиране на камъни или сливане с Данло в бавен, потен екстаз.

— Екстазът се крие в подробностите — му каза Тамара една нощ. Тя се гордееше, че го води към по-силен екстаз от живота и затова ядеше мандарини заедно с него, разговаряше и слушаше така, както може само куртизанка.

— Обичам да гледам движенията ти — му каза сега, докато Разделяше две парченца мандарина. — Плавността ти. Сигурно е от това, че си израснал в пустошта. Цивилизованите мъже се движат като че ли са направени от метал.

— Учила ли си много мъже… как да се движат?

— Опитвала съм се — отвърна тя. — Но мъжете от твоя Орден са прекалено сковани.

— Не мога да повярвам, че не си имала и успехи.

Тамара сведе глава и се усмихна с престорена скромност.

— Всеки се поддава на учене.

Данло изтри капка мандаринов сок от устните си.

— Обичаш да учиш хората на разни неща, нали?

— Някои хора — призна Тамара.

— Чудя се… дали имаш намерение да учиш рингесистите на изкуството си.

— Мислиш ли, че трябва?

— Чудя се защо проявяваш такъв интерес към Пътя. И защо той толкова привлича всички ни. Ти искаш да разбудиш хората — сама си ми го казвала. Клетките на телата ни — искаш да ги събудиш така, че да можем да живеем… като истински човешки същества. Но това не съответства съвсем на третия постулат, нали?

Тамара отхапа от мандарината си и се усмихна.

— Какъв беше третият постулат? Все забравям.

— Че човешките същества могат да станат богове, ако и единствено ако следват Пътя на Рингес — цитира той.

— Но не смяташ ли, че първо трябва да станем истински човешки същества и после да се опитаме да станем богове?

— Има ли значение какво смятам аз?

— Много голямо.

— Тогава смятам, че трябва да учиш рингесистите на изкуството си — отвърна Данло. — Ти си родена да учиш на тези неща, нали?

Тамара кимна, после взе един кръвноплод и започна да го разглежда така, сякаш е диамант и тя търси съвършения начин да го разреже.

— Дори като съвсем малка — каза Тамара — исках да стана куртизанка. Разбира се, много жени искат същото и много биват отклонявани, но аз винаги съм чувствала, че това е призванието ми, че ще съм много нещастна, ако ме отклонят.

Данло й се усмихна.

— Но как биха могли да те отклонят? Ти си най-красивата жена, която съм познавал.

Тя се засмя, после лицето й стана сериозно.

— Знаеш, че няма смисъл да ме ласкаеш. И без това съм прекалено суетна.

Всъщност тя наистина беше много суетна и мразеше това си качество, макар да се опитваше да го приеме като част от себе си по изящен и естествен начин, както правеше и всичко останало.

— Ти си такава, каквато си — каза Данло.

— И ти не си съвсем доволен, че правя това, което правя, нали?

— Това ограничава известни възможности помежду ни — призна той.

— Отново ли говориш за брак?

Данло кимна.

— За брак, да, но не само за това. За създаване на семейство… за истинско единение.

— Толкова ли е важно за теб?

— В крайна сметка това е всичко — отвърна той, обърна се и притисна чело към студения прозорец. — Откакто пристигнах в Града, аз живях… само за себе си. За своите търсения, за своите нещастия, за своите мечти. Такъв е цивилизованият живот. Толкова много хора тук правят същото. Даже специалистите и пилотите. Предполага се, че би трябвало да се посвещаваме на Ордена, нали така? И ние жадуваме за такова посвещаване. Да жертваме част от живота си за по-велик живот… като част от нещо по-голямо от самите нас. Всички го знаят. Това е идеалът, но малцина го постигат, струва ми се. Орденът е мъртъв — всички говорят така — и затова се обръщаме към Пътя: за да запълним празнотата. Но тя не може да се запълни като се тъпчем в някаква катедрала. Или като коленичим заедно, докато Бардо ни поднася морска вода. Поне аз не мога… да я запълня по този начин. Ако не беше ти, с радост завинаги бих напуснал Града. Ако не беше онова, което бихме могли да създадем заедно. Няма значение как ще го наречеш, брак или единение. Ще е нещо прекрасно. Благословено. Двамата сме създадени за него. Сега го виждам. А толкова време бях сляп. Когато умря племето ми… умрях и аз. Част от мен. Но сега — никога не съм и сънувал, че съществува човек като теб. Сега, през тези нощи тук, аз отново съм жив. За първи път от много време мисля, че съм истински нормален.

Той замълча и отвори прозореца, за да влезе свеж въздух. Нощта бе студена и ясна, замръзналите вълни на залива искряха под звездната светлина. А отвъд залива се издигаха планините, извисили се на хоризонта като мрачни древни богове.

Тамара коленичи до него. Очите й блестяха. Тя докосна ръката му и каза:

— Ти си прекрасен мъж и винаги говориш толкова красиво. Но честно ли е да говориш за брак, когато нямаш право Да се жениш?

Той обърна глава и я погледна. — Все още съм калфа — не съм положил пилотския си обет.

— Но скоро ще го положиш, нали? И ще ти забранят да се жениш, а после ще те изберат за мисията до Вилда и тогава ще трябва да си кажем сбогом, защото ще заминеш завинаги.

— Не… завинаги. — Ще се върнеш ли в Никогея?

— Веднага щом мога. Веднага щом намеря лекарство за чумата. Ако има лекарство.

— Разбирам — трябва да завършиш търсенето си. Той сви рамене — навик, придобит едва след постъпването му в „Реса“.

— Може да се нарече и търсене.

— Ти ще завършиш търсенето си и ще излекуваш своите алалои, разбира се. И после? Какво ще е станало с нас? Чувала съм разказите за жени, които са чакали своите пилоти да се завърнат.

— Имаш предвид проблема с изкривяванията на времето ли?

— Чувала съм за пилоти, които са остарели само с три години, докато любовниците им са остарели с трийсет.

— Това са Айнщайнови изкривявания — поясни той. — Понякога се компенсират от изкривяванията на разклонеността.

Тя го погледна и каза:

— Забавянето на времето и мечтаното време ускоряват функционирането на тялото и мозъка, вярно ли е? Ускоряват вътрешното време.

Данло се усмихна и стисна ръката й.

— Постоянно забравям, че знаеш… почти всичко.

— Не всичко — възрази Тамара. — Не зная как бих се омъжила за пилот. Мисля, че не зная как изобщо бих се омъжила.

После му разкри много неща, за които по-рано бе говорила с неохота. Пиеха чай, ядяха кръвноплодове и Тамара му разказваше за мечтите, тайните и страховете си, особено за страха, характерен за всички куртизанки: страха, че ще остарее по-бързо от другите хора. Тъй като се връщат към младост само след двайсет години стареене и тъй като могат да се подмладяват само три-четири пъти, куртизанките трябва да посрещнат последната си старост много по-рано от другите. Тя се страхуваше от старостта, страхуваше се, че ще загуби красотата си, но повече от всичко се боеше от онова, което можеше да е станала, ако преди дванайсет години Дружеството не я беше приело за послушничка.

— Ако не бях напуснала дома си, щях да умра — каза Тамара. — Щях да порасна и да стана като майка си, и това щеше да погуби душата ми. Щях да съм мъртва вътрешно, също като всички останали.

След като затвори прозореца и съблече кимоното си, за да може да седи по-удобно, тя му разказа за необикновеното си семейство. Произхождала от голям звездителски род, установил се повече или по-малко за постоянно в Никогея. Разбира се, всички звездителски семейства са големи и нейното в никакъв случай не се отличавало по числеността си: тя била десетото от трийсет и две деца, повечето от които все още живеели с родителите й в огромна къща в Квартала на далечниците. Макар че нямало вероятност семейството й някога да постигне идеала за сто деца, майка й все още продължавала да ражда всяка година. Пет пъти раждала близнаци, — веднъж четири. Тамара подозираше, — на майка й всъщност й се гади от гледане на бебета (точните й думи бяха „също както мухите отглеждат малките си бели личинки“), но тя била Ащорет, стар и горд под проследяващ началото си по женска линия чак до Александра Иванджелина Ащорет, живяла преди повече от хиляда години. Александра навярно била най-прочутата майка в историята: половината й деца се покръстили в новата религия едеизъм и наложили името Ащорет, докато другата половина каркирали своята ДНК и се превърнали в извънземна раса, известна като „хулда“. Хулдите изчезнали в непознатите части на галактиката, докато многомилионният род Ащорет се пръснал, за да заселва различни планети. И градове: един от предците на Тамара имигрирал в Никогея и установил тук семейството й. През вековете мнозина нейни роднини напускали Града, но и също толкова оставали. Къщите и апартаментите на юг от Зимния пръстен, където „Серпентината“ завива към Южния бряг, гъмжали от представители на рода Ащорет. Всъщност районът е известен тъкмо под това име и Тамара познавала около деветдесет хиляди братовчеди, племенници и прапралели, които носели името й. Те не били единствените звездители в Никогея, но били пример за своята религия и строго пазели традициите си. В много отношения майката на Тамара — която се казвала Виктория Първа Ащорет — била типичен пример за звездителска матрона: практична и ужасно критична материалистка. Била и невероятно обичлива, а също жертвоготовна, търпелива, горда и безкрайно суетна. Най-големият страх на Тамара бил, че щяла да стане като майка си. И това едва не се случило. На единайсетгодишна възраст майка й я сгодила за богат звездител, десет години по-възрастен от нея. Трябвало да чака седем години, за да се омъжи и да започне да ражда деца. Огромен рояк от деца: звездителите — онези, които следваха която и да е от едеическите религии — бяха длъжни да създават колкото могат повече деца, да вдъхват душа на колкото могат повече съзнания, така че в края на времето цялото живо съзнание на вселената да се слее и уголеми в Еде Бога. Бягството на Тамара в Дружеството на куртизанките й помогнало да избегне съдбата на „злокачествено майчинство“. Самата мисъл за брак предизвиквала в нея силна тревога и страх и тя обикновено избягвала да говори за това. И така, като стискаше ръката на Данло, тя за първи път му обясни защо никога не би се омъжила за него.

— Бракът е най-ужасният от всички капани — каза Тамара. — Щом започне да ражда бебета, жената трябва да се занимава с прекалено много подробности и не й остава време за екстаз.

Данло погали ръката й и възрази:

— Но не ти ли се струва, че звездителските бракове са крайност?

— Бракът си е брак — отвърна тя. — Даже твоите алалои раждат адски много деца.

— Да, така е — призна Данло и си помисли за алалойските племена. — Но много от децата умират още преди да им дадат име.

— И затова жените продължават да раждат още бебета.

— Да… но не за да заместят онези, които са преминали оттатък. Поне не само за това. — Данло притисна длан към челото си, потънал в спомени. — Жените от моето племе бяха много страстни. Техните викове, разнасящи се от снежните колиби дълбоко в пещерата — те можеха да ни държат будни цяла нощ, особено през дълбоката зима, когато нощта почти няма край. Те познаваха екстаза. Нямаше нужда от религия, която да ги насърчава да лягат със съпрузите си.

Тамара разроши тъмните косми на гърдите му и попита:

— Деваките за цял живот ли се женят?

— За цяла вечност — поправи я той. И й разказа част от алалойските вярвания за света на душите. Душата на мъжа, обясни той — неговото първо аз — се появява на света гола и сама, откъсната от същностите на всички живи неща. Но всеки мъж имал дофел, второ аз, вълшебно животно, което няма право да ловува. Когато обрежат члена му и стане мъж, първото му задължение е да влезе в мечтаното време и да открие тази своя друга същност. Ако е истински мъж, душата му мистично се слива с тази на второто му аз и той се превръща в своята дълбока същност, в истинското си аз, което живее във вечността. И става част от Световния дух. Едва тогава дълбоката му същност може да открие дълбоката същност на единствената жена, предопределена да стане негова съпруга. Как алалойската жена се превръща в дълбоката си същност беше загадка, която той не знаеше. Знаеше само, че завършените души на мъжа и жената се сливат във вечността и раждат други души, душите на своите деца, за да продължат живота.

— Алалойската теология е сложна, но много красива — каза Тамара. Лицето й сияеше, в очите й блестеше интерес. — Твоите алалои са романтичен народ.

— Да… могат да са романтични — отвърна Данло, внимателно вслушан в начина, по който Тамара произнесе думата „романтичен“. Усещаше, че в сърцето си тя е романтична жена и крие много от копнежите си.

— В душата си ти все още си алалой, нали? — попита Тамара. — Див, много див мъж. Всъщност Тамара Десета Ащорет обичаше мъжете както обичаше живота и от години мечтаеше да сключи брак, основан на сливането на две души. Беше мечтала дори да роди деца, две деца, момче и момиче. Но пазеше тази мечта в тайна, смяташе я за глупава идея на детинската си същност и се срамуваше от копнежа си за съюз, който майка й би нарекла „егоистично желание и всъщност абсолютно невъзможно“. В епоха, в която малцина се женеха по любов а още по-малко за цял живот, това определено бе непрактично желание, ако не и абсолютно невъзможно. Тамара се страхуваше, че Данло отново ще разбуди това й желание, само за да я изостави, навярно за да стане бог или защото е открил нещо, скрито в най-тайните дълбини на душата й: ненаситна и ужасна красота, която някой ден би могла да се разбуди за живот и да го погълне.

— Ти всъщност няма да поискаш да се ожениш за мен — каза тя.

— Мисля… че искам — възрази Данло.

— И би се отказал от търсенето си, от мисията до Вилда, за да се ожениш?

— Да, мисля, че бих се отказал.

— Е, дори не трябва и да си помисляш за такива неща — каза тя. — Никога не трябва да се отказваш от мечтите си.

— Но сега… имам друга мечта.

— А народът ти? Алалоите?

— Лалашу — каза Данло, — благословеният народ… е обречен. Зная го вече пета година.

— Но би ли могъл ли да ги изоставиш просто така, без да си сигурен?

Данло се изправи и закрачи из стаята. Дървените плочки на пода скърцаха в ритъма на тежките му стъпки. След малко той спря пред прозореца и погледна към замръзналото море.

— Не — накрая отвърна той, — не бих могъл да ги изоставя. Даже да са обречени. Особено… ако са осъдени да умрат.

— И аз не бих могла да се откажа от Дружеството — рече Тамара, изправи се и застана до него. — Не сега.

— Защото имаш призвание — каза Данло.

— Аз съм част от Пътя на Рингес — продължи Тамара. — Мнозина от нас са част от него.

Данло тихо се засмя.

— Каква ирония: Бардо си мисли, че покръства куртизанките… но всъщност е тъкмо обратното, нали?

— Ние не се опитваме да покръстваме никого.

— Хануман не смята така.

— Хануман — повтори тя. — Хануман е труден човек.

— Затова ли го избягваш?

— Не е възможно да го избегнеш. Той е много настоятелен.

— Той иска да създаде нова религия — каза Данло.

— Но всички ние създаваме тази религия, нали? Всички ние, които сме част от Пътя. Дори ти. Можем да я накараме да живее или да я оставим да умре, както са умирали толкова много други.

— И после?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако завърша търсенето си — отвърна той, — и ако ти успееш в призванието си и разбудиш всеки рингесист в галактиката… после какво?

— После си е за после — каза Тамара.

— Ако напусна Ордена, ти ще напуснеш ли Дружеството?

— За да се омъжа за теб ли?

— Да.

Тя го погледна, погали дългата коса на тила му, после го целуна по устните, усмихна се и каза:

— Не мога да виждам бъдещето като теб. Сега си е сега и нищо друго няма значение. Много е късно. Защо не поспим и да забравим за всичко, което може или не може да се случи?

Тя го хвана за ръка и го отведе в стаята с камините, която й служеше за спалня. Огънят в тях едва тлееше. Беше студено и се завиха. Лежаха прегърнати в коприненото легло и Тамара скоро заспа. Данло наблюдаваше издигането и спускането на гърдите й. Дълго лежа буден и я гледа, като си мислеше за това, че „сега“ винаги става „после“, също толкова сигурно, колкото вечното редуване на ден и нощ в тази вселена без край.

През следващите двайсет дни, докато други обмисляха нови доктрини и техники, които завинаги щяха да променят Пътя на Рингес, Данло не можеше да забрави мечтата си да се ожени за Тамара. Докато пиеше кафето си, учеше математика или влизаше в интерфейс със светлинния си кораб и се отпускаше дълбоко в неговите Пещери, непрекъснато си мислеше за разговора си с нея. Накрая реши, че тя сигурно смята желанието му да се оженят за неискрено. И в известен смисъл наистина беше така. Той не й бе дал обещание да се ожени, нито пръстен, диск, огнен камък или какъвто и да било друг залог за любовта си. Достатъчно беше усвоил цивилизованите обичаи, за да знае, че не винаги се дават такива залози, че хората често се женят със същата лекота и безцеремонност, с каквато си поръчват печени ядки в кафене. Но както бе отбелязала Тамара, в сърцето си Данло все още беше алалой, а алалойските мъже винаги даваха такива залози на жените, за които възнамеряваха да се оженят. Даваха им черупки от миди алайя, аметисти или пръстени от слонова кост. Понякога им даваха перли. Данло съвсем ясно си спомняше вечерта, в която се бе запознал с Тамара, когато й беше казал, че иска да й подари перла, за да я носи на шията си. Тя и тогава го бе сметнала за неискрен. Но той не беше. Не го бе подхвърлил нехайно. Данло беше най-бедният човек на света, прекалено беден, за да купи перли или скъпоценни камъни, но от мига, в който я бе зърнал, си мислеше как може да й подари истинска перла.

На сутринта на шейсет и първия ден от дълбоката зима той се спусна до Кея, където ледоходните шхуни бяха пристанали в стройни пъстри редици по Западния бряг, и се уговори с пристанищния надзирател да излезе с една лъскава червена шхуна в заледеното море. От складовата барака си взе малкото неща, които щяха да му трябват за краткото пътуване: спални кожи, нагреваема палатка, готварска печка и стоманени прибори, въжета и приспособления за катерене, компас, секстант, карти, чук, ледоразбивачка, лопата, длета, ножове и достатъчно храна — главно балдови орехи, сушени снежни ябълки и сирене — за дванайсет дни. Нямаше намерение да отсъства повече от четири дни, но когато пътуваш през дълбока зима, винаги е разумно да прилагаш тройното правило: човек трябва да носи три пъти повече храна, отколкото му е необходима. Никой не знаеше по-добре от него какво е да гладуваш далеч от брега, докато изчакваш да отмине бурята. Когато видя количеството припаси, които Данло складираше в шхуната, надзирателят го предупреди за опасностите да плава сам през дълбока зима. Той беше слаб мъж с висок, тънък глас, който почти се губеше в ранния утринен вятър.

— Не би трябвало да те пускам, но ти си калфа, а калфите изобщо не слушат какво им говориш. Особено вие, пилотите — как го казвахте в колежа? „Калфите умират“ — нали така? Внимавай, млади пилоте. Морето е по-опасно от дълбокия космос. Не се отдалечавай от брега и не изпускай от поглед планините. Мисля, че си нямаш представа какво е да се загубиш сред леда.

Може би щеше да е по-безопасно да пътува с кучешки впряг, отколкото с шхуна. Докато вървеше по брега, Данло минаваше покрай покрити със сняг шейни и колиби, пълни с кротки, скимтящи кучета. Видът им не му хареса — градските хора ги използваха само за спорт и развлечение и той не искаше да доверява живота си на зле обучени кучета, които не познаваше. Всъщност след пътуването си До Никогея Данло не можеше да погледне куче без стомахът му да се свие и стегне като балдов орех. И затова натовари багажа си в шхуната и вдигна яркосиньото триъгълно платно. Сложи си очилата, сбогува се с надзирателя и потегли, като се носеше пред вятъра. Кулите на Града бързо изчезнаха — сиви каменни точици, потънали в сиво-бяло сияние. Напред го очакваше тъмносиньо небе, плътен въздух и открит лед, който се простираше до хоризонта. И винаги имаше вятър, който духаше в гърба му, издуваше платното и караше мачтата от изпреден диамант да пее. Вятърът го носеше на юг. Повечето ледоплаватели поемаха на север през залива и после бавно продължаваха срещу студения, постоянен вятър покрай западното крайбрежие на острова. Разчленен от фиорди, ледници и покрити със зелени ели планини, западният бряг на остров Никогея бе прочут с красотата си. Но този ден Данло търсеше друга красота и затова плаваше на юг към открито море, където жителите на Града нямаха право да излизат.

Пътуваше бързо. Това беше очарованието на тези изящни, деликатни кораби — че можеха бързо да се носят по леда. Когато се движеха по гладкия лед, някои ледоходи, например по-малките плъзгачи, можеха да достигат скорост, три пъти по-висока от тази на вятъра. Тъй като североизточният вятър през дълбоката зима е бърз и смъртоносен, проблемът на Данло не бе да поддържа скоростта си, а да я контролира. Естествено с плоските си, подобни на ски плъзгачи, вместо стоманени остриета, неговата шхуна беше най-бавният и сигурен вид ледоход, но все пак не бе съд за слабоумни или страхливци. Той седеше в кабината, стиснал кърмилния лост, който подскачаше при всяка неравност, дърпаше го наляво-надясно, за да отклонява кораба и да избягва цепнатините в леда. Много често му беше трудно да вижда заради снежинките, които шибаха маската и очилата му. Белите, сребристи и сини багри на морския пейзаж прелитаха покрай него с шеметна скорост. Кърмилното острие вибрираше като трион в леда, скърцането на плъзгачите отекваше под краката му. Често вятърът неочаквано променяше посоката си, караше дъха му да секва и едва не преобръщаше шхуната. Колкото повече се отдалечаваше от брега, толкова по-висока ставаше скоростта му и толкова по-неравен ставаше ледът. Данло се носеше по замръзнали вълни, наречени саструги, и кратките подскоци разтракваха зъбите му и отекваха в гърба му. Петнайсетина километра нататък морето беше покрито с утъпкан сняг сафел, както го наричат алалоите, бързият, гладък сняг, който е подходящ за пързаляне. Бе подходящ и за ледоходство и Данло скоро стигна до знаците на петдесетия километър, които бележеха границите на остров Никогея. Пред него на равни разстояния от триста метра в леда бяха забити червени колове, стигащи чак до хоризонта и в двете посоки — на изток и запад. Вятърът ги огъваше на юг, сякаш го мамеше да продължи пътуването си. Много отдавна господарите на Ордена бяха сключили споразумение с алалойския народ, че никой цивилизован човек няма да прекрачва тези граници. Освен острова, върху който е издигната Никогея, цялата планета, наречена Ледопад, завинаги трябвало да остане само за алалоите. Тъй като винаги се беше смятал за един от Народа — и тъй като възнамеряваше да стъпи на земя, забранена за жителите на Града — Данло продължи покрай коловете със скоростта на вятъра и каза молитва за всички пътници, отправящи се към непознати земи:

— Али алли-ло киро лисалия.

Повече от сто километра на юг от Никогея има остров, известен с богатия си птичи живот. Алалоите го наричат Ависалия. Това е малък остров с планини, скали и диви пясъчни брегове. Намира се между остров Никогея и Великия южен океан. Там, където топлото течение Мишима минава близо до шелфа, морските птици долитат, за да се хранят с огромните ята херинга, шокова риба и арктическа моруна. Всяка зима от северните острови мигрират ята, наброяващи десетки хиляди птици, и строят там гнездата си. През дълбоката зима въздухът над Ависалия често е бял от облаци тупици, рибари и клинари. А също керкенеци, морелетници, гмурци и още поне двайсет други вида птици. Тътенът на техните криле и дрезгавите им ловни крясъци могат да се чуят на километри. Повечето от тях зимуват на слънчевите южни склонове на острова. Те се греят на косите слънчеви лъчи, летят над брега и с ноктите или клюновете си ловят в океана сребриста риба. От южната страна на острова океанските течения се носят бързо, топли са и водата рядко замръзва. Северната му част обаче обитават други птици. Там идват китикееша, за да ядат снега по замръзналото море, и снежните бухали, за да ядат китикееша. Чайките — и снежните, и хищните чайки — строят гнездата си по стръмните сиви скали над морето. През дълбоката зима, когато не могат да се доберат до вкусните съкровища, заключени под леда, те се хранят с остатъците от пиршествата на мечки или други птици, или, ако огладнеят достатъчно, се нахвърлят едни върху други и се кълват до смърт. Но всяка година през лъжезимата, когато ледът се пропука, плиткото морско дъно предлага изобилна храна и тогава чайките пируват. Плитчините по северното крайбрежие на Ависалия гъмжат от ледени раци, спирали и десетки видове мекотели. И разбира се, от палпулви. По време на отлив широкият бряг е покрит с лилавите черупки на милиони палпулви. Това е любимата храна на хищните чайки. Те грабват жива палпулва, издигат се високо във въздуха и я пускат върху скалите. По този начин разбиват черупката и после изяждат месото. През размножителния сезон, когато малките постоянно писукат за храна и не им дават мира, чайките ежедневно пълнят гушите си с месото на стотици миди.

Навярно само по една палпулва на всеки десет съдържа блестяща частичка: перла, която расте в мидата като лъскаво каменно яйце. Каквито са си лакоми създания, чайките гълтат палпулвите като бонбони и не се оплакват, ако погълнат и перла. В Цивилизованите светове тези сребристи или черни топчици се смятат за втори по красота сред перлите. Поколения наред никогейски контрабандисти потеглят с ледоходите си към Ависалия. Всяка лъжезима те отварят хиляди палпулви с диамантени ножове, вадят перлите и оставят месото на чайките. Всеки сезон тези птици радостно очакват бракониерите, защото това им спестява труда по разбиването на черупката.

Ако се беше отправил към Ависалия през лъжезимата, Данло най-вероятно щеше да бъде посрещнат от гладни чайки, кръжащи над главата му и надаващи лакомите си крясъци. Ако бе навлязъл в плитчините, за да търси перли, най-вероятно контрабандистите щяха да го посрещнат с лазерен огън или диамантени ножове между ребрата. Но той пристигна на северния бряг на острова насред дълбоката зима, когато целият свят е замръзнал и стихнал. Пътуването му от Никогея му беше отнело по-малко от ден. На трийсетина метра от брега той спусна платното и закотви шхуната с дълги винтове в леда. После издигна нагреваемата си палатка. От носталгия по младостта си Данло си бе мислил да построи снежна колиба, но нямаше леден трион, за да нареже снежни блокове, нито пък имаше инструменти, с които да си направи трион. Всъщност нагреваемата палатка беше много по-топла и удобна от снежна колиба и затова той пренесе вътре спалните си кожи и прекара нощта, заслушан в плющенето на прозрачната тъкан на вятъра и в крясъците на чайките. На следващата сутрин си приготви студена закуска от сирене и хляб и после се залови за работа.

Данло натовари лопатата, кофи, топлинен пистолет, ножове и други неща върху малка червена шейна, с каквато някое дете спокойно би могло да се пързаля по заснежен склон и пое на юг към скалите, където кръжаха чайките. Техните високи крясъци се чуваха въпреки утринния вятър. Можеше да ги види в края на острова, хиляди малки бели точици на фона на срутилите се скали. Скалите бяха като тъмносива стена, издигаща се покрай брега на повече от три километра. Над тях имаше снежни полета, гори от каменно дърво и тъмносиньо небе. Данло завърза въже около ръкавиците си и затегли шейната през замръзналите вълни право към скалите. Под него, под три и половина метра лед имаше милиони палпулви, заспали зимния си сън. Можеше да пробие леда и да ги вади с кофи, можеше да ги разтваря с ножа си, но така би ги убил, а той не искаше да го направи. От детските си наблюдения на птиците Данло знаеше друг начин да намери перли. Той теглеше шейната си по брега, нагоре по замръзналите пясъци и по дюните. Вече беше по-близо до подножието на скалите и крясъците на чайките заглушаваха всички останали звуци. Въпреки силния студ, богатият на азот мирис на птичи изпражнения бе непреодолим. А самите те покриваха всичко. Белезникавото гуано беше пръснато по скалите и натрупано на огромни зловонни купчини. По целия бряг имаше километри гуанови могилки, натрупвани на пластове през годините. Най-горният пласт бе тънък, влажен, хлъзгав и птиците продължаваха да го допълват пред погледа му. Пресни птичи изпражнения се сипеха отгоре му като топъл дъжд, цапаха кожите му и замъгляваха стъклата на очилата му. Той теглеше шейната през могилките и обувките му шляпаха в лепкавото гуано. Когато се приближи към подножието на скалите, Данло взе лопатата и започна да копае. Разчисти повърхностния пласт и разкри постоянно замръзналото гуано под него. С помощта на горелка започна да го топи пласт след пласт и да го пресява, за да открие перли. През следващите два дни намери много перли и напълни кофите си с тях. Всяка от тези перли беше минала през стомаха на някоя чайка. Повечето бяха с ниско качество, прекалено дребни, зле оформени или ожулени от стомашните киселини на чайките. Данло прегледа и изхвърли хиляда трийсет и осем перли преди да намери такава, каквато да му хареса. След като я почисти със свеж сняг, той я вдигна на светлината. Беше голяма колкото върха на палеца му и сияеше с лилавосивия цвят, който алалоите наричат лила. Не бе съвършено кръгла, дори цветът й не беше еднакъв. Алалоите не вярват в съвършенството на перлите, намират красотата на съвършените перли за студена и безинтересна. Перлата на Данло имаше капковидна форма и на различни места гладката й повърхност блестеше с меки розови нюанси. Както казват бижутерите в Диамантения район, тя беше „от онези перли, в които вечно можеш да се вглеждаш и винаги да откриваш нещо ново“.

След като я гледа почти цял следобед, Данло реши, че е открил своята перла. После с помощта на лазерна дрелка проби мъничка дупка в най-тясната й част. През тази дупчица прокара няколко косъма от дългата си черна коса, които предварително беше сплел. Накрая залепи краищата им и когато свърши, вече имаше перла, която Тамара можеше да носи на шията си. Постави я в копринена кесийка, от онези, които използваше Бардо, за да раздава тоалач или семена на трия, завърза я здраво и я пъхна в джоба си. И се приготви да се върне в Никогея.

Пътуването му по леда мина без инциденти, макар че му отне цели два дни. Вятърът духаше главно на север и трябваше да се движи срещу него. Веднъж спря, за да проучи малък безименен остров точно по средата между Ависалия и Никогея. На скалистия му бряг се натъкна на голи бели кости от морж. Единият от бивниците бе цял и непокътнат. Той го взе и го отнесе на шхуната си. Най-приятната част от експедицията му беше преоткриването на естествената му страст да извайва различни неща. В мига, в който видя бивника, Данло реши, че ще направи от него пръстени, лула, скулптурки на животни и най-важното, фигура на бог, за да замени липсващата пионка от шаха на Хануман. И така, той се върна в Града, доволен от успеха си и изпълнен с мечти за бъдещето. Изгори измърляните си кожи и прекара половин ден в горещия басейн в общежитието си, за да се изчисти от гуаното и да покаже перлата на приятелите си. След като спа до обед, Данло се уговори да се види с Тамара късно следващия следобед.

Срещна се с нея в чайната й стая, където тя му поднесе кафе и печени хлебчета. Денят бе прекрасен, въздухът чист, настроението прекрасно и през прозорците струяха златни лъчи. Тамара се грееше на залязващото слънце, гола като животно, покрита само с дългата си златна коса. Тя обичаше да наблюдава играта на лъчите през дантелените завеси, докато слънцето бавно се спускаше на запад.

— Последните няколко дни не бях в Града — каза й Данло.

— Пътувал си със „Снежния бухал“ ли? В разклонеността ли си ходил?

— Не — отвърна той. — Пътувах с шхуна в морето. — Данло накратко й разказа за пътуването си, после извади от джоба си копринената кесийка и я постави на масата. — Донесох ти нещо… което да носиш на шията си.

Тя взе кесийката и я развърза с дългите си нокти. После изсипа перлата в шепата си и очите й блеснаха.

— О, колко е красива! — възкликна Тамара. — Никога не съм виждала толкова красива перла.

Тя го погледна, усмихна се и двамата се засмяха, сякаш току-що са опитали някакъв нов еуфоричен наркотик.

— Сложи я на шията си — каза й Данло. — Направих връвта дълга, за да си я слагаш лесно.

— Виждам, че е внимателно замислено — отвърна тя и прокара пръст по лъскавите косми.

— Направих я… от собствената си коса. Това е алалойски обичай.

— Красива е. — Тамара протегна ръка и погали косата му. — Досетих се още преди да ми кажеш. Имаш толкова хубава коса, толкова дълга и гъста. Винаги съм си мислила, че коса като твоята не би трябвало да се хаби за мъж.

— Някои ден ще остарея и ще оплешивея — отвърна Данло. — Но ако имам жена… тя все още ще носи тази перла.

Тамара се усмихна, остави перлата до кафеника. Изправи се и каза:

— Трябва да ти покажа нещо. — После отиде в стаята за медитация, забави се за момент и се върна с дълга, плоска кутия от каменно дърво. На гърба й имаше пантички и се отваряше като мида. — Получих я тази сутрин — каза Тамара. — Помислих си, че може би ще искаш да я видиш.

Данло взе кутията и впи поглед в нея.

— Защо не я отвориш?

Той отвори капака и погледна вътре. Върху подложка от черно кадифе имаше огърлица от кремави перли, подредени по големина и цвят. Всяка беше самото съвършенство. По целия платиниев наниз имаше трийсет и три перли. Данло не знаеше нищо за съвременната бижутерия, но предполагаше, че огърлицата трябва да е много ценна.

— Те са… прекрасни — каза той.

— Това са гиладийски перли — поясни Тамара. Тези перли се ценят най-високо на всички Цивилизовани светове. Произвеждат се на изкуствения свят Гилада, който се намира в края на Вилда. Събират се молекула по молекула във вакуум без светлина, без звук без никакви вибрации. Там, дълбоко в космоса, където няма гравитация, за да деформира седефа, напластяван около една-единствена централна молекула, гиладийските бижутери получават съвършено сферични перли. Образуването на една от тях може да отнеме цяла година. Освен със съвършената си красота гиладийските перли са прочути и с това, че никой освен най-богатите не може да си ги позволи.

— Трябва да си ги получила от някой търговец-принц — каза Данло.

— Не, никога не съм контактувала с триянци — отвърна тя. — От Хануман са.

— От Хануман! От Хануман… ли Тош? Но откъде е намерил пари, за да купи такива перли?

— Не зная — каза Тамара.

Данло поглади с пръст най-голямата от Ханумановите перли и без да иска, зацапа съвършената й повърхност.

— Какво съвпадение, че Хануман ти е пратил тези перли… тази сутрин.

— Казал ли му, че ще ми подаряваш перла? — Изобщо… не съм разговарял с него. Ние вече не си говорим. Но я показах на приятелите си. Възможно е да му е казал някой от тях.

— Значи ето я разгадката на това съвпадение.

— Да, сигурно е така. Но защо Хануман ще ти подарява перли?

— Ами, той ме ухажва още от вечерта, в която се запознахме.

— Ухажва те… за да се ожени за теб ли?

— Едва ли. Но нали знаеш — има много начини на ухажване.

— Онази вечер на празненството, спомняш ли си? — попита Данло. — Как те гледаше — очевидно е, че изгаря за теб.

— О, бедният пламтящ човек!

— Толкова студено го казваш.

— Нима? Не исках.

— Ти не харесваш Хануман, нали?

— Не че не го харесвам — възрази Тамара и погледна кутията в ръцете на Данло. — Страхувам се от него. — Защото е сетик ли?

— Защото е студенокръвен — отвърна Тамара. — Никога не съм познавала човек, който може така да се владее.

— Но сетиците се стремят да управляват всичките си емоции. Всичките си мисли… онова, което наричат свои програми.

— Е, изглежда е успял.

— Навярно само иска хората да си мислят така.

— И хората си го мислят — каза тя.

— Хануман има своите страсти като всички останали. Но колкото е по-силна страстта… толкова по-голяма е потребността от овладяването й.

— Спомняш ли си какво каза той по време на проповедта? „Единствено като се превърнем в огън, ще се освободим от пламъците.“ Мисля, че неговата страст не са жените, вече не.

Данло се усмихна и си помисли, че току-що е разбрал нещо за Тамара. Той я виждаше като невероятно красива жена, жена, която винаги е управлявала мъжката любов. Такива жени естествено не вярваха на никой мъж, над когото нямат сексуална власт. Фактът, че Хануман е в състояние при желание да сподавя в себе си всякакво сексуално желание, сигурно я ужасяваше и накърняваше чувството й за собствените й изключителни способности.

— Тогава никога не би си помислила да сключиш договор с него, така ли?

— О, бих обмислила тази възможност — възрази тя. — Куртизанката трябва да мисли за такива неща, даже да не е в състояние да реши въпроса.

— От всички мъже в Никогея — каза Данло, — кой друг се нуждае от твоето изкуство толкова, колкото Хануман?

— Не го ли ревнуваш, дори съвсем малко?

— Като момче приемният ми баща ме научи, че ревността е шайда. Тя отравя душата.

— Но Хануман е вътрешно мъртъв. Целият е лед и пепел.

— Можеш да го разбудиш — отвърна Данло. — Отново да го съживиш, нали? Тамара почука с нокът по ръба на чашката си.

— Трябва много да го обичаш, за да говориш така.

— Обичам го… както бих обичал брат — каза Данло.

— Толкова лесно ли би се отказал от мен?

— Когато алалойският ловец посещава друго племе — отвърна той, — често оставя жена си вкъщи. Пътува сам по леда, много километри и много дни. Когато пристигне, е премръзнал и гладен. И често някой от племенните му братя му отстъпва жена си за няколко нощи. За да го топли и да облекчава глада му.

— Но ние не сме алалои — възрази тя. — Поне аз не съм.

— Права си.

— И не съм твоя, че да ме отстъпваш.

— Дори сред алалоите — призна Данло — жената сама трябва да се отдава, иначе на ловеца ще му се наложи да изтърпи студа.

— Никога не бих се отдала на Хануман — каза Тамара. — На който и да е друг да, но не и на него.

— Значи ще му върнеш перлите, така ли?

— Иска ми се да можех — каза Тамара, въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Иска ми се нещата да бяха толкова прости.

— Не искаш да нараняваш сърцето му, нали?

— О, мисля, че емоционалните му органи са над такава деликатност.

— Не… в никакъв случай.

— Истината е, че не мога да рискувам да го обидя — каза Тамара. — Той не ме ухажва просто заради себе си.

— Тогава го прави заради твоето дружество. Тя кимна.

— Пращал е подаръци и на други куртизанки. Не толкова скъпи, колкото тази огърлица, но ухажва и моите сестри.

— Цялото това ухажване трябва да дразни Бардо… ужасно.

— Е — каза Тамара, — Бардо си е ревнив.

— За мъжете не е подобаващо… да се борят за жени.

— Бардо поне ни приема такива, каквито сме в действителност. Мои сестри са ми казвали, че никога не са познавали друг мъж, който да обича жените като него.

Данло се усмихна — бе чувал как Бардо веднъж легнал с деветнайсет жени само за една нощ.

— Би ли предпочела Бардо да ти е пратил перлите?

— Предпочитам да не получавам подаръци, които да не мога да върна. — Тамара извади Ханумановата огърлица от кутията и я вдигна далеко от лицето си, сякаш бе мъртва змия. — Аз не мога да върна тези перли, разбираш ли? Майката не би искала да ги върна.

— Майката… е главата на твоето дружество, така ли?

— Да. И Майката не иска никоя от нас да обижда нито Бардо, нито Хануман.

— Разбирам — отвърна Данло. — Майката е любезна жена, нали?

— Тя е най-мъдрата жена, която познавам.

— Значи тя следи нашата църква, а? Следи я и чака.

— Ти не си толкова наивен в политиката, колкото би искал да си мислят другите.

— Не зная… почти нищо — каза той. — Знам само, че Бардо има обаяние и власт, но че Хануман има по-силна воля. Не е възможно да се каже, кой ще надделее.

— А ти кой би искал да надделее?

При този прост въпрос Данло се изправи и започна да се разхожда из стаята.

— Не съм сигурен — призна той. — Не съм сигурен, че който и да е от двамата е способен да превърне Пътя на Рингес… в нещо стойностно. Нещо благословено. Не съм сигурен, че изобщо някой е в състояние да направи това.

— Ние сме в състояние — тихо каза Тамара.

— Обажда се гордостта ти — отвърна Данло, седна до нея и я целуна по челото. — Обажда се твоята обич.

— Трябва ли да оставим идеите на Хануман да отхвърлят идеите на всички останали?

Данло погледна перлите, които висяха в ръката й. Бяха съвършени, красиви и абсолютно студени и той внезапно си спомни за Ханумановата вселена от кукли, която също беше прекалено съвършена.

— Също като Хануман — каза Данло, — всеки от нас има свое виждане.

— И тъкмо затова трябва да го запазим, докато още можем.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли получил покана да копираш възспоменуването си?

— Какво искаш да кажеш? Как може… да се копира възспоменуване?

— Значи не си чул? Хануман помоли някои от нас да копират спомнянията си в компютър, създаден от него.

— Но нашите спомняния не могат да се копират! Защо Хануман би казал, че е в състояние да направи такова нещо? Тамара върна огърлицата в кутията, изправи се и допря длан до гърдите му.

— Всички знаят колко е трудно да си спомниш едите — каза тя. — Мнозина от кръщелниците никога не са имали ясен спомен, да не говорим за Единствения. Тамара му разказа за плана на Хануман да усъвършенства възспоменуването на древните еди. Преди три дни Хануман започнал да кани рингесистите от вътрешния кръг ла копират спомените си в компютър. Обещал им, че можел да запише цели поредици спомени, както се записват ноти в синтезайзер. Имал намерение да редактира и подсили тези спомени, за да ги обедини в нещо, което наричал „същностно възспоменуване“. Съвършено възспоменуване — Хануман твърдял, че като влезе в интерфейс с компютъра му, всеки кръщелник или нов рингесист ще преживее съвършено живо възспоменуване на древните еди.

— Това е ужасно — каза Данло.

— Мислиш ли?

— Да.

— Е, Бардо одобри плана на Хануман. Данло скри лицето си в шепи и започна да разтрива очите си. После дълго гледа през прозореца изгрева на луните.

— Да — накрая каза той, — Бардо също се е страхувал от възспоменуването на едите. Той е основател на нова религия — ами ако някой си спомни истина, която тази религия обявява за лъжлива? Ами ако някой открие измамност… във всичко, което Бардо смята за истина?

— Но, Данло, какво е истина? Той се усмихна.

— Самият аз през целия си живот съм се питал същото.

— Каквато и да е в действителност истината, не смяташ ли, че трябва да позволим на Хануман да копира спомнянията ни? Така че нашите истини да се включат в това същностно възспоменуване?

— Толкова ли са истинни нашите истини?

— О, мисля, че са — отвърна тя. — Всички знаят, че ти си имал велико възспоменувание и си го описвал толкова красиво, макар винаги да си твърдял, че не владееш много добре думите. Аз също съм виждала много чудни неща. Какво друго са древните еди, освен начин да се пробудим? Всички ние. Да позволим на енергията на съзнанието да ни погълне, атом по атом, клетка по клетка — във всеки от нас има безмилостна сила, която унищожава и твори, унищожава и твори, и е там, чака ни да й позволим да се роди, стига да успеем да понесем цялата кръв, ужас и писъци. Това е най-прекрасното нещо във вселената. Бих умряла, за да видя тази идея осъществена.

— Значи си решила да копираш спомените си в компютъра на Хануман, така ли?

— А ти няма ли да го направиш?

— Не — отсече Данло.

— Разбира се — теб не те мъчи гордост като мен. — Тя се извърна от него и отправи очи към полираните камъни на перваза.

— Тамара — каза Данло. — Аз обичам тази твоя гордост.

— Наистина ли?

— Както обичам вятъра.

Тя се обърна към него и срещна очите му.

— Не ми ли каза, че веднъж вятърът едва не те убил?

— Да, вярно е — призна Данло. — Но също е вярно, че вятърът е дъхът на света. Също както твоята гордост е твоя сила и живот.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна той.

— Веднъж ми казаха, че гордостта ми била грозна програма, която щяла да ме погуби.

— Не, тя е нещо благословено.

— Когато бях дете — рече Тамара, — четците в моята църква се опитваха да пречистят гордостта ми и други мои грехове, но не успяха.

— Ако бяха успели, нямаше да си тази, която си.

— Не, разбира се — каза тя и нервно се засмя. — Често съм се чудила дали всички усилия да пречистят гордостта ми не са ме направили само още по-суетна.

— Как учеха архитектите? „Суетата е лудост.“

— Сигурно ме мразиш, защото съм толкова суетна.

— Не, тъкмо обратното — тихо каза той. — Всяка твоя суетност е като перла — уникална, прекрасна, благословена. И красива.

— Ти си красив — отвърна Тамара и дълго го гледа. — Никога не съм познавала човек като теб. Той наведе глава, после я погледна.

— Никой никога не ме е виждал така, както ти — прибави тя. — Мисля, че и никой не би могъл.

Данло се вгледа в тъмните й очи и потърси най-дълбоката й суетност. Накрая му се стори, че я съзира, блестяща като естествена перла, онази представа за самата нея като богиня с ужасна красота, въплъщение на всички жизнени енергии, а също и на стремежа към смъртта. „Тя е ужасна красавица“ — помисли си той. Щеше да я обича заради тази дълбока, първична красота, щеше да цени това й качество над всички други.

— Югена лос анаса — каза Данло.

— Какво означава това?

— „Да виждаш дълбоко означава да обичаш дълбоко“ — преведе й той.

Тамара се усмихна, сякаш отново бе малко момиченце, приближи се до масата и взе кутията с наниза гиладийски перли. После със замах затръшна капака.

— Предполагам, че ще трябва да ги задържа — каза тя. — Наистина не искам да обидя Хануман. Но никога няма да ги нося вече не бих могла да ги нося. После взе перлата на Данло, погледна я и каза:

— Подарявали са ми много неща, но никой никога не ми е давал такова нещо.

— Направих го… за да го носиш — каза Данло.

— Иска ми се да можех — отвърна Тамара.

— И на мен.

— Но предполагам, че ако наистина го нося — продължи тя, — в това ще има определен смисъл, нали? — Само онзи смисъл, който ние му дадем.

— Но алалоите не смятат ли подаряването на перла за обещание за брак?

— Ако искаш, можеш да я носиш като символ на обещание.

— За обещание помежду ни ли?

— За твоето обещание да се омъжиш за мен и за моето обещание да се оженя за теб.

— Но какво бих могла да ти дам аз?

— Удоволствието да виждам тази перла до сърцето ти.

— Но не трябва ли да определим време за изпълнение на това обещание? Аз все още имам своето признание, нали знаеш. А ти все още имаш своето търсене.

— Каквото и обещание да си дадем, ще е … вечно. Имаме цялото време във вселената. Тя пак погледна перлата и каза:

— Никога не съм виждала толкова красиво нещо. Данло пристъпи напред и окачи перлата на шията й.

— О — каза тя, — не съм очаквала, че ще е толкова тежка.

— Перлите на палпулвите са много големи — отвърна той.

— Не мислех, че толкова много ще ми хареса да я нося.

— Създадена си, за да я носиш.

— Не мислех, че някога ще се омъжа за когото и да е.

— Винаги съм се надявал… че ще мога да се оженя за теб.

— Е, мисля, че бих искала да се омъжа за теб — каза Тамара.

— Мечтал съм някой ден това да е най-голямото ни щастие.

— Но ние вече постигнахме нашето щастие — отвърна тя.

— Ние сме създадени за щастие.

Данло я погледна и в очите й нямаше нищо друго освен щастие, чисто, златно щастие, което се изливаше като светлина и стопляше душата му. Тя го целуна и го поведе към стаята с камините. Тази вечер не упражняваха нито една позите на изкуството й, нито пък се интересуваха кой ще е отгоре и за колко време. Любовната им игра бе спокойна и естествена и продължи дотогава, докато закрещяха от щастие и изтощени се вкопчиха един в друг. Данло дълго лежа до нея, прегърнал я толкова силно, че гърдите му плътно се притискаха към нейните. Усещаше твърдата перла, която се врязваше в кожата над сърцето й. Бе изпълнен с щастие, с гордост, че е открил жена, която някой ден ще роди децата му. Макар да се страхуваше от тази яростна гордост повече, отколкото от смъртта, Данло не можеше да си спомни някога да е бил по-щастлив.

ГЛАВА 24ВЪЗСПОМЕНУВАТЕЛНАТА ЦЕРЕМОНИЯ

На следващия ден Хануман ли Тош покани Данло да се срещнат в компютърната зала на Бардовата катедрала. Наименованието „Бардова катедрала“ обаче беше заблуждаващо, защото макар че надзираваше всичко, което ставаше в тази грамада от камъни, Бардо не притежаваше сградата, нито пък Пътя на Рингес. Помнейки много добре историята на Старата Земя, много отдавна Арбитъра беше ограничил властта на всички организации в Града. (Освен властта на Ордена, разбира се.) Бе постановил, че всички дружества, картели, асоциации и религии, стремящи се да се установят в Никогея, нямат право на собственост. В съответствие със споразуменията между Ордена и Града, катедралата на Бардо представляваше съвместно владение на много Рингесисти, дали пари за закупуването й. Към края на дълбоката зима на 2953-та година те наброяваха поне четири хиляди. И с всеки ден ставаха все повече. След Огнената проповед на Хануман вечерните събирания в катедралата бяха посещавани от мъже и жени, които искаха да започнат великото пътуване към божествеността. Новите рингесисти бяха толкова много, че Суря Лал, която беше станала довереничка и администраторка на братовчед си, трябваше да използва компютър, за да вписва имената им.

— Ако този приток продължи, ще трябва да провеждаме по две сбирки на ден — каза й Бардо. — Новите кръщелници са много, прекалено много, за да ги познавам по име и лице, жалко. Даже за човек с памет като моята. А ако те не познават Бардо, за Бога, защо трябва да са му верни? Мисля, че трябва да изискваме от новите рингесисти да полагат клетва за вярност и покорност към мен.

В един студен ден, късно следобед на шейсет и шести, Данло измина краткото разстояние по улиците на Стария град до катедралата, която заемаше по-голямата част от пресечката на юг от площад „Данлади“. Тъй като повечето улици в тази част на Града са успоредни на плъзгата на Стария град, която минава право от Дълбоките поля до Северния бряг, пресечките около „Данлади“ са ориентирани от северозапад на югоизток. Но оста на Бардовата катедрала беше точно изток-запад и така, за разлика от околните хотели или кули, тя бе разположена косо, под странен ъгъл спрямо пресечката. Строителите й — кристианите от Дружеството на Кристоман Бога — я бяха издигнали по този начин, защото катедралите на Старата Земя, които бяха славата на тяхната религия, се разполагали в посока изток-запад. Бардовата катедрала следваше този древен план. Гледана от дълбокия космос, тя имаше формата на кръст, символ, свещен за всички кристиански секти. Предната част на кръста сочеше на изток към Академията, а основата му се вклиняваше в сърцето на Стария град. Цялата сграда представляваше двеста и петдесет метра изящни каменни ажури, дълги прозорци и огромни контрафорси от гранитни блокове. Там, където раменете на катедралата се срещаха с централната част на сградата, се издигаше величествена кула. Тази централна кула се извисяваше на петдесет метра над всичко останало и можеше да се види от Академията. Със сложните си орнаменти, които сякаш капеха по гранитната фасада като ледени висулки, със сводестите си прозорци и изящни островърхи покриви, тя се смяташе за една от най-красивите сгради в Града. Бардо обаче не харесваше острите ъгли и правите очертания на катедралата. (Колкото и да е странно, той нямаше нищо против да провежда събиранията си в сграда с формата на кръст. Като специалист по символи, който някога е смятал да стане символизатор, Бардо знаеше, че кръстът е един от най-старите символи, много по-древен от която и да е църква или религия. Според символизаторите той е великото Дърво на живота, което се намира в центъра на вселената. Той е мостът, по който преминава душата, за да стигне при Бог. Най-древното значение на кръста е страданието на живота. Две кръстосани пръчки, търкани една в друга, както мъжът се търка в жена, докато възпламенят ужасния огън който е целият живот.) И така, Бардо кроеше планове да събори кулата и да я замени със златист прозрачен купол. Искаше да отвори свода на катедралата, така че небесата да могат да се виждат отвътре в цялата им прелест. Той имаше и други планове, както откри Данло в деня, когато се отби от плъзгата и се приближи до западния портал на катедралата. Под огромната арка стоеше Бардо. Макар че ръководеше полирането на фасадата, той забеляза Данло и извика:

— Здравей, Данло! Е, млади приятелю, как ти харесва малката ни каменна колиба?

Данло стигна до него и се поклони. После се отдръпна няколко метра назад, за да види по-добре промените, които Бардо внасяше в катедралата. Откъм запад бяха отворени три нови врати. Макар че централната бе много по-голяма — застанал до масивните двойни порти, дори Бардо изглеждаше дребен — те си приличаха: бяха вдадени в огромни каменни арки, които се отваряха към улицата. Над вратата по средата на централната арка имаше кръгъл витраж. Всъщност това беше поредица от девет вписани една в друга арки. По краищата им в камъка се виждаха ликове на светци, пророци и други лица, скъпи на кристианската религия. Тези образи обточваха цялата фасада и най-големите гледаха с каменните си очи от нишите над арките. Като основател на рингесизма, Бардо, разбира се, не можеше да ги остави. И затова бе решил да ги свали. Цялата западна фасада на катедралата беше покрита с роботи, изпълняващи тази програма. Роботите бяха хиляди, всеки голям, колкото муха. Те бързаха по арките като яростно движещ се килим и дялаха камъка с миниатюрни диамантени длета. Въздухът бе изпълнен с тяхното стържене, чукане и хрущене, а също и с частички камък и прах, който се сипеше по черната къдрава коса на Бардо. Скоро, каза на Данло той, всеки лик в катедралата, вътре или отвън, щял да бъде унищожен. Каза му, че други роботи щели да поставят на мястото им органичен камък. От него щели да се появят скулптури на Катарин Провидцата, Балусилусталу, Шанидар и други, напътствали Малъри Рингес по пътя му към божественост.

— Ще трябва да махнем и прозорците, жалко — продължи Бардо. — Но не можем да оставим кръщелниците да вярват в древни суеверия и чудеса, нали? — Но витражът… толкова е красив. — О, но ние ще го заменим, разбира се. Всъщност вече съм започнал, както ще видиш, щом влезеш в катедралата.

После Бардо го попита защо е отсъствал от всички църковни дейности след Огнената проповед и Данло отговори че е усъвършенствал светлинния си кораб и се е занимавал с математика.

— О, разбира се — каза Бардо, — ти си пилот и пилотите трябва да се занимават с математика. Самият аз някога смятах математиката за най-красива от всички творения. Двамата с баща ти често се шегувахме, че решаването на всяка от теоремите е като откриването на прекрасна перла.

Той подчерта думата „перла“ с експлозивна въздишка и пръсна във въздуха капчици слюнка. После стрелна Данло с остър поглед и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Струва ми се… че знаеш всички тайни в Града — каза Данло и също се усмихна.

— Вярно ли е, че си подарил перла на Тамара? — попита Бардо. — За бога, тя е най-красивата жена в Никогея! Обеща ли й вече да се ожениш за нея?

— Толкова ли е лесно да прочетеш лицето ми? — попита Данло. — Хануман ли те научи на това изкуство?

— Не, не ме е учил на нищо, жалко. Поне буквално не ме е учил на нищо. Той обича своето уединение, след като вече е известен.

— Не можеш да му простиш… за онова, което направи на Огнената проповед, нали?

— Да му простя ли!

— Струва ми се, че не му вярваш.

Бардо кихна и разтърка очи. После дръпна Данло под арката, за да се скрият от праха.

— А ти самият вярваш ли му, млади приятелю?

— Той е моят… най-дълбок приятел.

— Е, той е и мой приятел или поне беше преди да започне да се прави на проклет пророк. На пророк можеш ли да му имаш вяра? О, дали всъщност му вярвам? Трябва ли? Труден въпрос. Доверявам му привличането на хора към Пътя. Доверявам му провеждането на големите проповеди и той вдъхновява хората. Доверявам му даже да им показва част от незримото, тези проклети древни еди, които всеки си мисли, че иска да си спомни. Той е религиозен гений, за Бога! Доверявам му да прави онова, което правят всички гении — да се греят на гения си и да сияят така, че да осветят и други.

С тези думи Бардо може би иронизираше самия себе си, защото се ухили на Данло и с блеснали очи подръпна мустаците си.

Данло срещна погледа му и каза:

— Но ти доверяваш на Хануман… да каркира нашите спомняния в компютър?

— О чудех се дали ще ме попиташ за това.

— Вярно ли е, Бардо?

— Познавам те вече от седем години и ти продължаваш да ми задаваш въпроси!

— Но защо да не ти задавам въпроси? — с усмивка попита Данло — Ако престана, това ще ти развали удоволствието да ми отговаряш.

— Вярно, вярно — отвърна Бардо. — Тогава нека ти отговоря на този въпрос и и двамата ще сме доволни. Знаеш, и преди съм казвал, че калата е опасен наркотик. Той е прекалено прекалено опасен и затова решихме да прекратим церемонията на калата. Вече никой няма да пие кала. Поне публично. Но кръщелниците трябва да имат своите спомняния и затова въведохме нова церемония. Тоест, ще я въведем довечера. Аз ще напътствам церемонията и всички ще видят, че Хануман ми помага, разбираш ли?

— Разбирам — каза Данло.

— Тази вечер в катедралата ще присъстват хиляда души — продължи Бардо. — И всеки от тях ще има такова възспоменуване, каквото никога досега. Моите спомняния, някои от тях. На Томас Рейн. И твоите, надявам се.

— Моите… спомняния — повтори Данло и затвори очи.

— Нали си получил поканата на Хануман?

Данло кимна.

— Отлично! Радвам се, че си съгласен да запишеш спомнянията си.

Данло, който не се бе съгласявал на такова нещо, отвори очи и погледна към вътрешността на катедралата. Усети, че погледът на Бардо изгаря страните му, и каза:

— Хануман ми обеща, че първото ми възспоменуване… ще бъде съвършено запазено.

— Като светулка в лед — отвърна Бардо. — И почти нямаме време да го запазим. Бих искал да, хм, включа твоето велико възспоменуване в другите и да го използвам в тазвечерната церемония.

— Ще използваш спомените ми… толкова скоро?

— Трябва да действаме бързо — каза Бардо. — Много е сложно да напътстваш множеството към мистични извори на просветление: ако не действаме достатъчно бързо, събитията могат да се надигнат като океан и да ни отнесат.

Той упъти Данло към компютърната зала, после се извини и се върна да надзирава ремонта на катедралата.

Щом влезе в огромния кораб, Данло незабавно потъна в спомени. Никога не бе влизал в катедрала, знаеше го толкова сигурно, колкото и че никога не се е катерил по ледените планини на луната на Агатандж, и все пак, докато стоеше и се вглеждаше в пороите светлина, струящи през прозорците, се чувстваше така, сякаш е стоял тук хиляди пъти.

Въпреки роботите, които се трупаха по вътрешните стени, в катедралата цареше пълна тишина и покой. Из пустия кораб се носеха студени въздушни течения. Стените, прозорците и многобройните колони, които поддържаха свода, се издигаха в непрекъснати вертикални линии. Високо над него от тези колони излизаха огромни пръсти от камък и се превръщаха в дълги, изящни арки, които се срещаха по централната линия на свода. Целият план на катедралата издаваше стремеж за преодоляване на гравитацията и за извисяване на материята към небесата. Накъдето и да погледнеше Данло, сякаш изконното човешко религиозно чувство беше замръзнало в камък и цветно стъкло. Колоните и арките, дори каменните орнаменти носеха спомени от десет хиляди години песнопения и заклинания. Прозорците — дългите мозайки от цветно стъкло, които бяха прелестта на катедралата — изобразяваха сцени от чудесата, които се твърдеше, че бил направил Кристоман Бога. Десет от тези прозорци вече бяха избити и заменени с парченца ново стъкло. В сводестите мозайки високо горе бе представена сцена в синьо, зелено, жълто и тъмночервено. Косите следобедни слънчеви лъчи осветяваха огромната фигура на Бардо, отворил уста в безмълвен вик и разтърсил юмрук към небето. От гърдите му стърчеше дълго копие и белите му кожи бяха опръскани с кръв. Това беше един от великите мигове в живота му — неговата първа смърт. Както никога не се уморяваше да разказва на хората, Бардо бил дал живота си, за да можел да живее Малъри Рингес и сега вече всички можеха да видят истината за този момент. Той кроеше планове да замени всички стари прозорци с нови стъкла, изобразяващи великите мигове от живота на Малъри Рингес. (Фактът, че бърка величието на приятеля си със своето собствено, очевидно не му пречеше.) Докато влизаше по-навътре в кораба, Данло местеше поглед от прозорец на прозорец и се чудеше какви ли могат да са тези мигове. Той се удивляваше на играта на слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозорците, на начина, по който багрите потъмняваха или изсветляваха с преминаването на всеки облак. Цялата катедрала сияеше в синя и златна светлина и накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за стремежа на живота към светлина. Данло развеселен си помисли, че тя е зашеметяваща и прекрасна, независимо дали прониква през стари или нови прозорци.

Мина през кораба и стигна до покрити с червен килим стъпала, които водеха към прост олтар. В подготовка за церемонията бяха поставили на олтара златни свещници, златна урна и синя купа, използвани в стотици церемонии на калата, и хиляда осемдесет и девет току-що отрязани огнецветя. По тихата пътека покрай олтара, от двете страни на която се издигаха статуи и колони, Данло стигна до врата, водеща към галерия. До северната страна на катедралата имаше няколко малки сгради, свързани с лабиринт от покрити галерии, градини и аркади. Данло тръгна по мрачната галерия покрай ризницата и библиотеката и стигна до вратите на залата на катедралния съвет. Някога тази прекрасна сграда беше използвана за срещи на светилата на кристианската църква в Никогея, но сега бе превърната в работно място и склад. Той почука и вратата се отвори. На прага стоеше Хануман, гордо изправен в робата си на сетик.

— Здравей, Данло.

— Здравей, Хануман.

Залата беше голяма и в нея имаше много неща, най-вече компютри. Горната половина на сградата представляваше гранитен купол с дълги прозорци между каменните ребра на тавана. Целият бе в открити пространства и светлина, за разлика от долната половина, където цареше пълен хаос. Ажурни арки и фалшиви колони образуваха втора вътрешна стена. Някога вътре беше имало столове, наредени в концентрични кръгове, но те бяха извадени и заменени с високи дървени шкафове. По масите между тях и по средата на залата бяха поставени компютри, неврологици от компютри и инструменти за разглобяване, лекуване или отглеждане на нови компютри. Имаше решетки сълки и холограмни подставки. Неотдавна Хануман беше започнал да колекционира древни и необичайни компютри, които поставяше във витрини, сякаш са скъпоценности. (Всъщност един от тези компютри наистина бе скъпоценност, античен ярконски огнен камък, чиято светлина отдавна беше угаснала.) Данло обикаляше витрините и разглеждаше експонатите. Видя електронни компютри, оптичен компютър, компютърни кубове, чипове, дискове и дори компютър, чиято графика се излъчваше в прозрачна диамантена топка. Изглежда, Хануман бе особено пристрастен към различните си механички компютри, Цяла витрина беше заета от машина, състояща се от месингови предавки и блестящи хромирани ключове. Той отвори друг шкаф, извади японско сметало и светкавично започна да трака с дървените мъниста по редовете. Показа на Данло два вида квантови компютри и светещ газов компютър, а после посочи към ярконски гоблен на стената и каза:

— Това е най-ефектният компютър, разбира се. Ярконците втъкават логиката и веригите направо в материята.

Известно време двамата поговориха за ремонта на Бардо и за други незначителни неща. Макар че искаше да му каже за перлата, която беше намерил, и за обещанието си да се ожени за Тамара, Данло не можа да го направи. Фактът, че и двамата ухажват Тамара, бе като открита рана, като язва на лицето на автист. От любезност и неудобство те избягваха да гледат към тази гнояща рана или да я коментират, но не можеха да я забравят нито за миг.

— Добре изглеждаш — накрая каза Хануман.

— Ти… ти си обръснал главата си — тихо отбеляза Данло. — Заклел си се да носиш шапката, нали?

Хануман щракна с пръсти и започна да си играе с червените мъниста на сметалото. Гледаше някъде нагоре и Данло си помисли, че всъщност не гледа към слънчевите лъчи, към откритото пространство на купола, а към други пространства, които горяха с друг вид светлина. Голата глава на Хануман беше покрита с лъскава шапка от онези, които носят кибершаманите. Тя представляваше черупка от прозрачен диамант, в който бяха втъкани лилави неврологици, за да стимулират разклоненията и подразклоненията на човешките нерви. Цялата глава на Хануман сякаш бе обвита в мрежа от електрически нерви и представляваше ефектна гледка. Мнозина кибершамани обичаха да излагат на показ този главен компютър, макар те да бяха смятани за най-потайни сред всички сетици.

— Наричаме го „директен интерфейс“ — каза Хануман и се усмихна. Лицето му като че ли се състоеше само от лъскави зъби в призрачно сияещ череп. — Някой смятат, че е тъпо да си бръснеш главата като послушник, но това е единственият начин шапката да прилепва плътно.

Наистина, тя обхващаше главата му като втора кожа. Беше излята съобразно особеностите на черепа му. Задържаше се с лепило, наречено гимук. Лепилото и постоянният натиск на този компютър очевидно го дразнеха, защото кожата покрай ръба на шапката, по лицето и слепоочията му и около ушите му бе зачервена и възпалена.

Данло го погледна в очите, за да не гледа към шапката.

— Чувал съм, че само най-висшите кибершамани носят тази шапка… постоянно.

— Питаш ме дали съм посветен в най-висшата степен ли?

— Чувал съм, че има степени… за които дори кибершаманите от по-висшите степени не знаят почти нищо.

— За тайните степени ли говориш?

— Не са съвсем… тайни — отвърна Данло и се усмихна. — Как могат да са тайни, щом съм чувал за тях?

Хануман го погледна, но не каза нищо.

— Чувал съм, че има невропевци, които използват тази шапка, за да влизат в интерфейс с други компютри… за постоянно.

Вдигнал поглед към купола, Хануман се усмихна сам на себе си. Очите му бяха кръвясали, сякаш дълго време не е можел да ги затвори. Й изглеждаха абсолютно пусти. Данло знаеше, че трябва да е в интерфейс с шапката или може би с някой от многобройните компютри в залата. Нямаше как да определи с кой. Директният интерфейс беше като прозорец към кибернетичните пространства на всички обикновени компютри и на много, които не бяха обикновени. Хануман се взираше в пространството, безок като всеки провидец — можеше да е в интерфейс с квантовомеханичен компютър, със стенния гоблен или със самите стени.

— Хану, Хану, какво правиш?

Сякаш в отговор, Хануман погледна към компютъра точно по средата на залата. Там, върху обикновена подставка от каменно дърво на равнището на очите на Данло имаше черна кристална сфера. Бе голяма колкото глава на морж и Данло мигновено разбра, че това е много по-голям вариант на Ханумановия универсален компютър, онзи, с който беше създал своята вселена от кукли.

— Извинявай — рече Хануман, — довършвах един експеримент.

Данло завъртя глава в двете посоки — търсеше квадратната образна маса, която приятелят му държеше в стаята си след великото си възспоменуване. Но не я откри, нито нея, нито какъвто и да било друг вид екран или монитор, на който можеха да се видят куклите.

— Оставих масата в къщата на Бардо. — поясни Хануман, прочел озадаченото изражение на Данло и посочи диамантената шапка. — Сега нося това и няма нужда от такива груби дисплеи.

Хануман се обърна, за да погледне към решетката сълки до стената.

— Разбира се, поне аз нямам нужда. Искаш ли да видиш как са еволюирали куклите през последните сто дни?

Без да изчака, за да види дали Данло наистина иска това, той кимна и решетката сълки оживя. Цялото помещение от пода до купола мигновено се изпълни със сияещи сребристи образи, големи колкото тюлени. Куклите бяха навсякъде около Данло, носеха се във въздуха, кацаха по шкафовете, прелитаха през шкафовете и другите предмети, сякаш такава обикновена материя не представляваше пречка за създания от чиста светлина. Данло отново трябваше да си напомни, че куклите са само информационни структури, съхранявани в универсалния компютър на Хануман. Прожектираната в залата холограма бе само изображение на този изкуствен живот.

— Моля те, недей — каза той. — Стига.

И отскочи, защото една от куклите се понесе във въздуха и увисна пред него. Огромното сребристо създание като че ли започна да го разглежда. Макар че нито една от куклите нямаше очи или лице като хората или тюлените, всяка от тях имаше някакъв лик, сякаш притежаваше уникална самоличност и изражение. Светлинните модели, съставляващи куклите, бяха уникални и движещите се ивици сребристо и светлосиньо като че ли реагираха на стимули, за които Данло можеше само да се досеща. И всяка кукла сякаш реагираше на всички останали. Те се извиваха и потръпваха и той си представи, че вижда самите въздушни молекули да вибрират от речеви или някакъв друг вид информационни вълни. Изпитваше зловещото усещане, че куклите разговарят помежду си по странен и сложен начин, че навярно дори го обсъждат или му се присмиват. А може би го съжаляваха. Някак си, помисли си Данло, куклите съзнаваха всичко онова, което ставаше между него и Хануман. Той се ужаси от мисълта, че те са в състояние да се появяват във всяка част на действителната вселена със същата лекота, с каквато Хануман можеше да прониква в тяхната.

— Хану… моля те.

Куклите изчезнаха също толкова неочаквано, колкото се бяха появили. Прекрасните светлини, които ги изграждаха, се стопиха и компютрите и шкафовете ясно изпъкнаха в неподвижния въздух. Помещението внезапно му се стори прекалено мрачно, прекалено тихо, прекалено реално.

— Чудил ли си се някога за паметта? — попита Хануман. — Тези кукли са развили съвършена памет.

— Информационната памет на компютъра… не е същата като човешката.

— Сигурен ли си?

Данло разтри очите си и отвърна:

— Не съм дошъл тук, за да гледам куклите ти.

— Сигурен ли си? — повтори Хануман.

— Някога двамата с теб разбирахме мислите си почти без да разговаряме.

— Да ти кажа ли за какво си мислиш, Данло?

Данло сви рамене.

— Щом искаш.

Той съзнаваше, че очите на Хануман се впиват в лицето му и очакваше приятелят му да изрече някаква шеговита забележка или проницателна истина за парадоксалния характер на стремежа му да стане асаря. Но Хануман се обърна с лице към средата на залата и не каза нищо. Тогава Данло осъзна собствените си диви, кипящи мисли: молеше се Хануман да се извърне от него и да не казва нищо.

— Някога ти ми беше първо приятел, а чак после сетик — каза той.

Все така безмълвно Хануман се приближи до универсалния си компютър.

— Мислех си, че винаги ще е така — продължи Данло.

Хануман притисна чело към лъскавата черна сфера й диамантената шапка изтрака в кристала.

— Хану, Хану — защо изобщо дойдох в този безумен Град?

Хануман най-после благоволи да проговори.

— Ако не беше дошъл в Никогея, аз щях да умра от студ на площад „Лави“.

— Защо споменаваш за това сега?

— Защото между нас има живот. И винаги ще има.

— Да… живот.

— А сега има още нещо — каза Хануман. — Пътят на боговете, който двамата видяхме по-ясно от всички останали.

— Но Пътят на Рингес… не е моят път.

— Нима?

— Не.

— И ще се откажеш от същата онази религия, за чието създаване си спомогнал?

— Аз ли? Ами вие двамата с Бардо?

— Да не забравяме — отвърна Хануман, — че твоето възспоменуване вдъхнови хиляди хора.

— Но аз…

— Скоро ще станат милиони.

— Толкова много…

— А някой ден милиони милиони. Човешкото множество никога няма край, нали?

Данло бавно и напрегнато закрачи из залата. Накрая, след като внимателно обмисли думите си, се приближи до Хануман и каза:

— Пътят… не е онова, което беше.

— Е, всичко се развива.

— Но сега кръщелниците в действителност купуват от Бардо правото си да участват в движението!

— И какво от това?

— Не можеш да си купиш възспоменуване.

— Навярно е така — призна Хануман. — Но ако не жертват нещо скъпо за тях като например пари, кръщелниците няма да ценят привилегията да станат рингесисти.

— Привилегия ли? — извика Данло. — Мислех си, че Пътят… би трябвало да е път за всекиго.

— Така и ще бъде. Само че за някои от нас ще е по-славен, отколкото за други.

— Разбирам.

— Някои от нас бяха избрани да копират спомнянията си, други не.

— Кои са тези избраници? — Искаш да знаеш имената им ли?

— Да.

— АМИ, това е Бардо, разбира се. Ти, аз, Томас Рейн, Коленя Мор.

— И?

— И, както сигурен съм, знаеш, помолих също Тамара. И братята Хър, както и още неколцина други от братството на калата. Суря също се съгласи…

— Суря Лал!

— Тя е блестяща жена, би трябвало да го знаеш.

— Но тя се противопостави на церемонията на калата почти от самото начало! — възрази Данло. — Струва ми се, че се страхува… от тези спомени.

— Въпреки това, изглежда, е имала важно възспоменуване.

— Наистина ли?

— Би ли желал лично да прецениш истинността на нейното възспоменуване?

Данло вдигна поглед към купола, към прозорците, които бяха помрачнели и отразяваха светлините в залата. Поклати глава и попита:

— Какво… възспоменуване?

— Всъщност тя си е спомнила нещо просто, истина, която би трябвало да е важна за всеки последовател на Пътя: че някой ден сред човешките същества ще се появи бог и ще ни поведе към съдбата ни. Името на този бог е Малъри Рингес.

— И тя твърди, че… си е спомнила това?

— Разбира се.

— Но как е възможно?

— Казва, че това бил един от расовите спомени на йелдра.

— Но йелдра — отвърна Данло — са напуснали тази галактика преди петдесет хиляди години. Как е възможно да са знаели името… на баща ми?

Хануман го погледна и се усмихна.

— Навярно йелдра са били най-великите провидци на всички времена. Техните спомени са спомени от бъдещето. Самият ти си казвал, че в дълбокото възспоменуване времето не съществува.

— Вярно е.

— Тогава йелдра трябва да са каркирали в човешкия геном всичките си спомени, и от бъдещето, и от миналото. Ти си ги видял, също както ги видях и аз. Какво друго са древните еди, ако не спомените на боговете?

— Мисля, че древните еди са нещо повече от генетична памет. Едите са… нещо друго.

— Какво тогава?

— Единственият спомен, този живот, искрящ във всичко…

— Единственият спомен! О, Данло, струва ми се, че ти си единственият истински религиозен човек, когото познавам.

Главата му започваше да пулсира и Данло разтри очите и слепоочията си.

— Каква ирония, че тъкмо ти казваш това. Мисля, че съм свършил… с всички религии.

— Даже с рингесизма ли?

— Особено с рингесизма. В него вече няма радост… за мен.

— Нямало радост ли? Ами великото ти възспоменуване?

— Церемонията на калата — отвърна Данло. — Тя не носи… истинско възспоменуване. Тя е като птиче яйце, чийто жълтък е изсмукан.

— И тъкмо затова я прекратихме.

— Това ли е истинската причина, Хану?

— Е, довечера ще имаме нова възспоменувателна церемония.

— Да… друга церемония.

Хануман внезапно вдигна поглед, сякаш току-що е видял над главата си кама, и каза:

— За теб ще е трагедия, ако напуснеш Пътя.

— Трябва.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И кога взе това тъпо решение? Данло не искаше да говори, но гордостта му крещеше, че истината е благословена и трябва да се казва.

— Преди да дойда не бях сигурен. Не знаех… какво ще направя.

— Но сега вече знаеш, така ли?

— Да.

— И какво ще направи Данло Дивия? — Хануман гледаше право към лицето му, но очите му бяха някъде далеч. — Един сетик иска да знае това.

Притиснал ръка към пулсиращото си слепоочие, Данло му каза, че никога повече няма да присъства на никакви религиозни церемонии. Но всяка вечер щял да упражнява изкуството на възспоменуването под ръководството на Томас Рейн. Щял да прекарва дните си в занимания с математика. Каза му, че все още имал намерение да участва във втората мисия до Вилда и да открие лек за страшната чума, унищожила народа му.

— Нищо не споменаваш за нощите.

— Ти знаеш къде прекарвам нощите си — тихо отвърна Данло.

После, тъй като вече бе потънал толкова дълбоко в истина, разказа на Хануман за перлата и за годежа си с Тамара.

Тази радостна новина, изглежда, не изненада Хануман. Той просто стоеше неподвижен, с очи, изпълнени с насмешка, а също и със съжаление.

— Тя никога няма да се омъжи за теб, разбира се. Повярвай ми, моля те — добре познавам тези курви.

Не помръдваше нито Данло, нито Хануман. Тишината в залата беше потискаща и зловеща и сякаш никога нямаше да свърши.

— Трябва да си вървя — накрая каза Данло.

Пулсирането в главата му бе станало остро и настойчиво. Когато рязко погледна към вратата, остра болка прониза окото му и се впи дълбоко в главата му.

— Обидих те — отвърна Хануман. — Извинявай, моля те не си тръгвай още.

Данло поглади белега на челото си и не каза нищо. После се отправи към вратата.

— Не можеш просто така да предадеш приятелите си! — настояваше Хануман.

Сякаш мускулите му бяха ударени от електрически ток Данло се завъртя и насочи показалец към Хануман.

— Ти ли го казваш?

— Ако напуснеш Пътя, ще навредиш на всички ни.

Данло яростно стисна юмруци.

— Е, каквото и да направиш, моля те, не издавай тайните ни на никого.

— Тайната си е тайна — отвърна Данло.

— Разбира се, но моля те, не говори за Пътя. Моля те, не казвай на никого, че си ни напуснал.

— Искаш да… мълча ли?

— Толкова ли е трудно?

— Не е трудно. Но е… лошо.

Хануман го стрелна с кратък поглед и каза:

— Не позволявай любовта ти към истината да унищожи всичко, което обичаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Последва миг на мълчание, после Хануман каза:

— Вече си решил да говориш срещу нас, нали?

— Аз… не зная.

— Моля те, кажи ми същата истина, която ще кажеш на всички.

— Каква истина?

— Истината, за която говори лицето ти и която устните ти отричат.

— Сигурно знаеш какво ще кажа — въздъхна Данло.

— Да, ти ще запазиш тайните ни, но ще говориш срещу нас — ще кажеш на всички, че рингесизмът е неспасяемо покварен. Мислиш си довечера да кажеш тази полуистина на Тамара. Не трябва да разговаряш с нея за онова, което видя тук. Моля те, недей.

— Но ние си казваме всичко.

— Ако й кажеш, ще я погубиш — настоя Хануман. Гласът му стана дълбок и накъсан като след пристъп на кашлица.

— Мислиш ли, че е толкова лесно да погубиш някого?

— Чуй ме — Тамара е омаяна от идеята да сътвори религия по свой собствен образ и подобие. Тя живее за това.

— Не, грешиш.

— Повярвай ми, моля те. Видял съм, каквото съм видял. — Ти си сетик и си видял лицето й. Но никога не си стигал… по-надълбоко.

— Сетик съм — съгласи се Хануман. — И ти говоря като сетик: ако хулиш Пътя пред нея, ще унищожиш всичко помежду ви.

Данло не можеше да понася светлите му очи, самовглъбеността съжалението и ужаса му, Това бе лицето на провидец видял някакво трагично и неизбежно бъдеще, а не безмълвното лице на сетик.

— Разбирам — каза Данло. — Не искаш да отчуждавам… една куртизанка.

— Не й казвай нищо, моля те.

— Трябва да си вървя — повтори Данло.

Хануман се усмихна, после заговори и думите му бяха студени като живак.

— Но ние още не сме записали спомените ти.

— Аз… не мога да ти го позволя.

— Моля те, Данло.

— Как можеш да ме молиш за това?

— Защото си ми приятел.

— Приятелят би ли поискал от приятеля си… невъзможното?

— Ти си имал велико възспоменуване — отвърна Хануман. — И ми се струва, че би искал да го споделиш с другите.

— Но то не може да се сподели!

— Нима?

— Не може.

— Но ако можеше да споделиш спомените си, щеше ли да го направиш?

— Ами… не зная.

— Поне би ли влязъл в интерфейс с някой от паметистките ни компютри? Би ли влязъл в интерфейс със спомените, които сме избрали да запишем?

— Защо?

— За да видиш себе си.

Данло потърка белега над окото си, после бавно кимна.

— Щом искаш.

— Тогава ще ни трябва хиюма.

Хануман прекоси залата и отвори един голям махагонов шкаф, пълен с хиюми. Приличаха на трофеи, събрани от някой древен воин. Хануман избра една и я подаде на Данло.

— Никога не съм виждал такава хиюма — каза Данло и прокара пръсти по заоблената хромирана повърхност. Металът бе студен и можеше да види в него изкривеното отражение на лицето си.

— Какво има? — попита Хануман.

Данло премести поглед между него и лъскавата хиюма. Спомни си, че едно от първите неща, на които учеха послушника, беше никога да не слага на главата си странна хиюма.

— Направена е на Катава — поясни Хануман. — Красива е, нали?

В този момент Данло чу стъпки по коридора пред залата и си помисли, че някой сигурно идва, за да притисне ухо до вратата и да подслуша разговора им. Хануман очевидно не долавяше слабия звук. После вратата рязко се разтвори и вътре влетя Бардо. Носеше яркозлатиста официална роба и златен пръстен на дясното си кутре. Брадата и косата му бяха току-що подстригани, вчесани и намазани с помада. От него ухаеше на парфюм сиху, какъвто използваше, за да се вдъхнови за ръководството на важна церемония. Той погледна Данло, после Хануман и гласът му се разнесе като зимен гръм:

— Още ли не си копирал проклетите му спомени?

— Не — отвърна Хануман. Изглеждаше едновременно изненадан и уплашен, че вижда Бардо да се извисява над него като вулкан, готов да избухне. За миг Данло се зачуди дали Хануман не го е повикал скришом, за да подкрепи аргументите му, но ако на изящното му бледо лице беше изписана някаква истина, очевидно не можеше да е така.

— Е?

— Данло не иска да копира спомените си.

— Защо, за Бога?

— Питай него — отвърна Хануман. Бардо подръпна брадата си и погледна Данло. Очите му бяха меки и тъжни, а въпросът му — почти реторичен.

— Защо трябва да стоя тук и да се ужасявам, че се готвиш да ми кажеш нещо лошо?

Докато Данло обясняваше основанията си да напусне Пътя, като внимателно подбираше думите си, за да не обиди или обвини други, Бардо се приближи до Хануман и дръпна хиюмата от ръцете му. Глаткият й метал изглеждаше запоен за пръстите му.

— От всички рингесисти, които познавам — обърна се към Данло той, — защо тъкмо ти трябва да проявяваш толкова силна воля?

— Съжалявам — каза Данло.

— О, трябваше да забележа разочарованието ти — въздъхна Бардо. — Но бях прекалено зает.

— Съжалявам — повтори Данло.

— Е, не можеш да ни изоставиш просто така. Как да те убедя в, хм, преимуществата да си пророк сред кръщелници?

— Мисля, че не е възможно — отвърна Данло.

— Но обясних ли ти колко огромни могат да станат тези преимущества? — Бардо бавно въртеше хиюмата в ръцете си. — Обяс… за Бога, какво е това?

Той заби пръст в основата на хиюмата и мощният му глас внезапно изпълни залата. Там, отпечатана върху заоблената метална лента, която щеше да обхване тила на Данло, се виждаше емблемата на Кибернетичните реформистки църкви: прост наниз едически лампички, извити така, че да приличат на полегнала осмица.

— Това не е от нашите хиюми! — извика Бардо. Хануман се усмихна и отвърна:

— Не това е пречистваща хиюма.

— Пречистваща хиюма! Защо ти е пречистваща хиюма?

— Глупаво е от моя страна, но аз събирам такива неща — спокойно каза Хануман, приближи се до редица стоманени шкафове и отвори първия. Вътре имаше десет лавици и на всяка от тях по десет хиюми. Всички те изглеждаха същите като пречистващата хиюма, която държеше Бардо.

— Но това са нашите възспоменувателни хиюми! — възкликна той и посочи към тях.

— Наистина си приличат — каза Хануман, взе една от възпоменувателните хиюми и я отнесе при Данло и Бардо. — Но разбира се, на възпоменувателните хиюми няма отличителни знаци.

Бардо я грабна от него, вдигна я към светлината на огнения глобус и прокара пръст по основата й. По гладкия метал нямаше нито печат, нито емблема.

— Купихме хиляда такива от катаванските архитекти — призна Бардо. — И поръчахме още десет хиляди.

Данло премести поглед между двете хиюми в ръцете на Бардо — изглеждаха по-еднакви от две птичи яйца, взети от едно и също гнездо. Той вдигна очи към Хануман, който се усмихваше с пустата си усмивка, и си спомни за старата поговорка: „Катава произвежда най-свещените компютри“.

— Проклетите архитекти обичат да маркират всичко, каквото правят, но ние им платихме да не подпечатват тези компютри — продължи Бардо. — Естествено, ще е най-добре кръщелниците да не подозират, че носим архитектски хиюми.

Данло не обръщаше внимание на думите му. Гледаше Хануман и Хануман гледаше него. Докато Бардо прочистваше гърлото си и си мърмореше нещо за високата цена, която трябвало да платят за контактите си с архитектите, Данло и Хануман впиха погледи един в друг така, както отдавна не бяха правили.

После Бардо посочи с брадичка към Хануман и попита:

— Защо си направил тези хиюми така?

— За майтап, разбира се — отвърна Хануман. Очите му бяха светли като лед. И също толкова студени.

— За майтап!?

— Е, архитектите използват пречистващите хиюми, за да осакатяват спомените на хората. Помислих си, че ще е забавно да направя подобен на вид компютър. За да даря на хората най-дълбоките спомени във вселената.

Докато Данло отброй девет удара на сърцето си, в залата настана тишина. После Хануман продължи:

— Само исках да покажа на Данло разликата между тези хиюми.

„Хану, Хану, истината ли казваш?“

Данло гледаше как го гледа Хануман и сърцето му гореше от студа, който виждаше в очите му. Не знаеше как да отговори на въпроса си. Някакъв вътрешен глас крещеше че Хануман никога не би му навредил, че е немислимо Хануман да постави на главата му пречистваща хиюма. Никой приятел не би направил това с приятеля си, макар приятелството им да се пропукваше като стар морски лед, който прекалено дълго е носил огромна тежест.

„О, Хану, Хану.“

Мислеше си, че е възможно самият Хануман да не знае какво е искал да направи.

— Ах — рече Бардо и тикна пречистващата хиюма в ръцете на Хануман. — Трябва да заключиш това нещо при другите си боклуци. За да не би някой беден кръщелник по погрешка да си го сложи на главата.

Докато Хануман заключваше пречистващата хиюма в един от шкафовете, Данло погледна Бардо. Тлъстите му бузи се издуваха в нещо, което приличаше на усмивка. Очевидно беше приел обяснението на Хануман, макар също да бе очевидно, че Ханумановият „майтап“ го беше разстроил. „Той се страхува от Хануман — помисли си Данло. — Страхува се за самия себе си.“

— А сега — каза Бардо и забарабани с пръсти по възспоменувателната хиюма, — бихме искали да ни представиш своето усещане за едите. Особено бихме искали да запазим, хм, мистичния елемент на твоето възспоменуване.

Данло забеляза, че Хануман неподвижно стои до универсалния си компютър, сякаш дълбоко потънал в размисъл. Той се обърна с гръб към Бардо и отвърна:

— Даже да можете да копирате точното състояние на ума ми тук и сега… това няма да ви помогне. Тази вечер съм далеч от каквото и да било възспоменуване.

— Е, предполагам, че всъщност това няма значение — каза Бардо.

— Но само в Единствения спомен, в неговото изживяване, в настоящето, което спира… само по време на самото възспоменуване има някакъв мистичен елемент, който си струва да запазите.

— Значи смяташ, че знаеш какво си струва да запазим и какво не, така ли?

— В момента — отвърна Данло — само си спомням едите. Спомням си… Единствения спомен.

— О но кой има по-добър спомен за това състояние от теб?

Данло хвърли поглед към Хануман и си помисли, че приятелят му има ако не по-добър, поне по-яростен спомен за възспоменуването си.

— Нищо в спомена ми не е в състояние да доближи някого до едите — настоя Данло.

— Тогава защо говори толкова свободно за възспоменуването си?

— Ами… не зная. Бардо поглади брадата си и каза:

— Освен това говори и много красноречиво — защото имаш навик да казваш истината даже на онези, които не я заслужават. Ще послушаш ли приятел, който е съвсем мъничко по-малко красноречив от самия теб? Думите са като скъпоценни камъни в нощта. Думите са като съзвездия, посочващи пътя на онзи, който се е загубил. Думите могат да събуждат мистичното чувство, както отлично зная, след като прекалено внимателно съм слушал твоите проклети думи. Самият аз не вярвам на това чувство, както знаеш, но други копнеят за него. За тях твоите думи са златни. Ние искаме твоите думи, млади приятелю. Хануман ми е казвал, че имаш съвършена памет за всяка своя дума, която си изрекъл.

Бардо извади от джоба на робата си златен часовник, инкрустиран с двайсет диаманта — забранено устройство, което обаче бе много разпространено в Града след смъртта на Арбитъра, вдигна ръка и махна на Хануман да се приближи. После му даде възспоменувателната хиюма и каза:

— След по-малко от два часа ни предстои да ръководим церемония. Нямам време да убеждавам Данло да копира спомените си. Ти го убеди. Моля те. — Разроши косата на Данло и продължи: — А ако той не успее да ти обясни преимуществата на онова, което трябва да направиш, ще се наложи двамата с теб да си поговорим насаме. Разбираш ли? Добре. Е, сега трябва да присъствам на поставянето на решетките сълки. При всички тези досадни ограничения, които ни поставя Орденът, ще трябва да ги скрием — или поне да сме по-дискретни.

С тези думи той небрежно се поклони и бавно излезе от залата. Вратата се затръшна и Данло и Хануман останаха сами.

Хануман подаде на Данло възспоменувателната хиюма и макар че не изрече нито дума, погледът му сякаш казваше:

„Не ми ли вярваш?“ Или още по-подчертано: „Възможно ли е Данло Дивия да се страхува от един компютър?“ Данло наистина се страхуваше от компютрите и тъкмо заради този си страх (и заради приятелството си с Хануман) се насили да вземе хиюмата. Сложи я на главата си с рязко движение и се опита да отдръпне косата от слепоочията си, за да позволи на хромираните слушалки да прилепнат плътно на мястото си. Хиюмата не му стоеше много добре. Макар и отметната на тила, косата му беше прекалено гъста, за да позволи на логистичната коприна да прилепне към черепа му. Хануман му каза, че това няма значение, че копринената подплата на възпоменувателните хиюми генерирала по-мощно поле, отколкото обикновената. Тази информация не успокои Данло — той никога не беше обичал да обгръща мозъка си с каквото и да е логистично поле, силно или слабо. Всъщност в това, което правеше, нямаше никакво успокоение. Основата на хиюмата се врязваше в тила му, притискаше мускулите и артериите му и усилваше пулсирането в главата му. Въпреки че едва можеше да вижда от болка, той погледна Хануман, усмихна се, кимна и затвори очи и зачака компютърът да го изпълни с възспоменуване.

Влизането в интерфейс със спомените напомняше на проникването в кибернетичните пространства на библиотеката. Всъщност при разработването на възспоменувателната програма Хануман беше използвал помощта на аниматор и майстор драматург. Данло се удиви, когато в съзнанието му се развиха великите събития от живота на баща му. В поток от ярки образи той „проследи“ баща си на планетата Агатандж, където го бяха отнесли след първата му смърт. Агатанджианските инженери — които повече приличаха на богове, отколкото на хора — бяха върнали баща му към живот. Като медуза, носеща се в тропическо море, Данло „наблюдаваше“ как агатанджианите докосват гордото и благородно лице на Малъри Рингес и разглобяват унищожения му мозък неутрон по неутрон, как го излекуват и го превръщат в човек, който може да стане бог. Той също „слушаше“ частни разговори между Малъри Рингес и Бардо, „вървеше“ по студения бряг сред глъчката на лаещи тюлени и слушаше тези двама велики мъже да приказват за програмиране на същността, за усъвършенстване на биологичните програми, водещи към ярост, омраза и в крайна сметка към смърт. Според спомените, които прехвърли Данло, всичко в живота на Рингес беше начин за избягване на безсмислената смърт.

Най-висшето изкуство е самосътворението.

Хиюмата пълнеше вътрешното му ухо със спомнени думи и той се удиви, че гласът на баща му много напомня на собствения му глас или по-скоро че притежава съчетанието от качества, което някой ден можеше да придобие собственият му глас: дълбочина, сила, нежност, страст и болка. Образът на баща му в него говореше за състрадание — със състрадание — и всяка от благородните му думи го изпълваше с вдъхновение и удоволствие. Данло ценеше удоволствието като белег за добри и благословени неща, но на това удоволствие той не вярваше, също както не вярваше на мораша, смъртоносния ронлив сняг, който скрива невидима цепнатина. Данло знаеше прекалено много за сетиците и техните изкуства. Знаеше много добре, че кибершаманите използват компютрите, за да контролират мозъка. И сега, когато извърна очи от властния образ на баща си — когато се вгледа в собственото си искрящо съзнание. — той почти можеше да види как хиюмата манипулира ума му. Можеше да почувства — като екзалтация и кратка еуфория — разпространението на ендорфини през невроните на мозъка си. При всяка от съвършените думи на баща му (и при всяко споменаване на името „Рингес“) Данло преживяваше миг на дълбоко опиянение. Хиюмата стимулираше отделянето на пептиди и други протеини, характерни за специфични настроения. Под твърдата метална черупка, чийто ръб се врязваше в гръбначния му стълб, той премина през бърза последователност от състояния: почуда, благоговение, любопитство, дори радост. Сам се удиви, когато се разсмя толкова силно, че от очите му бликнаха сълзи и едва се задържа на крака. После го обзеха други, по-дълбоки настроения: мистично изригване на потоци серотонин, студено, кратко и възвишено, после прилив на норадреналин, който донесе със себе си прекрасна яснота и съсредоточеност, откривайки му нови начини да вижда нещата и ускорявайки мислите му.

Образът на Бог същностно и личностно се открива във всяко човешко същество. Всеки го притежава цял, неделим и само един.

Внезапно му дойде наум, че може да разбере велики неща, Божествени неща. Нямаше нищо, което да не е в състояние да разбере или да си спомни. Хануман и Бардо бяха записали много образи, думи, древни писания, музика и симулирани чудеса — както и доктрините, които бяха разработили, за да обяснят как човек може да стане бог и как други могат да се присъединят към него в божествеността. Данло лесно можеше да погълне тази информация, както сухият сняг попива вода. Мозъкът му беше прекрасно подготвен за такова благоговение и фалшиво възспоменуване. Хиюмата докосваше невроните му и програмираше мозъчния му ствол да изпомпва още повече норадреналин и други вещества, които щяха да подсилят паметта му. Само че той не се нуждаеше от подсилване. Тъй като се бе родил с ясна и дълбока памет, за него винаги беше по-лесно да си спомня, отколкото да забравя. Винаги му костваше огромно усилие на волята да изтрие от ума си каквото и да е, дори такива незначителни подробности като разположението на пъпките по лицето на Педар в нощта, в която бе загинал — а се налагаше да използва и определени методи, на които го беше научил Томас Рейн. Тъкмо тази воля и тези мисловни трикове го имунизираха срещу вливащия се в мозъка му поток от образи. С усмихната уста и затворени очи Данло спокойно осъществяваше интерфейса с възспоменувателната хиюма и не се страхуваше, че ще попадне в капана, който му беше приготвил Хануман.

Човек е въже, завързано между звяра и бога — въже над бездънна пропаст.

Разбира се, Хануман не бе първият, който използваше такива машини, за да промива мозъка с религиозни чувства и догми. Почти преди три хиляди години Николос Дару Еде беше издал първите четири книги на „Алгоритмите“ и в много отношения Ханумановата интерпретация на древните еди копираше архитектурата на този монументален труд. Ханумановите „Еди“, както ги наричаше той, бяха структурирани още по-строго от „Виденията“, „Повторенията“ и по-късните томове на „Алгоритмите“. Както откри Данло, при използването на възспоменувателна хиюма нямаше свобода на движение сред записаните спомени. В това отношение преживяването беше почти противоположно на влизането в кибернетичното пространство на библиотеката: нямаше носене сред прекрасните информационни бури и кристални структури от познания, нямаше истинско усещане за многоизмерност, фуга или внезапни открития, които библиотекарите наричат „гещалт“. Данло нямаше нужда от своя усет за ших, за да открие пътя си сред образите, които Хануман беше събрал в движения и драми, тъй като пред него вече имаше път. Програмиран специално за него. Програмиран в момента, докато се усмихваше и потеше под твърдата сребърна хиюма.

Вие изминахте своя път от червей до човек и голяма част от вас все още е червей. Някога сте били маймуни и дори сега човекът е по-голяма маймуна от маймуната.

Той отвори очи и се помъчи да се абстрахира от възспоменувателната хиюма. Не бе лесно. До него стоеше Хануман със стиснати устни и невиждащи очи. Диамантената шапка на бръснатата му глава светеше с хилядите нишки на неврологиците, които сияеха в светлолилаво. Данло разбираше, че Хануман е избрал точно определени еди, които да прати в мозъка му, и че най-вероятно редактира тези спомени в момента. Дойде му наум, че програмата, предизвикваща спомените, било при индивидуални сеанси като този, или при масови публични церемонии, ще бъде съставяна наново така, че да предизвика възспоменуване у всеки човек. И тези програми винаги щяха да се пишат от Хануман (или от Бардо, или пък от някой друг кибершаман).

Вселената е машина за производство на богове.

Спомените, които после се появиха в ума му, не бяха съвсем като древните еди, нито като истинското възспоменуване, както той го беше преживял. Бяха спомени на други хора. Това бяха думи и картини, свързани от драматург, Всички тези спомени принадлежаха на хора, които Данло отлично познаваше, и той откри, че Бардо, Суря Лал и другите са ги натъпкали с личните си проблеми и суетности, както тигърът оставя характерни следи в снега. Имаше една „еда“, студена, твърда и ясна, която със сигурност си бе спомнил Томас Рейн. Данло можеше да види този спомен като образ точно зад спуснатите си клепачи, където в зрителното му поле проблесваха червени и сини точици. После се появи образ на организъм, огромен и красив като кит, само че живееше далеч над моретата на която и да е планета и кожата му сияеше като злато на черния фон на космоса. След него се появиха математически формули, показващи, че темпът на енергиен метаболизъм на адаптиращите се към нова среда еволюиращи организми варира в зависимост от квадрата на температурата му.

Тъй като ниската температура предразполага към ред, най-студените климати са потенциално най-гостоприемни за сложни форми на живот.

Сега се нижеха цели върволици от спомени: Старата Земя преди земеделския холокост, Бардовата представа за свят на първични зелени гори, сини океани и бели облаци, чисти като сняг; пророчеството на Хануман за мъртвия бог в осемнайсети куп Дева и неговия разказ за великата война на боговете сред звездите; имаше дори нещо от първото възспоменувание на Данло, думи, които бе изрекъл непосредствено след това: „Бог не може да се почита от никой друг освен от бог, и всички ние сме потенциални богове“. Той безмълвно се засмя, защото знаеше, че никога не е прибавял израза „и всички ние сме потенциални богове“. Помисли си, че трябва да са го направили Бардо или Хануман, за да подкрепят доктрината си, както вирусът прибавя нова информация към компютърна, програма или към жива клетка. Засмя се, когато видя, че споменът му за древните еди е променен толкова лесно, после поклати глава и заскърца със зъби от отчаяние.

Агатанджианите първи разпознаха в Малъри Рингес потенциалния бог. Те го излекуваха от смъртоносната му рана И МУ показаха пътя към безкрайността. Рингес сам се превърна в бог и после отиде да лекува вселената. Някой ден той ще се върне в Никогея.

Данло понечи да свали хиюмата, но неочакван образ привлече вниманието му: баща му като благороден на вид младеж с черно-червената си коса, с волевото си, хищно лице, със студените си сини очи, които сякаш ставаха все по-големи, докато се впиваха в звездите над Никогея. Това беше благородната поза, излязла от представите на някой драматург, само че сега този блестящ образ изпълваше ума му и се преобразяваше в нещо огромно и славно. Данло стискаше зъби толкова силно, че челюстите го заболяха Гледаше зад очите си, вглеждаше се в себе си, където образът на баща му се превръщаше в собствения му лик — в лика, който можеше да види в обикновено посребрено огледало. Хануман, предполагаше Данло, си играеше с програмата на хиюмата, променяше и сливаше брадатото лице на Данло с това на баща му, както аниматорът слива различни образи, за да създава нови герои. Очите на този нов образ бяха тъмносини като течни диаманти и скоро станаха огромни и загадъчни като луни. Очите му бяха синьо-черни прозорци, пълни със звезди и поглъщащи цялата вселена.

Всеки мъж, жена и дете е звезда и всички човешки същества могат да засияят със светлината на богове.

„Започва се — помисли си Данло. — Сега той ще използва всичките си умения, за да затвори капана, който е приготвил.“

Пътят към божествеността се крие във възспоменуването на древните еди и в следването на Пътя на Рингес.

Спомените премигваха в него толкова бързо, че щяха да го погълнат, ако не бе използвал усета си за време, за да ускори действието на ума си. Сякаш седеше в кабината на светлинния си кораб и пътуваше в дълбокия космос — почти инстинктивно той забави времето, протегна мислите си напред и проникна в електронните потоци на компютъра. Отделните моменти време като че ли се разделиха и траеха вечно като безкрайно размотаващата се копринена нишка на пашкул. Данло премина в електронна самади и спомените на компютъра станаха негови спомени, и умът му запрепуска по пътеките на безкрайната информационна верига. Не би трябвало да е в състояние да го направи. Никоя хиюма не би трябвало да е програмирана така, че да позволява такова опасно сливане. Мнозина бяха пилотите, загубили се в своите компютри. (Почти също толкова много, колкото бедните хариджани, които слагаха на главите си нелегални мисловни машини и завинаги умираха за външния свят.) Самият Данло обичаше мистичните състояния на съзнание — дори онези, предизвиквани от компютри — и през живота му имаше време, когато търсеше такива екстази винаги, щом можеше. Смяташе, че разбира характера на Ханумановия капан, мислеше си, че Хануман го изкушава с обещанието за лесно достъпна електронна самади, сякаш за да му каже: „Ето, всеки път, щом седнеш под хиюмите ми, цялата памет и ум ще са твои“.

За един безкрайно дълъг миг това като че ли беше вярно. Умът му сякаш се разшири, за да се слее с този на компютъра. За да се превърне в компютъра. Самият той не полагаше усилия да управлява компютърните програми. Оставяше се да го носи екстазът на чистото изчисление. Съзнанието му се простираше в почти безкрайно поле от волтажи, трилиони искри светлина, премигващи в пълен мрак. За миг се образуваха блестящи мотиви, само за да се разпаднат миг по-късно и да бъдат заменени от други, също толкова красиви. Цялото изчисление представляваше задаване на един-единствен вечен въпрос: да или не? Този въпрос се задаваше за всеки аспект на форма, цвят, звук, брой, идея или чувство. Данло си задаваше този въпрос милиони милиони пъти всяка секунда, да или не, и изчислителната му същност кодираше информацията в спомени, а системата от „да“ и „не“ образуваше картините, които бяха спомени. Нещо вътре механично местеше тези спомени от едно място на друго, подреждаше, сравняваме, отхвърляше и прибавяше спомен до спомен толкова бързо, че те запълниха цяло паметно пространство. Така можеше да види Ханумановите еди от съвършено нова гледна точка: виждаше тези ярки спомени, сякаш е бог, наблюдаващ през микроскоп всички особености на света едновременно. Данло остави своя огромен нов ум да анализира всичко, което вижда. Хрумна му, че никога не е разбирал толкова много неща, и се зачуди дали хиюмата не е свързана с някой по-голям компютър или навярно с цяла мрежа компютри, които Хануман е скрил някъде. Както и много пъти преди това, той се удивляваше на характера на интерфейса ум-компютър, на характера на самия ум.

„Хану, Хану, как е възможно умът да знае повече от себе си?“

Данло усещаше, че кръвта кипи по артериите на гърлото му й разбираше много неща за спомените на други хора, които беше смятал, че не е в състояние да разбере. После се зачуди дали наистина може да копира в хиюмата на Хануман нещо от великото си възспоменувание, дали двамата заедно могат да създадат забележителен образ на древните еди.

Боговете творят; творението е всичко и ти си Бог.

В този призив да твори се криеше цялото му изкушение. Мислеше си, че може да докосне ледените, прозрачни стени на Ханумановия капан и ако се наложи, да ги разчупи, за да се освободи. Мислеше си, че е видял всичко, което има за гледане, но в този момент хиюмата погледна през ума му и го докосна с блед огън. Последва внезапно безумие от невротрансмитери, което накара мозъчните му клетки да подивеят сред електрохимични бури. Това бе безпределно удоволствие, екстаз на ума, какъвто никога не беше познавал. Той се олюляваше, опиянен от този мисловен пожар, и сетне настъпи миг на просветление, толкова мощно, че сякаш светкавица бе осветила вътрешния му свят.

Къде е светкавицата, за да те оближе с езика си? Къде е безумието, срещу което би трябвало да си имунизиран? Ето аз те уча на бога в теб: той е тази светкавица, той е това безумие.

Данло слепешком залиташе уплашен, че може да се препъне и да се блъсне в някой от шкафовете на Хануман, с мъка успя да овладее дишането си, да успокои яростните вълни блаженство, които пулсираха в мозъка му.

„Значи това е истинската електронна самади — помисли си той. — Онази самади, която кибершаманите пазят само за себе си.“

Докато бърчеше лице и скърцаше със зъби, борейки се с неимоверното удоволствие на мига, Данло си помисли, че нищо във вселената не би могло да е толкова прекрасно колкото тази самади. И тогава, сякаш някой беше изключил огнен глобус, той внезапно излезе от това кибернетично състояние. И си спомни нещо, което никога не би трябвало да забравя. Спомни си истинските древни еди. Истинското възспоменуване не беше като влизането в електронна самади. Раят на кибершаманите бе като да стоиш на върха на планина и да гледаш надолу към всяка цепнатина и блестяща песъчинка слюда във всяко камъче на света, като да виждаш анализа на дължината на светлинната вълна, отразявана от всички пукнатини, снежинки и лед, да виждаш чак дотам, където светът се заобля в безкрайността. Но истинското възспоменуване бе като да гледаш във всички неща, във вътрешната светлина, която кара всички неща да се стремят към живот. Истинското възспоменуване беше като да си самата светкавица, а не само да си замаян от блясъка й. За миг Данло си спомни какво е да виждаш ясно и дълбоко, да си най-дълбоката човешка същност и после си помисли за нещо, което веднъж му бе казал Стария отец: „Повърхностите блестят с разбираеми лъжи; глъбините сияят с неразбираеми истини“. И Хануман със сигурност знаеше това, Сигурно знаеше, че единствено самият той се е хванал в капана на блестящия си кибернетичен рай.

— Не, Хану, това не са истинските еди — това е само симулация — каза Данло. Думите му отекнаха между хиюмата и черепа му. Стори му се, че гласът му е прекалено нежен, прекалено страстен, прекалено измъчен. Трябваше незабавно да свали хиюмата, но вместо това той отвори очи и погледна Хануман.

Видя само мрак. За миг му се зави свят, загуби ориентация и си помисли, че е ослепял. Чувстваше мозъка си някак странно изтръпнал от аурата на болезнено очакване. И после внезапно блесна светлина. Данло беше заслепен от мълния, която прониза очите му и проникна чак в мозъка му. Мълнията винаги си е просто мълния, но този път той усети топлината, а не светлината й. В мозъчните му клетки бушуваше буря от невротрансмитери, допамин, таврин и норепинефрин, този път в малко по-различна концентрация и съчетание отпреди. Този път нямаше красиви видения, нямаше чувство за връзка с ум, по-голям от неговия, нямаше удоволствие, а само болка. Цялата болка на света.

— Хану, Хану! — извика Данло, но като че ли никой не го чуваше. Знаеше, че Хануман е програмирал тези химични вещества на съзнанието, знаеше, че може да избяга от този мъчителен вътрешен пейзаж просто като се изключи от компютъра. Чувстваше се обгърнат във вихъра на пламъци ужасно пространство, по-скоро напомнящо на епилептичен припадък или пристъп на лудост, отколкото на самади. Той вдигна ръце към главата си и притисна пръсти към твърдата метална хиюма. Сякаш гигантски чук го блъсна в коленете и Данло усети, че се гърчи на пода. Удари лакътя си в каменните плочки и си прехапа езика, но тези болки не бяха нищо в сравнение с пожара в главата му. Гореше в ужаса и отчаянието на пълно небитие — небитие на всички неврони в мозъка му, на всички клетки от тялото му. Копнееше да се разкъса на трилиони парченца и да ги хвърли в ледено море, сякаш само това щеше да угаси ужасния огън. Но той ставаше все по-яростен и Данло изгаряше от болката на самия себе си, болка в болката, която никога нямаше да има край.

Данло, Данло, трябва да поискаш да потънеш в собствения си пламък. Как би могъл да желаеш да станеш нещо ново, ако първо не се превърнеш в пепел?

Но всички неща имат край. Данло успя да смъкне хиюмата от главата си и остана сгърчен на пода, потънал в пот, задъхан. Осъзна присъствието на Хануман, който бе коленичил до него. Хануман сведе очи към Данло и избърса кръвта от устните му с парче бял лен. Погледна в очите му и се увери, че Данло се е върнал в съзнание, после му помогна да седне. Накрая побърза да се отдръпне и да се изправи. Когато пъхна ленената кърпичка в дланта на Данло, ръката му леко трепереше.

— Вземи, прехапал си си езика. — Нищо — рече Данло и почисти устата си. Езикът му кървеше и почти не можеше да говори. — Защо направи това, Хану?

Хануман поглаждаше диамантената шапка на главата си. Той се наведе и взе хиюмата, която Данло беше свалил. Погледна лъскавата й хромирана повърхност, която сега бе издраскана и очукана. После сведе очи и се усмихна студено.

— И това беше само симулация — отвърна той. — Би ли дал на хората истинските еди?

Данло го погледна. За първи път почти можеше да види истинската болка на Хануман. Също както електронната самади бе само блестящо отражение от повърхността на Единствения спомен, огнената симулация, бушувала в мозъка на Данло, беше само сянка на онова, което Хануман трябва да бе изпитал в нощта на първото си възспоменуване.

„О, Хану, Хану, аз наистина не знаех.“

Данло наклони глава към хиюмата в ръцете на Хануман.

— Не знаех, че спомените… ще са толкова унищожителни.

Хануман продължаваше да се усмихва, но в изражението му нямаше веселост.

— Това е интелигентна програма. Лично господарят Пал помогна за проектирането на хиюмите.

— Но той е срещу Пътя още от самото начало!

— Вярно е — съгласи се Хануман.

— Разбрали сте се с него? С Ордена?

— Договорихме се — отвърна Хануман. — Доказахме му, че ще е тъпо да продължаваме с тази глупава вражда между Ордена и Пътя.

— Разбирам.

— Господарят Пал е най-великият сетик. Той ме научи на много от това, което зная.

— Ти ли го подкупи, или той подкупи теб?

— Никой никого не е подкупвал — каза Хануман. — Просто се договорихме с най-великия господар от Тетрадата.

Данло разтри лакътя си и попита:

— Ами господарят Цицерон?

— Сигурен съм, че господарят Пал ще се разбере с господаря Цицерон. И двамата са разумни мъже.

— Разбирам.

— Не смяташ ли, че е разумно всички от Ордена да имат право на възспоменуване?

— Това — Данло посочи хиюмата — не е възспоменуване.

— Нима? Но ние сме дали на хората най-доброто от древните еди.

— От твоите еди — поправи го Данло. — От твоята интерпретация на едите.

— Всъщност Бардо е автор на повечето ни доктрини. Аз просто редактирах спомените, за да отговарят на доктрините.

— Ами твоето възспоменувание, Хану?

Хануман прокара пръст по възпалената кожа на челото си и отвърна:

— Ще им дадем моите думи от Огнената проповед. Това би трябвало да е достатъчно. Няма нужда да мъчим бедните хорица.

— Както измъчи мен ли?

— Исках само да ти покажа, че спомените, които копираме в хиюмата, трябва да се подбират внимателно. Съжалявам, ако съм ти причинил болка.

Данло го погледна и каза:

— Няма значение.

— Трябва да дадем на кръщелниците най-добрите спомени не най-ужасните.

— И ти ги подслаждаш с електронна самади, нали?

— Това ще им даде част от мистиката.

— Да, част — повтори Данло.

— Моля те, не ме гледай така — каза Хануман. — Би трябвало да знаеш, че прекалено голямото удоволствие е също толкова опасно, колкото и прекалено силната болка.

— Опасно… за кого?

— За нас, разбира се. И за кръщелниците. И тъкмо затова трябва да контролираме тези спомняния.

— Но ти не само ги контролираш, Хану. Ти фалшифицираш истинското възспоменуване.

— Кое е истинското възспоменуване? — попита Хануман. — Имаш предвид своята представа за онова, което наричаш Единствения спомен ли? Как можем да накараме хората да го видят? Не всеки притежава твоята дарба за чудеса, трябва да го знаеш.

Данло докосна перото в косата си и каза:

— Аз вярвам… че всеки я притежава.

— Не, не е така и затова трябва да им дадем твоите думи, твоите спомени, твоето разбиране. Ще им дадем даже малко кибернетична самади — ще им дадем да усетят вкуса на чудото.

— Не — отвърна Данло, — ще им дадеш сладост вместо мед, блясък вместо злато. Твоята симулация на едите… никога няма да е действителна.

Сега усмивката на Хануман вече не беше пуста, сега лицето му се изпълни със студена, жестока веселост.

— Но никой не иска действителност — каза той. — Действителността е прекалено действителна — защо иначе мислиш, че хората винаги мразят онзи, който им показва истината?

Хануман заговори за потребността на хората да навлязат в по-дълбоки форми на съзнание и да превъзмогнат себе си — но не прекалено дълбоки и не прекалено да се превъзмогнат. Каза, че когато коленичели под възпоменувателните хиюми, повечето хора щели да се задоволят и с най-малкото вкусване на кибернетична самади. Негов дълг било да разпределя това блаженство, както готвачът внимателно подправял с чесън пържения курмаш. Данло си помисли, че Хануман е и циничен, и искрен, че отлично съзнава мрака, които изпълва вселената, и че в същото, време е странно невинен, почти като млад дякон с блеснали очи, застанал пред едическите лампички по време на уголемителна церемония и принуден да размишлява за загадки които не може да разбере. Данло седеше. Подът бе студен като лед. Вятърът навяваше снежинки през прозорците и пищеше из куличките на катедралата. Имаше и други шумове: забързани стъпки по коридора, възбудени приглушени гласове, шумолене на коприна. Високо над катедралата и Града се разнасяше тътен на ракети. Заслушан в светлинните кораби, напускащи Никогея на път за звездите край Вилда, Данло изпадна във възспоменуване. Извади флейтата си и я вдигна към устните си, но не засвири. Хануман впиваше поглед в бамбуковата флейта с копнеж, страх и омраза. Мразеше мистичната му музика. Очевидно изпитваше същото чувство и когато Данло му каза, че предстоящата церемония е предателство спрямо всичко естествено и благословено. Данло съжаляваше за укора в думите си, защото все още беше верен на фравашкия идеал да се превърне в съвършено огледало на всички неща. Искаше му се да отразява най-добрата част от същността на Хануман, а не най-лошата. Но върховният му дълг бе към истината или поне така си мислеше той и затова говори за огромното зло, което Хануман и Бардо се готвят да нанесат на хората от Града. Говори за електронната самади, за това как йогините били изковали този израз — подигравателно, — за да определят изкуствено състояние, което само подражава на истинската самади. Тъй като искаше да разкрие сърцето си, Данло призна, че цени електронната самади, но също и предупреди, че използването й за улесняване на почитането на Ханумановите еди е най-пагубният вид манипулиране, подобен на слелирането на ДНК и създаването на вируси, заразяващи мозъка.

— Шайда е да даваш на деца сладки неща — каза Данло, — и същевременно да знаеш… че, те ще потушат глада им за онова, което наистина е благословено.

А според Данло най-благословен бил Единственият спомен, това прекрасно, сияйно съзнание, което никога не можело да се симулира, защото не било преживяване на сетивата, нито мисловна дейност, нито изобщо чувство; не било нито субективен екстаз на ума, нито онова от обективната вселена, което виждали боговете, щом отворели огромните си древни очи. Единственият спомен, каза Данло, било естествено състояние, при което всеки атом от тялото си „спомнял“ връзката си с всички елементи на вселената. Така действителността (и истината) е нещо, сътворено между вселената и всяко живо същество.

Данло седеше в сянката на компютърния шкаф и говореше за загадката на паметта. Очите на Хануман бяха като извори на светлосин огън, пламтящ в мрака — напрегнатостта му изличаваше всякакво време и все пак и двамата съзнаваха, че времето лети бързо, че определеният за новата церемония час наближава. Всичко в тази размяна на настойчиви думи носеше мъчителната възбуда на последен разговор. Данло виждаше, че колкото повече говори за Единствения спомен, толкова по-неспокоен и отчаян става Хануман. Скоро пожарът в очите му се превърна в ужасно разбиране. Цели години се смъкнаха от лицето му. Фините му страни, обикновено толкова бледи и хлътнали, сега бяха зачервени от прииждащата кръв. Той примижаваше от болка сякаш за първи път виждаше слънцето. Може би отново бе дете и преживяваше страха и любовта си към светлината. Устата му се отвори, Хануман притисна ръка към свъсеното си чело, скри очите си от очите на Данло, от състрадателния му поглед. „Как мрази да бъде обичан“ — помисли си Данло. Всъщност Хануман мразеше любовта на Данло към възспоменуването, любовта му към живота, тази рядка и дива любов, която самият Данло наричаше „анасала“. И най-много от всичко Хануман мразеше естествения начин, по който Данло се разкриваше за Единствения спомен. И затова, тъй като беше открил онази част в него, която можеше да мрази, искрено и изцяло, той внезапно се извърна и седна като статуя на невропевец, неподвижен и далечен, загледан в себе си. Диамантената шапка на главата му блестеше. Тя го откъсваше от всякакви думи на състрадание, които Данло би могъл да му отправи. Хануман се върна във вселената, която можеше да познава единствено той, и Данло го намрази за това, че се изолира по този начин. Гледаше гладкото му безмълвно лице и можеше да види само взаимната им омраза. Тази омраза я бе имало още от деня на първата им среща, но сега, също като свредлови червеи, измъкващи се от трупа на умрял хибакуша, тъмните им страсти изскочиха на светлина, за да ги видят и двамата.

„Той гори, но мрази да гори сам.“

Внезапно Данло разбра по-дълбоките причини на Хануман да го потопи в такава адска симулация на възспоменуване — той остро почувства извратеното състрадание, което Хануман изпитваше към него и което свързваше съдбите им. Данло отново затвори очи и си спомни нещо, което му беше казала Тамара: че Хануман винаги ще унищожава обекта на състраданието си преди да се загуби във връзката си с него.

Не можеше да издържа повече, така че скочи и каза:

— Трябва да си вървя.

Хануман също се изправи, хванал в лявата си ръка възспоменувателната хиюма. И попита:

— Ще ми помогнеш ли?

Нещо в гласа му накара Данло да заподозре, че го моли да направи нещо много повече от това да запише спомените си. В очите на Хануман блестеше ужас от някакво предстоящо велико събитие или престъпление и затова Данло поклати глава и прошепна:

— Не мога.

— Моля те, Данло.

— Не — повтори Данло и собственият му глас също беше изпълнен с ужас.

На лицето на Хануман изтля и последната надежда, но той за пореден път го погледна и попита:

— Ще ми помогнеш ли да направя онова, което трябва да се направи?

— Не — каза Данло и последвалата тишина сякаш нямаше край.

— Вече трябва да си вървиш — накрая рече Хануман. Лицето му бе лишено от всякакви чувства, мъртво като луна. — Върви си, моля те.

Данло се поколеба за миг, после каза:

— Сбогом, Хану. Желая ти всичко добро. И почти се затича към вратата. Но преди да успее да я отвори, Хануман извика:

— Трябва да внимаваш с истината, нали знаеш. С онези, които смятат, че трябва да казват истината, винаги се случват лоши неща.

Данло излезе на тесния балкон над централния кораб и се почувства така, сякаш е попаднал в космоса. Долу блестяха хиляди свещи. Той се опря на парапета и се наведе, за да вижда по-добре. По камъка от външната страна на балкона бяха издялани кристиански ангели и други божествени същества. Данло ясно можеше да види всеки детайл от прозорците и стените около него. Погледът му се плъзгаше по купичките и прекрасните стенни орнаменти, където Бардо изкусно бе монтирал своите решетки сълки. После погледна право надолу. Кръщелниците се щураха край олтара и подреждаха вази с огнецветя. Благочестива жена със златна обеца на ухото се приближи до масата на олтара и напълни познатата златна урна с нещо, което приличаше на обикновена морска вода. От пътеките зад кораба се появиха кръщелници, които бутаха стоманени колички по неравните камъни на пода. Всяка от тях беше натоварена с възспоменувателни хиюми. Кръщелниците ги наредиха пред олтара — по една сребриста хиюма точно по средата на всяко червено килимче. Когато свършиха, Данло бързо преброи хиюмите. Бяха хиляда, наредени между олтара и големите двойни врати на катедралата.

„О, Хану, Хану, защо направи това?“

Тъй като не искаше да го видят, Данло се отдръпна в сенките и изчака, докато катедралата започна да отеква от прекрасна, божествена музика. Стоеше и слушаше звуците, издавани от решетките сълки, слушаше и си спомняше.

След малко вратите се разтвориха и хората се заизливаха вътре показваха стоманените си покани и заемаха местата си на килимчетата. Бяха хиляда и мнозина от тях бяха кръщелници, облечени в официални роби. Имаше и много новодошли, присъстващи на първото си възспоменуване. Бардо беше поканил дори неколцина майстори и господари от Ордена, които до този момент се бяха отнасяли с презрение към рингесизма: Сондървал, Елия ли Чу, Махавира Нетис и най-изненадващо, господарката Мариам Ерендира Васкес, четвъртият член на Тетрадата. Те коленичиха на килимчетата си като всички останали и поставиха блестящите хиюми в скутовете си. После от странична врата в дъното на катедралата се появи Бардо и зае мястото си по средата на олтара. Бе прекрасен в златната си роба, наметнат с огромна пелерина от черно кадифе. Целият му вид излъчваше благородство и величие. Бардо прочисти, гърлото си и изнесе забележителна проповед, която кънтеше в кораба като гръм. Когато свърши, нареди на Суря Лал и други високопоставени рингесисти да налеят вода от златната урна в сини чаши. Чашите бяха много и ги раздаваха по редовете от кръщелници, коленичили на килимчетата си. Данло видя как хората докосват чашите с устни и се изпълни със скръб, че това ритуално пиене на вода е единственото, останало от церемонията на калата. Бардо отпи от собствената си лъскава чаша, после съобщи:

— Известно е, че Малъри Рингес стана бог и ще се върне сред нас. Скоро, по-скоро, отколкото очаквате. Ако искате да следвате пътя му към безкрайността, трябва да се откажете от стария си начин на мислене и да си спомните древните еди.

При тези тържествени думи решетките сълки огънаха и извиха светлинните вълни в катедралата и на олтара до Бардо — се появи проекция на Малъри Рингес. Мнозина никога не бяха виждали сълки-проекция и нададоха удивени възклицания. Макар че сините очи на Малъри Рингес бяха прекалено ярки и че носеше официална пилотска роба (каквато в действителност рядко бе обличал), проекцията изглеждаше съвсем реална. Той погледна над коленичилите пред него хора и се усмихна. После слезе от олтара и тръгна сред присъстващите, усмихнат, излъчващ спокойствие и огромна сила. Заговори с прекрасен богат глас за радостта да станеш бог. Накрая спря и протегна ръце, посочи хиюмите и прикани хората да си ги сложат и да си спомнят Древните еди.

Данло видя как хиляда души вдигат хиюмите си и хиляда глави изчезнаха в тези блестящи метални черупки. Погледна към олтара през перилата на балкона и забеляза Хануман, появил се от същата врата, през която бе влязъл Бардо. Тази вечер Хануман носеше на главата си само диамантената шапка, която хвърляше призрачна лилава светлина по лицето му. Той се поклони на Бардо, на проекцията на Малъри Рингес и на хилядата търсачи, чиито погледи бяха отправени към свят, добре познат на Данло. Лъскавите хиюми по редовете отразяваха празните лица на хората отзад, ред след ред из целия кораб. Хануман вдигна очи към ложата, усмихна се, сякаш знаеше, че Данло го гледа, и дълбоко се поклони — без дори намек за подигравка или срам. После насочи вниманието си към възспоменуването.

ГЛАВА 25КАТАВСКАТА ТРЕСКА

И така, верен на думата си, Данло започна да говори срещу Пътя на Рингес. През най-мрачните дни на годината когато от север задухват първите сарсари, бели и смъртоносни, и улиците на Никогея опустяват, той обикаляше колежите на Академията, разговаряше с приятели, обясняваше на майстори и калфи защо е решил да се откаже от рингесизма. Говореше пламенно, ясно и искрено. Но както обичаше да казва Стария отец, „Истината изчезва в мига, в който бъде изречена — като дъх в леден въздух“. Така Данло откри, че на мястото на всеки, когото успее да убеди да не присъства на възспоменуване, се появяват нови трима, които нямат търпение да разберат древните еди и да коленичат под Ханумановите хиюми. За да се противопостави на тази масова религиозна страст, Данло започна да говори хитро, дори лукаво, по начин, който не му беше присъщ. Използваше словесните бръсначи на логиците, за да пресича безумието навсякъде, където го открие, прилагаше тайни сетически методи, за да разбужда съмненията и тревогите на хората, не отбягваше дори фравашките словесни наркотици, внимателно обмислени думи и изрази, които да имунизират слушателите срещу изкушенията на експлозивна нова религия.

Скоро хората започнаха да се вслушват в него. Той се превърна в досадна пречка за всички верни рингесисти и после в нещо повече от досадна пречка. В края на краищата той бе Данло уи Соли Рингес, онзи, който беше преживял велико възспоменуване, син на бог. Всички знаеха, че Хануман и Бардо са му приятели, и се чудеха защо приятел би говорил срещу действията на собствените си приятели, ако наистина не са покварени. По ирония на съдбата растящото му влияние върху членовете на Ордена му спечели одобрението на Чанот Чен Цицерон, когото Данло мразеше и смяташе за най-неискрения човек на света. Когато господарят Цицерон се опита да се сприятели с него — или по-скоро да се съюзи, — Данло любезно го отблъсна, като отклони многобройните му покани за вечеря, оправдавайки се с математическите и паметистките си занимания. Такова отношение на млад, още неположил обета си пилот към своя господар пилот бе нещо нечувано. Данло се безпокоеше, че господарят Цицерон може да намери начин да му откаже издигане в пълноправно пилотство, но тази тревога беше смътна, далечна и изобщо не можеше да се сравнява с отчаянието му от Хануман.

Това отчаяние бе почти пълно. След гибелта на деваките не беше изпитвал такава загуба на надежда за друго човешко същество, дори когато бе научил, че именно баща му е донесъл бавното зло на племето му. Отчаяние обагряше всичките му думи и действия и цветът му беше черен като маслото, което провидците втриват в кухите си очни орбити. Лицето му носеше опустошителните следи на безсънни нощи, нямаше апетит, тялото му измършавя като на вълк в края на средзимната пролет. Имаше предчувствие за нещастие и всичките му видения от бъдещето се въртяха около образа на Хануман ли Тош с неговата диамантена шапка и безжизнен поглед. Данло се опита да обясни на Тамара част от виденията си. Една вечер, докато ядяха кръвноплодове и сирене, той й разказа за Ханумановата любов към властта и я помоли да не записва спомените си. С ясни, спокойни думи Тамара му обеща да обмисли уговорката си с Хануман. Но после се засмя, сякаш за да му каже: „Ще правя каквото ми е приятно“, и смехът й бе изпълнен с мрачна музика и гордост. Когато на следващата сутрин напусна дома й, започваше вихрушка, ужасна буря с яростни ветрове и заслепяващи парченца лед. Данло се надяваше това да задържи Тамара до камината, където щеше да е на сигурно място.

Исторически куриоз е, че сарсарата на 2953-та година бушува в продължение на шейсет и шест дни, повече или по-малко непрекъснато, чак до средзимната пролет на следващата година. Това беше най-дългата буря, която помнеха в Никогея, и в много отношения най-ужасната. Бе много студено, имаше прекалено много сняг и вятърът духаше с убийствената скорост трийсет метра в секунда, мигновено вледенявайки плътта на всеки, достатъчно глупав да си покаже лицето навън. Студеният вятър погуби много народ: хибакуши, приведени над уличните си огньове, хариджански просяци без семейство или подслон, автисти, разбира се, и дори неколцина далечници, заблудили се сред улиците и преспите на „Галивар Грийн“ и замръзнали само на петдесетина метра от ярконското посолство. И изведнъж, на седемдесет и четвъртия ден на дълбоката зима, се разнесе вест, която смрази жителите на Града и ги накара да гледат с подозрение и омраза съседите си: Чанот Чен Цицерон и още двама от Ордена се бяха разболели от болест, като че ли напомняща за пораженията на катавската треска. Когато прегледа мозъчните тъкани на господаря Цицерон за следи от зараза, майсторът вирусолог откри, че наистина се е заразил с рядка форма на катавския вирус. Това бе вирус, въздействащ върху паметта, биооръжие, отдавна създадено на Катава и отдавна смятано за изчезнало. Никой не можеше да се досети как е проникнало в сивото мозъчно вещество на господаря Цицерон. Но това беше факт и скоро след като изпадна в треска, придружена от крясъци и пяна на устата, господарят Цицерон започна да забравя. Първият му загубен спомен бе математиката, последвана от универсалния синтаксис и други огромни блокове познание. Забрави историята, също както забрави всичко за политиката на Ордена. После забрави собственото си име името на баща си и майка си, имената на такива обикновени предмети като бръсначи или сапун. След като три дни плю послушниците, които се грижеха за него и подменяха спалното му бельо, той безвъзвратно забрави как да контролира пикочния мехур и червата си. Когато вирусът атакува мозъчния му ствол, вирусологът каза, че ще забрави да диша и че това ще е краят на господаря Цицерон. Другите заразени специалисти — Анджела Нейн и Ян ли Ян — не забравиха толкова много неща толкова бързо. Имаше надежда за живота им, дори за част от паметта им, ако не за техните професии. Тъй като срещу вируса нямаше нито ваксина, нито лекарство, те бяха изолирани в удобни малки стаи в лазарета на Академията до тази на господаря Цицерон. За огромен ужас на всички, вирусолозите определиха за носител на заразата семенната течност и вагиналните секрети. Тази констатация хвърли трезвите академици в паника. Разбра се, че свадливият господар Цицерон бе имал много любовници: Анджела Нейн и Ян ли Ян бяха само първите от младите жени и мъже, които беше вкарвал в леглото си. След бързо разследване, при което всички членове на Ордена бяха принудени да разкрият сексуалните си контакти, вирусолозите съставиха сложни дървета-диаграми, показващи кой с кого се е съвкупявал. Поне половината от Ордена, разбира се, бяха спазвали обета си за безбрачие, но почти всички останали бяха свързани с господаря Цицерон с непрекъснати вериги от сексуални течности.

„Вирусът преминава през мембраните на диафрагмата като свредлов червей през кост“ — този слух плъзна из „Боря“ и, „Реса“ по-бързо от епидемия. Но не беше така. Вирусолозите определиха, че предварителните мерки, които взимаха преди съвкупление благоразумните хора, обикновено са достатъчни, за да унищожат вируса или поне да предотвратят разпространението му. По време на най-ужасната част от бурята, когато всички в Академията бяха принудени да дадат парченца тъкан за изследване в кулата на вирусолозите, се оказа, че са заразени само още четирима души. Тази добра новина изпълни почти всички с неоснователна радост. (Странно е, че спасението от такова нещастие неимоверно издига духа на човешките същества, въпреки че ежедневният им живот остава също толкова скучен и труден, колкото и преди.) Макар самият той да презираше страха от зараза, Данло с облекчение научи, че никой от приятелите и колегите му няма да бъде засегнат от вируса. Беше особено загрижен за Тамара, чиято професия в крайна сметка се състоеше в съвкупяването с господарите и майсторите от Ордена. Реши, че незабавно трябва да й съобщи новината, и се понесе по покритите със сняг улици, изминавайки краткото, вледеняващо разстояние до дома й. Но с изненада откри, че я няма. Шест пъти през следващите три дни Данло пресичаше града, за да отиде в Пилотския квартал, но къщата й оставаше тъмна и пуста като изоставена пещера.

— Най-вероятно се е подслонила в хотел — каза му Томас Рейн. — А може да се е приютила в апартамента на някой майстор и да не иска да излиза на студа. Няма основание да се безпокоиш.

Но Данло се безпокоеше и докато бурята продължаваше да вилнее, тревогата му се превърна в страх. После, на осемдесет и втория ден, яростта на сарсарата поотслабна, вятърът утихна до нисък вой, спря да вали и температурата се покачи почти до точката на топене на живака. Но домът на Тамара продължаваше да пустее. На стотици други планети, разбира се, Данло незабавно би се свързал с нея по телефон или радиостанция, но това бе Никогея и такива устройства не съществуваха. (Тоест не съществуваха легално.) Откриването на изчезнал или скрил се човек в толкова голям град беше почти невъзможна задача, но Данло бе сигурен, че трябва да я е сполетяло нещо ужасно, и затова се отправяше по заснежените улици и я търсеше на всяко място, за което можеше да се сети. Първо отиде до Дълбоките поля, за да провери дали не е напуснала Града. След като майсторът на космодрума го увери, че никой, отговарящ на описанието на Тамара, не е купувал пропуск за някакъв съд, напускащ Никогея, той се върна по почти изоставения Път до центъра на Града. Точно на юг от Улицата на посолствата се отби по широка плъзга, която минаваше покрай „Консерваторията на куртизанките“. Спря пред портала и помоли портиерката да предаде на началничките си, че ги моли да го приемат. Малцина мъже, разбира се, бяха допускани в „Консерваторията“. Може би щяха да откажат и на Данло, но той се закле, че ще чака на студа, докато отворят портите, и търпеливо застана с гръб към вятъра като ловец, приклекнал над тюленова дупка. Когато видя, че може да замръзне и да умре на територията на Дружеството, портиерката се смили, пусна го да влезе и повика една възрастна куртизанка. Облечена в червен широк панталон с бродерия, старицата все още носеше следи от някогашна хубост. Тя го разпита каква точно е връзката му с Тамара. Когато й разкри огромната им любов, навярно най-голямата в цялата вселена, жената направи кисела гримаса, сякаш е сдъвкала лимон. Но после увери Данло, че Дружеството също е много загрижено от изчезването на Тамара. Щяла да прати куриери в градските увеселителни куполи; за да разпитат куртизанките, които можели да знаят къде се намира Тамара. Щяла да прегледа списъка с последните й договори и дискретно да разговаря с господарите и майсторите от Ордена.

— Обещавам, че ако е възможно, ще я открием — строго каза старицата. — Но когато я открием, мисля, че няма да й бъде позволено да продължи връзката си с пилот, който още не е положил обета си.

Следващото място, където отиде Данло, бе домът на майка й. Макар че нямаше вероятност Тамара да се е върнала там, той си мислеше, че ако е болна или умира, може да е поискала да се помири с родителите си. И затова се отправи към най-отдалечената част на Града, където районът Ащорет гледа към открито море. Край големите, заобиколени с дървета улици, се намираха къщите и апартаментите на много семейства Ащорет и Данло почука на пет врати преди да открие една матрона, която го упъти към дома на майката на Тамара. Това беше грозна и бездушна сграда точно до Дългата плъзга. Виктория Първа Ащорет го прие във външния коридор на дома си, целият в отоплителни решетки и гол камък. Температурата едва надвишаваше нулата. Всъщност това по-скоро бе херметична камера, отколкото място за посрещане на човешки същества и за водене на важни разговори. Но знатната Виктория не го покани във вътрешния коридор, нито пък в самата къща. Тя стоеше пред него в обемна кожена роба и изпускаше от устата си огромни облаци пара, докато установи целта на посещението му. Въпреки безформеността на кожите й, бе очевидно, че е бременна — доколкото си спомняше Данло, с трийсет и третото си дете. Държеше се дистанцирано, скръстила ръце върху издутия си корем. Лицето й беше подозрително, пресметливо, заоблено от тлъстината на майчинството, но все пак живо и красиво, в много отношения по-красиво от това на Тамара. Виктория Първа Ащорет го изгледа с онова презрение, каквото човек обикновено пази за автисти или странстващи магиди. Като пилот в град, в който пилотите имаха почти божествен статус, нейното пренебрежително отношение би го раздразнило (или развеселило), но Данло бе прекалено отчаян, за да се поддава на такива чувства, и затова просто стоеше пред изпитателния й поглед и чакаше да му каже, че не е виждала Тамара. Както и стана. Всъщност тя изобщо отрече съществуването й, като потупа корема си и каза:

— Това момче ще бъде наречено Гейбриъл Трийсет и трети Ащорет, но той е само трийсет и второто ми дете. Десетото ми дете вече го няма. Забравено е. В отговор на въпроса ти трябва да кажа, че не познавам жена на име Тамара Десета Ащорет. Трябва да го кажа — разбираш ли? Такава жена не е известна и на никого от роднините ми. Можеш да попиташ за нея в която и да е къща на която и да е улица, но жената, която търсиш, никога няма да се върне тук. Никога.

Макар че сигурно виждаше, че Данло е гладен и премръзнал, знатната Виктория не му предложи нито храна, нито нещо за пиене. Като архитектка с добра репутация — и тъй като той бе от недопуснатите — тя нямаше право да прояви тази проста любезност. Но не беше жестока жена. Когато Данло отвори вратата и вътре нахлу леден въздух, тя му предложи да прати да повикат шейна. Когато разбра, че той няма пари, Виктория дори му предложи тя да плати. За матрона от секта, известна с пестеливостта си, това бе необикновено благоволение. Данло й благодари, но поклати глава и се поклони, после излезе в бурята. Тъй като се беше научил да не вярва в нищо, той обиколи улицата, като чукаше на вратите и разпитваше дали някой познава Тамара Десета Ащорет. Никой не я познаваше. Изглежда, наистина я бяха забравили, съзнателно я бяха изхвърлили от спомените си.

На осемдесет и петия ден от дълбоката зима отново заваля сняг и стана още по-студено. Така се случи, че през 2953-та година това бе също и първият ден на фестивала на Счупените кукли, опасно време за всеки, оказал се на улицата. Макар че фестивалът се провежда в чест на целия изкуствен живот, безпричинно погубван през вековете, винаги има неколцина любители на ужаса, които използват празника, за да накарат човешките същества да оплакват собствения си живот. Има слеляци, които нощем нападат непредпазливите: те забиват иглички в шията им и вкарват в тяхната ДНК ужасни малки вируси, за да „пречупват“ напосоки човешки същества, така че хората да разберат болката на всички кукли, счупени в кибернетичните пространства на компютрите по всички Цивилизовани светове. За Данло беше опасно да се скита из плъзгите на Стария град и да търси Тамара, но той изобщо не си и помисляше — тогава — за слеляци.

Късно вечерта на осемдесет и пети, след като бе прекарал много студени и безплодни часове в обиколки из приютите край различните гробища, Данло се върна в общежитието си. До камината във вътрешния коридор го чакаше куриер. Млада послушничка от Дружеството на куртизанките му съобщи, че са открили Тамара. Била жива и искала да го види. Послушничката била пратена да го придружи до Консерваторията на куртизанките. Данло извика от радост. Не го интересуваше, че виковете му ще събудят цялото общежитие. После погледна послушничката — мрачна и сериозна в безупречните си кожи. Лицето й беше твърдо като желязо и той й зададе въпроса, който не искаше да зададе:

— Тя добре ли е… или е болна?

— Болна е — отвърна послушничката. — Съжалявам.

— Моля те, кажи ми… много ли е болна?

— Не зная. Ако дойдеш с мен, ще ти обяснят всичко. Данло се спря само за да грабне нова маска за лице от стаята си (маската, която беше носил цял ден, се бе вкоравила от лед) и придружи послушничката из пустата Академия до западния портал. После се запързаляха по старата плъзга, която води право до огромния кръг пред „Хофгартен“. Бе много късно, прекалено късно и прекалено студено, за да има някой навън. Но улицата не беше съвсем пуста. Двамата подминаха неколцина празнуващи, които се връщаха от тържества. Въпреки оживените им гласове и валма дим от тоалач, над плъзгата бе надвиснала заплашителна атмосфера. Данло не можеше да различава покритите с маски или качулки лица на хората. И беше прекалено тъмно. Всички огнени глобуси бяха изключени, така че светлината им да не помрачава блясъка на ледените фенери, които висяха по всички сгради и имаха най-различни форми: на къщички, храмове и на какво ли не. Това бяха изящни изваяния от лед и светлина, в които мъждукаха бледи сини, зелени или алени пламъчета, символизиращи живота на всички изкуствени организми. При хубаво време цялата улица би сияла от тях, но сега валеше и повечето ледени фенери бяха угаснали. Данло се удивляваше на усилията, които хората полагат, за да палят отново тези светлини, нощ след нощ, година след година. После го налегнаха тежки мисли и той се отчая от крехкостта на пламъка. Беше много радостен, когато се отбиха от улицата и влязоха през портата на Консерваторията. Колкото и болна да бе Тамара, мислеше си Данло, щеше да е хубаво отново да й се усмихне, да притисне устни до челото й и да се вслуша в дъха й.

— Последвай ме, моля те — каза послушничката. — И пази тишина — не трябва да разговаряме, докато послушничките изпълняват среднощните си упражнения.

Тя го поведе покрай мрачни сгради, целите покрити със сняг. На Данло не му беше трудно да пази мълчание. Той се вслушваше в тракащите зъби на послушничката и в свистенето на собствения си дъх под маската. Вятърът бе утихнал и тишината му действаше потискащо. Очакваше да отидат в лазарет или криологически пункт, но послушничката го изненада като го отведе до вратата на една огромна къща.

— Това е домът на Майката — поясни тя. — Ти си вторият мъж днес, когото допускат вътре.

Без да чука, момичето отвори вратата и го придружи до съблекалнята. Взе кожите, маската и обувките му и спретнато ги подреди на сушилните лавици. После му даде чифт плетени домашни терлици и му помогна да облече черна копринена роба.

— В тази къща можеш да се обличаш както си искаш, но ако ще разговаряш с Майката, трябва да си с роба. Майката помоли да се срещнеш с нея преди да идеш да видиш Ащорет.

Данло кимна и я последва в стая с красиви мебели и други прекрасно изработени неща. Всичко бе прекалено разкошно според него, но този разкош издаваше добър вкус и съвършена пропорционалност и той си помисли, че от пристигането си в Никогея никога не е бил в по-прекрасна стая, Седна до мраморна масичка за шах, върху която беше поставен сервиз за чай. Послушничката му наля благоуханен чай в синя чаша. После се поклони, свенливо му се усмихна и отиде да съобщи на Майката, че гостът е готов да се срещне с нея.

Докато чакаше, изпи три чаши чай. Стори му се, че е минало много време, но всъщност не бе така, тъй като гълташе чая си на един дъх и пареше устата и гърлото си, Накрая чу шум и вратата срещу камината се отвори. На прага застанаха две възрастни куртизанки, подпиращи помежду си старица. Това беше Майката, прочутата ръководителка на Дружеството на куртизанките. Над широките си панталони тя носеше роба от черна коприна, цялата покрита с бродерия. Десетките престарели куртизанки, които ръководеха Дружеството, бяха обшили тази възхитителна тъкан със скъпоценни камъни и прекрасни мотиви в знак на предаността си към Майката. Двете жени й помогнаха да се настани на мек-диван до Данло, увериха се, че краката й са повдигнати на възглавници, наляха й чай, надиплиха робата й така, че да се разпери като гигантско ветрило, поклониха се и ги оставиха насаме.

Майката наклони глава към него.

— Казвам се Хелена Туркманян, но ако ти е приятно, можеш да ме наричаш „Майко“.

Данло се усмихна и й се поклони. Наистина му беше приятно да се обръща така към нея, защото въпреки старостта си, тя сякаш излъчваше жизненост и нежност. Всъщност Хелена бе към края на последната си старост. Годините й бяха много повече, отколкото на която и да е старица от племето му. Кожата й висеше от костите и от нея се разнасяше сладникав мирис. Беше по-крехка от птиче и все пак притежаваше сила и огромна енергия, която като че ли извираше в нея и се съсредоточаваше в очите й. Имаше прекрасни очи, ясни и безкрайно мили, макар и твърди като диаманти. Данло срещна погледа й и си помисли, че трябва да е невероятно щедра в обичта си към другите — и невероятно придирчива към онези, които да дарява с редкия дар на тази обич.

— Вие сте Майката на куртизанките, нали? — накрая каза той.

— Да, аз.

— И Тамара също ви нарича така?

— Още откакто беше послушничка. Тя винаги е била много любезна.

— Още ли ви нарича „Майко“? — тихо попита Данло, като гледаше празната си чаша.

— Още — отвърна Майката и мило се усмихна. — Не е толкова болна, колкото може би се страхуваш.

Той остави чашата си и докосна бялото перо в косата си. Знаеше, че Майката го изучава, че се вслушва в неравномерното му дишане, навярно дори брои пулсиранията на голямата артерия на шията му.

— Аз… много се страхувах за нея — призна Данло.

— Съжалявам — каза Майката. — Съжалявам и че трябва да ти кажа още нещо — Тамара не е и толкова добре, колкото си се надявал.

Данло притисна белега над окото си, погледна Майката и зачака да каже ужасните думи, думите, от които се страхуваше още откакто Тамара беше изчезнала.

И Майката каза:

— Изглежда, че Тамара Десета Ащорет е загубила част от паметта си. Преди два дни една от нашите прелъстителки я откри да се скита по Улицата на музикантите.

— Преди два дни! Защо не пратихте да ме повикат по-рано?

— Съжалявам, но основната ни грижа беше за Тамара. Тя беше обезводнена и измръзнала, възможно е и да е била изнасилена преди…

— О, не! — извика Данло и скочи. — Не!

Майката се наведе напред и покри юмрука му с меката си старческа ръка. Това й струваше огромно усилие и тя се задъха.

— Моля те, седни, млади пилоте. Искаш ли още една чаша чай? За мен би било удоволствие да ти налея, но дните ми да наливам чай отдавна отминаха.

Данло седна, напълни чашата си и я вдигна към устните си, но не отпи. Майката мило му се усмихваше, сякаш за да го успокои, че всичко ще се оправи. Той сведе поглед към ръката си, която стискаше нейната, после затвори очи, защото в тях започнаха да парят сълзи.

— Трагедията е — каза тя, — че можем никога да не разберем какво се е случило с Тамара. Тя е забравила определени моменти от неотдавнашното си минало.

— Значи е катавската треска? Майката кимна.

— Така изглежда.

— Изкуствен вирус — рече Данло. — Оръжие, създадено на Катава преди шестстотин години.

— Запознат ли си с тези оръжия, млади пилоте? Той отвори очи, без да гледа към нищо конкретно, потънал в спомен.

— Да — отвърна Данло. — Някога такъв вирус уби народ… който ми беше близък.

— Не трябва да се страхуваш за живота на Тамара — тя няма да умре от онова, което й се е случило.

— Но ако мозъкът й е заразен…

Майката леко плесна с ръце и го погледна със смесица от строгост и състрадание.

— Може би ще се обнадеждиш, ако ти кажа, че в момента тя не е заразена. Вирусологът, когото повикахме, не успя да открие нищо нито в тялото, нито в мозъка й. В кръвта й има антитела на вируса. Само антитела. Възможно е вирусът да е бил унищожен непосредствено след попадането си в нея. Такива чудеса са възможни. Много хора, всъщност няколко милиарда души, повечето потомци на архитекти, са оцелели от Войната на лицата. Техните тела са били почти имунизирани срещу биооръжия. Например Ащоретите — има толкова много Ащорети. В края на краищата Тамара е Ащорет и аз не зная някога да е боледувала, дори от грип или настинка. Вирусът не е нанесъл на мозъка й забележими поражения. Това е сигурно. Накарах трима акашици да картират мозъка и неврон по неврон — не откриха нищо. Би трябвало да е също толкова добре, колкото ние с теб.

— Но е забравила… разни неща.

— Всъщност не е забравила много — отвърна Майката. — Като че ли вирусът е унищожил само определени части от паметта й.

— Но как е възможно?

— Това е загадката — никой не знае. Изобщо за паметта се знае твърде малко. Дори паметистите не могат да обяснят как този гаден вирус е въздействал по този начин на Тамара.

За миг Данло замълча и погледна белезите по ръцете си. После попита:

— И как й е въздействал?

— Трудно е да се каже.

— Кажете ми, моля ви.

— Има толкова много спомени — отвърна Майката.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило с Тамара. Майката въздъхна и каза:

— Ако в тази къща влезе контрабандист и открадне нещо, на пръв поглед ще е трудно да се каже какво липсва. Едва след като стаите отново се подредят и се направи списък, ще може да се определи какво е откраднато.

— Значи някой е тършувал в паметта на Тамара?

— Не, не е. И това е проблемът. Трябваше ни почти цял ден, за да открием, че паметта й не е наред. Да разговаряш с нея е като да влезеш в стая, от която тихо и много ловко са били откраднати един-два предмета с огромна стойност. Дребни неща, които за външни хора могат да изглеждат незначителни — но за Тамара това са най-безценните спомени.

Данло седеше съвършено неподвижно, както алалойският мъж седи под падащите звезди и очаква завръщането на предците си. Макар да не чуваше никакви гласове и да не виждаше никакви видения, той чувстваше, че загубените спомени на Тамара дълбоко го засягат. Въпреки това непреодолимо предчувствие — абсолютният студ на разбирането, който държеше очите му отворени — Данло не беше подготвен за онова, което щеше да му каже Майката.

— Млади пилоте, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но Тамара е забравила кой си.

Очите на Данло бяха широко отворени, но той не виждаше нищо. Или по-скоро не можеше да вижда нищо повече от предметите в стаята, сливащи се в зашеметяваща чернота, която накара дъха му да секне. Шумът в ушите му бе като звън на огромна камбана, протяжен и мощен. След малко той осъзна, че Майката го гледа, че се е навела към него и е протегнала треперещата си ръка, за да го погали по лицето. Тя докосна устните му с безпределна нежност и Данло чу старческия й треперлив глас, този златен инструмент на състраданието, който го върна към настоящето.

— Забравила е срещите с теб — продължи Майката. — Забравила е времето, което сте прекарали заедно, думите, които сте си казвали насаме.

Стори му се, че Майката може да избухне в плач, защото в очите й блестяха сълзи. Но тя запази самообладание. Някаква дълбока нейна част като че ли се наблюдаваше, сякаш се забавляваше с житейските трагедии с цялата сила на душата си — забавляваше се въпреки болката и в крайна сметка винаги откриваше, че играта е мила и добра.

— Дори е забравила името ти. О, не фамилното ти име — тя знае за Рингес, разбира се. Но не си спомня, че има син.

— Наистина ли е забравила… всичко?

— Страхувам се, че е така.

— Не мога да повярвам, че е възможно.

— Зная — отвърна Майката.

— Не мога да си представя… какво ли й е — каза той.

— Не е добре. Изобщо не е добре.

— Трябва да е ужасно… да забравиш.

— Да — каза Майката с увереността на старица, чиято памет вече не е както преди. И после му се усмихна. — Но най-прекрасното нещо на света е неочаквано да си спомниш онова, което сякаш безвъзвратно си загубил.

Данло кимна и се замисли за това.

— Казахте ли й за мен? — попита той. — За… нас?

— Тази сутрин лично разговарях с нея. С мен беше Нирвели. Естествено, след като не знаех за връзката ви, можех да й кажа само онова, което ми обясни Нирвели — а то не е много.

— Да — съгласи се Данло, — опитвахме се да запазим връзката си в тайна.

— Е, Нирвели поне знаеше, че Тамара се среща с калфа — всъщност тя ми каза, че Тамара била влюбена.

— Да — отвърна той. — Така е. Двамата… бяхме влюбени.

Майката му се усмихна така, сякаш много добре знае как е възможно това. Беше очевидно, че е благоразположена към него, както майка към любимото си дете — а и по друг начин.

— Когато й казах за тази любов, Тамара се удиви. О, не защото си обикновен калфа — тя приемаше факта, че може да е нарушила нашите правила. Също както аз, щом те видях, й простих, че ги е нарушила. Удивителното е силата на тази любов. Нирвели каза, че веднъж я видяла в Тамара. Сега я виждам и аз. Удивително е, че Тамара е могла да забрави „най-голямата любов във вселената“. Не, моля те, не се ядосвай, не ти се присмивам. Вярвам, че в тази любов има нещо велико. Нима любовта не е единственото, заради което живеем? Забележителна любов. Тъкмо за това е била обучавана Тамара. За това пробуждане на целия организъм, на най-дълбоките му части. За тази възможност за създаване на ново същество. Това беше нейното призвание, нейната мечта. Мечтата на много от нас. Удивително е, че може да е стигнала толкова близо — и после нищо. Какво ли й е като знае, че може да е загубила най-безценното нещо във вселената — и да няма спомен как е било или какво е означавало за нея? Струва ми се, че в паметта й има черна дупка. И че я привлича навътре в себе си. Когато поглежда в нея, Тамара се натъжава. Всички ние сме натъжени, млади пилоте. За нея. И за самите себе си, разбира се, за онова, което е можело да бъде.

Данло сведе глава и се опита да си представи какво ли е да забрави онова, което бе съществувало между него и Тамара. Не успя. След малко погледна Майката и каза:

— Сигурно сте й напомнили, че има… призвание.

— Ти не разбираш. Такива неща не могат просто да се напомнят. Не могат да се кажат. — Да — съгласи се той. — Сигурно не могат.

— Тамара е загубила и голяма част от изкуството си. Не само мечтата — но и познанията за тялото, техниките, които знаеше, усетът й за страст, всичко е изчезнало, напълно изчезнало. В това състояние тя вече не може да упражнява изкуството ни.

— Но може отново да се научи на тези неща, нали? Лицето на Майката стана тъжно. Изглежда, си спомняше най-силните мигове от живота си, защото лицето й оживя от стари рани и блаженства. После с тих, замислен глас тя каза:

— В сравнение с всички неща, които научаваме през живота си, какво друго е това наше познание освен зрънце пясък? В сравнение с гоблена на цялостната ни същност, какво друго е това наше свещено изкуство, освен най-тънка нишка? От Тамара всъщност е отнето съвсем малко. И в същото време — всичко.

— Това сигурно я наранява дълбоко — каза Данло.

— Погубва я — отвърна Майката. — Погубва душата й. Данло поклати глава. — Не, не е възможно.

— Излиза, че е възможно…

— Знаете ли какво казват паметистите? — попита той. — „Паметта никога не може да се унищожи.“ Майката неочаквано му отправи прекрасна усмивка.

— Това е единствената ни надежда.

— Тогава е и моя надежда — каза Данло.

И си помисли:

„Надеждата е дясната ръка на страха“.

— Сигурно гориш от нетърпение да я видиш.

— Да — призна той. — Така е.

— Много добре, ако си готов, иди при нея. Поговори й, млади пилоте. Помогни й да си спомни.

Това беше всичко, което му каза Майката. Двамата пиеха чая си в мълчание и помежду им имаше безмълвно разбиране. Скоро двете жени се върнаха и отведоха Майката. Данло й се поклони, тя отвърна на жеста му, пое голата му длан в своите и я стисна толкова силно, че плътта по ръката й се разлюля и разтърси. Старческите й очи излъчваха задоволство, дори радост. Той чувстваше, че никога вече няма да я види, затова й каза:

— Желая ви всичко добро.

После се обърна и заби поглед в чашата си, в парченцата зеленикави листенца, които плуваха на дъното. Чудеше се какво ли трябва да е да не можеш да си спомниш, отпиваше от чая си и изобщо не се изненада, че е много горчив.

ГЛАВА 26ПОДАРЪКЪТ

След известно време, което му се стори безкрайно, послушничката се върна и го отведе по слабо осветен коридор до гостната. На първия етаж в дома на Майката винаги се пазеше стая за почетни посетители или възрастни куртизанки, завърнали се в Никогея от мисии по Цивилизованите светове — или пък за обикновени куртизанки като Тамара, нуждаещи се от грижите на Майката. Послушничката спря пред проста дървена врата, погледна Данло, почука и съобщи:

— Госпожо, посетителят ви пристигна. Вратата се отвори и Данло чу момичето да казва:

— Госпожо, представям ви пилота Данло уи Соли Рингес. Чу я да казва това, но думите не му направиха впечатление, защото внезапно пред него застана Тамара в червената си роба и с дългата си златна коса. Само за миг той видя мрака в очите й, краткото смущение, живите рани по лицето и ръцете й. Данло радостно се втурна да я прегърне, както правят алалоите, широко разперил ръце като криле на птица. Но тя вдигна ръка, отстъпи и възкликна:

— Моля те, недей. — После се поклони на послушничката и каза:

— Благодаря ти, Мая, бих искала да остана насаме с пилота.

Момичето отвърна на поклона, хвърли нервен поглед към Данло и изчезна по коридора. Данло последва Тамара вътре и затвори вратата. Разнесе се металическо изщракване. Той се огледа. Стаята беше пълна с растения от Старата Земя: араукария, кактус, бръшлян и други, чиито имена не знаеше. От тях се разнасяше лек мирис на кислород, но робите на Тамара имаха тежък дъх на пот. Наистина бе прекалено топло, за да е облечена толкова официално, но очевидно не й беше удобно да го приема по панталон или необлечена, какъвто бе обичаят й. Данло гледаше ивиците червена кожа по измръзналото й лице и също се чувстваше неудобно.

— Тамара, Тамара — каза той. — Търсих те… навсякъде.

— Съжалявам — отвърна тя. — Само да бях знаела. Искаш ли чай или вино? Би ли поседял за малко с мен?

Гостната на Майката бе ярко осветена, топла и мебелирана за удобството на възрастни жени. Вътре имаше високо легло, покрито с плетени нишки от шагшай, тоалетна с блестящи стоманени перила, робот, който човек можеше прати по стенните лавици, за да му носи различни неща. До прозореца в отсрещния край на стаята имаше малка масичка за чай с два плюшени стола с високи облегалки. Тя ги посочи и двамата седнаха един срещу друг. Разбира се, Данло би предпочел да седне с кръстосани крака на килима до камината — не можеше да повярва, че Тамара очевидно е забравила всичко това.

— Съжалявам — каза тя, стиснала ръцете си една в друга. — Съжалявам, но ще е много трудно. Разказаха ми толкова много неща за нас — ти ще си мислиш за тях, докато аз се опитвам да си спомням.

— Нищо ли не си спомняш? Тамара поклати глава.

— Не, нищо.

Данло я погледна и дишането му се ускори. Изпита странно усещане, от което космите по тила му настръхнаха. Гърдите му се свиха, в гърлото му заседна огнена буца, която не можеше да преглътне. Беше се надявал, че като го види, тя незабавно ще си спомни, така, както внезапният вятър може да напомня за студените щастливи нощи, прекарани около каменната лампа в разговори с приятели или любовни игри. Бе се надявал толкова отчаяно, а очевидно и тя също, На прекрасното й лице беше изписана надежда. После се спогледаха и тя — сигурно бе очаквала да види нещо познато и успокоително — внезапно извърна поглед и очите й бяха черни и горчиви от разочарование. „Не е останало нищо“ — помисли си той. И това беше удивително, това бе истина, която предизвика в него желание да закрещи. Трябваше да се познаят, както още при първата си среща. Даже и двамата да бяха загубили паметта си, трябваше да е така, сякаш се познават цяла вечност. Само че сега нямаше нищо. Тя го гледаше, но не можеше да го види. Нещо в нея (а навярно и в него) беше сляпо.

„Тя е била ослепена“ — помисли си той и тази мисъл го изпълни с ярост срещу цялата вселена.

— Добре ли си, пилоте?

— Ти… беше права. Ще ни бъде трудно — каза задавено Данло.

— Само мога да си представям колко болезнено е за теб.

— А ти? — отвърна той. — Не изпитваш ли подобна болка?

— Не, мисля, че не. Усещам само пустотата от забравянето. Докато ти — какво би могло да е по-болезнено от спомена? Данло се усмихна и поклати глава. — Всичко, което си спомням за нас, е благословено. Наистина. Да ти разкажа ли нещата, които си спомням?

— Казаха ми, че имаш забележителна памет.

— Понякога ми е трудно… да забравям.

— Тогава ми разкажи — рече тя. Той преглътна, после отвърна:

— Ти ме научи на една игра, изкуство, вид телепатия като четене на лица — но всъщност нищо подобно. Целта беше да отвориш клетките за сигналите от клетките на другия. След сливане, след половин нощ в поза „лотос“, без да откъсваме очи един от друг… превръщане в клетките на другия. Да станеш другия. Ние го постигнахме веднъж. Спомняш ли си? Беше на деветия ден от зимата и цяла нощ валя сняг, а когато дойде сутринта, ти ме целуна и каза…

— Недей, моля те. — Тамара вдигна ръка и поклати глава.

— Ние открихме мястото — продължи Данло, — където струят мислите преди да станат думи, и нашите мисли бяха еднакви, първо за миг, после за половин нощ. Като две реки, които се сливат. Безмълвно. Но и безкрайно. Когато настъпи сутринта, ти ми каза, че единствено аз…

— Моля те, не казвай нищо повече.

Доловил паниката в гласа й, той рязко замълча.

— Но защо?

— Реших, че ще е най-добре да не ми казваш нищо.

— Но ти сигурно искаш да знаеш — възрази Данло. — Трябва да е ужасно така, да не знаеш.

— Разбира се, че искам да зная. Но така само се дразня. Искам да си го спомня сама, ако изобщо някога си спомня нещо.

— Но нали тъкмо това е и моето намерение? Да ти помогна да си спомниш.

— Мисля, че никой не може да ми помогне.

— Има начини — каза той. — Спомените никога не изчезват. Струят като светлина. Но с ума си ние затваряме вратата пред тях. И стоим в тъмна стая, макар зрението ни да е отлично. Това се нарича „забравяне“.

— Е, предполагам, че някои врати са заключени — завинаги.

— Не, не е вярно. Винаги има начин да отвориш вратата. Да откриеш ключа. Проблемът е да откриеш ключа.

— Само да можех да повярвам — каза тя. — Иска ми се да имах твоята вяра.

Данло се усмихна.

— Вяра — обвинявали са ме, че съм прекалено невярващ, за да ми е останало място за вяра.

— А така ли е?

— Не си ли спомняш?

— Е — отвърна Тамара, — ти сигурно си най-големият вярващ сред невярващите.

— Често си ми казвала точно това.

— Наистина ли?

— Да — каза той. — Мисля, че сега си спомняш.

— Не, просто те наблюдавам.

— Само това ли?

— Ако изобщо си спомням нещо, то е само онова, което ми разказаха за теб.

— Сигурна ли си?

Тя го стрелна с леден поглед.

— Знаеш ли, всичко това е много уморително.

— Аз… извинявай. Късно е и…

— Моля те. Изобщо не съм уморена. Просто вече опитаха с всички тези паметистки трикове и не се получи нищо.

— Значи при теб е идвал паметист?

— Разбира се. Томас Рейн — струва ми се, че добре го познаваш. Беше тук сутринта.

— За да търси ключове, нали?

— Нали това им е работата на паметистите? Той опита словесните си ключове, разбира се. И също обонятелна памет, гещалт и асоциативна памет. Дори ме накара да се включа в симулация, създадена от аниматор — как двамата с теб си вършим работата. Сигурна съм, че целеше да ме шокира, за да си спомня. Наистина ме шокира, но не така, както му се искаше.

Данло кимна и случайно погледна масичката за чай. Тя беше черна и лъскава като обсидианово огледало, макар и на много места изцапана с отпечатъци от пръсти. Видя отражението си, тъмно, загрижено и бледо. Макар че обикновено се забавляваше от вида на собственото си лице, сега той го раздразни и Данло скри отражението си с голата си ръка. Повърхността на масата мигновено започна да променя цвета си. По нея закръжиха тъмносини, зеленикаво-жълти и кафеникави ивици. Данло разбра, че това навярно е симумска антика, устройство, създадено от сетици, за да разчитат прости емоции. Багрите постоянно се меняха, странни като очи на скутари. След миг се установи един цвят и покри цялата маса — възможно най-грозното жълто, което беше виждал. Той не знаеше какви цветове са кодирани за различните чувства, но знаеше какво преживява в този момент — смесица от раздразнение и отвращение.

Вдигна ръка от масата и тя възвърна черния си цвят.

— За да създаде такава симулация, аниматорът трябва да е уловил образите и гласовете ни, нали? Преди да ги измени.

Тамара гледаше масата като ловец, впил поглед в небето в търсене на знаци за промяна на времето. Данло забеляза, че тя внимава да държи ръцете си надалеч от нея.

— Ти си красив мъж — каза Тамара. — А аз съм… аз съм куртизанка. Нелегалните аниматори винаги слелиларт образи на хора като нас и правят симулациите си.

— Но Томас Рейн не е аниматор.

— Разбира се, че не е. Но кой знае кого познава.

— Възможно е Бардо да е записал образите на различни хора, които са влизали в дома му — отвърна Данло.

— Това не би трябвало да ни изненадва — каза тя.

— Не би трябвало — съгласи се Данло. — Но ти казваш, че дори тази симулация не е успяла да възбуди… спомена ти?

— Да.

— Навярно в тези образи липсва някакъв ключов елемент.

— Томас Рейн предположи същото. И смяташе, че е най-добре да те видя.

— Надявах се… че ще ме познаеш — каза той. — Че гласът ми ще ти се стори, познат.

— Иска ми се да можех да кажа, че е така.

— Значи… и аз съм се провалил.

Гласът му би трябвало да е най-простият ключ. Трябваше да отключи паметта й или най-малко да възпламени най-дълбоките й чувства.

„Тя е глуха за мен — помисли си той. — Нещо я е оглушило.“

Тамара отметна косата от лицето си и каза:

— Томас Рейн дори ми даде кала, но и това не ми помогна

— сега ми се струва невъзможно някога да съм била влюбена в този наркотик.

— Да, някога ти обичаше кала.

— Вече не.

— Но калата ти донесе… твоето първо ясно виждане за Единствения спомен.

— Зная — отвърна Тамара и затисна очите си. Още малко и щеше да избухне в сълзи, но подобно на звездителска майка, присъстваща на погребението на детето си, тя не би си позволила да заплаче. — Зная, че някога съм имала този уникален спомен, за който приказват всички. Че съм го видяла съвсем ясно. Че съм можела да го преживявам безкрай. Но сега ми се е изплъзнал. Имам съвсем слаб спомен за спомена. Много слаб, като отблясък в небето след залез, зная, че е бил важен — най-важното нещо на света. Но не мога да разбера защо. Не мога да го видя и тъкмо това ме безпокои. Защото този спомен всъщност не ми липсва, макар да зная, че би трябвало. Ето какво ме плаши, пилоте. Ако съм загубила това чудесно нещо, би трябвало да тъгувам за него, нали? Какво ми е станало, че съм безразлична? И че съм безразлична за това, че съм безразлична?

Данло видя, че тя притиска юмрук към корема си. Лицето й беше станало восъчнобледо, сякаш бе яла развалено тюленово месо. Той привлече погледа й, усмихна се и каза:

— Не мога да повярвам… че си безразлична.

— Но аз няма за какво да се вълнувам, не разбираш ли? Тамара остави ръката си да падне върху масата и повърхността й се обагри в цвета на стомана. Данло също я докосна и тя завибрира в перленосиво. Той протегна ръка и докосна пръстите на Тамара. Тамара остана неподвижна. Помежду им трябваше да има някаква връзка, електрическа и мигновена, разбиране, че клетките на тялото му са създадени да се слеят с нейните. Но дланите и бяха студени и влажни, пръстите й бяха неподвижни, сякаш стояли на студен вятър, и помежду им нямаше нищо, абсолютно нищо.

„Тамара, Тамара — тъжно си помисли Данло. — Какъв вятър би могъл да е толкова студен?“

Сега масата беше сива като пепел и двамата мълчаливо я гледаха.

След малко Тамара отдръпна ръката си. Седна неподвижно, със скръстени ръце, примирена със съдбата си — много напомняше на образа, който Данло бе видял на един от цветните прозорци в Бардовата катедрала. Образът на кристианска мъченица преди да я изгорят на клада заради вярата й.

„Не вятър, а огън — внезапно си помисли той. — Не студ, а пламък.“

Макар че я бяха открили с измръзнали ръце, дланите й бяха червени, сякаш потопени в кипяща вода. Данло я попита дали си спомня как е скитала по улиците и Тамара кимна.

— Спомням си как си мислех, че трябва да открия затоплящ павилион или да се приютя някъде. Снегът ме ослепяваше и ми беше толкова студено, че лицето ми гореше.

„Огънят е лявата ръка на вятъра“ — спомни си той.

— Разбира се, когато накрая разбрах, че съм измръзнала, беше прекалено късно. На друго място щях да загубя пръстите и носа си. Но Градът има най-добрите криолози във вселената, ако човек може да си ги позволи.

Данло забарабани с пръсти по масата, впил поглед в Тамара.

— Помниш ли всичко, откакто са те довели тук? — попита той.

— Да.

— А какво си спомняш за периода точно преди да те открият?

— Нищо не си спомням — отвърна тя. — Там има дупка — липсващо време.

— Колко време?

— Не мога да кажа.

Пръстите му забарабаниха още по-бързо. — Но от другата страна на тази дупка — там има още спомени, нали? — Разбира се.

— Какви?

Тя въздъхна и стисна ръкава на робата си.

— Зная какво правиш. Но е безнадеждно — Томас Рейн вече се опита да възстанови хронологията. Има прекалено много дупки. Изтекло е прекалено много време. Даже когато бях в най-добрата си форма, никога не съм била в състояние да си спомня какво съм правила ден по ден за повече от година.

Данло, който понякога си спомняше всеки ден от живота си от четиригодишна възраст, можеше само да сведе глава в знак на уважение към нещастието й. С тих, тържествен глас той я попита:

— Дупките в паметта ти повече от година ли обхващат?

— Поне толкова.

— Трябва да има… нещо, което да си забравила първо.

— Струва ми се, че първата дупка е изличила голяма част от вечерта на празненството в дома на Бардо.

— Вечерта, в която се срещнахме ли?

— Така изглежда.

— Странно — каза той. Сега масата бе тюркоазена и оставаше още малко, за да стане съвсем синя.

— Това беше третият или четвъртият път, за който ходех в къщата на Бардо — продължи Тамара. — Спомням си, че пиех вино и бъбрех с един холист, с когото веднъж бях сключвала договор. Спомням си, че семената от трия пукаха и димяха, спомням си, че се запознах с Хануман и…

— Спомняш си срещата с Хануман?

— Разбира се.

— Но той се запозна с теб… само минути преди да те видя за първи път.

Тамара примижа и разтри тила си. Изглеждаше смутена.

— Съжалявам, не си спомням да съм те виждала.

— Открихме се с очите си — каза той. — И после Хануман ни запозна.

Тамара бавно поклати глава.

— Спомням си, че разглеждах бонзаите на Бардо и си мислех колко болен вид имат, и после, когато се обърнах, До мен стоеше Хануман. Той сам ми се представи. Което всъщност беше доста дръзко за един калфа. Повечето калфи дори не разговарят с куртизанки. Но Хануман беше различен. Никога не съм срещала друг с по-добро себеусещане. Беше много очарователен.

— И после? — попита Данло. — И после нищо. Предполагам, че съм се запознала с теб и… Казаха ми, че сме ходели заедно. Съжалявам, пилоте.

— Нищо повече ли не си спомняш от онази вечер?

— Само отделни моменти. Сякаш съм пила прекалено много вино. Е, не, всъщност изобщо не е така, защото спомените ми не са замъглени. Ясни са като стъкло, но са накъсани на хиляди парчета. Спомням си, че Хануман чете лица, спомням си нещата, които говореше. Беше блестящ.

— Спомняш си, че е чел лица — повтори Данло без никакво чувство и се изненада, че масата променя цвета си в наситено зеленикавосиньо.

— Да, нали ти казах, че си спомням.

— И нищо повече?

— Какво искаш да кажеш?

— Не си ли спомняш, че двамата стояхме един до друг, докато той четеше лица?

— Вярно ли е?

— Държахме се за ръце — отвърна Данло.

— Съжалявам, не.

— Но си спомняш, че Хануман прочете лицето на Суря, нали?

— Само, че Суря си мислеше за Рингес. Всъщност тя почти го боготвореше. И след като Хануман прочете лицето й, тя започна да боготвори него.

— Странно е, че си спомняш само това.

— Съжалявам.

— Значи не си спомняш, че ме предупреди за Хануман?

— Защо ще правя такова нещо?

— Защото онази вечер Хануман те уплаши. И по-късно също.

— Не мога да си представя, че съм се страхувала от Хануман.

— И не изпитваш… ужас от него?

— Не, мисля, че не. Повечето от спомените ми за него са благоприятни.

Внезапно Данло престана да барабани с пръсти и попита:

— Възможно ли е да си забравила някои неща за него?

— Това би било съвсем естествено — отвърна Тамара. — Тъй като много от спомените ми за него трябва да са били свързани с теб.

„Как са свързани помежду си спомените? — зачуди се Данло. И после: — Хану, Хану, каква е тази съдба, която ни свързва като две сключени ръце?“

Без предупреждение го обгърна студ и яснота и той замръзна съвършено неподвижно. Далечно съзнаваше, че повърхността на масата става тъмносиня и после синьо-черна, толкова тъмна, че поглъща отворената му длан. Полезрението му се разшири и той видя много неща едновременно: заледените прозорци, растенията, увиснали от тавана като яркозелен водопад, прекрасното лице на Тамара, изпълнено със смут и гордост, и още нещо, което не беше от плът или каквато и да е материя, но въпреки това бе съвсем реално. Състоеше се от заговори, домогвания и ревности (и любов), от нишките на съдбата, изтъкани като гоблен, и от действителни събития, случили се в пространствовремето, в стаи и къщи, построени от човешки същества, и от чистия, леден въздух, който обгръща света. Онова, което видя, не бе нито мечта, нито, от вселената на предположенията, а по-скоро съвършена представа за действителност, каквото и да представляваше действителността. Появи се в него внезапно, напълно оформена, като скъпоценен камък, падащ от нощно небе. Имаше десетки хиляди повърхности и ъгли. Данло познаваше със сигурност само няколко от тези части: изчезналия страх на Тамара от Хануман, вируса, създаден преди стотици години на Катава, и пречистващата церемония на Кибернетичната универсална църква. Гледката на цялостната структура на нещастието, сполетяло Тамара, го удиви. Нещо повече, той разбра, че онова, което вижда, трябва да е самата истина.

„Вселената е като холограма — спомни си той. — Всяка част съдържа информация за цялото.“

През целия си живот беше търсил нов начин на виждане и сега, тук, в уединената стая, изолирана от бушуващата виелица навън, очите му започваха да се отварят. Всъщност би трябвало да го види по-рано, но обичта му към Хануман го бе заслепявала. Сега обаче нямаше обич. Или по-скоро обичта се беше сляла — дясна и лява ръка — с онова ужасно чувство, от което се страхуваше повече от всичко друго.

— Моля те, пилоте, аз ли казах нещо, което те разгневи?

Той седеше, загледан в стиснатия си юмрук, треперещ върху масата, която сега се обливаше във възможно най-тъмночервените багри. Болеше го главата, гърлото го стягаше и той се страхуваше, че кръвоносните съдове зад очите му могат да се пръснат. Последва миг, в който разбра, че наистина може да изпадне в безсъзнание или да получи Удар и да умре. Това щеше да е лесно. Беше съвсем близо, за първи път вървеше по ръба на този бръснач. Бе съвсем близо и до охладяването на тази убийствена ярост, но за момент си позволи разкоша и удоволствието от чистия справедлив гняв. И после попадна — мигновено, зашеметяващо — далеч отвъд обикновеното физическо чувство на друго място, което е само кошмар и мъка. В ума му запламтяха ужасни образи. Настъпи миг на влудяваща свобода, в който всичко беше възможно и бяха позволени всички неща. Искаше да убие човек. Искаше го повече, отколкото искаше живота, и би умрял, за да го постигне. После погледна надолу към масата, отразяваща мрачния образ на лицето му. Гладката повърхност бе лилаво-черна, цветът на съсирената в тъканите кръв. Внезапно Данло вдигна ръка и силно удари по масата. После стисна наранените си кокалчета и видя как цветовете на масата изчезват. „Не, няма.“

— Пилоте, пилоте.

Тамара стоеше до него, поставила ръка на рамото му. Докосна го по лицето бавно и внимателно.

— Не, няма — прошепна той. — Никога вече.

— Съжалявам, пилоте. Съжалявам.

„Никога не наранявай друг, дори в мислите си.“

Данло разтри кокалчетата си. Безименият му пръст кървеше и вече се подуваше. Навярно бе счупен. Данло си обеща, че никога вече няма да позволи на омразата си към Хануман да надделее над него. Ако не можеше да се пречисти от тази грозота, щеше да я скрие дълбоко в себе си и да издигне около нея стена. Както мидата покрива дразнещото я зрънце пясък с перлени пластове, Данло щеше да издига безкрайни стени около желанието си да убие, само че всяка стена щеше да е чиста и твърда като диамант.

— Никога, не съм виждала толкова разгневен човек — каза Тамара.

— Извинявай — отвърна Данло. Студенината на ръката й до слепоочието му беше прекрасна. Той покри дланта й със своята и се усмихна. — Но никога не съм изпитвал гняв към теб.

— Наистина ли?

— Не, никога.

Зачуди се дали трябва да й каже истината, която бе видял. Как би могла Тамара да повярва на обвиненията, които щеше да отправи срещу Хануман? Че Хануман е и убиец на умове, и слеляк? Как би могъл да повярва в това и самият той?

„Това са неща, които не зная, и все пак ги зная.“

По-късно — с логика, с познания, с всички възможности на Ордена, той щеше да анализира събитията, довели до осакатяването на паметта на Тамара. Но сега беше сигурен единствено в този нов начин на виждане.

— Лицето ти — каза тя. — В него имаше толкова много омраза.

— Да, омраза — потвърди Данло, свали ръката й от бузата си и я погледна.

— Никога не съм виждала такова нещо. Поне не си спомням.

— Всеки може да мрази — отвърна той. — Дори дете.

— От онова, което ми разказаха за теб, никога не бих си помислила, че си способен да мразиш каквото и да е.

— Аз… се бях замислил — каза Данло. — Мислех за онова, което се е случило с теб.

Дори сега, докато скърцаше със зъби от болката в пръста си, той мислеше за замисъла на Хануман да я погуби, виждаше целия му план. Отначало имаше гордост, болка и невероятна амбиция. Отначало тайно, в заключена стая дълбоко в кулата на сетиците, Хануман бе отишъл при своя господар сетик, затвореният и недостижим Одрик Пал. Двамата бяха замислили, как да вземат властта в Ордена. И в Пътя на Рингес. Хануман беше обещал да помогне на господаря Пал да овладее Тетрадата, ако господарят Пал му обещае да използва поста си, за да сложи край на заяждането на Ордена с Пътя и в крайна сметка да подкрепи развитието на Бардовата църква. И така, двамата бяха дали своите обещания. Без да каже и дума, господарят Пал бе направил знаци с пръстите и лицето си и се беше разбрал с Хануман. Само че Хануман разбираше много повече от господаря Пал. Хануман можеше да види, че господарят Пал е омагьосан от изкушението да манипулира и създаде нова религия. Господарят Пал щеше да използва своите — и Ханумановите — невероятни сетически умения, за да постигне тази цел. Той, могъщият и мъдър господар на сетиците, щеше да наложи своята воля на рингесизма и да използва дивата му религиозна енергия, за да съживи Ордена. Господарят Пал си казваше, че ще направи всичко това безкористно и законно, макар и тайно. Щеше да стане господар на Ордена и таен господар на нова универсална религия. И щеше да продължи да напътства и контролира Хануман ли Тош — или поне така си мислеше.

„О, Хану, Хану, колко ясно разбираш, че въпросът за властта винаги се обръща срещу онзи, който се страхува от него.“

След това съвещание — незаписано нито от машина, нито от човешки ум — Хануман беше отишъл дълбоко в Квартала на далечниците, където познаваше много хора: контрабандисти, поети-воини, дори неколцина слеляци. Бе използвал услугите на незаконен слепвач, самодоволен дребен мъж с увиснали мустаци и грозни очи от скъпоценни камъни. Срещу огромна сума той беше осигурил на Хануман стъкленица с вируси, създадени на Катава преди шестстотин години. Подобно на бутилка вино от Летосвят, тя бе преминавала от колекционер на колекционер, увеличавайки стойността си с всеки следващ път. Хануман беше първият й собственик, използвал вируса. С любезна безмилостност той беше прелъстил един от любовниците на господаря Цицерон, младеж на име Ян ли Ян, и го бе заразил. А Ян ли Ян беше предал заразата на Чанот Чен Цицерон и още трима академици, които незабавно бяха започнали да боравят. Хануман бе направил това в изпълнение на обещанието си да помогне на господаря Пал, беше го направил и за да обезкуражи и предупреди своя господар сетик, а и поради още по-дълбоки причини.

Данло внезапно се изправи и попита:

— Тамара, спомняш ли си да си ходила при Хануман… за да запише спомените ти?

Тя тъжно го погледна и поклати глава.

— Не, разбира се.

— Това трябва да е било… точно преди да започнеш да забравяш.

— Ако съм ходила при Хануман, предполагам, че той ще си спомня това.

— Да, права си.

— Е, нали ти е приятел — предполагам, когато си разбрал, че съм изчезнала, той би трябвало да ти каже, че съм била при него.

— Възможно е… да предполагаш прекалено много.

— Какво искаш да кажеш?

Данло постави ръце на раменете й.

— Ние не сме такива приятели… каквито бяхме някога.

— Съжалявам, пилоте, но какво значение има дали съм ходила при Хануман точно преди този вирус да унищожи спомените ми? Да не се страхуваш, че някак си съм заразила него?

— Не — отвърна той. — Не се страхувам от това.

— От какво тогава?

— Спомнящ ли си самото решение да запишеш спомените си? Твоето преживяване на Единствения спомен. Тя неочаквано се отдръпна и отвърна:

— Предполагам, че е възможно да съм искала да запиша разбирането си за Единствения спомен. Мислиш ли, че е прекалено суетно от моя страна? Е, казаха ми, че много съм страдала от този грях, суетата.

Да, помисли си той, тя беше суетна и горда и Хануман го знаеше много добре, също както и той. Хануман бе имал предвид тази суета, докато разработваше възпоменувателните си компютри. Беше планирал да я примами в залата на катедралния съвет, където държеше лъскавите си хиюми. Бе й пратил покана — също като на най-добрите умове в Града. Как би могла да устои на такъв комплимент за дарбите и постиженията си? Тя не бе устояла и затова една късна вечер беше отишла при Хануман с ясното съзнание, че прави нещо опасно. Данло затвори очи и видя тази среща със съвършена яснота: Тамара, прекрачила прага на огромната зала, нервно застанала в покритите си със сняг кожи, а Хануман любезно й се покланя и й предлага чаша горещ чай. Лицето й излъчва любопитство и решителност: тя се бе насилила да се довери на Хануман. И той я успокоява със сладките си думи. Лицето на Тамара за миг просиява от удоволствие… И после бе извършено престъплението, за което не знаеше никой друг освен Хануман и Данло. Данло проследяваше престъплението във всичките му фази като птица, кацнала на перваза на един от прозорците високо в залата на катедралния съвет. Образът изгаряше очите му: Хануман, вдига огледалната, метална сфера над главата на Тамара, която леко потръпва от очакване. Хануман й казва, че това е възспоменувателна хиюма, но не е така. Това е пречистваща хиюма, носеща печата на Кибернетичните реформистки църкви. С тази нечестива машина, създадена да освобождава грешниците от негативните им програми, Хануман разголва спомените и ума й и нито една нейна част не остава скрита за него. Съвсем лесно е да изтрие спомените й, също толкова лесно, колкото и да направи еротична анимация от необичайни сцени. Разпространяващото се през мозъка й невидимо поле на хиюмата откъсва електрони от атомите, разтваря дендрити, изтрива уникалния й модел от синапси. Точно обратното на впечатването — и не отнема много време. Тя на няколко пъти вика: „Данло, Данло!“ — можеше да я чуе толкова отблизо, сякаш устните й бяха притиснати до ухото му. Тамара го вика, докато за последен път си спомня много мигове, и после изпада в безсъзнание. Само въздушните молекули и каменните стени запазват спомена за думите. Когато се изключва от останките от ума й, Хануман е ужасен от себе си и в същото време доволен, че е изпълнил почти невъзможна задача. Остава му само да забоде тънка игла в тила й. Прави го умело и инжектира в кръвта й мъртви вируси. После й помага да излезе през пустата зала в централната част на Бардовата църква. Оставя я там, в студения кораб, ранена, копнееща за съзнание и съвършено сама.

— Тамара, мисля, че си започнала да забравяш… в катедралата — с цялата нежност, на която беше способен, каза Данло.

— Томас Рейн ли ти каза?

— Да — излъга я той, като сведе глава. — Майстор Рейн каза, че си спомняш да стоиш сама в катедралата. Тя дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Понякога, след като изпълнех някой договор, когато бях прекалено уморена, за да се пързалям до вкъщи, обичах да ходя в катедралата. Късно вечер, когато нямаше никого. Бардо беше наредил на кръщелниците да ме пускат винаги, когато поискам. Там можех да помисля, да остана сама със себе си. Спомням си как лежах на едно от килимчетата и гледах нагоре към прозорците. Което е много необичайно, защото никога не съм си позволявала да заспя там — винаги седях, когато медитирах. Спомням си, че гледах новия витраж, който беше поставил Бардо, онзи, на който разбиват главата на Рингес и той умира от първата си смърт. Ужасен витраж. И внезапно не можех да си спомня как съм се оказала там. Изпитвах усещане за липсващо време — това е най-ужасното, като да умираш по малко, на части. После, когато се опитах да си спомня други неща, нямаше нищо. Струва ми се, че след това изпаднах в паника. Не можех да си поема дъх и бях толкова замаяна, че едва успях да се изправя. Известно време забравих коя съм. Не, не искам да кажа, че не можех да си спомням разни неща за себе си — в известен смисъл имах прекалено много спомени. Но нямах усещане за себе си. За това защо съществувам, защо изобщо съм жива. Мисля, че тогава започнах да се скитам по улиците. Не можех да се прибера вкъщи, не разбираш ли? Не исках да съм близо до нищо познато, докато не открия коя съм в действителност.

Данло срещна погледа й и му се прииска да й каже, че е Тамара Десета Ащорет, негова годеница, негово щастие, жената, с която някой ден ще създаде много деца. Искаше му се да й каже много неща, но просто я гледаше, стискаше зъби и мълчеше.

— Даже да съм решила да запиша спомените си — продължи тя, — след като останах сама по улиците, вече не е имало такава възможност. Жалко, че Хануман не ме е открил преди вирусът да си свърши работата — все нещо можеше да се запази.

Данло усети, че устната му е между зъбите и че изпитва желание да я прехапе, докато усети вкуса на кръвта. Но се овладя и каза:

— Тамара, този вирус…

— Този вирус — прекъсна го тя — е странна случайност. Кой някога си е мислил, че ще се случат такива неща? Било е просто съдба. Всеки има своя съдба.

Да, помисли си той, съдба. Нейната съдба се преплиташе с неговата, а неговата съдба беше свързана с тази на Хануман. Данло бе сигурен, че вирусът не е докосвал мозъка й. Само мъртъв вирус, безвреден като всяка ваксина — Хануман беше унищожил тези малки частици протеин и ДНК единствено за да предизвика у нея появата на антитела. Забележими антитела. Хануман бе знаел, че когато започне да забравя, вирусолозите ще я изследват за катавска треска. Че ще открият антителата и ще решат, че е била заразена. Никой нямаше да заподозре, че е била прилъгана да застане под пречистваща хиюма. Хората щяха да я съжаляват като поредната жертва на вируса — наред с Ян ли Ян и Чанот Чен Цицерон.

Докато гледаше Тамара, която търсеше в очите му нещо, за да реши загадката на собствената си съдба, Данло разбираше, че погубването на господаря Цицерон е било най-малката цел на Хануман. Всъщност това беше просто отклоняване на вниманието от по-дълбоките му цели.

„Защо, Хану, защо?“

Защото, помисли си той, защото Тамара се ужасяваше от Хануман и не вярваше — ето защо я беше пречистил от страховете й. Бяха я уважавали дори най-високопоставените куртизанки и затова Хануман бе обезобразил ума й, така че да не може да говори на Майката против него или Пътя на Рингес. Хануман продължаваше да се надява да надделее над Дружеството — това беше първият от тайните му планове.

Данло погледна снежинките, които се блъскаха в тъмния прозорец, и каза:

— Не мога да повярвам в съдбата. Ти все още си… такава каквато си. Нищо не се е променило.

И наистина тя изглеждаше като онази Тамара, която бе обичал. Знаеше, че Хануман не е искал да унищожи нея — а само определени нейни спомени. Това беше втората част от плана му, да изличи от ума й всяка мисъл или образ на Данло. Всъщност Хануман също я обичаше още от вечерта па Бардовото веселие. И все още се надяваше да сключи договор с нея, дори нещо повече, да запази най-добрата част от нея за себе си.

— Вирусът не може да е докоснал най-дълбоката ти същност — каза той.

— Иска ми се да е вярно.

— Само си забравила… някои неща, които са се случили.

— Части от моя живот, пилоте.

— Но тези части могат да се възстановят. За миг лицето й просия и Тамара отвърна:

— Много мило от твоя страна да го казваш. Трябва да съм обичала тази твоя любезност.

— Нещо повече — рече Данло.

— Сигурна съм, че имаш много черти, които би обичал всеки. Толкова си… Данло разтърка очи и поклати глава.

— Въпросът не е че просто сме обичаме определени свои черти. Беше повече — между нас имаше нещо… имаклана, мигновената любовна магия. И вечна.

— За влюбване ли говориш? Винаги е опасно да се влюбиш.

— Опасно е, да. Но е и хала.

— Хала ли?

— Забравила ли си… тази дума? — Така изглежда.

— Хала е… взаимосвързаността на нещата. Тайният огън, които споделят всички неща.

— Не, не помня.

Той затвори очи за миг, после каза:

— Хала лос ни мансе ли девани ки-чарара ли пелафи нис ута пурушу.

— Изобщо не си спомням този език.

Данло докосна дланта й.

— Хала са мъжът и жената, които запалват благословения огън един в друг.

— О, не — рече Тамара, отдръпна ръката си и я изтри в робата си. — Тъкмо това горене трябва да избягваме.

— Но любовта между двама… няма по-благословено нещо от това, нали?

— Но влюбването — отвърна Тамара — всъщност не означава любов. Това е само любов към любовта. Към състоянието да си влюбен.

— Любовта е… любов — каза той.

Не искаше да признае, че разбира разликата, която прави тя.

— Странно, но майка ми ме предупреждаваше за влюбването. Наричаше го „любовно пиянство“. То е като да се напиеш до ослепяване: когато се влюбиш, не виждаш нищо. Дори не искаш да видиш какво има в другия. Единственото, което е от значение, е да си с него. Да гориш заедно с него.

Данло докосна с показалец страната й, където кожата беше жестоко измръзнала. После каза:

— За теб може би ще е тежко да чуеш това, но… аз все още съм пиян от този огън.

— Да, зная.

— Но не пиян до ослепяване — продължи той. — С нас двамата никога не е било така. Ние винаги можехме… да се виждаме.

— Наистина ли сега виждам същия човек, когото съм познавала преди да ми се случи това?

— Да — отвърна Данло. — Аз съм все същият.

— Но дали аз не те виждам различно? — Не зная какво виждаш.

— Само преди няколко секунди в очите ти имаше толкова много омраза. И отчаяние. Мисля, че не бих могла да понеса да съм близо до такова отчаяние.

Той затвори очи и затърси сред образите на всички трагедии, които бе видял през живота си. После я погледна и каза:

— Всеки е способен на отчаяние.

— Навярно е така — съгласи се Тамара. — Зная, че и аз съм способна. И тъкмо затова ми е трудно да те виждам такъв — в теб всичко е толкова отчаяно. Толкова цялостно.

Данло отново понечи да я докосне, но тя отстъпи и поклати глава.

— Моля те — каза той.

— Страхувам се, пилоте.

— Не, не — промълви Данло.

— Страхувам се от теб.

Внезапна болка го прониза точно над окото, на мястото, където винаги започват главоболията, неочаквано, като мълния, разбуждаща заспал град през нощта. Той притисна длан към главата си и разбра третата и последна цел на Хануман, онази цел, към която бяха насочени всичките му панове. Тази цел беше самият той — Данло Дивия. Хануман искаше да му даде най-скъпоценния дар. Искаше да сподели с Данло част от душата си, да го накара да я види, да запали в мозъка на Данло раната, която не може да се излекува. От любов, от омраза, от извратеното си състрадание той бе изтрил най-добрите части от паметта на Тамара. Беше извършил това ужасно дело, защото искаше Данло да изстрада вселената такава, каквато в действителност е. „Хану, Хану, не.“

Чу се да мълви: „Не, не, не“, и му се прииска да докосне пръстите на Тамара, косата й, тъмните й очи, които се пълнеха със сълзи. Но не можеше да помръдне, защото дъхът му внезапно беше секнал. Данло залитна и протегна ръка, за да запази равновесие. Застана със сведена глава, опитвайки се да успокои дишането си, и тежестта на ръката му се стовари върху масичката за чай. Последва светлина, ослепително бяла светлина, която блесна от повърхността на масата и изпълни стаята. Тамара ахна, скри лицето си в шепи и се извърна. Той примижа и заслони очи с длан като дете, останало само сред замръзналото море, загубена мъжка рожба, вглеждаща се отвъд замайващата светлина на леда за някакъв знак, за надежда за избавление. И сега наистина отново беше дете. Погледът му се насочи към безкрайния хоризонт. Бе почти на две години и стоеше сам на гробището над пещерата. Стоеше на твърдия скърцащ сняг съвсем сам и това беше странно, защото Хайдар, Чокло и Чандра, всички — цялото племе на деваките — се бяха събрали около него. По средата на кръга, образуван от неговия народ, върху носилка от китови кости и бяла кожа от шагшай лежеше тялото на любимия му брат Ари. През нощта Ари беше умрял от коремна треска и сега лежеше под суровото синьо небе, гол и сам. Малко по-рано Чандра го бе намазала с тюленово масло, така че цялото му дребничко кафяво тяло лъщеше като полирано дърво. Навсякъде по главата, гърдите и краката му бяха пръснати арктически макове, червено-оранжеви като слънцето. Хайдар и всички други се молеха за душата на Ари, превръщаха гласовете си в думи и идеи, които Данло не можеше да разбере. Когато молитвите свършиха, Хайдар се облегна на Чокло, заплака и заговори колко много е обичал своя най-голям син. И през цялото време Данло стоеше наблизо, слушаше и научи странна нова дума — анаса. Анаса: да обичаш и страдаш, това бе едно и също нещо и Данло някак си го разбираше. Ние обичаме най-пламенно онова, което е откъснато от нас, но самото откъсване ни кара да страдаме. Когато дойде неговият ред да постави огнецветя косите на брат си и да се сбогува с него, Данло падна върху студеното му тяло и го стисна така, сякаш това бе просто поредната борба, която Ари му позволяваше да спечели. Беше прекалено малък, за да разбере, че някой ден отвъд годините и сезоните, душите им ще вървят заедно от другата страна на деня. Накрая Хайдар трябваше да откопчи пръстите му от ръцете на Ари. Въздухът бе толкова студен, че сълзите щяха да замръзнат в очите му, ако ги отвореше. Но той силно стискаше клепачи и сега стоеше над масичката за чай със сведена глава, неспособен да понесе блясъка на бялата светлина. После се изправи и свали ръка от масата. Стаята пак стана мрачна и изпълнена с размити цветове. Навън снегът продължаваше да вали. Данло погледна Тамара. Очите й бяха влажни и горяха, гърдите й трепереха. На друго място и в друго време щеше да е толкова лесно да я успокои, но сега тя бе скръстила ръце и стоеше неподвижна и студена като ледена скулптура. Не можеше да я докосне, макар че изгаряше от желание да прокара пръсти през косата й и да я целуне. В този момент не искаше нищо друго. „Да обичаш означава да гориш“ — помисли си той, анаса, и докато любимите можеха да са заедно, този огън бе най-сладката болка във вселената. Но ако бяха разделени, пламъците бяха чисто страдание. Поне тази болка беше спестена на Тамара. Но Хануман му бе подарил огъня и сега, и винаги Данло щеше да гори за нещо невъзможно.

— Тамара — каза той, — няма нужда да е така.

Като се движеше много предпазливо, за да не докосне масичката, тя отново седна на стола си и се опита да му се усмихне.

— Каквото станало, станало. Миналото не може да се промени.

— Не, но аз мога да си го спомням.

— Навярно щеше да е по-добре, ако не можеше.

— Не, точно обратното — отвърна той.

Тя, изглежда, бе видяла блясък на надежда в очите му, защото попита:

— Какво искаш да кажеш?

Една от ирониите на съществуванието е, че всяко човешко същество веднъж в живота си мисли за нещо, което преди е било немислимо. Някой ден всеки от нас прави тъкмо онова, което никога не е смятал за възможно. Данло стоеше, притиснал кокалчетата на ръката си към устните си, и изгаряше от отчаяни мечти.

— Възможно е да има начин да възстановим спомените ти — мислила ли си за това?

— Не, не искам да храня лъжливи надежди — отвърна Тамара.

— Всяка дума, която си ми казвала — продължи Данло, — температурата на кожата ти всеки път, когато съм те докосвал… не мога да забравя всичко това. Би трябвало да е възможно да копираме тези спомени в компютър. И после да направим впечатване. Познавам една жена, впечатничка, която ми помогна след пристигането ми в Никогея. Тя би могла да помогне и на теб. Тамара недоверчиво го погледна и поклати глава.

— Искаш да каркираш своите спомени в моя ум?

— Това ще е начин… да си спомниш.

— Толкова ли са добри твоите спомени?

Неговите спомени, помисли си той, горяха с тъмночервени пламъци. Неговите спомени бяха десет милиарда огнени скъпоценни камъни, въртящи се по средата на у м а му. Данло я погледна и отвърна:

— Томас Рейн ми е казвал, че паметта ми е почти съвършена.

— Съвършена за теб, навярно.

— Тамара, аз ще…

— Ако ти беше загубил паметта си — прекъсна го тя, — щеше ли да позволиш на някого да те каркира така?

— Не зная. — Всъщност Данло не можеше да си представи части от паметта му просто да изчезнат. — Какво друго можем да направим?

— Не можем да направим нищо — тихо каза тя. — Всичко, което си спомняш, начинът, по който си спомняш нещата — това са твои спомени, не мои.

Той заобиколи масичката и се приближи до прозореца. Стъклата бяха покрити със скреж и Данло като че ли напосоки прокара пръсти по тях. Едва когато отстъпи крачка и съсредоточи погледа си, разбра, че без да го съзнава, е нарисувал сребърна птица. Дойде му наум, че Хануман може да е запазил спомените, които е пречистил от мозъка на Тамара. Това бе нещо много повече от лъжлива надежда. Защо Хануман би изхвърлил нещо толкова ценно? Навярно беше включил спомените й в своите древни еди. Със сигурност бе искал да научи тайните, които Тамара е разбрала за него, Данло Дивия. Хануман събираше познания и тайни така, както колекционерите на произведения на изкуството егоистично трупат редки картини — и може би искаше да гледа сцените, откраднати от ума на Тамара, в уединението на компютърното пространство, в което ги беше скрил.

Данло се обърна към нея и каза:

— Ами ако е възможно да възстановим твоите спомени? Да ги върнем в ума ти? — Моите спомени ли? Но тях вече ги няма.

Не искаше да й казва за Хануман, още не, затова отвърна:

— Да предположим — това е просто мисловна игра — да предположим, че архитектите са прави и вселената наистина е компютър. Компютър, който записва всяко събитие в пространствовремето. Ами ако събитията от твоя живот могат да се възстановят от този компютър? Ако Бог наистина е компютър, който може да възстанови…

— Но как би могло да стане това? — бързо попита тя. „Защото — помисли си Данло — споменът за всички неща е във всички неща.“

Преди да успее да й отговори, Тамара се усмихна сама на себе си и каза:

— Не, не мога да играя на такива игри.

— Но цялата памет е…

— Пилоте, пилоте — прекъсна го тя, — моля те, недей. Изправи се, приближи се до него и покри дланта му със своята. Очевидно й бе трудно да го направи — ръцете й трепереха, очите й бяха изпълнени с болка и неувереност.

Но после внезапно взе решение, нежно стисна пръстите му и каза:

— О, пилоте, не разбираш ли? Ти толкова мило се опитваш да ми помогнеш — струва ми се, че все още те обичам заради това. Но не искам повече да ми помагаш да си спомня. Не затова помолих да те повикат.

— Тогава… защо?

— За да се сбогуваме. Исках да ти кажа, че повече не мога да поддържам никаква връзка с теб.

Той стисна ръката й и погледна пръстите й, почервенели от придошлата кръв. Гледаше извивките и очертанията им, прогаряйки този уникален образ в паметта си. Гледаше ръцете й, сякаш се надяваше, че там може да се разкрие някакво неочаквано и прекрасно бъдеще. Дълго провижда така и накрая попита:

— Защо? Защо?

— Ще ми е трудно да ти обясня — отвърна Тамара. — Но не мога да живея с онова, което се е случило. Не мога да скърбя за самата себе си, не и докато съм още жива. И няма. Това, което съм тази вечер — не е ли достатъчно? Аз винаги съм си аз. И винаги ще бъда. Своите спомени, самата себе си. Това е истинското чудо, не разбираш ли? Не трябва да го разрушавам като се надявам някой ден да се събудя и да си спомня нещата, които съм забравила.

Данло дълбоко се замисли, после каза:

— Мечтаех… да изживеем живота си един за друг.

— Съжалявам, пилоте.

— Но ако можем да се срещаме всяка вечер…

— Съжалявам, но ще е най-добре повече да не се срещаме.

— Никога… ли?

— Никога.

С тези думи тя разкопча яката на робата си и бръкна между гърдите си. Разнесе се звук от търкане на тежка коприна в ожулена кожа. Тамара бавно измъкна ръката си. В нея стискаше перлата, която той й беше подарил. После с едно-единствено рязко движение я свали от шията си.

— Исках да видиш това — каза тя. Върхът на пръста й поглаждаше повърхността на капковидната перла, сякаш не искаше да се откъсне от нея. Данло погледна перлата. Винаги му бе харесвал начинът, по който улавяше светлината и менеше цвета си, от сребрист до тъмнолилав и черен.

— Прекрасна е — каза той.

— И е много необичайна — нямам друг такъв накит.

— Не — отвърна Данло. — Почти съм сигурен, че нямаш. Тези перли са редки.

— Ти ли си ми я подарил? — попита Тамара.

Без да изчака отговора му, тя отвори пръстите на ръката му и пусна перлата по средата на линията на сърцето му. Странно, беше по-тежка, отколкото си спомняше той.

— Аз съм само калфа — каза Данло. — Как бих могъл да си позволя такъв подарък?

— Не зная.

— Никога не съм я виждал.

— О, извинявай тогава. — Тамара се загледа в перлата, докосна връвта, усукана от косми.

После погледна дългата му буйна коса, която стигаше чак до плещите му.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Прекрасна е — каза Тамара. — Носех я, когато започнах да забравям, там, в катедралата. Не можех да си спомня кой ми я е подарил.

Данло вдигна поглед към тъмните й влажни очи. И там, по средата на зениците й, видя две мънички отражения на перлата.

— Може би някой ден… ще си спомниш.

— Може би — отвърна тя.

Внезапно Данло затвори пръсти в юмрук около перлата. Стисна малката твърда сълза от седеф и усети твърдостта й. После протегна ръце и пак окачи перлата на шията й.

— Щом я харесващ, трябва да я задържиш. Тамара кимна, после го погледна. — Трябва да повикам послушничката — тя ще ти покаже пътя.

— Струва ми се, че си го спомням. — Няма да е прилично — възрази тя. — В дома на Майката никой не отива сам до вратата. — Тогава защо ти не ме придружиш?

— Чудесно.

Тъй като във външния коридор беше студено, Тамара отиде да си вземе връхна дреха. Докато обличаше ухаещата на мускус нова кожа, Данло сведе глава и за последен път погледна масичката за чай. Разпери пръсти и притисна дланта си към студената й повърхност. Тя остана мъртва и черна, лишена от какъвто и да било цвят. После Тамара му каза, че е готова, и той не можеше да си представи че никога повече няма да я види. Внезапно цялата маса се стопли и се обагри в бледозлатисто.

Минаха заедно през смълчаните коридори. Никой не говореше, нито поглеждаше към другия. Тя го отведе в съблекалнята, където Данло се облече за обратния път до общежитието. Сложи си кожите и обувките и остави лицето си непокрито. Тамара го придружи до външната врата.

— Сега трябва да се сбогуваме — каза тя. Данло дълго я гледа, после отвърна:

— Довиждане.

Тамара с усилие отвори вратата навън срещу беснеещия вятър. Коридорът за броени мигове се изпълни с облаци сняг.

— Сбогом, пилоте. Желая ти всичко добро. Той спря, застанал на прага, облегнал рамо на тежката врата. Искаше да й каже нещо важно. Искаше да свали ръкавицата си и да докосне премигващите й очи, искаше да й каже, че са обречени да се срещат отново и отново. Но всъщност не го вярваше. Не би могъл да го повярва. Погледна студеното, бледо лице на Тамара и си спомни, че тази вече веднъж измръзвала плът е станала още по-податлива на измръзване. Дълбоко се поклони, усмихна й се и каза:

— Сбогом, Тамара.

Излезе в развилнялата се буря и ледените иглички мигновено зашибаха лицето му. С груб, кух звук вратата зад него се затръшна. Той впи поглед в тази тъмна, масивна врата и повтори:

— Сбогом.

ГЛАВА 27ПАРЧЕ МОРЖОВА КОСТ

През дълбока зима светлината, падаща над града Никогея, е слаба и странна. В безоблачни дни — кратките, редки периоди, когато слънцето е само червено сияние на хоризонта — небето е наполовина обагрено в цветовете на нощта и има много звезди. Някои казват, че ако през този най-мрачен сезон се развилнее буря, всъщност няма истински ден. Със сигурност няма зазоряване, защото може ли светлината да проникне през пластове студено сияние, облаци, вихрещ се сняг и почти пълен мрак? Когато сарсарите диво бушуват по улиците, никога не може да има ясно разграничение между тъмнина и ден и затова е безнадеждно да стоиш буден цяла нощ и да очакваш настъпването на утрото. Само най-упоритите или глупави хора биха опитали да направят такова нещо. В мрачните, отчаяни часове след сбогуването си с Тамара Данло уи Соли Рингес направи тъкмо това. Той се пързаля из Стария град, докато се изтощи и загуби, после на някаква безименна плъзга полузамръзнал попадна на затоплящ павилион. Там, в този окаян малък заслон, докато вятърът виеше навсякъде около него, той зачака въздухът да изсветлее от черно към синкаво и сребристосиво. Чака безкрайно. Струваше му се, че е близо до Бардовата катедрала, и беше решил да се отправи към вратите й в мига, в който ги отворят, за да открие Хануман, да се разбере с него, да го моли или да го засрами — каквото и да е, без физически да го наранява, само да обещае да възстанови спомените на Тамара.

Но чакането му бе напразно. Когато денят най-после дойде — студен, сив хаос от облаци и навяващ сняг — Хануман отказа да се срещне с него. И през следващите дни остана заключен в залата на катедралния съвет, и не искаше да се види с никого — нито с Данло и Бардо, нито с кръщелниците, които се приближаваха до вратата с подноси храна и напитки. Данло би разбил вратата, но пред нея винаги стояха двама кръщелници и охраняваха усамотението на Хануман. Те бяха новопокръстени и не се отнасяха с Данло добронамерено. Съобщиха му, че Хануман влязъл в паметното пространство на един от компютрите си, че преживявал велико възспоменувание, навярно най-великото, което някога било познавало човешко същество.

— За Бога! — на четвъртия ден възкликна Бардо. — Ако Хануман не отвори тая проклета врата, ще я разбия!

Но не направи нищо подобно. Очевидно нямаше желание открито да се противопоставя на Хануман, особено по искане на Данло. Макар да беше очевидно, че продължава да го обича, това, че Данло бе напуснал църквата му, го бе ядосало.

— Навярно вече не би трябвало да идваш тук, млади приятелю. Тази катедрала е за рингесисти или за онези, които искат да станат такива. Ти си Рингес, вярно е, но това не е едно и също, нали?

— Да — призна Данло. — Не е едно и също.

— Защо толкова искаш да се видиш с Хануман?

— Трябва да му съобщя… една новина.

— За Тамара ли?

Данло изтупа снега от косата си и отвърна:

— Да. Откъде знаеш?

— Нирвели ми каза, че била поразена — рече Бардо. — Съжалявам, млади приятелю. Бедната жена — беше толкова умна. Жалко, толкова незаслужено жалко. Но я ми кажи, моля те, защо искаш да съобщиш тази тъжна новина на Хануман? Чух, че вече не сте най-добри приятели.

Данло възрази, че все още били първи приятели, а Бардо го слушаше с цялата подозрителност на човек, купуващ огнен камък от отстъпник програмист. Данло си помисли дали да не му каже истината — че Хануман е откраднал паметта на Тамара, — но вече не му вярваше изцяло. В момента Бардо бе прекалено погълнат от мечтите си. Даже да беше готов да рискува в църквата му да настъпи схизма, той нямаше да е в състояние да принуди Хануман да спаси Тамара.

— Надявам се — каза Бардо. — Приятелството е златно. Не трябва лесно да се отказваме от приятелите си. Като приятел трябва да те посъветвам да оставиш Хануман на мира — засега. Остави да мине малко време — и за вас двамата, и за онези, с които сте близки. Време за, хм, преоценка. За размисъл, навярно. Разбираш ли? Ти си Рингес и ни принадлежиш — би било наистина жалко, ако се наложи да затворим вратите си за теб.

По-късно същия ден Данло реши да потърси съвета на майстор акашик. Мислеше си да му разкрие, че Хануман е използвал архитектска хиюма, за да пречисти спомените на Тамара, и че най-вероятно ги е запазил в някой от компютрите си. Искаше Хануман да бъде подложен на акашишко разчитане, искаше акашиците да използват своите компютри, за да разголят мислите му и да го накарат да признае къде е скрил тези перли, откраднати от ума на Тамара. Но всъщност му се струваше подло и предателско да влезе в напомнящата на крепост сграда на акашиците, да се поклони на някой непознат майстор и да обвини Хануман в извършване на престъпления. Макар че сега Тамара се беше приютила в стаята на старица, която миришеше на араукария и мехлем против измръзване, макар че изгаряше да поправи злото, макар че Хануман го бе предал, той не можеше да предаде Хануман по този начин.

Разбира се, Данло отлично знаеше, че и Хануман, и Тамара са се родили в семейства на архитекти и че следователно имат право да пречистват и да бъдат пречиствани. Този въпрос беше уреден още преди хиляда години. По-точно, това бе религиозен въпрос. Ако разтълкуваха пречистването буквално, акашиците щяха да заявят, че Хануман изобщо не е извършил престъпление. Дори можеха да укорят Данло, че се е забъркал с куртизанка и странна нова религия. Както всички знаеха, акашиците се противопоставяха на всички религии.

— Но, Хану, ти си вкарал вируси в благословеното й тяло! — каза си Данло. — Вкарал, си вируси и в господаря пилот, а това е престъпление, което е шайда в шайдата!

Слелянето, инжектирането на чужда ДНК в човешкото тяло, всъщност е най-ужасното престъпление. Но законите на Ордена постановяваха, че само майстор пилот (или друг майстор) може да изправи някого пред акашишки съд с толкова малко улики, а пък Данло не разполагаше с абсолютно никакви истински доказателства — единствено с внезапното разбиране, появило се в ума му по време на срещата с Тамара. А какво в крайна сметка се беше случило онази вечер? Дали не бе халюцинирал нещо ужасно? Дали това не беше само сънуване наяве или неканена симулация на ума му? Или бе осенен от някакъв чудесен нов начин на възприятие, навярно сходно с провиждането или възспоменуването? Не знаеше. Знаеше само, че това възприятие е реално и истинско, знаеше, че е прав за Хануман. Но ако грешеше?

„О, Хану, Хану, каква е истината?“

Така че Данло не отиде при акашиците. Дори самият господар акашик не можеше да накара Хануман да възстанови спомените на Тамара. Можеше да го стори единствено Данло, Някак си трябваше да изцери раната помежду им и да насочи Хануман към истинско състрадание, иначе Тамара никога нямаше да си спомни живота си и коя е в действителност.

И така, Данло се върна в стаята си в общежитието. Прекара по-голямата част от денонощието потънал в размисъл. Не яде нищо, не пи нито чай, нито вода. Лежеше почти неподвижно върху сплъстените си кожи, широко отворил очи. Ако някой надникнеше през заскрежените му прозорци, би го помислил за мъртъв. Част от него наистина беше умряла, а друга негова част не искаше да живее. Но третата му част нашепваше, че Тамара може да бъде излекувана. Докато мракът в него се сгъстяваше, този шепот ставаше все по-силен. Накрая се превърна в рев, по-настоятелен от бурята, която блъскаше прозорците на стаята му. После Данло си спомни нещо, което преди два дни му бе казал Джонатан Хър — случайна информация, подхвърлена небрежно като снежна топка. Джонатан му беше споменал за празника, който Бардо замислял да проведе на Края на годината. Той бил посветен на последното пътуване на Малъри Рингес и щял да е голямо събитие — за онези, които следваха Пътя. За другите (или за такива независими личности като братята Хър) великото веселие на Бардо щеше да замества церемониите, бележещи края на фестивала на Счупените кукли. „Случайно съвпадение ли е, че баща ти е напуснал Никогея на деветдесет и девети? — беше го попитал Джонатан. — Със сигурност не е случайно, че Бардо призова за размяна на подаръци — не знаеш ли, че нашият празник трябва да засенчва всички други?“

И така, на най-свещения ден на фестивала на Счупените кукли, ден, в който архитектите на Безкрайния живот си подаряваха богати подаръци, увити в пъстра хартия, последователите на Пътя щяха да си присвоят тази древна церемония. Този празник щеше да символизира дара на Малъри Рингес за човечеството: обещанието за божественост, което почти никой не разбираше. Идеята за размяна на подаръци бе като звезда, избухнала в дълбините на Данловия ум. Тя незабавно стопи отчаянието му. Данло си спомни за бивника от морж, който беше открил на връщане от Ависалия. Бе имал намерение да извае от него фигура за шах и да я подари на Хануман. В продължение на много дни този план беше останал само полуоформен и неясен, а понякога той изобщо бе забравял за това. Но сега той направо скокна от леглото и се засмя, изпълнен с възбудата на очакването. В ума му изпъкна образ, ясен като дърво ю на фона на небето; Той го разгледа от много ъгли едновременно и го запечата в паметта си. Реши да превърне образа в действителност. От обикновено парче моржова кост щеше да извае бог. Това щеше да е нещо повече от заместител на липсващата фигура от шаха на Хануман. Данло щеше да сътвори реална фигура, която да въплъщава цялата болка и страст на боговете. Хануман му бе дал дара на огъня — и на великата церемония Данло щеше да му подари в замяна решение на фундаменталния въпрос на живота, начин за окончателно угасяване на същия този огън. Когато вземеше подаръка в ръце, Хануман щеше да изпита истинската тежест на любовта и сърцето му щеше да се отвори. Щеше да върне паметта на Тамара и да възстанови приятелството им — това бе последната отчаяна надежда на Данло.

Захвана се за работа. Не го интересуваше, че е полунощ — имаше една от малкото единични стаи в „Реса“, така че малко тропане нямаше да обезпокои никого. Стаята бе тясна само колкото да се съберат спалните му кожи, сушилната лавица, чайният сервиз и дълбокият му дървен сандък поставен под прозореца. Беше го получил още като послушник. Вътре бяха всичките му вещи — съвсем малко, като се има предвид, че вече бе калфа. Под втория си чифт кожи, роби, кънки и камелайки пазеше единствените неща, които ценеше: диамантената топка на майка си, двете книги които му беше поверил Бардо, фигурката на снежния бухал, която бе направил по време на пътуването си до Никогея, върхът на старото си копие за мечки — и от време на време бамбуковата шакухачи. На самото дъно на сандъка бяха резбарските му инструменти, поставени в торбичка от тюленова кожа. Освен бялото перо, което носеше в косата си, за Данло нямаше нищо по-скъпоценно от тези инструменти, защото го свързваха с детството му, с народа му и със света на скали, животни и дървета, който беше обитавало племето му. Той извади торбичката и развърза вървите й. После педантично като бижутер подреди върху спалните си кожи стъргалките и длетата. Взе триончето и леко прокара лъскавите му зъби по палеца си. После извади резците. Имаше пет резеца и много се гордееше с тях. Два му бе подарил Хайдар на единайсетия му рожден ден. Приемният му баща ги беше направил от редки диамантени камъни, вградени в дръжки от китова кост. Самият той бе направил другите три резеца от каменно дърво и кремъчни зъби. Зъбите бяха с различна дължина и лесно можеха да се точат или заменят, когато се изхабят. При постъпването си в „Реса“ Данло замени два зъба, не защото се бяха нащърбили или износили, а защото бе открил по-фин материал от кремъка. В деня, в който започна да си пуска брада, той взе бръснача си (същият бръснач с диамантено острие, с който беше обръснал лицето на Педар) и внимателно го счупи на три парчета. Две от тях постави в резците, а с третото си направи ужасно остър нож. Най-простият от инструментите бе чукчето: объл речен камък, който точно подхождаше на дланта му. Щеше да свърши много от работата си тъкмо с този камък, почуквайки с него по дръжките на резците. И когато свършеше да дяла, изрязва и гравира, щеше да се заеме с излъскването. За тази отегчителна работа имаше много парчета фин пясъчник и груба кожа.

Защото беше казано, че нито едно парче кост не може да оживее, докато не стане гладко като нов бял лед.

Когато се приготви да започне самото дялане, Данло каза молитва за душата на моржовата кост и извади бивника от сандъка. Бе дълъг колкото ръката му, тежеше много и имаше богат мирис, който напомняше за морето. Беше стар бивник, дълго лежал в солена вода — цветът му бе тъмнокремав с кехлибарени и златисти жилки. Той започна да дяла твърдата кост. Кремъчното острие издаваше висок стържещ звук. С дълги, бързи удари Данло дялаше от върха на бивника към основата му, за да не го разцепи. Скоро скутът му се покри с дълги трески кост. Когато почисти бивника хубаво, той спря да избърше потта от челото си и да отупа отпадъците. После наряза моржовата кост с триона на пет равни части. Искаше да направи само една фигурка, но никога не беше опитвал толкова сложно нещо, Имаше вероятност да развали едно-две парчета преди да успее да издяла бога.

Всъщност Данло развали четири парчета преди да започне да оформя последното. Първите две се разцепиха почти веднага, щом допря резеца до тях. Моржовата кост е най-прекрасният материал за дялане, в него има живот, който възрастта само още повече усилва, но и я втвърдява, и дефектите, присъщи на всички живи същества, често се превръщат в дълбоки цепнатини. Номерът в дялането е да работиш около тези цепнатини така, че естествената здравина на костта да може да ги подсили. Навярно щеше да е по-добре Данло да е открил нов бивник, мек, бял и лесен за обработване. След около година на открито новата моржова кост се покрива с цветни жилки, които растат и се сливат, докато цялата повърхност не заблести като тюленово мляко, разсипано върху лед. Тъкмо този цвят обаче не искаше Данло. Неговата задача беше да направи фигурка, която да подхожда на останалите фигури от шаха на Хануман. Другите фигури — пилотът, извънземният и сетикът — бяха стари, целите издраскани, пропукани и покрити с фина златиста патина. Неговият бог трябваше да напомня на тези фигури не само по старостта и големината си, но и по стил. Трябваше да напомня ярконския стил: подробен, но не претрупан, реалистичен, но с възвишена емоция, загатваща за идеала. Майсторството на скулпторката на оригиналния шах бе наистина съвършено. Тя беше надарила черния бог и двете богини с различни съчетания от ведрост, състрадание, радост и мощ. Черната богиня беше особено поразителна, защото лицето й излъчваше едновременно гняв и възторг и тя изглеждаше премъдра като статуите на Николос Дару Еде, които стояха пред повечето кибернетични черкви. Макар че не откриваше недостатъци в тези прекрасни произведения на изкуството, Данло търсеше нещо повече, виждаше пред себе си лице, което може би нямаше да успее да постигне. След като развали третото и четвъртото парче кост, той започна да се отчайва. Всъщност тези парчета не се сцепиха, но когато започна фината работа, Данло издълба очите на бога прекалено бързо и прекалено дълбоко, затова на два пъти трябваше да прекъсва. Накрая взе последното парче моржова кост и обеща на душата му, че ще го дяла по-бавно. Щеше да си представя точната форма и големина на всяка частица кост преди да я отнема от парчето — иначе изобщо нямаше смисъл да продължава.

И така, той започна последната си фигура и дялането като че ли нямаше край. Миговете преливаха в мигове и се трупаха, изминаваха цели дни, но Данло не забелязваше нищо. От време на време, когато очите му започваха да парят от умора и ръцете му се разтреперваха, той лягаше по гръб на кожите и задрямваше, стиснал парчето моржова кост в ръка, както дете стиска кукла. Веднъж дневно излизаше от стаята си, за да се нахрани. И после се връщаше освежен и изпълнен със сили. Дълго седеше приведен, стиснал в босите си крака като в менгеме неподвижния бог дялаше го и го оформяше. С помощта на някой от резците отнемаше парченце по парченце, докато гърбът му не изтръпнеше от болки и краката му не посинееха от студ. През най-тежките моменти дори си мислеше да се откаже. Плашеше го самата безсрамна дързост на онова, което се мъчеше да сътвори. А понякога го разсмиваше. Но винаги го удивляваше и затова той продължаваше да дяла безкрай. Знаеше, че ако образът в него е верен, ако успее да го види точно, ще може да го направи. Въпросът се състоеше в това само да освободи бога от костния му затвор. Неговият бог бе някъде в твърдото парче кост. Всъщност там бяха всички богове и богини и всички човешки същества, всяко дете, жена и мъж, които някога щяха да живеят във вселената. Можеше да ги види с окото на скулптор, свити един в друг така, както строгото тяло на архитектска матрона съдържа в себе си усмихнатата току-що омъжена жена и безчет по-млади нейни варианти. Ако човек погледнеше както трябва, всички хора си приличаха. Един можеше да е с къдрава коса, с корем, пълен със скърби и да вярва, че Еде е единственият Бог на вселената. Друг можеше да притежава извънземната красота на елидийските птицехора, но между двата вида имаше общност и връзка. А колко просто беше да превърнеш един човек в друг. Колко ужасно лесно едно замислено дете можеше да се преобрази в тъжно. С едно натискане на резеца Данло бе в състояние да изобрази скръб на доволно лице. Той остъргваше кремавобяла частичка и милиард трилион атоми политаха към пода, променяйки лицето на неговия бог, едва доловимо и безвъзвратно. Ако имаше възможност да работи с по-фин инструмент, отделящ само по атом с всеки удар, нима неизбежно нямаше да разкрие всички възможни форми и неща?

Замислен за това, Данло се чудеше над загадката на идентичността и съзнанието. Докато светлините в стаята му горяха нощ след нощ, той се питаше за много странни неща. Ами ако някоя велика богиня като Същността на твърдото състояние можеше атом по атом да дяла него с техники, известни само на боговете? Ами ако тя бавно променяше пигментацията на косата му, дължината на костите му и очертанията на зъбите му? Дали щеше да си остане пак той? И защо не? Да, но да предположим, че можеше да каркира ума му в нова памет. Ами ако заменеше вкуса на курмаша от последната му вечеря с този на ориза с шафран и чесън — дали това щеше да промени нещо важно в него? Не, той беше сигурен, че няма. Но да предположим, че тя можеше един по един да замени всичките му спомени, както минералите в падналия дънер се променят, за да го превърнат във вкаменено дърво. Да предположим, си спомнеше, че е ял култивирано дете и че носи на главата си диамантена шапка за директен интерфейс. Ако с божествен финес можеше да обезобрази плътта и ума му в почти безконечна последователност от форми, навярно за да го превърне в по-волеви и независим човек, богинята не бе ли в състояние да каркира Данло Дивия в съвсем друга личност? В края на краищата каква беше същностната разлика между него и човек като Хануман ли Тош? В най-мрачните си кошмари той се бе ужасявал, че може да стане като Хануман, и отдавна подозираше, че бледото му, измъчено лице някак си е отражение на собствения му лик. И сега, докато забиваше тънкото диамантено острие в моржовата кост, разбираше, че това е възможно. Можеше да види най-прекрасното нещо в ума: че ако трябваше да се превърне в Хануман или в някое друго същество, постепенно, атом по атом, Данло в никой момент нямаше да се чувства по-различен или да усети, че нещо важно в него е загинало. Но един ден щеше да се събуди, да се погледне в огледалото на вселената и нямаше да е той. Какво щеше да се случи тогава с истинската му същност, с най-дълбоката му същност, която не можеше да загине? Щеше ли още да е жива някъде в ужасната форма, в която се беше превърнал? В извънземен, в рак или в червей, гърчещ се из мрачните тунели под снега? Във всички неща? Каква бе истинската, неизменна същност на което и да е човешко същество? И по-точно, какво представляваше душата и съдбата на това божествено животно, което някои наричат човек?

Данло нямаше окончателен отговор на тези въпроси или по-скоро нямаше подходящ афоризъм, който да формулира като философска истина. Често беше спорил с Хануман за такива загадки и винаги бяха стигали до задънена улица, Сега трябваше да подари на приятеля си друг вид аргумент, издялан от моржова кост, вместо от думи, който щеше да привлича ръцете, очите и сърцето. И затова обработваше студеното парче кост с твърдите си, остри инструменти, работи седем дни, докато снежинките се блъскаха в прозорците на стаята му и отчупваха от тях невидими молекули стъкло. На осмия ден богът му бе почти завършен. Това беше благородно създание, издигащо се на пиедестал от пламъци. Толкова умело бе издялал основата на фигурата, че трудно можеше да се каже дали огнените езици се обвиват около краката на бога, или се вливат в тях, превръщат се в плът и го съживяват със същността на огъня. Цялата му поза и изражение бяха насочени към един въпрос: какво оцелява, когато човек стане бог? Отговорът бе всечен във възлестите мускули на тялото му, от разперените му ръце до измъчената, извита шия. Този отговор Хануман щеше да разбере с всяка своя клетка. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло, нали боговете бяха най-цялостно осъзнатите създания във вселената.

Цялата история беше насочвала към тази осъзнатост. В началото, при раждането на вселената, всички неща били съсредоточени в една-единствена точка, безкрайно тежка, безкрайно гореща. Нямало нито радост, нито болка, нито мрак, нито светлина. И после, за по-малко от една трилионна от трилионна от секундата, имало всичко. Фундаменталните частици материя — нишките, инфоните и другите божествени проявления — се посипали от първичната космическа енергия като снежинки, кристализирали от облак. Много бързо, за една безвременна, вечна секунда, докато вселената експлодирала със скоростта на светлината, материалната плазма изстинала и се съчетала в по-големи неща — в кварки, електрони, фотони и неутрино. Но трябвало да минат половин милион години преди да се появят първите стабилни атоми и още милиарди години преди тези атоми да се научат да се сливат в молекулите на живота. Най-удивителното явление беше, че случайно движещите се атоми водород в крайна сметка се бяха събрали, за да сътворят създание, което да обича, да се смее и да страда. Което можеше да се смее на собственото си страдание или да страда от любов към живота. Цялата история бе това изстиване на материята и откъсването от огнената първична единност, но историята също беше и появата на осъзнаването на живота. И сега галактиките бяха безброй, и само в галактиката на Млечния имаше сто милиарда звезди, сияещи в неподвижността на нощта, И сега имаше човешки същества. Никой не знаеше колко. Всеки мъж и жена беше студен остров на съзнание, носещ се в космоса. Всеки страдаше от отчуждението от другия живот, от отчаяние, самота и от ужасното разбиране, че единствено смъртта може да сложи край на страданията му. Това бе проклятието на самосъзнанието, болестта на човека. Животните — вълкът или бухалът, потънали в звуците на покритата от сняг гора — можеха да се наслаждават на простото здраве и спокойствие на живота, но не и човекът, вгледал се в бъдещето с надежда за щастие. Смяташе се, че боговете са над всякакво човешко страдание. Говореше се, че притежавали умове, огромни и съвършени като компютри, и че не можели да обезумяват от глад, завист или от срама да гледат как телата им се разпадат от старост. Данло беше сигурен, че никога не е срещал бог от плът, но можеше да види проблема им по начин, невъзможен за никой друг. Боговете можеха да умират — Сондървал бе открил мъртвия бог край звездата, наречена Славата на Хануман, и категорично го беше доказал — но дори есхатолозите не разбираха какво може да означава това. При всички възможности на вселената боговете трябваше да се боят от смъртта повече от който и да било човек. За същество, което би могло да живее милион години, смъртта е върховна трагедия, която трябва да се избегне на всяка цена. Боговете възприемат смъртта като небитие, като край на безпределните възможности, които се простират пред тях. Това беше смисълът на превръщането в бог: безсмъртие, мощ, уголемяване на същността. Никое живо същество не притежава по-дълбок усет за същност от бога, нито пък разбира по-добре какво е да си истински сам. Някои може би си въобразяват, че в търсенето си на живот без граници или край боговете са по-близо до Бог от всички други същества. Но е тъкмо обратното. Снежният червей е по-близо, по-близо е зрънцето лед под хариджанската обувка. Цялата история е бягството от смъртта и никой не бяга по-бързо от боговете. Те бягат навън към групата галактики Дева, към купа Ейондела и още по-нататък, натам, където звездите се вълнуват като океан към студения, искрящ край на вселената. Но никой бог не е открил в тази посока път за бягство от страданието. И никой, макар мнозина да се опитват, не е изоставил напълно тялото, не се е спасил от ограниченията на материята. Защото боговете също са изградени от атоми и всеки атом в тях някога е преживял прелестта и екстаза от раждането на вселената, а атомите никога не забравят. Всички богове горят за безкрайността, за мига на творението, в който смъртта и животът са едно и също. Това е болката на боговете. Това е вечният им копнеж и мъчение. Това е изгарящото осъзнаване на живота, което расте ли расте без граници и без край.

Данло беше един от първите хора, разбрали това като човешки същества. Със студеното острие на резеца си той се опитваше да издяла съзнание във всяка част на своя бог, особено в дълбоко порочното му лице. Но това не бе достатъчно. В много отношения Хануман по-добре от него разбираше този аспект на божествеността. И затова Данло изсече на лицето на бога други страсти, като насочваше ножа си с цялата предпазливост на въжеиграч. „Лицето е врата към душата“ — така казваха алалойските майки на децата си, когато искаха да обезсърчат егоистичните им чувства. Данло знаеше за душата нещо, което не беше известно на Хануман. Да, винаги щеше да има болка и никой не можеше да избяга от пламъците на омразата, тъгата, скръбта и отчаянието. Но всеки носеше в себе си спомена за древния райски огън, толкова ярък, че затъмняваше всякакво горене. Огънят, чието докосване можеше да охлади душата и да угаси и най-жестоката жажда. Горещо и студено, огън и лед, начало и край — Данло нямаше дарбата да вижда същността на противоположностите и да ги съчетава. Фино изрязаните устни на бога бяха изтеглени назад и в екстаз, и в мъка. Това беше видът на човек, гърчещ се в мъките на сексуална треска, или на баща, застанал с лице, вдигнато към небето, понесъл в ръце студеното, мъртво тяло на сина си. Това беше удоволствието на бог, създал живот на милион планети, и болката да вижда милиарди звезди да избухват и умират. Данло дялаше ли дялаше и очите на неговия бог блестяха от смях и безумие едновременно, и от абсолютното съзнание за любов, надхвърляща всяка любов и омраза. Трябваше да вложи цялото си умение, за да разкрие тези страсти. Всъщност той се съмняваше, че ръцете му са способни на това, и в изтощението и яростта си да дяла понякога се чудеше дали не го насочват душите на Старите. Като момче, седнал до каменната лампа в нощите на дълбоката зима, той бе наблюдавал старците от племето да изрязват животни от кост или дърво. Сега подражаваше на спокойствието на техните мазолести старчески пръсти, на увереността и силата им и най-вече на тяхното търпение. Лицето на бога му причини най-много мъки. С най-острия резец Данло свърши деликатната работа около очите и дълбаеше тези фини линии между ударите на сърцето си, за да не треперят пръстите му. Работеше безкрайно бавно, за да изрази най-важния аспект на бога, който според него беше ужасната красота. Хануман трябваше да види бога и да остане поразен от нея. Трябваше да хване фигурката в ръце и да каже: „Това е бог, който постоянно пие от дълбокия огнен извор в себе си, докато не се преизпълни със сила да създава друг живот. Той е онзи, който иска живот, вместо цялото страдание и зло, и сияе с ужасна воля за всичко, което е плодородно, диво и силно, и неговото лице е моето лице.“

Когато най-после свърши, Данло взе камъка си за лъскане и започна да търка тялото на бога. Отначало не бе уверен доколко фигурата се доближава до образа, който беше видял. Но колкото повече го полираше, толкова по-доволен от работата си ставаше. Разбира се, той не бе съзнавал съвършено този вътрешен образ, но пък и никое творение не може да е съвършено. Надяваше се, че богът е „точно такъв, какъвто е“ или лоуалоса — алалойски израз за фигурка, разкриваща истинската душа на което и да било същество.

Беше много уморен, но полира с пясъчника почти цял ден, като спираше само за да издуха праха, натрупал се в гънките и вдлъбнатините по бога. Усещаше гладкостта на полирането само с очите си. Алалоите смятат, че е детинско да докосват с пръст фигура преди да е завършена. Но след като я изтри от пиедестала до челото с най-финото си парче кожа, Данло реши, че е готов. Огледа се да открие място, на което да сложи бога. Целият под бе покрит с парчета моржова кост и бял прах. С бавните движения на старец, чиито крайници са сковани от болки, Данло постави фигурката под прозореца. И тогава я докосна. Притисна горещите си, покрити с пришки пръсти до повърхността й, която беше леденостудена от въздушните течения. Удиви се на меката гладкост, на лъскавата красота на старата моржова кост. Докосна очите, дългия нос, възлестите мускули на гърлото. Усмихна се и после се стовари върху кожите. Богът отвърна на усмивката му или поне така му се стори, и му се засмя, и заплака за него, докато Данло се унасяше в дълбок сън, който продължи безкрай.

ГЛАВА 28СЧУПЕНИЯТ БОГ

Данло никога нямаше да разбере колко дълго е спал, защото беше загубил всякаква представа за време. Когато се събуди, светлините в стаята му продължаваха да горят и навън бе тъмно. Бурята почти беше спряла и вятърът тихо шумолеше сред дърветата и по плъзгите — като дъх на болно дете. Без да поглежда към термометъра от външната страна на прозореца, той разбра, че е станало по-топло. Някои сигурно се надяваха, че сарсарата е отминала, но Данло знаеше, че това затишие е само период на почивка, през който вятърът си отдъхва за внезапното си и убийствено завръщане. Беше време за чакане, време за измръзвания, самозаблуди и подхранване на стари рани. Той се страхуваше да излиза в такова време, но трябваше да го направи, при това скоро, защото научи от един от приятелите си в общежитието, че е ранната вечер на деветдесет и деветия ден от дълбоката зима. Бардо сигурно вече бе обявил началото на великата церемония. Част от него настояваше да облече кожите си и да изтича до катедралата. Но се бавеше, също като мъж, който се готви за сватбата си. Тъй като брадата и косата му бяха покрити с прах от моржовата кост — и тъй като миришеше на пот и тюленова мас, — Данло дълго се ми и подсушава косата си под горещите въздушни струи в банята. Дори се вчеса — нещо, което бе съвсем необичайно за него. След като се увери, че перото на Ахира е здраво завързано и че виси на видно място между УХОТО и рамото му, той облече чиста камелайка и кожите си. Подостри кънките си. Обу студените си обувки и дълго крачи по хрущящите парченца кост на дървения под. После уви бога в красиво парче бяла кожа от нюъл, което някога беше сдъвкала приемната му майка, за да стане приятно и меко, и пъхна пакетчето във вътрешния джоб на кожите си. Наслаждаваше се на всяко свое движение сякаш гледаше пиеса, програмирана от майстор аниматор, Накрая отвори вратата и излезе навън в бурята.

Пътуването му до катедралата беше кратко, студено и странно. Това бе последната и най-святата вечер от фестивала на Счупените кукли. Преди четиринайсет нощи беше отишъл да види Тамара и улиците бяха прекрасно украсени с десетки хиляди сияещи ледени фенери. Сега те продължаваха да светят, само че не бяха толкова много, защото бе започнал ежегодният ритуал на унищожаването им. Скрили лицата си зад червени маски, по улиците обикаляха групи архитекти от ортодоксалните църкви и разбиваха с чукчета за хокий или пръчки всеки фенер, който успееха да открият. Данло се опитваше да ги избягва, но те бяха навсякъде — от по трима-четирима до четирийсет души. Целият Стар град ехтеше от викове, крясъци и хрущене на строшен лед. Навсякъде около него гаснеха светлини и правеха пързалянето опасно. Очевидно беше опустошена всяка трета сграда и прекрасните фенери бяха превърнати в купчини парчета. На една-две улици бе съвсем тъмно и миришеше на алкохол — не от онзи, който се пие, като скоч или бира, а чист метанол, който архитектите използваха, за да заливат робите на мъртвите. Тази вечер Данло не присъства на никакво насилие, но в други райони на Града архитектите на Безкрайния живот щяха да умрат, докато защитават фенерите си, и враговете им щяха да изгорят труповете им в сини алкохолни пламъци. За всеки архитект от всяка от многобройните архитектски секти това е най-ужасната съдба, защото когато мозъкът кипне и се превърне в червена пихтия, не е възможно да се запази умът във вечен компютър. Архитектите се страхуваха да умрат от такава безнадеждна смърт, но всяка година, на утрото след Края на годината по малки улички или странични плъзги откриват по шест-седем овъглени трупа. Макар че Данло имаше късмет и не попадна на такава религиозна битка, на различни пресечки от мрачните плъзги усещаше зловонието на изгоряла плът. Не можеше да каже откъде се носи тази смрад, защото вятърът беше променлив и силен, в един миг духаше от изток, после внезапно от юг или север. Ледени въздушни течения го изненадваха и го пронизваха като пиянски ножове от мрака. Именно този променлив вятър, спомни си той, бе поразил лицето на Тамара и едва не я беше убил. Вятърът го следваше по лъкатушещите улици и с всеки замах на кънките му ставаше все по-силен. Когато стигна до стъпалата на катедралата, той бе измръзнал до мозъка на костите си. Дойде му наум, че планът му да спаси Тамара (и Хануман) всъщност е безнадежден. Може би щеше да се върне в общежитието, но бурята го спря. Вятърът беше стена от лед, спомен и звук, която го тласкаше нагоре по стъпалата и през голямата западна порта на катедралата.

Незабавно го спряха двама кръщелници, красиви млади мъже, прекалено горди със златните роби, които носеха. Те вдигнаха ръце с длани към него и поискаха да видят поканата му. Когато призна, че няма, и им каза името си, сякаш изрече вълшебна дума, по-ниският огледа измръзналото му лице и каза:

— За нас е чест, пилоте. Бардо се надяваше да се върнеш. Съжаляваме, че пропусна церемонията, но Бардо още е вътре както и мнозина от приятелите ни. Ела, ние ще вземем кожите ти.

Данло извади от джоба си бога, после съблече връхните си дрехи и влезе в кораба, осветен от хиляди свещи. Макар че имаше много хора — навярно двеста мъже и жени в златни официални роби, — те изглеждаха дребни и незначителни под огромните цветни витражи. Бардо най-после беше изпълнил замисъла си да смени старите стъкла с нови. Дори прекрасните каменни ажури по стените бяха заменени с фигури на Бардо, Лиъполд Соли и Дама Мойра Рингес, на Балусилусталу и други агатанджиани, които според някои бяха също толкова божествени, колкото Малъри Рингес. Данло си помисли, че тези създадени от роботи скулптури са грозни, но пък той бе единственият човек в катедралата, който им обръщаше внимание. Всички други стояха на групи от по пет-десет души близо до олтара. Навсякъде имаше хартия — десет хиляди квадратни парчета златен станиол, небрежно захвърлени на голия каменен под. Те образуваха блестящ килим под краката му и Данло разбра, че е пропуснал не само церемонията, но и последвалата размяна на подаръци. Докато беше вчесвал косата си, рингесистите от целия Град бяха развили подаръците си и си бяха тръгнали. Сега оставаха само елитните членове на Пътя. Докато вървеше през кораба, той можеше да види лицата на онези, които познаваше много добре: Томас Рейн, братята Хър, Суря Сурата Лал, Коленя Мор, Нирвели и Мариам Ерендира Васкес. И Шерборн от Тъмнолуния, Лаис Мотега Мохамад, Делорес Лайтстоун и мнозина други. Някои не познаваше — например някакъв триянски търговец и извънземната куртизанка, която стоеше до Бардо. Всъщност имаше съвсем малко хора. Бе се надявал да подари бога на Хануман точно след церемонията, насред хаоса от размяна на подаръци, изпълващ катедралата. Беше искал да го изненада, навярно зад някоя от колоните на тъмната пътека, да поговори с него насаме и да види лицето му, когато, развие кожата от нюъл. Но сега Хануман стоеше насред кръг от почитатели и нямаше да е възможно да се промъкне незабелязано и да го отведе настрани. Затова Данло закрачи право напред — единствената фигура в катедралата, облечена в черно. Крачеше по купчини шумолящ станиол. И може би тъкмо хрущенето на златната хартия накара Мариам Ерендира Васкес да погледне към него. Внезапно още десет души проследиха погледа й и после още двеста се обърнаха като един, за да наблюдават приближаването му. Бяха странно смълчани, сякаш ги беше сварил да разговарят за него. Но това бе малко вероятно, защото очите им бяха влажни и щастливи от възспоменуването на Ханумановите древни еди. В ръцете си стискаха накити, кутии със семена от трия или други ценни неща. Всички носеха златни пръстени които им беше подарил Бар до. Той бе раздал богати подаръци на всички рингесисти и изглеждаше доволен от щедростта си, опиянен от блясъка на мига. (И замаян от въздействието на електронната самади.) Облечен в златна роба, обсипана с черни диаманти, той се извисяваше над всички. Бардо се засмя, махна с ръка и извика:

— Данло уи Соли Рингес! Ти се върна при нас!

Данло си проби път сред хората, застанали под олтара. Можеше да е камък, паднал в морето, защото докато се придвижваше напред, от пътя му се отдръпваха мъже и жени и после на златни вълни се затваряха зад него.

— Каква вечер, за Бога! — Думата „Бог“ се издигна над него, отекна от прозорец на прозорец високо под купола, Изпълни катедралата и Данло се зачуди дали Бардо е избрал тази древна сграда, за да се наслаждава на величествения си глас. — Жалко, че пропусна церемонията — продължи Бардо. — Беше блестяща вечер — вечер на истинско възспоменуване.

От пътя на Данло се отдръпнаха последните хора — и Бардо го чакаше с широко разперени ръце, за да го приветства. Но Данло любезно се поклони и погледна към стълбите на олтара. На червения плюшен килим на второто стъпало стоеше Хануман. Беше облечен в нова златна роба и носеше диамантената шапка за директен интерфейс като втора кожа, сляла се с голата му глава. Той се поклони на Данло. Когато се изправи, заради допълнителната височина на стълбите, изглеждаше по-висок от Бардо.

— Здравей, Данло — каза Хануман.

Неврологиците в шапката светеха като милиони сияещи свредлови червеи и очертаваха лилав ореол около главата на Хануман. Лицето му също сияеше, но не от електронна самади или някакъв вид кибернетично блаженство. Той гледаше Данло с пълна съсредоточеност и бледолилавите му очи горяха с ужасно съзнание. Хануман мигновено разбра, че Данло е открил какво е сторил със спомените на Тамара. Гледаше го, знаеше и разбираше, че Данло може да види как това внезапно разбиране подивява в очите му.

— Здравей, Хануман — каза Данло и се поклони, без да извръща очи от очите му.

В черните му зеници видя страх, силен и мрачен като дупки в космоса. Вече не ги разделяха тайни — само истината за извършеното от Хануман. И после погледът на Хануман се обърна навътре и Данло не виждаше нищо друго освен омраза — но не знаеше към кого.

„Хану, Хану — помисли си той, — аз не трябва да те мразя.“

— Съжалявам за Тамара — каза Хануман. Гласът му беше топъл, сладък и мек. Мнозина хора се притиснаха по-близо, за да чуят думите му. — Всички споделяме мъката ти.

Един застанал до Данло механик му се усмихна, но не срещна погледа му. Така бе и с другите. Макар набързо да изразиха съчувствието си, те се отнасяха с подозрение към странното му нещастие и го гледаха така, сякаш е заразен със свещена болест. За миг Данло потъна в спомен за последния си разговор с Тамара, после се обърна към Хануман и каза:

— Говориш така, сякаш… е мъртва.

— Не, тъкмо обратното — отвърна Хануман. — Част от нея — дълбоката, загадъчна част — се е запазила. Тази вечер всички ние присъствахме на това чудо.

Данло бързо си пое дъх и попита:

— Какво… чудо?

— О — рече Бардо и пристъпи към него. Огромното му шкембе беше като оръжие, принуждаващо Данло да отстъпи на първото стъпало на олтара. — О, млади приятелю, непременно трябва да ти разкажем. Хануман е успял да запише част от спомените на Тамара преди да я сполети нещастието. Тя си е спомнила древните еди с прекрасна пламенност — тази вечер всички й се насладихме. Имаш късмет, че си познавал такава жена. Жалко.

Данло не искаше да гледа Бардо. Разтри челото си и се обърна към Хануман.

— Казваш, че е дошла при теб… и е записала спомените си, така ли?

— Да — отвърна Хануман и се усмихна. Лицето му беше като затворена врата. — Имаше красива душа — винаги й доставяше удоволствие да споделя с другите най-добрите части от себе си.

„Той се страхува — помисли си Данло, — Страхува се от нещо, но не изпитва страх, че ще го обвиня в престъпленията му тук и сега.“

— Зная колко я обичаше — тихо продължи Хануман. — Да я загубиш трябва да е като да загубиш целия свят. Като да загубиш живота си.

— Да — отвърна Данло и притисна с пръсти окото си — онова, което винаги го пареше преди да го заболи главата. — Ех, да беше присъствал на церемонията — каза Хануман. — Бил си наранен, зная. Съжалявам, Данло, но може би щеше да е добре да чуеш гласа на Тамара в себе си, да видиш едите с нейните очи. Трябва да знаеш, че част от душата й вече никога няма да умре.

Хануман се усмихна на събралите се пред олтара и гласът му потече като мед:

— Какво друго е Пътят на Рингес, ако не пътят към изцеляването на човечеството от раните му? „Раната, която никога няма да зарасне.“ Данло се взря в очите на Хануман, търсейки тази рана, но видя само отражението на собственото си измъчено лице. Обеща си да се въздържа, да се освободи от гнева си, въпреки подигравките и извратеното състрадание на Хануман, и каза:

— Струва ми се, че части от Тамара вече ги няма.

— Но кои части, Данло?

Данло стисна бога в юмрук и се огледа. Имаше прекалено много хора. Съзнаваше приглушените им гласове, любопитните им очи, сладникавия им дъх. Приближи се към Хануман така, че да може да разговаря с него, без да го чуват, но Нирвели, Бардо и още петима го последваха по стъпалата.

— Части… от характера й — с усилие отвърна той. Стори му се, че думите му звучат голи и кухи. — Чувствата, идеалите й… начинът, по който се виждаше.

— Това не са ли тези части от същността, които ти някога наричаше „лице“?

— Да — потвърди Данло.

— И това не е ли просто илюзорното чувство за самоличност, към което ти винаги си се отнасял пренебрежително? — Хануман говореше заради публиката си — и през цялото време насочваше думите си като кама към сърцето на Данло. — Това не е ли просто „азът“, който умира заедно с тялото, докато по-дълбоката същност продължава да съществува?

— Да — каза Данло. — Никога не съм виждал лицето такова… каквото е в действителност.

— Но сега вече го виждаш, така ли?

Данло го погледна. Въпреки притиснатите около него тела му се струваше, че са единствените двама души в катедралата.

— Смъртта си е смърт и няма от какво да се страхуваме — каза той. — Наистина. Но тъй като и животът си е живот… лицето е безценно.

Едно стъпало под Хануман стоеше Суря Сурата Лал с малките си зачервени очи и грозната си уста. Тя с обожание му се усмихна и каза:

— Някой ден ще се предпазим от всички възможни нещастия. Тъкмо това трябва да правят боговете: да пазят.

— Както пазите спомените… в компютър ли? — попита Данло.

Хануман кимна на Суря, после на Бардо.

— Данло винаги се е съмнявал, че спомените могат да бъдат запазени по този начин.

— Съмнявал съм се… в много неща — призна Данло.

— Той се съмнява — каза Хануман на Нирвели и другите. — Той, с великото си възспоменувание, Данло уи Соли Рингес — дори той се съмнява. И все пак би искал да вярва. Но каква е истината за онова, което се запазва?

„Да, Хану, каква е истината?“

— Всичко се запазва — рече Нирвели. С тъмната си красота и прекрасен глас, тя винаги бе любимка на другите рингесисти и изглежда, говореше от името на всички, освен на Данло. — Това е Пътят на Рингес — да запазва.

Застанал с един крак на първото стъпало и вдигнал ръка към свода, Бардо викна:

— Някой ден Рингес ще се върне в Никогея. Ако се върне утре, той би възстановил паметта на Тамара. Той е бог, за Бога! Тя ще го погледне и Рингес ще се вгледа в проклетия й мозък, ще размести няколко неврона и тя мигом ще си спомни всичко.

— Това е Пътят на Рингес — прибави Суря. С махване на ръка Бардо разцепи въздуха, сякаш за да разпръсне всички съмнения, които самият той би могъл да има към изричаните от него догми.

— Пътят на Рингес е да облекчава човешките същества от страданието им. Пътят на Рингес е да станеш бог без порок или граници. Кой от нас не го видя в едите тази вечер? Някой ден, когато постигнем нашата божественост, няма да има повече страдание — ние ще изцелим цялата проклета вселена от злините и болките й.

Данло се огледа, за да види кой приема думите на Бардо. Томас Рейн, разбира се, беше студен, сдържан и невъзмутим. Дори сетик не би могъл да разбере какво си мисли. Братята Хър, със закачливите им физиономии и очи, блеснали от калата — нито те, нито трийсетте членове на братството им със сигурност не взимаха на сериозно словоизлиянията на Бардо. Всъщност едва сподавяха смеха си. Но Мариам Ерендира Васкес, Рафиъл Менделей и всички други, изглежда, очакваха Бардо или Хануман (или дори Данло) да говорят още. Те се скупчиха като ято риби около ярък камък или парче мида, хвърлено във водата. — Не — внезапно каза Данло.

— Какво? — попита Бардо и нервно подръпна брадата си.

— Какво каза младият пилот? — попита Суря. Хануман се беше качил по стъпалата и сега стоеше на олтара. Около него имаше хиляди огнецветя, поставени в сини вази.

Той посочи Данло и каза:

— Предполагам, че Данло не възприема божествеността като нас. В края на краищата ние трябва да си спомним кой е баща му.

„Спомням ли си кой е баща ми?“

Данло си задаваше този въпрос, докато стоеше на последното стъпало и гледаше надолу към хората. Те неспокойно се споглеждаха и нервно си шушнеха. Изглеждаха неуверени, сякаш смятаха Данло за въплъщение на баща му или поне за негов пратеник. От олтара Хануман гледаше право към него с някаква свръхестествена напрегнатост. Данло усети, че бъдещето на рингесизма може би някак си се върти около този момент, затова с безкрайна предпазливост подбра следващите си думи.

— Наистина — каза той, — боговете страдат ужасно. Страданието ги влудява. Дори не можете да си представите болката им.

Хануман направи леко движение с палец, знак от сетическия език, с който задаваше един-единствен въпрос: „А ти можеш ли?“

Суря Лал сигурно забеляза това безмълвно общуване, защото устните й се извиха надолу и тя каза:

— Предполагам, че младият пилот ще ни обясни какво е да станеш бог?

Данло направи поредица от знаци с пръст, отпуснал ръка от дясната си страна така, че да не го вижда никой друг освен Хануман. После отвърна:

— За бога най-ужасното човешко страдание е само като докосване на снежинка по клепача. Капка вода в безкрайно море.

Хануман кимна, сякаш бе очаквал своя миг. Той застана над олтарната маса, на която като огледало блестеше златната урна. Вдигна поглед към другите рингесисти и се усмихна с усмивката на сетик, който се готви да сподели с тях велика тайна. С бързи, точни движения Хануман вдигна нагоре ръкава на робата си. После пъхна в урната голата си ръка. Когато я извади, от дланта му капеше вода. Той притисна пръст към отворената си уста и на езика му се търколи една-единствена капка. Хората, стълпили се около олтарните стъпала, нададоха възклицания и тревожни викове. Очевидно мнозина от тях бяха забравили, че в съда няма кала, а обикновена морска вода. Хануман вдигна урната, поднесе ръба й към устата си, отметна глава и дълбоко отпи. Тази постъпка естествено вбеси и изпълни със завист Бардо, който очевидно реши, че това е поредният блестящ символичен жест на Хануман (ако не и светотатство). Но преди да успее да се изкачи по стъпалата и да го укори, урната отново беше на масата и Хануман вече сочеше с пръст Данло.

— Защо си дошъл тук тази вечер? — извика той със звънливия си глас. — Искаш да ни обезкуражиш от съдбата ни само защото е мъчителна ли?

— Не — отвърна Данло. Той стоеше и слушаше вятъра, който ревеше из купичките на катедралата. Металната рамка на един от новите прозорци високо над него не бе монтирана добре и тракаше и се клатеше с всеки силен пристъп. — Не, исках само… да ти дам нещо.

С тези думи Данло стисна бога и се качи на олтара. През цялото време беше притискал фигурката от лявата си страна. Дори да бе забелязала какво държи в ръката си, Суря — или всеки друг — сигурно си беше помислила, че е надиплено парче плат или намаслена кожа за почистване на кънки. Изненадан изглеждаше дори Хануман, който не пропускаше почти никакви подробности от поведението или облеклото на човешките същества. Данло закрачи по олтара, обувките му потънаха в мекия червен килим. С всяка крачка той оставяше зад себе си мокри следи. Навсякъде около него — от двете страни на Хануман — огнецветята избухваха от вазите си в прекрасни алени и тъмнорозови багри. Ароматът им беше тежък, остър и сладък. Данло спря по средата на олтара и остана неподвижен. Ръката му бе протегната напред, богът лежеше в отворената му длан. Чудеше се какво ще направи Хануман.

— Той му е донесъл подарък! — чу се глас.

Хануман бавно и предпазливо се приближи към него. Вглеждаше се в очите на Данло и в кожата от нюъл в ръката му, очите му играеха. После, също като катеричка, грабнала балдов орех, взе фигурката и отстъпи няколко крачки към олтарната маса.

— Какво е това? — попита Бардо.

— Виж — каза му Хануман. Бардо стоеше в края на олтара и си подръпваше мустаците. — Данло ми е донесъл подарък.

За миг Хануман изглеждаше едновременно смутен и скрито зарадван от подаръка на Данло.

— Отвори го! — извика Бардо.

— Прекалено късно е — възрази Хануман. — Вече размених всичките си подаръци. Нямам какво да подаря на Данло.

— О, но ти вече ми подари най-скъпоценното нещо — каза Данло.

Макар да говореше без ирония, той съзнаваше, че гласът му звучи дълбоко, гневно и болезнено. — Подари ми приятелството си. Обичта си. Своето… състрадание.

„Раната, която никога няма да зарасне.“ Погледите им се срещнаха и помежду им премина дълбоко разбиране, сякаш мозъците им бяха свързани. В този момент Данло си помисли, че Хануман няма да е в състояние да скрие от него истината. Самият той не можеше да скрие нищо от него, поне цялата истина за целта на Ханумановото престъпление.

„Зная защо — каза си Данло. — Зная, че ти знаеш, че аз зная, че…“

Хануман стоеше и стискаше подаръка в ръка. Очевидно не можеше да реши дали трябва да го отвори. После пред погледите на двеста рингесисти, скупчили се около олтарните стъпала, внимателно разгърна кожата от нюъл. Скоро богът се разкри в съвършенството на кремавата си моржова кост и Хануман впи поглед в него.

„Ето от какво се страхуваш: че аз зная защо.“

— Какво е това? — попита някой.

— Прилича на шахматна фигура — отвърна Бардо. — Навярно е бог.

— Вдигни го така, че да го видим! Хануман пусна кожата от нюъл, после хвана бога за огнения му пиедестал и го вдигна над главата си.

— Това е… заместител — каза Данло. — За липсващия бог от твоя шах.

Бардо се качи на олтара, за да разгледа бога по-добре. Винаги се беше интересувал от скъпи, фино изработени предмети.

— О, но откъде си го купил? Ярконски е, нали? Прекрасна изработка! Безценен е.

Много от хората около олтара започнаха да говорят за изключителните качества на фигурката, но повечето мълчаха и само гледаха красивото лице на бога.

— Аз… направих го — каза Данло. — Намерих парче моржова кост и го издялах. Девакските бащи ме научиха да дялам.

Хануман също гледаше бога. Въртеше го пред свещите, сияещи на златните си стойки. Огнени езици осветяваха студените, фини контури на костта, докато Хануман попиваше с очи танца на огнената светлина по ужасното лице на бога.

— О, Данло — каза той.

Данло не откъсваше очи от него. Дали Хануман разбираше, че това е и предложение за мир, и синтез на два начина за виждане на вселената? „Той трябва да знае“ — помисли си Данло. Трябваше да вижда, че между страстта за горене и търсенето на възспоменувание съществува връзка. В крайна сметка ужасният огън на живота и бистрите води на древните еди бяха от една и съща материя и поел бога в ръце, Хануман трябваше да приеме този окончателен парадокс на съществуванието.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Хануман. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, толкова силно стискаше фигурката. Би трябвало да се усмихне и да се поклони на Данло, но видът на бога поразяваше нещо дълбоко в него и лицето му излъчваше омраза и ярост, сякаш Данло бе пуснал в дланта му горещ въглен.

— Надявах се, че ще подхожда… на другите фигури от шаха ти.

— Можем ли да приемем това като знак, че се завръщаш в Пътя?

Данло преглътна, за да облекчи пресъхналото си гърло, и отвърна:

— Не, съжалявам. Това е просто подарък.

— Е, много е красив.

— Надявах се… че ще ти хареса.

— Всъщност е повече от красив. Това е вдъхновена творба. Данло видя, че в очите на Хануман се връща старото безумие. Мускулите на корема му мигновено се стегнаха, сякаш очакваше удар.

— И малко прилича на баща ти — каза Хануман.

— На моя… баща?

— На Малъри Рингес. На Рингес, чието вдъхновение всички ние трябва да следваме.

На три метра от него Данло се взираше в бога и го виждаше от нов ъгъл. Гледаше дългия нос, хлътналите очи, чувствената уста, отворена едновременно и за жестокост, и за състрадание. И внезапно видя онова, което беше видял Хануман: фигурата напомняше за Малъри Рингес като млад мъж преди да го скулптират като алалой. Без да разбира какво прави, Данло бе издялал образа на баща си.

— Аз… не знаех — отвърна той. После погледна пръстите си, зачервени и покрити с пришки. Странно, но през всички тези дни на работа ръцете му може би бяха разпознали онова, което умът му не беше успял.

— Ти си бил вдъхновен — каза Хануман. — Но вдъхновението ти е измамно.

— Но, Хану…

— Като човек — прекъсна го Хануман, — Малъри Рингес е бил най-страстният от всички хора. Когато е обичал, е обичал. Когато е плакал, сълзите му биха попарили очите на по-низшите същества. Всички ние го знаем. Но Рингес е далеч над такава емоция. Той е оставил цялото страдание зад себе си. Не можеш ли да го видиш, Данло? Ти си ни дал човека, не бога.

— Не, не, Хану, ти не…

— Не аз, ти не разбираш — отново го прекъсна Хануман. — И никога не си го разбирал.

Двамата вече си викаха в опит да се чуят над вятъра, който връхлиташе катедралата като океан. Вятърът ревеше, разтърсваше и шибаше прозорците. Витражите като че ли всеки момент можеха да се разбият в рамките си и да се посипят вътре. Но Данло съвсем далечно съзнаваше тази опасност. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху Хануман. Тъй като думите му се губеха сред бурята, той спря да вика. Гласът му се превърна в шепот. Хануман нямаше да е в състояние да го чува, но можеше да чете по устните му и щеше да разбере какво казва.

— Ако боговете наистина притежават способностите, за които говориш, помогни на Тамара.

— Аз бог ли съм, Данло? — Хануман прошепна този въпрос така, че никой друг освен Данло да не може да прочете думите му.

— Но тя страда — опитва се да си спомни себе си и не може.

— Зная.

— Помогни ми — каза Данло. — Моля те.

Страните на Хануман внезапно пламнаха, сякаш Данло го бе зашлевил по лицето.

— Преди трийсет дни аз те помолих за помощта ти — отвърна той. — Но ти не поиска да ми помогнеш.

— Аз… не можех.

— И аз не мога.

— Можеш да позволиш на впечатник да копира спомените на Тамара. От твоя компютър. И после да й ги впечата.

— Не — промълви Хануман. — Това не е възможно. Вече.

— Но защо?

— Защото всичките й спомени са унищожени. Изобщо не съм ги запазил. Знаеш защо.

Хануман насочи главата на бога към него и я разтърси, сякаш за да го обвини в престъпление, по-ужасно от слелянето на спомени. И изведнъж Данло разбра, че всичките му надежди са били напразни, просто друг начин да погледне вселената с мечти, вместо да приеме действителността на настоящето. Сега имаше само вятър, който блъскаше крехките прозорци, и студен въздух. Сега той мразеше човек. Данло гледаше Хануман и Хануман гледаше него, и помежду им се лееше нещо мрачно и първично.

„Аз не трябва да го мразя — помисли си Данло. — Аз не трябва да мразя.“

Но мразеше — омразата беше в него, неунищожима, прииждаща към мозъка му с всяко поемане на дъх. Бе смятал, че е издигнал стена около тази омраза, но сега тя се освобождаваше като рана, от която е бликнала отровена кръв. Той поклати глава, впил нокти дълбоко в дланта си. Бардо, който стоеше до тях, го изгледа странно. Данло го чу да изревава:

— Какво казваш? За Бога, какво става тук?

С периферното си зрение Данло зърна развяваща се златна коприна, но продължи да гледа право напред. Макар да съзнаваше, че Бардо се приближава към него, не можеше да откъсне поглед от очите на Хануман.

— Какво направи? — прошепна Хануман.

Стоеше, гледаше Данло и стискаше бога в двете си ръце. Държеше го така, сякаш се готвеше да го счупи на две.

— Не! — извика Данло.

Гласът му се разнесе и се загуби из кухините на катедралата. За миг почувства, че пропада в пропаст, огромна и черна като подземна пещера. Единственото, което чуваше, беше убийственият вятър, промъкващ се през цепнатините и виещ из купола. Макар че бе ужасно студено, Данло гореше като дете, болно от треска. Дланите му бяха горещи и зачервени, коремът и главата му също, очите му пареха от вглеждане в лъскавото парче моржова кост, което Хануман стискаше в малките си ръце.

„Не, не, не, не!“

Хануман като че ли се напрягаше да счупи бога. Ръцете му бяха свити в юмруци. В очите му имаше сълзи, обич и лудост, сякаш не можеше да гледа Данло — но не можеше и да се извърне. През целия си живот се бе опитвал да създаде около себе си съвършена сфера от воля и почти беше успял. Бе останала само една-единствена връзка с външната вселена.

— Какво правиш? — извика Бардо от милиони километри разстояние.

„Хану, Хану, не!“

Помежду им се лееше безкраен порой от обич и тази свръхобич беше единственото, което Хануман не можеше да понесе. За миг изпепеляващият му поглед се впи в очите на Данло и той видя вселената така, както я виждаше приятелят му, и си наложи да счупи бога. Волята му бе много силна. Ако имаше подръка пречистваща хиюма, може би щеше да я използва, за да унищожи собствените си спомени за Данло. Но имаше само проста фигура за шах, издялана от моржова кост, и я стискаше, и юмруците му се свиваха и трепереха.

— Няма да я счупи, нали? — извика някой.

Данло гледаше как Хануман се бори с яката моржова кост. На Бардо и другите рингесисти сигурно им се струваше, че няма достатъчна опора, за да я счупи. Но ръцете на Хануман бяха твърди и силни от многогодишно упражняване на смъртоносното му изкуство, а и по средата на бога имаше цепнатина. Данло се беше опитал да я скрие, но знаеше, че е там.

— Вижте!

Богът изпращя. Фигурката се сцепи по дългата пукнатина, минаваща през корема й. Тогава се пречупи и нещо в Данло. Той погледна малките парченца кост, отхвръкнали от средата на бога, и закрачи към Хануман, за да го убие. В ушите му кънтеше рев, по-силен от този на вятъра. Нещо му викаше да обвие ръце около гърлото на Хануман и да стиска, докато той не умре. Споменът за Тамара му нашепваше ужасни неща. И после чу гласа на баща си и на бащата на баща си — на всичките си предци, мъже и жени, чак до първите бактерии, спечелили мрачните си и отчаяни битки в океаните на Старата Земя. В него се разнасяха милиони гласове, пищяха, плачеха и се смееха из тъканите на сърцето и мозъка му. И всички тези гласове заедно бяха просто звукът и споменът за живота. За любовта към смъртта. Всяка клетка от тялото му изгаряше от желание за унищожение и смърт. Той усещаше как тази ужасна воля се стича в дланите му като стопен камък, съзнаваше я зад очите си като блясък на светкавица. За миг бе почти сляп. Подозрението му се стесни така, че можеше да вижда единствено Хануман, който скърцаше със зъби и с всички сили стискаше бога. И отчаяно гледаше Данло. Лицето му сияеше от удивление, омраза, триумф и срам. И после други гласове започнаха да зоват Данло: писъкът на малкия му син, тихото хленчене на дъщеричката му, смехът и плачът на милиарди милиарди правнучки, очакващи да се родят. Този спомен също се криеше в него. Това беше споменът от бъдещето, което единствено той можеше да сътвори. Данло видя пръстите си да се стягат около гърлото на Хануман, за да спрат притока на въздух и кръв. Видя Хануман да се гърчи като риба в ръцете му, пръскайки слюнки и мятайки се в предсмъртна агония. И Хануман мъртъв с пречупен врат, и Хануман, проснат на олтара с глава, разбита от златната урна, която Данло държеше в ръце. Понечи да пристъпи към Хануман и Хануман хиляди пъти умря с широко отворени очи, вперил поглед в него с обич и страх. Нямаше как да избяга от тези смърти, нито пък от която и да било смърт, защото тя бе навсякъде около него, замръзнала в един-единствен миг от времето. Докато трептяха и се изпълваха с живот, всички неща всъщност бяха мъртви, Племената на алалоите бяха мъртви — можеше да види сгърчените им тела, изоставени в снежните колиби, или окървавени в ярко осветени пещери, или проснати по зимния лед на света, хиляди, безброй хиляди мъртви. Надалеч в космоса към Вилда, където звездите пламтяха толкова ярко, че загиваха от светлина, във всяка секунда от времето милион човешки същества викаха и умираха. Скоро всички звезди щяха да изгорят и да умрат и всеки мъж и жена из галактиката щеше да изгори и да умре. Нищо не можеше да ги избави, нито лекарства, нито медитация, нито вяра в спасителните техники на боговете. Такава бе вселената. И винаги щеше да е такава. А сега едно малко късче от тази вселена на име Хануман ли Тош стоеше пред него и го гледаше с ярост и омраза. Хануман изви ръце — внезапно, завинаги — и едно малко парче моржова кост се строши надве. И затова сега Данло щеше да го убие. С животинска ярост щеше да изтръгне гръкляна му или да му пръсне мозъка. От чиста омраза и воля за унищожение той щеше да скъси пътя на Хануман към неизбежната му смърт. И това щеше да е правилно. И вятърът му викаше да убие Хануман, и звездите, и всеки атом във всяко живо същество из вселената.

„НЕ!“

Данло направи крачка напред и осъзна себе си като носител на смърт. И внезапно се зачуди как е способен да мрази толкова дълбоко и цялостно и в същото време толкова ясно да вижда омразата си.

„Аз не съм аз. Аз съм онзи, който ме вижда, който вижда, че вижда.“

С тази мисъл полезрението му се разшири, сякаш беше птица, пронизала облаците и полетяла свободно към небето. Видя Хануман с всички сили да се мъчи да строши бога, видя Хануман да съзира дивотата в Данло, докато го гледа с обичта си към омразата, видя Хануман да се напряга, за да го убие в мига, в който богът се счупи и Данло се втурне към него. Видя много неща едновременно. Бардо въздъхна и се запъти към тях. Сланините по шкембето му се развълнуваха като океан. В най-близката до Хануман ваза едно от венчелистчетата се отдели от стъблото и полетя като алено петно във въздуха. Навсякъде имаше светлина, фотони от хиляди свещи, струящи към каменни колони, отразяващи се в тъмни ъгли, изливащи се като златни потоци нагоре към прозорците на катедралата. Неочаквано Данло ясно осъзна тези прозорци. Бяха осемдесет и два, разположени на равни разстояния около кораба, но един от тях привлече вниманието му. На него бе изобразен Малъри Рингес, сбогуващ се с Бардо преди да напусне Никогея и да се възнесе в небесата. Ръката му беше поставена върху разплаканото лице на Бардо и направените му от сиво-синьо стъкло очи окъпваха огромния мъж в безмълвен благослов от светлина. Тялото на Рингес бе от парчета стъкло с всевъзможни цветове. Стъклото се напрягаше при всеки пристъп на вятъра и целият прозорец се огъваше навътре.

„Не!“

Накрая богът в ръцете на Хануман изпращя. В същия миг вятърът връхлетя огромния прозорец и окончателно изби рамката от каменната стена. Отначало никой освен Данло не забеляза това. Високо над олтара той видя парчета лилаво, синьо и златно да избухват в дъжд от стъкло. Много от тези парчета все още бяха слепени заедно и падаха на блестящи късове. Все още задържаща цели части от сцената, разиграваща се между Бардо и Малъри Рингес, тежката стоманена рамка се носеше като гигантски чук право към олтара. Данло гледаше как вятърът унищожава прозореца. Всичко стана само за миг. Но щеше да мине още една десета от секундата преди звукът от счупено стъкло и ревът на бурята да достигнат до ушите на хората, а после още време, докато нервите им реагират и ги накарат да вдигнат лица.

— Не! — извика Данло.

И пристъпи към Хануман. Видя прозореца да се пръсва и чака цяла вечност, за да чуе звука. Видя се да стои на олтара, загубил се в омразата си, беснеещ като хищна птица. Сякаш неговата виждаща част вече не се намирате зад очите или в корема му, а в каменните орнаменти на стените или по ребрата на свода. Или пък кръжеше из студеното пространство на самия кораб. Отгоре се сипеха десетки хиляди късчета стъкло и описваха прекрасни сапфирени и розови криви. Рамката падаше в съвършена парабола към олтара. Данло нямаше нужда от математика, за да знае, че този правоъгълник от тежък метал точно ще разполови пространството, заемано от главата на Хануман. След двайсет и седем десети от секундата той щеше да превърне мозъка му в пихтия и Хануман щеше да умре. „Хану, Хану, ти трябва да умреш.“ След част от секундата звукът на смъртта избухна в катедралата и двеста чифта очи рязко се вдигнаха към падащия прозорец. От всички рингесисти единствено Хануман не погледна нагоре. Държеше счупения бог в ръце и не откъсваше очи от Данло.

„Данло, Данло.“

Това беше една от истините на вселената — Хануман трябваше да умре. Данло знаеше, че собствената му воля за омраза е истина, също както бе истина (или поне някой ден щеше да е истина), че галактиките отвъд Канес Венатици18 и много други трябва да умрат. Виждаше всички тези истини за първи път и знаеше, че е много близо до утвърждаването, към което се беше стремил от толкова време. Но после неочаквано проблесна друга истина, която не искаше да признае. Тя бе изписана на лицето на Хануман, в очите му, които вече виждаха смъртта си, в погледа му, който не се откъсваше от неговия. „Аз го създадох“ — помисли си Данло. С всяка дума, която някога му беше казвал, с всяка постъпка, идеал и израз на вяра, той бе създал в Хануман стремежа да стане нещо повече. С обич и дивота — дори със звука на бамбуковата си флейта, който Хануман никога не беше понасял — Данло го бе тласкал към мрачната вътрешна врата, която се отваря към вселената. Самият Данло беше отворил тази врата, сякаш е дете, което нехае за най-дивите и страшни бури. И от страх да не замръзне до смърт.

Хануман бе принуден да я затръшне. Данло гледаше как Хануман чака зад тази затворена врата, чака Данло да се приближи и отново да я отвори и се запита как може да убие този съсипан човек, когото самият той е създал с толкова много обич и болка.

— Не, няма — промълви Данло. — Не.

При тази единствена дума вселената се преобрази. Омразата напусна Данло или за миг се превърна в по-дълбоко чувство. Той направи крачка към Хануман, после още десет по-ослепително бързи крачки. Всъщност полетя към Хануман в стремежа си да спаси живота му. Оставаха само десети от секундата преди рамката на прозореца да се стовари и върху двамата, но това време беше достатъчно, за да промени бъдещето завинаги. Данло се блъсна в Хануман и го отхвърли назад, докато Хануман се опитваше да се вкопчи в него. После прозорецът се стовари върху олтара точно зад Данло, разпръсна шрапнели от стъкло, отвори зейнала рана в червения килим и превърна в прах камъка под него. Цялата катедрала се разтърси, сякаш бе избухнала бомба. Навсякъде се сипеше дъжд от стъкълца, докато Данло падаше върху Хануман, за да го предпази. Сред писъка на разбита стомана, под дивия устрем на Данло, Хануман с усилие се задържа на крака, отскочи и замахна — с колене, с очи, с парчетата от счупения бог, които продължаваше да стиска.

— За Бога, ще го убиеш!

Данло падаше към Хануман и видя назъбената моржова кост, която се насочваше към лицето му. Можеше да спре юмрука на Хануман с ръка или поне да извърне главата си, но все още се опитваше да го хване и вече беше загубил равновесие. Но удар не последва.

— Хайде, успокой се!

Бардо застана зад Хануман, обгърна го с огромните си ръце и го закова на място. Макар че риташе и го блъскаше по брадичката с глава, Хануман не успя да го накара да го пусне. Извиваше се, гърчеше се и удряше с парчетата от бога по робата на Бардо, разкъсвайки в нея огромни дупки, Данло падна отгоре му и притисна гърба му към корема на Бардо. За миг тримата се сляха в едно. Данло сграбчи китките на Хануман и ги притисна към гърдите му. Хануман вече не можеше да помръдне. Лицето му бе точно До това на Данло, дъхът му го пареше на горещи вълни. Данло дълго чака лудостта да напусне очите му. После го остави и се отдръпна, за да види какво ще направи.

— Какво ти става? — изтътна гласът на Бардо.

Той пусна Хануман и погледна към развалините на олтара. Навсякъде бяха пръснати строшени вази и смачкани цветя, всичко беше в стъкло. Върху килима по средата на олтара лежеше смачканата златна урна. Много хора бяха пострадали от летящите парчета стъкло. Те стояха наоколо, стенеха, крещяха и объркано гледаха Данло, Хануман и Бардо на олтара.

— О, клетият ми витраж — каза Бардо. — Толкова жалко — После си спомни за хората и извика: — Има ли ранени! За Бога, всички ли сте добре?

По някакво чудо никой не бе пострадал тежко. Но заради падналия витраж всички незабавно бяха започнали да треперят. Бурята ревеше през отвора в стената на катедралата. Северният вятър беше силен, смъртоносно студен й навяваше облаци сняг над скупчилите се до олтара рингесисти.

— О, колко е студено! — възкликна Бардо. — Трябва да идем в кулата и да си вземем нещо освежаващо.

Но никой не бе в настроение за ядене или пиене. Великата церемония беше завършила със счупването на бога. Неколцина започнаха да се отдалечават към вратите, останалите разговаряха с тихи, нервни гласове.

— Данло уи Соли Рингес! — изрече Хануман, който бе възвърнал самообладанието си. Приближи се до Данло и разтвори шепи така, че всички да видят двете половини от фигурата. — Не мога да приема подаръка ти. Ти вече не си рингесист и това нещо, което си направил, не е израз на Пътя на Рингес.

И хвърли двете парчета на олтара. Те отскочиха и изтракаха в парчета стъкло, после започнаха да се търкалят и накрая спряха. Бардо, който беше ужасен от отношението му към такова съкровище, се хвърли към олтара, наведе се и взе парчетата.

После се обърна към Хануман.

— Но Данло ти спаси живота!

Данло остана неподвижен, без да обръща внимание на сипещия се отгоре му сняг. Макар да не откъсваше поглед от Хануман, той съзнаваше, че Суря Лал и други разговарят помежду си, опитвайки се да си обяснят онова, на което бяха присъствали.

— …е положил обет за ахимса… да, но какво съвпадение, че Хануман счупи бога точно когато прозорецът падна… аз не вярвам в безсмислени съвпадения.

Всъщност рингесистите по Цивилизованите светове щяха да видят в счупването на прозореца Божията ръка, сякаш Малъри Рингес някак си беше останал недоволен от изображението си и бе поискал неговото унищожаване. Хората щяха да приказват за чудотворното съвпадение на счупения бог още много години. Но сега Хануман се обръщаше към Данло и Бардо и те насочиха вниманието си към по-непосредствените събития.

— Данло ми спаси живота — каза Хануман и погледна към него, макар да мразеше онова, което той беше направил. — Никога няма да забравя това — не мога да забравя, че ми е бил приятел.

— Той ти спаси живота! — повтори Бардо. После пъхна парчетата от счупения бог в ръката му. — Можеше да загине вместо теб!

Хануман се обърна към Бардо и посочи останките от прозореца по олтара.

— Ако този витраж беше монтиран както трябва — отвърна той, — нямаше да се налага Данло да проявява такава жертвоготовност. Такава вярност към своя обет за ахимса. Но не, ти искаше витражът да е готов за церемонията, макар мнозина от нас да смятаха, че това изображение на Рингес е грозно.

Лицето на Бардо стана лилаво-черно, но той не каза нищо. Само сведе очи към олтара и измърмори:

— О, жалко. Жалко.

Хануман го беше посрамил само с няколко думи, изречени пред двестате зашеметени присъстващи. И бе намекнал за връзка, макар и невярна, между фигурката на Данло и невероятната безочливост на Бардо да монтира витраж, издигащ го на висотата на Малъри Рингес. Това беше геният на Хануман — да прави такива връзки, да изгражда в умовете на почитателите си действителност, в каквото той иска да вярват.

„Аз го създадох — помисли си Данло. — Това е бъдещето, което сътворих аз.“

Затвори очи и се замисли за най-жестоката истина: че времето е като река, течаща само в една посока, и че веднъж настъпило, бъдещето никога не може да се промени.

Хануман кимна на Данло и каза:

— Докато бързах да се дръпна от витража, едва не те ударих. Извинявай.

Повечето рингесисти, осъзна Данло, бяха прекалено уплашени от падналия витраж, за да забележат какво се е случило между тях двамата. Но неколцина все пак трябва да бяха разбрали. И в момента Хануман започваше да коригира спомена им за онова, което бяха видели.

— Извинявай, Данло — повтори той и вдигна парчетата от бога така, че всички да могат да ги видят.

После ги притисна едно до друго като късове от детска мозайка, Макар да стоеше близо до него, Данло не можеше да различи цепнатината, която разделяше фигурата.

„Хану, Хану.“

— Разстоянието между обичта на двама приятели е толкова малко, колкото между двете половини на тази шахматна фигура — извика Хануман.

И внезапно, сякаш изпълняваше някое от движенията на смъртоносното си изкуство, рязко раздалечи ръце. Високо над главата му двете половини от лъскавия бог бяха разделени от цял метър въздух.

— Но разстоянието между онзи, който следва Пътя на Рингес, и онзи, който върви по друг път, е като светлинните години между звездите.

„Аз му позволих да живее — помисли си Данло. — Не мога да съжалявам за това.“

— Данло — каза Хануман, пристъпи напред и постави парчетата от бога в ръцете му. — Съжалявам, но не мога да приема подаръка ти.

— И аз съжалявам — отвърна Данло.

Дъхът му избухна в облак пара в мига, в който докосна студения въздух. Пред очите му се носеха малки снежинки, лицето му пареше от студ. Всяка клетка от тялото му беше студена и в същото време гореше от тайния подарък на Хануман, който никога нямаше да забрави.

— Трябва да тръгваш — каза Хануман. — Бурята се върна, а толкова късно ще е трудно да повикаме шейна.

— Какво искаш да кажеш? — внезапно попита Бардо и се намръщи. — Ти ли си онзи, който трябва да го помоли да си тръгне?

Хануман посочи Суря Лал и Мариам Ерендира Васкес и се поклони на всички рингесисти. После отговори:

— Мислиш ли, че е подходящо те да споделят тази вечер с човек, който не следва нашия Път?

Сега всички гледаха към Бардо. Хануман съсредоточаваше цялото си съзнание върху меките му очи и го гледаше така, както котката гледа мишка.

— Прав си — каза Бардо. — Не би било подходящо.

— Тогава значи би трябвало да помолим Данло да си върви.

Бардо се колебаеше и поглаждаше брадата си. После рече:

— Защо ти не го помолиш? — И криво се усмихна на Данло, сякаш за да му каже, че съжалява, и Данло се зачуди каква магия му е направил Хануман.

— Добре — отвърна Хануман и се обърна към Данло. Очите му бяха пълни със светлина, със самия него. — Върви си, моля те.

Данло се поклони.

— Щом искаш.

— И никога не се връщай тук. Няма да е правилно, ако го направиш.

— Вие също трябва да си вървите — каза Данло и погледна към Лаис Мотега Мохамад, Томас Рейн и Рохана Чан. Беше привлякъл вниманието на всички, затова изрече истината за най-ужасния си страх. — Всички вие. Пътят на Рингес… е като треска, очакваща да обхване вселената. Тя ще ви унищожи. Би трябвало да си тръгнете преди да е станало прекалено късно.

Спусна се по стъпалата на олтара. Под обувките му зазвънтяха стъкла. Както и преди, хората се отдръпваха от пътя му и му позволяваха да мине. Гледаха го с нещо като благоговение, но във възхищението им към него имаше и вина, и гняв, сякаш чувстваха, че би трябвало да му обърнат гръб и да не срещат погледа му. Мнозина гледаха към Хануман и се чудеха какво да правят. Точно преди да излезе от катедралата, Данло се обърна и хвърли поглед назад. Хануман стоеше сам на олтара. Около него се вихреше сняг и пречупваше лъчите на свещите така, че той изглеждаше обгърнат от златна сияеща сфера. Лицето му беше твърдо, неумолимо и викаше: „Никога вече не се връщай тук, никога!“ Данло се вгледа още по-дълбоко в сумрака и прогледна през времето и пространството. Цялата катедрала бе изпълнена с хиляди хора, всички обърнати с лице към олтара, всички олюляващи се, пеещи и викащи в екстаз. Навсякъде имаше светлина, която не идваше от запалените свещи, а струеше през прозорците в прекрасни успоредни смарагдови и сини лъчи. Той се видя да стои на олтара до Хануман, окъпан в тази красива светлина. Видя се облечен в черна пилотска роба, висок, мощен и горящ от състрадание — и в същото време не беше той, а някой друг, който имаше съвсем далечна прилика с човека, известен като Данло Дивия. Но докато излизаше от този миг на провиждане — сред счупено стъкло и вятър, — той си помисли, че никога вече няма да стъпи в катедралата. За последен път се поклони на Хануман. Но Хануман не го видя. Диамантената шапка на главата му светеше като сияещ череп. Сега и завинаги той щеше да остане в затвора на собствения си череп — беше като ярка звезда, започнала последното си свиване в себе си, в онази смазваща еднаквост на съзнание, от което няма завръщане.

„Аз го създадох“ — помисли си Данло.

ГЛАВА 29ДАНЛО МИРОМЪДРИЯ

Първият ден от средзимната пролет на 2954-та година донесе снежна вихрушка и мрак, които сякаш нямаха край. Никой — освен провидците — не можеше да предвиди, че тази нова година ще е славно и съдбоносно време в историята, също толкова важно за развитието на Ордена, колкото и 908-а или Тъмната година, или пък 2326-а, когато Дарио Дръзкия откри мъртвите звезди на Вилда. Дори Данло не можеше да знае, че странните събития в Бардовата катедрала ще поставят началото на лавина от решения, които в крайна сметка накараха радикалните историци да прекръстят 2954-та на „Първата година“ и да преправят календарите си. Великите промени започнаха с наглед незначително събитие: по настояването на разтревожените академици от колегиите на майсторите и господарите, господарят Пал отлъчи Хануман ли Тош от Ордена. Със счупването на бога Хануман най-после беше оскърбил чувствата на прекалено много хора. Той бе нарушил няколко канона и беше изневерил на сетическата етика. Затова господарят Пал му забрани да използва библиотеките на Ордена и да се храни в ресторантите на Ордена. Забрани му изобщо да стъпва на територията на Академията. В душата си Хануман, разбира се, отдавна бе напуснал Ордена, така че това отлъчване не го накара да съжалява, нито пък го засрами. Дори сигурно тайно се беше зарадвал, че го освобождават от обета му — и че го освобождават да впечата замислите си в нова религия. Макар да се преструваше на разярен, двамата с господаря Пал продължаваха да играят скрита игра. Не бе възможно да се каже дали в този момент имат намерение да превърнат рингесизма в официална религия на Ордена, но със сигурност целяха да унищожат враговете си. На десетия ден — докато Бардо чертаеше витража, който щеше да замени счупения в нощта на Края на годината — Хануман отиде при него с прост, макар и фин план за реорганизиране на църквата им.

Хануман предлагаше да дадат официален статут на вътрешния кръг членове на Пътя. Всички рингесисти, които бяха записали своите възспоменувания на древните еди в един от компютрите му, отсега нататък щяха да се наричат „старейшини“. Макар че Бардо естествено не вярваше на нищо, излязло от устата или мозъка на Хануман, това предложение допадна на суетата му. Той щеше да е първосвещеник на универсална религия, дарител на титли и привилегии за онези, които са му най-предани. Изобщо не му се стори абсурдно, че съвсем скоро из Града ще се пързалят пъпчиви млади калфи, облечени в златни роби, които ще искат да бъдат наричани „старейшина Лаис“ или „старейшина Кику“, и че ще отправят тези си искания дори към по-възрастни майстори, живели няколко живота. Й така, Бардо одобри предложението на Хануман и продължи да избира парчета стъкло за витража.

И се случи така, че започнаха да наричат господарката Мариам Ерендира Васкес, една от най-добрите господарки, служили някога на Ордена, „старейшина Мариам“. Тази титла щеше да я погуби. Въпреки че даваше право на избор на религиозни вярвания, четирийсет и четвъртият канон на Ордена забраняваше на всеки, положил обет, да заема официален пост в каквато и да било религия, култ или идеологическо движение. С безпощаден акт, който смая целия Орден, господарят Пал се позова на буквата на този канон и отлъчи господарката Васкес наред с Томас Рейн, Хуан ли Ууд и още неколцина други видни майстори. От първоначалните четирима членове на Тетрадата (Чанот Чен Цицерон тихо умря в леглото си малко след фестивала на Счупените кукли) сега единствено господарят Николос пречеше на Одрик Пал да стане господар на Ордена.

После господарят сетик нанесе последния си блестящ удар. На деветнайсетия ден той събра цялата колегия на господарите и поиска гласуване за окончателно планиране на мисията до Вилда. Фракцията на господарите, които му бяха верни, години наред бе възпрепятствала това планиране. Те — десетки стари страхливи господари, които не искаха да разделят Ордена и да го хвърлят в хаос — постоянно бяха гласували срещу осигуряването на многобройните светлинни и дълбочинни кораби, които щяха да са нужни за мисията. Но на осемнайсетата вечер, по време на тайно съвещание в кулата на сетиците, господарят Пал ги нагости с редки и силни чайове и успокои страховете им. Той се договори с тях, даде им обещания. Посочи им, че мисията до Вилда ще привлече недоволниците и независимите в Ордена, както и разрушителните личности, от които с радост щели да се избавят. Всъщност той поиска старите господари да му представят списъци с онези, които смятат за най-достойни за честта да рискуват живота си в опасното пътуване до Вилда. То щяло да пречисти Ордена, каза господарят Пал, а не да го отслаби. Също така, вечният им Орден щял да се засили, ако отново го управлявал един-единствен господар. И така, на следващия ден колегията на господарите се събра в студената си, ветровита сграда, за да реши съдбата на много милиарди звезди и на милиардите милиарди човешки същества, които живееха около тях. Сто и деветнайсетимата господари дадоха вота си с тайно гласуване и великата Втора мисия до Вилда най-после беше решена. Докато господарите седяха на масите си и разменяха кратки думи на радост и изненада, господарят Пал се изправи, за да се обърне към тях. За първи път от петдесет години той благоволи да говори с гласа си, а не с езика на знаците.

— Почитаеми господари — дрезгаво каза той, — бих желал да предложа за господар на мисията да бъде определен Николос Сар Петросян. Никой друг не е по-способен да я води от него.

За да оглави мисията, разбира се, господарят Николос трябваше да напусне Тетрадата. Както скоро и направи. Макар че сигурно се страхуваше да остави Ордена в ръцете на стар тираничен господар — нали в края на краищата преди двайсет години тъкмо той беше организирал схизмата срещу Арбитъра — господарят Николос винаги бе мечтал да открие втора Академия сред звездите на Вилда. Той довърши окончателните планове за мисията със същата бързина и решителност, с каквато беше успял да свали Арбитъра. В продължение на седемдесет дни небето над Града бе пълно с ракетен огън и гръм, докато фериботите превозваха фабрики, роботи, компютри, библиотеки, диамантени пробивачи и други инструменти — и милион други неща — до десетте дълбочинни кораба, които орбитираха около планетата. До тях, носейки се в мрачния космос над атмосферата, три гигантски блестящи семенни кораба очакваха пътници си. За дългото пътуване до Вилда господарят Николос избра есхатолози, механици, холисти, историци и дори сетици — хиляда майстори и специалисти от всички професии. По време на схизмата на Пилотската война много от тези мъже и жени вече веднъж бяха напускали Никогея. Мнозина други бяха предложени от господаря Пал, който състави дълъг списък с прочути с лошата си слава членове на Ордена, включително известни пилоти, някога последвали Малъри Рингес във войната: Хелена Чарбо, Ая, Ричардес, Аларк от Урадет и навярно най-великия жив пилот, Сондървал.

Първи в списъка на господаря Пал обаче беше един млад пилот, все още неизпитан в професията. Господарят Николос се удиви защо името на Данло уи Соли Рингес е поставено преди всички други и се поколеба дали да избере Данло за тази мисия, защото младежът бе само калфа и следователно прекалено неопитен да пилотира деликатен светлинен кораб из безумните и некартирани пространства на Вилда. Но в полза на Данло натежаха три неща. Първо, той беше почти истински пилот. Според прецедент, установен през Войната на лицата, по време на криза обещаващ калфа можеше да бъде повишен преждевременно. Освен това на господаря Николос му бе харесало, че Данло беше говорил толкова яростно и красноречиво срещу Пътя на Рингес. Господарят Николос имаше ум, безукорен и ясен като зимен въздух — спокойно можеше да се роди хиляди години по-рано, през епохата на Просвещението, толкова малко вяра имаше в интуитивната енергия на човека. По ирония на съдбата той смяташе Данло за радетел на рационалното и — също като самия него — за противник на всичко религиозно или загатващо за окултизъм. В основата си мисията до Вилда щеше да е война на разума против унищожителните за галактиката доктрини на архитектите на Старата кибернетична църква. Опитен във фравашката лингвистична философия, враг на всички вярвания или системи от вярвания, Данло беше човек, на когото господарят Николос смяташе, че може да се довери. Освен това господарят Николос предполагаше, че тъй като Данло е син и внук на велики пилоти, някой ден също ще стане такъв. И така, накрая той го одобри като член на мисията. По този начин — случайно, поради принципно погрешни предположения — Данло най-после се приготви да напусне Никогея.

Положи обета си на втория ден от лъжезимата. Тъй като беше единственият калфа, повишен този ден, церемонията се проведе в малка стая без прозорци и мебели в Дома на древните пилоти. Освен стария килим, опънат като просешко легло, каменният под бе гол. Стените бяха студени и сиви и по тях висяха портретите на мъжете и жените, служили като господари пилоти. На северната стена между образите на Лиъполд Соли и Чанот Чен Цицерон беше този на Малъри Рингес. До благородното (и коварно) лице на господаря Цицерон имаше само гол гранит — някой ден пространството щеше да се запълни с портрета на новия господар пилот, Салмалин Благоразумния. Салмалин бе затворен, лаконичен човек, назначен за господар пилот само преди десет дни. Едно от първите му задължения беше да ръководи повишението на Данло. В присъствието само на още двама пилоти като свидетели, той бързо изпълни церемонията, сякаш бе гост на извънземен банкет, принуден да държи реч или да изяде отвратително ястие. Стоеше абсолютно неподвижен и намусен в черната си роба, докато Данло коленичи на килима и положи клетвата си. После господарят Салмалин му даде черен диамантен пръстен и каза:

— С този пръстен ти си пилот. — И нищо повече.

Нито го поздрави, нито го насърчи. Поклони си, рязко се обърна и остави Данло да си мисли, че най-после е постигнал мечтата си да стане истински пилот.

През следващите десет дни, докато бурите на средзимната пролет отстъпваха на по-топло и хубаво време, Данло обикаляше града, за да се сбогува. Трябваше да посети много хора: Мадава ли Шинг, Рихана Тал, Джонатан и Бенджамин Хър и много други приятели. През годините на религиозните си проучвания той се беше запознал с много автисти, паратанцьори, ронински поети-воини — жени и мъже от десетки секти. Откри повечето от тях в Квартала на далечниците и им каза, че скоро ще напусне Града за дълго, може би завинаги. Остана изненадан колко трудно се оказа това сбогуване. Докато търсеше старите си майстори като майстор Джонат, който нямаше да пътува до Вилда, Данло се пързаляше от хълм на хълм из Академията и се наслаждаваше на играта на слънчевите лъчи по купичките, на очертанията на всеки камък, на музиката на кънките на послушниците по леда. От свой приятел научи, че Томас Рейн ще се мести в един от апартаментите до Бардовата катедрала. Затова последното му пътуване беше до кулата на паметистите, където видя майстор Томас да подрежда различни наркотици, пръстени, игли и други вещи в обикновен дървен сандък. Последната му среща с него бе неловка и тъжна. Данло му показа пилотския си пръстен и майстор Томас рече:

— Честито, Данло. Но се надявам, че ще продължиш да усвояваш техниките, макар че аз няма да съм там, за да те уча. Знаеш ли, от теб щеше да излезе чудесен паметист.

После Данло се сбогува. Но не му каза, че след вечерта в Бардовата катедрала е загубил страстта си за възспоменуване. Всъщност през мрачните и безкрайни дни на голямата буря златната врата на Единствения спомен се беше затръшнала с невероятна сила и той си бе помислил, че никога вече няма да открие ключа за нея.

На дванайсетия ден от лъжезимата Данло се срещна с Бардо на Улицата с хилядата бара. Тъй като Бардо не искаше да го видят да разговаря с него, избра за място на срещата мрачен бар, който повече приличаше на животинска бърлога, отколкото на място за приятен разговор между двама приятели. Докато седяха на по чаша катранено черно, сладко кафе, Бардо се преструваше, че все още са приятели, макар че основаването на Пътя на Рингес беше накърнило дружбата им. Той не се извини на Данло. Намекна, че бил увлечен от събитията или по-скоро че играел някаква космическа партия шах, прекалено важна за него, за да е в състояние просто да събори фигурите и да се откаже. Данло се съмняваше, че той изобщо може да се откаже, макар Бардо да си даваше вид, че се владее — качество, което никога не бе притежавал. Всъщност тази вечер думите му бяха изпълнени с неискреност, самоизмама и лъжи. За трудностите на църквата си обвиняваше Ханумановата високомерна амбиция, вместо да погледне в задименото огледало на стената зад бара (или в което и да е друго огледало), за да открие причината за бедите си. Само да можел да нашиба и дресира Хануман като впрегатно куче, каза Бардо, Пътят на Рингес щял да донесе истинско спасение за всички хора.

— Тъкмо Хануман развали всичко — каза той. Въпреки че пиеше само кафе, Бардо изглеждаше полупиян. — О, но какво мога да направя аз? Да го заплаша с отлъчване ли? Да, да, разбира се, точно това трябва да се направи — само че аз вече го направих. Заплаших го. И в отговор на тази заплаха той заплаши мен. Не, не се безпокой, няма нужда. Надявам се. Искам да кажа, че ме заплаши да напусне Пътя. Да основе своя собствена проклета църква и да отведе със себе си половината ми рингесисти. Половината ли? Три четвърти. Девет десети — има ли значение? Заплаши да унищожи всичко, което съм създал. И затова трябва да намеря начин да го контролирам. Но той е гений — проклет религиозен гений! Знаеш ли, че куртизанките най-после се съгласиха да последват Пътя? Цялото проклето Дружество! Заради него. Какво да правя без него? О, Бардо, Бардо! Може би се чудиш какво е сторил Бардо? Слушаш ли ме, млади приятелю? Спомням си, че някога те предупредих да не се сприятеляваш с него. Трябваше да се вслушам в собствения си съвет. Жалко. В Хануман нещо не е наред. В него има нещо обречено, дори зловещо. Знаеш ли, че са го видели с Тамара вечерта преди предполагаемото й заразяване с проклетия вирус? Преди предполагаемият вирус да изтрие спомените й? Предполагаем — какъв смисъл влагам в тази дума? Разбираш ли? А? О, разбираш. Вече и аз разбирам. Ясно е какво се е случило в катедралата. Ти можеше да го убиеш. И все пак го спаси. Защо? Заради обета си ли? Или защото не си имал доказателство за това мръсно престъпление? Доказателство няма. Но някъде трябва да има доказателство. Смяташ ли, че няма да го открия? И после. И после. О, и после не те интересува, нали?

— Не е така — отвърна Данло.

Той отпиваше от кафето си, подритваше с крак стоманената стойка на бара и я слушаше как звънти. Фактът, че Бардо е тършувал, за да открие доказателства за престъплението на Хануман, почти не го изненадваше.

— Не искаш ли отмъщение?

— Не — каза Данло.

— Жалко. Жалко и за онова, което се случи с Тамара.

— Виждал ли си я, Бардо?

Последва продължително мълчание. Бардо подръпваше мустака си. После въздъхна и каза:

— Слушай, нося ти тежка новина. Чух от куртизанките, че е напуснала Града. Изоставила е Дружеството, отказала се от призванието си. Изчезнала е, никой не знае къде е. Някъде сред звездите. Съжалявам — сигурно си искал да я видиш преди да заминеш.

Данло поклати глава и погледна към Бардо.

— Не… ние вече се сбогувахме.

— Е, навярно някой ден тя ще се върне.

— Навярно.

— О, бедната Тамара! Бедният Данло! — Лицето на Бардо бе тъжно и замечтано, изпълнено със самосъжаление. — Бедният Бардо! Какво ще правим? Мислиш ли, че няма значение? Не, има значение. Всичко. Аз, ти, Хануман ли Тош — Пътят. Някога съмнявал си се, че наистина има начин да станем богове? Има начин. Виждал съм го в древните еди. Малъри Рингес. Неговият гений. Неговият живот. Неговият път. Някога разбирал ли съм защо направи онова, което направи? Не. Той каза ли ми да основа тази проклета религия? Ех да беше останал в Никогея! Но някой ден той ще се върне. Трябва да вярвам в това, нали?

Данло му се усмихна в мъглата от дим и пара от кафе и каза:

— О, Бардо… ще ми липсваш.

— Е, това е адски жалко — отвърна Бардо, тресна чашата си на бара и после прегърна Данло и го потупа по гърба. — Млади приятелю, млади приятелю!

— Довиждане — каза Данло.

— Желая ти всичко добро — рече Бардо, стисна ръката му и погледна черния пръстен на кутрето му. — Лети надалеч и добре, пилоте.

След три дни Данло направи кратко пътуване из Града. Последното му сбогуване беше с учителя, който първи го бе посрещнал при пристигането му в Никогея — почитаемия фраваши, наречен Стария отец. Този мъдър стар извънземен — винаги готов да се наслаждава на иронията — предложи да се срещнат на същия бряг, на който Данло една не го беше пронизал с копието си преди години. В един облачен ден от лъжезимата Данло се спусна до Даргинските пясъци и зачака Стария отец до океана. Застана на твърд пясъчен участък, покрит с парчета лед, и дълго гледа тъмните води на Залива. После в далечината зад него се разнесе слабо свистене на въздух през клапи. Той се обърна и видя малка бяла фигура, тътреща се по дюните. Беше Стария отец, разбира се, облечен само в естествената си копринена бяла кожа. Когато се приближи, Данло видя, че артритът му се е влошил, защото изяществото почти изцяло бе напуснало дългите му извънземни крайници и той предпазливо се движеше по черно-белите пясъци. Макар че очевидно изпитваше болки, устата му беше широко усмихната, а прекрасните му златни очи сияеха като двойни слънца.

— О хо — каза Стария отец, — това е Данло Дивия, вече не толкова див, струва ми се. Променил си се — сега си мъж. Така е, да.

Наскоро видът на Данло наистина се бе променил. Беше се обръснал гладко като балдов орех. Бе оформил дългите си нокти. После, след като развърза перото на Ахира и го прибра в сандъка си при счупената шахматна фигура, диамантената сфера на майка си и други спомени, отряза косите си. Въпреки тези обезобразявания обаче, въпреки всичко, което му се бе случило след смъртта на деваките, Данло не можеше да мисли за себе си като за истински мъж.

— Радвам се да ви видя, учителю — каза той на Стария отец. — Изглеждате… съвсем същият.

— Аххх — рече Стария отец, — оххх… същия, само че още повече.

— Навярно трябваше да се срещнем по-близо до дома ви. Сигурно ви е било трудно… да вървите чак дотук.

— О хо, наистина е трудно — призна Стария отец. С черните си нокти той почеса двойния член, увиснал между краката му, после докосна хълбоците си. — Когато бях по-млад, се опитвах да избегна болката, като седях и не вършех нищо. Но това само ме караше още повече да я осъзнавам. Затова хайде да се поразходим край водата и да ми разкажеш за своите болки, така че да забравя за моите. Днес е прекрасен ден за разходки, не смяташ ли?

Ръка за ръка те се затътриха като два рака, които са преплели щипките си. Откъм морето духаше свеж вятър. Въздухът тежеше от сол и смрад на гнило дърво. И от други миризми: на птичи курешки, смачкани миди и стара влажна кожа. Данло разказа на Стария отец за всичко, което се бе случило между него и Хануман ли Тош. Имаше много за разказване. Въпреки че вървяха съвсем бавно, изминаха дълъг път, почти до края на Даргинските пясъци, където дюните отстъпват пред насечения Далечен северен бряг. Беше облачен и ветровит следобед. Снегът се сипеше на внезапни пристъпи, последвани само мигове по-късно от силни струи слънчева светлина. Изящни малки снежинки — които Данло някога бе наричал шишей — бавно падаха към земята, за да се изпарят още преди да са я Докоснали. Заради това променливо време Данло не можеше да реши дали му е горещо, или студено. Но Стария отец изглеждаше в стихията си. Не го смущаваха нито морските пръски, нито снегът. Той забиваше косматите си крака в твърдия сняг и оставяше отпечатъци, по-големи от тези на мечка. Докато Данло му разказваше как Хануман е счупил бога, Стария отец си играеше с пясъка и малкият му черен нос доволно потръпваше.

— Ах, ох, бил си прав да спазиш обета си за ахимса — каза той.

Данло се заслуша в прибоя и отвърна:

— Всеки миг, откакто дадох бога на Хануман… съм се чудил дали е така.

— Аха, никога не наранявай другиго, дори в мислите си.

— Но аз го нараних — възрази Данло. — Видях го… мъртъв.

— О?

— Исках да го убия.

— Аххх, но вместо това си му спасил живота. Така е, да.

— Да — каза Данло, — така е.

Стария отец се усмихна и едното му око се затвори наполовина. Той подсвирна и рече:

— Не трябва да се осъждаш, о, не! Ти си му спасил живота. В областта на действието ти си бил мъж на ахимса и аз те уважавам за това.

Настояването на Стария отец, че е спасил живота на Хануман, не успокои съмненията на Данло. Всъщност думите му бяха като сол в отворената рана, която го разцепваше на две. Той разтри костта над окото си с палец — вече почти постоянно имаше главоболие.

— Струва ми се, че все още обичате да причинявате святата болка — каза Данло.

— О хо, ангсланът! — потвърди Стария отец. — Нима вече не съм фраваши?

— Повече отвсякога, учителю.

— И ти все още си човек, както виждам. Онази твоя нова религия не е направила нищо, за да те промени. — Лицето на Стария отец сияеше от слънчева светлина и сега двете му очи бяха широко отворени. — Ние фравашите имаме традиция да даваме подаръци на човешки същества. Някога, на същия този бряг, аз ти дадох подарък. Спомняш ли си?

Данло кимна и бръкна в джоба си, за да извади бамбуковата флейта. Вдигна я и тя заблестя на слънцето.

— Аха! — каза Стария отец. — И сега искам да ти дам още един подарък.

Освен лъскавата си козина той беше съвсем гол и не държеше нищо в дългите си красиви ръце. Подаръкът му нямаше да е музикален инструмент, нито пък друго нещо от дърво, кост или камък.

— Има една титла — продължи Стария отец, — с която са известни някои от фравашките Отци. Ето, давам ти я, от моите устни в твоите уши: аз ще те наричам Данло Миромъдрия. О хо, ти си мъдър в мира и името ще ти подхожда.

— Благодаря — отвърна Данло. — Но не се чувствам много мъдър.

— Аххх.

— Нито пък душата ми е в мир.

— Оххх.

— Поне не мога да се примиря… с онова, което сторих.

— Искаш да кажеш с тази религия, която всички наричат Пътя на Рйнгес ли?

Данло не бе искал да каже точно това, но отвърна:

— Нали знаете, аз говорих срещу Пътя. — Предполагам. Мнозина от Миромъдрите са велики оратори.

— Но се страхувам, че онова, което казах, нанесе… огромна вреда.

— Никога не наранявай никого — това е ахимса — рече Стария отец. — О хо, но да освободиш други от вярванията им — това е свещена задача.

— Това вярване в пътя, по който баща ми е станал бог — щях да го унищожа, ако можех. Всички вярвания. Всички… религии. Всички богове са паднали, нали?

Стария отец мълчеше, почти затворил двете си очи. Като че ли гледаше към планините отвъд Залива, чиито бели върхове се криеха в пластове пухкави бели облаци.

— О, пилоте, трябва да внимаваш — накрая каза той. — Съществува единство на противоположностите: колкото по-силна е волята ти да унищожиш нещо, толкова по-сляп ще ставаш за него.

— Но нали вие ме научихте — възрази Данло. — Да се противопоставям на всички вярвания, нали така?

— Ха, ха, струва ми се, че съм те научил прекалено добре.

Данло отправи поглед към прииждащите и отстъпващи вълни. Започваше отливът и морето се отдръпваше. След малко небето се заоблачи и стана сиво: водите на Залива бяха мрачни и бурни като старо вино. Докато се вслушваше в далечния лай на тюлени и в писъците на чайките, които кръжаха над вълните, той осъзна, че завършва цял период от живота му. Вече не можеше да учи извънземни философии или възспоменувателни методи. Тук, на този студен бряг, Данло най-после щеше да се опита да застане пред вселената с ум, оголен от всякакви вярвания. Щеше да си наложи да го направи, даже Стария отец да смяташе, че такъв начин на живот не е възможен за никой човек.

— Данло, Данло. Той се обърна. Стария отец стоеше до него, докоснал неговата шакухачи. Почтеният фраваши му се усмихна, сякаш е прочел мислите му.

— Не можеш да се откажеш от всичко — каза той. — Ами верността ти към ахимса?

— Но такава вярност няма — възрази Данло. — Аз не вярвам в ахимса. Ахимса е… това, което съм аз.

Стария отец тъжно подсвирна.

— При първата ни среща ти ми каза, че искаш да пътуваш до центъра на вселената. Благородна идея, не смяташ ли?

Данло поклати глава.

— Не, това е… детинска мечта. Вселената продължава безкрай. Тя няма център.

— Но ще заминеш за Вилда, нали?

— Да.

— О хо, за да намериш лек за чумата, която е убила деваките ли?

С нетипична за него припряност Стария отец затананика странна кратка мелодия, която Данло не беше чувал никога преди. Дясното око на извънземния бе съвсем затворено, а лявото наблюдаваше лицето на Данло и блестеше със силата на лунна светлина.

— Преди вярвах, че бавното зло може да се излекува — призна Данло. — Вярвах, че алалоите могат да бъдат спасени.

— Преди ти също искаше да станеш асаря.

— Това е ваша дума — каза Данло, — Утвърждаването на всичко… е фравашки идеал.

— Ах, ох, значи вече не е и твой идеал? Данло направи няколко крачки към водата. Вълните облизаха обувките му.

— Проблемът — каза той — е да утвърдиш нещо — каквото и да е.

— Така е, да.

— Виждате ли? — попита Данло и посочи скалите, които се забиваха в небето като гранитни игли. Пухест мъх ги обвиваше в зелено. По тях бяха накацали снежни чайки. — Всичко е толкова красиво. Но и толкова опетнено. С шайда. Планините, самият аз. Дори вие, учителю — всички ние. Няма как да избягаме от това. Мисля, че Хануман разбира това по-ясно от всички.

— И ти не можеш да му го простиш, нали?

— Не… не мога да простя на себе си.

— Аххх.

— Преди се надявах, че във възспоменуването има път. Път към… невинност.

— Значи изобщо не си открил отговора в древните еди, така ли?

— Преди си мислех, че съм го открил — каза Данло. — Бях толкова близо. Но… не.

— Шайда е плачът на света — каза Стария отец, цитирайки стих от Песента на живота, на която някога го бе научил Данло. — Аха, но не ти си създал света.

С привично движение Данло вдигна ръка, за да докосне перото в косата си, но перото го нямаше. Той се поклони на Стария отец и отвърна:

— Шайда е пътят на човек, що убива други хора. Имаше човек, който Хануман можеше да стане. Наистина прекрасен човек. И аз… го убих.

— И си открил, че не е възможно да приемеш това убийство.

— Съжалявам, учителю. Трябва… да ви разочаровам.

Стария отец се усмихна загадъчно и каза:

— Не. Точно обратното.

Стояха на влажния пясък, гледаха се и се усмихваха. Късният следобед отминаваше. На запад, където океанът беше дълбок, облаците се бяха отдръпнали и на хоризонта се виждаше пламтящото слънце. Небето гореше и водите кипяха в тъмночервено и златно. Тъй като скоро щеше да е тъмно, а фравашите не обичат да замръкват навън, Стария отец се приготви за тръгване. Той за последен път докосна флейтата на Данло и изсвири кратък благослов. (А може и да бе цинична ария — с фравашите човек никога не е сигурен.) И после изцяло отвори двете си очи и му каза:

— Но как ще живееш сега, пилоте? О хо, какво ще правиш?

Данло посочи на изток към първите звезди на нощта, които блещукаха между облаците.

— Там има богове — каза той. — Навярно баща ми все още е жив… някъде. Ако мога, ще го открия. Ще открия който и да е бог. Веднъж Хануман ми зададе въпрос — сега това е моят въпрос: ще запитам боговете дали вселената е можела да бъде създадена различна. Хала, а не шайда. Боговете знаят. Боговете творят безкрайно, така че трябва да знаят.

Скоро, каза Данло, щял да излезе във вселената, не за да открие центъра й, нито за да намери лек за болест, за която няма лек, а просто защото бил пилот от Ордена и имал Цел и задача. Звездите умирали и даже да нямало спасение от злото, поне можело да се предотврати унищожаването на цялата галактика.

Реакцията на Стария Отец беше странна. Очите му бяха отворени, но лишени от светлина, сякаш съзнанието му бе отлетяло към небето. Макар че стоеше само на метър от него на потъващия в мрак бряг, той като че ли гледаше надолу към Данло и в същото време напрегнато се вглеждаше в самия себе си. От него лъхаше ужасен студ. Сякаш искаше да му каже нещо. Но за първи път — при това само за миг — този Стар отец от фравашката раса не можеше да говори.

— Учителю… става късно — каза Данло. Накрая огромната вълна на съзнанието се върна в очите на Стария отец и той тихо подсвирна.

— Оххх, наистина става късно — трябва да се сбогуваме. Може да мине много време преди да се върнеш.

Данло сведе глава и погледна към малките черно-бели зрънца пясък под обувките си.

— Струва ми се… че никога няма да се върна — промълви той.

— Тогава трябва да те помоля да ми дадеш подарък преди да се разделим — каза Стария отец.

— Но какво мога да ви дам?

Стария отец погледна флейтата му.

— Защо не песен?

— Каква… песен?

— Нещо, което си съчинил сам. Нещо странно и диво, и все пак носещо мир. О хо, ти си Данло Миромъдрия, нали?

Данло се усмихна и сви рамене. После вдигна флейтата към устните си и засвири. Поток от бавни, ниски звуци се понесе над брега. Трябваше да свири силно и с много дъх, иначе мелодията щеше да се загуби във вятъра. Беше проста песен, песен, която постоянно се повтаряше с леки изменения. Можеше да я свири вечно и да не стигне до край или кулминация и в същото време се долавяше бавно напредване към завършеност на звука, което загатваше за безпределни възможности. Стария отец слушаше песента неподвижно, с почти съвсем затворени очи, в позата на фраваши, който иска съвършено да си спомни някаква мелодия. Очевидно музиката му харесваше. Накрая, разбрал, че Данло няма намерение да спре, по време на една пауза между звуците той го докосна по челото. И каза:

— О хо, вече трябва да си вървя, но ти трябва да свириш. Ха, ха, о хо, роден си да свириш.

По този начин Стария отец каза сбогом на любимия си ученик. Подсвирна, усмихна се и се засмя, и после се обърна, за да поеме дългия път към дома си. Звукът на смеха му — богат и състрадателен — дълго кънтеше над брега. И странно, изобщо не пречеше на музиката.

През цялото време, докато се смрачаваше, Данло стоя сам край водата и свири на своята шакухачи. Скоро стана тъмно и студено. Вятърът отвя облаците надалеч и небето постепенно стана черно като пилотска роба. Звездите блестяха в огромен кръг. Той вдигна поглед към тези студени, ярки светлини и звукът на песента, която свиреше, се загуби сред огромните разстояния. Съзвездията, които познаваше още от детството си, бяха невероятно далечни и все пак изглеждаха много близо, като блесналите вълни, прииждащи към краката му. Той свиреше ли свиреше и в него отекваше последният въпрос на Стария отец: какво щеше да прави? Вслушваше се в протяжния, мрачен рев на океана и очакваше да открие отговора. Можеше да чака вечно, защото това беше чудото и тайнството на океана, начинът, по който искреше на звездната светлина, винаги в очакване, винаги еднакъв и все пак винаги в движение, винаги зовящ, винаги удивителен с нови звуци и творения. Макар че вече бе съвсем тъмно, Данло се вслушваше в крясъците на гмурците, чайките и другите морски птици, които обичаха да летят нощем. Вслушваше се, за да чуе и рядката песен на снежния бухал. Накрая, в небитието на този единствен звук за който копнееше най-силно, в тътнещата тишина на морето той откри отговора си. Щеше да продължи да свири собствената си песен и никоя друга. Щеше ясно да погледне всичко, което е направил. Беше създал Хануман — това бе истина на вселената, прекалено ужасна, за да я отрече. И Хануман го беше създал. Проблемът сега, както щеше да е и винаги, бе да каже „да“ на такива пречупени, омразни създания. Но ако беше достатъчно силен, ако бе достатъчно мъдър, можеше да направи нещо съвсем просто. Можеше да утвърди акта на самото създаване. Това чудо на обикновения живот. Животът, помнеше той, беше всичко. Може би някой ден отново щеше да се смее или да открие завършеност в любовта, но сега трябваше да му е достатъчно просто да живее, да живее безкрай.

И така, в една прекрасна вечер той стоеше сам край морето, вдигнал лице към звездите, и свиреше. И свиреше ли, свиреше ли, свиреше.