Падналите богове

ГЛАВА 6ИЗБОРЪТ

На двайсет и петия ден от лъжезимата, през 2947 г. от основаването на Ордена, в колежа „Боря“ се проведе ежегодният Фестивал на нещастните просители. „Боря“ е първият от колежите на Ордена и заема голяма част от Академията, която всъщност представлява отделен град в града Никогея. В най-източния край на Никогея, точно в подножието на планината, се намират близо два квадратни километра общежития, кули, зали и тесни червени плъзги, кръстосващи добре поддържаните площи. Висока гранитна стена (наречена е „Ранената стена“, защото някога южната й страна била разрушена с водородна бомба) обгражда Академията от три страни и отделя просторните й сгради от гъсто застроените пирамиди в Стария град. Откъм източната страна на Академията няма стена. Или по-скоро планините Уркел и Атакел се издигат толкова стръмно, че образуват красива естествена стена от лед и скала. Някои студенти роптаят срещу такава насилствена изолираност от мръсния, по-органичен градски живот, но повечето намират спокойствие в компанията на себеподобни умове, а не самота, отчуждение или отчаяние.

Призори в това свежо, ясно утро Данло мина с кънките си по градските улици и стигна до Ранената стена. Там, на тясната червена плъзга през Западната порта, той зачака заедно с другите просители, дошли да постъпят в Академията. Данло беше един от първите пристигнали, но скоро, когато слънцето изпълни небето, зад него започнаха да се редят хиляди момичета и момчета (и доста от техните родители) от повечето Цивилизовани светове. В продължение на цели пресечки във всички посоки улиците, излизащи на Ранената стена, преливаха от кандидат-студенти, облечени в парки, кимона, пончо, кожени роби, чуки, пуловери, бабри, раса и камелайки, дрехи от всевъзможна кройка и материал. Мнозина от просителите бяха нетърпеливи и мърмореха ругатни, докато чакаха да отворят голямата желязна порта.

— Подранили сме — каза някой зад Данло. — Но е нормално да си помислиш, че ще ни пуснат вътре, за да не мръзнем тук.

Данло огледа стената, която обграждаше Академията. Бе висока колкото трима високи мъже и покрита с пукнатини и сивкави лишеи. Винаги беше обичал да се катери по скали, затова се зачуди дали не би могъл да открие опора в дяланите блокове и да се прехвърли оттатък. Защо, запита се той, някой би построил стена вътре в града?

— На този проклет свят е адски студено — наставниците ми изобщо не ми казаха, че ще е толкова студено.

Най-после портата се отвори навътре и просителите бавно се заточиха по една от главните плъзги на Академията. Зад Данло имаше много мърморене, викане и бутане, особено на онези пресечки, където не бе ясно как би трябвало да се слеят опашките. На няколко места се стигна до бой. В повечето случаи това бяха кратки, несръчни сблъсъци, придружени с проклятия, размахване на юмруци и припрени извинения, когато околните разтърваваха побойниците. Зад портата обаче цареше ред. Облечени в официалните си бели роби, десетките послушници от „Боря“ бързо разделяха момичетата от момчетата и ги отвеждаха на групи в различните сгради из Академията.

Данло — заедно с още две хиляди момчета — бе отведен през колежа на висшите специалисти „Лара Сиг“ в голяма полусферична постройка, наречена „Ледения купол“. Под него имаше пързалки за кънки, писти за шейни и ледени полета, на които се играеше онази убийствено бърза игра, известна като хокий. Тази сутрин обаче ледените полета пустееха — в продължение на стотици метри послушниците бяха натрупали по тях вързопи с износени бели роби. До всеки вързоп имаше сандали, завързани през ремъците с бяла панделка. Данло усети мирис на стара вълна и гранивата смрад на кожа, пропита с човешка пот. Един от по-големите послушници — главен послушник Сахейл Федърстоун, високо момче с бръсната глава и сериозно лице — посочи на Данло и другите да си изберат роба и чифт сандали.

— Слушайте сега, слушайте — каза послушникът на най-близката група. — Трябва да си съблечете всички дрехи и да си сложите просителската роба.

— Но тук е адски студено! — възрази недоволното момче до Данло. — Да не би да трябва да стоим боси на леда, докато ровим из купчина смрадливи стари обувки? Проклетите ни крака ще замръзнат!

Главният послушник не му обърна внимание, както и повечето други момчета — поне не му обърнаха сериозно внимание. Малцина бяха доволни, че се налага да се съблекат голи на такова ледено открито място, но повечето не искаха да изпъкват с оплаквания и направиха както им казаха. Въздухът внезапно се изпълни с шум: разкопчаване на ципове, шумолене на тъкани материи, тракане на кънки и глъчка от хиляди гласове. Послушниците минаваха сред голите момчета, събираха дрехите и кънките им и в замяна им даваха номер.

— Твоят номер е седемстотин двайсет и девет — каза един пъпчив послушник, когато уви якето на Данло около кънките му и го завърза на вързоп. — Трябва да го запомниш, за да си получиш дрехите след състезанието.

Скоро всички момчета бяха голи и мнозина трепереха. Кафявата, бялата или черната им кожа бе настръхнала. Около купчините роби нямаше много място, но въпреки това всяко момче внимаваше да не се допира до съседите си. Докато чакаха реда си край купчините, всички плахо оглеждаха голите си тела, сравняваха и мислено преценяваха.

— Побързайте, моля. Съвсем замръзнах!

Тези думи се разнесоха от пълничко момче, обгърнало гърдите си с ръце. Кожата му имаше тъмнокафявия цвят на кафе, очите му излъчваха страх. То подскачаше от крак на крак и докосваше леда с нежните си стъпала колкото може по-бързо и кратко. Изглеждаше глупаво и смешно, като странно насекомо, танцуващо върху гореща блестяща мазнина.

— Побързайте, моля!

Момчетата пред Данло бясно ровеха из робите и мереха сандали. Навсякъде по леда бяха разхвърляни бели панделки. Данло откри, че като събере няколко, може да стъпи върху тях и да не усеща илка-хара, паренето на голия лед. Той стоеше, стиснал в ръка бамбуковата си шакухачи, и търпеливо чакаше реда си, наблюдаваше и чакаше и през цялото време съзнаваше, че много от момчетата също го наблюдават. Те гледаха слабините му, члена, който Трипръстия Соли беше обрязал и покрил с пъстри белези. Уникалното обезобразяване приковаваше очите им. И Данло гледаше към другите момчета или по-скоро бързо преценяваше очертанията на гладките им цивилизовани тела. Нито едно от момчетата не бе обрязано — всички имаха краекожия, скриващи главичките на членовете им, и следователно бяха момчета, а не мъже. Някои от тях имаха още да растат, гърдите им бяха слаби и тесни, членовете им бяха почти колкото кутрето на Данло. Но дори по-големите момчета, с дългите си, напълно развити членове, не бяха обрязани. Въпреки опита си с опасностите на глейвирането, той не можеше да ги приеме за равни. (Всъщност Данло се безпокоеше за собствената си мъжественост, защото как щеше да стане истински мъж, без да довърши прехода си и да чуе цялата Песен на живота?) Не, той беше съвсем различен от всички други и това го изпълваше едновременно със срам и гордост. Никой не бе толкова висок и як. Свикнал със студа, Данло спокойно стоеше и чакаше. Все още беше прекалено слаб от гладуването предишната година; сухожилията и костите му изпъкваха под обветрената му кожа и дългите плоски ивици мускули потръпваха всеки път, щом си поемеше дъх. Повечето от момчетата бяха слаби, мършави и бледи като снежни червеи или покрити със сланина като тюлени. Дори неколцината атлети сред тях изглеждаха пухкави и разглезени. Те го наблюдаваха — наблюдаваха различните части на тялото му — със смесица от ужас, завист и страхопочитание.

Имаше обаче още едно момче, което също изпъкваше сред другите, макар и поради различни причини. Докато навличаше свободна груба вълнена роба и нахлузваше чифт сандали, Данло го чу да говори за Еде Бога и Кибернетичната универсална църква — тема, която безкрайно го интересуваше. Той си проби път сред тълпата по пързалката и стигна до ниското, слабо момче, привлякло вниманието и на другите около него.

— Разбира се, всички Кибернетични църкви почитат Еде като Бог — казваше момчето. — Но истинската църква, създала Вилда, е тази на архитектите.

Данло тихо каза молитва, после прошепна:

— Шантих, шантих.

Момчето — казваше се Хануман ли Тош — сигурно чу думите му, защото се обърна и любезно кимна с глава. Имаше най-старото младежко лице, което човек би могъл да си представи, гладко като нов бял лед и без никакви белези, нещо нехарактерно дори за петнайсетгодишен юноша. В същото време изглеждаше странно изтощено, сякаш вече е живяло хиляди пъти и всеки следващ живот е бил изпълнен с разочарования, скука, болка, лудост и нещастна любов. Момчето се усмихна на Данло с пълните си, чувствени устни: красива усмивка, едновременно срамежлива и предизвикателна. В много отношения беше хубаво момче. Фините му лицеви кости бяха деликатни, почти чуждоземно изящни. Данло си помисли, че трябва да е или полуангел, или полудемон. Косата му бе жълто-бяла, с цвета на отражението на ледовете на хоризонта, а кожата му беше невероятно бледа, почти прозрачна, тънка обвивка от плът, която едва ли можеше да го предпазва от студа и жестокостта на света. Очите му бяха светлосини, живи и ясни като на впрегатно куче. Данло никога не си беше представял, че може да види такива човешки очи. В тях имаше прекалено много чувствителност и страдание, страст и гняв. Всъщност Данло мигновено намрази тези дяволски, шайда очи. Започна да мисли за това странно момче като за „Дяволоокия“ и изпита ярост, от която или веднага трябваше да избяга, или да го убие.

Но кръгът от бъбрещи момчета, който заобикаляше Хануман, се затвори и въвлече Данло в разговор. Привлече го също сребърният език и обаянието на Хануман.

— Аз съм Хануман ли Тош от Катава. Какво означава „шантих“? Красива дума — красива и натрапчива.

Как би могъл Данло да обясни безмерния покой на цивилизовано момче с очи, сякаш излезли от най-ужасните му кошмари? Хануман трепереше в сандалите и робата си и очаквателно го гледаше. Въпреки привидната крехкост на дългата му шия и голи крайници, които стърчаха от робата, той добре понасяше студа. В него имаше нещо, което липсваше на другите момчета, някакъв вътрешен огън или мощна целенасоченост. Беше вдигнал юмрук до устата си и кашляше в студения въздух, но въпреки болката си, изглеждаше изпълнен с решителност и напълно съзнаваше преценяващия поглед на Данло.

— Шантих — отвърна Данло — е дума… на която ме научи баща ми. Всъщност това е официалният край на молитва.

— И на какъв език е? И от каква религия? Данло бе предупреден да не разкрива миналото си, затова избегна въпроса.

— Забравих да се представя — каза той. — Аз съм Данло. — И с усмивка сведе глава.

— Просто… Данло?

Не искаше да му казва, че е Данло, син на Хайдар, чийто баща беше Уисент, синът на Нури Мечкоубиеца. Усещаше, че другите момчета го наблюдават и си шепнат.

— Наричат ме Данло Дивия — отвърна той. Едно мускулесто момче със свадливо лице зад Хануман се разсмя и извика:

— Данло Дивия — що за име е това?

Някой друг прибави:

— Данло Дивия, безименното дете.

Данло изведнъж усети болка във врата и очите му запламтяха от срам. Започна да диша дълбоко и равномерно, както го беше учил Хайдар, като оставяше студеният въздух да навлиза в дробовете му и да лишава яростта му от горещина. Още няколко момчета му се присмяха. Повечето обаче запазиха мълчание — очевидно се съмняваха, че е разумно да се закачат с такова яко наглед момче. С перото в косата си и тъмносините си очи Данло наистина изглеждаше див.

Хануман отново се закашля — силна, мъчителна кашлица, която разкъсваше гърдите му и караше очите му да се насълзяват. После, когато си пое дъх, попита:

— Кой е родният ти свят?

— Роден съм тук.

— Нима? В Никогея? Тогава трябва да си свикнал със студа.

Данло потърка ръце и подуха на пръстите си, за да ги стопли. Мъжът, помисли си той, не би трябвало да се оплаква от неща, които не е в състояние да промени. Затова просто отвърна:

— Може ли някой изобщо да свикне със студа?

— Аз определено не мога — каза Хануман и отново се закашля. И после: — Толкова е студено — как издържаш? Известно време Данло го гледа как кашля и рече:

— Болен си, нали?

— Болен ли? Не, не съм — просто въздухът е толкова студен, че прорязва дробовете ми.

След поредния му пристъп на кашлица Данло реши, че Хануман наистина е много болен. Някога, като малко момче, той бе гледал как племенният му брат Башам умира от белодробна треска. Хануман определено имаше измъчения вид на човек, който се кани да премине оттатък. Навярно вирус разяждаше дробовете му. Сякаш дълбоко в него пламтеше огън. Очите му бяха хлътнали в тъмна плът. Контрастът на светлосините му ириси на фона на почернялата плът го правеше да изглежда още по-демоничен. В очите му имаше страх, погледът му бе уплашен и обречен, сякаш той виждаше участта си да приближава като тъмна буря, която щеше да вледени сърцето му и да открадне дъха му. Той отново се закашля и Данло почти усети спазъм, разкъсващ собствената му гръд. Страхуваше се за Хануман. Страхуваше се и за мъжа беше подобаващо да се страхува от чуждата смърт, но разбира се, бе напълно неправилно Хануман да се страхува за себе си. На Данло му се пригади от страха на Хануман. Той имаше остър поглед и можеше да види, че това крехко, болно момче се опитва да скрие страха си от всички, навярно дори от самия себе си. Някой, помисли си Данло, трябва да го храни с купи чай от вълчи корен и да мие главата му със студена вода. Къде бе майка му, за да се погрижи за него? Той понечи да постави ръка на горещото чело на Хануман, за да изгони треската, но си спомни, че не трябва да докосва други, особено непознати, особено пред погледа на стотици смеещи се, шегуващи се момчета.

Хануман се приближи до Данло и заговори с тих, измъчен глас:

— Моля те, не казвай на послушниците и майсторите, че съм болен.

И се закашля толкова силно, че се преви, загуби равновесие и се подхлъзна на леда. Щеше да си разбие лицето, но Данло го хвана под мишницата. Дланта на Хануман бе гореща като каменна лампа и изненадващо силна. (По-късно Данло щеше да научи, че Хануман е тренирал убийствените изкуства, за да заякне. Всъщност той беше много по-силен, отколкото изглеждаше.) Данло стисна твърдата малка ръка на Хануман, изправи го и изведнъж те изобщо не изглеждаха като непознати. Между тях се породи нещо, някаква близост и мигновено разбирателство. Данло имаше чувството, че трябва да обърне сериозно внимание на тази близост. Напрегнатостта на Хануман едновременно го привличаше и отблъскваше. Долавяше страха му и усещаше волята му безмълвно да изстрада този страх, независимо от цената. Долавяше и други неща. Хануман миришеше на пот, болест и кафе — очевидно бе изпил много чаши кафе, за да се ободри. Той го гледаше с уморените си, трескави очи, сякаш двамата споделяха някаква тайна. Хануман се отърси от ръката му, събра гордостта си и се изправи сам. Данло си помисли, че изчерпан отвътре, като препълнена каменна лампа, изгоряла прекалено бързо. Кой би могъл да гори с такъв вътрешен огън, зачуди се той, и бързо да не премине от другата страна на деня?

— Трябва да почиваш на кожите си и да пиеш горещ чай — каза Данло, — иначе може да преминеш оттатък.

— Да премина оттатък ли? Искаш да кажеш да умра? — Хануман изрече тази дума, сякаш беше най-омразното и ужасяващо нещо, което можеше да си представи. — Моля те, не, надявам се, че няма.

Той се закашля и дълбоко в гърлото му се разнесе клокочещ шум.

— Къде са родителите ти? — попита Данло и отметна дългата си коса. — Сам ли си пристигнал?

Хануман се изкашля в шепата си, после изтри от устните си кърваво петно.

— Нямам родители.

— Нито баща, нито майка ли? О, благословени Боже, как може да нямаш майка?

— О, някога имах родители — поясни Хануман. — Не съм слеляк, макар някои да казват, че приличам на такъв.

Данло още не беше чувал за презрените, неестествени възпроизводствени стратегии, разработвани на няколко от Цивилизованите светове, и не знаеше нищо за слеляците, родени в позор от изкуствени утроби. Стори му се, че разбира донякъде мъката и очевидната самота на Хануман, но не го бе разбрал правилно.

— Родителите ти са преминали оттатък, така ли? Хануман погледна надолу към леда и поклати глава.

— Има ли значение? — попита той. — За тях аз спокойно мога да съм мъртъв.

После разказа на Данло за част от пътуването си до Никогея, докато хилядите момчета в Ледения купол тропаха с крака, шляпаха по леда с кожените си сандали, издишаха пара и се оплакваха. Хануман разказа, че бил роден в знатно архитектско семейство на Катава. Родителите му се казвали Павел и Мориа ли Тош, четци в Кибернетичната реформистка църква. (Тази църква е просто една от многобройните секти на архитектите, защото през хилядолетията Архитектите на Безкрайния разум на Кибернетичната универсална църква са се разцепили на много различни подрелигии. Еволюционистката църква на Еде, Кибернетичните православни църкви, Сепаратисткият съюз на Фостора — това са само някои от стотиците църкви, откъснали се от първоначалната, процес, започнал с Илантианската ерес и Първата схизма през 331 г. ВЕ, тоест през 331-та година от възнесението на Николос Дару Еде. Архитектите казват, че цялото време трябва да е започнало в момента, в който Еде каркирал съзнанието си в един от своите главномозъчни компютри и така станал първият от боговете на човечеството.) Подобно на родителите си, Хануман изкарал традиционното обучение за четец в едно от църковните училища. Обаче за разлика от почтените архитекти, които познавал, той се разбунтувал още като съвсем малък и поискал разрешението на родителите си да посещава елитното училище на Ордена в Олорънинг, най-големия и единствен истински град на Катава.

— Баща ми ми позволи да постъпя в елитното училище — каза Хануман, — само защото беше най-доброто на Катава. Но трябваше да се съглася след завършването си да продължа обучението си за четец в църквата. Трябваше да се съглася да не постъпвам в Академията на Никогея. Съгласих се. Но това беше важно споразумение. Изобщо не трябваше да се съгласявам. Всичките ми приятели в елитното училище се готвеха да постъпят в Академията. Да стана четец като родителите и предците си — никога не съм го искал. О, почакай, моля те, извинявай, че кашлям. Знаеш ли нещо за четците от моята църква? За църквата на родителите ми? Не? Не би трябвало да го казвам на никого, но ще го направя. Втората най-свята церемония в нашата църква е церемонията на интерфейса. Трябва да си чувал слухове за нея — почти всички са чували. Не? Къде си прекарал живота си? Е, при церемонията на интерфейса позволяват на всеки знатен архитект да се включи в някой от църковните компютри. Навлизането в компютърното съзнание, в информационните потоци е като мълния. Всъщност като рай — единственото хубаво нещо в това да си архитект. Но преди всяка церемония на интерфейса трябва да се пречистиш. От грях. Архитектите наричат греха „негативно програмиране“. Затова преди церемонията има пречистване — защото е богохулство да се включиш в свят компютър, заразен с негативни програми — така учат повечето Кибернетични църкви. Не мога да ти разкажа за пречистващата церемония. Тя е невероятно ужасна, наистина, тя е насилване на душата. О, ще ти разкажа, ако ми обещаеш да го запазиш в тайна. Четците разголват ума ти с акашишките си компютри. Всичко, всяка негативна мисъл или намерение, особено суетата, защото е смъртен грях да имаш прекалено високо самомнение или да искаш да си нещо повече от онова, за което си роден. Почти всичко — има начини да скриеш някои неща, трябва да се научиш да пазиш мислите си в тайна, иначе четците ще ти разкъсат душата. Ще те пречистват, докато не остане нищо. Някога подлагал ли си се на впечатване? Пречистването е обратно на впечатването. Четците унищожават лошите ти спомени. Препрограмират мозъка ти… като убиват части от него. Не всички вярват в това, разбира се, иначе винаги, когато дойде време за пречистване, ще изпадат в паника. Но даже да не убиват наистина клетките, четците убиват нещо друго, когато разрушават старите синапени пътища и създават нови. Защо да не го наречем душа? Зная, че това не е изящна дума, не е изразителна концепция, но душата… трябва да пазиш душата си за себе си, разбираш ли? Душата, светлината. И тъкмо затова напуснах моята църква. Защото предпочитам да умра, отколкото да стана четец.

Данло мълчаливо слушаше. Изненадваше го, че болно момче приказва толкова много и така свободно. Данло започваше да открива в себе си дарба да слуша другите и да печели доверието им. Слушаше сериозно, както би слушал западния вятър да стърже и извайва ледени форми в морето. Харесваше му начинът, по който Хануман използва думите, богатството и яснотата на мисълта му. Знаеше, че рядко се среща момче, което да говори свободно като опитен оратор.

— Чудя се какво е… да се докоснеш до ума на компютър — каза Данло.

— Никога ли не си се включвал в компютър?

— Не.

— Е, това си е чист екстаз — рече Хануман.

Данло докосна перото в косата си, после докосна и челото си.

— Ти познаваш компютрите — те наистина ли са живи? Животът, съзнанието е… даже най-дребните живи същества, даже снежните червеи имат съзнание.

— Снежният червей наистина ли има съзнание? — попита Хануман.

— Да — отвърна Данло. — Не съм шаман, затова никога не съм влизал в съзнанието на снежен червей. Но Юри Мъдреца и другите от моите… от мъжете, които познавам, са влизали в съзнанието на животни и знаят какво е да си снежен червей.

— И какво е?

— Като нещо. Като да си снежинка във виелица. Като началото на поемане на нов въздух. Като… не зная. Навярно някой ден ще стана снежен червей и ще ти кажа.

Хануман се усмихна и отново се закашля. После каза:

— Знаеш ли, ти си много странен.

— Благодаря — отвърна на усмивката му Данло. — И ти си странен.

— Е, мисля, че съм роден такъв.

— А родителите ти? — попита Данло. — Не изпитваха ли състрадание… към тази странност?

Хануман замълча за миг, после, сякаш взел сериозно решение, кимна и разказа на Данло останалата част от историята си. Кибернетичните реформистки църкви не вярвали в свободата на душата. И затова, намразил извращаващия живота характер на църквата си, той решил след завършване на училище тайно да замине за Никогея. Бил сигурен, че ще го приемат в Академията, защото през целия си живот с настървение изучавал дисциплините и станал първи сред редиците на избраните. Но, както се казва, колкото повече се издигнеш, от толкова по-високо падаш. От завист и злоба един от приятелите му го издал на баща му точно преди завършването им. Баща му незабавно го отписал от училището. Хануман не успял да завърши. Заключили го в читалнята на семейната им черква, за да се запознае с хиюмите на акашишките компютри, с едическите лампички на олтара, с тамяна и мозъчната музика, използвана при архитектските церемонии. Баща му му казал да размишлява върху „Божията книга“. Особено внимание трябвало да обърне на отделни нейни части: „Книга на Еде“, „Интерфейс“ и „Повторения“. В „Интерфейс“, текст, състоящ се от така наречени „мъдрости“, разкрити на Костос Олорън много след като Еде станал бог, Хануман се натъкнал на важния пасаж:

„И така, Еде се изправи пред вселената, и се уголеми, и видя, че лицето на Бог е собственото му лице. Тогава неуспелите божества, които са дяволите хакри от най-мрачните глъбини на пространството, от най-далечните кътчета на времето, видяха що е сторил Еде и му завидяха. И обърнаха очи към Бог със завист и похот за безмерните светлини, но в лицата им Бог видя високомерие и ги ослепи. Защото ето го най-древното от всички учения, ето я мъдростта: няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог.“

Следвали много глави, описващи откриването и пречистването на хакрите. За хиляден път в живота си Хануман размишлявал върху доктрината на църквата си, че всички човешки същества се смятат — и са обречени — за потенциални хакри, потенциални божества. Що за покварена църква обаче би отрекла божествеността във всяко човешко същество? Според него, преди три хиляди години, в амбицията си да утвърди авторитета на възникващата църква и да се провъзгласи за Божи пророк, Костос Олорън излъгал, че е получил откровение от Еде, и нещо повече — измислил много лъжливи доктрини. Докато чакал баща му да го пречисти от греховете, на Хануман му хрумнала опасна мисъл: истинският смисъл на уголемяването на Еде бил, че всеки мъж, жена и дете трябва да осъзнае божественото в себе си. „Всеки мъж и жена е звезда“ — писал в своите „Универсални“ самият Еде. Но църквата някак си се покварила и изопачила този красив образ така, че да означава, че всеки човек е звезда, чиято светлина периодично трябва да се угасява, за да не затъмни Еде Бога. Навярно, решил Хануман, човешките същества наистина са като ангели или по-скоро като божества, които могат безкрайно да нарастват и някой ден, в края на времето, да се слеят с Еде и всички други богове на вселената.

Тоест Хануман случайно успял да формулира една от най-старите и най-тайни ереси на своята църква: ереста на Великата хакра. Един ден, пред олтара в читалнята, докато гледал как скъпоценните едически лампички сияят в цветовете на спектъра от червено до лилаво, той изразил тази ерес пред баща си. Баща му му казал незабавно да се приготви за дълбоко пречистване. В гласа му имало омраза, завист и ненавист. Макар че бил пречистван много пъти, Хануман никога не бил подлаган на дълбоко пречистване. Дребните умствени трикове, които бил научил, щели да са безполезни срещу мощта на свещените компютри. Дълбокото пречистване щяло да обезобрази душата му, както горещият вятър топи очертанията на ледена скулптура. Той затворил очи, за да види познатото, съвсем тленно лице на душата си, и се ужасил. Помолил баща си да се смили над него, да го подложи само на обичайното, светско пречистване. Но баща му бил твърд човек. Неговият баща, този принц на църквата, вкаменил сърцето си и обругал сина си като хакра. Казал му да коленичи под хиюмата на свещения пречистващ компютър. Но вместо това, в страха и гордостта си, в сляпата си паника, Хануман замахнал със златното кандило и ударил баща си по челото. Бърз, мощен, отчаян удар — и баща му паднал мъртъв връз олтара. Хануман с ужас видял дъгата на едическите лампички, отразяваща се в открития му мозък. Заплакал неудържимо, после откъснал едическите лампички от олтара, оставил баща си в локва кръв и избягал в Олорънинг. Там продал безценните лампички на някакъв контрабандист и с парите си купил пропуск за хариджански молитвен кораб, на който един от мръсните поклонници го заразил с белодробна болест. Така пристигнал в Никогея, с болно тяло и изгаряща душа — пристигнал в Града на болката с надеждата да постъпи в Академията и да забрави грешното си минало.

Разбира се, Данло научи част от тази история — тъжния момент на убийството — години по-късно. Хануман с основание беше потайно момче и щеше да стане потаен мъж. Фактът, че му разказа толкова много, бе признак за необичайното му доверие към Данло.

— Отказах се от всичко, за да постъпя в Академията — каза му той. — От целия си живот.

Хануман продължително се закашля и Данло се заслуша в грубия, раздиращ гърдите на момчето звук. Огромният купол беше изпълнен с шумове: вятърът, който шибаше прозрачните плоскости, тракащи зъби и две хиляди треперещи момчета, които мърмореха и се чудеха колко дълго ще ги карат да чакат на това ледено място. И изведнъж се разнесе дълбок глас:

— Тишина, време е! — извика главният послушник. — Наредете се на опашка пред най-близкия изход и ще ви отведат за първото ви изпитание. Тишина! Щом започне изпитанието, ще бъде елиминиран всеки, който бъде заловен да говори.

Данло погледна Хануман и прошепна:

— Желая ти успех.

— И аз ти желая успех, Диви Данло.

И те започнаха пътя си в „Боря“. От многобройните сгради излизаха момчета и момичета, облечени в тънки бели роби. Тази година бяха приети около седем хиляди молби за участие в състезанието и по плъзгите се нижеха дълги върволици кандидат-послушници. Слънцето вече беше високо на юг и горещите лъчи на лъжезимата обливаха върховете на пирамидите. Бе много по-топло, отколкото в Ледения купол. Тънък пласт вода отразяваше червения лед на по-малките плъзги. Беше много хлъзгаво и Данло остана близо до Хануман, но момчето пазеше равновесие добре. Приближаваха се към кулата на Тайхо. Над тях — над общежитията и по-ниските сгради — този гигантски обелиск бележеше абсолютния център на „Боря“. Данло харесваше атмосферата в колежа на послушниците — място, изпълнено с красота, развивала се от векове. Повечето сгради бяха покрити с пъстри лишеи, които пламтяха върху камъка в прекрасни розети от охра, оранжево и червено. Многобройните дървета ю бяха почти толкова високи, колкото самите пирамиди. Бе невъзможно да стоиш на която и да е от моравите на Академията и да не чуваш чукането на птиците маули по кората на дърветата. Гладките, безукорни плъзги, огнецветята, снежните гмурци, които търсеха плодове от ю в снега — това място, помисли си Данло, беше докоснато от изкуствата на човечеството и навярно бе пропито с неизразимата същност на хала.

Под кулата на Тайхо, заобиколен от осем сгради, които подслоняват различните компютри, използвани при обучението на послушниците, се намира любимият площад „Лави“. Любим на послушниците, които се събират там, за да клюкарстват, да намират нови приятели и да се наслаждават на няколкото мига (или часа) чисто небе. Рядко се случва просителите да харесат „Лави“. Всяка година там се провежда Изпитанието на търпението. Това е първото от изпитанията и всяка година то има различна форма. Всяка година майсторът на послушниците се наслаждава да измисля начин, по който да избере най-търпеливия от просителите. Понякога карат нещастните момчета и момичета да рецитират поезия, докато не прегракнат и най-слабите не започнат да молят да им позволят да престанат с това мъчение. Веднъж пък трябваше да стоят будни и съсредоточени, докато историк им изнасяше лекция за различните ужаси на Петата мисловност и Вторите тъмни векове. До второто изпитание бяха допуснати само онези няколко момчета и момичета, които останаха будни след третия ден.

Заедно с Хануман — и още седем хиляди момчета и момичета — Данло беше отведен на „Лави“. В стройни редици по протежение на сто и петдесетте метра на площада бяха подредени седем хиляди рогозки. Бяха поставени съвсем близо една до друга и между разнищените им краища се виждаха само по няколко сантиметра бял лед. Един от послушниците покани просителите да коленичат на рогозките. Данло зае мястото си до Хануман. Острите, назъбени върхове на сламките бодяха коленете му, рогозката беше толкова износена и прокъсана, че влажният лед отдолу го обливаше с вълни от студ.

— Тишина, време е! — повторно извика главният послушник.

Просителите замълчаха и очаквателно погледнаха към него, нетърпеливи да научат какво ще е изпитанието тази година. Освен няколко дървета ю, натежали от червените си плодове, и две-три ледени скулптури (както и дванайсет безценни щихови дървета от Симум), на площада имаше само нервни момичета и момчета. Данло долови миризмата на чиста, детска пот и на презрели плодове. От сградите които се извисяваха над тях, се разнасяше звук от топящи се ледени шушулки. Във въздуха висеше безпокойство, ледена напрегнатост и очакване.

— Тишина, време е да ви представя майстора на послушниците Пешевал Лал!

От сградата зад послушника се появи грозен брадат мъж и се спусна надолу по стъпалата. Истинското му име беше Пешевал Лал и послушниците и калфите го наричаха майстор Лал, но навсякъде другаде бе известен просто като Бардо. (Или като Бардо Справедливия.) Официалната черна роба на Бардо беше силно опъната върху огромните му гърди и корем. Бялото е цветът на „Боря“ и всички послушници носят бяло, но преди да заеме поста майстор на послушниците Бардо Справедливия бе пилот и подобно на другите пилоти, носеше подобаваща роба.

— Да, тишина! — изкънтя гласът му. Беше огромен мъж и имаше мощен глас. Той плъзна строг поглед от просител на просител. Имаше лукави, надменни очи, които не пропускаха много, щом се стигнеше да преценява човешкия характер. От време на време Бардо отправяше усмивка на някой от просителите и леко му кимваше. Той закрачи наоколо с тромава, тежка походка, сякаш бе ужасно отегчен от себе си и бързите преценки, които трябваше да направи.

— Тишина — повторно извика майсторът и гласът му отекна от сграда на сграда. — Ще мълчите, докато ви обяснявам правилата на тазгодишното изпитание. Те са прости. Никой няма право да става от рогозката си, освен за да се облекчи. Няма да се храните или да пиете. Всеки, който бъде заловен да говори, незабавно ще бъде елиминиран. Всичко, което не е забранено, е позволено. Изпитанието е просто, за Бога! Вие сте тук, за да чакате.

И те зачакаха. Седем хиляди деца, нито едно от които нямаше повече от петнайсет години, чакаха под топлите лъчи на измамното зимно слънце. Хануман, разбира се, не можеше да не кашля, но, изглежда, никой от досадните послушници, които обикаляха нагоре-надолу из редиците просители, не хранеше към него никакви лоши чувства. Данло слушаше тази кашлица и се безпокоеше как Хануман ще понесе вледеняващия вечерен въздух. Реши да разсее болния му дух с малко музика, да го отдалечи от самия него. Извади изпод робата шакухачи и започна да свири. Тихата, въздушна мелодия, която импровизираше, привлече вниманието на всички около него. Повечето от просителите, изглежда, харесаха музиката. Послушниците обаче, не останаха доволни. Те стрелкаха Данло с отровни погледи, сякаш бяха обидени, че е открил хитър начин, заобикалящ заповедта на Бардо да пазят тишина. Той естествено не говореше, но в много отношения музиката му бе по-чисто общуване, отколкото обикновените думи.

По този начин, коленичил на сламената си рогозка, свирейки без прекъсване на дългата си бамбукова флейта, Данло изкара безкрайния следобед. Денят наистина беше прекрасен и от планината навяваше топъл ветрец. Шиховите дървета под сградите бяха покрити със снежнобели цветове и облаци новоизлюпени ярколилави пеперуди събираха нектар и изпълваха въздуха с пърхане на криле. Трудно му бе да чака под слънцето, което пламтеше на ясното небе. Милиони иглички от светлина жилеха шията и лицето му. Затворил очи, той свиреше ли свиреше и не забелязваше слънцето, което се уголеми и поаленя на западния хоризонт. Когато се здрачи, над просителите се прокраднаха първите ледени тръпки на нощта, но с музиката на мечтаното време все още беше топло и спокойно. После изгряха звездите и стана студено. Студът го докосна, отначало леко, после постепенно все по-настойчиво. Данло отвори очи. Небето над източния край на Никогея почти не беше замърсено от градските светлини и на черния му фон сияеха безброй звезди. Топлината се издигаше от Града на невидими вълни. Във въздуха нямаше облаци или влага, които да я задържат.

— Студено е! Не мога да издържа на този студ! — извика едно момче и няколко послушници незабавно го изведоха от площада.

Скоро го последваха и други. Сякаш по даден сигнал, децата по един или двама започнаха да се изправят и да напускат площада. После се занадигаха цели групи от по десетина или стотина и изоставяха своите другари, наред с опита си да влязат в Ордена. Когато нощта окончателно се спусна, бяха останали само около три хиляди просители.

Точно преди полунощ ужасен пристъп на кашлица подсети Данло за тежката болест на Хануман.

Не беше много студено — поне не по-студено, отколкото във вътрешността на снежна колиба — но Хануман неудържимо трепереше, притиснал лице в рогозката. Ако скоро не се откажеше и не потърсеше подслон, със сигурност щеше да умре. Но Хануман очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Твърдата слама бе отпечатала по челото и бузите му успоредни следи. Очите му бяха отворени и блестяха като светлосини пламъци — напомняха на адските свръхнови в небето. Нещо ужасно и красиво в Хануман го задържаше на тази рогозка и го караше да кашля в студа. Данло почти можеше да види това нещо, тази чиста, ярка воля, по-силна дори от волята му за живот. „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Нещо светло и прекрасно в духа на Хануман го привличаше, също както пеперудата неизбежно се стреми към фаталната светлина на огъня.

— Хануман! — прошепна той. Не можеше да се въздържи. Желанието да говори с това желязно момче преди то да умре бе по-силно от страха му да не го елиминират. Изпитваше странно, непреодолимо чувство, че ще научи всичко за шайда и хала. Данло изчака удобен момент, когато наблизо нямаше послушници, и отново прошепна: — Хануман, най-добре е да не докосваш глава до леда. Дори през рогозката ледът е много студен. По-студен от въздуха, нали така?

— Никога… не ми е било… толкова студено — успя да процеди през тракащите си зъби Хануман.

Данло се огледа. Повечето от рогозките наоколо пустееха и малцината просители, които бяха достатъчно близо, за да ги чуят, се бяха свили на кълбо като кучета и като че ли спяха. Той сниши глас и каза:

— Виждал съм прекалено много хора да преминават оттатък. Струва ми се, че и ти скоро ще преминеш, освен ако…

— Не, няма да се откажа!

— Но животът ти — прошепна Данло. — Трябва да запазиш топлината му. Животът ти е…

— Моят живот няма да струва нищо, ако не го изживея както трябва!

— Но ти не знаеш как да живееш… в студа.

— Е, значи ще трябва да се науча, нали? Данло се усмихна в мрака, стисна студената бамбукова шакухачи и каза:

— Можеш ли да потърпиш още малко? Скоро ще настъпи утрото. Нощите на лъжезимата са кратки.

— Защо разговаряш с мен? — внезапно попита Хануман. — Не се ли страхуваш, че могат да те заловят?

— Да — тихо отвърна Данло. — Зная, че не трябва да разговаряме.

— Ти се различаваш от другите. — Хануман махна към неподвижните просители, отпуснати на рогозките си. — Погледни ги, спят в най-важната нощ през живота си. Никой от тях не би поел такъв риск. Ти изобщо не си като тях.

Данло докосна перото на Ахира и си спомни за нощта на прехода си.

— Трудно е да си различен, нали?

— Трудно е да имаш чувство за себе си. Повечето хора не знаят какви са всъщност.

— Сякаш са се загубили в сарсара — съгласи се Данло. — Но е трудно да видиш себе си, да видиш истината. Кой съм аз в крайна сметка? Кой е всеки друг?

Хануман жестоко се закашля, после се засмя.

— Щом можеш да зададеш този въпрос, вече знаеш отговора.

— Но аз всъщност не зная нищо.

— И това е най-дълбокото познание.

Двамата разбиращо се спогледаха и тихо се засмяха. Но когато един от послушниците мина десетина реда зад тях, смехът им незабавно секна. Докато го чакаха да се отдалечи, Хануман духаше в дланите си. После отново започна да трепери.

Когато му се стори безопасно, Данло попита:

— И ще рискуваш живота си, за да влезеш в Академията?

— Живота си ли? — с прегракнал глас повтори Хануман. — Не. Не съм толкова готов да умра, колкото си мислиш.

— Да станеш пилот ли си дошъл тук? Струва ми се, че моята съдба е да стана пилот.

— Съдбата ти ли?

— Сънувах, че съм… — започна Данло и после замълча. — Аз… аз винаги съм искал да стана пилот.

— И аз — отвърна Хануман. — Да стана пилот, да се включвам в корабния компютър, онова постоянно уголемяване, което е позволено на пилотите — това е началото на всичко.

— Не съм си мислил за това. — Данло вдигна поглед към съзвездията Вълк, Птица и другите звезди, после просто каза: — Ще стана пилот, за да мога да стигна до центъра на Великия кръг, да видя дали вселената е хала, или шайда.

Той затвори очи и притисна клепачи със студените си палци. Да види вселената такава, каквато в действителност е, и да каже „да“ на тази истина, като мъж и като асаря — как би могъл да обясни мечтата си? Всъщност алалоите нямат право да разкриват сънищата или виденията си — тогава как би могъл да каже на Хануман за съня си, че става асаря?

— Какво е това „хала“, което постоянно повтаряш? — попита Хануман.

Данло се заслуша в надигащия се между сградите вятър и също започна да трепери. И въпреки това бе доволен: харесваше леденото докосване на вятъра до лицето си, морския мирис и усещането за свобода, което той носеше. Колко хубаво беше да разговаряш много след полунощ с нов приятел! Колко безразсъдно бе да разговаряш покрай ушите на послушниците единствено под прикритието на вятъра! Изведнъж цялата странност на това да е коленичил върху бодливата рогозка и да чака заедно с още три хиляди зъзнещи момчета и момичета му дойде прекалено много. Той Разказа на Хануман за смъртта на родителите си и за пътуването си до Никогея. После се опита да му разкаже за хармонията и красотата на живота, но откри, че преведени на цивилизован език, простите алалойски схващания, на които го бяха учили, звучат изтъркано и наивно.

— Хала е викът на вълка, когато зове братята и сестрите си — каза Данло. — Хала е и това, че звездите трябва да светят нощем, когато слънцето пада зад планината. Хала е начинът… начинът, по който лъжезимата слага край на студа, и начинът, по който лъжезимата преминава в по-студени сезони, така че животните да не станат прекалено много и да изпълнят леда. Хала е… о, благословена хала! Тя е толкова крехка, когато се опиташ да я опишеш, като да вървиш по морилка, мъртвия лед. Колкото по-голяма е тежестта върху него, толкова по-вероятно е да се пропука. Хала е. Тя е начинът просто да си.

Хануман стисна устни, извърна лице от вятъра и се опита да не се закашля.

— Никога не съм познавал човек като теб — удиви се той.

— Да изминеш хиляда километра по леда, за да търсиш нещо, което наричаш хала — при това сам!

— Стария отец ме предупреди, че ако кажа на някого, могат да не ми повярват. Нали няма… да кажеш на никой друг?

— Разбира се, че няма. Но трябва да знаеш, че аз ти вярвам.

— Наистина ли?

Хануман погледна перото в косата на Данло, после се закашля и каза:

— Данло Дивия — ти наистина изглеждаш малко див. И начинът, по който виждаш нещата — толкова е див. Ще трябва да помисля за онова, което казваш. Особено за това да си. Може ли да е достатъчно просто да си? Винаги съм мечтал да стана.

— Да станеш… какво?

— Да стана повече — отвърна Хануман. Когато момчето ниско се преви от поредния пристъп на кашлица, Данло докосна с устни мундщука на шакухачи.

— Но, Хану — каза той, импулсивно откривайки умалителна форма на името му, и протегна ръка към челото му. То гореше. — Хану, Хану, ти не ставаш. Ти умираш.

— Не, това е глупаво — дрезгаво възрази Хануман. — Моля те, не говори така.

После гласът му секна и той отново се закашля на ужасни, пресекливи пристъпи. Данло се чудеше защо послушниците или Бардо Справедливия, който от време на време крачеше сред просителите, не отведат това нещастно, умиращо момче някъде, за да го излекуват. Реши, че влизането в Ордена трябва да е някакъв вид инициация. И подобно на всички такива преходи към нови равнища на съществуване, винаги трябваше да има опасност и вероятност за смърт. 154

— Моля те, посвири ми с флейтата си — промълви Хануман. — Повече не мога да говоря. Данло навлажни устни и се усмихна.

— Успокояващо е, нали?

— Успокояващо ли? Не, всъщност е натрапчиво. Натрапчиво. В начина, по който свириш, в самата музика има нещо. Нещо, което не мога да понасям. Но което трябва да чуя. Разбираш ли?

И Данло засвири, макар устата му да беше толкова суха, че усилието бе мъчително. Той за стотен път навлажни устни с език. Беше много жаден. Не бе пил нищо друго освен сутрешното си кафе и езикът му лепнеше в зъбите, сух като стара тюленова кожа. Разбира се, беше и гладен, и коремът му стържеше, но гладът не бе толкова ужасен, колкото жаждата. А всъщност най-много го измъчваше студът. Навярно скоро жаждата щеше да се разяри и да стане всепоглъщаща, но сега, докато свиреше, студът беше по-непосредствен, като втвърдена, замръзнала кожа, докосваща всяка негова част. Бе му трудно да си движи пръстите, особено кутрето и безимения пръст на дясната ръка: като дете ги беше изгорил на каменната лампа и оттогава те бяха почти неподвижни. Малко несръчно, Данло продължаваше да свири, а Хануман го гледаше и слушаше. И от изящното му лице, от очите му се излъчваше болка, било от музиката, било от студа. Данло свиреше на тази болка и през цялото време си мислеше за Стария отец и „святата болка“, която той обичаше да причинява на другите. Данло не се наслаждаваше на чуждото страдание, но можеше да оцени необходимостта от болка като стимул. „Болката е осъзнаване на живота“ — така казваха алалойските племена. Животът бе болка и в болката на Хануман имаше желание за живот. Това чудо на живота обаче беше изключително деликатно и можеше да свърши всеки момент. Данло виждаше, че Хануман умира — още колко време волята и яростта му можеха да го задържат жив? „Смъртта е лявата ръка на живота — помисли си той, — и смъртта е хала“, и внезапно разбра, че не иска Хануман да умира.

Остави флейтата и прошепна:

— Хану, Хану, дръж си ръцете под робата. Не ги духай. Пръстите поглъщат студа от въздуха — разбираш ли?

Хануман кимна и пъхна ръце в широките си ръкави. После се закашля и се разтрепери още по-силно.

— Хану, Хану, ти не си създаден за студ, нали?

Данло потърка с пръсти тънката вълна на робата си и мрачно се усмихна. Вятърът се усилваше и навяваше ледени частички из площада. Като че ли всички трепереха, дори уморените послушници в белите си якета. Под воя на вятъра той дълго гледа Хануман. Момчето бе говорило сложни думи и имаше кураж, но всъщност още си беше хлапе, необрязано и непривикнало с жестокостта на света. Бе крехък и скоро щеше да премине оттатък. Данло го гледаше и чакаше. Чакаше и през цялото време се чудеше каква ли ужасна, тайнствена близост свързва живота му с този на Хануман. Изучаваше трескавото му лице и малко разтревожен от обрата на мислите си, реши, че Хануман сигурно споделя неговия дофел. Духовното животно на момчето трябва да беше снежният бухал.

После, в най-дълбоката, най-студена част от нощта, когато вятърът утихваше и светът потъваше в тишина, точно преди зазоряване, Данло чу Ахира да го зове.

— Данло, Данло — каза второто му аз. — Хануман е твой духовен брат и ти не трябва да му позволиш да умре. — Рязко и без да се замисля, Данло смъкна робата си. На устните му имаше усмивка, в очите му — мрачна решителност. После се наведе към Хануман и нахлузи грубата дреха през главата върху треперещото му тяло. След това коленичи на рогозката си, зъзнещ и гол, удивен от онова, което беше направил.

Хануман го погледна и немощно се усмихна. След малко затвори очи от изтощение. Данло събра няколко от съседните рогозки и направи с тях нещо като заслон, който поне малко да предпази Хану от вятъра.

— Данло, Данло, няма по-ужасна болка от студа — прошепна му Ахира.

Докато Данло стискаше юмруци, за да не трепери, Хануман заспа и започна да сънува. Очевидно сънуваше: клепачите му потрепваха като криле на пеперуда и той беззвучно мърдаше напуканите си устни. После започна да мърмори насън и да вика баща си.

— Не, не, татко — каза той. — Не, не.

— Хану, трябва да мълчиш — прошепна Данло и се огледа, за да види дали се е събудил някой от другите просители. Сред алалоите е табу да безпокоиш съня на другите със собствените си сънища. Сънят е свещено време, завръщане към естественото състояние, което едновременно е източник и храна за душата. Да разкриеш съня си означава да заразиш чуждата душа с образи, които трябва да останат скрити. Данло вярваше, че ако не се пази светостта на сънищата, душите на всички мъже и жени ще изпаднат в смут и лудост. — Хану, Хану, събуди се, щом не можеш да спиш.

Но Хануман беше потънал в кошмар. По лицето му имаше пот, по устните му — ужас.

— Татко, татко! — започна да вика той. — Не, не, не… Виковете му рязко прекъснаха, когато Данло се наведе към него и притисна устата му с ръка.

— Шшт! — каза той. Дъхът, който излизаше от носа на Хануман, опари дланта му. — Шшт, заспивай — прошепна Данло, — Шантих, заспивай.

Той започна да люлее главата на момчето, силно притиснал устата му с другата си ръка. Страхуваше се някой от послушниците да не чуе сподавените му викове. Но най-близкият послушник се беше облегнал на дънера на шихово дърво на петдесетина метра от тях и не чуваше нищо. Скоро Хануман се успокои и Данло го остави и пак коленичи на рогозката си. Погледа хилядите покрити с лед рогозки по площада, хилядите страдащи деца. Никога през живота си не бе изпитвал такъв студ, никога не се беше чувствал толкова изоставен, толкова абсолютно сам.

Най-после започна да се зазорява.

— Лура Сауел — прошепна Данло. — О, благословено слънце, бързо стопи зъбите на вятъра. — Но тази сутрин слънцето не бързаше и вятърът продължаваше да е студен. Небето беше розово-червено, покрито с високи разпокъсани облаци. Малко след първи зори, когато слънцето все още се губеше зад планините на изток, Бардо Справедливия се появи, за да види резултатите от нощното изтощение, и прати послушниците сред рогозките. Те преброиха просителите. Повечето от рогозките бяха пусти. Бяха останали само хиляда двайсет и двама просители. И на следващия ден състезанието щяха да продължат само хиляда и двайсет от тях — през нощта две от момичетата бяха умрели. Послушниците ги откриха отпуснати на рогозките им, сякаш заспали.

Откриха и още нещо. Група послушници на кънки заобиколиха Хануман и Данло.

— Вижте! — посочи един от тях. — Това момче е голо! Бардо внимателно мина между рогозките. Въпреки обиколката на колана си, той пристъпваше по леда леко и ловко. Майсторът поклати пръст към Хануман, полупокрит с рогозки и все още заспал.

— А това момче — каза Бардо — е с две роби. Защо е с две роби? — Неодобрително стиснал тъмночервените си устни, той се обърна към Данло. — Ти си гол, за Бога! Разбираш ли ме, момче? Кимни веднъж с глава, ако отговорът е „да“. Ти ли даде робата си на другото момче?

Данло кимна. Беше коленичил ниско, с бедра, притиснати към гърдите. Под първите лъчи кожата му имаше цвят на слонова кост и мускулите по голия му гръб и страни трепереха като струни на гошарп. Не му бе приятно, че всички го гледат.

— Изключително! — изкънтя гласът на Бардо. — Забележително — струва си да се отбележи. През всичките си години като майстор на послушниците никога не съм виждал толкова себеотрицателна постъпка. Кой би си помислил, че някой е способен да съблече робата си и да я даде на друг? Защо го направи, момче? А, извинявай, ти не можеш да говориш. Толкова себеотрицателна постъпка — и безразсъдна! Как смяташ да издържиш още един ден? Адски е студено!

Данло вдигна поглед, но не каза нищо. Нещо в тъмносините му очи, изглежда, раздразни Бардо, защото той изръмжа:

— Не ме гледай, момче, не е любезно! О, защо, защо, защо трябва да търпя тези нелюбезности?

Данло продължи да гледа, не към Бардо с неговата черна брада, а по-скоро през него, нагоре към небето. „Ти-миура хала — помисли си той, — следвай съдбата си.“ Гледаше към прекрасния кръг на небето, към пъстрите облаци. „Тимиура хала.“

Очевидно Бардо Справедливия възприе изречената с поглед молитва като признак на предизвикателност.

— Невъзпитано момче! — каза той. — Някой знае ли как се казва?

— Видях го в Ледения купол — наричат го Данло Дивия — обади се един неприятен на вид послушник.

— Тогава през останалата част от деня стой близо до това диво момче, Педар — нареди Бардо. — Наблюдавай го — аз ще вечерям в „Хофгартен“, така че ще трябва внимателно да го наблюдаваш. — Той премести поглед от Данло на Хануман и обратно, като през цялото време мърмореше: — Невъзпитано момче!

И така, Данло остана на рогозката под бдителния поглед на послушника Педар Сади Санат. Педар бе най-голям от висшите послушници, които надзираваха площада, усърдно момче с твърди малки очи и лице, покрито с пъпки и белези от шарка. Като мнозина от висшите послушници, той обичаше да тормози новаците и просителите. Затова зорко следеше Данло и Хануман. От време на време подвикваше остроумия на минаващите си наблизо приятели: „Вижте Леденото момче! Как така не умира от студ? Да не е каркирал кръвта си с юф? С наркотик? Вижте Данло Дивия!“

Някои от другите послушници също идваха да зяпат Данло. Скоро вестта за постъпката му се разпространи из „Боря“. Излезли от сутрешните си упражнения по мислене, послушниците отделяха време да минат през площада „Лави“. Данло беше заобиколен от момичета и момчета, които се смееха и го сочеха с пръст. Стотици стоманени остриета на кънки цепеха леда около него и вдигаха облаци сняг. Както бе приведен в тази непривична поза, мускулите започнаха да го болят и да изтръпват. Копнееше да се раздвижи, да протегне вцепенените си крака, но не искаше никой да вижда белезите на мъжествеността му.

— Никога преди не съм виждала голо момче! — изкикоти се една хубавичка послушничка. — Ръцете му, гърбът му, мускулите — прилича на скулптура на бог!

Под дървото до нея застана друго момиче. Беше по-голяма, жълтокоса холистка, почти женствено загладена. Тя изви шия, за да го види по-добре, и рече:

— Е, аз пък съм виждала голи момчета. Този Данло Дивия, който и да е той — е направо прекрасен.

Мнозина от просителите се бяха изправили на рогозките си и също го наблюдаваха. А до края на утрото и доста майстори от „Лара Сиг“ и „Уплиса“ дойдоха да видят причината за целия този смут. Един от тях, прочутият паметист Томас Рейн, сгълча Педар за жестокостта му. Майстор Томас Рейн, който имаше прекрасна сребриста коса и благородно лице, приглади гънките на сребърната си роба и каза:

— Педар, не си ли спомняш, когато преди три години започваше послушничеството си? Как ти викаха тогава — Педар Пъпката? А сега обвиняваш това момче, че било каркирало плътта си с юф. Да, има вещества, които не позволяват на кръвта да замръзне, но те не помагат срещу студ и измръзване. Той е дал робата си на друг! Би трябвало да му се възхищаваш заради тази постъпка, а не да му се подиграваш.

Всъщност много от хората, които стояха около Данло, като че ли изпитваха страхопочитание към издръжливостта и твърдостта му, както и към себеотрицанието му.

— Той е дал робата си на своя приятел! — обясняваха послушниците на постоянно прииждащия поток любопитни. — Стоял е така цяла нощ, гол като лед.

Педар отпъди двама послушници, които стояха прекалено близо, свали бялата си ръкавица, наведе се, докосна гърба на Данло и съобщи:

— И кожата му е студена като лед.

— Ами другото момче?

— Лицето му е горещо — отвърна Педар, като докосна с пръсти бузата на Хануман. — Болен е. Не зная дали някой от тях ще издържи до края на деня.

— Не и днес — това е сигурно — съгласи се един от приятелите му. — Мисля, че преди да падне нощта ще завали сняг.

Наистина, небето издаваше всички признаци за скорошен сняг. Данло го знаеше още от първи зори. Усещаше влагата във въздуха, зловещото изместване на вятъра към юг. И после вятърът спря. Облаците се сгъстиха, сребристите валма изникваха сякаш отникъде, за да се слеят в плътно, ледено сиво. Над света се спусна влажен студ. Еешакалет, както го наричаха алалоите. Данло бе усещал студа преди снега много сутрини през живота си. А сега, докато чакаше под сивото, натежало небе, го изпълваше предчувствие, идващо от най-дълбоките му спомени, далечни детски образи на зъзнещи зъби, объркване и страх. Страхуваше се от снега. Никой мъж (или момче), помисли си той, не трябваше да разголва плътта си под снега. Внезапно гърдите и коремът му силно затрепериха. Данло се страхуваше от снега както никога до този момент.

Снегът заваля следобед. Големи остри снежинки бодяха гърба му и се топяха. По кожата му се стичаше ледена вода и замръзваше на ручейчета по страните му. Всяка частичка стопен сняг крадеше по малко топлина от тялото му, а частичките бяха много, толкова много! Вцепенената му кожа, гърлото му, очите му — всичко го болеше. „Няма по-ужасна болка от студа“ — помисли си той. Скоро щеше да спре да трепери и тогава трябваше да помоли да го внесат на топло, иначе щеше да умре.

Навярно би се отказал, но си спомни, че участва в състезание. Потънал в треска до него, Хануман продължаваше да спи. На Данло често му се струваше, че момчето е умряло. Но всеки път, щом почти загубеше надежда, Хануман се закашляше и заснежените рогозки, които го покриваха, се разтърсваха. Треската го спасяваше, пазеше го топъл под двете роби, рогозките и снега. Всички други наоколо, разбира се, също бяха покрити със сняг. И всеки от тях носеше роба, но в дрехите нямаше истинска топлина. Дрехата можеше да запазва топлината, но не и да излъчва топлина. Топлина можеха да излъчват единствено живите неща, като звездите или вътрешните огньове на тялото.

— Вижте ги как се отказват! — възкликна един от послушниците. — Не могат да издържат малко сняг.

Много от просителите започваха да се изправят, да отърсват снега от подгизналите си роби и да напускат площада. Само няколко от рогозките на петдесетина метра около Данло и Хануман не пустееха. Данло вдигна глава, за да преброи останалите просители. Група дървета ю препречваше погледа му и не му позволяваше да види по-голямата част от южната половина на „Лави“. Но от онова, което виждаше — редици изоставени рогозки, сред които тук-там трепереха нещастни, покрити със сняг деца — той прецени, че са останали само двеста. Двеста от седем хиляди! Още колко ли време Бардо Справедливия щеше да ги остави така?

— Вижте леденото момче! — извика Педар. В гласа му се долавяше отмъстителност. Въпреки укора на майстор Рейн — или тъкмо заради него — той очевидно беше намразил Данло. — Защо не се откажеш? Да те внеса ли вътре на топло? Защо не се откажеш сега, докато още можеш, диво момче? Данло Дивия, безименното дете — не смяташ ли, че трябва да се откажеш?

Сняг покриваше главата и гърба на Данло, дори обърнатите му нагоре подметки. Кожата му бе посиняла от студ, прекалено студена, за да топи снега.

— Откажи се сега! Толкова е лесно да се откажеш!

Данло дишаше тежко, почти се задъхваше. Беше престанал да трепери. Мускулите му се бяха втвърдили като чворове студено каменно дърво. Не знаеше дали е в състояние да се изправи, даже да искаше да се откаже. Коремът го болеше от студ. Студената рогозка режеше коленете му. Студът бе като кремъчен връх, забит в костите му. Скоро дори костите му щяха да се вцепенят, но сега краката и гърбът му се разкъсваха от болка. Студ и болка, болка и студ — като че ли в целия свят нямаше нищо друго. Опита се да измисли начин да избяга от болката, но мислите му бяха тромави, неясни и бавни като ледник. Защо трябваше да се вълнува за световната болка или дори за собствената си? Започна да пропада в дълбок кладенец от летаргия и безчувственост. Смътно си спомняше нещо, което беше чул като дете. Докато снегът тихо се сипеше отгоре му и волята му за живот изстиваше, той си спомни, че някои ловци от племето му бяха разказвали за дисциплина, наречена лотсара. Лотсара, горенето на кръвта. Имало начин да погледнеш в себе си и да разпалиш вътрешните огньове на тялото. Всеки можел да се научи на това. Всеки мъж, разбира се. Данло знаеше, че изкуството на лотсара е част от Песента на живота, малка част от знанието, което щеше да научи, ако беше завършил прехода си към мъжественост. Само мъж би могъл да разбере приливите и отливите на световните енергии. (Той се зачуди дали жените учат такива изкуства по време на своите церемонии, но не знаеше.) Само мъж би могъл да притежава достатъчно опит, за да погледне към тайното място, където огньовете на съществуването избухват в живот.

Само мъж… Спомняше си нещата, които Хайдар му бе разказвал за лотсара. Лицето на съществуването трябваше да се проясни като на изпълнен с очакване ловец. Но вместо да погледне от другата страна на деня с ясен поглед, той трябваше да се вгледа дълбоко в себе си, за да открие своята анима и по-точно, да потърси огъня на живота, който е най-важната част от анимата, и по този начин трябваше да погледне самия себе си.

Тъй като светът представляваше само въртящ се облак от сняг — защото зрението му се замъгляваше — Данло затвори очи. И попадна в мрак и тишина, огромни като нощта. Спусна се в себе си — беше като да прониква навътре в непозната, неизследвана пещера. Непозната, но той като че ли инстинктивно знаеше пътя. Насочваха го запомнените истории на по-възрастните. Почти можеше да чуе как Хайдар пее: „Ти-миура анима, ти-миура уилу сибана“. „За Да последваш своята анима, последвай жаждата на волята си.“ Дълбоко в корема си Данло откри мястото, което обитаваше анимата. Зад пъпа му, почти до гръбначния стълб — това бе тайното място. При раждането пъпът на мъжа се откъсва от огньовете на творението, но дълбоко вътре винаги продължава да гори част от свещения пламък. И сега този пламък бе слаб като на угасваща каменна лампа. Трябваше да го накара да се разгори по-ярко. Той си представи мастните тъкани на тялото си. Между кожата и мускулите в гърдите, корема и слабините му, по стъпалата и дланите на ръцете му имаше тънък слой мазнина. Беше слаб като навързано на възли кожено въже, но дори телата, които са били подложени на глад, запазват малко мазнина. Колкото и малко да бе, Данло си я представи как се топи като тюленова мас в каменна лампа. Как се топи, нагорещява, потича в него и се възпламенява. Тогава в корема му пламна огън и започна да се усилва. Ставаше все по-горещ и накрая докосна кръвта му. Огънят на живота закипя във вените му, по краката и ръцете, дори във вцепенените връхчета на пръстите му. Кожата му се затопли и зачерви. Снегът по гърба му започна да се топи и скоро бавно потече по страните му. Докоснали голата му, зачервена кожа, снежинките мигновено се превръщаха в капчици вода. Но водата не бе студена — той усещаше как животът закипява във всяка негова част и не можеше да си представи, че отново може да му стане студено.

— Вижте! — каза някой. — Вижте колко е зачервена кожата му! Снегът по него се топи.

Педар се приближи до Данло и докосна ръката му.

— Гореща е — съобщи той. — Преди беше студена, а сега е гореща.

— Чувал съм за такива неща — каза друг. — Някои от авадутите долу в Квартала на далечниците накисват робите си във вода. И по цяла нощ седят на открито през зимата. Изсушават робите с телесната си топлина. Мислите ли, че той е авадута?

— Кой знае? — отвърна Педар и почеса една пъпка на бузата си. Не изглеждаше доволен. — Трябва обаче да е някакъв номер. Наркотик. Никой не може да топи снега така без наркотици.

Тълпата около Данло се раздели на спорещи групички. На повечето от послушниците им се искаше да вярват, че не е използвал наркотици, макар че очевидно никой не знаеше какъв друг може да е източникът на топлината му.

Точно тогава, като се поклащаше на кънките си, се върна Бардо Справедливия. Въпреки снега, от високото му чело се стичаше пот. Покритият му с паяжина от спукани капиляри огромен лилаво-черен нос лъщеше. Той обичаше да пие бира по всяко време на деня. Послушниците знаеха това и се опитваха да го избягват, когато е пиян.

— За Бога, какво знаете вие за наркотиците! — извика Бардо, като се приближи и стисна тила на Данло с влажната си месеста ръка. — Той наистина бил горещ — съобщи майсторът. — Но това не може да е резултат от наркотик. Кога досега просителите са били изпитвани чрез студ, а? До онзи ден не знаех какво ще е тазгодишното изпитание самият аз, Бардо Справедливия. Откъде може да е знаело това диво момче? Не, нещо друго е, нещо забележително. О… странно. Има древни дисциплини — този Данло Дивия е понаучил някои неща.

Педар завъртя острието на кънката си и прати снежни цветя в лицето на Данло. После попита:

— Какви неща?

Бардо мигновено направи пирует като опитен фигурист и зашлеви послушника по ухото. Когато беше пиян, можеше да е много жесток, жесток и сантиментален.

— Какво ти става? — изрева майсторът. — Да риташ сняг в лицето на бедното момче, когато не е в състояние да се повдигне от рогозката си! Казах ти да го пазиш, не да го мъчиш. — После поглади мустаците си и започна да си говори сам с дълбок, мелодичен глас. — О, жалко, Бардо, приятелю мой — защо остави послушник да върши твоята работа?

Замаян от бързината и силата на удара му, Педар стоеше с ръка, притисната до ухото. Когато се наведе и погледна Данло, лицето му излъчваше омраза.

Послушниците около Бардо се отдръпнаха, сякаш се страхуваха, че ще започне да удря и тях. Един от приятелите на Педар посочи почти пустия площад и попита:

— Моля ви, майстор Лал, още колко време може да продължи това? Останали са само стотина.

Бардо присви блестящите си кафяви очи, погледна Данло, намръщи се и възкликна:

— Вижте това бедно голо момче! По-търпеливо е от всеки от вас! — После със сумтене и пъшкане се наведе и допря шепи до ухото на Данло. — Дъхът му вонеше на бира и той прошепна: — Аз ли теб изпитвам, или ти мен? Никога не съм виждал толкова твърд човек. А, разбира се, имаше още един. Кой си ти, за Бога? Не, не, недей отговаря, не можеш да говориш. Но ми кажи, диво момче — поклати глава, ако отговорът е „не“ — ако оставя изпитанието да продължи, няма ли да умреш и да ме накараш да изглеждам като варварин, а?

Данло безмълвно се усмихна и поклати глава.

— Изпитанието продължава! — съобщи Бардо и се изправи. — Изпитанието ще свърши, когато свърши.

И така, Данло и стотината останали просители продължиха да чакат през дългия ден. В тишината на сипещия се сняг, в белотата на сградите около площада трудно можеше да се каже колко време е минало. Данло стоеше на колене на рогозката си и гледаше искрящите снежинки, които се вихреха във въздуха. Той гореше от огъня на лотсара и надеждата, но телесните му тъкани изгаряха прекалено бързо. Доста от просителите смъртоносно се бяха разболели след като ядоха шепи сняг, но Данло знаеше, че не трябва да го прави, макар гърлото му да гореше, макар да усещаше сърцето си като лава, изливаща се върху гръдната му кост. Скоро щеше да падне, скоро щеше да дойде смазващата слабост и да открадне светлината от очите му. Накрая щеше да настъпи забравата. И тогава никога нямаше да се отправи отвъд звездите, за да открие хала. Единственото му пътуване щеше да е до другата страна на деня, където морето е бяло, студено и голо и ледът на вечността продължава безкрай.

— Данло, Данло — стори му се, че чува да му шепне Хануман, но всъщност Педар и другите висши послушници стояха прекалено близо и ги следяха, така че никой не би рискувал да шепне. А и Хануман продължаваше да спи под двете си роби, под рогозките и дебелото одеяло от сняг. Колко измъчено изглеждаше момчето, треперещо и кашлящо насън. После, докато Данло го гледаше, Хануман постепенно се събуди, изплува от треската си с мърморене и вдигна очи към Данло. „Данло, Данло — сякаш викаха очите му, — аз ти дължа живота си.“

— Вижте — каза Педар и посочи Хануман, — болното момче се събуди.

Бардо Справедливия и стотината бъбрещи послушници стояха наоколо и правеха забележки за куража на Данло и Хануман, припомняха си събитията от деня. И после Педар изръмжа на Данло:

— Малко вероятно е да издържиш другите изпитания, даже да издържиш това. Но ако успееш, надявам се, че ще те разпределят в моето общежитие. Казва се „Домът на опасностите“, диво момче. Ще запомниш ли това име?

Макар че тази заплаха бе отправена към Данло, въздействието й върху Хануман беше мигновено. Вече смъртно бледо, лицето му се втвърди, сякаш кожата му бе замръзнала. Единствената част от него, която изглеждаше жива, бяха очите му, пламтящи с немощна ярост. Тя уплаши Данло, защото сякаш извираше от нищото. Вбесен от думите на послушника, Хануман се опита да разрита рогозките и да се изправи. Но бе прекалено слаб, за да се движи. Лежеше и гледаше Данло, безпомощен в гнева и срама си.

Там, под падащия сняг, Хануман и Данло чакаха заедно, впили очи един в друг. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. Докато над тях стояха много хора и бъбреха за нетипичния за сезона сняг, момчетата безмълвно споделяха помежду си тайни, които и двамата знаеха, че никога не трябва да разкриват. Данло съзнаваше невероятната способност на Хануман за съсредоточаване, предаността му към приятелството и съдбата — и двамата съзнаваха силата на другия. Така чакаха цял следобед и на Данло му се искаше да каже: „Хану, Хану, ти си опасен като Ейейе, хищната птица“. После от далечината се разнесе слабият звън на вечерните камбани на „Реса“. Тълпата около тях се размърда. Сред уморените послушници, които от зори обикаляха площада „Лави“, се надигна мърморене, кратки спорове, вълна от загриженост за Данло, Хануман и другите. Тогава Бардо Справедливия разтърка очи, стрелна Данло с любопитен, възхитен поглед и плесна с ръце.

— Тишина, време е! — каза той. Говореше на послушниците и на тълпата от зяпачи — нещастните просители бяха толкова тихи, колкото и от първата сутрин на състезанието. — Тишина, време е, за Бога! Време е Изпитанието на търпението да свърши. Вие, просители — започна Бардо и после рязко затвори уста. Останал без дъх от бързото тичане през площада, един от послушниците избра този момент, за да му съобщи нещо. Майсторът продължи: — Вие, седемдесет и двама просители, оцеляхте след първото изпитание. Продължавате с второто изпитание, което ще започне след пет дни. В общежитията ви очаква гореща вана, кафе и храна. Послушниците ще ви придружат дотам. Поздравления — сега можете да напуснете мястото си и да говорите колкото искате.

Разнесоха се викове на облекчение. Просителите са заизправяха от рогозките си, като трепереха, раздвижваха скованите си крайници и бързаха да последват послушниците в общежитията.

— Данло Дивия! — внезапно извика един от послушниците. — Някой да донесе кожа за Данло Дивия!

Все още на рогозката си, Данло отърси снега от разрошената си коса и се опита да се изправи. Не успя. Вече не го беше грижа, че Педар и другите ще видят обрязания му член. Всъщност не можеше да се изправи, защото ставите му бяха сковани. Разкъсваща болка пълзеше от слабините му нагоре по гръбначния стълб и стигаше до шията. Когато снегът и въздухът откриха голия му корем, когато огънят на лотсара го напусна, той отново затрепери. И не можеше да престане, въпреки че някой хвърли върху раменете му кожа от шагшай.

— Хану, Хану — полуприклекнал до приятеля си, каза Данло. — Хану, всичко свърши.

Единствен от всички просители (освен петте нещастни момчета, които бяха открити мъртви) Хануман остана неподвижен на рогозката си. Мнозина решиха, че и той е умрял, но Данло виждаше, че в него все още тлее живот.

Един от послушниците донесе голяма кожа от шагшай и Данло му помогна да покрие тялото на Хануман.

— Добре ли си, Данло? — тихо попита момчето. Дишаше бързо като снежен заек и беше престанал да кашля. — Страхувах се, че ще умреш.

След като послушниците отнесоха Хануман, Данло остана да отклонява поздравленията на любопитната тълпа. Някой пъхна в ръката му чаша горещо кафе, което той признателно изпи на един дъх. Стоеше заобиколен от стотина непознати, и в същото време сам с мислите си.

После дойде Педар. Пъпчивото му лице бе зачервено от студа.

— Ние ще се погрижим за него — каза той.

— Какво ще правите… с приятеля ми? — попита Данло.

— С приятеля ти ли? — възкликна Педар. — Слушай, диво момче, има една стара поговорка, която би трябвало да научиш: „Спасиш ли нечий живот, създаваш си враг за цял живот“. Мисля, че това момче повече никога няма да ти е приятел.

Данло заслони очи от сипещия се сняг и тръгна заедно с другите послушници към топлината на очакващото го общежитие. Надяваше се, че Педар греши.

ГЛАВА 7ДОМЪТ НА ОПАСНОСТИТЕ

През дните на възстановяването си Данло не видя Хануман ли Тош. Разпита неколцина от висшите послушници, с които се сприятели, и разбра, че са отнесли Хануман в главната болница в „Боря“, за да го излекуват — ако такава беше съдбата му — или за да започне пътуването си към другата страна на деня. За Данло този период на очакване на следващото изпитание бе изпълнен едновременно с удоволствие и несигурност. Безпокоеше се за Хануман и от време на време, когато отново се върнеше към навиците от детството си и забравеше, че е мъж (или почти мъж), се безпокоеше за самия себе си. Но всъщност не беше в характера му да се тревожи прекалено дълго. Животът се живееше в момента, както казваха алалоите, и Данло се наслаждаваше на простите и най-непосредствени житейски дейности: на горещия ментов чай, на спането и яденето, на сутрешното кафе, хляба и горещите вани. След изпитанието в снега най-голямото му удоволствие бе просто да е на топло. Като всеки друг от седемдесетте просители, той получи малка самостоятелна стая в общежитието на далечниците точно на запад от площад „Лави“. Прекарваше цели дни, седнал пред камината в стаята си. Докато дънерите пращяха върху решетката и пламъците танцуваха пред опушените камъни, Данло обръщаше лице към огъня, грееше се гол на червените вълни топлина и свиреше на своята шакухачи. В края на всеки ден се наслаждаваше на обилна вечеря от див ориз с бадеми, снежни ягоди в сметана, супа от яйцецвете, торта с орехи или други разкошни ястия и се разхождаше из общежитието, за да се види с другите просители. Понякога му идваха на гости и послушници — момчета и момичета, които не познаваше — за да задоволят любопитството си. Веднъж, на третия ден след първото изпитание, в стаята на Данло влезе един висок строг послушник и каза:

— Аз съм Кирил Буриян. Видях какво направи на площада. Как така успя да не замръзнеш? Къде е домът ти? Ако издържиш следващите изпитания, надявам се да те разпределят в моето общежитие — казва се „Исабел“. Ще бъдеш добре дошъл, даже да си аутсайдер.

Данло намираше славата и популярността си за странни. Всъщност изобщо не ги разбираше. Естествено, познаваше мъжеството, почитта и приятелството — това бяха добри алалойски концепции. Но послушниците, които търсеха компанията му, като че ли не го искаха за приятел, поне отначало, нито пък почитаха малкото мъдрост, придобита от него в опитите му да открие хала. Доколкото можеше да прецени, неговата популярност се дължеше на една-единствена приятелска постъпка към Хануман и на мъжеството на лотсара, което би трябвало да притежават всички истински мъже. А само как мразеше заразната природа на популярността! Намираше за глупаво и лошо това, че хората не идват при него заради особеностите на лицето му — тоест заради неговото самосъзнание, характер и ум — а просто защото разбират социалната полза да ги виждат с някой, който временно е в центъра на вниманието. Не му харесваше и начинът, по който тормозеха и презираха просителите. Просителите — само неколцина от тях — можеха да станат послушници, но изглежда, че щом не бяха посещавали елитните училища на Ордена, винаги щяха да ги смятат за аутсайдери. Данло дълбоко осъждаше тази елитарност и суетност на послушници като Педар. Но тъй като за него омразата бе най-долното от всички чувства, черна, кипяща океанска бездна, която всеки момент може да те погълне цял, той не си позволяваше да мрази. Вместо това се опита да се сприятели с колкото може повече послушници. У почти всеки, дори у Педар, Данло откриваше някаква страна на лицето, душата или анимата, която можеше да уважава. Много години по-късно Хануман ли Тош щеше да му каже: „Никога не съм познавал човек, който обича толкова много неща като теб“. По ирония на съдбата, безграничната любов на Данло към живота, където и да я откриеше, Щеше да му донесе много приятели и още по-голяма популярност.

Рано сутринта на трийсет и първия ден най-после повикаха Данло, за да го подложат на следващото изпитание. За разлика от Изпитанието на търпението, следващите изпитания не бяха публични и той ги издържа сам. В студена каменна стая в кулата Акашик жизнерадостната майсторка акашик Хана ли Хуа постави на главата му хиюма и анализира физическите структури на мозъка му. Анализира и други неща, но отказа да му разкрие характера на тези тестове. Когато се сбогува с него, тя не му съобщи дали се е справил добре или зле, а просто рече:

— Надявам се да приемат молбата ти, Диви Данло. През следващите няколко дни Данло добре опозна Академията, защото се наложи много пъти да я кръстосва. С базалтовите си арки и тесни лъкатушещи пътеки „Уплиса“ беше най-големият колеж в Ордена. Там майсторката есхатолог Коленя Мор изпита познанията му върху холизма и универсалния синтаксис. Там се изправи и пред Томас Рейн и Октавия от Тъмнолуния, които — както го бе предупредил Стария отец — го изпитаха, за да видят дали е мъж на ших. Последното му изпитание беше проведено от един известен пилот, казваше се Сондървал. В „Реса“, пилотския колеж, Сондървал даде на Данло дванайсет математически теореми и го покани да ги докаже или отхвърли. Данло успя да докаже само пет и затова реши, че се е провалил на най-важния изпит. Когато попита Сондървал дали е така, пилотът отговори:

— След като бюрото се събере, за да обсъди молбата ти, майсторът на послушниците ще ти съобщи резултатите от изпитанията.

— Майсторът на послушниците — повтори Данло. — Този Бардо Справедливия — той е справедлив мъж, нали?

Сондървал арогантно се усмихна на този невинен въпрос, после отвърна:

— Ако те приемат в Ордена, ще опознаеш Бардо Справедливия.

Бардо Справедливия беше събрал бюро от петима известни майстори. Както щеше да научи Данло, той бе избрал такъв прочут състав, за да окаже чест на просителите. Но за изпитанията всъщност не се изискваха уменията и мъдростта на прочути майстори. Бардо беше прилъгал приятелите си — Коленя Мор, Октавия и другите — да участват във Фестивала на нещастните просители от егоистични подбуди. Всъщност той ги бе помолил да му направят тази услуга, защото искаше да удостои с тази чест самия себе си. Преди няколко години го бяха пренебрегнали при избора на господар на пилотите. Вместо него на този пост бяха поставили Чанот Чен Цицерон — или поне така завистливият Бардо се жалваше на всеки от приятелите си, който беше готов да го слуша. А него, който се смяташе за най-добър и най-способен от пилотите, оцелели след позорната Пилотска война преди тринайсет години, бяха направили майстор на послушниците, унизителен пост с малко възможности и за власт, и за слава. И затова обичаше да се обгражда с най-знаменитите мъже и жени на Ордена, та да споделя техния блясък и през цялото време скрито да се ядосва на несправедливостта на живота.

Той беше суетен мъж, да, но в крайна сметка суетата му (и неговата сантименталност) щеше да е от полза за Данло. Когато издържа последното изпитание, повикаха Данло в светилището на послушниците, огромна зловеща сграда, извисяваща се над многобройните общежития в „Боря“. На входа го посрещна послушник, който го отведе в официалните покои на Бардо в западното крило. Когато Данло почука, майсторът го покани в стая с богата мебелировка и редки произведения на изкуството.

— О, това е дивото момче — каза Бардо. — Данло Дивия — значи в края на краищата наистина си безименно дете, така ли?

Бардо го отведе до един от прозорците, от който се виждаше цялата територия на „Боря“. В тъмния под под прозореца бяха вградени два правоъгълни камъка, абсолютно гладки, сиви и леко вдлъбнати, сякаш издълбани в средата с фино длето. Това бяха прочутите камъни за коленичене. Бардо каза на Данло да коленичи на един от тях с лице към прозореца. Самият той придърпа огромен стол с кожена тапицерия и го постави под прав ъгъл спрямо Данло, за да може да вижда лицето му отстрани. Докато момчето гледаше към кулата на Тайхо, майсторът изучаваше лицето му и после каза:

— Кой си ти, за Бога?

Макар че го беше предупредил да не обръща глава, Бардо не бе споменал нищо за очите му и коленичил на камъка, потънал в мисли, Данло въртеше поглед насам-натам, като се мъчеше да обхване стаята. Почти не можеше да вижда майстора, но по пищните гоблени на стената точно пред него играеше брадатият профил на Бардо и сянката на стола му.

— Можеш да говориш, когато ти задам въпрос. Данло докосна перото в косата си и се замисли как би отговорил на въпроса за самоличността си Стария отец. Тъй като знаеше, че не е подобаващо (и че е глупаво) да дразни по-възрастните, той се опита да се въздържи, но накрая все пак каза:

— А вие кой сте, сър? Кой е всеки?

— Кой съм аз ли?

Данло лукаво се усмихна и попита:

— Виждали ли сте ме някога преди?

— Не.

— Тогава откъде знаете, че съм аз? Последва продължително мълчание, запълнено с хрипливото дишане на Бардо. Накрая майсторът избухна:

— Невъзпитано момче! За Бога, откъде да зная, че си ти? Това да не е фравашка игра на думи? Бил си ученик на фраваши, нали?

Данло кимна, като продължаваше да гледа през прозореца към облаците в небето.

— Е, слушай, мое странно момче: как смееш да играеш невъзпитаните си фравашки игри с мен? Не знаеш ли, че трябва да реша дали да те направя послушник, или не? Не знаеш ли, че… веднага престани! Престани да се смееш, иначе незабавно ще те изхвърля! — И после отново уморено измърмори сам на себе си: — О, Бардо, Бардо, какво си направил?

Данло не можеше да се въздържи да не се смее, защото Бардо беше смешен човек, едновременно страстен и изпълнен със самосъжаление, състрадателен и малко жесток. Накрая обаче той се овладя и каза:

— Извинете ме, сър. Просто смехът… е благословен, нали така?

Като подръпваше брадата си, Бардо се прокашля и рече:

— Истината е, че в теб наистина има нещо познато. Откъде си?

— Ако ви кажа откъде съм, може да не ми повярвате.

— Изпитай ме, моля те. Изпитай вярата ми и ми кажи кои са родителите ти? На кой свят си роден?

— Не съм сигурен… сър.

— А, искаш да го запазиш в тайна — каза Бардо. — Е, поне не си от Трия, нито пък си имал връзка с поетите-воини.

Данло зъзнеше в робата и сандалите си, макар че изобщо не бе толкова студено, колкото през денонощието на площад „Лави“. Голият под жулеше коленете му. Помисли си, че камъните трябва да са много стари, макар да не знаеше, че наред с всички други камъни от светилището те са докарани от Арцит при основаването на Ордена.

— Откъде знаете, че не съм от Трия?

— Оттам ли си?

— Не — усмихнат, призна Данло. — Никога не съм чувал за Трия. Какво е Трия?

— За Бога, защо постоянно отговаряш на въпроса с въпрос? Веднага трябва да научиш нещо, диво момче. Не е възпитано просителите — както и послушниците, и калфите — да задават въпроси на своите майстори. Освен ако първо не са поискали и получили разрешение за това. А сега, как така не си чувал за Трия? За пилотите-търговци? А не знаеш нищо и за поетите-воини, така ли?

Данло погледна на север през прозореца. Виждаше редици красиви стари сгради от гранит — общежитията на момчетата — и северната стена на Академията точно зад тях.

— Не, никога не съм чувал за поети-воини — призна той.

— Ахххх — каза Бардо.

— Мога ли да ви задам един въпрос, сър?

— Моля, питай.

— Откъде знаете, че не съм поет и воин?

— Искаш да кажеш, поет-воин. Поетите-воини са наемни убийци, които убиват хора за пари и поради религиозни причини. И разбира се, ти не си от тях. Прекалено си млад — всички те имат типичен външен вид. И със сигурност зная, че не си бил в контакт с тях. Каза ми го майстор Хуа.

Данло погледна на юг, към разположените в концентрични кръгове общежития на момичетата, малки бели куполи на искрящия бял фон на новия сняг. Бе се страхувал, че когато изследва мозъка му, майстор Хуа ще разбере всичко за него.

— Тя може да вижда ума ми, струва ми се.

— Е, определено може да разчита отделни части от паметта ти.

— Тогава трябва да ви е казала къде съм роден.

— Не е вярно. — Сянката на Бардо се размърда така, сякаш подръпваше брадата си. На стената пред себе си, върху гоблен с много голи танцуващи жени, Данло можеше да види сянката на ръка, повдигната към огромната сянка на лице. — Изобщо не е вярно, диво момче. Майстор Хуа е акашик. Влязла е в контакт с твоята памет. Трябва да уважава и пази тайните — изискват го каноните на нашия Орден. Аз й зададох определени въпроси за теб. Успях да определя откъде не си. И че не си слелен мим от поетитевоини, триянски шпионин, архитект от Старата кибернетична църква, нито пък от която и да е друга религия, орден или клика от предписания списък.

— От предписания списък ли?

— Това въпрос ли е, диво момче?

Данло притисна кокалчетата на пръстите си в пода, за да облекчи малко коленете си. Мразеше обичая да се коленичи, защото го смяташе за неестествен и неподобаващ за мъж.

— Искам да кажа, мога ли да ви задам въпрос, сър?

— Питай.

— Какъв е този предписан списък? Бардо се оригна и облиза устните си.

— Това е списъкът на нашите врагове. Орденът е оцелял в продължение на три хиляди години, понеже не е допускал врагове сред редиците си.

— Аз не съм враг на никого — отвърна Данло, сведе очи към пода и се замисли за онова, което му беше казал на площад „Леви“ Педар. Зачуди се дали фактът, че е спасил живота на Хануман, наистина може да превърне двама приятели във врагове. — Аз дори… не съм сигурен за какво говорите.

— Колко удивително… о, тоест изненадващо, че можеш да си толкова…

— Невеж, нали?

Бардо отново се оригна и смутено се закашля.

— Не исках да го кажа. И недей да ме прекъсваш, моля те. Е, ти наистина си невеж, нали? Различен си от другите просители. Пък и въпросът с косата ти. Черна и червена — като на Малъри Рингес. И лицето ти, твърдо като кремък — имаш и носа на Рингес. И проклетите ти очи. О, всъщност не искам да говоря за очите ти. Кажи ми, моля те, скулптирали са те, нали? Напоследък това се среща доста често. Малъри Рингес става проклет бог и затова е съвсем естествено хората да си скулптират лицата и да си боядисват косата като него.

Никой никога не бе споменавал за приликата на Данло с Малъри Рингес. Забележката на Бардо достави удоволствие на Данло и прибави ново доказателство на теорията му за истинските му родители, но той не искаше да я обяснява на майстора, затова отвърна:

— Така съм се родил. Косата ми си е истинска и лицето ми… мъжът трябва да расте в собственото си лице, нали така?

— Ах — рече Бардо, — можеш да си запазиш тайните, щом трябва, но аз пък трябва да ти съобщя, че това няма да е в полза на молбата ти.

Данло погледна през прозореца и не отговори.

— Добре тогава, навярно можеш да ми кажеш как ускори толкова дяволски рязко метаболизма си по време на изпитанието? Кожата ти изгаряше като дъх на уличница! Това е сетическо изкуство — учил си се при сетици, а?

— Не, сър. — Данло притисна пъпа си с върха на показалеца си и отвърна: — В корема има едно място… там е огънят на живота и ако успееш да си го представиш като пламък…

— Стига! — извика Бардо, плесна с ръце и с мъка се изправи, което изобщо не беше лесно, като се имаше предвид огромната му маса и ниският стол. Майсторът застана пред Данло. На лицето му се бе изписало смущение и почуда. — В теб има нещо странно. Кой си ти, за Бога? Онова, което току-що описа — прилича ми на алалойската практика лотсара!

Данло сякаш пропадна в морето през дупка в леда — внезапно се задъха и мускулите му се схванаха. Той удивено гледаше Бардо Справедливия и мускулите на корема му не преставаха да треперят. Откъде можеше този суетен грозен човек да знае за лотсара? Дали Хануман не го беше предал и не бе разказал за произхода и тайното му търсене на хала? Разбира се, ако знаеше повече за близката история на Ордена, Данло щеше да е чувал за пътуването на Бардо при алалоите. Но той никога не беше подозирал, че майсторът е придружил Малъри Рингес в неговото ужасно пътуване. И се страхуваше, че майсторката акашик е разчела най-дълбоките му спомени — или пък че Бардо някак си е успял да проникне в ума му. Нали мъжете и жените от Вълшебния град притежаваха толкова много необясними сили! Всъщност Данло не вярваше, че което и да е човешко същество е в състояние да чете чужди мисли без помощта на шайда компютър. (Независимо колко пъти му предстоеше да се включва в компютри — а те щяха да са много, ужасно много — независимо от богатия си опит, той винаги щеше да мисли за компютрите като за най-шайда от всички човешки изобретения.) Но ако Бардо наистина можеше да вижда мислите зад лицето му, по-добре бе да внимава какво мисли. И затова, като ловец в постоянното очакване аувания, той изпразни ума си от всичко друго освен от непосредствените си усещания: слънчевата светлина, която струеше през прозореца, сладникавия парфюм на Бардо с мирис на цветя, който се смесваше с киселата миризма на бира, и леко вдлъбнатия камък под коленете си. Синьо-черните му като здрач очи се съсредоточиха върху безкрайността, върху далечните пирамиди на Стария град, които искряха на запад. В очите му имаше неподвижност, дълбоко търпение и яснота.

— Данло!

— Да?

— Защо е цялата тази тайнственост? — обидено попита Бардо. Хвана се за корема и се наведе така, че лицето му да е на височината на това на Данло. — Виждал съм очи като твоите и преди — кажи ми, мое диво момче, защо мълчиш така? Какво има зад тези твои безупречни очи?

Данло дълго мълча и накрая призна страха си, че майсторът може да вижда мислите му.

— Това е глупаво! — възкликна Бардо. — Да ти чета мислите! За Бога, та аз едва мога да чета собствените си мисли. О, какво да правя с теб, диво момче?

— Не зная — съвсем искрено отговори Данло.

— Това не беше въпрос.

— Не беше ли? Но, сър, на мен ми прозвуча като въпрос.

— Беше реторичен въпрос, въпрос, който не е зададен, за да му се отговаря.

— Извинете ме — каза Данло.

Бардо се почеса по мустаците, оригна се и погледна надолу към Данло.

— Зная за лотсара, защото съм изучавал алалоите и техния език — мнозина в Града са го правили. Но ти откъде знаеш? Тоест как се е случило, че си упражнявал изкуството на горящата кръв? Кой те научи? Твоят фравашки поръчител ли? Не, не, това не е възможно — Старите отци на фравашите не се интересуват от телесните изкуства!

Късното слънце очертаваше профила на масивната глава на Бардо. Къдрите на черната му коса лъщяха в бронзово и златно. Данло вдигна длан на челото си, засенчи очи и каза:

— Сър, вие сте мъж… с рядка чувствителност. Бих ли спечелил доверието ви като предам доверието на друг?

Бардо подръпна дебелата си долна устна, усмихна се и отвърна:

— Е, в края на краищата не си толкова невъзпитан. Имащ обноски, странни обноски, но все пак обноски. Това ми харесва. Искам да ме наричаш „майстор Бардо“. Бардо — в това име има известно благозвучно, не мислиш ли?

— Не, майстор Бардо. — Всъщност Данло смяташе, че името е зле избрано, зловещо и малко абсурдно. Прекалено много му напомняше за барадо, алалойската дума за объркването, което изпитва душата след смъртта на човек.

— Не? Е, нямаше нужда да си толкова искрен — не се ли страхуваш, че ще ме обидиш? Данло се засмя.

— Не, майстор Бардо.

— Сега пък отново ми се смееш. Ха, в какво съм сгрешил, че един просител не се страхува да ми се смее?

— И този въпрос ли е реторичен?

— За Бога, не ти ли наредих да не ми отговаряш на въпроса с въпрос?

— Да, майстор Бардо. Аз… просто исках да кажа, че сте забавен човек, мил, състрадателен, забавен човек и че ме карате да се смея.

Лицето на Бардо почервеня, сякаш бе пил бира, и той потърка огромния си нос.

— Мил ли? Състрадателен? Е, навярно съм такъв — призна майсторът. — Имаш дарба за истината. Всички знаят, че Бардо има чувство за хумор, но то няма да е от полза за момчета, които му се смеят, разбираш ли? А сега, докато си още искрен, трябва да ти задам въпроса, за който те доведоха тук: защо искаш да влезеш в Ордена? Питам това всички просители. Отговорът ти може да определи дали ще станеш послушник — така че си помисли какво ще кажеш.

Данло се взря в пода. От друга част на сградата, някъде по дългия коридор навън, се разнасяше глъчка от гласове, скърцане на врати, чуваше се звън на камбани.

— Дойдох в Никогея, за да стана пилот — започна той. — Пилот на светлинен кораб. Да пътувам към центъра на великия кръг от звезди. Трябва да намеря начин… да премина оттатък, без наистина да умирам, начин да погледна вселената като от другата страна. Или отвътре. Над времето, отвъд звездната нощ, аз… аз не го обяснявам добре, нали? Има една фравашка дума, прекрасна дума: асаря. Знаете я, нали? Трябва да видя къде вселената е в хармония и къде не, преди да кажа „да“. А трябва да кажа „да“, дори там, където е… студена и ужасна. Ако не успея, никога няма да стана истински мъж. Никога няма да съм истински жив.

Когато разказа на Бардо, че е видял знаци, предсказващи, че ще стане пилот, че това е съдбата му, той отново се отпусна на пети и премигна от острата, разкъсваща болка под капачките на коленете си.

— Аххх — беше всичко, което отвърна Бардо отначало.

После се обърна с гръб към прозореца и дълго гледа Данло.

— Ах, какъв отговор само! Забележителен отговор! Знаеш ли какво обикновено отговарят другите просители, когато ги попитам защо искат да влязат в Ордена?

— Не, майстор Бардо.

— Ами, казват например: „Искам да се посветя на изучаването и увеличаването на познанията на Ордена“. Или пък — и от това ми се приисква да ги зашлевя през лицето — ми казват: „Искам да служа на човечеството“. Лъжци! Дават ми такива отговори, каквито предполагат, че искам да чуя, и през цялото време си мислят, че ако ги приема в Ордена, кариерата им е сигурна. Всъщност те се стремят към живот, изпълнен с известност, власт и слава. Но ти, ти си различен, за Бога! Не се страхуваш да ми кажеш голата, фантастична, опасна истина. Искаш да станеш асаря! Това ми харесва! Ти ми харесваш. Е, Диви Данло, ще ти помогна с каквото мога.

Данло стисна коленете си с ръце и попита:

— Можете ли да ми кажете дали… успешно съм издържал тестовете? Бардо кимна.

— За малко обаче да не успееш. Странно, че универсалният синтаксис не ти се удава много добре, но за сметка на това имаш невероятен усет за ших. А математиката…

— Съжалявам, но успях да докажа само пет от теоремите.

— Е, това е с две теореми повече, отколкото успяха да докажат всички останали. Изглежда, имаш математическа дарба. Харесвам математиците.

— Винаги съм… обичал математиката — каза Данло.

— А, много добре, но ще бъдеш ли така любезен да наваксаш празнотите си в универсалния синтаксис? Иначе ще направиш Бардо да изглежда като глупак.

— Защо, сър?

— Защо ли? — усмихна му се майсторът и изтри с показалец капка пот от изпъкналото си чело. — Защото бюрото препоръча да бъдеш приет в Ордена и от мен зависи да взема окончателното решение. И аз реших да те направя послушник — нима току-що не ти казах, че ще ти помогна?

Без да мисли. Данло скочи и широко разпери ръце.

— Ахира, Ахира! — извика той. От очите му бликнаха сълзи, забравил за етикета, той се хвърли към Бардо, сякаш му беше племенен баща, притисна чело към гърдите му и се опита да обвие с ръце огромния му корем.

— Я по-спокойно! — каза Бардо, внимателно свали ръцете на момчето от себе си, отблъсна го и го задържа на една ръка разстояние. — О, успокой се де!

Данло се опита да си поеме дъх и промълви:

— О… благословени… Бардо!

— Не, не: майстор Бардо — поправи го Бардо. — Опитай се да си възвърнеш маниерите.

— Аз… извинете ме — отвърна Данло.

От искрена радост той танцуваше и подскачаше като дете, но внезапно се закова на място и погледна майстора. Бе висок за годините си, но челото му достигаше едва до гърдите на Бардо и трябваше да извие нагоре глава, за да го погледне в очите.

— Мога ли да ви задам въпрос, сър?

— Питай.

— Никой не ми каза нищо за Хануман ли Тош и не ми позволиха да изляза от общежитието, за да ида при него. Той… добре ли е?

Бардо приглади мустаци и постави тежката си ръка на рамото на Данло.

— А, да, твоят приятел — каза той. — Красиво момче — никога не съм виждал толкова красиво, даже мъжете от Кавери Луз. Жалко, жалко. Има белодробен рак. Положението е овладяно, но не съм сигурен дали някога наистина ще се оправи.

— Значи… не сте го изпитали?

— Е, нямаше нужда от повече изпитания. Приятелят ти почти е завършил елитно училище. Познавахме умствените му възможности. Оставаше да изпитаме само… хм… търпението му.

— Тогава и той ще бъде приет?

— Вече е приет. Сега е послушник — преди три дни положи обета си. Сигурен съм, че вече е разпределен в някое от послушническите общежития.

Данло се приближи до прозореца и притисна чело до студеното прозрачно стъкло. Радваше се за Хануман, но отново му бяха напомнили колко е трудно за аутсайдер като него да влезе в Ордена.

— Разбира се — продължи Бардо, — зададох на Хануман същия въпрос, който зададох и на теб. Защо иска да стане послушник. Знаеш ли какво ми отговори? Каза, че искал власт, известност и слава! Честно момче! Естествено, след това просто нямаше как да не го приема, нали? А, да, но в него има нещо, което ме безпокои. Външно той е искрен, но под повърхността се крият тайни. Прекалено е амбициозен, струва ми се. Слушай мен, аз мога да преценявам характери и го зная. Пази се от това момче. Не съм сигурен, че е подходящ за приятел.

— Но, майстор Бардо — каза Данло и се обърна, — аз вече нямам избор. Можем да избираме с кого да се сприятеляваме, да, но не можем… да променяме избора си, нали?

Бардо подръпна брадата си, сякаш потънал в спомени. После гласът му изкънтя:

— Да, това е вярно. Съвсем вярно. Е, щом трябва, бъди приятел с него. Даже, ако искаш, ще наредя на главния послушник да те разпредели в неговото общежитие.

— Благодаря ви, сър.

Бардо посочи към вратата.

— А сега ме остави, моля те. Днес имам да разговарям с още двайсет просители. Желая ти всичко добро, Диви Данло.

На следващия ден Данло започна да се подготвя за полагането на обета си. Старите му дрехи, якето и панталоните, които беше оставил в Ледения купол, бяха изгорени с тайна церемония. Дадоха му ново облекло: официална бяла роба, три неофициални роби, бельо, три камелайки, яке и парка от кожа на изкуствено култивиран шагшай. И разбира се, три чифта кънки за лед и чифт ски. Всичко бе в бяло, както и вълнената шапка, която винаги трябваше да носи. Но преди да си сложи „шапката на «Боря»“, както се наричаше, трябваше да си обръсне главата. Това представляваше проблем, тъй като Данло много ценеше дългата си коса. Всъщност, като алалойски мъж, той нямаше право да се подстригва — иначе нямаше как по подобаващ начин да показва бялото перо на Ахира.

— Всички послушници трябва да си бръснат главите — каза му Бардо. — Защо си толкова дяволски упорит? — След дълъг и объркан спор, по време на който Данло обясни за Ахира и значението на перото в косата си, майсторът реши, че е забележително суеверно момче, възприело някои от необяснимите, варварски религиозни вярвания на алалоите. И макар самият той да се пазеше от личен Бог или каквито и да било формални идеи за това как човек трябва да се отнася към божественото, като майстор на послушниците, Бардо трябваше да уважава всички човешки религии, даже най-странните. Спомни си, че преди двайсет години бяха дали разрешение на еврейски послушник да носи под вълнената шапка черна шапчица, наречена „ярмулке“. Наистина, мнозина почитаха юдаизма като най-старата религия — прарелигията на Старата Земя, чийто произход Датираше поне четири хилядолетия преди началото на Роенето. Други пък й се присмиваха. Но, каза Бардо, щом били направили изключение от обичая за архаичния евреин, той със сигурност бил в състояние да допусне компромис за дивото момче, което вярвало, че някаква си глупава бяла птица е половината от неговата душа. И така, накрая стигнаха до компромис: един от висшите послушници острига косата на Данло и насапуниса главата му с ухаещ на рози сапун за бръснене. После обръсна целия му череп освен кръг коса на темето. Така, подобно на китайските воини от Старата Земя, той носеше опашка от черна коса, увиснала на гърба му. Опашката бе дълга и гъста като на мускусен бик. Макар че някои от послушниците му се подиграваха, Данло много се гордееше с вплетеното в нея лъскаво перо на Ахира.

Няколко дни след това той най-после положи обета си. Тази година в „Боря“ бяха приети само двайсет и осем просители. Седемнайсет момичета и девет момчета, всички от затънтени планети, чиито имена не му говореха нищо, положиха обет заедно с него и бяха разпределени в различни общежития. Данло се радваше, че са го настанили заедно с Хануман в дома „Пенхалегон“, едно от трийсет и трите момчешки общежития в най-североизточния край на „Боря“. То беше сред най-старите сгради в Академията и носеше прякора „Домът на опасностите“, при това основателно. През хилядолетията сред гранитните му скали бе загинало не едно нещастно момче. Вътрешността му беше строга и аскетична: четири етажа от дялан камък, свързани със спирално открито стълбище. Самите стълби представляваха тънки, разгърнати като ветрило базалтови плочи, докарани от Арцит заедно с другите камъни от сградата. Стъпалата бяха очукани и изтъркани, неравни и на много места изкривени под странен ъгъл, така че човек лесно можеше да се подхлъзне. Много момчета се бяха наранили, като се бяха изтърколили по стълбището или в няколко случая бяха паднали от трийсет метра височина през вътрешния край на спиралата и бяха намерили смъртта си. Постоянно се разгаряше скандал, че не поставят парапет или стена, за да предотвратят такива инциденти. Но основателят на Ордена, омразният Хорти Хосто, беше искал да научи послушниците на предпазливост. И така, тъй като Орденът почиташе традициите си, независимо колко архаични или глупави бяха те, в продължение на три хиляди години послушниците внимателно се бяха изкачвали и спускали по тези ужасни стълби. Истинско чудо бе, че за цялото това време живота си бяха загубили само двайсет-трийсет момчета.

Всъщност четвъртият етаж беше по-внушителен от всички останали, но и достигането му бе по-уморително и опасно. Така че новаците бяха принудени да се тътрят до него, второкурсниците заемаха третия етаж и така нататък до първия, където живееха висшите послушници. Подобно на всички новаци в Дома на опасностите, Данло получи легло на ужасния четвърти етаж. На сутринта, докато другите момчета имаха уроци по пързаляне навън, той се изкачи по спиралното стълбище и попадна на открито пространство с високи арки и много прозорци в дебелите каменни стени. Под двата дълги реда прозорци в централното помещение имаше двайсет спални платформи. Само една от тях бе свободна и Данло прибра всичките си дрехи и кънки в големия дървен сандък, който намери до нея. Там остави и своята шакухачи, грижливо завита в една от неофициалните му роби. Според правилника на послушниците не се позволяваха други лични вещи освен дрехите, но почти всички криеха в сандъците си по един-два ценни предмета. След като си оправи леглото, Данло легна върху белите одеяла и се огледа. Двайсетте арки му напомняха за скелет на кит — дебели ребра от споен с хоросан камък, равномерно разположени по дължината на стаята. Арките поддържаха гредите от каменно дърво на покрива — много от тях бяха напукани. Данло веднага хареса атмосферата в помещението, особено миризмата на старо дърво и слънчева светлина. Хареса му начинът, по който звуците падаха от тавана до пода, когато импулсивно извади флейтата и засвири; навярно заради възрастта й, огромната стая сякаш отекваше от спомени и живот, контрастиращи със студения й аскетизъм.

По-късно Данло видя Хануман ли Тош за първи път след изпитанието им на площад „Лави“. Той влезе в помещението заедно с още осемнайсет бъбрещи, пресипнали, тропащи с обувки момчета. По случайност леглото му бе до това на Данло. Той се приближи и мило му се усмихна.

— Не съм ти благодарил за това, че ми спаси живота — каза Хануман. — Страхувах се, че никога вече няма да те видя.

Той стоеше до леглото на Данло и пристъпваше от крак на крак. Пръстите на ръцете му се движеха като крачета на паяк; изглеждаше някак неспокоен, сякаш не бе сигурен какво изисква от него новото му приятелство. Данло си помисли, че е болен, макар очевидно никой друг да не забелязваше това. Хануман наистина изглеждаше силно променен. Нямаше я убийствената кашлица, треската му, мъртвешката бледност на човек, който скоро ще умре. Нямаше я и косата му — обръснатият му череп беше бял като мида алая. Също като другите послушници, той носеше неофициална роба, но — е някакво небрежно изящество, сякаш бе роден за дрехите на Ордена. Голяма част от деликатността на красивото му лице като че ли беше изчезнала поради бръснатата глава, но така скулите му изпъкваха по-силно, а очите му изглеждаха още по-живи и пронизващи.

Шайда очи, за хиляден път си помисли Данло. И после си спомни, че Хануман му е приятел, прегърна го и извика:

— Хану, Хану, радвам се, че си жив!

Този искрен, несдържан изблик на радост очевидно зарадва Хануман, но от сковаността на тялото му Данло незабавно разбра, че не обича да го докосват. Така беше с повечето цивилизовани хора и Данло отлично го знаеше, затова когато го пусна и се отдръпна, не обърна внимание на тревожното изражение на лицето му.

Другите послушници се събраха около тях. Те бяха присъствали на подвига на Данло на площада и горяха от нетърпение да се запознаят с него.

И Хануман с гордост се зае да ги представи.

— Данло — каза той, — приятно ми е да ти представя Шерборн от Тъмнолуния. — След това в гласа му се прокрадна предпазливост, когато представи дребно момче с бадемовидни очи и живо, присмехулно лице. — И Мадава ли Шинг. Чичото на Мадава е бил майстор акашик, както и прачичо му.

Докато Хануман представяше поред послушниците, Данло подобаващо се покланяше с глава. Момчетата също му се покланяха, като точно спазваха етикета. Всички бяха новаци тук, но подобно на Хануман, бяха учили в елитните училища на Ордена. Момчетата изключително се гордееха с тази си елитарност. По задължение или по навик нито едно от тях не проявяваше открита нелюбезност към Данло. Но като група, те едновременно го презираха като обикновен просител и му завиждаха за лесно добитата слава. Държаха се на разстояние — физическо разстояние на голия каменен под и психическо разстояние на подозрителни погледи, страхопочитание и крехко, измамно превъзходство. Никой не искаше да размени усмивка с него или да го поздрави очи в очи. Той беше популярен, наистина, но с популярността на странен извънземен, затворен поради страх и невежество в зоопарк. Единствено Хануман приемаше приятелството му. Той стоеше до Данло и не се страхуваше да покаже на другите, че презира тяхното поведение. Сърцето на Данло се разкъсваше от начина, по който Хануман стоеше настрани от връстниците си и ги гледаше със светлите си, ледени очи.

Тъй като това беше началото на учебната година в Академията, още никой от послушниците нямаше наставници, занятия и задължения. Данло прекара остатъка от следобеда в неспокоен разговор с Мадава ли Шинг и другите, като отклоняваше въпросите им за произхода си. След неловката вечеря в трапезарията на първия етаж (всички послушници, висши и нисши, се хранеха заедно) Данло и Хануман изтичаха нагоре по стълбите на четвъртия етаж и поиграха на шах. Хануман имаше прекрасен стар шах, направен на Яркона. Черните фигури бяха от каменно дърво, а белите от слонова кост. Хануман бе получил шаха от дядо си на осемгодишна възраст и винаги го беше ценил — това бе едно от малкото неща, които носеше със себе си. Когато момчето подреди фигурите за първата игра, Данло видя, че белият бог липсва. На негово място Хануман бе поставил солница, която вършеше същата работа. Но Данло се натъжи, че е нарушена хармонията на шаха, и се огорчи, когато научи, че богът всъщност не е загубен или счупен. Както му обясни Хануман — като се давеше от гняв — баща му изобщо не одобрявал подаръка. Да изваеш фигура като бог, твърдял той, символизирало ереста, че хакрите (или хората) могат да станат истински богове. Това било престъпление, истинско богохулство спрямо Еде Бога и в нощта на единайсетия рожден ден на Хануман баща му му отнел белия бог като урок по благочестие.

— Дядо ми беше знатен архитект, макар и не четец — каза Хануман. — Не виждаше нищо лошо в това да ми подари шаха. Но баща ми винаги е имал свое собствено тълкувание на доктрината. Винаги беше толкова стриктен. — След като Хануман спечели три игри подред, Данло се върна на леглото си и засвири на шакухачи. Веднъж, точно след като бе изсвирил особено тъжно парче, Хануман му хвърли бърз поглед. Той продължи само миг, този остър, дълбок поглед, но Данло незабавно почувства дълбокото разбиране помежду им, сякаш бяха единствените в стаята, трогнати от музиката.

По-късно същата вечер, в банята до централното помещение се случи инцидент, който още повече щеше да задълбочи връзката между Данло и Хануман. Момчетата взимаха вечерния си душ и си бръснеха главите един на друг. Миришеше на плесен, пот и ароматни сапуни за бръснене. Поради постоянните струи гореща вода, идващи от гейзерите под Града, въздухът беше пълен с пара. Малките сводести прозорци бяха запотени и по плочките на стените се стичаха капки вода. Данло седеше на ръба на горещия басейн. До него Мадава ли Шинг прокарваше бръснач с диамантено острие по черепа на Хануман. Внезапно Мадава поряза Хануман и от главата на момчето шурна кръв. Раната бе съвсем малка, но Хануман я притисна с ръка и се задъха, а очите му се впиха в черно-белите плочки на пода, сякаш виждаше там нещо, което другите не забелязваха.

— Извинявай — каза Мадава, отиде до една от мивките и изми окървавения бръснач под струята гореща вода.

— Ти не си виновен — отвърна накрая Хануман. — Още никой от нас не се е научил да бръсне както трябва.

Мадава се скова и каза:

— Съжалявам. Ще ида да донеса лепило.

— О, не — възрази Хануман. — Аз съжалявам. Съжалявам, че дадох израз на лошото си настроение. Моля те няма ли да ме дообръснеш?

После обясни, че мразел ежедневното бръснене на главата, защото му напомняло за един от ритуалите на собствената му църква. Всички знатни архитекти от Кибернетичните реформистки църкви трябвало да си бръснат главата, практика, наречена „малкото жертвоприношение“. По ирония на съдбата той избягал от религията на родителите си в „нормалния“ Орден, само за да открие, че ежедневно трябва да жертва косата си не за Еде Бога, а заради някаква тиранична традиция, чийто произход никой не помнел.

Точно когато, Мадава поднови работата си и Хануман стисна зъби под стържещия черепа му бръснач, в банята влязоха Педар Сади Санат и още трима висши послушници. Бяха по-едри от новаците и носеха камелайки, като че ли току-що идваха отвън. Четиримата се приближиха до горещия басейн и заплашително се изправиха пред Хануман и Данло. И без това лошото настроение на Хануман незабавно се развали още повече и той бързо размени поглед с приятеля си. Педар, разбира се, го забеляза и това като че ли го разяри.

— Я ставайте! — извика той. — Хануман ли Тош и Данло Дивия — ние дойдохме да ви поздравим, така че поне бихте могли да се изправите и да ни посрещнете подобаващо.

Сякаш мускулите им бяха свързани с общ нерв, двете момчета едновременно се изправиха на ръба на басейна. Данло бе по-висок от Хануман и изглеждаше много по-силен. Всъщност Хануман още имаше да расте и тялото му беше дребно и недооформено, по-скоро момчешко, отколкото мъжко. И двамата бяха голи и съзнаваха голотата си.

— Добре дошли в Дома на опасностите! — каза Педар. — Очаквахме ви.

Педар се извини, че са пропуснали вечерята, и обясни отсъствието им с подвизите им с четири уличници. После закрачи напред-назад пред двете момчета и започна да изучава телата им. Педар беше по-голям от четиримата високи послушници — всъщност от всички момчета в общежитието — и по лицето му имаше най-много пъпки. Докато ги чоплеше, малките му очи бяха впити в Данло. В тях гореше откровена жестокост и ярост. Данло си спомняше подигравките му по време на изпитанието на площада, спомняше си как Педар риташе в лицето му лед и как майстор Бардо го бе зашлевил. И изведнъж разбра, че Хануман (и самият той) едва ли случайно са били разпределени в общежитието на Педар.

— Е, това е леденото момче — каза Педар. — Добре дошъл, добре дошъл! Главният послушник не искаше да те разпредели тук, но ние го убедихме, че твоето пресветло присъствие ще е голяма чест за нас.

Хануман отново погледна към него и абсолютно безизразното му лице уплаши Данло.

Педар удари с крак по мокрите плочки, щракна с пръсти към Данло и каза:

— Не можеш ли да ме погледнеш, диво момче? Съвсем скоро ще е Денят на покорството и тогава ще трябва да ме гледаш, когато ти говоря.

Данло се обърна да го погледне и Хануман го последва. Горещият басейн зад тях клокочеше и вдигаше пара и Данло усети, че по краката му пръскат капки вода.

— Вървете си, моля ви — внезапно каза Хануман. Обикновено ясният му глас звучеше глухо. — Когато дойде Денят на покорството, ще бъдем покорни. Но сега ви моля да ни оставите на мира.

При тези думи Педар наведе глава настрани и започна да се тупа по ухото, сякаш му беше влязла вода. После се обърна към приятелите си.

— Не чувам добре. Стори ми се, че един от тези червеи ме помоли да си тръгна.

— Да, моля те, иди си — рече Данло. Виждаше, че много от момчетата са нагазили в съседния студен басейн. Шерборн от Тъмнолуния, Леандър Морвен и други бяха замръзнали като снежни зайци, наблюдаваха и слушаха.

— Я се виж! — извика Педар, като посочи слабините на Данло и привлече вниманието на всички. Данло също не успя да се сдържи и погледна надолу към дългия белег на бедрото си, където някога го бе промушил копринокореместият глиган. Белият твърд белег лъщеше и приличаше на ледено копие, сочещо към члена му. Сега всички гледаха натам, към оголената главичка и кръглите червеникавокафяви и тъмносини белези. — Какво си направил със себе си, диво момче? Или някоя уличница ти е отхапала кожичката и те е татуирала?

Хануман очевидно не можеше да понесе, че обиждат така Данло, защото стисна юмруци и зае първата стойка на смъртоносното си изкуство.

Но Педар просто му се изсмя и щракна с пръсти по посока на члена му.

— Виж се и ти бе! Ти си просто малко момченце. Това там макаронче ли е, или червей? Чудя се какво ли правят малките момченца с малките си червейчета.

Сега цялото тяло на Хануман трепереше, твърдите мускули по ръцете и бедрата му подскачаха. Зъбите му бяха стиснати, коремът му ту хлътваше навътре, ту се издуваше, докато той с мъка си поемаше дъх. Мадава ли Шинг, който благоразумно се беше отдалечил от горещия басейн и миеше бръснача си на три метра от тях, го погледна и извика:

— Внимавай, Хануман. Ако удариш висш послушник, те очаква незабавно изключване.

Застанал рамо до рамо с приятеля си, Данло почти физически усещаше яростта му. Той вдигна ръка пред устата си и прошепна:

— Недей, Хану, недей.

Тези думи като че ли охладиха момчето, защото то отпусна ръце и бавно се обърна с гръб към Педар.

— Ако някога ме удариш, ще последва нещо повече от изключване — каза му Педар. — Гледай ме, когато ти говоря!

Но Хануман продължаваше да се взира в горещия басейн.

— Проклет да си! — изкрещя Педар и преди Данло да осъзнае какво става, светкавично замахна и зашлеви Хануман по ухото. Ударът едва не го събори. Раната му се отвори, по слепоочието му рукна кръв и закапа по ухото му.

— Не! — каза Данло. Едва за втори път в живота си виждаше човек да удари друг. Страхуваше се, че Педар отново може да удари приятеля му, затова застана между двамата и повтори: — Не.

Педар обаче сигурно бе разбрал, че е прекалил. Зачопли пъпчивото си лице, сякаш съжаляваше, че е загубил самообладание, ако наистина не се срамуваше от постъпката си. После погледна Данло и рече:

— Когато дойде Денят на покорството, ще имам голям избор: дивото момче или червея. Чудя се кой от вас ще ми се покори. През следващите три декади можете да си помислите по въпроса.

После кимна на приятелите си и ги изведе от банята. Хануман продължаваше да гледа към горещия басейн. Стоеше съвършено неподвижен и очите му бяха като огледала, обърнати навътре към душата му.

— Хану, главата ти… тече ти кръв — каза Данло. Докато стояха сред парата, по ухото на Хануман се стичаха капки кръв и капеха по рамото и бледите му гърди.

— Хану, Хану, ако се страхуваш от…

— Върви си — внезапно каза Хануман. — Моля те, върви си.

— Но главата ти кърви — повтори Данло. Като дете го бяха научили, че раните бързо трябва да се лекуват, затова протегна ръка към слепоочието на приятеля си. Но в мига, в който пръстите му докоснаха окървавената кожа, Хануман подскочи, сякаш го е ударила мълния.

— Не! — каза той, отдръпна глава и се обърна с лице към Данло. — Остави ме на мира!

Данло отново протегна ръка към него, този път за да докосне челото му, да изтрие гнева, който неволно бе предизвикал. Това беше типичен алалойски жест, акт на помирение и любезност. Внезапно, със забележителна за толкова слаб човек сила, Хануман го удари по ръката с ръба да дланта си и го отблъсна. Остра болка прониза предмишницата и лакътя на Данло. Той почти не можеше да ги движи, толкова силно бяха засегнати нервите му. Нещо се беше случило с Хануман. Ударът сякаш бе отключил вратата на стая, които изобщо не е трябвало да бъде отваряна. Той отново започна да удря Данло с крака, колене и юмруци. Данло се приближи към него, за да се предпази или за да го хване за китките, да го разтърси и усмири. Докато се бореше с Хануман, той едновременно осъзна много неща: шуртенето на водата, събралите се около тях момчета, които жестикулираха и викаха под плътното було от пара, хлъзгавите от сапуна плочки под краката му и най-ужасното — безумието в светлите очи на Хануман. Това безумие като че ли извираше отникъде, като лава, изригваща от пукнатина в земята. Отначало Данло си мислеше, че Хануман е изпаднал в сляпа ярост, като бясно куче с олигавена муцуна, което ръмжи и се нахвърля на всичко, което му се изпречи на пътя. Навярно го беше объркал с Педар или от действителността на настоящия момент се бе върнал в миналото. После двамата сблъскаха чела, погледите им се впиха един в друг и той разбра, че не е така. Всъщност някак си беше насилил личността на Хануман по начин, невъзможен за Педар. Нямаше представа какво е сторил, за да отприщи такава ярост. Но друга част от него знаеше, знаеше го дълбоко и дори в лудостта си Хануман също го знаеше. Той удряше ли удряше Данло, съзнателно, разбиращо, сякаш свободно приемаше онази своя същност, която бе чиста енергия и унищожение. Много по-късно, когато Данло можеше точно да си спомни събитията, лицето на Хануман — с ясен поглед, лице на човек в пълно съзнание — го преследваше. Но сега имаше само ярост, лакти, и юмруци и капки кръв в изпълнения с пара въздух. Лицето на Хануман беше ужасно и съсредоточено, докато го риташе и изпълняваше движенията на смъртоносното си изкуство. Той силно удари Данло в корема и заби коляно в слабините му. Последва болка — светкавична, ослепяваща агония, която се плъзна по гръбначния му стълб и го остави без въздух. Той се преви и падна, без да изпуска шията на Хануман. Претърколиха се и силно се удариха в ръба на басейна. Нещо — плочка или може би юмрукът на Хануман — удари брадичката на Данло. Зъбите му изтракаха и прехапаха езика му. Той усети вкуса на кръв и внезапно се оказа във водата, плътно притиснал главата на Хануман до гърдите си. Водата изгори кожата му и нахлу в устата му, докато той мъчително се опитваше да си поеме дъх. Данло се задави и може би щеше да потъне, стиснал слабините и корема си като ранено животно. Макар че басейнът бе плитък и водата не стигаше по-високо от пъпа му, той наистина можеше да се удави. „Смъртта е лявата ръка на живота“, сякаш викаше тялото му и в лицето на смъртта, докато се давеше и гърчеше в кипящата вода, той изпита мощно като океан желание за живот. Това беше анимата му дълбоко в клетките на мозъка и кръвта, чиста воля за живот, по-силна от болката в слабините му, по-силна от омразата и смайването. В известен смисъл борбата за живот сливаше в едно и ужас, и радост. Неочаквано Данло възстанови равновесие, отвори уста, за да си поеме дъх, и от нея шурна кръв. Продължаваше да държи Хануман за шията. И Хануман продължаваше яростно да се бие, вкопчил се в гърлото му, като се опитваше да забие пръсти в очите му. Като по-малък, в пещерата на предците си Данло много пъти се бе борил с други момчета, но никога така, никога толкова диво и безмилостно. Сега беше див като морско животно и усещаше силата на живота си да тече по ръцете му. Бе по-силен от Хануман. Той повдигна ръка, завъртя се зад него, хвана главата му и притисна лицето му над врящата вода.

„Животът е дясната ръка на смъртта.“ Стори му се, че някой друг казва тези думи, но после осъзна, че на ръба на басейна е застанал Мадава или някое от другите момчета и вика:

— Пусни го, ще го убиеш!

Той стегна хватката си. Черепът на Хануман беше хлъзгав от горещата вода и кръвта и Данло усещаше фините косъмчета, които Мадава бе пропуснал да обръсне. Ръката му случайно напипа раната. Под пръстите му имаше кръв, кост и отдолу мозък и под всичко — сковаващия крехкото тяло на Хануман като пластове лед — страх. Тялото му беше вцепенено от страх. Той също се бореше за живот и Данло не можеше да натисне лицето му под водата. Знаеше, че трябва да убие Хануман на място, в този момент, с цялата страст за убийство, която необуздано кипеше в него. Той бе алалойски мъж (или половин мъж) и убиването бе ужасна необходимост на живота. Но не можеше да го убие. Кръвта от прехапания му език се разтваряше в стотици копринени нишки във водата и се сливаше с нишките от кръвта на Хануман. Виждаше дълбокото общуване помежду им. В кипящите вълни, които се разбиваха в гърдите му, в горещата вода усещаше свързаност с Хануман, която никога не можеше да се разруши. „Тат твам аси — помисли си той, — това ти си.“ Всички неща бяха свързани с всички неща, сърце със сърце и атом с атом и във всяка част от Хануман — в болката на гърчещото му се тяло и в отчаяните му очи

— Данло виждаше себе си. Не можеше да го убие, без да убие себе си. „По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“ тогава си спомни как Стария отец го учеше на ахимса и разбра, че не може да го убие. Вече не можеше да убие нищо.

— Хану, Хану — задъхано промълви той, — успокой се.

— Не! Пусни ме!

Данло стоеше зад Хануман, стиснал главата му в дългите си ръце. Езикът го болеше и му бе трудно да говори ясно.

— Хану, Хану, ти алашарет ла шантих. Успокой се! Аз съм твой приятел, не враг!

— Махай се.

Данло отново се помоли:

— Ти алашарет ла шантих. — И притисна с длан устата на приятеля си. Скоро безумието напусна Хануман и той се успокои. Данло здраво го стискаше, притиснал гърди в костите на слабия му гръб. Усещаше тази неподвижност като неочаквано отпускане, преминало от плътта на Хануман в собственото му тяло. Макар че Данло нямаше как да го знае, момчето за първи път в живота си се отпускаше в присъствието на друг. И тогава нещо премина между тях, дълбока увереност, че нито един от двама им никога вече няма да нарани другия.

— Защо ме удари? — прошепна Данло. — Аз съм ти приятел, не враг.

Хануман понечи да отговори и Данло пусна ръката си от лицето му в кипящата вода. Горещи вълни обливаха пръстите му. През парата някъде отгоре се разнесе шляпане на крака по мокри плочки и едно от момчетата извика:

— Натисни му лицето под водата, докато се удави!

— Тихо! — каза Мадава ли Шинг. — Тихо, иначе висшите послушници ще ни чуят и ще хвърлят нас в басейна.

Но повечето от момчетата не викаха, за да искат още насилие. Всъщност те изглеждаха замръзнали от страхопочитание пред сцената, на която току-що бяха присъствали. Гледаха Данло и Хануман, сякаш се страхуваха двете диви момчета да не излязат от басейна.

Данло не им обърна внимание и прошепна в ухото на Хануман:

— Какво има?

— О, не — започна момчето и гласът му се загуби в кипежа на водата около тях. — Извинявай — нараних ли те?

Данло го пусна. Докато Мадава ли Шинг ги викаше да излязат навън, те се гледаха един друг във водата.

— Струва ми се… прехапах си езика — отвърна Данло.

— Извинявай. — Хануман изми окървавения си череп, после каза: — Но си помислих, че искаш да ме убиеш.

— Да те убия!?

— Трябва да ти обясня — рече Хануман и за миг извърна очи към горещата вода. — Трябва да ти обясня, но съжалявам, не мога да говоря тук пред всички. Можеш ли да почакаш, докато всички си легнат?

Данло вдигна ръка и издърпа опашката си така, че да падне върху гърдите му. Перото на Ахира беше малко скъсано и раздърпано — бе го спасил само восъкът, който втриваше в него всеки ден още от прехода си към мъжественост.

— Да — отвърна той и стисна перото с пръсти. — Мога да почакам.

По-късно, след като Мадава залепи раната на Хануман с колаген, дълго след като биха вечерните камбани на „Боря“, студените огнени глобуси угаснаха и всички заспаха, много по-късно, Данло и Хануман се измъкнаха от леглата си и се насочиха към средата на спалното помещение. Стълбището се отвори пред тях като черна дупка в космоса. Те се спуснаха няколко стъпала надолу, не чак толкова, че да слязат на третия етаж, където спяха второкурсниците, но достатъчно, че дебелият каменен под да приглуши гласовете им.

— Извинявай, че те ударих — прошепна в мрака Хануман. — Не исках. Просто бях толкова бесен, толкова уплашен. В теб има нещо. Силата ти, миналото ти, смелостта ти и — прости ми — твоята странност. Искаше да ме докоснеш по лицето, нали? По главата. Глупаво е от моя страна да съм толкова обвързан с миналото си, но на Катава никой никога не докосва никого, ако това може да се избегне. Сигурно ти се струва отвратително. На мен също, когато се замисля. Зная, че трябва да го преодолея. Искам да го преодолея и ще успея. О, толкова е трудно. Струва ми се неприлично да приказвам така за себе си. Толкова самохвално. Във всеки случай, прекалено много мисля за себе си. Но трябва да повярвам, че притежаваме пълна власт над самите себе си. Ако много внимаваме. И в мен има нещо, зная. И въпреки че го зная, не мога да го овладея. Никога вече няма да те ударя. Моля те. Предпочитам да умра, отколкото да те нараня.

Данло слушаше думите на Хануман да се леят като течно сребро от мрака. Чуваше истината в тях, а също и ужасна тъга, усещаше, че приятелят му се страхува да остане сам със себе си. Още по-лошо, той като че ли винаги се наблюдаваше, сякаш стоеше на стража и пазеше през прозореца да не се промъкне убиец. Ако беше благоразумен, Данло можеше да приеме извинението на Хануман — само за да избяга в онази вцепененост на душата, присъща на хората, които искат да скъсат опасно приятелство. Но той не можеше да го направи. Заради опита си с мечтателите — или навярно заради ужасните си спомени от времето, когато болестта бе погубила ума на хората от племето му — Данло се отнасяше към лудостта с безкрайно търпение. Затова се усмихваше сам на себе си, докато Хануман говореше, седеше на студените каменни стъпала и слушаше приятелят му да разказва неща, които не знаеше никой друг.

— Извинявай, че те ударих по лицето — накрая каза Хануман. — И в слабините — добре ли си?

— Да — отвърна Данло и бръкна между краката си под робата, сякаш за да се успокои, че все още е цял. — Сега тестисите ми също изтърпяха болка, за да не останат по-назад от члена ми.

— Извинявай — аз те нараних.

На Данло малко му се гадеше от болката в слабините и от ментовия мирис на колагена, с който беше залепена раната на Хануман. На тъмните стълби, където седяха, миризмите и звуците изглеждаха съвсем близо около тях.

— Раните заздравяват — отвърна той. Хануман дълго мълча, после прошепна:

— Обичам оногова, чиято душа е дълбока, дори когато е ранен и който може да загине от недостатъчно опит: така той с радост обикаля света.

— Пак цитираш своята благословена книга, нали?

— Някои неща не могат да се изразят иначе.

— На приятел можеш да кажеш всичко — отвърна Данло.

— Ще бъдем ли приятели?

— О, благословени Хану! Та ние сме приятели още от първия ден. Приятелството е хала, като кръга на света. И не може да се разруши.

В тишината на стълбището, където шепотът им заглъхваше в открития мрак, в приятелството, те опряха чела едно в друго. Дълго останаха така и разговаряха за живота и съдбата си. Тъй като вярваше в способността на Хануман да пази тайна, Данло му разказа за стремежа си да казва „да“ на живота, където и да го открие.

— Животът — сподели той, — е толкова странен, толкова прекрасен, толкова рядък. Да го виждаш как се ражда, животът. Така учи моят фравашки Стар отец: никога не убивай никаква жива твар, даже в мислите си. Да утвърдиш живота по този начин, напълно, с цялата си душа — това трябва да е начинът да станеш асаря, нали?

После се върнаха в спалното помещение и Данло остана буден, заслушан във вятъра навън и в дишането на деветнайсетте спящи момчета. Късно през нощта на леглото до него Хануман започна да се мята и да бълнува. Отново сънуваше кошмарите си.

— Не, не, татко! — извика той. — Не, не, не! Данло отритна завивките си и се приближи до него. Каменният под леденееше под босите му крака. Той коленичи до леглото на приятеля си. Звездна светлина посребряваше прозорците над тях и се процеждаше на бледи ивици в стаята. Светлото, деликатно лице на Хануман се беше вцепенило от мъка. „От живот“ — помисли си Данло и по алалойски обичай нежно притисна устата на момчето с длан.

— Не трябва да будиш другите? — прошепна той. — Шшт, ми алашария ла, шантих, шантих. Заспивай, братко мой, заспивай.

ГЛАВА 8ДОКТРИНАТА НА АХИМСА

През несигурните им първи дни като послушници Данло и Хануман станаха най-добрите приятели. И както правят приятелите, Данло затвори очи за най-лошите от недостатъците на Хануман и ценеше онези редки качества, които го отличаваха от другите послушници: предпазливост, могъща воля и вярност. Щом прие Данло за приятел, Хануман, от своя страна, се оказа удивително верен. По слънчевите плъзги на „Боря“, в общежитията или на площад „Лави“, където всички се събираха след закуска, той защитаваше Данло от другите послушници. С чар, остроумие и тънки заплахи (след като станаха свидетели на свирепостта му в банята, никой нямаше желание да го предизвиква) той успя да накара другите колебливо да приемат Данло. Помогна му това, че не беше трудно да го харесат и че Данло обичаше да се смее сам на себе си, даже когато другите отбелязваха странностите му. Наистина, с много от навиците си и с ежедневните си молитви Данло даваше основание за смях. Всяка сутрин той ставаше със слънцето, излизаше на студения въздух и се покланяше в четирите посоки на света. И всяка вечер, точно преди да угасят студените огнени глобуси, той ниско се навеждаше и сумтеше, докато обръщаше леглото си перпендикулярно на това на Хануман. Правеше го, за да спи с глава на север. Другите момчета спяха към прозорците, ориентирани от запад на изток, и Данло знаеше (или вярваше), че това положение може да доведе до заболявания на кръвта, запек или дори лудост. Тъй като също вярваше, че е вредно да задържаш вода, винаги, когато имаше нужда, държеше незабавно да се изпикае на юг, независимо дали мястото е подходящо. Веднъж един от майсторите хоролози го завари да пробива жълти дупки в червения лед на плъзгата зад колегията на господарите и репутацията му на странно момче се затвърди. Тя придоби почти легендарни размери, когато един ден преди вечеря той забрави даденото пред самия себе си обещание и изяде ларвите на пеперуда седефка. Лесно можеше да допусне тази грешка: след дългия ден на обучение за използване на компютрите в библиотеката, Данло разговаряше с Мадава ли Шинг и още няколко послушници пред тази най-голяма от всички останали сгради. Беше уморен и гладен, затова, без да помисли, обели кората на едно от каменните дървета и намери три тлъсти ларви, всяка дебела колкото палеца му. По навик той измъкна тези деликатеси от дупките им и ги пъхна в устата си преди да осъзнае, че се е заклел никога да не убива друго живо същество. Но тъй като вече ги бе убил със зъбите си и щеше да е жалко да хвърли на вятъра хубавото месо, Данло ги глътна. Като момче хиляди пъти беше ял ларви от седефки, Имаха прекрасен вкус — сочни и сладки, точно каквито трябваше да са.

— Ядеш червеи? — попита го Мадава. Малкото му лице се сгърчи от отвращение и ужас. И от страхопочитание — бе поразен, че Данло може да яде живо месо. Той произхождаше от един от изкуствените светове на Енола Луз, където единствените живи същества са хората и бактериите, култивирани за храна, и не можеше да види разликата между насекомо и червей.

— Не — възрази Данло. — Искам да кажа, да, но преди да науча колко ужасно е да убиваш. Днес обаче бях толкова гладен, че забравих. Аз… забравих. — И после сниши глас, за да прошепне молитва за душите на ларвите. — Лилиджи, ми алашария ла шантих.

Но Мадава не разбра и за ужас на всички присъстващи възкликна:

— Данло Дивия яде червеи!

По ирония на съдбата това донесе на Данло репутацията на човек на мира. Той беше принуден да признае на Мадава — и другите момчета — онова, което до този момент пазеше в тайна: че е положил обет за ахимса. Мнозина, разбира се, знаеха за фравашите и техните доктрини. Шерборн от Тъмнолуния веднага го попита дали е бил ученик на фраваши. Данло, който не обичаше да лъже, не можеше директно да отговори на въпроса. Вместо това разказа за природата на вярванията и системите от вярвания като цяло. Макар да призна, че е възприел някои от основните фравашки представи, той обясни, че ахимса не е просто доктрина, а по-скоро схващане за вселената, интерпретирано и формулирано като вярване.

— Тъкмо това схващане е от значение — каза Данло. — Взаимосвързаността на всички неща. Ахимса е виждането на тази връзка. Но понякога… човек забравя да гледа.

Скоро след това съобщиха на всички нови послушници на кого ще слугуват на шейсет и петия ден, ужасният Ден на покорството. Както се опасяваше Данло, на него се падна „удоволствието“ да слугува на Педар Сади Санат. Говореше се, че Педар е приятел с главния послушник, който обикновено определял тези неща — и че сигурно го е убедил, че е най-подходящ да научи Данло на идеалите на послушание и покорство. За всеобща изненада обаче Хануман трябваше да слугува на самия майстор на послушниците Бардо Справедливия. Това не беше безпрецедентен случай, но не бе и нещо нормално: новаците най-често слугуваха на по-големите послушници, също както второ– и третокурсниците слугуваха на калфите, а висшите послушници се грижеха за майсторите. Мнозина от висшите послушници избягваха тежкото задължение, като доброволно работеха в кафенетата и баровете из Града, но поради възрастта си, Данло и Хануман все още нямаха такава възможност. Хануман бе чул, че майстор Бардо не е лесен човек, и се чудеше защо му се е паднала такава чест. Той не знаеше — тогава, — че Бардо обича красивите момчета и нещо повече, че майсторът изпитва чувство на вина след като едва не беше предизвикал смъртта на Хануман на площад „Лави“, поради което се опитва да го предпазва от висши послушници като Педар. Отначало Данло се безпокоеше за слугуването на Хануман при майстор Бардо. Той изобщо не можеше да понася цялата система на покорство. Каквото и да говореше, Хануман не можеше да притъпи тази омраза. Когато момчето иронично отбеляза, че всички общества са основани на реципрочност, на размяна на задължения, информация и услуги, Данло отвърна:

— Майката кърми детето си и бащата трябва да носи кръвен чай на старите, беззъби дядовци, но мъжът не трябва да слугува на друг, който е цял и силен. Това е по-лошо от паразитирането — това е шайда.

Докато броеше дните до Деня на покорството, Данло започна истинските си учебни занятия. По съвета на майстор Бардо той се зае да изучава универсален синтаксис и скоро откри, че няма никакво свободно време. Рано сутрин след закуска, когато приключеше с мисловните си упражнения, Данло вършеше най-тежката работа. Ходеше при символизатор, за да изучава триизмерните мисловни символи, наречени идеопласти. Късните сутрини прекарваше в учене наизуст — основните идеопласти бяха двайсет и три хиляди и трябваше да може да си представя формите, цвета и конфигурациите им. Би могъл да си впечата голяма част от тези знания, но след преживяванията си в дюкяна на Дрисана не се доверяваше на неестествения акт на впечатване, ако не на самите впечатници. Освен това този процес криеше опасности, не на последно място сред които бе изкушението да препълни мозъка си с прекалено много данни и факти. Наистина, жените и мъжете от Ордена презират и ученето наизуст, и впечатването повече, отколкото е необходимо; техният идеал е да постигнат определен репертоар от принципи преди да усвоят умелото използване на компютрите като спомагателен ум и памет. Затова Данло придобиваше този принципен репертоар по сложния начин, като си представяше безкрайни върволици идеопласти и с удивително темпо запечатваше красивите символи в мозъка си. След тази изтощителна умствена работа идваше кратък обед с плодове, хляб и варива. По-голямата част от следобеда, докато станеше време за хокий или фигурно пързаляне в Ледения купол, той отново прекарваше в занимания с универсалния синтаксис, учеше теориите на изобразяване, формализиране, моделиране и техните приложения. Чак вечерта имаше време да поговори и да се посмее с другите момчета, да поиграе шах с Хануман или да лежи по гръб върху грубите бели одеяла на леглото си и да свири на шакухачи.

Освен универсалния синтаксис, разбира се, послушниците трябва да посещават различни курсове: история на Ордена, етикет на Ордена, математика, естествени науки, история, пързаляне, йога, езици, библиотечни изкуства и фравашки мисловни упражнения. И сетическите изкуства: халниране, задзен, медитация, фуга и интерфейс с кибернетичните пространства. Към края на образованието си в „Боря“ послушникът също изучава основите на по-важните дисциплини като провиждане, запаметяване, механика и есхатология. Те се изучават сериозно и никога по повече от две едновременно. В тези граници послушниците са свободни сами да структурират обучението си. Всъщност се предполага, че би трябвало да следват дървото на познанието по многобройните му разклонения и да избират за специални занимания най-привлекателните изкуства и дисциплини. Изборът на послушника е мерило за интелекта му — и за неговия ших. Макар че всеки послушник има много наставници, които му предлагат съветите и мъдростта си, в крайна сметка единствено той носи отговорност за своето образование. В края на послушничеството, когато го подлагат на изпит, за да го приемат в някой от колежите, той сам трябва да си понесе срама, ако не успее да стане калфа и бъде изключен от Ордена.

Първият наставник на Данло беше уважаваният майстор Джонат Хаас, много възрастен мъж с покрито с брадавици лице и огромен ум и страст към раздаване на интелектуални дарове на любимите си ученици. Майстор Джонат бе класически холист от школата, която беше усвоила Старата наука, и подобно на мнозина от колегите си академици, обичаше теорията и абстракцията. Той с наслада съставяше модели на вселената и представяше невероятно сложните процеси на космоса със символите на универсалния синтаксис. В такива формални системи, твърдеше майстор Джонат, имало огромна сила: силата на обобщението и откриването на универсални модели и метафори. Веднъж, на петдесет и първия ден от лъжезимата, на чаша кафе с канела, което поднесе на Данло в малкия си апартамент до Академията, той изнесе една от многобройните си лекции.

— И така, ти навярно смяташ холизма за формално изследване на взаимосвързаността — това интересува ли те, млади Данло? Помислих си, че може би те интересува. Връзки: какво друго е езикът, освен изразяване на връзки? На отношения? На метафори? Аз седя на този стол. Слънцето облива като злато това особено перо, което носиш в косата си. Не е възможно едно върху друго да се картират две координатни пространства от различни измерения по едно– и бинепрекъснат начин. Картиране! Пространства! Измерения! Начин! Какво друго са математическите определения, освен метафори? Торисонови пространства, фиксиране, насоченост и точки — всичко това са метафори. Ето какво е математиката: система от кристализирани, съвършени метафори. И това още повече се отнася за универсалния синтаксис. Какво друго е универсалният синтаксис, освен обобщаване на математиката под формата на наистина универсален език? С помощта на математиката можем да представим изкривяванията на разнородността или да моделираме хаотичността на облака. С универсалния синтаксис можем да свържем един шахматен дебют например с използването на цвета при скутарската телесна промяна и с конфигурацията на свръхновите във Вилда. Всички възможни отношения. Всички връзки. Колкото подобри модели строим, толкова повече връзки се разкриват. Как иначе освен с холизма наистина можем да видим сводестите модели на вселената?

Скоро Данло откри, че в тази господстваща интелектуална система на Цивилизованите светове се крие невероятна красота. Макар никога да не забравяше предупреждението на Стария отец, че холизмът е по-примамлив от всички останали светогледи и системи тъкмо защото е най-универсален, той поглъщаше уроците на майстор Джонат с изключителна жажда за знание, която радваше стареца. Всяка сутрин в уреченото време Данло отиваше в апартамента на майстора и двамата заедно изучаваха шедьоврите на най-великите холисти като Морая Еде и Ли Тао Сирлот. Всяка сутрин майстор Джонат му представяше различните упражнения, проблеми и съчинения, които са скелетът на холисткото изкуство.

Майстор Джонат, който постоянно се озадачаваше и се отнасяше с подозрителност към перото от снежен бухал в опашката на Данло, неизбежно откри връзката му с алалойската тотемна система. Той като че ли знаеше почти всичко за нея, както и за още много други неща. Като упражнение — демонстрация на безкрайната гъвкавост на холизма — майсторът предложи на Данло да се заемат с формално представяне на алалойската система. Той винаги с гордост доказваше, че холизмът е в състояние да обхване абсолютно всички системи — дори толкова странна, като тази на първобитните хора, които мажеха новородените бебета с менструална кръв поради вярването, че това даващо живот вещество е пропито със Световния дух по същия начин, по който магнитът е заобиколен с магнитно поле. И така, над безброй чаши кафе със сладка сметана те заедно кодираха двата класа животни, трите аспекта на аз-а, четирите елемента на света — кръв, огън, лед и вятър — със символите на универсалния синтаксис. (По-късно майстор Джонат предложи да изберат кватернион, често използван за кодиране на четирите бои на японските карти таро и четирите вериги на човешкия мозък — както и на четирите скутарски пола, и четирите части на Последната симфония на Бетовен.) Данло харесваше тази трудна работа и често му се искаше да е в състояние да спре времето за година, за да усъвършенства необезпокоявано тънкостите на холизма.

Но времето — в кулите и апартаментите на Академията, в студените императиви на цивилизацията — се движи само в една посока и е трудно да го спреш. Шейсет и петият ден на лъжезимата, Денят на покорството, неизбежно настъпи и Данло беше принуден да остави играта си с абстракциите и символите. След закуска всички нови послушници в „Боря“ чакаха в спалните си помещения, като разменяха нервни реплики и съмнения. Данло бе първото момче от Дома на опасностите, повикано на първия етаж, където висшите послушници се бяха строили пред леглата си. Когато влезе в стаята, всички се поклониха. Педар пристъпи напред, подаде му метла и каза:

— Е, това е леденото момче — добре дошъл в Дома на опасностите!

Педар Сади Санат стоеше със зачервени очи и ядно чоплеше лицето си. Макар че Данло не знаеше, висшият послушник беше пристрастен към джук, долнокачествен наркотик, чието въздействие включва възпаление на очите и раздразнителност — както и кървене на венците, пъпки и дори халюцинации. Както всички останали, Педар го използваше само за да подсили интелекта си. Известно е, че през пубертета човешкият мозък отделя хормон, който разтваря всички неизползвани синапен, развити през детството. Това дава възможност на възрастните хора с техните възрастни, трудно променящи се мозъци, да се съсредоточават и да прилагат наученото по-рано — но на цената на загубата на гъвкавост и нови прозрения. Когато се смърка през ноздрите или се пие разтворен в течност, джукът спира отделянето на този хормон и стимулира развитието на нови синапси. Твърди се, че можел да направи умното момче още по-умно — и че като забавял прехода към зряла възраст, понякога можел да превърне глупака в гений. Мнозина се стремят към това чудо, въпреки че жертват общителността, здравето и дори разума си.

— Ще ми оправиш ли леглото, Диви Данло, безименно дете? — Педар разтърка очи и посочи на Данло смачканите си, изцапани с кръв чаршафи. — Можеш да ми сменяш завивките на всеки три дни.

Тази сутрин Данло наистина оправи леглото на Педар и на следващите сутрини носеше робите му на пране, метеше пода около леглото му и остреше кънките му с дълга блестяща диамантена пила. Най-трудното му задължение бе да бръсне главата на Педар. Всяка вечер изтичваше надолу по спиралното стълбище и отиваше в банята на първия етаж; всяка вечер се давеше в пара, докато умело прокарваше бръснача по черепа на Педар. Данло на няколко пъти си помисли колко е лесно да остави диамантеното острие да се плъзне надолу към гърлото му и да среже голямата артерия, която пулсираше там. Такива мисли обаче бяха по-отблъскващи, отколкото действителността на слугуването му. „Никога не убивай и не наранявай другиго, дори в мислите си“ — това беше духът на ахимса. И той яростно се опитваше да се справи с проблема си. Всъщност Данло не бе агресивен и затова всяка вечер по фравашки се мъчеше да превърне съзнанието си в огледало, което да отразява най-добрите части от душата на Педар. Той бръснеше главата му, докато не станеше лъскаво бяла. Не оставяше нито драскотина, която да издава невнимание или липса на добра воля. Данло имаше опит с режещите оръдия, но умението му с бръснача ядоса Педар. Висшите послушници обичат да тормозят новаците, но за тази цел трябваше да си намират извинения. В Дома на опасностите имаше традиция висшият послушник да изчака, докато го порежат при бръснене — а като се имаше предвид неумението на повечето момчета с варварските, отдавна остарели прави бръсначи, раните бяха неизбежни — преди да започне с тормоза си. Природното благородство на Данло и неговата категорична решеност да не мрази като че ли само дразнеха Педар. Очевидно той не искаше да вижда своите по-добри части, защото не гледаше Данло в очите и не отвръщаше на поклона му след края на бръсненето. Всъщност Педар се наслаждаваше на своята подлост. На някои хора това им харесва. Тъй като беше жесток, отмъстителен и сляп за собственото си изначално благородство, колкото и притъпено и сподавено да бе то, една вечер той нареди на Данло да извърши немислимото.

— Сега ще ми обръснеш брадата — каза Педар. — Ето, с този бръснач и внимавай да не ме порежеш.

— Искаш да обръсна твоето… лице ли, о, Прекрасни? Педар седеше на столче в банята на първия етаж. Неокосменото му тяло беше отпуснато, защото мразеше упражненията; кожата на гърдите му бе бледа от прекалено много смъркане на джук, зърната му бяха големи, увиснали и напомняха на резени суров черен дроб. Той посочи емайлираната мивка. От старите тръби постоянно течеше вода и навсякъде хвърчаха горещи сапунени пръски. Неколцина от приятелите на Педар бяха застанали наоколо в кръг и яките им голи тела не му позволяваха да избяга. Самият Данло бе по неофициална роба. Беше му ужасно горещо и се потеше под торбестата вълнена дреха.

— Искаш да ти обръсна лицето ли, о, Прекрасни? — повтори той.

— Уморих се от това обръщение. Вече ще ме наричаш „о, Уголемени“.

— Но, о, Уголемени — възрази Данло, — как мога да ти обръсна лицето, без да го докосвам?

— Е, диво момче, аз ще ти дам разрешение да ми докосваш лицето.

При тези думи приятелите му, които до този момент се подиграваха на Данло, замълчаха и изненадано се спогледаха.

Данло не искаше да бръсне лицето на Педар. Най-после беше научил, че на много от Цивилизованите светове да докоснеш нечие лице е най-ужасната обида. И макар че бе започнал да уважава цивилизованите обичаи, това не беше единствената причина, поради която не искаше да го докосва.

— Мога да те порежа — каза той.

И наистина, нямаше да е възможно да обръсне рядката брада на Педар, без да го пореже. Червената кожа на висшия послушник бе покрита с пъпки, струпеи и ранички. Сред белезите и драскотините се издигаха цели инфектирани вулкани. Нямаше част от лицето му (както и от врата, и гърба му), която да е чиста и по кожата му не можеше да се открие гладка повърхност, по която да се прокара бръсначът. И така, докато Педар изпъваше брадичка нагоре и лукаво гледаше към приятелите си, Данло се опитваше да го бръсне около пъпките. Използваше самия връх на бръснача, за да отрязва меките косъмчета почти едно по едно, работеше усърдно като алалойски мъж, който прави фигурка от слонова кост, но накрая пръстите му се умориха и разтрепериха и бръсначът неволно му се изплъзна. Острието разряза една огромна червена пъпка на гърлото на Педар. От нея изригна кръв и гной, гъста като жълта сметана и потече по шията му. Педар рязко се дръпна и Данло отново го поряза, този път оставяйки дълга резка по гръкляна му. Навсякъде имаше кръв — стичаше се надолу по гърдите на Педар и пръскаше по бялото столче, лепнеше между кокалчетата на пръстите на Данло и по диамантеното острие на бръснача.

— Ти ме поряза! — извика Педар.

Данло потопи бръснача в сапунената вода в мивката и кървавите цветя почти мигновено бяха всмукани в канала. Не знаеше какво да прави и затова притисна гърлото на Педар с ръкава на робата си.

— Раната не е дълбока, но кръвта не трябва да изтича и аз…

— Ти ме поряза, по дяволите!

— Извинявай.

— Глупаво диво момче.

— Много извинявай.

Педар скочи, като притискаше с длан раната, яростно погледна Данло и изкрещя:

— Много извинявай кой?

— Много извинявай… о, Уголемени.

— Дивото момче забрави маниерите си — каза Педар и кимна на шестимата си приятели. Те бяха почти мъже и с яките си, набъбнали мускули един от тях, Арпиар Погосиян, беше почти толкова едър, колкото Бардо Справедливия, най-едрият мъж, когото бе виждал Данло. — Хайде да го научим на добри маниери — прибави Педар.

Приятелите му едновременно се нахвърлиха върху Данло, сграбчиха го за ръцете и краката и го повалиха на пода. Данло си удари ухото в плочките и болката го разгневи. Той започна да се съпротивлява и да удря като самец шагшай, нападнат от вълци. Успя да изрита някого и някой извика:

— Защо му пусна крака?

— Адски е силен! — обидено отвърна Арпиар. — Ужасно силен!

Някой стенеше. Данло случайно бе изритал едно от момчетата по ръката и му беше счупил два пръста. Той почти Усещаше острата, стържеща болка в собствените си кости. Толкова се срамуваше, че е нарушил ахимса, че тялото му се отпусна и другите момчета успяха да го приковат към пода. Арпиар Погосиян коленичи до бедрото му, а останалите го хванаха за крайниците.

— Какво му става? — попита Арпиар. — Защо се отпусна така?

Педар приклекна до Данло и поясни:

— Бил е ученик на фравашки Стар отец. Казват, че е положил обет за ахимса.

Настрани от другите стоеше момче с тъжно, иронично лице — казваше се Рафиъл Уу — и държеше наранената си ръка.

— Ахимса! — изписка то. — Струва ми се, че пръстите ми са счупени!

Данло лежеше по гръб на плочките. Четири голи потни момчета притискаха гърдите и корема му. Беше му трудно да диша, но усещаше миризмата на сапун и пот, която излъчваше лъщящата кожа на Педар, коленичил отгоре му и впил поглед в него. От тази перспектива очите му изглеждаха тъмни като черупки на кауа, твърди и почти нечовешки. Тъй като Данло бе негов личен слуга, той нямаше право да го докосва. Но бе измислил други начини да го измъчва. Педар притисна с ръка раната на гърлото си. Кръвта почти беше спряла, но той изстиска още няколко капки, които се стекоха по лицето на Данло.

— Не! — изведнъж извика Данло. — Не!

Педар яростно дращеше с пръсти раздразнената си, наранена кожа. Случайно (или нарочно) изстиска няколко пъпки, които се пукнаха и пръснаха гной и кръв в очите на Данло. Данло силно стисна клепачи. Затвори и устата си, за да не допусне в нея да проникне кръвта на Педар. През целия си живот, много преди да се закълне да не наранява живи същества, той беше знаел, че е ужасно да вкусиш чужда кръв, най-ужасната шайда. Искаше му се да извика: „Не, не, тази кръв ще оскверни душите ни!“, но устните му бяха силно стиснати и не можеше да говори.

Накрая Педар се изправи и другите момчета пуснаха Данло. Педар като че ли неочаквано се засрами и смутено промърмори.

— Утре вечер повече внимавай като ме бръснеш. Данло изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна в огромното студено спално помещение. Хануман, който упражняваше смъртоносното си изкуство на пода, го видя покрит с кръв и замръзна с юмрук във въздуха.

— Данло, какво се е случило?

Забързан към банята, Данло отчаяно поклати глава. След като съблече мръсната си роба и изми болната кръв от лицето си, той се върна в централното помещение. После се сви под завивките на леглото си и се разтрепери от омраза. Мразеше Педар Сади Санат. Мразеше го с черна, отровна страст. Нещо повече, мразеше системата — цивилизацията, света или вселената — която беше създала такова момче. Омразата отравяше душата му. И най-лошото бе презрението му към самия себе си или по-скоро презрението му към слабостта си изобщо да мрази. В решителния момент се беше отвърнал от ахимса. Бе далеч от хармонията на живота, към която се стремеше, толкова далеч, колкото смъртта от живота.

— Данло, Данло — чу да казва някакъв глас, — какво е станало с теб? — Над него стоеше Хануман и разтърсваше рамото му.

— Аз… наруших обета си за ахимса — най-после каза Данло, седна и отметна завивките. Из стаята се мотаеха мнозина от другите послушници и остреха кънките си за следващия ден. Стърженето на пилите по стоманата отекваше във въздуха. Докато се приготвяха за сън, момчетата скришом хвърляха погледи към него, но той не им обръщаше внимание. — О, благословени Боже… защо наруших обета си?

После разказа всичко на Хануман. Момчето стоеше и слушаше, като хапеше мазолите по пръстите си. Когато чу какво е сторил в банята на първия етаж Педар, на лицето му се изписа уплашено и потайно изражение. Не каза нито една утешителна дума, но в очите му запламтя споделена омраза. Данло се уплаши от онова, до което можеше да доведе безмълвната ярост на приятеля му.

— Трябва да изтърпя Педар и дребните му мъчения — каза той.

— Разбирам.

— Ако продължа да го мразя, как изобщо ще се науча на ахимса?

Хануман ухапа кокалчето на пръста си и откъсна жълтеникав мазол и го изплю на пода.

— Разбирам — повтори той.

— И на теб трябва да ти е тежко — каза Данло. — Да слугуваш на майстор Бардо.

— Наистина е тежко — потвърди Хануман. И на лицето му се спусна странно изражение. — Но човек може да се поучи от такава жестокост, нали? Някой ден ще отмъстя на Бардо. Както и ти на Педар.

Данло пъхна ръка под завивките, извади бамбуковата си флейта и каза.

— Като малък научих една поговорка: силу харя, мансе ри дамя. Децата се гневят, мъжете се сдържат.

— Точно така, Данло. Способността да се владееш е всичко.

— Да — съгласи се Данло. — Но, Хану, едно и също нещо ли разбираме под това да се владеем?

Когато лъжезимата свърши и започнаха да се сипят първите студени снегове на зимата, Данло имаше много възможности да упражнява самообладанието си. Стотина дни след премеждието с Педар той се научи да сдържа омразата си и започна да разбира ужасното търпение и сила, които изискваше от мъжа ахимса. Педар никога повече не го оскверни с кръвта си или с други телесни течности, но измисли по-фини начини да го тормози. Пред приятелите си той му се присмиваше, че носи птиче перо в косата си, караше го до безкрай да лъска кънките му, докато на Данло не му се пригадеше от миризмата на вакса, правеше всичко възможно да разбие съня му. Това беше най-жестоката част от тормоза, жестока в намеренията си, ако не в резултата. Всяка вечер щом изгасяха осветлението, Педар се изкачваше по спиралното стълбище до стаята на Данло. Тъй като официално не бе позволено да тормозят послушниците през нощта, той се изкачваше съвсем тихо. И внимателно, много внимателно. Веднъж през първата си година в „Боря“ се беше подхлъзнал по стълбите и оттогава винаги стъпваше точно по средата на твърдите каменни стъпала. Всяка вечер той се промъкваше в смълчаната стая, в която спяха най-малките момчета. Вдигаше Данло от леглото и го повеждаше долу в залата за медитация на първия етаж. Там го караше да пее традиционните химни на Ордена, да изпълнява уморителни йогистки пози или — и това беше любимото му мъчение — да чете на глас първите строфи на някои древни поеми, след което да казва наизуст последните им стихове. Ако не успееше, трябваше да танцува суфи пред другите момчета или да скача на един крак, докато не падне на пода с изтръпнали мускули. След много такива нощи Данло използва феноменалната си памет, за да научи наизуст стотици древни поеми и после още много стотици. Скоро Педар не беше в състояние да го изненада с нещо непознато, даже с творбите на Индра Сен и други забравени поети от Третите тъмни векове. Успехите на Данло естествено вбесяваха Педар. И той измисли нова игра. Данло трябваше да рецитира поеми толкова дълго, колкото можеше. Педар обичаше поезията. И я обичаше още повече, колкото по предрезгавяваше гласът на Данло, докато рецитираше стих след стих, измислен преди много хиляди години на Старата Земя или на някой друг изоставен свят. Педар, разбира се, не жертваше собствения си сън. Когато се умореше или му се доспеше, той отиваше в леглото си, само за да бъде заместен от Арпиар Погосиян или някой от другите висши послушници. Като се редуваха по този начин, приятелите на Педар често караха Данло да будува по цяла нощ.

Една сутрин след особено уморително рецитиране Хануман видя как Данло се строполява на леглото си и каза:

— О, не, Данло, я се погледни! Нищо в традицията не позволява на Педар да те държи буден. Защо не идеш при майстор Бардо и да се оплачеш? Или да ми позволиш аз да го сторя?

Данло го погледна и се прозина. Под очите му изпъкваха тъмни полумесеци. Самите му очи обаче бяха живи и като че ли въпреки безсънието не бяха загубили блясъка си.

— Силу уаня, мансе ри дамя — каза той. — Децата се оплакват, мъжете се сдържат.

— За всичко ли имат поговорки тези твои алалои?

— Да — отвърна Данло, — те са философи по природа.

— Но ти не трябва да позволяваш на Педар да ти пречи да спиш.

— Но ако се оплача, майстор Бардо може да го накаже. Хануман злобно се ухили.

— Надявам се майстор Бардо да го изведе на площад „Лави“ и да го зашлеви през лицето. Би трябвало да има публични наказания.

Данло затвори очи и поклати глава.

— О, Хану, тъкмо това не трябва да се случва! Нито с дума, нито с дело, нито дори с мисъл не трябва да му причинявам вреда.

— Не трябва да приемаш ахимса чак толкова сериозно — възрази Хануман. — Педар е цирей — какво ти пука, че майстор Бардо може да го накаже?

— Педар наистина е цирей — съгласи се Данло, — но е и още нещо.

— И какво?

— Нещо прекрасно, нещо рядко.

— Но ти го мразиш!

— Но… не трябва да го мразя.

— Тогава аз ще го мразя вместо теб — каза Хануман, докосна челото на Данло, за да види дали няма треска, и продължи: — Навярно е благородно упражнение да се въздържаш от омраза към другите. Навярно. Но трябва да поддържаш волята си да мразиш остра като бръснач. Навярно някой ден ще се откажеш от ахимса, защото ще разбереш, че този вид етика е неприложим — и тогава ще се нуждаеш от цялата си омраза, за да се пазиш от Педар или други като него.

През този период на тормоз — по-тежък за Данло, отколкото за другите момчета — станал още по-ужасен, когато започна дълбоката зима, от физическо и психическо унищожение го спасиха три неща. Първо, за щастие (Данло винаги си беше късметлия) това бе сезонът на празниците. Триолет, Денят на паметта, Денят на Тайхо, Нощта на жалеенето. Фестивалът на счупените кукли — на всеки десет Дни се падаха по три почивни. Тогава Данло не трябваше Да слугува на Педар, нито пък имаше някакви други задължения. Беше свободен да лежи под завивките си и да спи колкото си иска. Второ, Данло притежаваше необикновената способност да издържа без сън, когато се налага, Като момче ходеше на лов за тюлени заедно с Хайдар и будуваше над тюленовата дупка, като потропваше с крака, за да се стопли, и чакаше ли, чакаше. Често чакаше повече от ден нунки да изплува от морето и да се наниже на харпуна му. Също толкова често обаче, през дълбоката зима, когато вятърът духаше силно и смъртоносно, той лежеше свит на топка в пещерата и непробудно спеше цели денонощия. Всъщност той имаше рядка дарба за сън. И в резултат на опита си с автистите, винаги можеше да потъне в студените, дълбоки, целебни води на сънищата си. Често сънуваше второто си аз, тайнствения снежен бухал. С оранжевите си очи и блестящи бели пера, Ахира се появяваше и му казваше, че сънят е сливане с Бог и че трябва да се стреми към това свято състояние винаги, когато е възможно. И така, през трите денонощия на Триолета, докато народът на Града пушеше тоалач в чест на края на Войната на наемните убийци, Данло спеше в леглото си и ставаше само за да се облекчи или да хапне нещо. И когато накрая се събуди, освежен и с ясна глава, завари Хануман почти болен, след като за първи път беше опитал тоалач.

— Сънят е блаженство, нали така? — каза той. — Щом мога да се върна към съня, какво може да ми направи Педар?

Третото нещо, което спаси Данло, беше все по-силната обич на Хануман към него. Поради потайния му характер, тази обич не се проявяваше открито, с думи или грубо потупване по гърба, типично за другите момчета. Но Хануман потвърждаваше дълбокото разбиране помежду им по стотици други начини. С бърза размяна на погледи или с леко, почти незабележимо кимване той показваше обичта си към игривостта на Данло, към страстта му за живот, към присъщата му дивота. Възхищаваше се на буйната, опасна страна от душата му, макар че тя едва не бе довела до удавянето му по време на боя им в горещия басейн. Много години по-късно, когато приятелството им от обич се беше превърнало в дълбоко и ужасно разбиране, Хануман щеше да запише в универсалния си компютър: „Някога обичах да гледам как Данло се пързаля — ясно ли си спомням как той всъщност цепеше леда по плъзгите в «Боря»? Невъзможно е да забравя тези горчиви и скъпи спомени: слънчевата светлина, отразяваща се от кънките, мускулите които се напрягаха под камелайката. И дълбоките му, живи очи, начинът, по който обработваше информацията: разликите в температурата, незабележимите промени в цвета, наклона или състава на леда, които другите не можеха да забележат. Имаше толкова безразсъдно светкавичен замах, лек и бърз, но краката му винаги излъчваха сила, непредсказуема мощ. Мадава ли Шинг често казваше, че се перчи, но не, просто обичаше да се пързаля бързо. Странно е до каква степен разкрива същността на човек начинът, по който се движи. Душата и индивидуалността са най-неуловими, но още от самото начало аз видях в душата на Данло онова, което винаги ме е привличало (и отблъсквало): неговата сила и енергия. Беше по-див от мен и в дивотата му имаше красота, като странната бяла птица, на която подражаваше. И това винаги ме е ужасявало. Нищо не е толкова ужасяващо, колкото мъж, който притежава невинността, дивотата и грацията на животно.“

Над всичко друго, Хануман се възхищаваше на смелостта на Данло и на волята му да изтърпи дребнавия тормоз на Педар. Човешката воля, смяташе той, волята да надмогнеш самия себе си, беше изключителна, божествена особеност. Но волята извира от живота и Хануман добре помнеше колко крехък може да е той. Затова, от обич и приятелство, момчето тайно се закле да прави всичко възможно, за да запази живота на Данло.

Веднъж, на четирийсет и деветия ден на дълбоката зима, Педар повика Данло в залата за медитация и му каза:

— Приятелят ти не ми харесва.

Данло стоеше коленичил на една от вълнените рогозки, в омразната поза на любезност. Гледаше красивите черно-червени стени и се наслаждаваше на фината дървена ламперия. В залата беше тихо и миришеше хубаво. Би му било приятно да седи тук, ако не бяха жестокостите, които бе изтърпял на същото място.

— Кой приятел, о, Възвисени?

— Хануман ли Тош — презрително каза Педар. — Не ми харесва как ме гледа.

— О, Възвисени, как те гледа?

— Това ми омръзна. Наричай ме „Всезнаещия“.

— Да, о, Всезнаещи.

— Твоят приятел — продължи Педар — ме гледа като че ли съм древна скулптура. Или още по-зле, гледа ме, сякаш съм скутари или някакъв друг отвратителен извънземен. И най-лошото е, че когато го поздравявам на стълбите, изобщо не ме поглежда.

— Навярно, о, Всезнаещи, не може да понася вида на пъпчивото ти лице.

При тези думи Педар побесня и пъпките по лицето му почервеняха като кръв. На лицето на Данло, въпреки волята му, се изписа онази предизвикателна, подигравателна усмивка, която бе усвоил в дома на Стария отец. Ахимса, както я разбираше той, изискваше само да не наранява ничие тяло или душа. Да нанесеш умствена болка на друг, за да провокираш разбиране — това бе фравашка традиция, която Данло ценеше. Той обичаше да се съпротивлява на Педар с думи. Дълбоко в корема си продължаваше да го мрази. А още по-дълбоко, в мрачната, непозната за самия него част от съществото му — всъщност впечатано в хромозомите му — ревеше като океан неудържимото желание да унищожи това, което мрази.

— Какво те чух да казваш? — изкрещя Педар, стисна юмрук и замахна да удари Данло по главата. Но веднага си спомни, че наказанието за такава постъпка може да е изгонване от Ордена, така че удари с юмрук в дланта си.

— Лицето ти — отвърна Данло — е прекрасно като…

— Няма значение! Няма значение, диво момче. Никога ли няма да се научиш на етикет? Проклет да си! Довечера ще мислиш за етикета, докато стържеш тинята от плочките в банята.

— О, благодаря ти! — каза Данло.

— Благодаря ти кой?

— Благодаря ти за поредната възможност да упражнявам въздържание, о, Пъпчиви.

Тази нощ Данло стърга плочките в банята на първия етаж или по-скоро стърга черните ивици от бактерии между тях. Педар не му даде нито четка, нито течни разтворители и той трябваше да използва дългите нокти на пръстите си. До сутринта беше почистил само двеста от 208-те плочки в банята. Повечето му нокти бяха нацепени, изпочупени и почернели от лепкавата смрадлива тиня.

— Ще идваш тук всяка нощ, докато не свършиш — каза Педар, когато дойде да провери работата на Данло. Бледите сребърни нишки на утринната светлина се разсейваха през замръзналите прозорци, разположени високо по източната стена на банята. — Разбираш ли ме?

Данло се прозя, усмихна се и отвърна:

— Да, о, Пъпчиви, разбирам те.

По-късно същата сутрин ядосаният Хануман извика:

— Възложил ти е непосилна задача!

Гневът на Хануман отразяваше чувствата на другите нови послушници. Мадава ли Шинг се ужаси, когато чу за „присъдата“ — както я нарече той — на Данло. Той бе дребно момче, по-дребно дори от Хануман, но имаше арогантните черни бадемовидни очи и сардоничната надменност на академичната управляваща класа на света Шинг.

— Това много напомня на несправедливост — каза той със спокойния си глас. — Трябва да се направи нещо. — Другите момчета — Адан Дур ли Кадир, Хавиер Миро и Шерборн от Тъмнолуния — се съгласиха с него. През снежните дни на зимата те бяха присъствали на яростното упорство на Данло и повечето от тях бяха започнали да го уважават. Първоначалната им подозрителност бе отстъпила мястото си на възхищение, съчувствие и преданост. Данло беше естествен водач, в него имаше нещо, което караше хората да споделят страстите и копнежите му. Мадава би отишъл при майстора на послушниците, за да протестира срещу варварския тормоз на Педар, но Данло нареди на новите си приятели да запазят всичко в тайна.

Но по някакъв начин слухът за борбата му се разнесе из „Боря“. Навярно се бе разприказвал някой висш послушник от познатите или враговете на Педар. Всяко момче и момиче в колежа, не само в Дома на опасностите, но и в Каменния ред, Килията и другите общежития научи, че Педар Сади Санат изпитва волята на Данло за ахимса. Някои послушници, разбира се, онези от по-затънтените Цивилизовани светове, не знаеха нищо за фравашите и тяхната концепция за ахимса. (Всъщност ахимса е древна санскритска дума и е била част от джайнистката религия5 от Старата Земя. Джайнистите носели маски на носа и устата си, за да не би случайно да вдишат и убият летящите насекоми, често срещани в по-горещите райони на азиатския континент. Фравашките принципи не изискват толкова строго почитане на живота. За фравашите най-голямото зло се крие в съзнателното накърняване на възможностите на живота без основателна причина.) Повечето от просителите обаче оценяваха идеала на ахимса, даже да смятаха, че е неприложим като ръководно правило в живота. Хануман първи отбеляза иронията в ахимса.

— Педар — един ден каза на той Данло — има цирей вместо сърце. Ти си дал обет да не нараняваш никого и той използва състраданието ти срещу теб, за да ти навреди.

Историята за мъченията на Данло неизбежно стигна до майстора на послушниците. Бардо Справедливия незабавно повика Педар и го сгълча. От „разговора“ на Педар с майстор Бардо не са запазени записи, но скоро из колежа се разнесе слух, че наказанието на Педар било строго, тайно и доста болезнено. Майсторът му наредил да престане да тормози Данло.

— За Бога! — чули майстор Бардо да реве иззад затворените врати. — Животът не е ли достатъчно жесток и без да прибавяш нови варварства към варварската случайност на раждането? О, защо не се погрижих Данло да слугува на достоен послушник? Сигурно съм бил пиян, когато съм позволил това на главния послушник!

След това Педар би трябвало да остави Данло на мира, но не стана така. Противно на всякаква логика, той обвиняваше него за унижението си в покоите на майстор Бардо. Педар наистина бе жестоко и отмъстително момче. Нещо повече, той беше невъобразимо надменен. Макар че имаше възможно най-долен произход (и двамата му родители бяха хариджани, пристигнали в Никогея с погрешната представа, че тук наркотиците като джук или джамбул и достъпът до прочутите с лоша слава мозъчни машини на сетиците са безплатни за всички), той си фантазираше, че хромозомите му носят впечатъка на ронински поет-воин, неврологик или гений. Как иначе да си обясни изненадващия си интелект и факта, че той, хариджанското момче, си е извоювало място в „Боря“? Поетите-воини, тези най-безстрашни убийци, биха ли се бояли от избухването на подпухналия надут майстор на послушниците? От уважение към измислените си предци — един ден той наистина го призна на Арпиар Погосиян — Педар замисли да унижи Данло. Щеше да уважи буквата на заповедта на майстор Бардо да престане да го тормози. Но за срама щеше да се отплати със срам и да припомни на Данло мястото му и дължимото уважение към по-старшите.

И така, Педар започна да събира информация за Данло.

Нощем, когато изгасяха осветлението, той се прокрадваше нагоре по мрачното стълбище и приклекваше, заслушан в шепота на по-малките момчета. Всъщност Педар използваше най-различни средства, за да шпионира Данло. Негов познат калфа хоролог в „Лара Сиг“ познаваше куртизанка, чийто приятел беше бивш ученик на Стария отец. За Данло се носеха много невероятни слухове и той се опита да стигне до източника на всеки от тях. Още от първия ден на площад „Лави“ беше решил, че в Данло и миналото му има нещо тайнствено, нещо тъмно, могъщо и сериозно. Тъй като бе умно момче и имаше опит в проучванията (той хранеше амбицията да стане господар историк на Ордена), Педар скоро откри обяснение на тази загадка.

На шейсет и четвъртия ден от дълбоката зима той се срещна с Данло на площад „Лави“. Беше един от онези синьо-студени, съвършено ясни дни, през които нещата на света — ледените скулптури, оранжево-червените лишеи по сградите, игличките на дървета ю — изпъкваха ярко. Наистина бе прекалено студено, за да останеш на открито за дълго, но жените и мъжете (и децата) от Града обичаха да се греят на обедното слънце независимо от сезона, така че се беше наложило близо до средата на площада да издигнат павилион за затопляне. Под прозрачния полукупол, поддържан от дървени стълбове, се събираха десетки послушници, за да обсъждат събитията от деня. Белите им кожи бяха отворени към топлия въздух, нахлуващ от решетките в леда. Те подритваха с кънки към решетките и търсеха познати лица сред потока от послушници и майстори по площада. Всеки следобед Данло и неколцина негови приятели от Дома на опасностите се срещаха в павилиона с другите послушници от „Боря“. Този шейсет и четвърти ден бе като всеки друг — Данло стоеше на по-студено в края на павилиона, слушаше тракането на стоманените кънки и вдишваше свежия мирис на разсечен лед. Около него бяха Хануман, Мадава ли Шинг, Шерборн от Тъмнолуния и три момичета, които живееха в Килията. Току-що беше започнал да обсъжда парадоксите на причинността с едно от момичетата, Рихана Брандрет Тал, когато Хануман посочи към ъгъла на площада и каза:

— О, не. Пъпката и приятелчетата му.

Две плъзги разсичаха белия лед на „Лави“ и образуваха гигантско червено „Х“, чиито рамене стигаха до четирите ъгъла на площада. Данло погледна към края на една от плъзгите, накъдето сочеше вкочаненият пръст на Хануман. Видя Педар Сади Санат, Арпиар Погосиян и Рафиъл Уу решително да се пързалят към тях. Застанал начело, Педар се носеше право към павилиона. Без да поздрави, той извади от вътрешния джоб на кожите си твърд правоъгълен предмет — всъщност това бе снимка — и го вдигна пред лицето на Данло.

— Този човек баща ти ли е? — попита Педар високо, така че да се чуе в павилиона и по площада. — Мъжът по средата — баща ти ли е?

— Вижте! — каза някой. — Това е снимка на Малъри Рингес.

Данло вдиша студения въздух и се зачуди как Педар се е досетил за истинския му произход. Той погледна към снимката, към въртопа от цветове под прозрачната й външна обвивка. На по-качествените снимки, разбира се, милионите цветни точици усещат коя част гледа човек и я осветяват, и увеличават. Но тъй като Данло не можеше да насочи погледа си към което и да е конкретно място — той никога до този момент не беше виждал снимка — образът оставаше неопределен. Успя да различи нещо зелено и бяло, което можеше да е планина — виждаше тъмни форми и участъци с цвят на човешка плът. На снимката имаше малки блестящи точици, по-тъмносини, отколкото беше виждал дори в сънищата си. Всъщност нищо в действителния свят не можеше да е толкова дълбоко и съвършено синьо, нито яйцето на Ейейе, нито дори среднощното небе.

— Прекрасно е! — възкликна Данло. — Какво е това? Арпиар Погосиян излезе иззад Педар, отупа леда от кънките си в един от стълбовете и изръмжа:

— Не забравяй за етикета!

Данло го почете с кратък поклон, обърна се към Педар и повтори:

— Какво е това, о, Просветени?

— Това е снимка — отвърна Педар. Данло продължаваше да гледа красивите цветове под повърхността на лъскавия правоъгълник.

— А какво е снимка, о, Просветени?

— Това е снимка на експедицията на Малъри Рингес при алалоите. Никога ли не си виждал снимка?

В малкия дюкян на Дрисана, когато му бяха впечатали езика на Цивилизованите светове, Данло беше научил думата „снимка“. Снимката, спомняше си той, бе двуизмерен образ, представящ точка по точка предметите от действителния свят. В известен смисъл снимката приличаше на пещерна рисунка. Само че беше по-точна, по-вярна на повърхностите и ръбовете на действителността, докато рисунките на неговите предци разкриваха истината и същността на Ейейе, Сабра или Берура — качулатия тюлен, и другите животни на света.

— Е? — попита Педар. Мъчеше се да държи снимката, без да позволи на ръката си да трепери.

Докато разглеждаше снимката, Данло съзнаваше, че послушниците разговарят помежду си и се приближават към тях. Чу някой да казва:

— Данло Дивия не знае какво е снимка!

— Ето, вземи я — рече Педар.

Данло взе снимката в голите си ръце. Имаше тежестта и повърхността на костно дърво. Четирите й ъгъла бяха остри и тя лъщеше като илка-куейлтинг, новият бял лед.

— Това наистина е Рингес! — каза Шерборн, като сбута Данло с лакът и посочи образа. — Малъри Рингес! И Бардо Справедливия преди да стане майстор на послушниците. Колко млад изглежда!

Педар застана съвсем близо до него. Толкова близо, че Данло можеше да види всяка една от големите пори по бузите му и да усети острата металическа миризма на джук, която се носеше от дъха му. Педар бе взимал наркотик през целия си живот — зависимостта му водеше началото си още от пропитата с джук утроба на майка му. Ако Данло знаеше за това, може би щеше да го съжалява, вместо да го мрази.

— Е? — каза Педар и го погледна в очите. — Ти ли си копелето на Малъри Рингес?

Данло отново погледна снимката. Опита се да различи нещо от красивите цветове, опита се да открие лица сред хаоса от форми, блясък и сянка. Не можеше да види лица. Учудваше се, че Шерборн и другите като че ли долавят образа на Бардо Справедливия в края на снимката. Данло имаше остри очи — можеше да види зловещия силует на огромна бяла мечка от осем километра сред морския лед — и затова не разбираше защо не вижда онова, което другите съзираха толкова лесно. После си спомни една от поговорките на Стария отец: „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“. Какво й имаше на волята му за виждане, зачуди се той, че не различаваше нещото пред себе си?

— Данло! — повика го Хануман, който стоеше отстрани и местеше поглед между Педар и снимката. — Данло, върни му снимката — няма нужда да я гледаш.

При тези думи Педар стрелна Хануман с ненавистен поглед, но не каза нищо.

Данло се усмихна и поклати глава. Пак погледна снимката, очарован от онова, което се мъчеше да разбере. Дълбоката зимна светлина — коси сребърни жилки, отразяващи се от гладкия лед — беше заслепяваща, но не слънчевите лъчи му пречеха. Той наведе глава настрани и прошепна:

— Хану, Хану, не е достатъчно да виждаш нещо точно такова, каквото е, щом аз не мога да разбера нищо от онова, което виждам.

— Не трябва да се самообвиняваш — тихо отвърна Хануман. — Това е въпрос на свързване на синапсите в първата година от живота. Като дете не си се научил да извличаш действителността от такъв вид образи.

„Вярванията са клепачите на ума“ — помисли си Данло. И после каза:

— Но аз вече съм мъж. Възможно ли е дете да вижда онова, което не е в състояние да види мъжът?

Без да откъсва очи от снимката, сред глъчката на петдесет любопитни деца, Данло безмълвно се закле да развие това зрение, колкото и да бе трудно, колкото и ужасно (или срамно) да беше онова, което можеше да види.

— Недей да се правиш на невеж, диво момче — накрая каза Педар. Макар че бе по-висок, позата му беше отпусната и се бе привел, за да стои лице в лице с Данло. — Не ми казвай, че не можеш да видиш приликата между теб и Рингес!

От тълпата се разнесе викът на Рихана Брандерт Тал:

— Вярно е, Данло има косата на Рингес — погледнете червените кичури в онова, което е останало от чудесната му коса. — Дребна и чевръста като хлъзгар, тя бързо хвана опашката на Данло. — Черна и червена — кой някога е виждал такава коса?

— И очите му — прибави някой, — и чертите на лицето му — остри като на сокол. Арпиар Погосиян сбута с лакът Педар и каза:

— Дивото момче наистина има мършав и хищнически вид, нали?

— Не, това е огнен вид — възрази Рихана. — Той е огнено красив, също като баща си — ако е вярно, че Малъри Рингес му е баща. И вие тъкмо затова го тормозите, всички го знаят. Защото се страхувате от него или му завиждате. Или и двете.

— Той е копелето на Рингес — викна Педар. — Копеле — искате ли да чуете доказателствата?

Хануман протегна ръка към гърдите на Педар.

— Моля те, недей да стоиш толкова близо.

— Първокурсниците — каза Арпиар и вдигна пръст към Хануман, — не казват на висшите послушници какво да правят.

За миг Данло затвори очи и остави корема си да поеме чистия студен въздух. После погледна Хануман и рече:

— О, Хану, защо не мога да го видя? Наистина ли на тази снимка е Малъри Рингес?

— Разбира се — отвърна той. После прокара показалец по лицето на мъжа. — Това е носът и ето тук е косата — черна като роба на пилот. Можеш ли да видиш как пада над челото му? И устните му, и очите му…

— Виждам го! — неочаквано извика Данло. Той се вглеждаше дълбоко в паметта и загадката, когато булото на хаоса се смъкна от снимката и запечатаните там образи внезапно „изскочиха“ пред очите му. Виждаха се три жени и трима мъже, всички облечени в черни роби. Мъжът по средата беше висок и мускулест, с дълъг нос и очи като син лед. — Той е прекрасен! И наистина прилича на мен, нали?

Данло вдигна очи от снимката и размени разбиращ поглед с Хануман. Явно бе настъпило време да признае, че като дете е бил осиновен от девакското племе на алалоите. Не можеше да си представи как Педар се е досетил за това, макар че нямаше търпение да чуе неговите „доказателства“. И не разбираше защо трябва да се срамува от такъв баща.

— Данло Дивия — извика Педар, като се обърна към събралите се в павилиона послушници, — не е пристигнал в Никогея от елитно училище като вас. Нито пък идва от който и да е Цивилизован свят. Ходих в Дълбоките поля и разговарях с майстора на корабите — няма данни да е имигрирал. Ето защо трябва да е дете на Града като самия мен. Но Данло не е посещавал елитното училище в Никогея — иначе щях да зная. Ако е дете на Града, защо не е посещавал елитното училище? Защо? И защо са му позволили да подаде молба за специално приемане в „Боря“? Какъв е отговорът на тази загадка? Слушайте, имам предположение.

И Педар започна важно да се разхожда сред послушниците, като разказваше версията си за тайнствения произход на Данло. Тъй като беше грозно, непопулярно момче, другите послушници едва не се изпомачкаха, за да се отдръпват от пътя му. Той се плъзгаше с кънките си насам-натам, забиваше върха на острието им в леда, завърташе се и продължаваше в обратната посока с късия си, отсечен замах, като през цялото време грубо жестикулираше.

— Чули са Данло Дивия да говори на алалойски език — заяви той. — Смятам, че е бил отгледан сред алалоите.

Педар им разказа за експедицията на Града при алалоите преди шестнайсет години, търсенето на древните еди, впечатани в най-древната ДНК на човечеството, тази на първобитните алалойски племена. Експедицията, обясни им той, била истинска катастрофа. Провидцата Катарин умряла в пещерата на деваките. Копие убило Бардо Справедливия (по-късно, разбира се, градските криолози върнали замразеното му тяло към живот), бил убит и един от деваките.

— Експедицията — каза Педар — продължила почти година. Възможно ли е през това време Малъри Рингес да е станал баща?

— Но Данло не прилича на алалой — възрази Рихана. Тя притискаше бяла ленена кърпичка до малкото си хремаво носле, което беше зачервено и протрито от постоянното триене. — Ако Малъри Рингес се е сношил с първобитна жена — те са космати като маймуни, нали? — Данло нямаше ли да носи половината от нейните хромозоми?

Педар зачопли една от пъпките под долната си устна и отвърна:

— Според мен Малъри Рингес е имал дете от Катарин Провидцата.

При тези думи Рихана и мнозина от послушниците замълчаха и погледнаха към Данло. Фактът, че произходът му най-после бе разкрит, го радваше, макар да не можеше да разбере защо всички го зяпат толкова странно.

— Ако Малъри Рингес и Катарин са имали дете — каза накрая Рихана, — и ако Данло е това дете, защо не са го довели в Града?

— Ами, Катарин е умряла и Рингес е изоставил детето — така мисля.

Данло, който мълчаливо слушаше тази възстановка на собствената си история, внезапно докосна перото в косата си и прошепна:

— О, Ахира, Ахира, вярно ли е това? — И разбираше, че трябва да е вярно. Някаква част от него, дълбоко в гърдите му, където анимата му крещеше от болка, съзнаваше връзката с Катарин Провидцата и Малъри Рингес. Данло отново погледна към снимката в ръката си и сякаш гледаше през прозорец от лед в тъмните, кипящи води на паметта си. Променящите се цветове бяха уловили образите на шестима души. Данло имаше очи единствено за тях — гледките, звуците и миризмите на света загубиха значението си, сякаш принадлежаха на вълшебен град, гледан от много далеч. Докато разглеждаше фотографията и си спомняше, в павилиона влязоха неколцина калфи есхатолози и майстори, но той не им обърна внимание. Не обърна внимание и на обедните камбани, на сподавените обяснения, предавани от уста на уста. Очите му грееха с бял, леден блясък. Мозъкът, помнеше Данло, е като фина тъкана материя, гоблен от копринени синапси, изолиращи шума, за да се съсредоточат върху жизненоважна информация. Той гледаше снимката. Познаваше огромната брадата фигура на Бардо Справедливия. С изненада и радост откри, че майсторът е познавал баща му. Научи имената и на две от жените — Джъстин Рингес и Дама Мойра Рингес. Те бяха сияйни и интелигентни, съответно леля и майка на Рингес. Третата жена беше Катарин Провидцата, онази, която трябваше да е негова майка, истинската му майка. Изпитваше болка, когато гледаше мъдрото й, красиво, сляпо лице. (Или по-скоро, образа на лицето й.) Тя нямаше очи, защото като млада се бе ослепила. Беше го направила по време на инициацията й като провидца, за да вижда образи от бъдещето. Всичко в лицето й излъчваше контрасти и парадокси: лъскавата черна коса падаше по белите й страни и шия, очните кухини бяха черни и загадъчни под бялата плоскост на челото, устните й носеха дълбок отпечатък на страст и покой. Данло бе виждал майка си само веднъж и нямаше ясен спомен за лицето й. Но най-после разбра истината за раждането си, за това как се е родил в смях. Катарин Провидцата беше жена, способна да се смее на всяка болка или предчувствие за обреченост. А той, който бе неин син толкова сигурно, колкото денят е рожба на нощта, трябва да беше наследил тези най-прекрасни качества на прекрасната й душа.

— Ми пела лот-Муда — промълви Данло. — О, благословена майко на кръвта ми, шантих. — После се обърна към Хануман, посочи снимката и попита: — Знаеш ли кой е този мъж?

Хануман, който се мъчеше да задържи с протегнатите си ръце тълпата на разстояние, отвърна:

— Това е Лиъполд Соли. Бащата на Рингес. Между Катарин и Малъри Рингес стоеше човек, който приличаше на Рингес толкова много, като че ли му беше брат. Той също имаше ледени очи и дълъг нос. И също носеше семейната пламенност и безмълвния, тъжен поглед, който говореше за дълбок размисъл за смисъла на живота — или за липсата на смисъл.

— Как казваш, е името му? — попита Данло. Всички около него викаха и се блъскаха. Въздухът тежеше от тоалач и тютюн, телесни миризми и ругатни. Някой разля кафе по обувките на Хануман и тъмнокафявата течност незабавно прогори дупки в леда.

— Лиъполд Соли — повтори Хануман — е бил господар пилот преди да го замени Малъри Рингес. Известно е, че господарят Соли е баща на Малъри Рингес.

Педар, по чиито обувки също имаше кафе, докосна снимката и попита:

— Никога ли не си чувал за Лиъполд Соли?

— Соли — тихо рече Данло. — Да, познавах човек с това име.

И тогава снимката започна да се замъглява. Червеното, бялото и черното загубиха специфичните си нюанси. Пред погледа на Данло лицата и образите се сляха и се разтвориха в море от тинесто кафяво.

— Вижте! — каза Рихана. — Снимката се променя. Каква ли ще е следващата сцена?

— Това е снимка на алалойската експедиция — поясни Педар. — Следващата сцена е след скулптирането на Малъри Рингес и семейството му. Гледайте.

Данло не можеше да откъсне поглед от промените, настъпващи под твърдата прозрачна външна обвивка. Повечето от другите момчета и момичета знаеха историята на експедицията при алалоите — за това как Рингесови бяха скулптирали телата и лицата си, за да приличат на алалои, но за Данло преобразяването на цивилизованите черти в грубите, първобитни особености на алалоите бе истинско откровение. Скулптирането на съвременно човешко същество в неандерталец не е лесно и все пак и шестимата участници в експедицията се бяха подложили на процедурата, за да спечелят доверието на племето на деваките. Костите трябва да се подсилят и удебелят, мускулите да се стимулират за растеж, надочните дъги да се повдигнат като скали, надвиснали над очите. След края на скулптирането цялото лице трябва да се измести под по-голям ъгъл навън от черепа. Някои твърдят, че с косматите си крайници и поразителните си, открити лица, алалоите имат свиреп вид. Данло обаче винаги се бе възхищавал на първичната красота на приемните си братя и сестри, още преди да впечатат в мозъка му думата „първичен“. Видът на истинската му майка Катарин след скулптирането го омая. От багрите и хаоса на снимката се оформи и появи красива жена. Беше висока и ведра и носеше парка от бяла кожа на шагшай. И вече не бе сляпа. На прекрасното й лице бяха скулптирани нови, невероятно сини очи — очи, които някога бе сънувал. Всъщност за първи път беше съзрял дълбоката синева на очите й в огледалото в банята в дома на Стария отец. Докато гледаше себе си. „Но ти имаш очите на майка си — бе му казал Соли в една студена нощ на смърт и отчаяние. — Юйена ою — очи, които виждат прекалено навътре и прекалено много.“

Данло отново каза молитва за майка си, която никога не бе познавал, и погледна към другите образи на снимката. После каза на Хануман:

— Малъри Рингес изглежда прекрасно като алалой, нали?

Какво ли е да станеш алалой по тяло и лице, но да запазиш душата си на цивилизован човек.

Той замълча и се замисли за миг, без да обръща внимание на послушниците, които обсъждаха скандалното му раждане. После посочи снимката и каза на приятеля си:

— Познавам този човек. Баща ми, истинският ми баща — виждал съм го веднъж. Имам спомен от съвсем малък — тъкмо се учех да си връзвам обувките. В шейната на Хайдар. Пръстите ми бяха замръзнали и не можех да вържа възела, но Хайдар каза, че било време да тръгваме и че трябвало да скрия ръцете си от вятъра, иначе щели да окапят. Хайдар и Уемайло ме откараха до морето, за да се срещна с истинския си баща. Тогава трябва да е дошъл да ме види. Баща ми, Рингес — макар и скулптиран като алалой, лицето му пак изглежда пламенно.

— Ти наистина си негов син, нали? — попита Хануман. Сега той напрегнато гледаше Данло и в очите му имаше завист, преданост и страх. — Трябваше да се досетя, че не си обикновен просител.

Данло потърка носа си и каза:

— Щом Малъри Рингес е син на Лиъполд Соли, Соли трябва да ми е дядо. Ми ур-пада. Трипръстия Соли, моят дядо. — Той прокара нокът по снимката, докато стигна до образа на мъжа, когото беше познавал почти през целия си живот. Пламенен, мрачен мъж, който размишляваше прекалено много — това бе Лиъполд Соли. Трипръстия Соли. След промяната на снимката образът на Лиъполд Соли в черната му пилотска роба се беше превърнал в Трипръстия Соли, странния алалойски мъж, който го бе обрязал и му беше помогнал да стане мъж в отдавна отминалата дълбока зимна нощ. Очевидно, заключи Данло, не го бяха изоставили всички участници в експедицията. Очевидно Трипръстия Соли бе останал сред алалоите, за да го наглежда, да го напътства през опасностите и мъките на детството.

Вече нямаше съмнение, че предположението на Педар за произхода на Данло е вярно. От устните му се бяха изплъзнали думи на алалойски език и очертанията на хромозомите на Рингес (и на Соли) бяха изписани по лицето му.

— Е, диво момче? — рече Педар, грабна снимката от ръцете на Данло и я размаха над главата му. После кимна към тълпата послушници, повечето от които викаха, бутаха се напред и изпъваха шии. — Е, син ли си на Малъри Рингес?

Данло се опита да отстъпи, да се отдръпне от многото бели ръкавици, които се протягаха към снимката.

— Да — накрая отвърна той. — Аз съм негов син.

Педар зачопли врата си и се усмихна. На лицето му се изписа самодоволство. Бялата кожа на ръкавицата му беше изцапана с кървава гной.

— Добре тогава, как можеш да стоиш тук и да гледаш другите послушници? Не те ли е срам?

— Защо трябва да ме е срам?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

Педар се обърна към послушниците и в гласа му се прокраднаха жестоки подигравателни нотки.

— Защо трябва да се срамува дивото момче? Кой ще му каже?

Послушниците внезапно утихнаха. Педар отново погледна Данло.

— Защо трябва да се срамуваш ли? Ще ти кажа защо — не знаеш ли, че Катарин Провидцата е била сестра на Малъри?

— Не!

Педар злобно се ухили и го посочи с показалец.

— Майка ти е сестра на Малъри Рингес и той се е сношавал с нея — винаги се е поставял над морала и закона, така казват.

От тълпата наоколо се надигна глас, който надвика презрителното мърморене. Беше Рихана Брандрет Тал, която бе вбесена, но не от неморалността на родителите на Данло, а от Педар.

— Не те ли е срам! — викна тя.

— А не е ли срамота, да се сношаваш със сестра си? — Педар подаде снимката на Арпиар Погосиян, който стоеше наблизо. Той оформи „О“ с палец и показалец и започна да пъха в кръга показалеца на другата си ръка — универсалният символ (универсален сред човешките същества, разбира се) на сношение. — Голяма срамота, не е ли вярно, диво момче?

Данло съзнаваше, че трябва да запази самообладание, да стои, да гледа Педар и мълчаливо да слуша подигравките и обидите му. Но коленете и бедрата му сами се раздвижиха и той не можеше да се сдържа.

„Шайда е мъжът, който ляга със сестра си — спомни си Данло. — Шайда е жената, която…“

— Е, диво момче?

Данло усещаше болка в корема, гърлото и очите си — най-после разбираше защо бавното зло е сполетяло племето му, убивайки всичките му братя и сестри.

„Шайда е детето, родено от шайда.“

Внезапно, като ранен звяр, той разбра, че трябва да избяга. Притисна очите си с ръка и изскочи от павилиона. Сляпо разблъска неколцина послушници и излезе сред зашеметяващата белота на площад „Лави“. Кънките му с остър звън се блъснаха в леда, вдигна се леден прах. Набра скорост толкова бързо и размахът на краката му беше толкова див, че блъсна в рамото случайно минаващ калфа пилот. Почти не усети удара. Смътно видя друго черно петно пред себе си — един пилот, който отскочи от пътя му, размаха ръце и се строполи на леда. Данло не можеше да спре и да види дали не се е наранил. Той летеше по плъзгата в студения плътен въздух и след секунди изчезна от площада.

ГЛАВА 9УМНОЖЕНИЕ ПО НУЛА

Данло се плъзгаше без план или цел на изток сред сградите на „Боря“. Точно под Хълма на скърбите, където равните замръзнали земи на Академията отстъпват пред ледопадите и подножията на планината, той стигна до малка горичка, известна с красотата си. Наричаха я „Шиховата горичка“, сто и дванайсет добре поддържани шихови дървета, внесени от Урадет. Данло седна на една каменна пейка под сребърните дървета, засвири на шакухачито и затърси следи от Ахира в дълбокото зимно небе.

„Аз съм онова, което не трябва да се ражда“ — помисли си той.

Малко по-късно по единствената плъзга в горичката се разнесе тракане на кънки. Данло вдигна поглед и видя, че към пейката се приближава Хануман.

— Последвах те — задъхано каза приятелят му. — Но си ужасно бърз и те изпуснах. И после чух, че свириш. Звукът се носи сред дърветата, нали знаеш.

— Да, зная — отвърна Данло. После попита: — Вярно ли е… онова, което каза Педар? Наистина ли Катарин и Малъри Рингес са брат и сестра?

Хануман отпусна върха на обувката си на пейката. От вятъра и бързането обикновено бледата му кожа беше станала аленочервена. Той кимна.

— Всички го знаят.

— Тогава аз съм мерзост.

— О, Данло.

— Аз съм онова, което не трябва да се събужда за живот — каза Данло.

Той дълго гледа към мрачните дълбини на гората. Шиховите дървета наистина бяха уникални, наистина прекрасни. За разлика от коничната симетрия и заострените корони на каменните дървета или дърветата ю, клоните на всеки ших излизаха от дънера без очевидна система и се разделяха на хиляди вейки. На края на всяка от тях искряха листа, покрити със сребристи жилки, десетки хиляди сребристозелени листа, устремени към слънцето високо над земята.

— Защо? — попита Данло. — Защо Рингес е легнал със собствената си сестра?

Хануман сви рамене и отвърна:

— Не зная.

„Шайда ет шайда“ — каза Данло. И си помисли: „Шайда е мъжът да докосва сестра си под кожите на нощта.“

— Данло, добре ли…

— Не! — внезапно извика Данло, изправи се на кънките си и заудря флейтата в бедрото си при всяка от четирите ужасни думи, които с мъка произнесе: — Аз… също… съм… шайда!

— Данло, не можеш…

— Не, не, не, не!

Без да мисли за ахимса, Данло протегна ръка към най-ниския клон на дървото над пейката и откъсна едно от листата. После стисна юмрук и го смачка. Между пръстите му потече топъл като кръв сребрист сок. Заболя го от гледката на толкова лекомислено пролятата жизнена кръв на дървото и той затвори очи, за да заплаче за мъртвото листо.

— Данло, Данло — чу гласа на Хануман и изведнъж усети студените пръсти на приятеля си да докосват челото му. Отвори очи и Хануман рязко отдръпна ръката си. Очевидно се срамуваше от проявата си на нежност. (Всъщност правеше такъв жест за първи път от петгодишна възраст, когато майка му беше казала, че е прекалено голям, за да докосва други хора в знак на приятелство.) Данло и Хануман впиха поглед един в друг в безмълвно разбиране и единственият звук в шиховата горичка бе шепотът на вятъра сред дърветата. И после Хануман цитира „Пътуването на човека“:

— „Обичам всички онези, които са като тежки капки дъжд, падащи една по една от надвисналия над хората тъмен облак: те възвестяват наближаването на светкавица и като вестители, трябва да страдат и да загинат.“

— Аз съм вестител на смъртта — каза Данло.

— Какво означава това?

— Аз съм шайда и затова деваките бяха настигнати от шайда смърт.

Данло пак седна на пейката. Въпреки дебелата кожа на панталоните му, студенината на камъка го смрази. И той призна на Хануман тайната, която никога не беше и помислял да каже на някого: как цялото племе на деваките бе загинало от загадъчна шайда треска.

— Но народът ти трябва да е бил убит от вирус — възрази Хануман. — Ти не си направил този вирус, Данло.

— Не, но моята… поява в племето го е отслабил. Докоснала е душите им с шайда.

— О, не, това е глупаво — каза Хануман. — Не трябва да мислиш такива неща.

— Истината си е истина.

Хануман поклати глава, въздъхна и промърмори:

— Не обичам да те виждам такъв.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам за народа ти. Но ти имаш свой собствен живот и мечта. Имаш съдба.

Данло коленичи до плъзгата и с голия си пръст, все още напукан и черен от чистенето на плочките в банята, започна да чертае кръгове в снега. После каза:

— О, Хану! Как изобщо мога да стана асаря? Как? Да го видя да танцува, да се разбужда, целия живот — как мога да утвърдя нещо, каквото и да е, щом не мога да кажа да дори на собственото си съществувание?

— Данло, ти…

— Беше глупаво да си мисля, че мога да стана асаря. Хануман го погледна и поклати глава.

— Ти… даже да си глупак, ти си прекрасен глупак. Навярно си достатъчно глупав, дори за да станеш асаря.

— Не, това не е възможно, вече не.

— За хора като нас — възрази Хануман — са възможни всички неща.

Данло започна да чертае линии в кръговете. Снежните кристалчета стържеха и вледеняваха пръстите му. Бе прекалено студено, за да решава математически теореми в снега. Накрая той се отказа, погледна приятеля си и попита:

— Мислиш ли, че сме толкова различни от другите?

— Знаеш, че е така.

— Но, Хану, ние все пак сме хора.

— Има хора — отвърна Хануман, — и хора.

— Благословените… хора. Всички хора са благословени.

— Но малцина са избрани — каза Хануман. — През цялата история винаги е имало малцина, предопределени да станат нещо повече.

— Повече… от какво?

— Повече, отколкото са. Повече от всички други. Данло се усмихна и отвърна:

— Струва ми се, че си аристократ по природа.

— Естествено. Единствено ние, духовните аристократи можем да разберем какво е възможно.

— Ами другите?

— Другите са си други. Не трябва прекалено да мислиш за тях. Цялото човешко общество е йерархия. Целият живот е жива пирамида. Съвсем естествено е само няколко човешки същества да стоят на върха й.

— Искаш да кажеш, да стоят над всички други.

— Не аз съм създал вселената — каза Хануман. — Аз просто живея в нея.

Данло стоеше на колене в снега и слушаше вятъра, духащ откъм Хълма на скърбите и ледените планини над тях.

— Но е трудно да живееш… когато те ритат в лицето.

— О, да, животът е жесток — каза Хануман. — И за да стои на върха, човек трябва да е малко жесток. Жесток към другите — дори към себе си.

— Жесток ли? Ти? Аз?

— О, да. Ще го разбереш, ако се вгледаш достатъчно дълбоко.

— Но, Хану, защо?

— Защото това е единственият начин хора като теб и мен да станат нещо повече. Ние гледаме надолу към другите в краката ни. Изглеждат толкова близо — но между нас има огромно разстояние. Повечето от тези хора нямат нищо против да сме отгоре им. Може дори да се каже, че тежестта ни ги успокоява. Те виждат само краката ни в лицето си и понякога си мислят, че това е ужасно. Но ако се отдръпнем от тях само за миг — какво тогава? Тогава те ще се качат на върха на пирамидата. И гледката на цялата жива плът под тях ще ги замае, дори ще ги влуди. Колкото е по-високо, толкова по-дълго се пада. Затова се радват да оставят върха на хора като нас. Огромните разстояния, дори светлинните разстояния между звездите не са по-големи от разстоянието между онези, които обичат съдбата си, и другите, които се страхуват от нея. Ние сме онези, които жадуват за такива разстояния. Защото те пораждат в нас копнеж към разстоянията в собствените ни души. Ето за какво трябва да живеем, Данло: за извисяването на чувствителността си, за осъществяването на желанията си, за задълбочаване на целите си, за уголемяване на самите себе си. За силата да превъзмогнем себе си. Да сме нещо повече. Или по-скоро да станем нещо повече. Кой не е мечтал за това? Но кой би могъл да си помисли да се отдръпне от по-долните си части, без да прояви жестокост?

Задуха студен вятър и разлюля листата на дърветата. Данло се изправи и погледна през сребристия покров над главите им. Небето на запад вече не беше синьо. Откъм морето прииждаха сиви като олово ледени облаци и се трупаха над Града. „Илка-тета — помисли си той, — облаците на смъртта.“

— Не те разбирам — каза Данло. — Та ти обичаш хората. И те те обичат. Говориш така, сякаш нямат никаква стойност.

— Обичам хората — призна Хануман. — Обичам и животните.

— Но хората не са животни!

Хануман грубо се засмя.

— В известен смисъл — а това е единственият смисъл, който има значение — повечето хора са нищожества. Помисли за Педар. Помисли за приятелите му. Шансът им да станат нещо повече е равен на нула. Трилиони хора — трилиони като Педар — изпълват звездите из галактиката с копия на самите себе си и наричат това изпълнение на човешкото предопределение. Но не, не е така. Това е само умножение по нула.

— Но, Хану, къде щеше да си ти… без хората, които са те създали?

— Точно така — отвърна Хануман. — Единственото предназначение на нисшите хора е да коленичат и да образуват пирамида, така че по-висшите от тях да се издигнат над облаците и да изпълнят по-висша задача. Не трябва да мислиш, че хората като нас просто са някаква щастлива случайност на цивилизацията. Ние сме единственото основание на цивилизацията. Ние сме нейната надежда и смисъл.

— О, Хану!

— Трудно е, зная. Да приемеш, че хората не живеят живота си заради самите себе си — трудно е. Защото така, както живеят, те никога не живеят истински.

Данло подритна хрущящия стар сняг като самец шагшай и каза.

— Чувал съм за робството. За робите. Майстор Джонат ми обясни, че някога на Летосвят имало роби.

— Мислиш ли, че е толкова ужасно висшият човек да използва нисшия? Не, не е. Съвсем естествено е. И необходимо. Трябва да го признаем. Те ни дават живота си! Те са непълни, незначителни, болни и съсипани хора — ние трябва милостиво да приемем тяхната саможертва. С благодарност. Със състрадание, дори с обич.

— От Деня на покорството… — Данло се запъна — разбирам какво е робството.

— И аз — каза Хануман. — Но това е хубаво, не е лошо. Веднъж в живота си всеки трябва да е роб.

— Защо?

— Защото по този начин научаваме какво е да усещаме ботуша върху гърба си. Защото от този момент насетне ще притежаваме безпощадността на господари.

Данло стоеше, облегнат на дънера на шиховото дърво, и барабанеше с пръсти по заледената кора. Звукът напомняше чукането на птица маули.

— Никога няма да стана като Педар — каза той. — Или като приятелите му. Но… ние сме те. Те са ние. Няма разлика.

— Ахимса — поклати глава Хануман. — Благородна идея, която ще те унищожи.

— Не, тъкмо обратното.

— Хората като нас също са животни, но ние сме и нещо повече.

— Както и Педар.

— Не, не е така. Действителната критична точка в еволюцията не е между животните и човека, а между човека и истинските човешки същества.

Тъй като самонадеяната арогантност на Хануман дълбоко го смущаваше (и защото се страхуваше, че в думите му може да има някаква истина), Данло се заскита из горичката. Особено му хареса едно от дърветата — възлест, обезобразен от мълния ших, чиито изкривени клони му напомниха, че дори животът на растенията е изпълнен с болка. Той започна да го обикаля. Снегът, покриващ корените на шиховете, бе стар и твърд и хрущеше под краката му.

— Всички хора — каза Данло — са човешки същества.

— Всички ли?

— Да, всички. Дори каркираните раси. Даже човеците, които някои наричат извънземни.

— Не, Данло. Истинските човешки същества се срещат рядко. По-рядко, отколкото може би си мислиш.

— Тогава какво е „човешко същество“? Хануман помълча, после отвърна:

— Семе.

— Семе…?

— Жълъд, който не се страхува да се самоунищожи, като порасне в дърво. 226

— Тогава…

— „Истинското човешко същество, истинският човек — цитира Хануман — е смисълът на вселената. Той е танцуваща звезда. Той е експлодираща черна дупка, изпълнена с безгранични възможности.“

— Мисля, че възможностите за всички хора са… безгранични.

— Обичам те заради вярата ти — отвърна Хануман. — Но всъщност познавам само двама души, които навярно могат да станат човеци.

Данло рязко спря и се завъртя в снега. Хануман напрегнато го гледаше, сякаш бяха единствените двама души, които имат значение във вселената.

— Но аз съм човек като всеки друг — възрази Данло. — Ти също. С какво толкова сме по-различни от другите? Хануман наведе глава и отвърна:

— Различни сме със съзнанието си. С нашето разбиране на най-дълбокото ни предопределение. С начина, по който виждаме прекалено много и прекалено надълбоко.

— Но, Хану…

— С начина, по който усещаме болката.

„С начина, по който усещаме болката.“ Данло рязко си пое дъх и го задържа, докато дробовете му не запламтяха от желание да дишат. После всичко едновременно го напусна — и дъхът, и изначалната му омраза към елитарните идеи на Хануман. (И най-вече мъката му заради собствените му уникални качества и произход, които го отделяха от всички други в Цивилизованите светове.)

— Какво знаеш ти за болката? — извика той.

— Изглежда, недостатъчно — каза Хануман. Стоеше пред Данло със скръстени на гърдите ръце и трепереше. И се усмихваше. В усмивката му имаше нещо едновременно зловещо и дълбоко. — Но зная, че човешките същества страдат повече от другите. И че за това няма лек. За да стане по-висш, човек трябва да е безпощаден към самия себе си. Ако окото ти изневери, трябва да го избодеш — разбираш ли? Ако е трудно да извършиш нещо, ако е омразно, дори другите да го наричат зло — трябва да го извършиш тъкмо защото е омразно. Трябва да изгаряш с буен огън по-слабите части на душата си. Постоянното обезобразяване на самия себе си — това е болка в болка до безкрай.

Макар че кимаше на думите на Хануман, Данло всъщност не го слушаше. Обикновено изслушваше другите с цялата съсредоточеност на бухал, който се опитва да долови дращенето на хлъзга? под снега, но сега се взираше в смрачаващото се небе и си спомняше.

— До безкрай — повтори Хануман. — Болката на себепреодоляването е само началото. После, ако сме достатъчно силни, ако душите ни са големи и дълбоки — после идва истинската болка. Какво е истинска болка, питаш ти? Силата да изберем онова, което ще изберем. Необходимостта да го изберем. Ужасна свобода на безграничните възможности. Страстта към безкрайността, разяждана от възможността от провал. Истинската болка е да знаеш, че ще умреш, и в същото време да разбираш, че не трябва да умираш.

— Но, Хану, всичко умира — тихо възрази Данло. Хануман поклати глава и продължи:

— Но защо изобщо да умираш, Данло? Не може ли да има нова фаза в еволюцията? Нов вид същество? Не разбираш ли? Опитвам се да очертая ново свойство на мозъка. Нови синапен. Нови връзки. Съзвездие от свойства и способности, от нови равнища на съществуването. По-висше, пречистено съзнание. Онова чисто съзнание, което всъщност сме. Което се опитваме да сме. За нас винаги ще съществува стремежът да сме нещо повече. Вечният копнеж. И тъкмо затова истинските човешки същества изпитват повече болка. Защото наистина сме нещо повече, но това никога не е достатъчно — никога. И ние съзнаваме това „никога“ в душата си. Съзнаваме и че го съзнаваме. Има обратна връзка. Можеш ли да разбереш как е? Болката е усилена до безкрайност. Всеки миг от времето. Действителността става почти прекалено действителна. И пламти. Цялата вселена пламти от възможностите на светлината и лудостта. Истинската болка е горенето, което никога не спира, безумието, сиянието.

Дългото стоене на студа бе изтощило Данло и той отново се облегна на дървото. Пръстите му откриха овъглената рана там, където рядката зимна мълния бе разцепила кората на шиха. „Безумие и сияние“ — помисли си той. Спомни си за ужасната болест, която беше убила народа му. В този момент вятърът се надигна и донесе богатия, вечен аромат на планината. Аромат на живот и смърт. Данло си помисли, че най-прекрасното нещо в шиховата горичка е разнообразието на миризми: изпражненията на хлъзгари, осейващи снега, ледът, снежинките, смачканите плодове на ю и топлият сок на откъснатите от вятъра шихови листа. Някъде нагоре сред зелената гора глутница вълци трябва да беше убила самец шагшай или може би кошута. Вятърът бе изпълнен с мирис на кръв и докосваше ноздрите му с далечна, остра миризма на животински вътрешности. Повечето вълци, спомни си Данло, обичаха да лижат ферментиращото растително съдържание на стомаха на жертвата си преди да разкъсат черния й дроб.

— Данло, чу ли нещо от това, което ти казах? Данло наистина не го слушаше. Беше пъхнал ръка под шапката си и поглаждаше бръснатата си глава. Спомняше си един от обичаите на девакското племе: когато неволно наранеше някого, мъжът правеше кръвно жертвоприношение, за да изкупи болката.

— Данло?

„Анаслия“ — спомни си той девакската дума за споделяне на болката.

— Моля те, Данло. Погледни ме.

Но Данло гледаше надолу и търсеше с очи камък. Заобикаляше ги кръг от стъпки, пробити през пластове сняг. На няколко места обувките му бяха оголили земята. Той се наведе и с измръзналите си, вкочанени пръсти измъкна от снега объл червеникав камък и парче гранит. После бързо и точно удари с камъка по ръба на гранита и от него се отчупи остро парче, голямо колкото шихово листо. Не беше подходящо за рязане, но тъй като нямаше кремък или обсидиан, за да си направи истински нож, Данло сви рамене, стисна парчето между пръстите си и прокара ръба му от линията на косата до веждите си. Раната бе дълбока чак до костта и минаваше по диагонал през челото му. Гранитът преряза кожа и вени и кръвта му потече по снега.

— Какво правиш? — извика Хануман, затича се през снега и приклекна до него. — Какво направи?

Данло се опита да се извърне от него. Държеше раната отворена със скованите си пръсти, та колкото може повече кръв да докосне света. А щеше да е нужна много, за да изкупи смъртта на Хайдар, Чандра и племенните си братя. Разбира се, Данло знаеше, че не е възможно да сподели смъртната агония на цялото племе — никой нямаше толкова много кръв. „Шайда е мъжът, който носи смърт на народа си.“ Не, никога нямаше да може да изкупи смъртта на деваките, нямаше да може да изкупи дори собствения си шайда живот, защото знаеше, че сега не е време да умира. Но можеше да даде кръвта си на мъртвите. Можеше да им даде болката си. По кървавото чело и зад очите му имаше цяла вселена от болка.

— Данло, Данло! — Хануман започна да гребе шепи със сняг и да притиска белите топки до лицето на Данло, за да спре кръвта. Тя обаче беше прекалено много и снегът бързо се превърна в червена киша в ръцете му. — О, Боже! — повтаряше той. — О, Боже, Боже мой!

Раната на Данло сигурно му бе припомнила ужасната сцена на смъртта на собствения му баща — от убийството му — в семейната читалня, защото Хануман внезапно обезумя от страх.

— Данло, Данло! — викна той. — Какво направи? — Момчето откопча ципа на кожите си, измъкна камъка от окървавените пръсти на Данло, отряза парче плат от вълнената си риза. После бинтова главата му под изцапаната с кръв шапка.

— Просто давах кръв на мъртвите — поясни Данло.

— О, не, не сега! — каза Хануман и го стисна за рамото. — Хайде, бързо, трябва да те заведем на резач преди кръвта ти да изтече.

— Почакай — спря го Данло. Макар болката над окото му да бе пареща и силна, макар кръвта да попиваше в самоделния бинт толкова бързо, че не можеше да замръзне, той знаеше, че раните на челото рядко са толкова сериозни, колкото изглеждат. — Почакай — повтори Данло и погледна приятеля си. — Лицето ти — благословеното ти лице!

Удивително е, че изражението на човешкото лице може да променя вселената. Или по-скоро онова, което е зад това изражение. В напрегнатостта на изящните лицеви мускули на Хануман, в треперенето на чувствените му устни имаше нещо ново, нещо, което Данло не бе очаквал да види. „Ужасяваща красота“ — помисли си той. По цялото лице на Хануман имаше ужасни и красиви следи от състрадание. От анаслия. „Анаслия“ бе девакската дума за състрадание и буквално означаваше „страдание с“. А как само страдаше Хануман! Всъщност в този момент Данло не можеше да гледа това безмълвно, страдалческо лице. В състраданието му имаше нещо сложно и сърцераздирателно. Нещо извратено. Данло вдигна глава, извърна се и погледна към черните безкрайни дълбини отвъд небесната синева. Внезапно се уплаши от нещо. Макар че не можеше точно да си обясни този страх, не можеше да го оформи като концепция, изградена от думи, дълбоко в корема си изпитваше ужас, че е разбудил (или породил) в Хануман извратено състрадание, далеч по-ужасно, отколкото красиво.

— Какво гледаш? — попита приятелят му. От очите му бликаха сълзи. Очите му бяха като светли огледала, потръпващи от студа.

„Анашайда“ — това крещеше най-дълбокото същество на Данло: да се пази от извратеното състрадание, което щеше да промени живота и на двама им, а навярно и бъдещето на всички живи същества.

— Данло? О, Боже, Боже мой, защо не спира тази кръв! Хануман отряза още едно парче от ризата си и смени подгизналата червена превръзка.

— Увий я плътно около главата ми. — Данло изсумтя, когато срещна погледа на Хануман. — Стегнато — натискът ще спре кървенето.

— Така ли? — попита Хануман, като притисна длан до челото му.

— Да, така е добре.

— Продължава да кърви! — извика Хануман. Зъбите му тракаха. — Боже… мой, никога не съм… виждал толкова много… кръв!

Малката му ръка беше притисната към челото на Данло. Данло усещаше дъха му, който прииждаше към лицето му на накъсани горещи струи.

— Така е добре. Благодаря ти — каза той.

Хануман бавно отпусна ръка, погледна окървавената си ръкавица, после стисна юмрук, замахна във въздуха и викна:

— Защо не прилагаш този закон на ахимса и към себе си? Защо Педар трябваше да ти показва онази глупава снимка?

— Не Педар уби деваките — отвърна Данло.

— Не.

Не — толкова прост отговор. Данло си помисли, че никога не е чувал друга дума, изречена с толкова силно презрение.

— Моля те — каза той, — не трябва да обвиняваш Педар. Той е просто…

— Той е нищожество — прекъсна го Хануман. — Опитва се да те посрами, защото не може да понесе собствения си позор. Слабостта си, подлостта си. Не може да понесе и страданието си, колкото и незначително да е то. И затова се опитва да го сподели с теб.

— И ти го мразиш заради това.

— А как да не го мразя? Между неговия тип хора и нашия винаги е имало вражда и война.

— Но законът на ахимса изисква…

— Ахимса! — изръмжа Хануман. Лицето му беше пребледняло от ярост. — Това не е закон за човешко същество!

— Но да не убиваш никога…

— Чуй ме, Данло, моля те: „Единственият закон е да правиш каквото искаш.“

— Но… чий закон?

— Нашият.

— О, благословени Хану!

Притиснал челото си с ръка, Данло се обърна на запад, където слънцето се губеше зад облаците. Той покри очите си и се опита да слуша онова, което казваше Хануман.

— Малцина човешки същества, подготвени от еволюцията, всяко с уникални способности… собственият ти баща Малъри Рингес… този онтогенезис на човека в бог, геният да създадеш истинска същност. — Плавно леещите се думи на Хануман едва проникваха през купола от звук, покриващ Данло. Някъде в небето изпищя чайка и дрезгавият й крясък подплаши дивите патици в зимните им гнезда. Дърветата натежаха от пляскащи криле и нервно крякане. От планината към сипеите и ледниците задуха силен, свеж вятър, разлюля шиховите листа и почти ги накара да зазвънят. Данло се потапяше в тези звуци, но накрая нямаше как да не чуе силния глас на Хануман: — … истинската същност, истинската воля да постигнеш съдбата си. — Тези живи, умни думи го изпълниха с ужас и накараха кръвта във вените му да закипи. Хануман повече от всички хора, които познаваше, изпитваше копнеж да прегърне бъдещето, да обича съдбата си, независимо колко трагична или ужасна е тя.

„Ти-миура хала — помисли си Данло. — Последвай съдбата си, последвай най-дълбоката си воля за живот. Но ако тя води към погубването на друг живот?“

После излязоха от горичката и се плъзнаха по ледопадите и край големите, извисяващи се ледени скулптури в Елфовите градини. Хануман все още настояваше да го заведе в лазарета, но Данло не искаше да обяснява причината за раната си и затова се отправиха по най-източната плъзга на Академията към Дома на опасностите. Там, в пустата баня на четвъртия етаж, Хануман залепи разкъсаните краища кожа на черепа му. Но го направи неопитно: от този момент насетне, след като раната му зарасна, Данло винаги щеше да носи над лявото си око зигзаговидния, приличащ на мълния белег.

— Благодаря ти — каза Данло, когато свършиха. — Шантих. — Тъй като вече бе късно да подновяват учебните си занимания, той седна на леглото си и засвири на шакухачи, замислен над странните събития от деня.

— Лошо ли ти е? — попита го Хануман, докато се обличаше за излизане. — Много ли боли?

— Пулсира — призна Данло.

— Да ти донеса ли аналгетик или наркотик?

Данло поклати глава и се насили да се усмихне. Слабото движение предизвика отекващ прилив на болка в черепа му. После попита:

— Къде отиваш?

— Трябва да свърша някои неща преди вечеря — отвърна Хануман.

Това беше най-странната вечер на Данло, откакто живееше в Дома на опасностите. След ежедневните им игри на хокий и блъсканица на лед, другите момчета се върнаха в общежитието. Двама — Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — се опитаха да завържат разговор с него. Но когато видяха раната на челото му и скритата страст, с която свиреше на флейтата си, го оставиха на мира. После слязоха да вечерят заедно с Хануман и послушниците от другите три етажа. Тази вечер Данло не бе гладен. И затова не присъства на надвисналото напрежение, когато Педар и приятелите му седнаха на една от дългите маси, за да вечерят с култивирано месо, хляб, плодове и ледено вино. Не видя със собствените си очи изражението на вина и обида на лицето на Педар, когато момчетата на всички маси започнаха да се чукат с чашите си и да говорят с благоговение за произхода на Данло. Докато другите отпиваха от виното си три етажа под него, той седеше на леглото си, свиреше на бамбуковата флейта и изобщо не подозираше, че планът на Педар да го унизи е постигнал съвсем друг резултат. Послушниците — и мнозина от калфите и майсторите в Академията — бяха омаяни от идеята, че той е незаконен син на бог. В хладното, пусто спално помещение Данло свиреше сам и с всеки дъх в студения мундщук от слонова кост на флейтата усещаше в себе си празнота, ужасно съмнение и предчувствие за обреченост. Трябваше да обърне сериозно внимание на тези си чувства. В края на краищата той беше син на Катарин Провидцата и бе наследил част от майчината си чувствителност към бъдещето. Трябваше да види тъмните, хаотични образи в себе си като видения за мигове, които скоро щеше да преживее. (Или като живи предзнаменования, които Ахира е пратил във въображението му.) Но той седеше със затворени очи, свиреше на шакухачи и в бездънната мелодия на флейтата имаше ужас и отчуждение, които помнеха единствено трагедиите на миналото.

По-късно, много след вечерните камбани и след като всички послушници се бяха върнали, изкъпали, обръснали и спяха, Данло потъна в неспокоен сън. Тялото му се мяташе под горещите завивки. Потъването му в стопеното кървавочервено море на съня беше мъчително и безкрайно. Като че ли никога нямаше да се събуди. И тогава се разнесе крясък: „Махни се, махни се!“ Дълбоко в стоманената хватка на кошмара, Данло си помисли, че навярно крещи самият той. После внезапно се събуди разтреперан и облян в пот. Цареше пълен мрак и спалното помещение тънеше в дълбока, студена като лед тишина.

Но само за миг.

— Включете глобусите! — извика някой и стаята се освети. Хануман седеше на съседното легло и премигваше. Всички момчета бяха будни и главите им бяха обърнати към мрачното открито стълбище. Оттам се донасяха приглушени викове и паническа глъчка.

— Паднал е! — отекна в стаята глас от втория етаж. И после закънтяха други гласове, цяло море от уплашени гласове, когато паниката се разпространи от етаж на етаж. — Мъртъв е, вижте колко кръв! Паднал е по стълбите! Вижте, мъртъв е!

Данло пръв скочи от леглото и се втурна по спиралното стълбище. Хануман и Мадава ли Шинг замаяно го последваха. Сякаш по даден сигнал момчетата от всички етажи се затичаха да видят кой е паднал по стълбите на Дома на опасността.

— Пратете да повикат резач! — извика някой.

— Не, криолог! Замразете тялото — може би криолозите Ще успеят да го съживят.

И после му отвърна друг глас:

— Прекалено е късно. Не може да му се помогне — не виждате ли, че мозъкът му се е пръснал навсякъде?

Когато стигна до основата на стълбите и си проби път през кръга от висши послушници, Данло видя невероятна гледка. Насред централното помещение на първия етаж, върху сивия каменен под лежеше проснато тялото на Педар Сади Санат. Лицето му се беше превърнало в кървава пихтия, черепът му се бе разбил в острите ръбове на двете последни стъпала. Данло не би могъл да го познае, ако не бяха циреите и пъпките по строшената му шия. Застана над трупа на Педар и вдигна поглед нагоре. Стълбището бе мрачна сива панделка от камък, която се виеше над главата му. И едва ли не на всяко стъпало стояха любопитни послушници, надвесили се над вътрешния ръб. На светлината на студените огнени глобуси черепите им хвърляха зелени и червени отблясъци — спирала от шейсет черепа във всички цветове на дъгата, които гледаха право към него. От ужасените лица на момчетата му призля, зави му се свят.

— Как може да е паднал? Винаги толкова внимаваше! — каза Рафиъл Уу, момчето, чиито пръсти Данло беше счупил по време на мъчението в банята на първия етаж. Рафиъл също стоеше над трупа на Педар. До него беше Арпиар Погосиян, който се прозяваше и разтриваше дебелия си врат. Двамата гледаха Данло. — Ти ли го бутна, диво момче?

Данло притисна юмрук в голия си корем. Входната врата на общежитието бе открехната и се блъскаше в касата с всеки пристъп на вятъра, а той стоеше гол и трепереше от течението. За разлика от другите момчета, които носеха дълги ватирани спални роби, Данло винаги спеше гол.

— Никога не убивай и не наранявай другиго — прошепна той, — дори в мислите си.

— Какво каза? — попита Рафиъл. Арпиар Погосиян избута Рафиъл настрани и се взря в Данло.

— Мисля, че не го е блъснало дивото момче. Бях буден, когато Педар се качи на четвъртия етаж. Чух какво извика. Никой друг ли не го чу? Беше нещо като: „Чудовища, целите са в кръв, махайте се, чудовища!“ Никой друг ли не чу Педар да крещи за чудовища?

Бяха го чули поне още четири момчета. Всички послушници едновременно започнаха да приказват — какофония от гласове, които се провикваха от етаж на етаж:

— Сигурно се е спънал.

— Защо се е спънал?

— Ако ти се беше привидяло кърваво чудовище посред нощ, и ти щеше да се спънеш.

— На кого му пука дали се е спънал? Не е трябвало да се качва по стълбите след изключване на осветлението.

— Точно така!

— Качвал се е, за да види Данло.

— Радвам се, че е мъртъв.

— Я тихо — може би ти се иска и ти да паднеш като него? Арпиар Погосиян тъжно сви рамене и погледна Рафиъл.

— Сто пъти съм му казвал да се пречисти от джука.

Докато Арпиар и Рафиъл обсъждаха халюциногенните свойства на джука и другите наркотици, към които Педар бе пристрастен, Хануман се спусна по стълбите и застана до Данло. Лицето му беше бяло като лед. Носеше спална роба и Данло я нахлузи. Всички гледаха Педар, но никой не искаше да докосне трупа. Много от момчетата никога не бяха виждали мъртвец и като че ли никой не знаеше какво да прави.

„Никога не убивай — помисли си Данло, като гледаше към Педар. — По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“

Той се обърна към Хануман. Очакваше да е ужасен от гледката на толкова много кръв. Но лицето на приятеля му беше безизразно и неразгадаемо.

В този момент големите дървени врати рязко се отвориха и влезе Бардо Справедливия, придружен от послушника, който бе отишъл да му съобщи за смъртта на Педар. Очите на майстора бяха кръвясали. По кожената му пелерина искреше сняг. Изглеждаше ядосан, сякаш го бяха откъснали от секс или сън. Той разтърка очите и изпъкналото си чело с огромната си, облечена в черна ръкавица ръка и накрая изтри капките по моравия си, напомнящ на луковица нос.

— За Бога, едно от момчетата ми е мъртво! — изкънтя гласът му. — Жалко.

После бавно, с отмерени крачки тръгна към тях. Всички студени огнени глобуси бяха включени и осветяваха закачените по стената картини — фантастични пейзажи от Старата Земя, Арцит и Ледопад.

— Традицията — избумтя мощният глас на Бардо, — традицията повелява да разследвам смъртта на това клето момче. Кой може да ми каже как е паднал?

Той набързо — съвсем набързо, като се имаше предвид сериозността на момента — разпита Данло, Хануман, Арпиар и други момчета. Някои от тях — предимно от втория и третия етаж — Бардо незабавно отпрати обратно в леглата. Майсторът крачеше по коридора и накрая коленичи до Педар. Погледна нагоре към стълбището и прецени ъглите и разстоянието с живите си кафяви очи. Забеляза пръсналата се по стъпала и камъни мозъчна тъкан и кръв. Главата и тялото на Педар плуваха в локва кръв. В първите мигове на смут след като Педар бе изкрещял, едно момче, Тимин Уанг, беше стъпило в кръвта и стъпките му минаваха по целия коридор. Малките кървави отпечатъци водеха покрай спалното помещение на първия етаж към банята, където според собствените му показания Уанг бе измил кръвта от краката си. Бардо обмисли отговорите му, също както и твърдението на Мадава ли Шинг, че по време на падането Данло и Хануман са били в леглата си, и стигна до незабавно официално (и напълно погрешно) заключение по отношение на смъртта на Педар: по някое време след вечеря на шейсет и четвъртата нощ от дълбоката зима в годината 2947-а Педар решил да се извини на Данло за всички несправедливости, които бил извършил спрямо него. Стигнал до това изненадващо решение, защото видял, че независимо колко му досаждал, колко го наранявал или позорил, Данло бил предопределен да е популярно момче и навярно дори да стане прочут и могъщ мъж. И че всъщност издръжливостта и вярата на Данло в ахимса променили Педар. По примера на фравашите, Данло винаги се стремял да отразява най-добрите страни на всеки, дори на враговете си. Познавайки Данло, Педар най-после видял себе си такъв, какъвто би могъл да е: умен, отдаден на истината и благороден. Затова се заклел публично да му се извини. След като всички си легнали, той се заизкачвал по стълбището, за да го направи, но някъде към края на стълбището, доста над третия етаж, му се привидели неговите „кървави чудовища“. Най-вероятно в паниката си се подхлъзнал, паднал и намерил смъртта си.

— Жалко — заяви Бардо. — Много жалко, но никой не може да обвинява никого, Педар сам си е виновен.

— Шантих — прошепна Данло. — Ми алашария ла шантих. — Той погледна Хануман, който продължаваше да се взира в Педар. В светлосините очи на приятеля му нямаше нито обвинение, нито състрадание. Нямаше нищо друго освен смърт.

— Мисля, че той мразеше самия себе си — тихо каза Хануман. — Поне повече няма да страда.

Точно в този момент Бардо въздъхна, бавно се приближи до тях и наведе глава, така че да го чува само Данло.

— Скоро трябва да поговоря с теб, Данло уи Соли Рингес. Навярно утре или вдругиден. — Майсторът отново повдигна глава към стълбите на Дома на опасностите и измърмори: — О, жалко.

После пристигнаха двама калфи резачи с шейна и откараха трупа на Педар. Арпиар Погосиян и неговите приятели донесоха четки, кофи и разтворители, които щяха да изличат кървавите петна от пода — това беше много лична работа и те не възнамеряваха да я възлагат на първокурсниците. Бардо напомни на всички, че на следващата вечер в светилището ще има заупокойна молитва, и ги прати в леглата.

Данло не можа да заспи. Под чаршафите и одеялата бе меко като сняг. Той лежеше буден под черната потискаща тишина на спалното помещение и мислено повтаряше думите на майстор Бардо: „Никой не може да обвинява никого. Сам си е виновен.“ Но Данло обвиняваше. Единствен от всички послушници, резачи и майстори, той беше сигурен, че знае причината за смъртта на Педар.

„Шайда е пътят на мъжа, който убива други мъже“ — помисли си Данло.

Веднъж, в нощ на отчаяние много подобна на тази, той лежеше в очакване на шляпането на обувките на Педар по стълбите и си представяше как висшият послушник се подхлъзва и пада като камък в черния леден океан. Бе желал неговата смърт. Това беше най-старият и най-основен принцип: песните, които човек пее в сърцето си, съответстват и оказват въздействие върху по-големия външен свят. Данло бе нарушил ахимса един-единствен път и беше навредил на Педар в мислите си. А сега момчето бе мъртво.

„Шайда е плачът на мъжа, който е загубил душата си.“

Той дълго и беззвучно плака в мрака. Радваше се, че Хануман спи и не може да види потрепването на завивките. Хануман спеше и тази нощ повече нямаше да има споделяне на страдание. Но някъде към зазоряване Хануман засънува стария си кошмар и завика:

— Не, не, татко, моля те, не!

— Хану, Хану — прошепна Данло, после стана, наведе се над потното сгърчено лице и притисна с ръка устата му. — Шантих, тихо, ще събудиш другите.

Помисли си, че Хануман също страда от смъртта на Педар. Стоеше бос в тъмната ветровита стая и гледаше приятеля си. Вслушваше се във вятъра, който виеше навън и разтракваше прозорците. Дрънченето почти заглушаваше сподавените викове на Хануман. Той го докосна по челото, усети топлината на кожата му, почувства и паренето на собственото си наранено чело. И тогава, дълбоко в себе си, Данло разбра истината. Хануман не страдаше за Педар, а за него. Анашайда, извратената обич и състрадание — това крещеше дълбоката същност на Данло.

— Шшт! — тихо каза той, притисна с длан устните на приятеля си и прошепна: — Шантих, братко мой, заспивай.

ГЛАВА 10БИБЛИОТЕКАТА

Според каноните на Ордена трупът на Педар Сади Санат трябваше да се погребе в леден гроб при другите починали послушници в централното гробище на „Боря“. Но Педар имаше близки, които живееха в порутените райони на Квартала на далечниците, и тези близки — баща му, майка му, неговите чичовци, братовчеди и племенници — бяха хариджани. Те отнесоха тялото, за да го погребат с една от варварските си тайни церемонии. Освен това подадоха официална молба, настояваща за по-сериозно разследване на смъртта му. Като хариджани, разбира се, те нямаха право да искат нищо. Но представляваха опасност, от която всички се страхуваха: хариджаните имаха навик да се бунтуват и да се самоосакатяват, когато не им обръщаха внимание или се отнасяха несправедливо с тях. От време на време в период на криза на обществени места като Големия кръг пред „Хофгартен“ хариджаните поливаха робите си със свещеното си масло сиху и се запалваха. Правеха го, за да заплашват и посрамват господарите на Ордена, за да им се дадат определени привилегии. Затова тази секта бе презирана като измета на човечеството: бедни, отритнати хора, пристигнали в Никогея в търсене на лесни наркотични сатори7 или симулираните действителности на компютърните пространства. По ирония на съдбата Бардо Справедливия, който се отнасяше към повечето хора като към по-нисши от него в обществено, морално и интелектуално отношение, винаги беше изпитвал към хариджаните странно съчувствие. Прекалена, прекалена ирония, както би казал Бардо, защото семейството на Педар обвиняваше тъкмо него, че е допуснал смъртта на момчето. И тъй като заявлението на хариджаните го обвиняваше в неизпълнение на служебните му задължения, той бе зает да защитава действията (или бездействието) си в колегията на господарите, където се обсъждаше „хариджанският проблем“. Беше много зает, прекалено зает, за да се срещне с Данло през студените объркани дни, последвали трагедията в Дома на опасностите.

— Пет пъти ходих в светилището — оплака се една вечер Данло на Хануман. — Майстор Бардо все го няма. Как мога да науча истината за майка ми и баща ми, след като го няма?

— Ти си син на мъж, който е станал бог — отвърна приятелят му. Седеше на леглото си, подредил фигурите на шаха на шейсет и четирите черно-бели квадратчета, и играеше сам срещу себе си. Играта като че ли напълно го бе погълнала. След смъртта на Педар се беше затворил в себе си и в същото време изглеждаше по-жив от всякога, по присъщия си потаен начин. — Баща ти е Малъри Рингес — какво повече има да знаеш?

Данло наведе глава — спомни си как бе погребал приемните си братя и сестри в снега над девакската пещера.

— Всичко — отвърна той.

— За народа си ли мислиш, Данло? За девакския народ?

— Да.

— Не трябва да обвиняваш баща ти за случилото се с племето ти.

— Аз… не искам да го обвинявам.

— Не трябва да обвиняваш и себе си за случилото се с Педар.

Данло внезапно вдигна поглед и каза:

— Познаваш ме прекалено добре, струва ми се.

— Такава му била съдбата — рече Хануман. — Просто случайност.

— Но хариджаните не вярват, че е било така.

— Хариджаните са свободни да вярват в каквото си искат.

— Чух — каза Данло, — че някои от господарите също не вярват.

Хануман взе от ъгъла на дъската солницата, която заместваше липсващия бял бог, и я премести на друго квадратче. Изглеждаше спокоен и безгрижен.

— Вярно е — потвърди той. — Господарите Джурасек и Цицерон искат следствие с акашик.

— Акашиците с техните компютри — те могат да гледат във всички части на ума, нали?

— Така казват — отвърна Хануман.

— Тогава господарят Цицерон може да ни изправи пред акашишкия съд. За да провери дали някой от нас не знае защо е умрял Педар.

— Не трябва да се тревожиш за това — каза Хануман. — Бардо обеща, че няма да позволи никой от послушниците да бъде подложен на акашишки съд.

— Аз… струва ми се, че зная защо умря Педар — рече Данло и продължително изгледа Хануман.

Хануман свърши играта си, събори солницата в знак на поражение и тихо попита:

— И защо умря?

Със сподавен глас, за да не уплаши другите послушници, с накъсани потоци от думи, натежали от спомени и срам, Данло му разказа как е нарушил ахимса и е пожелал смъртта на Педар.

— Но ти изобщо не трябва да съжаляваш за това, което си пожелал — каза Хануман. — Или което си помислил. Мислите на човек са си само негови.

И продължи да успокоява Данло, че в Никогея нямало престъпления на мисълта, освен ако, разбира се, човек не принадлежал към някоя от Кибернетичните църкви.

— Трябва да знаеш, че при пречистващата церемония на Църквата се използват акашишки компютри. За да четат човешките мисли, дори най-тайните части от душата. Но винаги има начини да избегнеш такива компютри.

— Какви… начини?

— Начини — отвърна Хануман и очите му станаха непроницаеми. — Говори се, че сетиците знаят начини да контролират всеки компютър. Начините на сетиците, мисловните йоги, които предават на учениците си.

— Но ние никога няма да станем сетици — каза Данло.

— Каквито и да станем, недей да се безпокоиш за акашишкото следствие. Наистина няма защо да се страхуваш. Данло кимна, но не каза нищо.

— Бардо трябва да се безпокои, не ние — прибави Хануман. — Глупаво е, но някои господари обвиняват него за смъртта на Педар. Хариджаните също.

— Но защо?

— За това, че е позволил на главния послушник да те разпредели при Педар за Деня на покорството. За това, че е допуснал враждата помежду ви да стигне прекалено далеч. И разбира се, за това, че е позволил на Педар да се качва всяка нощ в стаята ни.

— Съжалявам… че съм докарал толкова неприятности на Бардо.

— О, не — каза Хануман. — Бардо постоянно сам си докарва неприятности. И по същия начин винаги намира начин да се измъкне.

— Ами ако колегията на господарите го накаже? Ако направят някой друг майстор на послушниците?

— Ами ако утре някоя звезда край Никогея избухне в свръхнова и унищожи всички ни? — отвърна Хануман. — Със същия успех можеш да се страхуваш, че хариджаните ще наемат убиец, за да отмъстят за смъртта на Педар.

Данло внезапно вдигна поглед и попита:

— Ти страхуваш ли се от това, Хану? Известно време Хануман гледа към дъската, после неловко се засмя и каза.

— Струва ми се, че ти също ме познаваш прекалено добре.

— Но хариджаните не наемат убийци!

— Говори се, че някога, преди сто години, те убили господарката библиотекар. Когато им забранила да използват една от библиотеките на Ордена.

— Чувал съм… че убийството на господарката Хинда е било поръчано от хронолога. И че после обвинил в това престъпление хариджаните.

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Но даже да искат да убият някого, хариджаните са прекалено бедни, за да си позволят да наемат убиец. Нямат никакви пари.

— Възможно е — повтори приятелят му, наведе глава и с бързи движения на малките си ръце започна да реди фигурите за нова партия. — Истината е, че не мога да повярвам, че хариджаните ще убият Бардо — или когото и да било другиго. Какво ще кажеш за една игра преди да угасят осветлението? Сигурен съм, че семейството на Педар няма да си развали съня, за да се тревожи за нас с теб.

Но докато двамата играеха шах на четвъртия етаж на Дома на опасностите — и в продължение на много дни преди това — близките на Педар Сади Санат си бяха отбелязали имената им. Бяха разговаряли с приятели и роднини за послушниците Данло уи Соли Рингес и Хануман ли Тош и в порутени стаи и апартаменти в Квартала на далечниците в Града тези две имена се предаваха сред много хариджани, които всъщност не се интересуваха от смъртта на Педар. Но хората винаги намират начини да подхранят егоизма си с чуждите нещастия и така имената на Данло и Хануман накрая стигнаха до контрабандисти и търсачи на информация, които обикновено не контактуваха с хариджанската секта. Макар че тези неколкостотин хариджани не бяха предвидили резултатите от развързването на езиците си, тъкмо това доведе до ужасния инцидент — а за Данло ужасно откритие, — случил се след десет дни в централната библиотека на Академията.

За Данло посещението на библиотеката на осемдесет и първия ден от дълбоката зима не беше ежедневно събитие. Или по-скоро причината му да използва библиотеката бе необичайна и свързана с онова, което беше научил на площад „Лави“ от Педар: искаше да научи дали онтогенезисът на баща му от човек в бог е хала или шайда. Причините на Хануман за това, че този ден придружаваше Данло, навярно бяха също толкова сериозни, но той ги пазеше в тайна и не разкриваше каква загадъчна информация търси. Както и през другите дни, рано следобед двамата отидоха в библиотеката, която се намира между „Боря“ и мрачните, нагъсто разположени сгради на академичния колеж „Лара Сиг“. Самата библиотека е по-мрачна от всички други сгради. От източния й вход, където се сливат искрящите червени плъзги от различните части на Академията, тя се извисява като почти монотонна стена от сиво-черен базалт. Всъщност представлява грозна, абсолютно правоъгълна постройка с пет етажа, но само последният в западното крило има прозорци. Тази монолитна чернота кара човек да се чувства нищожен и потиска суетата му, напомня на човешките същества, че скъпоценният им интелект не е нищо в сравнение с натрупаната през вековете мъдрост. Послушниците, калфите и майсторите, които минават през масивната врата, не могат да забравят, че трябва да служат на огромната сграда на Познанието и някой ден, ако са достатъчно способни, да прибавят своята тухла към нея. Макар че вратите — две масивни правоъгълни плочи базалт, окачени в съвършено равновесие — почти винаги са отворени, библиотеката е отблъскващо място и човек не влиза лесно там. Осемдесет и едно стъпала водят от леда на главната плъзга към входа. Те също са от базалт, плътен мрачен камък, който става много хлъзгав, ако е мокър. През няколкото хиляди години по-долните стъпала са били покрити с различни символи: успоредни вълнообразни линии, кръгове, пиктограми, преплетените триъгълници на Соломоновия печат и така нататък. Те осигуряват добра основа за мокрите обувки, но не са поставени там, та академиците да могат да се изкачват по-сигурно.

Всъщност повечето от символите са хариджански знаци. Хариджанската секта е оставила знаците си по библиотеки, ресторанти, приюти, магазини и дори частни домове из цяла Никогея, из всички градове на Цивилизованите светове. Те са стотици и означават видовете информация, жизненоважна за всеки странстващ хариджан: безплатно и неограничено използване на мозъчни машини; подходящо място за храна, кафе и разговор; внимание, тортрикс!; безплатни наркотици в замяна на услуги и така нататък. Ако познава знаците, човек може да застане пред осемдесетте и едно стъпала и да дешифрира историята на връзките между Ордена и хариджаните. Най-старите са на най-долните стъпала. Трите хиляди години на сняг и лед (и на триене с кожени обувки) съвършено са ги изгладили. „Информация, свободна за всички!“ — това е типична покана на най-старите и най-изтрити знаци. Колкото по-нагоре се изкачва човек, толкова повече и по-ясни стават надписите, както и все по-пестеливи по отношение на възможностите на главната библиотека. Много от средно старите знаци, датиращи от времето на Войната на наемните убийци, предупреждават, че информационните банки на библиотеката са строго цензурирани или ограничени за гости на Ордена. Смисълът на най-късните надписи по най-високите стъпала е ясен: „Охранявани информационни банки! Забранено за външни лица!“

На върха на стълбището, между огромните колони, поддържащи фронтона, Данло и Хануман се поклониха на седемте библиотекари, строени в официалните си тъмносини роби. Една от тях, невероятно грозна жена, ги спря преди да успеят да приближат до огромните врати. Казваше се Лилит Волу. Данло се беше срещал с нея и с другите калфи библиотекари. Лилит ги стрелна с кривогледите си очи. Подобно на зловещите каменни капчуци на прочутия джакарандийски храм, тя хвърляше свирепи погледи на всеки, който се опиташе да мине покрай нея.

— Моля, имената ви — каза Лилит. Гласът й напомняше на грухтене, сякаш бе разгонен копринокоремест глиган. Носът и също приличаше на зурла: огромен, с космати ноздри, които можеше да отваря и затваря, когато си поиска. Данло не вярваше на твърденията й, че някога народите край Примула Луз специално предизвиквали такива лицеви деформации според изискванията на отдавна забравени религиозни закони.

— Но, Лилит, нали ме познаваш?

Данло, който имаше прекрасна памет, намираше за съвсем естествено Лилит да го помни, след като веднъж, сто и осемдесет дни преди това, се бяха срещали. По време на предишните му идвания в библиотеката на тези омразни формалности го бяха подлагали други дежурни калфи. Разбира се, Лилит наистина познаваше гласа и лицето му, защото специално се бе обучавала при паметист да идентифицира всички послушници в академията.

— Моля, дайте ми имената си — високомерно повтори тя.

На стъпалата зад Данло и Хануман се беше събрала опашка — един червендалест майстор хоролог, нетърпелив и строг в червената си роба, един хайкуист, който имаше измъчения вид на човек, наскоро подложен на прекалено много компютърна симулация, и трима висши послушници, идващи от игра на хокий в Ледения купол. Данло усещаше миризмата на чистата им солена пот. Те стояха на студените стъпала, подскачаха и издишаха валма пара, докато местеха поглед между Хануман и него.

— Аз съм Хануман ли Тош — отвърна Хануман и пристъпи пред Данло.

— Много добре — можеш да минеш — рече Лилит. Данло й се усмихна преди да каже:

— А аз съм Данло. Всички ме наричат… Данло Дивия. Лилит приглади робата върху ниското си, трътлесто тяло и отвърна:

— Данло уи Соли Рингес — това е пълното ти име, нали? Облите камъни в основата на най-близката колона бяха покрити с ледена кора и Данло я подритна. Голямо парче лед се отчупи и бързо се плъзна надолу по стъпалата.

— Да — потвърди той. Срамуваше се, че изглежда, всички бяха научили за произхода му. — Данло… уи Соли Рингес.

— Моля те, всеки път преди да влезеш, казвай пълното си име — рече Лилит. — Съгласен ли си?

— Да — отвърна Данло.

— Тогава можеш да влизаш.

Официалността и сериозността й бяха колкото забавни, толкова и досадни, затова той отново й се усмихна и се поклони малко по-дълбоко, отколкото трябваше. После се обърна и последва Хануман в централната зала на библиотеката — огромно помещение от полиран камък, пълно със застоял въздух и полумрак. Въпреки кръга студени огнени глобуси над централния фонтан (или навярно заради мъждукащата им бронзовосиня светлина), трудно можеха да се разпознаят цветовете на робите на специалистите, които бързаха насам-натам. Данло не можеше да различи есхатолозите с техните сини роби от библиотекарите. Все още следвайки Хануман, той минаваше покрай архаични свитъци и ръкописи, запазени в безвъздушни прозрачни крипти. Двамата се насочиха към отсрещната стена, където западното крило се свързваше с централната зала. Там откриха трима майстори библиотекари, които седяха на пейки в малката си ниша. Данло знаеше, че трябва да са такива, защото и тримата ги изгледаха с услужлив поглед, сякаш единствената цел на живота им бе да се грижат за млади послушници.

Данло отново съобщи името си, пълното си име, и попита дали с Хануман могат да получат две клетки. Единият от библиотекарите им каза да почакат малко и те зачакаха. Плешивата глава и мършавото лице на библиотекаря му придаваха вид на жив череп. Той поглади лъскавото си голо теме, отиде до масата по средата на нишата и бързо провери картата на западното крило. Петстотин трийсет и двете клетки на огромното крило на послушниците бяха представени като инкрустирани цветни дървени правоъгълници, върху които бяха поставени малки бели фигурки — сложно резбовани парчета оникс с големината на детско пръстче. Библиотекарят продължаваше да поглажда изпъкналото си чело и да хапе устни. От мрака на западното крило се появи негов колега, влезе в нишата, провери картата, взе две от фигурките от масата и съобщи.

— Ако младите послушници искат клетки, двеста и дванайсета и двеста и тринайсета се освободиха.

Първият библиотекар взе фигурките от ръката му, върна ги в съответните правоъгълници и се загледа в лицето на Хануман. После се обърна към Данло и попита:

— И двамата ли сте първокурсници? Тогава ще ви трябва водач, нали? Съгласни ли сте за днес да имате общ водач?

По време на предишните си идвания тук Данло никога не беше възразявал, макар отлично да знаеше, че Хануман предпочита да има личен водач. (Всъщност приятелят му би бил най-доволен изобщо да няма такъв.) Всички първокурсници обаче се насърчаваха да посещават библиотеката по двойки, за да пестят силите на малобройните библиотекари. Това бе сравнително ново правило за послушниците и действаше едва от 2934-та година, времето на Пилотската война, когато сто и десет майстори библиотекари бяха напуснали Ордена, за да се присъединят към енциклопедистите от по-голямата библиотека на Ксандария. През тринайсетте години оттогава библиотекарите в Никогея — подобрите — бяха принудени винаги, когато е възможно, да съпровождат едновременно по двама послушници до клетките им.

— Съгласни ли сте? — повтори плешивият. Данло забеляза, че Хануман гледа към тримата свободни библиотекари, които седяха на пейката си. Очевидно се пазеха за онези облагодетелствани висши послушници, които биха могли да поискат личен водач.

— Съгласни сме — накрая отвърна Хануман.

— Да — потвърди Данло. — И преди сме идвали заедно.

— Много добре — каза библиотекарят. — В такъв случай, моля, последвайте ме.

Той ги поведе в западното крило по стълбище с очукани и много изтъркани стъпала и после по почти неосветени разклоняващи се каменни коридори. Най-яркото нещо, което можеше да види Данло, беше подскачащият нагоре-надолу череп на библиотекаря. Въздухът бе топъл и смърдеше на мухъл, влага и трийсет века на потни тела. Минаваха покрай безбройни врати от тъмно гнило дърво. Най-после стигнаха до вратата на двеста и дванайсетата клетка или по-скоро до вратата, която водеше към съблекалнята на клетката.

— Пристигнахме — съобщи библиотекарят и отвори вратата пред Данло. После направи още десетина крачки в мрака и стигна до вратата на двеста и тринайсета клетка, която също отвори и покани вътре Хануман. После се върна по средата между клетките и преди да влезе в своето помещение каза:

— Казвам се Баран Смит. Желая и на двама ви плодотворно пътуване.

Хануман се поклони на майстор Баран Смит, погледна Данло и се усмихна — странна, нервна усмивка, като на дете, канещо се да отвори вратата на стая в дома на родителите си, в която са му забранили да влиза. После с кратко кимване изчезна в клетката и затвори вратата зад себе си.

Както всеки път, Данло влезе в душната сумрачна съблекалня на своята клетка и изпълни обичайния ритуал: събу си обувките, съблече робата си, окачи дрехите на закачалките на стената, напълни горещия басейн с вода и се изкъпа. Стаята беше толкова малка, че ако разпереше ръце, можеше да докосне и двете стени. Когато свърши, се изправи. От тялото му капеше вода и пот. Данло се обърна с лице към черния отвор в края на помещението и докосна перото на Ахира, за да си даде кураж. Докосна и белега над окото си и мислено каза библиотекарската мантра:

„Всеки акт на познание носи напредък на света“. После прошепна „шантих“ и влезе в клетката.

Почти незабавно тя се запечата зад него. Това помещение бе още по-малко от съблекалнята. Състоеше се от нисък воден резервоар, заобиколен от таван и стени от тъмнолилави неврологици. Неврологиците представляваха кристална решетка от протеини, живата верига на напътстващия компютър на клетката. „Клетката е компютър“ — напомни си Данло. В известен смисъл влизането в послушническа клетка беше все едно да проникнеш в сърцето на компютър или по-скоро да се промъкнеш в артерията на компютърен мозък. Докато се движеше в помещението, Данло много внимаваше да не докосне неврологиците, все едно че бяха очи. Влезе в резервоара и се отпусна по гръб.

Водата бе топла като кръв, гъста и тежка от разтворените минерални соли, стотици килограми карбонати и сулфати, които увеличаваха плаваемостта й. Когато в стаята стана тъмно, Данло спокойно заплува по повърхността, като потъваше и изплуваше, подобно на носено от течението дърво в тропическо море. Скоро вълничките утихнаха и всяко движение спря. Чернотата, която го поглъщаше, беше абсолютна като в дълбокия космос. Нямаше нито звук, нито жега, нито студ, нито каквото и да е друго усещане, стимулиращо нервите му. Топлата вода докосваше всяка негова част освен лицето и разтваряше в себе си чувството му за гравитация и представата му, че е отделен организъм, откъснат от своята среда. Всъщност Данло дори не можеше да каже къде завършват мембраните на тялото му и къде започва солената вода. Това разтваряне на физическото му същество в компютърните вътрешности бе едновременно успокояващо и невероятно ужасяващо. До този момент вече бе лежал така дванайсет пъти в очакване компютърът да възпламени с информация инертните му нерви.

В началото, в момента на творението, когато енергиите на вечността избухнали напред във времето, цялата вселена се съдържала в една-единствена точка. Вселената била безкрайно гореща, безкрайно компактна и изпълнена с безкрайни възможности.

Внезапно в главата на Данло се появи светлина. Или по-скоро възприятие за светлина: формите и тъканите на искрящи сини, златни и червени образи, които са известни като светлина. Когато се разбуди и докосна мислите му, напътстващият компютър — вибриращите неврологици, които го заобикаляха — сканира мозъка му за химически и електрически процеси или, както се изразяват акашиците, започна да „чете“ ума му. И после директно възбуди хоризонталните биполярни и анакринни клетки в ретините на широко отворените му очи. Тези клетки започнаха да обработват информацията, образите и символите, които изтичаха от компютъра. После започнаха да пламтят други клетки, ганглиите, чиито много дълги аксони образуваха оптичния нерв, водещ към мозъка му.

„Аз съм окото, с което вселената се вижда сама и познава собствената си божественост“ — изведнъж си спомни да казва Хануман, също както си спомняше, че клетките на ретината са най-ефикасните и най-високо развити от всички неврони. Ретината наистина е продължение на мозъка, която му позволява да премине през тъканите и костта, за да достигне до света на светлината. Тя е виждащата част на окото, неговата знаеща част. Без кодирането на светлината в точно разчетен, вариращ волтаж, виждането не би било възможно.

Има много начини на мислене за еволюцията на вселената. Повечето от есхатолозите на Ордена преподават комбинация от силния антропичен принцип на Старата наука и теорията на Кибернетичните религии. Вселената се разглежда като Бог, развиващо се същество, което се опитва да създаде нова информация и да довърши самоорганизацията си. Исторически това е известно като „социнианска8 вселена“, вселена, която се опитва да се събуди и да види сама себе си, за да постигне съвършенство.

Без очи — или без фотоклетките и мрежата от неврони, свързваща задната част на очите — не би било възможно да възприемаме и интерпретираме светлината на вселената. И все пак Данло знаеше, че има и други начини на виждане. Говореше се, че пилотите можели да се включват в корабния компютър, даже да са слепи като провидци. Докато плуваше в топлата вода и гледаше кибернетичното пространство на напътстващия компютър, той не можеше да не се чуди какви ужаси трябва да понесе, ако някога стане пилот. Някой ден, мислеше си Данло, щеше да се затвори в кабината на собствения си светлинен кораб и усещането щеше да е почти същото като в резервоара със солена вода. Само че корабният компютър щеше да праща образи директно във визуалната му кора, директно в невроните в задната част на мозъка. „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“ — спомни си той. Как ли щеше да е да вижда прекрасните звезди като пилотите, носещи се направо в информационните потоци на корабния компютър?

— За да го разбереш, ще трябва да почакаш, докато станеш пилот — му беше казал майстор Джонат преди няколко дни. — Цялостният интерфейс между компютър и мозък е прекалено сложен, за да бъде изпълнен правилно от послушник. А и не е безопасно.

Докато навлизаше в най-понятното от всички кибернетични пространства — в онази вселена от познание, която сетиците наричат „шихово пространство“ — Данло се чудеше как може да има по-цялостен интерфейс. Напътстващият компютър разчиташе потока на хаотичните му въпросителни мисли и му пращаше образи, звуци и други усещания. Компютърът докосваше оптичния му нерв, както и слуховия му нерв, водещ от вътрешното ухо до мозъка. Докосваше също нервите на носа, устата, гърлото и сърцето му, всички нерви в тялото. По този начин Данло виждаше от ярката светлина на творението да се образуват и сливат първите галактики; кожата му изгаряха гама–, бета– и другите лъчи на стотици милиарди звезди; усещаше горещите морета от лава на Старата Земя, които се надигаха, втвърдяваха и после внезапно се напукваха, само за да продължат да се топят и да се поглъщат сами в себе си, чак докато се образуват огромни континенти и острови от първичен базалт, треперещ под босите му крака; вкусваше солената вода и слушаше безкрайния мрачен рев на първите океани, вечните океани, от които се бяха появили първите живи същества; усещаше мириса на живот: богат аромат на хлорофил и кръв, силен, жизнен и настоятелен; следвайки чудния мирис на живот, който се развиваше, разклоняваше и разпространяваше в черната почва по цялата Стара Земя и по милиони други светове подобни на нея, Данло се опитваше да разбере еволюцията на бактериите и протистите, плесените, растенията, животните и всички извънземни царства на живот. Животът винаги се стремеше към разнообразие и странност, към нови форми на организация. Данло го усещаше навсякъде около и вътре в себе си: той пулсираше, докосваше, опитваше, изяждаше, разделяше се отново и отново; чувстваше се като зелено листо, дишащо студен, сладък въглероден двуокис и растящо нагоре клетка по клетка, за да усети слънцето; чувстваше се като волвокс, куха сфера от клетки, въртящи се като миниатюрен свят във водна капка; чувстваше се като древна калимена, като снежен червей, гърчещ се в корема на птица, и като човек — и внезапно възможностите на еволюцията станаха прекалено много и морето на безкрайните усещания на живота го погълнаха…

„Данло уи Соли Рингес?“

Данло гледаше безбройните видове организми да се разделят и разклоняват и смътно съзнаваше гласа, който го викаше. Той бавно осъзна, че е гласът — или мислите — на майстор библиотекаря. В наблюдателната стая от другата страна на стената от неврологици майстор Баран Смит следеше пътуването му в шиховото пространство. (И помагаше на Хануман в неговото пътуване.) Тъй като споделяха части от едно и също кибернетично пространство, Данло можеше да прочете няколко от мислите на майстора.

„Данло уи Соли Рингес?“

„Да?“

„Моля те, излез за малко от гледка/звук/мирис. Прекалено дълбоко си потънал в симулацията.“

„Така ли? Ако не го правя… с воля за виждане, образите ще избледнеят и изчезнат, нали?“

„Използвай усета си за тапас, за да се сдържаш, знаеш как.“

Разбира се, само за дванайсет кратки първоначални пътувания в шиховото пространство Данло не беше в състояние да усъвършенства тапас или другите кибернетични сетива. За да наблюдава и пресича пейзажа на компютърните информационни потоци, човек се нуждае от умствените дисциплини, които сетиците са развили и превърнали в кибернетични сетива. Макар че ших, усетът, който „вкусва“, чувства и организира различните концентрации на информация, е най-висш от тях, има и други. Това са пластовост, образно виждане, симулация, синтаксис и темпо. Наистина, тапас е по-скоро умствена дисциплина, отколкото сетиво, той е способността да контролираш — да сдържащ — зрителната, слуховата и обонятелната симулация. Усвояването на тапас винаги затруднява първокурсниците и тъкмо заради това трябва да присъства майстор библиотекар, който да напътства първите им пътувания в шиховото пространство.

„Не изпадай в прекалено силна зависимост от симулацията, Данло.“

„Но за да виждам/чувам/мириша, за да… симулирам историята на боговете е по-важно да преживявам областта на знание, отколкото да я познавам.“

„По-важно е, но отнема много повече време. И изтощава ума.“

„Аз… не исках да кажа, че просто е по-важно. Необходимо е да преживееш… за да разбереш — май не се изразявам ясно, нали? Искам да кажа, че е от жизнено значение да разграничаваш симулацията от истинския живот, нали?“

Макар че беше опасно да остава прекалено дълго в симулирана действителност, Данло изпитваше странно привличане към нереалните мисловни пейзажи, които компютърът рисуваше с електроните си. Да преживява информационни построения като сини води, като течащи реки от лава или като планини от скала и лед, да преживява симулирани светове, сякаш е птица, носеща се над гори от каменни дървета, които изглеждаха почти действителни с фино пресъздадените си черни клони и искрящи сиво-зелени иглички — това бе едновременно омайващо и ужасяващо. Всъщност Данло не вярваше и мразеше компютърната симулация. Най-много се страхуваше, че може да обърка нереалността с действителността, каквото и да означаваше „действителност“. „Действителността е истина — помисли си той. — Истината за вселената.“ И така, макар да се стремеше към истината, Данло пътуваше колкото може по-дълбоко през измамните светове и сюрреалности на симулацията. Правеше го, за да се изпита. Оголваше нервите си за тайнственото докосване на компютъра, защото искаше да усъвършенства това най-основно кибернетично сетиво.

Докато плуваше в топлата вода и усещаше студения вятър на компютърния пейзаж в очите си, той се мъчеше да обясни това на библиотекаря. Но не се изразяваше добре. Електронната телепатия на шиховото пространство беше лош начин за предаване на чувствата, защото човек не можеше да види лицето или движенията на другия, не можеше дълбоко да погледне в истинската му същност.

„Още си млад и ще имаш много години да се учиш на симулация. Но сега трябва да се насочиш към синтактичния си усет и да откриеш историята, която търсиш. Това е най-подходящо при издирванията на проста информация.“ „Но онова, което търся, не е просто.“ „Какво тогава искаш от днешното пътуване?“ „Не съм сигурен… В еволюцията на боговете трябва да има някаква цел. В цялата еволюция. В начина, по който от онтогенезиса на бога се появяват екологиите, новите екологии като Златния пръстен — система и цел.“ „Това е телеологично мислене, млади послушнико.“ „Но аз… трябва да науча повече за боговете. За еволюцията им. Малъри Рингес, баща ми — той е станал бог, нали? Трябва да разбера защо.“

Данло знаеше, че академиците от Ордена имат съвсем различни мнения за начина, по който трябва да се разглежда еволюцията на живота. Мнозина от механиците например избягваха и мразеха телеологията. Онези, които уважаваха древната научна философия, разглеждаха живота като резултат от безброй случайни химични и квантови явления. За тях цялата история представляваше процес на тласкане, като микросъбитията от миналото определяха и тласкаха живота към неизвестно и произволно (и безсмислено) бъдеще. Макар да ценеше суровата красота на детерминизма и случайността, Данло смяташе, че тази философия дава изопачена или по-скоро стеснена представа за действителността. Тази представа не беше принципно погрешна, но бе все едно да изследваш цветовете на картината молекула по молекула, за да възприемеш симетрията или замисъла на художника. Имаше други начини на виждане и един от тях беше телеологията. За Данло, както и за всеки добър провидец или холист, бъдещето бе също толкова реално, колкото и настоящето. Щом затвореше очи или вдигнеше поглед към небето в звездна нощ, той виждаше загатване за нещо безкрайно и прекрасно, което го теглеше към сърцето си. Или го теглеше с кървавите си нокти и клюн към корема си — дивата, атавистична част от Данло продължаваше да вижда вселената като безкрайно огромна сребърна птица, едва започваща да се събужда и да поглъща всички живи същества.

„Но телеологията е като увеличително стъкло… което разкрива посоката на историята, нали?“

Отговорът на майстор Смит — неговите насочени мисли — трябваше да е почти мигновен и Данло се изненада от тишината в главата си. Но после си спомни, че библиотекарят напътства и пътуването на Хануман, затова търпеливо го изчака отново да влезе в общото пространство на компютъра им.

„Данло уи Соли Рингес? Питаш за телеологията ли? Вярно е, има много епистемологични системи, които можеш да прилагаш, млади послушнико.“

„Фравашите наричат способността да виждаш познанието като през различни лупи, тоест чрез различни епистемологични системи, да влизаш и да поемаш различни светогледи… те наричат това «пластовост».“

„Почитаемите фраваши неправилно използват думата. Те разширяват смисъла й, за да отговаря на определени концепции от тяхната философия.“

„Но пластовостта е… прекрасен начин на виждане, нали?“

„По-точно, пластовостта е едно от кибернетичните сетива. Днес ти си тук, млади послушнико, за да се занимаващ с тези основни сетива.“

„Като например синтаксиса ли?“

„Ако не го усъвършенстваш, никога няма да станеш пилот.“

„Ами символите, словесната буря?“

„Да не би да се затрудняваш да си представяш идеопластите?“

„Не, сър, тъкмо обратното. Представям си ги… прекалено силно. Мога да ги виждам даже когато се абстрахирам от компютъра. Те пламтят в ума ми.“

Данло задържа дъха си и за няколко секунди остави главата си да потъне във водата. Плуваше в течния мрак и тишина. Когато пулсиращата нужда на мозъка му от кислород стана непоносима, Данло изплува на повърхността, пое си дъх и усети вкуса на минерални соли в устата си. Дълбокото му дишане отекна в неврологиците около него. После той се обърна към компютърното шихово пространство и призова усета си за синтаксис, за да види пътя си през словесната буря, усилваща се в ума му. Когато затвори очи, видя полета от блестящи триизмерни символи, напомнящите на скъпоценни камъни идеопласти на универсалния синтаксис. Въображението му съзря и позна идеопласта за концепцията „като“, който се приближаваше под формата на пентаграма или по-скоро на морска звезда, замръзнала в кристалното съвършенство на син топаз. Символът се свързваше с двойните диамантени решетки на идеопласта „бог“ и с още няколко. Подобно на йероглифите от древната китайска писменост, всеки идеопласт представляваше уникален графичен (и красив) израз на най-сложните или прости неща и идеи. Имаше много, много идеопласти. По време на обучението си по универсален синтаксис Данло беше запомнил около петдесет хиляди. Символизаторите казват, че броят им е потенциално неограничен и това трябваше да е така, защото самата действителност можеше да се разчленява, разглежда, кодира и пренарежда в концепции с безкрайно фини нюанси и дълбочина. Понякога наричат идеопластите „думите“ на универсалния синтаксис, но те също могат да представляват звуците на говоримия език, идеи, аксиоми, определения, формализации, логика или дори цели модели на вселената.

„Сега трябва да се насочиш към познаване, млади послушнико, иначе ще се загубиш в словесната буря.“

„Познаването“, дешифрирането и разбирането на идеопластите — четенето на символите — е най-елементарната част от синтаксиса, но не е изкуство, което се учи лесно. Компютърът поставяше във визуалното поле на Данло редове от блестящи мислени символи на многобройните учения и концепции, свързани с божественото начало. Той изучаваше връзките между идеопластите — подобно на диаманти и смарагди във фравашки гоблен, те бяха подредени в система, носеща определен смисъл. Данло познаваше идеопластите един по един и като цяло, което разкриваше поразителни сходства между извънземни и древни философии. В познаването, в почти органичните съответствия между идеопластите, в начина, по който положението на всеки един от тях оказваше въздействие върху положението и смисъла на всеки друг, той виждаше прекрасни идеи и истини, които иначе не би могъл да разбере.

Изчислителите от първите кибернетични религии разглеждали вселената като компютър. Всеки бит от материалната действителност се приемал като компонент на този универсален компютър. Затова всяко събитие в пространствовремето се смятало за резултат от процеса, при който вселената изчислявала последствията от природните закони, наричани от изчислителите „алгоритми“. Според най-старите кибернетични геологии, преди двайсет милиарда години, в момента на сътворението, вселената била програмирана да работи по тези алгоритми, докато получи отговора на някакъв основен въпрос, и после да спре.

Тъй като редовете идеопласти сега се образуваха прекалено бързо, за да може да ги познава лесно, Данло се изключи от словесната буря. Искаше да помисли насаме. Навсякъде около голата му кожа имаше чернота, топла вода и истински въздух, натежал от сол и влага, но в ума си той все още можеше да види прекалено много от идеопластите. Беше роден с майчината си „образна памет“, която често му носеше колкото радост, толкова и ужас и смут. В полето на паметта си, в което цветовете на всички образи бяха чисти и ясни като сребристата зеленина на шихово листо, особено изпъкваше един идеопласт. Той произхождаше от един от великите изрази на Упанишадите и символизираше мистичното равенство между най-дълбоката човешка същност и върховната божественост, съдържаща се в цялата действителност. Приличаше на капковиден диамант увиснал по средата на сфера от още десет хиляди подобни капки, всяка от които искреше в лилаво, червено или тъмносиньо и отразяваше светлината на всички останали. Данло не можеше да откъсне вътрешния си поглед от този прелестен идеопласт, не можеше и да забрави многото други идеопласти, свързани с него. Или по-скоро, можеше да ги забрави с изключителна трудност. Трябваше да използва един от триковете на паметистите: да си представи огромно снежно поле, върху което един по един да хвърли идеопластите, докато всички не изчезнат сред пластове бял сняг сорееш. Едва тогава можеше да прочисти паметта си. Едва тогава можеше да открие спокойното място, където мислите му бяха по-дълбоки от потока на простите символи или думи.

„Действителността зад всички неща, дълбоката действителност, която според някои е непознаваема и неизразима… ако изобщо съществува по-дълбока действителност, воля под действителността на природните закони, под снега и леда, под благословения естествен свят, как бих могъл да я позная такава, каквато е?“

В продължение на много мигове от действителното време, обективното време, което хоролозите понякога наричат „външно“, Данло плуваше във водата и размишляваше над кибернетичните геологии. Реши, че ако вселената наистина е безкраен компютър, човек не би могъл да познае дълбоката действителност поради същата причина, поради която информационните потоци на простия компютър никога не могат да „познаят“ архитекта, измислил и написал програмите. Човешкото същество или която и да е друга част от вселената не бе в състояние да излезе извън тази вселена, за да види действителността (или „Бога“, сътворил тази действителност) такава, каквато наистина е. Тъй като се стремеше към познание за истинската природа на Бога, Данло реши да научи всичко възможно за тази странна кибернетична теология, която беше оказала въздействие върху толкова много народи из галактиката на Млечния път и на толкова огромна част от човешката история.

„Николос Дару Еде, първият архитект на Кибернетичната универсална църква, както и… първият бог. Първото човешко същество, станало бог, ако е бил бог, или ако все още е, тогава къде е неговата свобода… да е и да става, след като все още е, също като всичко останало в нашата вселена, създание от материя и енергия, програмирано от бога навън… от универсалния алгоритъм на истинския Бог, нали така?“

Той отново се обърна към напътстващия компютър и остави потока на буйните си полуоформени мисли да се лее свободно. И дълго чака във вътрешното му ухо да се разнесе гласът на библиотекаря.

„Разбирате ли този въпрос, майстор Смит?“

Той чакаше ли чакаше, но напътстващият компютър беше потънал в мълчание.

„Майстор Смит, не искам да ви прекъсвам, но… Хануман добре ли е? Той търси нещо, което не би трябвало да търси, нали? Понякога става прекалено погълнат… от възможностите на компютрите.“

Данло зачака в горещата вода, но наоколо имаше само тишина и мрак. Накрая осъзна мисления упрек на майстора.

„Не трябва да питаш за приятеля си и за неговото пътуване, Данло уи Соли Рингес. Това може да ти струва достъпа до библиотеката.“

Под страх от изключване от Ордена (а понякога и от смърт), спомни си Данло, библиотекарите нямаха право да разкриват на никого нищо за пътуванията, напътствани от тях.

„Извинете, сър, но след като не отговорихте на въпроса ми…“

„За да получиш точен отговор, млади послушнико, най-добре е точно да формулираш въпросите си. Нима граматиците не учат, че цялото изкуство на универсалния синтаксис се състои в точното задаване на правилните въпроси?“

Данло се съгласи с него и започна да мисли точно, за да постави въпросите си. В кибернетичното визуално пространство, което беше ясно като синьо небе и сякаш се откриваше във всички посоки точно зад очите му, той свърза различни идеопласти. Сложните им, кристални форми се появяваха от нищото една по една. Данло ги подреди по определен начин. Или, за да използваме точната терминология на сетиците, оплете идеопластите и изтъка идеи и древни парадокси, както фравашки отец изтъкава гоблен от златни нишки. Дълбоко потънал в пластовостта, Данло с внимание и точност прилагаше правилата на универсалния синтаксис, за да оплете идеопластите в уникален въпросен ред. За стотен път от началото на послушничеството си той се удиви на силата и красотата на универсалния синтаксис. Започна да го вижда като език, който можеше да използва, за да задава въпроси не само на напътстващия компютър, но и на самата вселена. Правилата на синтаксиса произлизаха от логиката и връзките на естествения език. Както езикът кодираше концепциите в думи, универсалният синтаксис представляваше органичен език, символизиращ и свързващ познанията на всички изкуства и най-вече на изкуството на математиката. Всъщност математиката можеше да се разглежда като висша абстракция, формален език, който просто бе част от универсалния синтаксис. Можеше също да се твърди — и това беше едно от многобройните противоречия между канторите и граматиците, — че универсалният синтаксис просто е клон на безкрайното дърво на математиката. И в двете изкуства идеопластите се сплитаха в редове, било за да се направят открития за природния закон, било за да се разработят красиви нови философии или изящни математически теореми. Какво значение имаше за Данло кое изкуство съдържа другото, стига да усъвършенстваше и да се научеше да говори тайния език на вселената?

„Трудно е да се формализират… концепциите за божествата или за Бог, нали? И за вселената. Винаги стои проблемът за обяснението на собствената си същност, парадоксът на Ръсел, парадоксите.“

„Данло? Можеш ли да ме разбереш, млади послушнико? Моля те, абстрахирай се от усета си за пластовост за момент.“

„На човешкото същество… на мен ми е трудно да мисля за Бог.“

„Но ти всъщност формализира тази трудност, нали?“ „Имате предвид израза «бог не може да се почита от никой друг, освен от бог» ли?“

„Точно така. Изразът се съдържа в твоя въпросен ред. Знаеш ли, че преоткриваш една от поговорките на древния санскрит: «Надеро девам аркайер»?“ „Не, не го знаех, сър.“

„И формализирането ти на опита на схоластиците за помиряване на човешката свободна воля с Божието провидение е максимално точно.“ „Благодаря ви.“

„Обаче неточно свързваш това помиряване със съвременната кибернетична доктрина за Спирането. Съответствията са слаби и не са потвърдени от исторически факти.“

„Но нима не доказах, че… не съществува универсален алгоритъм, който да определи дали компютърът изобщо ще спре?“

„Доказателството ти е изящно, млади послушнико. Навярно дори блестящо. Но ти само възстанови нещо, което е известно от хилядолетия.“

„Но ако Бог, кибернетичната концепция за божество или за първопричина извън тази вселена, ако това божество е програмирало вселената да получи отговор… на някакъв почти невъзможен въпрос, няма начин да разберем какъв ще е този отговор. Ако наистина има отговор или решение, няма да е възможно да го научим, без да оставим вселената, възприемана като компютър, да продължава да работи, докато не спре и…“

„Продължавай, моля те.“

„И следователно Еде, възприеман като Бог… не би могъл наистина да е Бог или не би могло да се твърди, че е станал Бог, тъй като бъдещето… тъй като вселената създава бъдещето миг по миг по единствения начин, по който може да се създаде. Или познае. Не е възможно да се предвиди съдбата на Еде. Или съдбата на когото и да било. И следователно помиряването на свободната воля с детерминизма трябва… да съответства с доктрината на Спирането.“

„Така е, разбира се. Но ти никога няма да откриеш верните съответствия, ако не познаеш историята на Кибернетичната универсална църква.“

„И коя част от тази история трябва да позная?“

„Ти сам трябва да разбереш, млади послушнико.“

„Но аз…“

„Сега трябва да се заемеш с познаване, млади Данло. Моля те, извини ме, докато познаваш.“

Този път, когато се върна към словесната буря, Данло по-бързо и по-ясно позна редовете идеопласти. Той се мъчеше да освети понякога тъмната и едва доловима връзка между доктрините на Кибернетичната универсална църква и историята на Цивилизованите светове. Информацията се появяваше пред него във все нови редове от идеопласти. За Николос Дару Еде и основаването на Църквата имаше повече данни, отколкото си беше представял — блестящи, огромни, замръзнали морета от информация. „Информацията не е познание — каза си той. — И познанието не е мъдрост.“ Макар да знаеше, че тази поговорка на библиотекарите определено е вярна, в усилващата се в него словесна буря той откри и познание, и мъдрост. В идеопластите бе кристализирал трудът и мъдростта на петстотин поколения от най-добрите човешки (и фравашки) умове. Докато познаваше открития, факти и концепции, изпитвани безброй пъти през хилядолетията, Данло чувстваше, че се докосва до тези умове. Играеше си с най-обобщените кибернетични сетива, с усета си за ших. Ших беше естетиката на познанието или по-точно, връзката между мъдрост и познание. В много отношения ших бе едновременно и сетиво, и чувствителност, чувство за действителност, красота и истина, което го напътстваше сред планините и ледниците от информация. Тази информация бе съставена от много свързани помежду си пластове. Тя беше многоплоскостна и сложна — познаването й бе почти като да следваш ледените иглици на снежинка, които се разделяха безброй пъти от ослепителния й център. Информационните редове можеха да се разглеждат като прекрасни цялости, синтезиращи заключенията на различни философски системи, или да се изследва значението на всяка замръзнала точка както и на многобройните й подточки: кристализирало знание в кристали в още по-малки кристали. Всеки пласт беше построен със същата сложност като следващия. Ровенето в информационните пластове, за да открие конкретен факт, и след това бързото изкачване на повърхността, за да долови определени исторически тенденции и модели, го зашеметяваше. Ако ших не му помагаше да оценява изящността на тези модели и факти — и да избира по кои пътища през сложната тъкан на знанието си струва да мине, — редовете от идеопласти скоро щяха да го погълнат.

Според доктрината за Спирането, вселената ще спре, когато и само когато Еде, възприеман като Бог, стане голям колкото тази вселена. Онези, които вярват, че не е възможно да се предвиди спирането на вселената, трябва също да смятат, че Еде не е предопределен да стане Бог, че ще бъде подложен на същия еволюционен натиск като всеки друг организъм или божество. Твърди се, че тези невярващи са виновни за появата на Еволюционната ерес.

В продължение на много мигове компютърно време Данло научи за религията, известна като едеизъм. Ето част от тази информация: почти преди три хиляди години, на планетата Алумит живял обикновен компютърен архитект на име Николос Дару Еде. Разбира се, Еде бил обикновен в смисъл, че отдал целия си живот на една-единствена идея: той мечтаел да създаде компютри, които да просветлят, уголемят и съхранят човешкото съзнание. В други отношения Еде бил сложен човек, едновременно отличен архитект и бунтар срещу цялата архитектска етика, прагматик и мистик, плагиат на древни писания и автор, способен да създаде такива блестящи трудове, като „Пътуването на човека“ и „Универсални“. Но на първо място, той бил едновременно човек на действието и мечтател и към края на дългия си бурен живот (исторически факт е, че е живял двеста и тринайсет години) успял там, където всички други архитекти от неговото време се провалили. Той проектирал и създал компютър, произведение на изкуството и гения, което нарекъл „вечен компютър“. Нещо повече, Еде открил начин да копира и съхранява в него човешкото съзнание, без да го обезобразява. И после, докато умът и тялото му все още били здрави, той се противопоставил на Третия закон на цивилизацията. Еде — така са вярвали и проповядвали в продължение на три хилядолетия неговите последователи — този изключителен, прозорлив, непокорен човек се сбогувал с калфите си архитекти и каркирал съзнанието си в компютъра. Процесът на сканиране и качване на информацията в мозъка му го унищожило — неколцина неверници твърдят, че Еде просто открил изобретателен начин да се самоубие, но повечето други свидетелстват, че спомените и алгоритмите, съдържащи се в самото му същество, били точно копирани във вечния му компютър. Еде се уголемил, казват те, превърнал се в нещо много по-огромно от обикновен човек. От това уникално, ужасяващо събитие едва ли не за една нощ се появила религията едеизъм. Верният ученик на Еде архитектът Костос Олорън провъзгласил, че древните пророчества и целта на човешката еволюция най-после са се осъществили: човекът създал Бог или по-скоро качил същността си в компютър, предопределен да стане едно с универсалната божественост. През следващите няколко години вечният компютър на Еде — самият Еде като Бог — бързо продължил онтогенезиса си към безкрайността. Еде многократно копирал своето разрастващо се съзнание в последователност от все по-големи и по-сложни компютри, които самият той проектирал и създал, и после в безброй роботи и компютри с различни функции. (Докато Еде човекът бил майстор на компютърното оригами9, Еде Богът усъвършенствал това изкуство на взаимосвързване и „сгъване“ на много компютърни единици, така че да функционират като едно цяло.) Един ден дошло време Еде да напусне Алумит и да излезе във вселената. Той се въздигнал в небесата, в дълбокия космос над планетата, която вече не можела да е негов дом. Като използвал мощта си на божество, с помощта на малки самовъзпроизвеждащи се роботи, големи колкото бактерии, той разглобил астероиди, комети и други небесни отломки на съставните им елементи и ги използвал, за да създаде нова верига и неврологици. Еде поглъщал елементите на материалната действителност и започнал да се уголемява. Според доктрината на Спирането, която Костос Олорън набързо формулирал, за да попречи на други архитекти да последват пътя му, Еде Бога бил предопределен да нараства, докато не погълне цялата вселена.

И така, Еде се изправи пред вселената, й се уголеми, и видя, че лицето на Бог е собственото му лице. Тогава неуспелите божества, които са дяволите хакри от най-мрачните глъбини на пространството, от най-далечните кътчета на времето, видяха що е сторил Еде и му завидяха.

Като плуваше във водата и гледаше към тъмния гоблен на неврологиците на напътстващия компютър, Данло се замисли за подробностите от онтогенезиса на собствения си баща. Малъри Рингес никога не беше изоставил напълно човешката си плът. Той бе започнал пътуването си към божествеността по съвсем различен начин от Еде. Но както казват фравашите, всички пътища водят към едно и също място.

И така, те обърнаха очи към Бог със завист и похот за безмерните светлини, но в лицата им Бог видя високомерие и ги ослепи. Защото ето го най-древното от всички учения, ето я мъдростта: няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог.

Можеше да има само един бог и както научи Данло, в Кибернетичната универсална църква, образувала се на основата на едеизма, можело да има само един архитект — или Архитект, — благословен със силата да разговаря с него. Костос Олорън, суетен и хитър човек, притежаващ огромна енергия, бил първият от тези архитекти: той се нарекъл Божи архитект, защото се предполагало, че самият Еде му поверил вечния си компютър, същия, в който за първи път каркирал божествената си душа. Като Божи архитект, Костос Олорън бил пазител на този свят компютър и нещо повече, говорело се, че от всички знатни архитекти единствено той можел да се включва в него, че единствено той можел да чете напътствията на Еде към човечеството или да получава нови откровения, широко известни като алгоритми. Тази невероятна суета на Олорън получила върховния си израз в доктрината на Единствеността: от този момент насетне и за всички времена властта на Еде над човека щяла да бъде въплътена единствено в личността на Божия архитект. През следващите хиляда и петстотин години имало шейсет и трима Божии архитекти. Мнозина от тях били надарени хора, спомогнали за разрастване на Църквата, което нямало аналог още от появата на исляма или холизма на Старата Земя. И така, едеизмът се разпространил из галактиката, яхнал гребена на третата вълна на Роенето. Той спокойно можел да стане универсална религия на човечеството, но през 536-а година от уголемяването на Еде Църквата едва не била унищожена от схизма. Воден от дълбоката (и еретична) амбиция директно да се срещне и разговаря с Еде Бога, старшият архитект Олаф Харша повел мнозинството от архитектите на бунт срещу доктрината на Единствеността. Така започнала Войната на лицата, която се превърнала в най-голямата война, водена от човешки същества, и продължила повече от двеста години.

Колкото по-дълго продължавала войната, толкова по-многобройни и свирепи ставали жестокостите, извършвани от архитекти срещу архитекти. Когато победата им била почти сигурна, старейшините на Реформистката църква неизбежно обърнали войната навътре и започнали чистка на собствените си членове, онези милиони архитекти, заподозрени в различни ереси или нечестиви помисли спрямо Църквата. Именно по това време церемонията на Пречистването станала оръжие, използвано за обезобразяването на мозъка на всеки, който дръзнел да помисли за несъгласие. Има свидетелства, че неколцина старейшини дори наемали поети-воини, за да убиват враговете си. Почти сигурно е, че правилото на поетите-воини да убиват всички хакри произлиза от таен договор между тях и старейшините на Църквата.

Докато учеше за Войната на лицата, Данло се извиваше и въртеше в резервоара. Внезапно водата му се стори прекалено гореща, прекалено гъста от разтворените минерални соли. Той отлично си спомняше онова, което му беше разказал в шиховата горичка Хануман следобеда преди смъртта на Педар. Най-тежкият грях за архитекта било да изрази желание да е нещо повече от обикновен човек и затова старейшините на Църквата със сигурност биха го смятали и за еретик, и за хакра, разбира се, ако имаха възможност да прочетат най-съкровените му мисли. В друга епоха поетите-воини биха го преследвали сред звездите, за да го убият. Данло се радваше, че живеят в по-спокойни времена, макар никога да не бе разбирал онези свои приятели, които вярваха, че такива войни вече са немислими. В края на краищата неговият баща беше повел пилотите на война срещу техни колеги пилоти и щом тази трагедия бе сполетяла Ордена, всичко беше възможно. Той дълго мисли за баща си, докато размишляваше за природата на войната във вселената.

„Човек става бог… и после има война, нали? Екология от организирано убийство. Кой знае какви екологии ще се появят от обожествяването на баща ми?“

„Би било глупаво да обвиняваме Николос Дару Еде за Войната на лицата, млади послушнико. Или да обвиняваме Малъри Рингес за проблемите, с които сега се сблъсква нашият Орден. Рингес беше най-великото човешко същество в Ордена ни и не сме ние, които можем да го съдим или обвиняваме.“

Сам в клетката си, отделен от библиотекаря със стена от лилави неврологици и цял живот от различни преживявания, Данло не можеше да не се усмихне на възхищението на майстор Смит към баща му. След влизането си в Ордена той беше открил, че има два типа академици: едните хулеха името на Рингес, а другите го почитаха като бог. Очевидно майстор Смит принадлежеше към втората категория.

„Не искам да обвинявам никого. Просто трябва да видя… взаимосвързаността между действие и факт. Начина, по който съдбите на всички са преплетени като паяжина. Паяжината на хала. Или шайда: само да дръпнеш която и да е от нишките и цялата паяжина потрепва. Когато баща ми е станал бог, той е дръпнал тази паяжина и струва ми се, вселената все още не е престанала да трепери.“

Тази мисъл роди други мисли, които се надпреварваха да ангажират ума на Данло. Скоро една от тях, мрачна и зловеща като смъртен облак над морето, препречи пътя на всички останали: докато познаваше историята на Войната на лицата, той навярно беше пропуснал нещо изключително важно за живота си и за живота на всички, които познаваше. Данло се върна в словесната буря и потърси този неуловим факт или идея. Както снежният бухал оглежда снежно поле за подскачащата бяла фигура на заека, той използва усета си за ших, за да отдели конкретно събитие, случило се към края на Войната на лицата: само сто години след като архитектите на Реформистките църкви победили Старата църква, техните мисионери за първи път стигнали на Яркона и по Цивилизованите светове бясно се разпространила ужасна чума.

Според изчисленията загинали най-малко четирийсет и девет милиарда души. На някои планети като Яркона и Симум смъртността достигнала деветдесет и шест процента. Тъй като чумата едновременно погубила населението на цели светове, мнозина умрели по-скоро от липса на грижи, отколкото от прякото въздействие на чумния вирус. Тъй като нямало кой да лекува жертвите или да компенсира течностите, изтичащи от телата им, често непосредствена причина за смъртта ставало обезводняването.

Макар че плуваше във вода, Данло усети как от порите му руква солена пот. Откакто бе дошъл в Никогея, той знаеше, че цивилизованите хора обвиняват за някои болести червеите, протозоите, бактериите и вирусите, които плуваха в тъканите и кръвта на всеки човек. Дълбоко в пещерата на най-тайните си мисли Данло едновременно беше избягвал тази идея и й се бе присмивал. Той предполагаше, че ужасът на цивилизованите от болестите не е нищо друго освен див страх от живота, живеещ в тялото на всеки. Вече не бе толкова сигурен. Когато се зачуди как някакъв прост вирус може да убие истински мъж милиард пъти по-голям от него, компютърът ангажира усета му за симулация с внезапен прилив на образи. Той „видя“ един-единствен чумен вирус, носещ се сред солните йони, водните молекули, аминокиселините, мазнините и захарите, подхранващи невроните на жив мозък. Вирусът беше прекрасно, симетрично, ужасно нещо, миниатюрен скъпоценен камък от протеин, обгръщащ тъмната спирала на ДНК. Той плуваше сред сложните, разклонени неврони и накрая се свърза с един от тях. Вирусът се плъзна в мембраната на неврона като острие на нож в кания. Там неговата ДНК проникна дълбоко в средата на неврона, в ядрото на човешката ДНК, развивала се в продължение на милиарди години от най-простите елементи.

Известно е, че с помощта на поетите-воини архитектите на Старата църква създали чумния вирус от обикновен ретровирус. След като се имунизирали, те използвали това биооръжие срещу схизматичните архитекти. Но вирусът се оказал нестабилен и случайно мутирал в радикална ДНК-структура, заразила безразборно всички архитекти и всички човешки същества.

Макар че структурата на чумната ДНК наистина била нова, ретровирусът, от който я създали, бил по-стар от човечеството. Човешките ретровируси, откри Данло, по принцип представляваха малки парченца древна ДНК, откъснали се от човешките хромозоми и опитващи се да се върнат вкъщи. В невроните на човешкия мозък (конкретно в черния дроб или в половите клетки) чумната ДНК откривала съвършен дом — тя притежавала същата химична „памет“ като ретровируса, вплитала се в ДНК на неврона и се скривала, преструвайки се на човешка ДНК. Понякога това криене можело да продължи години, докато тя успявала да надделее над химичния механизъм на неврона, за да започне да се възпроизвежда. И тогава се случвало нещо удивително и ужасяващо. Докато наблюдаваше компютърната симулация в ума си, Данло видя заразения неврон да се подува от нов живот и накрая да избухва. В мозъчните тъкани плъзнаха хиляди нови вируси. Те заразиха нови неврони, които загинаха по същия начин и на свой ред заразиха други във верига от експлозивно възпроизводство, докато не бяха унищожени цели участъци от мозъка. Смъртта и разкъсването на милиони неврони неизбежно накара мозъчната торбичка да се напълни с течности, докато накрая се притисна към черепа.

В рамките на един ден след избухването на болестта болният от чума проявява следните симптоми: треска, повръщане, диария, придружени с ужасно главоболие. После започват гърчове, тетанус, кървене от ушите и неизбежно…

„Не!“

Компютърът прати във визуалното поле на Данло образ, пъстроцветна симулация на архитект, умиращ от чума. Но Данло нямаше нужда да вижда ужасните цветове на чумата: бялата пяна от бледите устни, коричките червено-черна кръв, почернелите очни кухини и самите очи, сиви като олово, загубили светлината си в смъртта. Внезапно той разбра, че и преди е виждал смърт от чума. „Шайда е смъртта, която отвежда цял народ от другата страна на деня“ — помисли си Данло. Хайдар, Чандра, Уемайло и останалите осемдесет и петима от девакското племе бяха умрели от ужасна чума. Как обаче са били погубени от древен и изчезнал вирус, той нямаше никаква представа.

Чумният вирус не е изчезнал. Към края на Войната на лицата той заразил на практика всички човешки същества от Цивилизованите светове. Оцелелите носели вируса в хромозомите си и го предавали на потомството си. Той се впечатал в човешкия геном като пасивен, макар и паразитен сегмент от ДНК. При повечето хора вирусната ДНК се задържа в инертно състояние от потискащи гени. Само в онези няколко общества, изолирани от историческите разтърсвания, могат да се открият човешки същества, които не притежават такива гени. Тези хора се подават на контакт и с зараза от…

„Не!“

Данло се изправи в резервоара. Плочките на дъното бяха твърди и хлъзгави, тъмните вълни плискаха корема му. Тъй като беше прекъснал интерфейса с напътстващия компютър, той не виждаше абсолютно нищо, нито с ума си, нито с очите си, които горяха от течните соли.

— Не! — извика Данло на глас, яростен вик, роден дълбоко в гърлото му. Той изпълни чернотата на клетката, блъсна се в живите вътрешни стени на компютъра, отекна за миг, после стихна. Наситеният протеинов мирис на неврологиците се смесваше във влажния въздух с острата миризма на потта му.

— Шайда е мъжът, който убива други мъже — промълви Данло.

Но никой не го чу да рецитира този стих от девакската Песен на живота. Напътстващите компютри на библиотеката са чувствителни и към най-дълбоките човешки мисли, но когато човек се изключи и говори единствено на езика от гласно изречени думи, звуковите вълни се отблъскват от глухите като камък неврологици.

— Татко, татко, какво си направил?

Но никой не му отговори. Единственият звук бе дъхът му, който клокочеше в гърлото му, и плискането на топлата вода в голото му тяло.

— Майстор Смит? — изрече той. — Казвате, че не трябва да обвиняваме баща ми. Но… той е отвел експедиция при девакския народ!

После осъзна, че колкото и високо да вика, нито майстор Смит, нито който и да било друг може да го чуе. Стените на неврологиците съвършено изолираха звука и вътрешността на напътстващия компютър можеше да е най-тихото място във вселената. Тъй като искаше да накара библиотекаря по-правилно да оцени трагедиите (и престъпленията) в живота на Малъри Рингес, Данло пак се отпусна във водата, включи се в напътстващия компютър и незабавно ангажира усета си за електронна телепатия.

„Майстор Смит? Вие се възхищавате на баща ми, защото е търсил тайната на вселената. Смятал е, че древните еди… са кодирани в алалойската ДНК. Че висшите божества са каркирали тази тайна в най-старата ДНК, нали? Баща ми е мислил, че алалойската ДНК е различна от тази на цивилизованите хора. И следователно че е прекрасна и благословена.“

Данло изчака майстор Смит да му отговори, но телепатичното пространство, което споделяха, беше тихо като неподвижна вода. Предполагаше, че библиотекарят напътства търсенето на Хануман или че му се е ядосал, защото толкова внезапно се е изключил. Много пъти бе получавал предупреждения за опасностите, които крие рязкото прекъсване на интерфейса.

„И така, баща ми заминал при алалоите. При благословените деваки. И тяхната ДНК наистина била различна. Тя… е различна. Те живеели на Куейткел от пет хиляди години — Войната на лицата изобщо не стигнала до тях, нито пък чумата. О, благословени Боже! Те бяха толкова невинни, толкова редки!“

Той зачака майстор Смит да защити действията на баща му, да отрече факта, че Малъри Рингес е трябвало да знае, че алалойският народ няма имунитет срещу чумата. Зачака майстор Смит да осъди Малъри Рингес за безотговорността му, състояща се в неговото незнание, че наред с всички цивилизовани хора е носител на смъртоносна чума.

„Баща ми е убиец?“

Баща му, той го знаеше, бе лягал с девакски жени. Беше споделял семето си с тях. Съзнателно да заразиш други с такава шайда ДНК — това бе убийство. Баща му трябваше да е съзнавал, че някой ден — след четиринайсет години или след четиринайсет поколения — вирусът, заразил деваките, ще се разбуди и че това ще е краят на племето.

„Баща ми трябва да го е знаел, нали? Но не го е интересувало. Защо един бог ще се интересува дали е убил мъже или жени?“

Защо един бог трябваше да се интересува, че е убил много племена? Данло си спомняше, че всяка зима, щом морето замръзнеше, Хайдар и други от племето му посещаваха олоръните, санурите и патуините. И през годините мъжете от тези племена със сигурност бяха ходили при много други племена далеч на запад от Куейткел. Чумният вирус беше убил деваките и докато Данло плуваше в резервоара и се чудеше защо майстор Смит не му отговаря, вирусът тайно убиваше неговите братовчеди от патуинското племе. Скоро, някой ден, навярно следващата дълбока зима, ако той не направеше нищо, за да възстанови хала природата на света, вирусът щеше да убие всичките двеста и дванайсет племена на алалоите и народът му щеше да изчезне.

„Човек копнее да стане бог… и после става убийство. Убийство след убийство след убийство. Защо светът на хората не е нищо друго, освен убийство?“

След дълго очакване на отговор Данло започна да се тревожи. Хрумна му, че причината за мълчанието на майстор Смит е нещо лошо, случило се в пътуването на Хануман. Навярно приятелят му се бе загубил в словесната буря и не можеше да открие изход от шиховото пространство. Навярно беше толкова погълнат от кибернетичната самади или от някое от другите състояния на компютърно съзнание, че нямаше желание да се върне към себе си. А може би Хануман се беше опитал да проникне в тайните информационни банки на библиотеката, само за да бъде съборен в безсъзнание от охранителните компютърни програми. Бе се случвало и с други послушници. Навярно Хануман лежеше в резервоара си със затворени очи и мъртъв ум, дишайки топлата, натежала от сол вода.

„Майстор Смит, моля ви! Добре ли е Хануман?“

Майстор Смит бе казал на Данло, че не трябва да разпитва за пътуванията на други послушници, но сега той прекалено се безпокоеше, за да мисли за такива забрани. Трябваше търпеливо да чака в клетката си. Трябваше отново да се потопи в прекрасните информационни потоци на компютъра и да чака докосването на мислите на библиотекаря, но нямаше желание за повече информация. Можеше да лежи по гръб и да плува в резервоара, да чака с часове, мигове или дни, да чака безкрайно, както го бяха научили Хайдар, Трипръстия Соли и другите мъже от девакското племе. След дълго чакане обаче Данло започна да усеща някакъв слаб и далечен мирис. Макар че не можеше точно да го определи, макар че се смесваше със силната миризма на неврологиците и солената вода, той го разтревожи. Беше почти сладък и проникваше през ноздрите му дълбоко в мозъка. Зловещият мирис предизвика прилив на чувства и спомени и Данло внезапно се уплаши.

„Откакто Педар умря, Хануман вече не е същият — помисли си той. — О, Хану, Хану, защо не си самият ти?“

Когато вече не можеше да чака, Данло изскочи от резервоара и излезе от отворилата се пред него клетка. Навлече дрехите върху мокрото си тяло и отвори външната врата на съблекалнята. В коридора се заизвива пара и внезапно миризмата, която го беше разтревожила, стана много по-силна отпреди. Данло разбра, че би трябвало да я разпознае. Че би трябвало да се ужасява и отвращава от нея, както от миризмата на смърт, макар да се измъчваше, че не може да си спомни защо.

„Смърт след смърт след смърт.“

Той с всички сили се затича по коридора, стигна до тъмната гнила врата на наблюдателната стая на библиотекаря.

— Извинете, майстор Смит, Хануман добре ли е?

Изчака малко, после отново почука, после заудря по вратата с юмрук, докато не осъзна, че майстор Смит няма да му отговори. Блъскането му кънтеше в голите каменни стени на мрачния коридор. Но наблюдателната стая и самите клетки бяха построени така, че да заглушават всички външни звуци, и колкото и отчаяно да удряше или викаше, никой нямаше да го чуе.

„Кановото масло е миризма на смърт — внезапно си спомни той. — Поетите-воини използват парфюми от кана.“

С тази ужасяваща мисъл Данло пренебрегна всички правила и отвори вратата. Мирисът на каново масло стана плътен и силен, нахлу като електричество в мозъка му, гърлото му се сви и Данло се задъха. В стаята се носеше и друга миризма, богата и изпълнена с живот. Като дете много пъти бе усещал този възбуждащ мирис. Това беше мирисът на кръв — мирисът на смърт. Скръстил ръце в скута си, на малкия матрак в дъното на помещението изискано седеше майстор Смит. Данло почти очакваше да го види да плува в басейн с вода, но после си спомни, че майсторите библиотекари не се нуждаят от такива спомагателни приспособления, за да се включват в напътстващите компютри. За сметка на това майсторът плуваше в локва кръв. Подът на клетката лъщеше от кръв и матракът вече не бе бял, а почти съвсем червен. Бяха минали много години, откакто Данло беше виждал толкова много кръв — когато Хайдар бе пронизал женски шагшай върху новия сняг и после преряза гърлото му с ножа си. Данло пристъпи към майстор Смит, за да види по-добре какво се е случило. Библиотекарят изобщо не седеше, а се бе отпуснал на стената. Очите му бяха отворени и лицето му беше сгърчено от изненада, сякаш някой го бе заварил в дълбок интерфейс, неспособен да вижда, чува и да се движи. Някой трябва да беше отворил вратата също като Данло, бе се втурнал в стаята и беше прерязал гърлото му.

„Убийство след убийство след убийство.“

Макар че червенината на стаята и натрапчивата миризма на кана като че ли щяха да продължават безкрай, цялата гледка, мирис и спомен на Данло траяха само миг. Щом видя, че майстор Смит е безнадеждно мъртъв, той се обърна и изтича навън.

„Поетите-воини убиват, защото обичат да убиват.“

Втурна се към клетката на Хануман. Движеше се толкова бързо, че мократа му опашка силно го шибаше по гърба и пращаше капки вода във въздуха. Искаше да каже на приятеля си, че онтогенезисът на човек в бог е невероятно опасен и изпълнен с шайда. Искаше да му каже и други неща и ужасно се страхуваше, че никога вече няма да има време за разговор. В библиотеката имаше поет-воин — беше сигурен в това. Бе сигурен и че поетът-воин е убил библиотекаря само като начало, и че господарите му всъщност са го пратили да убие Хануман.

ГЛАВА 11МИГЪТ НА ВЪЗМОЖНОТО

Клетката на Хануман беше празна. По пода — дори в съблекалнята — беше разплискана вода. Дрехите на Хануман — камелайката му, коприненото бельо и кожите — все още висяха на закачалките. Обувките му бяха грижливо поставени на лавицата под тях. Данло бързо се огледа за следи от кръв, но не видя нищо, което да показва, че Хануман е мъртъв или умира. Единствено силният и ужасен мирис на кана говореше, че причината за отсъствието на приятеля му е поетът-воин.

„Поетите-воини са като паяци — обичат да хващат и завързват жертвите си преди да ги убият.“

Всъщност поетите-воини обичаха да измъчват жертвите си и Данло си мислеше за това, докато изскачаше от клетката и се връщаше в коридора. Можеше да потърси помощ. Можеше да тръгне надясно и да се върне по същия път, по който бе дошъл, при меките светлини и безопасността на централната библиотечна зала. Можеше отчаяно да се втурне и да вика, че майстор Смит е убит от поет-воин. Можеше и да изпадне в паника, но той си спомняше много неща за поетите-воини и затова, щом излезе от клетката, тръгна наляво в мрака по дългия коридор. Мирисът на кана стана по-плътен и отвратителен, като разпръснат във въздуха мускус от росомаха. Коридорът пустееше, послушниците бяха затворени в безопасност в клетките си, слепи и глухи като тела в молитвен кораб. Те не знаеха, че покрай тях току-що е минал поет-воин, не подозираха, че един от другите послушници скоро ще бъде убит.

„Хану, Хану.“

Някъде в този почти безкраен коридор, под един от огнените глобуси, изгорели още преди години, Данло се натъкна на черно наметало, захвърлено на каменния под. Вдигна го и го помириса — грубата вълна смърдеше на кана. От вътрешната страна на ужасната дреха бяха пришити малки кожени джобчета. Във всяко от тях имаше стреличка, не по-голяма от пръста му. Данло случайно измъкна една и я вдигна под бледата светлина в коридора. Върхът й представляваше стоманена игла, покрита с някакво тъмно твърдо вещество, червено като засъхнала кръв. Извади още няколко стрелички. По всяка от тях имаше различно оцветена отрова: шоколадова, кафеникава или лилава. Говореше се, че поетите-воини носят много наркотици и отрови, за да дърпат струните на страданието на човешкото тяло така, както музикантът свири на гошарп.

„О, Хану, Хану.“

Почти без да се замисля, Данло грабна шепа стрелички и продължи дивия си бяг. Скоро видя бледа светлина. Коридорът завършваше с рядко използвано стълбище, което водеше към другите етажи на библиотеката. И там ясно се виждаха двама души. Единия, здраво завързан за парапета, беше Хануман ли Тош. Другият бе поет-воин, облечен в красива пъстра камелайка. Имаше прекрасния и опасен вид на тигър и притискаше в бледото гърло на Хануман дълъг смъртоносен нож.

— Моля те, не се приближавай повече — каза поетът-воин и гласът му се разля по коридора като мед.

Нещо в този чудесен глас накара Данло да се подчини и той спря на двайсетина метра от стълбището. Стоеше замръзнал в нерешителност и се мъчеше да успокои дишането си.

— Не, Данло! — извика Хануман, който се дърпаше и извиваше под въжетата. Ръцете и гърдите му бяха многократно омотани за железния парапет зад гърба му с блестяща кася. Всяко движение сигурно му причиняваше силна болка, защото нишките кася се врязваха в кожата му и под тях избиваше кръв. Поетите-воини, спомни си Данло, наричаха нишките кася „киселинна жица“, защото докосването на тези протеинови влакна до плътта е като изгаряне с киселина.

— Не, Данло — не!

Под киселинната жица Хануман беше гол. Поетът-воин сигурно го бе измъкнал от резервоара и под заплахата на ножа го беше накарал да тръгне по коридора. А Хануман сигурно яростно се бе съпротивлявал с цялото умение на смъртоносното си изкуство: шията на поета-воин беше издрана и кървеше, сякаш Хануман се бе опитал да разкъса артериите му. Очевидно беше успял да смъкне наметалото му, но това изобщо не бе попречило на похитителя да довлече приятеля му до стълбището.

— Не, Данло, моля те!

Макар че осветлението на пустото стълбище бе доста силно, Данло не можеше да види дали влагата по челото на Хануман е вода от резервоара, или пот. Лицето му лъщеше и отразяваше светлина, страх, омраза и други чувства, които нямаше как да отгатне. Очите му бяха широко отворени и той гледаше към поета-воин — нито за миг не откъсваше поглед от очите на врага си, освен веднъж, когато се извърна към коридора, за да извика на Данло:

— Моля те, върви си! Бягай, Данло, бягай!

— Да — каза поетът-воин, — моля те, бягай. Върви и доведи библиотекарите или техните роботи. Когато се върнеш, вече ще съм свършил с Хануман.

— Данло, моля те, не!

Все още застанал близо до Хануман, поетът-воин любезно се усмихна, поклони се, посочи с ножа си Данло и каза:

— Ти трябва да си Данло уи Соли Рингес. Синът на прочутия Рингес. Мислех си, че ще останеш в клетката си малко по-дълго, но за мен е чест да се запозная с теб при каквито и да било обстоятелства. Аз съм Марек от Калар. Дойдох в Никогея, за да се запозная с теб и приятеля ти.

Данло погледна към дългото стълбище, към изтърканите стъпала, които водеха към етажите над Хануман и поета-воин. Част от него се надяваше всеки момент оттам да се появи група библиотекари или калфи пилоти, които да обкръжат поета-воин. Друга негова част обаче му шепнеше, че никой не би бил достатъчно бърз, за да спаси Хануман преди Марек да забие ножа си в гърлото му. Най-вероятно вече нищо не можеше да го спаси и затова Данло трябваше да избяга, та поетът-воин да не отнеме и неговия живот.

— Ако искаш да останеш — каза Марек, — ще се наложи да чакаш съвсем малко. Вече попитах Хануман за неговото стихотворение.

Понякога поетите-воини почитаха жертвите си, като рецитираха част от стихотворение. Ако успееха да кажат последните стихове и да го довършат, жертвите бяха свободни. Ако ли не…

— Уви, твоят приятел не е любител на поезията — рече Марек. — И затова вече е време да му дам наркотика.

При тези думи поетът-воин със заслепяваща скорост извади от джоба на камелайката си сребърна стреличка и я заби отстрани в шията на Хануман. Момчето изкрещя и се загърчи под пашкула си от киселинна жица. Данло понечи да се затича към стълбището, но поетът-воин протегна ножа си и поклати глава.

— Моля те, не мърдай — каза той, целуна жълтия пръстен на лявото си кутре и после лилавия пръстен на дясната си ръка, стисна главата на Хануман между ръцете си, наведе се и нежно го целуна по челото. — Наркотикът няма да го убие. Само ще го подготви за мига на възможното.

Хануман отново изкрещя — висок, ужасен вик като на хлъзгар, попаднал в ноктите на снежен тигър. Данло копнееше да се хвърли напред и да му помогне, но не можеше. Сякаш самият той беше заловен и обездвижен от паралитичните наркотици на поета-воин и само гледаше как лицето на приятеля му мъчително се гърчи. После Хануман прехапа език и мускулите под покритата му с пот кожа подскочиха, сякаш ударени от електрически ток. Очите му бяха неподвижни и широко отворени.

— Не, не ща светлина — не! — изкрещя Хануман. Поетът-воин сигурно му бе сложил екана, наркотик, който караше тялото да реагира и на най-слабите дразнения. За Хануман фотоните на огнените глобуси над него бяха като капки разтопено злато, изливащи се в тъмния отвор по средата на окото. Невроните на ретината му цвъртяха и съскаха от изгарящото докосване на светлината. Еканата възбуждаше нервната система като киселина, разяждаща обвивката на всеки нерв, оставяща нервното влакно открито за жестоката целувка на света и за вътрешните химични бури и метаболични сигнали, които бушуваха в тялото. Само след няколко мига цялата вселена на Хануман щеше да се превърне в пламтящ гоблен от нерви, тези безкрайни влакна от огън, които се разклоняваха на още по-тънки нишки, виещи се като киселинна жица из всеки орган и тъкан, докосващи всяка клетка и затварящи плътта в ужасната болка на собственото й същество. И все пак, колкото и удивително, колкото и парадоксално да беше, мъчението целеше да освободи Хануман от самия него. Събуждащият се мозък играе ролята на клепач за съзнанието. Неговата функция е да изключи ослепителния блясък на всички неща и във вътрешния, и във външния свят, за да вижда ежедневния свят от потребности, опасности и страхове. Но еканата — един от по-елегантните транспсихеделици — отваря очите. Отваря мозъка за светлината, отразена от всички възможни повърхности, от скали и откъснати от вятъра листа, от замръзналото море, от пречупени души, от кошмари и трупове, пръснати по полета от сняг. Да стоиш гол и с широко отворени очи пред тази пламтяща светлина означава да се откриеш за цялата болка във вселената. После настъпва мигът на безкрайната уязвимост. Това е мигът на възможното, когато човек изпитва болката на всички същества, отразена и усилена в себе си, и я приема изцяло, без страх. В този миг преди смъртта, отвъд смъртта — в болката, надхвърляща всякаква болка — настъпва пълно пробуждане за факта, че човек е нещо безкрайно повече от тялото и съществото си. В този върховен, чудесен миг, ако човек е достатъчно силен, за да погълне ужасния огън на живота, стават възможни всички неща.

— Данло, моля те!

Ако човек е достатъчно силен, за да се превъзмогне — поне така смятат поетите-воини, — настъпва златен момент като рая на кристианските секти или неизразимото състояние, което архитектите наричат кибернетична самади. Но ако е слаб, страхлив или с болна душа, тогава има само ад.

— Моля те — поетът-воин!

Хануман отново обърна очи към Данло, но сякаш гледаше към стена от пламъци. Той разтърси глава, сякаш ослепен, стисна зъби, изруга и пак извика. И през цялото това време Данло стоеше в мрачния коридор сред миризмата на пара, неврологици, мухъл, кана и пот. Местеше поглед между Хануман и поета-воин и не знаеше какво да прави.

— Пусни го! — каза накрая Данло. — Никой не може да понесе такава болка!

Поетът-воин повдигна смъртоносния си нож към устни те, целуна го и отвърна.

— Ще видим.

— Не… Хануман.

— Твоят приятел е по-силен, отколкото може би си мислиш. Можеш ли да разчиташ лица, Данло уи Соли Рингес? Погледни го — той е почти готов за ножа!

Данло стискаше стреличките в ръка и гледаше лицето на Хануман. Но виждаше само страдание, ужас и смърт.

— Моля те, пусни го — каза той. Скоро, навярно след още десет удара на препускащото му сърце, поетът-воин щеше да прониже с ножа си средата на окото на Хануман. Щеше да вкарва и изкарва острието и бавно да го извива по очния нерв към мозъка. По този начин щеше да се опита да доведе приятеля му до неговата най-ужасна агония и следователно до най-голямата му възможност за свобода.

— Еканата — каза Данло. — Трябва да има… противоотрова. Моля те, дай му я.

Поетът-воин му се усмихна и отвърна:

— Няма противоотрова. И даже да освободя приятеля ти, в тялото му завинаги ще останат следи от свещения наркотик. Еканата никога не се метаболизира изцяло. Дори след много години — или животи.

— Тогава го пусни. Така че да има остатъка от живота си… за да стигне до своя миг на възможното.

Марек се усмихна на думите му, широка и прекрасна усмивка, която показваше одобрението му за самообладанието на Данло пред лицето на смъртта — макар че тази смърт бе на Хануман, а не неговата.

— Ти знаеш някои неща за нас, поетите-воини — каза той.

— Някои… неща.

— Тогава трябва да знаеш, че са ни платили добре за живота на Хануман ли Тош. За неговия живот — разбираш ли?

— Колкото и да са ви платили, ние ще ви платим още повече. Аз, ние… Орденът.

— И колко би дал за живота на приятеля си, млади Данло?

— …Милиард градски дискове. — Данло, който никога не беше виждал градски диск, а още по-малко знаеше стойността му, каза първото число, което му дойде наум.

— Милиард градски дискове? Имаш ли такава сума? Има ли толкова пари целият ти Орден?

— Тогава милион — отвърна Данло. — Сто — ще платим колкото трябва.

— Щедро предложение — усмихна се поетът-воин. — Но се страхувам, че е прекалено късно да купиш живота на Хануман с пари.

— Но някой ти е платил!

— Разбира се — потвърди Марек и посочи с ножа вцепененото лице на Хануман. — И това е възнаграждението ми.

— Архитектите! Архитектите на Църквата на Хануман на Катава — те са поръчали това убийство, нали? Защото го смятат за богохулник. За… хакра.

— Всъщност само го обявиха за потенциален бог.

— Но не са го… осъдили?

— Не и поради тази причина.

— Тогава защо?

Поетът-воин тихо се засмя.

— Задаваш прекалено много въпроси за човек, който също е близо до своя миг.

— Моля те… не го убивай.

— И други са ме молили за същото.

— Кой?

— Майка му, разбира се. Тя искаше да го върнат на Катава, за да го пречистят от най-ужасните му програми. Но чичовците му пожелаха по-крайна съдба.

Данло за миг затвори очи и поклати глава. После пристъпи към поета-воин и каза:

— Пусни го. Моля те, пусни го.

— Бъди така любезен, изчакай една секунда. — Поетът-воин докосна челото на Хануман, после се вгледа в очите му. — Само след миг ще бъде свободен.

— Не! — Хануман блъсна главата си назад в парапета с такава сила, че стълбището закънтя. — Моля те, Данло, убий го!

— Хану, Хану!

— Убий го! Убий го, убий го!

Стиснал шепата стрелички, Данло погледна Марек. Поетите-воини бяха древните врагове на неговия Орден. Някога те бяха създали вируса, унищожил приемните му родители и целия девакски народ. А този поет-воин, Марек от Калар, се готвеше да убие и Хануман.

— Внимавай със стреличките — каза поетът-воин. — Внимавай да не се убодеш.

Данло предпазливо погледна четирите стрелички в лявата си ръка и хвана една — с червен връх.

— Зелената стреличка предизвиква безсъзнание за около час — съобщи поетът-воин. — А онази, която сякаш е потопена в шоколад, завинаги отнема речта.

Данло вдигна ръка и се прицели в гърлото на Марек.

— Синята стреличка е потопена в наркотика на истината. Данло си пое дъх така, както преди да прониже снежен тигър или да хвърли камък по заек.

— Стреличката, която държиш, убива мигновено — парализира нервите на сърцето. Това е бърза смърт, млади Данло, но е наистина унизителна.

Докато гледаше към голямата мозъчна артерия, която пулсираше на гърлото на поета-воин, Данло се чудеше дали ще успее да го убие. Веднъж, преди години, беше хвърлил копието си от близо два пъти по-голямо разстояние и бе пронизал нападащия го копринокоремест глиган право в сърцето. Но поетите-воини не бяха животни. Говореше се, че са усъвършенствали изкуството да забавят времето, онова мълниеносно състояние на тялоума, в което възбуждането на нервите се ускорява така, че времето се забавя и всяко събитие от външната вселена изглежда по-бавно. Независимо колко точно или бързо хвърлеше стреличката си Данло, за поета-воин тя щеше да изглежда като перце, носещо се във въздуха, или, ако беше много опитен, като муха, потъваща към дъното на буркан с мед. Най-вероятно щеше да я хване в движение и да я запрати обратно към Данло. И дори да предположеше, че стане чудо и че получеше възможност да го убие, Данло не знаеше дали ще успее да го стори. Марек изглеждаше толкова доволен, вдигнал нож над окото на Хануман: изглеждаше безстрашен, весел и изключително жив.

— Моля те, хвърли я веднага! — изкрещя Хануман. — Не се страхувай — убий ме! Убий ме, убий ме!

Разбира се, Данло можеше изобщо да не улучи поета-воин и да попадне в Хануман. Това бе достатъчно основание изобщо да не хвърля стреличката. Но имаше по-дълбоки причини да убие Марек — усмивката на устните му, спокойствието, обгърнало го като вълшебен плащ, и невъзможното разбиране, пламтящо в очите му.

„Очите са прозорците на вселената“ — спомни си Данло.

Поетът-воин имаше невероятни очи, толкова дълбоки и тъмнолилави, че бяха почти синьо-черни, със същия цвят като неговите. Това бяха очите на хищник, очи, които се наслаждаваха на страха на другите хора. Потънал в тези чудни очи, Данло не можеше да определи дали Марек е безумен, или нормален. В известен смисъл, разбира се, той беше съвършено луд, защото неговите доктрини на любов към смъртта представляваха абсолютно нарушаване на равновесието на живота. Поетът-воин определено бе шайда в лудостта си, но толкова решително и изцяло шайда, че почти успяваше да превърне тази концепция в нещо красиво. Данло си помисли, че рядко е виждал толкова красив и никога толкова жив човек. Мускулите на шията и голите му ръце бяха като гърчещи се змии. Косата му представляваше ореол от черни къдрици, а кожата му беше като живо злато. „Той е като ангел на смъртта“ — каза си Данло. Лицето и тялото му излъчваха ужасна красота, сякаш принадлежеше към по-висш вид, в който ужасът и красотата с усмивка сплитаха ръце. И все пак въпреки радостта му, че изживява толкова силно смъртта в живота, в него имаше нещо безкрайно трагично и тъжно. Поетът-воин — подобно на всяко дете от високо развитите раси — бе един от безбройните експерименти и пътища, които бяха придобили своего рода съвършенство, но нямаше да постигнат нищо повече.

„Той е почти човешко същество — помисли си Данло. — Истинско човешко същество.“

Марек погледна към блестящата стомана над окото на Хануман и Данло видя, че разстоянието между мъж като поета-воин и истинското човешко същество е само едно острие на нож. Малко и в същото време огромно — като разстоянието между Никогея и края на вселената.

„Той е убиец на хора. Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“

Безкрайната болка, която боготворяха поетите-воини, беше като въртоп, всмукващ ги в тъмната пяна на лудостта и убийството. Те бяха върховните убийци на човечеството. Обичаха да мислят за себе си като за майстори на бонзай, използващи ужасните си ножове, за да унищожават като вейки опасни или болни хора — с единствената цел великото дърво на живота да остане жизнено и силно. Бяха върховни в изкуството си да сеят смърт. Вселената, вярваха те, винаги щеше да се нуждае от такива носители на смърт.

„Но аз не съм убиец — помисли си Данло. Ръката, която държеше вдигната над главата си, трепереше от желание да хвърли стреличката. — Аз не съм като него.“

Макар че изпитваше странно състрадание към лудостта, Данло не можеше да се примири с потребността да убиваш, особено в самия себе си. Неговият път винаги трябваше да е обратен на пътя на убийството. Можеше да е носител на живот, въпреки че идеалите и действията му щяха да му струват собствения му благословен живот.

„Никога не убивай или наранявай другиго. По-добре да умреш, отколкото да убиеш.“

И това беше най-дълбоката причина, поради която не можеше да убие поета-воин: убийството водеше до безразборно убиване и нарушаване на равновесието на целия живот, а това бе шайда. Такова убийство беше отрицание, то означаваше да каже „не“ на безграничните възможности на живота. Убийството на същество като поета-воин премахваше възможността той да се изцери от лудостта си и така да се превърне в нещо наистина прекрасно.

— Поете-воин! — най-после извика Данло, отпусна пръстите на лявата си ръка и остави стреличките да паднат на земята. После се обърна, замахна с дясната си ръка и хвърли стреличката с червения връх така, че тя се понесе по коридора и се заби във вратата на съседната клетка. — Пусни Хануман!

Чул гласа на Данло, Хануман поклати глава.

— Не, моля те, убий ме. Данло, моля те.

— Съжалявам, млади Данло — отвърна поетът-воин. Очите му бяха лилави жилки светлина, отразяващи се в блестящото острие на ножа. — Но мигът винаги трябва да идва.

— Тогава вземи мен вместо него — каза Данло.

— Не, не!

— Вземи мен и аз ще изживея неговия миг.

Започнал да свежда ножа към окото на Хануман, поетът-воин внезапно замръзна.

— Какво казваш? Знаеш ли какво искаш? Данло отлично знаеше какво иска. Спомняше си традицията на поетите-воини: ако някой като него предложи да заеме мястото на друг в търсене на мига на възможното, поетът-воин, който държеше смъртоносния нож, трябваше да обмисли молбата му.

— Вземи мен — повтори Данло. — Не Хануман. Марек го погледна, после сведе глава в знак на уважение към очевидната му обич към приятеля му.

— Предложението ти е благородно — отвърна той. — Но благородството не е достатъчно.

Данло стоеше с длани, протегнати към поета-воин. Виждаше, че мъжът разчита извивката на устните му и търси в лицето и очите му нещо решаващо.

— Предложението ти е и храбро, но храбростта не е достатъчна.

Данло напълно разкри лицето си — като спящо дете. Спомняше си, че поетите-воини съвсем рядко уважават такива молби.

— Толкова ли си готов да умреш? — попита го Марек. Данло дълго гледа смъртоносния му нож. Не знаеше дали е готов да умре. Определено не искаше да умира, не беше и сигурен дали е подходящ момент за това. Всъщност макар и мъчително възможна, смъртта под ножа на поета-воин съвсем не бе неизбежна. Даже да му позволеше да заеме мястото на Хануман, екзекуцията нямаше да е мигновена. Поетът-воин първо щеше да го обездвижи — или с киселинната жица, или с някакъв наркотик. После щеше да му постави загадката със стихотворението. Ако Данло успееше да го довърши, поетът-воин щеше да го освободи.

— Дори готовността да умреш не е достатъчна — каза Марек. — Не съвсем.

Поетът-воин гледаше към коридора и в същото време очите му не спираха да търсят в очите на Данло онова рядко качество, което се надяваше да открие там.

— Трябва да попитам приятеля ти дали иска да заемеш мястото му — каза той. После погледна Хануман и попита:

— Съгласен ли си?

— Не! — изкрещя Хануман, опъна жицата и изплю кръв в лицето на мъчителя си. После настъпи тишина. Тялото му замръзна и момчето погледна Данло. Гледа го дълго (или навярно само за миг) и каза на поета-воин: — Не, не съм съгласен — убий мен щом трябва, но не него.

Марек сериозно кимна и се обърна към Данло.

— Той не е съгласен да заемеш мястото му. Каза „не“ — не смяташ ли, че трябва да приемем желанието му?

— Не! Той не знае какво иска!

— Разбира се, ако те беше оставил да заемеш мястото му, щеше да ми се наложи да го убия незабавно, за да възнаградя такава подлост.

— Значи задаваш въпрос, който води към този… парадокс?

— Ние поетите-воини обичаме парадоксите.

— Но защо изобщо го питаш, щом си решил да го убиеш?

— Не съм казвал, че съм решил да го убия.

— Но…

— Той ни каза отговора си, съобщи ни желанието си. Сега ние трябва да решим какво да правим.

— Пусни го и ме попитай за стихотворението си.

— Бих искал да рецитирам за теб — каза поетът-воин. — Но дали си готов да ме слушаш?

— Да — отвърна Данло. Но в момента, в който думата се откъсна от устните му, се уплаши, че поетът-воин ще откаже да рецитира стихотворението си. За миг съжали, че е хвърлил стреличката. Не можеше да понася безпомощно да чака Марек да реши съдбата и на двама им. И тогава си спомни нещо за природата на ахимса, което веднъж му бе казал Стария отец. Според фравашите ахимса не трябвало да е само пасивен отказ от убийство. Някои хора притежавали рядка сила и тя произтичала от волята им да утвърдят целия живот като идентичен на собствения си. Волята да утвърдят смъртта: ако не поставяше живота си над този на другите, той никога нямаше да го защитава за сметка на нечия смърт. И следователно в жестоката и кървава вселена, в която се беше родил, той трябваше да умре рано. Днес, утре, във всеки момент — щеше да захвърли живота си, сякаш е недояден кръвноплод, зрял, сладък и сочен. Когато настъпеше времето му, убедително и яростно щеше да направи това потвърждение, както би хвърлил стреличката срещу поета-воин. Но дотогава щеше да живее свободно и без страх.

„Силата на ахимса не е само в готовността да умреш — помисли си Данло. — Тя е във волята да живееш. Да живееш без никакъв страх — това е нещо страшно.“

— Да — повтори той. — Готов съм… да те слушам. — Данло направи крачка към поета-воин, после още една. Ножът леко се помръдна и той видя жилки синьо-черна светлина, ужасното отражение на собственото си лице. Марек бавно отдръпна острието от окото на Хануман, погледна Данло и бавно, разбиращо се усмихна. Данло направи още една крачка напред и кракът му сякаш вечно увисна във въздуха. Сега мирисът на кана беше непреодолим. Той му напомни за инициацията му, когато бе лежал под звездите и се беше научил да надмогва болката и смъртта. Накара го също да осъзнае детството на поета-воин. Можеше да види това безвременно време като жилки лилав блясък в очите на Марек. В златистото сияние на лицето му съзираше малкото дете, което усещаше ужасно несъзнателната близост на смъртта. В това се изразяваше и цялото изкуство на поета-воин — да разбуди до крайност дълбокото си познание. Марек му се усмихна и докосна с устни лилавия пръстен. И докато изпълняваше тези движения въпреки мощното съпротивление на пространството и времето, той пращаше по коридора вълни от въздушни молекули. Ноздрите на Данло бяха отворени за този въздух, отворени за мириса на каново масло, който пронизваше нервите му и проникваше в мозъка му. Той се приближаваше към поета-воин и не можеше да откъсне очи от ножа му. Ако не успееше да довърши стихотворението, скоро ножът щеше да прониже окото му и да навлезе в мозъка му. И животът му щеше да свърши за един-единствен ослепително кратък миг. Да свърши, да, но не и да бъде унищожен. Когато острият студен нож преминеше през костта зад окото му, кръвта му щеше да рукне от него като река. Щеше да се разлее по каменните стени, стъпалата и железния парапет. Щеше да обагри черната коса на поета-воин и да докосне красивите му очи с паренето на желязо и сол. Щеше да опръска лицето на Хануман като капчици утринна светлина и когато приятелят му отвореше уста, за да изкрещи последното си „не!“, щеше да докосне езика му и да потече надолу по гърлото към корема му, към бликащия живот и тъканите на тялото му. Неговата кръв щеше да тече безкрайна и дълбока като океан, докосвайки всичко, хранейки всичко, съживявайки всичко. Той завинаги щеше да живее във всичко, също както дивият мирис на кана, чудните багри на робата на поета-воин и прекрасната, пречупена душа на Хануман живееха в него сега и завинаги.

— Ела тук! — каза поетът-воин. Усмихваше му се и го гледаше радостно, сякаш бе открил изчезналия си по-малък брат. — Това е достатъчно — струва ми се, че си готов да чуеш стихотворението.

С десет бързи крачки Данло стигна до стълбището и застана до Хануман. Докосна окървавената ръка на приятеля си и лъщящото му чело. Докосна студените нишки киселина. Погледна към поета-воин, който стоеше толкова близо, че можеше да докосне и него.

— Моля те, освободи го — каза Данло. — Ти се съгласи да ме попиташ за стихотворението си — затова те моля да го освободиш.

Марек пристъпи толкова близо до него, че Данло като че ли потъна в мириса на кана. Поетът-воин леко прокара върха на ножа си по пашкула от киселинна жица около гърдите на Хануман. Разнесе се металическият звук от разкопчаване на цип, но киселинната жица остана цяла.

— Нишките кася се режат трудно — каза Марек. — Няма да го направя, защото ще се опиташ да ме убиеш. Или да убиеш себе си.

Хануман трепереше. Цялото му тяло се разтърсваше от гняв и болка. Светлите му очи бяха широко отворени и впити в Данло. Данло не знаеше дали приятелят му разбира смисъла на думите.

— Но ако аз… не успея да довърша стихотворението — каза той, — ти ще го освободиш, нали?

— В известен смисъл — отвърна поетът-воин. — Имам наркотик, който ще го приспи — ще се събуди след три дни и ще остане жив, ако иска.

— Тогава му дай този наркотик.

— Не още. Трябва да се свести, за да присъства на мига на онзи, който заема мястото му.

— Но…

— Ако довършиш стихотворението, ти сам ще можеш да му дадеш този наркотик. Онази стреличка с лилавия връх, която хвърли в коридора, спомняш ли си?

— Спомням си — потвърди Данло и после каза: — Моля те, кажи ми стихотворението си.

Поетът-воин погледна очите на Хануман и отвърна:

— Жалко. Приятелят ти премина мига си. Сега вече никога няма да разберем какво е можело да стане възможно — за него.

— Кажи ми стихотворението си — преди да е станало прекалено късно.

Поетът-воин кимна, бръкна в страничния джоб на камелайката си и извади игла с розов връх.

— Моля те, застани с гръб към парапета до приятеля си. Данло застана до Хануман и притисна гръб към железния парапет. Някъде от дълбините на стълбището се разнасяха мрачни, подземни звуци на свистяща пара и вода, клокочеща по невидими тръби.

— Няма да ме завързваш с… киселинната жица, нали?

— Не — отвърна поетът-воин. Стоеше точно пред него. Данло усети дъха му — миришеше на нещо сладко, като портокали и мед. — Нямам повече жица.

— Тогава защо не ме оставиш свободен, без наркотици? Марек вдигна с лявата си ръка паралитичната стреличка към шията му. В дясната стискаше смъртоносния нож.

— Ако ти кажа стихотворението и ти не успееш да го довършиш, можеш да се опиташ да избягаш.

— Няма да… избягам.

— Можеш да се съпротивляваш, да се дърпаш от еканата. — Поетът-воин погледна Хануман и сведе глава. — Вече видя как наркотикът облизва душата с огнени езици.

— Наистина, видях всичко това — призна Данло. — Но не е ли възможно… човек да достигне мига на възможното без екана?

Марек дълго го гледа, после се усмихна.

— Навярно е възможно — отвърна той. — Ще видим. Данло усети, че рамото на Хануман се притиска до неговото, спусна ръка и откри дланта на приятеля си, гореща и хлъзгава от кръв. Той силно я стисна и каза:

— Тогава ме попитай за стихотворението си. Поетът-воин се приближи към него така, че гърдите им почти се докосваха. Притисна игличката до гърлото му и вдигна смъртоносния си нож над окото му.

— Обичаш ли поезия, млади Данло? Знаеш ли много стихотворения?

При този въпрос Хануман се оживи, изкрещя и после ужасяващо се засмя. Ръката му два пъти стисна дланта на Данло в таен код, сякаш за да му напомни за всички нощи, които беше прекарал в учене на древната поезия на Педар.

— Зная… няколко — отвърна Данло. Не спомена, че през последната половин година е научил наизуст около дванайсет хиляди стихотворения.

— Вече почти никой не се интересува от поезия — продължи Марек. — Но някога тя е била душата на цивилизацията.

— Моят… баща е обичал поезията — отбеляза Данло.

— Това е известно. Веднъж Рингес казал, че стиховете са мечтите на вселената, изкристализирали в думи.

— И че стиховете… са онази част от вселената, която мечтае?

— Така е — потвърди поетът-воин. — Тъжно е, но мечтите често унищожават мечтателя. За съвършените думи се заплаща с пречупен живот.

Въпреки изключително опасното положение, Данло се усмихна. Най-големият парадокс на поетите-воини бе, че използваха стиховете като ножове в опита да достигнат мига на възможното.

— Сега ще ти изрецитирам първите четири стиха от едно стихотворение — каза Марек. — Много, много старо стихотворение — готов ли си да го чуеш, Данло уи Соли Рингес?

Данло усети, че пръстите на Хануман внезапно стискат дланта му, сякаш се мъчеха да се вкопчат в скална издатина.

— Да — отвърна Данло. — Казвай стихотворението си. Поетът-воин отново кимна. Устните му бяха само на сантиметри от лицето на Данло и той произнесе с ясния си, силен глас:

Когато чу тези осемнайсет съвършени думи, Данло погледна към огнените глобуси, които изпълваха стълбището с прекрасна светлина. Замайващото сияние падаше върху лицето на поета-воин и обагряше всеки камък и жилка хоросан в тъмносиньо, бледолилаво и розово.

— Чу ли ме, млади Данло? Да повторя ли стихотворението? Чуй думите:

В ушите на Данло думите на поета-воин звучаха като прелестна, златна музика. Нямаше нужда да ги слуша повторно. Отлично помнеше стиховете, които беше научил наизуст. Още първия път беше разбрал, че това стихотворение не му е известно.

— Какъв е последният стих? — попита Марек и доближи върха на ножа си с още един сантиметър към окото на Данло. — Знаеш ли думите?

Данло усети, че твърдата малка ръка на Хануман трепери в неговата, и се обърна, за да го погледне.

— Кажи ги, Данло — измъчено промълви приятелят му. — Кажи ги.

Лицето на Хануман също бе красиво и блестеше във всички цветове на надеждата. Беше сигурен, че Данло трябва да знае това стихотворение. В момента Хануман бе сигурен, че Данло трябва да знае всички стихотворения във вселената.

— Моля те, кажи ги!

Данло още по-силно стисна дланта му и дълбоко си пое дъх. И после каза:

Поклати глава и гласът му замлъкна в безкрайността. Надяваше се, че греши, че някъде в паметта му като диамант, скрит сред планини по-малки скъпоценни камъни, може да открие това стихотворение. Надяваше се, че една съвършена дума може да доведе следващата и като каже началото на стихотворението, ще си спомни последния стих. Но как да си спомни нещо, което никога не бе знаел?

— Ще кажа стихотворението трети път — изрече поетът-воин. — И той ще е последен. Ако не успееш да го довършиш, трябва да се приготвиш за своя миг.

— Е, Данло уи Соли Рингес?

Данло усети как ноктите на Хануман се впиват в ръката му. Между дланите им се застича кръв и не можеше да се каже дали е на Хануман, или негова.

— Данло, Данло.

Чу Хануман да шепне името му и видя, че очите на приятеля му са влажни от лудостта на болката.

— Моля те — промълви Хануман.

Поетът-воин беше съвсем близо до Данло — той усещаше мириса на кана и горчиво-сладкия му дъх. В този момент целият свят на Данло се състоеше от гърлените стонове на Хануман, собственото му дълбоко дишане, сребърния блясък на иглата и ножа. Умът му бе пуст, пуст като чернотата между звездите. И в същото време в ума му имаше всичко. Имаше светлина от огнените глобуси, блестящи потоци светлина, отразяващи се от полирания базалт в прелестно поляризирани вълни. В тази светлина имаше нещо диво. Сякаш милиони милиони фотони носеха спомени за далечни звезди и други времена. Данло знаеше, че някак си в светлината трябва да е кодирано всичко: надежди, думи и най-дълбоките мечти на вселената. С тази мисъл завесата от светлина, която падаше отгоре му (а също и върху Хануман, и поета-воин) се разкъса, за да разкрие нещо, което не можеше да гледа, но от което не можеше и да извърне очи. Имаше светлина отвъд светлината, зад и под светлината. Тази чудна светлина бе съставена от хиляди странни нови багри. И във всяка от тях имаше цял свят от пространство, спомен и време. Цял свят. Данло усещаше, че точно зад очите му, въртящи се в глъбините на кръвта му, има светове в светове. В самия него имаше дълбочина и странност, които го удивляваха. В паметта му имаше нещо странно, сякаш вътре в него съществуваше нещо повече, нещо, за което не подозираше. В живота му (и навярно в живота на другите) се беше случило нещо изключително важно, нещо, което трябваше да си спомни. Сега и във всеки миг от живота си, като дете, застанало на океанския бряг, той винаги бе на прага на спомена, но този важен спомен винаги му убягваше. Преследваше го усещане за пропуснато време, ужасно подозрение, че е забравил огромни периоди от живота си. И най-ужасното от всичко беше сигурността, че тези спомени са точно под повърхността на душата му и че чакат като океан под пласт лед и сняг.

„Забравил съм какво съм забравил.“

На странната светлина на стълбището поетът-воин го гледаше и устните му разтягаха в ужасна усмивка. Той докосна с красивия си пръст острието на смъртоносния нож. И тогава внезапно, като айсберг, надигнал се от осветено от звездите море, в ума на Данло се появи дума. Почти мигновено я последваха други думи, пет прекрасни, съвършени думи. Бяха му чужди, но в същото време и някак напълно познати, сякаш много отдавна сам ги бе съчинил. Или по-скоро, сякаш ги съчиняваше сега, сякаш тези шест думи бяха единствените, които можеха да са били или да бъдат.

„Че целий свят…“

— Данло уи Соли Рингес — прошепна поетът-воин. — Готов ли си за своя миг?

Данло леко наведе глава, но преди Марек да успее да го докосне с ножа, впи поглед в очите му и каза:

— Да! — извика Хануман и притисна дланта на Данло към крака си. — Да — стихотворението, стихотворението!

Данло видя как през очите на поета-воин преминават цветовете на удивлението, замайването, благоговението и ужаса. На лицето му се изписа дълбока тъга, когато отдръпна иглата от шията му и сведе ножа си.

— Ти съвършено довърши стихотворението — каза Марек. — Според законите на моя орден след миг ще си свободен да си идеш.

Поетът-воин отстъпи няколко крачки, без да откъсва очи от Хануман и Данло. Погледна към сключените им окървавени ръце, после пъхна иглата в джоба си, но продължи да стиска ножа. От коридора зад него се разнесе слабо скърцане на врати и приглушени гласове. Марек не им обърна внимание и се съсредоточи върху задавените думи на Хануман:

— Защо… ни… освобождава?

— Защото трябва — каза поетът-воин.

— Но… ти… си… сключил… договор… да… ме… убиеш!

— Така е и затова повечето хора неохотно сключват договор с нас. Но истината е, че отдавна не сме позволявали на приятел да заеме мястото на приятел. Много отдавна. За последен път се е случило преди двеста и дванайсет години, пред Валериановите порти в храма на Джакаранда. И през цялото съществуване на ордена ми, от малцината, които са молили да потърсят мига на възможното, никой не е успявал да довърши стихотворението — до днес.

Поетът-воин дълго и дълбоко гледа Данло, който би трябвало да ликува (и да е озадачен) от успеха си. Но сега Хануман мъчително кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.

— Може ли да получа стреличката? — попита Данло. — Така че той да… заспи?

— След малко — отвърна Марек. — Ако ще спазваме древните обичаи, Хануман трябва да присъства на още нещо.

— Какво… нещо?

На лицето на поета-воин се изписа жестока усмивка.

— Платиха ни за живот — нима вече не ви го казах?

— Да — объркан, потвърди Данло. — Каза ни, че чичовците на Хануман ти платили, за да пронижеш мозъка му с ножа си.

— Не, не е така. Не сте разбрали характера на договора ни. Чичовците му искаха Хануман да бъде убит безопасно от разстояние. С отрова или вирус. Евтина и позорна смърт.

— Все още не разбирам.

— Търсихме Хануман цяла година. Предположихме, че е заминал за Никогея и после нашите информатори го потвърдиха. Казаха ни, че хариджаните били бесни от смъртта на някакво момче, Педар. С тази смърт се свързвали имената на Данло уи Соли Рингес и Хануман ли Тош.

— И затова харджаните също са ви наели да… убиете Хануман?

— Не, разбира се. Поетите-воини не сключват договори с хариджани. Сключихме договор единствено с архитектите.

— Тогава…

— Когато научихме за връзката на Хануман със смъртта на Педар, разбрахме, че може би има причина да променим договора. И затова ме пратиха в Никогея.

— Но Хануман няма никаква вина за смъртта на Педар! При тези думи поетът-воин посочи с ножа си Хануман и поклати глава.

— Всъщност още от самото начало подозирах, че той носи цялата вина за злополучното падане на Педар.

— Не! Какво говориш? — Данло силно стисна ръката на Хануман и се обърна да го погледне. Но лицето на приятеля му беше бледо и пусто, а погледът му бе обърнат навътре към собствената му болка.

— Подозирах, че Хануман е убил Педар, но, разбира се, не можех да съм сигурен, без да видя лицето му. И това беше първата причина, поради която дойдох в грозната ви сграда. За да мога да се доближа достатъчно до Хануман и да прочета лицето му.

— Но Хануман… не може да е убил Педар!

— Но го е убил — каза поетът-воин. — Убил го е. Погледни лицето на приятеля си! Той чува думите, разбира ги. Усвоил ли си нещо от изкуството на сетиците? Начина, по който всяко лице винаги казва истината? Чети знаците, млади Данло. Не, не само устата, не само начина, по който хапе устните си. Погледни му очите, виж как се разширяват зениците му и после се свиват при всяко произнасяне на думата „убийство“. Той е убил Педар. Навярно с някакъв наркотик, който го е накарал да се подхлъзне по стълбите. Убил е Педар, за да спаси живота ти. Убил го е от обич към теб. Имал е волята да убие от благородни подбуди — това предположих, когато разпитах хариджанските старейшини. Това открих, когато го завързах с киселинна жица и го попитах дали има смелостта да е убиец. С очите си той каза „да“! Рядко и благородно същество е този Хануман ли Тош. И следователно достойно за рядка и благородна смърт. За истинска смърт — жалко, че може никога да не изживее своя миг на възможното, след като ти го освободиш.

— Хануман не е убиец! — извика Данло. — Ти си убиецът! Ти, с твоите договори и игли — с твоя смъртоносен нож!

Поетът-воин не оспори последното обвинение на Данло, само погледна дългия си нож, който леко стискаше между пръстите си.

— Моят договор — тихо каза той.

В този момент откъм коридора зад Марек се разнесоха гласове. Поетът-воин се обърна и хвърли поглед през рамо. Данло проследи очите му, вгледа се в мрака покрай клетките и видя плешив библиотекар и послушник в бяла роба. Библиотекарят беше старец и бавно куцукаше, навел глава към послушника, сякаш току-що бяха завършили пътуване през шиховото пространство, но майсторът смяташе, че е по-добре да следи разговора на послушника. Нещо — навярно стоновете на Хануман — го накара рязко да спре и да изправи глава. Той погледна през парата и слабата светлина към стълбището. При вида на поета-воин, който размахваше ножа си, библиотекарят скри лицето си с ръце и извика:

— О, не! — После хвана послушника за ръка, обърна се и се затича в противоположната посока към централната част на библиотеката. За миг стъпките им отекнаха в коридора, после заглъхнаха.

— Сега ще дойдат библиотекарите или техните роботи — каза поетът-воин. — Нямам много време да изпълня договора си.

— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.

— Платиха ни за живот. Следващите няколко секунди няма да задоволят архитектите, но договорът си е договор.

С тези думи той застана с леко разтворени крака и погледна право напред към Данло. После обърна върха на ножа към собственото си лице и се усмихна.

— Не… недей! — възкликна Данло. Той понечи да се хвърли към Марек, но поетът-воин измъкна от робата си смъртоносна лилава игла и каза:

— Моля те, не се приближавай. Платено е само за един живот, не за два. Твоят миг може да дойде по-рано, отколкото си мислиш.

— Моят миг ли?

Марек държеше игличката в лявата си ръка насочена към Данло, а с дясната приближаваше ножа към красивото си око.

— Казах ти, че първата причина, поради която днес влязох в библиотеката, беше да видя прелестното лице на приятеля ти. Това е вярно. Но имаше и друга причина — ние поетите винаги обичаме сложните мисии. След като свършех с Хануман, щях да дойда при теб, Данло уи Соли Рингес. Не за да те убия, поне не този път. За да те видя. Да видя кой си всъщност. Защото ние поетите-воини имаме ново правило, ново правило, което е старо: трябва да откриваме и убиваме потенциалните богове. Причина за това е баща ти, знаеш ли? Твоят баща, Малъри Рингес. Пратиха ме в Никогея да определя дали си синът на баща си.

В този миг на кръв, красота и ужас Данло не знаеше кой е всъщност. Беше непознат за самия себе си и животът му бе загадка, дълбока и необяснима като внезапния му спомен за стихотворението.

— Баща му… — започна Хануман, но не успя да довърши изречението си. Ръката му стисна дланта на Данло, лицето му се сгърчи и почти можеха да се видят вълните страдание, които разтърсиха тялото му.

Без да откъсва очи от Данло, поетът-воин каза:

— За теб има възможност. Ти ще си онзи, който ще си. Ти ще избереш, Данло уи Соли Рингес. Някой ден трябва да избереш. И тогава ние поетите ще те очакваме.

Откъм централната част на библиотеката, от дъното на мрачния влажен коридор покрай десетки звукоизолирани клетки се разнесоха далечни гласове, търкалящи се метални колела и много стъпки.

— Време е — каза поетът-воин. В продължение на три удара на сърцето на Данло Марек гледа към ножа си. Цялото му съзнание като че ли се сви и се сля с това блестящо смъртоносно оръжие. — Странно е. Цял живот съм живял само за този миг. Но сега откривам, че не съм готов да умра.

— Тогава… недей да умираш — отвърна Данло. — Живей. Всичко в Данло — обичта му към ахимса, чудната му воля, дълбоките му, живи очи — тласкаше поета-воин към живот. Но съществува единство на противоположностите и иронията е законът на вселената. Докато Данло гледаше към Марек, между двамата премина чувство на родство и ужасна радост. Накрая поетът-воин му се усмихна и каза.

— Благодаря ти — сега вече съм готов.

— Но аз не исках…

— Това са последните ми стихове — прекъсна го Марек. — Моите предсмъртни стихове — подарявам ти ги, за спомен. Моля те, недей ги забравя.

Поетът-воин бързо — защото по коридора зад прикритието на брониран напътстващ робот се приближаваха петима калфи библиотекари, въоръжени с лазери — погледна към Хануман и Данло, после каза:

Марек вирна глава и погледна светлината на огнените глобуси. В същото време вдигна двете си ръце, сякаш се молеше на небесата някъде отвъд каменната черупка на библиотеката. В дланите си стискаше смъртоносния нож. Гледа безкрайно финия връх сякаш цяла вечност, после с ужасна сила го вкара право в окото си. Умря почти мигновено, дръжката от слонова кост, щръкна от челото му като рог на митично животно. Умря още докато падаше, а падането му беше бавно — и Данло не успя да спаси живота му, въпреки отчаяното си желание.

— Неговият миг, о, неговият миг — о, ооо! — Хануман едновременно се смееше, викаше и виеше от болка.

После пристигна роботът и освободи Хануман от киселинната жица с лазер. Един от калфите откри майстор Баран Смит мъртъв в клетката му. Донесоха три носилки — за библиотекаря, за поета-воин и за Хануман, който се бе свлякъл в ръцете на Данло. Докато най-възрастният калфа — раздразнителна дребна жена на име Калере Чу — отиде да донесе дрехите на Хануман от клетката му, Данло остави другите да преместят все още голия му приятел от ледения каменен под на стълбището. Той се отдалечи по коридора и му трябваше само миг, за да открие стреличката на поета-воин, плъзнала се по пода до една от отоплителните решетки. После се върна при Хануман и преди калфите да успеят да го спрат, я заби в подскачащия мускул на врата му. Както бе казал Марек, наркотикът го приспа почти незабавно.

— Какво правиш? — попита го един от калфите — едър уплашен мъж на не повече от двайсет години. Беше потен и постоянно преглъщаше, сякаш дъвчеше някакъв противен корен, от който му се гадеше. — Искаш да го убиеш ли?

Данло се опря с окървавената си ръка на студения парапет и се загледа в измъчените очи на Хануман, най-после намерили забрава в съня.

— Заспивай, братко мой — прошепна той. После погледна към поета-воин, който спеше вечния си сън, умрял от истинската смърт. Данло знаеше, че никога няма да забрави последното му стихотворение. И че никога няма да забрави ужасното нещо, което бе казал Марек — че Хануман ли Тош е убиец на хора.

ГЛАВА 12МАЙСТОРЪТ НА ПОСЛУШНИЦИТЕ

Както беше обещал поетът-воин, през следващите дни еканата не напусна тялото на Хануман. Тъй като щеше да носи разяждащото докосване на наркотика през целия си живот, отведоха момчето в кулата на сетиците, за да усвои техники за блокиране на нервните сигнали и за контролиране на болката. Макар че не позволяваха на Данло да посещава приятеля си, майсторът сетик Хавиер Хейк го информираше за състоянието му. Както му обясни майсторът, Хануман трябвало да се радва, че е още жив, защото от малцината, оцелели от ножа на поет-воин, още по-малко успявали да издържат на еканата, изгаряща вените им. Умът и силната воля на Хануман очевидно бяха впечатлили сетика, а това не бе лесно, тъй като сетиците обикновено са невъзмутими като камък.

Една сутрин на закуска — докато Хануман упражняваше адухка и други лечебни пози със сетиците, а Данло се безпокоеше за него и се мъчеше да си припомни всички събития, довели до срещата им с поета-воин, Данло най-после получи покана да посети личните покои на майстор Бардо. Наистина, това по-скоро беше призовка, отколкото покана, и затова, след като изпи кафето си и облече най-топлата си кожа, Данло се понесе на кънките си в студения сив въздух. През нощта снегът бе покрил с белотата си сградите на „Боря“ и все още продължаваше да вали: малки неправилни, накъсани снежинки, които той познаваше като райшай. Когато стигна до светилището на послушниците, шапката, кожите и дългата му черна опашка бяха покрити с райшай. Дългите каменни коридори на светилището бяха толкова студени, че снегът по ръкавиците му все още не се беше стопил, когато ги свали и потропа със стоманеното чукало на вратата на Бардо. Но от рязко отворилата се врата го лъхнаха вълни топлина, които измиха очите му и превърнаха снега във вода.

— А, Данло, виждам, че поетът-воин не те е докоснал. За Бога, недей да стоиш на прага и да пускаш вътре студен въздух — влез и седни с мен! — Бардо го покани в стаята със замах на огромната си ръка. — Обичам стаите ми да са топли, навярно повече, отколкото си свикнал. Дай да ти сваля кожите преди да си припаднал от жега.

В стаята наистина беше прекалено топло и Данло незабавно започна да се поти. Каменните камини в двата края на помещението бяха заредени догоре с лоено дърво, което пращеше и пукаше с оранжеви пламъци. Бардо носеше на гигантското си тяло само тънка роба, черна като пилотските, но от най-фина японска коприна и с бродерия от платинени и златни нишки. На пръстите му имаше пръстени със скъпоценни камъни, а на шията му висяха седем сребърни вериги. Покоите на Бардо бяха пълни с изящни предмети: голяма маса от каменно дърво и невероятно скъпи резбовани столове, изработени на Урадет; фравашки кръгли релефи и гоблени по стените; пиано, гошарп и синтезайзер; масичка за шах, инкрустирана с обсидиан и бял опал. В каменни саксии върху няколко малки масички растяха малки дървета бонзай с хилядолетна възраст. С миниатюрните си иглички и извити клони, всяко от тях бе уникално. Бяха ги култивирали безброй техни собственици, навярно още от Старата Земя, и ги бяха предали на наследниците си или ги бяха продали. На Данло му се струваше странно, че истински мъже са прекарвали живота си в старателно връзване и кастрене на растения, за да ги осакатят, чудеше се на вниманието и изкуството (и времето), необходими за тяхното оформяне. Ако знаеше нещо за парите, за тяхната рядкост и стойност, щеше да се удиви, че седемте дървета са стрували на майстора повече от три хиляди градски диска всяко.

— Обичаш ли бонзай? — попита Бардо.

— Не, сър.

— Е, и аз вече не. Преди имах още дванайсет, но умряха. Навярно не съм ги поливал както трябва.

Данло протегна ръка и натисна с пръст лепкавата черна почва в една от саксиите. Около корените на дърветата имаше прекалено много вода. Майсторът със сигурност ги бе убил с вода.

— В Деня на покорството Хануман ме попита дали може да се грижи за дърветата — каза Бардо. — В тях има нещо, което го привлича, струва ми се. Е, добре, навярно когато напусне кулата на сетиците, ще му позволя. И се надявам, че това ще е скоро. Не вярвам на проклетите сетици — че кой им вярва? Гледат те така, сякаш им се иска да каркират проклетия ти ум. Колкото по-скоро Хануман се избави от тяхната паяжина от йоги и мисловни игри, толкова повече ще се радвам. Бардо прегърна Данло през раменете.

— Моля те, седни тук — каза той и посочи една красива кушетка от тюленова кожа срещу камината. Самият той с въздишка и усмивка се настани в огромен тапициран стол, който преди години беше внесъл от Летосвят. Макар да бе ранно утро, майсторът вече пиеше: на една от страничните облегалки на стола беше поставена полупразна халба черна бира. Опрял лакти на бедрата си, той се наведе напред и светлината на огъня заигра с рубинени отблясъци по лъскавата му черна брада. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

Данло се вгледа в големите кафяви очи на Бардо, ясни и изпълнени с хитрост, и кимна.

— Мога ли да ви задам един въпрос, майстор Бардо?

— Питай, моля те. И отсега насетне, когато сме сами, можеш да задаваш въпросите си, без да искаш разрешение.

— Майстор Бардо, онова, което се случи в библиотеката…

— Наричай ме Бардо, моля те. Просто Бардо. Така ме познаваше баща ти.

— Моят баща…

— Твоят баща — отново го прекъсна майсторът — беше Малъри Рингес. Ето, признавам го. Разбрах го още щом те видях. На площад „Лави“ по време на изпитанието ти, гол като уличница и измръзнал до смърт. Ти, с твоето диво лице — всичко в теб, дивите ти обноски и поведението на Рингес. Помислих си, че навярно е бил при куртизанка и че ти си резултатът. Изобщо не предположих, че си дете и на Катарин. Трябваше да се сетя. — Той въздъхна и почука грозното си изпъкнало чело с големия си пръст. — Е, всъщност го видях с очите си, но глупавият ми мозък просто не искаше да приеме истината.

— Вие сте били най-добрият приятел на баща ми, нали?

Бардо го погледна и разтри огромните мускули над сърцето си. Започна да говори бавно, сякаш на себе си; гласът му излъчваше горчивина.

— Може ли някой да е приятел с такъв човек? Човек, предопределен да стане бог?

— Но вие сте били с него на експедицията му при деваките! — възрази Данло. Устата му бе пресъхнала, в гърлото му беше заседнала буца. — С баща ми… и майка ми.

— Всички последвахме Рингес на онзи проклет замръзнал остров, вярно е. На Куейткел. Живяхме сред племето на деваките повече от година.

— Деваките — тихо, почти шепнешком повтори Данло и сведе очи към лъскавия под. — Благословените деваки.

— Да — каза Бардо с дълбок, басов глас, който отекна из стаята. — Чул си историята на раждането си, нали? От Педар, онзи следобед преди да падне по стълбището? Бедното момче. Педар ти е показал снимка на експедицията, нали? И сигурно искаш да знаеш истината за баща си, за нашата експедиция. Е, много ми е тъжно да го кажа, но с дивотата и похотта си баща ти си създаде врагове сред деваките. Баща ти и майка ти — цялото ти проклето семейство с техните убийствени сърца и кръвосмешения. Разбира се, че си създадоха врагове. Всички ние си създадохме врагове. Аз също. Да, признавам участието си в тази лудост. Истината е, че аз бях нещо повече от приятел на Малъри — той ме обичаше като брат! А после дойде онази проклета експедиция. Баща ти уби девакски мъж, казваше си Лиам, а неговият брат пък уби мен, прониза ме в сърцето с проклетото си копие. Да, създадохме си врагове, но си създадохме и приятели и това е целият ад, аз обичах деваките и те ме обичаха. Жените, разбира се, Ментина, Нори и Тасарла, с техните пълни, дълги бедра, но и мъжете. Хайдар и Уемайло ми бяха приятели. И Чокло, особено Чокло. Жалко, млади приятелю, че те изоставиха, но поне остана Соли да те наглежда. Твоят дядо, както вече сигурно си разбрал. Соли Мълчаливия — какво можеш да ми кажеш за Лиъполд Соли, добре ли е?

Данло гледаше как Бардо пресушава халбата си и с мъка промълви:

— Соли е мъртъв.

— Мъртъв! Великият господар пилот най-после мъртъв? Как умря?

— По време на прехода ми към мъжественост изяде черния дроб на костур… и се отрови.

— Жалко — рече Бардо и облиза с дебелия си червен език пяната на бирата от вътрешната страна на халбата. — Но ми кажи, млади приятелю, защо Соли е ял този черен дроб? Къде е бил Хайдар — защо Хайдар не ти помогна в прехода?

— И Хайдар е мъртъв.

— О, жалко — обичах Хайдар.

— Всички са мъртви.

— Какво?

— Всички са мъртви, Бардо. Благословеното племе на деваките.

— Мъртви? Всички? И Чокло ли?

— Да.

— Как умряха?

— От болест.

— За Бога! — изрева Бардо и удари с халбата по стола си. — Та те бяха най-здравите хора, които съм виждал! Как така всички са умрели?

Като клатеше глава и си мърмореше майсторът се изправи, доля халбата си, отпи, погледна Данло и облиза бирата от мустаците си.

— Уби ги чума — каза Данло. — Вирус, създаден от хора. — Той докосна белега над окото си и разказа на Бардо онова, което бе научил в библиотеката за архитектите от Кибернетичната универсална църква и чумата, която бяха създали.

— О, жалко — рече Бардо. По месестото му лице избиваха капки пот и се стичаха по брадата му. — Жалко.

— Баща ми е заразил деваките с този вирус.

— Гадно биооръжие! — каза Бардо, погледна през прозореца към снежното небе и заговори тихо, сякаш беше сам в стаята. — Наистина жалко! Най-ужасното нещо, което съм чувал. За Бога! Значи всички ние сме вирусоносители? И аз. Защо слепвачите не ни предупредиха, че деваките нямат имунитет? Защо не се сетих за опасността? За какво друго ми е даден този прекрасен мозък, ако не за да се сещам за такива възможности? И защо ти не се сети, Малъри, приятелю мой? О, но ти винаги беше толкова безразсъден. Див и безразсъден — такава беше проклетата ти съдба.

— Мисля че са заразени всички алалойски племена — каза Данло.

— О, сигурно — съгласи се Бардо. — Но не трябва да смятаме, че са обречени. Не, това ще е много, много жалко.

— Но шайда вирусът убива всеки, когото докосне! Всеки… който е невинен, всеки, който няма имунитет.

— Е, може би има начин да помогнем на твоите алалои да придобият имунитет.

— Наистина ли?

Бардо отново отпи от бирата си, потупа къркорещия си корем и отвърна:

— Аз естествено не разбирам от слепване. Аз съм пилот. Но защо потискащите гени, които предпазват нас двамата с теб и всеки цивилизован човек — защо тази ДНК да не може да се слепи в хромозомите на алалоите?

— Възможно ли е? — попита Данло.

— За Бога, надявам се! Струва ми се съвсем просто. Даже да се наложи да отнесем на ръце и последния алалои при градските слепвачи.

Данло потри чело във внезапна тревога. Помисли си за всичко, което му се беше случило от пристигането му в Никогея, и каза:

— Да доведем алалоите във Вълшебния град… това може да ги унищожи като народ.

— Да не би предпочиташ да видиш как мозъкът им изтича през ушите?

Данло погледна към камината. В тъмночервените пламъци на паметта си видя смъртните огньове в пещерата на деваките през нощта, в която бе умряло племето му.

— Не — отвърна той.

— Е, предполагам, че щом ги излекуваме от тази глупава чума, можем да ги върнем в пустошта.

— Но това са двеста племена!

— Толкова много? Е, доста ще е трудно? Ще трябва да отменим споразуменията. Отново.

— Какво споразумения?

Бардо се оригна, усмихна се и отпи от бирата.

— Алалоите са първият народ, открил тази планета. Когато преди три хиляди години Орденът се преместил тук от Арцит и заварил света, населен с групи диви мъже, сме сключили с тях споразумение. Не си ли учил нашата история? Имаме право да живеем само на този остров, на Никогея. Останалата част от планетата принадлежи на алалоите. И контактът с тях е забранен.

— Но баща ми… е отишъл при племето на деваките, нали?

— О, да. Но първо подаде молба до Арбитъра да отмени споразуменията.

Данло докосна бялото перо в опашката си и каза:

— И споразуменията са били отменени и деваките са мъртви.

— Съжалявам, Данло.

— И смятате, че споразуменията трябва да се отменят… пак?

— Няма друг начин. Сега Арбитъра е мъртъв и ще трябва да подадем молба до колегията на господарите.

— Смятате ли, че те ще уважат такава молба?

— За Бога, ще им се наложи! Трябва да поправим стореното. Аз трябва да го поправя, нали разбираш? Аз, Бардо — имам приятели сред господарите. Те ще ме послушат. Ако има начин да излекуваме алалоите, ще го открием. Обещавам ти го, млади приятелю.

Данло вдигна поглед към него и се усмихна. Съвсем разбираемо, Бардо не му каза, че влиянието му в колегията на господарите е по-скоро в царството на желанията, отколкото в действителността. Всъщност след като смъртта на Педар Сади Санат бе довела до проникване на поет-воин в библиотеката (или поне така смятаха враговете на Бардо), мнозина господари искаха Бардо да си подаде оставката като майстор на послушниците.

— Никога не съм предполагал, че нашата малка библиотека може да е толкова опасно място за послушниците — продължи Бардо. — Първо откриваш източника на този смъртоносен вирус и после се появява поетът-воин. Жалко за онзи беден библиотекар — как се казваше? Майстор Смит. Той е първият от Ордена, убит по този начин, откакто преди четиринайсет години онзи безумен поет-воин се промъкна в кулата „Данлади“ и едва не уби Лиъполд Соли. Лош знак е, че поетите-воини отново са се размърдали. Жалко, много жалко.

Парфюмът на Бардо и миришещият му на бира дъх бяха толкова силни, че за миг Данло престана да диша. После каза:

— Страхувам се за Хануман.

— Страхуваш се, че ще се опита да го убие друг поет-воин ли? Това вече е малко вероятно. По законите на ордена на поетите, след изпълнението на договора не може да има повече убийства. Разбира се, обикновено това не се налага — направо не е за вярване, че Хануман е останал жив. А и ти. Смел си като баща си. И два пъти по-безразсъден — внимавай, иначе ще дадеш прекалено много храна на клюките, нали знаеш.

Данло засрамено се усмихна, после се изправи и погледна през прозореца.

— Загадката тук — изкънтя в ухото му гласът на Бардо — е защо някой изобщо е сключил договор с поетите да убият Хануман. И не само защо, а и кой.

— Не… знаете ли?

— А ти знаеш ли?

Тъй като не искаше да говори за случилото се на стълбището в библиотеката, Данло се обърна към майстора и попита:

— Откъде да зная?

— За Бога, продължаваш да отговаряш на въпросите ми с въпроси! Да не би това да е особеност, заложена в проклетите ти хромозоми?

— Извинете.

— Като майстор на послушниците, трябва да попитам за някои неща. Колегията на господарите ми възложи това задължение. Разбира се, малко е вероятно да знаеш онова, което трябва да разберем, но е възможно поетът да е казал нещо дребно, което да ни помогне да разгадаем тази загадка. Малцина го знаят — баща ти ми го каза веднъж, — но поетите обичат да говорят на жертвите си преди да ги убият.

— Аз… не искам да си спомням онова, което каза поетът-воин. — Данло сведе очи към обувките си, които бяха изсъхнали от топлината на камината.

— Не можеш да си спомниш ли? О, колко странно! — Страхувах се… за живота на Хануман.

— Но не си се страхувал за собствения си живот.

Данло вдигна глава, погледна Бардо, но не каза нищо.

— Но не си се страхувал да запомниш проклетите стихове на поета!

— Откъде знаете… че съм ги запомнил?

Бардо наду бузи за миг, после плесна с ръце.

— Откъде зная ли? Ще ти кажа откъде. Мислиш ли, че не съм ходил да видя Хануман? Е, ходих. Той не ми каза много, едва можеше да говори. Но си спомни как си измамил поета-воин, как си заел неговото място под ножа на поета. Възхищава се на смелостта ти, както и аз. И още повече се възхищава на хитростта ти. Използваш ахимса като оръжие, за да го накараш да ти каже стихотворението, и сега поетът е мъртъв. Каква ирония! Та ти си победил поет-воин, за Бога! Като баща ти — трябва да знаеш, че веднъж и баща ти победи поет-воин.

Тъй като не искаше Бардо да вижда очите му в този момент, Данло скри лицето си с ръка и сведе глава.

— Не знаех… че поетът-воин ще обърне ножа срещу самия себе си.

— Е, така или иначе го е направил. Ти си провалил задачата му и единствено по този начин е можел да изпълни договора си с проклетите архитекти.

При тези думи Данло отпусна ръка от челото си и повдигна глава.

— А, това те интересува, нали? Разбира се, че архитектите трябва да са наели поета-воин. Не хариджаните, както смятат по-тъпите господари. Разбира се, истина е, че хариджаните обвиняват двама ви с Хануман за смъртта на Педар. Теб, заради верността ти към ахимса. Ти си устоял на варварството му, нали? И си го направил по начин, който го е посрамил и го е накарал напълно да осъзнае низостта си. И си му се противопоставил, нали? С тъпата фравашка игра за причиняване на свещена болка. Каква ирония! Ти си измъчвал душата на Педар повече, отколкото те е измъчвал той. И така си го подтикнал да се качи по стълбите през нощта — било е почти неизбежно да изпие прекалено много вино и да падне, за да намери смъртта си. Или поне така твърдят хариджаните.

— Но защо обвиняват и Хануман?

— Е, Хануман е най-близкият ти приятел, нали? Известно е, че винаги, когато е имал възможност, той се е противопоставял на Педар.

— Тогава някои от господарите трябва да смятат, че хариджаните са сключили договор с поетите-воини… да убият и Хануман, и мен, така ли?

— Точно така. Но логиката им има основен недостатък. Хариджаните много повече обвиняват мен за смъртта на Педар. Ако те бяха наели поета-воин, пред проклетия нож щях да се изправя аз.

Тази мисъл, изглежда разстрои Бардо, защото той внезапно поглади тила си, оригна се, взе халбата и я пресуши на три огромни глътки.

— И така, трябва да са били архитектите — продължи той. — От деня, в който Хануман положи обета си, знаех, че е избягал от Катава преди да пристигне в Никогея. Той ми каза, че имало някакъв проблем, че семейството му враждувало с архитектите старейшини. И че баща му умрял при загадъчни обстоятелства. Подозирам, че е бил убит — тези кръвожадни архитекти винаги се избиват помежду си. Не зная защо биха преследвали Хануман толкова надалеч, толкова безмилостно. Какво може да е направил? Добре, няма значение какво е направил. Нашият Орден е стар и прогнил като смрадливите зъби на господаря Цицерон, но едно от достойнствата ни е, че продължаваме да закриляме своите. Хануман може да е продал ДНК си на слеляк или дори да е убил баща си — но това няма значение, щом е минал през портата на Академията и е положил обета си.

Въпреки че Бардо каза последните думи без никакъв намек или скрит смисъл, дъхът на Данло секна, сякаш внезапно го бе връхлетял студен вятър. Ужасяваше го всяка връзка, макар и неумишлена, между приятеля му и идеята за убийство.

— Аз… не зная защо са пратили поета-воин в Никогея — каза той. Марек наистина не му беше казал истинската причина, поради която архитектите са го наели да убие Хануман. Макар че гореше от желание да научи тази причина, Данло не искаше Бардо да види загрижеността му. — Но поетът-воин каза нещо… което си спомням. Каза, че поетите-воини имали ново правило. Ново правило, което е старо. Каза, че поетите-воини трябвало да убиват всички потенциални богове.

— Аха! — изтътна Бардо. — Поетът е казал това на теб, нали? Вярно ли е? И ако е вярно, защо е трябвало да го казва на теб?

— Той ме попита… дали съм синът на баща си.

— Охо! Не мога да ти опиша колко ме интересува това. Поетите-воини имаха основание да следят кариерата на баща ти. Той започна нещо, този твой баща. Човек, бог — той раздвижи вселената и поетите-воини усещат, че небесата се разтърсват, и се страхуват, че звездите могат да паднат. Затова ли трябва да убиват всички потенциални богове? И какво разбират под думата „потенциални“? Със сигурност не да убиват всички хакри на Кибернетичните църкви — сред архитектите еретиците никнат като личинки в леш. Трябва да са милиони. Поетът едва ли е трябвало да убие Хануман заради дребните му ереси. Има ли нещо в приятеля ти, което да съм пропуснал? Възможно ли е поетите да смятат, че Хануман ли Тош ще се опита да последва пътя на баща ти? Че може да го последва? О, каква мисъл — не мога да ти кажа колко много неща ме кара да си мисля това!

С тези думи Бардо започна да се разхожда назад-напред, като поглаждаше брадата си и сумтеше. Данло стоеше пред пламъците в камината и също се замисли за спомените си. Отлично си спомняше какво му бе казал поетът-воин: че Хануман е убил Педар. Спомняше си и че пътят на баща му е минавал през развалини и убийства: някога Малъри Рингес беше убил мъж на име Лиам, поет-воин, трима пилоти по време на Пилотската война и накрая цялото племе на деваките.

— Слушай — каза накрая Бардо. — Няма смисъл да повтаряме недоказани догадки за причината да пратят поета-воин да открие Хануман. Разбираш ли? Навярно ще е най-добре да не казваш на никого за това „ново правило“ на поетите-воини.

— Аз… не искам да казвам на никого.

— Добре. Навярно никога няма да научим защо са пратили поета-воин. Но ето още една хипотеза: възможно е в края на краищата архитектите изобщо да не са сключвали договор. Възможно е поетът да е пристигнал в Никогея по заповед на господарите си от Калар. Възможно е поетът съвършено да е пресметнал събитията в библиотеката — може да е предвидил, че ти ще излезеш от клетката си и ще го завариш да се готви да убие Хануман. Това кърваво мъчение като изпитание — но за теб. Възможно ли е цялото това убийство да е инсценирано само като изпитание за твоя потенциал? О, Данло, млади приятелю — ти ли си синът на проклетия си баща?

И Бардо дълбоко се вгледа в очите на Данло, толкова дълбоко, че като че ли вече не гледаше към него, а към някакво свое отражение.

— Възможно ли е? — продължи майсторът. — Защо тази мисъл не ми хрумна по-рано? Заслепен ли бях, или просто съм бил страхливец? Възможно ли е? Възможно ли е всички ние да сме деца на убийственото сърце на баща ти, на неговата безумна, прекрасна душа? За Бога, кой си ти? Кой съм аз? Кой е всеки? Възможно ли е други да последват пътя на баща ти? Чудя се за това във всеки миг всеки ден от цели тринайсет години. Въпросът е защо не знаех, че се чудя? О, но вече зная — и зная, че зная, за Бога!

Бардо се засмя с дълбокия си, сякаш излизащ от корема му смях, като че ли се наслаждаваше на вселената и всички неща в нея, без да изключва и себе си. После внезапно плесна с ръце и каза:

— Макар че винаги ми доставя удоволствие да разговарям с теб, има друга причина, поради когато те поканих тук. Време е да ти дам нещо, което е твое.

Той бавно се приближи до голямата маса и изрита настрани безценния стол, който препречваше пътя му. На масата имаше кутия, инкрустирана с малки перлени триъгълници и квадрати от каменно дърво. Майсторът я взе, отнесе я при Данло и я пъхна в ръцете му.

— Прекрасна е — каза Данло. Кутията бе студена и твърда. Той вдигна поглед към Бардо и се усмихна. — Благодаря.

— Не, не, не си ме разбрал — припряно и ядосано отвърна Бардо. — Кутията е моя — платих за нея сто маунда на Урадет! Но съдържанието й принадлежеше на баща ти. И на майка ти. Отвори я, какво чакаш?

Данло се подчини. Капакът плавно се отвори на златните си панти и той мигновено усети миризмата на мухлясала стара кожа. Вътре имаше две книги, всяка дебела като снежен блок, и прозрачен камък, който приличаше на кварц. И други неща.

— Е? — каза Бардо.

Данло се приближи до безценната масичка за чай и остави кутията върху нея. Извади една от книгите, отвори я и прелисти сухите страници.

— Виждал съм я и преди! — с разширени очи възкликна той. — Докосвал съм я… много, много отдавна.

— Какво! Как е възможно?

Зад прозореца сняг покриваше плъзгите и полята на „Боря“ и Данло си спомни за друго снежно поле, което беше пресичал много отдавна. Споменът бе блед, навярно само спомен за спомен: веднъж, точно след като получи името си на третия си рожден ден, двамата със Соли потеглиха с шейна от брега на Куейткел, за да открият икалу, малка колиба от сняг. Той влезе в колибата сам. Там откри същата книга, която сега държеше в ръцете си. Някой му я беше взел — все още усещаше гнева си, че са му я отнели. Не помнеше нищо друго. Той, чиято памет за живота му обикновено бе толкова ясна, можеше да си спомни само тези разпокъсани образи и чувства. Тъй като му се стори срамно и странно, че паметта толкова загадъчно му изневерява, Данло реши да не казва нищо повече.

— Знаеш ли какво е това? — попита Бардо.

— Да — отвърна Данло. — Книга. Стария отец имаше много книги в дома си. Той… ме научи да чета.

— Можеш да четеш? О, признавам, че никога не успях да науча това варварско изкуство. Чудя се защо фравашите изобщо си правят труда.

— Но това е толкова просто! — каза Данло. — Много по-просто, отколкото да познаваш идеопласти. — Наистина ли?

— Наистина… Бардо. Искате ли да ви науча да четете? Това е благословено изкуство.

— Сега ли? Тук? — Носът на майстора бе червен като зрял кръвноплод, погледът му беше някак странно отнесен. Той бе човек, който менеше настроението си толкова лесно, колкото дрехите си, за да излезе в снежен следобед. — Навярно някой друг път — днес ме очаква тежък ден.

Данло отвори книгата на титулната страница и кожата пропука. Той прочете на глас:

— „Реквием за Homo sapiens“.

— Това е книгата на Арбитъра — каза Бардо. — Цинична история на човешката раса. Баща ти я наследи от него — или може би я е откраднал.

Данло прелисти няколко пожълтели страници и стигна до място, което го заинтригува:

„Homo sapiens като загадка на еволюцията: едновременно е и загадъчно, и удивително, че приблизително същият интелект, необходим за изработка на остър връх на копие, е достатъчен за откриване на математически теореми. В друга вселена би могло да е иначе. И така, на човешките същества щеше да им е спестена трагедията да съществуват полу като маймуни, полу като богове.“

Той прочете тези думи на Бардо, който стоеше над него и надуваше дебелите си бузи.

— О, Арбитъра беше циничен човек! Чети тази книга на свой риск, млади приятелю.

С усмивка на уста Данло се поклони, после бръкна в кутията и извади другата книга. Корицата й бе от стара кафява кожа, украсена със златни спирални орнаменти по краищата. На много места златото се беше отчупило или изтрило.

— Както сам можеш да се убедиш, сборник със стихове — каза Бардо. — Арбитъра я подари на баща ти. Наистина беше подарък — поне в това можеш да си сигурен.

Данло прехвърли първите няколко стихотворения и каза:

— Не разбирам тези думи. Начинът на свързване на буквите, звуковете… нямат смисъл.

— Е, повечето стихове са древни — поясни майсторът. — Написани са на мъртви езици. Баща ти обичаше поезията — всякаква поезия — така, както другите мъже обичат жените.

— Тогава ще трябва да науча тези мъртви езици, за да прочета книгата.

— Щом искаш. Аз лично никога не съм имал такова търпение.

— Благодаря, че ми дадохте тези книги, Бардо.

— Не съм ти дал нищо. — Майсторът застана до прозореца и се загледа към снега. — Просто ги пазех за баща ти, в случай че се върне. Сега са твои. Истината е, че се радвам да се избавя от тази отговорност.

Данло го гледаше тъжно и си помисли, че огромният мъж всъщност изобщо не се радва.

— Така или иначе ви благодаря — каза той.

— Е, добре, пазя и още неща. Пръстена, разбира се. И топката. Извади я от кутията, млади приятелю.

Данло извади прозрачна кристална топка. Тя бе малко по-голяма от юмрука му и тежеше като камък. Това беше най-съвършеният камък, сфера на провидец, направена от безупречен диамант.

— О, това е благословен камък — рече Данло. — Имакла, като око на птица.

— Беше на майка ти — поясни Бардо. — Тези сфери — правят ги провидците.

— Майка ми е била провидца, нали?

— Една от най-добрите провидци.

Данло вдигна сферата към прозореца. Гладката й повърхност блестеше с отразени багри. Докато я въртеше между ръцете си, по нея искряха бронзови и лилави светлини, като мънички светулки, попаднали в лед. Той погледна през прозрачния диамант дълбоко към центъра на сферата. Там всички цветове се разтваряха в сияеща белота, която го заслепи.

— Никога не съм виждал нещо… толкова прекрасно — каза Данло.

— Когато положат обета си — отвърна Бардо, — всички провидци получават такива сфери. След смъртта на Катарин баща ти я задържа, вместо да я върне на господаря провидец, както би трябвало.

— Бардо — внезапно попита Данло, — как е умряла майка ми?

Майсторът пресуши остатъка от бирата си, изтри устните си с копринена кърпичка и отвърна:

— О, млади приятелю, тя умря в девакската пещера, жалко. При раждането ти — беше тежко раждане, разбираш ли, и тя загуби прекалено много кръв.

Докато Бардо говореше, Данло не го изпускаше от поглед. Видя, че кръвта се отдръпва от огромното му лице, забеляза, че очите му се втвърдяват и заблестяват като диаманти. И разбра (или си помисли, че е разбрал), че този тъжен, страстен човек не му казва цялата истина.

— Ето — припряно рече Бардо, — вземи пръстена и да приключваме.

Данло дълго гледа към огъня, притиснал с юмрук пръстена към сърцето си. И после попита:

— Бардо, какво е той? Знаеш ли какво е благословеният ми баща?

— Той е бог! — внезапно извика Бардо. — Проклет бог.

— Но какво означава… да си бог?

— Само бог знае това.

— Тогава…

— Твоят баща — прекъсна го майсторът — беше първият спомнил си древните еди. И навярно единственият, спомнил си ги толкова дълбоко. Той погледна навътре в себе си и откри тайната на живота — тайните на боговете. Мисля, че е открил тайната на безсмъртието. Огромна мощ, мощта на ума, която боговете трябва да обичат повече от всичко друго.

Данло внимателно слушаше и не откъсваше очи от огъня.

— Да си бог не трябва да е… нищо друго освен болка — каза той.

— Какво? Защо мислиш така?

— Ами… не зная.

— Е, баща ти сигурно е платил висока цена за божествеността си. Той каркира проклетия си мозък! Две трети от него бяха заменени с неврологици. Агатанджианите направиха за него тези биокомпютри, когато го върнаха от смъртта.

— Но част от него все още е човешка, нали?

— Навярно.

— И тази човешка част, човекът, който той все още е — той съществува ли в тялото му? Ами тялото му? Дали е същество от плът и кръв, като нас двамата?

— О — каза Бардо, — основният въпрос. Но истината е, че не зная.

— Но ако мозъкът му все още отчасти е човешки — настоя Данло, — ако сърцето му бие като човешко сърце, той трябва да съществува… някъде. Някъде в пространствовремето.

— Навярно.

— Тогава дали все още живее в „Иманентно въплъщение“? Около коя звезда обикаля светлинният му кораб?

— Откъде да зная, за Бога?

— Но вие сте били най-добрият му приятел!

— Смятам — каза Бардо, като се върна до прозореца, — смятам, че се е загубил в Същността. Потънал в ума си, ако не в тялото си.

— Тогава баща ми… е преминал оттатък?

— Не съвсем. О, имаше нещо като брак. Това е мистична идея и аз мразя мистицизма, но започвам да вярвам в нея.

— Защо?

Бардо почука с пръстените си по прозореца и посочи към небето.

— Как иначе може да се обясни навременното появяване на Златния пръстен? Смятам, че това е рожба на ума на баща ти. И на Същността.

Данло погледна през прозореца и видя, че снегът е престанал да вали. Небето бе като мокро сиво одеяло, тежко и много ниско. Той си помисли, че Златният пръстен расте като втора атмосфера далеч над облаците. И се закле, че ако някога стане пилот, ще отиде там да види какви същества и нов живот е сътворил баща му. Свали ципа на камелайката си, докосна пръстена, който му беше дал Бардо, и попита:

— Смятате ли, че Златният пръстен ще предпази животните на света от радиацията на Вилда? Наистина?

— Такъв беше планът на баща ти — той винаги имаше план.

— Тогава животът на този свят… ще продължи да живее?

— За Бога, надявам се, тъй като все още съм жив на това от бога замръзнало място!

— Тогава баща ми е убил един народ… и е спасил света.

— Е, баща ти винаги е бил ироничен, този твой баща. Данло притисна кокалчетата на пръстите си в челото си и тихо издекламира:

— Хала е пътят на мъжа, що обича света.

— А? Хала?

— Трябва да вървя — каза Данло, изправи се и стисна диамантената сфера в ръка. Потеше се и очите го боляха от продължителното взиране в небето. Помисли си за баща си, който някога бе убил Лиам от девакското племе и мнозина други. — Шайда е пътят на мъжа, що убива други хора — промълви Данло.

Бардо, който имаше остър слух, поклати глава.

— Не трябва да го съдиш, млади приятелю. Даже когато беше човек, той се различаваше от другите хора.

— Наистина ли?

— Виж, той беше обречен да стане бог. Сега го разбирам. — Майсторът протегна ръка към празната кана с бира на перваза. Усмихваше се на себе си и влажните му кафяви очи изглеждаха пълни със спомени и мечти. — Чудя се какво ли е да станеш бог.

— Трябва да си вървя — повтори Данло.

Бардо взе скъпоценната кутия, подаде му я и каза:

— Прибери книгите. И топката. И моля те, задръж кутията.

— Благодаря — каза Данло.

— Къде отиваш, че толкова бързаш?

— В кулата на сетиците — отвърна Данло. — Навярно днес майстор Хавиер ще ми позволи да видя Хануман. Трябва… да го попитам нещо.

— А, добре. Е, след няколко дни ще пратя да те повикат. Колегията на господарите ще трябва да ни даде разрешение за алалоите и искам да дойдеш.

Данло напусна светилището и се понесе по гладките плъзги на „Боря“, за да зададе на Хануман един прост въпрос.

ГЛАВА 13КОЛЕГИЯТА НА ГОСПОДАРИТЕ

На Бардо не му трябваше много време, за да накара колегията на господарите да вземе решение относно алалойския народ. Докато Хануман беше при сетиците (през това време майсторът сетик не позволяваше на Данло да го посети), Бардо подаде прошение до колегията от името на Данло и всичките двеста и дванайсет алалойски племена. Господарите горяха от нетърпение да се избавят от това досадно прошение, също както копнееха да свършат с хариджанския проблем и да решат загадката защо поет-воин се е опитал да убие обикновен послушник. Всъщност мнозина от тях копнееха изобщо да се избавят от Бардо. Тези негови врагове, сериозни мъже и жени три пъти по-възрастни от него, го смятаха за обикновен млад пилот, изпълнен със самохвалство и превзетост. Някои казваха, че е прекалено безотговорен (и брутален), за да е майстор на послушниците. Господарят впечатник Насар уи Джонс бе порицал нехайното му разследване на смъртта на Педар. Много други го обвиняваха, че е насърчил жестокото съперничество на площад „Лави“, по време на което бяха умрели твърде много просители. Както откри Бардо в дните след като даде на Данло бащиния му пръстен, изглежда, малцина господари се вълнуваха от съдбата на алалойските племена. И никой не искаше да отменя споразуменията в момент, в който целият Орден беше затрупан с по-мащабни проблеми.

— За Бога, та те са глупаци! — каза на Данло майсторът една вечер. — Страхливци и глупаци — мислят само за обречените, проклети от човека звезди!

Той му призна опасенията си, че колегията на господарите можела да не обсъди прошението им с такава сериозност, каквато заслужавало, понеже всички спорели дали трябва да се прати втора мисия до Вилда.

— Дори се приказва за основаване на втора академия във Вилда — възкликна Бардо. — Разделяне на Ордена, легална схизма, която цели да увеличи мощта ни. И да попречи на Кибернетичната универсална църква да взриви други проклети звезди. Това са само приказки, старите господари обичат да дрънкат небивалици. Знаеш ли, че по този въпрос се приказва вече шест години, откакто безуспешно се върна първата мисия до Вилда? Слушай какво ти говоря, млади приятелю: ти ще станеш мъж и ще положиш пилотския си обет преди господарите да престанат да приказват. О, защо баща ти ни остави да ни управлява този варварски съвет? Направо не мога да разбера! Когато баща ти беше господар на Ордена — и Арбитъра преди него! — нещата се довеждаха докрай.

Тъжна истина е, че съветът е най-безрезултатният и подлежащ на поквара начин на управление. По времето, когато Бардо подаде прошение за отмяна на споразуменията, колегията на господарите бе доказателство за еволюцията и на безрезултатността, и на покварата. Шест години преди това господарите на Никогея бяха получили правото да определят бъдещето на Ордена. Откакто се помнеха всички, Орденът беше управляван от могъщия стар Арбитър и после за съвсем кратък период от Малъри Рингес. Господарите обаче се страхуваха от управлението на една-единствена личност и затова решиха, че вече никога няма да има Арбитър или само един господар на Ордена. През 2942-ра година колегията на господарите — 121 господари на различните дисциплини — опитаха да управляват с консенсус. Това бе благороден експеримент с демокрацията, опит за реформиране на най-почтените институции на Ордена, но се провали. И нямаше как да не се провали. Самата природа на Ордена, неговата душа и име загатват за ред, за строго определяне на страстите, суетата и мечтите на всекиго. Онези, които се отдават на търсене на универсалните неизразими истини, ако положат обета си и се присъединят към други, споделящи това призвание, трябва да открият мястото си в йерархия, организирана около една-единствена далновидност. В противен случай би настъпил хаос. След време те ще унищожат целия порядък, ще разбият на парчета построеното от човека, също както ято гладни чайки оголва скелета на умрял кит. И така, трябва да има обединителна далновидност, а далновидността е прелестта на живия организъм — бил той жена, мъж или животно — откриващ своя път сред леденото поле на света.

Всъщност съветът от човешки същества има по-малко далновидност от снежен червей, който пробива тунел в преспа. През първата година от възкачването си господарите на Ордена потънаха в безкрайни спорове за правила, протокол, религиозни и политически определения, креационизъм, кибернетичен гностицизъм или други идеологии. Старите господари никога не бяха съгласни за нищо или по-скоро единственото съгласие, което постигнаха, беше, че консенсусната демокрация не може да функционира. И затова направиха реорганизация. Оттогава съветът щеше да решава всички важни въпроси с мнозинство от две трети. Назначиха четирима от най-видните господари да определят дневния ред, да се занимават с административни проблеми и да решават безизходни положения при гласуване. Тези четирима господари — които наричаха себе си „Тетрадата“ — постепенно започнаха да увеличават правомощията си. На третия ден от средзимната пролет в 2944-та година от основаването на Никогея, Тетрадата предложи нов канон, даващ й правото да определя кои въпроси са достатъчно важни, за да се представят в колегията, и да „разпорежда“ останалите. За вечен техен срам, повечето господари се радваха да се освободят от незначителните решения, които поглъщаха толкова много от времето им, и гласуваха в полза на този канон. През трите и половина години след това Тетрадата счете съвсем малко въпроси за достойни за вниманието на другите господари. (Спорът за втората мисия до Вилда беше едва ли не единственият проблем, който колегията запази за себе си.) В резултат четиримата господари от Тетрадата станаха действителните управници на Ордена. Макар че презираше всички членове на колегията и ги смяташе за слепи глупци, Бардо запазваше най-язвителната част от гнева си за Тетрадата.

— Наричат себе си Тетрадата — рече майсторът. — Аз пък ги наричам Четиримата варвари, всичките. Особено Чанот Чен Цицерон. Той ми каза, че Тетрадата нямала право да отменя споразуменията. А това е лъжа! Тетрадата правя каквото си поиска. Господарят Цицерон каза, че само цялата колегия на господарите можела да отмени споразуменията — и после каза, че Тетрадата нямало да обременява колегията с искане за взимане на такова решение в такъв момент! За Бога, тези стари господари ме дразнят! Не обичат да слушат. О, но накрая привлякох вниманието на господаря акашик, иначе щеше да е жалко за нас и ужасно за бедните алалои. Николос Стария — някога той беше приятел на баща ти, а и мой. Властта го развали, жалко, но поне все още уважава приятелството. Той убеди господари те Цицерон, Пал и Васкес да поставят въпроса в колегията. Ще заседават на седемдесет и четвърти, цялата колегия на господарите, и тогава ще получим отговор.

На сутринта на сесията Данло облече неудобните си официални дрехи. Ушита от едно-единствено парче плат, официалната роба бе достатъчно широка под кръста, но дългите тесни панталони силно затрудняваха движенията на краката му. Тъй като от първия ден в „Боря“ тялото му беше натрупало доста мускули, фината бяла вълна прекалено стягаше гърдите и раменете му. Всъщност робата бе толкова тясна, че трябваше да помоли Мадава ли Шинг да затвори ципа на гърба му.

— Мога ли да те докосна? — по саркастичния си, но приятелски начин попита Мадава. — Мога ли да докосна единствения послушник в историята на Ордена, който е победил поет-воин?

Данло тъжно се усмихна, докато обличаше тясното вълнено яке, шапката, ръкавиците и наметалото, което завършваше облеклото му. После закопча стоманените верижки на плаща и малко загадъчно отвърна:

— Аз… не съм побеждавал никого. Просто поетът-воин постигна триумфа си.

Срещна се с Бардо под студените огнени глобуси покрай стъпалата на квадратната бяла сграда — Колегията на господарите. Въздухът бе леден. Макар че градските часовници бяха дали сигнал за началото на нов ден, според сметките на Данло все още беше нощ. Бе към края на най-тъмния сезон и зимното слънце щеше да се покаже чак след часове. Под тях, трийсетина метра на север, сто и дванайсетте дървета на шиховата горичка хвърляха сребристи отблясъци под звездната светлина.

— А, Данло, здрасти! — извика Бардо. — Слушай, трябва да те предупредя за нещо. Преди няколко нощи изпих прекалено много бира, както понякога ми се случва. Има незначителна вероятност да съм разказал как си победил поета-воин на някои личности с долен характер, които не могат да си държат езика зад зъбите. Навярно са разказали на приятелите си. Трябва да се приготвиш за въпроси — мисля, че ще има много клюкари, които ще искат да разберат как си си спомнил онова проклето стихотворение. О, защо участта ми е винаги да превръщам други хора в легенда?

Данло му се усмихна и отвърна:

— Благодаря, че ме предупреждавате. Бардо изсумтя и подритна с огромните си обувки белите гранитни стъпала.

— За Бога, млади приятелю, студено е! Хайде да влезем и да си вземем кафе, докато чакаме — господарите най-вероятно ще ни накарат да чакаме цял ден, докато се наприказват и вземат решение.

Майсторът беше облечен блестящо — в черен самур и злато, — но кожите му смърдяха на бира. От дъха му се разнасяха алкохолни пари, очите му бяха мътни и зачервени, сякаш е пил цяла нощ. Той се затътри нагоре по стълбите и на всяка четвърта или пета крачка мощно се оригваше. И на два пъти шумно се изпърдя. Данло, който започваше да се чуди как този огромен шут ще успее да спаси алалойския народ, след като не може да спаси от оглупяване самия себе си, вървеше плътно зад него. Страхуваше се, че Бардо ще се препъне и ще си строши главата. Майсторът обаче беше свикнал да изпива огромни количества и се държеше. Той извика с мощния си, кънтящ глас да отворят вратите на колегията и те се отвориха. На входа ги посрещна послушник, облечен в официална роба. Той се поклони на Бардо, кимна на Данло и ги поведе по дълъг ветровит коридор към преддверието на централната заседателна зала. Там намериха синя кана с кафе и две сини чаши, оставени върху обикновена дървена маса. В простата студена стая нямаше други мебели, нито килими и каквато и да било украса.

— За Бога, та това е обидно! — възмути се Бардо, наля

кафе в чашите и с треперещата си ръка подаде едната на Данло. — Ще поискам столове — да не би да очакват да седнем на камъка? Или цял ден да стоим прави?

Но господарите не ги накараха да чакат цял ден — макар че може би така щеше да е по-добре. Ако телесните тъкани на Бардо имаха повече време да метаболизират бирата, отравяща мозъка му, той можеше с ясен поглед и стиснати устни да коленичи пред колегията на господарите и бъдещето на Ордена и Никогея може би щеше да е съвсем различно. „Ако“ — най-фината дума. Както учат провидците обаче, „ако“ е илюзия. Според древната метафора събитията от човешкия живот, всяко от милиардите милиарди „ако“ и миговете на възможност са като водни молекули в река. Колкото и хаотични да изглеждат малките въртопи, самата река тече само в една посока — към морето. Както в живота: каквото и да се е случило, е щяло да се случи, казват провидците. И така, Бардо сам избра бъдещето си и яростно го предначерта в действителността само със силата на собствената си воля.

Преди двамата да успеят да изпият първото си кафе, послушникът се върна и съобщи:

— Време е — сега колегията ще реши вашето прошение. Майсторе пилот, Диви Данло, моля, елате с мен.

Последваха послушника в централната заседателна зала. Изведнъж, сякаш излязъл от пещера, Данло бе поразен от нови усещания: навсякъде имаше светлина, струяща от студените огнени глобуси, които изпълваха огромното помещение с отразени червени, сини и златисти отблясъци. Стените на кръглата зала бяха от полиран бял гранит. Високо над него, където хаотичните шумове отекваха и пропадаха в свободното пространство, огромен прозрачен купол пропускаше звездната светлина. Във въздуха се усещаше студенина, излъчвана на вълни от черния каменен под, и Данло си помисли, че залата е съвсем нечовешко място, въпреки многото хора, които се бяха събрали там. Господарите на Ордена — този ден бяха сто и десет — седяха зад маси от лъскаво дърво. Масите имаха формата на полумесец и бяха наредени в концентрични полукръгове около отсрещната страна на залата. На всяка от тях седяха четирима-петима господари. Когато Данло се приближи, погледите на всички се насочиха към него. Чуваше много гласове и приглушен шепот от дишането на стотина души, но постепенно настана тишина. Послушникът ги покани да коленичат върху квадратен фравашки килим точно по средата на залата. Господарите бяха толкова близо, че Данло можеше да вижда черните, кафявите или сините им очи и суровите им лица. Бяха стари, телата на мнозина бяха възстановявани по два-три пъти. Данло усещаше лепкавата сладникава миризма на старост и острите хормонни парфюми, предназначени да неутрализират смрадта на разлагане. Дървените маси миришеха на полир от лимоново масло. Тези миризми толкова погълнаха вниманието му — както и бирените изпарения на Бардо, и собственият му остър мирис на пот — че едва чу послушникът да съобщава:

— Господари, пред вас са майсторът пилот и майстор на послушниците Пешевал Лал, наречен Бардо, и послушникът Данло уи Соли Рингес.

На централната маса, точно пред Данло и членовете на колегията, с лице към огромните двойни врати на залата, седяха четиримата господари, известни като Тетрадата. Един от тях, висок слаб мъж с късо подстригана коса и почернели зъби, гледаше право към Данло. Това беше Чанот Чен Цицерон, господарят пилот.

— Данло уи Соли Рингес — каза той, — радостни сме, че днес си сред нас. Въпреки че към нас от твое име се обърна майстор Лал, тъй като всъщност ти си основният просител, колегията ще отправя забележките си към теб. Съгласен ли си с това, млади послушнико?

Данло погледна кроткото лице на господаря Цицерон и си помисли за онова, което му бе казал Бардо: че има работа с човек, най-старият от всички пилоти, който лъже по навик също като момче, което размазва мухи; който често е неискрен, без да е хитър; многословен, но рядко говорещ онова, което другите смятат за истина.

Освен това през всичките години на живота си той беше нетърпелив. След като Данло не му отговори незабавно, господарят Цицерон повтори:

— Млади послушнико, съгласен ли си с това?

— Да — най-после каза Данло. — Отлично.

— Но, господарю пилот — изкънтя гласът на Бардо, — аз не съм съгласен!. Аз какво съм, парче камък, от което да отекват думите ти ли? Алалоите са били заразени от отвратителен вирус — и аз съм повлиял върху съдбата им, за Бога!

Майсторът стоеше на колене, потеше се и се зъбеше на

Чанот Чен Цицерон. Не обясни, че той, Бардо Жребеца който беше известен като развратен мъж, е заразил много млади алалойски жени със семето си, ако не и със самия чумен вирус.

Господарят Цицерон се обърна и кимна на другите господари от Тетрадата. От дясната му страна седяха господарката еколог Мариам Ерендира Васкес и Николос Стария. Николос бе закръглен, спокоен човек, чиято природна плахост във времена на кризи се компенсираше от издръжливост и желязна воля за действие. Беше известен с помощта си за организиране на схизмата, довела до Пилотската война и низвергването на Арбитъра преди тринайсет години. Той бе най-уважаван и обичан от четиримата господари от Тетрадата. А най-много се страхуваха от господаря сетик Одрик Пал, който седеше от лявата страна на господаря Цицерон. Господарят Пал страдаше от рядката генетична болест албинизъм. Кожата и косата му имаха цвета на избеляла кост, а очите му бяха розови, сякаш ирисите му бяха намазани с разтвор от мляко и кръв. Той беше много стар. След смъртта на Арбитъра твърдеше, че е най-старият човек в Града. Господарят Пал размени поглед с господаря Цицерон и направи сложен знак с възлестите си пръсти. Не изрече нито дума. Отлично се знаеше, че той общува само със знаци или с тайния език на сетиците — езика на лицето. Някои казваха, че е роден ням, а други — и това бяха главно учениците му — заявяваха, че просто е загубил навика да говори и че гласните му струни са изсъхнали от неизползвано. Данло стоеше коленичил на килима и гледаше този ужасен старец. Мислеше си, че господарят Пал трябва да притежава върховни и покварени вътрешни сили, че е истински шайда мъж — циничен, изчерпан, блестящ и почти без нищо човешко.

Господарят Цицерон почука с пилотския си пръстен по масата и се обърна към Бардо.

— Господарят Пал ни напомня, майсторе пилот, че колкото и да желаем да се просветлим от твоето мнение, ти не можеш да говориш тук, освен ако не ти бъде отправен въпрос. Съгласен ли си с това?

— Толкова съм съгласен, колкото да пия пикня — измърмори Бардо.

— Какво те чух да казваш?

Коленичил с изправен гръб на килима, Данло местеше поглед между господаря Цицерон и Бардо. Знаеше, че двамата мъже враждуват помежду си още отпреди да заемат противоположни страни в Пилотската война. По време на годините на Бардо като калфа господарят Цицерон бил най-суровият и жесток от наставниците му. Освен това издигането му на поста господар на пилотите очевидно продължаваше да измъчва Бардо — всички знаеха, че е желал този най-висш пост за самия себе си и че мрази Чанот Чен Цицерон от дъното на душата си. Бардо изду бузи и лицето му стана лилаво от огромното количество изпита бира. Той яростно изгледа господаря Цицерон, после извика:

— Аз откъде да зная какво си ме чул да казвам? Тази войнственост не направи добро впечатление на Тетрадата, нито на останалите господари. Те седяха на масите си, клатеха глави и си шепнеха. Господарят есхатолог Коленя Мор, Джонат Парсънс, Родриго Диас, Махивира Нетис и Бургос Харша с неговото сериозно лице — най-влиятелните господари на Ордена, порицаха Бардо с неодобрителни изражения. Те гледаха надолу към Данло така, сякаш съжаляваха всеки, чиято съдба е преплетена с такъв груб човек.

— Майсторе пилот — каза Чанот Чен Цицерон, — разумно ли е да обиждаш онези, които молиш за такива изключителни услуги?

Бардо се обърна към Данло, прегърна го през рамо с тежката си ръка, наведе глава и я опря в челото му. Данло съзнаваше, че ги гледат всички господари. Макар че почти не можеше да диша и му се искаше да отблъсне майстора, той стоеше неподвижен в позата на официална любезност. И тогава чу Бардо да прошепва:

— Майната му! О, този господар Цицерон е лъжец и лицемер: преструва се, че нашите действия, нашите думи и поведение все още могат да повлияят на колегията. Е, погледни им лицата, млади приятелю! Не трябва да си сетик, за да видиш, че старите кокали вече са взели решението си. Жалко.

Данло вдигна поглед към господарите, блестящи в официалните си роби в кехлибарено, тъмносиньо и стотици други цветове. Виждаше, че лицата им наистина отразяват твърда решителност.

— Майсторе пилот, не трябва да говориш на момчето — разбираш ли? Ако не се въздържаш, ще бъдеш отстранен от това заседание…

При тези думи Бардо се оригна и изръмжа, но не каза нищо.

— А сега — каза Чанот Чен Цицерон, — каним господарката Васкес да се обърне към просителите.

Седнала до господаря Цицерон, четвъртата господарка от Тетрадата Мариам Ерендира Васкес приглади гънките на синкавозелената си роба. Имаше плоско, живо лице и репутация на логичен и прагматичен човек. Тя се усмихна на Данло и той незабавно я хареса, макар първите й думи да го обезсърчиха.

— Данло уи Соли Рингес, със съжаление трябва да кажем, че твоето прошение до колегията на господарите за отмяна на осмото споразумение е направено с неверни предположения и измамни надежди. Преди да гласуваме, трябва да обясним характера на тази измамност.

С ясния си студен глас господарката Васкес говори за Войната на лицата и за чумния вирус, създаден от архитектите от Старата кибернетична църква — с помощта на поетите-воини, — за да убият своите врагове. Тя разтриваше малките си квадратни длани и полуобърната на стола си, обясняваше както на Данло, така и на господарите от колегията. Описа им начина, по който ДНК-вирусът се е вплел в хромозомите на жертвите си и неизбежно се е превърнал в част от генетичното наследство на всеки цивилизован човек.

— Вирусът може да се смята за вирус на генетична болест, останал пасивен в повечето човешки същества в продължение на близо хиляда години. А сега за нещастие племената на псевдопървобитните хора, известни като алалои, най-вероятно са се заразили с чумния вирус. Вирус, който при тях не е пасивен. За тези хора това е катастрофа, защото е болест, за която няма лек.

„Болест, за която няма лек“ — Данло мислено повтори този израз и стисна юмруци. Яката на робата внезапно стегна шията му. Обяснението на господарката есхатолог за сигурната смърт на алалоите съсредоточи и усили съзнанието му: чуваше вятъра, блъскащ ледени частици в купола, чуваше как Бардо сумти от гняв и как Чанот Чен Цицерон смуче почернелите си зъби и въздиша. Мнозина от господарите също въздишаха. Повечето гледаха Данло и очите им излъчваха съжаление. Напуканите гранитни стени и колони навсякъде около него свидетелстваха за суровостта на Ордена, взимал прекалено много тежки решения през хилядолетията. Ясният глас на господарката Васкес отекваше в залата: „Болест, за която няма лек“. Данло затвори очи и си спомни една от най-жестоките поговорки на племето си: „Ти-анаса дайвам“ — обичай съдбата си. За първи път се замисли колко е странно, че думата „анаса“, както я използваха алалоите, може да означава и „обичам“, и „страдам“.

— Данло уи Соли Рингес.

Данло отвори очи и вдигна поглед, осъзнал, че господарката Васкес се обръща към него.

— Да? — каза той.

— Разбираш ли, че не е открит лек за тази болест?

— Разбирам… но не разбирам.

— Как мога да те просветля?

— Много отдавна — отвърна Данло — впечатниците са съгласували целия човешки геном, нали?

— Вярно е, млади послушнико.

— Тогава защо не е възможно да се открият и отрежат сегментите на вируса от ДНК? И щом всеки… цивилизован човек е наследил гени, потискащи тази ДНК, защо тези гени не могат да се слепят в алалойския народ?

Господарката Васкес стисна вълната на светлозелената си роба между дланите си и отвърна:

— Говориш така, като че ли инженерството е проста работа. Но не е така — то е ужасно сложно. Трябва да разбереш, че по принцип в организма няма цялостно картиран ген със специфична структура или функция.

— Нима?

— Представи си холоизображение, използвано при планирането и строежа на сграда — каза господарката Васкес. — Всяка точка светлина, всеки камък, свод или кула, които можеш да видиш на холограмата или симулацията, всеки един от тези образи едно към едно представя точната структура на завършената сграда. Но ДНК не е като строително холоизображение.

Няколко секунди Данло я изчака да продължи, после попита:

— А какво е?

— По-скоро е като рецепта за торта. Сбор от инструкции, млади послушнико. Милиони едновременни инструкции. Ако ДНК-кодът — инструкциите — са изразени по подходящ начин, организмът е завършен. Сега разбираш ли? Малцина са хората, които го разбират. Повечето си мислят, че генните инженери лесно могат да им направят допълнителен палец или лилави очи. Но това е ужасно сложно. Можеш ли да изпечеш торта във формата на катедрала просто като добавяш още брашно или да отделиш яйцата от тестото като повишиш температурата на пещта? Не, разбира се, и понякога не е възможно да се промени генното наследство по желания начин.

Господарката Васкес продължи да обяснява сложността на чумния вирус. Според теорията, каза тя, вирусната ДНК се била вплела поне в пет от двайсет и трите човешки хромозома и изместила екзоните, работещите гени, същностно важни за живота. Вирусът бил дупликатен вид ДНК: понякога, когато потискащите гени изключвали част от нея, тя кодирала производство на протеини, необходими за целия телесен метаболизъм. Друг път произвеждала — възпроизвеждала — вирусните елементи, които убили племето на Деваките. Изрязването на вируса от генома най-вероятно Щяло да убие подложения на тази процедура, разбира се, ако се допуснело, че вирусната ДНК можела да се открие и унищожи. Всъщност това не било възможно. Всъщност не било известно много за функцията и взаимодействието на трите милиарда нуклеотиди в човешкия геном. Не било известно например точно кои гени потискат вируса. Впечатниците смятали, че някои от интроните — така наречените „безсмислени гени“, които разделяли екзоните — могат да кодират жизненоважни функции. Останали пасивни и безполезни в продължение на хиляди (или дори милиони) години, тези фосилни гени понякога можели внезапно да се събуждат и да потискат вирусните гени. Никой не знаел какво раздвижва тези потискащи гени. Средата, в която били и пасивни, и активни, била хаотична, химическите вещества на живота съществували в деликатно, динамично неравновесие.

— Представи си човешкия организъм като екология — каза на Данло господарката есхатолог Мариам Ерендира Васкес. — Представи си какво става в една екосистема, когато хищниците загинат — катастрофа. По същия начин често не е възможно да се отрежат нежелани гени, без да се навреди на организма.

Данло докосна бялото перо в косата си. Макар че незабавно разбра обяснението на господарката Васкес, той упорито отвърна:

— Но хищниците не убиват всичките животни, иначе после самите те ще умрат от глад. Чумният вирус е болест… която ще убие всички алалои.

— Но не всички човешки същества.

— Значи вече сте взели решението си. — Данло вдигне поглед към господарите на Никогея. Лицата им бяха каменни, като на статуите на най-прочутите господари от Ордена, наредени в мрачен кръг край стените на залата. — Виждали ли сте някой да умира… от бавното зло? — попита той. Господарката Васкес избегна въпроса му, като отвърна:

— За твоите алалои това е гибел, но не случайна гибел. Известно е, че предците им са каркирали хромозомите си. Няма съмнение, че са изрязали някои нежелани интрони. Възможно е случайно да са изрязали сегменти от потискащата ДНК. Сигурно са променили екологията на телата си — и са се обрекли да умрат от тази чума. Данло докосна белега на челото си.

— Ми пела лалашу… благословеният народ обречен.

— Ето до какво води израждането или унищожаването на клетъчна информация — каза господарката Васкес.

— Шантих — прошепна Данло.

— Слепвачите на Ордена — продължи господарката Васкес — не са успели да лекуват болестта по времето на чумата преди хиляда години. Не са в състояние да го сторят и сега. Нито пък инженерите от Урадет. Според нашите библиотекари даже агатанджианите са я обявили за нелечима. Можеш ли да разбереш това?

— Да — отвърна Данло. После си помисли, че агатанджианите са като богове в съвършеното си биологично инженерство и напевно изрече: — Ти-анаса дайвам.

Господарката Васкес се насили да се усмихне и попита:

— Какво означава това?

— Означава „Изстрадай съдбата си“. Трябва да обичаш онова, което изстрадваш.

— Съжалявам, млади послушнико — любезно каза господарката Васкес. — Но за твоите алалои може да има само една съдба. Можеш ли да приемеш това?

— Не.

— Знаем, че е трудно, млади послушнико. Данло чуваше тежкото дишане на Бардо. Майсторът го гледаше, очевидно съсредоточен във всяка негова дума.

— Вярно е, че трябва да обичаме съдбата си — каза Данло. — Само че… никой не знае каква е съдбата му, докато не изживее живота си.

— Провидците биха оспорили твоето мнение.

— Съдба — тихо рече Данло. И после прибави: — Болест, за която няма лек. Но… как можем да сме сигурни в това?

В този момент господарят Пал го стрелна с остър поглед и се обърна към господаря Николос. Старческите му пръсти започнаха са се гърчат като червеи. Навярно само една трета или една четвърт от другите господари разбираха знаковия език на сетиците.

— Бихте ли напомнили на младия послушник, че, разбира се, ние не можем да сме абсолютно сигурни в невъзможността да се открие лек за тази болест? — преведе Николас.

А после господарят Цицерон прибави с гладкия си като коприна, неискрен глас:

— Ние можем обаче да пресметнем разходите, които ще струва на Ордена търсенето на лек. Можем да преценим ползата и шансовете за успех — които са почти нулеви — за сметка на тези разходи.

— Да пресметнете! — внезапно изкънтя мощен глас. Бардо удари с юмрук по коляното си и яростно изгледа господаря Цицерон. — Разходи! Ползи! Вие да не сте варварски търговци, които поставят цена и на най-безценното нещо?

— Тишина! — нареди господарят Цицерон. — Няма да повтарям повече.

— Ясно — рече Бардо и погледна пилотския пръстен, който мътно блестеше на пръста му. После замълча — мълчание, мрачно и страховито като дълбокия космос.

Господарят Цицерон се извърна от Бардо и погледна към Другите господари.

— Разходите на Ордена за търсенето на такъв лек ще са огромни — каза той. — Преди да гласуваме, трябва да помислим за това.

С тези думи господарят Цицерон призова колегията на господарите да реши прошението. Данло не се изненада, когато видя, че само трима господари вдигнаха ръце в полза на опита за излекуване на чумния вирус. Всички други гласуваха „не“.

— Съжаляваме, че решението ни трябва да е такова — каза на Данло господарят Цицерон. — Но твоите алалои навярно ще оцелеят. Могат да минат много години — или ако се молим искрено, никога — докато този непредсказуем вирус се активира.

— О — прошепна Бардо, — какво ти пука? Господарят Цицерон не му обърна внимание, а леко се усмихна на Данло и продължи:

— А сега трябва да се занимаем с още един проблем преди да те освободим. Всички знаем, че майсторът на послушниците е трябвало да зададе някои въпроси, свързани със смъртта на послушника Педар Сади Санат. Бихме искали да ти зададем тези въпроси, млади послушнико. Ако отговорите ти са задоволителни, може би няма да ни се наложи да искаме акашишко разследване. Съгласен ли си с това?

Данло бързо погледна Бардо, после отвърна:

— Да… съгласен съм.

— Много добре — каза господарят Цицерон. — Тогава ще ти задам първия.

Докато господарят Цицерон прочистваше гърлото си, за да зададе въпроса, господарят Пал завъртя глава и погледна Данло. Гледаше го напрегнато и Данло си спомни, че сетиците би трябвало да могат да четат истинността или измамността на човешките думи по начина на произнасянето им. Спомни си също, че по време на един безкраен, незабравим миг в библиотеката поетът-воин беше заявил, че е прочел истината на измъченото лице на Хануман.

— Трябва да попитам младия послушник — каза господарят Цицерон, — дали Хануман ли Тош някога е заплашвал, че ще убие послушника Педар.

Данло затвори очи за миг, после отвърна:

— Не.

— Ти заплашвал ли си Педар, че ще го убиеш?

— Не.

— Ти ли уби Педар?

Докато си по малко дъх, Данло почти усещаше как очите на господаря Пал прогарят лицето му като лазери. Всички господари от колегията също го гледаха.

— Ти ли си причината Педар Сади Санат да падне от стълбите? — повтори господарят Цицерон.

— Аз… може и да съм — отвърна Данло.

Почти едновременно от стотината господари се разнесе тих шепот, мъжете и жените заклатиха глави. Все още коленичил на килима до Данло, Бардо смаяно го погледна.

— Кажи ни как го уби.

— Аз… си го представих мъртъв.

— Какво?

— Във въображението си — каза Данло. — Видях го мъртъв на стълбите. Господарят Цицерон раздразнено махна с ръка.

— Но ти ли бутна Педар? Поднасял ли си му храна или напитка онзи ден? Разтворил ли си наркотик във виното му?

— Не.

— Ти ли си физическата причина за падането му от стълбите?

— Аз желаех смъртта му. Исках да умре. Аз… копнеех за това.

— И това е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Господарят Цицерон погледна господаря Пал. Данло видя, че сетикът леко повдига показалец. Господарят Цицерон облиза почернелите си зъби и каза:

— Всеки, който е трябвало да се покорява на момче като Педар, би пожелал смъртта му. Ние не те обвиняваме, че си мислил каквото си мислил. Разбираме, че не ти си виновен за случилото се с Педар.

— О — тихо измърмори Бардо, — това наистина е достатъчно.

Очевидно господарят Цицерон не чу думите му, защото посочи с пръст Данло и продължи:

— Поне не можем да те обвиняваме, че пряко си причинил смъртта му. Но е възможно вместо теб да го е направил някой друг. Чуваш ли ме, млади послушнико? Възможно ли е Хануман ли Тош да е убил Педар?

— Не — отвърна Данло. — Не мога да повярвам… че го е направил.

Той вдигна поглед към осветения от звездите купол и осъзна по-дълбоката си мисъл: „Няма да повярвам в това“.

— Но какво знаеш, млади послушнико? Знаеш ли дали той е убил Педар? Данло помълча за миг, после отвърна:

— Не.

— Но знаеш ли дали Хануман ли Тош е бил в леглото си, когато…

— За Бога, това е твърде много! — внезапно извика Бардо и скочи. Лицето му бе почервеняло от ярост. Майсторът вдигна огромния си юмрук срещу господаря Цицерон. — Адски много! Зададе му достатъчно въпроси — не ти ли стига, че обрече народа му на гибел? Какво ти става? Ти си долният убиец, не той!

— Замълчи! — нареди господарят Цицерон и размаха дългия си показалец. — На колене, пилоте!

— Ти мълчи! — озъби се Бардо. — Иначе ще ти подуя физиономията.

— Какво?

— Физиономията.

— Физиономията ми?

— Физиономията ти е на варварски търговец-пилот, а не на пилот от Ордена! — изрева Бардо.

— Аз съм господарят пилот на Ордена и ти си положил клетва за покорство!

— За Бога, аз трябваше да съм господарят пилот, не ти! Освен това ти напомням, че дългът и гордостта на пилота е да се стреми към невъзможното, даже това да е лек за този проклет вирус.

— Ако незабавно не коленичиш…

— Напомням ти и че господарят пилот трябва да е изключителна личност и учител на послушниците, не техен инквизитор.

Пръстът на господаря Цицерон трепереше. Данло не можеше да каже дали от страх, или от ярост. После гладкият му старчески глас се успокои и се изпълни с коварство, сякаш се опитваше да подтикне Бардо към някаква ужасна постъпка.

— Но в края на краищата аз съм господарят пилот, а ти си майстор на послушниците. Смятам, че повишението — или понижението — на майстора на послушниците основателно може да се нарече административно решение и следователно е от правомощията на Тетрадата. — Той се поклони на другите трима господари на масата и се усмихна.

— О, но преди да напусне Никогея Малъри Рингес направи мен, Бардо, майстор на послушниците. Направи го самият Рингес!

— А ние, четиримата господари — отвърна Чанот Чен Цицерон, — можем да отменим това негово не много разумно решение. Твоят приятел те предаде, като ти даде пост, надхвърлящ възможностите ти. И после предаде Ордена, като напусна Града и те остави да насилваш послушниците.

— За Бога, наистина ще ти подуя физиономията. Бардо понечи да се хвърли срещу господаря Цицерон, но в този момент Данло, все още неподвижно коленичил, протегна ръка и го хвана за китката. Стисна го така, както би стиснал дръжката на копие, усещайки силата на огромните му, напрегнати мускули. Макар да беше много здрав, с ръце, заякнали от работа на студа, Данло още не бе истински мъж и разбираше, че майсторът лесно може да се освободи. Нещо в начина, по който го стискаше обаче, накара Бардо да се въздържи. Той погледна надолу към Данло, оригна се и се усмихна. 318

— Пусни ме, моля те — тихо каза майсторът. За повечето от господарите сигурно бе ясно, че пияният Бардо е непосредствена физическа заплаха за всички. Един от тях, господарят впечатник, прати послушника да повика патрулиращите калфи, които охраняваха Академията. Другите господари — и сред тях беше Чанот Чен Цицерон — хлътнаха на столовете си и се мъчеха да не гледат Бардо очи в очи. Всъщност техен дълг бе да се изправят и да го обкръжат, да го победят, арестуват и накажат за това, че е нарушил обета си за покорство. Такъв беше законът на Ордена. Като калфи, всички господари бяха прилагали каноните и правилата на Ордена. И все още бяха длъжни да го правят, но мнозина от тях бяха стари и от много години не бяха докосвали човешко същество с такива намерения. От Тетрадата единствено господарката Васкес и господарят Николос се изправиха, за да усмирят Бардо. Родриго Диас и още неколцина се присъединиха към тях, но всички други останаха по местата си.

— Почакайте — нареди Чанот Чен Цицерон, най-после събрал смелост. Той се изправи и си проби път, за да застане пред господарите, които приближаваха към Бардо.

— О, да ви пикая… — измърмори майсторът.

— Ти вече не си майстор на послушниците! — извика господарят Цицерон.

— Пикал съм и на теб! — изрева Бардо. И после направи нещо удивително, безпрецедентно в цялата трихилядолетна история на Ордена. Освободи се от Данло, свали си ципа на панталоните и извади члена си — огромна тръба от плът, най-дългия и дебел член, който Данло бе виждал. Той беше полуеректирал и лилав, като на самец шагшай. Бардо хвана огромния си член в ръка и започна да пикае на пода. После насочи тъмножълтата струя към Чанот Чен Цицерон и се изсмя, когато господарят пилот отскочи назад и едва не се спъна. Бардо разклащаше струята насам-натам, държеше другите господари на разстояние и дълго продължи да се залива в дълбокия си, излизащ от корема смях. Бе изпил много бира. Данло гледаше урината на Бардо, която се разливаше на поточета по черните плочки на пода и попиваше във фравашкия килим. Беше тъмнокехлибарена, почти оранжева, и смърдеше на захари и кози корен. Макар да разбираше, че е въпрос на секунди — или грамове — Урината да пропие килима под коленете му, Данло продължаваше любезно да коленичи.

— Не се приближавайте! — извика Бардо на господарите. — Дръпнете се!

Въпреки че моментът бе невероятно смешен — навярно заради абсурдността му, — Данло не можеше да не си спомни как племенните му братя и сестри от деваките бяха изпускали пикочните си мехури в мига преди смъртта. В очите му блестяха сълзи, той гледаше как Бардо клати члена си насам-натам и внезапно се разсмя през сълзи на фундаменталната абсурдност на живота.

— За Бога, почти свърших! — каза майсторът. — Не се приближавайте, вече няма нужда да ме наказвате, свърших, разбирате ли? Свърших с вас, варвари и стари глупаци, свърших с Ордена.

Думите му паднаха в залата като гръм. За миг никой не помръдваше. После, без да се изтръсква, Бардо вдигна ципа на панталона си, измъкна от кутрето си големия пилотски черен пръстен и го вдигна така, че всички да го видят.

— Преди осемнайсет години с този пръстен положих пилотския си обет. Сега се отказвам от него. Пикал съм на Ордена! Пикал съм на всички вас!

И той замахна и със страхотна сила запрати пръстена към една близка колона. Диамантеният пръстен с ужасен звук се пръсна на парчета. Данло винаги беше смятал, че прекрасните пилотски пръстени не могат да се счупят.

— Сбогом. — Бардо му се усмихна, наведе се и постави ръка на главата му. После се поклони на господарите, обърна се и с изненадваща грациозност — като се имаше предвид огромната му маса и фактът, че е пиян — излезе.

Малко след това Чанот Чен Цицерон възстанови реда. Повикаха послушници да почистят смърдящата урина на Бардо, донесоха нов килим за Данло и замаяните господари се върнаха на местата си. После за кратко продължиха да го разпитват. Попитаха го дали някога е чувал Хануман да богохулства срещу бога на архитектите Николос Дару Еде; попитаха го за причините на Хануман да дойде в Никогея и някак си със страхопочитание го попитаха защо (и как) е заел мястото на приятеля си под ножа на поета-воин. Когато Данло свърши, господарите се посъветваха. Данло стоеше коленичил на килима и слушаше как господарят Кутикоф предлага да изгонят всички поети-воини от Града или поне да забранят имигрирането на нови поети. После господарката Васкес отбеляза, че трябва да се радват, че Бардо е напуснал Ордена. Неговото самоотлъчване, каза тя, трябвало да задоволи хариджанските старейшини и да сложи край на проблемите със злополучното — и случайно — падане на Педар. А що се отнасяше до Хануман ли Тош, господарите свалиха от него всякакви обвинения.

— Съжаляваме — каза на Данло господарят Цицерон. — Съжаляваме, че върху вас двамата с Хануман падна студената светлина на подозрението. Но очевидно смъртта на Педар е била такава, каквато изглежда — трагична случайност. Очевидно нито ти, нито Хануман сте убийци. И двамата сте чудесни млади послушници и сте проявили изключителна смелост, като сте се изправили пред поета-воин. Ще се радваме да ви приветстваме като пилоти, когато настъпи денят да положите обета си.

С това „хариджанският проблем“ и по-незначителните грижи на господарите на Никогея бяха приключени. Данло беше освободен и напусна колегията на господарите по същия път, по който бе влязъл. Отвън, облегнал се на един стълб, стоеше Бардо и си мърмореше нещо.

— Добре ли сте? — извика Данло. Гласът му сепна Бардо и той вдигна поглед към него. — Бардо, Бардо, съжалявам.

— Аз съжалявам, млади приятелю. Провалих те. Но видя ли лицата на тези дъртаци? Те няма да забравят този ден, даже да живеят още три живота.

— И аз… няма да го забравя — каза Данло и се приближи до майстора.

— Нито пък аз. Последният ден от живота на Бардо, в който пие бира.

— Какво?

— Аз, Бардо — от днес никога вече няма да пия бира, обещавам ти го, млади приятелю. Когато остарея, ще си спомня за този ден и ще кажа: „Това е големият бирораздел в живота ми“. Преди Бардо беше слаб, страхливец и пияница. А след това — отсега насетне, обещавам — решителен мъж, който радее за истината и се бори срещу съдбата.

— Но какво ще правите?

— Какво ще правя ли? Ще направя нещо изключително. Нещо ужасяващо, което някой ден ще бъде наречено „велико“. О, млади приятелю, като се вглеждам в безупречните ти очи, докато стоя тук и бъбря, в огромния ми тлъст мозък се ражда идея. Ще направя нещо, което ще накара всички господари на Ордена да се събудят и да кажат: „Трябваше да видим Бардо такъв, какъвто наистина е, и да го изслушаме, когато имахме тази възможност“.

— Ще напуснете Никогея ли?

— Може би. А може би не. Хайде да не обсъждаме какво ще правя аз. Въпросът сега е какво ще правиш ти.

Данло погледна към шиховата горичка. Утринният вятър вълнуваше красивите сребристи дървета като вода.

— И аз би трябвало да напусна Ордена — отвърна той.

— Не, не, точно това не бива да правиш.

— Защо?

— Трябва да станеш пилот. Баща ти беше пилот, и ти трябва да станеш пилот.

— Защо?

— Защото ще има втора мисия до Вилда. Някой ден. Организирането й ще отнеме пет-десет години, но мисия ще има. О, велика мисия при архитектите на Старата църква. Тъкмо проклетите архитекти са създали чумата и се говори, че те знаят лек.

— Наистина ли? Лек? Откъде знаете?

— Някога — отвърна майсторът, — когато бях млад пилот, когато Арбитъра обяви своя поход, аз пътувах до Ксандария. Тъпо, безпросветно място без опитни жени, добра храна и бира, но ксандарианските енциклопедисти имат най-добрата библиотека в Цивилизованите светове. И аз успях да проникна в нея! Дълбоко, дълбоко, млади приятелю, дълбоко в тяхната светая светих, където пазят забранените си информационни банки. Случайно — беше си чист късмет, признавам — научих почти всичко възможно за древните религии и тайни ордени. За култове, секти и странни теологии. О, няма да повярваш в какви безумия вярват хората. Толкова много, толкова много. И макар да признавам, че имам безброй недостатъци, паметта ми не е сред тях. Какви неща само помня! Спомням си, че попаднах на тайни признания на мъж на име Шарант Ли Чу, подчинен на Едмонд Джаспари. Чувал ли си за Джаспари, този така наречен Божи архитект на Кибернетичната универсална църква? Висшият жрец на проклетите архитекти. Е, та както казвах, Ли Чу заявил, че Едмонд Джаспари е заповядал създаването на чумния вирус. Това било през 1750 година никогейско време, втората година от Войната на лицата. Старата църква губела позиции и архитектите били отчаяни. Затова помолили поетите-воини да създадат проклетия вирус. Но той мутирал, разбира се, и почти унищожил Старата църква — наред с три четвърти от човечеството. Всеки го знае. Ли Чу твърдял обаче, че инженерите на Джаспари създали лекарство, задържащо вируса в пасивно състояние. Лекарството — ако се вярва на Ли Чу — било дадено на всеки оцелял архитект. То ги спасило, въпреки че малцина от тях са наследили така наречените потискащи гени, които предпазват всички нас. Помисли си, архитектите от Старата църква са също толкова генетично различни — и уязвими, — колкото алалоите. Възможно е все още да се налага да използват лекарството, чак до ден днешен.

— Но, Бардо… защо не го каза на господарите?

— Поради три причини — отвърна Бардо. — Първо, организирането на мисията до Вилда ще отнеме поне пет години, а после ще минат още пет, докато първите пилоти се върнат в Никогея. Дотогава алалоите — колкото и неприятно ми е да го кажа — може отдавна да са мъртви. Второ, Орденът, както аз го разбирам, както го разбирах, когато ме интересуваше — Орденът не трябва да моли варварските архитекти за лек за болест, след като е възможно нашите слепвачи също да създадат задържащото лекарство на Джаспари. И трето…

— Да?

— Третата причина, поради която скрих това от тъпите 322

господари, е че нямаше да ми повярват. На мен, който съм казвал неистини само веднъж-дваж през живота си. Подлият Чанот Чен Цицерон щеше да ме обяви за лъжец. И какво щеше да ми остане тогава? Да го убия ли? Бих ли могъл да го убия, както трябваше да направя през войната, когато имах такава възможност? Не, не, това не е възможно, дори не бих могъл да го зашлевя през тъпото му старческо лице. Жалко.

Бардо дълго говори на Данло, убеждава го, че ако иска да помогне на алалоите, трябва да стане пилот и после да го изберат за втората мисия до Вилда.

— Това ще е най-добрата ти възможност — каза майсторът. — Орденът, струва ми се, ще се раздели на две и най-добрите пилоти ще отидат във Вилда. А аз може би ще си построя светлинен кораб и също ще отида.

Данло подритна заледените стъпала и отвърна:

— Съжалявам… причиних ви много мъка.

— Ти ли? Не, не, вината не е твоя. Аз бях свършен като майстор на послушниците още преди да влезем в колегията на господарите. Господарят Цицерон очакваше този шанс от години.

— Съжалявам — повтори Данло.

— Е, и аз съжалявам. Сега кой ще наглежда моите момичета и момчета? Вас двамата с Хануман — особено Хануман. След инцидента с Педар той не е същият.

— Да, не е.

— О, той е адски чувствителен. Струва ми се, че не може да понася мисълта за смъртта — за ничия смърт, даже на такова нещастно момче като Педар.

— Мисля, че сте прав — каза Данло.

— И сега тази работа с поета-воин. Жалко.

— Той продължава да страда… заради еканата, нали? Бардо кимна с глава.

— Моля те, грижи се за него, докато ме няма, Данло. Той има стотици почитатели, но мисля, че двамата с теб сме единствените, които го разбират.

— Винаги ще съм… негов приятел.

— О, няма нищо по-трудно от истинското приятелство, зная го. — Бардо потри ръце една в друга. — Не губи надежда, млади приятелю. Времената са странни — всичко може Да се случи. Пазиш ли пръстена, който ти дадох?

Данло повдигна ръка над гърдите си и кимна.

— Добре. Моля те, пази този пръстен в случай, че баща ти се върне. Някой ден той ще се върне, за Бога. Някой ден.

Бардо прегърна Данло, после се потупа по корема, оригна се и каза:

— Добре тогава, отивам в кръчмата. Днес ще изпия двайсет бири и славно ще се напия — днес е славен ден, не смяташ ли?

— Но… Бардо — възрази Данло, — нали току-що се отказахте да пиете бира.

— Нима? Не, не, не съм. Казах, че от този ден повече няма да пия бира. Е, денят още не е свършил, нали? За Бога, та той едва започва!

С тези думи той дълбоко се поклони на Данло и бавно пое по плъзгата, като тракаше с кънките си. Пиянското му залитане можеше да доведе Данло до отчаяние, но колкото и да беше странно, в този момент той изпитваше само надежда.

— Сбогом, Бардо!

ГЛАВА 14ИГРА НА ХОКИЙ

Данло прекара по-голямата част от следващите няколко дни, като се скиташе из Академията, загубен в ледената мъгла на размислите си. Не се поддаде на желанието си да иде в библиотеката, да влезе в кибернетичните пространства в търсене на някаква определена информация, която би могла да му помогне по-ясно да мисли за съдбата на алалоите. Не посети и наставника си, нито пък се хранеше с приятелите си. Един ясен студен следобед обаче си спомни, че съквартирантите му ще играят хокий срещу първокурсниците от Каменния ред. И затова се върна в Дома на опасностите, облече камелайката си, закопча хокийните кънки на обувките си, грабна чука си и побърза към Ледения купол.

Всъщност денят не беше подходящ за хокий. Новината за напускането на Бардо бе смаяла много от другите момчета и те като че ли повече бяха склонни да обсъждат този скандал, отколкото да удрят твърдата дървена шайба по сто и петдесетте метра лед. Вече беше сигурно, че Бардо ще напусне Града, навярно за добро. Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — а и други — досаждаха на Данло с въпроси за плановете на майстора. И после, точно преди началото на играта в отсрещния край на огромното поле се появи Хануман ли Тош. Той мина между пустите писти за шейни и съвършените бели правоъгълници на петте ледени полета по средата на Купола и се приближи до Данло и Другарите си, които не беше виждал от много дни. Само преди половин час сетиците най-после му бяха позволили Да напусне кулата им и той бе дошъл право в Ледения купол. Данло си спомняше, че Хануман обича да играе хокий, почти също колкото обичаше точните движения на смъртоносното си изкуство.

— Здравей, Мадава, здравей, Лоренцо, здравей, Ивар, здравей, Алесар — поздрави Хануман и момчетата се скупчиха около него, като се покланяха и го поздравяваха за чудодейното му спасение от смърт в библиотеката. После Хануман се измъкна от тях и се приближи до Данло, който стоеше сам в края на полето. Дълго го гледа и накрая каза:

— Здравей, Данло. Радвам се да видя, че си добре.

— А ти Хану — ти как си? Боли ли много?

Хануман тихо и странно се засмя, после отвърна:

— Не ми ли каза веднъж, че болката е осъзнаване на живота?

— Да, но това беше преди да видя… какво може да направи еканата.

— Е, болката винаги си е болка — каза Хануман. — Но има начини да я овладяваш.

— Чувал съм… че от еканата са умрели много хора.

— Но както виждаш, аз все още съм жив. Дължа ти живота си. Отново. — Той говореше ясно и студено, но после, видял болката, която причинява на Данло, се насили да се усмихне. — Ти винаги ме удивляваш. Изправи се пред поета по собствена воля — дори майка ми не би направила това.

Данло докосна белега над окото си и отвърна:

— Всички говорят за това така, като че ли съм имал друг избор.

— Но ти имаше. Можеше да избягаш.

— Ти знаеш… че не можех да избягам.

— О, да, зная — каза Хануман и се опита да се усмихне, но очевидно нещо го смущаваше. — Цяло чудо е, че си спомни стихотворението. В един момент си помислих, че няма да успееш, но ти си го спомни. Нали? Разбира се, че си го спомни. С тази твоя невероятна памет, която аз никога няма да проумея. И тъкмо затова поетът прониза окото си с ножа и все още сме живи.

Докато двайсетимата послушници от Каменния ред най-после пристигнат в Купола и заемат местата си в срещуположната част на полето, Хануман и Данло разговаряха за случилото се в библиотеката и в колегията на господарите. Разговаряха спокойно, но помежду им имаше дистанцираност като никога досега. Данло искаше да научи повече за лечебните изкуства на сетиците, но Хануман нямаше желание да разкрие какво се е случило в дните, които беше прекарал в тяхната студена уединена кула. Данло му задаваше и други въпроси, дребни въпроси за остротата на кънките му, за стратегията им в предстоящата игра. Заради тайното страдание и студенината на Хануман обаче, той избягваше по-сериозните въпроси. Всъщност искаше да му зададе един-единствен въпрос, но както често правят приятелите, Данло откри, че говори за всичко друго, освен за това.

После един от послушниците от Каменния ред обяви началото на играта. За огромно стъписване на Данло, Хануман използва възбудата от хокия — проблясващата стомана страхът и безумието на носещи се по леда млади тела — като щит срещу загрижеността му. Момчето ставаше все по-затворено, докато накрая съвсем престана да разговаря.

— Защо си… толкова затворен? — попита го Данло през последната почивка.

— Ти по-отворен ли си? — отвърна Хануман.

— Може би си прав… но нито един от двама ни не е създаден за самовглъбяване.

Хануман вдигна поглед и примижа срещу светлината, струяща през хилядите триъгълни прозорци на Купола.

— Откъде знаеш за какво съм създаден?

— Откакто Педар падна по стълбата — каза Данло, избягвайки въпроса му, — ти потъна в себе си. Защо? Ти го мразеше… почти също толкова, колкото и аз.

Все още впил поглед в купола, Хануман затвори очи и потръпна, сякаш от болка.

— Защото е мъртъв. Това не е ли достатъчно? Как си мислиш, че изглеждаш самият ти, след като си разбрал съдбата на алалойските племена?

— Но те са моят народ!

— Съжалявам, Данло. Навярно ще се открие лек за чумата. Навярно даже ще го откриеш ти. Но даже да го направиш, всички ние ще умрем, нали? Накрая. Всички хора изживяват живота си толкова бързо — и защо?

Хануман го погледна и цитира един от пасажите от древна книга с мистични писания, „Лъжебхагавадгита“:

— „Светът на живите изгаря плътта и всички създания се стремят към гибелта си като мушици към пламък“.

— Прекалено много мислиш за смъртта — отвърна Данло.

— Аз ли?

— За нея няма лек. Смъртта е болест… за която няма лек.

— Кибернетичните църкви — възрази Хануман — проповядват друго. Данло докосна перото на Ахира и каза:

— Даже да е възможно, аз няма да искам да каркирам душата си — моята пуруша — в компютър.

— Но има и други начини. Например пътя към божествеността, който е избрал баща ти. Бардо постоянно говореше за това. Веднъж каза, че всеки, който копнее да страда като Рингес, може да стане бог.

— Бардо… обичаше да разговаря с теб, нали? — Особено когато беше пиян. Интересуваше се от кариерата ми — винаги настояваше да стана пилот.

— Ти ще си най-благословеният от пилотите — каза Данло.

— Така ли смяташ? Не съм толкова сигурен. Вчера господарят сетик ме покани на чай в кулата. Предложи ми да постъпя в „Лара Сиг“ и да изуча изкуствата на сетиците.

— Господарят сетик!

— Струваш ми се изненадан.

— Но ти не трябва да ставаш сетик!

— И защо?

— Защото… сетиците са прекалено самовглъбени — поясни Данло.

— Пак се върнахме на същото място.

— Сетиците са… прекалено далеч от живота — прибави Данло. Брадичката леко го наболяваше от сблъсъка с нечий чук. Той изтри кръвта с ръкава на камелайката си и по чистата вълна остана дълга червена ивица. — Сетиците — продължи Данло — търсят истината за съзнанието, да, и разбирам, че това привлича много послушници. Самади, фуга, съсъществуване, всички състояния на компютърното съзнание. Но човек не може да научи… за истинското съзнание от компютър.

— Но изкуствата на сетиците не се състоят само във включване в компютър.

— Има и господство, нали? Господство над ума, господство над умовете на другите.

— Има опасности, зная — отвърна Хануман. — И тъкмо затова обетите на сетиците са най-строги в целия Орден. А също етиката на сетиците и прочее.

— Но сетиците са окултисти — каза Данло и повтори твърдение, широко известно в Академията: — Те са мистици, които пазят тайни… за господството над съзнанието.

— Но това е част от тяхната етика. Ако им покажат тайните на съзнанието им, повечето хора ще са като деца, които си играят с водородни бомби.

— Хану, Хану, тъкмо от това се страхувам.

— Страхувуш се от мен?

— Страхувам се за теб.

— Сериозно?

— Виждал ли си майсторите сетици? — попита Данло. — Вглеждал ли си се в лицата им? На старците? Аз се вгледах… преди три дни, в колегията на господарите. Господарят сетик. Господарят Пал. Той е като другите. Покварен и ужасен, прекалено съзнаващ… самия себе си. Той е луд, струва ми се, в него няма почти нищо човешко. Не ставай сетик, Хану.

— Повечето сетици живеят прекалено дълго — отвърна Хануман. — Навярно съдбата ми е да умра млад — но даже да не стане така, никога няма да остарея чак — толкова много.

Данло погледна най-добрия си приятел и тихо каза:

— Но има и други причини да не ставаш… Защо мислиш господарят Пал иска да постъпиш при сетиците?

— Ами, сетиците и пилотите винаги си съперничат за най-добрите послушници. Сигурен съм, че господарят се ще покани и теб на чай преди края на годината.

— Но аз никога не бих могъл да стана сетик! — отвърна Данло.

— Не?

— Не. — Данло започна да заточва кънките си. — Преди да вляза в Академията се свързах с… последователите на завръщането. И с автистите. Тези секти и религии — й сетиците. Това е опасна комбинация, не мислиш ли?

— И тъкмо затова на сетиците е забранена каквато и да било религиозност.

— Значи ти не се интересуваш от новите религии?

— Не, никак.

Данло погледна леда край пейката. В млечната му гладкост видя отражението на Хануман. Нещо в призрачния му образ, толкова изящен и блед, загатваше за скрита страст. Изкривявайки чистите очертания на лицето му, ледът сякаш играеше ролята на увеличително стъкло към някаква по-дълбока, истинска същност. В светлосините очи на приятеля му имаше напрегнатост и искреност — за първи път Данло виждаше, че в Хануман пламтят силни религиозни чувства. Въпреки презрението на момчето към Кибернетичната универсална църква, въпреки омразата и присмеха му към вярата на родителите му, въпреки че често беше наричал едеизма „робска религия“. Истинският проблем, изглежда, бе, че за човек като Хануман едеизмът и другите религии всъщност не бяха достатъчно религиозни.

— Знае се, че сетиците, поне някои от тях, упражняват почти непрекъснат интерфейс с компютрите си — каза Данло, вдигна поглед от леда към Хануман и продължи да говори с ясен, болезнен глас: — В нарушение на каноните… и закона на Цивилизацията. Чувал си за това, нали?

— Ако се вярва на слуховете, съществува група кибершамани, наречени невропевци, които злоупотребяват с компютрите си — мисля, че това е вярно.

— И те се стремят да осъществят интерфейс… с божественото пространство, нали?

— Навярно е така, Данло. Никой не знае към какво се стремят невропевците.

— А ти към какво се стремиш?

— Всъщност не зная.

Зърнал светлината, бликнала в очите на Хануман при тези думи, Данло разбра точно към какво се стреми приятелят му.

— Значи си решил да станеш сетик, така ли?

— Възможно е — отвърна Хануман.

— Но ние трябва да станем пилоти заедно!

— Ти ще станеш пилот — за това си роден.

— Но за да пътувам към звездите…

— Съжалявам, но през последните дни загубих всякакво желание да гледам звездите.

— Но пък сетик? Не, това няма да е правилно… за теб.

— Откъде знаеш какво е правилно?

— Виждам го. Всеки го вижда.

— Щом можеш да го видиш — каза Хануман и започна да точи кънките си с диамантената пила, — значи си провидец.

— Защо толкова се гневиш? — попита Данло.

— Смяташ, че се гневя ли?

— Наистина си бесен, лицето ти…

— Защо винаги трябва да казваш истината? Да се опитваш да я виждаш? Не можеш ли поне веднъж да излъжеш мъничко?

— Не искам да виждам… как ставаш сетик.

— Навярно такава ми е съдбата — каза Хануман.

— Съдбата ти ли?

— Трябва да обичам съдбата си — нали ти така казваш?

— Но ти не можеш да знаеш съдбата си! — възрази Данло.

— Е, зная, че съм решил да стана сетик. Сега го реших — благодаря ти, че ми помогна.

— Не, не трябва да ставаш сетик.

— Обаче ще стана. Съжалявам.

— Но, Хану, защо?

Седяха и се гледаха, както в деня на срещата си на площад „Лави“. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. После Мадава ли Шинг извика, че почивката е свършила и Данло и Хануман — заедно с осемнайсетте други момчета от Дома на опасностите — излязоха на полето. С много разговори, тракане на кънки и хрущене на отчупени парчета лед, те заеха местата си зад головата линия. Точно по средата на полето някой беше поставил шайбата в малък лилав кръг. Сега всички лица бяха обърнати към нея — лицето на Данло, на съотборниците му и напрегнатите лица на послушниците от Каменния ред в отсрещния край на полето. Момчетата замълчаха, ръцете им стиснаха дръжките на чуковете. От други части на Купола, от пистите за шейни и полетата за фигурно пързаляне се разнасяше тихото свистене на стомана, цепеща лед. Но когато Мадава даде сигнал за почване, тези тихи звуци потънаха сред мигновената глъчка — удряне на чукове по леда, викове и тракане на кънки. Двата отбора се втурнаха един срещу друг към шайбата по средата на полето. Данло и Хануман, които бяха най-бързи от послушниците в Дома на опасностите, първи стигнаха до нея. Почти незабавно обаче на пътя им се изпречиха трима играчи от Каменния ред и когато отборите се смесиха, настъпи вихрушка от чукове, святкащи кънки, крясъци и болезнени викове. Данло успя да удари шайбата и я подаде на Хануман. Стратегията на послушниците от Дома на опасностите изискваше да играе ролята на десен, а Хануман на ляв нападател. Тъй като обаче не можеха да координират атаката си, през по-голямата част от играта Мадава (който отчаяно се носеше на десетина метра зад Данло), Алесар Рот и другите бяха поели острието на нападението. Но сега се случи нещо странно. Вляво пред Данло Хануман се опитваше да се измъкне от рояка играчи от Каменния ред. Данло го съзнаваше не само с очи, но и с по-фин, по-истински сетивен орган, сякаш усетът му за живот претърсваше леда, за да открие тайния огън на приятеля му. Хануман, който гореше ярко като звезда, също го търсеше. Данло го усещаше в пламтящите му очи, в наклона на шията му, в яростното му размахване на чука и в ритъма на собственото си сърце. Нещо — навярно гневът, който изпитваха един към друг (и обичта), или страхът от съдбата — беше подновило взаимната им свързаност. Те се пързаляха заедно по леда и невидимата връзка помежду им ставаше все по-здрава, като божествена тъкан, свързваща тяло с тяло и ум с ум. В блясъка на тази връзка имаше взаимно очакване за действие и движение, загатване за бъдещето, разкриващо се миг след миг. Ледът течеше под Данло като лъскав сатен и той усещаше по него летящите кънки на Хануман. Екотът на стоманата се отличаваше от всички останали звуци наоколо: от сблъсъка на чукове, стоновете, задъханото дишане и далечния, монотонен глас на Мадава, който викаше напътствия към съотборниците си. И изведнъж Хануман откри процеп в защитата. Данло го забеляза в същия миг, още преди чукът на приятеля му да замахне и да вкара шайбата през него. Самата шайба, кръг от червено кехлибарено дърво, цялата издраскана и изцапана, се понесе право към Данло, който я посрещна с чука си. Двама послушници с цветето на Каменния ред на камелайките си незабавно се хвърлиха към него. Данло рязко зави наляво, докато Хануман се отдалечаваше от струпалите се около него играчи. Данло му върна шайбата. Докато се носеше по леда, внезапен вятър вледени лицето му, преряза очите му и пред погледа му се появи червеникавото петно на шайбата, която приятелят му отново му беше подал. Двамата летяха напред към вратата на Каменния ред, подаваха си шайбата като кръвна клетка, носеща се по кръвоносен съд, и се промушваха между играчите от противниковия отбор със свръхестествен усет за пространство и време. „Хану, Хану!“ — мислено извика Данло, докато подаваше шайбата. Хануман протегна чука си, улови я и после с мълниеносен удар я изстреля през петнайсетината метра лед във вратата.

— Късмет! — извика един от послушниците от Каменния ред, докато ядосано удряше с чука си по леда. Беше хубаво момче с червеникавочерна кожа и гордо лице. — Просто имахте късмет.

Един от съотборниците му показа среден пръст на Хануман и напомни:

— Все още водим с един гол.

Шерборн от Тъмнолуния, който се бе опрял на чука си му отговори със същия жест.

— Само още един гол и ще се изравним. — После пак разклати пръст във въздуха към момчетата от другия отбор, който се тълпяха наоколо. — А после още един и губите играта.

Послушниците се върнаха на головите си линии. Гордото момче от Каменния ред — казваше се Лаис Мотега Мохамад — даде сигнал и всички отново се втурнаха към шайбата като лешояди към мърша. Последва бясно меле. Навсякъде около Данло се размахваха чукове, обувки и лакти. Той не се грижеше за себе си. Беше най-бърз и силен от всички момчета, най-див. През последния сезон тази дивота многократно го бе карала да наранява другите. И Данло много пъти се беше канил изобщо да се откаже от хокия. Веднъж, когато случайно удари с чука си в лицето момче от общежитието „Лави“, строши му челюстта и му изкърти четири зъба, той се отчая, че изобщо е в състояние да спази обета си за ахимса. Но както му бе обяснил доктрината Стария отец, ахимса изискваше никога да не наранява съзнателно. Всъщност Данло не обичаше да наранява хората и никога не го правеше, ако можеше да го избегне. Единствено безразсъдството и любовта му към бързото движение караше послушниците (дори онези от собственото му общежитие) малко да се страхуват от него.

Що се отнасяше до самия него обаче, той не изпитваше страх. Често го нараняваха и в първите секунди от мелето Лаис Мохамад одраска окото му с ръба на чука си. Болката го опари като огън и окото му мигновено се замъгли от сълзи. Но Данло бе свикнал с болката и не й обръщаше внимание. „Болката е осъзнаване на живота“ — тази поговорка му беше толкова близка, колкото туптенето на собственото му сърце, което усещаше да пулсира зад окото си. Той се потапяше в болката си, оставяше я да го изпълня като парене на ледена вода. Полуослепен от болка, насред море от проблясващи чукове и кънки, Данло откри шайбата и я подкара напред. Отвсякъде го притискаха жилави тела, скърцаше лед и се разнасяха яростни викове. Той проникна в този мощен поток от хаос и се остави на течението му. В това се криеха геният и силата му — да стане част от хаоса, вместо да му се съпротивлява или да се опитва да го овладее. Той, който беше прекарал детството си сред лед и вятър, разчиташе на животинските си сетива, за да намери пътя си по полето, и се пързаляше с рядка грация.

Внезапно чу Хануман да вика:

— Данло! — В плетеницата от крайници край него се отвори процеп. Той вкара шайбата през него и Хануман я пое. После процепът се затвори като море над камък. Потокът на мелето се отдръпна от Данло и погълна Хануман. Данло го видя да се пързаля сред десетина-дванайсет момчета, опитвайки се да се измъкне.

— Подай! — извика Мадава. — Подай веднага!

— Хану, Хану! — каза Данло, като се оттласна напред и се промуши между две момчета от Каменния ред. Усети, че тайната връзка между него и Хануман се опъва, че го тегли обратно в мелето. И в същия миг видя, че приятелят му има възможност да му подаде шайбата. — Хану, Хану — промълви Данло, но Хануман съсредоточено пазеше шайбата от размахващите се чукове на послушниците от Каменния ред. Той отлично владееше защитата. Докато някои се страхуваха от Данло заради дивотата му, послушниците от общежитията в „Боря“ се ужасяваха от Хануман, защото се пързаляше с ярост и готовност да нарани другите. Това бе логиката на живота му, неговата трагедия и съдба. Със своята злост и чук (или с юмруци и смъртоносна аура) Хануман винаги се стремеше да поддържа пространство около себе си, непроницаема сфера от насилие, чийто център беше самият той. Така пазеше себе си — и шайбата — от другите, но по този начин се откъсваше от потока на играта, който течеше край него.

От двайсетина метра разстояние Данло го видя да подава шайбата на Мадава и после изкусно да врязва чука си в коляното на послушник от Каменния ред, който се бе приближил повече от допустимото. Момчето падна на леда, хвана се за коляното и закрещя от болка. А на лицето на Хануман се беше изписало ужасно изражение, онази маска на страх, която Данло бе зърнал при първата им среща. Навярно Данло беше единственият, който я виждаше. Докато неколцина послушници се приближаваха към крещящото момче, той погледна лицето на Хануман. С очите си и с по-дълбокото си зрение, за което все още нямаше име, Данло осъзна принципния парадокс на Ханумановото съществувание: приятелят му наистина се страхуваше от другите, от твърдата ледена изолираност на всички неща извън собствената му личност и същност. Този страх го караше да се откъсва от живота, за да се защити, и в същото време самият този акт го караше да се чувства уязвим и самотен. И затова се страхуваше, затова мразеше, мразеше и нараняваше всеки, който го заплашва.

Когато Лаис Мохамад се изправи и посочи с чука си към него, обвинявайки го в жестокост и страхливост, Хануман незабавно използва собствения си чук, за да го отблъсне. Силата на удара запрати чука в бузата на един от съотборниците на Лаис Мохамад, дребно момче с очи на ужасена кошута. То изврещя от болка, размаха чука си и удари Шерборн от Тъмнолуния по челюстта. Внезапно, като надигнала се от морето приливна вълна, насилието погълна момчетата от Дома на опасностите и Каменния ред и те се хвърлиха едни срещу други с чукове, ритници и плюнки като викаха, проклинаха и крещяха. Данло се приближи и си проби път сред тълпата. Отбиваше ударите с ръце, но внимаваше да не пореже някое от падналите момчета с кънките си или сам да удари някого, въпреки че това щеше да е най-лесният начин да се предпази. Сега връзката между него и Хануман бе толкова обтегната, че можеше да усети туптенето на сърцето на приятеля си в собствените си гърди. Той се приближи до Хануман, почти достатъчно, за да го докосне. В този момент някой го удари по ухото, а някакво намръщено момче, чието име не знаеше, заби чука си в слънчевия му сплит. Докато предпазваше корема си с лакти и се мъчеше да си поеме дъх, Данло видя, че Хануман удря момчето в слепоочието. То се стовари на леда, сякаш краката му бяха подкосени. Навярно беше мъртво — такъв удар би могъл да убие всекиго. А Хануман бе достатъчно разярен, за да убива, Данло можеше да го види в студените му, безумни очи, в начина, по който избираше жертвите си и ги атакуваше с чук, кънки и унищожителна воля. Никой не би се изпречил на пътя му по свой собствен избор, но тълпата беше прекалено гъста, за да може някой да се измъкне от нея. В този момент, със свръхестествения си усет за пространство, Хануман разбра, че Лаис Мохамад си пробива път зад него, завъртя се и вдигна чука. Двата чука се сблъскаха. Лаис Мохамад замахна към носа на Хануман — несъмнено искаше да му счупи костите, да обезобрази прекрасното му лице. Той размахваше чука си, а Хануман отбиваше ударите и светлите му очи бяха пълни със смърт.

— Хану, Хану! — извика Данло и се хвърли към него. Хануман нападаше Лаис Мохамад с мълниеносни удари, високи и ниски, упражнявайки смъртоносното си изкуство. Но Данло виждаше, че въпреки омразата, лицето на приятеля му всъщност е вцепенено от страх. В страха си Хануман безспирно удряше чука си в чука на Лаис Мохамад толкова отчаяно, сякаш искаше да отсече дърво — дървото внезапно се пропука и чукът му се заби в гърдите на врага му. И с всеки удар Хануман потръпваше сякаш от болка, сякаш това насилие обезобразяваше най-дълбоката му същност и му причиняваше страдание. И той се страхуваше тъкмо от това страдание. Най-много от всичко се страхуваше от волята да надмогне себе си, въпреки че я обичаше и я наричаше своя съдба. Данло се вмъкна между Хануман и Лаис Мохамад, усети страха в центъра на корема на приятеля си, предаден по връзката помежду им, и изтръгна чука от ръцете му. Лаис Мохамад също хвърли на леда счупения си чук, грабна друг от другарите си и обсипа с удари гърба на Данло, като проклинаше и се мъчеше да се добере до Хануман. Данло се блъсна в приятеля си, двамата паднаха на твърдия лед и той покри Хануман с тялото си. Чукът на Лаис Мохамад изпращя в гърба му и внезапната болка му напомни за раната в душата на Хануман. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло. В един-единствен, безкраен миг на болка той осъзна най-изначалното нещо в живота на Хануман: неговият най-добър приятел по природа беше състрадателно и нежно момче. Но бе обезобразил собствената си природа. Или по-скоро се беше опитал да разкъса и унищожи тази нежност, както човек може да убие нежелано бебе, като го хвърли в поток лава. Бе го направил с воля, защото волята му беше дръзка и яростна, воля да превъзмогне себе си и да стане нещо повече. И тъкмо Данло бе запалил в него волята за власт, беше я разбудил и я бе направил по-силна. Затова го обичаше Хануман. Обичаше дивотата на Данло, неговата жизненост, грация и над всичко неговото безстрашие. И мразеше същите тези качества, защото самият той не ги притежаваше.

Данло разбра всичко това само за миг, докато лежеше върху Хануман и го предпазваше от чука на Лаис Мохамад. Хануман през цялото време риташе под него, опитваше се да го отблъсне, мразеше го. „Омразата е лявата ръка на обичта“ — спомни си Данло и с тази мисъл в него премина целият ход на бъдещето им като вълна от внезапна неизбежност, макар че щяха да минат години преди да може да си обясни това видение или да го съзре по-ясно.

— Пусни ме, Данло! — изкрещя Хануман.

Един от послушниците от Каменния ред дърпаше Лаис Мохамед. Данло бавно се изправи, застана пред Лаис Мохамад и каза:

— Съжалявам.

— Махай се! — извика му Лаис Мохамад, като се мъчеше да се отскубне от момчето, което го държеше. Хануман също скочи, но Данло го погледна и каза:

— Хану, не!

За миг Хануман замръзна, вперил очи в приятеля си.

— Хану, Хану — промълви Данло. Лаис Мохамад също го погледна и отпусна юмруци. Послушниците на леденото поле постепенно се успокоиха. Верността на Данло към ахимса — и очевидната му обич към приятеля му (дори към човек като Хануман, от когото толкова се страхуваха) — засрами и смекчи момчетата от Каменния ред и Дома на опасностите. Отвсякъде вече прииждаха послушници, калфи, дори четирима майстори акашици. Една от тях, Палома Старата, старица с младежко лице и тяло на жена на средна възраст, сгълча момчетата с нервния си старчески глас:

— В насилието няма начало и край и всички вие сте виновни. — Майсторката нареди да се погрижат за пострадалите, да разтрият наранените им мускули с бързо абсорбиращи се ензими и да залепят раните им. Неколцина от момчетата бяха със счупени кости или зъби. Палома ги прати при резач за опериране и имплантиране. Момчето, което Хануман беше ударил по главата не бе мъртво, а имаше само мозъчно сътресение, и храбро поиска играта да продължи. Момчетата се върнаха на пейките, за да си починат преди да довършат играта.

— Зле ли си наранен? — попита Хануман. Яростта му се беше стопила. — Имаш ли нужда от лед? Дай да ти видя гърба, съблечи си камелайката.

Когато Данло се съблече, по гърба му запламтя огън. Сякаш някой отделяше плътта от мускулите му с нажежен нож. Той присви рамене и опря лакти на коленете си. Поне един от прешлените по средата на гърба го болеше с пронизваща болка всеки път, щом си поемеше дъх. Навсякъде имаше разкъсана кожа, синкави петна и драскотини. Данло не можеше да ги види, но ги усещаше от кръста до тила си.

— Наистина имаш нужда от лед — въздъхна Хануман. Другите момчета си подаваха стоманена кофа, в която потракваха и плискаха ледени шушулки. Хануман взе една от тях — цилиндър от вода, замръзнала около дървена пръчка — и разтри гърба на Данло. — О, Данло — каза той, — някой ден обетът ти за ахимса ще те убие.

— Но аз трябваше да ви спра — отвърна Данло и изскърца със зъби, когато приятелят му започна да го разтрива със зловонно масло. — Той можеше да те убие, а можеше… да го убиеш и ти.

— Наистина ли мислиш, че съм чак толкова смел? — попита Хануман.

— Хану — каза Данло. — Трябва да те попитам нещо. Хануман не каза нищо.

— В библиотеката, точно преди да се самоубие, поетът-воин ми каза нещо за Педар.

— И какво ти каза?

— Не си ли спомняш?

Приятелят му се поколеба за миг, после отвърна:

— Не, не мога да си спомня.

— Каза, че ти… си убил Педар.

— Че съм го убил? Наистина ли смяташ, че съм го убил?

— Аз… не искам да си мисля, че си го направил.

— Но как бих могъл да го убия?

— Не зная.

Хануман изведнъж хвана ръката му и я стисна с всичка сила, толкова мощно и настоятелно, че остра, почти разкъсваща болка прониза костите му. После приближи устни до ухото му и прошепна:

— Поетът-воин е сбъркал. Или те е излъгал. Никой не е убил Педар.

— Наистина ли?

— Честна дума, Данло.

— Мисля, че сетиците не са те излекували, поне не… докрай — каза Данло. — Не е само еканата, нали? Трябва да има и нещо… друго.

— Ти си прекалено правдив — вече ти го казах. Прекалено си сериозен, прекалено любопитен, прекалено… прекалено много неща. Не те е грижа за теб, нали? За самия теб. Аз не притежавам този вид смелост — та кой го притежава? Дивотата, Данло. Когато се запознахме и я видях в теб, и в двама ни, си помислих, че имам смелост за нея. Но не е така. Тя ще ме убие, ако аз пръв не я унищожа. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Данло. Болеше го, внезапно му стана студено. Той затвори очи и си спомни момента, в който бе започнал да обича опасността и дивотата на живота си — през студената нощ, когато двамата със Соли бяха погребали деваките. После, след миг на молитва и спомен, Данло прошепна: — Не, не искам да разбирам.

— Аз нямам твоята грация — тихо каза приятелят му. — Начина, по който приемаш всичко, даже собствената си дивота.

— Но аз не приемам… всичко. Това е проблемът на човешките същества с живота. Нашият проблем, Хану, не виждаш ли? Да кажеш „да“. Това ще е истинска смелост. Но аз не мога, не още, да съм асаря. Накъдето и да погледна, към Бардо, към благословения народ, даже към теб — всичко, което виждам, крещи „не“.

— Но все още си решен да станеш пилот, нали?

— Бардо смята, че така има най-голяма надежда да спася народа си.

— Алалоите ли?

— Да, благословения народ.

— Но това не е единствената причина, поради която искаш да станеш пилот, нали?

— Не.

— Веднъж ми каза, че искаш да откриеш центъра на вселената.

Данло погледна към дълбините на Ледения купол. Навсякъде около него се разнасяха звуци от шейни, стрелкащи се по пистите си, и водна пара, обгръщаща леда като влажна сива кожа. Той скръсти ръце на гърдите си и отвърна:

— Преди мислех за света, за вселената… като за огромен кръг. Огромният кръг на хала. Понякога все още вярвам, че мога да стигна до центъра на този кръг.

— За да видиш вселената такава, каквато е?

— Да — потвърди Данло. — Светът, както го виждат повечето хора, начинът, по който живеят… е измама, заблуда, лъжа.

— Е, тъкмо затова аз ще стана сетик — каза Хануман. — Трябва да открия центъра за себе си. Да видя дали е лъжа.

— И после?

— И после война — отвърна Хануман. — Аз водя война срещу самия себе си и трябва да разбера дали съм способен на този вид убийство.

И това бе всичко, което каза на Данло. Можеше да му признае повече, много повече, но имаше опит с пазенето на тайни, понякога дори от самия себе си. Навярно искаше да каже на Данло истината за решението си да стане сетик. Но истината, както учат фравашите, е многопластова и сложна, да я откриеш е като да намериш най-съвършеното зрънце от милиардите песъчинки, които блестят на плажа. Всъщност Хануман изобщо не разбираше това прекрасно качество, което наричаше дивота. Дивотата е онзи копнеж, склонност, чувство и част от волята, който разпознава дълбоката човешка същност във всички елементи на творението и усеща огнения подпис на вселената, отпечатан дълбоко в човека. Истинската дивота убива. Тя притегля човек в съзнанието на всички неща, по-дълбоко в живота и следователно в смъртта, защото смъртта е лявата ръка на живота и винаги е толкова близо, колкото следващия удар на сърцето. Има бърза смърт, която постига катерачите, паднали от висините, или загубилите се пилоти, търсещи невъзможното, когато светлинните им кораби падат в средата на сини гигантски звезди; има бавна смърт, която постига алкохолиците, болния живот и смърт на развратника, тъжната смърт от сънища на автиста и безумната смърт на невропевците, които не могат да се изключат от кибернетичния рай на компютрите си. Има вечна, повтаряща се смърт, постигаща алалойския ловец далеч сред огромната самота на замръзналото море, когато слуша Песента на живота и влиза в онази тайнствена земя, наречена алтджиранга митджина. А ето и най-тежката от всички смърти. Да усещаш в себе си огъня за безкрайното и да го оставяш да гори, да умираш всеки миг и всеки миг да се раждаш от пепелта на свещения вътрешен огън, да се сътворяваш наново в образа на най-дълбоките си страсти и цели — това е смъртта и животът на човек, който ще стане бог.

Целият инстинкт на Хануман го теглеше към тази съдба. Само че му липсваше смелост — той се страхуваше от собствената си същностна дивота. И затова се вкопчваше толкова яростно в чувството за самия себе си, в идентичността си, в идеалите, емоциите и съзнанието си, във всички части на съществото си, които Данло би нарекъл просто „лице“, но които Хануман почиташе като скъпоценни и неизменни и на които не би причинил злина. Тъй като се смяташе за обречен да извърви най-тежките пътища, той с готовност — и трагично — унищожи тъкмо онези страсти, които наистина щяха да го направят велик. Той, роден като чувствителна и нежна мъжка рожба, се беше опитал да се направи най-твърдия от мъжете. Той, благословеният с рядка воля за живот и състрадание към другите, бе извратил обичта си към Данло в омраза към неговия мъчител и затова се беше принудил да убие послушника Педар Сади Санат. В крайна сметка поетът-воин не бе излъгал. Хануман наистина беше извършил това убийство. Бе го извършил не във въображението си, а със собствените си ръце, с волята си и с изпълненото си с омраза сърце.

И така, вечерта след като Данло поряза челото си в шиховата горичка, след като Хануман залепи тази ужасна рана, той отиде на Улицата на контрабандистите в Квартала на далечниците и с последните си пари купи съновник. Съновник: лъскаво черно устройство, голямо колкото детско сърце. Поредица от неврологици и чипове от гравирани диаманти, програмирани да произвеждат определено образно поле. Съновниците бяха играчки за възрастни, уморени от ежедневния свят. Те бяха също педагогично средство за сетиците, които ги използваха, за да изпитват способността на учениците си да различават симулираното от действителното. Хануман употреби своя съновник за друго. Докато останалите момчета спяха, той скри съновника под завивките си. После остана да лежи и да чака Педар да дойде на нощното си посещение. И точно когато Педар се изкачи по стълбите, когато вече можеше да го види, Хануман внимателно насочи съновника. Директно във визуалната кора на Педар в задната част на главата му бяха предизвикани определени образи. Образи на скутарски майки, изяждащи първородните си деца. Тъмни, гърчещи се, кървави извънземни, които Хануман създаде, за да уплаши Педар и да го накара да падне. Да го убие — Хануман не искаше да се залъгва за основната си цел. Той уби, за да спаси Данло от повече мъчения и срам. И уби, защото винаги бе мразил самия акт на убийството. Уби го най-вече, защото трябваше да унищожи скритата слабост на душата си. Това беше истинската причина да стане сетик. Щеше да използва възвишените и мощни сетически изкуства, за да продължи огненото си дело — собственото си преобразяваме. Насред душата му, където болката бе най-настоятелна, можеше да открие източника на страданието си и окончателно да го изпепели. Той копнееше да каже всичко това на Данло, но се страхуваше, че той няма да го разбере.

А после Мадава ли Шинг изведе останалите им съотборници на леда и моментът отлетя.

— Идваш ли, Данло?

Данло стоеше в края на полето и гледаше как Хануман бърза към другарите си, които се плъзгаха заедно по леда. „О, Хану, Хану! — помисли си той. — Какво си направил?“ Светлината, струяща през купола, падаше по Хануман така че по лицето му играеха бели и златисти отблясъци. Данло не можеше да издържа на тази гледка и сведе очи. Той се извърна от истината, както човек може да се извърне от красива, но обречена звезда от страх, че може да експлодира. Съзнаваше биенето на сърцето си, силно и бързо, тласкайки го миг след миг към бъдеще, което никога нямаше да знае точно. И после, дълбоко в него, се разнесе шепот като вятър в гора от каменни дървета. Той се чу да отговаря на ужасния въпрос, който беше задал, но този единствен път в живота си не поиска да слуша.

— Идваш ли, Данло? — отново извика Хануман.

— Да — отвърна Данло. И се запързаля по леда, за да довърши играта.