Падналите богове

ГЛАВА 1ШАЙДА

Това е историята на моя син Данло уи Соли Рингес. Опознах го много добре, макар че неговата участ (а и моята) бе да израсне див, загубена мъжка рожба, живяла откъсната от истинския си народ. Когато дойде в Никогея, той не знаеше почти нищо за произхода си и за цивилизацията на Града на светлината — всъщност изобщо не съзнаваше, че е човешко същество. Възприемаше се като алалой, като представител на онази каркирана раса, която живееше на ледените острови на запад от Никогея. Приемните му братя и сестри носеха отпечатъка на хромозоми, променени много отдавна — всички те имаха силни примитивни лица с изпъкнали вежди и дълбоко хлътнали очи, телата им бяха космати и мощни, покрити с кожи на някога живи животни. Те бяха по-яки и жизнени и в много отношения далеч по-мъдри от съвременните човешки същества. Известно време Данло бе споделял техния свят. Свят на лов из замръзнали гори в ранна утрин, свят на девствен лед, вятър и морски птици, носещи се на бели вълни из небето. Свят на разнообразие и изобилие. И над всичко, свят на хала, алалойската дума за хармонията и красотата на живота. Данло имаше трагичната участ още в ранна възраст да научи крехката природа на хала. Ако не го беше сторил обаче, може би никога нямаше да се отправи на път към града на предците си и да се върне при своя баща. Ако не се бе отправил на този път, който трябва да поемат всички мъже и жени, малкият му студен свят и вселената, от която той е част, навярно щяха да имат съвсем различна съдба.

Данло възмъжа сред девакското племе на алалоите, които живееха на планинския остров Куейткел, дом на деваките от безброй поколения. Никой не помнеше, че преди хиляди години предците им са избягали от развалините на Старата Земя. Никой не помнеше дългото пътуване из студените блестящи простори на галактиката или че светлинките в небето са звезди. Никой не знаеше, че цивилизованите човешки същества наричат планетата си Ледопад. Никой от деваките и другите племена не помнеше тези неща, тъй като предците им бяха пожелали да забравят шайдата на вселена, изпаднала в хаос от лудост и война. Те искали само да живеят в хармония с живота като естествени човешки същества. Затова изменили плътта си и отпечатали в мозъците си познанията на най-древните хора от Старата Земя, и когато свършили, унищожили огромния си сребрист кораб. И сега, след много хиляди години, девакските жени събираха балдови орехи, които печаха на огъня, а мъжете ходеха на лов за мамути, шагшаи или дори за тотюние, огромната бяла мечка. Понякога, когато морските ледове ставаха твърди и дебели, тотюние излизаше на сушата и ходеше на лов за тях. Подобно на всички живи същества, деваките познаваха студ и болка, раждане, радост и смърт. Смърт — не беше ли тъкмо девакска поговорката, стара като пещерата, в която живееха, че смъртта е лявата ръка на живота? Те знаеха почти всичко за смъртта: познат им бе плачът на нунки, тюлена, когато копието пронизва сърцето му, протяжната погребална песен на старица, ужасяващото мълчание на дете, което умира в нощта. Те познаваха естествената смърт, която прави място за нов живот, но не знаеха нищо за злото, което идва от нищото и убива дори най-силните мъже, не знаеха за истинската природа на шайда.

Когато Данло бе почти на четиринайсет години, деваките бяха покосени от ужасна болест, наречена „бавното зло“. Един ден в разгара на зимата мъжете и жените едновременно се разболяха от тайнствена треска. Тя лишаваше хората от сетива и съзнание, те се парализираха и от ушите им течеше гной. От цялото племе здрави останаха само Данло и Соли Трипръстия. На техните плещи падна задължението да ходят на лов и да готвят храната, да топят сняг за питейна вода и да пазят да не угаснат каменните лампи, за да има поне малко светлина и топлина за болните. Данло и Соли Трипръстия обичаха своите племенни братя и сестри, както обичаха живота, и цели шест дни работиха като луди, за да изпълняват стотиците дребни ежедневни задължения, необходими, за да не си отиде племето им твърде рано. Но тъй като болните деваки бяха осемдесет и осем, а те само двамина, това просто не бе възможно. Племето на Данло бавно — защото алалоите са жилави, издръжливи хора — започна да умира. Неговата племенна сестра Силехе беше една от първите, които потеглиха на пътя към обратната страна на деня. Последваха я племенните му бащи Уемайло и Чокло, старият Лилуйе и мнозина други. Скоро пещерата се изпълни с разлагащи се трупове, които чакаха да ги погребат. Данло се мъчеше да не им обръща внимание, макар че за деваките грижата за мъртвите е почти също толкова важна, колкото и за живите. Той щедро отдаваше енергията си на приемния си баща Хайдар и на Чандра, единствената жена, която бе познавал като своя майка. Правеше кръвен чай и наливаше гъстата хладка течност в устите им, разтриваше гореща тюленова мас по челата им, молеше се за душите им, правеше всичко възможно, за да им попречи да потеглят по пътя. Но напразно. Накрая бавното зло ги открадна от живота. Данло се молеше, плачеше и напусна колибата им с намерението да излезе от пещерата, за да намери огнецветя, които да положи на гроба им. Но беше толкова изтощен, че падна в една пряспа и веднага потъна в дълбок сън. По-късно Трипръстия Соли го откри там, засипан от новия сняг.

— Данло — каза Соли, когато разчисти искрящата сорееш от кожите на момчето, — уо ланиа-ти? Добре ли си?

— Просто спях — отвърна Данло. — Ми талу лос уаморашу. Бях много уморен. — Разтърка очи със заскрежените си ръкавици. Макар и седнал в снега, бе висок за момче на тринайсет години. Беше по-висок, по-строен и по-плещест от всичките си племенни братя. Всъщност изобщо не приличаше на алалой. Имаше дългия нос и изпъкналите лицеви кости на баща си. Очите му бяха очите на майка му, тъмносини като втечнени скъпоценни камъни, и въпреки че бе много уморен, бяха пълни с блясък. Другите човешки същества от почти всеки град от Цивилизованите светове биха го намерили за извънредно красив. Но той никога не беше виждал истинско човешко същество и се смяташе за различен от племенните си братя. Не точно за грозен, но за доста странен и малко уродлив, като чуждо пиле, излюпено в гнездо на врабчеястреби.

— Не бива да спиш в снега — каза Соли и отметна прошарената си черна коса. Като всички алалойски мъже, той бе едър и мускулест. Беше много уморен. Раменете му бяха увиснали и погледът му бе унесен и замислен. Изглеждаше разтревожен. — Само кучетата спят в снега.

— Бях тръгнал да набера огнецветя — отвърна Данло. — Не зная какво се е случило.

— Можеше да спиш прекалено дълго и никога да не се събудиш.

Соли му помогна да се изправи. Стояха близо до входа на пещерата. На десетина метра от тях за коловете в снега бяха завързани впрегатните кучета на дванайсетте семейства. Те се дърпаха на каишките си, виеха, молеха за вечерната си храна. Данло не си спомняше кога ги е хранил за последен път. Не си спомняше кога се е хранил за последен път и самият той. Бе късен следобед и слънцето се снижаваше. Въздухът беше син и студен, чист като силка, новия лед. Той погледна към долината под пещерата. Гората вече тънеше в тъмнозелени и сиви сенки — утре можеше да иде на лов за шагшаи, но тази вечер кучетата щяха да си останат гладни.

— Хайдар и Чандра преминаха оттатък — рече той. И погледна Соли.

— Да, те бяха последните.

— Хайдар и Чандра — повтори Данло и изтри от челото си топящия се сняг. И после каза молитва за душите на приемните си родители: — Хайдар ет Чандра, ми алашариа ла шантих деваки.

Соли потърка нос с трипръстата си ръка и отвърна:

— Шантих, шантих.

— И Саня — рече Данло, — и Махира, те също преминаха.

— Шантих — повтори Соли.

— И Ириша, Юкио и Джему — всичките алашару.

— Шантих.

— И Рафаел, Чокло и Аневей. И Ментина, всички изминаха големия път.

— Да — каза Соли, — шантих.

— Всички са мъртви.

— Да.

— Преди десет дни всички бяха живи и тлъсти с живот, даже старият Анала, а сега…

— Не говори за това. Думите са само думи — нямат цел. Данло си свали ръкавиците и притисна очи — горещата вода в тях изгори студените му пръсти.

— Много съм уморен — каза той. И после: — Блажените деваки — цялото племе. Как е възможно? Соли обърна лице на север и не отговори. Данло проследи погледа му нагоре към мястото, където над тях се издигаше острият връх на Куейткел — огромна блестяща планина, замръзнала в гранит и лед, бог, който ги наблюдаваше. Преди четири хиляди години първите деваки бяха нарекли острова по името на планината в неговия център. Предците на Данло бяха погребвани там поколение след поколение. Надигна се вятър и бясно развя косите му. Той затвори очи. Вятърът носеше ледени кристалчета, мирис на борови иглички и смърт.

— Куейткел, шантих — промълви Данло. Скоро трябваше да погребе народа си в гробището над пещерата и след това на Куейткел вече нямаше да се погребват деваки.

— Лош късмет — каза Соли и потърка гъстите си вежди. — Просто лош късмет.

— Мисля, че е шайда — отвърна Данло. — Да умреш твърде рано за нашия народ е шайда, нали?

— Не, беше просто лош късмет. Данло вдигна ръка и отметна косата от очите си. Косата му беше гъста и черна, с червени кичури.

— Във всичките истории, които ми е разказвал Хайдар край каменните лампи, а и във всички други истории никога не съм чувал цяло племе едновременно да е преминало оттатък. Никога не съм смятал, че е възможно. Аз… просто никога. Откъде се е появила тази шайда? Какво му е станало на света, че всички могат да умрат така? „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си, нали така?“ Защо светът плаче от шайда?

Соли го прегърна и го погали по главата, а Данло се разплака, сгушен в твърдите, замръзнали кожи на Соли, докато не го отрезви ледена мисъл. Той беше само на тринайсет години, но сред деваките това е почти достатъчна възраст, за да си истински мъж.

— Защо останахме ние, Соли? Защо бавното зло не отнесе и нас?

Гледаше в земята.

— Късмет — отвърна Соли. — Лош късмет. Данло долови скръбта и болката в гласа му и това го изпълни с отчаяние. Соли също бе готов за смъртта. Можеше да го види всеки, дори дете. В очите му, в цялото му измъчено, посивяло лице имаше лудост и смърт. Вятърът, който брулеше гората и ледените скали около тях, беше много студен, почти убийствено студен и Данло се чувстваше така, сякаш умираше самият той. Но не можеше да си позволи да умре, защото прекалено много обичаше живота. Не бе ли шайда да умреш твърде рано? Не беше ли видял вече предостатъчно шайда? Той подуха вледенените си поморавели пръсти и си сложи ръкавиците. Да, трябваше да живее, защото за него още не бе време да преминава оттатък, все още беше прекалено млад и изпълнен с живот, все още бе само момче, внезапно разбрало, че трябва да открие отговор на шайда.

Топ погледна към пещерата, към огромния черен процеп в склона, в който лежаха Йонат и другите му племенни братя.

— Странно, че бавното зло не отнесе и мен, нали? Навярно бавното зло се бои от дивотата. Винаги съм бил малко див, нали? Хайдар често казваше, че съм див с всичките ми приказки за това как ще тръгна с шейната към изгрева. Често казваше, че прекалено много ви слушам. Когато бях малък…

— Шт! Прекалено много говориш.

— Но аз трябва да попитам, трябва да разбера нещо.

— Какво?

— Когато бях малък, исках да намеря леглото на Сауел на мястото, от което всяка сутрин се издига, за да освети света. Истинска дивотия, както казваше Хайдар. Кажи ми, ти трябва да знаеш — роден ли съм с това диво лице? То е толкова различно от лицата на моите братя. И те са толкова по-силни и с по-яки тела, те като че ли никога не усещаха студа. Защо те преминаха, а аз не?

— Съдба — каза Соли. — Просто сляпа съдба. Данло се смути. Защо Соли приказваше така за съдбата? Имаше галия, той го знаеше, Галия беше Световният дух, и определено можеше да се говори за уилу-галия, намерението на Световния дух, но как можеше тя да е толкова сляпа? Не, слепи можеха да са само хората и животните (или самият Бог). Както го бе научил Хайдар, той затвори очи и задиша ледения въздух, за да прочисти вътрешното си зрение. Опита се да аскеерауа уилу-галия, да види намерението на Световния дух, но не успя. Пред него имаше само мрак, плътен и черен като пещера без светлина. Отвори очи и студените иглички на вятъра го накараха да премигне. Възможно ли беше Хайдар да е разказвал на него и другите деца лъжливи истории за животните, за раждането и живота на Света? Възможно ли беше всичко, което знаеше, да не е вярно? Навярно единствено истинските мъже бяха способни да виждат, че намерението на Световния дух е шайда, навярно тъкмо това имаше предвид Соли, като говореше за сляпа съдба.

— Студено е — каза Соли и затропа с крака. — Студено е и съм уморен.

Обърна се, закрачи към пещерата и Данло го последва. И той бе уморен, толкова уморен, че всичко го болеше и му се гадеше, сякаш е ял развалено месо. Цели тринайсет години, още откакто се помнеше, влизането в пещерата винаги беше миг, изпълнен с топлина, сигурност и тиха радост. Но сега нищо вече нямаше да е същото и дори познатите камъни на входа — кръглите свещени камъни от бял гранит, които предците му бяха поставили там — не го утешаваха. Самата пещера бе същата, както и милиони години преди това: огромна тръба от лава, естествена катедрала от блестящ обсидиан с дълги от тавана до пода скални висулки и дълбока тишина. Сега в пещерата на неговите предци имаше прекалено много тишина и прекалено много светлина. Докато Данло беше спал в снега. Соли бе събрал съчки от костни дървета и ги беше подредил покрай стените. После ги бе запалил. Цялата пещера пламтеше от светлина, оранжево-рубинени пламъци осветяваха рисунките на животни по стените и проникваха дълбоко в тъмната утроба на пещерата, където студеният под се издигаше, за да се слее с тавана. Данло усети мириса на дим, остър и сладък. Самата светлина бе толкова силна, че като че ли издаваше свой собствен аромат. И после усети нещо друго, напластено под миризмите на дърво, кожа и сняг. Докоснала всеки камък и пукнатина в пещерата, навсякъде около и в него се стелеше смрадта на смърт. Макар че дишаше през устата и от време на време задържаше дъха си, той не можеше да избяга от тази ужасна смрад. Труповете на мъртвите бяха навсякъде. По целия покрит със сняг под лежаха неговите племенни братя и сестри, купчини от сгърчени ръце и крака, коси, кожи, кръв, гъсти черни бради и мъртви очи. Напомняха му за стадо шагшаи, скочили от скала. Щеше да е по-лесно до погребението да ги оставят в снежните колиби, но Соли беше решил да ги премести. Колибите — петнайсет купола, направени от снежни блокове в търбуха на пещерата — бяха запазили труповете прекалено топли. Миризмата на разлагаща се плът влудяваше кучетата и ги караше да вият от глад, затова Соли бе извлякъл телата по средата на пещерата, за да замръзнат. Данло се разтревожи, че Соли може да е оставил някого в колибата му. Каза му и Соли бързо преброи труповете — бяха осемдесет и осем, цялото племе. Данло си помисли, че е грешно да броиш рода си един по един, да отнасяш абстрактни числа към човешки същества, които толкова наскоро са дишали въздух и са ходили по блестящите ледени поля на света. Знаеше, че всяко от тях има подходящо име (освен, разбира се, бебетата и най-малките деца, които бяха известни просто като „синът на Чонло“ или „втората дъщеря на Ментина“) и знаеше тези имена, затова застана до мъртвите и започна да ги вика.

— Саня — каза той, — Юкио, Чокло, Джему… — След известно време гласът му изтъня и Данло зашепна.

Накрая замълча като Соли, който стоеше до него. Не можеше да види лицата на всички, за да каже имената им. Някои от мъртвите лежаха по корем, полузаровени в снега. Други — повечето бяха бебета — бяха покрити с труповете на майките си. Данло тръгна сред мъртвите и потърси мъжа, когото наричаше свой баща. Откри Хайдар до Чандра, жената, която го беше осиновила още като новородено. Двамата лежаха заедно, заобиколени от Силехе, Чокло, стария Лилуйе и други от тяхното семейство. Хайдар бе нисък мъж, но мускулест и с невероятно широки рамене. Той винаги се беше държал внимателно и мило и Данло не можеше да разбере как толкова силен мъж може да е умрял. В смъртта си, след като неговата анима го бе напуснала през устните му, Хайдар изглеждаше смален. Момчето коленичи между него и Чандра. Дланта на Хайдар беше разтворена и почиваше върху челото на Чандра. Данло я хвана. Бе голяма, но в нея нямаше сила и живот. Бе студена като месо, почти толкова студена, че да започне да се втвърдява като лед. Лицето на Чандра също беше студено. Косата край ушите й бе покрита с пластове бледочервена течност. Част от нея беше засъхнала преди дни, а кръвта на смъртната й агония бе само на няколко часа и тепърва започваше да замръзва. Данло отметна гъстите коси от челото й и погледна милите й кафяви очи — бяха отворени и почти толкова твърди, колкото камъните наоколо. В тези очи нямаше нищо — нито радост, нито светлина, нито болка. Това й беше особеното на смъртта, че болката бързо напускаше тялото, заедно с анимата. Данло се обърна, докосна студеното чело на Хайдар и затвори собствените си очи, в които пареха сълзи. Искаше му се да зададе на баща си най-простия от всички въпроси: ако смъртта е толкова спокойна и безболезнена, защо всички живи същества предпочитат пред нея живота?

— Данло, време е да подготвим шейните — внимателно каза Соли, който стоеше над него.

— Не — отвърна Данло, — не още.

— Моля те, помогни ми — имаме още много работа.

— Не. — Данло седна на пода и отпусна едната си ръка върху очите на Хайдар, а другата върху тези на Чандра. — Хайдар, алашариа ла шантих — каза той. И после: — Чандра, майко моя, премини оттатък в мир.

— Стига вече — рече Соли и разреши косата му. — По-късно ще има време за молитви.

— Не.

— Данло!

— Не!

Соли сви рамене и се вгледа в дълбините на пещерата.

Светлината на огньовете се отразяваше в блестящите черни стени.

— Шейните трябва да се подготвят — тихо каза Соли. — Когато свършиш, ела навън да погребем деваките.

Вечерта започнаха да погребват племето си. Работеха колкото могат по-бързо, събличаха телата и от петите до челата ги натриваха с тюленова мас. Данло знаеше, че по време на пътуването им до обратната страна на деня на душите ще им е студено и маста ще им помогне. Товаренето на труповете на шейните и откарването им до гробището над пещерата бе ужасна и изтощителна работа. Някои от неговите племенни сестри бяха умрели преди много дни и плътта им беше станала тъмна и мека като загнил кръвноплод. Нямаше да е толкова ужасно, ако незабавно бяха вадили телата и ги бяха слагали в снежните преспи, за да замръзнат. Но в гората имаше мечки и глутници вълци. Събраха съчки за огньовете на входа на пещерата, та да държат дивите зверове на разстояние — впрегатните кучета познаваха огъня и не се страхуваха от него. После решиха да отидат на лов за шагшаи и да погребат останалите от племето като се върнат. Одраха големите бели космати животни и ги нарязаха за храна, иначе гладните кучета щяха да прегризат ремъците и да влязат в пещерата, привлечени от смрадта на леш.

След това се хванаха на работа. Откараха телата едно по едно в леденото голо гробище. Положиха ги с глави на север. Натрупаха камъни върху всяко и издигнаха много каменни пирамиди, за да не ги изядат животните и за да напомнят, че всяко живо същество трябва да се върне в земята, от която е родено. Отне им десет дни. Край пещерата имаше съвсем малко скали, затова трябваше да впрегнат кучетата и да отидат с шейните през гората до ледения поток, където имаше много гладки кръгли камъни. И после отново нагоре към гробището с шейните, натоварени с камъни, и още много пъти надолу и нагоре. Когато най-после свършиха, отидоха сред храстите анда и набраха оранжеви и червени огнецветя, за да ги положат върху гробовете. И след това се помолиха за мъртвите, молиха се, докато гласовете им не предрезгавяха и сълзите им не образуваха ледена кора върху бузите им — молиха се дълго в нощта, докато студът от морските ледове не смрази костите им.

— Ми алашариа — за сетен път каза Данло и се обърна към Соли. — Свършено е, нали?

Тръгнаха надолу сред тъмните гробове, надолу сред преспите и полюляващите се дървета ю. В небето имаше звезди и сняг покриваше цялата гора. Стигнаха до потока, където бяха издигнали малка снежна колиба, в която да живеят. Никога вече нямаше да спят в пещерата.

— Какво ще правим сега? — попита Данло.

— Утре отново ще идем на лов — отвърна Соли. — Ще ходим на лов, ще се храним и ще продължаваме да се молим.

Данло замълча и погледна студената снежна колиба, която щеше да им осигури подслон за нощта, а може би и за много нощи. И после рече:

— И все пак, какво ще правим?

Пропълзяха през входа на колибата. Тунелът беше мрачен, леден и тесен и Соли едва успя да се промуши. Вътре бе по-просторно, макар и не толкова, че да могат да се изправят, без да пробият с глава снежния купол. Данло внимателно се движеше в сумрака, за да не ритне снежните блокове, които изграждаха стените на колибата. Разпъна кожите си за спане върху леглото от здраво утъпкан сняг. Соли прибави тюленова мас в каменната лампа — издълбан камък, който гореше непрекъснато, макар и слабо. Данло гледаше мъничкото перлено пламъче, което плаваше в тъмната мас. Заоблените бели стени на колибата блестяха с топла жълта светлина.

— Да, какво ще правим — повтори Соли и постави върху каменната лампа малък глинен чайник с вода. Преди сън обичаше да пие кръвен чай.

Данло си помисли, че Соли е странен мъж, див като самия него или по-скоро какъвто щеше да стане той, ако някога станеше мъж. Тази дивота го привличаше. Нима преди няколко поколения прапрадядото на Соли не беше напуснал племето, за да прекоси южните ледове? Нима Соли и вече мъртвото му семейство не се бяха завърнали от легендарните Блажени острови с фантастични разкази за толкова топъл въздух, че снегът падал от небето като вода? Говореше се, че веднъж Соли прекосил източните ледове до Вълшебния град и че там сянкохората живеели в огромни като планини каменни колиби. Данло се чудеше дали тези истории са верни, също както се чудеше на тайното, диво познание за числата и кръговете, на което го бе научил Соли. Помисли си, че Соли е наистина загадъчен и изведнъж го осени поразителна идея: навярно затова бавното зло бе избегнало и него.

Данло загреба малко замръзнала тюленова кръв от един мях и потопи възчерната кристална маса в чайника.

— Ще трябва да заминем на запад до Сауелсалия или Рилрил, нали? — попита той. — Чувал съм, че сме имали много братовчеди сред патуините. Или може би сред олоруните — кое от племената мислиш, че ще ни приеме?

Беше му неудобно да приказва толкова много, защото не беше прието момче така свободно да говори пред мъж. Но бе неуверен и се страхуваше за бъдещето — а и всъщност винаги беше обичал да говори. Особено със Соли — ако не започнеше той. Соли най-вероятно щеше да мълчи като камък.

— Да пътуваме на запад може би няма да е разумно — отвърна след дълго мълчание Соли и отпи от кръвния чай. Данло го наблюдаваше как повдига чашата към устата си — очите му изглеждаха забулени в пара и потайност.

— Какво друго можем да направим?

— Можем да останем тук, на Куейткел. Тук е нашият дом.

Данло вдигна ръка към очите си и мъчително преглътна буцата в гърлото си — там сякаш бе заседнало парче месо.

— Как можем да останем тук? Няма жени, които да ни правят дрехи, няма вече момичета, които да пораснат и да ни станат съпруги. Не остана никакъв живот, как можем да останем и ние?

Соли мълчаливо отпи от чая си, а Данло продължи:

— Грешно е да оставим живота да свърши, нали? Да остареем и никога да нямаме деца? Да му позволим да умре — това не е ли също шайда?

— Да. Живот. Шайда — най-после отвърна Соли. — Шайда.

Нещо в начина, по който Соли гледаше чая си, накара Данло да изпита остра болка над черния си дроб. Тревожеше се, че Соли тайно го обвинява, че е довел шайдата в племето им. Възможно ли беше? — зачуди се момчето. Можеше ли той, със странното си младежко лице и дивотата си, да доведе бавното зло и в племето на патуините? После изпита срам от тези си мисли, усети го да пламва дълбоко в гърдите си и зад очите си. Опита се да заговори, но гласът му му изневери.

Соли разбърка с показалец хладкия си чай. Двата пръста до него бяха отрязани — белезите по чуканчетата бяха бели и лъскави.

— На изток — най-после каза той — е Вълшебният град. Някои го наричат Града на светлината или… Никогея. Можем да идем там.

Данло внезапно се стресна. Сърцето му се разтуптя както в момента, в който за пръв път се готвеше да прониже с копие нападащ мъжки шагшай.

— Вълшебният град! — възкликна той. — Наистина ли си бил там? Вярно ли е, че в него живеят сянкохора? Хора, които никога не са били раждани и никога няма да умрат?

— Всички човеци умират — тихо отвърна Соли. — Но някои във Вълшебния град живеят почти вечно.

Всъщност Соли знаеше всичко за Вълшебния град, защото беше прекарал там голяма част от живота си. И знаеше всичко за Данло. Знаеше, че истинските му родители са Катарин Провидцата и Малъри Рингес, които също бяха живели там. Знаеше тези неща, защото той бе истинският дядо на Данло. Но реши да не му разказва подробностите за произхода му. Вместо това отпи от чая и после рече:

— Има нещо, което трябва да знаеш. Хайдар щеше да ти го каже догодина, когато ти станеше мъж, но Хайдар премина оттатък и сега не е останал кой друг да ти го каже освен мен.

Навън вятърът брулеше с пълна сила и Данло се заслуша в него. Хайдар го беше научил на търпение — можеше да е търпелив, когато се налагаше, даже когато вятърът виеше диво и отчаяно, даже когато бе трудно да е търпелив. Данло гледаше Соли и беше сигурен, че той ще му се разкрие нещо ужасно важно.

— Хайдар и Чандра — с мъка започна Соли — не бяха твоите истински родители. Истинските ти родители дойдоха от Вълшебния град. Дойдоха в племето преди петнайсет години. Майка ти умря при твоето раждане и Хайдар и Чандра те осиновиха. Ето защо се различаваш от братята и сестрите си. Повечето мъже от Града изглеждат като теб, Данло.

Гърлото на Данло се стегна, че той едва можеше да говори. Разтърка очи и успя да каже:

— Моите истински родители… Има и други, които изглеждат като мен, така ли?

— Да, във Вълшебния град. Не е шайда да имаш лице като твоето — ти не си довел шайдата при нашето племе.

Обяснението на Соли охлади срама на Данло, че е останал жив. Но и породи стотици други въпроси.

— Защо истинските ми родители са дошли на Куейткел? Защо? Защо не съм роден деваки като всички останали?

— Не си ли спомняш?

Данло стисна очи. Спомняше си нещо. Имаше отлична памет, в някои отношения наистина забележителна. Беше наследил майчината си „памет за картини“ — когато затвореше очи, можеше да си представи точните цветове и очертания на всяко събитие в живота си. Веднъж, преди две зими, въпреки предупрежденията на Хайдар той необмислено отиде сам на лов за копринокоремести глигани. Едно от животните го откри в гъсталак от млади каменни дървета, нападна го и още преди Данло да успее да вдигне копието си, разпори бедрото му с бивните си. Имаше късмет, че остана жив, но не това бе най-важният му спомен. Не, онова, което виждаше винаги, щом си помислеше за онзи ден, беше финият шев на Чандра, с който бе затворила раната. Можеше да види костената игла, преминаваща през окървавената му опъната кожа, прецизните бодове, всяка извивка на особения възел, който Чандра използваше, за да затвори раната. Вътре в себе си той пазеше цяла вселена от такива възли от спомени, но поради някаква причина почти не си спомняше първите четири години от своя живот. Някъде дълбоко в него имаше блед образ на мъж, мъж с пронизващи сини очи и тъжно лице. Но не можеше ясно да го види.

Отвори очи и видя, че Соли го наблюдава. Момчето уви кожите около голите си рамене и попита:

— Как изглеждаше баща ми? Познаваше ли баща ми? А майка ми? Истинската ми майка?

Соли допи чая си, наля си пак и каза:

— Баща ти приличаше на теб. После замълча, сякаш се вслушваше в нещо, в някакъв животински писък или далечен шум. — Баща ти, с дългия си нос и рошавата коса — той никога не си решеше косата. Да, дивотата. Но ти имаш очите на майка си. Тя ясно можеше да вижда разни неща.

— Трябва да си ги познавал добре, щом са живели при племето. И Хайдар трябва да ги е познавал.

Данло отново затвори очи и се опита да не обръща внимание на вятъра. Вътре в него имаше други звуци, други шепоти. Спомняше си, че понякога Чокло и някои от другите мъже го гледаха странно, че снижаваха глас винаги, щом ги изненадаше в някой тъмен ъгъл на пещерата. Винаги си беше представял, че всички приказват за него, ако не ги чува. Имаше и мрачни спомени: веднъж подслуша Чандра и Еяме да разговарят за сатинка — вещица, която вършела злини и довела шайдата при народа си. Помисли си, че историята се отнася за мечтаното време, времето на предците, вечното, нерушимо време, което едновременно бе историята и общата мечта на народа му. Трябва да беше сгрешил. Навярно в племето бе имало истинска сатинка. Навярно тази сатинка беше омагьосала истинските му майка и баща.

— Да, Хайдар познаваше истинските ти родители — призна Соли.

— Тогава какви са били имената им? Защо не ми ги е казал?

Щеше да ти ги каже, когато станеш мъж, по време на инициацията ти. Има неща, които не са за момчета.

— Аз съм почти мъж — отвърна Данло. Изражението му беше едновременно открито и болезнено, невинно и решително. — Сега, когато Хайдар е мъртъв, трябва да ми разкажеш.

— Не, още не си мъж.

С дългите си нокти Данло остърга скрежа от кожите си. Опита се да види отражението си в лъскавите стени на колибата, но успя да различи само сянката си, очертанието на лицето си и буйните коси, които правеха млечнобелия сняг тъмен.

— Почти съм мъж, не е ли така?

— Ще станеш мъж следващата зима, след инициацията си. — Соли се прозя. — Вече е време за сън. Утре трябва да идем на лов, иначе ще умрем от глад и ще се присъединим към останалите от племето.

Известно време Данло усилено мислеше. Имаше природно остър ум, станал още по-остър от мисловните инструменти, които Соли тайно му бе дал. Откакто се помнеше, Соли го водеше сам в гората да рисува фигури по утъпкания сняг. Научи го на геометрия, научи го на неща, които наричаше сфери, странни координатни системи и безкрайности. На доказателствени структури и топология, и най-вече на прекрасната кристална логика, която управляваше вселената на числата. Логика. Въпреки че я намираше за странен начин на мислене, Данло обичаше да спори със Соли логично.

Той притисна ръка към устата си, за да скрие усмивката си, после рече:

— Пътуването през източните ледове към Вълшебния град ще е дълго и трудно, нали?

— Да — отвърна Соли. — Много трудно.

— Дори мъж може да не завърши такова пътуване — може да го нападне тотюние, мечката, или да го убие със студ Дъхът на змея, или пък…

— Да, пътуването ще е опасно — прекъсна го Соли.

— Ами ако бях останал сам да търся Града? — тихо попита Данло. — Или ако бавното зло те открие сред ледовете? Ами ако сянкохората във Вълшебния град не познават хала? Сянкохората могат да те убият заради месото ти. Ако умреш преди инициацията ми, как изобщо ще стана мъж?

За Данло, както и за всяко алалойско момче, преходът към мъжественост бе третото най-важно преобразяване и тайнство в живота след раждането и смъртта.

Соли разтри слепоочията си и въздъхна. Бе много уморен, но беше разбрал логиката в думите на Данло: че ще се наложи да направи прехода си година преди определеното време. Така че му се усмихна и каза:

— Смяташ ли, че си готов, Данло? Още си прекалено млад.

— Почти на четиринайсет съм.

— Прекалено млад — повтори Соли. — Понякога дори петнайсет години не са достатъчни. Раните са много болезнени. Много момчета, дори по-големи от теб, не бяха готови за болката от ножа. И после, след ножа… — Той замълча и погледна момчето.

— И после е тайното познание, нали? Песента на предците?

— Не, след болката идва ужасът. Чистият ужас. Данло знаеше, че Соли се опитва да го уплаши, затова се усмихна, за да скрие страха си. Въздухът в колибата бе изпълнен с пара от кипящия чай и от ритмичните им издишвания — това беше селура, влажен студ — не толкова студен, колкото белият студ, но достатъчно, за да оближе кожата му като жаден тюлен и да го накара да потрепери. Той се сгуши в кожите си и се опита да се стопли. През целия си живот беше чувал от по-големите момчета и младите мъже слухове за прехода към мъжественост. Било като да умреш, веднъж му каза Чокло, да умреш абстрактно, ур-алашара — като да преминеш оттатък, но не от обратната страна на деня, а да идеш при някого и да откриеш в него нов, тайнствен свят. Замисли се какво ли ще е да го направи и се помъчи да заспи, но беше прекалено изпълнен със смърт и живот, прекалено изпълнен със самия себе си. Изведнъж цялото му тяло неконтролируемо затрепери. Изпита непреодолимото чувство, че животът му, всяко негово денонощие ще е крайно опасно, сякаш минава по снежен мост над дълбока пропаст. Изпълни го свръхвъзбуда от очакване да извърши този вечен преход. И тогава дълбоко в него се появи ново знание, внезапно и важно: той обичаше своята тъмна, дива част, както обичаше живота. Тимиура хала, следвай обичта си, следвай съдбата си — не беше ли това учението на стотици поколения от неговия народ? Ако умреше по време на прехода от дете към мъж, ако умреше вътрешно или от истинска смърт с кръв и болка, щеше да е умрял в търсене на живот, а това сигурно беше най-голямата хала, която може да направи човек. Треперенето престана и той усети, че се усмихва.

— Ужасът не е ли просто лявата ръка на съдбата? — попита Данло. — Ще ме преведеш ли през прехода ми утре?

— Не, утре ще идем на лов за шагшаи. Ще идем на лов, после ще се нахраним и ще се наспим, за да възстановим силите си.

— И после? Соли потърка носа си и погледна момчето.

— И после, ако си достатъчно силен и запазиш куража си, ще станеш мъж.

След четири дни, по здрачаване, пристегнаха кожите си и изминаха краткия път до Зимната пъпка, недалечен хълм, на който девакските мъже провеждаха тайните си церемонии. Данло нямаше право да говори, затова мълчаливо се носеше на ските си след Соли. Докато забиваше щеките и се оттласкваше в снега, той се вслушваше в звуците на гората: в чуруликането на гмурците, чиито коремчета бяха пълни с плодовете на дърветата ю; в цъкането на хлъзгарите, полуизлезли от леговищата си, за да предупредят събратята си, че наблизо има опасност; във вятъра, който брулеше хълмовете и шумолеше из натежалите от сняг дървета. Беше странно, че може да го чува далеч преди да усети как щипе лицето му. Данло търсеше да чуе във вятъра дрезгавия глас на Хайдар и на другите си предци. Но вятърът си бе просто вятър — студеният, ясен дъх на света. Още не беше навлязъл в мечтаното време, в което предсмъртните стонове на майка му щяха да се сливат с воя на вятъра. Светлината изтляваше, дърветата губеха зелените и червените си багри и гората се изпълваше с мирис на замръзнала нощ и с живот.

Мълчаливо се изкачиха по полегатия склон на Зимна пъпка. На върха на хълма не растяха дървета и той беше гол като темето на старец, чиято коса е опадала. Около голям кръг в снега бяха забити дървени колове. На всеки кол бе закачен череп на различно животно. Имаше стотици черепи: огромният череп с бивни на тууа, мамута; черепите на нунките и дългите, заострени черепи на снежната лисица и вълка; имаше много, много по-малки черепи, тези на птиците Ейейе, Гунда, Ракри и Ахира, снежния бухал. Данло никога не бе виждал такава гледка, защото момчетата от племето нямаха право да се приближават до Зимна пъпка. В здрача кръгът от сивкавобели черепи изглеждаше зловещ. Данло знаеше, че всеки мъж трябва да намери сред черепите своя дофел, своето друго аз, онова животно, което никога повече няма да ловува. Неговият дофел щеше да го отведе в мечтаното време и щеше да го насочва по-късно, през всичките дни от живота му. Освен тази общоизвестна информация Данло не знаеше почти нищо за предстоящото.

Соли се оттласна на ските си и го въведе в кръга. По средата имаше платформа от трамбован сняг, ориентирана изток-запад.

— Когато започнем — каза Соли, — трябва да легнеш тук с лице към звездите. — Той му обясни, че според традицията момчето трябва да легне върху гърбовете на четирима коленичили мъже, но тъй като всички мъже бяха преминали оттатък, трябваше да се задоволят с платформата. Около нея имаше натрупани купчини съчки. Соли ги запали една по една и скоро запламтяха десетки огньове. Те нямаше да позволят Данло да измръзне до смърт.

— Започваме — съобщи Соли, опъна върху платформата бяла кожа от шагшай и каза на Данло да се съблече. Нощта се беше спуснала и на черния фон на небето блещукаха милиони звезди. Данло легна по гръб с глава на изток, както при всяка важна церемония, и вдигна очи към звездите. Въпреки топлината на огньовете мигновено започна да замръзва.

— Не бива да мърдаш — каза Соли. — Каквото и да чуеш, не бива да обръщаш глава. И не бива да затваряш очи. Но най-важно е да не викаш въпреки болката. Въпреки смъртоносната болка, Данло.

После Соли го остави сам и той погледна нагоре към дълбокия небесен купол. Светът и небето — двете половини на огромния кръг на хала, които обгръщаха всички живи същества. Знаеше, че светлините в небето са очите на неговите предци, на Старите, които тази нощ бяха дошли да гледат как той става мъж. Имаше много, много светлини — Соли го бе научил на изкуството да брои, но Данло не можеше да изброи Старите, които бяха лежали тук преди него, защото не беше прието да броиш духовете на мъртви мъже все едно, че са камъчета или морски миди. Той гледаше небето, виждаше очите на баща си и на бащите на баща си и се молеше да не наруши големия кръг с викове от болка.

След известно време започна да чува звуци. Остри, тракащи звуци, като от два камъка, удряни един в друг. Ритъмът на тракането се ускори, то стана по-високо и се приближи. Звукът разцепваше нощта. Дясната половина на Данло знаеше, че трябва да го издава Соли, но лявата му половина започна да се чуди. Не можеше да помръдне глава — като че ли светлината на очите на Старите струеше от чернотата и го зашеметяваше. Тракането пронизваше ушите му, вече беше много близо. Не можеше да обърне глава и да погледне и се страхуваше, че Старите са дошли да го изпитат с ужас. Изведнъж звукът замлъкна. Над него се спусна тишина. Мина доста време, през което той чуваше само дълбокото си дишане и туптенето на сърцето си. После се разнесе ужасяващо бръмчене и свистене, каквито никога не бе чувал — сякаш разцепваха самия въздух. Старите идваха за него, прошепна лявата му страна. Не смееше да помръдне, иначе те щяха да разберат, че все още е само уплашено момче. Как беше възможно Соли да издава такъв звук? — зачуди се дясната му страна. Не смееше да помръдне, иначе на Соли щеше да му се наложи да стори нещо ужасно.

— Данло! — изкрещя от мрака мощен глас. — Данломи! — Не го викаше Соли — това не беше глас на човек. — Данло, дорона си-лот! Данло, ние искаме твоята кръв!

Това бе гласът на ужасно животно — никога преди не го беше чувал. Едновременно пищеше като птица и ревеше като мечка. Той започна да трепери или навярно просто потръпваше, не можеше точно да определи. Въпреки силния студ го изби пот — по лицето, по гърдите и корема. Животното отново изрева и Данло неподвижен зачака да разкъса пулсиращите артерии на гърлото му. Искаше му се да затвори очи и да извика, но не можеше. Гледаше право нагоре към замайващите светлини и внезапно те изчезнаха. Животното се бе навело над него и скриваше нощното небе. Всъщност това изобщо не беше животно — беше Звяра от разказите на младите мъже. Имаше рога и огромни остри зъби като кит убиец, жестокият му закривен клюн се навеждаше към лицето му, ноктите му бяха нокти на снежен тигър и замахваха към корема и слабините му. Никога не бе виждал човек да носи маска, но дори да беше, лявата му страна пак щеше да вика, че Звяра се готви да го разкъса. Той се стегна и не помръдна.

— Данло, ние искаме твоята кръв! — отново изръмжа Звяра.

„Умирам, за да живея“ — помисли си той и мислено повтори девакската молитва за инициация.

Още откакто се помнеше, още откакто бе видял голи по-възрастни мъже и с уплаха и почуда беше погледнал между краката им, той знаеше, че този момент трябва да настъпи. Звяра се пресегна надолу и сграбчи члена му. Ноктите му бяха студени и остри. От страх и студ незащитените му тестикули се втвърдиха в торбичката си. Ужасно се страхуваше — никога не бе изпитвал такъв присвиващ стомаха му страх, дори когато Хайдар се разболя от бавното зло и от ушите му започна да тече кръв. Страхът го обгърна като мъртъв, студен въздух, спуснал се от небето, задушаваше го и стягаше дробовете му. Страхуваше се, че Звяра ще забие нож в него, да, страхуваше се от болката, но още повече се ужасяваше да не се сгърчи като уплашен снежен заек и да не се опита да избяга. Ако го стореше, щеше да бъде убит. Звяра щеше да го убие, задето се е поддал на страха си. Тази мисъл на свой ред подхрани страха му и го усили, докато по ребрата му потече пот и намокри кожите под него. Вятърът го смрази до костите и той се отчая, защото усети, че пропада в черна бездънна нощ, от която нямаше измъкване. „Страхът е съзнанието на детето“ — спомни си думите на Хаидар, когато веднъж се бяха изгубили в морето. Погледна нагоре към ярките звезди в очакване Звяра да забие ножа си, да разкъса гърлото му и в момент на оживление осъзна, че е тук, за да предаде страха си или по-скоро да загуби част от себе си, да остави да умре детинската му представа за самия него като отделно същество, ужасено от света. Всички мъже трябваше да бъдат изпитани така, той знаеше, иначе никога не можеха да станат истински мъже. Точно в този миг Звяра изрева нещо в нощта — мощен, яростен звук, който разклати черепите наоколо. Данло усети, че дърпат краекожието му от главичката, последва разкъсваща, изгаряща болка. Той стисна челюсти толкова силно, че му се стори, че зъбите му ще се счупят на парченца и ще се забият във венците му. Мускулите му се напрегнаха, за да се откъснат от костите му, и за миг очите му запламтяха толкова ужасно, че не можеше да вижда. Все още можеше да чува обаче и в много отношения това бе най-лошото — хрущящият, раздиращ звук на откъсването на краекожието от члена му. „Боли! — безмълвно изкрещя той. — О, Господи, боли!“ Болката беше червен пламък, изгарящ члена му чак до корема и гърба му. Болката го поглъщаше жив — светът бе само огън и болка. Последва миг, в който тялото му беше като един-единствен нерв, свързан с невероятно по-големи нервни клетки и мрежа от живи същества: с дърветата, звездите и вълците, които виеха в долините. Можеше да чуе как предсмъртният вой на чуро, яга и всички животни, които бе убил, избухва от собственото му гърло — спомни си историята за патуинско момче, умряло по време на прехода си, и усети внезапно притискане под ребрата, сякаш черният му дроб беше пронизан от копие или нокът. В един ослепяващ миг отново видя лицата на всички от племето — молеха се да бъдат освободени от бавното зло. Болката на всички тези хора и същества, на абсолютно всичко, потече в него като река от разтопен камък. Болеше го да помръдне, да извика, да се изправи и избяга. Едва сега, изцяло погълнат от ужасната болка, която е осъзнаването на живота, той вече не се страхуваше. Отвъд болката имаше само смърт. Смъртта бе лявата ръка на живота и изведнъж Данло съзря дългите й студени пръсти и дълбоки очертания с яснота, която го удиви. Гледана от една перспектива, смъртта беше жестока и ужасна като ръка на убиец, надвесена над бебешко лице, но от друга тя бе позната като извивките на отворената му бащина длан. Щеше да умре, тази нощ или след хиляди нощи — почти можеше да види момента, в който светлината щеше да напусне очите му и щеше да се присъедини към всички други светлини в небето. Умираше дори в този момент, докато Звяра го разкъсваше, но по някакъв странен начин никога не се беше чувствал толкова жив. Мълчеше и лежеше неподвижно, заслушан във вятъра, който брулеше дърветата и планините. Чу глас, който му нашепваше, че червената главичка на члена му трябва да е изложена на студения въздух, също както мъжът в него най-после трябва да е свалил детската си кожа от желания и увереност, за да познае света такъв, какъвто наистина е. Това е пътят на живота, чу да казва гласът. Животът винаги се живее близо до смъртта и е постепенното й събличане, за да се преродиш.

„Умирам, за да живея“ — каза си той.

И вътре в него, въпреки болката, в центъра на най-дълбокото му същество, пламтеше искрена радост от това, че е жив. В известен смисъл винаги щеше да е жив, въпреки убийствения студ на вятъра, фаталните болести или която и да е от хилядите други беди, които можеха да го сполетят.

— Данло! — отново изрева Звяра. — Кръвта ти е червена и тече като на мъж!

Данло се вслуша в дълбокото си дишане, докато на плътта му нанасяха още рани, малки разрези нагоре и надолу по дължината на члена му. Разбра, че ги нанася Соли, който втрива в тях различни цветни прахове. Разрезите щяха да гноясат и после да заздравеят, и скоро членът му щеше да е като на всеки друг алалойски мъж — дълъг, дебел и украсен с десетки зелени и жълто-червени белези.

— Данло, готов ли си вече?

Усети, че около члена му увиват нещо меко — като пухест мъх, пристегнат с кожа от нюъл.

— Данло, трябва да събереш силите си за пътуването — извика от мрака гласът. После над него се надвеси Звяра, сграбчил в кървавите си нокти парче плът. — Това парче месо ще те поддържа. Отвори си устата и го преглътни, без да дъвчеш.

Данло се подчини. Отвори уста като новоизлюпено пиле и зачака. Внезапно суровото парче месо се притисна в езика му. Той мъчително го преглътна и усети вкуса на прясна, топла кръв.

— Данло, това е кожата на твоето детство. Тя ще те оплоди като семе. От детето израства мъжът. Готов ли си вече да станеш мъж?

Данло отново преглътна горещата, възсолена лепкавост на собствената си кръв.

— Данло, уи Иелдра сена! Ти ур-алашарет. Предците идват! Време е да преминеш оттатък. Очите му вече бяха спокойни и ясни и той погледна нагоре към звездите и видя милионите светли точици, които струяха към него.

— Данло, можеш да обърнеш глава.

Данло бавно премигна. Обърна се и над него се беше надвесил Соли. Бе облечен както обикновено, в зимните си кожи. Ужасният Звяр го нямаше.

— Добре се справи — каза той.

После му помогна да седне и го уви в прясна кожа от шагшай. Навсякъде имаше кръв, тъмночервена влага, попила в белите кожи. Данло погледна през премигващите червени огньове към кръга черепи. Трябваше да открие онова животно, което беше негов дофел. Ако очите му изневеряха, Соли щеше да му помогне, но щеше да е по-добре сам да стигне до другото си аз.

— Данло, можеш ли да виждаш?

— Да.

Беше безкрайно високо над хората и времето. Завъртя глава и видя много неща. Долу бяха тъмната гора и осветените от звездите хълмове на детството му, още по-нататък, където назъбеният бряг на острова се изправяше срещу океана, съзря бледия сребрист блясък на морските ледове, изчезващи в безкрайността. Имаше и по-близки неща. Лицето на Соли се очертаваше призрачно и бледо. Той изглеждаше едновременно тъжен и радостен, сякаш се готвеше да умре. „Болката е съзнаването за живота“ — помисли си Данло. Тялото му все още изгаряше от болка, но душата му беше започнала пътуването през болката към по-дълбок свят. Започваше да се вижда такъв, какъвто наистина е. Всяко действие от прехода му имаше за цел да го доведе точно до този момент. Детската му представа за самия него, старият му начин на мислене се строшиха като ледени кристали под каменен чук. Внезапно настъпи яснота — на цветовете, формите и значенията. Високо над него звездите горяха в небето с бледосин пламък, а по-близо, по бедрата и корема му, бе собствената му тъмночервена кръв. Той отново вдигна поглед към кръга черепи, които блестяха в чернотата. Всеки череп беше негов — животът се свързваше с живот по начини, които той едва сега започваше да разбира. Един череп обаче сякаш искреше под зорките погледи на Старите. Един череп го зовеше. Бе черепът на Ахира, снежния бухал. Ахира, най-мъдрото и дивото от животните. Никое друго не беше толкова жизнерадостно и свободно. И никое друго не бе толкова опасно за нечия душа. Всъщност той се страхуваше да открие, че Ахира е неговият дофел, неговото второ аз, защото само веднъж на десет поколения се раждаше човек, чието второ аз е Ахира. Данло продължаваше да гледа и чака тази прекрасна птица да престане да го зове, но накрая беше сигурен, че Ахира е неговият дофел. Ахира трябваше да го води и да му помогне да стигне до незнайния свят, в който живееше най-дълбокото му същество.

Соли видя, че Данло гледа към малкия кръгъл череп на Ахира. Фактът, че девакските бащи изобщо бяха намерили този череп, си бе цяло чудо, защото ахира беше най-рядката от всички птици и не се случваше често някой ловец да я зърне.

— Тази птица ли? — попита Соли. — Сигурен ли си, Данло?

— Да — отвърна Данло. — Ахира, снежният бухал.

— Истинските мъже го познават като „бялата птица“. И ти трябва да го наричаш така.

Всички знаеха, разбира се, че бухалите са птици, също както знаеха, че Господ е огромна птица, чието тяло е вселената. Но сред алалойските старейшини и между отделните племена се водеше спор дали Господ е сребърна птица, синя птица или рядката бяла птица, която децата наричаха „снежен бухал“.

— Ахира е моят дофел — каза Данло.

— Много добре — отвърна Соли. После в ръцете му, сякаш по някакво вълшебство, се появи стара кожена чанта, пълна с различни предмети. Той порови в нея, извади бяло перо и го пъхна в свитите му шепи. — Това е перо от крилото на бялата птица — каза Соли. — Бялата птица е твоят дофел.

Данло погледна перото. Белотата му бе чиста като сняг. Краищата му бяха груби и разрошени, за да заглушават по-добре шума от крилете на Ахира. Ахира беше великолепен ловец и можеше почти безшумно да се спусне към плячката си. С малката кестена закопчалка, която му даде Соли, Данло закрепи перото за дългата си коса. После Соли започна да пее и пред него се разкри свят с огромни бели снежни преспи. Данло навлезе в мечтаното време, в алтджиранга митджина на своя народ. В този свят го бе запратил шокът от болката и ужаса — и новооткритата му способност да преодолява връзката си с ужаса. Той се заслуша в напева на Соли и Старите започнаха да му говорят. Разкриха му нови, тайни познания, които можеше да знае само мъж. Соли напяваше стиховете на Песента на живота. Песента беше нов начин за изграждане на действителността, система от символи и значения, свързващи всички неща от света в огромен кръг от хала. В тази песен имаше 409 стиха — Соли пееше бързо и дрезгаво. Разказваше как по-малкият бог Куейткел създал света от отделни парчета камък и лед. Разказваше за сватбата на Куейткел с Деваки и за техните деца Йелена, Рейна и Мануи. Данло научи, че на третата сутрин от сътворението на света мъдрият Ахира се сприятелил с Мануи и го научил да обича летенето, лова, сношаването и другите неща от живота. Мануи и Ахира — Двамата приятели, двама от най-старите Стари. Данло слушаше Песента на живота и се присъедини към тях в мечтаното време. Мечтаното време беше сега, случваше се в момента, беше истинското време, в което светът завинаги се създаваше отново.

— Али уос Ейейе — напяваше Соли. — Господ е огромна сребърна птица, чиито криле докосват краищата на вселената.

Данло слушаше шейсет и четвъртия стих на Песента на живота. Сега и през следващите три дни той трябваше да научи всеки стих, точно както го пееше Соли, защото някой ден щеше да повтори Песента на собствения си син или на някой племенен син. Болката бе най-могъщото оръдие на мнемониката — болката го бе разбудила, за да запомня надигането, спадането и всяка гласна; болката и нейната сила бяха подготвили ума и душата му точно да запомнят стиховете.

— Всички животни помнят… — изпя Соли и гласът му започна да трепери и да пресеква. — Всички животни помнят първото утро на света.

Внезапно той замълча и разтри тила си. Лицето му бе посивяло като стара тюленова мас. Соли облиза устни и мъчително продължи. След известно време стигна до първата от Дванайсетте загадки и изпя:

— Как улавяш красива птица, без да убиеш душата й? Данло зачака Соли да даде отговора в следващия стих, но Соли мълчеше. После простена, присви се и погледна Данло.

— Какво има? — попита Данло. Не искаше да говори, защото усещаше, че произнасянето на думите ще го откъсне от мечтаното време. Но Соли внезапно се задъха и Данло трябваше да разбере какво има. Сега, след като вече знаеше начина, можеше да пътува в мечтаното време винаги, когато трябваше.

Беше очевидно, че Соли е тежко болен. По челото му избиваше пот, от носа му течеше кръв. Очите му бяха очите на кит, неочаквано попаднал в капан сред замръзващите ледове в морето. Данло се изправи и болката от притока на кръв в наранения му член го преряза. Той помогна на Соли да легне на кървавата платформа, на която толкова скоро се бе отказал от детската си плът. Алалоите не са ироничен народ, но той оцени дълбоката ирония на разменените им позиции.

— Добре ли си?

— Не — изохка Соли. — Никога… вече. — Той овладя дишането си и бавно заговори:. — Слушай, Данло, трябва да го чуеш. При прехода на момчето един от мъжете трябва да е Звяра. Звяра… маската.

Той с мъка се наведе, бръкна в кожената чанта и извади маска, направена от слепени кости, кожа, зъби и пера.

— Но понякога е трудно да станеш Звяра — каза Соли. — Ако момчето помръдне или извика… трябва да бъде убито. Трудно е да станеш Звяра само като носиш маската. Трябва помощ. За някои мъже. Следобеда преди прехода на момчето трябва да изядеш черен дроб от костур. Той дава ужасно зрение, ужасна мощ. Но е опасен за ядене. Понякога мощта е прекалено голяма. Поглъща те.

Данло хвана ръката на Соли — въпреки че и на него му беше студено и че бе полугол, само с кожата от шагшай на раменете, дланта на Соли беше още по-студена.

— Какво мога да сторя? Има ли някакъв лек? Да направя ли кръвен чай, за да ти даде сили?

— Не, това няма да помогне.

— Боли ли? О, кажи ми, какво мога да сторя?

— Струва ми се… — рече Соли. — Струва ми се, че Хайдар знаеше лек, но той премина оттатък, нали? Всички мъже — а и жените.

Данло премигна, за да се освободи от болката в очите си и откри, че може да вижда съвсем ясно. И на лицето на Соли, в уморените му, измъчени очи имаше само смърт. Соли скоро щеше да премине, знаеше го, и нямаше как да му помогне. За мъжа беше шайда да умре твърде рано, но смъртта на Соли нямаше да е шайда, защото бе ясно, че умира, когато трябва.

— Соли — каза Данло, — ти алашария, и ти ли? Защо, защо?

— Да — отвърна Соли. И после протегна ръка и посочи нагоре. — Звездите, трябва да ти се каже за звездите.

Данло вдигна поглед в горчиво-студения въздух, придърпа кожата от шагшай около раменете си, въздъхна и каза:

— Звездите са очите на Старите. Знаят го дори и децата.

— Не, звездите са… нещо друго.

— Песента на живота разказва ли за звездите? Соли дълбоко се закашля няколко пъти, сякаш отново щеше да започне да напява.

— Да, Песента на живота, но тя е само песен, песента на нашия народ. Има и други песни. Звездите блестят със светлината на очи, да, но това е просто сравнение. Символ, като символите за числата, които рисуваме на снега. Има нещо друго за звездите, което… трябва да ти кажа.

— Кажи ми го, моля те.

— Ще ми е трудно да ти го обясня.

— Моля те.

Соли въздъхна, после каза:

— Всяка звезда е като Сауел, слънцето. Горене, превръщане на водород в светлина. Само в тази галактика има триста милиарда такива огньове. А галактиките… са много. Кой би могъл да си помисли, че във вселената има толкова много?

Данло притисна кокалчетата на ръката си до челото му. Чувстваше се нещастен и объркан. Веднъж, когато бе на осем години, двамата с Хайдар попаднаха в морето на моратет. Небето се беше затворило, бяло и ниско над безкрайната белота на леда. В продължение на десет дни след това той не бе в състояние да различава ляво от дясно, горе от долу. Сега отново се почувства загубен, сякаш го притискаше моратет на душата.

— Не разбирам.

— Звездите са като огньове, които горят из пространството. Из черното замръзнало море. Има хора, които могат да пътуват от звезда на звезда със съдове, наречени светлинни кораби. Такива мъже — и жени — се наричат пилоти. Твоят баща беше пилот, Данло.

— Моят баща ли? Истинският ми баща? Как се е казвал? — Той хвана ръката на Соли и прошепна: — Кой е благословеният ми баща?

Но Соли като че ли не го чу, а заговори за неща, които Данло не можеше да разбере. Разказваше за многобройните чудеса на галактиката, за огромната черна дупка в центъра й и за онзи блестящ, покрит с купол район от галактиката, който наричаше Вилд. Човешките същества, обясни Соли, се били научили да карат звездите да избухват в свръхнови — докато двамата разговаряли под умиращото небе, десет хиляди сфери се уголемявали към краищата на вселената.

— Толкова много звезди — каза Соли, — толкова много светлина.

Данло, разбира се, не можеше да разбере, че тази дива звездна светлина накрая ще стигне до неговия свят и ще убие всички растения и животни на Ледопад. Знаеше само, че Соли умира и му се привиждат невъзможни неща.

— Кой е баща ми? — повтори той.

Но Соли беше изпаднал в последното си видение и думите му нямаха никакъв смисъл.

— Пръстените — мъчително промълви той. — Пръстените. От светлина. Пръстените от вечност и аз… аз, ох, боли, боли, боли!

Най-вероятно се опитваше да каже на Данло, че е негов дядо, но не успя. Скоро устните му посиняха и замлъкнаха и думите останаха завинаги неказани.

— Соли, Соли!

Данло затвори очите на Соли и ги целуна.

— Шантих, Соли, нека душата ти намери пътя си към обратната страна.

И после го погълна чудовищността на всичко, което се беше случило през последните дни. Той скочи, отхвърли кожата от раменете си и застана гол пред света.

— Не! — извика Данло. — Не! — Но нямаше кой да го чуе.

Огньовете бяха отслабнали, смътни оранжеви отблясъци, загубени в мрака на нощта. Бе много студено. Той гледаше как огньовете гаснат. Започна да трепери. — Не — прошепна Данло. Вятърът открадна дъха от устните му и го отнесе. Тялото го болеше толкова силно, че той с радост посрещна вцепенеността, но за душевната му болка това не промени почти нищо. Как щеше да живее сега, какво щеше да прави? Бяха го обрязали, част от него бе умряла и той вече не беше от онабара, веднъж родените деца. Но докато не завършеше прехода си, нямаше да е цялостен, щеше да е като край на копие без връх. Никога нямаше да е от диабара, дважди родените мъже. И тъй като знаеше, че само дважди родените мъже, научили цялата Песен на живота, могат да са напълно живи, почти се отчая.

По-късно погреба Соли при другите над пещерата. И след като постави на гроба му и последния замръзнал камък, се помоли:

— Соли, пела ур-пада, ми алашария, шантих. — После силно стисна клепачи и извика: — О, Ахира, какво да правя?

И тогава попадна в мечтаното време, и вятърът из дърветата му отговори. Разнесе се шумолене на въздух, носещ дълбокото гърлено бухане на снежния бухал. Това беше Ахира, неговото второ аз. Кацнал високо на сребристия клон на едно дърво ю оттатък покритото със сняг гробище, Ахира го търсеше в мрака.

— Ахира, Ахира.

Кръглата белоснежна глава на бухала се обърна към него. Очите му бяха оранжево-червени, диви и безкрайно мъдри.

— Данло, Данло. — Бухалът отново обърна глава и очите му проблеснаха със звездна светлина. И Данло внезапно съзря част от кръга на хала: Световният дух не възнамеряваше той да се присъедини към племето на патуините, нито към което и да е друго племе от островите на запад. Кой беше той, че да отнесе злото на шайда при своите братовчеди? Не, нямаше да обремени народа си с такива неизразими скърби. Независимо че непременно трябваше да чуе цялата Песен на живота, бъдещето и съдбата му не лежаха в тази посока.

„Трябва да се отправя на изток — помисли си той. — Трябва сам да отида във Вълшебния град.“

Някак си Данло трябваше да направи невъзможното и да стигне до града, наречен Никогея. И някой ден — до звездите. Ако наистина бяха огньове, горящи в нощта, звездите бяха част от огромен, по-голям свят, който също трябваше да познава хала.

Той тържествено сведе глава към Ахира.

— Ми алашарета — каза Данло, като се молеше за онази част от самия себе си, която бе умряла. — Шантих. После обърна гръб към вятъра и дълго плака.

ГЛАВА 2ДАНЛО ДИВИЯ

За да се приготви за пътуването, му трябваха девет дни. Пет от тях прекара в снежната си колиба, докато се възстанови от обрязването. Наслаждаваше се на всяка минута, защото знаеше, че пътят с шейна през източните ледове ще е опасен и дълъг. Според разказите на Соли Вълшебният град се намираше поне на четирийсет дни разстояние — навярно и повече. Тъй като вече беше осемдесет и вторият ден от дълбоката зима, той не можеше да се надява, че ще стигне до Града до средата на сред зимната пролет. А средзимната пролет бе най-лошият сезон за път. Кой можеше да каже кога от север ще задуха яростна сарсара, Дъхът на змея, влачещ след себе си много дни виелица? Ако бурите го забавеха прекалено, можеше да се окаже захвърлен далеч насред Щандбергерзее, когато горещото слънце на лъжезимата се покажеше и стопеше морския лед. И тогава той и кучетата му щяха да умрат. Не, трябваше да намери града преди това.

И така, когато реши, че е оздравял, той излезе на лов за шагшаи. Спускането със ски из долините под Куейткел сега бе много болезнено, тъй като всяко оттласкване и плъзгане караше члена му да се трие в панталоните. Пикаенето се превръщаше в мъчение. Въздухът жилеше оголената червена главичка на члена му винаги, когато спреше да се облекчи. Въпреки това Данло усърдно и често ходеше на лов, защото му трябваше много месо. Риболовът през дупка в леда на потока щеше да е по-лесен източник на храна, но той откри, че тази година няма тлъсториба. Данло раздели месото и оскъдната мас на порции; запечата гъстата кръв в мехове; влезе в пещерата и изнесе зимните запаси от балдови орехи. Подреди на шейната внимателно премерени пакети с храна, каменната лампа, спалните кожи, торба с кремък и копие за мечки. И разбира се, дългия назъбен харпун за китове. Кучетата можеха да теглят само толкова тежест. Някъде на изток щяха да свършат храната и той щеше да използва харпуна, за да убие тюлени.

Сутринта на заминаването си се сблъска с първото от многото трудни решения: какво да прави с кучетата? За шейната щяха да му трябват само седем: Боди, Лую, Коно, Зигфрид, Ное, Атал и неговият най-добър приятел Джиро. Другите, кучетата на Уисент, Джейуи и останалите семейства от племето трябваше да пусне на свобода. Или да ги убие. След като натовари шейната, той поспря да погледне кучетата, завързани до снежните си бърлоги пред пещерата. Бяха петдесет и девет и го наблюдаваха със светлосините си очи, като въртяха опашки и скимтяха. Всъщност Данло знаеше, че е длъжен да ги убие, защото как щяха да живеят, без хората да им дават храна и да ги утешават, когато са болни или самотни? Кучетата щяха да избягат с лай в гората, да скитат на глутница и да се опитват да ловуват. Вълците обаче бяха по-добри ловци от тях — безшумно щяха да ги проследят и обкръжат, а после да ги убият едно по едно. Или щяха да умрат от глад, с гънки плът, провиснали по костите. Кучетата със сигурност щяха да загинат, но кой беше той, че да ги убива? Помисли си, че за тях ще е по-добре да познаят още един ден живот, даже този ден да е изпълнен с болка и ужас. Погледна над върхарите на дърветата към небето. Беше шарда, тъмно, тъмносиньо. Тъмното небе, зелено-белите хълмове, мирисът на живот — дори кучето можеше да обича света и да изпитва нещо като радост. „Радостта е дясната ръка на ужаса“ — каза си той и знаеше, че няма да открадне кучетата от живота. Решително кимна, после се усмихна и се затътри през рохкавия сняг, за да ги пусне на свобода.

Последното, което направи преди да тръгне, бе да притисне чело в голата скала до входа на пещерата. Направи го, защото на дванайсетата сутрин на света Мануи беше сторил тъкмо това преди да се отправи на път, за да посети островите от новото Божие творение.

— Куейткел, наруланда — каза Данло. — Сбогом.

Започна пътуването си като изсвири на кучетата, както правеха всички алалойски мъже, и бавно, предпазливо се заспуска през гората към замръзналото море. Там, отвъд брега на благословения му остров, започваха ледените полета. Блестящият бял лед се простираше в огромен кръг и Далече на хоризонта докосваше небето. Най-старото учение казваше да живееш единствено заради пътуването, да се наслаждаваш на всеки миг от леда и вятъра. Но тъй като той все още бе момче с диви мечти, не можеше да не си мисли за края на пътя, за Вълшебния град. Че ще стигне до него, Данло беше сигурен — макар че всъщност само много силен мъж би решил да се отправи сам на такова пътуване. Чувстваше се възбуден и оживен от това, че е преодолял всичко, което се бе случило. Не можеше да не се усмихва на изгрева, на блестящия червен огън над края на света. Тъй като гореше от вълнение, свали очилата за сняг и отметна качулката си. Вятърът развяваше косите му и едва не отнесе лъскавото бяло перо на Ахира. Кафеникавото му лице изпъкваше на фона на белия пух на качулката. Беше младежко лице, голобрадо и пълно с топлота и надежда, но в същото време силно, диво лице, изсечено от слънце, вятър и скръб. В него имаше твърдост, смекчавана единствено от очите — големи и синьо-черни като привечерно небе. Юйена ою, както казваха алалоите — очи, които виждат прекалено навътре и прекалено много.

Данло умело насочваше шейната през назъбените ледове. Двамата с Хайдар много пъти бяха идвали насам, макар че никога не се бяха отдалечавали много от сушата. Пред него се простираха хиляда километра замръзнало море, но той не знаеше нищо за разстояния, измервани по такъв начин. За него и задъханите му кучета всеки изминат участък от леда представляваше ден и всеки ден започваше и завършваше с ритъма на ядене, плъзгане и разрязване на блокове сняг, от които всяка вечер строеше колиба. И накрая, след като нахранеше кучетата и се наядеше самият той, се пъхаше в копринената топлина на кожите си и заспиваше. Обичаше да спи, въпреки че бе трудно да спи сам. Често сънуваше кошмари и плачеше насън, често се събуждаше, облян в пот, за да види, че пламъчето на каменната лампа е отслабнало и почти угасва. Винаги посрещаше утрото с радост. То винаги беше много студено, но въздухът винаги бе чист и небето на изток беше пълно със светлина, а благословената планина Куейткел зад него с всеки следващ ден ставаше все по-малка.

Пътува на изток без злополуки двайсет и девет дни. Цивилизованият човек, отправил се на такова пътуване, би се отегчил от еднообразието на леда и гладкостта на небето, Но Данло не бе цивилизован. В душата си той беше истински алалой, в пълна хармония с елементите на света. И очите му виждаха много неща, не само небето и леда. Имаше сорееш, новият пухкав сняг, който падаше на всеки четири-пет дни. Когато вятърът духаше от запад, и навяваше снега така, че да е добър за пътуване с шейна, той ставаше сафел. Алалоите имаха стотици думи за сняг. Да имаш дума за предмет, идея или чувство означава да ги разграничиш от всички други, да позволиш на човек да възприеме особеностите. За алалоите, както и за всички народи, думите буквално създават нещата или по-скоро създават начина, по който умовете разделят и подреждат неделимата цялост на света на отделни неща. Твърде често думите определят какво виждаме и какво не.

Лед и небе, небе и лед — когато се събуди на трийсетата сутрин от началото на пътуването си, заобикалящият колибата му лед бе илка-со, замръзнал на прелестни, изваяни от вятъра вълни. Още по-нататък имаше пояси илка-радо, грамадни блокове аквамаринов лед, набръчкан от свиванията на замръзващото море. Самото небе не беше чисто синьо — на места високо горе се виждаше жълтеникав отблясък от отразяващата се в снежните полета светлина. А снежните полета не бяха винаги бели — понякога колонии водорасли и други организми проникваха през горните пластове сняг и го обагряха в лилаво и синьо. Наричаха ги ледени цветя, урашин, и Данло можеше да види бледолилавите ледени цветя в далечината, където светът се заобляше към небето. Птиците китикееша бяха бял облак над ледените багри. Китикееша бяха снегояди — по това време на годината те разравяха снега с жълтите си човки и ядяха снежните червеи, които на свой ред се хранеха с водорасли. (Косматите, пробиващи тунели хлъзгари, които можеха да се открият край всеки остров или парче земя, също ядяха сняг. Хлъзгарите ядяха всичко: водорасли, снежни червеи и дори техните изпражнения.) Данло обичаше да стои с ръка над очите и да наблюдава ледените цветя. И да търси Ахира. Понякога снежните бухали следваха ятата китикееша и ги нападаха. Ахира винаги се радваше да забие нокти в някое хубаво пухкаво пиле, но на трийсетото утро Данло напразно търсеше своя дофел. Знаеше, че Ахира е много мъдър и няма да се отправи в полет, когато наближава буря.

— Ахира, Ахира — извика той, но не получи отговор. Поне не пряк отговор — писък, бухане или плясък на криле. Ахира му отговори с тишина. Алалоите имат пет думи за тишина и нона, тишината, която вещае опасност, е също толкова многозначителна, колкото и цял порой думи. В нона Данло обърна лице към вятъра и се вслуша в неща, които никой цивилизован човек не би могъл да чуе.

Този ден не пътува. Вместо това наряза снежни блокове за колиба, по-голяма и яка от обичайния си нощен заслон. После прехвърли вътре пакетите с храна от шейната. Пусна в колибата и кучетата, като ги преведе през дългия тунел към жилищното помещение. Стопи сняг за питейна вода и приготви достатъчно мас за лампата. И зачака.

Бурята започна с полъх на северен вятър. Небето се покри с високи пухести облаци — отета. Това беше Дъхът на змея, сарсара, от която се страхува всеки пътник. Данло се вслушваше във вятъра. Бе студен вятър, убийствено студен, наречен така, защото беше убил мнозина от неговия народ. И носеше искрящи кристалчета. Скоро спалните му кожи се покриха със студен бял прах. Свитите на топки кучета бяха по-издръжливи от него и нямаха нищо против да спят под покривка от сняг. Но Данло трепереше от студ и затова положи всички усилия да открие и запуши всяка цепнатина с шепи малку — мокър лед, стопен от топлината на ръката му. След като малку замръзна — това стана само за миг, — той можеше да диша по-спокойно и да се отпусне, за да „чака с мъст“, както казваха алалоите.

Чака десет дни. Беше прекалено студено, за да вали много, но вятърът навяваше преспи.

— Снегът са замръзналите сълзи на Нашира, небето — каза Данло на Джиро. Бе повикал кучето по-близо до лампата и си играеха на дърпане — той държеше единия край на оплетен кожен ремък, а Джиро стискаше другия в зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава. Беше детинско да глези кучето с такава игра, но той се оправдаваше с мисълта, че за мъжа — или за полумъжа — е лошо да е сам. — Днес небето е тъжно, защото всички деваки преминаха оттатък. И утре също. Струва ми се, че ще е тъжно и вдругиден. Джиро, Джиро, защо всичко в света е толкова тъжно?

Кучето пусна ремъка, изскимтя, навря влажния си нос в лицето му и облиза солта от бузите му. Данло се засмя и го почеса зад ушите. Кучетата, помисли си той, почти никога не бяха тъжни. Задоволяваха се просто да похапват по малко месо всеки ден, да душат въздуха или да се надпреварват кое най-високо ще вдигне крак и най-силно ще опръска жълтата стена на колибата. Кучетата нямаха представа за шайда и никога не се тревожеха за нея като хората.

Бурята ставаше все по-силна и виеше като попаднала в примка росомаха. Данло прекарваше почти цялото време сгушен в спалните кожи. Мислеше. Търсеше източника на шайда. Повечето алалойски племена вярваха, че от шайда може да бъде докоснато само човешко същество или по-скоро че само човешко същество е в състояние да донесе шайда на света. А самата шайда можеше да зарази само външната част на човек, лицето му, тоест алалойското понятие за личност, характер, културни традиции, емоции и мислещ ум. Дълбоката същност, човешката пуруша, беше чиста и ясна като ледник — не можеше нито да се промени, нито да й се навреди по какъвто и да било начин. Замислен над най-свещените учения на племето си, той си зададе един еретичен въпрос: ами ако Хайдар и другите мъртви бащи от племето му грешаха? Навярно хората наистина бяха като парчета чист лед с пукнатини, които минават през средата му. Навярно шайда бе докоснала най-големите глъбини у всеки човек и дете. И тъй като народът му (а неговата дума за „народ“ беше просто „деваките“) принадлежеше на света, на него щеше да му се наложи да пътува до самото сърце на света, за да открие истинския източник на шайда. „Шайда е плачът на света, когато е загубил душата си“ — помисли си той. Само че как изобщо можеше светът да загуби душата си? Ами ако Световният дух не бе загубен, а поначало заразен с шайда?

През по-голямата част от деня и нощта, като птица, кръжаща в търсене на плячка, мислите му се въртяха около тази ужасяваща мисъл. Ако, както го бяха учили, светът постоянно се сътворяваше и всеки миг с писък излизаше от кървавата утроба на Времето, това означаваше, че шайда също се сътворява. В такъв случай всеки миг изобилстваше на пороци, които постепенно можеха да растат, да се уголемяват и да разбият света и всичките му същества. Ако беше така, не можеше да има развитие към хармония, не можеше да съществува равновесие на живот и смърт, не можеше да има лек за болката. „Всичко, що не е хала, е шайда“ — спомни си той. Но ако всичко бе шайда, истинска хала не би могла да съществува.

Макар да беше млад, Данло усещаше, че такова логическо мислене само по себе си е порочно, тъй като водеше към отчаяние от живота, а колкото и да се опитваше, той не можеше да не изпитва вълнението от живота — горещ, нетърпелив и добър. Навярно предположенията му бяха погрешни, навярно не разбираше истинския характер на шайда и хала, навярно логиката не бе толкова могъщо оръдие, колкото го беше учил Соли. Ако Соли не бе умрял толкова неочаквано, Данло може би щеше да чуе цялата Песен на живота и да научи друг начин на потвърждение освен логиката.

Ядосан от мислите си, той си намери други занимания. Прекара почти цели три дни като оформи парче кост в очертанията на снежния бухал. Разказваше животински истории на кучетата, обясняваше как в дългата десета сутрин от началото на света Мануи се превръщал във вълк, снежен червей, хлъзгар и после в голямата бяла мечка, и във всички други животни. Мануи направил това магично нещо, за да разбере истински животните, които трябвало някой ден да ловува. И също защото мъжът трябва да знае до мозъка на костите си, че истинската му душа е променлива като кост или глина. Данло обичаше да играе тези истории. Беше прекрасен имитатор. Заставаше на четири крака и виеше като вълк или внезапно се изправяше като приклещена в ъгъла мечка и ревеше и размахваше ръце във въздуха. Понякога това плашеше кучетата, защото не бе забавно само да се държи като снежен тигър, птица или мечка. Той трябваше да се превръща в тези животни с всяко движение и всяка поза на тялото си — и със страстта си към убийството и кръвта. Веднъж-дваж уплаши дори самия себе си и ако имаше огледало или вода, в които да погледне, нямаше да се изненада да види, че в челюстите му лъщят огромни кучешки зъби или че дивото му лице е покрито с гъста бяла козина.

Но най-любимото му развлечение беше математиката. Обожаваше изкуството на геометрията, защото бе пълно със стряскаща хармония и красота, които произлизаха от най-простите аксиоми. Вятърът виеше, а Данло лежеше и чертаеше фигури с дългия си нокът. Джиро обичаше да го наблюдава как остъргва участък от снега, да пъха черния си нос в купчинката изстърган сняг, да души, да лае и да издухва студения прах по целите гърди на Данло. (Като всички алалои, Данло спеше гол. За разлика от племенните си братя обаче той намираше снежните колиби прекалено студени, че да пълзи вътре без дрехи, така че винаги, щом можеше, се гушеше в спалните си кожи.) Кучето му даваше да разбере, когато беше гладно. Данло мразеше да храни кучетата не само защото това означаваше да се откъсне от топлото си легло, а и защото храната им постепенно намаляваше. Болеше го всеки път, щом отвореше нов замръзнал пакет месо. Искаше му се да бе имал повече късмет и да беше успял да налови тлъсториба за кучетата, защото тя засищаше повече, отколкото сухото месо от шагшай и като че ли издържаше по-дълго. Всъщност обаче той не обичаше да пуска кучетата в колибата, когато единствената им храна бе риба. Достатъчно неприятно беше, че колибата и без това смърди на разлагащо се месо, пикня и изпражнения. Наистина бе гадно да изгребва седемте купчини изпражнения, които всеки ден се събираха в тунела, но поне бяха изпражнения от кучета, яли месо, а не ужасно вонящите изпражнения от кучета, яли риба, които дори самите животни нямаха желание да душат. Нищо на света не бе тъй отвратително, както изпражненията на кучета, яли риба.

На осмата сутрин от началото на бурята Данло им даде последните порции месо. Неговата храна — балдови орехи, месо от копринокоремест глиган и кръвен чай — щеше да стигне за малко повече време, навярно за още десетина дни, разбира се, ако не я разделяше с кучетата. А щеше да му се наложи да я дели, иначе те нямаше да имат сила да теглят шейната. Естествено, можеше да пожертва едно от животните и да го нареже на парчета, за да нахрани другите, но истината беше, че винаги бе обичал кучетата повече, отколкото е присъщо на алалоите, и се ужасяваше от мисълта да ги убива. Свиреше с уста, за да примами слънцето да излезе от леглото си, и се молеше: „О, Сауел, апария-ла!“. Но навън имаше само сняг и вятър, острият, свистящ вятър, който поглъща дори слънцето.

Една нощ обаче настъпи тишина. Данло се събуди от уонуун, бялата тишина на нов свят, очакващ да поеме първия си дъх. Седна и се заслуша, после се облече. Нахлузи през глава леката, мека долна кожа, после облече кожите от шагшай, панталоните и парката. Погрижи се все още бодящият го член да е наместен както трябва наляво в торбичката, която приемната му майка беше зашила в панталона му. След това обу непромокаемите ботуши от тюленова кожа. Накрая пропълзя през тунела, в който спяха кучетата, отмести снежния блок на входа и излезе.

Небето бе обсипано със звезди — никога не беше виждал толкова много звезди. Гледката го натъжи, стана му студено и го изпълни тайнствен копнеж. Кой би могъл да гледа към огромните светлинни разстояния и да не изпитва преклонение? Кой би могъл да стои сам под звездната светлина и да не усети ужасната близост на безкрая? „Всеки мъж и жена е звезда“ — спомни си той. Знаеше по име много звезди, като Бехира, Алаула и Калинда. На север съзря съзвездията Мечка, Риба и Птица. На запад Самотният бял вълк оголваше блестящите си зъби. На изток сияеха две странни звезди, топки от бяла светлина, големи колкото луни, каквото и да бяха всъщност луните. (Соли му беше казал, че луните в нощта са други светове, ледени огледала, отразяващи светлината на слънцето, но възможно ли бе това?) Нонаблинка и Шураблинка наистина бяха странни, свръхнови, експлодирали преди години в един от спиралните ръкави на галактиката. Той ги наричаше просто „блинките“ — звезди, които от време на време се появяват от нищото, сияят ярко и после изчезват в чернотата, от която са дошли. На изток също имаше странна светлина. Не знаеше да има име, но си мислеше за нея като за Златното цвете, с пръстените й от кехлибарено-златист блясък точно отвъд тъмния край на света. Преди пет години цветето се беше родило като точица златиста светлина и оттогава бавно бе нараствало, разтваряйки се в космоса като огнецвете. Различните златисти нюанси се преливаха и променяха пред очите му — нагъваха се и изглеждаха като живи. И внезапно му хрумна поразителна мисъл, поразителна, защото случайно бе вярна: навярно Златното цвете наистина беше живо. Ако сред звездите наистина можеха да пътуват хора, вероятно биха могли да го правят и други живи същества, като цветя, птици или пеперуди. Някой ден, ако станеше пилот, трябваше да попита тези странни създания за имената им и да им каже своето. Трябваше да ги попита дали ги боли, когато задухат студени междузвездни ветрове, и дали копнеят да се присъединят към огромните океани от живот, които трябваше да текат към края на вселената, ако, разбира се, вселената изобщо имаше край.

„О, благословени Боже! — помоли се той. — Още колко остава до Вълшебния град?“ Ами ако го пропуснеше и се отклонеше прекалено на север или на юг? Хайдар го беше научил да се насочва по звездите и според разказите Вълшебният град лежеше на изток от Куейткел. Данло погледна на изток. Ледовете сияеха бледо. Беше много красиво, студено и тъжно — мимолетната красота на шона-лара, красотата, която загатва за смърт. Сега средзимните бури щяха да вилнеят една след друга и снегът щеше да покрие ледените цветя, които щяха да умрат. И снежните червеи щяха да гладуват, хлъзгарите — онези, които не бяха достатъчно бързи, за да избягат на островите — също щяха да гладуват. Птиците щяха да отлетят на Миурасалия и другите острови на север, защото съвсем скоро, след като свършеха бурите, щеше да се покаже жестокото слънце и вече нямаше да има сняг, лед или глад, тъй като нямаше да остане нищо, което да гладува.

По-късно същия ден, още при първи зори той излезе на лов за тюлени. Всеки качулат тюлен — а също опръстен или сив тюлен — поддържа отворени много дупки и ледът навсякъде е надупчен от тях. Но понякога дупките са пръснати надалеч и на неравни разстояния. Снегът винаги ги покрива и е трудно да ги откриеш. Данло водеше най-доброто си куче за лов на тюлени — Зигфрид, и двамата заедно кръстосваха насам-натам из перленосивия сняг. С острия си нос Зигфрид би трябвало да успее да надуши поне няколко тюленови дупки. Но нямаха късмет и този ден не откриха нито една. Нито на следващия, нито на по-следващия. На четирийсет и третото утро от началото на пътуването си Данло реши, че трябва да продължи напред, въпреки че му оставаха само балдови орехи, а кучетата нямаха никаква храна. Решението беше трудно. Можеше да остане и да се надява да открие тюлени като търси в леда на север. Но ако загубеше прекалено много дни и не откриеше тюлени, бурите щяха да дойдат и да го убият.

— Ахира, Ахира — високо каза той към небето, — къде ще намеря храна? — Този път обаче неговият дофел не му отговори, дори само с тишина. Знаеше, че макар снежният бухал да има най-острото зрение от всички животни, обонянието му е слабо. Ахира не можеше да му каже какво да прави.

И така, Данло и кучетата му започнаха да гладуват. Въпреки че през целия си живот се беше хранил добре, той бе чувал много истории за гладуване. И инстинктивно знаеше какво е да гладуваш — всички хора и животни знаят. Когато няма храна, самото тяло се превръща в такава. Плътта потъва навътре. Различните тъкани на тялото горят като тюленова мас в торба от отпусната кожа, горят единствено, за да поддържат свеж мозъка и сърцето — та да бие още известно време. Всички животни бягаха от глада и затова Данло продължи на изток в следващата буря, която не продължи колкото първата, но все пак вилня достатъчно. Боди беше първото куче, което умря, навярно от боя със Зигфрид за някакви окървавени, замръзнали кожи, които им беше дал да гризат. Данло наряза Боди и го опече на каменната лампа. Изненада се колко беше вкусно. В жилавото, сухо месо на едно мършаво куче няма много живот, но бе достатъчно, за да им позволи да продължат на изток в следващите бури. Снеговете на средзимната пролет станаха по-тежки и мокри — плътният малееш затрудняваше пътя им, защото замръзваше и полепваше по плазовете на шейната. Замръзваше и по кучешките лапи. Данло овърза напуканите кървящи лапи с кожени чорапи, но изгладнелите животни ги изгризаха и изядоха струпеите си. Лую, Ное и Атал умряха от загуба на кръв или по-скоро от черната гнилоч, която се появява, щом плътта стане прекалено слаба, за да се бори с инфекцията. Всъщност Данло им помогна, като прониза гърлата им с копието си, защото се гърчеха от болка и ужасно скимтяха. Месото им не беше толкова вкусно, колкото на Боди, а и бе по-малко. Коно и Зигфрид не пожелаха да ядат това заразено месо, навярно защото вече не ги беше грижа дали ще живеят, или ще умрат. А може би ги боляха коремите и вече не понасяха храна. Дни наред двете кучета лежаха в снежната колиба и апатично гледаха, докато не отслабнаха прекалено много дори само да държат очите си отворени. Така е с глада: след като се стопи прекалено много плът, останалата половина не копнее за нищо друго, освен да се върне в целостта от обратната страна на деня.

— Ми Коно ет ми Зигфрид — помоли се за душите на кучетата Данло, — алашария-ла хузиги анима. — После извади тюленовия си нож и наряза мъртвите животни. Този път двамата с Джиро изядоха много парчета печено куче, защото бяха много гладни, а алалоите имат обичай да се тъпчат винаги, когато разполагат с прясно месо. След като се нахраниха, Данло наряза останалото на порции и го прибра.

— Джиро, Джиро — каза той и повика последното куче при себе си. Бяха останали само двамата и малката снежна колиба изглеждаше прекалено голяма.

Джиро се дотътри при него — коремът му се бе издул — отпусна глава в краката му и го остави да го почеше зад ушите.

— Приятелю мой, изминахме четирийсет и шест дни в път и двайсет и два дни в буря. Кога ще открием Вълшебния град?

Кучето започна да ближе кървящите си лапи, ближеше и скимтеше. Данло се закашля и се наведе над каменната лампа, за да загребе малко гореща кучешка мас, стопена в чайника. Бе му трудно да си движи ръцете, защото беше много уморен, много слаб. Разтри гърдите си с маста. Не му бе приятно да докосва гръдта си, да усеща костите на ребрата си и отпуснатите си мускули, но нали горещата мас е полезна за кашлица. И за измръзване също, затова Данло разтри с мас и лицето си, онези парещи места, от които се бе излющила мъртвата, бяла кожа. Това беше друг резултат от глада: тялото изгаряше прекалено малко храна, за да не позволява на тъканите да измръзват.

— Навярно Вълшебният град е просто една от мечтите на Соли. Навярно Вълшебният град не съществува.

На следващия ден той помагаше на Джиро да тегли шейната. Макар и олекнала, само с дванайсет пакета храна до триона за лед, спалните кожи, стъргалката за кожи и каменната лампа, тя пак бе прекалено тежка. Той пухтя, поти се и се напряга още няколко километра преди да реши да изхвърли стъргалката, резервното дърво и слонова кост за резбоване и рибарските принадлежности. Сега нямаше да има време за риболов и ако стигнеше до Вълшебния град, щеше да си направи нови риболовни такъми и другите инструменти, които щяха да му трябват, за да живее. Данло с всички сили затегли олекналата шейна и Джиро се присъедини към него, изплезил розовия си език и опънал с гърди кожените ремъци, но и двамата не бяха достатъчно силни, за да стигнат далеч. Едно момче-мъж и едно изгладняло куче не можеха да се мерят с пълна група впрегатни кучета. Изтощителният път цял ден в студа ги убиваше. Джиро раздразнено скимтеше, на Данло му се плачеше. Но не можеше да заплаче, защото сълзите щяха да замръзнат, а и на мъжете (както и на жените) не им е позволено да плачат от трудности. Не, това не беше прието, освен, разбира се, ако някой от племето не умреше и не преминеше оттатък — тогава мъжът можеше да изплаче цял океан от сълзи, тогава истинският мъж просто трябваше да заплаче.

Скоро, помисли си Данло, и той щеше да умре. Настъпването на смъртта му беше също тъй сигурно, колкото и следващата буря — безпокоеше се само, че не е останал никой, който да плаче за него, да го погребе и да се моли за душата му. Макар че известно време Джиро може би щеше да скимти и вие преди да изяде месото от изтощените му кости. Въпреки че алалоите не позволяват на животните да оскверняват телата им, след всичко, което се бе случило, Данло не би отказал на кучето да вкуси малко човешка плът.

— Вълшебният град — повтаряше ли повтаряше той и гледаше към ослепителните източни снежни полета, — нереален, нереален.

Но Световният дух нямаше намерение Джиро да го изяде. Тегленето ставаше все по-тежко с всеки изтекъл ден и накрая съвсем невъзможно. Беше краят на сезона. През деня слънцето бе жарило безмилостно. Снегът се превърна във фарееш — кръгли, зърнести частички сняг, топящи се и отново замръзващи всеки ден и нощ. На осемдесет и петия ден от пътуването, след жестока сутрин на теглене в тази замръзнала киша, Джиро падна мъртъв. Данло го отвърза, взе го в скута си и му даде последна глътка вода, като стопи малко сняг в устата си и я изля в отворената муцуна на кучето. После си позволи да поплаче, защото душата на кучето всъщност е почти същата като на човека.

— Джиро, Джиро — каза той. — Сбогом.

Притисна ръка към очите си и премигна, за да ги проясни. И в същия момент случайно погледна на изток. Трудно се виждаше — слънцето светеше ярко и ослепително над леда. Но през сълзите и мъглявия блясък в далечината се изправяше планина. Очертанията й бяха неясни и трепереха като вода. Навярно в края на краищата не бе планина — навярно беше само митрал-ландия, предизвикана от снега халюцинация. Данло премигна и отново погледна, после пак премигна. Не, това определено бе планина, неравен бял зъб от лед, пронизващ небето. Знаеше, че това трябва да е островът на сянкохората, защото в тази посока нямаше друга суша. На пет-шест дни пътуване на изток се намираше Вълшебният град.

Той погледна кучето, което неподвижно лежеше на снега. Погали острите му сиви уши й бавно вдиша. Като че ли всичко миришеше на слънчеви лъчи и влажна рунтава кучешка козина.

— Защо трябваше да умреш толкова рано? — попита Данло. Знаеше, че ще трябва да изяде кучето, но не искаше да го яде. Джиро му беше приятел — как можеше да изяде приятел?

Той притисна юмрук до корема си, който вече бе само хлътнала торба от киселина и болка. Тогава задуха вятърът и му се стори, че чува Ахира да го зове от острова, да го зове към ужасната нужда от живот.

— Данло, Данло — чу да казва второто му аз, — ако сега преминеш оттатък, никога няма да познаеш хала.

И така, след надлежните грижи и размисли, той извади ножа си и направи онова, което трябваше да направи. Кучето беше само кожа, кости и малко жилести мускули. Той го изяде, изяде повечето от него още същия ден и останалото през следващите няколко дни. Черния дроб остави, остави и носа и лапите. Кучешкият черен дроб беше отровен, а що се отнасяше до другите части, всеки знаеше, че да ги изядеш носи лош късмет. Погълна всичко останало, дори езика. (Много алалои, повечето от далечните западни племена, при никакви обстоятелства не ядяха езика, защото се страхуваха, че ще почнат да лаят като кучета.) Данло завърза спалните си кожи на бохча и избра от шейната само онези предмети, които бяха жизненоважни за оцеляването му: лампата, триона за лед, торбата с кремъци и копието за мечки. После се отправи на изток, като без колебание изостави шейната си. Във Вълшебния град, на острова на сянкохората, винаги можеше да намери кост от кит и да отреже дърво, за да направи нова шейна.

През по-късните си години съвсем бледо щеше да си спомня следващите няколко дни, през които се плъзгаше на ски по леда. Паметта е най-тайнственото от всички явления. За да си спомня добре, момчето трябва да преживява света с всичките си сетива, а това Данло не можеше да стори, защото беше прекалено слаб.

Всяка сутрин плъзгаше едната ска пред другата и с хрущене тръгваше по заледената киша. Всяка нощ строеше колиба и спеше сам. Следваше сияйната планина на изток, докато тя израсна от зъб в огромен, покрит със сняг рог, издигащ се от морето. Уааскел, така го наричаха сянкохората. Когато се приближи, видя, че до Уааскел се извисяват още два върха, чиито имена Соли бе забравил да му каже — в сравнение с този полупръстен от планини островът изглеждаше нищожно малък. Данло не можеше да види много от него, тъй като горите и по-ниските склонове на планините бяха скрити в сиви облаци.

В края на деветдесетия ден от пътуването му облаците започнаха да се разчистват и той за първи път зърна Града. Току-що беше построил нощната си колиба (жалко, че трябваше да го прави, след като островът бе толкова наблизо, на не повече от половин ден път), когато видя светлина в далечината. Здрачът бързо замръзваше и звездите започваха да изгряват, но нещо в тях не бе наред. От време на време, в мъждукащите мигове, в които облаците се раздвижваха, под тъмните силуети на планините засияваха звезди. Вгледа се по-внимателно. Вляво се издигаше призрачно сивият рог на Уааскел. Вдясно, оттатък замръзналия сребрист език от вода, които, изглежда, беше пролив или залив, имаше нещо странно.

И тогава вятърът се надигна и издуха последните облаци. Там, на тесен полуостров в океана се разкриваше Вълшебният град. Всъщност той изобщо не бе нереален. Имаше милиони светлини и хиляди извисяващи се обелиски от камък и светлините горяха в каменните обелиски, горяха като жълти пламъчета в каменна лампа, но излъчваха светлината си навън, така че всеки обелиск попадаше под лъчите на всички други и целият Град сияеше от светлина.

— О, благословени Боже! — промълви Данло. Това беше най-красивото нещо, което бе виждал, този Град на светлина, толкова поразителен и прекрасен на фона на нощното небе. Беше красиво, да, но тази красота не бе хала, защото нещо в безкрайния низ от каменни сгради загатваше за гордост, раздор и ужасен копнеж, напълно противен на хала.

— Лосас шона — каза той. Шона — красотата на светлината, красотата, която радва окото.

Данло съзерцаваше града и се дивеше на разнообразието и големината на сградите, които смяташе за огромни каменни колиби, увиснали във въздуха с изящество и изкуство, надхвърлящи неговото разбиране. Имаше мраморни кули, ярки като млечен лед, черни стъклени обелиски и пирамиди от сложно резбован гранит, базалт и други тъмни скали. В края на Пролива, където морето се докосваше до замръзналия град, съзря блестящата заобленост на огромен кристален купол, сто пъти по-голям от най-голямата снежна колиба. „Кой е могъл да построи такива невъзможни неща? — зачуди се Данло. — Кой е могъл да изсече милионите каменни блокове и да ги намести един върху друг?“

Изпълнен с благоговение, той дълго се опитваше да преброи светлините. Вятърът започна да се усилва и той разтърка очи и отлющи парче мъртва кожа от носа си. Вятърът шибаше лицето му, съскаше в ушите му и смразяваше гърлото му. Виеше откъм север и навяваше тъмни преспи и отчаяние. Данло покри очи със заледената си ръкавица, наведе глава и със страх се заслуша в усилващата се виелица. Беше сарсара, навярно началото на десетдневна буря. Той си бе мислил, че вече е прекалено късно за сарсара, но нямаше как да не познае остротата на ледения вятър, от който се беше научил да се страхува. Трябваше да вдигне колиба. Трябваше да запали лампата, да се храни, да се моли и да чака вятърът да утихне. Но не му бе останала храна, дори изгнилите балдови орехи бяха свършили. Ако изчакаше, колибата му щеше да се превърне в ледена гробница.

И затова пое напред в бурята. Това беше акт на отчаяние и наложителността да върви в мрака свиваше гърлото му на топка. Вятърът се превърна в стена от хапещ лед и чернота, която скриваше всякаква светлина. Не можеше да види дори краката си, не можеше да получи представа за неравния сняг, по който се плъзгаше. Вятърът шибаше очите му и щеше да го ослепи, затова той примижа и наведе глава. Опитваше се да се движи право напред, като призоваваше чувството си за смъртна преценка (наречено така, защото ако не преценяваше правилно, щеше да е мъртъв). Плъзгаше се към залива, който разделяше планината Уааскел от Града. Ако намерението на Световния дух бе такова, щеше да намери острова. Можеше да си построи колиба под някое дърво ю, да убие няколко хлъзгари, да открадне запасите им от балдови орехи и може би да оцелее.

Вървя цяла нощ. Отначало се страхуваше от големите бели мечки, които излизаха на лов по морския лед след като светът потънеше в мрак. Но дори и най-старите беззъби мечки едва ли бяха толкова отчаяни или гладни, че да дебнат човешко същество в такава буря. Вървеше и скоро вече не мислеше нито за мечките, нито за страха си, не мислеше за нищо освен че трябва да продължава напред през безкрайния сняг. Бурята постепенно прерасна в истинска виелица. Кристалчета лед се набиваха в носа и устата му. С всяко вдишване, откраднато от свирепия вятър, Данло ставаше все по-слаб, все по-безпаметен. Чуваше вика на Ахира в бурята. Някъде напред, в морето от чернота, Ахира го зовеше към земята на новия му дом. „Ахира, Ахира!“ — опита се да му отговори той, но не можеше да раздвижи устните си. Виелицата дивееше със сняг и смърт — тази дивота го смразяваше отвътре и Данло изпитваше ужасно желание да продължава да върви, въпреки че всяко движение му причиняваше истинско мъчение. Ръцете и краката му му се струваха безкрайно тежки, костите му — плътни и студени като камък. „Само костта помни болката“ — казваше Хайдар. Много добре, ако останеше жив, костите му щяха да имат какво да си спомнят. Боляха го очите и всеки път, когато вдишваше ледения въздух, носът, зъбите и челюстите му сякаш се разкъсваха. Опитваше се да призове цялата си бързина и сила, да избяга от ужасния студ, но студът се усилваше и втвърдяваше навсякъде около и в него, докато дори кръвта му натежа и се сгъсти. От главата до петите го обзе вцепененост, едва усещаше краката си. На два пъти пръстите му измръзваха и трябваше да спира, да сяда на снега, да се събува и да пъха заледените пръсти в устата си. Нямаше как иначе да ги стопли. Но щом подновяваше пътя си, те замръзваха пак. Знаеше, че скоро ще замръзнат целите му ходила чак до глезените, ще замръзнат и ще станат твърди като лед. Нямаше какво да направи. Най-вероятно няколко дни след като се разтопяха, краката му щяха да започнат да загниват. И тогава той — или някой от сянкохората в Града — трябваше да ги отреже.

И така, постоянно с лявата страна към вятъра, той продължаваше да върви. Пред него, там, където свършваше брегът, би трябвало да има зелено-бяла гора. Ако извадеше късмет, щеше да открие дървета ю с годни за ядене червени плодове. А също снежни борове, костни дървета, птици, хлъзгари и балдови орехи. Ахира го зовеше някъде отвъд облака от заслепяващ сняг. Стори му се, че чува да го зове и баща му, истинският му баща. Накрая падна в снега и извика:

— О, татко, аз съм у дома!

Дълго остана да лежи. Всъщност нямаше сили да продължи, но трябваше да се изправи, иначе никога повече нямаше да се движи.

— Данло, Данло. Ахира продължаваше да го зове — чуваше ниското му, жалеещо бухане.

Той бавно се изправи и продължи нагоре по брега към гласа на Ахира. Колкото повече се приближаваше, толкова по-протяжен ставаше звукът и го пронизваше до костите. Сетивата му внезапно се проясниха. Данло разбра, че това изобщо не е гласът на снежния бухал. Бе нещо друго, нещо, което звучеше като музика. Най-прекрасната музика. Искаше му се да продължава безкрай, но тя неочаквано стихна.

И изведнъж през талазите сняг зърна на брега фантастична гледка: шестима мъже стояха в полукръг около странно животно. „Неведоми са пътищата на Вълшебния град“ — напомни си той. Животното беше по-високо от мъжете, по-високо дори от Трипръстия Соли, най-високия мъж, когото бе виждал. Животното — Данло разбра, че е мъжко по половите органи, които висяха от корема му — се беше изправило на задните си крака като мечка. Защо ли обаче мъжете стояха толкова близо? Не разбираха ли, че животното всеки момент може да ги нападне? И къде бяха копията им? Той погледна към празните им ръце. Нямаха копия! И въпреки че бяха облечени почти като него в бели кожени парки — не носеха ски. Как можеха тези сянкохора да ходят на лов за животни в снега без копия и ски?

Данло се приближи колкото можеше по-тихо — а когато се налагаше, можеше да е много тих. Нито един от мъжете не погледна в неговата посока и това беше странно. В лицата и позите на тези хора имаше нещо, което не бе съвсем нормално. Не бяха нащрек, не долавяха звуците и вибрациите на света. Животното го забеляза първо. Беше стройно, по-стройно и от видра. Козината му беше бяла и гъста като на мъжки шагшай. Стойката му бе прекалено отпусната. Никое животно не би трябвало да може да стои така на два крака. Държеше в лапата си някаква пръчка, макар той да не можеше да проумее за какво му е, освен ако не беше строило гнездо в момента, в който го бяха изненадали. Гледаше Данло, наблюдаваше го някак странно и разбиращо. Имаше красиви очи, одухотворени, кръгли и златисти като слънцето. Дори очите на Ахира не бяха толкова големи. Никога не бе виждал животно с такива очи.

Той се приближи още повече и вдигна копието си. Не можеше да повярва на късмета си. Да намери голямо животно толкова скоро след стъпването си на сушата наистина беше голям късмет. Бе много гладен — молеше се да има сили, за да хвърли копието и да улучи точно.

— Данло, Данло.

Начинът, по който животното стоеше и го наблюдаваше, беше странен, странно бе, че не бягаше и не викаше. Нещо обаче беше извикало. Навярно Ахира му напомняше, че мислено трябва да каже молитва за душата на животното преди да го убие. Но не знаеше името му — как тогава да се моли за него? Сигурно в Песента на живота бяха изброени имената на странните животни от Вълшебния град. За хиляден път съжали, че не е чул цялата Песен.

В този момент един от мъжете се обърна, видя какво гледа животното и извика:

— О, не!

Другите също се обърнаха и го погледнаха как замахва с копието. Очите им се разшириха от удивление.

За миг Данло се стъписа. Значи Соли му бе казал истината! Лицата на сянкохората много повече приличаха на неговото слабо голобрадо лице, отколкото грубите алалойски лица на племенните му бащи. И изведнъж му хрумна мисъл, която го засрами: ами ако животното беше имакла? Ами ако тези голобради мъже знаеха, че животното е имакла и при никакви обстоятелства не може да се убива? Нима мъжете от Града нямаше да знаят кое от странните им животни е вълшебно и кое не?

— Не! — извика един от мъжете. — Не, не, не!

Данло беше гладен, изтощен и объркан. Вятърът и снегът му пречеха да вижда. Той стоеше с вдигнато над главата си копие. После върхът на копието се отпусна надолу.

Изведнъж се случиха много неща. Животното бавно отвори големите си устни и започна да издава звуци. Мъжът, който бе извикал „О, не!“ отново извика и се хвърли към животното или по-скоро се опита да го прикрие с тялото си. Трима от другите се затичаха към Данло, като крещяха и размахваха ръце, сграбчиха го и му взеха копието. После го хванаха здраво. Силата им изобщо не можеше да се мери с тази на алалойските мъже, но все пак бяха достатъчно силни, за да задържат едно изгладняло уплашено момче.

Един от мъжете — странно, кожата му беше черна като овъглено дърво — каза нещо на животното. Викаше още някой и Данло не разбираше какво казва. Звучеше като безсмислен брътвеж. И после, още по-странно, животното започна да изговаря думи. Данло не можеше да ги разбере. Всъщност никога не си бе мислил, че може да има други езици освен неговия, но някак си знаеше, че животното и мъжете разговарят на чужд език. В това животно имаше огромно и в същото време фино съзнание, пуруша, сияеща с чистотата и яркостта на диамант. Данло го погледна по-внимателно, взря се в златистите очи и особено в лапите, които приличаха повече на ръце, отколкото на лапи. Дали бе животно с човешка душа или човек с изродено тяло? „Шайда е пътят на човек, що убива други хора.“ О, благословени Боже, едва не беше убил онова, което не можеше да се убива.

— Ло ни юйенса! — каза той. — Аз не знаех! Животното се приближи до него и го докосна по челото. После заговори с думи, които не можеха да се разберат.

Миришеше на нещо познато, остър мирис, почти като смачкани борови иглички.

— Данло лос ми набра — официално се представи той на животното и мъжете. Негов дълг беше при първа възможност да размени имената и родовете си с тях. Посочи с показалец към гърдите си. — Аз съм Данло, син на Хайдар.

Черният мъж, който го държеше, усърдно закима. Момчето посочи гърдите му и кимна пак.

— Данло — рече мъжът. — Така ли те наричат? На какъв език говориш? Откъде идваш, че не знаеш езика на Цивилизованите светове? Данло Дивия. Диво момче отникъде, което носи копие.

Данло, разбира се, не разбра от думите на мъжа нищо друго освен собственото си име. Не знаеше, че е престъпление да размахваш оръжие в Града. Не можеше и да предполага, че с обветреното си лице и дивите си очи е уплашил мъжете от Никогея. Всъщност уплашеният бе той — мъжете го държаха толкова здраво, че едва можеше да диша.

Но животното изобщо не изглеждаше уплашено. Почти не беше обезпокоено и го гледаше любезно и усмихнато. Голямата му уста се разтегна в нещо като усмивка.

— Данло — повтори то и докосна клепачите му. Ноктите на пръстите му бяха черни и приличаха на животински, но дългите му длани изглеждаха почти човешки. — Данло.

Той едва не беше убил онова, което не може да се убива.

— Данло, ако това е името ти, мъжете от Града ме наричат Стария отец. — Животното-човек постави ръка на гърдите си и повтори: — Стария отец.

Още думи. Каква полза от думите, когато умът не може да ги разбира? Данло поклати глава и се опита да се освободи. Искаше да избяга от това странно място, където нищо не изглеждаше нормално. Лицата на сянкохората бяха като неговото, животното-човек изговаряше странни, неразбираеми думи, той едва не беше убил онова, което не може да се убива, и следователно едва не бе загубил душата си.

„Шайда е плачът на света, когато загуби душата си“ — спомни си Данло.

Мъжът-животно продължаваше да му говори, макар да беше ясно, че Данло не разбира думите. Стария отец обясни, че е фраваши, от една от извънземните раси, които живеят в Никогея. Направи го само за да успокои Данло, защото фравашите са такива — с мелодичните си гласове и златисти очи те успокояват и отразяват онова, което е най-свято в човешките същества. Всъщност фравашите имат и други причини да обитават човешките градове. (От всички извънземни фравашите приличат най-много на хора и лесно живеят в човешки домове и странноприемници, стига да не са отоплявани. Толкова приличат на хора и по тяло, и по ум, че според мнозина те са една от загубените раси на човека.) Всъщност мъжете около Стария отец изобщо не бяха ловци, а ученици. Когато Данло ги изненада, Стария отец ги учеше на изкуството на мисленето. По ирония на съдбата тази сутрин в заслепяващия вятър той им показваше остранението, изкуството да правиш познатото да изглежда чуждо, за да разкриеш същността му, да разкриеш скритите връзки и най-вече истината. И Данло, разбира се, не разбра нищо. Даже да знаеше езика на Цивилизованите светове, щяха да му убегнат културните му тънкости. Знаеше само, че Стария отец трябва да е много добър и много мъдър. Внезапно дълбоко в болезнено свитото си гърло разбра, разбра го пряко и интуитивно, че Стария отец ще повика буди. Както Данло щеше да научи през идните дни, Стария отец извънредно високо ценеше буди.

— Ло лос сибару — каза Данло и неволно простена от болка. Краката му бяха замръзнали като лед чак до слабините. — Толкова съм гладен — имате ли някаква храна? — Той въздъхна и се отпусна в ръцете на мъжете, които продължаваха да го държат. Речта беше безполезна. — „Стария отец“ — каквото и да означаваха тези неясни срички — не разбираше и най-простия въпрос.

Данло залитна от глад и изтощение и в същия миг Стария отец поднесе пръчката, която държеше, към косматата си уста и отвори устните си. Всъщност това не бе пръчка, а дълга бамбукова флейта, казваше се шакухачи. И над брега се разнесе прекрасна музика. Същата, която Данло беше чул и преди — пронизителна, тайнствена музика, едновременно безкрайно тъжна и все пак изпълнена с безгранични възможности. Музиката го погълна. И тогава всичко — музиката, чуждите нови думи на непознатите, болката в замръзналите му крака — стана непоносимо. Той припадна. След известно време започна да се издига през студените, заснежени пластове от съзнание, в които всички сетива са неясни и непълни като ледена мъгла. Беше прекалено гладен, за да разбира, но едно нещо щеше да запомни завинаги: удивително, с безкрайна нежност, Стария отец протегна ръка, отвори свития му юмрук и притисна дългата, студена шакухачи в дланта му. Подаряваше му я.

Защо, зачуди се Данло. Защо едва не беше убил онова, което не можеше да се убива?

Цяла вечност се чудеше за всички неща, които знаеше, чудеше се за шайда и абсолютната непознатост на света. После стисна шакухачи в ръката си, затвори очи и студената, тъмна вълна на незнаенето го погълна.

ГЛАВА 3ГЛЕЙВИРАНЕТО

В известен смисъл Данло имаше невероятен късмет, че първо срещна Стария отец и неговите ученици, а не други. Вълшебния град — истинското му име е Никогея — може да е студен, суров и негостоприемен за странниците, дошли тук да търсят съдбата си. Никогея е разделен на четири квартала и Зоопарка, където Данло излезе на сушата, е най-негостоприемният от тях, поне за човешките същества. Районите Даргини, Файоли, Елиди — в кое от извънземните светилища или странно миришещи бърлоги на Зоопарка Данло би могъл да се надява на помощ? Макар да не е вярно, че скутарите например убиват мъже за месото им, тези червеевидни канибали не са известни и с доброжелателността си към окаяните. Ако от Даргинските пясъци беше попаднал в района на скутарите, Данло щеше да открие лабиринт от групови килии. И във всяка от тях, през прозрачните восъчни стени с човешки ръст, щеше да види многобройните очакващи очи на скутарско люпило, зяпащо всичко, минаващо наблизо. И никога нямаше да успее да се измъкне от объркващата плетеница от улици — със сигурност щеше да умре там от пренебрежение или студ, или пък ако гладът замъглеше ума му и той посмееше да отвори някоя групова килия с копието си, щеше да се задуши в облак от въглероден окис. И тогава скутарите вече Щяха да го изядат, даже ноктите на краката и костите му.

Тези извънземни смятат, че месото никога не трябва да се хвърля на вятъра и нещо повече, те признават, че техен свещен дълг е да изяждат всяко месо, което им предложи съдбата.

Стария отец отведе Данло в дома си в района на фравашите. Или по-скоро помоли учениците си да го отнесат. Отците на фравашите — Най-малките отци, Недоволните и Старите отци — не обичат физически труд от какъвто и да било вид. Смятат, че е под достойнството им. А в много отношения Стария отец бе типичен фраваши. Обичаше да размишлява и да учи другите, а най-много обичаше да учи човешки същества как да мислят. Това беше неговото основание да живее, поне през тази последна, дълбока зимна фаза от живота му. Подобно на всеки Стар баща, той живееше заедно с учениците си в една от многобройните просторни кръгли къщи в сърцето на Квартала на далечниците. (Районът на фравашите е единственият извънземен район извън Зоопарка. Той е уникален във всяко отношение. Единствено там човешки същества и извънземни живеят едни до други. Всъщност човешките същества са заели почти целия район и далеч надвишават по численост фравашите.) Стария отец имаше къща точно до Градската пустош, която е най-големият от всички естествени паркове и гори в Никогея. Къщата беше едноетажна и каменна: кръгли, свързани помежду си стаи, построени около кръгъл апартамент, който Стария отец наричаше свои покои за мислене. В град от гъсто застроени пирамиди и кули, в който пространството се цени високо, такива къщи са — и бяха — проява на екстравагантност. Но са необходима екстравагантност. Фравашите не могат да влизат в сгради, в които над главите им ходят други. Някои твърдят, че това е единственото суеверие на фравашите, други отбелязват, че всички фравашки сгради са покрити с прозрачен купол и че за ясното им мислене е жизненоважно да виждат небето и денем, и нощем.

Почти никой не се съмнява, че самите фраваши са изиграли важна роля за жизнеността на Никогея и следователно за жизнеността на Ордена. Преди три хиляди години пилотите от ордена на Мистичните математици и други търсачи на Неизразимия пламък пристигнали в яркия ръкав на галактиката Стрелец и основали Никогея. Двеста години по-късно в Града на светлината дошли първите фраваши и започнали да преподават своите извънземни мисловни изкуства — халн, ших и остранение. И Орденът процъфтял. Да се учиш, да се просветляваш, да започваш — това е неговият девиз. Само че дали пилотите — сетиците, еколозите и другите — изобщо щяха да се научат толкова добре, ако не бяха дошли фравашите? Затова никой не се съмнява, че фравашите са дали на Ордена най-фините мисловни оръдия, но мнозина смятат, че техните учения са остарели и сухи като изстискан кръвноплод. Епохата на фравашите е мъртва от две хилядолетия, заявяват отрицателите. С всичките си ниски каменни къщи фравашкият район е анахронизъм, казват те, и трябва да се сравни със земята. За щастие — и за фравашите, и за целия народ на Никогея (и за момчето, което всички наричаха Данло Дивия) — господарите на Ордена, които управляват Града, ценяха анахронизмите.

Данло получи стая точно до покоите за мислене на Стария отец. Подобно на стаите на всички ученици, тя беше аскетична, почти без никакви мебели и украса. Нито килим, нито кожа покриваше полирания дървен под; стените представляваха изсечени с абсолютна точност шестоъгълни гранитни блокове, наредени без хоросан. Под прозрачния купол в единия край на кръглата стая имаше ниска спална платформа. Докато се възстановяваше от пътуването си, Данло лежа на това легло много дни. Още докато момчето беше в безсъзнание, Стария отец покани в дома си криолог и резач. Тези специалисти стоплиха краката на Данло и пласт по пласт изцериха увредената тъкан. Когато кристализира в лед, телесната вода се разширява и пръска клетките, особено фината мрежа от капиляри, която е жизненоважна за кръвоснабдяването. Гангрената става неизбежна. Не откриха гангрена, защото краката на Данло не бяха имали време да загният. Резачът, строг дребен мъж от един от изкуствените светове на Камила Луз, каза на Стария отец:

— Момчето е гладувало — не зная защо. Твърдиш, че говори език, който никой не разбира. Е, очевидно е новодошъл в Града. Навярно родителите му са умрели и той не знае, че храната тук е безплатна. А може и да е автист: няма да е първият, скитал се наоколо и умрял от глад. Ще подсиля кръвта му с хранителни вещества. Скоро ще се свести и тогава ще трябва да се храни — отначало със сокове, после с плодове, с богати на скорбяла храни и каквото друго поиска. Бързо ще се възстанови, но…

Стария отец стоеше до леглото на Данло и внимателно слушаше, както винаги слушат фравашите. Изчака резача Да продължи, и тъй като мъжът мълчеше, каза:

— Някакъв проблем ли има?

— Трябва да видиш нещо — отвърна резачът, посочи Данло, който спеше по гръб, дръпна завивките и показа на стария отец обрязания член и ярко оцветените белези по него. — Това обезобразяване е извършено съвсем скоро, най-много преди половин година. Навярно момчето е психически болно и само се е обезобразило. А може би… е, това е град на култове и странни секти, нали? Никога досега не съм виждал такова нещо, но това не означава нищо. Чух, че момчето се опитало да те убие с архаично оръжие. Как го наричаш — копие ли? Вярно ли е? Не, не ми казвай, не искам да ми се налага да повтарям нещо, което може да е само слух. Но внимавай, почитаеми. Не съм сетик, но всеки може да види дивотата по лицето на това момче. Как го наричат, Данло Дивия ли?

По-късно същия следобед Данло се свести и прекара повечето от следващите десет дни в леглото, като ядеше и спеше. Другите ученици му носеха храна, гъсти месни супи в паници, плодове и хляб, натрупани в мозаичните чинии, които Стария отец бе донесъл от родния си свят. Макар че не можеше да разговаря с учениците, Данло им отваряше много работа. Навярно никой друг не е в състояние да яде толкова много, колкото гладният алалой. А въпреки че не беше алалой по рождение, момчето се бе научило да „яде за цял сезон“, както казваха в племето му. Поглъщаше плодове от ю, печени снежни ябълки и кръвноплодове. Преживя първата си несръчна среща с пшеничните нудълси и стотиците други непознати храни на Цивилизованите светове. Харесваше му всичко, даже жълтокожият, болезнено сладък плод, наречен банан. Той обичаше да яде и да се чуди на всичко, което се беше случило, пак да яде и с пълен корем да потъва в прекрасната топлина на леглото. Всъщност от всички чудеса на цивилизацията Данло смяташе за най-чудно леглото. Дюшекът бе мек и в същото време еластичен, а и миришеше приятно. Покриваха го възхитително меки долни кожи. Не бяха като онези, с които беше свикнал, а много по-фини — милиони отделни косъмчета коприна на шагшай, оплетени на нишки и втъкани заедно в нещо, което един от учениците на Стария отец наричаше „чаршаф“. Данло не можеше да си представи която и да било жена да може да изтъче такъв чаршаф. Колко време щеше да й отнеме това? Кафяво-белите одеяла също бяха изтъкани от вълна на шагшай. Не бяха толкова меки, колкото чаршафите, но все пак достатъчно меки, за да притиска лице в тях и да оставя топлината им да го приспива.

Постепенно обаче доволството му отстъпваше пред стотици съмнения и тревоги. Мислите му се проясниха и абсолютната неестественост на новия му живот го правеше неспокоен. Поведението на учениците, които идваха и си отиваха, беше необяснимо. Как готвеха храната, която му носеха? От какво беше месото, което ядеше? Как се казваха животните — трябваше да знае имената на убитите животни, които му даваха живот, за да може да се моли за душите им. Нима тези хора не разбираха най-простото нещо? И колко души живееха в тази чудовищна каменна колиба? Бе преброил шестима други ученици освен онези, които беше срещнал на брега — и четири от тях бяха жени. Чудеше се дали всички те са племенни братя и сестри. Как бе възможно това? Лицата на някои бяха бели като на тлъсториба. Неколцина като черния мъж на брега трябва да бяха изгорили кожата си с огън. Всички те като че ли бяха на възрастта на приемните му родители Хайдар и Чандра, макар че странните им слаби лица го затрудняваха да определи годините им. Къде бяха старците на това странно племе? Къде бяха децата им? Защо не чуваше бебешки плач в по-дълбоките части на колибата?

Стария отец на три пъти дойде да го види. Данло отново се замая от неспособността си да реши дали това същество е човек, или животно. Никой човек не можеше да диша през такъв малък черен нос. Никой човек нямаше такива дълги и изящни крайници и толкова деликатна уста и лице. Но пък и никое животно нямаше очи като слънцето, целите златни и горящи със съзнание. И нито животните, нито мъжете можеха да се похвалят с такива невероятно големи полови органи, каквито висяха между краката на Стария отец. Тестисите му не се виждаха (дългата бяла козина на корема му навярно ги скриваше), но членът му беше огромен и безподобен. Всъщност членът му не бе единичен орган — всички мъжки фраваши притежават хемипениси, две големи, свързани помежду си тръби от плът, разположени една върху друга. Стария отец не се опитваше да се покрие или да застане така, че един от краката му да препречи тази забележителна гледка. Беше облечен само в лъскавата си козина и в презрението си към човешкото чувство на срам.

— Данло — каза той и гласът му прозвуча като музика. — Диви Данло, хайде да посвирим на шакухачи.

И без повече думи даде знак на Данло да извади бамбуковата флейта изпод възглавницата. Показа му как да поставя пръстите си върху дупките, показа му как да духа в мундщука от слонова кост. Данло незабавно взе инструмента. Скоро той вече свиреше и Стария отец излезе от стаята, за да види какво ще открие сам. (Фравашите не обичат да преподават разни неща. Цялото им изкуство се е развило в търсене на начин на преподаване, а не на неща, които да преподават. Всъщност непреводимата фравашка дума за учене означава нещо като „Начинът“.) Чистите тонове и кратки мелодии, които Данло изтръгваше от шакухачи, бяха прости, но трудни за разбиране за всичко, което имаше власт над него. Музиката беше едновременно натрапчива и успокоителна. По-късно, след много дълги вечери, прекарани във взиране в звездите през прозрачния купол и в свирене, Данло заключи, че звукът на шакухачи го успокоява, тъкмо защото е натрапчив. Подобно на самотния вик на Ахира, той зовеше към дивотата в него и го изпълваше с радост, че е жив. Само в това възвисено състояние можеше да забрави ежедневните си очаквания и безпокойства и да слуша как свещената музика на живота пее в кръвта му. Песента на живота — той свиреше на шакухачи и нейните чисти тонове му напомняха за алтджиранга митджина, мечтаното време. Той често оставяше музиката да го отнесе там. Като ранена птица, търсеща убежище на планинска скала, Данло оставаше в мечтаното време, докато отново възвърна целостта си. Това бе опасно, защото как щеше да се върне в ежедневния свят на сняг, замръзнала киша и болка, ако придобиеше вкус към безкрайността? Винаги трябваше да има време просто за живеене. Някъде в края на звука на шакухачи, там, където той прииждаше като порой от течна светлина, трябваше да има равновесие и хармония — винаги трябваше да има хала. Да, беше опасно да свири на шакухачи и също толкова опасно да търси хала, но всъщност обичаше тази опасност.

Малцина стигаха до такова самопознание в толкова ранна възраст. Данло го използва и започна да се наслаждава не само на музиката, но и на смущаващите преживявания в този нов за него свят. Една от жените — тя имаше златна коса и Данло смяташе, че се казва Фейет — му показа как да използва прибори, наречени „клечки за хранене“. Неговата непохватност и неумение с дървените клечки не го засрамваха. Пред погледите на любопитните студенти, които често идваха да го наблюдават, той оставяше клечките настрани, тъпчеше в устата си шепи нудълси и когато свършеше, изтриваше мазните си ръце в лицето си. Мислеше си, че на цивилизованите хора нещо трябва да не им е наред, щом не искат да докосват храната си, сякаш се нуждаеха от разделяне от живота или нещата, които някога са били живи. И бяха невежи за най-основните познания. До неговата стая имаше помещение, което повече приличаше на килер. Всяка сутрин Данло влизаше вътре, клякаше и изхвърляше изпражненията си през дупка в пода, любопитно наглед устройство, наречено „мултрум“. В него също пикаеше и тъкмо тук бе нещото, което го дразнеше: дупката на мултрума почти се изравняваше със северната стена на килера — трудно можеше да застане с гръб към стената, без да падне в дупката. Но трябваше да стои в тази неудобна поза, за да пикае на юг. Нима цивилизованите строители на този килер не знаеха, че мъжът винаги трябва да пикае на юг? Очевидно не. А що се отнасяше за самите изпражнения, какво ставаше, щом паднеха в дупката? Как се връщаха в света? Дали в мултрума живееха торни бръмбари или други животни, които щяха да изядат изпражненията му? Не знаеше.

Въпреки стотици подобни неизвестности, Данло бързо натрупа мускули и плът. Скоро отново можеше спокойно да ходи и това го удивляваше, защото продължаваше да очаква пръстите на краката му да почернеят от загниване. Дадоха му да разбере, че не трябва да напуска стаята си, затова започна да се разхожда вътре и после, тъй като в много отношения все още бе момче, да тича назад-напред, за да изгаря огромните количества храна, които изяждаше. Някой му даде чифт кожени чехли и той откри, че след като набере скорост с малко тичане, може да се плъзне по полирания под почти като по влажен лед. По този начин се забавляваше — когато не свиреше на шакухачи, — докато самотата и любопитството му не станаха непоносими. Нямаше да е редно да пренебрегне желанията на по-възрастните от него и да напусне стаята, но още по-нередно беше, помисли си Данло, Стария отец и неговото семейство да оставят госта си сам.

Една нощ, след като другите си легнаха (или поне така предполагаше той), Данло излезе навън, за да проучи къщата. Наметна одеялото на раменете си и си обу чехлите, иначе бе гол. Разбира се, бяха взели мръсните му кожи, за да ги изгорят, и не му дадоха нови. Хрумна му, че другите навярно смятат, че срамът от голотата му ще е достатъчен, за да го задържи в стаята му. Фравашите не смятат, че жилищните пространства трябва да се затварят с врати, така че Данло без никакво затруднение излезе в тесния коридор. От единия му край се разнасяше кънтящ ритмичен звук, сякаш някой напяваше, а от другия — тишина и мирис на смачкани борови иглички. Той тръгна към тишината, тръгна към боровия аромат, който се усилваше с всяка следваща крачка. Шестоъгълни каменни блокове обточваха двете страни на коридора — бяха ледени на пипане и поглъщаха тихото шушнене от триенето на мъхнатите му чехли в пода. Студени огнени глобуси, разположени на всеки пет метра, хвърлеха пъстра светлина. Данло се дивеше на последователните сини и червени багри и можеше да се самоубие, като пъхнеше ръка в някой от глобусите, но те бяха високо над главата му и нямаше как да ги достигне, дори с края на шакухачи. Той следваше огнените глобуси в тишината и вървеше по коридора, който спираловидно завиваше към средата на къщата.

И неизбежно попадна в покоите за мислене на Стария отец. Стария отец седеше на фравашки килим в абсолютния център на стаята, но отначало Данло не го забеляза, защото беше прекалено зает да зяпа всичките необикновени неща. Никога не си бе представял толкова много предмети на едно място: до кръглата стена имаше дървени ракли, гошарпи, древни книги, хиюми от различни компютри, решетки сълки и витрини със скулптурното изкуство на петдесет различни раси; по лавиците бяха подредени сто и шест различни музикални инструмента, повечето от които извънземни. По пода нямаше голи места — килими покриваха стаята, като често се застъпваха и сложните тъкани мотиви се сблъскваха един с друг. Навсякъде имаше огромни глинени саксии с растения от други светове. Данло зяпаше това изобилие от предмети, толкова противоречащо на останалата част от къщата. (Или от малкото, което беше видял от нея.) Мнозина смятат, че фравашите би трябвало да живеят в същия аскетизъм, който изискват от учениците си, но всъщност не е така. Те са типични вещомани: събират неща не за статус или по принуда, а за да стимулират мисленето си.

— Данло — разнесе се мелодичен глас от глъбините на стаята. — Ни лируя ла, ни лурия мансе ви алалой, Данло Дивия, син на Хайдар.

Данло рязко завъртя глава и изненадано погледна Стария отец. Стария отец като че ли изобщо не се изненадваше да го види. А дори да беше изненадан, фравашите се стремят винаги да поддържат заншин, състояние на спокойна умствена бдителност дори пред лицето на опасност или изненада.

— Шантих — рече Данло, автоматично отвръщайки на традиционния поздрав на народа си. Той поклати глава и се зачуди как мъжът-животно е научил този поздрав. — Шантих, господарю. Мир отвъд мира. Но си мислех, че не знаеш думите на човешкия език.

Стария отец даде знак на Данло да седне срещу него на килима. Момчето се намести с кръстосани крака и прокара пръсти през гъстата козина на килима. Мозайката от бели и черни птици — или животни, които приличаха на птици — го очарова.

— А хо, докато през последните десет дни ти се лекуваше, аз научих езика ти.

Самият Данло не беше успял да научи много от езика на цивилизованите хора; не бе в състояние да проумее как някой би могъл да разбере всичките чужди думи на друг и да ги подреди както трябва.

— Възможно ли е? — попита той.

— За човешко същество не е възможно, поне без впечатване. Но Отците на фравашите са много добри в ученето на езици и в боравенето със звуци. В архивите на лингвистите в Академията има записи на много архаични и мъртви езици.

Данло поглади стомаха си и премигна. Въпреки че говореше на човешкия език, единственият език, способен да постигне истинската човечност, изразена в Песента на живота, Стария отец използваше думите по странен, труден за разбиране начин. Изведнъж на Данло му се пригади, сякаш нищо на света никога повече нямаше да има смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това „впечатване“? Какво е това „академия“? И къде са другите? Черният мъж, който ме държеше на брега? Жената със златната коса? Къде са ми дрехите? Копието ми? Във всички колиби в Вълшебния град ли има баня? Как става така, че по тръбата тече гореща вода и се излива в леген? Откъде идва? Как се загрява? И какво е „фраваши“? Ти човек ли си, или животно? И къде…

Стария отец тихо подсвирна, за да го прекъсне. Фравашите са най-търпеливи от всички създания, но обичат да разговарят за нещата едно по едно.

— Аххх, ти ще имаш много въпроси — каза той. — Както и аз. Хайде да задаваме най-важните един по един и да не се отклоняваме прекалено с по-незначителните въпроси, които ще възникнат. Човешките същества, отклоняващи се начини на мислене — о, не, това не е силата им. А сега, като начало, аз съм фраваши от клана на Верния игромислител от света Фравашинг, както го наричат човешките същества. Всъщност аз съм животно, както и ти. Разбира се, почти универсално явление за човешките езици е да отделят човека от останалото животинско царство.

Данло кимна, макар да не вярваше, че Стария отец наистина разбира единствения човешки език, който имаше значение. Човекът определено принадлежеше към животинското царство — същността на Песента на живота беше свързаността на човека с всички неща от света. Но човекът бе онова, което не можеше да се ловува, и единствено той би могъл да разбере великото пътуване до другата страна на деня. Хората се молеха за душите на животните, които убиваха; животните не се молеха за хората.

— Ти си фраваши, така ли? От друг свят? От друга звезда? Тогава е истина, че светлините в небето горят с живот! Сред звездите живее живот, така ли?

— Така е, да. На много планети има живот — поправи го Стария отец. — Защо не беше сигурен в това?

Данло притисна кокалчетата на пръстите си в меката вълна на килима. Лицето му гореше от срам и изведнъж се почувства ужасно, че като че ли знае толкова малко, а всички останали толкова много.

— Откъде идваш, Данло?

С тих глас, който често пресекваше от напрежението да си спомня болезнени неща, Данло разказа за пътуването си през леда. Не спомена за бавното зло и за смъртта на народа си, защото се страхуваше Стария отец да не разбере, че деваките са били докоснати от шайда.

Известно време Стария отец слушаше със затворени очи. После ги отвори и погледна нагоре през прозрачния купол. На Данло му се стори, че в съзнанието му има нещо странно. То сякаш литваше като ято китикееша, за да се раздели и пренареди без предупреждение, и да променя посоката си, като че ли го преследва снежен бухал.

— Аххх, това е забележителна история — накрая каза Стария отец.

— Съжалявам, че вдигнах копието си срещу теб, господарю. Можех да те убия и това щеше да е много лошо, защото изглеждаш разумен и съзнаващ като човек.

— Благодаря ти — отвърна Стария отец. — О хо, да притежавам съзнанието на човек — това наистина е рядък комплимент, благодаря ти!

— Моля — съвсем сериозно каза Данло. Още не беше усвоил изкуството да чува фравашкия сарказъм и наивно прие думите на Стария отец, без да търси скрития им смисъл. — Ти изглеждаш съзнаващ като човек — повтори той, — и все пак на брега не направи нищо, за да се защитиш. Нито изглеждаше уплашен.

— Наистина ли щеше да ме убиеш?

— Бях много гладен.

— О хо! — рече Стария отец, — има един стар-прастар закон: въпреки че ти би ме убил, аз не мога да те убия. Законът на ахимса1. По-добре да умреш, отколкото да убиеш. Та така: никога не убивай, никога. Никога не убивай и не наранявай другиго, дори в мислите си.

— Но животните са създадени за ловуване. Когато си гладен, да убиеш е добро — даже животните го знаят.

— Наистина ли?

Данло уверено кимна.

— Ако нямаше убиване, светът щеше да е прекалено препълнен с животни и скоро нямаше да остане нито едно, защото всички щяха да умрат от глад.

Стария отец затвори очи и бързо ги отвори. После погледна към една от лавиците с музикални инструменти в отсрещния край на стаята. Докато сякаш разглеждаше колекцията си от дървени флейти, подобни на шакухачито на Данло, той каза:

— Данло Дивия — ако наистина си живял сред алалоите, името ти е избрано правилно.

— Роден съм в племето на деваките.

— Чувал съм за тях. Те са алалои като другите племена още по на запад, нали?

— Защо да те лъжа?

Стария отец го погледна и се усмихна.

— Знайно е, че когато пристигнали на този свят, предците на алалоите се каркирали, каркирали плътта си. Да, каркирали всяка част от тялото си във формата на много древни, първобитни човешки същества, наречени неандерталци.

— Неандерталци ли?

— Алалоите имат космати тела като неандерталци, мускули и кости, дебели като дървета ю, лица като гранитни планини, а хо! Ще ми простиш, ако отбележа, че не приличаш много на неандерталец.

Данло се зачуди на начина, по който Стария отец използваше думата „каркиран“. Данло разбираше „каркирането“ като коренно преобразуване на личността или истинската същност, но как бе възможно някой да промени формата на тялото си? И деваките не бяха ли от този свят? Не се ли бяха появили от Великата утроба на Времето на първата сутрин от съществуването на света? Не можеше да отрече обаче, че деваките изглеждаха така, както казваше Стария отец.

— Баща ми и майка ми — отвърна Данло — били от Вълшебния град. Дошли на Куейткел, където съм се родил аз. Те умрели и Хайдар и Чандра ме осиновили.

Стария отец се усмихна и любезно кимна. За фравашите усмихването е лесно като дишането, макар че с огромна трудност са усвоили несръчния обичай на кимането с глава.

— Колко си годишен, Данло?

Той понечи да отвърна на Стария отец, че е на тринайсет, но после се сети, че четиринайсетият му рожден ден трябва да е преминал в края на дълбоката зима, някъде сред леда.

— Живял съм четиринайсет години.

— Четиринайсетгодишните девакски момчета напускат ли родителите си?

Лицето на Данло отново пламна от срам. Не искаше да обяснява, че родителите му са умрели. Той отдръпна одеялото, което скриваше слабините му, и посочи члена си.

— Обрязаха ме, нали така? Можеш да видиш, че съм мъж. Мъжът може да пътува докъдето трябва.

— А ха, мъж! — повтори Стария отец. — Как е да си мъж на толкова ранна възраст?

— Само мъжът може да разбере — закачливо отвърна Данло. И после, след миг на размисъл, прибави: — Трудно е — много трудно.

Той се усмихна на Стария отец и получи безмълвен, разбиращ отговор. Стария отец имаше най-милата усмивка, която Данло можеше да си представи. Да седи заедно с него му носеше спокойствие, почти също толкова пълно, колкото да седи пред мъждукащата каменна лампа в студена нощ. И все пак в Стария отец имаше нещо, което не можеше точно да определи, нещо, което изобщо не беше успокояващо. От време на време вниманието му към Данло се съсредоточаваше почти със силата на адски измамното зимно слънце. После се разсейваше или по-скоро възприемаше момчето само като един от многобройните предмети в стаята и интелектът му изглеждаше студен като ледник.

— О хо, Диви Данло, трябва да ти кажа нещо. — Стария отец преплете дългите си пръсти и отпусна брадичка върху ръцете си. — Повечето хора ще се усъмнят в твоя разказ. Може би трябва да внимаваш какво говориш.

— Защо? Защо да внимавам? Мислиш, че съм излъгал? Не, не съм. Истината си е истина. Да не съм сатинка, че да лъжа другите просто за удоволствие? Не, не съм лъжец и сега е моментът да ти благодаря за гостоприемството и да продължа пътуването си.

Той се опита да се изправи, но Стария отец постави длан на рамото му и рече:

— Поседи още малко. Хо, хо! Аз мога да чуя истината в думите ти, но други не притежават тази способност. И разбира се, да чуваш истината не е същото като да я знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

Стария отец бавно подсвирна, после отвърна:

— Ще ти е трудно да го разбереш. Но ето: възможно е човешкото същество да изхвърли истинските спомени и да придобие нови. Лъжливи.

— Но споменът си е спомен — как е възможно да изхвърлиш спомена?

— Има как, Данло.

— И как могат да се придобият спомени? Кой би искал да си спомня нещо недействително?

— О хо, има много хора, които копнеят за лъжливи спомени, за нова действителност, разбираш ли? Те търсят възбудата от новото. Искат да каркират ума също както каркират тялото. Някои хора извайват телата си, за да приличат на извънземни или според модата. Някои биха искали да са извънземни, да познаят съвсем различни изживявания. Повечето хора ще решат, че ти, Диви Данло, просто трябва да си си внушил алалойската действителност.

— Но защо?

— За да си такъв, какъвто искаш: не е ли такава същността на човешкото?

— Не зная — искрено призна Данло.

Стария отец се усмихна и любезно сведе глава от уважение към сериозността на усилието, с което Данло приемаше думите си. После болезнено и с безкрайна предпазливост стана да направи чай.

— Аххх! — изсумтя той. — Оххх! — Хълбоците му пропукаха от артрита. Би могъл да иде при който и да е резач в Квартала на далечниците и да си поръча нови хълбоци, но презираше всички телесни подмладявания. Стария отец пресече стаята, отвори един от дървените шкафове и от лъскав, син чайник наля чай в две чаши. Данло не видя огън или светлина на каменна лампа и не можеше да се досети как е подгрят чаят. Стария отец се върна и му подаде една от чашите. — Помислих си, че може би ще ти е приятно да пийнеш ментов чай. Трябва да ти е студено в тази стая.

И наистина, Данло едва не трепереше. Останалата част от къщата — поне неговата стая и коридорът — се затопляше с горещ въздух, който тайнствено излизаше от отвори в пода, но в покоите за мислене на Стария отец беше почти също толкова студено, колкото и в снежна колиба. Данло седна със свити към гърдите си колене и плътно придърпа одеялото около себе си. После отпи от чая. Бе прекрасен, едновременно студен и горещ, лют и сладък. Той седеше и отпиваше от чая, като си мислеше за всичко, което му беше казал Стария отец. От коридора се разнасяха далечни гласове, които отекваха по виещата се спирала от камък. Стария отец му обясни, че учениците пеят в стаите си и повтарят нощните си мантри, словесните лекове, които щяха да успокоят умовете им. Данло отпиваше от чая, слушаше музиката на словесните лекове и след известно време започна да изравя от ноздрите си парченца от онова, което алалоите наричат „лед от носа“. Според единствените обичаи, които познаваше, той сърбаше чая си и ядеше съдържанието на носа си. Алалоите не обичат да хвърлят храна и изяждат почти всичко, което може да мели коремът им.

Стария отец усмихнато го наблюдаваше и рече:

— Трябва да научиш нещо за мъжете и жените в Града, ако вече не го знаеш, а хо, а ха!

— Да?

— Всяка общност — дори извънземните — определя кое поведение е позволено и кое не. Разбираш ли?

Данло достатъчно добре знаеше какво подобава да прави мъжът — или поне така си мислеше. Беше ли възможно, запита се той, Песента на живота да разказва за друго поведение на алалойските мъже, когато не са край жените и децата? Поведение, за което той да не знае? А може би мъжете от Града имаха своя собствена Песен? Очевидно не различаваха доброто от злото, как иначе щяха да му дадат храна, без да му кажат имената на изядените животни?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна той, смачка между пръстите си малко лед от носа и хвърли зелената топчица в устата си.

Стария отец замълча за миг, после с ъгълчето на устата засвири особено, ниско тирале. Едното му око бе затворено, другото отворено, огромно златно слънце, което блестеше към Данло. Музиката беше странна, предизвикателна и непреодолима. Той продължи да свири с ъгълчето на устата си, докато забележително подвижните му устни започнаха да изговарят думи от другата страна.

— Трябва да разбереш — накрая каза Стария отец, — че сред Цивилизованите светове като цяло съществува йерархия на отвращение към отворите. Така е, да. — Той продължаваше да свири, като си акомпанираше и подчертаваше думите си с извънземна мелодия. — Пред погледа на други или дори сам, не е толкова отвратително да сложиш пръст в устата си, отколкото в ухото си. Ха, ха, но е по-приемливо да човъркаш носа си, отколкото пикочния канал или ануса си. Ноктите, отрязаните коси, мазолите и прочее никога не се ядат.

— Цивилизованите хора не ядат лед от носа, така ли? — попита Данло. Изведнъж осъзна, че градските хора трябва да са безумни като стадо мамути, натъпкали се с ферментирали снежни ябълки. Безумно беше да си внушаваш лъжливи спомени, ако това наистина бе възможно. И да ядеш животни, без да кажеш молитва за душите им — безумие. Безумните хора не познаваха хала; те навярно дори не знаеха за съществуването й. Той кимна, сякаш всички абсурди, които беше видял през последните няколко дни, имаха някакъв смисъл.

— Ами женската йони? — попита Данло и отпи от чая си. — Какво равнище заема този отвор в йерархията на отвращението?

Стария отец отвори окото си и затвори другото, усмихна се и отвърна:

— Аххх, това е по-трудно. Сред някои групи хора йони никога не може да се докосва с пръсти, дори насаме от самата жена. Особено насаме. Други култури упражняват изкуството на оргията и изискват публично докосване от мнозина. Дори позволяват върху йони да се отваря друг отвор като например устата.

Данло направи кисела гримаса. Още от единайсетгодишна възраст той се бе наслаждавал на любовната игра с момичетата и младите жени от племето си. Някои практики не бяха разпространени дори сред разпътните деваки. Някои мъже обичаха да ближат женските процепи. Те бяха презирани и ги наричаха „рибоядци“, макар че на никого не би му хрумнало да им каже какво трябва и какво не трябва да ядат. Разбира се, никой не би близал жена, докато кърви или след като е родила, нито пък биха я докосвали в такива моменти. Всъщност мъжът изобщо не можеше да гледа жена в очите, когато тя отделяше кръв или каквато и да е тъкан — възможно ли бе хората от Цивилизованите светове да са безумни и да не знаят това?

— Добре ли си, Данло? — попита Стария отец. — Изглеждаш болен.

Данло не беше болен, но не бе и съвсем добре. Внезапно се уплаши, че Фейет и другите жени в дома на Стария отец не знаят, че трябва да извръщат очи по време на периодичното си кървене. Ами ако погледите им докоснеха неговия и кръвта от мензиса им оцветеше зрението му със силата на женските тайнства? И после още по-отчайваща мисъл: как нормалният човек изобщо би могъл да се надява да живее в такъв безумен свят?

— Ти, изглежда, разбираш тези… хора — каза Данло на Стария отец, поглади корема си и погледна корема на Стария отец или по-скоро погледна под него към косматия му двоен член. И неочаквано попита: — Фравашките жени с две йони ли са? Фравашите също ли имат йерархия на отвращение към отворите?

— Не — отвърна Стария отец, довърши чая си и остави чашата на килима. — Отговорът и на двата ти въпроса е „не“.

— Защо тогава ти имаш два члена?

— А ха, толкова нетърпелив! Разбираш ли, горният член… — той протегна ръка между краката си, повдигна члена си в шепа и дръпна краекожието назад, за да разкрие влажната, червена главичка — …се използва само за секс. Долният е за пикаене.

— Аха.

Стария отец продължи да свири и каза:

— Няма йерархия на отвращението. Но, о хо, по-младите фраваши, поне някои от тях се отвращават, че човешките мъже използват една и съща тръба и за пикаене, и за секс, както всички се отвращават, че скутарите използват един и същ край на тръбата и за ядене, и за отделяне.

Данло погледна члена на Стария отец и се зачуди как можеше да твърди, че е мъж — или по-точно старейшина на племето си, — щом членът му не беше обрязан? Дълго слуша красивата, смущаваща мелодия на Стария отец преди да го попита за това.

— Аххх, различни народи — отвърна Стария отец, спря да свири и изцяло отвори и двете си очи. — Различни мозъци, различни самоопределения, различен живот! Мъжът е мъж е мъж — фраваши: така е, да, разбираш ли го, Данло, мислиш си, че знаеш така, както огледалото отразява всичко, нали така мислиш? Огледалото: то те обвързва в глейвиране.

— Не разбирам.

— Още ли не си се запитал защо цивилизованият живот е толкова различен от живота на твоите алалои?

В този момент Данло си задаваше точно този въпрос. Той затаи дъх за миг, защото се страхуваше, че това безкрайно странно извънземно животно може да бръкне в ума му и една по една да изтегли мислите му. Накрая събра смелост и погледна Стария отец право в слънчевите очи.

— Можеш ли да влезеш в главата ми така, както човек влиза в пещера? Можеш ли да виждаш мислите ми?

— Аххх, разбира се, че не. Но мога да виждам сенките на мислите ти.

— Сенките на мислите ми ли?

Стария отец взе чашата си от килима и я вдигна срещу светлината на глобуса.

— Както истинските предмети хвърлят сенки, по които може да се определи формата им, така е и с мислите. Така е, да: сенките на мислите. Сенките на твоите мисли са ясни като сянката на тази чаша. Мислиш си, че народът на Града — и фравашите! — трябва да е безумен.

— Ти наистина виждаш мислите ми!

— А ти глейвираш! — усмихна се Стария отец. — Глейвираш, а човешките същества са майстори на глейвирането. Глейвиране: да си измамно мил към самия себе си, безсмислено да ласкаеш светогледа си. О, Данло, ти приемаш, че възгледите ти за света са истински единствено на основата на собствената си реакция. Каква реакция, какъв опит, какво необичайно изкуство на живеене? Погледни разрезите по члена си. Дърветата и скалите в гората са живи — казваш ти. Целият живот е свещен! Майка ти ти е казвала много думи, нали? Откъде знаеш онова, което знаеш? Откъде го е знаела майка ти и нейната майка преди нея? Алалоите имат двеста думи за лед, научих аз. Какво щеше да виждаш, ако имаше само една дума? Какво можеш да видиш? Народът на Никогея: той има много думи за онова, което ти познаваш само като „мисъл“. Би ли искал да научиш тези думи? Разбираш ли! Когато гледаш към ледено поле, ти си слагаш очилата, за да не те ослепи. И така, когато гледаш към света, ти си слагаш очилата на обичая, навика и племенните мъдрости, за да не те подлуди истината. Аххх, истината — кой не би искал да види света точно такъв, какъвто е? Но вместо това ти го виждаш отразен в собствения си образ; виждаш себе си отразен в образа на света. Винаги. Огледалото — то е винаги там. Глейвиране, глейвиране, глейвиране. Ето какво прави глейвирането: то задържа умовете ни на определено място, в традиционно познание или начин на мислене, в ограничена представа за самите нас. И така ни обвързва със самите нас. А щом сме себеобвързани, как изобщо можем да виждаме истините отвъд? Как изобщо можем да виждаме истински?

— Песента на живота разказва за виждането — рече Данло. — На втората сутрин от началото на света, когато Ахира отворил очи и видял свещената планина, наречена Куейткел, дълбоките води на океана, непроменливи и вечни, и истината за света.

— А ха — каза Стария отец. — Дарих ти любимата си флейта и сега ще ти дам още един дар, една обикновена дума: „епистан“. Това е зависимостта или потребността да знаеш нещо като абсолютно вярно.

— Но истината си е истина, нали така?

— Трябва да ти даря още една дума, от устните ми в твоя ум: „епистнор“.

— И какво е „епистнор“?

— Епистнор е невъзможността да знаеш абсолютната истина.

— Ако това е вярно — с усмивка отвърна Данло, — как да разбираме кои действия са подобаващи и кои не?

— Ах, много добре построен въпрос! — Стария отец седеше и подсвирваше омайваща мелодия. Известно време очите му бяха притворени.

— И какъв е отговорът на въпроса? — попита Данло.

— О хо, иска ми се да знаех. Тъжно ми е да го кажа, но ние фравашите сме много по-добри в задаването на въпроси, отколкото в отговорите им. Обаче. Обаче възможно ли е истината за едного да е безумие да друг?

Данло се замисли за това, докато слушаше свиренето на Стария отец. Нещо в музиката го разстройваше и докосваше отвътре, почти сякаш звуковите вълни удряха направо сърцето му и го караха да бие по-бързо. Той разтри гърлото си, преглътна и рече:

— На брега, когато вдигнах копието да те убия, мъжът с черната кожа ме погледна така, сякаш съм безумен.

— О, това е било нелюбезно от негова страна. Но Луистър — той се казва така — Луистър е благороден мъж, най-благородният от мъжете. Отдал се е на ахимса и не може да понася насилието.

— Той ме нарича Данло Дивия.

— Е, струва ми се, че ти си много див.

— Защото ловувам животни за храна ли? Как си мисли Луистър, че ще оцелее извън Вълшебния град, ако не ловува?

— А ти как си мислиш, че ще оцелееш в Града, ако не се научиш на цивилизован живот?

— Но ако се науча на живота на безумни мъже… тогава няма ли и аз да обезумея?

— Човешките същества в Никогея имат своя собствена истина, Данло, както сам ще видиш. И чуеш.

После музиката на Стария отец се усили и Данло можеше да я почувства в корема си. Това беше музика на поразителни нови хармонии, музика, изпълнена с копнеж и неувереност. Фравашките Отци майсторски използват музиката, за да манипулират емоциите на тялото и ума. Преди десет милиона години, живеещи на уплашени, разпокъсани групи, прафравашите усъвършенствали използването на звука като защитно оръжие срещу хищниците. Тези примитивни звуци се бяха развили в могъща музика. Фронталните лобове на мозъка на всеки фравашки Отец изцяло са заети със създаването и тълкуването на звука, особено звуците на думите и музиката. Те използват музиката като средство, за да унижават съперниците си, да успокояват болни бебета или да ухажват неомъжените женски от клановете си. Всъщност фравашите са започнали да възприемат действителността от музикална гледна точка или по-скоро да „чуват“ музиката, отекваща във всички неща. За тях всеки ум има определен ритъм и тоналност, теми, които се изграждат, украсяват и повтарят, като мелодията на соната; във всеки ум има и по-дълбоки хармонии и дисонанси и те с радост пеят на душите на всеки, който ги слуша. Данло естествено си нямаше и представа от това развитие. Някаква част от него обаче — дълбоката, слушаща част — знаеше, че музиката на Стария отец вътрешно го побелява. Внезапно му се пригади и той притисна ръце към пъпа си. Гаденето си проби път до ума му и Данло се разтревожи, че това кратко, тясно разбиране на Вълшебния град някак си е изопачено или измамно. Той започна да разтрива корема си с юмрук и каза:

— Откакто се събудих в леглото си се чудя… за много неща. Но най-много се чудя защо никой не се моли за душите на убитите животни.

— Никой не се моли, така е.

— Защото не знаят, че трябва!

— Да се молиш за животните е твоята истина, Данло.

— Нима намекваш, че истината на Молитвата за Мъртвите не е абсолютно вярна?

— Аха, истината — ти си почти готов за нея — отвърна Стария отец и пак почна да пее. — Различни народи, различни истини.

— Но каква истина би могъл да притежава един безумен народ… че да не знае имената на животните или да не се моли за тях по време на пътуването им към другата страна на деня?

Въпреки че гласът на Данло трепереше и че трябваше да преглътне обратно горещите си стомашни сокове, за да не повърне, въпреки че част от вътрешния му свят се разпадаше като малку под тежък ботуш, той бе готов да научи нещо фантастично, някаква ужасна нова истина или начин на мислене. Каква можеше да е тази нова истина обаче, беше невъзможно да си представи.

— Данло — каза Стария отец, — месото, което си ял в моя дом, не е месо от животни.

— Какво!

— В хранителни вани се отглеждат клетки, които са програмирани да растат, да се размножават, да…

— Какво!

— Аххх, трудно е да се обясни.

Сега и двете очи на Стария отец бяха отворени, два златни пожара, пламтящи със задоволство и радост. Наслаждаваше се да причинява на Данло психическа болка. Той беше фраваши, а фравашите не без основание са известни като „светите садисти“. Истина от болка — това е разпространена фравашка поговорка. Стария отец не обичаше нищо повече от това да причинява ангслан, свещената болка, болката, която идва от висше разбиране.

— Месото на Цивилизованите светове е култивирано почти като кристали и се отглежда пласт след пласт във вани със солена вода.

— Не разбирам.

— Представи си: самостоятелни плаващи тъкани, огромни розови парчета месо, които растат ли растат. Всъщност месото повече прилича на растение, отколкото на животно. Така е, да: няма костите, нервите и връзките с мозъка на живото животно. Просто месо. Не се налага да умират животни, за да осигурят това месо.

От мисълта, че е ял месо, което всъщност не е месо, на Данло му се пригади. Той разтри схванатия си врат, закашля се и преглътна, за да не повърне. Как можеше да се моли за душите на мъртвите животни, когато за да осигурят това месо, не бяха умрели никакви животни? Дали това месо изобщо притежаваше истинска душа, истински живот? Данло притисна стомаха си и простена. Навярно мисленето му наистина беше ограничено от старите му представи, навярно, както би казал Стария отец, той глейвираше и бе прекалено обвързан от познатите си начини на мислене, за да вижда ясно нещата. Но ако беше така, как изобщо би могъл да знае каквото и да е? Като пътник, загубен в спускащата се белота на моратет, Данло потърси някой познат обичай, някой спомен или познание, което да насочи мисленето му. Спомни си, че след раждане жените от неговото племе сваряват и изяждат кървавата плацента. (Всъщност той не би трябвало да знае това, защото то се отнасяше към тайното знание на жените. Но веднъж, когато бе на девет години, се беше промъкнал дълбоко в пещерата, където на мъжете бе забранено да ходят, и със страхопочитание беше наблюдавал как ражда племенната му майка Саня.) Когато се изяждаше това парче месо, не се казваха никакви молитви. Никой не би могъл да си помисли, че плацентата има душа, за която да се молят. Данло се опита да мисли за цивилизованото месо като за плацента, но не успя. „Месото на Града никога не е било част от живо животно!“ Как можеше да се откаже от ловуването, за да яде такова месо? Животните щяха да бъдат обезчестени, ако престанеше да ги ловува и да споделя живота им. На хората, които отглеждаха месо по същия начин, по който слънцето караше горските ягоди, снежните ябълки или други растения да узряват, трябва да им имаше нещо. Нещо ужасно. Определено трябваше да е шайда да яде месо, което никога не е било живо.

— О, Данло, запомни, че мнозина мъже и жени от Града живеят по закона на ахимса: никога не убивай и не наранявай животно, никога, никога. По-добре да умреш, отколкото да убиеш.

Изведнъж ментовият чай, хилядите непознати предмети в покоите за мислене, уханието на бор от тялото на Стария отец и безпощадната му музика — всички странни усещания и мисли станаха прекалено много за Данло. Той падна на четири крака и избълва върху килима съдържанието на корема си.

— О! — изпъшка Данло. — О, не!

Огледа се за парче стара кожа или друго нещо, с което да почисти кашата. Според всичко, на което го бяха учили, трябваше да се засрами, че е изхабил добра храна, но когато си помисли какво е ял, Данло се задъха, преви се и отново повърна.

— Аха, хо, трябва да ти благодаря, че украси този килим със същността на болката си. И майка ми би ти благодарила тя го изтъка от космите на тялото си.

Данло погледна красиво изтъканите черни и бели птици на килима, сега плуващи в избълваното от него. Птиците не са създадени да плуват, помисли си той, и се изпълни с отчаяното желание да заличи следите от случилото се.

— Не се безпокой — внимателно каза Стария отец. — Както ти обясних, фравашите не изпитват отвращение към телесните отвори, нито пък към онова, което понякога излиза от тях. Ще оставим това да изсъхне, за да ни напомня.

Ново безумие, помисли си Данло, и внезапно усети, че умира да избяга от това безумие, да избяга към родния си Куейткел, където приемната му майка щеше да му направи горещ кръвен чай и да му попее, докато пощи въшките от косата му. Искаше му се това пътуване към безумието да е свършило, искаше му се светът отново да е спокоен и нормален. Знаеше, че би трябвало незабавно да избяга от стаята, но нещо го задържаше коленичил на килима, загледан в красивото лице на Стария отец.

— Сега се започва — каза на Данло той и се усмихна. Беше най-святият от светите садисти, но всъщност бе и още нещо. — Кой ще покаже на човек точно какъв е? О хо, глейвирането, глейвирането — опитай се да съзреш самия себе си, без да глейвираш.

Данло докосна бялото перо, завързано в разрошената му черно-червена коса. В тъмносините му очи блестеше любопитство и ужасна воля, въпреки настъпващата лудост. Усещаше, че се загубва в несигурност, в онази безмълвна морарет на душата, от която винаги се беше извръщал със страх и отчаяние. Осени го внезапно вледеняващо разбиране: възможно бе всичко, което знаеше, да е измамно или още по-лошо, условно и остаряло. Или още по-лошо — недействително. Всичките му познания за животните и света — недействителни. В този безумен Град на светлината спокойно можеше да няма как да различи реалното от нереалното. Поне за момче, невежо и диво като него. Той обаче все още вярваше, че трябва да има начин да види истината на действителността, колкото и силно да бушуваше, бяла, дива и хаотична като най-ужасната виелица. Някъде трябваше да има висша истина над истините, на които го бе научил приемният му баща, определено над онова, което биха могли да знаят Стария отец и цивилизованият народ на Града. Навярно дори над Песента на живота. Къде щеше да намери тази истина, не можеше да каже. Знаеше само, че някой ден трябва да открие истината за света, за всички светове във вселената и да я види такава, каквато наистина е. Щеше да живее заради истината — обеща си го. И когато накрая истината станеше негова, най-после щеше да познае хала и да живее в мир с всички неща.

Сама по себе си, тази неочаквано разкрита насока на пътуването на живота му беше част от висшата истина, за която мислеше като за съдба, и нетърсената свързаност на цел и възможност го изпълни с удоволствие. Във вътрешността му хаосът се бе втъкал в самата спирала на живота, но и се раждаше нова наслада от възможностите на този живот. Вече не се страхуваше от лудостта. От облекчение (и като реакция на всички абсурди, случили се тази вечер) той започна да се смее. Ъгълчетата на очите му се набръчкаха и въпреки че се мъчеше и покриваше устата си с ръка, той не можеше да спре.

Стария отец се вгледа в очите му, докосна го по челото и рече:

— Само луд или светец може да се смее в лицето на този вид унищожение на личността.

— Но… — с мъка отвърна Данло между пристъпите на смях, — ти каза, че трябва да погледна към себе си… без да глейвирам, нали така?

— А хо, но не мислех, че ще се справиш така добре. Защо не се страхуваш от себе си като другите хора? Така обвързан със самия себе си?

— Не зная.

— Знаеш ли, че да се смееш на самия себе си е ключът към бягството от глейвирането?

Данло се усмихна на Стария отец и реши да му разкрие историята на раждането си, която Чандра често бе повтаряла. Макар Соли Трипръстия да беше признал, че Чандра не му е истинска майка, на Данло му се искаше да вярва в тази история, защото тя като че ли обясняваше много за самия него. От друга страна, Чандра навярно бе присъствала на раждането му и беше променила историята съвсем малко.

— Казват, че съм се родил със смях — започна Данло. — Още с първия си дъх, вместо да плача, аз съм се засмял на студа и светлината. Тогава не съм бил аз, а просто бебе, но естественото състояние, смехът… ако смехът е звукът на първото ми аз, когато се смея, аз се връщам там и всичко става възможно, нали така?

Затворил едното си око, Стария отец болезнено кимна. И после попита:

— Защо дойде в Никогея?

— Дойдох, за да стана пилот — просто отвърна Данло. — Да си направя кораб и да плавам в замръзналото море, там, където сияят звездите. Да открия хала. Единствено по средата на Великия кръг ще съм в състояние да видя… истината за света.

Близо до Стария отец, върху ниска черна лакирана маса имаше купа със семена шрада, кафеникавочервени и големи, колкото кокалче на човешки пръст. Стария отец протегна ръка, взе купата в скута си, загреба пълна шепа семена и започна да ги яде едно по едно.

— О — каза Стария отец, като дъвчеше с големите си челюсти. — Искаш да направиш още едно пътуване. При това толкова опасно — мога ли да, ти разкажа притчата за пътуването на Недоволния отец? Мисля, че ще ти е забавно. Удобно ли ти е? Искаш ли да седнеш върху възглавница?

— Не, благодаря — отвърна Данло.

— Е, тогава, ах… отдавна, много отдавна, на острова в най-големия океан на Фравашинг дошло време Недоволния отец да напусне родното си място. Всички Недоволни отци, разбира се, трябва да напуснат родния си клан и да потърсят гостоприемство в друг, на друг остров — иначе клановете ще станат затворени и фравашките отци няма да могат да се учат на мъдростта на далечните места. В подготовка за пътуването си Недоволния отец започнал да събира всички семена шрада на острова. Първия най-малък отец го видял и го отвел настрани. „Защо събираш толкова много семена? — попитал го той. — Не знаеш ли, че фравашите ще изобретят кораби едва след пет милиона години? Не знаеш ли, че ще трябва да плуваш до острова на новия си живот? Как можеш да плуваш с пет хиляди килограма семена?“ А Недоволния отец отвърнал: „Тези семена шрада са единствената храна, която познавам, и когато стигна на новия остров, ще ми трябва всяко едно от тях.“ При тези думи Първия най-малък отец подсвирнал и казал: „Не смяташ ли, че на новия си остров ще откриеш храна?“ А Недоволния отец възразил: „Но семената шрада растат само на този остров и без тях ще умра от глад.“ На което Първия най-малък отец се засмял и рекъл: „Ами ако се окаже, че това е притча и твоите семена шрада изобщо не са семена, а твоите най-дълбоки разбирания?“ Недоволния отец му казал: „Не разбирам“ и отплувал в океана с всичките си семена. И потънал и никога не успял да види новия си остров.

Завършил разказа си, Стария отец самодоволно загреба в купата и напъха в устата си семе шрада. И после още едно, и още едно. Дъвчеше и ядеше семената бавно, но почти без да спира. Те издаваха горчив мирис, който Данло намираше за отблъскващ. Стария отец му каза, че за човешките същества е опасно да ядат семената, поради което не му ги предлага. Каза му и други неща. Хитро, като грижливо подбираше думите, той започна да въвежда Данло в трудната фравашка философия. Това беше целта му като фравашки Стар отец — да търси нови ученици и да ги избавя от смазващата, задушаваща тежест на разбиранията им. През по-голямата част от вечерта Стария отец слуша Данло, вслушваше се за ритмите, подчертаните срички, нюансите и ключовите думи, които щяха да издадат основните предразсъдъци на ума му. Разбира се, както отдавна бяха открили фравашите, всеки човек придобива уникален репертоар от навици, обичаи, представи и вярвания. Тези концептуални затвори ограничават и задържат ума, както бързо замръзващият лед улавя пеперуда. Стария отец имаше дарбата и призванието да открива специфичните думи ключове, които можеха да отключат умствените затвори на учениците. „Онова, което е съградено с думи, с думи може да се разгради“ — казваше стара фравашка поговорка, почти също толкова стара, колкото сложния им и могъщ език, който наистина беше много стар.

— Вярванията са клепачите на ума — каза Стария отец. — Начинът, по който държим нещата в умовете си, е безкрайно по-важен от онова, което държим там.

— Тогава как трябва да държа истините на Песента на живота?

— Ти сам трябва да решиш.

— Искаш да кажеш, че Ейейе, Гаури и Нунки, всички животни от мечтаното време — че са само символи на съзнание, така ли? На начина, по който съзнанието се съдържа във всички неща?

— Така е, да: възможно е да виждаш животните като архетипи или символи.

— Но Ахира е моето второ аз. Наистина. Когато затворя очи, аз мога да го чуя да ме зове.

Данло каза това с усмивка. Макар сега самият той да се съмняваше във всичко, което някога беше научил, в мъдростта на предците си, все пак виждаше много истини. Тъй като не бе съвсем готов със съвсем гол ум да се сблъска с универсалния хаос (и тъй като имаше прекалено силна воля, за да замени лесно алалойската тотемна система с извънземната философия на Стария отец), Данло реши да не се отказва от нито една частица от своята мъдрост без основание и размисъл. По някакъв начин, по-дълбок от обикновения символ, Ахира продължаваше да е негово второ аз. Когато се заслушаше, Ахира продължаваше да го зове, зовеше го на пътуване към звездите, където най-после можеше да намери хала.

— Толкова много странни думи и странни идеи — каза той. — Толкова е странно всичко, което се случи тази вечер.

— Аха.

— Но трябва да ти благодаря, че ми дари тези странности.

— Моля.

— Трябва да ти благодаря и че ме взе в своя дом и ме храни, макар че, разбира се, не мога да ти благодаря за това, че ме храни с шайда месо.

— О хо! Моля — алалоите са много любезни.

Данло отметна гъстата си коса от очите си и попита:

— Знаеш ли как мога да стана пилот и да плавам от звезда на звезда?

Стария отец взе празната си чаша и я хвана между косматите си ръце.

— За да станеш пилот, ще трябва да постъпиш в Ордена. Така е, да: Никогея, този наш Нереален град съществува единствено, за да образова елит от човешки същества, да ги посвещава в Ордена.

— Има ли… преход в този Орден?

— Преход, точно така. От много, много светове идват момчета и момичета, които искат да станат пилоти. И сетици, програмисти, холисти и провидци — не можеш да си представиш разнообразието от мъдрост, което съществува. Но е трудно да влезеш в Ордена, Данло. Може би е по-лесно да напълниш празна чаша с чай само като си го пожелаеш.

Фравашите не обичат да казват, че нещо не е възможно, затова той се усмихна на Данло и тъжно засвири.

— Трябва да продължа пътуването си — каза Данло.

— Човек може да направи много пътувания. Всички пътища водят към едно и също място, така казват Старите отци. Ако искаш, можеш да останеш тук и да се учиш заедно с другите.

В покоите за мислене не се чуваше нищо друго освен хрускането на семената. Докато разговаряха, пеенето от другите стаи в къщата беше стихнало.

— Благодаря ти — отвърна Данло и докосна бялото перо в косата си. — Карееска, безмерна милост, ти си толкова мил, но аз трябва да продължа пътуването си. Можеше ли да ми помогнеш по някакъв начин?

Стария отец продължи да свири още известно време, после отвърна:

— В друга епоха може би бих те поканил в Ордена. Но сега фравашите нямат официална връзка — никаква! — с господарите и майсторите, които решават кои ще станат пилоти и кои не. И все пак, имам приятели в Ордена. Имам приятели и има най-нищожна възможност.

— Да?

— Всяка година, в края на лъжезимата, се провежда своего рода състезание. Изпитание! Петдесет хиляди далечници, дошли в Никогея с надеждата да влязат в Ордена. Само шейсет от тях се избират за посвещаване. Най-нищожната възможност, Данло, съвсем мъничка възможност.

— Но ти ще ми помогнеш с изпитанието, нали?

— Ще ти помогна, само… — Сега очите на Стария отец бяха две огледала, отразяващи смелостта на Данло в лицето на сляпата съдба, неговата енергия и оптимизъм, рядката му дарба за живот. Но фравашите никога не се задоволяват само да отразяват всичко онова, което е най-свято в други. Вътре винаги трябва да има място за ангслан, свещената болка. — Ще ти помогна, само че трябва завинаги да запомниш едно нещо.

Данло бавно разтри очи и попита:

— Какво?

— Не е достатъчно да търсиш истината, колкото и благородно да е това пътуване. Истината никога не е достатъчна, никога, никога! Ако станеш пилот, ако пътуваш към центъра на вселената и гледаш към звездите и тайните истини, ако по някакво чудо видиш вселената такава, каквато е, това не е достатъчно. Трябва да успееш да кажеш „да“ на онова, което видиш. На всички истини. Независимо от страха или болката, да кажеш „да“. Що за човек би могъл да каже „да“ в лицето на истината? Така е, да: аз ще те науча на асаря. Той е оптимистът, който може да гледа злото, болестта и страданието, всички най-ужасни въплъщения на Вечното Не и да не полудее. Той е великодушният, който може да потвърди истината на вселената, О, но с какво изкуство, с каква яснота на зрение? О, Данло, кой има волята да стане асаря?

И Стария отец започна да пее жива, възторжена песен, която накара Данло да се замисли за страха и съдбата. След като му пожела лека нощ, той се върна в стаята си, върна се по дългия каменен коридор при мекотата и топлината на леглото си, но не успя да заспи. Лежа буден, като свиреше на шакухачи и мислеше за всичко, случило се в покоите на Стария отец. Да стане асаря, да казва „да“ на шайдата, халата и другите истини на живота — никоя друга идея не го бе вълнувала толкова силно. Ахира, Ахира, дали той, Данло Дивия, притежаваше волята, за да стане асаря? Свири на шакухачи цяла нощ и му се струваше, че в глухата странност на музиката може да чуе отговора: „Да“.

ГЛАВА 4ШИХ

Данло наистина не знаеше колко е трудно да влезе в Ордена. На планетите от Цивилизованите светове Орденът поддържа хиляди елитни и по-незначителни училища. Учениците в по-незначителните си съперничат, за да влязат в елитните. От друга страна, учениците в елитните училища водят жестока битка да са сред малцината избрани за послушници и за великата Академия на Никогея. И така, избраните идват в Града на светлината, където човек винаги има чувството, че е в центъра на нещата, в близост до космическите събития и удивителни разкрития. Всъщност Никогея е духовният център на най-бляскавата цивилизация, позната на хората. Кой не би желал да търси познанието и истината сред сребърните й пирамиди? Кой не би се радвал на вълнението, братството и най-вече на истинската власт да си пилот или висш специалист в Ордена? Толкова ценен и желан е този живот на ума (и тъй като майсторите на различните дисциплини много пъти могат да бъдат връщани в младежките си тела, този живот наистина е много дълъг), че на Никогея идват много обикновени хора, като се надяват с подкуп или сила да проникнат в Ордена. Разбира се, за тези продажни души няма надежда, но за други, за хилядите нещастни момичета и момчета, които израстват на планети, прекалено малки или затънтени, за да поддържат елитно училище, има нищожна надежда. Както беше казал на Данло Стария отец, всяка година майсторите на Ордена провеждат състезание. И не е лесно да вземеш участие в него, а още по-малко да спечелиш място в „Боря“, първата от школите на Академията. Трябва да се подаде молба. Всяко момче или момиче (или в редки случаи, всеки двуполов) трябва да си намери поръчител, готов да подаде молба до Майстора на послушниците в „Боря“. Поръчителите трябва да гарантират за ума, характера и най-вече желанието на учениците си да се посветят. Всяка година се получават повече от петдесет хиляди молби, но се приемат само по една на всеки седем. В края на лъжезимата, когато слънцето свети силно и стопява морския лед, около седем хиляди от младежите с най-голям късмет се допускат до това най-сложно състезание.

— О хо, аз поръчителствах за теб — няколко дни по-късно каза Стария отец на Данло. — Подадох молба от твое име и ще видим каквото ще видим.

Докато чакаше съмнителните резултати от молбата на Стария отец — съмнителни, защото се говореше, че Бардо Справедливия, Майсторът на послушниците, негодува срещу фравашите и всички други, които преподават извън Ордена — Данло усвояваше хилядите умения, необходими му, за да се движи по странните улици, и още по-странните обичаи на града, наречен Никогея. Вечер Фейет изпълняваше болезнената задача да го учи на езика на Цивилизованите светове. А всяка сутрин, когато въздухът бе чист и свеж, черният мъж, който пръв го беше кръстил „Данло Дивия“, го учеше да кара кънки на лед. Луистър Ота, който бе слаб и тъмен (и бърз) като гарван, извеждаше Данло по заледените улици. Показваше му как да мести кънките и как да пази равновесие, показваше му как да изпълнява хокийно спиране, като подскача в тесен четвърт кръг и забива стоманените остриета в леда. Данло незабавно хареса този весел спорт. (Макар Данло да смяташе за съвсем естествено улиците на Града да са направени от лед, пистите и плъзгите, както се наричат, са чудото — и ужасът — на всички, които посещават Никогея.) Той прекарваше дълги следобеди в обиколки из улиците на Фравашкия район и се наслаждаваше на усещанията на новия си живот: на горещото жълто слънце, на студения вятър, на каскадата изстърган лед, когато рязко спреше — той обичаше допира на света. Обичаше хапещия сняг сорееш, който падаше на три-четири дни, обичаше лястовиците, накацали по стрехите на кръглите къщи, обичаше чуруликането им, блестящите им оранжеви човки, дори тебеширената миризма на белите им изпражнения. Тези неща бяха действителни и той се хващаше за действителността на света, както бебе се хваща за разпуснатата коса на майка си.

Други неща не изглеждаха толкова действителни. Екологията на Града му се струваше напълно безсмислена. Кой беше направил кожите му и онова забележително устройство, наречено „цип“, с което затваряше парката си? Откъде идваше храната му? Стария отец бе казал, че зърното и орехите, които яде, растат във фабриките на юг от Никогея. Всяка сутрин по улиците се стрелкаха шейни, натоварени с храна. Данло ги беше виждал. Разбира се, те не бяха истински шейни, теглени от кучета. Представляваха ярко оцветени корпуси, поставени върху стоманени плазове. Ритмични струи пламък и горящ въздух тласкаха шейните по леда. Видът на тези лъскави огнени чудовища го ужасяваше, поне отначало. (И бе съвсем объркан от хариджанските мъже, които управляваха шейните, натоварени с изхвърлено облекло, счупени съдове, сълки, строшени мебели и парчета недоизядена храна. Не можеше да си представи защо някой би искал да върши такава работа. Стария отец му обясни тази загадка с типичен фравашки хумор. Каза му, че човешките същества са поставили началото на цивилизацията, за да създадат класа от хора, достатъчно нископоставени, че да се занимават с чуждите отпадъци.) След известно време ужасът на Данло се смекчи в почуда, а почудата в сериозно съмнение. Ами ако шейните се обърнеха срещу човешките си господари и откажеха да носят товара си? Ами ако буря, зловеща сарсара унищожеше фабриките, каквото и да представляваха те? Какво щяха да ядат хората в града? На света нямаше достатъчно животни, за да изхранят толкова голямо население — нямаше ли да започнат да се изяждат един друг? Беше ли възможно да не знаят, че за човешките същества е шайда да се ловуват помежду си?

Тъй като не искаше да яде култивираните меса от фабриките, но му се ядеше шагшай, копринокоремест глиган или риба, понякога Данло пресичаше края на района и се прокрадваше в гората на Градската пустош. И ловуваше. Там, сред течащите потоци и дървета ю, той откри малко стадо шагшаи. С разклонените си рога и тъмните си доверчиви очи те не бяха напълно цивилизовани, но не бяха и съвсем диви. Лесно беше да ги убие. Данло обели кората на клон от черно каменно дърво, издяла го и закачи дългия кремъчен връх, който бе скрил сред кожите си. (Трябваше да остави пръта на старото си копие в къщата на Стария отец, защото в Града бе незаконно да носиш оръжие.) В два различни дни той уби две еленчета и десет хлъзгара преди да реши, че в Градската пустош няма достатъчно животни за ловуване. Замрази част от месото и изяде сурово филето на щагшаите. Не искаше да пали огън. Из гората се виеха прекалено много пътеки и прекалено много хора от съседните квартали караха кънки в парка. Не беше незаконно да ловуваш животни в Града, но той не го знаеше. Нямаше закон срещу ловуването и отсичането на дървета, само защото до този момент на никого не му бе хрумвало, че такъв закон ще е необходим. Данло обаче чувстваше, че безумните хора ще се отвратят от това, че убива животни за храна по същия начин, по който той се ужасяваше от мисълта да яде шайда месо, което не е истинско. Накрая, след много дни на тайни пирове сред дърветата ю, Данло реши да не яде нито култивирани меса, нито животни. Щеше да последва примера на Стария отец. Зърно, орехи, варива и плодове — отсега тези видове растителен живот щяха да са единствената му храна.

Навярно най-нереалното нещо в новия му живот бяха самите хора в Града. С пъстроцветните си кожи и различно оформени носове, устни и чела, те много приличаха на демони от кошмар и той често се чудеше дали имат души като истинските хора. Всеки ден се разминаваше с тях на улицата и се дивеше на специфичната им скованост и слабост на крайниците. Изглеждаха толкова припрени, замаяни и отнесени, сякаш мислите им бяха нематериални като дим. Възможно ли бе наистина изобщо да не са тук, да не живеят в този момент? Лицата им бяха толкова грозни от желания, страхове и бързане, толкова грозни и трудни за разбиране. Какво ли си мислеха за него, с неговото бяло перо и развявана от вятъра коса? Всъщност никой не си правеше труда да го забелязва. Сякаш не можеха да го видят, да усетят любопитството му, самотата му и нецивилизованата му душа. Обикновено се обличаше съвсем като алалой (в нови бели кожи, които му беше дал Стария отец), но същите дрехи носеха още много хора. А облеклото на други бе много по-пъстроцветно. Побъркани, невропевци, сетици, хариджани и уличници — през квартала всеки ден минаваха хора от най-различни секти и професии. И какви дрехи само носеха! Червени роби, смарагдовозелени пуловери и кожи от всевъзможни цветове. Пътуващи холисти се плъзгаха на кънките си покрай него в кобалтови камелайки. Виждаше украсени със скъпоценни камъни сатенени якета, памучни и вълнени тъкани, кимона, изтъкани от материал, наречен коприна. Много от тези дрехи бяха красиви по някакъв поразителен начин. Трудно бе постоянно да възприема такава красота. След известно време Данло се умори да гледа изкуствените неща. Почувства, че му се гади и че му е дошло прекалено, сякаш е изял осем купи презрели плодове от дърво ю. Измисли дума за различните красоти на Града: шона-мансе, красотата, която мъжът прави с ръцете си. Тя не беше дълбока. Нито пък разнообразна, въпреки многото багри и материи на направените от човек неща. Дори само в едно-единствено парче гранит, с милионите му розови и черни петънца кварц, слюда и силикати имаше много по-голяма сложност и разнообразие, отколкото в най-прелестното кимоно. Вярно бе, че повечето от сградите — славата на Никогея! — бяха облицовани с гранит, базалт и други естествени скали. Когато погледнеше на изток към Стария град, Данло виждаше сребристочерния блясък на обсидиановите пирамиди. Да, това също беше красиво, но тази красота бе зашеметяваща, прекалено съвършена. Никоя от сградите не притежаваше вълнообразната нагънатост на планината или сложните й и фини мотиви от дървета, скали, сняг и лед. И в самия Град нямаше равновесие и живот в сравнение с красотата на света. Къде би могъл да се надява да намери хала на такова нереално място? На няколко пъти той скришом се измъкваше от къщата на Стария отец нощем, за да гледа звездите. Но накъдето и да погледнеше, на черния фон на небето се очертаваха силуетите на градските пирамиди. Можеше да види само свръхновите Нонаблинка и Шураблинка, както и загадъчното Златно цвете — ужасната сияеща мъгла на милионите градски светлини поглъщаше другите звезди. „О, благословени Боже — помисли си Данло, — защо народът на Града трябва да поставя между себе си и света толкова много неща?“

Веднъж попита Стария отец за това и той поглади косматото си бяло лице в подражание на замислен човек.

— О хо, съвсем скоро ще научиш за Петата мисловност и Епохата на симулацията, но засега е достатъчно да оцениш едно нещо: всяка раса, развила език, е проклета — и благословена! — с проблема за пресяване на действителността. Ти казваш, че народът на Никогея е откъснат от живота, но не си пътувал до Трия — там тубистите и търговците прекарват почти целия си живот в пластмасови кутии, като дишат обработен въздух и гледат сетивни устройства. Ами изкуствените светове, орбитиращи около Киприана Луз? Аха, ами алалоите? Те не поставят ли животински кожи между тялото си и студения лед? О хо! Предполагам, можеш да ми отвърнеш, че алалоите нямат език?

Като гост на Почитаем фраваши, Данло започваше да оценява колко лесно думите могат да оформят действителността.

— Алалоите имат език — каза той. — На втората сутрин от началото на света богът Куейткел целунал замръзналите устни на Йелена, Мануи и другите деца на Деваки. Целунал устните им, за да им даде дара на Песента. Истинската Песен е съвършено сътворена така, че синовете и дъщерите на света да са в състояние да познават действителността. Със съвършени думи, чисти и ясни като сняг сорееш. Не като объркващите думи на цивилизования език, на които ме учи Фейет.

— О хо! — рече Стария отец. — Пак глейвираш, а трябва да се пазиш от глейвирането като бременна женска на шагшай от вълк. След време ще оцениш красотата и тънкостта на езика. Ох, ах, има много концепции и начини на виждане. Толкова много действителности отвъд непосредствеността на сорееш или сарсара, която фучи и смразява плътта. Дори отвъд онова, което ти наричаш алтджиранга митджина.

— Ти знаеш за мечтаното време на моя народ?

— О, зная за мечтаното време — аз съм фраваши, нали? Мечтаното време заема определено пространство, подобно на пространството на самади. Има много, много пространства, разбира се. Искаш ли да научиш думите?

— Но аз вече съм прекалено пълен с думи. Снощи Фейет ме научи на три нови думи за начините на виждане на истината.

— И какви са тези думи?

Данло затвори очи и си припомни.

— Ханура и норнура. А също и инура.

— И какво е инура?

— Фейет я определя като подреждане на две или повече противоречащи си теории, идеи или познания, за да се види пресечната точка, която се нарича „сравнителна истина“.

— О хо! Дори противоположни наглед истини могат да имат нещо общо. И така, инура: трябва да пазиш тази дума близо до езика си, Данло.

Данло прокара пръсти през косата си и отвърна:

— Различни думи за истина, но истината си е истина, нали? Защо да я нарязваме на части както жените нарязват на парчета черен дроб от шагшай? А пространството е… просто пространство — а сега ти казваш, че има различни пространства, така ли?

— Така е, да: мисловно пространство и мечтателно пространство, реално пространство и многобройните пространства на компютрите. Има паметно пространство и онтичното царство на чистата математика. Й разбира се, най-странното от всички пространства, пространството, което пилотите наричат „разнородно“. Толкова много пространства, ох, толкова много действителности.

Данло не можеше да отрече, че народът на Града живее в действителност, различна от неговата. Пространствата, които обитаваха умовете им, бяха толкова различни, толкова странни! Зачуди се дали изобщо е в състояние да научи езика на такъв странен народ. Всъщност той отказваше да учи странните им съществителни и глаголи, защото се безпокоеше, че думите на един безумен народ ще го заразят със същата лудост.

— Ах, ох, точно така е — каза Стария отец. — Жалко, че не можеш да научиш фравашкия език — тогава щеше да разбереш какво е нормално и какво не.

Ако беше вярно, че подобно на другите човешки същества Данло не е в състояние да усвои невъзможния фравашки език, поне би могъл да научи системата им на нормалност и освободен начин на съществуване. В края на краищата, фравашите в продължение на три хиляди години бяха преподавали тази система по Цивилизованите светове. Някои смятат фравизма, както понякога го наричат, за остаряла философия или дори религия, но в действителност той едновременно е и антифилософия, и антирелигия. За разлика от заншина, будизма или Пътя на Звездата, сам по себе си чистият фравизъм не се опитва да води последователите си към просветление, пробуждане или екстаз от Господ. Първите отци са се стремили — а някои продължават да се стремят — просто към свобода. Конкретната им цел е да освободят мъжете и жените от различните култури, езици, светогледи, култове и религии, заробвали разумните същества от безброй години. Фравашката система е начин да научиш как в детството се внушават индивидуалните разбирания и мирогледи. Или по-скоро е сбор от методи, предназначени да помогнат на човек да се отучи от многобройните порочни и нездрави начини на виждане на света, развити от разумните същества. В усилията си да намерят нови последователи много религии, разбира се, препрограмират умовете на онези, които покръстват. Постигат го чрез изолация, парадокс, психически шок, дори наркотици и секс — и после препрограмират същите тези умове, като заместват старите доктрини и разбирания с нови. Фравашките Стари отци обаче нямат желание просто да внушат на учениците си нова система от представи. Те се опитват да катализират цялостно преобразуване на възприятието, на начина, по който окото, ухото и мозъкът организират хаоса и действителността на света. Всъщност те се стремят към развиване на нови сетива.

— Така е, да — каза Стария отец, — след милион години човешките същества са си все толкова човешки: слушайки, те не чуват; имат очи, но не виждат истински. О хо, още по-лошо, най-лошото от всичко е, че имат мозъци, с които да мислят, а да мислят — да мислят и пак да мислят — те все още не знаят.

В срещите с учениците си Стария отец често ги предупреждаваше за онова, което разглеждаше като фундаментална философска грешка на човека: възприемането на света като разделен на индивидуални и отделни неща. На всичките си равнища, казваше той, от фотоните до философските фантазии и съзнанието на живите организми, действителността е течна и тече навсякъде като огромна блестяща река. Глупаво и напразно е да разделяш на части и ограничаваш тази действителност в отделни категории, създадени от ума — това е все едно да се опитваш да уловиш лъч светлина в тъмна дървена кутия. Тази склонност за категоризиране е истинското падение на човека, тъй като веднъж започнало, завръщането към здравия разум не е лесно и естествено. И напълно неизбежно, безкрайното става ограничено, доброто се противопоставя на злото, мислите закостеняват в разбирания, радостите и откритията се превръщат в ужасни уверености, човекът се отчуждава от онова, което възприема като други начини и други неща, и накрая разделя самия себе на тяло и душа. Според фравашите неразбирането на реалния свят е източник на всички страдания, то е обвързаност с илюзията и кара човешките същества да се вкопчват в живота не такъв, какъвто е, а какъвто им се иска да бъде. Те не могат истински да живеят, тъй като винаги търсят смисъла, винаги се стремят да направят живота си сигурен и разбираем. Това е болката на човека, която фравашите искат да облекчат. Те използват своите думи ключове, песни и извънземна логика, за да приближат хората към самите тях, но първата част на тази програма за освобождение е учението за езика, наречен „мокша“. Когато по-добре опозна живота в къщата на Стария отец, Данло се потопи във фравашката система с цялата страст на хвърлящ се в океана тюлен, само за да открие, че трябва да научи странните думи и форми на мокша.

— Езикът бездруго е съвсем объркващ — каза на Стария отец Данло, — а пък сега ми казваш, че трябва да науча и мокша — при това едновременно?

— Ха, ха, ти си объркан, точно така, но Старите отци са създали мокша единствено, за да освободят човешките същества от тяхната обърканост — отвърна Стария отец. — Учи и пак учи, и ще видиш каквото ще видиш.

Докато фравашката система като цяло бе създадена, за да освобождава хората от всички системи, мокша беше съставен като своего рода мисловен щит срещу огромния брътвеж на всички човешки езици. Той представлява изкуствен език, богат на измислени думи за странни и извънземни концепции и с хиляди заемки от санскрит, английски, старояпонски и разбира се, от различните езици на Тлон. Фравашките отци разглеждат това езиково семейство като най-възвишено от всички езици на Старата Земя. От тлонската граматика те са заели елементи на синтаксиса, които адаптират и поддържат ясния фравашки светоглед. Някои твърдят, че мокша е също толкова сложен и мъчен за учене, колкото и самият фравашки, но умната жена или мъж обикновено са в състояние да го усвоят, щом се избавят от някои познати концепции. Например в мокша не съществува глагол за концепцията „съм“ в смисъл, че нещо може да е нещо друго. Както казват фравашите: „Всичко е, но нищо не е каквото и да е“. На мокша не е възможно да се преведе изречението „Аз съм пилот“. Както научи Данло, човек можеше да се опита да каже: „Аз се държа като пилот“, „Аз съм усвоил уменията на пилот“ или „Аз се радвам на привилегиите и славата на пилот“, но не можеше да заяви: „Аз съм това“ или „Аз съм онова“, също както не можеше да каже: „Аз съм купа с нудълси“.

Отначало този аспект на мокша го объркваше, защото той смяташе, че пътят към здравия разум лежи в разбирането за свързаността на всички неща. Данло познаваше санскритския израз „Тат твам аси“, „това ти си“. В известен смисъл той наистина беше купа с нудълси или по-скоро неговата истинска същност и тази на нудълсите (както и на падащия сняг, на камъка или на птицата с бели пера) бе една и съща. Тъй като смяташе, че тези санскритски думи са чиста мъдрост, Данло отиде да попита Стария отец защо мокша забранява такива изрази.

— Ах, ах — рече Стария отец, — но проблемът не е в мокша, а в естествените човешки езици. О, дори в санскрита. На санскрит има ли дума за „ти“? Да. Дума за „аз“? Наистина има и това е жалко. И така. И така, тъй като имат такива думи, такива отровни концепции, те са принудени парадоксално да лишават от отрова и да разбиват тези концепции. „Тат твам аси“ — дълбока мисъл, нали? „Това ти си.“ Прекрасен, кратък и задълбочен — но излишен начин за изразяване на универсална истина. Има ли по-добър начин? О хо, аз те уча на мокша. Ако научиш този чудесен език, ще научиш истината не само в една безсмъртна мисъл, а във всяко изречение, което казваш.

И така, Данло започна да учи мокша, и скоро откри още една причина, поради която не беше възможно просто да каже „Аз съм пилот“. Очевидно мокша напълно се освобождаваше от обвързаността на местоименията, особено от най-отровното от всички.

— Защо мислиш мокша е изхвърлил тази дума „аз“? — го попита Стария отец един ден. — Какво е това „аз“, че човешките същества толкова са привързани към него? Чисто преувеличение, най-голямата измислица и измама. Можеш ли да го пипнеш или вкусиш? Можеш ли да го определиш или дори да го видиш? „Какво съм аз?“ — пита човекът. О хо, може би е по-добре да попиташ: „Какво не съм?“ Колко често си чувал някой да казва: „Днес не съм на себе си“? Или: „Не исках да кажа това“? Не? Ха, ха, ето че танцувам, танцувам — дали съм движението и гения на целия си организъм, или съм просто усещането и индивидуалността, обитаващи тялото като просяк в скъпа хотелска стая? Дали съм само част от себе си, която е благородна, мила, съзнаваща и силна? Какво похотливо, егоистично и диво нещо опровергава и отхвърля „аз“-а? Кой съм аз? Ах, ах, „Аз съм“, казва човек. Аз съм отчаян, аз съм див, аз не приемам, че съм отчаян и див. Кой не приема тези неща? Аз съм момче, аз съм мъж, аз съм баща, ловец, герой, любовник, страхливец, пилот, асаря и глупак. Какъв „аз“ си ти, Диви Данло? Къде е твоето „аз“, което променя настроението си, което преминава от детство в старост? Има ли в това „аз“ нещо повече от добра памет и склонност да яде онова, което наричаш „лед от носа“? Това не изчезва ли, когато заспиш? Умножава ли се по две по време на сексуално блаженство? Умира ли, когато умреш — или безкрайно се умножава? Как е възможно да разбереш? Така е, да, ти ще се опитваш да се пазиш, за да не загубиш индивидуалността си. „Но как да се пазя?“ — питаш ти. Аха — ако аз пазя себе си, какво е онова „аз“, което пази пазещия? Може ли окото да се види само? Тогава как може това „аз“ да се види само? Обели люспите на лука и само ще откриеш още люспи. Ида да търсиш своето „аз“. Кой ще го търси? Ти ще го търсиш. О хо, Данло, но кой ще търси теб?

Както Данло постепенно разбра, мокша не само се беше справил с местоименията, но и изобщо с групата на съществителните имена. Фравашите мразят съществителните така, както човешките същества болестите. Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат „малката майя“2. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е „ярка-бяла-постоянна“, докато човек може да мисли за свръхнова като за „сияйна-прекрасна-умираща“. Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба. Твърди се, че веднъж един от първите Стари отци в Никогея само за упражнение измислил десет хиляди думи за често срещащата се снежна ябълка. Но за да говори добре на мокша, човек не се нуждае от фравашкия усет за думите. До началото на зимата, когато улиците се покриха с първите за сезона леки снегове, Данло бе научил този език достатъчно, за да съставя прости изречения като „Чена бокагеладесанга фарас“, което означава нещо като „Сега този абмициозен-умен-див става пилот“. Ако разполагаше с достатъчно време в къщата на Стария отец — и като се имаше предвид феноменалната му памет, — той би могъл да стане по-скоро майстор на мокша, отколкото пилот. Но още докато съчиняваше стихове за животните и забавляваше Стария отец с опитите си да опише алалойското мечтано време, неговата бляскава съдба наближаваше — бързо и неизбежно като светлината на експлодираща звезда.

На деветдесет и третия ден от зимата, след като Данло беше започнал да мисли на мокша — и след като бе натрупал килограми нови мускули и лицето му беше станало кафяво от силното слънце — Стария отец го повика в покоите си. Съобщи му, че молбата му най-после е била приета.

— Имам добра новина за теб — каза Стария отец. — Бардо Справедливия не обича фравашите, но други майстори и господари ни обичат. О хо, Николос Петросян, господарят акашик, обича фравашите. Той е мой приятел. И е убедил майстор Бардо да приеме молбата ми. Услуга за мен, услуга за теб.

Дапло не разбираше нищо от политика или от размяна на услуги и отвърна:

— Бих искал да се запозная с господаря Николос — той трябва да е любезен човек.

— Ах, но някой ден — ако оцелееш след състезанието — може да се наложи да направиш нещо повече от това просто да признаеш неговата любезност. Засега обаче е достатъчно да се състезаваш с другите молители. И ако се състезаваш с надежда за победа, страхувам се, че трябва да научиш Езика.

— Но аз го уча!

— Да — каза Стария отец, — прекарваш по десет часа на ден в съчиняване на песни на мокша, а на Фейет отделяш по половин час всяка вечер, за да учиш Езика.

— Но Езикът е толкова грозен — възрази Данло. — Толкова… тромав.

— Аха, но малцина в Ордена вече говорят на мокша. Той е почти мъртво изкуство. В залите и кулите на Академията се говори само на Езика.

Данло докосна перото в косата си и каза:

— Фейет смята, че след още една година ще мога да говоря спокойно.

— Но ти нямаш още една година. Състезанието започва на двайсетия ден от лъжезимата.

— Е — отвърна Данло, — това е след повече от половин година.

— Съвсем вярно. Но за да влезеш в Академията, ще ти е нужно нещо повече от Езика. Езикът е само врата към други познания, Данло.

— И ти смяташ, че сега трябва да отворя тази врата, така ли?

— О хо, това със сигурност зависи от теб. Ако искаш, можем да оттеглим молбата и да изчакаме до догодина.

— Не — каза Данло. По отношение на повечето неща притежаваше търпението на алалой, с други думи търпението на скала, но винаги, щом си помислеше за пътуването, което трябваше да извърши, той се изпълваше с чувство за неотложност. — Не мога да чакам толкова време.

— Има и друга възможност.

— Да?

— Така е, да: всеки език — всеки човешки език — може да се научи едва ли не само за една нощ. Има методи, начини за пряко впечатване на езика в мозъка.

Данло знаеше, че източникът на разума се намира в главата, в епифизата, която той наричаше „третото око“. Мозъците бяха някаква розова мазнина, която просто изолираше тази жлеза от студа. Мозъците — животинските мозъци, разбира се — ставаха главно за храна или за смесване с дървесна пепел за обработка на сурови кожи.

— Как могат гънките от мазнина да съхраняват езика? — поиска да научи той.

Стария отец изсвири няколко тихи ноти и после му изнесе кратка лекция за структурите на човешкия мозък. Той притисна с дългите си пръсти черепа на Данло и приблизително му показа разположението на хипокампуса и бадемовидните тонзили, които предаваха спомените и изпълняваха другите мозъчни функции.

— Подобно на балдов орех, мозъкът ти е разделен на две полукълба, дясно и ляво. О хо, две половини — все едно че имаш два мозъка. Защо мислиш човешките същества се раздвояват, защо едната половина казва „не“, докато другата постоянно шепне „да“?

Данло разтри очите си. От време на време се уморяваше от надменността на Стария отец. Беше останал достатъчно време в дома му, за да придобие вкус към сарказма, затова попита:

— А мозъкът на фравашите не е разделен, така ли? Затова ли съзнанието ви се гърчи като пронизана с копие тлъсториба и никога не стои неподвижно?

Стария отец мило се усмихна.

— Възприемчив си — отвърна той. — Фравашкият мозък, аха! Така е, да: нашите мозъци са разделени на четвъртини. Фронталните лобове… — Стария отец докосна главата си над златните си очи и тихо подсвирна, — … фронталният мозък почти изцяло се занимава с езика и съчиняването на песенни стихове. Другите части имат други функции. Четири четвъртини: фравашите също спят на четвъртини. Тъй като мислим повече, тъй като сме по-добри в съчиняването, редактирането и пеенето на песента за самите себе си, затова спим повече, много повече. За да сънуваме. Фравашите спят на четвъртини: по всяко време една, две или три четвърти от мозъка ни спи. Рядко сме съвсем будни. И никога — никога, никога, никога, никога! — не трябва да позволяваме да заспят и четирите ни четвъртини.

На Данло му бе трудно да си представи такова съзнание и той поклати глава. После се усмихна на Стария отец.

— Тогава вашият мозък, четирите четвъртини — шепнат ли „да“, „не“, „може би“ и „може би не“?

— Хо, хо, човешко същество си прави шеги с фравашки мозък!

Данло се посмя заедно със Стария отец преди да стане сериозен.

— Мозъкът ви съхранява ли езика като моя? — попита той.

— Ах, ох, по-добре е да се мисли, че фравашкият мозък попива езика, както памучната тъкан попива водата. Има дълбоки структури, универсални граматики за думи, музика или какъвто и да е звук — чуем ли един път език, никога не можем да го забравим.

— Но аз съм човек и мога да забравям, нали така?

— О хо, и тъкмо затова трябва да се подложиш на впечатване, ако искаш бързо и цялостно да научиш Езика.

Данло си помисли за всички неща, които бързо и цялостно беше научил в нощта на инициацията си.

— Много ли ще боли? — попита той. Стария отец се усмихна, очите му бяха като златни огледала.

— Ах, болката. Мозъкът, болката, мозъкът. По време на разходките си с Ота виждал ли си някога джакараданска уличница?

Данло, който би се шокирал, че някои жени продават секс за пари, разбира се, ако изобщо знаеше за парите, отвърна:

— Не съм сигурен.

— Жени, които оставят корема си гол, за да се виждат по-добре татуировките им. Татуировки: червени и лилави рисунки на голи жени, зелени и сини реклами на стоката им.

— А, онези жени. — Данло постепенно бе започнал да оценява тънкостите и деликатността на цивилизованите жени. — Те са много красиви, нали? Чудех се как се наричат.

Стария отец изсвири кратка мелодия, показваща неодобрението му към уличниците. Но Данло не разбра смисъла й.

— Впечатването е като татуировка на мозъка. Неизличими звуци и образи, фиксирани в синапсите — самите мозъчни синапси са фиксирани като нишки коприна в лед. Няма физическа болка, защото мозъкът няма нерви. Ах, но болката! Неочаквани нови концепции, препратки, връзки между думите — не можеш да си представиш възможните асоциации. О хо, има болка! Ангсланът от това внезапно да си повече, отколкото си. Болката от знаенето. Ох, болката, болката, болката, болката.

На следващия ден Стария отец отведе Данло в дюкяна на впечатника. Напуснаха квартала по известната с лошата си слава фравашка плъзга — дълга оранжева улица, която пресича Улицата на простите уличници и Улицата на контрабандистите и се вие дълбоко в сърцето на Квартала на далечниците. Стария отец беше доста тромав на кънките си. Хълбоците му не бяха свързани толкова свободно, колкото човешките, и пропукваха от артрит. Когато завиваха, трябваше да се обляга на Данло, за да не падне. Често се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Представляваха странна двойка: Данло с откритото си лице и дълбоки любопитни очи и любезният, неразгадаем Стар отец, който се извисяваше над него като космата планина. Тъй като бе топло, Данло носеше само бяла памучна риза, вълнени панталони и черно вълнено яке. (И разбира се, бялото перо на Ахира, което се развяваше в косите му.) Беше прекрасен зимен ден. Небето бе тъмносиньо и от океана духаше свеж солен вятър. Ресторантите и кафенетата от двете страни на улицата бяха претъпкани с хора, които наблюдаваха постоянния човешки поток. А имаше какво да се гледа. Когато навлязоха по-навътре в квартала, смесицата от хора започна да се променя и да става още по-пъстра, по-оръфана и по-опасна. Имаше много повече уличници и много куртизанки, покрити с диаманти и най-фини истински коприни. Имаше хибукаша в дрипи, боси автисти, хариджани, тубисти, търговци и дори неколцина ронини, поети-воини, напуснали ордена си заради удоволствията на Никогея. Пресен хляб, наденички и печено кафе, озон, пушек от дърва, тоалач, мокра вълна и цветни парфюми, каново масло, пот и далечно загатване за секс — миризмите на Града нямаха край. Те възбуждаха Данло, макар че му бе трудно да ги отдели една от друга, за да открие източника им. В навалицата на пресечката с Улицата на впечатниците до него се притисна закръглена ниска уличница и прокара пръсти през косата му.

— Каква гъста, чудесна коса — каза тя. — Цялата черна и червена — истинска ли е? Никога не съм виждала такава коса.

Докато Стария отец яростно свиреше, за да я отпъди, Данло вдиша уханието на розовия парфюм, който потната й ръка беше оставила в косата му. Никога не бе срещал такова цвете и ароматът му достави наслада, макар да му се искаше уличницата да е забелязала, че не е момче, а мъж.

От многото дюкяни по Улицата на впечатниците този на Дрисана Лиан беше един от най-малките. Намираше се насред пресечката, сбутана между шумно кафене и невероятно украсения дюкян на Багхайм Впечатника. Докато дюкянът на Багхайм беше просторен и витрините му бяха от витражни стъкла, този на Дрисана представляваше малка дупка в почти незабележим гранитен вход. Докато за услугите на Багхайм и неговите помощници се редяха много богати и модерно облечени хора, дюкянът на Дрисана много често пустееше.

— Дрисана не е популярна — обясни Стария отец, когато почука на желязната врата. — Защото отказва повечето впечатвания, които й поръчват. Ах, но в Града няма по-добър впечатник.

Вратата се отвори, Дрисана посрещна Стария отец и Данло и любезно се поклони. Без по никакъв начин да пренебрегва Данло, жената даде ясно да се разбере, че се радва да види Стария отец, когото познаваше още от пристигането му в Никогея. Двамата почти заговорнически приказваха на Езика и Данло успяваше да разбере само по една на всеки десет думи.

— Дрисана Лиан — каза Стария отец, — позволи ми да ти представя Данло.

— Просто Данло ли?

— Казва се Данло Дивия.

Те бавно продължиха по голия коридор, съвсем бавно, защото Дрисана беше много стара и много бавна. Подобно на Стария отец, Дрисана презираше телесните подмладявания. Данло никога — поне през многобройните си дни в Града — не бе виждал толкова стара жена. Косата й беше дълга, сива и оплетена на кок. Стотици дълбоки бръчки прорязваха лицето й, което бе жълтеникавобяло като стара слонова кост. Повечето хора биха я сметнали за грозна, но не и Данло. Той мислеше, че е красива. Тя имаше свое собствено лице, както казваха деваките. Момчето хареса малкия й кръгъл нос, червен като плод на ю. Хареса правите й бели зъби, макар да го озадачаваше, че изобщо има такива. Много преди да остареят колкото Дрисана, всички жени от племето му изтъркваха зъбите си като дъвчеха кожите, за да ги омекотят, и те се превръщаха в кафяви пънчета. На най-много хареса очите й. Те бяха тъмнокафяви, едновременно твърди и меки — загатваха за здрава воля и обич към живота. Нещо в лицето и очите й караше Данло да се чувства спокоен за първи път, откакто беше напуснал дома си.

Тя ги въведе в стая без прозорци, в която Данло и Стария отец седнаха на голи дървени столове до гола дървена маса.

— Ментов чай за почитаемия фраваши? — попита Дрисана и се приближи до лакирания си чаен шкаф до тъмната стена. — И за момчето, какво би искало то в чашата си? Не е достатъчно голямо, за да пие вино, струва ми се.

Тя им поднесе две чаши ментов чай, после се върна до шкафа, отвори блестяща черна врата, извади кристална гарафа и си наля половин чаша вино.

— Говори се, че алкохолът подлудявал фравашите. Каква гледка само, нали — луд фраваши?

— О хо! Наистина би било страхотна гледка.

Дрисана се отпусна на един от столовете и попита:

— Предполагам, че Данло е тук за впечатване? На език, разбира се. — Тя се обърна към него и каза: — Стария отец винаги води учениците си при мен да учат език. Какъв да бъде? Английски? Старосуахили? Новояпонски? Санскрит или знаковият език на неврологиците, който използват на Силваплана? Сигурна съм, че би искал да научиш омразно трудния фравашки език, но това не е възможно. Никой не може да го впечата. От осемдесет години се опитвам и единственото, което съм постигнала, са само няколко подсвирвания.

Данло мълчеше, защото не я разбираше.

Дрисана навлажни устните си с вино и подсвирна на Стария отец. Всъщност тя можеше да използва повече от споменатите няколко подсвирвания на фравашки, достатъчно, за да бъде разбрана.

— Какво му е на това момче?

Стария отец обичаше да говори на родния си език и се усмихна. После подсвирна в отговор:

— Така е, да: той трябва да научи Езика.

— Какво? Но всеки говори Езика! Всеки от Цивилизованите светове.

— Така е, да.

— Значи той не е цивилизован? Затова ли го наричаш Данло Дивия? Такова име — определено не одобрявам този род имена. Клетото момче. Но той не е от Японските светове, със сигурност. И не ми прилича да е бил каркиран.

Всъщност един от предците на Данло наистина незаконно бе каркирал родовите хромозоми, откъдето се бе взела и уникалната му наследствена червено-черна коса. Но в стаята беше прекалено мрачно, че Дрисана да забележи червения кичур — бе прекалено мрачно и очите й бяха прекалено стари и слаби. Трябва обаче да виждаше достатъчно ясно, че Данло не притежава нито една от сериозните телесни деформации на изцяло каркираните раси: синя кожа, допълнителен палец, пера, козина или способност да диша вода вместо въздух.

— Ах, ох, не мога да ти кажа откъде идва — подсвирна Стария отец.

— Тайна ли е? Обичам тайните, нали знаеш.

— Не зависи от мен да ти го кажа.

— Е, говори се, че фравашите са прочути с тайните си. — Дрисана изпи виното си и се изправи, за да си налее още една чаша. — Да впечатам Езика — няма нищо по-лесно. Прекалено е лесно, колебая се дали изобщо да искам да ми плащаш.

Стария отец затвори едното си око и бавно подсвирна:

— Надявах се да ти платя по обичайния начин.

— Бих искала — отвърна Дрисана.

Обичайното плащане бе песенен наркотик. Стария отец се съгласи да попее на Дрисана, след като свършеха работата. Фравашите имат най-сладките, най-изключителни гласове и за човеците техните чуждоземни песни са също толкова упойващи, колкото наркотиците. И двамата не одобряваха парите и презираха тяхното използване. Като фраваши, Стария отец, разбира се, смяташе, че парите са глупост. А Дрисана, макар че беше напуснала Ордена преди много години, продължаваше да пази повечето от старите си ценности. Парите бяха зло и младите мозъци трябваше да се образоват независимо от цената. Тя обичаше да дарява нови езици на младите, но отказваше да впечатва вълче съзнание на човек, да преобразява срамежливо момиче в развратница или да изпълнява хилядите други личностни изменения и замествания на памет, толкова разпространени сред отегчените и отчаяните. Ето защо дюкянът й обикновено оставаше пуст.

Дрисана си наля трета чаша вино, този път от друга гарафа. Данло се усмихваше и я гледаше как пие.

— Неучтиво е — подсвирна на Стария отец тя, — много неучтиво е да разговаряме пред него на език, който не разбира. На език, който никой не разбира. Когато започнем впечатването, ще трябва да му говоря. Предполагам, че ще се наложи да ми превеждаш. Ти знаеш езика на момчето, нали?

Стария отец, който нямаше право да лъже, отговори:

— Така е. Разбира се, че го зная. Но ако превеждам, ти можеш да познаеш езика и да определиш произхода му.

Дрисана застана до Данло и постави ръка на рамото му. Вените под увисналата кожа на опакото на дланта й се извиваха като тънки сини червеи.

— Превръщаш го в такава тайна! Добре, щом трябва. Но няма да му направя впечатване, ако не мога да разговарям с него.

— Навярно би могла да разговаряш с него на мокша.

— О? Добре ли владее този език?

— Почти.

— Страхувам се, че това не е достатъчно. Стария отец затвори и двете си очи, престана да свири и започна да напява. Накрая погледна Данло и каза:

— Ло ти дираса, а ха, трябва да ти казвам думите на Дрисана, докато тя ги изговаря.

— Той говори алалойски! — възкликна старицата.

— Знаеш ли този език?

— Как да не го зная? — Дрисана, която говореше 523 езика, изведнъж се развълнува, толкова се развълнува, че не се сети да премине на алалойски. Тя започна да разказва за най-важното събитие, случило се в Ордена още от основаването на Никогея. — Бяха минали четири години, откакто Малъри Рингес се възкачи на небето или там каквото вярват неговите следовници. Аз мисля, че Господарят пилот напусна Града в друго пътуване — вселената е огромна, нали? Кой може да каже дали някога ще се върне? Е, всички твърдят, че е станал бог и никога няма да се завърне. Едно нещо обаче се знае със сигурност: веднъж Рингес си впечатал алалойска самоличност — тогава бил студент по странни и древни езици. И сега като че ли всички искат да сторят същото, както очевидно е направил младият Данло. Това е истински култ, знаеш ли? Надпревара, силата на идеалния пример. Сякаш научаването на даден език може да доближи човек до божественото.

Стария отец беше длъжен да преведе това и го направи. Очевидно обаче говореното не му се удаваше много добре. Той отваряше и затваряше поред очите си, въздишаше, млъкваше, започваше и спираше. Данло си помисли, че трябва да е три четвърти заспал, толкова време му трябваше да произнася думите.

— Малъри Рингес е бил пилот, нали така?

— О, да — потвърди Стария отец. — Блестящ пилот. Той стана Господар пилот на Ордена и накрая Господар на самия Орден. Мнозина го мразеха, а някои го обичаха. В него имаше нещо — в начина, по който караше хората да обичат или мразят. Преди дванайсет години в Ордена имаше схизма. И война. А освен другото Рингес беше воин. Така е, да: много яростен, буен мъж. И потаен, и жесток, и суетен. О хо, но той беше и още нещо. Необикновено сложен човек. И доблестен, и обречен, и състрадателен. Обичаше истината — дори враговете му го признават. Посвети живота си на търсене на древните еди, тайната на боговете. Някои твърдят, че открил тази тайна и сам станал бог, според други се провалил и опозорен напуснал Града.

Известно време Данло се замисли за това. Чайната стая на Дрисана бе подходящо за размисъл място. В някои отношения му напомняше за вътрешността на снежна колиба: чиста, проста и осветена с естествени пламъци. Върху малки дървени лавици високо на гранитните стени имаше десет сребърни свещника. Свещите горяха с позната жълта светлина. Мирисът на горещ восък и въглерод се смесваше с аромат на бор и с лепкаво сладката миризма, излъчвана от старите хора, когато са почти готови да преминат оттатък. Данло прокара пръст по челото си и гласно се запита:

— Възможно ли е човек да стане бог? Цивилизован човек? Как е възможно такова нещо? Хората са си хора, защо му е на човек да иска да е бог?

Зачуди се дали Стария отец го лъже, или говори метафорично. А може би на такова шайда място като града човек наистина би могъл да се стреми към божественост. Данло не разбираше истински цивилизованите хора, нито пък можеше да си представи какви богове могат да станат те. И изведнъж му хрумна плашеща мисъл: не се налагаше да разбира всичко, за да приеме разказа на Дрисана и Стария отец. Като първи съзнателен акт в качеството си на асаря, той щеше да каже „да“ на тази фантастична идея за човешкото пътуване към божествеността, поне докато не започнеше да вижда нещата по-ясно.

Данло се обърна към Стария отец и попита:

— Какво са „древните еди“?

— О хо, древните еди! Никой не знае със сигурност. Това е тайното познание, което всички хора са търсили на всички места във всички времена. Великото познание, дълбокият и пряк път към познаването на всички неща. Някои го наричат „Философският камък“. Или „Дървото“, „Горящият храст“, „Чистата информация“ или „Перлата с огромна стойност“. Аха, или „Реката от светлина“, „Пръстенът на Скутарикс“, „Универсалната програма“, „Есхатон“. И „Златният ключ“, „Думата“, даже „Колелото на закона“. Така е, да: древните еди. Но едите също са нещо друго. Нещо повече. Аха, навярно нещо по-конкретно. Някога имало раса от богове, йелдра, някога, някога, преди три милиона години. Когато човешките същества живеели по дърветата, когато фравашите все още воювали помежду си, клан срещу клан. Говори се, че йелдра открили тайната на вселената. Пилотите от Ордена нарекли тази тайна „древните еди“. Цялата мощ на Бог. Говори се, че йелдра използвали тази тайна, за да станат Бог или да се слеят с Бог. Говори се, че са каркирали умовете си — ах, ах, самото си съзнание — за да приличат на галактическото ядро. Във въртяща се черна дупка. Но преди окончателната си еволюция дали дар. Завещание от йелдра за избраните от тях наследници. Говори се, че това не били фравашите. Нито даргините. Нито скутарите, нито фарахимите, нито Приятелите на човека. Говори се, че йелдра каркирали тайните си само в човешките същества, че много отдавна кодирали древните еди в човешкия геном. Мъдрост, лудост, безкрайно познание, расова памет — о хо, всичко това, наистина! Смята се, че някои сегменти от човешката ДНК кодират древните еди като чист спомен. И така, във всички човешки същества е заложен начин за превръщане в богове — и навярно нещо повече.

Докато гледаше сенките на пламъчетата, които танцуваха по пода, Данло любопитно и весело се усмихваше. Накрая попита:

— А какво е ДНК?

— Ах, толкова много за учене, но не е нужно да го учиш сега. Основният въпрос е следният: Рингес показал начина да си спомниш древните еди и хората го намразили заради това. Защо? Всичко е едно, казваш ти, и човек ще бъде като бог? Творение и памет — Бог е памет? Така е, да: съществува начин всеки да си спомни древните еди, но тук се крие най-голямата ирония: мнозина могат да чуят едите в себе си, но малцина могат да го разберат.

Данло затвори очи и се заслуша. Единственият звук бе биенето на сърцето му.

— Не чувам нищо — каза той.

Стария отец му се усмихна и също като него затвори двете си очи.

Дрисана се наслаждаваше на четвъртата си чаша вино и най-после се обърна към Данло на родния му език.

— Карееска, Данло, безмерна милост. Отдавна не съм говорила на алалойски — моля те, прости ми, ако допускам грешки. — И след голяма глътка продължи: — Съществуват методи за запомняне, за слушане. Избираш вълнуващо време, за да влезеш в Ордена. Всички се опитват да усвоят изкуството на запомнянето, със сигурност. Ако те приемат в „Боря“, навярно ти също ще го усвоиш.

Гласът й беше неясен от вино и горчивина. Някога, в началото на Великата схизма, тъй като смяташе, че Орденът е покварен и обречен, тя се бе отказала от поста си на майстор впечатник. А сега, дванайсет години по-късно, в кулите на Академията започваше възраждане на душата и зрението и Орденът беше по-важен, отколкото когато и да било през хилядолетното си съществуване. Ако имаше възможност, Дрисана би се върнала в Ордена, но за онези, които престъпват обетите си, никога няма втора възможност.

Данло, който толкова се страхуваше да докосва стари хора, хвана ръката на Дрисана, сякаш му беше баба. Харесваше одобрението, което виждаше в тъжните й прекрасни очи, макар да се чудеше защо изпитва такава горчивина.

— Боговете са впечатали в човешките същества древните еди, така ли?

— Не, със сигурност не! — Дрисана не му обясни, че самата тя някога е впечатала Малъри Рингес и че следователно отчасти носи отговорност за създаването на Рингес и целия хаос на войната. — Споменът за едите е по-дълбоко от мозъка. Когато говорим за впечатване, ние имаме предвид само промяна на метаболичните пътища и невралната мрежа. Всичко е въпрос на предефиниране на мозъчните синапси.

— За фиксиране на синапсите като нишки коприна в ледник ли?

Дрисана го погледна и отпи от виното си. После се разсмя и горчивината внезапно я напусна.

— Скъпи Данло, ти не разбираш абсолютно нищо от онова, което днес ще направим тук, нали?

— Не — призна той. — Винаги съм смятал, че мозъкът е просто парче на розова мазнина.

Дрисана мило се засмя и докосна дланта му.

— Хайде — каза тя. — Данло и почитаеми фраваши — ще трябва да ми помогнете, защото пих прекалено много.

Тя ги въведе през дървена врата във впечатващата стая или в своите покои на впечатленията, както обичаше да я нарича. По средата, върху фравашки килим, подарен й от Стария отец, имаше мек стол, покрит със зелено кадифе. Освен двете холограмни стойки отзад столът беше единствената мебел в стаята. На всяка от шестте стени, от пода до тавана, имаше полирани лавици с неща, които приличаха на лъскави метални черепи. Бяха 22, подредени в стройни редици.

— Това са хиюми — обясни Дрисана, когато Данло седна на стола. — Сигурно си виждал хиюми и преди?

Извил шия, Данло сковано седеше и гледаше хиюмите. „Ахира, Ахира — мислено повика снежния бухал той, — защо му е на някого да събира метални черепи?“

Дрисана се олюляваше на краката си, докато прокарваше пръсти през косите му и грубо преценяваше главата му. Имаше голяма глава за четиринайсетгодишно момче, голяма и широка, и старицата се обърна, за да избере хиюмата от третата редица отгоре надолу.

— Първо трябва да направим модел на мозъка ти — каза тя.

— Модел ли?

— Образ. Като рисунка.

Стария отец седна на килима по фравашки обичай, а жената нагласи хиюмата върху главата на Данло. Той затаи дъх, после бавно издиша. Хиюмата бе студена, въпреки гъстата му коса. Беше твърда, студена и силно притискаше черепа му. Щеше да се случи нещо важно, помисли си Данло, макар че не можеше да каже точно какво. Из мрачните коридори на Дрисаниния дюкян той бе запазил ориентацията си. Беше сигурен, че гледа на изток. Човек трябваше да пикае на юг и да спи с глава на север, но всички важни церемонии трябваше да се извършват с лице на изток. Откъде би могла да го знае Дрисана?

— Рисунка на мозъка ти — провлачено повтори тя. Данло усещаше тежкия й, миришещ на вино дъх. — Ще го нарисуваме със светлина.

Една от холограмните стойки точно зад стола се освети с модел на мозъка му. Там, сякаш се носеха над стойката, се виждаха блестящите гънки на мозъчната му кора, малкият и продълговатият мозък, и живата пропаст, разделяща мозъка му на две половини. Данло не почувства нищо, но усети лъч светлина отстрани и се обърна да погледне.

— Стой! — извика Дрисана.

Беше прекалено късно. Данло бе проявявал сляпо покорство само един-единствен път през живота си — по време на инициацията си, при това в смъртна болка. Как можеше да не погледне рисунката на мозъка си? Той погледна и зрителната кора в задната част на модела проблесна с оранжева светлина. Той погледна към собствената си зрителна кора, ярко оцветена с оранжево и оранжево-червено, и самият процес на гледане накара невроните в кората да пламнат. Докато гледаше, светлината внезапно стана ослепително, блестящочервена. Светлината беше червен връх на копие, проникващ през очите му в мозъка. Болката бе кратка, остра и силна. Стария отец грешеше — болката беше ужасна. Той затвори очи и се извърна. Болката се превърна в бяла топлина и изчезна.

Дрисана стисна лицето му в съсухрените си ръце и нежно го обърна напред.

— Не трябва да гледаш собствения си мозъчен модел! Скоро ще проникнем по-надълбоко, чак до невроните. Твоите мисли — ще можеш да видиш собствените си мисли. А това е опасно. Да виждаш как се образуват мислите ти — това само по себе си ще доведе до появата на нова мисъл, която ще видиш. Обратна връзка до безкрайност. Процесът определено би могъл да продължава безкрайно, но ти ще полудееш или ще умреш много по-рано.

Данло погледна право пред себе си и застана неподвижно. Започна да се поти, между челото му и хиюмата се процеждаха струйки солена вода.

— Ахира, Ахира — промълви той. — О, благословени Ахира.

— Сега не мърдай. Преди да можем да извършим впечатването, трябва да видим къде точно да впечатваме.

Въпреки че беше полупияна, Дрисана разголи мозъка му със същата сръчност и лекота, с която би разпорила корема на снежен заек. Преди да научи изкуството на впечатването, тя бе акашик. И като такава, беше картирала хиляди мозъци. Всички впечатници са и акшашици, макар че малцина акашици знаят много за изкуството на впечатването. Всъщност по-лесно е да картираш и разчетеш мозъка, отколкото да впечаташ нещо в него. Без основателна причина — по някаква горчива ирония. — акашиците имат много по-висок статус в Ордена, отколкото нископоставените впечатници.

— Сега си затвори очите — тихо извика Дрисана. Данло се подчини. По мозъчния му модел зад него се появиха леки вълни. Езиковите гроздове в лявото му полукълбо бяха увеличени и осветени. Невралната мрежа бе гъста и изключително сложна. В триизмерна паяжина се виждаха милиони отделни неврони, напомнящи на малки блестящи червени паячета. От всеки неврон израстваха хиляди дендрити, хиляди червени копринени нишки, които се преплитаха помежду си и се свързваха със синапсите.

— Данло, ни лурия ла шантих — каза Дрисана и светлината на асоциативната му кора рязко потрепери. И после:

— Ти асто юйена ою, имаш очи, които виждат прекалено надълбоко и прекалено много.

— О хо, това е вярно! — вметна Стария отец. — Юйена ою — така е, да.

Дрисана повдигна ръка, за да го накара да замълчи, и заговори с други думи на други езици, думи, които не можеха да съживят асоциативната кора на Данло. Скоро старицата откри, че алалойският е негов роден език и нещо повече, че не знае други освен мокша и някой и друг израз на Езика. Това беше необичайно и тя навярно копнееше незабавно да разпространи новината из кафенетата и баровете, но като впечатник беше задължена да пази тайните.

— Вече имаме модела, сега ще извършим действителното впечатване.

Дрисана свали хиюмата от главата на Данло. Докато той отмяташе назад подгизналата си от пот коса, тя се приближи до отсрещната стена зад Стария отец, за да потърси точно определена хиюма. Опита се да обясни основите на изкуството си, макар че й бе трудно да намира подходящи алалойски думи. Данло бързо се обърка. Всъщност впечатването е едновременно и просто, и сложно. Всяко дете се ражда с определена система от синапси, свързващи невроните. Тази система се нарича „първичен репертоар“ и се определя отчасти от генетичните програми и отчасти от способностите на развиващия се мозък за саморазвитие. Научаването става просто като се подберат и подсилят определени синапси за сметка на други. Синевата на небето, болката от допира на леда до кожата — всеки цвят, всяка пропукваща съчка, миризма, идея или страх прогаря знака си в синапсите. С времето, събитие по събитие, първичният репертоар се преобразува във вторичен. И това преобразуване — разцъфването на човешката индивидуалност и същност, на самата човешка душа — е постепенно. Безброй неврони и синапси се състезават за чувства и мисли. Или по-скоро се състезават да правят мислите. Мозъкът има своя собствена вселена и мислите са живи същества, които процъфтяват или умират в съответствие с природните закони.

Дрисана намести новата хиюма върху главата на Данло. Беше по-дебела и тежка от първата. Над втората холограмна стойка се появи нов модел на мозъка му. До него продължаваше да свети първият. Когато впечатването напреднеше, Дрисана постепенно щеше да сравнява моделите чак на молекулярно равнище. Щяха да й трябват и двата — както и нюансът на синьо-черните очи на Данло, — за да определи кога е впечатала достатъчно за един ден.

— Толкова много синапси — каза тя. — Десет трилиона синапси само в кората. Данло сви юмрук и попита:

— Как изглеждат синапсите?

— Моделирани са като точици светлина. Десет трилиона точици светлина. — Дрисана не му обясни, че невротрансмитерите се разпространяват из синапсите и карат отделните неврони да пламват. Данло не знаеше нищо за химията на електричеството. Вместо това тя се опита да му даде известна представа за това как компютърът на хиюмата съхранява и впечатва езика. — Компютърът помни синапсната конфигурация на други мозъци, мозъци, които пазят даден език. Тази памет е симулация на езика. И после, Данло, директно се възбуждат и подсилват определени синапси в твоя мозък. Компютърът ускорява естественото развитие на синапсите.

Данло почука по основата на носа си. Очите му бяха тъмни и напрегнати.

— На синапсите не им се позволява да растат естествено, така ли?

— Определено не. Иначе впечатването няма да е възможно.

— А синапсната конфигурация — това всъщност е ученето, същността на чужд ум, така ли?

— Да, Данло.

— И не само ученето — нали? Вие загатвате, че в ума ми може да се впечата всичко от чуждия ум?

— Почти всичко.

— Ами мечти? Могат ли да се впечатват мечти?

— Естествено.

— Ами кошмари?

Дрисана стисна ръката му и го успокои:

— Никой не би впечатал кошмари на друг.

— Но е възможно, така ли? Тя кимна.

— А чувствата… страховете, самотата или яростта?

— И това. Някои впечатници — те определено са изметът на Града — вършат такива неща. Данло бавно въздъхна.

— Тогава как мога да разбера кое е реално и кое не? Възможно ли е да се впечатат лъжливи спомени? Неща или събития, които изобщо не са се случвали? Безумие? Възможно ли е да си спомням леда като горещ и червеното като синьо? Ако някой друг гледа на света през шайда очи, начинът му да вижда нещата ще ми повлияе ли?

Дрисана стисна ръце една в друга, въздъхна и безпомощно погледна Стария отец.

— О хо, момчето е трудно и въпросите му режат като сарсара! — Стария отец се изправи и болезнено закуцука към Данло. И двете му очи бяха отворени и той заговори ясно: — Всички идеи са заразни, Данло. Ние не можем да избираме повечето неща, които научаваме в началото на живота си. Ах, и много от онези, които идват по-късно. Така е, да: двете мъдрости. Първата мъдрост: трябва да избираме какво да слагаме в мозъците си. И втората мъдрост: здравият мозък създава своя собствена екология; жизненоважните мисли и идеи постепенно изхвърлят глупавите, лошите и паразитните.

Тъй като челото му беше мокро и го сърбеше, Данло се опита да пъхне пръст под хиюмата, но нямаше място.

— Тогава вие не се страхувате, че думите на Езика ще ме отровят, така ли? — попита той.

— О хо, всички езици са отрова — отвърна Стария отец. Погледът му изразяваше разбиране за безпокойството на Данло. — Но нали тъкмо затова научи мокша и фравашката логика — като противоотрова за такива отрови.

Данло не вярваше на целия неестествен процес на впечатването, но вярваше на Стария отец и Дрисана. Той бързо взе решение да потвърди доверието си. „Следвай съдбата си“ — помисли си момчето и почука хиюмата.

— Сега ще науча Езика, така ли?

Впечатването отне почти целия ден. Беше безболезнено, без инциденти или силни усещания. Данло седеше мълчаливо и неподвижно, докато Дрисана говореше на компютъра на хиюмата на изкуствен език, който нито той, нито Стария отец можеха да разберат. Тя избра последователността на впечатването и с помощта на компютъра анализира мозъчната му химия: концентрацията на невротрансмитери, синапсин, киназа и хилядите други мозъчни протеини. Пласт по пласт Дрисана разголваше мозъчната му кора и впечатваше.

Веднъж Данло попита:

— Къде са новите думи? Защо не усещам проникването на Езика? Защо не мога да го чуя или да мисля на него? — И тогава му хрумна ужасяваща мисъл: щом хиюмата можеше да добавя спомени в мозъка му, навярно също толкова лесно можеше и да ги унищожава. И ако беше така, как изобщо щеше да разбере?

Дрисана си бе донесла стол от чайната стая и тежко въздишаше (беше си донесла и нова чаша вино). Бе прекалено стара, за да стои права по време на цялото впечатване.

— Докато всичко свърши, хиюмата изключва новите езикови гроздове от останалата част от мозъка ти — отвърна тя. — Със сигурност не би искал да мислиш на чужд език, докато не усвоиш достатъчно от него, нали? Сега трябва да си мислиш за нещо приятно, навярно да си спомниш щастлив момент от живота си или да помечтаеш.

Обикновено впечатването изискваше три сеанса, но Дрисана откри, че Данло приема Езика бързо и добре. Погледът му оставаше ясен и фокусиран. Тя остави процесът да продължи, докато не прехвърли в мозъка му девет десети от думите. Тогава реши, че това е достатъчно. Старицата свали хиюмата, отпи от виното и въздъхна.

Стария отец се изправи.

— Благодаря ти — каза той, приближи се и постави косматата си длан върху главата на Данло. Момчето усети твърдите му черни нокти до слепоочието си. Стария отец се обърна към него на Езика: — Дрисана е любезна, много любезна и много красива, не мислиш ли?

Без да се колебае, Данло отвърна:

— О, да, тя излъчва шибуи. Тя е… искам да кажа, шибуи… — Той млъкна, внезапно развълнуван и смутен. Говореше на Езика! Свободно изговаряше думи, които никога не беше чувал. Разбираше ли онова, което бе казал? Да, разбираше го. Шибуи: вид красота, която може да разкрие единствено времето. Шибуи беше фината красота на сиво-кафявия мъх по стара скала. И вкусът на старо вино, носещо спомен за съзряване на гроздето и за съвършено равновесие на слънце, вятър и дъжд — и това бе шибуи. Лицето на Дрисана излъчваше шибуи — „излъчваше“ не беше точната дума — лицето й разкриваше основата на характера й и житейския й опит, сякаш бе парче слонова кост, старателно и прелестно резбовано от времето.

Той бавно разтри слепоочията си и каза:

— Искам да кажа… че тя има свое собствено лице. — После, осъзнал, че се е върнал към алалойски израз, Данло започна да си мисли за многобройните концепции и думи за красота. Новите думи бяха в ума му: саби, ауареи и хозик. И уаби: уникалната красота на повреден предмет, като чайник с пукнатина; красивият, характерен, естетичен недостатък, отличаващ душата на момента, в който предметът е бил сътворен, от всички други моменти във вечността. И винаги имаше хала. Ако хала бе красотата, хармонията и равновесието на живота, другите думи за красота бяха по-незначителни, макар в много отношения да бяха свързани с хала. Всъщност всяка от новите думи разкриваше скрити аспекти на хала и му помагаше по-ясно да я вижда.

— О, благословена красота! Никога не съм знаел… че има толкова много начини на възприемане на красотата.

Известно време тримата приказваха за красотата. Данло говореше със запъване, тъй като не бе уверен в себе си. Внезапно да има в себе си нов език беше най-странното от всички усещания. Все едно да влезеш в мрачна пещера, да се катериш към слабия звук на падаща вода и през цялото време да изпитваш тайнственото чувство, че тук има много красиви камъчета, но да не знаеш къде точно да ги търсиш. Трябваше да търси точните думи и да се мъчи да ги свързва.

— Толкова много за… разбиране — каза той. — В този благословен Език има толкова много… страст. Толкова много могъщи идеи.

— О хо! — рече Стария отец. — Езикът се побелява от идеи.

Данло погледна към редовете с хиюми и посочи онази, която Дрисана все още държеше в ръцете си.

— И целият Език е тук вътре, така ли?

— Определено — отвърна тя и му кимна.

— И други езици, казваш? Колко… езици?

Дрисана, която не си падаше много по числата, рече:

— Повече от десет хиляди, но със сигурност по-малко от петдесет.

— Толкова много — замислено пророни той. Погледът му беше далечен, като лед, блестящ по повърхността на тъмносиньото море. — Толкова много… как е възможно човешките същества да научат толкова много?

— Започва да разбира — отбеляза Стария отец. Дрисана остави хиюмата върху изключената холограмна стойка и се усмихна на Данло. Лицето й бе топло и мило.

— Мисля, че разговорът ти стига за днес. Сега трябва да си идеш вкъщи и да се наспиш. Ще сънуваш онова, което научи, и утре речта ти ще върви по-леко.

— Не — рязко отвърна Стария отец. Отправи й няколко кратки изсвирвания, после рече: — Впечатването е като да дадеш на новородено способността да ходи, без да подсилиш мускулите на краката му. Нека използва Езика още малко, за да не се препъва по-късно, когато най-малко може да си го позволи.

— Но той е прекалено уморен!

— Не, погледни му очите, виж как изглежда. Сега е стимулиран, о хо!

„Стимулиран“ — помисли си Данло. Да, определено беше стимулиран, сърцето му бързо туптеше и очите го боляха, защото започваше да вижда прекалено много. Той се изправи и се заразхожда из стаята.

— Освен езиците — обърна се към Дрисана Данло — има много… категории познание, нали така? История, онова, което Фейет нарича „есхатология“, и още много други. И всички те могат да се впечатат?

— Повечето.

— Колко?

Дрисана замълча и погледна към Стария отец. Той й отправи продължително, тихо изсвирване и каза:

— Ох, ох, да научиш всичките четирийсет хиляди езика на хиюмата е все едно да стоиш сам на брега с капка вода в шепата си, докато пред теб реве цял океан.

— Стига толкова! — изръмжа Дрисана. — Какъв садист си само!

— О хо!

Данло покри очите си с ръка и ги разтърка. После погледна нагоре към тавана. Най-сетне виждаше огромния океан от познание и истина, който се разкриваше пред него. Океанът бе дълбок и бездънен като космоса и той не можеше да види края на дълбините му. Потъваше в тях — въздухът в стаята беше толкова плътен, че не можеше да си поеме дъх. Ако трябваше да научи всички истини на вселената, никога нямаше да познае хала.

— Никога — каза Данло. И после за първи път в живота си изруга: — Има… адски много за знаене!

Дрисана го настани на тапицирания с кадифе стол и пъхна в ръката му чашата си с вино.

— Ето, пийни си малко. Ще ти подейства успокоително. Определено никой не може да знае всичко. Но защо ти е това?

С бръмчащ звук, който бе две трети от смях, Стария отец рече:

— Има една дума, която ще ти помогне. Трябва да знаеш коя е.

— Дума ли?

Стария отец засвири фуга и отвърна:

— Дума. Мисли за нея като за избираща дума. Така е, да: онези, които проумеят сложностите и значенията на тази дума, са избрани да плуват в море от знание, в което другите трябва да потънат. Потърси в паметта си, ти знаеш тази дума.

Данло затвори очи и там, в мрака, като звезда, изгряваща в нощта, беше думата.

— Имаш предвид „ших“ ли? — попита той. — Трябва да науча ших, така ли?

Ших бе противоположност на фактите и необработената информация; ших беше изяществото на познанието, прозорливостта и умението да организираш познанието в смислени системи. Както художникът избира цветовете и светлосенките, за да рисува картините си, така майсторът на ших избира тъканите на познанието — различните идеи, митове, абстракции и теории — за да създаде начин на виждане на света. Естетиката и красотата на познанието — ето това беше ших.

— Точно така, ших — потвърди Стария отец. — Стара дума за старо, старо изкуство.

Той обясни, че етимонът3 на ших е проста дума на старокитайски: фравашите се влюбили в нея и я заели и приспособили, когато съставили мокша. От мокша концепцията за ших преминала в Езика — наред с хиляди други концепции и думи. Онези, които се страхуват от фравашите, смятат това нахлуване на извънземни (или древни) думи в Езика за най-тънка хитрост, целяща завладяването на човешката раса.

Данло разтри очи.

— Казваш, че ших… е дума от мокша, нали така?

— Така е, да: в мокша ших се използва само като глагол. В Езика ших се покварява като съществително име.

— Но защо не съм бил научен на тази дума?

— Ах, ах, пазех я за подходящия момент — отвърна Стария отец. — На Езика ших означава изящно използване на познанието. Но на мокша има по-широко значение: ших е разпознаването и проумяването на различните видове познание. Това е най-блестящото изкуство, тази способност да оценяваш красотите и слабостите на различните светогледи. О хо, сега, след като вече имаш Езика в главата си, ужасно ще се нуждаеш от това изкуство. Ако искаш цивилизованият мироглед да не те погълне, трябва да станеш човек на ших.

Данло на един дъх пресуши остатъка от виното. Хареса му. Както беше казала Дрисана, то го успокои. Той поговори с жената и Стария отец за ших или по-скоро слушаше, докато двамата разговаряха. След известно време от виното му се додряма. Данло се намести, отпусна глава върху меката кадифена странична облегалка на стола и прехвърли крака през другата. Продължи да слуша, докато думите от Езика не загубиха значението си и всички звуци в стаята — свиренето на Стария отец, тежките въздишка на Дрисана и далечната глъчка от съседното кафене — не се сляха в хаотично бръмчене.

— Виж, той заспива — каза Дрисана. — Определено му стига за днес. Утре ще го доведеш ли да довършим впечатването?

— Утре или вдругиден.

После Стария отец събуди Данло и те се сбогуваха. Дрисана разроши косата му и го предупреди за опасностите от пиенето на прекалено много вино. През целия път до вкъщи по шумните вечерни улици Данло дочуваше откъси от разговори. Повечето му се струваха объркани, блудкави и безсмислени. Зачуди се колцина от тези бърборещи, объркани хора разбират ших.

Стария отец разчете изражението му и го сгълча:

— О хо, не трябва да съдиш другите според онова, което си мислиш, че знаеш. Недей да глейвираш, Данло, нито тази вечер, нито никога.

Когато стигнаха в къщата на Стария отец, Данло бе много уморен и направо се строполи на леглото си. Тази нощ спа облечен и сънува странни сънища. Сънува думите от Езика. Сънищата му бяха хаотични, без сюжет, система или каквато и да била идея за ших.

ГЛАВА 5ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ЗАВРЪЩАНЕТО

През следващите дни Данло често се връщаше в дюкяна на Дрисана. Той си впечата много повече от Езика, защото макар че Орденът нямаше да изпитва големината и качеството на познанията му, той все пак се нуждаеше от основите на историята, механиката, екологията и другите дисциплини, за да поддържат мрежата от асоциации, толкова необходими за разбирането на сложностите на цивилизацията. Научи много удивителни неща. Изглежда, в човешките същества се въдеха мънички животни, прекалено дребни, за да се усещат или виждат. Наричаха се бактерии и понякога съставляваха до десет процента от теглото на тялото. Бактериите — както и вирусите, и протозоите — плуваха в течностите на очите и изпълваха червата му с гнили газове. Понякога проникваха дълбоко в тъканите на тялото му. И жителите на Никогея се страхуваха да се докосват, за да не се заразят. Повечето, дори на закрито, покриваха ръцете си с тънки кожени ръкавици и внимаваха да не се приближават прекалено много до непознати, за да не вдишат издишания от тях въздух. Тези задръжки причиняваха на Данло много неприятности. Той обичаше по алалойски да се притиска във Фейет или Луистър, когато ги поздравяваше по коридорите в къщата на Стария отец. Да мирише косата им или да прокарва мазолестите си ръце по гладките им лица и отново да се уверява в реалността и човечността им. С невероятна трудност се научи да се въздържа. Особено сред тълпите по тесните улици на Фравашкия район — там трябваше да се пързаля с изключителна предпазливост и да избягва стълкновенията с парфюмирана коприна или изцапана от пот вълна. Беше му досадно, че случайният сблъсък — дори най-лекият допир — изисква незабавно извинение. За предизвикателно и нетактично се смяташе даже съзнателно да гледа някого, да среща нечий поглед или да задържа очите си прекалено дълго върху някого.

Разбира се, той още не знаеше нищо за слелянето. Не можеше да предполага, че понякога слеляците отмъкват чуждо ДНК, за да развиват специфични вируси, убиващи по ужасен начин. (Или понякога, чрез отвратителното изкуство на следната пантомима, мозъкът на жертвата се заместваше неврон по неврон с препрограмирали неврологици и човек постепенно се превръщаше в безмозъчен роб.) Веднъж му хрумна, че вирус може да е заразил и убил и неговия народ — как иначе да обясни смъртта на племето си? Той се дивеше на мащабите на екологията на този свят, включваща такива мънички, паразитни същества. Вирусите, мислеше си Данло, всъщност бяха просто още един вид животни, които нападаха клетките на човешките същества и не бяха по-страшни от снежните тигри, въшките или мечките. Чудеше се обаче как вирусите биха могли едновременно да убият цялото му племе. Мечката можеше да издебне и убие самотен ловец, но никога цяла група хора, размахващи копия. Такъв инцидент би бил шайда, пълно нарушаване на световното равновесие. Можеше само да предполага, че трябва да се е случило нещо, за да унищожи хала връзката на племето му със света. Навярно някой от мъжете бе забравил да се помоли за душата на животно, което е убил. Навярно някоя от жените неправилно беше приготвила кръвен чай и това бе отслабило телата на всички девакски хора. Всъщност той изобщо не подозираше, че в Хайдар, Чандра и неговите племенни братя и сестри може да е проникнал цивилизован вирус, изобщо не си представяше, че вирусите могат да се използват като оръжие, защото за него такива мисли все още бяха невъобразими.

Когато зимата напредна в дълбока зима и времето стана по-студено, той откри, че бавно и болезнено се приспособява към странността на Града. Всеки ден прекарваше много време навън, като се пързаляше и проучваше лъкатушещите лилави плъзги на Камбаната и другите райони в Квартала на далечниците. Научаването на Езика беше като отваряне на вратата на къща с многобройни, пищно украсени стаи — позволяваше му да разговаря с автисти, маггиди и други хора, които срещаше по улиците. Въпреки природната си срамежливост, той обичаше да приказва, особено с пилотите и академиците от Ордена, които често можеха да се открият да вечерят сложни ястия в „Хофгартен“ или да пият шоколад в безбройните кафенета на Стария град. Постепенно, от стотиците дребни забележки, които правеха за фравашите тези хора — както и от участието си в медитациите, словесните игри и другите ритуали в къщата на Стария отец — Данло започна да вижда цялата фравашка система от нова гледна точка. Започна да храни съмнения дали тя действително води към истинско освобождение. Всяка вечер, преди обичайното състезание по мокша, той сядаше с другите ученици около Стария отец и повтаряше Словото на целта: „Нашата система не е проста като другите; тя е метасистема, предназначена да ни освободи от всички системи. Макар че не можем да се надяваме да се избавим от всички разбирания и светогледи, можем да се освободим от обвързаността си с което и да е конкретно разбиране или светоглед.“ Той слушаше как Стария отец обсъжда Трите парадокса на живота, Теорията на Найратмия или стиховете на Джин Зенимура, един от първите човешки майстори на мокша. Данло винаги слушаше с полуусмивка, даже когато някакъв глас нашепваше в ухото му, че самата фравашка система може да го обвърже също толкова сигурно, както нектарът на огнецветето опиянява и улавя пеперуда.

Всъщност той не искаше да приеме някои от фундаменталните учения на фравашката система. Макар че от негова страна беше малко прибързано, дори самонадеяно, още от самото начало Данло спореше със Стария отец за идеала и упражняването на изкуството на „пластовостта“. Това изкуство цели да преведе учениците през четирите степени на освобождението. В първата степен, тази на еднопластовостта, човек е обвързан в границите на един-единствен светоглед. Това е действителността на детето или алалойския ловец, който дори може да не съзнава, че съществуват и други начини за възприемане на реалността. Повечето хора от Цивилизованите светове обаче знаят за многобройните религии, философии и светогледи на човечеството. Те предполагат, че верността им към собствената им система от разбирания е донякъде условна, че са се родили например като автисти или архитекти на безкрайния живот, могат да смятат сънищата за най-висше състояние на действителността или да обявяват изкуствения живот за крайна цел на еволюцията. Всъщност те могат да вярват във всичко, но еднопластовите хора вярват само в едно нещо, каквато и действителност родителите и културата им да са впечатали в мозъците им. Както казват фравашите, човешките същества са самодоволни създания, които обичат да търсят в огледалото доказателства, че са по-умни и по-красиви, отколкото са в действителност. Безграничната и смъртоносна суета на човешките същества се състои в това да се убедят, че независимо колко е невероятен или странен, техният светоглед е някак си по-разумен, естествен, прагматичен, свят или верен от всеки друг. По свой собствен избор — или от страхливост — повечето хора никога не се освобождават от еднопластовата степен на виждане на света и това е тяхното проклятие.

Със самото си приемане на фравашката система всички ученици на Стария отец се бяха издигнали до сложната степен на възприятие. Да си сложен означава да приемаш поне две различни действителности, навярно в два различни периода от живота си. Сложната жена или мъж отхвърля разбиранията като стари дрехи, когато се износят или не са подходящи. С помощта на фравашките методи е възможно да преминаваш от една система на възприятие към друга, постоянно да се развиваш, да ставаш по-гъвкав, да се освобождаваш от един светоглед, както змията съблича старата си кожа. Когато се наложи, истински сложната личност свободно се движи из тези системи. Когато пътува с шейна по замръзнало море, тя има деветнайсет различни думи за цветовете на белотата; когато изучава Нютоновия спектър, тя съчетава червени, зелени и сини дължини на вълните в чисто бяла светлина; когато посещава префекта на Геена, тя избира дрехи, по които няма бяло, тъй като е очевидно, че бялото всъщност изобщо не е цвят, а по-скоро отсъствие на какъвто и да било цвят и следователно отсъствие на светлина и живот. Идеалът за сложност, както обичаше да напомня на учениците си Стария отец, беше способността да се движиш от система на система — от светоглед на светоглед — със скоростта на мисълта.

— А ха — каза една вечер Стария отец, — всички вие сте сложни и някои могат да станат много сложни, но кой сред вас притежава силата да е многопластов?

Третата степен е многопластовостта. Ако сложността е способност едно след друго да отхвърляш и приемаш различни разбирания, когато са полезни или подходящи, многопластовостта е едновременното приемане на повече от една действителност. Тези действителности могат да са толкова различни — или дори противоположни, — колкото старата наука и вълшебното мислене на детето. „Истината е многопластова“ — казваха Старите отци. Човек никога не може да стане многопластов, ако се страхува от парадокс или заробване от бога на последователността. Многопластовото виждане е парадоксално, нова логика, внезапно завършване на плашещи модели. Усъвършенстването на многопластовостта позволява да разглеждаш света в много измерения — все едно да се взираш в скъпоценен камък с хиляди различни страни. Когато постигне тази многопластовост, човек вижда сътворението на света като дело на бог, вижда огнена топка, избухваща от първичното небитие, вижда общ сън, вижда вечното кристализиране на действителността от искряща и необособена същност — едновременно вижда всички тези неща и още много други. Многопластовият човек (или извънземен) възприема всички истини като взаимосвързани части на по-голяма истина. Фравашите учат, че по веднъж на всеки цикъл от времето се ражда някой, който се развива от многопластовост до всепластовост, четвъртата и последна степен на освобождението. Тази напълно свободна личност е асаря. Единствено асаря е в състояние да каже „да“ на цялото творение, защото преди да направи окончателното потвърждение, човек трябва да види всичко такова, каквото наистина е.

Тази идея бе върхът на цялата фравашка мисъл и мъдрост и тъкмо това учение Данло оспорваше повече от всички други. Както твърдеше в дискусиите си със Стария отец, да приемаш всички реалности и да виждаш целостта на вселената беше доблестна и необходима стъпка, но асаря трябваше да надхвърли това. Цялата логика на фравашката система насочваше към освобождаване от системите и разбиранията — защо тогава да не се стремиш да не вярваш в абсолютно нищо? Защо да не гледаш действителността с безгрешни очи, свободен от светогледи като новородено? Това пробуждане за невинност не бе ли истинската особеност на асаря?

— Ох, ох — рече му Стария отец, — но всеки трябва да вярва в нещо. Човек даже трябва да развие свои собствени разбирания. Изненадващо е, че след половин година в моя дом ти не си повярвал в това.

Стария отец винаги бързаше да дари на студентите си святия си садизъм, особено на човек с толкова силна воля, като Данло. А от своя страна, Данло се наслаждаваше на сложния танц от остроумия, толкова любими на фравашите. Никога не се засягаше от шегите на Стария отец. И никога не се заблуждаваше, че е близо до свободата от разбиранията. Точно обратното. Той доброволно — и предпазливо — навлезе във фравашкия светоглед. Наистина беше странно и красиво място. Макар винаги да съзнаваше дребните недостатъци на тази действителност, които постепенно щяха да се разширят в пукнатини, Данло ценеше най-основното от всички фравашки учения: че човешките същества са създадени, за да са свободни. Той страстно, яростно и категорично вярваше в това. Държеше духа на фравизма близо до сърцето си, като невидим талисман, направен от чиста вяра. Фравашите може би не разбираха какво е да си асаря, но това нямаше значение. Системата им пак можеше да се използва, за да се избавиш от илюзиите и мисловните пътища, представляващи затвор за хората. А щом веднъж се освободеше, всяко човешко същество щеше свободно да полети в която посока пожелае.

Фравашката система беше чудесно замислена, да, но както откри Данло, не всички концепции могат да се разберат напълно. Фравашите бяха дошли в Никогея преди три хиляди години и с времето първоначалните учения и практики на системата им бяха станали прекалено систематични. Мисловните експерименти се бяха конкретизирали в упражнения, идеите се бяха сбили в идеология, прозорливостта се бе втвърдила в доктрина, а благоговението и преклонението на учениците пред техните Стари отци неизбежно се бе превърнало в обременително задължение. Мнозина ученици забравяха, че мокша трябва да се използва като средство. Прекалено често те боготворяха този език и си въобразяваха, че научаването на нови думи, стихове и коани на мокша е достатъчно, за да се освободят. Нищо не плашеше Данло повече от тази тенденция към обожествяване. И никой аспект на обожествяването не бе толкова опасен, колкото начинът, по който Луистър, Едуардо и другите се умилкваха на Стария отец и му подчиняваха волята си.

Това, разбира се, е клопката на култовете и религиите, доминирани от гуру, мъдрец или месия. Принципът на заробване е древен: млад мъж или жена чува призива на свят, по-дълбок от ежедневната действителност на обучение, брак, развлечение или стремеж към богатство и обществен напредък. Навярно тази личност е болезнено изпълнена с живот, макар да се страхува, че независимо от усилията си да постигне истинността и смисъла, някак си не е успяла да живее истински. Подобно на хлапе, вкусило забранени бонбони, тя навярно ще се прехвърля от религия на религия, от система на система в търсене на нещо, което да задоволи жаждата й. Ако има късмет, накрая ще открие начин, по-сладък от другите, система от дисциплини с чист житейски център. Ако има голям късмет, ще стане ученик на Стар отец, защото въпреки многото си недостатъци, фравашката система е най-добрата от всички системи, най-стара и най-истинна, най-малко покварена. Какъвто и да е избраният път, ще започне период на постене, медитация, танцови форми, електронна симулация, молитва, пози или словесни наркотици — абсолютно всичко, целящо да съсредоточи вниманието на ученика върху привидните граници на същността му. Целта, разбира се, е да разкъса тези граници, както пилето пробива яйцето. Това е първото постижение на всички търсачи. Светогледът започва да се пропуква, разпада и нещо повече, да изглежда условно построение. Ученикът започва да разбира, че сам е изградил своя собствена действителност. Ако е възприемчив, той ще види, че е изградил самия себе си. И неизбежно ще си зададе въпросите: Какво е „същност“? Какво е светоглед? Ще открие всички предразсъдъци, самозаблуди, спомени, душевна броня и дребни лъжи, които предпазват „аз“-а от външния свят. Стигнал дотам, той може изобщо да загуби чувството си за реалност. Това е опасният момент. Това е мигът, в който сърцето се разтупква и пресеква, в който се загубваш в тъмна стая и не можеш да откриеш електрическия ключ на стената. Това е времето да се изпълниш със страх или още по-лошо, да потънеш сам в студения вътрешен океан, който тегли, вледенява и удавя. Ученикът ще почувства, че умира, ще изпита ужасяващото усещане, че всяка негова същностна част се стопява в небитието. Ако е слаб, страхът му от смъртта ще го парализира или дори ще го хвърли в лудост. Но ако има кураж, ще види, че всъщност не е сам. Стария отец винаги остава близо до него. Неговите усмивки и златни очи му напомнят, че някога е направил същото пътуване като него. Цялото му същество е огледало, отразяващо една-единствена истина: че докато ученикът губи себе си, ще оцелее нещо голямо и красиво. Стария отец ще помогне на ученика да открие тази по-значима част. Това е неговият триумф. Това е неговата наслада. Той ще помогне на ученика напълно да се освободи от светогледа, който го държи в капана си. И после, когато ученикът разчисти и последните остатъци от черупката, пред него се разкрива невероятно по-огромен свят. Този свят е изпълнен с ярка светлина и изглежда безкрайно по-действителен, отколкото изобщо е можел да си представи. Ученикът е по-свободен, по-голям, истински жив. Прелива от силни чувства на радост и обич. Това е вечният миг, разбуждането, което трябва да прати ученика свободен по пътя към пълното освобождаване. Само че тъкмо тук повечето ученици попадат в невидим и смъртоносен капан. Радостта им от свободата се превръща в признателност към Стария отец за това, че ги е освободил; обичта им към действителното се насочва към онзи, който е направил възможно това изживяване на действителността. Наистина, те не могат да си представят отново да извършат това пътуване сами и за самите себе си и затова естествената им обич към Стария отец става необходима и непреодолима. Започват да почитат своя Стар отец, но не само като наставник или учител, а като посредник между тях и новия свят, който са видели. А оттук остава съвсем малка крачка до обожествяването на Стария отец като въплъщение на безкрайното. Единствено чрез Стария отец (както и чрез роши, свещеник или буда) е възможно да се познае действителната действителност. Всяка негова дума е сладък плод, пълен с истина, неговата система на обучение се превръща в единствения начин, по който може да се познае тази истина. И така ученикът, който се е издигнал толкова нависоко и надалеч, накрая стига до нови граници, но не така ясно определени и крехки, колкото първоначалния му светоглед. Той се взира в очите на своя Стар отец и вижда самия себе си като уголемен и свят, но за съжаление, това ново себеусещане е сътворено и дарено му от Стария отец. Сега вече действителността на ученика е изцяло фравашка. Ако е истински съзнаващ — и истински смел, — той още един път ще се опита да се освободи. Но фравашкият светоглед е възвишен и да избягаш от него е все едно птица да се опита да пробие небето. Повечето ученици няма да успеят. Всъщност повечето никога няма да извършат такава неблагодарност и бунт. Но дори в неуспеха им тяхната гордост е да се носят над човешките тълпи, привързани към земята и затворени в познатите си и създадени от самите тях хоризонти.

За да сме справедливи към фравашите, Старите отци отдавна са осъзнали опасностите на гуруизма. И правят всичко възможно, за да обезсърчат робската привързаност на учениците си. Но истината е, че обичат да са гуру. И въпреки предупрежденията, учениците им намират утеха в това да изоставят самите себе си и да поверят съдбата си в ръцете на извънземен. В къщата на Стария отец това се отнасяше за Салим, Майкъл, Ай Елени й повечето от другите. И особено за Луистър Ота. Както беше казал Стария отец, той бе благороден, мил човек, истинска скъпоценност сред хората — но не беше човек, който би отвърнал на сарказма и шегите на Стария отец в същия дух, в който бяха отправени. Луистър съчиняваше коани и плитки стихове на мокша само по задължение, защото трябваше да поддържа определено равнище на остроумие. Но всъщност бе много по-щастлив просто да пие чай в краката на Стария отец, внимателно да го слуша и после папагалски да повтаря възгледите и мъдростите му. И щом веднъж изречеше тези възгледи, с него повече не можеше да се спори. Макар че харесваше Луистър също толкова, колкото и всички останали, с които се беше запознал след пристигането си в Никогея, през кратките дни на дълбоката зима Данло започна да го намира за досаден. Луистър го учеше на шах, етикет и мокша, както и да се пързаля с кънки, така че Данло се оказваше в неговата компания повече време, отколкото би му се искало. Луистър бе компетентен в много области и обичаше да изказва мнението си по всякакви въпроси. За нещастие обаче нито едно от мненията или прозренията му не бе негово собствено. Имаше дразнещия навик да започва забележките си с израза: „Стария отец казва, че…“. Като че ли запомняше всяка дума, изречена от Стария отец. „Стария отец казва, че сградите от органичен камък проявяват склонност към натруфеност и нямат място в човешките градове“ — рече на Данло той една мрачна и снеговита сутрин. И по-късно същата вечер: „Стария отец казва, че най-голямата измама на религиите е в спасяването на хората от безкраен регрес. Помисли над въпроса какво е породило вселената? Естественият отговор е, че тя е създадена от Бог. Аха, но тогава човек се изкушава да попита: но какво е породило Бог? Хо, хо. И така нататък — разбираш ли? Религиите спират регреса. Те ни казват: «Бог е сътворил вселената, Бог сътворява Бог и това е всичко, което трябва да знаете.»“

По ирония на съдбата, колкото повече проникваше в сърцето на фравашката система, толкова повече Данло осъзнаваше, че в Никогея има много други системи, много други светогледи. Започна да се интересува от тях. Макар че никога не забравяше надеждата си да стане пилот, да пътува до Камила Луз, Нонаблинка и навътре към центъра на вселената, той разполагаше с половин година преди да има възможност да го приемат в Ордена. Разбира се, можеха и да не го приемат, и тогава щеше да му се наложи да остане ученик на Стария отец. (Или да се върне при някое от алалойските племена на запад от Куейткел.) Тъй като не можеше да си представи да стане като Луистър Ота — и тъй като беше жаден за преживявания като малко вълче, душещо нов сняг — Данло реши да прекара следващите двеста дни в изучаване на някои светогледи, които намираше или за очарователни, или за абсолютно чужди. Нито един от законите и изказванията на Стария отец не забраняваше такова изучаване. Всъщност Стария отец често насърчаваше усвояването на нови действителности, но само като формална игра, играна под звуците на мелодиите и напевите, отекващи в дома му. Данло подозираше, че неговият метод на учене на различни системи няма да срещне одобрението на другите и затова по време на ежедневните си обиколки тайно започна да посещава различни части на Града.

През едно от неочакваните затопляния на дълбоката зима Данло започна често да ходи на Улицата на контрабандистите. Там, където тя се стеснява под Фравашкия квартал, той се сприятели с мъжете и жените от сектата на автистите, седеше заедно с тях на изпощени от въшки кожи и прекарваше цели дни и нощи, потънал в дълбоки светли общи сънища. Автистките сънни наставници твърдяха, че тези сънища са действителната действителност, много по-действителна от материалния свят на снега, скалите или дрипите, с които автистите увиваха измършавелите си тела. По същия начин се присъедини към група гъбояди, които се наричаха „Божии чеда“. По време на тайните церемонии в една от изоставените Кибернетични черкви дълбоко в Квартала на далечниците Данло се кланяше пред златна урна, пълна догоре с вълшебни гъби, и тържествено се молеше преди да отвори уста и да поеме в себе си „Божията плът“. Молеше се и на блестящите смарагдовозелени извънземни, които му се явяваха в най-живите от гъбените му видения. Всъщност той боготвореше тези възхитителни и омагьосващи същности като пратеници на Единствения Бог, разбира се, докато това не му омръзна и не потърси по-трезви (и отрезвяващи) преживявания.

По някое време на средзимната пролет, след като петнайсетият му рожден ден мина без други церемонии освен няколко молитви към покойната му майка, Данло се свърза с група мъже и жени, които се наричаха „Орденът на истинските учени“. Разбира се, мнозина се смятат за учени или по-скоро за интелектуални наследници на Галилей, Нютон и другите, започнали великото пътуване във вселената на числата и разума. Има холисти, логици, допълнисти, механици и граматици. Някои упражняват Старата наука, други вярват в Новата наука на Бог. Има много, много науки, почти също толкова много, колкото стотиците различни секти на Кибернетичната универсална църква. Както научи Данло, второто най-велико събитие в интелектуалната история на човешката раса бе разделянето на науката на различни школи, всяка от които със своя собствена епистемология и система от разбирания, всяка упражняваща своя собствена методология, всяка със собствени представи за науката като такава. Имаше науки, които изповядваха метафизичен и епистемологичен реализъм, и такива, които разглеждаха науката като изключителна, но абсолютно безсмислена игра. Някои науки продължаваха да разчитат на физическите експерименти, за да потвърждават теориите си, докато други използваха компютри или чисто математически теореми, за да изследват природата на действителността. Отделни науки си приличаха не повече, отколкото човек прилича на даргини, но всички те притежаваха поне една обща особеност: всяка наука изискваше привилегирован статус и хулеше всички останали като низши или измамни.

Това особено се отнасяше за Ордена на истинските учени. От всички култове, с които Данло щеше да се сблъска по време на престоя си в Никогея, в този му беше най-трудно да проникне и той му се струваше най-странен. Като бъдещ учен — водачите на този особен култ винаги толкова отчаяно се стремят да намират нови последователи и са готови да приемат почти всеки — Данло трябваше да приеме доктрините на сциентизма. Като начало, пред седмината майстори учени, облечени в традиционните си бели тоги, той трябваше да даде Обета на сциентизма: Науката не е само средство за разбиране или моделиране на действителността, но и единствен път към истината. Следваше Веруюто на случайността: всички явления във вселената са резултат от частици материя, които безкрайно, случайно и безсмислено се движат и сблъскват помежду си. Той научи тясно свързаната с това Доктрина на механизма: всички неща могат да се обяснят, като се сведат до механизмите на частиците материя, каращи други частици да се движат. Като дете на алалоите, Данло, разбира се, винаги бе смятал света и всичко в него за свещено. Отначало му беше най-трудно да разглежда скалите, дърветата и водата като съставени единствено от атоми или кварки, късчета взаимозаменима материя, които не притежаваха цел или живот. Логиката на този възглед почти изискваше определен вид действие: щом в основата си материята бе мъртва, в бърникането й, за да разкрие тайните си, нямаше нищо лошо. Учените боготворяха логиката и затова основният дълг на всеки учен беше да прави експерименти, свързани с природата на нещата. Някога древните учени, разбра Данло, създали машини, големи колкото планини (и по-късно цели планети), за да разбиват материята на все по-малки части, винаги в търсене на най-малката, винаги с надеждата да открият първичната причина за съзнанието и цялото творение. Тъй като постоянно откривали повече въпроси, отколкото отговори, те насочили експериментите си към въпроса „как“ в природата, вместо към „защо“. По време на един от първите такива експерименти, когато превърнали материята в чиста енергия и взривили първата атомна бомба, учените едва не възпламенили атмосферата на Старата Земя. Но техните изчисления им показвали, че това няма да се случи, а те вярвали в тези изчисления и така животът на Земята бил пощаден за още няколко години.

За да приеме експериментите и експериментирането като действен начин за познаване на действителността — за да приеме, че е действително само онова, което може да се измери — Данло трябваше да насочи мисленето си отвътре навън. Трябваше да се научи да разглежда света като обективно нещо, което би могъл да разбере единствено като наблюдател, изучавайки събитията и явленията отвън навътре, както воайорът наднича през прозореца с надеждата да зърне мъж и жена, потънали в любовна игра. Много по-късно, след като отново насочи мисленето си навътре и се върна към стария си начин на мислене, Данло каза на Стария отец: „Учените изучават въздействието на студа върху организма с термоелементи и теории и твърдят, че разбират всичко… което може да се разбере. Но те не познават истински студа. Като че ли никога не са го изпитвали. И защо не? Този експеримент би бил лесен за изпълнение, нали така? Трябва само да си свалят тогите и да излязат навън в снега.“

Самият той с трудност извършваше експериментите, които се изискваха от него. Категорично отказваше да използва живи животни и вместо това предпочиташе например сам да се потопи във вана с ледена вода по време на експериментите си за оцеляване в студ. Изобщо не искаше да изпълнява някои от класическите експерименти, например дисекция на нервната система на снежен червей като начин за разбиране на уникалното съзнание на това животно. Никога напълно не се съгласяваше с този вид анализ, защото по време на инициацията си заедно с Трипръстия Соли бе дал определени обещания като алалойски мъж, а алалоите толкова силно обичат света, че ако случайно подритнат някой камък, после ще го върнат на точното му място, за да възстановят световната хала. Истината бе, че от Данло би се получил лош учен и майсторите на този култ още от самото начало трябва да го бяха разбрали. Но пък учените нямат вяра на никого. Повечето хора и другите ордени смятат Метода на учените за остаряло и варварско изкуство и са направили всичко възможно, за да забранят този култ. Поради дългото преследване, учените автоматично виждат във всички нови членове шпиони, пратени да ги следят. И затова, преди да получат достъп до тайната информация и експерименти, новопостъпващите се изпитват по много начини. Макар че никога не беше присъствал на някой от тези незаконни експерименти, от приятел на друг приятел Данло чу слухове за един от тях.

Изглежда, в една от сградите си в Даргинския квартал, дълбоко под земята, в заключени стаи без прозорци, учените извършваха експерименти с ембриони на различни извънземни видове. Очевидно един от майсторите учени се опитвал да каркира скутарски бластули в по-приемливи за него форми. При повечето животни, извънземни или от земен тип, критичният момент в развитието не е оплодяването на яйцеклетката, а гаструлирането. Едва по време на гаструлирането, след като яйцеклетката вече многократно се е разделила и превърнала в куха топка от клетки, наречена бластула, започва развитието на органи, крайници и други части на тялото. Някои от външните клетки на бластулата са определени да се превърнат в очи, криле или фибрилети. Вътрешностите на повечето животни се образуват по следния начин: група клетки на повърхността на бластулата започват да се набръчкват и придвижват към отсрещната страна на топката. Бластулата се деформира, сякаш някой е натиснал балон с пръст. Накрая групата клетки преминава от другата страна и топката се превръща в куха тръба. Единият й край е устата, другият — анусът. Повечето животни се оформят около такава храносмилателна тръба. Останалите телесни тъкани представляват заобикалящи я и разклоняващи се пластове от клетки. Но при скутарите не е така. По време на гаструлирането на този вид първоначалната група клетки не стига до отсрещната стена и затова скутарите повече приличат на винени чаши, отколкото на тръби. Експериментът на учените целял да се намеси в скутарското гаструлиране и да оформи бластулите по-скоро като морски таралежи, даргини или дори човешки същества. И успели. Получили много люпила от обречени скутарски какавиди. Макар че отначало някои от какавидите били в състояние да поглъщат храна почти също толкова непрекъснато, колкото гладен хариджан, постепенно малките чудовища започнали да повръщат изпражненията си и всички полудели или умрели. Неколцина майстори учени обявили експеримента за огромно постижение на науката, сякаш някак си са обяснили скутарския закон, страховитото скутарско лице или необяснимия ум на скутарските възрастни. Но Данло не виждаше нещата в такава светлина. Всъщност когато чу, че някои майстори правят дисекция на живи какавиди, за да установят причината за тяхната лудост, той официално се отказа от обета си и напусна ордена. Макар че никога не се отказа от самата Наука — винаги щеше да цени студената, ужасна прелест на Науката и предпазливо щеше да я използва, като поляризирано стъкло за гледане към слънцето — Данло най-после откри граница на идеала за сложност и за познаване на различни светогледи.

Изцяло да навлезеш в нова действителност не означава просто да я цениш или да възприемаш нещата по нов начин, а да преобразиш съществото си и да действаш в съответствие с нови закони. Не всички светогледи обаче са еднакви и не всички действия са позволени. Поколения философи и хилядолетия войни не са успели да открият кой е най-достоверният светоглед. Фравашите учат, че всеки светоглед е верен само относително. Науката дава по-добра представа за механичните аспекти на вселената от хиндуизма, но не може да каже нищо за природата на Господ. Мнозина изповядват това учение, само за да попаднат в капана на релативизма: ако всички светогледи са верни в някое отношение, нищо не е наистина вярно. Подобно на мнозина други преди него, по това време Данло лесно би изпаднал в нихилизъм и би отрекъл, че изобщо е възможно да съществува каквато и да е действителна основа за истина. Навярно би заключил, че са позволени всички постъпки, дори онези на престъпник или луд. Но той никога не изпадна в този вид отчаяние. Винаги вярваше, че ако се вгледа достатъчно надълбоко в себе си, свободното човешко същество ще открие истинско познание за вярното и невярното.

Колкото и да критикуваше Науката (или другите науки, с които щеше да се сблъска), опитите на учените да контролират онова, което определяха като материя и енергия, го привличаха. Дори след като напусна учените, у него се разгоря невероятно любопитство към този контрол. От един от приятелите си, който остана в култа, Данло научи изводите на Доктрината на ентропията: че вселената изпада в безредие, че всички конфигурации на материя из галактиките се разпадат и пръскат като капки мазнина в паница хладка супа и че всичките й енергии се изчерпват и се стремят към еднакво равнище, както водите се вливат в неподвижно езеро, от което никога не могат да избягат. Учените проповядваха абсолютен контрол над цялата материална действителност и в същото време твърдяха, че са напълно безпомощни пред лицето на окончателната гибел на вселената. Голямото откритие през този етап от живота на Данло беше, че тази катастрофа може да не е само празни приказки или някакво далечно събитие. Властта да контролираш материята и енергията и да освобождаваш енергията, съдържаща се в материята, бе съвсем непосредствена, много сериозна и напълно реална.

Една вечер по здрач, точно преди вечеря, Данло се върна в къщата на Стария отец много раздразнен. Втурна се вътре с новината за нещо невероятно, което бе чул от един от учените, и нахлу в покоите на Стария отец, без дори да си направи труда да отръска леда от ботушите си.

— Ни лурия ла! — извика той на родния си език. — Научих най-шайдата нещо, шайда, ако е вярно, но… О, благословени Боже, как е възможно да е вярно?!

— Хо, я внимавай! Внимавай да не намокриш с вода целия килим на майка ми! — Стария отец го погледна и с двете си очи, погледна топящия се сняг, който се стичаше от ботушите на Данло, и поклати глава. Подобно на всички фраваши, той почиташе чистата вода и смяташе, че е малко светотатствено да се ръси такова свещено вещество по тъканата вълна на майка му. Тази вечер Стария отец имаше сеанс по мислене с една от ученичките си. Срещу него на килима (съвсем близо до мястото, на което преди беше повърнал Данло) седеше Фейет, красива жена с жива усмивка и още по-жив език. Тя бе дошла в къщата на Стария отец след продължително търсене, след години като последователка на заншин и Пътя на розата. Беше най-добрата от дванайсетте ученици на Стария отец, най-милата и най-самостоятелната, и Данло бе малко влюбен в нея. Но тя беше повече от два пъти по-възрастна от него и бе дала обет за строго безбрачие. Въпреки това никога не отхвърляше проявите му на внимание и сега като че ли нямаше абсолютно нищо против, че той прекъсва разговора й със Стария отец.

— Данло — рече Фейет, — моля те, седни с нас и ни кажи какво е станало.

— Рано се връщаш — каза с ъгълчето на устата си Стария отец. — Но да, моля те, седни. Събуй си ботушите и седни. — И после, с лявата половина на устата си, продължи да говори с Фейет. — Този път трябва да опитаме нещо по-сложно, навярно нещо, което е отлично известно на хората, щом мислят за него, но което намират за невъзможно да обяснят.

Играеха си с действителности — по-точно играеха на игра, в която Стария отец загатваше за нещо и Фейет назоваваше предмет, идея, личност, историческо движение или явление. После Стария отец избираше конкретен светоглед, в който Фейет трябваше да навлезе. Тя разглеждаше назования предмет от новата гледна точка, описваше различните му аспекти, сякаш е родена тайхистка, будистка или дори извънземна. Получаваше определен брой точки според познанията си, усета си за ших и най-вече за майсторството си в пластовостта.

— Този път ще назова концепция — каза Фейет, усмихна се на Данло и продължи: — И концепцията е: бъдещето.

— О, но това не е достатъчно точно — възрази Стария отец. — Известна ли ти е доктрината на сарвам асти?

— Хиндуистката доктрина или тази на провидците?

— Която предпочиташ.

— Избирам доктрината на провидците.

— Много добре. Тогава нека аз избера светоглед. Аха, извини ме за момент. — Стария отец разбиращо погледна Данло, после се обърна към Фейет и каза; — Избирам светогледа на учените. Аха, аха — и за да стане по-трудно, на древните учени. Преди от тях да се отцепят механиците и холистите.

Данло никога не беше чувал за сарвам асти: доктрината, че всичко съществува, минало и бъдеще, защото в противен случай умът не би могъл да го разбере. Всъщност в този момент изобщо не го интересуваха нито игри, нито доктрини, защото бе открил съществуването на ужасно нещо, което не можеше да проумее. Опитваше се да седи търпеливо срещу Стария отец, но накрая не успя да се сдържи.

— Благословените звезди избухват! Защо не ми каза за това?

— Ах, ах, звездите — отвърна Стария отец. — Определено трябва да помислим за звездите. Но имаш ли нещо против да поиграя с Фейет? Тя събра почти достатъчно точки, за да не се занимава с готвенето през целия следващ сезон.

С тези думи Стария отец продължи двойния си разговор, като приказваше едновременно с два различни гласа. Първият (или десният глас) беше обичайният му мелодичен баритон. Вторият глас бе висок и дрезгав като трион, режещ лед. Данло се мъчеше да разграничи двойния поток думи, който се изливаше от сръчната уста на Стария отец. Този начин за водене на разговор беше объркващ и изискваше пълно съсредоточаване.

— О хо, Фейет, можеш да започнеш, като изследваш пресечната точка на оптичното царство и платоничното пространство. О, Данло, Звездите избухват, казваш? Аргументи за съществуванието и прочее. Това е известно от известно време. Пространството е пространство и звездите безкрайно продължават в пространството само…

— Не! — прекъсна го Данло. — Хората убиват звездите!

— Ах, ох, ох, ох — каза Стария отец, после вдигна показалец към Фейет и се усмихна. — Можеш да започваш. Фейет се поколеба за миг преди да отвърне:

— Според сарвам асти възможностите във всяко бъдеще се осъществяват чрез акт на воля и…

— Ох, ох, Данло, ти си научил за Вилда, така е, да. Вилдът, отсрещната част на галактиката, в която експлодират милион звезди или десет милиона звезди — и защо?

— …защото съществуванието не може да се разбере по друг начин освен като различни количества материя, разпределени в хомогенно пространство, и…

— Защото човешките същества искат да деформират пространството — каза Стария отец. — И поради други причини.

Докато Стария отец разговаряше с Данло, Фейет се беше преобразила в нещо като учен и продължаваше да обяснява за бъдещето:

— …може да е пресечна точка на тези две пространства единствено в математиката, която…

— Шайда причини — подхвърли Данло.

— …умът определено може да разбере неща, които не съществуват в пространствовремето…

— О хо — прекъсна Стария отец Фейет, — но какво е ум?

— Като дете — рече Данло, — смятах… че звездите са очите на моите предци.

— …изпълняват успоредни програми и действителността, представена със символи…

— Звездите… тази прекрасна светлина, сияеща като очи.

— …не се отразява в естествения свят, нито пък светът наистина се отразява в ума… В този момент Стария отец затвори очи и каза:

— Внимавай с думата „отразява“.

— Но звездите са… само водородна плазма и хелий — рече Данло, — които отделят светлина.

— …обработвайки информация, но макроскопската информация се разпада на микроскопска информация и следователно бъдещето…

— За да разбереш Вилда — каза на Данло Стария отец, — трябва да поговорим за архитектите и техните доктрини за бъдещето.

— …бъдещето е абсолютно определено, но непознаваемо, защото…

— Архитектите са създали Вилда, нали така?

— …създаването на информация е хаотичен процес и…

— Шайдата Вилд.

— …няма начин процесът да тече по-бързо от самото време.

Тук и Данло, и Стария отец прекъснаха разговора си, докато Фейет критикуваше хипотезата на механиците за многобройните светове и заявяваше, че е възможно да съществува само един времеви поток, една действителност, едно бъдеще. Доктрината на провидците, каза тя, била напълно погрешна. Ако понякога предсказвали бъдещето, това ставало по чиста случайност. Те били майстори на заблудата и още по-лошо, събуждали измамни надежди у хората и ги карали да вярват в невъзможното. Трябвало да ги накарат да млъкнат заради лъжите им.

— Трябва да ги хвърлят в затвора или да ги забранят — рече Фейет. Лицето й бе сурово и мрачно и тя изглеждаше съвсем сериозна. — Или мозъците им да бъдат прочистени от заблудите им, както направиха на Арцит преди да се намеси Орденът. Всички провидци, които…

— Хо, хо, достатъчно — прекъсна я Стария отец. — Учен, предполагам.

Фейет дълбоко въздъхна и се отпусна, отново върнала Се към обичайното си шеговито настроение. Тя скръсти ръце в скута си и зачака одобрението на Стария отец.

— Добре се справи — поне четирийсет точки. Ха, хо, през следващата лъжезима за теб няма да има кухненска работа.

— Благодаря — отвърна тя.

— А сега — продължи Стария отец, като се обърна към Данло, — трябва да поговорим за Вилда. А какво по-подходящо място да започнем от Доктрината на целостта? Ах, хо, Фейет, може би и ти ще искаш да послушаш.

Тъй като в стаята бе студено, Данло си закопча яката догоре и седна до Фейет, за да чуе забележителната история на Стария отец. Той им разказа за Николос Дару Еде, първото човешко същество, станало божество като каркирало ума си в компютър. Идеята, че човек е в състояние да прехвърли в машина мозъчния си модел — своята личност, спомени, съзнание, самата си душа — удиви Данло. Колкото и да се опитваше, никога не би могъл да повярва, че нечия същност може да се кодира като компютърна програма. Забавляваше се да мисли как някой се въплъщава в машина, макар и в божествена компютърна машина, способна да мисли милиард пъти по-бързо от всеки човек. Кой би могъл да разбере какво всъщност се е случило с Николос Дару Еде? Разбира се, много милиарди хора вярваха, че отлично знаят това. Както обясни Стария отец, това събитие довело до появата на най-голямата религия на човечеството. Последователите на Еде почитали това божество като Бог и се нарекли „Божиите архитекти“. Преди две хиляди години сред архитектите избухнала голяма война и те се разделили на две половини: архитектите на Безкрайния разум на Кибернетичната универсална църква — които повечето хора наричали просто „Старата църква“ — и техните врагове, Кибернетичните реформистки църкви. На всички било известно, че тази война са спечелили Реформистките църкви, но малцина знаели, че след поражението си архитектите от Старата църква са избягали в непознати пространства на галактиката, които някой ден щели да се превърнат във Вилда. Както се знаеше сега, тези архитекти имали план за цялостна промяна на вселената според замисъла на Еде Бога и затова една по една унищожавали планетите и звездите.

— Ах, ох, какво е Вилда освен звезди и звезди, които човешки същества са взривили в свръхнови? Някои казват, че е ад от мъртви звезди с големина два трилиона кубични светлинни години. Регион от звезди и пространство, разцепващ галактиката като мълния. О хо, Вилдът, Вилдът — какво трябва да се направи с тези космически мълнии, които хората наричат Вилд?

— Какво… може да се направи? — попита Данло.

— Кой знае? Преди единайсет години Малъри Рингес прати мисия във Вилда. Ох, ох, но мисията не успя. Така се говори в Града: „Защо мисията във Вилда се провали и как да организираме друга?“

Стария отец продължи да говори за Доктрината на целостта и други есхатологични доктрини на едическата религия на архитектите. Опита се да изясни архитектския възглед за свободната воля и съдбата на вселената. Данло беше толкова омагьосан от тази история, че едва не забрави, че седи до Фейет. Мислите му бяха дълбоки и угрижени. Преди два дни бе валял сняг и прелестните бели снежинки бяха замръзнали по западния квадрант на купола, но на север и изток куполът беше чист и се виждаха звездите. Сърцето му се разтуптя, когато се вгледа в млечния блясък на Нонаблинка и Шураблинка.

— Странни звезди — каза той. — Винаги съм се питал за тези звезди. Те са свръхнови, нали?

— О, да, свръхнови са — потвърди Стария отец.

— Но някога са били звезди… също като другите.

— Това е вярно.

— Звезди като… нашето слънце.

— Да, Данло.

— Но… как е възможно да убиеш звездите? Известно време Стария отец говори за архитектите и техните странни техники, машини, които можели да генерират потоци от невидими гравифотони и да ги изстрелват към слънцето. Разказа им за начините за деформиране на гладките черни тъкани на пространствовремето, за свиване на ядрото на звезда в топка от плазма, толкова гореща и плътна, че мигновено се взривява с космическа експлозия от светлина. С притиснати под брадичката си ръце, Данло слушаше унесено. После без предупреждение скочи и вдигна ръце към нощното небе.

— Светлината е по-бърза от спускащ се ястреб — това научих. По-бърза от вятъра. Светлината от свръхновите, които архитектите са направили, тази шайда светлина се носи из галактиката, нали така? Убийствената светлина. Тя се носи с осемнайсет милиона километра в минута, но… относително, пълзи като снежен червей по безкраен лед. Защото благословената галактика е толкова огромна. Има една свръхнова — нарича се Звездата на Мерипен. Неотдавна родена. Скоро светлината й ще достигне този свят и всички ние ще изгорим. Тогава аз, ти и всички други ще преминем оттатък.

Бавно, болезнено, с предпазливо и внимателно пуфтене, Стария отец се изправи, постави тежката си ръка върху раменете на Данло и черните му нокти изтракаха едни в други. После посочи беззвездното парче небе на изток от Шураблинка. Там блестяха кръгове светлина, сияещи в променливи тъмнооранжеви и златисти багри.

— Виждаш ли го? — попита Стария отец.

— Фара Геластеи — отвърна Данло. — Златното цвете — наскоро е пораснало, нали така?

— Ние го наричаме Златния пръстен. И да, пораснал е. Така е, да: преди шест години Малъри Рингес стана бог и Златният пръстен тайнствено се появи в небесата. Той е живот, разбира се! Нов живот, носещ се по космическите течения, хранещ се със светлина. Издишващ диоксид, озон и фоторефлективни газове. Развитие на биосферата. Нов пласт атмосфера. Огромен, растящ златен пръстен от живот — като семе! Има надежда този пръстен да скрие като щит Никогея от радиацията и светлината на свръхновите. Ах, ах — и не само Никогея. Над много светове из цялата галактика има пръстени от злато. Навярно милион нови пръстени. Има надежда Златните пръстени на всички светове да защитят хората от светлината на Вилда. Подобно на милион чадъри, да ни скрият така, че да останат живи умове като твоя и да попитат: кога ще бъда погълнат от светлина?

Фейет, която неподвижно седеше на килима, нададе продължително тихо изсвирване — от онези неодобрителни звуци, които издават фравашите, хванали някой от учениците си да попада в капана на система от вярвания. Изглежда, й доставяше удоволствие да отбележи грешката на Стария отец и тя каза:

— Всъщност не е известно дали Златният пръстен ще ни защити.

— Ах, ха, много добре, вярно е — призна Стария отец. — Дори биолозите не са в състояние да предвидят скоростта на растеж на Пръстена.

— Чувала съм много хора да говорят за изоставяне на нашата планета — рече Фейет.

— Ах, ох, но светлината от свръхновата ще стигне до Никогея едва след тринайсет години. Има достатъчно време, за да почакаме и да видим.

Прозвуча звън. Камбаната за вечеря ги призоваваше към простата им храна: хляб, сирене и плод, навярно пресни снежни ябълки или леденостудени ярконски сливи. Стария отец и Фейет се приготвиха да напуснат покоите за мислене, но Данло остана по средата, вдигнал поглед към небето.

— Какво виждаш? — попита го Стария отец. За миг Данло не отговори, после каза:

— Благословените звезди… шайда звезди. Никога не съм мислил, че нещо е в състояние да убие звездите.

Скоро след това Данло се свърза с култ, известен като „Последователите на завръщането“. Това беше най-новият от култовете в Града, основан от провидца отстъпничка, наречена Елианора Уен. Тя бе забележителна жена, родена в един от музикалните кланове на Яркона. Когато била на десет години, семейството й я довело в Никогея и Елианора очаровала любителите на музиката от Златния век с майсторските си изпълнения на гошарп, флейта и други инструменти. Би могла да има дълга кариера на известна музикантка, но смаяла семейството си, като изоставила всичко, за да влезе в Ордена. Имаше силна воля, беше умна, предизвикателна, капризна и притежаваше невероятна чувствителност, което й бе помогнало да постъпи като послушница в „Боря“. Но накрая се бе ослепила и бе станала провидца, само за да напусне Ордена по времето на Пилотската война. От тринайсет години тя често посещаваше подобрите хотели и кафенета около Улицата на посолствата, пиеше кафе от Летния свят, ядеше курмаш и се сприятеляваше с всеки, с когото можеше. Когато Данло пристигна в Града, тя познаваше по име десет хиляди души и още двайсет хиляди по гласа им. Бе много известна като гадателка, макар че скандализираше традиционалистите като приемаше заплащане за услугите си. Говореше се, че давала всичките си пари на приютите на хибакушите, но известността и влиянието й не се основаваха на щедростта й, а на поредица от видения, които имала в деветдесет и деветата нощ на дълбоката зима миналата година. В момент на заслепяващо разкритие докато предсказвала собственото си бъдеще, Елианора най-после открила призванието си — да подготвя хората за божествеността на Малъри Рингес. И тя го направила, като използвала цялото си влияние. Скоро последователите на завръщането наброявали стотици и всички те вярвали — и проповядвали, — че Малъри Рингес ще се върне в Никогея. Той щял да спаси Ордена от поквара и разпадане, също както щял да спаси Града от паника заради свръхновите. Рингес съживил Златния пръстен, грижел се за растежа му и така щял да спаси планетата от яростта на Вилда. Според последователите на завръщането някой ден Малъри Рингес щял да спре експлодирането на звездите и да спаси вселената от гибел.

През дългите слънчеви дни на лъжезимата Данло често посещаваше кафенетата по Плъзгата в Стария град и пиеше чай тоалач с последователите, които всеки следобед се събираха там, за да се освежат и поприказват. Те бяха предимно млади мъже от Ордена, както и неколцина богати далечници, облечени в скъпи дрехи и със златни ленти на главите, като знак за тяхната набожност. Обичаха да разговарят за живота на Малъри Рингес и да размишляват за промените, които едно божество би могло да донесе в града им. Надяваха се, че Рингес ще разпознае в тях истински търсачи и ще им обясни тайната на древните еди, а също и други тайни, които можеше да разбере единствено бог.

Един ден, докато разговаряше със Сара Туркманиян и неколцина нейни приятели, Данло научи, че веднъж Малъри Рингес пътувал при алалойското племе, известно като деваки. Почти преди седемнайсет години той се отправил натам с надеждата да открие тайната на древните еди, впечатана в първобитните алалойски хромозоми. Тази новина порази Данло. Той веднага предположи, че е син на Малъри Рингес. Трипръстия Соли му бе казал, че истинският му баща е бил пилот от Града, но момчето изобщо не беше подозирало, че баща му може да е бог. А майка му сигурно бе една от жените, придружавали Малъри Рингес в неговата злополучна експедиция, навярно дори Катарин Провидцата. Данло искаше за сподели тази удивителна хипотеза с другите последователи, но не беше сигурен дали действително е вярна. Навярно Трипръстия Соли любезно го бе излъгал за истинските му родители. Навярно майка му и баща му всъщност са били престъпници, дошли за кожи от щагшай в горите на Куейткел. Навярно майка му го беше родила далеч от Града, само за да го остави да умре на някой снежен перваз край девакската пещера. Беше възможно Хайдар и Чандра да са го намерили и осиновили и най-вероятно Соли му бе разказал измислена история, за да му спести срама от такова унизително раждане. Тъй като изпитваше силно желание да научи истината за себе си — и тъй като обичаше да слуша всякакви истории за тайнствения Малъри Рингес, — Данло колкото може по-често ходеше да пие чай с последователите.

Трудно е да се каже какво бъдеще би имал този култ, ако не беше прочутото пророчество на Елианора Уен от единайсетия ден на лъжезимата. Ведра и сериозна в безупречно бялата си роба, тя застана в огромния кръг пред „Хофгартен“ и съобщи на Града, че Малъри Рингес скоро ще се завърне. Че ще се завърне в Никогея след още девет дни, на двайсетата нощ. Ранените хибакуши в бордеите си трябвало да се веселят, защото Малъри Рингес щял да ги изцери. Контрабандистите и другите престъпници трябвало да избягат от града, иначе Малъри Рингес щял да ги съди и екзекутира заради престъпленията им. И най-вече, каза тя, господарите и майсторите на Ордена трябвало да се смирят, защото Малъри Рингес щял да се върне като Господар на господарите и да превърне Ордена в армия от духовни воини, които щели да възстановят прелестта на галактиката.

Като се има предвид недоверието на хората към провидците и тайното им изкуство, въздействието от пророчеството на Елианора беше удивително. Мнозина контрабандисти наистина напуснаха Никогея. Не малко търговци дариха цялото си богатство и земни имоти на хибакушите и отидоха да живеят заедно като набожни последователи в безплатните общежития на Стария град. Но най-удивително бе, че шестима от господарите на Академията се отказаха от постовете си, за да възразят срещу политическото маневриране, толкова отслабило Ордена. По здрач на двайсетата нощ Елианора поведе деветстотин жени и мъже от култа си нагоре по склоновете на Уркел, за да чакат завръщането на Малъри Рингес. „Той ще се появи тази нощ“ — бе казала на всички Елианора. Не само последователите, но и мнозина Други дойдоха да видят дали пророчеството ще се сбъдне. На Данло му се струваше, че е излязъл половината Град. Преди да се стъмни и да изгреят звездите той преброи около осемдесет хиляди души, пръснати по склоновете на Уркел. Надолу от източния край на Академията около Дълбоките поля, където хълмовете се изравняваха точно на юг от планината, те разпънаха кожите си по снежните скали и започнаха да си подават бутилки с тоалач или вино. Последователите, разбира се, заемаха централно положение малко по-високо от всички останали. Под тях Никогея сияеше с милиони светлини. Тъмните ледени полета и хребети над лагера им отстъпваха пред чернотата на космоса и небето блестеше от звезди. Елианора не беше казала как ще се върне от звездите Малъри Рингес. Някои се надяваха, че ще падне на земята като метеор или дори че ще се материализира от въздуха и ще тръгне сред тях. Но повечето очакваха в небето като сребърна мълния да се появи прочутият му светлинен кораб „Иманентно въплъщение“ и да се спусне към Дълбоките поля. И после Малъри Рингес да излезе от кораба и да слезе от планината като всеки друг мъж, макар че всъщност никой не знаеше дали все още изглежда като човек. Никой не знаеше как би трябвало да изглежда богът. Затова тълпите пиеха тоалач, разговаряха за целите на еволюцията и чакаха.

Данло също чакаше, не по-малко възбуден от всеки последовател. Също като другите, и той носеше на главата си блестяща златна лента. Бе облечен в най-хубавата си камелайка и на лицето му беше изписано живото, копнеещо изражение на човек, който очаква да бъде докоснат от безкрайното. Не седеше в първия кръг последователи, нито дори във втория, а в края на тази група, до малък поток. Беше топла ясна нощ с планински ветрове и вечни мечти, нощ, която щеше да е кратка, каквито винаги са нощите през лъжезимата. Но измервана от умовете на тълпата, жадна да види чудо, нощта бе достатъчно дълга. Данло лежеше по гръб на студената земя и броеше ударите на сърцето си, докато се мъчеше да преброи хилядите звезди, Обичаше да играе на тази игра, но никога не можеше да спечели, тъй като звездите бяха прекалено много и небето не стоеше неподвижно. Светът постоянно се въртеше на изток, обръщаше студеното си лице към глъбините на галактиката и великата вселена отвъд нея. Над заоблеността на източния хоризонт постоянно се появяваха нови звезди, свръхновите, съзвездията и самотните сини гиганти. Той лежеше, чакаше, от време на време сънуваше и слушаше отделни откъси от разговорите на хората наоколо. През цялата нощ прииждаше народ от Града и тълпите започнаха да се сгъстяват. Към полунощ неколцина от по-уморените сгънаха кожите си и се отказаха от бдението. С всеки изтекъл час настроението на присъстващите се променяше: от очакване в мрачна вяра и безпокойство, а после в грозно подозрение, че са били измамени. Когато над мрачния хребет на Уркел изгря огромното съзвездие Лебед, Данло разбра, че слънцето не е далеч. Той също бе започнал да се съмнява в пророчеството на Елианора — поне се съмняваше, че е било разумно да приема думите й буквално. Търсеше да открие отчаяние по уморените лица на другите последователи, когато един по един всички престанаха да разговарят и погледнаха надолу към тясната скалиста пътека, която се виеше из планината. За миг настъпи обезсърчителна тишина и после някой извика:

— Вижте, той е!

Данло погледна към мрачната пътека и видя висока фигура, напредваща сред ниските смърчове и снежните поля. Подобно на всички останали, той се надяваше, че това е Малъри Рингес, но очите му бяха свикнали да търсят животни из тъмните гори и той можеше да види онова, което другите не можеха. Данло незабавно разпозна в новодошлия извънземен фраваши и след секунди разбра, че е Стария отец. Когато Стария отец се изкачи по-наблизо, този отрезвяващ факт стана очевиден и за всички останали. Разнесоха се разочаровани стонове — този звук се откъсна от устните на хиляди хора с внезапността на лед, който се отцепва от глетчер и пада в морето. Сякаш постигнати от неочаквано просветление, хората започнаха да се изправят и да си тръгват. Те минаваха покрай Стария отец, без да го погледнат, дори без да си правят труда да забележат странната му усмивка или пламтящите му в мрака златни очи. Стария отец вървеше през тълпата право към мястото, където седеше Данло. Спря пред него, любезно го поздрави и после попита с най-закачливия си и садистичен глас:

— Хо, много ли съм закъснял?

Данло погледна внезапния поток от хора, който се спускаше от планината, и отвърна:

— Навярно.

— Ах, ох, вече почти се зазорява. Чух, че Малъри Рингес щял да се появи преди зазоряване.

— Целият град трябва да е чул за видението на Елианора — каза Данло.

— Даже ние, фравашите — отбеляза Стария отец. — Но исках лично да го видя.

— Но как ме откри тук? Има толкова много хора. Стария отец посочи с черния си нокът към кръговете последователи, които продължаваха да седят около Елианора Уен. Подобно на Данло, всички те носеха на главите си ленти и тези деветстотин светещи ивици сияеха със златна светлина в черната нощ.

— Следвах блясъка — отвърна Стария отец. — Вижда се още отдалече. И после, когато се приближих, проследих миризмата ти. Тя е уникална и доста силна, нали знаеш.

Данло наведе глава, за да подуши дрехите си.

— Не знаех, че фравашите имат такова остро обоняние.

— Ха, ха, ти миришеш на вълк, който се е отъркалял в мускусна трева. Мислил ли си да се къпеш по-често?

— Аз… се къпя — възрази Данло. — Обичам водата.

— Ах, ха, но не си се къпал, откакто започна да мечтаеш с автистите, нали?

— Знаеш за мечтателите?

Стария отец само му се усмихна.

— Тогава трябва да знаеш… и за учените?

— Ох, хо, наистина зная.

— Благословени светогледи — рече Данло. — Благословени начини на виждане.

— Ах, ох, ох, ах — каза Стария отец. — Това е град на култове, нали?

— Но аз напуснах мечтателите — отвърна Данло. — Напуснах и учените.

— Така е, да.

— Ти ме научи на това. Как да се освободя от всеки светоглед.

— Но сега носиш лентата и седиш заедно с последователите.

— Безпокоиш се, че ще се обвържа с този начин… защото обещава прекалено много, така ли?

— Този култ ли? О, не, не, не — когато се зазори и Малъри Рингес не се върне, последователите вече няма да ги има. Ако изглеждам обезпокоен — а трябва да ти кажа, че почти не е възможно фравашите да се обезпокоят — то е само, защото ти очевидно прекалено много обичаш всички култове.

Данло докосна с кутре стегнатата на челото му блестяща лента и попита:

— Но има ли по-добър начин… да науча тези начини?

— Е, например онази игра, разбира се. Някой ден и ти можеш да поиграеш на нея също като Фейет.

— Хитра игра — отвърна Данло. — Но е само игра.

— Ах, ах?

Данло протегна ръка. На светлината на лентата ноктите му блестяха в жълто-оранжево. Изведнъж той леко сви пръсти.

— Фравашите учат учениците си да държат всеки светоглед леко, все едно че държат пеперуда, нали така?

— Леко да държиш действителността означава лесно да променяш действителностите — каза Стария отец. — Как иначе можеш да преминеш от еднопластовост към по-висшите степени?

— Но всички ученици: Фейет, Луистър и другите — те държат повечето действителности прекалено леко. Никога не познават истински действителностите, които държат.

— Хо, хо, смяташ ли, че разбираш вярванията на учените по-добре от Фейет? И другите системи?

— Не.

— Тогава се страхувам, че аз не разбирам.

На лицето на Стария отец грееше полуусмивка и Данло си помисли, че той не е съвсем искрен с него.

— Има разлика между знание и вярване — каза Данло.

— А хо, аха — рече Стария отец.

Данло обърна лице на изток. До изгрева оставаше още време, но хоризонтът вече грееше в багри. Мнозина от последователите също гледаха в тази посока. Елианора се изправи и някак си се насочи към пътеката. Подобно на всички провидци, тя беше сляпа и нещо повече, орбитите й бяха кухи и черни като космоса. Навярно чакаше да усети топлината на слънчевите лъчи. Дори да бе огорчена или засрамена, че пророчеството й се е оказало лъжливо, тя не го издаваше.

— Виждаш ли тази прекрасна провидца? — попита Данло. — Преди да се ослепи, тя е имала очи също като мен. Като нас. Можела е да вижда цветовете на света. Но… ами ако е била родена безока, каквато е сега? Ами ако е била сляпа по рождение, като бебетата на хибакушите? Откъде щеше да знае, че кръвта е най-червената от всички червени неща? Как би могла да види багрите на изгрева? Когато погледнеш небето, казваш ли: „Аз вярвам в синьото“? Не, не казваш, освен ако не си сляп. Ти виждаш благословеното синьо и затова го познаваш. Разбираш ли? Ние нямаме нужда да вярваме… в онова, което знаем.

— Ах, хо, знаенето — рече Стария отец. — Така е, да.

— Фейет може да разбира вярванията на Науката по-добре от мен — продължи Данло. — Но никога няма да познава Науката… докато не види все още жив снежен червей, разрязан на стотици парченца.

— И очакваш да подложа всичките си ученици на такива жестокости?

— За да са наистина сложни… да. Другите ученици си играят и си мислят, че знаят какво е да се прехвърляш от действителност на действителност. Но това всъщност не е… истинско. Когато навлизат в нов светоглед… те са като старци, които газят в горещ извор. Наполовина вътре, наполовина навън, никога напълно мокри или сухи.

Сега небето пламтеше в тъмночервено, въздухът бе по-лек и дърветата и скалите по планината започваха да придобиват цветовете на утрото. От всички хора, които се бяха изкачили на Уркел през нощта, бяха останали само последователите. И повечето от тях вече си тръгваха, защото вярата им в завръщането на Малъри Рингес се беше пречупила. Това, помисли си Данло, бе основната разлика между вярата и познанието. Познанието можеше само да прерасне в по-дълбоко познание, докато вярата беше крехка като стъкло. Стотици хора със зачервени очи си мърмореха, хвърляха разочаровани погледи към Елианора и без да се сбогуват, й обръщаха гръб. Останаха единствено четирийсет и осемте мъже и жени, които знаеха нещо, неизвестно на другите. Данло също го знаеше, но не можеше да го обясни на Стария отец. Той знаеше, че в известен смисъл тази нощ Малъри Рингес наистина се е върнал в Никогея. Че на планината наистина е имало бог — Данло трябваше само да си припомни замислените погледи на осемдесет хиляди лица, за да разбере, че в действителност е така. Заради пророчеството на Елианора нещо в Града се беше променило и се бе родило нещо ново. Стария отец грешеше като предполагаше, че създаденото от нея движение просто ще се изпари като роса под горещо слънце.

Стария отец, който винаги можеше да чете сенките на човешките мисли, проучи лицето на Данло и каза:

— Ти всъщност изобщо не си вярвал, че Малъри Рингес ще се върне, нали?

— Не искам да вярвам в нищо — отвърна Данло. — Искам да зная… всичко.

— Ха, ха, доста сериозна амбиция. Ти си различен от другите ми ученици — те се стремят единствено към освобождение.

— И все пак са толкова… несвободни.

Стария отец широко отвори очи и попита:

— Как така?

— Защото смятат, че са открили система… която ще ги освободи.

— А не са ли?

— Фравашката система… е единствената действителност, която държат здраво. А тя ги държи още по-здраво.

— Толкова малко уважение ли изпитваш към нашия светоглед?

— О, не, аз много обичам този начин, той е единственият…

Стария отец изчака малко, после рече:

— Продължи, моля те.

Данло погледна към потока, бълбукащ сред недалечните дървета.

— Основното във фравашката система е, че ни освобождава от системите, нали така?

— Това е вярно.

— В такъв случай не трябва ли да използваме същата тази система… за да се освободим от фравашкия светоглед?

— Ах, ах — каза Стария отец и затвори двете си очи. — Ох, ох, ох, ох.

— Трябва… да се освободя от този светоглед — рече Данло.

— Оххх!

— Трябва да напусна дома ти преди да е станало прекалено късно.

— Е, тогава — така е.

— Съжалявам. Сигурно ме мислиш за неблагодарен. Стария отец отвори очи и устата му разцъфна в усмивка.

— Не, никога не съм смятал така. Ученикът зле се отплаща на учителя си, ако завинаги остане ученик. От известно време зная, че ще ме напуснеш.

— За да вляза в Ордена, нали така?

— Хо, хо, даже ако Орденът те отхвърли, ти пак трябва да ме напуснеш. Всичките ми ученици ме напускат, щом научат онова, което си научил ти.

— Аз… съжалявам — промълви Данло.

— Ох, хо, но аз пък не съжалявам — каза Стария отец. — Ти се учи добре и ми достави удоволствие, което не бих могъл да изразя, освен ако не говоря на фравашки.

И последните последователи започнаха да вдигат лагера си, да събират кожите и кошниците с храна. Един от тях, млад хоролог от „Лара Сиг“, каза, че било време да се връщат в Града.

— Навярно сега трябва да се сбогуваме — рече Стария отец.

Данло погледна Елианора, безмълвно застанала в снега и повдигнала лице към утринното слънце. Другите последователи се тълпяха около нея, тихо разговаряха и един от тях й предложи ръката си за слизането надолу по склона.

— След още пет дни — каза Данло — ще започна състезанието. Ако Орденът ме приеме, пак мога да дойда, нали?

— Не, не можеш. Данло замръзна.

— Това не са мои правила, Данло. Орденът има свое собствено виждане. Никой послушник или калфа не може да седи с фраваши. Вече не ни се доверяват — съжалявам.

— Тогава…

— Тогава можеш да ме посетиш, когато станеш истински пилот.

— Но това ще е след години!

— Значи трябва да сме търпеливи.

— Разбира се — отвърна Данло, — може и да се проваля в състезанието.

— Възможно е — призна Стария отец. — Но действителната опасност за теб е да успееш, а не да се провалиш. Повечето хора прекалено всеотдайно обичат Ордена и смятат, че не е възможно да го напуснат, щом веднъж влязат в него.

— Но не са били ученици на фравашки Стар отец, нали?

— Не са, прав си.

— Трябва да зная какво е да си пилот — каза Данло. — Благословен пилот.

— Хо, хо, говори се, че пилотите познават най-странната от всички действителности. Данло се поклони на Стария отец и каза:

— Трябва да ти благодаря за всичко, което ми даде, господарю. Езика мокша, идеалите на ахимса и ших. И любезността си. И моята шакухачи. Това са прекрасни дарове.

— Моля. — Стария отец погледна надолу по пътеката. Последните последователи изчезваха в гората. — Ще се върнеш ли в Града заедно с мен?

— Не — отвърна Данло. — Мисля, че ще остана да гледам изгрева.

— Ах, хо, тогава се връщам вкъщи да си легна.

— Сбогом, учителю.

— Сбогом, Диви Данло. Скоро ще се видим. Стария отец се наведе, докосна Данло по главата и после се обърна и тръгна. Трябваше му много, време, за да се спусне от планината, и Данло го проследи с поглед, докато можеше. Накрая, когато остана сам с вятъра и птиците, пеещи утринната си песен, той се обърна на изток, за да изчака слънцето. Всъщност макар да не би го казал на никого, Данло все още очакваше Малъри Рингес. В края на краищата беше възможно този бог само да е закъснял и Данло си мислеше, че някой трябва да остане и да го посрещне, ако се завърне.